Дванадесета глава Зъбът на дракона

Призори Конан прегази плитчините на Алимейн и откри следи на керван, водещи на югозапад. Зад него, на оттатъшния бряг, Тросеро седеше на коня си пред облечените си в стомана рицари. Сутрешният вятър развяваше аленото знаме с леопарда на Пойтейн. Тъмнокосите, покрити със стомана мъже стояха мълчаливи, вперили очи в краля си, който се отдалечаваше в синевата на утрото и постепенно се изгуби от погледа им.

Конан яздеше голям черен жребец, подарък от Тросеро. Вече не беше с аквилонски доспехи. Сега се представяше за наемен войник. На главата си имаше проста, нащърбена и очукана каска. Кожата и халките на ризницата му бяха износени и лъскави — свидетелство, че са използвани в много битки: развяващото се на гърба му червено наметало беше окъсано и покрито със засъхнала кръв. Изглеждаше като истински наемен войник, познаващ всякакви превратности на съдбата: един ден с богата плячка и пълна кесия, друг ден — с празен стомах.

В него се събудиха спомените за бурните, славни дни преди да седне на кралския трон, когато като странстващ наемен войник уличните скандали, пиенето и гуляите нямаха край, когато единствените му грижи бяха за искрящо вино, червени устни и остър меч, който да размахва по бойните полета на света.

Несъзнателно се върна към предишното си състояние. В поведението му, в начина, по който седеше на коня, се появи нещо ново. Устата му произнасяше полузабравени клетви и тананикаше стари песни, които той беше пял с пълно гърло в компании със смели другари в много кръчми, по много прашни пътища и напоени с кръв полета.

Яздеше през неспокойна страна. Не се виждаха обичайните кавалерийски ескадрони, които патрулираха покрай реката и отбраняваха Пойтейн от нападения отвън. Вътрешните борби бяха оставили границите: неохранявани. Дългият бял път, простиращ се от хоризонт до хоризонт, беше пуст. Само от време на време минаваха случайни, покрити с кожа и стомана конници с ястребови лица и сурови очи, които яздеха внимателно и не се отделяха един от друг. Те критично го оглеждаха и преценяваха, че от самотния ездач в ризница едва ли ще могат да получат нещо друго, освен жестоки удари.

Селата бяха изпепелени и безлюдни, нивите и ливадите — пусти. Само най-смелите се решаваха да пътуват оттук през тези дни. Местното население се беше пръснало. В по-мирни времена пътят гъмжеше от търговци, пътуващи през Пойтейн до Месантия в Аргос и обратно. Но сега всички намираха за по-благоразумно да минат по пътя, който водеше на изток през Пойтейн, а после свиваше на юг през Аргос. Само най-безразсъдните рискуваха живота и стоките си по този път.

Огън и дим закриваха хоризонта на юг. В градовете умираха хора, рухваха крепости, горяха замъци. Конан почувства старата притегателна сила на професионалния боец, изпита желание да обърне коня, да се хвърли в битки и грабежи както някога. Защо трябваше да се мъчи да възвърне владичеството си над хора, които вече го бяха забравили? Защо да тича след загубената корона? Защо да не потърси забрава, да се потопи в червените вълни на войната и грабежа, на които се беше отдавал толкова често преди? Не можеше ли да си изгради ново царство? Светът влизаше в ера на войни и имперски амбиции. Силен мъж като него може да се издигне над руините на нациите като върховен завоевател. И защо не? Такива мисли нашепваше в ухото му познатият дявол, призраците на неговото беззаконно и кърваво минало кръжаха около него. Но Конан не се отклони. Той яздеше напред, следваше един копнеж, който все повече избледняваше, и понякога му се струваше, че преследва някакъв сън, някаква химера.

Пришпорваше черния жребец прекосили. Зорат, без да спира, беше тръгнал много преди него, но Конан яздеше и знаеше, че пътува по-бързо от тежко натоварения търговски керван. Така той стигна до замъка на граф Валброзо, издигнат като орлово гнездо на един гол връх.

По пътя се зададе Валброзо начело на войниците си. Слаб и мургав, с блестящи очи и нос като човка на хищна птица, с черна ризница. Следваха го тридесет копиеносци — черномустакати ветерани от пограничните войни, алчни и жестоки хищници като него. Напоследък плячката от керваните беше бедна и Валброзо проклинаше гражданските войни, поради които движението по пътищата бе намаляло, но едновременно с това ги благославяше за пълната си свобода на действие.

Валброзо не очакваше да вземе кой знае какво от съгледания от кулата самотен ездач, но всичко, което паднеше, беше добре дошло. С набито око той огледа износената ризница и тъмното, осеяно с белези лице на Конан и заключението му беше същото като на онези ездачи, които кимериецът беше срещал по пътя си — празна кесия и готов за удар меч.

— Кой си ти, негоднико? — попита Валброзо.

— Наемен войник, пътуващ за Аргос — отвърна Конан. — Има ли значение името?

— Избрал си неправилна за наемен войник посока — изръмжа Валброзо. — На юг боят е по-добър, по-добра е и плячката. Ела в моята банда. Обещавам ти, че няма да умреш от глад. По пътищата не пътуват богати търговци, но аз смятам да отведа моите главорези на юг и да се наемем на онази страна, която изглежда най-силна.

Конан не отговори веднага. Знаеше, че ако откаже направо, може да бъде нападнат. Зингаранецът заговори отново:

— Вие, наемните войници знаете начини, с които да накарате хората да проговорят. Имам един затворник… последният затворник, който хванах, слава на Митра, и единственият, когото съм виждал от цяла седмица… много упорит негодник. Той има едно желязно ковчеже и отказва да ми съобщи как се отваря. Не можах да го накарам да го отвори. Може би ти като ветеран знаеш нещо, което аз не зная. Във всеки случай ела с мен да видим какво можеш да направиш.

„Зорат“ — мигновено реши Конан. Не познаваше лично търговеца, но той явно бе човек, достатъчно смел, за да мине по зингарански път във време като сегашното, и вероятно можеше да издържа и на мъчения.

Така че Конан тръгна с Валброзо по лъкатушещия път до върха на хълма, където се намираше мрачният замък. Като войник, той трябваше да язди зад графа, но това не го притесняваше. Дългите години живот по границата го бяха научили, че тук етикецията на кралския двор не е в сила. Той ясно осъзнаваше независимостта на наемните войници, с чиято помощ много крале се бяха добрали до трона.



Замъкът беше ограден от сух ров, на места наполовина запълнен с отломки. Минаха по подвижния мост и през арката на портата. Зад тях решетката падна и мрачно издрънча. Влязоха в пуст двор, обрасъл с пълзящи растения и с кладенец в средата. Колибите на войниците бяха около стената на външния двор на замъка. От вратите им гледаха размъкнати или облечени с крещящи премени жени. Войници в ръждиви ризници хвърляха зарове на камъните под сводовете. Замъкът приличаше повече на гнездо на бандити, отколкото на имение на благородник.

Валброзо слезе от коня и даде знак на Конан да го следва. Тръгнаха по сводест коридор, където срещнаха суров на вид мъж с ризница и покрито с белези лице — очевидно началникът на охраната.

— Как върви, Белозо? — попита го Валброзо. — Проговори ли?

— Продължава да упорства — промърмори Белозо и погледна подозрително Конан.

Валброзо изруга и гневно тръгна по витата стълба, последван от Конан и Белозо. Докато се качваха, чуха стенание на мъж в предсмъртна агония. Стаята за изтезания беше високо над двора, вместо в подземие. Едно мрачно, космато подобие на човек в кожени панталони клечеше и лакомо гризеше голям говежди кокал. Около него се виждаха всякакви инструменти за мъчение, измислени от човешкия ум за разкъсване на плът, за чупене на кости и късане на вени и сухожилия.

На колелото бе разпънат гол мъж. Конан го погледна и разбра, че умира. Неестествено удължените крайници и тяло говореха за измъкнати стави и неизброими разкъсвания. Беше мургав, с интелигентно орлово лице и черни потъмнели и кървясали очи. Челото му лъщеше от капчици пот. Дръпнатите назад устни разкриваха почернели венци.

— Ето го ковчежето. — Валброзо злобно ритна едно малко, очевидно тежко желязно сандъче. Беше красиво гравирано, но Конан не видя нито резе, нито скоба, която да служи за отключване. Върху него личаха следи от огън, брадва и длето.

— Това е трезорът на този подлец — каза гневно Валброзо — Всички мъже на Юга са чували за Зорат и за неговото желязно ковчеже. Но само Митра знае какво има вътре. А той не иска да каже как се отваря.

Зорат! Значи бе вярно! Човекът, когото търсеше, лежеше на колелото за мъчения. Конан се наведе над него. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение, макар с нищо да не се издаваше.

— Отпусни въжетата, негоднико! — заповяда строго Конан на палача. Валброзо и началникът на охраната се спогледаха. В забравата на момента Конан беше използувал кралски тон и звярът в кожени панталони се подчини на заповедта на този остър като нож глас и бавно отпусна въжетата — рязкото освобождаване щеше да причини по-големи мъки на разкъсаните стави, отколкото самото разтягане.

Конан взе стоящата наблизо кана с вино и я поднесе до устните на нещастника. Зорат конвулсивно преглътна, течността се разплиска върху тежко повдигащите се гърди.

В кървясалите очи се появи блясък на живот, покритите с пяна устни се разтвориха. От тях се изтръгна измъчен шепот на котски език.

— Това е смъртта, нали? Продължителната агония свърши. Защото ти си крал Конан, който умря при Валкия и аз вече съм между мъртвите.

— Ти не си мъртъв — каза Конан. — Но умираш. Повече няма да бъдеш измъчван. Аз ще се погрижа за това. С друго не мога да ти помогна. Все пак, преди да умреш, кажи ми как да отворя твоето желязно ковчеже!

— Моето желязно ковчеже! — повтори на пресекулки Зорат. — Изковано е в сатанински огньове между пламтящите планини Кроша. Никакво длето не може да разсече метала. Колко много богатства са пренесени в него по широкия свят! Но нито едно не е било като това, което е затворено сега в него.

— Кажи ми как да го отворя — подкани го Конан. — На теб то вече за нищо не може да ти послужи, а на мен ще помогне.

— Да, ти си Конан — промърмори котианецът. — Виждал съм те на трона в голямата зала със скиптър в ръка. Но ти си мъртъв. Ти умря при Валкия. Разбирам, че и моят край наближава.

— Какво каза този подлец? — попита нетърпеливо Валброзо, който не разбираше, котиански. — Ще ни каже ли как се отваря ковчежето?

Гласът му сякаш запали искра на живот в измъчените гърди на Зорат и той обърна очи към говорещия.

— Ще кажа само на Валброзо — задъхано промълви Зорат на зингарански. — Смъртта вече протяга ръце към мен. Наведи се по-близко, Валброзо!

Графът се наведе, обзет от безгранична алчност. Зад него навъсеният капитан Белозо също се приближи.

— Натисни последователно седемте черепа отстрани на ковчежето — прошепна Зорат. — После натисни главата на дебнещия дракон върху капака, а после сферата в ноктите на дракона. Така се отваря тайната ключалка.

— Бързо, ковчежето! — извика Валброзо и изруга.

Конан взе ковчежето и му го подаде, а Валброзо го взе и го избута с рамо.

— Аз ще го отворя! — извика Белозо.

— Махни се! — викна Валброзо. Очите му блестяха от алчност. — Аз ще го отворя!

Конан инстинктивно посегна към меча си, после погледна Зорат. Търговецът беше втренчил помътнелите си, кървясали очи във Валброзо, устните му се бяха изкривили в зловеща усмивка. Едва когато бе разбрал, че умира, той беше разкрил тайната. Конан, също като умиращия, се обърна към Валброзо.

По страните на капака, между преплетените клони на странни дървета бяха гравирани седем черепа, а отгоре сред красиви арабески се виждаше дракон. Валброзо припряно натисна черепите, постави палец върху гравираната глава на дракона, ядно изруга и я дръпна, разтреперан от раздразнение.

— Боде — изръмжа той. — Убодох си палеца.

Той натисна стиснатата между ноктите на дракона златна топка и капакът отскочи нагоре. Отвътре бликна златен пламък. На смаяните им умове им се стори, че ковчежето е пълно с ярък огън, който се разплиска през перваза на ковчежето и във въздуха заблестяха искри. Белозо ахна, Валброзо задиша тежко. Конан стоеше безмълвен.

— Всемогъщи Митра, какъв скъпоценен камък! — Валброзо пъхна ръка в сандъчето и извади една голяма пулсираща червена сфера, която изпълни стаята с искряща светлина. На тази светлина Валброзо приличаше на мъртвец. Умиращият Зорат неочаквано тържествуващо се засмя и извика:

— Глупак! Скъпоценният камък е твой! С него ти дарявам смърт! Драскотината на палеца ти… погледни главата на дракона, Валброзо!

Всички обърнаха глави към ковчежето. В зейналата уста на гравирания дракон нещо блестеше.

— Отровният зъб на дракона! — каза Зорат. — Намокрен с отрова на черен стигийски скорпион! Глупак… истински глупак, дръзнал да отвори ковчежето на Зорат с голи ръце! Наказанието за тази глупост е смърт! Ти вече си мъртвец, Валброзо!

От устата на Зорат излезе кървава пяна и той умря.

Валброзо политна и извика:

— Ах, всемогъщи Митра, изгарям! Вените ми са пълни с течен огън! Ставите ми се разпадат! Умирам! Умирам! — Той залитна и се строполи. Последва момент на ужасни конвулсии, крайниците му се изкривиха в странни и неестествени положения, после той притихна, изцъклените му очи гледаха безжизнено нагоре, устните му се дръпнаха от почернелите челюсти.

— Свърши! — промърмори Конан и се наведе да вдигне скъпоценния камък, който се беше изтърколил на пода от вдървената ръка на Валброзо.

— Наистина свърши! — промърмори Белозо с помътнели от умопомрачение очи.

Замаян от ослепителния блясък на скъпоценния камък, Конан се остави да бъде изненадан. Преди да разбере намерението на Белозо, нещо се стовари с ужасна сила върху шлема му. Сиянието от камъка в очите му потъна в силен червен огън и той падна на пода.

Конан чу шум от отдалечаващи се стъпки. Беше зашеметен, но не беше напълно в безсъзнание и разбра, че Белозо го е ударил по главата и е взел ковчежето. Само шлемът бе запазил черепа му цял. Стаята се въртеше пред замаяния му поглед. Но вратата беше отворена. По витата стълба заглъхваше шум от бързи стъпки. Сърцето на Ариман беше изчезнало.

Стиснал меча си, Конан излезе от стаята. Залиташе. По лицето му се стичаше кръв. Той затича като пиян надолу по стълбата, дочу звън на стомана, викове, припряно тракане на копита. В двора на замъка видя войници да се движат объркано, чу жени да пищят. Задната порта на крепостта беше отворена, войници с разцепени глави лежаха паднали върху копията си, оседлани коне цвилеха из двора.

— Той е луд! — извика една жена и закърши ръце. — Изскочи от замъка като побесняло куче, сечеше надясно и наляво! Белозо е луд! Къде е господарят Валброзо!

— Накъде побягна? — изрева Конан.

Всички се обърнаха и се втренчиха в окървавеното лице на непознатия мъж с гол меч в ръка.

— Избяга през задната врата! — изкрещя една жена и посочи на изток, а друга изкряска:

— Кой е този негодник?

— Белозо уби Валброзо! — извика Конан. Войниците неуверено тръгнаха към него. Той се метна на жребеца си и се хвана за гривата. Див рев избухна при тази новина, но реакцията беше точно каквато Конан беше очаквал. Вместо да затворят портите и да го задържат или да се спуснат подир убиеца, за да отмъстят за своя господар, при неговите думи те още повече се объркаха. Алчни хора, държани в подчинение със страх, те не дължаха никаква вярност нито на замъка, нито един на друг.

В двора задрънчаха мечове, запищяха жени. Сред настъпилата суматоха Конан незабелязано излезе през задната врата на замъка и препусна надолу по хълма. Пред него се простираше широка равнина. Отвъд нея пътят се разделяше на две: единият на юг, а другият на изток. На източния път Конан видя приведен над врата на коня ездач. Равнината се люлееше пред погледа на Конан, слънчевата светлина беше като гъста червена мъгла. Стиснал развяващата се грива, той едва се държеше на седлото. Кръв капеше по ризницата му.

Над замъка, където тялото на графа лежеше забравено и непокрито до тялото на неговия пленник, се издигна пушек. Слънцето залязваше. На фона на зловещото червено небе се открояваха две черни препускащи фигури.

Жребецът беше изморен, но и конят на Белозо бе изморен. Все пак голямото животно черпеше сили от дълбоките резерви на своята жизненост. Конан не си напрягаше ума да разбере защо зингаранецът бяга от един-единствен преследвач. Може би го преследваше някаква нелепа паника, породена от лудост, която се криеше в блестящия скъпоценен камък. Слънцето залезе. През призрачната дрезгавина пред него блещукаше белият път.

Голите равнини отстъпиха на дъбови и елшови горички. В далечината се виждаха ниски хълмове. По небето трептяха звезди. Жребецът се задъхваше и залиташе. Отпред се издигаше гъста гора, простираща се до хълмовете на хоризонта, и между нея и себе си Конан съгледа неясния силует на беглеца. Пришпори изтощения жребец и забеляза, че метър по метър настига жертвата си. Сред чаткането на копитата откъм сенките се чу странен шум, но нито преследвачът, нито преследваният му обърнаха внимание.

Навлязоха почти заедно под клоните на гората. Конан изрева свирепо и измъкна меча си. Бледият овал на едно лице се обърна към него, меч блесна в почти невидима ръка, Белозо отвърна на рева… и изведнъж умореният жребец залитна и обърка стъпките си, препъна се и хвърли замаяния си ездач. Главата на Конан се удари в един камък и звездите изгаснаха.



Не разбра колко дълго е лежал в безсъзнание. Усети, че го влачат по неравна, камениста земя и през гъсти храсти. После го хвърлиха някъде и може би този удар върна сетивата му.

Шлемът му беше изчезнал, главата страхотно го болеше, повдигаше му се, по черните му къдрици имаше съсирена кръв. Но с жизнеността на диво същество животът и съзнанието му се върнаха и той започна да възприема обстановката.

През дърветата грееше голяма червена луна и по нея Конан разбра, че е късно след полунощ. Беше лежал в безсъзнание в продължение на часове — достатъчно дълго, за да се възстанови от ужасния удар на Белозо и от падането, при което беше загубил съзнание. Умът му лека-полека се избистряше.

Когато съзнанието му се проясни напълно, Конан с изненада откри, че не лежи на белия път. Пътят изобщо не се виждаше. Лежеше на зелена трева сред малка горска поляна, оградена от една страна с черна стена от дънери и преплетени клони. Лицето и ръцете му бяха одрани, сякаш го бяха влачили през къпини. Конан опита да се надигне и да се огледа. И изведнъж потрепери — нещо клечеше над него…

Най-напред се усъмни, че не е в съзнание, че бълнува. Странното неподвижно сиво същество, което клечеше на задните си крайници и го гледаше с немигащи, нечовешки очи, не можеше да е истинско.

Конан лежеше, гледаше и очакваше съществото да изчезне като образ от сън. После по гърба му пробяга студена тръпка. В ума му се върнаха полузабравени спомени за разкази за ужасни същества, обитаващи тези ненаселени гори в подножието на планините по зингаранско-аргосанската граница. Наричаха ги таласъми, чеда на тъмнината, рожби от греховно съвкупяване на изчезнала и забравена раса с демоните на подземния свят, хранещи се с човешка плът. Разказваха, че някъде в тези девствени гори се намирали руините на древен прокълнат град и между неговите гробове се промъквали сиви човекоподобни сенки… Конан потрепери.

Лежеше и гледаше надвесената над него безформена глава. После предпазливо протегна ръка към бедрото си. С ужасен вик, неволно повторен от човека, чудовището го сграбчи за гърлото.

Конан вдигна дясната си ръка и приличните на кучешки челюсти я захапаха и забиха металните бримки на ризницата в твърдата плът. Конан се спаси от тях, като се претърколи, и в същото време с лявата си ръка измъкна камата.

Търкаляха се по тревата, удряха се и се деряха. Мускулите под сивата мъртвешка кожа бяха силни и твърди като стоманени въжета, надвишаваха човешката сила. Но и мускулите на Конан бяха железни, а ризницата го предпази от хапещите зъби и раздиращите нокти достатъчно дълго, за да може да забива камата си отново и отново. Ужасната жизненост на получовешкото чудовище беше неизчерпаема. Кожата на краля настръхна при допира с хлъзгавата му студена плът. Той вложи цялото си отвращение и свирепа погнуса в забиващото се острие и когато то най-сетне намери сърцето, чудовището се загърчи в конвулсии и издъхна.

Конан стана, потресен от отвращение. Стоеше несигурен с кама в ръка насред горската поляна. Не беше изгубил инстинктивното си чувство за ориентация, що се отнася до посоките, но не знаеше накъде е пътят. Нямаше начин да разбере в каква посока го беше довлякъл таласъмът. Погледна смълчаната тъмна гора, покрита със светли петна от луната, и почувства как го избива студена пот. Беше без кон, изгубен сред населявани с духове гори, а в краката му като нямо свидетелство за ужасите, които го грозяха, лежеше трупът на безформеното същество. Конан стоеше почти без да диша, напрегнал слух, за да чуе и най-лекото изпукване на клонка или шумолене на листенце.

Неочаквано нощният въздух се разтърси от ужасно конско цвилене. Неговият жребец! В гората имаше пантери… или… таласъмите ядяха не само хора, но и животни!

Конан хукна по посока на звука и докато тичаше, пронизително изсвири. Страхът му премина в безумна ярост. Ако убиеха коня му, изчезваше и последната възможност да преследва Белозо и да си върне Сърцето на Ариман. Жребецът изцвили отново някъде по-близко. После се чу шум от ритащи копита и удар по нещо, което се отдръпна.

Конан изскочи на широкия бял път и видя на лунната светлина жребеца — той мърдаше уши и оголил зъби, риташе някаква сянка, която се въртеше около него… После и до Конан се появи сянка. От всички страни се приближаваха сиви, прокрадващи се сенки. В нощния въздух се разнесе ужасна миризма на гробища.

И изведнъж Конан видя нещо да блести между сухите листа, които покриваха земята. Беше широкият меч, който бе изпуснал при падането от коня. Конан изруга, грабна меча и започна да сече наляво и надясно. Змийски зъби, от които капеше отрова, блестяха на лунната светлина, отвратителни лапи го хващаха, но той си проби път към жребеца, хвана юздата и се метна на седлото. Мечът му мълниеносно се вдигаше и падаше, описваше смъртоносни дъги на лунната светлина, сечеше безформени глави и тромави тела и сееше смърт. Жребецът се вдигаше на задните си крака, хапеше и риташе. Конан се измъкна и препусна по пътя. От едната му страна безшумно го следваха отвратителни сиви сенки. После изостанаха. Конан стигна един горист връх и видя огромната шир на голи склонове.

Загрузка...