Конан Завоевателя

Четвърта глава От коя преизподня изпълзя?

Конан не знаеше нищо за дългото пътуване с колесницата на Ксалтътън. Той лежеше като мъртъв, докато бронзовите колела тракаха по каменистите планински пътища и свистяха през високите треви на тучните ливади. Накрая загърмяха по широкия бял път, който се виеше през плодородните долини към стените на Белвер.

Точно преди зори съзнанието на Конан се върна. Той чу шепнещи гласове и скърцане на тежки панти, надигна наметалото и на слабата светлина от факли видя голяма черна арка и брадатите войнишки лица. Светлината се отразяваше от върховете на копия и шлемове.

— Как върви битката, милостиви господарю? — попита един енергичен глас на немидийски.

— Много добре — чу се лаконичен отговор. — Кралят на Аквилония е убит, войската му е разбита.

Последва врява от възбудени гласове, заглушена от търкалянето на колелата на колесницата по калдъръма. Ксалтътън шибна конете и премина под арката. Изпод обкованите колела изскачаха искри. Конан чу един от стражите да мърмори:

— Чак от границата до Белвер между залез и изгрев-слънце! И дори конете не са изпотени! Всемогъщи Митра… — После гласовете замлъкнаха. В настъпилата тишина се чуваха само ударите на копитата и тракането на колелата по сенчестата улица.

Чутото достигаше до съзнанието на Конан, но нямаше никакъв смисъл за него. Той беше като безмозъчен автомат, който чува и вижда, без да разбира. Гледките и звуците нямаха никакъв смисъл. Конан отново изпадна в летаргия и смътно разбра, че колесницата спря в широк двор, ограден с високи стени. Много ръце го вдигнаха и пренесоха по вито каменно стълбище, после по дълъг тъмен коридор. Той чу шепнене, предпазливи стъпки, различни звуци, които не му говореха нищо.

Окончателното разбуждане беше рязко и кристално ясно. Топ си спомни битката в планините и последствията от нея и разбра къде се намира.

Лежеше на покрит с кадифе диван, облечен както предишния ден, но ръцете и краката му бяха оковани с вериги, които не можеше да счупи. Стаята беше мебелирана с мрачен разкош: стените бяха покрити с черни кадифени завеси, подът — с тежки виолетови килими. Не се виждаше нито врата, нито прозорци. Една странно гравирана лампа висеше от украсения с орнаменти таван и заливаше всичко със зловеща светлина.

На тази светлина фигурата, седнала пред него на приличен на трон сребърен стол изглеждаше нереална и фантастична. Илюзорността се подсилваше от финото копринено наметало. Чертите на лицето бяха ясни и неестествени в зловещата светлина. Около главата на мъжа сякаш светеше някакво зловещо сияние, което подчертаваше чертите на брадатото лице в мистичната призрачна стая.

Лицето беше великолепно, сякаш изсечено с длето, с класическа красота. В спокойната му външност имаше нещо обезпокояващо, внушение за нещо повече от човешко познание, за дълбока увереност, надхвърляща обикновения човешки разум. В дъното на съзнанието на Конан изплува усещането за нещо познато. Той знаеше със сигурност, че никога не е виждал лицето на този мъж… И все пак тези черти му напомняха на нещо или някого. Сякаш пред него стоеше в плът и кръв образът от някакъв кошмарен сън.

— Кой си ти? — войнствено попита кралят и се опита въпреки веригите да седне.

— Хората ме наричат Ксалтътън — със силен и ясен глас отговори мъжът.

— Какво е това място? — зададе следващия си въпрос кимериецът.

— Стая в двореца на крал Тараск, в Белвер.

Конан не беше изненадан. Белвер, столицата, беше най-големият немидийски град близко до границата.

— Къде е Тараск?

— С войската.

— Ако смяташ да ме убиеш, какво чакаш? — изръмжа Конан.

— Не те спасих от кралските стрелци, за да те убивам в Белвер — отговори Ксалтътън.

— Какво ми направи, негоднико? — попита Конан.

— Убих съзнанието ти — отговори Ксалтътън. — По какъв начин — няма да разбереш. Можеш да го наречеш черна магия.

Конан вече беше стигнал до това заключение и разсъждаваше върху нещо друго.

— Мисля, че разбирам защо си ми спасил живота — избоботи той. — Амалрик иска да ме държи като разменна монета срещу Валерий в случай, че невъзможното се случи и той остане крал на Аквилония. Добре известно е, че господарят Тор стои зад поставянето на Валерий на моя трон. И доколкото познавам Амалрик, той няма намерение Валерий да бъде нещо повече от фигурант, какъвто е сега Тараск.

— Амалрик не знае за твоето пленяване — отвърна Ксалтътън. — Нито пък Валерий. И двамата мислят, че си загинал във Валкия.

Конан присви очи и мълчаливо го загледа.

— Разбирам смисъла на всичко това — промърмори той, — но мислех, че зад него стои Амалрик. Да не искаш да кажеш, че Амалрик, Тараск и Валерий са марионетки, които играят по твоята свирка? Кой всъщност си ти?

— Какво значение има? И без това няма да повярваш. Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че мога да те върна на трона в Аквилония?

Очите на Конан горяха като на вълк.

— На каква цена?

— Подчинение.

— Върви по дяволите с твоето предложение! — изръмжа Конан. — Аз не съм марионетка. Сам ще си извоювам короната — с меча си. Освен това ти нямаш власт да купуваш и продаваш трона на Аквилония. Царството не е завладяно. Изгубена е само една битка, но не и войната.

— Ти не воюваш срещу обикновени мечове — отговори Ксалтътън. — Нима в палатката преди боя те повали меч на смъртен? Повали те не меч, а рожба на мрака, хранениче на Космоса, чиито пръсти горяха със студенината на тъмните глъбини. Те смразиха кръвта във вените ти, вцепениха мишците ти. Те вляха в теб мраз, който изгори месата ти като нажежено до бяло желязо. Случайно ли мъжът с твоите доспехи поведе рицарите в дефилето? Случайно ли се срутиха скалите върху тях?

Конан го гледаше мълчаливо. По гърба му пробягна студена тръпка. Неговата варварска митология изобилстваше с магьосници и вълшебници. И последният глупак можеше да разбере, че това не е обикновен човек. В него имаше нещо необяснимо, което го отличаваше… някакво странно сияние на Времето и Пространството, усещане за безпределна и зловеща древност. Но упоритият дух на кимериеца отказваше да се изплаши.

— Всеки човек би извършил атаката в дефилето.

— Не всеки! Ти не би го направил. Ти щеше да се досетиш за подготвения капан. Преди всичко ти не би пресякъл реката, без да си напълно сигурен за намеренията на немидийците. Хипнотични внушения нямаше да завладеят ума ти. Дори сред безразсъдството на битката ти нямаше да загубиш разума си и да се втурнеш слепешката право в капана, както стори това по-слабият човек, облечен с твоите доспехи.

— Ако всичко е било планирано, защо „рожбата на мрака“ не ме уби в шатрата? — изръмжа скептично Конан.

— Защото исках да те заловя жив. Не ми беше нужна магия, за да предскажа, че Палатидий ще изпрати друг мъж в твоите доспехи. Исках да те имам жив и здрав. Ти имаш да играеш определена роля в моя план. В теб има жизнена сила, по-голяма от умението и коварството на моите съюзници. Ти си лош враг, но можеш да станеш добър помощник.

Конан плю ожесточено, а Ксалтътън, без да обръща внимание на яростта му, взе кристалната сфера от съседната маса и я постави пред него. Не я подпря, нито я сложи върху нещо, но тя остана да виси неподвижна във въздуха, сякаш лежеше върху желязна поставка. Конан изсумтя при тази панаирджийска некромантия, но въпреки това беше впечатлен.

— Искаш ли да научиш какво става в Аквилония? — попита магьосникът.

Конан не отговори, но внезапната скованост на тялото му издаде интереса му.

Ксалтътън се втренчи в мъглявите глъбини на сферата и заговори:

— Сега там е вечер. След битката при Валкия. Миналата нощ основната част от войската е лагерувала при Валкия, докато немидийските ескадрони и рицари са преследвали бягащите аквилонци. Призори войската е напуснала лагера и е тръгнала на запад през планините. Просперо с десет хиляди пойтейнци е бил на десет мили от мястото на сражението, когато на разсъмване е срещнал бягащи аквилонски бойци. Продължил е напред през цялата нощ с надежда да стигне до бойното поле преди края на битката. Разбрал, че не може да обедини остатъците от разбитите войски, Просперо е тръгнал обратно към Тарантия. Препускал е, без да спира, сменял е уморените си коне с други, взети от селяните, и вече приближава Тарантия. Виждам неговите рицари, доспехите им са посивели от прах, знаменцата на копията са провиснали, уморените коне тежко пристъпват. Виждам и улиците на Тарантия. Жителите на града са развълнувани. Научили са по някакъв начин за смъртта на крал Конан. Пощуряла от страх, тълпата оплаква смъртта на краля. Няма кой да ги поведе срещу немидийците. Огромни сенки се движат от изток към Аквилония, небето е почерняло от лешояди.

Конан гръмко изруга.

— Това са само думи! И последният просяк от улицата може да го предскаже. Ако твърдиш, че си видял всичко това в стъклената сфера, ти си лъжец и негодник, за чийто край няма никакво съмнение! Просперо ще задържи Тарантия, благородниците ще се сплотят около него. В мое отсъствие граф Тросеро от Пойтейн ще управлява царството и ще прогони немидийските кучета в бърлогите им. Какво са петдесет хиляди немидийци? Аквилонците ще ги пометат. Те никога няма да видят отново Белвер. Не Аквилония е победена при Валкия. Победен е само Конан.

— Аквилония е обречена! — отговори Ксалтътън, без да помръдне. — Копието и брадвата, и огънят ще я покорят. Ако те не успеят, срещу нея ще тръгнат тъмните сили. Както паднаха скалите при Валкия, така ще паднат оградените със стени градове, планините ще се срутят, реките ще излязат от коритата си и ще залеят цели провинции. Но е по-добре да победим със стомана и стрели, а не с магия, защото постоянната употреба на магии понякога отприщва сили, които могат да разтърсят Вселената.

— От коя преизподня изпълзя, черен подлецо? — промърмори Конан, заплю непознатия и неволно потрепери, защото почувства нещо невероятно древно, невероятно дяволско…

Ксалтътън вдигна глава, сякаш слушаше шепот от междузвездното пространство. Като че ли беше забравил за своя пленник. После разтърси нетърпеливо глава и погледна безучастно Конан.

— Какво? Ако ти кажа, ти няма да ми повярваш. Омръзна ми да разговарям с теб. По-малко уморително е да разруша защитен със стени град, отколкото да предам с думи мислите си на един безмозъчен варварин.

— Ако ръцете ми не бяха оковани, щях да направя от теб един безмозъчен труп — отвърна Конан.

— Не се съмнявам, но не съм толкова глупав, за да ти оставя такава възможност — призна Ксалтътън и плесна с ръце.

Държането му се промени. В тона му се чувстваше някаква припряност, някаква нервност. Конан не предполагаше, че това има връзка с него.

— Съветвам те да помислиш върху казаното от мен, варварино — отсече Ксалтътън. — Ще имаш достатъчно време за това. Още не съм решил какво да правя с теб. Ще зависи от по-нататъшните обстоятелства. Но запомни: ако реша да те използувам в моя план, за теб ще е по-добре да се подчиниш без съпротива, отколкото да предизвикаш гнева ми.

Конан избълва една ругатня. В същия момент завесата на вратата се отдръпна и влязоха четирима огромни негри. Бяха само с копринени набедрени препаски и колани, на които висяха огромни ключове — по един на човек.

Ксалтътън нетърпеливо посочи Конан и се обърна, сякаш напълно забравил за него. Пръстите му странно трепереха. Той извади шепа блестяща черна прах от гравирана нефритена зелена кутия и я поръси в един мангал, поставен на триножник до рамото му. Кристалната сфера, която Ксалтътън, изглежда, беше забравил, внезапно падна на пода, сякаш останала без подпора.

Негрите вдигнаха Конан — защото веригите, с които беше окован, тежаха толкова, че не можеше да ходи — и го изнесоха от стаята. Преди тежката, обкована със злато тикова врата да се затвори зад него, Конан видя как Ксалтътън се наведе в приличния на трон стол и скръсти ръце, а от мангала се издигна струйка пушек. Конан настръхна. В Стигия, това древно и проклето царство далеч на юг, той беше виждал такава прах. Това бе цветен прашец от черен лотос, който причиняваше сън, приличен на смърт, и чудовищни сънища. Кимериецът беше чувал, че само най-ужасните магьосници от Черния кръг доброволно прибягват до греховните кошмари на черния лотос, за да съживят некромантските си сили.

За повечето хора на запад Черния кръг бе басня и лъжа, но Конан знаеше за неговата ужасна реалност и жестоки почитатели, които практикуваха отвратителни магии сред черните гробници на Стигия и притъмнените куполи на прокълнатата Сабатея.

Той погледна назад към тайнствената, обкована със злато врата и потрепери при мисълта за онова, което може да се крие зад нея.

Конан не можеше да каже дали е ден, или нощ. Дворецът на крал Тараск приличаше на засенено, затъмнено място, в което нямаше естествено осветление. Духът на тъмнината и сянката се носеха над него и този дух, Конан чувстваше това, беше въплътен в непознатия Ксалтътън. Негрите го понесоха по виещ се коридор — беше толкова слабо осветен, че се движеха през него като черни духове, носещи мъртвец. После слязоха по вито, сякаш безкрайно стълбище. Факлата в ръката на един от негрите хвърляше по стените големи, движещи се сенки. Беше като спускане в ада на труп, носен от мургави демони.

Най-после стигнаха до края на стълбището и тръгнаха по дълъг прав коридор с бели стени. От едната страна на места имаше сводести входове и стълбища, водещи нагоре, а от другата — залостени и заключени врати на няколко крачки една от друга.

Спряха пред една врата. Един от черните пъхна провесения на колана му ключ и отключи. После отвори решетестата врата и всички влязоха. Бяха в малка тъмница с дебели каменни стени, под и таван. На срещуположната страна имаше друга врата с решетка. Конан не можеше да види какво лежи отвъд тази врата, но не вярваше да е коридор. Трепкащата мъжделива светлина на факлата през решетката загатваше за мрачен простор и кънтящи дълбочини.

В единия ъгъл на тъмницата близко до вратата, през която влязоха, на голям, вграден в стената пръстен имаше ръждясали вериги. На тях висеше скелет. Конан любопитно го заразглежда. Повечето от костите бяха натрошени. Черепът, паднал от прешлените, беше разбит като от страхотно жесток удар.

Един от черните, не онзи, който отвори вратата, равнодушно отключи с огромния си ключ веригите от пръстена и издърпа ръждивите железа и кости на една страна. После заключи към пръстена веригите, с които беше окован Конан. Третият черен пъхна ключа си в отсрещната врата и изсумтя, когато се увери, че е здраво заключена.

Те огледаха загадъчно Конан — великани с дръпнати очи и осветявана от факлата лъскава кожа.

Онзи, който държеше ключа от входната врата, гърлено отбеляза:

— Тук ще живееш сега, бял кучешки крал такъв! Само господарят и ние знаем, че си тук. Всички в двореца спят. А ние умеем да пазим тайна. Тук ще живееш и може би тук ще умреш. Като него! — Негърът презрително ритна черепа и той се търкулна по каменния под.

Конан не благоволи да отговори и черният, раздразнен от мълчанието на затворника, изруга и плюна в лицето му. Гибелна постъпка. Конан седеше на пода с вериги около кръста, глезените и китките му бяха оковани във вериги, заключени за халката на стената. Той не можеше нито да стане, нито да се премести на повече от една крачка от студения каменен зид. Но веригата около китките му беше дълга и провиснала и преди черният да се дръпне, кралят замахна със силната си ръка и го удари с веригата по главата. Черният падна като заклан вол. Черепът му беше разцепен, от носа и ушите му бликаше кръв.

Другарите му не се опитаха да отмъстят за него, нито приеха настойчивата подкана на Конан да се приближат в обхвата на окървавения синджир в ръката му. Замърмориха гърлено, набързо вдигнаха отпуснатото тяло и го изнесоха. Заключиха с ключа на мъртвия, но не го свалиха от златната верижка, закачена на колана му. Взеха и факлата и тъмнината нахлу откъм коридора като живо същество.

Тихите им стъпки заглъхнаха и стана тъмно и съвсем тихо.