In domo frigus patior nivale.
Дори в тази къща замръзвам.
Корбет седеше потънал в размисъл. Песнопенията бяха заглъхнали и проехтя камбанен звън, който възвести началото на литургията. Облече се без да се помайва, препаса военния си колан, закопча го, после преметна плаща на раменете си и придърпа качулката, за да предпази главата си от студа. Излезе, заключи стаята и се спусна по стълбите. Развиделяваше се. Из двора тук-там се виждаха послушници, заети с делата си, отваряха се магазини, един режеше дърва, друг вадеше вода. Корбет забърза из сложния лабиринт на манастирските постройки, тръгна по ледените, каменни галерии, през скованите от лед градини и накрая влезе през западната порта в църквата на абатството. Монасите вече напускаха местата си. Корбет реши да присъства на литургията, но не при олтара, а в един параклис по протежение на един от трансептите — приветливо място, чийто под беше покрит с красиви килими, а поставените във всеки ъгъл ниски мангали разпръскваха топлина. Коленичи на молитвената пейка и кимна към стария монах, който се дотътри, за да вземе участие в литургията. Корбет се загледа във водещия службата свещеник и положи усилие да се съсредоточи, приковал поглед в разпятието над олтара. След като службата приключи, Корбет благодари, отиде в параклиса на Дева Мария и запали три свещи за Мейв и двете си деца. Тъкмо се готвеше да излезе през главния вход, когато чу да го викат по име. Икономът бързаше към него, ръкавите на расото му се развяваха и приличаха на криле на птица. Обутите му в сандали крака шляпаха по каменния под.
— Сър Хю — каза той, останал без дъх, — сър Хю, слава Богу, че те открих! Искам да ти покажа нещо: плъховете!
И преди Корбет да успее да го попита каквото и да било, икономът се втурна навън от църквата, преведе го през гробниците и влезе в малък, покрит с каменни плочи дом. Отвори вратата на една пристройка, в която миришеше остро на гнило сено. На счупен стол, покрит с парче зебло, лежаха подпухналите тела на четири плъха. Коремчетата им бяха издути, а лапичките — сгърчени. От зиналите им муцуни се показваха остри, щръкнали зъби.
— Открих ги тази сутрин — рече икономът — напълно безжизнени. Сложих хляб и сирене, както ми каза и ги полях с онова вино — въздъхна тежко. — Сър Хю, някой е искал да ти стори голямо зло.
— Но не успя! — Корбет извади сребърна монета от кесията си, сграбчи ръката на стареца и я пусна в дланта му. — Нека тайната си остане между нас, братко. Не казвай никому, докато не си тръгнем. Ще те помоля да бъдеш нащрек за храната и напитките, които се поднасят.
— Сигурен ли си, че не трябва да кажем на някого? — запримигва слисано старият монах. — Сър Хю, ти си в голяма опасност тук, в абатството. Това е нечувано! Абатът ще бъде ужасен!
— Абатът няма да бъде ужасен — усмихна се Корбет, — защото никой нищо няма да му каже. Сега, братко, искам да те помоля за още една голяма услуга. Навремето тук е преподавал някой си брат Фулбърт, учениците са били негова отговорност, нали? Тук ли е още? Може ли да говоря с него?
— Брат Фулбърт, разбира се, той е от старите. Ела, ще те заведа при него. Той е ранобудник, такъв си е открай време.
Монахът отново поведе Корбет през плетеницата от каменни галерии. Срещаха и се разминаваха с монаси, заети с всекидневните си задачи. Абатството се готвеше за Коледа. Наоколо имаше ръчни колички, пълни със зеленика, чиито кървавочервени плодчета се открояваха върху зелените й клонки. Имаше отсечени коледни бъдници, в нишите на прозорците стояха подредени коледни свещи, а из въздуха се носеха уханията и миризмите от различните помещения и стаи в абатството. Уханията на готвените ястия от кухнята се смесваха с миризмите от помещенията за обработка на кожи и пергамент от скрипториума. Тамянният дим от кадилниците се смесваше с уханието, което идваше от къпалните и натрапчивия мирис на тор, скоро натрупан около розовите храсти, снегът, около които беше изчистен. Тук-там се бяха скупчили и монаси, които си приказваха под статуи с каменни лица.
Най-накрая стигнаха до двуетажна къща, обградена със собствена градина. Отговорникът за гостите махна към Корбет. Вдигнатото резе на вратата издрънча шумно сред покоя на мястото. Мъжът поведе Корбет по дървени стъпала, през много чист ходник, и почука на една врата.
— Влез — извика някой отвътре. — Винаги си добре дошъл и го знаеш.
Вътре брат Фулбърт седеше зад една маса. Раменете му се тресяха от смях, докато четеше ръкопис, в който се взираше отблизо и чиито редове следеше с пръст. Не вдигна поглед при влизането на Корбет и иконома, а продължи да се киска, съсредоточен в ръкописа. Килията беше уютна, добре отоплена от мангал с въглища, а тъканите в топли цветове по стените и дебелите килими на пода пазеха от студа на ледените каменни плочи. Навсякъде из стаята беше пълно с ръкописи, поддаващи се и от отворените сандъци. На писалището имаше книга, друга лежеше на недооправеното легло.
— Братко Фулбърт? — икономът се наведе над масата.
Старият монах вдигна поглед. Имаше оредяла бяла коса, която обграждаше лице с остри черти, сбръчкано и дълбоко набраздено лице. Очите му обаче блестяха младежки. Кимна към своя събрат монах и погледна питащо към Корбет. Икономът набързо ги представи един на друг, а брат Фулбърт каза на Корбет да си вземе стол от ъгъла и да седне насреща му, сякаш бе ученик. Икономът припряно се оттегли и затвори плътно вратата след себе си.
— Виж ти, виж ти — облегна лакът на масата Фулбърт. — Значи ти си човекът на краля, писарят, а? Чух за идването ти — той огледа пръстена на лявата ръка на Корбет. — Главен писар в канцеларията на Тайния печат. Някога и аз бях кралски писар, докато не открих истинското си призвание, след като отидох в Оксфорд. Срещнах хора, които са били свидетели на Големия бунт, когато се развели черни знамена и учениците се отбранявали с бой от гражданите. Ще ми се да се върна в Оксфорд, сър Хю — въздъхна той. — Вече е друг, но все пак, подозирам, че макар и скрит, пламъкът продължава да гори. Помниш ли старата училищна поговорка? «Щом онова, което е било там, не е изчезнало, следователно все още трябва да е там.»
Корбет се засмя в знак на съгласие.
Фулбърт пак сведе поглед към ръкописа, въздъхна отново и го отмести. Надвеси се над масата, като заговорник.
— Сър Хю, не казвай никому, но чета препис на Sic et Non на Абелар[44]. Чел ли си текста?
Корбет кимна.
— Какво гласи? — приведе се напред Фулбърт.
— Преди около двеста години Абелар взел цитати от богослови и показал как си противоречат един на друг. Тезата му не била приета радушно от Църквата, особено от Бернар от Клерво[45] и се разгорял жесток спор между богословите…
— Така е, да, така е — съгласи се Фулбърт. — А пък папата го осъди — засмя се той лукаво, — тъкмо затова така ми допада да го чета. Но ти не си дошъл да слушаш дрънканиците на един старец.
Корбет попита за Хюбърт. Фулбърт си го спомни начаса, кимаше, докато Корбет описваше ранните години от живота на монаха.
— Новините ме натъжават. Хюбърт Фицърс… — Фулбърт засъбира мислите си. — Беше роден за учен, много приятен млад мъж. Имаше нетипична за годините си зрялост, обективен, справедлив, беше жаден за знания, като котка за мляко. Да, прекрасно си го спомням. Когато се съсредоточеше, било върху някой сложен трактат или заплетените правила на латинските фрази, той отдаваше цялото си внимание — Фулбърт вдигна костелив пръст. — Хюбърт имаше дарбата да се потапя във всичко, с което се захванеше. Минаваше за миг от една крайност към друга. Беше много дисциплиниран, но и изключителен имитатор. Наблюдаваше и поглъщаше хорските жестове и привички: начина, по който вървяха, говореха, как държаха главите си, какво ядат и пият. Често невероятно забавляваше другарите си, но в никакъв случай не ги дразнеше, сър Хю. Радваше се на дарбата си да разсмива останалите, но никога не проявяваше жестокост, беше готов винаги да се посмее и над себе си. Повече от това — погледът на брат Фулбърт се стрелна към ръкописа — не мога да кажа. Ако се случи да го срещнеш, сър Хю, предай му моите най-добри пожелания и че се моля за него.
Корбет благодари на стария монах и слезе по стълбите в двора. Икономът си беше тръгнал, затова постоя взрян в небето с надеждата, че може би слънцето ще се покаже. Въздухът не беше така мразовит, студът не хапеше така жестоко. Корбет се огледа. Трябваше непрестанно да бъде нащрек. Някои части на абатството бяха уединени и пусти — съвършено място за засада. Дали Хюбърт, ловецът на хора, сега го дебнеше? Дали искаше да убие Корбет като отмъщение срещу краля, който беше участвал в унищожението на Адам Блексток и «Ярост»? Или само искаше да обърка и сплаши кралския писар, докато той не приключи делото си?
Корбет сви юмрук. Вероятно това беше истината. Хюбърт знаеше, че времето му изтича, а възможността да изпълни отмъщението си, се стапя. Писарят бавно прекоси двора. Само да можеше да разкрие как точно са протекли събитията в Мобисон, да ги вкара в строгите правила на логиката! Спря и си припомни думите на брат Фулбърт: Щом онова, което е било там, не е изчезнало, следователно все още трябва да е там. Сервин! Корбет удари с юмрук по бедрото си. Разбира се, никой не е виждал Сервин да си тръгва! Възможността да се е измъкнал незабелязано беше нищожна. Пък и нали е бил чужденец, наемник, дори в град като Кентърбъри, посещаван от поклонници, нямаше да остане незабелязан за останалите. Касълдийн беше разпратил шпионите си, защо тогава не са го открили?
— Защото изобщо не е напускал Мобисон! — рече на себе си Корбет. Ускори крачка, убеден, че тъмните прислони и нишите на внушаващата страх къща все още пазят тайната на Сервин.
Възнамеряваше да се върне в къщата за гости, да събуди Ранулф и Чансън, да се качат на конете си и да тръгнат направо към Мобисон. После си спомни за горкия Грискин, за голото му тяло, увиснало на бесилката на онзи пуст, заливан от приливите бряг. Не, първо ще иде при «Веселяците». Сложи си качулката, помоли един от монасите да го упъти и се оказа на същата пътека, по която беше минал и предишния ден и която водеше през покритите със сняг полета към църквата «Сейнт Панкрас» и старата свещеническа къща. Когато пристигна, всички от трупата бяха заети. След закуска бяха издигнали сцената с декорите и се готвеха да я използват, надявайки се, че няма да вали сняг, за да порепетират пиесата си. Хората тичаха насам-натам. Корбет огледа сцената и беше очарован от начина, по който тя разбуждаше въображението. Грубо направена рисунка показваше обладания от нечист дух гадаринец в зелена коприна, воден на позлатена верига от баща си, облечен в жълто. Следваха още сцени от живота на Иисус: слепец и неговият слуга, натъкмени в червена и сива коприна, зад тях седеше парализиран човек в оранжево, апостолите, които се изкачват по планината Синай към Сина Божи, възцарен в слава. В другия край на декора се виждаше страховита сцена от ада, изобразяваща стръмна скала, на чийто връх имаше обвита в пламъци кула. От кулата бълваха кълба черен дим, а от тях се подаваха главата и тялото на Луцифер. Огнени пламъци изригваха от устата му, а в ръцете си той държеше пепелянки и усойници. Корбет го разгледа, после се приближи до трупата, която се беше събрала около Ликуващия, стъпил на обърнато буре с парче пергамент в ръка.
— Днес — провикна се Ликуващия — ще започнем рано, тъй като скоро ще се смрачи. Трябва да подготвим пиесата си за дванайсетте коледни дни. Добрите граждани на Кентърбъри из техните пазари и пред църквите ще искат да видят пиеса, каквато не са гледали досега. Затова трябва внимателно да подготвим всичко. Необходимо ни е палмово клонче, което Архангел Гавраил да донесе от рая за Мария. Трябва ни и гръмотевица. Имаме нужда от бял облак, който да вземе свети Йоан от остров Патмос[46] и да го отнесе пред вратата на Дева Мария в Ефес. Необходим ни е и друг облак, който да донесе апостолите от други страни и парче от златиста роба, за успението на Богородица, както и ниско легло и няколко факли с бял восък, които придружаващите девици да държат. Иисус Христос трябва да отвори небесата, за да приветства майка си, придружен от голям брой ангели. Необходими са ни благоухания и корона с дванайсет звезди в кръг, с които Христос да благослови и възвеличи майка си в Небесна царица — Ликуващия съгледа Корбет и млъкна — Всичките тези неща трябва да се приготвят. Затова хайде — плесна той с ръце, — когато настане време за молитва, ние вече трябва да репетираме.
Скочи от бурето и отпрати трупата.
— Е, сър, какво мога да сторя за теб? — Ликуващия се запъти към Корбет с усмивка. Писарят го отведе настрани от останалите.
— Кажи ми — попита Корбет, — когато срещна Грискин в Съфолк, той на прокажен ли се преструваше?
— Точно така, сър Хю — прошепна Ликуващия. — Идваше до лагера и ме търсеше по мръкнало. Разменяхме си по някоя дума и си тръгваше. Защо питаш?
— Според мен — Корбет реши да е искрен — Грискин е бил предаден.
— Не съм бил аз, сър Хю! — Ликуващия се отдръпна, с ръце на гърдите. — Давам ти думата си, Грискин беше в безопасност с мен и моята трупа. Никой не би го предал.
— Кажи ми — приближи се Корбет — кога е бил убит Грискин? В края на ноември ли? Има ли някой, мастър Ормсби, който наскоро се е присъединил към вас? Някой похватен, тъкмо такъв, от какъвто имате нужда, но въпреки това странен. Ти наемаш хора, нали?
Ликуващия кимна, присвил очи. Тъкмо понечи да отвърне, когато се закашля, обърна се и плю.
— Идва такъв човек. Присъедини се към нас около Деня на мъртвите или Вси светии, не помня на кой от двата празника. Нарече се Поклонника. Отначало се държеше странно, но после показа, че го бива да изработва дъски и други предмети от дърво. Показа, че може да изпълнява безупречно ролята на дявол.
— И какво? — попита Корбет.
— Присъедини се към актьорите — обясни Ликуващия. — Някои хора притежават умението да изграждат външен вид и да играят роля. Поклонника е от тях. Играеше съвършено ролята на демон. Подложих приемането му на гласуване и го приехме. Ела — Ликуващия подхвана Корбет за лакътя и внимателно го поведе към старата къща на свещеника. Побутна го към пустата кухня, рече му да седне на стол пред огъня и излезе. Върна се след малко. Корбет погледна над рамото му, но видя само тъмен силует на прага. Веднага усети, че е мъж и че е много уплашен.
— Влизай! — нареди Корбет и се изправи. — Мастър Ормсби, предпочитам да ме оставиш насаме с него.
Ликуващия кимна и бързо се оттегли.
Корбет примъкна странника до прозореца. Слаб и жилав, с издължени очи, лице като на дявол и току-що избръснат, той напомняше на Корбет за котка. Писарят се отдръпна. Мъжът имаше тъмно, тясно лице. Носеше жълти панталони и парцалив ален елек. В лявата си ръка държеше лютня, а в дясната — грубо изработен лък. Не проговори, просто зяпаше и нищо друго, но очите му на изпитото, с порочно изражение лице не изпускаха Корбет.
— Какво искаш? — Гласът беше гърлен. — Сър, попитах какво искаш от мен. Ликуващия рече, че трябвало да говоря с теб.
— Как ти е името? — попита Корбет и пристъпи по-близо.
— Поклонника.
Корбет извади камата си и допря върха й отстрани на врата на Поклонника.
— Аз съм кралски писар, представител на краля из тези земи — прошепна Корбет, — а ти, сър, когато задавам въпрос, ще говориш истината. Сам си се нарекъл Поклонника, но се съмнявам, че са ти дали това име в кръщелния купел. Как е истинското ти име?
— Едмънд Гроскот.
— Е, добре, Едмънд Гроскот — продължи Корбет и заби връхчето още малко. Появи се капчица кръв. Гроскот простена, но не помръдна, очите му не се свеждаха пред тези на Корбет. — Дръж здраво лютнята и лъка — предупреди го Корбет. — Да виждам ръцете ти, дори и през ум да не ти минава да търсиш скрит някъде по теб нож. Нека ти разкажа нещичко за твоя живот, мастър Гроскот. Ти си лукав човек, фокусник, измамник, опасностите те влекат. Човек, който живее според своите капризи. Сигурно те търсят надлъж и нашир из кралството за престъпление или нещо подобно. Обзалагам се, че в някой град на Съфолк или Норфолк дават награда за главата ти заради всякакви мошеничества, прав ли съм? И бъди искрен. Нищо няма да загубиш, освен помилване.
Гроскот въздъхна.
— Острието — прошепна. — Умолявам те…
Корбет махна камата си.
Тялото на Гроскот се отпусна. Заотдръпва се заднишком, докато не стигна вратата, после се смъкна ниско, притиснал с ръце корема си, коленете му стърчаха. Гледаше страхливо Корбет.
— Казвам се Едмънд Гроскот — повтори той. — Издирват ме мнозина шерифи, градски управници и управители на пристанища. Списъкът на престъпленията ми е толкова дълъг, че всеки би се уплашил. Навремето бях писар, сър Хю, така се казваш, нали? Е — продължи той, без да дочака отговор, — на три пъти прибягвах до закрилата на църквата. Затова, мастър кралски писарю, заловят ли ме пак, ще ме обесят. Роден съм в Норфолк в добро семейство, ходих на училище, бях прилежен с книгата, но се подхлъзнах и тръгнах по пътя на злото, както рибата се гмурка във водата или птицата полита в небето.
— И? — попита Корбет.
— Станах прицел на един venator hominum.
— Хюбърт Фицърс.
— Самият сатана е той — озъби се Поклонника. — Той е ужасен човек, сър Хю. Не знаеш какво е да си преследван ден и нощ от мъж, който е като сянка, чието лице никога не можеш да видиш. Така че във всеки хан, в който влезеш, във всяка кръчма, която посещаваш, който и пазар да прекосиш, никога не знаеш дали той не е там и не те причаква. Славата му е ужасяваща. Ще те залови, върже и предаде, за да те обесят.
Корбет приклекна до уплашения мъж.
— Но Хюбърт Монаха изчезна — заяви писарят. — Присъединил си се към «Веселяците» на миналогодишния Ден на мъртвите. В продължение на повече от година онзи venator hominum не се е показвал. Изчезнал е внезапно, нали така?
— Не се криех от него — отговори уморено Гроскот, — а от останалите, от членовете на бандата, с която откраднахме малко сребро и аз го разпределих, но според тях по доста несправедлив начин. Няма значение, реших да изоставя греховния си живот и се присъединих към «Веселяците». Бях щастлив, че стана така. Една нощ отидох в кръчма. Налях се с ейл до пръсване. Излязох, за да се облекча. Усетих кама, като твоята, сър Хю, опряна на врата си. Притиснаха ме до стена, лицето ми беше прилепено до зида, и един дрезгав глас зашепна в ухото ми. Зададе ми куп въпроси. Не съм ли аз Едмънд Гроскот? Не съм ли един от «Веселяците»? Не съм ли извършил в този или онзи град това или онова престъпление? Нямаше как, трябваше да призная. «Знаеш ли кой съм?» попита гласът. Бях скован от страх. «Аз съм Хюбърт Фицърс» продължи гласът. «Всевиждащия, venator hominum. Ти, мастър Гроскот, си мой пленник. До седмица ще те обесят.» Заеквайки, помолих за милост. — Поклонника разпери ръце. Погледът му беше изпълнен със страх. — «Обесването ти не е толкова належащо, мастър Гроскот», прошепна гласът. «Искам само сведения за „Веселяците“ и Ликуващия. Идвал ли е в лагера един прокажен?» Бях виждал един прокажен и му го казах. Фицърс ми нареди да ида в кръчмата на другата вечер по същото време и да му кажа всичко, което знам. Така и направих.
— И какво знаеше?
— Сър Хю, много странници влизат в лагера. Подозирах, че този мъж е пътуващ артист или циганин, мошеник, който се прави на прокажен, за да проси милостиня. И други го бяха забелязали. Опитах се да понауча още нещо. Видях как се усамотяваха с Ликуващия. Отидох в кръчмата и го разказах на Фицърс. Поговорихме в един мрачен ъгъл. Даде ми една монета и повече не съм чул нищо за него.
— Повече не те ли потърси? — попита Корбет.
— Не, сър Хю.
Корбет се изправи на крака, извади монета от кесията си и я подхвърли на Поклонника, който я сграбчи.
— Сър Хю, какво да правя сега?
— Ако бях на твое място и исках да остана жив — заяви Корбет, — щях да избягам от «Веселяците». Бягай колкото е възможно по-бързо. Въпреки снега. Помъчи се да стигнеш Лондон. Поискай убежище в църквата «Сейнт Майкъл» в Корнхил. Кажи на шерифа и помощниците му, че правиш това по заръка на сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат. Ако останеш там, мастър Поклоннико, може и да получиш помилване. Ако ли не, залагам бъчва вино, че Всевиждащия ще те залови, ако не за да те убие, то за да ти зададе още въпроси…
Беренгария стоеше в южния трансепт на «Сейнт Алфидж». С плътно увит около себе си плащ, тя топлеше ръцете си на светилниците, запалени пред статуята на саксонски архиепископ, който скръбно се взираше в нея. Независимо от това Беренгария се чувстваше добре. Отец Уорфелд беше мъж като всички останали. Беше й дал удобно жилище в прекрасно наредената си къща, тогава защо й беше да бърза да се връща при лейди Аделиша? Беренгария вече беше взела решение. Имаше достатъчно заделени пари, за да се сбогува завинаги с лейди Аделиша. Може би щеше да получи някоя и друга пара от нея и щеше да си потърси късмета другаде, а кое място е по-подходящо от къщата на един свещеник? Отец Уорфелд може и да беше духовно лице, но имаше същите желания и апетити като всеки друг мъж. Само как я беше погледнал за първи път, закачливо, с ъгълчето на окото си, езикът облиза устните му, как слагаше ръка на рамото или на ръката й! Напълно уверена в силата си, Беренгария, с присъщото си кокетство, беше пърхала с клепки и уловила Уорфелд в копринената си паяжина. Разбира се, оставаше още един въпрос. Уорфелд й беше признал, че е разказал на онзи душещ навсякъде писар за тайните срещи на Беренгария със сър Рауф в Суитмийд. Как често я виждал покрита с плащ и със спусната качулка. Беренгария беше прикрила яростта си зад усмивка и приела оправданията на отеца, че е трябвало да разкаже всичко на Корбет. Бил под клетва. Е, рече си тя и се понапери, някой път може би щеше да се наложи и тя да разкаже някому за добрия свещеник.
Беренгария беше със свещеника, когато започна отслужването на сутрешната литургия. Тъкмо щяха да си тръгват от църквата за закуска, когато Дерош дойде при свещеника по някаква работа. Отец Уорфелд й беше обещал посещение на някоя хубава гостилница извън града и макар че тя се нацупи кокетно, свещеникът реши да се срещне с Дерош и я помоли да изчака тук до завръщането му. Беренгария се вгледа в измъченото лице на светеца, после тръгна покрай стените и заразглежда стенописите. Художникът беше пресъздал живо жестока сцена от ада, изобразяваща поле, претъпкано с мъже и жени от всяка възраст, проснати голи, приковани с железни гвоздеи към земята, гърчещи се в страшни мъки. Между тях ходеха демони и ги бичуваха с камшици. В друга част на стенописа, жертвите бяха проснати по гръб, а змейове, змии и жестоки гадини забиваха проблясващи игли в телата им, преди да ги разкъсат. Някои от озовалите се в ада тела висяха провесени за крайниците си на нажежени вериги, други бяха напъхани в нажежени до червено горещи тенджери или нанизани на шишове и печени над огньове. В следваща сцена страшен дим обвиваше някаква къща, наблизо в казани с разтопен метал потапяха човешки същества, голи мъже и жени летяха из въздуха като огнени искри. Зашеметена, Беренгария продължаваше да разглежда. Не чувстваше вина от собствените си прегрешения, докато разглеждаше окаяниците, които щом не можеха вече да търпят адската жега, скачаха в ледени реки. В средата на стенописа зееше адската паст, обширен кладенец, от който излизаха мехурчета и черни пламъци, към които орда зли демони влачеха безброй окаяни души и ги блъскаха с люспести камшици и огнени езици.
Беренгария потрепери и се върна при светилниците. Църквата беше стара. Отец Уорфелд й беше разказал, че е съществувала още преди пристигането на норманите. Беренгария не знаеше кои са норманите, вместо това се съсредоточи върху пръстите си. Отец Уорфелд казваше за тях, че са дълги, слаби, елегантни и красиви, и това я ласкаеше. Гледаше пръстите си, замислена за бъдещето. Имаше планове и още как. Знаеше повече, отколкото онзи писар с проницателния поглед, който се вреше навсякъде и все разпитваше. Можеше да бъде търпелива, защо тогава да не поизчакат и останалите, особено следващите й жертви? Всички те трябваше да почакат, макар да беше намекнала какво й е известно. О, да, когато всички трябваше да се съберат в Суитмийд миналата вечер, беше показала истинската си природа! Припомни си думите, казани й от един войник: «Понякога е най-добре да извадиш меча си само наполовина, нека врагът ти да види металния му отблясък.» Така и направи!
— Беренгария, Беренгария!
Веднага се извърна. Като изключим светлината на свещите, останалата част от църквата тънеше в мрак.
— Беренгария?
— Кой е? — Беренгария излезе от трансепта и отиде в нефа. — Кой ме вика?
Зад гърба й дойде шум и тя се обърна. При приближаването на обгърнатия от плащ силует, усмивката на Беренгария се стопи. Понечи да побегне, отвори уста да изкрещи, но примката се уви бързо около врата й и дъхът й секна, кръвта нахлу в ушите й. Хватката се затягаше и Беренгария скоро се задуши.
Корбет и другарите му пристигнаха в Мобисон сутринта, когато градските камбани призоваваха вярващите за последната сутрешна служба. Уендовър и група от стражите се бяха настанили пред стъпалата на главния вход на господарската къща. Корбет им нареди да отворят вратата и да изчакат отвън, докато не ги повика. Уендовър направи опит да завърже разговор с новодошлите, но Корбет го отпрати с рязко махване на ръка и накара Ранулф и Чансън да побързат нагоре към мрачната зала. Щом влязоха, Корбет тръшна вратата зад себе си и се облегна на нея.
Ранулф свали плаща си и го хвърли на една пейка. После пристегна бойния си колан, освободи меча и камата в ножницата. Движенията му бяха припрени, защото мастър Кисела физиономия страшно се беше разбързал. Влетя в къщата за гости, помъкна него и Чансън далече от подноса с хляб и мед, сушен бекон и чаши от най-вкусния ейл, и ги накара да изведат конете. Оседлаха ги и препуснаха обратно към това зловещо място в толкова бърз галоп, колкото снегът и ледът позволяваха.
— Сър Хю — пресилено се усмихна Ранулф, — вече претърсвахме тази къща: няма тайни входове, нито ниши, в които някой да се крие. Няма скрити проходи или тунели.
Корбет взе от поставката на стената една факла с немощен пламък, после запали една друга, обърна я надолу и почака, докато се разгори. Връчи я на Ранулф и каза на Чансън да вземе още една.
— Драги мои ученици — започна той, — извинете ме за внезапното събиране и бързата езда, но размишлявах и обмислях случващото се.
Ранулф тихо простена. Корбет беше много търпелив човек, който отделяше немалко време да наблюдава. Понякога седеше, взрян с часове в парче пергамент, после внезапно ставаше изключително деен като хрътка, жадна за лов.
— Ранулф, карали ли са те да се взираш в облаците и да търсиш точно определена форма: глава, кон, щит?
Ранулф се сети за един красив летен ден, в който лежаха с прислужницата на Мейв в житата, но реши да го премълчи.
— Отначало не виждаш онова, което търсиш, но когато го видиш, е така очевидно.
— И какво търсим ние тук?
— Тяло — заяви Корбет, — труп. Мастър Сервин, ако трябва да съм точен.
— Телохранителят на Паулентс ли? — попита Чансън.
— Да — Корбет тупна по рамото служителя от кралските конюшни. — Точно така. Ние се мъчехме да разберем как е успял да се измъкне, а не къде може да е скрит трупът му. Ако ти, Ранулф, или аз бяхме убили някого тук и искахме да скрием тялото, къде бихме го скрили?
— Ами не тук — Ранулф посочи с ръка залата, — а спалните не са пипани.
— Къде тогава? — повтори Корбет.
— Избите?
— Именно!
Той ги поведе в кухнята към вратата насреща. Отвори я, взеха още факли и, тръгнал пред тях, Корбет заслиза по стъпалата сред вледеняващите кръвта студ и мрак.
— Това — отекна зловещо гласът на Корбет, който държеше високо запалената факла — са поредица от подземия, малки помещения, всяко от които води към другото и вероятно са направени, за да държат виното на студено или като сигурно хранилище за пари. Ние търсим труп.
Започнаха претърсването. И тримата бяха влизали в подземията и преди, но сега се движеха особено внимателно по тъмните, плесенясали ходници, минаваха от едно помещение в друго. В повечето имаше вехтории: потрошени пейки и столове, непотребни сечива, пукнати кани и чаши, купища зебло, бурета, строшени ракли и сандъци. Корбет вече ги преравяше, когато чу виковете на Чансън. Конярят беше започнал претърсването на следващото помещение, но вече се връщаше. Носеше факлата си високо вдигната и развълнувано махаше към Корбет и Ранулф. Забързаха към него. Чансън наведе факлата. Корбет видя, че подът е мокър. Чансън се обърна към намираща се в нишата огромна бъчва с канелка на дъното.
— Обръщана е и е източвана, господарю, и е достатъчно голяма, за да побере труп.
Корбет нареди да донесат един от счупените сандъци. Покачи се на него, измъкна камата си и разхлаби големия капак. Вмъкна ръка и усети как пръстите му докосват студена, твърда като камък плът. Припряно измъкна ръката си и се отдръпна.
— Чансън, Ранулф, обърнете бъчвата.
Промъкнаха се между зида и бъчвата и започнаха да я разклащат. Накрая тя се преобърна и падна с трясък. Плисна още течност, но излезе и пропит с ейл труп. На слабата светлина Корбет видя бяло лице с остри черти, почерняла кожа и нещо, което изглеждаше като окървавени превръзки около корема на мъжа. Шляпайки в ейла, той нареди на Ранулф и Чансън да вдигнат тялото. Тръгнаха обратно из подземието, изкачиха се по стълбите, и поставиха тялото на прага. Корбет избърса ръце в плаща си и се загледа в мъртвия.
— Смъртта винаги е грозна — рече едва чуто.
Ранулф се съгласи. Сервин беше слаб, с мършаво лице, очите му бяха изцъклени и гледаха със стъклен и изплашен поглед. Главата му беше напълно обръсната, страните — леко хлътнали, по устата си имаше петна от кръв. На гърдите на мъжа зееше грозна черно-червена рана, от която стърчеше стрела от арбалет. Корбет смръщи нос поради вонята, приклекна и махна парчетата плат от корема на мъжа. На Чансън му се повдигна и той се втурна към вратата, притиснал уста с ръка.
— Убит е с арбалет — заяви Корбет, — но после убиецът е разпорил стомаха му, един Бог знае защо. Убиецът е пристегнал раната с тези превръзки, затова не открихме следи от кръв. Сервин е влачен, вероятно за подмишниците, с раните нагоре, от залата долу до подземията и хвърлен в оная бъчва. Никак не е трудно. Никак не е било трудно. Убеден съм, че ако подземието беше по-добре осветено, щяхме да видим случайните петна от кръв. Ейлът е бил излян, капакът — поставен обратно…
— Защо? — попита Ранулф.
— За да ни заблуди — каза Корбет. — Да ни накара да вярваме, поне за известно време, че Сервин може да е възможният извършител на убийствата, да е предрешеният Хюбърт Монаха. Тук обаче изниква интересен въпрос, Ранулф — Корбет се изправи. — Щом останалите четирима са обесени по такъв загадъчен начин, защо нашият убиец е използвал арбалет срещу Сервин?
Спря, понеже вратата се отвори и Чансън се върна, бършейки уста с опакото на ръката си.
— Извинявай, господарю.
След него влезе Уендовър.
— Казах да изчакаш отвън! — сряза го Корбет.
Уендовър занемя при гледката на ужасяващото тяло, проснато на пода, в пропити с ейл дрехи, с потресаващо лице и страшни рани в гърдите и корема.
— Сър Хю — капитанът притисна ръка към устата си, — дойде пратеник със съобщение до теб. Първо е ходил до абатството «Сейнт Огъстин». Пратен е от сър Уолтър Касълдийн, който те моли да идеш до «Сейнт Алфидж». Има ново убийство, убита е Беренгария. Какво да…?
Уендовър погледна още веднъж трупа, обърна се с ръка на устата и побягна навън.
— Мастър Ранулф, ела с мен — нареди Корбет. — Чансън, остани тук, огледай трупа. Иди пак до бъчвата, и виж дали няма още нещо вътре. Кажи на Уендовър, че искам къщата да се претърси отново, после да дойде при мен в «Сейнт Алфидж». Кажи му да намери каруца и да докара трупа. Отец Уорфелд ще трябва да каже още една заупокойна молитва. Сервин може да бъде погребан в мястото за бедняци в гробището. Градът ще поеме разноските.
Щом излезе, Корбет повтори нарежданията си на Уендовър, който стоеше до едно дърво. Все още му се повдигаше и бършеше устата си. Капитанът усърдно закима.
— Ще направя, каквото мога — каза той, останал без дъх.
— Ще направиш, каквото наредя! — заяви Корбет и го потупа по рамото. — Хайде, мастър Ранулф.