Иван МариновскиКосмосът да ти е на помощ, Александър
На сина ми Александър
ПЪРВА ЧАСТВ СЯНКАТА НА КОНГРЕГАТА
ПЪРВА ГЛАВА
1.
Знаеш ли, Мартина, едва сега мога да ти разкажа за онова далечно денонощие, което завърши така трагично, струва ми се, че трябва незабавно да ти разкажа всичко, за да се отърси и оттегли съзнанието ми от ужаса на невидимите дебнения, правещи смъртта етажна или ребусна, или скрита в сплъстени купчини въздух — не се наемам да я определя точно, ала такова усещане имах тогава, а и по-сетне, дори в настоящата минута. Все още го чувствувам прекалено близко и отсамно, паметта ми го държи в своя жива картина и трудно се съгласява да го прехвърли в словесен ред, повествованието е готово да избледнее на петото изречение, защото привидно съм се отдръпнал, обаче заблудата си е заблуда, под шлака на искуственото успокоение тече стопен метал, не само съм сигурен, непоносимо горещо ми става, когато си спомня… Впрочем толкова от ония неща са непоносими, да вземем часовете, катеренето по урвите, натрупването на грешките една върху друга, докато накрая човек ги съзре като колона от древен елински храм (бяла, но осакатена, наклонена), вече падаща върху него.
Представи си до каква самоизмама бях стигнал — часовете ми тежаха, безсмисленото ходене започваше да ми втръсва, кръстосах и джунглата край каньона и все същото: папрати, трънливи храсти, морени, притихнали и топли като на гоблен, изобразяващ отдавна отминала ера. Нито следа от човешко присъствие, дива местност, забравена и от времето. Е, понякога ми се привиждаха мърдащи сенки, пък после се оказваше игра на отблясъците, мигновени отражения в реката, останах с впечатление (обратно на което знаех), че тази планета поначало е необитаема.
Умислен бях на връщане, породиха се съмнения, добре, разсъждавах, сигналът за помощ е дошъл от Мраморния каньон, пеленгирането, да речем, е точно, картата на местността също, обаче… следваха десет пъти обаче — търсещият помощ е излъчил сигнала от каньона, а после по някакви съображения се е преместил на хиляда, на две хиляди, на десет хиляди километра, и защо не, оттогава е минал повече от месец; второ, в джунглата на Фелания без оръжие, без специална подготовка човек не може да издържи, игуанодонтите отдавна биха закусили с него; трето, предаването е траяло няколко секунди и изведнъж секнало, рязко и смущаващо като удивителен знак, побит в средата на дума, значи нещо му е попречило, спряло го е или…
Беше излишно и все пак прослушах ефира, озадачих се от тишината, апаратът ми за свръзка претършува всички вълни, каква наивност, сметнах безобидните припуквания в субмилиметровия диапазон за никакви. Но можех ли да знам тогава, че непрекъснато се води кодиран диалог, по-късно щяхме да научим за това и много по-късно щяхме да разберем кои са водили диалога и за какво.
В ония минути, броени от мен за спокойни, се разменяше тъй важната (ако я знаехме!) информация.
От охраната на лагера:
„В района на Мраморния каньон се появиха две групи. Група А се състои от трима души и се движи през джунглата по северната страна на каньона. Група Б се състои от девет души, преследва група А.“
От координационния център:
„Уточнете към кои конгрегации принадлежат групите.“
От охраната на лагера:
„Група Б е от ФАИ, група А е от неизвестна конгрегация. Снаряжението им е напълно непознато. През пресечена местност се движат бързо, вероятно по някакъв начин намаляват гравитацията и с изключителна лекота преодоляват канари, проломи и други препятствия. Единият от тях се отклони, отива на разузнаване. Чакаме нареждания.“
От координационния център:
„Наблюдавайте ги. Ще се намесите само в случай че навлязат в каньона. Ако са решили да се избият помежду си, не им пречете.“
В това време аз вървях преспокойно към хълма, където трябваше да ме чакат Януш и Велислав, ти не ги познаваш, наистина, откъде би могла да ги познаваш, но повярвай, Мартина, и двамата умееха да поднесат приятелството си отшлайфано и твърде приятно на пипане. Не сварих Велислав, отишъл да огледа местността по посока на планината, а по моему бе отишъл да дразни днешната си съдба и да се радва на каквото ще му погоди — имах всички основания за подобни опасения, тъй като Велислав изповядваше религията, че човешките същества живеят допълнително в риска, и никога не беше крил стремежа си да създава повече критични ситуации около себе сн, за да получи по-голяма премия живот. Опасявах се и заради припряността му, способен бе да си счупи врата от нетърпение пръв да види, пръв да се намеси и най-вече самичък да участвува там, където е задължително множественото число на участниците.
То се знае, оставаше ни да чакаме, апаратът за свръзка бе излишна в случая вещ, обадехме ли се, повикахме ли Велислав, щяхме да повикаме феланците: ето ни тук, елате ни изловете.
Чакането — говоря за такова чакане — е като струна без китара, колко да я опънеш, колко да я отпуснеш, колко да я дръпнеш, та хем да не се скъса, хем да впрегнеш в що-годе спокойна мелодия времето си, пък и само камъните нищо не правят, докато чакат, хората правят, често и най-ненужното. Януш копаеше с тока на обувката си пясъка, аз го наблюдавах съсредоточено, сякаш от труда му зависеше всичко.
Ако можехме да чуем кодирания диалог, бихме научили защо се бави Велислав.
От охраната на лагера:
„Групата на ФАИ е устроила засада на един от група А.“
От координационния център:
„Не се месете, оставете ги да се изтрепят.“
От охраната на лагера:
„Фаистите го плениха. Тръгнаха към старата сграда на платото.“
От координационния център:
„Наблюдавайте как ще реагират двамата от група А.“
Ние не реагирахме, дори не подозирахме, че Велислав е повален от далечен изстрел, коляното му пламнало от ужилването на инжектора, изливащ невропаралитичната си течност, и тялото му се строполило с тежестта на гипсова отливка. Безпомощно цамбурнало съзнанието му в мъгла, светлините полека-лека гаснели, май в последната светлинка зърнал приближаващите се феланци, деветима мъже, а когато дошъл на себе си (обезоръжен и с кохезионни белезници на ръцете), го повели нагоре към планината, вървели един след друг, стъпка в стъпка, с необяснимо безразличие и мълчаливост. Стигнали голяма, изоставена от десетилетия постройка, и едва там разменили няколко думи и го вкарали в полутъмна стая, където забравили за съществуването му, седели около масата и всеки гледал с неподвижни очи пред себе си — явно не усещали и своето съществуване.
По някое време един от тях го попитал кой е и какво търси в каньона. Като не получил отговор, смъкнал шлема му, а това било в 18 часа и феланската преднощ смела съзнанието на Велислав.
Продължавахме да чакаме Велислав, аз следях хронометъра, следях Януш, с наближаването на преднощта безпокойството ни растеше — на проклетата планета денонощието се делеше на ден, преднощ и нощ и този трети цикъл нямаше нищо общо с обикновената земна вечер, според сведенията, с които разполагахме, тогава феланците изпадали в сън, не същински сън, а някакво вцепенение, летаргия, отнесеност от света, с широко отворени, ала невиждащи очи лежали, седели, стърчали кой където го стигнела преднощта и в това състояние прекарвали от 18 до 21 часа, после постепенно изпълзявали от полусмъртта, от вкаменяването си, бавни и тромави като по чудо оцелели пеперуди от разтопяващ се лед, и нормалният живот се подновявал — до следващата преднощ. Толкова знаехме за опасния фелански феномен, тоест нищо, още по-малко знаехме как ще по-действува върху нас третият цикъл, възможно беше да му се изплъзнем, разчитахме на екранната защита.
В 18 часа въздухът се втвърди и одраска с острите си ръбове ноздрите ми, само че беше внушение, резултат, следствие от напрежението, в действителност нищо не се случи, екранната защита действуваше надеждно. Обаче трябваше, разбира се, че трябваше да надникнем във феланската преднощ, да разгадаем що за мистерия е, ти, Януш, ще следиш какво правя и взема ли силно да приритвам на умряло, дърпай ме обратно — и се засмях.
Докато свалях шлема си, Януш ми кимна да не се безпокоя (какво имаше да се безпокоя, да не отивах на оня свят?), щял след малко, до минута-две, да включи екранната защита.
А ме забрави за безкрайно дълги седмици.
2.
Ето, Мартина, ти казваш, че в младостта си имаме по една точна причина (дори да е случайна) да възприемаме света по-иначе, и аз съм съгласен. Преди години, в началото на юношеството си, съвсем неочаквано открих, че светът е най-невероятният многостен и всяка от неизброимите негови стени заслужава внимание и обич, приех живота като идеализирано приключение и така оформих твърде противоречивия си характер, който ми осигуряваше ежедневни разочарования. Всички мои близки с въздишка ме определиха за непостоянен, непоследователен, отнесен и се стараеха според силите си да внесат нещо във възпитанието на непослушната издънка на рода, но аз правех непредвидим завой вляво или вдясно и техните примери не ме достигаха. Хвърлях се с главата надолу в неочаквани начинания, интересувах се от какво ли не, занимавах се с какво ли не, което в края на краищата приличаше на бягане през много стаи, откъдето нищо не вземах, а и вратите само на влизане бяха различни, на излизане хлопваха еднакво. И се получаваше така, че както изучавах шедьоврите на съвременното кино, понякога усещах гъдел в ушите, нескончаем гъдел, който ме тласкаше към музиката седмици поред, внезапно я зарязвах и с дни се заседявах пред хромокомпютъра, карах го да произвежда пламтящи, необвързани тематично и цветово етюди, а после се състезавах с него, рисувайки сам по-цялостната картина с лесно доловими грешки, като тъкмо в грешките и в несъвършенствата откривах победата си над машината и еметропията, и все пак, разочарован от себе си, скоро се увличах по спорта, после по археологията, после ковях с тромав чук скелето на повест, което рухваше, защото аз-писателят вече беше обсебен от аз-математика.
Постоянното оплакване на близките ми веднъж бе опровергано от един случаен гост, на чиято реплика за съжаление не обърнаха внимание.
— Вашият Александър е просто от рядката порода, които дотам обичат живота, че задължително изглеждат непоследователни…
По онова време се появи навикът ми да обикалям сградата, висейки на ръце от външната страна на терасите на двайсетметрова височина — нарекоха го налудничавост, демонстрация на евтина храброст, глупашка еквилибристика, попитаха ме защо, аз отговорих: не знам, но ми е необходимо.
Всъщност, без да съзнавам, се бунтувах срещу смъртта, точно тогава в характера ми се наслои презрение към всякакъв вид и род опасности. Бях се допрял до смъртта чрез първата си любов и това ме потресе и разбунтува.
Дъщеря на моя преподавател по математика, с име и лице за любов, когато я видях, океанът от цифри изтече между пръстите ми и се присмях на доскорошната си заблуда, че математиката ще ме владее вечно. Макар и добре запознат с прекия изказ на симпатия към момиче, се противопоставих на господствуващите обичаи на своето време, извърших простичка подмяна на епохите и сътворих низ от постъпки, достойни може би за миналото, но неадекватни на днешния ден. Бях дотам неразбран, че открито ми се подиграха — шеметното ми любовно признание (след месеци ухажване) прекъснаха с осъждаща усмивка и със смях, който не чух, а усетих като убийство.
Оттогава придобих безпогрешен усет кога се готвят да убият нещо в мен и сега, във феланската преднощ, посягайки към шлема да изключа цялата екранна защита, отново ме лъхна същото смразяващо предизвестие за смърт, но вече бях безпомощен да се противя с каквото и да било.
Трудно е, Мартина, да възстановя хронологията и ритъма на това, което последва, беше монтаж и разцепление, обединяване и разформироване, невиждана бързина в явно забавен каданс, фрагменти от ежедневието, от актуалната същност на света, ала потопена в грандиозност, в едва ли не митическо пресъздаване на Вселената, въобще с невероятно разточителство се постигаше твърде нищожна цел — разбира се, такова е сегашното ми заключение, а тогава съзнанието ми се взриви, лумнаха огньове, обзе ме луда радост и светлини с ефимерни форми полетяха във всички посоки… загубих се в противоречия — половината ми аз не искаше да се радва, от другата половина извираха заповеди да се радвам, инак ме грозеше наказание, самотническа болест, мигновенно остаряване, нямах никакъв избор, всяка моя клетка жадуваше за живота в тази разкошна петдесететажна сграда с магнитна реклама — хотел „Ектополис — север“… все още в допир с реалността побързах да се предупредя, че ставащото е халюцинация, но същевременно приех за неоспорим факт изгарянето на предупреждението си, сякаш не беше абстракция, а стиска оризова слама, и без огорчение съзерцавах отнасянето на пепелта от светлия вятър, който не спря да духа в лицето ми дни наред… май не се движех, ала насрещният вятър създаваше илюзията на движението, никелиран лифт ме издигаше покрай фоайета, искрящи като фосфоресциращи езера… задушевен, почти архитипов глас се възхищаваше от ослепителната ми интуиция и осъзнаване, че халюцинация е бил предишният ми живот, а това чудесно легло в хотелския апартамент е истинската действителност… в далечината личеше тънката линия на хоризонта и щом я виждах в нейната безкрайност като окръжност, то значи за мен нямаше назад и встрани, значи съществувах в някаква трептяща конфигурация на безпространствеността, създадена специално за мен… обля ме топла вълна на самодоволство, че успявах да ръзсъждавам с главозамайваща лекота, без усилие разчетох неповторимата формула на своята индивидуалност — незаписана никъде освен може би на дъното на личността ми — и се възхитих от което съм, където съм и както съм… последваха дълги седмици на наслаждения, участвувах в тях с неуморим ентусиазъм и с явна полза за настроението и самочувствието си, летях заедно с разноцветните светлини въпреки огромната им скорост, беше влудяващо преживяване с пластове на лека тъга, притома и чудо, сливане с виденията, тук всичко имаше криле за нагоре и за надолу, за после и за преди, за аромат и за цветове… усещах се на десетки и на стотици места едновременно и навсякъде пред мен се готвеха да отворят нова врата към сърцето на безпределната еуфория, като поставяха недешифруеми и непонятни условия, които тутакси приемах, без да ме е грижа какви са, стига да не изчезваше обкръжаващият ме рай… още веднъж в някаква падина на съзнанието ми, непревзета от преднощта, се мярна съмнение за нормалността на произтичащото, ала веднага го пометоха гласове и къде-къде по-действителни и успоредни внушения, идещи от калейдоскопичните късове непозната материя, безплътни, сякаш лишени от вещество, но извайващи свои хроматични мелодии и петдесететажната сграда на хотел „Ектополис — север“… и започнах да потъвам в непредвидимите вариации на съвършенството, което ме вписваше в себе си, и крещях да не свършва никога…
В тоя момент се събудих — по-точно се сгромолясах от седмото небе — и изохках, за размътения ми поглед лицето на Януш се поклащаше някъде високо над мен.
— Добре ли си? — Говореше как непрекъснато ме следял, в началото пулсът ми се ускорил, после температурата спаднала на трийсет и пет градуса, дишането олекнало като на замръзнал, тогава включил екранната защита, всичко траяло около минута. — Александър, добре ли си?
Бавно осъзнавах, че преживяванията ми са непреводими, очите ми се въртяха в кръг, търсейки отново опора в този свят — всичко траяло около минута, а за мен това бяха дни и седмици, дори часовете приличаха на втасващи топки тесто.
— Преднощта е някакъв съноподобен дисоциативен транс или направо лудница, строяща се и обзавеждаща се в мозъците на феланците, за да…
Надигнах се с нежелание (щеше ми се да остана там, в чаровните видения), но се насилих да кажа:
— Добре се чувствувам, само ми напомни какво трябваше да правим.
Главата ми продължаваше да бучи.
Без да разбера кога, тръгнахме да търсим Велислав покрай реката, в джунглата, под сякаш горящия фелански спътник (по-голям и по-светъл от нашата луна), вървихме предпазливо и не чак толкова, защото имахме биоиндикатори, чувствителни като хрътки прибори, регистриращи присъствието на живи същества в радиус от петстотин метра; вършеха работа и на следотърсачи и с мелодично писукане ни подсещаха, щом се отклонявахме от следите на Велислав.
Хаосът в мислите ми се уталожваше бавно, непонятното въздействие на преднощта продължаваше да държи сетивата ми в някаква безотговорна схема — усещах се като случаен посетител в тази невзрачна действителност.
Тревожните сигнали обаче ме извадиха от унесеността, на няколко пъти спирахме и затаявахме дъх, предупредени от биоиндикаторите, че наближаваме голяма биомаса, не човек, не група хора, а десеттонни купчини, по всяка вероятност фелански игуанодонти, сврени в леговищата си да сънуват огромни колкото себе си сънища. Заобикаляхме ги предпазливо, повечето от тях не бяха тревопасни, смътна беше информацията — уж само денем ловували влечугите, но как ли щяха да реагират, ако ги сриташ нощем; и друго, не по-маловажно, нямаше да е в наша полза да откриваме стрелба.
Сега тихият сигнал на биоиндикатора прозвуча в ушите ми като удар на чинели: тук към следите на Велислав се прибавяха следите на много хора, явно тук е бил издебнат, нападнат, пленен — дано да е само пленен.
Когато излязохме от джунглата, нагазихме в сухи треви, шумоленето им ни съпътствуваше до широко плато, където тревите отстъпиха място на тлеещи от силната лунна светлина шубраци. Ниска, ала невероятно дълга сграда, построена в полукръг, следваше извивката на платото, заради белите лишеи покривът изглеждаше като на бели дупки, прозорците — без стъкла — тъмнееха, нямаше никакъв признак на живот, неизбежното впечатление на запустялост се усещаше, но се усещаше и блудкавата миризма на спотаена опасност. И се доказа: в северния край на сградата замъждука светлина.
— Следвай ме — прошепна Януш.
Внимателно се приближихме, после запълзяхме през храстите.
Нищо по-бодливо и по-кораво не съм срещал, приличаха на средиземноморската макия, но на тукашните храсти жестокостта беше степенувана. Пълзяхме като през зелени бръснарски ножчета.
Придвижвахме се съвсем бавно — хлъзгане по тишината, дори покрай нея, защото вече бяхме близо и виждахме. Виждахме добре цялото помещение, на стената висеше силен електрически фенер, около дългата маса седяха осем мъже с неподвижността на замислени мъдреци или безизразността на лицата им бе толкова неповторима.
Деветият феланец, коленичил до вратата, побутваше нещо с клечка по пода, от време на време издаваше ликуващ възглас и си ръкопляскаше. Изключвах да е игра, но на такова приличаше.
Всичко това погледът ми обхвана мимоходом, бях се взрял единствено във Велислав, захвърлен в дъното на стаята, овързан, обезоръжен, без шлем и значи под въздействието на преднощта, мъртъв и щастлив.
Януш направи няколко безгласни знака, отвърнах му с отсечено движение, винаги ме е смайвало как в подобни моменти, без да се нарушава предпазливостта, хората умножават стократно възможностите да се разберат, ние се разбрахме кой какво ще прави, дори как, дори къде ще се срещнем после, ако операцията приключи според желанието ни.
Запълзях назад, върнах се в другия край на постройката, с ритник отворих външната врата и коридорът от изстрелите и виковете ми се разтърси като от сеизмичен трус, стрелях и виках, докато цялата банда се хвърли да ме преследва…
От охраната на лагера:
„Двамата от група А стигнаха до постройката. Разделиха се — единият откри безпорядъчна стрелба и побягна, отвличаща маневра, обаче фаистите оставиха пазач при пленника и другите осем хукнаха да го гонят.“
От координационния център:
„Не им се бъркайте, те ще го заловят.“
От охраната на лагера:
„Вторият от група А влиза в постройката, ще се опита да освободи пленения.“
От координационния център:
„Глупости. Фаистът ще го ликвидира или ще плени и него. Докладвайте, когато започнат разпитите. Трябва на всяка цена да се уточни от коя конгрегация са.“
И през ум не ни минаваше — на мен и на Януш — колко безпомощни им се струвахме и че вече ни брояха за пленници и тримата. Докато се отдалечавах от платото, Януш огледал противника си, феланците въобще са красив народ, и този не правел изключение, симпатично хлапе, ще го вържа хубавичко и толкоз, рекъл си, нека живее. С ей такива доброжелателни мисли нахлул в помещението и тук намеренията му се провалили.
Хлапакът, двуметров исполин, но все пак хлапак в лице и на години, никак не се стреснал от появилия се Януш, не обърнал внимание и на насочения пистолет, а кимнал за поздрав (твърде неестествен жест при тая ситуация), клекнал на пода и с детинска усмивка забърборил:
— Вземи три топчета. Ще играем — ти в тази ямка се целиш, пък аз — в тази. Който пръв вкара топчетата, печели!
Повече настръхнал — предполагал уловка, — отколкото изненадан, Януш наредил:
— Иди до стената и застани гърбом.
— А топчетата? — не сменил тона си хлапакът исполин, лицето му се залюляло между обидата и надеждата, че играта ще се състои.
— Друг път.
Ами, защо друг път; феланецът завъртял отрицателно глава, не бил съгласен да се отлага за друг път, сега искал, усмихвал се широко с издадена напред долна устна, както децата, когато наивно молят непознатият гост да се включи в играта им, та ако ще да правят пясъчни панички, а гостът да е в смокинг.
Редом с несвършващата усмивка показал малък фокус, сплел пръстите на ръцете си — и хоп, — прескочил ги, сякаш били въженце, първо напред, после назад, сиреч гледай какво мога, и изражението му било въпросително: а ти можеш ли?
Откачен или безподобен хитрец, мярнало се подозрение у Януш, той помръднал пистолета и с това все едно задраскал невъзможната сцена и прехвърлил феланеца в друга реалност.
— Ахааа! — Невероятна реакция, късче от мига и хлапакът се преобразил (или се изтръгнал от инфантилността), със светкавичен скок прелетял четирите, петте метра до спящия Велислав, прикрил се зад него и опрял пистолет в главата му. — Още крачка и ще убия твоя човек! — изкрещял. — Хвърли оръжието и вдигни ръце, инак ще му пръсна черепа!
Времето, тръгвайки към смъртта, започва да диша тежко — така го чул Януш, подчинил се на командата, а онзи владеел положението и нищо не можело да му попречи, милиметър по милиметър натискал извития спусък на пистолета, сякаш била извитата опашка на животинче, търпящо болката засега, Януш също бавно вдигал ръце.
3.
Оная нощ, Мартина, се случиха прекалено много събития, които съвсем не можех да си обясня, чужди бяха за мен феланските тайни, цяла поредица от неестествености, например преследването ми — аз развивах нечовешка скорост с гравитарите, а феланците без гравитари не изоставаха, ту на четиристотин, ту на двеста метра зад мен бягаха. Накрая така или иначе им се изплъзнах, намерих Януш и Велислав на уговореното място, чакаха ме, Януш лаконично разказа за станалото на платото.
— Сгреших с феланеца. Изключено е този малчуган да е идвал на Земята да върши мръсотии, други са идвали, тъй си мислех, но когато заплаши Велислав и ме накара да вдигна ръце, вдигнах ги без състрадание, без милост, без угризения, догоре ги вдигнах…
Знаех какво е последвало — освен с лъчеви пистолети бяхме въоръжени с гравитари, портативни генератори за гравитационни вълни, монтирани в подмишниците на костюмите ни, и когато (в подобни случаи) ни обезоръжаха и: горе ръцете! — те се включваха, мощен гравитационен импулс помиташе противника точно както би го помела близка и безшумна експлозия.
Велислав беше неузнаваем, стиснал плътно устни, не отговаряше на никакви въпроси, разбира се, трябваше време, докато улегнат ветровете и прахолякът, вдигнати от феланоката преднощ в главата му, докато оживеят очите, защото все още лежаха върху лицето му като парчета от замръзнал стъклопис. Не съществувахме за него, не ни виждаше даже, ала мърмореше под нос срещу тревата, срещу джунглата, сравняваше ги с някакви килими, фоайета, апартаменти, и идеята-фикс щеше да продължи да ражда сравнения, ако не бях попитал:
— Велислав, какво е „Ектополис — север“?
Въпросът ми го отрезви, но напълно се съвзе чак на разсъмване, когато наближихме устието на каньона — може би уморителното и бързо вървене успя да успокои размътеното му съзнание или Велислав успя да протегне ръка във вчерашния ден и да възвърне самообладанието и бързината си. Точно тогава започна онзи низ от неестествености, за които споменах. Най-неестественото бе мълчанието на неумеещите да мълчат биоиндикатори. Всъщност те сигнализираха (сякаш бяха повредени), че преди две минути тук е имало хора, а феланците ни нападнаха на секундата, като че поникнаха от земята или паднаха от клоните на дърветата, или се излюпиха от нищото, и явно искаха да ни пленят, защото стреляха само с инжектори. А когато ние отговорихме с огън, нямаше по кого, отново се скриха в нищото — нима беше естествено? Побързахме да се оттеглим към един пролом, но пътят беше отрязан. Велислав пръв забеляза светлите точки по дъното на пролома, плуваха в сенките на утаяващата се нощ като паднали звезди, само че не бяха звезди, а безмълвно чакащи смърти.
Не бе изминал и месец, откакто старши инспекторът Шетински ни предупреди: информацията е индиректна, обаче имаме основание да смятаме, че е вярна. Феланците не се свенят да прилагат тая подлост — скитащата плазма, както те са я нарекли, носи се из въздуха безшумно с формата на малки кълбовидни мълнии, които са почти незабележими на дневна светлина и в мъгла, само нощем изпускат бледолилаво сияние, плуват на постоянна височина — около метър и половина над земята, така че невнимателен човек налита върху тях винаги с гърди. При това за феланците не представлява никаква трудност да ги сеят където си искат, просто намаляват до минимум мощността на лъчевия пистолет, натискат спусъка и от цевта като сапунени мехурчета се издуват капките плазма и се изтъркулват на двайсетина метра. И чакат, не напразно ги наричат още чакащи изстрели — с часове се носят из въздуха и причакват някой по-разсеян. Сблъскат ли се помежду си, също се взривяват, звукът наподобява отварянето на изветряло шампанско. По-далече от такова „наздраве“, имайте го предвид и внимавайте, вярвам, че разбирате за колко много неща трябва да внимавате на Фелания…
Тръгнахме покрай каньона и тогава биоиндикаторите се обадиха да сменим посоката, хлътнахме в джунглата, но и там същото: мелодичният (сега неимоверно противен) сигнал на биоиндикатрра — тоника и субдоминанта — доказваше, че кръгът около нас се затяга.
Феланците ни обкръжаваха и изглежда, вече не държаха да ни пленят.
Най-близкият до мен евкалипт рухна от далечен и неточен изстрел, срезът през стъблото блесна като мигновено гилотиниране, поръсиха ни листа, изненадани сякаш от внезапната смърт.
Велислав (наистина си бе възвърнал бързината) стреля едновременно с рухването на евкалипта, там се купчеха няколко канари, сив пейзаж с едно-единствено зелено петно — дърво с широка корона, от дънера отскочи сянка, мина ми нелепата мисъл за бягство на дървесната сянка, обаче сянката се спъна, разпростря ръце и феланецът замря неподвижен.
Хванахме широка лъкатушеща пътека през редки палми, тичах отпред, на един завой едва не налетях върху кълбо скитаща плазма, като лилав ирис на огромно немигащо око пъкна току пред мен и трябва да съм стрелял съвсем навреме, облъхна ме само горещата вълна от експлозията.
Сменихме отново посоката, имахме определена задача, да проникнем в Мраморния каньон, така че бяхме задължени да се измъкнем, а не да приемаме боя; измъкването от кръг, който се стеснява, налага бързо, незабележимо преместване и търсене, докато се намери невъзможната за намиране пролука; навсякъде ни чакаха засади — при стръмното нанагорнище, при купчината скални отломъци, при онзи прогнил пън, а в криволиците на пътеките и зад храстите ни дебнеха изстрели и тихомълка плазма, убиваща без предупреждение.
Тичах отпред, значи мен трябваше да улучат, тогава защо падна Велислав, защо падна с оная тишина в тялото си, която настъпва, когато отшуми и последната крачка на живота?
Разкъсана и оголена, плетеницата от суперйонни проводници, монтирани в костюма му, димеше, хванах го за рамото, тъканта беше влажна и лепкава, досущ кисната в подсладена вода.
Зъбите ми скоминясаха от ярост, пуснах дълъг автоматичен ред в пъна, иззад който стреляха (имаше здрава кора и може би беше осъден да живее до края на света, но аз не бях съгласен), запалих го като бала суха кока, не ми стигна и продължих да кося храстите наоколо и нечленоразделните викове там.
Овъргаляни в обгорели листа и клони, феланците лежаха ничком, съжалих, че само двама съм накарал да платят за… Върнах се и заварих Януш да стои неподвижен до Велислав.
Няколко минути така, после, освободен от мълчанието, злостен, пъргав, Януш огледа приборите по колана на Велислав, до един съсипани, и постави под разкъсаната му дреха своя каскаден електроакустичен преобразувател, нещо като амулет срещу феланските игуанодонти, изпадащи в панически страх от инфразвука, щеше да ги държи на разстояние в продължение на двеста часа, макар че бе невъзможно да се правят прогнози кога ще дойдат нашите, и за всеки случай оставих и своя преобразувател — тъй отдалечавахме мъртвия Велислав с цели четиристотин часа от повторната смърт.
А може би дотогава щяхме да се върнем ние, исках да му обещая, обаче… обаче мъртвите не бива да бъдат лъгани.
4.
Това беше пак неестествено — поне като човешко поведение. Феланците бързаха нагоре по брега на реката и когато ни забелязаха, спряха, застанаха в редица, на фона на квадратната варовикова скала силуетите им изглеждаха като нарисувани на лист. Викаха (гласовете не стигаха до нас) и показваха с недвусмислени жестове какво ни чакало при следващата среща — съвсем инфантилно се държаха. Януш вдигна пистолета, прицели се, голямо е разстоянието, казах, малко е спрямо желанието ми да улуча, отвърна и изстрелът застигна последния феланец тъкмо преди да се скрие зад скалата.
По десния бряг, на който стояхме, нямаше как да влезем в каньона, пречеха отвесните скали и реката, врязваща се под тях, изръмжах срещу този своеобразен катинар, изработен толкова безпогрешно за милиони години, а и шансът да преплуваме отсреща през бързея беше нищожен.
Тръгнахме да търсим разширение и го намерихме след завоя на реката, след дълго газене през влажни папрати, както изглеждаше, на Фелания всичко бе скрито зад завоите на безконечно бъхтене било по пътеки, било в несигурни предположения. И тук мястото от всяка гледна точка не беше подходящо, полегатите брегове преминаваха в мочурливи разливи с тресавищни ями, които като огромни вендузи всмукваха каквото им попаднеше (хвърлих няколко клона и те с мляскащи звуци бяха погълнати), жълто-бялата пяна в средата пък подсказваше, че водовъртежите непрекъснато колаят пясъчното дъно и отново го засипват, сякаш да си осигурят работа за векове напред.
Нагазих до коляно, придвижвах се бавно, дъното поддаваше като сюнгер, рязко се отблъснах и заплувах към предварително набелязаната дюна на отсрещния бряг. В началото поне петната, тия жълти петна на водовъртежите, оставаха невъзмутими, когато се приплъзвах покрай тях, те всмукваха мехури и пясък, водорасли и корени, изскубнати някъде по-нагоре от събрата водовъртеж и изоставени после на течението; щеше ми се коварният талвег да е вече зад мен, забързах, дясната ми ръка трябва да бе ударила малко по-вдясно и тутакси усетих как водната кука на водовъртежа ме дръпна, хвърли ме в добре измислената и стегната мрежа от концентрични вълни, подводният рибар завъртя мрежата с улова си, само за миг се опитах да се противопоставя и се отказах — единственият сполучлив договор с водовъртежа и цялата истина на спасението е да хвърлиш всичките си сили в поемане на въздух, повече въздух…
Водата ме усука и стремглаво ме запрати надолу, болезнено ме блъсна о дъното, корен ли, друго ли ме забърза през лицето и ледена вода и пясък се смесиха с кръвта от разбитите ми устни.
Изплувах, обърнах се по гръб и погледнах назад — Януш, обезпокоен от подводните ми пътешествия, вместо да изчака да изляза на отсрещния бряг, бе скочил предварително; канех се да подвикна, че всичко е наред, и тогава встрани от Януш видях да се влачи безпенеста следа, нещо, което умееше да плува като волен дух, пресичаше пътя му; нямаше съмнение, че го настига фелански ихтиозавър, носеше се под самата повърхност, сякаш отпаряше водната кожа и (настръхнах) ей сега, след малко, тялото на водата шеше да лъсне влажно и одрано.
— Януш!
— Януш!!! — изкрещях още веднъж и тутакси се наругах, можеше иначе и по-бързо да го предупредя за опасността, стрелях, сигурно не улучих и все пак влечугото бе смутено, главата му щръкна над водата и веднага се скри, но Януш вече разбра, неговият и моят изстрел прорязаха мястото на бълбукащите още мехури, кипящ гейзер, облаци пара, сред тях се мярна туловището ведно със свирепостта си, опашката заблъска, разкъсвайки и убивайки белите облаци, огромна маса вода плисна, Януш беше изхвърлен високо нагоре сред сякаш стъклени пръски, трошащи се със стъклен звук, изтърва оръжието си (това научих по-сетне), а да извади резервния пистолет щяха да му потрябват тъкмо секундите, които липсваха.
Обхвана ме паника, заблудих се, че вълните и водните стълбове са вдигнати пак от бясната гущерска опашка — в действителност Януш се отбраняваше с гравитарите и приличаше на парадоксален боксов мач върху течащ ринг, гравитационните импулси ту попадаха, в целта, ту не.
Влечугото озадачено отдръпна глава, обаче през костената броня едва ли приемаше на сериозно половинтоновите удари, непременно щеше да поднови атаката и сигурно — разярено докрай.
Прицелих се, не знам колко пъти се прицелвах и се отказвах, нямаше как да стрелям в кълбото, врящо от ихтиозаври, Янушовци, вълни, мехури, гравитационни импулси, пръски, плясъци и обреченост.
Дръж се, Януш, гмурнах се надолу, дръж се, Януш, плувах срещу хилядите мърдащи сенки, каквито шарят под бързея на всяка река, дръж се, Януш, в средата течението взе да ме отклонява, пречеше ми, отблъскваше ме, изчерпи въздуха от дробовете ми, но още няколко метра… мрачината от дъното се опита да се настани в очите ми, само не това, непростимо би било да загубя съзнание, когато още няколко метра и ето ги, сенките на ихтиозавъра и на Януш над мен, ихтиозавърът чертаеше кръг, чийто център бележеше Януш, и от тази позиция, в която бях, можех да очертая безпогрешно същия кръг с непрекъснати плазмени изстрели.
Сега се отпусни, Януш…
Като по най-бавна стълба стигнах до повърхността с помътено съзнание от кислородния глад, Януш се насочи към мен, плувайки с една ръка, явно ранен, и така стигнахме до брега, където си дадохме почивка, ръката му беше само леко навехната, нямаше опасност.
— Измъкнахме се, Януш, какво ще кажеш?
— От зверовете все има някакъв шанс да се спасиш, докато от хората…
Потъна в дълго мълчание, може би защото в минутите след спасение пространството е с други измерения, времето е сякаш вътре в себе си, преценките за току-що отминалите събития променят местата си.
5.
Не знам дали си го изживявала, Мартина, но с мен често се случва: намирам се някъде (понякога след часове пребиваване там) и изведнъж виждам заобикалящото ме като за пръв път. Често ми се е случвало и не се учудих, че нещата наоколо заживяха другояче и обявиха по новому своето присъствие — забелязах ритмичните жилки по сиенитния гръб на близкия валун, пътеката, по която крачех, гъргоренето на бързея, приличащото слънце, забелязах вървящия пред мен Януш, само Велислав пак го нямаше, този факт не се променяше, защото смъртта е консервативна.
Движехме се по брега на разстояние един от друг, без да се изпускаме от очи, освен когато заобикаляхме по-едрите валуни, а скоро валуните отстъпиха място на надвесени канари, готови да ни затрупат, и не толкова с отломките си, колкото с умората от памтивековното висене, чака поне изглеждаха. Александър, понечи да сподели нещо Януш, махнах му с ръка да го остави за после и „послето“ стана никога заради това махване с ръка.
Заобикаляйки отдясно една каменна грамада, чух изстрел и приглушен шум вляво, сякаш Януш се подхлъзна, но се постара да падне тихо, за да не ме стресне.
Идвам, помислих си нито изненадан, нито смутен, че не помръдвам, че не съм в състояние да направя и крачка. Успях само да извикам, гласът ми се върна променен от канарите, като че ли те викаха Януш и дори го виждаха проснат ей там, на пътеката, където след минута го намерих прострелян в гърлото. Гледах Януш, Януш гледаше през мен. Мина доста време, докато осъзнах, че не правя нищо, замахнах и разбих юмрука си в канарата и седнах до Януш да ближа разкървавените си пръсти, и бърборех някакви думи, неносещи утеха никому — не и на мен; после потърсих неща, които бяха далече, каскадните преобразуватели, те останаха при Велислав, и сега хищниците нямаше да се забавят, глутници игуанодонти щяха да допълзят насам; после взех резервния пистолет на Януш и го наместих в ръката му, дори показалеца му поставих на спусъка.
— Това е, Януш, ще трябва сам да се пазиш…
Безполезна заръка, но пък беше начин да не мълча, пренесох камъни, оградих Януш, претърколих още няколко големи валуна с помощта на гравитарите и така завърших тежкия грозен мавзолей, който, надявах се, щеше да го оварди.
Тогава се опитах да се свържа с нашите, трябваше да предам на кораба, че за двайсет и четири часа на Фелания инспекторите от Седми специален отдел не са изпълнили задачата, двама са убити, третият още не е влязъл в Мраморния каньон.
Не успях да се свържа — от апаратурата долиташе сякаш пулсиращото безмълвие на Космоса, представих си широката феланска длан, простряна над мен, сигналите се блъскаха в нея като молци в нажежена плоскост и падаха с опърлени криле.
Същото сполиташе и сигналите, изпращани от нашия кораб. Според хронометъра отпреди час вече ни търсеха в ефира. Естествено, на кораба бяха разбрали за информационния чадър около Фелания, но откъде можеха да знаят какво ни се е случило?
Нашата връзка беше прекъсната, обаче феланската — не, вниманието им към нас не спадало и се водел непрекъснат диалог.
От охраната на лагера:
„Четирима от фаистите са убити, а от неизвестната група — двама. Последният останал жив се движи към каньона, на кота шестнайсет му е устроена засада.“
От координационния център:
„По лична заповед на консула. Ликвидирайте фаистите. Затворете входа на каньона със скитаща плазма. Неизвестното лице няма да посмее да влезе в каньона, ще се отклони към платото. Там го заловете. Да се докара невредим в столицата.“
Не подозирах за тези грижи, грижех се сам за себе си. Движех се на зигзаг с удвоена предпазливост, в подножието на едно възвишение попаднах на следите им, феланците бяха минали наскоро, тук теренът бе сякаш измислен за засади, обаче в правилата на търпението ми влизаше бавността, сантиметровите крачки не ме дразнеха, щом от това зависеше спечелването на играта. Ако в някоя падина се мернеше, ако само се полюшнеше, ако в падината дори въображението ми полюшнеше сянката, аз замирах и чаках търпението на онзи, на онези да се спука или времето да изличи въображаемата сянка и едва тогава се приплъзвах напред. Така дойде късният следобед.
Биоиндикаторът пак ме подведе, неочакван изстрел рикошира в канарата до мен, после се разнесоха още изстрели горе на възвишението, а когато се изкачих, намерих пет трупа — някой бе избил до крак засадата. Кой? Спасителите ми липсваха, значи липсваше и тяхната добронамереност.
Надвесил се над ръба на каньона, реката се влачеше тежка и тъмна като стопен асфалт, ала на праговете по-надолу белееше и пяната подсказваше бързото течение. По двата бряга и дори над реката плуваха светлите топки на скитащата плазма — постарали се бяха феланците да заключат входа, за нищо на света не искаха да вляза в каньона. От време на време долу припламваше ярка светлина, сякаш прожектор се включваше и тутакси угасваше, долиташе и кухият звук.
Явно моите съмнителни спасители ми предлагаха път за отстъпление към платото, не очакваха да вляза в каньона, освен ако не бях луд.
Спуснах се право надолу по стената и се озовах в тесния проход, осеян с кълбата на скитащата гадост — плуваха неуморно, чакайки двойния си избор: да се сблъскат помежду си и да разцъфнат в лилав фойерверк или аз да налетя на тях, заблуден от речните отблясъци, от рояка рехави сенки, от ярките слънчеви петна и най-вече от невидимостта на кълбовидните призраци.
Вървях странишком, с протегнато оръжие, готов да застрелям изненадата, сигурно приличах на човек, сложил ръка на рамото на въздуха, внушаващ си, че така не е сам, а са двама и гледат с четири очи, за да извършат безпогрешно някаква изключително ленива церемония под внимателния поглед на толкава смърти и при сполука след минута да получат за награда втора минута със същото напрежение, после трета, четвърта…
Лице в лице — като в огледало видях отражението на лицето си в пъкналото внезапно пред мен блестящо кълбо, преди да се просна възнак на земята, инак щях да целуна и да се слея със собствения си образ, който ми се привидя в трептящата тъй наблизо плазма. Лежейки възнак, го наблюдавах и ако не беше мистика, кълбото също ме наблюдаваше втренчено от метър и половина височина, не плуваше вече, стоеше неподвижно точно над мен, сякаш аз му служех за котва.
Все още лежах и чаках кога кълбото ще продължи неведомия си курс, движено било от настроението си, било от полъха на някакво енергийно течение, но внезапно то падна с половин метър надолу и сянката му пролази по мен, макар да е невъзможно сияйна топка от квазинеутрална плазма да хвърля сянка; тихомълком плуваше на тази височина от главата към краката ми, като че ли ме мереше, за миг стана невидимо в лъчите на залязващото слънце и пое обратно, леко раздърпано и разкъсано в долния край — наподобяваше плуваща перука, направена от платинени коси. Въззе се малко нагоре, спусна се повторно, този път съвсем ниско, недопустимо бе да стрелям, питах се защо се е лепнало за мен, какво го привлича, дали металните части на снаряжението ми, или силовите полета в приборите, или безкрайно нищожното помръдване на магнитния контур на планетата го караше да ме държи непрекъснато под прицел.
Всеки момент очаквах да започне самопроизволно нарастване на отклоненията в квазистационарното състояние на плазмата, а от там до изпепеляването ми щяха да са потребни няколко наносекунди, не повече.
Стига с тоя гаден мехур! Обърнах се по корем и обявих, че не ме е грижа за нищо хвърчащо наоколо. Заех се да разглеждам картата, на южната стена на каньона имаше изоставен рудник с гъста мрежа от галерии, удобно скривалище, не току-тъй феланците ме отклоняваха към платото. Направих подробен план кои галерии ще посетя най-напред, задрасках го, без да бързам, начертах нов план и едва тогава през рамо погледнах нагоре. Нямаше го търпеливият ми убиец. Сигурно обиден, че му обърнах гръб, бе изфирясал нанейде.
Надигнах се и предпазливо се огледах: настъпило бе известно разсейване на скитащата плазма, тръгнах покрай южната стена към рудника, но намерих първия вход затрупан с камъни и пръст, съседните три — също, маниакално повтаряща се картина от стари струтвания, едва привечер, вървейки по едно утъпкано разширение (явно някогашен път за извозване на мрамора), открих проходима галерия.
Пристъпих навътре и го видях. И в своето моментно неразбиране дали виждам, или ми се струва, че виждам, продължавах да гледам натам, към дъното на галерията, където нещото се спотайваше и беше същество, без да бъде същество и без да бъде кибернетично чудовище, не и метален хамелеон, не и амалгама от живи клетки, не и жалък детайл, не и обобщение, защото движенията на крайниците му (крайници ли?) подсказваха за създание с органичен произход, само че имаше екран (екран ли?), който се раздели на седем сектора и във всеки сектор бях аз, седем пъти аз — нито огледални отражения, нито снимки на гигантски скенер, но безспорно стоях там, пренесен по някакъв непонятен начин. По най-отвратителен начин бях седем пъти там и същевременно един път тук!
Като писък на прилеп ме жегна сигналът на сцинтилатора, който ме предупреждаваше, че съм „опипван“ от снопове неутрино и гама-кванти.
Реагирах — едва ли е бил великият лост, дръпнат от самосъхранението, по-скоро беше хрумване на същността ми да се оттласне от онова нещо изведнъж, рязко, с всички сили, а силите ми се криеха в гравитарите. Включих ги на пълна мощност.
Едното нямаше връзка с другото.
Другото бе дръпването напред. Никога не съм си представял, че блясъкът може тъй осезателно да ме дръпне напред, обаче погледът ми не се откъсваше от стената вдясно, където се въртеше кръг, изгарящо бял, с орнаменти от жълти ивици, в средата — потъващо небесносинкаво сияние с подгънати навън краища, сякаш зад него имаше вакуум или мощно всмукващо устройство, после друго бяло и друго жълто изпълниха кръга, синкавият център се нажежи и се сви до зърно от зрял нар, не проумявах по-силни ли са тези цветове от предишните, само схванах, че скалата се топи в неправилен кръг от лъчевия изстрел, който ме убиваше, и всичко бе толкова забавено, че се чувствувах излъган, задето съзнанието ми се занимаваше със странични мисли, докато аз падах ничком на двайсетина метра от входа, а не пред самия вход — там поне бих имал шанс да ме намерят… мислех за Шетински, колко жалко, че не успяхме да се свържем, бих му разказал хипотезата си за феланската преднощ… неочаквано си спомних за една книга, загубена отдавна, когато бях десетгодишен, сега си спомних къде я бях пъхнал и можех да протегна ръка между стената и библиотеката и да я извадя, ако в този момент се озовях на Земята и в този момент станех отново десетгодишен… спомних си и една дълга улица, по която не бях минавал, а си я спомнях, значи щях тепърва да вървя по нея, ако не беше смъртта, помислих още, че е редно да съобщя точните координати на Велислав, на Януш и своите, за да облекча търсенето на труповете ни, да уверя старши инспектора Шетински да не се отказват в бъдеще от Мраморния каньон, тук най-вероятно се намираха доказателствата… накрая, стори ми се, с доста отчетлив глас докладвах: старши инспекторе, аз умрях. Макар че все още умирах — без болка и без усет как се движи времето, но изненадан колко неизброими неща се струпват за мислене и грижи в смъртния час на човека.
1.
Знаеш ли, Мартина, едва сега мога да ти разкажа за онова далечно денонощие, което завърши така трагично, струва ми се, че трябва незабавно да ти разкажа всичко, за да се отърси и оттегли съзнанието ми от ужаса на невидимите дебнения, правещи смъртта етажна или ребусна, или скрита в сплъстени купчини въздух — не се наемам да я определя точно, ала такова усещане имах тогава, а и по-сетне, дори в настоящата минута. Все още го чувствувам прекалено близко и отсамно, паметта ми го държи в своя жива картина и трудно се съгласява да го прехвърли в словесен ред, повествованието е готово да избледнее на петото изречение, защото привидно съм се отдръпнал, обаче заблудата си е заблуда, под шлака на искуственото успокоение тече стопен метал, не само съм сигурен, непоносимо горещо ми става, когато си спомня… Впрочем толкова от ония неща са непоносими, да вземем часовете, катеренето по урвите, натрупването на грешките една върху друга, докато накрая човек ги съзре като колона от древен елински храм (бяла, но осакатена, наклонена), вече падаща върху него.
Представи си до каква самоизмама бях стигнал — часовете ми тежаха, безсмисленото ходене започваше да ми втръсва, кръстосах и джунглата край каньона и все същото: папрати, трънливи храсти, морени, притихнали и топли като на гоблен, изобразяващ отдавна отминала ера. Нито следа от човешко присъствие, дива местност, забравена и от времето. Е, понякога ми се привиждаха мърдащи сенки, пък после се оказваше игра на отблясъците, мигновени отражения в реката, останах с впечатление (обратно на което знаех), че тази планета поначало е необитаема.
Умислен бях на връщане, породиха се съмнения, добре, разсъждавах, сигналът за помощ е дошъл от Мраморния каньон, пеленгирането, да речем, е точно, картата на местността също, обаче… следваха десет пъти обаче — търсещият помощ е излъчил сигнала от каньона, а после по някакви съображения се е преместил на хиляда, на две хиляди, на десет хиляди километра, и защо не, оттогава е минал повече от месец; второ, в джунглата на Фелания без оръжие, без специална подготовка човек не може да издържи, игуанодонтите отдавна биха закусили с него; трето, предаването е траяло няколко секунди и изведнъж секнало, рязко и смущаващо като удивителен знак, побит в средата на дума, значи нещо му е попречило, спряло го е или…
Беше излишно и все пак прослушах ефира, озадачих се от тишината, апаратът ми за свръзка претършува всички вълни, каква наивност, сметнах безобидните припуквания в субмилиметровия диапазон за никакви. Но можех ли да знам тогава, че непрекъснато се води кодиран диалог, по-късно щяхме да научим за това и много по-късно щяхме да разберем кои са водили диалога и за какво.
В ония минути, броени от мен за спокойни, се разменяше тъй важната (ако я знаехме!) информация.
От охраната на лагера:
„В района на Мраморния каньон се появиха две групи. Група А се състои от трима души и се движи през джунглата по северната страна на каньона. Група Б се състои от девет души, преследва група А.“
От координационния център:
„Уточнете към кои конгрегации принадлежат групите.“
От охраната на лагера:
„Група Б е от ФАИ, група А е от неизвестна конгрегация. Снаряжението им е напълно непознато. През пресечена местност се движат бързо, вероятно по някакъв начин намаляват гравитацията и с изключителна лекота преодоляват канари, проломи и други препятствия. Единият от тях се отклони, отива на разузнаване. Чакаме нареждания.“
От координационния център:
„Наблюдавайте ги. Ще се намесите само в случай че навлязат в каньона. Ако са решили да се избият помежду си, не им пречете.“
В това време аз вървях преспокойно към хълма, където трябваше да ме чакат Януш и Велислав, ти не ги познаваш, наистина, откъде би могла да ги познаваш, но повярвай, Мартина, и двамата умееха да поднесат приятелството си отшлайфано и твърде приятно на пипане. Не сварих Велислав, отишъл да огледа местността по посока на планината, а по моему бе отишъл да дразни днешната си съдба и да се радва на каквото ще му погоди — имах всички основания за подобни опасения, тъй като Велислав изповядваше религията, че човешките същества живеят допълнително в риска, и никога не беше крил стремежа си да създава повече критични ситуации около себе сн, за да получи по-голяма премия живот. Опасявах се и заради припряността му, способен бе да си счупи врата от нетърпение пръв да види, пръв да се намеси и най-вече самичък да участвува там, където е задължително множественото число на участниците.
То се знае, оставаше ни да чакаме, апаратът за свръзка бе излишна в случая вещ, обадехме ли се, повикахме ли Велислав, щяхме да повикаме феланците: ето ни тук, елате ни изловете.
Чакането — говоря за такова чакане — е като струна без китара, колко да я опънеш, колко да я отпуснеш, колко да я дръпнеш, та хем да не се скъса, хем да впрегнеш в що-годе спокойна мелодия времето си, пък и само камъните нищо не правят, докато чакат, хората правят, често и най-ненужното. Януш копаеше с тока на обувката си пясъка, аз го наблюдавах съсредоточено, сякаш от труда му зависеше всичко.
Ако можехме да чуем кодирания диалог, бихме научили защо се бави Велислав.
От охраната на лагера:
„Групата на ФАИ е устроила засада на един от група А.“
От координационния център:
„Не се месете, оставете ги да се изтрепят.“
От охраната на лагера:
„Фаистите го плениха. Тръгнаха към старата сграда на платото.“
От координационния център:
„Наблюдавайте как ще реагират двамата от група А.“
Ние не реагирахме, дори не подозирахме, че Велислав е повален от далечен изстрел, коляното му пламнало от ужилването на инжектора, изливащ невропаралитичната си течност, и тялото му се строполило с тежестта на гипсова отливка. Безпомощно цамбурнало съзнанието му в мъгла, светлините полека-лека гаснели, май в последната светлинка зърнал приближаващите се феланци, деветима мъже, а когато дошъл на себе си (обезоръжен и с кохезионни белезници на ръцете), го повели нагоре към планината, вървели един след друг, стъпка в стъпка, с необяснимо безразличие и мълчаливост. Стигнали голяма, изоставена от десетилетия постройка, и едва там разменили няколко думи и го вкарали в полутъмна стая, където забравили за съществуването му, седели около масата и всеки гледал с неподвижни очи пред себе си — явно не усещали и своето съществуване.
По някое време един от тях го попитал кой е и какво търси в каньона. Като не получил отговор, смъкнал шлема му, а това било в 18 часа и феланската преднощ смела съзнанието на Велислав.
Продължавахме да чакаме Велислав, аз следях хронометъра, следях Януш, с наближаването на преднощта безпокойството ни растеше — на проклетата планета денонощието се делеше на ден, преднощ и нощ и този трети цикъл нямаше нищо общо с обикновената земна вечер, според сведенията, с които разполагахме, тогава феланците изпадали в сън, не същински сън, а някакво вцепенение, летаргия, отнесеност от света, с широко отворени, ала невиждащи очи лежали, седели, стърчали кой където го стигнела преднощта и в това състояние прекарвали от 18 до 21 часа, после постепенно изпълзявали от полусмъртта, от вкаменяването си, бавни и тромави като по чудо оцелели пеперуди от разтопяващ се лед, и нормалният живот се подновявал — до следващата преднощ. Толкова знаехме за опасния фелански феномен, тоест нищо, още по-малко знаехме как ще по-действува върху нас третият цикъл, възможно беше да му се изплъзнем, разчитахме на екранната защита.
В 18 часа въздухът се втвърди и одраска с острите си ръбове ноздрите ми, само че беше внушение, резултат, следствие от напрежението, в действителност нищо не се случи, екранната защита действуваше надеждно. Обаче трябваше, разбира се, че трябваше да надникнем във феланската преднощ, да разгадаем що за мистерия е, ти, Януш, ще следиш какво правя и взема ли силно да приритвам на умряло, дърпай ме обратно — и се засмях.
Докато свалях шлема си, Януш ми кимна да не се безпокоя (какво имаше да се безпокоя, да не отивах на оня свят?), щял след малко, до минута-две, да включи екранната защита.
А ме забрави за безкрайно дълги седмици.
2.
Ето, Мартина, ти казваш, че в младостта си имаме по една точна причина (дори да е случайна) да възприемаме света по-иначе, и аз съм съгласен. Преди години, в началото на юношеството си, съвсем неочаквано открих, че светът е най-невероятният многостен и всяка от неизброимите негови стени заслужава внимание и обич, приех живота като идеализирано приключение и така оформих твърде противоречивия си характер, който ми осигуряваше ежедневни разочарования. Всички мои близки с въздишка ме определиха за непостоянен, непоследователен, отнесен и се стараеха според силите си да внесат нещо във възпитанието на непослушната издънка на рода, но аз правех непредвидим завой вляво или вдясно и техните примери не ме достигаха. Хвърлях се с главата надолу в неочаквани начинания, интересувах се от какво ли не, занимавах се с какво ли не, което в края на краищата приличаше на бягане през много стаи, откъдето нищо не вземах, а и вратите само на влизане бяха различни, на излизане хлопваха еднакво. И се получаваше така, че както изучавах шедьоврите на съвременното кино, понякога усещах гъдел в ушите, нескончаем гъдел, който ме тласкаше към музиката седмици поред, внезапно я зарязвах и с дни се заседявах пред хромокомпютъра, карах го да произвежда пламтящи, необвързани тематично и цветово етюди, а после се състезавах с него, рисувайки сам по-цялостната картина с лесно доловими грешки, като тъкмо в грешките и в несъвършенствата откривах победата си над машината и еметропията, и все пак, разочарован от себе си, скоро се увличах по спорта, после по археологията, после ковях с тромав чук скелето на повест, което рухваше, защото аз-писателят вече беше обсебен от аз-математика.
Постоянното оплакване на близките ми веднъж бе опровергано от един случаен гост, на чиято реплика за съжаление не обърнаха внимание.
— Вашият Александър е просто от рядката порода, които дотам обичат живота, че задължително изглеждат непоследователни…
По онова време се появи навикът ми да обикалям сградата, висейки на ръце от външната страна на терасите на двайсетметрова височина — нарекоха го налудничавост, демонстрация на евтина храброст, глупашка еквилибристика, попитаха ме защо, аз отговорих: не знам, но ми е необходимо.
Всъщност, без да съзнавам, се бунтувах срещу смъртта, точно тогава в характера ми се наслои презрение към всякакъв вид и род опасности. Бях се допрял до смъртта чрез първата си любов и това ме потресе и разбунтува.
Дъщеря на моя преподавател по математика, с име и лице за любов, когато я видях, океанът от цифри изтече между пръстите ми и се присмях на доскорошната си заблуда, че математиката ще ме владее вечно. Макар и добре запознат с прекия изказ на симпатия към момиче, се противопоставих на господствуващите обичаи на своето време, извърших простичка подмяна на епохите и сътворих низ от постъпки, достойни може би за миналото, но неадекватни на днешния ден. Бях дотам неразбран, че открито ми се подиграха — шеметното ми любовно признание (след месеци ухажване) прекъснаха с осъждаща усмивка и със смях, който не чух, а усетих като убийство.
Оттогава придобих безпогрешен усет кога се готвят да убият нещо в мен и сега, във феланската преднощ, посягайки към шлема да изключа цялата екранна защита, отново ме лъхна същото смразяващо предизвестие за смърт, но вече бях безпомощен да се противя с каквото и да било.
Трудно е, Мартина, да възстановя хронологията и ритъма на това, което последва, беше монтаж и разцепление, обединяване и разформироване, невиждана бързина в явно забавен каданс, фрагменти от ежедневието, от актуалната същност на света, ала потопена в грандиозност, в едва ли не митическо пресъздаване на Вселената, въобще с невероятно разточителство се постигаше твърде нищожна цел — разбира се, такова е сегашното ми заключение, а тогава съзнанието ми се взриви, лумнаха огньове, обзе ме луда радост и светлини с ефимерни форми полетяха във всички посоки… загубих се в противоречия — половината ми аз не искаше да се радва, от другата половина извираха заповеди да се радвам, инак ме грозеше наказание, самотническа болест, мигновенно остаряване, нямах никакъв избор, всяка моя клетка жадуваше за живота в тази разкошна петдесететажна сграда с магнитна реклама — хотел „Ектополис — север“… все още в допир с реалността побързах да се предупредя, че ставащото е халюцинация, но същевременно приех за неоспорим факт изгарянето на предупреждението си, сякаш не беше абстракция, а стиска оризова слама, и без огорчение съзерцавах отнасянето на пепелта от светлия вятър, който не спря да духа в лицето ми дни наред… май не се движех, ала насрещният вятър създаваше илюзията на движението, никелиран лифт ме издигаше покрай фоайета, искрящи като фосфоресциращи езера… задушевен, почти архитипов глас се възхищаваше от ослепителната ми интуиция и осъзнаване, че халюцинация е бил предишният ми живот, а това чудесно легло в хотелския апартамент е истинската действителност… в далечината личеше тънката линия на хоризонта и щом я виждах в нейната безкрайност като окръжност, то значи за мен нямаше назад и встрани, значи съществувах в някаква трептяща конфигурация на безпространствеността, създадена специално за мен… обля ме топла вълна на самодоволство, че успявах да ръзсъждавам с главозамайваща лекота, без усилие разчетох неповторимата формула на своята индивидуалност — незаписана никъде освен може би на дъното на личността ми — и се възхитих от което съм, където съм и както съм… последваха дълги седмици на наслаждения, участвувах в тях с неуморим ентусиазъм и с явна полза за настроението и самочувствието си, летях заедно с разноцветните светлини въпреки огромната им скорост, беше влудяващо преживяване с пластове на лека тъга, притома и чудо, сливане с виденията, тук всичко имаше криле за нагоре и за надолу, за после и за преди, за аромат и за цветове… усещах се на десетки и на стотици места едновременно и навсякъде пред мен се готвеха да отворят нова врата към сърцето на безпределната еуфория, като поставяха недешифруеми и непонятни условия, които тутакси приемах, без да ме е грижа какви са, стига да не изчезваше обкръжаващият ме рай… още веднъж в някаква падина на съзнанието ми, непревзета от преднощта, се мярна съмнение за нормалността на произтичащото, ала веднага го пометоха гласове и къде-къде по-действителни и успоредни внушения, идещи от калейдоскопичните късове непозната материя, безплътни, сякаш лишени от вещество, но извайващи свои хроматични мелодии и петдесететажната сграда на хотел „Ектополис — север“… и започнах да потъвам в непредвидимите вариации на съвършенството, което ме вписваше в себе си, и крещях да не свършва никога…
В тоя момент се събудих — по-точно се сгромолясах от седмото небе — и изохках, за размътения ми поглед лицето на Януш се поклащаше някъде високо над мен.
— Добре ли си? — Говореше как непрекъснато ме следял, в началото пулсът ми се ускорил, после температурата спаднала на трийсет и пет градуса, дишането олекнало като на замръзнал, тогава включил екранната защита, всичко траяло около минута. — Александър, добре ли си?
Бавно осъзнавах, че преживяванията ми са непреводими, очите ми се въртяха в кръг, търсейки отново опора в този свят — всичко траяло около минута, а за мен това бяха дни и седмици, дори часовете приличаха на втасващи топки тесто.
— Преднощта е някакъв съноподобен дисоциативен транс или направо лудница, строяща се и обзавеждаща се в мозъците на феланците, за да…
Надигнах се с нежелание (щеше ми се да остана там, в чаровните видения), но се насилих да кажа:
— Добре се чувствувам, само ми напомни какво трябваше да правим.
Главата ми продължаваше да бучи.
Без да разбера кога, тръгнахме да търсим Велислав покрай реката, в джунглата, под сякаш горящия фелански спътник (по-голям и по-светъл от нашата луна), вървихме предпазливо и не чак толкова, защото имахме биоиндикатори, чувствителни като хрътки прибори, регистриращи присъствието на живи същества в радиус от петстотин метра; вършеха работа и на следотърсачи и с мелодично писукане ни подсещаха, щом се отклонявахме от следите на Велислав.
Хаосът в мислите ми се уталожваше бавно, непонятното въздействие на преднощта продължаваше да държи сетивата ми в някаква безотговорна схема — усещах се като случаен посетител в тази невзрачна действителност.
Тревожните сигнали обаче ме извадиха от унесеността, на няколко пъти спирахме и затаявахме дъх, предупредени от биоиндикаторите, че наближаваме голяма биомаса, не човек, не група хора, а десеттонни купчини, по всяка вероятност фелански игуанодонти, сврени в леговищата си да сънуват огромни колкото себе си сънища. Заобикаляхме ги предпазливо, повечето от тях не бяха тревопасни, смътна беше информацията — уж само денем ловували влечугите, но как ли щяха да реагират, ако ги сриташ нощем; и друго, не по-маловажно, нямаше да е в наша полза да откриваме стрелба.
Сега тихият сигнал на биоиндикатора прозвуча в ушите ми като удар на чинели: тук към следите на Велислав се прибавяха следите на много хора, явно тук е бил издебнат, нападнат, пленен — дано да е само пленен.
Когато излязохме от джунглата, нагазихме в сухи треви, шумоленето им ни съпътствуваше до широко плато, където тревите отстъпиха място на тлеещи от силната лунна светлина шубраци. Ниска, ала невероятно дълга сграда, построена в полукръг, следваше извивката на платото, заради белите лишеи покривът изглеждаше като на бели дупки, прозорците — без стъкла — тъмнееха, нямаше никакъв признак на живот, неизбежното впечатление на запустялост се усещаше, но се усещаше и блудкавата миризма на спотаена опасност. И се доказа: в северния край на сградата замъждука светлина.
— Следвай ме — прошепна Януш.
Внимателно се приближихме, после запълзяхме през храстите.
Нищо по-бодливо и по-кораво не съм срещал, приличаха на средиземноморската макия, но на тукашните храсти жестокостта беше степенувана. Пълзяхме като през зелени бръснарски ножчета.
Придвижвахме се съвсем бавно — хлъзгане по тишината, дори покрай нея, защото вече бяхме близо и виждахме. Виждахме добре цялото помещение, на стената висеше силен електрически фенер, около дългата маса седяха осем мъже с неподвижността на замислени мъдреци или безизразността на лицата им бе толкова неповторима.
Деветият феланец, коленичил до вратата, побутваше нещо с клечка по пода, от време на време издаваше ликуващ възглас и си ръкопляскаше. Изключвах да е игра, но на такова приличаше.
Всичко това погледът ми обхвана мимоходом, бях се взрял единствено във Велислав, захвърлен в дъното на стаята, овързан, обезоръжен, без шлем и значи под въздействието на преднощта, мъртъв и щастлив.
Януш направи няколко безгласни знака, отвърнах му с отсечено движение, винаги ме е смайвало как в подобни моменти, без да се нарушава предпазливостта, хората умножават стократно възможностите да се разберат, ние се разбрахме кой какво ще прави, дори как, дори къде ще се срещнем после, ако операцията приключи според желанието ни.
Запълзях назад, върнах се в другия край на постройката, с ритник отворих външната врата и коридорът от изстрелите и виковете ми се разтърси като от сеизмичен трус, стрелях и виках, докато цялата банда се хвърли да ме преследва…
От охраната на лагера:
„Двамата от група А стигнаха до постройката. Разделиха се — единият откри безпорядъчна стрелба и побягна, отвличаща маневра, обаче фаистите оставиха пазач при пленника и другите осем хукнаха да го гонят.“
От координационния център:
„Не им се бъркайте, те ще го заловят.“
От охраната на лагера:
„Вторият от група А влиза в постройката, ще се опита да освободи пленения.“
От координационния център:
„Глупости. Фаистът ще го ликвидира или ще плени и него. Докладвайте, когато започнат разпитите. Трябва на всяка цена да се уточни от коя конгрегация са.“
И през ум не ни минаваше — на мен и на Януш — колко безпомощни им се струвахме и че вече ни брояха за пленници и тримата. Докато се отдалечавах от платото, Януш огледал противника си, феланците въобще са красив народ, и този не правел изключение, симпатично хлапе, ще го вържа хубавичко и толкоз, рекъл си, нека живее. С ей такива доброжелателни мисли нахлул в помещението и тук намеренията му се провалили.
Хлапакът, двуметров исполин, но все пак хлапак в лице и на години, никак не се стреснал от появилия се Януш, не обърнал внимание и на насочения пистолет, а кимнал за поздрав (твърде неестествен жест при тая ситуация), клекнал на пода и с детинска усмивка забърборил:
— Вземи три топчета. Ще играем — ти в тази ямка се целиш, пък аз — в тази. Който пръв вкара топчетата, печели!
Повече настръхнал — предполагал уловка, — отколкото изненадан, Януш наредил:
— Иди до стената и застани гърбом.
— А топчетата? — не сменил тона си хлапакът исполин, лицето му се залюляло между обидата и надеждата, че играта ще се състои.
— Друг път.
Ами, защо друг път; феланецът завъртял отрицателно глава, не бил съгласен да се отлага за друг път, сега искал, усмихвал се широко с издадена напред долна устна, както децата, когато наивно молят непознатият гост да се включи в играта им, та ако ще да правят пясъчни панички, а гостът да е в смокинг.
Редом с несвършващата усмивка показал малък фокус, сплел пръстите на ръцете си — и хоп, — прескочил ги, сякаш били въженце, първо напред, после назад, сиреч гледай какво мога, и изражението му било въпросително: а ти можеш ли?
Откачен или безподобен хитрец, мярнало се подозрение у Януш, той помръднал пистолета и с това все едно задраскал невъзможната сцена и прехвърлил феланеца в друга реалност.
— Ахааа! — Невероятна реакция, късче от мига и хлапакът се преобразил (или се изтръгнал от инфантилността), със светкавичен скок прелетял четирите, петте метра до спящия Велислав, прикрил се зад него и опрял пистолет в главата му. — Още крачка и ще убия твоя човек! — изкрещял. — Хвърли оръжието и вдигни ръце, инак ще му пръсна черепа!
Времето, тръгвайки към смъртта, започва да диша тежко — така го чул Януш, подчинил се на командата, а онзи владеел положението и нищо не можело да му попречи, милиметър по милиметър натискал извития спусък на пистолета, сякаш била извитата опашка на животинче, търпящо болката засега, Януш също бавно вдигал ръце.
3.
Оная нощ, Мартина, се случиха прекалено много събития, които съвсем не можех да си обясня, чужди бяха за мен феланските тайни, цяла поредица от неестествености, например преследването ми — аз развивах нечовешка скорост с гравитарите, а феланците без гравитари не изоставаха, ту на четиристотин, ту на двеста метра зад мен бягаха. Накрая така или иначе им се изплъзнах, намерих Януш и Велислав на уговореното място, чакаха ме, Януш лаконично разказа за станалото на платото.
— Сгреших с феланеца. Изключено е този малчуган да е идвал на Земята да върши мръсотии, други са идвали, тъй си мислех, но когато заплаши Велислав и ме накара да вдигна ръце, вдигнах ги без състрадание, без милост, без угризения, догоре ги вдигнах…
Знаех какво е последвало — освен с лъчеви пистолети бяхме въоръжени с гравитари, портативни генератори за гравитационни вълни, монтирани в подмишниците на костюмите ни, и когато (в подобни случаи) ни обезоръжаха и: горе ръцете! — те се включваха, мощен гравитационен импулс помиташе противника точно както би го помела близка и безшумна експлозия.
Велислав беше неузнаваем, стиснал плътно устни, не отговаряше на никакви въпроси, разбира се, трябваше време, докато улегнат ветровете и прахолякът, вдигнати от феланоката преднощ в главата му, докато оживеят очите, защото все още лежаха върху лицето му като парчета от замръзнал стъклопис. Не съществувахме за него, не ни виждаше даже, ала мърмореше под нос срещу тревата, срещу джунглата, сравняваше ги с някакви килими, фоайета, апартаменти, и идеята-фикс щеше да продължи да ражда сравнения, ако не бях попитал:
— Велислав, какво е „Ектополис — север“?
Въпросът ми го отрезви, но напълно се съвзе чак на разсъмване, когато наближихме устието на каньона — може би уморителното и бързо вървене успя да успокои размътеното му съзнание или Велислав успя да протегне ръка във вчерашния ден и да възвърне самообладанието и бързината си. Точно тогава започна онзи низ от неестествености, за които споменах. Най-неестественото бе мълчанието на неумеещите да мълчат биоиндикатори. Всъщност те сигнализираха (сякаш бяха повредени), че преди две минути тук е имало хора, а феланците ни нападнаха на секундата, като че поникнаха от земята или паднаха от клоните на дърветата, или се излюпиха от нищото, и явно искаха да ни пленят, защото стреляха само с инжектори. А когато ние отговорихме с огън, нямаше по кого, отново се скриха в нищото — нима беше естествено? Побързахме да се оттеглим към един пролом, но пътят беше отрязан. Велислав пръв забеляза светлите точки по дъното на пролома, плуваха в сенките на утаяващата се нощ като паднали звезди, само че не бяха звезди, а безмълвно чакащи смърти.
Не бе изминал и месец, откакто старши инспекторът Шетински ни предупреди: информацията е индиректна, обаче имаме основание да смятаме, че е вярна. Феланците не се свенят да прилагат тая подлост — скитащата плазма, както те са я нарекли, носи се из въздуха безшумно с формата на малки кълбовидни мълнии, които са почти незабележими на дневна светлина и в мъгла, само нощем изпускат бледолилаво сияние, плуват на постоянна височина — около метър и половина над земята, така че невнимателен човек налита върху тях винаги с гърди. При това за феланците не представлява никаква трудност да ги сеят където си искат, просто намаляват до минимум мощността на лъчевия пистолет, натискат спусъка и от цевта като сапунени мехурчета се издуват капките плазма и се изтъркулват на двайсетина метра. И чакат, не напразно ги наричат още чакащи изстрели — с часове се носят из въздуха и причакват някой по-разсеян. Сблъскат ли се помежду си, също се взривяват, звукът наподобява отварянето на изветряло шампанско. По-далече от такова „наздраве“, имайте го предвид и внимавайте, вярвам, че разбирате за колко много неща трябва да внимавате на Фелания…
Тръгнахме покрай каньона и тогава биоиндикаторите се обадиха да сменим посоката, хлътнахме в джунглата, но и там същото: мелодичният (сега неимоверно противен) сигнал на биоиндикатрра — тоника и субдоминанта — доказваше, че кръгът около нас се затяга.
Феланците ни обкръжаваха и изглежда, вече не държаха да ни пленят.
Най-близкият до мен евкалипт рухна от далечен и неточен изстрел, срезът през стъблото блесна като мигновено гилотиниране, поръсиха ни листа, изненадани сякаш от внезапната смърт.
Велислав (наистина си бе възвърнал бързината) стреля едновременно с рухването на евкалипта, там се купчеха няколко канари, сив пейзаж с едно-единствено зелено петно — дърво с широка корона, от дънера отскочи сянка, мина ми нелепата мисъл за бягство на дървесната сянка, обаче сянката се спъна, разпростря ръце и феланецът замря неподвижен.
Хванахме широка лъкатушеща пътека през редки палми, тичах отпред, на един завой едва не налетях върху кълбо скитаща плазма, като лилав ирис на огромно немигащо око пъкна току пред мен и трябва да съм стрелял съвсем навреме, облъхна ме само горещата вълна от експлозията.
Сменихме отново посоката, имахме определена задача, да проникнем в Мраморния каньон, така че бяхме задължени да се измъкнем, а не да приемаме боя; измъкването от кръг, който се стеснява, налага бързо, незабележимо преместване и търсене, докато се намери невъзможната за намиране пролука; навсякъде ни чакаха засади — при стръмното нанагорнище, при купчината скални отломъци, при онзи прогнил пън, а в криволиците на пътеките и зад храстите ни дебнеха изстрели и тихомълка плазма, убиваща без предупреждение.
Тичах отпред, значи мен трябваше да улучат, тогава защо падна Велислав, защо падна с оная тишина в тялото си, която настъпва, когато отшуми и последната крачка на живота?
Разкъсана и оголена, плетеницата от суперйонни проводници, монтирани в костюма му, димеше, хванах го за рамото, тъканта беше влажна и лепкава, досущ кисната в подсладена вода.
Зъбите ми скоминясаха от ярост, пуснах дълъг автоматичен ред в пъна, иззад който стреляха (имаше здрава кора и може би беше осъден да живее до края на света, но аз не бях съгласен), запалих го като бала суха кока, не ми стигна и продължих да кося храстите наоколо и нечленоразделните викове там.
Овъргаляни в обгорели листа и клони, феланците лежаха ничком, съжалих, че само двама съм накарал да платят за… Върнах се и заварих Януш да стои неподвижен до Велислав.
Няколко минути така, после, освободен от мълчанието, злостен, пъргав, Януш огледа приборите по колана на Велислав, до един съсипани, и постави под разкъсаната му дреха своя каскаден електроакустичен преобразувател, нещо като амулет срещу феланските игуанодонти, изпадащи в панически страх от инфразвука, щеше да ги държи на разстояние в продължение на двеста часа, макар че бе невъзможно да се правят прогнози кога ще дойдат нашите, и за всеки случай оставих и своя преобразувател — тъй отдалечавахме мъртвия Велислав с цели четиристотин часа от повторната смърт.
А може би дотогава щяхме да се върнем ние, исках да му обещая, обаче… обаче мъртвите не бива да бъдат лъгани.
4.
Това беше пак неестествено — поне като човешко поведение. Феланците бързаха нагоре по брега на реката и когато ни забелязаха, спряха, застанаха в редица, на фона на квадратната варовикова скала силуетите им изглеждаха като нарисувани на лист. Викаха (гласовете не стигаха до нас) и показваха с недвусмислени жестове какво ни чакало при следващата среща — съвсем инфантилно се държаха. Януш вдигна пистолета, прицели се, голямо е разстоянието, казах, малко е спрямо желанието ми да улуча, отвърна и изстрелът застигна последния феланец тъкмо преди да се скрие зад скалата.
По десния бряг, на който стояхме, нямаше как да влезем в каньона, пречеха отвесните скали и реката, врязваща се под тях, изръмжах срещу този своеобразен катинар, изработен толкова безпогрешно за милиони години, а и шансът да преплуваме отсреща през бързея беше нищожен.
Тръгнахме да търсим разширение и го намерихме след завоя на реката, след дълго газене през влажни папрати, както изглеждаше, на Фелания всичко бе скрито зад завоите на безконечно бъхтене било по пътеки, било в несигурни предположения. И тук мястото от всяка гледна точка не беше подходящо, полегатите брегове преминаваха в мочурливи разливи с тресавищни ями, които като огромни вендузи всмукваха каквото им попаднеше (хвърлих няколко клона и те с мляскащи звуци бяха погълнати), жълто-бялата пяна в средата пък подсказваше, че водовъртежите непрекъснато колаят пясъчното дъно и отново го засипват, сякаш да си осигурят работа за векове напред.
Нагазих до коляно, придвижвах се бавно, дъното поддаваше като сюнгер, рязко се отблъснах и заплувах към предварително набелязаната дюна на отсрещния бряг. В началото поне петната, тия жълти петна на водовъртежите, оставаха невъзмутими, когато се приплъзвах покрай тях, те всмукваха мехури и пясък, водорасли и корени, изскубнати някъде по-нагоре от събрата водовъртеж и изоставени после на течението; щеше ми се коварният талвег да е вече зад мен, забързах, дясната ми ръка трябва да бе ударила малко по-вдясно и тутакси усетих как водната кука на водовъртежа ме дръпна, хвърли ме в добре измислената и стегната мрежа от концентрични вълни, подводният рибар завъртя мрежата с улова си, само за миг се опитах да се противопоставя и се отказах — единственият сполучлив договор с водовъртежа и цялата истина на спасението е да хвърлиш всичките си сили в поемане на въздух, повече въздух…
Водата ме усука и стремглаво ме запрати надолу, болезнено ме блъсна о дъното, корен ли, друго ли ме забърза през лицето и ледена вода и пясък се смесиха с кръвта от разбитите ми устни.
Изплувах, обърнах се по гръб и погледнах назад — Януш, обезпокоен от подводните ми пътешествия, вместо да изчака да изляза на отсрещния бряг, бе скочил предварително; канех се да подвикна, че всичко е наред, и тогава встрани от Януш видях да се влачи безпенеста следа, нещо, което умееше да плува като волен дух, пресичаше пътя му; нямаше съмнение, че го настига фелански ихтиозавър, носеше се под самата повърхност, сякаш отпаряше водната кожа и (настръхнах) ей сега, след малко, тялото на водата шеше да лъсне влажно и одрано.
— Януш!
— Януш!!! — изкрещях още веднъж и тутакси се наругах, можеше иначе и по-бързо да го предупредя за опасността, стрелях, сигурно не улучих и все пак влечугото бе смутено, главата му щръкна над водата и веднага се скри, но Януш вече разбра, неговият и моят изстрел прорязаха мястото на бълбукащите още мехури, кипящ гейзер, облаци пара, сред тях се мярна туловището ведно със свирепостта си, опашката заблъска, разкъсвайки и убивайки белите облаци, огромна маса вода плисна, Януш беше изхвърлен високо нагоре сред сякаш стъклени пръски, трошащи се със стъклен звук, изтърва оръжието си (това научих по-сетне), а да извади резервния пистолет щяха да му потрябват тъкмо секундите, които липсваха.
Обхвана ме паника, заблудих се, че вълните и водните стълбове са вдигнати пак от бясната гущерска опашка — в действителност Януш се отбраняваше с гравитарите и приличаше на парадоксален боксов мач върху течащ ринг, гравитационните импулси ту попадаха, в целта, ту не.
Влечугото озадачено отдръпна глава, обаче през костената броня едва ли приемаше на сериозно половинтоновите удари, непременно щеше да поднови атаката и сигурно — разярено докрай.
Прицелих се, не знам колко пъти се прицелвах и се отказвах, нямаше как да стрелям в кълбото, врящо от ихтиозаври, Янушовци, вълни, мехури, гравитационни импулси, пръски, плясъци и обреченост.
Дръж се, Януш, гмурнах се надолу, дръж се, Януш, плувах срещу хилядите мърдащи сенки, каквито шарят под бързея на всяка река, дръж се, Януш, в средата течението взе да ме отклонява, пречеше ми, отблъскваше ме, изчерпи въздуха от дробовете ми, но още няколко метра… мрачината от дъното се опита да се настани в очите ми, само не това, непростимо би било да загубя съзнание, когато още няколко метра и ето ги, сенките на ихтиозавъра и на Януш над мен, ихтиозавърът чертаеше кръг, чийто център бележеше Януш, и от тази позиция, в която бях, можех да очертая безпогрешно същия кръг с непрекъснати плазмени изстрели.
Сега се отпусни, Януш…
Като по най-бавна стълба стигнах до повърхността с помътено съзнание от кислородния глад, Януш се насочи към мен, плувайки с една ръка, явно ранен, и така стигнахме до брега, където си дадохме почивка, ръката му беше само леко навехната, нямаше опасност.
— Измъкнахме се, Януш, какво ще кажеш?
— От зверовете все има някакъв шанс да се спасиш, докато от хората…
Потъна в дълго мълчание, може би защото в минутите след спасение пространството е с други измерения, времето е сякаш вътре в себе си, преценките за току-що отминалите събития променят местата си.
5.
Не знам дали си го изживявала, Мартина, но с мен често се случва: намирам се някъде (понякога след часове пребиваване там) и изведнъж виждам заобикалящото ме като за пръв път. Често ми се е случвало и не се учудих, че нещата наоколо заживяха другояче и обявиха по новому своето присъствие — забелязах ритмичните жилки по сиенитния гръб на близкия валун, пътеката, по която крачех, гъргоренето на бързея, приличащото слънце, забелязах вървящия пред мен Януш, само Велислав пак го нямаше, този факт не се променяше, защото смъртта е консервативна.
Движехме се по брега на разстояние един от друг, без да се изпускаме от очи, освен когато заобикаляхме по-едрите валуни, а скоро валуните отстъпиха място на надвесени канари, готови да ни затрупат, и не толкова с отломките си, колкото с умората от памтивековното висене, чака поне изглеждаха. Александър, понечи да сподели нещо Януш, махнах му с ръка да го остави за после и „послето“ стана никога заради това махване с ръка.
Заобикаляйки отдясно една каменна грамада, чух изстрел и приглушен шум вляво, сякаш Януш се подхлъзна, но се постара да падне тихо, за да не ме стресне.
Идвам, помислих си нито изненадан, нито смутен, че не помръдвам, че не съм в състояние да направя и крачка. Успях само да извикам, гласът ми се върна променен от канарите, като че ли те викаха Януш и дори го виждаха проснат ей там, на пътеката, където след минута го намерих прострелян в гърлото. Гледах Януш, Януш гледаше през мен. Мина доста време, докато осъзнах, че не правя нищо, замахнах и разбих юмрука си в канарата и седнах до Януш да ближа разкървавените си пръсти, и бърборех някакви думи, неносещи утеха никому — не и на мен; после потърсих неща, които бяха далече, каскадните преобразуватели, те останаха при Велислав, и сега хищниците нямаше да се забавят, глутници игуанодонти щяха да допълзят насам; после взех резервния пистолет на Януш и го наместих в ръката му, дори показалеца му поставих на спусъка.
— Това е, Януш, ще трябва сам да се пазиш…
Безполезна заръка, но пък беше начин да не мълча, пренесох камъни, оградих Януш, претърколих още няколко големи валуна с помощта на гравитарите и така завърших тежкия грозен мавзолей, който, надявах се, щеше да го оварди.
Тогава се опитах да се свържа с нашите, трябваше да предам на кораба, че за двайсет и четири часа на Фелания инспекторите от Седми специален отдел не са изпълнили задачата, двама са убити, третият още не е влязъл в Мраморния каньон.
Не успях да се свържа — от апаратурата долиташе сякаш пулсиращото безмълвие на Космоса, представих си широката феланска длан, простряна над мен, сигналите се блъскаха в нея като молци в нажежена плоскост и падаха с опърлени криле.
Същото сполиташе и сигналите, изпращани от нашия кораб. Според хронометъра отпреди час вече ни търсеха в ефира. Естествено, на кораба бяха разбрали за информационния чадър около Фелания, но откъде можеха да знаят какво ни се е случило?
Нашата връзка беше прекъсната, обаче феланската — не, вниманието им към нас не спадало и се водел непрекъснат диалог.
От охраната на лагера:
„Четирима от фаистите са убити, а от неизвестната група — двама. Последният останал жив се движи към каньона, на кота шестнайсет му е устроена засада.“
От координационния център:
„По лична заповед на консула. Ликвидирайте фаистите. Затворете входа на каньона със скитаща плазма. Неизвестното лице няма да посмее да влезе в каньона, ще се отклони към платото. Там го заловете. Да се докара невредим в столицата.“
Не подозирах за тези грижи, грижех се сам за себе си. Движех се на зигзаг с удвоена предпазливост, в подножието на едно възвишение попаднах на следите им, феланците бяха минали наскоро, тук теренът бе сякаш измислен за засади, обаче в правилата на търпението ми влизаше бавността, сантиметровите крачки не ме дразнеха, щом от това зависеше спечелването на играта. Ако в някоя падина се мернеше, ако само се полюшнеше, ако в падината дори въображението ми полюшнеше сянката, аз замирах и чаках търпението на онзи, на онези да се спука или времето да изличи въображаемата сянка и едва тогава се приплъзвах напред. Така дойде късният следобед.
Биоиндикаторът пак ме подведе, неочакван изстрел рикошира в канарата до мен, после се разнесоха още изстрели горе на възвишението, а когато се изкачих, намерих пет трупа — някой бе избил до крак засадата. Кой? Спасителите ми липсваха, значи липсваше и тяхната добронамереност.
Надвесил се над ръба на каньона, реката се влачеше тежка и тъмна като стопен асфалт, ала на праговете по-надолу белееше и пяната подсказваше бързото течение. По двата бряга и дори над реката плуваха светлите топки на скитащата плазма — постарали се бяха феланците да заключат входа, за нищо на света не искаха да вляза в каньона. От време на време долу припламваше ярка светлина, сякаш прожектор се включваше и тутакси угасваше, долиташе и кухият звук.
Явно моите съмнителни спасители ми предлагаха път за отстъпление към платото, не очакваха да вляза в каньона, освен ако не бях луд.
Спуснах се право надолу по стената и се озовах в тесния проход, осеян с кълбата на скитащата гадост — плуваха неуморно, чакайки двойния си избор: да се сблъскат помежду си и да разцъфнат в лилав фойерверк или аз да налетя на тях, заблуден от речните отблясъци, от рояка рехави сенки, от ярките слънчеви петна и най-вече от невидимостта на кълбовидните призраци.
Вървях странишком, с протегнато оръжие, готов да застрелям изненадата, сигурно приличах на човек, сложил ръка на рамото на въздуха, внушаващ си, че така не е сам, а са двама и гледат с четири очи, за да извършат безпогрешно някаква изключително ленива церемония под внимателния поглед на толкава смърти и при сполука след минута да получат за награда втора минута със същото напрежение, после трета, четвърта…
Лице в лице — като в огледало видях отражението на лицето си в пъкналото внезапно пред мен блестящо кълбо, преди да се просна възнак на земята, инак щях да целуна и да се слея със собствения си образ, който ми се привидя в трептящата тъй наблизо плазма. Лежейки възнак, го наблюдавах и ако не беше мистика, кълбото също ме наблюдаваше втренчено от метър и половина височина, не плуваше вече, стоеше неподвижно точно над мен, сякаш аз му служех за котва.
Все още лежах и чаках кога кълбото ще продължи неведомия си курс, движено било от настроението си, било от полъха на някакво енергийно течение, но внезапно то падна с половин метър надолу и сянката му пролази по мен, макар да е невъзможно сияйна топка от квазинеутрална плазма да хвърля сянка; тихомълком плуваше на тази височина от главата към краката ми, като че ли ме мереше, за миг стана невидимо в лъчите на залязващото слънце и пое обратно, леко раздърпано и разкъсано в долния край — наподобяваше плуваща перука, направена от платинени коси. Въззе се малко нагоре, спусна се повторно, този път съвсем ниско, недопустимо бе да стрелям, питах се защо се е лепнало за мен, какво го привлича, дали металните части на снаряжението ми, или силовите полета в приборите, или безкрайно нищожното помръдване на магнитния контур на планетата го караше да ме държи непрекъснато под прицел.
Всеки момент очаквах да започне самопроизволно нарастване на отклоненията в квазистационарното състояние на плазмата, а от там до изпепеляването ми щяха да са потребни няколко наносекунди, не повече.
Стига с тоя гаден мехур! Обърнах се по корем и обявих, че не ме е грижа за нищо хвърчащо наоколо. Заех се да разглеждам картата, на южната стена на каньона имаше изоставен рудник с гъста мрежа от галерии, удобно скривалище, не току-тъй феланците ме отклоняваха към платото. Направих подробен план кои галерии ще посетя най-напред, задрасках го, без да бързам, начертах нов план и едва тогава през рамо погледнах нагоре. Нямаше го търпеливият ми убиец. Сигурно обиден, че му обърнах гръб, бе изфирясал нанейде.
Надигнах се и предпазливо се огледах: настъпило бе известно разсейване на скитащата плазма, тръгнах покрай южната стена към рудника, но намерих първия вход затрупан с камъни и пръст, съседните три — също, маниакално повтаряща се картина от стари струтвания, едва привечер, вървейки по едно утъпкано разширение (явно някогашен път за извозване на мрамора), открих проходима галерия.
Пристъпих навътре и го видях. И в своето моментно неразбиране дали виждам, или ми се струва, че виждам, продължавах да гледам натам, към дъното на галерията, където нещото се спотайваше и беше същество, без да бъде същество и без да бъде кибернетично чудовище, не и метален хамелеон, не и амалгама от живи клетки, не и жалък детайл, не и обобщение, защото движенията на крайниците му (крайници ли?) подсказваха за създание с органичен произход, само че имаше екран (екран ли?), който се раздели на седем сектора и във всеки сектор бях аз, седем пъти аз — нито огледални отражения, нито снимки на гигантски скенер, но безспорно стоях там, пренесен по някакъв непонятен начин. По най-отвратителен начин бях седем пъти там и същевременно един път тук!
Като писък на прилеп ме жегна сигналът на сцинтилатора, който ме предупреждаваше, че съм „опипван“ от снопове неутрино и гама-кванти.
Реагирах — едва ли е бил великият лост, дръпнат от самосъхранението, по-скоро беше хрумване на същността ми да се оттласне от онова нещо изведнъж, рязко, с всички сили, а силите ми се криеха в гравитарите. Включих ги на пълна мощност.
Едното нямаше връзка с другото.
Другото бе дръпването напред. Никога не съм си представял, че блясъкът може тъй осезателно да ме дръпне напред, обаче погледът ми не се откъсваше от стената вдясно, където се въртеше кръг, изгарящо бял, с орнаменти от жълти ивици, в средата — потъващо небесносинкаво сияние с подгънати навън краища, сякаш зад него имаше вакуум или мощно всмукващо устройство, после друго бяло и друго жълто изпълниха кръга, синкавият център се нажежи и се сви до зърно от зрял нар, не проумявах по-силни ли са тези цветове от предишните, само схванах, че скалата се топи в неправилен кръг от лъчевия изстрел, който ме убиваше, и всичко бе толкова забавено, че се чувствувах излъган, задето съзнанието ми се занимаваше със странични мисли, докато аз падах ничком на двайсетина метра от входа, а не пред самия вход — там поне бих имал шанс да ме намерят… мислех за Шетински, колко жалко, че не успяхме да се свържем, бих му разказал хипотезата си за феланската преднощ… неочаквано си спомних за една книга, загубена отдавна, когато бях десетгодишен, сега си спомних къде я бях пъхнал и можех да протегна ръка между стената и библиотеката и да я извадя, ако в този момент се озовях на Земята и в този момент станех отново десетгодишен… спомних си и една дълга улица, по която не бях минавал, а си я спомнях, значи щях тепърва да вървя по нея, ако не беше смъртта, помислих още, че е редно да съобщя точните координати на Велислав, на Януш и своите, за да облекча търсенето на труповете ни, да уверя старши инспектора Шетински да не се отказват в бъдеще от Мраморния каньон, тук най-вероятно се намираха доказателствата… накрая, стори ми се, с доста отчетлив глас докладвах: старши инспекторе, аз умрях. Макар че все още умирах — без болка и без усет как се движи времето, но изненадан колко неизброими неща се струпват за мислене и грижи в смъртния час на човека.
ВТОРА ГЛАВА
1.
Денят беше пети март, добре го запомни, зимната Женева му се стори чужда и неприветлива, улиците приличаха на размазани снимки спрямо същите улици, които пазеше в паметта си, сякаш съм в друг град, каза си пред леката, почти въздушна сграда на Европейския филиал за защита, изглеждаща сега тромава в очите му — е, да, настроението си има свои очи. Него ден във връзка с последните изключителни събития бяха създадени дванайсет отдела; на второто следобедно съвещание комисията избра старши инспектора Филип Шетински за ръководител на Седми специален отдел.
След около месец, когато отново пристигна в Женева, той нито забеляза настъпването на пролетта, нито как изглеждат улиците и сградите. По думите на очевидци бил толкова раздразнителен и рязък, че по време на разговорите двама от Европейската комисия, които не познавали добре старши инспектора, обидени напуснали с увещанието.
Разговорът имал уж следния характер:
— Чухме, че сте завършили строителството на всички сектори на отдела, но защо сте избрали такова място — нос Емине? — попитали го.
— Грешите, Седми специален отдел се намира северно от нос Емине, на черноморския бряг, изборът ми е подходящ, не се съмнявайте, понеже там има много солена вода, нали разбирате? — отговорил.
— Като че ли не.
— И много добре, защото аз пък не разбирам необходимостта от празните приказки. Смятам, че тук трябва да решим въпроса с кадрите, а дали една сграда е до коляно в морето, или до козирката, е без значение. Впрочем поставям и въпроса да се дадат най-широки пълномощия на ръководителите на специалните отдели.
Пълномощията, които издействува тогава, старши инспекторът Филип Шетински използва по начин, предизвикал в свое време доста коментарии и не по-малкс анекдоти.
Все така напрегнат, той обиколи европейските инспекторски служби и изтръска от тях, ако не най-добрите кадри, то онези, които му допаднаха по неизвестни никому индекси (пусна се слух, че утвърждавал кандидатите след няколко въпроса, като първият и последният били еднакви, обаче предполагали нееднакви отговори). Завърнал се в отдела от поредната си обиколка, Шетински завари особено тревожна атмосфера, дежурният инспектор му докладва, че е пристигнал цял каталог с обявени дати и места, където щели да се извършат отвличания.
— Това се казва наглост! — изрече прекалено тихо Шетински. — Друго?
— Едно анонимно писмо, анализите показват, че адресантът не е същият, възможно е втора престъпна организадия да влиза в играта.
— Основното правило на тая игра е да няма правила — отвърна след пауза; на посочената дата замина за Плоещ и постави парка, където според анонимното писмо щеше да бъде извършено отвличането, под непрекъснато наблюдение.
В 13 часа старши инспекторът се настани на една пейка близо до фонтаните и непосредствено до детската площадка и зачака. Всички входове и изходи бяха завардени — в парка, размесени с другите граждани, имаше деветдесет и осем сътрудници от Шести специален отдел и единайсет от Седми.
В анонимното писмо бе фиксиран интервал от пет минути за отвличането: между 16 и 16,05 часа.
В този следобед на долния етаж на една невисока къща Корнелия Хощя си тананикаше, подреждайки дрехите в гардероба (и без да иска, подреждаше и спомените си, свързани със зелената рокля), а четиригодишният й син, който страшно обичаше да играе в парка отсреща, сочеше през прозореца натам, сочеше и с ръце, и със сълзи, и хайде де, мамо, хайде де… Корнелия не издържа на хленченето, заведе го в парка и не спусна очи от него през цялото време, и когато тичаше, и после, когато се наведе да вземе топката…
Корнелия трепна, отметна глава, не беше ужас, а следващото огромно чувство, което просто разплескваше незначителността на ужаса.
Момчето, сякаш облъхнато от разтопяващ вятър, за безкрайно дълъг миг изглеждаше прозрачно, почти въздушно, с лице все още залисано в играта, и изведнъж изчезна като зад рязко дръпнат параван.
Изкрещя на топката — Корнелия виждаше само топката, а синът й го нямаше — и нейният крясък събра толкова разтревожени хора, между които беше и старши инспекторът.
Часът бе 16,02. Комбинацията на точност, средновековна показност и съвременен гангстеризъм съвсем не се вмества в днешния земен календар, помисли Шетински, но това беше избързала мисъл, все още неводеща наникъде.
Ден по-късно в Седми специален отдел се получи второ съобщение със същия подигравателен тон — организаторите канеха Шетински сякаш на вернисаж, не съвсем убедени в съвършенството на изложените картини, и все пак се надяваха, че вкусът на старши инспектора ще бъде задоволен. Той прочете съобщението с разсеяно безразличие (не се съмняваше, че отвличане в посочената сряда ще има и ще има независимо от неговото присъствие или отсъствие), обаче пристигна в Нея Каликратия във вторник, посвети вечерта и по-голямата част от нощта на разходки по брега на Солунския залив; поне така изглеждаше отстрани, като човек, вглъбен в мигновено променящата се геометрия на пясъчната ивица заради лекото вълнение. А утрото беше тихо.
В това утро Костас Елитис, бивш астроразузнавач, разхождаше внука си покрай морето, държейки го здраво за ръка, и полека-лека напредваше в един измислен разказ, който ги отнасяше към приключенски морета, и момчето — давай във веселото настроение — подскачаше ту на лявия, ту на десния си крак; междувременно видя раздвояването на всичко наоколо — минувачът, дървото, платноходката, те ставаха двойни, като че ли някой ги умножаваше, смешно и глупаво му се стори да сподели видяното с безстрашния дядо, премълча, а след минута дядото стискаше дланта на въздуха.
Хвърли се след мержелеещата се сянка, но го блъснаха жестоко, в главата му нахлу съзвездие от мисли, които — невероятно откъде толкова много време — успя да проследи от край до край и те бяха едни и същи: внукът ми!
Пак се хвърли и пак го блъснаха, тогава забеляза привидната двойственост на нещата, включи се професионалният му рефлекс за ориентиране и вземане на решения, спасявали го неведнъж в далечния Космос със своята мълниеносност, улови истината — не току-тъй се разфокусирваха очите и всичко изглеждаше двойно, важно бе, ключ към разгадката вероятно, и нададе вик, за да привлече вниманието, да съобщи откритието си, ала — болка, непоносима, чудовищна, ударите трошаха тила му, шийннте прешлени, гръбнака, о, би издържал преди четиридесет-петдесет години, би отскочил встрани, би насочил оръжие към нападателите, но сега болката го срути, хвърли го полумъртъв на тротоара, където ивиците между плочите още бяха двойни, твърде бавно ставаха единични, и тогава проумя истината. Със зъби и устни захапа сетния си дъх, за да може да прошепне откритието си на първия, който се наведе над него, но избърза малко или старши инспекторът Шетински закъсня малко, надвеси се над вече мъртвия Елитис, а наоколо ивиците на плочите изглеждаха двойни, сигурно заради присъствието на смъртта, помисли Шетински, и едва когато се изправяше, осъзна, че е заради присъствието на които са предизвикали смъртта.
Огледа се. Безсмислено беше, похитителите и убийците ги нямаше и все пак ръката му се плъзна към оръжието, жест незабележим, без завършек. Толкова повече го изненада Умберто Соренти (тоя нахален журналист, както го нарече наум), който на следващия ден успя да проникне в отдела, в кабинета му, уж само за минутка, само за един-единствен въпрос. Стовари многокилограмовата си записваща апаратура и не по-малкото си въодушевление на бюрото, не поздрави, сякаш бе загубил поздрава си някъде из коридорите, и поде на пълни обороти.
— В Нея Каликратия сте извадили оръжието си, а доколкото знам, старши инспекторът Шетински е противник на употребата на оръжие. Или греша?
Нагла и всевечна журналистическа памет, изруга отново наум Шетински. Преди повече от четвърт век някъде пред някого беше възкликнал: бас държа, че предците ни по-лесно са се отървали от опашките си, отколкото ние ще забравим този атавистичен жест — да посягаме към оръжието за щяло и нещяло!
— Грешите! И освен това…
— Бъдете добър, не ме прекъсвайте, старши инспекторе! Колкото и нагли да ви изглеждаме, журналистите понякога сме полезни. Особено когато не вземаме информация, а я даваме. Преди няколко месеца бях на пресконференция в Галактическия съвет за сигурност. Останах с впечатление, че там не всичко е в ред. Половината състав на съвета е подменен и новите членове още не са ориентирани, докато останалите пазят позициите си, гледат да не влязат в открит конфликт нито с виновните, нито с невинните. Id est съветът ще признае виновните за виновни само при двеста процента безспорност на доказателствата. Струва ми се, че тези факти ви заинтересуваха. Или греша?
— Грешите. — Изправи се рязко, за да покаже, че интервюто е свършило, а че изкусният журналист не е съумял да използва предоставената му минута, показа с иронична усмивка и кимване към вратата. — Беше ми много приятно, довиждане.
— Моля ви! Идвам от Евровизията…
— Дори да идвате от пандемониума на Евровизията — довиждане!
С лице белязано, както му се стори на Шетински, с всички печати на журналистическото вироглавство, Умберто Соренти се разпъргави, опита се да зададе още един въпрос, съчленен така: защо отвличат предимно деца, защо започнаха да отвличат и млади хора, защо само от Европа, дали не са се подвели бандитите по анекдота, че Старият контитент е полузаспал след векове най-будно състояние, защо взривяват наблюдателните пунктове за защита и охрана на децата, защо никой не вижда похитителите и как се извършва похищението, колко са отвлечените, надхвърлиха ли шест хиляди, защо са създадени само дванайсет Специални отдела, не са ли малко, какви мерки се вземат освен регистриране на похищенията, заловен ли е поне един престъпник, защо който забележи нещо, веднага бива убит, защо не сте обърнали внимание на раздвояването на предметите непосредствено преди отвличането, защо нито доказвате, нито отхвърляте идеята за пришълци?…
Във фазата на прекъсване (за да си поеме дъх) на безграничната верига от въпроси Умберто Соренти бе изгонен, толкова бързо и безцеремонно изгонен, че забрави част от записващата апаратура. Шетински със закъснение я видя на бюрото си и: тоя боклук какъв е, изхвърлете го, как къде, в морето, ако щете.
Останал сам обаче, отговори на последния въпрос на журналиста:
— Ще докажа, че са пришълци.
И изпълни заканата си. Компютрите на отдела изчислиха, че отвличанията достигат кулминационната си точка веднъж месечно, и сложиха неочакван знак плюс към трафика на космическите полети — всяка последна събота на месеца излитаха фелански товарни кораби от Скандинавския космодрум, от Пиренейския и от Средиземноморския. Идеята понамирисва на машинно недоносче, усъмни се Шетински, въпреки това организира денонощен надзор на космодрумите, който не даде резултат. Феланците не предизвикваха подозрение, държаха се както всички останали, идещи от други планети, може би бяха малко мълчаливи и страняха от контакти, но никой не ги засече в близост с местата на похищенията, а и никой не забеляза да ходят с шапки невидимки под мишница и да ги нахлупват на главите си от време на време. Все пак в дрезгавината на едно утро и на един вътрешен подтик Шетински издействува инспекция на фелански кораб час преди излитането му; усъмнил се веднъж, той бе готов да смъкне обшивката на космическия колос и като кожата на одран заек да я обърне наопаки. Не откри нищо — в спарения въздух на боядисаните в синьо трюмове на феланския кораб срещна само усмивката на капитана, също някак синя, може би от спотаення сарказъм.
— Ако държите на земния въздух, ще го изпомпим навън — друго земно тук няма освен вас, старши инспекторе, но и вие, предполагам, няма да се застоите дълго…
Потвърждението на каквото знаеше, а не успя да докаже, Шетински получи съвсем скоро, когато в отдела дойде един командор от Средиземноморския космически флот и поиска конфиденциален разговор с него. Имаше неочаквано нежна кожа, прозирна като древен пергамент, но и неочаквано метално плътен тембър на гласа. Казваше се Кортас Соренти.
— Брат ми е останал с прекрасни впечатления от Седми отдел и лично от вас.
— Кой? — не скри изненадата си Шетински. — Умберто Соренти, журналистът?!
— Да, именно той ме насочи към вас. Нося информация, която, вярвам, ще ви заинтересува и ще помогне…
— От Фелания, нали? Слушам ви, командоре.
2.
Единственият непрофесионалист, който пристъпи прага на отдела и поиска да стане инспектор и когото Шетински на мига реши, че за нищо на света няма да приеме, беше Александър. Диалогът им, напрегнат и бърз, се поведе като безвъзвратно предизвикателство в двете посоки.
— А в последно време изучавах древногръцка поезия! — подчерта накрая Александър, сякаш тъкмо подобни занимания бяха задължителни за кандидат-инспекторите в Седми специален отдел.
— Това, че човечеството е в екстремна ситуация, не е повод поетите — от древна Елада, та до наши дни — да се въоръжават.
— А кога е било иначе?
Александър се надигна.
— Ако ми кажете поне един случай, когато е било иначе, ще напусна кабинета тихо, без да блъсна вратата.
— Никога не е било иначе — призна Шетински.
— Тогава?
— Тогава от утре сте инспектор в Седми специален отдел. В групата на Януш Ружевич.
— Защо в неговата група?
— Защото е добър възпитател.
— На деца ли?
— На овни! Разбира се, вие не влизате в тази категория.
— Разбира се, не влизам, просто е случайност, че ще бъда в групата на Януш Ружевич,
— Абсолютна случайност! Свободен сте, инспекторе.
Януш Ружевич, двайсет и седем годишен, варшавянин, с прецизни жестове и поради това очите му изглеждаха неподходящо любопитни, прие Александър дружески и веднага го освободи от натегнатостта.
— Приближаваш се към мен като айсберг. Само носа ти виждам, другото се натягаш да скриеш под водата, за да ме накараш да се гмуркам, така ли? Зарежи тая работа. Впрочем старши инспекторът Шетински предупреди ли те, че съм възпитателят? Е, да знаеш, че съм, но не ми личи и никому не дотягам с поучения. Дай лапа! — А той подаде и двете си ръце.
Разбрах, че специалната подготовка на инспекторите траела понякога до осем часа на ден…
— Това много ли ги се вижда, или малко?
— За мен — много. Твърде бързо възприемам, за да са ми необходими безкрайни тренировки.
— Каква група ми се стовари на главата! — възкликна Януш Ружевич. — Единият бързо възприемал, вторият просто не мога да го характеризирам, а пък третият хлапак — самата способност да си търси и намира белята дори в щастлив водевил!
Беладжията. Велислав, също варшавянин, двайсет и шест годишен, постоянно с единия крак някъде, откъдето измъкването беше немислимо, с особено отношение към риска, влюбен в него дотолкова, че рискът винаги имаше последната дума за съществуването или несъществуването на Велислав. Ние сме връстници с риска, казваше не с ирония, а с опасна убеденост.
Последният от четворката, Рей, представляваше изящен модел на светлокосите и синеоките мъже, но само понякога, обикновеното му състояние бе „леснозапалим съм, пазете се“ и в такива моменти очите му почерняваха, все едно че зениците се разширяваха до размерите на ирисите, дори косата му потъмняваше и присъствуващите очакваха ей сега да се завърти на пета и да раздава удари или да стреля нескончаемо по всичко около себе си. Другото му обикновено състояние беше „възторгът от всичко“, подаряваше отсрочка на каквито и да било мрачни мисли, за него сложните проблеми можеха да се решат и утре и навярно съзнанието му, освободено от необходимостта тутакси да даде отговор, в повечето случаи му даваше отговор тутакси. Имам лоша памет, казваше, но всъщност лошата му памет се отнасяше само за провалите, за боядисаните в тъмно и в сиво случки, за безкъсметните начинания и разните други неудачи — все едно миналогодишни или от сегашния момент — и така оптимизмът му съществуваше постоянно и за него, и за близките до него, защото другояче около Рей просто не можеше да се съществува.
В периода, докато Александър още не беше дошъл в отдела, тримата (винаги заедно) участвуваха в няколко акции срещу похитителите, всъщност без полза, не предотвратяваха отвличанията, което ядосваше Рей и се подхващаше странната му метаморфоза — коса, кожа, очи потъмняваха, Рей беснееше: ония ще ми плячкосат светлото и русото и какво ще остане от мен?
— И тъй, и тъй нищо не правя, по-добре да стана личен телохранител на старши инспектора! — заяви след поредния неуспех и тази язвителност му костваше участието в следващата акция.
Спешно обаждане от наблюдателния пункт край тридесет и второ училище гласеше, че е забелязано по улицата и в двора на училището специфичното раздвояване на предметите, и Шетински изпрати Януш и Велислав на местопроизшествието, а Рей бе върнат от входа на отдела с изричната заповед да застане пред кабинета на старши инспектора за телохранител.
— Обидното е — оплакваше се по-късно Рей, — че в кабинета никого нямаше. Шетински с вас ли дойде?
Не, Януш и Велислав отидоха сами, още пред училището ги пресрещнаха дежурните и един през друг заобясняваха…
Междучасието продължаваше, на баскетболното игрище момчетата, струпани под коша, скачаха за топката, а тя все не падаше на земята, все не падаше и това приличаше на нещо вечно като детството; от прозорците на втория етаж излетя дружен смях, сякаш звънтяща купчина бе съборена от перваза.
Януш помоли дежурните да говорят поред и накратко.
— Накратко: около десетгодишно момиче се затича към оградата, цялото беше толкова вътре в радостта и играта и изведнъж… го нямаше — каза задъхан от вълнение единият дежурен, комуто съдбата бе определила днешният ден да е последен. — Всичко съм заснел с декакамерите, сега ще ви донеса материала.
Насочи се към наблюдателния пункт (малка стъклена куличка) и едва влязъл, куличката полетя на възбог, разпиля се от антикохезионния взрив на прах, по-бял и по-сух от талк.
Януш не успя да му попречи — с няколко скока Велислав се върна назад, взря се в ямата от взрива и сякаш намерил точното място, където е била поставена антикохезионната мина, изстреля нескончаем автоматичен ред в още топлата пръст. Стига, опитваше се да го спре Януш, обаче Велислав с нарастващ бяс павтаряше: не стига…
3.
Същия ден, а и по-късно старши инспекторът Шетински се върна толкова пъти към разговора си с командора Соренти, връщането по всяка вероятност бе професионално изкривяване, задължителен и облагодетелствуван от времето навик стократно да оглежда нещо и да го кара да изрече още една дума, да разкрие незабелязан досега щрих. Прослушвайки записа, все повече се убеждаваше в прозрението на командора. Безспорно впечатляваща личност, но и колко разбиране трябваше, за да достигнат понятията до самите себе си на по-високо равнище, излизаше, че хуманизмът някъде за някого е нищо, за това бе говорил командорът, докосвайки лицето си с пръсти, сякаш спомените се стоварваха като юмруци върху него и той по неволя масажираше натъртеното.
Не е тайна, че еднаквите жестове мигрират от човек на човек само при еднакви възгледи или при еднакви характери, навярно по тази причина Шетински, без да иска, повтаряше същия жест, докато запознаваше инспекторите от отдела с новата информация (осъзна го, когато улови втренчения поглед на Александър).
— Необходимо е, момчета, да се върнем три месеца назад: тогава наш кораб претърпя тежка авария в открития Космос. Намирайки се сравнително близо до населена планета, до Фелания, корабът се насочва натам да отстрани повредата, а подобно насочване, когато всички системи са извън строя, е обяснимо единствено с неразгаданата до ден-днешен машинка или животинче, което обитава в главите на някои командори, инак какво покровителствува загубения кораб и какво заставя космическите ветрове да го носят във вярната посока едва ли не като железен платноход, за да достигне в края на краищата търсената точка? Така и нашият кораб с командор Кортас Соренти след прескъпи разплащания с галактическата пустош най-сетне увисва на стационарна орбита около Фелания, остава му само да кацне, обаче не получава разрешение, мотивите на феланските космодруми са смехотворни и все пак отказът е категоричен и ги зарязват да се оправят както могат. Междувременно екипажът улавя загадъчен сигнал за помощ, не искам да кажа, че е прецизно ясен текст от рода на „Земя, Земя, ние сме пленници тук, спасете ни…“, но вие, момчета, когато чуете записа, ще се уверите колко близо е неясният сигнал до една сгъстена, уплетена, объркана молба — командорът Соренти я нарече „кълбо накъсана прежда, навивана с уплашени ръце в тъмна стая“. Някои подробности подсказват, че адресантът не е феланец, а човек от Земята. Сигналът прекъсва рязко, повече не се повтаря и все пак успяват да засекат точно откъде е излъчен. Въпреки бедственото положение на кораба командорът изпраща малък космоскаф, който прелита над мястото и свършва, както виждате, добра работа. На разположение имаме достатъчно фотоматериали и карти. Сигналът е излъчен 210 километра източно от тяхната столица Ектополис, обърнете внимание на снимките: терен планински, канари, каньони, блата, реки и потоци, всичко ръбесто и разхвърляно като кокали след неандерталска гощавка, тоест трудно проходимо, а до тях е и съвсем непроходимата джунгла, в която, ето го, се разхожда и господарят на джунглата, ако не близнак, то съвсем достоен братовчед на нашия праисторически игуанодонт.
Шетински отново повтори масажиращия жест на командора Соренти и отново улови втренчения поглед на Александър.
— Интересът ни трябва да се насочи към ей този каньон, наричат го Мраморния каньон, по южната му стена има входове, дълбочинните снимки показват, че в земните пластове е разположена гъста мрежа от галерии и шахти, при това изоставени отдавна, десетилетията и сеизмичните трусове са ги възвърнали към вечния подземен безпорядък и може би към най-неприятния образец на лабиринт, в който могат да бъдат укрити хиляди хора. Предположението, разбира се, не е твърдение. Сега за третия цикъл на феланското денонощие и другия им уникум, Б-вятъра — преди двайсетина години Фелания разтръби из цялата Галактика, че поради феноменогенни или поради екологически причини (не беше уточнено) на планетата са се появили тези две явления смъртоносни за нефеланците, и оттогава обявиха карантина. И нас няма да поканят, но канени, неканени, ще отидем, като предварително и внимателно ще се подготвим за преднощта и Б-вятъра. Ще ни пречат, ясно е, защото те знаят какво са отвлекли от Земята, ние също знаем какво да търсим на Фелания. Ще започнем разузнаването в района на Мраморния каньон, не е изключено там да укриват отвлечените деца. На всяка цена са нужни доказателства, за да ги представим пред Галактическия съвет за сигурност — единствено той може да ни помогне. Северноевропейските отдели, Първи специален и Трети специален вече изпратиха своите разузнавателни групи, едната в Ектополис, десетмилионната столица, другата — в слабо заселена провинция, и двете групи нито се обадиха по каналите за свръзка, нито се завърнаха на корабите. Не бива да се заблуждаваме, едва ли се дължи на печална случайност. Феланският език не е труден, техните дрехи малко се отличават от нашите, по жестове, поведение и външен облик сме еднакви, един феланец, вървящ по улицата, не можем да отделим от нашите минувачи, предполага се, че и ние там не сме бели гарги сред множеството, и все пак те навярно безпогрешно са идентифицирали и ликвидирали нашите групи — това е едната хипотеза. Втората се отнася до преднощта и Б-вятъра. За съжаление, непознавайки механизма на действието им, едва ли ще успеем да изобретим надеждна защита срещу двете злини, но това не отменя полета.
Старши инспекторът Шетински обяви един месец за подготовка, толкова, повече разтакаване не разреши, напрежението тутакси стана друго, часовете и възникващите усложнения се въртяха неритмично, вчерашните проблеми днес изглеждаха пораснали и ги усещаше да висят като репеи по ръцете и мислите си, добави се и умората, умора не толкова от работата, колкото от смътния предусет за неуспех, не можеше да си даде отчет напълно ли са готови инспекторите от Седми специален да стъпят на Фелания, в джунглата, в каньона, не бързаше да определи бойната група, защото трябваше да каже: момчета, непременно ви чака битка без гаранция за благополучен край, без възможност да ви помогнем, независимо от обстоятелствата, които ще се създадат там. И тъкмо в равния тон за изричането на тия думи се оказа трудността; в последния час преди полета се спря на две четворки, едната дублираща, но предварително знаеше, че ще изпрати Януш, Велислав, Рей и Александър, и не се отказа от избора си. Когато наближиха Нелур — съседната на Фелания планета, — корабът щеше да остане в нейната сянка, а до Фелания бойната група шеше да отлети с малък космоскаф.
Излишната приказливост неведнъж е променяла, ако не хода на планетите, поне хода на човешките съдби — в предстартовото замълчаване, вече зад люка на космоскафа, Рей, този дърдорко, дето не би уважил богослужение в древен храм на древна планета, камо ли мълчаливия ритуал на старта, измърмори нещо (останалите не чуха какво, но не и всечуващият в такива моменти Шетински), заради което бе изваден от състава на групата, всъщност изваден от състава на смъртта, понеже първата бойна операция на Седми специален отдел завърши с пълен неуспех и много смърт.
А на Земята отвличанията продължаваха със същата последователност.
4.
Информацията гласеше, че през последната седмица са отвлечени дванайсет момичета, осем момчета и трима инспектори са убити.
Шетински препрочете информацията.
Как да повярва, и все пак феланците трябваше да притежават трета и невидима ръка, с която отвличаха или убиваха.
Тази невидимост можеше да бъде разгадана само от едного, от доктор Джатила — генен инженер, физик, биохимик и дявол знае още какъв в гениалността си. Старши инспекторът се свърза с Каспийската академия по неврохирургия и генетика, точно така, търся доктор Джатила, Джа-ти-ла, дълго настояваше да го свържат и най-сетне на монитора се появи лицето му, заразено сякаш с непроменяне през всички фази на живота, и впери неразпознаващ поглед в Шетински за част от секундата, после — аха! — очите светнаха.
— Филип!
На младини бяха неразделни цяла година, през оня отрязък от време отгледаха едно бездомно куче, направиха няколко дълги пътешествия, сетне животът връчи всекиму персонален компас, да върви да си търси полюса, разделиха се, но се свързваха редовно, за да се видят и чуят веднъж в годината, което и двамата намираха за доста често, тъй като приятелството е татуировка на душите, а не на честите срещи.
— Филип! Как се сети за мен?!
В последвалия разговор се сблъскаха твърдоглавията на двамата. На предложението да дойде в Седми специален отдел доктор Джатила отговори грубо: безсмислено предложение, няма да дойда. Шетински го приписа на свойствената жестокост на учените, с която отбраняват свободата си да дълбаят в своите проблеми, а не да копаят кладенец в съседния двор.
— Сега с какво се занимаваш?
— Със същото — с щастливия и нещастния човешки мозък.
— С какво? — натърти Шетински.
— От пет-шест години се занимавам с това… — пресегна се, без да става, към библиотеката и издърпа един класьор. Вътре имаше изсушени треви и цветя, складирани малки мумии — хербариите не допадаха на инспектора, никога не бяха му допадали, и не сподели възторга на академика.
— Ето това чудо, когато иска нещо, иска го! — извади цвете, което в съцветието приличаше на изсушена многокрила пеперуда. — Казва се Ерихонска роза. Допреди два века все още се срещаше тук-таме в Северна Африка, днес може да се намери само в ботаническите градини и в частните колекции. Този екземпляр е откъснат и изсушен преди 218 години, заради теб, приятелю, ще унищожа чудото…
— Моля те, защо ще го…
— Не ме разбра, няма да го убивам, ще убия дългогодишната му смърт.
Доктор Джатила постави сухото стръкче в чаша и наля вода; вдигна вежди, разтвори широко очи и така даде знак на Шетински да внимава. Розата възкръсваше, сякаш в чашата бе налята жива вода, приличаше на лош фокус и толкова по-силно въздействуваше, защото явно не беше фокус. Пепелносив цвят — после жълтеникавият цвят на умряла кожа с виолетовите жилки на застиналите вени — едва загатнато розово, наситено розово — после яркочервеното на живата роза, навярно и ароматът й беше съживен.
Шетински кимна, без да промълви: добре де, видяхме, обаче какво общо има твоята научна работа и детската игра с разни хербарии? И помисли още: не, приятелю, ще те измъкна оттам, та ако ще с нокти да се наложи да те изчоплям от леговището ти!
5.
Невъзможен е тоя таван, невъзможно е да виждам бял таван вместо въртящо се колело с жълтеникави спици, когато скалните породи се топят от лъчев изстрел, разсъждавах, изглежда, на глас, защото чух някой да казва, че съм дошъл в съзнание, и примигнах, много пъти примигнах, детински простичък бе моят тест, с който си доказвах, че съм жив; зад лъскавия перваз на прозореца стоеше изправен син квадрат от небето, значи нямаше облаци, само аз плувах в някакъв прекалено стерилен и прекалено лечебен облак, по всяка вероятност се намирах в клиника, обаче къде — на Земята или на Фелания?
— Шетински? — попитах след дълго колебание.
— Старши инспекторът ще ви посети след няколко дни, когато ще сте в състояние да говорите…
За мен се грижеше едно добро мече (медицинска сестра, закръглена и тромава като мече), което ми разрешаваше само да лежа и да мълча и ме хранеше с лъжица, държейки я доста похватно с лапичката си на мече; през останалото време беше все нащрек и все трепереше, не за мен, а за Рей, защото той през час, през два ме посещаваше, разбира се, нелегално, катереше се отвън по стената на клиниката до петия етаж, до моя прозорец, и притиснал лице о звуконепроницаемото стъкло, с проблясъците на очите си крещеше колко ми се радва, едновременно рисуваше с показалец по стъклото лесноразбираемите фигури на живота, аз му махах с ръка за поздрав и всеки път ох и плясване на длан о длан откъм вратата прекъсваха мимическия ни диалог, и пак ох, ами че той ще падне, сочеше Мечето невероятното привидение, висящо на прозореца. И всеки път я успокоявах, че нищо няма да му се случи, Рей се катереше с гравитационни „вендузи“ и беше в по-голяма безопасност, отколкото, да речем, стоейки на асфалта след като е валяло, но Мечето се съмняваше:
— Нормалните хора не ходят по стените.
Сякаш някога съм й доказвал, че Рей е нормален.
Виж, на себе си трябваше да доказвам отдавна известни ми истини — дори и в най-съвършеното лечебно заведение при оздравяващия рано или късно идва лошата самота, освен това има невидими вируси с бавни пипала, които бавят времето и го спират, но така или иначе, усещах оздравяването си, в мен се възраждаше желанието да се движа, до завчера правех две крачки в стаята, а вчера бяха три, до огледалото стигнах и разгледах дългите белези от раните си, повикайте Шетински, настоявах от сутрин до вечер, лекарите отказваха, мълчаливо минаваха покрай настояването ми, само един — жаден да узнае какво ще се случи, ако отговори положително — млад лекар, явно неопитен, обеща: да, скоро, и после искрено съжаляваше.
Мисля, че е ясно, щом проходих и докато кръстосвах немите коридори, празните тераси, безлюдните алеи на парка, реших да избягам от толкова привилегированото си пленничество, но не стана нужда — Шетински най-сетне дойде, той дойде, дочаках го, седнахме на една пейка в парка, а моят старателно подготвян доклад изведнъж излезе нескопосен и сам си бях виновен, понеже двайсетина пъти поне го накъсвах с въпроси:
— Върнахте ли Януш и Велислав на Земята? — И мълчаливата навалица от уж утвърдителните кимвания на Шетински не ме убеди. — Да или не?
— Велислав — да. За нещастие камъните, с които си оградил Януш, се оказаха леки за феланските игуанодонти.
Оказали се леки…
Леки…
Нямаше канара наблизо (както имаше на Фелания до убития Януш), обаче оная и тая минута се люлееха еднакво, и пейката, на която седяхме, беше достатъчна, изхвърлих юмрука си като вързоп, стегнат от петте бесни върви на пръстите ми, и после, ближейки разкървавените си кокалчета, започнах да гъгна:
— Януш ме помоли да се погрижа за съпругата и дъщеря му, да ги заведа от Варшава в Токио…
— Щом се посъвземеш, ще изпълниш обещанието си.
На другия ден Шетински пак ме посети и тогава изложих своята хипотеза за феланската преднощ, дори не хипотеза, а увереност, говорих много и се усетих уморен, и може би умората изтри от съзнанието ми, че вече сме обсъждали този въпрос:
— Обещах на Януш да заведа Тереза и Ирене в Токио, не искаше да останат в Европа.
— Разбира се, разбира се.
Едва след месец щях да си спомня, че Шетински припряно се съгласи и първия, и втория път, че бързо смени темата: да съм се грижел за здравето си, възстановителният период бил важен, да съм внимавал, работа ни чакала и така нататък…
А вечерта (когато никой не можеше да проникне в клиниката дори с щурм) дойде Рей, нахлу направо в стаята и надникна под леглото ми.
— Къде си, Александър? — изрева.
Същият Рей, нямаше уважение към свещената болнична тишина.
Седнах в леглото, полуоздравял от вятъра, вдигнат от Рей. Той се наведе към мен и отскочи, нямало да ме прегръща, един от двама ни не бил стерилен.
— Рей, дължа ти благодарност, ако в тая дума може да се побере целият ми живот. Разбрах, че ти си ме намерил в каньона…
— Ха, това беше най-лесната работа! Момчетата хукнаха в джунглата да те търсят с биоиндикаторите, а аз казвам на Шетински; разрешете на мен, старши инспекторе, основно съм изучил как действува глупакът в подобни ситуации, а по чиста случайност отблизо познавам Александър, уверен съм, че веднага ще го открия позадрямал край някой пън. Шетински и досега ходи замаян, колко добре съм те познавал. След този случай иска да ме назначи за свой пръв съветник, но още се срамува заради онова там, дето ме отстрани от десантната група…
— Наистина, ти какво измърмори преди старта на космоскафа?
— Как? Не знаеш ли? — Рей погледна към вратата, сякаш се опасяваше от подслушване, и прошепна неразбираема фраза.
— Не разбрах.
— И Шетински не разбра какво казах тогава, а той не обича да не разбира и затуй…
— Лъжеш!
— Питай него, като не вярваш. Чуй сега новините…
Час, два, три не млъкна, едва избих от главата му идеята да остане да спи във фотьойла срещу леглото ми, а защо не — засмя се, — от време на време ще се събуждаме и пак ще си говорим. Моята наставница. Мечето, бдеше в съседната стая, но сърце не й даваше да изгони среднощния посетител — Рей предвидливо беше домъкнал два огромни букета рози и тя упоена седеше между тях и въздишаше. После, когато Рей си отиде, със съжаление ми каза:
— Вашият приятел не е съвсем нормален.
— Той ли ви се довери?
Според мен никога не е бил — и като дете, и като старец няма да бъде, — само че неговата ненормалност събори преди време толкова мои нормални възгледи и разбирания, та за нищо друго не приемах Рей освен за концентрирана екзалтираност, и човешка, и пясъчна, защото съм го виждал да си играе с шепа пясък, сякаш да достави удоволствие тъкмо на песъчинките.
Запознахме се в лош момент — вече бяха започнали отвличанията. Една сутрин най-неочаквано в къщи нахлу непозната личност, попита аз ли живея в тази стая и се настани до прозореца с вид на негов собственик. Мълча почти половин час, може би за да измисли следващия си въпрос:
— Защо не работи отоплението?
— Защото през лятото, при трийсетградусова горещина, го изключвам.
— Жалко. Студено ми е. Роден съм в Аляска, освен това родителите и дедите ми също са родени в Аляска. Аз си го обяснявам така: набраният през предходните векове студ е протрил топлия хастар под кожата ми с два-три микрона и в резултат съм болезнено чувствителен към студа. Сега не ми пречете… — И затихна, вторачен навън.
По някое време се поинтересувах какво прави, наблюдава ли, а той ми отвърна, че е поласкан и едновременно смутен от любопитството ми, но нямал нищо против да ми обясни и за минута научих, че е инспектор в Седми специален отдел, и какво наблюдава през моя прозорец — до обед вече знаех цялата му биография, която в края на краищата се оказа не съвсем точна, защото на Рей му беше необходимо да я сменя. Не че лъжеше, по-скоро се очароваше от мигновеното си превръщане в някой друг, както за слушателите, тъй и за себе си, и неизменно добавяше: до вчера не се познавах. На подобни насилия биваха подлагани и обрисовките, и характеристиките на всички негови познати, така, преди още да го видя, аз придобих невероятно неточна представа за старши инспектора Шетински, осланяйки се на думите на Рей:
— Знаеш ли как утвърждава кандидатите за инспектори? Поканва те в кабинета си, където на бюрото му са разхвърляни различни предмети, и в зависимост към какво първо погледнеш, решава съдбата ти да бъдеш приет или изхвърлен от отдела. Своеобразен прощъпалник, нали се досещаш? Ако искаш да станеш инспектор, съветвам те да грабнеш пистолета и да стреляш в тавана, дори Шетински да го дърпа от ръцете ти…
— Аз не искам да ставам нито инспектор, нито сътрудник на Седми специален отдел.
— Няма начин да не станеш, сигурен съм. До седмица-две ще решиш…
До седмица-две наистина се случиха доста неща — зарязах китарата и се залових с древногръцките поети Есхил, Аристарх, Еврипид, и докато ме напрягаше трагичният развой в „Алкеста“, зад гърба ми, залепен за прозореца, Рей от сутрин до вечер наблюдаваше улицата и спортната зала отсреща, където се готвеше съвременната трагедия.
— Смятах, че нашите специални отдели са въоръжени със свръхтехника за наблюдаване, а то инспекторите просто висели по пердетата на прозорците, както е било в деветнайсетия век — подхвърлих една сутрин.
— Наивно разсъждаваш, понеже не знаеш! — укоризнено поклати глава Рей. — В очите ми са монтирани телескопосензорни устройства, затова ме разглеждай като подвижна свръхтехника за наблюдение.
— Шегуваш се!
— А ти защо си против шегите?
Все пак на другия ден ми обясни своята упоритост да не снема очи от спортната зала. В последната седмица на миналия месец били отвлечени две деца, Рей предполагаше, че и сега ще има отвличане. И всичко — сцената, декорът, действуващите лица, осветлението — се разви не по законите на театралното изкуство, ала тъй близко до законите на неочакваността, че изтръпнах (неочакваните неща се усещат по-силно), когато Рей изсъска към мен:
— Александър, ето ги!
Нищо не виждах, поне в началото нищо особено не виждах в спиращата на ъгъла кола, но когато двете й врати се отвориха и затвориха и в колата никой не остана, а и никой не слезе от нея, разбрах. След малко разбрах и друго, че бързината, превърната в система, придава на действията подчертана плавност — затова Рей изплува къде-къде преди мен от уличното гъмжило, пък аз още се блъсках в тоя и оня, и не знаех да се извинявам или е безсмислено в такъв момент.
Когато влязох, Рей беше в другия край на залата, не ми направи знак, обаче в погледа му прочетох „остани където си“.
Заковах се на място, готов да се бия, макар че твърде смътно си представях как така ще се бия с някого, когото го няма, с нищото.
— Дванайсет.
В спортната зала вече бяха взети изключителни мерки, имаше компютърна уредба, тя периодически съобщаваше броя на намиращите се на волейболното игрище и докато бяха дванайсет, треньорът спокойно обясняваше на отборите, че сервисите им са слаби, че тия бавения под мрежата са причина…
— Единайсет — съобщи компютърът, единайсет, яркото число на започващата паника, чувах единайсет и не вярвах на ушите си.
Децата се споглеждаха, кой липсва, кой, Катерина, на нейното място (там допреди миг стоеше с протегнати ръце) беше невидимият ужас (може би също с протегнати ръце), който смете момичетата навън, към изхода, те се бутаха, пищяха, не чуваха виковете да спрат и защо трябваше да ги чуват, след като и на мен ми идеше да побягна накъдето ми видят очите…
— Стой! — спря ме гласът на Рей. — Следвай ме!
Изходът беше блокиран от момичетата, с Рей се озовахме под високите прозорци, защитени с метална мрежа.
Учудих се на незабележимия и страшен по сила удар, който проби мрежата и дебелото стъкло. Тогава още не знаех за гравитарите и останах с впечатление, че Рей с магическо замахване на ръката си направи широкия отвор. Преметна се през него, последвах го и на мига получих нова заповед.
— Гледай накъде ще поеме онази кола, аз ей сега…
Решенията — поне пет — заприиждаха в главата ми едновременно; ще спра колата, няма да им позволя да се приближат до нея, ще изтръгна момичето от похитителите, ще събера с викове цялата улица, за да попречим, ще…
Последното решение ми се стори безпогрешно (вече бях стигнал до мистериозната кола), застанах пред нея и — хайде да ви видя как ще тръгнете!
Беше като полуистина, защото вратите на колата се отвориха и затвориха, това беше истината, а извършителят на действието липсваше и всичко пред очите ми се превръщаше в полуистина.
Извиках да не са посмели да тръгнат, да не са помръднали, стоп или нещо такова, виках и тогава разбрах. че подигравката, гаврата може да стигне до безсрамно разголване на човешката същност, когато човекът (човекът?) се смята за неуязвим и всевластен.
Направиха го заради мен, да ме унижат с най-мръсни думи, макар да не ги чувах: в колата, на задната седалка, сякаш прожектирано направо върху пространството, ми показаха отвлеченото момиче, но беше съвсем реално — тениската, скъсана на рамото, лицето, скрито зад разрошените коси, а ръцете конвулсивно се гърчеха, все едно стискани и извивани от други ръце, съществуването на които само се предполагаше.
Представлението свърши. Двигателят заработи, но колата още не тръгваше, защото тръгнеше ли, трябваше да ме прегази — стоях на две крачки от предната броня.
Надделях им, помислих, пристъпих напред, колата се оттегли, пристъпих пак, колата пак се оттегли… а всичко било да набере скорост и да налети върху мен.
Не знам, понякога легендите за свръхреакция на човек в смъртна опасност май са верни, когато бронята връхлиташе, усетих как по нервите ми премина оранжева светлина, загубих цялото си тегло и излетях встрани, оттласнат не от вихрите, вдигнати от префучалата кола, а сякаш по своя точна пресметната и отдавна известна траектория.
Претърколих се и скочих на крака, до тротоара спираше кола и вътре беше Рей.
— Накъде отпрашиха?
Накъде? Можех ли да знам? Но поне своята посока знаех.
На другия ден сравнително лесно бях допуснат в Седми специален отдел и срещата със старши инспектора Филип Шетински се уреди бързо, навярно защото той смяташе да ми отдели няколко секунди, навярно защото предварително ме разглеждаше като капка вода, достатъчно прозрачна, но и тъй неуместна, че нямаше какво да се разправя с мен.
Само че се поразправяхме и така станах инспектор.
6.
Запознахме се, ако не с неприязън, то с явно пренебрежение един към друг.
Лекарката, която пое грижите за възстановителния ми период, бе млада, по-млада от мен, обаче самочувствието значително надхвърляше възрастта й, тъй неприятни майчински маниери у хлапачка — ядоса ме още в първия миг.
— Ще бъдете послушен! Доколкото знам, вие сте звездата на Седми специален, инспекторът номер едно, безстрашният Александър, завърнал се от феланския ад…
— Да започваме лечението — прекъснах я.
През първите дни се разхождах в парка на клиниката, сто метра напред, сто метра назад, следен от полуразсеяния, полуподигравателния поглед на Мартина (научих, че се казва Мартина, не от нея, а от моята медицинска сестра, от Мечето), която седеше на пейката с купчина апарати, която ми нареждаше: Александър, елате да ви премеря пулса, която хъмкаше многознаещо и ме отвеждаше в гимнастическия салон да греба с тежки весла въздуха или да вися на шведската стена, и аз всичко вършех с безразличие, защото забелязах нейното безразличие, тя непрекъснато пребиваваше в някакво далечно вцепенение, толкова отнесена в себе си, че се питах дали не спи, и на третия ден не се сдържах:
— Вървете да си починете, безсмислено е да сънувате как седите на пейката, а пред вас напред-назад маршируват звезди.
— Прощавайте, Александър, но нали вие сте настоявал да ви наричат звезда? И освен това…
Отначало само веждите трепнаха, челото й се напрегна да се смръщи, но навярно бе останало още в детската си възраст, когато никак, ама никак не могат да се правят бръчки, зеленото (досега ми изглеждаше надменно) на очите й сякаш се напука, после лицето, раменете, цялата се разтресе от бурен смях.
— И освен това сте казал, че за мен ще бъде изключителна гордост да ви лекувам.
— Какво? Аз съм казал?!
— Вашите приятели така твърдят. Нямам основание да не им вярвам. — Мартина стана от пейката и изигра една фалшива прозявка. — За днес процедурите свършиха, отивам да спя, както ме посъветвахте.
Рей се появи чак вечерта. Хванах го за яката.
— Ти ли надрънка на Мартина, че аз… че тя…
— А кой друг? Обясних на момичето, че ако не прояви нежни чувства към теб, лечението ти доста ще се позабави.
— Отде на къде ще проявява нежни чувства! — задъхвах се.
— Да де, и тя същото ме попита. И тогава й казах, че си звезда номер едно на Седми специален отдел, и е длъжна съответно…
— Спри. Искам една приятелска услуга. — Положих всички усилия тонът ми да не изглежда подозрителен. — Дай ми, моля те, гравитарите за малко.
— С удоволствие, но всъщност не ги нося. За какво са ти гравитари в болнично заведение? — учуди се искрено.
— Щях да ти размажа носа от разстояние. За съжаление ще трябва да го размажа от близо…
Замахнах с юмрук и разбира се, когато юмрукът ми стигна крайната си точка, Рей вече не беше там, безгрижно се усмихваше, облегнат на перваза на прозореца.
— Размина ти се, защото съм във възстановителен период! Но после…
— Нито после, нито никога няма да ми се размине — за цял живот ще сте ми благодарни с Мартина!
— Твоите шеги…
— Защо си против шегите?… А, не ми отговаряй, аз бързам, въобще не съм бил тук…
И хлътна във вратата вдясно. Сякаш бе видял (навярно приятелите виждат и през стените) кой идва; само след секунда вратата насреща се отвори и влезе Мартина.
Имах чувството, че бе минало много време от последната ни среща.
— Знаеш ли, Мартина — подхванах, — едва сега мога да ти разкажа за онова далечно денонощие, което завърши така трагично, струва ми се, че трябва незабавно да ти разкажа за Фелаиия…
През следващите дни всички алеи в парка на клиниката ни опознаха, от време на време сядахме на тревата, различията, несъвпаденията и всякакъв род противоречия помежду ни бяха предостатъчни, за да осъзнаем влечението си един към друг.
Полека-лека близостта ни стига дотам, че вече разполагах с дните на седмицата й, сякаш бяха мои.
— Днес и утре си дежурна, добре, значи в сряда и четвъртък ще ме придружиш ло Варшава, а после до Токио. Трябва да изпълня обещанието си към Януш Ружевич.
Съгласието и ентусиазмът й бяха притушени, така ми се стори, дали се досещаше, дали знаеше което аз узнах на другия ден?
— Не ти казвахме досега, разбираш, пазехме те, още докато бяхме на Фелания, Тереза и Ирене са били отвлечени, и двете… — Шетински искаше да продължи, но го прекъснах.
— Лекарите са на мнение, че съм здрав. От утре съм на разположение на отдела.
— Много добре. От утре си на разположение на академик Джатила.
— Кой е пък този академик Джатила? — Нарочно подчертах пренебрежението си, от Рей бях подочул, че към отдела е разкрит нов научен център за преподготовка на инспекторите, обзе ме гняв, че вместо спешно да заминем за Фелания, да проникнем в Мраморния каньон и да осигурим разобличаващите доказателства, тепърва се канят да ни обучават. — Какъв е? Треньор по древно джудо? Алхимик, дестилирал живата вода, та като ни откъснат главите, да се напръскаме и да се съживим? Аз не искам да ставам съвременен ниндзя, самурай, супермен, непобедим, неуязвим, безсмъртен!
— Не искал! А аз искам. И доктор Джатила иска. Да не говорим за най-съкровеното желание на милото момиче, наричано Мартина, тя пък съвсем иска да отидеш на Фелания и да се върнеш жив и здрав.
На бавен огън препекох сарказма си.
— Не допусках, през ум не ми минаваше, че Седми специален отдел се е специализирал в последно време в тайно разследване на личния живот на инспекторите си.
— Ами! С теб ще се занимава Седми специален отдел! Аз по неволя се занимавам с твоя милост, понеже Мартина ми е племенница и всеки ден плаче на рамото ми… за теб. Колкото до доктор Джатила, съмнявам се, че ще останеш разочарован от него.
1.
Денят беше пети март, добре го запомни, зимната Женева му се стори чужда и неприветлива, улиците приличаха на размазани снимки спрямо същите улици, които пазеше в паметта си, сякаш съм в друг град, каза си пред леката, почти въздушна сграда на Европейския филиал за защита, изглеждаща сега тромава в очите му — е, да, настроението си има свои очи. Него ден във връзка с последните изключителни събития бяха създадени дванайсет отдела; на второто следобедно съвещание комисията избра старши инспектора Филип Шетински за ръководител на Седми специален отдел.
След около месец, когато отново пристигна в Женева, той нито забеляза настъпването на пролетта, нито как изглеждат улиците и сградите. По думите на очевидци бил толкова раздразнителен и рязък, че по време на разговорите двама от Европейската комисия, които не познавали добре старши инспектора, обидени напуснали с увещанието.
Разговорът имал уж следния характер:
— Чухме, че сте завършили строителството на всички сектори на отдела, но защо сте избрали такова място — нос Емине? — попитали го.
— Грешите, Седми специален отдел се намира северно от нос Емине, на черноморския бряг, изборът ми е подходящ, не се съмнявайте, понеже там има много солена вода, нали разбирате? — отговорил.
— Като че ли не.
— И много добре, защото аз пък не разбирам необходимостта от празните приказки. Смятам, че тук трябва да решим въпроса с кадрите, а дали една сграда е до коляно в морето, или до козирката, е без значение. Впрочем поставям и въпроса да се дадат най-широки пълномощия на ръководителите на специалните отдели.
Пълномощията, които издействува тогава, старши инспекторът Филип Шетински използва по начин, предизвикал в свое време доста коментарии и не по-малкс анекдоти.
Все така напрегнат, той обиколи европейските инспекторски служби и изтръска от тях, ако не най-добрите кадри, то онези, които му допаднаха по неизвестни никому индекси (пусна се слух, че утвърждавал кандидатите след няколко въпроса, като първият и последният били еднакви, обаче предполагали нееднакви отговори). Завърнал се в отдела от поредната си обиколка, Шетински завари особено тревожна атмосфера, дежурният инспектор му докладва, че е пристигнал цял каталог с обявени дати и места, където щели да се извършат отвличания.
— Това се казва наглост! — изрече прекалено тихо Шетински. — Друго?
— Едно анонимно писмо, анализите показват, че адресантът не е същият, възможно е втора престъпна организадия да влиза в играта.
— Основното правило на тая игра е да няма правила — отвърна след пауза; на посочената дата замина за Плоещ и постави парка, където според анонимното писмо щеше да бъде извършено отвличането, под непрекъснато наблюдение.
В 13 часа старши инспекторът се настани на една пейка близо до фонтаните и непосредствено до детската площадка и зачака. Всички входове и изходи бяха завардени — в парка, размесени с другите граждани, имаше деветдесет и осем сътрудници от Шести специален отдел и единайсет от Седми.
В анонимното писмо бе фиксиран интервал от пет минути за отвличането: между 16 и 16,05 часа.
В този следобед на долния етаж на една невисока къща Корнелия Хощя си тананикаше, подреждайки дрехите в гардероба (и без да иска, подреждаше и спомените си, свързани със зелената рокля), а четиригодишният й син, който страшно обичаше да играе в парка отсреща, сочеше през прозореца натам, сочеше и с ръце, и със сълзи, и хайде де, мамо, хайде де… Корнелия не издържа на хленченето, заведе го в парка и не спусна очи от него през цялото време, и когато тичаше, и после, когато се наведе да вземе топката…
Корнелия трепна, отметна глава, не беше ужас, а следващото огромно чувство, което просто разплескваше незначителността на ужаса.
Момчето, сякаш облъхнато от разтопяващ вятър, за безкрайно дълъг миг изглеждаше прозрачно, почти въздушно, с лице все още залисано в играта, и изведнъж изчезна като зад рязко дръпнат параван.
Изкрещя на топката — Корнелия виждаше само топката, а синът й го нямаше — и нейният крясък събра толкова разтревожени хора, между които беше и старши инспекторът.
Часът бе 16,02. Комбинацията на точност, средновековна показност и съвременен гангстеризъм съвсем не се вмества в днешния земен календар, помисли Шетински, но това беше избързала мисъл, все още неводеща наникъде.
Ден по-късно в Седми специален отдел се получи второ съобщение със същия подигравателен тон — организаторите канеха Шетински сякаш на вернисаж, не съвсем убедени в съвършенството на изложените картини, и все пак се надяваха, че вкусът на старши инспектора ще бъде задоволен. Той прочете съобщението с разсеяно безразличие (не се съмняваше, че отвличане в посочената сряда ще има и ще има независимо от неговото присъствие или отсъствие), обаче пристигна в Нея Каликратия във вторник, посвети вечерта и по-голямата част от нощта на разходки по брега на Солунския залив; поне така изглеждаше отстрани, като човек, вглъбен в мигновено променящата се геометрия на пясъчната ивица заради лекото вълнение. А утрото беше тихо.
В това утро Костас Елитис, бивш астроразузнавач, разхождаше внука си покрай морето, държейки го здраво за ръка, и полека-лека напредваше в един измислен разказ, който ги отнасяше към приключенски морета, и момчето — давай във веселото настроение — подскачаше ту на лявия, ту на десния си крак; междувременно видя раздвояването на всичко наоколо — минувачът, дървото, платноходката, те ставаха двойни, като че ли някой ги умножаваше, смешно и глупаво му се стори да сподели видяното с безстрашния дядо, премълча, а след минута дядото стискаше дланта на въздуха.
Хвърли се след мержелеещата се сянка, но го блъснаха жестоко, в главата му нахлу съзвездие от мисли, които — невероятно откъде толкова много време — успя да проследи от край до край и те бяха едни и същи: внукът ми!
Пак се хвърли и пак го блъснаха, тогава забеляза привидната двойственост на нещата, включи се професионалният му рефлекс за ориентиране и вземане на решения, спасявали го неведнъж в далечния Космос със своята мълниеносност, улови истината — не току-тъй се разфокусирваха очите и всичко изглеждаше двойно, важно бе, ключ към разгадката вероятно, и нададе вик, за да привлече вниманието, да съобщи откритието си, ала — болка, непоносима, чудовищна, ударите трошаха тила му, шийннте прешлени, гръбнака, о, би издържал преди четиридесет-петдесет години, би отскочил встрани, би насочил оръжие към нападателите, но сега болката го срути, хвърли го полумъртъв на тротоара, където ивиците между плочите още бяха двойни, твърде бавно ставаха единични, и тогава проумя истината. Със зъби и устни захапа сетния си дъх, за да може да прошепне откритието си на първия, който се наведе над него, но избърза малко или старши инспекторът Шетински закъсня малко, надвеси се над вече мъртвия Елитис, а наоколо ивиците на плочите изглеждаха двойни, сигурно заради присъствието на смъртта, помисли Шетински, и едва когато се изправяше, осъзна, че е заради присъствието на които са предизвикали смъртта.
Огледа се. Безсмислено беше, похитителите и убийците ги нямаше и все пак ръката му се плъзна към оръжието, жест незабележим, без завършек. Толкова повече го изненада Умберто Соренти (тоя нахален журналист, както го нарече наум), който на следващия ден успя да проникне в отдела, в кабинета му, уж само за минутка, само за един-единствен въпрос. Стовари многокилограмовата си записваща апаратура и не по-малкото си въодушевление на бюрото, не поздрави, сякаш бе загубил поздрава си някъде из коридорите, и поде на пълни обороти.
— В Нея Каликратия сте извадили оръжието си, а доколкото знам, старши инспекторът Шетински е противник на употребата на оръжие. Или греша?
Нагла и всевечна журналистическа памет, изруга отново наум Шетински. Преди повече от четвърт век някъде пред някого беше възкликнал: бас държа, че предците ни по-лесно са се отървали от опашките си, отколкото ние ще забравим този атавистичен жест — да посягаме към оръжието за щяло и нещяло!
— Грешите! И освен това…
— Бъдете добър, не ме прекъсвайте, старши инспекторе! Колкото и нагли да ви изглеждаме, журналистите понякога сме полезни. Особено когато не вземаме информация, а я даваме. Преди няколко месеца бях на пресконференция в Галактическия съвет за сигурност. Останах с впечатление, че там не всичко е в ред. Половината състав на съвета е подменен и новите членове още не са ориентирани, докато останалите пазят позициите си, гледат да не влязат в открит конфликт нито с виновните, нито с невинните. Id est съветът ще признае виновните за виновни само при двеста процента безспорност на доказателствата. Струва ми се, че тези факти ви заинтересуваха. Или греша?
— Грешите. — Изправи се рязко, за да покаже, че интервюто е свършило, а че изкусният журналист не е съумял да използва предоставената му минута, показа с иронична усмивка и кимване към вратата. — Беше ми много приятно, довиждане.
— Моля ви! Идвам от Евровизията…
— Дори да идвате от пандемониума на Евровизията — довиждане!
С лице белязано, както му се стори на Шетински, с всички печати на журналистическото вироглавство, Умберто Соренти се разпъргави, опита се да зададе още един въпрос, съчленен така: защо отвличат предимно деца, защо започнаха да отвличат и млади хора, защо само от Европа, дали не са се подвели бандитите по анекдота, че Старият контитент е полузаспал след векове най-будно състояние, защо взривяват наблюдателните пунктове за защита и охрана на децата, защо никой не вижда похитителите и как се извършва похищението, колко са отвлечените, надхвърлиха ли шест хиляди, защо са създадени само дванайсет Специални отдела, не са ли малко, какви мерки се вземат освен регистриране на похищенията, заловен ли е поне един престъпник, защо който забележи нещо, веднага бива убит, защо не сте обърнали внимание на раздвояването на предметите непосредствено преди отвличането, защо нито доказвате, нито отхвърляте идеята за пришълци?…
Във фазата на прекъсване (за да си поеме дъх) на безграничната верига от въпроси Умберто Соренти бе изгонен, толкова бързо и безцеремонно изгонен, че забрави част от записващата апаратура. Шетински със закъснение я видя на бюрото си и: тоя боклук какъв е, изхвърлете го, как къде, в морето, ако щете.
Останал сам обаче, отговори на последния въпрос на журналиста:
— Ще докажа, че са пришълци.
И изпълни заканата си. Компютрите на отдела изчислиха, че отвличанията достигат кулминационната си точка веднъж месечно, и сложиха неочакван знак плюс към трафика на космическите полети — всяка последна събота на месеца излитаха фелански товарни кораби от Скандинавския космодрум, от Пиренейския и от Средиземноморския. Идеята понамирисва на машинно недоносче, усъмни се Шетински, въпреки това организира денонощен надзор на космодрумите, който не даде резултат. Феланците не предизвикваха подозрение, държаха се както всички останали, идещи от други планети, може би бяха малко мълчаливи и страняха от контакти, но никой не ги засече в близост с местата на похищенията, а и никой не забеляза да ходят с шапки невидимки под мишница и да ги нахлупват на главите си от време на време. Все пак в дрезгавината на едно утро и на един вътрешен подтик Шетински издействува инспекция на фелански кораб час преди излитането му; усъмнил се веднъж, той бе готов да смъкне обшивката на космическия колос и като кожата на одран заек да я обърне наопаки. Не откри нищо — в спарения въздух на боядисаните в синьо трюмове на феланския кораб срещна само усмивката на капитана, също някак синя, може би от спотаення сарказъм.
— Ако държите на земния въздух, ще го изпомпим навън — друго земно тук няма освен вас, старши инспекторе, но и вие, предполагам, няма да се застоите дълго…
Потвърждението на каквото знаеше, а не успя да докаже, Шетински получи съвсем скоро, когато в отдела дойде един командор от Средиземноморския космически флот и поиска конфиденциален разговор с него. Имаше неочаквано нежна кожа, прозирна като древен пергамент, но и неочаквано метално плътен тембър на гласа. Казваше се Кортас Соренти.
— Брат ми е останал с прекрасни впечатления от Седми отдел и лично от вас.
— Кой? — не скри изненадата си Шетински. — Умберто Соренти, журналистът?!
— Да, именно той ме насочи към вас. Нося информация, която, вярвам, ще ви заинтересува и ще помогне…
— От Фелания, нали? Слушам ви, командоре.
2.
Единственият непрофесионалист, който пристъпи прага на отдела и поиска да стане инспектор и когото Шетински на мига реши, че за нищо на света няма да приеме, беше Александър. Диалогът им, напрегнат и бърз, се поведе като безвъзвратно предизвикателство в двете посоки.
— А в последно време изучавах древногръцка поезия! — подчерта накрая Александър, сякаш тъкмо подобни занимания бяха задължителни за кандидат-инспекторите в Седми специален отдел.
— Това, че човечеството е в екстремна ситуация, не е повод поетите — от древна Елада, та до наши дни — да се въоръжават.
— А кога е било иначе?
Александър се надигна.
— Ако ми кажете поне един случай, когато е било иначе, ще напусна кабинета тихо, без да блъсна вратата.
— Никога не е било иначе — призна Шетински.
— Тогава?
— Тогава от утре сте инспектор в Седми специален отдел. В групата на Януш Ружевич.
— Защо в неговата група?
— Защото е добър възпитател.
— На деца ли?
— На овни! Разбира се, вие не влизате в тази категория.
— Разбира се, не влизам, просто е случайност, че ще бъда в групата на Януш Ружевич,
— Абсолютна случайност! Свободен сте, инспекторе.
Януш Ружевич, двайсет и седем годишен, варшавянин, с прецизни жестове и поради това очите му изглеждаха неподходящо любопитни, прие Александър дружески и веднага го освободи от натегнатостта.
— Приближаваш се към мен като айсберг. Само носа ти виждам, другото се натягаш да скриеш под водата, за да ме накараш да се гмуркам, така ли? Зарежи тая работа. Впрочем старши инспекторът Шетински предупреди ли те, че съм възпитателят? Е, да знаеш, че съм, но не ми личи и никому не дотягам с поучения. Дай лапа! — А той подаде и двете си ръце.
Разбрах, че специалната подготовка на инспекторите траела понякога до осем часа на ден…
— Това много ли ги се вижда, или малко?
— За мен — много. Твърде бързо възприемам, за да са ми необходими безкрайни тренировки.
— Каква група ми се стовари на главата! — възкликна Януш Ружевич. — Единият бързо възприемал, вторият просто не мога да го характеризирам, а пък третият хлапак — самата способност да си търси и намира белята дори в щастлив водевил!
Беладжията. Велислав, също варшавянин, двайсет и шест годишен, постоянно с единия крак някъде, откъдето измъкването беше немислимо, с особено отношение към риска, влюбен в него дотолкова, че рискът винаги имаше последната дума за съществуването или несъществуването на Велислав. Ние сме връстници с риска, казваше не с ирония, а с опасна убеденост.
Последният от четворката, Рей, представляваше изящен модел на светлокосите и синеоките мъже, но само понякога, обикновеното му състояние бе „леснозапалим съм, пазете се“ и в такива моменти очите му почерняваха, все едно че зениците се разширяваха до размерите на ирисите, дори косата му потъмняваше и присъствуващите очакваха ей сега да се завърти на пета и да раздава удари или да стреля нескончаемо по всичко около себе си. Другото му обикновено състояние беше „възторгът от всичко“, подаряваше отсрочка на каквито и да било мрачни мисли, за него сложните проблеми можеха да се решат и утре и навярно съзнанието му, освободено от необходимостта тутакси да даде отговор, в повечето случаи му даваше отговор тутакси. Имам лоша памет, казваше, но всъщност лошата му памет се отнасяше само за провалите, за боядисаните в тъмно и в сиво случки, за безкъсметните начинания и разните други неудачи — все едно миналогодишни или от сегашния момент — и така оптимизмът му съществуваше постоянно и за него, и за близките до него, защото другояче около Рей просто не можеше да се съществува.
В периода, докато Александър още не беше дошъл в отдела, тримата (винаги заедно) участвуваха в няколко акции срещу похитителите, всъщност без полза, не предотвратяваха отвличанията, което ядосваше Рей и се подхващаше странната му метаморфоза — коса, кожа, очи потъмняваха, Рей беснееше: ония ще ми плячкосат светлото и русото и какво ще остане от мен?
— И тъй, и тъй нищо не правя, по-добре да стана личен телохранител на старши инспектора! — заяви след поредния неуспех и тази язвителност му костваше участието в следващата акция.
Спешно обаждане от наблюдателния пункт край тридесет и второ училище гласеше, че е забелязано по улицата и в двора на училището специфичното раздвояване на предметите, и Шетински изпрати Януш и Велислав на местопроизшествието, а Рей бе върнат от входа на отдела с изричната заповед да застане пред кабинета на старши инспектора за телохранител.
— Обидното е — оплакваше се по-късно Рей, — че в кабинета никого нямаше. Шетински с вас ли дойде?
Не, Януш и Велислав отидоха сами, още пред училището ги пресрещнаха дежурните и един през друг заобясняваха…
Междучасието продължаваше, на баскетболното игрище момчетата, струпани под коша, скачаха за топката, а тя все не падаше на земята, все не падаше и това приличаше на нещо вечно като детството; от прозорците на втория етаж излетя дружен смях, сякаш звънтяща купчина бе съборена от перваза.
Януш помоли дежурните да говорят поред и накратко.
— Накратко: около десетгодишно момиче се затича към оградата, цялото беше толкова вътре в радостта и играта и изведнъж… го нямаше — каза задъхан от вълнение единият дежурен, комуто съдбата бе определила днешният ден да е последен. — Всичко съм заснел с декакамерите, сега ще ви донеса материала.
Насочи се към наблюдателния пункт (малка стъклена куличка) и едва влязъл, куличката полетя на възбог, разпиля се от антикохезионния взрив на прах, по-бял и по-сух от талк.
Януш не успя да му попречи — с няколко скока Велислав се върна назад, взря се в ямата от взрива и сякаш намерил точното място, където е била поставена антикохезионната мина, изстреля нескончаем автоматичен ред в още топлата пръст. Стига, опитваше се да го спре Януш, обаче Велислав с нарастващ бяс павтаряше: не стига…
3.
Същия ден, а и по-късно старши инспекторът Шетински се върна толкова пъти към разговора си с командора Соренти, връщането по всяка вероятност бе професионално изкривяване, задължителен и облагодетелствуван от времето навик стократно да оглежда нещо и да го кара да изрече още една дума, да разкрие незабелязан досега щрих. Прослушвайки записа, все повече се убеждаваше в прозрението на командора. Безспорно впечатляваща личност, но и колко разбиране трябваше, за да достигнат понятията до самите себе си на по-високо равнище, излизаше, че хуманизмът някъде за някого е нищо, за това бе говорил командорът, докосвайки лицето си с пръсти, сякаш спомените се стоварваха като юмруци върху него и той по неволя масажираше натъртеното.
Не е тайна, че еднаквите жестове мигрират от човек на човек само при еднакви възгледи или при еднакви характери, навярно по тази причина Шетински, без да иска, повтаряше същия жест, докато запознаваше инспекторите от отдела с новата информация (осъзна го, когато улови втренчения поглед на Александър).
— Необходимо е, момчета, да се върнем три месеца назад: тогава наш кораб претърпя тежка авария в открития Космос. Намирайки се сравнително близо до населена планета, до Фелания, корабът се насочва натам да отстрани повредата, а подобно насочване, когато всички системи са извън строя, е обяснимо единствено с неразгаданата до ден-днешен машинка или животинче, което обитава в главите на някои командори, инак какво покровителствува загубения кораб и какво заставя космическите ветрове да го носят във вярната посока едва ли не като железен платноход, за да достигне в края на краищата търсената точка? Така и нашият кораб с командор Кортас Соренти след прескъпи разплащания с галактическата пустош най-сетне увисва на стационарна орбита около Фелания, остава му само да кацне, обаче не получава разрешение, мотивите на феланските космодруми са смехотворни и все пак отказът е категоричен и ги зарязват да се оправят както могат. Междувременно екипажът улавя загадъчен сигнал за помощ, не искам да кажа, че е прецизно ясен текст от рода на „Земя, Земя, ние сме пленници тук, спасете ни…“, но вие, момчета, когато чуете записа, ще се уверите колко близо е неясният сигнал до една сгъстена, уплетена, объркана молба — командорът Соренти я нарече „кълбо накъсана прежда, навивана с уплашени ръце в тъмна стая“. Някои подробности подсказват, че адресантът не е феланец, а човек от Земята. Сигналът прекъсва рязко, повече не се повтаря и все пак успяват да засекат точно откъде е излъчен. Въпреки бедственото положение на кораба командорът изпраща малък космоскаф, който прелита над мястото и свършва, както виждате, добра работа. На разположение имаме достатъчно фотоматериали и карти. Сигналът е излъчен 210 километра източно от тяхната столица Ектополис, обърнете внимание на снимките: терен планински, канари, каньони, блата, реки и потоци, всичко ръбесто и разхвърляно като кокали след неандерталска гощавка, тоест трудно проходимо, а до тях е и съвсем непроходимата джунгла, в която, ето го, се разхожда и господарят на джунглата, ако не близнак, то съвсем достоен братовчед на нашия праисторически игуанодонт.
Шетински отново повтори масажиращия жест на командора Соренти и отново улови втренчения поглед на Александър.
— Интересът ни трябва да се насочи към ей този каньон, наричат го Мраморния каньон, по южната му стена има входове, дълбочинните снимки показват, че в земните пластове е разположена гъста мрежа от галерии и шахти, при това изоставени отдавна, десетилетията и сеизмичните трусове са ги възвърнали към вечния подземен безпорядък и може би към най-неприятния образец на лабиринт, в който могат да бъдат укрити хиляди хора. Предположението, разбира се, не е твърдение. Сега за третия цикъл на феланското денонощие и другия им уникум, Б-вятъра — преди двайсетина години Фелания разтръби из цялата Галактика, че поради феноменогенни или поради екологически причини (не беше уточнено) на планетата са се появили тези две явления смъртоносни за нефеланците, и оттогава обявиха карантина. И нас няма да поканят, но канени, неканени, ще отидем, като предварително и внимателно ще се подготвим за преднощта и Б-вятъра. Ще ни пречат, ясно е, защото те знаят какво са отвлекли от Земята, ние също знаем какво да търсим на Фелания. Ще започнем разузнаването в района на Мраморния каньон, не е изключено там да укриват отвлечените деца. На всяка цена са нужни доказателства, за да ги представим пред Галактическия съвет за сигурност — единствено той може да ни помогне. Северноевропейските отдели, Първи специален и Трети специален вече изпратиха своите разузнавателни групи, едната в Ектополис, десетмилионната столица, другата — в слабо заселена провинция, и двете групи нито се обадиха по каналите за свръзка, нито се завърнаха на корабите. Не бива да се заблуждаваме, едва ли се дължи на печална случайност. Феланският език не е труден, техните дрехи малко се отличават от нашите, по жестове, поведение и външен облик сме еднакви, един феланец, вървящ по улицата, не можем да отделим от нашите минувачи, предполага се, че и ние там не сме бели гарги сред множеството, и все пак те навярно безпогрешно са идентифицирали и ликвидирали нашите групи — това е едната хипотеза. Втората се отнася до преднощта и Б-вятъра. За съжаление, непознавайки механизма на действието им, едва ли ще успеем да изобретим надеждна защита срещу двете злини, но това не отменя полета.
Старши инспекторът Шетински обяви един месец за подготовка, толкова, повече разтакаване не разреши, напрежението тутакси стана друго, часовете и възникващите усложнения се въртяха неритмично, вчерашните проблеми днес изглеждаха пораснали и ги усещаше да висят като репеи по ръцете и мислите си, добави се и умората, умора не толкова от работата, колкото от смътния предусет за неуспех, не можеше да си даде отчет напълно ли са готови инспекторите от Седми специален да стъпят на Фелания, в джунглата, в каньона, не бързаше да определи бойната група, защото трябваше да каже: момчета, непременно ви чака битка без гаранция за благополучен край, без възможност да ви помогнем, независимо от обстоятелствата, които ще се създадат там. И тъкмо в равния тон за изричането на тия думи се оказа трудността; в последния час преди полета се спря на две четворки, едната дублираща, но предварително знаеше, че ще изпрати Януш, Велислав, Рей и Александър, и не се отказа от избора си. Когато наближиха Нелур — съседната на Фелания планета, — корабът щеше да остане в нейната сянка, а до Фелания бойната група шеше да отлети с малък космоскаф.
Излишната приказливост неведнъж е променяла, ако не хода на планетите, поне хода на човешките съдби — в предстартовото замълчаване, вече зад люка на космоскафа, Рей, този дърдорко, дето не би уважил богослужение в древен храм на древна планета, камо ли мълчаливия ритуал на старта, измърмори нещо (останалите не чуха какво, но не и всечуващият в такива моменти Шетински), заради което бе изваден от състава на групата, всъщност изваден от състава на смъртта, понеже първата бойна операция на Седми специален отдел завърши с пълен неуспех и много смърт.
А на Земята отвличанията продължаваха със същата последователност.
4.
Информацията гласеше, че през последната седмица са отвлечени дванайсет момичета, осем момчета и трима инспектори са убити.
Шетински препрочете информацията.
Как да повярва, и все пак феланците трябваше да притежават трета и невидима ръка, с която отвличаха или убиваха.
Тази невидимост можеше да бъде разгадана само от едного, от доктор Джатила — генен инженер, физик, биохимик и дявол знае още какъв в гениалността си. Старши инспекторът се свърза с Каспийската академия по неврохирургия и генетика, точно така, търся доктор Джатила, Джа-ти-ла, дълго настояваше да го свържат и най-сетне на монитора се появи лицето му, заразено сякаш с непроменяне през всички фази на живота, и впери неразпознаващ поглед в Шетински за част от секундата, после — аха! — очите светнаха.
— Филип!
На младини бяха неразделни цяла година, през оня отрязък от време отгледаха едно бездомно куче, направиха няколко дълги пътешествия, сетне животът връчи всекиму персонален компас, да върви да си търси полюса, разделиха се, но се свързваха редовно, за да се видят и чуят веднъж в годината, което и двамата намираха за доста често, тъй като приятелството е татуировка на душите, а не на честите срещи.
— Филип! Как се сети за мен?!
В последвалия разговор се сблъскаха твърдоглавията на двамата. На предложението да дойде в Седми специален отдел доктор Джатила отговори грубо: безсмислено предложение, няма да дойда. Шетински го приписа на свойствената жестокост на учените, с която отбраняват свободата си да дълбаят в своите проблеми, а не да копаят кладенец в съседния двор.
— Сега с какво се занимаваш?
— Със същото — с щастливия и нещастния човешки мозък.
— С какво? — натърти Шетински.
— От пет-шест години се занимавам с това… — пресегна се, без да става, към библиотеката и издърпа един класьор. Вътре имаше изсушени треви и цветя, складирани малки мумии — хербариите не допадаха на инспектора, никога не бяха му допадали, и не сподели възторга на академика.
— Ето това чудо, когато иска нещо, иска го! — извади цвете, което в съцветието приличаше на изсушена многокрила пеперуда. — Казва се Ерихонска роза. Допреди два века все още се срещаше тук-таме в Северна Африка, днес може да се намери само в ботаническите градини и в частните колекции. Този екземпляр е откъснат и изсушен преди 218 години, заради теб, приятелю, ще унищожа чудото…
— Моля те, защо ще го…
— Не ме разбра, няма да го убивам, ще убия дългогодишната му смърт.
Доктор Джатила постави сухото стръкче в чаша и наля вода; вдигна вежди, разтвори широко очи и така даде знак на Шетински да внимава. Розата възкръсваше, сякаш в чашата бе налята жива вода, приличаше на лош фокус и толкова по-силно въздействуваше, защото явно не беше фокус. Пепелносив цвят — после жълтеникавият цвят на умряла кожа с виолетовите жилки на застиналите вени — едва загатнато розово, наситено розово — после яркочервеното на живата роза, навярно и ароматът й беше съживен.
Шетински кимна, без да промълви: добре де, видяхме, обаче какво общо има твоята научна работа и детската игра с разни хербарии? И помисли още: не, приятелю, ще те измъкна оттам, та ако ще с нокти да се наложи да те изчоплям от леговището ти!
5.
Невъзможен е тоя таван, невъзможно е да виждам бял таван вместо въртящо се колело с жълтеникави спици, когато скалните породи се топят от лъчев изстрел, разсъждавах, изглежда, на глас, защото чух някой да казва, че съм дошъл в съзнание, и примигнах, много пъти примигнах, детински простичък бе моят тест, с който си доказвах, че съм жив; зад лъскавия перваз на прозореца стоеше изправен син квадрат от небето, значи нямаше облаци, само аз плувах в някакъв прекалено стерилен и прекалено лечебен облак, по всяка вероятност се намирах в клиника, обаче къде — на Земята или на Фелания?
— Шетински? — попитах след дълго колебание.
— Старши инспекторът ще ви посети след няколко дни, когато ще сте в състояние да говорите…
За мен се грижеше едно добро мече (медицинска сестра, закръглена и тромава като мече), което ми разрешаваше само да лежа и да мълча и ме хранеше с лъжица, държейки я доста похватно с лапичката си на мече; през останалото време беше все нащрек и все трепереше, не за мен, а за Рей, защото той през час, през два ме посещаваше, разбира се, нелегално, катереше се отвън по стената на клиниката до петия етаж, до моя прозорец, и притиснал лице о звуконепроницаемото стъкло, с проблясъците на очите си крещеше колко ми се радва, едновременно рисуваше с показалец по стъклото лесноразбираемите фигури на живота, аз му махах с ръка за поздрав и всеки път ох и плясване на длан о длан откъм вратата прекъсваха мимическия ни диалог, и пак ох, ами че той ще падне, сочеше Мечето невероятното привидение, висящо на прозореца. И всеки път я успокоявах, че нищо няма да му се случи, Рей се катереше с гравитационни „вендузи“ и беше в по-голяма безопасност, отколкото, да речем, стоейки на асфалта след като е валяло, но Мечето се съмняваше:
— Нормалните хора не ходят по стените.
Сякаш някога съм й доказвал, че Рей е нормален.
Виж, на себе си трябваше да доказвам отдавна известни ми истини — дори и в най-съвършеното лечебно заведение при оздравяващия рано или късно идва лошата самота, освен това има невидими вируси с бавни пипала, които бавят времето и го спират, но така или иначе, усещах оздравяването си, в мен се възраждаше желанието да се движа, до завчера правех две крачки в стаята, а вчера бяха три, до огледалото стигнах и разгледах дългите белези от раните си, повикайте Шетински, настоявах от сутрин до вечер, лекарите отказваха, мълчаливо минаваха покрай настояването ми, само един — жаден да узнае какво ще се случи, ако отговори положително — млад лекар, явно неопитен, обеща: да, скоро, и после искрено съжаляваше.
Мисля, че е ясно, щом проходих и докато кръстосвах немите коридори, празните тераси, безлюдните алеи на парка, реших да избягам от толкова привилегированото си пленничество, но не стана нужда — Шетински най-сетне дойде, той дойде, дочаках го, седнахме на една пейка в парка, а моят старателно подготвян доклад изведнъж излезе нескопосен и сам си бях виновен, понеже двайсетина пъти поне го накъсвах с въпроси:
— Върнахте ли Януш и Велислав на Земята? — И мълчаливата навалица от уж утвърдителните кимвания на Шетински не ме убеди. — Да или не?
— Велислав — да. За нещастие камъните, с които си оградил Януш, се оказаха леки за феланските игуанодонти.
Оказали се леки…
Леки…
Нямаше канара наблизо (както имаше на Фелания до убития Януш), обаче оная и тая минута се люлееха еднакво, и пейката, на която седяхме, беше достатъчна, изхвърлих юмрука си като вързоп, стегнат от петте бесни върви на пръстите ми, и после, ближейки разкървавените си кокалчета, започнах да гъгна:
— Януш ме помоли да се погрижа за съпругата и дъщеря му, да ги заведа от Варшава в Токио…
— Щом се посъвземеш, ще изпълниш обещанието си.
На другия ден Шетински пак ме посети и тогава изложих своята хипотеза за феланската преднощ, дори не хипотеза, а увереност, говорих много и се усетих уморен, и може би умората изтри от съзнанието ми, че вече сме обсъждали този въпрос:
— Обещах на Януш да заведа Тереза и Ирене в Токио, не искаше да останат в Европа.
— Разбира се, разбира се.
Едва след месец щях да си спомня, че Шетински припряно се съгласи и първия, и втория път, че бързо смени темата: да съм се грижел за здравето си, възстановителният период бил важен, да съм внимавал, работа ни чакала и така нататък…
А вечерта (когато никой не можеше да проникне в клиниката дори с щурм) дойде Рей, нахлу направо в стаята и надникна под леглото ми.
— Къде си, Александър? — изрева.
Същият Рей, нямаше уважение към свещената болнична тишина.
Седнах в леглото, полуоздравял от вятъра, вдигнат от Рей. Той се наведе към мен и отскочи, нямало да ме прегръща, един от двама ни не бил стерилен.
— Рей, дължа ти благодарност, ако в тая дума може да се побере целият ми живот. Разбрах, че ти си ме намерил в каньона…
— Ха, това беше най-лесната работа! Момчетата хукнаха в джунглата да те търсят с биоиндикаторите, а аз казвам на Шетински; разрешете на мен, старши инспекторе, основно съм изучил как действува глупакът в подобни ситуации, а по чиста случайност отблизо познавам Александър, уверен съм, че веднага ще го открия позадрямал край някой пън. Шетински и досега ходи замаян, колко добре съм те познавал. След този случай иска да ме назначи за свой пръв съветник, но още се срамува заради онова там, дето ме отстрани от десантната група…
— Наистина, ти какво измърмори преди старта на космоскафа?
— Как? Не знаеш ли? — Рей погледна към вратата, сякаш се опасяваше от подслушване, и прошепна неразбираема фраза.
— Не разбрах.
— И Шетински не разбра какво казах тогава, а той не обича да не разбира и затуй…
— Лъжеш!
— Питай него, като не вярваш. Чуй сега новините…
Час, два, три не млъкна, едва избих от главата му идеята да остане да спи във фотьойла срещу леглото ми, а защо не — засмя се, — от време на време ще се събуждаме и пак ще си говорим. Моята наставница. Мечето, бдеше в съседната стая, но сърце не й даваше да изгони среднощния посетител — Рей предвидливо беше домъкнал два огромни букета рози и тя упоена седеше между тях и въздишаше. После, когато Рей си отиде, със съжаление ми каза:
— Вашият приятел не е съвсем нормален.
— Той ли ви се довери?
Според мен никога не е бил — и като дете, и като старец няма да бъде, — само че неговата ненормалност събори преди време толкова мои нормални възгледи и разбирания, та за нищо друго не приемах Рей освен за концентрирана екзалтираност, и човешка, и пясъчна, защото съм го виждал да си играе с шепа пясък, сякаш да достави удоволствие тъкмо на песъчинките.
Запознахме се в лош момент — вече бяха започнали отвличанията. Една сутрин най-неочаквано в къщи нахлу непозната личност, попита аз ли живея в тази стая и се настани до прозореца с вид на негов собственик. Мълча почти половин час, може би за да измисли следващия си въпрос:
— Защо не работи отоплението?
— Защото през лятото, при трийсетградусова горещина, го изключвам.
— Жалко. Студено ми е. Роден съм в Аляска, освен това родителите и дедите ми също са родени в Аляска. Аз си го обяснявам така: набраният през предходните векове студ е протрил топлия хастар под кожата ми с два-три микрона и в резултат съм болезнено чувствителен към студа. Сега не ми пречете… — И затихна, вторачен навън.
По някое време се поинтересувах какво прави, наблюдава ли, а той ми отвърна, че е поласкан и едновременно смутен от любопитството ми, но нямал нищо против да ми обясни и за минута научих, че е инспектор в Седми специален отдел, и какво наблюдава през моя прозорец — до обед вече знаех цялата му биография, която в края на краищата се оказа не съвсем точна, защото на Рей му беше необходимо да я сменя. Не че лъжеше, по-скоро се очароваше от мигновеното си превръщане в някой друг, както за слушателите, тъй и за себе си, и неизменно добавяше: до вчера не се познавах. На подобни насилия биваха подлагани и обрисовките, и характеристиките на всички негови познати, така, преди още да го видя, аз придобих невероятно неточна представа за старши инспектора Шетински, осланяйки се на думите на Рей:
— Знаеш ли как утвърждава кандидатите за инспектори? Поканва те в кабинета си, където на бюрото му са разхвърляни различни предмети, и в зависимост към какво първо погледнеш, решава съдбата ти да бъдеш приет или изхвърлен от отдела. Своеобразен прощъпалник, нали се досещаш? Ако искаш да станеш инспектор, съветвам те да грабнеш пистолета и да стреляш в тавана, дори Шетински да го дърпа от ръцете ти…
— Аз не искам да ставам нито инспектор, нито сътрудник на Седми специален отдел.
— Няма начин да не станеш, сигурен съм. До седмица-две ще решиш…
До седмица-две наистина се случиха доста неща — зарязах китарата и се залових с древногръцките поети Есхил, Аристарх, Еврипид, и докато ме напрягаше трагичният развой в „Алкеста“, зад гърба ми, залепен за прозореца, Рей от сутрин до вечер наблюдаваше улицата и спортната зала отсреща, където се готвеше съвременната трагедия.
— Смятах, че нашите специални отдели са въоръжени със свръхтехника за наблюдаване, а то инспекторите просто висели по пердетата на прозорците, както е било в деветнайсетия век — подхвърлих една сутрин.
— Наивно разсъждаваш, понеже не знаеш! — укоризнено поклати глава Рей. — В очите ми са монтирани телескопосензорни устройства, затова ме разглеждай като подвижна свръхтехника за наблюдение.
— Шегуваш се!
— А ти защо си против шегите?
Все пак на другия ден ми обясни своята упоритост да не снема очи от спортната зала. В последната седмица на миналия месец били отвлечени две деца, Рей предполагаше, че и сега ще има отвличане. И всичко — сцената, декорът, действуващите лица, осветлението — се разви не по законите на театралното изкуство, ала тъй близко до законите на неочакваността, че изтръпнах (неочакваните неща се усещат по-силно), когато Рей изсъска към мен:
— Александър, ето ги!
Нищо не виждах, поне в началото нищо особено не виждах в спиращата на ъгъла кола, но когато двете й врати се отвориха и затвориха и в колата никой не остана, а и никой не слезе от нея, разбрах. След малко разбрах и друго, че бързината, превърната в система, придава на действията подчертана плавност — затова Рей изплува къде-къде преди мен от уличното гъмжило, пък аз още се блъсках в тоя и оня, и не знаех да се извинявам или е безсмислено в такъв момент.
Когато влязох, Рей беше в другия край на залата, не ми направи знак, обаче в погледа му прочетох „остани където си“.
Заковах се на място, готов да се бия, макар че твърде смътно си представях как така ще се бия с някого, когото го няма, с нищото.
— Дванайсет.
В спортната зала вече бяха взети изключителни мерки, имаше компютърна уредба, тя периодически съобщаваше броя на намиращите се на волейболното игрище и докато бяха дванайсет, треньорът спокойно обясняваше на отборите, че сервисите им са слаби, че тия бавения под мрежата са причина…
— Единайсет — съобщи компютърът, единайсет, яркото число на започващата паника, чувах единайсет и не вярвах на ушите си.
Децата се споглеждаха, кой липсва, кой, Катерина, на нейното място (там допреди миг стоеше с протегнати ръце) беше невидимият ужас (може би също с протегнати ръце), който смете момичетата навън, към изхода, те се бутаха, пищяха, не чуваха виковете да спрат и защо трябваше да ги чуват, след като и на мен ми идеше да побягна накъдето ми видят очите…
— Стой! — спря ме гласът на Рей. — Следвай ме!
Изходът беше блокиран от момичетата, с Рей се озовахме под високите прозорци, защитени с метална мрежа.
Учудих се на незабележимия и страшен по сила удар, който проби мрежата и дебелото стъкло. Тогава още не знаех за гравитарите и останах с впечатление, че Рей с магическо замахване на ръката си направи широкия отвор. Преметна се през него, последвах го и на мига получих нова заповед.
— Гледай накъде ще поеме онази кола, аз ей сега…
Решенията — поне пет — заприиждаха в главата ми едновременно; ще спра колата, няма да им позволя да се приближат до нея, ще изтръгна момичето от похитителите, ще събера с викове цялата улица, за да попречим, ще…
Последното решение ми се стори безпогрешно (вече бях стигнал до мистериозната кола), застанах пред нея и — хайде да ви видя как ще тръгнете!
Беше като полуистина, защото вратите на колата се отвориха и затвориха, това беше истината, а извършителят на действието липсваше и всичко пред очите ми се превръщаше в полуистина.
Извиках да не са посмели да тръгнат, да не са помръднали, стоп или нещо такова, виках и тогава разбрах. че подигравката, гаврата може да стигне до безсрамно разголване на човешката същност, когато човекът (човекът?) се смята за неуязвим и всевластен.
Направиха го заради мен, да ме унижат с най-мръсни думи, макар да не ги чувах: в колата, на задната седалка, сякаш прожектирано направо върху пространството, ми показаха отвлеченото момиче, но беше съвсем реално — тениската, скъсана на рамото, лицето, скрито зад разрошените коси, а ръцете конвулсивно се гърчеха, все едно стискани и извивани от други ръце, съществуването на които само се предполагаше.
Представлението свърши. Двигателят заработи, но колата още не тръгваше, защото тръгнеше ли, трябваше да ме прегази — стоях на две крачки от предната броня.
Надделях им, помислих, пристъпих напред, колата се оттегли, пристъпих пак, колата пак се оттегли… а всичко било да набере скорост и да налети върху мен.
Не знам, понякога легендите за свръхреакция на човек в смъртна опасност май са верни, когато бронята връхлиташе, усетих как по нервите ми премина оранжева светлина, загубих цялото си тегло и излетях встрани, оттласнат не от вихрите, вдигнати от префучалата кола, а сякаш по своя точна пресметната и отдавна известна траектория.
Претърколих се и скочих на крака, до тротоара спираше кола и вътре беше Рей.
— Накъде отпрашиха?
Накъде? Можех ли да знам? Но поне своята посока знаех.
На другия ден сравнително лесно бях допуснат в Седми специален отдел и срещата със старши инспектора Филип Шетински се уреди бързо, навярно защото той смяташе да ми отдели няколко секунди, навярно защото предварително ме разглеждаше като капка вода, достатъчно прозрачна, но и тъй неуместна, че нямаше какво да се разправя с мен.
Само че се поразправяхме и така станах инспектор.
6.
Запознахме се, ако не с неприязън, то с явно пренебрежение един към друг.
Лекарката, която пое грижите за възстановителния ми период, бе млада, по-млада от мен, обаче самочувствието значително надхвърляше възрастта й, тъй неприятни майчински маниери у хлапачка — ядоса ме още в първия миг.
— Ще бъдете послушен! Доколкото знам, вие сте звездата на Седми специален, инспекторът номер едно, безстрашният Александър, завърнал се от феланския ад…
— Да започваме лечението — прекъснах я.
През първите дни се разхождах в парка на клиниката, сто метра напред, сто метра назад, следен от полуразсеяния, полуподигравателния поглед на Мартина (научих, че се казва Мартина, не от нея, а от моята медицинска сестра, от Мечето), която седеше на пейката с купчина апарати, която ми нареждаше: Александър, елате да ви премеря пулса, която хъмкаше многознаещо и ме отвеждаше в гимнастическия салон да греба с тежки весла въздуха или да вися на шведската стена, и аз всичко вършех с безразличие, защото забелязах нейното безразличие, тя непрекъснато пребиваваше в някакво далечно вцепенение, толкова отнесена в себе си, че се питах дали не спи, и на третия ден не се сдържах:
— Вървете да си починете, безсмислено е да сънувате как седите на пейката, а пред вас напред-назад маршируват звезди.
— Прощавайте, Александър, но нали вие сте настоявал да ви наричат звезда? И освен това…
Отначало само веждите трепнаха, челото й се напрегна да се смръщи, но навярно бе останало още в детската си възраст, когато никак, ама никак не могат да се правят бръчки, зеленото (досега ми изглеждаше надменно) на очите й сякаш се напука, после лицето, раменете, цялата се разтресе от бурен смях.
— И освен това сте казал, че за мен ще бъде изключителна гордост да ви лекувам.
— Какво? Аз съм казал?!
— Вашите приятели така твърдят. Нямам основание да не им вярвам. — Мартина стана от пейката и изигра една фалшива прозявка. — За днес процедурите свършиха, отивам да спя, както ме посъветвахте.
Рей се появи чак вечерта. Хванах го за яката.
— Ти ли надрънка на Мартина, че аз… че тя…
— А кой друг? Обясних на момичето, че ако не прояви нежни чувства към теб, лечението ти доста ще се позабави.
— Отде на къде ще проявява нежни чувства! — задъхвах се.
— Да де, и тя същото ме попита. И тогава й казах, че си звезда номер едно на Седми специален отдел, и е длъжна съответно…
— Спри. Искам една приятелска услуга. — Положих всички усилия тонът ми да не изглежда подозрителен. — Дай ми, моля те, гравитарите за малко.
— С удоволствие, но всъщност не ги нося. За какво са ти гравитари в болнично заведение? — учуди се искрено.
— Щях да ти размажа носа от разстояние. За съжаление ще трябва да го размажа от близо…
Замахнах с юмрук и разбира се, когато юмрукът ми стигна крайната си точка, Рей вече не беше там, безгрижно се усмихваше, облегнат на перваза на прозореца.
— Размина ти се, защото съм във възстановителен период! Но после…
— Нито после, нито никога няма да ми се размине — за цял живот ще сте ми благодарни с Мартина!
— Твоите шеги…
— Защо си против шегите?… А, не ми отговаряй, аз бързам, въобще не съм бил тук…
И хлътна във вратата вдясно. Сякаш бе видял (навярно приятелите виждат и през стените) кой идва; само след секунда вратата насреща се отвори и влезе Мартина.
Имах чувството, че бе минало много време от последната ни среща.
— Знаеш ли, Мартина — подхванах, — едва сега мога да ти разкажа за онова далечно денонощие, което завърши така трагично, струва ми се, че трябва незабавно да ти разкажа за Фелаиия…
През следващите дни всички алеи в парка на клиниката ни опознаха, от време на време сядахме на тревата, различията, несъвпаденията и всякакъв род противоречия помежду ни бяха предостатъчни, за да осъзнаем влечението си един към друг.
Полека-лека близостта ни стига дотам, че вече разполагах с дните на седмицата й, сякаш бяха мои.
— Днес и утре си дежурна, добре, значи в сряда и четвъртък ще ме придружиш ло Варшава, а после до Токио. Трябва да изпълня обещанието си към Януш Ружевич.
Съгласието и ентусиазмът й бяха притушени, така ми се стори, дали се досещаше, дали знаеше което аз узнах на другия ден?
— Не ти казвахме досега, разбираш, пазехме те, още докато бяхме на Фелания, Тереза и Ирене са били отвлечени, и двете… — Шетински искаше да продължи, но го прекъснах.
— Лекарите са на мнение, че съм здрав. От утре съм на разположение на отдела.
— Много добре. От утре си на разположение на академик Джатила.
— Кой е пък този академик Джатила? — Нарочно подчертах пренебрежението си, от Рей бях подочул, че към отдела е разкрит нов научен център за преподготовка на инспекторите, обзе ме гняв, че вместо спешно да заминем за Фелания, да проникнем в Мраморния каньон и да осигурим разобличаващите доказателства, тепърва се канят да ни обучават. — Какъв е? Треньор по древно джудо? Алхимик, дестилирал живата вода, та като ни откъснат главите, да се напръскаме и да се съживим? Аз не искам да ставам съвременен ниндзя, самурай, супермен, непобедим, неуязвим, безсмъртен!
— Не искал! А аз искам. И доктор Джатила иска. Да не говорим за най-съкровеното желание на милото момиче, наричано Мартина, тя пък съвсем иска да отидеш на Фелания и да се върнеш жив и здрав.
На бавен огън препекох сарказма си.
— Не допусках, през ум не ми минаваше, че Седми специален отдел се е специализирал в последно време в тайно разследване на личния живот на инспекторите си.
— Ами! С теб ще се занимава Седми специален отдел! Аз по неволя се занимавам с твоя милост, понеже Мартина ми е племенница и всеки ден плаче на рамото ми… за теб. Колкото до доктор Джатила, съмнявам се, че ще останеш разочарован от него.
ТРЕТА ГЛАВА
1.
Необикновено бърз ум, мисленето му беше наследство от петте поколения предци учени, от излишъка на идеи в един дом, където хипотезите никнели и без саксии, малкият Едуард вместо с футболната топка играл с топката на съмненията, точно така — поддържал играта баща му, — твоята дума може да е единствено вярната, принципът на вишегласие в науката отдавна се е самодискредитирал, възможно е твоето твърдение да е истината въпреки мненията на всички останали; хлапакът бързо осъзнал ролята на детайла, от който почти не зависи истината, но зависи; получил и свободата на мисълта за всякакъв род гносеологически палавщини и лудории на въображението си, а интелектуалното поведение на хората около него дало простор на логико-евристичното му мислене и едва шестнайсетгодишен изказал мнение по толкова сложен проблем в генетиката, че комплиментът на баща му не прозвучал ужасно претенциозно — те, баща и син, били инверсно еквивалентни, тоест притежавали център на симетрия в научните си методи; въобще, всичките му предци вървели и стигали до митическите възможности на човешкия мозък, използувайки, изглежда, тъкмо митическите възможности на собствените си мозъци.
Колко ли знаех за откритията и приноса на научната династия Джатила в неврохирургията и генното инженерство, но ми стигаше да проумея като какъв въздух е дишал от раждането си малкият Едуард, за да стане доктор Джатила — прекланях се пред него, ала и преклонението, и запознанството с генеалогичното му дърво щяха да дойдат значително по-късно, а в първата ли среща той ме разочарова, дори се почувствувах доста засегнат от обясненията, които ми даде.
— Моля ви, Александър, застанете ето тук и ето така…
Обърнах се с лице към прозореца и с гръб към него.
— Слушайте ме внимателно. Вие съзерцавате пейзажа през прозореца, спокоен сте и даже разсеян. В този момент аз вземам един стол, приближавам се безшумно към вас… сега го вдигам… и го стоварвам върху главата ви…
Отскочих — стовареният с все сила стол с трясък се строши о пода. Точно на мястото, където стоях допреди миг.
Странният ми събеседник ме гледаше ведро, бих казал, с щастливо любопитство.
— Защо отскочихте встрани?
— Защото имам мълниеносни реакции.
— Хм — намръщи се, — обичам да се мисли бързо.
— Добре, ще угодя на обичта ви към бързото мислене. Отскочих, защото имах предварителна информация за действията, произтичащи зад гърба ми, в областта, неконтролирана от зрението ми.
— Правилно. Предварителна информация! Иначе никакви реакции не биха ви спасили, още повече че нападателят не би ви халосал със стол, а би ви застрелял в гръб
— Искате да ме уверите, че след съответната подготовка ще мога да пред-виж-дам бъдещите събития?!
— Надявам се да ги виж-да-те. И не искам да кажа, че непременно ще можете — самият аз не знам. Ще поработим…
Няколко дни поред един асистент търпеливо ми обясняваше теоретичната страна на експеримента. Намеренията и идеите на доктор Джатила — всичко ми се виждаше невероятно, чудовищно съблазнително и чудовищно непостижимо. Тая работа няма да стане, отсякох още в самото начало.
Рей и петима други инспектори също участвуваха в експеримента, не знаех дали Рей вярва в успешния край, от него можеше да се очаква да докара вода от деветдесет и девет неизкопани кладенци и да докаже, че вечерта е вечер само защото сме свикнали да си казваме добър вечер. И щеше да го направи с най-сериозен тон и с едва прикрито съжаление за вековната заблуда на човечеството.
Тъкмо беше дошло попълнение, новите инспектори ококорени гледаха какво става в отдела и тогава на Рей налетя един от новаците. Казваше се Ярлин, говореше с невероятен акцент, сякаш до завчера бе живял в другия край на Галактиката, имаше навик да повдига дясното си рамо и да го поглежда, като че ли там от време на време кацаше невидима птица, която отлиташе, щом я погледнеше учудено. Оплака се, че не е включен в експеримента, а така му се искало. Ето кога Рей докара водата от неизкопаните кладенци. Смая ме със способността си да превърне нещо смътно в истинска бъркотия. Половината от тази интерпретация да стигнеше до доктор Джатила, сигурно биха настъпили промени в числения състав на Седми специален отдел.
И моят Рей, самоиронизиращ се и иронизиращ без предразсъдъци каквото му паднеше подръка, нахълта в такова ненормално обяснение (адресирано, кой знае защо, към мен, а не към новака), че ми идеше да примигвам на всяка дума и на всяка запетайка: ами че как не съм разбирал, покрай нашето настояще вектор-време съществували цял сноп паралелни вектор-времена, и минали, и бъдещи, ами че задачата на доктор Джатила била съвсем ясна, той искал да отключи онова сенчесто килерче в мозъците ни, където кротко седяла и чакала да я поканят в играта третата сигнална система, не цялата естествено, а само сензорният център на времето, понеже тъкмо с неговите очи можело да се надникне в близкото паралелно време и да се предвидят близките събития, и защо съм клател глава ей тъй, като камила, той говорел, че подобен скок е възможен евентуално за човешкия мозък, а не за камилския и така нататък…
Накрая Ярлин отново повдигна рамо (прогони невидимата птица) и шашнат от тирадата на Рей, попита:
— Как смятате, ще успеем ли?
— Изключено! — отряза Рей.
Но когато останахме насаме, додаде:
— Изключено е да не успеем! Или камилите са на друго мнение?
Великолепен заядлица е моят Рей!
Това — да, обаче не споделях оптимизма му. Дни и седмици минаваха, а ние вкупом нахълтвахме все по-навътре в неразгадаемия лабиринт, имах чувството, че се загубихме в него.
Да оставаш на същата тема, когато нищо не се получава, трябва по-друго здравомислие или по-друга налудничавост, разлика май няма — казвах си, докато всяка сутрин влизах в изследователския център, дългите коридори малко по малко се скъсиха от влаченето ми по тях, безбройните лаборатории и кабинети всъщност се оказаха трийсетина, не повече. Покрай мен се провеждаше невероятно сериозен диалог с тайнственото и неизвестното, за пръв път антропологична алхимия, отпечатване на билет за пътуване, което засега нямаше наименование, виждаха ми се безкрайни часовете на манипулациите, после тичах при Мартина и скитахме до края на деня, до края на вечерта, а имаше още и още места, които биваха предпочитани от юли, от черноморските нощи и от любовта ни, после пак идваше утрото, носещо неспокойствие на доктор Джатила, той ме водеше в трета лаборатория, в осма, в деветнайсета, всеки ден различно, омръзнаха ми белите като древни гръцки стели екрани, на които нищо обнадеждаващо не се появяваше, и отново електроди по главата ми или сензорни шлемове, гвардията от асистенти на доктор Джатила, суетяща се около опитната мишка (около мен), търсеше някакви участъци в мозъка й (в моя), чувах за ретикуларна система, за активиране на психичното поле, за деактивизация на сензориума, чувах за биовълни е висок интензитет, за възбудими зони, за енергийни полета на мозъчните полукълба, чувах да се говори по мой адрес, сякаш ме нямаше в лабораторията, не им ли омръзна, питах се и си представях как те си представят мозъка ми като сграда с много етажи и стаи, как се катерят по стълбищата, объркват се, осветяват с фенерчета разни тъмни кътчета и бог знае какво се надяват да намерят там…
Може би тьчаха мрежи, системи, в които да ловят бъдещите мигове, може би такава система съществуваше в човека, такава прекрасна творба на природата, все още неразгадана, скрита дълбоко в преизподните на подсъзнанието, може би търсеха следи от осъществени в минало време срещи с предстоящото, каквито всякога е имало и има, а ние не ги осъзнаваме?
Искаше ми се да вярвам.
И не вярвах.
2.
Щяхме да ходим в пета лаборатория, обаче доктор Джатила ме помоли да го почакам да провери таблиците и аз седях в кабинета му и го наблюдавах как разглежда дългите рулони, перфокартите, лентите, ту тук, ту там подчертаваше или задраскваше, отново разгръщаше вече прегледаните рулони — правеше го тихо и съсредоточено.
И тогава се случи.
Не, преди това усетих нещо, своето рода предупреждение, че настъпва, че ще се случи, само че това по-късно го осъзнах като предупреждение и знак за начало.
Седях удобно разположен във фотьойла. Не мислех за нищо конкретно. Доктор Джатила почука сърдито с писалката. Какво ли щеше… май се попитах какво ли щеше да прави в следващата минута.
Рязко — сякаш погрешно насложени кадър върху кадър — се получи раздвояване на обстановката.
Трябваше да ме обземе страх, поне трепет, че химерата не е химера. Ала страховете търсят други области, никога не населяват човек, станал по волята на случая перо в крилото на извънредното събитие.
Нямах право и на бурна радост. Бях прецизна регистрираща машина.
Виждах доктор Джатила, седнал до писалището, да прехвърля таблиците и същевременно го виждах как внезапно скача, прави ми знак, че ей сега ще се върне, и излиза от кабинета. Не се забави навън повече от половин минута, отвори с трясък вратата, на прага се застоя с широка бяла перфолента, преметната като хавлиена кърпа през рамото му. После едва ли не със скок се озова при писалището, съпостави данните от донесената таблица с другите таблици, завъртя глава, явно разярен, все пак хладнокръвно събра на купчина рулоните, перфокартите, лентите и с монархическото самовластие на учения си позволи да смачка многомесечния си труд на топка и да я запокити в кошчето за отпадъци. Кошчето се преобърна и сякаш показваше възмущението си, се затъркаля по пода.
Погрешният кадър избледня, изчезна и пак видях (и преди това го виждах) доктор Джатила да прехвърля тихо и съсредоточено таблиците.
Само устните ми помръднаха, обаче не проговорих, звук не издадох.
Следях хронометъра, окачен на отсрещната стена: пет… десет… двайсет… четиридесет и пет секунди…
Доктор Джатила се надигна, направи ми знак да чакам и бързо излезе от кабинета.
Действувах като автомат, изтичах, напъхах таблиците от писалището в чекмеджето и го затворих плътно, после се тръшнах на мястото си във фотьойла — всичко за девет-десет секунди — и се втренчих в хронометъра; ако усетът ми за време не ме лъжеше, след двайсетина секунди докторът трябваше да се върне и…
Вратата с трясък се отвори, с пламнало от гняв лице, с перфолента през рамо, като с преметната хавлиена кърпа, доктор Джатила се хвърли към писалището и на мига се обърна към мен (ето кога се уверих, че мисли невероятно бързо).
— Получи се, Александър. — Интонацията му дори не беше въпросителна. За такива като него и успешните премиери минават без ръкопляскане, не се сети ни да се усмихне, ни да въздъхне с облекчение. — Разказвайте.
— В началото помислих, че ми се привижда — вие хем седяхте и сверявахте таблиците, хем станахте и излязохте, заприлича ми на два различни кадъра, насложени един върху друг. Тогава затворих очи и действителният кадър, на сегашното време, изчезна, продължавах да виждам втория кадър, схванах, че е някакъв бъдещ момент, в съзнанието ми на кръгло екранче се развиваше действието, леко умалено и отдалечено, сякаш гледах с бннокъл, но не през окуляра, а през обектива… Излязохте от кабинета, върнахте се ядосан, смачкахте всичко на книжна топка и я хвърлихте в кошчето…
— Защото трябваше да започваме отначало. Открих грешката и се канех да унищожа таблиците…
— Грешката не е грешка.
Доктор Джатила дръпна чекмеджето — без дори да ме попита къде съм ги натикал, — извади таблиците и ги разпръсна по писалището.
— Грешката не е грешка — повтори.
— Най-важното: всичко протече на вътрешния ми екран за секунда-две, тоест получих почти мълниеносно информацията, но съзнанието ми отчете, че действието се развива по-бавно, с естествено темпо, прецених доста точно времето и когато станахте и тръгнахте да излизате, бях сигурен, че имам на разположение около половин минута да скрия таблиците в чекмеджето и да се върна на мястото си. Ако не съм сгрешил в пресмятанията си, „погледът“ ми в бъдещето се задържа приблизително шейсет и пет секунди.
— Това е само първото ниво. Вярвам, че скоро възможностите ви ще се разширят, ще преминете на второ, на трето ниво и ще обхващате все по-големи отрязъци от бъдещето.
— Имаше нещо предварително, искам да кажа, нещо, което предупреждаваше за началото — усетих леко затопляне на слепоочията, като топъл полъх, същевременно в съзнанието ми се появи бледо кръгче с неоформени, някак размити краища, после екранчето просветля и видях на него или през него сякаш реално развиващо се действие…
— Защо — сякаш? Наистина е реално. Съзнанието ви се е превключило в близък вектор на времето, където действието протича реално, то е относително бъдеще само спрямо момента, осъзнат от нас като сегашно време… А, да, щях да пропусна, несправедлив съм, вие заслужихте моята благодарност, не знам как…
— Аз знам. Моля ви, отсега нататък не ми говорете на вие.
— Добре, Александър, да вървим в пета лаборатория…
Пета лаборатория, двайсет и втора, втора и пак пета, и пак продължавахме ден след ден, всичко беше така, във вярната посока, и макар да преодолявах вече психологическата бариера, послания от бъдещето не идваха, съзнанието ми не откриваше светлото кръгло космодрумче, където те да кацат, редуваха се стотици неуспехи, какво ще направя сега, Александър, питаше доктор Джатила, обаче не, не знаех, не виждах, топлото дихание, приличащо на учестеното дишане на двама души, наведени над слепоочията ми, го нямаше, понякога се усещах обезсърчен — нима в изконната паралелност на времената един-единствен лъч е трепнал, огънал се е едва-едва, колкото да ни даде надежда, че го има, че би могло да се заложи на него, но само с негово съгласие, а после се е отдръпнал и отново е замръзнал паралелно с другите лъчи?
3.
Рано сутринта Рей нахълта в къщи, разкрещя се, че не понасял хора, дето спели до обед, че спането било коварен начин да остареем, без да сме живели, не съм ли съжалявал за живота, който съм щял да получа от една безсънна нощ?
Изхили се на стряскането ми и кротко попита:
— Какво сънува?
Нищо не бях сънувал, лошо спах, разтърках очи, спуснах крака от леглото и в същия миг усетих топлия полъх покрай слепоочията си.
И видях.
— Сънувах — казах с преднамерена бавност и внушение, — че Рей идва в къщи и чупи с лявата си ръка кристалната ми ваза. Имай предвид, че е шедьовър от деветнайсети век, единственият по рода си, предполагам, държа да ми остане жива и здрава…
— Тази ли? — прекъсна ме Рей и посочи вазата, поставена на високия шкаф непосредствено до прозореца
— Не ти ли харесва?
Беше стара ваза от калциев кристал, с потайната симетрия на ръчната изработка, с ритмичния цвят на пенеща се вода, а тясното й гърло — стъпаловидно и произволно извиващо се като прагове на миниатюрна река, способна да напои само едно цвете.
— Напротив, много ми харесва! — Погледна ме сериозно, навярно му се мярна предположението, че в съзнанието ми отново се е задействувал механизмът за виждане в непосредствено близко бъдеше.
Премери на око разстоянието до вазата — три метра — и завъртя глава.
— Ни ще се приближавам, ни ще духам към нея, обещавам ти. Впрочем още ли не си се облякъл?
Преди двайсетина минути от акациевата гора на градския парк излезе един мъж, поколеба се (колебанието, кой знае защо, винаги му напомняше ляво-десните движения на метронома) изведнъж ли да се гмурне в гъмжилото на утринната улица, или бавно и незабелязано да се смеси с минувачите.
Каква невнимателност, можеше да му коства твърде много тая дреболия, и защо не го видя досега — наведе се и с привидно небрежен жест махна от коляното си акациевото листо, което не беше листо, а указател, че е спал в акациевата гора.
Той и не спа, по-скоро лежа в яма от настръхналост, свит в нея целият и с издадени навън сетива, които му крещяха, че ловците го обкръжават, и никакво бягство, само притаеният дъх, дори недишането би го спасило.
Преследваха го отблизо, сигурно съвсем отблизо, със своите механизми и сечива на жестокост, на безкомпромисност, но да става каквото ще, тръсна глава, не за пръв път го гонеха и ако имаше да се случва нещо, то нека се случеше, когато дишаше, поне да диша не можеха да му забранят.
Пое дълбоко дъх, до тротоара, по който минаваха толкова спокойни хора, оставаха десетина крачки, искаше му се вече да е там, още три крачки, не, четири, за да не изглеждат припрени и уплашени — дали имаше вид на уплашен?
Най-сетне беше сред навалицата, всички бързаха, отиваха нанякъде, разбира се, че отиваха, утринните улици се посвещават на отиването, вечерните — на връщането.
Колко безкрайно беше времето до вечерта, никой не би се наел да му гарантира, че ще види свечеряването.
Нарече се страхливец, никога не се бе смятал за същинско действуващо лице.
Вървеше с темпото на другите и внимателно се вглеждаше в хората.
Едър минувач с черен костюм и квадратна челюст го стъписа (едва не изкрещя), но се разминаха. Сред толкова хора се страхувам от чудовищата, укори се.
Знаеше, че трябва да върви по посока на морето, после щеше да пита, смътно си представи как ще набере кураж да попита.
Булевардът се точеше по права линия и далеч напред опираше или продължаваше в морето — оттук така му изглеждаше.
От страничната улица се зададе лимузина, въпреки високата скорост колелата плавно взеха завоя и се долепиха плътно до тротоара.
Него ли посрещаха? Може би тия вътре предварително държаха в шепите си пепелта от тялото му, което щеше да бъде изпепелено след миг?
В лимузината седяха четирима, също с черни костюми, както онзи минувач с квадратната челюст. Лицата им обаче не се виждаха, говореха наведени над нещо или се криеха.
Не повече от секунда се двоуми (да побегне? да призове за помощ?) и веднага изпита въодушевление, понеже реши да върви насреща им. Изведнъж олекналото му тяло се движеше в абсурдна едновременност и по тротоара, и в небитието.
Ако бяха преследвачите му, щяха да го застрелят в упор.
Подуши смъртта там, в колата, с проекция върху гърдите си.
Изключваше да го отвлекат и после… макар че защо ли го изключваше?
Несъзнателно натисна с кутре дланта си и с удовлетворение констатира, че не напипва твърдост под кожата. Значи и те нямаше да открият скритото там.
Когато се изравни с колата, мъжът от предната седалка като че ли го изгледа с любопитство, но не направи друго, освен да отмести с ръка надвисналата над челото си коса.
Тогава усети топлото слънце, усети го, извръщайки лице към него, сякаш в тоя момент се превърна в хлорофилно същество.
Бавно се отдалечи. Колата остана назад. Сега закрачи бързо, по някое време пак трепна от нещо или от нищо, пак предателството на дебнещите подозрения, а в края на краищата какво представляваха те пред онова, което го чакаше?
Нямаше за кога да отлага повече, трябваше да спре избора си на някого и да попита. Разбира се, подходящ човек — жена, още по-добре дете.
Подходящият информатор се случи петнайсет-шестнайсет годишен хлапак, комуто не допадаха законите за вместимост, който с коляно и с юмруци се мъчеше да натика в препълнената раница, сложена на земята, още някаква дреха.
— Там — кимна момчето, — първата пресечка вдясно и сградата се вижда отдалече… Какво ви става, зле ли ви е?
Мъжът бе забелязал специфичното раздвояване на всичко наоколо, но тутакси разбра заблудата си — отраженията от полюшващия се насреща отворен прозорец създаваха илюзията на заканителното раздвояване. Затвори очи и видя голо поле с галопиращи по него ужаси.
— Не-не, нищо ми няма. Благодаря…
Някои действия протичат толкова бързо, че не успяват да включат разума дори като коректор — последните метри до входа на Седми специален отдел непознатият пробяга, макар да не искаше.
В широкото фоайе нямаше никого, обаче той почувствува нечие присъствие. Отстрани излезе дежурният инспектор и го попита кого търси.
— Вас. Искам да говоря с ръководителя на Седми специален отдел. Казвам се Орасио Айрес, феланец съм…
Съобщението за феланеца завари Шетински у дома, но две минути по-късно колата го носеше с максимална скорост към отдела. Беше включил сирената, нещо необичайно за характера му.
Синусоиден вой на сирена се изкачи до нашия прозорец и Рей възкликна:
— Колата на Шетински! — Подвластен на изключителната си бързина, прелетя трите метра до прозореца (навярно да не изпусне минаващата кола и навярно да счупи вазата ми — ръката му я перна и толкоз).
Коленичили над парчетата, забравихме за Шетински, за лудо препускащата му кола, за всичко; на пода се търкаляше една счупена красота, която и да залепяхме, не би станала отново цяла красота.
Рей приличаше на болно дете с висока температура, току си облизваше устните.
— Отвратително — характеризира случката.
— Може би — отвърнах разсеяно.
— Ей, ти като че ли не оплакваш шедьовъра си!
— Оплаквам го, но се и радвам. Каква утринна изненада съм приготвил за доктор Джатила…
В отдела обаче ни чакаше не по-малка изненада — тъкмо обяснявах на доктор Джатила, че съм на крачка от целта, че той е прав, ще мога да контролирам и по свое желание да постигам транспозиция на съзнанието си в най-близкото паралелно време, и позвъни Шетински, търсеше доктор Джатила.
— А, и вие ли сте там? — Гледайки ни от монитора, старши инспекторът имаше предвид Рей и мен. — Добре, елате и тримата в кабинета ми. Веднага, веднага…
Заварихме при него непознат мъж, сравнително млад, със съвършена глава и изящни, бих казал, артистични маниери, тутакси ме парна съмнението, че… но го отхвърлих като невъзможно.
— Запознайте се — Орасио Айрес.
Усетил напрегнатата усмивка на Шетински, останах на място, стори ми се, и доктор Джатила, и Рей изчакваха.
Непознатият се изправи и протегна ръка, в жеста му нямаше пестеливост.
— Орасио Айрес, жител на Ектополис, столицата на Фелания.
— Наш приятел — додаде припряно и предупреждаващо Шетински.
— …приятел — повтори Рей, интонацията му не носеше ненавист, по-скоро бе сгъстена от гняв, потъмняването — очите, кожата, косата — беше тъй бързо, че приличаше на невероятна подмяна с друго лице, отсъствуващо допреди миг, господи, само да не почне да стреля…
Когато рано сутринта го въведоха в кабинета на Шетински, Орасио Айрес се представи кой е и откъде е и се огледа с присвити разтревожени очи.
— Тук можем ли да говорим само двамата?
— Ние сме двама — някак излишно посочи с ръка празния кабинет Шетински; побърза да настани посетителя си на канапето.
— Само двама! — натърти феланецът
— Смятате, че…
— Не изключвам, може би сме сами, а може би не. Сигурно тук имате сложни системи, които биха сигнализирали за присъствието на неидентифицирана личност, но все пак коя да е охраняваща система може да бъде заобиколена като пън — вие още не си предгтавяте на какво са способни те…
— Намираме се в Седми специален отдел, който, уверявам ви, е застрахован срещу всякакви подслушвания и нежелани посетения.
— Извинете, едва ли е застрахован. Не ги познавате.
Закашля се, хрипове задраха гърлото му, хвана се за гърдите, които изсвистяха от немощния допир на тънките длани, заради неравномерното дишане Орасио Айрес сякаш ту пристъпваше, ту се отдалечаваше, въпреки че не помръдваше от канапето.
— Вие сте болен…
— Осем години съм прекарал в лагерите на Южния континент, това са последствията…
— Ще направим така: веднага ви настаняваме в нашата клиника, необходима ви е почивка и най-вече лечение. Много ни интересува информацията, която носите, но ще поговорим после, след няколко дни.
— Възможно е да не съществува никакво после. Повярвайте ми, старши инспекторе, те са неуморими и безпощадни… Нямам сили, нито глас да ви разкажа, не ме упреквайте, и да се опитам, сигурен съм, че само ще натрупам безформена маса от накъсани на парцали фрази, в най-добрия случай ще се получи предупреждение, ала не и разказ, който би обрисувал лицето и лапите на Фелания, за съжаление такъв хибрид е нашата планета. — Орасио Айрес усети стария ужас да се носи на гъст облак в главата му, паметта услужливо и жестоко възстановяваше картини от Ектополис, потънал в сладникавото дихание на Б-вятъра, от джунглите на Южния континент, където срещу него се изправяха игуанодонтите, после го преследваха ликвидаторите… — Аз съм памфлетист и не очаквам снизхождение. Още преди четвърт век на Фелания беше създадена службата на ликвидаторите, чиято задача е издирването и унищожаването на такива като мен. Наистина, някои памфлетисти успяват да се укрият временно в големите градове или в джунглата, но и на едното, и на другото място рано или късно ги откриват. Не изключвам да ме настигнат и тук, обаче за мен е без значение, щом успях да ви предам информацията.
Сложи на бюрото два металносивкави диска, не по-големи от човешки ириси, и побутна единия към Шетински.
— В този визиодиск са всички данни за престъпните организации на Фелания, наричани конгрегации, които отвличат вашите деца. Карти с точното местоположение на петте лагера за натурализиране, там децата пребивават дълго време и биват подлагани на транссубстанциация, тоест променят същността на личността им, после ги продават на бездетни семейства. Обяснение на причината за масовата стерилност сред феланското население. Принципно действие на конгрегатите, сложни апарати, осигуряващи невидимостта на похитителите. Изкуственият произход на Б-вятъра и преднощта и как да се предпазите от тях…
— Моля ви, не влизайте в подробности, не се уморявайте, ние всичко ще изучим, а вие час по-скоро трябва да постъпите в клиниката.
— В клиниката… — Болезнено се усмихна. — Получих осемнайсет смъртни присъди. При нас този парадокс съществува, като че ли след изпълнението на първата присъда ще ме възкресят и отново ще ме убият. Във втория визиодиск е записът на моя последен памфлет, всъщност заради него ме търсят сега ликвидаторите.
— За нас памфлетът също представлява интерес, ще го прослушаме най-внимателно. Благодаря ви.
Шетински — откъде можеше да знае — лъжеше. Съвсем бяха наближили събитията, които щяха да му попречат да изпълни даденото тъй искрено и с благодарност обещание.
А визиодискът с последния памфлет на Орасио Айрес — със съкращения — имаше следното съдържание:
„Смисълът на една консулска власт може да бъде сведен до единадесет минути и двадесет секунди планетна смърт, а това вече обръща посоката и тежестта на ветровете, отрязва другояче деня от нощта.
И така, близо до столицата имало голям замък, останал още от епохата на колонизирането на планетата. Превърнали го в правителствена резиденция в онзи предиобед, когато забелязали на небосклона квадратен облак, добро предзнаменование, че и четирите човешки страни — справедливост, почтеност, благонамереност и разумност — ще бъдат равни и свързани помежду си чрез най-обективния ъгъл в природата. Във връзка с това бил избран нов консул на планетата и в столицата се проточили безкрайни пиршества. Щедростта на новия консул се доказала, но същевременно се доказало и известно отклонение в начина му на спане — свивал се на кълбо и стискал с пръстите на ръцете си пръстите на краката. Тогава проконсулите, изпълняващи ролята на негови съветници, организирали на тавана на замъка обсерватория, спазвайки широко разпространената рецепта: гледането нагоре изключва мислите надолу. Така консулът вкусил сладостите на астрогнозията и всекинощно наблюдавал небесните светила, вместо да спи в опасната за здравето му поза. Преди да прилепи око към окуляра на телескопа, той винаги измивал окото си с топла вода, за да не допусне студът на далечните звезди да замрази зеницата му и оттук натъй да вижда само студените неща. За тези важни и задължителни преди наблюдението действия се поучил от някаква древна книга за катадиоптриката. Заобиколен с астролаби и мощни астроскопи, той скоро открил, че най-близо до Фелания е планетата Нелур и че двете планети притежават обща луна. Тя следвала траекторията на разтеглена осмица и благосклонно правела светла ту нощта на Фелания, ту нощта на Нелур. Подялбата на лунната светлина го опечалила и носил пълен траур до оная нощ, когато, работейки с астролаба, му текнало, че общият спътник може да стане частен, само на Фелания, стига да се скъса осмицата-траектория или да се направи друго, или трето, или направо юмрук в зъбите на луната, обаче не знаел как. Наложило се да повикат едного, който по рождение имал вградени компютри в тялото си, а след дългогодишни упражнения постигнал и пълна съгласуваност между цифрите и червените си кръвни телца; изключителният човек винаги стоял прав и винаги цъкал като стенен часовник, и така, без да сяда, изчислил, че за да се унищожат нелурците, трябват шест хиляди стромафазови ракети и седем години, през които да се акумулира всичката енергия на Фелания, включително и енергията, необходима за акумулирането й.
Смисълът на една постъпка, неясна и за който я извършва, придобива организираща сила за множеството толкова повече, колкото е по-извънредна и по-необичайна.
Хиляди столичани видели своя консул да върви като занесен по улиците, видели го да влиза в магазините и да купува парафинови свеши. Прибирайки се в замъка, той не можал да си даде отчет за какво са му свещите, обаче примерът вече действувал и всекиму станало ясно, че даже консулът ще си свети със свещ, докато се акумулира енергията…
(Тук следваха осемнайсет минути кадри и текст за съдбата на феланците в периода на акумулирането на енергията.)
… В течение на тези седем години водата в стъклените чаши изглеждала денем златиста и с припукващи искри на повърхността, което можело да се обясни или с безбройните изгорени свещи покрай водата, или с добрата й нощна памет.
Феланците били уведомени, че ракетите ще бъдат изстреляни сутринта на триста шейсет и четвъртата неделя и при тангенциалното ускорение щял да се почувствува съвсем лек трус, както при хлопване на врата от ядосан човек, обаче били излъгани и за деня, и за часа, и за лекия трус.
Гигантски тласък избутал тъмнината на една невинна съботна нощ и повечето спящи и сънуващи за кратко време усетили, че се преместват в друг сън, разпределен на килийки като празна пчелна пита, сияещ вулкан разцепил небесата, гравитационен смерч усуквал и разкъсвал крехката черупка на планетата и същевременно я стискал с гравитационните си челюсти, за да не се разпадне, въздухът — може би измъчен от крещящи йони или от йонизирани крясъци — светел на ивици, в атмосферата ярко личали възходящите и падащите въздушни течения, твърди в тая минута като метал и със също толкова метални насекоми и птици в себе си, хиляди хора били занитени върху светещите пътеки с неподвижни ръце пред лицата си, сякаш четели книги, които трябвало да се четат много отблизо и можели да се четат само при условие, че зениците се търкат о контурите на всяка буква.
Поради температурното напрежение и поради състоянието на суперпарамагнетизъм долу сградите, изгубвайки сцеплението си с повърхността, забравяйки какво са, плували цели-целенички по улиците, размествали местата си, отваряйки нови улици и площади, осъществявайки някаква картография, осъществима навярно единствено в сънищата на града. Правителственият замък с вкоравени знамена пресякъл като флагмански кораб столицата от единия до другия край и с вдигнатия си перпендикулярно покрив наистина приличал на древен платноход, а на палубата му стоял консулът, суетящ се сред купища астрографи, готови да заснемат полета на ракетите.
Минута или минути след ударната вълна вътрешните сили на материята като охлабени пружини взривили стените, мазилката, прозорците, тротоарите, вените, артериите, черепите, от подземните недра прииждал нескончаем тътен и смазвал с могъщото си исо неясните викове…
(Тук във визиодиска бе записана едночасова тишина, прекъсвана от ронене на пръст, ронене, каквото се чува при многохилядни и едновременни погребения.)
… На сутринта задухал силен вятър, нахлул през счупените прозорци и изкъртените врати, бил сякаш вятър колекционер, защото издухвал от обезлюдените къщи само дрехи, обувки, шапки и тези дрехи, обувки, шапки — необлечени от никого — се понесли по улиците, запазвайки формите и навиците на своите собственици, осъществили отново обичайната сутрешна навалица, приличали ту на забързани тълпи, ту на вятър от дрехи, забързан нанякъде да търси нещо.
Пуснал се слух, че мъртвите от тази нощ пуснали слух, че ще се върнат.
По неизвестни причини стромафазовите ракети описали безопасни хиперболи около Нелур и се върнали. Никой обаче не пострадал, ракетите изгорели в горните слоеве на атмосферата като зеленикави, красиви, можело да се каже, празнични огньове. Дори не избухнали. Илюминацията траяла точно единадесет минути и двадесет секунди.
Върнали се и мъртвите, както били казали — консулът наредил всички мъртви от тази нощ да оживеят чрез мраморни скулптури, изваяни в най-естествени живи пози.
В понеделник един скулптор, дялайки голям мраморен блок, внезапно видял, че мраморът започва да става прозрачен. Нещо като кристално стъкло. Доколкото можел да запази спокойствие, той донесъл ведро и го сложил отдолу, защото не се съмнявал, че изтича бялата кръв на мрамора. Напълнил две ведра — толкова била кръвта на тежкия няколко тона блок — и си помислил, че подчиняващото се на длетото и чука няма много кръв. Помислил си още: смисълът на едно съживяване, псевдосъздаването на човека от нечовешки материали е прозрачна лъжа, хората няма да я виждат, а пернатите ще прелитат безпрепятствено през нея и дори няма да забелязват съществуването й.
Статуите на загиналите — въпреки че били поставени по улиците, в дворовете, по стълбищата, в асансьорите, в своите легла и въобще навсякъде — наистина останали невидими за близките си, а птиците ги заобикаляли, предупреждавани от инстинкта си да не се докосват до смъртта.
Хората продължавали да ходят на гробищата и се връщали оттам с температура, някаква душевна термолуминесценция карала лицата им да греят, докато очите сивеели като галванизирани с нечист метал. Редом с това изведнъж придобили навик да се застояват до прозорците и не един, и не двама съзрели, че наесен жълтите листа на дърветата били доста повече от зелевата шума през изминалото лято, и се досетили за мъчителната болест на клоните.
Тогава се пуснал слух, че статуите от прозрачен мрамор пуснали слух, че след няколко поколения на Фелания ще има само статуи. И колкото и да било невероятно, след двайсетина години феланците постепенно започнали да стават стерилни и в дъждовни дни четели онзи календар: от дядо ми е дошъл баща ми, от баща ми съм дошъл аз, от мен никой няма да дойде…
Така че смисълът на една консулска власт може да бъде сведен до единадесет минути и двадесет секунди планетна смърт, а това вече обръща посоката и тежестта на ветровете и отрязва другояче деня от нощта…“
Орасио Айрес посочи двата диска, лежащи на бюрото пред Шетински.
— Зашифровани са с нелогичен шифър, дори да бяха ме заловили, нямаше да могат да ги разчетат. Повикайте, моля, лекар, необходимо е да се направи срез на кожата на дланта ми, където е скрит ключът на шифъра.
5.
Мълчахме само докато доктор Джатила извърши деликатната манипулация — изваждането на ключа на шифъра. Блестяща, гъвкава като щраусово перо, платинената пластинка тихо звънна до визиодисковете, сега това бе всичко: кадри, текст, информация, око в гритнористката свръхзасекретеност, чертежи, схеми, карти, координати, адреси, имена, конгрегатът най-после щеше да получи параметри и обяснение… Знаех, че е така, но не можех да се сдържа да не питам, и не само аз. Рей беше и по-гръмогласен, и по-бързорек, едва след десетина минути Шетински успя да се наложи, забрани да засипваме Айрес с въпроси, не виждате ли, че гостът ни има нужда от почивка, край, стига толкова.
— Прощавайте, АЙрес — обадих се въпреки предупредителния знак на Шетински да не си отварям повече устата, — единият лагер с нашите отвлечени не се ли намира в Мраморния каньон източно от столицата?
— Да, точно там. На картата са отбелязани галериите, по които може да се влезе сравнително безопасно в рудника, останалите входове са непристъпни заради средновековната фантазия на Грит Нори. Грит Нори е върховният бос, първата величина на най-силната престъпна организация на планетата, легендарна личност по много причини, включително и по патологичната си склонност към театралничене. Това даде отпечатък върху неговите хора, стана мода в престъпния свят — дори сред конкурентните конгрегации се смята за проява на добър вкус, ако покушението или убийството се извърши сред най-пищен декор, пред многобройна публика, е, когато публиката е недопустима, се стараят поне бъдещата жертва да изживее насладата от представлението, преди да стане жертва. Въобще някаква мания към буфонада и предизвикателна зрелищност, към демонстрация на превъзходство и презрение към всички останали. Ето, старши инспекторът Шетински ми разказа как са отвличали децата тук, С помощта на конгрегата са могли да вършат гадостите си тихо и незабележимо, обаче са предпочитали шумотевицата, за да покажат своята неуязвимост. Ще се уверите, че винаги се люшкат между силната подигравка и жестоката гавра, която според техните норми е привилегия само на свръхсилните…
— И последен въпрос. Моят приятел Януш Ружевич е срещнал близо до Мраморния каньон едно полумомче, полу… не зная как да го нарека, което отначало поискало да играе на топчета с Януш, после, за стотни от секундата, детинската му физиономия изчезнала и с мълниеносни реакции успял да заплаши живота на двамата ми колеги. И някакви ненормални за възрастта му исполински размери спомена Януш, момче исполин или…
— Анаболист — закашля се Айрес (бе станал, но отново седна), мъчително дишаше и говореше, че историята на анаболистите била достатъчно дълга и достатъчно мръсна, можела да се оприличи с водопадна река, с тресавище, с лудост, в началото, разбира се, всичко се провеждало тайно, първо лабораториите на Военното разследване произвели синтетичен соматропен хормон, СТХ, стимулиращ растежа, и започнали да го прилагат на юноши, комбинирано с анаболни стероиди и други вещества (заразказва бързо, с омерзение и с достатъчно определен жест на молба да не го прекъсват), събирали момчета от всички краища на планетата, ала в селекцията имало нещо ненормално, сякаш нарочно подбирали безмозъчни гномове и недорасли в интелекта типове, способни само да влачат метлата, и зареждани със СТХ, дребосъците — като угоявани във ферма животни — захванали да растат, челюстите и крайниците им се развили неимоверно, гиганти с над двуметров ръст, свръхсъщества, които изхвърляли ръка досущ пипало на електронен октопод за стотна от секундата и прекършвали с показалец шийните прешлени на жертвата си, реакциите им били светкавични, енергията на мускулите нм наподобявала взривяващи се бидони газ, така тайните служби създали специалната военизирана каста на анаболистите, името им дошло от анаболните стероиди. Чудовищни на вид и варварски жестоки, в тези огромни смрадливи маси — а не в главите им — се породил нескончаем апетит за битки, тенденция към културата на върховния ужас, към ювелирното изкуство да се убива, към тънкостите на мъчението, говорело се, че освен военните чинове сред тях постепенно намерили място и духовните рангове, прослойка от жреци анаболисти проповядвали учения за предварителна дегустация на убийството, за упражняване на сетивата да разпознават различните видове агонии, предшествуващи различните видове смърти, разпространявала се мрачната наука за закоравялост, стигаща до съчувствие и умиление към жертвата. По-късно конгрегациите се докопали до СТХ и се подхванала почти легална търговия, но в разточителните реклами не се споменавало за психическите изменения, за разцепването на човешката личност на две, три и повече личности, понякога коренно противоположни на първоначалната. И всичко това негласно се протектирало от феланското правителство с перспектива анаболистите да създават основния боен контингент за подготвяната космическа война срещу Нелур…
Доктор Джатила го прекъсна, беше безапелационен и като лекар имаше пълни основания — Айрес едва се крепеше на канапето, би паднал, ако още нещо, стоящо изправено в съзнанието му, не го крепеше, — свърза се с клиниката и нареди да се подготви стая номер две от А сектор.
Паузата, настъпила след излизането на доктор Джатила и Орасио Айрес, се проточи: Шетински се канеше да пусне визиодисковете, но замислен за нещо, се бавеше; сложил ръце на масата, Рей сякаш щеше да барабани по нея, но пръстите му още бяха неподвижни; аз стоях до прозореца и гледах как долу по алеята вървят четиримата.
Стотина метра ги деляха от клиниката, движеха се в каре, отпред доктор Джатила и Айрес, зад тях двамата инспектори, определени за постоянна охрана на феланския ни гост.
Меки вихри покрай слепоочията ми — започна се, знаех, започваше се, и полека-лека в съзнанието ми се очерта кръглият екран; там блесна втори ослепителен кръг, явно експлозия, която в прекомерно бавен каданс накара покрива на сектор А насила сякаш да въздъхне и да се отхлупи, стените се въртяха разнопосочно, докато се свлякоха надолу сред сивкавобял прах, а преди това беше стъкленият дъжд на трошащите се прозорци.
— Старши инспекторе, когато Айрес и нашите влязат, сектор А ще бъде взривен! След около минута! — изстрелях на един дъх.
Пръстите на Рей чукнаха о ръба на масата, Шетински се надигна.
Най-големите разочарования идват, когато оставащото време е равно на нула, а не те разбират и започват да те разпитват откъде, как и защо…
Но никой и не възнамеряваше да ме разпитва.
В ъгъла на кабинета бе монтирана алармената сигнализация на Седми отдел ведно с пристройките — научния център и клиниката. Шетински натисна, по-скоро стовари юмрук върху бутоните и това бе достатъчно в клиниката, в сектор А стените да грейнат в оранжева светлина, да прокънти сигналът за тревога и всичко живо да хукне навън колкото крака му държат…
Минутата течеше с обичайната си нормалност, като че ли беше лично моя, можех да я удължа отпред или да й наставя опашка в задния край.
По блоковете на алармената уредба пробягваха сигнални светлинки — своеобразен превод на онова, което ставаше в сектор А на клиниката.
Рей, долепил чело до стъклото на прозореца, мълчеше.
Отнякъде долетя шум, нямащ нищо общо с чаканото.
Минутата изтече (не можах да се отърва от чувството, че ей сега аз, лично аз ще дам знак за експлозията) и лявото крило на клиниката рухна. Грохотът трябва да е бил силен, но не достигна до нас.
— Ще опитат отново… — извика Рей и изхвръкна от кабинета.
Събитията, предметите, всичко около мен изглеждаше недействително. И Шетински, и той. Взираше се във визиодисковете на бюрото, виждах физическото и умственото му напрежение, изведнъж сякаш захапа с шепа пластинката-шифър и я пъхна в джоба си — повече не погледнах към него, на часа забравих необичайната динамика на движенията му и хукнах след Рей.
Малко преди това, съвсем малко, когато четиримата, доктор Джатила, Орасио Айрес и двамата инспектори, наближиха входа на клиниката, в розовите храсти отстрани се мярна куче.
Кучето тичаше, внезапно се закова на място, съзряло непреодолима бариера; обонянието му, слухът, зрението и отново обонянието получиха объркващи сигнали, неотъждествими с действителността.
Настръхна и изръмжа, към зъбите си избута недоумението, за него — каквото и да беше феноменното — заслужаваше за всеки случай зъби. После отскочи и следвайки някаква линия, въображаема или не, заобиколи безпокоящата го област и се шмугна в храстите.
Спрял за миг, Орасио Айрес проследи кучето, махна неопределено с ръка и продължи редом с доктор Джатила. Едва влезли във входа на клиниката, ги пресрещна смесената вълна от цвета и звука на обявената тревога и от тичащите навън хора, взривът последва трийсет секунди по-късно.
Инспекторите, помагащи на Орасио Айрес да се отдалечи на безопасно разстояние, още го поддържаха отстрани, почти го носеха, когато той забеляза специфичното раздвояване, конгрегатът, значи за него, настигнали го бяха — грубо отблъсна инспекторите и се хвърли назад. Побягна, криволичейки, приличаше, че се пазеше от падащите парчета.
— Не се приближавайте — извика.
Видях го да се обляга на третата арка от началото на алеята, да се мята наляво-надясно, пак извика никой да не се приближава към него и изчезна…
… Край лявата колона на арката не намерихме много, ала бе толкова достатъчно — няколко петна кръв по плочника, все още неизсъхнали, все още голи и топли; не след дълго прахът щеше да ги облече, а плочникът — да ги изстуди.
6.
Старши инспекторът Шетински с потръпване откъсна поглед от кървавите петна по плочника, именно тъй изгради с жеста си пълна непоносимост към кръвта само заради това, че бе говорил цяла сутрин със същия този човек, че несъзнателно го бе приел за приятел — нима са редки случаите, когато завинаги близък ни става някой, минал на пръсти през ивица млада трева, и примерите са безбройно повече, стига да присъединим съучастието си към каквато и да било болка.
Лицето ми гореше от бяс. Рей постепенно потъмняваше, ръцете му висяха с вкоравени пръсти, сякаш след едночасова непрекъсната стрелба.
— Старши инспекторе — приближи се един от охраната на отдела с биоиндикатор в ръце, — хванахме следите им, водят през парка към гората, навярно са се насочили към автострадата. Да продължим ли след тях?
Шетински премълча, на негово място и аз бих премълчал. Какво като бяха хванали следата, зад храстите, зад гората или по-нататък, зад хълма, нали щяха да се озоват пред яма от нищо и да чуят само пулса на безсилието си, но следи нямаше да има, така изчезва точката, съвпаднала с точка, феланците може би щяха да са отлетели с чакащия ги там космоскаф или да се спотайват в сянката на проклетия си конгрегат.
Все още стояхме под аркадата от бели шуплести камъни, сглобявахме, разглобявахме случилото се, за да открием причините за днешните си неуспехи, когато върху главите ни се стовари и най-необяснимото.
Моята преценка беше: произшествие без еквивалент, понеже досега се смяташе за немислимо да проникнеш неидентифициран в Седми отдел — сензорите в дългото цилиндрично фоайе „опипваха“ влизащия, сравняваха характеристиките му със заложените в паметта си и при неопознаване шлюзовите врати (и за навън, и за навътре) се спускаха, фоайето се превръщаше в задънена стоманена бъчва, алармената инсталация вдигаше на крак охраната…
А току след експлозията в клиниката шлюзовите врати само трепнали, сякаш примигнали от изненада, алармената инсталация писукнала и на часа млъкнала, сякаш засрамена от грешката си (грешка невероятна, контролните сензори бяха дублирани), в действителност дежурните инспектори и с просто око виждали, че фоайето е празно като декоративна раковина, и в същото време от компютрите за вътрешна охрана постъпила нелепата информация, че преди две минути е регистиран човек не от състава на отдела, което съвсем объркало дежурните — призрак ли, що ли, по какви непредвидени причини информацията идвала със закъснение и как онзи бил вече вътре, след като не е минавал през фоайето… отгоре на всичко на мониторите се появила схемата на движението на призрака — преди две минути се качил с асансьора до седмия етаж, свил по коридора вдясно и право в кабинета на Шетински, сякаш шифърът за отварянето на вратата (индивидуалната характеристика на електростатичното поле на дланите на старши инспектора) бил най-обикновен ключ и стърчал забравен в ключалката… и последното: влезлият не излязъл, обаче контролните сензори показвали, че в кабинета няма никого…
Горе-долу това съдържаше разпокъсаният доклад на дежурните инспектори, а в кабинета на Шетински изненадата надминаваше очакваното, отворен бе суперсекретният сейф, отворен бе прозорецът, явно през него беше излязъл неканеният ни гост, но нямаше смисъл да поглеждаме навън — крадецът не би ни чакал.
— И е отмъкнал визиодисковете на Айрес? — попитахме едновременно с Рей.
— Отмъкнал ги е, естествено, иначе защо ще отваря сейфа, и всъщност не ги е отмъкнал. Единственият ни успех днес е, не знам какво ме подтикна, че прибрах дешифратора в джоба си… — Помълча и се обърна към нас. — Да се надяваме, че за днес изненадите приключиха. Вървете.
Останал сам, Шетински усети сриващата тежест на неуспеха, не опазиха Орасио Айрес, памфлетиста, успял със собствени сили да се спасява години наред на Фелания, да пресече половината Галактика и накрая на Земята, в двора на Седми отдел, не го опазиха от ликвидаторите. Наистина те се криеха в сянката на своя конгрегат и престъплението не можеше да се предотврати, но това не оневиняваше никого, прав се оказа Орасио Айрес, когато предупреждаваше за способностите и дързостта на анаболистите. Зашеметяваш провал бе и загубата на свръхценната информация, която доскоро лежеше в сейфа.
Шетински изпухтя. Вместо да разполага с тази информация за Фелания и дори с прототипите на феланското мислене, сега имаше сведения, които спокойно можеше да преброи на пръсти. Затвори очи, сякаш под клепачите си започна да изписва краткия списък.
Първо: конгрегации. Колко са? С каква численост? В кон зони на обществения живот се намесват? Докъде се простира толерирането им от правителството или доколко те участвуват в правителството? Има ли конкуренция между отделните конгрегации?
Гадна история, самите конгрегации откраднаха отговорите на тези въпроси.
Второ: пет лагера за натурализиране на отвлечените деца. Единият се намира в Мраморния каньон, а другите? Какво представлява натурализирането? Как се извършва транссубстанциацията а до какви степен процесът е обратим?
Нямаше отговор.
Трето: масов стерилитет и при мъжете, и при жените. Господи боже, всеобщо пресъхване на човешките реки и на човешкия океан — какво чудовище и какво чудовищно е сторило, та сега цяла една цивилизация да плаща с бъдещето си?
Нямаше отговор.
Четвърто: конгрегат. Същото — описанието на принципното му действие, осигуряващо невидимостта на похитителя, е отмъкнато с помощта на конгрегат. Как?
Нямаше отговор.
Пето: изкуствен произход на преднощта и Б-вятъра. Защо са създадени? Какво точно представляват?
Нямаше отговор.
Шесто: анаболисти. Дали и нашите момчета след натурализирането няма да бъдат обработвани със СТХ и анаболни стероидн? Или са стока за продажба? Орасио Айрес твърдеше, че Фелания се готви за космическа война с Нелур и че тъкмо сега подготовката навлиза в решаващата си фаза, спомена, че се разчита не само на анаболистите, а и на някакви еони. Какво е еон? Три букви? Дали трите безобидни букви образуват името на нещо безобидно?
Нямаше отговор. А сутринта всичко беше тук — и Орасио Айрес, и визиодисковете с информацията, — сега държеше един безполезен дешифратор. Шетински постави платинената пластинка на бюрото и отново се чу тихият й звън, който съвпадна със звъна на апарата за свръзка, търсеха старши инспектора Шетински, обаче екранът остана тъмен и тъкмо от тъмното дойде обаждането в закономерния им стил на пренебрежение и подигравка:
— Намираме се на крайбрежната автострада и ви чакаме с нетърпение. За улеснение ви уведомяваме, че колата ни е светлосиня. Айрес ви изпраща поздрави.
Връзката рязко прекъсна.
1.
Необикновено бърз ум, мисленето му беше наследство от петте поколения предци учени, от излишъка на идеи в един дом, където хипотезите никнели и без саксии, малкият Едуард вместо с футболната топка играл с топката на съмненията, точно така — поддържал играта баща му, — твоята дума може да е единствено вярната, принципът на вишегласие в науката отдавна се е самодискредитирал, възможно е твоето твърдение да е истината въпреки мненията на всички останали; хлапакът бързо осъзнал ролята на детайла, от който почти не зависи истината, но зависи; получил и свободата на мисълта за всякакъв род гносеологически палавщини и лудории на въображението си, а интелектуалното поведение на хората около него дало простор на логико-евристичното му мислене и едва шестнайсетгодишен изказал мнение по толкова сложен проблем в генетиката, че комплиментът на баща му не прозвучал ужасно претенциозно — те, баща и син, били инверсно еквивалентни, тоест притежавали център на симетрия в научните си методи; въобще, всичките му предци вървели и стигали до митическите възможности на човешкия мозък, използувайки, изглежда, тъкмо митическите възможности на собствените си мозъци.
Колко ли знаех за откритията и приноса на научната династия Джатила в неврохирургията и генното инженерство, но ми стигаше да проумея като какъв въздух е дишал от раждането си малкият Едуард, за да стане доктор Джатила — прекланях се пред него, ала и преклонението, и запознанството с генеалогичното му дърво щяха да дойдат значително по-късно, а в първата ли среща той ме разочарова, дори се почувствувах доста засегнат от обясненията, които ми даде.
— Моля ви, Александър, застанете ето тук и ето така…
Обърнах се с лице към прозореца и с гръб към него.
— Слушайте ме внимателно. Вие съзерцавате пейзажа през прозореца, спокоен сте и даже разсеян. В този момент аз вземам един стол, приближавам се безшумно към вас… сега го вдигам… и го стоварвам върху главата ви…
Отскочих — стовареният с все сила стол с трясък се строши о пода. Точно на мястото, където стоях допреди миг.
Странният ми събеседник ме гледаше ведро, бих казал, с щастливо любопитство.
— Защо отскочихте встрани?
— Защото имам мълниеносни реакции.
— Хм — намръщи се, — обичам да се мисли бързо.
— Добре, ще угодя на обичта ви към бързото мислене. Отскочих, защото имах предварителна информация за действията, произтичащи зад гърба ми, в областта, неконтролирана от зрението ми.
— Правилно. Предварителна информация! Иначе никакви реакции не биха ви спасили, още повече че нападателят не би ви халосал със стол, а би ви застрелял в гръб
— Искате да ме уверите, че след съответната подготовка ще мога да пред-виж-дам бъдещите събития?!
— Надявам се да ги виж-да-те. И не искам да кажа, че непременно ще можете — самият аз не знам. Ще поработим…
Няколко дни поред един асистент търпеливо ми обясняваше теоретичната страна на експеримента. Намеренията и идеите на доктор Джатила — всичко ми се виждаше невероятно, чудовищно съблазнително и чудовищно непостижимо. Тая работа няма да стане, отсякох още в самото начало.
Рей и петима други инспектори също участвуваха в експеримента, не знаех дали Рей вярва в успешния край, от него можеше да се очаква да докара вода от деветдесет и девет неизкопани кладенци и да докаже, че вечерта е вечер само защото сме свикнали да си казваме добър вечер. И щеше да го направи с най-сериозен тон и с едва прикрито съжаление за вековната заблуда на човечеството.
Тъкмо беше дошло попълнение, новите инспектори ококорени гледаха какво става в отдела и тогава на Рей налетя един от новаците. Казваше се Ярлин, говореше с невероятен акцент, сякаш до завчера бе живял в другия край на Галактиката, имаше навик да повдига дясното си рамо и да го поглежда, като че ли там от време на време кацаше невидима птица, която отлиташе, щом я погледнеше учудено. Оплака се, че не е включен в експеримента, а така му се искало. Ето кога Рей докара водата от неизкопаните кладенци. Смая ме със способността си да превърне нещо смътно в истинска бъркотия. Половината от тази интерпретация да стигнеше до доктор Джатила, сигурно биха настъпили промени в числения състав на Седми специален отдел.
И моят Рей, самоиронизиращ се и иронизиращ без предразсъдъци каквото му паднеше подръка, нахълта в такова ненормално обяснение (адресирано, кой знае защо, към мен, а не към новака), че ми идеше да примигвам на всяка дума и на всяка запетайка: ами че как не съм разбирал, покрай нашето настояще вектор-време съществували цял сноп паралелни вектор-времена, и минали, и бъдещи, ами че задачата на доктор Джатила била съвсем ясна, той искал да отключи онова сенчесто килерче в мозъците ни, където кротко седяла и чакала да я поканят в играта третата сигнална система, не цялата естествено, а само сензорният център на времето, понеже тъкмо с неговите очи можело да се надникне в близкото паралелно време и да се предвидят близките събития, и защо съм клател глава ей тъй, като камила, той говорел, че подобен скок е възможен евентуално за човешкия мозък, а не за камилския и така нататък…
Накрая Ярлин отново повдигна рамо (прогони невидимата птица) и шашнат от тирадата на Рей, попита:
— Как смятате, ще успеем ли?
— Изключено! — отряза Рей.
Но когато останахме насаме, додаде:
— Изключено е да не успеем! Или камилите са на друго мнение?
Великолепен заядлица е моят Рей!
Това — да, обаче не споделях оптимизма му. Дни и седмици минаваха, а ние вкупом нахълтвахме все по-навътре в неразгадаемия лабиринт, имах чувството, че се загубихме в него.
Да оставаш на същата тема, когато нищо не се получава, трябва по-друго здравомислие или по-друга налудничавост, разлика май няма — казвах си, докато всяка сутрин влизах в изследователския център, дългите коридори малко по малко се скъсиха от влаченето ми по тях, безбройните лаборатории и кабинети всъщност се оказаха трийсетина, не повече. Покрай мен се провеждаше невероятно сериозен диалог с тайнственото и неизвестното, за пръв път антропологична алхимия, отпечатване на билет за пътуване, което засега нямаше наименование, виждаха ми се безкрайни часовете на манипулациите, после тичах при Мартина и скитахме до края на деня, до края на вечерта, а имаше още и още места, които биваха предпочитани от юли, от черноморските нощи и от любовта ни, после пак идваше утрото, носещо неспокойствие на доктор Джатила, той ме водеше в трета лаборатория, в осма, в деветнайсета, всеки ден различно, омръзнаха ми белите като древни гръцки стели екрани, на които нищо обнадеждаващо не се появяваше, и отново електроди по главата ми или сензорни шлемове, гвардията от асистенти на доктор Джатила, суетяща се около опитната мишка (около мен), търсеше някакви участъци в мозъка й (в моя), чувах за ретикуларна система, за активиране на психичното поле, за деактивизация на сензориума, чувах за биовълни е висок интензитет, за възбудими зони, за енергийни полета на мозъчните полукълба, чувах да се говори по мой адрес, сякаш ме нямаше в лабораторията, не им ли омръзна, питах се и си представях как те си представят мозъка ми като сграда с много етажи и стаи, как се катерят по стълбищата, объркват се, осветяват с фенерчета разни тъмни кътчета и бог знае какво се надяват да намерят там…
Може би тьчаха мрежи, системи, в които да ловят бъдещите мигове, може би такава система съществуваше в човека, такава прекрасна творба на природата, все още неразгадана, скрита дълбоко в преизподните на подсъзнанието, може би търсеха следи от осъществени в минало време срещи с предстоящото, каквито всякога е имало и има, а ние не ги осъзнаваме?
Искаше ми се да вярвам.
И не вярвах.
2.
Щяхме да ходим в пета лаборатория, обаче доктор Джатила ме помоли да го почакам да провери таблиците и аз седях в кабинета му и го наблюдавах как разглежда дългите рулони, перфокартите, лентите, ту тук, ту там подчертаваше или задраскваше, отново разгръщаше вече прегледаните рулони — правеше го тихо и съсредоточено.
И тогава се случи.
Не, преди това усетих нещо, своето рода предупреждение, че настъпва, че ще се случи, само че това по-късно го осъзнах като предупреждение и знак за начало.
Седях удобно разположен във фотьойла. Не мислех за нищо конкретно. Доктор Джатила почука сърдито с писалката. Какво ли щеше… май се попитах какво ли щеше да прави в следващата минута.
Рязко — сякаш погрешно насложени кадър върху кадър — се получи раздвояване на обстановката.
Трябваше да ме обземе страх, поне трепет, че химерата не е химера. Ала страховете търсят други области, никога не населяват човек, станал по волята на случая перо в крилото на извънредното събитие.
Нямах право и на бурна радост. Бях прецизна регистрираща машина.
Виждах доктор Джатила, седнал до писалището, да прехвърля таблиците и същевременно го виждах как внезапно скача, прави ми знак, че ей сега ще се върне, и излиза от кабинета. Не се забави навън повече от половин минута, отвори с трясък вратата, на прага се застоя с широка бяла перфолента, преметната като хавлиена кърпа през рамото му. После едва ли не със скок се озова при писалището, съпостави данните от донесената таблица с другите таблици, завъртя глава, явно разярен, все пак хладнокръвно събра на купчина рулоните, перфокартите, лентите и с монархическото самовластие на учения си позволи да смачка многомесечния си труд на топка и да я запокити в кошчето за отпадъци. Кошчето се преобърна и сякаш показваше възмущението си, се затъркаля по пода.
Погрешният кадър избледня, изчезна и пак видях (и преди това го виждах) доктор Джатила да прехвърля тихо и съсредоточено таблиците.
Само устните ми помръднаха, обаче не проговорих, звук не издадох.
Следях хронометъра, окачен на отсрещната стена: пет… десет… двайсет… четиридесет и пет секунди…
Доктор Джатила се надигна, направи ми знак да чакам и бързо излезе от кабинета.
Действувах като автомат, изтичах, напъхах таблиците от писалището в чекмеджето и го затворих плътно, после се тръшнах на мястото си във фотьойла — всичко за девет-десет секунди — и се втренчих в хронометъра; ако усетът ми за време не ме лъжеше, след двайсетина секунди докторът трябваше да се върне и…
Вратата с трясък се отвори, с пламнало от гняв лице, с перфолента през рамо, като с преметната хавлиена кърпа, доктор Джатила се хвърли към писалището и на мига се обърна към мен (ето кога се уверих, че мисли невероятно бързо).
— Получи се, Александър. — Интонацията му дори не беше въпросителна. За такива като него и успешните премиери минават без ръкопляскане, не се сети ни да се усмихне, ни да въздъхне с облекчение. — Разказвайте.
— В началото помислих, че ми се привижда — вие хем седяхте и сверявахте таблиците, хем станахте и излязохте, заприлича ми на два различни кадъра, насложени един върху друг. Тогава затворих очи и действителният кадър, на сегашното време, изчезна, продължавах да виждам втория кадър, схванах, че е някакъв бъдещ момент, в съзнанието ми на кръгло екранче се развиваше действието, леко умалено и отдалечено, сякаш гледах с бннокъл, но не през окуляра, а през обектива… Излязохте от кабинета, върнахте се ядосан, смачкахте всичко на книжна топка и я хвърлихте в кошчето…
— Защото трябваше да започваме отначало. Открих грешката и се канех да унищожа таблиците…
— Грешката не е грешка.
Доктор Джатила дръпна чекмеджето — без дори да ме попита къде съм ги натикал, — извади таблиците и ги разпръсна по писалището.
— Грешката не е грешка — повтори.
— Най-важното: всичко протече на вътрешния ми екран за секунда-две, тоест получих почти мълниеносно информацията, но съзнанието ми отчете, че действието се развива по-бавно, с естествено темпо, прецених доста точно времето и когато станахте и тръгнахте да излизате, бях сигурен, че имам на разположение около половин минута да скрия таблиците в чекмеджето и да се върна на мястото си. Ако не съм сгрешил в пресмятанията си, „погледът“ ми в бъдещето се задържа приблизително шейсет и пет секунди.
— Това е само първото ниво. Вярвам, че скоро възможностите ви ще се разширят, ще преминете на второ, на трето ниво и ще обхващате все по-големи отрязъци от бъдещето.
— Имаше нещо предварително, искам да кажа, нещо, което предупреждаваше за началото — усетих леко затопляне на слепоочията, като топъл полъх, същевременно в съзнанието ми се появи бледо кръгче с неоформени, някак размити краища, после екранчето просветля и видях на него или през него сякаш реално развиващо се действие…
— Защо — сякаш? Наистина е реално. Съзнанието ви се е превключило в близък вектор на времето, където действието протича реално, то е относително бъдеще само спрямо момента, осъзнат от нас като сегашно време… А, да, щях да пропусна, несправедлив съм, вие заслужихте моята благодарност, не знам как…
— Аз знам. Моля ви, отсега нататък не ми говорете на вие.
— Добре, Александър, да вървим в пета лаборатория…
Пета лаборатория, двайсет и втора, втора и пак пета, и пак продължавахме ден след ден, всичко беше така, във вярната посока, и макар да преодолявах вече психологическата бариера, послания от бъдещето не идваха, съзнанието ми не откриваше светлото кръгло космодрумче, където те да кацат, редуваха се стотици неуспехи, какво ще направя сега, Александър, питаше доктор Джатила, обаче не, не знаех, не виждах, топлото дихание, приличащо на учестеното дишане на двама души, наведени над слепоочията ми, го нямаше, понякога се усещах обезсърчен — нима в изконната паралелност на времената един-единствен лъч е трепнал, огънал се е едва-едва, колкото да ни даде надежда, че го има, че би могло да се заложи на него, но само с негово съгласие, а после се е отдръпнал и отново е замръзнал паралелно с другите лъчи?
3.
Рано сутринта Рей нахълта в къщи, разкрещя се, че не понасял хора, дето спели до обед, че спането било коварен начин да остареем, без да сме живели, не съм ли съжалявал за живота, който съм щял да получа от една безсънна нощ?
Изхили се на стряскането ми и кротко попита:
— Какво сънува?
Нищо не бях сънувал, лошо спах, разтърках очи, спуснах крака от леглото и в същия миг усетих топлия полъх покрай слепоочията си.
И видях.
— Сънувах — казах с преднамерена бавност и внушение, — че Рей идва в къщи и чупи с лявата си ръка кристалната ми ваза. Имай предвид, че е шедьовър от деветнайсети век, единственият по рода си, предполагам, държа да ми остане жива и здрава…
— Тази ли? — прекъсна ме Рей и посочи вазата, поставена на високия шкаф непосредствено до прозореца
— Не ти ли харесва?
Беше стара ваза от калциев кристал, с потайната симетрия на ръчната изработка, с ритмичния цвят на пенеща се вода, а тясното й гърло — стъпаловидно и произволно извиващо се като прагове на миниатюрна река, способна да напои само едно цвете.
— Напротив, много ми харесва! — Погледна ме сериозно, навярно му се мярна предположението, че в съзнанието ми отново се е задействувал механизмът за виждане в непосредствено близко бъдеше.
Премери на око разстоянието до вазата — три метра — и завъртя глава.
— Ни ще се приближавам, ни ще духам към нея, обещавам ти. Впрочем още ли не си се облякъл?
Преди двайсетина минути от акациевата гора на градския парк излезе един мъж, поколеба се (колебанието, кой знае защо, винаги му напомняше ляво-десните движения на метронома) изведнъж ли да се гмурне в гъмжилото на утринната улица, или бавно и незабелязано да се смеси с минувачите.
Каква невнимателност, можеше да му коства твърде много тая дреболия, и защо не го видя досега — наведе се и с привидно небрежен жест махна от коляното си акациевото листо, което не беше листо, а указател, че е спал в акациевата гора.
Той и не спа, по-скоро лежа в яма от настръхналост, свит в нея целият и с издадени навън сетива, които му крещяха, че ловците го обкръжават, и никакво бягство, само притаеният дъх, дори недишането би го спасило.
Преследваха го отблизо, сигурно съвсем отблизо, със своите механизми и сечива на жестокост, на безкомпромисност, но да става каквото ще, тръсна глава, не за пръв път го гонеха и ако имаше да се случва нещо, то нека се случеше, когато дишаше, поне да диша не можеха да му забранят.
Пое дълбоко дъх, до тротоара, по който минаваха толкова спокойни хора, оставаха десетина крачки, искаше му се вече да е там, още три крачки, не, четири, за да не изглеждат припрени и уплашени — дали имаше вид на уплашен?
Най-сетне беше сред навалицата, всички бързаха, отиваха нанякъде, разбира се, че отиваха, утринните улици се посвещават на отиването, вечерните — на връщането.
Колко безкрайно беше времето до вечерта, никой не би се наел да му гарантира, че ще види свечеряването.
Нарече се страхливец, никога не се бе смятал за същинско действуващо лице.
Вървеше с темпото на другите и внимателно се вглеждаше в хората.
Едър минувач с черен костюм и квадратна челюст го стъписа (едва не изкрещя), но се разминаха. Сред толкова хора се страхувам от чудовищата, укори се.
Знаеше, че трябва да върви по посока на морето, после щеше да пита, смътно си представи как ще набере кураж да попита.
Булевардът се точеше по права линия и далеч напред опираше или продължаваше в морето — оттук така му изглеждаше.
От страничната улица се зададе лимузина, въпреки високата скорост колелата плавно взеха завоя и се долепиха плътно до тротоара.
Него ли посрещаха? Може би тия вътре предварително държаха в шепите си пепелта от тялото му, което щеше да бъде изпепелено след миг?
В лимузината седяха четирима, също с черни костюми, както онзи минувач с квадратната челюст. Лицата им обаче не се виждаха, говореха наведени над нещо или се криеха.
Не повече от секунда се двоуми (да побегне? да призове за помощ?) и веднага изпита въодушевление, понеже реши да върви насреща им. Изведнъж олекналото му тяло се движеше в абсурдна едновременност и по тротоара, и в небитието.
Ако бяха преследвачите му, щяха да го застрелят в упор.
Подуши смъртта там, в колата, с проекция върху гърдите си.
Изключваше да го отвлекат и после… макар че защо ли го изключваше?
Несъзнателно натисна с кутре дланта си и с удовлетворение констатира, че не напипва твърдост под кожата. Значи и те нямаше да открият скритото там.
Когато се изравни с колата, мъжът от предната седалка като че ли го изгледа с любопитство, но не направи друго, освен да отмести с ръка надвисналата над челото си коса.
Тогава усети топлото слънце, усети го, извръщайки лице към него, сякаш в тоя момент се превърна в хлорофилно същество.
Бавно се отдалечи. Колата остана назад. Сега закрачи бързо, по някое време пак трепна от нещо или от нищо, пак предателството на дебнещите подозрения, а в края на краищата какво представляваха те пред онова, което го чакаше?
Нямаше за кога да отлага повече, трябваше да спре избора си на някого и да попита. Разбира се, подходящ човек — жена, още по-добре дете.
Подходящият информатор се случи петнайсет-шестнайсет годишен хлапак, комуто не допадаха законите за вместимост, който с коляно и с юмруци се мъчеше да натика в препълнената раница, сложена на земята, още някаква дреха.
— Там — кимна момчето, — първата пресечка вдясно и сградата се вижда отдалече… Какво ви става, зле ли ви е?
Мъжът бе забелязал специфичното раздвояване на всичко наоколо, но тутакси разбра заблудата си — отраженията от полюшващия се насреща отворен прозорец създаваха илюзията на заканителното раздвояване. Затвори очи и видя голо поле с галопиращи по него ужаси.
— Не-не, нищо ми няма. Благодаря…
Някои действия протичат толкова бързо, че не успяват да включат разума дори като коректор — последните метри до входа на Седми специален отдел непознатият пробяга, макар да не искаше.
В широкото фоайе нямаше никого, обаче той почувствува нечие присъствие. Отстрани излезе дежурният инспектор и го попита кого търси.
— Вас. Искам да говоря с ръководителя на Седми специален отдел. Казвам се Орасио Айрес, феланец съм…
Съобщението за феланеца завари Шетински у дома, но две минути по-късно колата го носеше с максимална скорост към отдела. Беше включил сирената, нещо необичайно за характера му.
Синусоиден вой на сирена се изкачи до нашия прозорец и Рей възкликна:
— Колата на Шетински! — Подвластен на изключителната си бързина, прелетя трите метра до прозореца (навярно да не изпусне минаващата кола и навярно да счупи вазата ми — ръката му я перна и толкоз).
Коленичили над парчетата, забравихме за Шетински, за лудо препускащата му кола, за всичко; на пода се търкаляше една счупена красота, която и да залепяхме, не би станала отново цяла красота.
Рей приличаше на болно дете с висока температура, току си облизваше устните.
— Отвратително — характеризира случката.
— Може би — отвърнах разсеяно.
— Ей, ти като че ли не оплакваш шедьовъра си!
— Оплаквам го, но се и радвам. Каква утринна изненада съм приготвил за доктор Джатила…
В отдела обаче ни чакаше не по-малка изненада — тъкмо обяснявах на доктор Джатила, че съм на крачка от целта, че той е прав, ще мога да контролирам и по свое желание да постигам транспозиция на съзнанието си в най-близкото паралелно време, и позвъни Шетински, търсеше доктор Джатила.
— А, и вие ли сте там? — Гледайки ни от монитора, старши инспекторът имаше предвид Рей и мен. — Добре, елате и тримата в кабинета ми. Веднага, веднага…
Заварихме при него непознат мъж, сравнително млад, със съвършена глава и изящни, бих казал, артистични маниери, тутакси ме парна съмнението, че… но го отхвърлих като невъзможно.
— Запознайте се — Орасио Айрес.
Усетил напрегнатата усмивка на Шетински, останах на място, стори ми се, и доктор Джатила, и Рей изчакваха.
Непознатият се изправи и протегна ръка, в жеста му нямаше пестеливост.
— Орасио Айрес, жител на Ектополис, столицата на Фелания.
— Наш приятел — додаде припряно и предупреждаващо Шетински.
— …приятел — повтори Рей, интонацията му не носеше ненавист, по-скоро бе сгъстена от гняв, потъмняването — очите, кожата, косата — беше тъй бързо, че приличаше на невероятна подмяна с друго лице, отсъствуващо допреди миг, господи, само да не почне да стреля…
Когато рано сутринта го въведоха в кабинета на Шетински, Орасио Айрес се представи кой е и откъде е и се огледа с присвити разтревожени очи.
— Тук можем ли да говорим само двамата?
— Ние сме двама — някак излишно посочи с ръка празния кабинет Шетински; побърза да настани посетителя си на канапето.
— Само двама! — натърти феланецът
— Смятате, че…
— Не изключвам, може би сме сами, а може би не. Сигурно тук имате сложни системи, които биха сигнализирали за присъствието на неидентифицирана личност, но все пак коя да е охраняваща система може да бъде заобиколена като пън — вие още не си предгтавяте на какво са способни те…
— Намираме се в Седми специален отдел, който, уверявам ви, е застрахован срещу всякакви подслушвания и нежелани посетения.
— Извинете, едва ли е застрахован. Не ги познавате.
Закашля се, хрипове задраха гърлото му, хвана се за гърдите, които изсвистяха от немощния допир на тънките длани, заради неравномерното дишане Орасио Айрес сякаш ту пристъпваше, ту се отдалечаваше, въпреки че не помръдваше от канапето.
— Вие сте болен…
— Осем години съм прекарал в лагерите на Южния континент, това са последствията…
— Ще направим така: веднага ви настаняваме в нашата клиника, необходима ви е почивка и най-вече лечение. Много ни интересува информацията, която носите, но ще поговорим после, след няколко дни.
— Възможно е да не съществува никакво после. Повярвайте ми, старши инспекторе, те са неуморими и безпощадни… Нямам сили, нито глас да ви разкажа, не ме упреквайте, и да се опитам, сигурен съм, че само ще натрупам безформена маса от накъсани на парцали фрази, в най-добрия случай ще се получи предупреждение, ала не и разказ, който би обрисувал лицето и лапите на Фелания, за съжаление такъв хибрид е нашата планета. — Орасио Айрес усети стария ужас да се носи на гъст облак в главата му, паметта услужливо и жестоко възстановяваше картини от Ектополис, потънал в сладникавото дихание на Б-вятъра, от джунглите на Южния континент, където срещу него се изправяха игуанодонтите, после го преследваха ликвидаторите… — Аз съм памфлетист и не очаквам снизхождение. Още преди четвърт век на Фелания беше създадена службата на ликвидаторите, чиято задача е издирването и унищожаването на такива като мен. Наистина, някои памфлетисти успяват да се укрият временно в големите градове или в джунглата, но и на едното, и на другото място рано или късно ги откриват. Не изключвам да ме настигнат и тук, обаче за мен е без значение, щом успях да ви предам информацията.
Сложи на бюрото два металносивкави диска, не по-големи от човешки ириси, и побутна единия към Шетински.
— В този визиодиск са всички данни за престъпните организации на Фелания, наричани конгрегации, които отвличат вашите деца. Карти с точното местоположение на петте лагера за натурализиране, там децата пребивават дълго време и биват подлагани на транссубстанциация, тоест променят същността на личността им, после ги продават на бездетни семейства. Обяснение на причината за масовата стерилност сред феланското население. Принципно действие на конгрегатите, сложни апарати, осигуряващи невидимостта на похитителите. Изкуственият произход на Б-вятъра и преднощта и как да се предпазите от тях…
— Моля ви, не влизайте в подробности, не се уморявайте, ние всичко ще изучим, а вие час по-скоро трябва да постъпите в клиниката.
— В клиниката… — Болезнено се усмихна. — Получих осемнайсет смъртни присъди. При нас този парадокс съществува, като че ли след изпълнението на първата присъда ще ме възкресят и отново ще ме убият. Във втория визиодиск е записът на моя последен памфлет, всъщност заради него ме търсят сега ликвидаторите.
— За нас памфлетът също представлява интерес, ще го прослушаме най-внимателно. Благодаря ви.
Шетински — откъде можеше да знае — лъжеше. Съвсем бяха наближили събитията, които щяха да му попречат да изпълни даденото тъй искрено и с благодарност обещание.
А визиодискът с последния памфлет на Орасио Айрес — със съкращения — имаше следното съдържание:
„Смисълът на една консулска власт може да бъде сведен до единадесет минути и двадесет секунди планетна смърт, а това вече обръща посоката и тежестта на ветровете, отрязва другояче деня от нощта.
И така, близо до столицата имало голям замък, останал още от епохата на колонизирането на планетата. Превърнали го в правителствена резиденция в онзи предиобед, когато забелязали на небосклона квадратен облак, добро предзнаменование, че и четирите човешки страни — справедливост, почтеност, благонамереност и разумност — ще бъдат равни и свързани помежду си чрез най-обективния ъгъл в природата. Във връзка с това бил избран нов консул на планетата и в столицата се проточили безкрайни пиршества. Щедростта на новия консул се доказала, но същевременно се доказало и известно отклонение в начина му на спане — свивал се на кълбо и стискал с пръстите на ръцете си пръстите на краката. Тогава проконсулите, изпълняващи ролята на негови съветници, организирали на тавана на замъка обсерватория, спазвайки широко разпространената рецепта: гледането нагоре изключва мислите надолу. Така консулът вкусил сладостите на астрогнозията и всекинощно наблюдавал небесните светила, вместо да спи в опасната за здравето му поза. Преди да прилепи око към окуляра на телескопа, той винаги измивал окото си с топла вода, за да не допусне студът на далечните звезди да замрази зеницата му и оттук натъй да вижда само студените неща. За тези важни и задължителни преди наблюдението действия се поучил от някаква древна книга за катадиоптриката. Заобиколен с астролаби и мощни астроскопи, той скоро открил, че най-близо до Фелания е планетата Нелур и че двете планети притежават обща луна. Тя следвала траекторията на разтеглена осмица и благосклонно правела светла ту нощта на Фелания, ту нощта на Нелур. Подялбата на лунната светлина го опечалила и носил пълен траур до оная нощ, когато, работейки с астролаба, му текнало, че общият спътник може да стане частен, само на Фелания, стига да се скъса осмицата-траектория или да се направи друго, или трето, или направо юмрук в зъбите на луната, обаче не знаел как. Наложило се да повикат едного, който по рождение имал вградени компютри в тялото си, а след дългогодишни упражнения постигнал и пълна съгласуваност между цифрите и червените си кръвни телца; изключителният човек винаги стоял прав и винаги цъкал като стенен часовник, и така, без да сяда, изчислил, че за да се унищожат нелурците, трябват шест хиляди стромафазови ракети и седем години, през които да се акумулира всичката енергия на Фелания, включително и енергията, необходима за акумулирането й.
Смисълът на една постъпка, неясна и за който я извършва, придобива организираща сила за множеството толкова повече, колкото е по-извънредна и по-необичайна.
Хиляди столичани видели своя консул да върви като занесен по улиците, видели го да влиза в магазините и да купува парафинови свеши. Прибирайки се в замъка, той не можал да си даде отчет за какво са му свещите, обаче примерът вече действувал и всекиму станало ясно, че даже консулът ще си свети със свещ, докато се акумулира енергията…
(Тук следваха осемнайсет минути кадри и текст за съдбата на феланците в периода на акумулирането на енергията.)
… В течение на тези седем години водата в стъклените чаши изглеждала денем златиста и с припукващи искри на повърхността, което можело да се обясни или с безбройните изгорени свещи покрай водата, или с добрата й нощна памет.
Феланците били уведомени, че ракетите ще бъдат изстреляни сутринта на триста шейсет и четвъртата неделя и при тангенциалното ускорение щял да се почувствува съвсем лек трус, както при хлопване на врата от ядосан човек, обаче били излъгани и за деня, и за часа, и за лекия трус.
Гигантски тласък избутал тъмнината на една невинна съботна нощ и повечето спящи и сънуващи за кратко време усетили, че се преместват в друг сън, разпределен на килийки като празна пчелна пита, сияещ вулкан разцепил небесата, гравитационен смерч усуквал и разкъсвал крехката черупка на планетата и същевременно я стискал с гравитационните си челюсти, за да не се разпадне, въздухът — може би измъчен от крещящи йони или от йонизирани крясъци — светел на ивици, в атмосферата ярко личали възходящите и падащите въздушни течения, твърди в тая минута като метал и със също толкова метални насекоми и птици в себе си, хиляди хора били занитени върху светещите пътеки с неподвижни ръце пред лицата си, сякаш четели книги, които трябвало да се четат много отблизо и можели да се четат само при условие, че зениците се търкат о контурите на всяка буква.
Поради температурното напрежение и поради състоянието на суперпарамагнетизъм долу сградите, изгубвайки сцеплението си с повърхността, забравяйки какво са, плували цели-целенички по улиците, размествали местата си, отваряйки нови улици и площади, осъществявайки някаква картография, осъществима навярно единствено в сънищата на града. Правителственият замък с вкоравени знамена пресякъл като флагмански кораб столицата от единия до другия край и с вдигнатия си перпендикулярно покрив наистина приличал на древен платноход, а на палубата му стоял консулът, суетящ се сред купища астрографи, готови да заснемат полета на ракетите.
Минута или минути след ударната вълна вътрешните сили на материята като охлабени пружини взривили стените, мазилката, прозорците, тротоарите, вените, артериите, черепите, от подземните недра прииждал нескончаем тътен и смазвал с могъщото си исо неясните викове…
(Тук във визиодиска бе записана едночасова тишина, прекъсвана от ронене на пръст, ронене, каквото се чува при многохилядни и едновременни погребения.)
… На сутринта задухал силен вятър, нахлул през счупените прозорци и изкъртените врати, бил сякаш вятър колекционер, защото издухвал от обезлюдените къщи само дрехи, обувки, шапки и тези дрехи, обувки, шапки — необлечени от никого — се понесли по улиците, запазвайки формите и навиците на своите собственици, осъществили отново обичайната сутрешна навалица, приличали ту на забързани тълпи, ту на вятър от дрехи, забързан нанякъде да търси нещо.
Пуснал се слух, че мъртвите от тази нощ пуснали слух, че ще се върнат.
По неизвестни причини стромафазовите ракети описали безопасни хиперболи около Нелур и се върнали. Никой обаче не пострадал, ракетите изгорели в горните слоеве на атмосферата като зеленикави, красиви, можело да се каже, празнични огньове. Дори не избухнали. Илюминацията траяла точно единадесет минути и двадесет секунди.
Върнали се и мъртвите, както били казали — консулът наредил всички мъртви от тази нощ да оживеят чрез мраморни скулптури, изваяни в най-естествени живи пози.
В понеделник един скулптор, дялайки голям мраморен блок, внезапно видял, че мраморът започва да става прозрачен. Нещо като кристално стъкло. Доколкото можел да запази спокойствие, той донесъл ведро и го сложил отдолу, защото не се съмнявал, че изтича бялата кръв на мрамора. Напълнил две ведра — толкова била кръвта на тежкия няколко тона блок — и си помислил, че подчиняващото се на длетото и чука няма много кръв. Помислил си още: смисълът на едно съживяване, псевдосъздаването на човека от нечовешки материали е прозрачна лъжа, хората няма да я виждат, а пернатите ще прелитат безпрепятствено през нея и дори няма да забелязват съществуването й.
Статуите на загиналите — въпреки че били поставени по улиците, в дворовете, по стълбищата, в асансьорите, в своите легла и въобще навсякъде — наистина останали невидими за близките си, а птиците ги заобикаляли, предупреждавани от инстинкта си да не се докосват до смъртта.
Хората продължавали да ходят на гробищата и се връщали оттам с температура, някаква душевна термолуминесценция карала лицата им да греят, докато очите сивеели като галванизирани с нечист метал. Редом с това изведнъж придобили навик да се застояват до прозорците и не един, и не двама съзрели, че наесен жълтите листа на дърветата били доста повече от зелевата шума през изминалото лято, и се досетили за мъчителната болест на клоните.
Тогава се пуснал слух, че статуите от прозрачен мрамор пуснали слух, че след няколко поколения на Фелания ще има само статуи. И колкото и да било невероятно, след двайсетина години феланците постепенно започнали да стават стерилни и в дъждовни дни четели онзи календар: от дядо ми е дошъл баща ми, от баща ми съм дошъл аз, от мен никой няма да дойде…
Така че смисълът на една консулска власт може да бъде сведен до единадесет минути и двадесет секунди планетна смърт, а това вече обръща посоката и тежестта на ветровете и отрязва другояче деня от нощта…“
Орасио Айрес посочи двата диска, лежащи на бюрото пред Шетински.
— Зашифровани са с нелогичен шифър, дори да бяха ме заловили, нямаше да могат да ги разчетат. Повикайте, моля, лекар, необходимо е да се направи срез на кожата на дланта ми, където е скрит ключът на шифъра.
5.
Мълчахме само докато доктор Джатила извърши деликатната манипулация — изваждането на ключа на шифъра. Блестяща, гъвкава като щраусово перо, платинената пластинка тихо звънна до визиодисковете, сега това бе всичко: кадри, текст, информация, око в гритнористката свръхзасекретеност, чертежи, схеми, карти, координати, адреси, имена, конгрегатът най-после щеше да получи параметри и обяснение… Знаех, че е така, но не можех да се сдържа да не питам, и не само аз. Рей беше и по-гръмогласен, и по-бързорек, едва след десетина минути Шетински успя да се наложи, забрани да засипваме Айрес с въпроси, не виждате ли, че гостът ни има нужда от почивка, край, стига толкова.
— Прощавайте, АЙрес — обадих се въпреки предупредителния знак на Шетински да не си отварям повече устата, — единият лагер с нашите отвлечени не се ли намира в Мраморния каньон източно от столицата?
— Да, точно там. На картата са отбелязани галериите, по които може да се влезе сравнително безопасно в рудника, останалите входове са непристъпни заради средновековната фантазия на Грит Нори. Грит Нори е върховният бос, първата величина на най-силната престъпна организация на планетата, легендарна личност по много причини, включително и по патологичната си склонност към театралничене. Това даде отпечатък върху неговите хора, стана мода в престъпния свят — дори сред конкурентните конгрегации се смята за проява на добър вкус, ако покушението или убийството се извърши сред най-пищен декор, пред многобройна публика, е, когато публиката е недопустима, се стараят поне бъдещата жертва да изживее насладата от представлението, преди да стане жертва. Въобще някаква мания към буфонада и предизвикателна зрелищност, към демонстрация на превъзходство и презрение към всички останали. Ето, старши инспекторът Шетински ми разказа как са отвличали децата тук, С помощта на конгрегата са могли да вършат гадостите си тихо и незабележимо, обаче са предпочитали шумотевицата, за да покажат своята неуязвимост. Ще се уверите, че винаги се люшкат между силната подигравка и жестоката гавра, която според техните норми е привилегия само на свръхсилните…
— И последен въпрос. Моят приятел Януш Ружевич е срещнал близо до Мраморния каньон едно полумомче, полу… не зная как да го нарека, което отначало поискало да играе на топчета с Януш, после, за стотни от секундата, детинската му физиономия изчезнала и с мълниеносни реакции успял да заплаши живота на двамата ми колеги. И някакви ненормални за възрастта му исполински размери спомена Януш, момче исполин или…
— Анаболист — закашля се Айрес (бе станал, но отново седна), мъчително дишаше и говореше, че историята на анаболистите била достатъчно дълга и достатъчно мръсна, можела да се оприличи с водопадна река, с тресавище, с лудост, в началото, разбира се, всичко се провеждало тайно, първо лабораториите на Военното разследване произвели синтетичен соматропен хормон, СТХ, стимулиращ растежа, и започнали да го прилагат на юноши, комбинирано с анаболни стероиди и други вещества (заразказва бързо, с омерзение и с достатъчно определен жест на молба да не го прекъсват), събирали момчета от всички краища на планетата, ала в селекцията имало нещо ненормално, сякаш нарочно подбирали безмозъчни гномове и недорасли в интелекта типове, способни само да влачат метлата, и зареждани със СТХ, дребосъците — като угоявани във ферма животни — захванали да растат, челюстите и крайниците им се развили неимоверно, гиганти с над двуметров ръст, свръхсъщества, които изхвърляли ръка досущ пипало на електронен октопод за стотна от секундата и прекършвали с показалец шийните прешлени на жертвата си, реакциите им били светкавични, енергията на мускулите нм наподобявала взривяващи се бидони газ, така тайните служби създали специалната военизирана каста на анаболистите, името им дошло от анаболните стероиди. Чудовищни на вид и варварски жестоки, в тези огромни смрадливи маси — а не в главите им — се породил нескончаем апетит за битки, тенденция към културата на върховния ужас, към ювелирното изкуство да се убива, към тънкостите на мъчението, говорело се, че освен военните чинове сред тях постепенно намерили място и духовните рангове, прослойка от жреци анаболисти проповядвали учения за предварителна дегустация на убийството, за упражняване на сетивата да разпознават различните видове агонии, предшествуващи различните видове смърти, разпространявала се мрачната наука за закоравялост, стигаща до съчувствие и умиление към жертвата. По-късно конгрегациите се докопали до СТХ и се подхванала почти легална търговия, но в разточителните реклами не се споменавало за психическите изменения, за разцепването на човешката личност на две, три и повече личности, понякога коренно противоположни на първоначалната. И всичко това негласно се протектирало от феланското правителство с перспектива анаболистите да създават основния боен контингент за подготвяната космическа война срещу Нелур…
Доктор Джатила го прекъсна, беше безапелационен и като лекар имаше пълни основания — Айрес едва се крепеше на канапето, би паднал, ако още нещо, стоящо изправено в съзнанието му, не го крепеше, — свърза се с клиниката и нареди да се подготви стая номер две от А сектор.
Паузата, настъпила след излизането на доктор Джатила и Орасио Айрес, се проточи: Шетински се канеше да пусне визиодисковете, но замислен за нещо, се бавеше; сложил ръце на масата, Рей сякаш щеше да барабани по нея, но пръстите му още бяха неподвижни; аз стоях до прозореца и гледах как долу по алеята вървят четиримата.
Стотина метра ги деляха от клиниката, движеха се в каре, отпред доктор Джатила и Айрес, зад тях двамата инспектори, определени за постоянна охрана на феланския ни гост.
Меки вихри покрай слепоочията ми — започна се, знаех, започваше се, и полека-лека в съзнанието ми се очерта кръглият екран; там блесна втори ослепителен кръг, явно експлозия, която в прекомерно бавен каданс накара покрива на сектор А насила сякаш да въздъхне и да се отхлупи, стените се въртяха разнопосочно, докато се свлякоха надолу сред сивкавобял прах, а преди това беше стъкленият дъжд на трошащите се прозорци.
— Старши инспекторе, когато Айрес и нашите влязат, сектор А ще бъде взривен! След около минута! — изстрелях на един дъх.
Пръстите на Рей чукнаха о ръба на масата, Шетински се надигна.
Най-големите разочарования идват, когато оставащото време е равно на нула, а не те разбират и започват да те разпитват откъде, как и защо…
Но никой и не възнамеряваше да ме разпитва.
В ъгъла на кабинета бе монтирана алармената сигнализация на Седми отдел ведно с пристройките — научния център и клиниката. Шетински натисна, по-скоро стовари юмрук върху бутоните и това бе достатъчно в клиниката, в сектор А стените да грейнат в оранжева светлина, да прокънти сигналът за тревога и всичко живо да хукне навън колкото крака му държат…
Минутата течеше с обичайната си нормалност, като че ли беше лично моя, можех да я удължа отпред или да й наставя опашка в задния край.
По блоковете на алармената уредба пробягваха сигнални светлинки — своеобразен превод на онова, което ставаше в сектор А на клиниката.
Рей, долепил чело до стъклото на прозореца, мълчеше.
Отнякъде долетя шум, нямащ нищо общо с чаканото.
Минутата изтече (не можах да се отърва от чувството, че ей сега аз, лично аз ще дам знак за експлозията) и лявото крило на клиниката рухна. Грохотът трябва да е бил силен, но не достигна до нас.
— Ще опитат отново… — извика Рей и изхвръкна от кабинета.
Събитията, предметите, всичко около мен изглеждаше недействително. И Шетински, и той. Взираше се във визиодисковете на бюрото, виждах физическото и умственото му напрежение, изведнъж сякаш захапа с шепа пластинката-шифър и я пъхна в джоба си — повече не погледнах към него, на часа забравих необичайната динамика на движенията му и хукнах след Рей.
Малко преди това, съвсем малко, когато четиримата, доктор Джатила, Орасио Айрес и двамата инспектори, наближиха входа на клиниката, в розовите храсти отстрани се мярна куче.
Кучето тичаше, внезапно се закова на място, съзряло непреодолима бариера; обонянието му, слухът, зрението и отново обонянието получиха объркващи сигнали, неотъждествими с действителността.
Настръхна и изръмжа, към зъбите си избута недоумението, за него — каквото и да беше феноменното — заслужаваше за всеки случай зъби. После отскочи и следвайки някаква линия, въображаема или не, заобиколи безпокоящата го област и се шмугна в храстите.
Спрял за миг, Орасио Айрес проследи кучето, махна неопределено с ръка и продължи редом с доктор Джатила. Едва влезли във входа на клиниката, ги пресрещна смесената вълна от цвета и звука на обявената тревога и от тичащите навън хора, взривът последва трийсет секунди по-късно.
Инспекторите, помагащи на Орасио Айрес да се отдалечи на безопасно разстояние, още го поддържаха отстрани, почти го носеха, когато той забеляза специфичното раздвояване, конгрегатът, значи за него, настигнали го бяха — грубо отблъсна инспекторите и се хвърли назад. Побягна, криволичейки, приличаше, че се пазеше от падащите парчета.
— Не се приближавайте — извика.
Видях го да се обляга на третата арка от началото на алеята, да се мята наляво-надясно, пак извика никой да не се приближава към него и изчезна…
… Край лявата колона на арката не намерихме много, ала бе толкова достатъчно — няколко петна кръв по плочника, все още неизсъхнали, все още голи и топли; не след дълго прахът щеше да ги облече, а плочникът — да ги изстуди.
6.
Старши инспекторът Шетински с потръпване откъсна поглед от кървавите петна по плочника, именно тъй изгради с жеста си пълна непоносимост към кръвта само заради това, че бе говорил цяла сутрин със същия този човек, че несъзнателно го бе приел за приятел — нима са редки случаите, когато завинаги близък ни става някой, минал на пръсти през ивица млада трева, и примерите са безбройно повече, стига да присъединим съучастието си към каквато и да било болка.
Лицето ми гореше от бяс. Рей постепенно потъмняваше, ръцете му висяха с вкоравени пръсти, сякаш след едночасова непрекъсната стрелба.
— Старши инспекторе — приближи се един от охраната на отдела с биоиндикатор в ръце, — хванахме следите им, водят през парка към гората, навярно са се насочили към автострадата. Да продължим ли след тях?
Шетински премълча, на негово място и аз бих премълчал. Какво като бяха хванали следата, зад храстите, зад гората или по-нататък, зад хълма, нали щяха да се озоват пред яма от нищо и да чуят само пулса на безсилието си, но следи нямаше да има, така изчезва точката, съвпаднала с точка, феланците може би щяха да са отлетели с чакащия ги там космоскаф или да се спотайват в сянката на проклетия си конгрегат.
Все още стояхме под аркадата от бели шуплести камъни, сглобявахме, разглобявахме случилото се, за да открием причините за днешните си неуспехи, когато върху главите ни се стовари и най-необяснимото.
Моята преценка беше: произшествие без еквивалент, понеже досега се смяташе за немислимо да проникнеш неидентифициран в Седми отдел — сензорите в дългото цилиндрично фоайе „опипваха“ влизащия, сравняваха характеристиките му със заложените в паметта си и при неопознаване шлюзовите врати (и за навън, и за навътре) се спускаха, фоайето се превръщаше в задънена стоманена бъчва, алармената инсталация вдигаше на крак охраната…
А току след експлозията в клиниката шлюзовите врати само трепнали, сякаш примигнали от изненада, алармената инсталация писукнала и на часа млъкнала, сякаш засрамена от грешката си (грешка невероятна, контролните сензори бяха дублирани), в действителност дежурните инспектори и с просто око виждали, че фоайето е празно като декоративна раковина, и в същото време от компютрите за вътрешна охрана постъпила нелепата информация, че преди две минути е регистиран човек не от състава на отдела, което съвсем объркало дежурните — призрак ли, що ли, по какви непредвидени причини информацията идвала със закъснение и как онзи бил вече вътре, след като не е минавал през фоайето… отгоре на всичко на мониторите се появила схемата на движението на призрака — преди две минути се качил с асансьора до седмия етаж, свил по коридора вдясно и право в кабинета на Шетински, сякаш шифърът за отварянето на вратата (индивидуалната характеристика на електростатичното поле на дланите на старши инспектора) бил най-обикновен ключ и стърчал забравен в ключалката… и последното: влезлият не излязъл, обаче контролните сензори показвали, че в кабинета няма никого…
Горе-долу това съдържаше разпокъсаният доклад на дежурните инспектори, а в кабинета на Шетински изненадата надминаваше очакваното, отворен бе суперсекретният сейф, отворен бе прозорецът, явно през него беше излязъл неканеният ни гост, но нямаше смисъл да поглеждаме навън — крадецът не би ни чакал.
— И е отмъкнал визиодисковете на Айрес? — попитахме едновременно с Рей.
— Отмъкнал ги е, естествено, иначе защо ще отваря сейфа, и всъщност не ги е отмъкнал. Единственият ни успех днес е, не знам какво ме подтикна, че прибрах дешифратора в джоба си… — Помълча и се обърна към нас. — Да се надяваме, че за днес изненадите приключиха. Вървете.
Останал сам, Шетински усети сриващата тежест на неуспеха, не опазиха Орасио Айрес, памфлетиста, успял със собствени сили да се спасява години наред на Фелания, да пресече половината Галактика и накрая на Земята, в двора на Седми отдел, не го опазиха от ликвидаторите. Наистина те се криеха в сянката на своя конгрегат и престъплението не можеше да се предотврати, но това не оневиняваше никого, прав се оказа Орасио Айрес, когато предупреждаваше за способностите и дързостта на анаболистите. Зашеметяваш провал бе и загубата на свръхценната информация, която доскоро лежеше в сейфа.
Шетински изпухтя. Вместо да разполага с тази информация за Фелания и дори с прототипите на феланското мислене, сега имаше сведения, които спокойно можеше да преброи на пръсти. Затвори очи, сякаш под клепачите си започна да изписва краткия списък.
Първо: конгрегации. Колко са? С каква численост? В кон зони на обществения живот се намесват? Докъде се простира толерирането им от правителството или доколко те участвуват в правителството? Има ли конкуренция между отделните конгрегации?
Гадна история, самите конгрегации откраднаха отговорите на тези въпроси.
Второ: пет лагера за натурализиране на отвлечените деца. Единият се намира в Мраморния каньон, а другите? Какво представлява натурализирането? Как се извършва транссубстанциацията а до какви степен процесът е обратим?
Нямаше отговор.
Трето: масов стерилитет и при мъжете, и при жените. Господи боже, всеобщо пресъхване на човешките реки и на човешкия океан — какво чудовище и какво чудовищно е сторило, та сега цяла една цивилизация да плаща с бъдещето си?
Нямаше отговор.
Четвърто: конгрегат. Същото — описанието на принципното му действие, осигуряващо невидимостта на похитителя, е отмъкнато с помощта на конгрегат. Как?
Нямаше отговор.
Пето: изкуствен произход на преднощта и Б-вятъра. Защо са създадени? Какво точно представляват?
Нямаше отговор.
Шесто: анаболисти. Дали и нашите момчета след натурализирането няма да бъдат обработвани със СТХ и анаболни стероидн? Или са стока за продажба? Орасио Айрес твърдеше, че Фелания се готви за космическа война с Нелур и че тъкмо сега подготовката навлиза в решаващата си фаза, спомена, че се разчита не само на анаболистите, а и на някакви еони. Какво е еон? Три букви? Дали трите безобидни букви образуват името на нещо безобидно?
Нямаше отговор. А сутринта всичко беше тук — и Орасио Айрес, и визиодисковете с информацията, — сега държеше един безполезен дешифратор. Шетински постави платинената пластинка на бюрото и отново се чу тихият й звън, който съвпадна със звъна на апарата за свръзка, търсеха старши инспектора Шетински, обаче екранът остана тъмен и тъкмо от тъмното дойде обаждането в закономерния им стил на пренебрежение и подигравка:
— Намираме се на крайбрежната автострада и ви чакаме с нетърпение. За улеснение ви уведомяваме, че колата ни е светлосиня. Айрес ви изпраща поздрави.
Връзката рязко прекъсна.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
1.
— Струва си да пътуваш с кола, карана от Рей, понеже няма защо да се тревожиш ни за далечното, ни за близкото си бъдеще, то едва ли ще настъпи… — изръмжах, обаче кой да ми обърне внимание, Рей подаваше бързи команди, в които се губеха срички, даже цели думи, и се чудех как електронното управление разгадава неразгадаемите посоки за движението на колата и колко по-вляво да свие на завоя, макар според мен завоят да беше десен или почти десен, или така ми се струваше заради ненужно високата скорост.
— Карай по-бавно!
— Прав си — съгласи се Рей, — ония не ни чакат, и капан не са ни устроили, просто си е в стила на магарешката им буфоопера… — Съгласи се, но не забелязах скоростта да спада.
В крайбрежната автострада се вляхме мистериозно — за да избегнем сблъсъка с пъкналата изневиделица кола, Рей в скороговорка изкрещя на управляващата система купища команди, с които по моему би могло да се върже вратовръзка, и нещо подобно изпълни по асфалта нашата кола, а в това време получихме съобщение, че покрай паркинга на шейсет и седми километър е преминала светлосиня кола, вероятно търсената, с трима души в нея, единият с превързана глава, вероятно Орасио Айрес.
Отдалече забелязахме колата, едва-едва пълзеше, сякаш теглеше ремаркето на безкрайно тежката си сянка, ала веднага си позволи мръсен номер — вряза се в насрещното движение, предизвиквайки буря от объркване и вой на спирачки, и отново се върна на нашето платно.
От апаратурата за свръзка се чу гласът на Шетински, но друг глас му изрева да млъкне и да изчезне, той щял да приказва, и:
— Хей — това вече беше по наш адрес, — ще се гоним ли, или ще дремем?
Необяснимо как обемната ругатня на Рей бе преведена от електронното устройство за управление като заповед да изцеди докрай цялата мощност на двигателите и резкият скок наподобяваше влизане в устата на скоростта.
В такъв момент няма кой знае какво за гледане: всичко встрани принадлежи само на себе си и не се оставя да го разгледаш, платното на пътя се изправя, сякаш тръгнало на възбог, и ако дишаш неучестено, всъщност вдишваш от въздуха на километър назад, че и повече.
С крайчеца на окото си следях Рей, съюзен със скоростта, той най-сетне се успокояваше, светлият му профил бе застинал в пластична неподвижност, от устните му се отронваха тихи команди, сред които чух и своето име. Да съм поемел управлението, защото той щял да бъде зает след малко, щял да стреля, чуваш ли, Александър, поеми управлението.
— Голямо е разстоянието — казах.
Отговори ми точно както бе ми отговорил някога Яяуш в Мраморния каньон на Фелания:
— Малко е спрямо желанието ми да улуча.
Не винаги е възможно да се справиш с управлението на една кола и беше добре, дето нашата в критични мигове използваше правото си на пълна автономия и едностранни решения; малко смътно си представях потайните микролабораторийки в електрониката й, където се подлагаха на системна проверка движението и командите, тяхната съгласуваност или ужасяващата им несъвместимост, която би довела до неизбежна гибел. В тези случаи колата (по-точно шепата микропроцесори) поемаше управлението в електронните си ръце и вършеше каквото върши прилепът — не се блъскаше в изникналите ненадейно пред нея препятствия. Затова, макар и да закъсня командата, умното возило като прилеп се метна встрани и се размина с първото кълбо скитаща плазма.
Настигахме ги — все пак тяхната синя кола бе стандартна, открадната тук, на Земята, докато нашата, пригодена за тежката служба в Седми специален отдел, имаше цял списък от предимства, включително и скоростта.
Настигахме ги. Рей не стреляше заради Орасио Айрес, но феланците нямаше кого да пазят и изстрелите им преградиха автострадата със скитаща плазма като с мрежа. Не успях да реагирам, мълниеносното изместване на колата вдясно бе лично нейно решение, вляво прелетя люляково кълбо, и пак гъвкаво изплъзване, и още едно, после като метален стон се изтръгна гравитационният тласък, насочен надолу, и изхвърли колата на височина два метра — просто да завидиш на почти човешката преценка, че смъртоносните кълба се реят на около метър над пътя.
Колата им забави ход.
— Какво са решили…?
Чисто, и по осемте полоси ма автострадата ни помен от скитаща плазма, нашата кола се приземи и набра скорост, докато тяхната продължаваше да забавя ход, не можеше да им се отрече подчертано екекурзионната безгрижност, стори ми се дори, че вече различавах Айрес сред тримата не по превързаната глава, по чертите на лицето му съдех, че е той. Рязко подадох команда за спиране и тогава феланците ни показаха поредния си фокус… Светлосиньото на спрялата кола постепенно избледня, сякаш се преточи нагоре в синьото на небето и настрани в синьото на морето, и на автострадата остана онова нищо, което имаше формата на спомените ми за отвличанията — неопределената и неограничена форма на празното пространство.
Стопил се бе декорът, изпарила се бе последната фраза на артистите в неправдоподобния автостраден театър, но нямаше да им ръкопляскаме с Рей.
— Излиза, че освен персонални конгрегати феланците притежават и конгрегати с висока мощност.
Анализирайки следите, приборите показваха или глупост, или следващата, този път импресарска шега на феланците: колата им не беше спряла току-що, а преди повече от две минути, и беше заминала, и значи се получаваше солиден аванс от километри в тяхна полза.
— Абе аз на очите си ли да вярвам, или на тези машинарийки! — кипнах.
— На машинарийките — посъветва ме Рей. — Хайде…
Подновихме преследването, предварително обречено на неуспех, и след час намерихме синята кола изоставена, с отворени врати, а близо край автострадата в тревата личаха кръглите следи от пневматичните опори на космоскаф.
Предвиждахме го, непредвидима бе само глупостта, която се наканих да извърша — тръгнах към празната кола и за какво, да ме пита човек, мигар очаквах да открия отпечатъците от телата на анаболистите като празни хралупи във въздуха или се надявах техните думи, жестове и мимики да плуват видими в купето?
— Накъде? Фиу! — присмехулно подсвирна Рей. — Нагоре или надолу?
Спрях; и когато той дистанционно включи двигателите на чуждата кола, се уверих, за кой ли път, че единствено кохезионната мина така чудовищно сплесква материята, като мигновено умножава и степенува привличането между всички нейни молекули — сякаш два исполински пестника плеснаха и колата вече бе метално фолио, прозрачна и ронеща се плоскост.
Стори ми се, че Шетински прие доклада ни за провала на преследването без особена реакция, като че ли друго не бе и очаквал, напрежението в отдела растеше, вземаха се допълнителни предохранителни мерки, три дни не се прибирах в къщи, в петък вечерта най-сетне се срещнахме с Мартина, среща, която тя посвети на непрекъснатото заклинание: пази се, Александър, страхувам се за теб. внимавай… Ето как едно чакано преживяване, една страничка от любовта може да се задраска на кръст и да не намери по-сетне и най-малко кътче в спомените.
Нищо не запомних от оная нощ, може би Мартининият страх помнеше, но едва ли.
А в събота получихме злокобна информация от Четвърти специален отдел. Вкратце, в непосредствена близост до сградата на отдела открили Орасио Айрес, лежал упоен или в безсъзнание, инспекторът, който се опитал да стигне до него, попаднал на кохезионна мина и загинал. Докато разминирвали мястото, Орасио Айрес изчезнал. Наоколо не открили нищо подозрително, въпреки усилените дирения.
В неделя при аналогични обстоятелства открили Орасио Айрес, кажи-речи, пред входа на Втори отдел. Съобщението гласеше, че този път колегите действували по-внимателно, разминирването отнело доста време, но когато били на двайсетина крачки от вързания памфлетист, той отново се загубил от погледа им.
— На феланците толкова им липсва чувство за разнообразие, че непременно ще обиколят и дванайсетте отдела, и с един и същи похват ще демонстрират неуязвимостта си — предсказа Рей и не позна.
В понеделник съседите от Шести специален отдел ни привикаха на помощ — група геолози, работещи в Южните Карпати, случайно се натъкнали на космоскаф, кацнал на съвсем неподходящо за кацане място, от космоскафа открили стрелба по тях, за щастие геолозите се отървали само с уплаха.
Тези обяснения получихме на местопроизшествието лично от старши инспектора Норман Симонеску, ръководител на Шести отдел, след като дълго ни разпитва за старши инспектора Шетински (отдавнашни приятели били) и явно недоумяваше защо са изпратили нас — Рей и мен, двама недоучени младоци в неговите очи — за толкова отговорна операция.
Но това си беше негово мнение, мнение на Норман Симонеску, учуден от всичко в света човек, което се дължеше на веждите му, повдигнати в идеално учудени дъги, а ние с Рей потривахме ръце: космоскафът стърчеше оттатък скалите, повреден, килнат на ребро от принудителното кацане, феланците държаха открит канал за свързка и като некадърни ученици обясняваха какво точно е повредено, и като неокачествими наглеци настояваха за техническа помощ, щели да допуснат в космоскафа един-единствен специалист по кибернетика, без оръжие, такова беше условието, след ремонта обещаваха да пуснат на свобода заедно с кибернетика и Орасио Айрес.
Сега ставаше дума кой да отиде при тях и да изиграе ролята на кибернетик — Рей или аз. Или Ярлин. Пристигна преди няколко часа, беше придумал Шетински (негова тайна как) да го включи в нашата група.
— В групата си! — посрещна го Рей и поел ролята на шеф, му нареди да не излиза от нашия космоскаф и да го охранява. На мен даде допълнителни обяснения: — Забеляза ли какъв е? Сутрин вместо чай сигурно пие сок от бяла магнолия, от това погледът му е изпълнен с бяла наивност и вечна младост. Да не го тикаме под изстрелите, при феланците, естествено, ще отида аз, имам предимство!
— Нямаш. Сега-засега само аз владея транспозицията в близко паралелно време, което може да бъде от полза за операцията.
— А аз владея транспозицията на ненавистта.
— Което без съмнение няма да е от полза за операцията!
— Ти ще кажеш!
Рей умееше да защитава позициите си, готов бе за скандал, обаче по отношение на мен изрече думите си някак в два различни ритъма — единият, доказващ грубо, с крясъци и гняв, другият — съвсем приятелски: абе не разбираш ли, че аз по-добре от теб ще свърша всичко? Всъщност и двамата не бяхме специалисти, слушайки скандала ни, кибернетиците на Шести отдел сигурно скърцаха със зъби, както всички кибернетици в Галактиката, и те смятаха науката си за света обител, в която не допускаха грешни и невежи души, дори не биха ни разрешила да носим царствените им регалии, имах предвид инструментите, ала в случая въпросът стоеше иначе. Трябваше просто да се смени повреденият втори модул на компютърния блок в управлението на космоскафа, манипулация, равна по сложност на подмяната на счупена тухла в зид със здрава, и редом с това да се обезвредят феланците.
Така че кибернетиците ни дадоха предимство, после Рей ми даде предимство, тоест аз си го присвоих и тръгнах към космоскафа с новия модул под мишница и без оръжие, каквато бе уговорката.
Избрах най-пряката пътека, но скоро се наложи да я напусна, по апарата за свръзка феланците започнаха да ми диктуват свой маршрут — кохезнонните мини бяха наръсени нагъсто, те знаеха тесния проход и ми го посочваха: надясно, наляво, заобиколи.
Криволичех покрай тези крадливи гнезда, които само дебнеха погрешната ми стъпка, за да откраднат и мен, и всяка моя жива клетка, да ме превърнат в плоска проекция, прозирна и ронеща се дълго след като съзнанието ми престанеше да съществува.
Пази се, Александър, страхувам се за теб, внимавай — сякаш чувах Мартина от онази нощ, а бе сутрин, 11 часът, май огладнявах, и до космоскафа оставаха още над стотина метра и над стотина смърти, без да броя какво ме очакваше там, вътре, при анаболистите, Иди, че се пази… Изкомандваха ми „вляво“ и ей тъй, напук, реших да поема вдясно.
2.
Старши инспекторът Филип Шетински познаваше доста учени, беше ги наблюдавал и в моменти на вълшебно хрумване, и затиснати под най-долния капак на неуспеха, и пред преградна стена, и в мартенските игри на младия талант, и в пожизненото влачене на една посредствена дабра, но само доктор Джатила го зашеметяваше с лекотата, с която се отправяше към безбрежното. Приемаше го за човек с повреден усет за неприкосновени и свещени сфери в науката, може би затова по-уютни минути с никого не бе изживявал и с никого не бе се карал повече.
— Аз също — призна веднъж доктор Джатила, — алогично е, но след спор и кавга с теб се чувствувам ободрен… Струва ми се, че ме смяташ за опасен ересиарх, погазващ каноните в науката просто от любов към ересите, а?
— Де да беше само това!
— Е, да, би било трагично, ако е само това!
В напрегнатата последна година особено силно се прояви склонността на доктор Джатила да се задълбочава в незнайното, без да се заслепява от тъмните фарове, които го гледаха от тъмното — още в студентските си години сглоби тая метафора за неизследваните области и до ден-днешен си я повтаряше от време на време ведно с другите спомени от младостта.
Със стъпването си в Седми специален отдел и от първите часове на организирането на научния център той отново се захвана с проекта „Ерихонска роза“, съзнавайки, че с годините склонността му да се задълбочава в невъзможното се усилва.
Шетински изпита желание да му каже:
— Успееш ли, и боговете няма да ти простят! — И не му го каза.
Друг път поиска да го попита:
— Едуард, защо ми се струва, че всъщност не ти се ще да осъществиш проекта „Ерихонска роза“, защо ми се струва, че в този случай приличаш на ловците, умеещи да стрелят точно, но предварително знаещи неспособността си да унищожат всичката красота под клонатите рога, и от това изпитваш истинско щастие, така ли е? — И не го попита.
Ала една сутрин след дълги разправии изтърси:
— Реализираш ли идеята си, ще сториш най-лошото — ще лишиш човека от вярата му във вечната любов, тъй като…
— Грешиш! — избухна доктор Джатила. — Вечността е привилегия на материята, на Вселената, на Времето. Моята цел е къде-къде по-скромна.
Тазсутрешната разправия и неясният за страничния наблюдател анализ на проекта „Ерихонска роза“ беше изключение, те сутрин почти не се виждаха, затънали в проблемите си, само късно нощем успяваха да отделят час, час и половина свободен, относително свободен, защото тутакси се усещаха като емигранти в неангажирания отрязък време и бързаха отново да се върнат в разговорите за специалните задачи на отдела.
За шлемовете, предпазващи от въздействието на феланската преднощ, по дяволите тая шапка — казваше доктор Джатила, — всеки може да я смъкне от главата на инспектора и да го остави безпомощен, и след месец предложи „течен екран“, който се впръскваше в епидермиса на кожата на главата.
— И дори не пречи на прическата — заяви Рей, в началото обезпокоен, че „течният екран“ по някакъв начин ще сплеска русата му грива.
За социалната психология на инспектора, попаднал за пръв път на Фелания и имаш само предварителна представа за планетата — отначало глаголите на всичките му постъпки са непременно в страдателен залог, мислите му представляват бързосменящи се страдателни причастия и изходът от всичко това „страдателно“ е стъпване на оная психологическа плоскост, наречена мигновена емоционална адаптация, като с адапторите, естествено, отново се зае доктор Джатила.
За възможните действия на инспекторите в типичните ситуации, в които биха попаднали на Фелания, как да интерпретират точния образец на съответната социална група, как да не останат гости, неосведомени посетители, чужденци и как да приложат най-гъвкавите форми на участие или на съзнателно въздържане от участие в набора от планове примерно на гритнористите, анаболистите и другите там представители на престъпните конгрегации.
Още през зимата бяха решени проблемите с новите бойни костюми, като в ребуса на многобройните им защитни функции се включиха и каскадните преобразуватели и времетраенето на действието им практически стана неограничено, понеже енергията за излъчване на инфразвука се черпеше от най-малките температурни промени в атмосферата, както и от биомасата на хищника, доближил се до пострадалия инспектор; мощността на гравитарите се учетвори.
— Чудесно — резюмира Рей, — с двутонен удар ще нокаутирам и най-дебелия, и най-жизнения фелански игуанодонт!
През пролетта научният център на отдела синтезира актор-кислород, с една капсула, поставена под езика, инспекторът по желание би могъл да се откаже временно да диша атмосферен въздух (защита срещу тайнствения Б-вятър) или по желание да се разхожда цели два часа под вода. естествено, не с лекотата на риба, но и без да получи главоболие.
Накрая дойде въоръжаването с „надникване в паралелното бъдеще време“, което доктор Джатила разглеждаше като могъщо защитно средство и недоверието на инспекторите прие за краткотрайна логическа заблуда.
Скоро след експлозията в клиниката и след вмъкването на противника в отдела доктор Джатила предложи хипотеза за действието на конгрегата, шокираща с посоката си.
— Едва ли — не се съгласи Шетински, — винаги си излизал прав, но сега едва ли. За съжаление истината за конгрегата, нехипотетичната, беше във визиодиска на Орасио Айрес, обаче…
— Сигурен съм в хипотезата си.
— Отде на къде, да не си беседвал случайно с изобретателите или с производителите на конгрегата?
— Не е необходима подобна беседа. Некохерентността на нашите две цивилизации ми е достатъчна…
Този пореден спор се състоя в деня, когато Александър и Рей заминаха за Южните Карпати, в същия следобед пристигна изгоненият неотдавна журналист от Евровизията Умберто Соренти, ала сега бе приет радушно, дори прекалено радушно.
Шетински го подчерта с всичко:
— Дължа ви мек стол за сядане, хубаво кафе да се ободрите и голя-ямо извинение…
— О, защо? Професията ми предполага и бой по главата. Всъщност пак идвам с един въпрос. По какъв начин постигнахте — имам предвид и дванайсетте европейски отдела за защита — рязкото спадане на отвличанията? Аз си го обяснявам със забраната на фелански космически кораби да кацат на Земята, но как постигнахте това невъзможно нещо?
— Не казвам, че беше лесно. Лично на вас, в знак на потвърждение за симпатията ми към Умберто Соренти и брат му Кортас Соренти, ще се доверя при условие, което, вярвам, ще уважите в името на защитата на Земята. Условието е да не му се даде гласност.
Умберто Соренти кимна и прие едночасовата информация с неудържимия апетит на любопитния и с неизбежните въздишки, че тази великолепна схема на галактическа дипломация ще остане задълго скрита от обществеността, която според журналиста имаше многократно по-любопитни очи от неговите.
— А редките отвличания и сега се дължат на феланците, нали? Техните кораби увисват някъде край Слънчевата ни система, изпращат малки космоскафи, които се смесват с безбройните наши туристически космоскафи, и успяват да кацнат на Земята незабележими. Правилно ли е предположението ми, старши инспекторе?
Разделиха се съвсем приятелски, Шетински го изпрати с усмивка, последната усмивка за деня, защото след малко получи съобщения от Втори, Трети и Осми отдел. Там бяха убити няколко инспектори, и то на улицата. Последва обаждане от Шести отдел. От монитора го гледаше Норман Симонеску с онова сгърчване на лицето, което винаги имат вестителите на най-лошите новини и трагедии.
Шетински усети как в мозъка му две имена също се сгърчиха, смачкаха, сгъстиха в два тревожни съсирека: Александър… Рей?
3.
Крачката, която се канех да направя, беше може би желаната крачка и от кохезионната мина, може би тя по своему умееше да разсъждава за предназначението и целесъобразността си и ме чакаше с нетърпение.
Мината сигурно бе пъхната под ръбатия отломък от плутонична скала. Заразглеждах го. В периода между полудетството и полуюношеството веднъж почти ми заповядаха да се заема с биологията, перспективна наука била, и необходима, и тогава напук се обърнах към геологията, ей тъй, от непоносимост да ме съветват. Затова сега толкова добре прецених еднокристалинната структура на отломъка, спомних си и за метасоматизма, сиреч за заместването на обем с обем, и пресметнах, че ако направя крачката вдясно, кохезионната мина ще замести живия ми обем с обема на моята мигновена смърт.
— Вляво — повториха командата; явно онези от космоскафа ме наблюдаваха и бяха озадачени от спирането ми.
Но вече знаех. Посланието от близкото паралелно време не ми изглеждаше анонимно, сам го привиках, волево, на кръглото екранче в съзнанието си видях себе си: Александър срита небрежно ръбатия камък и продължи напред по права линия към космоскафа. Значи феланците въобще не бяха минирали местността наоколо.
— Вляво, вдясно — не е ли все едно — отвърнах по апарата за свръзка (така разкрих и на нашите лъжата на феланците) и поех бързо по права линия. Представях си колко бяха вбесени, че ги разобличих…
Не бяха вбесени, високоразвитите фелански конгрегации винаги действуваха с двойна и тройна осигуровка — при смъкване на едната маска тутакси навличаха друга, времето, докато кибернетикът се приближаваше, двамата феланци използуваха за свръзка с осигуряващия ги космоскаф, сигналите се излъчваха по канал, неуловим от земните приемници (магнитна комуникация чрез магнитните силови линии на планетата или нещо по-сложно?), и се проведе бърз диалог.
— Откриха, че местността не е минирана.
— Едва ли ще ви атакуват веднага, приемете кибернетика, накарайте го да монтира модула, постарайте се на всяка цена да спасите космоскафа.
— Кибернетикът е инспектор от техните специални служби и модулът сигурно е някаква уловка.
— Тогава ликвидирайте кибернетика и го изхвърлете навън. Ние сме на половин час от вас, ще изпратим помощ…
Но аз откъде можех да зная, че преминавайки последните сто метра, преминах трептящата полоса, по която се предаваше поръчката за убийството ми, и че магнитните линии на моята планета са съгласни аз да умра.
Безпрепятствено влязох в космоскафа, но още в свързващия бокс ме спряха, да съм оставел модула на пода, гласеше заповедта, и горе ръцете! — така установиха, че не съм въоръжен с гравитари, съвсем недостатъчно за щателен обиск, и ме накараха да съблека дрехите си. Едва тогава в бокса влезе Палбито (после научих, че този е Палбито, а другият — Марел).
— Облечи ето тия — хвърли ми вързоп дрехи.
Когато навличам чужди дрехи, ми става студено, защото заедно с тях навличам нечия чужда биография, действия, думи, към които съм абсолютно алергичен, това е неблагодарна и трънлива тема, която веднъж се опитах да си обясня и в резултат се скарах със самия си; вече облечен, тъкмо потръпнах зиморничаво и влезе другият, Марел, долови тръпката ми и се усмихна с професионално сннзхождение: не бой се, значи.
Феланците — вече го казах — са хубав народ, тези двамата не правеха изключение, особено Палбито, лицето му с безспорно правилни и ясни черти бе като първият отпечатък, снет от съвсем нова още литографска плоча, и все пак съждението ми прехвръкна мимоходом, защото те бяха нещо друго — създания на нощния Ектополис или на мъртвите реки на феланските конгрегации, или обикновени ликвидатори, получаващи възнаграждение за всяка свалена глава.
Бяха анаболисти. Всичко говореше, че са анаболисти: ръстът, подчертаната атлетическа мускулатура, готова да разпори по шевовете костюмите, заблуждаващата окото забавеност на незначителните движения (всъщност очите ми не улавяха мигновеността на завършеното движение) и най-вече неподвижните им безизразни лица, имах чувството, че тази безизразност ще се хлъзне ей сега надолу, ще тупне на пода и ще видя нови лица, толкова същите и едновременно до неузнаваемост други.
Въведоха ме в отсека за управление на космоскафа, наредиха ми да седна и се заеха с отстраняването на повредата. Би било по силите им, тъй като модулът трябваше просто да се вкара на мястото на стария и да се пъхнат правилно осемнайсетте извода в осемнайсетте джака. Лесна работа, при условие че изводите бяха поне номерирани, но всички свръзки на донесения от мен модул бяха едноцветни и необозначени. Тази абракадабра я подготвиха кибернетиците на Шести отдел, вярната комбинация знаех само аз и рано или късно феланците щяха да ме помолят за помощ.
— Защо кабелите са жълти, а не разноцветни според цвета на джаковете? — Марел си даде сметка за злостния тон и се поправи. — Човек се обърква.
Отговорих, че на Земята така правим модулите, а кибернетиците си знаят работата по-нататък, неубедително твърдение, разбира се, но не ме упрекнаха в лъжа; Палбито продължи да кръстосва кабелите, сякаш се канеше да плете корабно въже, Марел стоеше отстрани с пистолет в ръка и дулото, насочено към мен, безпогрешно следящо и най-малкото отклонение на тялото ми, убиваше многократните ми опити да подхвана разговор. И ако желаех разговора, то не беше от любопитство да науча добре ли им се е удавала в детството таблицата за умножение (в такъв случай биха изчислили колко са комбинациите, докато стигнат до правилната подредба на кабелите); исках сред думите да уловя думата знак, думата потвърждение, че Орасио Айрес е жив, чака ни, затворен в някой съседен отсек, или…
Само преди час, когато по канала за свръзка настояхме да ни покажат пленника си, те някак прекалено бързо се съгласиха и видяхме Орасио Айрес на легло, старателно превързан, в безсъзнание наистина, но жив.
Но какво пречеше да ни показват и заснет преди два дни филм?
— Мога ли да попитам…
— Не!
Повдигнах рамо, а не биваше. Светкавична реакция, Марел и Палбито сякаш отлетяха на по пет метра встрани, приклекнали пуми, сякаш винаги са били там, и пистолетите им — право в мен, всичко стана дотам бързо, че може би вече бяха и стреляли, само дето аз не бях усетил още.
При такава нечовешка бързина очевидно задачата ми се затрудняваше, щяха ла ме изпреварят, да ми по пречат, преди…
Мое беше предложението да скрием ампулата с упойващия газ в дрехите, Рей предложи не по-малко досаден шаблон — в тока на обувката.
— Не си правете илюзии, момчета — предупреди старши инспекторът Симонеску, — ще ви съблекат голи-голенички, ампулата ще монтираме в модула, той поне ще ви бъде подръка.
Непредсказуеми бяха бъдещите събития, но както и да се развиеха, трябваше да построя малкия квадрат с ъгли — аз, двамата анаболисти и ампулата, която, изхвърляйки упойващия газ, справедливо и мълниеносно поделяйки го помежду ни, би парализирала времето и пистолетите на анаболистите; щяхме да лежим неподвижни пет минути, напълно достатъчни Рей с другите инспектори да влезе а космоскафа. Помни, точно в 12,10 тръгваме, беше натъртил Рей, а 12 вече минаваше, Палбито все още усукваше кабелите и ругаеше, Марел не спускаше пистолета от мен, обаче аз не помръдвах, погледът ми блуждаеше безучастно из отсека, плъзгаше се по пода и по тавана, където също тичаха стрелките на хронометъра, всички стрелки на света, режеха въздуха тук на отчетливи секунди.
12,05.
Не биваше сам да предлагам услугите си — по-сигурен начин да скоча и с двата крака в подозрението им нямаше.
12,10.
Рей с групата вече тичаше, след минута щяха да нахълтат в космоскафа, без да знаят колко по-други са мерките за бързина у анаболистите. Проклятие, Рей — самонадеяният глупак, — естествено, щеше да нахълта пръв и пръв щяха да го покосят…
Кой беше ми казал, че упоритостта се скършва най-вече от неочаквана носталгия? Надявах се, че поне в една от няколкото личности, разклонили се от първоначалната личност на анаболиста, не е изскубната тази всевечна нишка. Промълвих питащо:
— Нощите на Фелания по-светли ли са от нашите?
Кратко мълчание и Палбито изпухтя:
— Писна ми от тия кабели!
— Върви ги оправи, инспекторе — нареди Марел и се отдръпна, отстъпи още назад, това вече не беше желаният от мен квадрат, а опасен триъгълник, до Марел упойващият газ щеше да стигне със закъснение, доста след като стреляше в парализираното ми тяло.
Залових се да монтирам модула.
Чувах или не чувах шум от тичащи стъпки, разбира се, че не, космоскафът не е картонена кутия, през която шумовете влизат безпрепятствено, тези стъпки тичаха във въображението ми, затова бяха тъй ясни и близки. Провалих операцията и ми оставаше само едно, толкова вероятно, че ми изглеждаше вече като свършено и отминало.
Рей — човекът, който намираше смешното и комичното във всеки свой джоб и не му стигаше, триеше сълзите си, след като се бе заливал в смях, и се оглеждаше какво още ще го разсмее — веднъж със зъби захапа сериозността на една тема и ми показа, че в нея никога преди не е виждал и никога занапред няма да види смешното. Приматът, каза тогава, чака смъртта различно; ужасено, борейки се отчаяно, философски, примирено, несъзнавайки, объркано, с надежда, треперейки, с облекчение, непризнавайки я, яростно, проклинайки, мълчаливо, с отвращение, крещейки и така нататък, а единственото му задължение в такъв момент е да пришпори живата си мисъл в посока, обратна на неподвижните мисли на смъртта — само в това е шансът му да се размине с нея.
Палбито внимателно ми подаде модула, аз го поех внимателно, изтървах го с всичката привидност на случайното, с вик на съжаление, хвърлих се да го уловя и се проснах ничком на пода, затискайки модула с дясното си рамо. Приготвих се да изохкам, както се охка, когато паднеш зле, но беше излишно — видях първата широка крачка на Марел към мен, втората, благодаря, Марел, възстанови квадрата, и леко дръпнах деветия кабел на модула, където ампулата се счупи безшумно, а какъв трясък изкънтя в рушащото ми се съзнание.
Всичко съвпадна с последните секунди, в които отвън бойната група насилваше люка и Рей ръмжеше:
— По дяволите тоя галактически безпорядък! Как са успели в цялата Галактика да организират толкова единодушно и безумно разнообразие в отварянето и затварянето на люковете!
Нахълтаха, овладяха космоскафа, Александър — навън, на чист въздух, двамата феланци също, занесете ги при старши инспектора Симонеску, оръжието и приборите от тях да се отстранят, разбийте този отсек, сигурно там е Орасио Айрес, и той беше там, сякаш смален от неизвестна болка, изместила напълно лицето и очите му, лекарят установи, че смъртта е настъпила преди два дни.
После ненадейно силни изстрели оттатък скалите (в планината изстрелите рикошират в ехото и то, агонизирайки, удесеторява силата им) изкараха всички инспектори от космоскафа и се разбра, че групата, съпровождаща двамата феланци, е нападната от онова свръхсъщество — нищото, — което го няма и същевременно го има, защото от своята ирационална чистота на отсъствие все пак е способно да убива и да отвлича със себе си каквото му трябва. Отвлякоха двамата анаболисти, както си бяха упоени, ведно с носилките. Шестима инспектори лежаха простреляни сред скалите, един от тях бе Ярлин, вече не в нашата група, а в една друга — завинаги зачислен в нея.
Тези събития бяха станали, докато се гърчех в пробуждането от упойката; върнах се в действителността с отвратително главоболие.
След час вече можех да се присъединя към останалите, претърсихме щателно феланския космоскаф, като книга го прелистихме, страница по страница и ред по ред, обаче визиодисковете на Орасио Айрес не намерихме.
— И все пак визиодисковете едва ли са били в джобовете на ония двамата. Може би като разглобим хвърчилото им до последната гайка, ще ги открием! — заключи Рей; бяхме с него в космоскафа на Шести специален отдел.
Наведен над апарата за свръзка, който звънеше, Норман Симонеску поклати със съмнение глава и тогава видяхме, че веждите на старши инспектора могат да му придават не само учуден вид, а и смръщен, дотам смръщен, че очите му не личаха под тях.
От апарата за свръзка претенциозно подправен глас, трептящ и хихикащ, подобен на истерична пеперуда, свряна в микрофона, се осведоми дали сме свършили с обиска на техния космоскаф, ако да, той ни поздравявал и щом сме си нямали друга работа, да сме започнели отново, той аплодирал усилията ни.
Търпението на човека се измерва с нетърпението му и не става дума за някакви си там нерви или несдържаност. Оправдахме постъпката на Норман Симонеску, когато той изключи апарата за свръзка по единствения съгласуван с нетърпението му начин — като го трясна о пода.
После (вече се доверяваше само на хората си) изпрати едното да провери дали кибернетиците са монтирали модула и получил потвърждение, заповяда феланският космоскаф незабавно да отлети в хангара на Шести специален отдел — струваше си да го претърсим основно там, на спокойствие.
— Защо не излита? — озадачи се Рей след няколко минути.
— Излетя… — обадих се, следейки на монитора бавното издигане на космоскафа. — Но защо в тази посока?
На двестаметрова височина от космоскафа изпаднаха три тънки тирета, запремятаха се надолу… долу намерихме труповете на тримата кибернетици.
— През всичкото време са стояли зад гърбовете им и са чакали да привършат монтажа — измърмори Рей, но само в моето ухо прошепна: — Какво ще кажеш, ако в момента стоят и зад нашите гърбове?
4.
След големи неуспехи виждам много неща мръснозелени и гадно оранжеви, знам, че е субективно, но за мен е така. Все си поглеждах гадно оранжевите нокти, когато се връщахме от Южните Карпати — не спасихме Орасио Айрес, загинаха девет души, не открихме визиодисковете с ценната и тъй нужна ни информация, намерените два непознати прибора у Марел и Палбито, вероятно персонални конгрегати, засега бяха тайна, тепърва специалисти с по-друга оптическа система на научно зрение щяха да предлагат и отхвърлят техническите версии на този машинен феномен; върнахме се късно вечерта в сряда, последваха няколко тежки денонощия, работехме до полуда, едничка неделната нощ не беше от калъпа на предишните — спах в къщи. Събуди ме сигналът за свръзка, екранът светна, на него светна лицето на Рей, кривеше се в многозначителни усмивки, явно гореше от нетърпение да сподели нещо с мен, но беше недопустимо (заради безопасността) да разменим дори дума. Накрая махна с ръка: хайде заспивай, утре ще ти разправям, пък на сутринта никакъв го нямаше в отдела.
Появи се към десет часа, ликуващ, тръскащ глава, сякаш излязъл от басейн с оптимистична вода.
— Идвам от научния център, трябва да ми завиждаш, изглежда, ме готвят за композитор. Цяла сутрин лежа и слушам музика, а доктор Джатила ми задава въпроси… Мен пита дали имам понятие за същността на явленията, които протичат в организма под въздействието на музикални изпълнения, представяш ли си?! — Изсмя се и побягна, бързал бил, на обед сме щели да се видим за повече.
В един часа се срещнахме в залата на дежурните инспектори тъкмо когато се опитвах да се свържа с Мартина. За разлика от сутринта Рей се държеше твърде сериозно, седна насреща ми и заразправя:
— Струва ми се, че ако доктор Джатила успее, и ние, разбира се, ако успеем, ще разполагаме с невероятно бърз и безотказен начин за свръзка помежду си. Ще бъдем независими от разстоянието, времето, капризите на апаратурата, „информационния фелански чадър“ и ще сме неподслушваеми, та дори да долепят уши до главите ни…
Предварително усещах, че разговорът с Мартина няма да е от радостните.
Погледът ми пошари из галата. Имаше петдесетина маси, разпръснати в необичаен ред случайно или по волята на дизайнера, решил много отдавна да ми въздействува потискащо. Потърсих какво още ме дразни и го открих.
Завесите на прозорците, тия платнени запрещения за светлината, висяха глупаво.
Познат колега мина, приказвайки гръмогласно, изкрещя някому „уха“, все едно че плесна с мокра длан по нашата маса, и аз несъзнателно избърсах лявата си буза от пръските. Трябва да се забранят възкликванията „уха“!
Обувките на Рей, черни и лъскави като остроноси бръмбари, почукваха под масата, естествено, за да ме дразнят.
Червената лампичка на апарата за свръзка, и тя ме нервираше — не лампичка, а възпалено око.
Най-сетне чух гласа на Мартина, беше разстроена, майка й се обадила от София, толкова сълзи, налагало се да иде да я поуспокои. Рей продължаваше, сякаш не говорех с Мартина.
— Музиката влияе на всички процеси в организма…
Никак не ми се щеше да се разделяме точно сега с Мартина, това се прокрадна в репликите ми, тя го долови, каза, че само за два-три дни, ще гледала да се върне колкото може по-скоро.
— …За ензимните реакции са характерни същите честоти, каквито и за слуха ни — от десет до двайсет хиляди херца…
Помолих я да замине утре сутринта, обаче Мартина ми напомни за какво отива, заради майка си, много била разтревожена майка й, невероятно малодушие я обхванало в последно време, говорела все за отвличанията, сънувала кошмари, че са отвлекли дъщеря й, не можеш да си представиш докъде е стигнала в тревогите си. Александър, чух как името ми трепна в устните на Мартина и тогава я посъветвах да накара родителите си да предприемат някакво по-дълго пътуване, новите места ще ги разсеят, ще ги успокоят, но тя ми отговори, че майка й направо е болна от „омагьосания кръг на дълга“, макар да няма такава болест в индекса на болестите, майка й страда от нея, настоява да дойде при дъщеря си, за да я пази, смята, че само тя е в състояние да я опази.
— …Съвместната работа на ензимите създава акустично поле в клетката, сборът на тези полета създава общото акустично поле на отделния орган…
Мартина захвана да ми разказва колко виновна се чувствувала майка й, стигала вече до опасни изказвания, че по-добре било сега въобще да не се раждат деца, и със сълзи молела Мартина да не й хрумне да забременее. Вметнах като реплика нещо неясно и шътнах на Рей, който си знаеше своето.
— …Всяка система на организма си има собствена музикална партитура, най-вече мозъкът, и моят, и твоят, и на доктор Джатила, и на Шетински… — Рей стана, вдигна ръка, помислих, че ще ми направи знак за извинение, задето ми пречи, но той, пълномощник на цялата гвардия дразнители наоколо, ме посочи с показалец и продължи: — Ти знаеш, че каналите, през които проникват необходимите за клетките йони, изпълняват ролята на резонатори, а тъй като клетката е заредена с потенциал около сто миливолта…
В слушалката тихо отекна обидата на Мартина. Попита ме с какво се занимавам, че съм тъй разсеян. Въобще не съм я слушал. Дочуване, Александър, и ми затвори.
— Ама ти въобще не ме слушаш, Александър! — възкликна Рои
Е, много ми дойде
— Ти сляп ли си?! Не видя ли, че през цялото време си държах ушите ей тъй разперени към теб!
— И какво разбра?
— Че един инспектор от Седми специален отдел се преквалифицира в композитор, диригент и акордьор.
— Правилно! Само че преквалифициращите се инспектори са двама. Доктор Джатила ме попита дали познавам някой индивид с незапълнена черепна кутия, пригодна да резонира най-добре на музикалната партитура на моя мозък, и аз го насочих към теб. Той дълго се колеба, но аз го убедих: Александър за друго и да не го бива, за камертон става. После ще ми благодариш, хайде, в научния център те очакват с нетърпение, следвай ме…
Така започна онзи период, в който трябваше да приемем неприемливото, да постигнем нещо, чийто смисъл беше: разстоянието не съществува и освен това…
— И освен това — оплакваше се Рей — не издържам на толкова музика, ще ослепея, слушам я сякаш с очи, сякаш някой пръска разноцветни облаци пред лицето ми и пулверизаторът му е винаги подръка, щом настъпи и най-малко изменение в темпото, мелодията или хармонията. Кой знае защо, ниските регистри зрително ги възприемам като полунощна веранда, на която спи котка, а отнякъде се процежда ивичка светлина…
Рей излезе прав, до втръсване слушахме музика, сутрин и вечер една и съща музика ни звучеше различно, което означаваше, че звуците се променят от светлината и тъмнината — освен ако промяната не беше в самия мен; макар че симфонията и мадригалът примерно представляваха дяволски други области спрямо тези пасажи от тонове, стрелкащи се като пасажи риба, наелектризирани, жадни за живот, понякога объркани и наслагващи се тонове, неизпълними с човешка ръка арпеджи от абстрактни музикални картини или от музикални скулптури, или от музикални мозайки, или от музикални гоблени, или от музикални литографии, или от музикални фризове и плиити, а в действителност бяха звуков прочит на тайния нотопис на невроните на човешкия мозък, защото звучаха в неповторима хармония и в пълно съгласие с представата ми за музикалния звукоред на мислещото съзнание. Значи аз слушах, тъй да се каже, музикалната партитура на мозъка на Рей, той слушаше моята — часове и дни наред, после (асистентите на доктор Джатила коментираха) чрез спомагателни електрически разряди се достигна до неравномерна йонизация в перикарионите на мултиполарните неврони, достигна се неравновесно състояние на мозъчните вълни „алфа“ и „омега“ и тогава се получи.
В сряда в пета лаборатория, без да ми пречи ежедневният шум и говорът наоколо, неочаквано ясно чух гласа на Рей:
„Ела в девета лаборатория.“
Скоро и аз успях, беше достатъчно в съзнанието ми да прозвучи до диез от първата октава, 277 херца (началният тон на акустичната характеристика на Рей), и тутакси влизах в резонанс с неговите „алфа“ мозъчни вълни.
Ала наистина ли разстоянията не съществуваха и комуникационният „конец“ не се късаше от бетонни, метални, екранни и тям подобни прегради, не се разсукваше от магнитни и високочестотни електронни полета, не замръзваше в космическото пространство?
Експериментът се проведе след няколко дни. Рей влезе във връзка с мен.
„Александър, кажи три думи или ги нямаш?“
Моите три думи не приличаха да са извадени от ничия бижутерийна колекция.
„Чуваш ли ме, Рей?“
„Не, глух съм, умнико“ — последва отговорът.
Потвърждаваше се, че сме независими от разстоянията, защото аз бях в Седми отдел, в екранирана зала, а Рей и доктор Джатила бродеха с космоскаф някъде около Земята, не знаех точно къде.
5.
Никога не постигнахме по-дълга фраза, нито диалог, връзката беше нестабилна, думите започваха да губят контурите си, превръщаха се в аморфни петна и край на акустичното ни съзвучие; повторното „настройване на вълна“ изискваше неимоверно натоварване на психиката и едва след много часове се осъществяваше отново. Но дори тъй, несъвършено на пръв поглед, придобихме средство за контакт в каквато и ситуация да попаднехме тук, на Земята, или там, на Фелания — пленени, изолирани, без апарати за свръзка, — щяхме да си съобщаваме най-важното на мига, независимо от разстоянията, и никакъв екран не би могъл да ни попречи, да изкриви, да подмени, да Фалшифицира информацията. Толкова малко и все пак толкова достатъчно (както перушинката, падаща отгоре, разкодира истината за прелетялата птица), половин дума ни стигаше да възстановим целия контекст, което щеше да е равно утре, в критичния момент, на съдба.
Изпращане на „тонограми“, наименованието, узряло в шегите на Рей, отначало подразни доктор Джатила с ненаучността си, ала след няколко дни и той, и Шетински вече ни изпращаха и получаваха от нас тонограми и терминът се узакони от само себе си.
По същото време в отдела, по коридорите и залите, започна да витае призрачно ситен прах, мъглява пелена, все материи, изпълващи секретните служби, когато плъзне мълва, че се осъществява някакъв тайнствен проект. Имаше ли го, нямаше ли го, но (клетките на тайнственото се размножават чрез делене) скоро всички инспектори си внушиха, че такъв проект има. Естествено, Рей не издържа, при поредното упражнение за свръзка ми изпрати уж нищо незначеща тонограма:
„Силен аромат на рози…“
— Какво ти предаде Рей? — попита доктор Джатила.
— Силен аромат на рози.
Нито черта не трепна на лицето му, не реагира кой знае как и на последвалата тонограма от мен към Рей:
„Не крещи като ерихонска тръба…“
Не реагира, но доста бързо приключи упражнението, за днес стига, момчета, благодаря ви, и след минута беше при Шетински.
— Досещат се за проекта „Ерихонска роза“.
— Изключено. Знаем само аз и ти… Освен твоите асистенти да са подушили нещичко, да са стигнали до съответните изводи от специфичните изследвания…
— Едва ли, изследванията протичат под егидата на другите проекти.
— Няколко пъти се връщам на този въпрос, Едуард, обещавам — за последен път. Не е ли редно в края на краищата да ги посветим в тайните на „Ерихонска роза“?
— Караш ме отново да споря със себе си и да се убеждавам, че постъпвам правилно… — Доктор Джатила замълча, стана, разпери ръце, сякаш се намираше в тъмен коридор и можеше да направи крачка напред само като опипваше стените вляво и вдясно. — Категоричен отговор, че решението ми е правилно или неправилно, не съм в състояние да дам. Дори времето, чиято категоричност е неоспорима, би почакало с отговора си, не смяташ ли? Виж, ако обстоятелствата бяха други, ако на планетата цареше пълно спокойствие, тогава — да, но сега намирам разговорите на тази тема за неблагоразумия, все едно да им заявя, че ще получат нов щит, и те, без да искат дори, ще забравят най-сигурния щит, даден им от природата — инстинкта за самосъхранение. Достатъчно е да вземем за пример двамата: Рей е уникален венец на безгрижие за собствения си живот, Александър е демонстративно презрение към всякакъв вид и род опасности, пък и останалите инспектори, що се отнася до предпазливостта, не са по-свестни. Да не забравяме и следното: проектът „Ерихонска роза“ не е лишен от ахилесова пета, но по-важно от това е психологическият шок, който неминуемо ще изживеят, запознавайки се със същността на проекта. Че да свикнеш с подобна мисъл са потребни месеци, а за Фелання заминаваме след… колко дни?
— Скоро.
— Какво разбираш под „скоро“? Трябва ми поне още месец да поработя с инспекторите. Рей не владее до съвършенство транспозицията в паралелно време, а на Александър тонограмите са прекалено къси.
— Не ми се вярва да имаш месец на разположение, зависи… впрочем, щом групата Рей и Александър не е готова, ще изпратим дублиращата.
Следобед всезнаещият Рей ме спипа в коридорите на отдела.
— Една радостна вест: ако не си стегнеш музикалните таланти, ще останеш да блееш на Земята!
Знаех не по-малко от нето, доктор Джатила ми бе намекнал.
— И ти няма да видиш Фелания, ако не си стегнеш мозъчето да надзърва в паралелно време!
На Рей това му стигаше, за да не млъкне (в този силно дъждовен следобед остроумието му също шуртеше и не секваше).
Сигурно е казано или помислено от някого, че приближаването може да се разглежда като разстоянието между отливането и преглъщането на глътка вода — аз поне така усещах приближаването, Шетински не изтърваше и дума, обаче усещах скорошното заминаване, то охлаждаше езика и небцето ми, оставаше съвсем малко, за да преглътна тая студена глътка.
Първият сигнал беше пристигането на един инспектор от Трети специален отдел, риж в косата и брадата; Ленар, както се представи, издънка, а по моему чепат клон, проточил се до наши дни от дървото на древните викинги. Та викингът Ленар (произходът му обясняваше как е оцелял толкова месеци в Ектополис, столица хем на Фелания, хем на консулската полиция и конгрегациите) донесе сума ценни сведения за живота и законите там, ама че закончета имаха, и три идентификационни жетона, нееластични квадратчета от металокерамика — фелански документи за самоличност, — обясни, че с тях трима от нашите инспектори щели веднага да си осигурят легалност и достъп до обществени места, накрая стовари на бюрото на Шетински голяма чанта, пълна с пачки фелански банкноти.
— Ограбих касата на една от бандитските им конгрегации. В нашия отдел са на мнение, че парите ще послужат на колегите, които ще отидат на Фелания. Иначе ще умрат от глад и ще се наложи да спят в джунглата при игуанодонтите. Никак не е приятно, аз спах…
Вторият сигнал за скорошното заминаване беше неочакваният подарък (идея на доктор Джатила или на старши инспектора Шетински?), който получих: акустичната характеристика на мозъчните вълни на Мартина, така, макар и едностранно, щях да имам постоянна връзка с нея.
В последните дни преди старта се срещахме често с Мартина, стараех се да бъдем повече време заедно, приказвахме за какво ли не, на два-три пъти се сдърпахме за някакви дреболии, кавгите са като листа, листата са зелени, а че някои са и горчиви, се разбира само ако ги сложиш в уста — нашите кавги с Мартина не бяха горчиви, види се, любовта ни бе навлязла в сладостната си зрялост; ходехме на плаж, но неразривната идилия на брега и морето ни дразнеше, ходехме и другаде, но си давахме сметка, че навсякъде не ще успеем да отидем, тогава се сърдехме, шегите излизаха напрегнати, понякога Мартина се умълчаваше и подозирах, че изпитва носталгия по онова свое собствено време, когато още не ме е познавала, понякога се взираше в мен, настръхналите й мигли бяха като бодли, нещо отиваше на зле, без да сме виновни ние, и ме обхващаше стократна ярост срещу онова, което отново щеше да ни раздели.
В петък в отдела имаше подобие на празненство — беше открит принципът на действие на конгрегатите, сложни и мръсни машинки, лапащи колосална енергия, от 108 до 1012 ерга в минута, за да прехвърлят хора и предмети в близко минало време; това вече обясняваше невидимостта на отвличанията и понеже предложената по-рано хипотеза на доктор Джатила се оказа вярна, старши инспекторът Шетински подаде глава през прозореца и се провикна към ниските облаци: небеса, той пак излезе прав!
В неделя заминахме; космическите полети вииаги са били пренебрегвани от мен като удоволствие или нещо подобно, тревожните мисли рядко — да не кажа никога — се подреждат с благозвучието на сонет, а по време на полет съвсем се отдалечавах от поезията, но този път беше друго, след седмина, някъде по средата на полета, загледал се през илюминатора, не различавах нищо нито навън, нито в себе си, защото бях безкрайно инертен в тоя ден, после, проснат на леглото в каютата, немислещ, невиждащ, нечуващ, отсъствуващ от собственото си аз, изведнъж усетих как цялото ми съзнание става подвластно на един скъп тон — си бемол от втората октава, — началния тон за свръзка с Мартина, и изпратих тонограма:
„Мартина, Мартина, Мартина…“
Толкова, отговор не чаках, можех вече да заспя, да се шляя из кораба, да се сдърпам с Рей (да получа някой от неговите „сандвичи“, тоест десетина заядливи въпроса, натрупани един подир друг, като намазани на филия, и очакващи незабавни и не по-малко заядливи отговори), да се върна отново в състояниято си на немислеш, невиждащ, нечуващ, отсъствуващ от собственото си аз.
Тогава ме настигна гласът й, звучеше като необикновена среща с Мартина тук, в Космоса, от изненада ми потрябваха сто секунди, за да вникна в съдържанието на тонограмата:
„Александър, ще имаме дете…“
През следващия час направих не знам си колко опита да се свържа с Мартина, да й кажа, че аз… че тя… че ние…
И напразно, вероятно всички бащи в началото заекват.
1.
— Струва си да пътуваш с кола, карана от Рей, понеже няма защо да се тревожиш ни за далечното, ни за близкото си бъдеще, то едва ли ще настъпи… — изръмжах, обаче кой да ми обърне внимание, Рей подаваше бързи команди, в които се губеха срички, даже цели думи, и се чудех как електронното управление разгадава неразгадаемите посоки за движението на колата и колко по-вляво да свие на завоя, макар според мен завоят да беше десен или почти десен, или така ми се струваше заради ненужно високата скорост.
— Карай по-бавно!
— Прав си — съгласи се Рей, — ония не ни чакат, и капан не са ни устроили, просто си е в стила на магарешката им буфоопера… — Съгласи се, но не забелязах скоростта да спада.
В крайбрежната автострада се вляхме мистериозно — за да избегнем сблъсъка с пъкналата изневиделица кола, Рей в скороговорка изкрещя на управляващата система купища команди, с които по моему би могло да се върже вратовръзка, и нещо подобно изпълни по асфалта нашата кола, а в това време получихме съобщение, че покрай паркинга на шейсет и седми километър е преминала светлосиня кола, вероятно търсената, с трима души в нея, единият с превързана глава, вероятно Орасио Айрес.
Отдалече забелязахме колата, едва-едва пълзеше, сякаш теглеше ремаркето на безкрайно тежката си сянка, ала веднага си позволи мръсен номер — вряза се в насрещното движение, предизвиквайки буря от объркване и вой на спирачки, и отново се върна на нашето платно.
От апаратурата за свръзка се чу гласът на Шетински, но друг глас му изрева да млъкне и да изчезне, той щял да приказва, и:
— Хей — това вече беше по наш адрес, — ще се гоним ли, или ще дремем?
Необяснимо как обемната ругатня на Рей бе преведена от електронното устройство за управление като заповед да изцеди докрай цялата мощност на двигателите и резкият скок наподобяваше влизане в устата на скоростта.
В такъв момент няма кой знае какво за гледане: всичко встрани принадлежи само на себе си и не се оставя да го разгледаш, платното на пътя се изправя, сякаш тръгнало на възбог, и ако дишаш неучестено, всъщност вдишваш от въздуха на километър назад, че и повече.
С крайчеца на окото си следях Рей, съюзен със скоростта, той най-сетне се успокояваше, светлият му профил бе застинал в пластична неподвижност, от устните му се отронваха тихи команди, сред които чух и своето име. Да съм поемел управлението, защото той щял да бъде зает след малко, щял да стреля, чуваш ли, Александър, поеми управлението.
— Голямо е разстоянието — казах.
Отговори ми точно както бе ми отговорил някога Яяуш в Мраморния каньон на Фелания:
— Малко е спрямо желанието ми да улуча.
Не винаги е възможно да се справиш с управлението на една кола и беше добре, дето нашата в критични мигове използваше правото си на пълна автономия и едностранни решения; малко смътно си представях потайните микролабораторийки в електрониката й, където се подлагаха на системна проверка движението и командите, тяхната съгласуваност или ужасяващата им несъвместимост, която би довела до неизбежна гибел. В тези случаи колата (по-точно шепата микропроцесори) поемаше управлението в електронните си ръце и вършеше каквото върши прилепът — не се блъскаше в изникналите ненадейно пред нея препятствия. Затова, макар и да закъсня командата, умното возило като прилеп се метна встрани и се размина с първото кълбо скитаща плазма.
Настигахме ги — все пак тяхната синя кола бе стандартна, открадната тук, на Земята, докато нашата, пригодена за тежката служба в Седми специален отдел, имаше цял списък от предимства, включително и скоростта.
Настигахме ги. Рей не стреляше заради Орасио Айрес, но феланците нямаше кого да пазят и изстрелите им преградиха автострадата със скитаща плазма като с мрежа. Не успях да реагирам, мълниеносното изместване на колата вдясно бе лично нейно решение, вляво прелетя люляково кълбо, и пак гъвкаво изплъзване, и още едно, после като метален стон се изтръгна гравитационният тласък, насочен надолу, и изхвърли колата на височина два метра — просто да завидиш на почти човешката преценка, че смъртоносните кълба се реят на около метър над пътя.
Колата им забави ход.
— Какво са решили…?
Чисто, и по осемте полоси ма автострадата ни помен от скитаща плазма, нашата кола се приземи и набра скорост, докато тяхната продължаваше да забавя ход, не можеше да им се отрече подчертано екекурзионната безгрижност, стори ми се дори, че вече различавах Айрес сред тримата не по превързаната глава, по чертите на лицето му съдех, че е той. Рязко подадох команда за спиране и тогава феланците ни показаха поредния си фокус… Светлосиньото на спрялата кола постепенно избледня, сякаш се преточи нагоре в синьото на небето и настрани в синьото на морето, и на автострадата остана онова нищо, което имаше формата на спомените ми за отвличанията — неопределената и неограничена форма на празното пространство.
Стопил се бе декорът, изпарила се бе последната фраза на артистите в неправдоподобния автостраден театър, но нямаше да им ръкопляскаме с Рей.
— Излиза, че освен персонални конгрегати феланците притежават и конгрегати с висока мощност.
Анализирайки следите, приборите показваха или глупост, или следващата, този път импресарска шега на феланците: колата им не беше спряла току-що, а преди повече от две минути, и беше заминала, и значи се получаваше солиден аванс от километри в тяхна полза.
— Абе аз на очите си ли да вярвам, или на тези машинарийки! — кипнах.
— На машинарийките — посъветва ме Рей. — Хайде…
Подновихме преследването, предварително обречено на неуспех, и след час намерихме синята кола изоставена, с отворени врати, а близо край автострадата в тревата личаха кръглите следи от пневматичните опори на космоскаф.
Предвиждахме го, непредвидима бе само глупостта, която се наканих да извърша — тръгнах към празната кола и за какво, да ме пита човек, мигар очаквах да открия отпечатъците от телата на анаболистите като празни хралупи във въздуха или се надявах техните думи, жестове и мимики да плуват видими в купето?
— Накъде? Фиу! — присмехулно подсвирна Рей. — Нагоре или надолу?
Спрях; и когато той дистанционно включи двигателите на чуждата кола, се уверих, за кой ли път, че единствено кохезионната мина така чудовищно сплесква материята, като мигновено умножава и степенува привличането между всички нейни молекули — сякаш два исполински пестника плеснаха и колата вече бе метално фолио, прозрачна и ронеща се плоскост.
Стори ми се, че Шетински прие доклада ни за провала на преследването без особена реакция, като че ли друго не бе и очаквал, напрежението в отдела растеше, вземаха се допълнителни предохранителни мерки, три дни не се прибирах в къщи, в петък вечерта най-сетне се срещнахме с Мартина, среща, която тя посвети на непрекъснатото заклинание: пази се, Александър, страхувам се за теб. внимавай… Ето как едно чакано преживяване, една страничка от любовта може да се задраска на кръст и да не намери по-сетне и най-малко кътче в спомените.
Нищо не запомних от оная нощ, може би Мартининият страх помнеше, но едва ли.
А в събота получихме злокобна информация от Четвърти специален отдел. Вкратце, в непосредствена близост до сградата на отдела открили Орасио Айрес, лежал упоен или в безсъзнание, инспекторът, който се опитал да стигне до него, попаднал на кохезионна мина и загинал. Докато разминирвали мястото, Орасио Айрес изчезнал. Наоколо не открили нищо подозрително, въпреки усилените дирения.
В неделя при аналогични обстоятелства открили Орасио Айрес, кажи-речи, пред входа на Втори отдел. Съобщението гласеше, че този път колегите действували по-внимателно, разминирването отнело доста време, но когато били на двайсетина крачки от вързания памфлетист, той отново се загубил от погледа им.
— На феланците толкова им липсва чувство за разнообразие, че непременно ще обиколят и дванайсетте отдела, и с един и същи похват ще демонстрират неуязвимостта си — предсказа Рей и не позна.
В понеделник съседите от Шести специален отдел ни привикаха на помощ — група геолози, работещи в Южните Карпати, случайно се натъкнали на космоскаф, кацнал на съвсем неподходящо за кацане място, от космоскафа открили стрелба по тях, за щастие геолозите се отървали само с уплаха.
Тези обяснения получихме на местопроизшествието лично от старши инспектора Норман Симонеску, ръководител на Шести отдел, след като дълго ни разпитва за старши инспектора Шетински (отдавнашни приятели били) и явно недоумяваше защо са изпратили нас — Рей и мен, двама недоучени младоци в неговите очи — за толкова отговорна операция.
Но това си беше негово мнение, мнение на Норман Симонеску, учуден от всичко в света човек, което се дължеше на веждите му, повдигнати в идеално учудени дъги, а ние с Рей потривахме ръце: космоскафът стърчеше оттатък скалите, повреден, килнат на ребро от принудителното кацане, феланците държаха открит канал за свързка и като некадърни ученици обясняваха какво точно е повредено, и като неокачествими наглеци настояваха за техническа помощ, щели да допуснат в космоскафа един-единствен специалист по кибернетика, без оръжие, такова беше условието, след ремонта обещаваха да пуснат на свобода заедно с кибернетика и Орасио Айрес.
Сега ставаше дума кой да отиде при тях и да изиграе ролята на кибернетик — Рей или аз. Или Ярлин. Пристигна преди няколко часа, беше придумал Шетински (негова тайна как) да го включи в нашата група.
— В групата си! — посрещна го Рей и поел ролята на шеф, му нареди да не излиза от нашия космоскаф и да го охранява. На мен даде допълнителни обяснения: — Забеляза ли какъв е? Сутрин вместо чай сигурно пие сок от бяла магнолия, от това погледът му е изпълнен с бяла наивност и вечна младост. Да не го тикаме под изстрелите, при феланците, естествено, ще отида аз, имам предимство!
— Нямаш. Сега-засега само аз владея транспозицията в близко паралелно време, което може да бъде от полза за операцията.
— А аз владея транспозицията на ненавистта.
— Което без съмнение няма да е от полза за операцията!
— Ти ще кажеш!
Рей умееше да защитава позициите си, готов бе за скандал, обаче по отношение на мен изрече думите си някак в два различни ритъма — единият, доказващ грубо, с крясъци и гняв, другият — съвсем приятелски: абе не разбираш ли, че аз по-добре от теб ще свърша всичко? Всъщност и двамата не бяхме специалисти, слушайки скандала ни, кибернетиците на Шести отдел сигурно скърцаха със зъби, както всички кибернетици в Галактиката, и те смятаха науката си за света обител, в която не допускаха грешни и невежи души, дори не биха ни разрешила да носим царствените им регалии, имах предвид инструментите, ала в случая въпросът стоеше иначе. Трябваше просто да се смени повреденият втори модул на компютърния блок в управлението на космоскафа, манипулация, равна по сложност на подмяната на счупена тухла в зид със здрава, и редом с това да се обезвредят феланците.
Така че кибернетиците ни дадоха предимство, после Рей ми даде предимство, тоест аз си го присвоих и тръгнах към космоскафа с новия модул под мишница и без оръжие, каквато бе уговорката.
Избрах най-пряката пътека, но скоро се наложи да я напусна, по апарата за свръзка феланците започнаха да ми диктуват свой маршрут — кохезнонните мини бяха наръсени нагъсто, те знаеха тесния проход и ми го посочваха: надясно, наляво, заобиколи.
Криволичех покрай тези крадливи гнезда, които само дебнеха погрешната ми стъпка, за да откраднат и мен, и всяка моя жива клетка, да ме превърнат в плоска проекция, прозирна и ронеща се дълго след като съзнанието ми престанеше да съществува.
Пази се, Александър, страхувам се за теб, внимавай — сякаш чувах Мартина от онази нощ, а бе сутрин, 11 часът, май огладнявах, и до космоскафа оставаха още над стотина метра и над стотина смърти, без да броя какво ме очакваше там, вътре, при анаболистите, Иди, че се пази… Изкомандваха ми „вляво“ и ей тъй, напук, реших да поема вдясно.
2.
Старши инспекторът Филип Шетински познаваше доста учени, беше ги наблюдавал и в моменти на вълшебно хрумване, и затиснати под най-долния капак на неуспеха, и пред преградна стена, и в мартенските игри на младия талант, и в пожизненото влачене на една посредствена дабра, но само доктор Джатила го зашеметяваше с лекотата, с която се отправяше към безбрежното. Приемаше го за човек с повреден усет за неприкосновени и свещени сфери в науката, може би затова по-уютни минути с никого не бе изживявал и с никого не бе се карал повече.
— Аз също — призна веднъж доктор Джатила, — алогично е, но след спор и кавга с теб се чувствувам ободрен… Струва ми се, че ме смяташ за опасен ересиарх, погазващ каноните в науката просто от любов към ересите, а?
— Де да беше само това!
— Е, да, би било трагично, ако е само това!
В напрегнатата последна година особено силно се прояви склонността на доктор Джатила да се задълбочава в незнайното, без да се заслепява от тъмните фарове, които го гледаха от тъмното — още в студентските си години сглоби тая метафора за неизследваните области и до ден-днешен си я повтаряше от време на време ведно с другите спомени от младостта.
Със стъпването си в Седми специален отдел и от първите часове на организирането на научния център той отново се захвана с проекта „Ерихонска роза“, съзнавайки, че с годините склонността му да се задълбочава в невъзможното се усилва.
Шетински изпита желание да му каже:
— Успееш ли, и боговете няма да ти простят! — И не му го каза.
Друг път поиска да го попита:
— Едуард, защо ми се струва, че всъщност не ти се ще да осъществиш проекта „Ерихонска роза“, защо ми се струва, че в този случай приличаш на ловците, умеещи да стрелят точно, но предварително знаещи неспособността си да унищожат всичката красота под клонатите рога, и от това изпитваш истинско щастие, така ли е? — И не го попита.
Ала една сутрин след дълги разправии изтърси:
— Реализираш ли идеята си, ще сториш най-лошото — ще лишиш човека от вярата му във вечната любов, тъй като…
— Грешиш! — избухна доктор Джатила. — Вечността е привилегия на материята, на Вселената, на Времето. Моята цел е къде-къде по-скромна.
Тазсутрешната разправия и неясният за страничния наблюдател анализ на проекта „Ерихонска роза“ беше изключение, те сутрин почти не се виждаха, затънали в проблемите си, само късно нощем успяваха да отделят час, час и половина свободен, относително свободен, защото тутакси се усещаха като емигранти в неангажирания отрязък време и бързаха отново да се върнат в разговорите за специалните задачи на отдела.
За шлемовете, предпазващи от въздействието на феланската преднощ, по дяволите тая шапка — казваше доктор Джатила, — всеки може да я смъкне от главата на инспектора и да го остави безпомощен, и след месец предложи „течен екран“, който се впръскваше в епидермиса на кожата на главата.
— И дори не пречи на прическата — заяви Рей, в началото обезпокоен, че „течният екран“ по някакъв начин ще сплеска русата му грива.
За социалната психология на инспектора, попаднал за пръв път на Фелания и имаш само предварителна представа за планетата — отначало глаголите на всичките му постъпки са непременно в страдателен залог, мислите му представляват бързосменящи се страдателни причастия и изходът от всичко това „страдателно“ е стъпване на оная психологическа плоскост, наречена мигновена емоционална адаптация, като с адапторите, естествено, отново се зае доктор Джатила.
За възможните действия на инспекторите в типичните ситуации, в които биха попаднали на Фелания, как да интерпретират точния образец на съответната социална група, как да не останат гости, неосведомени посетители, чужденци и как да приложат най-гъвкавите форми на участие или на съзнателно въздържане от участие в набора от планове примерно на гритнористите, анаболистите и другите там представители на престъпните конгрегации.
Още през зимата бяха решени проблемите с новите бойни костюми, като в ребуса на многобройните им защитни функции се включиха и каскадните преобразуватели и времетраенето на действието им практически стана неограничено, понеже енергията за излъчване на инфразвука се черпеше от най-малките температурни промени в атмосферата, както и от биомасата на хищника, доближил се до пострадалия инспектор; мощността на гравитарите се учетвори.
— Чудесно — резюмира Рей, — с двутонен удар ще нокаутирам и най-дебелия, и най-жизнения фелански игуанодонт!
През пролетта научният център на отдела синтезира актор-кислород, с една капсула, поставена под езика, инспекторът по желание би могъл да се откаже временно да диша атмосферен въздух (защита срещу тайнствения Б-вятър) или по желание да се разхожда цели два часа под вода. естествено, не с лекотата на риба, но и без да получи главоболие.
Накрая дойде въоръжаването с „надникване в паралелното бъдеще време“, което доктор Джатила разглеждаше като могъщо защитно средство и недоверието на инспекторите прие за краткотрайна логическа заблуда.
Скоро след експлозията в клиниката и след вмъкването на противника в отдела доктор Джатила предложи хипотеза за действието на конгрегата, шокираща с посоката си.
— Едва ли — не се съгласи Шетински, — винаги си излизал прав, но сега едва ли. За съжаление истината за конгрегата, нехипотетичната, беше във визиодиска на Орасио Айрес, обаче…
— Сигурен съм в хипотезата си.
— Отде на къде, да не си беседвал случайно с изобретателите или с производителите на конгрегата?
— Не е необходима подобна беседа. Некохерентността на нашите две цивилизации ми е достатъчна…
Този пореден спор се състоя в деня, когато Александър и Рей заминаха за Южните Карпати, в същия следобед пристигна изгоненият неотдавна журналист от Евровизията Умберто Соренти, ала сега бе приет радушно, дори прекалено радушно.
Шетински го подчерта с всичко:
— Дължа ви мек стол за сядане, хубаво кафе да се ободрите и голя-ямо извинение…
— О, защо? Професията ми предполага и бой по главата. Всъщност пак идвам с един въпрос. По какъв начин постигнахте — имам предвид и дванайсетте европейски отдела за защита — рязкото спадане на отвличанията? Аз си го обяснявам със забраната на фелански космически кораби да кацат на Земята, но как постигнахте това невъзможно нещо?
— Не казвам, че беше лесно. Лично на вас, в знак на потвърждение за симпатията ми към Умберто Соренти и брат му Кортас Соренти, ще се доверя при условие, което, вярвам, ще уважите в името на защитата на Земята. Условието е да не му се даде гласност.
Умберто Соренти кимна и прие едночасовата информация с неудържимия апетит на любопитния и с неизбежните въздишки, че тази великолепна схема на галактическа дипломация ще остане задълго скрита от обществеността, която според журналиста имаше многократно по-любопитни очи от неговите.
— А редките отвличания и сега се дължат на феланците, нали? Техните кораби увисват някъде край Слънчевата ни система, изпращат малки космоскафи, които се смесват с безбройните наши туристически космоскафи, и успяват да кацнат на Земята незабележими. Правилно ли е предположението ми, старши инспекторе?
Разделиха се съвсем приятелски, Шетински го изпрати с усмивка, последната усмивка за деня, защото след малко получи съобщения от Втори, Трети и Осми отдел. Там бяха убити няколко инспектори, и то на улицата. Последва обаждане от Шести отдел. От монитора го гледаше Норман Симонеску с онова сгърчване на лицето, което винаги имат вестителите на най-лошите новини и трагедии.
Шетински усети как в мозъка му две имена също се сгърчиха, смачкаха, сгъстиха в два тревожни съсирека: Александър… Рей?
3.
Крачката, която се канех да направя, беше може би желаната крачка и от кохезионната мина, може би тя по своему умееше да разсъждава за предназначението и целесъобразността си и ме чакаше с нетърпение.
Мината сигурно бе пъхната под ръбатия отломък от плутонична скала. Заразглеждах го. В периода между полудетството и полуюношеството веднъж почти ми заповядаха да се заема с биологията, перспективна наука била, и необходима, и тогава напук се обърнах към геологията, ей тъй, от непоносимост да ме съветват. Затова сега толкова добре прецених еднокристалинната структура на отломъка, спомних си и за метасоматизма, сиреч за заместването на обем с обем, и пресметнах, че ако направя крачката вдясно, кохезионната мина ще замести живия ми обем с обема на моята мигновена смърт.
— Вляво — повториха командата; явно онези от космоскафа ме наблюдаваха и бяха озадачени от спирането ми.
Но вече знаех. Посланието от близкото паралелно време не ми изглеждаше анонимно, сам го привиках, волево, на кръглото екранче в съзнанието си видях себе си: Александър срита небрежно ръбатия камък и продължи напред по права линия към космоскафа. Значи феланците въобще не бяха минирали местността наоколо.
— Вляво, вдясно — не е ли все едно — отвърнах по апарата за свръзка (така разкрих и на нашите лъжата на феланците) и поех бързо по права линия. Представях си колко бяха вбесени, че ги разобличих…
Не бяха вбесени, високоразвитите фелански конгрегации винаги действуваха с двойна и тройна осигуровка — при смъкване на едната маска тутакси навличаха друга, времето, докато кибернетикът се приближаваше, двамата феланци използуваха за свръзка с осигуряващия ги космоскаф, сигналите се излъчваха по канал, неуловим от земните приемници (магнитна комуникация чрез магнитните силови линии на планетата или нещо по-сложно?), и се проведе бърз диалог.
— Откриха, че местността не е минирана.
— Едва ли ще ви атакуват веднага, приемете кибернетика, накарайте го да монтира модула, постарайте се на всяка цена да спасите космоскафа.
— Кибернетикът е инспектор от техните специални служби и модулът сигурно е някаква уловка.
— Тогава ликвидирайте кибернетика и го изхвърлете навън. Ние сме на половин час от вас, ще изпратим помощ…
Но аз откъде можех да зная, че преминавайки последните сто метра, преминах трептящата полоса, по която се предаваше поръчката за убийството ми, и че магнитните линии на моята планета са съгласни аз да умра.
Безпрепятствено влязох в космоскафа, но още в свързващия бокс ме спряха, да съм оставел модула на пода, гласеше заповедта, и горе ръцете! — така установиха, че не съм въоръжен с гравитари, съвсем недостатъчно за щателен обиск, и ме накараха да съблека дрехите си. Едва тогава в бокса влезе Палбито (после научих, че този е Палбито, а другият — Марел).
— Облечи ето тия — хвърли ми вързоп дрехи.
Когато навличам чужди дрехи, ми става студено, защото заедно с тях навличам нечия чужда биография, действия, думи, към които съм абсолютно алергичен, това е неблагодарна и трънлива тема, която веднъж се опитах да си обясня и в резултат се скарах със самия си; вече облечен, тъкмо потръпнах зиморничаво и влезе другият, Марел, долови тръпката ми и се усмихна с професионално сннзхождение: не бой се, значи.
Феланците — вече го казах — са хубав народ, тези двамата не правеха изключение, особено Палбито, лицето му с безспорно правилни и ясни черти бе като първият отпечатък, снет от съвсем нова още литографска плоча, и все пак съждението ми прехвръкна мимоходом, защото те бяха нещо друго — създания на нощния Ектополис или на мъртвите реки на феланските конгрегации, или обикновени ликвидатори, получаващи възнаграждение за всяка свалена глава.
Бяха анаболисти. Всичко говореше, че са анаболисти: ръстът, подчертаната атлетическа мускулатура, готова да разпори по шевовете костюмите, заблуждаващата окото забавеност на незначителните движения (всъщност очите ми не улавяха мигновеността на завършеното движение) и най-вече неподвижните им безизразни лица, имах чувството, че тази безизразност ще се хлъзне ей сега надолу, ще тупне на пода и ще видя нови лица, толкова същите и едновременно до неузнаваемост други.
Въведоха ме в отсека за управление на космоскафа, наредиха ми да седна и се заеха с отстраняването на повредата. Би било по силите им, тъй като модулът трябваше просто да се вкара на мястото на стария и да се пъхнат правилно осемнайсетте извода в осемнайсетте джака. Лесна работа, при условие че изводите бяха поне номерирани, но всички свръзки на донесения от мен модул бяха едноцветни и необозначени. Тази абракадабра я подготвиха кибернетиците на Шести отдел, вярната комбинация знаех само аз и рано или късно феланците щяха да ме помолят за помощ.
— Защо кабелите са жълти, а не разноцветни според цвета на джаковете? — Марел си даде сметка за злостния тон и се поправи. — Човек се обърква.
Отговорих, че на Земята така правим модулите, а кибернетиците си знаят работата по-нататък, неубедително твърдение, разбира се, но не ме упрекнаха в лъжа; Палбито продължи да кръстосва кабелите, сякаш се канеше да плете корабно въже, Марел стоеше отстрани с пистолет в ръка и дулото, насочено към мен, безпогрешно следящо и най-малкото отклонение на тялото ми, убиваше многократните ми опити да подхвана разговор. И ако желаех разговора, то не беше от любопитство да науча добре ли им се е удавала в детството таблицата за умножение (в такъв случай биха изчислили колко са комбинациите, докато стигнат до правилната подредба на кабелите); исках сред думите да уловя думата знак, думата потвърждение, че Орасио Айрес е жив, чака ни, затворен в някой съседен отсек, или…
Само преди час, когато по канала за свръзка настояхме да ни покажат пленника си, те някак прекалено бързо се съгласиха и видяхме Орасио Айрес на легло, старателно превързан, в безсъзнание наистина, но жив.
Но какво пречеше да ни показват и заснет преди два дни филм?
— Мога ли да попитам…
— Не!
Повдигнах рамо, а не биваше. Светкавична реакция, Марел и Палбито сякаш отлетяха на по пет метра встрани, приклекнали пуми, сякаш винаги са били там, и пистолетите им — право в мен, всичко стана дотам бързо, че може би вече бяха и стреляли, само дето аз не бях усетил още.
При такава нечовешка бързина очевидно задачата ми се затрудняваше, щяха ла ме изпреварят, да ми по пречат, преди…
Мое беше предложението да скрием ампулата с упойващия газ в дрехите, Рей предложи не по-малко досаден шаблон — в тока на обувката.
— Не си правете илюзии, момчета — предупреди старши инспекторът Симонеску, — ще ви съблекат голи-голенички, ампулата ще монтираме в модула, той поне ще ви бъде подръка.
Непредсказуеми бяха бъдещите събития, но както и да се развиеха, трябваше да построя малкия квадрат с ъгли — аз, двамата анаболисти и ампулата, която, изхвърляйки упойващия газ, справедливо и мълниеносно поделяйки го помежду ни, би парализирала времето и пистолетите на анаболистите; щяхме да лежим неподвижни пет минути, напълно достатъчни Рей с другите инспектори да влезе а космоскафа. Помни, точно в 12,10 тръгваме, беше натъртил Рей, а 12 вече минаваше, Палбито все още усукваше кабелите и ругаеше, Марел не спускаше пистолета от мен, обаче аз не помръдвах, погледът ми блуждаеше безучастно из отсека, плъзгаше се по пода и по тавана, където също тичаха стрелките на хронометъра, всички стрелки на света, режеха въздуха тук на отчетливи секунди.
12,05.
Не биваше сам да предлагам услугите си — по-сигурен начин да скоча и с двата крака в подозрението им нямаше.
12,10.
Рей с групата вече тичаше, след минута щяха да нахълтат в космоскафа, без да знаят колко по-други са мерките за бързина у анаболистите. Проклятие, Рей — самонадеяният глупак, — естествено, щеше да нахълта пръв и пръв щяха да го покосят…
Кой беше ми казал, че упоритостта се скършва най-вече от неочаквана носталгия? Надявах се, че поне в една от няколкото личности, разклонили се от първоначалната личност на анаболиста, не е изскубната тази всевечна нишка. Промълвих питащо:
— Нощите на Фелания по-светли ли са от нашите?
Кратко мълчание и Палбито изпухтя:
— Писна ми от тия кабели!
— Върви ги оправи, инспекторе — нареди Марел и се отдръпна, отстъпи още назад, това вече не беше желаният от мен квадрат, а опасен триъгълник, до Марел упойващият газ щеше да стигне със закъснение, доста след като стреляше в парализираното ми тяло.
Залових се да монтирам модула.
Чувах или не чувах шум от тичащи стъпки, разбира се, че не, космоскафът не е картонена кутия, през която шумовете влизат безпрепятствено, тези стъпки тичаха във въображението ми, затова бяха тъй ясни и близки. Провалих операцията и ми оставаше само едно, толкова вероятно, че ми изглеждаше вече като свършено и отминало.
Рей — човекът, който намираше смешното и комичното във всеки свой джоб и не му стигаше, триеше сълзите си, след като се бе заливал в смях, и се оглеждаше какво още ще го разсмее — веднъж със зъби захапа сериозността на една тема и ми показа, че в нея никога преди не е виждал и никога занапред няма да види смешното. Приматът, каза тогава, чака смъртта различно; ужасено, борейки се отчаяно, философски, примирено, несъзнавайки, объркано, с надежда, треперейки, с облекчение, непризнавайки я, яростно, проклинайки, мълчаливо, с отвращение, крещейки и така нататък, а единственото му задължение в такъв момент е да пришпори живата си мисъл в посока, обратна на неподвижните мисли на смъртта — само в това е шансът му да се размине с нея.
Палбито внимателно ми подаде модула, аз го поех внимателно, изтървах го с всичката привидност на случайното, с вик на съжаление, хвърлих се да го уловя и се проснах ничком на пода, затискайки модула с дясното си рамо. Приготвих се да изохкам, както се охка, когато паднеш зле, но беше излишно — видях първата широка крачка на Марел към мен, втората, благодаря, Марел, възстанови квадрата, и леко дръпнах деветия кабел на модула, където ампулата се счупи безшумно, а какъв трясък изкънтя в рушащото ми се съзнание.
Всичко съвпадна с последните секунди, в които отвън бойната група насилваше люка и Рей ръмжеше:
— По дяволите тоя галактически безпорядък! Как са успели в цялата Галактика да организират толкова единодушно и безумно разнообразие в отварянето и затварянето на люковете!
Нахълтаха, овладяха космоскафа, Александър — навън, на чист въздух, двамата феланци също, занесете ги при старши инспектора Симонеску, оръжието и приборите от тях да се отстранят, разбийте този отсек, сигурно там е Орасио Айрес, и той беше там, сякаш смален от неизвестна болка, изместила напълно лицето и очите му, лекарят установи, че смъртта е настъпила преди два дни.
После ненадейно силни изстрели оттатък скалите (в планината изстрелите рикошират в ехото и то, агонизирайки, удесеторява силата им) изкараха всички инспектори от космоскафа и се разбра, че групата, съпровождаща двамата феланци, е нападната от онова свръхсъщество — нищото, — което го няма и същевременно го има, защото от своята ирационална чистота на отсъствие все пак е способно да убива и да отвлича със себе си каквото му трябва. Отвлякоха двамата анаболисти, както си бяха упоени, ведно с носилките. Шестима инспектори лежаха простреляни сред скалите, един от тях бе Ярлин, вече не в нашата група, а в една друга — завинаги зачислен в нея.
Тези събития бяха станали, докато се гърчех в пробуждането от упойката; върнах се в действителността с отвратително главоболие.
След час вече можех да се присъединя към останалите, претърсихме щателно феланския космоскаф, като книга го прелистихме, страница по страница и ред по ред, обаче визиодисковете на Орасио Айрес не намерихме.
— И все пак визиодисковете едва ли са били в джобовете на ония двамата. Може би като разглобим хвърчилото им до последната гайка, ще ги открием! — заключи Рей; бяхме с него в космоскафа на Шести специален отдел.
Наведен над апарата за свръзка, който звънеше, Норман Симонеску поклати със съмнение глава и тогава видяхме, че веждите на старши инспектора могат да му придават не само учуден вид, а и смръщен, дотам смръщен, че очите му не личаха под тях.
От апарата за свръзка претенциозно подправен глас, трептящ и хихикащ, подобен на истерична пеперуда, свряна в микрофона, се осведоми дали сме свършили с обиска на техния космоскаф, ако да, той ни поздравявал и щом сме си нямали друга работа, да сме започнели отново, той аплодирал усилията ни.
Търпението на човека се измерва с нетърпението му и не става дума за някакви си там нерви или несдържаност. Оправдахме постъпката на Норман Симонеску, когато той изключи апарата за свръзка по единствения съгласуван с нетърпението му начин — като го трясна о пода.
После (вече се доверяваше само на хората си) изпрати едното да провери дали кибернетиците са монтирали модула и получил потвърждение, заповяда феланският космоскаф незабавно да отлети в хангара на Шести специален отдел — струваше си да го претърсим основно там, на спокойствие.
— Защо не излита? — озадачи се Рей след няколко минути.
— Излетя… — обадих се, следейки на монитора бавното издигане на космоскафа. — Но защо в тази посока?
На двестаметрова височина от космоскафа изпаднаха три тънки тирета, запремятаха се надолу… долу намерихме труповете на тримата кибернетици.
— През всичкото време са стояли зад гърбовете им и са чакали да привършат монтажа — измърмори Рей, но само в моето ухо прошепна: — Какво ще кажеш, ако в момента стоят и зад нашите гърбове?
4.
След големи неуспехи виждам много неща мръснозелени и гадно оранжеви, знам, че е субективно, но за мен е така. Все си поглеждах гадно оранжевите нокти, когато се връщахме от Южните Карпати — не спасихме Орасио Айрес, загинаха девет души, не открихме визиодисковете с ценната и тъй нужна ни информация, намерените два непознати прибора у Марел и Палбито, вероятно персонални конгрегати, засега бяха тайна, тепърва специалисти с по-друга оптическа система на научно зрение щяха да предлагат и отхвърлят техническите версии на този машинен феномен; върнахме се късно вечерта в сряда, последваха няколко тежки денонощия, работехме до полуда, едничка неделната нощ не беше от калъпа на предишните — спах в къщи. Събуди ме сигналът за свръзка, екранът светна, на него светна лицето на Рей, кривеше се в многозначителни усмивки, явно гореше от нетърпение да сподели нещо с мен, но беше недопустимо (заради безопасността) да разменим дори дума. Накрая махна с ръка: хайде заспивай, утре ще ти разправям, пък на сутринта никакъв го нямаше в отдела.
Появи се към десет часа, ликуващ, тръскащ глава, сякаш излязъл от басейн с оптимистична вода.
— Идвам от научния център, трябва да ми завиждаш, изглежда, ме готвят за композитор. Цяла сутрин лежа и слушам музика, а доктор Джатила ми задава въпроси… Мен пита дали имам понятие за същността на явленията, които протичат в организма под въздействието на музикални изпълнения, представяш ли си?! — Изсмя се и побягна, бързал бил, на обед сме щели да се видим за повече.
В един часа се срещнахме в залата на дежурните инспектори тъкмо когато се опитвах да се свържа с Мартина. За разлика от сутринта Рей се държеше твърде сериозно, седна насреща ми и заразправя:
— Струва ми се, че ако доктор Джатила успее, и ние, разбира се, ако успеем, ще разполагаме с невероятно бърз и безотказен начин за свръзка помежду си. Ще бъдем независими от разстоянието, времето, капризите на апаратурата, „информационния фелански чадър“ и ще сме неподслушваеми, та дори да долепят уши до главите ни…
Предварително усещах, че разговорът с Мартина няма да е от радостните.
Погледът ми пошари из галата. Имаше петдесетина маси, разпръснати в необичаен ред случайно или по волята на дизайнера, решил много отдавна да ми въздействува потискащо. Потърсих какво още ме дразни и го открих.
Завесите на прозорците, тия платнени запрещения за светлината, висяха глупаво.
Познат колега мина, приказвайки гръмогласно, изкрещя някому „уха“, все едно че плесна с мокра длан по нашата маса, и аз несъзнателно избърсах лявата си буза от пръските. Трябва да се забранят възкликванията „уха“!
Обувките на Рей, черни и лъскави като остроноси бръмбари, почукваха под масата, естествено, за да ме дразнят.
Червената лампичка на апарата за свръзка, и тя ме нервираше — не лампичка, а възпалено око.
Най-сетне чух гласа на Мартина, беше разстроена, майка й се обадила от София, толкова сълзи, налагало се да иде да я поуспокои. Рей продължаваше, сякаш не говорех с Мартина.
— Музиката влияе на всички процеси в организма…
Никак не ми се щеше да се разделяме точно сега с Мартина, това се прокрадна в репликите ми, тя го долови, каза, че само за два-три дни, ще гледала да се върне колкото може по-скоро.
— …За ензимните реакции са характерни същите честоти, каквито и за слуха ни — от десет до двайсет хиляди херца…
Помолих я да замине утре сутринта, обаче Мартина ми напомни за какво отива, заради майка си, много била разтревожена майка й, невероятно малодушие я обхванало в последно време, говорела все за отвличанията, сънувала кошмари, че са отвлекли дъщеря й, не можеш да си представиш докъде е стигнала в тревогите си. Александър, чух как името ми трепна в устните на Мартина и тогава я посъветвах да накара родителите си да предприемат някакво по-дълго пътуване, новите места ще ги разсеят, ще ги успокоят, но тя ми отговори, че майка й направо е болна от „омагьосания кръг на дълга“, макар да няма такава болест в индекса на болестите, майка й страда от нея, настоява да дойде при дъщеря си, за да я пази, смята, че само тя е в състояние да я опази.
— …Съвместната работа на ензимите създава акустично поле в клетката, сборът на тези полета създава общото акустично поле на отделния орган…
Мартина захвана да ми разказва колко виновна се чувствувала майка й, стигала вече до опасни изказвания, че по-добре било сега въобще да не се раждат деца, и със сълзи молела Мартина да не й хрумне да забременее. Вметнах като реплика нещо неясно и шътнах на Рей, който си знаеше своето.
— …Всяка система на организма си има собствена музикална партитура, най-вече мозъкът, и моят, и твоят, и на доктор Джатила, и на Шетински… — Рей стана, вдигна ръка, помислих, че ще ми направи знак за извинение, задето ми пречи, но той, пълномощник на цялата гвардия дразнители наоколо, ме посочи с показалец и продължи: — Ти знаеш, че каналите, през които проникват необходимите за клетките йони, изпълняват ролята на резонатори, а тъй като клетката е заредена с потенциал около сто миливолта…
В слушалката тихо отекна обидата на Мартина. Попита ме с какво се занимавам, че съм тъй разсеян. Въобще не съм я слушал. Дочуване, Александър, и ми затвори.
— Ама ти въобще не ме слушаш, Александър! — възкликна Рои
Е, много ми дойде
— Ти сляп ли си?! Не видя ли, че през цялото време си държах ушите ей тъй разперени към теб!
— И какво разбра?
— Че един инспектор от Седми специален отдел се преквалифицира в композитор, диригент и акордьор.
— Правилно! Само че преквалифициращите се инспектори са двама. Доктор Джатила ме попита дали познавам някой индивид с незапълнена черепна кутия, пригодна да резонира най-добре на музикалната партитура на моя мозък, и аз го насочих към теб. Той дълго се колеба, но аз го убедих: Александър за друго и да не го бива, за камертон става. После ще ми благодариш, хайде, в научния център те очакват с нетърпение, следвай ме…
Така започна онзи период, в който трябваше да приемем неприемливото, да постигнем нещо, чийто смисъл беше: разстоянието не съществува и освен това…
— И освен това — оплакваше се Рей — не издържам на толкова музика, ще ослепея, слушам я сякаш с очи, сякаш някой пръска разноцветни облаци пред лицето ми и пулверизаторът му е винаги подръка, щом настъпи и най-малко изменение в темпото, мелодията или хармонията. Кой знае защо, ниските регистри зрително ги възприемам като полунощна веранда, на която спи котка, а отнякъде се процежда ивичка светлина…
Рей излезе прав, до втръсване слушахме музика, сутрин и вечер една и съща музика ни звучеше различно, което означаваше, че звуците се променят от светлината и тъмнината — освен ако промяната не беше в самия мен; макар че симфонията и мадригалът примерно представляваха дяволски други области спрямо тези пасажи от тонове, стрелкащи се като пасажи риба, наелектризирани, жадни за живот, понякога объркани и наслагващи се тонове, неизпълними с човешка ръка арпеджи от абстрактни музикални картини или от музикални скулптури, или от музикални мозайки, или от музикални гоблени, или от музикални литографии, или от музикални фризове и плиити, а в действителност бяха звуков прочит на тайния нотопис на невроните на човешкия мозък, защото звучаха в неповторима хармония и в пълно съгласие с представата ми за музикалния звукоред на мислещото съзнание. Значи аз слушах, тъй да се каже, музикалната партитура на мозъка на Рей, той слушаше моята — часове и дни наред, после (асистентите на доктор Джатила коментираха) чрез спомагателни електрически разряди се достигна до неравномерна йонизация в перикарионите на мултиполарните неврони, достигна се неравновесно състояние на мозъчните вълни „алфа“ и „омега“ и тогава се получи.
В сряда в пета лаборатория, без да ми пречи ежедневният шум и говорът наоколо, неочаквано ясно чух гласа на Рей:
„Ела в девета лаборатория.“
Скоро и аз успях, беше достатъчно в съзнанието ми да прозвучи до диез от първата октава, 277 херца (началният тон на акустичната характеристика на Рей), и тутакси влизах в резонанс с неговите „алфа“ мозъчни вълни.
Ала наистина ли разстоянията не съществуваха и комуникационният „конец“ не се късаше от бетонни, метални, екранни и тям подобни прегради, не се разсукваше от магнитни и високочестотни електронни полета, не замръзваше в космическото пространство?
Експериментът се проведе след няколко дни. Рей влезе във връзка с мен.
„Александър, кажи три думи или ги нямаш?“
Моите три думи не приличаха да са извадени от ничия бижутерийна колекция.
„Чуваш ли ме, Рей?“
„Не, глух съм, умнико“ — последва отговорът.
Потвърждаваше се, че сме независими от разстоянията, защото аз бях в Седми отдел, в екранирана зала, а Рей и доктор Джатила бродеха с космоскаф някъде около Земята, не знаех точно къде.
5.
Никога не постигнахме по-дълга фраза, нито диалог, връзката беше нестабилна, думите започваха да губят контурите си, превръщаха се в аморфни петна и край на акустичното ни съзвучие; повторното „настройване на вълна“ изискваше неимоверно натоварване на психиката и едва след много часове се осъществяваше отново. Но дори тъй, несъвършено на пръв поглед, придобихме средство за контакт в каквато и ситуация да попаднехме тук, на Земята, или там, на Фелания — пленени, изолирани, без апарати за свръзка, — щяхме да си съобщаваме най-важното на мига, независимо от разстоянията, и никакъв екран не би могъл да ни попречи, да изкриви, да подмени, да Фалшифицира информацията. Толкова малко и все пак толкова достатъчно (както перушинката, падаща отгоре, разкодира истината за прелетялата птица), половин дума ни стигаше да възстановим целия контекст, което щеше да е равно утре, в критичния момент, на съдба.
Изпращане на „тонограми“, наименованието, узряло в шегите на Рей, отначало подразни доктор Джатила с ненаучността си, ала след няколко дни и той, и Шетински вече ни изпращаха и получаваха от нас тонограми и терминът се узакони от само себе си.
По същото време в отдела, по коридорите и залите, започна да витае призрачно ситен прах, мъглява пелена, все материи, изпълващи секретните служби, когато плъзне мълва, че се осъществява някакъв тайнствен проект. Имаше ли го, нямаше ли го, но (клетките на тайнственото се размножават чрез делене) скоро всички инспектори си внушиха, че такъв проект има. Естествено, Рей не издържа, при поредното упражнение за свръзка ми изпрати уж нищо незначеща тонограма:
„Силен аромат на рози…“
— Какво ти предаде Рей? — попита доктор Джатила.
— Силен аромат на рози.
Нито черта не трепна на лицето му, не реагира кой знае как и на последвалата тонограма от мен към Рей:
„Не крещи като ерихонска тръба…“
Не реагира, но доста бързо приключи упражнението, за днес стига, момчета, благодаря ви, и след минута беше при Шетински.
— Досещат се за проекта „Ерихонска роза“.
— Изключено. Знаем само аз и ти… Освен твоите асистенти да са подушили нещичко, да са стигнали до съответните изводи от специфичните изследвания…
— Едва ли, изследванията протичат под егидата на другите проекти.
— Няколко пъти се връщам на този въпрос, Едуард, обещавам — за последен път. Не е ли редно в края на краищата да ги посветим в тайните на „Ерихонска роза“?
— Караш ме отново да споря със себе си и да се убеждавам, че постъпвам правилно… — Доктор Джатила замълча, стана, разпери ръце, сякаш се намираше в тъмен коридор и можеше да направи крачка напред само като опипваше стените вляво и вдясно. — Категоричен отговор, че решението ми е правилно или неправилно, не съм в състояние да дам. Дори времето, чиято категоричност е неоспорима, би почакало с отговора си, не смяташ ли? Виж, ако обстоятелствата бяха други, ако на планетата цареше пълно спокойствие, тогава — да, но сега намирам разговорите на тази тема за неблагоразумия, все едно да им заявя, че ще получат нов щит, и те, без да искат дори, ще забравят най-сигурния щит, даден им от природата — инстинкта за самосъхранение. Достатъчно е да вземем за пример двамата: Рей е уникален венец на безгрижие за собствения си живот, Александър е демонстративно презрение към всякакъв вид и род опасности, пък и останалите инспектори, що се отнася до предпазливостта, не са по-свестни. Да не забравяме и следното: проектът „Ерихонска роза“ не е лишен от ахилесова пета, но по-важно от това е психологическият шок, който неминуемо ще изживеят, запознавайки се със същността на проекта. Че да свикнеш с подобна мисъл са потребни месеци, а за Фелання заминаваме след… колко дни?
— Скоро.
— Какво разбираш под „скоро“? Трябва ми поне още месец да поработя с инспекторите. Рей не владее до съвършенство транспозицията в паралелно време, а на Александър тонограмите са прекалено къси.
— Не ми се вярва да имаш месец на разположение, зависи… впрочем, щом групата Рей и Александър не е готова, ще изпратим дублиращата.
Следобед всезнаещият Рей ме спипа в коридорите на отдела.
— Една радостна вест: ако не си стегнеш музикалните таланти, ще останеш да блееш на Земята!
Знаех не по-малко от нето, доктор Джатила ми бе намекнал.
— И ти няма да видиш Фелания, ако не си стегнеш мозъчето да надзърва в паралелно време!
На Рей това му стигаше, за да не млъкне (в този силно дъждовен следобед остроумието му също шуртеше и не секваше).
Сигурно е казано или помислено от някого, че приближаването може да се разглежда като разстоянието между отливането и преглъщането на глътка вода — аз поне така усещах приближаването, Шетински не изтърваше и дума, обаче усещах скорошното заминаване, то охлаждаше езика и небцето ми, оставаше съвсем малко, за да преглътна тая студена глътка.
Първият сигнал беше пристигането на един инспектор от Трети специален отдел, риж в косата и брадата; Ленар, както се представи, издънка, а по моему чепат клон, проточил се до наши дни от дървото на древните викинги. Та викингът Ленар (произходът му обясняваше как е оцелял толкова месеци в Ектополис, столица хем на Фелания, хем на консулската полиция и конгрегациите) донесе сума ценни сведения за живота и законите там, ама че закончета имаха, и три идентификационни жетона, нееластични квадратчета от металокерамика — фелански документи за самоличност, — обясни, че с тях трима от нашите инспектори щели веднага да си осигурят легалност и достъп до обществени места, накрая стовари на бюрото на Шетински голяма чанта, пълна с пачки фелански банкноти.
— Ограбих касата на една от бандитските им конгрегации. В нашия отдел са на мнение, че парите ще послужат на колегите, които ще отидат на Фелания. Иначе ще умрат от глад и ще се наложи да спят в джунглата при игуанодонтите. Никак не е приятно, аз спах…
Вторият сигнал за скорошното заминаване беше неочакваният подарък (идея на доктор Джатила или на старши инспектора Шетински?), който получих: акустичната характеристика на мозъчните вълни на Мартина, така, макар и едностранно, щях да имам постоянна връзка с нея.
В последните дни преди старта се срещахме често с Мартина, стараех се да бъдем повече време заедно, приказвахме за какво ли не, на два-три пъти се сдърпахме за някакви дреболии, кавгите са като листа, листата са зелени, а че някои са и горчиви, се разбира само ако ги сложиш в уста — нашите кавги с Мартина не бяха горчиви, види се, любовта ни бе навлязла в сладостната си зрялост; ходехме на плаж, но неразривната идилия на брега и морето ни дразнеше, ходехме и другаде, но си давахме сметка, че навсякъде не ще успеем да отидем, тогава се сърдехме, шегите излизаха напрегнати, понякога Мартина се умълчаваше и подозирах, че изпитва носталгия по онова свое собствено време, когато още не ме е познавала, понякога се взираше в мен, настръхналите й мигли бяха като бодли, нещо отиваше на зле, без да сме виновни ние, и ме обхващаше стократна ярост срещу онова, което отново щеше да ни раздели.
В петък в отдела имаше подобие на празненство — беше открит принципът на действие на конгрегатите, сложни и мръсни машинки, лапащи колосална енергия, от 108 до 1012 ерга в минута, за да прехвърлят хора и предмети в близко минало време; това вече обясняваше невидимостта на отвличанията и понеже предложената по-рано хипотеза на доктор Джатила се оказа вярна, старши инспекторът Шетински подаде глава през прозореца и се провикна към ниските облаци: небеса, той пак излезе прав!
В неделя заминахме; космическите полети вииаги са били пренебрегвани от мен като удоволствие или нещо подобно, тревожните мисли рядко — да не кажа никога — се подреждат с благозвучието на сонет, а по време на полет съвсем се отдалечавах от поезията, но този път беше друго, след седмина, някъде по средата на полета, загледал се през илюминатора, не различавах нищо нито навън, нито в себе си, защото бях безкрайно инертен в тоя ден, после, проснат на леглото в каютата, немислещ, невиждащ, нечуващ, отсъствуващ от собственото си аз, изведнъж усетих как цялото ми съзнание става подвластно на един скъп тон — си бемол от втората октава, — началния тон за свръзка с Мартина, и изпратих тонограма:
„Мартина, Мартина, Мартина…“
Толкова, отговор не чаках, можех вече да заспя, да се шляя из кораба, да се сдърпам с Рей (да получа някой от неговите „сандвичи“, тоест десетина заядливи въпроса, натрупани един подир друг, като намазани на филия, и очакващи незабавни и не по-малко заядливи отговори), да се върна отново в състояниято си на немислеш, невиждащ, нечуващ, отсъствуващ от собственото си аз.
Тогава ме настигна гласът й, звучеше като необикновена среща с Мартина тук, в Космоса, от изненада ми потрябваха сто секунди, за да вникна в съдържанието на тонограмата:
„Александър, ще имаме дете…“
През следващия час направих не знам си колко опита да се свържа с Мартина, да й кажа, че аз… че тя… че ние…
И напразно, вероятно всички бащи в началото заекват.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги