Корабокрушенецът от „Цинтия“

7. МНЕНИЕТО НА ВАНДА

Отначало Ерик, изцяло пламнал от жертвоготовността си, се хвърли презглава в рибарския живот, стараейки се чистосърдечно да забрави, че е познавал и друг живот. Винаги ставаше пръв и пръв потягаше лодката на приемния си баща, приготвяше всичко, та мастер Херсебум само да поеме кормилото и да потегли. Когато нямаше вятър, Ерик вземаше тежките гребла, гребеше с увлечение, сякаш търсеше най-тежкия, най-уморителния труд. Нищо не го отвращаваше, нито продължителните престои в бъчвата с двойно дъно, където рибарят на моруна чака рибата да захапе въдицата му, нито различните подготовки, през които трябва да мине неговата плячка: първом отрязват езика й, който е голям деликатес, после главата, следват костите, преди да я хвърлят в резервоара, където минава през първото осоляване. Каквато и работа да подхванеше, Ерик я вършеше не само съзнателно, но и въодушевено. Той учудваше спокойния Ото с прилежанието си в най-дребните подробности на занаята.

— Колко ли трябва да ти е било мъчно в града! — му казваше наивно доброто момче. — Ти, изглежда, че идваш на себе си едва когато излезеш от фиорда и навлезеш в открито море.

Почти винаги когато разговорът поемаше в тази насока, Ерик се умълчаваше. В други случаи, напротив, той дори сам, подхващаше темата, опитваше се да доказва на Ото, или по-право на самия себе си, че няма по-хубав живот от техния.

— Точно така го разбирам и аз! — твърдеше другият със своята кротка усмивка.

А горкият Ерик се извръщаше да прикрие една въздишка.

Истината е, че страдаше жестоко, дето се бе отрекъл от своето учение, да вижда, че е обречен на чисто ръчен труд и когато такива мисли го връхлитаха, той се опълчваше да ги отхвърли и се бореше, така да се каже, вкопчан здраво в тях. Ала въпреки всичко той се чувствуваше обзет от огорчение и съжаления. За нищо не света не би желал да допусне да отгатнат това отчаяние. Криеше го дълбоко в себе си и още по-силно страдаше. Една злополука, станала в началото на пролетта, още повече усили тревогите му.

През този ден имаше много работа в хангара, да се натрупат осолените моруни. Мастер Херсебум беше отишъл сам на риболов, след като възложи работата на Ерик и Ото. Беше едно сиво и тежко време, никак неотговарящо на сезона. Двамата младежи, макар да вършеха работата си дейно, не можеха да не почувствуват колко тежко им вървеше. Сякаш всичко около тях им тежеше повече от всякога, та дори и самият въздух в атмосферата.

— Странно нещо — отбеляза Ерик, — ушите ми бучат, като че ли се намирам в балон на височина четири-пет хиляди метра!

И почти веднага започна да му тече кръв от носа. Ото изпитваше същите симптоми, макар че не умееше да ги определи така точно.

— Предполагам, че барометърът трябва да е много паднал — каза Ерик. — Ако имах време да изтичам при господин Малариус, щях да го видя.

— Имаш достатъчно време — отвърна Ото. — Виж, че нашата работа е почти привършена и дори да се забавиш, аз лесно ще я довърша сам.

— Тогава тръгвам — отговори Ерик. — Не знам защо състоянието в атмосферата ме тревожи! Бих предпочел да зная, че татко се е върнал!

Понеже бе тръгнал към училището, срещна по пътя Малариус.

— Ето те и теб, Ерик! — каза му учителят. — Доволен съм да те видя и да съм сигурен, че не си в морето! Тъкмо бях тръгнал да разбера. От половин час барометърът падна много бързо! Никога не съм виждал подобно нещо. Сега е на 718 милиметра. Ще настъпи сигурно промяна във времето.

Малариус не бе още довършил, когато далечен тътен, последван от някакво плачевно пукане, раздра въздуха. Небето, което на запад почти моментално се бе покрило с мастиленочерно петно, притъмня удивително бързо отвсякъде. После внезапно след кратък миг на пълна тишина вихрушка помете от земята листа от дърветата, сламки, пясък, камъчета. Ураганът настъпваше с нечувана ярост. Комини, капаци на прозорци, а на места и покриви бяха отнесени като перушинки. Рухваха къщи. Вятърът отнесе и разруши всички бараки без изключение. Във фиорда, обикновено спокоен като кладенец и при най-тежки бури в открито море, се вдигаха огромни вълни, връхлитаха върху брега и се разбиваха с оглушителен трясък.

Циклонът бесня цял час, после възпрян от високите планини на Норвегия се отклони на юг и се насочи да помете континентална Европа. В летописите на метеорулогията той бе отбелязан като един от най-необикновените и най-разрушителните, които някога бяха преминавали Атлантика. Днес тези големи смущения в атмосферата са най-често предизвестявани и изпреварвани от телеграфа. Повечето пристанища в Европа, известени с телеграма, имаха за щастие време да предупредят за бурята корабите, които се готвеха да тръгнат или бяха несигурно пуснали котва. Пораженията до известна степен бяха ограничени. Ала из по-недостъпните брегове, из селата на риболовците и в открито море броят на корабокрушенията не се поддаваше на никакво изчисление. Само бюрото „Веритас“ във Франция и „Лойд“ регистрираха не по-малко от седемстотин и тридесет.

В този злощастен ден първата мисъл на цялото семейство Херсебум, както на хиляди други рибарски семейства, естествено беше устремена към онези, които бяха в морето. Мастер Херсебум най-често отиваше на западния бряг на един доста голям остров, разположен приблизително на две мили извън входа във фиорда — точно там, където той беше прибрал Ерик като бебе. Можеше да се надяват според времето на бурята, че той е успял да се приюти, дори ако лодката му е попаднала на ниския песъчлив бряг. Ала тревогата не остави Ерик и Ото да дочакат вечерта, за да проверят дали предположението им е вярно.

Едва фиордът се укроти, както обикновено след отминаването на урагана, и те убедиха един свой съсед да им заеме лодката си, за да го потърсят. Малариус настоя да придружи момчетата в тази експедиция. И така тръгнаха тримата, изпратени от тревожния поглед на стрина Катрина и дъщеря й.

Над фиорда вятърът беше почти стихнал, ала духаше от запад и за да стигнат до тесния изход, трябваше да гребат с весла. Това трая повече от час.

Достигнали там, те се изправиха пред неочаквано препятствие. Бурята все още вилнееше в океана и вълните, разбиващи се в островчето, заприщващо входа във фиорда на Норое, образуваха две течения, които се съединяваха зад това островче, и се втурваха в протока буйно като във фуния. При това положение не можеше и дума да става да преминат. Един параход едва би преминал с голяма мъка, камо ли лека лодка с весла, карана при насрещен вятър.

Трябваше да се върнат в Норое и да чакат.

Обичайният за завръщане час настана, без мастер Херсебум да се върне. Ала не се върнаха и другите рибари, които бяха излезли този ден. Можеше да се надяват, че по-скоро някакво общо препятствие ги задържа извън фиорда, отколкото да допуснат нещастие. От това вечерта не бе по-малко тъжна във всички домашни огнища, където липсваше по някой. Тревогата все повече нарастваше, докато нощта изтичаше без отсъствуващите да се бяха върнали. У Херсебум никой не си легна. Прекараха тези дълги часове на очакване, насядали в кръг край огъня мълчаливи и съкрушени.

През март в тези високи ширини денят идва все още късно. Поне дойде ясен и слънчев. Бризът духаше от сушата към открито море; можеха да се надяват да преминат протока. Цяла флотилия лодки, образувана от почти всички, които се намираха на разположение в Норое, се подготвяше да потегли да ги търси, когато забелязаха множество лодки, появили се в протока, които достигнаха скоро селото.

Това бяха лодките, които бяха заминали предишния ден преди циклона — всички, без лодката на мастер Херсебум.

Никой не можеше да каже нищо за него. Че не беше се завърнал с другите, това всяваше още по-голяма тревога, защото всички риболовци бяха преживели големи опасности. Едни бяха изненадани от циклона и запратени към брега, където лодките им бяха заседнали на плиткото. Други бяха успели навреме да се приютят в някое заливче, защитено от урагана. Най-малък брой в критическия миг се бяха оказали на суша. .

Решиха, щом флотилията е готова да тръгне, да иде да търси човека, който липсваше. И отново Малариус пожела да участвува в експедицията заедно с Ерик и Ото. Голямото жълто животно, което явно проявяваше белези на вълнение, получи разрешение също да се присъедини към тях. Това беше Клас, гренландското куче, което мастер Херсебум бе довел след едно пътуване до нос Фаруел.

След протока всички лодки се пръснаха, едни надясно, други наляво, да изследват бреговете на многобройните острови, разпилени в околностите на фиорда Норое, както по цялото норвежко крайбрежие.

Когато по обед се събраха на южния край на протока според паролата, не беше открита никаква следа от мастер Херсебум. Понеже търсенето явно беше добре извършено, всички бяха на мнение, че за жалост не им остава нищо друго, освен да се завърнат.

Ала Ерик не пожела да се признае за победен, нито така леко да се откаже от всяка надежда. Той заяви, че след като е бил из островите на юг, сега би искал да изследва северните. Малариус и Ото подкрепиха искането му. Като чуха това, постъпиха според желанието им. Дадоха им една дълга и тясна лодка, удобна за маневриране, за да опитат едно последно обхождане; после се сбогуваха с тях.

Тази упоритост трябваше да бъде възнаградена. След около два часа, когато лодката минаваше покрай едно островче близо до сушата, Клас изведнъж се разлая яростно. После, преди да го задържат, той скочи във водата и заплува към рифовете.

Ерих и Ото наблегнаха на веслата в същата посока. Скоро видяха кучето да излиза на островчето и да скача с ръмжене около нещо, което им се стори проснат върху скала човек.

На свой ред и те стигнаха брега. Действително беше човек, който лежеше там, и този човек беше Херсебум! Цял окървавен, блед, неподвижен и студен, бездиханен — може би мъртъв! Клас ближеше ръцете му със скимтене.

Първото, което Ерик стори, бе да коленичи бързо до това вкочанено тяло и да прилепи ухо към сърцето.

— Жив е! Чувам туптене! — провикна се той.

Малариус, който бе хванал едната ръка на мастер Херсебум и търсеше пулса, тъжно поклати глава със съмнение; ала той все пак поиска да опита всички препоръчани за подобни случаи средства. Разви широкия вълнен пояс, който носеше около кръста си, разкъса го на три парчета, даде по едно на всеки от тримата си млади приятели и се зае да разтрива силно заедно.с тях гърдите, краката и ръцете на рибаря.

Скоро стана ясно, че това просто лекуване оказа въздействие и съживи кръвообращението. Пулсирането на сърцето се усили, гърдите се повдигнаха, от устните се изтръгна слабо дихание. Най-после мастер Херсебум се съвзе и леко изпъшка. Малариус и двамата младежи го вдигнаха и побързаха да го отнесат. Когато го положиха на дъното на лодката върху постелка от корабни платна, той отвори очи.

— Вода! — продума той със слаб глас.

Ерик допря до устните му бутилка с брандвайн. Той пое една глътка и сякаш осъзна какво ставаше с него, доколкото можеше да се разбере по неговия сърдечен и благодарен поглед.

Ала тъй като изтощението почти веднага го обори, той потъна в дълбок сън, който наподобаваше пълна летаргия.

Като разсъдиха разумно, че е най-добре да се върнат час по-скоро, неговите спасители хванаха веслата и енергично потеглиха към пролива. Скоро стигнаха до него и подпомогнати от бриза, за кратко време се завърнаха в Норое.

Мастер Херсебум, пренесен на леглото си, обвит с компреси от кантарион, подкрепен с бульон и чаша бира, възвърна окончателно съзнанието си. Нямаше нищо сериозно, освен едно счупване на предмишницата, контузии и натъртвания по цялото тяло. Обаче Малариус настоя все пак той да остане в покой и да не се насилва да говори. Мъжът кротко заспа.

Едва на другия ден му позволиха да отвори уста и с няколко думи да обясни какво му се бе случило.

Изненадан от циклона в момента, когато вдигал платното си да се завърне в Норое, Херсебум бил хвърлен към рифовете на островчето, където лодката му се разбила на хиляди трески, веднага отнесени от бурята. Сам той се хвърлил, в морето един миг преди катастрофата, за да избегне този страхотен удар. Насмалко да се разбие върху скалите, но с големи усилия успял да се измъкне от тласъка на вълните. Изтощен от умора, със счупена ръка, цялото тяло в синини, той останал обезсилен и нямал вече съзнание за това, как е прекарал тези двадесет часа в очакване, изпадайки сигурно от пристъп на треска в безсъзнание.

Сега той беше извън опасност, но бе започнал да се вайка за загубата на лодката си и за ръката си, стегната неподвижно между две дъсчици. Какво щеше да прави, дори да допуснеше, че още би могъл да си служи с тази ръка след осем-десет седмици почивка? Лодката бе единственият капитал на семейството и този капитал току-що бе изчезнал под напора на вятъра. Да работи за сметка на други, бе тежко за възрастта му. Пък и би ли намерил работа? Това беше доста съмнително, защото никой в Норое не наемаше помощници и дори самата фабрика наскоро бе принудена да намали персонала си.

Такива бяха тъжните размисли на мастер Херсебум, докато лежеше на болничното си легло и най-вече когато, привдигнал се, беше в състояние да седне в голямото си кресло с ръка в превръзка.

Изчаквайки напълно да оздравее, семейството живееше с последните си средства и от продажбата на солената моруна, още на склад у тях. Ала бъдещето беше мрачно и никой не виждаше как би могло да се проясни. Тази надвиснала беда скоро даде нова насока в мислите на Ерик. Щастието, че е спасил живота на мастер Херсебум, беше заело ума му за два-три дни — това беше чест за неговата гореща привързаност. Как да не бъдеше горд, когато видеше погледа на стрина Катрина или пък на Ванда, вперен в него със сълзи на признателност, сякаш му казваше:

— Скъпи Ерик, татко те спаси от вълните, но ти на свой ред го изтръгна от смъртта!

Това наистина беше високата награда, която би могъл да пожелае за самоотричането, което бе доказал, като се обрече на рибарски живот. Каква по-утешителна и по-сладка мисъл от тази, да си каже, че в известна степен бе върнал на своето приемно семейство всички негови благодеяния.

Ала семейството, което така великодушно бе споделяло с него плодовете на своя труд, беше изправено сега пред деня, в който нямаше да има вече хляб. Трябваше ли да остане негово бреме? Не беше ли по-скоро длъжен всичко да опита, за да му помогне?

Ерик имаше ясно съзнание за това си задължение. Колебаеше се само върху начина — било като мислеше да отиде в Берген да се наеме като моряк, било като търсеше някакво друго средство да стане незабавно полезен. Един ден той сподели колебанията си с Малариус, който изслуша разсъжденията му, одобри ги, но се противопостави на проекта да стане моряк.

— Разбирам те, макар и да съжалявам за това — каза му той, — че ти си се примирил да останеш тук да споделяш живота на твоите приемни родители. Не мога да приема да се осъдиш далече от тях на една професия без бъдеще, когато доктор Швериенкруна се наема да ти открие една свободна професия! Размисли, скъпо ми дете, преди да вземеш подобно решение!

Това, което Малариус не казваше, бе, че вече беше писал в Стокхолм, да уведоми доктора за положението, в което циклонът от 3 март бе поставил семейството на Ерик. Той не се изненада, когато три дни по-късно получи писмо и незабавно отиде да го покаже на Херсебумови. То беше със следното съдържание:

Можете да си представите с каква радост бе посрещнато това писмо. Докторът показваше, като пращаше подаръка си на Ерик, че той добре е опознал характера на стария рибар. Предложена право нему, малко за вярване е, че мастер Херсебум щеше да приеме лодката. Ала няма начин да откаже на приемното си дете, и то с това име „Цинтия“, което напомняше как Ерик е влязъл в семейството!…

Опакото на медала — мисълта, която помрачаваше вече всички чела, беше вероятността да го видят сега отново на път. Никой не смееше да говори за това, но всички го мислеха. Също и Ерик, навел глава, затруднен между съвсем естественото желание да задоволи доктора, като осъществи спотаената в сърцето си мечта и не по-малко естественото си желание да не обиди приемните си родители.

Ванда пое тежката задача да счупи леда.

— Ерик — сериозно продума тя с приятния си глас, — ти не можеш да откажеш на доктора след подобно писмо! Не можеш, защото това едновременно би било да се покажеш неблагодарен към него и да сгрешиш спрямо себе си! Твоето място е сред учените, а не сред рибарите! Отдавна мисля така! Понеже никой не смее да ти го каже, казвам ти го аз!…

— Ванда е права! — възкликна Малариус усмихнат.

— Ванда е права! — повтори стрина Катрина, изтривайки една сълза.

И така за втори път бе решено Ерик да замине.