Корабът на страха

Пролог

Онези, които преброждаха морските пътища, водещи от крайбрежието на Корнуол през Ламанша, нагоре към острите скални зъбери на Фарнбъро Хед, където вълните се разбиваха с чудовищен грохот, често си повтаряха молитвата: «От ужасите на морето и неговите ненаситни чудовища, Domine libera nos — Боже, избави ни». Ала никое морско чудовище не всяваше такъв ужас, както гледката на вирнатия нос, високата като замък кърма, бойните платформи и другите военни съоръжения на бързоходния, със здрави платна тримачтов кораб «Ярост». Страховитите нощни бури, ветровете с чудовищна сила, грамадните вълни бледнееха пред бързия, див и безжалостен «Ярост», под командването на Адам Блексток, някогашен жител на кралския град Кентърбъри.

Името «Ярост» подхождаше на кораба, който изникваше изневиделица, после изчезваше за миг, сякаш го скриваше зла, защитна мъгла, за да се появи отново в Хъмбър — устието на Темза, да закръстосва в търсене на плячка край Певънзи[1] или някое от Петте пристанища[2]. Вярваха, че екипажът му се състои от истински демони от ада, а зловещия кораб считаха за прокълнат. Наскоро «Ярост» беше завзел кораб, натоварен с вино от Бордо. След като заграбили скъпо струващия товар и ценностите, потопили кораба, но преди това обесили капитана и издавили оцелелите от пленения екипаж. «Ярост» нападаше не само военните галери на могъщата Венеция, но и корабите с издути платна на германските търговци от всесилната Ханза[3], която имаше свое пристанище и кей в Стийлярд в Лондон.

Година по-рано, около Деня на жътвата[4], Блексток беше удържал най-важната си победа — над въоръжения търговски кораб на Ханзата «Девойката от Любек», превозващ кожи. А резбованото с китова кост ковчеже беше най-ценния предмет от товара на ханзейския кораб. В ковчежето лежеше изпратената до сър Уолтър Касълдийн, рицар на Кентърбъри, Манастирска карта с местоположението на легендарно съкровище, скрито някъде из пътеките на Съфолк, близо до река Денам. Съдържанието на картата беше шифровано. Блексток готвеше «Ярост» да поеме нагоре по река Оруел, покрай полуостров Колвас, да го скрие на закътано сред дървета място, близо до разрушеното отшелническо убежище и изоставения параклис към него, наречен «Свети Симон от Скалите». Там Блексток възнамеряваше да слезе на брега и да се срещне със своя полубрат, Хюбърт Фицърс, образован мъж, изучил се в манастирското училище «Сейнт Огъстин» в Кентърбъри. Хюбърт беше стигнал и до Кеймбридж, а после се присъедини към ордена на бенедиктинците. Ала всичко това вече беше минало, сенки от някогашни илюзии. В този ден, Деня на свети Едуард Изповедника, «Ярост» се носеше покрай крайбрежието на Есекс към Оруел, където Блексток имаше среща със своя полубрат. И за двама им срещата можеше да се окаже съдбоносна.

В мразовитата октомврийска утрин, с облаци, надвиснали ниско като стоманеносив покров, Адам Блексток стоеше прав и се взираше в мъглата, пълзяща над морската повърхност. Носеше кожени панталони, втъкнати в обточени с кожа ботуши. Над ризата и елека имаше дебел вълнен плащ, чиято качулка предпазваше главата и лицето му от пронизващия, солен, леден вятър. Блексток сякаш не забелязваше свирепото време, борещия се с подмятащите го вълни кораб, бурното сиво море, крясъците на чайките и мрачната мъгла, която сякаш покриваше всичко. По негова заповед фенерите до един горяха, чувстваше се почти в безопасност. Малко морски съдове биха излезли в морето при такова време. «Ярост» беше и добре въоръжен. Докато мислите му блуждаеха из отминалите събития и тези, които може би предстояха, Блексток се чудеше и какъв ли ще е краят на историята. Ако Манастирската карта беше истинска, а Блексток вярваше, че е такава, тогава той и Хюбърт щяха да се сдобият с богатство и власт, може би дори щяха да си купят помилване от краля — какъв обрат само!

Блексток се вкопчи във въжетата и остави морското вълнение да люлее тялото му, докато корабът му се издигаше и спускаше по вълните. Беше привикнал към вълните и не изпита страх. Някои твърдяха, че имал лице на палач — мрачно и навъсено, покрито с брада, с каменен поглед и остър нос над безкръвни устни. Други пък говореха, че лицето му приличало на лице на монах, на аскет, човек, посветил се на любовта си към Бога и ближните. Истината беше, че Блексток го беше грижа единствено за неговия полубрат и за никой друг.

Изправен край въжетата, Блексток се размисли като някой монах пред църковен олтар, припомняйки си началото на своята история. Баща му се беше женил два пъти. Майката на Хюбърт, от рода Фицърс, починала при раждане, затова бащата на Блексток се оженил за селско момиче от едно от отдалечените стопанства. Хюбърт беше по-голям от Адам с шест години, но въпреки това детството им премина — както често казваше баща им — сякаш бяха същински близнаци, зърна от една шушулка. Още като невръстно дете Хюбърт се показа ученолюбив и възприемчив, затова го изпратиха в абатството «Сейнт Огъстин», за да получи образование при бенедиктинците. Прибереше ли се у дома, двамата с Адам се наслаждаваха на безгрижното си детство. Бяха щастливи дни, в които ловяха риба или караха лодка по река Стур, помагаха на баща си във фермата, ходеха на поклонение до гроба на свети Томас Бекет в Кентърбъри и посещаваха оживените градски панаири и пазарища. През 1272 година техният рай се превърна в кошмар. В същата година в Уестминстър, трескав, сред неразбираеми бълнувания, се помина старият крал Хенри III. Най-големият му син и престолонаследник, Едуард, беше на кръстоносен поход в Светите земи. В отсъствието на силна ръка в много градове и графства законът се оказа потъпкан от вилнеещи банди крадци и разбойници, които нападаха отдалечените господарски къщи и ги плячкосваха. Едно от плячкосаните имения беше и това на Блексток, близо до Мезон Дийо[5].

В онази фатална нощ бащата на Блексток тичешком беше изкачил стълбите и почти бе хвърлил Адам през прозореца на горния етаж в пълната със сено каруца под него. Крещеше му да бяга и да се скрие в близката гора. Какъв кошмар само! Скрит в някакъв храст, Блексток беше видял как съсичат баща му, как изнасилват майка му и нейната прислужница, как след това им прерязват гърлата и разпарят утробите им. Нямаше следа само от бащиния им роднина Джон Брокър. По онова време Адам си мислеше, че Брокър също е убит, а тялото му е погълнато от пожара. На следващата сутрин хората на шерифа, дошли да огледат опустошенията, откриха Адам. По време на нападението Хюбърт заедно с другите момчета бе спал в общата спалня на учениците в «Сейнт Огъстин» в Кентърбъри. Заведоха братята в кметството, където някакъв сивобрад мъж с опечален вид им разказа до какви размери е стигнала трагедията. Седяха в мръсната стая и постепенно осъзнаваха какъв рязък обрат беше настъпил в живота им. Сивобрадият стърчеше зад масата и тъжно се взираше в тях, докато им описваше как домът им е бил разрушен, майка им и баща им убити, а телата на другите жертви са изгорени до неузнаваемост. Обясни им, че родителите им ще бъдат погребани в гробището на църквата «Сейнт Милдред», под старото тисово дърво, където се срещнали за първи път по време на църковно тържество. Опитваше се да смекчи удара, но Адам седеше до Хюбърт, държеше го за ръка и само се взираше в прозореца над главата на стария мъж. Наблюдаваше прашинките, танцуващи на слънчевата светлина, която проникваше през дебелото стъкло. После всичко беше като насън. Търговецът заведе и двамата на приземния етаж и ги представи на други мъже, които им обясниха, че баща им е бил не само много добър земеделец и йомен[6], но и член на могъщата гилдия на кожарите в града, което задължаваше тези мъже да се погрижат за двете деца — Хюбърт и по-малкия му брат. Изглежда Хюбърт беше разбрал случващото се и по-късно го разясни на Адам, като несигурно добави някоя и друга дума относно бъдещето, което ги чакаше.

На сутринта присъстваха на заупокойната служба в «Сейнт Милдред» и гледаха как отнасят телата на родителите им към гробището, за да ги заровят в специално купените от кметството два ковчега. Над затрупаните с прясно изкопана пръст две могили забиха дървени кръстове. Мъжете от гилдията тържествено обещаха, че точно след година и един ден ще ги заменят с мраморни кръстове, изработени от най-добрите каменоделци. Адам изобщо не го беше грижа. Спомняше си само писъците на майка си, лумналите над покрива на къщата пламъци и баща си, в предсмъртни гърчове на каменната настилка, притиснал с ръце корема си. Опита се да го разкаже на Хюбърт, но брат му изглежда не го разбра, гледаше втренчено, клатеше глава и притискаше с пръсти устата на Адам, за да го накара да замълчи.

След случилото се те приличаха на два кораба със свити платна, притихнали след свирепа буря. Хюбърт продължи обучението си по теология, философия, граматика и синтаксис и показа, че е даровит млад мъж, за когото един магистър рече, че има «дар за езици», не само класическите, латински и гръцки, ами и нормански френски и немски. В същото време Адам изучаваше търговията с кожи. В обучението му пролича, че е схватлив, но той скоро си спечели славата на човек, затворен в себе си, който се държи настрана от всички. Отпускаше се само в присъствието на брат си, по време на редките му завръщания от Кеймбридж в града. Най-накрая Хюбърт постъпи в ордена на бенедиктинците, а Адам стана самостоятелен търговец, почтен гражданин, наследил останалите от баща му пари и имоти. Нито веднъж не се върна в семейното имение, а чрез гилдията изпращаше пари на съхранение при златарите в града.

Чувството на отчуждение от останалите непрекъснато изпълваше Адам. Дори тук, на кораба, той имаше чувството, че огромна морска бездна зее между него и останалите Божии създания. От време на време посещаваше гробовете на родителите си, но кракът му не стъпи вътре в църквата «Сейнт Милдред». Църковните служби и литургиите му се струваха отегчителни и при всяка възможност си намираше оправдание, за да не присъства на празненствата на гилдията: годишните им церемонии, шествията, угощенията, даряването на свещи за обети, което Адам тайно наричаше «пустословното им представление» из различни църкви на Кентърбъри или в голямата катедрала. Случваше се да посети великолепната гробница на Бекет, но дори и тогава най-вече го занимаваше стойността й. Алчно се втренчваше в едрите скъпоценни камъни, които хвърляха отблясъци по златния обков, и се чудеше колко лесно е да се откраднат. Друг път у Адам се надигаше клокочеща ярост, която той не можеше да обясни, докато се стигна до онази вечер — тъкмо след Архангеловден — когато играеше на зарове в една кръчма на Пазара за платове. Избухна кавга и един от противниците му нарече Адам «син на никаквица». Адам не разбра какво и как се случи след това, спомняше си една олигавена уста на небръснато лице. Мъжът се надвеси, повтаряше онези проклети ругатни, онези противни думи за родителите му и изведнъж ножът на Адам се оказа забит в гърлото на мъжа, а Адам бягаше, за да спаси живота си.

Най-накрая намери убежище в Лондон, но работата му не потръгна, защото не членуваше в никоя гилдия и не можеше да подхване каквото и да било доходно занятие, затова слезе в Куийнсхайт[7] и си осигури пътуване до чужбина на кораб, който превозваше вълна за Дордрехт. Там, в чуждите пристанищни странноприемници и мърлявите кръчми, откри истинското си призвание. Той принадлежеше на морето, беше роден моряк. Обичаше морето и опозна неговата жестокост, морските пътища, яростта на ветровете, научи как се управлява кораб и как се командва екипаж. Отначало упражняваше наученото със сбирщина речни пирати, които вилнееха из устието на Шелда[8], но лукавостта му, свирепият му нрав и смелостта му скоро привлякоха вниманието на останалите. Започна да работи за едрите търговци от Ено[9]. Плаваше с пълномощно за каперство, за да пресреща, граби и потопява вражески кораби.

Преди няколко години Блексток купи «Ярост», подбра си екипаж и обяви война на всичко живо. Нямаше страх ни от Бога, ни от хората. По същото време от Англия дойде новината, че Хюбърт внезапно напуснал братята бенедиктинци в Уестминстър и иска, без да губи и миг, да се срещне със своя полубрат. В една августовска вечер Блексток поведе «Ярост» нагоре по река Оруел и се срещна с брат си в изоставено убежище на отшелници. Прегърнаха се сърдечно и се разцелуваха. Хюбърт сподели, че не му се занимава много с Бог и със сигурност още по-малко с ордена на бенедиктинците. Обясни му, че вярата в монашеското му призвание била погубена от посещението на Брокър, бащиния им родственик. Брокър се спасил от клането с бягство и обхванат от срам и страх, се крил, докато угризенията на съвестта и желанието за мъст не го измъкнали обратно към онова, което той наричал белите дни в техните съдби. Измъчван от вина, Брокър отчаяно искал да отмъсти за извършените злини. Така и не се разбрало кой стоял в дъното на нападението срещу имението Блексток и последвалото кърваво клане, но Брокър имал подозрения. Направил списък с възможните заподозрени и го показал на Хюбърт. Тогава монахът разбрал, че е водил живот на наивник в свят, в който властва жестоката алчност. Двамата с Адам решиха, че в нощта, в която бяха загинали родителите им, бяха загинали и техните души. Бог им беше отнел всичко, затова и нищо не дължаха на Бог. Хюбърт разказа, че сега кметове, шерифи и помощник-шерифи го наемали като venator hominum — ловец на хора, който срещу възнаграждение преследва престъпници и ги залавя, за да бъдат изправени на съд. Преследвал членове на сборището, погубило родителите им, макар смъртта да направила повечето от тях недосегаеми за него. Довери на Адам, че някои били мъже от Кентърбъри, което само разпали омразата и презрението на братята към града.

За миналото Хюбърт и Адам поговориха накрая и накратко, но направиха планове за бъдещето. Разбраха се да се срещат по-често. И двамата мъже си даваха сметка, че случилото се преди толкова много години в покрайнините на Кентърбъри беше белязало съдбите им и че друго освен отмъщението не ще уталожи гнева им. Пометени от житейския водовъртеж, не можеха да сторят друго, освен да се оставят на течението. През следващите няколко месеца се сближиха още повече. Хюбърт често споделяше наученото с брат си, който на свой ред му прехвърляше плячката, за да може Хюбърт да я продаде на онези съмнителни места в Лондон, Бишъпс Лин, Бристол или Дувър, където стоките минаваха от ръка на ръка и се продаваха, без да се задават въпроси…

Блексток неустрашимо висеше на въжетата, напрегнал всички сили да удържи на люлеенето на кораба. Погледна през рамо към Стоункроп, своя помощник и прислужник — суров мъж, застанал изгърбен, с глава и лице, почти изцяло скрити от голямата качулка на плаща.

— Сигурен ли си, господарю?

Блексток се извърна. Стоункроп се приближи, дръпна назад качулката си и откри жестокото си, изпито лице и ниско подстриганата си черна коса. Блексток се беше натъкнал на него за първи път в Дордрехт, където го спаси в една кръчмарска свада. Стоункроп беше доказал, че му е верен телом и духом, в мир и в бой. Очите му бяха черни като нощ, безизразни и безжизнени. Хюбърт не го долюбваше, пък и му нямаше вяра. Но Адам го харесваше. У Стоункроп разпознаваше себе си: човек, когото за никой и за нищо не го е грижа.

— Казах ти — извърна се Блексток. — Видях се с Хюбърт в Уисънт, потвърди, че съкровището съществува.

Посочи през сивата мъгла и ръмящия дъжд в посока към крайбрежието.

— Скоро ще се покаже брегът при Оруел и ще се промъкнем нагоре към отшелническото убежище. Хюбърт ще бъде там.

— Защо не дойде с нас?

Блексток се засмя.

— На Хюбърт морето не му е по сърце. Пък и си има друго за вършене, въпросът е между него и мен, не те засяга.

Стоункроп отново покри главата си с качулката и тръгна нанякъде, а господарят му втренчи поглед в голямата мачта. Платната й все още бяха прибрани. Блексток за пореден път се огледа, за да се увери, че всичко е наред и че на носа и на кърмата са поставени наблюдателни постове, които да дебнат за скали.

Мислите му се насочиха към «Манастирската карта» — така притежателят й, германският търговец Паулентс, наричаше стария ръкопис. Изобразената на картата скица напомняше на манастир; обхващаше пусти земи в Съфолк, край няколко надгробни могили близо до река Денам. Според картата под една от тези могили лежеше скрито съкровището на някакъв варварски крал, погребан в издължен кораб, натъпкан от носа до кърмата със злато, сребърни съдове, накити и скъпи доспехи — и това кралско богатство чакаше да бъде прибрано.

— Кораб на сушата, заровен близо до река — Блексток размишляваше върху поставената от картата главоблъсканица, — но далеч от морските вълни.

— Какво рече, господарю? — провикна се Стоункроп.

— Нищо — ухили се на себе си Блексток. Щеше да разполага с достатъчно време, мислеше си той, за да обясни на Стоункроп и останалите от екипажа.

Връхлетян от мощния порив на североизточния вятър, развяващ пелени от мътни, солени пръски, корабът се разлюля и Блексток залитна. Отново се загледа в наблюдателницата на мачтата, после отмести поглед към мъжете, които изгребваха водата от фалшборда. Напрегна слух, както винаги, за да долови звуците на кораба. Бурята нямаше значение, само корабът го интересуваше! Блексток се беше изучил при опитни капери, които кръстосваха Ламанша между Дувър и Кале, както и из търговските пътища за вино от Бордо и надолу, чак на юг към пристанищата на Испания или дори, както и сам той вече можеше да стори, стига да се насочеше на североизток — скованите от студ прибалтийски пристанища. Андит де Бодлек — собственик и капитан на «Душата в чистилището», от Брабант[10], беше първият му наставник. Да, по-добър учител от Андит нямаше, макар че два от кралските кораби на Едуард I Английски бяха успели да го заловят. Бяха потопили кораба му, а той се беше простил с живота на бесилката над Гудуин Сандс в навечерието на Рийк Сънди[11]. Блексток беше дочул, че Бодлек се самообявил за езичник, който се кланя на зловеща богиня на войната на име Нанетания.

— Странните нрави от миналото — размисли се на глас Блексток.

— Какво има, господарю?

Този път Блексток реши, че е по-уместно да отговори.

— Колко малко хора, Стоункроп — провикна се, за да надвие скърцането на кораба, — вярват истински в свещениците. По-скоро биха приели да им хвърлят един бой, отколкото да се изповядат пред тях.

Блексток впери поглед към носа. Поне петима от екипажа му бяха някогашни духовници, извършили престъпление. Сега носеха вълнени панталони и кожени елеци, косите и брадите им бяха сплъстени, а тонзурите отдавна бяха изчезнали. Зачуди се колцина измежду тях — ако ги заловяха — биха се обърнали към свещеник за духовна подкрепа. Дали и Хюбърт би постъпил така? Разбира се, изпълненият им с опасности начин на живот щеше да приключи, щом откриеха заровения кораб и безценното съкровище, което криеше. Отначало Хюбърт никак не вярваше на цялата история, но Блексток настояваше, че щом високопоставен търговец от Ханзата като Паулентс и едър търговец и благородник като сър Уолтър Касълдийн са убедени в тази история, трябва да има нещо вярно в нея. По чиста случайност след това Хюбърт беше издирвал някакъв златар от околностите на Бишъпс Лин — събирач на книги и ръкописи. При кръчмарска свада мъжът убил свещеник и бил обявен за utlegatum — извън закона. Хюбърт го открил и заловил в селцето Ийст Сток на река Трент, близо до Нюарк в Нотингамшир. Качил го на коня, вързал краката на мъжа под корема на животното, вързал му и ръцете, после се запътил обратно към Бишъпс Лин. По пътя двамата се сприятелили. Хюбърт отворил дума за кораб със съкровище, заровен някъде в Съфолк и за негово удивление златарят заявил, че бил чувал слухове и легенди за кораба. Предложил на Хюбърт един ръкопис при условие, че го развърже и го остави да си върви, и най-накрая Хюбърт склонил да го направи. Една нощ се промъкнали в Бишъпс Лин и златарят крадешком влязъл в къщата си. Отковали дъските, разбили капаците на прозорците, строшили шерифските печати и отворили една ракла с ръкописи. Преди да тръгнат, златарят взел и други свои вещи. На следващата сутрин, в някаква кръчма, той подал на Хюбърт парче пергамент. Хюбърт начаса разпознал, че пергаментът е част от английска хроника, в която наистина се говорело за голямо съкровище, заровено някъде из Съфолк. Освободил златаря, но въпреки сторената му добрина по-късно той бил заловен от въоръжен отряд войници на шерифа и незабавно обесен. Междувременно Хюбърт използвал ръкописа, за да поразмишлява върху Манастирската карта и накрая стигнал до заключението, че тя ще ги отведе право до заровеното съкровище.

Блексток пазеше тези сведения, както и картата, за себе си. Не ги беше споделил дори с онзи подъл кентърбърийски търговец сър Рауф Деконте, един от покровителите му, заел му пари, с които да купи «Ярост», който все още прибираше дял от плячката. Блексток облиза устни. В действителност укриваше доста от Деконте. Един ден двамата с Хюбърт щяха да си разчистят сметките с алчния негодник. Най-важното беше, че двамата братя се бяха уговорили, открият ли веднъж съкровището, да няма повече преследвания по суша и море. Щяха незабелязано да изчезнат и да се появят в някой друг град, дори в друга страна, като преуспяващи търговци на вълна. Край на мръсните трюмове, долнопробните кръчми, гъмжащите от въшки странноприемници. Нямаше повече да пият вино и вода от пръстени гърнета и да ядат корав като камък хляб с гъгрици или препикани от плъхове сухари.

— Земя, земя на запад!

Блексток се озърна. Успя да различи мержелеещите се очертания на стръмни скали и хълмове преди мъглата отново да ги скрие. Усмихна се и докосна с пръсти талисмана — фигурка от водоливник, прекръстило крак върху крак дяволче, заковано на мачтата. Скоро щяха да хвърлят котва на сушата.

— Господарю! Господарю!

Блексток вдигна поглед, понеже рогът пронизително засвири тревога от наблюдателницата над него.

— Какво виждаш? — провикна се той.

Тишина обви кораба. По покритата с морска сол палуба не се чуваше шляпането на боси крака, дъските не скърцаха, не се разбиваха вълни. Незнаен демон, стаен в мъглата, сякаш протягаше ръка към плътта на Блексток.

— Какво е това? — изрева той.

— Кораб на североизток, боен кораб.

— Какъв е?

— Не виждам.

— Проклет да си! — ревна насреща Блексток.

На Стоункроп не му трябваше специална заповед. Допря рога до устните си и нададе три остри изсвирвания. Екипажът се втурна към оръжията: лъкове, колчани, дълги копия, мечове, ножове и щитове. Изнесоха отдолу малки гърнета, пълни с жарава. Онези, които ги изнесоха, носеха шлемове, ризници и други части от доспехи. Блексток забърза към носа и започна да се взира в стелещата се над навъсеното сиво море мъгла. На известно разстояние от тях по големите вълни се носеше боен кораб, тласкан от източния вятър. Корабът много приличаше на неговия, но беше малко по-голям, с висока кърма и издадена задна палуба. От наблюдателницата отново просвири рог.

— Господарю, още един кораб на югоизток.

Блексток не можеше да повярва. Слезе по хлъзгавите стъпала от носа и тръгна, пързаляйки се, през палубата, като разблъскваше хората от екипажа си. Качи се на кърмата, където кормчията се опитваше да държи курса на кораба. Господи! Блексток се опита да потисне надигналия се у него страх. През мъглата към тях се носеше като стрела друг кораб. Боен кораб, така ли? Да бяха търговци, нямаше да са толкова дръзки. Кораб от кралската флота може би, но защо сега, в такъв мразовит октомврийски ден? Не бяха случайно из тези води, бяха му устроили клопка. Трябва да бяха излезли от устието на Темза и да са били навътре в морето, известен им е бил часът и мястото на акостирането му на брега на Оруел. Бил е предаден!

Блексток кресна към Стоункроп да му донесе меча. Окачи го на кръста си и диво се заозърта. И в най-страшния си кошмар не си беше представял такова развитие на събитията: да попадне в засада от два бойни кораба край английския бряг! Източният вятър беше насрещен, нямаше полза от опитите да се промъкне между вражеските кораби. Можеше да се насочи към сушата, да разбие кораба в скалите, но после? Заговорът беше добре замислен. Местният шериф и въоръженият му отряд щяха да го чакат. Блексток си даде сметка, че друг избор, освен да влезе в бой, няма.

— Капитане! — извика постът от наблюдателницата. — Първият от север е «Грифон». Флагът му е със зелен, изправен на задните си крака грифон.

Блексток скри лице в ръце. Паулентс! Влиятелният търговец от Ханзата беше решил да си отмъсти.

— А другият? — провикна се в отговор Блексток, макар вече да знаеше отговора.

— «Калтроп»[12] — отговори му наблюдателният пост. — На флага си има сребрист крилат змей.

Олюлявайки се, Блексток тръгна към хакборда и се хвана за него, вперил поглед в бурното море, повдигаше му се. Паулентс, германецът, и Касълдийн, кентърбърийският търговец, рицарят от Кент, който имаше пръст в почти всяка сделка в Англия, се бяха наговорили да му устроят клопка.

— Вдигнали са бойните знамена! — провикна се Стоункроп.

Взрял поглед в мъглата, Блексток вече можеше ясно да различи приближаващите се кораби, носещи се по вълните. По кърмата и носа им имаше голям брой бойци. На мачтите и на двата кораба се вееха кървавочервени флагове — знак, че битката ще бъде на живот и смърт, безпощадна, без правила и без възможност за милост.

В този навъсен, сив следобед Блексток използва всяка хватка, всеки известен му способ, но всичко се оказа напразно. Двата кораба се впуснаха в бой на живот и смърт. Блексток беше обезумял от гняв, който замъгляваше и притъпяваше разсъдъка му. Беше предаден, но от кого? Някой на борда? От брат си? Дали не са хванали Хюбърт, дали не са го заловили и изтезавали? Преследвачите го настигнаха в средата на следобеда, нетърпеливи да се хвърлят в бой с плячката си преди падането на нощта. И последната надежда на Блексток се стопи. Макар да имаше доверие в екипажа си, знаеше, че съпротивата ще е напразна. Внезапно шумно се втурна към малката си, тясна каюта, за да сложи доспехите си, после Стоункроп го извика обратно с крясъци. «Грифон» бързо се приближаваше, свил платна, опитваше се да се изравни с тях. «Калтроп» все още не ги беше настигнал. Блексток надяна плетена ризница и шлема си с широк клюн, предпазващ носа. Измъкна и меча, и ножа си, полагаше усилия да пази равновесие при люлеенето на кораба. Екипажът му се скупчи около него. Бяха намъкнали гротескна сбирщина от ръждясали доспехи и животински кожи, с все още прикрепени към тях глави на кучета, вълци, лисици и мечки.

«Грифон» се приближи, леко смени посоката под зоркото око на кормчията. Блексток разбра, че си има работа с обучени моряци. Корабът беше голям, но бърз, малко по-висок от неговия, мъжете на борда бяха облечени в тъмнокафяво или зелено. Блексток потисна надигащия се страх при вида на вражеските стрелци. Изглежда Паулентс ползваше услугите на кралските отряди. Блексток се извърна. «Калтроп» описваше широка дъга, за да заобиколи кърмата на «Ярост» и да го притисне от другата страна. Тук имаше нещо нередно! Касълдийн никак не се беше разбързал. «Грифон» беше по-близо. Блексток погледна към него. Противниците му бяха до един с качулки и маски, приличаха на орда мрачни, призрачни монаси. Защо им беше да крият лицата си с маски? Тогава видя как един от противниковите войници пикае върху парче плат, което после сложи на лицето си. На мига си спомни разказа на стария Дитер как великия капер Юстъс попаднал в клопка и понесъл поражение по времето, когато бащата на настоящия крал бил още малолетен. Блексток диво се заозърта.

— Вар! — изрева той. — Вар!

Стрелците на «Грифон» вече се привеждаха, тисовите лъкове се огъваха с прикрепени стрели, дълги по един ярд. Лъковете се отпуснаха и стрелите заваляха като дъжд сред екипажа на «Ярост». Неколцина политнаха назад, други се завъртяха, щом стрелите от гъши пера с глух удар попаднаха в лицата, вратовете или гърдите им. Блексток се втурна напред, отвърнал лице. Твърде късно беше: бойците от «Грифон» вече изстрелваха малки торбички с негасена вар. Внимателно уловиха посоката на вятъра. Варта се посипа и започна да разяжда очите, да изгаря устните на членовете на екипажа на «Ярост». Това предизвика хаос. Заваляха още стрели. «Грифон» се изравни и сблъска с «Ярост», бойците му плъзнаха навсякъде. С пламтящи очи и горяща уста, Блексток се втурна на другата страна, където «Калтроп» затвори клопката, когато капитанът му улови голяма вълна, съумя да се изравни с тях и разби страничните перила на вражеския кораб. Спуснаха дъски. Бойци и стрелци наслизаха от двете страни. Палубата на «Ярост» скоро потъна в кръв от свирепото клане между събраните на едно място екипажи, които се биеха очи в очи с тояги, боздугани и ножове. Враговете — надаващи бойни крясъци и ревове — изблъскаха Блексток и останалите от хората му обратно към кърмата. Изправен на горните стъпала, Блексток гледаше надолу към напредващия враг. Там беше Паулентс, нисък и плешив, по гладкото му кръглолико лице се прокрадваше усмивка, като да предвкусваше вече победата си. До него беше Касълдийн, от бойната му екипировка липсваше само шлем, на гърдите си носеше герба със сребристия змей на зелен фон. Жълтеникавото му хищно лице с остра, чорлава коса беше изпоцапано с кръв. Той вече даваше нареждания на хората си да довършват милостиво ранените врагове, прерязвайки гърлата им.

Блексток наблюдаваше случващото се с оцелелите от екипажа си, притиснати към задната част на кърмата. Най-после битката завърши. Екипажът на «Ярост» беше изтощен, със заслепени очи и с разядена от варта кожа. Те захвърлиха оръжията и ножовете си. Въоръжен с меч и нож, Блексток остана сам на палубата при високата задна част на кърмата. Огледа се. И двамата кормчии бяха мъртви, от вратовете, гърдите и лицата им стърчаха стрели. Касълдийн и Паулентс се приближиха, германецът се подхлъзна на потъналата в кръв палуба. Касълдийн викна към хората си да измият варта от дъските. Стигна до най-долното стъпало и вдигна поглед нагоре.

— Свърши се, Блексток! — извика. — Ще те отведа обратно в Оруел, за да те обесят. Брат ти ще увисне до теб.

Той поглади старателно подрязаните си мустаци и брада, воднистите му очи гледаха безмилостно и с омраза към пирата, потопил три от неговите кораби.

— Манастирската карта! — каза той. — Дай ми я и ти обещавам бърза смърт.

— Как разбра? — не се предаваше Блексток, докато се оглеждаше. Зад капитаните на вражеските кораби бяха хората му, с вързани ръце и крака. Стоункроп обаче беше свободен, стоеше настрана от останалите. Блексток получи отговор на въпроса си. Погледна към Касълдийн и Паулентс.

— Да ме обесят? — изсмя се той. — Нито мен, нито брат ми ще обесят. Ангелът на смъртта е белязал и двама ви с печата си.

Блексток се втурна напред, образът на брат му оживя в съзнанието му, когато лъковете се опънаха и смъртоносните стрели се забиха в лицето и врата му. Беше мъртъв още преди да се изтърколи по стъпалата. Касълдийн обърна трупа му с върха на ботуша си и втренчи поглед в него. Очите на Блексток вече гледаха безжизнено, от ноздрите и устата му шуртеше кръв. Касълдийн коленичи, дръпна плетената ризница и затършува из дрехите и кесията на мъртвия, извика на лейтенанта си да слезе и да претърси каютата. Мъжът се върна бързо с празно ковчеже в ръце.

— Нищо няма, сър, съвсем нищо. Какво ще ги правим тези? — посочи към пленниците.

— Избеси ги! — кресна Касълдийн. — От носа до кърмата! И този задължително да е там — той подритна трупа на Блексток.

Стоункроп пристъпи с протегнати ръце.

— Обеща ми да ме оставите жив.

— Точно така — вбесен, Касълдийн се отдръпна настрани. Обърна се и посочи към Стоункроп. — Обещах на този мъж да го оставя жив. Спазвам, каквото съм обещал. Хвърлете го през борда. Може да стигне до брега с плуване.