Колимски разкази

Пътеката

В тайгата си имах чудесна пътека. Бях я прокарал през лятото, докато събирах дърва за зимата. Около къщичката имаше много съчки — конусообразни и сиви като папие-маше лиственици стърчаха набучени като колове из блатото. Къщичката стоеше на хълма, сгушена сред клек със зелените му иглолистни пискюли — към есента бухналите от семена шишарки дърпаха клоните към земята. Тъкмо през тези храсталаци минаваше пътеката за блатото, а блатото не винаги е било блато — върху него е имало гора, но после корените на дърветата са изгнили във водата и дърветата са умрели — много, много отдавна. Оцелялата гора се е отдръпнала встрани към ручея в полите на планината. Пътят, по който се движеха хора и коли, е бил проправен от другата страна на хълма, по-високо на склона.

В първите дни ми беше жал да тъпча натежалите момини сълзи, ирисите, които приличаха на големи лилави пеперуди, техните листчета с техните шарки, огромните месести сини кокичета35 неприятно проскърцваха под краката ми. Като всички други цветя в Далечния север, тези също нямаха мирис; едно време се бях улавял в автоматичността на това движение — откъсваш някое цвете и го вдигаш към ноздрите. Но после се отучих. Сутрин разглеждах какво е станало през нощта на моята пътека — ето, момината сълза, дето вчера я бях стъпкал с ботуша си, се е поразгънала, тръгнала е настрани, но все пак е оцеляла. А другата момина сълза вече е завинаги отъпкана и се е проснала като подкосен телеграфен стълб с порцелановите му изолации, а раздраните й влакънца са провиснали като разкъсани жици.

А после пътеката се утъпка и аз спрях да забелязвам, че напряко на пътя ми се стелеха клони на клек; онези, които ме шибаха по лицето, ги начупих и спрях да забелязвам начупените места. От двете страни на пътечката се издигаха млади лиственици на по стотина години — пред очите ми зеленееха, пред очите ми сипеха дребни иглички на пътечката. Пътеката потъмняваше с всеки изминал ден и накрая заприлича на обикновена тъмносива планинска пътека. Никой, освен мен, не минаваше по нея. По нея подскачаха синкави катерички, много пъти срещнах и следи от египетски клинопис, оставени от яребиците, виждах и триъгълни следи от лапи на зайци, но нали птиците и животните не се броят.

Минавах почти три години по тази моя собствена пътека. На нея добре се пишеха стихове. Случваше ми се да се върна от пътуване, да се стегна за пътеката и непременно да родя някаква строфа на тази пътека. Свикнах с нея, взех да ходя там като в горски работен кабинет. Помня как в навечерието на зимата калта по пътеката вече се сковаваше от студ и лед и калта все едно, че се захаросваше като сладко. Идвах на пътеката и през двете есени преди да падне сняг — да оставя дълбоки следи, които пред очите ми да се втвърдят за цяла зима напред. А през пролетта, когато се топеше снегът, си виждах миналогодишните отпечатъци, стъпвах в старите следи и стиховете отново се пишеха с лекота. През зимата, разбира се, моят кабинет пустееше: мразовитият студ не ти позволява да мислиш, писането е възможно само на топло. А през лятото знаех всичко от игла до конец и всичко на тази вълшебна пътека беше много по-пъстро, отколкото през зимата — клекът, лиственицата, шипковите храсти неизменно докарваха по някое стихотворение, и ако не успявах да си спомня чужди стихове с подходящото настроение, то мърморех някакви свои, които си записвах на връщане в къщичката.

А през третото лято по моята пътека мина човек. По това време не съм бил вкъщи и не знам дали е бил някакъв странстващ геолог, планински пощальон-пешеходец, или ловец — човекът беше оставил следи от тежки ботуши. От този момент нататък на пътеката не бяха писани стихове. Чуждите следи бяха оставени през пролетта и през цялото следващо лято не написах нито ред на тази пътека. А през зимата ме преместиха на друго място, пък и аз не съжалявах — пътеката беше непоправимо развалена.

Точно за тази пътека много пъти съм се опитвал да напиша стихотворение, но така и не успях да го напиша.

Графитът

С какво се подписват смъртните присъди: с химическо мастило или с туш за паспорти, с мастило за химикалки или с ализарин, разтворен в чиста кръв?

Можем да се обзаложим, че нито една смъртна присъда не е била подписана с обикновен молив.

В тайгата нямаме нужда от мастило. Дъждът, сълзите, кръвта ще разтворят всяко мастило и всеки химически молив. В колетите не бива да има химически моливи, а и при обиск ти ги отнемат — за това има две причини. Първата: арестантът може да подправи всякакъв документ; втората: такъв молив е печатарско мастило за изготвяне на карти за игра на криминалните, следователно…

Допуска се само черният молив, обикновеният графит. В Колима графитът е натоварен с необикновена, с особена отговорност.

Картографите са разговаряли с небето, когато са се залавяли със звездното небе, взирали са се в слънцето и са закрепили опорната точка на нашата земя. И над тази опорна точка, която е врязана с мраморна дъска в камъка на върха на планината, на върха на скалата — са закрепили статива, сигнала, сглобен от дърва. Този статив показва точното място на картата, и от нея, от планината, от статива, по проломи и дерета, през горски поляни, пустеещи земи и редки блата, се вие невидима нишка — незабележимата нишка на меридиани и паралели. В гъстата тайга се изсичат просеки — всяка резка, всяка метка е уловена в кръстосаните нишки на нивелира, на теодолита. Земята е измерена, тайгата е измерена, и ние се придвижваме, откривайки по пресните резки следа от картографа, от топографа, от измерителя на земята — обикновения черен графит.

Колимската тайга е набраздена с просеки от топографите. И все пак просеките не са навсякъде, а само в горите, които обкръжават населените места, „производството“. Пустеещите земи, поляните, рядката растителност между гора и тундра, голите възвишения са разчертани само с въздушни въображаеми линии. В тях няма нито едно дърво, за да се означи приспособлението, няма надеждни репери. Реперите се поставят по скали, по руслото на реките, по върховете на голите планини. И от тези надеждни библейски опори тръгва измерването на тайгата, измерването на Колима, измерването на затвора. Резките по дърветата са мрежа от просеки, през които в тръбата на теодолита, в кръстосаните нишки, е видяна и измерена тайгата.

Да, само обикновеният черен молив става за отбелязване на метки. Химическият не става. Химическият молив може да се разтопи, да се разтвори в сока на дървото, да се измие от дъжд, роса, мъгла, сняг. Изкуственият молив, химическият молив не става за записки за вечността, за безсмъртието. Но графитът, въглеродът, пресован под огромно налягане в продължение на милиони години и превърнат ако не в каменни въглища, то в диамант или в онова, което е по-скъпо от диаманта — в молив, в графит, който може да напише всичко, което е видял и научил… Това е по-голямо чудо от елмаза, макар че химическата природа на графита и на елмаза е една и съща.

Специална инструкция забранява на топографите да използват химически молив, и то не само ако поставят метки и резки. Всяка легенда или чернова към легенда при окомерни скици изисква графит за безсмъртие. Легендата изисква графит за безсмъртие. Графитът е част от природата, графитът участва в земния кръговрат и понякога се съпротивлява на времето по-добре и от камъка. Дъждовете разрушават варовиковите планини, удрят ги вятър и речни вълни, а младата лиственица — тя е само на двеста години, трябва да оцелее — пази на своята резка цифрата-метка за връзката на библейската тайна с днешния ден.

Цифрата, условната метка, се изписва върху прясната резка, върху леещата сок прясна рана на дървото, върху дървото, леещо смолисти сълзи.

В тайгата може да се пише само с графит. В джобовете на своите антерии, елеци, войнишки рубашки, панталони, полушубки, топографите винаги държат остатъци, отломки от графитни моливи.

Хартия, бележник, планшет, тетрадка — и дърво с резка.

Хартията е една от маските, едно от превъплъщенията на дървото в елмаз и графит. Графитът е вечност. Извънредна твърдост, преминала в извънредна мекота. Следата, оставена в тайгата от графитния молив, е следа завинаги.

Резките се изсичат внимателно. Върху дънера на лиственицата се отбелязват две черти на нивото на кръста и живият отрязък от дървото се изсича с брадва под ъгъл, за да се направи място за запис. Образува се покрив, къщурка, чиста дъска с навес за дъжд, готова вечно да пази записаното — практически вечно, до края на шестстотин годишния живот на лиственицата.

Раненото тяло на лиственицата прилича на чудотворна икона — на някаква Чукотска Богородица, на Колимска Дева Мария, която очаква чудо, твори чудо.

И лекият ефирен аромат на смолата, мирисът на сок от лиственица, миризмата на кръв, разчоплена с човешка брадва, се вдишва като онзи далечен мирис на детството, мириса на тамян.

Цифрата е поставена и ранената лиственица пази този знак под огъня на вятър и слънце, знака, който отвежда от затънтената тайга до големия свят — през просеката до най-близкия статив, до картографския триножник на върха на планината, където ямата под статива е затрупана с камъни, скрили мраморната дъска, на която са изчегъртани истинските дължина и ширина. Този запис изобщо не е правен с графитен молив. И по хилядите нишки, плъзнали от този статив, по хилядите линии от метка до метка, ние се връщаме в нашия свят, за да помним вечно живота. Топографското управление е управление на живота.

Но не само топографът е длъжен да ползва графитен молив в Колима.

Освен управлението на живота тук има и управление на смъртта, където също е забранен химическият молив. Инструкцията на „архив номер 3“ — така наречения отдел за регистрация на смъртните случаи сред затворниците в лагера — гласи: над левия глезен на мъртвеца трябва да се завърже етикет, шперплатов етикет с номера на личното му досие. Номерът на личното досие трябва да е изписан с обикновен графитен молив — не с химически. Изкуственият молив и тук пречи на безсмъртието.

Да се пита човек за какво изобщо се прави това — в очакване на ексхумация? На възкресение? На пренасяне на тленните останки? В Колима е пълно с безименни братски могили, където са стоварени купчини без каквито и да било етикети. Но инструкцията си е инструкция. Теоретично погледнато всички гости на вечно вкочанената земя са безсмъртни и готови да се върнат при нас, за да им свалим етикетите от левите глезени и правилно да преподредим познанства и роднинства.

Само да гледат да надпишат етикета с обикновен черен молив. Номерът на личното досие няма да се измие от дъждове, подпочвени води или пролетни води, които да помръднат вечния лед на земята, понякога отстъпващ на лятната топлина и издаващ своите подземни тайни — но само част от тези тайни.

Личното досие, формулярът, е паспортът на затворника, снабден със снимки в профил и анфас, с отпечатъци от десетте пръста и на двете ръце, с описание на особените белези. Служителят от регистратурата, сътрудник на „архив номер 3“, е длъжен да състави смъртен акт на затворника в пет екземпляра с отпечатъци от всичките му пръсти и с данни за това дали са му извадени златните зъби. За златните зъби се съставя отделен акт. В лагерите това се прави откакто свят светува и никой в Колима не се чудеше на съобщенията за изважданите в Германия зъби.

Държавите не искат да се лишават от златото на мъртъвците. Лагерните, затворническите учреждения от край време съставят актове за извадени златни зъби. Трийсет и седма година даде на следствието и на лагерите много хора със златни зъби. За тези, които умряха в забоите на Колима — не им излезе дълъг животът — златните зъби, извадени след смъртта им, бяха единственото злато, което те дадоха на държавата в златните забои на Колима. На грамаж в протезите им имаше повече злато, отколкото те бяха изровили, изгребали, избили с кирка в колимските забои през краткия си живот. Колкото и да е гъвкава науката статистика — тази страна на нещата едва ли е изследвана.

Пръстите на мъртвеца трябва да са покрити с печатарско мастило и запаси от това мастило — то твърде много се разходва — си има всеки служител на „регистратурата“.

Затова се режат ръцете на убитите бегълци — за да не се мъкнат телата; две човешки длани във военната чанта са много по-удобни за носене от цели тела, трупове.

Етикетът на крака е белег за култура. Андрей Боголюбски36 не е имал такъв етикет — наложило се е да го разпознават по костите, като се припомнят изчисленията на Бертийон37.

Ние вярваме в дактилоскопията — това нещо никога не ни е подвеждало, колкото и престъпниците да си обезобразяваха върховете на пръстите, като ги обгарят с огън, с киселина, като се нараняват с нож. Дактилоскопията не ни е подвеждала — нали човек има по десет пръста — нито един от криминалните не се решаваше да си обгори всичките десет.

Ние не вярваме на Бертийон — шефа на френското следствие, бащата на антропологическия принцип в криминологията, където истинността се установява със серия замервания, със съотнасяне на частите на тялото една към друга. Откритията на Бертийон стават най-много за художници, за живописци — разстоянието от върха на носа до месестата част на ухото нищо не ни разкрива.

Ние вярваме в дактилоскопията. Всички могат да печатат пръсти, „да свирят на пиано“. През трийсет и седма, когато изметоха всички, набелязани от по-рано, всеки с привичен жест си протягаше привичните пръсти в привичните ръце на служителя на затвора.

Този отпечатък се пази вечно в личното досие. Етикетът с номера на личното досие пази не само мястото на смъртта, но и тайната на смъртта. Този номер на етикета е записан с графит.

Картографът, този, който проправя нови пътища на земята, нови пътища за хората, и гробарят, който следи за правилността на погребенията, на законите за мъртвите, са длъжни да използват едно и също нещо — черен графитен молив.

Пристан за ада

Тежките врати на трюма се отвориха над нас и един по един ние бавно заизлизахме на палубата по тясната желязна стълба. Конвоят беше разположен в плътна верига покрай перилата на кърмата на парахода, пушките сочеха към нас. Но никой не им обръщаше внимание. Някой викаше: по-бързо, по-бързо, тълпата се блъскаше, като на всяка гара по време на слизане. Показваха пътя само на първите: покрай автоматите към широкия трап — на шлепа, а от шлепа по другия трап — на брега. Нашето морско пътуване беше приключило. Нашият параход беше докарал дванайсет хиляди души и докато ги разтоварваха, имаше време да се огледа човек.

След горещите и слънчеви като за есен дни във Владивосток, след най-изчистените цветове на залеза в небето на Далечния изток — безупречни и ярки, без полутонове и преходи, запомнящи се за цял живот…

Валеше студен дребен дъжд от мрачното, мътнобяло едноцветно небе. Голите каменни зеленикави хълмове стояха право пред нас и в поляните между тях в самите им подножия се виеха космати мръсно-сиви дрипави облаци. Все едно парцали от грамадно одеяло покриваха този мрачен планински край. Добре си спомням: аз бях напълно спокоен, готов на абсолютно всичко, но сърцето ми заби и неволно се сви. А като отместих очи, си помислих — докарали са ни тук да умрем.

Куртката ми бавно се намокряше. Седях върху куфара, който заради безграничната човешка суета си бях взел по време на ареста от вкъщи. Всички, всички имаха някакви вещи: куфари, раници, сгънати одеяла… Много по-късно разбрах, че идеалната екипировка на арестанта е една малка платнена торба с дървена лъжица в нея. Всичко останало — дори и да е остатък от молив или одеяло, може само да пречи. Ако не на друго, то поне на презрение към личната собственост ни бяха научили успешно.

Гледах как параходът се притиска към кея — един такъв малък и люшкан от сивите тъмни вълни.

Иззад сивата мрежа на дъжда изпъкваха мрачните силуети на скалите, обкръжаващи залива Нагаево и само там, откъдето беше дошъл корабът, се виждаше безкрайно гърбавия океан, сякаш на брега лежеше и тежко въздишаше огромен звяр, докато вятърът му роши козината, която се стели на люспести вълни, блестящи дори и в дъжда.

Беше студено и страшно. Горещата есенна яркост на цветовете на слънчевия Владивосток беше останала някъде там, в другия, в автентичния свят. Тук беше мястото на недружелюбния и мрачния свят.

Наблизо не се виждаха никакви жилищни сгради. Единственият път, който се виждаше, заобикаляше хълма и се губеше някъде нагоре.

Най-после разтоварването беше приключило и чак по здрач етапът с лагерници бавно тръгна към планината. Никой нищо не питаше. Тълпа мокри хора запълзя по пътя, като често спираше за почивка. Куфарите станаха твърде тежки, дрехите се намокриха.

Още два завоя и до нас, над нас, във вдлъбнатината на хълма видяхме редове бодлива тел. Отвътре към телта се притискаха хора. Те нещо крещяха и изведнъж към нас полетяха самуни хляб. Хлябът прескачаше телта, ние го хващахме, разчупвахме го и го разделяхме помежду си. Зад гърба ни стояха месеци затвор, четирийсет и пет дни железопътен етап, пет дни по море. Всички бяха гладни. Никой не беше получил пари за из път. Хлябът се поглъщаше лакомо. Късметлията, който хващаше хляба, си го поделяше с всички желаещи — благородство, от което три седмици по-късно отвикнахме завинаги.

Водеха ни все по-далече, все по-нагоре. Спирките ставаха все почести. И ето го дървения портал, бодливата тел и вътре в нея редове от потъмнели от дъжда брезентови палатки — бели и светлозелени, огромни. Деляха ни на бройка, запълвайки палатките една след друга. В палатките имаше дървени двуетажни нарове от вагонен тип — всеки комплект нарове беше за по осем човека. Всеки си зае мястото. Брезентът беше прокапал, имаше локви и на пода, и по наровете, но аз бях толкова изморен (пък и всички бяха изморени не по-малко от мен — от дъжда, въздуха, прехода, намокрените дрехи, куфарите), че като се свих някак си на кълбо, без да мисля за сушене на дрехите, пък и къде да ги суша, аз легнах и заспах. Беше тъмно и студено…

Тишината

Всички ние, цялата бригада, с учудване, недоверие, предпазливост и страх сядахме около масите в лагерния стол — мръсни лепкави маси, на които се хранехме през целия си тукашен живот. Защо пък масите да са лепкави — да не е разливана супа тука, нали „който бърка в меда, често забравя лъжицата“, но лъжици всъщност нямаше, а и една разлятата супа би била събрана с пръсти и просто изблизана.

Беше време за храна на нощната смяна. Нашата бригада беше покрита в нощната смяна, беше скрита от нечии очи — ако изобщо е имало такива очи — в нашата бригада бяха най-слабите, най-лошите, най-гладните. Ние бяхме човешки отпадъци и все пак се налагаше да ни хранят, при това не с отпадъци и дори не с остатъци. За нас също отиваха някакви мазнини, топла храна, а най-важното — хляб, абсолютно същия по качество хляб, като онзи, който получаваха най-добрите бригади, които все още имат сили и отчитат план в основното производство — отчитат злато, злато, злато…

И понеже не можеше изобщо да не ни хранят, хранеха ни винаги последни — независимо дали бяхме нощна или дневна смяна.

През тази нощ също дойдохме последни.

Живеехме в една барака, в една секция. Познавах някои от тези полутрупове — от затвора, от транзитките. Аз ежедневно се движех заедно с тази пихтия от дрипави куртки, платнени ушанки, носени от баня до баня; плъстени ботуши, пристегнати с дрипави панталони и обгорели от огньовете, и само по памет се досещах, че сред тях са червендалестият татарин Муталов — единственият жител в цял Чимкент, който имал двуетажна къща с железен покрив, и Ефимов — бившият първи секретар на Чимкентския градски съвет на партията, който през трийсета ликвидирал Муталов като класа.

Тук беше и Оксман, бившият началник на политотдела на дивизията, когото маршал Тимошенко, преди още да стане маршал, беше изгонил от дивизията си като евреин.

Тук беше и Лупилов — помощник на върховния прокурор на СССР, помощник на Вишински. Жаворонков — машинист от Савеловското локомотивно депо. Беше и бившият началник на НКВД от град Горки, който в транзитката беше захванал спор с някакъв свой „подопечен“:

— Били са те, значи? И какво от това? Щом си се подписал, значи си враг, объркваш съветската власт и ни пречиш да работим. Ей заради такива гадове ми дадоха петнайсет години.

Аз се намесих:

— Слушам те и се чудя какво да направя — да се смея или да те заплюя по физиономията…

Имаше различни хора в тази „издрапваща“ бригада… Имаше и един сектант от сектата „Един Господ знае“, но сектата може и по друг начин да се е казвала — просто това беше единственият и постоянен отговор на сектанта на всички въпроси на началството.

Разбира се, че съм запомнил фамилното име на сектанта — Дмитриев — макар че самият сектант никога не се беше отзовавал на него. Ръцете на другарите и бригадира придвижваха Дмитриев от място на място, поставяха го в строя, водеха го.

Конвоят често се сменяше и почти всеки нов конвой се опитваше да проумее тайната на отказа в отговор на заплашителното: „Обозначи се!“ — при излизане на работа за полагане на така наречения труд.

Бригадирът накратко разясняваше положението и зарадваният конвой продължаваше проверката.

Сектантът беше писнал на всички в бараката. Нощем не спяхме от глад и се топлехме, топлехме се около желязната печка, прегръщахме я с ръце, улавяйки отиващата си топлина на изстиващото желязо, доближавайки лица до желязото.

Разбира се, ние преграждахме пътя на тази нищожна топлина до останалите жители на бараката, легнали — и не заспиващи от глад като нас — в далечните ъгли, покрити със скреж. Оттам, от тези далечни тъмни ъгли, покрити със скреж, изскачаше някой, който имаше право да вика, а понякога и право да бие, и прогонваше с псувни и ритници от печката гладните бачкатори.

До печката можеше да се стои легално, ако си подсушаваш хляба, но кой пък имаше хляб, че да го суши… И колко часа може да подсушаваш едно парче хляб?

Ние мразехме началството, мразехме се помежду си, а най-много мразехме сектанта — заради песните, химните, псалмите…

Всички мълчаха, прегърнали печката. Сектантът пееше, пееше с хриптящ простинал глас-тихо, но пееше някакви химни, псалми, стихове. Песните нямаха край.

Аз работех в тандем със сектанта. Останалите жители на секцията по време на работа си почиваха от пеенето на химни и псалми, почиваха си от сектанта, а за мен нямаше дори и такъв момент на облекчение.

— Млъкни за малко!

— Отдавна да съм умрял, ако не бяха песните. Просто да съм се оставил на мразовития студ. Нямам сили. Само малко повече сили да имах. Аз не се моля на бог да умра. Той всичко вижда.

В бригадата имаше и някакви други хора, обвити в парцали, еднакво мръсни и гладни, с еднакъв блясък в очите. Какви бяха? Генерали? Герои на испанската война? Руски писатели? Колхозници от Волоколамск?

Седяхме в стола и не разбирахме защо не ни дават да ядем, какво чакат? Каква новина имат да ни съобщават? За нас новините можеха да са само хубави. Има такъв предел, отвъд който всичко, което се случва на човек, може да е само за добро. Новината може да е само хубава. Всички разбираха това с тялото си, не с разсъдъка си.

Отвътре отвориха прозорчето за подаване и взеха да ни носят паници със супа — гореща! Каша — топла! И кисел — за трето — почти студен! На всеки дадоха по една лъжица и бригадирът предупреди, че трябва да върнем лъжиците. Разбира се, че ще върнем лъжиците. За какво са ни лъжици? За да ги разменим за тютюн в другата барака? Разбира се, че ще върнем лъжиците. За какво са ни лъжици? Ние отдавна сме свикнали да ядем от ръба. За какво ни е лъжица? Онова, което остане на дъното, може да се подбутне с пръст към ръба, към изхода…

Нямаше какво да му мислим — пред нас имаше храна, ядене. На ръка ни дадоха хляб — по една двестаграмовка.

— Само хлябът е по дажба — тържествено обяви бригадирът — а останалото е на корем.

И ние ядяхме на корем. Всяка супа се състои от две части — бульон и месеста част. На корем ни даваха от бульона. Затова пък за второто ястие, за кашата, нямаше никаква измама. Третото ястие — хладка вода с лек аромат на нишесте и едва доловима следа от разтворена захар. Това беше кисел.

Стомасите на арестантите изобщо не са загрубели, техните вкусови способности не са притъпени от глад и груба храна. Напротив, вкусовата чувствителност на гладния арестантски стомах е необичайна. Арестантският стомах произвежда изтънчена реакция, която не отстъпва по качество на която и да било физическа лаборатория от която и да било страна от втората половина на двайсети век.

Един свободен стомах не би успял да усети наличие на захар в онзи кисел, дето го ядохме, или, по-скоро пихме, през онази колимска нощ в златна мина „Партизан“.

А на нас този кисел ни се струваше сладък, ужасно сладък, изглеждаше ни чудо, и всеки си припомняше, че захарта все още съществува на белия свят и дори може да се озове в арестантския казан. Какъв е този вълшебник…

Вълшебникът беше наблизо. Ние го забелязахме след първото ястие на втория обяд.

— Хлябът е само по дажба — каза бригадирът — останалото е на корем. — и хвърли поглед към вълшебника.

— Да-да — каза вълшебникът.

Това беше дребничко, чистичко, мургавичко, измитичко човече и с още непремръзвало лице.

Нашите началници, нашите надзиратели, десетниците, техническите ръководители, началник-лагерите, конвоите — всички те вече бяха вкусили от Колима и върху всяко, върху всяко лице Колима беше написала свои слова, беше оставила своя следа, беше набраздила лицата им с излишни бръчки, беше им лепнала за цял живот белега на измръзването — неизтриваемо клеймо, незаличима дамга!

По розовото лице на чистичкото мургаво човече все още нямаше нито едно петънце, нямаше клеймо.

Това беше новият старши възпитател на нашия лагер, току-що пристигнал от континента. Старшият възпитател провеждаше опит.

Възпитателят се бил разбрал с началника и настоял да се наруши редът в Колима: по отдавнашна, стогодишна, ако не и хилядагодишна традиция, остатъците от супата и от кашата, натрупани нагъсто точно по дъното, ежедневно се отнасяха от кухнята в бараката на криминалните и се раздаваха в бараките на най-добрите бригади — за да се подкрепят не най-гладните, а най-малко гладните бригади, за да се сведе всичко до изпълнение на плана, да се обърне всичко в злато — душите и телата на всички началници, конвои и арестанти.

Онези бригади — и криминалните също — вече бяха свикнали с това, бяха придобили навика да разчитат на тези остатъци. Значи тук бяха нанесени и морални щети.

Но новият възпитател не се съгласи с обичая, настоя да се раздадат остатъците от храна на най-слабите, най-гладните — така, демек, ще им се повдигне съзнанието.

— Вместо съзнание рога ще им пораснат — опита се да се намеси десетникът, но възпитателят беше твърд и получи разрешение да си проведе експеримента.

За опита беше избрана най-гладната бригада — нашата.

— Ще видите, че когато човек хапне, той от благодарност към държавата започва да работи по-добре. Нима от тези живи трупове, от тези пътници може да се изисква да работят? „Пътници“ — нали така се казва? „Пътник“ е първата дума от криминалния речник, която научих в Колима. Нали правилно я употребявам?

— Да, правилно, — каза началникът на участъка, един волнонаемен стар колимчанин, който беше пратил „под хълма“ хиляди хора от тези златни мини. Беше дошъл да се полюбува на опита.

— Тези кръшкачи, тези симуланти искат да ги храниш цял месец с месо и шоколад и да ги държиш на пълна почивка. Ама те и тогава няма да работят. В кратуните им нещо се е променило завинаги. Това са отпадъци, пълен боклук. За производството е по-добре да се захранват онези, които още работят, а не тези кръшкачи!

До кухненския прозорец започна спор, чуха се викове. Възпитателят разпалено говореше нещо. Началникът на участъка слушаше с недоволен вид, а когато прозвуча името на Макаренко, направо махна с ръка и се отмести настрана.

Всеки от нас се молеше на своя си бог, сектантът — на неговия си. Молехме се да не затварят прозореца, да победи възпитателят. Напрегна се арестантският зов на две дузини хора — и възпитателят победи.

Ние продължавахме да ядем, не искахме да се разделяме с чудото.

Началникът на участъка си извади часовника, но сирената вече виеше — пронизителната лагерна сирена ни викаше на работа.

— Е, работяги — каза новият възпитател, като неуверено изговори ненужната дума в изречението. — Направих, каквото можах. Издействах нещо за вас. Вашата работа е да отговорите на това с труд и само с труд.

— Ще поработим, гражданино началник — важно изрече бившият помощник на върховния прокурор на СССР, докато си завързваше куртката с мръсен пешкир и докато си вдухваше топъл въздух в ръкавиците.

Вратата се отвори, вътре нахлу бялата пара и ние се изнизахме на студа, за да запомним за цял живот този късмет — или поне да го запомнят онези от нас, на които ще се наложи да живеят. Мразовитото време ни се стори по-леко, по-кротко. Но това не трая дълго. Студът беше твърде сковаващ, за да не ни сложи на място.

Ние пристигнахме в забоя, седнахме в кръг, докато чакаме командира; седнахме на мястото, където едно време бяхме разпалвали огън да се стоплим и да подишаме златния пламък, където си бяхме обгаряли ръкавиците, шапките, панталоните, куртките, ямурлуците, докато напразно се опитваме да се постоплим и да се спасим от студа. Но огънят беше останал далече — ако не се лъжа, в миналата година. През сегашната зима работниците нямаха право да се топлят, топленето остана само за конвоя. Нашият конвой седна, преподреди тлеещите клони на огъня си, раздуха пламъка. Загърна се в кожуха, седна на гредата, облегна си пушката.

Бялата мъгла обкръжаваше забоя, осветен само от светлината на огъня на конвоя. Седящият до мен сектант стана, подмина конвоя и тръгна към мъглата, към небето…

— Стой! Стой!

Конвоят беше добро момче, но си служеше добре с автомата.

— Стой!

После се чу изстрел, сухо прещракване на автомата — сектантът още не беше изчезнал в мъглата, втори изстрел…

— Видя ли сега, тапир такъв — обърна се на апашки жаргон началникът на участъка към старшия възпитател. Те и двамата бяха дошли в забоя. Но възпитателят не посмя да се учуди на убийството, а началникът на участъка не умееше да се учудва на такива неща.

— На ти сега един опит. Гадовете взеха още по-лошо да работят. Един обяд в повече дава повече сили за борба със студа. Запомни, тапир такъв, само студът ги изстисква така, че да работят. Не твоят обяд, не моите шамари, а само студът. Те ръкомахат, за да се стоплят. А ние им пъхаме в ръцете кирки и лопати — нали им все едно с какво ръкомахат — подлагаме отдолу по една ръчна количка, по един кош, по една тарга и златната мина изпълнява плана. Пуска злато. Тези сега са се нахранили и съвсем няма да работят. Докато не се вкочанят. Тогава ще заразмахват лопатите. Няма смисъл да ги храним. Ти голям балък излезе с този обяд. Но като за първи път ти е простено. Всички сме били такива тапири.

— Не знаех, че са такива гадове — каза възпитателят.

— Следващия път да вярваш на по-големите. Днес вече един е застрелян. Кръшкач. Половин година на аванта яде държавна дажба. Повтори — кръшкач.

— Кръшкач, — повтори възпитателят.

Аз бях до тях, но началството не се притесняваше от мен. Имах законна причина да чакам — бригадирът трябваше да ми доведе нов партньор.

Бригадирът ми доведе Лупилов — бившия помощник на върховния прокурор на Съюза. И ние започнахме да товарим по кошовете взривените камъни — работа, която бяхме извършвали със сектанта.

Връщахме се по познатия път, както винаги, без да сме изпълнили нормата, без да ни е грижа за нормата. Но май мръзнахме по-малко от обичайното.

Стараехме се да работим, но прекалено голямо беше разстоянието между нашия живот и онова, което можеше да се изрази в цифри, в колички, в проценти от плана. Цифрите бяха кощунство. Обаче за час или два, за някакъв миг нашите сили — душевни и физически — укрепнаха след тази нощна храна.

Изстинал от собствената си догадка, аз разбрах, че това среднощно хранене е дало сили на сектанта да се самоубие. Една порция каша не е достигала на моя партньор, за да се реши да умре — понякога човек трябва да бърза, за да не загуби воля за смърт.

Както винаги наобиколихме печката. Само че днес нямаше кой да пее химни. И аз по-скоро се радвах, че сега има тишина.

Термометърът на Гришка Логун

Толкова бяхме уморени, че седнахме направо на снега до пътя преди да тръгнем за вкъщи.

Температурата не беше минус четиридесет градуса, като вчера, а само минус двайсет и пет, и денят изглеждаше направо летен.

Покрай нас мина в разкопчан кожух Гришка Логун, технически ръководител на съседния участък. В ръката си носеше нова дръжка на кирка. Гришка беше млад, удивително червендалест и лесно се палеше. Той беше от десетниците, даже от младшите десетници и често не можеше да се удържи да не подпре със собственото си рамо заседнала в снега кола или да помогне да се вдигне някаква греда, да се помръдне от мястото й позамръзналата щайга, пълна с изкопана земя — все постъпки, които са осъдителни за технически ръководител. Той все забравяше, че е ръководител.

Насреща му вървеше бригадата на Виноградов — не кой знае какви бачкатори, нещо като нас. И съставът й беше абсолютно същият, като нашия — бивши секретари на областните и градските комитети, професори, доценти, военни със среден чин…

Хората притеснено се отдръпнаха и опряха плътно до снежния край на пътеката — те се връщаха от работа и даваха път на Гришка Логун. Но и той се спря — бригадата работеше на неговия участък. От редовете излезе Виноградов — приказливец, бивш директор на една от украинските МТС38.

Логун вече се беше отдалечил значително от мястото, на което седяхме, така че не чувахме гласове, но всичко се разбираше и без думи. Виноградов ръкомахаше и нещо обясняваше на Логун. После Логун бутна Виноградов по гърдите с дръжката на кирката и той падна по гръб… Виноградов не ставаше. Логун скочи с крака върху него, тъпчеше го и размахваше с палката. Нито един човек от двайсетте работници на неговата бригада не направиха и едно движение в защита на своя бригадир. Логун си вдигна падналата шапка, закани се с юмрук и тръгна нататък. Виноградов стана и тръгна, като че ли нищо не е било. И останалите — бригадата мина покрай нас — не изразяваха нито съчувствие, нито възмущение. Като се изравни с нас, Виноградов си изкриви разбитите кръвотечащи устни.

— Ама Логун си има истински термометър, — каза той.

— На апашки жаргон „тъпча“ означава „танцувам“ — тихо каза Вавилов — или „Ах вий двери, мои двери!“39.

— Е, — казах аз на Вавилов, моя приятел, с когото заедно бяхме пристигнали в златните мините от самия Бутирски затвор — какво ще кажеш? Трябва да вземем някакво решение. До вчера не са ни били. Утре може да ударят. Какво щеше да направиш ти, ако Логун ти беше налетял като на Виноградов? А?

— Бих изтърпял, вероятно — тихо отговори Вавилов. И аз разбрах, че той отдавна вече си е мислил за тази неизбежност.

След това разбрах, че ако говорим за бригадирите, дневалните, надзирателите, тоест, за всички невъоръжени хора, цялата работа се свежда до физическото надмощие. Докато съм по-силен, няма да ме ударят. Стана ли по-слаб, всеки ще ме бие. Ще ме бие дневалният, телякът, бръснарят и готвачът, десетникът и бригадирът, ще ме бие всеки криминален, дори и най-слаботелесният. Физическото предимство на конвоя е неговият автомат.

Силата на началника, който ме бие. Това е и закон, и съд, и трибунал, и охрана, и войска. Не му е трудно да е по-силен от мен. Силата на криминалните е в тяхното множество, в техния „колектив“, в това, че още на втората дума могат да те заколят (пък и колко пъти съм го виждал). Но аз съм още силен. Мен може да ме бие началникът, конвоят, криминалният. Дневалният, десетникът и бръснарят още не могат да ме бият.

Едно време Полянски, физкултурен деец в миналото, който получаваше много колети и никога с никого не сподели нито една хапка, с укор ми беше казвал, че просто не разбира как хората могат да се докарат дотам, че да ги бият и се възмущаваше на моите възражения. Но не мина и година и аз срещнах Полянски — беше станал „пътник“, клечка, събираше фасове и мечтаеше да го пуснат да чеше преди заспиване петите на някой апашки вожд срещу една супа.

Полянски беше честен човек. Измъчваха го някакви тайни мъки — толкова силни, остри и вечни, че успяха да си пробият път през леда, смъртта, равнодушието и побоите, глада, безсънието и страха.

Веднъж дойде официален празник, а по празниците ни заключваха — това се наричаше празнична изолация — и имаше хора, които тогава се срещаха, запознаваха се един с друг, започваха да си вярват един на друг точно по време на такива изолации. Колкото и страшна, колкото и унизителна да беше изолацията, тя беше по-лека от работата за затворниците по член петдесет и осем40. Нали изолацията беше почивка, дори и минутна, а кой тогава би могъл да прецени дали минута, ден, година или столетие би ни трябвало, за да се върнем в предишното си тяло — в предишната душа не сме се и надявали да се върнем. И, разбира се, не се върнахме. Никой не се върна. Та Полянски беше честен, мой съсед по нар в изолационния ден.

— Отдавна искам да те питам нещо.

— Какво нещо?

— Когато преди няколко месеца те гледах как ходиш, как не можеш да прекрачиш и една греда по пътя и трябва да заобикаляш греда, която и куче може да прекрачи. Гледах как си влачиш краката по камъните и как най-малката неравност, лека издутина на пътя ти изглежда непреодолимо препятствие, как това те докарва до сърцебиене и задух и налага продължителна почивка, аз те гледах и си виках: ама че мързел, ама че кръшкач, опитен мръсник, симулант.

— Е? А после разбра ли?

— После разбрах. Разбрах. Когато самият аз си загубих силите. Когато всички взеха да ме бутат, да ме бият, а за човека няма нищо по-добро от усещането, че някой е още по-слаб, по-зле от него.

— Защо ударниците ги викат на съвещания, защо физическата сила е нравствено мерило? Защото щом физически си по-силен, значи си по-добър, по-морален, по-нравствен от мен. Естествено — той вдига десетпудова41 скала, а аз се огъвам под половинпудов камък.

— Разбрах всичко това и исках да ти го кажа.

— Благодаря ти ако не за друго, то поне за това.

Скоро Полянски умря — паднал някъде в забоя. Бригадирът го ударил с юмрук по лицето. Бригадирът не беше Гришка Логун, а от нашите — Фирсов, военен, по член петдесет и осем.

Добре си спомням кога ме удариха за първи път. Първия път от стотиците хиляди ежедневни, еженощни шамари.

Всички шамари не могат да се помнят, но първия удар си го спомням добре — даже бях подготвен за него от поведението на Гришка Логун, от смирението на Вавилов.

Сред глада, студа, четиринайсетчасовия работен ден в мразовитата бяла мъгла на каменния златен забой изведнъж ми се мерна нещо друго — някакъв късмет, някаква милостиня, сякаш мушната набързо в ръката ми — милостиня не с хляб, не с лекарство, а милостиня с време, с недоговорена почивка.

Планински надзирател, десетник на нашия участък беше Зуев — волнонаемник, бивш пандизчия, който имаше стаж като лагерник.

В черните очи на Зуев имаше нещо — израз на някакво съчувствие ли — към тягостната, човешка съдба.

Властта развращава. Пуснатият от веригата звяр, скрит в човешката душа, алчно засища своята изконна човешка същност с побои, с убийства.

Не знам дали може да се получи удовлетворение от подписа на присъда за разстрел. Навярно и в това има някаква мрачна наслада, въображение, не търсещо оправдания.

Виждал съм хора, и то много, които някога са издавали заповеди за разстрел, а сега тях самите ги убиваха. Не следва нищо, освен страх, освен вик: „Тука има някаква грешка, не трябва мене да ме убивате за доброто на държавата, аз самият знам как се убива!“

Не познавам хора, които са издавали заповеди за разстрел. Само отдалече съм ги виждал. Но мисля, че заповедта за разстрел се крепи на същите душевни сили, на същите душевни основи, както и самият разстрел, самото убийство, извършено със собствените ти ръце.

Властта развращава.

Опиянението от това, че властваш върху хората, че можеш да си служиш с безнаказаност, издевателства, унижения, поощрения — това е нравственото мерило за служебната кариера на един началник.

Но Зуев биеше по-малко от другите — бяхме извадили късмет.

Току-що бяхме дошли на работа и бригадата се беше свила натясно в заслона — криехме се от острия режещ вятър зад издадените скали. Зуев, десетникът, се приближи към нас, с лице, скрито зад ръкавиците. Извеждаха ни по работните места, по забоите, а аз бях останал без работа.

— Имам молба към теб — изрече Зуев на пресекулки, запъхтян от собствената си смелост. — Молба. Не е заповед! Напиши ми молба до Калинин. Да ми махнат данните за съдимост. Ще ти кажа за какво става дума.

В малката будка на десетника, където гореше печка и където нашего брата не го пускаха — гонеха ни с ритници, с шамари изхвърляха всеки бачкатор, посмял да отвори вратата, за да вдиша поне за миг от този горещ въздух на живота.

Едно животинско чувство ни тласкаше към тази заветна врата. Измисляхме си поводи: „Колко е часът?“, въпроси: „Забоят наляво ли ще тръгне или надясно?“, „Имате ли огънче?“, „Зуев да е тука? Ами Добряков?“

Но тези молби не успяваха да заблудят никого в будката. Влезлите през отворената врата бяха връщани с ритници на студа. Но пък онзи миг топлина…

Сега никой не ме гонеше, аз седях до самата печка.

— Тоя да не е юрист? — презрително изсъска някой.

— Да, препоръчаха ми го, Павел Иванович.

— Ще видим тая работа. — това беше старшият десетник, който снизхождаше до нуждите на подчинения.

Делото на Зуев, който си беше изтърпял присъдата още миналата година, беше от най-обикновените селски дела, започнало с неплатена издръжка на родителите42, което и беше пратило Зуев в затвора. До края на присъдата оставало още малко време, когато началството успяло да препрати Зуев в Колима. Колонизацията на района изисква да следваш твърда линия в образуването на препятствия за отпътуване, в осигуряването на държавна помощ и постоянно внимание към пристигането, към доставянето на хора в Колима. Ешелонът от арестанти е просто най-простият път за обживяване на новата, на трудната земя.

Зуев искаше да си приключи взаимоотношенията с Далстрой43, молеше да му отменят съдимостта, поне да го пуснат на континента.

На мен ми беше трудно да пиша и то не само защото ми бяха загрубели ръцете, не само защото пръстите ми се огъваха по дръжката на лопатата и кирката и беше невероятно трудно да ги разгъна. Можех да пиша само ако увия молива и перото с по-дебел парцал, който да имитира обема на дръжка на кирка или на лопата.

Когато се сетих да направя това, вече бях готов да изписвам букви.

Трудно ми беше да пиша, защото мозъкът ми беше загрубял като ръцете, защото от мозъка ми капеше кръв като от ръцете. Налагаше се да съживя, да възкреся думите, които вече бяха напуснали моя живот и, както си мислех тогава, бяха го напуснали завинаги.

Пишех този документ, изпотявах се и се радвах. В будката беше горещо и въшките веднага се размърдаха и запълзяха по тялото ми. Страх ме беше да се почеша, за да не ме изгонят на студа, понеже съм въшлясал, страх ме беше да предизвикам отвращение в моя спасител.

До вечерта написах молбата до Калинин. Зуев ми благодари и ми пъхна в ръката една хлебна дажба. Дажбата трябваше да се изяде незабавно, както трябваше да се изяжда незабавно всичко, без да се отлага за утре — на това поне се бях научил.

Денят вече свършваше, но само според часовниците на десетниците, тъй като бялата мъгла беше еднаква и в полунощ, и на обяд, и нас ни подкараха към къщи.

Спях и както обикновено сънувах постоянния си колимски сън — самуни хляб, плуващи из въздуха, изпълнили всички къщи, всички улици, цялата земя.

Сутринта чаках среща със Зуев — току виж ми даде цигара.

И Зуев дойде. Без да се крие от бригадата, от конвоя, той заръмжа, като ме избутваше от заслона към вятъра:

— Ти ме излъга, гадино!

През нощта бил прочел молбата. Молбата не му харесала. Неговите съседи, също десетници, също я прочели, и не я одобрили. Било прекалено сухо. Недостатъчно сълзливо. Такава молба нямало изобщо смисъл да се подава. Калинин нямало да се трогне от такива глупости.

Аз не бях успял да изстискам от своя изсушен от лагера мозък нито една излишна дума. Не бях успял да заглуша омразата. Не се бях справил с работата, и то не защото беше голям разривът между свободния свят и Колима, не защото мозъкът ми се беше изморил и изнемощял, а защото там, където си бях пазел възторжените прилагателни, сега беше останала само омраза. Помислете как горкият Достоевски всичките десет години войниклък след Мъртвия дом44 пише скръбни, сълзливи, унизителни, но докосващи душата на началството писма. Достоевски даже е писал стихове за императрицата45. В Мъртвия дом не е имало Колима. Достоевски би онемял със същата онази немота, която не ми позволи да напиша молбата на Зуев.

— Ти ме излъга, гадино! — ръмжеше Зуев. — Ще ти кажа аз на тебе какво е да ме лъжеш!

— Не съм те лъгал…

— Цял ден изкара на топло в будката. Аз с присъдата си, гадино, отговарям за теб, за твойто кръшкане! За човек те мислех!

— Аз съм човек, — неуверено прошепнаха сините ми премръзнали устни.

— Ей сега ще ти кажа аз на тебе какъв човек си!

Зуев метна ръка и аз усетих лекото, почни безтегловно прикосновение, не по-силно от порив на вятъра, който в същия този забой не веднъж ме беше повалял на земята.

Аз паднах, закрих се с ръце и облизах с език нещо сладко, лепкаво, което си беше пробило път в края на устните.

Зуев няколко пъти ме ритна в хълбока с валенката си, но мен не ме болеше.

Измитата снимка

Едно от основните чувства в лагера е чувството за безбрежност на унижението, чувството за утеха, че винаги, във всяко положение, при всякакви обстоятелства има някой, който е по-зле от теб. Това степенуване е многообразно. Тази утеха е спасителна и може би в нея се крие основната тайна на човека. Това чувство… Това чувство е спасително като белия флаг и в същото време това е примирение с непримиримото.

Крист току-що се беше спасил от смъртта, но се беше спасил до утрешния ден и не повече, тъй като утрешният ден на арестанта представлява точно онази тайна, която не подлежи на разгадаване. Крист беше роб, червей — ако не друго, то поне червей беше със сигурност, тъй като в целия животински свят май само червеите нямат сърце.

Крист беше приет в болница с пелагра, сухата му кожа се люспеше — бръчките бяха изписали по лицето на Крист неговата последна присъда. В опит да оцелее до утрешния ден, да намери някаква физическа и духовна сила на дъното на душата си, в последните оцелели клетчици на костеливото си тяло, Крист навлече мръсния халат на санитаря и взе да мете стаите, да оправя леглата, да мие, да мери температурата на болните.

Крист вече заприличваше на бог — новите гладни, новите болни гледаха на Крист като на късмет, като на божество, което може да им помогне, може да ги спаси, но никой от пациентите не знаеше от какво точно. Всеки пациент знаеше само това, че пред него стои санитар, който също е пациент, който може да каже добра дума на лекаря и тогава на пациента могат да му разрешат да прекара още един ден в болницата. Или пък, ако ще го изписват, той би могъл да прехвърли на пациента своя пост, своята паница със супа, своя санитарен халат. Ако ли и това не стане, голяма работа — в живота има много разочарования.

Крист си сложи халата и пак стана божество.

— Аз ще ти изпера блузата. Блузата. През нощта в банята. И ще ти я изсуша на печката.

— Тук няма вода. Карат ни я.

— Тогава запази половин кофа.

Крист отдавна искаше да си изпере войнишката рубашка. Би си я изпрал сам, но падаше от умора. Рубашката беше от златните мини — цялата беше просмукана от солена пот, приличаше на куп парцали, а не на дреха. И може би още първото пране щеше превърне тази дреха в прах, в смет, в тлен. Единият джоб беше скъсан, но вторият беше запазен и в него се намираше всичко, което, кой зае защо, беше важно и нужно на Крист.

И все пак трябваше да я изпере. Просто това беше болница, Крист беше санитар, а дрехата му беше мръсна. Крист си спомни как преди няколко години го бяха взели да преписва купоните в стопанския отдел — купоните за храна по десетдневки, според процента на изработеното. И как всички, живели в бараката с Крист, го мразеха заради тези безсънни нощи, които му даваха по един допълнителен талон за обяд. И как Крист веднага го изтропаха, веднага му забиха нож гърба, като се обърнаха към един от щатните счетоводители от битовите и му посочиха яката на Крист — яката, по която тъкмо изпълзяваше една гладна като Крист въшка. Бледа като Крист въшка. И как на момента нечия желязна ръка изнесе Крист от кантората и го изхвърли на улицата.

Да, по-добре беше да се изпере рубашката.

— Ти ще спиш, пък аз ще пера. За парченце хляб, но ако нямаш хляб, то просто така.

Крист нямаше хляб. Обаче от дъното на душата му някой крещеше, че е по-добре да остане гладен, но поне да си изпере дрехата. И Крист престана да се съпротивлява на чуждата, страшна воля на гладния човек.

Крист спеше както винаги — не в сън, а в забрава.

Преди месец, когато Крист все още не беше в болницата, а едвам се клатушкаше в огромната тълпа „пътници“ от стола до амбулаторията и от амбулаторията до бараката през бялата мъгла на лагерната зона — се случи беда. На Крист му откраднаха кесията. Естествено, кесията беше празна. В кесията нямаше никаква махорка, и то от години. Но в кесията Крист си беше пазил — защо ли? — снимки и писма на жена си, много писма. Много снимки. И макар че Крист никога не препрочиташе писмата и не разглеждаше снимките — това беше прекалено тежко — той вероятно пазеше тази връзка за по-добри времена. Инак беше трудно да се обясни защо Крист мъкне по всички свои арестантски пътища тези писма, написани с едър детски почерк. При обиските не се отнемаха писма. Куп писма се трупаха в кесията. И ето че му откраднаха кесията. Вероятно са помислили, че там има пари, че сред снимките е пъхната някаква много изтъняла рубла. Но после се е оказало, че няма рубла. Крист никога не си намери писмата. По известните правила за извършване на кражбите, които се спазват на свобода, при това както от криминалните, така и от онези, които подражават на криминалните, документите трябва да се подхвърлят в кофа за боклук, а снимките да се изпратят по пощата или да се изхвърлят на сметището. Но Крист знаеше, че това са остатъци от човечност, които са изтръгнати с корен в Колимския свят. Писмата, разбира се, са били изгорени в някой огън, в някоя лагерна печка, за да лумне внезапно светъл огън — естествено, че няма да върнат писмата, няма да ги подхвърлят. Но снимките, защо са им снимките?

— Няма да ги намериш — каза съседът на Крист. — Криминалните са ти ги взели.

— Те пък какво ще ги правят?

— Ох, че си! Снимка на жена?

— Ами да.

— Ами за сеанс.

И Крист престана да пита. В кесията Крист държеше стари писма. А новото писмо и новата снимка — нова малка паспортна снимка, си пазеше в левия и единствен джоб на рубашката.

Крист спеше както винаги — не в сън, а в забрава. И се събуди с едно усещане: че днес трябва да се случи нещо хубаво. Крист бързо се сети. Чистата дреха! Крист стовари натежалите си крака от дъсченото легло и отиде в кухнята. Пациентът от вчера посрещна Крист.

— Суша я, суша я. На печката я суша.

Изведнъж Крист почувства, че го облива студена пот.

— А писмото?

— Какво писмо?

— В джоба.

— Не съм разкопчавал джобовете. Да не би да имам право да ви разкопчавам джобовете?

Крист протегна ръце към дрехата. Писмото беше запазено, едно влажно писмо. Дрехата беше почти суха, а писмото беше влажно, с вадички вода или сълзи. Снимката беше измита, протрита, обезобразена, и само в най-общи черти напомняше лицето, познато на Крист.

Буквите на писмото бяха протрити, измити, но Крист знаеше цялото писмо наизуст и разчете всяко изречение.

Това беше последното писмо, което Крист получи от жена си. Той го запази за кратко. Думите от това писмо скоро напълно избеляха, разтвориха се, пък и Крист спря да е сигурен в текста. Снимката и писмото окончателно се изтриха, угаснаха, изчезнаха след някаква особено щателна дезинфекция в Магадан по време на фелдшерските курсове, които превърнаха Крист в истинско, а не в измислено колимско божество.

Никаква цена не беше голяма за курсовете, никаква загуба не изглеждаше прекалена.

Така Крист беше наказан от съдбата. След зрял размисъл, след много години Крист призна, че съдбата е права. Той още не беше придобил правото на това чужди ръце да му перат дрехите.

Житието на инженер Кипреев

Дълги години си мислех, че смъртта е форма на живот, и успокоен от това несигурно съждение, изработвах формулата за активна защита на своето съществуване на тази скръбна земя.

Мислех, че човек може да се чувства човек само когато във всеки момент и с цялото си тяло чувства, че е готов да се самоубие, готов е да се намеси лично в собственото си житие. Точно това съзнание дава воля за живот.

Аз се проверявах многократно, чувствах силата на смъртта и оставах жив.

Много по-късно разбрах, че просто съм си построил убежище, избягал съм от въпроса, тъй като в момента на решението аз няма да бъде такъв, какъвто съм сега, когато животът и смъртта са игра на волята. Ще отслабна, ще се променя, ще изневеря на себе си. Не започнах да мисля за смъртта, но почувствах, че предишното решение се нуждае от някакъв друг отговор, че обещанието пред самия себе си и клетвите на младостта са прекалено наивни и много условни.

В това ме убеди историята на инженер Кипреев.

В живота си никого не съм предавал, не съм извършвал предателство. Но не знам как бих се държал, ако ме бяха били. Бях минал през всичките си следствия по най-късметлийския начин — без бой, без метод номер три. Във всичките ми следствия следователите не бяха ме докосвали с пръст. Това е само случайност. Просто следствието ми протече рано — в първата половина на тридесет и седма, когато още не се прилагаха изтезания.

Но инженер Кипреев е бил арестуван през хиляда деветстотин тридесет и осма и затова е опознал цялата страшна картина на побоя по време на следствие. Издържал е този побой, като дори се нахвърлил върху следователя и после пребит го тикнали в карцера. Но следователите лесно са получили подписа, който им е трябвал от Кипреев: заплашили го с арест на жена му и Кипреев подписал.

Ето този страшен нравствен удар Кипреев е пренесъл през целия си живот. В арестантския живот има достатъчно унижения и разпад. В дневниците на хората от освободителното движение в Русия има една страшна травма — молбата за помилване. Преди революцията това се смята за позор, вечен позор. И след революцията в средите на политическите каторжници и на заточениците категорично не се приемат така наречените „подавачи“, т.е. онези, които когато и да било, по каквато и да е причина са подавали молба до царя за освобождаване, за смекчаване на наказанието.

През тридесетте години всичко се прощаваше не само на „подавачите“, но дори и на тези, които се бяха подписвали под очевидна и понякога кървава лъжа срещу себе си или срещу други хора.

Хората, които служеха за пример в това отношение, вече бяха остарели или отдавна бяха изгнили по лагери и по изгнания, а онези, които бяха в затвора и минаваха през следствието бяха само „подавачи“. Затова никой дори не подозираше на какви нравствени изпитания се беше обрекъл Кипреев, като беше заминал за Охотско море — за Владивосток, за Магадан.

Кипреев беше инженер-физик от онзи същия Харковски физически институт, където за първи път в Съветския съюз се бяха приближили към ядрена реакция. Там работеше и Курчатов. Харковският институт не избегна чистката. Една от първите жертви в нашата атомна наука беше инженер Кипреев.

Кипреев си е знаел цената. Но неговите началници не са знаели каква е цената на Кипреев. При това се оказало, че нравствената издръжливост е слабо свързана с таланта, с научния опит, дори с научния плам. Това са различни неща. Кипреев е знаел за побоя по време на следствие и се е подготвял много просто — да се брани като звяр, да отговаря на удара с удар, без да изяснява кой е изпълнител и кой създател на тази система — на метод номер три. Но Кипреев е бил пребит и хвърлен в карцера. Всичко е започвало отначало. Физическите сили му изневерили, а след физическата твърдост му изневерила и душевната. Кипреев се подписал. Заплашвали го с арест на жена му. Кипреев изпитвал безкраен срам за тази слабост, за това, че той, интелигентът Кипреев, е отстъпил при сблъсъка с грубата сила. Още тогава, в затвора, Кипреев си дал клетва за цял живот — никога да не повтори позорната си постъпка. Впрочем, само на Кипреев му е изглеждало, че действието му е позорно. До него на наровете са лежали хора, които също са се подписвали под клевети. Но те са лежали и не са умирали. Позорът няма граници. Или по-точно тези граници са винаги лични, и изискванията към самия себе си са различни у всеки обитател на следствената килия.

Кипреев се яви в Колима с пет годишна присъда и с увереност, че ще намери път към предсрочното освобождаване, че ще успее да се изскубне на свобода, на континента. Разбира се, че един инженер ще бъде оценен. И че един инженер може да си изработи зачота от работни дни, освобождението, намалената присъда. Кипреев с презрение се отнасяше към физическия лагерен труд, той бързо разбра, че в края на този път няма нищо друго, освен смърт. Искаше да работи там, където можеше да приложи поне подобие на специалните знания, които имаше, и вярваше, че така ще излезе на свобода. Поне нямаше да си загуби квалификацията.

Опитът от работата в златната мина, счупените в скрепера пръсти, физическата слабост, дори известна кекавост — всичко това доведе Кипреев до болницата, а от болницата — до етапа. Бедата беше и в това, че инженерът не можеше да не изобретява, да не търси научни технически решения в онзи хаос на лагерния бит, в който живееше.

А лагерът, лагерното началство разглеждаше Кипреев като роб и нищо повече от това. Енергията на инженера, за която самият Кипреев се беше проклинал хиляди пъти, търсеше изход.

Само че залогът в тази игра трябваше да е достоен за инженер, за учен. Този залог беше свободата.

Колима е „странна планета“ не само защото там е зима „девет месеца в годината“. По време на войната там се плащаха по сто рубли за една ябълка, а погрешното разпределяне на пресни домати от континента водеше до кървави драми. Всичко това — и ябълките, и доматите — разбира се, бяха за свободния, за волнонаемния свят, към който арестантът Кипреев не принадлежеше. Планетата е „странна“ не само защото там има „закон на тайгата“. Не само защото Колима е сталински специален лагер за унищожение. Не защото има дефицит на махорка и на чай чифир46, не защото това е колимската валута, истинското й злато, в замяна на което можеш да получиш всичко.

И все пак най-дефицитно от всичко беше стъклото — стъклените изделия, лабораторните уреди, инструментите. Заради студа стъклото ставаше по-крехко, а „стандартът за чупливост“ не се повишаваше. Обикновен медицински термометър струваше около триста рубли. Пазар на нелегални термометри обаче нямаше. Лекарят трябваше да направи заявка пред упълномощения в районния отдел, тъй като медицински термометър се криеше по-трудно и от Джокондата. Но лекарят не пишеше никакви заявления. Той просто плащаше триста рубли и носеше от вкъщи термометър, с който да измери температурата на тежко болните.

В Колима консервната кутия е поема. Тенекиената консервена кутия е мярка, удобна мярка, която винаги е под ръка. Това е мярка за вода, за булгур, за брашно, за кисел, за супа, за чай. Това е чаша за чифир, в нея е толкова удобно да се „свари по едно чифирче“. Това е стерилна чаша — тя е изчистена от огъня. Чаят, супата се затоплят, кипват в печката, на огъня.

Трилитровият буркан е класическата бака на „пътниците“, с дръжка от тел, която удобно се закачва на кръста. А кой не е бил или няма да стане „пътник“ в Колима?

Стъкленият буркан е светлина в рамката на порестата дървена обвивка, изчислила отломките на стъклото. Това е прозрачен буркан, в който е толкова удобно да се държат медикаментите в амбулаторията.

Половинлитровият буркан е съдинката за третото блюдо в лагерния стол.

Но главният стъклен дефицит на Колима не са термометрите, не са лабораторните стъкларии, не са консервните кутии.

Основният дефицит е електрическата крушка.

В Колима има стотици мини, рудници, хиляди участъци, изкопи, шахти, десетки хиляди златни, уранови, оловни, волфрамови забои, хиляди лагерни командировки, волнонаемни селища, лагерни зони и бараки за отряди на охраната, и навсякъде е нужна светлина, светлина, светлина. Девет месеца Колима живее без слънце, без светлина. Светлината от яркото, незалязващо слънце не спасява, не дава нищо.

Светлина и енергия дават скачените трактори, локомотивът.

Промишлената апаратура, уредите за промиване, забоите изискват светлина. Осветените с прожектори забои удължават нощната смяна, правят труда по-производителен.

Навсякъде има нужда от крушки. Докарват ги от континента — от триста, петстотин или хиляда свещи, готови да осветят бараката и забоя. Неравното електроподаване от генератора обрича лампите на преждевременно износване.

В Колима крушките са проблем от държавнически мащаб.

Не само забоят трябва да е осветен. Трябва да се освети зоната, бодливата тел с караулните вишки по норма, която Далечният север увеличава, а не намалява.

Отрядът на охраната трябва да има подсигурена светлина. Тук няма как да направиш чупката, както и в забоя на златните мини; смята се, че тук има хора, които могат да избягат и макар и да е ясно, че през зимата няма къде да избягаш, и никой в Колима през зимата никога заникъде не е бягал, законът си остава закон и ако няма светлина, ако няма лампи, разнасят горящи факли около зоната и ги оставят на снега до сутринта, до светлината. Факлата е парцал, напоен в мазут или в бензин.

Крушките изгарят бързо. И не могат да бъдат възстановени.

Кипреев написа докладна записка, учудила началника на Далстрой. Началникът вече беше успял да почувства ордена върху лятната си униформа — върху лятната, разбира се, а не върху зимната или върху цивилното сако.

Лампите подлежали на възстановяване — само да им било запазено стъклото.

И ето че из Колима се разнесоха страшни заповеди. Всички изгорели крушки грижливо се доставяха в Магадан. В промишления комбинат, на четиридесет и седмия километър беше построен завод. Завод за възстановяване на електрическото осветление.

Инженер Кипреев беше назначен за началник цех на завода. Целият останал персонал, щатният състав, израснал около ремонта на крушките, беше само от волнонаемници. Успехът беше поверен на сигурните волнонаемни ръце. Кипреев не обръщаше внимание на това. Създателите на завода нямаше как да го пропуснат.

Резултатът беше блестящ. Разбира се, след ремонта лампите не работеха дълго време. Но Кипреев беше успял да подари на Колима няколко часа, няколко златни денонощия. Тези денонощия бяха много. Държавата извлече много — и като военна изгода, и във вид на злато.

Директорът на Далстрой беше награден с орден „Ленин“. Всички началници, имали отношение към ремонта на крушките, получиха ордени.

Но нито на Москва, нито на Магадан им хрумна да отбележат арестанта Кипреев. За тях Кипреев беше роб, умен роб и нищо повече.

Все пак директорът на Далстрой не смяташе за възможно напълно да забрави своя кореспондент в тайгата.

На големия колимски празник, който беше отбелязан от Москва в тесен кръг, на тържествено събиране в чест — в чия чест? — на директора на Далстрой, на всеки от получилите ордени и благодарности — понеже освен правителствения указ имаше и заповед на директора на Далстрой със съответните благодарности, награди и поощренията за всички, участвали в ремонта на крушките, за всички ръководители от завода и от местата, където имаше цехове по възстановяване на осветлението освен ордени и благодарности бяха подготвени и американски военновременни колети. Тези колети влизаха в състава на пратките по ленд-лийз47 и се състояха от костюм, вратовръзка, риза и боти. Костюмът май беше изчезнал по време на превоза, но ботите — червенокожи американски боти с дебела подметка — бяха мечтата на всеки началник.

Директорът на Далстрой се посъветва с помощника си и всички решиха, че на такъв късмет, на такъв подарък пандизчията не би могъл и да се надява дори.

В тези смутни времена директорът на Далстрой дори и не възнамеряваше да моли Москва за намаляване на присъдата или за пълното освобождаване на инженера. Робът трябва да е доволен и на старите обувки на господаря, на костюма, свален от господарските рамене.

За тези подаръци се говореше из цял Магадан, из цяла Колима. Тукашните началници бяха получили предостатъчно ордени и благодарности. Но американският костюм, ботите с дебелата подметка — това си приличаше на полет до луната, на пътешествие до друга вселена.

Дойде време за тържеството, блестящите картонени кутии с костюмите се трупаха на масата, застлана с червено сукно.

Директорът на Далстрой прочете заповедта, където името на Кипреев, разбира се, не се споменаваше, не можеше да се споменава.

Началникът на политуправлението прочете списъка на получателите на подаръци. Последното име беше това на Кипреев. Инженерът отиде до масата, ярко осветена от лампи — от неговите лампи — и взе кутията от ръцете на директора на Далстрой.

Кипреев изговори отчетливо и силно: „Американски парцали няма да нося“ — и постави кутията на масата.

На момента Кипреев беше арестуван и получи допълнителна присъда от още осем години по член — не знам по кой член, пък и в Колима това няма никакво значение, никой не се интересува от това.

Впрочем, какъв член може да има за отказ от американски подаръци? Но не бяха само подаръците. В обвинението на следователя по новото „дело“ на Кипреев е казано: той е твърдял, че Колима е един Освиенцим без пещи.

Кипреев посрещна спокойно тази втора присъда. Той разбираше последиците от отказа си да получи американски подаръци. Но инженер Кипреев все някои мерки за лична безопасност. Ето какви бяха тези мерки. Кипреев помоли свой познат да напише писмо до жена му на континента, в което да каже, че той, Кипреев, е умрял. А той самият спря да пише писма.

Инженерът беше махнат от завода и изпратен на обща работа в мината. Скоро войната свърши, лагерната система стана още по-сложна — Кипреев, като абсолютен рецидивист, го чакаше лагер с номер48.

Инженерът се разболя и попадна в централната затворническа болница. Тук имаше голяма нужда от работата на Кипреев — трябваше да се сглоби и да се пусне рентгеновия апарат, да се сглоби от вехтории, от излезли от строя части. Началникът на болницата доктор Доктор обеща освобождаване, намаляване на присъдата. Инженер Кипреев слабо вярваше на такива обещания, той се водеше „болен“, а такива заверки се дават само на щатните служители на болницата. Но му се искаше да вярва в обещанието на началника, нали рентгеновият кабинет не беше мина, не беше златен забой.

Тук посрещнахме Хирошима.

— Ето я бомбата, това, с което се занимавахме в Харков.

— Самоубийството на Форестъл49. Порой от телеграми с подигравки.

— Знаеш ли за какво става дума? За западния интелигент е много тежко, много тежко да вземе решение да хвърли атомна бомба. Психична депресия, лудост, самоубийство — това е цената, която западният интелигент плаща за такива решения. Нашият Форестъл не би полудял. Ти колко добри хора си срещнал досега? Ама истински, такива, на които да искаш да подражаваш, да им служиш?

— Сега ще си спомня: инженерът-вредител Милер и още около петима.

— Това е много.

— Асамблеята е подписала протокол за геноцида.

— Геноцид? Що за животно е това?

— Подписали сме конвенцията. Естествено, трийсет и седма година50 не е геноцид. Това е изтребление на враговете на народа. Защо да не подпишем такава конвенция.

— Режимът се затяга на пълни обороти. Не трябва да мълчим. Като сричките в буквара: „Не сме ро-би. Ро-би не сме.“ Трябва да направим нещо, да го докажем на самите себе си.

— Човек доказва на самия себе си само собствената си глупост. Задачата е да живееш, да оцелееш. И да не рухнеш… Животът е по-сериозен, отколкото си мислиш.

Огледалата не пазят спомени.

Но това, което се крие в куфара ми, е трудно да се нарече огледало — това е парче стъкло, което напомня вода с помътняла повърхност, сякаш реката завинаги е останала мътна и мръсна, понеже е запомнила нещо важно, нещо безкрайно по-важно от кристалния поток на прозрачната и до дъно откровена река. Огледалото ми помътня и вече не отразява нищо. Но някога огледалото си беше огледало, беше безкористен подарък, пренесен от мен през две десетилетия лагери, свобода, която прилича на лагер, и всичко, което стана след XX конгрес на партията. Огледалото, което ми беше подарено, не беше търговски продукт на инженер Кипреев — това беше опит, научен опит, след онзи опит в мрака на рентгеновия кабинет. На това огледално парче му бях направил дървена рамка. Не му я бях направил — бях му я поръчал. Рамката и досега е здрава, беше я направил някакъв оздравяващ пациент, дърводелец от латвийците, в замяна на една хлебна дажба. Тогава вече можех да дам една хлебна дажба за такава съвсем лична, съвсем лекомислена поръчка.

Гледам тази рамка — груба, боядисана с блажна боя, с каквато се боядисват подовете; в болницата течеше ремонт, и дърводелецът беше измолил малко боя. После беше лакирал рамката — лакът отдавна се протри. Сега в огледалото нищо не се вижда, а някога се бях бръснал пред него в Оймякон51 и всички волнонаемници ми бяха завиждали. Завиждаха ми до 1953 година, когато един мъдър човек от свободните изпрати колет от огледала, евтини огледала. И тези дребни огледала, които струваха копейки и бяха кръгли или квадратни, се продаваха по цени, подобни на цените на крушките. Но всички теглеха пари от спестовните книжки и си ги купуваха. Огледалата бяха разпродадени за един ден, за един час.

Тогава моето самоделно огледало вече не предизвикваше завист в гостите ми.

Огледалото е с мен. То не е амулет. Не знам дали ми носи късмет. Може би огледалото привлича лъчите на злото, отразява лъчите на злото, не ми дава да се разтворя в човешкия поток, където никой, освен мен, не познава Колима и не познава инженер Кипреев.

На Кипреев му беше все едно. Някакъв престъпник, почти криминален, малко по-грамотен от другите рецидивист и грамотен апаш, поканен от началника да усвои тайните на рентгеновия кабинет, като се научи да включва и изключва бутони и лостове, криминалният, който по име се водеше Рогов, се учеше от Кипреев на изкуството на рентгеновата техника.

По този въпрос началството имаше сериозни намерения и най-малко от всичко мислеше за самия Рогов, криминалния. Но въпреки това Рогов се нанесе в рентгеновия кабинет заедно с Кипреев и следователно взе да контролира, да следи, да доносничи, да участва в държавните дела като приятел на народа. Постоянно информираше, подготвяше всякакви беседи, посещения. И ако не пречеше, то доносничеше, беше на стража.

Това беше основната цел на началството. А освен това Кипреев готвеше смяна на самия себе си — от битовите.

Щом Рогов се научеше да работи — а това си беше професия за цял живот — Кипреев щеше да бъде препратен в Берлаг, лагер с номер, създаден за рецидивисти.

Кипреев разбираше всичко това и нямаше намерение да противоречи на съдбата. Той обучаваше Рогов, без да мисли за себе си.

Късметът на Кипреев беше в това, че Рогов се учеше зле. Като всеки затворник, който много добре разбира, че началството при никакви обстоятелства няма да забрави битовите, Рогов не се учеше много внимателно. Но часът настъпи. Рогов каза, че той вече умее да работи и Кипреев беше изпратен в лагера с номер. Но в рентгеновия апарат нещо се размести и покрай лекарите Кипреев отново беше доведен в болницата. Рентгеновият кабинет пак заработи.

Към това време се отнася опитът на Кипреев с блендата.

Речникът на чуждите думи от 1964 година обяснява ето така думата „бленда“: „… 4) диафрагма (преграда с произволно променящ се отвор), използвана във фотографията, микроскопията и рентгеноскопията“.

Двайсет години по-рано речникът на чуждестранните думи не съдържа думата „бленда“. Това е явление от времето на войната — изобретение, свързано с електронния микроскоп.

В ръцете на Кипреев беше попаднала откъсната страница от едно техническо списание и блендата беше приложена в рентгеновия кабинет на затворническата болница на левия бряг на Колима.

Блендата беше гордостта на инженер Кипреев — негова надежда, впрочем, негова слаба надежда. За блендата беше докладвано на лекарска конференция, беше изпратен доклад в Магадан, в Москва. Никакъв отговор.

— А огледало можеш ли да направиш?

— Естествено.

— Голямо. От типа на трюмо.

— Мога всякакво. Само да има сребро.

— Сребърни лъжици вършат ли работа?

— Става.

От склада беше изписано дебело стъкло за бюрата на началниците и пренесено в рентгеновия кабинет.

Първият опит беше неуспешен и Кипреев от бяс потроши огледалото с чук.

Един от тези отломки е моето огледало, подаръкът ми от Кипреев.

Вторият път всичко мина успешно и началството получи от ръцете на Кипреев своята мечта — огледало-трюмо.

Началникът не си и помисляше да се отблагодарява с нещо на Кипреев. Защо да го прави? Грамотният роб така и така трябва да благодари, че го държат на легло в болницата. Ако началството беше обърнало внимание на блендата, щеше да има благодарност, но не повече. Само че огледалото-трюмо беше реалност, а блендата — мит, вятър и мъгла… Кипреев беше напълно съгласен с началника.

Но нощем, когато заспиваше на дъсченото легло в ъгъла на рентгеновия кабинет, след като беше дочакал поредната жена да си тръгне от неговия помощник, ученик и осведомител, Кипреев не искаше да вярва нито на Колима, нито на самия себе си. Блендата не беше шега. Това си беше технически подвиг. Но нито в Москва, нито в Магадан им пукаше за блендата на инженер Кипреев.

В лагера не се отговаря на писма и никой не обича да му се напомня. Налага се да се чака. Да се чака някаква случайност, някаква важна среща.

Всичко това действаше на нервите — ако тази разкъсана и раздърпана шагренова кожа изобщо си беше на мястото.

Надеждата е като окови за арестанта. Надеждата винаги е несвобода. Човек, който се надява на нещо, си променя поведението и по-често си криви душата, отколкото човек, който няма надежди. Инженерът си затвори устата, докато чакаше решение за тази проклета бленда; той си пускаше покрай ушите всички нужни и ненужни шегички, с които се развличаше най-близкото му началство, без да говорим за шегичките на помощника, който чакаше своя ден и час, времето, в което ще стане господар на положението. Рогов вече и огледала се беше научил да прави — сухото му беше гарантирано, чакаше го траен доход.

За блендата знаеха всички. Всички се подиграваха на Кипреев — включително и секретарят на партийната организация на болницата, аптекарят Кругляк. Муцунестият аптекар не беше лошо момче, но се палеше, а освен това го бяха учили, че затворникът е червей. А тоя Кипреев… Аптекарят беше пристигнал наскоро в болницата и никъде не беше чувал историята за възстановяване на електрическите крушки. Никога не се беше замислял какво е да сглобиш един рентгенов апарат в затънтената тайга на Далечния север.

Кругляк си мислеше, че блендата е хитра измислица, с която Кипреев се надява да „цепи мрака“, като „заложи ментето“ — аптекарят вече беше научил поне тези думи.

В манипулационната на хирургическото отделение Кругляк нападна Кипреев с обиди. Инженерът хвана една табуретка и замахна с нея към секретаря на партийната организация. В същия момент му изскубнаха табуретката от ръцете, отведоха го в другото отделение.

Кипреев го заплашваше разстрел. Или изпращане в наказателната мина, в спецзоната, което е по-лошо от разстрел. Кипреев имаше много приятели в болницата и то не само покрай огледалата. Историята с крушките беше добре известна, помнеше се. Хората му помагаха. Но това все едно си оставаше член петдесет и осем, алинея осем — терор.

Отидоха при директора на болницата. Това го направиха лекарките. Винокуров, началникът на болницата, не обичаше Кругляк. Винокуров ценеше инженера, чакаше резултати от запитването за блендата, а най-важното беше, че не беше лош човек. Беше началник, който не използва властта си, за да върши зло. Винокуров се оправяше сам, беше кариерист, не правеше добро на хората, но и зло не им желаеше.

— Добре, няма да предам на следователя материала за дело срещу Кипреев само при едно положение, — каза Винокуров — ако Кругляк, който най-много е пострадал, не напише доклад за случая. Ако има доклад, ще има и дело. Наказателната мина е минимумът.

— Благодарим.

С Кругляк пък говориха мъжете, приятелите му.

— Ама ти не разбираш ли, че ще го разстрелят човека? Той няма права. Не е като мен и теб.

— Ама той ми посегна.

— Изобщо не ти е посягал, никой не е видял такова нещо. Виж аз ако се бях карал с тебе, още на втората дума щях да те фрасна по физиономията, защото във всичко се бъркаш и с всички се заяждаш.

Кругляк беше общо взето добро момче, съвсем непригоден да става началник в Колима, и се предаде под натиска на увещанията. Кругляк не предаде доклад за случая.

Кипреев остана в болницата. Мина още един месец и в болницата пристигна генерал-майор Деревянко, заместник-директор на Далстрой по въпросите на лагера — най-високопоставеният началник за затворниците.

Началството обичаше да идва в болницата. Там имаше къде да се отбие голямото северно началство, имаше къде да се пийне, да се хапне, имаше къде да си почине човек.

Генерал-майор Деревянко се беше нагиздил в бяла престилка и се разхождаше из отделенията като за преди обяд. Настроението на генерал-майора беше радостно и Винокуров реши да рискува.

— Имам тук един затворник, който свърши важна работа за държавата.

— Каква работа?

Началникът на болницата по някакъв негов начин обясни на генерал-майора какво е блендата.

— Искам за едно предсрочно освобождаване да предложа този затворник.

Генерал-майорът се поинтересува от данните в досието и щом получи отговор, измуча.

— Виж какво ще ти кажа, началник, — каза генерал-майорът. — това блендата си е бленда, но ги гледай да го пратиш този инженер… Корнеев…

— Кипреев, другарю началник.

— А така, Кипреев. Да го пратиш там, където му е мястото според досието.

— Слушам, другарю началник.

Седмица по-късно Кипреев беше изпроводен обратно, а след още една седмица рентгенът пак се развали и Кипреев беше наново повикан в болницата.

Сега обаче нямаше място за шеги — Винокуров се страхуваше да не предизвика върху себе си гнева на генерал-майора.

Началникът на управлението не би повярвал, че рентгенът се е развалил. Затова се реши, че Кипреев е бил насочен към етапа, но се е разболял и е останал.

Сега вече и дума не можеше да става за работа в рентгеновия кабинет. Кипреев хубаво го беше разбрал.

Кипреев имаше мастоидит — беше си простудил главата на лагерния нар в мината — и за него операцията беше от животоспасяващ характер. Но никой не искаше да вярва нито на температурата, нито на лекарските доклади. Винокуров сипеше огън и жупел, настояваше да му се направи спешна операция.

Най-добрите хирурзи на болницата бяха събрани за мастоидита на Кипреев. Хирургът Брауде беше едва ли не тесен специалист по мастоидитите. В Колима простудите са повече на брой от необходимото, Брауде беше много опитен, беше направил стотици такива операции. Но Брауде трябваше само да асистира. Операцията трябваше да се извърши от доктор Новикова, виден оториноларинголог, ученичка на Воячек, която дълги години беше работила в Далстрой. Без никога да е била затворничка, Новикова вече дълги години беше работила в северните покрайнини. И то не защото плащаха много. А защото в Далечния север на Новикова й се прощаваха много неща. Новикова беше запойна алкохоличка. След смъртта на мъжа си тази талантлива и умна красавица беше скитала години наред из Далечния север. Правеше нещо блестящо, а после се срутваше и оставаше така седмици наред.

Новикова беше на около петдесет години. Нямаше човек с по-висока квалификация от нейната. Сега лекарката беше в запой, запоят беше на приключване и началникът на болницата разреши да се забави Кипреев с няколко дни.

В тези няколко дни Новикова се надигна. Ръцете й спряха да треперят, а тя блестящо направи операцията на Кипреев — прощален и съвсем медицински подарък за техника на рентгена. Асистент й беше Брауде и Кипреев стана пациент на болницата.

Кипреев разбра, че повече не бива да се надява, че няма да го оставят да прекара в болницата дори и час повече от необходимото.

Чакаше го лагер с номер, в който на работа се ходеше в редици по пет човека, опрели лакът до лакът, и където тази колона се пришпорваше от трийсет кучета, обкръжили строя.

В тази последна безнадеждност Кипреев не изневери на себе си. Когато завеждащият отделението предписа на оперирания от мастоидит, на затворника-инженер, преминал през сериозна операция, специален режим, сиреч диетично хранене, по-качествено хранене, Кипреев се отказа, като каза, че в отделение от триста души има по-болни от него, и че те имат повече основание да са на специален режим.

И Кипреев го отведоха.

В продължение на петнайсет години търсих инженер Кипреев. Посветих на неговата памет една пиеса — това решително средство за намеса на човека в задгробния свят.

Но нещата не спряха до писане на пиеса за Кипреев, до посвещаване на паметта му. Нещата отидоха дотам, че на една централна московска улица, в комуналния апартамент, в който живееше една моя стара позната, един ден се сменила съквартирантката. Отговорила на обява за замяна.

Новата обитателка влязла да се запознае със своите съседи и видяла на масата пиесата, посветена на Кипреев; повъртяла пиесата в ръце.

— Инициалите съвпадат с тези на един мой познат. Само че той не е в Колима, а на съвсем друго място.

Моята позната ми се обади. Аз не исках да продължаваме този разговор. Това беше грешка. Освен това, според пиесата героят е лекар, а не инженер-физик.

— Точно така, инженер-физик.

Облякох се и отидох да се видя с новата обитателка на комуналния апартамент.

В много хитри плетеници ни оплита съдбата. Защо ли? Защо бяха нужни толкова съвпадения, че волята на съдбата да се прояви така убедително? Ние рядко се търсим взаимно и съдбата взима живота ни в свои ръце.

Оказа се, че инженер Кипреев е жив и живее в Далечния север. Освободили го още преди десет години. Бил откаран в Москва и работил в затворените лагери. След освобождаването си се върнал на север. Искал да работи на север до пенсионирането си.

Аз се срещнах с инженер Кипреев.

— Вече няма за кога да ставам учен. Аз съм си редови инженер. Как да се върна безправен и изостанал, като всичките ми колеги от университета и работата отдавна са лауреати?

— Що за глупост.

— Не, не е глупост. На север дишам по-леко. До пенсията ще дишам по-леко.

Болката

Това е странна история, толкова странна, че не може да я разбере човек, който не е бил в лагер, който не знае тъмните дълбини на престъпния свят, на криминалното царство. Лагерът е дъното на живота. Но престъпният свят не е дъно на дъното. Това е нещо съвсем, съвсем друго, нещо нечовешко.

Има една банална фраза: че историята се повтаря два пъти — първият път като трагедия, вторият път като фарс.

Не е така. Има и трето отражение на същите събития, на същия сюжет, отражение във вдлъбнатото огледало на подземния свят. Сюжетът е невъобразим и все пак е реален, съществува наистина, живее до нас.

В това вдлъбнато огледало на чувствата и постъпките се отразяват напълно реални бесилки на минните саморазправи, на „съдилищата на честта“ на криминалните. Тук се играе на война, повтарят се сцени от войната, лее се истинска кръв.

Има свят на висшите сили, свят на Омировите богове, които слизат до нас, за да ни се разкрият и с примера си да подобрят човешката природа. Вярно, боговете закъсняват. Омир е хвалил ахейците, а ние се възхищаваме на Хектор — нравственият климат леко се е променил. Понякога боговете привикват хората на небето, за да направят човека зрител на „висши зрелища“. Всичко това отдавна е разгадано от поета. Има свят и подземен ад, откъдето хората понякога се връщат, не изчезват в него завинаги. Защо се връщат? Сърцата на тези хора са пълни с вечна тревога, вечен ужас от тъмния свят, който далеч не е задгробен.

Този свят е по-реален от небесата на Омир.

Шелгунов „се бавичкаше“ в прехода във Владивосток — окъсан, мръсен, гладен, недопребит от конвоя покрай скатавки от работа. Трябваше да се живее, а корабите, като едни талиги за газовите пещи на Освиенцим, все пренасяха и пренасяха през морето параход след параход, етап след етап. Миналата година Шелгунов вече беше ходил отвъд морето, в болничната долина на смъртта, откъдето никой не се връщаше и беше доживял да го върнат обратно на континента — костите на Шелгунов не ставаха за златото.

Сега опасността отново се приближаваше, цялата несигурност на арестантското житие се чувстваше от Шелгунов все по-осезаемо. И нямаше изход от тази несигурност, от тази ненадеждност.

Етапният пункт беше огромно селище, прорязано в различни посоки от правилните квадрати на зоните, оплетено в бодлива тел и подлежащо на прострелване от стотици караулни вишки, осветено, залято от хиляди прожектори, заслепяващи слабите арестантски очи.

Наровете в този огромен етап — портала към Колима — ту внезапно опустяваха, ту наново се изпълваха с измъчени мръсни хора — хора от новите етапи, дошли от свободата.

Параходите се връщаха, етапният пункт се оригваше след новата порция хора, опустяваше и се напълваше наново.

В зоната, в която живееше Шелгунов — най-голямата зона от етапния пункт — се опразваха всички бараки, освен деветата. В деветата живееха криминалните. Там шеташе самият Крал — главатарят. Надзирателите не стъпваха там, лагерният обслужващ персонал всеки ден разчистваше от входа труповете на тия, които се бяха опитвали да излизат наглава с Краля.

Готвачите мъкнеха в тази барака най-добрите си ястия и най-хубавите вещи — парцалите от всички етапи непременно приключваха в деветата, Кралската барака.

Шелгунов беше пряк потомък на землеволците52 Шелгунови, чийто баща в условията на свобода беше академик, а майка му — професор, от детски години живееше с книгите и заради книгите; той беше читанка, библиофил, беше всмукал руската литература заедно с майчиното мляко. Шелгунов беше формиран от деветнайсети век, златния век на човечеството.

Споделяй с друг наученото. Вярвай на хората, обичай хората — такива бяха уроците на великата руска литература, и Шелгунов отдавна чувстваше, че има сили да върне на обществото онова, което беше получил по наследство. Да жертва себе си заради другите. Да въстава срещу неправдата, колкото и дребна да е тя, особено ако неправдата е близо.

Затворът и лагерът бяха първият отговор, който държавата даде на опитите на Шелгунов да живее така, както го бяха научили книгите, както го беше научил деветнайсети век.

Шелгунов беше поразен от низостта на хората, които го обкръжаваха. В лагера нямаше герои. Шелгунов не искаше да вярва, че деветнайсетият век го е излъгал. Дълбокото му разочарование от хората по време на следствието, на етапа, на транзитката, изведнъж се смени с някогашната бодрост, с някогашната му възторженост. Шелгунов беше искал да срещне и накрая наистина срещна това, което искаше, това, за което беше мечтал — примери от истинския живот. Той срещна сила, за която по-рано много беше чел и вярата в тази сила му беше влязла в кръвта. Това беше криминалният, престъпният свят.

Началството, което тъпчеше, биеше, презираше съседите и приятелите на Шелгунов и самия Шелгунов, се страхуваше и благоговееше пред престъпниците.

Ето най-после един свят, който смело се беше противопоставил на държавата, свят, който можеше да помогне на Шелгунов в неговата сляпа романтична жажда за добро и жажда за мъст…

— Случайно да ви се намира романист?

Някой се преобуваше, стъпил с крак върху нара. По вратовръзката и чорапите в един свят, където години наред съществуваха само партенки, Шелгунов безпогрешно прецени — този е от девета барака.

— Имаме един. Ей, писателя!

— Тук е писателят!

Шелгунов се обърна в тъмното.

— Я да идем до Краля — все ще го изментиш нещо.

— Няма да ида.

— Как така няма да идеш? И до вечерята няма да оцелееш, глупако! Художествената литература добре беше подготвила Шелгунов за среща с престъпния свят. Шелгунов с благоговение престъпи прага на девета барака. Всичките му нервни окончания, всичките му стремежи към доброто, сега бяха изопнати и звънтяха като струни. Шелгунов беше длъжен да успее, да извоюва внимание, доверие и любов от страна на високопоставения слушател — тукашния господар, Краля. И Шелгунов постигна този успех. Всичките му несполуки приключиха в онзи момент, в който сухите устни на Краля се разтегнаха в усмивка.

Какви ги беше „ментил“ Шелгунов — не е за припомняне! Шелгунов не искаше да се явява там с безпогрешния коз на „Граф Монте Кристо“. Не. Шелгунов възкреси пред Краля хрониките на Стендал и автобиографията на Челини, кървавите легенди на италианското средновековие.

— Браво бе, браво бе! — пресипнало повтаряше Кралят. — Хубаво се надумкахме с култура.

От тази вечер нататък не можеше и дума да става Шелгунов да полага някакъв лагерен труд. Донесоха му обяд и тютюн, а на следващия ден го преместиха в девета барака с постоянна адресна регистрация, ако в лагера може да се говори за такава регистрация.

Шелгунов стана придворен романист.

— Какво си оклюмал бе, романист?

— За вкъщи си мисля, за жена ми…

— Е…

— Ами следствието, етапът, преходът. Нали не ти разрешават да водиш кореспонденция, докато не са те вкарали на златото.

— Ама че си балък. А ние за какво сме тука? Пиши й на мадамата, ние ще ти пратим писмото — без пощенски кутии, по нашата жепе линия. Нали бе, романист?

— Цял живот ще съм ви задължен, да знаете.

— Пиши.

И така по веднъж в седмицата Шелгунов започна да изпраща писма в Москва.

Жената на Шелгунов беше артистка, московска артистка от генералско семейство.

Навремето, в момента на ареста, се бяха прегърнали.

„Дори и година или две да няма писма. Аз ще чакам, винаги ще бъда с теб.“

„Писма ще има и по-рано — уверено, по мъжки успокояваше жена си Шелгунов. — Аз ще намеря някакви канали за това. И по тези канали ти ще получаваш писмата ми. И ще им отговаряш.“

„Да! Да! Да!“

— Да го викаме ли романиста? Да не ти е писнал нещо? — грижовно попита шефа си Коля Беззъбия. — Дали да не докараме Китката от новия етап?… Може да вземем някой от нашите, а може и някой от петдесет и осмите.

Криминалните викаха на педерастите „китки“.

— Не. Викни го романиста. Вярно, че стига сме думкали култура. Но това си бяха романи, теория. Ние с този левак все още си играем на нещо. Имаме предостатъчно време.

— Мечтата ми, романист, — каза Кралят, когато всички обреди по оттегляне в покоите за предстоящия сън бяха изпълнени: и петите бяха почесани, и кръстът беше сложен на врата, и затворническият масаж на гърба довършен с пощипване и потупване, — мечтата ми, романист, е да получавам писма от свободата от такава женка като твойта. Много е добра! Кралят повъртя в ръце прегънатата, избеляла снимка на Марина, жената на Шелгунов, прокарана от Шелгунов през хиляди обиски, дезинфекции и кражби. Много добра! Става за сеанс. Генералска щерка! Артистка! На вас, леваците, ви върви, а за нас остават само сифилюгите. На трипера даже внимание не му обръщаме. Айде, потъваме. Вече сънувам.

И на следващата вечер романистът не ментеше с романи.

— Нещо си падам по тебе, левак. Нещо в теб ми харесва. Че си балък, балък си, но има и една капка шмекер в тебе. Я напиши писмо на жената на един мой другар, абе, на един човек. Ти си писател. Пиши нещо по-нежно и по-умно, щом толкова романи знаеш. Май никоя няма да устои на твое писмо. А ние сме едни неграмотници. Пиши. Човекът ще си го препише и ще си го изпрати. Даже имената ви са едни и същи — Александър. Ама че майтап. Всъщност той е Александър само по това дело, по което е тук. Но все едно е Александър. Значи Шура, Шурочка.

— Никога не съм писал такива писма, — каза Шелгунов. — Но мога да опитам.

Кралят разказваше устно всяко писмо, смисъла на всяко писмо, а Шелгунов-Сирано претворяваше в живота мислите на Краля.

Петдесет такива писма написа Шелгунов.

В едното имаше: „Аз всичко си признах, моля съветската власт да ми прости…“

— Нима обирджиите, т.е. криминалните — попита Шелгунов, като без да иска прекъсна писмото — молят за прошка?

— Ами да — каза Кралят. — Това е врътка — кукла, маскировка, менте. Военна хитрост.

Шелгунов повече нищо не попита и покорно пишеше всичко, което му диктуваше Краля.

Шелгунов препрочиташе на глас писмата, оправяше стила, гордееше се със силата на своя ненакърнен мозък. Кралят одобряваше всичко и леко разтягаше устни в кралска усмивка.

Но всичко свършва един ден. Свърши и писането на писма за Краля. А може би имаше сериозна причина за това, вървеше слух, лагерна клюка, че Краля все пак ще го изпратят по етапния ред в Колима, където той беше изпратил толкова хора с убийства и лъжи. Значи ще го хванат сънен, ще му завържат ръцете и краката и — на кораба. Време беше да се приключва кореспонденцията, че и без това почти цяла година Шелгунов — Сирано нижеше любовни думи до Роксана с гласа на Кристиян. Но време беше да се приключва тази апашка игра, за да си проправи път истинската кръв…

Кръвта се беше запекла по слепоочието на човека, чийто труп беше проснат пред взора на Краля.

Шелгунов искаше да покрие лицето, укорително гледащите очи.

— Знаеш ли кой е това? Това е твоят адаш, Шура, онзи, за когото пишеше писмата. Оперативните днес са го приключили от раз, отрязали са му с брадва главата. Явно са го покрили с шал. Пиши: „Пише ви другар на вашия Шура! Шура вчера беше разстрелян и бързам да ви напиша, че неговите последни думи…“ Написа ли? — каза Кралят. — Ние ще го препишем — И готово. Повече няма нужда да пишеш писма. Това писмо можех и без теб да го напиша — усмихна се Краля. — Ние ценим образованието, писателю. Неграмотни хора сме ние…

Шелгунов написа погребално писмо.

Кралят все едно беше броил звездите — хванаха го през нощта и го пратиха отвъд морето.

А Шелгунов не намери връзка с дома си и загуби надежда. Сам се оправяше година, втора, трета — влачеше се между болницата и работата и негодуваше срещу жена си, която се оказа или кучка, или страхливка, и не използваше „сигурните канали“ за връзка и го забрави него, Шелгунов, стъпка всякакъв спомен за него.

Но така се случи, че лагерният ад свърши, Шелгунов беше освободен и пристигна в Москва.

Майка му каза, че нищо не е чувала за Марина. Баща му беше умрял. Шелгунов откри приятелката на Марина — нейна колега в театъра и отиде в апартамента, в който тя живееше.

Приятелката взе да крещи.

— Какво има? — каза Шелгунов.

— Шура, ти не си ли умрял?

— Как да съм умрял? Нали съм тук!

— Значи вечно ще живеете, — чу се глас на човек от съседната стая. — Такова е суеверието.

— Май няма нужда вечно да се живее, — тихо каза Шелгунов. — Какво става? Къде е Марина?

— Марина умря. След като тебе те разстреляха, тя се хвърли под влака. Само че не там, където Анна Каренина, а в Расторгуево. Сложи си главата под колелетата. Главата й беше равно отрязана. Ти нали всичко си си признал, а Марина това не искаше да го слуша, тя вярваше в теб.

— Признал съм си?

— Ами нали така й написа. А за това, че са те разстреляли й писа твоят другар. Ето виж й сандъчето.

В сандъчето бяха всичките петдесет писма, които Шелгунов беше писал до Марина по своите канали от Владивосток. Каналите работеха отлично, но не и за леваците.

Шелгунов си изгори писмата, които бяха убили Марина. Но къде са писмата на самата Марина, къде е снимката на Марина, пратена във Владивосток? Шелгунов си представи как Краля чете любовни писма. Представи си как тази снимка служи на Краля „за сеанс“. И Шелгунов се разплака. После плачеше всеки ден, цял живот.

Шелгунов се втурна към майка си, за да намери поне нещо, поне ред, написан от ръката на Марина. Дори и да не е до него. Такива писма бяха открити, две изтъркани писма, и Шелгунов научи тези писма наизуст.

Генералска дъщеря, артистка, да пише писма на един криминален. В езика на криминалните има една дума — „хласвам се“ — това значи да се хвалиш, като думата е влязла в криминалния речник от голямата литература. „Да се хласнеш“ означава да си като Хлестаков53, Кралят имаше с какво да се „хласва“: този левак — романиста. Майтап. Милият Шура. Ето как трябва да се пишат писма, а ти, курво безсрамна, две думи не можа да вържеш… Кралят е чел откъси от собствения си роман на проститутката Зоя Талитова.

„Аз нямам образование“. — „Да нямаш образование. Добитъкът да вземе да се научи на ум и разум.“

Шелгунов с лекота си представяше това, докато стоеше в тъмния московски вход. Сцената от Сирано, Кристиян и Роксана, изиграна в деветия кръг на ада почти върху лед от Далечния север. Шелгунов беше повярвал на криминалните и те го бяха накарали да убие жена си със собствените си ръце.

Две писма бяха изтлели, но мастилото им не беше прегоряло, хартията не се беше превърнала в прах.

Всеки ден Шелгунов четеше тези писма. Как да ги запази завинаги? С какво лепило да замаже дупчиците, пукнатините в тези тъмни листа от пощенската хартия, които някога бяха бели. Само не с течно стъкло. Течното стъкло ще ги изгори, ще ги унищожи.

Но все пак писмата можеха да се залепят така, че да живеят вечно. Всеки архивист познава този метод, особено ако е архивист от литературен музей. Трябва да накараш писмата да проговорят и толкова.

Милото женско лице беше закрепено на стъклото до руската икона от дванадесети век, малко по-високо от иконата на Богородица Троеручица. Женското лице — снимката на Марина тук беше напълно уместна — превъзхождаше иконата… Защо Марина да не е Богородица, защо да не е светица? Защо? Защо толкова жени са светици, великомъченици, равни на апостолите, а Марина да е само актриса, актриса, поставила главата си под влака? Или православната религия не дава на самоубийците ангелски чин? Снимката се криеше сред иконите и самата тя ставаше икона.

Понякога нощем Шелгунов се събуждаше и без да пали лампата опипваше, търсеше на масата снимката на Марина. Премръзналите в лагера пръсти не можеха да отличат една икона от снимка, дървото от картона.

А може би Шелгунов беше просто пиян. Шелгунов пиеше всеки ден. Разбира се, водката е вредна, алкохолът е отрова, а антабусът54 е благо. Но какво да се прави, ако на масата има икона на Марина.

— Генка, помниш ли го онзи левак, онзи романист, писателя? А? Или отдавна си го забравил? — питаше Кралят, когато дойде време да се оттегли в покоите си за сън и когато всички обреди бяха изпълнени.

— Как ще съм го забравил? Помня го. Леле какъв балък беше тоя, голям левак! — и Генка врътна пръст до дясното си слепоочие.

Чуждият хляб

Този хляб беше на друг, хляб на моя другар. Другарят вярваше само на мен, беше отишъл да работи дневна смяна, а хлябът остана при мен в малко руско дървено сандъче. Такива сандъчета сега не се правят, но в двадесетте години московските мадами се фукаха с тях — те приличаха на спортни куфарчета с изрисувана „крокодилска“ кожа. В сандъчето имаше хляб, една хлебна дажба. Ако разтърсиш кутията с ръка, хлябът ще се претърколи вътре в кутията. Бях си сложил сандъчето под главата. Дълго не можех да заспя. Гладният човек спи лошо. Но аз не спях точно защото в главата ми беше хлябът, чуждият хляб, хлябът на моя другар. Седнах на койката… Стори ми се, че всички ме гледат, че всички знаят какво смятам да направя. Но до прозореца дневалният кърпеше нещо. Друг човек, чиято фамилия не знам, също като мен беше работил нощна смяна и сега лежеше на чуждо място в средата на бараката, с крака към топлата желязна печка. Тази топлина не достигаше до мен. Човекът лежеше по гръб, с лицето нагоре. Аз се приближих към него — очите му бяха затворени. Погледнах към горните нарове — там в ъгъла на бараката някой спеше или лежеше, покрит с купчина парцали. Аз отново си легнах на мястото и твърдо реших да заспя. Преброих до хиляда и пак станах. Отворих сандъчето и извадих хляба. Дажбата беше тристаграмова, студена като дърво. Поднесох я към носа си и ноздрите тайно уловиха едва забележимия мирис на хляб. Сложих парчето обратно в сандъка и отново го извадих. Преобърнах кутията и изсипах на едната си длан няколко трохи. Облизах ги, устата ми веднага се напълни със слюнка и трохите се стопиха. Повече не се колебах. Щипнах три парченца хляб, малки, колкото нокътя на кутрето, сложих хляба в сандъчето и си легнах. Щипех и смучех трохите. И заспах, горд от това, че не откраднах хляба на моя другар.

Кражбата

Валеше сняг, небето беше сиво и земята беше сива, и веригата хора, които се придвижваха от един снежен хълм до друг, се беше разтеглила по целия хоризонт. После се наложи дълго чакане, докато бригадирът строи цялата си бригада, като че ли отвъд снежния хълм се беше скрил някакъв генерал.

Бригадата се строи по двама и сви от пътечката, от най-краткия път за вкъщи, за бараката, към другия, каруцарския път. Наскоро тук беше минал трактор, снегът още не беше успял да му покрие следите, които приличаха на отпечатъци от лапите на някакъв праисторически звяр. По този път беше много по-трудно да се ходи, отколкото по пътечката, всички бързаха, всяка минута някой се спъваше, изоставаше, бързо вадеше напълнените със сняг ватени панталони и тичаше да настигне другарите си. Изведнъж след завоя, около голямата преспа се очерта черна фигура на човек в огромен бял кожух. Чак като стигнах по-близо видях, че преспата всъщност е била ниска купчина от чували с брашно. Най-вероятно някаква кола е затънала тук, разтоварили са я на място, а тракторът я е изтеглил празна.

Бригадата се движеше право към пазача и с бърза крачка подмина купчината. После темпото на бригадата малко се забави, редовете се разчупиха. Работниците се движеха опипом в тъмнината и накрая стигнаха до светлината на голямата електрическа лампа, която осветяваше портала на лагера.

Бригадата взе бързо и неравно да се строява пред портала и да се оплаква от студа и умората. Излезе надзирателят, отключи портала и пусна хората в зоната. Дори и във вътрешността на лагера, до самите бараки хората се движеха под строй, а аз още нищо не разбирах.

Чак на сутринта, когато взеха да раздават брашно от чувала като използваха канче за мярка, аз разбрах, че за пръв път в живота си съм участвал в кражба.

Тогава това не предизвика голямо вълнение у мен: нямаше кога да се мисли за всичко това, трябваше с всички средства, които тогава ни бяха достъпни да сготвим по нещо от своята дажба — галушки, тестена супа, прочутите рванци или просто ръжени питки, катми или палачинки.

Град в планината

В този планински град бях доведен за втори и последен път в живота си през лятото на четирийсет и пета година. От този град преди две години ме бяха отвели в съда, който ми гледаше делото, осъдиха ме на десет години и аз се скитах по витаминни, обещаващи смърт командировки, дъвчех клек, лежах в болница, отново работих по командировки, избягах от участъка „Ключ Алмазни“, където условията бяха непоносими, хванаха ме и ме изправиха пред следствието. Новата ми присъда едва започваше да тече — следователят реши, че държавата няма да извади голяма полза от едно ново следствие, нова присъда, начало на излежаването й, ново пресмятане на времето на арестантския ми живот. В меморандума пишеше за наказателната мина, за спецзоната, в която трябва да остана оттук до края на света. Но аз не исках да казвам „амин“.

В лагерите има едно правило — затворниците, които са осъдени повторно, не се изпращат, не се „етапират“ в същите мини, в които са работили до този момент. В това имаше голям практически смисъл. Държавата осигурява живот на своите секретни сътрудници, на своите доносници, клетвопрестъпници и лъжесвидетели. Това е правният минимум, на който те могат да разчитат.

Но към мен подходиха по друг начин, и то не само защото следователя го мързеше. Не, героите на очните ставки и свидетелите по първото ми дело вече бяха откарани от специалната зона. В Джелгала55 вече ги нямаше нито бригадира Нестеренко, нито заместник-бригадира Кривицки, нито журналиста Заславски, нито неизвестния ми Шайлевич. Бяха ги извели от спецзоната като вече поправили се и доказали своята преданост. Тоест, държавата честно плащаше за труда, положен от доносниците и лъжесвидетелите. Моята кръв, моята нова присъда бяха тази цена, това възнаграждение.

Повече не ме викнаха на разпит и аз с удоволствие си оставах в претъпкания следствен арест. Не знаех какво ще ме правят, дали ще сметнат бягството ми за самоволно отлъчване — нарушение, което беше неизмеримо по-малко от бягството.

След около три седмици ме викнаха и ме отведоха в етапната килия, където до прозореца седеше човек в шлифер, в хубави ботуши, в здрава, почти нова антерия. Той ме прочете като отворена книга, както казват криминалните, и веднага разбра, че съм обикновен „пътник“, който няма достъп до света на другите. И аз го „прочетох като отворена книга“: все пак аз не бях просто „левак“, а стрелян заек. Пред мен стоеше един от криминалните, когото, реших аз, ще го карат нанякъде заедно с мен.

Караха ни за спецзоната, в познатата ми Джелгала.

След час вратите на килията ни се отвориха.

— Кой е Иван Грек?

— Аз съм.

— Имаш пратка. — Боецът връчи един пакет на Иван и криминалният, без да бърза, сложи пакета на нара.

— Да не би да тръгваме?

— Колата идва.

След няколко часа газ и пъшкане колата допълзя до Джелгала, до дежурните пазачи.

Лагерният отговорник излезе напред и ни погледна документите — моите и на Иван Грек.

Това беше същата тази зона, където разводите нямаха край, където овчарските кучета пред очите ми пришпорваха на дежурство поголовно всички, и болни, и здрави, където за развод по работните места ни строяваха зад постовите, при портала на зоната, откъдето тръгваше стръмна пътека надолу, летяща пътека през тайгата. Лагерът се намираше на върха на планината, а се работеше долу, което доказваше, че човешката жестокост не познава предели. На площадката пред постовите двама надзиратели хващаха за ръцете и краката всеки, който откажеше да работи, разлюляваха го и го хвърляха надолу. Арестантът се търкаляше около триста метра, падаше, долу го чакаше войник и ако скаталият се не ставаше, ако не тръгваше нагоре дори и под дулото на автомата и дори ако го удрят, го завързваха за влачката и конете влачеха този затворник до работното му място — до забоите имаше поне километър. Докато не ме отведоха от Джелгала, всекидневно виждах тази сцена. Сега се бях върнал.

Но най-тежкото не беше в това да те хвърлят надолу по стръмното — така беше замислена спецзоната. Не беше и това, че влачеха бачкаторите до работните им места. Страшен беше краят на работата, тъй като след изтощителния труд на студа, след целия работен ден трябваше да пълзим нагоре, да се хващаме за клони, за съчки, за пънчета. Да пълзим, че и да мъкнем дърва за охраната. Да мъкнем дърва в самия лагер, както казваше началството, „за самите нас“.

Джелгала беше сериозно предприятие. Разбира се, тук имаше стахановски бригади, като бригадата на Маргарян, имаше по-слаби бригади, като нашата, имаше и криминални. Тук, както и на всички златни мини в ОЛП56 първа категория, имаше портал с надпис: „Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм“.

Разбира се, тук имаше доноси, въшки, следствия, разпити.

В санитарната част на Джелгала вече го нямаше доктор Мохнач, който ме беше виждал всеки ден на прегледи в амбулаторията в продължение на няколко месеца, а когато следователят му поиска справка, той написа в мое присъствие: горепосоченият затворник е здрав и никога не се е оплаквал в медицинската част на Джелгала.

А следователят Фьодоров се смееше и ми казваше: кажете ми десет имена на лагерници — които искате, по ваш избор. Ако ги викна в кабинета си, всичките ще дадат показания срещу вас. Това си беше същинска истина и аз го знаех не по-зле от Фьодоров…

Сега Фьодоров го нямаше в Джелгала — бяха го преместили на друго място. Пък и Мохнач го нямаше.

А кой работеше в санитарната част на Джелгала? Доктор Ямполски, волнонаемен, бивш затворник.

Доктор Ямполски не беше дори фелдшер. Но в златната мина „Спокойни“, където за пръв път се бяхме срещнали с него, той лекуваше болните само с калиев перманганат и йод, и нито един професор не би предписал нещо, което да се отличава от предписаното от доктор Ямполски… Висшето началство знаеше, че лекарства няма и затова нямаше големи изисквания. Това, което висшето началство изискваше от Ямполски, се свеждаше до това да води безнадеждната и безполезна борба с въшките, да получава подписите на санитарния отдел във формулярите за ревизия, да осъществява общ „надзор“. Парадоксът беше в това, че докато за нищо не отговаряше и никого не лекуваше, Ямполски постепенно трупаше опит и ставаше не по-малко ценен от всеки лекар в Колима.

Аз имах с него един по-особен сблъсък. Главният лекар на болницата, в която лежах, изпрати писмо на Ямполски с молба да ми помогне да вляза в болница. Ямполски не намери нищо по-подходящо от това да предаде писмото на началник лагера, сиреч, направи донос. Но Емелянов не разбра истинското намерение на Ямполски и щом ме срещна, каза: ще те пратим в болницата, да знаеш. И ме пратиха.

Сега се бяхме срещнали отново. Още по време на първия преглед Ямполски заяви, че няма да ме освобождава от работа, че ще ме разобличи и ще ми извади кирливите ризи.

Преди две години бях докаран тук с черния военен етап — по списъка на господин Карякин, началник-участък на Аркагалинската шахта. Жертвите бяха събирани по списък от всички управления, от всички златни мини и бяха откарвани в поредния колимски Освиенцим, в колимските специални зони, в лагерите за унищожение след трийсет и осма година, когато цялата Колима беше такъв лагер за унищожение.

Пред две години оттук ме бяха отвели в съда — осемнайсетте километра през тайгата бяха нищо и никакво разстояние за войниците, които бързаха за кино, но съвсем не бяха нищо и никакво разстояние за човек, прекарал последния месец в слепия, тъмен карцер на канче вода и „тристаграмовка“ хляб.

Намерих карцера или по-скоро следата от него, тъй като изолаторът, лагерният изолатор, отдавна беше нов — работата се разрастваше. Спомних си как завеждащият изолатора, войник от охраната, се страхуваше да ме пусне да мия чиниите на слънце — на канала, който не беше ръкав на рекичка, а част от дървения улей на уреда за промиване — но все едно наоколо беше лято, имаше слънце, вода. Завеждащият изолатора се страхуваше да ме пусне да мия чиниите, а него самия не че го мързеше да ги мие, а просто това занимание му изглеждаше позорно за един завеждащ изолатора. Не пасваше на длъжността. А имаше само един арестант без право на извеждане, и това бях аз. Другите от дисципа се разхождаха и точно техните чинии трябваше да се мият. Аз ги миех с готовност — срещу малко въздух, малко слънце, малко супичка. Кой знае дали ако не беше ежедневната разходка, щях да стигна тогава до съда, дали щях да изтърпя всички побои, които ми се изсипаха.

Старият изолатор беше разграден и бяха останали само следи от стените му и изгорели ями от пещите; и аз седнах на тревата, и си спомних съда, „делото“ ми.

Разрових куп стари железа, сред които се появи една връзка ключове и бързо се разпадна, а после изведнъж видях своя нож, малкия финландски нож, който болничният фелдшер някога ми беше подарил за из път. Ножът не ми беше много нужен в лагера — лесно се оправях и без нож. Но всеки лагерник се гордееше с такова имущество. От двете страни на лезвието имаше кръстче, изчукано с шило. Този нож ми го бяха взели преди две години, когато ме арестуваха. И ето че отново го държах в ръце. Върнах ножа в купчината железа.

Преди две години бях пристигнал тук с Варпаховски — той отдавна беше в Магадан, а също и със Заславски — той отдавна беше в Сусуман, ами аз? Аз за втори път пристигах в спецзоната.

Иван Грек го отведоха.

— Приближи се.

Вече знаех за какво става дума. Закачалката на моята антерия, обърнатата яка на моята антерия, плетеният памучен шал, широкият метър и половина шал, който аз напразно се опитвах да скрия, беше привлякъл набитото око на лагерния отговорник.

— Разкопчай се! — Аз се разкопчах.

— Разменяме го. — Отговорникът посочи шала.

— Не.

— Помисли си, добра е размяната.

— Не.

— После ще е късно.

— Не.

Започна планомерен лов за моя шал, но аз добре си го пазех, завързвах го около тялото си в банята, никога не го свалях. В шала бързо се завъдиха въшки, но аз бях готов да изтърпя и тези мъчения, само и само да запазя шала. Нощем понякога го свалях, за да си почина от ухапванията на въшките и на светлината виждах как шалът мърда, как се движи. Толкова много въшки имаше в него. Една нощ съвсем не се търпеше, печката грееше силно, беше непривично топло и аз свалих шала и го сложих на нара до себе си. В същия момент шалът изчезна и изчезна завинаги. След седмица, като отивах на развод и като се готвех да падна в ръцете на надзирателите и да полетя надолу по склона — видях отговорника, който стоеше пред портала при дежурните. Вратът на отговорника беше увит в моя шал. Разбира се, шалът беше изпран, полят с вряла вода, обеззаразен. Отговорникът дори не ме погледна. Пък и аз си погледнах шала само веднъж. Бях имал сили само за две седмици бдителна борба. Навярно отговорникът е платил на крадеца с по-малко хляб, отколкото е бил готов да даде на мен в деня на пристигането ми. Кой знае. Не мислех за това. Даже ми стана по-леко, взеха да ми се оправят следите от ухапвания по врата, и започнах да спя по-добре.

И все пак никога няма да забравя този шал, който толкова кратко време бях притежавал.

В лагерния ми живот почти не беше имало безименни ръце, които да са ме подхващали в снежна буря, нямаше безименни другари, които да са ми спасявали живота. Но аз помня всички парчета хляб, които съм изял от чужди, неслужебни ръце, и всички махорки. Много пъти влизах в болница, девет години живях между болницата и забоя, без да се надявам на нищо, но и без да пренебрегвам ничия милостиня. Много пъти си тръгвах от болницата, а още на първия етап ме разсъбличаха я криминалните, я лагерното началство.

Спецзоната се беше разраснала: нови бяха дежурствата, изолаторът, хората, подлежащи на прострелване от караулните вишки. Нови бяха и самите вишки, но столът си беше все същият — онзи, в който по мое време, преди две години, бившият министър Кривицки и бившият журналист Заславски демонстрираха пред очите на всички бригади ужасяващото си лагерно развлечение. Подхвърляха парче хляб, оставяха на масата една тристаграмова дажба, като че ли е ничия или пък е на някой идиот, който си е „изоставил“ хляба и тогава някой от онези „пътници“, които бяха полуобезумели от глад, се хвърляше на тази дажба, грабваше я от масата, отнасяше я в тъмния ъгъл и със скорбутните си зъби, оставящи по хляба следи от кръв, се опитваше да сдъвче този черен хляб. Но бившият министър — който беше и бивш лекар — знаеше, че гладният няма да може мигновено да излапа хляба, понеже няма да му стигнат зъбите, и позволяваше на спектакъла да се разгърне, за да няма връщане назад и да има по-убедителни доказателства.

Тълпа озверели бачкатори тогава се нахвърляше върху крадеца, хванат „заедно със стръвта“. Всеки смяташе за свой дълг да го удари, да го накаже за престъплението и макар ударите на едни „пътници“ да не можеха да потрошат костите на човек, те все пак му прекършваха душата.

Това е същинска човешка безсърдечност. Черта, която показва колко много се е отдалечил човекът от животното.

Пребитият, окървавен крадец-неудачник се скриваше в ъгъла на бараката, а бившият министър, заместник на бригадира, заставаше пред бригадата и редеше оглушителни речи за вредата от кражбите, за святостта на затворническата дажба.

Всичко това възкръсваше пред очите ми и докато гледах обядващите „пътници“, които си облизваха паниците с отработеното ловко движение на езика и докато също толкова ловко облизвах собствената си паница, си мислех: „Скоро на масата ще вземе да се появява хляб за примамка, хляб като «стръв». Тук сигурно вече има и бивш министър, и бивш журналист, делообразуватели, провокатори, лъжесвидетели“. Играта „със стръв“ беше много популярна в спецзоната по мое време.

Тази безсърдечност с нещо напомняше свалките на криминалните с гладните проститутки (пък и проститутки ли са това?), когато за „хонорар“ служи дажбата хляб или, по-точно, не самата дажба, а онова, което жената успее да изяде от нея, докато лежат заедно — такова е взаимно приетото условие. Всичко, което тя не успее да изяде, криминалният й отнема и го отнася със себе си.

— Аз предварително замразявам дажбата в снега и после й я пъхам в устата — колко пък ще успее да отхапе, ако е вкочанена… Връщам се обратно и гледам — дажбата си е там.

Това безсърдечие на апашката любов е извън човека. Човек не може да си измисли такива развлечения, само криминалният може.

Ден след ден аз се приближавах към смъртта и нищо не очаквах.

Все още се стараех да изпълзя от портала на зоната, да отида на работа. Само да не ми се води отказ от работа. За три отказа се полагаше разстрел. Така беше през трийсет и осма година. А сега течеше четирийсет и пета, есента на четирийсет и пета година. Законите бяха същите, особено за спецзоните.

Надзирателите все още не ме бяха хвърляли надолу по склона. Изчаквах конвоят да замахне с ръка и се хвърлях към подножието на ледената планина, свличах се надолу, като вместо спирачка се захващах за клони, издатини на скалите, ледени късове. Успявах да застана в строя и да крача под проклятията на цялата бригада, понеже крачех лошо; впрочем не много по-лошо и не много по-шумно от всички останали. Но именно тази незначителна разлика в силите ме превръщаше в предмет на общата злоба, на общата омраза. Другарите ми май ме мразеха повече и от конвоя.

Влачех ватени панталони по снега и се придвижвах до местоработата, а конят влачеше покрай нас на влачката поредната жертва на глада, на побоите. Ние правехме път на коня и се влачехме след него към началото на работния ден. Никой не мислеше за края на работния ден. Краят на работата настъпваше от само себе си и някак си не беше важно дали ще настъпи ли тази нова вечер, нова нощ, нов ден, или не.

От ден на ден работата ставаше все по-тежка и аз чувствах, че са нужни някакви особени мерки.

— Гусев. Гусев! Гусев ще ни помогне.

С Гусев от вчера бяхме тандем в чистенето на някаква нова барака — боклукът да се изгори, останалото да се зарие в земята, под пода на помещението, във вечно замръзналата земя.

Познавах Гусев. Бяхме се срещали в златната мина преди две години и точно Гусев ми беше помогнал да си намеря откраднатия колет, беше ми посочил кой трябва да се набие и го би цялата барака, и си намерих колета. Тогава бях дал на Гусев парче захар, шепа компот — нали все пак не бях длъжен да си давам всичко за находката, за доноса. Можех да вярвам на Гусев.

Намерих изход — ще си счупя ръката. Удрях по лявата си ръка с един къс лост, но не получих нищо повече от синини. Или нямах нужната сила, за да счупя човешка ръка, или някакъв пазител вътре в мен ми беше пречил да замахна като хората. Ами да замахне Гусев.

Но Гусев отказа.

— Бих могъл да направя донос срещу теб. Законът забранява самоосакатяването, така че биха ти лепнали още три години допълнително.

Но няма да те издам. Помня компота. Само не ме моли да хващам лоста, няма да го направя.

— Защо?

— Защото когато ченгетата започнат да те бият, ще кажеш, че това аз съм го направил.

— Няма да кажа.

— Приключихме този разговор.

Трябваше да си намеря някаква много по-лека работа и аз помолих доктор Ямполски да ме вземе за строителството на болницата. Ямполски ме мразеше, но знаеше, че по-рано съм работил като санитар.

Оказах се неподходящ работник.

— Защо така — казваше Ямполски и почесваше своята асирийска брада — не искаш да работиш.

— Не мога.

— И ми казваш „не мога“ на мен, лекаря.

„Ама вие не сте лекар“, исках да кажа аз, понеже знаех какъв е Ямполски. Но „като не вярваш — приеми го като приказка“. Всеки в лагера — арестант или волнонаемен, все едно, бачкатор или началник-е такъв, за какъвто се представя… И това се зачита както формално, така и по същество.

Разбира се, доктор Ямполски е началник на санитарната част, а аз съм бачкатор от наказателната спецзона.

— Сега те разбрах — злобно казваше докторът. — Ще те науча аз на ум и разум.

Аз мълчах. Толкова хора в живота ми ме бяха учили на ум и разум.

— Утре ще те науча аз. Утре ще ти дам да се разбереш… — Но утре не настъпи.

През нощта до нашия град върху планината бяха успели да стигнат две коли, два камиона, които бяха издрапали нагоре по ручея. С газ и ръмжене бяха допълзели до портала на зоната и бяха започнали разтоварване.

В камионите беше имало хора в красиви чуждестранни униформи.

Това бяха репатрираните. Идваха от Италия, от трудовите части в Италия. Да не са власовци57? Не. Впрочем, „власовци“ ни звучеше твърде неясно на нас, старите колимчани, откъснати от света, а на новите им звучеше прекалено близко и живо. Защитният рефлекс им казваше: мълчи! А на нас колимската етика не ни позволяваше да разпитваме.

В спецзоната, в златната мина на Джелгала отдавна вече приказваха, че ще доведат репатрирани. Те нямали присъда. Присъдите им щели да дойдат след тях. Но хората бяха живи, по-живи от колимските „пътници“.

За репатрираните това беше краят на един път, започнал в Италия, на митингите. Родината ги била очаквала. Родината им била прощавала. Пък от руската граница към вагоните им бил прикрепен конвой. Репатрираните дойдоха направо в Колима, за да ме разделят с доктор Ямполски, за да ме спасят от спецзоната.

На репатриантите не им беше останало нищо повече от коприненото им бельо и новата чуждестранна военна униформа. Златните часовници, костюмите и ризите бяха разменили по пътя за хляб — аз и през това бях минал, пътят беше дълъг, а аз добре познавах този път. От Москва до Владивосток етапът пътува четиридесет и пет дни. Следва параходът Владивосток — Магадан за още пет дни, после идват безкрайните дни по транзитките и ето го краят на пътя — Джелгала.

На камионите, с които бяха докарали репатрираните, качиха петдесет души от специалните затворници и ги пратиха в управлението — в неизвестност. Мен ме нямаше в тези списъци, но затова пък в тях попадна доктор Ямполски и повече не го срещнах.

Отведоха и отговорника и аз за последен път видях на врата му онзи шал, който ми беше струвал толкова мъки и грижи. Въшките, разбира се, бяха ощавени, унищожени.

Значи през зимата надзирателите ще разлюляват репатрираните и ще ги мятат надолу, а после ще ги връзват за влачката и ще ги влачат до забоя на работа. Както ни мятаха нас…

Беше началото на септември, започваше колимската зима…

Направиха обиск при репатрираните и докараха всички до трепет. Опитните лагерни надзиратели извадиха на бял свят това, което беше оцеляло след десетки обиски, проведени на „свобода“, като започнем с Италия — парче хартия, документ, манифестът на Власов! Но това известие не произведе ни най-малко впечатление. За Власов, за неговата РОА58 нищо не бяхме чували, а тук излезе цял манифест.

— Какво ще им се случи сега? — попита някой от тези, които си сушиха хляба около печката.

— Нищо няма им се случи.

Не знам колко от тях бяха офицери. Офицерите-власовци бяха разстрелвани; може би тук имаше само редници, ако си спомним за някои свойства на руската психология и същност.

Около две години след тези събития ми се случи да работя като фелдшер в японската зона. Там за всяка длъжност — дневален, бригадир, санитар — непременно се взимаше офицер, това се смяташе за разбиращо се от само себе си, макар че пленените офицери-японци в болничната зона не носеха униформи.

А нашите репатрирани се разобличаваха и се разконспирираха взаимно по отдавна известен образец.

— В санитарната част ли работите?

— Да, в санитарната част.

— За санитар е назначен Малиновски. Разрешете да доложа, че Малиновски сътрудничеше с немците, работеше в канцеларията в Болоня. Лично съм го виждал там.

— Това не е моя работа.

— А чия работа е? Към кого да се обърна?

— Не знам.

— Странно. А някой да има нужда от копринена блуза?

— Не знам.

Приближи се радостният дневален, той си заминаваше, заминаваше си от спецзоната.

— Видя ли сега, пиленце? В италиански мундири, ама във вечния лед. Така ви се пада. Не служете на немците!

И тогава новият каза тихо:

— Ние поне видяхме Италия. А вие? — И дневалният помрачня, замълча. Колима не беше изплашила репатрираните.

— На нас тук, общо взето, ни харесва. Става за живеене. Само не разбирам защо вашите в стола никога не ядат хляб — онази двестаграмовка или тристаграмовка — кой каквото е изработил. Нали е на проценти?

— Да, на проценти е.

— Ядат без хляб супата и кашата, а после кой знае защо си отнасят хляба в бараката.

Репатрираният без да иска беше докоснал най-важния въпрос на колимския бит.

Но аз не исках да му отговарям:

„Ще минат две седмици и всеки от вас ще прави същото“.

За писмото

Полупияният радист отвори вратата.

— Имаш хабер от управлението, ела ми в хралупата. — И изчезна в снега и мъглата.

Аз отместих от печката труповете на зайците, които бях донесъл от последното си пътуване — беше сезонът на зайците и човек едвам успяваше да прави примки, покривът на бараката наполовина беше покрит от трупове на зайци, замразени трупове… Работниците нямаше на кого да ги продадат, така че подаръкът от десет заешки тела не беше особено скъп и изискващ отплата или заплащане. Но зайците първо трябваше да се размразят. Сега не ми беше до зайци.

Хаберът от управлението — телеграма, радиограма, телефонограма на мое име — е първата телеграма за изтеклите петнайсет години. Оглушителна и тревожна новина — като за село, където всяка телеграма е трагична и свързана със смъртта. Да ме викат за освобождаване — надали, с освобождаването не се бърза така, пък и аз отдавна съм освободен. Отидох при радиста — в неговия укрепен замък, в неговата станция с бойниците и с тройната ограда, с тройните вратички с техните ключалки и резета, които жената на радиста отвори пред мен и аз се промушвах през вратите, докато се приближавах към жилището на стопанина. Дойде последната врата и аз прекрачих прага сред грохот от размахани крила, в смрадта от птичи изпражнения и взех да си проправям път сред кокошки, пляскащи с криле, и пеещи петли, наведох се, като си предпазих лицето с ръце и прекрачих още един праг, но и там го нямаше радиста. Там имаше само свине — измити, угоени, три дребни шопара и една по-едра женска. Това се оказа последното препятствие.

Радистът седеше между щайги с разсад на краставици и щайги със зелен лук. Радистът наистина имаше намерение да става милионер. На Колима се забогатява и по този начин. Единият път е да натрупаш пари с високата северна заплата, с полярната дажба и начислението на проценти. Вторият път е да търгуваш с махорка и чай. Птицевъдството и свиневъдството е третият.

Избутан в самия край на масата от цялата си флора и фауна, радистът ми протегна куп хартийки — всичките бяха еднакви — като папагал, който има за задача да ми извади късметчето.

Аз се зарових в телеграмите, но нищо не разбрах, не намерих моята и радистът снизходително ми я извади с крайчетата на пръстите…

„Елате писмо“, тоест „елате за писмо“ — пощенската връзка икономисваше смисъла, но адресатът, естествено, разбра за какво става дума.

Отидох при началника на района и му показах телеграмата.

— Колко километра?

— Петстотин.

— Е, какво пък…

— За пет дни ще се върна.

— Добре. И да бързаш. Няма защо да чакаш колата. Утре якутите ще те хвърлят с кучетата до Барагон59. Оттам, ако не ти се свиди, ще те вземе пощенският еленов впряг. Най-важното за тебе е да стигнеш до централния път.

— Добре, благодаря.

Излязох от началника и разбрах, че няма да стигна до проклетия път, дори и до Барагон няма да стигна, понеже нямам дълъг кожух.

Аз съм колимчанин без дълъг кожух. Сам си бях виновен. Преди година, като се освободих от лагера, склададжията Сергей Иванович Короткое ми подари почти нов бял кожух. Подари ми и голяма възглавница. Но в опита си да се сбогувам с болниците, да замина за континента, аз си продадох и кожуха, и възглавницата — просто за да нямам излишни вещи, които свършват по един и същи начин — криминалните или ти ги крадат, или ти ги отнемат. Така бях направил. Но не успях да замина — отдел кадри, заедно с магаданското управление на вътрешните работи не ми дадоха разрешение за отпътуване и когато ми свършиха парите, пак трябваше да постъпвам на работа в Далстрой. Приеха ме и заминах затам, където беше радистът с летящите му кокошки, но не успях да си купя кожух. В Колима биха ми се смели, ако помолех някого за дълъг кожух назаем за пет дни. Оставаше да си купя кожух от селото.

Вярно, намери се и кожух, и продавач. Само че това беше черен кожух, с разкошна овча яка и повече приличаше на антерия — нямаше джобове, нямаше долна част, имаше само яка и широки ръкави.

— Да не си отрязал долната част? — попитах продавача, лагерния надзирател Иванов.

Иванов беше мрачен ерген. Беше я отрязал, за да направи от нея модерни ръкавици с маншети — около пет чифта излезли от долната част на кожуха и всеки чифт струвал колкото цял кожух. Това, което беше останало, не можеше, разбира се, да се нарече кожух.

— Какво ти пука? Аз продавам кожух. За петстотин рубли. Ти го купуваш. Това е излишен въпрос — дали съм отрязал долната част.

Въпросът наистина беше излишен, аз побързах да платя на Иванов и отнесох вкъщи кожуха, премерих го и зачаках.

Кучешки впряг, бърз поглед с черните очи на якутеца, изтръпнали пръсти, с които се вкопчих в нартите, полет напред и завой — някаква рекичка, лед, храсти, които болезнено ме шибат по лицето. Но всичко ми е вързано, всичко ми е закрепено. Десет минути такъв полет и ето го пощенското селище, където…

— Мария Антоновна, дали ще ме хвърлят?

— Ще ви хвърлят.

Още миналата година, миналото лято тук се беше загубило едно малко якутско момче, петгодишно дете и аз с Мария Антоновна се опитвахме да започнем издирването на детето. Попречи ни майката. Тя пушеше лула, дълго пушеше, после насочи черните си очи към нас с Мария Антоновна.

— Няма нужда да го търсите. Той сам ще дойде. Няма да се загуби. Това е неговата земя.

Ето ги елените — хлопките им, нартите, пръчката на кочияша. Само че тази пръчка се нарича хорей, а не остол, като в кучешкия впряг.

На Мария Антоновна й е толкова скучно, че изпраща колкото се може по-далече всеки минувач — минава дори отвъд пътеката, която обикаля тайгата — онова, което се нарича пътека в тайгата.

— Сбогом, Мария Антоновна.

Тичам до нартите, но по-често сядам, настанявам се, хващам се за нартите, падам, пак тичам. Надвечер идват светлините на големия път, бученето на ръмжащи, прорязващи мъглата коли.

Плащам на якутите, тръгвам към топлото — местната гара. Но там не гори печка — няма дърва. Все пак има покрив и стени. Вече се е образувала опашка за кола до центъра, до Магадан. Опашката не е голяма — един човек. Колата свири, човекът изтичва в мъглата. Колата свири. Човекът замина. Сега е мой ред да изтичам в студа.

Петтонният камион трепери, едвам спира заради мен. Мястото в кабината е свободно. Толкова далече и в такъв студ не може да се пътува отгоре.

— Докъде?

— До Левия бряг.

— Няма да те взема. Карам въглища за Магадан, а до Левия бряг не си струва да се качваш.

— Ще ти платя до Магадан.

— Това е друга приказка. Сядай. Знаеш ли тарифата?

— Да. Рубла на километър.

— Първо парите.

Извадих парите и платих.

Колата се гмурна в белия здрач, намали скоростта. Нататък не можеше да се продължава, мъглата беше гъста.

— Заспиваме, а? На Евражката.

Какво е това евражка? На север лалугерите се наричат „евражки“. Ние бяхме на Лалугерската станция. Свихме се в кабината на включен мотор. Лежахме докато разсъмна и бялата зимна мъгла спря да изглежда толкова страшна, колкото беше снощи.

— Ще си сварим сега един чифир и тръгваме.

Шофьорът кипна връзка чай в консервно канче, изстуди го в студа, изпи го. Кипна си нова порция, пак я изпи и прибра канчето.

— Тръгнахме! Ти откъде си? — Аз му казах.

— Бил съм при вас. Дори работех като шофьор във вашия район. Във вашия лагер има един мръсник — Иванов, надзирателят. Открадна ми кожуха. Помоли ме да му го дам, докато стигне — миналата година беше студено — и дотука беше. Никакви следи. И не ми го върна. Молих едни хора да му предадат. А той казва: не съм го взимал и точка. Все се каня сам да отида да си взема кожуха. Един такъв черен беше, богат. За какво му е кожух? Само да го разреже на маншети за ръкавици и да ги продаде. Това е най-модерното сега. И аз бих могъл да ушия такива маншети, а сега ни маншети, ни кожух, ни Иванов.

Аз се обърнах и смъкнах яката на моя кожух.

— Ей такъв черен като твоя. Мръсник. Хайде, наспахме се, да дадем газ.

Камионът литна с бучене и рев на завоите, — чифирът беше вкарал шофьора във форма.

Километър след километър, мост след мост, златна мина след златна мина. Вече разсъмна. Колите се задминаваха, изравняваха се една с друга. Изведнъж всичко се разтресе, свлече се, и камионът спря, отбивайки в банкета.

— Всичко отиде по дяволите! — подскачаше шофьорът. — Въглищата отидоха! Кабината отиде! Каросерията отиде! Пет тона въглища отидоха!

По него нямаше и драскотина, а аз дори и не разбрах какво беше станало. Нашият камион бил ударен от чехословашка „Татра“ от насрещното платно. По желязната преграда на каросерията й нямаше и драскотина. Шофьорите си спряха камионите и излязоха на пътя.

— Бързо смятай — крещеше шофьорът на Татрата — колко са ти щетите, въглищата, новата преграда. Ще ти платим. Само акт да няма, разбра ли?

— Добре, — каза моят шофьор. — Това ще струва…

— Добре.

— Ами аз?

— Ще те кача на някой минаващ. Остават около четиридесет километра, ще те откарат. Направи ми услуга. Четиридесет километра — това прави един час път.

Аз се съгласих, седнах в каросерията на някакъв камион и махнах с ръка на приятеля на надзирателя Иванов.

Още не бях успял да замръзна и камионът взе да натиска спирачките — това беше мост. Левия бряг. Аз слязох.

Трябваше да намеря къде да пренощувам. Не можех да пренощувам там, където се намираше писмото.

Влязох в болницата, в която някога бях работил. Но външни лица нямат право да се топлят в лагерната болница, и аз влязох само за да прекарам минута на топло. Мина познат фелдшер от волнонаемните и аз помолих за нощувка.

На следващия ден потропах на вратата на апартамента, влязох и ми подадоха писмо, надписано с добре известния ми почерк — стремителен, летящ и в същото време четлив, разпознаваем.

Беше писмо от Пастернак.

Златният медал

В началото са били взривовете. Но преди взривовете, преди Аптекарския остров, където е вдигната във въздуха вилата на Столипин, е имало една рязанска женска гимназия и златен медал. За отлични успехи и поведение.

Търся улиците. Градът-музей Ленинград пази чертите на Петербург. Ще намеря вилата на Столипин на Аптекарския остров, ще намеря Фонарната улица, Морската улица, Загородния проспект. Ще вляза в бастиона на Трубецкой в Петропавловската крепост, където се е гледало делото и е била произнесена присъдата, която знам наизуст и чието копие с оловния му печат от Московската нотариална кантора доскоро държах в ръце.

„През август 1906 година тя е била член на престъпно сдружение, именуващо се Бойна организация на социалистите революционери максималисти, които предварително поставяли за цел на своята дейност насилствена промяна на установения от закона основен начин на управление…“

„… представлява съставомерно помагачество при покушението срещу живота на Министъра на вътрешните работи посредством взрив на обитаваната от него вила на Аптекарския остров по повод изпълнението на служебните му задължения…“

На съдиите не им е до граматика. Литературните грешки в такива присъди се забелязват след около петдесет години, не по-рано.

„Дворянката Наталия Сергеевна Климова, 21-годишна и търговската дъщеря Надежда Андреевна Терентиева, 25-годишна,… се осъждат на смърт чрез обесване с последствията, посочени в чл. 28.“

Само юристите, правистите могат да проумеят какво разбира съдът под „последствия от обесването“.

Климова и Терентиева не са били екзекутирани.

По време на следствието председателят на Окръжния съд получил молба от бащата на Климова, рязански адвокат. Тази молба е с много странен тон, който не подхожда нито на молба, нито на жалба — това е нещо като дневник, разговор със самия себе си.

„… Би трябвало да Ви се стори вярна мисълта ми, че в дадения случай си имате работа с лекомислена девойка, увлечена по съвременната революционна епоха.“

„В живота си тя беше послушно, меко, добро момиче, но постоянно се увличаше по някакви неща. Само преди година и половина тя се беше увлякла по учението на Толстой, който проповядва «не убивай» като най-важна от всичките заповеди. Около две години тя водеше живот на вегетарианка и се държеше като обикновена труженичка, като не позволяваше на прислугата да й помага нито в прането на бельо, нито в почистването на стаята, нито в миенето на подовете, а сега изведнъж се превърна в участничка в страшно убийство, мотивът за което като че ли се свежда до несъответстващата на съвременните УСЛОВИЯ политика на господин Столипин.“

„Смея да Ви уверя, че моята дъщеря не разбира абсолютно нищо от политика, тя, очевидно, е била марионетка в ръцете на по-силни хора, за които политиката на господин Столипин може би наистина представлява нещо във висша степен вредно.“

„Аз съм се опитвал да внуша да децата си коректни възгледи, но в такова, трябва да призная, хаотично време, родителското влияние няма никакво значение. Нашата младеж причинява огромни нещастия и страдания на цялото си обкръжение, в това число и на родителите…“

Аргументацията е оригинална. Страничните забележки са странни. Удивителен е самият тон на писмото.

Това писмо е спасило Климова. По-точно би било да се каже, че я е спасило не писмото, а внезапната смърт на Климов, настъпила веднага след като той е написал и изпратил това писмо.

Смъртта е придавала на молбата такава нравствена тежест, пренасяла е целия съдебен процес в такива морални висини, че нито един генерал от жандармерията не се е решил да потвърди смъртната присъда на Наталия Климова. Не, благодаря!

Върху оригинала на присъдата е било дописано следното уточнение: „Утвърждавам съдебната присъда, но като заменям смъртната присъда на двете подсъдими с безсрочни изгнание и каторжна работа, с всички последствия от настоящото наказание, 29 януари 1907 година. Помощник на Главнокомандващия, пехотен генерал Газенкампф. Вярно с оригинала и сверено: съдебен секретар и статски съветник Менчуков. Приложен е печат на Санкт-Петербургския окръжен съд.“

В съдебното заседание по делото на Климова и Терентиева има една изключително своеобразна и уникална сцена, която няма аналог в политическите процеси в Русия, пък и не само в Русия. Тази сцена е била вписана в протокола на съда с пестелива чиновническа формулировка.

Подсъдимите са получили право на последна дума.

Съдебното следствие в бастиона на Трубецкой в Петропавловската крепост е било много кратко — два часа, не повече.

Подсъдимите се отказали от възражения срещу речта на прокурора. Те признали, че са участвали в покушението срещу Столипин, но не се признали за виновни. Подсъдимите се отказали да подават касационни жалби. И ето че при последната си дума — преди смъртта, преди екзекуцията — „момичето с увлеченията“ Климова изведнъж отстъпило пред природата си, пред лудата си кръв — тя казала, тя направила такова нещо, че председателят на съда прекъснал последната дума и изгонил Климова от съдебната зала „за неприлично поведение“.

В Петербург паметта диша по-лесно. По-трудно е в Москва, където булевардите разсякоха Хамовники, смачкаха Пресня, разкъсаха плетеницата от улици, разкъсаха връзката между епохите…

Мерзляковска улица. Вървял съм често по Мерзляковска през двадесетте години, когато бях студент в университета. На Мерзляковска имаше женско студентско общежитие — със същите стаи, където двадесет години по-рано, в самото начало на века е живяла студентката от Московския педагогически институт, бъдещата учителка Надя Терентиева. Но тя така и не е успяла да стане учителка.

Улица „Поварска“ номер 6, в чиято домова книга от 1905 година е вписано съжителството на Наталия Климова и Надежда Терентиева, е била уличаващ следствен материал.

Къде е сградата, в която Наталия Климова е замъкнала три динамитни бомби от по един пуд? — на улица „Морска“ 49, ап. 4.

Дали пък не беше на улица „Поварска“ № 6 това място, на което Михаил Соколов — „Мечока“ се е срещнал с Климова, за да я поведе към смъртта и към славата, след като няма напразни жертви и няма безименен подвиг? В историята нищо не се губи, само се променят мащабите. И ако днес времето иска да забравим името на Климова, значи трябва да се преборим с времето.

Къде е тази сграда?

Търся улиците. Това е развлечение от младостта — да се качвам по стълби, които вече са белязани от историята, но още не са превърнати в музей. Долавям, повтарям движенията на хората, които са се качвали по същите стълби, стояли са на същите улични кръстовища, за да ускорят хода на събитията, да накарат времето да побърза.

Тогава времето наистина е било принудено да се размърда.

За жертвоприношение в името на победата обикновено се дават деца. Такава е древната традиция. Климова е била на 21 година, когато е била осъдена.

Страстите господни, мистерията, в която революционерите са си играели на рицари на плаща и кинжала, като си сменят дрехите, като се крият под портите, като си сменят конете в движение, умението им да избягат от стражарите, е бил един от приемните изпити в този руски университет. Който е минавал пълния курс на обучение, е увисвал на въжето.

За всичко това са написани много неща, прекалено много неща.

Но на мен не ми трябват книги, а хора, не чертежи на улиците, а самите тихи улички.

В началото е било делото. В началото са били взривовете, присъдата за Столипин, трите пуда динамит, разпределени в три чиновнически чанти от черна кожа, но нека и сега премълчим от какво са били направени обвивките и как са изглеждали бомбите: „Бомбите бяха донесени от мен, а кога и откъде, както и в какво — ще премълча“.

Кое е това, което прави човека по-висок на ръст? Времето.

Разцветът на столетието беше съвпаднал с началото на века, когато руската литература, философия, наука, моралът на руското общество бяха издигнати до небивали висоти. Всичко, което великият XIX век беше натрупал като нравствено важно и силно — всичко беше превърнато в действие на живо, в истински живот, в нагледен пример и хвърлено в последен бой срещу самодържавието. Течаха години на жертвоготовност, на себеотрицание до пълна забрава — колко терористи загинаха и никой не им узна имената. Тази жертвоготовност на столетието намери израз на висша сила и висша свобода в съчетанието на думи и дела. Започваха с „не убивай“, с „бог е любов“, с вегетарианство, с помощ за ближния. Нравствените изисквания и идеята за саможертва бяха толкова големи, че когато най-добрите от най-добрите се разочароваха от липсата на съпротива, те преминаваха от „не убивай“ към „действие“ — грабваха револвери, бомби, динамит. Но нямаха време да се разочароват и от бомбите — всички терористи умираха млади.

Наталия Климова е била родом от Рязан. Надежда Терентиева е била родена в Белорецкия завод в Урал. Михаил Соколов е бил родом от Саратов.

Терористите се раждаха в провинцията. В Петербург само умираха. В това има логика. Класическата литература, поезията на деветнайсети век с техните нравствени изисквания пускаха най-силни корени тъкмо в провинцията — и именно там водеха към необходимостта да се отговаря на въпроса „в какво е смисълът на живота“.

Смисълът на живота беше издирван страстно и самоотвержено. Климова е намерила смисъла на живота в своята готовност да повтори, да надмине подвига на Перовска60. Оказало се е, че Климова е имала душевни сили за това, че тя не случайно е прекарала детството си в изключително семейство — майката на Наталия Сергеевна е първата жена, станала лекар в Русия.

Липсвала й е само някаква лична среща, личен пример, за да могат всички духовни и физически сили да получат тласък, а богатата натура на Наталия Климова да получи възможност да бъде поставена веднага в редиците на най-изтъкнатите жени на Русия.

Такъв тласък, такова лично познанство е била срещата на Наталия Климова с Михаил Соколов — „Мечока“.

Това познанство е отвело съдбата на Наталия Климова до най-високите върхове на руския революционен героизъм, до изпитанието чрез самоотричане, самопожертване.

„Делото“, вдъхновено от максималиста61 Соколов, е било борба със самодържавието. Организатор до мозъка на костите си, Соколов е бил и виден партиен теоретик. Аграрният терор и фабричният терор — това са приносите на „Мечока“ в програмата на „опозиционните“ есери62.

Соколов е бил главен командир в боевете за Пресня по време на декемврийското въстание63 — точно на него Пресня дължи това, че е издържала токова дълго. Соколов не се е разбирал с партията и след Московското въстание я е напуснал, като е създал собствена „бойна организация на социалистите-революционери максималисти“.

Наташа Климова е била негова помощничка и жена.

Жена?

Целомъдреният свят на революционната нелегалност дава особен отговор на този прост въпрос.

„Живяла по паспорт като Вера Шапошникова с мъж Семьон Шапошников“.

„Желая да добавя: не съм знаела, че Семьон Шапошников и Михаил Соколов са едно и също лице“.

По паспорт? А на улица Морска Наталия Климова е живяла по паспорт като Елена Морозова с мъж Михаил Морозов — онзи същият, който е бил взривен от собствената си бомба в приемната на Столипин.

Нелегален свят на подправени паспорти и неподправени чувства. Смятало се е, че всичко лично трябва да бъде потиснато, подчинено на великата цел на борбата, където животът и смъртта са едно и също нещо.

Ето извадка от полицейския учебник „История на партията на социалистите-революционери“, написан от генерала от жандармерията Спиридович:

„На 1 декември на улицата е заловен самият Соколов и на второ число е екзекутиран след влязла в сила присъда.

На трето число е разкрита конспиративна квартира на Климова, където сред различни вещи са открити пуд и половина динамит, 7 600 рубли в банкноти и седем печата от различни правителствени учреждения. Арестувана е самата Климова и други изтъкнати максималисти.“

Защо Климова цели три месеца след взрива на Аптекарския остров е живяла в Петербург? Чакали са „Мечока“ — максималистите са имали конгрес във Финландия и едва в края на ноември „Мечока“ и другите максималисти са се върнали в Русия.

По време на краткото си следствено дело Наташа е научила за смъртта на Соколов. Нищо неочаквано не е имало в тази екзекуция, в тази смърт, но Наташа все така си е оставала жива, а „Мечока“ вече го е нямало. В „Писмото преди екзекуцията“ се говори със спокоен тон за смъртта на близки приятели. Но Наташа никога не е забравяла Соколов.

В килиите на петербургския предварителен арест Наталия Климова е написала прочутото си „Писмо преди екзекуцията“, което после обикаля света.

Това е философско писмо, писано от двайсетгодишно момиче. Това не е сбогуване с живота, а прослава на радостта от живота.

Писмото е обагрено в тонове, съзвучни с природата — мотив, на който Климова цял живот е останала вярна — това писмо е необикновено. Заради свежестта на чувствата в него, заради искреността му. В писмото няма и сянка от фанатизъм, от дидактика. Това е писмо за висшата свобода, за щастието от единението на думи и дела. Това писмо не е въпрос, а отговор. Писмото е било публикувано в списание „Образование“ заедно с роман на Марсел Прево.

Четох това писмо, накъсано от многозначителните многоточия на цензурата. Петдесет години по-късно писмото беше наново публикувано в Ню Йорк — съкращенията бяха все същите, еднакви бяха неточностите и грешките. Върху това нюйоркско копие цензурата на времето беше нанесла собствени съкращения: текстът беше избелял, протрит, но думите бяха запазили силата си, не бяха изневерили на високия си смисъл. Писмото на Климова беше развълнувало Русия.

Дори и днес, през 1966 година, колкото и да е прекъсната връзката между епохите, името на Климова веднага намира отклик в сърцата и паметта на руските интелигенти.

— Ах, Климова! Тя беше писала писмо преди екзекуцията… Да. Да. Да.

Не само затворническа решетка, не само бесилка, не само ехо от взрива има в това писмо. Не. В писмото на Климова се съдържа нещо от изключителна важност за човека.

В големия столичен вестник „Слово“ философът Франк посвещава на писмото на Климова огромната си статия „Преодоляване на трагедията“.

Франк вижда в това писмо проява на едно ново религиозно съзнание — и пише, че „със своята нравствена ценност тези шест страници тежат повече от многотомната съвременна философия и поезията на трагизма“.

Поразен от дълбочината на чувствата и мислите на Климова — а тя тогава е едва на 21 години — Франк сравнява писмото й с „Де профундис“ на Оскар Уайлд. Това е писмо — освобождение, писмо — изход, писмо — отговор.

Защо тогава сега не сме в Петербург? Защото се оказва, че нито покушението срещу Столипин, нито „Писмото преди екзекуцията“, са били достатъчни за този голям, впечатляващ и най-вече намерил свое място във времето живот.

„Писмото преди екзекуцията“ е било публикувано през 1908 година. Светлинните, звукови и магнитни вълни, които то предизвиква, обикалят света и година по-късно още не са утихнали, не са се слегнали, когато изведнъж ново удивително известие потегля към всички краища на света. От московския Новински женски затвор успели да избягат тринайсет каторжнички, заедно със затворническата надзирателка Тарасова.

Ето го „Списъка на лицата, избягали през нощта на 30 юни срещу 1 юли 1909 година от Женския затвор на Московска губерния“.

„№ 6. Климова Наталия Сергеевна, осъдена от Петербургския военен окръжен съд на 29 януари 1907 година на смърт чрез обесване, но екзекуцията е заменена с безсрочна каторга от Пом. ком. на Петерб. воен. окр.

Години 22, телосложение плътно, коса тъмна, очи сини, лице розово, тип руски.“

Това бягство, висяло на толкова тънък конец, че закъснение от половин час би било равнозначно на смърт, се е случило по най-добрия възможен начин.

Герман Лопатин64, човек, който разбира от бягства, е наричал каторжничките, избягали от Новинския затвор, амазонки. В устата на Лопатин тази дума не е просто приятелска похвала с малка доза ирония и одобрение. Лопатин трябва да е почувствал реалността на мита.

Лопатин по-добре от всеки друг е разбирал какво е значило успешно да избягаш от затворническа килия, където отскоро, пък и на случаен принцип са събрани каторжнички с най-различни „дела“, интереси и съдби. Лопатин е разбирал, че за превръщането на този пъстър колектив в бойна част, скрепена от Дисциплината на нелегалния свят, която е по-стриктна и от военната, е необходима воля на организатор. Точно такъв организатор е била Наталия Сергеевна Климова.

Имали са най-различни „дела“. В това бягство е участвала анархистката Мария Никифорова, бъдещата атаманка Маруска от времето на махновщината65 и гражданската война. По-късно генерал Слашчев разстрелва атаманката Маруска. Днес Маруска е превърната в кинематографичен образец за бандитка-красавица, докато Мария Никифорова е била същински хермафродит и за малко да провали бягството.

В килията (в осма килия!) е имало и престъпнички — две криминални с децата им.

Това е същото това бягство, за което в семейство Маяковски са се шиели дрехи за бегълките, а пък самият Маяковски е лежал в затвора по това дело (разпитвали са го в полицията по това дело).

Каторжничките научили наизуст сценария на бъдещия спектакъл, зазубрили зашифрованите си роли.

Бягството се готвело дълго време. За освобождаването на самата Климова пристигнал задграничният представител на ЦК на партията на есерите — „генералът“, както го наричат организаторите на бягството Коридзе и Калашников. Плановете на генерала били отхвърлени. Московските есери Коридзе и Калашников вече били готови с „разработката“. Това трябвало да бъде освобождаване „отвътре“, със силата на самите каторжнички. Затворническата надзирателка Тарасова трябвало да освободи каторжничките и да избяга с тях в чужбина.

През нощта на 1 юли каторжничките обезоръжили надзирателките и излезли на московските улици.

За бягството на тринайсетте, за „освобождението на тринайсетте“ се е писало много в списания, в книги. Това бягство е част от христоматията по история на руската революция.

Струва си да си спомним как Тарасова, която вървяла най-отпред, не успяла да превърти ключа, вкаран в ключалката на входната врата. И как тя безсилно отпуснала ръце. И как каторжничката Гелме без колебание взела ключа от Тарасова, пъхнала го уверено в ключалката, превъртяла го и отворила вратата към свободата.

Струва си да си спомним: каторжничките вече излизали от затвора, когато на масата на дежурната надзирателка започнал да звъни телефонът. Климова вдигнала слушалката с гласа на дежурната. Обаждал се шефът на градската полиция: „Имаме сведения, че в Новинския затвор се готви бягство. Вземете мерки.“ — „Вашата заповед ще бъде изпълнена, Ваше превъзходителство. Мерките ще бъдат взети“. И Климова поставила слушалката върху вилката.

Струва си да си спомним закачливото писмо на Климова — ето го — държа в ръце два смачкани, още запазени листа пощенска хартия. Писмото е било написано на 22 май до децата — до по-малките й братя и сестри, едни мъничета, които мащехата — леля Олга Никифоровна Климова неведнъж е водила в Москва за свиждане с Наташа, Тези свиждания с децата в затвора са замислени от самата Наталия Сергеевна. Климова е смятала, че такива впечатления, такива срещи са само полезни за детската душа. И ето че на 22 май Климова пише едно закачливо писмо, което завършва с думи, каквито не е имало в нито едно друго писмо на безсрочната каторжничка: „Довиждане! До скоро виждане!“ Писмото е било написано на 22 май, а на 30 юни Климова е избягала от затвора. През май вече не просто е било взето решение да се бяга, но и всички роли са били разучени и Климова не се е удържала да се пошегува. Впрочем, скорото виждане така и не се е състояло — братята и сестрите повече никога не се срещат с голямата си сестра. Заради войната, революцията, смъртта на Наташа.

Посрещнати от приятели, освободените каторжнички са изчезнали в горещата първоюлска московска вечер. Наталия Сергеевна Климова е била най-голямата фигура в това бягство и нейното спасение, нейното бягство е представлявало особена трудност. Партийните организации от онова време са били пълни с провокатори и Калашников е успял да разгадае мислите на полицията, решил е цяла шахматна задача. Калашников лично се е нагърбил с извеждането на Климова и през същата нощ е предал Наталия Сергеевна в ръцете на човек, който не е имал никакви партийни връзки, бил е частно познанство и не повече, бил е железопътен инженер, съпричастен на революцията. Климова е прекарала един месец в дома на инженера в Москва. През това време и Калашников, и Коридзе са били арестувани, а цял Рязан е бил преобърнат нагоре с краката от обиски и хайки.

След един месец инженерът представил Наталия Сергеевна за своя жена и я откарал надалеч по Транссибирската магистрала. Климова прекосила с камили пустинята Гоби, после стигнала до Токио. От Япония взела параход за Италия. После дошъл Париж.

Десет каторжнички са стигали до Париж. Три от тях били хванати в деня на бягството — Карташова, Иванова, Шишкарьова. Съдили ги, добавили им нова присъда, а техен адвокат по делото станал Николай Константинович Муравьов — бъдещият председател на Комисията на Временното правителство по разпитването на царските министри, бъдещият адвокат на Рамзин.

Така че в живота на Климова се преплитат имена на хора от най-различни етажи на социалната стълбица — но това винаги са били най-добрите сред най-добрите, най-способните измежду най-способните.

Климова е била човек от деветия вал. Едва отпочинала след двегодишна каторга и околосветско бягство, Климова отново си затърсила работа като боец. През 1910 година ЦК на партията на социалистите-революционери наредила на Савинков да събере нова бойна група. Подбирането на група било трудна работа. По нареждане на Савинков един участник в групата, Чернавски, обиколил Русия и пристигнал в Чита. Бившите бойци не искали повече да пипат бомби. Чернавски се върнал, без да е постигнал успех. Ето неговия отчет, публикуван в „Каторга и изгнание“.

„Моето пътуване (в Русия, в Чита, при А. В. Якимова и В. Смирнов) не доведе до попълнения за групата. И двамата набелязани кандидати отказаха да се присъединят към нея. Докато се връщах, предварително предчувствах как този неуспех ще понижи и без това минорното настроение на другарите. Моите опасения не се оправдаха. Неуспехът, за който им съобщих, беше компенсиран от успеха, постигнат в мое отсъствие. Запознаха ме с новия член на групата Наталия Сергеевна Климова — известна максималистка, наскоро избягала от московския затвор с група политически каторжнички. Един от членовете на ЦК, който знае къде се намира групата ни във всеки един момент, ни свърза с нея. Точно през него Н.С. беше предала на Савинков, че има желание да се включи в групата и, както се разбира от само себе си, е била приета с радост. Всички ние отлично разбирахме доколко включването на Н.С. подсилва групата. По-горе вече споменавах, че според мен М. А. Прокофиева е най-силният човек в групата. Но сега силните бяха станали двама и аз неволно ги сравнявах, съпоставях ги. Спомних си известното стихотворение в проза на Тургенев «Прагът». В него една руска девойка престъпва съдбоносния праг, въпреки предупредителния глас, който й нашепва, че отвъд този праг я дебнат всякакви беди: «Студ, глад, омраза, подигравки, презрение, обида, затвор, болест, смърт» — та чак до разочарованието в това, в което тя вярва към настоящия момент. Климова и Прокофиева отдавна бяха прекрачили този праг и в достатъчна степен бяха изпитали предсказаните от предупредителния глас беди, но техният ентусиазъм никак не беше отслабнал от преминатите изпитания, а волята им даже се закали и укрепна още повече. От гледна точка на тяхната преданост към революцията и готовността им за всякакви жертви, между тези жени смело може да се постави знак за равенство: те са равносилни и равноценни. Но ако човек внимателно ги наблюдава в продължение на няколко дни, ще се убеди доколко не си приличат, а в някои отношения са диаметрално противоположни. Преди всичко бие на очи разликата в здравословното им състояние. След каторжния затвор Климова е успяла да се възстанови, изглежда цветуща, здрава, силна жена; Прокофиева пък е боледувала от туберкулоза, като процесът е отишъл толкова надалеч и така видимо се е отразил на физическия й облик, че неволно възниква мисълта, че пред вас стои догаряща свещ.

Точно толкова различни бяха и вкусовете им, отношението към обкръжаващия живот, цялата им вътрешна нагласа.

Прокофиева е отраснала в староверско семейство, в което от поколение на поколение са предавани сектантски, аскетични навици и настроения. Училището, а след това и увлечението по освободителното движение напълно са издухали религиозните възгледи от нейния светоглед, но въпреки това някъде дълбоко в нея остава една едва забележима следа на нещо като презрение, нещо като снизхождение към всички радости на битието, а това е следа от някакъв неопределен стремеж нагоре, към откъсване от земята и от дребните земни дела. Може би този аспект на характера й се поддържа и подкрепя отчасти от нейния недъг. Климова е пълната й противоположност. Тя приема всички радости на битието, защото приема живота като цяло, с всичките му мъки и радости, които са органично свързани помежду си и неотделими една от друга. Това не е философски възглед, а непосредствено усещане на една богата, силна натура. И подвигът, и жертвата за нея са най-големите, най-желани радости на битието.

Тя дойде при нас с радост, със смях, внесе в групата ни значително оживление. Изглеждаше, че няма какво повече да чакаме. Защо да не пристъпим към работа с наличните сили? Но Савинков посочи, че над групата отново е надвиснал въпросителен знак. Той разказа, че в мое отсъствие с групата е живял пристигналият от Русия Кирюхин, и за кратко време е предизвикал съмненията на Савинков.

«Много лъже — обясни Савинков. — Веднъж ми се наложи да му прочета цяла лекция за необходимостта по-взискателно да се отнася към своето плямпане. Може би това е просто проява на нехайство към езика. Сега пак е в Русия, родила му се дъщеря. Тия дни трябва да се върне. Ще трябва да го наблюдаваме по-отблизо.»

Скоро след моето пристигане на Гърнси над хоризонта отново се спуснаха облаци. «Ма» (М. А. Прокофиева) с всеки ден все повече отслабваше и се топеше. Естествено, възникнаха опасения, че тази догаряща свещ скоро ще угасне. Всички почувстваха колко скъпа и необходима е чистата светлина, с която тя озаряваше мрачния ни нелегален свят и всички се разтревожиха. Местният лекар ни посъветва да настаним болната в специален санаториум, най-добре в Давос. Наложи се Савинков да употреби много енергия, за да убеди М.А. да отиде в Давос. След дълга борба те стигнаха до споразумение, което, струва ми се, съдържаше следните условия: Савинков се задължи да я извести, когато групата стане готова за изпращане в Русия, а тя получи правото сама да реши дали да продължи лечението си или да напусне санаториума и да се присъедини към групата, но като се ръководи от здравословното си състояние.

През това време Савинков научи, че негов познат, боецът Ф.А. (Лазаров е приключил каторгата си и вече се е заселил на определеното му място. Назаров беше убил провокатора Татаров, но беше осъден по някакво друго дело на краткосрочна каторга. Едновременно с изпращането на М.А. в Давос Савинков изпрати от Париж в Сибир един млад човек при Назаров с предложение да се включи в групата. По време на формирането на групата последният си беше издигнал кандидатурата, но не беше приет. Сега му беше обещано, че в случай на успешно изпълнение на поръчението, ще бъде приет в групата.

От остров Гърнси групата се пресели на континента и се нанесе в малко френско селце на 5–6 километра от Диеп. Пристигна Кирюхин. Сега бяхме станали седем: Савинков и жена му, Климова, Фабрикант, Моисеенко, Кирюхин и Чернавски. Кирюхин се държеше просто и спокойно, както и преди. Не се забелязваха никакви лъжи. Живеехме скучно. Плосък, унил бряг. Унило есенно време. Днес събирахме по брега изхвърлените от морето дървени отломки за дърва. Картите бяха захвърлени още от времето на нюкейското висене, шахът също беше забравен. Нямаше и помен от старите житейски беседи. Понякога си подхвърляхме откъслечни реплики, но повечето време мълчахме.

Всички следяха фигурите, образувани от огъня в камината, и вплитаха в него тъжните си мисли. Изглежда, че всички на практика се убеждавахме в това, че най-изтощителната работа е да чакаш със скръстени ръце, без да знаеш колко точно ще чакаш.

Веднъж някой предложи: «Дайте да изпечем картофи в камината. Така с един удар ще убием два заека: едно) вечер ще имаме интересно занимание, две) ще икономисаме от вечеря.» Предложението беше прието, но се оказа, че всички интелигенти са лоши пекари, само морякът (Кирюхин) прояви истински талант в тази област. Много се извинявам, че отделям толкова внимание на такива дреболии. Но не мога да подмина печените картофи.

Мина около месец; значи трябва да е било декември 1910 година. Всички скучаехме, но най-вече Кирюхин. Беше започнал от време на време да ходи до Диеп и една вечер се върна в приповдигнато настроение. Вечерта Кирюхин седна на мястото си пред камината и се зае с обичайната си работа. Пред огъня съвсем му премаля: нито картофите му се подчиняваха, нито собствените му ръце. Наташа Климова започна да го дразни:

— Да не сте си загубили майсторлъка някъде в Диеп, Яков Ипатич… Гледам, че днес няма да Ви се получи…

Завърза се словесна престрелка. Кирюхин все по-често взе да изпуска многозначителната реплика: «Знаем ви ние вас».

— Нищо не знаете. Я кажете, какво знаете? — Кирюхин съвсем освирепя.

— Да ви кажа ли? Помните ли как вие, максималистите, си маскирахте като разпивка едно съвещание в отделно сепаре в ресторанта на Палкин? Тогава в общата зала на ресторанта седеше ли вицедиректорът на Департамента на полицията? Помните ли? А след съвещанието помните ли закъде заминахте — и то не сама! — тържествуващо завърши той.

От почуда Наташа опули очи, очите й щяха да изскочат от орбитите си. Тя дръпна настрана Савинков и му съобщи: всичко е вярно, под формата на разпивка в сепарето наистина се е провеждало съвещание. Съобщили им, че в големия салон се намира вицедиректорът на департамента. Съвещанието все пак било проведено и всички благополучно си тръгнали. Наташа отишла да нощува с мъжа си в хотел на острова.

На сутринта пред Кирюхин беше поставен въпросът откъде е толкова осведомен. Той отвърна, че му го е разказвал Фейт. Савинков замина за Париж, викна там Кирюхин и скоро се върна сам. Оказа се, че Фейт нищо не му е казвал, пък и не би могъл да му каже, тъй като фактите, за които става дума, не са му били известни. Пред Кирюхин отново беше поставен въпросът, откъде е научил посочените факти. Този път той отговори, че му ги е разказвала жена му, като тя самата ги е научила от познати жандарми. Изгониха го.

При връщането си в групата Савинков постави на гласуване въпроса дали имаме право да обявим Кирюхин за провокатор. Последва единодушен положителен отговор. Беше решено да се обърнем към ЦК с молба да се публикува в партийния орган съобщението, че Кирюхин е провокатор. Когато след нюкейското висене бяхме стигнали до убеждението, че Ротмистър е провокатор, ние все пак не се бяхме решили да го обявим за провокатор, тъй като сметнахме, че нямаме достатъчно данни за такава стъпка. Затова се ограничихме само с това да информираме ЦК за изключването му групата по подозрение в провокация. Ние знаехме, че той се е заселил в Медон (надявам се, че правилно наричам малкото градче до Париж), далече от емиграцията.

Неочакваното произшествие с Кирюхин ни показа колко смешни и нелепи сме били, докато сме си играли на криеница по далечните кътчета на Западна Европа, докато в същото време полицейският департамент е знаел за нас всичко, което му е трябвало: стига да се е интересувал, би могъл да разбере дори и това кой от нас най-много обича печени картофи. Затова напуснахме селцето и се преместихме в Париж. Това беше първият извод от произшествието. Вторият извод беше нашето решение да преразгледаме случая на Ротмистър. След като нашата проницателност по отношение на Кирюхин се беше изложила, то естествено възникна съмнението дали не сме допуснали същата груба грешка, само че в обратна посока и по отношение на Ротмистър, т.е. дали не сме се усъмнили в невинен човек. Когато Кирюхин се прояви така, че по неговия въпрос не можеше да има никакви съмнения, в нас естествено възникна въпросът: «Ами Ротмистър? Значи ли, че той не е провокатор?» Савинков реши да се види в Ротмистър и да получи искрените му обяснения. Предложи ние с Моисеенко през това време да заминем за Давос и да осведомим Прокофиева за важните събития в групата.

Мисля, че живяхме в Давос около две седмици. Всеки ден посещавахме «Ма» в санаториума. Здравословното й състояние значително се беше подобрило. Тя пълнееше малко по малко, лекарите постепенно смекчаваха диетата, разрешаваха й разходки и т.н. Искахме да удължим престоя си в Давос, но неочаквано получихме телеграма от Савинков: «Пристигайте. Ротмистър умря.»

Когато се видяхме със Савинков, бях поразен от изключително подтиснатия му вид. Той ми подаде лист хартия и мрачно каза: «Прочетете го. Прегазихме човека.» Това беше предсмъртното писмо на Ротмистър. То беше кратко, надали от повече от десет реда, просто написано и съвсем не приличаше на високопарното писмо, което ни беше пратено в Ню-Кей. Няма да се старая да го припомням. Ще предам само същината. «Ето значи какво било, вие сте ме мислили за провокатор, а пък аз си мислех, че цялата работа е в караницата с Б.В. Благодаря ви, другари!»

Ето как е станало всичко. Савинков се обърнал към Ротмистър с молба да пристигне в Париж за преговори. Ротмистър пристигнал. Савинков му разказал за провала на Кирюхин и признал, че Ротмистър е бил изключен заради подозрения, че е провокатор. Убеждавал го да бъде откровен, да обясни защо е излъгал за влака и за ваната. Ротмистър си признал, че и едното, и другото е било лъжа, но не дал никакви обяснения, мрачно мълчал. За съжаление, те не успели да си завършат разговора, тъй като в апартамента, в който протичала срещата им, дошли гости и попречили на преговорите да продължат. Савинков го помолил да дойде на следващия ден, за да си приключат беседата. Ротмистър обещал да дойде, но не дошъл, намерили го застрелян в стаята му, намерили и предсмъртната му бележка.

Едвам бяхме успели да смелим саморазобличението на «човека със спокойна съвест» и в лицето ни беше хвърлен труп. Всичко се преобърна в главите ни. Всички приехме формулата на Савинков за «прегазения човек».

След известно време се наложи да настаним В. О. Фабрикант в санаториум за нервно болни. Всички бяха потиснати, но все още се държаха, мислеха, че «ей сега ще пристигне Назаров и веднага тръгваме за Русия.» Не помня колко дълго ни се наложи да чакаме. Накрая пристигна изпратеният в Сибир младеж. Той разказа, че Назаров се съгласил да се включи в групата, че те двамата стигнали до границата, но при преминаването й Назаров изчезнал. Около границата те се били крили в някаква плевня. По някаква причина се наложило младежът да излезе, а когато се върнал, Назаров вече го нямало в плевнята. Очевидно е бил арестуван. Така мислеше младежът, така мислехме и ние. Този провал довърши групата. Тя беше разпусната.

След ликвидирането на групата веднъж някой извика името ми на улицата в Париж. Това беше Миша. Аз знаех, че след изключването му от групата по молба на Савинков са го уредили в Париж като шофьор в автомобилна компания. Сега той седеше в колата си и чакаше клиент. Поговорихме за миналото, за настоящето. Той предложи: «Иска ми се да Ви повозя. Сядайте.» Аз отказах. Разговорът продължи, но скоро забелязах, че очите на Миша се насълзяват и побързах да се сбогувам.

«Все така е неуравновесен», помислих аз.

Заминах за Италия. След няколко месеца там се получи известие, че Миша се е застрелял и че в предсмъртната си бележка е помолил да го погребат заедно с Ротмистър…“

Ето колко близко е навлизала смъртта в живота на тези хора, в техния ежедневен бит. Колко леко са се приемали решения за собствената смърт. Правото на смърт е упражнявано много често и с лекота.

Групата на Савинков, Гърнси — Диеп — Париж — това са били последните бойни маршрути на Наталия Климова. Тя едва ли е била потисната от неуспеха. Тя е имала друг характер. Климова вече е имала навици, вече се е била научила да посреща многото смърт, а човешката подлост едва ли е била новина в революционната нелегалност. Отдавна е бил разобличен Азеф, бил е убит Татаров. Неуспехите на групата не са могли да убедят Наталия Сергеевна във всевластието на самодържавието, в безнадеждността на усилията. Но въпреки всичко, точно това е последната бойна задача на Климова. Разбира се, че тази травма е оставила все някакви следи в психиката на Наталия Сергеевна…

През 1911 година Наталия Сергеевна се е запознала с един социалреволюционер, боец, избягал от Читинската каторга. Това е земляк на Михаил Соколов, „Мечока“.

Не е било много трудно да се влюбиш в Наталия Сергеевна. И Наталия Сергеевна прекрасно си го е знаела. Гостът бил заминал за колонията на „амазонките“ с писмо до Наталия Сергеевна и с едно шеговито напътствие: „и да не се влюбиш в Климова“. Вратата отворила Александра Василиевна Тарасова — онази същата, която навремето освободила „амазонките“ от Новинския затвор — гостът решил, че Тарасова е стопанката на къщата и като си спомнил за предупреждението на приятелите си, се учудил на неоснователните хорски разсъждения. Но после се появила Наталия Сергеевна и гостът, който уж си бил тръгнал за вкъщи, се върнал обратно от първата спирка.

Припрян роман, припрян брак на Наталия Сергеевна.

Цялото й страстно себеутвърждаване изведнъж се преобърнало в майчинство. Първо дете. Второ дете. Трето дете. Труден емигрантски бит. Климова е била човек от деветия вал. За тридесет и три години живот съдбата е издигала Наталия Климова на най-високите, най-опасните гребени на вълните на революционната буря, разтърсвала руското общество, и Наталия Климова е успявала да се справи с тази буря.

Погубило я е затишието.

Затишието, на което Наталия Сергеевна се е отдала също толкова страстно, също толкова самоотвержено, както и на самата буря… Майчинството й — с първото дете, второто дете, третото дете — е било също толкова жертвено, толкова пълно, както и целият й живот на бомбаджийка и терористка.

Затишието я е погубило. Неудачният брак, капанът на бита, дреболиите, живуркането, са й завързали ръцете и краката. Като жена тя е приела и този жребий — да слуша природата, която още от детството й са я учили да следва.

Неудачният брак, да — Наталия Сергеевна никога не е забравяла „Мечока“ и дали той й е бил мъж или не, е било абсолютно все едно. Мъжът й е бил земляк на Соколов, каторжник, нелегален, изключително достоен човек, и този роман се е разгърнал с цялото увлечение и устременост на Климова. Но мъжът на Климова е бил обикновен човек, а „Мечока“ — човек на деветия вал, първа и единствена любов на студентката от курсовете на Лохвицка-Скалон.

Вместо бомби с динамит сега й се е налагало да мъкне пелени, камари детски пелени, да пере, да глади, да мие.

А приятелите на Климова? Най-близките й приятели са загинали на бесилката през 1906 година. Надежда Терентиева, съобвиняема по Аптекарския остров, не е била близка приятелка на Наташа. Терентиева е била не повече от другар в революционното дело. Между тях е имало взаимно уважение, симпатия и край. Не е имало кореспонденция, нито срещи, нито желание да се разбере повече за съдбата един на друг. Терентиева е изкарала каторгата в Малцевското отделение в Урал, дето е Акатуй66, и е излязла на свобода с революцията.

От Новинския затвор, където съставът на каторжниците е бил много пъстър, Наталия Сергеевна е пренесла в живота си само едно приятелство — с надзирателката Тарасова. Това приятелство е било запазено завинаги.

От остров Гърнси в живота на Климова са навлезли повече хора — Фабрикант, женен за Тарасова, както и Моисеенко, са станали нейни близки приятели. Наталия Сергеевна не е поддържала близки отношения със семейството на Савинков, не се е опитвала да укрепи това познанство.

Климова е гледала на Савинков, както и на Терентиева — като на другар в делото и нищо повече.

Климова не е била теоретик, не е била фанатик, не е била агитатор и не е била пропагандатор. Всичките й подбуди — действията й — са били като дълг пред собствения й темперамент, пред „сантиментите с философия“.

Климова е ставала за всичко, но не и за бита. Оказало се е, че за нея е имало и по-трудни неща от многомесечното гладно очакване, по време на което се пекат картофи за вечеря.

Това са били поредните тревоги за доход, за помощи, за две малки деца, изискващи грижи и решения.

След революцията мъжът й заминал за Русия по-рано от семейството и връзката им се прекъснала за няколко години. Наталия Сергеевна се стремяла към Русия. Бременна с третото си дете, тя се преместила от Швейцария в Париж, за да замине през Лондон за Русия. Децата и Н.С. се разболели и изпуснали специалния детски параход.

Ах, колко пъти в писмата си от Петербургското следствие Наташа Климова е давала съвети на своите по-малки сестри, които мащехата — леля Олга Никифоровна Климова — е обещавала да доведе в затвора при Наташа от Рязан в Москва.

Хиляди съвети: да не изстинете. Не стойте под отворения прозорец. Инак няма да дойдете. И децата са следвали съветите на по-голямата си сестра, и са пристигали живи и здрави в Петербург за свиждането в затвора.

През 1917 година Наталия Климова не е имала такъв съветник. Децата й са били простудени, параходът е отпътувал. През септември се е родило третото дете, момиченце, живяло е кратко. През 1918 година Наталия Сергеевна е направила последен опит да замине за Русия. Купила билети за параход. Но и двете момичета на Наталия Сергеевна, Наташа и Катя, се разболели от грип. Докато се грижела за тях, се разболяла и самата Климова. Грипът от 1918 година е световен мор, това е „испанката“. Климова умира, и децата са отгледани от приятелите на Наталия Сергеевна. Бащата е в Русия; той вижда децата едва през 1923 година.

Времето върви по-бързо, отколкото хората си мислят.

В семейството не е имало щастие.

Война. Наталия Сергеевна, този активен и страстен бранител, тежко е приемала военното поражение на Русия и болезнено е възприемала революцията с мътните й потоци.

Като че ли няма съмнение, че в Русия Наталия Сергеевна би намерила себе си. Но дали в тази Русия се е намерил Савинков? Не. Дали се е намерила Надежда Терентиева? Не.

Съдбата на Наталия Сергеевна Климова докосва великата трагедия на руската интелигенция, на революционната интелигенция.

Най-добрите хора на руската революция дадоха свидни жертви, загинаха млади, безименни, но разклатили трона — такива жертви дадоха, че в момента на революцията тази партия беше останала без сили, беше останала без хора, които да поведат Русия след себе си.

Пукнатината, по която се беше разцепило времето — не само руското, но и световното време, в което от едната страна остана целият хуманизъм на деветнайсети век с неговата жертвоготовност, неговия нравствен климат, неговите литература и изкуство, а от другата останаха Хирошима, кървавата война и концентрационните лагери, средновековните изтезания и разпадът на душите, предателството като нравствено достойнство — е застрашителен белег на тоталитарната държава.

Точно затова животът на Климова, съдбата й, са останали в човешката памет — защото този живот и съдба са онази пукнатина, по която времето се разцепи на две.

Съдбата на Климова е безсмъртие и символ.

Животът на еснафа оставя по-малко следи от живота на нелегалния, който е бил съзнателно укриван, съзнателно прикриван с чужди имена и чужди дрехи.

Все някъде се пише този летопис и все някога се издига над повърхността като „Писмо преди екзекуцията“ — като мемоари, като бележки за особено важни неща.

Такива са всички разкази за Климова. Те не са малко на тази земя. Наталия Сергеевна е оставила достатъчно следи след себе си. Просто всичките бележки не са събрани накуп под свода на единен паметник.

Разказът е като палимпсест, запазил всичките му тайни. Разказът е повод за вълшебства, той е предмет на магията, жива, неумряла още вещ, видяла героя. Може би тази вещ е в музея: реликва; на улицата: къща, площад; в апартамента: картина, снимка, писмо…

Писането на разказ означава търсене; в размътеното съзнание трябва да навлезе мириса на забрадката, на шала, на кърпата, загубена от героя или героинята.

Разказът е палея67, а не палеография. Всъщност няма никакъв разказ. Самата вещ разказва. Дори в една книга, в едно списание трябва да бъде необичайна материалната страна на текста: хартията, шрифтът, съседните статии.

Държах в ръце писмото на Наталия Сергеевна Климова от затвора и писмата от последните години на живота й от Италия, Швейцария, Франция. Тези писма сами по себе си са разказ, палея със завършен, строг, тревожен сюжет.

Държах в ръце писмата на Наталия Климова след кървавата желязна чистка на трийсетте години, когато се изтриваше и унищожаваше както името на човека, така и паметта за него — по света не бяха останали много собственоръчно написани писма на Климова. Но такива писма има и те добавят несравними с нищо друго ярки щрихи. Това са писма, писани от Петербург, от Новинския затвор, от чужбина, писани след бягството до лелята-мащеха, писани до по-малките братя и сестри, до баща й. Добре че в началото на века хартията се е правила от парцали, така че хартията не е пожълтяла и мастилото не е избеляло…

Смъртта на бащата на Наталия Сергеевна е настъпила в най-острия момент от живота й, по време на следствието по делото за взрива на Аптекарския остров; това е смърт, спасила живота на Климова, понеже нито един съдия няма да рискува да осъди на смърт дъщерята, след като бащата умира, докато подава молба.

Трагедията в рязанската къща е сближила Наташа с мащехата й, кръвта ги е споила една с друга — по това време писмата на Наташа стават необичайно сърдечни.

Усилило се е вниманието към въпросите на дома.

За децата са се появили разкази за червени цветя, растящи по върховете на най-високите планини. За децата е била написана повестта „Червеното цвете“. Климова е намирала енергия за всичко. В писмата й до децата има цяла програма за възпитание на детската душа, без назидателност и поучения.

Следата, оставена от човека — това е една от любимите теми на Наталия Сергеевна.

В писмата има и по-ярки редове от тези в „Писмото преди екзекуцията“. Огромната жизнена сила е в това да решиш даден въпрос, а не да се съмняваш в правилността на пътя.

Многоточието е било любим препинателен знак на Наталия Сергеевна Климова. Многоточията съвсем очевидно са повече от приетото в нормалната руска литературна реч. Многоточията на Наташа не просто крият намек или таен смисъл. Това е маниер за водене на разговор. Климова е умеела да прави многоточията във висша степен изразителни и е ползвала много често този знак. Многоточие за надеждата, за критиката. Многоточие на аргументите, на споровете. Многоточието е и средство за шеговити или страшни описания.

В писмата от последните години няма многоточия.

Почеркът става по-малко уверен. Точките и запетаите са на местата си, както и преди, но многоточията са напълно изчезнали. Всичко е ясно и без многоточия. Изчисляването на курса на франка не се нуждае от многоточия.

Писмата до децата са пълни с описания на природата и чувстваш, че това не е книжно постижение на философията за смисъла на нещата, а знак, че от малък си общувал с вятъра, с планината, с реката.

Има великолепно писмо за гимнастиката и за танците.

Писмата до децата, разбира се, държат сметка за детското разбиране на нещата, пък и за цензурата в затвора.

Климова е знаела как да съобщи и за наказанието карцер — Наталия Сергеевна често е била пращана в карцера, което във всички затвори се дължи на една обща причина — изказване в защита на правата на арестанта. И. Каховска, която се е срещала с Климова в Петербург и в Москва — в затворническите килии, естествено — много разказва за това.

И. Каховска пише, как в съседната единична килия по време на питерския преход „Наташа Климова танцувала най-екзотични танци под ритмичния звън на оковите“.

Така е чукала по стената и стиховете на Балмонт:

този откъс от Балмонт ми чукаше на стената доживотната Н. Климова, като отговаряше на моите вопли по този въпрос. Година и половина по-рано тя беше преживяла екзекуцията на най-близките й хора, самата Петропавловка и една смъртна присъда.

Балмонт е бил любимият поет на Наталия Сергеевна. Той е „модернист“, а Наталия Сергеевна е чувствала, че „изкуството е с модернизма“, макар и това да не са нейни думи.

От затвора е било написано цяло писмо за Балмонт до децата. Натурата на Наталия Сергеевна се е нуждаела в незабавно логическо оправдаване на собствените чувства. „Сантименти с философия“ — така нарича това свойство на характера на Наталия Сергеевна нейният брат Миша.

Балмонт — това ще рече, че литературният вкус на Наталия Сергеевна, както и целият й живот, също се е наредил в челните поетически редици на съвременността. И ако Балмонт е оправдал надеждите на Климова, то единият живот на Климова е достатъчен, за да оправдае съществуването на Балмонт, творчеството на Балмонт. В писмата си Климова извънредно много мисли за стиховете, старае се сборникът „Като слънцето ще бъдем“69 да бъде винаги с нея.

Ако в стиховете на Балмонт е имало какъвто и да било мотив или мелодия, задвижили със звън струните на такава настройка като Душата на Климова, значи Балмонт е оправдан. На пръв поглед изглежда, че по-прост и по-съзвучен с нея би трябвало да е Горки с неговия Буревестник или Некрасов. Но не е. Любимият поет на Климова е Балмонт.

Мотивът на Блок за нищетата на една ветровита Русия, също е бил много силен в Климова, особено по време на самотните й чужбински години.

Наталия Сергеевна не си е представяла себе си извън Русия, без Русия и не за Русия. Мъката по руската природа, по руските хора и по рязанската къща е носталгия в най-чиста форма, изразена много ярко и, както винаги, страстно и логично, в писмата от чужбина.

Има и още едно страшно писмо. Докато постоянно мисли за родината, тежко изживява раздялата с нея и повтаря името й като заклинание, Наталия Сергеевна изведнъж се замисля и говори думи, които никак не отиват на една рационалистка, почитателка на Волтер и наследничка на безверието на 19-и век. Наталия Сергеевна с тревога описва обхваналото я предчувствие, че никога повече няма да види Русия.

И какво е останало от този страстен живот? Само един златен ученически медал, прибран в джоба на лагерната антерия на голямата дъщеря на Наталия Сергеевна Климова.

Аз не вървя сам по стъпките на Климова. С мен е голямата й дъщеря, и когато намираме къщата, която търсим, жената влиза вътре, в апартамента, а аз или оставам на улицата, или, ако съм влязъл веднага след нея, се крия някъде до стената, сливам се с пердето на прозореца.

Представям си я като току-що родено бебе, мисля си как силните, здрави ръце на майка й, които с лекота са пренасяли пудови динамитни бомби за убийството на Столипин, сега с ненаситна нежност прегръщат телцето на първото си дете. Детето ще се казва Наташа — майката ще му даде своето име, за да задължи дъщеря си да извърши подвиг, да продължи майчиното дело, за да може цял живот да звучи този глас на кръвта, този призив на съдбата, за да може тя, която е кръстена на майка си, цял живот да се отзовава на този майчин глас, който я вика по име.

Тя е била на шест години, когато е умряла майка й.

През 1934 година посетихме Надежда Терентиева, максималистката, съобвиняемата на Наталия Сергеевна Климова по първото шумно дело — делото за Аптекарския остров.

„Не приличаш на майка си, не приличаш на нея“, крещеше Терентиева на новата Наташа, на русата дъщеря, която не приличаше на тъмнокосата майка.

Терентиева не разпозна наследената сила, не долови, не почувства огромната жизнена сила, която е била нужна на дъщерята на Климова, за да посрещне по-големи изпитания от онези изпитания в огън и буря, които са били отсъдени на майка й.

Отидохме у Никитина — участничката в бягството на тринадесетте, прочетохме двете й книжки за това бягство.

Бяхме в Музея на Революцията, на щанда на деветдесетте години имаше две снимки. Наталия Климова и Михаил Соколов. „Изпратете ми снимката, на която съм с бялата блуза и с наметнатото палто — много хора ми искат снимката, а ако не я намерите (Миша казва, че се е загубила), ми изпратете снимката от гимназията. Много хора ми искат снимката.“

Тези сърдечни редове са от първото писмо на Наталия Сергеевна, изпратено след бягството.

Сега е четиридесет и седма година и ние отново сме заедно на Сивцев Вражек70.

Антерията още напомня за казахстанските лагерни конюшни, още пази техния мирис — едва доловим, сякаш е следа от скъп парфюм.

Това е някаква пра-миризма, от която са произлезли всички миризми на света — миризмата на унижение и самохвалство, миризмата на нищета и разкош.

В лагера, в казахстанската степ, жената заобичала конете с тяхната свобода, с разкрепостеното им стадо, което, кой знае защо, никога не се опитвало да те стъпче, да те унищожи, да те смаже, да те изтрие от лицето на земята. Жената в лагерната антерия, дъщеря на Климова, късно е разбрала, че притежава удивителната дарба да печели доверието на животни и птици. Да бъде онази градска жителка, която среща преданост от страна на кучета, котки, гъски, гълъби. Последният поглед на овчарката в Казахстан, по време на раздялата, за нея е бил като някаква граница, някакъв пореден мост, изгорен в живота й — нощем жената е отивала в конюшнята и се е вслушвала в живота на конете, с неговите интереси и език — един свободен живот, така различен от този на хората, обкръжаващи жената. По-късно, вече в Москва, на хиподрума, жената отново се опитала да се срещне с конете. Посрещнало я разочарование. Това били състезателни, оседлани коне с панделки и с шапки, превъзбудени от предстоящия устрем, и те повече приличали на хора, отколкото на коне. Жената повече не се срещнала с коне.

Но всичко това е станало по-късно, докато сега антерията все още пазеше едва доловимия мирис на казахстанската лагерна конюшня.

А какво е станало по-рано? По-рано тя се държала като пъстърва — върнала се в родния ручей, за да си издере до кръв страните в крайбрежните скали. „Аз много обичах да танцувам — и това ми е целият грях пред мрачната Москва на тридесет и седма година.“ Върнала се е, за да живее на земята, на която е живяла майка й, да стигне до Русия на онзи параход, за който е закъсняла Наталия Климова. Една пъстърва не слуша, когато я предупреждават, вътрешният й глас е по-силен, по-властен.

Така дошъл зловещият бит на тридесетте години: предателството на близки приятели, недоверието, подозрителността, злобата и завистта. Тогава жената разбрала за цял живот, че няма по-лош грях от недоверието и се заклела… Но преди да се закълне, я арестували.

Арестували и баща й, той изчезнал в хлъзгавите от кръв лагерни подземия „без право на кореспонденция.“ Бащата имал рак на гърлото — след ареста той му помогнал да не живее дълго. Но когато се опитали да получат справки, отговорът бил, че той е умрял през 1942 година. Тази приказна противораковост, тази чудодейна антиканцерогенност на лагера, където е живял и умрял бащата, не е привлякла вниманието на световната медицина. Това е мрачна шега — тогава имаше много такива. Години наред две жени ще търсят поне сянка от следите на баща си и мъжа си и нищо няма да намерят.

Десет години по лагери, безкрайна черна работа, измръзнали ръце и крака — до края на живота студената вода ще причинява болка на ръцете. Смъртоносни снежни бури, когато ти се струва, че всеки момент ще спреш да живееш. Безименни ръце, които те вдигат в бурята, отнасят до бараката, разтъркват се, затоплят те, съживяват те. Кои са те, тези безименни хора, безименни като терористите от младостта на Наталия Климова?

Табуни коне. Казахстански лагерни коне, по-свободни от хората с особения им живот — жената от града е имала странната дарба да се ползва с доверието на животни и птици. Нали животните имали по-голям усет за хората, отколкото хората един за друг, и по-добре от хората разпознавали човешките качества. Животните и птиците са се отнасяли към дъщерята на Наташа Климова с доверие — точно това чувство, което така липсва на хората.

През 1947 година, когато зад гърба й вече са били и следствието, и десетте години по лагери, изпитанията й едва са започвали. Механизмът, който смилаше и убиваше, изглеждаше вечен. Онези, които издържаха, които оцеляваха до края на присъдата, бяха обречени на нови скитания, на нови безкрайни мъчения. Тази безнадеждност на безправието, тази обреченост е тъмната от кръв зора на утрешния ден.

Гъста, тежка, златна коса. Какво ли още я чака? Безправие, многогодишно скитане из страната, адресни регистрации, търсене на работа. Първата й работа след освобождението, след лагера, е като слугиня на някакъв лагерен началник — той имал прасе, което тя трябвало да мие и да отглежда — или да се връща обратно на сечището и да хваща триона. Намира спасение: работа като инкасатор. Следват грижи с адресната регистрация, „режимните“ градове и райони, паспортът — клеймо, паспортът — обида…

Колко предели ще бъдат преминати, колко мостове ще бъдат изгорени…

Ето тук през 1947 година младата жена за пръв път е разбрала и почувствала, че не е дошла на земята, за да прослави майчиното си име, че нейната съдба не е епилог, не е послеслов на нечий друг живот, пък дори и това да е животът на близък, на голям човек.

Разбрала е, че тя си има своя съдба. И че току-що е стъпила на пътя за утвърждаването на тази съдба. И че тя е също толкова представител на века и на времето, колкото и майка й.

Че да запазиш вярата в човека при нейния личен опит, при нейния живот, е не по-малък подвиг от делото на майка й.

Често съм си мислел защо всемогъщия, всесилен лагерен механизъм не е смачкал душата на дъщерята на Климова, защо не е смлял съвестта й. И намирах отговор: нужна е солидна подготовка, за да може да успее начинанието с лагерния разпад, лагерното унищожение, погазването на човека.

Развращаването беше процес — и то продължителен, дълголетен процес. Лагерът е финал, край, епилог.

Може би емигрантският живот е опазил дъщерята на Климова. Но нали емигрантите не се бяха държали по-добре от „местните“ по време на следствията през 37-а година? Трябва да я е спасила семейната традиция. И онази огромна жизнена сила, която ти помага да издържиш изпитанието с прасето на стопаните, но пък завинаги те отучва да плачеш.

Тя не само, че няма да загуби вярата в хората, но и ще превърне възстановяването на тази вяра, ежечасното доказателство за вярата в хората, в свое жизнено правило: „предварително се смята, че всеки човек е добър човек. Само обратното се нуждае от доказване.“

Сред зло, недоверие, завист и злоба нейният чист глас лесно ще се открои.

— Операцията беше много тежка — камъни в бъбреците. Беше 1952 година — най-трудната, най-лошата година в моя живот. И докато лежах на операционната маса, си мислех… Тези операции — камъните в бъбреците — не се правят в пълна упойка. Пълната упойка при такива операции гарантира сто процента смърт. Бяха ми направили местна упойка и аз мислех само за едно. Че трябва да спра да се мъча, да спра да живея и че това е толкова лесно — отслабваш си за малко волята и вече си прекрачил прага, вратата в небитието е отворена… Защо да живее човек? Защо да възкръсва отново към 1937? 1938, 1939, 1940, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 1950, 1951 години при целия ми толкова ужасен живот?

Операцията течеше и макар да чувах всяка дума, се опитвах да мисля за нещо свое и усетих, че някъде от самите дълбините на тялото ми извира някаква струйка воля, извор на живот. Тази струйка ставаше все по-мощна, все по-пълна, и изведнъж ми стана леко да дишам. Операцията беше свършила.

През 1953 година умря Сталин и започна нов живот с нови надежди, жив живот, с живи надежди.

Моето възкресение беше едно свиждане с март 1953 година. Като възкръсвах на операционната маса, аз знаех, че трябва да живея. И аз възкръснах.

Чакаме отговор на Сивцев Вражек. Излиза стопанката, потропва с токове, бялото й пеньоарче е закопчано, бялата шапчица пристяга грижливо сресаните побелели коси. Без да бърза, стопанката оглежда гостенката със своите големи, красиви, тъмни, далекогледи очи.

Аз стоях и се сливах с пердето на прозореца, с тежката прахолясала завеса. Аз, който познавах миналото и гледах в бъдещето. Вече бях живял в концлагер, самият аз бях станал вълк и можех да разпозная хватката на вълк. Все нещо отбирах от вълчи нрави.

В сърцето ми нахлу тревога — не страх, а тревога — бях видял утрешния ден на тази ниска руса жена, дъщерята на Наташа Климова. Видях утрешния й ден и сърцето ми заплака.

— Да, чувала съм за това бягство. Романтични години. И „Писмото след екзекуция“ съм чела. Господи! Цялата интелигенция на Русия… Помня, всичко си спомням. Но романтиката си е романтика, а животът, извинете ме, животът си е живот. Вие колко години прекарахте в лагер?

— Десет.

— Видяхте ли. Аз мога да Ви помогна — заради майка Ви. Но аз не съм извънземна. Аз съм жител на земята. Може би Вашите роднини имат някаква златна вещ — я пръстен, я халка…

— Имам само един медал, на майка ми училищният медал, а пръстен нямам.

— Много жалко, че нямате пръстен. Медалът е за зъбни коронки. Аз нали съм зъболекар и правя протези. Златото бързо ми свършва.

— Трябва да тръгвате — прошепнах аз.

— Трябва да живея — твърдо каза дъщерята на Наташа Климова. — Ето… — И от джоба на лагерната си антерия тя извади нещо, увито в парцал.

Борис Южанин

В един от есенните дни на трийсета година пристигна арестантски етап — затоплен товарен вагон номер четирийсет от някакъв ешелон, който вървял на север, на север, на север. Всички пътища бяха задръстени. Железницата едвам се справяше с извозването на „разкулачените“ заедно с жените и малките деца. „Разкулачените“ ги гонеха на север и хвърляха кубанците, които никога не бяха виждали гора, в гъстата уралска тайга. Само година по-късно по чердинските леспромхози71 вече трябваше да се изпращат комисии — преселените взеха да умират, планът за дърводобива беше застрашен. Но всичко това стана после, а сега лишените от права все още се бършеха с пъстри украински кърпи, миеха се, радваха се и не се радваха на почивката и на това, че ги бавят. Бяха им забавили влака, за да направят път — на кого — на арестантските ешелони. Онези поне знаеха — като ги докарат, ще ги вземат на прицел, а после всеки от тях ще търси начин да се изхитри, да се сражава за късмета си, да се бори със съдбата. Но кубанците не знаеха нищо — нито от каква смърт ще умрат, нито къде и как. Всички кубанци бяха карани в товарни вагони. И арестантските ешелони, които бяха доста по-многобройни, също бяха карани в товарни вагони. Имаше твърде малко истински „столипински“ вагони — хем товарни, хем с отопление — така че за арестантските етапи бяха започнали да приспособяват и да поръчват на заводите обикновени вагони от някогашната втора класа. Тези арестантски вагони се наричат така по същата причина, по която централните части на Русия в Колима се наричат „континент“, макар че Колима не е остров, а област на Чукотския полуостров, обаче сахалинският говор, пътуването, което става само с параходи, с многодневно пътуване по море — всичко това създава илюзията за остров. А психологически няма никаква илюзия. Колима си е остров. От нея човек се връща на „континента“, на „Голямата земя“. И континентът, и Голямата земя са речник от ежедневието: вестникарски, издателски, книжен.

По същия начин арестантският вагон с решетките продължаваше да се нарича „столипински“. Макар че арестантският вагон на 1907 година съвсем не е такъв.

Та в списъка на товарен вагон номер четиридесет е имало тридесет и шестима затворници. Това е норма! Етапът се е движел без претоварване. В ръкописния списък, предназначен за конвоя, е имало графа „специалност“ и някаква бележка е привлякла вниманието на регистратора. „Синьоблузик“! Що за специалност е това? Не е дърводелец, не е счетоводител, не е културно-масовик, а е „синьоблузик“. Било е очевидно, че с този отговор на затворническия въпрос в лагерния формуляр арестантът иска да открои нещо, което е важно за него. Или да привлече нечие внимание. Ето го списъка.

Гуревич Борис Семьонович (Южанин), ст. п-ш. (това са буквите за „подозрение в шпионаж“), присъда три години — немислима за такъв член дори и в онези времена! — година на раждане 1900 (връстник на века!), специалност „синьоблузик“.

Гуревич беше доведен в лагерната канцелария. Мургав, остриган човек, с голяма глава и мръсна кожа. На носа му се крепеше счупено пенсне без стъкла. Някаква връзчица все още го привързваше за врата му. Нямаше нито горна, нито долна фланела, нямаше и бельо. Имаше само сини тесни памучни панталони, без копчета, очевидно чужда вещ, очевидно трампа. Естествено, че всичко му бяха взели криминалните. Залагали са чужди вещи, парцалите на „левака“. Мръсни боси крака с прораснали нокти и жалка, някак си доверчива усмивка на лицето, в големите кафяви очи, които добре познавах. Това беше Борис Южанин, прочутият ръководител на прочутата „Синя блуза“, чиято петгодишнина навремето беше празнувана в Болшой театър и недалеч от мен беше седял Южанин, заобиколен от стълбовете на синьоблузото движение: Третяков, Маяковски, Форегер, Юткевич, Тении, Кирсанов — автори и сътрудници на списание „Синята блуза“, които гледаха в устата идеолога и вожда на движението Борис Южанин и попиваха всяка негова дума.

Имаше какво да се попива: Южанин непрекъснато им говореше, в нещо ги убеждаваше, към нещо ги подканваше.

Сега „Синята блуза“ е забравена. В началото на двадесетте години й бяха възлагали много надежди. Това не беше само нова театрална форма, дадена на света от Октомврийската революция, която прерастваше в световна.

Синьоблузниците смятаха, че дори и Майерхолд не е достатъчно ляв и затова предлагаха не само нова форма на театралното действие на „Живия вестник“ — така Южанин наричаше своята „Синя блуза“ — но и цяла жизнена философия.

Според замисъла на вожда на движението, „Синята блуза“ е някакъв орден. Естетика, поставена в служба на революцията, която води и до етически победи.

В първите броеве от новия литературен сборник на списание „Синя блуза“ (за пет-шест години излязоха страшно много броеве) авторите изобщо не се подписваха, колкото и прочути да бяха (Маяковски, Третяков, Юткевич).

Имаше един единствен подпис: редактор Борис Южанин. Хонорарите отиваха във фонд „Синя блуза“ за по-нататъшно развитие на движението. Според замисъла на Южанин „Синята блуза“ не е трябвало да бъде професионална. Всяко учреждение, всяка фабрика и завод е трябвало да имат собствени колективи. Самодейни колективи.

Синьоблузите текстове изискваха прости, известни мелодии. Никакви гласове не им трябваха. Но ако се беше намирал глас, талант — толкова по-добре. Тогава синьоблузикът беше прехвърлян в „образцовия“ колектив. Те се състояха от професионалисти — временно — по замисъла на Южанин.

Южанин публично отричаше старото театрално изкуство. Той рязко се изказваше срещу Художествения театър и Малий театър, срещу самия им принцип на работа.

Театрите дълго не успяваха да се приспособят към новата власт. Южанин беше заговорил от нейно име, с обещание за ново изкуство.

В това ново изкуство основното място беше отредено на един театър на разума, театър на лозунга, на политическия театър.

„Синята блуза“ рязко се изказваше срещу театъра на преживяването. Всичко, което после се наричаше „театър на Брехт“, беше открито и показано от Южанин. Тук проблемът е в това, че след като по емпиричен път беше открил цяла поредица нови художествени принципи, Южанин не беше успял да ги обобщи, да ги развие, да ги представи на международен форум. Това беше направено от Брехт — слава нему!

Първата „Синя блуза“ излезе на клубна сцена, на комсомолска сцена през 1921 година. Пет години по-късно в Русия имаше четиристотин такива колектива. За основна база, в която да вървят целодневни постановки без прекъсване, „Синята блуза“ получи театъра „Шаноар“72 на Страстния площад — онзи същият театър, който беше съборен през лятото на 1967 година.

Черното знаме на анархистите все още се спускаше върху съседната сграда — това беше клуба на анархистите на Тверская, където съвсем до неотдавна се бяха изявявали Мамонт-Далски, Юда Гросман Рошчин, Дмитри Фурманов и други апостоли на анархизма. Способният журналист Ярослав Гамза беше взел участие в полемиката за пътищата и съдбините на новия съветски театър, на новите театрални форми.

Централните колективи бяха осем: „Показен“, „Образцов“, „Ударен“, „Основен“ — така се наричаха. Южанин удържаше равенството.

През 1923 година в „Синята блуза“ се включи и театърът на Форегер, който обаче запази своята самостоятелност.

И въпреки цялото това разрастване, въпреки цялото това движение надлъж и на шир, на „Синята блуза“ нещо не й достигаше.

Присъединяването на театъра на Форегер беше последната победа на „Синята блуза“.

Изведнъж стана ясно, че „Синята блуза“ няма какво да каже, че театралните „леви“ са привлечени повече от театъра на Майерхолд, от Театъра на революцията, от Камерния театър. Тези театри бяха запазили и своята енергия и находчивост, бяха запазили кадрите си — много по-квалифицирани от „показните“ колективи на Южанин. Борис Тенин и Клавдия Корнеева, които по-късно се прехвърлиха в „Театъра за деца“, са единствените имена, родени от „Синята блуза“. Юткевич взе да го влече киното. Третяков и Кирсанов ги привлече „Новият Леф“. Дори и „синьоблузият“ композитор Константин Листов изневери на „Живия вестник“.

Също така стана ясно, че академичните театри са се отърсили от шока и са съгласни, и дори са много съгласни да обслужват новата власт.

Зрителите се върнаха в залите със завеси, на които е нарисувана чайка, младежите хукнаха през глава към студиите на старите театрални школи.

За „Синята блуза“ нямаше място. И някак си стана ясно, че всичко това е блъф, мираж. Че изкуството си има свои надеждни пътища.

Само че това беше в края, а в началото беше пълен триумф. На сцената излизаха актьори, облечени в сини блузи и започваха спектакъла с встъпителни паради. Тези встъпителни паради бяха еднакви — като спортен марш преди футболните радиопредавания:

Ний сме синьоблузици и профсъюзници, А не кречетала, Ний сме бурмички в машината на трудещите се, От цялата земя!

С. М. Третяков от Лефа беше майсторът на тези „бурмички и гайки“. Редакторът на „Синята блуза“ също написа няколко оратории, скечове, сценки.

След парада се разиграваха няколко сценки. Актьорите бяха без грим, в „служебно облекло“ или както после щеше се казва — „без костюми“. Носеха само символи-апликации. Парадът завършваше с „финал“:

Този недъгав свят на челните вестникарски страници, преразказан на театрален жаргон, се радваше на нечуван успех. Това беше новото изкуство на пролетариата.

„Синята блуза“ замина за Германия. Два колектива, начело със самия Южанин. Струва ми се, че беше през двайсет и четвърта година. По работническите клубове на Ваймарската република. Тук Южанин се беше срещнал с Брехт и беше го шашнал с новаторството на идеите си. Думата „шашнал“ е израз на самия Южанин. Южанин се беше срещал с Брехт толкова често, колкото това беше възможно в онези времена, пълни с подозрения и взаимно следене.

Първото заминаване в чужбина, околосветското пътешествие на работниците — „ударници“ се отнася към 1933 година. Тогава на всеки ударник се е падал по един политкомисар.

И с Южанин бяха пътували достатъчно политкомисари. Мария Фьодоровна Андреева уреждаше тези пътувания.

След Германия „Синята блуза“ тръгна за Швейцария и изнемощяла от триумфа си се прибра в родината.

Година по-късно Южанин заведе в Германия още два синьоблузи колектива — онези, които не бяха участвали в първото пътуване.

Триумфът си беше все същият. Отново срещи с Брехт. Завръщане в Москва. Колективите се готвеха да заминат за Америка, за Япония.

Южанин имаше едно качество, което му пречеше да бъде вожд на движението — той беше лош оратор. Не умееше да подготви изказване, да срази противника в дискусия, в доклад. А тогава бяха много модерни такива дискусии — съвещание след съвещание, дебат след дебата. Южанин беше много скромен човек, дори плашлив. И в същото време той никак не искаше да влиза във второстепенна роля, да стои в сянка, настрана.

Задкулисната борба изисква много находчивост, много енергия. Южанин нямаше тези качества. Южанин беше поет, а не политик. Поет-догматик, поет-фанатик на синьоблузото си дело.

Пред мен стоеше един мръсен дрипльо. Босите му мръсни крака не можеха да си намерят място — Борис Южанин пристъпваше от крак на крак.

— Криминалните, нали? — попитах аз и кимнах към голите му рамене.

— Да, криминалните. Така ми е по-добре, по-леко. Почернях по пътя.

Във висшите сфери вече са били подготвяни разпореждания и заповеди за синьоблузиците — да им се съкратят средствата, да им бъдат свалени дотациите. Вече е имало и претенденти за театъра „Шаноар“. Теоретичната част на синьоблузите манифести е избелявала все повече и повече.

Южанин не е отвел, не е успял да отведе театъра си до световната революция. Пък и цялата тази перспектива беше загубила блясъка си в средата на двайсетте години.

Любов към синьоблузите идеи! Той е разбрал, че това не стига. Любовта е означавала отговорност, означавала е спорове в отдела на Моссъвет, означавала е докладни записки, бури в чаша вода, разговори с актьори, които си губят дохода. Същинският въпрос си е оставал все същият: последно, какво е „Синята блуза“ — професионално занимание или самодейност?

Идеологът и ръководителят на „Синята блуза“ с един удар е разсякъл възела на тези въпроси.

Борис Южанин е тръгнал да бяга в чужбина.

Направил го е по детски неудачно. Дал всичките си пари на някакъв моряк от Батуми, а морякът го отвел право в ОГПУ73. Южанин прекарал дълго време в затвора.

Московското следствие предоставило на героя на новите театрални форми буквите „П.Ш.“. Подозрение в шпионаж и три години концлагер.

„Това, което бях видял в чужбина, толкова не приличаше на това, което пишеше в нашите вестници. Не исках повече да съм устен вестник. Исках истински живот.“

Сприятелих се с Южанин. Успях да му услужа с различни малки неща от типа на бельо или баня, но скоро го викнаха в управлението във Вижаиха74, където се намираше центърът на УСЛОН75 — за да работи по специалността.

Идеологът и създателят на синьоблузото движение стана ръководител на „Синята блуза“ във Вишерските концентрационни лагери, жив вестник на арестанта. Ефектен финал!

За тази лагерна „Синя блуза“ и аз написах, в съавторство с Борис Южанин, няколко скеча, оратории, куплети.

Южанин стана редактор на списание „Нова Вишера“. В Ленинската библиотека могат да се намерят екземпляри от това списание.

Името на Южанин е запазено за потомството. Това е великото дело на Гутенберг, колкото и да заменят със стъклограф печатарския стан.

Един от принципите на „Синята блуза“ е използването на всякакъв текст и всякакъв сюжет.

Стига да са от полза, думите и музиката могат да бъдат от всякакви автори. Тук няма литературни кражби. Тук плагиатството е изведено като принцип.

През трийсет и първа година Южанин беше откаран в Москва. За да му преразгледат делото? Кой знае.

Години наред Южанин живя в Александрово — значи не са му преразгледали делото кой знае колко.

През петдесет и седма година случайно разбрах, че Южанин е жив — Москва на двайсетте не можеше да не го познава и да не го помни.

Написах му писмо, предложих му да разкаже за „Синята блуза“ на московчаните от края на петдесетте години. Това предложение предизвика острия протест на главния редактор на списанието — той и дума не беше чувал за „Синята блуза“. Нямах възможност да повторя собственото си предложение и се наругах за цялата ми припряност. А после се разболях и писмото на Южанин от петдесет и седма година така си и остана в чекмеджето на бюрото ми.

Катерицата

Гората заобикаляше града, навлизаше в града. Трябва просто да се прехвърлиш на съседното дърво, и вече си в града, на булеварда, а не в гората.

Боровете и елхите, кленовете и тополите, брястовете и брезите — всичко беше еднакво и на горската поляна, и на площад „Борба със спекулата“, както наскоро беше преименуван търговският площад на града.

Когато катерицата отдалече гледаше града, й се струваше, че градът е разрязан на две със зелен нож, със зелен лъч, че булевардът е зелена рекичка, по която може да се плува и да се доплува до същата такава зелена вечна гора, в която живееше катерицата. Че камъкът скоро ще свърши.

И катерицата се реши.

Катерицата се прехвърляше от топола на топола, от бреза на бреза — делово, спокойно. Но тополите и брезите не свършваха, а я отвеждаха все по-надълбоко в тъмните клисури, до каменните поляни, заобиколени с нискорасли храсти и самотни дървета. Клоните на брезите бяха по-гъвкави от тези на тополата, но катерицата си го знаеше от преди.

Скоро катерицата разбра, че е избрала грешния път, че гората не става по-гъста, а оредява. Но беше късно да се връща обратно.

Сега трябваше да претича през онзи сив мъртъв площад, след който отново идва гората. Вече лаеха кучета, минувачите надигаха глави.

Иглолистната гора беше сигурно място — борова броня, елхова коприна. Докато тополите предателски шумоляха с листа. Клонът на брезата държеше по-здраво, по-дълго и гъвкавото тяло на зверчето се залюляваше във въздуха, само определяше пределното напрежение на клона, катерицата отпускаше лапи и летеше във въздуха — полуптица, полузвяр. Дърветата бяха научили катерицата и на небе, и на полет. Тя се пускаше от клона, разперваше ноктите на всичките си четири лапи и политаше в търсене на по-твърда опора, по-надеждна от въздуха.

Катерицата наистина приличаше на птица, тя беше като жълтия ястреб, обикалящ с летене над гората. Как само завиждаше катерицата на ястребите заради далечния им полет. Но катерицата не беше птица. С всяка минута, в която започваха да отслабват мускулите на дървото и клонът започваше да се огъва под тялото й, катерицата чувстваше зова на земята, тежестта на земята и стопудовото си тегло. Трябваше да събере сили, да призове на помощ нови сили, идващи някъде отвътре, за да скочи отново на клона — или щеше да падне на земята и никога нямаше да се вдигне към зеленината на короните.

Катерицата присвиваше тесните си очи, подскачаше, вкопчваше се в клоните, залюляваше се, прицелваше се, без да вижда, че след нея тичат хора.

А по улиците на града вече се стичаше тълпа.

Това беше тих провинциален град, който се будеше заедно със слънцето, с петлите. През него минаваше толкова тиха река, че понякога течението й спираше напълно и водата даже потичаше наобратно. В града имаше две развлечения. Първото бяха пожарите, тревожните предупредителни балони, които издигаха на пожарникарската вишка, грохотът на пожарникарските каруци, прелитащи с пожарникарските екипи по калдъръмените улици: дорестите коне, сиво-петнистите коне и враните коне отговаряха на цвета на всяка от трите противопожарни части. Борбата с пожарите беше за смелите, наблюдението — за всички останали. Възпитаването в смелост беше за всички; всички, които можеха да се движат, взимаха децата, оставяха по къщите само парализираните и слепите, и отиваха „на пожара“.

Второто народно зрелище беше ловът на катерици — класическо развлечение на гражданите.

През града преминаваха катерици, минаваха често, но винаги през нощта, когато градът спеше.

Трето развлечение беше революцията — в града се изтребваше буржоазията, разстрелваха се заложници, копаеха се някакви ровове, раздаваха се пушки, обучаваха се и се пращаха на смърт млади войници. Но няма революция на света, която да заглуши порива към традиционната народна забава.

Всеки в тълпата гореше от желание да бъде първият, който ще уцели катерицата с камък, който ще убие катерицата. Да бъде най-точният, най-добрият стрелец с прашка — с библейска прашка, — хвърлена с ръката на Голиат по жълтото телце на Давид. Голиатите летяха след катерицата, свиреха с уста, насъскваха се, блъскаха се един друг, жадувайки убийство. Тук беше и селянинът, донесъл на пазара половин торба ръж, който разчиташе да размени тази ръж за роял, за огледала — в година с много смърт огледалата бяха евтини, — и председателят на революционния комитет в градските железопътни работилници, дошъл на пазара, за да излови спекулантите, и счетоводителят на Всепотребсоюз76, и прочутият от царско време градинар Зуев, и червеният командир с чудните му панталони с бричове — фронтът беше само на сто версти77.

Градските жени стояха до дъсчените огради, до портичките, надничаха през прозорците, насъскваха мъжете, вдигаха децата, за да могат децата да видят по-добре лова, да се научат и те на лов…

Момчетата, на които не се разрешаваше сами да преследват катерици — за това си имаше възрастни — мъкнеха камъни, тояги, за да не се изпусне зверчето.

— На, чичо, удряй.

И чичото удряше, и тълпата ревеше, и преследването продължаваше.

Всички търчаха по градските булеварди след рижото зверче: потни, червендалести, обхванати от страстната жажда за убийство стопани на града.

Катерицата бързаше, тъй като отдавна беше разгадала този рев, тази страст.

Трябваше да се спусне, да се изкатери нагоре, да избере клон, клонче, да прецени полета си, да се залюлее във въздуха, да литне…

Катерицата разглеждаше хората, а хората разглеждаха катерицата. Хората следяха нейния бяг, нейния полет — тълпа от обикновени опитни убийци…

По-възрастните, ветераните в провинциалните битки, развлеченията, ловуването и сраженията, дори и не мечтаеха да настигнат младите. Опитните убийци се движеха след тълпата и отдалече даваха ценни съвети, смислени съвети, важни съвети на онези, които можеха да търчат, да хващат, да убиват. Тези вече не можеха да тичат, не можеха да гонят катерицата. Пречеше им задухът, тлъстините, дебелината. Но имаха голям опит и даваха съвети — кой откъде да мине, за да препречи пътя на катерицата.

Тълпата непрекъснато се разрастваше — ето че старците разделиха тълпата на отряди, на армии. Половината отидоха в засада, да затягат обръча.

Катерицата видя изскачащите от уличката хора преди хората да я видят и всичко разбра. Трябваше да слезе, да претича десет метра до дърветата на булеварда и щяха да видят тогава тези псета, тези герои.

Катерицата скочи на земята и се метна право в тълпата, макар че срещу нея летяха камъни и тояги. И като се шмугна между тези тояги, между тези хора — бой! бой! Не й давай да се съвземе! — катерицата се огледа. Градът я настигаше. Камъкът я уцели от едната страна, катерицата падна, но веднага скочи и се хвърли напред. Катерицата стигна до дървото, до спасението, покатери се по дънера и се прехвърли върху борова клонка.

— Безсмъртна ще излезе, мръсницата!

— Сега трябва да обкръжите реката, при плитчината!

Но нямаше смисъл нищо да се обкръжава. Катерицата едвам-едвам се придвижваше по клона и хората веднага забелязаха това и заръмжаха.

Катерицата се залюля на клона, за последен път си напрегна силите и падна направо във виещата, хриптяща тълпа.

Тълпата се раздвижи като кипващ котел, а после пак както котел, но вече свален от огъня, хората взеха да се разотиват от това място на тревата, където лежеше катерицата.

Тълпата бързо оредяваше — нали всеки трябваше да ходи на работа, всеки имаше работа в града, в живота. Но нито един не си отиде къщи без да погледне мъртвата катерица, без да се убеди със собствените си очи, че ловът е успешен, че дългът е изпълнен.

Провирах се по-напред през оредяващата тълпа, понеже нали и аз бях насъсквал, и аз бях убивал. И аз имах това право, като всички останали, като целия град, като всички класи и партии…

Погледнах жълтото телце на катерицата, кръвта, която беше засъхнала по устата, по муцунката, погледнах очите, които спокойно се взираха в синьото небе на тихия ни град.

Възкресението на лиственицата

Ние сме суеверни. Търсим чудеса. Измисляме си символи и живеем с тези символи.

В Далечния север човек търси изход от своята чувствителност, която десетилетията живот в Колима не са разрушили, не са отровили. Човек изпраща колет по бързата поща: не книги, не снимки, не стихове, а клонче лиственица, мъртво клонче от живата природа.

Този странен подарък, това изсушено, продухано от ветровете на самолетите, смачкано, начупено в пощенския вагон, светлокафяво, жилаво, дебелокожо северно клонче се слага във вода.

Слага се в консервна кутия, пълна със зла, хлорирана, обеззаразена московска вода — от водопровода, вода, която може и да се радва, че е в състояние да задуши всичко живо — мъртвата московска водопроводна вода.

Листвениците са по-сериозни от цветята. В тази стая има много цветя, ярки цветя. Тук има букети от песекиня, има букети от люляк в гореща вода, поставени там, след като клонките са били разчоплени отдолу и потопени във вряла вода.

Лиственицата е сложена в студена, едва-едва затоплена вода. Лиственицата е живяла по-близо до Черната река от всички тези цветя, тези клонки — песекинята, люляка.

Стопанката разбира това. Разбира го и лиственицата.

Клончето следва пламъка на човешката воля и събира всичките си сили — физически и духовни, тъй като едно клонче не възкръсва само от физически сили: не му стигат московската топлина, хлорираната вода, равнодушния стъклен буркан. В клончето са събудени други, тайни сили.

Минават три дни и три нощи, и стопанката се събужда от странен, едва доловим мирис на терпентин, един слаб, ефирен, нов мирис. В коравата дървена кожа са се разкрили и са се промушили на бял свят нови, млади, живи, яркозелени иглички.

Лиственицата е жива, лиственицата е безсмъртна, това чудо на възкресението не може да не се случи — нали лиственицата е сложена в буркана с вода на годишнината от смъртта на поета, мъжа на стопанката, в Колима.

Дори и тази памет за мъртвия също участва в оживяването, във възкресението на лиственицата.

Този нежен мирис, тази ослепителна зеленина са важни начала на живота. Слабите, но живеещи, възкръсналите с някаква тайна духовна сила, скрити в лиственицата и излезли на бял свят.

Мирисът на лиственица беше слаб, но ясен, и никаква сила в света не би заглушила този мирис, не би загасила тази зелена светлина и цвят.

Колко години подред тази брулена от ветровете, въртяща се по слънцето лиственица всяка пролет е издигала в небето младите си зелени иглички?

Колко години? Сто. Двеста. Шестстотин. Даурската лиственица достига зрелост на триста години.

Триста години! Лиственицата, чийто клон, чиято клонка дишаше на московската маса, е връстничка на Наталия Шереметиева-Долгорукова78 и може да напомни за печалната й съдба: за превратностите на живота, за верността и твърдостта, за душевната издръжливост, за физическите и нравствени мъки, които с нищо не се отличават от мъките на трийсет и седма година, със същата им бясна северна природа, ненавиждаща човека, със смъртоносната опасност от пролетно пълноводие и зимни бури, със същите доноси, с грубия произвол на началниците, със същата смърт, с разкъсването на четири, с разпъването в колело на мъжа, на брата, на сина, на бащата, доносничили един срещу друг, предавали се един друг.

С какво това не е вечен руски сюжет?

След реториката на моралиста Толстой и бясната проповед на Достоевски имаше войни, революции, Хирошима и концлагери, доноси, разстрели.

Лиственицата преобръща мащабите на времето, засрамва човешката памет, напомня незабравимото.

Лиственицата, която е виждала смъртта на Наталия Долгорукова, е видяла и смъртта на руския поет, видяла е милиони трупове, безсмъртни във вечно вкочанената земя на Колима, тази лиственицата живее някъде на Север, за да може да вижда и да крещи, че нищо не се е изменило в Русия — нито съдбите на хората, нито човешката злоба, нито равнодушието. Наталия Шереметиева всичко е разказала, всичко е записала с тъжната си сила и вяра. Лиственицата, чиято клонка сега оживява на московската маса, вече е била родена, когато Шереметиева е поемала скръбния си път към Берьозово79, който така прилича на пътя за Магадан, за Охотско море.

Лиственицата пускаше, именно пускаше мирис, както се пуска сок. Мирисът преминаваше в цвят и между двете нямаше граница.

В московския апартамент лиственицата дишаше, за да напомни на хората техния човешки дълг, за да може хората да не забравят милионите трупове — хората, загинали на Колима.

Слабият и настойчив мирис — това беше гласът на мъртвите.

Тъкмо от името на тези мъртъвци лиственицата се осмеляваше да диша, да говори и да живее.

За възкресението са нужни сила и вяра. Далеч не е достатъчно да сложиш клонката във вода. И аз съм слагал в буркан с вода клонка от лиственица: клонката изсъхна, стана безжизнена, крехка и чуплива — животът я беше напуснал. Клонката отиде в небитието, изчезна, не възкръсна. Но лиственицата в апартамента на поета се върна към живота в буркана с вода.

Да, има клонки от люляк или песекиня, клонки за сърцераздирателни романси, но лиственицата не е предмет, не е тема за романси.

Лиственицата е много сериозно дърво. Това е дърво на познанието за добро и зло — това не е ябълка и не е брезичка! — това е дърво, живяло в райската градина преди изгонването на Адам и Ева от рая.

Лиственицата е дървото на Колима, дървото на концлагерите.

В Колима не пеят птици. Цветята на Колима са ярки, прибързани, груби и нямат мирис. Краткото лято в студения безжизнен въздух представлява суха жега и застиващ студ през нощта.

В Колима мирише само планинската шипка — рубинените цветя. Не мирише нито розовата, грубо издялана момина сълза, нито огромните колкото юмрук теменужки, нито премалялата хвойна, нито вечнозеленият клек.

И само лиственицата изпълва гората със смътния мирис на терпентин. В началото изглежда, че това е мирис от разлагане, миризма на мъртъвци. Но като се замислиш, като вдъхнеш по-надълбоко тази миризма, ще разбереш, че мирише на живот, на съпротива на севера, че това е мирис на победата.

Освен това мъртвите в Колима не миришат. Те са твърде изтощени, обезкръвени, пък и са съхранени от вечно замръзналата земя.

Не, лиственицата не е дърво, което става за романси, тази клонка не можеш да я възпееш, нито да съчиниш романс за нея. Тук словото се нуждае от друга дълбочина, от друг пласт на човешките чувства.

Ако човек изпрати по бързата поща едно колимско клонче, то не е, за да напомни за себе си. Той не напомня за себе си, а за онези милиони убити и измъчени, които са положени в братските могили на север от Магадан.

Той помага на другите да запомнят и освобождава душата си от този тежък товар, след като е видял всичко това и е намерил мъжество не толкова да го разкаже, колкото да го запомни. Човекът и жена му осиновиха онова момиче — момичето-затворник на умрялата в болницата майка — поне в своя личен живот да поемат някакъв ангажимент, да изпълнят някакъв личен дълг.

Той помага на другарите си — на тези, които са останали живи след концлагерите на Далечния север…

Изпраща тази твърда жилава клонка в Москва.

Изпращайки клонката, човекът не е разбирал, не е знаел, не е мислил, че в Москва клонката ще се съживи и ще цъфне, че тя ще възкръсне и ще замирише на Колима, че лиственицата ще докаже своята сила, своето безсмъртие; шестстотин години живот на лиственицата означават практическо безсмъртие за човека; че хората на Москва ще пипат с ръце тази грапава, непретенциозна и твърда клонка, че ще оглеждат ослепително зелените й иглички, нейното възраждане, нейното възкресение, че ще вдишват аромата й — не като памет за миналото, а като истински живот.