Ковачница на мрак

1

ЩЕ ИМА МИР.

Словата бяха всечени дълбоко по канта на каменния трегер, на древната реч на азатанаите. Сечовете бяха груби, недокоснати от вятър или дъжд, та заради това може би биха изглеждали млади и невинни като самото чувство. Лишен от грамотност свидетел би видял само несдържаната ярост в ръката на каменоделеца, но несъмнено е справедливо да кажем, че невежите не са способни на ирония. При все това, както домашното куче само по миризмата ще разбере истинския нрав на един гост, тъй и на непроумяващия свидетел не биха му убягнали някои неуловими истини. Тъй че жестоките рани по базалтовото лице на каменния трегер си оставаха натрапчиво многозначителни за непросветения, докато свежестта на изваяните думи караше разбиращите ги да се замислят.

„Ще има мир.“ Убедеността е каменен юмрук в сърцевината на всички неща. Формата му е изваяна от сигурни ръце, отломките набързо са разчистени от поглед. Съграден е да устои, да се опълчи на предизвикателството, а бъде ли притиснат до стената, бяга без чест. Нищо по-ужасно няма от убедеността.

Преобладаваше мнението, че в Крепостта на Драконите не може да се намери нито един от рода на азатанаите. Всъщност малцина от онези същества с изнурени очи, отвъд Пустошта Барет, изобщо посещаваха града-държава Куралд Галайн, освен като каменоделци и зидари, призовани за някоя задача или начинание. Но господарят на Крепостта не беше човек, който ще търпи прояви на лично предразположение. Ако двусмислените слова, изваяни над прага на Големия дом на Крепостта, бяха изваяни от ръката на азатанай — сякаш за да възвестят началото на нов век, било с обещание или със закана, — то това бе дело единствено на лорд Драконъс, Консорт на Майка Тъма.

Тъй или иначе, Крепостта напоследък рядко биваше дом за своя господар, след като вече той стоеше до нея в Цитаделата на Карканас. Поради това внезапното му завръщане след тежка нощна езда се оказа едновременно повод за безпокойство и източник на слухове, нашепвани от ухо на ухо.

Тътенът на конски копита се приближи в смътната светлина на слънчевия изгрев — светлина вечно приглушена от близостта на Крепостта до ядрото на властта на Майка Тъма, — звукът се усили, после прокънтя под сводестия портал и отекна с грохот в каменния двор. Червена глина от пътя навън пръсна по плочника. Извил врат от здраво стегнатите юзди в облечените в метални ръкавици ръце на своя господар, бойният кон Каларас застина на място, задъхан и с плувнали в пяна гладка черна шия и гърди. Гледката стъписа притеклите се бежешком коняри.

Грамадният мъж, собственик и господар на този страховит звяр, слезе на земята, остави юздите да висят и прекрачи без думи прага на Големия дом. Домашните слуги се пръснаха като пилци от пътя му.

И най-малък намек за чувство нямаше на лицето на господаря, ала това бе подробност добре позната и не неочаквана. Драконъс не издаваше нищо и може би тъкмо загадката в тези толкова тъмни очи бе вечният източник на неговата власт. Образът му, изваян от четката на великолепния живописец Кадаспала от дома Инис, вече господстваше на най-видното място в Залата на портретите в Цитаделата: наистина само ръка на гений би успяла да улови неведомото в облика на Драконъс, намека за нещо отвъд съвършенството на чертите му на Тайст, дълбочината зад доказателството за чистата му кръв. Беше образ на властелин във всяко отношение — освен по титла.

Аратан стоеше до прозореца на Старата кула: бе дошъл тук веднага щом чу камбаната, възвестила предстоящото завръщане на баща му. Гледаше как Драконъс нахлу в каменния двор, без очите му да пропускат нищо, вдигнал ръка към устата си: хапеше кожа и късчета нокът от пръстите си — връхчетата бяха червени бучки, подути и мокри от вечната слюнка, и кървяха понякога, цапаха нощем чаршафите. Проследи движенията на Драконъс, когато грамадният мъж слезе от коня, остави го небрежно на грижите на конярите и закрачи към входа.

Триетажната кула господстваше над северозападния ъгъл на Големия дом, главният вход бе отдясно, скрит от поглед от прозореца на горния етаж. В мигове като този Аратан се стягаше, затаил дъх, напрягаше всичките си сетива за мига, в който баща му ще прекрачи прага и ще стъпи на твърдите голи камъни в преддверието. Изчакваше за промяна във въздуха, за потръпване в древните стени на зданието, за самия тътен от присъствието на господаря.

Както винаги, нямаше нищо такова. А Аратан така и не знаеше дали грешката е у него, или пък силата на баща му е затворена вътре във внушителната му осанка и зад непогрешимите му очи, сдържана от воля, граничеща със съвършенство. Подозираше първото — виждаше как реагират другите, изопването на лицата сред знатните, боязливото свеждане на очи от тези с по-низш сан, а и как понякога двете реакции воюват една с друга у един и същи индивид. Драконъс внушаваше страх по непонятни за Аратан причини.

Всъщност той и не очакваше повече от себе си по този въпрос. Беше незаконен син в края на краищата, дете, родено от майка, която така и не познаваше и чието име никога не бе чувал да споменават. През седемнайсетте си години живот се бе оказвал в една и съща стая с баща си най-много двайсетина пъти. Със сигурност не повече — и Драконъс нито веднъж не го беше заговарял. Не беше привилегирован да се храни в голямата трапезария. Възпитаваха го частно и го учеха да борави с оръжия заедно с новобранците от Домашните мечове. Дори през дните и нощите след като едва не се удави, в деветата си зима, когато пропадна в леда, за него се грижеше лечителят на стражата и никой не го посети, освен трите му по-малки сестри, които надникнаха през вратата — три закръглени ококорени личица — и веднага побягнаха с писъци по коридора.

Годините същата реакция, щом го видеха, го беше накарала да повярва, че е неописуемо грозен, убеждение, заради което бе придобил навика да крие лицето си с ръце, и скоро целувката на собствените му пръсти се бе превърнала в единственото му осезаемо утешение. Вече не мислеше, че е грозен. Просто… невзрачен, незаслужаващ да бъде забелязван от когото и да е.

Макар никой да не говореше за майка му, Аратан знаеше, че тя му е дала името. Предпочитанията на баща му бяха много по-жестоки. Самоубеждаваше се, че помни майката на сестрите си — мрачна едра жена със странно лице, която или беше умряла, или си беше заминала скоро след като бе отбила тризначките, които бе родила, но едно по-късно подхвърляне от страна на учителя Сагандер намекваше, че жената, която е запомнил, е била дойка, вещица от Бягащите псета, които живееха оттатък Самотната обител. Все пак предпочиташе да мисли за нея като за майката на момичетата, твърде добра, за да им даде имената, които имаха сега — имена, които според Аратан тегнеха на всяка от сестрите като проклятие.

Енви. Спайт. Малис. Завист. Яд. Злост. Те си оставаха редките посетители в самотния му живот. Плашливи като птици, зърнати с крайчеца на окото. Шепнещи иззад ъгли по коридорите и зад врати, покрай които минаваше. Явно намираха в него повод за голямо забавление.

Вече в първата година на пълнолетието си, Аратан се възприемаше като затворник или може би заложник в традиционното обвързване чрез съюзи между Великите домове и Крепости. Не беше от семейството на Драконъс. Макар да не бяха полагани никакви усилия да се скрие родословието му, самото безразличие към тази подробност подчертаваше колко е несъществена. Семето се изливаше където може, но един баща трябваше да погледне детето в очите, за да го признае за свое. А това Драконъс нямаше да направи. Освен това в него имаше малко от кръвта на Тайст — нямаше гладката кожа или високия ръст, а очите му, макар и тъмни, бяха лишени от онази променчива чувственост, присъща на чистокръвните. В тези подробности беше същият като сестрите си. Къде беше кръвта на баща им тогава?

„Крие се. Крие се някак дълбоко в нас.“

Драконъс нямаше да го признае, но това не беше повод за негодувание за Аратан. Мъж или жена, щом детството отминеше, човек трябваше да срещне света и да си отвори място в него, с воля, зависеща изцяло от собствените му възможности. А оформянето на този свят, неговата тежест и плътност, съответстваше на силата на тази воля. В това отношение обществото на Куралд Галайн представляваше истинска карта на талант и способност. Или поне така му повтаряше Сагандер, почти ежедневно.

Било в двора на Цитаделата или в селата на Окрайнините, не можеше да има никакво лицемерие. Невзрачните и неспособните нямаше къде да скрият недостатъците си. „Това е естествена справедливост, Аратан, и следователно във всяко отношение е по-висша от справедливостта на Форулкан, да речем, или на Джагът.“ Аратан нямаше никаква сериозна причина да вярва в обратното. Този свят, така убедено възприет от наставника му, беше единственият, който познаваше.

И все пак… се съмняваше.

Обути в сандали стъпала зашляпаха по витото стълбище зад него и Аратан се обърна, малко изненадан. От дълго време си бе присвоил тази кула, обявил се беше за господар на прашасалите ѝ паяжини, на сенките и ехото ѝ. Само тук можеше да е себе си, без никой да дърпа ръката му от устата или да му се подиграва за изгризаните пръсти. Никой не го навестяваше тук. Камбаните на къщата го призоваваха, когато предстояха уроци или хранене. Отброяваше дните и нощите си по приглушения им звук.

Стъпките се приближиха. Сърцето му се разтуптя и той смъкна ръката си от устата, избърса пръстите си в туниката и извърна лице към зейналата шахта на стълбището.

Фигурката, която изникна пред очите му, го стъписа. Беше една от сестрите му, най-малката — последната от утробата, — лицето ѝ зачервено от усилието на изкачването, задъхана. Тъмните ѝ очи се впиха в неговите.

— Аратан.

Никога не го беше заговаряла и той не знаеше как да отвърне.

— Аз съм — каза тя и очите ѝ пламнаха от гняв. — Малис. Сестра ти Малис.

— Имената не трябва да са проклятия — промълви Аратан, без да мисли.

Дори думите му да я стъписаха, тя го издаде само с леко кривване на главата. Изгледа го съсредоточено.

— Значи не си такъв тъпак, както твърди Енви. Добре. Татко ще се… успокои.

— Татко ли?

— Призован си, Аратан. Веднага. Аз трябва да те заведа при него.

— Татко?

Малис се намръщи.

— Тя знаеше, че ще се криеш тук като реджи в дупка. Каза, че си точно толкова задръстен. Толкова ли си задръстен? Права ли е? Реджи ли си? Тя винаги е права — поне така разправя. — Дотича до него, хвана го за лявата китка и го задърпа към стълбите.

Аратан не се възпротиви.

Баща му го беше повикал. Можеше да измисли само една причина за това.

„Ще ме изхвърлят.“

Прашният въздух на стълбището на Старата кула се завихри около тях и покоят беше разбит. Но скоро прахта отново щеше да се уталожи и празнотата да се върне, като прокуден крал, седнал пак на трона, и Аратан знаеше, че никога повече няма да наруши владението ѝ. Беше глупава самозаблуда, детинска игра.

„По закона на естественото право, Аратан, слабият никога не може да се скрие, освен ако не му се даде тази привилегия. И разбери, това винаги е привилегия, за която слабият би трябвало да е вечно благодарен. Във всеки момент, ако силните пожелаят, могат да размахат меч и да сложат край на живота на слабия. Това е днешният ти урок. Търпение.“

Реджи в дупка — животът на зверчето бива търпян, докато присъствието му не стане досадно, и тогава пускат псетата в тунела под земята, из лабиринтите, и някъде там долу реджи го разкъсват, раздират го на парчета. Или го измъкват навън, където чакат копия и мечове, жадни да вземат живота му.

Тъй или иначе, съществото явно нямаше толкова ум, за да оцени дадените му привилегии.

Всички уроци, които Сагандер изнасяше на Аратан, кръжаха като вълци около слабостта и подобаващото място на прокълнатите с нея. Не, Аратан не беше тъпак. Разбираше го много добре.

И един ден щеше да нарани Драконъс по начин, който все още не можеше дори да си въобрази. „Татко, вярвам, че съм твоята слабост.“

А сега, докато бързаше след Малис, стиснала го здраво за китката, вдигна другата си ръка към устата и задъвка.

Докато чакаше пред вратата, учителят по оръжия Айвис избърса потта от челото си. Повикването бе дошло, докато беше в ковачницата и наставляваше майстора железар как правилно да наточи ръба на меча. За хората с кръвта на Хуст казваха, че познават желязото все едно са го сукали стопено от майчината си гръд, и Айвис нямаше никакво съмнение по този въпрос — ковачът беше опитен и майстореше чудесни оръжия, но в жилите на Айвис течеше кръвта на Хуст по бащина линия и макар да се смяташе за войник от глава до пети, можеше да чуе повреден ръб още докато мечът излиза от ножницата си.

Майсторът железар Джайлал го понесе съвсем добре, макар че никога не можеше да се знае със сигурност, разбира се. Наведе глава и замърмори извинения, както подобаваше за по-низшия му ранг, а докато Айвис си тръгваше, чу как едрият мъж изрева на чираците си — никой от които не беше по какъвто и да било начин виновен за некачествения ръб, след като последните етапи от направата на оръжие бяха винаги от ръката на майстора железар. След тази тирада Айвис разбра, че ковачът няма да обърне злобата си към него.

Сега, докато чакаше пред Залата на кампаниите, си каза, че потта, щипеща очите му, е заради четирите пещи в ковачницата и ужасния ѝ въздух, изпълнен със зной и нажежени пръски метал, с въглищна прах и дим, с трескавите усилия на работниците, докато се бореха да изпълнят възложеното за деня.

Бездната знаеше, ковачницата не беше кой знае какво, но все пак бе постигнала впечатляваща бързина на производство през последните два месеца и нито един новобранец, дошъл във Великия дом, не оставаше без броня или оръжие за дълго. А това много улесняваше задачата му.

Но сега господарят се беше завърнал неочаквано и Айвис ровеше в ума си за възможната причина. Драконъс беше уравновесен мъж, не беше склонен да действа безразсъдно. Притежаваше търпението на камък, но всички знаеха колко рисковано е да го оскърбят. Нещо го беше върнало във Великия дом и тежката нощна езда нямаше да го е оставила в добро настроение.

А сега и повикването, само за да го оставят да чака пред вратата. Не, нищо нормално нямаше в тези работи.

Чу стъпки, вратата щракна, едното крило се открехна и Айвис видя Домашния учител, Сагандер. Старият схолар приличаше на човек, когото са уплашили и който все още се мъчи да превъзмогне страха. Погледна Айвис в очите и кимна.

— Капитане, господарят иска да ви види.

Само това и нищо повече. Сагандер го поведе по коридора. Вървеше все едно се бе състарил с шест години през последните няколко мига. При тази мисъл Айвис се укори. Много рядко виждаше учителя, понеже той спеше до късно сутринта и често последен си лягаше посред нощ — значи нямаше защо да си въобразява, че Сагандер е нещо повече от притеснен от ранната среща, а скованата походка може би беше разбираема и присъща за старостта толкова рано сутрин.

Айвис си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и пристъпи в залата.

Старото име на това помещение бе придобило ново значение, но кампаниите отпреди десетилетия бяха водени срещу външни врагове. Този път единственият враг бяха взаимно изключващите се амбиции на Крепостите и Великите домове. Ковачницата на господаря не беше нищо повече от разумна предпазна мярка напоследък. Освен това Драконъс бе Консорт на Майката Тъма и нямаше нищо необичайно в това да усилва попълнението на Домашните мечове, които вече отстъпваха по мощ само на гвардията на самата Майка Тъма. По разбираеми причини други Крепости не гледаха с голямо въодушевление на военното укрепване на Дома на Драконите.

Политиката по въпроса не представляваше особен интерес за Айвис. Неговата задача беше да обучи тази скромна армия.

Кръглата маса, господстваща в центъра на залата, беше издялана от ствола на три хиляди годишно черно дърво. Пръстените му представляваха червени и черни ивици под дебелата кехлибарена патина. Беше поставена в тази зала от основателката на дома преди петстотин години, за да ознаменува изключителния възход от Дребен дом до Велик. След внезапната ѝ смърт преди десет години осиновеният ѝ син Драконъс властваше над фамилните владения. И макар амбициите на Срила да бяха впечатляващи, не бяха нищо в сравнение с тези на избрания ѝ син.

По стените нямаше никакви портрети, а тежките вълнени завеси, небоядисани и груби, бяха само за топлина, както и дебелият килим под краката.

Драконъс закусваше — хляб и разредено вино. Около калаеното блюдо пред него бяха пръснати няколко свитъка.

След като Драконъс сякаш не забеляза влизането му, Айвис каза:

— Господарю.

— Докладвай за напредъка му, капитане.

Айвис едва се сдържа да не избърше отново чело. Знаел беше, че това предстои. Момчето беше навършило пълнолетие все пак.

— Притежава вродено умение, милорд, както се полага при такъв баща. Но още е слаб в ръцете — от онзи навик да си гризе ноктите възглавничките на пръстите му са станали меки и лесно се пукат.

— Усърден ли е?

Драконъс все още не го беше погледнал, зает с яденето си.

— В упражненията ли, милорд? Трудно е да се каже. Има някаква лекота в него. Колкото и да го натоварвам, дори да поставям най-добрите новобранци срещу него на пясъка, остава си… безразличен.

— А това разочарова ли те, капитане? — изсумтя Драконъс.

— За това, че все още не съм го изпитал истински, да, милорд. Нямам толкова много време за него, колкото би ми се искало, макар да разбирам нуждата от по-висше обучение. Все пак, като за млад фехтовач, лекотата му е възхитителна.

Най-сетне господарят му вдигна очи.

— Тъй ли? Виж ти. — Облегна се назад и избута остатъците от закуската си: натопени в разреденото вино парчета сух хляб. — Намери му приличен меч, някоя лека ризница, ръкавици, налакътници и наколенници. И шлем. После нареди на конюшните да му приготвят стабилен боен кон — знам, още не се е научил да язди кавалерийски кон, тъй че да гледат животното да не е своенравно.

Айвис примига.

— Милорд, всяко животно е своенравно под несигурен ездач.

Драконъс продължи все едно не го беше чул.

— Кобила според мен. Млада, жадна да се лепне за Каларас.

„Жадна ли? По-скоро ще е ужасена.“

Лицето на Айвис навярно бе издало отчасти мислите му, защото господарят му се усмихна.

— Мислиш ли, че не мога да командвам коня си? А, и един резервен с бойния. От по-бавните. Нека да е скопец.

„Няма да е връщане в Карканас значи.“

— Милорд, дълго пътуване ли ще е?

Драконъс стана и чак сега Айвис видя сенките под очите му.

— Да. — А сетне, сякаш в отговор на въпрос, който Айвис не беше изрекъл, добави: — И този път ще яздя със сина ми.

Малис го задърпа в коридора, водещ към Залата на кампаниите. Аратан я знаеше само по име. Нито веднъж не бе дръзнал да надникне в любимата стая на баща си. Дръпна се назад и сестра му се напрегна.

Погледна го сърдито — а след това изведнъж се отпусна и пусна китката му.

— Като подплашен заек си. Това ли мислиш, че иска да види той?

— Не знам какво иска да види — отвърна Аратан. — Как бих могъл да знам?

— Не видя ли, че Айвис Драното лице току-що излезе? Тръгна към оръжейния двор. Сигурно е докладвал за тебе. А сега татко чака. Да види лично.

— Драното лице ли?

— Заради белезите му…

— Не са белези — каза Аратан. — Това е от възрастта. Айвис Йертъст се е бил във Форулканската война. Гладували са при оттеглянето, всички. От това са бръчките на лицето му.

Тя го беше зяпнала все едно си е загубил ума.

— Какво мислиш, че ще стане, Аратан?

— С кое?

— Ако той не хареса каквото види.

Аратан сви рамене. Макар да бе толкова близо до баща им — трийсет крачки по широкия коридор и после вратата, — все още не можеше да почувства нищо. Въздухът не се беше променил, сякаш силата беше само илюзия. Тази мисъл го стъписа, но нямаше да се доближи до нея, още не. Не беше този моментът да види докъде води.

— Ще те убие — каза Малис.

Той се вгледа в лицето ѝ, долови веселия блясък в очите ѝ, много смътния намек за насмешлива усмивка.

— Имената не бива да са проклятие — промълви Аратан.

Тя посочи напред по коридора.

— Той чака. Сигурно никога повече няма да те видим, освен ако не идем зад кухнята — при улея, откъдето изхвърлят изрязаните кокали и черва. Късчета от тебе ще има на Вранската могила. Ще си запазя кичур от косата ти. Сплъстен. Няма дори да изплакна кръвта.

Промуши се покрай него и бързо се отдалечи.

„Драно лице е жестоко име. Чудно какво име са дали на мен.“

Впи очи във вратата и тръгна, стъпките му закънтяха. Баща му нямаше да го убие. Можеше да го е направил отдавна, а нямаше причини да го прави сега. Нито една от слабостите на Аратан не можеше да се отрази на баща му. Сагандер му го беше казвал многократно. Това не беше утаяване на сенки, защото слънчевата светлина, колкото и бледа или смътна да беше, не можеше изобщо да съзре обвързващите линии на кръвта, а в място на светлина не бяха изричани думи, които да твърдят обратното.

Стигна до вратата, поколеба се, избърса пръстите си и после почука с железния пръстен под бравата. Приглушен глас го подкани да влезе. Учуден, че не изпитва какъвто и да било страх, Аратан отвори вратата и пристъпи в залата.

Тежка миризма на лой бе първото нещо, което го удари, а след това светлината, рязка и ярка от източния прозорец, където капаците бяха отворени. Въздухът все още беше хладен, но бързо се стопляше със събуждането на деня. Остатъците от закуска на огромната маса му напомниха, че все още не е ял. Когато най-сетне вдигна поглед към баща си, видя, че тъмните му очи са се впили в него.

— Може би — заговори Драконъс — вярваш, че тя не те искаше. Живял си живот без никакви отговори на въпросите ти — но за това няма да се извинявам. Тя знаеше, че изборът ѝ ще те нарани. Мога да кажа, че нарани и нея също. Надявам се, че един ден ще разбереш това и че всъщност ще намериш в сърцето си сила да ѝ простиш.

Аратан не отвърна нищо, защото не можеше да измисли какво да каже. Гледаше как баща му се надига от стола си и едва сега — след като беше толкова близо до него — най-сетне усети силата, излъчваща се от Драконъс. Беше едновременно висок и едър, с воинска осанка, но в същото време у него имаше някакво изящество, което навярно бе по-впечатляващо от всичко останало.

— Това, което желаем в сърцата си, Аратан, и това, което трябва да бъде… е, прегръдката между двете е много рядка, толкова рядка, че едва ли изобщо ще я познаеш някога. Надживял си тази истина. Няма да ти давам никакви обещания. Не мога да кажа какво те очаква, но вече си в пълнолетие и е дошло времето сам да градиш живота си. — Помълча за миг, като продължаваше да оглежда Аратан; тъмните очи само веднъж пробягаха към ръцете му и Аратан с усилие се сдържа да не ги крие повече, остави ги изпънати отстрани, с тънките и дълги пръсти, увенчани с червено.

— Седни — нареди Драконъс.

Аратан се огледа, видя един стол с висок гръб до стената вляво от вратата и отиде до него. Изглеждаше древен, грохнал от старост. Беше направил лош избор — но единственият друг стол бе този, на който баща му беше седял на масата. След миг колебание седна колебливо.

— Признавам, от камък са по-добри — изсумтя баща му. — Нямам намерение да те взимам в Цитаделата, Аратан… и не, не срам диктува това решение. Напрежението в Куралд Галайн нараства. Ще трябва да положа свръхусилия, за да усмиря ощетените елементи сред Великите домове и Крепости, но положението ми е много по-несигурно, отколкото може би си мислиш. Дори сред Великите домове все още гледат на мен като на външен и с не малко недоверие. — Овладя се и го погледна накриво. — Но пък ти малко знаеш за всичко това, нали?

— Вие сте Консорт на Майка Тъма — каза Аратан.

— Знаеш ли какво означава това?

— Не, освен че ви е избрала да стоите до нея.

При тези думи очите на баща му леко се присвиха, но той само кимна.

— Решение, което, изглежда, ме е поставило между нея и знатните Крепости — всички от които носят титлите синове и дъщери на Майка Тъма.

— Синове и дъщери… но не по рождение?

Драконъс кимна.

— Обич? Или уверение в непоклатима вярност? С всеки претендент везните се колебаят.

— И аз ли съм такъв син за вас, милорд?

Въпросът явно завари Драконъс неподготвен. Очите му се впиха в лицето на Аратан.

— Не — отвърна той накрая, но без да обясни. — Не мога да гарантирам безопасността ти в Куралд Галайн — нито в самата Цитадела. Нито би могъл да очакваш някаква вярност от страна на Майка Тъма.

— Това го разбирам, милорд.

— Трябва да пътувам на запад и ти ще ме придружиш.

— Да, сър.

— Трябва да я оставя за известно време — знам риска много добре, — тъй че няма да имам търпение, ако се разколебаеш по пътя.

— Разбирам, господарю.

Драконъс помълча малко, сякаш преценяваше лекотата в отговора на Аратан. После каза:

— Сагандер ще ни придружи, за да продължи обучението ти. Само че се налага да ти възложа ти да се грижиш за него. Макар да е жадувал да посети азатанаите и джагътите през половината си живот, тази възможност като че ли идва малко твърде късно за него. Е, не вярвам да е толкова немощен, колкото си въобразява. Все едно, ти ще се грижиш за него.

— Разбирам. Милорд, а учителят по оръжия Айвис…

— Не. Той е нужен другаде. Портален сержант Раскан и четирима Погранични мечове ще ни пазят. Това няма да е ленива разходка. Ще яздим бързо, с резервни коне. Пустошта Барет е негостоприемна през всички сезони.

— Кога тръгваме, господарю?

— Вдругиден.

— Милорд, смятате ли да ме оставите при азатанаите?

Драконъс беше отишъл до отворения прозорец.

— Възможно е — каза той, загледан към нещо на двора, — да повярваш, че не те искам, Аратан.

— Не е нужно да се извинявате, милорд.

— Знам. Сега иди при Сагандер и му помогни да стегне багажа си.

— Да, господарю.

Аратан стана, поклони се зад гърба на баща си и напусна залата.

Краката му се огъваха от слабост. Не се беше държал добре. Не и в тази своя първа истинска среща с баща си. Беше изглеждал глупаво, наивно, разочароващо за мъжа, който го беше създал. Навярно това бяха неща, които всички синове изпитваха пред бащите си. Но времето или се движи напред, или изобщо не се движи. Тъй че той вече не можеше да направи нищо, за да промени станалото.

Сагандер често говореше за надграждане над вече станалото и че човек трябва да има това наум във всеки момент, при всеки свой избор, вече направен или предстоящ. „Дори грешките предлагат парчетии, от които да надграждаш“, каза си Аратан. Можеше да надгражда от счупени пръчки и натрошени кости, ако потрябва. Такива градежи навярно щяха да се окажат слаби, но пък и той имаше малко тежест, която да крепят. Беше копеле, с непозната майка, а баща му го отпращаше.

„Ледът е тънък. Трудно е да намериш опора. Опасно е да се върви тук.“

Сагандер добре помнеше деня, в който момчето едва не се удави. Всеки път, щом останеше с твърде много въпроси в живота си, всеки път, щом загадките на света се струпваха около него, се замисляше за онзи лед. Разяден отдолу от мръсните газове, вдигащи се от гниещата говежда тор, разстлала се на дебел пласт тиня върху камъните на старата кариера под трийсетте разтега тъмна вода. След няколкото дни необичайна за сезона топлина, последвана от жесток студ, ледът бе изглеждал достатъчно здрав, ала очите бяха немощни да различат истина от лъжа. И макар момчето да беше стъпило само̀ на хлъзгавата му повърхност, Сагандер можеше да усети измамата под собствените си крака — не под краката на Аратан в онази ясна мразовита утрин, а под собствените си. И можеше да чуе пращенето, а сетне и ужасния пукот, и всеки миг щеше да залитне и да запропада надолу, докато светът под него се продънваше.

Беше нелепо. Трябваше да е въодушевен. Предстоеше му, вече в заника на живота му, пътуване при азатанаите, че и отвъд тях, чак до владенията на Джагът. Там, където въпросите му щяха да намерят отговори, където загадките щяха да се прояснят, всички истини да се разкрият и мир да се утаи над душата му. И все пак всеки път щом мислите му се плъзнеха натам, към онази предстояща благословия на познанието, се сещаше за леда. И го обземаше страх, докато чакаше да чуе пукота.

Нещата трябваше да са понятни. От единия край до другия, все едно от коя посока ще решиш да започнеш пътуването, всичко трябва да се намести. Точното наместване е дарът на реда, доказателството за контрол, а през контрола е пътят към господството. Сагандер не можеше да приеме един непознаваем свят. Загадките трябваше да се преследват докрай. Като свирепите врашани, които някога бяха вилнели из Черния лес: всичките им мрачни леговища бяха разкрити, докато не бяха останали места, където зверовете да се крият; бяха ги убили до последния и сега най-сетне човек можеше да ходи безопасно из леса, и никакъв вой не нарушаваше вече ведрата тишина. Черния лес беше станал познаваем. Безопасен.

Щяха да стигнат до азатанаите и до Одан на Джагът, може би дори до самия Омтоуз Феллак, Запустелия град. Но най-хубавото от всичко: щеше най-после да види Първия дом на Азат и може би дори да поговори със Строителите, които го обслужваха. И щеше да се завърне в Куралд Галайн увенчан със слава, с всичко, което му беше нужно, за да разпали бляскавото възкресение на славата си като учен, и всички онези, които се бяха отвърнали от него, без дори да крият презрението си, щяха отново да се стекат към него като кутрета, а той с радост щеше да ги поздрави… с ботуша си.

Не, животът му още не беше свършил.

„Никакъв лед няма. Светът под мен е сигурен и стабилен. Чуй! Нищо няма.“

Тихо почукване по вратата го накара за миг да затвори очи. Аратан. Как можеше мъж като Драконъс да стане баща на такова дете? О, Аратан беше достатъчно умен и според всички сведения Айвис бе изчерпал тънкостите, на които можеше да научи момчето в боравенето с меча. Но тези умения нямаха кой знае каква стойност. Оръжията бяха бързото средство, към което прибягваха онези, които не можеха да убеждават или се бояха от истината. Сагандер бе положил всички усилия с Аратан, но момчето, въпреки острия си ум, като че ли беше обречено на посредственост. Но пък какво друго може да се очаква от едно нежелано дете?

Чукането се повтори. Сагандер въздъхна и подкани Аратан да влезе. Чу как вратата се отвори, но не откъсна поглед от многобройните вещи, струпани на масата.

Аратан се приближи до него и ги огледа мълчаливо. После каза:

— Господарят каза, че трябва да пътуваме леко, сър.

— Знам много добре какво ще ми трябва и това е минималното. Е, а ти какво искаш? Както виждаш, много съм зает — ще ми трябват поне три дни да се приготвя. Но ще е както лорд Драконъс заповяда, тъй че ще трябва да се оправя.

— Дойдох да помогна да си стегнете багажа, сър.

— А твоят багаж?

— Готов е.

— Ще съжалиш за безгрижието си, Аратан — изсумтя Сагандер. — Тези неща искат грижа и обмисляне.

— Да, сър.

Сагандер махна с ръка към струпаното на масата.

— Както виждаш, приключил съм с първоначалния подбор. Винаги имам наум, че сигурно ще ми хрумне да добавя някои неща в последния момент преди тръгването, което значи, че трябва да се погрижа във всеки сандък да има свободно място. Очаквам да се върна с много изделия и писания също тъй. Честно казано, не виждам как можеш да ми помогнеш, освен да смъкнеш сандъците по стълбището, а за това ще ти трябва помощ. Най-добре да го оставим на слугите.

Момчето все пак се поколеба, а после каза:

— Мога да ви помогна да оставите повече свободно място в сандъците, сър.

— Нима? И как ще го направиш?

— Виждам, че имате пет шишета мастило, сър. Тъй като ще яздим бързо, няма да има много време за писане по пътя…

— А щом пристигнем при азатанаите?

— Те, разбира се, ще имат мастило, сър, с което ще са щедри, особено щом става дума за гостуващ учен, толкова прочут като вас. Всъщност вярвам, че ще са също толкова щедри и със свитъци, пергаменти и восък, както и с рамки, сушени черва и писци. — И преди Сагандер да е успял да отвърне, продължи: — А тези карти — на Куралд Галайн — предполагам, че са замислени като дарове?

— Обичайно е…

— Макар между азатанаите и тайстите да е имало мир от доста време, несъмнено други посетители на азатанаите биха могли да оценят такива карти доста високо, по съвсем погрешни причини. Сър, вярвам, че лорд Драконъс ще забрани да се подаряват карти.

— Една размяна между учени в интерес на знанието няма никакво отношение към рутинните политически проблеми… впрочем, откъде се взе тази твоя наглост?

— Извинявам се, сър. Може би да се върна при господаря ни и да го попитам?

— Какво да го попиташ? Не ставай глупак. Освен това не си въобразявай, че изведнъж си се издигнал в ранг просто защото си прекарал няколко минути с господаря ни. Все едно, вече заключих, че няма да взимам картите. Прекалено обемисти са. Освен това тези копия са направени от твоята ръка, миналата година, и точността им, меко казано, е подозрителна, дори плачевна в някои случаи. Всъщност предвид това качеството им като дарове е крайно съмнително, след като гъмжат от грешки, несъмнено. Искаш да ми помогнеш ли, ученик? Много добре. Помисли за по-подходящи дарове тогава.

— За един получател или за много, сър?

Сагандер помисли над въпроса, след което кимна.

— Четири на прилична цена и един изключително ценен.

— Изключително ценният за владетеля на Хейт2 ли ще е предназначен, сър?

— Разбира се, че за него! Хайде, да те няма. Но да си се върнал преди камбаната за вечеря.

Докато Аратан напускаше, Сагандер го спря.

— Момент. Реших да намаля броя на сандъците до два, като единият ще е пълен само наполовина. Имай го предвид — за подаръците.

— Да, сър.

Аратан излезе и затвори. Вратата изскърца.

Подразнен от звука, Сагандер отново съсредоточи вниманието си върху струпания на масата багаж. Избута картите от ръба, тъй като пречеха на гледката му.

Не мислеше, че момчето има кой знае какви шансове да намери подходящ подарък за лорда на Хейт, но пък трябваше да отпрати Аратан, за да не му се пречка в краката. Беше забелязал, че момчето е започнало да развива нов лош навик, макар че все още му беше трудно да го определи точно. Беше в начина, по който говореше, във въпросите, които задаваше, и в онази маска на невинност, когато ги задаваше. Не просто невинност, но искреност. Нещо в цялата тази работа беше подозрително, сякаш всичко това не беше съвсем истинско.

Трябваше да има някаква причина Сагандер да се чувства обезпокоен след почти всеки разговор, който бе имал напоследък с Аратан, нали?

Както и да е, това пътуване щеше да върне момчето на мястото му — ококорено и уплашено. Светът извън къщата и дворовете ѝ беше огромен, съкрушителен. След злополуката в старата кариера на Аратан му бе забранено да излиза в околностите и дори кратките му разходки до селото долу бяха надзиравани.

Аратан го чакаха големи изненади и това щеше да е за негово добро.

Портален сержант Раскан смъкна ботуша си и го вдигна, за да огледа подметката. Имаше особена походка, от която подметките се протриваха откъм задния край и точно там залепените пластове кожа започваха да се разръфват. Сега той видя първите признаци на това и изруга.

— Нямат и половин година тия! Просто не ги правят като едно време.

Ринт, Пограничен меч вече от седем тежки години, стоеше срещу Раскан, облегнал гръб на стената на цитаделата. Беше скръстил ръце и приличаше на разгонен глиган, готов да подгони свиня през горите. Носеше, забеляза кисело Раскан, изтъркани мокасини от дебела здрава кожа на хенен. Командването на Ринт и другите трима Погранични мечове нямаше да е лесна работа, прецени сержантът. Спечелването на уважението им сигурно щеше да е още по-трудно. Вярно, двете винаги се опираха едно на друго, но без уважение командването винаги се запъваше, докато обратното не винаги беше вярно. Достатъчно доказателство беше, че званията и ранговете, които някога се печелеха със служба, сега се бяха превърнали в монети, теглени на мръсни везни, и дори жалкият чин на Раскан идваше от това, че се падаше братовчед на Айвис, и той знаеше, че може и да не се окаже годен за всичко това.

— Всичко е зарад калдъръмите, по които вървиш — рече Виле, седнал отпуснат до стъпалата, водещи към хлътналия ров от двете страни на рампата на портата. — Меката пръст не ги похабява така. Виждали сме ги много от онез, маршируващите по пътя войници в граничните войни, да пристигат с подбити крака. Ако бяхме направени да вървим по камък, щяхме да сме с копита, като скалните кози.

— Е, нали затова са здраво подкованите ботуши — обади се Галак. — Копита за клопащи по пътя. Просто им набий налчета или ги подкови, както подковават кон.

— Налчетата развалят настилката и подовете — възрази Раскан. — А много пъти на ден трябва да влизам в къщите по задачи.

— Трябва да издържат на пътя обаче — подхвърли Ринт и грубоватото му лице се набръчка в леко гадна усмивка.

Раскан го изгледа замислено и попита:

— Бил си на запад, а?

— Не далече. Никой от нас не е стигал далече. Нищо няма там в Пустошта, пък и отсам вододела, впрочем.

Ето, че дойде и последният от назначените му Погранични мечове, Ферен. Беше сестра на Ринт, може би няколко години по-млада. Жилава, докато той беше плещест, и малко по-висока между другото, имаше китки на стрелец, с предпазител за стрелите от усукана мед, който не сваляше никога — така поне разправяха, — и походката ѝ беше някъде между котка и вълк, сякаш мисълта за лов и дебнене никога не я напускаше. Очите ѝ бяха леко дръпнати, което намекваше за кръв някъде на изток от Черния лес, но трябваше да е оредяла, след като у брат ѝ почти не се забелязваше.

Раскан се опита да си представи тази жена да минава през Голямата зала на някой Велик дом из кралството, без да оскърби домакините, и не можа. Мястото ѝ беше сред дивото, но пък и с приятелите ѝ беше така. Бяха груби и недодялани, но колкото и не на място да изглеждаха тук, Раскан знаеше много добре, че нещата скоро ще се обърнат — щом оставеха цивилизацията зад гърба си.

Сред Пограничните мечове нямаше никакви рангове. Вместо тях действаше някаква тайнствена, загадъчна йерархия и го правеше плавно, сякаш обстоятелствата диктуваха кой командва във всеки даден момент. За това пътуване обаче обстоятелството беше просто: Раскан командваше тези четиримата и заедно отговаряха за безопасността не само на лорд Драконъс, но и на учителя и момчето.

Пограничните мечове също така щяха да се занимават с готвене, кърпене, лов, устройване и вдигане на лагера, и да се грижат за конете. Господарят залагаше точно на този обхват от умения, присъщи на сектата им, тъй като искаше да пътува бързо и без обоз. Единственият повод за притеснение на Раскан бе фактът, че тези воини не бяха заклети във вярност към Дома на Драконите. Ако замисляха предателство… но пък Пограничните мечове бяха прочути с лоялността си. Стояха настрана от политиката и тъкмо тази неутралност ги правеше толкова благонадеждни.

Все пак напреженията в страната бяха твърде силни напоследък и господарят като че ли беше в центъра на това, все едно дали го желаеше, или не.

Замислен и извърнал очи настрани, Раскан нахлузи ботуша си и стана.

— Трябва да избера коне.

— Ще вдигнем бивак извън двора — каза Ринт и погледна сестра си, а и тя кимна като в отговор на неизречен въпрос.

— Само да не е на тренировъчния плац — каза Раскан. — Трябва да кача момчето на боен кон следобеда.

— Да се настаним в другия край? — предложи Ринт навъсено.

— Става, макар че Аратан не е в най-добрата си форма пред твърде много очи.

Ферен го погледна остро.

— Смяташ ли, че бихме се подигравали на сина на лорда, сержант?

— Незаконен…

— Ако бащата не гледа с добро око на момчето, това си е негова работа — отвърна тя.

Раскан се замисли над подтекста в думите ѝ и се намръщи.

— На Аратан не трябва да се гледа като на нещо повече от новобранец, какъвто винаги е бил. Ако заслужи подигравка, защо да му я пестим? Не, притеснението ми е, че всяка нервност от негова страна може да му навреди, а след като тръгваме утре, бих искал да не ми се наложи да докладвам на лорда, че е негоден за пътуване.

Странният поглед на Ферен се задържа върху него още миг, след което тя извърна очи.

Раскан заяви по-твърдо:

— Отсега нататък нека да е ясно на всички ви, че не съм длъжен да ви се обяснявам. Момчето е под моя опека и как се оправям с него не е предмет на дискусия. Разбрано?

Ринт се усмихна.

— Напълно, сержант.

— Моите извинения, сержант — добави сестра му.

Раскан тръгна към конюшните. Подметките на ботушите му заскърцаха по каменната настилка.

Късно следобед сержантът накара момчето да изведе бойния кон за юздите през главната порта и към тренировъчния полигон. Торфът беше разровен непоправимо, откакто отрядът копиеносци бе започнал да упражнява кръгова формация на ново попълнение кавалерийски коне. През полето течеше поток и под торфа имаше глина, което правеше терена опасен за езда, както щеше да е в битка. Всяка година губеха по два-три коня и също толкова войници, но според господаря им много от хората на Великите домове бяха зле обучени и снаряжени за конно сражение, а намерението на Драконъс беше да се възползва от слабостта им, ако се стигне до гражданска война.

„Гражданска война.“ Никой не смееше да изрече двете думи на глас, но всички се подготвяха за нея. Беше безумие. Според Раскан в цялата бъркотия нямаше нищо, което да изглежда непреодолимо. Каква беше тази власт, която толкова много като че ли бяха решени да сграбчат? Освен ако не държиш нечий живот в ръката си — или заплахата за него, — беше безсмислено. А ако всичко се свеждаше до тази проста, груба истина, то що за страст изгаряше всички, които толкова жадуваха за власт? Кой сред всички онези глупаци, бръмчащи из знатните дворове на кралството, щеше да е толкова дързък или честен, за да заяви: да, точно това искам. Властта над живота и смъртта на колкото може повече от вас. Не я ли заслужавам? Не съм ли си я спечелил? Няма ли да я взема?

Но Раскан беше само обикновен сержант. Не притежаваше проницателния ум на Сагандер или на лордовете, дамите и висшите слуги на Куралд Галайн. Явно му убягваше нещо и мислеше простовато като глупак. Във властта имаше нещо повече, отколкото можеше да схване. Знаеше само, че животът му всъщност е в ръцете на някой друг и че може би има някакъв шанс за избор в това. Но и да беше така, той нямаше достатъчно мъдрост или ум да го види.

Момчето беше смълчано, както винаги, когато поведе привидно кроткото животно по меката разровена земя.

— Забележи високия гръб на седлото, Аратан — заговори Раскан. — По-висок е, отколкото си свикнал, но не е толкова висок, че да ти прекърши гръбнака като пръчка, щом връхлетиш в боен строй. Не, по-добре да те изхвърли, отколкото това. Тогава поне имаш някакъв шанс, ако оцелееш след падането. Не голям, но все пак. Това обаче не е твоя грижа засега. Просто искам да го разбереш. Това е боен кон и такъмите му са различни. Чашковидните стремена, раздвоеният рог. Във всеки случай няма да носиш пълна броня. Лордът има други идеи за това и ако изобщо се сблъскаме с конница, ще я заобиколим отдалече. Няма да позволим да ни изкормят като добитък.

Очите на Аратан се плъзнаха покрай Раскан към четиримата Погранични мечове, насядали на един от дънерите покрай тренировъчното поле. Сержантът също погледна натам и отново се обърна към момчето.

— Тях ги остави. Трябва ми и очаквам вниманието ти.

— Да, сър. Но защо са вдигнали палатки? Не са ли добре дошли в двора?

— Това си е техен избор. Те са диваци. Сигурно не са се къпали от години. Гледай мен, Аратан. Значи тези бойни коне са специална порода. Не просто поради големината, но и заради нрава си. Повечето коне по-скоро ще се убият, отколкото да наранят някого от нас — е, нямам предвид хапанията и по някой случаен ритник, или вдигането на задни крака в паника и прочее. Това е само случайно или при лошо настроение. Трябва да запомниш това. Тези животни са грамадни в сравнение с нас. Само с тежестта си биха могли да ни смажат, да ни стъпчат, да ни направят на каша от месо и кости. Но не го правят. Покоряват се. Един покорен кон обаче е уплашен кон, уплашен от нас имам предвид. Един покорен кон е питомен и страхът е заменен с доверие. Сляпо доверие понякога. Идиотско доверие. Точно така е.

— Виж, един боен кон е друга работа. Да, все пак си господарят му, но дойде ли битка, биете се двамата и се биете като партньори. Животното е отгледано да мрази врага, а този враг изглежда точно като теб и мен. Тъй че при близък бой как различава конят? Приятел и враг? — Изчака и видя как Аратан примига, щом осъзна, че въпросът не е риторичен.

— Не знам.

Раскан изсумтя.

— Добър, честен отговор. Работата е, че всъщност никой не знае. Но проклетите му животни са безпогрешни. Дали напрягането в мускулите на ездачите им подсказва от коя посока идва опасността? Може би. Според някои е така. Или навярно Бягащите псета са прави, като казват, че има връзка между душите — душата на ездача и душата на коня. Кръвно обвързване или каквото е там. Няма значение. Това, което трябва да разбереш, е, че ще изковете нещо заедно, докато не започнете да разчитате само на инстинкта. Ти ще знаеш накъде отива животното и то ще знае накъде искаш да отиде. Просто така става.

— Колко време отнема, сержант?

Раскан беше виждал тази лишена от всякаква страст твърдост, появила се сега в очите на момчето.

— Е, точно това е важното. И за двама ви. Не можем да определим колко време е нужно. Тъй че, от днес насетне, просто ще видим как върви. Само не очаквай да яздиш тази кобила повече от левга или две на ден. Но ще я водиш и ще се грижиш за нея. Много хора твърдят, че от кобилите не ставали добри бойни коне. Лордът смята друго. Всъщност той разчита на оная стадната работа с конете, а и язди жребеца, господаря на стадото. Разбираш ли какво ти казвам?

Аратан кимна.

Момчето и кобилата се потрудиха здраво него следобед, с повода, а после без него, и дори от мястото си, с приятелите си Погранични мечове на дънера, Ферен можеше да види лъсналата пот по черната кожа на животното. А когато най-сетне сержантът накара сина на лорда да обърне гръб на бойния кон и животното закрачи свободно и застана до Аратан, Галак изсумтя:

— Добре.

— Неохотно признание — подхвърли Виле. — Май чух как нещо се сцепи в теб, когато го каза, Галак.

— Униформи и подковани ботуши. Признавам, че не съм много впечатлен от тия обитатели на къщи.

— Просто друг обичай — каза Ринт. — Нито по-добър, нито по-лош, просто различен.

— Едно време, когато в гората още имаше глигани…

— Когато още имаше гора — прекъсна го Виле.

Галак продължи:

— Когато още имаше викачи и кучета. И безкрайна гора. А глиганът няма къде да ходи. Той не си гледа просто неговата работа, да надуши самка или каквото е там.

— Та какво? — попита Ринт, лаконичен както винаги.

— Казваш, че не било по-добро или по-лошо, просто различно. Според мене сам себе си лъжеш. Искаш да им утъпчеш пътеката, да продължат — давай. Гледал съм женски терет, слязъл да пие на потока, в парата на разсъмване, и се разплаках, защото беше последната самка на мили околовръст. Никакъв мъжки за нея, самотен живот и още по-самотна смърт, докато дърветата се сгромолясват наоколо.

Ферен се покашля, още загледана в момчето, което вече вървеше с кобилата като вярно куче по петите му, и каза:

— Битките оставят пустош. Виждали сме го на границата, не е по-различно и тук. Войната е като торфен пожар. Никой не забелязва, докато не стане твърде късно. А тогава вече няма къде да се бяга.

Порталният сержант закуцука, повел подопечните си обратно към къщата.

— Значи си е взела любовник — изръмжа Галак. Нямаше нужда да добавя: „И какво толкова?“

— Казват, че магията, която я обгръща, вече била непроницаема — каза Ринт замислено. — Спирала всякаква светлина. Обкръжавала я където и да иде. Имаме си кралица, която никой вече не може да види, освен Драконъс, така мисля.

— Вече мислиш? — попита Галак.

Ферен изсумтя, а другите се изсмяха сухо, дори Галак.

Малко след това Ферен каза сериозно:

— Момчето се е вцепенило от страх, и нищо чудно. Доколкото чух, до този ден баща му е бил също толкова невидим за сина си, колкото новата му любовница предпочита да е в Цитаделата си.

— Никакъв смисъл не виждам в това — каза Галак и поклати глава.

Ферен го изгледа изненадано.

— Много ясно. Наказва майката на момчето.

Брат ѝ повдигна вежди и попита:

— Знаеш ли коя е?

— Знам коя не е, и това е повече от достатъчно.

— Е, сега вече ме обърка — подхвърли Виле кисело.

— Теретът на Галак, Виле. Лочи вода на потока, докато се ражда денят. Само че денят изобщо не се е родил, не и за нея. Знаеш, че е обречена, знаеш, че е свършено със самката с милите очи. Кой е убил самеца ѝ? Със стрела или с примка? Някой.

— И ако този убиец се гърчи цяла вечност в прегръдката на Хаоса, само това е заслужил — изсъска Галак.

Виле вече се беше намръщил.

— Малко прекаляваш, Галак. Все пак ловуваме, веднъж на няколко дни. Убиваме, щом се наложи, за да останем живи. Не е по-различно от ястреб или вълк.

— Но не сме като ястребите и вълците, Виле. Можем да се сетим за последствията от това, което правим, а това ни прави… уф, не се сещам за думата…

— Виновни? — предположи Ринт.

— Това е думата, да.

— Не разчитай на съвестта. — Ферен долови горчивината в гласа си, но ѝ беше все едно. — Тя винаги се прекланя пред нуждата.

— А нуждата често е лъжа — добави Ринт и кимна.

Ферен гледаше разровения торф на тренировъчния полигон. Насекоми кръжаха и танцуваха над локвичките, оставени от копитата. Светлината бавно гаснеше. От шубраците зад тях доехтя вечерна птича песен — прозвуча странно жалостиво. Почти ѝ призля.

— Непроницаем мрак, викаш? — Виле поклати глава. — Защо ще го прави?

— Защо не? — промълви Ферен. — След като красотата е мъртва?

Разделени от река Дорсан Рил, земите на Великия дом на Драконите включваха верига оголени хълмове, десетки стари минни шахти, три гори, които някога бяха непроходим лес, едно село на арендатори, скромни ферми, оградени с ниски каменни стени, и низ дълбоки езерца, запълнили изоставени каменни кариери, в които се развъждаше риба. Общата земя осигуряваше паша за амриди с черна вълна и за добитък, макар фуражът да беше оскъден.

Тези земи очертаваха северозападната граница на Куралд Галайн. Свързваше ги зле поддържан разровен път и един азатанайски мост, тъй като повечето трафик минаваше по Дорсан Рил, където превозът се улесняваше от дълга поредица буксирни въжета и рудани. Макар че и тези задвижвани от волове механизми стояха бездейни по време на пролетното наводнение, когато дори от хиляда разтега ревът на реката можеше да се чуе от всяка стая на Великия дом.

Хълмовете непосредствено на запад и север от крепостта бяха предимно гранит, от високо ценената ситнозърнеста разновидност, и това бе единственият източник на богатство за Дома на Драконите. Най-големият триумф на лорда обаче — и може би най-големият повод за завист и притеснение преди да придобие титлата Консорт на Майка Тъма — бяха загадъчните му връзки с азатанаите. Колкото и дръзка и впечатляваща да беше архитектурата на Галайн, увенчана с бляскавата Цитадела, строителите от Азатанаи нямаха равни на себе си и новият Велик мост в Карканас беше достатъчно доказателство за това, мост, подарен на града от самия лорд Драконъс.

Мислещите в двора, или поне тези, които можеха да разсъждават проницателно, не пропуснаха да забележат символичния жест, който представляваше вдигането на моста. Но дори това се оказа достатъчен повод за горчивина, негодувание и тихо очерняне. Гледането на размяна на дарове винаги горчи, когато свидетелят не е нито даващ, нито получаващ. Чрез тази мярка се определя положение, но никое определение не се задържа за дълго, а благодарността е рехава като дъжд по камъните от самотен облак в слънчев ден.

И да бяха изсечени думи на масивните каменни блокове на Великия мост, те бяха добре скрити. Може би, ако човек завържеше лодка под дъгата му за някой от големите каменни пръстени, толкова изкусно взидани там, и светнеше с фенер нагоре, щеше да открие ред след ред азатанайско писмо. Но най-вероятно това беше просто измислица и нищо повече. Живеещите и работещите по реката в Карканас не се месеха със знатните, нито с ваятелите, художниците и поетите на времето, и каквото виждаха, си беше тяхна работа.

Дали мечтаеха за мир, тези мръсни мъже и жени със странните им го̀вори, докато се плъзгаха в съдовете си над бездънните черни води? И когато отиваха извън града, там, където бреговете бяха подронени и наносите покрай речното корито бяха черни, когато отиваха да отдадат почит на онази целувка на вода и земя, бояха ли се от бъдещето?

И можехме ли ние — о, богове, можехме ли — да си представим кръвта, която щяха да пожертват в наше име?

Ще има мир.

2

Свещите обагряха въздуха в златно, смекчаваха бледата слънчева светлина, струяща от високите тесни прозорци. Бяха десетки и десетки, закрепени на многобройните свещници — толкова, колкото можеше да се заделят от неизползваните стаи на цитаделата, — и над половината се бяха стопили на пънчета, пламъчетата им мигаха и отпращаха нагоре пипала черен дим. Бдителен слуга стоеше готов да замени поредната, отдала живота си.

— Виж гения в проникновението му — тихо промълви Хун Раал и миг след това улови предпазливото кимване на Оссерк с крайчеца на окото си. Рисковано беше изобщо да се проговаря. Мъжът, който топваше острите четки в боите на палитрата и след това перваше с тях по повърхността на дървеното пано, беше прочут със сприхавия си нрав и сцената вече беше достатъчно напрегната, но Хун бе преценил, че думите му са достатъчно похвални, за да приглушат всякакво възможно раздразнение, което Кадаспала можеше да изпита от това, че го разсейват.

Оссерк явно не бе подготвен да рискува дори с изшепнато съгласие, предвид обстоятелствата. Такива са младежите, чийто кураж все още не е подлаган на изпитание. Разбира се, това не се дължеше на слабост у самия Оссерк. Не, вината — а можеше ли да има друга дума за това? — бе на бащата, на мъжа, който седеше така сковано в пищните си одежди, с едната страна на лицето окъпана в светлината на свещите, другата в сенки, умислен и навъсен, както подобаваше за мрачното му настроение в момента.

Кадаспала можеше да е най-търсеният художник на портрети в целия Куралд Галайн, прочут с гениалния си талант и спечелил си скандална слава заради нетърпимостта си към това да му пречат, докато рисува, ала дори той не можеше да се мери с мъжа, който седеше сега в стола от черно дърво с висок гръб, ако изопнатото до крайност търпение на Вата Урусандер най-сетне се изчерпаше. Обшитата с брокат парадна униформа беше приумица, годна за официални визити в Цитаделата и за други празнични поводи, но в ежедневието му, като командир на легионите, облеклото на Урусандер беше буквално неразличимо от това на най-обикновения войник от кохортите. Войските на Куралд вече се наричаха Легиона на Урусандер, и не без основание. Макар и роден в незначителен дом, Урусандер бързо се беше издигнал в ранговете през първите няколко опустошителни месеца от Форулканската война, когато главното командване бе обезглавено първо от вероломни убийства, а след това от поредица поражения на бойното поле.

Урусандер беше спасил народа на Тайст. Без него — Хун Раал знаеше това много добре — Куралд Галайн щеше да е паднал.

Последвалата кариера, през цялата кампания за изтласкване на форулканите, а след това прогонването на джеларканите дълбоко в земите на северозапад, бе издигнала Урусандер до легендарен статут, което оправдаваше тази сцена тук, в горната зала на най-новата кула на цитаделата — прахта от работата на каменоделците все още се рееше във въздуха. Присъствието на Кадаспала от дома Инис само по себе си беше знак за високото положение на Урусандер. Този портрет щеше да бъде копиран на стената на Вътрешната алея в Цитаделата на Карканас, редом до образите на знатни Тайст, все още живи, както и отдавна умрели.

Но мъжът, който седеше вдървено в пищната униформа, накичена с воински отличия, бе готов всеки момент да разбие съвършения образ на непоколебимо достойнство. Хун Раал едва сдържа усмивката си. Нито на него, нито на Оссерк можеха да убегнат признаците, докато Кадаспала продължаваше да работи, унесен и потънал в собствения си свят на трескава припряност. Урусандер беше съвсем неподвижен — и художникът несъмнено, ако изобщо го забелязваше, виждаше в това триумф на собствената си воля над непокорния си обект.

Хун се зачуди дали Оссерк ще проговори, за да заприщи бента, преди да е изригнал, или ще се свие плахо, както беше правил повечето пъти в спокойния си, заслонен от опасности живот, дали ще се опита след това да надмогне себе си в усилие да успокои всеки, който можеше да се обиди от гневната тирада на баща му. Хун бе решил само да чака и да гледа, но каква полза щеше да има от това? Още по-лошо, Кадаспала можеше дотолкова да се обиди, че да си прибере боите и четките и да си тръгне, за да не се върне никога повече.

Присъствието на Хун Раал в тази зала не беше без основания. Нима не се беше разминал на косъм със смъртта, когато пое с тялото си ножа на убиец, предназначен за Урусандер? Е, готов беше и този път да се изпречи на пътя на ножа. Покашля се предпазливо и каза:

— Добри художнико, дневната светлина гасне…

Кадаспала — не много по-възрастен от Оссерк — се обърна рязко към стария войник.

— Проклет глупак! Светлината е съвършена! Точно в този момент! Не можеш ли да разбереш това?

— Все пак… и в това, сър, се прекланям пред вещината ви. Но все пак трябва да разберете, лорд Урусандер е войник, който е понесъл много рани в службата си. Много кръв е пролял в защита на Куралд Галайн, за да спечели за всички нас мира, който с такава охота приемаме за нещо дошло от само себе си. Знам, че не би могъл да седи неподвижно толкова дълго, както днес…

— В това — сопна се Кадаспала — не се съмнявам. Както и че кучешкото ти лице никога няма да краси някоя стена, освен като яхнат трофей.

Хун Раал се изсмя късо.

— Добре казано, сър. Но не променя нищо. Лордът има нужда да поразкърши малко крайниците си, това казвам.

Кръглото лице на художника сякаш се зарея във въздуха като маска, готово всеки момент да се откъсне от тялото и да връхлети право към Хун Раал. А после Кадаспала се обърна и захвърли четките си.

— Все едно, то пък една светлина! Не стига ли, че Майка Тъма ни я краде всичката? А портретите на Алеята? Напразна работа! — Като че ли говореше всъщност на себе си и по много причини другите в залата, включително Урусандер, предпочетоха да си замълчат.

Лордът се изправи и въздъхна дълбоко.

— Утре, лорд Урусандер — каза с войнствен тон Кадаспала. — По същото това време. А ти, слуга — повече свещи! Проклета да е тази тъмнина, проклета да е!

Лорд Урусандер мълчаливо излезе от стаята — избра страничния коридор към стълбището, водещо към частните му покои. Хун пък погледна Оссерк, кимна му и го поведе към главното стълбище.

Това крило на цитаделата все още не бе обзаведено, тъй че минаха през празни стаи и отекващи коридори, преди да стигнат до главния трем. Това, което някога бе изглеждало пищно, сега се стори на Хун опърпано и похабено: стените, гоблените и оръжейните стойки бяха зацапани от пушек и разнебитени от вековно износване.

Малко беше останало от древната крепост, която някога беше господствала на този хълм, в самото ядро на Нерет Сорт. По-голямата част от развалините ѝ бяха съборени и използвани отново в строежа на Новата цитадела преди сто години, а от кръвните линии, които бяха владели някога това поселение и околните му територии, последната капка отдавна бе изчезнала в пръстта. Преобладаваше вярването, че родът на Урусандер е бил клетвено обвързан с това изчезнало благородно съсловие, но пък самият Хун Раал бе изиграл централна роля в разгласяването на тази легенда. Толкова много от историята представляваше празни дупки, които трябваше да се запълнят с това, което е целесъобразно за настоящето, и по-важно — за бъдещето, когато избуяването на грижливо посети измислици и полуистини щеше, ако зависеше от Хун Раал, да се възнагради щедро.

Излязоха на двора и навлязоха в сенките, хвърляни от дебелите високи стени. Теглена от волове кола беше докарала слитъци грубо желязо пред ковачницата и чираците на ковача ги разтоварваха. Равнодушни към тези усилия, коларят и лечителят на цитаделата вадеха кърлеж от ухото на единия вол — упоритостта на насекомото личеше от кръвта, стичаща се по врата на вола, докато той мучеше жално и мускулите му потръпваха под дебелата кожа.

— Къде отиваме? — попита Оссерк, докато вървяха към Високата порта.

— В града — отвърна Хун Раал. — Баща ти ще е в мрачно настроение довечера на масата, ако изобщо се появи. Никога не бях виждал мъж толкова нетърпелив да остави меча си, и то само заради сандък форулкански цилиндри — половината от които счупени при това. Ако онези белолики глупаци са имали някаква мисъл, достойна за възхищение, не им е помогнала много срещу мъстта на Тайст.

Оссерк помълча малко и когато стигнаха до портата, каза:

— Заради трайния му интерес е, Хун. Законите на управлението. Целостта на обществото. Нужно ни е обновление и доказателството за това е съвсем явно с всички неприятности, които ни сполетяват отново.

Хун Раал изсумтя ядосано.

— Драконъс. Неприятностите, за които говориш, започват и свършват с онова парвеню.

Беше преценен коментар от страна на Хун и той се постара да не реагира на изненадания поглед на Оссерк, а просто продължи:

— Няма никаква история в това, никакъв прецедент. Родът на Драконъс винаги е бил незначителен. А сега някакъв негов съмнителен наследник с разредена кръв стои до Майка Тъма. Това е заплахата и няма нищо общо с обновлението. Амбицията, Оссерк, е отрова.

— Е, у баща ми изобщо няма нито амбиция, нито отрова.

Хун се усмихна наум и усмивката беше тържествуваща.

— Точно така. Кой е по-добре да управлява тогава? Не ѝ трябва проклет Консорт, трябва ѝ съпруг.

Излязоха на първия остър завой на лъкатушещия по склона път, водещ към града. Толкова късно през деня нямаше движение нагоре, но няколко впряга, поели надолу, бяха направили задръстване на следващия завой — десетина ратаи вдигнаха задницата на дълга кола, за да я изместят и да разчистят пътя.

— Драконъс може да е от простолюдието, но баща ми също е такъв — каза Оссерк.

Хун беше чакал тези думи.

— Не е вярно. Най-ранните упоменавания за Нерет Сор отбелязват името на управляващата фамилия като Вата. И по-важното, оттеглил се или не, Урусандер командва легионите. Кажи ми следното: как се отнесоха с нас? Видя го сам, приятелю. Сражавахме се и много от нас загинаха — и спечелихме. Спечелихме войната за всички в кралството. А сега предпочитат да забравят, че изобщо ни е имало. Не е правилно това отношение към нас, и ти го знаеш.

— Ние не сме заплаха за благородничеството — отвърна Оссерк. — Не е така, Хун Раал. Скъпо е да се поддържат легионите в пълен състав. Съставът трябва да се намали…

— И да ни изхвърлят на улиците — каза Хун Раал. — Или още по-лошо, в горите, да ровим земята редом с Отреклите се. А когато форулканите се върнат? Няма да сме готови и дори баща ти няма да може да ни спаси.

В нещата си имаше шаблони, а Хун Раал си имаше причини да работи по тях. Особено с този младок, този неизпитан син на герой, който, докато говореше за легионите, беше казал „ние“, сякаш сънищата бяха реалност. Хун разбираше какво е нужно, но Урусандер не беше човек, когото ще склониш с призиви или аргументи. Беше си изпълнил службата към страната и от негова гледна точка оставащият му живот си беше негов. Беше си го заслужил.

Но истината беше, че страната се нуждаеше от спасител, а единственият път до бащата беше през сина. Хун Раал продължи:

— Бъдещето не е за някой друг, макар че всеки от нас би могъл да си мисли така. То е за нас. Баща ти разбира това, на някакво дълбоко ниво — отвъд всички шантави форулкански мании за справедливост и прочее — знае, че се сражаваше за себе си и за теб — за света, който е пред теб. Но сега се крие в кабинета си. Трябва да бъде измъкнат навън, Оссерк. И ти трябва да се погрижиш за това.

Лицето на Оссерк се беше изкривило в грозна гримаса и Хун Раал почти можеше да види ръфащите зъби в главата му. Доближи се до него и заговори тихо:

— Той ти отказа меча в ръцете. Знам. За да те опази. Но слушай, в една намалена армия какъв шанс мислиш, че би имал да приложиш всичко, на което си обучен? Казваш, че искаш да тръгнеш в поход до мен, и ти вярвам. Бездната да ме вземе дано, аз също бих бил горд да съм там и да видя това.

— Никога няма да се случи — изръмжа Оссерк.

— Легионите те искат. Те виждат — и ние, които сме тук, виждаме всеки ден — толкова много от бащата в сина му. Всички чакаме. Денят, в който баща ти стане крал, Оссерк, е денят, в който той наистина трябва да остави легионите и ти да заемеш мястото му. Това е бъдещето, което искаме, всички ние. И те уверявам, ще се опитам да повлияя на Урусандер. В края на краищата той изобщо не е трябвало да се разпорежда да се обучаваш за бой, ако е искал да не правиш нищо друго, освен да описваш глинени цилиндри. Трябва да получиш военен ранг и ние ще се погрижим това да стане, обещавам ти го.

— Все това казваш — измърмори Оссерк, но гневът в гласа му беше отслабнал.

Хун Раал го плесна по гърба.

— Да. Сега, приятелю, да идем и да се напием, а?

— Пак с твоето пиене.

— Повярвай ми, всичко е до това как се възприема един войник. Ще го разбереш много скоро. Смятам да се напия и ти да ме домъкнеш до вкъщи.

— Не и ако аз се напия първи.

— Значи ще е надпревара, а? Добре!

Имаше нещо жалко, помисли си Хун Раал, когато млад мъж е закопнял за добър повод за пиене, да седне смълчан и сам, зяпнал в спомени, които не искат да се махнат. Да си спомня паднали приятели и крясъците на умиращите. Всъщност Хун не би го пожелал на никого, но ако не се направеше нещо, за да стане портретът на Урусандер реален, толкова реален, колкото е възможно, щеше да има гражданска война.

И легионите щяха да са заклещени в окото на бурята.

Същинската ирония във всичко това бе фактът, че родословната линия Исгин на самия Хун Раал имаше повече права над трона от всички, дори от самата Майка Тъма. Все едно. Миналото беше нещо повече от празни дупки. Тук-там тези дупки бяха запълнени отдавна, всички истини бяха погребани дълбоко в земята и скрити. И толкова по-добре. Това, към което се стремеше той, не беше заради самия него, нали? Беше за доброто на кралството. И дори да струваше живота му, щеше да види Урусандер на трона Черното дърво.

Мислите му се върнаха към Драконъс, като внезапно плиснала в нощта кръв, и той усети как яростта се надига нажежена в гърдите му. Преобладаващото убеждение беше, че легионите ще стоят настрана и няма да се намесят в раздорите сред благородничеството. Но преобладаващото убеждение беше погрешно. Хун Раал щеше да се погрижи за това. Изригнеха ли напреженията в открита война, Драконъс щеше да се окаже изправен не само срещу синовете и дъщерите на Майка Тъма, но и срещу легиона на самия Урусандер.

„И пробвай тогава да се измъкнеш с ласкателствата си от тази бъркотия, Драконъс. Ще видиш докъде те е довела безумната ти амбиция за власт.“

Нощта вече загръщаше града, но гостилниците сияеха в дъното на долината с меката светлина на фенерите, жълта и златна като пламъци на свещи. Хун Раал ги погледна и усети как жаждата му се събуди.

Кадаспала забърса последните упорити петна боя от ръцете си с натопен в спирт парцал и очите му се насълзиха, щом изпаренията стигнаха до лицето му. Беше прогонил слугата от стаята си. Представата, че ще му трябва някой, който да му помага да се облече за ядене, беше нелепа. Тайната на един велик портрет бе в това да се срещнеш с обекта очи в очи, все едно дали е пълководец на армии, или овчарче, готово да даде живота си, за да защити стадо амриди. Презираше идеята за превъзходство. Статутът и богатството бяха нездрави опори, хвърляни пред хора несъвършени и тленни като всеки друг, и ако тези хора изпитваха нужда да се надуват и перчат с тях, това бе доказателство за вътрешната им слабост и нищо друго, а какво можеше да е по-жалко от това?

Не искаше да има никакви слуги. Не искаше никаква изкуствена опора, за да го почитат. Всеки живот е дар — трябваше само да погледне очите срещу себе си, всеки път и във всеки даден му ден, за да разбере това. Все едно чии очи са. Щеше да види вярно и след това да покаже истината ясно видима за всеки друг. Ръката му никога нямаше да излъже.

Днешният сеанс беше… задоволителен. Настроението, което обземаше Кадаспала всеки път, щом се заемеше с рисуване на портрет, беше гадно и той го знаеше. Но причината за нервността му бе най-вече в самия него. Всеки ден се оказваше твърде къс, светлината твърде капризна, зрението му твърде остро, за да не види недостатъците в работата си — и никакви похвали от страна на зрители не можеха да променят това. Хун Раал несъмнено си беше въобразявал, че коментарът му ще прозвучи успокояващо, дори похвално, но Кадаспала трябваше да впрегне цялата си воля, за да не мушне подсмихващия се войник в окото с четката си. Страстта, обземаща ума му, когато твореше, бе нещо мрачно и плашещо. Убийствено и зло. Тези дълбочини го плашеха някога, но сега той просто живееше с тях като с белег, загрозил лицето му, или пъпки по страните, останали от неприятна болест.

Но най-вече го притесняваше величината на противоречието: това, че от една страна можеше да се придържа към убеждението, че всеки живот е еднакво ценен, с огромна стойност, докато в същото време презираше всички, които познаваше.

Почти всички. Имаше и скъпи на сърцето му изключения.

Тази мисъл го накара да се замисли и погледът му леко се замъгли. Не беше нужно много за това, знаеше. Проблясък на спомен, внезапно бликнало предчувствие за мига, в който щеше да я види отново. Нищо нередно нямаше в любовта му към Енесдия, сестра му. Беше художник в края на краищата, човек на изкуството, който знаеше истината за красотата, а тя бе определението му за тази добродетел, от сърцевината на нежната ѝ душа до гладкото съвършенство на външността ѝ.

Мечтаеше си да я рисува. Беше трайна, обсебваща мечта и все пак никога не го беше правил — и нямаше да го направи никога. Колкото и неимоверно да беше усилието му, колкото и огромен да бе талантът му, той знаеше, че няма да може да я улови, защото това, което виждаше, не беше точно нещо видимо — макар че не можеше да е сигурен в това, тъй като не го беше обсъждал с друг.

Този обрулен стар воин, Урусандер, му предлагаше задоволително рязък контраст. Мъже като него бяха лесни за рисуване. Можеше да притежават душевни дълбочини, но всички тези дълбочини бяха от един цвят, в един тон. Лишени бяха от загадъчност — и точно това ги правеше толкова могъщи водачи. Имаше нещо плашещо в този еднообразен монохром и все пак то като че ли вдъхваше увереност на другите, сякаш беше извор на сила.

Някои хора бяха удобни за превъплъщаване, в боя върху дъската, като цветен гипс на стените или в монотонната чистота на мрамора. Съществуваха и като повърхност, и като непроницаема плътност, и точно това качество Кадаспала намираше за ужасно жестоко и дори чудовищно, защото говореше за волята на света. Знаеше, че играе своята роля. Че придава вещественост на претенцията им за власт.

Портретите бяха оръжията на традицията, а традицията беше невидимата армия, подложила настоящето на обсада. А какъв беше залогът? Каква победа търсеше тази армия? Да направи бъдещето не по-различно от настоящето. С всеки удар на четката си Кадаспала отваряше рана, нараняваше всичко, решило да се опълчи на предишното състояние на нещата. Бореше се срещу това горчиво знание, като поставяше с някаква извратена страст дарбите си на бойниците на обсадената крепост, сякаш искаше да спре собствения си щурм.

Искаше му се да не знае толкова. Искаше му се собственият му талант да може някак да го заслепи за блудкаво жалкото му приложение. Но нямаше да го бъде.

С кипнали мисли, както винаги след като рисуваше, се облече с равнодушна небрежност и тръгна да вечеря с господаря. Дали, впрочем, тази вечер Урусандер или Хун Раал щяха най-сетне да повдигнат въпроса за възможността да рисува младия Оссерк? Дано да не се случеше. Кадаспала се надяваше този момент изобщо да не дойде.

Да завърши портрета на бащата и да избяга оттук. „Да се върна у дома и да я видя отново.“

Ужасяваха го тези официални вечери. Бяха изпълнени с банални спомени за битки, най-вече от Хун Раал, които се надпреварваха с ежедневните открития на Урусандер, когато задълбаеше в тайнствения идиотизъм на форулканите. А през това време главата на Оссерк се въртеше като набучена на шиш. В сина на лорда нямаше нищо, което да иска да нарисува, никакви дълбочини, които да търси. Зад очите на Оссерк имаше гола скала, обезобразена от непрекъснатото къртене на Хун Раал. Момчето бе обречено на скромна и невзрачна съдба, освен ако не бъдеше изтръгнато от влиянието на баща му и на тъй наречения му приятел. Но засега съчетанието между високите и несъкрушими стени, вдигани от Урусандер около сина му, и непрестанното подравяне на основите на тези стени от страна на Хун Раал подлагаше Оссерк на сериозна опасност. Ако нещо доведеше до рухване на света му, като нищо можеше да се окаже напълно съкрушен. Междувременно натискът видимо задушаваше младежа.

Все едно. Всичко това изобщо не беше проблем на Кадаспала. Имаше си достатъчно свои, за които да се притеснява. „Мощта на Майка Тъма расте и с тази мощ тя краде светлината. От света. Какво бъдеще има един творец, когато всичко е в тъмнина?“

Унесен в тези нерадостни мисли, той влезе в трапезарията. И спря на прага. Столовете, на които бе очаквал да види Хун Раал и Оссерк, бяха празни. Лорд Урусандер седеше сам на мястото си и за първи път плотът пред него не беше затрупан — нито един цилиндър от печена глина или разгънат свитък, изписан със знаци, затиснат на ъглите и чакащ грижливия му оглед.

Урусандер седеше отпуснат, с бокал в ръка. Бледосините му очи бяха впити в художника с безпрецедентна острота.

— Добри ми Кадаспала Инис, моля, седни. Не, тук, от дясната ми страна. Тази вечер, изглежда, ще сме само ти и аз.

— Разбирам, милорд. — В мига, в който се приближи и се настани, се появи слуга с бокал като на лорда. Кадаспала го взе и погледна в него. Черна лоза, най-рядкото и най-скъпо вино в кралството.

— Гледах дневната ти работа — продължи Урусандер.

— Нима, милорд?

Очите на Урусандер леко трепнаха — единственият признак, издаващ настроението му, и този признак бе неясен.

— Не си ли любопитен за мнението ми?

— Не.

Лордът отпи и все едно отпи блудкава вода — толкова се промени изражението му.

— Би могло да се допусне, надявам се, че мнението на публиката е важно за теб.

— Важно ли, милорд? О, да, важно е… донякъде. Но ако си въобразявате, че копнея за небесен хор от мнения, значи ме мислите за наивен. Ако се нуждаех от такава награда все едно е кръвта на живота, ами тогава щях да умра от глад. Както и всеки друг творец в Куралд Галайн.

— Значи мненията са без стойност?

— Ценя само тези, които ме удовлетворяват, милорд.

— В такъв случай би ли отрекъл потенциалната стойност на конструктивната критика?

— Зависи — отвърна Кадаспала. Все още не бе опитал виното.

— От какво? — попита Урусандер, след като слугите се появиха отново, този път с първото блюдо. Заслагаха плата и прибори, въздухът се оживи от движещи се тела зад и около двамата мъже, а свещите на масата замигаха и пламъчетата се люшнаха.

— Как вървят проучванията ви, милорд?

— Избягваш въпроса ми?

— Предпочитам да избера свой път към отговора.

Нито гняв, нито покровителствена усмивка пробягаха по умореното лице на Урусандер.

— Разбирам. Проблемът, с който се боря, е от морално естество. Писаният закон сам по себе си е чист, поне доколкото езикът може да го направи чист. Двусмислието се появява само в практическото му приложение в обществото и в този момент лицемерието като че ли се оказва неизбежно. Законът се огъва пред тези, които са на власт, като върба или може би като култивиран розов храст, или дори като плодно дърво, насочено да расте в желана посока. Накъде расте зависи от прищевките на хората на власт и много скоро, да, законът се оказва изкривен.

Кадаспала остави бокала си и погледна храната на платото пред себе си. Пушено месо и някакъв желиран зеленчук, поставени така, че сякаш се гледаха.

— Но не са ли законите нищо повече от официализирани мнения, милорд?

Урусандер повдигна вежди.

— Започвам да разбирам насоката на мислите ти, Кадаспала. За да ти отговоря — да, така е. Мнения за правилно и мирно ръководене на обществото…

— Извинете, но „мирно“ не е дума, която ми хрумва, когато мисля за закона. В сърцевината си той е подчиняване в края на краищата.

Урусандер помисли малко и каза:

— Само доколкото се стреми да смекчи възможни щети или противообществено поведение, и тук се връщам към първия си коментар. Тоест за моралния аспект. Това е същинският проблем, с който се боря, с не особено голям успех, признавам. Тъй че… — Отпи нова глътка, след което остави бокала и взе ножа си. — Нека оставим засега понятието за „мирно“. Да помислим за самата основа на проблема, а именно, че законът съществува, за да наложи правила на приемливо поведение в социалния дискурс, нали? Добре, нека добавим тогава идеята за защита на човек от вреда, както физическа, така и духовна, и, ето, разбираш дилемата.

Кадаспала помисли за миг, след което поклати глава.

— Законите решават кои форми на потисничество са позволени, милорд. И поради това тези закони са слуги на хората, облечени във власт, хората, за които потисничеството е дадено като право над онези, които имат малко или нямат никаква власт. А сега да се върнем ли на изкуството, милорд? Оголена до костите ѝ, критиката е форма на потисничество. Предназначението ѝ е да манипулира както твореца, така и публиката, като налага правила на естетическо възприемане. Любопитно, първата ѝ задача е да омаловажи възгледите на тези, които одобряват определена творба, но са неспособни или не желаят да изрекат основанията си да го правят. Понякога, разбира се, някой от тези зрители се хваща на въдицата и се обижда от това, че го пренебрегват като невежа, в който момент критиците вкупом се нахвърлят да унищожат въпросния глупак. Но на друго ниво критиката е актът на хората на власт в защита на интересите им, а тези интереси не са нищо повече от абсолютно потисничество чрез контрол върху личния вкус.

Урусандер седеше съвсем неподвижен, забил върха на ножа в резенче месо, застинало на път към устата му. Когато Кадаспала завърши, той остави ножа, отново взе чашата си и каза:

— Но аз не съм критик.

— Да, милорд, и точно затова казах, че не съм любопитен за мнението ви. Любопитен съм за мненията на критици. Но мненията на хора, за които няма никакъв друг критерий освен естетическото чувство, ме интересуват.

— Пий вино, Кадаспала — изсумтя Урусандер. — Току-що си го заслужи.

Художникът отпи съвсем малка глътка.

— Други вечери, когато седим тук — каза намръщено Урусандер, — довършваш сам цяла гарафа.

— Други вечери, милорд, ми се налага да слушам военни истории.

Урусандер се засмя и смехът му сепна слугите с гръмовния си тътен. Някъде в кухнята нещо тресна на каменния под.

— Виното — каза Кадаспала — е изключително, милорд.

— Нали? А знаеш ли защо не съм го поднасял до тази вечер?

— Всяка сутрин, милорд, проверявам шишенцата си с почистващ спирт, за да се уверя, че Хун Раал не ги е плячкосал.

— Точно така, творецо, точно така. Хайде сега да ядем, но бъди разумен. Нека тази нощ пораздвижим умовете си в диалог.

Кадаспала отговори съвсем искрено:

— Милорд, дано да наддумаме тези свещи и само това да е мярката за отминаването на вечерта.

Очите на Урусандер бяха присвити и замислени.

— Бях предупреден да не очаквам нищо освен гадно и кисело отношение в компанията ти.

— Само когато рисувам, милорд. Само когато рисувам. Е, сега, ако благоволите, интересно ми е да чуя мислите ви за работата ми дотук.

— Мислите ми? Имам само една, Кадаспала. Нямах представа, че съм толкова прозрачен.

Кадаспала едва не изтърва бокала — само бързата намеса на един слуга го спаси.

Енесдия, дъщеря на лорд Джаен от дома Инис, стоеше намръщена пред посребреното огледало. За боята в роклята ѝ казваха, че идвала от кореноплоден зеленчук, който, щом се свари, правел тъмен и чист пурпур.

— Цветът на кръвта — каза тя. — По това ли са полудели всички в Карканас?

Шивачката в отражението до нея изглеждаше мрачна и пребледняла, почти безжизнена.

Седнал отляво на малко канапе, Крил от дома Дурав се покашля по начин твърде познат на Енесдия. Тя се извърна към него, повдигна вежди и рече:

— Е, и за какво ще спорим тази сутрин? За кройката на роклята? За дворцовия стил? Или косата ми те ужасява толкова? Между другото, харесва ми къса. Колкото по-къса, толкова по-добре. И защо, впрочем, ти трябва да недоволстваш за това? Сякаш не точно ти си беше пуснал косата дълга като конска опашка само за да се нагодиш към модата на деня. О, не знам защо изобщо те поканих.

Умерена изненада заигра по гладките черти на лицето му за много кратък миг, след което той кривна рамене.

— Просто си помислих, че е по-скоро цинобър, отколкото пурпур. Или очите ни се променят?

— Идиотски суеверия. Цинобър… добре.

— Жените на Бягащите псета го наричат Родено от огнището, нали?

— Защото не варят корена, глупако.

— О, бих казал, че името е по-многозначително от това.

— Нима? Нямаш ли къде да отидеш, Крил? Да обучаваш някой кон? Да наточиш някой меч?

— Каниш ме само за да можеш да ме отпратиш? — Младият мъж се надигна изящно. — Ако бях някоя чувствителна душа, можеше да се обидя. Впрочем, познавам тази игра — играли сме я през целия си живот, нали?

— Игра ли? Каква игра?

Той вече беше тръгнал към вратата, но спря и я изгледа през рамо. Имаше нещо тъжно в кривата му усмивка.

— Надявам се, че ще ме извиниш. Имам да наточа меч и да обучавам кон. Макар че, бих добавил, изглеждаш прелестно в тази рокля, Енесдия.

Докато си поемаше дъх и умът ѝ търсеше трескаво някакъв смислен отговор — който можеше дори да го дръпне обратно за нашийника, — той излезе.

Една от шивачките въздъхна и Енесдия я скастри:

— Престани, Ефала! Той е заложник в този дом и ще му се отдава най-високо уважение!

— Съжалявам, господарке — прошепна плахо Ефала. — Но той каза истината — изглеждате прелестно!

Енесдия погледна отново размътения си образ в огледалото и промълви:

— Но мислиш ли, че той ще я хареса?

Крил спря за миг в коридора пред вратата на Енесдия, достатъчно, за да чуе последните реплики между нея и слугинята ѝ. Тъжната му усмивка се стопи едва след като закрачи към главния коридор.

Беше деветнайсетгодишен и последните единайсет години беше прекарал тук, в дома на Джаен Инис, като заложник. Беше достатъчно голям, за да разбира стойността на традицията. При все че думата „заложник“ съдържаше отрицателен смисъл, затворен в представите за плен и за липса на лична свобода, практиката беше по-скоро размяна. Освен това бе обвързана с правила и забрани, гарантиращи правата на заложника. Неприкосновеността на личността му беше ненарушим, скъпоценен и основополагащ закон. Поради това Крил, роден в дома Дурав, се чувстваше точно толкова Инис, колкото Джаен, Кадаспала или дъщерята на Джаен.

А това беше… жалко. Приятелката му от детинство вече не беше момиче, а жена. И си бяха отишли детинските мисли, мечтите му да се преструва, че тя наистина му е сестра — макар вече да съзнаваше причините, смущавали тези мечти. За едно момче ролите на сестра, жена и майка можеха — ако човек е непредпазлив — толкова лесно да се слеят в замайваща мътилка от болезнен копнеж. Не беше разбирал какво бе искал от нея, но беше видял как приятелството им се бе променило и в тази промяна между тях бе израснала стена, непреодолима, неумолима и охранявана от строго благоприличие. Имало беше мигове на неловкост, когато той или Енесдия се бяха озовавали твърде близо един до друг само за да бъдат спрени от прясно изсечения камък, допирът до който причиняваше смущение и срам.

Сега се бореха да намерят местата си, местеха се неспокойно в усилие да открият полагащата се дистанция помежду им. Или навярно борбата беше само негова. Не можеше да е сигурен и в това виждаше доказателството колко са се променили нещата. Някога, докато тичаше до нея, я беше познавал добре. Сега се чудеше дали изобщо я познава.

Преди малко в стаята ѝ беше споменал за игрите, които играеха помежду си сега. Не като старите игри, защото тези не бяха, строго казано, споделени. Тези, новите, се придържаха към лични, интимни правила, самотни в оценката им, и не се печелеше нищо освен изчакване и безпокойство. Тя обаче бе заявила незнание за това. Не, „незнание“ беше неподходяща дума. Думата беше невинност.

Трябваше ли да ѝ вярва?

Всъщност Крил беше объркан. Енесдия го беше надраснала във всяко отношение и понякога той се чувстваше като кутре по петите ѝ, жадно да си поиграе, но тя вече бе загърбила този вид игра. Смяташе го за глупак. Подиграваше му се на всеки ъгъл и десетина пъти на ден той мълчаливо се заклеваше, че е приключил с това, напълно, но всеки път отново се отзоваваше на поканите ѝ — които сякаш се изричаха все по-властно — и за пореден път се оказваше мишена за стрелите ѝ.

Най-после бе разбрал, че думата „заложник“ има и други значения, значения некодифицирани в законите и традицията, и те го оковаваха с вериги, тежки и стягащи жестоко, и той прекарваше дните и нощите си в мъчителното им ограничение.

Но това беше двайсетата година от живота му. Само още няколко месеца и щеше да бъде освободен, върнат при собствената си кръв, където щеше да седи смутено на фамилната трапеза, затворен в собствената си отчужденост сред семейство, надраснало раната от дългото му отсъствие. Всичко това — Енесдия и гордият ѝ баща, Енесдия и плашещо обсебеният ѝ, но гениален брат, Енесдия и мъжът, който скоро щеше да е неин съпруг — всичко това щеше да е минало, нещо от биографията му, което ден след ден щеше да губи силата си, властта си над него и над живота му.

Тъй че Крил вече копнееше за свободата си. И чувството бе твърде остро, за да гледа на него с ирония.

Влезе в Голямата зала и спря, щом видя лорд Джаен, застанал до камината. Очите на стария мъж се бяха приковали в масивната каменна плоча, вградена в керамичния под и очертаваща прага на камината, с древни слова, всечени в гранитната ѝ повърхност. Езикът на Тайст се затрудняваше с понятия за синовен дълг — или поне така обичаше да твърди приятелят на Кадаспала, дворцовият поет Галан — намеквайки сякаш с това за някакъв фундаментален духовен недостатък, — тъй че, както биваше често, думите бяха на речта на азатанаите. Толкова много дарове на азатанаите за тайстите като че ли запълваха празните ниши и пукнатини, зейнали заради недостатъци в характера на тайстите, и нито един от тези дарове не беше без символично значение.

Като заложник, на Крил бе забранено да учи тези тайнствени азатанайски слова, дадени толкова отдавна на родословната линия на Инис. Странна беше, помисли си той сега, докато се покланяше пред Джаен, тази тайстка забрана да се учи писмото на зидарите.

Джаен все едно прочете мислите му, защото кимна и каза:

— Галан твърди, че може да чете азатанайски, което му дава богохулната привилегия да знае свещените думи на всяка благородна фамилия. Признавам — добави той и слабото му сбръчкано лице леко се изкриви, — че намирам идеята за неприятна.

— Но поетът твърди, че пази това знание само за себе си, милорд.

— На поетите, млади ми Крил, не може да се вярва.

Заложникът се замисли над това твърдение и не можа да намери смислен отговор.

— Милорд, моля за разрешение да оседлая кон и да пояздя днес. Мислех да потърся следи от еккала в западните хълмове.

— Еккала? Не са виждани от години, Крил. Боя се, че търсенето ти ще е напразно.

— Ездата все пак ще ми дойде добре, милорд.

Джаен кимна и като че ли разбираше добре вихъра на скрити чувства зад равнодушно изречените думи на Крил. Погледът му се върна на камъка пред камината.

— Тази година — отрони той — трябва да се лиша от дъщеря. — И — добави, като погледна Крил през рамо, — от най-обичан заложник.

— А аз на свой ред се чувствам все едно, че ще бъда изхвърлен от единственото семейство, с което истински съм свързан. Милорд, вратите се затварят зад нас.

— Но няма да останат завинаги затворени, вярвам?

— Несъмнено — отвърна Крил, макар да видя в ума си огромно резе, което изскърцва силно. Някои врати, веднъж затворени, бяха преграда срещу всякаква страст.

Погледът на Джаен помръкна и той извърна очи.

— Дори когато стоим неподвижно, светът се движи около нас. Помня как дойде при нас, мършав и с диви очи — Бездната знае, варварска пасмина сте вие, Дурав — див като дива котка, а не можеше сам да яхнеш кон. Изглежда, че поне сме те хранили добре.

Крил се усмихна.

— Милорд, за рода Дурав казват, че бавно израстваме…

— Бавно в много отношения, Крил. Бавно възприемате парадния мундир на цивилизованото поведение, което, признавам, намирам за много очарователно. Ти отстояваше това въпреки усилията ни, с което запази свежия си чар в очите ни. Да — продължи той, — бавен си в преценката си за хората, бавен в гнева… — Джаен бавно се извърна и изгледа Крил изпитателно. — Ядосан ли си вече, Крил Дурав?

Въпросът го стъписа, едва не го накара да отстъпи назад.

— Милорд? Аз… нямам причина да съм ядосан. Натъжен съм, че напускам този дом, но тази година ще има повод за радост. Дъщеря ви скоро ще се венчае.

— Така е. — Изгледа го още за миг, след което, отстъпил сякаш пред някакъв аргумент, откъсна погледа си, обърна се отново към плочата пред камината и посочи. — И ще коленичи пред една такава, в голямата къща, която годеникът ѝ вдига за нея сега.

— Андарист е чудесен човек — каза Крил възможно най-спокойно. — Доблестен и верен. Това обвързване с брак е благонадеждно, милорд, във всяко отношение.

— Дали го обича обаче?

Такива въпроси го стъписваха.

— Милорд? Сигурен съм, че го обича.

Джаен изсумтя. После въздъхна.

— Ти я разбираш истински, нали? Годините заедно, приятелството ви… Обича го значи? Радвам се. Да, много се радвам да го чуя от теб.

Крил щеше да си отиде оттук. Скоро. И знаеше, че след като си отиде, никога повече няма да погледне назад, нито веднъж. Нито пък — колкото и да обичаше този старец — щеше да се върне тук. В гърдите си не усещаше нищо освен студ, разпръснати угаснали въглени, стържещата закана за задушаваща пепел, ако си поемеше дълбоко дъх.

Тя щеше да има своя камък на домашното огнище. Тя — и новият ѝ съпруг — щяха да имат думи, които щяха да знаят само те. Първите думи на личния език, който трябваше да съществува между съпруг и съпруга. Даровете на азатанаите не бяха прости, изобщо не бяха прости.

— Милорд, може ли да пояздя днес?

— Разбира се, Крил. Потърси еккала и ако намериш някоя, донеси я и ще пируваме. Като в старите дни, когато животните бяха в изобилие.

— Ще се постарая, милорд.

Крил се поклони и напусна Голямата зала. Очакваше с нетърпение този лов, далече оттук, навън сред хълмовете. Щеше да вземе ловното си копие, но всъщност не очакваше да види такова благородно създание като еккала. Когато беше яздил из западните хълмове, беше намирал само кости от минали ловувания, стари сцени на клане.

Еккала бяха изчезнали, последният беше убит преди десетилетия.

А ако поискаше, докато яздеше, Крил щеше да слуша под себе си тътена на конските копита и да си представя всеки удар като затръшване на поредна врата. Продължаваха сякаш безкрай, нали?

„Еккала са изчезнали. Хълмовете са безжизнени.“

Дори някои лоши навици предлагат удоволствие.

В младостта си Хиш Тула бе отдавала сърцето си по начин, който в очите на другите беше лекомислено безгрижие, все едно че беше нещо без особена стойност, но изобщо не беше така. Просто беше искала сърцето ѝ да е в ръцете на някой друг. Недостатъкът бе в това, че се печелеше лесно и по тази причина се превръщаше в нещо малоценно за получаващия. Никой ли не можеше да разбере колко наранена се чувстваше всеки път, когато се окажеше изоставена, жестоко използвана и съкрушена от отхвърлянето? Нима си мислеха, че я радват тези чувства, смазващото отчаяние, когато разбираше нищожната си цена? „О, бързо ще ѝ мине на милата Хиш. Винаги ѝ минава…“

Навик като роза, и в деня на разцъфването ѝ виж как всяко цветче разкрива собственото си, неповторимо писмо, с по-малки навици, скрити в по-големия. На това цветче — точни указания как да докараш усмивката, изящното махване с ръката и повдигането на раменете. На друго цветче, наситено и червено — множество думи и импулси, които да възкресят живия ѝ нрав и той да я понесе плавно през всяка стая, колкото и много, или колкото и преценяващи да са очите, които я проследяват. О, и тя се държеше здраво за стеблото на тази роза, нали?

Конят беше застинал под нея. Можеше да усети успокоителната му топлина между бедрата и на прасците си. Под клоните на дървото, при което бе намерила заслон, избягвайки внезапния проливен дъжд, виждаше през косо падащите водни пелени тримата мъже, застанали пред базалтовия надгробен камък на откритото сечище със скупчените крипти и гробници, докато дъждът се лееше, решил сякаш да ги удави всички.

Беше познала насладата с двама от тримата братя и макар че вече не беше склонна, последният вече като че ли беше недостижим за нея, защото скоро щеше да се ожени, а за Андарист любовта му като че ли беше достатъчно рядка, достатъчно скъпа, за да погледне вече другаде: щом я дадеше на една жена, нямаше дори да се обърне подир друга. Онази глупавичка, суетна дъщеря на Джаен Инис не знаеше каква съдба я чака. В това Хиш беше сигурна, тъй като виждаше твърде много от себе си в Енесдия. Нова за женствеността, жадна за любов и за опиянението от силата ѝ… колко ли скоро щяха да я ожулят юздите ѝ?

Хиш Тула беше господарка на дома си. Нямаше съпруг и никога нямаше да вземе съпруг. До нея напоследък беше изсъхналата останка от стария ѝ навик, с почти почернели цветчета. Трънливото стебло беше зацапано и лепкаво от нещо подобно на гъст червен восък. Изпълняваше ролята на стар приятел, довереник за изповедите ѝ, винаги благоразумен и разбиращ, никога бърз в преценките. И пак напоследък, когато минеше през някоя стая, очите, които я проследяваха… е, тя вече не се интересуваше какво си мислят, че виждат. Жената, по-състарена от годините си, старата мома с многото белези, дивата робиня на плътската страст, върнала се вече на земята, благоразумно примирена, макар и все още готова за мигновено оживление и бърза усмивка.

Дъждът затихна. Изливащите се пелени се разпръснаха и слънчевата светлина отново проби. От листата все още се стичаше вода, капеше по намазаното ѝ с восък наметало като стари сълзи. Хиш Тула цъкна с език и смуши коня. Камъни влажно изскърцаха под копитата и тримата братя се извърнаха при звука.

Бяха яздили нагоре от южната пътека, без да обръщат внимание на пороя от небето, и тя заключи, че не са я видели, когато спряха пред криптата, слязоха и продължиха пеш до голия плинт, запечатал гробницата. Тялото на баща им, Нимандър, лежеше във вечен покой в тази крипта, в издълбания дънер на черно дърво. Бе умрял само преди две години и беше ясно, че тримата му синове все още не са приключили с помените за него.

Докато гледаше сцената, Хиш бе осъзнала интимността ѝ и сега ѝ се стори, че вижда в израженията им неодобрение — и може би смътна тревога. Вдигна облечената си в ръкавица ръка, след като се приближи до тях, и каза:

— Бях се подслонила от дъжда, братя, когато дойдохте. Простете ми за натрапването, не беше преднамерено.

Силхас Руин, комуто Хиш бе отдавала страстното си обожание в продължение на четири месеца преди няколко години, преди той да изгуби интерес, заговори първи.

— Лейди Хиш, знаехме, че имаме публика, но сенките под дървото скриваха от нас самоличността ви. Както казвате, било е случайност, но бъдете уверена, винаги сте добре дошла.

Старите ѝ любовници бяха неизменно учтиви, вероятно защото тя никога не се бореше да задържи когото и да било от тях. Сърцето, разбито така, нямаше никаква сила и още по-малко воля и тя само се отдръпваше настрани с вяла усмивка и насълзени очи. Подозираше, че в учтивостта им има съжаление.

— Благодаря ви — отвърна тя. — Мислех само да се представя, а сега ще продължа по пътя си и ще ви оставя на възпоминанието ви.

На това ѝ отвърна Аномандър:

— Лейди Хиш Тула, погрешно разбирате целта ни тук. Не ни е нужен гроб, за да възпоменем обичния ни баща. Не, всъщност това, което ни доведе тук, е любопитство.

— Любопитство — съгласи се Силхас Руин. — И решимост.

Хиш се намръщи.

— Благородни господа, боя се, че не разбирам.

Видя как Андарист извърна очи настрани, сякаш не искаше изобщо да се замесва в това. Знаеше, че не го прави от пренебрежение към нея, но пък и нямаше причина да я съжалява, тъй че вежливостта не го интересуваше особено.

Тези трима братя изпъкваха някак си, всеки сам за себе си, дори когато стояха заедно. Всички бяха високи на ръст и всеки притежаваше нещо едновременно магнетично и уязвимо. Можеха да привличат към себе си цели светове и при все това нито веднъж да не се поддадат на гордост или арогантност.

Белокожият, със зачервени очи Силхас Руин махна с дългопръстата си ръка към базалтовия плинт.

— По личната повеля на баща ни — каза той — думите, всечени на надгробния му камък, са скрити на другата страна, надолу. Бяха предназначени само за него, макар да няма очи, с които да ги види, нито ум му е останал, за да размисля над тях.

— Това е… необичайно.

Загорялото от слънце лице на Аномандър, с цвета на светло злато, се обърна към нея с усмивка.

— Лейди, нежността ви е все така затрогваща, въпреки годините между нас.

Хиш усети как очите ѝ се разшириха при тези думи, макар че, след като си помисли за миг, може би по-скоро заради нескритата обич в тона му. Срещна погледа му, но не видя в него и намек за ирония или жестокост. Аномандър беше първият мъж, когото бе взела за свой любовник. Бяха много млади тогава. Помнеше времена на смях, на нежност и колеблива несигурност. Защо беше свършило това? „О, да. Той замина на война.“

— Решили сме да откъртим този камък — каза Силхас.

При тези думи Андарист се обърна към брат си.

— Ти си решил, Силхас. Защото трябва да знаеш всичко. Но думите ще са азатанайски. За теб няма да означават нищо, и така трябва да бъде. Не са предназначени за нас и на захапката на очите ни ще отвърнат с жестоко проклятие.

Смехът на Силхас Руин беше тих.

— Във възрастта на суеверията си, Андарист. Разбираемо. — Приключил с брат си, той продължи: — Лейди Хиш, оттук препускаме към строежа на новата къща на Андарист. А там ни чака каменоделец от азатанаите, пристигнал с каменната плоча на огнището, поръчана от Аномандър като сватбен дар. — Махна отново с онова безгрижие, което тя помнеше отпреди години. — Това беше само едно малко отклонение, импулс всъщност. Може би ще откъртим камъка, може би не.

Импулсивността не беше поведение, което Хиш бе готова да свърже със Силхас Руин. Всъщност с когото и да е от тези братя. Ако баща им бе избрал да предаде тези думи на мрака, то беше в чест на жената, на която беше служил през целия си живот. Отново погледна Аномандър в очите.

— Отворите ли криптата, ще вдишате въздуха на мъртвец, и това е истина, не суеверие. Какво следва от това, проклятие или зло, ще го прозрат само пророците. — Подръпна юздите. — Моля, задръжте за миг и ми дайте време да напусна това гробище.

— До Карканас ли яздите? — попита Силхас.

— Да.

Ако мислеше, че ще обясни повече, беше сбъркал. Тя смуши коня си и го подкара нагоре по склона. Криптите от всички страни на древното гробище сякаш се бяха присвили в очакване на поредния дъжд, а мъхът, провиснал на много от тях, бе толкова злачно зелен, че изумяваше окото.

Хиш Тула усещаше погледите им, докато се отдалечаваше. Зачуди се за миг какви ли думи си подхвърлят, леко насмешливи може би, или злобничко присмехулни, докато старите спомени събуждаха — поне у Аномандър и Силхас — ако не съжаление, то огорчение. Но щяха да се смеят, за да се измъкнат от смущението си, да отхвърлят пренебрежително годините на буйства, вече далече зад тях.

И тогава, най-вероятно, Силхас щеше да напрегне мускули и да разкърти надгробния камък, за да огледа добре скритите думи, всечени в черния, зацапан с пръст базалт. Нямаше, разбира се, да може да ги разчете, но може би щеше да разпознае по някой йероглиф тук, друг — там. Може би щеше да разгадае нещо от посланието на баща му към Майка Тъма, като доловен откъс от разговор, който не е трябвало да чуе.

А с дъха на мъртвеца щеше да дойде вина, горчива и спарена, за да я вкусят и тримата, и Андарист щеше да познае гнева — защото този вкус не беше нещо, което да внесе човек в нов дом за себе си и бъдещата си жена, нали? Имаше всякакво право да бъде суеверен — поличби винаги бележеха големи промени в живота.

Миризма горчива и спарена, миризма на вина. Не много по-различна от миризмата на мъртва роза всъщност.

— До ден-днешен — промълви Аномандър — сърцето ми се издува, щом я видя.

— Само сърцето ли, братко?

— Силхас, ще слушаш ли изобщо някога какво казвам? Избирам думите си много точно. Може би всъщност говориш за себе си.

— Май че да. Тя си остава прекрасна за очите ми, признавам, и откривам, че все още я желая, не е срамно да го признае човек, Все още, струва ми се, ние просто кръжим след нея като листи от паднало дърво.

Андарист слушаше мълчаливо, неспособен да сподели нежни спомени за красивата жена, излязла от сенките под дървото. Но в този миг видя възможност да отвлече братята си, особено Силхас — и може би да го разубеди и отклони от намеренията му. Затова се обърна към него и попита:

— Братко, защо скъса с нея?

По бледото лице на Силхас Руин се стичаха капки и вадички дъжд, като по статуя, изваяна от алабастър. Въздишка предшества отговора му:

— Андарист, де да можех да зная. Не, мисля, че знаех, че тя е… ефимерна. Мимолетна като струя мъгла, неуловима. Въпреки цялото ѝ щедро внимание към мен сякаш нещо липсваше. — Поклати глава и сви безпомощно рамене. — Неуловима като сън е Хиш Тула.

— И това не е променено в нея ли? — попита Андарист. — Не си е взела съпруг.

— Допускам, че всичките ѝ ухажори са вдигнали ръце — отвърна Силхас. — Всеки се доближава само за да види рязко откроени собствените си недъзи и в срама си да се отдръпне, за да не се върне никога повече.

— Напълно е възможно да си прав — каза Аномандър.

— Тя сякаш не е изстрадала нищо в самотата си — отбеляза Силхас. — Не виждам и някаква слабост във вниманието ѝ към изящество и съвършенство. В елегантната си отчужденост тя идва пред теб като творба на висше изкуство и може да те обземе непреодолимото желание да се доближиш, да потърсиш недостатък в ръката на твореца, но колкото повече се доближаваш, толкова повече се замъглява пред очите ти.

Андарист забеляза колко напрегнато гледа Аномандър Силхас, но щом той проговори, стана ясно, че мислите му са тръгнали по коловози, различни от тези, които поглъщаха Силхас.

— Братко, виждаш ли Хиш Тула като потенциален съюзник?

— Всъщност не мога да кажа — отвърна Силхас. — Тя сякаш е въплътеното определение за неутралност, нали?

— Да — съгласи се Аномандър. — Е, нека обсъдим това по-късно. Сега ще се заемеш ли с този надгробен камък?

Андарист стисна очи и зачака отговора на брат си.

Силхас отвърна почти на мига.

— Виждам още дъжд, а ни чака път през хлъзгава кал. Предлагам да оставим и този проблем засега. Успокой се, Андарист. Не бих направил нищо, с което да застраша бъдещето ти, и макар да не търпя разните „поличби“ и тем подобни, не ми предстои това, което чака теб. Тъй че, ако ми простиш насмешката, нека не бързаме като пале пред майка си.

— Прав си — отвърна Андарист и погледна брат си, който го гледаше с обич. — Ще се постарая да не обръщам внимание на насмешката ти, колкото и дразнеща и покровителствена да изглежда.

Силхас се засмя.

— Води ни тогаз. Братята ти искат да се срещнат с този прочут зидар и да видят дара му.

— Прочут — измърмори Аномандър — и адски скъп.

Яхнаха конете си и тръгнаха.

Андарист се обърна към Аномандър и каза:

— Надявам се един ден да отвърна на жертвата ти, братко, със също толкова ценна и благородна като твоята.

— Където обич е разменната монета, никоя жертва не е прекалено голяма, Андарист. А и с това богатство, кой от нас би се поколебал? Просто се заядох с теб, братко. Вярвам, че ще съм много щастлив с поднасянето на този дар, и се надявам ти и невястата ти да сте също толкова щастливи в получаването му.

— Мисля си — каза след малко Андарист — за дара на баща ни към нас. Майка Тъма възнагради верността му с издигането на синовете му, а ти, Аномандър, бе издигнат най-високо сред нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Би ли позволил на Силхас да оскверни гробницата на баща ни?

— Да я оскверня? — възкликна изумено Силхас. — Аз исках само да…

— Да счупиш печата — каза Андарист. — Как иначе би могло да се нарече?

— Мигът отмина — каза Аномандър. — Да не говорим повече за това. Братя, нямаме време. Нека ценим времето, както подобава. Кръвта ни е една и винаги ще е една, и това е най-големият дар на баща ни за нас — би ли възразил някой от вас на това?

— Не, разбира се — отвърна Силхас.

— И макар сега да съм издигнат до Първи син на Тъмата, не ще стоя сам. Виждам и двама ви с мен, редом до мен. Мир ще е нашето наследство — ще го постигнем заедно. Това, което трябва да се направи, не мога да го направя сам.

След дълго мълчание Силхас сякаш се отърси от мислите си и каза:

— Хиш Тула гледа с обич на теб, Аномандър. Ще види благородството в стремежа ти.

— Така се надявам, Силхас.

А Андарист каза:

— Макар да не я познавам така добре като вас двамата, тя е известна с непринудената си вежливост и известна… почтеност, и нито веднъж не съм чувал жлъчна дума за Хиш Тула, което само по себе си е забележително.

— Дали да се обърна към нея тогава? — попита Аномандър и погледна братята си един по един.

А те кимнаха.

Аномандър бе постъпил добре, като им напомни какво ги очаква, прецени Андарист. Предстоеше борба и в името на Майка Тъма щяха да се окажат в самия ѝ център. Не можеха да си позволят никакво разделение или вражда.

През клоните на дърветата от двете страни на пътя небето бе ясно, а слънцето блестеше като стопено злато по листата.

— Пътят напред сякаш не е видял дъжд, Андарист. Допускам, че строителите ти са много доволни от това.

Андарист кимна и каза:

— Казват, че азатанаите имат власт и над земята, и над небето.

— Тези земи са на Тайст — възрази Аномандър. — Земи на Пурейк. Не помня поканата ми да се е простирала чак до такова използване на магия. Макар че — добави с усмивка — май не мога изцяло да възразя на безоблачното небе.

— Ще пристигнем с пара, вдигаща се около нас — подхвърли Силхас със смях. — Като деца, родени от хаоса.

Завистта беше нежелано чувство и Спаро упорито се бореше да я надмогне, докато слугите — с тежкото конопено платно в ръце — бавно се отдръпваха от долницата на фургона, а зеблото се плъзна с лекота по повърхността на камъка за домашното огнище и каменоделците и дърводелците ахнаха удивено.

Големите основни камъни на новата къща бяха зад строителя Тайст и нямаше нужда да се обръща и да поглежда към тях, за да усети как величествеността им се смалява при разкриването на този азатанайски артефакт. Предназначен да заеме самия център на Голямата зала, камъкът на огнището щеше да пребивава там като съвършено изваяна гема сред купчина речен чакъл. Спаро се почувства принизен и не възрази, щом едрият мъж до него рече:

— Отдръпни работниците си, драги Спаро. В пренасянето на камъка ще пробудя магия.

Пот рукна по гърба на Спаро под грубата му туника и той изрева на работниците си:

— Оттеглете се на безопасно разстояние, всички!

Хората му бързо се заотдръпваха и той забеляза неспокойните погледи, които хвърляха към Висшия зидар азатанай.

— Няма от какво да се боите, драги Спаро.

— Земната магия е варварска — отвърна Спаро. — Никога не сме я харесвали.

Ново сумтене.

— И все пак вие, тайстите, прибягвате до даровете ѝ от време на време.

Беше съвсем вярно. Спаро погледна Висшия зидар и за пореден път присъствието на този мъж го връхлетя като прииждаща вълна, сякаш азатанайската мощ, побрана в него, заплашваше да изригне. И отново видя зверската свирепост на лицето му, което всеки миг сякаш бе готово да отприщи такова изригване.

— Храната става по-добра, когато избегнеш да накървавиш ръцете си в правенето ѝ.

— Значи не си ловец, тъй ли, Спаро? Не е ли това необичайно сред тайстите?

Спаро сви рамене и отвърна:

— Не толкова напоследък, след като повечето зверове са избити и никога няма да се върнат в земите ни. Дните ни на славен лов, изглежда, скоро ще свършат.

— Да се надяваме тогаз — избоботи зидарят, — че тайстите няма да се нахвърлят на последната плячка, която им е останала.

Спаро се намръщи.

— И що за плячка би могло да е това?

— Ами самите те, разбира се.

След тези думи азатанаят отметна овчето си наметало, пусна го да се смъкне на земята, остана по дебелия си опърпан кожен елек, с широкия колан с железните халки, чакащи да накачат по тях каменоделските сечива, и тръгна към фургона. Загледан с гняв в широкия гръб на чуждоземеца, Спаро премълча напиращите в устата му думи, макар вкусът им да се оказа неприятен за небцето. Азатанаят можеше да е майстор в извайването на камък и в кръвта му можеше да тече дивата и груба магия на земята, но тези дарби не бяха извинение да обижда.

Кажеше ли на лорд Андарист за този разговор обаче, несъмнено щеше да се приеме за дребнавост, нищо повече от отражение на ревността му. Едно беше да те смятат за един от най-добрите зидари сред сънародниците ти, но тези натрапвания на азатанаите бяха като сол за отворени рани.

Въздухът затрептя от невидимия заряд, надигнал се като дъх от земята. Десетината работници замърмориха и се отдръпнаха още назад по купищата пръст и дъски за скелето от другата страна на главния път. Като се мъчеше да надвие безпокойството си, Спаро загледа как камъкът на домашното огнище се надигна от каруцата. Воловете бяха разпрегнати и отведени настрани, за да не изпаднат в паника при пробуждането на азатанайската сила. Висшият зидар закрачи към къщата и огромният базалтов блок се понесе след него като вярно куче. Там, където камъкът преминеше обаче, земята хлътваше надолу, сякаш се огъваше под огромната му тежест. Малки камъчета се завихряха и излитаха настрани, изхвърляни сякаш от преминаването на огромно колело, докато други се трошаха на прах. Пращящата енергия, изпълнила въздуха, започна да излъчва зной, съсухряше тревата наоколо и димът се виеше по пътеката, докато азатанаят водеше камъка за огнището към мястото му.

Спаро чу тропот на копита, обърна се и видя лорд Андарист и братята му тъкмо когато излязоха от сянката на близките дървета. Тримата дръпнаха рязко юздите и загледаха сцената пред себе си. Без да им обръща внимание, азатанаят продължи напред, базалтовата плоча се плъзгаше след него ниско над земята.

Той мина през полукръглото празно пространство пред къщата и продължи към широката рампа, очертаваща подстъпа към изкопа, който чакаше оформянето на каменния зид. Под реещия се във въздуха камък рампата се огъна и през отъпканата пръст плъзнаха цепнатини.

Андарист слезе от коня и се приближи към Спаро, който се поклони и каза:

— Милорд, помолих азатаная да изчака пристигането ви, но той нямаше търпение.

— Няма значение, Спаро — отвърна Андарист, приковал очи в каменната плоча за огнището, докато тя се плъзгаше над прага. Стените все още не бяха достатъчно високи, за да скрият гледката, докато Висшият зидар водеше творението си към пръстения под на бъдещата Голяма зала. Плочата оставяше след себе си хлътнала диря, докато подхождаше към плитката дупка.

— Невежливо е да…

— Забавянето е по наша вина… заради времето на юг.

Лорд Аномандър дойде до брат си, а Силхас Руин сякаш се примири да остане на коня си малко по-назад. Първият син на Майка Тъма заговори:

— Казват, че земната магия намира най-вярната жила на силата си в определени времена на деня — и нощта, — затова, предполагам, Висшият зидар не е искал да се бави. — Погледна лорд Андарист и добави: — Това го помолих.

Спаро знаеше, че тъкмо по указание на Аномандър — и с неговите пари — бе станала тази поръчка. Също тъй беше добре известно, че точно този Висш зидар на азатанаите се води майстор на майсторите, умението му бе несравнимо с това на всеки други жив зидар, което правеше сана му най-малкото равен на самия Аномандър, когото Майка Тъма бе избрала да назове свой Първи син.

Лорд Андарист се обърна към брат си.

— Бих искал да ме придружиш, Аномандър, за да видим поставянето на твоя дар. — После се обърна и махна на Силхас. — Ти също, Силхас.

Но Силхас само поклати глава.

— Дарът е на Аномандър, а ти си облагодетелстваният, Андарист. Напълно съм доволен да остана където съм. Хайде, вървете и двамата, и по-бързо, за да не би онова неучтиво същество да забрави защо е тук и за кого е направен камъкът.

Андарист подкани с жест Спаро да тръгне с тях и домашният строител отново се поклони.

— Милорд, но аз съм само…

— … моят каменоделец и строител, Спаро, и твоята любов към изкуството е достатъчна причина за мен. Ела с нас. Нека заедно видим величието на тази творба.

Спаро тръгна с разтуптяно сърце след двамата лордове. Разбира се, щеше да вижда достатъчно често творението на Висшия зидар през следващите месеци, на подобаващото му място в Голямата зала, но дори твърдият базалт, изваян от азатанай, не беше неуязвим на износване и пропукване, на драскотини, петна и нащърбване от пламтящото огнище. А въпреки цялата си завист той беше точно това, което Андарист бе казал: обичаше камъка и изкуството на извайването му.

Смълчан от оказаната му привилегия, той застана до своя господар и Аномандър, щом те спряха в Голямата зала. Азатанаят стоеше от другата страна на камъка на домашното огнище, а огромният блок се рееше във въздуха над чакащото го ложе. Висшият зидар се обърна към Андарист и заговори строго:

— Земята каза за вашето идване. Вие ли сте този, който скоро ще се венчае? Вашият дом ли ще е това?

— Да, аз съм Андарист.

Широкото лице на Висшия зидар се извърна към Аномандър.

— Вие значи трябва да сте Първият син на Майка Тъма. Дарителят на този дар към вашия брат и жената, която той ще вземе за съпруга.

— Да, аз съм — отвърна Аномандър.

— И с това дарение — продължи Висшият зидар — се обвързвате с кръв и се заклевате в това, което ще бъде направено тук, и в тайните слова, изваяни на този камък на домашното огнище. Ако верността ви е колеблива, кажете го сега, Първи сине. Щом този камък легне на своето място, обвързването на клетвата не може да бъде нарушено и ако се провалите в своята обич, в своята вярност, тогава дори аз не мога да отговарям за последствията.

Това изявление сякаш стресна двамата братя, а Спаро усети как гърдите му се стегнаха, все едно сърцето му изведнъж бе спряло да бие. Пое си с усилие дъх.

Аномандър кривна глава, за да надвие сякаш собственото си напрежение или дори обида.

— Висши зидарю — каза той, — говорите за обичта ми към Андарист и за желанието ми животът, който го очаква, да е честит, сякаш са под въпрос. Говорите също тъй за този дар, сякаш въплъщава заплаха или дори проклятие.

— Такава възможност съществува във всеки дар, Първи сине.

— Сделката между мен и вас — каза Аномандър — включваше плащане в монети за услугите ви…

— Не съвсем — отвърна азатанаят. — Платихте за охрана и превоз на този камък на домашното огнище, и за извличането му от кариерата Джеларкан. Монетите ви купиха каруца, товарни животни и нужния ескорт през Пустошта Барет. За дарбите си не взимам пари.

Аномандър се беше намръщил.

— Простете, Висши зидарю, но със сигурност платих много повече от това, което описахте.

— Кариерите на Джеларкан са оспорвани, милорд. Хора загубиха живота си за набавянето на този камък. Опечалени семейства трябваше да бъдат обезщетени.

— Това… ме наскърбява — отвърна Аномандър и Спаро ясно видя едва сдържания му гняв.

— Избраният камък няма равен на себе си в способността си да съхрани и укрепи магията, която влагам в него. Ако желаехте по-малък дар, не трябваше да се обръщате към мен. Сред азатанаите има много надарени каменоделци, всеки от които би могъл да ви послужи добре в правенето на този дар. Но вие потърсихте най-изкусния майстор каменоделец, за да изразите големината на своята вярна любов към брат ви и предстоящия му брачен съюз. — Висшият зидар сви рамене. — Направих това, което помолихте. Камъкът на домашното огнище за този нов дом няма равен на себе си в пределите на Тайст.

— А сега заставате пред нас и настоявате за кръвна клетва — каза Аномандър.

— Не — отвърна Висшият зидар и скръсти пред гърди здравите си мускулести ръце. — Камъкът го иска. Словата, всечени на повърхността му, го искат. Честта, която пожелахте да окажете на своя брат, го иска.

Андарист понечи да заговори, но едно поклащане на главата от страна на брат му го накара да замълчи. Аномандър каза:

— Имам само твърдението ви, че глифовете, които сте изваяли на него — за да ги разбират само Андарист и Енесдия, — заявяват любов, вярност и плодородие. И все пак искате от мен, тук и сега, да се обвържа с кръв и клетва към тези святи думи. Думи, които завинаги ще останат непознати за мен.

— Искам — отвърна Висшият зидар. — За това нямате нищо освен вярата си. В моята почтеност и, разбира се, в своята.

Последва нов миг, в който сякаш нищо на света не можеше да се движи, не можеше да наруши пълното безмълвие, а след това Аномандър извади от колана си кама и хлъзна острието по дланта на лявата си ръка. Потече кръв и закапа по земята.

— На камъка ли? — попита той.

Но Висшият зидар поклати глава.

— Не е нужно, Първи сине на Тъмата.

Камъкът на домашното огнище бавно се намести в ложето си от пръст.

Спаро си пое рязко дъх. Краката му почти се подкосиха, докато светът се връщаше на мястото си. Погледна господаря си и видя, че Андарист е пребледнял и стъписан, може би уплашен дори. Никой от двамата братя не бе очаквал този толкова напрегнат, замайващ с предзнаменованието си миг. Нещо беше напуснало двамата братя, като побягнало дете. Очите на Аномандър — мрачни и по-стари отпреди миг — се втренчиха, твърди като камък, във Висшия зидар азатанай.

— Значи свърши?

— Свърши — отвърна азатанаят.

Гласът на Аномандър стана по-рязък.

— Тогава трябва да изкажа загрижеността си, че се доверих на азатанай, когото знаех само по репутация — таланта му да оформя камък и силата, която казват, че притежава. В проблема с доверието малко попрекалихте, зидарю.

Очите на азатаная се присвиха и той бавно изправи рамене.

— И какво искате от мен, Първи сине?

— Обвързване с кръв и клетва — отвърна Аномандър. — Бъдете достоен за моето доверие. Това и само това.

— Моята кръв вече я имате — отвърна азатанаят и посочи камъка на огнището. — Колкото до клетвата ми… това, което искате, е безпрецедентно. Делата на Тайст не са моя грижа, нито бих се обвързал с васална клетва към благородник от Мъдрия Карканас, след като такава клетва би могла да ме въвлече в кръвопролитие.

— В кралството на Тайст има мир — отвърна Аномандър, — и така ще бъде. — И след миг, щом стана ясно, че азатанаят няма да отстъпи, добави: — Доверието ми към вас няма да ви наложи васална вярност, Висши зидарю. Клетвата ви няма да изисква кръвопролитие в мое име.

— Аномандър, моля те — почна Андарист. — Това не е необходимо…

— Този Висш зидар спечели от Първия син на Майка Тъма кръвна клетва, братко. Смяташ ли, че това е нещо малоценно? Щом в тази размяна няма пари, не е ли мое право да настоявам за същото от негова страна?

— Той е азатанай…

— Азатанаите не са ли обвързани с чест?

— Аномандър, не е това. Ти сам каза, че кръвната клетва обвързва двустранно. Сега ти си обвързан само към този камък. Клетвата ти е да поддържаш своя брат, жената, която той обича, и техния съюз. Ако отношението ти не е това, то, както каза Висшият зидар, не е ли по-добре да го чуем сега?

Аномандър го изгледа стъписано. Вдигна окървавената си ръка.

— Не се съмнявам в теб — настоя Андарист. — По-скоро те умолявам да премислиш искането си към този азатанай. Не знаем нищо за него освен репутацията му — но тази репутация не е опетнена от никакви съмнения в почтеността му.

— Точно така — отвърна Аномандър. — И все пак той се колебае.

Висшият зидар си пое рязко дъх и изсъска:

— Първи сине на Тъмата, чуй думите ми. Изтръгнеш ли тази клетва от мен, ще те държа обвързан към нея и тази истина ще остане неотменима, докато сме живи двамата. И може да имаш повод да съжалиш.

Андарист погледна брат си умоляващо.

— Аномандър… не можеш ли да разбереш? В това, което искаш, има повече, отколкото двамата с теб можем да проумеем!

— Ще получа тази клетва — заяви Аномандър, впил очи във Висшия зидар.

— Но защо? — настоя Андарист.

— Висши зидарю — каза Аномандър, — обяснете тези последствия, които ние все още не проумяваме.

— Не мога. Както казах, Първи сине, това е без прецедент. Ще бъда ли длъжен да се отзова на вашите призиви? Може би. Точно както вие, от своя страна, ще сте обвързан да се отзовете на моите. Ще знае ли всеки от нас какво мисли другият? Ще изчезнат ли тайните помежду ни? Ще бъдем ли вечно противопоставени един на друг, или ще стоим рамо до рамо? Твърде много неизвестни. Тъй че премислете ги грижливо, защото изглежда, говорите от наранена гордост. Аз не претеглям стойността в пари и като богатство винаги ценя неща, които са неуловими.

Аномандър мълчеше.

А азатанаят вдигна ръка и Спаро стъписан видя кръвта, стичаща се от дълбокия срез на дланта му.

— Имате клетвата ми.

И се обърна, а Аномандър му извика:

— Момент! Зная ви само по титла. Искам името ви.

Азатанаят се извърна, изгледа Аномандър и след това каза:

— Името ми е Каладън Бруд.

— Добре — каза Аномандър. — Щом ще сме съюзници…

— Това ще се види тепърва — отвърна Висшият зидар.

— Никоя кръв, пролята в мое име или за моя кауза…

А Каладън Бруд оголи зъби — и зъбите му бяха остри и дълги като на вълк.

— Това също ще се види тепърва, милорд.

3

Допреди не много години, всъщност по-малко, отколкото си струваше да мисли за това, Коря Делат бе живяла в друг век. Слънцето тогава бе по-ярко, по-горещо и когато бе носила куклите си, десетина или повече, по тесните, коварни каменни стъпала към платформата на Орлово гнездо, ги нареждаше под лъчите му, задъхана от възбуда. Защото това бе нейният свят, ясно очертан с ниските стени, обкръжили платформата и хвърлящи съвсем смътни сенки, а летният вятър надигаше зноя от камъка като изпълнено обещание.

Тук горе, в онзи изгубен век, винаги ѝ се беше струвало, че всеки миг ще разгърне криле, всеки миг ще се понесе нагоре в безкрайното небе. Беше великан за своите кукли, богиня, нейни бяха ръцете на творението и дори без криле можеше да стои и да ги гледа отвисоко, да се пресяга, за да ги намести, както иска, да извърти лицата им нагоре, за да може да вижда зашитите им усмивки или закръглените в изненадано „О“ уста и блесналите им изпъкнали очи от полускъпоценни камъни — гранат, ахат и кехлибар — лъскави и засияли, докато пиеха буйната светлина.

Летата бяха по-дълги тогава и дори да бе имало дъждовни дни, тя не ги помнеше. От Орлово гнездо можеше дълго да гледа необятния свят отвъд нея и куклите ѝ, малките ѝ заложници. Хълмовете Арудайн обрамчваха като гирлянди севера, само на левга от крепостта, а от картите, които Хаут ѝ бе позволил да разгледа, тя знаеше, че тези хълмове се точат повече или по-малко в посока запад-изток и свършват чак в граничните предели на владяната от Тайст територия далече на изток. На запад пък леко възвиваха в северна посока, очертавайки южния край на просторна долина, където обитаваха Тел Акаи. Ако погледнеше право на изток, можеше да види хълмистите степи на Простора Джеларкан и тъй наречената Спорна територия и ѝ се струваше, че пази в спомените си гледки със стада, осеяли земята на тъмни петна, но може би тези образи идеха от древните гоблени в кабинета на Хаут, а и все едно, огромните същества вече странстваха само в ума ѝ и никъде другаде. На юг можеше да различи два пътя, обрасли с бурени още тогава. Единият водеше на югозапад, другият на югоизток. Единият, знаеше сега тя, водеше към Омтоуз Феллак, Празния град. Другият стигаше до източните погранични земи и по него тя беше пътувала за първи път, от света, който бе познавала като дете на малкия дом Делак в селото на Тайст, наречено Ейбара, до тази, най-северната цитадела на Джагът, в страната, която те вече не владееха, но продължаваха да обитават.

По тази причина Хаут често се беше надсмивал на понятието „спорна територия“, но също тъй беше изтъквал безразличието на джеларканите или може би, предвид пораженията, които бяха претърпели от тайстите, неспособността им да претендират за нови земи под тяхна власт. Освен това въпросната земя вече беше празна, не ставаше почти за нищо друго, освен за паша, а начинът на живот на джеларканите не включваше отглеждането на домашни животни. Нямаше нищо за оспорване и всичко приличаше по-скоро на поредния безсмислен спор между съседи, тропане с крака и затаяване на дъх, и гняв, който можеше да свърши с проливане на кръв. Хаут с право се надсмиваше над такива неща.

В спомените си не можеше да намери и най-малкия намек, че е виждала някога джелек. Територията на изток приличаше на полупустинна земя, обрасла с бурени и тръни, и там властваха неумолими ветрове, излъскали скалната твърд. Беше място недостъпно за проучванията ѝ, освен оттук, от върха на Орлово гнездо, където напрягаше очи към мътните далечини и виждаше само онова, което можеше да съживи въображението ѝ. Но пък точно така бе проучвала всичко извън цитаделата. Хаут я беше държал вътре, откакто я бяха поверили на грижите му — изолирана, заложница на всичко и на нищо.

Вече знаеше, че джагътите не разбират много добре традицията на тайстите да дават и получават заложници. Определено никога не бяха пращали някое от децата си на изток, а и не беше чудно, след като тези деца бяха такава рядкост. Все едно, Хаут беше говорил за наложения ѝ затвор само като за възможност за образование. Беше поел отговорността да я учи и макар да беше необикновено суров учител… е, той все пак беше джагът.

Куклите ѝ напоследък си оставаха в стаята ѝ. Години бяха минали, откакто за последен път бяха погледнали слънцето в небето, с техните отворени в изненадано „О“ усти и вечните си усмивки. Понякога изненадата и радостта просто повяхват. Понякога светът се смалява, докато стане не по-голям от една мъничка площадка на върха на кула, и тогава богинята свършва игрите си, и вече не намества безчувствените си деца. Понякога заложниците просто умират изоставени, а властта над трупове не е никаква власт.

Този ден обаче тя беше богиня, обзета от нещо, което можеше да е страх или навярно тревога, а сърцето ѝ туптеше бързо, докато стоеше сама на платформата и гледаше двайсетината джелеки, приближаващи се към крепостта. Нямаше спор, че се канят да се обърнат към Хаут с насилие или със заплаха — не можеше да се сети за никаква друга причина да нарушат забраната за преминаване на границата в джагътска територия. Разбира се, това беше територия, която вече никой не владееше. Дали тези древни врагове идваха, за да я поискат за себе си?

Не беше имало никакви образи на тези същества по гоблените, статуите и фризовете на цитаделата, но какво друго можеше да са? Идваха от изток, от Просторите на Джеларкан, и не бяха от старите тревопасни зверове — тя виждаше черните кожени сбруи на мършавите им тела; виждаше блясъка на железни остриета, стегнати на предните им крайници, и нащърбените кръгове, проблясващи на изгърбените им рамене. Пристъпваха приведени като кучета, с черни или петнисти козини, лицата им, дълги като зурли, почти неразличими под шлемовете им от щавена кожа — като хрътки на лов, но бяха господари сами на себе си.

Казваха, че джелеките са родственици на джхеките от далечния юг, но много по-големи. Коря се успокои от тази мисъл, тъй като тези джелеки бяха големи почти колкото бойни коне. Макар да наподобяваха кучета, за тях казваха, че били разумни и притежавали магия, за която тя знаеше само, че е соултейкън, макар това за нея да не беше нищо повече от дума, също толкова безсмислена, както толкова много други думи, които Хаут ѝ беше изричал през годините на пленничеството.

Знаеше, че господарят ѝ е в течение за това нахлуване. Нищо не идваше в земята му, без той да го знае, колкото и леки да бяха стъпките, колкото и рехав — полъхът във въздуха. Освен това той я беше пратил тук горе съвсем преди малко, заповедта му беше груба и рязка — отначало си бе помислила, че е направила някакво прегрешение, недовършена работа, книга, оставена отворена, но беше достатъчно разумна, за да не пита. С думи той можеше да наранява дълбоко и дори да имаше хумор, тя все още не го беше забелязала. И все пак се стъписа, когато чу как тежката желязна порта се отвори с грохот и когато видя излизащия през нея Хаут. Вече не носеше сивия си прояден от молци вълнен халат, а беше облякъл дълга до глезените черна ризница със застъпващи се железни люспи, предпазващи прасците и обутите му в ботуши стъпала, същото метално плетиво лъщеше и по широките му рамене. От широкия заден ръб на шлема му от черно желязо провисваше синджир като сплетена коса. Когато се спря и се извърна, за да погледне нагоре към Коря, тя видя още брънки, замрежили лицето му и провиснали покрай огромните му зацапани бивни.

На широкия колан на кръста му висеше меч, но той не посегна към дългата му увита с кожа дръжка — ръцете му в металните ръкавици останаха отпуснати на хълбоците, щом се извърна отново с лице към джелеките.

Хаут беше учен. Непрестанно се оплакваше от крехки кости и артрит. Коря вярваше, че е древен, макар да нямаше доказателства за това. Презрението му към воините можеше да се сравни само с отвращението му от войната и идиотските ѝ причини. Никога не беше виждала бронята, която бе облякъл сега, нито оръжието, което носеше. Изглеждаше невъзможно, че може да се движи с толкова тежко снаряжение, и все пак го правеше с изящество, с лекота, каквато тя никога не беше виждала у него.

Орлово гнездо сякаш се измести под нея и светът се плъзна в огромния си впряг. С пресъхнала уста тя загледа как господарят ѝ закрачи право към джелеките, застанали в накъсан ред срещу него.

Спря на десет крачки от тях и… нищо.

Разбира се, джеларканите не можеха да оформят думи, не и от зверските си гърла. Ако говореха, беше другояче, и все пак в ума ѝ нямаше съмнение, че в момента се води разговор. А след това Хаут вдигна ръка и смъкна шлема си, дългата му, черна и прошарена с желязносиво коса се смъкна на мазни въжета и тя видя как отметна глава, и чу смеха му.

Дълбок, отекващ, звук, който не се вместваше в света на Коря, звук толкова неочакван, че можеше да накара и богиня да се олюлее, високо в своето гнездо. Като тътен от самата земя, звукът я разтърси, извиси се към небето като пърхащи криле.

Джелеките се замъглиха, сякаш погълнати от черен дим, и след миг на мястото на зверовете стояха двайсет воини. Започнаха да смъкват шлемовете си с дългите зурли, да развързват остриетата от китките си и да ги хлъзгат в клуповете на кожените си сбруи. Ръбатите метални кръгове щръкнаха зад главите им като качулки.

Това, което успя да види от лицата им, не беше повече от тъмни петна от черни бради и мръсна кожа. Бронята им бе от щавена кожа, а иначе бяха облечени сякаш от глава до пети в рунтави животински кожи. Тръгнаха напред, като се олюляваха колебливо.

Хаут се обърна, погледна нагоре към нея и ревна:

— Гости!

Самотен джагът и млада заложница Тайст: в това домакинство нямаше никакви слуги, нито готвачи, касапи, слугини или ратаи. Огромните складове на цитаделата бяха буквално празни и макар Хаут да можеше да сътвори храна и пиене с магия, рядко го правеше — разчиташе почти изключително на редовните посещения на търговци азатанаи, които обикаляха всеки сезон пътищата, свързващи всички все още обитавани цитадели.

Поради липсата на слуги Коря се беше научила да меси хляб. Беше се научила да готви яхнии и супи. Беше се научила да сече дърва и да кърпи опърпаните си дрехи. Хаут бе заявил, че тези задачи са съществена част от образованието ѝ, но тя бе започнала да вярва, че се дължат на не толкова оптимистични фактори — започваха и свършваха с леността на самия Хаут и с общата му неприязън към чужда компания. Беше чудо, често си мислеше тя, че изобщо бе приел присъствието ѝ и отговорността да я вземе при себе си.

Като народ, джагътите рядко имаха какво да си кажат един на друг. Бяха някак извратено склонни към разкол и безразлични към такива понятия като общество и съобщност. Но това отхвърляне беше съзнателно. Бяха живели в градска среда някога все пак. Бяха съградили основите на цивилизация, нямаща равна на себе си в целия свят, за да стигнат след това до извода, че всичко е било някаква грешка, грешно поставена цел или, както го описваше Хаут, закъсняло осъзнаване за икономическо самоубийство. Светът не беше неизчерпаем, но едно население можеше да се домогва към това. Можеше (и щеше) да се разширява далече извън границите на собствената си устойчивост и щеше да продължи да го прави, докато рухне. Няма нищо по-гибелно от успеха, казваше той.

Мъдростта не беше присъща на смъртните, а тези, които другите наричаха „мъдри“, бяха просто достигналите, чрез тъжен опит, до границите на нежеланите истини. За мъдрите дори радостта беше обагрена със скръб. Не, светът налагаше изискванията си върху смъртните и тези изисквания бяха неотменими, настойчиви и жестоки и дори знанието за разумния курс не бе достатъчно, за да се предотврати безумното пропадане и гибел.

Думите не са дар, казваше Хаут. Думите са заплетени мрежи, впримчили всички, попаднали в тях, и цял един народ може да увисне безпомощен, задавен от собствените си спорове, докато обръчът на разпада се стяга от всички страни.

Джагът бяха отхвърлили този път. Опълчили се на вечния зов за общуване между разумните същества, в името на разбирателство, мир и какво ли още не, те бяха престанали да говорят, дори помежду си. И градът им бе изоставен, превърнал се в дом на една-единствена душа, Господарят на Хейт3, онзи, който бе оголил жестоката истина за бъдещето, очакващо всички тях.

Това бе историята, научена от Коря, но то беше в един друг век, когато Коря все още беше дете. И детето беше дало отговор на смущаващия разказ на Хаут с куклите си — семейство, може би дори общество, и в това общество нямаше никакви войни, никакви спорове и никакви вражди. Всички се усмихваха. Всички гледаха с изненада и удивление съвършения свят, който богинята им бе сътворила за тях, а слънцето винаги беше ярко и винаги топло. Безкрайни бяха сънищата на децата, знаеше тя.

Джелеките бяха донесли храна: месо, от което все още капеше кръв, стомни с гъсто тъмно вино, кожени торби, пълни с ръбести бучки захар. По заповед на Хаут тя поднесе солен хляб от каменния долап, оформящ задната стена на кухнята, и сушени плодове от мазето. Огънят в главната зала беше запален и столовете издърпани откъм стените — краката им изровиха бразди в пръстта — около дългата маса. Фитилите бяха натопени в масло и се разгоряха с пушлив пламък и след като двайсетте и един джелеки се струпаха вътре и смъкнаха козинявите си наметала, джафкайки на грубоватата си реч, въздухът в просторното помещение стана спарен и наситен с миризма на застояла пот и още по-лошо. Докато шеташе и влизаше и излизаше от задните стаи и килери, Коря едва не се задавяше всеки път, щом навлезеше в тази смрад. Едва когато най-сетне можа да седне отляво на Хаут и отпи от стомната с горчиво вино, избутана към нея, успя да се вмести в този нов, опияняващ свят.

Когато джелеките заговаряха на езика на Джагът, речта им беше груба, но достатъчно ясна за ушите на Коря, макар в говора им да се долавяше злобно презрителна нотка. Гостите ядяха месото сурово и много скоро самият Хаут се присъедини към тях: дългопръстите му длани бяха зацапани от кръв и мазнина, зъбите му сякаш станаха по-дълги и остри, докато дъвчеше — нещо, което тя никога досега не беше виждала. Повечето животински продукти, които се ядяха в тази къща, бяха пушени или сушени, стари и корави, докато не ги накиснеш във вино или супа. Господарят ѝ се променяше пред очите ѝ. Чувстваше се смутена и объркана, сякаш Хаут беше станал непознат и чужд.

Но въпреки всичко това, докато виното смекчаваше гледката, тя попиваше всяка дума, всеки жест, в отчаяно усилие да проумее това събиране.

Гости.

Никога не бяха имали гости. Търговците просто се отбиваха, а които се задържаха за нощта, вдигаха бивак извън стените. В много по-редки случаи можеше да дойде друг джагът, за да подхване някой непонятен спор с Хаут — неохотна, болезнена размяна на думи, — след което се махаше, като често напускаше посред нощ, и Хаут беше кисел и намръщен след това.

Джелеките сякаш изобщо не ѝ обръщаха внимание. Виното се лееше като вода и оригвания и пръхтене придружаваха всяка глътка. Сред джелеките нямаше жени и Коря се зачуди дали освен воини не са някаква секта или братство. Сред Тел Акаи можеше да се намерят монаси, заклели се да носят оръжие, което сами си изковаваха от сурова руда. Може би тези джелеки бяха заклети по същия начин — не бяха свалили оръжията си в края на краищата, макар че Хаут беше смъкнал бойното си снаряжение още щом влезе в залата.

Воинът, който седеше отляво на Коря, се буташе в нея, мускулестото му рамо и ръката му я блъскаха непрекъснато. Джелека срещу тях като че ли го досмеша от неудобството ѝ и той ревна:

— Саграл! Внимавай, дръвник такъв, да не паднеш в скута ѝ.

Груб смях съпроводи думите му, а Хаут само изсумтя и посегна за стомна вино. Наля си и подхвърли:

— Повече внимавай да не събудиш гнева ѝ.

Този, който бе заговорил, повдигна рунтавите си вежди.

— Какво, да не си го понасял, капитане?

„Капитане?“

— Не съм, но тя е Тайст, и е млада. Чакам го да дойде още откакто пристигна тук, и още чакам. Сигурен съм, че го има, макар че колкото и зъл да съм с нея, още не съм успял да го събудя.

Саграл я сбута отново и почти натика широкото си нашарено с белези лице в нейното.

— Гневът е знак за остър ум, не, ами за разум изобщо. — Черните му очи се впиха в нея. — Тъй ли е? Толкова години джагътски глупости да не са потушили всяка искра? Ако изобщо си имала искра де.

Тя го изгледа спокойно, без да се дърпа, и не отвърна нищо.

Очите на Саграл се облещиха, а след това се извърнаха към Хаут.

— Няма ли е?

— Не ми е казвала — отвърна Хаут.

Грубияните се разсмяха отново и вече ѝ се дощя да не ѝ обръщат внимание, както в началото, но май вече щеше да е прицел на всяка шега. Обърна се към Хаут.

— Господарю, моля да бъда извинена.

— Невъзможно — отвърна Хаут. — В края на краищата те са тук за теб.

Типично за него, Хаут не обясни нищо и Коря остана на масата. Безчет въпроси изпълваха ума ѝ. Бяха му дали титла. Бяха го нарекли „капитан“. Това беше военно звание като в легиона на Урусандер, или при форулканите. Но заложници никога не се даваха на войници: войниците все пак нямаха благороднически титли. Да не би хората ѝ да бяха сгрешили, като я бяха пратили тук?

Не, това беше безсмислено. Ако тя…

— Капитане — каза воинът срещу нея и резкият му тон я измъкна от обърканите мисли, — без доверие не може да има мир. Ти, между всички нас, най-добре знаеш тази истина. В този дар ще намерим име, и то ще е име доблестно.

Хаут кимна бавно — всички на масата вече се бяха смълчали, наострили уши.

— И искате да сплетете своя жест с онова, което аз имам власт да ви дам. В замяна на какво?

— Мир.

— Аз имам мир, Руск.

Говорещият се ухили и оголи два реда остри зъби.

— Нищо не трае вечно.

Хаут изсумтя и отново посегна към чашата си.

— Пораженията ви от Тайст на нищо ли не ви научиха, псета?

Усмивката на Руск се стопи и Саграл отвърна вместо него:

— Нямате Погранични мечове. Нямате легиона на Урусандер. Нямате Домашните мечове на Висшите фамилии. Питаш какво сме научили, капитане? Армията ви я няма. Това сме научили.

— Никога не сме имали армия, Саграл — отвърна Хаут и вертикалните резки на зениците му се присвиха сякаш под ярка светлина. — Ние сме Джагът. Армиите за нас са проклятие и войната не е по вкуса ни. Изправим ли се пред глупаци, които се обявяват за наш враг, просто ги унищожаваме. И сме безпощадни. Столетия наред сте ни подлагали на изпитание и всеки път сме ви отхвърляли.

— Идвахме на малки глутници — изръмжа в отговор Саграл. — Този път ще дойдем хиляди.

— Когато идвахте да правите набези с малките си глутници, Саграл, се задоволявахме да ви прогоним, като избивахме само по малко от вас. Дойдете ли с хиляди, сдържаността ни ще свърши.

Руск — смучеше бучка захар — впи очи в Коря и каза:

— Ще я върнем в дома ѝ непокътната, капитане.

— Системата със заложниците не действа така — отвърна Хаут и бавно поклати глава. — Договорът ви с Тайст изисква заложници от вас — от собствената ви кръв. Не може да заемете от някой друг вместо жертвата, която трябва да направите. Тайст ще приемат само заложници джелеки.

— Но те не ни предлагат никакви! — сопна се Саграл.

— Защото вие загубихте войната, Саграл. Изправени сте пред прост избор: отстъпки или унищожение. С присъствието ви виждам какъв избор сте направили. Сега трябва да се примирите с него или отново да почнете война.

— Джелеките не са роби!

Хаут погледна Коря.

— Заложничке, смяташ ли се за роб?

Тя знаеше какъв отговор очаква от нея, но това, което мотивира отговора ѝ, бе мисълта, че може да отпътува с тези зверове.

— Не, разбира се. Аз съм Тайст, родена в дома Делак. Заложница съм при джагътите. Единственият заложник, който е идвал някога при Джагът, и последният, който ще дойде. След две години ще бъда върната на семейството ми: Джагът ни казват, че вече не са народ. Казват ни, че са се отказали от всички претенции.

Саграл удари с юмрук по масата и я стресна.

— Дори претенцията им за теб, дете! Само егоизмът на Хаут те държи в лапите му! Ние ще те върнем у дома и можем да тръгнем още призори! Не искаш ли? Или Хаут е прекършил волята ти за живот? Направил те е робиня във всичко освен по име? — Изправи се. — Дори Тайст вече презират Джагът — тези глупци с бивни не са нищо. Изоставили са бъдещето и са обречени да измрат. Градът им лежи затънал в прах, управляван от един безумец! Ти, заложнице! Похабяваш живота си тук! Още цели две години! За нищо!

Коря го гледаше: потъмнялото му от гняв лице, блесналите му оголени остри зъби, предизвикателството в очите му. След това се обърна към Руск и попита:

— На този не му ли трябва каишка?

Внезапно изригналият смях свали напрежението и всички воини джелеки отново посегнаха към стомните с вино. Саграл тупна на стола си, смълчан от срам. Надвит от женска Тайст, все още почти дете — ако се съдеше по момчешката ѝ фигура, — а киселият Саграл отново паленце, сритан вън на студа — и всички тези хапливи шеги се изричаха на речта на Джагът, заради нея, несъмнено. Коря погледна Хаут и видя, че светлите му очи са впити в нея. Така и не можа да ги разгадае — нито одобрение, нито неприязън се четеше в този поглед, твърд и неумолим.

„Капитан.“ Никога не беше имало джагътска армия. Не беше капитан на нищо. Това почетно звание нямаше никакъв смисъл.

А после сякаш някакъв невидим сигнал спря шума и Руск заговори:

— Капитане, тайстите са поискали петдесет заложници. Петдесет от нашите млади. Няма да предадем живота на петдесет джелеки, млади или стари.

— Едва ли е предаване на живота им, Руск…

— Тайстите вървят към гражданска война.

— Този страх е бил изричан и преди — отвърна Хаут. — Безсмислен е. Но дори да избухне гражданска война, животът на заложниците ще си остане неприкосновен. Всъщност очаквам всяка фамилия веднага да върне децата ви, дори да е застрашено оцеляването на родовете им.

— Ако вярвате в това, капитане, значи нищо не разбирате от гражданска война — изсумтя Руск. — А и защо да я разбирате? Тя е немислима за джагътите. Но с нас не е така.

Трети джелек, с посребряла коса и нашарен с белези, рече:

— Нашите родственици на юг някога бяха обединени с нас. Във всяко отношение бяхме еднакви — всички бяхме джелеки.

— Добре помня вашата гражданска война — отвърна замислено Хаут. — И видях как тя ви превърна в два отделни народа. Варандас е написал подробно за раждането на джхекската култура и хилядите ѝ различия от вашата.

— Варандас изобщо не е прав — изръмжа гърлено Руск.

Хаут сви рамене.

— Все едно, Руск. Този глупак изгори всичките си писания в Нощта на раздора. Каква полза от историята, след като бездруго никой не се вслушва в нея? Но аргументът ми си остава в сила. Чрез собствения ви опит сега вие предричате, че подобна съдба ще сполети тайстите. Но тайстите не са джелеки, нито са джхеки, мощта в сърцевината на Карканас не е дивата сила на вашите родени от Витр соултейкън и Майка Тъма не е сключвала сделка с богове зверове. Не, Мъдрият Карканас е черен диамант в сърцето на народа Тайст и докато вътрешните му пламъци горят, никой меч няма да го разбие.

— Няма да предадем петдесет от нашите млади.

— Тогава, Руск, отново ще имате война. Макар че, ако това се случи, може да намерите повод за облекчение — в това, че подобен външен конфликт ще обедини отново тайстите и така ще предотврати гражданската война.

— Не се боим от тяхната гражданска война, капитане. Би ни зарадвала, защото щом свърши, всички земи на Тайст ще са узрели за завоевание. Но няма да изложим на риск живота на нашите млади.

— Коря не е решението ви — заяви Хаут.

— Върни я в дома ѝ тогава! Освободи я! Тя няма никаква стойност за теб!

— Когато дойде времето, ще направя точно това. Образованието, Руск, е дългосрочно вложение. Не очаквай никакви плодове първия сезон. Не очаквай и следващия, нито по-следващия. Не, отплатата идва след години, така е било и така ще е с Коря. Подготвях пътя за нейния живот и в това почти съм приключил. Но не съвсем.

— Нищо повече не можеш да направиш за нея — каза Руск. — Ние можем да доловим същината на душата ѝ. Тя е тъмна, празна. Няма никаква сила. Не е дете на Майка Тъма, не и в душата си, защото тъмнината, която обитава там, не е Куралд Галайн. Тя е просто отсъствие.

— Абсолютно вярно.

— Какво ѝ предстои тогава? — попита Руск.

— На езика на Бягащите псета, Руск, съм сътворил мхаби. Съсъд. Защитен, запечатан и, както казваш ти, празен. Какво остава да се направи ли? Ами да се напълни, разбира се.

„Заложница.“

Стъписана, уплашена, Коря помисли за куклите в стаята си, всяка от които очакваше живот, всяка от които очакваше предопределението, което можеше да им даде само богиня. Не се бяха движили от години. Лежаха натъпкани в тъмното, в един каменен скрин.

— На разсъмване напускате — каза Хаут на джелеките. — Сами.

— Ще съжалиш за това — закани се Руск.

— Още една заплаха от ваша страна — отвърна Хаут — и шайката ви ще събуди гняв. Той като нищо би могъл да ви изхвърли да спите вън под звездите, както подобава на груби псета, които нищо не разбират от чест. Или, ако прецени, че сте неспасяеми, може просто да ви избие всички.

Коря видя как лицето на Руск пребледня под мръсотията. Той стана, махна с ръка и всички останали воини избутаха столовете си назад и посегнаха към оставеното си снаряжение.

— За гощавката — изръмжа Руск — ти благодарим, капитане. Когато следващия път пируваме в тази зала, ще е върху натрошените ти кости.

Хаут също стана.

— Значи трепериш в сънищата си, джелек. Сега да ви няма. Приключих с вас.

Щом джелеките се изнизаха вкупом навън и Коря се приготви да почисти остатъците от пира, Хаут махна разсеяно с ръка и каза:

— Тази нощ ще пробудя магията на Омтоуз Феллак, Коря. Върни се в стаята си.

— Но…

— Магията има цена — прекъсна я той. — Най-малкото ще ми помогне да обезпаразитя тази зала. Хайде, в стаята си. Няма защо да се боиш от онези соултейкън.

— Знам — отвърна тя. — Господарю, превърнал сте ме в съсъд… добре, но не го чувствам. Не съм празна отвътре. Не съм в мир.

Думата сякаш го изненада.

— Мир? Не съм говорил за мир. В отсъствието, Коря, има копнеж. — Странните му очи се впиха в нея. — Нима не копнееш?

Да. Беше разбрала истината за това още когато бе казал какво има вътре в нея. Беше богинята, чиито деца ѝ бяха омръзнали, беше видяла как летата стават все по-къси, прошарени с нетърпение, но не беше знаела какво може да дойде на мястото на изгубения век.

— Спи тази нощ — каза Хаут с тон, какъвто никога преди не бе чувала от него. Беше почти… нежен. — На заранта, Коря, уроците ще започнат сериозно. — Извърна лице. — Последната ми задача очаква и двама ни — и ще бъдем достойни за нея. Това обещавам.

Махна отново и тя бързо излезе от стаята. Почти ѝ се виеше свят.

Каретата беше спряла пред величествения някога вход на дома Делак. Самотният кон стоеше унило, клатеше глава и дъвчеше юздечката. Пътуването, което го очакваше, щеше да е мъчително, защото каретата беше тежка и преди години щеше да я тегли четворен впряг. Отвъд нея, едва видимо от мястото, където стоеше лейди Нерис Друкорлат, малкото момче си играеше до овъглените руини на конюшните и се виждаше, че ръцете му са почернели от сажди, а и коленете му също.

Тук, в това запуснато имение, това беше битка, която Нерис изобщо не се надяваше да спечели. Но детството е кратко нещо и в тези тревожни времена тя щеше да направи всичко, което ѝ бе по силите, за да го съкрати още повече. Момчето трябваше да бъде изтръгнато от капризите на детското си въображение. Благородството се раждаше в суровите ограничения на подобаващото поведение и колкото по-скоро внук ѝ се обвържеше с неизбежностите на пълнолетието, толкова по-скоро щеше да намери мястото си като наследник на древния си род. И с подходящото напътствие един ден щеше да го върне до блясъка и мощта, която бе имал някога.

И тя не искаше и да чуе онази ужасна дума, онова жестоко определение, което висеше над Орфантал като крило на присмехулна сврака.

Копеле.

Никое дете не може да избира. Користната глупост на майка му, жалкият патос на пияния му баща — това не бяха престъпления на момчето и другите нямаха право да очернят невинността му. Хората често са толкова зли. Жадни за строго осъждане, жадни за злобно презрение.

„Раненият ще наранява.“ Тъй казваше поетът Галан и по-верни думи не бяха изричани. „Раненият ще наранява/ и ще се помнят раните.“ Тези стихове бяха от последната му книга, злокобно озаглавена „Дни за дране“, която бе издадена в началото на сезона и продължаваше да разпалва негодувание и разгорещени осъждания. Разбира се, истински цивилизованите домове можеха да погледнат неприятните истини, без окото им да мигне, и ако Галан в куража си бе опрял ножа в културата на Тайст и беше обелил кожата ѝ, не беше ли този гняв доказателство, че е прозрял вярно?

Много неща, достойни за презрение, можеше да намери човек в собствената си раса и баналността за гаснещата слава наистина бе горчива за понасяне. Един ден щеше да дойде прераждане. И ако човек имаше ясен поглед и обмислеше добре нещата предварително, то в раждането на нов трескав век родословната линия можеше да избуи в нов живот, да стане ядро на невъобразима мощ. Възможността щеше да дойде, но не в нейното време. Всичко, което правеше, трябваше да послужи на бъдещето и един ден те щяха да го разберат. Един ден щяха да разберат жертвите ѝ.

Орфантал си беше намерил някаква отчупена от стобор летва и сега я размахваше над главата си, викаше и тичаше. Изкатери се на ниска купчина отломки, с победоносно изражение. Заби единия край на летвата между две буци зидария, все едно забиваше бойно знаме, а след това изведнъж се вцепени, все едно го прониза някое невидимо оръжие, и зяпна към небето, със стъписано изражение, изпълнено с въображаема предсмъртна болка, после залитна от купчината и се смъкна на колене, с едната ръка притисната на корема. След миг падна по очи на земята и остана да лежи като мъртъв.

Глупави игри. И винаги — игри на война и битка, героични и при все това завършващи с трагедия. Все още не беше виждала момчето да се преструва, че загива в бой с въображаем враг. Винаги сякаш разиграваше предателство: забитият нож в гърба, изненадата и болката, изпълнили очите му. Намек за негодувание. Момчетата бяха глупави на тази възраст. В нелепите си игри се принасяха жертва на собствената си вяра в несправедливостта на света — работите, прекъсващи времето им за игра, уроците, които крадат дневната светлина и безкрайния блян на лятото, вика от кухнята, с който свършва денят.

Всичко това трябваше да се заличи. От младия ум на Орфантал. Великите войни бяха свършили. Победа беше спечелила този мир и младите мъже и жени трябваше вече да се обърнат към други неща — времето на размахващите меча беше отминало и всички тези ветерани, които скитаха из селищата като изоставени псета, напиваха се и редяха безумни истории за храброст, а след това плачеха за изгубени другари — това беше отрова за всички, особено за младите, които толкова лесно се изкушаваха от подобни приказки.

Войниците живееха така, както не живееше никой друг, нито можеше да се надява, освен ако и той не е открил истините на войната. Ветераните се връщаха у дома с всички илюзии, изстъргани от очите и умовете им. Гледната им точка беше различна, но нищо здравословно нямаше в това, нищо ценно. Бяха преживели своите дни на дране и сега всичко, което погледнеха, беше оголено: хрущял и жила, кост и месо, и треперещи вътрешности.

Съпругът ѝ бе изповядал всичко това в нощта преди да сложи край на живота си, в нощта преди да ги изостави всички и да остави след себе си позор като единствено наследство. Героят, който се върна — що за причина беше имал да се самоубие? Върна се при любимата си жена — жената, за която беше разказвал и за която беше копнял всеки един ден в поход, — върна се награден, почетен, уважаван, далече от битки и несгоди. И след по-малко от месец заби кама в сърцето си.

Когато стъписването отмина. Когато ужасът заглъхна. Когато очите се спряха на Нерис, забулената вдовица… тогава дойдоха първите нашепвания.

Какво му беше направила?

Нищо не беше направила. Беше се върнал у дома вече мъртъв. Не, не беше това. Когато се беше върнал у дома, тя беше мъртва. За него. Там, в онези походи, на онези бойни полета, в онези окаяни студени нощи, под равнодушните звезди, той се беше влюбил в представата си за нея: онази неподвластна на старост съвършена представа, а срещу нея тя не можеше да се бори. Никоя смъртна жена не можеше.

Съпругът ѝ беше глупак, податлив на заблуда.

Истината беше, че родословната линия бе отслабнала, почти фатално. И нещата можеше само да се влошат. Друг един войник, младеж, който беше загубил ръката си от ухапване на кон много преди да извади меч срещу враг, който беше дошъл в Ейбара пиян и огорчен — о, и той беше дрънкал лъжи, но след като всичко се беше случило, Нерис беше разпитала и бе открила истината. Не, не си беше изгубил ръката, защитавайки Син на Тъмата. Не беше признат заради храбростта си. Но беше твърде късно. Беше намерил дъщерята на Нерис. Беше намерил Сандалат, все още младо момиче, твърде младо, за да се отнесе към него с полагащия се скептицизъм, и лукавите му думи лесно я бяха изкусили, мазолестата му ръка бе намерила едва-що пробудилите се части на тялото ѝ — и им беше откраднал цялото бъдеще.

„И сега копеле.“

Нерис го държеше — онзи жалък баща — с пари, в селото. Достатъчно пари, за да е винаги пиян, пиян и безпомощен. Беше му направила предложението, ясно му беше дала да разбере, че това е единствената възможна сделка за него, и той, разбира се, беше приел. Никога нямаше да види сина си, никога нямаше да види повече Сандалат, никога нямаше да дойде в къщата, кракът му нямаше да стъпи в двора на имението. Имаше си своя ъгъл, където да се свре, в избата на кръчмата в Ейбара, и всичкото вино, което можеше да излее в бездънното си гърло. Дори беше уредила да му пращат курви, макар че той вече не можеше да направи кой знае какво с тях, поне според сведенията им. Виното беше отнело всичко. Имаше лице на старец и очи на смъртник.

Вратата зад нея се отвори и Нерис изчака, без да се обръща, дъщеря ѝ да застане до нея.

— Не се сбогувай с него — каза лейди Нерис на Сандалат.

— Но той…

— Не. Ще последва сцена, а това няма да го търпим. Не и днес. Получихме вест. Ескортът ти се храни в гостилницата и скоро ще е тук. Пътуването, което те чака, е дълго, дъще.

— Твърде стара съм, за да ставам заложница отново — каза Сандалат.

— Първия път беше четири години — отвърна Нерис; повтаряше своята част от този разговор почти дума по дума, както десетината пъти, когато вече бяха спорили за това. — Беше съкратено. Домът Пурейк вече не съществува като такъв — освен това Майка Тъма е взела синовете на Нимандър за свои.

— Но те ще ме вземат — разреши ми поне да се върна при тях, майко.

Нерис поклати глава.

— Никаква политическа изгода няма в това. Не забравяй дълга си, дъще. Родословната ни линия е ощетена, отслабена. — Наблегна на последната дума, за да се увери, че ще се вреже както трябва — в края на краищата кой беше виновен за това ощетяване? — Не правим такива неща.

— Ще се сбогувам с него, майко. Той е мой син.

— И мой внук, а в случая неговото благополучие е по-важно за мен от твоето. Спести си сълзите за вътре в каретата, където никой не може да види срама ти. Остави го да си играе.

— А когато ме потърси? Какво ще кажеш тогава?

Нерис въздъхна. Колко пъти трябваше да повтаря тези неща? „Само този, последен път. Ето го ездача на пътя.“

— Децата са издръжливи, а много добре знаеш, че възпитанието му скоро ще започне сериозно. Животът му ще бъде погълнат от учени, учители и занимания и всяка вечер след вечеря ще заспива и ще спи дълбоко. Не бъди егоистична, Сандалат. — Нямаше нужда да добавя „пак“. — Време е.

— Твърде стара съм, за да бъда заложница пак. Неприлично е.

— Смятай се за щастлива — отвърна Нерис. — Служиш два пъти на дома Друкорлас, веднъж при дома Пурейк, а сега в дома на неговите съперници.

— Но дом Дракони е толкова далече, майко.

— Тихо — изсъска Нерис. Вече не виждаше Орфантал — сигурно беше изтичал зад конюшните, и толкова по-добре. Нека си остане с приключенията и мръсните ръце и колене. Много скоро щеше да започне нов живот. А ако Сандалат вярваше, че тази къща зад тях скоро ще се напълни с възпитатели, какво пък, изобщо нямаше да навреди да ѝ се позволи тази утешителна вяра.

Орфантал беше предопределен за Карканас. Където клюките за „копеле“ никога нямаше да стигнат до него. Нерис беше подготвила този път за него: момчето беше братовчед от външно имение, южно от Ковачниците Хуст. Даваха го на дома Пурейк не като заложник, а за да служи на двореца и на самата Майка Тъма. Щеше да бъде възпитан от Синовете на Мрака, като един от свитата им. Разбира се, момчето бе отгледано от много малко от Сандалат и често я наричаше своя майка, но тази привързаност щеше да избледнее с времето.

Конникът от дом Дракони се приближи, спря зад каретата и се поклони на лейди Нерис и Сандалат.

— Поздрави и благопожелания от Консорта — каза мъжът. — Аз съм Айвис.

Нерис се обърна към дъщеря си.

— В каретата.

Но Сандалат гледаше над каретата, повдигаше се на пръсти, за да зърне сина си. Не се виждаше никакъв.

— Дъще, подчини се на майка си. Тръгвай.

С изгърбени рамене, като човек с болни дробове, Сандалат бавно заслиза по каменните стъпала. Винаги изглеждаше или стара, или невъзможно млада, а и двете състояния изпълваха Нерис с презрение.

Нерис се обърна към мъжа.

— Айвис, благодарим ти за вежливостта. Знаем, че си яздил много днес.

Коларят поглеждаше към лейди Нерис — очакваше сигнала. В светлото небе зад него литна ято птици.

— Лейди Нерис — каза Айвис. — Ще яздим през нощта и ще пристигнем в къщата на господаря ми скоро след разсъмване.

— Чудесно. Сам ли си в тази задача?

— Чака ни отряд на изток от Ейбара, милейди. Уважаваме традиционните владения на рода ви, тъй че не бихме направили нищо, за да ви оскърбим.

— Изключително мил сте, Айвис. Моля, предайте поздравленията ми на лорд Драконъс, че е избрал толкова доблестен капитан за тази задача. — После кимна на кочияша и той плесна с поводите.

Каретата се затъркаля по неравните каменни плочи, после зави по пътеката отзад покрай двора на къщата. По средата надолу по хълма щеше да излезе на пътя за Ейбара, а оттам щеше да поеме по северния път покрай реката, на късо разстояние, преди да стигне разклонението на североизток.

Нерис придърпа тежкото наметало около раменете си — в сянката на входа беше хладно. Отново се заозърта за Орфантал. Момчето не се виждаше никъде.

Това я зарадва.

Пак някоя игра в руините. Още един триумфален отпор. Още един нож в гърба.

Децата бленуваха най-глупавите блянове.

Застанало в сянката на изгорялата конюшня, скрито от стъпалата на къщата, момчето гледаше след каретата. Като че ли беше видяло лицето ѝ през малкото зацапано прозорче, пребледняла и със зачервени очи, докато го търсеше напрегнато с поглед, но после каретата изтрополи покрай него и се обърна така, че можеше да види само високия ѝ гръб и сандъка за багаж отзад. А после покрай него мина непознатият ездач във войнишки дрехи и конят му изрита облачета пръст, след като подмина каменните плочи.

В Ейбара идваха войници. Някои бяха загубили ръка, крак или око. Други бяха със заздравели рани, но умираха от ножове в гърдите, сякаш оръжието ги беше преследвало чак от онези далечни битки, в които се бяха сражавали. Метнато във въздуха, лети сребристо и невидимо в нощта, гони, намира, накрая настига. Да убие човека, когото е трябвало да убие седмици, месеци по-рано дори.

Но този войник, който се нарече Айвис, беше дошъл, за да отведе майка му.

Не обичаше да гледа как хората плачат. Готов беше да направи всичко, за да ги накара да спрат да плачат, и в ума си, в онзи въображаем свят на борба и геройство, в който живееше, често се заклеваше, че ще помогне на нещастна жена. А след това с бой си пробиваше път през половината свят в името на тази клетва. Докато тя го убиеше, като нож, промъкнал се от далечното минало.

Момчето гледа след впряга чак докато той не изчезна от погледа му. И тогава устата му се раздвижи, и изрече безмълвно дума.

„Майко?“

Имаше далечни войни, където омраза сплиташе оръжия и кръв се плискаше като дъжд. И имаше войни в една-единствена къща или в една-единствена стая, където любовта умираше със смъртта на герои и плач изпълваше небето. Навсякъде имаше войни. Той знаеше това. Имаше войни, и толкова, и всеки ден той умираше, поразен от онзи нож, който го преследваше по целия свят, точно както беше направил с дядо му.

Но засега щеше да се крие в сенките, в конюшните, които се бяха подпалили и умряха всички коне, освен един. И може би да се промъква в гората зад стобора, за да се срази в нови битки, да губи всеки път, защото истинските герои винаги губят, нали? Смъртта винаги ги догонва. И денят щеше да изтече бързо, както винаги.

А после дойде викът от кухнята, та светът да свърши за още една нощ.

Сандалат си помисли, че го видя, там в сумрака, призрачен до една от оцелелите все още стени на изгорялата конюшня, но пък може просто да си го беше въобразила. Умът ѝ нямаше здрави устои, или така поне казваше винаги майка ѝ. А въображението, което бе завещала в изобилие на сина си, не беше ценно качество в тези напрегнати времена.

Въздухът в каретата беше спарен и вмирисан на плесен, но пантите на страничните прозорци бяха заяли от ръжда и мръсотия и единственият свеж полъх, който стигаше до нея, идваше от говорната кутия, водеща към дървена тръба, която се издигаше до капрата, на която седеше кочияшът. Тя едва го познаваше — бяха го наели от селото само за тази задача — и ако му извикаше, за да го помоли да ѝ помогне с отварянето на прозорец, тази история скоро щеше да се разнесе из кръчмите — пропадналият дом и неговата прокълната, негодна за нищо дъщеря. Щеше да има смях, подигравки и презрение. Не, нямаше да го моли за нищо.

Под тежките ѝ дрехи потече пот. Седеше колкото можеше по-неподвижно с надеждата, че това ще помогне, но нямаше какво да прави, нищо, с което да ангажира ръцете и ума си. Люшкането и друсането беше твърде силно, за да се заеме с ръкоделие. А и се вдигаше прах, прорязан от ярките тънки лъчи слънчева светлина. Усещаше как полепва по лицето ѝ и ако по страните ѝ имаше сълзи — а знаеше, че трябва да има, — вадичките щяха да потъмнеят от мръсното. Грозно и срамно.

Помнеше първия си път като заложница. Помнеше времето си в Цитаделата, секващата дъха възбуда от всички онези хора в безчетните великолепни стаи, високите знатни воини, които винаги се радваха на малкото момиченце, мотаещо се в краката им. Помнеше богатството — толкова много богатство — и беше започнала да вярва, че това е нейният свят, светът, за който се е родила.

Бяха ѝ дали стая, горе по едно вито стълбище. Там често сядаше и чакаше, зачервена и възбудена, камбаната да възвести часовете за храна, когато хукваше надолу, обикаляше и обикаляше по онези вечно извиващи се стъпала, за да се втурне в трапезарията — а те се смееха радостно, щом я видеха.

През по-голямата част от онази първа година се беше превърнала в центъра на внимание в цялата Цитадела, почитаха я като малка кралица и винаги край нея бяха тримата воини синове на лорд Нимандър, за да хванат ръката ѝ всеки път, щом посегнеше, всеки път, щом изпиташе нужда да се почувства в безопасност. Помнеше възхищението си от бялата коса на Силхас Руин, червения блясък в очите му и дългите му пръсти. И топлата усмивка на Андарист — Андарист, за когото мечтаеше, че ще се омъжи един ден. Но този, когото истински боготвореше, беше Аномандър. Изглеждаше здрав като камък, стоплен от слънцето и огладен от ветрове и дъжд. Чувстваше го като огромно крило, закрилящо, загърнато около нея, и виждаше как другите се отнасят с почит към него, дори братята му. Аномандър: най-обичаният от Майка Тъма и най-обичаният от детето заложник в Цитаделата.

Войните ѝ ги отнеха всички, баща и синове, и когато лорд Нимандър се върна преждевременно, окуцял и сломен, Сандалат се сгуши в стаята си, смразена от ужас при мисълта, че някой от закрилниците ѝ издъхва на някое далечно бойно поле. Бяха се превърнали в стени на собствения ѝ дом, в личния ѝ дворец и тя беше тяхната кралица, завинаги и вовеки веков. Как можеше изобщо да свършват такива неща?

Зад прозореца на каретата се нижеха едноетажните къщи на селото, а пред тях тук-там се движеха смътни фигури, повечето спираха и зяпваха към нея. Чу няколко приглушени вика, отправени към кочияша, чу грубия му приглушен смях, чу нечий пиянски рев. Затаи дъх и се присви, за да скрие лицето си от зацапания с прах прозорец. Зачака сърцето ѝ да се успокои. Каретата подскачаше по дълбоките коловози и я подмяташе насам-натам. Стисна ръце в скута си.

Въображението ѝ беше изтерзано. Труден ден беше този.

Ейбара беше селище, прочуто със своя растеж, с богатството си, преди войните да му отнемат всички млади мъже и жени. И то по времето, когато домът Друкорлас беше на ръба да стане Велик дом. Когато накрая я върнаха, като дар, изгубил красотата си, предназначението си, се беше стъписала от бедността на дома си — от селото, голямата фамилна къща и от грохналия ѝ, разнебитен двор.

Баща ѝ току-що беше умрял, донесъл рана от войната, която изведнъж забрала — поразила го преди някой лечител да успее да помогне. Трагична, стъписваща смърт, а за нея — нова празнота, заменила стара празнота. Майка ѝ винаги беше пазила мъжа си — бащата на Сандалат — за себе си. Обясняваше с егоизма си това, че гонеше дъщеря си от стаята, това, че държеше вратата затворена. Имаше приказки за друго дете, но не беше дошло никакво дете и след това баща ѝ си бе отишъл. Сандалат го помнеше като висока безлика фигура и повечето ѝ спомени за него бяха от тропота на ботушите му по дървения под в стаята над спалнята, докато крачеше нощем.

Сега майка ѝ изобщо не говореше за него. Беше вдовица и тази дума като че ли носеше със себе си цялото богатство, което можеше да побере, но беше самотно богатство. Не обгръщаше никой друг освен самата Нерис. Междувременно бедността глождеше навътре от всички страни, като подронени речни брегове при пролетно наводнение.

Младият воин, който бе дошъл в Ейбара, еднорък и с премрежен поглед, беше променил света ѝ по начин, който разбираше чак сега. Не беше просто детето, което ѝ даде, или нощите и следобедите вън под небето, по моравите и долчинките на имението, когато я учеше да се разтвори и да го попие в себе си. Беше вестоносец от друг свят, външен свят. Не Цитаделата, нито къщата, където живееше майка ѝ, чакаща вечно своя съпруг. Светът на Галдан беше сурово място на жестокост, на приключения, където всичко блестеше като нарисувано в златно и сребърно, където дори камъните под краката бяха драгоценни камъни, изсечени от ръката на бог. Сега го разбираше като свят на приказка, където храбрецът стои твърдо срещу злото и доблестта бди зорко над нежни сърца. И беше имало любов сред полята, сред обилие от цветя и горещи, ярки летни дни.

Това бе светът, за който шепнеше на сина си, когато му разказваше стари приказки, за да му покаже кой е баща му и къде е живял, великият мъж, който е бил, преди да духне свещта и да остави Орфантал да спи и да сънува.

Беше ѝ забранено да говори истината: за позора от откритията за истинското минало на Галдан и за това, че Нерис беше пратила младия мъж в изгнание в земите на Джагът, и че беше дошла вест, че е умрял при неизвестни обстоятелства. Не, такива истини не бяха за сина ѝ, не и за представата му за баща му — Сандалат нямаше да е толкова жестока, не можеше. Момчето имаше нужда от своите герои. Всеки има тази нужда. И за Орфантал баща му щеше да си остане мъж, неуязвим за позора, неопетнен от видими недостатъци, от очевидните слабости, които всяко дете рано или късно вижда в живите си родители.

Докато говореше вечер до леглото на сина си, тя пресъздаваше Галдан, изграждаше го от късчета от Андарист, Силхас Руин и, разбира се, Аномандър. Най-вече Аномандър всъщност. Чак до чертите на лицето му, до стойката, до топлината на ръката му, хванала ръката на едно дете — и когато Орфантал се събудеше нощем, когато всичко беше тъмно и тихо и можеше да е уплашен, трябваше само да си представи онази ръка, хванала неговата.

Синът ѝ я питаше къде е отишъл? Какво е станало с баща му?

Велика битка срещу джелеки соултейкън, стара вражда с мъж, когото някога е смятал за свой приятел. Измяна, докато Галдан е давал живота си, за да защити ранения си лорд. Предателят му? И той мъртъв, издебнат от собствената си измяна — казваха, че се самоубил всъщност, — но никой изобщо не говори за това, нито дума. Всички тайсти скърбяха за тъжни събития, а след това се заклеваха повече да не говорят за това, за да засвидетелстват своята чест и своята скръб.

Има неща, в които едно дете трябва да вярва, съшити като дрехи или дори като броня. За да може след това да ги носи до края на дните си. Така вярваше Сандалат, а ако Галдан беше откраднал нейните дрехи със сладките си лъжи, за да я остави трепереща и сама… не, Орфантал нямаше да изстрада същото. Нямаше никога да изстрада същото.

Каретата беше като врящ казан. Изгаряща, стопена от жегата, тя се чудеше кой ще разказва на сина ѝ приказки вечер. Нямаше кой. Но той можеше да се пресегне в тъмното, за да хване ръката на татко си, нали? Нямаше нужда да се безпокои повече за това — беше направила, каквото можеше, а гневът на майка ѝ — жестокото обвинение на Нерис, че Сандалат е твърде млада, за да отгледа дете — е, беше доказала, че не е така, нали? Горещината я задушаваше. Беше ѝ зле. Като че ли беше видяла Галдан в селото — мислеше, че го е видяла: залитна, сякаш се канеше да подгони каретата, а след това падна и се чу смях.

Въображението ѝ се беше развихрило, горещината го влудяваше, а светът извън прозореца ѝ се беше преобразил в нещо ослепително бяло, самото небе беше пламнало. Закашля в прахта на тази разруха, а конските копита вече биеха от всички страни, извисиха се гласове, копита тътнеха като барабани.

Каретата рязко спря, наклони се в крайпътния изкоп и тя се плъзна от седалката.

Потта по лицето ѝ беше изсъхнала. Кожата ѝ беше суха и хладна.

Някой я викаше, но тя не можеше да стигне до говорната кутия, не и оттук долу.

Резето изщрака, а след това вратата се люшна и се отвори, огънят отвън нахлу и я погълна.

— Кръв на Витр! — изруга Айвис, докато вадеше изпадналата в несвяст жена от каретата. — Тук вътре е горещо като в пещ! Силен! Вдигни платнище — трябва ѝ сянка. Ефрейтор Ялад, стига си зяпал! Помогни ми да я измъкнем, глупако!

Обзе го паника. Заложничката беше бледа като самия Руин, лепкава на допир и отпусната като стъпкана парцалена кукла. А и защо бе навлечена с толкова дрехи? Той я положи на земята под платнището, което Силен вече изпъваше от едната страна на каретата, и започна да ги разкопчава.

— Ефрейтор Ялад, мокър парцал на челото ѝ, бързо!

Ако умреше… ако умреше, щеше да има последици. Не просто за него самия, но за лорд Драконъс. Фамилията Друкорлас беше стара, почитана. Имаха само едно дете, тази жена тук, а и да съществуваха някъде братовчеди, това се губеше в мрак. Враговете на господаря му щяха да са жадни да видят кръв на ръцете на Драконъс заради този трагичен край, след като тъкмо напротив, господарят му бе поискал да направи жест, да вземе под грижата си последното дете на този угаснал род. Признание на традицията, почитане на старите фамилии — Консортът нямаше никакво желание да се изолира в безумно грабене на власт.

Смъкна още дрехи, пищен брокат, натежал като кожена броня, лен, зебло и вълна, а след това спря и изруга.

— Силен, смъкни онази каса — виж какво има в нея. Това трябва да е целият ѝ гардероб!

Кочияшът беше слязъл от каретата, стоеше и гледаше зяпнал изпадналата в несвяст жена. Айвис се намръщи.

— Все едно, скоро ще оставим пътя, кочияш… тази може да язди, нали?

— Точно сега едва ли, сър.

— Когато се съвземе, глупако! Може ли да язди?

Мъжът повдигна рамене.

— Не мога да кажа, сър. Не съм от редовните слуги в къщата все пак.

— Не си ли?

— Разпуснаха повечето персонал, сър, трябва да има от две години вече. Земята е оставена на угар, понеже не остана кой да я работи. Хората просто измряха или заминаха, или заминаха и са измрели. — Почеса се по врата. — Приказваха да я направят на пасище, но за тая работа много хора не трябват, нали? Общо взето — довърши той, все още зяпнал жената, — хората просто вдигнаха ръце.

Силен и още двама смъкнаха тежката желязна каса.

— Заключена е, капитане.

— Ключът е тук — отвърна Айвис и свали голям ключ, увиснал на каишка от зачервената шия на жената. Хвърли им го, а след това погледна ядосано кочияша. — Тръгвай пеш — обратно за селото.

— Трябва да върна каретата! И коня!

— Някой от хората ми ще го направи. Хайде, разкарай се оттук. Чакай! — Айвис свали една малка кесия от колана си и я метна на кочияша. — Изобщо не си видял това — нито че е припаднала, нищо. Ясен ли съм?

Мъжът кимна.

— Ако чуя — продължи Айвис, — че случилото се тук се е разнесло в Ейбара, ще те намеря и ще накарам езика ти да престане да плещи завинаги.

Кочияшът отстъпи назад.

— Няма нужда да ме плашите, сър. Чух ви. Разбирам какво казвате.

Айвис чу изщракването на ключалката на касата и махна отново на кочияша да тръгва. Мъжът надникна в кесията, хвърли изненадан поглед към капитана и забърза по пътя.

Айвис се обърна към Силен.

— Отвори я.

Капакът изскърца и Силен се намръщи. Бръкна вътре и извади хубаво увита в парцали глинена делва като тези, в които държаха сайдер. Когато я разклати, дори Айвис чу странно трополене. „Не е сайдер.“ Силен го погледна учудено и капитанът кимна.

Войникът махна тежката запушалка и надникна вътре.

— Камъчета, капитане. Лъскави камъчета. — Кимна към касата. — Пълна е с такива делви.

— От бреговете на Дорсан Рил — измърмори Айвис и кимна. Взе мокрия парцал от ръцете на ефрейтор Ялад и се наведе да избърше челото на Сандалат. Камъчета се даваха в израз на обич. Всички си носеха по няколко — най-вече от близки и приятели. „Но цели делви, пълни с тях? Цяла проклета каса с камъчета?“

— Доста ухажори май — рече Силен, сложи запушалката и я натисна здраво с длан.

Айвис го изгледа накриво.

— Ако това беше шега, Силен, ще…

— Не, сър! — бързо отвърна Силен, прибра делвата и затвори капака. — Моля за извинение, сър. Какво знам аз за хубави дъщери от благородни домове?

— Не много, явно — съгласи се Айвис. — Заключи я, проклет да си. И ми върни ключа.

— Съвзема се, сър — каза ефрейтор Ялад.

— Благословена Майко — промърмори Айвис и въздъхна облекчено, като видя как клепачите ѝ трепнаха и се отвориха.

Тя го зяпна недоумяващо. Айвис зачака в погледа ѝ да се появи някакво разбиране, но май нямаше да стане скоро.

— Заложник Сандалат Друкорлат, аз съм капитан Айвис. Водя ескорта ви до дома Дракони.

— Каретата…

— Вече няма да ни трябва, госпожо. Пътеката пред нас става само за езда. Можете ли да седите на кон?

Тя се намръщи и бавно кимна.

— Ще останем тук още малко — каза Айвис и ѝ помогна да се надигне. Тя забеляза, че е полуразсъблечена, и Айвис взе горното и наметало и я загърна. — Бяхте се претоплили в каретата — обясни и. — Припаднахте. Сериозно ни изплашихте.

— Изтощена съм от въображение, капитане.

Той я изгледа мълчаливо, мъчеше се да проумее думите ѝ.

— Вече съм по-добре — добави тя с измъчена усмивка. — Жадна съм.

Айвис даде знак и един войник се приближи с манерка.

— Не много наведнъж — посъветва я Айвис.

— Държите ключа ми, капитане.

— Стягаше гърлото ви, госпожо. — Сандалат погледна към касата и той добави: — Ще направим носилка между двама конници. — Усмихна ѝ се. — Представа нямам какво има вътре, но е адски тежка. Младите жени с техните тоалети — помадите и парфюмите, изглежда, край нямат. Знам — дъщеря имам, видите ли.

Сандалат наведе очи и като че ли се съсредоточи върху манерката. После отново го погледна с тревога.

— Кочияшът…

— Отпратих го, госпожо.

— О. А той…

— Не. Заклевам се в честта си.

Тя като че ли се канеше да пита още неща, но нямаше сила. Отпусна се, готова сякаш отново да припадне.

— Госпожо? Добре ли сте?

— Ще се оправя — увери го тя. — И колко е голяма тя?

— Коя?

— Дъщеря ви.

— Само с няколко години по-млада от вас, госпожо.

— Хубава?

— Е, аз съм баща ѝ… — А след това се усмихна кисело. — Но още доста има да поумнява, бих казал.

Сандалат се пресегна и го докосна над лакътя, както можеше да направи принцеса с коленичил поданик.

— Сигурна съм, че е много хубава.

— Да, госпожо. — Айвис се изправи. — Моля да ме извините за малко — трябва да нагледам бойците си и да се погрижа за касата. Съберете сили, госпожо, и когато почувствате че можете, ще продължим пътуването си до дома Дракони.

Щом заобиколи от другата страна на каретата, Силен се доближи и рече:

— Майката да ни е на помощ, ако прилича на вас, сър. Онази ваша дъщеря де.

Айвис се намръщи.

— Тази твоя уста, войник, ще те докара да ни гледаш от дъното на някой нужник.

— Да, сър. Просто не знаех, че имате дъщеря. Ъъ, трудно ми е да го схвана, сър.

Зад тях ефрейтор Ялад изсумтя.

— Наистина ли си толкова тъп, Силен?

— Погрижи се за носилката, Силен — каза Айвис.

— Слушам, сър.

Читавите хора не случайно имат две ръце. Едната да посягаш за неща, другата — да държиш неща настрана. Галдан беше загубил ръката, която държеше неща настрана, и сега, когато всяко изкушение се доближеше до него, го сграбчваше и го поглъщаше жадно.

Открил беше това жестоко проклятие в дълбините на евтино вино, а след това — в една млада невинна жена, която живееше само за да бленува за по-хубав живот. Е, той ѝ го беше обещал, нали? Този по-хубав живот. Но дланта, която докосваше, беше на грешната ръка — единствената, която му бе останала, — допирът само мърсеше и оставяше отоци, зацапваше съвършената плът, към която не трябваше изобщо да е посягал.

Любовта няма нито ръце, нито крака. Нито може да побегне, нито да сграбчи, не може да избута дори, колкото и да се опитва. Оставена да лежи на земята, без да може да мръдне, плачеща като изоставено бебе — може да я откраднат; може да я ритат, докато закърви, или да я бутнат по склона на хълм, или в пропаст. Може да я удушат, удавят, изгорят, докато остане само пепел и овъглена кост. Може да я научат как да иска и иска вечно, колкото и да е преяла. А понякога любовта е само нещо, което да влачиш след себе си на верига и с всяка стъпка все повече натежава, и когато земята се разтвори под нея, те дърпа надолу и надолу, дотам, където болката не свършва никога.

Ако имаше две ръце, щеше да я промуши в сърцето.

Но хората изобщо не разбираха тези неща. Не можеха да проумеят защо пие непрекъснато, след като всъщност няма никакви причини. Никакви реални причини. И нямаше нужда да прави кой знае какво, за да хвърли в очите им оправдания — празният ръкав стигаше, и красивата жена, която му бяха отнели — не че я беше заслужавал, разбира се, но които стигат много нависоко, винаги падат най-фатално, нали? „Форулканска справедливост“ го наричаха. До гуша му беше дошло от това, повече от всеки друг. Беше белязан. Докоснат от някой злонамерен бог и сега злите му слуги го дебнеха, там в сенките зад гърба му.

Един от тях клечеше сега в тази тясна, задръстена със смет уличка зад кръчмата, присвит в дупката под четирите стъпала, водещи към мазето. Смееше се тихо на всички оправдания, които имаше, за да е това, което беше, за това, че правеше каквото правеше. Причини и оправдания не са едно и също. Причините обясняват. Оправданията оправдават, но лошо.

Бяха я отпратили — беше видял каретата, когато изтрополи по централната улица — и беше зърнал лицето ѝ за миг зад прашния прозорец. Дори беше извикал името ѝ.

Придърпа дневната си кана вино. Беше пил повече, отколкото трябва, а на Грас никак не му се нравеше да му дава още толкова рано. Една на ден беше правилото. Но Галдан не можеше да го избегне. Санд вече си беше отишла, завинаги, и всички онези нощи, в които като крадец се беше промъквал клатушкайки се до границата на имението и се бореше да надвие желанието си да я намери и да я отведе далече от този за нищо негоден живот. Никога повече нямаше да ходи там.

Разбира се, не нейният живот беше негоден, а онова ходене в тъмното беше преструвка, въпреки всичките речни камъчета, които оставяше на скритото място, което знаеха само те двамата. Тя ги намираше. В това поне беше сигурен. Намираше ги и ги отнасяше някъде, сигурно на купчината смет зад кухнята.

Галдан зяпна каната, мръсната си ръка и пръстите, пъхнати в керамичното ухо. Всичко беше като това вино — сграбчваше го само за да го накара да изчезне — ръката, която само взима, не може да задържи нищо за дълго.

Читавите хора имат две ръце. С две ръце могат да направят какво ли не. Могат да задържат света настрана точно колкото трябва и да вземат само каквото им трябва, все едно дали след това ще изчезне, защото така е за всекиго.

И той беше читав някога.

От дълбоките сенки под стъпалата дебнещият го се смееше и смееше. Но пък всеки в селото се смееше, щом го видеше, и на лицата им той виждаше извиненията си, онези, които обичаше да нарича причини, и за него те бяха достатъчно добри. А и като че ли за всеки друг също.

Галар Барас знаеше: форулканите вярваха за себе си, че са чисти в неприязънта си към безредието и хаоса. Поколения техни жреци, техните Ассаил, бяха посвещавали целия си живот на създаването на правила, на закон и гражданско поведение, на налагането на мир в името на реда. Но според Галар бяха държали меча откъм неправилната му страна. Мирът не служи на реда. Редът служи на мира, а когато редът стане богоподобен, неприкосновен и ненарушим, то така спечеленият мир се превръща в затвор и тези, които се стремят да върнат свободата си, се превръщат във врагове на реда, а в унищожаването на тези врагове мирът се губи.

Виждаше логиката на това, но беше нишка на разсъждение, която губеше силата си, щом я подложиш на натиск. Както става с толкова много нишки на разсъждение. А срещу простотата ѝ се надигаше зъл ураган от необуздани чувства, настръхнал легион от страсти, сред които страхът носеше короната.

Решението за форулканските Ассаил беше ред, породен от страх, мир, обречен на вечна атака, вечно застрашен от злонамерени сили, много от които носеха лицата на чужденци. Длъжен беше да признае, че в тази тяхна позиция има някакъв вид съвършенство. Несъгласието не можеше да намери опора, толкова бързо беше пресичано, помитано във вихър от жестокост. А след като са непознати, чужденците винаги представляват заплаха за служещите на страха.

Цивилизацията им бе изкована върху студена наковалня и тайстите бяха показали недостатъка в изковаването ѝ. Галар Барас виждаше ирония в това, че великият пълководец, който бе съкрушил форулканите, толкова се възхищаваше от цивилизацията им. Колкото до самия Галар, той виждаше ясно изкусителните ѝ елементи, но докато Урусандер беше привлечен от тях, Галар се бе отдръпнал назад с безпокойство. Какво струва мирът, когато е поддържан със заплаха?

Само страхливите коленичат благоговейно пред реда, а Галар отказваше да живее в страх.

Преди войната южните Погранични мечове представляваха хлабаво организирана и зле снаряжена сила. Все пак първи бяха реагирали на нашествието на форулканите, първи бяха разколебали врага. Цената бе ужасяваща и все пак Галар можеше да оцени, че това, което щеше да се нарече легиона Хуст, се беше родило сред хаоса и безредието на битката. Никакъв мир не беше имало в това сътворяване и първите години от живота на легиона бяха жестоки и сурови.

Сред ковачите на оръжия Хуст съществуваше вяра, че всяко острие на меч има нишка на страх в сърцевината си. Не можеше да се махне. Всъщност беше обвързана с живота на желязото. Наричаха я Сърдечната нишка на меча. Срежеш ли я, оръжието ще загуби страха си от прекършване. Изковаването на оръжие бе посветено на заздравяването на Сърдечната нишка: всяко огъване на метала усукваше тази нишка, затягаше я по-здраво, докато нишката се прегъне, отново и отново — имаше тайни в това закаляване, известни само на ковачите Хуст. Галар знаеше, че според твърденията им те бяха открили същината на нишката на страха, жилата на хаоса, която придаваше сила на меча. Не можеше да се съмнява в тези твърдения, защото Хуст бяха дали на Сърдечната нишка глас, напрегнат от лудост или преливащ от ликуване, звук едновременно възхитителен и ужасен, кънтящ през закаленото желязо, и нямаше два гласа, които да са еднакви, и онези, които пееха най-силно, бяха най-страховитите оръжия.

Ковачницата Хуст започна да снабдява южните Погранични мечове към края на Форулканската война, но врагът вече беше в безпорядък, прекършен, отстъпващ и бягащ пред неумолимото настъпление на легиона на Урусандер. Смалени на брой и изтощени, Пограничните мечове бяха служили като помощна сила ветерани и бяха участвали във всички главни сражения в последните две години на войната. Бяха на ръба на разпада.

Галар все още помнеше вече легендарния Ден на Преснаряжаването Хуст, огромните фургони, които изтрополиха от облаците прах, провисналите езици и стоновете, изпълнили въздуха — звуци, които разбитият отряд на Пограничните мечове вярваше, че идват от претоварените волове, но скоро откриха, че ужасните викове идват не от животните, а от оръжията, прибрани в дървените сандъци. Помнеше ужаса си, когато го призоваха да замени оръжието си, когато остави на земята похабения си нащърбен меч и взе в ръката си новото оръжие Хуст. Беше изпищяло при допира му, оглушителен кънтеж, който сякаш раздра с нокти тялото му до костите.

Син на самия Хуст Хенаралд му даде оръжието и щом викът рязко заглъхна, а ехото продължи да кънти в черепа на Галар, младият оръжеен ковач кимна и каза:

— Много е доволен от допира ви, капитане. Но да ви предупредя, това е ревнив меч — най-могъщите са такива, открил съм го.

Галар не знаеше дали да благодари на ковача, или не. Някои дарове се оказваха проклятие. Но тежестта на оръжието прилягаше на силата на ръката му и в хватката му беше като продължение на собствените му кости, на мускулите му.

— Няма такова нещо като несъкрушим меч — продължи оръжейният ковач, — макар че Бездната знае колко сме се опитвали. Капитане, чуйте ме добре, защото това, което говоря сега, се знае от малцина. Водихме погрешната битка срещу погрешния враг. Всяко желязо си има граници на гъвкавост и издръжливост: това са неотменими закони. Не мога да гарантирам, че новият ви меч няма да се прекърши, макар да е с такава сила, че смъртен меч едва ли някога ще го строши. Нито ще ви провали при някой замах или забиване. Но ако някога се строши, капитане, не изоставяйте меча. Много стави има в Сърдечната нишка, виждате ли. Много.

По онова време той все още не знаеше нищо за „стави“ и „сърдечни нишки“. Знанието, дойде по-късно, когато тайните на мечовете Хуст се превърнаха в негова мания. Вече смяташе, че разбира значението на тези „стави“, и макар все още да не беше виждал, нито чувал за прекършен меч Хуст, вярваше, че във всяко лезвие е скрито чудо, проява на магия, несравнима с никоя друга.

Мечовете Хуст бяха живи. Галар Барас беше убеден в това и не само той споделяше това убеждение. Не един войник в легиона Хуст вярваше в това. Войниците на Урусандер можеха да подхвърлят злобните си подигравки колкото искат. Тъкмо мините Хуст бяха основната форулканска цел в тяхното нахлуване и съпротивата на южните Погранични мечове ги беше опазила. Хуст Хенаралд бе показал благодарността си по единствения възможен за него начин.

Дори знатните воини от Домашните мечове бяха започнали да се притесняват от легиона Хуст и омагьосаните им мечове. Не всички, разбира се, и нещо щеше да последва от това, и тъкмо по тази причина Галар Барас сега яздеше в компанията на Келарас, командира на Домашните мечове на Пурейк.

В този дом беше имало промени. С благословията на Нимандър, заради неговата служба на Майка Тъма, всички поземлени владения бяха отстъпени на Майка Тъма и всички Тайст от тази родословна линия, с техните слуги, воини, скитащи монаси и учени, вече служеха на нея, приели името Андии, Чеда на Нощта.

Първият син на Тъмата, лорд Аномандър, на когото служеше Келарас, с най-голяма охота беше похвалил легиона Хуст и бе показал откритото си възхищение към дома Хустаин. Силите му първи се бяха притекли на помощ на южните Погранични мечове в Защитата на мините и Галар помнеше как бе видял лорд Аномандър да прекосява окървавеното бойно поле, за да говори с Торас Редоун, най-старшата, която бе поела командването на Пограничните мечове и която през следващите дни официално щеше да получи званието командир. Самото му идване бе израз на почит: лордът лесно можеше да призове Торас при себе си. Но вместо това сам той се беше пресегнал да стисне ръката ѝ, изумявайки с жеста си всички присъствали на сцената Погранични мечове.

В този ден воините, които скоро щяха да станат войниците на легиона Хуст, бяха спечелени за Андиите. И станаха Синове и Дъщери на Нощта.

Никой от тях не би могъл дори да си представи политическите разделения, до които щеше да доведе този съдбовен момент: раздора, който щеше да прекъсне връзките между легиона на Урусандер и този на Хуст. След месеци боеве рамо до рамо Галан Барас и другарите му Хустаини — с ужасяващите им оръжия — изведнъж вече не бяха добре дошли в редовете на Урусандер.

Беше нелепо и беше болезнено, и всички усилия да се хвърли мост над тази пропаст се бяха провалили — напротив, тя ставаше все по-широка. Повечето от легиона на Урусандер бяха разформировани, пратени в забвение в резерва, докато легионът Хуст остана непокътнат и бдящ над драгоценните мини. Както беше промърморила Торас Редоун в една пиянска нощ в щаба ѝ, когато целият останал състав бе напуснал и бяха останали само Галар и командирът му, мирът се беше превърнал в бедствие. Спомнил си за онази нощ, Галар се усмихна на себе си. Самият той не беше пил — не можеше да понася алкохол, — докато тя бе довършила почти цяла бутилка, но изобщо не ѝ личеше. За него и Торас това бе първата любовна нощ след войната. Имали бяха нужда един от друг и макар рядко да бяха говорили за това — за единствената нощ, която бяха споделили, — веднъж тя бе подхвърлила, че е пила твърде много, за да намери кураж да го покани да легне с нея. Той се беше засмял, а тя му бе обърнала гръб, сякаш смехът му я бе унизил. Припряно ѝ бе обяснил, че смехът му е от неверие, защото и той не бе намерил кураж до онзи миг.

Сега разбираше, че е трябвало да се вкопчат в онзи миг на изповед. Трябваше да се погледнат в очите и да изковат страстта си в единствен меч. При тези мисли усмивката на Галар повехна, както ставаше всеки път, когато се поддадеше на спомени.

Няколко месеца по-късно тя го беше отпратила да служи в Карканас като офицер за свръзка на легиона Хуст. За мъж и жена, сражавали се във война, храбростта им сякаш свършваше на края на бойното поле. Все пак така беше най-добре, несъмнено. Торас Редоун в края на краищата беше женена и съпругът ѝ бе не кой да е, а Калат Хустаин, синът на Хенаралд — същият, който му беше дал меча Хуст.

Сега, когато Галар прекарваше повечето време в Цитаделата, можеше винаги да намери утеха в прегръдките на някоя жрица, макар че все още не го беше правил. Наместо това дните му сякаш минаваха под обсада, сляп за половината оръжия, забивани към него, и всяка нощ рухваше изтощен в скромната си квартира. И съжаляваше, че не може да понася алкохол.

Оттогава беше чул, че Калат Хустаин е приел назначение като командир на Стражите на Външния предел, далече на север, в равнината Блещукаща съдба. Сама ли беше Торас сега? Напиваше ли се в прегръдката на друг? Не знаеше и може би не искаше да знае.

Все пак не можеше да надмогне предчувствието си, смесено с тревога, докато навлизаха в много оределия Стар лес. Щом напуснеха сенчестата му безмълвна тишина, пред очите им щеше да изникне Ковачница Хуст, самият Велик дом. Каза си наум да не очаква нищо — тя вероятно дори нямаше да е там, след като мините, където бе разположен легионът, се намираха много на юг. Всъщност щеше да е по-добре, ако я нямаше. Достатъчно раздор бе имало в живота му напоследък.

Откакто се настани в града, Галар Барас беше разбрал, че раздорът между легиона на Урусандер и легиона Хуст е само един от многото. Че дори драгоценното приемане на званието Андии се е превърнало в повод за съперничество. Нещата още повече се влошаваха с това, че силата на страната на Майка Тъма нарастваше, а никой не можеше да предскаже пълния мащаб на амбициите на лорд Драконъс — макар че най-гласовитите му хулители не се колебаеха да му приписват всевъзможни подли намерения. Колкото до него самия, Галар гледаше на Драконъс като на човек в опасно положение, особено сега, когато се говореше за брак — изрично политически съюз, разбира се, целящ да заздрави стари рани, целящ всъщност да предотврати гражданска война. И да имаше Драконъс амбиции, то те едва ли стигаха по-далече от укрепването на статута, който вече бе придобил, и дори тогава Консортът трябваше да разбира, че всеки момент може да изпадне в немилост.

Освен ако, както дръзко твърдяха враговете му, Драконъс не ковеше тайни съюзи сред всички благородни фамилии — най-малко нелепия от всички слухове напоследък — в стремеж да направи брака невъзможен. Недостатъкът в тази възможност беше, разбира се, мощта, притежавана от самата Майка Тъма. Тя можеше да обича Драконъс — Галар подозираше, че е така, — но не беше смирено същество. Волята ѝ бе сама по себе си Сърдечната нишка на Меча. Никой любовник не можеше да наложи властта си над нея, както никой спор не можеше да я огъне с чистата сила на убеждението.

В много отношения тя въплъщаваше форулканския идеал за справедливост и ред — не че в късогледия си фанатизъм можеха изобщо да осъзнаят това.

Най-големият дар към децата ѝ — към всичките ѝ деца — беше точно това, вярваше Галар. Докато тя съществуваше, нямаше да има никакво безредие, никакъв хаос. И в това имаше неизмерима утеха. Сключеше ли се бракът, окажеше ли се, че Урусандер или Нерет Сор споделя управлението на Майка Тъма като неин съпруг, може би враждите щяха да свършат, всяко разцепление да се изцери и легионът Хуст нямаше повече да страда в тази атмосфера на злоба и злъч.

Какво щеше да направи Драконъс тогава? За него нямаше да има повече място в Цитаделата. Всъщност нямаше да има място в целия Карканас. Щеше ли просто да се поклони с достойнство и след това да се оттегли в северната си Крепост на бреговете на Млад Дорсан Рил? Галар вярваше, че Драконъс е доблестен мъж. Вярваше, че лордът ще се подчини на волята на жената, която обича.

Никой не може да се спаси от тъгата в живота си. Никой не може да избегне болката от загубата. Драконъс беше достатъчно разумен, за да знае това.

Мирът можеше да се изкове. Само глупак можеше да иска граждански раздор. Синове и дъщери на Тайст бяха давали живота си в защита на кралството. Кръвта на всеки Дом и Крепост, все едно колко могъща или дребна, беше пролята. Кой щеше да посмее да обърне гръб на това?

Докато яздеше до капитана от Хуст, командир Келарас пазеше мълчание. Чуваше тихо мърморене от ножницата от черно дърво, стегната на кръста на Галар, и звукът го смразяваше като докосване на труп. Много разкази беше слушал за мрачния легион и омагьосаните им оръжия, но за първи път се бе озовал в продължителна компания с войник на Хуст.

Пътуването от Карканас, покрай Дорсан Рил с равнината, наречена Изковаването, проснала се наляво от него, а сега и през тези жалки шубраци, старото име на които вече не можеше да се изрече без капещата от него ирония, беше преминало дотук с размяна на много кратки реплики. Нищо, което да се доближи до разговор, и Келарас бе започнал да вярва на приказките, които беше чул от Стражите на Цитаделата — всички те бяха ветерани от легиона на Урусандер. Мечовете Хуст бяха прокълнати, отровата им беше прокапала в душите на владелците им. В тези мъже и жени вече имаше мрак, но не чист като сред служещите на Майка Тъма. Този беше мътен, прошарен с нещо болнаво, сякаш бе заразен с хаоса на Витр.

Дланите на Келарас бяха влажни от пот в ръкавиците. Чувстваше се притискан от силата до него — този офицер от легиона Хуст с неговия неспирно мърморещ меч, който сякаш бе ядрото на някаква вихреща се злонамереност. Външно капитан Галар Барас изглеждаше твърде млад, за да е понесъл тежестите на отминалата война. Чертите му бяха момчешки, сякаш никога нямаше да се предадат на възрастта — Келарас подозираше, че ще изглежда все така и след триста години, дори петстотин. И все пак такова лице обикновено щеше да е присъщо за човек неусмирим в своя хумор и оптимизъм. Беше лице на човек, който се усмихва лесно и често, което грейва от смях по всеки повод.

Но Галар приличаше на човек, изгубил око за радостта и вече лутащ се в сенки. Зле избрана свръзка, като представител на легиона Хуст и старши офицер в Карканас — не беше харесван в града, рядко го канеха на публични събития. Доколкото Келарас знаеше, капитан Галар Барас прекарваше неофициалното си време сам. Какви бяха интересите му? Никой не можеше да каже. Какво му носеше удоволствие? Както бе написал веднъж Галан, „затворени врати не се потят“. Никаква словоохотливост нямаше у Барас и Келарас не можеше да си представи, че изобщо ще се доближи до частната квартира на капитана, за да потърси компанията му. Доколкото знаеше, никой не го правеше.

Много пънове имаше в тази гора, като живи дървета, а тези, които още стояха, не изглеждаха добре — листата им бяха повече убито сиви, отколкото лъскаво черни. Не беше видял никакви дребни бозайници да пробягват през сухите листа по земята, а рядката птича песен, която долавяше, звучеше горчиво и жално, сякаш вечно безответна. Въпреки слънчевата светлина, пробиваща си с мъка път през зейналите дупки в балдахина от клони и листа, духът на Келарас беше потиснат.

В кожената чанта, окачена на седлото на коня му, носеше писмо от господаря си, лорд Аномандър. Бяха му наредили да го връчи лично на Хуст Хенаралд и да изчака за отговор. Всичко това изобщо не се нуждаеше от ескорт и на Келарас му се струваше, че настояването на Галар по този въпрос издава някакво недоверие, дори подозрение. Всъщност беше обидно.

И все пак Първият син на Тъмата не беше зле разположен към легиона Хуст. Всъщност тъкмо напротив, тъй че Келарас не бе подготвен да се опълчи на спътника си по този, както по който и да е друг въпрос. Тъй че можеха да яздят в мълчание — не оставаше много, след като пътят напред вече се откриваше — и да се правят на дружелюбни.

Галар Барас го изненада с въпрос.

— Сър, имате ли някаква представа за какво се отнася писмото до лорд Хенаралд?

Келарас изгледа накриво спътника си, докато излизаха в лек тръс на светлото.

— Дори да знаех подробности, капитане, не е наша работа да ги обсъждаме, нали?

— Простете, сър. Нямах намерение да питам за подробности. Но лорд Хуст Хенаралд е добре известен с личното си участие в работите в ковачниците и се боя, че няма да пребивава в къщата си. Поради това исках да разбера дали има нещо спешно около посланието.

— Разбирам. — Келарас помисли малко и каза: — Трябва да изчакам отговора на лорда.

— Значи всякакво забавяне може да се окаже неприятно.

— Какво предлагате, капитане?

— Великият дом най-напред, разбира се. Но ако лорд Хенаралд е отпътувал на юг до мините, опасявам се, че ще се наложи да ви предам на домашен ескорт, тъй като не мога да се отдалеча от цитаделата за толкова дълго.

Пред тях изникнаха масивните стени, обкръжаващи Ковачница Хуст. Келарас замълча, принуден да си признае, че капитанът е прав. Покашля се и каза:

— Карате ме да се чудя, капитане, защо настояхте да ме придружите преди всичко. Да не би да се съмнявахте, че ще ми окажат добро посрещане?

Галар повдигна вежди.

— Сър? Не, разбира се. — Поколеба се за миг, после добави: — Добре, сър. Реших да пояздя с вас, за да се поразкърша. Бях Пограничен меч, откакто навърших пълнолетие, но сега се оказвам заклещен между каменни стени, в дворец, където мракът е толкова гъст, че не мога да застана на тераса и да видя и една звезда в нощното небе. Помислих, сър, че може да полудея, ако стоя още дълго затворен така. — Подръпна юздите и извърна очи. — Извинявам се, сър. Чухте ли камбаните? Разпознали са ви и вече се приготвят да ви посрещнат. Няма нужда да продължавам…

— Но ще продължите, капитане — каза Келарас, едва сега осъзнал, че младото лице наистина е на млад мъж. — Конят ви трябва да отпочине и да се напои — ако наистина трябва да продължа напред, очаквам да ме придружите, защото ще вляза във владения под командата на легиона Хуст. Ще ми окажете подобаващата чест като ескорт на офицер.

Беше игра на късмет. Строго казано, рангът на Келарас не можеше да се наложи над офицер от легиона Хуст. Но ако този мъж наистина вехнеше в онова, което приемаше като затвор, окован там от дълга, то единствената противомярка беше да го задържи да не се връща на окаяната си служба.

За миг долови облекчение на зачервеното лице на капитана, бързо надвито от внезапен страх.

„Сега пък какво?“

Но Галар Барас смуши коня си и отново подкара до Келарас.

— Както заповядате, сър. На ваше разположение съм.

Огромните бронзови врати бавно се разтваряха пред тях, чуваше се дрънченето на тежки вериги. Келарас се покашля за втори път и рече:

— Освен това, капитане, не ви ли е интересно да видите изражението на лорд Хенаралд, когато научи, че господарят ми иска да поръча меч?

Галар Барас рязко извърна глава към него, стъписан.

А след това минаха през портите.

4

Равнината Блещукаща съдба не беше виждала дъжд от десетилетия и все пак черната трева беше гъста като козина по хълмистата земя, израсла чак до раменете на коня в равните участъци. Тънките остри стръкове задържаха топлината на слънцето и да се мине през тях беше все едно да скочиш във врящ казан. Металните части от снаряжението — токи, катарами, оръжия и броня — пареха при допир. Кожените бавно се свиваха и напукваха в хода на дневния преход. Платът задушаваше кожата и я правеше зачервена, гореща и раздразнена.

Стражите на Външния предел, най-северния район от равнината, граничещ със сребристото като живак море Витр, носеха коприна и почти нищо друго и въпреки това страдаха ужасно, наложеше ли им се да се задържат за повече от няколко дни извън крайните постове, както и конете им, покрити с дебели дървени плочки броня, която да пази краката и долните им части от горещината и острите режещи стръкове трева. Патрулите край морето Витр бяха мъчително изпитание и малцина тайсти проявяваха готовност да служат като Стражи.

И толкова по-добре, помисли Фарор Хенд: ако имаше повече луди като тях, тайстите щяха да са в беда. Покрай самия бряг на Витр тревите отстъпваха на гола земя, осеяна с разронени камъни и трошливи канари. Въздухът, хлъзгащ се от кроткото море, пареше дробовете, изгаряше ноздрите и всяка сълза щипеше жестоко.

Яхнала коня си, тя гледаше как по-младият ѝ братовчед извади меча си и положи единия ръб в жлеб в една канара край брега на Витр. Някаква отрова от странната течност разяждаше и най-твърдата скала и Стражите бяха започнали да си правят брусове от избрани канари. Мечът на спътника ѝ бе изкован от Хуст, но много отдавна и поради това — милостиво мълчалив. Все пак беше нов за ръката на Спинок Дурав, предаван от поколения в семейството ѝ. Виждаше гордостта, изписана на лицето му, и беше доволна.

Третият и последен ездач в този патрул, Финара Стоун, беше препуснала покрай брега на запад и Фарор от доста време я беше изгубила от поглед. Не беше необичайно някой да тръгне сам толкова близо до Витр — голите вълци на равнината никога не се доближаваха толкова, а от други зверове бяха останали само кости. Финара нямаше от какво да се бои и рано или късно щеше да се върне. Щяха да вдигнат бивака си за нощта в заслона на високите скали, където отминали бури бяха издълбали дълбоко навътре в бреговата линия, достатъчно далече от Витр, за да се опазят от по-отровното му въздействие, и в същото време — на безопасно разстояние от края на тревите.

Мечът на Спинок застърга успокоително, щом той започна да го точи, а Фарор се извърна в седлото си и се загледа над сребристата морска шир. Таеше в себе си закана за разпад, поглъщане на плът и кост при допир. Но засега повърхността бе спокойна, макар и изпъстрена, отразила сякаш облачно небе. Ужасните сили, които обитаваха дълбините, оставаха затихнали. Напоследък това беше необичайно. Последните три пъти, когато дотук беше стигал патрул, бяха отстъпили назад от яростните бури и след всяка от тях още суша се оказваше изгубена.

Ако загадката на Витр не бъдеше разгадана, ако силата му не бъдеше притъпена, изтласкана назад или унищожена, щеше да дойде време, навярно след по-малко от дванайсетина столетия, когато отровното море щеше да погълне цялата Блещукаща съдба и така да стигне до самите граници на Куралд Галайн.

Никой не знаеше със сигурност какъв е източникът на Витр — никой сред тайстите поне. Фарор вярваше, че тайните може да се открият при азатанаите, но пък нямаше никакво доказателство за това, а и беше само един Страж от среден ранг. А учените и философите на Карканас бяха затворена в себе си ксенофобска пасмина, пренебрежителни към чужденци и техните чужди нрави. Като че ли ценяха невежеството и го смятаха за добродетел, когато е тяхно.

Може би между военните трофеи от форулканите, сега притежание на лорд Урусандер, щяха да се открият някои податки. Макар че като се имаше предвид натрапчивото увлечение на Урусандер по закони и правосъдие, такова откритие изглеждаше малко вероятно. Все пак в маниакалните си проучвания той можеше да се натъкне на някои древни съждения за Витр… „Но дали изобщо ще ги забележи?“

Заплахата, която представляваше Витр, беше общопризната. Неизбежността ѝ беше добре осъзната. Няколко хилядолетия бяха къс отрязък от време, наистина, а на света съществуваха истини, за чието осъзнаване бяха нужни столетия. Това водеше до един прост факт: времето им изтичаше.

— Казват — заговори Спинок, след като се изправи и огледа острието на меча си, — че някакво качество на Витр попива в ръба, заздравява го против нащърбване и дори счупване.

Тя се усмихна.

— Така казват, братовчеде.

Той я погледна и за пореден път я обзе някаква странна завист. Коя жена нямаше да се просне в нозете на Спинок Дурав? Но тя не можеше, не смееше. И не защото той едва бе навлязъл в пълнолетието си, докато тя имаше единайсет години над неговите и беше сгодена освен това. Щеше да пренебрегне тези две пречки на мига. Не, родословните им линии бяха твърде близки. Хенд — нейната фамилия, беше само с едно коляно отдалечена от дома Дурав. Забраните бяха изрични и неотменими: нито децата на братя, нито на сестри не можеше да се сношават.

И все пак, тук навън, толкова близо до Витр, толкова далече от земите на Тайст, вътрешен глас ѝ нашепваше, извисяваше се лъстив и настойчив в мигове като тези. Кой щеше да разбере? Финара Стоун беше заминала и едва ли щеше да се върне преди свечеряване. „Земята гола е и твърда/ и всички тайни тя ще затаи,/ а безразлично е небето/ за гледката на тленните игри.“ Толкова много секващи дъха истини имаше в поезията на Галан, сякаш беше проникнал в собствения ѝ ум и можеше когато пожелае да проникне в безброй други умове. Бяха истини, намиращи собствения си вкус, и го правеха личен, докато не се окажеше, че Галан сякаш говори пряко на всеки един свой слушател, на всеки един читател. Чародействата на дълбаещите в тайните на Нощта изглеждаха недодялани в сравнение с магията в поезията на Галан.

Думите му подхранваха най-съкровените ѝ желания и това ги правеше опасни. Тя с усилие накара шепота в ума ѝ да затихне и потисна сладостните, но запретени мисли.

— Чувал съм слухове — продължи Спинок, докато прибираше меча в ножницата, — че имало азатанайски съдове, годни да съхраняват Витр. Сигурно са направени от някой непознат и рядък камък.

Тя беше чувала същото и такива подробности я убеждаваха, че азатанаите разбират естеството на тази ужасна отрова.

— Дори наистина да има такива съдове, каква би била целта да се съхранява Витр?

Видя го как сви рамене, преди да тръгне към коня си.

— Кой лагер е близо, Фарор?

— Тъй наречената Купа. Още не си го виждал. Аз ще водя.

Усмивката му, така невъзможно невинна, я възбуди и тя извърна очи, хвана юздите и се изруга наум за слабостта си. Чу го как се качи на седлото на коня си. Обърна своя и го подкара по пътеката, водеща назад от брега.

— Майка Тъма е отговорът на това — каза зад нея Спинок.

„Така се молим.“

— Поетът Галан е писал за това — каза тя.

— Защо ли не се изненадвам? — отвърна Спинок развеселено. — Моля, продължи, о, прелестна братовчедке, да го чуем.

Тя не му отговори веднага, понеже се мъчеше да успокои сърцето си, което внезапно се бе разтуптяло. Беше се присъединил към Стражите преди година, но за първи път флиртуваше така откровено с нея.

— Е, добре, щом толкова искаш. Галан пише: „В непрогледна тъма чака всеки отговор.“

След малко — конете крачеха бавно по неравната земя — Спинок изсумтя:

— Така си и мислех.

— Ти мислиш, Спинок?

Той се засмя.

— Чуя ли думи на поет, забравям изобщо как се мисли. Подобни изкуства не са за мен.

— Човек се учи — отвърна тя.

— Нима? — Тя долови усмивката в думата му. После той продължи: — А сега, в достолепната си мъдрост, може би ще ме потупаш по главичката?

Тя го погледна.

— Обидих ли те, братовчеде?

Той завъртя глава.

— Ни най-малко, Фарор Хенд. Но пропастта на годините между нас не е толкова огромна, нали?

Тя се вгледа дълго в очите му, след това отново се обърна напред.

— Скоро ще се стъмни и Финара много ще се разстрои, ако не сме приготвили храната, когато дойде. И не сме вдигнали шатрите също така, с готова постеля.

— Финара разстроена? Още не съм го виждал, братовчедке.

— Нито ще го видим тази нощ.

— Тя ще ни намери ли в тъмното?

— Разбира се, по светлината на огъня ни, Спинок.

— В място, наречено Купата?

— Е, да, има го това. Все пак тя добре го познава — тъкмо тя го откри.

— Значи няма да се скита изгубена.

— Няма — отвърна Фарор.

— И тъй — добави Спинок, отново развеселен, — тази нощ няма да види никакви откровения. На светлината на огъня няма да се намерят отговори.

— Изглежда, разбираш Галан съвсем добре, Спинок Дурав.

— Старея с всеки миг.

Тя въздъхна.

— Като всички.

Капитан Финара Стоун спря коня и очите ѝ се приковаха в изхвърления на морския бряг труп. Горчивият въздух беше станал сладникав от тежката миризма на гниеща плът.

Години наред беше патрулирала из равнината Блещукаща съдба и Външния предел, края на морето Витр. Никога досега не беше виждала изхвърлено от вълните на брега същество, живо или мъртво.

Беше се отдалечила много от приятелите си и щеше съвсем да се е стъмнило, преди да успее да се върне при тях. Този път обаче съжали за това, че е сама.

Звярът беше огромен, но толкова много от него беше разядено от киселинния Витр, че беше трудно да се определи що за същество може да е било. Тук-там по гърба на масивния торс бяха останали раздрани късове люспеста кожа, съвсем избеляла. По-надолу, по-близо до сушата, едрите парчета мускулеста плът отстъпваха на извита ограда от зацапани в червено ребра. Белият търбух, затворен между тези ребра, беше раздран и изсипал гниещи органи на земята, където Витр бавно се надигаше и спадаше по кварцитния пясък.

Най-близкият заден крайник, извит като на котка, се изпъваше нагоре в щръкнала бедрена кост, стигаща на нивото на очите ѝ, както седеше на коня. Имаше останки от дебела заострена опашка. Предните крайници като че ли се протягаха към брега и дланта на единия се беше изпънала навън с дебели ноктести пръсти, заровени дълбоко в пясъците, сякаш звярът се беше опитвал да се изтръгне от Витр, но това, изглежда, се бе оказало невъзможно.

Главата липсваше, а вратът между раменете изглеждаше раздран от зъби.

Не можеше да определи дали съществото е било сухоземно, или морско, а доколкото знаеше, митичните дракони бяха крилати, само че нямаше никакви следи от криле зад изгърбените рамене. Дали това беше някакъв сухоземен родственик на легендарните Елейнт? Нямаше как да разбере, а сред тайстите само малцина бяха твърдели, че са виждали дракон. До този момент Финара беше почти сигурна, че онези разкази са преувеличени — никой звяр по целия свят не можеше да е толкова голям, колкото ги изкарваха.

Докато конят помръдваше неспокойно под нея, Финара огледа остатъка от врата и се опита да си представи тежестта на главата, която бяха държали огромните мускули и жили. Погледна голям кръвоносен съд, вероятно сънната артерия, чийто разкъсан край оформяше отвор, достатъчно широк, за да побере юмрук.

Някакъв каприз на въздушното течение донесе към тях тежка воня, конят отстъпи назад и копитата му изтупаха в пясъка.

При звука разкъсаният врат се надигна.

Дъхът на Финара спря и тя зяпна невярващо как близката ръка на трупа заора дълбоко в лъскавия пясък. Задните крайници се свиха и избутаха. Торсът се надигна нагоре по брега, после тупна толкова тежко, че земята потрепери. Трусът събуди у Финара внезапно усещане за опасност и тя подкара коня си назад, без да откъсва очи от грозно раздрания врат, който се поклащаше и тръпнеше безпомощно на раменете. Другата ръка се изви и се намести до първата, заби дългите си като ловни ножове нокти в пясъка.

— Ти си мъртво! — извика тя. — Главата ти е откъсната! Витр поглъща плътта ти. Време е да спреш да се бориш.

Звярът замръзна за миг, сякаш чу и разбра думите ѝ… а след това се хвърли към нея, преодоля разстоянието невероятно бързо и едната му ръка замахна…

Конят ѝ се вдигна на задните си крака и изцвили в паника. Блъскащата и дращеща във въздуха ръка го докопа за предните крака, прекърши дървените плочи на бронята и завъртя животното във въздуха. Финара полетя надолу и усети огромната тежест на коня, изведнъж озовал се над нея. Невярваща, безпомощна и потресена от невероятно връхлетялата я смърт, усети как стъпалото на единия ѝ ботуш се изхлъзна от стремето… но нямаше да е достатъчно. Вече падаха заедно.

Втората ръка се пресегна от другата страна. Видя за миг как ноктите ѝ посякоха по-близо, изпълниха полезрението ѝ, а след това последва ударът и цвиленето на коня рязко секна, а тя изхвърча настрани и се завъртя във въздуха.

Падна тежко на лявото си рамо, с лице натам, откъдето беше дошла, и видя трупа на коня — главата и повечето от врата му бяха откъснати. Звярът го блъскаше яростно с ръцете си. Кости се кършеха с трясък и кръвта се изливаше върху пясъка.

После демонът отново застина.

Болка изпълни рамото на Финара. Беше се счупила кост и огънят прониза ръката ѝ, дланта ѝ изтръпна. Тя се помъчи да затаи дъх, за да не я чуе съществото — вече не вярваше, че е мъртво, и дори се чудеше дали изобщо е възможна смърт за същество като това. Подозираше, че магия задържа жизнената му сила, стихийно непокорство напук на всякакъв разум, и дори действието на Витр да го беше унищожило напълно, поглъщайки дори костите му, все пак нещо безформено и нажежено до бяло пребиваваше сега на този бряг, изхвърлено от дълбините и все така живо.

Стиснала зъби, за да надмогне вълните от болка, Финара започна да се избутва назад по пясъка с пети. Замръзна, щом видя как звярът се размърда и разкъсаният врат потръпна. След това цялото тяло се разтресе толкова силно, че плътта се раздра, а демонът сякаш се смъкна надолу и се сви, ивица кожа на хълбока му започна да се издува, после се разцепи и се показаха острите ръбове на счупени ребра.

Финара изчака десетина удара на сърцето, след което продължи бавното си мъчително отстъпване нагоре по пясъчния склон. В един момент петата на ботуша ѝ откърти голям колкото юмрук камък и той се изтъркаля надолу, но това не предизвика реакция от страна на звяра. Добила отново кураж, тя присви крака и се изправи; лявата ѝ ръка увисна безпомощна и подута. Обърна се, начерта в ума си пътя за отстъпление между канарите и предпазливо тръгна нагоре.

Щом стигна, се извърна и погледна към вече останалото далече назад същество. Беше изгубила седлото и цялото си снаряжение, навързано за него. Погледна копието си — оръжие, което носеше още от Кръвния си ден: беше наполовина затиснато под трупа на коня. А и животното ѝ беше верен спътник от толкова време… Въздъхна, обърна се на изток и тръгна.

Дневната светлина гаснеше и Финара трябваше да вземе решение. Вървеше по осеяния с канари ръб над пясъчния бряг, но бавно, а увисналата ѝ ръка я затрудняваше. Ако се спуснеше долу на брега… трябваше да си признае, че бреговата линия будеше в нея непознат досега страх. Нямаше как да е сигурна дали извлеклият се на брега звяр е единствен. Като нищо можеше да има и други, и това, което ѝ се стореше в сумрака като скала, можеше като нищо да се окаже друго такова същество. Другата възможност беше да тръгне косо навътре в сушата, на по-равната ивица от Блещукаща съдба, където тревите бяха изсъхнали и бе останал само камънак и прашлива пръст. Рискът в това, с настъпващата нощ, можеше да дойде от високите треви — голите вълци с охота гонеха плячка в пустинния район.

Все пак на равното можеше да върви по-бързо и да стигне до приятелите си много по-скоро. Финара извади меча си, който някога бе на баща ѝ, Хуст Хенаралд. Беше мълчаливо оръжие, отпреди Пробуждането, но отлично. По дължината на острието минаваха лъкатушещи шарки, извити при дръжката. Вляво от нея морето Витр блестеше призрачно и блясъкът заигра пред очите ѝ по лъскавия метал.

Финара тръгна през разядените канари и скоро стигна до равнината. Погледна стената от черна трева вдясно. В нея имаше по-тъмни пролуки, издаващи някои от скритите пътеки, утъпкани от зверовете, обитаващи Блещукаща съдба. Повечето бяха малки, използвани от сърноподобни животни, които Стражите виждаха много рядко, а и тогава — само блясък на люспеста козина, мярнала се за миг гърбица или високо вдигната, шмугваща се в тревата опашка. През други пролуки лесно можеше да мине кон — те бяха от хегестите, влечугоподобни глигани, грамадни и зли. Но преминаването на тези зверове през високите треви беше шумно и тя щеше да чуе всяко приближаване отдалече. А и хегестите не можеха да надбягат конен Страж: лесно се уморяваха или губеха интерес. Единственият им враг бяха вълците, привлечени от някой труп в равнината, в утъпкани участъци трева, плувнала в кръв и осеяна с раздрана козина.

Помнеше как бе чула веднъж такава битка в далечината, пронизителния, разкъсващ ушите вой на вълците и тежкия гневен рев на подгонения хегест. Такива спомени бяха неприятни и тя пак погледна с опасение високите треви.

В небето бавно се появиха звезди, като пръски Витр. Легендите разказваха за време без звезди, когато нощният купол бил ненакърним и дори слънцето не смеело да отвори самотното си око. Тогава камък и земя нямало, нищо нямало освен Мрак, първичната сила, във вид на нещо, което можело да се сграбчи, да се задържи в шепа и да се изсипе между пръстите. Дори по онова време в земя и камък да се бил таял някакъв живот, това било само обещание за бъдеща възможност.

Това обещание само чакало целувката на Хаоса, като животворяща искра и като противопоставяща се сила. Обгърнат от наложения ред, вътрешно присъщ на Мрака, Хаосът подел войната, която била животът. Слънцето отворило окото си и с това посякло на две цялото съществувание, разделяйки селението на този свят на Светлина и Мрак — а те също подели война помежду си, отразявайки борбата на самия живот.

В тези войни бил изваян ликът на времето. „Раждане се ражда и смърт свършва.“ Тъй бяха написали древните в пепелищата на Първите дни.

Финара не можеше да проумее описаното от тях съществуване. Щом нямаше време преди, нито време след, то не беше ли мигът на сътворението вечен и същевременно вечно мигновен? Не беше ли все още в своето пораждане и същевременно вечно умиращ?

Казваха, че в първата тъмнина нямало никаква светлина и че в лоното на светлината нямало никаква тъмнина. Но без едното другото не би могло да се разпознае като съществуващо — нуждаеха се едно от друго в самото утвърждаване на състоянията си, защото тези състояния съществуваха само в сравнение — не, всичко това объркваше мислите на смъртния, оставяше ума заклещен в понятия, скрити в сенки. Финара инстинктивно се плашеше от такива крайности, в мисъл, както и в поведение. Вкусвала беше горчивата отрова на Витр. Познавала беше ужасяващата пустота на непрогледния мрак. Дръпвала се беше уплашено от зноя на огъня и от заслепяващата светлина. За нея животът можеше да се вкопчи само в място точно като тази тънка граница, граница между две гибелни сили, и така да съществува в несигурност — в тези студени равнодушни сенки.

Светлината вече воюваше в дълбините на небесната нощ — звездите бяха доказателство за това.

Помнеше как бе коленичила, в мига на своето заклеване да служи като Страж, помнеше боязливото си присвиване в онази магическа пустота и убийствения студ на сферата от мощ, обкръжила Майка Тъма. И с онова смразяващо докосване, там, на челото ѝ, ѝ бе предложена някаква неустоима утеха, нашепване за пълно отдаване — страховете бяха дошли чак по-късно, с всяващите трепет секващи дъха последици. В края на краищата, преди да прегърне Тъмнината, Майка Тъма беше смъртна жена Тайст — не много по-различна от самата Финара.

„Но сега я наричат богиня. Сега коленичим пред нея и приемаме лика ѝ като лик на самата Тъма, присъствието ѝ — като самата първична сила. Какво е станало с нас, че толкова да затънем в суеверие?“

Предателски мисли бяха това — знаеше го. Играта на философа за отделяне на власт от вяра беше лъжа. Верите обхващаха целия диапазон, от почитането на всемогъщи духове в небето до вричане в любов пред мъж. От вслушване в гласа на божия воля до приемане правото на офицер да командва. Единственото различие бе в мащаба.

Беше превъртала в главата си аргументите в полза на това твърдение безброй пъти. Доказателството според нея се намираше в използваната разменна монета, защото винаги беше една и съща. От форулканския командир, заповядала на войниците си да влязат в битка, до плащането на глоба за вадене на оръжие по улиците на Карканас: „Не се ли подчиниш, излагаш се на смъртен риск. Ако не живота, то свободата ти, а ако не свободата, то волята ти, а ако не волята, то желанието ти. Какво са тези неща? Монети с различна мярка, измерител на стойност и цена.

Властвай над тялото ми, властвай над душата ми. Монетата е същата.“

Нямаше никакво време за учени и техните извъртащи игри. И никакво време за поети също така, поетите сякаш бяха обсебени от манията да прикриват сурови истини в изкусителна реч. Дарът на всички тях в цялост беше отвличане, опияняващ танц по ръба на пропаст.

Внезапно мярнало се смътно петно в сумрака. И пронизителен вой, предназначен да смрази плячката. Острието лъсна като змия под вихъра на звездите, като език на Витр. Разкъсващ ушите крясък и мятащо се по земята смъртно ранено тяло. Съсък и ръмжене, дращещи лапи зад нея. Замах…

Фарор Хенд се изправи рязко и вдигна ръка на Спинок да мълчи. Нов зловещ вой прокънтя в нощта далече на запад. Спинок извади меча си и бавно се изправи. Финара Стоун беше закъсняла — половината нощ бе изтекла.

— Не чувам друг глас — каза Фарор. — Нито на хегест, нито на трамил.

— Нито на кон — каза Спинок.

Вярно беше. Тя се поколеба, дъхът ѝ бавно излезе на съсък през ноздрите.

— Все пак — продължи Спинок — съм притеснен. Обичайно ли е Финара да остава сама на открито толкова късно?

Фарор поклати глава и взе решение.

— Стой тук, Спинок. Ще ида да я потърся.

— Отиваш при онези вълци, братовчедке?

Нямаше да го лъже.

— Само за да се уверя, че плячката им не е нашият капитан.

— Добре — отвърна той. — Защото вече ме е страх за нея.

— Разпали огъня по-силно — каза тя, взе седлото си и тръгна към коня.

— Фарор.

Тя се обърна. Очите му блестяха над първите пламъчета, близнали нагоре от жарта. Лицето му бе червено от светлината им.

— Пази се — каза той. — Не искам да те загубя.

Тя помисли какво да му каже, за да го успокои, да го изтласка от неща, скрити под думите му. Да изтласка и себе си.

— Спинок — каза му. — Имаш много братовчеди.

Той изгледаше изненадан.

Тя се обърна и тръгна отново към коня си, за да не го гледа повече. Тонът ѝ бе прозвучал пренебрежително. Не беше искала да е така, но грубостта му вече отекваше в мълчанието помежду им, жестоко като рана. Бързо оседла коня и измъкна копието си от калъфа. Смуши животното с пети, изведе го от заслона на високите назъбени канари и го подкара към тревите.

В нощта отекна нов, пронизителен вълчи вой. Срещу дребна плячка глутниците бяха от не повече от три-четири звяра. Но това сега прозвуча като от десетина гърла, може би дори повече. Твърде много дори за хегест. Но тя не чу други викове, а ревът на трамил можеше да събори и каменен зид.

„Тя е. Конят ѝ е мъртъв. Бие се сама.“

Под вихъра от звезди Фарор пришпори коня си в галоп.

Споменът за лицето на Спинок над оживелите пламъци витаеше в ума ѝ. Изруга тихо и се помъчи да го разсее. След като това не подейства, се постара да го преобрази в лика на годеника си. Малцина щяха да твърдят, че Кагамандра Тюлас е красив: лицето му беше прекалено слабо, дори мършаво — нещо, което бе придобил от войните — годините на лишения и глад, — а в очите му имаше нещо кухо, като празни раковини, обитавани от жестоки спомени, които се свиваха в боязън от светлината. Знаеше, че не я обича. Убедена беше, че не може повече да обича.

Роден в малък дом, той беше служил като офицер в легиона на Урусандер, на длъжност командир на кохорта. Ако нищо друго не се беше случило с Тюлас във войните, положението му нямаше да е особено ценно за дома Дурав. Мъж с низше потекло от Легиона не бе голяма придобивка за никоя невяста. Но ако беше възможна любов — ако този вгорчен, увреден човек можеше да спечели такова нещо и да съумее да се отзове подобаващо, — тогава малцина щяха да се противопоставят на брачния съюз. Само че в този момент славата бе намерила Тюлас и когато спаси живота на Силхас Руин, командирът на кохорта си бе спечелил благословията на самата Майка Тъма. Нов Висш дом щеше да е възнаграждението от този брак, издигането на разширената фамилия на Кагамандра.

Заради собственото си родословие Фарор трябваше да намери начин да заобича Кагамандра Тюлас.

И все пак, докато яздеше в нощта, не можеше да намери в ума си лицето му — оставаше замъглено, безформено. А в онези тъмни петна, където трябваше да са очите му, виждаше блещукаща светлина на огън.

Обсебванията бяха безвредни, стига да оставаха затворени вътре, пленени и оставени да крачат в клетката на съвестта. А ако изкушението беше ключ за тази клетка — е, тя го беше заровила дълбоко.

Тежкото копие ѝ пречеше и тя реши да го намести в прикрепеното към седлото гнездо. Не чуваше вълчия вой вече от доста време и по голата, окъпана в сребриста светлина околност пред нея нямаше нищо, което да издаде присъствието им. Но тя знаеше на какво разстояние може да се чуе такъв вой.

С усилие на волята прочисти ума си и наостри сетива към тревите. Поязди още малко, а после някакъв инстинкт я накара да забави коня. Копитата забиха в двоен ритъм, щом животното премина в тръс и я заподмята на седлото. Вече се вслушваше за звука, от който се боеше: приглушеното ръмжене на вълци, дърлещи се над убитата си плячка.

Но вместо него свиреп крясък разцепи нощта и я стресна. Тя издърпа копието и се надигна на стремената. Дръпна юздите и принуди коня да мине в ходом. Викът беше наблизо. Все пак не можеше да види пред себе си нищо нередно.

„Там.“

Изгърбена фигура, кървава диря, черна в сивата прах. Отвъд нея — още една.

Фарор подкара коня си покрай първия мъртъв вълк. Забиване на меч беше пронизало меката тъкан на корема и бе разпрало вътрешностите. В бягството си дивото същество беше влякло червата си, докато накрая не се беше оплело в тях. Сега вълкът лежеше неподвижно, като нещо преобърнато отвътре навън. Кръвта се съсирваше по люспестата му козина и потрепващите очи гаснеха.

Вторият звяр, който лежеше на десетина разтега по-натам, беше посечен почти на две — посичане надолу през гръбнака и между ребрата. Земята наоколо беше раздрана на бразди. Фарор предпазливо се приближи.

Никакви следи от ботуши в пръстта, но браздите от нокти и ритащи крака като нищо можеше да са ги скрили.

От дълбоката рана все още течеше кръв и когато се наведе, Фарор успя да види тупащото с усилие сърце на звяра. Фарор се отдръпна. Злите вълчи очи я проследиха и главата понечи да се надигне.

Тя опря върха на копието в меката торбичка на гърлото и натисна. Вълкът се опита да захапе пръта, но после отпусна глава и очите му угаснаха. Фарор издърпа оръжието и се огледа.

Тревите бяха като разбита стена на петнайсетина крачки вляво от нея, повечето смачкани и накъсани от преминаването на много зверове. Тук-там плиснала кръв бе оставила тъмни ивици в сивата прах. Търсещият ѝ поглед се спря на една от пътеките, където скорошното преминаване беше сякаш най-яростно. Гъстите корени от двете страни на пътеката бяха покрити със съсирена кръв. Видя и посечени от острие стръкове.

Спря коня и се вслуша, но тъмната нощ бе стихнала отново. Фарор погледна пътеката с опасение. Подозираше, че ако тръгне по нея, ще се натъкне на ужасна сцена — вълци, оглозгващи труп. Щеше да ѝ се наложи да ги прогони, стига да можеше, та макар и само за да спаси останките на Финара Стоун. Ясно ѝ беше, че битката е свършила.

Поколеба се. Наистина си беше страшно. Не беше сигурно, че ще може да надвие голите вълци. Още глутници щяха да бъдат привлечени тук от миризмата и злокобния вой, който бе чула преди малко. Някъде във високата трева имаше оголено място, отъпкано и кърваво, и около него кръжаха съперничещи глутници. Вече можеше да са се насъбрали петдесет звяра — и щяха да са гладни.

Мисли за брак, за живот в Карканас и за греховни желания — всичко това отпадна, щом осъзна, че Спинок може да се окаже сам, изправен пред опасността да се върне до укреплението без защита по фланговете. Сам и изоставен. А Кагамандра Тюлас щеше да бъде оставен да скърби, или поне да си дава вид, че скърби — но и това щеше да потъне в онези кухи очи, още един жесток спомен към безбройните други, и той щеше да изпита угризението от това колко слаба е тази скръб, а то щеше да издълбае още повече празнота в корубата на душата му.

Хвана по-здраво копието, наведе се напред, прошепна в ухото на коня и се приготви да го пришпори по пътеката.

Смътен звук зад нея… и тя се извърна.

Финара Стоун се измъкваше измежду канарите над брега. Мечът ѝ беше прибран в ножницата и тя махна на Фарор да се приближи.

С разтуптяно сърце Фарор подкара ходом към капитана.

С второ махване Финара ѝ посочи да слезе.

Беше оплискана със засъхваща кръв. Лявата ѝ ръка като че ли беше счупена, рамото — ужасно изкълчено. Вълчи зъби бяха разкъсали мускула на лявото ѝ бедро, но раната беше превързана грубо.

— Помислих, че…

Финара я дръпна към себе си и прошепна:

— Тихо! Нещо е излязло от морето.

„Какво?“ Объркана, Фарор посочи към пътеката през високата трева.

— Тревите са сечени с меч. Помислих, че си ти, капитане.

— И щеше да тръгнеш след мен? Страж, щях да съм мъртва. Щеше да дадеш живота си безсмислено. На нищо ли не съм те научила?

Фарор не отговори, едва сега осъзнала, че е започнала да желае този край, макар все още да я нараняваше скръбта, която можеше да изпитат другите. Бъдещето изглеждаше безнадеждно — не беше ли по-простичко да загуби живота си сега? Канеше се да направи точно това и я беше обзело спокойствие, дори възторг пред лицето на вечния покой.

— Глутницата беше малка — продължи Финара след миг мълчание, през който се вгледа напрегнато в лицето на Фарор. — Бързо се справих с нея. Но опасността бе твърде голяма, затова се върнах сред скалите. И намерих следа… излиза от Витр.

— Но това е невъзможно!

Финара отвърна с гримаса.

— Щях да се съглася с теб… вчера. Но сега… — Поклати глава. — Стъпки, пълни с локвички Витр, изляла се в тях. Тъкмо проследявах дирята, когато ти дойде.

Фарор отново се извърна към високите треви.

— Но там… — Тя посочи. — Чух вълчи вой.

— И аз — кимна капитанът. — Но кажи ми, Фарор Хенд, мислиш ли, че едно същество от Витр ще се страхува от вълци?

— И какво ще правим?

Финара въздъхна.

— Чудя се дали не долових лудостта ти. Трябва да разберем повече за това странно същество. Трябва да оценим заплахата — все пак нали това е задачата ни на Външния предел?

— Значи го проследяваме?

— Не тази нощ. Ще се върнем при Спинок — трябва да си почина и раните ми трябва да се почистят, за да не заберат. Засега обаче води коня си за юздите. Щом се отдалечим достатъчно, ще яздим двете.

— Вълците ли убиха коня ти, капитане?

Финара се намръщи.

— Не. Дръж копието си в готовност и се пази от тревите.

Тръгнаха.

Раненият ѝ крак ги забавяше и ѝ се искаше да се качи на седлото зад Фарор. Изтръпването в ръката бе отстъпило на пулсираща болка, от която светът почервеня, и тя усещаше стърженето на кокал в кокал в рамото си. Но всички тези притеснения не можеха да заличат от ума ѝ погледа, който беше видяла в очите на Фарор Хенд.

В него имаше жажда за смърт, лумнала черна и яростна. Виждала го беше и преди, започнала беше да вярва, че е недостатък сред тайстите, изникващ при всяко поколение като отровен плевел сред житно поле. Умът, притиснат в ъгъла, за да обърне после гръб на външния свят. Ум, който не вижда нищо друго освен стени — никакъв изход, никаква надежда за избавление — и закопнява за края на всички тревоги и смутове, за внезапното изчезване на „аз“, намерено в някое героично, ала обречено деяние, някой жест, предназначен да заблуди другите, предлагайки лъжливи мотиви. Скриването на тайното желание беше целта, а смъртта предотвратяваше всякакъв спор.

Струваше ѝ се, че знае какво е обсебило душата на Фарор Хенд. Нежелан годеж, перспективата за живот, обвързан с един прекършен мъж. А тук, в тази пустош, където всякакви забрани отпадаха, до нея имаше един млад мъж, когото бе познавала през повечето си живот. Млад и дързък в невинността си, съзнаващ вродения си чар и съкровищата, които той можеше да му спечели. Спинок Дурав беше ухажван от жени и мъже още откакто бе навършил пълнолетието си. Беше се научил да не дава твърде много от себе си, тъй като ръцете, посягащи към него, не желаеха нищо друго освен завоевание и притежание. Беше достатъчно благоразумен, за да се пази.

И все пак той все още беше млад и обожанието, което явно изпитваше към по-голямата си братовчедка, прерастваше в нещо друго. Финара беше долавяла проблясъци на искреност в дискретните флиртувания на Спинок с Фарор Хенд. Двамата братовчеди вече се бяха въвлекли в мъчително изтезание, сякаш без да съзнават вредата, която обещаваше то, сигурността, с която щеше да съсипе живота им.

В по-мрачните времена в легиона бяха разкрити истини за естеството на изтезанието. Че като акт на жестокост, целящ да прекърши жертвата, изтезанието действа само с обещанието за края си: всяко изтезание намира ефективност в блаженството на облекчението. Тази игра на мъчителна болка между Фарор Хенд и Спинок Дурав беше в сърцевината си същото. Ако не се намереше облекчение, животът им щеше да е вгорчен, а самата любов — ако изобщо дойдеше — щеше да е още по-горчива на вкус.

Фарор Хенд разбираше това. Финара го беше видяла в очите ѝ — внезапно прозрение, закипяло в бурята на собствената ѝ предстояща смърт. Двете се бяха оплели в кълбо от невъзможности и така се беше родило страстното желание да умре.

Финара Стоун беше потресена, но не можеше да направи кой знае какво — все още не. Първо трябваше да се върнат във външния пост. Ако успееха, щеше да е лесно да се преназначи единият от двамата колкото може по-далече от другия. Разбира се, капитанът знаеше много добре, че това може да не подейства. Мъчението можеше да се простре на огромни разстояния и често пъти всъщност ставаше по-силно под напрежение.

Имаше и друга възможност. Беше се появила като случайна мисъл, в миг на искрено възхищение, но сега искрата я разпали… все пак остана достатъчно благоразумна, за да се побои, че мотивите ѝ може да се окажат обект на подозрение и че дори тук ще има последствия. Можеше да предвиди някои от тях, но не всички. Все едно. Егоизмът все още не беше престъпление.

Щеше да е злоупотреба с ранга ѝ, вярно, но ако приемеше цялата отговорност, можеше да смекчи щетата и каквото и да загубеше самата тя — е, щеше да го преживее.

— Сега — каза тя и Фарор измъкна едното си стъпало от стремето и се пресегна надолу.

Финара се хвана със здравата си ръка и се изруга за непохватността си. Стъпи в стремето с единия крак, издърпа се нагоре, прехвърли другия крак над задницата на коня, намести се отзад на седлото и чак тогава пусна ръката на Фарор.

— Явно много боли — каза Фарор Хенд.

— Е, нали се качих. — Финара обгърна със здравата си ръка кръста на Фарор. — Давай към Спинок, Страж. Сигурно е полудял от тревога.

— Знам — отвърна Фарор Хенд и пришпори коня.

— Колкото по-скоро разбере, че сме в безопасност, толкова по-добре.

Фарор кимна.

Финара продължи.

— Все пак ти си любимата му братовчедка, Фарор Хенд.

— Познаваме се добре, капитане, вярно.

Финара затвори очи. Искаше ѝ се да отпусне лице на рамото на Фарор, да го притисне в гъстата черна коса, излязла изпод широкия ръб на шлема. Беше капнала. Събитията от тази нощ бяха изопнали нервите ѝ докрай. Не мислеше ясно.

— Има отговорности — промърмори тя.

— Капитане?

— Твърде млад е, мисля. Този Витр… като целувката на Хаоса. Трябва да… трябва да пазим срещу такива неща.

Коприните помежду им бяха хлъзгави, изплъзваха се с подскачането на коня. Движението отпращаше вълни болка през раненото ѝ бедро. Лявата ѝ ръка беше невероятно подута, чудовищна като на демон.

„Може би ще се наложи да ги отрежат. Инфекцията е най-големият риск. Изпаренията от сребристото море са вредни, така поне казват. Заразена ли съм вече?“

— Капитане?

— Какво?

— Хванете се по-здраво за мен — усещам, че ме изпускате. Няма да е добре, ако паднете.

Финара кимна на рамото на Фарор. Конят под тях тичаше с усилие, дъхът му излизаше накъсан и горещ. „Само тъпи същества могат да носят такъв товар. Защо е така?“

Тежестта на капитана зад гърба ѝ се местеше, Финара беше на косъм всеки момент да падне и Фарор Хенд хвана юздите с една ръка, а с другата стисна здраво китката на Финара.

Притиснато в нея тяло беше кораво и жилаво, почти като на мъж. Финара Стоун се беше сражавала в защита на мините Хуст като Домашен меч под командата на баща ѝ. Беше само с няколко години по-голяма от Фарор и все пак за по-младата жена беше ясно, че в този скромен отрязък, който ги дели, има цял живот опит. През годините, в които бяха патрулирали заедно в Блещукаща съдба, Фарор бе започнала да мисли за капитана си като за стара и професионално отдалечена, както подобаваше за ветерани. Физически дъщерята на Хуст Хенаралд беше източена и с мускули, усукани като въжета. Лицето ѝ беше на остри ъгли и същевременно със съвършени пропорции, а очите ѝ много рядко се задържаха в очите на друг. Вечно бързо бягаха настрани.

Спомни си как Финара се беше взряла в нея преди малко и усещането беше почти физическо, сякаш я беше притиснала в стена. Мигът я беше потресъл. Не беше подготвена за другото разкритие. „Някой е дошъл от морето.“ Спомни си отново за вълците, посечени и присвити в собствената си кръв, осеяната с вътрешности и съсирена кръв пътека, врязала се през стената от трева.

„Някой е дошъл от морето.“

Успя да различи напред смътното сияние от лагерния огън. Спинок трябваше да е използвал целия им запас от дърва, за да направи този маяк. Капитанът нямаше да е доволна.

Спинок беше чул приближаването им и беше излязъл напред, с извадено оръжие. Тя му махна към лагера и подкара зад него.

— Капитанът е ранена. Помогни да я свалим, Спинок. Внимателно с лявата ѝ ръка и рамото.

Усети го как пое Финара в ръцете си — тя беше почти в безсъзнание — и нежно я смъкна от конския гръб. След това слезе и тя усети как хладният въздух се плъзна по гърба ѝ, след като влажните коприни се отлепиха от кожата ѝ.

Спинок отнесе капитана до разпънатата походна постеля и попита:

— От коня ли е паднала?

Фарор видя невярващия поглед, който ѝ хвърли. За Финара се носеше слух, че се е качвала на кон по виещо се стълбище на кула.

— Нападнали са я.

— Не мислех, че вълците биха рискували такова нещо.

Без да му отвърне, Фарор отиде до багажа си и започна да рови в превръзките, ножовете за изстъргване и мазилата, съставящи лечителския ѝ комплект. Върна се при Спинок и коленичи до капитана.

— Първо ухапаното на крака ѝ. Помогни ми да махна превръзката.

Раната, която се оголи, беше жестока. Плътта вече се беше подула и зачервила.

— Спинок, нажежи ножа за изстъргване.

Слънцето вече се беше вдигнало високо, а капитанът все още не се беше свестила. Фарор Хенд бе разказала на Спинок всичко, което знаеше за снощните събития, и Спинок се беше смълчал. Бяха използвали повечето ѝ целебни мазила и нишката от сухо черво, за да обработят раната, след като изгориха каквото можаха от разкъсаната мъртва плът. Белегът щеше да е жесток, а все още не бяха сигурни дали са премахнали заразата. Финара Стоун продължаваше да гори в треска, когато наместиха костите и след това стегнаха в шина и превързаха раменната кост. Възможността да тръгнат да гонят странника оставаше далечна.

Най-сетне Спинок каза:

— Мислех, братовчедке. Май сме обречени да прекараме още една нощ тук, освен ако не вържем носилка между двата коня и да откараме капитана. Ако ще го правим, трябва да е веднага. Ще ни даде достатъчно време да стигнем до укреплението преди нощта.

— Капитанът иска да проследим странника.

Той се огледа.

— Трудно ми е да го повярвам, признавам. От морето Витр?

— Аз ѝ вярвам. Видях мъртвите вълци.

— Не може ли да са тези, които са нападнали Финара? Ако е изпаднала в треска от инфекцията, може да се е объркала, да се е въртяла по собствената си диря. Онези следи може да са нейните.

— Изглеждаше с бистър ум, когато я намерих.

— Значи трябва да чакаме?

Фарор Хенд въздъхна.

— Нямам друга идея. — Погледна отпуснатото на земята тяло на Финара Стоун. — Съгласна съм с теб — капитанът трябва да се върне до външния пост колкото може по-скоро. Не е в състояние да ни води по дирята на странника, а без сериозен лечител като нищо може да умре.

— И какво предлагаш?

— Ще седне зад теб на коня ти — вързана за теб. И ще я откараш до външния пост. Аз ще проследя пришълеца.

— Фарор…

— Твоят кон е по-здрав и е отпочинал. Има моменти, когато трябва да яздим сами на тези патрули. Знаеш го, Спинок.

— Ако се събуди…

— Ще се разгневи, да. Но отговорността е моя. Може да си спести гнева за мен. — Стана. — Ти сам го каза: трябва да побързаме.

По време на подготовката Фарор се беше придържала към хладен професионализъм и не беше казала нищо, докато го гледаше как се отдалечи, гмурна се в нажежената като пещ пътека през тревите и изчезна от погледа ѝ само едва след няколко удара на сърцето. Нямаше да има никакъв покой, никаква топлина, споделена помежду им. Бяха двама Стражи на Външния предел и ги чакаха задачи. Блещукаща съдба гъмжеше от опасности. Стражи умираха. Това бяха прости истини. Време беше Спинок да ги научи.

След това пое в тръс на запад, обратно по пътеката, по която беше яздила миналата нощ. На суровата слънчева светлина тревите изглеждаха още по-застрашителни и враждебни. Беше самозаблуда да си въобразяват, че познават света, че знаят всяка негова подробност. Винаги действаха невидими сили, по скрити схеми, които никой смъртен не можеше да проумее. В нейните очи животът не беше нещо повече от пресичане на непознати пътеки, една след друга. Това, което ги правеше, можеше да се опознае само ако проследиш една пътека, но това означаваше да изоставиш своята: онзи стремглав устрем към мястото, където свършват всички неща. Вместо това човек продължаваше напред, учуден — и често уплашен.

Погледнеше ли наляво, виждаше стената от черни треви, потръпваща, развълнувана и мъглива в дневната горещина. А знаеше, че из Блещукаща съдба има безброй пътеки. Навярно, ако можеше да ѝ израснат криле като на птица, щеше да излети високо и да види всяка пътека, и може би да различи нещо като схема, карта на отговори. Щеше ли да и предложи облекчение това? Право напред границата се изпъваше като разбит път.

Най-после стигна до първия мъртъв вълк. Малки люспести плъхове бяха изпълзели от тревите, за да оглозгат трупа. Разбягаха се с приближаването ѝ и се хлъзнаха като змии назад, за да потърсят подслон под дебелите стръкове. Тя подкара коня напред и стигна срещу отвора в тревите. Пролятата кръв беше почерняла, гъмжеше от насекоми и в горещината Фарор надуши вонята на бързо разлагаща се плът.

Дръпна юздите, изгледа за миг отвора и смуши коня през него.

Горещината сред високите стръкове я обгърна, задушаваща и свирепа. Конят изпръхтя, възбуден и изпънал уши назад. Фарор заговори тихо, за да го успокои. Вонята на кръв и сукървица лепнеше в гърлото ѝ с всеки дъх, който поемеше.

Малко по-навътре се натъкна на още два мъртви вълка и откоси смачкана трева от двете страни. Спря коня, наведе се напред и надникна в една такава странична пътека. Едва успя да различи задните крака на трети вълчи труп. Изправи се и бързо преброи утъпканите ивици от двете страни.

Пет. Не можеше да има мъртъв звяр във всяка от тях, нали? Но засъхналата кръв беше навсякъде.

Продължи напред.

След петдесет крачки пътеката излезе на поляна и на поляната имаше още една избита глутница, четири вълка, разхвърляни със свирепи удари от двете страни на дълбоко разровена пътека, която цепеше право през центъра на поляната и изчезваше отсреща. Имаше нещо почти пренебрежително в начина, по който вълците бяха посечени и оставени да издъхнат от ужасните си рани.

Въпреки горещината Фарор Хенд потрепери, но прекоси поляната.

Продължаващата от другата страна пътека се стесни и конят и трябваше да избутва настрани дебелите остри стръкове — ръбовете им дращеха дървените плочи на бронята, пазеща краката и хълбоците му. Тежките стръкове се люшкаха и заплашваха да се огънат над нея и коня. Фарор извади меча си и започна да ги избутва от лицето и шията си.

Скоро реши, че това не е пътека на дивеч, защото вървеше много право, минаваше покрай потоци и извори, но не показваше отклонения. Посоката беше юг. Ако продължеше така, щеше да води към Карканас.

Пришълецът се беше придвижвал през нощта. Фарор не видя никакви следи от бивак или поне място, където да е отдъхвал. Вече беше късен следобед, небето беше без облаци, а светлината сякаш се беше втечнила във въздуха, като от пламъци, бушуващи под набъбваща кора, и тази светлина пъплеше през черните треви като зловещи езици. Никога не беше виждала такава светлина и светът наоколо изведнъж ѝ се стори призрачен и зловещ. „Промени идат на този свят.“ Пот потече под копринените ѝ дрехи.

Някъде на изток Спинок вече се приближаваше към външния пост, но сигурно щеше да стигне много след свечеряване. Тя знаеше, че той и Финара ще са в безопасност, докато са на коня. Вълците не обичаха конете, а освен това конете на Стражите бяха обучени за бой. И все пак се боеше за Спинок и Финара. Ако инфекцията на капитана се влошеше…

Излезе на нова поляна, а в другия ѝ край стоеше жена, с лице към нея. Светлокожа, русата ѝ коса разрошена и грубо отрязана до раменете. Беше гола, ако не се броеше заметнатата на раменете ѝ люспеста кожа на вълк. Фарор успя да види жестоки изгаряния от слънцето почти навсякъде по тялото ѝ.

Дръпна юздите, прибра меча си в ножницата, вдигна ръка и извика:

— Идвам с мир.

Не виждаше никакви оръжия, нито нож дори. Но в това нямаше никаква логика — вълците бяха избити с острие, а и златните кичури на жената бяха срязани като че ли със същото грубо пренебрежение.

„Много млада е. Тънка е като момче. Не е тайст.“

— Разбираш ли ме? Азатанай ли си?

При тази думи жената вдигна глава и очите ѝ блеснаха рязко. После проговори:

— Разбирам твоя език. Но не е моят. Азатанай. Знам тази дума. „Азат древлид наратарх Азатанай.“ Хората, които не бяха родени.

Фарор Хенд поклати глава. Никога не беше чувала езика, на който заговори жената. Не беше азатанайски, нито форулкански.

— Проследихме те от морето Витр. Аз съм от Тайст, Страж на Външния предел. Името ми е Фарор Хенд, от рода на дома Дурав. Приближаваш се към границите на Куралд Галайн, дома на моя народ.

— Море ли?

— Можеш ли да ми кажеш името си? — попита Фарор.

Жената поклати глава.

— Отказваш ли, или не можеш да си спомниш?

— Не помня… нищо. Море?

Фарор Хенд въздъхна.

— Вървиш на юг… защо?

Жената отново поклати глава.

— Въздухът е толкова горещ. — След това се огледа и добави: — Май не очаквах това.

— Тогава ще ти дам име на тайст. Засега, докато паметта ти се върне. И ще те отведа до Карканас, където властва Майка Тъма. Приемливо ли е това?

Жената кимна.

— Наричам те Т’рисс.

Жената кривна глава и се усмихна.

— Родена от морето.

— Ще вървиш ли, или ще яздиш с мен?

— Животното ти изглежда полезно. И аз ще имам такова.

После се обърна и впи поглед във високите треви вляво от нея. Изведнъж нещо там се задвижи и Фарор посегна към копието. Черните стръкове трева се заогъваха и заусукваха, стягаха се на огромни възли. Чу се как изпращяха изтръгнати от твърдата земя корени, чу се и плющене и звук като при усукване на въжета. Пред очите ѝ започна да изниква същество.

Кон от сплетена трева. Надигна се все едно се изтръгваше от земята и се изтръска от прахта. Беше грамаден. Очите му бяха зейнали дупки. Устата му — гмеж от остри стръкове. Тежестта му изглеждаше огромна, много по-голяма, отколкото трябваше да е за нещо, сътворено от трева.

Конят на Фарор отстъпи назад притеснено и тя едва го удържа.

Т’рисс вече беше почнала да си прави облекло от тревите, стилът като че ли наподобяваше коприните на Фарор. Не правеше никакви жестове, докато черните стръкове се виеха около тялото ѝ, не издаваше с нищо владеенето на сила освен с волята си. Беше богоподобна магия и Фарор се изплаши до дъното на душата си. Вече загърната в тънко изплетена и странно гладка тъкан от треви, жената сътвори копие пак от тях, а след това меч и колан и го запаса. Накрая отново се извърна към Фарор.

— Аз съм родена от морето. Пътувам със Стража на Външния предел Фарор Хенд от рода на дома Дурав и яздим към Карканас, където властва Майка Тъма. — Изчака за миг и веждите ѝ бавно се вдигнаха.

Фарор кимна.

Видимо доволна от това, Т’рисс отиде при странния си кон и пъргаво се метна на гърба му. Хвана юздите, които сякаш бяха израснали от бузите му, точно зад извивката на устата, и пъхна вече обутите си в ботуши крака в стремената от усукани стръкове. После пак погледна Фарор.

— Да отварям ли пътеката, Страж Фарор Хенд?

— Ако обичаш. Благодаря.

— Същата посока?

— Да.

— Майка Тъма. — Т’рисс се усмихна. — Хубава титла.

Слънцето гаснеше на хоризонта като разтопено в огнена локва и Шаренас Анкаду беше може би единствената, която не се радваше на кончината му. Кожата ѝ имаше свойството да потъмнява много красиво, вместо да изгаря, и тя усещаше сиянието му на лицето, шията и ръцете си, отпуснати на рога на седлото.

Вярно, жегата беше свирепа, но Шаренас се наслаждаваше и на това. Не беше привикнала на студ, за разлика от повечето си родственици, като че ли, и всичките ѝ спомени за северните кампании срещу джелеките бяха неприятни. Войниците в кохортата ѝ неведнъж ѝ се бяха присмивали за многото кожи и струпаните дърва, когато лагеруваха, и не малко от тях бяха предлагали да лягат с нея — не по задължение, както твърдяха.

В легиона, разбира се, си имаше правила, забраняващи подобни волности с подчинените, и това беше само едно от многото такива правила, които Шаренас бе имала повод да ругае — макар и само наум. Беше млада, когато получи командването на кохорта, но едва ли бе изненадващо, предвид славата на двама по-стари нейни родственици. Имало си беше последствия, с които трябваше да се примири.

Докато яздеше сега в компанията на други офицери от легиона — включително разжалвани и оставени да бездействат, — за миг изпита съжаление. Нито Инфайен Менанд, нито Тейт Лорат бяха приели да придружат тази група и Шаренас знаеше, че другите се чудят какво означава отсъствието им. Ако потърсеха отговори от нея — а тя бе доловила няколко хвърлени към нея погледа, — щяха да се разочароват. Шаренас обичаше сестра си и братовчед си, възхищаваше им се и се отнасяше с голяма почит към тях — и със силна вяра. Ако в близките дни се наложеше да се вземе страна, тя беше сигурна, че те няма да се поколебаят да се отзоват на повика.

При все това трябваше да признае, че не може да е напълно уверена в някой от спътниците си в това начинание, и с тази мисъл очите ѝ проследиха отново грамадния бивш войник, яздещ зад авангарда на Хун Раал и Оссерк. Илгаст Ренд бе приел тази покана с неохота, или поне така се твърдеше, и настроението му несъмнено беше кисело, непроменено от самото им тръгване от Нерет Сор преди три дни. Всъщност, щом стигнаха до окрайнините на селището, първите му думи към Хун Раал бяха пряк въпрос: „Урусандер знае ли за това?“ Хун Раал беше избегнал въпроса с усмивка. Илгаст щеше да настои за отговор, ако не беше внезапното изявление на Оссерк, че баща му не само е в течение за предстоящото пътуване, но го одобрява.

Това беше лъжа, подозираше Шаренас. За миг си беше помислила, че Илгаст ще се опълчи на сина на Урусандер, но той просто се обърна с пренебрежително — и оскърбително за Оссерк — мълчание. Внезапният смях на Хун Раал и тежкото тупване по гърба на Оссерк бяха смекчили заплахата. Засега. Шаренас беше уловила гневния поглед, който Оссерк бе хвърлил към гърба на Илгаст няколко мига по-късно.

Е, съюзниците не бяха длъжни да бъдат и приятели. Илгаст Ренд беше господар на Голям дом. В много отношения имаше потенциално да губи повече от всяко друго лице в групата, ако нещата тръгнеха зле.

„Но няма. Хун Раал е доблестен. Знае какво прави и знае, като всички нас, че това, което правим, е правилното.“ За да потисне раждането на всякакви съмнения в ума си, трябваше само да мисли за Урусандер. А докато старият ѝ командир бе средоточието на всичките им амбиции — източникът на гласа на разума, чрез който исканията им за признание и справедливост щяха да бъдат чути, трябваше да бъдат чути, — нямаше нужда да се притеснява особено за младия Оссерк и тънката му кожа, за детинщината му и за дразнещата му неувереност. Във всеки случай Хун Раал беше винаги до момчето, за да смекчава тирадите му и импулсивните му реакции.

Придружаваха ги още четирима, макар че само един заслужаваше сериозно уважение в очите им. Трите братовчедки на Хун Раал, Серап, Рисп и Севег, бяха войници, вярно, но поклоннички на Хун. И ако имаше някаква истина в слуховете, то увереността на Хун в техния съюз беше поне отчасти спечелена под кожите, въпреки че и трите бяха втори братовчедки — не достатъчно близки, за да е престъпление, но достатъчно, за да позачуди някого и Хун да си навлече нечие неодобрително мърморене. Тъй или иначе, ясно беше, че трите млади жени боготворят по-големия си братовчед, и представата, че в сърцевината на това преклонение лежи полова мощ, развеселяваше Шаренас. От друга страна, споделеното съжаление можеше понякога да прилича на вярност, а тъй като така и не беше споделяла постелята на Хун Раал, не можеше да е сигурна дали е едното, или другото. В края на краищата Хун Раал прекаляваше с пиенето.

Подозираше, че рано или късно ще го възседне, но само когато я мотивираше ясна политическа изгода. Самият той не беше достатъчно знатен, въпреки че родът му беше, и тя много добре можеше да види опърничавата му наглост, вечно бореща се с дълга му към лорд Урусандер. Щеше да дойде момент, когато да се наложи някой да го поозапти — заради собственото му добро, — и това, което той би могъл отначало да помисли за триумфално завоевание от негова страна, бързо да се окаже нещо съвсем друго. Няма нищо по-лесно на света от това да унизиш мъж, когато е между женски крака. Ефектът е почти мигновен и винаги безпогрешен.

След това щеше да е лесно да разкара трите братовчедки на Раал с влажните устни. Нямаше да е толкова лесно да разкара последния войник в групата им обаче, който съумяваше някак да изглежда все едно, че язди сам, макар че всъщност беше между тях — до самата Шаренас, отляво. Изправен в седлото, споен като железни мечове в мъж, застрашителен и опасен, Кагамандра Тюлас не беше проговорил, откакто напуснаха Нерет Сор.

Разбира се, той знаеше много добре, че външният пост на Стражите, към който яздеха, е също така назначението на годеницата му, Фарор Хенд, и че преди да е свършила тази нощ, ще застане пред нея — за първи път след обявяването на годежа.

Шаренас толкова искаше да види този момент. Щеше да е… прелестно.

Кагамандра Тюлас беше мъртъв отвътре. Всяка жена можеше да го види само с един бегъл поглед в лишените му от светлина очи. Наранената му душа беше оставена някъде назад, захвърлена на някое бойно поле. Беше коруба, духът на съществото му стържеше като гнили зъби в желязна броня. На Тюлас като че ли не му харесваше, че е жив, сякаш едва ли не копнееше за смъртта, за да се процеди навън мъртвият покой, който го беше обсебил отвътре, да отрови останалото от същността му, плътта му, кожата му, лицето му, след което щеше да може в сетния си дъх да благодари за щедростта на онези, които ще го положат в безмълвната му гробница.

Горката Фарор Хенд. В новия ред, с издигането на Урусандер, политическата целесъобразност нямаше да може да оправдае жестокостта си спрямо такива неща като брак и любов. Силата на Великите домове, с всичките им зорко охранявани порти и стени, с всичките им вълчи ями и смъртоносни капани, щеше да бъде изтласкана настрани. Службата на кралството щеше да се превърне в единствената мярка за стойност. В онова бъдеще, което все повече се приближаваше, Фарор Хенд щеше да е свободна да се омъжи за когото си избере, макар че според иронията на онова бъдеще Кагамандра Тюлас, който беше отдал буквално всичко от себе си в защитата на кралството, като нищо можеше да се окаже най-желаната плячка.

И наистина, кой друг можеше да се окаже най-вероятно застанал до лорд Урусандер, като призрака на роден брат, за да гарантира стискането на ръцете, което щеше да свърже Майка Тъма с командира на легиона? Кой освен Урусандер щеше да е достатъчно храбър и смирен, за да удостои така Кагамандра Тюлас? И не бе ли направила самата Майка Тъма онзи щедър жест на тържествено признание към спасителя на живота на Силхас Руин? Не, Шаренас нямаше никакво съмнение в това, Тюлас скоро щеше да се озове застанал до трона, с едната облечена в метална ръкавица ръка на ефеса на меча му, с празните му очи — оглеждащи тронната зала в търсене на предизвикателство, на каквото никой нямаше да се осмели.

При все това щеше да е окаян съпруг за всякоя жена, щеше да вгорчи всякаква политическа изгода.

Щеше ли да вземе за своя съпруга Фарор Хенд? Така изглеждаше. Решението вече бе всечено дълбоко в камъка, твърдо като волята на каменоделец. Шаренас се замисли мимоходом дали може с лукавство да спести на Фарор такъв живот на скръб и самота. Кагамандра не можеше да бъде достигнат, не можеше да бъде дискредитиран — дори нямаше да си помисли за такова нещо, колкото и сладък да изглеждаше триумфът. Тъй че за Фарор Хенд си оставаше да се справи сама. Шаренас не я познаваше добре, освен че беше от родословната линия Дурав. Страж без офицерско звание — а това едва ли беше пост, който човек би избрал с охота. „Освен ако… помисли защо го направи, да дойде чак тук… сгодена е и няколко дни след това избира собственото си изгнание от Карканас.

Ха! Разбирам. Тя избяга от него. Чак тук, колкото може по-далече от Тюлас. О, колко прелестно! Фарор Хенд — твоят годеник те проследи! Не си ли възбудена? Не си ли замаяна от романтиката на жеста?“

Вечерта във външния пост обещаваше да е доста оживена. Шаренас смяташе да се задържи близо до Хун Раал, докато говори с командира на Стражите в усилията си да сключи съюз с Калат Хустаин. Но колкото и очарователен да можеше да се окаже този разговор, интересите ѝ вече се бяха изместили към драмата, или даже мелодрамата на тази съдбовна среща на годениците.

Горката Фарор Хенд. Щеше да е зашеметена. Щеше да се почувства толкова… уязвима.

А Шаренас тогава бързо щеше да предложи утеха. Разумна, разбираща, готова да изслуша, без да съди — а в онзи самотен външен пост към кого другиго можеше да посмее да се обърне Фарор? „Сподели ми тайните си, сестро, и заедно ще намерим изход от този кошмар. Дори това да означава съсипване на репутацията ти — ще ми благодариш за това след век или два, сигурна съм.

Покажи ми пътеката на своя копнеж, а аз ще хвана ръката ти и ще те поведа по нея. Както правят истинските приятели.“

Точно пред Илгаст Ренд яздеха капитан Хун Раал и Оссерк, синът на лорд Урусандер. Никой от двамата не вдъхновяваше Илгаст. Капитанът беше суетен и нагъл. Бъдещият принц беше най-бледото възможно отражение на баща си, лабилен и склонен към озлобление. Честно казано, беше изумително, че лорд Урусандер е създал такъв наследник. Но пък Илгаст много добре помнеше майката на Оссерк и нейната ненаситност. Ако не бяха физическите прилики между баща и син, като нищо щеше да е повярвал, че Оссерк е издънка от семето на някой друг мъж. Бездната знаеше, това беше век на бясно леене на семе сред тайстите. Жени мамеха, мъже кръшкаха, а сега дори Майка Тъма си беше взела любовник.

В днешно време тръскаха кутрета на пода като гнили плодове. Илгаст не беше очарован от това, в което се бяха превърнали неговите тайсти. Мирът, който бяха спечелили, вече бе опетнен от безделието и осезаемото отслабване на почтеността.

Мислите му се насочиха към Урусандер. Лордът се беше доказал като чудесен военен водач, но краят на войните не му се беше отразил добре. Той също залиташе встрани от пътя, губеше се в странни глезотии, по-подходящи за белокоси духовници с оцапани от мастило ръце.

От Урусандер щеше да се получи един равнодушен крал, а неохотата му да раздава привилегии — ненакърнимата му вяра в справедливостта — скоро щеше да отблъсне поддръжниците му. Хора като Хун Раал нямаше да се окажат облагодетелствани. Никакви богати дарове, никакви удостоявания със земя или титли и никакво накланяне на везните в дворцовото влияние. Колко време оставаше, преди да започнат да заговорничат срещу възлюбения си лорд? Илгаст разбираше тези глупаци много добре. Единствената им искрена амбиция беше собственото им издигане.

Най-голямото му притеснение беше, че извисяването на Урусандер на трона ще доведе до кръвопролитие. Дори крайно удовлетворителното изгонване на Драконъс и неговата чуждоземна пасмина не беше достатъчно, за да облекчи страха на Илгаст. Домашните мечове на мнозинството от Великите домове щяха да се противопоставят на издигането на лорд Урусандер и неговите последователи. В тази позиция имаше нещо повече от защитата на властта, която притежаваха. Познаваше хората си. Политическите машинации от страна на войници като Хун Раал щяха да ги оскърбят до дъното на душите им: щяха да видят съвсем ясно бруталната амбиция зад тези усилия. Щяха да се обидят, след това да се възмутят, а накрая — да се разгневят, благоприличието беше нещо много крехко. Нямаше да е нужно много, за да се разбие. „В свят на кръв всички се давят.“

Но ето, че сега яздеше в компанията на тези войници, отвратен от жалката атмосфера на фриволност, обкръжаваща Хун Раал и трите му блудкави братовчедки, от крехката самонадеяност на Оссерк, който продължаваше да се самозаблуждава, че той води групата. А зад Илгаст беше Кагамандра Тюлас, който продължаваше да се вглежда в отминалата вече война и сигурно щеше да си остане така до сетния му ден. И Шаренас Анкаду — вярно, най-малко неприятната от трите капитанки в легиона, самообявили се за „духовни сестри“ — но беше разочарован от това, че тя е тук. Беше я смятал за по-благоразумна, достатъчно съобразителна, за да се остави да я въвлече устремът на тези глупаци и да я понесе със себе си като утайка. Каква тогава беше неговата цел в тази ужасна компания?

Знаеше, че Хун Раал смята присъствието му за един вид завоевание и капитанът несъмнено очакваше неговия съюз в убеждаването на Калат Хустаин и Стражите да приемат тяхната кауза. Но истината беше, че Илгаст се беше самоизолирал, твърде примирен с пенсионирането си. И все пак светът не стоеше на едно място заради неговото привидно безразличие. Въпреки че никой не беше потърсил мнението му, вече се виждаше твърдо между двете страни. С кръвта на Велик дом в жилите си и с биографията си на командир на кохорта в легиона на Урусандер беше стъпил от двете страни на пропастта. Нито една от страните все още не го беше притеглила с достатъчна сила, за да не може да се възпротиви, тъй че продължаваше да стои твърдо — позиция, която внушаваше чувство за праведност в моменти на по-голямо невнимание.

Само че бавно бе започнал да осъзнава самотата си и другите рискове, с които бе свързана тази позиция. Беше се пазил от случайно притегляне, особено от страна на легиона, но събитията се развиваха все по-бързо и той вече не се страхуваше, че ще го притеглят. Боеше се, че ще го тласнат.

Знаеше, че има много други като него. Според него не съществуваше по-вярна мярка за глупост от това да си въобразяваш, че светът може да бъде сведен до две страни, едната изправена срещу другата с оголени зъби, размахва оръжия и хвърля омраза по врага. Нещата никога не бяха толкова прости. Илгаст не харесваше неморалността в титлата Консорт на Майка Тъма — ако наистина обичаше Драконъс, трябваше просто да се омъжи за него, по дяволите. В нарастващата мощ на култа на Майка Тъма избуяваше извратена сексуална невъздържаност. Не че беше лишен от страст, но долавяше хедонистично подмолно течение, вихрещо се под екстравагантната показност, гнило в самата си сърцевина.

Ако религиозният екстаз не беше нещо по-различно от кур в путка, тогава превърни в храм всеки бардак и да се свърши. Ако блаженството на спасението беше оргазмена тръпка, кой тогава оставаше да почисти оцапаното? И все пак Майка Тъма сякаш внушаваше тази мизерна капитулация. Всяка вяра, която подтикваше ума да изостави най-великите си дарове — на разум, на скептицизъм — в полза на празни баналности и блясъка, слагащ край на всякакво мислене… е, той нямаше да се примири с това. Нямаше да се заслепи, нямаше да си запуши ушите, нямаше да си затвори устата или да си отреже ръцете. Не беше животно, което да бъде впрегнато в ярема на нечия друга представа за истината. Щеше да намери своята или да умре, докато я търси.

Консортът трябваше да се махне. Майка Тъма имаше нужда от приличен брак или нищо. Дворцовата разпуснатост трябваше да свърши. Но тези твърдения не го притегляха в сянката на Урусандер, също както и не го тласнаха да застане с благородните си събратя. Бяха мнения, не укрепления.

Познаваше Калат Хустаин. Верността му беше безрезервна — към собствения му дом. Хун Раал щеше да се провали и с провала си щеше да всече в списъка на враговете си името на Калат Хустаин.

Илгаст Ренд смяташе да поговори със стария си приятел. Късно през нощта, при Вдигането на стражата, много след като глупаците се напиеха до войнствен ступор долу в главната зала. Щяха да обсъдят новите, гибелни течения и може би, преди разсъмване, щяха да намерят начин как да преплуват през тези свирепи води.

Така се надяваше.

Някоя нощ някой като нищо можеше да пререже гърлото на Хун Раал и той нямаше да липсва на никого. Да оставят Урусандер на интелектуалните му мастурбации не вредеше, а и освен това той беше заслужил последните си години на удоволствие, все едно колко съмнително можеше да изглежда това удоволствие. На Майка Тъма рано или късно Драконъс щеше да ѝ омръзне. Всъщност тя можеше да навлезе толкова надълбоко в магията на Безкрайната нощ — или каквото там почиташе този култ, — че физическите страсти да останат зад гърба ѝ. Да не би да не говореха, че вече е загърната в жесток и студен мрак ден и нощ?

Когато Консортът изчезнеше в този мрак, какво щеше да намери?

Илгаст помнеше времето, когато Майка Тъма бе позната с рожденото си име. Когато беше просто жена: красива, жизнена, притежателка на невъобразими сили и неочаквани слабости — жена като всяка друга, с две думи. До деня, в който беше намерила Портала. Мракът беше много неща. Преди всичко беше егоистичен.

Тъмнината падаше бързо и право напред Илгаст Ренд успя да види тъмната линия на тревите на Блещукаща съдба, а там, присвита в единия край, се издигаше каменна порта, бележеща Северния път. По-натам по този път скоро щяха да стигнат до външния пост, където Калат бе установил щаба си този сезон.

Стражите бяха странна порода, халтава сган неприспособенци. Точно това ги правеше толкова важни. В едно прилично общество трябва да има място за неприспособенци, място свободно от предразсъдъци и мъчение. В едно прилично общество такива хора не се оставят за задните улички, за сенките под мостовете, канавките и бордеите. Не се изхвърлят в пустошта, нито им режат гърлата.

Неприспособенците имат място на света и за тях трябва да се полагат грижи. Защото един ден може да потрябват.

При портата блеснаха факли. Пазачите бяха на поста си.

Хун Раал пред него се извърна в седлото си и погледна назад, макар да беше твърде тъмно, за да се види в какво впи погледа си. Отново се обърна напред и измърмори нещо, при което Оссерк бързо се озърна през рамо. После се обърна и се засмя.

Горе изгряха звезди, кръжащ вихър, обхванал цялото небе.

5

Пустошта Барет представляваше просторна равнина, осеяна с древни разронени от вода варовикови скали. Скалите се проточваха на левги дължина, но бяха сравнително ниски, доказателство, както бе обяснил Сагандер преди няколко месеца, за вътрешно море, чието пресъхване било отнело хиляди години. Оставеше ли ума си да се зарее, Аратан можеше да си представи, че сега яздят през най-плитката вода, водата на миналото, водата на смътната памет, а морското дъно под копитата на конете, с ивиците му навят от диви течения пясък и с избуялите жълти треви, е далече под повърхността на друг свят.

Оставеше ли ума си да се зарее, можеше почти да почувства как се издига, откъсва се от това кораво, жестоко седло. Вместо него можеше да яхне мислите си, понесли се все по-нагоре от разнебитеното му изтощено тяло. Само мислите, мисли необуздани, можеха да намерят хиляди светове, в които да се скита. И никой тук, яздещ с него през равнината, нямаше да разбере. Тялото му нямаше да издаде нищо. Съществуваха много видове свобода и най-драгоценните от тях бяха тайните.

Сагандер нямаше да разбере такива размишления. Също както имаше много видове свобода, имаше и много видове затвор. Когато Аратан за първи път осъзна тази истина, тя го стъписа. Каменните стени бяха навсякъде и не беше нужна никаква здрава сива кула, за да се докаже съществуването им. Можеше да се крият зад очите ти или да оформят прегради в гърлото, оставяйки думите без изход. Можеше да се издигнат изведнъж около мислите в черепа и да ги задушат. Можеше да преградят идването на други мисли — чужди мисли, плашещи мисли, предизвикателни мисли. И във всеки от тези случаи имаше едно общо нещо за всички тях — за тези зли стени: бяха врагове на свободата.

Аратан беше ограден от здрави сиви стени през целия си живот.

И все пак сега яздеше под открито небе, под твърде огромно и твърде пусто небе. Главата му пулсираше; гърбът му се беше схванал; беше се изприщил от вътрешната страна на бедрата, и по задника също. От тежестта на шлема, който го бяха накарали да носи, го болеше вратът. Леката уж броня от бронзови ивици, пришити върху кожа, натискаше раменете му надолу. Предпазителите на китките и дебелите, стегнати в метал ръкавици на ръцете му бяха горещи и тежки. Непоносимо тежък беше дори простият меч на кръста му.

Спътник в ездата му беше умората, но въздухът все пак бе сладък като вода на лицето му и дори грамадната фигура на баща му, който яздеше напред до сержант Раскан, като че ли нямаше власт над него. Има много видове свобода, каза си той отново.

В деня на тръгването им беше изпълнен със страх и го беше срам от това. Зората бе изгряла хладна и сънят все още лепнеше по очите му, когато застана треперещ на двора и загледа трескавата дейност наоколо, докато приготвяха коне и връзваха на седлата вързопи с провизии. Слугите щъкаха наоколо, най-вече в отговор на пронизителните викове на Сагандер. Двата пътнически сандъка на учителя, най-старателно подредени, бяха отворени и съдържанието им трескаво преровено — нямаше да има товарни коне в това пътуване и това дотолкова беше възбудило Сагандер, че бе започнал да крещи обидно на всички слуги, на конярите и на всеки друг, който се осмелеше да се доближи.

Освен на Раскан, разбира се, и на четиримата Погранични мечове, които гледаха равнодушно, застанали при портата.

Лорд Драконъс още не се беше появил, макар че двата му коня стояха готови, с един самотен коняр, стиснал юздите на Каларас. Грамадният боен кон като че ли беше неуязвим за паниката наоколо и стоеше съвсем неподвижно до стъпенката за яхване. Другите коне изглеждаха изнервени. Погледът на Аратан се спря на коняря, който извеждаше от конюшните неговите два коня. Кобилата, Хелар, замята глава, щом излезе, а зад нея беше Бесра, скопецът, на който Аратан бе решил да започне тази езда — стабилен наглед дорест кон с нашарена с белези шия. Двете животни изглеждаха огромни, сякаш бяха израснали още през нощта, и Аратан се мъчеше да върне увереността, която бе намерил в края на уроците си по езда.

— Аратан! Ела тук, бързо!

Стреснат от командата, той се обърна и видя Сагандер на колене до един от сандъците. Старецът махаше трескаво.

— Ела тука, казах! Беше ученик и ученик ще си останеш! Помогни ми!

Закопнял за стаята си, на топло под тежките кожи, с настъпващ ден не по-различен от всички други дни, Аратан тръгна напред с усилие. Ръцете и краката му бяха изтръпнали от студ, умът му бе натежал от липсата на сън, а от страха да напусне света, който бе познавал през целия си живот, му призляваше.

— Няма да има никакви сандъци на това пътуване! Половин нощ загубих, докато ги подредя. Глупав бях, че те послушах, и виж сега колко съм затруднен! Трябва да отвориш място в твоя багаж. — Посочи една купчина вещи. — За ония, разбра ли?

— Да, сър.

— И побързай, преди да се е появил баща ти!

Аратан отиде до нещата и ги огледа, за да прецени как да вмести в походното си одеяло везните за метали, тежестите и мерките. Имаше една торбичка за тежестите, но не я видя при тях. Преброи десетина мерки за чистия метал, най-тежката от които изпълни дланта му, щом я вдигна. Най-леката беше едва колкото камъче, като дебела монета. Пъхна я в кесията на колана си.

Сагандер кресна нещо обидно и Аратан събра набързо останалото и тръгна към коня си.

Конярчето, момче горе-долу на годините на Аратан, вече беше стегнало багажа му за седлото на скопеца и щом го видя, се намуси и се обърна да го развърже.

— Свали го — каза му Аратан. — Трябва да наместя вътре тези неща.

Конярчето се подчини, след което се дръпна назад, сякаш не искаше да се доближи до странните инструменти.

— Може да си вървиш — каза му Аратан. — Аз ще се оправя.

Момчето кимна бързо, обърна се и се скри в сумрака на конюшните.

Аратан разхлаби грижливо стегнатите възли на походното одеяло. Вече беше прибрал вътре резервните си дрехи, сред които и ботуши от кожа на хенен. Понеже ботушите бяха тежки, се беше погрижил да ги уравновеси, след като Раскан му беше казал, че конете лесно се дразнели от такива неща, особено при дълъг преход. Дръпна каишките и разгъна одеялото. Намести мерките и теглилките, но везните се оказаха много големи. Коленичи и се замисли какво да прави с неудобния инструмент — и тогава усети възцарилата се в двора тишина, нарушена само от тежките стъпки на ботуши. Над него падна сянка и той вдигна очи.

— Защо не си готов? — попита строго лорд Драконъс.

При този въпрос Аратан усети как гърлото му се стегна и задави думите му. Продължи да гледа нагоре, смълчан.

Видя как очите на баща му се изместиха към везните на земята до него, а после баща му се наведе и ги вдигна. Протегна ги настрана и един слуга се приближи, взе ги и забърза обратно към къщата.

— Няма време за това — каза Драконъс.

Аратан се загледа след баща си, щом той закрачи към Каларас. Всички слуги на двора стояха с наведени глави. Учителят Сагандер вече беше при коня си и гледаше към Аратан ядосано.

Аратан бързо нави походната си постеля, като остави вътре теглилките и мерките. Стегна грубо възлите и вдигна багажа зад седлото. Помъчи се малко с каишките — ръцете му бяха непохватни, почти негодни за работа, върховете на пръстите — твърде меки, след като ноктите му бяха изгризани. Най-после приключи и се отдръпна. Обърна се и видя, че баща му вече е яхнал Каларас и е стиснал юздите в облечените си в ръкавици ръце. Раскан тъкмо се качваше на коня си, а двама слуги помагаха на Сагандер. Пограничните стражи при портата бяха изчезнали — явно чакаха навън.

Аратан хвана юздите на Бесра, стъпи непохватно в стремето и за малко да загуби равновесие. Все пак успя да се намести на седлото.

Драконъс поведе, последван от Раскан, след това бе Сагандер, който махна отсечено на Аратан да подкара след него.

Миг преди сянката на портата да падне над него, Аратан погледна през рамо и видя сестрите си, горе на стъпалата пред вратата на къщата. Бяха по нощници: широки, надиплени и черни като мастило. Над тази лъскава тъмнина лицата им изглеждаха мъртвешки бледи. Леко потръпна от гледката, а след това отново се обърна напред и излезе от двора, повел след себе си бойния кон за дългия повод.

Пограничните мечове яздеха сиво-кафяви коне, по-лека, но по-дългокрака порода от конете от конюшнята на баща му. Освен ездачите си животните носеха на гърбовете си сгънати палатки и готварска утвар, както и издути вързопи със сушена храна и буренца с вода.

Обременен от бронята и тежкия шлем, Аратан подкара коня си плътно зад Сагандер — докато учителят не дръпна юздите, без да го предупреди. Бесра ловко свърна встрани от неочакваното препятствие, но спря, щом Сагандер се пресегна и хвана оглавника му.

— Погледни назад, ученико. Хайде, прави каквото ти казвам.

Пограничните мечове се строяваха зад Драконъс и Раскан на криволичещия път, който щеше да ги поведе на запад.

Аратан се извърна към портата и стената на имението.

— Кажи ми какво виждаш — настоя със странно груб глас Сагандер.

— Великия дом на лорд Драконъс — отвърна Аратан.

— Целият ти свят, ученико. До този ден.

— Да, сър.

— Вече свърши с него.

Аратан кимна.

— Сестрите ти не искаха да видят как заминаваш. Но баща ти заповяда. Тези момичета те презират, Аратан.

— Знам.

— Знаеш ли защо?

Той помисли малко, после каза:

— Роден съм от погрешна майка.

Сагандер изсумтя.

— Животът ти, какъвто го познаваше, вече свърши. Трябва да се грижиш за себе си и за никой друг, каквото и да те очаква. Дори моето учителство почти приключи. Сестрите ти… те не очакват изобщо да те видят повече.

— Носят черно, да.

— Глупаво момче, те винаги носят черно. Но да, искаха да го видиш. — Сагандер пусна оглавника на Бесра. — Хайде, да ги догоним. Яздиш до мен, но трябва да ти кажа, баща ти беше разочарован тази сутрин — не мислеше, че ще му се налага да те изчака.

— Знам, сър.

— Още по-разочароващото в очите му, Аратан, беше, че избра скопеца пред кобилата.

— Но… казаха ми, че не бива да яздя много Хелар…

— Когато напускаш Великия дом, яхваш бойния си кон. Може да си копеле, но в очите на домакинството все пак си синът на господаря. Разбираш ли ме?

— Не ми се каза…

— Не би трябвало да е нужно да се казва! Засрами не само баща си, и мен засрами! Аз съм учителят ти, който явно не те е научил на нищо!

— Съжалявам, сър.

— И остави везните. Каква полза от теглилките и мерките без везни?

Пътят се разшири и заизвива през ниските хълмове. По-натам, според картите, които Аратан беше огледал грижливо, щеше леко да възвие на юг към село Ейбара Делак. След Ейбара Делак беше Пустошта Барет, а отвъд огромната равнина ги очакваха земите на азатанаите и джагътите.

— Вярвам, че си взел подаръците ми, включително и специалния, за лорда на Хейт?

— Да, сър.

— Кажи ми дали е… не, не си прави труда. В края на краищата твърде късно е да го променяме, нали? Вярвам, че ще се оцени.

— Това ще го реши лордът на Хейт.

Сагандер го погледна накриво и се сопна:

— Аз съм ти учителят все още. Ще говориш с мен с полагащото се уважение.

— Винаги, сър. Моите извинения.

— Не си особено привлекателен, Аратан. Това ти е проблемът. Не — двете ръце на юздите! Да не искаш баща ти да погледне назад и пак да види, че си дъвчеш ноктите? И да седиш изправен на седлото.

Денят щеше да е горещ, а пътят напред не обещаваше никаква надежда за сянка. Аратан вече усещаше как потта се стича под тежкото му облекло. Трудно му беше да повярва, че само допреди малко беше треперил объркан в един двор, който бе познавал през целия си живот. Сега небето изсветляваше, необлекчено от нито един облак, и беше със синьото на лед и стомана, а новороденото слънце печеше горещо в гърба му.

Продължиха в стабилен тръс и изведнъж навлязоха сред голите хълмове. Черен път, цепещ наляво, му се стори смътно познат и Аратан посочи.

— Накъде води този, сър?

Лицето на Сагандер сякаш трепна.

— Кариерите. Не съм изненадан, че го помниш.

— Всъщност не го помня.

— Толкова по-добре.

— Там, където замалко щях да се удавя, нали? В края на онзи път, където карат добитъка за клане.

— По-добре забрави всичко това, Аратан.

— Да, сър.

Аратан впери очи в гърба на баща си — раменете, по-широки отколкото на сержант Раскан, по-широки отколкото на всеки мъж, когото бе виждал. Тежко наметало от щавена кожа се спускаше и покриваше задницата на Каларас. Беше боядисано в черно, но това бе преди години и сега беше избеляло от солена пот и слънце, което му придаваше пъстро сив оттенък.

Раскан държеше коня си на една стъпка зад господаря си, отляво. Според Аратан двамата не говореха. Изведнъж се сети, че Айвис не беше успял да се върне навреме, за да ги изпрати. Баща му беше изпратил някъде оръжейника с отряд Домашни мечове предния ден. Съжали за това: щеше да е хубаво да се сбогува с него.

Още преди пладне излязоха от хълмовете и пред тях се просна равнина, някога покрита с гора, може би преди сто или повече години. Сега беше обрасла с прещип и папрат, имаше и измамно дълбоки места, където паднали дървета бяха оставили ями. Черният път, който я прекосяваше, беше тесен и принуди ездачите да продължат в колона по един. Въздухът гъмжеше от пеперуди, пчели и по-дребни насекоми, хранещи се с нектара на малките пурпурни и жълти цветчета, осеяли всеки храст. Птици прелитаха ниско над главите им.

Не срещаха никого, а хоризонтите изглеждаха много далечни. Гората, която се беше издигала някога тук, трябваше да е била огромна. Цял град можеше да е бил построен от събраните тук дърва. Къде се беше дянало всичко?

Сагандер беше започнал да се оплаква от болежки, стенеше при всяко друсване в седлото, щом бързината леко се увеличи. Беше се смълчал скоро след като подминаха кариерите и сега, докато яздеше напред, усилието да се извръща в седлото, за да заговори Аратан, явно му идваше твърде много, макар че се озърна веднъж-дваж през рамо, за да се увери, че ученикът му все още го следва.

Аратан се радваше на относителната тишина, макар че и той се чувстваше изтощен. Надяваше се до края на пътуването никой да не му обръща внимание. Животът беше по-лесен така. С вниманието идваше очакване, с очакването — натиск, а той не се оправяше добре с натиска. Ако можеше да се плъзга през остатъка от живота си незабелязан, незабележим във всяко отношение, щеше да е напълно доволен.

Слънцето грееше точно над главите им. Стигнаха до един район, грубо разчистен от папрат, където земята беше утъпкана, а от двете страни на черния път имаше две дълги каменни корита. Едното беше пълно с конопени чували зоб за конете, а другото с вода. Това бе границата на земята на лорда и предния ден бяха дошли ездачи, за да заредят стоянката. Дадоха заповед за спиране и Аратан най-сетне можа да слезе. Краката го боляха. Той постоя малко, загледан в другите, а после лекото дръпване на юздите на коня го подсети, че трябва да отведе и него, и кобилата до коритата.

Драконъс вече го беше направил, но всички други изчакваха… „О, изчакват мен.“

Свирепото съскане на Сагандер беше ненужно, но го ужили като бич в гърба, щом забърза напред и двата коня затупаха с копита след него.

Баща му се беше навел до муцуната на Каларас да наплиска лицето си с вода, докато бойният кон пиеше, а след това го отведе при второто корито. Раскан задържаше втория кон на господаря си малко по-настрана: даваше да се разбере, че Аратан трябва да е преди него, но щом момчето понечи да поведе Бесра към водата, порталният сержант поклати намръщено глава.

Момчето се поколеба. Беше яздил Бесра цялата сутрин. Разбира се, че беше редно да го остави да се напие преди бойния кон. След миг реши да пренебрегне Раскан и дръпна Бесра до коритото. И да го забеляза баща му, не го показа с нищо.

Но щом посегна да гребне вода, порталният сержант каза:

— Не, Аратан. Споделяш с бойния си кон и с никой друг. Този трябва да почака.

— Ще споделям с животното, което съм яздил, сержант.

Последва внезапно мълчание и Аратан посърна, но все пак успя да издържи още за миг твърдия поглед на Раскан, преди да се наведе и да топне ръка в хладката вода.

Драконъс, застанал до другото корито, заговори:

— Сержант Раскан, Хелар вече е под твоя опека, докато момчето схване отговорностите си.

— Да, милорд — отзова се Раскан. — Все пак викам да поязди бойния този следобед, за известно време.

— Добре. — Драконъс издърпа Каларас от второто корито и махна на Пограничен меч Ферен.

— Трябва да поговоря с теб насаме.

— Разбира се, милорд.

Брат ѝ взе юздите от ръцете ѝ и тя тръгна след Драконъс към другия край на поляната.

Раскан се приближи до Аратан и му заговори грубо:

— Предупредих те достатъчно ясно.

— Грешката ми е, че избрах погрешния кон тази сутрин, сержант.

— Съвсем вярно. Показа страха си от Хелар — пред всички. Чувствам се като глупак и ти казвам: не одобрявам това.

— Не трябва ли да уважаваме всяко животно, което ни служи?

Раскан се намръщи.

— Кой ти е набил такава глупост в главата? Онзи проклет учител ли? Виж го — цяло чудо ще е, ако преживее това пътуване.

— Мисълта си е моя собствена, сержант.

— Избий си я от главата тогава. И ако ти хрумнат още такива собствени мисли, Аратан, дръж си ги за себе си. Още по-добре, смачкай ги. Няма да се опълчват на тайстките нрави.

Аратан почти чу останалите думи: „Остави това на мъже като баща ти.“

Но много скоро щеше да се освободи от всичко това. Беше видял за сетен път Великия дом, а пред него се изпъваше пътят на запад.

Поведе Бесра към второто корито и се озърна към останалите Погранични мечове. И да беше очаквал неодобрителните им погледи, спестиха му го. Ринт, Виле и Галак вече приготвяха обяда. Конете им стояха неподвижно, юздите им бяха закачени на роговете на седлата — бяха само на десет крачки от коритото с водата, но нито едно животно не тръгваше натам. Аратан погледна за букаи около глезените им, но не видя.

„Мисля, че разбирам. Преди да може да има презрение, трябва да има гордост.

Един ден ще открия нещо, с което да се гордея, и тогава ще открия вкуса на презрението и ще видя дали ме устройва. Не трябва ли да мисля за това, щом съм син на баща си?

И все пак не го мисля. Гордостта няма нужда от нокти, нито от люспеста броня. Не всяка добродетел трябва да е оръжие.

Тези мисли са мои собствени. Няма да ги смачкам.“

Сагандер изсъска зад него:

— Следващия път, когато се обърнеш към мен, ученико, ще видя лицето на собственото си унижение. Съжалявам, че не те оставих. Ти си негоден. Махни си ръцете от устата!

Ринт се беше изгърбил над жарта, загледан в първите пламъци, зализали сухото дърво. Хвърли още няколко съчки и кимна на Галак, който бе започнал да чупи буца суха тор, после изпъшка и се изправи.

— Какво мислиш? — подхвърли Виле.

Ринт сви рамене. Стараеше се да не поглежда към говорещия със сестра му лорд Драконъс в края на поляната.

— Тя не е вчерашна, сякаш не го знаеш.

— Лордът иска меко тяло за студените нощи според мен.

— Ще видим — измърмори в отговор Ринт, но едва се сдържа да не скръцне със зъби. — Той е Висш лорд все пак.

— Но не е нашият Висш лорд, Ринт.

Ринт го погледна ядосано.

— Не е твоя работа, нито моя. Ферен решава каквото решава, ние стоим зад нея.

Галак, присвит до малкия огън, изсумтя:

— Не ще и дума, Ринт.

Виле се намръщи.

— Все пак не ми харесва. Консорти… какво са те впрочем? Нерези. По-лошо и от проклетите жрици в Карканас. Мислиш ли, че изобщо разбира нещо от почтеност?

Ринт пристъпи към него и изръмжа:

— По-кротко, Виле. Още една дума и ще минем без теб, ясно?

В последвалото напрегнато мълчание Галак се изправи и каза тихо:

— Там, на двора… Когато го видях, застанал с онези везни… тръпки полазиха по гърба ми. Тръпки, като дъха на Бездната.

Виле се ухили.

— И ти, с проклетите ти поличби…

— Махни котлето — каза Ринт на Виле. — Само си губим времето с това дрънкане.

Остави приятелите си и закрачи към сержант Раскан и стареца, Сагандер. Зад тях момчето седеше на земята, с гръб към всички. Двамата мъже като че ли си говореха тихо и спряха, щом той се приближи.

— Сержант — каза Ринт, след като застана до тях. — Това е първото ни ядене по пътя. В следващите дни обедната ни храна ще е суха, разбира се.

Раскан кимна.

— Лордът е добре запознат с традициите ви, Пограничен меч.

— Струва ми се глупава традиция — изсумтя кисело Сагандер. — Само половин ден навън и спираме да се натъпчем, след като трябва да бързаме.

Ринт го изгледа.

— Първият ден от всяко пътуване на открито, учителю, винаги е труден, дори за калени пътници. Ритъм трябва да се намери, кокалите да се разкършат, и не само за нас, а и за конете ни. Конете получават най-много наранявания първия ден, повече от всеки друг. Ранното ставане сутринта, изстиналите мускули… тези неща носят рискове.

В отговор Сагандер само сви рамене и извърна очи.

Ринт отново насочи вниманието си към Раскан.

— Сержант. Още два дни до Ейбара Делак. На няколко левги от селото ще пратя Галак напред…

— Извинявай — прекъсна го Раскан. — Милорд ми разясни, че ще заобиколим Ейбара Делак. Няма да отсядаме в селото, нито ще гостуваме на която и да е от знатните фамилии там.

Ринт помисли за миг и отвърна:

— Никой не трябва да знае за това пътуване.

— Точно така.

— Такива тайни трудно се пазят, сержант.

— Това е ясно, Ринт. Но все пак ще се опитаме.

— Добре, ще уведомя другите.

— Още нещо — каза Раскан, след като Ринт се обърна да си тръгне.

— Да, сержант?

— Би било най-добре вие, Пограничните мечове, да не се държите толкова настрана. Тази група е малка все пак, а ни чакат още много дни. Забелязахме някакво разногласие помежду ви при огъня. Ако има въпроси за обсъждане, кажи ми ги.

— Разбира се, сержант.

Ринт тръгна обратно към Виле и Галак и видя, че сестра му се е върнала при тях след разговора си с лорд Драконъс. Странно, като че ли никой от тях не говореше. Ферен само го погледна и поклати глава.

Обзе го подозрение, а от него бързо избуя гняв, мръсен и гаден. Постара се да не издаде нищо и каза:

— Сержантът иска да сме общителни.

— Подчиняваме се на заповедите на двама от тях, а другите двама са стар книжен плъх и заек в момчешка кожа — изсумтя Виле. — Що за общуване очаква?

— Откъде да знам, мамка му? — измърмори Ринт.

За негово облекчение и тримата се засмяха, макар че в очите на сестра му нямаше нищо весело.

— Заек в момчешка кожа — каза Галак на Виле. — Това ми хареса.

— Забрави, че изобщо си го чул — предупреди го Ринт.

— Да де, ама все пак отива…

— А ти откъде знаеш? — изненада ги Ферен с въпроса си. — Това, което направи с конете, ми харесва. Традициите са хубаво нещо, но те не са възникнали без причини. Напоследък като че ли всички са се вкопчили във формата и забравят тези причини. Момчето беше право — споделяш с животното, което ти е служило. Така се отблагодаряваш.

— Отблагодаряваш се на животното, с което яздиш в битка — отвърна Виле.

— Отблагодаряваш се на всички. Така е започнало, Виле. Когато още е означавало нещо.

Ринт изгледа сестра си. Не беше виждал такъв плам у нея от години. Трябваше да го зарадва; трябваше да види надежда в това. Но се почувства смътно притеснен, сякаш скритият смисъл в този изблик му убягваше.

— Месото е омекнало достатъчно за дъвчене — каза Галак.

— Ще повикам другите — каза Ринт.

Аратан седеше на земята, загледан в прещипа и рояците бръмчащи над него насекоми. От жегата му се доспиваше. Чу зад себе си стържещи стъпки и сърцето му се сви.

— Аратан, аз съм Ферен.

Сепнат, той се изправи и се обърна към Пограничния меч. Избърса ръце в крачолите си и застана неуверено пред нея.

— Имаме ритуал — каза тя. Очите ѝ бяха на нивото на неговите и твърдостта им го притесни. — Първото ядене в пътуването. Месото се споделя. С всички.

Той кимна.

Жената се приближи към него и Аратан изведнъж се обезпокои. Миришеше на щавена кожа и нещо като цветя, само че по-силно. Беше два пъти по-голяма от него, но бръчиците в ъгълчетата на тъмните ѝ очи му напомниха за страст, а после тя се усмихна леко.

— За мен — каза му — ти постъпи добре с конете. Има пътища, които хората смятат, че са длъжни да следват, а има и пътища на сърцето. Ако те чакат два пътя, единият студен, а другият топъл, кой би избрал?

Той помисли за миг, после попита:

— А ако няма никакви пътища?

— Тогава си направи свои, Аратан. — Подкани го с жест. — Хайде, първото опитване трябва да е на баща ти. Следващото трябва да е твое.

Тръгна и той тръгна след нея. След две крачки каза:

— Аз съм копеле.

Тя спря и се обърна.

— Скоро ще станеш пълнолетен — каза му тихо. — И от този ден вече ще си сам за себе си. Всички сме имали бащи и майки, но навършим ли пълнолетие, стоим в собствената си сянка и в ничия друга. Ако тогава те наричат копеле, провалът ще е на баща ти, не твой.

Тази жена изобщо не беше като сестрите му. Вниманието ѝ го смущаваше. Интересът ѝ го плашеше. Подозираше, че са ѝ дали тази задача — да общува с него, — понеже никой друг не го иска. И въпреки това дори съжалението ѝ бе като ласка.

Тя тръгна отново и той я последва.

Всички ги чакаха край огъня.

Щом пристигнаха, един от Пограничните мечове изсумтя и рече:

— Спокойно, момче, не е заек.

Този, когото Аратан знаеше като Ринт, като че ли се намръщи, преди да каже:

— Сестра ми ти предлага дара, Аратан. Баща ти вече сподели месото.

Ферен отиде до котлето и набоде на камата си голям резен месо. Изправи се и му го поднесе.

Докато Аратан взимаше камата от ръката ѝ, се получи случаен допир и грубостта на дланта ѝ го стъписа. Той съжали, че мигът бе толкова кратък, захапа месото и го дръпна със зъби от върха на острието.

Беше кораво и безвкусно.

Ферен подаде камата на един от другарите си и той повтори ритуала с порталния сержант Раскан. Четвъртият Пограничен меч направи същото със Сагандер. Щом ритуалът свърши, донесоха хляб и паници със стопена мас, смесена с билки. Аратан видя как Ринт топна хляба си в маста и отхапа и направи същото.

За разлика от месото, това се оказа вкусно.

— В студено време — каза един от Пограничните мечове — маста спасява живота. Гори в стомаха ти като масло за лампа. Само хляб ще те убие, както и сухо месо.

— Помня една гонитба на джелеки — каза Раскан, — посред зима. Колкото и кожи да носехме, не можехме да спрем да треперим.

— Не сте си носели правилната храна, сержант — рече Пограничният меч.

— Ами, Галак, нямаше някой от вашите да ни придружава.

— Е, и спипахте ли ги накрая? — попита Ринт.

Раскан поклати глава.

— Отказахме се след една жестока нощ вън на студа, а и при бурята, която идеше от север, знаехме, че ще изгубим дирята. Тъй че се върнахме в укреплението. Топлият огън и греяното вино ме върнаха от ръба на смъртта, но мина почти цял ден и цяла нощ, докато студът напусне кокалите ми.

— Добре, че сте се върнали — каза Галак, докато дъвчеше. Преглътна и добави: — Джелеките обичат да използват бури за засада. Бих заложил най-добрия си меч, че са ви проследили във виелицата.

— Неприятна война е било — каза Ринт.

— Не съм виждала някоя приятна — обади се Ферен.

Аратан бе забелязал, че баща му мълчи. Зачуди се каква сила или качество на характера има Драконъс, за да си осигури верността на войниците, след като воинското приятелство толкова явно му липсваше. Беше ли достатъчно това, че Майка Тъма го е избрала за свой Консорт?

Драконъс се беше сражавал добре във Форулканската война. Това поне беше известно и означаваше, че куражът и воинската му доблест са безукорни. Беше предвождал в битка Домашните мечове и носеше тежката си броня, сякаш бе лека като коприна, а тежкият меч на колана му изглеждаше прост и похабен като на обикновен войник. Тези подробности означаваха нещо, подозираше Аратан. Някакъв код имаше между войниците — как можеше да няма?

Обядът внезапно приключи и всички започнаха да се приготвят да продължат прехода. Аратан се забърза към Бесра… и видя, че вместо него Раскан е приготвил Хелар. Стъпките му се позабавиха, а след това Ферен се озова до него, загледана в бойната кобила.

— Страшничка е — каза тя. — Но виж очите ѝ — знае, че си неин господар и защитник.

— Няма нищо, от което да мога да я защитя.

— Но има, поне според нея.

Той я погледна.

— Какво?

— Жребецът на баща ти. Вярно, ръката на лорда здраво държи Каларас. Но тази кобила разчита на теб. Така е при животните. Вярата надвива логиката и за това имаме късмет. Но виждам, че е доста висока — дай да ти помогна да я яхнеш.

— Защо правиш това? — попита той изведнъж: думите излязоха от устата му преди да е успял да ги спре.

Тя се напрегна от въпроса му.

— Баща ми те повика — видях го. Той ли ти каза да се държиш мило с мен?

Ферен въздъхна и извърна очи.

— Това изобщо не е по негова заповед.

— Тогава какво ти каза?

— Това ще си остане между него и мен.

— Свързано ли е с мен?

В очите ѝ проблесна гняв.

— Дай си крака да те повдигна, момче, или пак ще ни караш да чакаме?

Вдигането му на седлото като че ли не ѝ струваше никакво усилие. А щом приключи с това, тя се обърна и отиде при другите.

Искаше му се да ѝ извика да се върне. Чу как гласът му отекна в ума му, думите прозвучаха жално и тънко като на дете. Сприхаво дете при това. Но съмненията го бяха завладели и с тях изпита дълбоко унижение, парещо и задушаващо. Нима баща му вярваше, че за сина му ще трябва женско внимание? Нима щяха да продължат да се държат закрилнически с него?

„Възможно е да повярваш, че не те искам, Аратан.“ Това бяха думите му в Залата на кампаниите.

„Но ти не ме искаш. Затова ме подхвърляш на когото си избереш.“

— Ученик! До мен!

Аратан смуши Хелар в тръс. Кобилата застъпва тежко, крачките ѝ бяха много по-различни от плавния ход на Бесра. Освен Сагандер на поляната не беше останал никой.

„Тя щеше много повече да ми хареса без намесата ти, татко. Не всяка жена трябва да се кара насила да ми става майка. Защо изобщо се месиш в живота ми? Прогони ме. Ще го приема с радост. Междувременно ме остави на мира.“

— Тя не ти мисли доброто, Аратан. Слушаш ли ме? Не ѝ обръщай повече внимание. Обърни ѝ гръб.

Той се намръщи на учителя си, изненадан от ревността му.

— Те носят въшки. Болести.

— Да, сър.

— Аз съм ти спътникът в това пътуване, разбрано?

— Колко остава, докато стигнем в Ейбара Делак?

— Николко. Заобикаляме.

— Защо?

— Защото лорд Драконъс иска така. Стига въпроси! Време е за урок. Темата ни ще е слабост и желание.

В късния следобед яздеха през стари сечища, широки откоси равна земя, обрамчена от всички страни от изкоренени и изгорени пънове. Все още имаше няколко левги до Ейбара Делак, но всички пътеки, които бяха останали, водеха към това село. Тук можеха да яздят един до друг и Сагандер настоя Аратан да направи точно това.

В известен смисъл това беше облекчение. Ринт беше точно пред Сагандер и не можеше да не чува високите и пламенни изявления на учителя му, които минаваха за урок. Аратан пък се стараеше редките му отговори на въпросите на учителя да са приглушени.

По едно време Ринт смуши коня си, изравни се със сестра си и двамата се увлякоха в тих разговор.

— Слабостта — говореше Сагандер с уморен и в същото време неумолим тон — е болест на духа. Сред най-благородните от нашия народ тя просто не съществува и тъкмо това вътрешно здраве, тази вродена жизненост оправдава положението им в живота. Бедният работник на полето — той е слаб и окаяната му бедност е само симптом на болестта. Но това само по себе си не е достатъчно, за да спечели съчувствието ти, ученик. Трябва да разбереш, че слабостта започва извън тялото. Човек трябва да се пресегне за нея, да я сграбчи и чак тогава да я поеме. Въпрос на избор е.

— Във всяко същество съществува йерархия и тя се измерва със силата на волята — продължи той. — С това и с нищо друго. По този начин наблюдението на обществото разкрива естествената форма на справедливост. Притежаващите власт и богатство са по-висши във всяко отношение от тези, които им служат. Внимаваш ли какво ти говоря? Няма да приема умът ти да се разсейва, Аратан.

— Слушам, сър.

— Има някои — подведени философи и злостни агитатори, — които твърдят, че социалната йерархия е неестествено натрапена и че всъщност тя трябва да бъде плавна. Това е упорито невежество, защото истината е, че мобилността съществува. Заболяването от слабост може да се прочисти от личността. Често такива преобразуващи събития възникват във времена на голям стрес, в битка и други подобни събития, но са налице и други пътища за тези от нас, за които войнишката служба не е в природата ни. Основно сред тях, разбира се, е образованието и тежестите на просветлението.

— Дисциплината е оръжието срещу слабостта, Аратан. Гледай на нея като на меч и на броня едновременно, способна и да напада, и да брани. Тя упорито се противопоставя на силите на слабостта, а теренът, на който се води тази битка, е желанието. — Замълча, за да наблегне на последната дума. — Всеки от нас в своя живот трябва да води тази битка. Всъщност всяка борба, която можеш да си представиш, е само разновидност на този единствен конфликт. Съществуват чисти желания и съществуват нечисти желания. Чистите желания укрепват дисциплината. Нечистите желания укрепват слабостта. Достатъчно ясно и просто ли ти го обясних?

— Да, сър. Може ли да задам въпрос?

— Разбира се.

Аратан махна с ръка към пустошта наоколо.

— Тази гора е изсечена, защото хората са искали дърва. Да строят и да се топлят. Изглежда, са били много дисциплинирани, защото не е останало нито едно дърво. Това ме обърква. Дали желанията им са били нечисти? Дали нуждите им са били нечестни? И все пак, щом е унищожена цялата гора, не виждаме ли в това сила, проявена като слабост?

Влажните очи на Сагандер се впиха в Аратан и той поклати глава.

— Не си разбрал и дума от това, което ти казах. Силата винаги е сила, а слабостта винаги е слабост. Не! — Той се намръщи. — Мислиш объркани мисли и после ги изговаряш — и объркването заразява други. Никакви въпроси повече от теб!

— Да, сър.

— С дисциплината идва увереността и край на объркването.

— Разбирам, сър.

— Не мисля, че изобщо разбираш, но направих всичко, което можах — кой би посмял да го отрече? Но теб те влече към нечистото и то се разраства като болест в духа ти, Аратан. Това се получава от неподходящ съюз.

— Слабостта на баща ми ли?

Опакото на ръката на Сагандер в лицето на Аратан бе като чук от кости, кораво като камък. Главата на младежа отскочи рязко назад и той за малко не падна от седлото — устата му се пълнеше с топла кръв, — а след това Хелар се размърда под него и внезапното надигане на мускули го хвърли надясно. Последва силен сблъсък и конско цвилене.

Викът на Сагандер прокънтя във въздуха, но му се стори някак далечен. Замаян, Аратан се люшна на седлото, от носа му закапа кръв. Щом Хелар отново се напрегна под него и предните копита забиха свирепо по земята, от което запращяха камъни. Аратан дръпна здраво юздите и издърпа главата ѝ назад. Побеснялата кобила отстъпи крачка назад и се успокои, макар мускулите ѝ да трепереха.

Аратан чу тропота на ездачи, връщащи се по пътя. Чу как завикаха въпроси, но сякаш бяха на друг език. Изплю още кръв, докато се мъчеше да прочисти мъглата от очите си. Трудно му беше да вижда, да разбере какво става. Сагандер беше на земята, както и конят му — животното се мяташе и имаше нещо нередно с хълбока му, точно зад рамото. Ребрата изглеждаха хлътнали навътре и конят храчеше кръв.

А след това Ринт се озова до него, пресягаше се да му помогне да слезе от Хелар. Видя и Ферен: лицето ѝ беше потъмняло от гняв.

„Сагандер беше прав. Трудно е да ме харесва. Дори когато изпълнява заповедите на лорд.“

Учителят продължаваше да пищи. Едното му бедро беше сгънато на две, видя Аратан, след като го сложиха да седне на прашния път. Там, където кракът беше счупен, имаше голям отпечатък от копито, а кръвта беше навсякъде, събираше се на локва под натрошения крак. Върху бялата прах изглеждаше черна като катран. Аратан я зяпна, докато Ферен бършеше с парцал кръвта от лицето му.

— Ринт видя — каза тя.

„Какво е видял?“

— Толкова силен, че можеше да ти счупи врата — добави тя. — Ударът. Така каза, а Ринт не преувеличава.

Аратан чу как брат ѝ изсумтя за потвърждение, а после каза:

— Конят свърши. — И добави: — Милорд?

— Сложи край на мъките му — отвърна отнякъде Драконъс, равнодушно и хладно. — Сержант Раскан, погрижи се за крака на учителя, преди да му е изтекла кръвта.

Галак и Виле вече бяха при учителя и Галак вдигна очи и каза ясно — първите ясни думи, които Аратан чу:

— Счупването е лошо, лорд Драконъс. Трябва да отрежем крака и дори тогава може да умре от загуба на кръв, преди да успеем да обгорим главните кръвоносни съдове.

— Стегни го — нареди Драконъс на Раскан и Аратан видя как сержантът кимна, пребледнял и посърнал, а след това свали кожения си колан.

Учителят лежеше в несвяст, лицето му беше пребледняло.

Галак беше извадил кама и режеше раздраната плът около счупеното. Бедрената кост беше натрошена и парчетата стърчаха от плътта.

Раскан уви колана високо на бедрото на стареца и го затегна колкото може по-здраво.

— Ринт — каза Драконъс, — разбирам, че си видял какво стана.

— Да, милорд. Случайно погледнах назад, когато учителят удари сина ви.

— Искам пълни подробности. Ела с мен по-настрана.

Ферен буташе силно Аратан в гърдите — най-сетне забелязал натиска, той вдигна очи и я погледна.

— Лягай — каза му тя. — Натъртен си много.

— Какво стана?

— Хелар нападна учителя, събори коня му и го ритна в крака. Щеше да изрита Сагандер и в главата, но ти я дръпна назад навреме — показа добри инстинкти, Аратан. Може да се окаже, че си спасил живота на учителя си. — Докато говореше, опипа с пръсти закопчалката под мократа му брадичка и най-сетне смъкна шлема му, а след това шапката от сърнешка кожа.

Хладният въздух проникна през сплъстената му от пот коса и погали черепа му с благословена нежност.

Малко след това той се разтрепери и тя успя да го превърти на една страна миг преди да повърне.

— Спокойно, ще мине — прошепна му, докато бършеше с кървавия парцал повърнатото от устата и брадичката му.

Замириса му на пушек, а след това — на изгоряла плът. Ферен го остави за малко, но скоро се върна и го зави с вълнено одеяло.

— Режат крака — каза му. — За да спрат кръвта. Режат кокала колкото може по-равно. Сагандер още диша, но загуби много кръв. Съдбата му е несигурна.

— Аз съм виновен…

— Не си.

Той завъртя глава.

— Казах нещо, което не биваше да казвам.

— Чуй ме. Ти си син на лорд…

— Син копеле.

— Той ти посегна, Аратан. Дори Сагандер да преживее загубата на крака си, баща ти като нищо може да го убие. Някои неща просто не са позволени.

— Аз ще го защитя — каза Аратан и се надигна с усилие. Светът около него се завъртя и Ферен трябваше да го задържи, за да не рухне. — Аз съм причината за това. Казах нещо погрешно. Вината е моя.

— Аратан.

Той вдигна очи към нея, едва сдържаше сълзите си.

— Бях слаб.

Тя се вгледа в лицето му, с широко отворени очи, а след това се намръщи, миг преди тъмнината да връхлети отвсякъде и всичко да угасне.

Шубраците бяха изсечени, за да се отвори място за палатките, конете бяха разседлани и завързани далече от трупа на убития им събрат. Виле беше нарязал толкова месо, колкото можеха да носят, и сега клечеше до огъня, над който бяха поставили метална скара с цвърчащи яркочервени мръвки.

Ринт се върна от дългия си разговор с Драконъс и седна до Виле.

Галак още се занимаваше със Сагандер, който не се беше свестил, а Ферен се суетеше над копелето, изгубено за света като учителя си. Раскан бе при господаря си до втория огън, над който в почерняло котле вреше супа от конска кръв.

Виле заобръща парчетата месо и измърмори:

— Още през първия ден навън. Лоша поличба е това, Ринт.

Ринт потърка четината по брадичката си и въздъхна.

— Промяна в плановете. Ти и Галак трябва да откарате учителя до Ейбара Делак и да го оставите на грижите на монасите, а после да ни настигнете.

— А момчето? Безсъзнанието е лоша работа, Ринт. Може изобщо да не се събуди.

— Ще се събуди. С болки в черепа. Заради оня проклет шлем, буцата тежко желязо, когато главата му се отплесна назад. Леко сътресение, Виле. Истинският риск беше да не си счупи врата, но това му се размина, за щастие.

Виле го изгледа с присвити очи.

— Удара си го биваше. Не знаех, че старецът е толкова як.

— Момчето изобщо не го очакваше — Бездната знае, нямаше причина. Все едно, утре заран ще караме бавно. Ферен ще го държи под око.

— А присъдата на лорда?

Ринт помълча малко, после сви рамене.

— Това не ми го сподели, Виле. Но знаеш как гледат на такива неща.

— Лош късмет за Сагандер. Чудя се, защо да го караме с Галак до Ейбара Делак. Защо просто не му срежем гърлото на тоя глупак и не набучим главата му на кол?

— Ти се потруди добре над него — лордът го видя.

— Не иска да ни обиди значи? — изсумтя Виле.

— Може и така да се каже. Работата е там, че има форми на приличие, така мисля. Няма полза да показваш нещо, ако няма кой да го види.

— Ами Ейбара Делак? Какво ще кажем на монасите, щом цялото това пътуване трябваше уж да е тайно?

— Придружавате учителя до манастира — там все пак правят най-хубавата хартия.

— Правеха, искаш да кажеш.

— Опитал си се да обясниш това на учителя, но той си е държал на неговото.

— Значи, ако дойде на себе си, най-добре да сме при него — да му кажем как е.

— Не. Ако преживее нощта, ще го събудим утре рано и Драконъс лично ще му каже какво трябва да говори.

— И после ви настигаме.

Ринт кимна, извади ножа си и бодна една мръвка.

— Защо ли си правя труда да ги пека? — изсумтя Виле. — Можеше да ядеш направо от трупа.

— Но губиш вкуса на пушено, Виле.

Ферен дойде при тях, седна и каза:

— Вече спи нормално. Върти се и се мята, но не много. И няма треска. Дишането е дълбоко и стабилно.

Виле я гледаше с присвити очи, а след това се ухили.

— Не те бях виждал като майка, Ферен.

— Няма и да ме видиш, ако цениш живота си, Виле. — Сложи ръка на рамото на Ринт. — Брат ми, каквото ти казах по-рано.

Той я изгледа, а тя само кимна.

Ринт заби поглед в полусуровото месо в ръцете си и продължи да дъвче.

— Много ме дразните понякога вие двамата — измърмори Виле и се пресегна да обърне отново мръвките.

Сержант Раскан топна ножа си във врящата кръв. Супата се сгъстяваше добре. Сагандер можеше да повърне от вкуса, поне в началото, но гъстият бульон можеше да му спаси живота.

Драконъс стоеше до него, загледан към конете. После каза:

— Май сбърках с Хелар.

— Милорд?

— Вече са истински свързани.

— Да, милорд. Тя реагира бързо — никакво колебание. Тая кобила ще си даде живота, за да защити Аратан, можете да сте сигурен.

— Вече съм.

— Не като с учителя, а, милорд?

— Може да има дълбока горчивина, сержант, когато младостта ти изтлее в далечното минало. Когато към болката в кости и мускули се добави болката от копнежа и съжаления мъчат душата ден и нощ.

Раскан помисли над това, с колкото може повече уважение, а после поклати глава.

— Способността ви да прощавате е по-голяма, отколкото щеше да е моята, милорд…

— Не съм говорил за прощаване, сержант.

Раскан кимна.

— Вярно. Но, милорд, ако човек удари така сина ви…

— Стига с това — прекъсна го Драконъс. — Тук има неща непосилни за теб, сержант. Все пак не е нужно да се извиняваш — каза каквото е на сърцето ти и аз ще уважа това. Всъщност започвам да вярвам, че това е единственото нещо, което заслужава уважение, независимо от положението ни или от съдбата ни.

Раскан отново разбърка супата от кръв, без да отвърне. За миг беше забравил огромната пропаст, която го делеше от лорд Драконъс. Наистина бе казал каквото му е на сърцето, но без да внимава и да помисли. Сред знатните думите му като нищо можеха да му спечелят бой, дори разжалване.

Но с Драконъс не беше така: той бе честен и откровен с всеки свой подопечен войник и сержант. „Ах, де да можеше да направи така и с единствения си син.“

— Виждам на светлината на огъня, че ботушите ти са ужасно протрити, сержант.

— От походката ми е, милорд.

— Тук на открито мокасините са по-подходящи.

— Да, милорд, но нямам.

— Имам един стар чифт, сержант — може да са ти малко големи, но ако направиш като Пограничните мечове — напълваш ги колкото трябва с уханни треви, — може да ти свършат добра работа.

— Милорд, аз…

— Ще откажеш ли щедростта ми, сержант?

— Не, милорд. Благодаря ви.

Последва дълго мълчание. Раскан погледна към Пограничните мечове, струпани около втория лагерен огън. Виле беше извикал, че месото е готово, но нито сержантът, нито лордът бяха помръднали. Колкото и гладен да беше Раскан, вонята на кръвния бульон беше убила апетита му. А и не можеше да остави Драконъс без разрешение.

— Тази вихрушка от звезди — заговори неочаквано Драконъс — бележи нахлуването на светлината в мрака. Тези звезди, те са далечни слънца, огряват със светлината си далечни, непознати светове. Светове може би не много по-различни от този. Или неимоверно различни. Все едно. Всяка звезда кръжи по пътя си към центъра, а в този център има смърт — смъртта на светлината, смъртта на самото време.

Раскан мълчеше стъписано. Не беше чувал подобни идеи. В това ли вярваха учените в Карканас?

— Тайст се чувстват удобно, затънали в невежеството си — каза Драконъс. — Не си въобразявай, сержант, че такива неща се обсъждат в двора. Не. По-скоро си представи възвишената сфера на учени и философи като не много по-различна от гарнизон войници, затворени твърде дълго сами. Мизерни, користни, озлобени с амбициите си, общност на измяна и ревниво пазени предразсъдъци. Титлите са като мазки тънка боя върху грозен камък — цветът може да изглежда красиво, но това, което е под него, не се променя. Само по себе си знанието няма никаква стойност — то е броня и меч, и бронята макар да защитава, също изолира, и мечът може да замахне вярно, но може и да нарани владелеца си.

Раскан разбърка супата, обзет от странно притеснение. Нямаше свои мисли, които да изрече, нямаше мнения, които да не издадат глупостта му.

— Прощавай, сержант. Аз те смутих.

— Не, милорд. Но такива идеи наистина ме объркват.

— Не бях ли достатъчно ясен? Не позволявай титлата учен, поет или лорд да те смути прекалено. И по-важното — не се поддавай на заблудата да си въобразиш, че такива мъже и жени са по-извисени или някак по-умни, или с по-чиста почтеност или идеал, отколкото теб или който и да е човек от простолюдието. Живеем в свят на маски, но всички усмивки зад тях са еднакво окаяни.

— Усмивки ли, милорд?

— Както се хили куче, сержант.

— Кучето се хили от страх, милорд.

— Точно така.

— В такъв случай всеки живее в страх?

Светлината на огъня едва достигаше до грамадния мъж, застанал до Раскан, а дълбокият глас, дошъл от тази смътна фигура, прозвуча откровено и малко ядно.

— Бих казал, повечето пъти — да. Страх, че нашите мнения може да бъдат оспорени. Страх, че начинът, по който виждаме нещата, може да бъде наречен невежествен или дори пагубен. Страх за личностите ни. Страх за нашето бъдеще или съдба. За нашия миг на смърт. Страх да не се провалим във всичко, което се стремим да постигнем. Страх да не бъдем забравени.

— Мрачен свят описвате, милорд.

— О, има уравновесявания, понякога. Смътни, мигновени. Поводи за радост. Гордост. Но после страхът се връща пълзешком. Винаги се връща. Кажи ми, сержант, когато беше дете, страхуваше ли се от тъмнината?

— Допускам, че всички се страхуваме, милорд. Докато все още не сме много повече от кутрета.

— И какво в тъмнината те плашеше?

Раскан сви рамене. Очите му се впериха в мигащите пламъци. Беше малък огън, бореше се да остане жив. Когато и последните съчки догоряха, въглените щяха да грейват и гаснат, докато най-сетне не изстинат.

— Неизвестността, предполагам, милорд. Където може да се спотайват разни неща.

— Но Майка Тъма я избира като одеяние.

Дъхът на Раскан замръзна в гърдите му.

— Вече не съм дете, милорд. Нямам причина да се боя от това.

— Чудя се понякога дали тя е забравила детството си. Не е нужно да казваш нещо по въпроса, сержант. Късно е. Мислите ми витаят. Както каза, вече не сме деца. Тъмнината не таи никакви ужаси. Времето, когато неизвестното ни застрашаваше, е зад гърба ни.

— Милорд, можем вече да оставим това да изстине — каза Раскан, вдигна с ножа си котлето от пламъците и го постави на земята.

— По-добре иди при другите — каза Драконъс. — Преди месото да е станало на черна кожа.

— А вие, милорд?

— След малко, сержант. Ще погледам още малко тези далечни слънца. Ще поразсъждавам за непознатия живот под светлината им.

Раскан се надигна и натъртените му от ездата мускули изохкаха от болка. Поклони се на лорда си и тръгна към другия огън.

Аратан отвори очи. Беше тъмно. Усети, че лежи притиснат до нечие топло тяло, едновременно меко и стегнато, плътно като обещание, и подуши смътни ухания в затаения нощен въздух. Постелята му бе споделена и до него спеше Ферен.

Сърцето му се разтуптя.

От лагера не идваше никакъв звук. Дори конете се бяха смълчали. Той примига, зяпна нагоре към въртопа от звезди и намери всички най-ярки сред тях на полагащите им се места. Помъчи се да мисли за по-обикновени неща, да не обръща внимание на топлото тяло, отпуснато до него.

Сагандер казваше, че звездите били само дупки в тъканта на нощта, изтъняване в благословената тъмнина. И че в отдавна отминали векове нямало никакви звезди — тъмнината била пълна и абсолютна. Това било времето на първите тайсти, във Века на даровете, когато над всичко властвала хармония и покоят смирявал всяко неспокойно сърце. Всички велики мислители били съгласни с това тълкуване, настояваше учителят му с онази настойчива войнственост, която проявяваше винаги, щом Аратан зададеше неправилни въпроси.

„Но откъде идва светлината? Какво се простира зад булото на нощта и как може светлината да не е съществувала във Века на даровете? Не трябва ли да я е имало от самото начало?“

Светлината беше нахлуващ огън, водещ вечна война да пробие през булото. Беше се родил, когато раздорът за първи път се появил в сърцевината на Тайст.

„Но в свят на мир и хармония откъде е дошъл раздорът?“

— Душата таи хаос, Аратан. Искрата на живота не познава себе си, познава само нуждата. Ако тази искра не е удържана чрез дисциплината на по-възвишени мисли, тя лумва в пламък. Първите тайсти станали самодоволни, небрежни за Дара. И тези, които се поддали, е, точно техните души виждаш да горят през Булото на нощта.

Тя се размърда до него. После се превъртя с лице към него и се доближи още, едната ѝ ръка бе на гърдите му. Той усети дъха ѝ на шията си, усети как косата ѝ го погали. Уханията идваха сякаш от цялата нея, от дъха ѝ и кожата ѝ, от косата и топлината ѝ.

Дъхът ѝ секна за миг, а след това тя въздъхна и се доближи още, докато той усети едната ѝ гръд притисната върху ръката му, а после другата, хлъзна се надолу и се отпусна върху същата ръка.

А след това дланта ѝ посягаше към слабините му.

Намери го вече втвърден и хлъзгав, но дори това да означаваше провал, то сякаш не я притесни. Хлъзна длан по онова, което се беше изляло по корема му, и го стисна отново.

Задържа го така и го обърна настрани, а кракът ѝ, който се вдигна, за да се отпусне върху него, му се стори изумително тежък. Другата ѝ ръка посегна надолу, провря се под бедрото му и го издърпа върху крака си под коляното, докато не се оказа заклещен между бедрата ѝ.

Изстена, когато го вкара в себе си.

Аратан не знаеше какво става. Не знаеше къде го беше поставила, там между краката ѝ. Беше ли мястото, откъдето изхвърляше нечистотиите си? Не можеше да е то — беше много отпред, освен ако жените не бяха различни по начин, който не беше си и представял.

Беше виждал кучета в двора. Беше видял веднъж как Каларас буйно възседна кобила и я промуши с червения си меч, но нямаше как да разбере къде отива този меч.

Тя вече се движеше бързо над него, а усещането за избуяваща топлина беше неустоимо възбуждащо. След това сграбчи китките му и притисна дланите му около бедрата си — бяха по-пълни, отколкото си беше представял, и пръстите му потънаха дълбоко в плътта.

— Хайде — прошепна му тя. — Назад — напред. По-бързо.

Объркването изчезна, смущението изтля.

Той потрепери, докато се изпразваше в нея, и усети как умората го обзе — дълбока, топла умора. Когато тя го пусна да се измъкне, се завъртя и се отпусна на гръб.

Но тя прошепна:

— Не бързай толкова. Дай ми ръката си… не, другата. Там долу, овлажни пръстите, да, точно така. Сега потъркай тук, бавно в началото, но по-бързо, щом чуеш как дъхът ми се учестява. Аратан, в правенето на любов има две страни. Ти получи своето и да, аз се радвам. Сега ми дай моето. С годините ти и всяка жена, с която легнеш, ще ми благодарите за това.

Момчето се беше постарало да не вдига шум, но сънят на Ринт беше лек. Макар да не можеше да долови какво казва сестра му на Аратан, звуците, които последваха, му казаха всичко, което трябваше да знае.

Беше се постарала да извлече удоволствие. Не можеше да я укорява за това.

Беше му казала, че Драконъс не ѝ го е заповядал и че няма да има никакви последствия, ако откаже. Отговорила, че ще помисли, и беше казала същото на Ринт, пренебрегвайки неодобрението му.

„Остави обучението в ръцете на някоя дворцова курва. Отиграй го като клишето, в което ще се превърне. Има начини за учене и те се повтарят поколение след поколение. От всички игри на учене тази определено е най-мръсната.“ Ферен беше Пограничен меч. Нищо ли не разбираше Драконъс освен собствените си нужди и беше ли готов да стъпче всеки по пътя си, за да ги удовлетвори? Така изглеждаше. Синът му щеше да стане мъж. „Покажи му какво означава това, Ферен.“

Не, нямаше да е курва за Аратан. Нито девица, нито някое селско момиче от крайградските селца. В края на краищата всяка такава можеше да се върне и да тормози дома Дракони, искайки пари за копелето си.

Ферен нямаше да направи такова нещо и Драконъс го знаеше много добре. Бащата нямаше нужда да се тревожи, че синът му е излял семе в утробата ѝ. Ако заченеше дете, тя щеше просто да изчезне без никакви претенции към Аратан и щеше да отгледа това дете добре. Докато Аратан не дойдеше за него, може би.

И схемата щеше да се повтори, от баща на син, и все така. А за жени с разбити сърца и празни домове, какво пък, не си струва да се притеснява човек… „но това е Ферен. Това е моята сестра. Ако заченеш дете, Ферен, ще избягам с теб и дори родът и волята на дом Дракони няма да ни намерят. А ако Аратан все пак успее някак да го направи, заклевам се, че ще го убия със собствените си ръце.“

Високо горе звездите кръжаха размътени, заплували сякаш в река от гняв.

Сагандер се свести точно преди разсъмване и след малко изохка. Преди учителят да е успял да издаде друг звук, ръка в ръкавица запуши устата му. Той вдигна очи и видя надвесения над него лорд Драконъс.

— Тихо — заповяда му тихо Драконъс.

Сагандер кимна и ръката се отдръпна.

— Милорд! — прошепна той. — Не усещам крака си!

— Няма го вече, учителю. Беше или това, или смърт.

Сагандер го зяпна невярващо. Измъкна ръката си изпод одеялата и посегна надолу, но дланта увисна там, където трябваше да е бедрото му. Пръстите му напипаха само кълбо прогизнали превръзки.

— Ти удари сина ми в лицето, учителю.

Сагандер примига.

— Милорд, той каза нещо лошо за вас. Аз… защитих честта ви.

— Какво каза?

Сагандер облиза пресъхналите си устни. Гърлото му беше пресъхнало и пареше. Никога не се беше чувствал толкова слаб.

— Намекна, че той е вашата слабост, милорд.

— А как се стигна до това изказване, учителю?

С накъсани и задъхани фрази Сагандер обясни същината на урока и последвалия разговор.

— Защитих честта ви, милорд — повтори накрая. — Като ваш слуга…

— Учителю, чуй ме добре. Нямам нужда да защитават честта ми. Освен това момчето е било право. Трябвало е да го похвалиш за проницателността му. Най-сетне Аратан е показал нещо, което мога да уважавам.

Сагандер го зяпна. А Драконъс продължи неумолимо:

— Момчето е умно. Нещо повече, прозрял е користта, криеща се зад твърденията ти. Бедните носят слабостта в себе си? Заради някакво съмнително изкушение на желанието? Старче, ти си глупак! Трябваше да го разбера много по-рано… Аратан е бил прав… е прав. Той наистина е моята слабост — защо според теб го водя сега колкото мога по-далече от Карканас?

— Милорд… не разбирам…

— Слушай добре. За това, че ми даваш този едничък повод да уважавам сина си, имаш благодарността ми. Точно тази благодарност сега спасява живота ти, учителю. За това, че удари сина ми, няма да бъдеш изкормен и одран и кожата ти няма да бъде разпъната на стената на имението ми. Вместо това ще бъдеш откаран в Ейбара Делак, за да те изцерят, и ще дам още няколко указания по този въпрос, преди да се разделим. Ще останеш в селския клон на манастира Йедан, докато се върнем, след което ще ме придружиш до имението. Там ще събереш всичките вещи, които цениш, и ще напуснеш, за да не се върнеш никога повече. Ясно ли е всичко това, учителю?

Сагандер кимна онемял.

Драконъс се изправи и заговори по-високо.

— Сержантът ти сготви супа от кръв. Загубил си твърде много своя кръв и трябва да се възстанови. След като вече си буден, ще наредя на Раскан да те нахрани.

Старецът извърна глава след отдалечаващия се лорд. Тъмна буря забушува в ума му. Мъжът, чиято чест бе защитил, щеше да го унищожи. Екзекуцията щеше да е много по-добра съдба. Сега лордът беше убил репутацията и реномето му, всичко това — в името на древната забрана да се удря благородник. „Но Аратан не е благородник. Той е копеле.

Удрял съм го безброй пъти, както се полага на един опак, негоден ученик. Той не е благородник!

Ще се противопоставя на това. В Карканас. Ще се оплача пред закона!“

Но знаеше, че няма да го направи. Щяха да го държат в изолация месеци наред, навярно и повече, в манастирска килия в Ейбара Делак. И жарта на възмущението му щеше да угасне, а дори и да я подклаждаше, да я разпалваше всеки път, щом се опита да раздвижи крака, който вече не съществуваше, докато се върне най-сетне в Карканас, разказът за позора му щеше отдавна да го е изпреварил. Щяха да му се подиграят, да се надсмеят над справедливите му претенции и щеше да вижда ликуването в очите на съперниците си отвсякъде.

Драконъс наистина го бе унищожил.

„Но имам други пътища. Хиляда стъпки до мъстта, или десет хиляди, все едно. Ще я имам накрая. Аратан. Ти ще си първият, който ще плати за това, което ми причини. А после, когато изстинеш като глина, ще издебна баща ти. Ще се погрижа да бъде унизен и сломен. Ще видя одраната му кожа набучена над портите на самия Карканас!“

Бяха му отнели крака. Той на свой ред щеше да отнеме живота им.

„Ледът се е пропукал под мен. Пропаднал съм и изпитвам такъв студ… Но това е студът на омразата и вече не се боя.“

Раскан дойде при него с подути от безсъние очи и постави на земята почернялото от сажди котле.

— Закуската, учителю.

— Много си мил, сержант. Кажи ми, момчето ужасно ли е пострадало?

— Не е чак толкова зле, учителю. Ринт обясни, че ако не бил тежкият шлем, почти нямало да пострада.

— Хм. Не се бях сетил.

— Да не говорим повече за това, учителю. Трябва да хапнеш супа — не ми харесва, че си толкова пребледнял.

— Разбира се, сержант. Благодаря ти.

„Трябваше да замахна по-силно.“

Когато се събуди отново, я нямаше. Главата му пулсираше от болка зад челото и очите ужасно го заболяха, щом примига, за да прогони съня. Вслуша се в шума от движещите се хора из лагера, чу пръхтенето на Каларас, тежко като тътен по коравата земя, от което трепереха пръст и камъни. Долавяше миризмата на дим и печено. Макар утринното слънце да грееше топло, той трепереше под одеялата.

Събитията от предния ден и отминалата нощ бяха объркани в ума му. Помнеше кръв и струпани около него хора. Лица, които го гледаха отгоре безизразни като маски, равнодушни, но с готова да избликне жестокост. Щом си спомни кръвта по лицето си, усети как се върна срамът, който го дебнеше, откакто бяха тръгнали на път.

И все пак през тези чувства се просмукваше възбуда, а за Ферен нямаше маска, само тъмнина, изпълнена с топлина и след това — зной, ухаещо селение от бързи дихания и мека плът. Нищо такова не бе изпитвал досега. О, изливаше се в чаршафите си вече от няколко години и в достигането на това облекчение имаше наслада, но си беше въобразявал, че е просто случайност, докато не порасне достатъчно, за да е готов да направи дете… макар че представата за това беше смътна.

Вече не. Зачуди се дали коремът ѝ ще се издуе и от това движенията ѝ ще станат тромави, а настроенията променливи — приказките сред войниците, с които се бе упражнявал, намекваха за това. „Стават невъзможни, нали? Жена с дете има броня в очите и триумф в душата. Бездната да ни е на помощ.“

Чу стъпки и извърна глава към приближаващия се сержант Раскан.

— Аратан, съвзе ли се?

Той кимна.

— Реши се да те оставим да поспиш — днес ще яздим, макар и не толкова бързо, колкото сигурно би искал баща ти. Все едно, ако си в състояние, смятаме днес да стигнем до реката. Сега трябва да се нахраниш.

Аратан се надигна и погледна към Пограничните мечове, насядали при огъня си. Видя само Ринт и Ферен. Виле и Галак не се виждаха никакви. Огледа бързо лагера и откри, че и Сагандер го няма. Изведнъж го обзе страх.

— Сержант, учителят… умря ли?

„Гроб ли му копаят?“

— Не — отвърна Раскан. — Карат го до Ейбара Делак, където ще остане, докато се върнем. Тръгнаха рано тази сутрин.

Отново го обзе горчив срам. Изправи се, без да може да погледне Раскан, и придърпа одеялата около себе си. Гледката за миг се завъртя и отново се закрепи пред очите му. Болката в черепа му беше толкова жестока, че го накара да изохка.

Раскан посегна да го подкрепи, но Аратан се отдръпна.

— Добре съм, благодаря. Къде е нужникът?

— Ей там. Внимавай с ръба на дупката — изкопахме я набързо.

— Добре — отвърна Аратан и тръгна натам.

Баща му се грижеше за Каларас и все още не бе погледнал към него, но Аратан не го и очакваше. Синът му бе съсипал живота на един верен учител, служител от дълго време в дома му. Спомни си за възбудата на Сагандер, когато бе разбрал, че го вземат на това пътуване, и споменът го ужили жестоко. Нищо чудно, че Драконъс беше вбесен.

Нужникът беше зад някакви папрати и щом ги заобиколи, той замръзна. Дупката наистина беше плитка и грубо изкопана.

Кракът на Сагандер лежеше в нея като свещен дар, в гнездо от прогизнали от кръв парцали. Други бяха идвали вече тук и изпражненията им бяха зацапали бледата безжизнена плът.

Аратан зяпна отрязания крайник. Голото стъпало беше бяло като сняг и първите дневни мухи вече пълзяха по него, твърдите криви нокти бяха жълти като венчелистчета на прещип, изтънелите вени под тънката кожа бяха почти сиви. От другия край стърчеше натрошена кост, обкръжена от разкъсана плът. Около коляното бяха плъзнали синини.

Той извърна поглед, заобиколи дупката и продължи няколко крачки в папратта.

Разбира се, щяха да го заровят, щом вдигнеха лагера. Но хранещите се с мърша зверове все пак щяха да го намерят. Лисици, врани, диви кучета. Щом вятърът се надигнеше и понесеше миризмата на кръв и смърт, много след като той си заминеше оттук със спътниците си, те щяха да дойдат и да започнат да ровят.

Струята заплиска през перестите листа и секна, щом той си спомни за последната ръка, която го беше докоснала там. Изруга тихо, стисна очи и се съсредоточи върху болката, блъскаща в черепа му. След малко успя да продължи.

На връщане към лагера видя Ринт — държеше лопата с къса дръжка. Грамадният мъж му кимна, изгледа го с присвити очи, а след това се зае да зарие дупката.

До огъня Ферен тъкмо слагаше храна в тенекиена чиния. Раскан бе отишъл при лорд Драконъс. Аратан придърпа одеялото около себе си и тръгна към Ферен.

Тя вдигна очи, но само за миг, и му подаде чинията.

Той искаше да ѝ каже нещо, за да я накара да го погледне, но осъзна, че тя няма желание да се занимава с него. „Не бях много добър. Всичко обърках. Разочарована е от мен. Неловко ѝ е от мен.“ Отнесе чинията си настрани и почна да яде.

Раскан се приближи, повел Бесра.

— Днес ще яздиш него, Аратан.

— Разбирам.

Сержантът се намръщи. После поклати глава.

— Не мисля, че разбираш. Хелар е твоя. Ти намери своя боен кон, Аратан, чудесен боен кон. Но тя трябва да походи малко сама, за да надмогне насилието, към което би могло отново да я подтикне докосването ти. Ще се зачуди — заради липсата на внимание от твоя страна — дали не те е провалила. По-късно днес ще отидеш при нея и ще вземеш седлото, и тя ще се успокои.

— Тогава ѝ поговори, Аратан, думи на утеха и удовлетворение — продължи той. — Тя ще разбере смисъла им по дъха, с който тези думи стигат до нея. За да общуваш с един кон, мисли за истината като за река — никога не се бориш с течението ѝ. Понеси се по него до сърцето на животното.

Аратан не беше съвсем сигурен доколко разбра сержанта, но все пак кимна.

Раскан му подаде юздите и каза:

— Сега ми дай тази чиния — радвам се да видя, че имаш апетит — и иди при баща си. Иска да говори с теб.

Аратан знаеше, че този момент ще дойде. Тръгна, като дърпаше Бесра след себе си, но Раскан го спря:

— Чакай, Аратан… — Взе одеялото от раменете на момчето. — Аз ще го навия. — Подсмихна се. — С него приличаш на селянин.

„Селянин. Да. Който ще застане засрамен пред господаря си.“

— Яхвай коня — каза баща му, щом Аратан стигна до него. — Тази сутрин ще яздиш с мен.

— Да, сър.

Едва намери сили да се качи на седлото, а щом намести крака в стремената, го изби лепкава пот… и осъзна, че не носи бронята и шлема си.

— Сър, не съм снаряжен…

— Засега. Ринт прибра снаряжението ти. Ще водим колоната. Хайде.

Усещането беше странно — да язди до баща си — и той се почувства безнадеждно непохватен. Липсваше му лекотата, така присъща на Драконъс.

— Сагандер ти дължи живота си — каза баща му.

— Сър?

— Два пъти всъщност. Макар и замаян от удара му, все пак си съобразил да дръпнеш Хелар назад. Иначе тя щеше да счупи черепа на онзи глупак с един ритник, да го пръсне като яйце на уртен. Браво за това. Но ще говоря за втория път, когато спаси живота му.

— Сър, казах нещо непра…

— Попитал си дали не си моята слабост, Аратан. Нищо безчестно няма в този въпрос. Как би могло? Проблемът засяга живота ти в края на краищата. Не е ли твое право да се чудиш за мястото си на света? Нещо повече, въпросът ти е проницателен и това ме радва.

Аратан не каза нищо.

След дълга пауза Драконъс продължи:

— Досега в теб нямаше нещо, което да ме впечатли… Кажи ми, смяташ ли, че гризането на пръстите е подходящо за мъжа, който си станал? Този навик дори пречи на способността ти да боравиш с меча и ако продължиш така, Аратан, като нищо може да те убие. Ръката, която държи меча, трябва да е здрава, иначе няма да постигаш каквото искаш.

— Да, сър. Съжалявам.

— Пък и жените още повече ще харесват ласката ти по нежни места — изсумтя Драконъс.

Нещо сякаш го удари отвътре. Ферен беше докладвала на баща му. Подробно. Беше изпълнила заповедта на господаря си. Принадлежеше на Драконъс, също както Ринт и сержант Раскан — всички тук, освен самия Аратан, бяха просто продължение на волята на баща му. „Като оръжия, а ръката на баща ми определено е здрава. Воля, подчинена на дело, и няма място за слабост.“

— Съжалявам, че Сагандер пострада — каза той унило.

— Ти си го надраснал, Аратан. Хелар е права, че се е отнесла така пренебрежително с него — разбрала е мислите ти преди ти сам да си ги проумял. Запомни това и в бъдеще ѝ се доверявай.

— Да, сър.

— Боли ли те главата, Аратан? Мисля, че Ринт има върбова кора.

— Не, сър. Не ме боли.

— Бързо се оправяш значи. Още една твоя дарба може би, толкова добре скрита досега.

— Да, сър.

— Разбери, Аратан. Ако беше останал в цитаделата ми, щеше да си уязвим. Имам врагове. Сестрите ти обаче са защитени. Макар че майка им вече не е с нас, семейството ѝ е могъщо. Което не може да се каже за твоята майка. За да се доберат до мен, враговете ми като нищо биха могли да погледнат към теб. Особено сега, след като навърши пълнолетие.

— Сър, нямаше ли да е по-лесно да ме убият още докато бях дете, неопитен с меча и твърде доверчив към възрастните?

Драконъс го погледна накриво.

— Не говоря за пряко насилие, Аратан. Смъртта ти би направила по-малко уязвими мен и интересите ми.

— Значи биха ме похитили?

— Не. Ти си незаконен син. Като заложник не би имал никаква стойност.

— В такъв случай не разбирам, сър. Какво биха могли да искат от мен?

— Аратан, ти си млад мъж, със своите поводи за недоволство. Срещу баща ти, който отказва да те признае за законен син. Като млад ще имаш амбиции. Враговете ми ще се обърнат към теб, за да подклаждат и гнева ти, и желанията ти. Ще те подтикват към измяна.

„Отпращаш ме, за да опазиш себе си. Наистина съм твоята слабост. Защото не ми вярваш.“

— Нямам амбиции — отвърна той.

— Бих могъл да го повярвам… не, не мисля, че лъжеш. Но времето изкривява всяка пътека. Не можеш да твърдиш, че знаеш какво ще е на ума ти в бъдеще. И тук трябва да сме честни — нямаш никаква причина да ме обичаш, нито да изпитваш каквато и да е вярност към мен.

— Не знаех, сър.

— Какво не знаеше?

— Че обичта се нуждае от причина.

Тук разговорът свърши и повече не продължи. А Аратан нямаше представа защо.

Стигнаха до реката по здрач, на около две левги южно от Ейбара Делак. Стар търговски брод прехвърляше бързо движещата се вода, белязан с изправени камъни на двата бряга, както и с няколко дънера на огромни дървета, оставени в случай, че се наложи теглене с въже. Стари биваци на двата бряга издаваха, че са занемарени отдавна, с високо израснала трева, а пътеките, водещи до водата, бяха коварни заради изровената от порои земя и оголените скали.

Ринт и сестра му се заеха с подготовката на лагера, и двамата смълчани. Аратан отново беше сам — баща му го беше пратил назад рано следобед, сякаш искаше да заличи образа с него и сина му, яздещи един до друг по черния път, и му бе заповядал да смени конете. Момчето беше яхнало Хелар с видимо притеснение, подробност, която му докара сърдито сопване от страна на сержант Раскан, а след това бе яздило зад сержанта и Драконъс, с Ринт и Ферен в тила. Сега Аратан беше свалил бронята от гърба на Бесра и я подреждаше на земята.

Ферен почти не беше проговаряла от заранта и на Ринт му бе останало да запълва ума си с въображаема размяна на думи, обвинения и преценки, толкова ужасни и окончателни, че сякаш от тях капеше кръв като от върха на нож. През всичко това усещаше сладката съблазън на собствената си праведност, сякаш стоеше сред буря, недокосван от никакво съмнение.

Яростта на мислите му го правеше необщителен и сприхав. Липсваше му компанията на Виле и Галак, а се боеше, че и една дума със сестра му може да го накара да изригне от гняв.

Докато Раскан хранеше конете, а Ферен седеше до огъня, Ринт отиде до брега с кожено ведро. Драконъс беше прегазил потока и сега крачеше нагоре по каменистия склон, сякаш изгаряше от нетърпение да погледне към Пустошта Барет.

Имаше скрити цели в това пътуване и тайнствеността, стегната плътно около него, бе достатъчно доказателство за това. Риск имаше тук, опасност, породена от незнание, и Ринт никак не харесваше това. Нещата се влошаваха още повече от това, че знаеше много малко за Пустошта Барет. А за земите отвъд равнината знаеше още по-малко. Азатанаите бяха загадъчни като всички чужденци — идваха при тайстите поединично, по природа отчуждени и като че ли незаинтересовани да създават приятелски връзки. Всъщност Ринт не виждаше кой знае каква полза от тях. Би предпочел джагъти пред азатанаи. Джагътите поне бяха намерили за редно да се опълчат на войнствената експанзия на джелеките на юг. Азатанаите не бяха направили нищо дори когато нападаха селата им.

„Но джелеките никога не нападаха самотен азатанай. Не крадяха деца, нито насилваха жени. Просто запалваха къщите и бягаха с плячката, а на всичко това азатанаите просто се смееха, сякаш вещите са без значение.

Богатството, казваха азатанаите, е фалшива мярка. Честта не може да бъде трупана като имане. Почтеността не може да краси стая. Няма храброст в златото. Само глупците градят крепост от богатство. Само глупци биха живели в нея и да си въобразяват, че са в безопасност.“

Тези думи бяха повтаряни често, макар Ринт да не знаеше кой азатанай ги е изрекъл пръв. Бяха се носили из войнишките лагери през войната, разказвани като сказание за героизъм, но с тон на объркване, неразбиране и неверие. Но не сложността на мислите толкова озадачаваше Ринт и другите. Всъщност в тях нямаше нищо особено сложно. Безпокойството, което те вдъхваха, бе в това, че азатанаите бяха дали доказателство за това безразличие.

„Човекът, който омаловажава глада на селяните, се храни до насита всяка вечер. Така убежденията се разкриват като лицемерие, като празни думи.“ Но азатанаите бяха говорили истината и бяха гледали невъзмутимо, докато разбойниците от Джеларкан крадяха или унищожаваха всичко.

Такива хора плашеха Ринт. Бяха ли изобщо способни на гняв? Никакво възмущение ли не изпитваха? Не се ли обиждаха?

Метна ведрото във водата и загледа как течението го издува. Въжето се изпъна и той задърпа. Ведрото натежа здраво в ръцете му.

Драконъс се беше изкачил по брега и се взираше на запад, където слънцето бе изгубило формата си сред локва червено на хоризонта. Малко след това вдигна ръката си в тежката ръкавица.

Ведрото плисна вода, щом Ринт го издърпа и го остави на брега. Сърцето му изведнъж заби като барабан. Видя как Драконъс се обърна и закрачи обратно към реката. Прегази я и Раскан го посрещна. Казаха си нещо и след това лордът продължи към бивака, а сержантът остана зяпнал след него.

„Някой идва. От запад. Някой… очакван.“

Ферен дойде до него, обутите ѝ в мокасини крака изскърцаха по облите камъчета на брега.

— Видя ли?

Той кимна.

— Кой може да е?

— Не мисля, че ще е джагът — отвърна Ринт. — Но тогава кой? Азатанай? — Видя я как се обърна към лагера и проследи погледа ѝ. — Боиш ли се вече за момчето? Каква е ролята му във всичко това?

— Не знам.

— Ти направи каквото те помолиха, Ферен. Той ще има очаквания.

Тя го изгледа твърдо.

— И не е нищо повече от проклето пале, което трябва да си подвие опашката?

— Ти си единствената, която може да отговори на това — отвърна Ринт.

— Ти си мъж. Нищо не разбираш от тези неща.

— Нима? На колко щеше да е момчето сега? Колкото Аратан, или почти. — Видя как ѝ се отразиха думите му, като остриета, посекли лицето ѝ, и го заболя. — Извинявай, сестро.

Но очите ѝ вече бяха изстинали.

— Децата умират. Майките го превъзмогват, както могат.

— Ферен…

— Провалът беше на баща му, не мой.

— Знам. Нямах предвид…

— Скръбта поведе ръката му към ножа. Егоизмът го заби в сърцето му.

— Ферен…

— Той ме изостави, когато най-много се нуждаех от него. Научих се от това, братко. Научих се добре.

— Аратан не е…

— Знам! Аз ли съм тази, която предъвква миналото цял следобед? Аз ли съм смазаната от черен гняв? Имах син. Той умря. Имах съпруг. Той също е мъртъв. И имам брат, който мисли, че ме познава, но познава само някаква сестра, която си е измислил. Иди пак при нея, Ринт. Лесно ще я намериш. Вързана за веригите в главата ти.

Вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари, и той се стегна да понесе удара, но той така и не последва и след малко тя се върна при огъня.

Искаше му се да заплаче. Вместо това се изруга наум за глупостта си.

Отвъд реката се появи фигура. Огромна, висока, облечена в дебели плочи кожена броня, с наръч къси копия, закрепен на едното рамо, с тежка торба в едната ръка. Главата му беше гола, косата разрошена и грейнала като огнена кръв в блясъка на гаснещото слънце. Спря за миг, а след това закрачи тежко надолу към брода.

И Ринт позна този азатанай, макар никога да не го беше виждал.

„Самотният воин сред азатанаите. Онзи, когото знаят като Закрилника. Макар че с кого се е бил е въпрос, на който не мога да отговоря. Полукръвен Тел Акаи, приятел на Килмандарос.

Гризин Фарл.“

Водата стигна само до средата на тежките му ботуши.

— Драконъс! — ревна мъжът. — Така ли се криеш от целия свят? Ха, не повярвах на приказките — виж ме какъв глупак съм! Но пък виж, нося ейл!

Дойде сред тях като човек, който няма нито от какво да се бои, нито какво да губи, и едва много по-късно — след години — Аратан проумя как всяко от тези две неща подхранва другото и как на свой ред те могат да вдъхват едновременно възхищение и жал. Но с идването му в лагера беше все едно, че великан е слязъл от някоя висока планинска скала, от някоя далечна, пердашена от ветрове цитадела с ехтящи коридори и скреж по праговете на вратите. Господарят ѝ се бе уморил от самотата и сега търсеше компания.

Има хора, от които удоволствието се излъчва, замайващо като лъх на ейл, подканящо като топлината на огън в студена нощ. Вдъхват веселие само с един бегъл поглед, сякаш светът е пълен с шеги и компанията, която делят, не може да устои на тази радушна прегръдка.

Азатанаят се представи като Гризин Фарл и не изчака Драконъс да го запознае с другите, а ги обиколи един по един. Раскан, Ринт и след това Аратан, а когато ръката му стисна китката на Аратан, бръчките около очите на великана се изопнаха и той каза:

— Ръка владееща меч е това, да. Баща ти добре се е погрижил да те подготви за живота занапред. Ти си Аратан, неудобен син на Драконъс, изгубено дете за скърбяща майка. Дали ръката, която сега държа, е тази, която ще прати ножа в гърба на баща ти? Така се бои той, но кой баща не би се боял?

Аратан се взря в сивите му очи и отвърна:

— Нямам амбиции.

— Може би. Но други имат.

— Те никога няма да ме намерят.

Рунтавите вежди се вдигнаха.

— Цял живот ще живееш в криене значи?

Аратан кимна. Другите стояха до тях и слушаха, но той не можеше да откъсне поглед от очите на Гризин Фарл.

— Не е кой знае какъв живот — рече великанът.

— Не държа на кой знае какъв живот, сър. Тъй че добре ме устройва.

Гризин Фарл най-сетне пусна ръката на Аратан и се обърна към Драконъс.

— Казват, че Мракът се е превърнал в оръжие. Срещу кого трябва да удари? Това е въпросът и отивам да чуя отговора му. Кажи ми, Драконъс, ще потрепери ли Карканас при моето съдбовно идване?

— Кули ще рухват — отвърна Драконъс. — Жени ще припадат.

— Ха! И би трябвало! — Но после се намръщи. — Тези наблюдения, стари приятелю, не се връзват добре. — А след това се обърна към Ферен и падна на коляно пред нея. — Кой би могъл да очаква такава красота тук, на самия край на Пустошта Барет? Аз съм Гризин Фарл, познат сред азатанаите като Закрилника, знаен за джелеките като воина, който пропуска всеки бой, проспива всяка битка и само се усмихва на всяко предизвикателство. Познат, също тъй, на малцината все още останали джагъти като Спящия камък, което е техният поетичен начин да опишат позорната ми летаргия. А сега бих помолил да изречете своето име, за да мога да го тача и да тая спомена за вашия глас вечно в сърцето си.

Ферен остана сякаш безразлична към всичко това, макар че по страните ѝ изби червенина.

— Аз съм Ферен — отвърна тя. — Пограничен меч и сестра на Ринт.

— Твърде млада — отрони след миг Гризин Фарл, — за да изгуби надежда. Гласът ви ми разказа трагична история, макар подробностите да остават скрити, но в загубата има болка, а болката превръща се в жило, що вечно за загубата ни напомня.

При думите му тя се отдръпна и заяви рязко:

— Не разкривам нищо такова!

Гризин Фарл бавно се изправи и разпери ръце, сякаш искаше да ги обгърне всички.

— Ще се напием в дива радост тази нощ, докато огънят накрая не изтлее и заревото слънчево звездите не прогони, и трогнати до сълзи ще се кълнем един на друг във вечна вярност, преди да изпопадаме в несвяст. — Вдигна огромния мях, който носеше. — Ейл от Тел Акаи, които са майстори ако не във варенето, то определено в пиенето. — Замълча, а после добави: — Надявам се, че имате храна. В припряността си да ви видя, за огромна жалост, не взех ни хапка.

Драконъс въздъхна отчаяно и Аратан се сепна.

А после Гризин Фарл се усмихна и всичко в този свят отново беше наред.

Ейлът беше силен, моментално замая Аратан и скоро след вечерята, насред мръсна песен за една девица Тел Акаи и стар джагът с болни бивни, пята много мелодраматично от азатаная, той заспа.

Раскан го събуди на другата сутрин с чаша силни билки и върбова кора и докато седеше и отпиваше от горещата напитка, Аратан видя, че Гризин Фарл вече не е сред тях.

Дори сега всичко му изглеждаше като сън, смътен и объркан, трескав дори. Главата го цепеше. Аратан се зачуди за какви ли неща са си говорили спътниците му в отминалата нощ — чувстваше отсъствието си в нея като подигравка с всякакви претенции, които можеше да има, че е станал мъж. Беше изпаднал в несвяст като момченце при първата му чаша, открадната от масата и припряно изгълтана долу зад някой стол.

Искал беше да чуе повече за Мрака като меч, като оръжие. А беше ясно, че Гризин Фарл познава баща му — така, както не го познаваше никой друг, дори самата Майка Тъма. Що за странни преживелици споделяха двамата? Какви ли загадъчни истории свързваха миналото им? Няколко скришни погледа към Раскан, Ринт и Ферен му подсказаха, че не е било разкрито нищо важно. Всички те обаче изглеждаха много по-отпуснати, отколкото пречи идването на Гризин Фарл, сякаш между тях след тази нощ, пълна с ейл и смях, бяха съборени прегради.

След миг размисъл Аратан отново погледна Ферен и видя, че нещо все пак се е променило. Имаше някаква лекота в нея, а когато улови усмивката, която отправи към брат си след някаква тихо изречена реплика, изведнъж му се стори, че всичко се е променило. Напреженията се бяха стопили. Потискащата тежест от злополуката със Сагандер бе изчезнала. „Гризин Фарл дойде при нас и си е отишъл, но когато си е отишъл, е взел нещо със себе си.“

Забеляза, че баща му го гледа. След малко Драконъс се приближи и каза:

— Трябваше да те предупредя за ейла на Тел Акаи.

Аратан сви рамене.

— А ти едва се беше съвзел от сътресението — продължи баща му. — Затова те удари като приспивателно. Съжалявам, Аратан, че пропусна повечето от тази толкова приятна вечер. — Помълча, после добави: — Твърде малко такива си имал.

— Той те нарече свой приятел — отрони Аратан почти обвиняващо.

Очите на баща му станаха студени.

— Той нарича всички „приятели“, Аратан. Не мисли повече за това.

Аратан го изгледа сърдито, а баща му се обърна и се отдалечи.

От едно самотно залиняло дърво се понесе утринният зов на птица и Аратан се обърна натам, но не можа да я види сред кривите клони и унилите листа.

„Крие се, а е свободна.

Свободна да отлети от всичко това.“

Минаха през реката и навлязоха в Пустошта Барет. Вървяха по равна земя под ясно небе и Аратан си спомни уроците на Сагандер за смъртта на голямо вътрешно море.

Докато яздеше, мислеше за вода и свобода.

И за затвори.

На запад беше земята на азатанаите, където обитаваха закрилници, които не закриляха нищо, и всезнаещи мъдреци, които никога не говореха, а Тел Акаи слизаха от планините, за да споделят пиянски нощи, които на другия ден никой не помнеше. Беше свят на загадки и той скоро щеше да го види лично. С тази мисъл се почувства лек на седлото, сякаш всеки миг щеше да се превърне в птица, да разпери криле и да подири някое залиняло дърво.

Но в морето напред нямаше дървета, а голите брегове с избелелите им камъчета обграждаха езера от трева и нищо повече.

Нямаше за какво да намушка баща си в гърба — широкия гръб точно пред него, гърба под протритото наметало. Никой никога нямаше да го употреби като нож.

Гризин Фарл му беше казал: майка му все още бе жива. Жива, изтерзана от скръб, което означаваше, че все още го обича. Щеше да я намери и да я отвлече.

В свят на загадки има много места за криене.

„За нас двамата.

И ще се обичаме един друг. И от тази любов ще има мир.“