Коприната и песента

III

Вървяха през цялата нощ с бърз ход, а зирдата осветяваше пътя им като гигантска светулка. Когато небето на изток започна да изсветлява, вече бяха в планините западно от Фолклин и се катереха.

Когато Алън за пръв път можа да различи някои детайли от външността на нощната си водачка, за миг помисли, че е огромен хусър. Носеше хусърски жакет и широки панталони. Нямаше опашка и уши. Беше момиче на неговата възраст. Беше първото напълно облечено човешко същество, което виждаше.

Навлязоха във висока равнина и позабавиха крачка. За пръв път, откакто напуснаха района на замъка, можеха да си кажат нещо повече от откъслечни фрази.

— Коя си ти и къде ме водиш? — попита Алън. Под студената светлина на утрото той беше поразколебан.

— Казвам се Мейра — каза момичето. — Чувал ли си за дивите хора? Аз съм една от тях. Живеем в тези планини.

Косата на Алън се изправи. Той спря и почти се обърна, за да избяга. Мейра хвана ръката му.

— Защо всички роби вярвате в тези измислици за канибализма? — попита тя сърдито. Думата „канибализъм“ беше непозната на Алън. — Няма да те изям, момче, ще те направим свободен. Как се казваш?

— Алън — отвърна той с треперещ глас, но все пак позволи да го отведе нататък. — Каква е тази свобода, за която говори зирдата?

— Ще видиш — обеща тя. — Но зирдите не знаят. Те са само летящи животни. Ние ги учим да казват това изречение и да водят при нас робите.

— Защо просто не дойдете сами? — попита той с любопитство. — Лесно бихте могли да се прехвърлите през оградите.

— Опитвали сме се. Глупавите роби вдигат шум, когато видят непознат, и хусърите хванаха няколко от нас.

Двете слънца изгряха — най-напред синьото, няколко минути след това бялото. При развиделяването му се беше сторило, че Мейра е мургава, но в кристалната сутрин косата й блесна като злато. Очите й бяха топлокафявия като плодовете на торнота. Двамата спряха до извор, който бълбукаше между огромните скали. Мейра огледа стройната му фигура.

— Бих искала всички, които идват при нас, да са така здрави — каза тя.

След три седмици външно Алън не можеше да бъде отличен от другите диви хора. Свикна да ходи облечен с дрехи и носеше, макар още неловко, лъка и стрелите, с които беше въоръжен. Той и Мейра бродеха на няколко мили от пещерите, в които живееха дивите хора. Ловяха животни и Алън си облизваше пръстите — харесваше му вкусът на сготвено месо. Хусърите хранеха робите си само със зърнени смеси и остатъци от кухнята.

Излязоха на едно било и Мейра, която вървеше напред, спря. Недалеч от тях се движеше хусър. Вървеше пеша и носеше къс тежък лък и колчан стрели. Хусърът се оглеждаше встрани, явно ловуваше, но не ги видя.

Тръпка на ужас премина през тялото на Алън. В този миг той беше просто разбунтувал се член на стадото и го грозеше смърт заради бягството му от ливадите. Изведнъж чу зад себе си остро изсвистяване и хусърът залитна и падна, пронизан през гърдите от стрела. Мейра спокойно свали лъка и се усмихна на уплахата в очите му.

— Този няма да успее да намери Хаафин — каза тя. Дивите хора наричаха своята колония Хаафин.

— А… има ли хусъри в планината? — запъна се Алън.

— Малко. Главно ловци. Ако ги хванем, преди да стигнат долината, всичко е наред. Но някои са ни виждали и са успявали да се измъкнат. През последния век Хаафин е местен дванадесет пъти и винаги губим много хора, докато се промъкнем до новото място. Тези малки дяволи атакуват силно…

— Но какъв е смисълът на всичко това? — попита той с отчаяние. — В Хаафин има не повече от четири-петстотин души. Каква е ползата да се крием и да бягаме, когато хусърите ни открият, след като рано или късно те ще ни пометат!

Мейра седна на един камък.

— Ти схващаш нещата бързо — отбеляза тя. — Може би ще се изненадаш, когато разбереш, че тази колония е успяла да просъществува из планините повече от хиляда години. Но все пак ти улучи точно онзи проблем, който ни преследва от поколения. Малко е рано да ти се каже, но тъкмо ще е добре да започнеш да слушаш внимателно — каза тя. — Когато стане една година, откакто си тук, ще те приемем за член на колонията. Това става под формата на разговор с Беглеца, водача на нашите хора, а той винаги пита новодошлите каква е тяхната идея за решаването именно на този въпрос.

— Но какво ще трябва да слушам? — попита нетърпеливо Алън.

— Има две основни идеи за това, как да се разреши проблемът, и аз ще те заведа да ги чуеш от онези, които вярват в тях. Само помни: за да спасим себе си от смърт и стотиците хиляди други хора от робство, трябва да намерим начин да накараме хусърите да приемат хората като равни, а не като животни.

За Алън много неща от новия му живот в Хаафин не бяха твърде различни от преди. Трябваше да работи определено време в малките ниви, прилепени от двете страни на рекичката, която пресичаше долината. Трябваше да помага в лова на животни, трябваше да прави оръжия — същите, които използваха и хусърите. Понякога трябваше да се бори с юмруци, за да защити правата си.

Но това, което дивите хора наричаха свобода, даваше особен оттенък на всичко, което вършеха. Алън разбра какво значи тази дума — хората не бяха собственост на хусърите, а си бяха свои собствени господари.

Имаше и друга разлика. Формално нямаше семейства, защото между тези хора, които поколения наред са били като домашни животни, нямаше никакви социални традиции. Но насилието за оплождане в точно определени сезони тук липсваше и доста от по-възрастните двойки бяха постоянни.

Алън реши, че свободата е чувството за достойнство, което прави човека равен на всеки хусър.

Мина една година от онази нощ, когато Алън последва зирдата, и на този ден рано сутринта Мейра го заведе в самия край на долината. Тя го остави пред входа на малка пещера, от която излезе мъж. Алън беше чувал много за него, но го виждаше за пръв път. Косата и брадата на Беглеца бяха посивели, а лицето му — набраздено от годините.

— Ти си Алън, който дойде при нас от замъка Уилн? — попита той.

— Така е, ваше височество — отговори с уважение Алън.

— Не ме наричай височество. Това са думи на роб. Аз съм Роанд, Беглеца.

— Да, сър.

— Когато си тръгнеш от мене днес, вече ще бъдеш член на колонията Хаафин, единственото общество на свободни хора на този свят — каза Роанд. — Ще имаш правата на всеки член. Никой мъж няма да може да вземе жена от теб без нейното съгласие. Ако намериш празна пещера, никой не може да влезе в нея без твое позволение. Никой не може да ти вземе храната, която улавяш или отглеждаш. Това е свобода. Но трябва да кажеш как според теб могат да се освободят всички хора.

— Сър… — започна Алън.

— Преди да се изкажеш — прекъсна го Роанд, — аз ще ти помогна. Ела в пещерата.

Алън го последва вътре. На светлината на свещта Роанд му показа няколко диаграми, нарисувани върху стената с мек камък.

— Алън, това са карти — каза Роанд и обясни на младежа какво значи карта.

— Вече знаеш, че има два възможни начина да се освободят хората, но все още не разбираш напълно нито един от тях — каза Роанд. — Тези карти показват единия, който е измислен преди около сто и петдесет години, но все още не сме стигнали до съгласие дали да го опитаме. Тази карта показва как чрез изненадваща атака можем да превземем Фолклин, централния град на този хусърски район, въпреки че хусърите в него са близо десет хиляди. Така можем да освободим всичките около четиридесет хиляди поробени хора от града и ще имаме сили да завладеем околността, а после да атакуваме.

Алън кимна.

— На мен обаче повече ми харесва другия начин — каза той. — Трябва да има някаква причина да не пускат хора в Звездната кула.

— И ти като мен си мистик, млади Алън. Но преданието казва, че не е достатъчно човек да влезе в Звездната кула. Според него Звездната кула някога е била дом на всички хора. Тогава имало само дванадесет човешки същества, но те притежавали голямо и странно могъщество. Когато излезли от Звездната кула, хусърите успели да ги поробят поради численото си превъзходство. Трима от онези първи хора избягали в тукашните планини и станали първите диви хора. От тях идва самото предание, което е минавало към нас по наследниците им и другите избягали от робство. Преданието казва, че ако човек успее да влезе в Звездната кула, той може да спаси всички хора — само ако носи Коприната и знае Песента.

Роанд протегна ръка към една пукнатина.

— Това е Коприната — каза той, като изтегли оттам парче розов воал, на който имаше нещо изрисувано. Алън разпозна, че това са букви, същите, които използваха хусърите и за които се говореше, че са ги научили от хората. Роанд му го прочете бавно: „РАЙОН В-ХII. ЦИВИЛИЗАЦИЯ V. SOS“

— Какво значи? — попита Алън.

— Никой не знае — отвърна Роанд. — Това е голяма загадка. Може да е някакво магическо заклинание.

Той сложи Коприната обратно в пукнатината.

— А ето и единственото друго послание, останало от предците ни — каза Роанд и извади парче много крехка тънка жълтеникава материя. — Скъсано е и остатъкът се е загубил преди векове: „Трети октомври, 2… нашата е последна… три загубени експедиции… прекалено е далеч, за да се опитваме… как бихме могли да…“

— А каква е Песента? — попита Алън.

— Всеки човек я знае от дете — каза Роанд. — Това е най-известната от всички човешки песни.

— „Златна звездице, блести ми, блести…“ — издекламира веднага Алън.

— Да, точно така, но има още един куплет, който само дивите хора знаят. Трябва да го научиш. Ето, чуй го:

— Въобще няма смисъл — каза Алън. — Не повече от първия куплет, въпреки че Мейра ми показа какво е костенурка.

— Те не могат да имат смисъл, преди да влезеш в Звездната кула и не ги изпееш там, и то само ако носиш със себе си Коприната.

Алън се позамисли. Роанд тихо чакаше.

— Някои от хората искат един човек да проникне в Звездната кула и мислят, че това ще ни направи свободни — каза накрая Алън. — Другите мислят, че не е нищо повече от детска приказка и че трябва да победим хусърите с лъкове и стрели. Струва ми се, сър, че едно от двете трябва да се опита.

Лицето на Роанд помръкна.

— И така ти ще се присъединиш към едните или другите и ще прекараш остатъка от живота си в спорове — тъжно каза той. — И никога няма да направим каквото и да е, защото хората не могат да стигнат до съгласие.

— Не виждам защо трябва да е така, сър.

Роанд го погледна с внезапна надежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Не можете ли вие или някой друг просто да заповяда да се предприеме едното или другото?

— Тук наистина има правила, но никой човек не може да каже на друг какво да прави. Тук ние сме свободни.

— Сър, когато бях малък, играехме на една игра, наречена „двете стада“ — каза бавно Алън. — Разделяхме се по равно и целта на всяка страна беше да хване някого от другата и да го присъедини към себе си.

— Преди много години съм играл тази игра — каза Роанд. — Не виждам каква е идеята ти, момче.

— Ами, сър, за да спечели, едната страна трябва да хване всички хора от другата. Но с толкова много взимане и даване на играчи често падаше нощта и играта не беше свършила. Затова правехме така — печелеше тази група, към която в края на играта имаше повече деца. Защо да не направим и тук така?

В лицето на Роанд се прокрадна разбиране.

— Да преброим привържениците на всеки от двата начина и да приемем този, който има по-голяма подкрепа?

— Да, сър.

Роанд се усмихна с беззъбата си усмивка.

— Ти все пак донесе нова идея, момчето ми, но се страхувам, че ти и аз ще трябва да отстъпим. Хората от Хаафин, които искат да нападнем хусърите с оръжие, са малко повече от другите, които вярват в преданието.