Копелето на Истанбул

XIV Вода

— Да вляза ли да им кажа да мирясат? — попита леля Фериде.

Стоеше пред стаята на момичетата с поглед, вперен в дръжката на вратата.

— О, я не се занимавай с тях! — възкликна леля Зелиха от канапето, където се беше свлякла. — Пийнали са, а когато си пийнал, слушаш силна музика. — Тя възкликна още веднъж, за да подчертае: — СИЛНА!

— Пийнали били! — ревна баба Гюлсюм. — И как така са пийнали? Не стига ли, че ти през цялото време позориш семейството? Погледни се каква пола си облякла! Кърпата за съдовете в кухнята е по-дълга от полите ти! Ти си самотна майка, разведена жена. Чуй ме добре! Никога не съм срещала разведена с халка на носа. Как не те е срам, Зелиха!

Леля Зелиха надигна глава от възглавницата, която беше прегърнала.

— За да съм разведена, мамо, първо трябва да съм била омъжена. Не изопачавай фактите. Не мога да бъда наричана нито „разведена“, нито „сламена вдовица“, нито с някой друг от лепкавите етикети, които къташ в речника си за нещастниците. Дъщеря ти е грешница, която ходи с къси поли и си обича халката на носа, обича си и детето, което е родила извънбрачно. Дори и това да не ти харесва!

— Не ти ли стига, че разваляш дъщеря си и я караш да пие? Защо си накарала и клетата гостенка да се налива? Мустафа носи отговорност за нея, в тази къща тя е гостенка на брат ти. Как смееш да покваряваш момичето!

— Брат ми носел отговорност! Как ли не! — засмя се мрачно леля Зелиха и затвори очи.

През това време в стаята на момичетата Джони Кеш беше надут до дупка. Те седяха една до друга на бюрото, вторачени в екрана на компютъра, а Султан Пети се беше свил на кълбо между тях с притворени очи. Ася и Армануш бяха така погълнати от интернет, че не чуха караницата зад вратата. Армануш тъкмо бе влязла в Кафене „Константинополис“, решена този път да вземе със себе си и Ася.

Здравейте всички! Не ви ли домъчня за Мадам Моята-Прокудена-Душа? — написа тя.

Репортерът ни в Истанбул се върна. Къде беше? Да не би турците да те излапаха? — попита Анти-Кавърма.

Е, един от лапачите седи сега до мен. Искам да ви запозная с една своя приятелка, туркиня.

Никой не отговори.

Тя си има ник, разбира се — Момиче-На-Име-Туркиня.

Това пък какво беше? — не се сдържа и попита Алекс Стоика.

Нов прочит на заглавието на това парче на Джони Кеш. Всъщност можеш да я питаш и сам. Ето я. Скъпо Кафене „Константинополис“, запознай се с Момиче-На-Име-Туркиня. Момиче-На-Име-Туркиня, запознай се с Кафене „Константинополис“.

Здравейте! Поздрав от Истанбул — написа Ася. Не последва отговор. — Надявам се следващия път и вие да дойдете в Истанбул заедно с Арман… — Усети се каква грешка е допуснала чак когато Армануш я шляпна по ръката. — С Мадам Моята-Прокудена-Душа.

О, благодаря. Но да ти призная, не ми е до туристически обиколки из страна, причинила толкова скръб на семейството ми — обади се пак Анти-Кавърма.

Сега беше ред на Ася да направи пауза.

Виж, не ни разбирай погрешно, нямаме нищо против теб, чу ли? — присъедини се и Тъжно Съвместно Съществуване. — Сигурна съм, че градът е хубав и живописен, но истината е, че нямаме доверие на турците. Да не дава Арамазд[52], но Месроп ще се обърне в гроба, ако забравя току-така миналото си.

— Кой е Месроп? — попита Ася Армануш почти през шепот, сякаш можеха да я чуят.

Добре. Да започнем от самото начало. От фактите. Ако се разберем за фактите, можем да говорим и за друго — постанови Лейди Пийкок/Сирамарк. — Да започнем с тази туристическа обиколка на Истанбул. Великолепните джамии, които днес показвате на туристите, кой архитект стои зад тях, а? Синан! Проектирал е дворци, болници, странноприемници, акведукти… Експлоатирате ума на Синан, а после отричате, че е арменец.

Не знаех, че е арменец — написа озадачена Ася. — Но Синан е турско име.

Е, да, бива ви да турцизирате имената на малцинствата — отвърна Анти-Кавърма.

Добре де, разбирам. Така си е, турската история се цензурира, но същото важи за всяка национална история. Нациите държави създават свои си митове и после вярват в тях. — Ася вдигна глава, изправи рамене и продължи да пише. — В Турция има турци, кюрди, черкези, грузинци, понтийци, евреи, абазини, гърци… Според мен е опростенческо и опасно да се правят такива обобщения. Ние не сме жестоки варвари. Пък и мнозина учени, запознати с османската култура, ще ви кажат, че в много отношения тя е велика. Годините около 1910 са били особено тежки. Но вече не е същото, както преди сто години.

Лейди Пийкок/Сирамарк отвърна тутакси на удара: Не вярвам турците да са се променили. Ако се бяха променили, щяха да признаят геноцида.

Геноцид е тежко понятие — написа в отговор Момичето-На-Име-Туркиня. — То предполага систематично, добре организирано и облечено в определена философия изтребление. Честно казано, не съм убедена, че по онова време османската държава е била такава. Но признавам, че спрямо арменците е извършена несправедливост. Не съм историчка. Познанията ми са ограничени и предубедени, но такива са и вашите.

Разбираш ли, точно тук е разликата. На потисника не му трябва минало. Потисканите нямат друго освен миналото — включи се и Дъщерята на Сафо.

Как изобщо да се надяваш да създадеш своя история, ако не знаеш историята на баща си? — попита Лейди Пийкок/Сирамарк.

Армануш се подсмихна. Дотук всичко вървеше както бе очаквала. С изключение на Барон Багдасарян. Засега той не беше отговорил на нищо.

През това време Ася, все още вторачена в екрана, написа: Признавам загубата и скръбта ви. Не отричам, че са извършени жестокости. Колкото до миналото, не искам да чувам само за своето минало. Не знам кой ми е баща и каква е историята му. Но ако имах възможност да науча повече за миналото си, дори то да е тъжно, дали щях да искам да знам, или не? Това е дилемата на моя живот.

Много си противоречива — отвърна Анти-Кавърма.

Джони Кеш не би имал нищо против! вметна Мадам Моята-Прокудена-Душа.

Кажете ми, какво мога да направя, аз като обикновена туркиня от това време и от тази епоха, за да не ви боли толкова?

Това вече беше въпрос, който никой турчин досега не бе задавал на арменците в Кафене „Константинополис“. В миналото бе имало двама турци, и двамата младежи, запалени националисти, които се бяха появили изневиделица очевидно с намерението да докажат, че турците не са причинили никакво зло на арменците и, ако изобщо е станало нещо, то е, че самите арменци са се вдигнали на бунт срещу османската власт и са избивали турците. Единият бе стигнал дотам да твърди, че ако османската власт е извършила геноцид, днес е нямало да има арменци, които да говорят за това. Фактът, че имало толкова много арменци, които плюели под път и над път турците, само доказвал недвусмислено, че османците не са ги подлагали на гонения.

До този ден срещата с турците в Кафене „Константинополис“ всъщност не бе друго освен гневна размяна на обиди и етикети. Този път тонът беше съвсем различен.

Държавата ти може да се извини — отговори Тъжно Съвместно Съществуване.

Държавата ми ли? Нямам нищо общо с държавата си — тросна се Ася, спомнила си, че Карикатуриста Алкохолик го съдят, задето е нарисувал министър-председателя като вълк. — Аз съм нихилистка!

Понечи да спомене Личния си манифест на нихилизма, но се отказа.

Тогава се извини ти — подкани Анти-Кавърма.

Искаш да се извиня за нещо, с което аз лично нямам нищо общо?

Само си мислиш, че нямаш — възрази Лейди Пийкок/Сирамарк. — Всички ние сме родени в приемствеността на времето и миналото продължава да живее в настоящето. Произхождаме от род, от култура, от народ. Или ще кажеш: билото каквото било?

Докато плъзгаше поглед по екрана, Ася изглеждаше стъписана, сякаш си е забравила репликите насред представление. Погали разсеяно Султан Пети по главата, после сложи пръсти отново на клавиатурата.

Нима съм отговорна за престъпление, извършено от баща ми? — попита Момичето-На-Име-Туркиня.

Отговорна си да признаеш престъплението на баща си — отсече Анти-Кавърма.

Ася като че ли се смути от рязкостта на думите — леко подразнена, но и заинтригувана. В светлината, идваща от компютъра, лицето ѝ беше бледо и застинало. Винаги се бе опитвала да сложи възможно най-ясен вододел между своето минало и бъдещето, което се надяваше да постигне. Разчиташе, че каквито и спомени да остават от отминалите времена, колкото и мрачни и потискащи да са те, миналото няма да я погълне. Колкото и да не ѝ се искаше да го признае, истината бе такава: Ася знаеше, че миналото живее в настоящето.

Откакто се помня, искам да съм без минало. Когато си копеле, по-важно е не че нямаш баща, а че нямаш минало… а ето ви сега — искате от мен да имам минало и да се извинявам от името на митичен баща.

Отговор не последва, но Ася явно не го и очакваше. Продължи да пише, сякаш пръстите ѝ действаха по своя воля, сякаш се движеше със затворени очи.

Да, може би точно това, че нямам минало, в крайна сметка ще ми помогне да разбера привързаността ви към историята. Мога да разбера значението на приемствеността в човешката памет. Мога да го направя… и наистина се извинявам за всички страдания, които моите предци са причинили на вашите предци.

Анти-Кавърма не остана доволен.

Всъщност няма особено значение, ако се извиниш на нас — прекъсна я той. — Извини се на глас пред турската държава.

О, я стига! — възкликна Армануш, която неочаквано бе придърпала към себе си клавиатурата, не се сдържа на изкушението да се намеси. — Аз съм, Мадам Моята-Прокудена-Душа. Какво ще постигне с това, освен че само ще си навлече неприятности!

Ако е искрена, ще понесе неприятностите — избълва Анти-Кавърма.

Но още преди някой да е отговорил, изведнъж се появи най-неочакваният коментар:

Е, истината, скъпа ми Мадам Моята-Прокудена-Душа и скъпо Момиче-На-Име-Туркиня, е, че… някои арменци от диаспората изобщо не искат турците да признаят геноцида. Направят ли го, ще ни издърпат килимчето изпод краката и ще ни лишат от най-силната връзка, която ни обединява. Точно както турците живеят с навика да отричат злодеянията си, арменците живеят с навика да се наслаждават на пашкула на жертвеността. Както личи, има стари навици, които трябва да се променят, и в двете страни.

Беше Барон Багдасарян.

* * *

— Още не спят. — Леля Фериде сновеше наляво-надясно пред стаята на момичетата. — Да не се е случило нещо?

По-възрастните жени си бяха легнали, както и леля Джеврийе, нали беше дисциплинирана учителка. Леля Зелиха беше заспала на канапето.

— Защо не си легнеш и ти, сестро, а аз ще поостана да пазя пред вратата, за да се уверя, че всичко е наред — предложи леля Бану, като стисна за рамото сестра си. От време на време, изостреше ли се болестта ѝ, леля Фериде изпадаше в ужас от бедите, които можеха да дойдат от всеки и всичко във външния свят. — Нека аз поема нощната смяна — усмихна се леля Бану. — А ти си лягай и спи. Не забравяй, че умът ти е като чужд човек нощем. Не разговаряй с непознати.

— Добре — кимна леля Фериде и за миг заприлича на момиченце, развълнувано от приказка.

Видимо успокоена, тръгна, тътрузейки крака, към стаята си.

* * *

Веднага щом излязоха от сайта, Армануш си погледна часовника. Беше време да звънне по телефона на майка си. Тази седмица ѝ се беше обаждала всеки ден в един и същи час и всеки път Роуз ѝ се беше карала, че не звъни по-често. Армануш се постара да не се ядосва на повтарящия си рефрен, набра номера и зачака майка ѝ да вдигне.

— Ейми!!! — изписка Роуз. — Ти ли си, скъпа?

— Да, мамо. Как си?

— Как съм ли? Как съм? — повтори Роуз, сега вече звучеше объркано и гласът ѝ бе приглушен. — Сега трябва да затварям, но ми обещай, обещай ми, че ще ми звъннеш отново след десет… не, не, десет са малко, точно след петнайсет минути. Сега трябва да затворя и да помисля, а после ще чакам да ми се обадиш. Обещай ми, обещай ми — повтори истерично, като ехо.

— Добре, мамо, обещавам — изпелтечи момичето. — Добре ли си, мамо? Какво става?

Но Роуз вече беше затворила.

Вцепенена, пребледняла и отчаяно стиснала телефона, Армануш погледна Ася.

— Майка ми ме помоли да ѝ звънна по-късно, вместо да ме попита защо не съм ѝ се обадила по-рано. Не е в неин стил. Изобщо не ѝ е в стила.

— Само спокойно, моля те — намести се в леглото Ася, като надзърна изпод одеялото. — Може би шофира и не може да говори.

Но Армануш поклати глава, по лицето ѝ премина сянката на страха.

— О, Боже, нещо е станало. Нещо много лошо е станало.

* * *

С подпухнали от плач очи и с окаяно червен нос Роуз се пресегна да вземе хартиена кърпичка, щом сълзите ѝ бликнаха отново. Винаги купуваше едни и същи от един и същ магазин: здрави хигроскопични „Спаркъл“. Фирмата ги произвеждаше в различни шарки и любимите на Роуз бяха наречени „Моята цел“. По кърпичките имаше щамповани картинки на миди, риби и лодки, всичките сини, а сред тях плаваха следните думи: НЕ МОГА ДА ПРОМЕНЯ ПОСОКАТА НА ВЯТЪРА, НО МОГА ДА НАГЛАСЯ ПЛАТНАТА ТАКА, ЧЕ ВИНАГИ ДА ДОСТИГАМ ЦЕЛТА.

Роуз харесваше девиза. Освен това небесносиният оттенък на щампата беше съвсем в тон с цвета на плочките в кухнята, онази част от къщата, с която тя се гордееше най-много. Колкото и да ѝ харесваше в началото, веднага след като купиха къщата, Роуз, без да губи време, се зае да я ремонтира: добави подвижни плотове, сложи в ъгъла лакирана поставка за трийсет и шест бутилки вино, въпреки че и двамата с Мустафа не си падаха по пиенето, а после украси цялото помещение с високи дъбови въртящи се столчета. Сега, в мига, в който я обзе паника, Роуз се свлече именно на един от тези столове.

— О, божичко, разполагаме с петнайсет минути. Какво ще ѝ кажем? Разполагаме само с петнайсет минути, за да решим — изплака тя на Мустафа.

— Роуз, скъпа, много те моля, успокой се — отвърна той и стана от стола.

Не харесваше високите столове без облегалки, затова беше донесъл два най-обикновени кухненски стола от масивно борово дърво с цвят на мед, един за него и другият пак за него. Приближи се до жена си и я хвана за ръката с надеждата да разсее тревогите ѝ.

— Ще бъдеш спокойна, много спокойна, разбра ли? И ще я попиташ спокойно къде се намира. Това е първото, което трябва да я попиташ, чу ли?

— Ами ако не ми каже? — възкликна Роуз.

— Ще ти каже, няма къде да ходи. Питай я мило и тя ще ти отговори мило — рече бавно Мустафа. — Само запази самообладание. Ето, пийни малко вода.

Тя взе чашата с треперещи ръце.

— Нима е възможно? Момиченцето ми да ме е излъгало? Може ли да съм такава глупачка, че да ѝ се вържа! През цялото време си мисля, че е при баба си в Сан Франциско, а после се оказва, че е излъгала всички… а сега баба ѝ… о, божичко, как ще ѝ кажа?

Предния ден и двамата бяха в кухнята — тя правеше палачинки, той четеше „Аризона Дейли Стар“, когато телефонът иззвъня. Роуз вдигна с шпатулата в ръка. Обаждането беше от Сан Франциско. Бившият ѝ съпруг Барсам Чакмакчян.

Колко ли години бяха прекарали, без да разменят и дума? След развода бяха принудени да общуват често заради малкото си момиченце. Но после, след като Армануш порасна, разговорите им станаха редки, а накрая напълно прекъснаха. От краткия им брак бяха останали само две неща: взаимна обида и една дъщеря.

— Извинявай, че те безпокоя, Роуз — каза меко, но уморено Барсам. — Но не търпи отлагане. Трябва да говоря с дъщеря си.

— Нашата дъщеря — поправи го кисело Роуз и веднага щом думите излязоха от устата ѝ, съжали, че е дала воля на огорчението си.

— Роуз, моля те, трябва да съобщя нещо на Армануш, новината е лоша. Би ли я повикала на телефона? Не ми вдига на мобилния. Наложи се да звъня на този.

— Чакай… чакай… тя не е ли там?

— В какъв смисъл?

— Не е ли при теб в Сан Франциско? — възкликна Роуз и устните ѝ потрепериха ужасено.

Барсам се запита дали бившата му жена не играе игрички. Постара се да не показва раздразнението си.

— Не, Роуз, тя реши да се върне в Аризона. Прекарва пролетната ваканция при теб.

— О, Боже!!! Но тя не е тук! Къде е момиченцето ми? Къде? — разрида се Роуз и изпадна в един от онези пристъпи, за които смяташе, че отдавна са останали в миналото.

— Роуз, ще се успокоиш ли, моля те! Не знам какво става, но съм сигурен, че има някакво обяснение. Вярвам безусловно на Армануш. Тя не би направила нищо лошо. Кога говори с нея за последно?

— Вчера, обажда се всеки ден… от Сан Франциско!

Барсам замълча. Не ѝ каза, че Армануш се обажда и на него, но от Аризона.

— Чудесно, това означава, че е добре. Трябва да ѝ вярваме. Тя е умно отговорно момиче, знаеш го. Следващия път, когато ти се обади, ѝ кажи само да ми звънне. Предай ѝ, че е спешно. Разбра ли, Роуз? Ще ѝ кажеш ли?

— О, Боже! — разплака се по-силно Роуз. После обаче неочаквано се сети да попита: — Барсам, ти каза, че имаш лоша новина. Каква?

— О… — Тежко мълчание. — Мама… — Той не довърши изречението. — Предай на Армануш само, че баба Шушан е починала в съня си. Днес сутринта не се събуди.

* * *

Петнайсет минути никога не бяха минавали толкова бавно. Армануш сновеше напред-назад из стаята под притеснения поглед на Ася. Накрая стана време да се обади на майка си. Този път Роуз вдигна веднага.

— Ейми, ще ти задам само един въпрос и ти ще ми кажеш истината, обещай, че ще ми кажеш истината.

Армануш усети в стомаха ѝ да се надига вълната от притеснение.

— Къде си? — попита задавено Роуз. — Излъгала си ни! Не си в Сан Франциско, не си в Аризона, къде си?

Момичето преглътна тежко.

— В Истанбул съм.

— Какво?

— Всичко ще ти кажа, мамо, само, моля те, успокой се.

Очите на Роуз блеснаха от чисто възмущение. Само как мразеше да ѝ повтарят да се успокои.

— Мамо, ужасно съжалявам, че ти причинявам такива тревоги. Не биваше да го правя. Съжалявам, но нямаш причини да се безпокоиш, повярвай ми.

Роуз закри слушалката с длан.

— Бебчето ми е в Истанбул! — каза тя на съпруга си с намек за укор, сякаш виновен беше той. После кресна в слушалката: — Какво, по дяволите, правиш там?

— Всъщност съм на гости на свекърва ти. Прекрасно семейство.

Изумена, Роуз се извърна още веднъж към Мустафа и пак му се скара, този път по-силно:

— Тя е на гости при твоето семейство. — После, още преди разтревоженият и пребледнял като платно Мустафа Казанджъ да успее да изрече и дума, продължи: — Идваме при теб. Само не изчезвай. Идваме. И да не си посмяла да си изключиш пак телефона!

След тези думи Роуз затвори.

— Какви ги говориш? — възкликна Мустафа и стисна ръката на жена си по-силно, отколкото бе смятал. — Никъде няма да ходя.

— Напротив, ще ходиш — отсече Роуз. — Ще ходим. Единствената ми дъщеря е в Истанбул!!! — изпищя тя, сякаш Армануш е взета за заложница.

— Не мога да зарежа работата си точно сега.

— Можеш да си вземеш няколко дни отпуск. Ако не го направиш, тръгвам сама — тросна се Роуз, по-точно жена, която приличаше на Роуз. — Ще отидем там, ще се уверим, че тя е в безопасност, ще я вземем и ще я доведем у дома.

* * *

По-късно същата вечер, точно когато семейство Казанджъ се канеше да си ляга, телефонът иззвъня.

— Иншаллах[53], дано не е нещо лошо — прошепна от леглото си Маминка, както държеше броеница, и по лицето ѝ се мярна сянка на тревога.

Тя се пресегна към чашата с вода, в която стояха изкуствените ѝ зъби, и без да спира да се моли, отпи от нея. Само водата можеше да притъпи страха.

Леля Фериде още беше будна и именно тя вдигна телефона. В семейството тя беше най-бъбрива и общителна в телефонните разговори.

— Ало!

— Здравей, Фериде, ти ли си? — попита мъжки глас. И без да чака отговор, добави: — Аз съм… обаждам се от Америка… Мустафа…

Леля Фериде грейна, зарадвана, че чува гласа на брат си.

— Защо не ни се обаждаш по-често? Как си? Кога ще дойдеш да ни видиш?

— Изслушай ме, скъпа, моля те. Ейми… Армануш там ли е?

— Да, да, разбира се, нали си я пратил да ни погостува. Обичаме я много — засия леля Фериде. — Защо не дойде и ти с жена си?

Мустафа продължи да стои, без да се помръдва, със сбърчено от притеснение чело. Зад него, зад прозореца се простираха земите на Аризона, винаги надеждни, винаги потайни. С времето той се беше научил да цени пустинята, безкрайността ѝ притъпяваше страха му да се обърне назад, спокойствието ѝ заличаваше страха му от смъртта. В такива мигове той си спомняше, сякаш тялото му имаше собствена памет, участта, очакваща всички мъже от рода му. В такива мигове му идеше да се самоубие. Да намери смъртта, преди смъртта да е намерила него. Беше живял два съвсем различни живота. Като Мустафа и като Мостафа. И понякога му се струваше, че има само един начин да преодолее пропастта между двете — като ги заглуши едновременно, като сложи край и на двата си живота. Той отпъди тази мисъл. Звук като въздишка. Дали беше въздъхнал той? Или пустинята?

— Мисля, че ще дойдем. Ще дойдем за няколко дни, за да приберем Ейми и да ви видим… Идваме.

Думите като че ли излязоха без усилие, сякаш времето не бе поредица накъсани промеждутъци, а непрекъсната последователност, която, дори натрошена, се огъва лесно. Мустафа щеше да отиде на гости така, сякаш не са минали близо двайсет години, откакто си е бил у дома.