Косачи

6. Елегия от Косачи

Полетът беше навреме. Както обикновено. Макар метеорологичните условия да не можеха да бъдат контролирани напълно, отклоняването им от летищата и летателните трасета беше лесно. Повечето авиокомпании осигуряваха точност до 99,9 процента по разписанието.

Самолетът беше пълен, но щедрото пространство около седалките при съвременното въздухоплаване предотвратяваше усещането за претъпканост. Напоследък летенето беше също толкова удобно, колкото и седенето в собствената ти дневна в допълнение с живо представление. Струнни квартети и вокални изпълнители кръстосваха небето в салони, пълни с доволни пасажери. Въздушният транспорт вече беше далеч по-цивилизован, отколкото по времето на Епохата на смъртните. Достигането на определена точка беше станало изключително приятно. Въпреки това пасажерите на „Биг Скай“ от полет 922 бяха на път към дестинация, различна от планираната.

Бизнесменът се беше настанил удобно на място 15C — до пътеката. Винаги настояваше да седи на там, не от суеверие, а по-скоро по навик. В случай че не получеше мястото, ставаше свадлив и се дразнеше от всичко наоколо. Компанията, която управляваше — специализирана в развитието на технологията на хибернация, някой ден щеше да е в състояние да направи продължителността и на най-дългото пътуване да изглежда като няколко минути, но засега го устройваше и „Биг Скай“, стига да получеше място 15C.

Хората все още се качваха и се настаняваха по седалките. Бизнесменът оглеждаше пасажерите, минаващи по пътеката, неособено заинтригувано — вълнуваше го единствено да не ударят рамото му с чантите или куфарите си.

— Заминавате или се прибирате у дома? — попита го жената, седнала до него на място 15A. Нямаше място 15B — концепцията за седалка B, свряна между двама други пасажери, много отдавна беше останала в историята, заедно с други неприятни неща като болестите и правителствата.

— Заминавам — отговори ѝ той. — А вие?

— Отивам си у дома — каза тя и въздъхна тежко, но все пак с облекчение.

Пет минути преди излитането оживление в предната част на самолета привлече вниманието му. Беше се качил Косач, който разговаряше с една стюардеса. Когато Косач искаше да пътува, всяко от местата беше на негово разположение. Косачът можеше да измести пасажер от седалката му, да го накара да се премести другаде или дори да пътува с друг полет. Доста по-обезпокоителни обаче бяха разказите за Косачи, които избират за Прибирането човека, на чието място са решили да се настанят.

Бизнесменът можеше само да се надява, че точно този Косач не е набелязал място 15C.

Робата на Косача беше необичайна. Кралскосиня, обсипана с бляскави скъпоценни камъни, които приличаха на диаманти. Доста ексцентрично за Косач. Бизнесменът не знаеше как да тълкува това. Изглеждаше на възраст малко под четиридесет, но външността не означаваше нищо. Никой вече не изглеждаше на действителната си възраст — Косачът можеше да е както на трийсет и няколко, така и на двеста трийсет и няколко. Косата му беше тъмна и добре подстригана. Погледът — остър и агресивен. Бизнесменът се опита да отклони очи, докато Косачът оглеждаше салона откъм пътеката.

Още трима Косачи се появиха след първия. Те бяха по-млади — вероятно малко над двайсетгодишни. Техните роби, всяка в различен ярък цвят, също бяха украсени със скъпоценни камъни. Имаше тъмнокоса жена с ябълковозелени одежди, обсипани с изумруди, мъж в оранжево, подчертано с рубини, и още един в жълто със златисти цитрини.

Какво беше общото наименование на група Косачи? Не беше ли „елегия“? Странно е да има отделна дума за нещо толкова рядко срещано. Според опита му Косачите винаги се движеха поотделно, никога не пътуваха заедно. Стюардесата посрещна елегията от Косачи, а след това, в секундата, в която я отминаха, се обърна и побягна от самолета.

Спасява се, помисли си бизнесменът, но после мисълта му се стори невероятна. Сигурно бързаше към служителя при гейта, за да го уведоми, че е качила повече пътници. Това е всичко. Не беше възможно да се е паникьосала — стюардесите преминаваха през специално обучение, за да не изпадат в паника. В този момент обаче другата стюардеса затвори вратата, а изражението ѝ излъчваше пълна увереност.

Пасажерите започнаха да си бъбрят. Мърмореха. Някои се смееха нервно.

След това главният Косач се обърна към пътниците:

— Моля за вниманието ви — заговори той с пораждаща безпокойство усмивка. — Със съжаление ви съобщавам, че целият полет е избран за Прибирането.

Бизнесменът го чу, но мозъкът му упорстваше, че вероятно се е объркал. Или пък беше хумор, типичен за Косачите, ако подобно нещо изобщо съществуваше. Целият, полет е бил избран за Прибирането. Не беше възможно. Не беше допустимо. Нали?

В продължение на няколко минути пасажерите осмисляха чутото. После се разнесоха въздишки, стонове, плач и накрая неконтролируемо хлипане. Нещастието можеше да се сравни с отказването на двигател по време на полет, както се беше случвало навремето, в дните на смъртните, при инцидентна повреда на техниката.

Бизнесменът имаше бърза мисъл и мигновено стигаше до решение в момент на криза. Знаеше какво трябва да направи. Вероятно и другите си мислеха същото, но той пръв премина към действие. Скочи от мястото си и хукна по пътеката към задната част на самолета. Други го последваха, но той стигна до задната врата преди тях. Огледа мигновено механизма ѝ, дръпна червената ѝ ръчка и я отвори в ярката слънчева сутрин.

Скок от такава височина до пистата можеше да му причини някоя счупена кост или изкълчен глезен, но нанитите в кръвоносната му система бързо щяха да отделят опиати, които да притъпят болката. Щеше да е в състояние да избяга, независимо от каквато и да е травма. Преди да е успял да се хвърли, чу Косачът да казва:

— Предлагам всички да се върнете по местата си, ако цените живота на обичаните от вас хора.

Беше обичайна процедура Косачите да прибират близките на онези, които оказват съпротива или бягат от Прибирането. Елиминирането на цели семейства беше сериозен повод за преосмисляне на действията. Но все пак ставаше дума за самолет — как щяха да узнаят кой точно е той, ако скочеше и избягаше?

Сякаш прочел мислите му, главният Косач добави:

— Разполагаме с данни за този самолет. Знаем имената на всички на борда. Включително и на стюардесата, която прояви страх да остане на поста си и си тръгна. Цялото ѝ семейство ще плати цената, наред с нея.

Бизнесменът падна на колене и отпусна глава в дланите си. Мъжът зад него го избута и все пак скочи.

Тупна на земята и побягна, по-разтревожен за случващото се в момента, отколкото от онова, което предстоеше утре. Вероятно нямаше семейство, за което да го е грижа, или предпочиташе и те да го придружат в неизвестното. Но бизнесменът не можеше да понесе мисълта, че съпругата и децата му ще бъдат прибрани заради него.

Прибирането е необходимо, каза си той. Всеки го знае и всеки е съгласен, че е жизнено необходимо. Кой беше той, че да спори? Струваше му се ужасно само сега, когато седеше в един от студените столове на смъртта.

Главният Косач вдигна ръка и посочи към него. Ноктите на пръстите му изглеждаха малко по-дълги, отколкото е редно.

— Ти — отсече той, — дръзкият. Ела тук.

Останалите се отдръпнаха от пътеката и бизнесменът пристъпи напред. Дори не усещаше краката си. Сякаш Косачът го дърпаше напред с невидимо въже. Толкова властно беше присъствието му.

— Трябва да приберем първо него — заяви русият грубоват Косач в яркооранжевата роба и вдигна нещо, което приличаше на огнехвъргачка. — Прибери първо него за назидание на другите.

Но главният Косач поклати глава.

— Преди всичко прибери това. Няма да си играем с огън на борда на самолет. Второ, назиданието предполага, че ще остане някой, който ще извлече поука. Безсмислено е, след като няма да оцелее човек, на когото примерът да послужи.

Онзи свали оръжието си и смирено сведе глава. Останалите двама Косачи нищо не казаха.

— Твърде бързо напусна мястото си — обърна се главният Косач към бизнесмена. — Очевидно си на алфа позицията в самолета. Като такъв, ще те помоля да посочиш реда на Прибирането на тези добри хора. Може да избереш да бъдеш последен, но преди това трябва да определиш поредността на останалите.

— Аз… аз…

— Хайде, не бъди колеблив. Доста решително хукна към опашката на самолета. Призови същата воля, за да понесеш този момент.

Очевидно Косачът се забавляваше. Не беше редно — това беше едно от основните правила на Форума на Косачите. В съзнанието му се оформи мисълта Трябва да подам оплакване. Но осъзна, че ще е доста трудно да го направи, когато е мъртъв.

Огледа ужасените хора наоколо — сега бяха ужасени от него. Сега и той беше техен враг.

— Чакаме — напомни жената със зелената роба, нетърпелива да започват.

— Как? — попита мъжът, като се опитваше да наложи контрол върху дишането си. — Как ще извършите Прибирането?

Главният Косач отмести една от плохите на робата си и разкри цял арсенал спретнато подредени оръжия. Ножове с най-различни размери. Огнестрелни. Други предмети, които бизнесменът дори не разпозна.

— Ще избираме метода според настроението си. Без запалителни устройства, то се знае. Сега, моля, започни да посочваш, за да пристъпим към действие.

Жената сви длан около дръжката на мачете и отметна косата си със свободната си ръка. Тя наистина ли облиза устните си? Предстоящата сцена нямаше да има нищо общо с Прибирането — щеше да бъде кървава баня и бизнесменът не желаеше да участва по какъвто и да е начин в нея. Да, съдбата му беше предопределена и нищо не можеше да я промени. А това означаваше, че не е нужно да играе извратената игра на Косача. Изведнъж усети, че побеждава страха и се изправи, така че да изравни поглед с тъмните очи на Косача в същия нюанс на синьото като робата му.

— Не, няма да избирам и няма да ви доставя удоволствието да гледате как се гърча. — След това се обърна към останалите пасажери. — Съветвам всеки от вас сам да сложи край на живота си, преди Косачите да ви пипнат. Изпитват твърде голямо удоволствие. Не заслужават ранга си, нито честта да ви подложат на Прибирането.

Главният Косач го изгледа остро, но само за миг. След това се обърна към придружителите си.

— Започвайте! — заповяда. Другите извадиха оръжия и се впуснаха в чудовищното Прибиране. — Аз съм вашият край — заяви главният Косач на висок глас пред умиращите. — Аз съм последната дума в пълноценно изживените ви животи. Благодарете. И нека това е сбогуването ви.

Главният Косач извади ножа си, но бизнесменът беше готов. В мига, в който острието проблесна, той се хвърли към него — последното доказателство за волята му бе да направи смъртта свой собствен избор вместо на Косача. Отхвърли ако не метода на Косача, то безумието му.

7. Изкуството на елиминирането

— През годината, прекарана с мен — обясни Косач Фарадей на Роуан и Цитра, — ще усвоите умелото използване на различни видове хладни оръжия, ще се запознаете забележително добре с употребата на повече от десет огнестрелни оръжия, ще добиете работни познания в токсикологията и ще упражнявате най-смъртоносните бойни изкуства. Няма да постигнете съвършенство във всичко — за целта са нужни много години, — но ще придобиете основни умения, които ще служат като база за надграждане.

— Умения, които ще бъдат ненужни на този, който не бъде избран — отбеляза Цитра.

— Нищо, което учим, не е безполезно — увери я той.

При все че домът на Косача беше скромен и без декорация, в него имаше нещо впечатляващо: оръжейното помещение. Някога беше служило за гараж на старата къща, но сега по стените беше подредена богатата колекция на Косача. На едната бяха окачени хладните, а на другата — огнестрелните оръжия. Третата стена напомняше за етажерките в аптека, а на четвъртата бяха изложени архаични предмети. Лъкове със сложни извивки, колчан със стрели с обсидианов връх, страховити масивни арбалети, дори и боздуган, макар да им беше трудно да си представят как Косач Фарадей отнема нечий живот с боздуган. Струваше им се, че четвъртата стена е по-скоро място за музейни експонати, но не бяха съвсем убедени и несигурността ги безпокоеше.

Дневният режим беше изключително строг. Роуан и Цитра тренираха с хладни оръжия и други пособия, влизаха в спаринг сесии срещу Косача, който беше учудващо силен и пъргав за видимата си възраст. Научиха се да стрелят на специално стрелбище за Косачи и ученици, където употребата на оръжия, забранена за ползване сред обществото, дори се насърчаваше. Изучиха основите на Бокатор на черната вдовица — смъртоносна версия на древно камбоджанско бойно изкуство, специално развито за нуждите на Форума на Косачите. Чувстваха се изтощени, но същевременно по-силни, отколкото всеки от тях някога е бил.

И все пак физическите тренировки бяха само половината от режима им. В средата на оръжейното помещение имаше стара дъбова маса, очевидно реликва от Епохата на смъртните. Именно там Косач Фарадей ги учеше по няколко часа на ден какво е да бъдеш Косач. Часовете по проницателност, история и химия на отровите, както и водене на ежедневни записки в ученическите им дневници. Имаха да научат много повече за смъртта, отколкото някога бяха подозирали.

— История, химия, писане… все едно съм в училище — гневеше се Роуан пред Цитра, тъй като не би дръзнал да се оплаче пред Косач Фарадей.

Тогава дойде ред на Прибирането.

— Всеки Косач трябва да изпълни квота от двеста и шейсет Прибирания годишно — каза им Косач Фарадей. — Това означава приблизително пет пъти седмично.

— Значи си почиваше през уикенда — пошегува се Роуан в опит да внесе известна лековатост в напрегнатата обстановка. Но на Фарадей не му се стори забавно. За него нищо, свързано с Прибирането, не можеше да бъде повод за смях.

— В дните, през които не съм ангажиран с Прибирането, присъствам на погребения и правя проучвания за предстоящи Прибирания. Косачите, или може би е редно да кажа добрите Косачи, нямат чести почивни дни.

Нито на Роуан, нито на Цитра им беше хрумвало, че е възможно не всички Косачи да са добри. Беше общоизвестно, че Косачите се придържат към най-висок морал и етични стандарти. Подхождаха мъдро към крайните срокове и правеха избора си справедливо. Приемаше се, че дори онези, които копнееха за слава, всъщност я заслужаваха. Идеята, че има Косачи, не толкова достойни като Косач Фарадей, никак не се хареса на нито един от новите му ученици.

Цитра така и не се отърси от жестокия шок от Прибирането. Макар след онзи първи ден Косач Фарадей да не беше поискал от тях да отнемат живот, ролята им на ученици беше достатъчно тежка. Всеки ненавременен край беше обвит в свой собствен плащ от скръб като повтарящ се кошмар, който не избледнява. Тя си мислеше, че ще претръпне, че някак ще свикне със задачата си. Така и не се случи.

— Това означава, че подбирам мъдро — обясни ѝ Косач Фарадей. — Ако не плачеш до пълно изтощение всеки път, не си достатъчно състрадателен, за да бъдеш Косач.

Тя се съмняваше, че на Роуан му се случва да плаче до пълно изтощение. Той беше от момчетата, които пазеха емоциите си заключени в себе си. Не ѝ беше по силите да ги отгатне. Тревожеше я, че е твърде непрозрачен. Или пък беше толкова прозрачен, че тя буквално виждаше през него. Не можеше да прецени.

Бързо научиха, че Косач Фарадей е много изобретателен в методите си за Прибирането. Никога не повтаряше напълно подхода си.

— Но не спазват ли Косачите ритуал? — попита го Цитра. — Не осъществяват ли винаги Прибирането по един и същи начин?

— Да, но все пак трябва да търсим собствения си почерк — отговори ѝ той. — Наш личен код за изпълнение на длъжността. Аз предпочитам да гледам на всяка личност, която съм избрал за Прибирането, като на отделен човек, който заслужава край, единствен по рода си.

Той им изброи седемте основни метода в изкуството на убиването.

— Трите най-често използвани включват употреба на хладно и огнестрелно оръжие и травма от удар. Следващите три са задушаване, отравяне и катастрофални поражения като електрошок или огън… макар да намирам огъня за ужасен начин за Прибиране и никога не бих го използвал. Последният метод не включва употребата на оръжие и всъщност е причината да ви обучаваме на Бокатор.

Да станеш Косач, обясни той, означавало да си достатъчно опитен във всички методи. Цитра си даде сметка, че „да си достатъчно опитен“ означава да си взел участие в различни варианти на Прибирането. Щеше ли да я накара да дръпне спусъка? Да забие ножа? Да замахне с палка? Щеше ѝ се да е убедена, че не е способна да го направи. Отчаяно ѝ се искаше да вярва, че не става за Косач. За пръв път в живота си копнееше да се провали.

Чувствата на Роуан по въпроса бяха смесени. Той откри, че моралът и високата етика на Косач Фарадей му дават цел… но само в присъствието на Косача. В мига, в който оставаше насаме с мислите си, Роуан започваше да се съмнява във всичко. Дълбоко в съзнанието му се беше загнездил ликът на онази жена, която, макар и уплашена, покорно отвори уста, за да бъде отровена. Изражението ѝ, секунда преди да сдъвче хапчето. Аз се обучавам в най-старото престъпление на този свят, казваше си той в най-печалните си моменти. И ще става все по-зле.

При все че дневниците на Косачите бяха публични, тези на стажантите все още се ползваха от лукса да бъдат лични. Косач Фарадей даде на Роуан и Цитра дебели тефтери със светла кожена подвързия и пергаментови листове с неравни краища. На Роуан му се сториха като реликва от Средновековието. Не би се изненадал, ако Фарадей ги снабдеше и с пачи пера. Все пак милостиво им бе позволено да ползват обичайните пособия за писане.

— Дневниците на Косачите традиционно се изработват от пергамент от агнешка кожа и млада кожа.

— Предполагам, че имате предвид „млада“ козя кожа — не се въздържа Роуан. — Не млада от младеж?

Най-накрая Косачът се разсмя. Цитра като че ли се разстрои, че тъкмо Роуан накара Фарадей да се разсмее, сякаш този факт го поставяше на по-висока позиция от нея самата. Роуан знаеше, че колкото и да ѝ е противна идеята да стане Косач, тя ще се бори с него за позицията, просто защото така беше устроена. По природа имаше състезателен дух и не можеше да го преодолее.

Роуан умееше да избира битките си. Биваше го да участва в съревнования, но рядко би го направил, за да се изтъква. Чудеше се дали това ще му даде предимство пред Цитра. Чудеше се дали всъщност го иска.

Да бъде Косач, не би могло да представлява изборът на живота му. Все още не беше правил много избори, тъй че нямаше реална представа как точно ще постъпи в безкрайното си бъдеще. И все пак сега, след като имаше ментор Косач, започваше да разбира, че може да притежава нужната за целта издръжливост. Щом Косач Фарадей беше преценил, че са му присъщи моралните качества за длъжността, вероятно беше така.

Що се отнася до дневника, Роуан го мразеше. В голямо семейство, в което на практика никой нямаше желание да го слуша, той беше свикнал да пази мислите си само за себе си.

— Не виждам какъв е големият проблем — подхвърли веднъж Цитра, докато работеха по дневниците си след вечеря. — Никой освен теб няма да го чете.

— Защо го водя тогава? — сопна се Роуан.

Цитра въздъхна, сякаш говореше на дете.

— Това е подготовка за писането на официалния дневник. Който от нас получи пръстена, ще бъде задължен по закон шест да води официален косачески дневник за всеки ден от живота си.

— Който съм сигурен, че никой няма да чете — настоя Роуан.

— Все пак е възможно някой да го прочете. Архивът на Косачите е достъпен публично.

— Да — отвърна Роуан. — Отнася се и за Бурята. Хората могат да прочетат всичко, но никой не го прави. Единственото, което вършат, е да играят игри и да гледат холограми на котки.

Цитра сви рамене.

— Още една причина да не се тревожиш, че водиш дневник. Стига да имаш безброй страници, можеш да включиш в тях пазарския си списък и какво си ял за закуска. Никой няма да го е грижа.

Но Роуан беше загрижен. Ако се налагаше да изписва страница след страница, ако трябваше да прави същото, което правят Косачите, щеше да го изпълнява правилно, или изобщо нямаше да го върши. А сега, докато гледаше празния лист пред себе си, установи, че по-скоро е склонен „изобщо“ да не го върши.

Той наблюдаваше Цитра, докато пишеше, напълно погълната от дневника си. От мястото си не можеше да прочете написаното, но виждаше, че има красив почерк. Изглежда, беше учила калиграфия в училище. Беше сред дисциплините, които учениците избираха, за да се усъвършенстват. Като латинския. Подозираше, че ще му се наложи да овладее писането в курсив, ако станеше Косач, но засега щеше да се придържа към лишения си от елегантност разкривен почерк.

Чудеше се дали ако Цитра учеше в същото училище като него, някога щяха да се сближат? Вероятно дори нямаше да се познават. Тя беше от момичетата, които се изявяват, а той — от хлапетата, които странят от всичко. Орбитите, в които кръжаха, имаха също толкова нищожен шанс да се пресекат, колкото Марс и Юпитер в нощното небе. И все пак сега бяха свързани от общи интереси. Не бяха точно приятели — така и не получиха шанса да се сближат, преди да бъдат включени в надпревара. Бяха партньори, бяха съперници… а на Роуан му беше изключително трудно да осмисли чувствата си към нея. Знаеше само, че му харесва да я гледа как пише.

Косач Фарадей проявяваше особена строгост по отношение на семействата.

— Не е препоръчително да поддържате контакт с близките си по време на обучението.

На Цитра ѝ беше трудно. Липсваха ѝ родителите ѝ, но най-много от всичко ѝ липсваше брат ѝ Бен — изненадващо за самата нея, защото у дома никога не беше достатъчно търпелива към него.

На Роуан като че ли раздялата със семейството не му пречеше.

— Биха се зарадвали много повече на имунитета, отколкото на присъствието ми сред тях — призна той пред Цитра.

— Еха — възкликна тя. — Да не би да очакваш съчувствие?

— В никакъв случай. Вероятно завист. Така е много по-лесно да се откажа от всичко.

Веднъж Косач Фарадей все пак измени на правилото си. Беше изминал около месец от започването на обучението им и той позволи на Цитра да присъства на сватбата на леля си.

Макар всички да бяха облечени в официални тоалети и смокинги, Косач Фарадей не разреши на Цитра да се издокара.

— Не е редно да се възприемаш като част от този свят. — Подейства. Обикновените ежедневни дрехи сред цялата суета наоколо я накараха да се почувства още повече като аутсайдер — ученическата гривна допълнително влоши нещата.

Вероятно точно това беше причината Косач Фарадей да ѝ позволи да присъства — за да види още по-ясно разликата между себе си такава, каквато е била преди, и каквато беше сега.

— Е, как е? — попита я братовчедка ѝ Аманда. — Прибирането и всичко останало. Много ли е жестоко?

— Не ни е позволено да говорим за това — отговори Цитра. Не беше истина, но тя нямаше желание да коментира Прибирането, сякаш бе някоя училищна клюка.

Трябваше да се включи в разговора, вместо рязко да го прекрати, тъй като Аманда беше сред малцината, които я заговориха. Повечето от присъстващите извръщаха поглед, а други я коментираха, докато си мислеха, че не ги забелязва, но най-много бяха онези, които я избягваха, сякаш разнасяше зараза от Епохата на смъртните. Вероятно, ако вече беше получила пръстена, щяха да са любезни към нея с надежда да получат имунитет, но очевидно позицията ѝ на стажант не предизвикваше у тях нищо повече от потръпване.

Брат ѝ странеше от нея и дори майка ѝ се държеше отчуждено. Задаваше ѝ стандартни въпроси от сорта на „Храниш ли се?“ или „Спиш ли достатъчно?“.

— Разбрах, че с теб живее и някакво момче — отвори дума баща ѝ.

— Той си има собствена стая, а и изобщо не се интересува от мен — каза му тя и усети странно смущение от признанието си.

Цитра издържа церемонията, но се извини преди приема и взе обществен автомобил до дома на Косач Фарадей, неспособна да понесе и минута повече от това преживяване.

— Рано се прибираш — отбеляза Косач Фарадей и макар да се престори на изненадан, на масата имаше сервирана вечеря и за нея.

8. Въпрос на избор

— Днес ще извърша Прибирането сам — съобщи Косач Фарадей на Роуан и Цитра в един февруарски ден през втория месец на обучението им. — Докато отсъствам, имам задача за всеки от вас. — Той отведе Цитра в оръжейното помещение. — Ти, Цитра, ще лъснеш всяко от хладните ми оръжия.

Всекидневно влизаше в стаята за уроците, но никога не беше оставала сама, в уединение с инструментите на смъртта — преживяването бе напълно различно.

Косачът отиде до стената с хладните оръжия, където имаше всичко — от мечове до сгъваеми ножове.

— Някои са почти чисти, други доста зацапани. Ти ще решиш от каква грижа се нуждае всеки предмет.

Цитра го наблюдаваше как мести поглед от едно оръжие към друго, как задържа очи достатъчно дълго, вероятно за да извика спомените си.

— Всичките ли сте използвали? — попита тя.

— Само около половината… освен това само за по едно Прибиране. — Той се протегна и взе рапира от четвъртата стена — тази с по-старите на вид оръжия. Изглеждаше така, както вероятно са изглеждали тези на Тримата мускетари. — Като по-млад значително залагах на драмата. Отидох да прибера човек, който се занимаваше с фехтовка. Предизвиках го на дуел.

— И спечелихте?

— Не. Изгубих. Два пъти. Първия път ме прониза във врата, а на втория сряза феморалната ми артерия… беше много добър. Победите му осигуриха време, но той беше избран за Прибирането и не можех да се откажа. Някои Косачи са склонни да размислят, но това води до компромиси и е в полза на по-убедителните. Аз съм твърд в решенията си.

— На четвъртия тур го пронизах в сърцето с върха на шпагата си. С последния си дъх успя да ми благодари, че съм му позволил да умре в схватка. През всичките ми години като косач това е единственият път, когато съм получил благодарност за онова, което върша.

Косач Фарадей въздъхна и върна рапирата на мястото ѝ, а Цитра осъзна, че това е почетно място.

— След като имате всичките тези оръжия, защо взехте тъкмо нашия нож, когато дойдохте да приберете съседката ни? — не се сдържа Цитра.

Косачът се ухили.

— За да изпитам реакцията ти.

— Изхвърлих го — заяви тя.

— И аз така подозирах — отговори той. — Но тези тук ще ги лъснеш.

После я остави сама.

Щом Косачът си тръгна, Цитра огледа оръжията. Не изпитваше извратено любопитство, но все пак ѝ се искаше да узнае кои от тях бяха употребявани и как. Струваше ѝ се, че благородните оръжия трябва да имат история, която да се предава нататък, и ако не на Роуан и нея, то тогава на кого?

Момичето откачи един ятаган от стената. Тежко чудовище, което можеше да разсече човек с един-единствен замах. Дали Косач Фарадей го беше използвал, за да обезглави някого? В известен смисъл беше в стила му: бързо, безболезнено, ефикасно. Цитра бавно вдигна ятагана във въздуха и се зачуди дали би имала силата да обезглави някого.

Майчице, в какво се превръщам?

Остави оръжието на масата, взе парцала и започна да го чисти, а след като приключи, посегна към следващия предмет, а после и към по-следващия, но през цялото време се опитваше да не поглежда към отражението си в лъщящите остриета.

Задачата на Роуан не беше толкова емоционална, но беше още по-обезпокоителна.

— Днес ти ще се заемеш с подготовката на следващото Прибиране — съобщи Косач Фарадей, а после му връчи списък с параметри, на които трябваше да отговаря новият субект. — Цялата информация, която ще ти е нужна, е в Бурята и ако си достатъчно умен, ще я откриеш. — След това се отправи към Прибирането за деня.

Роуан едва не допусна грешката да зададе списъка с параметри на Бурята и да поиска посочване на субект — все пак се сети, че на Косачите е строго забранено да търсят помощ оттам. Имаха пълен достъп до цялата мощ на облачната информация, но не можеха да ползват алгоритмите на „съзнанието“. Косач Фарадей им беше разказал за друг Косач, който се опитал да го направи. Още в същия миг до Свещеното острие бил изпратен доклад от името на Бурята и провинилият се бил „сурово наказан“.

— Какво е наказанието за Косач? — беше попитал Роуан.

— Да изпита смъртта дванайсет пъти подред пред комисия от Косачи и всеки път да бъде съживяван. След дванайсетото съживяване беше подложен на пробация в продължение на година.

Роуан предположи, че комисията от Косачи е проявила голяма изобретателност в методите си на наказание. Предположи, че да умреш дванайсет пъти подред от ръката на Косачи, е много по-лошо от това да се размажеш.

Започна да въвежда параметрите на търсене. Беше инструктиран да не го ограничава само до техния град, а да се разпростре в цяла Средмерика — огромна площ в средата на континента. След това стесни търсенето до градове с население под десет хиляди души, намиращи се на брега на реки. Накрая — до къщи или апартаменти, разположени на не повече от трийсет метра от брега на реката. После се разрови за хора на двайсет години и повече, които живеят в съответните домове.

Резултатът включваше четиридесет хиляди души.

Беше стигнал до него за пет минути. Нямаше да изпълни лесно следващите няколко изисквания.

Субектът трябва да е добър плувец.

Сдоби се със списък на всяка гимназия или университет във всеки речен град и направи кръстосана проверка на всички, участвали в отбори по плуване през последните двайсет години, или такива, които са се записали в триатлон. Около осемстотин души.

Субектът трябва да обича кучета.

Посредством кода за достъп на Косач Фарадей Роуан откри списък на всички публикации и блогове, свързани с кучета. Влезе в базите данни на магазините за домашни любимци и направи списък на клиентите, които редовно са купували храна за кучета през последните няколко години. Това сведе броят на имената до сто и дванайсет.

Субектът трябва да е проявил героизъм в сфера, която не е свързана с професионалната му квалификация.

Роуан проведе старателно търсене по думите „герой“, „смелост“ и „спасяване“ сред всичките сто и дванайсет имена. Помисли си, че ще е истински късмет да се появи дори едно-единствено име… но за негова изненада останаха четирима души, които са постъпили героично в определен момент от живота си.

Щракна върху всяко от имената и се появиха четири снимки. На мига съжали, тъй като щом имената се сдобиха с лица, те се превърнаха в хора, вместо в параметри.

Мъж с кръгло лице и завладяваща усмивка.

Жена, която може би беше нечия майка.

Тип с твърде рошава коса.

Мъж, който като че ли не се беше бръснал от три дни.

Четирима души. А Роуан трябваше да реши кой от тях ще умре утре.

Веднага усети, че клони към небръснатия тип, но осъзна, че допуска пристрастие. Човек не бива да бъде дискриминиран само защото не се е избръснал, преди да се снима. Дали изключваше жената само защото е жена?

Добре, тогава оставаше усмихнатият мъж. Сега пък Роуан реши, че избира най-приятния на вид.

Момчето реши да научи повече за всеки от тях, като използва кода за достъп на Косач Фарадей, така че да открие лична информация, до която иначе нямаше как да се добере. Все пак ставаше въпрос за човешки живот — не беше ли редно да прибегне до всички необходими средства, за да вземе справедливо решение?

Този беше влязъл в горяща сграда на младини, за да спаси член на семейството си. Онзи пък има три малки деца. Другият, от своя страна, е доброволец в приют за животни. Но пък братът на този е бил избран за Прибирането преди няколко години…

Роуан си мислеше, че всеки факт би могъл да му е от полза, но колкото повече узнаваше за всеки от тях, толкова по-трудно ставаше решението. Продължи да рови в живота им и затъваше във все по-голямо и по-дълбоко отчаяние, ала в този момент входната врата се отвори и влезе Косач Фарадей. Навън беше тъмно. Кога се беше спуснала нощта?

Косачът изглеждаше уморен, а робата му беше изпръскана с кръв.

— Днес Прибирането беше… по-проблемно, отколкото очаквах — сподели той.

Цитра излезе от оръжейното помещение.

— Всички хладни оръжия са лъснати до блясък — обяви тя.

Фарадей кимна одобрително към нея. После се извърна към Роуан, който все още беше на компютъра.

— И кой е следващият за Прибирането?

— Аз… ъъъ… стесних търсенето до четирима.

— И? — отвърна Косачът.

— Всичките отговарят на профила.

— И? — повтори Косачът.

— Ами, този тъкмо се е оженил, а другият пък си е купил къща…

— Избери един — настоя Косачът.

— … а онзи е получил хуманитарна награда миналата година…

— ИЗБЕРИ ЕДИН! — кресна Косачът с такава ярост, каквато Роуан не беше очаквал от него. Стените буквално се разтресоха. Момчето си мислеше, че може и да му се размине, както се случи с жената и хапчето цианид. Но не — днешният тест беше напълно различен. Роуан погледна към Цитра, която стоеше до вратата на оръжейното помещение, застинала като случаен свидетел на инцидент. Наистина беше сам в ужасното си решение.

Роуан погледна екрана, направи гримаса и посочи мъжа с рошавата коса.

— Този — каза Роуан. — Приберете него.

Роуан затвори очи. Току-що беше осъдил човек на смърт само заради лошата му прическа в конкретния ден.

Тогава почувства стабилната длан на Косача на рамото си. Помисли, че ще получи порицание, но вместо това Косачът отрони:

— Браво.

Роуан отвори очи.

— Благодаря, сър.

— Ако това не е било най-трудното нещо, което си правил през целия си живот, бих се притеснил.

— Някога става ли по-лесно? — попита Роуан.

— Определено се надявам да не е така — отговори Косачът.

Следващия следобед Брадфорд Зилър се прибра от работа и завари в дневната си Косач. Щом влезе, Косачът се изправи. Инстинктът му подсказа да се обърне и да избяга, но тийнейджър със зелена гривна, който беше застанал встрани, затвори вратата след него.

С нарастващ ужас Брадфорд зачака Косачът да заговори, но той само кимна към момчето, което прочисти гърлото си и изрече:

— Господин Зилър, избран сте за Прибирането.

— Кажи му и останалото, Роуан — подкани го търпеливо Косачът.

— Работата е там… че тъкмо аз ви избрах за Прибирането.

Брадфорд местеше поглед между двамата с внезапно видимо облекчение, тъй като това очевидно беше шега.

— Добре, кои сте вие, по дяволите? Кой организира това?

Тогава Косачът вдигна ръка и показа пръстена си. А куражът на Брадфорд отново се изпари като след второто спускане на влакче на ужасите. Не беше шега… беше съвсем истинско.

— Младежът е един от моите стажанти — обясни Косачът.

— Съжалявам — обади се момчето. — Не беше лично. Просто отговаряте на определен профил. Едно време, в Епохата на смъртните, много хора са губили живота си в опит да избавят някого. Голяма част от тях са скачали в буйни реки, за да спасят домашния си любимец. Повечето са били добри плувци, но това няма значение в бурни води.

Кучетата! Помисли си Брадфорд. Точно така, кучетата!

— Не можете да ме нараните! — заяви той. — Ако го направите, кучетата ми ще ви разкъсат.

Но къде бяха те?

Тогава от спалнята му се появи момиче със същата зелена гривна като на момчето.

— Упоих ги и трите — съобщи тя. — Ще се оправят, но няма да безпокоят никого.

По ръката ѝ имаше кръв. Не на някое от кучетата, а нейна. Бяха я ухапали. Браво на тях.

— Не е лично — повтори момчето. — Съжалявам.

— Едно извинение е достатъчно — обърна се Косачът към момчето. — Особено когато е искрено.

Брадфорд се изсмя, макар вече да знаеше, че всичко е съвсем истинско. Просто му се стори някак забавно. Коленете му омекнаха и той се отпусна на канапето, а смехът му беше заместен от негодувание. Как беше възможно това да е честно? Как можеше да е честно?

В този момент момчето коленичи пред него и щом Брадфорд се извърна, срещна погледа му. Сякаш пред него стоеше много по-стара душа.

— Чуйте ме, господин Зилър, — заговори момчето. — Знам, че сте спасили сестра си от горяща сграда, когато сте били на моята възраст. Знам колко усилия сте положили, за да спасите брака си. Също така мислите, че дъщеря ви не ви обича, но това не е истина.

Брадфорд го изгледа недоверчиво.

— Откъде знаеш всичко това?

Момчето стисна устни.

— Наше задължение е да знаем. Прибирането ви няма да промени нищо. Водили сте добър живот. Косач Фарадей е тук, за да му сложи край.

Зилър взе да се моли за телефонно обаждане, пазареше се за още един ден, но, разбира се, нищо от това не беше възможно. Казаха му, че може да напише бележка, но той така и не намери сили да потърси пособия за писане.

— Знам как се чувствате — промълви момчето.

— Как ще го направите? — попита накрая той.

Косачът отговори:

— Избрах за теб традиционно удавяне. Ще те отведем до реката. Ще те потопя, докато животът те напусне.

Брадфорд стисна очи.

— Чувал съм, че удавянето е неприятен начин да си отидеш.

— Мога ли да му дам малко от същото, което дадох на кучетата? — попита момичето. — Поне ще бъде в безсъзнание.

Косачът помисли и кимна.

— Ако пожелаете, ще ви спестим страданията.

Но Брадфорд поклати глава, осъзнал, че иска да изживее всяка секунда, която му остава.

— Не, искам да бъда в съзнание.

Щом удавянето щеше да е последното му преживяване, то нека поне го оползотвореше докрай. Чувстваше как сърцето му ускорява ритъм, тялото му потрепва от прилива на адреналин. Боеше се, но това означаваше, че още е жив.

— Хайде тогава — рече благо Косачът. — Нека идем заедно до реката.

Цитра остана силно възхитена от начина, по който се справи Роуан. Макар да започна разговора с човека леко разтреперан, бързо се окопити. Хвана юздите на страха на мъжа и го успокои. Цитра силно се надяваше, когато дойде нейният ред да направи избор, да може да запази самообладанието си така, както го беше постигнал Роуан. Задачата ѝ днес се изчерпваше с упояването на няколко кучета. Разбира се, беше ухапана, но нищо особено. Опита се да убеди Фарадей да заведат кучетата в приют, ала той не се съгласи. Все пак ѝ позволи да се обади в приюта да приберат животните. Също и на патолога да дойде за човека. Косачът предложи да я заведе в болница за експресно лекуване на ухапванията по ръката, но тя отказа. Собствените ѝ нанити щяха да я изцерят до сутринта, а и имаше нещо завладяващо в дискомфорта, който изпитваше. Длъжна беше да понесе малко болка заради онзи мъж.

— Това беше впечатляващо — призна тя пред Роуан по дългия път към дома.

— Да, преди да повърна на брега на реката.

— Все пак се случи чак след Прибирането — отбеляза Цитра. — Даде на онзи човек сила да се изправи пред смъртта.

Роуан сви рамене.

— Вероятно.

Скромността му се стори на Цитра едновременно влудяваща и достойна за възхищение.

9. Есме

Есме ядеше прекалено много пица. Майка ѝ я предупреждаваше, че пицата ще я убие. Никога не ѝ беше хрумвало, че ще се окаже истина.

Косачът атакува по-малко от минута, след като тя беше получила димящото си парче право от фурната. Беше краят на учебния ден и заниманията за четвърти клас я бяха изтощили. Обядът не струваше. Салатата с риба тон, която ѝ беше дала майка ѝ, беше топла и леко вкиснала след всичките часове. Определено не изглеждаше апетитна. Всъщност храната, която майка ѝ приготвяше, никога не получаваше максимална оценка според класацията ѝ. Тя се опитваше да накара Есме да се храни малко по-здравословно, тъй като Есме имаше известни проблеми с теглото. Въпреки че нанитите ѝ можеха да бъдат настроени така, че да забързат леко метаболизма ѝ, майка ѝ не искаше и да чуе. Твърдеше, че това е опит да се пребори със симптома, а не с проблема.

— Не може да се справяш с всичко, като променяш нанитите си — настояваше майка ѝ. — Трябва да се научиш на малко самоконтрол.

Е, можеше да се научи на самоконтрол и утре. Днес ѝ се ядеше пица.

Любимата ѝ пицария „При Луиджи“ се намираше в бюфета на Градската галерия „Фулкръм“, точно на път от училище. Е, не съвсем. Оглеждаше кашкавала, чудеше се как да отхапе първата хапка, без да опари небцето си, и в този момент Косачите се появиха. Стоеше с гръб към тях и не ги видя веднага. Но ги чу… или поне един от тях.

— Добър ден, добри хора — каза той. — Животът ви ще се промени из основи.

Есме се обърна и ги видя. Бяха четирима. Облечени в бляскави роби в ярки цветове. Есме никога не беше виждала нещо подобно. Никога не беше виждала Косач. Остана очарована. До мига, в който трима от тях не извадиха оръжия, още по-лъскави от обсипаните им с камъни роби, а четвъртият насочи огнехвъргачка.

— Този бюфет беше избран за Прибиране — обяви водачът им и те започнаха ужасяващата си мисия.

Есме знаеше какво трябва да направи. Заряза пицата си, мушна се под масата и запълзя. Но не беше единствена. Изглежда, всички бяха постъпили като нея и сега се влачеха по пода. Като че ли Косачите не се развълнуваха особено. Виждаше стъпалата им между пълзящите хора. Фактът, че жертвите им бяха на четири крака, не ги забави ни най-малко.

Есме изпадаше в паника. Беше чувала истории за Косачи, които извършват масово Прибиране, но досега си мислеше, че са просто слухове.

Зърна пред себе си Косача с жълтата роба и хукна бързо назад, но там вече беше онзи със зелената. Есме се сви между масите край две саксии с палми, подпалени от Косача в оранжево, и когато се измъкна от другата страна, се оказа, че няма прикритие.

Намираше се в зоната за приготвяне на храната, а момчето, което ѝ беше поднесло пицата, лежеше проснато безжизнено върху плота. Имаше малко местенце между кофата за боклук и стената. Не беше слаба, затова призова най-кльощавите си мисли и се намъкна в пролуката. Не представляваше кой знае какво прикритие, но ако излезеше оттук, щеше да се озове право пред огъня. Вече беше видяла няколко души, които се бяха опитали да бягат на зигзаг и се оказаха пронизани със стоманени стрели от арбалет. Не смееше да помръдне. Затова просто зарови лицето си в ръце. Остана така, хлипаща и заслушана в ужасните звуци наоколо, докато не настъпи тишина. Отказваше да отвори очи, но чу някой да казва:

— Ехо.

Есме отвори очи и водачът на Косачите — онзи, облечен в синьо — стоеше точно пред нея.

— Моля ви… — изхлипа тя. — Моля ви, нека не съм част от Прибирането.

Мъжът ѝ подаде ръка.

— Прибирането приключи — успокои я той. — Не остана никой освен теб. Сега ми подай ръка.

Твърде уплашена да откаже, Есме го послуша, сложи длан в неговата и се надигна от скривалището си.

— Тъкмо теб търсех, Есме — рече той.

Есме зяпна, щом го чу да произнася името ѝ. Защо би я потърсил Косач?

Другите трима Косачи се събраха наоколо. Никой от тях не вдигна оръжие срещу нея.

— Идваш с нас — заяви този в синьо.

— Но… но майка ми.

— Майка ти вече знае. Осигурих ѝ имунитет.

— Наистина?

— Да, наистина.

Тогава момичето Косач — онова в зелената роба, подаде на Есме чиния.

— Струва ми се, че това е твоята пица.

Есме я взе. Беше достатъчно изстинала, че да може да я яде.

— Благодаря.

— Ела с нас — продължи Косачът в синьо — и ти обещавам, че от този момент нататък животът ти ще бъде всичко, за което някога си мечтала.

И така, Есме тръгна с Косачите, щастлива, че е останала жива, и се опита да не мисли за всички хора наоколо, които вече не бяха. Определено не беше предполагала, че така ще се развие денят ѝ… но коя беше тя да оспорва нещо, което със сигурност беше просто съдба?

10. Забранени отговори

— Приятел, казвам ти, всички за това говорят. До един си мислят, че искаш да станеш Косач, за да си отмъстиш в училище!

В обикновен мартенски ден — през един от редките следобеди, когато Косач Фарадей отпусна на Роуан свободно време — младежът отиде да види приятеля си Тайгър, който не се беше размазвал от цели три месеца. Сега забиваха кошове само на няколко пресечки от дома на Роуан (където не му беше позволено да ходи, но вероятно нямаше да иде дори и без забраната).

Роуан хвърли топката към Тайгър.

— Не беше това причината да приема обучението.

— Аз съм наясно, ти също, но хората вярват на онова, в което им се иска да вярват. — Той се ухили. — Изведнъж станах голяма работа само защото съм ти приятел. Мислят си, че мога да им осигуря достъп до пръстена ти. Истории за имунитет, за смърт.

При мисълта, че Тайгър се явява застъпник на Роуан, момчето едва не се изсмя. Много добре разбираше, че Тайгър изкопчва от хората каквото му скимне. Вероятно дори им искаше пари за услугата.

Роуан открадна топката и стреля. Не беше играл от преместването си при Косача, но ако не целта, то ръката му беше сигурна. Чувстваше се по-силен от всякога, издръжливостта му беше безкрайна, изцяло благодарение на тренировките по Бокатор.

— Нали, щом си получиш пръстена, задължително ще ми дадеш имунитет? — Тайгър стреля, но не улучи. Очевидно преднамерено. Оставяше Роуан да победи.

— Първо, не знам дали той ще даде пръстена точно на мен. И второ, не мога да ти осигуря имунитет.

Тайгър изглеждаше искрено шокиран.

— Какво? Защо не?

— Проява на пристрастие е.

— Нали затова са приятелите?

На игрището се появиха още няколко хлапета и попитаха дали могат да се включат, но в мига, в който зърнаха гривната на Роуан, промениха намеренията си.

— Няма проблем — натърти най-голямото момче. — Игрището е изцяло ваше.

Беше тягостно.

— Не, можем да поиграем всички…

— Не-е… ще идем другаде.

— Казах, че можем да поиграем! — настоя Роуан и съзря такъв страх в очите на останалите хлапета, че се засрами от оказания натиск.

— Да, да, разбира се — обади се друго момче. Обърна се към приятелите си. — Чухте човека! Да играем!

Пристъпиха добросъвестно на игрището и сериозно се постараха да загубят, точно както беше направил и Тайгър. Така ли щеше да бъде занапред? Наистина ли се бе превърнал в заплашително присъствие, което дори приятелите му се бояха да предизвикат? Единственият човек, който си позволяваше да го провокира, беше Цитра.

Роуан бързо изгуби интерес към играта и си тръгна заедно с Тайгър, който намираше ситуацията за забавна.

— Приятел, вече не си маруля, а отровна билка. Сега ти раздаваш командите!

Тайгър беше прав. Ако Роуан бе казал на онези хлапета да легнат на земята и да оближат асфалта, те щяха да го направят. Беше опияняващо и ужасно и той не искаше да мисли по въпроса.

Роуан не знаеше кое го подтикна към следващата му постъпка. Раздразнението или може би изолацията… или просто желанието да внесе нотка от стария си живот в новия.

— Искаш ли да дойдеш и да видиш къщата на Косача?

Тайгър като че ли се двоумеше.

— Той дали ще има нещо против?

— Него го няма — отговори Роуан. — Днес замина за Прибиране в друг град. Ще се прибере късно.

Известно му беше, че Косач Фарадей би му изтръгнал гръбначния мозък, ако откриеше, че Роуан е завел някого в дома му. Тази мисъл направи идеята още по-съблазнителна. Младежът се беше държал толкова добре, толкова покорно — време бе да задоволи някоя от прищевките си.

Когато пристигнаха, къщата беше празна. Цитра, на която Косач Фарадей също беше дал свободен следобед, я нямаше. Отначало му се прииска да я запознае с Тайгър, но след това си каза: Ами ако се харесат? Ами ако Тайгър я очарова? Открай време имаше подход към момичетата. Дори веднъж убеди едно да се размаже заедно с него, за да може после да се хвали: „Момичетата си падат по мен… буквално“.

— Ще бъдем като Ромео и Жулиета — беше ѝ заявил. — Само че ние ще се върнем.

Излишно бе да се уточнява, че родителите на момичето побесняха и след възстановяването ѝ забраниха повече да се вижда с Тайгър.

Тайгър не го преживя особено тежко.

— Какво мога да кажа? Животът ѝ е приказка, разказана от пълни кретени — Роуан прие думите му като твърде зле запаметен цитат от Шекспир.

При мисълта, че Цитра може да си падне по Тайгър, дори само в сферата на вероятностите, на Роуан му призля.

— Това ли е? — попита Тайгър и се разходи наоколо. — Най-обикновена къща.

— Ти какво очакваше? Тайно подземие?

— Всъщност да. Или нещо от сорта. Погледни само мебелите. Не мога да повярвам, че те е заврял да живееш в подобна дупка.

— Не е толкова зле. Ела, ще ти покажа нещо жестоко.

Той заведе Тайгър в оръжейното помещение и както очакваше, истински го впечатли.

— Върховно! Никога не съм виждал толкова много ножове. А това огнестрелни оръжия ли са? Познавам ги само от картинките — Тайгър взе един пистолет от стената и погледна в цевта.

— Не го прави!

— Спокойно. Падам си по скачане от високо, не по стрелба.

Роуан все пак му отне автомата, но докато го върне обратно на стената, Тайгър беше грабнал мачете и го размахваше във въздуха.

— Дали мога да го заема?

— Категорично не!

— Хайде де, той има толкова много, едва ли ще му липсва.

Както Роуан много добре знаеше, Тайгър беше самото въплъщение на израза „лоша идея“. Това винаги бе сред забавните моменти в приятелството им, но сега означаваше огромна отговорност. Роуан сграбчи ръката на приятеля си, ритна го в сгъвката на коляното, за да отслаби крака му, и го просна на земята — направи всичко това само с едно движение от Бокатор. Сетне изви ръката на Тайгър под неестествен ъгъл и приложи натиск, само колкото да го заболи.

— Какво ти става, по дяволите? — процеди Тайгър през зъби.

— Пусни мачетето. Веднага!

Тайгър се подчини… и в този момент чуха отварянето на входната врата. Роуан отпусна хватката.

— Мълчи — нареди той с властен шепот. Надникна към дневната, но не успя да види кой е дошъл. — Стой тук — нареди на Тайгър, измъкна се и зърна Цитра да затваря вратата след себе си. Вероятно беше тичала, тъй като беше облечена в спортен екип, който Роуан оцени като прекалено разголен — от мозъка му се източи щедро количество кръв. Ето защо се съсредоточи върху гривната на ръката ѝ, която му напомни, че хормоналните реакции са строго забранени. Цитра погледна към него и го поздрави дежурно:

— Здрасти, Роуан.

— Здрасти.

— Има ли нещо?

— Не.

— Защо стоиш там?

— Къде би трябвало да застана?

Тя извъртя очи, запъти се към банята и се затвори вътре. Роуан се вмъкна обратно в оръжейното помещение.

— Кой е? — попита Тайгър. — Тази… как ѝ беше името? Искам да се запозная с твоята съперница. Може пък тя да ми даде имунитет. Или нещо друго.

— Не — отвърна Роуан. — Косач Фарадей е и ще те прибере на мига, ако разбере, че си тук.

Изведнъж самочувствието на Тайгър се изпари.

— О, мамка му! Какво ще правим сега?

— Успокой се. Взема душ. Стига да си мълчиш, мога да те измъкна.

Излязоха в коридора. Зад залостената врата на банята определено се чуваше свистенето на водата от душа.

— Кръвта ли отмива?

— Да. Беше доста изцапан. — Той поведе Тайгър към входната врата и едва не го изтика навън.

След като прекара цели три месеца като стажант на Косач Фарадей, Цитра не можеше да отрече, че наистина иска да бъде избрана и да получи пръстена. Колкото и да се съпротивляваше, колкото и да си повтаряше, че този живот не е за нея, все пак виждаше колко е значима длъжността и колко добър Косач би могла да стане. Винаги бе желала да води смислен живот и да се отличи. В ролята си на Косач би могла да го постигне. Да, щеше да изцапа ръцете си с кръв, но кръвта можеше да бъде и пречистваща.

Определено се приемаше за такава в Бокатор.

Цитра откри, че Бокатор на Черната вдовица изисква най-много физически усилия от всичко, което бе правила. Техен треньор беше Косач Джин-Цин, който не използваше други оръжия освен краката и ръцете си, за да извършва Прибирането. Беше положил обет за мълчание. Изглежда, всеки Косач жертваше нещо от себе си… не защото му се налагаше, а защото сам е решил — като отплата за животите, които е отнел.

— Ти от какво би се отказала? — попита я веднъж Роуан. Въпросът я накара да се почувства неудобно.

— Нали ако стана Косач, ще се откажа от живота си? Мисля, че е достатъчно.

— Ще се откажеш и от семейството си — напомни ѝ Роуан.

Тя кимна, понеже не ѝ се говореше по темата. Идеята да има семейство, ѝ се струваше толкова далечна, а тази да няма такова, също не беше по-близка до сърцето ѝ. Трудно бе да изпитва чувства към представа, от чието осъществяване я деляха години. Освен това подобни мисли не бяха никак подходящи по време на тренировка по Бокатор. Съзнанието на човек трябваше да е чисто.

Преди Цитра не беше учила никакви бойни изкуства. Винаги беше харесвала безконтактните спортове. Бягане, плуване, тенис — все дисциплини, които определяха ясна граница между нея и опонента ѝ. Философията на Бокатор беше точно обратната. Ръка до ръка, тяло в тяло в битката. Дори комуникацията в часовете беше изцяло физическа, тъй като безмълвният им учител коригираше стойката им, сякаш бяха фигурки за игра. Всичко беше съсредоточено в съзнанието и тялото без прибързано изразяване с думи.

Групата им се състоеше от осем души и при все че учителят им беше Косач, Роуан и Цитра бяха единствените стажанти. Останалите бяха младши Косачи през първата им година на длъжността. Имаше още едно момиче, което се опитваше да се сприятели с Цитра. Момичетата не получаваха специално отношение и от тях се очакваше да бъдат също толкова добри, колкото и момчетата.

Спарингът служеше като наказание в Бокатор. Всеки мач започваше простичко, с ритуално обикаляне в кръг, а двамата бойци се предизвикваха взаимно с форма на агресивен танц. След това нещата ставаха сериозни и доста брутални. Ритници, удари и стълкновения от всякакъв род.

Днес тя се биеше срещу Роуан. В движенията му имаше повече финес, но нейното предимство беше бързината. Той беше по-силен, но пък по-висок, което не играеше в негова полза. По-ниският център на тежестта на Цитра ѝ даваше по-голяма стабилност. Предвид всичко обаче двамата бяха равностойни противници.

Цитра се завъртя и изрита Роуан в гръдния кош със сила, която едва не го повали.

— Биваше си го — похвали я Роуан.

Косач Джин-Цин вдигна ръка към устните си, за да им напомни, че приказките по време на бой не са позволени.

Тя подходи от лявата му страна, но той контрира така бързо, че момичето не разбра от коя посока замахва с ръка. Сякаш изведнъж имаше и с трета. Цитра изгуби равновесие, ала само за миг. Почувства парене на мястото, където се беше стоварила дланта му. Ще посинее. Ухили се. Той ще си плати за това!

Отново се стрелна отляво, а след това го нападна от дясната страна, като използва цялата сила на тялото си. Повали го и го блокира под себе си… но изведнъж сякаш гравитацията се обърна и тя осъзна, че Роуан е взел превес в играта. Вече се намираше отгоре ѝ, блокирал нея. Можеше да го превърти отново, имаше шанс да го стори, но не го направи. Усещаше ударите на сърцето му, сякаш биеше в собствения ѝ гръден кош… и разбра, че иска да го чувства още малко. Искаше да го усети само за миг, а после да спечели мача.

Това я ядоса. Разгневи я достатъчно, че да се освободи от хватката му и да си осигури известна дистанция помежду им. Нямаше преграда между тях, нито пък мрежа, нищо, което да ги разделя, освен стената на нейната воля. Но тази стена взе да поддава.

Косач Джин-Цин даде сигнал за края на мача. Цитра и Роуан се поклониха един на друг, а сетне заеха противоположни места в кръга, преди да бъдат извикани следващите опоненти. Цитра се взираше втренчено пред себе си, твърдо решена да не поглежда Роуан нито за миг.

11. Провинения

Цитра и Роуан невинаги присъстваха заедно на Прибирането. Понякога Косач Фарадей вземаше само един от тях. Най-ужасното Прибиране, на което Цитра стана свидетел, беше в началото на май, само седмица преди Пролетния конклав — първия от трите, на които тя и Роуан щяха да присъстват по време на обучението си.

Жертвата им беше мъж, който тъкмо се бе подложил на подмладяване до двайсет и четири годишна възраст. Беше си у дома и вечеряше със съпругата и децата си, които изглеждаха на възрастта на Цитра. Щом Косач Фарадей обяви за кого са дошли, семейството избухна в плач, а мъжът се напъха в спалнята си.

Косач Фарадей беше избрал кротко кръвопускане за Прибирането, но не се случи точно така. Когато Цитра и Косачът влязоха в стаята, той ги нападна от засада. Човекът беше във върхова форма, предвид скорошното си подмладяване, отказа Прибирането и влезе в бой с Косача, като с мощен удар му счупи челюстта. Цитра му се притече на помощ, като опита да приложи някои хватки от Бокатор, които беше усвоила от Косач Джин-Цин, но скоро разбра, че практикуването на бойното изкуство е доста по-различно от изучаването му в доджото. Мъжът я перна и тръгна към Фарадей, който още се възстановяваше след удара.

Цитра отново се хвърли към него, стисна го и не можа да заложи на друго, освен на бъркане в очите и дърпане на косата. Разсея го достатъчно, че Косач Фарадей да успее да извади ловния нож, който беше скрил в робата си, и да пререже гърлото на мъжа. Той започна да се бори за въздух и вдигна отчаяно длани в опит да спре шуртенето на кръвта.

Стиснал собствената си отекла челюст, Косач Фарадей му заговори — без злоба, а с огромно съжаление.

— Разбираш ли последствията от това, което направи?

Мъжът не можа да отговори. Падна на земята, сгърчи се и въздъхна. Цитра предполагаше, че смърт от подобна рана ще е мигновена, но уви, очевидно не беше. Никога не беше виждала толкова много кръв.

— Остани тук — нареди ѝ Косачът. — Внимателно го наглеждай и нека ти си последното, което ще види.

После излезе от стаята. Цитра знаеше как ще постъпи. Законът беше пределно ясен по отношение на последствията от отказа на някой да бъде прибран. Не можеше да затвори очи, тъй като беше инструктирана да не го прави, но ако имаше начин, щеше да запуши уши, тъй като знаеше какво ще чуе от дневната.

Започна се с молби от страна на жената за живота на децата ѝ и отчаяното хлипане на самите тях.

— Не се моли! — долови Цитра острия отговор на Косача. — Покажи на тези деца повече кураж, отколкото съпругът ти.

Цитра фиксира погледа си върху умиращия мъж, докато очите му окончателно не се изпразниха от живот. След това отиде да се присъедини към Косач Фарадей, като се опита да събере сили за гледката.

Двете деца бяха на канапето, а хлипането им беше прераснало в сълзлив вой. Жената, отпусната на колене, им шепнеше и се опитваше да ги успокои.

— Приключихте ли? — попита нетърпеливо Косачът.

Най-накрая жената се изправи. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но в тях вече не се четеше молба.

— Свършете каквото трябва — отсече тя.

— Добре — отвърна Косачът. — Поздравления за силата на духа. Изглежда, че съпругът ви не се е противопоставил на Прибирането. — Той докосна подутото си лице. — С моята ученичка имахме известна кавга, вследствие на което получих тази травма.

Жената само се взираше в него, леко стиснала челюст. Цитра също. Косачът се обърна към нея и я изгледа строго.

— Ученичката ми ще бъде сурово наказана за сбиването. — След това отново се обърна към жената. — На колене, моля.

Тя падна на колене, или по-скоро се срина.

Косач Фарадей поднесе пръстена си към нея.

— Както обикновено, ти и децата ти ще получите имунитет срещу Прибирането за една година напред. Всеки от вас да целуне пръстена ми.

Жената го целуна, а след това още веднъж и още веднъж.

Косачът не каза много, след като си тръгнаха. Качиха се в автобус, тъй като Фарадей избягваше ползването на обществени автомобили. Смяташе го за разточителство.

Щом стигнаха до спирката си, Цитра се осмели да заговори.

— Ще бъда ли наказана за счупената ви челюст? — Цитра знаеше, че до сутринта ще е заздравяла, но лечебните нанити не се задействаха мигновено. Той все още изглеждаше доста зле.

— Няма да говориш с никого за това — строго ѝ нареди Косачът. — Няма да го споменаваш дори в дневника си, ясно ли е? Никой не бива да узнава за неблагоразумието на този човек.

— Да, Ваша чест.

Цитра искаше да му сподели колко много се възхищава на постъпката му. Беше избрал съчувствието пред дълга. При всяко Прибиране научаваше по някой урок, но днешният нямаше да се заличи скоро от ума ѝ. Светостта на закона… и мъдростта да знаеш кога може да бъде нарушен.

Макар да се стараеше да бъде изряден стажант, Цитра не беше застрахована от неволни грешки. Едно от вечерните ѝ задължения бе да носи на Косач Фарадей чаша топло мляко преди лягане.

— Също както в детството ми, чаша топло мляко изтрива неприятните спомени от деня — каза ѝ Косачът. — Прокарвах си бисквитката с нея.

Мисълта, че Косачът изпива по чаша мляко с бисквитка преди лягане, се стори абсурдна на Цитра. Все пак предположи, че дори агентите на смъртта имат право на греховни удоволствия.

Доста често, когато Прибирането беше минало тежко, тя го заварваше заспал, щом се появеше с млякото в уговорения час. В такъв случай го изпиваше или го даваше на Роуан, тъй като Косач Фарадей беше категоричен, че в тази къща нищо не се похабява.

Вечерта след онова ужасно Прибиране тя постоя в стаята му малко по-дълго.

— Косач Фарадей — повика го нежно. След това повтори. Не получи отговор. По дишането разбра, че е заспал.

На нощното му шкафче имаше предмет. Всъщност стоеше там всяка вечер.

Пръстенът му.

Улавяше светлината, която се процеждаше от антрето. Дори в сумрака на стаята блестеше.

Цитра се наведе и остави чашата на шкафчето, за да види Косачът на сутринта, че го е донесла и не е било похабено. След това коленичи, загледана в пръстена. Чудеше се защо Фарадей никога не спи с него, но усещаше, че би било нахално да пита.

Когато получеше своя — ако изобщо го получеше, дали предметът щеше да запази невероятната си загадъчност, или щеше да се превърне в нещо обикновено за нея? Дали щеше да го приема за даденост?

Момичето протегна ръка, но после я отдръпна. После отново посегна и внимателно взе пръстена. Завъртя го между пръстите си и той пречупи светлината. Камъкът беше голям, приблизително с размера на жълъд. Говореше се, че е диамант, но имаше тъмно ядро, което го отличаваше от обикновените диамантени пръстени. Нещо витаеше в центъра на тези пръстени, но никой не знаеше какво. Зачуди се дали самите Косачи подозират. Центърът беше напълно черен и плътният цвят се променяше в зависимост от светлината, както понякога се случва с ирисите на хората.

Тогава погледна Косача и видя, че очите му са отворени и я наблюдават.

Смрази се — знаеше, че е уловена на място, и дори да оставеше пръстена, щеше да е без значение.

— Искаш ли да го премериш? — попита Косач Фарадей.

— Не — отговори тя. — Не биваше да го пипам.

— Не биваше, но го направи.

Тя се зачуди дали е бил буден през цялото време.

— Хайде — подкани я той. — Пробвай го. Настоявам.

Цитра се поколеба, но се подчини — въпреки думите си наистина искаше да го пробва.

Почувства го топъл на пръста си. Беше правен за Косача и ѝ беше прекалено голям. Освен това тежеше повече, отколкото бе предполагала.

— Тревожите ли се, че може да бъде откраднат? — попита тя.

— Всъщност не. Всеки, който дръзне да открадне пръстена на Косач, бързо ще бъде заличен от лицето на земята и вече няма да представлява проблем.

Пръстенът значително се охлади.

— Не си ли съгласна, че е примамлива вещ? — попита Косачът.

Изведнъж Цитра осъзна, че пръстенът не е просто студен, а леден. Само за секунди металът побеля от скреж, пръстът силно я заболя и тя махна предмета от ръката си. Той литна към другия край на стаята.

Не само пръстът, на който беше стоял пръстенът беше замръзнал, а и тези, с които го махна. Преглътна сълзите. Вече усещаше топлината, плъзнала в тялото ѝ, след като лечебните ѝ нанити бяха отделили морфин. Почувства се леко замаяна, но си наложи да запази концентрацията си.

— Мярка за сигурност, която сам инсталирах — обясни Косачът. — Микроохлаждащ чип. Нека погледна. — Той включи лампата на нощното шкафче и огледа пръста ѝ. Плътта върху ставата ѝ беше белезникавосиня и съвсем замръзнала. — В Епохата на смъртните вероятно щеше да изгубиш пръста си, но подозирам, че твоите нанити вече се грижат за пораженията. — Пусна ръката ѝ. — Ще ти мине до сутринта. Може би другия път ще помислиш, преди да докоснеш нещо чуждо. — Косачът вдигна пръстена си, остави го обратно на нощното шкафче и ѝ подаде празната чаша. — Отсега нататък Роуан ще ми носи млякото вечер — заяви.

Цитра се натъжи.

— Съжалявам, че ви разочаровах, Ваша чест. Прав сте. Не заслужавам да ви нося млякото.

Той повдигна вежда.

— Не разбираш. Това не е наказание. Любопитството е присъщо на хората. Аз просто ти дадох възможност да го проявиш. Трябва да призная, че издържа доста дълго. — След това ѝ се усмихна заговорнически. — Нека видим колко време ще е нужно на Роуан, преди да посегне към пръстена.

12. Няма място за посредственост

— Форумът на Косачите е единственият автономен орган в целия свят — обясни Косач Фарадей. — При все че останалата част от него се управлява от Бурята, това не се отнася за Форума на Косачите. Точно затова провеждаме конклав три пъти в годината и там водим диспути, разглеждаме политиката си и скърбим за онези, чийто живот сме отнели.

Оставаше по-малко от седмица до Пролетния конклав, който щеше да се проведе през първата седмица на май. Роуан и Цитра бяха научили достатъчно за Форума на Косачите, за да знаят, че всички двайсет и пет региона в света организират конклавите си в един и същи ден и че в техния има точно триста двайсет и един Косачи, които обхващаха сърцето на Севермериканския континент.

— Конклавът на Средмерика е важен — каза им Косач Фарадей, — тъй като там до голяма степен се определят тенденциите за целия свят. Има поговорка, според която „щом се случва в Средмерика, ще се случи из цялата планета“. Върховните Косачи от Глобалния конклав винаги ни държат под око.

Косач Фарадей предупреди, че на всеки конклав ще бъдат подложени на тестове.

— Нямам представа какво ще е естеството на тези първи тестове и поради тази причина трябва да сте възможно най-добре подготвени във всички аспекти на обучението си.

Роуан осъзна, че има милиони въпроси за конклава, но ги запази за себе си. Остави Цитра да пита, най-вече защото Косач Фарадей се дразнеше от въпросите и така и не им отговаряше.

— Ще разберете всичко, което трябва да знаете, щом стигнете там — поясни Косачът. — Засега вниманието ви трябва да остане съсредоточено върху тренировките и учението.

Роуан никога не се беше проявявал като отличен ученик, но поведението му беше напълно умишлено. Ако се справяш твърде добре или твърде зле, привличаш внимание. Колкото и да мразеше ролята си на маруля, тя влизаше в зоната му на комфорт.

— Ако само опиташ, нямам съмнение, че можеш да бъдеш най-добрият в класа — беше му казал учителят по естествени науки, след като Роуан постигна най-висок успех на изпита между двата срока миналата година. Беше го направил само за да провери дали е способен. След като се беше убедил, не виждаше особен смисъл да повтаря постижението си. Причините бяха много и не на последно място стоеше невежеството му по отношение на Косачите, преди да приеме обучението. Беше убеден, че ако се справя блестящо, ще се превърне в мишена. Говореше се, че приятел на приятел бил прибран на единайсет години, тъй като бил най-умният петокласник. Не беше нищо повече от градска легенда, но Роуан повярва достатъчно силно, че да предпочете да стои в периферията. Чудеше се дали и други хлапета изостават заради страха от Прибирането.

Нямаше голям опит в старателното учение. Откри, че е уморително и че съществуват още много дисциплини освен химия на отровите, постмортална история и воденето на дневник. Имаше металургия, свързана с поддръжката на оръжията, философия на смъртността, психология на безсмъртието и литература на Форума на Косачите — от поезия до мъдрости, открити в дневниците на прочути Косачи. Разбира се, също и математическа статистика, на която Косач Фарадей силно разчиташе.

Нямаше място за посредственост, особено с оглед приближаването на конклава.

Роуан все пак зададе един въпрос, свързан с предстоящото събитие:

— Ще бъдем ли дисквалифицирани, ако се провалим на тестовете?

Фарадей помълча за момент, преди да отговори.

— Не. Но има последствия.

И все пак не им сподели какви са те. Роуан заключи, че незнанието е по-ужасно от алтернативата.

Едва няколко дни преди конклава той и Цитра останаха до късно вечерта да учат в оръжейното помещение. Роуан взе да задрямва, но бързо се събуди, когато Цитра затвори със замах някаква книга.

— Мразя това — заяви тя. — Церберин, самакитка, кониум, полоний… всички тези отрови са се смесили в главата ми.

— От подобно нещо човек определено би умрял бързо — отбеляза Роуан и се ухили самодоволно.

Тя кръстоса ръце.

— Ти научи ли си отровите?

— Трябва да знаем само четиридесет до конклава — отговори той.

— А ти запамети ли ги?

— Ще го направя — увери я той.

— Каква е молекулярната формула на тетродотоксина?

Искаше му се да я игнорира, но откри, че не може да отхвърли предизвикателството. Вероятно част от състезателния ѝ дух се беше прехвърлил върху него.

— C₁₁H₁₇N₃O₆.

— Грешка! — отсече тя и го посочи с пръст. — O₈ е, не O₆. Провали се!

Опитваше се да го подразни, за да не е единствената ядосана. Роуан не възнамеряваше да се хваща на въдицата ѝ.

— Предполагам, че е така — отвърна и понечи да се върне към уроците си.

— Не си ли поне малко притеснен?

Той пое въздух и затвори книгата си. В началото на обучението си при Косач Фарадей Роуан намираше, че истинските книги на старата школа са отживелица, но с времето осъзна, че в отгръщането на страниците има нещо много удовлетворяващо — благодарение на Цитра двамата почувстваха емоционалния катарзис от затварянето на томовете със замах.

— Разбира се, че съм притеснен, но ето как виждам положението. Знаем, че няма да ни дисквалифицират, и вече сме наясно, че няма да станем субекти на Прибирането. Освен това ще имаме още два шанса да поправим всяка издънка, преди единият от нас да бъде избран. Каквито и да са последствията от допуснатите грешки в първия кръг от тестовете, дори някой от нас да се провали, ще се справим.

Цитра се отпусна в стола си.

— Аз не се провалям — натърти, но не звучеше особено убедена в думите си.

Така се беше нацупила, че на Роуан му се прииска да се разсмее, но не го направи, тъй като знаеше, че ще я вбеси. Всъщност му харесваше начинът, по който тя се вбесяваше, но имаше прекалено много работа, че да си позволи емоционално разсейване.

Роуан остави книгата си по токсикология и извади онази, в която бяха описани различни оръжия. От тях се изискваше да могат да разпознават трийсет различни вида, да умеят да боравят с тях и да познават историята им в подробности. Роуан се тревожеше от това много повече, отколкото от отровите. Хвърли поглед към Цитра и тя го забеляза, затова се постара да не я поглежда отново.

Тогава тя неочаквано промълви:

— Би ми липсвал.

Роуан вдигна поглед, а тя отмести своя встрани.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че ако дисквалификацията бе част от правилата, щеше да ми липсваш, в случай че не си наоколо.

Прииска му се да хване ръката ѝ, отпусната на масата. Но масата беше голяма, а дланта ѝ беше твърде далеч и щеше да изглежда прекалено странно. От друга страна, ако седяха по-близо един до друг, би било истинска лудост да направи подобно нещо.

— Но не е част от правилата — отвърна той, — което означава, че при всички положения ще ти се наложи да прекараш с мен още поне осем месеца.

Тя се усмихна широко.

— Да. Убедена съм, че дотогава ще ми се повдига от теб.

За пръв път на Роуан му хрумна, че е възможно тя да не го мрази толкова, колкото му се струваше.

13. Пролетен конклав

Фулкръм Сити беше постмортален метрополис близо до самия център на Средмерика. Там, край реката, разположена в подножието на високите кули на елегантния градски живот, се издигаше достолепна каменна постройка, впечатляваща ако не с вида си, то със своята масивност. Мраморни колони и арки поддържаха медния купол. Безспорно отдаваше почит на Древна Гърция и Римската империя, родните места на цивилизацията. Все още я наричаха Сградата на Капитолия, тъй като мястото някога е било столица, по времето, когато все още е имало щати — преди правителствата да станат ненужни. Сега постройката имаше честта да помещава административните офиси на Форума на Косачите в Средмерика, както и да домакинства на конклава три пъти в годината.

В деня на Пролетния конклав валеше проливен дъжд.

Цитра рядко имаше нещо против дъжда, но мрачното време в комбинация със силното напрежение не ѝ действаше добре. От друга страна, хубав и слънчев климат би бил истинска подигравка. Цитра си даде сметка, че няма подходящ ден да бъдеш представен на заплашителна елегия от Косачи.

Фулкръм Сити беше само на час път със свръхвлака, но разбира се, Косач Фарадей приемаше свръхвлака като ненужно разточителство.

— Освен това искам да се радвам на гледките, вместо на подземен тунел без прозорци. Все пак съм човешко същество, не къртица.

Пътуването с обикновен влак траеше шест часа и Цитра наистина се наслади на гледките, въпреки че през по-голямата част от времето учи.

Фулкръм Сити се намираше край реката Мисисипи. Момичето си спомни, че някога на брега ѝ се е извивала голяма сребриста арка, но отдавна вече я нямаше. Била разрушена още в Епохата на смъртните от нещо, наречено „тероризъм“. Би научила повече за града, ако не беше така фокусирана във всичките си отрови и оръжия.

Пристигнаха вечерта преди конклава и отседнаха в хотел в центъра на града. Сутринта настъпи твърде бързо.

Когато Цитра, Роуан и Косач Фарадей поеха от хотела си в ужасния час шест и трийсет сутринта, хората по улиците притичваха към тях и им подаваха чадъри — предпочитаха самите те да станат вир-вода, вместо да гледат как Косач и стажантите му вървят без чадър.

— Те знаят ли, че сте взели двама ученици, вместо само един? — попита Цитра.

— Разбира се, че знаят — намеси се Роуан. — И защо не?

Но мълчанието на Косач Фарадей по въпроса категорично алармира Цитра.

— Нали сте го уговорили със Свещеното острие, Косач Фарадей?

— Разбрал, съм, че е по-добре да искаш прошка от Форума на Косачите, отколкото позволение — отвърна им той.

Цитра изгледа Роуан, сякаш искаше да му натякне правотата си, и той вдигна леко чадъра си, за да не я гледа.

— Няма да бъде проблем — каза Фарадей, но не звучеше особено убедително.

Цитра отново погледна към Роуан, който вече не беше скрит от чадъра.

— Само аз ли се притеснявам?

Роуан сви рамене.

— Имаме имунитет до Зимния конклав и той не може да бъде снет. Всички го знаят. Кое е най-лошото, което биха могли да направят?

Част от Косачите пристигнаха в сградата на Капитолия пеша, други с обществени автомобили, някои с лични коли, а неколцина дори с лимузини. Имаше въжета, които да ограничават достъпа на зрителите от всяка страна на широкото мраморно стълбище, както и служители на реда и представители на Гвардията на Острието — елитните охранителни сили на Форума на Косачите. Пазеха пристигащите Косачи от обожаващата ги публика, при все че същата тази публика не беше защитена от тях.

— Мразя подобни масови прояви — промърмори Косач Фарадей по повод хората, събрани около стълбите, водещи към конклава. — Когато не вали, е още по-зле. Тълпата се сгъстява още повече от двете страни.

Сега бяха само наполовина. Цитра никога не би предположила, че хората биха дошли да видят пристигането на Косачите за конклава, но от друга страна, събитията, на които присъстваха знаменитости, привличаха публика — защо същото да не важеше и за голямата група Косачи?

Някои от Косачите се придържаха към задължителното помахване с ръка, други се закачаха с тълпата, целуваха бебета и от време на време даваха имунитет. Цитра и Роуан следваха Фарадей, който напълно пренебрегна навалицата.

В преддверието се бяха събрали десетки Косачи. Събличаха връхните си дрехи, а отдолу се показваха роби във всякакви цветове и материи. Същинска дъга, която предизвикваше само мисли за смърт. Цитра забеляза, че беше умишлено. Косачите искаха да се покажат във всички форми на светлината, а не на мрака.

Внушителна аркада водеше до друга зала под централния купол — ротонда, в която стотици Косачи се поздравяваха помежду си и водеха неангажиращи разговори край бюфет с изискани закуски в центъра. Цитра се зачуди за какво ли си приказват Косачите. За инструментите на Прибирането? За времето? За изработката на робите си? Беше достатъчно заплашително да бъдеш в компанията дори само на един Косач. Да бъдеш в компанията на стотици, беше направо потресаващо.

Косач Фарадей се наведе към тях и им заговори с приглушен глас:

— Вижте там — той посочи към мъж с голяма брада. — Това е Косач Архимед, един от най-възрастните Косачи. Може да ви каже, че е присъствал на създаването на Форума на Косачите през Годината на кондора, но не е истина. Не е чак толкова стар! А ето там… — той насочи вниманието им към жена с дълга посребрена коса в светлолилава роба. — Това е Косач Кюри.

Цитра ахна.

— Гранд дамата на смъртта.

— Така се говори.

— Наистина ли е прибрала последния президент, преди Бурята да поеме контрола? — попита Цитра.

— Както и целия му кабинет, да. — Фарадей се взря в нея, вероятно с известен копнеж, помисли си Цитра. — Действията ѝ по онова време бяха доста спорни.

Жената улови погледите им и се обърна към тях. Цитра се смрази, щом пронизващите сиви очи на жената се спряха върху нея. После тя се усмихна на тримата, кимна им и продължи разговора си.

До входа на залата за събрания имаше четирима-петима Косачи, но вратите още бяха затворени. Бяха облечени в ярки роби, обсипани със скъпоценни камъни. В центъра на вниманието им като че ли беше Косач в кралскосиньо, придружено с диаманти. Той каза нещо, а останалите се засмяха, може би твърде сърдечно, за да е искрено.

— Кой е този? — попита Цитра.

Изражението на Косач Фарадей веднага помръкна.

— Това — заговори той, без дори да си прави труда да прикрие отвращението си, — е Косач Годар и е най-добре компанията му да се избягва.

— Годар… не е ли прочут с масовото Прибиране? — попита Роуан.

Фарадей го изгледа угрижено.

— Къде си слушал тези истории?

Роуан сви рамене.

— Имам приятел, който е обсебен от подобни неща, така че чува това-онова.

Цитра ахна, щом осъзна, че също е в течение за Годар, но не защото името му бе стигало до нея, а заради делата му. По-скоро само слухове, тъй като така и не бяха изнесени официални данни. Но както спомена Роуан, човек чува това-онова.

— Той ли беше извършил Прибирането на цял самолет?

— Защо? — попита студено Фарадей и я изгледа обвинително. — Да не би да се възхищаваш на такива постъпки?

Цитра поклати глава.

— Не, тъкмо обратното. — Все пак не можеше да отрече, че бе леко замаяна от бляскавата роба на мъжа. Отнасяше се за всички присъстващи — вероятно точно такова е било намерението му.

И все пак неговата роба не беше най-впечатляващата. Сред хората се движеше Косач с богато позлатени одежди. Беше толкова едър, че робата му приличаше на златна палатка.

— Кой е дебелият? — поинтересува се Цитра.

— Изглежда важен — отбеляза Роуан.

— Всъщност — отвърна Косач Фарадей, — „дебелият“, както го нарекохте, е Свещеното острие. Най-влиятелният човек сред Форума на Косачите в Средмерика. Той председателства конклава.

Свещеното острие се движеше сред множеството като огромна газообразна планета, която изтласква околното пространство. Би могъл да настрои нанитите си така, че да се отърве поне от част от масата си, но очевидно беше предпочел да не го прави. Изборът показваше дързост, а размерите му го превръщаха във впечатляваща фигура. Щом зърна Фарадей, той любезно прекъсна разговора, в който участваше, и се насочи към тях.

— Почитаеми Косач Фарадей, винаги е удоволствие да те видя.

Използва и двете си ръце, за да поздрави сърдечно Фарадей, и въпреки това жестът му изглеждаше някак изкуствен и насилен.

— Цитра, Роуан, искам да ви представя Свещеното острие Ксенократ — обяви Фарадей, а след това отново се обърна към едрия мъж. — Това са новите ми стажанти.

Той ги огледа добре.

— Двойно обучение — подхвърли шеговито. — Струва ми се, че се случва за пръв път. Повечето Косачи срещат трудности и само с едно.

— По-добрият от двамата ще получи благословията ми за пръстена.

— А другият — подхвърли Свещеното острие — ще остане горчиво разочарован, сигурен съм. — После отиде да поздрави други Косачи, току-що спасили се от дъжда.

— Виждаш ли? — обади се Роуан. — А ти се тревожеше.

Но на Цитра нищо в този мъж не ѝ се струваше искрено.

Роуан беше притеснен, но просто не искаше да го показва. Знаеше, че ако си признае, Цитра още повече ще се разтревожи, което щеше да разтревожи и него. Ето защо той преглътна страховете си и наостри очи и уши за всичко, което се случваше наоколо. Имаше и други стажанти. Чу двама да си говорят, че това е „големият ден“. Момче и момиче — и двамата по-големи от него, вероятно на осемнайсет или деветнайсет, днес щяха да получат пръстените си и да станат младши Косачи. Момичето се жалваше, че през първите четири години ще трябва да получават одобрение от Съвета при подбора на субектите за Прибирането.

— За всяко едно от тях — оплака се тя. — Сякаш сме бебета.

— Поне обучението не трае четири години — опита да се включи в разговора Роуан. Двамата го изгледаха едва ли не с отвращение.

— Имам предвид, че образованието в колеж отнема четири години, нали? — Роуан съзнаваше, че се закопава все по-дълбоко, но вече нямаше връщане назад. — Поне за лиценз за Прибирането не се чака толкова.

— Кой си ти, по дяволите? — попита момичето.

— Не му обръщай внимание, просто шпат.

— Какъв? — не можа да повярва Роуан. Бяха го наричали всякак, но не и така.

И двамата се ухилиха самодоволно.

— Нищо ли не знаеш? — подсмихна се момичето. — Шпат като шпатула. Така казват на стажантите новаци, защото не стават за друго, освен да обръщат бургерите на Косачите си.

Роуан се разсмя, но това само ги подразни още повече.

В този момент Цитра се приближи към тях.

— Щом ние сме шпатули, вие какви сте? Детски ножички? Или сте просто някакви инструменти?

Младежът я изгледа, сякаш бе готов да я изравни със земята.

— Кой Косач е вашият ментор? — попита я. — Редно е да бъде уведомен за неуважението, което проявявате.

— Аз — заяви Фарадей и сложи ръка върху рамото на Цитра. — А вие ще можете да изисквате уважение чак след като получите пръстените си.

Момчето сякаш се снижи с поне десетина сантиметра.

— Почитаеми Косач Фарадей! Съжалявам, нямах представа.

Момичето отстъпи встрани, сякаш за да се дистанцира от него.

— Желая ви много късмет днес — рече той и направи великодушен жест, какъвто не заслужаваха.

— Благодаря — отговори момичето, — но ако мога да изразя мнението си, късметът тук е без значение. И двамата се упражнявахме дълго и сме добре обучени от нашите Косачи.

— Самата истина — съгласи се Фарадей.

Те кимнаха уважително за довиждане, обърнаха се и си тръгнаха.

След като се отдалечиха достатъчно, Фарадей каза на Роуан и Цитра:

— Момичето ще получи пръстена си. Момчето ще бъде отхвърлено.

— Откъде знаете? — попита Роуан.

— Имам приятели в Бижутерийната комисия. Момчето е умно, но твърде избухливо — фатален недостатък, който в никакъв случай не се толерира.

Роуан намираше хлапето за дразнещо, но все пак му домъчня за него.

— Какво се случва, когато отхвърлят някой стажант?

— Връща се при семейството си и продължава да води предишния си живот.

— Но ние никога не можем да бъдем същите, след като цяла година сме се обучавали за Косачи — отбеляза Роуан.

— Така е — отговори Фарадей. — Но само добрите могат наистина да разберат какво се иска, за да бъдеш Косач.

Роуан кимна, ала си помисли, че за човек, притежаващ такава мъдрост, понякога Фарадей изглеждаше доста наивен. Обучението за Косач беше страховито преживяване. Съвсем целенасочено, но все пак плашещо.

Ротондата се препълни с Косачи, а ехото от мраморните стени, под и купол предизвика истинска какофония. Роуан се опитваше да долови по-лични разговори, но те се губеха в общата шумотевица. Фарадей им беше споменал, че огромните бронзови врати към залата за събранието ще бъдат отворени точно в седем часа сутринта, а Косачите ще бъдат освободени точно в седем вечерта. Разполагаха с дванайсет часа да свършат цялата си работа. Всичко, което останеше недовършено, щеше да чака цели четири месеца до следващия конклав.

— В началото — обясни им Косач Фарадей, щом вратите се отвориха, за да пропуснат множеството, — конклавът е продължавал три дни. В крайна сметка хората осъзнали, че след първия ден всичко опира само до спорове и позиране. И сега има доста такива сцени, но поне са сведени до минимум. Налага се да се движим бързо по дневния ред.

Залата беше огромна и полукръгла, с масивен дървен подиум отпред, на който седеше Свещеното острие, а малко по-ниско бяха разположени местата, отредени за чиновника на конклава, който водеше протокола, и за парламентариста, разясняващ правилата и процедурите по всички въпроси, възникнали в хода на събранието. Косач Фарадей им беше разказал достатъчно за структурата на властта, че Роуан да може да ги различи.

Първата задача след настаняването на присъстващите беше Обявяването на имената. Един по един, без ясно определен ред, Косачите излизаха отпред и произнасяха имената на хора, за чието Прибиране се бяха погрижили през последните четири месеца.

— Не можем да изредим всички — обясни им Косач Фарадей. — При повече от триста Косачи това би означавало не по-малко от двайсет и шест хиляди имена. Трябва да изберем десет. Най-запомнящите се, онези, които са умрели най-храбро, или чийто живот е бил най-забележителен.

След произнасянето на всяко име се удряше желязна камбана и отекваше тържествено кънтене. Роуан остана доволен, че Косач Фарадей спомена името на Коул Уитлок сред избраните десет.

Обявяването на имената бързо омръзна на Цитра. Макар редуцирано до десет на човек, то продължи почти два часа. Беше благородно от страна на Косачите да почетат онези, които са прибрали, но при положение, че разполагаха само с дванайсет часа да обсъдят свършеното през изминалите четири месеца, тя не разбираше логиката.

Не притежаваха дневния ред в писмен вид, така че двамата с Роуан нямаха представа какво следва, а Косач Фарадей им разясняваше нещо чак след като се случеше.

— Кога ще бъдем изпитани? Някъде другаде ли ще ни заведат? — попита Цитра, но Фарадей ѝ направи знак да мълчи.

След Обявяването на имената следваше задачата по ритуалното измиване на ръцете. Всички Косачи се изправиха и се подредиха на опашка пред два умивалника от двете страни на подиума. И в това Цитра не виждаше никаква логика.

— Прилича ми на тоналните ритуали — изтъкна тя, щом Фарадей се върна с все още влажни ръце.

Той се наведе над нея и прошепна:

— Гледай останалите Косачи да не чуят какви ги приказваш.

— Чувствате ли се по-чист, след като накиснахте ръцете си във вода, в която се миха още стотици длани?

Фарадей въздъхна.

— Носи утеха. Създава у нас усещане за общност. Недей да омаловажаваш традициите ни, защото един ден могат да станат и твои.

— Или пък не — додаде Роуан.

Цитра се размърда нервно и се намуси:

— Просто ми се вижда като ужасна загуба на време.

Фарадей вероятно знаеше, че истинската ѝ драма се дължи на неизвестността кога ще бъдат представени пред конклава и отведени за тестовете си. Цитра не беше от момичетата, които търпяха да бъдат държани дълго на тъмно. Вероятно точно поради тази причина Фарадей се беше постарал да я постави в настоящата ситуация. Той постоянно посочваше слабостите им.

После няколко Косачи бяха отлъчени заради прояви на пристрастност при Прибирането. Това събуди интереса на Цитра и ѝ позволи да надникне зад кулисите на организацията.

Една жена Косач беше извършила Прибиране на твърде малко богати хора. Тя беше порицана и ѝ бе наредено до следващия конклав да Прибира само заможни субекти.

Друг Косач беше обвинен в расизъм. Предимно към мексиканците и не чак толкова към хората с африкански произход.

— Дължи се на демографската обусловеност на района, в който живея — оправда се той. — Броят на мексиканците като цяло е твърде висок.

Не успя да подведе Свещеното острие Ксенократ.

— Тогава разшири територията — посъветва го той. — Извършвай Прибирането другаде.

Наказанието му беше да изпълни отново квотата си или щеше да понесе наказание — то се състоеше в задължително одобряване на избора му за бъдещите Прибирания пред Съвета за подбор. Отнемането на свободата да избираш сам беше унижение, което никой Косач не искаше да понесе.

Групата се състоеше от шестнайсет Косачи. Десетима получиха предупреждение, шестима бяха наказани. Най-странният случай беше на Косач, който, за зла беда, беше твърде хубав. Изправиха го пред конклава заради Прибирането на твърде много непривлекателни хора.

— Що за идея? — провикна се един от останалите Косачи. — Представете си само в какъв свят щяхме да живеем, ако прибирахме само грозни хора!

Репликата му предизвика бурен смях в залата.

Косачът се опита да се оправдае със старата пословица „Красотата е в очите на съзерцаващия“, но номерът не мина пред Свещеното острие. Очевидно това беше третото му провинение, затова Косачът беше поставен под постоянна пробация. Можеше да живее като Косач, но нямаше право да извършва Прибирането.

— До следващата Година на влечуго — обяви Свещеното острие.

— Това е лудост — възкликна Цитра, но достатъчно приглушено, че да я чуят само Фарадей и Роуан. — Никой не знае на какво животно ще бъде наречена следващата година. Последната такава е била тази на гекона, и то още преди да бъда родена.

— Именно! — съгласи се Фарадей с известно чувство на вина заради задоволството си. — Което означава, че наказанието му може да приключи следващата година или никога. Сега ще прекара остатъка от дните си в офиса на Календария и ще се моли за наименуване на Годината на късокракия гущер или на отровния брадавичар, или на някое друго влечуго, което още не е използвано.

Преди да приключат с раздела с наказанията, беше призован още един Косач.

— Пред мен има анонимно писмо — обяви Свещеното острие, — в което Почитаемият Косач Годар е обвинен в злоупотреба.

В залата се надигна ропот. Цитра видя Годар да си шушука с кръга си от приближени, а след това да се изправя.

— В какъв вид злоупотреба съм обвинен?

— В ненужна жестокост при извършването на Прибирането.

— И все пак обвинението е анонимно! — възрази Годар. — Не мога да повярвам, че въпросният Косач проявява подобно малодушие. Настоявам незабавно да се разкрие.

В залата настъпи още по-голям смут. Никой не се изправи. Никой не пое отговорност.

— Добре тогава — отсече Годар. — Отказвам да отговарям пред невидим обвинител.

Цитра очакваше Свещеното острие Ксенократ да се наложи по-властно по въпроса. Все пак беше редно обвинения от друг Косач да се приемат сериозно, но Свещеното острие остави листа и заяви:

— Е, ако това е всичко, ще направим сутрешна почивка.

И ето че Косачите, великите земни вестители на смъртта, започнаха да се изнизват в ротондата за понички и кафе.

Щом се озоваха в ротондата, Фарадей се наведе към Роуан и Цитра и им прошепна:

— Няма никакъв анонимен обвинител. Убеден съм, че Косач Годар сам е пуснал клевета срещу себе си.

— Защо би направил подобно нещо? — учуди се Цитра.

— За да освободи напрежението, насъбрало се у враговете му. Това е най-старият трик. Сега всеки, който се осмели да го обвини, ще бъде сметнат за страхливия невидим доносник. Вече никой няма да се изправи срещу него.

Роуан усети, че се вълнува доста по-слабо от подредбата и стълкновенията в залата за събрания, отколкото от случващото се извън нея. Вече започваше да опознава Форума на косачите и да разбира начина, по който функционираше. Най-същественото протичаше не зад масивните бронзови врати, а в ротондата и в мрачните кътчета на сградата, а такива имаше много, вероятно създадени съвсем целенасочено.

Разговорите рано сутринта се изчерпваха само с небрежно бъбрене, но сега, с напредването на деня, Роуан виждаше как по време на почивката редица Косачи се разделят на групички, сключват сделки, изграждат съдружия и кроят планове.

Дочу няколко Косачи да се договарят да предложат забрана над взривовете с дистанционно детониране като метод за Прибирането — не по етични съображения, а просто защото оръжейното лоби беше направило значително дарение за определен Косач. Друга група се опитваше да уреди един от младите Косачи с позиция в Съвета по подбор, за да може да влияе на избора, когато им е нужно.

Навсякъде другаде властните политици може би бяха спомен от миналото, но тук, във Форума на Косачите, те олицетворяваха настоящето.

Менторът на Роуан и Цитра не се присъедини към нито една от кликите или техните кроежи. Фарадей остана встрани от жалката политика, както вероятно постъпиха половината Косачи.

— Известни са ни схемите на онези, които се занимават с тях — каза той на стажантите си с поничка със сладко в ръка. — Получава им се само когато го позволим.

Роуан се престраши да хвърли поглед към Косач Годар. Мнозина се бяха събрали да поприказват с него. Останалите мърмореха по негов адрес. Антуражът му от младши Косачи представляваше мултикултурна смес в стария смисъл на думата. При все че вече никой нямаше първични расови гени, приближените му се отличаваха с чертите на един или друг етнос. Момичето в зелено приличаше на паназиатка, мъжът в жълто имаше африкански вид, онзи в яркооранжевото се доближаваше максимално до типа на бялата раса, а самият Годар напомняше на латинос. Несъмнено беше Косач, който целеше да бъде забелязан — дори и етническият баланс, който беше постигнал сред обкръжението си, биеше на очи.

Макар Годар така и да не се обърна да погледне към Роуан, младежът изпитваше натрапчиво усещане — Косачът знаеше, че го е наблюдавал.

През останалата част от сутринта в залата за събрания се даваха предложения и се водеха разгорещени дебати. Както Косач Фарадей беше предрекъл, конспираторите надделяваха само тогава, когато изтъкнатата част от Форума на Косачите го допускаше. Забраната за дистанционно детониране беше приета, но не заради подкупа на оръжейното лоби, а защото взривяването на хора се смяташе за дивашко, жестоко и далеч от разбиранията на Форума на Косачите. Що се отнася до младия Косач, тикан към поста в Съвета за подбор, той беше отхвърлен, тъй като нито един член на комисията не можеше да зависи от нечий джоб.

— Някой ден трябва да попадна в комисия на Косачите — заяви Роуан.

Цитра го изгледа учудена.

— Защо говориш като Фарадей?

— Нали знаеш, когато си в Рим…

— Ние не сме в Рим — напомни му тя. — Ако беше така, мястото, на което се провежда конклавът, щеше да е много по-готино.

Местните ресторанти се надпреварваха да доставят храна за конклава, затова обядът представляваше бюфет отвън в ротондата, още по-разточителен и от закуската — дори Фарадей си сервира порция, което не беше типично за него.

— Не го виня — каза Косач Кюри на Роуан и Цитра с мелодичен, но същевременно остър глас. — За тези от нас, които приемат обета си за въздържание сериозно, конклавите са единствените моменти, в които можем да си позволим лукса на хубавата храна и питиета. Това ни напомня, че сме хора.

Цитра, чиято мисъл беше доста целенасочена, се възползва от шанса да се добере до информация.

— Кога ще бъдат изпитани стажантите? — попита тя.

Косач Кюри се усмихна и приглади назад лъскавата си сребриста коса.

— Онези, които се надяват да получат пръстените си днес, бяха изпитани снощи. Що се отнася до всички останали, ще бъдете изпитани съвсем скоро — добави тя.

Объркването на Цитра предизвика кикота на Роуан, но така само си спечели кръвнишкия ѝ поглед.

— Просто млъкни и се натъпчи добре — изръмжа тя.

Роуан се подчини на драго сърце.

Въпреки че се беше съсредоточила върху предстоящите тестове, Цитра започна да се чуди какво ли ще изпусне от конклава, когато стажантите бъдат извикани за изпитване. И тя като Роуан намираше, че случващото се е незаменимо обучение. Малцина освен Косачите и техните стажанти някога бяха присъствали. А и въпросните малцина само бяха хвърляли бегъл поглед — като върволиците от търговци, които след обяда бяха допуснати едва за десет минути, за да похвалят предимствата на дадено оръжие или отрова. Опитваха се да ги продадат на Форума на Косачите или още по-добре — на Господаря на оръжията, на когото принадлежеше последната дума относно всички покупки на Форума. Звучаха като ужасните хора от инфохолограмите, които твърдяха: „Кълца и филетира! Но почакайте! Това не е всичко!“

Един търговец продаваше дигитална отрова, която превръщаше лечебните нанити в кръвоносната система на човек в хищни малки гадинки, поглъщащи организма на жертвата отвътре навън за по-малко от минута. Той действително използва думата „жертва“, което мигновено помрачи настроението на Косачите. Категорично беше отпратен от Господаря на оръжията.

Най-успешният търговец предлагаше продукт, наречен Спокойно докосване, което звучеше по-скоро като дамски козметичен продукт, отколкото като средство за причиняване на смърт. Жената показа малка таблетка… но тя не беше предназначена за субекта. Хапчето бе за Косача.

— Глътнете го и след няколко секунди пръстите ви ще започнат да секретират трансдермална отрова. Ще осъществите Прибирането върху всеки, когото докоснете през следващия час, мигновено и безболезнено.

Господарят на оръжията толкова се впечатли, че излезе на сцената и сам взе една доза, а после, още преди демонстрацията да е приключила, подложи продавачката на Прибирането. Тя продаде посмъртно петдесет шишенца на Форума на Косачите.

Останалата част от следобеда премина в нови дискусии, спорове и гласувания. Косач Фарадей изрази мнението си само веднъж — когато се стигна до формирането на Комисия по имунитета.

— Струва ми се очевидно, че трябва да се упражнява надзор над осигуряването на имунитет, също както Съветът за подбор упражнява надзор над Прибирането.

Роуан и Цитра отбелязаха със задоволство тежестта, която имаше думата му. Няколко Косачи, които първоначално бяха гласували против създаването на Комисия за имунитета, промениха решението си. И все пак, преди да са взели окончателно решение, Свещеното острие Ксенократ обяви, че времето за законови обсъждания е свършило.

— Въпросът ще бъде на първо място в дневния ни ред на следващия конклав.

Няколко Косачи аплодираха, но имаше и такива, които се изправиха и гръмко изразиха несъгласието си, че решаването на проблема се отлага. Косач Фарадей не даде гласност на собственото си недоволство. Само задиша дълбоко.

— Интересно… — Това бяха единствените му думи.

Коментарът му вероятно би привлякло вниманието на Роуан и Цитра, ако Свещеното острие не беше обявил, че следващата задача е свързана със стажантите.

На Цитра ѝ се прииска да хване ръката на Роуан и да я стиска силно, докато не изцеди и последната му капка кръв, но се въздържа.

Роуан, от своя страна, последва примера на ментора си. Пое дълбоко въздух, а сетне издиша, като се опита да се освободи от тревогата си. Беше научил всичко, което можеше да научи, бе овладял всичко, което бе способен да овладее. Щеше да направи всичко по силите си. Ако се провалеше днес, щеше да разполага с повече от достатъчно възможности да поправи грешките си.

— Късмет — пожела Роуан на Цитра.

— И на теб също — отвърна тя. — Нека накараме Косач Фарадей да се гордее!

Роуан се усмихна на Цитра и си помисли, че и Фарадей може го направи, но не би. Менторът им не отместваше поглед от Ксенократ.

Първите кандидати за Форума на Косачите бяха извикани. Имаше четирима, чийто стаж беше приключил. След като предишната вечер бяха преминали и последния тест, не оставаше нищо друго, освен да бъдат ръкоположени. Или пък не, в зависимост от случая. Говореше се, че има и пети кандидат, който се провалил снощи. Той или тя дори не беше поканен на конклава.

Донесоха три пръстена, поставени върху червени кадифени възглавнички. Четиримата се спогледаха, вече наясно, че макар всички да бяха преминали последния тест, един от тях нямаше да бъде ръкоположен и щеше да си иде посрамен у дома.

Косач Фарадей се обърна към този зад него и каза:

— Само един Косач подложи сам себе си на Прибирането след последния конклав и въпреки това днес се ръкополагат трима… Нима населението е нараснало толкова драстично, че са ни нужни двама допълнителни Косачи?

Тримата избрани стажанти бяха повикани един по един от Косач Мандела, председател на Бижутерийната комисия. Всеки коленичи пред него и той неизменно им казваше по нещо. Сетне им даде пръстените, които те сложиха на ръцете си и вдигнаха на показ пред конклава — в отговор получиха дежурните аплодисменти. След това обявиха патрона си от историята, светилото, чието име щяха да носят. Конклавът приветства всяко от обявените имена и прие косачите Гудол1, Шрьодингер и Колбер2 във Форума на Косачите на Средмерика.

След като тримата напуснаха сцената, остана избухливият младеж, точно както беше предрекъл Фарадей по-рано през деня. Той изчака аплодисментите да утихнат. Косач Мандела заговори:

— Рансъм Паладини, решихме, че няма да бъдеш ръкоположен като Косач. Където и да те отведе животът, желаем ти всичко добро. Ти си отхвърлен.

Младежът постоя там известно време, вероятно помисли, че е шега… или пък последен тест. Накрая стисна устни, лицето му почервеня, закрачи бързо и безмълвно по централната пътека и блъсна тежките бронзови врати, а пантите проплакаха при напускането му.

— Колко ужасно — промълви Цитра. — Поне можеха да го аплодират за старанието.

— Няма отличие за недостойните — отговори Фарадей.

— Един от нас ще си тръгне по този начин — обърна се Роуан към нея. Той реши, че ако се случи на него, няма да бърза по пътеката. Щеше да установи зрителен контакт и да кимне на възможно най-много Косачи на излизане. Без значение дали щеше да бъде избран, беше решен да напусне конклава с достойнство.

— Останалите стажанти може да излязат напред — обяви Ксенократ. Роуан и Цитра се изправиха, готови да посрещнат това, което им беше подготвил Форумът на Косачите.

14. Дребно условие

Роуан настъпи Цитра, докато вървяха към пътеката. Тя изохка тихо, но не го смъмри.

Беше твърде заета да прехвърля оръжия и отрови в съзнанието си. Непохватността на Роуан беше най-малката ѝ грижа.

Цитра мислеше, че ще ги отведат в друга стая в сградата, тихо местенце за изпита им, но други стажанти, които вече бяха присъствали на конклава, поеха по пътеката към свободното пространство пред подиума. Подредиха се в права линия, сякаш без да следват определен ред, и се обърнаха към конклава като участници в хор, затова Цитра застана в редичката до Роуан.

— Какво става? — прошепна тя.

— Не съм сигурен — отвърна той, също шепнешком.

Бяха общо осем. Някои стояха със сковано изражение в опит да овладеят емоциите си, а други се стараеха да не излъчват ужас. Цитра не беше съвсем сигурна какво точно изразява лицето ѝ и леко се ядоса от факта, че Роуан изглежда съвсем нормално, сякаш чакаше автобуса.

— Днес ще изпитва Почитаемата Косач Кюри — обяви Ксенократ.

Залата утихна и Косач Кюри, Гранд дамата на смъртта, пристъпи напред. Тя се разходи два пъти пред редицата от стажанти, огледа ги. После каза:

— На всеки от вас ще бъде зададен по един въпрос. Ще имате една възможност да дадете приемлив отговор.

Един въпрос? Що за изпит можеше да се изчерпи с един въпрос? Как биха могли да тестват нечии знания по този начин? Сърцето на Цитра биеше толкова силно, че имаше чувството как ще изскочи от гърдите ѝ. А утре щеше да се събуди във възстановителен център, станала за посмешище.

Косач Кюри започна от левия край на редицата. Това означаваше, че Цитра щеше да бъде четвъртата, на която щяха да зададат въпрос.

— Джейкъри Цимърман — обърна се Косач Кюри към върлинестото момче в края. — Жена се хвърля пред оръжието ти, предлага да жертва себе си, за да спаси детето си от Прибирането, и умира. Какво ще направиш?

Момчето се поколеба само за миг, а след това отговори:

— Щом възразява на Прибирането, тя нарушава третия закон. По тази причина съм длъжен да подложа цялото ѝ семейство на Прибирането.

Косач Кюри не продума за миг, а след това заключи:

— Неприемлив отговор.

— Но… но… — не разбираше Джейкъри — тя възразява! Според правилото…

— Правилото се отнася за възразяване срещу собственото Прибиране. Ако тя беше избраната, прилагането на третата заповед щеше да бъде уместно. При наличие на каквито и да е съмнения сме длъжни да не допускаме грешки от състрадание. В този случай би трябвало да прибереш детето, да се погрижиш жената да бъде изпратена във възстановителен център и да гарантираш имунитет на нея и останалата част от семейството. — Сетне посочи надолу към множеството. — Слез долу. Твоят ментор ще избере наказанието ти.

Цитра преглътна. Не трябваше ли наказанието за грешка да бъде ужасяващото опознаване на тази грешка? Какво ли наказание би наложил Косач на посрамения си ученик?

Косач Кюри пристъпи към момиче с твърд поглед, високи скули и лице, което сякаш можеше да устои и на ураган.

— Клодет Каталино — започна Косач Кюри. — Сбъркала си с избора на отрова…

— Това не би могло да се случи — заговори Клодет.

— Не ме прекъсвай.

— Но предположението ви е грешно, Почитаема Косач Кюри. — Познавам отровите толкова добре, че никога не бих допуснала грешка. Никога.

— Е — изрече Косач Кюри със смразяваща ирония. — Менторът ти трябва да е изключително доволен, че се е сдобил с първия перфектен ученик в историята на човечеството. — Репликата ѝ предизвика кикот в залата. — Добре тогава — продължи Косач Кюри. — Да речем, че някой, подразнен от самодоволството ти, е саботирал твоята отрова. Субектът ти — мъж, който не е оказал съпротива, изпада в конвулсии и изглежда, че краят ще настъпи бавно и ще е придружен от доста повече болка, отколкото нанитите му биха могли да подтиснат. Какво ще направиш?

Клодет отговори без капка колебание:

— Изваждам пистолета, който държа зареден за всеки случай, и слагам край на мъките му с един-единствен точен изстрел. Но преди това бих наредила на всички присъстващи членове на семейството да излязат от стаята, за да им спестя травмата от гледката на балистичното Прибиране.

Косач Кюри повдигна вежди, помисли над думите ѝ и отвърна:

— Приемливо. И мисълта за семейството внася приятна нотка… макар само хипотетично. — След това се усмихна. — Разочарована съм, че се провалих в опита си да докажа, че не си съвършена.

Следваше момче, фиксирало погледа си в точка на стената отсреща, очевидно с надежда да се пренесе на някое щастливо място.

— Ноа Збарски — обяви Кюри.

— Да, Ваша чест. — Гласът му трепереше. Цитра се чудеше какво може да се очаква от Кюри. Какъв ли въпрос би задала на толкова уплашено момче?

— Назови ми пет животински вида, които генерират невротоксин, достатъчно мощен, че да е ефикасен за натопена в отрова стрела.

Момчето, което беше задържало дъха си, шумно въздъхна от облекчение.

— Ами, жаба дърволаз, разбира се, по-известна като отровна жаба стрела — започна той, — синьопръстен октопод, мраморен конусовиден охлюв, континентален тайпан и… ъъъ… смъртоносен скорпион.

— Отлично — заяви Косач Кюри. — Можеш ли да назовеш още?

— Да — отговори Ноа. — Но вие казахте един въпрос.

— Ами ако ти кажа, че съм променила решението си и искам шест, вместо пет?

Ноа пое дълбоко дъх, но не го задържа.

— Тогава ще ви отговоря по най-любезния възможен начин, че не държите на думата си, а дълг на всеки Косач е да държи на думата си.

Косач Кюри се усмихна.

— Приемлив отговор! Много добър!

И тогава застана пред Цитра.

— Цитра Теранова.

Цитра осъзна, че Косачът знае имената на всички, и въпреки това се стресна, щом я чу как произнася нейното.

— Да, Почитаема Косач Кюри.

Жената се наведе към нея и заби поглед в очите на Цитра.

— Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

Цитра беше подготвена за какви ли не въпроси.

Какви ли не, но не и за този.

— Извинете ме?

— Въпросът е прост, мила. Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

Цитра стисна челюст. Устата ѝ пресъхна. Знаеше отговора. Дори не беше нужно да се замисля.

— Може ли момент?

— Не се притеснявай.

Тогава един от Косачите се провикна откъм залата:

— Вършила е толкова лоши неща, че ѝ е трудно да избере само едно.

Чу се дружен смях. В този момент я изпълни омраза към всички.

Цитра погледна Косач Кюри в очите. Тези всевиждащи сиви очи. Добре знаеше, че не може да се измъкне от въпроса.

— Когато бях осемгодишна — започна тя, — спънах едно момиче по стълбите. То си счупи врата и се наложи да остане три дни във възстановителен център. Така и не ѝ признах, че съм била аз. Това е най-лошото нещо, което някога съм правила.

Косач Кюри кимна, след това се усмихна съчувствено и рече:

— Лъжеш, мила. — Тя се обърна към множеството и поклати глава, може би дори с лека тъга. — Неприемлив отговор. — После отново се обърна към Цитра. — Слез долу — нареди тя. — Косач Фарадей ще избере наказанието ти.

Тя не възрази, не настоя, че казва истината. Защото не беше така. Нямаше представа откъде го знаеше Косач Кюри.

Цитра се върна на мястото си, неспособна да погледне Косач Фарадей, а и той не ѝ продума.

След това Косач Кюри премина към Роуан, който изглеждаше толкова самодоволен, че на Цитра ѝ се прииска да го удари.

— Роуан Дамиш — поде Косач Кюри. — От какво се боиш. Кой е най-големият ти страх?

Роуан не се поколеба в отговора си. Сви рамене и каза:

— Не се страхувам.

Цитра не беше сигурна, че го е чула добре. Да не би да твърдеше, че не се страхува от нищо? Да не би да си бе изгубил ума?

— Вероятно искаш да помислиш малко, преди да отговориш? — подсказа му Косач Кюри, но Роуан само поклати глава.

— Не ми е нужно повече време. Това е отговорът ми. Няма да го променям.

В залата настъпи пълно мълчание. Цитра усети, че неволно клати глава. И в този момент осъзна… че го прави заради нея. Тя нямаше да понесе наказанието, каквото и да беше то. Вършеше го, за да не страда, че е изостанала от него. Все още ѝ се искаше да го фрасне, но този път по напълно различна причина.

— Е, днес имаме един безупречен ученик и един безстрашен — обяви Косач Кюри. После въздъхна. — Но се боя, че никой не е чак толкова смел, затова смятам отговора ти за неприемлив.

Тя изчака, вероятно мислеше, че Роуан ще каже нещо, но той дори не отвори уста. Просто я изчака да заяви:

— Слез долу. Косач Фарадей ще избере наказанието ти.

Роуан се върна на мястото си до Цитра безцеремонно и с невинно изражение.

— Ти си кретен! — прошепна му тя.

Роуан сви рамене по същия начин, както и пред Косач Кюри.

— Вероятно е така.

— Мислиш ли, че не знам защо го направи?

— Може да съм го направил, за да изглеждам по-добре на следващия конклав. Възможно е, ако отговоря твърде добре днес, следващия път въпросът ми да е прекалено труден.

Но Цитра беше убедена, че не такава е била логиката му. Роуан не разсъждаваше по този начин. Тогава се намеси и Косач Фарадей — тонът му беше тих и премерен, но в същото време смразяващо напрегнат.

— Не биваше да го правиш.

— Ще приема наказанието, което ви се струва подходящо, каквото и да е то.

— Не става въпрос за наказанието — процеди той.

Косач Кюри препита още няколко стажанти. Един беше пратен на мястото си, двама други бяха оставени.

— Може Косач Кюри да оцени жеста ми като благороден — предположи Роуан.

— Да, също и всички останали — парира го Фарадей. — Мотивите лесно могат да се превърнат в оръжия.

— Което доказва — не се стърпя Цитра, — че си пълен кретен.

Но той само ѝ се ухили кретенски.

Тя реши, че е казала последната дума по темата и всичко е свършило, докато се приберат у дома, където Косач Фарадей щеше да наложи досадно, но справедливо наказание, отговарящо на провинението. Грешеше.

След като мъчението на стажантите приключи, Косачите започнаха да се разсейват. Носеше се неспирно мърморене, крояха се планове за вечеря, тъй като наближаваше седем часът. Останалите проблеми като че ли не вълнуваха никого. Въпросите засягаха поддръжката на сградата и дали трябваше да се обявяват намеренията за подмладяване, за да не е твърде шокиращо, когато някой изглежда с трийсет години по-млад на следващия конклав.

Като че ли всичко вървеше към финал, когато един Косач се изправи и невъздържано се обърна към Ксенократ. Беше жената със зелената роба, обшита с изумруди. Принадлежеше към свитата на Годар.

— Извинете ме, Ваша Светлост — започна тя, въпреки че видно се обръщаше към цялата асамблея, а не само към Свещеното острие. — Чувствам се леко объркана от подбора на нови стажанти и особено на тези, които доведе Косач Фарадей.

И Роуан, и Цитра вдигнаха поглед. Фарадей не. Той сякаш беше застинал, свел поглед надолу като изпаднал в транс. Или може би се подготвяше за онова, което предстоеше.

— Доколкото ми е известно, Косачите никога не са вземали по двама стажанти, които трябва да се съревновават за пръстена — продължи тя.

Ксенократ извърна поглед към парламентариста, който имаше юрисдикция по подобни въпроси.

— Не съществува закон, който го забранява, Косач Ранд — отговори парламентаристът.

— Да — не се отказа Косач Ранд. — Но очевидно съревнованието се е превърнало в дружба. Как ще се разбере кой е по-добрият кандидат, ако те постоянно си помагат един на друг?

— Оплакването ви не е ясно изразено — натърти Ксенократ, но Косач Ранд не беше приключила.

— Предлагам, за да сме сигурни, че наистина става въпрос за съревнование, да прибавим дребно условие.

Косач Фарадей скочи на крака.

— Възразявам! — извика. — Този конклав не може да измисля условия, според които да обучавам стажантите си! Мое право е да ги уча, тренирам и наказвам!

Ранд вдигна ръце в жест на престорено примирение.

— Просто търсех начин да се уверя, че изборът ви ще бъде честен и справедлив.

— Смятате ли, че можете да залъгвате този конклав с бърборенето и суетата си? Не сме толкова първични, че да се замайваме от блещукане.

— Какво е вашето предложение, Косач Ранд? — попита Ксенократ.

— Възразявам! — викна Фарадей.

— Не може да възразите срещу нещо, което тя още не е казала.

Фарадей преглътна възраженията си и зачака.

Цитра наблюдаваше почти безстрастно, сякаш се намираше на тенис мач и някой бе отбелязал точка. Но тя не беше обикновен зрител, нали така? Тя беше топката. Както и Роуан.

— Предлагам — обяви Косач Ранд с коварството на смъртоносен скорпион — след определянето на победителя първата му задача да бъде Прибирането на губещия.

Из залата се разнесоха въздишки и възклицания. А Цитра… тя не можеше да повярва… чуваше се също и смях и дори похвали. Искаше ѝ се да се убеди, че жената в зелено не говори сериозно. Че това е просто следващото ниво от изпитанията.

Фарадей така беше излязъл от кожата си, че в първия момент не каза нищо. Не можеше дори да намери думи, за да възрази. Накрая гневът му се стовари като природна стихия. Вълна, помитаща брега.

— Това е плесница в лицето на всичко, което сме ние! На всичко, което вършим! Ние се занимаваме с Прибирането, но вие, Косач Годар и методите му… искате да превърнете работата ни в кървав спорт!

— Глупости — обади се Ранд. — Съвсем логично е. Заплахата от Прибирането ще бъде идеалният стимул за постигане на най-високо ниво.

И вместо да отхвърли искането като нелепо, за ужас на Цитра, Ксенократ се обърна към парламентариста:

— Има ли правило срещу подобно нещо?

Парламентаристът помисли и отвърна:

— При положение, че няма прецедент с явяването на двама стажанти, няма как да има правила, които указват как да се случва обучението им. Предложението се вписва в рамките ни.

— Рамки? — кресна Косач Фарадей. — Рамки? Самият морал на Форума на Косачите трябва да бъде наша рамка! Варварство е дори да си го помислим!

— О, моля — отговори Ксенократ с пренебрежително махване на ръката. — Спести ни цялата тази мелодрама, Фарадей. Това е преди всичко следствие от решението ти да вземеш двама стажанти, след като един е напълно достатъчен.

Тогава часовникът започна да отмерва седем часа.

— Настоявам за обстоен дебат и гласуване по този въпрос! — заяви Косач Фарадей, но три удара вече бяха отминали и Ксенократ не му обърна внимание.

— В правомощията си на Свещено острие, нареждам в случая на Роуан Дамиш и Цитра Теранова победителят да бъде длъжен да извърши Прибирането на другия в момента, в който получи пръстена си.

След това удари силно с чукчето си, постави край на конклава и подпечата съдбата им.

15. Междинното пространство

Нощта беше непрогледна, а дъждът се стичаше по прозорците на влака, размазвайки светлинките в далечината, докато накрая и те не изчезнаха. Роуан знаеше, че сега пътуват през провинцията, но тъмнината би могла да е и безвъздушно пространство.

— Няма да го направя — заяви Цитра и наруши мълчанието, което тегнеше над тях още от излизането им от конклава. — Не могат да ме накарат насила.

Фарадей не отрони и дума — дори не я погледна, затова Роуан отговори вместо него:

— Напротив, могат.

Най-сетне Фарадей вдигна поглед към тях.

— Роуан е прав — каза той. — Все ще открият бутона, който да те накара да затанцуваш, и ти ще го направиш, без значение колко противна е музиката.

Цитра изрита празната седалка срещу себе си.

— Как може да са толкова ужасни? Как е възможно да ни мразят толкова?

— Не се отнася за всички — възрази Роуан. — А и не мисля, че се случва заради нас… — Очевидно Фарадей беше уважаван Косач и макар днес да не се изправи открито срещу Годар, чувствата му към него бяха ясни. Вероятно Годар приемаше Фарадей като заплаха — атаката срещу Роуан и Цитра беше предупредителен изстрел.

— Ами ако и двамата се провалим? — предложи Цитра. — Ако и двамата сме твърде слаби стажанти, няма как да изберат нито един от нас.

— Все пак ще го направят — заяви Фарадей така авторитетно и категорично, че всички възражения бяха безсмислени. — Без значение колко зле се представите, те ще се спрат на един от вас дори само заради спектакъла. — Изруга отвратен. — А също и за да поставят прецедент.

— Обзалагам се, че Годар има достатъчно приятели, за да се постарае да стане факт — добави Роуан. — Струва ми се, че и Свещеното острие е на негова страна.

— Уви — отвърна Фарадей с тежка въздишка. — Никога досега не е имало толкова пръти в колелата на Форума на Косачите.

Роуан затвори очи и му се прииска да можеше да изключи съзнанието си, за да се скрие от мислите си. „След осем месеца ще бъда елиминиран от Цитра“, помисли си той. — „Или аз ще елиминирам нея“. Фактът, че го наричат „Прибиране“, не го прави различно от онова, което е в действителност. Беше го грижа за Цитра, но достатъчно ли, че да пожертва живота си и да я остави да победи? Цитра със сигурност нямаше да се предаде и да му позволи да спечели пръстена.

Щом отвори очи, видя, че тя го гледа втренчено. Не отместваше поглед.

— Роуан — заговори. — Каквото и да се случи, искам да знаеш…

— Недей — прекъсна я Роуан. — Просто недей.

През останалата част от пътуването потънаха в мълчание.

Цитра, която не спеше особено дълбоко, не можа да мигне през цялата нощ след завръщането им у дома. Образите на Косачите, които видя на конклава, изникваха от всяко кътче на съзнанието ѝ, гонеха я към нежеланото събуждане. Мъдреците, конспираторите, състрадателните и онези, които като че ли не ги беше грижа за нищо. Толкова деликатна задача като прочистването на човешката раса не биваше да бъде предмет на особености в характера. Косачите трябваше да се издигнат далеч над жалкото съществуване, така, както бяха далеч над закона. Фарадей определено го спазваше. Ако тя станеше Косач, щеше да следва примера му. Ако не успееше, нямаше да има значение, тъй като щеше да умре.

Може би се съдържаше известна мъдрост в решението единият от тях да прибере другия. Дъждът беше спрял и слънцето се процеждаше от надигащите се облаци. Беше ред на Роуан да приготвя закуската. Яйца и препечени картофени палачинки. Той все не готвеше картофите достатъчно и Цитра постоянно ги наричаше недопечени картофени палачинки. Фарадей никога не се оплакваше, че нещо не е приготвено както трябва. Ядеше, каквото му поднесат, и не толерираше възражения от страна на учениците си. Наказанието, че си сготвил нещо, което не става за ядене, беше да си го ядеш сам.

Цитра хапна, макар да нямаше апетит. Макар светът вече да не беше същият. Закуската все пак си оставаше закуска. Какво друго да бъде?

Когато Фарадей наруши тишината, сякаш тухла прелетя през прозореца.

— Днес ще изляза сам. Вие двамата ще се занимавате с уроците си.

— Да, Косач Фарадей — отвърна Цитра, а отговорът на Роуан не се различаваше, само изостана с половин секунда и прозвуча като ехо.

— За вас нищо не се е променило.

Цитра заби поглед в зърнената си закуска. Роуан беше този, който дръзна да изрече очевидното.

— Всичко се промени, сър.

Тогава Фарадей им каза нещо загадъчно, което разбраха много по-късно.

— Вероятно всичко отново ще се промени.

После ги остави сами.

Пространството между Роуан и Цитра бързо се превърна в минно поле. Опасна ничия земя, която не вещаеше друго, освен нещастие. Беше трудно да постигнат разбирателство и в присъствието на Косач Фарадей, но липсата му ги остави без посредник, който да балансира помежду им.

Роуан стоеше в стаята си и учеше там, вместо да ходи в оръжейното помещение, тъй като щеше да е ужасно странно Цитра да не е вътре с него. Въпреки това оставяше вратата открехната с мнимата надежда, че тя ще склони да скъси дистанцията. Чу я да излиза, вероятно да потича, и я нямаше доста дълго. Начинът ѝ да се справи с неудобството от новата ситуация беше да се отдръпне още повече от Роуан.

След като се прибра, Роуан знаеше, че помежду им няма да настъпи мир, нито пък у него самия, ако той не направи първата крачка в минното поле.

Стоя пред затворената ѝ врата поне минута, преди да събере кураж да потропа.

— Какво искаш? — попита тя, а гласът ѝ звучеше глухо.

— Може ли да вляза?

— Не е заключено.

Роуан завъртя топката и бавно отвори. Цитра стоеше в центъра на стаята с ловен нож и се упражняваше — водеше бой с въздуха, сякаш се бореше с духове.

— Добра техника — оцени Роуан, но после добави: — Стига да планираш битка с глутница разгневени вълци.

— Умението си е умение, без значение дали го използваш, или не. — Тя прибра ножа в калъфа, остави го на бюрото си и сложи ръце на бедрата. — Е, какво искаш?

— Само да ти кажа, че съжалявам, задето така те прекъснах. Имам предвид във влака.

Цитра сви рамене.

— Беше безсмислено бърборене. Прав беше да ме накараш да млъкна.

Моментът започна да става неловък, затова Роуан подходи директно.

— Дали да не поговорим?

Тя му обърна гръб и седна на леглото си, взе книга по анатомия, отвори я и понечи да зачете. Дори не беше забелязала, че я държи наопаки.

— Какво има да говорим? Или аз ще елиминирам теб, или ти — мен. И в двата случая не искам да мисля за това, докато не ми се наложи. — Погледна отворения том, обърна го в правилната позиция, но после се отказа от играта и го хвърли на пода. — Просто желая да бъда оставена на мира, става ли?

Роуан все пак седна на ръба на леглото ѝ. Тя не го изгони и той се приближи още мъничко. Цитра го гледаше, но не продумваше.

Искаше му се да я докосне, може би да погали бузата ѝ. В този момент се сети за жената търговец, загинала от едно докосване. Що за извратена отрова бе сътворила? Роуан искаше да я целуне. Вече не го отричаше. Налагаше му се да потиска копнежа със седмици, тъй като знаеше, че няма да бъде толериран от Косача. Но Фарадей не беше тук и тревожната ситуация, в която бяха поставени, хвърляше заровете на масата.

Тогава, за негова изненада, Цитра внезапно се приведе напред и го целуна, като го свари напълно неподготвен.

— Ето — заяви тя. — Направихме го. Вече е отметнато, така че можеш да си вървиш.

— Ами ако не искам да си вървя?

Тя се поколеба. Достатъчно дълго, че да стане ясно как оставането му определено е възможност. Накрая все пак рече:

— Сериозно, какво хубаво може да излезе? За когото и да е от нас?

Тя се премести в другия край на леглото и вдигна колене към гърдите си.

— Не съм се влюбила в теб, Роуан. Искам да си остане така.

Роуан се изправи и зае по-безопасна позиция до прага, но се обърна към нея.

— Няма проблем, Цитра — каза ѝ той. — И аз не съм се влюбил в теб.

16. Момчето за басейна

Пред вратата на имението на изпълнителния директор стоеше Косач. Всъщност цели четирима, при все че останалите трима бяха застанали отзад, така че акцентът да пада върху облечения в кралскосиньо.

Изпълнителният директор беше уплашен или по-скоро ужасѐн — от друга страна, не се беше издигнал до този пост благодарение на емоции. Притежаваше остър ум и изражението на умел играч на покер. Нямаше да се уплаши от факта, че смъртта се е появила пред прага му, дори робата ѝ да бе обшита с диаманти.

— Изненадан съм, че сте стигнали до входната ми врата, без пазачите да ме уведомят — каза изпълнителният директор възможно най-небрежно.

— Щяха да ви предупредят, но ние ги избрахме за Прибирането — заяви жена в зелена роба и с паназиатски черти.

Изпълнителният директор нямаше да допусне тази информация да го разтърси.

— О, значи очаквате да ви дам личните им данни, за да известите семействата им.

— Не точно — отговори главният Косач. — Може ли да влезем?

Тъй като изпълнителният директор беше наясно, че няма правото да откаже, се отмести встрани.

Окиченият с диаманти Косач и подобната му на дъга свита го последваха и огледаха поовехтелия разкош на имението.

— Аз съм Почитаемият Косач Годар. Това са младшите ми Косачи Волта, Чомски и Ранд.

— Забележителни роби — беше коментарът на изпълнителния директор, който все още успешно прикриваше страха си.

— Благодаря — отговори Косач Годар. — Виждам, че имате добър вкус. Комплименти за човека, декорирал дома ви.

— Съпругата ми — поясни той, но вътрешно направи гримаса, задето беше привлякъл вниманието на човек, отнемащ животи, към нея.

Косач Волта — облеченият в жълто с изразени африкански черти — огледа внимателно пищното фоайе и надникна през арките, водещи към другите крила на имението.

— Отлична трактовка на Фън-шуй. Енергийните потоци са особено важни, най-вече в толкова голям дом като този.

— Предполагам, че има подобаващ по размери басейн — вметна онзи в огнената роба украсена с рубини. Косач Чомски. Той беше със светлоруса коса и доста грубоват.

Изпълнителният директор се зачуди дали не се забавляват, като проточват срещата. Колкото повече го разиграваха, толкова повече засилваха позициите си, затова той премина директно на въпроса, преди да са го видели да поддава.

— Мога ли да попитам по каква работа сте дошли?

Косач Годар хвърли поглед към него, но пренебрегна въпроса. Направи жест към подчинените си и двама от тримата тръгнаха. Мъжът в жълто пое по витото стълбище, а жената в зелено се зае да проучи първия етаж. Онзи със светлата кожа в оранжево остана до него. Той беше най-едър от всички и вероятно беше бодигард на лидера им — сякаш някой беше толкова глупав, че да посегне на Косач.

Изпълнителният директор се зачуди къде са децата му в момента. Дали бяха в задния двор с бавачката? Горе? Не беше сигурен, а последното, което искаше, беше Косачи да бродят из къщата и да не са пред очите му.

— Почакайте! — обади се той. — Каквито и да са целите ви, сигурен съм, че можем да постигнем някакво съгласие. Нали знаете кой съм?

Косач Годар се загледа в произведение на изкуството, окачено във фоайето, вместо да погледне към него.

— Някой достатъчно заможен, че да притежава Сезан.

Щеше ли да е по-добре да не знае? Имаше ли вероятност посещението им тук да не е планирано? Косачите би трябвало да правят избора си на произволен принцип, но дали присъствието им тук беше случайно? Той усети как черупката, която удържаше страха му, се пропуква.

— Моля ви — отрони изпълнителният директор. — Аз съм Максим Изли… Името със сигурност ви е познато?

Косачът се обърна към него без намек за потвърждение. Реакцията дойде от онзи в огнената премяна.

— Човекът, който ръководи „Регенезис“?

Най-сетне и Годар показа, че името му е известно.

— О, да… компанията ви е на второ място в индустрията за подмладяване.

— Скоро ще заеме първата позиция — побърза да се похвали на Годар. — Щом пуснем технологията, която позволява клетъчна регресия отвъд двайсет и една годишна възраст.

— Мой приятел използва услугите ви. И на мен самия ми предстои.

— Може да бъдете първият, който официално да се облагодетелства от новата ни процедура.

Годар се разсмя и се обърна към сподвижника си.

— Представяш ли си ме като тийнейджър?

— Ни най-малко.

Колкото повече се забавляваха, толкова по-силно се ужасяваше Изли. Вече нямаше смисъл да крие отчаянието си.

— Вероятно има нещо, което искате… нещо ценно, което мога да ви предложа…

Най-накрая Годар свали картите си на масата.

— Искам собствеността ти.

Изли успя да обуздае желанието си да възкликне „Извинете?“, тъй като изявлението беше твърде категорично. Но Максим Изли беше незаменим в преговорите.

— Притежавам гараж с повече от дванайсет моторни превозни средства от Епохата на смъртните. Всяко едно от тях е безценно. Можете да си изберете което искате. Можете дори да ги вземете всичките.

Косачът се приближи към него и изведнъж Изли усети острието на нож, притиснато от дясната страна на адамовата му ябълка. Изобщо не беше забелязал Косача да вади оръжието. Беше се случило толкова бързо, че сякаш за миг сам се бе появил до югуларната му вена.

— Нека изясня — заяви спокойно Годар. — Не сме дошли да правим бартер, нито да се пазарим. Ние сме Косачи, което означава, че по закон можем да вземем всичко, което поискаме. Ако пожелаем да сложим край на нечий живот, ще го направим. Много е просто. Тук ти нямаш никаква власт. Бях ли достатъчно ясен?

Изли кимна и почувства как острието едва не поряза кожата му. Удовлетворен, Годар го отмести от гърлото му.

— Имот като този трябва да се поддържа от доста голям персонал. Икономи, градинари, вероятно дори и коняри. Колко души работят за теб?

Изли се помъчи да отговори, но от устата му не излезе и звук. Той прочисти гърлото си и опита отново.

— Дванайсет — призна. — Дванайсет души на пълен работен ден.

Тогава жената в зелено се появи откъм кухнята и доведе мъж, когото жената на Изли беше наела наскоро. Беше малко над двайсетгодишен или поне така изглеждаше. Изли не успя да си спомни името му.

— А това кой е? — попита Годар.

— Момчето за басейна.

— Момчето за басейна — повтори подигравателно Косач Ранд.

Годар кимна към мускулестия Косач, който се приближи към младежа и докосна бузата му. Момчето за басейна се срина на земята, а главата му се удари в мрамора. Беше станал жертва на Прибирането.

— Действа! — обяви Косач Чомски и погледна ръката си. — Определено си струва цената, която плати Господарят на оръжията.

— Добре тогава — заговори Годар. — Тъй като сме в правото да вземем каквото ние решим, ще бъда честен. В замяна на този прекрасен имот предлагам на теб, семейството ти и оцелелите ти служители по една година имунитет за всяка година, в която решим да останем тук.

Облекчението на Изли беше неимоверно и мигновено. Колко странно — да ти откраднат дома, а ти да изпитваш облекчение.

— На колене — заповяда Годар, а Изли се подчини на мига.

— Целуни го.

Изли не се поколеба. Допря устни до пръстена и ги притисна силно, така че почувства ръбовете му.

— Сега ще идеш в офиса си и незабавно ще освободиш поста си.

Този път Изли не се въздържа:

— Извинете?

— Някой нов може да върши работата ти — сигурен съм, че има и други, които копнеят за такава възможност.

Изли се изправи, а краката му продължаваха леко да треперят.

— Но… но защо? Не можете ли просто да пуснете мен и семейството ми да си вървим? Няма да ви създаваме грижи. Няма да вземем друго, освен дрехите на гърба си. Никога повече няма да ни видите.

— Уви, не мога да ви пусна да си вървите — отвърна Косач Годар. — Имам нужда от ново момче за басейна.

17. Седмата заповед

Цитра и Роуан бяха събудени около полунощ от блъскане по входната врата. Излязоха от стаите си, срещнаха се в коридора и двамата инстинктивно погледнаха към затворената спалня на Косач Фарадей. Цитра завъртя топката — не беше заключено и тя отвори, но откри, че него го няма. Тази вечер не беше лягал в леглото си.

Беше необичайно, но не и нечувано да остава навън толкова до късно. Младежите нямаха представа за естеството на нощните му отсъствия, но не искаха и да питат. Любопитството беше едно от най-нежелателните качества в стажа. Отдавна бяха разбрали, че има доста неща за живота на Косачите, които е по-добре да не узнават.

Неуморното блъскане продължи — не беше обикновено потропване с кокалчетата на пръстите, а по-скоро с основата на свит юмрук.

— Ясно — заключи Роуан. — Забравил е ключовете си. И какво?

Това беше най-разумното обяснение, а не трябваше ли тъкмо то да е вярното? Приближиха вратата и застинаха стреснати.

Как е възможно да не чувате тропането? Щеше да ги смъмри той. Доколкото ми е известно, никой не е страдал от глухота поне от двеста години.

Но когато отвориха вратата, не се озоваха пред косач Фарадей, а пред двама служители на реда. Не обикновени служители на реда, а офицери на Гвардията на Острието, върху чиито униформи ясно се открояваше знакът на Форума на Косачите, точно на гърдите.

— Цитра Теранова и Роуан Дамиш? — попита един от униформените.

— Да? — отговори Роуан. Пристъпи леко напред и закрилнически прикри Цитра с рамото си. Според него беше галантно, а на Цитра се стори дразнещо.

— Ще трябва да дойдете с нас.

— Защо? — учуди се Роуан. — Какво става?

— Тук не е мястото да говорим — обади се и вторият служител на реда.

Цитра отмести закрилническото рамо на Роуан встрани.

— Ние сме стажанти Косачи — заяви тя. — Което означава, че Гвардията на Острието служи на нас, а не обратното. Нямате право да ни отвеждате против волята ни — вероятно не беше истина, но накара офицерите да забавят темпо.

Тогава от мрака проехтя глас.

— Аз ще се заема.

От тъмнината изникна познат силует, определено чужд за квартала на Фарадей. Златистата роба на Свещеното острие не блестеше в сумрака на прага им. Изглеждаше тъмна, почти кафява.

— Моля… трябва да тръгнете с мен незабавно. Някой ще бъде изпратен за вещите ви.

Тъй като Роуан беше по пижама, а Цитра — по нощница, никой от двамата не копнееше да се подчини, но дълбоко в себе си усещаха, че дрехите им за сън са най-малкият им проблем.

— Къде е Косач Фарадей? — настоя Роуан.

Свещеното острие пое дълбоко дъх, а после въздъхна.

— Позова се на седмата заповед — уведоми ги Ксенократ. — Косач Фарадей сам се подложи на Прибирането.

Свещеното острие Ксенократ беше разплута маса от противоречия. Носеше роба от пищен бароков брокат, но краката му бяха обути в протрити пантофи. Живееше в обикновена барака, но тя се намираше на покрива на най-високата сграда във Фулкръм Сити. Мебелите му не си подхождаха и бяха вехти като от магазин за вещи втора ръка, но подът беше застлан със старинни гоблени, достойни за музейни експонати, вероятно безценни.

— Не мога да изразя огромното си съжаление — заговори той на Роуан и Цитра, които все още бяха твърде шокирани, че да осмислят случилото се. Вече беше сутрин, тримата бяха пътували с частен хипервлак до Фулкръм Сити и сега се намираха на малка дървена веранда с гледка към идеално поддържана морава, която стигаше чак до ръба на седемдесететажна сграда. Свещеното острие не искаше нищо да пречи на гледката му — никой толкова глупав, че да падне от ръба, не си струваше времето или цената за съживяване. — Винаги е ужасно, когато ни напусне Косач — продължи Свещеното острие. — Особено тъй уважаван като Косач Фарадей.

Ксенократ разполагаше с цяла свита от асистенти и подчинени във външния свят, но тук, в дома си, нямаше дори един-едничък прислужник. Поредното противоречие. Беше им запарил чай и сега го сипваше, предложи сметана, но не и захар.

Роуан отпи от своя, но Цитра отхвърли каквато и е любезност от този човек.

— Той беше чудесен Косач и добър приятел — не спираше Ксенократ. — Мнозина ще скърбят за него.

Беше невъзможно да се прецени дали Ксенократ е искрен. Като всичко друго у него, думите му звучаха едновременно искрено… и не.

Беше им разказал подробности за гибелта на Косач Фарадей по пътя насам. В около десет и петнайсет предишната вечер Фарадей бил на перона на гара. Щом влакът приближил, той се хвърлил пред него. Имало и свидетели — вероятно истински са си отдъхнали, че е там, за да извърши собственото си Прибиране, а не на някого от тях.

Ако е бил всеки друг, а не точно Косач, потрошеното му тяло щяло да бъде откарано в най-близкия възстановителен център, но правилата по отношение на Косачите бяха пределно ясни. Не се прилагаше съживяване.

— Но в това няма логика — противеше се Цитра, борейки се със сълзите без особен успех. — Той не беше такъв тип човек. Бе отговорен Косач… и ни обучаваше… много сериозно. Не мога да повярвам, че се е предал просто така…

Роуан запази мълчание по въпроса, чакаше отговор от Свещеното острие.

— Всъщност — заговори Ксенократ — е пределно логично. — Той отпи мъчително дълга глътка от чая си, преди отново да заговори. — Според традицията, когато ментор Косач прибегне към Самоприбиране, всеки, обвързан със стаж при него, е свободен.

Цитра ахна, щом осъзна положението.

— Направил го е — продължи Ксенократ, — за да спаси един от вас от необходимостта да прибере другия.

— Което означава — обади се Роуан — че грешката е ваша. — А след това добави малко по-почтително — Ваша Светлост.

Ксенократ се смрази.

— Ако имаш предвид решението вие двамата да бъдете поставени в смъртоносно съревнование, предложението не беше мое. Волята на Форума на Косачите съвсем не беше такава и намирам твърденията ти за обидни.

— Така и не чухме волята на Форума на Косачите — припомни му Роуан, — тъй като не се проведе гласуване.

Ксенократ се изправи и сложи край на разговора с думите:

— Съжалявам за загубата ви.

Но загубата не беше само на Роуан и Цитра — беше на целия Форум на Косачите и Ксенократ беше наясно с това, без значение дали го признаваше, или не.

— Е… значи бяхме дотук? — промълви Цитра. — Сега у дома ли си отиваме?

— Не точно — отговори Ксенократ и този път погледна всеки от тях в очите. — При все че според традицията стажантите на мъртъв Косач се освобождават, възможно е друг Косач да се кандидатира за продължаване на обучението им. Рядкост е, но се случва.

— Вие? — попита Цитра. — Вие ли се кандидатирате да ни обучавате отсега нататък?

Роуан беше този, който прозря истината в очите му.

— Не, не е той — отсече Роуан. — Някой друг е…

— Отговорностите ми като Свещено острие не ми дават възможност да приемам стажанти. Трябва да бъдете поласкани. Яви се не един Косач, а двама… за всеки един от вас.

Цитра поклати глава.

— Не, ние приехме поканата на Косач Фарадей и на никого друг! Той е умрял, за да ни даде свобода, и трябва да получим тази свобода!

— Боя се, че вече им дадох благословията си, така че въпросът е решен. — След това се обърна към младежите поотделно. — Ти, Цитра, вече ще бъдеш стажант на Почитаемата Косач Кюри.

Роуан затвори очи. Знаеше какво ще чуе, още преди Ксенократ да е заговорил.

— А ти, Роуан, ще завършиш обучението си в способните ръце на Почитаемия Косач Годар.