Косачи

1. Слънцето не помръкна

Косачът пристигна късно през един студен ноемврийски следобед. Цитра седеше на масата в трапезарията и се мъчеше над особено трудна задача по алгебра — разместваше променливите, не успяваше да определи X или Y, когато тази нова и доста по-неприятна променлива нахлу в уравнението на живота ѝ.

В апартамента на семейство Теранова често идваха гости, затова позвъняването на входната врата не предизвика лошо предчувствие — слънцето не помръкна, никой не предусети приближаването на смъртта към прага им. Вероятно беше редно Вселената да отправя подобни предупреждения, но на фона на цялостната картина Косачите не бяха по-необикновени от събирачите на данъци. Появяваха се, вършеха неприятната си работа и си тръгваха.

Майка ѝ отвори. Цитра не видя посетителя, тъй като отначало вратата препречваше погледа ѝ към него. Забеляза как майка ѝ внезапно се скова, сякаш кръвта във вените ѝ замръзна. Като че ли, ако бъдеше побутната, щеше да падне на пода и да се пръсне на парченца.

— Може ли да вляза, госпожо Теранова?

Тъкмо тонът на посетителя го издаде. Плътен и неумолим като глухото звучене на стоманена камбана, уверена, че ехото ѝ ще достигне до когото трябва. Цитра разбра, преди още да го е видяла, че това е Косач. Боже той! В дома ни е дошъл Косач!

— Да, да, разбира се, заповядайте. — Майката на Цитра се отдръпна и му направи път — сякаш тя беше посетителят, а не обратното.

Той прекрачи прага, а меките му като пантофи обувки се плъзнаха беззвучно по пода, настлан с паркет. Многослойната му роба беше от гладък лен в цвят слонова кост и макар да беше толкова дълга, че се влачеше, нямаше и прашинка, която да обере. Цитра знаеше, че Косачът може сам да избере цвета на робата си — който и да е, само не черен, понеже се смяташе за неподходящ за тяхната работа. В черното нямаше светлина, а на Косача прилягаше тъкмо тя. Сияйни и озарени, те се смятаха за най-изтъкнатите сред човечеството — точно поради тази причина бяха избрани за длъжността.

Робите на някои Косачи бяха по-ярки, други — в убити цветове. Приличаха на пищните одежди на ренесансовите ангели, едновременно по-тежки и по-леки от въздуха. Неповторимият стил на робите на Косачите, без значение от материята или цвета, ги правеше лесно забележими, даваше възможност на хората да ги избегнат — стига отбягването да бе целта. Също така привличаше тълпи към тях.

Цветът на робата често бе красноречив относно личните качества на Косача. Робата в цвят слонова кост на този Косач беше приятна, достатъчно различна от чисто бялото, което дразни окото със своята ослепителност. И все пак нюансът не променяше факта кой и какво представляваше посетителят.

Той свали качулката си и разкри грижливо подстригана побеляла коса, печално лице със зачервени от горещия ден бузи и тъмни очи, които сами по себе си въздействаха като оръжия. Цитра се изправи. Не от уважение, а от страх. Шок. Опита се да успокои дишането си. Помъчи се да преодолее омекването на коленете. Те предателски трепереха, затова тя насочи силата на волята си към тях и стегна мускулите на краката си. С каквато и цел да бе пристигнал Косачът, тя нямаше да допусне да я види как рухва.

— Може да затворите вратата — обърна се той към майката на Цитра, която се подчини, макар Цитра да виждаше колко ѝ е непосилно. Косачът в преддверието можеше да се обърне и да си тръгне, ако вратата още е отворена. В мига, в който се затвореше, той действително се намираше в дома на човека.

Мъжът се огледа и веднага забеляза Цитра. Усмихна ѝ се.

— Здравей, Цитра — каза. Фактът, че знаеше името ѝ, на мига я смрази, както появата му беше стъписала майка ѝ.

— Не бъди груба — припряно се намеси майка ѝ. — Поздрави госта ни.

— Добър ден, Ваша чест.

— Здрасти — обади се по-малкият ѝ брат Бен, който току-що се беше показал на вратата на спалнята, чул плътния тембър на Косача. Краткият поздрав беше единственото, което Бен беше способен да изрече. Местеше поглед от Цитра към майка им и си мислеше същото като тях. За кого е дошъл? Дали за мен? Или пък ще остана да скърбя за загубата на близък?

— Подуших нещо апетитно от коридора — рече Косачът и вдъхна аромата. — Прав съм бил в преценката си, че уханието се носи тъкмо от този апартамент.

— Просто запечени макарони, Ваша чест. Нищо особено. — До този момент Цитра не беше предполагала, че майка ѝ може да бъде толкова стеснителна.

— Чудесно — отвърна Косачът. — Не искам нещо специално. — След това седна на дивана и търпеливо зачака вечерята си.

Дали беше прекалено да вярват, че е дошъл само заради яденето? Все пак и Косачите трябва да хапнат някъде. Обикновено в ресторантите не им искаха пари за консумация, но това не означаваше, че понякога не могат да копнеят за домашна храна. Говореше се, че някои Косачи карали хората да им приготвят ястие, преди да се заемат с Прибирането. Такъв ли беше случаят?

Каквито и да бяха намеренията му, той ги запази за себе си, а те нямаха друг избор, освен да му предложат каквото искаше. Дали щеше да пощади живот, ако ястието днес му се усладеше, зачуди се Цитра? Не беше чудно, че хората се молеха и се кланяха в стремежа си някак да умилостивят Косачите. Надеждата в сянката на страха е най-силният мотиватор на света.

По негова молба майката на Цитра му донесе напитка и се захвана да сервира възможно най-добрата си вечеря. Готвенето не беше силата ѝ. Най-често се прибираше от работа и приготвяше нещо набързо. Тази вечер животът им вероятно зависеше от спорните ѝ кулинарни умения. Ами баща им? Дали щеше да се върне навреме, или Прибирането щеше да бъде извършено в негово отсъствие?

Макар да беше ужасена, Цитра не искаше да остави Косача насаме с мислите му, затова отиде при него в дневната. Бен, който очевидно беше също толкова запленен, колкото и уплашен, седна до нея.

Мъжът най-сетне се представи като Почитаемия Косач Фарадей.

— Аз… ъъъ… веднъж правих доклад за Фарадей за училище — обади се Бен, а гласът му пресекна само веднъж. — Избрали сте си наистина як учен, чието име да вземете.

Косач Фарадей се усмихна.

— Иска ми се да вярвам, че съм избрал доста подходящ исторически патрон. Подобно на много учени, приживе Майкъл Фарадей е бил силно недооценен, и все пак без него светът не би станал такъв, какъвто е.

— Мисля, че имам вашата в колекцията си с карти на Косачи — продължи Бен. — Събрал съм почти всички Косачи в Средмерика — но на снимката изглеждате по-млад.

Мъжът имаше вид на около шейсетгодишен и въпреки че косата му беше посивяла, козята му брадичка само се беше прошарила. Човек рядко позволяваше да достигне подобна възраст, преди да се върне към по-младото си аз. Цитра се чудеше на колко ли години е всъщност Косачът. От колко ли време му беше възложено да отнема живота на хора?

— На истинската си възраст ли изглеждате, или сам сте избрали тази си външност? — попита Цитра.

— Цитра! — Майка ѝ едва не изпусна съда за печене, който тъкмо беше извадила от фурната. — Що за въпроси задаваш!

— Обичам директни въпроси — отвърна Косачът. — Те подсказват честност на духа, затова ще дам и честен отговор. Признавам, че четири пъти се подмладявах. Истинската ми възраст е някъде около сто и осемдесет, макар да съм забравил точната цифра. Неотдавна предпочетох този достопочтен вид, тъй като смятам, че носи повече спокойствие на субектите, които съм набелязал за Прибирането. — После се засмя. — Приемат ме за мъдър.

— Затова ли сте дошли? — избърбори Бен. — Някой от нас е избран за Прибирането?

Косач Фарадей се усмихна загадъчно.

— Дошъл съм на вечеря.

Таткото на Цитра се появи точно преди поднасянето на вечерята. Майка ѝ очевидно го беше информирала за положението, така че се чувстваше доста по-подготвен в емоционален план, отколкото те по-рано. Веднага щом влезе, се запъти към Косач Фарадей, за да се ръкува с него, и се престори на много по-приветлив и гостоприемен, отколкото вероятно му идеше отвътре.

Атмосферата по време на вечерята беше странна — през преобладаващата част цареше мълчание, прекъсвано само от спорадичните коментари на Косача: „Домът ви е прекрасен“, „Чудесна лимонада!“, „Това са най-вкусните запечени макарони в цяла Средмерика!“ Въпреки че правеше комплименти, звукът от гласа му всеки път предизвикваше тръпки по гърбовете на семейството.

— Не съм ви виждал в квартала — обади се накрая бащата на Цитра.

— Няма такава необходимост — отговори той. — Не съм публична личност, каквито са избрали да бъдат някои Косачи. Има такива, които обичат светлината на прожекторите, но за да си свършиш работата добре, е нужна известна анонимност.

— Така ли? — наежи се Цитра срещу това твърдение. — Съществува ли правилен начин за Прибирането?

— Е — рече, — определено има погрешни. — Не се разпростря повече по темата. Просто дояде макароните си.

Щом почти бяха приключили с храната, рече:

— Разкажете ми за себе си. — Не беше молба, а нареждане. Можеше да се изтълкува единствено като заповед. Цитра не беше сигурна дали не е част от малкия му танц със смъртта, или беше наистина заинтригуван. Знаеше имената им още преди да прекрачи прага, значи вероятно бе наясно и с информацията, която щяха да му споделят. Защо тогава ги питаше?

— Аз работя в областта на историческите изследвания — отговори баща ѝ.

— Аз съм инженер по синтез на храната — обади се майка ѝ.

Косачът повдигна вежди.

— И въпреки това сте приготвили всичко това съвсем сама.

Тя остави вилицата си.

— Всички продукти са синтезирани.

— Да, но ако можем да синтезираме всичко — изтъкна той, — защо тогава са ни нужни инженери по синтезирането?

Цитра видя как кръвта буквално се отцеди от лицето на майка ѝ. Баща ѝ се изправи, за да защити правото на съществуване на съпругата си.

— Винаги има възможност за подобрения.

— Да… и работата на татко също е важна! — намеси се Бен.

— Кое точно, историческите проучвания ли? — Косачът отхвърли твърдението с пренебрежително махване с вилицата си. — Миналото никога не се променя… а от това, което виждам, изглежда, същото се отнася и за бъдещето.

Родителите ѝ и брат ѝ изглеждаха озадачени и притеснени от репликата, но Цитра разбра какво имаше предвид. Израстването на цивилизацията бе приключило. Всеки го знаеше. Що се отнася до човешката раса, нямаше какво повече да бъде научено. Нямаше какво да дешифрират по отношение на собственото си съществуване. Което означаваше, че никой не е по-важен от останалите. В действителност в глобалната схема всички бяха еднакво безполезни. Точно това казваше Косачът и Цитра се ядосваше, тъй като на определено ниво съзнаваше, че е прав.

Цитра беше пословична със своята избухливост. Често изпускаше нервите си без причина и не се спираше, докато поразията не бъде направена. Тази вечер нямаше да бъде изключение.

— Защо постъпвате така? Ако сте набелязали някого от нас за Прибирането, просто действайте и спрете да ни тормозите!

Майка ѝ ахна, а татко ѝ отмести стола си назад, сякаш да се подготви за физическа намеса в извеждането ѝ от стаята.

— Цитра, какви ги вършиш! — Гласът на майка ѝ трепереше. — Покажи уважение!

— Не! Той е тук точно с тази цел, така че нека започва. Не е като да не е взел решение. Чувала съм, че Косачите винаги премислят добре, преди да пристъпят в нечий дом, не е ли така?

Косачът не се притесни от изблика ѝ.

— Някои го правят, други не — отговори любезно той. — Всеки от нас си има свой стил.

Бен вече плачеше. Татко му го прегърна, но момчето беше неутешимо.

— Да, Косачите трябва да извършват Прибирането — продължи Фарадей. — Но също така трябва да ядат, да спят и да си поприказват с някого.

Цитра вдигна празната му чиния и заяви:

— Е, вечерята приключи, така че можете да си вървите.

Тогава баща ѝ се приближи към него. Падна на колене. Баща ѝ наистина коленичи пред този човек!

— Моля ви, Ваша чест, простете ѝ. Поемам пълната отговорност за поведението ѝ.

Косачът се изправи.

— Не е необходимо да се извинявате. Ободрително е да срещна дързост. Нямате представа колко досадно взе да става — угаждане, раболепни ласкателства, безкрайно подмазване. Плесница в лицето се отразява наистина животворно. Напомня ми, че съм човек.

После отиде в кухнята и взе най-дългия и остър нож, който откри. Размаха го няколко пъти, така че той изсвистя във въздуха.

Риданията на Бен се усилиха, а баща му го прегърна още по-силно. Косачът се приближи към майка им. Цитра беше готова да се хвърли пред нея, за да я защити от острието, но вместо да вдигне ножа, мъжът протегна другата си ръка.

— Целунете пръстена ми.

Никой не очакваше това, най-малкото Цитра.

Майката на Цитра го гледаше втренчено, клатеше глава и не можеше да повярва.

— Вие… осигурявате ми имунитет?

— Заради любезността и ястието, което поднесохте, аз ви давам имунитет срещу Прибирането. Никой Косач не може да ви докосне.

Но тя се поколеба.

— Осигурете го на децата ми, вместо на мен.

Но Косачът продължаваше да държи пръстена пред нея. Беше с диамант с размера на кокалчетата на ръката му и с тъмна сърцевина. Същият, какъвто имаха всички Косачи.

— Предлагам го на вас, не на тях.

— Но…

— Джени, просто го направи! — настоя съпругът ѝ.

И тя го послуша. Коленичи, целуна пръстена, нейното ДНК беше разчетено и прехвърлено към базата данни за имунизирани срещу Косачи лица. Само след миг целият свят узна, че Джени Теранова е предпазена от Прибирането през следващите дванайсет месеца. Косачът погледна пръстена си, който сега искреше в червеникаво и показваше, че човекът пред него има имунитет. Ухили се доволно.

Най-накрая им каза истината.

— Тук съм за Прибирането, но на съседката ви Бриджит Чадуел — информира ги Косач Фарадей. — Тя обаче още не се е прибрала. А аз бях гладен.

Нежно докосна главата на Бен, сякаш му даваше благословията си. Изглежда, успя да го успокои. След това Косачът пое към вратата все още с ножа в ръка, без да оставя и капка съмнение за метода на Прибирането, който щеше да приложи у съседите. Преди да си замине, все пак се обърна към Цитра.

— Ти виждаш през стените на света, Цитра Теранова. Би станала добър Косач.

Цитра се отдръпна.

— Нямам такова желание.

— Това — отвърна той — е първото изискване.

После си тръгна, за да елиминира съседката им.

Същата вечер не говориха за случилото се. Никой не отвори дума за Прибирането — сякаш можеше да ги сполети само заради приказките им. От съседния апартамент не се чуваше нищо. Нито писъци, нито плач, нито умоляване — или може би телевизорът на семейство Теранова беше пуснат твърде силно, за да ги чуят. Това беше първото, което бащата на Цитра направи, след като Косачът си тръгна — усили телевизора така, че да заглуши звуците от Прибирането от другата страна на стената. Все пак не беше нужно, тъй като какъвто и подход да беше избрал Косачът, беше изпълнил задачата си съвсем тихо. Цитра осъзна, че се напряга да долови нещо — каквото и да е. И двамата с Бен си дадоха сметка, че изпитват болезнено любопитство, от което тайно се засрамиха.

Час по-късно Косач Фарадей се върна. Цитра отвори вратата. По робата му в цвят слонова кост нямаше и едничка капчица кръв. Може би си носеше резервна. А може и да я беше изпрал в пералнята на съседите след Прибирането. Ножът също беше чист и той го подаде на Цитра.

— Не го искаме — заяви Цитра, уверена, че изразява и позицията на родителите си по въпроса. — Няма да го използваме повече.

— Но вие трябва да го използвате — настоя той. — За да ви напомня.

— Да ни напомня какво?

— Че Косачът е само инструмент на смъртта, но вашите длани ми дават замах. Ти, родителите ти и всички останали на този свят сте повелителите на Косачите. — После внимателно постави ножа в ръцете ѝ. — Всички ние сме съучастници. Трябва да споделиш отговорността.

Може и да беше самата истина, но след като той си тръгна, Цитра все пак пусна ножа в боклука.

2. 0,303%

Тайгър Салазар се беше хвърлил от прозореца на трийсет и деветия етаж и бе създал невъобразима мизерия на мраморната площадка долу. Родителите му бяха толкова разстроени, че не дойдоха да го видят. Роуан, от друга страна, го направи. Роуан Дамиш беше точно такъв приятел.

Той седя край болничното легло на Тайгър във възстановителния център за скоростно лечение. Роуан нямаше нищо против. Във възстановителния център беше тихо. Спокойно. Предлагаше приятна почивка от суматохата в дома му, който напоследък беше така пренаселен с роднини, че трудно би се намерил човек, който да може да го понесе. Братовчеди, втори братовчеди, братя и сестри, полубратя и полусестри. А сега и баба му се беше върнала у дома, след като беше преминала през трето по ред подмладяване, имаше нов съпруг и очакваше бебе.

— Ще си имаш нова леля, Роуан — беше обявила тя. — Не е ли просто чудесно?

Цялата история вбеси майка му, тъй като този път баба му беше върнала времето до двайсет и пет годишна възраст, което я правеше с десет години по-млада от собствената ѝ дъщеря. Сега мама се чувстваше длъжна също да се подмлади, дори само заради съревнованието с баба. Дядо се държеше доста по-разумно. Беше заминал за Евроскандия и очароваше дамите, останал на достойната за уважение възраст от трийсет и осем.

Роуан беше на шестнайсет и преди време взе решението да изчака косата си да се прошари, преди да се подложи на първия си обрат — и дори тогава нямаше да го направи толкова драстично и смущаващо. Някои превъртат часовника до двайсет и една годишна възраст, което е най-ранната възможна генетична терапия, на която човек би могъл да се подложи. Въпреки това се носеха слухове, че се опитват да стигнат и до тийнейджърска възраст, което Роуан намираше за нелепо. Защо някой със здрав разум би искал пак да бъде тийнейджър?

Когато погледна отново към приятеля си, очите на Тайгър бяха отворени и изучаваха Роуан.

— Здравей — каза Роуан.

— Колко време? — попита Тайгър.

— Четири дни.

Тайгър сви триумфално дланта си в юмрук.

— Да! Нов рекорд! — Той огледа ръцете си в търсене на свидетелства за пораженията. Разбира се, поражения нямаше. Човек не се събуждаше след скоростното лечение, преди всички травми да заздравеят. — Мислиш ли, че се дължи на скока от толкова висок етаж, или на мраморната площадка долу?

— Вероятно на мрамора — отговори Роуан. — Щом достигнеш максималното ускорение, няма значение от колко високо скачаш.

— Напуках ли го? Подмениха ли настилката?

— Нямам представа, Тайгър… Боже, стига вече.

Тайгър се отпусна на възглавницата си, безкрайно доволен от себе си.

— Най-доброто размазване до момента!

Роуан бе чакал търпеливо приятелят му да дойде в съзнание, но сега, когато Тайгър вече беше буден, започна да губи търпение.

— Защо изобщо го правиш? Такава загуба на време.

Тайгър сви рамене.

— Харесва ми усещането при падането. Освен това трябва да напомням на родителите си за съществуването на марулята.

Роуан се изкикоти. Точно той беше измислил термина „потомство маруля“, който ги описваше така добре. И двамата се бяха родили в огромни семейства и определено не бяха любимци на родителите си. „Имам двама братя, които са мръвката, няколко сестри, които са сиренето и доматите, така че, предполагам, аз съм марулята.“ Идеята пожъна успех и Роуан основа в училище клуб, кръстен „Главите на айсберга“, събрал вече повече от двайсет членове… макар Тайгър често да го дразнеше, че ще се вдигне на бунт и ще организира преврат.

Тайгър беше започнал с размазването преди няколко месеца. Роуан опита веднъж и болката му се стори чудовищна. Изостана по всички предмети в училище, а родителите му наложиха всевъзможни наказания, изпълнението на които чинно забравиха да проследят — едно от предимствата да бъдеш маруля. И все пак тръпката от падането не си струваше цената. Тайгър, от друга страна, се беше пристрастил към размазването.

— Трябва да си намериш ново хоби, човече — натърти Роуан. — Знам, че първото възстановяване е безплатно, но останалите вероятно струват цяло състояние на родителите ти.

— Да… и поне в този случай им се налага да харчат парите си за мен.

— Не би ли предпочел да ти купят кола?

— Възстановяването е задължително — отвърна Тайгър. — Колата е по избор. Ако не им се налага да дават пари, няма да го направят.

Роуан не можеше да оспори този факт. И той самият нямаше своя кола и се съмняваше, че родителите му ще му купят. Според аргументите им обществените автомобили бяха чисти, практични и се караха сами. Каква полза имаше да харчат сериозна сума за нещо, което не му е нужно? Междувременно хвърляха пари за какво ли не, с изключение на придобивки за него.

— Ние сме плявата — заключи Тайгър. — Ако не предизвикаме известно стомашно неразположение, никой няма да забележи, че съществуваме.

На следващия ден Роуан се изправи лице в лице с един Косач. Не беше нечувано да попаднеш на Косач в неговия квартал. От време на време човек се натъкваше на такива — и все пак не се появяваха често в гимназиите.

Срещата се дължеше на грешка от страна на Роуан. Точността не беше сред силните му страни — особено когато му се налагаше да заведе по-малките си братя, сестри, полубратя и полусестри на училище, преди да се метне в обществен автомобил и да стигне до своето. Тъкмо беше пристигнал и се отправяше към гишето за закъсняващи, когато Косачът се появи иззад ъгъла в безупречно чистата си роба в цвят слонова кост, вееща се след него.

Веднъж, когато се катереха със семейството му, Роуан се беше отделил от останалите и срещна пума. Стягането в гърдите, както и прималяването в слабините в момента бяха същите като тогава. Бий се или бягай, подсказваше организмът му. Но Роуан не предприе нито едно от двете. Онзи път беше надвил инстинктите си и хладнокръвно вдигна ръце — беше чел, че така ще изглежда по-едър. Бе подействало и животното избяга, като по този начин му спести едно посещение в местния възстановителен център.

Сега, при внезапната поява на Косач пред него, Роуан изпита странния порив да постъпи по същия начин — като че ли вдигането на ръце над главата му щеше да прогони Косача. Тази мисъл го накара да избухне в бурен смях. Последното нещо, което човек прави пред някой Косач, е да се разсмее.

— Бихте ли ме насочили към администрацията? — помоли мъжът.

Роуан се замисли дали да не го упъти, а после да хукне в обратната посока, но реши, че би било твърде страхливо.

— И аз съм се запътил натам — каза Роуан. — Ще ви заведа. — Човекът щеше да оцени помощта, а не беше зле да направиш услуга на Косач.

Роуан го поведе край други хлапета по коридора — ученици като него, които също бяха закъснели или имаха някакви задачи. Всички те зяпваха и се опитваха да се скрият при вида на Косача, който го придружаваше. Някак минаването по коридора беше по-леко, когато имаше и други, на които им се налагаше да преодолеят страха, а и Роуан не можеше да отрече, че му беше приятно да се движи в компания, която внушаваше подобен респект. Чувството обаче трая само до момента, в който действителността му се изясни. Днес този Косач беше избрал за Прибирането някого от съучениците на Роуан.

Всички в администрацията се изправиха в мига, в който зърнаха Косача, а той не губеше време.

— Моля, незабавно повикайте Коул Уитлок.

— Коул Уитлок? — попита секретарката.

Косачът не повтори, тъй като знаеше, че го е чула добре, но просто не ѝ се искаше да повярва.

— Да, Ваша чест, веднага ще се заема.

Роуан познаваше Коул. По дяволите, всички познаваха Коул Уитлок. Едва първокурсник, а вече се беше издигнал до куотърбек на училището. Щеше да изведе всички до шампионата на лигата за пръв път в историята.

А Косачът търпеливо чакаше пристигането му.

Последното желание на Роуан беше да влиза в противоречие с Косача. Трябваше просто да иде до гишето за закъснели, да получи реабилитация и да влезе в час. Но също като при случая с пумата, се изискваше да запази хладнокръвие. Този момент щеше да промени живота му.

— Субект на Прибирането ви е нашата звезда куотърбек… надявам се, че сте наясно.

Поведението на Косача, така сърдечно само допреди миг, изведнъж стана твърде мрачно.

— Не разбирам какво те засяга.

— Вие сте в моето училище — отговори Роуан. — Предполагам, че точно по тази причина ме засяга. — В този момент инстинктът за самосъхранение надделя и той се отправи към гишето за закъснели, съвсем леко встрани от погледа на Косача. Подаде фалшивата си бележка за закъснение, като през цялото време си мрънкаше под носа: Глупак, глупак, глупак.

Беше истински късметлия, че не се бе родил по времето, когато смъртта е била естествена, защото нямаше да оцелее достатъчно дълго да стане възрастен.

Обърна се да си върви и видя как Косачът поведе черноокия Коул към кабинета на директора. Директорът доброволно се измъкна от собствената си стая и погледна въпросително към подчинените си, но срещна само насълзени очи и клатене на глави.

Изглежда, никой не забелязваше, че Роуан още се мотае наоколо. Кого го интересуваше марулята в момент, в който говеждото щеше да бъде погълнато?

Той се промъкна покрай директора, който го зърна навреме, за да сложи ръка на рамото му и да му каже:

— Синко, не ти трябва да влизаш там.

Прав беше, самият Роуан не искаше да влиза там. Все пак го направи и затвори вратата след себе си.

Пред изрядно подреденото бюро на директора имаше два стола. Косачът седеше на единия, а прегърбеният и хлипащ Коул — на другия. Косачът опари Роуан с кръвнишкия си поглед. Пумата, помисли си Роуан. Само дето този тук притежаваше властта да прекъсне човешки живот.

— Родителите му не са тук — заговори Роуан. — Трябва да има някой при него.

— Ти роднина ли си?

— Има ли значение?

В този момент Коул вдигна глава.

— Моля ви, не отпращайте Роналд — помоли.

— Роуан.

Ужасът в изражението на Коул си пролича още по-явно, сякаш тази му грешка някак бе сложила финал на преговорите.

— Знаех го! Така е! Наистина го знаех!

Зад масивната си фигура и наперено поведение Коул Уитлок беше просто едно уплашено хлапе. Такива ли ставаха всички накрая? Роуан предположи, че само Косачът знае отговора.

Вместо да се опита да прогони Роуан, Косачът рече:

— В такъв случай си вземи стол. Настани се удобно.

Роуан заобиколи, за да дръпне стола на директора, и се зачуди дали Косачът беше ироничен, или саркастичен — дали изобщо съзнаваше, че никой не би могъл да се настани удобно в негово присъствие?

— Не можете да ми сторите това — умоляваше Коул. — Родителите ми ще умрат! Буквално ще умрат!

— Не, няма — поправи го Косачът. — Ще продължат да живеят.

— Може ли поне да му дадете няколко минути да се подготви? — намеси се Роуан.

— Да не би да ме учиш как да върша работата си?

— Моля за известна милост!

Косачът отново го изгледа пронизващо, но този път някак различно. Не просто заплашително, а и изпитателно. Изучаваше нещо у Роуан.

— Правя това от много години — заяви Косачът. — Опитът ме е научил, че бързият и безболезнен акт на Прибирането е най-голямата милост, която мога да покажа.

— Тогава поне му назовете причина! Кажете му защо трябва да е точно той!

— Случайно е, Роуан! — обади се Коул. — Всеки го знае! Просто проклета случайност!

Но нещо в погледа на Косача говореше друго. Затова Роуан продължи да настоява.

— Не е само това, нали?

Косачът въздъхна. Не беше длъжен да казва каквото и да е… все пак беше Косач, поставен над всички закони. Не дължеше обяснение никому. Ала той реши да даде такова.

— Като изключим старостта от уравнението, според статистиките от Епохата на смъртните седем процента от фаталните случаи са причинени от автомобилни катастрофи. От тях в трийсет и един процента става въпрос за употреба на алкохол, а четиринайсет процента от бройката на загиналите са тийнейджъри. — След това подхвърли към Роуан малък калкулатор от бюрото на директора. — Сам го сметни.

Без да бърза, Роуан затрака по клавишите на калкулатора с пълното съзнание, че всяка изминала секунда е откупена в полза на Коул.

— 0,303% — заключи накрая Роуан.

— Което означава — продължи Косачът, — че около трима от всеки хиляда души, които елиминирам, отговарят на този профил. Един на триста трийсет и три. Твоят приятел тъкмо е получил нова кола и има данни, че прекалява с пиенето. И ето че направих случаен избор сред тийнейджърите, които отговарят на профила.

Коул зарови лице в дланите си и заплака неудържимо.

— Такъв към КРЕТЕН! — Притискаше с ръце очите си, като че ли искаше да ги натика навътре в главата си.

— Е, кажи ми — обърна се спокойно Косачът към Роуан. — Дали обяснението облекчи момента на Прибирането, или още повече усили страданията му?

Роуан леко се смъкна в стола си.

— Достатъчно — отсече Косачът. — Време е. — След това извади от джоб на робата си малка палка, която пасваше идеално в дланта му. Имаше платнен гръб и лъскава метална лицева част. — Коул, избрах за теб електрошок, който ще предизвика сърдечен арест. Смъртта ще настъпи бързо и безболезнено, нищо общо с бруталната автомобилна катастрофа, която би преживял в Епохата на смъртните.

Изведнъж Коул протегна ръка и здраво се вкопчи в Роуан. Роуан му позволи. Той не беше роднина, до днес дори не беше приятел на Коул… но какво гласеше поговорката? Смъртта сближава целия свят. Роуан се зачуди дали в такъв случай светът без смърт не превръща всички в непознати. Той стисна ръката на Коул… безмълвно обещание, че няма да го остави.

— Има ли нещо, което искаш да предам на близките ти? — попита Роуан.

— Милиони неща — избърбори Коул. — Но не мога да се сетя за нито едно от тях.

Роуан реши, че сам ще измисли последни думи, които да сподели със семейството му. Щяха да бъдат подходящите. Такива, които носят утеха. Роуан щеше да открие начин да придаде смисъл на безсмисленото.

— Боя се, че ще трябва да пуснеш ръката му за процедурата — каза Косачът.

— Не — отвърна Роуан.

— Шокът ще накара и твоето сърце да спре — предупреди го Косачът.

— И какво от това? — не се отказваше Роуан. — Ще ме съживят. — А след това добави: — Стига да не решите да включите и мен към Прибирането.

Роуан съзнаваше, че току-що бе дръзнал да предизвика Косача да го убие. Въпреки риска изпита задоволство, че го направи.

— Много добре. — Без да губи и миг, Косачът притисна палката в гърдите на Коул.

Пред очите на Роуан падна бяла пелена, а след това черна. Цялото му тяло се сгърчи.

Той изхвърча от стола си и се удари в стената отзад. Може и да е било безболезнено за Коул, но не и за Роуан. Болката беше невероятна — по-силна, отколкото човек може да понесе… но после микроскопичните обезболяващи нанити в кръвта му освободиха чудодейните си опиати. Болката отслабна, щом опиатите постигнаха желания ефект, и когато зрението му се проясни, Роуан видя Коул, свлечен в стола си, а Косачът стоеше надвесен над него, протегнал ръка към невиждащите му очи. Прибирането беше приключило. Коул Уитлок беше мъртъв.

Косачът се изправи и подаде на Роуан ръка, но той не я прие. Сам стана от пода и макар да не чувстваше никаква благодарност, Роуан промълви:

— Благодаря, че ми позволихте да остана.

Косачът задържа погледа си върху него за известно време, а после заговори:

— Ти прояви характер заради момче, което почти не познаваше. Даде му утеха в мига на смъртта му и изтърпя болката от електрошока. Понесе гледката, при все че никой не беше поискал това от теб.

Роуан сви рамене.

— Всеки би го направил.

— Някой друг предложи ли? — опроверга го Косачът. — Директорът ви? Служителите от администрацията? Някой от десетината ученици, които минаха по коридора?

— Не… — наложи се на Роуан да признае. — Но какво значение има какво съм направил аз? Той пак е мъртъв. А и знаете какво казват за добрите намерения.

Косачът кимна и сведе поглед към пръстена си, така масивен на пръста му.

— Предполагам, че сега ще поискаш имунитет.

Роуан поклати глава.

— Не искам нищо от вас.

— Откровен си. — Косачът понечи да си тръгне, но се поколеба, преди да отвори вратата. — Предупреждавам те, че никой освен мен няма да се отнесе мило към теб заради онова, което направи днес — рече. — Но не забравяй, че добрите намерения утъпкват много пътеки. Не всички те водят към ада.

Почувства шамара също толкова рязък като електрошока… още повече, че Роуан не го очакваше. Случи се точно преди обед, докато стоеше пред шкафчето си, и политна към него с такава сила, че се сгромоляса на пода, а металната редица издрънча като чинели.

— Ти беше там и не го спря! — Очите на Мара Павлик блестяха от гняв и искрено възмущение. Изглеждаше готова да бръкне в ноздрите му с дългите си нокти и да изтръгне мозъка му. — Просто го остави да умре!

Мара беше гадже на Коул от около година. И тя като Коул беше изключително популярна първокурсничка и обикновено старателно отбягваше каквито и да е контакти с второкурсници като Роуан. Сегашните обстоятелства обаче бяха необичайни.

— Не беше така — успя да избърбори Роуан, преди тя отново да се нахвърли срещу него. Този път успя да отклони удара ѝ. Тя си счупи нокът, но като че ли не я беше грижа. Ако не друго, смъртта на Коул ѝ бе помогнала да гледа на нещата в перспектива.

— Точно така беше! Ти влезе вътре, за да го гледаш как умира!

Започнаха да се събират хора, надушили конфликт. Роуан огледа тълпата за съпричастност — някой, който евентуално би застанал на негова страна, но видя единствено физиономиите на съучениците си, от които лъхаше дружно презрение.

Не очакваше точно това. Не че искаше потупване по гърба, задето се е притекъл на помощ на Коул в последните му мигове, но все пак не предвиждаше подобни неоснователни обвинения.

— Що за безумство? — кресна Роуан към нея, към всички тях. — Не можеш да спреш Прибирането!

— Не ме интересува! — проплака тя. — Можеше да направиш нещо, но ти само стоя и гледа!

— Направих нещо! Аз… държах ръката му.

Тя го блъсна към шкафчето с по-голяма сила, отколкото той бе предполагал, че притежава.

— Лъжеш! Той никога не би те хванал за ръка. Никога не би се докоснал до нищо по теб! — А после добави: — Аз трябваше да държа ръката му.

Наоколо други хлапета подвикваха и шептяха слова, които очевидно искаха Роуан да чуе.

— Видях го да върви по коридора с Косача, сякаш са най-добри приятели.

— Сутринта влязоха заедно в училището.

— Чух, че той посочил на Косача името на Коул.

— Някой каза, че дори му помагал.

Роуан избухна срещу противното хлапе, което отправи последното обвинение… Ралфи някой си.

— И от кого го чу? Нямаше никой друг в стаята, кретен такъв!

Все пак не беше от значение. Слуховете плъзваха без логика, просто така.

— Не разбирате ли? Не съм помагал на Косача. Помагах на Коул! — упорстваше Роуан.

— Помогнал си му да стигне до гроба — извика някой, а друг доволно му пригласяше.

Нямаше смисъл… Бяха го изправили на съд и бяха произнесли присъдата, а колкото повече отричаше, толкова по-силно се убеждаваха във вината му. Не им трябваше проявата му на смелост — имаха нужда от някого, когото да обвинят. От някого, когото да мразят. Не можеха да насочат гнева си към Косача, но Роуан Дамиш беше идеален за целта.

— Обзалагам се, че е получил имунитет за помощта — подметна хлапе, което до този момент му беше приятел.

— Не съм!

— Хубаво — процеди Мара презрително. — Тогава се надявам следващият Косач да дойде за теб.

Той знаеше, че тя наистина го мисли — не само в този момент, а изобщо. Ако следващият Косач действително дойдеше за него, Мара щеше да посрещне с радост новината за смъртта му. Мисълта, че на света вече имаше хора, които искрено желаеха гибелта му, беше доста потискаща и мрачна. Едно беше да не го забелязват, а съвсем противоположно — цялото училище да е насочило враждебността си към него.

Чак тогава се сети за предупреждението на Косача: че никой няма да се отнесе мило с него заради това, което е сторил за Коул. Човекът се беше оказал прав — и момчето го мразеше заради това, точно както останалите мразеха Роуан.

3. Силата на съдбата

Цитра получи поканата в началото на януари. Пристигна по пощата… което беше първата индикация, че е нещо необичайно. Само три вида пратки пристигаха по пощата: колети, официални бизнес документи и писма от ексцентрици — единствените хора, които все още пишеха писма. Изглежда, тази принадлежеше към третата група.

— Отвори го — подкани я Бен, по-развълнуван от писмото дори и от Цитра. Беше надписано на ръка, което го правеше още по-странно. Истинският ръкопис все още се учеше по желание, но ако не броеше себе си, тя познаваше съвсем малко души, които го владееха. Разкъса плика и извади отвътре картичка в същия цвят на яйчена черупка като на самия плик, а след това я прочете наум, преди да направи същото и на глас.

Нямаше подпис, нито обратен адрес. Но плика съдържаше един-единствен билет.

— Операта? — възкликна Бен. — Пфу!

Цитра напълно споделяше отношението му.

— Възможно ли е да е училищно събитие? — попита майка им.

Цитра поклати глава.

— Ако беше така, щях да кажа.

Тя взе плика и поканата от ръцете на Цитра, за да ги огледа.

— Е, каквото и да е, изглежда интересно.

— Вероятно е начин някой загубеняк да ме покани на среща, защото го е страх да ме попита в лицето.

— Смяташ ли да отидеш? — попита майка ѝ.

— Мамо… момче, което ме кани на опера, или си прави шега, или е побъркано.

— Или се опитва да те впечатли.

Цитра изръмжа и излезе от стаята, подразнена от собственото си любопитство.

— Няма да ходя! — провикна се от другата стая с пълното съзнание, че ще го направи.

Опера „Гранд Сивик“ беше едно от малкото места, на които всеки с известна позиция в обществото ходеше, за да бъде видян. На всяко от представленията само половината от присъстващите бяха там заради самата опера. Останалите просто участваха в голямата мелодрама около изкачването по социалната стълбица и кариерното развитие. Дори Цитра, която не се движеше в нито един от тези кръгове, беше наясно с нравите.

Носеше роклята, която беше купила за бала миналата година, когато беше сигурна, че Хънтър Морисън ще я покани. Вместо това Хънтър бе поканил Закари Суейн — очевидно на всички освен на Цитра им беше ясно, че ще стане така. Оттогава двамата със Закари бяха двойка, а Цитра не беше намерила приложение на роклята.

Когато я облече, остана по-удовлетворена, отколкото предполагаше. Тийнейджърките се променяха много за една година, но сега тази рокля — чиято покупка тогава беше плод по-скоро на пожелателно мислене — всъщност ѝ стоеше идеално.

В съзнанието си беше стеснила кръга на вероятните тайни обожатели. Би могъл да е само един от петимата, най-много двама, с които би ѝ било приятно да остане насаме. Останалите трима можеше да изтърпи единствено от възпитание. До известна степен обаче ѝ беше забавно да прекара вечерта, като се преструва на претенциозна.

Баща ѝ настоя да я закара.

— Обади се, когато си готова да те взема.

— Ще се прибера с обществен транспорт.

— Все пак се обади — не се предаваше той. Каза ѝ, че е много красива, поне за десети път, и продължи напред, за да направи място на лимузините и бентлитата, образували опашка зад него. Тя пое дълбоко дъх и тръгна нагоре по мраморните стъпала — чувстваше се странно, като Пепеляшка на бала.

Щом влезе, не я насочиха нито към оркестъра, нито към главното стълбище, което водеше към балкона. Вместо това портиерът погледна билета, погледна нея, а след това отново билета и повика друг портиер, който лично да я ескортира.

— За какво е всичко това? — учуди се тя. Първата ѝ мисъл беше, че билетът е фалшив и я водят към изхода. Вероятно все пак беше шега и тя вече съставяше наум списък със заподозрени.

Но в този момент вторият портиер каза:

— Винаги придружаваме лично гостите до ложите, госпожице.

Ложите, припомни си Цитра, бяха изключителна привилегия. По принцип бяха запазени за личности, твърде значими, че да могат да се смесват с масите. Обикновените хора не можеха да си го позволят, а дори и да можеха, нямаше да бъдат допуснати. Докато следваше портиера по тясното стълбище към ложите от лявата страна, Цитра започна да се плаши. Не познаваше никой, който имаше толкова пари. Ами ако поканата беше пристигнала при нея по грешка? Или ако наистина някоя толкова важна особа чакаше Цитра, какви намерения имаше, за бога?

— Пристигнахме! — Портиерът дръпна завесата на ложата, където вече седеше момче на нейната възраст. Имаше тъмна коса и светла, осеяна с лунички кожа. Той се изправи, щом я видя, и Цитра забеляза, че под панталоните на костюма му се подава твърде голяма част от чорапите му.

— Здрасти.

— Здравей.

И портиерът ги остави сами.

— Оставих за теб мястото по-близо до сцената — каза той.

— Благодаря. — Тя се настани, като се опитваше да разбере кой е той и защо я е поканил тук. Не помнеше да го е виждала. Дали се предполагаше, че трябва да го познава? Не искаше да си проличи, че няма представа кой е той.

После той избърбори изненадващо:

— Благодаря ти.

— За какво?

Момчето държеше покана, която изглеждаше точно като нейната.

— Не съм голям почитател на операта, но все пак е по-добре, отколкото просто да си седя у дома. Е… очаква ли се да те разпозная?

Цитра се изсмя с глас. Тя нямаше таен обожател; изглежда и двамата бяха субекти на загадъчен сватовник, което я накара да сформира нов списък наум — на челно място стояха собствените ѝ родители. Вероятно това беше синът на техни приятели… и все пак подобна постановка беше доста безумна дори и за тях.

— Кое е толкова забавно? — попита момчето и тя му показа идентичната покана. Той не се разсмя. Вместо това изглеждаше обезпокоен, но не каза защо.

Представи се като Роуан, ръкуваха се и в мига, в който светлините угаснаха, завесата се вдигна и музиката прогърмя твърде силно, че да могат да водят разговор. Операта беше на Верди — La Forza del Destino, „Силата на съдбата“, но очевидно не силата на съдбата беше събрала тези двама души. Бе съвсем преднамерена постъпка.

Музиката беше величествена и прекрасна, докато на Цитра не ѝ дойде твърде много. А сюжетът, макар и лесен за следене дори без да знаеш италиански, не беше особено въздействащ за нито един от двамата. Все пак произведението датираше от Епохата на смъртните. Война, мъст, убийства — всички тези теми, около които беше заплетена историята — бяха премахнати от модерната реалност до такава степен, че малко хора можеха да се отъждествят с тях. Катарзисът би могъл да се изгради само около мотива за любовта, а предвид факта, че бяха непознати, събрани в ложа в операта, той предизвикваше по-скоро усещане за неудобство, отколкото за пречистване.

— Е, според теб кой ни покани? — попита Цитра веднага щом лампите светнаха за първия антракт. И Роуан нямаше никаква представа, също както и тя, затова започнаха да споделят в опит да открият основа за вероятна теория. Освен че и двамата бяха шестнайсетгодишни, имаха твърде малко общи неща. Тя беше от града, той от предградията. Нейното семейство беше малко, а неговото — голямо, професиите на родителите им не можеха да се различават повече.

— Какъв е генетичният ти индекс? — попита той. Доста личен въпрос, но може би имаше някаква връзка.

— 22-37-12-14-15.

Той се усмихна.

— Трийсет и седем процента африкански корени. Браво на теб! Не е малко!

— Благодаря.

Той ѝ каза, че неговият е 33-13-12-22-20. Прииска ѝ се да го попита дали знае подиндекса на „другия“ си компонент, тъй като двайсет процента си беше цифра, но ако не го знаеше, въпросът би го смутил.

— И двамата имаме дванайсет процента паназиатски корени — отбеляза той. — Възможно ли е да е свързано с цялата история? — Но той просто се хващаше за сламката — беше обикновено съвпадение.

Тогава, в самия край на антракта, отговорът се появи пред тях в ложата.

— Радвам се да видя, че сте се запознали.

Макар да бяха изминали няколко месеца от срещата им, Цитра веднага го разпозна. Почитаемият Косач Фарадей не беше някой, който се забравя така лесно.

— Вие? — възкликна Роуан сухо, та не остана тайна, че и той има преживелици с Косача.

— Щях да се появя по-рано, но бях зает… с други дела.

Той не навлезе в подробности, което зарадва Цитра. Въпреки това присъствието му нямаше как да вещае нещо добро.

— Поканихте ни тук за Прибирането.

Не беше въпрос, а излагане на факт, тъй като Цитра беше убедена, че е така… докато Роуан не се намеси:

— Не мисля, че става въпрос за това.

Косач Фарадей не понечи да отнеме живота им. Вместо това придърпа един свободен стол и се настани до тях.

— Ложата ми бе предоставена от директорката на театъра. Хората все си мислят, че щедростта им към Косачите ще ги предпази от Прибирането. Нямах никакво намерение да я елиминирам, но сега тя си мисли, че подаръкът ѝ е изиграл роля.

— Хората вярват в това, в което им се иска да вярват — заяви Роуан авторитетно, което накара Цитра да допусне, че е наясно с въпроса.

Фарадей посочи съм сцената.

— Тази вечер гледаме спектакъл за човешката глупост и трагедия — каза той. — Утре ще ги преживеем.

Завесата се вдигна за второ действие, преди да е успял да обясни какво има предвид.

В продължение на два месеца Роуан беше училищният парий — прокуден с непреклонна жестокост. Макар обикновено подобни истории да следват определен модел и след това да отшумяват във времето, този път случаят не беше такъв — отнасяше се до Прибирането на Коул Уитлок. Последвалите футболни мачове сипваха щедра доза сол във всеобщата рана, а фактът, че всеки от тези мачове беше изгубен, удвояваше болката. Роуан никога преди не се беше славел с особена популярност, нито пък беше ставал субект на присмех, а сега го пресрещаха и редовно го ступваха. Остана изолиран и дори приятелите му целенасочено го отбягваха. Тайгър не правеше изключение.

— Ще стана виновен по подразбиране, човече — беше му признал Тайгър. — Усещам болката ти, но не искам да я преживявам.

— Неприятна ситуация — бе отбелязал директорът на Роуан, когато се отби при медицинската сестра, но се наложи да изчака обедната почивка, преди тя да промие новите поражения. — Може да помислиш за смяна на училището.

И един ден Роуан се поддаде на напрежението. Изправи се върху една маса в стола и каза на всички лъжите, които им се искаше да чуят.

— Този Косач беше мой чичо — обяви той. — Аз му казах да прибере тъкмо Коул Уитлок.

Разбира се, повярваха на всяка негова дума. Хлапетата започнаха да го освиркват и да го замерят с храна, но той продължи:

— Искам да знаете, че чичо ми отново ще дойде… и ме помоли да избера следващия субект за Прибирането.

Изведнъж замерянето с храна престана, вече не го гледаха кръвнишки и като с магическа пръчка побоите секнаха. След празнината остана… на практика празнина. Никой повече не го погледна в очите. Даже учителите вече не смееха да го погледнат — някои от тях дори започнаха да му пишат отлични оценки, когато беше за много добър или добър. Роуан започна да се чувства като призрак в собствения си живот и премина към съществуване в сляпата точка на света.

У дома нещата бяха нормални. Пастрокът му пазеше дистанция, а майка му беше ангажирана с твърде много други неща, че да обръща внимание на тревогите му. Знаеха какво се е случило в училище и какво се случва сега, но бяха възприели онази егоистична позиция, при която родителите обикновено се преструват, че щом не могат да разрешат дадена ситуация, тя всъщност не е проблем.

— Искам да се преместя в друга гимназия — съобщи той на майка си, след като в крайна сметка обмисли предложението на директора, а отговорът ѝ беше болезнено неутрален.

— Щом смяташ, че така е най-добре.

Беше почти сигурен как, ако ѝ беше казал, че се оттегля от обществото, за да се присъедини към религиозна секта, тя би му отвърнала: Щом смяташ, че така е най-добре.

Ето защо, когато пристигна поканата за опера, дори не се запита кой може да я е изпратил. Каквото и да означаваше, тя беше спасение, поне за вечерта.

Момичето, с което се запозна в ложата, беше доста приятно. Хубаво, уверено — такова момиче вероятно вече си имаше приятел, макар да не беше споменала подобно нещо. А после се появи Косачът и светът на Роуан отново потъна в мрак. Този човек беше виновен за нещастието му. Стига да можеше да му се размине, Роуан би го бутнал през парапета… но нападенията над Косачи не се толерираха. Наказанието беше Прибиране на цялото семейство на нарушителя. Такава последица гарантираше сигурността на почитаемите служители на смъртта.

В ложата на операта Косач Фарадей им даде карта и съвсем ясни инструкции.

— Ще се срещнете с мен на този адрес утре точно в девет часа сутринта.

— А какво да обясним на родителите си за тази вечер? — попита Цитра. Очевидно имаше родители, които ги беше грижа.

— Кажете им каквото искате. Няма значение, стига да се появите утре сутринта.

Адресът се оказа на Музея за световно изкуство, най-хубавият в града. Отваряше чак в десет, но в момента, в който пазачът видя Косача да се качва по стълбите към главния вход, отключи вратите и ги пусна вътре, без дори да го молят.

— Поредните привилегии на длъжността — отбеляза Косач Фарадей.

Разходиха се из галериите на старите майстори в мълчание, нарушавано единствено от шума на стъпките им и откъслечните коментари на Косача.

— Вижте как Ел Греко използва контраста, за да предизвика емоционален копнеж. Погледнете преливането на движенията в този Рафаело… интензитета, който внася във визуалната си история. Ах! Сьора! Пророчески поантилизъм цял век преди появата на пиксела!

Роуан пръв зададе неотложния въпрос.

— Какво общо имат тези неща с нас?

Косач Фарадей въздъхна, умерено подразнен, при все че вероятно очакваше въпроса.

— Предоставям ви урок, който няма да научите в училище.

— Значи — намеси се Цитра — ни измъкнахте от ежедневието заради някакъв обикновен урок по живопис? Не е ли похабяване на ценното ви време?

Косачът се засмя, а на Роуан му се прииска той да беше този, предизвикал смеха му.

— И какво научихте до момента? — попита Косач Фарадей.

Никой нищо не отговори, затова той зададе друг въпрос.

— Как мислите, че щеше да протече разговорът ни, ако ви бях завел в някоя от галериите на постморталните, вместо в тази така стара?

Роуан се престраши да отговори.

— Вероятно щяхме да обсъждаме колко по-лесно за възприемане е изкуството на постморталните. По-лесно и… по-малко напрегнато.

— Какво ще кажеш за липсата на вдъхновение? — попита Косачът.

— Че е въпрос на гледна точка — намеси се Цитра.

— Може би. Но сега, след като знаете какво търсите в тази галерия на умиращи, искам да се опитате да го почувствате. — И той ги поведе към следващата зала.

Макар Роуан да беше сигурен, че няма да почувства нищо, грешеше.

Помещението беше огромна галерия с картини, висящи от тавана до пода. Той не разпозна художника, но името му не беше важно. Усещаше се последователност, сякаш произведенията бяха дело на една и съща душа, ако не на същата ръка. Някои от творбите носеха религиозна тематика, други представляваха портрети, а имаше и такива, които просто бяха запечатали неуловимата светлина в ежедневието с жизненост, която липсваше в изкуството на постморталните. Копнеж и еуфория, мъчителна болка и радост — всички те бяха там, понякога съчетани в едно платно. В известен смисъл изглеждаше обезпокоително, но същевременно и завладяващо.

— Може ли да останем още малко в тази зала? — попита Роуан, а Косачът се усмихна.

— Разбира се, че можем.

Докато приключат, музеят вече беше отворен. Другите посетители отваряха пред тях широка пътека. Това напомни на Роуан за начина, по който се отнасяха с него в училище. Цитра като че ли още нямаше представа защо ги е повикал Косач Фарадей, но момчето започваше да разбира.

Косач Фарадей заведе младежите на ресторант, където сервитьорката веднага ги настани и им донесе менюта, пренебрегвайки останалите клиенти. Привилегията на длъжността. Роуан забеляза, че никой не влезе, след като те седнаха. Вероятно заведението щеше да остане празно, докато не настъпеше време да си вървят.

— Ако очаквате да ви дадем информация за наши познати — заяви Цитра, щом ѝ поднесоха порцията, — не съм заинтригувана.

— Сам си събирам информация — отвърна ѝ Косач Фарадей. — Не ми е нужно две хлапета да са ми информатори.

— Но имате нужда от нас. Не е ли така? — попита Роуан.

Той не отговори. Вместо това заговори за населението на света и задачата на Косачите, ако не да го балансират, то поне да го сведат до разумни граници.

— Съотношението на нарастване на населението спрямо способностите на Бурята да удовлетвори нуждите на човечеството изисква Прибирането на известен брой хора всяка година — каза им той. — За целта имаме нужда от още Косачи.

После извади от един от многото джобове, скрити в робата му, пръстен, идентичен с този, който носеше самият той. Пръстенът улови светлината в помещението, пречупи я и я отрази, но така и не я допусна до сърцевината на тъмното си ядро.

— Три пъти в годината Косачи се събират на голямо събрание, наречено конклав. Обсъждаме същността на Прибирането и дали районът ни се нуждае от още Косачи.

Цитра като че ли се сви в стола си. Най-сетне се беше усетила. Макар Роуан да подозираше накъде отиват нещата, гледката на пръстена върху масата разтърси и него.

— Скъпоценните камъни върху пръстените на Косачите са били изработени в самото начало на постморталния период от първите Косачи — продължи Фарадей. — Когато обществото е преценило, че неестествената смърт трябва да замени естествената. Шлифовани са много повече скъпоценни камъни, отколкото са били нужни навремето, от основателите на Форума на Косачите, които са били достатъчно разумни, че да предвидят нуждата от тях. Когато ни трябва нов Косач, един от скъпоценните камъни се поставя в златен обков и се подарява на избрания кандидат. — Той завъртя пръстена на пръста си, поигра си с него, улови светлината и пречупените лъчи затанцуваха из помещението. После ги погледна в очите — първо Цитра, а след това и Роуан. — Тъкмо се върнах от Зимния конклав, където получих този пръстен, за да мога да си избера ученик.

Цитра рязко се отдръпна.

— Роуан може да се наеме. Аз не се интересувам.

Роуан се обърна към нея — щеше му се да беше заговорил пръв.

— Кое те кара да мислиш, че аз се интересувам?

— Аз избрах и двама ви! — повиши глас Фарадей, за да прекрати спора им. — И двамата ще изучите занаята. Но накрая само единият ще получи пръстена. Другият може да се върне у дома и да продължи стария си живот.

— Защо ще се състезаваме за нещо, което никой от нас не иска? — попита Цитра.

— Върху това се гради парадоксът на професията — отговори Фарадей. — Онези, които копнеят за работата, не я получават… а онези, които най-силно се съпротивляват на необходимостта да елиминират някого, са единствените, които трябва да го извършат.

Той прибра пръстена, а Роуан издиша въздуха, който дори не беше осъзнал, че задържа.

— И двамата имате изключително висок морал — увери ги Фарадей. — Точно затова вярвам, че вашето завидно ниво ще ви тласка напред в обучението при мен — не защото ви насилвам, а защото вие избирате да е така.

След това си тръгна, без да плати сметката, тъй като никой не беше и не би донесъл сметка на Косач.

Каква дързост! Да си помисли, че може да ги впечатли с превзети културни преживявания, а после да ги зашемети с малкия си противен план. Нямаше начин, никога, в никакъв случай Цитра да зареже живота си и да стане човек, който отнема живота на другите.

Когато се прибра у дома същата вечер, тя разказа на родителите си какво се е случило. Татко ѝ я прегърна и тя си поплака в обятията му заради ужасното предложение, което беше получила. След това майка ѝ зададе въпрос, който Цитра изобщо не очакваше.

— Ще го направиш ли? — попита.

Фактът, че майка ѝ изобщо можеше да допусне подобна мисъл, я връхлетя като още по-голям шок от пръстена, поднесен пред нея същата сутрин.

— Какво?

— Изборът е труден, знам — намеси се и баща ѝ. — Ние ще те подкрепим във всички случаи.

Тя ги погледна така, сякаш ги виждаше за пръв път в живота. Как беше възможно родителите ѝ да я познават толкова слабо, та да си помислят, че би станала ученичка на Косач? Дори не знаеше какво да им каже.

— Вие… искате ли да го направя? — Осъзна, че очаква отговора им с ужас.

— Ние искаме това, което ти искаш, мила — увери я майка ѝ. — Но погледни в перспектива. На един Косач не му липсва нищо на този свят. Всичките ти нужди и желания ще бъдат удовлетворявани и няма да се боиш, че ще бъдеш избрана за Прибирането.

В този момент Цитра я осени прозрение.

— Вие също няма да се тревожите за Прибирането… семейството на Косача получава имунитет, докато самият Косач е жив.

Баща ѝ поклати глава.

— Не става въпрос за нашия имунитет.

И тя наистина му повярва.

— Не е заради вас… заради Бен е… — довърши Цитра.

Тук не бяха нужни думи. Споменът за неочакваното нахлуване на Косач Фарадей в дома им все още ги преследваше като тъмна сянка. Тогава не знаеха защо е дошъл. Можеше да е там, за да прибере Цитра или Бен. Но ако Цитра станеше Косач, никога вече нямаше да се боят от неканени посетители.

— Искате да посветя живота си на елиминиране на хора?

Майка ѝ отмести поглед.

— Моля те, Цитра, не е елиминиране, а Прибиране. Важно е. Необходимо е. Разбира се, никой не го иска, но всички са съгласни, че трябва да се случва и някой трябва да го върши. Защо не ти?

Нощес Цитра си легна рано — преди вечеря, тъй като беше изгубила апетит. Родителите ѝ идваха до вратата на спалнята ѝ няколко пъти, но тя ги отпращаше.

Никога не беше имала категорична идея какъв път ще избере в живота си. Предполагаше, че ще иде в колеж, ще получи диплома в приятна сфера, след това ще си намери задоволителна работа, ще срещне подходящ мъж и ще води незабележителен живот. Не копнееше за подобно съществуване, но то се очакваше. Не само от нея самата, а от всички. Без истински вдъхновяващи моменти, животът щеше да се сведе до поносимото. Поносимо до безкрайност.

Дали щеше да открие по-съществена цел в Прибирането на човешки живот? Отговорът щеше да бъде категорично не!

Но ако наистина беше така, защо не можеше да заспи?

За Роуан не беше чак толкова трудно да вземе решение. Да, ненавиждаше идеята да стане Косач, отвращаваше го, но още повече го отблъскваше мисълта, че друг негов познат може да го направи. Не смяташе, че има морално превъзходство пред когото и да е, но поне проявяваше силно изразена емпатия. Често съчувстваше на хората в пъти повече, отколкото съчувстваше на самия себе си. Точно това беше причината да присъства на Прибирането на Коул. Точно това беше причината да седи до леглото на Тайгър след всяко негово размазване.

Освен това Роуан вече знаеше какво е да бъдеш Косач — да те третират различно и да те делят от останалата част от света. Сега изживяваше тъкмо това, но дали можеше да го понесе до края на живота си? Навярно не беше необходимо. Нали Косачите се събираха? Вземаха участие в конклави три пъти годишно и сигурно бяха приятели помежду си. Това беше най-елитният клуб на света. Не, не искаше да бъде част от него, но беше поканен. Щеше да представлява бреме, но също и огромна чест.

Той не сподели със семейството си същия ден, защото не искаше да влияят на решението му. Имунитет за всички тях? Разбира се, че биха настояли той да приеме. Обичаха го, но само като част от по-голяма група обични неща. Ако саможертвата му можеше да спаси останалите, щеше да постигне благо за цялата фамилия.

В крайна сметка изкуството свърши своето. Нощес платната обсебиха сънищата му. Какъв ли е бил животът през Епохата на смъртните? Пълен със страсти — както добри, така и пошли. Страхът отстъпва място на вярата. Отчаянието придава смисъл на еуфорията. Казват, че по онова време дори зимите са били по-студени, а летата по-горещи.

Да живееш под сянката на неизвестното безкрайно небе и тъмнината, обгърнала Земята, трябва да е било прелестно — как иначе са се родили подобни великолепни изразни средства? Никой вече не създаваше нищо стойностно… но ако беше възможно чрез Прибирането да върне поне намека за онова, което е съществувало някога, може би си струваше.

Щеше ли да успее да намери сили у себе си да елиминира друго човешко същество? И то не само едно, а много, ден след ден, година след година, докато достигне собствената си вечност? Косач Фарадей вярваше, че би могъл. На следващата сутрин, преди да тръгне за училище, Роуан каза на майка си, че един Косач го е поканил да стане негов стажант и след часовете ще иде при него, за да приеме позицията.

— Щом смяташ, че така е най-добре — отговори тя.

4. Разрешително на начинаещия да убива

Забравете какво си мислите, че знаете за Косачите. Забравете предубежденията си. Обучението ви започва днес.

Цитра не можеше да повярва, че наистина ще премине през всичко това. Каква скрита самоунищожителна черта беше наложила волята си над нея? Кое я беше подтикнало да приеме позицията на стажант? Сега нямаше връщане назад. Вчера — на третия ден от новата година — Косач Фарадей беше дошъл в апартамента ѝ и беше дал едногодишен имунитет на баща ѝ и брат ѝ. Беше добавил и няколко месеца към този на майка ѝ, така че да изтече едновременно с техните. Разбира се, ако Цитра бъдеше избрана за пълноправен Косач, имунитетът им щеше да стане постоянен.

Родителите ѝ я изпратиха със сълзи на очи. Цитра се чудеше дали се дължаха на скръб, радост или облекчение. Вероятно комбинация от трите.

— Знаем, че ще направиш велики неща за света — каза баща ѝ, а тя се зачуди дали причиняването на смърт може да се приеме за велико дело.

Не допускайте самодоволството да си въобразявате, че имате лиценз за Прибирането. Лицензът е мой и само мой. Притежавате по-скоро… нека да го наречем… разрешително за начинаещи. Въпреки това ще изисквам поне един от вас да присъства на всяко Прибиране, извършено от мен. Ако ви помоля да помагате, вие ще го направите.

Цитра се оттегли от училище без никакви церемонии и се сбогува с приятелите си с няколко неловко разменени думи.

— Не заминавам далеч. Просто повече няма да идвам на училище.

Но кого заблуждаваше? Приемането на позицията на стажант я поставяше зад непробиваема стена. Беше едновременно обезкуражаващо и насърчително да знае, че животът ще продължи без нея. Струваше ѝ се, че да си Косач, означава да си жив мъртвец. Да бъдеш на този свят, без да си част от него. Просто свидетел на появата и изчезването на другите.

Ние сме над законите, но това не означава, че живеем, без да ги зачитаме. Позицията ни изисква морал, който надхвърля всеки закон. Трябва да се стараем да останем безпристрастни и във всеки момент да правим оценка на мотивите си.

Тъй като не носеше пръстен, Цитра получи гривна, която я идентифицираше като стажант Косач. Роуан също имаше такава — яркозелени гривни с дъгата на фермерска коса над немигащо око, двойният символ на Косачите. Този символ щеше да се превърне в татуировка на ръката на избрания стажант. Тази татуировка щеше да остане скрита от очите на другите, тъй като Косачите винаги се появяваха на публични места, облечени в роба.

Цитра трябваше да признае пред себе си, че има изход от ситуацията. Можеше да се провали. Можеше да изгуби в надпреварата. Можеше да саботира представянето си, така че Почитаемият Косач Фарадей да бъде принуден да избере Роуан и да я върне при семейството ѝ в края на годината. Проблемът беше, че на Цитра не ѝ се удаваше да върши нещата половинчато. Щеше да ѝ бъде много по-трудно да се провали, отколкото да успее.

Няма да толерирам никакви романтични увлечения между вас двамата, така че отсега освободете съзнанието си от подобни мисли.

При тези думи на Косача Цитра вдигна поглед към Роуан, а той просто сви рамене.

— Няма проблем — отсече и подразни Цитра. Можеше да покаже поне капка разочарование.

— Да — присъедини се Цитра. — Няма надежда за нещо подобно със или без правилото.

Роуан само се ухили, с което я ядоса още по-силно.

Ще трябва да изучите историята, великите философи, науките. Ще започнете да разбирате естеството на битието и какво означава да бъдеш човек, преди да ви бъде възложено да отнемете живот. Също така ще се наложи да усвоите всички форми на изкуството да убиваш и да станете експерти.

Подобно на Цитра, Роуан също беше доста обезпокоен от решението да се ангажира с този процес, но нямаше да допусне да му проличи. Особено пред Цитра. Въпреки непукизма, който демонстрираше, всъщност я намираше за доста привлекателна. Още преди Косачът да им е забранил обаче знаеше, че подобна авантюра нямаше как да завърши добре. Все пак бяха съперници.

Също като Цитра, и Роуан беше стоял до Косач Фарадей, когато поднесе пръстена си пред всеки член на семейството му, за да му даде имунитет. Братята и сестрите му, полубратята и полусестрите му, баба му и твърде съвършеният ѝ съпруг, за когото Роуан подозираше, че може да е робот. Един по един коленичиха в знак на респект и целунаха пръстена, прехвърляйки своето ДНК в световната база данни на получилите имунитет в облака на Форума на Косачите, отделна част от Бурята.

Правилото гласеше, че всеки член на домакинството на стажанта се ползва с такъв, а това на Роуан наброяваше цели деветнайсет души. Майка му беше обзета от смесени чувства, тъй като никой нямаше да се изнесе поне в близката година, за да бъде сигурен, че ще се сдобие с постоянен имунитет, щом Роуан получеше пръстен на Косач… ако изобщо станеше.

Възникна само една засечка — пръстенът завибрира и прозвуча аларма, отказ на имунитет за новия съпруг на бабата, тъй като той наистина се оказа робот.

Ще живеете като мен. Скромно и според божията воля. Няма да вземате повече, отколкото ви е нужно, и няма да похабявате ресурсите си. Хората ще се опитват да купят приятелството ви. Ще ви предлагат изкушения. Не приемайте нищо повече от най-необходимото за човек.

Фарадей отведе Роуан и Цитра в дома си, за да започнат новия си живот. Представляваше малко бунгало в западнала част на града, която Роуан дори не предполагаше, че съществува.

— Хората се преструват на бедняци — беше им обяснил Косача, тъй като вече не съществуваше бедност. Аскетизмът беше избор, тъй като винаги имаше и такива, които отхвърляха изобилието в света на постморталните.

Домът на Фарадей бе спартански. Семпло обзаведен. С невзрачни мебели. В стаята на Роуан имаше място само за легло и малък скрин. Цитра поне разполагаше с прозорец, но гледката беше към тухлена стена.

Няма да толерирам детински занимания, нито банални приятелски отношения. Посвещаването на този живот означава да се откажете напълно от предишните си навици. Щом измине година, ще избера един от вас, а другият ще може лесно да се върне към стария си бит. За момента мислете за този живот като за нещо от миналото ви.

След като се настаниха, той не допусна да размишляват твърде дълго за обстоятелствата. Щом Роуан извади багажа си, Косачът съобщи, че отиват до пазара.

— За Прибирането? — попита Роуан, доста скован от перспективата.

— Не, за да набавим храна за вас двамата — отговори Фарадей. — Стига да не предпочитате да се задоволите с остатъци.

Цитра се ухили самодоволно на въпроса на Роуан — не че самата тя не се беше тревожила заради същото.

— Харесвах те повече, преди да те опозная — каза ѝ той.

— Все още не си ме опознал — отговори съвсем искрено момичето. После въздъхна и за пръв път след вечерта в операта показа по-открито отношение. — Принудени сме да живеем заедно и по неволя да се съревноваваме за нещо, което никой от нас всъщност не иска, а обстоятелствата не ни поставят в особено приятелска ситуация.

— Така е — съгласи се Роуан. Все пак напрежението помежду им не се дължеше само на Цитра. — Това обаче не означава, че не можем да си пазим взаимно гърба.

Тя не му отговори. Той не го и очакваше. Просто искаше да постави началото. През последните два месеца беше научил, че вече никой не му пази гърба. Вероятно щеше да е така и за в бъдеще. Приятелите му се бяха отдръпнали. Беше на последно място и в собственото си семейство. Само един човек се намираше в същото положение като него. Това беше Цитра. Ако не можеха да се научат да разчитат един на друг, какво им оставаше, освен разрешителното на начинаещия да убива?

5. Но аз съм едва на деветдесет и шест…

При все че ходенето на пазар трябваше да е обикновено ежедневно задължение, Цитра откри, че пазаруването с Косач е придружено със своя си доза лудост.

В мига, в който вратите на магазина се отвориха и тримата прекрачиха прага, ужасът, който всяха, беше достатъчен, че да ѝ тикнат в ръцете парче гъше месо. Реакциите не бяха крещящи, нямаше въздишки, нито пък викове. Никой не продума, но атмосферата обхващаше всички, сякаш случайно се бяха появили на театрална сцена по средата на представление.

Цитра забеляза, че в най-общ план хората се делят на три групи.

1) Отричащите: такива, които вървяха напред и се преструваха, че Косачът не е там. Не просто го игнорираха — активно и съвсем преднамерено отричаха присъствието му. Това напомни на Цитра за начина, по който съвсем мъничките деца играят на криеница, как покриват очите си с ръце и си мислят, че щом те не виждат, никой не може да види и тях.

2) Майсторите на измъкването: те хукваха надалеч, но се стараеха да прикрият този факт. Изведнъж се сещаха, че са забравили да купят яйца, или се затичваха да догонят изчезнало дете, което в действителност не съществуваше. Един продавач заряза количката си, като мърмореше за портфейла, който вероятно е оставил у дома, въпреки очевидната издутина в задния си джоб. Забърза се и изобщо не се върна.

3) Домашните любимци на Косача: сами го заговаряха с тайната надежда (не чак толкова прикрита), че така ще спечелят имунитет или поне някой ден в повече, Прибирането ще е за човека до тях, а те ще го избегнат.

— Ето, Ваша чест, вземете, моят пъпеш е по-голям, настоявам.

Тези хора осъзнаваха ли, че подобно угодническо поведение още повече би затвърдило решението на Косача да избере тъкмо тях за Прибирането? Не че Цитра би искала да наложи смъртна присъда за нещо подобно, но ако трябваше да избира между невинния минувач и неприятния подмазвач, би се спряла на онзи, който пробутва пъпеша си.

Сред продавачите имаше и такъв, който не пасваше на нито един от трите профила. Беше жена, която всъщност се зарадва на посетителя.

— Добро утро, Косач Фарадей — поздрави тя, щом минаха покрай масата с деликатеси, а след това огледа с интерес Цитра и Роуан. — Това племенниците ви ли са?

— Всъщност не — отговори той с известно презрение към предположението за роднини, но Цитра не се впечатли от тона му. — Взех стажанти.

Очите на жената леко се ококориха.

— Каква била работата! — възкликна тя, но не стана ясно дали идеята ѝ се струва добра, или лоша. — Занаятът влече ли ги?

— Ни най-малко.

Тя кимна.

— Е, тогава вероятно са подходящи. Нали знаете какво казват: „На бодлива крава бог рога не дава“.

Косачът се усмихна.

— Надявам се някой ден да ги запозная с щрудела ти.

Тя кимна към тях двамата.

— Е, той върви с поговорката.

Щом отминаха, Косач Фарадей обясни, че с жената отдавна са приятели.

— Готви ми от време на време. Освен това работи в кабинета на патолога. С моята работа е добре да имам приятел там.

— Гарантирате ли ѝ имунитет? — попита Цитра.

Роуан си помисли, че Косачът може да се възмути от въпроса, но той отговори:

— Форумът на Косачите не гледа с добро око на онези, които си имат любимци, но аз съм намерил начин да ѝ осигуря имунитет в продължение на години, без да парадирам особено.

— Ами ако друг Косач реши да я прибере?

— Тогава ще присъствам покрусен на погребението ѝ — отвърна той.

Докато пазаруваха, Цитра си взе нещо за хапване, а Косачът я изгледа със съмнение.

— Наистина ли е нужно? — попита той.

— Нужно ли е нещо в действителност? — отговори Цитра.

Отношението на Цитра към Косача се стори забавно на Роуан, но все пак ѝ се получи. Той я остави да задържи чипса.

Роуан се опита да подходи по-практично — вземаше яйца, брашно, различни видове протеини и гарнитури, които да им подхождат.

— Не вземай продукти, наподобяващи пилешко — посъветва го Цитра, като огледа избраните от него стоки. — Довери ми се, майка ми е инженер по синтез на храните. На практика това не е пилешко. Отглежда се при лабораторни условия.

Роуан взе друг пакет замразен протеин.

— Какво ще кажеш?

— Морски стек? Защо не, стига да обичаш планктон, пресован във формата на месо.

— Вероятно е по-добре сама да избереш храната, вместо да трупаш само сладкиши и чипсове.

— Винаги ли си толкова скучен? — попита Цитра.

— Той не каза ли, че трябва да живеем като него? Не мисля, че сладоледът с вкус на бисквитки се вписва в стила му на живот.

Момичето му се ухили подигравателно, но смени вкуса с ванилов.

Продължиха да пазаруват и Цитра беше тази, която първа забеляза двама подозрителни на вид тийнейджъри, които вървяха по петите им в магазина, прокрадваха се зад тях и се опитваха да си придадат вид, сякаш просто пазаруват.

Вероятно бяха от онези неприятни неприемливи — хора, които намираха наслада в поведение, граничещо със законното. Понякога неприемливите си позволяваха минимално нарушаване на правилата, макар бързо да губеха интерес, тъй като бяха наясно, че няма да останат незабелязани от Бурята и ще бъдат порицани от службите на мира. По-буйните нарушители се третираха с допълнителна доза нанити в кръвоносната система, достатъчно мощна, че да предотврати желанието за всякакви противозаконни действия. Ако и това не помогнеше, човек се сдобиваше с персонален служител на мира двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Цитра имаше един такъв чичо. Той наричаше своята служителка „ангел хранител“ и накрая се беше оженил за нея.

Момичето дръпна ръкава на Роуан, за да му покаже неприемливите, без да привлича вниманието на Косач Фарадей.

— Защо мислиш, че ни следят?

— Вероятно смятат, че сме тук за Прибирането, и просто искат да гледат — предположи Роуан и теорията му звучеше доста правдоподобна. Все пак се оказа, че мотивите им са били други.

Тримата се бяха наредили на опашката и изведнъж единият сграбчи ръката на Косач Фарадей и целуна пръстена, преди той да успее да му попречи. Пръстенът светна в червено — индикация, че беше получил имунитет.

— Ха! — възкликна неприемливият, неспособен да прикрие триумфа от стратегическия си ход. — Получих имунитет за година… и не можете да го отмените! Наясно съм с правилата!

Косач Фарадей остана невъзмутим.

— Да, браво на теб — каза. — Имаш имунитет за триста шейсет и пет дни. — След това го погледна в очите и допълни: — Ще се видим на триста шейсет и шестия.

Изведнъж самодоволното изражение на младежа посърна. Запелтечи, но приятелите му го дръпнаха. Избягаха от магазина колкото можеха по-бързо.

— Добре изиграно — обади се един мъж на опашката. Предложи да плати покупките на Косача, което беше безсмислено, тъй като Косачите и без друго получаваха всичко безплатно.

— Наистина ли ще го посетите, щом измине годината? — попита Роуан.

Косачът грабна ролка ментови бонбонки от рафта.

— Не си струва да си губя времето. А и вече го наказах твърде сурово. Цяла година ще очаква с тревога Прибирането. Това е урок за вас двамата: не е задължително един Косач да изпълни заплахата си, за да е ефективна.

Малко по-късно, докато товареха покупките си в обществен автомобил, Косачът погледна към другия край на паркинга.

— Ето — рече той. — Виждате ли онази жена, която изпусна чантичката си?

— Да — отговори Роуан.

Косач Фарадей извади телефона си, насочи камерата към жената и на екрана веднага се появи информация за нея. Естествена възраст деветдесет и шест, физическа — трийсет и четири. Майка на девет деца. Технически оператор на данни в малка корабна компания.

— Отива на работа, след като натовари покупките си — каза им Косачът. — Днес следобед ще я посетим на работното ѝ място и ще я приберем.

Цитра звучно пое дъх. Не беше точно ахване, но достатъчно го наподобяваше. Роуан се съсредоточи върху дишането си, за да не издаде емоциите си по начина, по който го беше направила тя.

— Защо? — попита той. — Защо точно нея?

— Разбра причината за Прибирането на Коул Уитлок…

— На кого? — учуди се Цитра.

— Едно момче от моето училище. При запознанството ми с Почитаемия Косач.

Фарадей въздъхна:

— През последните дни на Епохата на смъртните 1,25 процента от всички смъртни случаи вследствие на инцидент са се състояли на паркинги. Снощи реших да избера днешния субект на някой паркинг.

— Значи през цялото време, докато сме пазарували, вие сте знаели, че ще приключим с това? — попита Роуан.

— Мъчно ми е за вас — обади се Цитра. — Дори докато си набавяте храна, смъртта се спотайва зад кутиите с мляко.

— Тя никога не се спотайва — отговори Косачът с тъга, която не се поддаваше на описание. — Нито пък спи. Съвсем скоро ще го разберете.

Но това определено не беше сред уроците, които някой от тях копнееше да усвои.

Същият следобед, точно както беше казал Косачът, отидоха в корабната компания, в която работеше онази жена, и наблюдаваха… също както Роуан беше наблюдавал Прибирането на Коул. Въпреки това не се ограничиха само до гледане.

— Избрал съм за теб малко хапче за прекратяване на живота — съобщи Косач Фарадей на безмълвната разтреперана жена. Бръкна в робата си и извади хапчето в малко стъклено шишенце.

— Няма да се активира, преди да го сдъвчеш, така че можеш сама да избереш момента. Не бива да го гълташ, а само да го сдъвчеш. Смъртта ще настъпи мигновено и безболезнено.

Главата ѝ се разклати като на парцалена кукла.

— Може ли… може ли да се обадя на децата си?

Косач Фарадей поклати глава.

— Не. Съжалявам. Но ние ще им предадем каквото пожелаете.

— Какво ще ви струва да ѝ позволите да се сбогува? — попита Цитра.

Той направи жест с ръка, за да я накара да замълчи, и подаде на жената писалка и лист хартия.

— Споделете необходимото в писмо. Обещавам да го доставим.

Изчакаха я пред кабинета ѝ. Косач Фарадей като че ли притежаваше безгранично търпение.

— Ами ако отвори прозореца и реши да се размаже? — попита Роуан.

— Тогава животът ѝ ще приключи по график. Изборът е далеч по-неприятен, но резултатът ще бъде същият.

Жената не избра размазването. Вместо това ги пусна обратно в стаята, любезно подаде хартиения плик на Косач Фарадей и седна зад бюрото си.

— Готова съм.

Тогава Косач Фарадей направи нещо, което те не очакваха. Обърна се към Роуан и му връчи шишенцето.

— Постави хапчето в устата на госпожа Бекър, ако обичаш.

— Кой, аз?

Косач Фарадей не отговори. Просто му подаде стъкленицата и изчака Роуан да я вземе. Роуан съзнаваше, че официално не той извършва Прибирането, но да бъде посредник… беше толкова разтърсващо. Той преглътна, усети вкуса на сълзите, сякаш хапчето беше в собствената му уста. Не го взе.

Косач Фарадей му даде малко време, а след това се обърна към Цитра.

— Тогава ти.

Цитра само поклати глава.

Косач Фарадей се усмихна.

— Много добре. Изпитвах ви. Нямаше да остана доволен, ако някой от вас покажеше, че копнее да причини смърт.

При думата „смърт“ жената пое дъх на пресекулки.

Косач Фарадей махна тапата и внимателно извади хапчето. Беше триъгълно, покрито с тъмнозелен слой. Кой би предположил, че смъртта може да се крие в нещо толкова малко?

— Но… но аз съм едва на деветдесет и шест — промълви жената.

— Наясно сме — увери я Косачът. — Сега, моля, отворете уста. Не забравяйте, че не се гълта, а се дъвче.

Тя отвори уста, както ѝ беше заръчано, и Косач Фарадей постави хапчето върху езика ѝ. Затвори я, но не го сдъвка веднага. Погледна ги всичките подред. Роуан, след това Цитра и най-накрая спря поглед върху Косач Фарадей. Тогава се чу съвсем тихо хрускане. И тя се отпусна. Толкова просто. Но всъщност изобщо не беше толкова просто.

Очите на Цитра се насълзиха. Момичето стисна устни. Макар Роуан много да се стараеше да контролира емоциите си, дишането му стана насечено, зави му се свят.

В този момент Косач Фарадей се обърна към Цитра.

— Провери за пулс, моля те.

— Кой, аз?

Косачът беше търпелив. Не попита отново. Той никога не задаваше въпросите си втори път. След като момичето продължи да се колебае, той добави:

— Този път не е тест. Наистина искам да потвърдиш пред мен, че няма пулс.

Цитра протегна ръка към врата на жената.

— От другата страна — насочи я Косачът.

Тя притисна пръсти към сънната артерия, точно под ухото на жената.

— Няма пулс.

Удовлетворен, косач Фарадей се изправи.

— Значи това е всичко? — учуди се Цитра.

— Ти какво очакваше? — попита Роуан. — Ангелски хор?

Цитра го изгледа негодуващо.

— Все пак… струва ми се твърде… необичайно.

Роуан добре я разбираше. Беше усетил електрошока, който отне живота на съученика му. Беше ужасно, но някак случилото се тук бе още по-лошо.

— Ами сега? Ще я оставим просто така?

— По-добре е да не се мотаем наоколо — отговори Косач Фарадей, натискайки бутони на телефона си. — Информирах патолога, че трябва да дойде и да прибере тялото на госпожа Бекър. — След това взе писмото, което тя беше написала, и го мушна в един от многото джобове на робата си. — Вие двамата ще предадете писмото на близките ѝ на погребението.

— Почакайте — обади се Цитра. — Ще ходим на погребението?

— Струва ми се, че казахте как не е добре да се мотаем наоколо — припомни Роуан.

— Мотаенето и проявата на уважение са две различни неща. Присъствам на погребенията на всички хора, чието Прибиране съм извършил.

— Това правило на Косачите ли е? — попита Роуан, който никога не беше присъствал на погребение.

— Не, мое правило е — каза им Фарадей. — Нарича се отдаване на почит към паметта на починалия.

После си тръгнаха, а Роуан и Цитра отбягваха погледите на колегите на мъртвата жена. И двамата осъзнаха, че това беше първото им участие в ритуал. В този момент наистина бяха започнали обучението си.