И все продължаваха, от снощи в заседателната зала на правителствената резиденция продължаваха разискванията, приличащи на предварително подготвени кавги, упреците и заканите вече се разменяха с пресипнали гласове, чашите от толкова изпити кафета се търкаляха по масата със също пресъхнали бели гърла, тук присъствуваха представители на министерствата, висши офицери от войската и полицията, познаваше ги, и неговите заместници, петимата му заместници, правещи се на ужасно важни, но в мътния въздух след толкова изпушени лули се мяркаха и непознати лица с по жабешки ококорени очи и току някой умник от тая пасмина вземаше думата, за да каже с умни думи поредната глупост или да изпусне прозявка със звука на изскочил на повърхността тресавищен мехур, защото и умората ставаше крайна, а краят не се виждаше, очакваха още през нощта да дойде консулът и да се свърши с тоя бит-пазар, но утрото откога угаси високите полилеи, все пак никой не посмя да се отлъчи от заседанието, и чак тогава един от ония с жабешките очи забеляза появата на Грит Нори.
Влезе безшумно — мъж на неопределена възраст, с неопределени жестове, с неопределени посоки на погледа (но не както при разногледите), — щом в залата осъзнаха присъствието му, няколко чаши паднаха от масата и се строшиха с отчайващ режещ звън, трябва да бяха паднали сами, тъй като всякакво движение на ръце и тела бе спряло и чакаше какво ще се случи.
Ларви, мишки, помисли Грит Нори, горките, няма къде да се дянат, мишите дупки на страха са толкова по-малко от страхливците.
С една безжизнена мудност той протегна неопределено ръка към някакъв образ във въздуха или в дима и присъствуващите се усетиха като след студено ръкостискане и настъпи тишина, в която той помоли за тишина, понеже не можел да се надвиква с шума, и тогава поне сто хиляди алвеоли в дробовете на тоя и оня спряха рефлекторното си свиване и разпускане, за да секне неприятното свистене в залата. Поиска да разбере за какао става дума, макар да знаеше за какво, от снощи бе наблюдавал на мониторите в кабинета си как висшият ешелон на властта тъпче на място и не го бива да реши тъй простата задача да се изличат от Фелания осемте души, спуснати с чужди космоскафи, четири двойки в четири региона, и щом е така, защо се усложняват нещата, четирима от вас да оглавят ликвидаторските групи и да приключат с тая история веднага, ти и ти, ти и ти — Грит Нори неопределено посочи към присъствуващите и четирима откриха себе си в посочените, станаха, без да знаят какво веднага трябва да направят, залюшкаха се като несръчно омотани около върлини одеяла, но заповедта бе вече влязла в сила и след ден докладваха за ликвидирането на двамата в региона Тали, открили ги регистрирани в малък хотел със стари идентификационни жетони, следващите двама застреляли при опита им да проникнат в засекретената зона в планините на Зепинския регион. И толкова, докладите секнаха, в Адинския регион, където безспорно се бе приземил чужд космоскаф, ликвидаторските групи нямаха успех въпреки системно организираните капани — в продължение на няколко дни в региона не спря да духа Б-вятър, претърсваха джобовете и дрехите на падналите по улиците хора, но не намериха нищо подозрително и разобличаващо. Неуспех и в столицата: присъствието на двама в Ектополис, под самия му пестник (готов да се стовари с трясък и да размаже, а нямаше кого), ядоса Грит Нори, неговият неопределен като на самата съдба пръст посочи едного, качващ се по бялото мраморно стълбище на правителствената резиденция.
— Ти ли отговаряше за ликвидирането на шпионите в столицата?
Лекарят усети страха, знаеше, че един ден ще го усети, но колко по-тихо звучи думата страх в бъдеще време, докато сега заглушаваше всичко, и отговора му:
— Не, ваше превъзходителство, аз съм от Министерството на здравното обслужване. Едва ли бих могъл да бъда полезен…
— Защо не? Носят се слухове, че вие, лекарите, ликвидирате човек наполовина, на четвъртина, на осмина. Какво ти пречи да ликвидираш някакви си шпиони нацяло? — измърмори с презрение, заслиза по стълбището, седемдесет и осем стъпала, когато ги преброи и се озова на изхода, там, на бялата мраморна площадка, лежеше лекарят, ами че той се подхлъзна отгоре, ваше превъзходителство, случват се нещастия, и негово превъзходителство кимна, че да, случват се, но нека измият площадката.
В сряда нареди да дойде при него Соши, леЙтенантът от Военното разследване влезе в кабинета спокойно, винаги влизаше като напомпан със спокойствие, ала не беше поза, не беше огледално обърнато състояние на неспокойствието, а естествен начин да гледа, без да примигва, да диша спокойно, да говори логично, с равен глас и това озадачаваше Грит Нори. Озадачаващ бе и фактът, че лейтенант Соши вече шест пъти отказваше повишаване в чин с необичайното обяснение: аз съм детектив, нужно ми е спокойствие.
— Лейтенант, доста си се променил във физиономията, едва те познах. Все едно, слушай, лейтенант, ако ти се случи да останеш в столицата без идентификационен жетон, къде би се укрил от полицията, докато уредиш въпроса?
— На пристанището.
— И аз така щях да направя.
Нищо поразително няма в това, че някой броди нощем по пристанището на Ектополис, наднича където си ще и в момента, когато му се доспи, се тръшва на коя да е планина от картонен амбалаж и спи непробудно, стига да не обръща внимание на отчаяните сигнали на корабите и на крясъците на феланските морски птици, които поколение след поколение смятат пристанището за свое.
Най-спокойно спях от 18 до 21 часа (в преднощта), тогава настъпваше затишие и всичко живо примирено цамбурваше в халюцинациите си, спъвах се в нечии конвулсивно приритващи крака, прекрачвах усукващи се от конвулсии тела, докато намерех сгодно местенце и лягах да сънувам моите си сънища; общо взето, сънувах, че си вземам душ, три денонощия бяха предостатъчни да се усещам от мръсен по-мръсен, пари имах да наема целия пристанищен хотел с всичките му душове и вани, обаче липсата на документи ме държеше отвън, нали Ленар ни снабди само с три идентификационни жетона — единият се падна на Рей и сега той се наслаждаваше на комфорта в най-луксозния хотел „Ектополис-север“ откъдето изпращаше непочтени спрямо положението ми тонограми: „Току-що си взех душ, а ти?“
Тъй през първите дни, но после шегите свършиха, два пъти щракнаха убийствените клещи на Грит Нори, връзката с момчетата от Зепинския регион и от региона Тали секна, внимание, групите са ликвидирани — гласяха предупреждаващите тонограми на Шетински и нашата задача (на Рей и моята) трябваше да се промени, щом композиционният похват на отстраняването ни се променяше; никакво придвижване към Мраморния канъон, засега тази посока отпадна, тъкмо там ни чакаха, Рей предприе разузнаване по автострада номер осем и очевидно примамващата свобода на пътя го убеди, че ни примамват; нито яростта, нито динамиката на действията щяха да ми помогнат, яростта ме гризеше отвътре, обаче ръцете ми бяха вързани, идеята да се снабдя с идентификационния жетон на някой анаболист се оказа неприложима, с удовоствие биха ми подарили живота на петима анаболисти, стига да се откриех, и как да забравя обстоятелствата, как да игнорирам заобикалящото ме, когато грешката се очакваше тъкмо от моя страна, отваряй си очите на четири, Александър — напомняше ми ежедневно Рей; границата между безопасността и действието беше, то се знае, по-тънка от опънатата ципа на крило, щеше да бръмне насекомото, стреснато от помръдването ми, и тутакси щеше да ме изобличи, и тутакси щях да бъда изваден на повърхността; целта не беше грохотен провал и безполезна смърт, знаех и усещах, че ритъмът на „феланизирането“ ми трябваше да е друг, бавно (а исках да тичам) и постепенно (исках наведнъж), детайл по детайл щяхме да разглобяваме феланската действителност, да вникваме в ненормалния режим на огромния обществен механизъм, да лепваме ясни и точни етикети на неразбираемите до днес изключителни фелански явления — преднощта, Б-вятъра, конгрегациите, узурпираната от престъпността власт, контингента от анаболисти, ликвидатори и тям подобни; за всичко бяха нужни доказателства, само при непоклатими доказателства Галактическият съвет за сигурност би се намесил; събирането на факти и свидетели за отвличанията от Земята без съмнение щеше да представлява най-голямата трудност — окажеше ли се транссубстанциацията наистина необратим процес, как бихме доказали, че този или онзи са земни жители, след като те твърдят, че са феланци; кой евентуално би ни помогнал, може би памфлетистите, но контактът с памфлетистите беше хипотетичен, конспиративността им заради ликвидаторите ги правеше абсурдно несъществуващи и за нас; единственото правилно решение за мен и за Рей бе да влезем тихомълком в играта на конгрегациите, та ако ще след десет подготвителни етапа, в края на краищата, като се напъхаш под кожата на всяка задача, намираш анатомия от известни величини, които до вчера са изглеждали неизвестни.
Затова не напусках пристанището. Нищо чудно гритнористите да бяха изчислили предимствата му, нищо чудно и да не бяха.
Според Ленар (а и Орасио Айрес спомена същото) тъкмо пристанището на Ектополис ми отваряше, ако не врата, то прозорче, през което да се провра и безшумно да се приобщя към някоя от конгрегациите, понеже в сенките на огромните кулокранове, в подземните тунели към доковете често се уреждаха сметки с много стрелба, падналите, естествено, отпадаха, местата им се попълваха от други и аз се надявах, че именно в такъв пристанищен бой постепенно ще премахна недоверчивостта било на едните, било на другите, ако ще и на третите — беше ми все едно кой щеше да ме приеме за събрат.
Че се вършеха безнаказани свинства, вършеха се, и с мен се опитаха една нощ. Бях се наврял сред големи рула ламарина и спях преспокойно, охраняван от биоиндикатора, настроен да сигнализира приближи ли се някой на по-малко от трийсет метра. Събуди ме тихият звън — не някой, бяха някои, шестима нехранимайковци, които много-много не се погаждаха с тишината, съпровождаща подобни начинания, въпреки че явно идваха с намерението да ме ограбят.
Лежах неподвижен и слушах:
— Видях го, като плащаше в дрогерията, купчина пари извади.
— Ще го вържем.
— Глупости! Хлопвам го по главата и готово.
— Не е готово — ще го хвърлим в залива, за да бъдем на чисто.
— Добре де, ами ако няма толкова пари, ако ти се е привидяло?
— Пак ще го хлопна по главата. Ти само да знаеш обувките му колко струват…
Жалко, помислих, тези дребни джебчии не ми вършеха работа, заслужаваше си да влизам в играта само при условие, че имаха нещо общо с конгрегациите. Отгоре на всичко ми се спеше — не бях подгънал крак през целия ден, трябваше да ги разкарам набърже.
— Хей, изчезвайте, че ми се спи — подвикнах.
На полуосветената сцена (от прожекторите на далечен пристанищен кран) се виждахме добре, мярнах безгласния им смях, стоманен лост издрънча заканително, казаха сума излишни фрази, заобиколиха ме — въобще, направиха пълна демонстрация на несръчностите на отскоро проходила банда.
Изглеждах им безопасен, идеше ми да ги предупредя, че лежащият и неподвижният понякога е по-опасен от летящ с криле човек, че в лежащия може да стои изправена сила, а в неподвижността му да ври ярост. Единият от тях вече възнамеряваше да тръгне към мен.
Полуизвърнах се (наблизо стърчеше метален стълб за електрическо осветление, което не работеше), замахнах с ръка и гравитарът изхвърли слаб гравитационен импулс. Стълбът се килна и ослепителна електрическа дъга зажужа — без съмнение кабелите направиха късо съединение, ала за шестимата странични наблюдатели ударът ми с гола ръка, предизвикал толкова искри и събарянето на цял стълб, трябва да е бил ужасно мистичен.
— Този е анаболист! — приплака един глас, защото не беше в състояние да изкрещи.
И изчезнаха точно както ги бях помолил преди малко, съвсем набърже.
На петия ден осъмнах, сякаш се бях родил и проходил на пристанището, вече нямаше док, транспортна алея, хале, ненатоварен контейнер, постройка, кран, мост, акостирал кораб, крясък на птица, които да не познавам, май и те ме опознаха, включиха ме в движението си като вещ, като омаслен детайл на пристанищния механизъм и се отказаха да ме броят за жив.
Ала се заблуждавах, макар че едва ли беше план, изготвен отдавна, разчетен до най-дребните подробности, по-скоро случайно се озовах в ролята на свидетел, а нежеланите свидетели, разбира се, трябва да изчезнат.
Покрай осми док се теглеше дълго триетажно хале, претъпкано с пластмасови и метални контейнери, пълни дявол знае с какво, може би с небързаща за никъде стока или с някакво вещество, което, изглежда, се изпаряваше във вид на мрак, защото между камарите, в проходите, по ъглите, ниско долу на пода, та чак до тавана се стелеше на пластове различен по гъстота мрак, от халето лъхаше на несигурност и напрегнатост. Тукашното запустение си отглеждаше — като достойно на себе си чедо — и зловонно блато, всъщност бивш тунел, по който някога са прекарвали контейнерите към долните трюмове на корабите, но тунелът отдавна бе наводнен и зарязан на водораслите и на бълбукащите смрадливи мехури.
Минавайки оная сутрин през халето, улових лек шум от стъпки, от приглушен бяг, явно моята поява ги предизвика. Колебливо поех по прохода вдясно, нищо не се чуваше, шумът отпреди малко бе вече в дупката си, в убежището от тъмнина, на шейсет и два метра разстояние от мен, както сочеше биоиндикаторът, трима ме дебнеха или просто се криеха — съображения за подобни игри на криеница на Фелания имаше предостатъчно.
Всичко обаче излезе друго: двама докери тикаха неголям, но видимо тежък контейнер, не ми обръщаха внимание (така си мислех), дори не ме поглеждаха (така си мислех), минах на около двайсет метра от тях, свих по брега на канала и се насочих към най-близкия изход. И тъкмо да изляза, забелязах рязкото движение на ръката на единия и с доста малки промеждутъци се навързаха вдигането на пистолета, изстрелът, мигновеният блясък на плазмения лъч, теглил линия над и по водата и хвърлянето ми в канала, и тогава, цамбурнал в гъстото блатно тесто, прецених, че в началото видът ми едва ли ги е обезпокоил кой знае колко, чак в последния момент са решили за всеки случай да ме пратят на дъното — защо да се мотая наблизо и да надничам в съвсем не докерската им работа?
Изпод мътилката трудно виждах двамата, притичваха нагоре-надолу по брега, оглеждаха, доста упорито чакаха да подам глава, тъй като нито вярваха да са ме улучили, нито вярваха да съм се удавил толкова набързо, но пък и през ум не би им минало, че дишам актор-кислород и че е въпрос на мое желание кога да изляза от канала и къде — тук срещу пистолетите им или километър по-надолу в залива зад осми док.
Аз можех и чаках, за тях нямаше изключение и други форми на дишане, престанаха да ме чакат, дотътриха контейнера до ръба на канала и от него с неохотен плясък към дъното се гмурна тежък куб, излят от силиманит, и колко лаконичен отговор получих, обследвайки шестте му стени — вътре бе заключена биомаса, трупът трябва да е бил зациментиран съвсем наскоро, ако съдех по активността на биоиндикатора. Потвърждаваха се думите на Орасио Айрес, че конгрегациите се отървават от труповете, като ги закотвят навсякъде, стига да има три-четири стъпки вода.
Този опит да ме премахнат беше несъмнено случаен, влизаше в сюжета на феланските кошмари и нищо повече, но още същия ден забелязах няколко анаболисти, сякаш извираха от сенките и потъваха в най-неочаквани ъгли, едно полутайно, полуневидимо движение на същества, обучени да търсят.
Знаех кого търсят.
Трябва да е било ужасно трудно, но Рей намери, с тонограма ми съобщи, че е намерил идентификационен жетон за мен, чудесно, омръзна ми да се клатушкам по доковете под вцепенените погледи на мяркащите се тук и там анаболисти, скорострелни като излишни мисли, потайно множество, за което всеки би могъл да бъде търсеният, а в някой лош час — и самият аз.
С Рей не биваше да се срещаме, той ми обясни къде ще намеря жетона.
Редом с пристанището върху широката мръсна пясъчна ивица се простираше невероятен битпазар, където всичко се продаваше, включително и което съвсем не беше за продан, бях минавал два-три пъти и имах впечатление. Скупчени, шумът и виковете висяха като жалостив рев на игуанодонт, който жив деряха насред пазара.
По сергиите, изядени от солта и пясъка, бяха струпани зеленчуци, неизвестни за мен по форма и вкус плодове (продавачите се надвикваха, че от Южния континент са докарани, прясна стока), примитивни машини и апарати, хербарии, птици, подобни на папагали, стени за сглобяване на стаи, направени от пресован картон, воняща риба, нямаше да се учудя, ако се продаваше и сметта, изметена тая сутрин изпод леглата.
Откъм страната на автострадата, минаваща покрай пазара, в една порутена стена Рей бе оставил идентификационния жетон.
Просто пътьом щях да го измъкна от цепнатината на зида — тъй ми обясни.
Избрах да отида на пазара час преди настъпването на преднощта, когато навалицата беше все още достатъчна, но не така гъста, че да не забележа евентуалните наблюдатели.
Разсеяно се провирах между сергиите, на стотици метра от мястото ме спря тонограмата, сякаш Рей се наведе над ухото ми и настъпи опасна тишина, по която — имах чувството — толкова погледи се плъзнаха от тълпата към мен, понеже Рей шепнеше:
„Тайникът е нод наблюдение. И днес няма да си вземеш душ…“
И през следващите дни не ми бе съдено това удоволствие, отвори ми се неочаквано важна работа. Рей ме насочи към казиното, в поредица тонограми ми описа външността на мъжа, с когото непременно трябвало да вляза в контакт (много по-късно щях да науча какво е коствало на Рей да се добере до тези сведения). Последното му съобщение гласеше: „Хвани заека, ще бъде от полза, заекът посещава казиното следобед…“
Аз и преди се навъртах там, защото беше бяло и тихо, с полегат, сякаш завинаги задрямал покрив — казиното наистина стоеше като бяло и тихо петно върху наситеномръсната и шумна картина на пристанището, — дори на паркинга около казиното беше тихо въпреки постоянно спиращите и тръгващи коли; тук се отморявах от грозотията на доковете, наблюдавах, чаках, все около паркинга, тая последна граница, до която смеех да се доближа, по-нататък благоразумието не ми позволяваше да пристъпя и крачка.
Посетителите на казиното слизаха от колите си с победоносно плющене на вратите, със спокойни и уверени лица, виждаше се как блестящото фоайе ги задържа за кратко, само докато асансьорът ги издигне до терасата, светеща в зелено от подкастрените кълбовидно декоративни храсти.
На два пъти зърнах нашия човек, но и двата пъти с някакви типове, бих нарушил гангстерската етикеция, ако се приближах и го дръпнех настрани: хайде да се запознаем!
Времето минаваше и нищо, докато в деня на принудителното ми къпане в блатото на халето и появата на анаболистите безнадеждното протакане се скъса по най-благоприятния за мен начин.
Пет часът следобед; стоях и наблюдавах, може да се каже символично, понеже в оставащото до преднощта време едва ли щяха да се развият каквито и да било събития а морето, предварително заспало, не изпращаше насам никакъв разхладителен ветрец. Усмихнах се на внезапната си идея, ала на себе си ли трябваше да обяснявам как се наслагват нещата, как се осъществява интерференцията на асоциациите, как от „ветрец“ стигнах по „полъх“ и волево предизвиках полъха покрай слепоочията си, и колко послушно на кръглото екранче в съзнанието ми се появи казиното, паркингът, колите и тази жълта кола, която и в паралелното време си беше жълта но с нея имаше да става друго: един висок феланец (моят човек) с равни, сякаш с подплънки отдолу рамене се доближи бързо до колата, влезе, завъртя ключа на стартера и всичко се забули в сиянието на експлозията.
Стоях потулен в тясната алея, високият феланец тъкмо се изравняваше с мен.
— Ей — подвикнах — искаш ли да спечелиш много?
Заля ме с презрение, ти ли бе — изтърва, но преценяващо спря поглед тъкмо където носех оръжието си и тутакси изтри пренебрежението към окаяния вид на дрехите ми.
— Колко? Десет хиляди фелана?
— Повече.
— Петдесет хиляди, сто хиляди?
— Надявам се, че повече. — Да поискаш от някого да разсъждава светкавично, е солидна вноска в твоя авторитет, стига да улучиш верния тон на искането си. Май имах попадение, погледът му се сниши с няколко сантиметра надолу, физиономията му придоби очакващо изражение, сиреч казвай да чуем.
Казах:
— Хрумна ми да ти спася живота, просто те уведомявам, че като се качиш в колата, ще литнеш към облаците…
Изведнъж повярва.
— Хубава кола беше, жалко, да се махаме веднага.
— А, не! Не спасявам до половина, не ми е в стила. Тези, които са сложили изненадата в колата ти, чакат с нетърпение да я получиш, не ги разочаровай, инак ще те потърсят на следващата улица, на следващия завой, на следващия ден… Не може да не забелязваш, изкривявайки око леко наляво и леко нагоре, че разсеяно зяпащият тип на терасата е тъкмо онзи…
Свъси вежди и изкриви очи, както се прави, когато от тавана се сипе мазилка, а си умираш от любопитство да разбереш кой те ръси.
— Познавам го, но не мога да му услужа… Няма да отида и за негово удоволствие да завъртя стартера.
— Чувал ли си за ония машинки, които дистанционно включват двигателя?
— Чувал съм.
— Достатъчно, бавиш твоя приятел. Върви при жълтата си любимка, отвори вратата, като че ли ще влезеш, нататък се досещаш, побързай…
За миг се поколеба, изигра цяла пантомима с ръце: отваря предната врата, колата фюут в небето, той накълцан на ситно, наторява дърветата в парка.
— Слушай, чедо, ако ме мяташ, ще се върна и от региона на смъртта и ще те пречукам тъй, както само Атулио Понсиано умее, ясно?
— Ясно, запознахме се. Вярвам, че ще се върнеш и от паркинга.
— Пътят на връщането е дълъг, обичам по-късите пътиша…
Замълча. Имах чувството, че в този момент улучи единствената празна страница от книгата на живота си и не знаеше какво да прави по-нататък; после сякаш мълниеносно прелисти, прочете и прикрит от плътната козирка на дърветата, пристъпи към мен, смъквайки сакото си.
— Обличай го и направи каквото ме съветваше, от терасата ще са уверени, че съм аз, освен ако не са идиоти да сметнат, че някой ми е откраднал сакото, за да умре в моята кола. Какво ще кажеш, чедо?
Нямах нищо против, облякох сакото и възпроизведох дословно церемонията на отиването и отварянето на колата, точно както би го направил Атулио Понсиано, наведох се да вляза в тази бездна, готова да зейне срещу небето, почти влязох, но само така изглеждаше — кракът ми се плъзна под колата, другият също, целият изчезнах под нея, претърколих се, после бързо изпълзях под другите коли и отново се озовах при моя човек.
— Ще плачеш ли за жълтата си кола? — попитах, докато изваждах апарата за дистанционно включване на стартери, оттеглихме се навътре в алеята, зад нас екна взривът и дълго падаха металните парчета, в които се превърна колата, дълго падаха и чукаха като метални пеперуди в клоните, но Атулио Понсиано вече бе забравил за нея, сочеше апарата в ръцете ми.
— Трябва да си от фаистите.
Той не се съмняваше, че като феланец знам кои са фаистнте, и аз, разбира се, знаех: Феланска аудиовизуална индустрия, гръмка фирма, зад която се криеше могъща конгрегация, търгуваща с анаболни стероиди и стимуланти.
— Или си консулско чедо, а?
Разкъсваше се от любопитство да разбере от ФАИ ли съм, или от гритнористите, кажи де, от коя конгрегация си, в края на краищата не всеки може да се въоръжи с разни такива полезни машинарнйки… И се усмихваше насърчително, после се досети да ми благодари за живота си, навлезе в една неукротима област от хвалби, че ще намери начин да ми се отплати, само дето хич не повярва, че се казвам Алекс Шетин (спомних си как Шетински се разсмя, когато уточнявахме легендата ми за Фелания и му откраднах половината име).
Нищо не личи тъй очебийно върху едно лице, както желанието да псува, известни думища се застопориха в гърлото му, на Атулио Понсиано му идеше да ме напсува, после махна с ръка.
— Колкото аз съм Атулио Понсиано, толкова и ти си Алекс! Карай да върви, с тия подробности да си блъскат главите нашите биографи!
И ме заразглежда. И аз него. Беше от типа на грубите мъжкари, но с нежни, прилепнали назад уши, липсваше спойка между загара по кожата му и синьо-сивите очи, ръцете — силни, пръстите — подсказващи точност и при стрелба, и при броене на банкноти.
— Ей, щом не си от никоя конгрегация, значи работиш чисто за себе си, а? Правилно, от две години и аз така работя. Естествено има известни неудобства, като си извън конгрегациите, ама и никому не се отчиташ… В кой хотел си отседнал?
— Хайде да се условим така: ще си казваме само каквото искаме и няма да си казваме каквото не искаме
— Много ми харесва: ще си казваме… — И повтори цялата формула на бъдещите ни отношения. — Да разбирам ли, че за хотела не искаш да ми се довериш?
— Напротив, искам. В никакъв хотел не съм, затова и видът ми е такъв. Наскоро се навързаха някои събития, които се отразиха благоприятно на финансовото ми положение и съвсем неблагоприятно на идентификационния ми жетон,
— Браво! — плесна с ръце Атулио Понсиано. — Натъпкал си джобовете догоре с банкноти и жетонът му се изтърколил! Ей сега ще те снабдя… лъжа, наближава преднощта, господи, как ненавиждам да спя по градинските пейки, веднъж се събудих гол-голеничък. Нищо, в този случай ще ни се наложи, не остана време да потърсим по-удобно място, но после веднага ще уредим твоя въпрос.
Навлязохме по-навътре в парка, първата пресечна алея не ни допадна, втората имаше чупка, след нея — малка сенчеста падина, където, тежки като игуанодонти, лежаха две ръждясали пейки.
Опънахме се на тях и зачакахме преднощта, до последната минута Атулио Понсиано дърдореше, често бил жертва на езика си, ама хич не му пукало, радвал се на запознанството ни, радвал се, че сме преметнали ония копелета от казиното, и какъв фойерверк, чедо, съдбата ни била събрала, двамата сме щели да направим няколко големи удара, но преди това, за да отпаднем от списъка на проклетите преднощни умирания, трябвало да си намерим от специалните шапки, дето пазели мозъка, било важно за работата, не че се хвалел, но вчера му възложили добра поръчка, щял да я свърши набърже и да се захващаме за нашето…
По всякакъв начин се опитваше да ми докаже неординерните си способности, без да се досети, че достигането на съвършенство в подобна сфера на действие се обуславя от толкова вътрешни несъвършенства.
Точно в 18 часа потръпна, последната му дума се развлачи, дори се разля, сякаш беше течна, ивичка слюнка потече от ъгъла на устата, колко малко приличаше сега на човешко същество, лицето му, като че ли първо потопено в преднощта, се разкриви странно, повече отляво — навярно в преднощта се разиграваше дяволски несиметрична драма, разцепваща сънуващия надлъж.
Точно в 18 часа лейтенант Соши докладваше на Грит Нори, че сутринта в наводнения тунел на осми док се удавил някакъв непознат, наблюдателите в пристанището не били го виждали преди, предполагало се, че е от земните разузнавачи, условно го нарекли Първи.
— Първи? Защо Първи? Добре де, нека го наричаме така.
Грит Нори щракна с пръсти, обаче неопределеният му жест все пак трябваше да се приеме за утвърдителен.
— Не вярвам да се е удавил — продължи лейтенант Соши, — днес следобед някакъв тип се е навъртал край казиното, може би е същият, после е взривена кола, ако Първи има отношение към този случай, значи търси начин да влезе в контакт с някоя от конгрегациите. Сега се опитваме да открием чия е била колата.
— Партньорът му обади ли се отнякъде?
— Не, ваше превъзходителство. Подслушваме всички канали за свръзка. Втори се е спотаил в околностите на Ектополис или от самото начало е в града, в някоя частна квартира. Хотелите са достъпни за него само ако се е снабдил с нов идентификационен жетон.
— Аз бих се настанил в хотел и без жетон.
— Да, ваше превъзходителство — кимна разбиращо лейтенант Соши, — ще проверим и тази възможност.
Вихър на автострадите, синя пеперуда, сребърно дихание на духове, спектърно многоцветие на преднощта, а фаровете са луната на Фелания по време на лятното равноденствие, повярвайте ми, господине, двайсет и три хиляди фелана платих за едноминутна реклама по темповизията и не съжалявам, купувачите идват, ето и вие непременно сте я чули и дойдохте — продавачът набираше скорост, имаше нещо от земната древноизточна пищност в славословенията му за синята спортна кола. Рей вече пъшкаше, стига, достатъчно, благодаря, не ме убеждавайте повече, купувам колата в брой, да, в брой. Безспорно колата си я биваше, но наум я нарече старо желязо, лъскава тенекия, боклук и се усмихваше на тази своеобразна ненавист по съседство — когато ненавиждаме някого, кой знае защо, ненавистта ни бръмчи и жили дори с нищо невиновните му връзки за обувки.
След четвърт час спря пред хотел „Ектополис — север“, непрестанно повтарящото се във възходящ ред стъкло, метал, стъкло, метал се губеше нагоре, навярно петдесет етажа, помисли си, докато паркираше колата, после се смеси с рояка пътници и му остана само малката, но безкрайно важна операция: компютърът на входа да приеме идентификационния жетон и да отвори вратата. Или да не я отвори.
Уплахата и страхът са твърде далечни братовчеди — понякога се плашат и най-отчаяните смелчаци; предчувствието, че не всичко ще мине гладко, го стъписа, принудително се включи инстинктът за самосъхранение и тъй неудаващият му се досега механизъм за надникване в паралелно време се задействува; ясно видя картината, която би се развила реално в следващата минута. Компютърът нямаше да отвори вратата, щеше да подаде сигнал, че тук се намира личност с неревонен идентификационен жетон, половината от рояка пътници, суетящи се пред входа, щяха да се окажат полицаи, щяха да се нахвърлят върху него, лъскайки въздуха с плазмените изстрели на толкова пистолети…
— Ама че дивотия! Все пак съдбата много обича веселите деца — изсмя се Рей.
— Казахте ли нещо, господине? — Някакъв мъж, гигант (в паралелното време същият анаболист стреляше почти от упор и ругаеше), сега наведен през рамото му, полуотегчено, полуразсеяно питаше: — Казахте ли нещо, господине?
— Да, казах, че пътниците днес са много.
Но нямаше намерение да се отказва от „Ектополис — север“, от това първоразрядно хотелско чудовище, проучванията, които направи, обикаляйки сградата отвън, го задоволиха, в подземния етаж бяха помещенията за обслужващия персонал, гаражите, и тогава колата му нещо се повреди, вкара я в сервизния бокс на гаража.
— Не знам какво й стана, не отбирам от техника — оплака се.
И докато механикът преглеждаше двигателя, ескалаторът изкачи Рей на втория етаж.
— Когато човек разчита само на случайността, той в никакъв случай не е случаен човек, о, не, той е най-малко ловец на добри случаи — измърмори.
Входът и оттук бе преграден с компютърна проверяваща система. Минута по-късно се чудеше ведно с механика, че на колата нищо й нямало, съвсем в ред била, ами добре тогава, изкара я навън и спря. Трябваше да се махне час по-скоро, все едно каква — рогата, с октоподни пипала или с жилави пръсти, които можеха да се стегнат около гърлото му, — опасността, прекалено реална, щеше да върви редом, ако той продължаваше да се навърта на паркинга, пред входа на хотела, в гъстежа от анаболисти, необходим му беше оригинален идентификационен жетон, нова серия, защото явно че донесените от Ленар жетони не важаха, междувременно полицията по някакви свои съображения ги бе подменила.
Колата бавно изпълзя от паркинга и се насочи към покрайнините на града. Рей я остави пред един малък ресторант с известно съмнение дали ще я намери сетне и пое пешком към ъгъла.
Който иска да се стопли, да се приближи до огъня — и Рей така, отчете предварителната стойност на риска, не толкова промени дрехите си, колкото човешката форма на достойнство и на интелигентност, мота се час-два по забутаните улици с вида на онзи гламав, дето освен че беше гламав, носеше под мишница чанта, сигурно тъпкана с пари, щом тъй я стискаше и тъй страхливо се оглеждаше.
Най-после изплува една риба и метна въдица да улови другата риба — Рей.
— Ей, приятел, ела да ми помогнеш… — Дори не обясни каква помощ търси, побутна го към близкия тъмен вход, по стъпалата надолу, в просторно за паяжини и боклуци мазе, там вече си каза истината: — Давай чантата!
— Давам ти я! — Рей му подаде чантата, но той сега пък не искаше да я вземе, поне така изглеждаше за паяците, единствените свидетели на сцената.
Векторът на гравитационното поле, създадено от гравитарите, бе изместен с 90 градуса спрямо планетното поле, джебчията не разбра какво и как се случи и защо изведнъж стъпи с два крака на стената, хоризонтално на пода, а край него, уловени от новата сила на притегляне, намериха място сандъци, парцали и други боклуци. И понеже ръцете му се спуснаха към колана, може би за оръжие, Рей увеличи интензитета на полето, измести го на 180 градуса и джебчията увисна на тавана с главата надолу — своеобразен полилей със светещи от смайване и уплаха очи. Едва тогава загуби желание да бъде немирен и кротко започна да отговаря от своя обърнат свят на всички въпроси.
От Адинския регион бил, от тамошната конгрегация, специализирана за търговия с анаболни стероиди и стимуланти, шефът го пратил да донесе стоката в Ектополис, и така нататък. Рей се съмняваше, лъжеш, драги, лъжеш, провери идентификационния му жетон и машинално го пусна в джоба си, но собственикът не забеляза, кой да ти мисли за жетони при тая бъркотия; макар лице в лице и очи в очи, всички посоки за него бяха надолу, а за Рей нагоре, двамата в момента представляваха куриозен символ и алегория на противоположно мислене и взаимна ненавист.
Все пак джебчията се опита да го умилостиви. Направи няколко спънати крачки по тавана, движейки се като човек, забравил тайните на ходилата, глезените и коленете си.
— Вие, господине, от ФАИ или от гритнористите сте? Или от Военното разследване?
Рей избра най-могъщата институция:
— От Военното разследване. И предай на шефа си да не изпраща стока тук до второ нареждане. Ясно?
— Ще бъде изпълнено. Кълна се в небето!
Светотатствена клетва — вдигнал очи към небето, той фактически се закле в мръсния под на мръсното мазе. Да върви по дяволите, на Рей не му трябваше повече, излизайки от мазето, изключи гравитарите и чу сгромолясването на всички боклуци от тавана, представи си колко прах се е вдигнал, но му беше все едно. Потърси тъмната закрила на друг подобен вход, на друго подобно мазе и на съседната улица ги намери.
Тук на спокойствие с помощта на микрокомпютър разчете идентификационния жетон на джебчията: Флип Инсоун, Адински регион, имаше и тънка вълнообразна ивичка — звукозапис на гласа му (значи това беше новото в новите жетони). Рей изтри внимателно ивичката, включи на запис, произнесе ясно новото си име и лазерният писец безпогрешно изгравира характеристиката на гласа му; толкова засега, хайде, Флип, да се прибираме. Колата въпреки опасенията му го чакаше, а пред хотела, сякаш имаха уговорена среща, към него пъргаво се приближи същият анаболист, с когото говориха сутринта.
— Увери ли се, че „Ектополис — юг“ е по-скапан от нашия хотел?
— Уверих се.
Анаболистът се засмя, очите му по детски светнаха и той предложи:
— Да поиграем билярд? Или нещо друго?
— Тъкмо щях да ти предложа да поиграем билярд.
— Харесваш ми. Аз съм Кин Бово. А ти?
Бяха на крачка от компютъра на входа, усети как напрежението на приливи прииждаше в ръцете му, за проклетия транспозиция в паралелно време не се получаваше, не виждаше какво ще се случи в следващата минута, а Кин Бово бърбореше, буташе го приятелски по гърба: мушкай жетона в компютъра, че да вървим да играем…
Ако билярдът стане сега — помисли Рей, — то билярдните топки ще са ни повече, ни по-малко от плазмени изстрели…
— Флип Инсоун — произнесе, пускайки жетона в компютъра.
Вратата послушно се отвори, чакам те в игралния салон, подметна Кин Бово, а Рей, преобразен в пътник, се насочи към рецепцията. придирчив, капризен до безобразие гост на хотела, комуто дълго не успяха да угодят с апартамента, с етажа, с изгледа от терасата, търсеше какво друго не му допада, доста предизвикателно се заигра с опасността като със стъклена чаша, подхвърляше я нагоре, зажумяваше и уверено я чакаше да тупне на протегнатата му длан, а не на пода.
Може би имаше нужда от тази последна усмивка — следващите дни донесоха умора, феланските дни притежаваха самобитната структура да изморяват още от сутринта.
Първото денонощие посвети на хотела, изучи го от покрива до долу, до гаражите, мотаеше се безгрижно, тикаше се в очите на обслужващия персонал и на анаболистите, редно беше да го запомнят и да престанат да го следят с подозрение, на два пъти игра билярд с Кин Бово, посреднощ се разходи по стълбите до партера, където влизането в огромното фоайе напомняше влизане в пухена възглавница — гласовете, стъпките, погледите се омекотяваха от дебелите килими и ненатрапчивото осветление, премногото огледала бяха сякаш поставени в рамки правоъгълни дупки към съседни помещения, в които се правеха обърнати движения със същия смисъл като на тукашните; и най-важното за Рей — десетки автомати за свръзка, до всеки от тях имаше дебел индекс-указател в метална подвързия, досущ затиснат между два никелирани подноса.
Обади се на администратора на хотела, изрече нищо незначеща фраза, кръгла глупост, съдържаща обаче инициалите на конгрегацията ФАИ, приложи я като неизпробвана още рецепта, не знаеше как ще подейства, а тя подействува на часа.
Вратата там, в дъното на фоайето, се отвори и администраторът по пижама се понесе надолу по стълбите, щеше да се върти поне половин час пред хотела и да се оглежда за този, който го повика, а в същото време Рей влезе в стаята му. Предполагаше, че ще намери идентификационния жетон на администратора в джоба на сакото му, но го намери на бюрото, лежеше там утрешното спокойствие и душ за Александър и го чакаше.
Тайникът на битпазара край пристанището изглеждаше удобен, за всеки случай изчака два дни, за да се увери в безопасността му — едва в последния момент откри колко съвършена бе системата за наблюдение и успя да предупреди Александър.
Разярен от несполуката, руга наум, докато и гласът му пресипна, накрая скръцна със зъби, захлопна всички врати за безполезните емоции, мигар не знаеше, че една несполука винаги надхвърля двете си съставки „не се получи“.
Покрай другата си работа Рей не прекъсваше връзката с новия си познат. Кин Бово с удоволствие се съгласяваше да играят билярд (още повече че печелеше), ала печалбата от тия игри всъщност беше за Рей, той построяваше разговорите, той ги повеждаше в нужната му посока, а инфантилността на анаболиста бе най-ценният му помощник. Веднъж в стихията на три последователни карамбола Кин Бово изкриви поглед към вратата и изсъска:
— Я пък тоя, още ли е жив!
Рей проследи влизащия в салона висок феланец с равни, сякаш напомпани с мускули рамене, и възмутено доизсъска:
— Наистина, как може да е жив тоя недорасъл игуанодонт!
— Що? И теб ли те е изработил?
— Преди година ми отмъкна хиляда фелана. На нещо играехме, ама какво и къде — забравил съм.
— Как къде, него го търси само в казиното на пристанището. Помни ми думата, рано или късно ще го пречукат…
Докато траеше играта, Александър получи две последователни тонограми: да се навърта край казиното и кого да търси там.
— Не ми харесваш — изтърси изневиделица Кин Бово. — По цял ден скиташ и не ни остава време за игра.
— И аз не се харесвам, ама такава ми е работата — да скитам.
Рей обикаляше столицата с колата, с метрото, повече пеш я кръстосваше, деца почти не видя, само на няколко пъти срещна диви процесии — дете, съпроводено от дузина души, или родители и близки, или просто тълпа телохранители, не приличаше на разходка, кой би рискувал да отвлекат детето му заради някаква си разходка, сигурно бе свръхналожително преместване от точка А до точка Б и после ключ, бронирана врата и денонощно бдение над съкровището, за да не им го откраднат. По нормален път бе невъзможно да се доближи до някое дете, камо ли да говори с него, затова денем бродеше из кварталите, по улиците, спираше колата, с часове наблюдаваше и когато настъпеше преднощта, проникваше в набелязаната къща, изваждаше момчето или момичето от летаргичния сън, като му поставяше екранираща шапка, и провеждаше разговор (на сутринта децата не си спомняха за този сън сред другите сънища). Нищо, оказваха се феланчета, само феланчета, родени в Ектополис или в близките градове, за други планети не бяха чували, оставаха глухи при името Земя. А може би напразно се опитваше да съживи една действителност, изгорена до пепел в съзнанието им?
Използува още през първата неделя стичането на огромно множество в централния парк, където обикновено по празниците за развлечение на столичани вееше Б-вятър. Хората, шумни и възбудени, чакаха с нетърпение обявения час и Рей, смесен с тълпата, спря вниманието си на един юноша. Виковете и почти еуфоричното настроение стигнаха кулминацията си при включването на инсталациите и във въздуха се усети приятен, гъделичкащ ноздрите аромат. Насядали по пейките из алеите, налягали по поляните или прегърнали някое дърво, сякаш с радост приемаха да бъдат въвлечени в състояние без име, особен вид безсъзнание или…
Рей прихвана под мишниците олюляващия се юноша и го измъкна настрани, по-далече от зоната на Б-вятъра, и го настани на една пейка.
Остана дълго свлечен на пейката като пластмасов манекен, постепенно се съвзе, изслуша с подозрение Рей.
— Дрън-дрън! — Каза го, защото беше свикнал да говори и да започва да говори така, но после тръсна глава и мрачно произнесе: — Добре, аз разбирам, че пак ме отвличате, вече свикнах, пет или шест пъти сменям досега родителите си, забравил съм точно колко. Ще бъда кротък, обещавам, само не ме водете пак там, много ме боли глава след това…
— Къде там?
— Не се подигравайте, вие знаете — където правят ония сеанси, а после в главата ми бръмчи…
— Сигурен ли си, че си роден в Ектополис?
— Не, господине, ще казвам, че съм роден където вие наредите.
— Слушай, момче, искам да си спомниш кой си, как се казваш…
— Невъзможно, вие знаете, че е невъзможно. Ако наистина сте толкова добър, както твърдите, защо не ме пуснете? Всички се радват на Б-вятъра, пък ние тук си дрънкаме за нищо. Пускате ли ме, да си вървя ли?
Надигна се от пейката, първо бавно, заднишком отстъпи, изведнъж побягна. Рей го проследи с поглед как търчи през храстите натам, към поляните и алеите, за да се гмурне в желаното безсъзнание и да се блъска в меките му ъгли, от които не остават синини и други белези.
Обзърна още веднъж картината в парка; сгърчени тела, изкривени, свити, счупени — подобия на нечетливи букви, изписани от ръката на луд калиграф, решил да надраска цялата планета.
Същия ден изпрати тонограма на Шетински, получи тонограма от Александър, най-сетне се бе свързал със заека, представил се за Атулио Понсиано, бандит от глава до пети, но дано свърши работа, така каза Александър. Предупреди го да внимава, а беше редно и себе си да предупреди,
Излизайки от хотела, се сблъска с Кин Бово, съсредоточеност, напрегнатост, очи, изяждащи всичко наоколо, това би трябвало да озадачи Рей, но не, отдавна бе приел анаболиста като ненормална дреха с пет-шест лица и с пет-шест хастара, показваща се ту такава, ту инаква, а сега, че беше инаква, Рей не обърна внимание.
Взе метрото, за кой ли път вече изучаваше станциите, начините да напусне вагона в движение, ако му се наложеше, и отново установи, че е невъзможно — остроносият влак се носеше в тесен тунел, хлъзгаше се плътно като шпага в тясна ножница и само на едно място, под площад „Арта“, имаше по-бавен пасаж, защото тунелът се врязваше в естествена подземна кухина и влакът полека преминаваше над тъмно езеро. Дано не ми се налага да се къпя тук, сигурно е адски студено, пожела си.
Преди повече от час за него като за неизвестния Втори говореха в кабинета на Грит Нори.
— Смятам, че го открихме, ваше превъзходителство — докладваше лейтенант Соши. Не приличаше на доклад на ревностен служител заради белезникавата монотонност на гласа му, идваща от спокойно подрежданите думи. Подреждаше ги, сякаш бяха изгорели кибритени клечки, от които вече не се нуждаеше. — От хотел „Ектополис — север“ съобщиха за изчезнал служебен жетон и значи…
— Без подробности, лейтенант. Щом е в хотела, арестувайте го. Той ще ни докара и партньора си. Действувайте.
С приближаването си към хотела Рей усети неясна настръхналост, още в страничната алея се мяркаха анаболисти, и на широката площадка пред паркинга, между колите, по ъглите на трите улици, водещи насам, тази тържествена манифестация едва ли е в моя чест, отхвърли съмненията си и застана пред компютъра на входа. Вкара жетона в контролното отверстие, произнесе името си и влезе безпрепятствено в хотела, момчето, което обслужваше асансьора му се оплака:
— Тия от Военното разследване щъкат из целия хотел и проверяват жетоните на персонала. Търсели някакъв шпионин от Нелур, ако е тук, утре непременно ще го хванат.
— Защо чак утре, може и днес.
— Не. Чак утре ще бъде включена блокер-системата на входа. Чичо ми, той работи долу в пералнята, ми обясни, че блокер-системата нямала грешка, обследвала човека по три показателя: дали в организма му са настъпили изменения под въздействието на Б-вятъра, преднощта и от стромафазовите ракети. Ние, феланците, сме белязани с всичко това, докато шпионинът е бистър като стъкълце — ще го пипнат.
— Добре де — смени темата Рей, — както те гледам, си хлапе още, не те ли е страх, че някой може…
Уроците по нещастие, кой знае защо, са по-добри и по-бързи учители, нищо че са сравнително по-редки от другите.
— Какво? Да ме отвлече? Нее… — Момчето запретна маншета на левия си ръкав и оголи китката си, вензелът на татуирания индекс 100-S перна Рей през очите. — Аз съм сто процента стерилен, никому не трябвам. Чичо разправя, че стерилността се лекувала, не напълно, но донякъде успявали, само дето било доста скъпо. Като порасна, ще се лекувам, тогава и индекса ми ще сменят, ще стане например 92-S. Господине, вие чували ли сте за такова лечение, или чичо ме лъже?
Иди, че го разбери: през целия си живот е изключено да влезеш в стая, където всичкият въздух, сгъстен на топка, лежи в ъгъла, а всъщност такова явление теоретически е възможно и нищо чудно поне веднъж да го е имало в твоята стая точно в пет часа следобед, пък ти за проклетия си се прибрал в къщи минута по-късно. А на мен ме се случи, искам да кажа, че ми се случи най-невероятното.
Неудържимо плямпало беше Атулио Понсиано, но тъкмо нескончаемото му плямпане ме заведе отвъд билионите комбинации на случайностите, отвъд преплитането на билионите житейски нишки, линии, точки, възли, заведе ме до възможността чрез него да открия Тереза и Ирене, жената и дъщерята на Януш Ружевич. Как освен със случайността — да си обясня, че от цивилизацията на цяла планета налетях точно на който ми трябваше? Може би, в това най-вече вярвах, от думата, дадена някога на Януш, да се погрижа за Тереза и Ирене, от думата на обещанието тогава се е излъчила неизучена и неизследвана още енергия, и тя бавно, методично и неотклонно се е концентрирала така, че пътищата ни с Атулио Понсиано да се пресекат.
Още там, в парка край казиното, след като дойде на себе си от преднощта, Атулио отвори уста и имах чувството, че въобще няма да я затвори, още там заяви колко лесно щял да ме снабди с идентификационен жетон и на часа го направи, отидохме в ателието на някакъв художник, ала зад платната (завършени и незавършени, но във всички случаи непечеливши лотарийни билети в двупосочната лотария на таланта и бездарността) се вършеше друго, записаха гласа ми, гравираха го върху жетона и ей ме на с редовен документ. Не било скъпо, какво представлявали 820 фелана, сравнени със спокойствието, с възможността да се настаня в хотел, да се окъпя, заприличал си на плашило, изровено от бунището, повярвай ми, Алекс, и тутакси започна да се вайка, че няколко дни ще останем в третокласен хотел, но нищо, щели да видят келешите им с келеши на какво са способни Атулио и Алекс.
Прекалено смело го наричаха третокласен хотел, беше по-скоро дълга галерия, разграфена на стаи със стени от шуплест материал, навярно мухите летяха безпрепятствено през тях, ала на нашите фалшиви жетони по-луксозно заведение не се полагаше. Леглата плачеха когато лягахме, от завивките — общо взето, чисти — лъхаше на мрачна тайнственост, сякаш бяха прани и сушени в джунглата. Масичката имаше склонността да се овлажнява от само себе си, чудех се как не тревясваше, за сметка на това от килима на пода извираха стълбчета сух прах, и то на места, по които завчера някой бе стъпвал. Оставях Атулио да ръмжи ежеминутно: ужасен хотел!
Лицето му бе обрамчено с мека черна брада, имаше навик, когато говори, да я търка с длан ту така, ту иначе, къдреше я, правеше я на вълни, чорлеше я и приличаше, че непрекъснато се сапунисва с черен сапун, обаче в многотията на приказките не му оставаше време да изтрие черната пяна от лицето си. И продължаваше напевно да реди псалми за себе си: много го бивало в занаята, затова не се тикал в разните му там конгрегации, самичък обичал да работи и дори с брат си не влизал в комбина, ама как, не ми бил разказвал за брат си, за Кари, о, страшна откачалка, също професионалист и смелчага, макар че нямало защо да ме лъже, Кари си бил некадърник, от тия, дето често тъпеели и се бръснели с дръжката на самобръсначката или сърбали супа с вилица, горкия Кари, като едното нищо можело да го убедиш, че ако погали един фелан хиляда пъти, той ще се превърне в хиляда фелана, загубен човек. Обаче не ставало дума за Кари, а за него, за Атулио, от друго тесто бил жив-живеничък компютър, знаел, че банкнотите не падат между дъждовните капки, изстрелите не били дъжд, нали, не се гнусял и не подбирал работата, вярно, мразел ликвидаторите — платени убийци, но какво от това, трябва ли да се яде, трябва, завчера му дали поръчка да ликвидира едного, страшен бил, четири пъти се измъквал от ликвидаторите и накрая решили да пуснат подире му Понсиано, сега, Алекс, двамата ще пречукаме оня глупак, кой му е крив, че се занимава с памфлети, сам си е подписал присъдата, не е ли така? Работицата не била дърводелска, ха-ха, ама сме щели да нарендосаме като стружки цяла камара чиста пара и тогава, ха-ха!
— Какво? — попитах.
— Аз ли? Ще си купя млада женичка без татуировка на китката — рече, скришом погледна индекса за стерилност на своята китка и побърза да смъкне ръкава надолу. Отплесна се за пазарите на Фелания въобще, за йените, за методите на проверка на стерилността, за подправката на годините върху жетоните, по-младото вървяло по-скъпо. — Не може да не си чувал, Алекс, че от Земята пристига най-качествената стока, гритнористите и ФАИ мъкнат и от други планети, но се различават външно, антропологически недоразумения, нали знаеш. А, не, ще си изпипам работата, не като оная откачалка брат ми, миналата година си купи жена, държа я заключена, защото още не беше напълно адаптирана, Кари си е виновен, само на три сеанса я заведе в лабораторията за транссубстанциация, а трябваше поне девет сеанса, нали ти разправям, Алекс, завеян човек е Кари, некадърник — от къщи му избяга жената! А ти ще си купиш ли?
Понякога ефикасността на едно лудо решение е тъкмо в лудостта му, хвърлих се в непредвидима посока и заявих на Атулио, че отдавна издирвам две жени, докарани миналата година от Земята, майка и дъщеря, че съм сключил контракт за солидна сума с едного да ги намеря независимо от цената…
— Колко ще плати? — запали се Атулио и тутакси помръкна. — Миналата година, казваш, трудна работа, транссубстанциацията вече е внушила и на червените им кръвни телца, че са феланки, с нови имена са, земните им имена ги има само в тайните списъци. Един-единствен човек може да ни помогне…
— Кой е той?
— Еее, ще си казваме каквото искаме да си казваме — такава беше уговорката. Остави на мен, аз ще движа въпроса, ти ми дай само земните имена на двете и ще видим… — Изчака да му ги запиша и продължи: — А моето възнаграждение какво ще бъде? Под десет процента няма да се съглася, чедо!
— Дадено. С премия отгоре. Обещавам ти екранираща шапка, и за Кари ще намеря.
— Алекс, с теб може да се живее! Харесваш ми, вярвам ти, все пак бъди любезен, върви за малко в стаята си, докато се свържа с моя човек, че да подгони работата…
Разбира се, излязох, и то бързо. Имах прибор, успях да уловя електронните флуктоации на апарата за свръзка, по който говореше Атулио Понсиано, дешифрирах ги и изпратих набрания индекс на Рей, за да открие абоната.
След малко Атулио нахълта в стаята ми възторжен, украсяваше виковете си с междуметия, ръцете му играеха пантомими, ясно разкриващи онова, което не доизказваше.
— Търпение, чедо, до ден-два ще имаме отговор, търпение. Сега, викам, да прескочим до Зеполис — памфлетистът се крие там, де късмет да уредим моя бизнес и след ден-два и твоя, а? Хем ще те заведа в къщи… Ама не съм ли ти казал, че съм от Зеполис? И ще те запозная с Кари, да видиш що за откачалка е. Един път такава гадост ми погоди, че щях да му счупя главата… — Стовари юмрук върху масата. — Какво ще кажеш, страшен удар имам, въпреки че не употребявам анаболни стероиди. Преди години почнах, но спрях, когато Кари взе да се обезобразява от предозировка. На зрял мъж сила му идва от стероидите, ама като почнат било крака, било ръце да се удължават колкото им скимне, страх ме хваща.
Непрекъсната възбуда владееше моя събеседник и това пречеше и същевременно помагаше да насочвам разговора като в лека речна мъгла, за да се блъсне пънчето Понсиано именно в несъзнателните обяснения за обречения памфлетист, име, възраст, къде приблизително очаква да го открием, и сведенията, които получих, в края на краищата бяха щедри. Изпратих тонограма на Рей, беше вторник, смятах, че му осигурявам предимство поне от два дни, обаче Атулио неочаквано се разбърза.
— Обичам да съм самостоятелен, Алекс. Тая нощ ще открадна по-мощна кола и сутринта заминаваме за Зеполис — изтърси, с което ме смути. Дълго го убеждавах, че аз ще свърша тази работа къде-къде по-тихо, да, ще я свърша, усмихвах се обещаващо на Атулио, усмихвах се не на Атулио, а на Рей, като си представях каква физиономия прави след втората ми тонограма:
„Приготви колата си да я открадна…“
Отговорът беше:
„Колата е готова. Открих човека на Атулио — името му е Ролдин, от ФАИ…“
Ролдин. Запомних името. Не изключвах, че скоро ще потрябва.
В 23 часа на паркинга пред хотел „Ектополис — север“ съвсем смело се насочих към синята кола (бях сигурен, че някъде наблизо е Рей, изгарящ от желание да ми подсвирне) и тогава нещо едва не връхлетя върху мен, рев, внезапен като изскочил от херметическа кутия, ме оглуши:
— Качвай се, чедо! По-пъргав съм от теб!
Мигновено посочиха грешката на Атулио Понсиано с виолетови показалци — от другия край на паркинга, откъдето глупакът бе откраднал колата, няколко изстрела с дълги виолетови отблясъци посочиха, че кражбата е открита, че по нас стрелят и току-тъй няма да ни се размине.
Лейтенант Свши водеше негово превъзходителство по коридора, макар че почтително вървеше крачка назад; докато стигнаха ефим-залата, последователно четири врати се затвориха след тях и Грит Нори с недоверие се огледа.
— Предполагаш, лейтенант, че след като сме под морето и залата е опакована с десетки и стотици допълнителни екрани, до тук не може да се протегне дългото шпионско ухо?
— Може, ваше превъзходителство, вероятно има пълна кошница микрочастици, които минават през каквито си щат прегради, улавят човешката реч и я препращат иа ухото. Обаче в тази зала принципът е следният: нашата реч, по-точно нашите фонеми, правещи думите, се преобразуват, стават ефимерни в буквалния смисъл и дотолкова краткотрайни, че едва изминават два метра и се разпадат. Осмелявам се да ви уверя, че оттук излита само неразгадаемият прах от речта ни.
— Добре, лейтенанте, значи сме двамата най-уединени в цялата Галактика, хвали се спокойно тогава.
— За хвалене няма.
За кой ли път подразнен от нескончаемото спокойствие на лейтенанта, Грит Нори се насили да изобрази иронична усмивка, но се отказа и почти с тропическа леност и безразличие произнесе:
— Закъсняхте, тъй ли?
— Действувахме последователно, ваше превъзходителство, установихме, че взривената кола при казиното е била собственост на някой си Атулио Понсиано, прави впечатление, че той не е пострадал и че експлозията е предизвикана дистанционно, което не му е по силите, затова не изключвам намесата на Първи. Вчера в предградията открихме хотела, където са били настанени същият Атулио Понсиано и неизвестният Алекс Шетин — предполагам, търсеният Първи. Напуснали са вчера, а снощи от паркинга на „Ектополис — север“ те най-демонстративно откраднали кола, завързала се престрелка, но двамата успели да се измъкнат на автострадата за Адинския регион, тук следите им се губят, понеже колата е изоставена. Продължили са с друга кола…
Грит Нори кимна, погледът му с интерес обиколи ефим-залата: овална форма, сякаш бяха в центъра на параболично яйце, подът леко вибрираше и присветваше, някъде отдолу вероятно се размахваха електронни секири, отсичащи главите на всяка дума и звук. Така си го представи и беззвучно хихикна, несъзнателно предпазвайки подигравателния си смях от обезглавяване.
— Потвърждава се моята версия — шпионите са от Нелур, интересуват ги ракетните бази в Адинския регион и натам се насочват.
— Ще си позволя да ви противореча, ваше превъзходителство, по-вероятно е изпратените да са от Земята.
— Заради ония деца? Заради някакви си десет хиляди, отвлечени от конгрегациите? Че коя цивилизация, и най-разточителната, ще си позволи да прахосва хора и пари за една милионна част от себе си? Аз не бих го направил. Все едно да се затърча до другия край на Галактиката, защото са ми откраднали половин косъмче от брадата! Не върви по погрешна следа, лейтенант. Какво стана с разследването в „Ектополис — север“?
— Блокер-системата не идентифицира нито един човек, който да не е феланец. Но това нищо не означава — всеки ден в хотела се настаняват и си отиват по триста души. Навярно Втори е открил блокер-системата и е побързал да изчезне…
— …по посока на Адинския регион, накъдето е отпрашил и Първи. Вдигнете тамошните служби на крак и изпратете още хора.
— Колата на Първи е изоствена на десет мили от разклонението към Зеполис. Атулио Понсиано е от Зеполис.
Настъпи пауза. Инатът на ларвата, когато носи ревностно службата си, винаги се маскира като преданост към делото, помисли Грит Нори и гласно додаде:
— Добре, дръжте под око и Зеполис. Най-сетне установихте ли как се свързват помежду си? Оставам с впечатление, лейтенант, че щом по никой канал за свръзка не ги засичате, те просто си разменят информация с флагчета от прозорците и служителите от Военното разследване ги виждат, но смятат, че някой забърсва стъклата.
— Следим и интерференционните изменения на магнитните силови линии на планетата, обаче не използват никое от известните ни комуникативни средства.
— В такъв случай се постарайте поне единия да заловите жив, за да ви разясни, ако е в добро настроение, неизвестните ви комуникативни средства.
Увертюрата на една гонка е винаги безформен блок, създаден от толкова неснаждащи се и противоположни елементи: с каква кола бягаш, кой те гони, неизвестните посоки пред теб, навалицата от хора и коли, нямащи си понятие за подхванатата игра, и така, ръководени от собствените си намерения, пречат и задръстват пътя за отстъпление, острите гърчове на завоите и десетките улици, по които трябва да се провираш и да проправяш пъртина, а преследвачите използват твоята диря и стрелят по почти неподвижна мишена, защото бясната скорост на колите — на преследваните и на преследвачите — осигурява тая почти неподвижност.
Изблъсках Атулио от пулта за управление (бих го изблъскал и от колата заради идиотщината му, глупакът от първо действие не се преражда в умника от второ действие), врязах се в потока коли, оттук натъй движението обещаваше да става все по-непредвидимо, мощността на двигателя ни даде известно предимство още в началото, две-три точни попадения близнаха покрива, виж, чедо, крещеше Атулио, ами че ние сме бронирани! Нямах повод за радване, собственик на бронирана кола можеше да бъде само някоя конгрегация, ще ни гонят, докато улиците се уморят да ни гледат, помислих си и свих рязко вдясно, после вече свивах непрекъснато, завои вляво и вдясно толкова пъти, докато им загубих хронологията, важно беше да се измъкнем извън града.
Разбира се, не категоризирах преследвачите ни като второстепенни, предупредили бяха за нас, досещах се и очаквах всеки момент отстрани да пъкне кола и да отреже пътя, дори да се съгласи да я таранираме, и ето ги: две тежки машини, оставени под остър ъгъл, образуваха непреодолима според тях преграда, непреодолима и според Атулио, той изкрещя в ухото ми, че се утрепахме, но не и според мен — подадох ръка навън, рамото, гравитарът под мишницата ми с пълна мощ изхвърли гравитационния импулс и двойната бариера се самоиздуха настрани.
— Охо! — възкликна Атулио, все още неуверен вярно ли е каквото е видял и да се радва или да се смущава. — На твое име не е записана бавната смърт на кротък часовникар…
Отляво връхлетя метална грамада и гравитационният импулс я отблъсна назад, просна я по гръб (ако може така да се назове падането на кола върху покрива си). Това донякъде обясни репликите на Атулио:
— Точно тъй! На сафари за игуанодонти не се тръгва въоръжен с варени яйца! Ха-ха, избягахме им!
Нямаше да им избягаме, дори да се измъкнехме на автострадата, дори да хванехме Млечния път и всички звезди да станеха зелени сфетофари, защото пиезоизлъчвателят от две минути насам ми сигнализираше, че в колата действува източник на хиперзвук с честота 1012 херца — в началото не действуваше, значи дистанционно го бяха включили или лепнали някъде по бронята. След малко имаше още стрелба, не ни губеха в тази виелица от кръстовища и завои, хиперзвукът безпогрешно напътствуваше гритнористите или фаистите, дявол знае от кои бяха, по нашия коловоз.
Рей! Тонограмата, която му изпратих, едва ли би го озадачила, нали видя бъркотията пред хотела; в напрежението на гонката с мъка се концентрирах поне за три думи и се надявах да свършат работа.
След малко имаше още стрелба — и Атулио стреляше, и тия зад нас, — но изстрелите по-скоро отмерваха ритъма на главозамайващата ни скорост, защото само безобидно трополяха по броните. И най-сетне излязохме (прецених, че съм дал достатъчно време на Рей) на северната автострада, водеща към Адинския регион, подминахме разклонението за Зеполнс, авансът ни наброяваше не повече от десет мили и всичко трябваше да се свърши сега, докато бяхме извън полезрението на преследвачите си.
— Внимавай — предупредих Атулио, — поемаш управлението и караш по-бавно, внимавай…
— Ясно!
Има доста хора, употребяващи „ясно“ като евфеминизъм на пълното си неразбиране.
Наближавахме едно разширение, отдалече видях паркираната синя кола, после сто, петдесет, двайсет метра, отворих вратата и скочих в движение, двайсетметровият полет беше за чупене на врат, ако гравитационните „вендузи“ не ме приплъзнеха плавно по покрива на колата, за да смекчат удара… което те и сториха.
Чудото Рей — дори бе оставил двигателя да работи, след минута настигнах Атулио и движещите се с еднаква скорост, долепените една до друга коли, отворените врати позволиха на Атулио да се прехвърли при мен (преди това включих автоуправлението на бронираната кола и нека я гонят). От тук натъй събитията загубиха своята динамика, преминахме на срещуположното платно, за да се върнем към разклона за Зеполис, докато Атулио не го свърташе на място, разхождаше предпазливи погледи около лицето ми, сякаш за пръв път ме виждаше, и не спираше:
— Алекс, как ги правиш тия номера с хвърченето? Като скочи, рекох си: чедото се претрепа, дали да не се върна да му сложа паметник от пет приятелски думи? Добре, че не се върнах. И как отключи чуждата кола?
— А договорът? Нали щяхме да си казваме само каквото искаме и да не си казваме каквото не искаме?
Тонограма на Рей:
„Пристигнах в Зеполис с частен космоскаф…“
Тонограми на Александър:
„Набави две екраниращи шапки…“
„Остави шапките в дома на памфлетиста…“
Тонограма на Рей:
„Памфлетистът не е на посочения адрес, търся го…“
Тонограма на Александър:
„Наближаваме Зеполис…“
Тонограма на Рей:
„Забавете се, още не съм намерил памфлетиста. Да не би Атулио да те е излъгал за адреса…“
Тонограми на Александър:
„Възможно закъснение до утре, десет часа…“
„Излъгал ме е, номерът не е 12, а 112…“
Тонограми на Рей:
„Намерих памфлетиста…“
„Не ми вярва…“
„Не иска да тръгне с мен…“
Тонограми на Александър:
„След два часа пристигаме…“
„Заведи памфлетиста на сигурно място…“
Да де, на сигурно място, и аз искам същото, само че той не е съгласен, помисли Рей и отново се обърна към стареца, сгърчен на стола.
— Господин Вилония…
Старецът отговори с объркани движения на ръцете, метна поглед към Рей, после пак присви клепачи, станали сивкавобели от напрежение.
— Само преди няколко години тях да се нахвърля върху вас и щяхте да ме убиете като в мъжки бой, но сега за съжаление силите ми остаряха заедно с мен. Питам ви човешки защо не свършите нечовешкото си деяние поне веднъж по-човешки? Убийте ме без тия комедии, кривенета, сцени, етюди, които са вечните полипи по вашата работа, ако я наричате работа. Знам, че сте ликвидатор, знам за какво сте дошъл.
Старецът направи дълга пауза, изведнъж отметна глава, устата му се отвори, една суха допреди малко пукнатина, от която ненадейно като лава бликна яростта:
— Не, Флип Инсоун, макар че ти си толкова Флип Инсоун, колкото игуанодонтът е синоним на добротата, грешиш и ти, и твоите шефове, и вашият бог скопец Грит Нори, няма да превърнете планетата в паноптикум на полуживи идиоти! Въобще досещали ли сте се някога, че в огромната пространствена молекула на всичко човешко е заложено онова безсмъртие, което така или иначе ще надживее вашите игуанодонтски ревове? Не, Флип Инсоун, ти си просто или глупак по рождение, потомък на генетично прегрешение, което е непростимо спрямо теб и обкръжаващите хора, или си доотгледан пън, в чийто горен край гритнористкото длето е издълбало гаванка, за да плюе в нея! Хайде, чакам сега да измъкнеш пистолета си и да ме нарешетиш! Чудя се защо имаш лице на човек, когато не би трябвало да го имаш, стои ти като откраднато.
— Господин Вилония…
— Значи не си предизвикан още, тогава ще лая, докато свършиш процедурата тук и забравиш! Вие всички сте обречени да забравяте, но не и аз, дори когато ме ликвидирате, аз няма да забравя. Не схващаш какво ги говоря, защото годините от живота ти са претоварени с безполезността да изпитваш ежедневен страх и да го всяваш у другите, надявайки се, че така ще намалее в теб. Не схващаш, не разбираш, не знаеш — муха сред толкова други мухи, на които са ясни само плоските повърхности. В нашата феланска трагедия е прието да съзерцавате само един главен герой, само едно лице, чието минало е анихилирано, ти, Флип Инсоун, чувал ли си нещо за войната с Нелур? Какво си чувал? А никаква война не е имало, аз помня и повечето помнят, затова бяха създадени корпусите на ликвидаторите, за да бъде отнета паметта ни поради единствената причина, че за нас не съществуват други спомени освен разобличаващите спомени за Грит Нори, той замъгли и планетния, и човешкия хоризонт, когато обяви за надконституционен Синопсиса, този непрекъснато набъбващ сборник с параграфите и необходимостите от военни разходи. Гърмяха всички средства за информация, че Нелур се готви за война, което беше лъжа, че Нелур ни напада, което беше лъжа, и в един вероломен момент Грит Нори изстреля феланските стромафазови ракети върху главите на феланците, а посочи за виновник Нелур. Мнозина повярваха, хората приемат еднозвучната лъжа, защото тя поне донякъде ги освобождава да търсят отговорността в самите себе си. Които не повярваха, бяха изпратени в смъртните колонии на Южния континент, но смъртта, и най-масовата и безпощадната, не е осъществяване на каквото и да било, Грит Нори скоро го осъзна, останалите помнещи феланци трябваше да се смелят, затова бяха приложени баналните методи за изкореняване на съмненията. Изобретиха преднощта и в оголената душа и в разума на феланеца започнаха да навират преклонение пред Грит Нори, уважение към параграфите на Синопсиса, омраза към невинните нелурци, после се намесиха престъпните конгрегации, които използуваха преднощта за рекламни предавания по темповизията, изобретиха Б-вятъра, обявиха го за хуманна правителствена грижа, ама как не — всеки безплатно поне веднъж в месеца получава своята доза добро настроение, празничност и безгрижност, а тази доза всъщност потиска, омекотява мускулите и мозъците ни, подрязва ноктите, изтръгва фините антени на душите… Е, хайде, Флип Инсоун, стреляй, ти можеш! Етично-философският модел „убивай“ е неприложим за хора, затуй планетният диетолог Грит Нори ежедневно предписва на зверове като тебе анаболностимулиращи каши, понеже се опасява да не настъпи случайно спонтанна ремисия и да се усетите човеци. Пукната пара не дава, че по този начин отпечатва послушни идиоти!
— Съвземете се, господин Вилония! — кипна Рей, току-що в съзнанието му прозвуча гласът на Александър, предупреждаващ, че след десетина минути ще бъдат тук. — Господин Вилония, как да ви докажа, че не съм ликвидатор?
— Нямате никакъв шанс.
— Грешите, имам, последният, не е подходящ за ситуацията, обаче ще го използувам.
Рей се наведе, вдигна креслото ведно с Вилония и го понесе навън.
Мислех, че ще троши, ще стреля по стените и мебелите от бяс, но Атулио Понсиано, приседнал кротко на леглото, търкаше с опакото на дланта брадата си, чорлеше я (пак заприлича на сапунисан с черен сапун) и разсъждаваше:
— Знам кой ме е изпреварил и кой ще вземе премията, само че за какво му е? След няколко дена ще го пипна и тогава ела гледай размяна на усмивки. А с тия двайсет хиляди фелана ще му устроя най-пищното погребение, защото ми беше добър приятел и си го заслужава.
По някое време предположи и друго:
— Чувал съм, че на памфлетистите много им работи предусетът. Може би е почувствувал опасността и е изчезнал, а?
Атулио Понсиано — по-отпуснат и по-кротък не бях го виждал — седеше тъжен като паяк, изпуснал плячката си, разказваше какъв ужасен памфлетист бил Вилония, от тъй наречената Първа школа още, от тях останали пет-шестима, другите отдавна били ликвидирани,
— Жалко, че го изпуснахме, жалко. — Той измъкна от хастара на якето си един визиодиск. — Запис на негов памфлет. По-рано за гледане и слушане на такива работи разстрелваха на място, сега пращат на Южния континент. Но не теб и мен! — Каза го прекалено убедено, постави визиодиска в апарата за възпроизвеждане и го включи.
„Аз, Вилония — син, разказвам истината, защото всичко се е случило с моя баща, наричан също Вилония, а той вече не е жив, както останалите живи хора, но ме чува, както вие ме чувате, и това ме задължава докрай.
Аз, Вилония — син, разказвам: 2400 часа след като консулът дошъл на власт, Вилония останал без работа. Било толкова ново за него, че го усетил като непозната болест на ръцете — в раменете по-малко, но към лактите и китките болката се усилвала, а пръстите само дето не стенели от острия бодеж, напиращ изпод ноктите. След седмица забелязал, че ноктите му вече не растели, и за да спре болестта, му се наложило да седи по цял ден в къщи и да стиска ръба на масата. Там скоро и появили вдлъбнатини и вдлъбнатините ставали все по-дълбоки, докато се превърнали в нещо като дървени ръкавици или кании за ненужни пръсти. Съседът, който идвал от време на време, също започнал да стиска ръба на масата, но тайно, сякаш се срамувал, и тогава Вилония, загрижен да се избегне неудобството, да не се смята това за срамна болест и безплодна работа, предложил да го нарекат игра. Постепенно всички безработни съседи се включили в играта и никому не нравело впечатление, че маса за двама побира толкова хора и не е тясно. Сутрин, докато ги чакал да дойдат, Вилония мислел, после пак мислел, после надничал във вдлъбнатините по ръба на масата, сякаш били полози, от които щяло да се измъти нещо, ала нищо добро не се измътило — съседите му вкупом изчезнали. Чак след месец един от тях се върнал посред нощ, от прага разказал за себе си и за другите с бързи и къси като точки думи и на минутата хлопнал вратата, а вратата била заключена и Вилония осъзнал, че така му се е сторило, от Южния континент никой никога не можел да се върне.
Аз, Вилония — син, разказвам: всеизвестна заблуда е, че загубеното днес се намира утре, и баща ми тъй, утре също е ден, казвал си с надежда и се вслушвал как дишат белите му дробове и как поскърцва масата пред него, а когато си наложил да диша безшумно и заковал масата, нищо не се променило — слухът му се бил изострил дотам, че чувал звуците дълго след като те самите забравели за себе си; последователно се изострили всичките му сетива, негодуващи срещу стискането на масата, понеже негодуванието е форма на усъвършенствуването.
Всяко усъвършенствуване е в допир с друго усъвършенствуване, ето защо Вилония незабелязано за времето и за напредващата си болест открил ново приложение на думите (външно и то наподобявало на игра, само че отвъд границите на несериозното, развлекателното и забавното), разделил ги на думи за хранене и за всичко останало, с първите хранел жена си, когато нямало какво да се сложи на масата. Не винаги семантиката на думата определяла нейната съедобност, например думите «пържена риба» никак не засищали, докато фразата «и утре е ден» дъхтяла на прясна риба в сгорещено олио и до сутринта някак се изтрайвало.
Веднъж, както седял до прозореца и тихомълком подбирал в ума си дума за обедното меню (за да нахрани с нещо по-вкусно майка ми и мен), ненадейно пердето задимяло на четири места или четири от слънчевите лъчи били по-горещи, или настъпвал часът, когато разцъфтявало лятото и ръсело нажежени тичинки, четири в нашия прозорец. Вилония усетил страшна жега и излязъл навън; улицата винаги си била и къса, и тясна, и някак дълбока, обаче сега съвсем приличала на бръчка на чело, защото яркото слънце силно я осветявало и добре се виждало какво множество от хора се било стекло насам. Никой не бързал (бързането има посока), а тия крачели мудно и наникъде, блъскайки се не толкова един в друг, колкото в противоречивите си мисли, и само нетърпението им може би бързало към някаква неопределеност — навремени се чували викове:
— Скоро ще дойдат, скоро ще дойдат…
Твърди се, че дошли двама, ала според друга версия дошли трима и не се отличавали помежду си, същински близнаци, и лотарийните билети, които захванали да продават, били еднакви — четириъгълни жълти пликове, а вътре листчета с жълти номера. Печелившият билет трябвало да бъде със зелен номер.
Вилония прахосал два фелана, не спечелил, после прахосал още два, накрая с последния фелан си купил билет, който сложил в левия джоб на сакото си, и чак когато се убедил, че билетът май леко потреперва, сякаш е придобил свой пулс, посмял да го погледне. Носел зеления номер на голямата печалба.
Аз, Вилония — син, разказвам: бил съм твърде малък, за да помня, по-късно от майка си научих колко щастлив бил баща ми в онзи ден, понеже билетът му осигурявал един месец, цял месец работа, такава била голямата печалба на лотарията. На истински скъпите неща човек се радва не толкова с очи, колкото с длани — Вилония повече не погледнал билета, затворил го в шепите си, оставяйки пролуки между пръстите, за да диша книжното щастие. Тъй си отишъл, тъй дочакал нощта, тъй си легнал, ничком, като скрил под себе си скъпия билет.
Последвалото от тук натъй е доказано от свидетелските показания на много свидетели, на които, макар и безгласни и неодушевени, може да се вярва, както детективът не рядко вярва на едно откъснато копче. Много скъсано, счупено, смачкано, обърнато и потрошено имало на сутринта и свидетелствувало за случилото се нощес.
А се случило следното: тримата, дето приличали на близнаци, дошли, пуснали през ключалката упойващ газ и силата на въздействието му била дотам голяма, че дори ключът, пъхнат отвътре, се упоил и сам се превъртял. После си сложили противогази, което съвсем ги направило еднакви в лицата, и така влезли в къщи. Запалили електрически фенер, кръглото петно бавно запълзяло из стаята, докато се спряло на леглото. Очаквали, че лесно ще отнемат билета, но Вилония въпреки дълбокия унес не отварял шепите си, в тях като че ли се било втекло всичкото желязо, докосвано или видяно някога от него. Тримата останали с впечатление, че и мебелите в този дом по необясним начин са живи и защитават стопанина си. Щом се опитали да обърнат Вилония по гръб, гардеробът с трясък се стоварил и премазал краката на единия, после изпопадали картините от стената и чиниите от масата се строшили на малки равнобедрени триъгълници, които тутакси се подредили, изписали «Вилония» — приличало на порцеланов вик да го събудят. А когато започнали да извиват ръцете му, с пронизително скърцане се откъснал полилеят и се разбил о пода, оплисквайки тримата с остри, дерящи парчета.
Знае се, че го удряли с дръжките на пистолетите, докато изтръгнали билета, знае се, че същият билет, като единствено печеливш, (се появил на следващата лотария и на по-следващата, и на по-следващата, и така нататък.
Аз, Вилония — син, разказвам: от побоя баща ми едва не умрял, дошъл в съзнание в 9,15 часа сутринта и видял стрелките на часовника, разположени хоризонтално в права линия, успоредна в оня миг на феланската повърхност, значи и на леглата в болницата, където ще лежа, помислил Вилония, докато ме излекуват, може би няма да ме излекуват и тогава и аз ще стана успореден на феланската повърхност, под нея…
На другия ден се появила картонената кутия, ръбовете й били гладки, здраво залепени, капакът плътно се затварял и нейната стабилност давала всякакви надежди, обаче такава кутия лесно се пълни с пясък, а пълненето й с банкноти е съвсем друго нещо — когато преброили събраните пари, се оказало, че сумата няма да стигне за много. Така че Вилония постъпил в болницата за половин лечение, настанили го в половин стая, дали му половин пижама (с един ръкав, един крачол и половин яка) и го предупредили, че леглото му също е половина, да внимава как ще спи, защото, ако падне прел нощта…
След щателен преглед лекарят определил да се лекува лявата половина на Вилония, на дясната била лепната синя ивица лейкопласт, за да се знае, че тази половина от тук натъй никого не бива да интересува. В началото на Вилония всичко му изглеждало справедливо, за толкова пари — толкова, не го смутило нито половината легло, нито половината саксия с подкастрено до средата цвете, нито затъмненият наполовина прозорец, нито полуусмивката на медицинската сестра, ала когато тя му сложила инжекция със срязана надлъж спринцовка, се усъмнил в ефикасността на подобно лечение. В отговор получил неопределено повдигане с рамене, което също не било цяло.
След седмица усетил, че дясната му страна вече не виси във въздуха до полулеглото, а е заминала някъде другаде, на ужасно място, отдалечено от него с вечност без параметри, и разбрал, че дясната му половина е мъртва. И тогава стигнал до извода: ако смъртта, търсеща винаги цялостен допир с човека, се примирява с половината от него, то значи на Фелания се е появило нещо необгледно страховито, пред което и смъртта, и животът ще отстъпват, треперейки.
Аз, Вилония — син, разказвам: медицинската сестра уведомила баща ми, че не е задължително да присъствува на погребението на дясната си страна, пък и те сега имали друга задача, да го преместят в четвърт стая, защото сутринта цените хвръкнали и таксите се повишили двойно, така че левият чехъл вече не му трябвал, щели да лекуват горната лява четвърт, тъй било разумно…
В края на краищата моята първоначална вноска няма да стигне и за осминка лечение — помислил Вилония, — какво ли ще оставят последно живо от мен? Може би ухото, лявото, такъв късмет — ще чувам, когато цените… и най-важното, щом човек чува какво се случва наоколо, винаги има надежда, винаги!
В четвъртинката стая всичко приличало на създадени ог лули, забравили напълно наименованията на предметите и вещите, уродливостта не можела да се гледа и Вилония затворил око, засънувал или си измислил сън, където нито хората, нито предметите били сакати и даже тишината стояла изправена в целия си ръст.
Аз, Вилония — син, разказвам: ако се съчленят всички части от хора, излекувани във феланските болници, би се получил един цял и напълно здрав човек, чието ляво ухо би представлявал моят баща, също Вилония, който ме чува, както вие ме чувате, и това ме задължи да кажа истината докрай.“
Нямаше какво да се коментира след памфлета, нещата бяха подредени от Вилония по широката гама на сарказма и нямаше какво да се добави, обаче Атулио Понсиано плямпаше, че ако намерел тук стотина визиодиска с памфлети, хайде нека бъдели десетина, стигали, понеже десет умножено по сто фелана правело хиляда, толкова плащали в полицията за всеки открит и унищожен памфлет.
Неговият метод на търсене беше брутален, сякаш колеше ред-поредом креслата, дюшеците, подплатите на дрехите и всеки болезнен звук след удара с ножа посрещаше с възторжено „аха!“, събори шкафа, за да се изтърси наведнъж съдържанието му на пода, и когато при събарянето шкафът го удари по коляното, Атулио само изруга, без въобще да съзре очебийната червена нишка, която се точеше от наказанието му към току-що чутия памфлет. А аз му помагах, аз също търсех, но търсех друго и знаех, нарочно бе потулено на най-идиотското място, представях си смеха на Рей — я да ти видя интелигентността! — защото в негов стил беше да го маскира тъкмо там, където дълго нямаше да го намеря.
— Ще къртим ли пода? — попита Атулио Понсиано, дали пък наистина не се надяваше под паркета да открие визиодисковете, щъкащи като по-едри мравки, и насмалко да се съглася — вече не виждах къде Рей би могъл да завре тия две екраниращи шапки, които му поръчах.
— Глупак! — изкрещях. Атулио го прие за своя сметка и кимна, сиреч случва се, но то се отнасяше за мен, макар че ми се щеше да е по адрес на Рей.
Сред стаята, насред масата, покрити едва-едва с носна кърпа, лежаха елегантно скатани двете шапки и кърпата съвсем не беше случайна, тя носеше пълния текст: момченце, изтрий си сълзите и нослето, казва ти го Рей.
Неизбежно беше, изпаднал във възторг от неочакваната придобивка, Атулио ту слагаше екраниращата шапка на главата си, ту я смъкваше, демонстрира ми цялата си нескончаема суетност, като същевременно не млъкваше за бъдещата си невидимост, неуловимост и непокътнатост във всички безобразия, които се канеше да направи от тук натъй.
В този момент получих почти последователно две тонограми.
От Мартина:
„Довечера ще отпразнуваме рождения ти ден, нали?…“
От Рей:
„Вилония ми повярва, махайте се от дома му, защото ние се връщаме за скритите визиодискове…“
Добре, Рей си вършеше работата и Атулио не биваше да му се мотае в краката. Лесно го убедих да изчакаме преднощта и тогава да отидем при Кари. Предпазливостта винаги има логичен и приемлив образ, който ни измъкна памфлетиста, защо пък да не ни уреди и засада, че да се приключат всички сметки?
— Точно така, чедо! — съгласи се Атулио и вече сипеше план след план: — С настъпването на преднощта отиваме, онзи, ако ме дебне, ще е някъде наблизо, може би ще го спипаме да хърка под стълбището, тряс по главата и го няма! После се качваме в моя апартамент. Ама че номер за Кари! Представяш ли си как ще гледа говедото, когато се събуди? Ще гледа, като че ли си е забравил краката в преднощта!
Въобще в тоя ден Атулио Понсиано беше човек на съгласието, прие да се махаме по-бързо от квартирата на памфлетиста; набутахме колата в една тиха уличка и проспахме целия следобед — сякаш съм знаел, че е задължително добре да се наспя, понеже през следващата седмица сънят нямаше да се доближи и на крачка до мен.
Минута преди настъпването на преднощта спряхме с колата близо до дома на Атулио Понсиано, сградата беше шестнайсететажна, вече умълчана, подготвена за тричасовата си летаргия. И ние трябваше да се подготвим, намъкнахме екраниращите шапки, гледай ти, радваше се Атулио, никаква какофония не върти мозъците ми, а всичко живо наоколо е с петалата нагоре, хайде, чедо.
Пресякохме улицата, безлюдна, безмълвна, сякаш и под асфалта някой спеше, във входа — тишина, както и предполагах, под стълбището не ни дебнеха и асансьорът спокойно ни изкачи до дванайсетия етаж, където живееха братята Понсиано. Щракването на ключа Атулио отключи и замря на прага) съвпадна с тихия сигнал на биоиндикатора, предупреждаващ ме, че двама души се приближават насам: тия двама, които се движеха, а не лежаха неподвижни, затиснати от преднощта, можеха да бъдат или от конгрегациите, или от Военното разследване и не идваха да ни пожелаят приятна вечер.
Стъпките, бързи и доста отчетливи, се чуваха отдолу, и приглушен възглас, и меко приплъзване на предпазителя на пистолет, в такъв момент човек е склонен да постъпи по десетки начини, а също и никак — да остане на място. Пък и нямах избор, верен на философията, че по-бързите са по-дълговечни, Атулио мигом хлътна в антрето, вратата се затръшна и аз останах сам на площадката, впрочем не сам, тъй като от завоя на стълбището пъкнаха познати лица.
И те ме познаха и не се смутиха.
— Стар приятел… — подхвана Марел. — Да не си помръднал!
Виж, препоръката му закъсня, още на първата сричка от „стар приятел“ отскочих встрани, изстрелът обгори стената, където вече ме нямаше, и тогава чух предупреждението май на Палбито:
— Внимавай, жив ни трябва…
Той ще каже, и на себе си трябвах жив, но кому другиму и защо, и разбира се, отговорите на тия въпроси станаха още по-далечни, докато излитах на следващата площадка, наистина излетях с помощния тласък на гравитарите — никак не ми изглеждаше перспективно да ме застрелят в гръб. Тринайсети, четиринайсети, петнайсети, шестнайсети етаж, блъснах вратата към покрива и се озовах на враждебна гола плоскост, отвратително, никой не се беше сетил да я залеси, тук-таме стърчаха вентилационни тръби, ала не представляваха никакво прикритие.
Да чакам преследвачите си пред същата шахта, откъдето излязох, беше безсмислено, те непременно щяха да изпълзят от друга, от коя да е от тези петнайсетина шахти, разположени неравномерно по дългия над двеста метра покрив, за това не се искаше най-историческо мислене, а най-ловджийско. Огледах се (някога Шетински ме учеше, че оглеждането е преценяващото изкуство, подготвящо действието). Имах шанс да се изплъзна, обаче не желаех, Марел и Палбито, изпратени ми от справедливата справедливост, трябваше да си платят, дължаха на цивилизациите в Галактиката десет живота (за които знаех) или хиляда (за които не знаех). Горчеше ми в устата, обзе ме яростта, тя беше големият ми враг сега, защото нищо чудно да ме подтикнеше към излишна привързаност — най-плиткоумната пълномощничка на всички грешки…
Безшумно като някакво покривно привидение се хлъзнах вляво, ориентирах се към средата на покрива, опасна, но изгодна позиция, и се притаих до една вентилационна тръба. Полуздрачът ми позволяваше да държа под око целия покрив, гладък и лъскав, заприлича ми на огромна огледална антена, която — противоречие в ситуацията — излъчваше спокойствие.
Поне в момента все още беше спокойно, биоиндикаторът показваше, че двамата се намираха далече, на стотина метра източно, сигурно в коридора на шестнайсетия етаж, и изведнъж бързо започнаха да се придвижват към мен. Отдръпнах се от близката шахта, откъдето най-вероятно щяха да излязат, и зачаках, и какво ли чаках, щом грешката ми вече беше факт, феланските ликвидатори не знаеха висшата математика, ала простото тройно правило за разцепване на вниманието в три посоки владееха до съвършенство. Докато вниманието ми бе залъгвано от двама анаболисти, тичащи по етажите, Марел и Палбито бавно се изкачиха на покрива, толкова бавно, че биоиндикаторът ги причисли към спящите малкоподвижни обекти в сградата и не ме предупреди. Прикрити зад бетонните кубове на шахтите, те ме държаха на мушка, петдесетметровото разстояние би свело гравитационния импулс до безобиден удар, бетонът нямаше да падне в нокдаун, освен това бяха залегнали почти противоположно, докато нападах единия, другият щеше… ясно какво.
— Слушай, приятел… — Познах гласа на Марел. — Първо, не си играй с гравитарите! Второ, за да си спестиш неприятностите от един изстрел с парализиращо действие, вземи си свали екраниращата шапка. Ти ще си гледаш програмата по темповизията, ние ще се погрижим за теб. Разумно ли е предложението?
Със свалянето на екраниращата шапка според тях преднощта веднага щеше да ме събори и да ме превърне в безопасно и спокойно преносимо тяло. Според тях, не според мен.
— Напълно разумно предложение — побързах да се съглася, да не би да размислят междувременно и да се откажат.
— Мини навътре и си свали шапката.
Бях на метър от перваза на покрива, наистина им трябвах, щом се грижеха да не се сгромолясам, когато лапата на преднощта пернеше съзнанието ми.
— Аха — казах и направих обратното, направих крачка към перваза и със замах си смъкнах шапката. Заради компетентната публика се налагаше красиво да изтанцувам пируета на политащия в бездната и аз го изтанцувах.
Де да беше Рей на мое място. На Земята по време на тренировките за тези скокове и падания от покривите никога не постигнах неговата виртуозност. Той падаше като хвърлен камък, като кандидат за труп, обаче включваше гравитарите толкова точно, че последните два метра благодарение на отрицателното гравитационно поле се превръщаха в гостоприемна възглавница, която, имах чувството, винаги му казваше: добре дошъл. Рей. Докато аз (инстинктът ми за самосъхранение беше прекомерно грижовен) включвах гравитарите с такава мощност, че увисвах десетина метра над тротоара и трябваше да слушам как Рей въздиша за глухарчето, дето нямало скоро да се приземи.
Падайки, човек не брои всяка точка от траекторията на падането си, сега обаче нямаше как да пропусна тая невероятна точка, от която насетне започна да тече тонограмата на Мартина, весело предложение за отпразнуването на моя рожден ден, събрано в секунда и малко, а аз го изживях в целодневната му дължина; не зная колко са мъжете, прекарали подобен празник в свободно падане към летящия насреща им каменен плочник, почувствувах се изключение и щастлив ведно с Мартина.
Паднах на плочника тежко, но не болезнено, останах да лежа, не бързах за никъде и използувах минутата, докато дотърчат моите преследвачи, да се съсредоточа на тона си бемол от втората октава и благодарих на Мартина, успях да добавя в тонограмата, че съм добре, за което, разбира се, би могло да се спори, щом от входа вече се подаваха Марел и Палбито, псувайки колкото им глас държи.
— Ето го там на тротоара! Предпочете да се затрие копелето, ама да не го пленим…
— Не се приближавай! На тия от Земята вярвам чак като изстрелям целия пълнител в главите им.
Този иска да ме убие на рождения ми ден, изумих се.
Марел вдигна пистолета, все пак да вдигнеш оръжието е нужно сума време, може би години от гледна точка на човека, в когото се целят, та от моята гледна точка аз имах огромен аванс — нали трябваше само да натисна спусъка.
След изстрелите ми се посипаха изстрели от покрива, за другите двама спектакълът, видян отгоре (осветлението беше достатъчно), сигурно наподобяваше мистична гладиаторска арена, където поразеният гладиатор, без да се разделя с трупа си, непонятно как се справя със самообявилите се победители. От пресечката насреща светнаха фаровете на няколко коли, хвърлих се към входа на сградата, прекосих фоайето и се озовах на успоредната улица; синята кола на Рей ме чакаше, но самият глагол „чака“ се вряза като мълниеносно предупреждение, тичайки, включих дистанционно запалването на колата и се видя колко силно ме беше чакала. В движение кривнах, не обичам да прескачам кохезионни мини дори когато са си свършили работата. За по-нататък имах решение какво да правя, но анаболистите около дома на Атулио и липсата на кола го промениха.
До края на преднощта успях да стигна пешком до летището и бях сред първите пътници за космоскафа, излитащ за Ектополис. Пуснах идентификационния жетон и парите в автомата и едва тогава забелязах тройната мрежа антени на тавана, сякаш три паяка бяха плели мрежите си на етажи, ами че това са сензорите на блокер-системата, спомних си — лошо е човек да си спомня късно, толкова главоболия и толкова стрелба му се струпват…
В рязко екналата сирена усетих нещо течно и разяждащо… хвърлих се наляво, едва избегнах сблъсъка с някаква възрастна жена, срещу мен по коридора идеха не по-малко от стотина пътници (колко ли от тях бяха от охраната?), ритах първата изпречила ми се врата и се озовах пред открития асансьор, пълзящ надолу.
Дали надолу трябваше да бягам? Там ли беше спасението ми?
Скочих в асансьора, воя на сирената се усили, обля ме като с остра струя киселина.
След три етажа картечен ред надупчи стената над мен, приклекнах и изскочих навреме, защото на асансьорната площадка, където до преди миг стоях, се взриви антикохезионна граната. Не обичам антикохезионни гранати, който я изстреля, разбра, че не обичам — сметох го от пътя си, буквално се изтърколих по стълбището още един етаж надолу и попаднах в дълга галерия с поне десетина врати, за да избера най-неподходящата за себе си.
С влизането осъзнах, че съм влязъл в капана: беше празен ремонтен хангар, голи стени, а отгоре подвижен покрив тип „хармоника“.
Отвън прозвучаха команди по мегафон, бързи и груби, и точно ме ориентираха какво се готви. Хукнах към отсрещната стена на хангара и тогава се разнесе скърцане на метал, тежкият покрив, разблъсквайки стените встрани, се засвлича (по този начин бяха решили да ме обезвредят).
Включих гравитарите и подпрян на двата гравитационни „стълба“, многотонният покрив застрашително се залюшка над главата ми — приличах на глупака Атлант, който или трябваше да държи Земята, или тя щеше да го смаже. От безизходица ми идеше да се разсмея, дори изкривих устни в подобие на усмивка.
Съдбата, както казваше Рей, обича веселите деца, под крака си усетих издатина, ритнах ключалката и спасителната шахта зейна под мен.
— Достатъчно, лейтенант, докладът ти прилича на оправдателна археология: било, би могло да бъде, предполага се… Защо направо не си признаеш, че го изтърва? Започвам да мечтая за едно — да назнача Първи на твоето място. Безспорно е по-способен и отдавна би те вкарал в капана.
Грит Нори се разходи напред-назад из ефим-залата, сега му се стори по-малка, винаги, когато имаше настроение, помещенията му се струваха по-малки.
Лейтенантът безпогрешно усещаше доброто му настроение, но дори негово превъзходителство да беше ядосан, лейтенант Соши щеше да остане спокоен, притежаваше спокойствието си както цвета на очите и формата на ноктите — по рождение.
— Задържахме Атулио Понсиано, разкрехна се на часа и изпя всичко. Той смята Първи за някой си Алекс Шетин, ловък, но дребен играч, не се и досеща за…
— Не притискайте Понсиано, напротив, нека смята Първи ако ще за разхождаща се мраморна статуя, иначе ще се уплаши, като разбере, че е шпионин от Нелур.
— Да, ваше превъзходителство, Военното разследване ще го освободи, а наш агент от ФАИ ще му предложи голяма награда за залавянето на Алекс Шетин, така Понсиано ще остане с впечатление за обичайните разпри между конгрегациите…
Атулио Понсиано тъй и не разбра защо го арестуваха и защо набързо го освободиха, няколко часа го разпитваха във всеизвестната кръгла сграда на Военното разследване, разположена в центъра на Зеполис, и най-ненадейно му казаха да си върви. Тия не са с всичкия си, помисли развеселен от неразборията на военните, но когато се прибра в къщи, се хвана за главата.
В апартамента стените и стаите наистина не бяха променили броя и разположението си, но освен тях нямаше почти нищо — глупакът е продал покъщнината ми, не, харизал я е на безценица навярно срещу един фелан и половин усмивка. Опълчи се по свой начин срещу нещастието: извади от скривалището в стената колекцията от мидени черупки, любимата колекция на Кари, и внимателно разпиля черупките из апартамента, после неуморно целия следобед ходи по тях, докато ги превърна в розовобял пясък. Пфу, изплю се и замина за Ектополис с космоскаф, такова охарчване, но би заминал, разбира се, яхнал и заканата си, стига да го закараше по-бързо.
— Ето това направих с твоите миди — заяви на Кари на другия ден в казиното на пристанището, където знаеше, че ще го намери, и го намери.
Брат му, много по-възрастен, с тъжни или бавни очи (неразгадаемо беше), поставяйки едносрични междуметия на мястото на запетайките, се оправдаваше, че не би продал мебелите без Атулио, но нали Атулио отсъствувал и нали, докато го чакал, му трябвали стимуланти и стероиди и значи какво бил виновен, а още по-малко била виновна колекцията… И му се искаше да продължи с нескончаеми оправдания, защото се усещаше под стрелкащите го погледи на Атулио като под стрелкащи се ята динорниси, само че не смогна — от съседната маса се домъкна някакъв дръглив тип, направо приумица на щедрата съдба. Дето го приказваше, си беше чиста мистерия, ама имаше ли значение, след като предложи камара пари, естествено, после, когато се свършеше работата, но и сега им пъхна по пет хиляди фелана в аванс и за дребни разходи. Дръглив и предпазлив, той шепнешком постави задачата, дори шепнеше не с глас, а само с устни, сякаш стоеше в подножието на стръмен чукар и се боеше да не предизвика лавина от камъни, и все тъй предпазливо се скри в навалицата.
В противоречива хронология (понеже спореха, търсеха, оглеждаха разни квартири и пак спореха) Атулио и Кари Понсиано най-сетне наеха в Южното предградие един не апартамент, а безформено кухо животно, обаче с пет просторни стаи и на партера, което може би също щеше да има значение в бъдеще.
— Остава да доведем Алекс тук!
— Ти знаеш ли къде е? — учуди се Кари.
Този въпрос му зададоха още в Зеполис във Военното разследване и тогава Атулио завъртя отрицателно глава, защото на бюрото пред него лежеше идентификационният жетон на Алекс Шетин, иззет от блокер-системата на летището, и като нищо щяха да му подирят сметка тъкмо заради фалшивия жетон.
И сега завъртя отрицателно глава.
— Не. Обаче аз му трябвам, и той на мен. А щом двама се търсят…
Вярно беше, че го търсех не по-малко упорито. Поради насочеността на интересите ни измисленото от него така или иначе се докосваше до моите разсъждения. Казвах си: накъдето и да пътува Атулио Понсиано, стига до спирка „фелан“, колкото повече фелани, толкова по-бързо стига, няма да изтърве обещаната бала пари (молех съдбата само да го е опазила жив и здрав в престрелката около дома му). Упорито се навъртах около казиното и срещата ни се състоя.
Появи се с още един — през еднометрова оловна плоча можеше да се види, че е Кари, братът, идиотизиран до крайност от анаболните стероиди.
Атулио донякъде се опасяваше дали не съм му сърдит, задето ме заряза на полесражението в Зеполис, и заднарежда: ама те ме спипаха още в антрето, чукнаха ме по главата, как да ги помогна? Нареждаше, нареждаше, измисляше убедителни събития, за да получат убедителна биография последните дни, пращеше като пиротехническа ракета.
Кари стоеше зад брат си унесен, в позата на тъжен слон, белезите на акромегалията, следствие от злоупотребата със стимуланти, бяха очебийни — уродливо уголемени ръце и крака.
Не повярвах нито на една дума на Атулио, повярвах на Кари, който се обади, без да го питат, тази стероидна развалина нямаше дотолкова мозък, че да съчини дори една лъжа.
— Ние те търсихме…
— Аз също — подхванах нишката и дръпнах Атулио настрани, — твоят човек свършил ли е работата?
— Разбира се. Контрактът ни остава в сила, нали? Плащаш в брой. Съсипах се, докато организирам всичко както трябва. Наех квартира — тая нощ или следващата ще доведат майката и дъщерята там.
Изглежда, твърде необмислено се съгласих да отида в подготвената квартира, но и на Атулио трябваше да се зачете артистичната игра. Поиска ми аванс и щом го получи, се превърна в самата доброта, дори ми съобщи адреса, където в момента се намирали Тереза и Ирене. Изпратих тонограма на Рей, следобед получих обезпокояващ отговор.
„Пак те лъже. На посочения адрес живее Ролдин…“
И след малко получих още една тонограма:
„Квартирата на братята не е под наблюдение, подозирам майсторската ръка на Военното разследване, внимавай…“
Внимавах колкото можех.
— Атулио — изтърсих, — ако си ме излъгал за адреса, ще ти отбия от хонорара. — Направих пауза. — И друго ми идва на ум: да отида при твоя Ролдин и направо с него да се спазаря.
— Чедооо — провлече Атулио, незнаейки накъде да поеме; потърси словесни украшения за мен, за да скрие смайването си; накрая направи стъпка към искреността: — Хубаво, ще ти кажа адреса, пък ми откъсни главата после, ако не е точен. И все пак уговорката е такава, че тук ще доведат момичетата.
— Разбира се, тук ще ги чакаме! — Не се съмнявах в точността на новия адрес, който изпратих на Рей, тръшнах се на леглото и затворих очи.
В 18 часа Кари запъшка, верига от болезнени възражения, види се, обредът на преднощта не започваше с възхитителни видения. Намъкнал екраниращата шапка, Атулио обаче остана на пост да ме пази; от време на време надничаше в стаята ми да провери дали не съм се измъкнал през прозореца. Едва ли се досещаше, че сам пише края на неосъщественото ни съзаклятничество.
Не знам кога задрямах (лъжливостта на усещането за будност всякога е струвало скъпо), така че заслугата не беше моя, съзнанието ми направи произволен прескок в паралелно време и видях как вратата се отваря, как два силуета пъкват на прага, цевите на пистолетите не цъфтяха със специфичните плазмени отблясъци, явно стреляха с парализиращи заряди.
Отворих очи и помислих: колко ли са още тайните подсказвания на самия живот, за да опази живата си зона?
Беше 1,04 часът, секунднага стрелка на хронометъра се местеше безшумно, в 1,05 часа станах от леглото и вдигнах ръце — гравитационният импулс бе изхвърлен в мига, когато дръжката на вратата трепна, не по-рано.
Негодничество на полумрака, измърмори Рей, не му се нравеше слабото осветление в дългата галерия, но оттук трябваше да мине, покрай пералнята, където шумеше и бучеше вода и сякаш не перачите, а техните призраци плуваха в гъстата пара и в смрадта на избелващите препарати. Направи няколко крачки и спря. Не, нямаше блокер-система, индикаторите, с които разполагаше, биха открили импулсната модулация на такова сложно електронно устройство, колкото и добре да бе маскирано в стените. Продължи напред, след ъгъла следваше широко фоайе и там, стига да се добереше до асансьора, всичко щеше да бъде наред.
Въпреки монтираните блокер-системи на главния вход и на входа откъм гаража, Рей не се отказа от „Ектополис — север“ и използуваше двата служебни входа на хотела, за пералнята и за кухнята, където действуваха благодушните стари компютри, проверяващи само идентификационните жетони. Живееше необезпокояван в разкошния си апартамент на четирийсетия етаж и приличаше на безделник, който си взема душ дори когато по съседния булевард е минала кола и значи прах, и значи веднага душ. Персоналът бе свикнал с него, анаболистите от охраната — също.
Пресече фоайето и се насочи към асансьорите, винаги се изкачваше с номер две заради Хел, малкия пиколо, с когото се бяха сприятелили. Сега момчето пак му отвори вратата, здравей, и докато разменят няколко фрази, ето го четирийсетия етаж.
Огледа внимателно апартамента — не бяха тършували.
Заключи, после, излегнат на дивана, отново прегледа визиодиска, който получи от старши инспектора Шетински само преди десет часа. На малкия монитор едно след друго се редуваха карти на феланските региони, снимки от лагерите в Южния континент, зоните на влияние на отделните конгрегации. Материалът беше оскъден, но важен. Рей дълго проучва информацията, накрая прослуша онази част от визиодиска, където гласът (леко дрезгав и напрегнат) на Ерудо Вилония разказваше:
„Нещастна е планетата, където се говори за неща, за които никой не иска да говори, а трябва. Защото паметта на цяла цивилизация не може да се превърне в гробище.
Тези думи казал Иседа Вилония, по-големият ми брат, в деня, когато стромафазовите ракети паднали обратно на Фелания. Погледнали го с недоверие, после с уплаха, тъй като Синопсисът забранявал да се изказват мисли и твърдения, невключени в Синопсиса с индекс «разрешени».
Според мълвата Синопсисът бил написан лично от Грит Нори в навечерието на един понеделник и ако не е преувеличено, тогава от всички видове дървета капели само лаврови листа, без да има вятър. Този обемист кодекс от закони и напътствия имал неуточнен брой страници, цифрите, думите и пунктуационните знаци били снабдени с механизъм за миграция и в зависимост от сезоните също като риби плували на пасажи по страниците, което понякога дотам улеснявало тълкуването на законите, че те ставали разбираеми от само себе си.
Хилядолетен Синопсис — такава дълговечност му била отредена и във връзка с това започнало и новото летоброене на планетата.
През седмата година от новото летоброене прекалено много феланци станали очевидци на неосъществената война с Нелур, а тъй като Синопсисът не позволявал да има свидетели на неосъщественото, започнал геноцид.
Тезата за цикличния геноцид била преценена като меродавна и правомерна. Както поетите с вдъхновение търсят точната рима, така ликвидаторските групи издирвали свидетелите на прекрасния фойерверк от стромафазови ракети върху феланското небе и ги записвали в списъците не по азбучен ред, а по римуващите се окончания на фамилните имена. Списъците били изключително благозвучни за четене на глас и ликвидаторите изпитвали страшна омраза към свидетели, чиито имена не се римували. Тях не можели да ликвидират веднага, Синопсисът ги закрилял летем, когато температурите не спадали под двайсет градуса, и зиме, когато снежните дни надвишавали с нечетно число снежните дни от предходната зима. Изчисленията уморявали и по тази причина свидетелите с неримуващи се имена били изпращани да вадят мрамор за статуите на загиналите.
Иседа Вилония бил отведен от дома си в дъждовна сутрин. Дъждът валял бавно и на ликвидатора, който го арестувал, му се наложило да пази Вилония с чадър, за да провери какво точно се стича по лицето му. Установил, че са дъждовни капки и нищо друго. От Ектополис го изпратили в Мраморния каньон, отнемайки му лявата обувка за наказание, че името Вилония не се римувало.
За работа се слизало надълбоко, някога сигурно находището приличало на огромен череп от бял мрамор, заровен в южния склон на каньона, обаче сега мраморът бил прозрачен и с влизането в рудника на човек му се струвало, че вижда месото на планината. В лагера било забранено да се говори, изреклия дори една дума отвеждали и скоро го връщали леко зачервен и с блуждаещи очи, не се знаело какво му правели, но от вътрешните органи на провинилия се започвала термоелектронна емисия.
Хората се примиряват и със смъртта, ала никога с невъзможността да говорят. Така се появил езикът на погледите. С движението на ириса се изговаряли съгласните, а с разширението на зеницата — гласните. Помръдването на скулите показвало флексивното изменение при спрежение на глаголите. Това бил все пак четивен език при непосредствена близост и достатъчно осветление, докато фоничният вариант се постигал с чук и други инструменти. Думите и интонацията на фразата зависели от силата на удара, ухото трябвало да различава до една стотна от децибела, за да разбере човек какво му казват от съседната галерия.
Вечер работниците се връщали в лагера, в тъй наречената «къща на щастието», защото сградата, следвайки извития ръб на планинското плато, имала форма на подкова. По предписание на Синопсиса цикличният характер на геноцида изисквал цикличен сън — тоест на всеки пет минути лагерникът сам се събуждал и дръпвал шалтера, монтиран на стената. Задължително било. Не го ли сторел, се смятало, че е умрял и няма да му попречи електрически импулс от две хиляди волта, пуснат в железния нар, на който лежал.
Вилония свикнал с петминутните нощи, правещи една обикновена нощ, и в съня си безпогрешно отброявал тристата секунди, като последните пет усещал да се отброяват в пръстите на дясната му ръка и дръпвал шалтера. Мигновено заспивал отново, а шалтерът автоматично включвал електрическата му смърт и го дебнел кога ще сгреши.
Но лагерниците били дебнати не само от безпристрастния автомат нощем и от пристрастните ликвидатори денем; най-опасна била мраморната чума. Рано или късно всеки заболявал от нея, дишайки праха на прозрачния мрамор. Симптомите не можели да се сбъркат: понижаване на температурата, побеляване на ноктите, след ден-два кожата ставала прозирна, сетне — мускулната и съединителната тъкан, след седмица заболелият вече бил почти напълно прозрачен, скелетът му се провиждал, заприличвал на ходеща рентгенова снимка на самия себе си. Вероятно протичали процеси на равнището на целия набор от хромозоми, нарушавал се хромозомният брой и оттам следвала невероятната аномалия във фенотипа. Особено мрачно впечатление правели червенеещите се капиляри, вени и артерии. Необяснимо било защо кръвта не се поддавала на болестта, освен ако не се приемело за обяснение, че кръвта е най-неподчинявашият се флуид в човека. Краят идвал с гръмотевичен тътен и умиращият напразно запушвал ушите си, тътенът — всички барабани и експлозии в света — всъщност извирал отвътре и нямало начин да бъде заглушен. А тези, които оздравявали, почти възвръщали човешкия си вид, но загубвали чувството си за време и скоро допускали фатална грешка при отмерването на петминутните отрязъци нощем.
В рудника Вилония създал първите си памфлети. Вместо листове за писане използувал мраморните блокове, адски трудна работа, понеже големината на буквите не бивало да надхвърля сто ангстрьома и при това трябвало да ги изписва дълбоко под полираната повърхност, та само скулпторите сетне, разгръщайки лист по лист мрамора, да разчетат памфлета и да го прехвърлят на визиодискове.
През единайсетата година от новото летоброене Иседа Вилония бил изпратен в Южния континент. Лагерът се намирал в гореща и суха долина, където пясъкът непрекъснато намалявал и причините били елементарни: от една страна, го добавяли към храната на лагерниците, от друга — той самичък се намъквал през порите на кожата и започвала свирепа симбиоза. Човек усещал как пясъкът се размножава в него, изпълва го целия, мести се нагоре-надолу с ронещ се шум. Първо се отронвали пръстите на ръцете, на краката, докато в някоя гореща сутрин тялото се разсипвало в конусовидна купчина пясък и толкоз. Погребения на тези купчини пясък в останалия пясък не се правели, защото било излишно.
Тук говоренето било разрешено, ала на чудноват, изкуствено звучащ език, своего рода детски диалект, тоест сричките на всяка дума задължително трябвало да се произнасят с различна височина на тона. Контактът ставал неправдоподобен, мрачното съдържание на разменяната информация не се вмествало в ненормалната форма, смешно пеене, гадно пеене, ликвидаторите с удоволствие употребявали веселия диалект, не и не на равната интонация, приемали я като подигравка и ругатня по свой адрес и не прощавали. Парадоксалният пеещ език с ужасните си речитативи създавал най-вече зловещата атмосфера в лагера.
После го прехвърлили в «летящия лагер», наречен не случайно така. За всички нарушения на реда наказанието било едно и също — провинилите се били оставяни на най-горната площадка на висока кула, а ятата динорниси свършвали останалото. Динорнисът бил консервативна птица, никога не разкъсвал плячката си на земята, непременно я издигал до облаците, пускал я и едва тогава, по време на падането, атакувал.
Неизвестно как (може би на крилете на динорнис) отлитали за Ектополис памфлетите на Вилония; кои са, къде са. Военното разследване и полицията потърсили авторите и като не ги открили, направили добавка към Синопсиса: памфлетистите да получават от десет до двайсет смъртни присъди.
И от най-голямата непоносимост всякога ще се намери по-голяма непоносимост, стига първата да е отминала, а втората тепърва да се задава. В следващия лагер, където попаднал Вилония, съществувал ред на методично обезсмисляне на ужасите, наказанията на лагерниците отдавна имали пародиен оттенък, за да се развличат ликвидаторите — рота анаболисти. В своята инфантилност те виждали действителността като ненужна, измислена страна и водели детски спорове или усърдно изобретявали игри за намаляване броя на лагерниците по възможно най-забавен начин.
Вилония заварил розовата игра. В дълги тунели, изровени под земята, бушувал Б-вятърът, часове наред текли потоците розов газ с десетократно увеличена концентрация, косите и брадите на лагерниците розовеели, сякаш непрекъсното стояли срещу изгрева. Към тези, които не успявали да излязат от тунелите самостоятелно, се отнасяли строго. За няколко месеца лагерниците се смалявали и свивали, заприличвали на деветдесетгодишни ембриони, чието по-нататъшно развитие би могло да бъде само имагинерно.
Така описал Иседа Вилония лагера за експериментиране на преднощта и Б-вятъра, той продължавал да пише своите памфлети.
Преди години смятал, че тайното движение на памфлетистите е нещо неорганизирано, необуздано право — но и справедливост — на въображението да заклеймява една планетна власт, отиваща към своя окончателен вид на безвластие. Постепенно научил, че обществото на памфлетистите въпреки ноктите на Синопсиса не е абсолютен хаос, подмолно течение от хулители и оракули на злото (както ги наричали), а всеобхватна топография на омразата, породена от всеобхватното беззаконие. Приносът на всеки памфлетист не бил безкрайно малка брънка от несвързана и разнородна верига, по-скоро бил преносим действуващ вулкан, записан на визиодиск или в паметта на разказвача, и в края на краищата, без да имат контакт помежду си, всички памфлетисти се ръководели от единен гений — човешката същност…“
Рей скочи, чукаше се на вратата, визиодискът тутакси потъна в дълбокия му джоб; на прага стоеше Хел с неочаквано сбръчкано лице, същинска изсушена смокиня, преглъщаше и коленете му се тресяха.
— Бързах, защото… долу охраната, те с блокер-система минават от апартамент на апартамент, по етажите… и аз… помислих, че ще ви стреснат… защото аз се стряскам, когато нощем някой влезе в стаята…
Момчето боязливо се огледа, прошепна „асансьорът“ или „идат“ и толкова леко и мигновено затвори вратата, като че ли я залепи в рамката с безшумно лепило.
— Благодаря, Хел — рече гласно Рей на вече затворената врата, поколеба се, но после завъртя ключа.
Фу, разпъргавили се, и то без да изчакат да си взема душ, ругаеше, докато отваряше прозореца. Дори не погледна надолу, закатери се по стената, гравитационните „вендузи“ се приплъзваха плавно, катереше се на зигзаг, заобикаляйки осветените прозорци.
Познаваше добре покрива, мина по третия преход между панелните сектори към острещната страна на хотела — още при първите си проучвания на пътищата за отстъпление бе преценил, че тъкмо от тази страна има възможност да се прехвърли на покрива на съседната сграда — близнак по броя на етажите си с „Ектополис — север“. Разбира се, дневната светлина би увеличила шансовете му, но сега… Ако включеше гравитарите на пълна мощност, щяха да го отгласнат на петдесет метра по права линия, не повече, което означаваше висока скорост, слаба видимост, евентуален сблъсък. А, не — отхвърли идеята си Рей, — не искам да си навехна крака, никога не съм се харесвал куцащ.
Долу се виждаше паркингът пред хотела, смешно малък от тази височина, встрани оставаше тъмното петно на неголяма градина. Там беше по-разумно, Рей се надвеси над бездната, сякаш се вслушваше, бездните — знае се — всякога шепнат глаголи и предположения с неизяснена модалност, преди да полетиш в тях, и скочи, надявайки се, че цялата охрана е ангажирана с проверката и няма кой да дебне из храсталаците.
Гравитарите меко го приземиха в тясна алея, едва направил крачка и срещу него пъкна анаболист.
— Ей ти, откъде се взе? От небето ли падна?
Оскъдна светлина се процеждаше през листата, съюзничеството на полумрака, помисли Рей и отвърна:
— Нее… Паднах от дървото, нощем спя в клоните и понякога — туп — долу.
Стояха в удовлетворяваща и двамата близост, тялото на гиганта се напрегна, все още не посягаше към оръжието, но за това нямаше да са му потребни много части от секундата.
— Какви ги бръщолевиш? На кой клон спиш, маймуно?
— Ей на онзи… — Нареченият маймуна вдигна ръка, за да му посочи клона.
Дълго забраняваните, а сетне изведнъж разрешени срещи претопяват неочакваността в удвоена радост.
Гласът на Рей пееше като от ехтящ кристален глобус, тия големи струпвания на интонации изразяваха неговата несдържана радост, че ще се срещнем, да, щели сме да се видим очи в очи, Шетияски разрешил, смая ме способността му да предаде толкова дълга тонограма — успя дори да уточни с подробности мястото и часа на срешата…
Щях да пътувам с метрото по линията „Егло“ и можех да се кача от станция „Пристанище“ или от следващата, анализът на предпазните мерки (да не повлека някого по петите си) не ми отне много време и побързах да се смеся с тълпите на станция „Пристанище“. Тук въздухът не биваше да се нарича спарен, той просто течеше на вадички от високия потон и капеше по главите, раменете, болезнено тежко се дишаше, ризите, шапките, лицата, ръцете на чакащите бяха мокри, всички приличаха на изплували от залива на пристанището, приличаха на потънали във влажен размисъл.
Мотах се дълго по станцията, идваха претъпкани влакове, нямаха норма за плътност, пътниците вътре сякаш бяха умрели прави, притиснати един до друг, а към вратите по тесен проход се понасяха качващите се — същинско подобие на конвейерна лента, която подава разнокалибрени бутилки в някакъв бездънен склад, — стотици успяваха да влязат, да се долепят до съседа пред себе си и може би слепената човешка маса представляваше един-единствен пътник, накълцан на вагони.
Мотах се по перона, докато се уверих, че за никой страничен наблюдател, любопитен или съгледвач, не бях повече от нагизнало в пот и мокър въздух човешко парцалче, както всички наоколо, блъскано, качено и пресовано в десети вагон, последният вагон повече ме устройваше, и след двайсетина минути слязох на станция „Централна“.
По същество централната станция на линия „Егло“ беше град под града, умалена сянка на столицата отгоре, пренесена все пак в неразумно раздут мащаб, щом освен алеите с храсти, градинските пейки, ресторантите, магазините, двупосочното движение на леки транспортни средства се срещаха и амбулантни търговци, продаващи малки балончета с кислород, защото в газовата атмосфера, запълваща незапълнените малки пространства на станцията, кислородните молекули сигурно лесно можеха да се преброят.
Рей ме чакаше с нетърпение, същият си беше, сияеше, побутна ме да седнем на пейката в една алея, държеше се свойски в този чужд свят, само дето разказваше в скороговорка заради огромната информация, която трябваше да ми предаде, и научих, че Тереза и Ирене са на път за Земята, знаеше колко е важно за мен и първо това ми съобщи, но някак подозрително кратко, и подхвана да се вайка за патилата си с памфлетиста, как Вилония, упорит като бизон в началото, накрая му повярвал и с удоволствие се съгласил да отлети за Земята. И тутакси мина на Шетински и доктор Джатила, ами да, видели се на живо, те кацнали с космоскаф, цели два часа били заедно, сега съм щял да чуя много важни новини…
— Чакай — прекъснах го, — имам чувството, че не всичко е наред с Тереза и Ирене, познаваме се, Рей, почнеш ли да говориш сякаш четеш бележките по белите полета на страниците, а не текста…
— Транссубстанциация… подсказва ли ти нещо този термин?
— Разправяй!
Лекото трепване на лицето му не беше вътрешно смущение, а по-скоро болезнена молба.
— После, Александър… — Направи усилие над себе си и пак смени темата: — Какво стана с теб в оная квартира?
— Излезе прав, Военното разследване е било по петите ми, през нощта Атулио и Кари се опитаха да ме заловят…
— Братята?! Едва ли. Инициативата да стрелят по теб с парализиращи заряди си е била тяхна, просто са искали да ти пипнат паричките. Сигурен съм, че Военното разследване е поставило друга задача на Атулио и Кари, обаче…
— Обаче ме изтърваха.
— Да се надяваме… Шетински ми каза, че групите в Зепинския регион и в региона Тали са били разкрити още при кацането, нашите ги прибрали и ги върнали на Земята.
— Момент — прекъснах го пак. В другия край на перона с ескалатора слизаха няколко анаболисти, сигурно бяха анаболисти, стърчаха половин метър над навалицата. Съсредоточих се за прескок в паралелно време, ала нищо обезпокоително не видях.
— Остави — облегна се небрежно на пейката Рей. — Веселите деца ги пази съдбата. Пък и това, че след минута никой няма да стреля по нас, хич не ни застрахова за след пет минути. О! И Шетински, и доктор Джатила са много недоволни, че когато сме се набутвали в критична ситуация, не сме им подавали информация къде сме и що сме. Контрирах ги, че не ми подхожда да виря глава към Космоса през час, през два и да вия като космически вълк: олеле, намирам се еди-къде си, олеле, ще ме сгащят! И спечелих, извиниха ми се и прехвърлиха тая задача на теб. Трябва редовно да съобщаваш координатите си. Не ми благодари, в джоба си ще намериш пакетче със… — усмихна се на изненадата ми, че не забелязах кога пакетчето е дошло у мен. — Прибор за откриване на делта-електрони. Нашите момчета от групата в Адинския регион едва не ги спипали, защото били белязани с делта-електрони, случайно се измъкнали от капана. Феланците най-често обработват с йонизирани частици пода, тротоара, настилката, където се предполага минаването на подлежащия на следене субект, и делта-електроните, останали по обувките му, го превръщат в нещо като фосфоресцираща нощем котка… — Последните думи Рей изговори с напрежение, наведе се и ръката му (на която беше приборът) се хлъзна покрай обувките ми. — Не искам да те тревожа, Александър, обаче и ти ходиш като белязана котка.
Проклятие, това е могло да стане единствено в квартирата на Атулио и Кари Понсиано в Южното предградие, всъщност оттогава ходя и по улицата като човек, оригинално опакован в делта-електрони, и по екраните на мониторите във Военното разследване се движа като бяла точка, пулсираща синхронно с наивността си, там ме следят и си казват: не, няма да ловим още белязаната котка, тя ще ни заведе при партньора си, и точно така се получи, но защо не ни нападаха сега, когато бяхме двамата, чакаха трети или какво?
Без съмнение на изходите на централната станция ни дебнеха, пътищата за отстъпление бяха във влаковете, и то ако действувахме мълниеносно, до скоро виждане, кимна Рей и вече го нямаше, глътнат от тълпите, отнесен от тъкмо потеглящия — в посока, обратна на моята — влак. Яростта отново ми загорча на езика и същевременно ме разсмя донякъде хрумването да сляза бос на следващата станция, а обувките ми (оставени под седалката) да продължават да пращат сигнали: той пътува, той все пътува, той е вечният пътник…
ТъЙ като линията „Егло“ беше кръгова.
От влака ме деляха петдесетина метра — тогава иззад една колона се подаде анаболист, изхвърли ръка, толкова познат жест, наш жест, когато включваме гравитарите…
Отскочих, прикрих се зад близката колона, отскочих и от нея, защото тя изпращя като пищялна кост и на парчета се посипа облицовката й от черен гранит. Двутонннят удар можеше да свърши тая работа, можеше да изкриви и стоманените арматурни пръти на колоната, както и стори с тях. Потвърждаваше се убеждението ми, че най-опасното оръжие е нашето оръжие, обърнато срещу самите нас.
Навалицата от пътници се пръсна, отдръпна се някак без викове, без паника — дори тук, на централната станция, не беше изключение някой да урежда сметки с някого — и очисти доста широк ринг за двама ни.
Въоръжен с гравитари, вероятно задигнати от убит или пленен мой колега, анаболистът не ги използуваше с професионална вещина, калпав боксьор, забелязвах движението, предхождащо удара, и се предпазвах, излъчвайки гравитационни вълни на широк фронт, така обезсилвах двутонния му юмрук. Сигурно приличахме на неизвестна досега категория боксьори, стоящи на по двайсет метра един от друг, които, без да им пречи разстоянието, си нанасяха крошета сякаш с мигновено (затова незабележимо за окото) удължаване на ръцете.
Разгорещи се противникът ми, серия неконтролирани удари и павилионът зад мен се пръсна, полетяха сандвичи, сладкиши, бутилки…
Идиотски боксов мач.
Анаболистът беше в изгодната позиция, зад колоната, докато аз се придвижвах към перона, към влаковете, идващи и заминаващи без мен, а трябваше аз да замина, аз да напусна злощастния ринг, та ако ще всички боксови съдии в Галактиката да присъдеха победа по точки на анаболиста.
Само че не му присъдиха победа по точки.
Присъдата бе друга — отнякъде стреляха доста точно, просто го заковаха на колоната, тази точна стрелба би могла да бъде насочена към мен, но не беше. Защо? Вече във влака (скочих секунда преди тръгването) се попитах — защо? Най-вероятно заповедта е гласяла: пленяване, а анаболистът, подведен кой знае от коя своя личност, втора, трета, пета, го е прихванало да ме пребие. И преби себе си.
Влакът се хлъзгаше безшумно, вагонът, пак последният, не беше претъпкан, сред тия лица имаше ли преследвачи, или нямаше, пътниците наоколо сякаш преднамерено се умълчаха, за да усетя, че ония са тук и ме гледат с малките си игуанодонтски очи — не се и съмнявах в гущерския им произход.
Стига, изкомандвах си, стига!
Неуравновесен човек е гоненият и почти хванатият, склонен е веднага да отиде на другия полюс — във вагона пътуваха всякакви, но не и ликвидатори, преследвачи и агенти на Военното разследване, някой от дъното на вагона измърмори, друг клюмна, в ноздрите ми лъхна непозната миризма, може би такава миризма имат месоядните растения, по дяволите, ако това не беше Б-вятър…
Няма що, феланската патология в действие, упоен цял влак заради моя милост, която не се съгласи с плана им; пъхнах под езика си овалната като мидичка капсулка с актор-кислород и вече не дишах въздуха във вагона, за всеки случай изпратих тонограма на Рей, нищо не им пречеше да постъпят и с другия влак по същия начин.
Получих отговор:
„Ще те търсят сред упоените. Под площад «Арта» има подземно езеро…“
Вагонът не беше вагон, а лаборатория за експериментиране с опиати, сигурно зверски висока доза Б-вятър бълбукаше във всяка глътка въздух, защото пътниците лежаха подобно на купчина птици, блъснати в бетонна стена от ужасен смерч, както са летели на ято. Запромъквах се назад, заобикаляйки предпазливо телата, паднали на пътеката между седалките.
Тежък удар, още един, увеличих мощността на гравитационния импулс и задната стена на вагона рухна с трясък в тунела, надвесих се навън, готов да скоча, щом се появи подземното езеро.
Стига да не бяхме го отминали.
В координационната зала на Военното разследване се усещаше необичайна натегнатост, с влизането си Грит Нори разбра причината: оная спокойна ларва не е тук, иначе щеше да удави в дяволското си спокойствие всичката суматоха.
— Повикайте лейтенант Соши — каза и неопределено посочи към групата офицери. — Вие там, който е шеф на Военното разследване да докладва.
— Те са на централната станция на „Егло“, в алеята на втори перон, Погледнете, ваше превъзходителство — изви глава към мониторите генерал Халън.
— Е? — безгласно, с жест попита Грит Нори.
— Мисля, че сега е най-удобно да ги арестуваме.
— Правилно, генерале, трябва да мислиш, само че не можеш.
Влезе лейтенант Соши, редно би било поне да измърмори извинение за закъснението си, но той сякаш не знаеше за съществуването на подобно нещо, само кимна и се вторачи в мониторите, където вече се разиграваше боксовият мач между Алекс Шетин и другия.
— Този не е ли информиран, че ги искаме живи?
— Да, ама… — Генерал Халън млъкна, защото Грит Нори ехидно вметна:
— Анаболистите са малоумни, забравил е. Твоя школа са, лейтенант. Ликвидирайте го, докато не е направил по-голяма беля.
— Чухте ли, генерал Халън, изпълнявайте! — прехвърли заповедта лейтенант Соши на следващата, по-нискостояща инстанция.
— Да, господин лейтенант. — Никога не разбра своята безизходност, защо трябваше да се подчинява той, генералът, на някакво си лейтенантче, обаче преди години още усети тясната униформа, в която го пъхнаха, за да бъде завинаги притеснен, и с един-единствен крясък узакониха мълчанието му. Оттогава нито изпитваха презрение към него, нито го забелязваха, едва ли вярваха, че съществува реално, но го държаха по принуда шеф на институция, непонятна за ума му.
Стресна се от гласа на Грит Нори.
— Ей, генерал, заспа ли? Кажи там да пуснат газ-Б в метрото, петдесет процента концентрация.
— Тази концентрация в затворено пространство е почти смъртоносна…
— За кого? Ти ли си в метрото, ти ли пътуваш във влака?
— Не, ваше превъзходителство, както наредите. — Генерал Халън изтри потта от челото си. Никога нямаше да разбере от какво повече се боеше, от иронията на Грит Нори или от спокойствието на лейтенант Соши. Примирено изщрака по клавиатурата на селектора и продиктува новите заповеди, които коренно щяха да променят по-нататъшните съдби на Александър и Рей.
Особено на Рей — когато получи предупредителната тонограма за Б-вятъра, той си даде сметка какво организират срещу тях, как на следващата станция и неговият влак, и влакът на Александър ще бъдат спрени автоматично или чрез прекъсване на енергоподаването, а купищата тела ще бъдат проверени с блокер-системата и този е Александър, този е Рей, елате, че ми трябвате. Вниманието, слухът, погледът му се опитваха да заобиколят разговорите наоколо, поклащането на трима пътници, увиснали на металните халки в средата на вагона като три яребици на колана на ловджия, блясъците от тунела, нахлуващи пулсирайки през прозорците, трудно се съсредоточи, но най-сетне успя да изпрати тонограма на Александър за подземното езеро под площад „Арта“.
Върна се към своите проблеми с като че ли мудни действия — бавно обърса устните си с длан и капсулката беше вече под езика му, актор-кислородът го освежи след въздушната помия, дишана досега. Съвсем навреме, ей онзи заспиваше ли, или вече рухваше от Б-вятъра? Скоро всички във вагона рухнаха с нелепо гледащи очи заради незатворените клепачи.
Влак в тунел е като куршум в цев — в края на цевта щяха да го чакат, Рей знаеше за отклонението, което отвеждаше влаковете в депото, до отклонението оставаха около три минути при тая скорост, промъкна се покрай нечии колене, прескочи голям куфар и бързо се затича през вагоните напред към машината.
Вратата беше заключена, но лесно изхвръкна ведно с блестящата никелирана рамка още при първия гравитационен импулс, двамата машинисти лежаха упоени под пулта за управление в неестествени пози — с невероятно детски усмивки на състарените си лица и с по детски стиснати юмруци.
Докато постепенно намаляваше скоростта, Рей следеше как светлината на силните фарове сякаш одираше тъмната кожа на тунела много напред и се създаваше илюзията за подхлъзване, за стремглаво падане на влака в отвесна дупка. Отдалече забеляза отклонението и задействува спирачките; никак не беше за разходка разстоянието между машината и стената на тунела, едва се промъкна ребром; дебелата Т-образна релса, по която, висейки, се движеха влаковете, водеше вдясно, трябваше да се премести стрелката, за да завие влакът наляво, но това несъмнено ставаше по команда на компютъра в депото. Или по моя команда, измърмори Рей; гравитарите не бяха пригодени за фина ковашка работа, затова — упорита срещу насилието — релсата неравномерно се изкриви, непредвидимите вдлъбнатини и криволици можеха да попречат на преминаването на влака, обаче Рей нямаше намерение да се разделя с превозното си средство, пеш ако вървеше, дори да тичаше по тунела до депото, би му отнело сума време. А така след няколко минути щеше да бъде там, закани се да напише върху ветровото стъкло на машината: до друго виждане, Грит Нори!
Релсата бе зле огъната, получи се осакатена стоманена дъга като в някаква кубистична картина. Това се разбра след малко, когато влакът потегли и плъзгачите се заклиниха в неправилния профил. Опита още веднъж, два пъти и нищо. Тогава си спомни изпитания начин за разцепване на чворест пън — с размах да забие брадвата. Върна влака петстотин метра назад и се понесе с почти максимална скорост. Успя. Релсата и плъзгачите издържаха на насилието, машината завибрира за секунди, но препятствието бе преодоляно.
Наближавайки депото, изключи двигателите и се приготви да скочи, защото биоиндикаторът вече го предупреждаваше за движещи се хора, работници в депото, помисли и не можеше да знае, че от шести вагон, прикрит досега сред натръшканите пътници, към машината се промъква един от агентите на Военното разследване, защитен с противогаз. Нямаше как да знае, ала твърде болезнено усети парализиращия изстрел, който го улучи в глезена, и падайки, изруга:
— Каква огромна ахилесова пета съм имал…
В 12,09 на обед в координационната зала на Военното разследване се получи съобщение за залавянето на Втори.
— Упоритата непрекъснатост на една акция винаги компенсира некадърността на участниците в нея — коментира успеха Грит Нори и продължи: — Жалко за Първи, чисто самоубийство! Лейтенант, сигурен ли си, че е скочил в подземното езеро?
— Да, ваше превъзходителство — обърна се към монитора лейтенант Соши, — приемникът на делта-електрони сочи точно под площад „Арта“, където е подземното езеро.
— Чисто самоубийство! — повтори консулът, взрян в неподвижната блестяща точка на монитора, фиксираща местонахождението на Първи. — От него са останали само обувките му…
Равномерното съскане рязко прекъсна, значи влакът влезе в подземната кухина, после и моят вагон влетя в друга акустика, нямах време да обхвана размерите на планетната шупла, долу, на осем-девет метра лъсна вода и бързо скочих, за да не я подмина. Предварително подготвил осветлението (силен прожектор, закрепен на гърдите), с гмуркането си видях къде съм попаднал, дъното бе гладко, тъмночерно като негатив, представих си колко снимки от кореми на влакове биха се извадили, ако наистина бе негатив.
А сега — натам, на север, ориентирах се на север, понеже се надявах езерото да е свързано със залива, водата бе солена, плувах известно време на повърхността, после се спуснах на дъното: да крачиш с гравитационните „вендузи“ е значително по-спорно, отколкото да плуваш. Имаше и друга причина. Тъмнината в едно подземно езеро се настанява иначе в очите, тя е съставена сякаш не само от нощите, но и от тукашните тъмни дни, може би затова всеки камък, издатина и повей на подводно течение придобиваха за мен стойности на предупреждение и необяснима напрегнатост. След двеста крачки (броях ги, вместо да развивам след себе си нишката на Ариадна) стигнах отвесна стена, както преценявах под заблуждаващата светлина на прожектора, прекалено стара игра на феланската природа да нагъне на розетки сиенитни пластове, галенит и халкопирит, занимателна парагенеза, няма що, а после съзрях още две радости и се поколебах коя да избера.
Лявата пещера, по която тръгнах, ме подлъга безобразно, дълго време имаше яснотата на отворен прозорец, примамващ ме да надничам все по-навън (всъщност все по-навътре), докато постепенно се стесни в неуютна цепнатина, но хранех надежда, че пак ще се разшири, и продължих, накрая едва ли не пълзях, за да опра в гранитно дъно, зад което явно лежеше още гранит.
На връщане под назъбения свод на каменния ръкав, покрай дупките и издатините (видяха ми се много повече) бях притиснат от нова тревога, че същата безизходност ме чака и във втората пещера. Солената вода нищо не доказваше, за хиляда години през цедката на варовиците и пясъчниците всичко би се просмукало, а аз не разполагах с хиляда години.
Излизайки отново в езерото, осъзнах абсурда, че досега не съм обърнал внимание на шума, тъй явствен под водата, стига вниманието ти да не е отклонено в далечни мисли… Чух шум, подобен на плясък на мокри криле, разбира се, изключвах всякакви криле тук, навярно някъде отвисоко падаше вода.
Още с навлизането в дясната пещера установих, че съм на прав път, по дъното забелязах пясъчни дюнички със скосени склонове откъм моята страна — изглежда, подводните течения се трудеха да влачат малко по малко пясък от залива, вървях бързо, дъното вече се покриваше с дебел слой пясък, нямаше стръмни нанагорнища и спускания и ширината на моята пещерна магистрала на места достигаше двайсетина метра. След няколко плавни завоя в конуса на прожектора ми се изваля сякаш сняг — безобидно ято рибки, — край на съмненията, връзка със залива съществуваше, почти се затичах и скоро се озовах в огромно по размери разширение, излизаше, че до тук бях вървял по тънкия и зле одялан гриф, а сега попаднах в кухината на подводната цигулка.
Много пясък, остатъци от умрели водорасли… толкова за подводния ландшафт, за триклетото място на следващите събития (в края на краищата човек загубва интерес към всякакъв вид пейзажи, когато недвусмислено му показват, че ако не тутакси, то след малко ще му откъснат главата), пък и нямах време да разглеждам наоколо, мен ме разглеждаха. Някакво подобие на медуза безстрашно се приближаваше, увисна на седем-осем метра отпреде ми и докато аз отхвърлях несъстоятелните си внушения, че това не е медуза, а втренчено око, ужасяващо заради половинметровия си диаметър, ужасяващо заради своята самостоятелност във водата, биоиндикаторът ме предупреди за идването на голяма биомаса. Окото (медузата?) направи няколко спазматични движения, при които горният ръб на пихтиестото тяло запърха като намигащ клепач, така привика стадото си, по-точно цяла глутница медузи препречиха пътя ми и бавно започнаха да ме обкръжават. Затаих дъх — доколкото е възможно да се употреби тоя израз, когато дишаш актор-кислород — и се зачудих как по-безобидно да ги сплаша, да ги разгоня, да ги откажа от любопитството им, мина ми през ума дори да размахам ръце, за да ги разпръсна като врабци.
За прозрението, че врабецът не е хищник и обратното, не се иска много време; внезапно, сигурно по свой таен сигнал, глутницата се хвърли в настъпление, стрелях в пихтиестата стена пред себе си и те уплашено отстъпиха. Фалшиво отстъпление, разбира се, фалшиво! Отделни индивиди досега, медузите се струпаха на голямо кълбо, усетих от разстояние плътността му, сякаш беше от матирано стъкло. Взрях се да прочета какво пише на стъклото или зад него — буквите ги нямаше, но откъде идеше знанието ми, че чета думи? Думи, които не разбирах, безсмислени или имаха смисъл за друго съзнание, а не за моето.
Когато и последната медуза се всмука от кълбото, настъпи затишие, обездвижване, имитация на тържествен миг, все едно че там се полагаше основният камък на някакво сътворяване (и в действителност е било така, по-късно от доктор Джатила щях да науча, че тъкмо тогава са се развивали мутанти). Би трябвало да е невъзможно, обаче пред очите мн, плюейки на епохите, нужни за еволюцията, за броени секунди се създаваха нови фенотнпи и кълбото се разпадаше.
Кълбото се разпадна на живи плоскости (отдалечена прилика със земната риба скат), заплуваха бързо, престроиха се за нападение. Водата съскаше от стрелкащите им се тела. Отнемаха цялото ми внимание. Стори ми се, че постройката за атака е анахронична, подобие на параболоид, и висяха почти неподвижни, незаинтересувани сякаш, до момента, когато мозъкът ми се взриви от страшна болка.
Проклятие, параболондът трябва да беше антена, излъчила към мен енергиен сноп.
Последва звук, бавен, протяжен, прерастващ в тътен, чувах го не само с ушите си, а с цялото си същество, постепенно подводният тътен навлезе в свирепостта си, сякаш тромпети с големината на пещери се надсвирваха, катерейки се във височина и гмуркайки се в най-ниския регистър, непознати, нов вид звуци, каквито се получават може би, ако изпълнителят и инструментът си разменят местата и вече гигантски устни свирят, надувани от гигантски мундщук.
Мускулите ми се вкоравиха, опитах се да повдигна ръце и успях, но… движенията ми станаха нецелесъобразни, възможна ли беше такава мигновена апраксия?
Включих гравитарите и разбих съоръжението им, превърнах го в гъста мътилка, светлият конус, присъщ на Тиндаловия ефект, показваше колоидните частици, на които се бяха разпаднали скатовете.
Притихна, успокои се звярът, подлъга ме с мекото безобидно сияние на облака — същинска биолуминесценция.
И веднага се представи в следващия си вариант, родиха се прозирни ленти, навиха се по двойки в правилни спирали, мярна ми се предположението за нови рекомбинанти в резултат на свръхестественото по бързина прекръстосване или независимо подреждане на различни хромозоми в молекулата на ДНК, но какво общо имаше тази лудница с ДНК и с живото! Приборите ми сочеха, че там, отсреща, започваше автоелектронна емисия, че там, отсреща, електронни лещи и електронни призми фокусираха към мен електрони и потоци заредени частици.
Не изчаках да се превърнат в още дявол знае какво, може би в работни модули със стойности до хиляда ампера на квадратен милиметър, за да ме изпепелят с мълниите си, в изстрелите ми имаше не толкова страх, колкото припряност да се отърва час по-скоро от непрекъснато мутиращата нечиста сила — не се съмнявах, че е технобиологично същество, а не система, защото мислеше. Макар да мислеше само как да ме унищожи. И то ми го доказа веднага, връщайки се в първоначалната си безформена пихтиеста маса, взе да опалесцира, скачаше (или се преливаше) ту вляво, ту вдясно, всичките ми прибори сякаш пощуряха, чудовището явно създаваше високочестотно поле и в резултат се получаваше колосален феромагнитен резонанс.
Смених отбранителната си тактика — снизходително казано, — всъщност си беше паническо отстъпление, бягах и стрелях, мятах гравитационни импулси, размахвах ръце и крака, ругаех, проклинах, заканвах се, но октоподът (как да нарека нещото, превърнато вече в тяло-уста и с пипала, теглещи се към мен?) не изоставаше и ако успявах да го отблъсквам от време на време, разбира се, не му причинявах ни най-малка вреда — той тутакси се рекомбинираше…
Най-сетне стигнах тесния проход и неизвестно защо октоподът ме остави на мира, макар все още да чувах плясъци не на криле, то се знае, навярно пипалата, шеметно развяващи се като воали, ровеха из водата и ме търсеха. Сложих представата си за митологично чудовище редом с току-що видяното и безпогрешно определих, че никак не си приличат, тукашното беше чудовище в превъзходна степен, беше споменатият от Орасио Айрес еон, не можех да го победя, понеже използуваше енергията на собствената си смърт, за да се възроди.
Бързо се върнах в езерото под метрото, изкатерих се в тунела и докато чаках минаването на влака, разглеждах прибора, даден ми от Рей. Както и предполагах, не служеше само за откриване на делта-електрони, а и за неутрализирането им. Добре измислено, не беше редно да ходя бос заради Грит Нори.
Свърших с простичката манипулация, вече не бях фосфоресцираща котка, и се залових да обмислям начините да напусна метрото. Излазът ми към пристанището бе отрязан от еона (какви ли благословии е теглил Херакъл по адрес на хидрата — аз ги удвоих за еона), но в преднощта влакове не се движеха цели три часа и можех да тръгна вляво или вдясно по тунела и да стигна до… анаболистите, които щяха да чакат тъкмо такава глупост от моя страна. Ще рече, и в тази схема на спасението място за мен не се предвиждаше.
Изпратих тонограма на Шетински:
„Запознах се с еона — морския вариант на феланското свръхоръжие…“
Дежурният инспектор тъкмо бе завършил доклада си и Шетински се канеше да тръгне заедно с него, когато получи тонограмата. Огледа се, сякаш очакваше да съзре Александър в каютата — тъй ясно и близко прозвуча гласът му. Защо ли лошите вести идват винаги толкова ясни, помисли. После помоли да повикат доктор Джатила и в неколкоминутната пауза подреди тезисите за предстоящия разговор.
Първо: еон. Значи не е легенда, нито алегоричен образ от феланските памфлети. Вече имаме потвърждение за съществуването му. Без съмнение космическата разновидност на еона ще бъде използувана в подготвяната космическа война с Нелур. И срещу нашите кораби, естествено, когато се опитаме да приберем отвлечените от Земята. На запитванията на Галактическия съвет за сигурност феланското правителство пак ще прикачи анонимен произход на еона, както се оправдаха с феноменогенния характер на преднощта и Б-вятъра.
Второ: Южният континент с лагерите, които психиката и инфантилното въображение на анаболистите са превърнали в неспиращи конвейери за смърт. Адът и чистилището на планетата. И само това ли? Доктор Джатила предполага, че там е организирано производството на еоннте. Ще се наложи ли да надникнем и в тези прекалено засекретени региони? Сигурно.
Трето: транссубстанциация. Възможно ли е възстановяването, обратният процес? Ако — да, възможно ли е да се съкрати срокът? Поне досега доктор Джатила отговоря уклончиво. Тереза и Ирене, както и останалите, върнати на Земята от другите специални отдели, за съжаление не могат да бъдат свидетели пред Галактическия съвет за сигурност. Следователно вариант бета на операцията не успя.
Четвърто: вариант алфа. Нашата група в Адинския регион да се обедини с групата на Шести специален отдел, която е открила лагер с отвлечени в джунглата на региона, за да се опитат да ги спасят. Най-вероятно е децата там все още да не са подложени на транссубстанциация. Александър и Рей да се заемат с лагера в Мраморния каньон.
Пето: корабът да се приближи на безопасно, но минимално разстояние, така че скоростните космоскафи за няколко часа да стигат до Фелания, когато се наложи.
Едва сега изпрати тонограма на Александър:
„Връщаме се на вариант алфа…“
— Вариант алфа — измърморих, — аз да се измъкна оттук, варианти по цялата гръцка азбука ще им разиграя на феланците, обаче…
Проклетата еднопосочност на феланските тунели, да бяха двупосочни — пак нищо, биха ме забелязали машинистите на насрещните и настигащите ме влакове…
Оставаше ми още една възможност, да покажа обяздване на влак, и то от висша класа — ще се лепна с гравитационните „вендузи“ за последния вагон и ще стигна до станцията след площад „Арта“. Надявах се на минималния шанс да се смеся с навалицата, да не ме забележат, а в края на краищата за предпочитане беше да се разправям с анаболистите там, отколкото да си имам вземане-даване с многоликата мистерия в пещерата.
Забуча релсата, дебелата Т-образна струна, по която се носеше влакът, после ослепителните му фарове запалиха тъмнината и напрежението ми, скоростта, усетих нейната прекаленост, нарочна сякаш, скочех ли, щеше да ми коства ръцете; секундите изтекоха, влакът с изхлипване прелетя над езерото и тъмнината тутакси пак се разду. Пълна безизходица. Кой беше казал: безизходицата е пирамида от ледена гладкост, по която се катериш с ледени крака.
Може би трябваше да изпратя тонограма на Рей за идиотското си положение, на него не му свършваха добрите хрумвания и почти винаги бяха трийсет и две на зъб по едно. Обаче той ме изпревари, пленен бил, забраняваше ми да се опитвам да го спасявам, защото ме чакали.
Пленили го — ей тъй, както всякога изкрещя яростта в мен, бетонната стена на тунела ми се видя сапунисана, глицеринова, съвсем желирана, и стоварих юмрук в тази мека шуплеста материя, навътре, в дълбочина, с надежда да достигна поне някаква твърдост и отпор на удара си.
Докато ближех разкървавените си пръсти, изпратих тонограма до Рей, интонацията ми беше весела и закачлива:
„Разбрах, чакаш ме, идвам…“
Изгледах със съжаление и следващия отминаващ влак, това чудесно превозно средство, с което след няколко минути щях да бъда на чист въздух (може би сред изстрели, но то е друго), махнах за сбогом и на последния вагон и скочих в езерото.
Вече нямах дори право на избор, трябваше да се измъкна оттук през залива, а що се отнася до онова немлекопитаещо в пещерата, дойде ми на ум една малка идея…
В началото го притискаха с въпроси, трима офицери от Военното разследване се изредиха да го питат за името, не си Флип Инсоун, лъжеш, къде си роден, с какво се занимаваш, не лъжи, и тримата убеждаваха Рей, че имали методи да го накарат да си спомни как е проходил и по лице ли е паднал първия път, или по гръб, и отново: къде си бил, какво си правил, кой си? Граматическото време на разпита е винаги минало, настоящето за пленника е болезнено, бъдещето — неизвестно. Донякъде. Доктор Джатила го бе предвидил. Тонограмата му предупреждаваше:
„За да строшат гръбнака на съпротивата ти, ще те подложат на транссубстанциация, съобщи, когато…“
Когато го вкараха в светлата (сякаш обърната с всичките си стени към слънцето) лаборатория, Рей с един поглед прецени за какво бе доведен тук.
„След минута ще започнат да ме изтриват с гума…“ — получи тонограмата доктор Джатила и целият организиран от него и Шетински спасителен корпус бе приведен в готовност. До диез от първата октава, 277 херца, пълен резонанс с мозъчните алфа-вълни на Рей, номер едно, номер две, номер три… Сеансът за транссубстанциация трая трийсет минути и през всичкото време Рей получаваше тонограма след тонограма, деветдесет инспектори, намиращи се на кораба и на Земята, му изпращаха двайсетсекундни съобщения, къси или дълги изречения, или направо анекдоти и забавни факти от рода на този, че преди час го видели на черноморския плаж, облечен в туника. Така доктор Джатила реализира бронята. Важното бе съзнанието на Рей непрекъснато да бъде ангажирано, за да остане неуязвимо за транссубстанциацията.
След сеанса Рей изпрати тонограма на доктор Джатила:
„Благодаря. Чист съм, излизам от лабораторията като след душ с дестилирана вода…“
А пред очите на охраната едва се влачеше и се вайкаше, че аленочервена ципа е затиснала мозъка му и нека му кажели Ектополис ли е столицата на Фелания, защото забравил, и така нататък.
На другия ден след втория сеанс лейтенант Соши, наблюдавайки артистичните изяви на Рей, резюмира;
— Лъже. Още повече че днес апаратурата за транссубстанциация бе включена фиктивно. Обектът е дотам интересен, че лично ще се заема с него…
И изведнъж го оставиха на мира, преместиха го от тясната килия в широка стая (без прозорци, разбира се), пазачите се смениха и сега този, който му носеше храна (не че Рей му приписваше по-човекообразна характеристика), поне не ръмжеше като предишните; после го преместиха другаде, пак го преместиха и пак, един античен мислител е казал, че на всяко местене получаваш нов свят, ала едва ли го е казал за затвор, стените и вратите тук не се отличаваха и въпреки това елинският философ излезе прав, защото мислите на ново място са нови — Рей се досети, че където и да го разкарваха, невидими сензори обследваха и него, и молекулите около него, за да разгадаят начина му за свръзка. Дали да не взема да рисувам зайчета по стената и да ги побъркам как се свързваме, запита се Рей. И съвсем се увери, че задачата им е такава, когато прекара два дни в ефим-зала, в която тонограмите от Шетински и доктор Джатила идваха фоннчно деформирани и разтеглени, обаче идваха, свръзката не се прекъсваше, беше своеобразен триумф на мозъчните вълнн над мощната техническа бариера.
Една сутрин, още сънен, пак го преместиха, някъде в дъното на затвора или под дъното дори, полуздрачът тук бе превзел цялото пространство от пода до тавана и вече нямаше да бъде сам, а с два антонима в живота — грохнал старец и почти момче, господин Лансуар и Адито. Опознаването трая дълго, необятните области на недоверието, докато се преминеха на длъж и шир, изискваха време, в този господин Лансуар, в този памфлетнст от Първата школа, прекалено бе вкоренена невярата към всеки нов.
— Нищо не помня, твърде стар съм, затова. Казват, че някога съм бил библиотекар, но не помня… — Горе-долу такъв бе смисълът на редките му реплики.
Беше от старците, които остаряват донякъде и спират, дотук, викат си, но това е външната им непроменливост, иначе дори незабележимото присъствие на многото му години там в ъгъла, където седеше, сякаш наклоняваше килията към него.
Адито, хлапакът, грижовната бавачка и несменяемият часови, стоеше все в ъгъла при стареца, само веднъж на втория или на третия ден плътно се приближи до Рей, докосна с разперените пръсти на дясната си ръка слепоочието му и кимна удовлетворено.
— Извинявай, Флип Инсоун, трябваше да се уверя, че не си от ония.
— А от кои съм?
— Това не знам, обаче мозъчните ти алфа-вълни не са… как да кажа, не са обточени със зид.
Адито беше рязък, предизвикателен, с младост, въздействуваща и на въздуха наоколо, имаше придобита способност — свръхчувствителност на пръстите си към всякакъв вид енергийни вълни, сутрин обследваше цялата килия, влачейки пръсти по мазилката, да не би през нощта отвън да са вкарали сензори за подслушване и наблюдение в стената. Понякога твърдеше, че невроните на пръстите му са изменени, изпълнявали ролята на миниатюрни биоантени, понякога — че между епидермата и дермата усещал да тече тиха река, и най-слабият енергиен импулс предизвиквал нещо като цопване на камък в тихата река.
За Рей всичко беше важно, без да им дава повод да го смятат за пришълец, те неизвестно защо го брояха за такъв и разказите им му помагаха да навлезе в една друга антология на феланския живот. Лансуар, верен на алегоричния стил на Първата школа памфлетисти, разказваше подобно на Вилония, не се уморяваше, подгонваше цели мравуняци от теми, действуващи лица, случки, съдби, трикове на конгрегациите, разказваше и за себе си. Чувствуваше се прекалено свързан с цитаделата, с реката и с водопада. Преди шестстотин години Диен Лансуар (далечният му прадядо) дошъл с първите заселници от планетата Нелур. Архитект и географ, той се очаровал от реката и я нарекъл с името Маура, което на нелурски език означавало „блестяща диадема“, но според други сведения Маура се казвала жената на архитекта. Водопадът нарушавал традициите на всички познати водопади — точно на прага водата сякаш спирала, времето също, а после, забързани да наваксат пропуснатото, се хвърляли в двехиляди метровата пропаст. Шумът и облаците пръски обземали пространството на километри околовръст с изключение на едно място на източния катаракт, обширна базалтова тераса, където шумът и влагата липсвали въобще. Като че ли молекулите на въздуха и скалата там не знаели за съществуването на водопада. Докато седял на тази тераса в пълна тишина и наблюдавал падащите водни струи, Диен Лансуар ги видял като разгръщащи се страници на огромна волна книга, много страници, бели като пяна, а пръските тъмнеели, отскачайки с формата на печатни букви и препинателни знаци, търсещи как да се подредят, и непрочетени падали във врящия котел под водопада. По обед, когато отвесните слънчеви лъчи осветили водата, в нея ясно изпъкнали написаните изречения, любопитното било, че страницата можела да се прочете от начало до край и без бързане, въпреки стремглавото й падане. Диен Лансуар не пропуснал да забележи тая особеност и по негов проект на безшумната базалтова тераса била построена библиотеката, която постепенно се превърнала в планетен сейф за древни ръкописи, визиодискове, книги, превърнала се в сакрално място за феланската култура. Със завършването на библиотеката (след доста години) Лансуар чул много отчетлив ритмичен звук — бил пулсът му, който подчертал завършека на дългия му живот. Все пак успял да каже, че се гордее с построяването на библиотеката.
В памет на Диен Лансуар всички негови потомци работели като библиотекари в Мауринската библиотека.
Разправяло се, че зидарите още не си били отишли и библиотекарите още не били подредили всички книги, когато нахълтали първите читатели. На входа те получили каталози, на чиито празни страници сами написали заглавията на търсените книги и визиодискове и това било достатъчно след малко да ги намерят на съответните лавици. В читалните липсвали общоприетите другаде маси и столове, никому не трябвали, защото читателят не четял в буквалния смисъл. Той (предимно сутрин) заставал в точка А-1, затварял очи, ориентирал съзнанието си на север, юг, изток и запад и тутакси започвал „да чете“, тоест, да приема информация от книгите, разположени по стелажите около него. Заставайки в точка А-2, получавал информация от следващото стъпало на познанието. Смятало се за престижно на точка А-101 да се застава малко преди пладне, читателите с такова поведение били уважавани, пък и самите те изпитвали чувство на задоволство. Разбира се, имало твърде способни феланци, които можели да ориентират съзнанието си многопосочно и четели в тетраедри, хексаедри и прочие многостенни зали. Преди два века неизвестен читател с упорит характер създал със съзнанието си помещение, наподобяващо двойната спирала на молекулата на ДНК, влязъл във въображаемото помещение, вторично ориентирал съзнанието си в повече посоки, отколкото били известни, и оттук насетне не го видели. Може би получил информация от някое крайно стъпало на познанието и се слял с него.
— Сигурно е така, но къде е сега той? Дано не го е сполетяла съдбата на книгите… — въздъхна Лансуар. — Преди половин век и аз бях библиотекар тук. Откъде можеш да знаеш, Флип Инсоун, че Цитаделата, в която сме затворени и сме невъзвратими за света като вчерашния ден, е някогашната библиотека? Тя радваше само хората и когато започна феланската хипертрагедия и на сцената излязоха нехората — не говоря само за Грит Нори, прекалено много са като него, — библиотеката, то се знае, бе обречена. Невероятен патос и тържественост съпровождаха унищожаването на всичко, което, така заблудени, ние смятахме за неунищожимо. Но с ръцете на нехората и абстракциите, и мислите можеха да се циментират, както го и сториха…
Лансуар продължи за цимента и вече не личеше границата между памфлета и същинската действителност, продължи за цимента, за стотиците циментовози с готов циментов разтвор и за моменталното свръхпроизводство на циментови тухли, циментови блокове, циментовя панели, ей така ставало: книгата се заливала с циментов разтвор и циментовата тухла вече я имало, проклета да е, десет хиляди визиодиска потъвали в един панел и този дивашки строителен материал, още неизсъхнал, отивал за изграждането на стените, смаляващи на килии бившите читални, книгохранилища и зали на библиотеката.
— …аз помня и много хора от моето време помнеха всичко и затова ги ликвидираха, мен ме подложиха двайсет и шест пъти на транссубстанциация, за да забравя, накрая, изглежда, им омръзнах и ме зарязаха да седя в тази килия, докато забравя… — Изрече думата „забравя“ като евфемизъм на „умра“.
Подчинен на предопределената си съдба, Лансуар не я усещаше по-различна от някаква замръзнала материя, която все повече го заобикаляше, след четиридесет и две затворнически години къде можеше да се стопли освен в паметта си, там нещата живееха в друго време, там библиотеката стоеше непокътната и той я описваше като скъпоценен камък на архитектурата, замислен, построен и отшлифован не току-тъй на източния катаракт на Мауринския водопад, а за да символизира пълноводието на изкуството и културата на Фелания, на някогашната Фелания.
Сега библиотеката беше цитадела, след толкова принудителни премествания от килия в килия Лансуар постигна абсолютната свобода да обхожда мислено и със спуснати клепачи затвора си, знаеше всички стълбища, решетки, галерии, коридори, фоторелета, алармени инсталации, различните автоматични системи, убиващи с плазмени изстрели или заливащи с парализиращи струи евентуалния беглец, знаеше как безотказно пасват зъбчатките на вандалския механизъм, за да не излезе никой оттук. Детайлните обяснения на тези спиращи и мъртви точки бяха предназначени или да предвардят Адито и Флип Инсоун от обречени на провал планове, или разкриваха малката му надежда, че някакво решение трябва да има, но той не го знае.
— Поне един изход по-слабо охраняван няма ли? — попита Рей.
— Има — галериите, които водят към терасата, надвесена над източния катаракт, са напълно открити за всекиго, водата пада от два километра височина, дори водата се убива, излишно е да споменавам върху какви зъбери и скали… След минута настъпва преднощта, придобих усет и без часовник. Оттеглям се в това мръсно парче време, създадено от откачени…
Лансуар спря, обещавайки да разкаже за преднощта утре, обаче „утре“ за него не дойде, намериха го сутринта с още по-състарено от смъртта лице и с все така прилепени към гърдите длани. Адито прекара чувствителните си пръсти по челото, по слепоочията му, задържа ги, като че ли се вслушваше.
— Още се усещат мозъчните му вълни, починал е наскоро…
Килията (знае се тази истина) става неколкократно по-тясна, когато умре единият от затворниците, защото другите го виждат навсякъде, където е бил вчера, завчера, и това пренаселване на тясното пространство е своеобразен обред на скръбта.
И имаше още един обред, непознат за Рей. Адито се изправи и спазвайки по най-цялостен начин феланската традиция, заговори:
— На теб, Лансуар, давам своето име, за да не бъдеш без жив дял в смъртта… — Помълча. — От теб, Лансуар, вземам твоето име, за да бъдеш с мен в живота… — Пак направи пауза и се обърна към Рей. — Ти си свидетел, че от сега нататък се казвам Адито Лансуар, и така ще ме наричаш, както ще ме наричат и всички останали.
Адито Лансуар не продума повече през целия ден, чак докато Рей не се опита да го ободри.
— Тази нощ ще избягаме оттук! — Съобщи го съвсем уверено, преди малко бе получил тонограма от Александър: „На две мили съм от цитаделата, чакай ме…“
— Невъзможно е, освен ако…
— Именно, помощта ще дойде отвън. Моят приятел ще влезе тук и ще ни измъкне.
— Той… той да не е бог?
— О, мисля, че не е, но аз често греша…
В същото време лейтенант Соши се намираше в координационната зала на Военното разследване, мярна изпод око хронометъра, 20,30 часът, и се свърза с Грит Нори.
— Ваше превъзходителство. Първи се е появил в района на цитаделата. Мисля, че ще ви бъде интересно да проследите залавянето му.
Мехури, пукащи се със звука на хъркане — мръсната вода на залива се плискаше досами краката ми, измъкнах се, измъкнах се, повтарях, макар погнусата и омерзението да не ме напускаха, а редно беше да забравя гадните събития в подземното езеро, поне сега-засега; щях да се върна към тях значително по-късно, разказвайки на Рей за подозренията си относно програмираното сякаш за безсмъртие чудовище.
Зарекох се, че няма повече да мисля за това, край, имах толкова работа, и през следващите дни свърших едно подир друго плануваното: снабдих се с кола, триста и петдесет километра по източната автострада, десетина — пеш през джунглата и по нискостелещи се зелени храсти, по-скоро като написани или нарисувани, отколкото като растящи, до канарата, където се намираше тайникът ни, запасих се с пълен комплект бойно снаряжение (което щеше да потрябва на Рей, нали го бяха съблекли до голо), тази операция съвпадна с безлунна нощ и преживях две пренеприятни срещи с феланските игуанодонти, решили непременно да ме сдъвчат.
Ала какво представляваше безмозъчната упоритост на игуанодонтите спрямо безмозъчната (че каква друга!) упоритост на Рей. Тонограмите, които си разменяхме, все повече заприличваха на реторична игра, ядосвах се, че ми пречи, че ме бави, но диването си знаеше своето: да не съм се опитвал да го спасявам, подготвена била клопка за мен, той сам щял да се справи и тям подобни глупости.
Изпращах и получавах тонограми:
„Друг път ще се справиш сам! Кажи координатите…“
„Не ги знам, докараха ме със запушен нос, иначе щях да подуша…“
„Като дойда, няма да знаеш и името си…“
Единият от отговорите направо ехидничеше:
„Жалко, че не можеш да дойдеш, така те чакам…“
И с допълнение:
„Мисленето предшествува действието единствено за умния, не си го казал ти, нали…“
Грешеше, отдавна се бях свързал с Шетински, бях получил координатите на Рей и „да“ за операцията, сега умирах от любопитство каква парадоксална смес от приятелски чувства и рационални решения (задължителни в момента!) ще забърка Рей.
„Ще се обърна с лична молба към Грит Нори…“
„Разбрах къде съм, на един остров край Южния континент…“
„Предполагах, затова от два дни плувам с най-бърз кроул към острова…“
„Диване! От Шетински знаеш координатите, започвам да предавам плана на цитаделата…“
Три, четири, пет дни получавах тонограми, кратки фрагменти от огромната постройка, сглобявах я къс по къс, строях в съзнанието си цитаделата и малко по малко заимах представа за това архитектурно небитие, подчинено на разумния абсурд никой да не влезе в него, а влезе ли, да не излезе; главоломните предохранителни мерки, кръгово осигуряващи се и дублирани, усложнената до фанатизъм електроника стигаше едва ли не до стилизация: не знаеш как да минеш по съответния коридор — отписан си, умираш!
Достатъчно, Рей, безполезно е да научавам всичко убиващо, което ме чака, щом не познаваш пътя, вземаш си екскурзовод, тъй реших.
Във вторник вечерта оставих колата в джунглата край осма автострада и пешком се насочих към цитаделата с онова напрежение, което всеки път ме обхваща, когато се заричам или ми е забранено да допускам грешки.
Цитаделата имаше четири входа, разбира се, те не ме интересуваха, затворническият двор, заобиколен с двойна ограда — също, само трийсететажният гръб на цитаделата с отдавна зазидани прозорци и окастрени тераси, травматизиращ с височината и гладкостта си, заслужи внимателното ми оглеждане, докато изпращах тонограма на Рей:
„Чакай ме, идвам…“
Бръмбар по стъкло — в сравнението аз замествах бръмбара и катеренето по гърба на цитаделата ми се видя безкрайно; на всяка четириъгълна кръпка от зазидан прозорец биоиндикаторът ме подканяше да си представя зад стената затворника от двайсетия етаж, от двайсет и първия… все по-бавно се изкачвах. Сякаш и вътрешното ми напрежение увеличаваше мощността на гравитационните „вендузи“, в последните метри едва отлепвах крайниците си от умора, при това беснеех срещу несправедливия разход на енергия (Рей се намираше в подземен етаж, а аз се канех да проникна откъм покрива!).
Бързо открих блиндирания люк номер пет, имах информация къде да го търся, и нали много е онова, което се знае за стоманата, за ключалките, но е много и другото, което се знае срещу тях, плоската гадина се предаде безшумно. Уверен бях, че това е последната лека фаза в пътуването ми надолу.
Тридесетият етаж наистина се оказа необитаем, на долния трябваше да снове напред-назад дежурният и той сновеше, с биоиндикатора го проследих да се отдалечи до другия край на коридора и се спуснах до средата на стълбите. Стъпките тръгнаха обратно. Когато стигна до мен и ме видя, лицето му стана като на някой, попаднал тук от чужд разказ, май и сам не би се познал, но дежурният режим на съзнанието му не излезе от равновесие, посегна към колана си, гледай го ти, избих пистолета с лек гравитационен импулс, стоварих му и още един в рамото, понеже се опита да вдигне оръжието си от пода.
И тъкмо разстоянието, от което получи ударите, го разтресе повече от самите удари, той загуби всякакво желание за съпротива, послушно извади плазмения пълнител на пистолета, обезвреди и апарата за свръзка, но като разбра, че го вземам за гид и трябва да ме заведе до третия подземен етаж, възкликна:
— Невъзможно! Десензорната плака на всеки дежурен изключва фоторелетата и сензорите само на съответния етаж…
Лъжеше, но нямах време да споря с него.
— Нищо — казах, — ти ще вървиш пред мен и ако десензорната плака се запъне някъде, ще бъде за твоя сметка. Никакви асансьори, ще слизаме по стълбите, ще ме водиш по най-краткия път и се надявам, че няма да правиш излишни движения, както и да подаваш неразгадаеми знаци на дежурните, които евентуално ще срещнем.
Слязохме безпрепятствено няколко етажа надолу, на моя гид явно му беше нужно време да проумее какво става, последствията го ужасиха и той започна тихомълком да ме увещава да се откажа, правейки една академична възхвала на цитаделата, от нея излизането било невъзможно; от време на време се позабавяхме, тогава дежурният скланяше внимателно глава над десензорната плака, сякаш решаваше сложен ребус, докато изключеше „коктейла“ — така наричаха групираните на всяка стълбищна площадка по седем или по девет взривяващи, застрелващи, парализиращи, облъчващи и така нататък устройства.
Още веднъж дежурният се опита да говори, да ме призове към благоразумие, съветваше ме да се предам, така или иначе работата ми била спукана…
— Ама защо и аз да си отида за тоя дето духа? — попита.
— Защо пък да не си отидеш? — попитах на свой ред.
— Имайте предвид… — Неочаквано млъкна, усетих свръхнапрежението и готовността му да скочи върху мен, понеже отдолу по стълбите се изкачваха двама дежурни.
Обаче подходящите реплики спират атаките и на гърмящите змии, измислих ги набързо:
— Много интересно разправяш как загинал твоят приятел, изведнъж, казваш. Не успял да помръдне и с ръка горкият.
Вървеше крачка напред, след репликата ми мускулите на врата му се отпуснаха, червенината на напрежението се отдръпна, идеята да ме нападне се скри в единствения грам разсъдък, който все пак го имаше в главата му.
Разминахме се и до десетия етаж никого не срещнахме, обяснимо беше, дежурните използуваха асансьорите, едва на десетия етаж, където водачът ми проточи блокирането на „коктейла“, дежурният на коридора успя да се приближи, успя и да се усъмни дотолкова, че изкрещя:
— Стой!
Тъкмо завивахме по стълбите, спътникът ми тутакси се закова на място и бавно се извърна към мен — по-лошо не може да ти се случи, разчетох в полуусмивката му.
— Горе ръцете! И двамата! — дойдоха командите иззад гърба ми и точно ме ориентираха за посоката, а какво направиха гравитарите там се отрази съвсем ясно в очите на водача ми. Очи на черна статуя, които не се откъсваха от собствения си ужас.
— Ти си анаболист, нали? Но от новата серия, дето външно не се отличават от обикновените хора?
Ала и ужасът, и изпотяването му лъжеха — опита се на два пъти да ме поведе към изходите на цитаделата, където бе разположена многобройна въоръжена охрана, недей така, приятел, пътят ни не е натам, и накрая си позволи всичко, което му коства всичко.
На първия подземен етаж лекият полъх покрай слепоочията ме предизвести за спонтанен прескок в паравреме, кръглият екран се избистри в съзнанието ми, това сега беше равно на живот, и видях как дежурният ме блъсва с цялата си тежест, как падам в страничния коридор и втори път падам, нарешетен от плазмените изстрели, струящи нагъсто от стените…
Оставаха двайсетина метра до последния страничен коридор в живота ми, поисках десензорната плака (тя щеше да ми послужи), крачех бавно и следях дежурния: по правилата на запланувания от него печеливш ход той се напрегна, мислено вече ме беше блъснал десетки пъти, но му трябваше още веднъж, реално, и когато се изравнихме с коридора, плавно полуизвърна рамо, уж да измърмори:
— В плаката има една подробност… — И връхлетя, блъсна с цялата коравина на рамото си празното място, от което бях отскочил, инерцията изхвърли тялото му в страничния коридор и блясъкът на плазмата бе същият, какъвто го видях минута назад.
Проклятие, провалих се, и тук, и някъде надалече екнаха сигналите за тревога, с трясък разбих десензорната плака о пода, излишна вещ, за какво да я влача, за какво му е на препъналия се в купчина чинии оттам насетне да се движи безшумно, затова на стълбищната площадка с гравитарите като с чук забих „коктейла“ в бетона, размазах и още един сензор на третия подземен етаж, етажът на Рей. Дежурният! — изкрещях и негов беше късметът, че липсваше, и после вратата на килията, която заставих да се отвори с не по-малко шум.
— Обличай се — хвърлих пакета с бойното снаряжение на Рей.
— Не е ли шумно отвън за разходки?
— Доста. Момчето?
— Адито Лансуар. Ще дойде с нас.
— Ще дойда докъдето стигнем, от цитаделата не може да се излезе.
— Според теб не можеше и да се влезе… И не се отделяй и на крачка от нас! — Вече облечен и въоръжен, Рей изскочи в коридора и го обсипа с дълъг автоматен ред. — Някакви се мотаеха тука. Хайде…
По коридора и по следващия, и по стълбите ми се стори, че се налагаше да стреляме значително по-рядко, отколкото би трябвало при тая тревога, при тая охрана, но подозренията и разсъжденията — после, сега затичахме надясно, към терасата.
— Ама там е водопадът! — напомни Адито Лансуар. — Това е сигурна смърт!
Все едно че чувах себе си, застанал миналата година пред водопада Виктория, тренировките на инспекторите започнаха предишната седмица, те бяха успели да свикнат, но не и аз, това си е сигурна смърт, извиках; водната маса на прага изглеждаше зелена, със заоблено тежко тяло, властно провъзгласяващо падането за най-естественото нещо, а следваше трошаща се височина — така я видях първия път, — трошаща се на водни костици, всички с остри ръбове и всички забиващи се във въздуха, който охкаше надалече от болка, и долу, сред облаците от гръм и пръски, личеше грешката на водата, пък и на всеки, решил да повтори скока й. Злополуките са редки, доказваше ми Рей, освен ако по средата на спускането не ти влезе муха в окото, но мухи рядко се срещат в тази част на водопада. После въжето ме свърза с него, Рей дърдореше, че щял да стане мой отмъстител, ако нещо се държало неприлично с мен, ако нещо ми се случело, и не спря да дърдори, докато водата не му захлопна устата, а аз търсех опора в противовеса, създаден от гравитарите, спускахме се стремглаво, но илюзията, че се издигаме, растеше заради растящата скорост на водата покрай нас и заради отрицателното гравитационно гюле, в което се намирахме. Някъде на третия ден ще свикнеш и ще се спускаш без заклинателни ръкомахания, поощри ме тогава Рей…
Изстрелите останаха назад, бяхме на терасата, изтичах до ниския парапет, за да се уверя, че водопадът Виктория е само тренировъчен полигон спрямо това вечно скачащо вдън земя страшилище.
На петнайсет метра под нас се теглеше мощен поток, гладък и странно подут, сякаш напомпано с вода кълбо тежко вибрираше на място и не можеше да се превърти.
— Бързо — приближи се Рей.
Запъхтян не от тичането, а от стремежа на един дъх да изрече отказа си, Адито Лансуар се отдръпна от парапета, дистанцира се от решението ни.
— Не искам да се самоубивам, не влиза в сметките ми, аз другояче избирам да умра, оставете ми оръжие…
— Богове фелански! Точно сега ли ме заставяте да обяснявам законите на гравитацията?! — извиси глас Рей и разтърси Адито за раменете. — Адито Лансуар, погледни ме внимателно, погледни и Александър, имаме ли вид на самоубийци, има ли нещичко в нас от самоубийците… фибра, клетка, молекула? После ще ми отговориш, сега да скачаме в живота! Сложи това под езика си, то ще ти осигури кислород, устата затвори плътно, за да не го изплюеш. — Подаде му капсулата с актор-кислорода. — Готово ли е, Александър?
Вече бях вързал, омотал, кръстосал въжетата (рядко се получават шедьоври на макраме, когато стрелят по теб, но важното бе да свърши работа), Адито се озова помежду ни като във въжена кошница, гравитарите трябваше да се справят с теглото на трима ни и с беса на Мауринския водопад.
Нямаше логика, пълна противоестественост, не можеше да ни смята за укротители на водопади и все пак той сам преметна крак през парапета, а не дърпан от нас, парапетът беше прекалено нисък и тесен и се превърна в последната граница на живота, където колебанието е задължително.
Рей престана да бърза, дори побутна Адито да погледне назад към терасата: в разкъсана верига насам се приближаваха анаболистите, без стрелба, без викове да се предадем.
— Да скачаме — промълви Адито, неговото съгласие бе чакал Рей.
Скочихме сякаш не в течаща вода, а в течащ грохот, след петстотин метра потокът свиваше вдясно, вплиташе се в основния водопад и най-голямата опасност се криеше тъкмо в това — при плетене на водната си плитка стихията да не ни вкара навътре към рендето на скалите. Изглежда, с Рей едновременно го преценихме, защото тутакси се озовахме на гребена на вълната, тук трийсетградусовият наклон приличаше на огромна ски-щанца, по която водната маса се засилваше, за да полети по-надалеко и по-надълбоко в бездната… Шепа пяна плисна в лицето ми и май успях да се усмихна на спомена за мухата в окото.
Не се усмихвай в гърлото на водопад, водопадите мразят усмивките и си отмъщават — голям дънер се вряза между нас, потопи ни и разбира се, заблуда беше, че ясно чух болезнения стон на Адито. Откъсна го от нас, миг по-сетне бе двайсетина метра по-надолу, губещ се в пяната, същевременно водата сякаш пламна от плазмения заряд, с който Рей отряза съединяващото ни въже. Могъщото течение плюс могъщият тласък на гравитарите го изхвърлиха след Адито. Не го ли стигнеше до прага, в отвесното падане гонката беше обречена.
И аз се изхвърлих напред, оставаха стотина метра до прага, до тази смъртоносна абсциса на водопадната координатна система, къде беше Рей, къде беше Адито, къде бяха, на изпъкналата като леща повърхност ги нямаше и продължаваше да ги няма, докато…
Единствено Рей можеше да го изобрети: прегърнал Адито през кръста, той се изправи в цял ръст над водата и направи три крачки срещу течението; гравитационните импулси вдигаха гейзери около краката му. Отгоре на всичко и присмехът на тонограмата му:
„Ще доплуваш ли най-после, делфин такъв…“
Още четиридесет метра и под нас зейна бялата дълбина на водната паст; усетих как пръстите на Адито конвулсивно стиснаха лакътя ми.
Сякаш изчакаха напоеното с влага и тътен водопадно време да им даде знак, сто хиляди гонга удариха и ни запокитиха надолу, извън мачкащите тласъци на водната маса долових мекия тласък на започващия двубой между планетната гравитация и противодействието на гравитарите; задължително беше да избегнем врящия котел в основата на водопада, на всяка цена, иначе…
Напорът на гравитарите ни изтласкваше вляво, още вляво, предварително бях набелязал мястото, където да „акостираме“, и в тия решаващи секунди водех групата натам…
На брега се задържахме за малко и пак назад към водопада по стръмен хлъзгав корниз, прикриван като със завеса от падащите отвесно струи, докато стигнахме удобна кухина в скалата, обитаема площ поне за десетима. Бях открил това скривалище предишните дни, подготвяйки операцията; тогава не мислех, че ще го използуваме, но сега се налагаше да прекараме тук известно време, защото, колкото и да вярваха във водопадната ни смърт, неминуемо околността и бреговете щяха да бъдат претърсени метър по метър.
От спуканата вежда на Адито течеше кръв по лицето и шията му, опитваше се да се усмихне, а сочеше корема си, гадело му се, залепихме ранената вежда, свалихме мокрите му дрехи, не е зле да поспиш, Адито.
— Никога няма да заспя вече! — изрече го убедено. Струпалите се премеждия бяха тъй неприемливи за него, очите му гледаха с разширени зеници и въпреки това тутакси заспа.
Сякаш вечност бе минала от кратката ни среща на централната станция в метрото, когато Рей не успя да ми разкаже за Тереза и Ирене, толкова исках да разбера какво е станало с тях и толкова ме плашеше отговорът, че подхванах в друга посока, заразпитвах го за цитаделата, но Рей мълчеше и тогава му разправих за патилата си с еона в подземното езеро, многословието ми не секваше (отдалечавах минутата, в която щях да науча страшното за Тереза и Ирене).
А на Рей мълчанието растеше.
С подробности описах какво представлява морският вариант на еона, тази немитична хидра, на която и да й откъснеш главата, отново й поникват две глави, как ми хрумна идеята — нали нямах друг избор — да се върна в пещерата, свързана със залива, и там: здрасти, еоне, дойдох. Не можех да му предложа равностоен двубой, и да го убиеш, и да го разкъсаш на клетки, еонът се прегрупира в нова убийствена композиция, той е ен-вариантен, той е ен-факториел убиец. Равностоен двубой не можех да му предложа, обаче можех да му предложа друго, разчитах, че няма по-страшно от тяхното оръжие, обърнато срещу тях. Този път го накарах да ме преследва по повърхността на езерото, така ми изнасяше, сипех скитаща плазма и еонът, програмиран да напада всичко, нападаше плазмените кълба, вярвайки, че вътре има части от мен, че аз се рекомбинирам като него. Неспиращите експлозии не му причиняваха особени неприятности освен една — трябваше да се рекомбинира и после в новата си вариация и с неизменната си упоритост пак да напада.
— Това ми осигури време да се измъкна в залива, разбираш…
— Разбирам — най-сетне се обади Рей, — но ти нали чакаш да ти разкажа за Тереза и Ирене, защо не питаш?
— Поради все същата вечна човешка заблуда, че получените със закъснение лоши вести имат по-ниска температура.
— Транссубстанциацията…
— Не дъвчи! Знам, транссубстанциацията означава изземане на същността на човека. Тереза и Ирене не те познаха, така ли?
— Да беше само това… — Думите му идеха безлични, лишени от каквато и да било интонационна индивидуалност. — Тереза и Ирене твърдят, че са феланки, родени в Зеполис. Всичко е прекалено, те не се тревожат, не забелязват живота, който водят тук. Опитах се предпазливо, надявах се, че поне името му и спомените, свързани с него, ще изяснят нещата. И? Името Януш нищо не им говореше. Пробвах друго — Земя. Чували бяха за нея, ничия планета, някъде много далече, казаха го като извадка от зимен сън и пак впериха погледи в стената, ей така повиваха глави, сякаш се оглеждаха в огледала, видими само от тях. И най-страшното, което ме довърши, приличаше на огромен скок на съзнанието, само че с обратен знак — не бе съхранена и капчица майчина енергия у Тереза, а помниш каква тигрица майка беше.
— В ръцете на доктор Джатила ли ги предаде?
— Да. Наложи се да ги запознавам и с Шетински, кръстника на Ирене, представи си! — Рей се изсмя гръмко, някак без смях. Дори в сумрака на пещерата долових метаморфозите на неговата ярост: потъмняха ирисите му, кожата, косата. Сам се прехвърли на друга тема. — Шетински и доктор Джатила са доста смутени — свидетелите, заради които бяхме изпратени тук, не могат да дадат никакви показания пред Съвета за сигурност. Задачата ни е била обречена, преди още да я измислим. Погледни, земните Специални отдели досега са успели да върнат на Земята над двеста момчета и момичета и никое от тях не е годно за свидетел. Изпаднахме в абсурдното положение да се превърнем в похитители на собствените си деца, а те да се смятат за феланци.
— Доктор Джатила каза ли нещо за…
— Нищо. Остава ни да се надяваме, че ученият свят ще реши проблема, но като си помисля, че върху веднъж изтритото детско съзнание трябва отново да минава изтривалка, за да се заличи феланското… Сега за новото нареждане на Шетински. Връщаме се на вариант алфа. Транссубстанциацията, изглежда, иска продължително време, според сведенията на пълна подмяна на същността са подложени не повече от шестстотин деца, всъщност само те са разпродадени, останалите са все още в тайните лагери на конгрегациите. Колкото и да е трудно, налага се да проникнем в тези лагери, защото истинските свидетели, незабравилите Земята, са там.
— Зная. Шетински изпраща двама ни в Мраморния каньон…
Адито изстена в съня си, когато се събуди, каза, че сънувал водопади, обаче вече не беше потиснат, и верен на сутрешните си занимания, обследва на длъж и шир пещерата, чувствителните му пръсти ту се допираха до тръпнещата скала, ту се отдалечаваха, накрая предрече около две години живот на нашето скривалище, после щяло да рухне.
— Дотогава, надявам се, ще се наспя — заяви Рей и се огледа за по-сухо местенце, макар с тоя непромокаем костюм да му беше все едно къде ще легне.
Адито се разсмя; жизненият му тонус нарастваше с часове, докато следобед стигна до разговор на висок глас с мен, аз му бях подръка, Рей спеше.
Спореше особено, сякаш навремени оставаше сам и се изтръскваше от тайното си нещастие, обясняваше ми известни неща, внезапно тупваше тема, по която нямаше защо да спорим, но той приемаше кимането ми за прикрито несъгласие на човек с друг морал и с друга съвест, понеже ни броеше — и мен, и Рей — за пришълци. Смяташе, че малко знаем и премного са ни заблудили.
— Не спори, Александър, никакъв естествен цикъл не е нашата преднощ. Това е картеч от реклами, изстреляни в съзнанието на всички феланци, това са стотици темповизионни програми, забивани насила в съзнанието ни, и искаме не искаме, ги гледаме, подчиняваме им се, те връхлитат с такъв интензитет, че изпадаме в безчувствие като при хипнотичен транс. Усещаме се като в гъст бульон от възприятия — звуци, цветове, настроения, желания, аромати, непонятни страхове ни обземат и смях, картини, наслагващи се една върху друга, наподобяват безброй сънища, събрани наедно, сгъстени до твърдост, смачкани, без да загубят формата си, умонепостижима едновременност на действието, в която не се губи сценарийната последователност и логика, сюжетът, въздействието, виждаме, че се играе на сцена, а знаем също така, че е реалност, където нашето участие е задължително, без нас не могат на стотици места, привикват ни и вече сме на стотици места в един и същи момент… Човек излиза от преднощта почти ненормален вследствие на градушката от внушения, става дума за свръхвъзбуда на различни центрове и зони в мозъка, и ни обхваща необикновена и луда стръв да придобиваме вещи, които иначе не бихме и погледнали. Любопитното е, че без да се наговаряме, нямахме още никаква съпротивителна организация, ей така, спонтанно се опълчихме срещу рекламния терор, лишавахме се дори от нужни неща, умишлено не ги купувахме, щом бяха рекламирани, и това бе обявено за гражданско неподчинение, довтасваха двама-трима в някоя къща, мъчителна сцена, издържана в любезно-циничен тон, приятелю, ела с нас, и некупуващият, сиреч провинилият се, биваше изпращан на Южния континент. Тъй че хората по неволя започнаха да се подчиняват на диктовките на преднощта…
— Имам понятие, прекарах минута в преднощта и останах с впечатление за някакъв съноподобен дисоциативен транс или просто за лудница…
Адито — приличаше на горяла вече борина, защото беше мургав, с черна коса, нисък и много слаб — пак пламна.
— Грешиш, Александър, същинска лудница от планетата направиха конгрегациите. Те вилнееха, ден след ден се разрастваха, тръгна легенда за някой си Грит Нори, оглавяващ най-могъщата конгрегация, осигурила присъствието си в полицията, правосъдието, административните учреждения, сред съветниците и правителствените служители и — невероятно — плъзна мълва, че консулът и Грит Нори са се срещнали, не може да бъде, лъжат, казвахме си, ала беше истина, нищо от последвалото не опровергаваше това тихомълко сливане на правителството и гангстеризма, докато дочакахме деня, когато разбрахме, че консулът и Грит Нори са едно и също лице. От този момент нататък гангстеризмът бе издигнат в правителствена политика, Грит Нори изгони дипломатическите мисии на другите планети под благовидния предлог, че на Фелания са се появили опасни природни явления, преднощ и Б-вятър, и са избухнали нелечими епидемии, плъпнали от джунглата към столицата. Отидоха си дипломатическите мисии, пък и не бяха толкова много, останахме сами с нещастието си и ако всички останали бедствия граничеха или извираха направо от лъжата, то стерилитетът на цялата цивилизация бе неоспорим факт. Пагубното въздействие на стромафазовите ракети продължаваше. Никой не знае колко феланци носят на ръцете си татуировката 100-S. Може би след няколко поколения на планетата ще останат само двама-трима феланци, ще се погледнат с почуда и с тъга, и какъв ли друг избор ще имат, освен да се самоубият? И да не мислиш, че тази перспектива стряска Грит Нори и тия около него? Ами! Цялото им внимание е насочено към Синопсиса, Великата харта за подготовката на космическата война. Срещу кого? Срещу Нелур. Защо? И те не знаят. Памфлетистите го наричат бездънна глупост. Александър, да си призная, намразих израза „бездънна глупост“. Самата идея за война е глупост, но с дъно, плитко дъно, просто не бива да им позволим да ни завлекат под дъното. Знам, ти си пришълец, не те питам откъде идваш и защо, макар да се досещам. Обаче ми кажи, в историята на твоята планета имало ли е подобни ненормални периоди?
Адито ми даде думата и демонстративно преброи на пръсти секундите, през които мълчах. После кимна, че му бил ясен отговорът, и продължи:
— В началото нашите се опитаха да призоват някого на помощ, в резултат се сдобихме с информационно затъмнение, Грит Нори прояви разточителна щедрост, над цялата планета бе разтворен непроницаем чадър, през който не се процъцря капка сигнал ни навътре, ни навън, и така единственият прозорец, през който можехме да махнем с ръка и да викнем за помощ, бе захлопнат, закован плътно. По същото време се появиха памфлетистите от Първата школа, след тях — от Втората, и много се лъжат онези, които смятат, че техните сатири са мятане на дребни камъчета по Грит Нори и по конгрегациите. Един само Лансуар колко струваше…
Адито направи дълга пауза, после зашепна (доверието винаги избира тихия глас), продължи за Лансуар, неговите памфлети преди четиридесет години дали тласък за организиране на съпротивителните корпуси, хиляди доброволци навсякъде и срещу тях плъзнали ликвидаторите, тогава корпусите се оттеглили в джунглата, дори се укрили в Южния континент и по островите, но и там ги намерили, изтребили ги и докладвали на Грит Нори: готово, ваше превъзходителство, край, няма ги, ако нещо е останало от мръсниците, то е в коремите на игуанодонтите и в гушите на динорнисите, отлично, много добре, кимнал Грит Нори, пък след седмица този и този лагер били нападнати, всички лагерници били освободени и се наложило да му докладват с колко са се увеличили доброволците, и да му се извинят: грешка, ваше превъзходителство, и негово превъзходителство обявил, че корпусите, изглежда, владеят популацията на насекомите, да се включат в борбата анаболистите, и ги включили, заподозрените острови заредили с кохезионни мини по системата на шахматната дъска и ги потопили на дъното на океана, коридори с неспиращи потоци Б-вятър разграфили джунглата, десетилетия по-късно били създадени еоните — сухоземните и морските, този път ги натикахме в леговищата на игуанодонтите, ваше превъзходителство, ще предпочетат хищниците да ги разпределят на сутрешни и обедни порции, вместо да се срещнат с нашето свръхоръжие, само че не се получило и доброволческите корпуси ги имало все повече и навсякъде, той, Адито Лансуар, три години бил в такъв корпус в джунглата на Адинския регион, случайно го заловили в столицата, заради нередовен идентификационен жетон го тикнали в цитаделата. Но сега се връщал отново там и знаел какво да прави.
— Единственият начин да ги изчистим до крак е стрелбата. Щом сме позволили да излеят тази стоманено-титанова голгота и да я стоварят върху плещите ни, значи за нас е и страданието да я измъкнем до върха, и радостта да я запокитим оттам върху главите на гритнористите…
Беше убеден, че сами трябва да се справят, непредвидената помощ така или иначе била милост на случайността, а и откъде щяла да дойде — от някоя планета, от Галактиката, от неизвестна далечна точка в Космоса?
— Ако около твоята планета се стяга примката, ще чакаш ли помощ отвън, или сам ще запретнеш ръкави? Космосът да ти е на помощ, Александър, ако се надяваш само на чуждата помощ, примката ще се дозатегне и край.
— Както виждаш, не чакахме, а дойдохме със запретнати ръкави — обади се Рей, вече разсънен, бодър и напълно готов да спори. — Не аз, вашият памфлетист Ерудо Вилония казва: където и да е минала войната и в най-отдалеченото кътче на Галактиката, тя задължително посяга на бъдещето на всички цивилизации, сиреч на децата и на младото поколение на Галактиката. Прав ли е? Прав е. Напразно си трошите езиците. Слушам ви и за кой ли път си обяснявам защо двама изповядващи съвсем същата религия поради простата причина, че стоят от двете страни на идола, намират страхотни различия в молитвите си. Закривам дебатите, изберете си по-меки локви и лягайте да спите, тази нощ ни чака дълъг път.
През всичкото време, докато наблюдаваше на монитора движението на Първи от покрива на цитаделата до третия подземен етаж, Грит Нори коментираше с къси, подигравателни фрази:
— Този дежурен от трийсетия етаж е от твоите кадри, нали, лейтенант? Има прекалена разлика между номера на обувките му и индекса за неговата интелигентност. Да се ликвидира глупака преди полунощ, разбира се, ако Първи не му види сметката по-рано.
— Да, ваше превъзходителство.
— Двамата дежурни, дето се разминаха с Първи сякаш им е колега, са анаболисти, доколкото забелязах. Много приятно доказателство, че анаболистите са получовеци. Погрижи се, лейтенант, да ги ликвидират съответно наполовина — да ги срежат надлъж или напреки, по тяхно желание…
— Да, ваше превъзходителство.
Когато дежурният се опита да блъсне Първи, а сам влетя в страничния коридор под плазмените изстрели, Грит Нори удовлетворено плесна с ръце.
— Би било несправедливо, ако глупакът ме лишеше от възможността да видя залавянето на Първи. Според сценария къде ще го спипате? Щом влезе в килията на Втори? Не, не ми казвайте, лейтенант, няма да ми е интересен спектакълът.
А когато накрая тримата бегълци изчезнаха от екраните, а не трябваше да изчезват, тъй като всички коридори бяха под наблюдение, се надигна с престорено отчаяние.
— Край на спектакъла. Някой — не бих казал с блестящ ум — просто не е поставил камери на терасата, просто не е предвидил, че сюжетът толкова рязко ще кривне към водопада, нали, лейтенант?
— Мисля, че не са се самоубили.
— Така ли? Не беше ми хрумнало. Утре, лейтенант, строй десетина от твоите анаболисти на терасата и нека скочат във водопада — който изплува жив, ще има честта да обядва лично с мен.
Лейтенант Соши се отдръпна от мониторите, сякаш се страхуваше, че някой отнякъде би могъл да зърне в него друго освен спокойствие.
— Както наредите, ваше превъзходителство.
Грит Норн го изгледа, не помнеше откога ненавиждаше спокойствието му, това спокойствие, пазено като подигравка специално срещу него, стискайки клепачи, си помисли: следващата неделя точно в 11 часа ще премахна и двамата — и лейтенанта, и спокойствието му.
Закъсня. На другия ден от лейтенант Соши тръгна тайна заповед до шефовете на конгрегациите, а през нощта (запомнена като Нощта на лейтенанта) в столицата, в регионалните центрове, в градовете, в селата без викове и без питаници нахълтваха в домовете на гритнористите и ги избиваха, освен това край пътищата и дори в джунглата бяха разположени постове, стрелящи по всички и по всичко.
Увлечен не толкова от провеждането на операцията, колкото от вътрешната си необходимост да я ръководи, ненарушавайки спокойствието си, лейтенант Соши следеше мониторите, приемаше информацията, даваше заповеди; което ставаше в столицата и в регионите, ставаше сега и беше действително, както бяха действителни цифрите, кодиращи ликвидираните привърженици на Грит Нори, ала той го броеше за вече отминало. Времето течеше бавно, лейтенантът се усещаше като на прашен площад, бършеше челото си с белоснежна кърпа, но не позволяваше на умората да му надделее. Не биваше да допусне грешка, търсеше пукнатините в осъществяващия се план, търсеше кой и как би могъл да го провали, не си позволяваше нищо да пропусне или да забрави. Нареди да му доведат някого, на когото можеше да се разчита и който добре стреляше, и по стечение на обстоятелствата (такъв бе май един от синонимите на случайността) в ефим-залата въведоха Кин Бово.
— Надявам се, че имаш разсъдък и спокойна ръка, за да се справиш със специалното ми поръчение.
— Разчитайте на мен, господин лейтенант,
— Разчитам само на себе си, съветвам те и ти да правиш същото. Сега слушай внимателно… — Разгъна карта и посочи. — Тук е цитаделата, ето Мауринския водопад, между водопада и осма автострада се намира секретен стоманен бункер, съоръжен с цялата необходима апаратура. Задачата е следната…
Малко преди полунощ Кин Бово беше в секретния бункер с превъзходно настроение, разбира се, и как не, успееше ли (а той щеше да успее!) да изпълни поръчението на лейтенант Соши, щеше да получи възнаграждение, и то не какво да е, чин навярно, йерархията във Военното разследване беше сладка работа и вече нямаше да се клатушка сред дребната охрана на хотелите, да бъдеш щастлив е важно, най-важното… Опиянен от арогантните си прогнози, отвори флакон със стимуланти — защо да не изпита удоволствието тази нощ, сега, щом бъдещето се очертаваше тъй безспорно.
Настроението му беше превъзходно, глътна още няколко таблетки, после още, може би трябваше да спре, защото, когато се натряскаше до капака, винаги ставаше онова, какво беше, нещо като идиотски мозъчен колапс, и тогава… Изведнъж усети болезнения гърч, сякаш лазерен скалпел съсече съзнанието му, разполови го, отсам — Кин, оттатък — Бово, двете самостоятелни личности се втренчиха една в друга, Кин с почтителното вцепенение на малолетен пред мрачния и грамаден Бово, но за кратко, Кин забрави (децата лесно забравят), захласна се в интересна игра, която представляваше изливане на вода от кана, вадичката течеше по масата (ах, каква пълноводна река!) и капеше на пода (страхотен водопад!), докато сериозният Бово следеше на екраните за нощно наблюдение бреговете под Мауринския водопад… Хубаво е да си лейтенант, помисли и изпита парещата жажда за опиат; когато небесносинята таблетка се стопи на езика му, изръмжа срещу блясъка на лазерния скалпел, срязващ го отново на две неравномерни части, и се появиха следващите нови личности — дясната четвъртинка Бово заспа, захапал палеца си, обаче лявата четвъртинка Бово блъсна с юмрук Кин и от удара той също стана на четвъртинки, Кин-прим и Кин-секонд, които разочаровани се разплакаха.
— Инфантилни копелета! — срита ги левият Бово, смееше се гръмогласно, десният Бово се събуди, обхванат от съжаление, от съчувствие, от дерящ душата му сплин, и избърса сълзите на Кин-секонд.
— Не плачи, оня Бово е идиот.
— Гледайте! — изкрещя левият Бово и заплющя с длани по екраните. — Това са двамата, които трябва да заловим!
— Лейтенантът каза, че може да са и трима — поправи го Кин-прим.
— Затваряй си мръсната уста! Аз ще ги заловя и аз ще получа възнаграждението!
— Бинаги съм бил близо до теб и сега пак ще бъдем заедно — заяви десният Бово и престана да съществува като отделна личност.
Кин-прим и Кин-секонд също се сляха.
Сега в стоманения бункер пак стояха Кин и Бово, несъвместими, стигнали в чувствата си до съперничество и конкуренция, до враждебност.
— Ще стреляме едновременно, който по-точно забие парализиращия инжектор в целта, негова ще бъде наградата. Приемаш ли?
— Приемам.
Разстоянието не беше голямо, стреляха, после изтърчаха навън и намериха двама цивилни, лежащи вцепенени в недълбок валог. По-младият бе улучен в рамото, другият — в ръката, което не се броеше за точен изстрел.
— Аз печеля! — зарадва се Кин.
— И ти губиш! — отсече Бово, дръпна ръкавите на парализираните и посочи индексите 100-S. — Сигурно са преоблечени гритнористи. Лейтенант Соши предупреди, че нашите хора нямат татуировки.
— Още по-добре, значи отпада влаченето на гръб! Тия не ни трябват… — Натисна спусъка, сякаш прекара плазмен тегел, и от упор заши гритнористите към валога.
На връщане Бово мълчеше, докато Кин с най-мръсни думи го ругаеше и му се подиграваше, че не можел да стреля.
— В някой щастлив за теб час ще ти докажа какво мога, стреляйки в теб! — не издържа накрая Бово; вече бяха в бункера; той отново се взря в екраните за нощно наблюдение, където тъмнината, обърната по неведом за него начин в светлина, плисна в очите му. През джунглата се промъква цяла група… Разстояние — повече от миля и половина.
— Не е малко…
— Залагаш ли хиляда фелана, че ще улуча когото поискаш точно в гръдната кост? И не с инжектор, а с плазмен изстрел!
— Готово, но заложи и ти хиляда фелана, и аз ще стрелям. После ще отидем да проверим кой е бил по-точен. Парите — за него. Ей, да не сбъркаш, ще стреляш в десния, моят човек е левият.
От изстрел до изстрел — стотна от секундата — двата миниатюрни силуета сякаш се строшиха в окулярите на оптическите мерници и се строполиха ничком, третият от групата изчезна, сигурно бе залегнал в тревата, отпълзял встрани и избягал.
— Аз печеля!
— Аз печеля!
Кин и Бово се спогледаха, вече бяха непонасящи се личности, смятащи се за: двуметров олигофрен (Бово), анаболен изрод (Кин), цукало на лейтенант Соши (Бово), бръснат динорнис (Кин), скопен игуанодонт (Бово)…
— А ти си най-гадното: Кин Бово!
— Не те питам с какво се различаваш!
Огледалните мембрани на мозъка повтаряха и повтаряха обидите, ясни и отчетливи като инкрустирани поради състоянието на сенсибилизация, до крайност полираните междинни стени на бункера отразиха още няколко вика, няколко светкавични действия, два изстрела в пълен синхрон. Кин и Бово стреляха с еднаква бързина и омраза в мишената на взаимната си омраза и на пода се сгромоляса общият им труп с пистолети в лявата и в дясната ръка.
В настъпилата тишина, стига да имаше кой да чуе, би чул немия вик на Адито Лансуар, лежащ на миля и половина от бункера с лице към звездите. Адито се стресна от този ням вик, извиращ от тялото му, припълзя към Рей, обърна го — мъртъв, обърна Александър — мъртъв, и усети най-чудовищния миг, същността на мъчението да си жив сред убити, с които само секунди преди това си дишал въздуха. Повторно го разтресе немият вик, обаче не възвърна способността му да мисли, а трябваше да направи нещо, трябваше — но какво?
И затова му се прииска да излезе от кабинета и да тръгне по коридорите, все едно накъде, да се качи на горните етажи с надежда да срещне някого, който би пожелал да говорят, или да слезе надолу, покрай боксовете на дежурните инспектори, чак до подземните галерии, където пламтеше ярко осветление и тишина — тишината също пламтеше. Обаче Филип Шетински не се надигна от стола си, прослуша още веднъж фонодиска от край до край, стряскаше го тази почти незабележима отсенка в гласа, сякаш човекът си мереше сам пулса и гласно установяваше постепенното му затихване. Не беше отчаяние и песимизъм и все пак… Нареди да повикат Вилония. Докато чакаше, машинално натискаше бутоните „старт“ — „стоп“ на апарата и отново слушаше фрагменти от записа.
„Наричам се Ерудо Вилония, феланец, приготвил съм този запис без принуждение и в пълно съзнание, за да послужи като свидетелско показание пред Галактическия съвет за сигурност, в случай че бъда възпрепятствуван лично да свидетелствувам…“
„… може би не грешим ние, феланците, като смятаме, че истинското нещастие ни сполетя преди тридесет години в деня на псевдовоенния конфликт с Нелур, не знам, преценете вие, отстрани по-добре се вижда, ала така го усетихме още на първата година след бомбардировката със стромафазовите ракети. Макар че правителството мълчеше, скоро се узна — петдесет процента от населението, мъже и жени, беше напълно стерилно и не ужасът раздуваше процентите, а фактите, следващите десетилетия ни проредиха като чумни, планетата се затъркаля към чудовищно обезлюдяване, назад към влечугите, към мезозойската ера отпреди колонизирането на Фелания, едно след друго подрастващите поколения оставаха без деца, пък у новородените все по-често откриваха бъдещата стерилност…“
„… Обявиха, че правителството взема мерки срещу бедствието, но никакви мерки не се взеха, започнаха кражби на деца, отделни гангстери, после — нали знаете, че колониите на престъпността нарастват по-бързо от колониите на коралите, салпите и асцидиите — се разшетаха организирани банди, тайни могъщи конгрегации, които продаваха и препродаваха отвлечените деца, колко скъпо струваше петгодишно момиче с придружителен документ за нестерилност, цената стигна до двайсет хиляди фелана, скочи на петдесет, на сто хиляди, продаваха ги като кученца с паспорт за принадлежност към чиста порода, само че и на конгрегациите им дойде нанагорно, хората се въоръжаваха, къщите, където имаше деца, се превръщаха в крепости, ту в този, ту в онзи квартал ечаха среднощни престрелки, едни конгрегации отвличаха деца, други бяха наемани да пазят децата, защото населението търсеше помощта на полицията, а щом полицията беше подчинена на конгрегациите…“
„… всички кораби и космоскафи отдавна принадлежаха на големите конгрегации, те — говореше се — извършваха редовни полети, но докъде, защо, какво пренасяха натам или какво докарваха насам не се и досещахме и едва когато нашироко се разгърна търговията с деца, разбрахме, че някъде в Галактиката неизвестна планета плаща със своето младо поколение цената на нашите стромафазови ракети и че престъплението се върши по дяволски труден начин, обаче лесен за гритнористите, както наричахме тия от конгрегацията на Грит Нори. Трябваше да изтекат много месеци, за да чуем — без да повярваме в подобна възможност, — че е изобретен конгрегатът, една техника за невидимост, под чието прикритие похищавали децата от оная непозната планета, после научихме от откраднатите деца името й — Земя…“
„… Подложените на транссубстанциация момчета и момичета излизаха от лабораториите със записана нова памет и с абсолютното убеждение, че са феланци. Така дори родителите да познаеха децата си, те нямаше да послужат за свидетели…“
„… Феланското правителство никога не се е отказвало от подготовката за космическа война с Нелур, затова по-късно военните сложиха ръка на лагерите с отвлечени деца и там, доколкото ми е известно, се извършва не само транссубстанциация, там се изпробват различни видове анаболни стероиди и стимуланти и момчетата се превръщат в анаболисти…“
„… В началото номерирахме всяка беда, за да не я сбъркаме с друга и за да знаем общия им брой, но после бедите станаха толкова, че престанахме да ги номерираме, защото числата свършиха. Какво да се прави по-нататък беше непонятно, а непонятното винаги е силует и никога — ясно очертана фигура. И тогава се стовари поредната беда, която поради гореуказаните причини отново обозначихме с номер едно, обаче причините, естествено, всякога са повече от споменатите.
Така екрановизията бе подменена с темповизия, оттук нататък нямаше нужда от апарати, антени и захранваща енергия, вълните направо резонираха в определени зони на мозъка и създаваха визуални образи и слухови възприятия. Всеки можеше да си гледа работата, докато в съзнанието му се въртеше програмата, после започнаха да транслират по две програми наведнъж и хората се замятаха като срязани на две със зловеща ножица. И тогава излезе законът за темповизията — от 18 до 21 часа — и първото допълнение към закона, че се разрешава програмите да са повече от три, но не повече от триста. Официално никога не бяхме уведомени колко са програмите…“
„… денонощието се разцепи на три: ден, нощ и време за темповизия — нарекоха го трети цикъл, преднощ, думата «вечер» полека-лека избледняваше и се разтваряше при смрачаване. Щом наближеше 18 часът, търсехме безопасно място да легнем, защото в 18 часа се строполявахме като повалени от срещуположни мълнии, разноцветни светлини лумваха не пред, а зад очите ни, блъскаха се в слепоочията, в темето, разораваха дълбоките коридори на подсъзнанието, където по-рано винаги бе тъмно, усещахме го като някакво неприлично разголване отвътре…“
„… Темповизията оправда името си — темпо, темпо, темпо, с невъобразимо темпо за броени секунди феланците биват натъпквани с огромен обем информация, в следващите секунди получават следващата порция информация, понякога изключваща предходната, отричаща вчерашната, подготвяща утрешната, но всякога непоносима в своята рекламна шумотевица и блясък, и така цели три часа непоносимост, от която се събуждат като пияни, като възкръснали, като прекарали месеци наред в свръхнапрегната смърт. Дори в останалата част от денонощието не излизат от състоянието си на визионизъм, не ги напускат виденията, халюцинациите, в погледите им се реят парцали от невъобразими илюзии, хората се влачат по улиците със сгърчени лица и души, обезкуражени във всяка човешка мисъл. Ако по-рано са имали волята да се съпротивляват, макар и тайно, и да не търчат презглава към магазините, сега вече не могат да не се подчиняват, но подчинението им прилича на желание, на апетит, на стремеж, на порив, на страст, на лично убеждение, на неоспорвана от никого свобода… Излизат от преднощта с манията да се снабдят с риза, със златна брошка, с препечен хляб, с някакъв пастет, какъвто никога не са опитвали, ала предварително се омайват от вкуса му на амброзия, искат го, умират за него и ръмжат като тигри, докато не си го купят, а той се оказва боклук и тогава оборват глави като отровени тигри…“
„… На консула Грит Нори се приписват думите: понеже една цивилизация не бива да е намръщена, редно е да се вземат мерки. Той се заинтересува от опиатите, запозна се с цялата гама, отрече я и поиска от химиците магистри да си изпотрошат ръцете, да изпотрошат формулите, ако щат, но да синтезират нов наркотик с най-съвършените звездни видения. Така се роди Б-опиатът и беше създаден Б-вятърът, който задуха без предупреждение, без разписание, изведнъж се появяваше и глътка прашен въздух беше достатъчна да се натръшкат на земята хиляди и хиляди хора в нещо като епилептичен припадък.
Как се прави изкуственият вятър демонстрираха на консула, посочиха му на картата три точки, разположени в права линия, приличаха на три мухи, залепени на конец, и му обясниха, че когато в първата точка рязко се повиши атмосферното налягане, а в третата точка рязко се снижи, полученият за минути циклон увлича прахообразния опиат Б, поставен във втората точка, и го изсипва върху града, квартала или определена улица. Първият експеримент се проведе в центъра на Ектополис в 12 часа на обед…“
„… пълно безветрие, такова безветрие съществува в полукълбата на пясъчен часовник, от който преди век е изваден пясъкът, и въпреки това се усетиха няколко изкривени тласъка на въздуха, сякаш предизвестяваха пристигането на обезобразен вятър.
Б-вятърът дойде от юг, плаваше бавно като бледорозов облак, иззет от нечий изгрев, като животински мехур, чиито кръвоносни съдове още розовееха, като камбана на огромна медуза, чиято пихтиеста маса е изчегъртана и заменена с розови газове. Нямаше вид на всепомитащ циклон, напротив — газообразното същество предварително носеше неопределена, ала очаквана празничност, повися няколко минути над земята и после легна с тихо изохкване по цялата дължина и ширина на площада, макар че никой човек не беше докрай сигурен Б-вятърът ли изохка, или той самият и останалите край него. И всички потънаха в ефимерен сън, от който излязоха тъй леки, сякаш прехвръкваха по клоните на високо дърво…“
Шетински изключи възпроизвеждащия апарат едва когато дежурният инспектор въведе Ерудо Вилония и го настани в креслото.
— Съжалявам, че ви обезпокоихме.
Вилония знаеше за какво го вика Шетински:
— Не мислете, старши инспекторе, че предварителното ми свидетелствуване е израз на неконтролиран страх, приемете го като дефинираната далновидност на старец, наближил, ако не и стигнал до оная черта, иззад която гласът му няма да се чуе. — Усмихна се широко, неочаквана усмивка, разглаждаща старческите бръчки, а не сгъстяваща ги.
— Взели сме всички мерки за вашата безопасност — увери го Шетински и този път не разчиташе на предохранителните мерки, които за съжаление не спасиха Орасио Айрес; застраховката на Ерудо Вилония бе сигурна и добронамерена като раждането му преди деветдесет години. Заговори за каквото го бе повикал: — Господин Вилония, имаме новини от вашата планета. Извършен е военен преврат и правителството сега се оглавява от лейтенант Соши.
— Ето кога една ужасна действителност започва да се превръща в прекрасен кошмар! Старши инспекторе, всички конгрегации, сбрани накуп, не могат да се мерят с малкият пръст на военната диктатура. Узаконен, влудяващо насочен гантстеризъм, край на театрално-психо-патологичните етюди и маниакалното позиране на гритнористите. Лейтенант Соши ще натика сега конгрегациите в патрондаша си и те ще му служат или ще бъдат ликвидирани. Уверен съм, че лейтенантът ще действува във всевъзможните посоки безкомпромисно и опростено, както, да речем, се прекарва права между две точки.
Много скоро Шетински се убеди, че наближават напрегнати дни, разбира се, заплахата тегнеше най-вече над доктор Джатила и Вилония — единия можеха да отвлекат, другия — да ликвидират според тяхната терминология и този път нямаше да губят време за театралничене, щеше да ги интересува само крайният резултат. През тия дни Шетински се усети изключително уморен — нищо не уморява повече от истинския професионализъм (защото професионалистът вижда зад всяко досегашно знание три нови незнания и това май се отнася за всяко поприще). Трябваше да поддържа ежечасна връзка с другите специални отдели и с Европейския център в Женева и да не спуска очи от своя отдел. И целият състав боледуваше от изтощителна умора и раздразнение. Не знам в кое време се намирам, в днешното или във вчерашното — мрачно се шегуваха, дължеше се на дублираните системи за охрана. На входа на отдела, на входа на научния център, на входа на клиниката бяха поставени конгрегати от фелански тип, за да се контролира евентуалната поява на анаболисти.
Така до онзи вторник, до десет часа сутринта, когато дежурният по свръзка докладва на Шетински, че в пет от специалните отдели са направени опити за покушение на инспектори; в 11 часа запристигаха съобщения за отвличане на деца, на обед отвличанията достигнаха рекордна цифра — двадесет и четири момчета. Охраняващите отреди въпреки контрола с конгрегати не бяха успели да попречат.
Мълчал през всичките тези часове на ледения поток от съобщения, доктор Джатила произнесе бавно и отчетливо:
— Параметрите на чудовището стават все по-непредвидими. Явно са включили в действие нови конгрегати, които ги изтикват не с минута назад, а с повече.
— И сега какво? — вбеси се Шетински. — За да се спасим, ще трябва да се влачим след тях все по в миналото и… Докъде ще стигнем така?
— Теоретически с енергията на половин галактика биха могли да построят конгрегат, който да ги измести в паралелно време достатъчно отдалечено от настоящето. Но това си е тяхна лудост, ако щат да се върнат сто космически цикъла назад и да осъмнат сред едноклетъчните, няма да ги съпровождаме, нито ще строим конгрегати да се спасяваме в паралелно бъдеще време. Ще се държим за своето си време и ще видим…
Някаква съвсем тясна релса и аз крачех по нея, пазейки равновесие с разперени ръце, една, две, три… седем крачки, олюлях се, отново една, две… седем крачки, неудобно за вървене, няма да губя сили да пазя равновесие заради някаква си релса — заканих се, — тя беше опасно подострена, същинско лезвие, накъсана на места, глупав пунктир, ненужност, слязох от нея и с удоволствие усетих твърдата почва, разчитах вече само на себе си, на напрегнатите мускули, на мислите, концентрирани върху това ново равновесие, тъмното и размекнато желе около релсата отстъпи встрани, изчезна, не ме беше грижа за мекото желе, някой пое дълбоко дъх, не аз, обаче мен ме обхвана спокойствие, всеобемно като пълното вдишване.
Вярно, времето минаваше, а аз се занимавах със създаването на магическа формула, която да приложа в решението на задачата защо времето минава, след като трябва да е спряло, понякога приотварях клепачи, но светлината ме докосваше с други свои значения, смущаващи и уморяващи, и потъвах в дълбоки сънища без светлини, докато се събудех сам или от гласове, от стъпки, от тихо затваряне на врата, веднъж чух подозрително разбираеми думи.
— Още ли спи? — Интонацията неясно към какво клонеше — към безпокойство или към нетърпение.
— Полубуден е вече, всеки момент ще отвори очи.
Нарочно не отворих очи, не изпитвах желание да ми се усмихнат и да ме погледнат със съчувствие, сякаш отдавна ме познаваха, и въпроси за това, за друго, за трето, и все пак щеше да им се наложи да се обърнат по име към мен, а аз дълбоко се съмнявах, че съм се наспал добре, че се чувствувам бодър и че се наричам Александър.
Изпод клепачи разглеждах декорите — крещяха от реалност, фелански ли беше спектакълът, организиран така старателно заради моята персона?
Не можех да съм на Земята, нито пък в клиниката на Седми отдел, тези места, както и всички сегашни обстоятелства, не се връзваха със съвсем ясните ми спомени от Фелания и от последните минути с Рей и Адито в джунглата, прекалено много несъответствия влизаха като действуващи лица в играта, от която разбирах само: някаква невероятна сила, пренебрегвайки законите на смъртта, ме е оставила да лежа в леглото, жив здрав и разсъждаващ за невъзможността на случилото се.
Помня първата си предпазлива тонограма, с която попитах:
„Рей, жив ли си, къде си…“
Отговорът гласеше:
„Кой нарушава онтологическия ми порядък, намирам се на части в преддверието, в чистилището и в огнището на ада…“
И след малко:
„Скоро ще те посетя наметнат с чаршаф, да не се стреснеш, привиденията така ходят…“
Не се съмнявах, че ще дойде — какви врати, забрани и медицински сестри биха го спрели? — и той се появи посред нощ, нелегално, малко поотслабнал, както ми се стори, но преизпълнен с бодрост. Изхвърлих го от стаята и го прогонвах всеки път; каква непочтена провокация, Рей дори не криеше, че идвал да ме извади от дълбоките медитации върху несъществуването ми.
— Аз се радвам, че съм жив, а ти не? — Рей се шмугна зад вратата, за да избегне летящата към него ваза, и след минута с най-тържествена физиономия се подаде пак. — Свързах се с Женева, доктор Джатила ми заръча: обясни на онова магаре, именувано Александър, че не е възкръснал, а е поредният номер от възстановените инспектори след продължителна реанимация.
Когато идваше Мартина, се държах тихо и подчертано дистанцирано, поглеждах я скришом, беше в напреднала бременност, кога ли щеше да роди? За нея бях ли Александър, или представлявах тайнствена субстанция, дублираща нейния Александър? Колкото повече тя се държеше сякаш нищо не се е случило, толкова повече се убеждавах, че съм подменен.
Веднъж подложих на тест и нея, и себе си, и цялото това абсурдно възкресяване, Мартина помнеше първата целувка с Александър, да, със сигурност, в дясната алея тук, в парка на клиниката, докато в моя изкуствен мозък бе подаден погрешен спомен — в лявата алея, опустошително несъвпадение, което разобличаваше докрай създателите ми, и още колко неща ги разобличаваха, тършувах в детските си спомени, зле сте ги сглобили, зле, наподобяваха стилизираните фигурки на илюзорни случки и съчинени събития, сякаш не бях живял детството си, а някой ми го разказваше надве-натри, да не е без хич. Но тогава защо (ако имах изкуствено съзнание) въобще помнех някакво си детство?
После дойде Рей, срита по своя си начин чекмеджето, в което непрестанно надничах, и дръпна второто чекмедже, за да видя, че вътре и мравки пълзят, и планетата се върти, а аз като магаре съм се опъвал.
— Съдбата много обича веселите деца, затова ме е спасила. Обаче защо се е загрижила за такава смръщена муцуна като твоята, не ми е ясно.
И на мен, помислих си.
Потиснат от мисли, враждебни към себе си и към всичко, уморен и същевременно настроен за борба, не обърнах внимание на разцъфтяването на ерихонската роза, сухо стръкче, донесено от Мартина в чаша вода, стоях встрани от информационния поток, че още в Каспийската академия по неврохирургия и генно инженерство доктор Джатила в пълна засекретеност започнал разработването на проекта „Ерихонска роза“, били извършени стотици хиляди реимплантации на живото в убитото, за да могат човешките клетки подобно на ерихонската роза да се събудят след дълъг сън. Не вярвах, мозъчните ми клетки умряха ли, когато ме улучиха в сърдечната област? Умряха! Значи… Покрай мен се плъзгаха обясненията за вектор-совалката, пренасяща гени, за терминатора на транслацията и още, и още термини, в които нищо не се пресичаше под какъвто и да е ъгъл с моите съмнения, стига, моля ви, стига, сега избухването на Свръхнова и Големият взрив на Вселената не биха ме убедили, че аз съм аз! Напомняха ми, че манипулациите преди заминаването за Фелания били по-продължителни и по-особени, даже съм питал тогава: какво им става на медиците, ще ни рисуват ли? Тогава всъщност ни правили генна терапия. Не можех да повярвам, не можех да приема, че тази тайна сурдинка на живота, клиничната смърт (прекалено символично казано за човек с разкъсана аорта), се е удължила дотолкова, та да има време да ме пренесат от Фелания и да започнат реанимацията тук.
Не излизах от стаята си, докато Рей, издокаран и елегантен дори в болничния си халат, все обикаляше из клиниката, но кръговете му се затваряха при мен (научи се вече безпогрешно да лови вазата и другите летящи предмети), сядаше и мислеше на глас:
— Трябва да благодарим на генната терапия, след която вероятно нашите ДНК-молекули съдържат нови комбинации от гени, или от други последователности, и именно те не са позволили да преплуваме Стикс.
— Слушай, когато човек наистина умира, знае. Всяка негова клетка знае. Аз знам! И не се прави на откачен! — Скочих изведнъж, дръпнах болничния му халат и коланът се скъса. — Къде ти е белегът от раняването? От смъртоносната рана! А моите белези къде са? Не разбираш ли, че…
Продължи, сякаш бях другаде.
— Завчера, нали си нямах работа, взех, че надникнах в Генната банка на клиниката и веднага се попитах: защо ли не доведох и Александър? Той има набито око, ще забележи, че тук персоналната му колекция е пълна и съдържа клонирани представители на всички ДНК и в неговия геном. Ще го доведа, колкото и да е ограничен, току-виж сам се досетил, че хирурзите не са били затруднени да пришият някоя и друга кръпка, когато се е наложило.
А след няколко дни се върнаха Шетински и доктор Джатила и измамното и и излишното се сгромолясаха.
Седяхме с Мартина на терасата (аз все тъй намръщен), когато дойде доктор Джатила.
— От какво си ужасѐн? — директно ме попита.
— Че съм безсмъртен.
— Успокой се, не си. Ако ти бяха пръснали черепа, щяхме да тъжим за теб. Друго?
— И че не съм аз.
— Това ли било? Когато си отида, целуни Мартина и после ще ми кажеш дали си ти, или не си. Сигурен съм, че спомена за едни целувани устни никое генно инженерство не е в състояние да подмени.
Рей и аз седяхме срещу Шетински, а той се смееше — нещо, което рядко му се случваше в последно време.
— От признателност, благодарност и любов към вас това момче щеше да ви убие…
Ставаше дума за Адито Лансуар. Когато сме паднали простреляни двамата, Адито сякаш замръзнал в един ненужен миг, всичко било отчаяние и болка, болката се сбрала в шепите му, пълни с наскубана трева. Раните ни били смъртоносни, онова, което виждал, била завършена смърт, нищо друго, но не можел да не прекара пръсти по слепоочията на Рей, после по моите и тогава избухнало съмнението. Чувствителните му пръсти уловили живи редувания на мозъчните ни вълни, редки, ала незатихващи, невъзможни за трупове и не с характеристиката на дълбокия, парадоксалния сън, а с друга, която би довела всеки здравомислещ до мистика. Или до невероятното прозрение, че по някакъв труднообясним начин смъртта все още не успява да надделее. Сякаш пришълците не искали, не можели, не допускали да умрат.
Вариантите какво трябвало да направи били много, отхвърлил ги наведнъж и действувал с бързината на същество, заложило всичко на инстинктите си.
В същото време на кораба вече знаели нашите координати благодарение на микропредавателите, които започваха да излъчват сигнали едва когато телесната ни температура спаднеше, тоест в случаите на смърт или тежко раняване, пак някаква биотайна на доктор Джатила. Космоскафът със спасителната група се спуснал в района на Мауринския водопад и издирването ни, за което не предвиждали повече от четвърт час, се проточило до изгрев слънце.
Истините намират място и в най-невероятното, истина беше, че дребничкият на ръст Адито (нали не знаел как да си помогне с гравитарите ни) пренесъл двете тела (наведнъж ги носел) в същото убежище под водопада и когато нашите момчета се доближили, открил убийствен огън, искал с потоци плазма и ожесточени ругатни да ги отхвърли назад, за него те били анаболисти, и то от най-мръсните, от най-обучените, защото не успял да погребе поне едното в пенестата бездна на водопада. Нашите разбрали с кого си имат работа, обаче опитите за преговори не дали резултат и тогава се разбързали, и тогава Адито побързал да им остави само пепел, за да се превърне победата им в нищо. Под овалния свод, заобиколен от треперенето на стените и на водните струи, той отново опипал слепоочията на двама ни, уверил се, че мозъчните вълни ги има и значи тъй дълго просъществувалата свръхестественост непременно била отзвук от нещо съвсем естествено на оная непозната планета, макар и непонятно за него. Нито Рей, нито Александър (по думите му, които сега ни предаваше Шетннски) заслужавали гаврата да попаднат в ръцете на анаболистите и ги взел под своята последна закрила — с непослушни ръце кръстосал телата, оградил ги с влажни скални отломъци, получила се купчина съвсем лесно дешифруема като клада, която се приготвил да изпепели с плазмата на нашето оръжие.
— Само мълниеносната поява на инспекторите в гръб осуетила този финал, Адито ги очаквал да припълзят по корниза и бил напълно спокоен за защитения си от водопада тил… — Шетннски се усмихна.
— И какво, категорично отказа да дойде на Земята? — Рей зададе въпроса сякаш на себе си и след къса пауза си отговори: — Нормално. Адито има желязна философия: помощ от никого не чакаме, сами ще се справим със злощастните проблеми на Фелания.
— Последните събития, изглежда, са коригирали философията му…
Същия следобед Рей ме запозна с Ерудо Вилония, по-точно казано, Вилония ми представи Рей:
— Вашият приятел ме изнесе насила заедно със стола от къщи, за да ме спаси. Зная, че и вие задочно сте участвували в спасяването ми. Благодаря ви, Александър. Но съгласете се, аз тогава и не допусках, че е възможно подобно нещо…
— Носенето със столчето ли? — попитах. Допадаше ми, че когато се усмихваше, усмивката го подмладяваше, иначе старостта държеше лицето му в прекомерно своя архитектоника.
Сякаш в традициите на човечността си, живяла в него толкова, колкото и той самият, старецът дълго изказваше благодарността си, говореше и говореше и си налагаше чудати запрещения да подхване друга тема.
— Господин Вилония, бихте ли разказали на Александър последния си памфлет, за военния преврат?
Старецът се извини, нямало да му стигне дъх за пълния текст, обаче в резюме можело:
— Това, което лежи под едно мълчание — подхвана, — е винаги по-голямо и по-съдбовно, отколкото лежащото под един заповеден вик. Под вика са гласните струни, белите дробове, мрачното вещество на властта и толкоз, докато под мълчанието… Връстниците на лейтенант Соши единодушно твърдят, че като дете страдал от страшно главоболие — започващо в тила, главоболието се преливало на бавни вълни до челото, а после настъпвал отливът нагоре към темето, където се застоявало. На точно определена възраст, петнайсет години и един месец, решил, че душата му е непозната от разума и напълно опозната от малката душа, която се намирала вътре в голямата. Не се съмнявал, че има две души. Освен това той не позволявал да го поучават за каквото и да било, след време възнамерявал сам да се заеме с възпитанието си. Подготвяйки се за такава перспектива, Соши записвал всяко поредно хрумване, като задрасквал половината от предходното, и в резултат се получил конспект с особено съдържание. Тогава определил датата за началото на самовъзпитанието си — денят се случил дъждовен, валял пороен дъжд, но пороят не бил сметнат за лошо предзнаменование. През тези години, казват връстниците му, носел изключително дрехи със зашити джобове, за да няма къде да си пъхне ръцете, защото в тъмното ръцете му се боели и сами се криели в джобовете. Мълчанието било първият етап от самовъзпитанието му, постигнал големи успехи (с доста странни методи) чрез свръхдълги полемики със себе си до пресипване и до припадък, тъй че в разговор с друг не влизал на никаква цена. Във втория, висшия етап, се насочил към овладяване на абсолютното спокойствие независимо в коя част на денонощието и независимо от заобикалящата го действителност. Връстниците му казват, че Соши не срещнал никаква трудност в тая област, понеже ме бил с всичкия си, някои смятат, че в мозъка му липсва лимбичната система, където обитават чувствата, паметта, настроението, инстинктите и реакциите, и затова. Така или иначе, когато гритнорнстите и останалите конгрегации обсебили властта на планетата, Соши вече бил лейтенант във Военното разследване и тридесет години не приел никакво повишение и не губел нито за миг спокойствие, докато преди месец сам се повишил и — знае се — за около час загубил феноменалното си спокойствие. Военният преврат започнал в петък в 9.02 часа в координационната зала на Военното разследване и в присъствието на много служители и висши офицери. Лейтенант Соши посочил Грит Нори и с прословутото си спокойствие наредил да го застрелят, което неговите анаболисти тутакси изпълнили. Тогава вратата вляво се отворила и начело на личната си охрана влязъл Грит Нори, истинският, с всички консулски отличия, и лейтенантът възкликнал: ама ваше превъзходителство е имал двойник андроид? А ти нямаш ли, лейтенант? — попитал Грит Нори, наредил на охраната си да го застреля и това не му донесло никакво удоволствие, тъй като от вратата вдясно се появил следващият лейтенант Соши. Когато в залата станало тясно от миризмата яа изгоряло и от телата на седем консула и шест лейтенанта, отрупани край стената в обща купчина, лейтенант Соши (може би двойник андроид, може би истинският) обявил, че военният преврат е извършен безкръвно и нека предадат на избягалия Грит Нори да си кротува в Южния континент и да не мърда оттам. Било 10,00 часът.
Вилония изведнъж се прекъсна, за да отпие глътка вода, но не се върна повече на памфлета, изостави гладкия литературен патос на жанра и повиши глас:
— Знаете ли какво се крие зад сегашния налудничав девиз на лейтенанта „Пробуждане на цивилизацията с очи към звездите“, който темповизията забива досущ пирон в главите на феланците? Космическа война с Нелур…
В един момент изпуснах нишката на монолога му, нещо ставаше, просмукваше се в мен, разпознах сладникавия, отвратителния мирис на тревогата, на предупреждението, този път едва ли не го възприех като живо същество с хронометър в ръка, сякаш чувах ритмичното отмерване на секундите, минутите, часовете, виждах (виждах ли?), че точно след два часа и петдесет и осем минути… Прескок в тъй отдалечено паралелно време беше невъзможен и въпреки това на кръглия екран в съзнанието си следях убийството, което щеше да стане днес надвечер при басейна с видрите (в парка на отдела имаше такъв басейн, превърнат отдавна в дом за многобройна фамилия видри).
— Извинете, господин Вилония, довечера какво възнамерявате да правите?
— Моля?… А, нищо. Може би ще се поразходя…
— Не се разхождайте в парка! — изрекох категорично и се сепнах от недомислието си.
Естествено решението беше друго — отидох при Шетински, после специалистите обезвредиха кохезионната мина, поставена досами басейна несъмнено под прикритието на конгрегат от новия тип. Мината не беше се задействувала цялата сутрин, въпреки че покрай нея са ходили десетки хора, да не говорим за щъкащите насам-видри, тъй като имаше избирателно устройство (подобно на блокер-системата), различаващо феланеца от нефеланеца. Адресатът на тази смърт, която щеше да екзекутира мигновено всяка клетка на човешкото тяло, трябваше да бъде феланец и никой друг. Трябваше да бъде Вилония.
Само ранното пролетно време, мартенското, е способно да си прани топли шеги, без да се съобразява с календара. На втори март температурите стигнаха осемнайсет градуса.
На четвърти март по цялото Черноморие имаше обилни снеговалежи. В Женева пристигна тъй дългоочакваната комисия на Галактическия съвет за сигурност, пред която трябваше да се представят доказателствата и свидетелите на феланските престъпления. Доктор Джатила и Шетински същия ден заминаха за Женева.
На пети март сутринта с Рей проучвахме картите на Мраморния каньон, особено ни интересуваха изоклиничните отклонения на местността. По някое време той плесна с ръка по купищата карти.
— И откъде си сигурен, че тъкмо ние с теб ще отидем в Мраморния каньон?
— Как откъде? А кой друг?
— Постоянният оптимизъм за всеобща подреденост е присъщ на кристалите, забележа ли го у човек, смятам, че нещо му хлопа! Че помисли, ако не ти е трудно: след нашата, да я наречем „реанимация от трупове в живи хора“, може би Шетински и доктор Джатила ще предпочетат наистина живи…
Е, само това оставаше!
Навън (виждаше се през прозореца) пак грееше мартенското слънце. Такова слънце заслужаваше поне десетина прилагателни, стига да не ми беше сиво настроението.
На шести март получихме съобщение от Шетински. Представителите на Галактическия съвет за сигурност започнали обиколка на специалните отдели и той и доктор Джатила щели да съпровождат едната група. Предупреждаваше ни, че посещение ще има и в нашия отдел, сиреч стягайте се.
На девети март, още бях в леглото, Мартина ми разказа съня си: корабът със спасителните екипи заминал за Фелания, пък аз съм останал. Отвратителен сън, а тя го разказа с тайната надежда, че може би… Изглежда, не само на Рей му минаваха подобни мисли.
На единайсети март официално бяхме информирани за създаването на още шейсет и четири специални отдела по всички географски ширини и дължини на планетата, защото през последните седмици имало отвлечени деца и от другите континенти. Питах се дали лейтенант Соши знаеше, или конгрегациите (невкарани още в матрицата на лейтенанта) бързаха да понатрупат суровина за продажба, използувайки мътното време след преврата.
На четиринайсети март в отдела пристигнаха Шетински, доктор Джатила и част от комисията. В ролята на свидетели се явихме Ерудо Вилония, Рей, аз, останалите инспектори, посетили Фелания. На комисията бяха прожектирани визиодискове с документални филми за преднощта, Б-вятъра, затворническите лагери, анаболистите, тайните пазари за продажба на деца, филмова миниатюра без дикторски текст на хиляди ръце, бебешки и старчески, с татуировка 100-S и подбрани кадри ог творбите на най-известните памфлетисти; демонстрирани бяха феланските конгрегати, кохезионните и антикохезионните мини; последва мрачната сцена в клиниката с Тереза и Ирене.
Виждах ги за пръв път — досега доктор Джатила не ни допускаше тук, чувствувах се отвратително, горкият Януш, до този момент (ами ако е завинаги?) не успях да изпълня молбата му. Двете твърдяха, че са феланки, родом от Ектополис, смятаха се за отвлечени и истерично настояваха да бъдат върнати на родната си планета. Рей издържа само минута под мразещия поглед на Тереза, която го сочеше като бандит, отвлякъл нея и дъщеря й. Естествено, лавата, сравнена с такъв поглед, е хладна материя. След малко пред клиниката намерих тъмния вариант на Рей, коса, очи, кожа на брюнет нощем, а не изящния модел на слънчевите мъже; мърмореше и се заканваше:
— Ако Шетински ме елиминира от екипа, ще замина за Фелания на собствена тяга — току-що събрах енергия за два космически кораба!
На седемнайсети март Шетински съпроводи комисията до Пиренейския специален отдел и там стана каквото стана. Посред бял ден от самия отдел под носа на инспекторите и пред недремещото око на охраняващата електроника бе отвлечен един от представителите на Галактическия съвет за сигурност. И това не беше последната капка, от която прелива чашата, това по моему беше трясване на пълната чаша о земи. И то така, че ни вода, ни стъкълце остана. Досещах се, че тази глупост не се лепи за безпогрешния лейтенант Соши, но плащането щеше да стане за негова сметка.
На осемнайсети март в Женева се състоя голямото съвещание на Галактическия съвет за сигурност с ръководителите на специалните отдели. Горяхме от нетърпение да научим какво решение са взели, Рей не се съмняваше:
— Галактиката си е Галактика и решенията й не могат да бъдат махленски.
А през нощта срещу деветнайсети (тогава се върна Шетински) в отдела започна бясна въртележка от разговори, уточнения, заповеди, разпределение на задачите — залогът беше висок, мащабът на акцията изискваше участието на всички европейски отдели.
— На гостоприемството на лейтенант Соши никой не вярва, а още по-малко на еоните. Бойните групи ще се сформират само от инспектори, подготвени от доктор Джатила — предупреди Шетински.
Това изявление не даваше никаква гаранция за участието ни с Рей. Всеки европейски отдел имаше собствена генетична банка и половината от немалобройните инспекторски състави бяха застраховани от „Ерихонска роза“.
Рей седеше до мен, но не ме сбута с лакът, а подметна с тонограма:
„Имаме шанс…“
„Да си останем в къщи…“ — отвърнах.
Към Фелания щяха да полетят три кораба, два осигуряващи и само единият щеше да поиска разрешение от феланското правителство да кацне в Адинския регион, където Адито Лансуар щеше да доведе своя доброволчески корпус и корпусите, с които успееше да се свърже, за да свидетелствуват за нас и да поискат помощ за своята планета; както каза старши инспекторът Шетински. добрите философии винаги могат да се коригират в по-добри.
— Ами ако не ни допуснат и на парсек до планетата? Ако лейтенантът просто ни откаже? — Поставиха се и такива въпроси.
Специалните пълномощия и имунитет на комисията на Галактическия съвет за сигурност изключваше отказа. Още повече че в Адинския лагер децата отдавна бяха минали поез транссубстанциацията и не заплашваха с разобличаване никого. Всъщност бяхме длъжни да развием операцията по двойна орбита, приземяването в Адинския регион от гледната точка на крайната ни цел щеше да бъде отвличаща маневра, иначе, за да отърве злокобното си кралство, лейтенант Соши не би се спрял да ликвидира всички лагери и да замете следите от тях. Разчитахме на бързите действия — скоростни космоскафи щяха да спуснат спасителните екипи в непосредствена близост до шестнайсетте лагера, където, имахме сведения, децата още не бяха подложени на транссубстанциация. Акциите щяха да се проведат едновременно и лейтенант Соши нямаше да може да вдигне неразбиращо рамене и да прехвърли вината на бившия консул или на някоя дребна конгрегация, тъй като тъкмо тези лагери се охраняваха от анаболистите на Военното разследване, тоест бяха директно под властта на лейтенанта.
Първата припряна вълна на запознаването ни с предстоящата операция продължи до зори, не толкова късен час, щом Мартина ме чакаше, когато се прибрах в къщи.
— Не си ли спала? — Готов бях да й се скарам.
— Дремнах малко, сънувах същия сън и…
Така очакваше да отговоря, че сънят й е пророчески.
— Не сънувай повече този сън — отговорих, — сънищата рядко се сбъдват.
Кимна и сякаш заобикаляйки с поглед някаква нежелана точка в стаята, попита.
— Ще си починеш ли?
— Не, прескочих само за минутка, връщам се в отдела.
— На обед…? — Въпросителната интонация увисна доста след въпроса, сякаш първоначално бе искало да каже, че непременно ще ме чака за обед.
— По сигурно ще бъде, ако ме чакаш за вечеря.
Съжалението, че трябва да тръгна веднага, ми даде невероятно точна представа как вечерта щяхме да седнем на масата един срещу друг, миг по-късно представата ми се трансформира в ясна и кръгла картина. Което видях в паралелното време не беше страшно, а смешно.
— Мартина, за довечера си решила да приготвиш празнично блюдо — бифтек на фурна, откажи се. По-добре поръчай да донесат нещо готово…
Засмя се, закани се да осигури очила и за мен, и за неудачното ми пророкуване, а вечерта още на прага ме подбра:
— Ама че си! — Уж на мен се сърдеше, обаче се сърдеше на себе си.
От кухнята прииждаха гъсти валма пушек от овъгления бифтек.
— И без очила се вижда!
— Щом толкова много знаеш, в колко часа ще се роди синът ни?
— Бих могъл да кажа само приблизително…
Раздялата е също изкуство, но винаги съм бил невеж в него, за чирак не биха ме взели големите майстори, и не искам да кажа, че те са коравосърдечни, пък виж на̀, аз съм чувствителен и топлокръвен, не, просто съществуват наистина майстори, които владеят изумителното умение да шлифоват думите за и около раздялата.
Плуващо в пушека, лицето на Мартина ту се отдалечаваше, ту се приближаваше, гледаше ме въпросително, неразбиращо, подканящо, ръцете й — в началото бяха прилепени към големия корем — се вдигнаха, пресякоха погледа й, но тутакси го пуснаха; без да пристъпи, тя сякаш се приближи и в рисунъка на ирисите й, сега не зелено-кафяв, видях абстрактни фигури, херметически затворени заради кодирания си смисъл, може би спотаен страх, стичащ се (без сълзи) надолу по страните й, изкривяващ тъй познатата извивка на устните, които толкова пъти бях целувал.
— Бих могъл да ти отговоря само приблизително: той ще се роди, когато аз ще бъда прекалено далече оттук…
Замаха с ръце да ме спре (упрекнах се за ненужно изтърваните думи), в това с Мартина напълно си приличахме, и тя не владееше изкуството на разделите, особено на тези — прекалено дългите и с неизвестен край.
На тридесети март заминахме. Щом люковете на кораба хлопнаха, се усетих като в аквариум и навлязох толкова в мълчанието, че Рей надникна в ухото ми — да проверял дали не съм глух.
Когато ни остана едно денонощие полет до Фелания, получихме йезуитско послание от лейтенант Соши. Той, като глава на правителството, загрижен за безопасността на корабите и на техните екипажи, ни уведомяваше, че в близкия Космос около Фелания е регистрирано опасно явление с анонимен произход, може би космогенен, длъжен бил да ни предупреди, още повече че не можел да помогне, а се чувствувал задължен и така нататък.
Лейтенант Соши излезе прав — срещнахме се с анонимното явление.
— Такива жестоки уроци са още веднъж потвърждение колко напред би трябвало да виждаме и да мислим… — Доктор Джатила се отдръпна от екраните и седна; всичко беше свършило, опасността — отминала.
Само преди минути на дванайсет хиляди километра от Фелания корабът ни бе пресрещнат от космически еон.
Биотехническото чудовище непрестанно избираше началото си, стигаше до средата на някакво преобразуване и сякаш отказвайки се от избраната форма и същност, се разпиляваше на светлив облак и отново подхващаше постройката, превръщаше се в сфери с различни цветове, рязко завиваше, минаваше във фланг на кораба, подвижността му бе поразителна, замаяни следяхме движението му на екраните, за секунди се рекомбинираше в магнитно-плазмени ускорители и обсипваше корпуса на кораба с картечоподобни плазмени импулси, после — в протонни резонансни линейни ускорители и приемниците ни регистрираха непрекъснати потоци от протони и мезони, превърна се в електростатичен генератор, опитвайки се да ни стопи с многомилионоволтова дъга, след неуспеха се рекомбинира във вибрираща плоскост с живи зеленикави отблясъци и уловихме радиовълни в субмилиметровия диапазон с невероятни звуци, наподобяващи ръмжене, съсък, скърцане… Разпадна се, и защо, и какво замисляше чрез такова раздробяване на сиви цилиндри, приличаха на ято кондори без криле, издигнали се на невероятна височина в космоса, магнитометрите отбелязаха свръхсилно магнитно поле (илюзия, разбира се, но сякаш видимо се свиха и смачкаха сивите цилиндри от магнитострикцията) и корабните антени бяха бомбардирани с нови импулси от пи-мезони, мюони и тежки лептони…
— Да опитаме ли…? — не се стърпя по някое време Шетински.
— В никакъв случай! — отсече доктор Джатила. — За секунди ще се рекомбинира. Подозирам дори, че енергията, която ще излъчим, за да го унищожим, му е необходима тъкмо за ответен удар срещу нас.
— Не ми изглежда да е толкова изтощена животинката, та да е тръгнала на просия!
Еонът се превърна в сфера с портокалов цвят, ясно се виждаше плавното му въртене, кълбо, затворено в кълбо, границата между двете кълба се приплъзваше, напомняше ламинарното течение на фина смазка на огромен ролков лагер, но според приборите малко време ни делеше от началото на верижна реакция.
Наложи се корабът да извърши сложни маневри, изхвърляйки йонизирани газове, изградихме огромна йонна леща, зад нея създадохме електронна леща, зад нея последва магнитна леща — ние се отдалечавахме, като изграждахме леща след леща и оформихме в космическото пространство гигантски микроскоп, а за еона (било за рецепторите на биологичната половина на чудовището, било за супервизорите на автоматиката му) корабът ни се приближаваше, уголемяваше се и в края на краищата, верен на програмите си да унищожава, помете с ядрен взрив и себе си, и образа на кораба ни.
От тук натъй ни оставаше да покажем на лейтенант Соши, че информационният чадър не е пречка и за нас, и да уведомим уважаемото правителство, уважаемия господин консул (галактическият протокол го изискваше), че кораб от Земята, на чийто борд се намират представители на Галактическия съвет за сигурност, моли за разрешение да кацне в Адинския регион. Причините се излагаха направо: според сведенията ни в джунглата на региона има лагер с отвлечени от Земята деца, настоявахме за инспекция.
Консулът изрази надежда, че не сме забравили за карантината на планетата, наложена във връзка с Б-вятъра и преднощта, вярваше, че сме обезопасени от непредвидимите последствия. Разбира се, удовлетворяваше нашата молба, каза „да“ (имаше си хас да каже „не“ на Галактическия съвет за сигурност), само не скри почудата си от интереса ни към колония за малолетни престъпници, огради посланието си с ореол от гостоприемство, благодушие и така нататък.
Кога ли ще се направи едно истинско проучване защо големите измамници винаги владеят добрия тон?
Да чакаш, значи да си донякъде разсеян и донякъде да не забелязваш заобикалящото те.
Защото чаках, бях разсеян, вече минахме почти километър, а не усетих, Рей вървеше пред мен, леко пружиниращо, сякаш по тънко въже, което поддаваше под стъпките му, лунната нощ бе с нас и против нас, както ние виждахме, така и нас можеха да видят; платото не се отличаваше от сияйно небе и ние крачехме по него, разминавахме се с лекия насрещен вятър.
Още малко и щяхме да навлезем в сенките на джунглата, тя предварително си показа зъбите, тритонусът — сигналът на биоиндикатора предупреди за доста, за непреброимо скопище от враждебни твари и Рей взе да се вайка, че пак нямал време да половува, тъкмо бил въоръжен като хората, а така му се искало да окачи във фоайето на Седми специален отдел два-три препарирани игуанодонта, които хором да пеели дитирамби за славното сафари на Рей.
Не му отговорих, аз чаках, скоро и Рей млъкна, понеже в каньона гласът му ехтеше, южната стена бе нарешетена от десетки входове, на лунната светлина приличаше на отдавна убита от десетки удари с огромно копие, хвърлих поглед на картата и кимнах накъде трябваше да се насочим, това беше търсеният вход — тъмно и спокойно предисловие на онова, което тепърва ни очакваше, — влязохме предпазливо, макар че едва ли още тук щеше да поникне изненадата, силно въздушно течение съскаше отвътре, безопасно, щом биоиндикаторите мълчаха, само че докога, кой щеше да ни остави безпрепятствено да се разхождаме и да стигнем до сърцето на рудника, до лагера…
Раздвоеното внимание най-сетне ме подведе, насмалко да хлътна в молекулната бездна на кохезионна мина, спиш ли, Александър, мини зад мен! — и Рей отново поведе, всичките ни прибори опипваха пространството напред и встрани, ровейки с невидимите си лъчи в плътта на скалите, за да открият прецизно амалгамираните със смърт апарати и механизми, които ни дебнеха, които искаха да ни попречат, две кохезионни мини, още две, после безсмислена поредица от евтини трикове на падащи метални мрежи с високо напрежение, фоторелета, срутващи от тавана тонове скални отломъци и пръст или мятащи мълнии, срещнахме дори средновековни капани с примитивно устройство, опънато от стена до стена въженце, повдигнато петнайсет сантиметра от пода, но спъналият се в него щеше да бъде опечен от плазмена струя, в едно помещение, претъпкано с шлифовъчни машини, кранове и контейнери, отдавна зарязани на ръждата, където въздухът миришеше особено, сякаш безсмъртният мирис на мрамора и мирисът на умиращия метал не можеха да разрешат спора си за надмощие, в това помещение се случи и друга дивотия — като пресипнали изскърцаха железа, отвориха се шлюзи и с грохот нахлу вода. Дали пък не искат да ни удавят? — учуди се искрено Рей и като добави от ужасната си ирония, постигна незабравима интонация, ала и двамата знаехме, не се съмнявахме, че тези препятствия бяха все още доброжелателни жестове от една отминала епоха, когато на мода бяха театралните похвати и зловещите буфонади на Грит Нори, не се съмнявахме, че пред лагера ще ни посрещне новата епоха на лейтенант Соши, стигнала до магия в своята изобретателност, анаболистите (с лица, обърнати не към звездите!) или сухоземният вариант на еона. Обаче трябваше да проправим път, да прочистим галериите от гадостите, всичко сега зависеше от нас, основната група остана на шест километра от каньона и едва в посочен от Шетински час петдесет и двамата инспектори щяха да нахълтат в рудника.
До лагера беше толкова далече, очакваше ни дълго пътешествие по несигурна нишка, точеща се между кръстосани остриета от плазмени изстрели и зловредни лъчения, между безумни атаки на микрочастици и предателска електроника, но нетърпеливият Рей каза: да опитаме, и свали от колана си фоносинтезатора, долепи го до стената, припрян и напрегнат, тъй му се искаше да сме по-близо и да чуем. Грабнах другата слушалка, първо доловихме плясък на вода и естественото поскърцване на земните пластове, после, изчиствайки ненужните шумове, чухме човешка реч. Говореха деца, земният език звучеше ясно и разбираемо въпреки трикилометровия каменен филтър, през който се процеждаше, локализирахме от общия многогласов фон един разговор и без да сме научни работници в институт по стилистика, без да сме психолози, навлязохме в бялото поле на петгодишната възраст и разкодирахме болка, все още безтегловна, неочертана, но в нея проплакваше молбата за милост. Оттласнах се от слушалката, а Рей продължи да слуша, Рей бе тази потъмняла ярост, димяща и в мен, и в галерията, и в парчето арагонит, попаднало под ритника ми. Чувал съм в стих как вечерната сянка прошумолява, когато се слива с нощта, чувал съм точната дума, казана от шепа вода на горния праг на водопада, чувал съм погребална песен, чувал съм с какъв звук и с какъв престиж осакатява властната несправедливост, обаче… обаче не искам да сравнявам.
След няколко минути бърз ход — стоп! Не чаках това, чаках тонограма от Мартина, чаках я вече дванайсет часа, а с един замах възпряха движението ни — тонограмата на Шетински спусна бариерата пред нас: на Земята имаше произшествие, генетичната банка на Седми специален отдел беше взривена, от тук натъй „Ерихонска роза“ не пазеше никого, Рей и аз трябваше веднага да напуснем рудника и каньона и да се присъединим към основната група, бе изпратен космоскаф да ни прибере; и освен това екипът на Втори специален отдел бил нападнат от невидим еон, вероятно комбиниран с конгрегат от новия тип, вероятно охраната на всички лагери е такава — веднага да се махаме от рудника, гласеше заповедта.
Рей беше най-неукият геолог и най-просветеният лъжец, когото познавах.
— Любопитно — обади се, — защо изобщо не получаваме тонограми от Шетински? Дали някакъв диамагнитен резонанс, или метасоматизмът в скалните породи тук ни пречат?
— Да — съгласих се, — изглежда, тук е гробницата на тонограмите.
И продължихме навътре в рудника.
А след малко получих тонограма от Мартина, чаканата, дочаканата, току-що се беше родил синът ми, и Рей ме биеше по гърба и твърдеше, че метасоматизмът бил пръв приятел на бащите, точно така, Рей, точно така, видът ми трябва да е бил напълно щастлив, защото той не заподозря нищо. Крайната необходимост от измама превръща човека в свръхартист. Докато бърборех като как се чувствува един баща, наум мълниеносно създадох невероятна математика, някаква система от уравнения реших с увереността, че имам право, отхвърлил тривиалните методи и първо сборувах известните величини; приятелството на квадрат плюс влажния въздух в рудника, плюс опасността, която грозеше Рей днес, плюс утрешното на Рей, плюс мокрото ми чело, после извадих полуизвестните величини: пътя до лагера минус невидимия еон на трета степен, минус несъществуващата застраховка на „Ерихонска роза“, в ума ми се трупаха диференциалните уравнения на живота и смъртта и аз ги интегрирах, извършвах и други действия, непокровителствувани от никоя математика, и въпреки това получих безпогрешен отговор — да, заради създалите се обстоятелства щях да изхвърля Рей от рудника с цялото лукавство и хитрост, на които бях способен, за него едно смъртоносно раняване би означавало смърт, щом генетичната банка бе унищожена, докато моята генетична банка действуваше там на Земята, там, в плачещия или заспалия вече мой син безсмъртно бе запечатан геномът ми и чрез сина си аз щях да съществувам дори да ме зачеркнеха тук.
Готово, за секунди приключих със спасяващата математика, слушай, Рей, дай картите, и защото от двама ни аз бях признатият картограф и топограф, и майстор по разчитането на всички тия изолинии, изономали, изодинами, изохипси и тям подобни, той ми повярва, намери за разумно да се разделим и да тръгнем по две успоредни галерии, които се събираха малко преди лагера.
— Така, естествено, увеличаваме шансовете си за успех — така, естествено, го лъжех, — ти, Рей, хващаш галерия номер шест, хайде тръгвай…
И го пратих за зелен хайвер.
— Ще поддържаш постоянна връзка с мен, че да тичам, когато объркаш конците!
— То се знае! — Какво главозамайващо „То се знае!“ изрекох.
Моята галерия водеше вляво, колкото по-навътре навлизах, толкова галерията ставаше с по-неправилни форми, ту се стесняваше, ту се разширяваше, мракът и тишината сякаш имаха тегло, стигнах едно разклонение, полузатрупано с изкривени релси и преобърнати вагонетки, но не се отбих, на следващото разклонение поех по тесен тунел, изкачващ се стръмно нагоре, на места още личаха някогашните стъпала… Помислих за Рей и ме напуши смях, след като опишеше лъкатушеща подземна дъга, доста длъжка, щеше да се озове на платото извън каньона, съвсем близо до нашата група и до изпратения космоскаф. Представих си каква физиономия ще направи и какви закани ще потекат от тонограмите му, обаче до тук тонограми не идваха, не можеха да дойдат, негово беше изобретението. Е, после щях да му кажа, че съм го пратил да половува, нали съжаляваше за пропуснатото сафари, щях да му кажа — стига да съществуваше това „после“ в живота ми.
Погледнах хронометъра, до лагера щях да се добера на разсъмване, ако… Приборите ме предупредиха и спрях. Космосе, отново ли искат да ме убият? — попитах с иронията на Рей и не се съгласих, нима не знаеха, че още не съм видял сина си, моята жива и ритаща генетична банка, която сигурно е огладняла и надава викове на протест? Разбира се, не бях съгласен да ме убият, заобиколих сегашната си смърт и съзнанието ми хукна напред, транспозицията в близко бъдеще се осъществи на мига, видях противоречива картина: лагера с нашите деца, по-точно площадката пред лагера, ярко осветена, където стоях аз, различавах добре силуета си, но ярката светлина ме смущаваше, може би над площадката имаше тектонична пролука, естествен прозорец към повърхността, и оттам проникваха ярките лъчи на разсъмването, а може би беше съвсем друга, убийствена светлина, ядрена плюнка на невидимия еон. Казах си, че е от слънцето, непременно от него — кой не би предпочел слънцето пред ослепителната ярост на взрива?
И когато в 5 часа сутринта стигнах до лагера, в тавана на галерията наистина зееше тектонична пролука, от която струеше ярка и спокойна светлина. Отстрани на входа в широк каменен кладенец открих телата на анаболистите от охраната, нахвърляни безразборно, бяха умъртвени по жесток начин — лежаха ничком, но лицата им гледаха нагоре с едно особено изражение и това ме накара да си помисля, че мъртвите са най-мъртви сутрин.
Доста смело, почти непредпазливо влязох в лагера, очаквайки да е абсолютно празен, защото биоиндикаторът мълчеше.
Така е, биоиндикаторът не е човешко око да се излъже, не е остаряло куче без нюх — никого не намерих. Бяхме подценили бързината на лейтенант Соши. От децата и от лагера нямаше и следа, онези детски гласове, чути с фоносинтезатора, и сега звучаха, апаратът за възпроизвеждане демонстративно бе оставен на най-видно място, на широка, очистена от скални отломъци площадка, подобна на форум в древния Рим. Поседнах покрай апарата и се загледах в плавно въртящия се фонодиск. Машинално изпратих тонограма на доктор Джатила, от отговора му разбрах, че цялата ни добре замислена операция е успяла само частично, повечето лагери, където трябваше да намерим нашите деца, били празни.
Фонодискът се въртеше плавно. Къде бяхме сгрешили? Къде? Къде? А моята грешка? Едва ли пароксизмът на самобичуването щеше да ми подскаже.
Фонодискът се въртеше плавно. Имаше за какво да мисля, а изведнъж вече не мислех за нищо, съзнанието ми сякаш събираше енергия за скок. Мина много време. После още толкова. И тогава усетих внезапно напрежение — не беше нито физическо, нито психическо, нещо ставаше в областта на мислите ми, на представите, на въображението, на преценката за сегашни и отдавнашни събития, едновременно мислех (по-точно чувствувах, виждах, дори изживявах всичко това) за десетки неща, те се нижеха отчетливо очертани не пред вътрешния ми поглед, а пред новия ми начин на възприемане и разбиране. Приличаше на невероятен диалог между вещи, явления, действия, нравствени категории, идеи, отвратителни и прекрасни намерения… В диалога аз участвувах сякаш с мълчание, така го усещах. Противоречието се усилваше от факта, че когато на глас произнасях някоя тирада, тя се приемаше от заобикалящото ме като дълбоко мълчание.
Накратко (и за да бъда ясен) аз притежавах нови възможности да разсъждавам: чувах какво точно си говорят в този момент старши инспекторът Шетински и доктор Джатила… виждах Мартина да пие вода от висока чаша в утрото на 15 май миналата година… забелязах (от тази пещера!) как лейтенант Соши изгражда с добре пасващи стъклени тухли съвършената постройка на доводите си, как прехвърля вината върху стария режим, върху Грит Нори… за част от секундата обзърнах целия екстериор на досегашните си пътешествия… с увереност си спомних усмивката на Евхемер от Месена, който в III век преди новата ера написал фантастичната си книга „Свещен надпис“, и чрез тази усмивка стигнах до прозрението що е алегорично тълкуване, тоест евхемеризъм… чух как зад гърба ми се сгромоляса сиенитна прашинка с формата на идеален куб със страна два микрона… преброих пулса си — шейсет и осем и половина, половината сърдечен удар беше за мен безспорен знак… съзрях в профил лицето на един от представителите на Галактическия съвет, кимаше някому… комисията на Галактическия съвет нямаше да повярва на лейтенант Соши, но нямаше и да разполага с разобличаващите доказателства за лъжите му… попитах се дали аз имам доказателствата след като състоянието, в което се намирах, би трябвало да ми даде точният отговор… само че отговорът бе изместен от спомена как Рей счупи вазата от планински кристал, тя тежеше килограм, осемдесет и три грама и седем хилядни от грама… толкова, а никога не бях я теглил…
В онези минути абсурдността, поне за мен, липсваше. И аз навярно липсвах за абсурдната ситуация там, в празния рудник. Опитах се да степенувам празнотата. Вместо числа използувах някакви знаци, които всеки математик би нарекъл неразбираем числов диалект. За миг на отсрещната стена земните пластове (от безизходица да го сторят в действителност) се разместиха и сякаш оглупели от щастие, се прегрупираха в странни и припрени форми, неочаквани фронтони, барбакани, блестящи астрагали и още безчет невъзможни, обаче неплашещи детайли на някаква далечна архитектура, допустима единствено сред узрели лозя. После съзнанието ми екна (защо ли хрумванията винаги са ми приличали на микровзривове в съзнанието?), досетих се къде са скрити нашите деца. Сигурен бях, можех с показалец да посоча мястото на картата.
Повече не биваше да оставам в тази зловеща, мръсна, прашна пещера, която дори със самото си съществуване беше алегория на кой да е позор в Галактиката, и побързах да я напусна.
Януари 1988 г.