Корабокрушенецът от „Цинтия“

22. ВАЛ ФЕРЕ. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Месец по-късно в предградието на Брест Вал Фере едно скромно домашно тържество бе събрало цялото семейство на осиновителите на Ерик във вилата на майка му и дядо му. Деликатната госпожа Дюриен бе пожелала да сподели своята дълбока, неизразима радост със скромните и добри хора, които бяха спасили сина й. Тя беше,настояла госпожа Катрина и Ванда заедно с мастер Херсебум, Ото, д-р Швериенбруна и Кайса, господин Бредейорд и господин Малариус да пристигнат на гости.

Сред суровата природа на Бретан, край мрачното Американско море, норвежките гости не се чувстваха така отдалечени от родината си, както ако ги бяха поканили в парижкото жилище на улица „Дьо Варен“. Правеха дълги разходки из горите, разказваха си всичко, което не знаеха едни за други, съпоставяха фактите, които им бяха известни за цялата тази все още неизяснена история. Така малко по малко започнаха да се свързват много неща. По време на техните дълги разговори и спорове истината постепенно изплува.

Най-напред кой беше този Тюдор Браун? Защо е имал той толкова голям интерес да попречи Патрик О’Доноган да ги наведе на сигурна следа, за да открият истинското семейство на Ерик? Само една дума на нещастния ирландец щеше да бъде достатъчна. Всъщност Тюдор Браун се наричаше Ноа Джоунс и Патрик О’Доноган го бе познавал под това име. А Ноа Джоунс бил съдружник на бащата на Ерик за експлоатацията на една петролна мина, която младият инженер бил открил в Пенсилвания. Самото установяване на този факт хвърляше достатъчно светлина върху събитията, останали толкова дълго време забулени в тайнственост. Подозрителното корабокрушение на „Цинтия“, падането на детето в морето, може би и смъртта на бащата на Ерик — всичко това, уви! — изглежда, е било резултат на един договор за съдружие, който г-н Дюриен открил в книжата на своя зет. Сега той изложи, съдържанието на този договор пред своите гости, обяснявайки отделни негови клаузи.

— Няколко месеца преди женитбата си — заговори той — моят зет открил близо до Харисбърг един петролен извор. Само че той не притежавал необходимия капитал, за да закупи мястото, и имало опасност да изгуби всяка възможност да извлече печалба от откритите от него залежи. Случаят го свързал с Ноа Джоунс, който се представил за търговец на едър рогат добитък в Далечния Запад, а всъщност бил — това станало ясно много по-късно — търговец на роби, докарвани от Южна Каролина. Този човек предложил да даде необходимата сума, за да купят мястото на находището, което нарекли „Вандалия“, и да почнат да го експлоатират. В замяна на дадения капитал той накарал Жорж да подпише един съвсем изнудвачески договор. Аз не знаех за този документ до момента на сватбата на дъщеря си, а по всичко изглеждаше, че и самият Жорж бе забравил за него. Изобщо той беше пълен невежа в това отношение. Необикновено надарен в най-различни области на науката — математик, химик, с изключителни способности в областта на механиката, — той нямаше никакво отношение към търговските сделки и на два пъти вече бил изгубил истинско състояние поради тази своя неосведоменост. Без съмнение и в съдружието си с Ноа Джоунс той се е държал по същия начин. Напълно е възможно въобще дори да не е погледнал съдържанието на договора за съдружие, който са му дали да подпише. Чуйте главните членове, параграфи и алинеи на този документ, съчинени с характерните англосаксонски извъртания:

„Член 3. Собствеността на нефтеното находище «Вандалия» е неделима между открилия го Жорж Дюриен и инвестиралия предприятието Ноа Джоунс.

Член 4. Ноа Джоунс ще ръководи административно предприятието и ще разполага с всички парични средства, внесени от него за експлоатация на находището. Той ще продава произведените продукти, ще прибира доходите, ще изплаща разходите, като се задължава да отчита всичко пред своя съдружник всяка година и да дели чистата печалба с гореспоменатия негов съдружник. Жорж Дюриен ще ръководи работата и техническата експлоатация.

Член 5. В случай че един от съдружниците собственици реши да продаде своята част, той трябва да даде предимство чрез официално предложение на своя съдружник, който ще има на разположение три пълни месеца, за да го приеме, и ще стане единствен собственик, като ще плати сумата от три процента от чистия годишен доход, изчислен при последния баланс.

Член 6. Единствено децата на всеки от двамата съдружници могат да наследят правата на своя родител. Ако покойният съдружник няма деца, или детето, или децата на покойния съдружник умрат, преди да са навършили двайсетгодишна възраст, цялата собственост минава в ръцете на останалия жив съдружник, като се изключат всички останали наследници на покойния.

Забележка: Настоящият член е продиктуван от различната народност на двамата съдружници и от процедурните усложнения, които могат да произтекат, ако не са предвидени.“

Такова е било съдържанието — продължи Дюриен — на договора, който моят бъдещ зет е подписал по време, когато въобще не е мислил още за женитба и когато никой, освен може би Ноа Джоунс, не е подозирал огромните печалби, които по-късно щяло да донесе разработването на находището „Вандалия“. По това време всичко било още в период на проучване и на подготовка. Явно американецът е разчитал, като преувеличава трудностите в началото, да накара своя съдружник да се отчая от предприятието и да се откаже от него срещу дребна сума изцяло в полза на Джоунс. Женитбата на Жорж с дъщеря ми, раждането на нашето скъпо момченце и очакваното убеждение каква огромна печалба ще донесе находището променили положението из един път. Вече не можело и дума да става Джоунс да си осигури срещу нищожно обезщетение предприятие с такова блестящо бъдеще; за да се осъществи Замисълът на Ноа Джоунс обаче, било достатъчно отначало Жорж, а след това и единственият му наследник да изчезнат от този свят. Така две години след женитбата му и шест месеца след раждането на моя внук Жорж бил открит мъртъв край една сонда, задушен според медицинското заключение от отровни газове. По това време аз вече не бях в Съединените американски щати, тъй като междувременно ме бяха назначили консул в ; наследствените въпроси на дъщеря ми бяха уредени от съдиЯизпълнител. Ноа Джоунс се показал благоразположен и подписал всички документи, осигуряващи наследството за детето на дъщеря ми. Условили се той да продължава да експлоатира съдружническото находище и да изплаща всеки шест месеца в Централната банка на Ню Йорк частта от чистата печалба на името на детето. Уви, не се наложило той да направи дори и първата вноска!… Моята дъщеря тръгнала с кораба „Цинтия“ да прекоси океана, за да дойде при мен. „Цинтия“ обаче потъна при съвсем подозрителни обстоятелства, така че застрахователната компания съумя да се освободи от всякаква отговорност и при корабокрушението единственият наследник на Жорж изчезна. Така Ноа Джоунс остана единствен собственик на нефтеното находище „Вандалия“, което оттогава насам му дава средно по сто и осемдесет хиляди долара годишен доход.

— Нима никога не се усъмнихте, че той е бил замесен в тези последвали едно подир друго нещастия? — попита Бредейорд.

— Разбира се, че подозирах, това беше съвсем естествено и подобно струпване на уж естествени нещастия, водещи все до една и съща цел, за жалост беше твърде прозрачно. Но как да обоснова своите съмнения и главното, как да ги докажа пред съда? Бях събрал за случая само твърде неясни сведения. От опит знаех колко малко може да се разчита на съда при уреждане на отношения между поданици на различни страни. Освен това аз трябваше да утешавам или най-малкото да се постарая да разсейвам дъщеря си, а един съдебен процес щеше само да съживи отново мъката й,пък и беше много вероятно хората да ме обвинят, че искам да уредя правата й от алчност. С една дума, реших да се примиря. Грешка ли направих? Трябва ли да съжалявам? Не вярвам, а и съм убеден, че нямаше да постигна нищо. Вижте само колко е трудно и днес дори, когато можем да обединим всички наши впечатления, всички факти, които са ни известни, да стигнем до определен извод!

— Но как да си обясним ролята на Патрик О’Доноган в цялата тази история? — намеси се доктор Швериенкруна.

— По този пункт, както и по много други, ние явно трябва да се примирим само с предположения; и все пак ми се струва, че едно от тях е твърде вероятно. А то е, че О’Доноган, юнга на борда на „Цинтия“, причислен към личната прислуга на капитана на кораба, е бил в постоянна връзка с пасажерите от първа класа, които винаги се хранят на масата на капитана. Следователно, той със сигурност е знаел името на дъщеря ми, знаел е, че тя е французойка, и много лесно е могъл да разбере коя е. Бил ли е той натоварен с някакво престъпно поръчение от Ноа Джоунс? Имал ли е пръст в толкова подозрителното корабокрушение на „Цинтия“, или само в падането на детето в морето — всичко това ние никога няма да узнаем със сигурност поради неговата смърт. Но каквото и да е, сигурно е, че той е знаел значението, което е имало „детето върху спасителния пояс“ за бившия съдружник на Жорж. Така той сигурно е решил да се възползува от това обстоятелство, след като знаем, че е бил голям пияница и мързеливец. Знаел ли е О’Доноган, че „детето върху спасителния пояс“ действително е било живо? Дали той сам не е помогнал да се спаси то, било, като го е извадил от вълните, за да го пусне по-късно във водите край Норое, било по някакъв друг начин? Това също е неизяснена още точка. При всички случаи обаче той сигурно е уверил Ноа Джоунс, че „детето върху спасителния пояс“ се е спасило при корабокрушението; сигурно се е похвалил, че знае в коя страна е било прибрано детето; няма съмнение също така, че той е дал да се разбере, че е взел мерки детето да узнае всичко това, в случай че се случи нещо с него, О’Доноган. Така Ноа Джоунс е бил задължен да му заплати мълчанието. Това е бил без съмнение източникът на редовните вноски, които ирландецът е намирал на свой влог при всяко свое пристигане в Ню Йорк!

— Всичко това ми се струва твърде правдоподобно — каза Бредейорд. — И долавям, че по-нататъшното развитие на нещата напълно потвърждава това предположение. Първите съобщения във вестника, поместени от доктор Швериенкруна, са обезпокоили Ноа Джоунс. Той е решил, че трябва на всяка цена да се освободи от Патрик О’Доноган, но е бил принуден да действува внимателно, именно защото ирландецът го е заплашил, че е взел предохранителни мерки. Така Джоунс се е задоволил с това да стресне О’Доноган, може би заплашвайки го със съобщенията във вестника, че криминалната полиция ще се намеси незабавно.

Това се потвърждава и от разказа, който ние чухме в Ню Йорк от собственика на кръчмата „Червената котва“ Боулс, и от бързината, с която О’Доноган се е постарал да изчезне. Явно той се е изплашил, че ще го екстрадират, за да избяга толкова надалеч — чак при самоедите, и то под чуждо име. Ноа Джоунс, който без съмнение му е дал този съвет, най-сетне се е почувствувал защитен от всякакви неприятни изненади. Обявите във вестниците за издирването на Патрик О’Доноган обаче отново са му вдъхнали ужас. Така той пристигнал в Стокхолм, само за да ни убеди, че Патрик О’Доноган е мъртъв и без съмнение също за да се увери със собствените си очи докъде сме стигнали ние с нашите проучвания. След това се появи във вестниците съобщението за „Вега“ и за заминаването на „Аляска“ за арктичните морета. Тогава Ноа Джоунс, или Тюдор Браун, разбрал, че го очаква непосредствена опасност — тъй като той не е имал никакво доверие в Патрик О’Доноган, не се е спрял дори пред престъпление, за да си осигури безнаказаност. За щастие нещата се развиха добре; но сега вече ние действително можем да си кажем, че лесно се отървахме!

— Пък и кой знае, може би именно преживените опасности ни помогнаха да постигнем целта си! — обади се докторът. — Без случилото се нещастие в Бас Фроад ние навярно щяхме да продължим пътя си през Суецкия канал и щяхме да пристигнем твърде късно в Беринговия проток, за да можем да заварим там „Вега“. Освен това е твърде съмнително, че щяхме да успеем да изтръгнем нещо от О’Доноган, ако го бяхме открили в присъствието на Тюдор Браун!… Всъщност цялото наше пътуване беше предопределено от трагичните събития в началото и само благодарение на околосветското плаване през арктични води, осъществено от „Аляска“, и известността на Ерик като негов капитан, ние успяхме да открием новото му семейство.

— Да — каза гордо госпожа Дюриен и прокара ръка по косите на сина си, — славата ни го върна!

И почти веднага добави:

— Както престъплението ми го беше отнело и както вашата доброта на всички тук ми го запази и направи от него прекрасен човек!…

— И както злодействата на Ноа Джоунс превърнаха нашия Ерик в един от най-богатите мъже в двете Америки! — възкликна Бредейорд.

Всички присъстващи го погледнаха с изненада.

— Точно така — продължи известният адвокат. — Нима Ерик не е наследник на баща си по отношение на собствеността на нефтеното находище „Вандалия“?… Не е ли бил той незаконно лишаван от своите доходи в продължение на двайсет и две години? И няма ли да бъде достатъчно да се установи неговата самоличност благодарение на нашите свидетелски показания — на мастер Херсебум и на госпожа Катрина, на господин Малариус и на всички нас? Ако Ноа Джоунс е оставил деца, тези деца ще носят съдебна отговорност за този огромен просрочен дълг, който навярно ще погълне цялата тяхна част от съдружническия капитал. А ако онзи престъпник не е имал деца, според условията от договора, който ни прочете господин Дюриен, Ерик е единствен наследник на цялата собственост. Така че при всички случаи той притежава понастоящем в Пенсилвания някъде около сто и петдесет или двеста хиляди долара годишен доход!

— Е, е!… — каза засмяно доктор Швериенкруна, — ето че малкият рибар от Норое се превърна в чудесна партия!… Носител на Голямата награда на Географското дружество, изпълнител на първото околосветско плаване в арктични води, обременен с един скромен доход от двеста хиляди долара, няма много подобни женихи в Стокхолм!… Ти какво ще кажеш, Кайса?

При тази задявка девойката се изчерви силно, докато чичо й явно не предполагаше колко жестокост се крие в думите му. Кайса явно сама си мислеше от известно време насам, че беше постъпила доста неразумно, отхвърляйки такъв изтъкнат поклонник, и че занапред ще трябва да му обърне по-сериозно внимание.

Колкото и да е странно обаче, Ерик не изпитваше повече никакво влечение към нея, издигнал се над нейните несправедливи язвителни забележки. Било защото дългото му отсъствие и размислите по време на осамотените му нощи му бяха отворили очите за студеното сърце на Кайса, било поради задоволството, че не е повече в нейните очи нещастното „намерено дете“ — всичко това бе достатъчно за него и той й оказваше само задължителната любезност като на девойка и племенница на доктор Швериенкруна.

Всичките му предпочитания бяха насочени към Ванда, която действително ставаше все по-очарователна, освобождавайки се под покрива на любезната и изискана майка на Ерик от своята лека скованост на израсла на село девойка. Нейната изключителна доброта, вроденото й изящество, прекрасната й душевна чистота привличаха симпатиите на всички хора, сближили се с нея. Бяха минали само осем дни, откакто девойката се намираше във Вал Фере, когато госпожа Дюриен заяви пред всички, че не би могла да си представи да се раздели с нея.

Ерик се нагърби да уреди този въпрос, като убеди мастер Херсебум и мама Катрина да оставят Ванда във Франция при изричното обещание всяка година да ходят двамата с нея в Норое. Впрочем Ерик имаше силно желание цялото семейство на осиновителите му да се пресели във Франция, като предложи дори да уреди пренасянето тук, на брега на Бретонския залив, на цялата дървена къща, в която беше прекарал детството си. Идеята му обаче се оказа неприемлива. Мастер Херсебум и мама Катрина бяха вече, доста възрастни, за да се съгласят изцяло да променят начина си на живот. Те не биха могли да бъдат напълно щастливи в една страна, на която не познаваха нито езика, нито нравите. Така Ерик трябваше да се съгласи те да си заминат, макар че никак не му беше приятно, затова пък се погрижи веднага да осигури на своите осиновители спокойна старост, каквато целият им честен трудов живот не бе могъл да им обезпечи.

Ерик имаше желание да запази поне Ото край себе си. Момъкът обаче също заяви, че предпочита своя фиорд пред всички заливи на земята и че не би предпочел никоя друга професия пред рибарската. Впрочем трябва да добавим, че светлорусите коси и сините очи на Регнилда — дъщерята на домакина на фабриката за рибено масло — допринасяха не малко за това нежелание на Ото да живее далеч от Норое. Така поне можеше да се предположи, когато момъкът заяви, че смята да се ожени за нея на Коледа.

Малариус разчиташе да възпита и изучи и техните деца, както беше учил Ерик и Ванда. След като прие оказаните му редом с младия капитан на „Аляска“ почести от страна на Географското дружество на Франция, той отново зае скромното си учителско място в училището на Норое. Понастоящем той преглежда коректурите на своя чудесен труд за флората на арктичните морета, с чието издаване се бе заело Дружеството на естествоизпитателите „Карл Линей“. Що се отнася до доктор Швериенкруна, той още продължаваше да работи над своето обширно изследване на старинните паметници, което по-късно щеше да обезсмърти името му.

Последният съдебен процес, с който се зае адвокатът Бредейорд, бе започнатото от него дело за възстановяване законното право на собственост на Ерик над цялото нефтено находище „Вандалия“ Той го спечели още в първата инстанция, както и пред Апелационния съд, и това никак не беше малък успех.

Ерик се възползува от него и от голямото богатство, което му бяха присъдили, за да купи „Аляска“, която превърна в своя яхта за развлечения. Използваше я всяка година, за да отива заедно с майка си и с Ванда да посети своите осиновители в Норое. Макар че действителната самоличност и поданството му вече бяха юридически възстановени и той се наричаше официално Емил Дюриен, той настоя да прибави към презимето си и името Херсебум и всичките му близки продължиха и занапред да го наричат Ерик.

Тайното желание на майка му да го види един ден оженен за Ванда, която тя обичаше като своя дъщеря, напълно съвпадаше с чувствата, които той изпитваше към девойката, така че общото им желание непременно щеше да се осъществи.

А през това време Кайса, очаквайки добра партия, дълбоко в душата си усещаше, че бе пропуснала една чудесна възможност.

Доктор Швериенкруна, Бредейорд и професор Хохстед продължаваха да играят вист.

Една вечер, когато докторът игра по-слабо от обикновено, Бредейорд побарабани с пръсти върху табакерата си и после си направи удоволствието да припомни една отдавна забравена тяхна уговорка:

— Кога все пак смятате да ми изпратите своето издание на Алдо Мануче на Плиний? — попита той с хитро пламъче в погледа. — Предполагам, вече не се съмнявате, че Ерик не е ирландец по произход?

За миг докторът се обърка от този неочакван удар, ала скоро се съвзе и каза убедено:

— Ами! След като един бивш председател на Френската република е бил потомък на ирландската кралска фамилия, няма никак да се изненадам, ако това важи и за семейство Дюриен!

— Сигурно — отвърна Бредейорд. — Звучи толкова вероятно, че не знам дали не трябва веднага да ви изпратя своя Квинтилиан!

——

Става дума за Макмахон, президент на Франция от 1873–1879 год. — Б. пр.