Ковачница на мрак

16

— Вярата — каза Драконъс — никога не е нещо чудно за вярващия. Като железен стълб, дълбоко забит в земята, тя е котва за множество убеждения. Никакви ветрове не могат да я изтръгнат, докато земята остава твърда.

Аратан, който яздеше до баща си, не отвърна. Земята напред беше равна, осеяна само с ниски каменни грамади, които сякаш обозначаваха кръстопътища. Но не можеше да види кръстопътища. Едва можеше да различи само пътеката, по която яздеха. Небето беше матовосиньо като излъскан калай и в него се мяркаха големи, но далечни ята птици, понесени като облаци от високи ветрове.

Драконъс въздъхна.

— Никой баща не успява да втълпи мъдрост на детето си. Никоя боя не се задържа по запотен камък. Ти си твърде напорист, твърде нетърпелив и твърде лесно пренебрегваш ползата от нечий чужд опит. Едва ли съм сляп за порива на младостта, Аратан.

— Нямам никакви вери — отвърна Аратан и сви рамене. — Никаква котва, никакви убеждения. Ако ветровете ме подхванат, ще се понеса.

— Вярвам, че търсиш майка си — каза Драконъс.

— Как мога да търся това, което не познавам?

— Можеш и го искаш, с нужда, която е непреодолима. А ако някой ден намериш каквото търсиш, несъмнено си представяш край на нуждата си. Мога да те предупредя, че те чака разочарование, че най-скъпите дарове на живота винаги идват от неочаквани източници, но няма да се отклониш от желанието си. Тъй че от мен не научаваш нищо.

Аратан се намръщи, осъзнал, че не може да скрие нищо от баща си. Заблудата беше лесен път, но в мига, в който се провали, само глупак би останал на него.

— Ти си я отпратил.

— От обич.

Минаха покрай друга купчина камъни и Аратан видя до нея разпръснати кости, избелели от слънцето. Като че ли бяха от пръсти. Очертаваха редици като зъби.

— Това е безсмислено. Тя не те ли обичаше? Нима в името на любовта си решил да разбиеш сърцето ѝ? Не, никаква мъдрост не виждам в това.

— Така ли дразнеше учителя Сагандер?

— Никога не съм го дразнил…

— Зад маската на невинност превръщаш всяка дума в оръжие, Аратан. Това може би е действало със Сагандер, след като той не виждаше в теб нещо повече от дете. Сред мъжете обаче ще те знаят като лицемер и коварен.

— Не лицемернича, татко.

— Когато се преструваш, че не съзнаваш раните, които нанасят думите ти, лицемерничиш.

— Винаги ли пропъждаш онези, които обичаш? Винаги ли трябва да пътувам през руините на твоето минало? Олар Етил…

— Говорех за вярата — прекъсна го с железен тон Драконъс. — Аз ще проправя пътя ти, Аратан, и казвам това с увереност, защото вярата е това, което води всеки един от нас. Би могъл да си я представиш като множество и като нищо би могъл да усетиш капризното дърпане на всяко убеждение, и да се убедиш, че всяко от тях те зове с цел. Но този път не е целенасочен и представата за напредък е илюзия. Не се доверявай на целите, които те чакат: те са химери и обещанието им уталожва самата вяра, която ги е измислила, и с тази заблуда винаги свършваш там, където си започнал, но в този край намираш себе си не млад, не изпълнен с устрем, а стар и уморен.

— Това, което описваш не е достойна амбиция. Ако това е дарът ти на мъдрост, той е горчив.

— Опитвам се да те предупредя. Очаква ни борба, Аратан. Боя се, че ще стигне много извън границите на Куралд Галайн. Направих каквото можах за Майка Тъма, но като теб тя беше млада, когато за първи път ѝ дадох дара си. Оттогава вярва, че всяка стъпка, която прави, е целенасочена и води напред. Това е една котва, която всички споделяме. — Замълча, обезверен сякаш от собствените си думи.

— Така ли гледаш на любовта, татко? Като на дар, който поднасяш на други, само за да се отдръпнеш след това и да гледаш дали са достойни за него? А когато се провалят, както очакваш, тогава ги зарязваш и тръгваш да търсиш следващата жертва.

Лицето на баща му помръкна.

— Има една тънка линия между безстрашие и глупост, Аратан, и ето, че ти я прекрачваш рисковано. Дарът, за който говорех, не беше любов. Беше сила.

— Силата не бива никога да бъде дар — каза Аратан.

— Интересно твърдение от толкова безсилен човек. Но ще слушам. Продължи.

— Даровете рядко се ценят — каза Аратан, спомнил си за първата си нощ с Ферен. — И този, който получава, изпитва само объркване. В началото. А после глад… за още. И в този глад има очакване, тъй че дарът престава да бъде глад и се превръща в заплащане, и самото даване се превръща в привилегия, а да го получаваш — право. От това се вгорчава цялото чувство.

Драконъс дръпна юздите. След малко Аратан направи същото и обърна Бесра, за да го погледне в лицето. Вятърът сякаш се хлъзна между тях.

Баща му беше присвил очи и го гледаше изпитателно.

— Аратан, вече мисля, че си чул какво ме предупреди Гризин Фарл.

— Не помня, сър, дори да съм чул. Не помня много от онази вечер.

Драконъс го изгледа още за миг, след което извърна очи.

— Изглежда, всеки дар, който поднасям, е изрязан от собствената ми плът и с всяка рана и всеки белег по тялото ми чертая загубата на тези, които съм обичал. Знаеш ли, сине, че рядко спя? Само понасям нощта, с болки и в просъница.

Ако това признание търсеше съчувствие от Аратан, за жалост не успя.

— Бих искал да избегна тази съдба за себе си, татко. Мъдростта, която ми предлагаш, не е тази, която целиш, но не мога да не я приема като най-скъп дар.

Усмивката на Драконъс беше кисела.

— Ти съживи в мен жалостта за Сагандер — и не говоря за отрязан крак.

— Железните устои на Сагандер отдавна са го приковали към земята. С крака или не, той не се движи и никога няма да го направи.

— Лесно съдиш. Това, което описваш, не го прави по-малко опасен.

Аратан сви рамене.

— Само ако се приближим до него. Той вече е в миналото ми. Не очаквам да го видя отново.

— И аз не мисля — съгласи се Драконъс. — Но се чудя дали не бях несправедлив към него. Ти съвсем не си лесна компания, Аратан. Ето, че една къща ни очаква.

Аратан проследи жеста на баща си и погледна напред. Като сътворена от земята на по-малко от сто крачки от тях ясно се виждаше ниска постройка. Дългият ѝ покрив беше хлътнал в средата и няколко пролуки се виждаха като черни дупки между обраслите с лишей сиви плочи. Каменните стени под издадените стрехи бяха грубо изсечени и изпъстрени с червени петна. Дворът около къщата изглеждаше утъпкан.

— Сътворена ли е? — попита Аратан.

— Внушена е по-подходящата дума — отвърна Драконъс.

Къщата изглеждаше запустяла, но Аратан бе някак сигурен, че не е. Присви очи към черните петна от прозорците от двете страни на здравата врата — която сякаш бе изсечена от единична плоча сив камък, — но не можа да различи никакво движение в сенките вътре.

— Очаквани ли сме?

— Повече от очаквани, Аратан. Необходими.

— Необходими за да я има тази къща?

— Точно така.

— Тогава вярата определено има повече сила, отколкото ѝ признаваш, татко.

— Никога не съм оспорвал силата на вярата, Аратан. Само те предупредих, че тя може да предложи съмнителни съблазни и рядко подканя към самоанализ, още по-малко към самоосъждане.

— Значи магията не трябва да се проучва прекалено задълбочено? За да не изгуби силата си?

— За да не престане да съществува, Аратан. Какво е да си бог, ако не да поддържаш необузданата охота да се вярва?

— Ето, че приписваш на вярата всемогъщество. Мога да разбера как това би омагьосало всеки, дори един бог.

— С всеки изминал ден, сине, виждам, че ставаш все по-силен.

Това изненада Аратан. Вече съжаляваше за жестоките си думи към баща си. „Сякаш мога да говоря за любов. Единствената игра, която знаех да играя, беше на притежаване. Лошо е да се отнасяш към любовта като дете с играчка. Ферен, съжалявам за всичко, което направих, за всичко, което бях и не бях.“

— Изобщо не съм силен, татко. Само размахвам нахалост оръжия, които са твърде големи за мен.

Драконъс изсумтя.

— Като всички ни.

Нещо се раздвижи в единия прозорец, щом се приближиха, и след малко от него изпълзя мъж, не много по-възрастен от Аратан. Дрехите му бяха зацапани с кръв, широки и ушити от коприна. Къса пелерина от тъмнозелена вълна покриваше раменете му, с вдигната нагоре яка. Беше тъмнокос, гладко обръснат и не грозен на вид, макар че лицето му бе намръщено.

Драконъс спря и слезе от коня.

— Ела с мен, Аратан — каза и в гласа му се долови странна възбуда или може би облекчение.

Ято от непознатите птици се приближаваше и скоро изпълни небето зад къщата. Летяха странно и гледката притесни Аратан. Той слезе от гърба на Бесра и застана до баща си.

Непознатият — азатанай, несъмнено — вече стоеше пред тях, впил очи в Драконъс, а мръщенето бе заменено от насмешлива усмивка, която само загрози красивото лице. Аратан си представи, че забива юмрук в тази нагла усмивка, за да я заличи. Мисълта за това го стопли.

Погледът на непознатия се измести към Аратан и мазната усмивка се разшири.

— Не би ли предпочел да ми я отнемеш с целувка? — попита азатанаят.

А Драконъс каза:

— Не се поддавай на заяжданията му, сине. Той е хлъзгав като змия.

Непознатият повдигна вежди.

— Е, Драконъс, не е нужно да си толкова жесток в присъдата си. Майсторството е това, което обвързва двама ни все пак.

— За не повече от един дъх, Ерастас. Дарът е направен, от теб, изглежда, и аз ще го имам.

— С радост — отвърна Ерастас, но остана неподвижен. Не носеше нещо, което можеше да се нарече „дар“. „Може би дава както аз ще дам“, помисли Аратан.

— Кръв носиш по себе си, Ерастас — каза Драконъс. — Що за мрачен път е зад тебе?

Ерастас погледна петната по коприните си.

— О, не е моя, Властелине. Е, повечето. Пътуването, което ми възложи, бе отчаяно. Никога не бях обвързвал сила към вещ, в чието сътворяване не давам нищо от себе си. Оказа се крайно… поучително.

— Нощта е желана, Ерастас, и хаосът не се нуждае от кръв, нито може да бъде накаран да я пролее.

Аратан долови нарастващо напрежение във въздуха. Ятото птици се приближаваше устремно и с него въздухът сякаш кипеше, но не от крила, а от гласове, странни и пронизителни. Все още не можеше да различи вида на птиците. Тялото му се напрягаше и устата му бе пресъхнала. Ерастас не му харесваше.

При думите на баща му азатанаят само сви рамене. После кривна глава.

— Не повече от дъх ли, Драконъс? Не можеш да си представиш какви открития съм направил. Пътуването ми беше пълно със събития, както би потвърдил Секул Лат, след като ме придружаваше, и както би могъл да се досетиш, отплатата от него вече чака ръката ти днес. За теб със сигурност стига. Но колкото за мен, аз едва започнах. — Протегна в ръката си остър черен диск, малко по-голям от дланта му. — Виж, Властелине, сгънатата Нощ.

— Ще го имам.

Ерастас се усмихна отново и пристъпи към тях.

— Замислял ли си се дори за създадения прецедент в сътворяването на това, Драконъс? Едва ли. Ти си твърде стар. Всичката острота на ума ти е притъпена и любовта те е заслепила като тези хищни прилепи.

— Тебе ли гонят, Ерастас? Тогава най-добре бягай оттук. — С тези думи Драконъс се пресегна и взе предмета от ръката му.

— Това е осветена земя, о, Повелителю. Те кръжат, усещат, че съм наблизо, но не могат да ме намерят. Тези неща, които вече мога да правя, и много повече. Ще проумееш ли поне това? Това, което направихме — ти със своето искане и аз, като се отзовах, — ще донесе смъртта на старите порядки. Смъртта на самото странстване. — Ерастас махна с празната си вече ръка. — Нашите събратя, които коленичат пред Азата и така сътворяват божества от безчувствен камък, ще намерят нова увереност в онова, което почитат, защото, харесва ли ни, или не, ние направихме вярата им истинна. Сила вече ще намери онези места, Драконъс, и макар богомолците да останат в неведение за източника ѝ, всичко е от нашите ръце. — Той се засмя. — Не е ли забавно това?

— Този дар е изключителен, Ерастас.

Младият мъж сви рамене.

— Наистина.

— Не си направил друг, нали?

— Разбира се, че не.

— Къде е Секул Лат?

— Наблизо, но няма желание да говори с теб.

— Ако открия, че ме заблуждаваш, Ерастас, ще те подгоня, и много по-ефикасно от тези безпомощни търсачи.

— Несъмнено. Но ти казвам истината. Не съм направил никакви съперници, нито от облика на Нощ, нито от някой друг.

Драконъс го изгледа мълчаливо.

— Заклевам се! — Азатанаят се изсмя. — Виж ме добре! Мислиш ли, че драговолно бих повторил изпитанието, което изтърпях при сътворяването на този Терон? Как си представяш, че обвързвам толкова много сила към тези смачкани листа? Ти, повече от всички други, ще проумееш ли ограниченията на дървото, ужасната липса на гъвкавост в камъка и вбесяващата неуловимост на вода и въздух? Наистина ли мислиш, че Нощта с готовност би се поддала на такова обвързване? И с каква монета го изкупувам? — Отстъпи назад с дълбок поклон. — Виждаш ли как нося богатството си, о, Властелине?

Изведнъж Драконъс се олюля като поразен.

Пред тях Ерастас, все още наведен в поклон, се стапяше като привидение. Покривът на къщата зад него изведнъж рухна сред грохот и прах.

Вихър от прилепи се спусна отгоре с тътен. Въздухът закипя от пляскащи криле и Аратан се присви до хълбока на Бесра — но животното замята уплашено глава и го повлече в паниката си по земята. Хелар обаче се задържа здраво и макар Бесра да можеше да влачи Аратан с лекота, спря, щом поводът между двата коня се изпъна. Аратан се сви ниско, покрил главата си с ръце.

Последва внезапен гръм.

След миг въздухът отново бе чист. Съвсем празен, сякаш прилепите просто бяха изчезнали.

Потресен, Аратан вдигна очи към Драконъс.

Баща му стоеше като мъж, понесъл тежки рани в кървава битка. Широките му рамене бяха изгърбени, главата наведена. Въпреки огромния си ръст изглеждаше крехък и уязвим. След това Аратан чу как Драконъс прошепна една-единствена дума, име, което беше чул преди.

— Кариш.

Изведнъж си спомни сцената между баща си и Олар Етил: изведнъж прибраните словесни ножове, пренебрегнатите заплахи. „Азатанай е извършил убийство.“ Жена от джагътите. „Името ѝ беше Кариш и татко я е познавал, толкова, че вестта го потресе, толкова, че бе наскърбен и потърси утеха от старата си любима.“

— Твоят дар за Майка Тъма е подгизнал от кръв — каза Аратан.

И понеже баща му не отвърна нищо, продължи:

— Ерастас е имал нужда от нея. За да постигне каквото си му поискал. Вече носи одеянието си открито и в тази дързост издава жаждата си за още… още кръв и силата, която идва от нея.

— Тя ще направи този дар чист — каза Драконъс, без да го поглежда. — Когато Нощта се разгъне отново, ще прочисти обвързването… ще прочисти тази отрова.

— И така ще скрие греха от очите ѝ. Ти няма да ѝ кажеш, нали, татко?

— Нищо не остава вечно прекършено. — Прошепнатите думи бяха обещание. Той се обърна към Аратан. — Мислиш да държиш тази тайна над мен?

Аратан поклати глава. Изведнъж се почувства безкрайно уморен и искаше само да обърне гръб на всичко това.

— Куралд Галайн не е за мен. Нито Майка Тъма, нито ти, татко. Нищо от това не е за мен. Предложи ѝ своя опетнен дар, ако трябва. Все ми е едно. Ще ми се да можех да изплюя тази тайна между нас и ако Ерастас беше тук да прочете мислите ми, сигурно щеше да има повод за страх.

Драконъс изсумтя.

— Повечето същества на този свят разбират, че страхът може да е сила. Ерастас — не. Потърсиш ли го, ще те чака и ще узнае всяка твоя мисъл. Този път не е добър, Аратан. Не си готов да се опълчиш на Ерастас.

— Кой го преследва, татко?

— Не знам.

Аратан не повярва на този отговор. Отново извърна очи към рухналата къща.

— Кой е живял тук преди?

— Има ли значение?

— Ерастас я използва. Бих искал да знам как действа умът му.

Драконъс закрачи към Каларас.

— Остави, Аратан.

— Ти каза на Олар Етил, че ще потърсиш господаря на Хейт. Ще го направиш ли все пак, татко?

— Да. — Драконъс яхна коня си.

— И него ли ще излъжеш?

Драконъс не отвърна. Смуши бойния кон и го подкара.

Аратан яхна Хелар вместо Бесра.

Драконъс беше толкова израснал в очите на Аратан. Сега отново се беше смалил. Баща му прекършваше жените, които обичаше, и въпреки това се боеше, че Майка Тъма ще го прекърши. Беше само Консорт. Предизвикваше негодуванието на благородниците и вдъхваше страх в Цитаделата. Беше изградил армия от своите Домашни мечове и с това си бе спечелил подозренията на легиона на Урусандер. Бе като човек, обсаден отвсякъде.

„И все пак я напуска, за да търси дар не на любов, а на сила. Мисли, че любовта е играчка. Мисли, че блести като дрънкулка и превръща всеки жест в искане на любов в замяна. Затова всяко нещо, което прави, трябва да е нещо с много значения.

Но не разбира, че това е неговият личен език, тази игра на спазаряване и трупане на дългове, език, който никой друг не схваща.

Започвам да разбирам многото животи на баща ми и във всяка маска проличават нови недостатъци. Веднъж се заклех да го нараня, ако мога. Глупава самонадеяност. Той не познава нищо освен рани.

Обичаше ли някога Кариш? Кажи ми, татко, кръвта на една любима ще нахрани ли следващата? Това ли е прецедентът, за който спомена Ерастас? Или той говореше като бог, опиянен от жизнената кръв на смъртен?“

Очите на Аратан се впиха в баща му, който продължаваше да язди напред. Преди дни щеше да е пришпорил коня си, докато се изравни с него, и щяха да заговорят като баща и син, търсещи се един друг, и всяка рана щеше да е малка, а всяка истина щеше да се провре през обърканото кълбо помежду им. Щеше да мисли за това като за нещо скъпо и в същото време естествено и да цени още повече миговете заради неизвестността, която носеха.

Сега предпочете да остане сам и да язди отзад с неохота, по път, който вече не желаеше. Мислите му се върнаха към Ферен — не към горчивината от раздялата им, а към миговете, в които бе споделял топлината ѝ. Съжаляваше, че не може повече да ѝ се отдаде. Нощ след нощ, макар и само за да покаже на баща си любов, която действа.

През следващите месеци тя щеше да наедрее с детето, което бяха направили, и в селото си щеше да отбягва въпроси и да обръща гръб на всички жестоки подмятания, които щяха да я преследват. Брат ѝ щеше да брани честта ѝ с юмруци. И всичко това щеше да се разиграва в отсъствието на Аратан, и щяха да го съдят подобаващо. Такава злоба никога не губеше силата си.

Ако беше по-голям, щеше да се е борил за нея. Ако беше имал друг баща — не лорд Драконъс, Консорт и Властелин на Нощта, — щеше да е намерил кураж да му се опълчи. Но баща му се беше възродил отново в своя син. „А аз отстъпвам. Отново и отново отстъпвам пред това.“

Тази броня, която носеше, изобщо не го правеше силен. Само издаваше слабостта на плътта.

„Ферен. Един ден ще дойда да те взема.“ Щеше да изтърпи укорите на съседите ѝ и щяха да заминат. Щяха да намерят свят за своето дете.

Свят, който не се храни с кръв.

Коря и Хаут вървяха по пътя. Ниски четвъртити каменни кули бяха осеяли околността, свити по склоновете и израснали по билата на хълмове. Изпълваха изровената от порои низина от двете страни на старата река, грубите им очертания стърчаха над дърветата там, където гората отново беше израснала, или клечаха изгърбени в падини, където блатна трева се полюшваше разлюляна от лекия ветрец, задухал през долината.

Докато минаваха между тях, заобикаляйки високия бряг на долината от север, Коря виждаше, че повечето са изоставени, а малкото, които издаваха следи от обитаване, бяха далечни: избраният от Хаут път навътре в мъртвия вече град на джагътите като че ли ловко отбягваше възможността да се доближат много до някоя от тях.

Не виждаше никакво свидетелство за оживена дейност, земеделие или занаяти. Никакви пристройки не се виждаха, било за складиране на храна или за подслон на животни. Джагътите все едно се бяха хранили с въздух.

Бедрата и прасците я боляха от цялото това вървене. Мълчанието на Хаут беше потискащо, болката зад очите ѝ постоянна, а плънката от мъх между краката ѝ беше подгизнала от кръв. Чакаше да чуе поне една дума от него, нещо, на което да се сопне и от това да се почувства по-добре, но той крачеше неспирно напред и тя се чувстваше все едно е вързана за невидима каишка и просто я дърпат напред като опърничаво кутре. Искаше ѝ се той да дръпне тази каишка и да я доближи достатъчно, та да го досегне с ноктите си.

Не че ги имаше. Нощите готвене над лагерните огньове бяха превърнали ръцете ѝ в почернели и оцапани чукани. И въпреки цялата ѝ жар силата ѝ си беше отишла, увехнала от това безкрайно сякаш вървене. Дрехите ѝ косата ѝ бяха мръсни и вмирисани на пушек.

Още една четвъртита кула изникна пред тях. Този път Хаут не се опита да я избегне и Коря предположи, че тя също е изоставена. „Още един паметник на провал. Колко копнея за Куралд Галайн!“

Когато учителят ѝ стигна до нея, спря и се обърна към Коря.

— Тази нощ ще спим вътре, защото ще вали.

Тя погледна намръщено към безоблачното небе, а после — джагъта.

— За всичко ли ще се съмнява детето във възрастния? — попита той.

— Вярвам, че въпросът бе риторичен — отвърна тя и смъкна торбата от раменете си.

Хаут посочи едно закърняло дърво пред зейналия вход на кулата.

— Онзи храст се нарича илбарея.

— Мъртво е.

— Така изглежда, да. Напълни една торба с листата му.

— Защо?

— Виждам, че ти е зле и си ядосана, и искам да оправя това. Не толкова заради теб, колкото заради себе си. Нямам желание да отбягвам бодли цяла нощ.

— Въпроси имам, не бодли.

— И всички бодат като тръни. Събери най-сухите листа. Правя това и за двама ни.

— Току-що каза…

— Заядох се, да ти пробвам настроението. Капанът изщрака, но ти още се ежиш. Ще се погрижа да се успокоиш и да не изглеждаш толкова зле.

— Да не би да оскърбим чувствителността ти, нали?

Зарови в пътната си торба и намери малка торбичка, в която беше държала грудки — гадни на вкус дори сварени на каша; останалото беше изхвърлила още след първата нощ.

— По-добре е, когато готвиш с въодушевление — каза Хаут.

— Мислех, че гоним убийци — подхвърли тя, докато вървеше към храста. — А ние само вървим и вървим, и не стигаме никъде. — Започна да скубе сухите сбръчкани листа. — От това ще стане отвратителен чай.

— Естествено — отвърна той зад нея. — Щом напълниш торбата, ще ни трябва огън. Зад кулата, в двора, трябва да има сухи дърва. Запазил съм една бутилка вино и ще ми благодариш за това, когато ти се върне настроението за благодарности.

— Ще има доста да почакаш, докато се върне — отвърна тя, докато скубеше листата.

— Развалил съм те с многото покрив над главата, да — изсумтя Хаут. — Издръжлива си в цивилизована среда, но в дивото си хилава.

— Диво ли наричаш това, учителю?

— Би ли го нарекла цивилизация, заложник?

— Цивилизация на колене — стига онзи покрив да се окаже сух за несъществуващия дъжд. Никак не съм очарована, учителю, като гледам тези следи на упадък. Но това е само дивото на занемареността и още по-гадно заради историята, която разказва.

— Съвсем вярно. Няма нищо по-гадно за гледане от провала на една култура. Особено с начина, по който се просмуква в теб, малко по малко и незабелязано. Ако мислим за цивилизацията като форма на напредък, как трябва тогава да се измери той?

Тя въздъхна. Още уроци.

— Държиш ли да въвлечеш в спор една изнервена жена, учителю?

— Хм, вярно. Жена си. Вече не си дете. Е, тъй като съм отегчен, ще облека бронята си и ще нагазя смело в гибелния кипеж на женския гняв.

Толкова ѝ се искаше да изпита неприязън към него, но това за сетен път се оказа невъзможно.

— Напредъкът на цивилизацията се измерва в даровете ѝ на труд и служба. Улеснени сме от единението на намерение, воля и способност.

— Тогава как измерваме затлачването на този напредък? Или упадъка?

— Намерението остава. Волята отслабва, а способността става спорна. Съгласието се разпада, но е невъзможно да се припише вина, което води до безпокойство, смут и глупаво негодувание. — Торбата беше натъпкана. Тя погледна храста и с изненада видя, че на всеки клон, който бе оголила, са напъпили нови филизи, също толкова кафяви като листата, на чието място се бяха появили. — Що за нелепо дърво!

— Маската му е смъртта — каза Хаут. Беше свалил металните си ръкавици и смъкваше ризницата си. — Дай ми илбареята, за да освободиш ръцете си за дървата.

— Много мило от твоя страна, учителю. Но се чудя, щом ще бъда мхаби, съсъд, който трябва да се напълни, защо да се пълни с досадна шетня и тлеещо безсилие?

Той седна на един камък до старото огнище и вдигна очи към нея.

— Държала ли си някога запушена бутилка под вода? Не? Да, защо ли да го правиш? Все едно. Дръпнеш запушалката и какво става?

— Ако в бутилката е имало въздух, излиза на мехури и го замества вода. Ако е имало течност, представям си някакво бавно смесване с водата. Това са опити за дете, подходящи за дете в корито. Но, учителю, както виждаш, аз не съм под вода, нито съм толкова празна, колкото сигурно си мислиш.

— Тези предмети, заложник, са за твое добро с това, че облекчават и носят утеха на собствената ми същност. Твърде дълго съм бил в цивилизация, за да разбера шаблонните съждения за основните ѝ изисквания.

— Ти си намерение без способност и без никаква воля.

— Точно така, и нямаше да съм ценен учител, ако в небрежност те бях повел към живот, също толкова лишен от полезно знание.

Тя го изгледа продължително, а после тръгна към задната стена на кулата. Вместо обрасла с бурени градина видя огромна дупка в земята. Беше четири-пет разтега на ширина и когато се доближи до ръба и надникна долу, видя само чернилка. Взе един камък и го пусна. Камъкът удари в нещо чак след няколко удара на сърцето, а после заподскача и затрополи, докато звуците най-сетне заглъхнаха.

Дървата бяха струпани до стената, достатъчно за десетина нощи огън на открито. Тя събра наръч и се върна при търпеливо чакащия Хаут. Беше поставил последната си бутилка вино на земята. Като я видя, Коря помисли за миг да я грабне и я строши в плешивото му теме. Но се наведе, остави дървата до огнището и тръгна да потърси подпалки.

След малко огънят вече гореше, а тя седна да почака, докато стане хубава жарава. Котлето бе на земята до нея, пълно с вода и няколко съмнителни на вид зеленчука.

Хаут порови в торбата си и извади три бокала. Започна да ги лъска с копринена кърпа, която Коря никога не беше виждала. После постави бокалите пред бутилката в изрядна редица.

Звук откъм кулата я накара да се обърне. На входа стоеше джагът. Беше с цяла педя по-висок от Хаут, широк в раменете и дългокрак. Бивните му бяха почти черни, освен при извитите нагоре върхове, където избледняваха до червеникав кехлибар. Стар, но грозен белег беше прорязал раздрана пътека през лицето му. Нямаше нищо по себе си освен безцветната набедрена препаска, която не можеше да скрие долната половина на мъжеството му. Вертикалните му зеници бяха тънки като цепки.

— Убивам натрапници — каза той.

Хаут кимна.

— Ще предупредим всеки, който дойде насам. Коря Делат, това е Варандас. Мислех, че е умрял.

— Надявал си се — каза Варандас и се приближи. — Възхитителен огън. Само като го погледна и виждам пътя към кончината ни. Всяка крачка, която правим, е добре осветена, докато изведнъж не падне мракът. Но пък животът е залитане, а залитането е главоломен скок и все напред. Чудно ли е изобщо, че смъртта взима толкова много от нас?

— Но не и теб — подхвърли Хаут. — Засега поне. Е, сядай, щом трябва да се натрапиш в нашия мир, и си налей.

— Много е млада да…

— Опознала е виното от майчината си гръд.

— … много е млада да пиеш от нея, щях да кажа. Колкото до отварянето на бутилката, още ли си толкова несръчен, Хаут, че ти трябва помощ за толкова проста работа?

Коря изсумтя.

Варандас я погледна, сякаш я преценяваше отново.

— Това е женски смях.

— Тя е тайст — обясни Хаут. — Може да е на хиляда години и да не го разбереш.

— Не е, разбира се.

— Не е, но друго имах предвид. Може да съм несръчен, но забелязвам упоритата ти умствена негодност, Варандас, което ме подсеща, че склонността ти да плещиш глупости наистина е вечна.

— Твърдя, че глупостта е заболяване — отвърна Варандас. — Дори съм написал чудесен трактат, в който се аргументирам. Лошо, разбира се.

— Не съм го чел.

— Никой не го е чел. Задоволявам се с мисълта, че писането е страст, която си струва да имаш, но практическото упражнение е тежко изпитание, което оставям на по-низшите, тъй като имам да правя по-добри неща с разумните фрагменти на мозъка си.

— Аргументът на хиляди безполезни гении, всички бързащи да предложат мнение, особено отрицателно, тъй като с отрицанието си могат да оправдаят това, че не вършат нищо, освен да се оплакват.

— Добра компания, всички до един — кимна Варандас. Вдигна бутилката и огледа внимателно глиненото ѝ тяло без печат. — Заявявам, че качеството е изключително.

— Така е — съгласи се Хаут.

— Имаш ли още нещо?

— Не.

— О, добре. — Издърпа запушалката и напълни бокалите до ръба.

— Да го разлеем по ръцете си ли искаш?

Варандас седна до тях.

— Не, искам просто да ги погледаме и да се порадваме на съвършената ми мярка.

— Боя се, че Коря успя да ѝ се порадва преди малко.

— О?

— Поличката ти е прекалено къса, Варандас.

— Въпрос на мнение, Хаут. Няма да се извинявам за прочутото си изумително мъжество. Е, нека се отдадем с лепкави ръце на мляскане с устни и прочее. Тайст, бъдете първа, моля.

— Доколкото знам — каза Коря и се пресегна за първия бокал, — гръдта на майка ми не е била пълна с вино. Отказвам да поема отговорност за мненията на учителя ми.

Варандас я изгледа.

— Настроението ѝ е кисело, Хаут. Как се примиряваш с това?

— Предимно се крия, но както виждаш, в момента това е трудно постижимо. Имам решение, разбира се.

— Казвай, о, злонамеренико.

Хаут извади от торбата си глинена лула.

— Листа илбарея, от собственото ти дърво, Варандас.

— О? Мислех, че е мъртво.

— Това — каза след малко Варандас — е изражение, което никога няма да забравя.

Хаут се намръщи, пресегна се и вдигна лулата, паднала от безчувствената ръка на Коря. Подуши дима, който още лъхтеше от чашката, и рязко отдръпна глава.

— Олеле, това ще подложи на изпитание и организма на един Тел Акаи. Колко време са зреели тези листа на лозата?

— Не мога да кажа със сигурност, след като никога не съм ги брал. Десетилетия сигурно. Или столетия навярно… защо ми задаваш такива предизвикателни въпроси? Обичаш да изтъкваш симптомите на глупостта ми, а това ме ядосва и ме прави войнствен.

— Е, да се надяваме, че утре ще се събуди освежена и изпълнена с жизненост.

— Или може би вдругиден, или в подругиден. Това смукване можеше да стопи и желязна руда. Виждаш ли как още лъха бели струйки с всеки дъх? Но ще кажа, озлоблението ѝ вече не ни оскърбява, тъй че резултатът е радващ.

— Бутилката е празна — изтъкна Хаут — и вече не съм гладен, което е добре, след като готвачката ми лежи възнак.

— В такъв случай трябва да се разходим до задната стена на кулата, Хаут.

— Щом настояваш.

— Имаме да обсъдим някои неща.

Станаха и Хаут заметна Коря с едно одеяло.

Варандас го поведе към ръба на огромната дупка в двора. Хаут застана до него. Зяпнаха в катранената чернилка и дълго мълчаха.

Хаут въздъхна и каза:

— Боя се за Качулатия.

— А аз от прецедента — отвърна Варандас. — Един азатанай вече се е отделил не на шега и ще претендира дръзко за божественост.

— Какво да се прави?

— Този въпрос го задават всички, Хаут. Освен самия Качулат, който не казва нито дума и все още гние окован във вериги.

— Във вериги ли?

— Господарят на Хейт има грижата за него.

— Във вериги?

— Беше сметнато за милост. Акт на състрадание. Чакаме Гуглата, мисля — всички ние, които ни интересува. Чакаме неговата дума.

— А ти?

Варандас сви рамене.

— Отдавна не съм хващал меча и вече гледам на това като на безразсъдно вилнеене. Какво помня от войната? Какво знам за воюването? Но ще слушам Качулатия и ще му предлагам откровената си преценка, докато мога да преценявам думите му.

Хаут кимна.

— Това е почтено, Варандас. Колко други ще се присъединят към теб в този ден, чудя се?

— Шепа, струва ми се. Поддържаме градинки и скубем плевели с необичайна енергия. В края на краищата господарят на Хейт само каза истината и с това предложи пъклен аргумент, който никой не може да опровергае.

Дълго помълчаха, а после Варандас най-сетне се обърна към Хаут и попита:

— А ти?

— Мхаби Коря.

Варандас повдигна вежди.

— Нима? Тайст мхаби? Безпрецедентно и дръзко.

— Иначе съм безпомощен — отвърна Хаут.

Варандас посочи дупката.

— Какво мислиш за това?

— Признавам, че много съм мислил за това. Как се натъкна на нея?

— Представа нямам — отвърна Варандас.

Заоглеждаха я отново.

— Почитането на камъка е домогване към дълголетие — каза Ерастас. — Но това е тайна, която камъкът никога не издава.

Изпотен, Секул Лат продължаваше да вади камъни от отломките и пръстите му пареха, щом докоснеха някоя все още нажежена канара. Димящата пръст се изсипваше надолу и могилата продължаваше да хлътва. Във въздуха се носеше миризмата на нещо, което не можеше да определи, но му напомняше за оскърбление.

Ерастас наблизо се беше навел над купчина каменни плочи, ровеше из тях и заделяше някои настрани, като ги редеше на равни купове все едно, че броеше монети.

— Твърдят — продължи той, — че сградите просто израснали от земята. В началото не били нищо повече от каменни купчини, но продължавали да се издигат от пръстта и скоро започнали да се оформят като колиби. Тук-там стена или линия. Други очертавали кръгове. А после сякаш всички тези жалки усилия се слели и се намерили едни други и се родили къщи. Е, не точно къщи, както ние ги знаем, а кули, като на джагътите. И други, които наподобявали дърво, както би могъл да си представиш, че ще го направи тайст. Други пък се задържали в самата земя, като на Тел Акаи, или заприличали на заслони, като колибите на Бягащите псета.

Секул прихвана една особено голяма канара и я задърпа. Тя се изтръгна със стържене. Той я изтъркаля настрани и огледа дупката, оставена от камъка. А после се извърна и погледна приятеля си.

— Но това е борбата за ред — продължи Ерастас, докато оглеждаше намръщено една счупена плоча. — Повелята на организацията, която е и похвална, и жалка. Всички сме се съпротивлявали на разпада, всеки посвоему, и така сме превърнали живота си в дръзка претенция за цел и смисъл. — Захвърли плочата и вдигна друга. — Тази поза, за която настояваме, Сек, е материя, конструирана като аргумент. Нашата плът, кръв, кост, нашите същности. Аз поне не съм впечатлен.

Секул отново се зае с отломките. Изтръгна няколко камъка и изгреба няколко шепи пръст. Дупката стана по-голяма.

— Можеш да спориш с природата и, разбира се, ще загубиш. Можеш да спориш с някой друг и освен ако залогът не е живот или смърт, то упражнението е безсмислено. Природата ни очаква всички с категорична убедителност. Всичко, което е спечелено, е илюзия. Всичко, което е загубено, така или иначе си бил обречен да го загубиш рано или късно. Наричат къщите Азати и от това са ни нарекли тайстите, но не всички сме поклонници на камъка, нали, Сек?

Секул изправи гръб и изтупа пръстта от ожулените си длани.

— Точно този спор, изглежда, си го спечелил, Ерастас.

Ерастас се надигна с пъшкане и се измъкна горе.

— Знаех си. Дори една кула на джагът не би могла да издържи половин хълм пръст срутил се отгоре ѝ.

Секул Лат си спомни мощта на заклинанието на спътника си. Магията беше брутална и звукът, който предизвика — като трясък на мълния в черепа му — още отекваше в костите му.

— Това би могло да започне война.

— Имам цел — отвърна Ерастас. Наведе се и надникна в малката кухина, която беше изровил в могилата. — Това може да прилича на лудост — убийството често изглежда така. Но трапезата е подредена и мнозина ще се притекат на пиршеството, скъпи ми братко.

— Половин брат — поправи го Секул Лат, почувствал нужда да изтъкне разликата. — Ще ти благодарят ли?

Ерастас сви рамене.

— Ще се тъпчат, приятелю. И ще дебелеят, и нито веднъж няма да помислят за орача или за пастира, или за онзи, който е стривал зърната. Нито ще се замислят за майстора на съдовете, с които боравят, или за ръката, изковала калаените им блюда. Ще седят на столове, които скърцат под тежестта им, и няма и да помислят за дърводелеца, нито за дървото. Ще слушат трополенето на дъжда по покрива и няма да благодарят на зидаря. Не търся признателност, приятелю. Не копнея за ласкателства. Но ще остана носителят на пиршества.

Секул Лат се изправи, за да разкърши схванатото си тяло, а после се отдръпна, докато Ерастас се провираше в изровената дупка. След малко спътникът му измъкна премазания труп на неизвестен джагът, който беше живял в кулата. Натрошените кокали стърчаха от подутата кървава плът, от което тялото и крайниците приличаха на раздрани торби. Паднало парче зидария беше сплескало черепа.

Ерастас издърпа трупа навън, изправи се и скръсти ръце.

— Усетих смъртта му. — Лицето му бе зачервено. — Като ръка на слабините си.

Секул Лат извърна очи отвратен и огледа небето. Стори му се някак сбъркано, но по начин, който не можеше да обясни.

— Не виждам търсачи.

— Имаме време — съгласи се Ерастас. — К’рул опипва слепешком. Още не е видял лицата ни. Все още не познава плячката си.

— Неговия дар оскърбяваш — изтъкна Секул. — Никак не ми се ще да изпитам гнева му, когато разбере с какво сме се захванали.

— Готов съм за него. Не се безпокой. Обезкървеният е слаб и безпомощен.

— Вече се уморих да бягам.

Ерастас се изсмя.

— Бягството ни скоро ще стане неистово и отчаяно, Сек. Драконъс проумя — там, в самия край, сигурен съм. И в този момент пътува към господаря на Хейт. Ще признае ли ролята си в онова първо убийство? Чудя се.

— Ако предпочете мълчанието, ще превърне господаря на Хейт в свой враг.

— Не те ли радва мисълта за тези двамата, вкопчени в битка? Планини ще се срутват и морета ще се надигат, за да потопят половината свят. — Ерастас награби двата счупени крака и задърпа трупа към купчината плочи.

— Също толкова възможно е — каза Секул — двамата да сключат съюз, да привлекат и К’рул, а след това всички да тръгнат по дирята ни!

— Едва ли — отвърна Ерастас. — Защо изобщо си мислиш, че лорд Хейт ще изпитва някакво влечение към убития си събрат? Виждам го седнал срещу Драконъс, търпи пламенната тирада на Властелина и чак после кани глупака на чаша чай. Освен това Драконъс трябва да се върне при драгоценната си жена, понесъл драгоценния си дар, и в прелестното си невежество ще ѝ го поднесе. — Тялото вече лежеше до купчините плочи, които бе отделил, и Ерастас коленичи. Избра една от върха на най-близката купчина и след като намери достатъчно голяма рана на тялото, я напъха вътре. — Всеки ритуал не е нищо повече от повторение и избрана последователност, но въпреки това смятаме, че ритуалът е съществен елемент от чародейството. Е, от тази нова магия, искам да кажа. Разбира се, ритуалът не създава магия — единственото, което правим с ритуала, е да се успокоим.

— Навикът е това, което успокоява — каза Секул Лат.

— А от навика произлиза редът. Точно така. Виждам бъдеще, пълно с глупци…

— Не по-различно от миналото значи. Или от настоящето.

— Грешиш, братко. Глупците в миналото бяха невежествени, а тези от настоящето са преднамерено глупави. Но бъдещето обещава великолепен стремглав скок в секващ дъха идиотизъм. Възлагам ти да станеш пророк на нашето време, Сек. Бъди настойчив в прорицанията си за глупост и ще станеш неописуемо богат.

— Страхотно пророчество, Ерастас.

Ерастас мажеше парчетата плочи с кръв и тъпчеше разкъсания труп с тях.

— Природата се надсмива над всякаква сигурност, освен единствената, която приема.

— Можеш ли да продължиш да ни криеш, Ерастас?

— Съмнявам се. Наистина ще трябва да избягаме от земите на азатанаите и джагътите.

— Към джхеките ли тръгваме тогава? Към Бягащите псета? Със сигурност не и към Тел Акаи!

— Никои от тези. Защото граничат с азатанаите. Не, трябва да прехвърлим морето, мисля.

Секул се сепна и се намръщи.

— Където избяга Маел? Няма да ни приеме с охота.

— Няма — съгласи се Ерастас. — Мисля… отвъд неговото владение дори.

— Високото кралство? Онези граници са затворени за азатанаите.

— Тогава ще трябва да се пазарим за достъп във владението, приятелю. Трябва да има сериозна причина Кралят да бъде толкова обичан сред народа си. Нека превърнем това в следващото ни приключение и открием всички скрити истини за Високото кралство и неговия съвършен владетел.

Секул Лат изгледа отгоре приятеля си. Кръв беше обагрила в червено дланите му, но по мокрите плочи същата кръв бе изваяла странни символи. Нямаше две плочи, които да си приличат. Вонята на гняв тежеше във въздуха.

— Ерастас, всъщност откъде е дошла всичката тази пръст и камъни?

Ерастас сви рамене.

— Представа нямам. Защо?

— Не знам. Нищо, няма значение.

Събуди я изливащият се на порой дъжд и плющенето му по камъните. Коря отвори очи. Беше тъмно. Лежеше на под от студени каменни плочи, мазни на допир. Във въздуха се долавяше тежка животинска миризма, която ѝ напомни за джелеките. Надигна се озадачена и объркана.

Варандас седеше до маса, изгърбен над нещо, над което се трудеше. Вътрешността на кулата представляваше единична зала със стара дървена стълба в центъра, водеща към покрива. Хаут не се виждаше никакъв.

Закашля се и изведнъж си спомни как седеше до огъня, после поднесе въглен към чашката на лулата, както я бе накарал Хаут, после пое дима в устата си и надолу в дробовете. След този миг беше пустош. Погледна ядосано Варандас.

— Къде е той?

Джагътът извърна очи към нея.

— Навън. Защо?

— Ще го убия.

— На опашка чакат за това, повярвай ми. Но той не искаше да ти навреди много, а каузата беше справедлива и всъщност приемлива за всички присъстващи…

— Не за мен!

— Е, ти веднага се оттегли, така да се каже. Беше приятна вечер общо взето. Аз даже сварих онова котле със сбръчканите неща, дето си въобразяваше, че са зеленчуци. Не опитахме супата, но поне се намери работа за нервните ми ръце.

Чувстваше се отпочинала и ободрена.

— Ще призная, че беше хубаво спане. Цяла нощ.

— И ден — уточни Варандас. — В забравата се краде време, което никога няма да се върне. Представи си, някои хора всъщност с охота приемат загубите. Смятат ги за победи над… какво, скуката? Баналната преценка за собствената им духовна бедност? Жалката безполезност на живота им? Голата досада на мрачните им мисли? Обмислям трактат. „За изкушението на забравата“. Аргументите ми са безсмислени, както се полага за темата.

— Не мисля, че е възможно — каза Коря.

— Какво?

— Вече вярвам, че Хаут е изключителен сред вас, джагътите.

Варандас помисли малко над думите ѝ, след което изсумтя.

— Не отричам, въпреки че намирам идеята за неприемлива. Кажи ми, той обясни ли ти защо лорд Хейт се нарича така?

Тя се надигна от мръсния каменен под.

— Не. Трябва да пишкам.

— Има една дупка отзад, но внимавай с брега, че се рони.

— Не съм мъж, глупако.

— Спокойно. Достатъчно голяма е, тъй че няма да се налага да я целиш, скъпа.

На път към вратата тя спря до масата и впи очи в предметите, подредени пред джагъта.

— Какво правиш?

— Играя си с кукли. Защо?

— Познати ми са — прошепна тя.

— Разбира се. Учителят ти купи десетина за теб първата седмица, когато дойде под опеката му. Аз ги направих.

Тя онемя, но очите ѝ се напълниха със сълзи и тя изтича навън.

Застанала под дъжда, Коря вдигна лице към небето. „О, богиньо, не са били твои деца все пак.“

От входа зад нея Варандас каза:

— Смята те за последната си надежда.

Тя поклати глава. Долу в долината блесна мълния и тя чу глухия тътен на гърма през дъжда.

— Убиецът на Кариш те изпрати на път — продължи джагътът. — В това имаше цел. Убиецът иска да ни разбуди или поне така вярва Хаут. Но се чудя дали този път не е предопределен за теб.

— Това е безсмислено — отвърна тя, ядосана от мисълта. — Никой нищо не знае за мен.

— Невярно. Ти си единствената тайст, живяла някога сред джагътите. Пристигането ти събуди спорове и догадки не само сред джагътите, но и сред азатанаите.

Тя се обърна към него.

— Защо?

— Направил е магия за теб…

— Кой? Хаут ли? Нищо такова не е направил. Аз съм слугинята му, готвачката му, робинята му.

— Уроци по смирение. Но не, не говорех за Хаут. Говорех за Драконъс.

— Консортът? Никога не съм го срещала!

— А. Като казвам „теб“, имам предвид всички тайсти. Драконъс даде на тайстите магията на Тъмата. Той вървя през Леса на Нощта и по бреговете на самия Хаос. Тя е вътре в теб, мхаби, и пътят ти е наблюдаван от мнозина.

— Това е безсмислица. Никаква магия няма в мен.

— За жалост — продължи Варандас — някои от тези наблюдатели имаха враждебни мисли и неприятни амбиции. Видяха прецедента в манипулирането на сила от Властелина. С пътя, по който те отпратиха, там на Мачтата, ти беше излъгана. Драконъс беше прекалено търпелив. Майка Тъма е изгубена в дара му към нея. Тайстите са слепи за собствената си сила.

— Не знаех, че готвенето и миенето на подове можело да събуди магия, джагът.

— Най-големият дар на образованието, Коря, са годините подслон, осигурен, докато се учиш. Не помисляй да свеждаш това учене до факти и твърдения на предполагаеми мъдреци. Много от това, което се учи, е в сферата на съгласието, обществените нрави, приличието в поведение и мислене. Хаут би ти казал, че това е друго трудно спечелено постижение на цивилизацията: времето и безопасната среда, в която да се учиш как да живееш. Когато това е унищожено, подронено или подценено, цивилизацията е в беда.

— Вие джагътите сте обсебени от това, нали? И все пак сте го захвърлили!

— Ние бяхме убедени в безумието, свойствено за узаконеното неравенство. Всяко съдействие включва някаква степен на отстъпване. И принуда. Но алтернативата, анархията, сама по себе си не е ценна добродетел. Тя е само извинение за егоистична враждебност и всеки, който търси оправдание чрез приемането на тази позиция, винаги е студеносърдечен. Анархистите живеят в страх и копнеят за смърт, защото се отчайват, като виждат у другите същите тези добродетели, които на тях им липсват. Ето защо изпитват удоволствие да сеят разрушение, макар и само за да съответства на вътрешната им разруха. — Приближи се и застана до нея, огромен и почти безформен в гъстия сумрак на дъжда. — Ние отхвърлихме цивилизацията, но също така отхвърлихме анархията заради жалката ѝ войнственост и слабостта на мисълта, която тя прогласява. С тези решения направихме себе си изгубени и лишени от цел.

— Струва ми се, че отчаянието би трябвало да гложди всеки джагът — каза тя.

— Трябваше да е така — отвърна Варандас. — Щеше да е така, ако не беше лорд Хейт.

— Изглежда, той е причината за всичко това!

— Беше, тъй че в замяна пое върху себе си нашето отчаяние и го нарече свое наказание. Той понася омразата ни към него, както и самоомразата ни. Опира се на нашето отчаяние и ни се смее в лицата, тъй че ние го мразим още повече.

— Не ви разбирам вас, джагътите — каза Коря.

— Защото търсиш сложност там, където тя не съществува.

— Къде е отишъл Хаут?

— На покрива на кулата ми е.

— Защо?

— Наблюдава битката в долината долу.

— Битка ли? Каква битка? Кой се бие?

— Не сме сигурни. Трудно е да се види в този дъжд. Но щом се съмне, ще те заведе при господаря на Хейт.

— Защо? Още един урок по смирение?

— О, интересна мисъл. Мислиш ли, че е възможно?

Коря се намръщи.

Блесна нова мълния и този път гърмът изтътна през земята под нозете ѝ и тя чу трополене в кулата зад гърба си. Беше прогизнала и все още ѝ се пишкаше.

— Мислиш ли, че може да види нещо отгоре?

— Не, разбира се. Боя се, че аз съм виновен, защото го отегчих до побъркване с приказките си за новите ми кукли. Радват ме безмерно, виждаш ли, и скоро ще ги пусна на воля, да си намерят своя път в света.

— Моите ги затворих в кутия — каза му тя.

— Че защо?

Коря сви рамене.

— Може би за да бдят над детството ми.

Варандас изсумтя.

— Достоен пост, мисля. Браво. Но не за дълго, надявам се? Все пак всички рано или късно трябва да си спечелим свободата.

Тя се зачуди дали този застанал до нея джагът, този майстор на кукли, не е луд.

— Та кога ще пуснеш новите си създания на свобода?

— Ами, първо трябва да се събудят — отвърна той.

„Права бях. Той е луд. Напълно луд.“

— Кожа и плът, кръв и кост — каза Варандас, — пръчки и клонки, плат и слама, всичко това са само капани за една странстваща душа. Умението е в деликатността на примката, но всяка кукла е временна. Моето изкуство, мхаби, е прехвърляне на душата. Най-последните ми кукли ще потърсят една рядка крилата скална маймуна, обитаваща старите канари на пустиня далече на юг. Наричам тази серия Нахт.

— А как нарече серията, която даде на мен?

— Болеад. Но се боя, че ги направих твърде много, особено при тези техни недостатъци. — Помълча, след което добави: — Сътворяването включва рискове, разбира се, но стореното — сторено, а с тези думи можеш да оправдаеш всеки идиотизъм и жестокост. Изричам епиграфа на тирани без ирония, не си ли впечатлена?

— Много.

Тръгна встрани от кулата, за да не я гледа джагътът.

Долу, почти пред нея, изригна мълния с ослепителен блясък, земята се разтърси и тя се олюля. Залитна към каменната стена и усети, че се тресе. Варандас от прага извика:

— Не много далече, мхаби! Спорът долу освирепява.

Коря потръпна, но дъждът изведнъж стана топъл. Реши, че се е отдалечила достатъчно, и клекна да се облекчи.

Нов гръм разтърси склона.

— Побързай — извика Варандас. — Спорът идва насам.

— Плашиш ме и ми пречиш!

Склонът затътна като под стъпки на великан.

Тя се изправи и затича към входа.

Хаут беше дошъл и Коря видя, че отново е с бронята и шлема си. Ръцете му в металните ръкавици държаха брадвата и целият лъщеше. Нагоре по склона право към тях се катереше огромна фигура.

— Внимавай! — ревна Хаут.

Фигурата спря и вдигна глава към тях.

Варандас повиши глас, за да се чуе в поройния дъжд:

— Аз обитавам тук, азатанай, и имам гости. Но ти не се броиш сред тях в това възбудено състояние. Върви си, освен ако не държиш да предизвикаш гнева на капитан Хаут.

Огромната фигура остана неподвижна и смълчана.

Но не, не съвсем смълчана: на Коря ѝ се стори, че чу глухо сумтене, понесло се нагоре по склона.

— Прогониха те от долината — продължи Варандас, — носиш рани и ти се ще да отприщиш гнева си. Много кули има наоколо, които са незаети, и те ще понесат яростта ти с поетично безразличие. Промени пътя си, азатанай, и помни уроците от долината долу.

Съществото свърна настрани по склона и сякаш се движеше повече с ръцете, отколкото с краката си по земята. От време на време една от тези ръце се надигаше и тупаше по земята и по хълма отекваше тътен. Кулата се люшкаше при всеки удар със злокобно стържене на камъка.

Дъждът бавно размъти фигурата на азатаная, а после я заличи напълно, но тътенът на ударите продължи, заглъхвайки в далечината.

Коря погледна Хаут и видя, че се е подпрял на брадвата. Вода се стичаше като завеса от ръба на шлема му, раздвояваше се около извитите му нагоре бивни, но иначе скриваше лицето му. Тя пристъпи към него.

— Само името ти уплаши великан, който събаря кули с юмруците си.

Варандас изсумтя.

— Обвинява те в знаменитост, Хаут. Какво казваш в своя защита?

— Великанка — отвърна той. — Да, с юмруци.

— Много добре — кимна Варандас и се обърна към Коря. — Ето, че имаш отговора на учителя си. Бих продължил да посреднича в този дебат, но се намокрих. Отивам да запаля огън в огнището вътре…

— Нямаш никакво огнище вътре — каза Коря.

— О. Тогава ще трябва да направя, разбира се. Междувременно те съветвам да благодариш на учителя си, че отби гнева на Килмандарос. Че то, както чувам, дори съпругът ѝ, Гризин Фарл, бяга, когато тя се разгневи. И вече разбирам защо. — Обърна се и влезе вътре.

Коря погледна намръщено Хаут.

— Кой я прогони от долината?

— Наистина би трябвало да ми благодариш — каза той. — И не забравяй какъв кураж показах последните няколко дни. Два пъти вече твърдо застанах пред гибелния кипеж на женски гняв. — Вдигна брадвата си на рамо. — Колкото до въпроса ти, предполагам, че скоро ще разберем.

Нещо малко и опърпано изхвърча от кулата, хукна като див заек надолу по склона и бързо се изгуби от погледа ѝ.

— Какво беше това?

— Ох, Варандас пак се заигра с куклите си — въздъхна Хаут.

Аратан яздеше след баща си между изоставените кули. Теренът ставаше все по-неравен, низините отстъпиха място на заоблени хълмове. След малко, когато четвъртитите постройки започнаха да стават по-многобройни, на Аратан му хрумна, че навлизат в нещо, което може да мине за град. Нямаше никакви улици в строгия смисъл, нито се забелязваше особен ред в разположението на жилищата, но не беше трудно да си представи хиляди джагъти, движещи се между кулите.

Небето, мрачно сиво, се спускаше над тях и докато продължаваха напред, заваляха първите капки дъжд. След малко пороят погълна цялата гледка наоколо. Аратан усети просмукващата се до кожата му вода, надвила бронята, която носеше, и студът го завладя. Едва можеше да различи баща си напред, с избелялото му, черно някога наметало като мъгливо петно и с Каларас като изправен камък, който отказваше да се доближи. Теренът стана хлъзгав и коварен и Хелар забави тръса си.

Аратан едва надви желанието си да се задържи назад и да изгуби баща си от поглед. Странността на този град подканяше със съблазънта да го проучи, а дъждът обещаваше загадката на всичко, останало невидимо и може би непознаваемо. Имаше чувството, че всеки момент ще среже въже и ще се зарее сам в мъглите.

Драконъс спря пред някаква кула и слезе. Хвана юздите и поведе Каларас през зейналия вход.

Аратан също слезе от Хелар, с намерението да последва баща си в кулата, но се поколеба, усетил нечие присъствие наблизо. Ушите на кобилата потръпнаха, щом Хелар долови звук отдясно — шляпане на тежки стъпки в калта. Малко след това се появи огромна фигура: жена, но много по-внушителна на ръст дори от Гризин Фарл. Ръцете ѝ изглеждаха несъразмерно дълги, а пръстите им — грамадни и очукани. Дългата ѝ коса висеше на дебели плитки, зацапани с кал, все едно беше падала. Носеше опърпани кожи, черни като катран и също така зацапани с кал. Когато се приближи, примижа сякаш към Аратан и той видя широко плоско лице с широка уста с пълни устни и очи, скрити в подпухнала кожа.

Не видя никакви оръжия по нея. Нито носеше някаква броня. Тя се приближи, пресегна се и пъхна дебелите си пръсти под каишката на шлема му, а след това го придърпа към себе си. Той се изпъна, докато го повдигаше от земята, за да погледне лицето му. После, преди да е започнал да се задушава, го смъкна долу и го пусна. Без нищо да каже, мина покрай него и влезе в кулата.

Аратан още усещаше коравите кокалчета на пръстите ѝ под челюстта си. Мускулите на врата и гърба му пулсираха от болка. Развърза шлема с трепереща ръка и го смъкна от главата си, а после дръпна и кожената шапка. Дъждът запердаши по темето му като лед. Обърна се и погледна към града, а Хелар го подбутна с муцуна.

Той хвана юздите и поведе двата коня през входа.

Вътре имаше само една стая, поне петнайсет разтега на ширина. Каларас стоеше до отсрещната стена и баща му тъкмо беше изсипал пред него торба зоб. С влизането на странната жена Драконъс се беше обърнал и изправил.

Тя смъкваше кожените си дрипи насред стаята и ги пускаше на каменния под около краката си. Под тях беше гола.

— От всичките ти издънки, Властелине — заговори тя с тънък глас, — у този не усетих никаква лудост. — Погледна го почти свенливо и добави: — Вярвам, че всичките други си ги убил. Голям камък да им строши черепите, а после си им откъснал главите, разчленил си телата и си ги хвърлил в пламъците на най-горещата пещ. Та да остане само пепел.

— Килмандарос — каза Драконъс. — Далече си от дома.

— Никой не гостува — изсумтя тя. — От дълго време. — Погледът ѝ се извърна към Аратан, докато той водеше конете покрай нея. — Пробуден ли е?

— Не — отвърна Драконъс. — И да.

— Значи не го запази за мен.

— Килмандарос, срещнахме мъжа ти по пътя.

— И сина ми също, предполагам. С онзи ужасен негов приятел, който направи каквото го помоли.

На това Драконъс не отвърна нищо, а се обърна към сина си.

— Аратан, запали малък огън, като свършиш с конете. Има топливо до стената вляво от теб.

Смутен, докато се мъчеше да задържи очите си настрана от женската голота, Аратан остави шлема си и почна да разседлава Хелар и Бесра.

— Срещнахме и сестра ти, в дух, ако не в плът — каза Драконъс.

Килмандарос изсъска.

— Оставям я да дебелее от суеверия. Един ден форулканите ще зажадуват за земята на Бягащите псета, отново ще започнем войната и този път може би ще я приключим.

— Искаш да превърнеш богомолците си в оръжия?

— За какво друго стават, Властелине? А и форулканите не ме почитат. Превърнали са вездесъщия закон в свой бог и в същото време непрекъснато го покваряват сами. В някой момент — каза тя, като се доближи и застана зад Аратан, — ще сметнат за явно правото над всичко, което имат Бягащите псета, и ще превърнат този закон във фанатизъм, който да оправдае геноцид.

— Глупаво — заяви Драконъс. — Казаха ми, че между Бягащите псета вече има джагъти, заемащи тронове на божественост и тирания. Не претърпяха ли форулканите достатъчно унижение срещу тайстите, че да отправят дръзки претенции срещу Бягащите псета и джагътите?

— Зависи какво шепна в ушите им — каза тя.

Усетил дъха на думите ѝ по тила си, Аратан бързо отиде при другия кон и започна да го разседлава.

Тя отново се доближи.

— Тиранията вирее — каза Драконъс от другия край на залата. — След като според всяка честна мярка би трябвало да линее.

— Оскъдицата ражда война, Властелине, това искаш да кажеш. Гладът тласна децата ми срещу тайстите…

— Глад за желязо. Нуждата беше изфабрикувана, оправданието измислено. Но това е стар спор между нас. Простил съм ти, но само защото се провали.

— А аз претеглям великодушието ти, Властелине, и виждам, че не тежи на везните. Но както казваш, това вече е зад нас.

Когато ръката ѝ обгърна лявото бедро на Аратан и се плъзна към слабините му, Драконъс рече:

— Спри, Килмандарос.

Ръката се отдръпна и Килмандарос отстъпи назад.

— Нощта е млада — каза тя с въздишка. — Знам желанията му и бих искала да ги задоволя. Това е между мен и него и не те засяга, Властелине.

— Имам думи, които ще те откажат — каза Драконъс.

— Би причинил това на мен? И на него?

— Аратан ще престане да те интересува, опасявам се. Но е следствие от това, което трябва да ти кажа, а не цел.

— Тогава го остави за заранта.

— Не мога.

— Никога не си разбирал удоволствието, Драконъс. Правиш любов отчаяно, когато трябва да е леко, и изпълваш нуждата с напрегнатост, след като трябва да е нежно. Може би един ден ще се провъзглася за богинята на любовта… какво мислиш за това, о, Властелине? Няма ли да те приеме с охота този аспект, както любовта приема нощта и както ласката приема мрака?

Привършил засега с конете, Аратан отнесе готварската торба в средата на залата. Запали фенер и извади котле, прибори и храна. Четири каменни плочи на пода бяха извадени, за да се направи огнище. Аратан вдигна фенера и погледна нагоре, но светлината не стигаше достатъчно високо, за да може да види тавана. Все пак усещаше въздушното течение нагоре. Запъти се към запаса с гориво, посочен от баща му, и намери купчина големи изсъхнали парчета тор.

През цялото това време, а и докато се връщаше при огнището, усещаше как очите ѝ го следят.

— Ти какво мислиш, сине на Драконъс? — запита го тя. — Дали ще съм добра богиня на любовта за теб?

Аратан се съсредоточи върху огъня, а после отвърна:

— Бихте събудили необятен копнеж, който никой не би могъл да утоли, милейди, тъй че ще гледате под себе си един нещастен свят.

Тя затаи дъх.

— Колкото до това — добави Аратан, загледан в разгарящия се огън, — вие вече сте богинята на любовта.

— Властелине, синът ти ще е мой тази нощ.

— Боя се, че не. Неговото е копнежът на младостта. Твърде много предлагаш, а той копнее да се изгуби.

Аратан усети как се изчервява. Баща му можеше да проследи всяка мисъл в ума му с толкова дълбока проницателност, че чак го ужасяваше. „Твърде лесно ме разбират. Мислите ми вървят по отъпкани пътеки, всяко мое желание е зле прикрито. Изписан съм ясно за всички. Баща ми. Тази жена азатанаи. Ферен и Ринт. Дори Раскан не откри никаква загадка в историята ми.

Един ден ще стана непонятен за всички.

Освен за Ферен и нашето дете.“

— С думите си издаваш слабостта на Консорта — каза Килмандарос. — Попаднал си в капана на любовта, Драконъс, но се боиш от унижението. Всъщност аз съм тази жестока богиня и виждам в очите си мъж, оголен от страха.

— С Ерастас твоят син е извършил убийство — каза Драконъс.

Аратан затвори очи. Пламъците на малкия огън, над който се беше присвил, носеха светлина и зной през клепачите му, но не предлагаха утеха. Чуваше дъха ѝ наблизо и звукът в ушите му му носеше безнадеждност.

— С какво право предявяваш това обвинение? — попита тя.

— Двамата с брат му са убийците на Кариш. Намериха сила в нейната кръв и в нейната смърт. Сега вървят по земите, опетнени с нейната кръв, и както каза синът ми, я носят гордо. Твоят син може би не толкова гордо, след като не пожела да ни се покаже. Все едно. Онова, което Ерастас изкова за мен, е изковано в кръв.

— Секул — прошепна Килмандарос.

— Твърде благоразумна си, за да се усъмниш в думите ми — каза Драконъс. — Ако в очите ми има ужас, вече не отстъпва на твоя.

— Защо не бягаш, Властелине? — попита тя. — Гуглата няма да прости съучастието ти в убийството на жена му!

— Ще се изправя пред него — отвърна Драконъс. — Той е окован в Кулата на Хейт.

— Надявай се тогава веригите да издържат!

Чул тътена на стъпките ѝ към баща му, Аратан отвори очи и се обърна. Видя, че е стиснала юмруци, и се зачуди дали ще удари Драконъс, но тя спря.

— Властелине, вечно ли ще бъдеш дете на този свят? Втурваш се към всеки разлом и си готов да хвърлиш тялото си в пропастта. Предлагаш кожата си, за да заздравеят раните на други. Но има неща, които дори ти не можеш да поправиш. Не разбираш ли това?

— Какво ще направиш? — попита я той.

Тя извърна очи.

— Трябва да намеря сина си. Трябва да го отклоня от този път.

— Не ще успееш, Килмандарос. Той все едно е женен за брат си, а Ерастас плете мрежа около К’рул и магията, която някога бе дадена безвъзмездно за всички, които биха посегнали за нея, вече е обвързана с кръв.

— Отровен е. Моят син е отровен — каза тя, отпусна ръце и се обърна. — Също и Ерастас. Отровени са до самите си души от негодността на баща си.

— Ако ги намериш, убий ги — каза Драконъс. — Убий и двамата, Килмандарос.

Тя скри лицето си в ръце и затрепери цялата.

— Сега е най-добре да си отидеш — каза с нежност баща му. — Никакви каменни стени не могат да понесат скръбта ти, още по-малко мека плът. Дълбоко съжалявам, че трябва да изрека тези думи, Килмандарос. Още повече съжалявам за съучастието си в това престъпление.

Тя поклати глава, макар лицето ѝ да остана скрито зад шепите, и промълви:

— Ако не беше ти, щеше да е някой друг. Познавам ги.

— Ще се опитат да те оплетат с думите си — каза Драконъс. — Пази се от острите им умове.

— Познавам ги — повтори тя. След това се изправи и тръсна глава. Обърна се към Аратан и рече: — Сине на Драконъс, не позволявай на копнежа да те заслепи за това, което притежаваш. — Сбра прогизналите кожи от пода и се извърна към входа. Постоя за миг мълчаливо, загледана в съскащия порой навън. Ръцете ѝ се свиха в юмруци. — Като дъжда, с плач ще прекося долината. Скръб и гняв ще водят юмруците ми с гръм, с мълния, както подобава на богинята на любовта. Всички трябва да бягат от пътя ми.

— Внимавай — каза Драконъс. — Не всяка кула е празна.

Тя го изгледа през рамо.

— Властелине, прости ми за суровите думи. Твоят път напред е не по-малко коварен.

Той сви рамене.

— Истините винаги ни нараняват, Килмандарос.

Тя въздъхна.

— По-лесно е да отбиваш лъжите. Но нито едно от двете вече не ме утешава.

— Нито мен — отвърна Драконъс.

Тя се загърна в кожите си и пое в сумрака навън.

— Съжалявам — промълви Аратан в натежалата тишина, докато тежките ѝ стъпки заглъхваха, — че не ме остави у дома.

— Скръбта е мощно оръжие, Аратан. Но твърде често ни прекършва.

— По-добре ли е тогава да се бронираш в съжаления? — Вдигна глава и видя, че тъмните очи на баща му го гледат напрегнато. — Може би съм лесно разгадаем — продължи Аратан — и не мога да ти предложа никакъв съвет. Но думите на предупреждение, които ѝ предложи… е, мисля, че тя ти го върна. Не можеш да поправиш всичко, татко. Достатъчно ли е да те видят, че се опитваш? Не знам как би отговорил на този въпрос. Ще ми се да знаех.

Някъде в далечината изтътна гръм.

Аратан започна да приготвя вечерята.

След малко го порази мисъл и той се смрази. Обърна се и видя, че баща му стои на прага, загледан в дъжда навън.

— Татко? Дошли ли са азатанаите да живеят сред тайстите?

Драконъс се обърна.

— И ако да — продължи Аратан, — могат ли по някакъв начин да се превъплъщават?

— Азатанаите — отвърна баща му — правят каквото решат и се превъплъщават както пожелаят.

— Майка Тъма азатанаи ли е?

— Не. Тя е тайст, Аратан.

Младежът се зае отново с готвенето и хвърли още няколко бучки тор в огъня, но студът не го напусна. Ако една богиня на любовта имаше жестоки деца, под какви имена щяха да ги знаят?

Утрото дойде ясно. Все още в бронята си и с брадвата на рамо, Хаут поведе Коря надолу към долината и Изоставения град на джагътите. Варандас си беше заминал през нощта, докато Коря спеше и сънуваше кукли, които дращеха вътре в един сандък, а тя плачеше и им повтаряше и повтаряше, че няма да ги погребе живи — но колкото и да викаха, не можеше да намери с какво да отвори сандъка, а пръстите ѝ кървяха под ноктите, а когато вдигна глава, откри, че и тя е затворена в кутия. Паниката я беше сепнала и събудила и видя учителя си седнал до огнището, направено от Варандас през нощта.

— Дървата са мокри — каза ѝ, щом тя се надигна, сякаш тя бе виновна за дъжда.

Още разтреперана след съня, тя направи студена закуска. Залата миришеше от пушека, който бе изпълвал кулата предната нощ, защото нямаше отвор, през който да излиза, освен входа, където дъждът бе издигал сякаш непроницаема стена. Докато дъвчеха сушено месо и корав хляб, Коря погледна сърдито учителя си и каза:

— Нямам никакво желание да гостувам на някой, когото знаят като Господаря на Хейт.

— Споделям чувството ти, заложник. Но трябва да го посетим.

— Защо?

Хаут хвърли в огнището коричката хляб, която дъвчеше, но тъй като нямаше огън, тя падна между мокрите съчки и прогизнали цепеници и остана там. Джагътът се намръщи.

— Със злобния си непрекъснат тормоз над вродената ми добронамереност ме принуждаваш да разкажа една история, а мразя да разказвам истории. Е, заложник, защо трябва да е така?

— Мислех, че аз задавам въпросите.

Хаут махна пренебрежително с ръка.

— Ако тази заблуда те утешава, така да бъде. Но аз съм непреклонен в решимостта си. Хайде, кажи ми, защо мразя да разказвам истории?

— Защото те предполагат единство, каквото не съществува. Много рядко един живот има тема, а дори и тогава тези теми съществуват в объркване и несигурност и се описват само от други, при това чак след като този живот е свършил. Една разказана история е обвързване на теми към минало, защото никоя история не може да бъде разказана, докато се случва.

— Точно така — кимна Хаут. — И все пак това, за което бих искал да говоря тази сутрин, е само началото на история. Тя е без граници и играчите в нея съвсем не са мъртви, а разказът съвсем не е довършен. За да станат нещата още по-лоши, дума по дума заплитам истини и неистини. Приписвам цел на събития, когато тези цели не са разбрани в момента, нито помислени дори. Очаква се да предложа решение, да облекча съзнанието на слушателя или да спечеля миг-два на лъжливо утешение, с вярата, че с това битието ще бъде по-добре осмислено, точно като в един разказ.

Коря сви рамене.

— С това искаш да ми кажеш, че си лош разказвач на истории. Чудесно. Хайде сега продължи.

— Може би ще те изненадам, но нахалството ти ме радва. До известна степен. Младите търсят бързо удовлетворение и са готови да прехвърчат като птиченца от един пищен цвят на друг, и докато полетът остава буен, са възхитени от своя живот. Приключение и възбуда, нали? Но съм виждал дъждовни капки да се втурват по стъклото на прозорец с подобно увлечение. И смятам тяхното нелепо приключение за точно толкова ценно.

Тя кимна.

— Младите са жадни за преживяване, да, и го търсят в безумната лудория. Схващам мисълта ти. Само глупак не би се зарадвал на една среща с някой, наречен „лорд Хейт“, макар и само за да понесе дръзко съблазънта на погледа му.

— Съжалявам всички бъдещи жертви на пътя ти, заложник. Прочее, сега разказът, който ще се постарая да направя сбит и ясен. Какво са азатанаите? Забележи краткостта на отговора ми: никой не знае. Откъде са дошли? Дори те не могат да дадат отговор. Каква е тяхната цел? Трябва ли да имат такава? Ние имаме ли в края на краищата? Виждаш ли как изкушението на разказа подканва към такива опростени понятия? Цел — ба! Все едно. Тези неща трябва да знаеш: азатанаите са могъщи по начин, който дори джагътите не разбират. Те не обичат и са зле настроени към общество. Коварни са в изявленията си дотолкова, че често това, което твърдят, че са, всъщност е антитеза на това, което са. Или изглеждат, че са, или не.

Коря потърка лицето си.

— Един момент, учителю. Това ли е разказът?

— Да, окаяно момиче. Стремя се да ти дам знание.

— Полезно знание?

— Зависи.

— О.

— Сега. Азатанаите. Дори това име е в грешка, след като предполага култура, единство на форма, ако не на цел. Но азатанаите не носят плът като нас, както сме затворени в това, което ни е дадено и което можем да разберем за него. Не, те могат да избират всяка форма, която пожелаят.

— Учителю, описваш богове или демони, или духове.

Хаут кимна.

— Всичките ти описания са уместни.

— Може ли да бъдат убити?

— Не знам. За някои се знае, че са изчезнали, но нищо повече не може да се каже за това.

— Продължи, учителю. Неволно се заинтригувах.

— Да, намекът за сила винаги е изкусителен. Така. Сред азатанаите има един, който сега се нарича К’рул.

— Сега ли? Под какво име е бил известен преди?

— Керули. Преобразяването е в сърцевината на този разказ. Сред Бягащите псета името Керули се разбира като живото, от настоящето, така да се каже. Но в преминаването, в обръщането и тръгването в миналото, Керули трябва да се превърне в К’рул.

— Керули е умрял и така се е превърнал в К’рул? Значи азатанаите все пак могат да умират.

— Не. По-скоро, да. Достатъчно е трудно и без въпросите ти! Бих предпочел да хвърлиш още дърва в огъня.

— Защо?

— Ами, усещам, че не гори. Но огънят бележи отминаването на времето с това, че нагледно ни предлага прехода на едно нещо в друго. Той е като музиката, придружаваща гласа на бард. Без проклетите пламъци между нас разказът сякаш трябва да се забави, като наполовина изречена дума, като наполовина поет дъх.

— Разказваше ми за азатаная, наречен К’рул.

— Дори приятелите му азатанаи не разбират какво е направил той, нито дори защо. Може би той просто подлага на изпитание собственото си безсмъртие. Или навярно скуката го е тласнала към това. Тук се спускаме в бездната на намеренията. Той не отвръща на молитва.

— Какво е направил?

— Пуснал е кръв, а от раните, които е отворил по себе си, в самата кръв е породил загадъчна мощ. Чародейство. Магия в много течения и вкусове. Все още са млади, със смътен аспект, едва се долавят. Тези, които ги усещат, могат да изберат да избягат или да се доближат. В проучването тези течения намират определение.

— Казват — прекъсна го Коря, — че джагътите притежават своя собствена магия. Както и Бягащите псета, и Тел Акаи, и дори форулканите.

— А тайстите? — попита Хаут.

Тя сви рамене.

— Така каза Варандас, но никога не съм виждала нещо такова.

— Беше много малка, когато напусна Куралд Галайн.

— Знам. Признавам, учителю, че съм скептична за магията на Тайст.

— А на Майка Тъма?

— Не знам, учителю. Всичко може да бъде почитано и да бъде превърнато в бог или богиня. Нужен е само общ страх — от отчаяния вид, безпомощния вид, страх, който идва от това, че няма отговори за нищо.

— Е ли тогава отсъствието на вяра същото като невежеството?

— Толкова, колкото присъствието на вяра може да е невежествено.

Хаут изсумтя, а после кимна.

— Кръвта изтича от него на тънки струйки, на тежки капки и така силата му се предава в света и оставяйки го, той се превръща в нещо изоставено, и така Керули се е превърнал в К’рул.

— Бягащите псета са очаквали да умре.

— Да. Кой не умира, когато кърви непрестанно?

— Но той продължава да лежи.

— Да, и сега, най-сетне, подозирам, че другите азатанаи започват да осъзнават последствията от дара на К’рул и са разтревожени.

— Защото К’рул предлага на всеки дял в силата, която някога са пазели само за себе си.

— Много добре. Каква полза да си бог, когато всеки един от нас може да стане бог?

Тя се намръщи.

— Каква полза да си бог, когато насилваш всички с по-малко сила от теб? Къде е удовлетворението в това? Ако изобщо съществува, трябва да е мимолетно, жалко и користно. Все едно да откъснеш краката на онзи паяк на стената зад теб — едва ли си струва перченето, нали?

— Заложник, не са ли всички богове егоистични? Карат вярващите си да се свиват от страх, ако изберат да имат вярващи. А ако не, то в таенето на силата си стават отчуждени и неизмеримо жестоки. Кой бог предлага дарове и го прави безвъзмездно, без очакване, без настояване за форми и забрани?

— Това ли е прецедентът на К’рул? — попита Коря и самата идея я остави без дъх и изпълнена с удивление.

— Преди много време — каза Хаут и изпъшка, докато се вдигаше на крака, — имаше джагътски пазари, още когато имахме нужда от такива неща. Представи си стъписването на един такъв пазар, ако дойде някой продавач, понесъл безброй съкровища, които започва да раздава, без да иска нищо в замяна. Една цивилизация не би могла да преживее такова нещо, нали?

— Учителю, К’рул ли е Господарят на Хейт?

— Не.

— Свърши ли разказът ти?

— Да.

— Но ти не свърши никъде!

— Предупредих те, заложник. Сега стягай багажа, трябва да тръгваме. Денят обещава въздух, прочистен от всички неща зад нас, и прекрасна гледка, която да ни блазни напред…

И сега вървяха надолу по терасите на брега на долината, а в далечината имаше една кула, която се издигаше над всички други. Беше бяла, искряща като перла и привличаше погледа ѝ непрестанно.

Аратан последва Драконъс до широко пространство, което във всеки друг град щеше да бъде наречено площад. Точно срещу тях се издигаше кула сред купчина нейни по-малки посестрими. Докато другите бяха четвъртити и ъглести и направени от сив гранит, кулата пред тях бе облицована с нещо, което приличаше на бял мрамор, с кръгла стена, гладка и изящна. Зданията, струпани под нея, изглеждаха схлупени като колиби.

Драконъс спря пред една такава по-малка кула и слезе от коня. Обърна се към Аратан.

— Вържи конете. Стигнахме.

Аратан вдигна глава и очите му се зареяха нагоре по бялата кула.

— Не разбирам защо толкова красиво нещо е трябвало да се нарече Кулата на Хейт.

Драконъс се спря до Каларас и погледна сина си намръщено. После посочи ниския вход на четвъртитата кула.

— Тук вътре.

Пролуката беше толкова тясна и ниска, че се наложи да се наведе, когато пристъпи вътре.

Аратан върза Бесра и Хелар и го последва.

Залата беше тъмна и вмирисана, с почернели от дим тавански греди и дъски, зацапани с нещо, което приличаше на птича тор. В един ъгъл близо до три вертикални цепнатини в стената, които минаваха за прозорци, беше поставен стол с висок гръб. Проникващата през амбразурите светлина минаваше на решетки по малко, високо писалище, на което имаше купчина хартия, висока колкото бокала за вино, който стоеше до нея. По онова, което оставаше от писалището, бяха разхвърлени грубо направени пера, а още такива бяха осеяли каменния под около краката му. В ъгъла вляво от стола беше вдигнат капак на пода, а някъде отдолу като прах се вдигаше бледа светлина.

Драконъс смъкна кожените си ръкавици и ги затъкна зад оръжейния си колан. Огледа се и каза:

— Изчакай тук. Ще ида да намеря столове.

— Ще чакаме да ни приемат ли, татко? В кулата на портиера ли сме?

— Не — отвърна Драконъс и излезе.

От дупката на пода се чу трополене и след малко оттам се появи фигура. Аратан никога не беше виждал джагът, какъвто разбра, че трябваше да е съществото. Висок, мършав, с кожа с цвета на маслини и сбръчкана като на гущер. Бивните се извиваха, щръкнали от долната челюст на тънка като цепка уста. Издаденият ръб на челото скриваше очите. Джагътът носеше опърпан вълнен халат в бледолилав цвят. В едната си ръка държеше шише с мастило. Пръстите му бяха зацапани с черно.

Без да обръща внимание на Аратан, джагътът отиде до писалището и постави шишето с мастило на него, а след това, уморен сякаш от тежкия труд, седна в мекия стол и отпусна глава назад.

Очите му просветнаха мътно златисти, докато оглеждаше писалището. Когато проговори, гласът му беше дълбок, но груб.

— Някои пишат с вино. Но други пишат с кръв. Колкото до мен, е, предпочитам мастило. По-малко болезнено е. Приканвам не към крайности, а към сдържаност, ала за някои и сдържаността е порок. Какво мислиш ти?

Аратан се покашля.

— Търсим аудиенция с Господаря на Хейт.

Джагътът изсумтя.

— Онзи глупак ли? Ръси мастило както пияница пикае в задната уличка. Самата му плът е просмукана с жлъчта на съмнителния му ум. Дъвче аргументи като счупено стъкло и се къпе много рядко. Каква работа може да имате с него? Нищо сериозно, предполагам. Идват да търсят мъдрец, а какво намират? Виж тая купчина писания на писалището. Пише предсмъртната си бележка на самоубиец и го прави нескончаемо. Публиката му мига, твърде самодоволна, за да сподави смеха си. Смъртта, казва им той, е дарът на мълчание. Един ден всички ще се изтъркаляме в оная крипта, където изрисуваните стени се крият в мрака, и дори прахта няма да се раздвижи. Кажи ми, копнееш ли за мир?

— Баща ми отиде за столове — каза Аратан. — Ще се върне скоро.

— Носиш одежди на тайст. Никой не се съмнява в силата на Властелина на Нощта, ала мнозина се съмняват във волята му. Но не волята му застрашава толкова всички. Нравът му е заплахата. Кажи им го, дете тайст, преди да е станало твърде късно.

Аратан поклати глава.

— Няма да се върна при своя народ. Смятам да остана тук.

— Тук?

— В Кулата на Хейт — отвърна той.

— И къде би могла да е тази кула?

— Високата, от бял мрамор, където живее Господарят на Хейт.

— Гостувал ли си някога в тази кула, дете тайст? Не? Очаква те тайна тогава. Най-възхитителна тайна. Но виждам нетърпението ти. Ако някой трябва да построи здание на омразата, какъв камък трябва да се избере за съграждането ѝ.

— Нещо чисто?

— Много добре. И за да се построи кула, ясно видима за всички, трябва да блести ярко, нали?

Аратан кимна.

— Тъй. Бял мрамор или, в случая с кулата, която спомена, опал. Разбира се, никой джагът не би могъл да построи такова нещо. Нямаме таланта да изстискаме опал от отломки и прах. Не, за такова чудо ти трябва зидар азатанай. С подходящото чувство за хумор. Защо ли, питаш? Ами защото е нужен хумор, щом тайната стане известна. Тъй че, кажи ми, колко етажа би трябвало да има тази кула. Назови ми нивата на Омразата.

— Не мога, сър — отвърна Аратан. — Не е ли омразата нещо, което заслепява?

— Мм. Как гледаш на бележка на самоубиец, която никога не свършва?

— Като на шега.

— А, и харесва ли ти?

Аратан сви рамене, зачуден къде се е дянал баща му.

— Харесвам иронията.

— Само това? Е, млад си все още. Омразата заслепява, да. Никакви нива няма в нея. Ти спомена за чистота, а ето, че обсъдихме въпроса за изключителността. А прозорци? Каква врата би трябвало да се всече в това чисто, изключително нещо?

— Прозорци не трябват, защото всичко, което е извън омразата, няма значение за онзи, който е вътре.

— А вратата?

Аратан погледна замислено джагъта и въздъхна.

— Кулата е от плътен камък, нали? Но това не е правилно. Трябва да има някакъв вход.

— Но не изход.

— Докато не бъде срутена… в пожар. Но ако е от плътен камък, тогава никой не може да живее вътре.

— Никой не живее. Не и това, което разумно същество би нарекло живеене, във всеки случай.

Драконъс се появи на прага и каза:

— Изгорил си всички мебели във всеки дом наоколо.

— Зимите бяха студени, Властелине. Тъкмо обсъждахме „Безумието на Готос“, двамата със сина ти. Виждаш ли сандъка до вратата? Вътре ще намериш чудесно вино с прилично качество. И ейл на Тел Акаи, ако държиш да се напиеш до несвяст.

— Държа да говоря с Качулатия — каза Драконъс и отиде до сандъка. Капакът изскърца, щом го повдигна. Той погледна вътре и извади глинена делва.

— Чудесен избор, Властелине — каза джагътът.

— Би трябвало, след като аз ти го подарих последния път, когато се срещнахме.

— Запазих го за връщането ти. Тайстите имате все пак някаква стойност в този свят, предвид дарбите ви в правенето на вино.

Драконъс извади два алабастрови бокала и ги огледа.

— Деликатна ръка има Каладън Бруд, нали?

— Да, когато реши. Любопитно. След моята прокламация и в разгара на последвалия разпад съм затрупан с подаръци. Как да си обясниш умовете на азатанаите?

— Качулатия долу ли си стои? — попита Драконъс, докато наливаше вино в двата бокала.

— Не мога да се отърва от него, така е.

Драконъс подаде на Аратан единия бокал. Изненадан, той го взе. След това баща му отиде до писалището, вдигна бокала и подуши виното. Плисна съдържанието в стената, напълни отново бокала от глинената делва и го подаде на джагъта.

— Синът ти желае да остане под опеката на Господаря на Хейт.

Драконъс кимна и каза:

— Иска да ти подари себе си.

— Като какво, за спомен ли? За украшение? За какво изобщо би могъл да служи?

— Обучен е добре в писането — каза Драконъс, докато отпиваше от виното. — Колко тома си съставил досега, Готос?

— Цяла дузина купчини като тази на писалището. Изписани с всеки възможен ужасен почерк, всяка дума, всеки ред.

Драконъс го изгледа намръщено.

— Не и на стар джагътски, надявам се!

— Разбира се, че не! Би било… нелепо. Език за съставителите на списъци, език за събирачи на данъци със събрани очи и скосени чела, език за лишените от въображение и за дребнави умове, език за неинтелигентните и твърдоглавите — а колко често вървят тези две черти ръка за ръка? Стар джагътски? Ами че нали щях да се самоубия след първите три думи! — Замълча, след което изпъшка. — Де да бях. Признавам, Властелине, писал съм на стар джагътски.

— Лесно се преподава точно тази писменост.

— Възлагаш ми да подложа сина ти на такова мъчение? Защо?

— За да може да прехвърли писанията ти на по-подходящ език.

— Тайст?

Драконъс кимна.

— Ще ослепее. Ръката му ще изсъхне и ще тупне на пода като мъртва птица. Ще трябват не само вериги, за да го задържа тук. Дори Господарят на Хейт си има граници, Властелине.

— Докато се събуди за себе си. Това място изглежда съвсем безопасно, Готос, и вярвам, че ще бъдеш безпристрастен учител.

— Да бъда трезорът на твоето съкровище? Олеле! Явно ни чакат бурни времена, Драконъс.

— Идеята бе негова, не моя — каза Драконъс и се обърна към Аратан. — Ако все още смяташ да останеш.

— Ще остана, татко.

— Защо? — изръмжа Готос. — Говори, дете тайст!

— Защото, сър, една безкрайна бележка на самоубиец може да бъде само проглас за стойността на живота.

— О, нима? Ще споря с теб, дете тайст. Нощ след нощ, страница след страница, ще атакувам убеждението ти, вярата ти, увереността ти. Ще те нападам, без да спирам, за да си поема дъх, и ще се постарая да те смачкам под петата на трудно придобитата си мъдрост. Какво толкова имаш, че дръзваш да претендираш за силата да ми устоиш?

— Имам младост, милорд — отвърна Аратан.

Готос бавно се наведе напред, с блеснали очи.

— Ще я изгубиш.

— Рано или късно, да.

Господарят на Хейт се отпусна назад, замислен.

— Драконъс, твоят син те прави горд.

— Да — прошепна баща му.

После Готос вдигна голям изящен ключ.

— Ще ти трябва това, Властелине.

Драконъс кимна. Остави празния си бокал и взе ключа. Заслиза надолу.

Господарят на Хейт продължаваше да гледа Аратан.

— Никога не се съмнявай в куража на баща ти.

— Никога не съм се съмнявал, сър.

— Как те е нарекъл той?

— Аратан.

Готос изсумтя.

— А правиш ли го?

— Какво?

— Ходиш по вода, това е значението на името ти на азатанаи.

— Не, сър. Дори по лед не мога. Веднъж пропаднах и едва не се удавих.

— Страхуваш ли се вече?

— От какво, сър?

— От вода? От лед?

Аратан поклати глава.

— Баща ти е решил да освободи Качулатия. Какво мислиш, че желае да постигне с този рискован акт?

— Според мен някаква форма на изкупление, сър.

— Значи наистина е било от ръката на Ерастас. Убийството на Кариш, а вече и на други. Баща ти, уви, не разбира джагътите. Въобразява си, че Гуглата ще тръгне да излови своенравните азатанаи. Би искал да види легендарната ярост на моя народ развихрена над това парвеню с кръв по ръцете му. Но това няма да стане.

— Тогава какво ще направи Гуглата?

— Той скърби за мълчанието, което тя му дава сега, Аратан. Боя се всъщност, че ще обяви война на това мълчание. Само за да я чуе да проговори отново, още веднъж, един последен път. Ако може, ще разбие мира на самата смърт.

— Как изобщо е възможно това?

Готос поклати глава.

— След като аз самият бягам неуморно от смъртта, не съм този, който трябва да отговори. — Господарят на Хейт махна с оцапаната си с мастило ръка. — Водим война с нашите безумства, Качулатия и аз, и затова сме тласнати в противоположни посоки. Аз преследвам зората, а той би искал да подгони сумрака. Не му завиждам за упорството и мога само да се надявам, че събратята ми джагъти ще предпочетат да пренебрегнат призива му.

— Защо да не го направят? Това е невъзможно. Лудост.

— Привлекателни качества, несъмнено. Невъзможно и лудост, да, но най-притеснителното от всичко е, че е дръзко.

— Тогава всъщност се страхувате, че ще му отвърнат.

Готос сви рамене.

— Неколцина дори биха могли да причинят неприятност. Още вино? Вярвам, че бутилката е родила друга някъде в сандъка. Хайде иди и виж, а?

Вместо да го послуша, Аратан погледна към отвора на пода.

Готос въздъхна.

— Лошо вещае това, че вече се отегчи от компанията ми. Хайде, върви и задоволи любопитството си.

Аратан се приближи до отвора и погледна долу. Стъпалата бяха направени от дърво, изкорубени и похабени от старост. Бяха стръмни. Светлината, която струеше отдолу, беше бледа. Бавно заслиза.

След дванайсетото стъпало стигна до пръстения под. Беше неравен, с корени, плъзнали през него като объркана плетеница. Не можа да види никакви стени. Светлината бе навсякъде, но без никакъв видим източник. Видя баща си застанал на брега на малко езеро на петнайсетина крачки напред. В средата на езерцето имаше остров, едва няколко крачки на ширина, и там седеше джагът. Като че ли си беше разкъсал дрехите и дращеше с нокти плътта си. Тежки пранги стягаха китките му, а веригите затъваха в скалната повърхност на острова. Аратан тръгна натам и застана до баща си.

Драконъс говореше:

— … Искам да прочистя дара и да го дам на Нощта. Знам, че това не предлага опрощение. — Помълча, после добави: — К’рул не е единственият, който търси справедливост за убийството, Качулати. Не знам азатанай, който да не е разгневен от престъплението на Ерастас.

Качулатия мълчеше, навел очи.

— Искам да те освободя — каза Драконъс.

Тих смях се изтръгна от окования джагът.

— Ах, Драконъс. Ти потърси от Ерастас достоен символ на любовта си към Майка Тъма. За да постигне това, той отне любовта на друг и направи от листа на черно дърво дара, който поиска. С това всички ние сме принудени да се преклоним пред твоята нужда. — Гуглата вдигна глава и очите му уловиха странното сребристо отражение от езерото. — А сега стоиш пред мен и се мъчиш да сдържиш гнева си, гняв, който изпитваш заради мен. Но виж: аз не обвинявам Ерастас или глупавия му спътник Секул Лат. Нито гледам на теб със страст. Бъди меч, щом искаш, но не очаквай аз да го размахам.

— Гневът ми остава, Качулати, и ще проклинам Ерастас за деянието му и за собствената ми роля в него. Ще изкова меч и ще направя от него затвор…

— Значи си глупак, Драконъс. Не искам изкупление от теб. Не търся възмездие и съм толкова нетрогнат от съчувствието ти, колкото и от твоя гняв. Жестовете ти са си само твои.

— Закален във Витр…

— Спри това противно описание! Това, което ще направя, щом бъда освободен, ще разплете цялото съществувание. Пламенният ти протест е без значение. Жестовете ти се свеждат до дребнаво перчене, не много по-различно от чувството ти за значимост, и в това виждам, че се включваш в хора на милион гласове, но песента е горчива, а рефренът кънти фалшив. Дай ми ключа, прочее, и да те няма.

— Качулати, не можеш да надвиеш самата смърт.

— Нищо не би могъл да знаеш за това, Драконъс. Ще призова приятели. Врагът ми ще бъде несправедливостта на тленността. Сигурен съм, че ще събера неколцина за каузата си. Скръбта, загубата… ще сме малка, сериозна група — но никой няма да се усъмни в решимостта ни.

— И къде тогава ще намериш бреговете на това неведомо море, Качулати? Кой мост можеш да се надяваш да прехвърлиш, без да предадеш душата си на същата забрава, която искаш да унищожиш?

— Вслушай се добре в уроците, които ще нося, Драконъс, в моя спор със смъртта.

— Боя се, че няма да се срещнем повече — каза бащата на Аратан.

— Има по-големи страхове, Драконъс. Направи съжалението си скромно и никога няма да имаме повод да се проклинаме един друг, и дано намерим в това мир помежду ни.

— Ще разбиеш сърцето ми, Качулати.

— Не изричай такива признания, че да не чуе Готос и да се изкуси за подигравки. Никога не съм отказвал споровете с него, макар че като нищо може да вярва в обратното. Нищо от това, което е разголил с думите си, не си струва да се съхрани. Одеждите на самозаблудата никога не ни носят облекчение задълго. Не че ще ти трябва това.

Драконъс хвърли ключа на Качулатия.

Джагътът го улови.

— Готос ме окова от обич — рече той и погледна бегло ключа. — И ти сега искаш да ме освободиш пак от обич, но аз вече съм мъртъв за такива неща. Един ден, Драконъс, ще те призова, в името на Смъртта, и се чудя: как ще отговориш?

— Когато дойде този момент, Качулати, и двамата ще научим какъв ще е този отговор.

Гуглата кимна. Пресегна се и отключи първата пранга.

Драконъс се обърна към Аратан.

— Приключихме тук.

Но Аратан проговори на Качулатия:

— Сър.

Джагътът вдигна глава и го погледна.

— Какво искаш да ми кажеш, сине на Драконъс?

— Само за вярата ми — отвърна той.

Гуглата се изсмя.

— Вяра ли? Е, казвай тогава. Ще чуя.

— Вярвам, сър, че ще докажете, че Готос греши.

Джагътът изсумтя.

— А добро нещо ли е това?

— Аргументът му, сър. Погрешен е. Всички вие не сте успели да му отговорите и така цивилизацията ви е свършила. Но този спор не свършва никога. Не може да свърши и точно това ще докажете вие.

— Спор, толкова безкраен, колкото неговото признание? Ха! Дързък си, сине на Драконъс. Имаш ли също тъй вяра, че ще спечеля тази война?

— Не, сър. Мисля, че ще се провалите. Но ще ви благословя за това, че ще опитате.

Настъпи мълчание и тогава Аратан видя сълзите, потекли по кривите пътечки на сбръчканите страни на джагъта. Драконъс сложи ръка на рамото на сина си и го поведе назад. Ръката беше тежка, но не заплашваше с болка. Стигнаха стъпалата и спряха, а баща му каза:

— Аратан, съжалявам, че не те познавах по-добре.

— Татко, от всички страни са те предупреждавали да не тръгваш по пътя, който си поел. Защо настояваш?

— Защото, синко, не познавам друг.

— Същото каза Гуглата и за своя път — отвърна Аратан. — И Готос. И Килмандарос, и Олар Етил. Това е, което всички вие казвате, дори когато не го казвате.

— Нагоре, Аратан. Времето ми с теб почти свърши. Трябва да се върна в Карканас. Прекалено дълго не бях там.

Аратан се закатери нагоре, баща му — след него.

Господарят на Хейт все още седеше на стола си и сякаш дремеше, с празен бокал в едната ръка.

Без да му обърне внимание, Драконъс продължи. Навън хвана юздите на коня си и се метна на седлото. Погледна отгоре Аратан и рече:

— Избери някоя празна кула да подслониш конете си. Има един джагът, който живее наблизо. Казва се Кинигиг. Странен е, но е безвреден и много обича коне. Ще се грижи да са добре хранени и поени, и ще ги упражнява дори, но за последното — не губи връзките си с Хелар.

— Няма.

— Намери някое място наблизо за спане и си направи от него възможно най-добрия дом. Не се изолирай прекомерно и не забравяй, че има свят извън този на Готос и джагътите. Когато се почувстваш готов, напусни. Ти си много по-голям дар, отколкото учителят Сагандер изобщо е възнамерявал да направи.

— Татко, внимавай в Карканас. Те мислят, че те познават, но грешат.

Драконъс го изгледа мълчаливо.

— А ти?

— Ти си азатанай.

Баща му подръпна юздите и обърна Каларас. Подкара до центъра на поляната и щом стигна там, светлината около него заглъхна, сякаш самата нощ бе призована и се приближи да посрещне своя властелин. В миговете преди да изчезне всичката светлина, отнасяйки със себе си Драконъс и коня му, Аратан видя преобразяването, сполетяло Каларас. Черната козина на жребеца потъмня още повече, тялото му се разми по краищата, а очите му блеснаха, огрени сякаш от зловещи пламъци.

После изчезнаха в непроницаемия мрак. След миг гаснещата дневна светлина отново се изсипа и разкри празна поляна.

„Никаква прегръдка. Никакви думи на обич, които да скрепят това сбогуване. Замина си. Моят баща си замина.“

Стоеше сам и се чувстваше изгубен. И свободен.

Извади глинената статуетка и я загледа. Дарът на Олар Етил, предаден му през ръцете на неговия баща. Колкото и да му носеше утеха със своята закръгленост и тежина, искаше му се да не му я беше дала. Ала оставаше само това, единственото нещо, белязало това дълго пътуване от мига, в който Сагандер го бе накарал да се спре и да погледне назад към портата на дома Дракони, до този последен, самотен миг в пустотата след заминаването на баща му.

„Още един дар, подгизнал от кръв.“ Чу някакъв звук и вдигна глава.

В другия край на поляната се бяха появили две фигури. Джагът в броня и млада жена тайст, тънка и с остри черти.

Щом стигнаха до него, джагътът попита:

— Вътре ли е той?

— Да, сър. Спи на стола си.

Джагътът изсумтя и влезе. След малко гласът му отекна, силен и груб:

— Ако още не си умрял, Готос, събуждай се!

Жената погледна Аратан в очите и сви рамене извинително. След това се намръщи.

— Какво правиш тук? Кой си ти?

Предизвикателството в погледа ѝ го накара да отстъпи боязливо назад.

— Гост съм.

— Гост на Господаря на Хейт?

Той кимна и прибра глинената статуетка в кесията на колана си.

— Кукла ли беше това?

— Може да се каже. Подарък.

— Грозна е. Аз имах по-хубави кукли някога.

Той замълча, притеснен от прямотата на погледа ѝ.

— Винаги ли правиш това?

— Какво?

— Дъвчеш ноктите си.

Аратан смъкна ръката си, изтри пръсти в крачола си и каза:

— Не.

17

— Той споменавал ли е за семейство?

Ферен не отвърна на въпроса на Виле и след малко заговори Ринт:

— Не, доколкото помня. Говореше само за дома Дракони. Беше го приел за свой дом, а и да е имало нещо преди това, било е пепел и не искаше да го разбърква сред нас.

— Защо да го прави? — попита Галак. — Макар и сержант, все пак беше командващият ни офицер. Не виждам как незнанието ни оправдава каквото и да било. Може да сме отстранени от владението на лорда, но това не ни освобождава от дълга да проявим благоприличие.

— Той не е Пограничен меч — изръмжа Ринт. — Нямам желание да се връщам до дом Дракони само за да закарам обезглавен труп. Имам новородено дете и искам да го видя.

Ферен задържа погледа си на пътя напред, към степта и тъмната вълниста линия на хълмовете на североизток. Вече бяха напуснали пътеката, която бяха проправили, щом тръгнаха на запад. Ако Виле и Галак спечелеха този спор, щяха да свърнат право на изток, за да стигнат до Ейбара Делак.

Конете бяха уморени, а увитото тяло на портален сержант Раскан вмирисваше всеки капризен полъх на вятъра.

— Можем да построим грамада в хълмовете напред — каза Ринт. — Можем да предадем празната му плът на владението на Майка Тъма и да направим всички необходими изкупителни жертви. Нищо безчестно няма в това. А ако трябва, можем да пратим съобщение до дома Дракони, в което да уточним мястото на тази грамада, ако някой пожелае да дойде и да прибере тялото.

— Как може да не се сметне едно такова съобщение за обида? — попита Виле. — Не те разбирам, Ринт. Ако не можем да се придържаме към благоприличие, какво ни остава?

— Не ме интересува благоприличието — отсече Ринт. — Ако двамата с Галак чувствате, че е толкова важно, занесете го. Но аз се връщам у дома.

— Ферен? — попита Галак.

— Тя го взе — отвърна Ферен. — Вещицата открадна душата му. Все едно е къде ще положите останките или дори дали ще направите изкупителни жертви. Майка Тъма никога няма да получи душата му. Раскан си отиде от нас.

— Ритуалите облекчават съвестта на живите — настоя Виле. — Моята. Твоята. На близките му.

Тя сви рамене.

— Не виждам никакво облекчение в празни жестове, Виле.

Галак изсумтя разочаровано и каза:

— Защо ли изобщо се разделихме. Двамата с тебе, Виле, казваме на себе си и един на друг, че яздим в компанията на двама стари приятели. А и уж изглеждат такива.

Всички замълчаха и тупането на конските копита изпълни хладния следобеден въздух. Ферен притвори очи, отпусната в ритмичното полюшване от лекия галоп на коня. Скоро щяха да забавят скоростта си до ходом, а далечните хълмове нямаше да изглеждат по-близо и родната земя отвъд тях щеше да си остане изгубена в копнеж и боязлива несигурност — сякаш далечината можеше да постави под въпрос самото ѝ съществуване.

Съществуваха начини да се негодува срещу света, начини, които никога преди не беше познавала, никога не бе усещала и изобщо нямаше да повярва, ако някой я беше уверявал, че ги има. Проклинаше огромната степ. Проклинаше безсмислената безпределност на небето, безболезнената му дневна синева и жестокото равнодушие на нощта. Несекващият стон на вятъра изпълваше главата ѝ като далечния вой на хиляди деца и всеки груб лъх хапеше очите ѝ.

С идването на привечерта щеше да седне свита с другите и огънят, който си накладяха, щеше да се надсмива с всеки език на пламъците. И щеше да чува смеха на вещицата, а после ужасните ѝ писъци, които сега се връщаха към Ферен и се утаяваха, отнемайки удовлетворението ѝ, задоволството от това, което бе направил брат ѝ. Този болезнен звук я терзаеше и я караше да се чувства смалена и засрамена.

Лесното приятелство между Пограничните мечове си бе отишло. Брат ѝ щеше да седи с подпухнали очи, уловили отражението от огъня, и тя си спомни измъчения вик, който се бе изтръгнал от него, когато се беше вкопчила във вкочаненото му тяло. Не можеше да си представи какво беше взел от нея в онзи момент, за да му даде силата да отвърне на удара на вещицата. За белега, който тя носеше сега. За убийството на невинен човек. Нямаше неговия кураж и ако той сега подкараше към дома, щеше да тръгне с него, без да възрази.

Каза си, че Ринт е това, което беше някога: братът, който винаги е до нея, защитава я от света и неговите жестоки обрати. Но истината беше, че се съмняваше в собствените си убеждения и въпреки всичките си жестове и готовността си да следва Ринт чувстваше, че изостава от него. Беше отново дете, на неподходящо място с това, което носеше в утробата си. Някъде в този необятен пейзаж жената, която бе доскоро — силна и решителна, — сега се скиташе изгубена. Без онази жена Ферен се чувстваше изоставена и неизмеримо слаба, докато брат ѝ сякаш се бе устремил към неведома, но ужасна съдба.

Не беше имала последни, прощални думи за Аратан и от това също изпитваше срам. Малцина нямаше да се изсмеят на идеята за невинен баща. В края на краищата вината беше в зачеването, в акта на преднамерено отдаване. Но за нея той беше невинен. Знанието и преднамереността бяха само нейни и тя подозираше, че щеше да го е съблазнила дори без заповедта на баща му.

Небето потъмняваше, отчуждено в непроменливите си закони, в пълзящото си настъпление, в което гледаше отгоре със слепи очи и не помисляше за наранените души и безнадеждния им копнеж за мир. Ако самосъжалението беше бездънно езеро, то тя кръжеше и кръжеше неспирно по разкаляния му и хлъзгав бряг на ръце и колене. Осъзнаването не променяше нищо. Знанието беше безполезно. Носеше невинност в утробата си, а се чувстваше като крадец.

Виле проговори:

— Значи ще е грамада. Вие двамата не сте единствените, които копнеят за дома.

Видя кимването на брат си, но той замълча и Ферен усети как тишината, последвала думите на Виле, натежа около всички тях. Отстъпването без дума за благодарност правеше поражението явно, а това можеше само да ужили. Очертаваха се проломи, разширяваха се и тя знаеше, че няма да могат да ги преодолеят лесно. Овладя се и се изправи на седлото.

— Благодаря ви и на двамата. С брат ми сме в безизходица. Дори отмъстителността на Ринт е твърде далече зад нас, докато горкият Раскан е толкова близо, че все едно го носим на гърбовете си.

Очите на Виле се бяха разширили.

Галак се покашля и плю настрани.

— Добре, че се отървах от този вкус. Благодаря ти, Ферен.

Ринт внезапно потръпна, изхлипа и се разплака.

Всички спряха.

— Стига за днес — каза дрезгаво Ферен. Слезе от коня и отиде да помогне на брат си. Беше се свил на кълбо в мъката си и не можеше да го свали от седлото. Виле и Галак притичаха да ѝ помогнат.

Ринт се отпусна на земята. Клатеше глава и хлиповете го разтърсваха. Ферен махна на двамата да се отдръпнат и притисна брат си до гърдите си.

— Негодни сме за нищо двамата — заговори му тихо. — Да хвърлим вината на родителите си и да приключим с това.

Последният хлип завърши с накъсан смях.

Останаха вкопчени един в друг и той се отпусна в прегръдката ѝ.

— Мразя го — каза Ринт с внезапен жар.

— Кого? Кого мразиш, Ринт?

— Драконъс. За това, което ни причини. За това прокълнато пътуване!

— Той вече е зад нас. Връщаме се у дома, Ринт.

Но той поклати глава. Издърпа се от прегръдката ѝ и се изправи.

— Не е достатъчно, Ферен. Той ще се върне. Ще заеме мястото си до Майка Тъма. Този използвач на деца, този оскърбител на любов. Злото е най-дръзко, когато крачи по безпогрешен път.

— Той има достатъчно врагове в двора…

— В Бездната да върви дворът! Вече се смятам за негов враг и ще говоря против неутралността ни пред всички Погранични мечове. Консортът трябва да бъде прогонен, силата му да бъде разбита. Искам да го видя убит, посечен. Искам да видя как името му е станало проклятие сред всички Тайст!

Брат ѝ стоеше разтреперан, с широко отворени, но корави като желязо очи, когато погледна Ферен, а после Виле и Галак.

— Онази вещица беше негова любовница — продължи той и изтри потеклите по страните му сълзи. — Какво ви говори това за Драконъс? За душата му? — Закрачи към тялото на Раскан, вързано на гърба на коня на сержанта. — Да попитаме Раскан, а? Този нещастен човек под тъй наречената „закрила“ на господаря си? — Задърпа ремъците, но те не поддадоха и накрая той хвана краката на трупа и го издърпа. Стъпалото му се закачи и той падна на гръб с увитото тяло в ръце. Тупнаха тежко на земята. Ринт изруга, избута трупа от себе си и се изправи; лицето му беше пребледняло. — Попитайте Раскан какво мисли. За неговия лорд, господаря му и за всички жени, които той е взимал в прегръдките си. Попитайте Раскан за Олар Етил, вещицата азатанаи, която го уби.

Ферен въздъхна.

— Ринт, нашата неутралност…

— Ще се злоупотреби с нея! Вече се злоупотребява! Нашето стоене настрана дава простор на амбициите. Неутралност? Виж колко лесно добива тя цветовете на страхливото малодушие! Ще настоявам за съюз с Урусандер, за всички Погранични мечове. Сестро, кажи ми, че си с мен! Ти носиш видимо доказателство за това, което направи той!

— Недей.

— Взимаш монетата му и предаваш тялото си — така го вижда Драконъс! Той нищо не уважава, Ферен. Нито чувствата ти, нито загубите ти в миналото, нито раните, които ще носиш до края на живота си — нищо от това не означава нищо за него. Поиска внук…

— Не! — Викът ѝ отекна и всеки път, щом гласът ѝ се връщаше от пустата равнина, звучеше все по-умолителен и жалък. — Ринт, чуй ме. Аз бях тази, която поиска детето.

— Тогава защо те прогони от сина си, след като реши, че си бременна?

— За да спаси Аратан.

— От какво?

— От мен, глупако.

Отговорът ѝ го накара да замълчи и тя видя стъписването му, а след това — усилието да я разбере. Отново я обзе слабост и тя извърна очи.

— Аз бях тази, която вървеше по безпогрешен път, без да мисля за хората, които наранявам, Ринт.

— Драконъс те привлече в своя свят, Ферен. Не го интересуваше, че си уязвима.

— Когато ме откъсна от Аратан, той спаси и двама ни. Знам, че не можеш да го видиш така. Или не искаш. Искаш да нараниш Драконъс точно както нарани Олар Етил. Същото е и всичко се свежда до нуждата ти да нараняваш, да накараш някой друг да изпита болката, която изпитваш ти. Моите войни свършиха, Ринт.

— Моите не са!

Тя кимна.

— Виждам.

— Очаквах да застанеш на моя страна, Ферен.

— Защо? Толкова ли си сигурен, че правиш всичко това заради мен? Аз не съм. Не го искам! Искам си само моя брат!

Ринт сякаш рухна пред очите ѝ. Отново се смъкна на земята и покри очите си с ръце.

— Бездната да ни вземе дано — промърмори Виле. — Престанете. И двамата. Ринт, ще чуем аргументите ти и ще гласуваме по тях. Ферен, ти си с дете. Никой не би очаквал да вадиш меча си. Не и сега.

Тя поклати глава. Горкият Виле не разбираше, но тя не можеше да го вини за това.

— Чака ни много път — обади се тихо Галак. — А утре ще стигнем хълмовете и ще намерим място за тялото на Раскан. Място на мир и покой, което да приюти костите му. Когато се върнем в родните си земи, ще отида до дома Драконъс и ще уведомя капитан Айвис за местоположението. Сега, приятели, нека си направим бивак.

Ферен се загледа към равнината на юг. Имаше една пътека натам, далечна вече и губеща се, която водеше на запад към чужди земи. Имаше там парчета земя, обрасли с мека трева, смачкана от мъж и жена, привлечени един към друг от неутолима нужда. Същото небе, което беше над нея сега, гледаше над онези останки, онези смътни и чезнещи следи, а вятърът, който се плъзгаше по лицето ѝ и изпиваше сълзите по страните ѝ, пердашеше и бушуваше, но се носеше все на юг и някъде през нощта щеше да погали онези треви.

Животът може да достига далече, в миналото, където се вкопчва в неща и ги повлича с вой в настоящето. И далечината може да ражда негодувание, когато всички обещания на бъдещето остават вечно недостижими. А детето, което помръдна в утробата ѝ, щом угасна денят, бе като нещо изгубено в дивата пустош и когато смътният му плач стигна до нея от някое незнайно място, тя падна на колене, затворила очи и затиснала ушите си с ръце.

Ринт не смееше да погледне сестра си. Не искаше да я види така, на колене и сломена от думите, които си бяха хвърлили. Остави Виле и Галак да стъкмят бивака и седеше загледан на североизток, потънал в собствената си самота.

Струваше му усилие да си спомни лицето на жена си. Когато си я представи, седнала загърната в кожи, с новороденото бебе до гърдата ѝ, видя непозната. Двама непознати. Ръцете му не спираха да треперят. Бяха горещи, сякаш все още държаха огньовете, които бяха изригнали в онзи миг на ярост, толкова буен в жестоката жажда за мъст. Не съжаляваше за болката, която бе нанесъл на Олар Етил. Но когато помисли за това, първо видя себе си: фигура, очертана от извисилите се пламъци, писъците, изпълнили дима и пепелта, издигащи се във въздуха, станаха гласовете на дърветата, агонията на почерняващи листа и пращящи клони. Стоеше като бог, с лице огряно с отражението на неопровержимия си триумф. Свидетел на унищожението, дори когато това унищожение бе неговото собствено. Такъв човек не познаваше любов, нито към жена, нито към дете. Такъв човек не познаваше нищо освен насилие и с това бе станал чужд за всекиго.

В тъмното закръжиха насекоми. Ринт чу зад себе си как Виле промърмори нещо на Галак, а димът от лагерния огън се понесе покрай него като влечуги, изпълзели от някое друго селение и разбягали се в мрака на нощта. Погледна натам, където бе оставил увитото в плат тяло на Раскан. Ръцете бяха протегнати, посинели и подпухнали, а кожените ремъци, вързани около китките, се бяха врязали дълбоко. Зад тях бяха мокасините, паднали в тревата. Драконъс беше щедър с подаръците си, не ще и дума.

Урусандер щеше да намери начин. Щеше да съкруши безумието и да наложи мир над Куралд Галайн. Но щеше да се лее кръв и борбата щеше да е тежка. Само виновните да загинеха — и смъртта им можеше да се приеме за справедлива, с което всяко нещастно убийство щеше да е акт на екзекуция. Справедливостта бе в сърцевината на отмъщението в края на краищата.

Твърде дълго бяха безделничели знатните, самодоволни и самоуверени с привилегиите, идващи от упражняването на власт. Но нищо ценно не се даваше безвъзмездно. Привилегията беше бурен, израснал над пролятата кръв на поробените, и Ринт не виждаше нищо скъпо в тези горчиви цветя. Погледнеше ли напред, не можеше да помисли за нищо друго освен за дим и пожари — единствените отговори, които му бяха останали.

Тъкмо благородната кръв на Драконъс ги беше впрегнала всички в ярема и ги беше влачила през злочестина и страдания. Без титлата си той не беше с нищо по-различен от всеки от тях. И все пак те му се бяха прекланяли. Бяха коленичили почтително и с всеки такъв акт само бяха укрепвали чувството на превъзходство на лорда. Това бяха ритуалите на неравенството и всеки в тях знаеше своята роля.

Спомни си за глупостта на учителя Сагандер — ужасните уроци, които старецът беше натрапвал на Аратан в първите дни навън. Уверените в собствената си праведност можеха да спорят до последния си дъх, толкова сигурни бяха в позициите си, но щяха да погледнат с гняв на всяко обвинение в егоизъм. Но самодоволство изпълваше мълчанието след всяко тяхно изявление, сякаш снизходителността бе наградата за добродетелност.

Пограничните мечове бяха мъже и жени, отхвърлили самодоволната неизменност на Карканас, и бяха потърсили по-сурова истина в дивите земи на самия край на цивилизацията. Претендираха, че се придържат към по-стари закони от тези, които обвързваха всички форми на живот, но Ринт вече се чудеше дали самото това чувство не е изковано върху наковалня от лъжи. Невинността вехне пред вещите очи така, както бе повехнала някога зад тях. Първият крак, стъпил на девствена земя, осквернява. Първият допир омърсява. Първата прегръдка кърши костите на дивото.

Извън дома на Драконите Виле — или може би беше Галак — беше скърбял за избиването на зверовете и в същото време беше копнял да порази последното същество с копие или стрела, макар и само за да сложи край на самотата му. Това чувство бе изумително в своята глупост и трагизъм. Ако бъдеше изказано, можеше да го последва само идиотско мълчание. И все пак Ринт разбираше истината в него и усещаше силния ѝ ек като проклятие, което терзаеше расата му през вековете.

Щеше да се бори за справедливост. И ако се наложеше, щеше да изобличи пред Пограничните мечове жалката заблуда на така наречената им неутралност. Животът беше борба срещу хиляди врагове, от храната, откъсната от природата, до безумството на цял народ да върши неправда в името на правдата. Ръцете му, вече знаеше, трепереха от кръвта, която бяха пролели, и от трескавата им жажда да пролеят още.

Имаше истина в това да застанеш като бог, впил очи в унищожението, което е причинила злата ти воля. Да бъдеш бог означаваше да познаеш пълната самота и все пак да намериш утеха в самотата. Когато застанеш сам, без нищо освен сила в ръцете си, жестокостта е изкусителна съблазън.

„А сега, скъпи Виле, копнея за копие в гърба, за стрела в гърлото.

Тъй че дай ми война. Извървях пътя от сложната истина до простата лъжа и не мога да се върна.

Не е престъпление да сложиш край на живот, който вижда какво е загубил.“

Слънцето беше червено петно на запад. Галак се обади, че вечерята е готова, и Ринт стана. Погледна сестра си, но тя не се отзова на поканата. Помисли за детето, което растеше в нея, и изпита само тъга. „Още един чужденец. Примигва и после проплаква към един нов свят. Невинен само докато поеме първия си дъх. Невинен само до раждането на нуждата и нейния отчаян глас. Звук, който всички ние чуваме и ще чуваме до края на живота си.

Кой бог не би побягнал от това?“

— Имаме компания — каза Виле, изправи се и извади меча си.

Пет звяра се приближаваха към тях от запад. Високи колкото коне, но по-тежки, като хищници. С черна козина, навели ниско глави, с железни нашийници с дълги остриета по тях. Около тях кръжаха рояци насекоми.

— Прибери оръжието — каза Ринт на Виле. — Това са джелеки.

— Знам какво са — сопна се Виле.

— И сме в мир с тях.

— Това, което сме, Ринт, е четирима Погранични мечове, сами в равнината.

Един от огромните вълци държеше трупче на антилопа в яките си челюсти. Антилопата изглеждаше малка като заек в устата на ловно куче. Ринт поклати глава.

— Прибери оръжието, Виле. Ако искаха да ни убият, щяха да връхлетят. Войната е свършила. Те бяха победени и като всяко пребито псе ще се подчинят на заповедта ни.

Но устата му бе пресъхнала, а конете се размърдаха неспокойно, щом соултейкъните се приближиха.

Той усети как нещо влезе в очите му и засмъдя, а после видя как петте фигури се замъглиха, сякаш се стопиха в сумрака, за да се появят отново след това като облечени в кожени дрипи диваци. Спряха се да махнат нашийниците си, а този, който носеше трупчето, го метна на рамото си. Облакът насекоми за малко се вдигна, след което отново се спусна над тях.

През войните беше имал няколко възможности да види джелеките в изправената им, преобразена форма. Дори когато бъдеше нападнато село, бягащите невъоръжени бързо се превъплъщаваха, за да улеснят бягството си, и Ринт помнеше как бе догонвал много от тях, приковаваше ги към земята с пиката си и чуваше болезнените им викове и щракането на челюстите им. Имаше много поводи за възхищение и уважение към вълците, с които воюваха и които избиваха. Поотделно бяха много по-страховити от един форулкан. Събрани в армии обаче бяха почти напълно негодни. Джелеките бяха най-опасни на малки глутници като тази, която сега се приближи на десетина крачки от бивака им.

Но сега, щом ги погледна, Ринт видя петима диваци, вмирисани от мръсотия и почти голи под кожените си дрипи. Онзи, който носеше антилопата, се доближи и я остави на земята. Показа мръсните си зъби в усмивка и заговори на гърлен тайст.

— Месо за огъня ви, Пограничен меч. — Очите му се изместиха към Виле. — Видяхме блясъка на меча ти и ни досмеша. Но къде ти е паметта? Войната ни свърши, нали? — Махна с ръка. — Прекосявате земя на джелеки и ние го позволяваме. Идваме при вас като домакини, с храна. Но ако предпочитате да се бием — какво пък, с радост ще приемем предизвикателството. Всъщност дори сме съгласни да застанем срещу вас на два крака, както ни виждате, за да са по-равни шансовете.

— Предложихте ни месо за нашия огън — каза Ринт. — Ще останете ли с нас на пира, джеларкан?

Мъжът се засмя.

— Точно така. Мир и заложници, като челюсти около гърлото. Няма да мръднем, докато не дойде време робът да се нахвърли на господаря, но това време не е сега. — Погледна през рамо към спътниците си и те се приближиха. Дивакът отново впи очи в Ринт и каза: — Аз съм Руск, кръвен брат на Саграл от клана Дерог.

— Аз съм Ринт, а с мен са Ферен, Виле и Галак.

Руск кимна към сестра му.

— Можем ли да я използваме тази нощ?

— Не.

— О, добре. — Руск сви рамене. — Всъщност не очаквах да я споделите. Не е по обичая на Тайст. Но като няма да е тя срещу месото, какъв дар ще ни предложите?

— Нещо в замяна, Руск, и някой друг път. Ако това е неприемливо, вземете си обратно дара и с него самата дума, защото дар тя не е.

Руск се засмя.

— Кажи на Пограничните мечове, тогаз, за моята щедрост.

— Ще кажа. Галак, заеми се с антилопата. Руск, Галак е опитен с ножа за дране. Поне ще имате прилична кожа.

— И полезни рога и кокали, да. И пълни кореми. Добре. Е, сядаме.

Другите джеларкани насядаха в груб полукръг срещу Пограничните мечове. Освен Руск бяха млади и като че ли не знаеха езика на тайстите. Водачът им клекна, без широката усмивка да напусне зацапаното му с пръст лице. След като Ферен му бе отказана, вече не ѝ обръщаше внимание и Ринт се зарадва на това.

— Не сме съгласни с даването на заложници, Погранични мечове — заговори Руск, — но вече го направихме. Чудесни кутрета са всички. Ако им навредите, ще избием тайстите и ще изгорим Карканас до основи. Ще разпръснем кокалите ви и ще заровим черепите ви. Ще пикаем на теметата ви и ще се въргаляме в дворците ви.

— Заложниците няма да пострадат — увери го Ринт. — Докато оставате верни на думите си.

— Така разправят тайстите. Дори джагътите кимат и викат, че е така. Но сега чуваме, че тайсти убиват тайсти. Вие сте глутница със слаб водач и твърде много между вас жадуват да му вземат мястото. Кръв има на устата и козина по земята на Куралд Галайн.

Ринт го изгледа и рече:

— Нямаше ни много време. Слухове ли разказваш, или си видял нещата, които описваш?

Руск сви рамене.

— Война се носи по ветровете и козината настръхва. Виждаме, че наранявате себе си, и чакаме да ударим.

— Толкова спазвате думата си значи — изсумтя Виле.

— Боим се за безопасността на кутретата ни, Пограничен меч. Също както вие щяхте да се боите за вашите.

— С вас на границите ни имахме причина да се боим — отвърна Виле.

— Но това вече свърши — рече Руск, все така ухилен. — Живеем с новия мир, Пограничен меч. Мира на празни села и празни земи. Често гледаме ловните ви глутници и те вървят безнаказано из родната ни земя и търсят последните диви зверове. А щом тези зверове свършат, какво ще ядат джелеките? Трева? — Кимна и помълча. — Мир, да, много мир, изписан в избелели кости и стари биваци.

— Водиш кутрета с теб — каза Ринт и посочи другите.

— Уча ги как да ловуват, тъй че всички се учим да вървим гладни и разбираме всичко, което сме изгубили. Един ден те ще са свирепи убийци, а тази нощ поемат миризмата ви и ще я пазят винаги.

— Щом сте гладни, защо предлагате на нас? — попита Ферен.

Руск се намръщи.

— Домакин не може да не го направи. Но вие, тайстите, не разбирате от чест. Само преди четири дни Пограничните мечове се събраха и препуснаха към наша земя. Чули за стадо бедерини, идващо от север, и искат да го избият. Минават през селата ни, смеят се и гонят нашите воини на местата за избиване. А като убият стотици бедерини, ще предложат ли нещо на нас? Не. Ще кажат, че са си техни, и ще вземат месото, кожите и кокалите. Ние гледаме. Усмихваме се. И се кълнем да помним всичко, което видим.

— Селата на Пограничните мечове имат нужда от месо за зимата — каза Виле.

— А много преди войната взимахте всичко, което можехте, от нашите земи и тъй почнахме войната…

— И я загубихте!

Руск се усмихна отново и кимна.

— Загубихме, а вие може да вярвате, че сте я спечелили. Но когато свършат всички зверове, ще напълни ли победата коремите ви? По-малко горчив ли ще е вкусът ѝ от нашето поражение? Каквото имате, трябва да го подхранвате. Но вие тайстите не разбирате това. Всичко, което имате, го използвате, докато свърши, а после гледате оттатък границите си и кроите да вземете пак, този път от други.

— Ловувал съм в земите ви — каза Виле. — Никакви грижи не съм видял по местата ви за убиване.

— Значи не си гледал внимателно. Ние взимаме слабото и оставяме силното.

— Взехте всички зверове — каза Виле.

Руск се засмя.

— Ние сме победени. Научихме се на вашите начини да се убива, но зимите ни се видяха дълги, когато нямахме нищо за лов, освен призраци. Вие убихте хиляди от нас. Направихте ни малко и иронията в това е, че ни върна към старите ни обичаи. И сега раждаме, но рядко, и оставяме само най-силните кутрета. А когато последните тайсти умрат, тогава ще храним стадата, докато броят им стане отново голям, и ще направим всеки нов ден като отминалия, завинаги, и ще сме доволни и сити. — Вдигна ръце. — Така мечтаем. Но после ловците ви се изсипват през границата и мъдрите сред нас виждат истината, която ни чака. Вашият език е език на смъртта и той скоро ще заговори на всички ни.

Месото зацвърча на шишовете над огъня. Нощта се беше спуснала. Ринт изтласка от ума си думите на Руск и се загледа в пламъците. Стори му се, че може да види в тях лицето на вещицата, изкривено от болка, устата отворена в несекващ писък, който не чуваше, но усещаше в костите си. Искал беше да прекара тази нощ сам, без да говори много, и да си легне бързо. Вместо това се бе оказал лице в лице с мръсен полузвяр, в чиято неизменна усмивка нямаше нищо весело и чиито тъмни очи бяха вълчи.

— Руск — каза Галак, — кога видя ловците Погранични мечове?

— Ловци, касапи, дерачи на кожи, трошачи на кокали. Кучета, коне, мулета и волове, теглещи фургони. В друго време броят им щеше да е като на армия. Яздеха въоръжени и нащрек, а съгледвачите им проследяваха нашите ловци. — Махна с мазната си ръка. — Преди няколко дни.

— Преди колко дни? Пет? Десет?

Руск се наведе напред, с ръце на коленете на скръстените си крака, и погледна Галак със същата мрачна усмивка.

— Имаме сродници, патрулират във вашите земи. Движат се нощем и скришом. Виждали сме войски отсам реката. Една яздеше към Ейбара Делак. Друга се събира в хълмовете на дома Дракони…

— Тя е на лорда — каза Галак. — Избягваш отговора, Руск.

— Безразличен съм към въпроса ти, Пограничен меч. Казвам каквото реша да ви кажа. Вашата гражданска война е започнала. Ликуваме и душим вятъра за дим, и гледаме в небето за лешоядни птици. Избивахте ни преди, ала сега се избивате едни други и това ни радва.

Скоро месото бе оглозгано до кости. Галак нави кожата на антилопата и я предложи на Руск с рогата и дългите кости. Водачът джеларкан изсумтя, даде знак на ловците си и те се вдигнаха като един.

— Компанията ви е горчива — заяви той. — Връщаме се в нощта. Помнете щедростта ни, Погранични мечове, и разкажете за тази среща на вашите ловци, та дано най-сетне разберат от вежливост.

— Мисля си — отрони Ринт, — че бихме могли най-добре да действаме заедно. Да ловим големите стада и да си делим плячката.

— Ринт, няма никакви големи стада.

Отдръпнаха се от светлината на огъня и скоро изчезнаха в тъмното.

Виле се изплю в пламъците и изръмжа:

— Излъга ни според мен. За ония войски. Иска да ни притесни и да ни вдъхне страх.

— Добре знаем, че има войски в дома Дракони, Виле — каза Галак. — Точно както той ги описа. Може доста истини да е хвърлил в думите си към нас.

— А Ейбара Делак? Защо каквато и да е войска, бунтовническа или не, ще окупира Ейбара Делак?

— Не знаем — отвърна Ринт, много искаше да сложи край на това разискване. — Нямаше ни много време. Няма смисъл да се занимаваме с предположения. Слушайте, коремите ни са пълни за първи път от месеци. Хайде сега да поспим, а на заранта ще препуснем здраво.

— Дано ловът да е минал добре — каза Виле.

Лейтенант Рисп огледа замислено силуета на крепост Райвън. В самотната кула, извисила се над безредно струпаните по-ниски сгради, се виждаше смътна светлина, идваща от стая на горния етаж, точно под островърхия покрив. Бяха ѝ казали, че около това древно укрепление има ниска стена, укрепена с каменни насипи. За да щурмува крепост Райвън, една армия трябваше да се спусне в стръмните изкопи, оформящи коварен лабиринт зад стените, под огъня на стрели от насипите, и да се струпа в теснини, където теренът под краката щеше да е неравен и дори отстъплението щеше да е невъзможно. Толкова по-добре, че врагът насреща им бе в неведение за приближаващата се заплаха.

Селото под крепост Райвън очертаваше полукръг около хълма и къщите се бяха разпрострели до самия край на общото пасище. Рисп надушваше дима в прохладния нощен въздух. Извърна се в седлото и погледна с присвити очи стоящите в очакване бойци от отряда си. Оръжията бяха извадени, но отпуснати. Никой не проговаряше и единствените звуци идваха само от помръдването и пръхтенето на някой кон. Зад нейната част чакаха други, също толкова смълчани и стегнати в конни карета в падините от двете страни на пътя.

На самия път капитан Естала водеше централната част с мъжа ѝ, малко по-встрани и вдясно от нея. Мисълта за това все още оставяше горчив вкус в устата на Рисп, но си каза, че Силан не е неин проблем, а щом Естала отказваше да направи нужното, какво пък — щеше да отговаря пред Хун Раал. За първи път Рисп се радваше, че я надвишават по ранг. Още по-добре: амбициите на Естала вече бяха обречени. Никога нямаше да бъде повишена, нито приета с охота сред по-висшите рангове в легиона.

„Глупава жена. Всичко заради любовта. Всичко заради един глупак, по-годен да прекопава зеленчуци, отколкото да размахва меч. Не само че не го екзекутира. Дори не го разжалва или изхвърли. Сега всички трябва да търпим некадърността му и да се молим на Бездната тя да не ни убие.“ Когато поемеше командата…

Сержантът се покашля и приближи коня си до нейния.

— Лейтенант, това не се харесва на някои от нас.

„И знам кое точно. Дните ви са преброени, сержант. На теб и на старите ти приятелчета.“

— Трябва да раздвоим враговете си — каза тя и сви рамене. — Хитростта е съществен елемент от военната тактика. Нещо повече, кой благонадежден командир не се възползва от предимството на изненадата или от погрешните сметки на врага?

— На врага ли, лейтенант? Сигурен съм, че те не знаят, че са нечий враг. Това ли са „погрешните преценки“, за които говорите?

Тя долови неловката официалност в думите му и я досмеша.

— Една от тях.

— Повечето бойци не са тук — каза сержантът и кимна към селото. — Завземането ще е достатъчно, за да отстраним Пограничните мечове като заплаха за легиона с това, че държим семействата им под стража.

— Вярно, но с цената на това да заделим значителна сила за пазенето на тези заложници за неизвестен период.

— Малцина биха се съпротивлявали много — възрази сержантът. — Те бездруго са неутрални. Но ние им даваме повод да отхвърлят тази неутралност.

— Така е — съгласи се тя.

— Тогава не разбирам.

— Знам. И не е необходимо, сержант. Изпълнявай заповедите, и толкова.

— Ако знаем какво предстои да направим, тогава вероятността да сбъркаме е по-малка.

— Сержант, при това, което скоро ще сполети това село, не бихте могли да направите нищо, с което да си спечелите гнева ни. — Изгледа го рязко. — Освен неподчинението на заповеди.

— Няма да направим това, лейтенант — изръмжа старият мъж.

— Разбира се, че няма.

Но още докато го казваше, усети колко кухо прозвучаха думите ѝ. Трудно беше да се разбере откъде идват заповедите им. Това все още ли беше игра на Хун Раал, или Урусандер беше излязъл на полето? Къде беше Оссерк? Доколкото всички тук знаеха, целият план можеше вече да е рухнал някъде зад тях, безжизнен и невидим за Хун Раал в някое разкаляно поле или на старите железни шипове на речната стена на Цитаделата, с което това, което предстоеше да направят, се превръщаше в неизвинимо варварство. Самата тя изпитваше немалко безпокойство от това, което предстоеше.

Винаги щеше да има сбъркани сметки във всяка кампания. Тайстите неведнъж се бяха изправяли почти пред разгром срещу форулканите, когато лошата връзка или пълната липса на връзка беше изпращала части на неподходящото място в неподходящия момент. Нищо по-трудно нямаше от това да се съединят армии и да се придвижат големи сили на позиция. Осигуряването на ефективните им и съгласувани действия беше най-голямото предизвикателство за един командир. Не случайно командирите се чувстваха най-удобно, когато можеха да струпат всичките си сили на разположение. Разбира се, щом започнеше битката, всичко се променяше. На бойното поле съществени бяха капитаните на отрядите и офицерският корпус като цяло.

Отново погледна към далечната крепост и самотната светлина на най-горния етаж. Дали някой там бе заспал в мекия стол и свещта догаряше? Или беше страж, поставен в кулата за наблюдател? Второто не изглеждаше вероятно, тъй като от светлината в стаята щеше да е невъзможно да види нещо навън. Може би някой духовник или учен се трудеше през нощта, мърмореше под нос и проклинаше гаснещото си зрение и болните си кости. Рисп усещаше студа във вятъра, идещ от планините на север.

Пограничните мечове се чувстваха като у дома си в това далечно и мразовито място.

— Лейтенант? — каза старият сержант.

— Какво сега?

— Щом приключим тук, ще се върнем ли да обсадим дома Дракони?

Тя си спомни деня и нощта, когато бяха спрели на лагер до самия край на имението. Домашните мечове на лорда бяха излезли, готови сякаш да се противопоставят на неканената армия, спряла на прага им, но Естала се бе отнесла равнодушно към това. Само беше изпратила ездач до командира на Домашните мечове, за да го увери, че частите ѝ не възнамеряват да упражнят насилие над владенията на Консорта.

Капитанът на Домашните мечове не се беше успокоил от тези уверения и бе поддържал силите си в готовност през цялото време, докато легионът остана на земите на Драконъс, дори стигна дотам, че да тръгне успоредно на колоната им за известно време, след като те подновиха придвижването си на север. Лорд Драконъс беше събрал внушителен отряд, тежко въоръжени бойци с впечатляваща дисциплина. Рисп всъщност бе изпитала облекчение, че Домашните мечове на Консорта не бяха една от целите на Естала.

— Лейтенант?

— Не, сержант, няма да се върнем при дома Дракони. Направихме каквото трябваше. Оставихме диря от колоната чак до имението му.

Откъм пътя до ушите ѝ стигна шум. Рисп погледна натам и видя високо вдигнатите знамена на дома Дракони.

Сержантът до нея изруга тихо.

— След като сме без униформи, предполагах, че ще хвърлим вината на Отреклите се. Сега виждам как ще се отиграе това.

— Трябва ни заблуда — отвърна Рисп. — Трябва да раздвоим враговете си и да ги насъскаме един срещу друг.

— Значи трябва да има оцелели.

— Би било глупаво да се мисли, че никой няма да избяга от касапницата, сержант. И да, разчитаме на това. — Погледна го в очите. — Трябва да направим каквото е нужно.

— Разбирам, лейтенант.

— Както всеки войник разбира.

Той кимна и затегна каишката на шлема си.

Заповедта за атака се разнесе от отряд на отряд. Слънцето зад тях тъкмо бе започнало да се издига, медночервено от пушека над гората на изток. Тя приготви пиката си за бой. „Първата ми битка. Първият ми сблъсък. Днес за първи път ще пролея кръв.“ Устата ѝ бе пресъхнала. Заби пети в хълбоците на коня и се понесоха напред.

Свитъкът изпърха и падна на пода при десетината други и Крисен потърка очи. Чувстваше се умствено изтощена и телесно отпаднала, но поривът на възбудата си оставаше. В ума ѝ вече нямаше съмнение. Преди четирийсет години бе пътувала сама сред джеларканите, до високите планински твърдини и до тундрата отвъд тях. Придвижвала се беше от клан на клан, докато стигне при гигантските Тел Акаи, Пазителите на песни, а оттам на юг, до земите на джагътите. Събирала беше разкази, легенди и песни от Джеларкан и расата на Тел Акаи и беше изчела обезсърчителните, но просветлени писания на Джагът, преди оригиналите да бъдат унищожени след убийството на цивилизацията им от Господаря на Хейт.

Във всяко сказание можеше да се намерят истини, посивели като речни камъни в подредена от бляскави геми мозайка. Трябваше само да се изтръгнат от пищната яркост на поетичната украса. Сред древните песни, съхранени от удивителната памет на Тел Акаи, чакаха тайни.

Крисен вече разбираше Първия век. Не в подробностите му, но в най-широкия му размах. Всичко започваше с азатанаите, които бродеха през светове в облика на смъртни, но всъщност бяха богове. Те сътворяваха. Те унищожаваха. Те задвижваха неща, тласкани от любопитство, което често угасваше, за да остави всички след тях на техните съдби. Имаха извратени импулси. Гледаха един на друг с безразличие или подозрение, но в същото време при срещите си проявяваха удивително съпричастие. Придържаха се към неписани закони на святост, териториални интереси и свобода и си играеха със сила като дете с играчка.

Не можеше да е сигурна, но подозираше, че един от тях е сътворил расата на Джагът. Друг му бе отвърнал подобаващо с Тайст. Форулкан, Тел Акаи, може би дори Бягащите псета, всички бяха сътворени от волята на някой азатанай. Сътворени като игрални фигури в една вечна надпревара, загадъчна в условията си за победа, в която рядко се забелязваха стратегии. Интересът им в тази надпревара рядко обясняваше резултатите.

Но както те стояха извън времето, така и времето се оказваше неподвластно на машинациите им и сега, най-сетне, бяха започнали да страдат от разрушителните си действия. Делата се трупаха и всяко натежаваше. Крисен беше сигурна, че джагътите са създали джеларканите, доразвивайки дара „соултейкън“ на азатанаите, а сред Бягащите псета вече съществуваха Гадатели на кости, толкова могъщи шамани, че можеха да се противопоставят на азатанаите. От сътворените народи се издигаха богове — техни собствени богове. Господството, което бяха упражнявали някога азатанаите над своите творения, бързо се разпадаше.

Чула беше за загадъчната азатанаи, дошла в Карканас, а мъдреците и жреците вече осъзнаваха, че неведоми сили се оказват достижими за смъртните. Светът се променяше. Играта се беше изтръгнала от играчите.

Крисен вече виждаше началото на нов век, в който всички сътворени народи можеха да определят собствените си правила.

Отвън отекна глух тътен и тя се надигна, изви се, за да разкърши схванатия си гръб, и отиде до прозореца, зад който небето изсветляваше в ранното утро. Погледна надолу и видя стотици нахлуващи в селото конници.

Дълго се взираше, неспособна да проумее онова, което виждаше. Ездачите се разделяха и се изсипваха по улиците. Видя човешки фигури, излизащи от домовете, видя хора, бягащи от конниците, а след това засвятка желязо, заудряха пики и започнаха да падат тела.

„Като игрални фигури на дъска. Ходове и ответни ходове. Падащи пешки.“ Вече чуваше писъци и първият стълб дим се заиздига в утринното небе.

Липсваше ѝ изяществото на Галан с думите и колкото повече виждаше, толкова повече думите ѝ изневеряваха, идваха в ума ѝ апатични и бледи. Беше учен, чиито идеи вдъхновяваха много повече от осъществяване, и винаги ѝ беше струвало усилие да вложи мислите си в думи на пергамент.

Дори в ума ѝ усещането за азатанаите беше почти безформено, съставено от впечатления и странни, надигащи се от дълбините на душата ѝ чувства. Никога не бе успявала да съчетае въображение с прагматика. И сега, докато наблюдаваше касапницата долу и видя как първите конници се заизкачваха по каменния път, водещ към крепостта Райвън — незащитеното и буквално опразнено здание, — се чувстваше неспособна да свърже тези подробности с какъвто и да било личен импулс.

Нов век се спускаше над тях. „Как може да не виждате това? Как може да не разбирате? Направих открития. Всичко беше там, в разказите и песните. Такива открития!

Вратата на крепостта дори не е затворена.“

Зверските инстинкти се бяха надигнали и Рисп я блъскаха отвсякъде на седлото, пиката ѝ се влачеше, задираше каменната настилка и дърпаше ръката ѝ назад. Оръжието беше пронизало някакво момче, около петгодишно. Беше изтичало иззад една талига почти на пътя ѝ и тя беше ударила, без да помисли, а сега отпуснатото му тяло се влачеше нанизано на острието, ръцете и краката му шляпаха по камъните и тежестта му я дърпаше.

От гърлото ѝ се изтръгна хлип, накъсан от ужаса, и тя го потуши. Острието на пиката отново задра в земята и този път тя пусна оръжието. Точно пред нея имаше наедряла от бременност жена, която дърпаше със себе си две деца и тичаше по уличката.

Нещо студено и пусто заличи всякаква мисъл и Рисп усети как ръката ѝ измъкна дългия меч, и видя пред себе си блесналото острие.

Жената тласна децата напред, изкрещя: „Бягайте!“, а след това се обърна и скочи на пътя на коня.

Отлетя назад и падна на плочите.

Конят на Рисп се олюля, изпръхтя и предните му крака се огънаха. Докато рухваше, Рисп изхлузи крака от стремената и падна до стената на близката сграда. Погледна нагоре и видя как сержантът ѝ я подмина и посече по-близкото от двете деца — то падна, без да издаде и звук. Другото дете, момиченце на около четири години, се завъртя, втурна се обратно към сестричката си и влезе в обхвата на меча на сержанта. Той го посече във врата и детето рухна като парцалена кукла.

Рисп се надигна, взе меча си с лявата ръка и го надигна непохватно. Едва сега видя дръжката на нож — острието бе забито дълбоко в гърдите на издъхващия ѝ кон. Обзета от гняв, пристъпи към бременната жена и изрева:

— Ти уби коня ми!

Бременната вдигна глава и я погледна в очите. А после я заплю.

Рисп я посече. И пак, и пак.

Пред тях сержантът беше спрял и обърна коня си. Като че ли се канеше да ѝ извика нещо, когато от покрива отляво някой скочи, стовари се върху сержанта и го смъкна от седлото. Кръв плисна още преди да паднат на паважа, а след това фигурата се надигна присвита и погледна с гняв Рисп.

Млада жена, около шестнайсетгодишна. Издърпа ножа си от гърдите на сержанта и настъпи към Рисп.

Тя заотстъпва.

Момичето се озъби и изръмжа:

— Въоръжена си! Не бягай, мръсна убийца!

Друг конник се озова зад нея, но се наложи да спре, защото мъртвият кон на Рисп преграждаше пътя му.

— Отдръпнете се, лейтенант! — извика ѝ той. — Оставете кутрето на мен!

Видя, че е един от приятелите на сержанта, Бишим. Лицето му изглеждаше почти черно под шлема, разкривено от гняв. Той скочи от коня си, вдигна щита в готовност и настъпи към момичето, изпънал меча си напред.

— Заради Дурав ще го направя така, че да боли.

Момичето се изсмя.

— Хайде, ела ми.

Бишим атакува, скрит зад щита си, и замахна с меча.

Момичето успя някак да се промуши покрай него, а след това се вкопчи в извития щит. Тежестта ѝ го дръпна надолу и тя заби ножа си във врата му. Върхът изскочи от другата страна, швирна кръв. Бишим се свлече на колене, а момичето преряза мускула на дясната му ръка и се изсмя, щом мечът издрънча на камъните. После прекрачи издъхващия мъж и тръгна към Рисп.

Рисп хвърли меча си по нея и побягна, като сграбчи пътьом юздите на коня на Бишим. С животното между нея и момичето в тясната уличка, знаеше, че ѝ остават само няколко мига, в които да…

Момичето скочи, отблъсна се от една стена и се метна на коня. Ножът ѝ посече и Рисп залитна объркана, погледна и видя, че ръката ѝ я няма, отсечена чисто от китката, и оттам шурти кръв. Изохка и се свлече до близката стена.

— Недей!

Момичето се люшна около шията на коня, скочи пред него и пристъпи към Рисп.

— Недей? Какво недей? Аз съм Пограничен меч. Вие ни нападнахте. Какво не искаш да направя?

— Изпълнявах заповеди — замоли се Рисп и се избута с ботушите назад, сякаш можеше някак да се провре през стената зад гърба ѝ.

— Драконъс току-що разлюти грешното гнездо — каза момичето.

Рисп поклати глава.

— Не е… не сме каквото си мислиш! Пощади ме и ще ида с теб при командира ви. Ще обясня всичко.

— Командир ли? Нищо не разбираш за нас. Днес, точно сега и точно тук, в тази уличка, аз командвам.

— Моля те!

Момичето пристъпи към нея. Беше удивително слабичко, по-скоро момче, отколкото момиче, и погледът в очите му бе съвсем непонятен за Рисп.

— Ще обясня…

Ножът се вряза в шията ѝ като огнена резка. Задавена, тя усети как острието се завъртя, а след това момичето посече през гръкляна и Рисп изведнъж усети как задната част на шлема ѝ се натресе в каменната стена. Гореща кръв изпълни дробовете ѝ и тя започна да се дави.

Момичето я изгледа отгоре за миг и се отдалечи.

Рисп се опита да извърне глава, за да проследи убийцата си, но усети как главата ѝ клюмна. Погледна дясната си китка. Кръвта беше спряла да тече. Войници оцеляваха и след по-лошо. Можеше да се научи да се бие с лявата ръка. Не беше лесно, но беше млада… „а когато си млада, тези неща са възможни. Толкова много неща са възможни.

Съмнявам се, че беше на шестнайсет. Ако беше на толкова, щеше да е тръгнала с ловците. Петнайсет.“

Нуждата да вдиша беше вече далечен вик в ума ѝ и се оказа лесно да го пренебрегне. А после мракът се сгъсти, скри всичко — и беше време да си отиде.

— Мислим, че падна по стъпалата — каза войникът.

Капитан Силан огледа трупа на жената, проснат в подножието на каменното стълбище.

— Това е Крисен. Изключително знаменит учен.

Войникът сви небрежно рамене, докато прибираше меча си в ножницата.

— Животът е пълен със злополуки. — Обърна се и се отдалечи.

На Силан му призля.

— Изключително знаменит учен — повтори той шепнешком. — Какво е правила тук?

След дълго колебание се смъкна на колене до Крисен. Главата ѝ бе изкривена под невъзможен ъгъл. Очите ѝ бяха полуотворени, връхчето на езика ѝ се показваше навън. Ръцете ѝ бяха зацапани с въглищна прах или с прашеца, оставащ понякога от старо мастило.

Войникът, с когото бе говорил, се върна.

— Никой жив не е останал тук, сър. Мястото бездруго беше почти празно. Време е да запалим крепостта.

— Разбира се. — Но Силан продължаваше да оглежда женското лице.

— Искате ли да вземем тялото, сър? За прилично погребение имам предвид.

— Не, кладата на тази крепост е достатъчна. Имаше ли нещо на върха на кулата?

— Нищо, сър. Трябва да тръгваме — имаме да ударим още едно село.

— Знам — сопна се Силан. Изправи се и последва войника.

На пътя за крепостта, точно извън портата, жена му бе пристигнала с авангарда. Бедрата ѝ бяха почервенели от кръв и Силан познаваше добре изражението ѝ. Любовната игра тази нощ щеше да е свирепа, от онази, която стигаше почти до болка понякога. Беше вкусът на жестокостта, задържал се след ден на убийства, както му бе обяснила тя веднъж.

— Лейтенант Рисп е мъртва — каза Естала.

— Колко жалко — отвърна Силан. — Имаме ли ранени?

— Малко. Седем загуби всичко. Имаше поне един Пограничен меч в селото, жена, смятаме, но не можахме да я намерим.

— Ами, това е добре — каза той. Изражението ѝ помръкна и Силан добави: — Свидетел имах предвид. Това искахме, нали?

— Зависи какво е разбрала, мъжо — отвърна Естала с онзи отегчен тон, който му беше много добре познат: все едно говореше на малоумно дете. — По-добре щеше да е някоя стопанка или чистачка на нощни гърнета. — Качи се отново на седлото и огледа селото. Няколко къщи вече горяха. — Трябва да го изгорим цялото. Всяка сграда. Ще оставим няколко от нашите жертви, но с обезобразени лица. Никой, когото да могат да познаят. — Извърна се и го погледна. — Това оставям на теб и отряда ти. Присъединете се към нас при Хилфут.

Силан реши, че това е името на следващото село, и кимна.

— Ще направим каквото е нужно.

— Разбира се, че ще направиш — отвърна Естала и хвана юздите.

Беше отказала да заповяда екзекуцията на мъжа си и Силан знаеше, че в очите на войниците това е проява на слабост. Но само той знаеше колко лесно може тя да промени решението си и това все още го плашеше. Смъртта на лейтенант Рисп го зарадва, тъй като точно от нея бяха тръгнали всички приказки за екзекуции и престъпления. И тъкмо нейната част беше донесла отрязаната глава на един от пратениците на Хун Раал. Силан все още проклинаше името на Грип Галас, макар това проклятие да се носеше на вълната на страха.

Жена му даде знак, а после препусна по пътя с отряда си.

Силан погледна през рамо. От амбразурите на крепостта излизаше пушек, бълваше и през отворената врата. Не беше лесно да се изгорят такива здания, тъй като бяха предимно от камък. Обърна се към войника.

— Ще изгори, нали?

Мъжът кимна и повдигна рамене.

— Поне никой няма да иска да живее вътре, сър.

— Да тръгваме към селото тогава.

— Да, сър.

— Искам да погледна тялото на лейтенанта.

— Сър?

— Да отдам почитта си.

Капитан Халид Бахан беше неприятен човек, реши учителят Сагандер. Чаровен, със сиво в късо подстриганата коса, той излъчваше арогантност, която по някаква причина жените харесваха. Несъмнено умееше да очарова, но дори и тогава коментарът му бе ироничен и почти рязък. Сагандер се изумяваше, че капитан Тейт Лорат споделя палатката на Халид. Притежаваше красота, която оставяше учителя без дъх, и щом я погледнеше — смеха в очите ѝ и неизменната усмивка на пълните ѝ начервени устни, — му се струваше невъзможно убийствата да ѝ носят наслада и, още по-ужасното, да държи при себе си дъщеря, зачената от първия ѝ, вече мъртъв съпруг и в същото време да прави… това.

Седяха в командната палатка, двамата капитани и Сагандер, и тъмните очи на Халид Бахан блещукаха с едва сдържан смях. Тейт Лорат до него пълнеше бокала си с още вино и червенината на бузите ѝ грееше със собствено сияние на смътната светлина на фенера.

— Виждам — бавно провлече тя, — че сте загубили дар слово, учителю, което трябва да е рядко събитие, сигурна съм. На моята щедрост ли се чудите? Добри господине, в момента зад вас, на стената на палатката, можем да откроим пламъците от манастира. Вярно, монасите се биха с необичаен жар и понесохме смущаващи загуби въпреки вашето предателство, но това гнездо на Отрекли се вече е унищожено и за това се радваме да ви възнаградим.

— Може би учителят предпочита момчета — подхвърли с усмивка Халид.

Съвършените вежди на Тейт се вдигнаха.

— Така ли е, учителю? В такъв случай сигурна съм, че можем да намерим…

— Не, капитане — отвърна Сагандер, навел очи. Седеше на лагерно столче и само с един крак за опора се чувстваше неудобно на кожената седалка. Вътрешното неравновесие, което изпитваше, беше като зараза, плъзнала навън и изкривила целия свят. — Никой ли от тях не се предаде?

Халид изсумтя.

— Защо съдбата на Отреклите се трябва тепърва да ви притеснява? Показахте ни стария тунел до втория кладенец. По ваша покана избихме обитателите на манастира. Но все пак ви уверявам. Никой не коленичи, освен за да огледа отблизо земята, чакаща окончателната им смърт.

— А Майката?

— Мъртва. В крайна сметка. — Усмивката му се разшири.

— Да не би да намирате дъщеря ми за непривлекателна? — попита Тейт.

— К-капитане — заекна Сагандер, — т-тя съперничи дори на вас.

Тейт бавно примига.

— Наясно съм с това.

В тона ѝ имаше нещо злокобно и Сагандер отново наведе очи.

— Нерешителността ви ни отегчава — каза Халид Бахан. — Не мислете, че тя не е запозната с предназначението си. Не е девица и всъщност е напълно узряла жена. Ние не одобряваме сношенията с деца и сред войниците го смятаме за най-отвратително престъпление, наказуемо с кастрация или, при жените, с жигосване на гърдите им. Е, ще приемете ли предложението ни, или не?

— Наградата е изключително щедра — изломоти Сагандер. — Аз… приемам я с радост.

— Вървете тогава — каза Тейт Лорат. — Тя ви очаква в палатката си.

Както винаги, струваше му голямо усилие да се изправи и залитна, подпрян на патерицата. Задъхан, Сагандер закрета към изхода на командната палатка.

Въздухът бе изпълнен с вонята на пушек, плъзнал по улиците и уличките на Ейбара Делак. Тук-там минаваха отделения войници, все още шумни и ликуващи след битката, макар да се мяркаха и не малко смълчани — за тях краят на убийствата водеше до нова битка, този път със скръбта. Сагандер гледаше на всички тях като на диваци, обзети от животинска страст и от глупостта, присъща на нахалните простаци. Всяка цивилизация раждаше подобни същества и той копнееше за времето, когато най-сетне, веднъж и завинаги, всички тях щеше да ги няма. Цивилизация, вечно посягаща към острието на меча, нямаше много, с което да се гордее.

Не, единствената надежда за смирение бе в това всички да се разоръжат и с това да се сложи край на заплахата от физическо насилие. Знаеше, че би могъл лесно да наложи вижданията си в общество, където само думите са достатъчни и където победите се измерват в убеждение и разумен дебат. Но тук, по тези улици, в това присвито от страх село главорезите бяха тези, които се перчеха, пияни от ейл и смърт, с лица, оживели от животинско лукавство и нищо повече. С тях не можеше да спечели нищо в спор, защото в невежествената си тъпота винаги можеха да прибегнат до оръжията си. Не беше ли казал самият Галан: „На върха на меча ще намериш поантата на глупците“?

Закуца към палатката, където чакаше дъщерята на Тейт Лорат. Срам го беше тласнал към това, стъпка подир кретаща стъпка. Над сто живота бяха отнети тази нощ и всичко — по негова вина. В някои отношения щеше да е по-зле, ако беше цял, а не сакат и изпълнен с болка окаяник, какъвто бе сега. Защото тогава нямаше да има никакви извинения, никакви оправдания за предателството, изригнало от нараненото му сърце. Все пак се беше посветил на този път и в самия му край щеше да дойде най-желаното: отмъщението спрямо лорд Драконъс и жалкото му кутре, незаконния му син.

В края на краищата легионът знаеше враговете си.

Стигна до палатката и треперещата му ръка се засуети с платнището на входа. Звук отвътре го накара да спре, а след миг се показа дългопръста ръка и дръпна тежкото зебло настрани.

Сагандер се наведе и изкуцука вътре.

— Простете ми — прошепна.

— За какво? — попита младата жена. Стоеше наблизо, но въпреки това скрита в сянката. Самотният фенер хвърляше малко светлина. Дъхът ѝ ухаеше на розова вода.

— Стар съм. Откакто загубих крака си, ъъ, моля ви, не ми се подигравайте, но не мога да правя… нищо.

— Тогава защо ме приехте за своя награда?

— Моля ви, бих искал поне да седна.

Тя посочи походното легло. Той задържа погледа си извърнат настрани от нея, докато докуцука до него.

— Не съм глупак — изпъшка Сагандер. — Майка ви съзнава, че сте ѝ съперничка, и иска да ви види използвана, пострадала дори. Прекършена и разпътна. Трябва да намерите начин да се освободите от нея.

Дъхът ѝ беше мек и му се стори, че може да усети топлината, излъчвана от тялото ѝ… но това едва ли беше възможно.

— Не съм застрашена от разпътство, учителю Сагандер, а срещу мен майка ми може само да се провали. Защото тя е стара, а аз съм млада.

— Но тя все пак изпитва удоволствие да ви хвърля в ръцете на мъже, някои от които може да са зли, дори жестоки.

— Никой не смее да ми посегне и това няма да се промени. Аз не съм майка ми, учителю Сагандер, и не давам от себе си нищо, което смятам за ценно. Мога да я надчакам.

Разтреперан, той вдигна глава и я погледна в очите. Бяха чисти, но не безчувствени. Таяха съчувствие, но не и съпричастие. Това, осъзна той, беше жена, която се бе научила как да се защитава.

— Ако някога ти потрябва помощта ми, Шелтата Лор, твой съм.

Тя се усмихна.

— Внимавай с подобни обещания, учителю. Е, щом си неспособен на любов, една нощ в прегръдките на жена ще ти хареса ли?

„Този да я довърши! Красавица е, Вафт, и цялата е твоя!“ Войнишкият глас редеше със смях думите в главата на Нарад. Той измерваше стъпките си с тях, докато отрядът се движеше през изпълнената с пушеци гора. Седеше изгърбен под тях, когато легионът спреше на лагер за нощта, с гръб към огньовете, докато ръцете му посягаха отново и отново, за да опипат подутините и белезите по лицето му. Отекваха в тъмното, когато всички легнеха на влажната земя и насекомите бръмваха, жадни да смучат кръв от всичко останало оголено. В сънищата си я усещаше отново, в ръцете му, с невъзможно меката ѝ и все още топла кожа — знаеше истината за това, каквото и да му казваха — и как бе отстъпила пред непохватността му, за да се превърне в обичлива прегръдка.

Вече беше надмогнала всякаква болка. Повтаряше си това отново и отново, сякаш със заклинанието можеше да заглуши смеещия се глас, сякаш можеше да наложи равновесие между жестокостта и милостта. Но дори и това го терзаеше, след като не можеше да е сигурен кое кое е. Имаше ли жалост и милост в онази весела подкана и жестокост в това, че Нарад ѝ се отзова? Не беше ли се постарал да бъде нежен и ласкав, когато я взе? Не беше ли хвърлил тялото си върху нейното, за да я защити от техния смях и грубите им жестове, от жадните им погледи?

Какво бяха яли в онзи ден, в онази зала, докато гледаха това, което бяха причинили на злочестата невяста? Нито веднъж не се беше почувствал част от това. Нито веднъж не си беше въобразил, че мястото му наистина е сред тази сбирщина убийци. Сега се питаше как се е озовал между тях, с меч в ръката, нагазил от нощта в изпълнено с ужас разсъмване.

Имало беше някога едно момче, не грозно, не изпълнено със злост или със страх. Момче, което бе вървяло по улиците на един град с ръчичката му, сгушена в нечия широка длан, и онова момче бе познавало топлина и невероятна свобода — и всички пясъци пред него бяха гладки и чисти. Навярно докато го бяха кърмили с приказки за война, умът му се бе изпълнил с мечти за битки и геройства. Но дори тогава мястото му във всяка сцена беше неоспоримо в своята праведност. Злото бе присъщо на въображаемите врагове, за които покварата бе сладък нектар, отпиван с грешна наслада, и тези врагове щяха да понесат цялото полагащо им се възмездие от меча играчка, който държеше.

В света на онова не грозно момче той бе спасителят на девиците.

Мъка го изпълни при мисълта за момчето, което бе някога, и при мисълта за кривата пътека, която виждаше вече да прекосява оплискани с кръв пясъци зад него.

В гората бе имало клане. Имаше пушек от пожара, изгорели поляни и почерняла земя, и безкрайна пепел, понесла се във въздуха. Беше изгубил всякакъв усет за посока и сега вървеше слепешком след другарите си и въпреки цялото им перчене всичко това му приличаше на бягство. Сержант Радас с равнодушните очи и вечно киселото изражение, която водеше отделението, беше казала, че вървят на север и че крайната им цел е ивица земя от другата страна на реката спрямо дома Дракони, където накрая щяха да се срещнат с капитан Скара Бандарис.

Капитан Инфайен бе повела своята част на изток в деня след атаката, явно за да се свърже със самия Урусандер, за когото казваха, че смятал да тръгне за Карканас.

Всъщност на Нарад му беше все едно. Беше войник в една натрапена война, безличен за командирите си, но нужен за амбициите им. И цялата тази буря, изпълваща черепа му — тези разядени от ужаса мисли, — не значеше нищо за тях. В този отряд всеки мъж и всяка жена отстъпваха твърде много от себе си, сливайки се в безлика маса, където живот и смърт се мереха в брой.

Едно беше да се научиш да гледаш на врага като на нещо по-низше от тайстите, като на изчадия. Но всъщност, осъзнал беше Нарад, всеки командир не можеше да не гледа на всички свои войници по същия начин, какъвто и да бе цветът или кройката на униформите им. Без това прекъсване на съпричастието никой разумен човек не можеше да прати някого на битка, не можеше да залага живота на други. Мисълта за това, което се отстъпваше в започващата война, го връщаше към някогашното не грозно момче и топлата длан, която го държеше, изведнъж се отдръпваше. Връщаше го към топлата, поддаваща плът под тежестта му, която бавно ставаше студена и безжизнена.

Кой можеше да се върне от такива неща? Кой можеше да тръгне обратно по пясъците, да оглади собствената си диря и всеки друг знак за жестокост, а след това да се пресегне и да хване ръката на дете, син, дъщеря?

Вървеше със своята грозота пред очите на всички и може би това облекчаваше другите, след като си въобразяваха, че могат да скрият грозотата вътре в себе си. Но всъщност беше техният флаг, тяхното знаме и ако те го измъчваха, със сигурност и той ги терзаеше — зад смеха им, зад подигравката им. Трудно му беше да си представи друго.

Тръгнаха през нова група изгорели колиби, като заобикаляха овъглените трупове. Никой от тези мъртви Отрекли се никога не беше държал ръце и не бе мечтал за геройски дела. Никой не беше спал в майчина прегръдка или усещал ласката на любима, или потръпвал, съзнавайки, че допирът на телата им е благословен от съдбата дар. Никой не беше шепнал обещания, на други или на себе си. Никой никога не ги беше нарушавал. Никой не беше плакал над бъдещето на невръстно дете или долавял утринна песен на птица, скрита в дърветата, или усещал как се хлъзга водната хладина в гърлото. Никой не се беше молил за по-добър свят.

Нарад изплю горчивината от устата си.

Ефрейтор Бурса пред него го изгледа през рамо.

— Мъртвата целувка ли пак, Вафт?

Другите в отделението се изсмяха.

Всяко извършено престъпление беше вид предателство. Първата рухнала преграда беше благоприличието, а това не можеше да стане, без да се отхвърли уважението и всички онези неща, които съставяха доброто възпитание. Душата трябваше да се втвърди и очите да се вледенят, за да се простиш с уважението. Втората преграда се преодоляваше много по-лесно след падането на първата. Тя се бележеше от святата неприкосновеност на плътта, а когато плътта не означаваше нищо, то и нараняването ѝ не беше трудна задача.

Хората можеха да измерват престъпления с нивата на извършеното предателство. А от това можеха да създават закони и да измислят наказания. Всичко това, разбираше той, принадлежеше на всекиго. Така действаше едно общество и то сливаше лицата в едно, за доброто на всички. Нямаше нищо общо с онова, от което той най-много се нуждаеше — от което всеки престъпник се нуждаеше, — от възможността за изкупление.

Къде ли не беше готов да иде, за да намери изкупление? Какво ли не бе готов да пожертва? А в края, след всичките си усилия да поправи онова, което бе непоправимо, какво по-голямо страдание можеше да изпита?

„Не съм като другите тук. Изпълнен съм със съжаление, докато те не са. За тях не трябва да се предлага никакво изкупление. Вземете живота им за това, което направиха.

Но аз копнея всичко да се поправи. Мечтая да направя нещо, нещо, което да разнищи случилото се и това, което сторих аз. Шепнех ѝ. Молех я и тя отвърна с последния си дъх. Имаше ли дума в него? Не знам. Никога няма да знам.

Имаше мъж, който я обичаше, който щеше да се ожени за нея. Но аз бях последният мъж в прегръдката ѝ. Грозният Нарад, потръпващ като животно. Знам, че ме търсите, сър, който и да сте. Знам, че мечтаете да ме намерите и да вземете живота ми.

Но няма да ме намерите. Това поне ще направя за вас, сър, защото ви казвам, ако вземете живота ми, това няма да ви донесе никакво облекчение, никакъв мир.

Но се заклевам, ще намеря нещо праведно, за което да се бия, и ще поставя живота си на пътя на всеки убиец, всеки изнасилвач, докато най-сетне бъда посечен.“

Отекналият смях прониза безмълвните му закани и той се присви. Беше лицето на войната. Беше тялото, изнасилило невинността. И всеки отчаян шепот към падналия беше лъжа, а пътят напред беше пълен с дим и огън, и той вървеше по него като знаме, очакващо бойния вик на убийците.

Имало беше едно момче някога, не грозно…

Ринт гледаше как полагат последния камък на върха на грамадата. Виле отстъпи назад и изтупа пръстта от дланите си. Ниските треви по хълма искряха с утринната роса, като диаманти, пръснати по земята. Тук-там избуял лишей вдигаше ниски стръкчета с малки яркочервени коронки, всяка побрала бисерна капка вода.

Помисли отново за обезглавеното тяло и усети, че му е трудно да си спомни лицето на Раскан. Мокасините бяха сгънати, вързани и лежаха наблизо. Щяха да заминат с пратеника до дома Дракони. Погледът на Ринт се зарея над тях и той заговори:

— Обезглавен и с боси крака, предаваме останките на Раскан. Вече го оставяме сам, на този хълм. Но той няма очи, с които да види, нито глас да изрече скърбите си, и дори гласът на вятъра няма да скърби за него.

— Моля те, Ринт — каза Галак. — Сигурно трябва да има по-нежни думи за този миг.

— Той лежи под камък — отвърна Ринт. — Тъй че знае тежестта на това. Какви нежни думи би искал да чуеш, Галак? За какви утешения копнееш? Изречи ги, ако трябва.

— Той беше дете на Майка Тъма…

— Душата му бе оставена на чужда съдба — прекъсна го Ринт.

— Служеше на своя господар…

— За да стане играчка за старата любовница на господаря си.

— Бездната да ни вземе, Ринт!

Ринт кимна.

— Със сигурност ще ни вземе, Галак. Добре, чуй тези нежни думи тогава. Раскан, изричам името ти още веднъж. Може би тя е оставила нещо от теб в жарта на сутрешния огън. Може би ни гледаше през пламъците или когато лъхът на вятъра раздуха жарта, и ни видя как отнасяме тялото ти. Едва ли мислиш за чест. Едва ли те стопля почитта, която отдаваме на тялото, което остави. Не, виждам те сега отчужден от всички наши нужди, от всички наши тленни грижи. Ако ни гледаш отгоре сега, изпитваш само далечна тъга. Но знай това, Раскан, ние, които все още живеем, ще носим твоите съжаления. Ще носим бремето на твоята ненавременна смърт. Ще жънем въпросите, които нямат отговор, и ще постим с малкото, което те ни предлагат. А ти все така не ще ни проговориш. Все така не ще ни дадеш утеха и повод за надежда. Раскан, ти си мъртъв и явно нямаш какво да кажеш на живите. Така да бъде.

Виле мърмореше тихо през цялото време, но Ринт го пренебрегна и когато приключи с думите, обърна гръб на каменната грамада и тръгна към коня си. Ферен го последва и преди да пъхне крак в стремето, ръката ѝ се отпусна на рамото му. Изненадан, той я погледна.

— Какво, сестро?

— Съжалението, братко, е жила, която можеш да дъвчеш вечно. Изплюй я.

Той погледна корема ѝ и кимна.

— Изплюх и чакам нов залък, сестро. Но в тебе нямам причина да се моля за такъв. Чакам с нетърпение отново да те видя майка.

Тя отдръпна ръката си и отстъпи назад. Той видя как устните ѝ се отвориха, сякаш се канеше да заговори, но тя само се обърна, закрачи към коня си и го яхна.

— Всички познаваме смъртта — изсъска с горчивина Галак, докато се мяташе на коня си. — Всеки от нас се опълчва на мълчанието, както сме длъжни, Ринт.

— С ято полетели във въздуха думи ли ще му се опълчиш, Галак?

— По-добре това, отколкото грубо и жестоко! Ти май само режеш напоследък.

Ринт се намести в седлото и хвана юздите.

— Не, само кървя.

Потеглиха сред древните хълмове. Старите линии нагоре и надолу бяха всечени на места от хиляди години копита на мигриращи стада и по тези пътеки порои се бяха свличали в мокрите сезони и бяха оголили дълги откоси избелели кости и натрошени рога.

Ринт виждаше старите ловни укрития, съградени от струпани камъни на накъсани линии по склоновете над старите пътища на стадата. Виждаше следите от набези, където животни бяха откъсвани от стадото и подгонвани към стръмнините. Тук-там на билата на хълмовете стърчаха огромни балвани с нарисувани на всеки сцени с връхлитащи и падащи зверове, и тънки човешки фигури, размахващи копия. Но на никоя от тези избелели от старост картини нямаше черта, бележеща здрава твърд. Всички тези спомени за лов, тези вечни образи на клане плуваха в свят на сънища, изкоренени и извън времето.

Само глупак нямаше да съзре смъртта в такова изкуство. Колкото и одухотворено да бяха изобразени зверовете, всички тях отдавна ги нямаше, избити, нарязани и погълнати, или оставени да изгният. Да ги гледа човек, както правеше той и приятелите му пътьом, означаваше да гледаш копнежа на мъртва ръка за живот, но живот, принадлежал на миналото. Всяка сцена беше нарушено обещание и над тези хълмове сега се беше спуснал покровът на мълчанието.

Ако мъртвите говореха на живите, правеха го в низ от замръзнали образи и това ги обричаше на темата за загуба и съжаление. Добре разбираше предупреждението на Ферен. Това беше жила, която можеше да дъвче безкрай.

Вдигна глава и присви очи. Небето на изток беше сиво, зацапало линията на хоризонта. Спомни си отново думите на джеларкана и усети как нещо се стегна в гърдите му.

— Пушек ли е онова там? — попита Виле.

Ринт смуши коня си по-бързо и другите го последваха. Нямаше какво да си кажат. Предположенията щяха само да дадат глас на страха и да изпълнят душите им с горчивина. Над крепостта Райвън беше надвиснал дим. Можеше да е просто пожар, плъзнал по равнината.

Домът му беше в селото под укреплението. Там щеше да намери жена си и детето си, да открие отново мястото им в своя живот. Нищо не трябваше да е същото като някога. Нощите им на равнодушие и тежко мълчание вече щяха да са зад тях. Ринт най-сетне разбираше дара, който тя беше за него, и сега, след като вече си бяха създали дете, щеше да гледа с ясни очи на всичко, което беше скъпо и свято.

Нямаше повече да бяга от близостта ѝ, далече в дивата пустош. Щеше да направи бъдещето различно от миналото. Промяната бе достижима за всеки. Беше направил пътуването си и то щеше да е последното. Бъдещето му бе до жена му.

„Заклел съм се да отмъстя на Драконъс. Но ще се присъединя към сестра ми и ще оставя меча. Аз също приключих с това.“

Към обед излязоха от хълмовете на равна земя. Пътят напред беше загърнат в пушек. Миризмата не беше като от степен пожар. Беше смрадлива и мазна.

Четиримата Погранични мечове препуснаха в галоп.

Ринт зареди в ума си клетви, към жена си и новороденото си дете. Списъкът започваше и свършваше с представата как стои с нея, в дом опразнен от неговия гняв, от сприхавия му нрав, който така и не можеше да сдържа. И виждаше как предпазливостта напуска очите ѝ, ръката ѝ пуска дръжката на ножа, който беше вадила безброй пъти, за да се защити от пристъпите му на ярост. Виждаше свят на мир, зареян като нарисуван на камък. Ръката, която можеше да нарисува миналото, можеше да нарисува бъдещето. Ринт бе решен да го докаже.

— Конници вляво от нас! — извика Виле.

Ринт се обърна и се надигна на стремената. Право на север се виждаше линия прашен облак.

— Трябва да е ловната група — каза Галак. — Бездната да ни вземе! В Райвън нямаше никой!

„Жена ми. Детето ми.“

Ездачите се приближаваха към тях и Ринт видя, че са Погранични мечове. „Не. Не.“ Пришпори коня си в галоп, впил очи на изток, към тъмното петно на крепост Райвън. Но кулата почти я нямаше, само една стена се издигаше на две трети от предишната височина, черна като въглен на фона на сивото небе.

„Беше само още един проклет спор. Изхвърчах навън, като мислех само за бягство, за да не издърпам ножа от ръката ѝ. И го имаше призива от лорд Драконъс, който искаше ескорт на запад. Намерих Ферен. Досадих ѝ, докато я убедя да тръгне с мен. Трябваше да се махнем.

Лицето на жена ми е дамгосано в ума ми. Страхът го превърна в чуждо лице. Винаги страхът е отнемал лицето, което знаех.

Бягах. Отново.

Навън животът е по-лесен. По-прост. А Ферен гниеше, пиеше твърде много. Имах сестра, за която да мисля…“

Изведнъж около тях се струпаха още ездачи, тътенът на конски копита стана почти оглушителен. Ринт чу вика на Виле, сякаш от много далече:

— Традж! Какво стана?

— Лаханис ни намери… избягала е от клането… селяните, Виле… всички са мъртви!

Някой зави, но дори този звук бе приглушен и набързо пометен. Тропотът на конски копита по твърда земя кънтеше в черепа на Ринт. Лаханис. Знаеше това име. Млада жена, бърза с ножа Хуст, но още твърде млада, за да язди с големите. Бъдещ Пограничен меч. Живееше на същата улица.

— Кой ни нападна, Традж? Легионът ли?

— Тя е видяла знамената, Виле! Дом Дракони! Сега препускаме натам. Тръгваме на война!

Почерняло, овъглено и в развалини, селото около хълма Райвън бе загърнато в плащаница от дим. Ринт търсеше къщата си, но гледката подскачаше и закръжи, щом главата му се замая. Той залитна настрани, но нечия твърда ръка бързо го изправи. Подивял, той погледна сестра си — лицето ѝ беше мокро от сълзи, а сълзите бяха черни от пушека.

„До гуша ѝ беше дошло. Но вече е свършило. Тя поне е видяла бебето и го е държала в прегръдката си. Живо същество, гушнато в ръцете ѝ. Затова я отведох… не, грешното лице, грешната жена. Къде е жена ми? Защо не мога да си спомня лицето ѝ?“

А след това яздеха през останките на селото, яздеха покрай подути тела. Юмрукът на Ферен, задържал го здраво в седлото… коляното ѝ, забито в бедрото му, докато караше коня си да се задържи плътно до неговия… сега ръката ѝ се вкопчи в наметалото. Ако не беше тя, щеше да е паднал. Щеше да е паднал в пепелта, долу при мъртвите.

„Където тя ме чака. С детето. Моето дете. Моето семейство, за което никога вече няма да проговоря.

Тръгваме на война…“

18

Калат Хустаин крачеше през сноповете светлина, проникнали през цепнатините на кепенците на прозореца, и скулестото му лице бе толкова намръщено, че Финара Стоун стоеше смълчана, изгубила всякаква охота да говори. От главната зала извън стаята и от двора навън, през прозореца зад командира, ехтеше несекваща глъч и тропот на стъпки, сякаш хаосът бе обзел като треска Стражите.

— Ти няма да ни придружаваш — каза изведнъж Калат.

— Сър?

— Ще взема с мен Спинок, но искам ти и Фарор Хенд да тръгнете към манастира Янис.

Финара замълча.

Командирът продължи да крачи още няколко мига, а после спря и се обърна към нея.

— Капитане, ако бях човек, страдащ от нощни кошмари, най-лошият кошмар, който бих могъл да си представя, че може да сполети тайстите, е да се въвлекат във война на сблъскващи се религии. Вярата е лично съгласие между самотна душа и онова, в което тя избира да вярва. Във всякакво друго одеяние вярата не е нищо повече от тънък пласт свята боя, плеснат върху политика и светска жажда за власт. Всеки от нас избира с кого да водим своя диалог. Кой смее да го затвори в страх или да го окове в измислени забрани? Толкова слаба ли трябва да е вярата, че единственото ѝ определение за сила да е в голите бройки и клетви за вярност. В думи, превърнати в закони и изявление, и всички те да се осланят на меча в ръката на екзекутора?

Калат поклати глава.

— Такава вяра издава в насилието над плът и дух дълбока слабост в сърцевината си. Ако силата трябва да се покаже в стегнат юмрук, то тя не е никаква сила. — Вдигна ръка и посегна уж да удари капаците на прозореца, а после отново я смъкна. — Ще занесеш от мен съобщение на Шеканто. Стражите отхвърлят призива за погром. Освен това, ако братята и сестрите от старите ордени изпитат нужда от помощ, трябва само да помолят и ние ще се отзовем.

Финара примига.

— Сър, включва ли това военна помощ?

— Включва.

— Командире, чуваме, че легионът се е събрал срещу Отреклите се и тяхната пасмина. Всъщност, че Урусандер лично е излязъл на полето.

Капитан Хустаин закрачи отново.

— Щом доставите съобщението ми, капитане, ще изпратите Фарор Хенд на юг. Тя трябва да препусне към легион Хуст, но да избегне Карканас.

— А нейното съобщение до Торас Редоун, сър?

— Това ще ѝ го предам лично, капитане. Не мога да рискувам да знаете подробностите, тъй като щом изпълните мисията си до манастира, ще препуснете на север, за да пресрещнете лорд Урусандер. Ще настоите за аудиенция с него.

— Сър, ако ни смятат за свой враг, като нищо може да ме задържат.

— Възможно е, капитане, ако са се отказали от всякакво военно благоприличие, а признавам, че вече не съм толкова убеден в спазването на такива правила като някога. — Спря и я изгледа. — Разбирам риска за вас, капитане.

— Какво желаете да попитам лорд Урусандер?

Устата му леко се изкриви при почетната титла.

— Попитайте го: какво в името на Бездната иска?

— Сър?

— При всичките му недостатъци — каза Калат, — Урусандер не е религиозен човек. Маниите му са светски. Загубил ли е власт над легиона си? Чудя се. Тъй. Държа да узная намеренията му от него.

— Кога желаете да тръгнем, сър?

— Веднага.

— Сър, предвид естеството на съобщението ми до майка Шеканто, няма ли да е благоразумно да изоставите командването си тук, макар и за кратко?

— Ще науча истината за новата заплаха от Витр — отвърна той. — Ще видя лично какво е останало от онзи дракон.

Тя долови лекия скептицизъм в тона му и извърна очи.

— Сър, заклевам се, не се съмнявам в нито една дума от доклада на сержант Беред.

— А жената азатанаи?

— Меч и женска броня бяха намерени до трупа, сър. Фарор Хенд ги е огледала и смята, че и двете прилягат добре на азатанаи.

Калат Хустаин въздъхна и поклати глава.

— Ще видя лично. Междувременно тук ще командва Илгаст Ренд със съдействието на капитан Ейрас.

Тази подробност все още оставяше горчивина в устата на Финара. Илгаст Ренд не беше Страж. Още по-смущаващото бе, че беше дошъл с Хун Раал, за да се лепне до Калат през последните няколко седмици.

— Намерете Фарор Хенд, капитане, и я пратете при мен. Пригответе конете си.

— Слушам, сър.

Напусна и влезе в главната зала, сред гъстата гмеж от Стражи и слуги. Смътната паника сред другарите ѝ беше смущаваща и тя започна да разбира отчасти безпокойството на Калат Хустаин. Имаше ли Отрекли се между тези Стражи? Фанатични поклонници на Майка Тъма, които нямаше да пролеят нито една сълза при избиването на неверници? Дори тук, осъзна тя, тази война можеше да откъсне приятел от приятел, брат от сестра.

Видя Спинок и Фарор Хенд седнали в другия край на дългата маса в центъра на залата. Бяха се доближили един до друг, уж за да се чуват по-добре в шумотевицата, тъй като останалото от масата бе заето от Стражи, оглеждащи за последен път бронята си. Фарор Хенд, забеляза Финара, се бе настанила така, че да може от време на време да се докосва до братовчед си. За миг я жегна негодувание и тя го надви с усилие.

Може би Калат Хустаин беше видял това, което бе видяла и тя. Изрично ѝ бе заявил, че взима Спинок Дурав със себе си на експедицията до Витр. А Фарор Хенд изпращаше до легиона Хуст. „Но избягвайки Карканас, където може да е годеникът ѝ. Любопитна подробност. Чудя се какво означава това.“

Тръгна към тях. Това, което проблесна в очите на Фарор, когато погледна към нея, не беше ли чувство за вина?

— Командирът иска да говори с теб, Фарор.

— Добре.

Тя стана, кимна предпазливо на братовчед си и се отдалечи от масата.

Финара дръпна освободения стол и се настани на него.

— Спинок, май ще се връщаш до Витр без нас.

— Така ли? Защо?

— С братовчедка ти ни пращат другаде. Може би ще мине време, преди да се видим отново.

На лицето на младия мъж се изписа разочарование, но в това изражение нямаше лукавство: никакъв намек за бързо прикрити по-мрачни съжаления. Наистина ли беше сляп за неестественото внимание на братовчедка си?

— Струва ми се, че Калат Хустаин вече не те смята за зелен новобранец, Спинок. Оценен си добре за това, че спаси живота ми, и не бих се изненадала, ако скоро чуя, че си повишен.

Единствената му реакция на това беше загадъчна усмивка.

— Разбирам, че годеникът ти е отпътувал с Шаренас Анкаду за Карканас.

Фарор Хенд кимна.

— Така ми казаха, сър.

— В усърдието си да открие какво те е сполетяло при Витр, Кагамандра Тюлас показа добродетелите, с които е добре известен. — Командирът я изгледа. — С това, че пътищата ви не можаха да се пресекат, пропусна възможност, Страж.

Тя се намръщи.

— Не мисля, че беше последната, сър.

— Това обаче не ми помага сега. Нали?

Отне ѝ миг, докато го разбере.

— Сър, годеникът ми беше издигнат и сега се смята за благородник.

— Но започна като капитан в легиона.

— Да, сър. Така е.

— На коя кауза е верен тогава, чудя се?

— Навярно лорд Илгаст би могъл по-добре да предложи мнение по този въпрос, сър.

— Ще отпътуваш със своя капитан до манастира Янис, Страж, където тя ще достави съобщение от мен. Веднага след това ще се разделиш с нея и ще препуснеш към лагера на легиона Хуст. Макар да не се съмнявам, че командир Торас Редоун остава вярна на Майка Тъма, от това не следва задължително, че праща войниците си срещу Отреклите се. Ще установиш каква е позицията ѝ и ще се върнеш при мен.

— Да, сър.

Изведнъж ѝ хрумна, че в Калат Хустаин и неговата жена, Торас Редоун, вижда възможна съдба за себе си и Кагамандра Тюлас. Двамата, изглежда, не знаеха много един за друг и бяха доволни да остане така. Това, че Калат не знаеше какво мисли жена му за вярата и накъде ще поведе легиона си, ѝ се стори жалко, а в този случай — потенциално пагубно.

— И последното — каза Калат Хустаин, — ще заобиколиш Карканас. Прехвърли реката надолу по течението и избегни всякакъв контакт с гарнизони или отряди на легиони.

— Сър, бих могла да потърся годеника си в града, макар и само на връщане от лагера на легион Хуст.

— Би могла, но няма да го направиш. Карканас скоро ще се превърне в паяжина. С една безразлична господарка в центъра ѝ предвиждам стълпотворение на… мъжкари, всеки жаден за прегръдката ѝ.

— Сър, аналогията ви намеква, че който победи, накрая ще бъде изяден… от Майка Тъма. Тази победа изглежда странна.

Той изсумтя.

— Да. Странна е, нали?

Последва мълчание и Фарор Хенд вече се чудеше дали не я е освободил.

Тогава Калат заговори:

— Беше недоволна, когато Ян Шейки си присвоиха отговорността за азатанаи. Предполагам, че вече съжаляват за нахалството си.

Тя си спомни за Капло Дриим с неговото високомерие, както и застрашителното присъствие на магьосник Реш.

— Би било удовлетворително да се мисли така, сър. Но пък по волята на азатанаи техният речен бог беше възкресен.

— Точно така, и с това допълнително уязвяване на амбициите им, Страж, обзалагам се, че името ви е било прокълнато неведнъж.

— Сър, намеквате за цинизъм у братята и сестрите на култа.

— За песимист по природа ли ме смяташ, Страж? Може би си права. Докато капитан Финара Стоун е заета с разговори с майка Шеканто, прецени шейките. Ще ценя високо мнението ти за тяхната решимост.

— Сър, вече съм на мнение, че легионът на Урусандер ще съжали за това, че настрои шейките против себе си.

— Ако разчитат на неутралността на Стражите, наистина ще съжалят.

Фарор Хенд се смълча стъписана, а след това кимна.

— Ние заведохме Т’рисс при шейките, сър. Вярно е. По-скоро аз, тъй че трябва да нося някаква отговорност за всичко, което се случи.

— Едва ли. Азатанаи тръгна да търси аудиенция с Майка Тъма. Щеше да го е постигнала рано или късно и без да я придружава някой.

— Но щеше ли да е възкресила речния бог, ако не се беше срещнала с шейките?

Той сви рамене.

— Това никога няма да разберем. Заблуждаваме се, ако си въобразяваме, че действаме в живота с някакво подобие на власт над това, което предстои, и би трябвало да сме благодарни за унижението. Защото ако беше другояче, ако наистина всяко събитие в историята се насочваше от нашите ръце, отдавна щяхме да сме изоставили всякаква претенция за добродетелност. Всеки триумф нямаше да е нищо повече от изравняване на везните в отговор на собствените ни престъпления в миналото. — Махна с ръка, сякаш в пренебрежение не само към думите си, но и към цялата история с множеството ѝ горчиви истини.

— Сър, когато напусна манастира, Спинок Дурав с капитана ли ще остане?

— Спинок Дурав ще тръгне с мен до морето Витр, Страж.

— О. Разбирам.

Той я изгледа замислено.

— Забележи добре възможния провал на моето посредничество, Фарор Хенд, и прецени за себе си престъпленията, които твоята несдържаност ще навлече не само на теб, но и на много други.

Тя усети как изстина и не можа да отговори.

Калат Хустаин извърна поглед.

— Свободна си.

Тя се върна в главната зала. Мислите ѝ бяха объркани. Капитан Стоун седеше на мястото ѝ до Спинок. Призля ѝ от мисълта, че трябва да отиде при тях. „Това е работа на Финара. Напълнила е с лъжи ушите на Калат. Спинок няма нужда от майчината ти опека, капитане, и дори само заради възрастта си не ставаш за него.“

Гневът се бореше със срама в душата ѝ. „А сега трябва да яздя послушно с теб. Не съм дете, за да ме обуздават така, и един ден ще покажа колко е вярно това.“

Финара Стоун вдигна глава и я погледна в очите. Стана и се приближи до нея.

— Конете ни са готови за път, Страж.

— Ясно, капитане. Ще приготвя багажа си.

— Пребледняла си — каза Финара. — Зле ли ти е?

Фарор поклати глава.

— Не, капитане.

— Притеснява ме мисълта, че съдържанието на съобщението, което трябва да занесеш на легиона Хуст, толкова е отнело живеца от лицето ти.

— Не, капитане. Макар да признавам, че като че ли ни е понесло течението…

— А напред виждаме само скали, да. Имаме си заповеди, Страж, и те ще ни насочват.

Фарор кимна и каза:

— Трябва да си приготвя багажа.

— Не се бави много. Ще се срещнем при портата.

Финара Стоун се загледа след отдалечаващата се Фарор, донякъде изненадана от това, че така старателно отбягва братовчед си. Видя как погледът на Спинок я проследи, а после младият мъж стана, сякаш се канеше да тръгне след нея. Капитанът закрачи към него.

Калат навярно бе предупредил Фарор да стои настрана от братовчед си. Жената беше излязла от срещата си с него бледа като призрак и почти разтреперана. Ако имаше истина в това предположение, предстоящото им пътуване заедно щеше да е напрегнато.

— Спинок.

Младият Страж се обърна.

— Изглежда, братовчедка ми е разстроена.

— Не разстроена — отвърна му тя. — Разсеяна. Ще тръгваме и трябва да се приготви.

— А, разбира се.

— Гориш ли от нетърпение да се върнеш при Витр, Страж?

Той вдигна рамене.

— Не е в челото на списъка ми непосредствени амбиции, капитане. Съжалявам, че вече не съм под командването ви.

— Предстоят ни трудни времена, Страж. Може би ще мине време, докато нещата се върнат към нормалното и се върнем към ежедневната служба. В свитата на командира ще си под опеката на сержант Беред.

— Да, капитане.

— С него можеш да си спокоен. Той е ветеран от Блещукаща съдба и бреговете на Витр.

Спинок кимна, а после въздъхна.

— Ще ми липсвате, капитане.

Тя усети как нещо се надигна дълбоко в нея в отговор на думите му и за миг се почувства лека като перце. Извърна очи.

— Дано сержант Беред се окаже по-устойчив на чара ти от мен, Страж.

Спинок се приближи.

— Простете ми, капитане. Когато ви отнасях от Витр, както ви беше призляло… така и не се уморих от прегръдката.

— Още една причина да съжалявам, че бях в треска — каза тя. — Спинок, внимавай.

Но той поклати глава.

— Знам, че съм млад. Може би твърде млад за очите ви…

— Стига, Страж. Не му е времето сега.

— Но това е всичко, което имаме, Финара.

Фигурите, които се движеха покрай тях, изглеждаха размътени, като гмеж от духове, забързани по някакви свои отвъдни работи. Не смееше да погледне Спинок в очите, макар да знаеше, че само там ще намери опора и ще се отърве от замайването, което заплашваше да я завладее.

— Ще трябва да почака — каза му тя. — Моля те, отдръпни се. Да се съобразим с благоприличието.

Той го направи с крива усмивка.

— Не съжалявам за импулса си. Вече поне знаете чувствата ми.

„А аз мислех да съблазня Фарор и да намеря за Спинок прегръдката на друга жена.“ Обзе я смут и се чувстваше почти пияна.

— Пази се, Страж, и един ден ще подновим този разговор.

— Насаме, надявам се.

— Така би било най-добре — отстъпи тя.

Вън на двора спря и вдиша няколко пъти дълбоко. Малко помнеше от онази нощна езда, докато Спинок я връщаше в укреплението. Беше ли ѝ говорил? Беше ли я залъгвал с думи, за да не изпадне отново в несвяст? Бяха я вързали за него. Помнеше топлината, идваща от тялото му, и потта между тях. Трябваше да я е усещал до себе си — гърдите ѝ, корема ѝ. Дори ръцете ѝ бяха около кръста му.

Страж Куил се приближи и докладва:

— Конете са оседлани и чакат.

— Благодаря — отвърна тя. — Страж?

— Да, капитане?

— Тръгваш с отряда на Беред, нали? Добре. Вярвам, че си уведомен, че младият Спинок Дурав ще бъде с вас.

— Да, капитане.

— Командирът има високо мнение за него, Куил.

Мъжът кимна.

— Ще го държа под око, капитане.

— Но не толкова явно, че да го притесниш.

— Вече се познаваме от игралната маса, капитане, и го смятам за приятел.

— О. Разбира се.

Куил се усмихна.

— Ще го пазя отляво, капитане, а Стенас отдясно.

— Благодаря ти.

Тръгна към конете.

„Е, Спинок, тепърва ще увия краката си около теб. Колкото до тебе, Фарор Хенд, ти си имаш бъдещия си съпруг и ще си навлечеш твърде много грехове, ако изобщо си помислиш да легнеш с братовчед си. Дори Калат вижда изкушението в очите ти.“

Не можеше да се предвидят пътищата на страстта. „Млад е, но аз ще го имам.

Поне за малко.“

— Признавам, че ми липсва решителност.

При думите на Спинок Фарор Хенд се обърна и го видя подпрян на рамката на вратата, скръстил ръце. Очите му играеха неспокойно с отразена светлина. Тя поклати глава.

— Не съм го виждала у теб, братовчеде.

— Представям си живот, в който съм като стрък трева, приведена от най-лекия полъх на вятъра.

— Значи ще изтърпиш много рани. — Фарор го изгледа. — Какво те е прихванало, Спинок?

— Дръзки думи изказах, докато стоях твърде близо до нашия капитан.

Тя извърна рязко очи и се зае отново с пълненето на походната си торба.

— Има причина Финара Стоун все още да не си е намерила съпруг.

— Виждам нещо своенравно в погледа ѝ, вярно.

— Тя не копнее за мъж, братовчеде — изсумтя Фарор. — По-скоро за жена. — Погледна го отново. — Не знаеше ли това?

Изненадата на лицето му се смени с усмивка.

— Виж, това вече е предизвикателство.

Фарор Хенд се изправи и се приближи до него.

— Спинок, чуй ме. Тя иска да си играе с теб. Не си първият мъж, когото е дразнила. Но страстта ѝ е към меки гърди в ръцете ѝ и влага между краката. Дърпа се от небръсната целувка и жадува за кадифени устни.

— Ще остържа всяко косъмче от лицето си и ще я заблудя в тъмното.

— Заслужаваш нещо повече от това да те използват.

— Оттук и слабата ми решителност, братовчедке.

— Отдай се на това тогава.

Сграбчи го за тила и притисна устните си в неговите. Чу го как изпъшка, а след това се отдръпна. Фарор отново се доближи и посегна с лявата си ръка между краката му, стисна го и усети топлината му през коприната.

Спинок я хвана за раменете и твърдо я избута назад.

— Не, братовчедке.

— Мислеше ли, че съм глуха за поканите ти, Спинок?

Той поклати глава.

— Мислех, че само играехме. Игра без риск за развръзка. Фарор, съжалявам, но това не може да бъде.

Тя се отдръпна, а след това се обърна да затегне каишките на торбата си. Отвърна му, без да го погледне:

— Развръзката е най-малкият риск в подобни игри, Спинок, когато с всеки ход парираме в стратегии на страстта.

— Любима братовчедке, не ме разбирай погрешно. Ако не бяхме братовчеди, щях да съм си спечелил ругатните на всеки тайст затова, че те отнемам от годеника ти, затова, че използвам тялото ти по всякакъв възможен начин.

Тя се помъчи да забави дъха си и се изруга наум за учестения си пулс. Всяка болка беше блажена и същевременно мъчителна. Все още усещаше устните му, притиснати в нейните, и лявата ѝ ръка оставаше влажна от потта му.

— Това, което направи току-що…

— Всяка игра става сериозна, Спинок, рано или късно. Да видим сега как ще отстъпиш припряно, братовчеде, и ще покажеш неочаквана решимост.

— Отстъплението ми показва обратното, братовчедке. Капитанът ни чака теб все пак.

Тя се обърна и го изгледа с гняв.

— В игрите на любов, братовчеде, всички играем, за да нараним.

— Горчив възглед, Фарор.

— Нима? Какъв по-голям кураж от признанието в любов? Когато дуелът стигне до изтощение, единият или другият трябва да свали гарда и да се усмихне, щом види как изтича собствената му кръв. После идва въпросът: ще се доближи ли наранилият, за да долепи език до тази рана?

— Не. Ще обърне меча срещу себе си, братовчедке, за да влее и своята в червения поток.

— И тъй, играта свършва с обещание за белези. — Тя поклати глава. — Е, продължавай да играеш, братовчеде, и не мисли за мен.

Той се отдръпна от прага, тъжен и смутен.

— Сбогом и лек път, братовчедке.

— И на теб.

Щом се махна, тя затръшна вратата и се смъкна тежко на нара. „Кръвта потича чиста и всяка капка е сълза. Играта е изгубена в мига, в който забравиш, че изобщо е игра. Да чуеш песента на любовта е все едно да оглушееш от хор на глупци!“ Избърса мокрите си страни и продължи приготовленията си.

— Едно по едно — каза Калат Хустаин. — Трябвате ми тук.

Илгаст Ренд изпъшка и седна тежко на един стол.

— Не мога да разбера Урусандер. Трябваше да е озаптил Хун Раал… Бездната да ме вземе, трябваше да му е съдрал кожата от бой отдавна.

— И машинациите на Хун Раал щяха да се объркат и осуетят — заговори Калат, докато крачеше напред-назад. — Без намесата на онази проклета азатанаи в Янис този спор щеше да е останал чисто политически и с това — открит за компромиси. Тази война на вери е като оръжие, натикано в ръката му.

Илгаст поклати глава.

— Хун Раал е от рода Исгин. Всичко е заради пропадането на фамилията му. Копнее да стане благородник и се вижда като защитник на родословната си линия. Ще яхне вълната на всяка отстъпка, която спечели легионът, а ако пяната почервенее — така да бъде.

Калат кимна.

— Амбициите му са добре известни, милорд.

— Ще държа Стражите в състояние на готовност, командире. Разбира се, държа ги така само до завръщането ви. Тогава с голяма скръб ви ги отстъпвам и приключвам с това. — Вдигна очи. — Приятелю, смяташ ли ме за безотговорен?

— Не мога да кажа, милорд. Продължавам да вярвам, че най-голямата заплаха за Куралд Галайн е Витр. Ако успеете да съберете истините за него от джагътите или дори от азатанаите, може би всички ще благославяме вашата преданост и след столетие.

Илгаст изсумтя.

— Столетие? Значи да се стягам да понеса сто години проклятия. Бих предпочел това теглене насам-натам, което търпя сега.

— С обявяването на своя неутралитет, милорд, вие може би предлагате изход за мнозина, благородници, както и простолюдие. Не мога да си представя, че всички стари капитани от легиона на Урусандер се възхитени от този погром. Тези, които падат под мечовете им, може и да са Отрекли се, но остават тайсти. Милорд, ужасѐн съм от този обрат на събитията.

Илгаст помисли над думите му.

— Има една лудост, командире, която тече като отровен поток през нас. Извира изпод скалата на прехваленото ни благоприличие. Камъкът понася натиск, докато се пропука. Добронравието се дави в този мръсен порой и подлостта процъфтява в последвалия раздор. — Отпусна се назад и столът изскърца под тежестта му. — В най-мрачните си мигове желая да дойде някой бог, същество праведно и същевременно с хладен взор. Бог, който да бръкне между нас и да изтръгне най-користните ни, егоистични събратя. А след това, в селение, прогарящо като киселина всяка измама, всяка цинична лъжа, да направи за всички тях нежелан, но най-заслужен дом. — Затвори очи. — Копнея за сила, която да отмие най-лошото, което е в нас, Калат. — След дълга пауза отново отвори очи и видя, че командирът го гледа внимателно. Илгаст се усмихна кисело. — Дали би трябвало да се боя от такава сила в ръцете на Майка Тъма?

— Не ми се изповядвайте, милорд. Имам достатъчно свои съмнения.

— Чудя се къде са страхотните ни умове, командире, че толкова лесно да бъдем хвърлени в тази мръсна пяна на предателство от дебелоглави явни глупци? От злото намерение и безсърдечния дух?

— Започвате да поставяте под въпрос своя неутралитет ли, милорд?

— Подозирам го в уклончивост. Все пак виждам пред себе си само един път, който не е просмукан от кръв. Ще отпътувам на запад, в земите на джагътите и азатанаи.

— А вашите Домашни мечове?

— Те ще поддържат владенията ми. Това и нищо повече. Така съм се разпоредил.

— Сам ли ще пътувате?

— Ще взема няколко души за компания.

Калат кимна.

— Милорд, ще се постарая да не се задържам много дълго до морето Витр. Разбирам добре бремето на тази услуга, за която ви помолих.

— Ако мога, командире, няма да мръдна от този стол, докато вашите Стражи не са отново в безопасност под вашето крило.

— Разчитайте на офицерите ми, милорд.

— Несъмнено. И ако е възможно, ще отбягвам необходимостта да издам и една-едничка заповед.

Калат тръгна към вратата, но на прага спря и се обърна към Илгаст Ренд.

— Този бог, за когото мечтаете, милорд. Самата мисъл за него ме плаши.

— Защо така, командире?

— Боя се, че в името на праведността ще бръкне и ще ни изтръгне всички.

И излезе.

Илгаст дълго гледа вратата.

— Изправени пред неочакването — заговори Кагамандра Тюлас, — ние се разкриваме пред себе си. Виждал съм това сред ловните кучета, които обучавах. Някои побягват. Някои ръмжат. Някои нападат. Но бих се обзаложил, че нито един звяр всъщност не е изненадан от собствените си действия. И все пак ние не можем да кажем същото, нали? Между настръхналата ни кожа и мускулите, които може да потръпват под нея, лежи пластът на срама и точно върху този вътък самоуважението тъче своите заблуди.

Вятърът, идещ от север, беше сух и хладен, понесъл със себе си прах от ожънатите поля, и плява кръжеше във въздуха като предчувствие за скорошните снегове. Шаренас Анкаду се замисли над думите на спътника си, загледана във фургоните, натоварени със зърно и навлизащи в Нерет Сор, макар че самото село почти се беше изгубило сред палатките на събиращия се легион на Урусандер.

Жителите на Нерет Сор ги чакаше тежка зима, осъзна тя. Лорд Урусандер конфискуваше повечето им зърно. Имаше обещание за заплащане и командирът несъмнено щеше да се покаже щедър. Но човек не може да яде монети, а след като запасите дърва за огрев и суха тор намаляваха с всеки ден, монетите не можеха и да поддържат огъня в огнището.

Въпреки това хората в селото бяха твърде наплашени, за да недоволстват. Над хиляда въоръжени войници вече живееха сред тях и всеки ден и нощ пристигаха още.

Тя отпусна облечената си в ръкавица ръка на шията на коня и зачака топлината на животното да проникне през тъканта.

— Не си избягал, приятелю. Нито си изръмжал в отговор на заповедта на командира и не виждам шанс изобщо да се опълчиш на възгледите му.

— Тъй че съм замръзнал на място — призна Кагамандра. — И все още нищо не сме чули от Карканас, а всяка вечер гледаме на запад и виждаме как слънцето става на мед от дима. Боя се за леса, Шаренас, и за всички, които го обитават.

— Очаквам сержант Йелд скоро да се върне при нас — каза Шаренас. — Но и без тези подробности можем да сме сигурни, че Отреклите се ги ловят и избиват.

— Със сигурност много от тях са потърсили убежище в манастирите — рече Кагамандра. — А този дим идва просто от подпалените домове. Зимата се приближава. Шаренас, ще видим ли замръзнали трупове на тайсти по земята през следващите месеци? Призлява ми от тази мисъл.

— С малко късмет тази нелепа война ще е свършила дотогава. Нима не се прекланяме все още пред волята на Майка Тъма? Лорд Урусандер скоро ще тръгне и можеш да си сигурен, че ще се погрижи да бъде въздадено правосъдие над убийците, които действат от негово име. С острието на меча си ще сложи край на безумието.

— А Хун Раал?

Нямаше отговор на този въпрос. Местонахождението на капитана оставаше неизвестно. Дори братовчедката Серап не можеше да каже къде е отишъл Хун Раал. След дълго мълчание тя въздъхна.

— Ще се изправи пред Урусандер, или пред гнева на благородниците. Ще поеме ли отговорност за този окаян погром? По-скоро се съмнявам. Освен това той не е единственият капитан, действащ на своя глава из страната.

— Напълно е възможно събитията да са се разиграли извън неговия контрол — отстъпи Кагамандра. — И всъщност легионът да се е разцепил и дезертьорски елементи да са се възползвали от хаоса.

— Избрала съм мястото си в това — заяви Шаренас. — Ти също трябва да го направиш, приятелю.

— Никое псе не е толкова глупаво, че да застане на пътя на нападащ глиган. Но в това тъпите животни показват повече ум от мен. Вярвам, че ще се върна в Блещукаща съдба и с това ще приключа с тази гонитба на годеницата си. — Усмивката му би трябвало да е лукава, заподозря тя. Но се получи горчива гримаса. — Ще я догоня, макар и само за да ѝ кажа, че не трябва да се страхува от мен. Че усърдието ми винаги е било доблестно, и ще покажа, че старателното ми отчуждение е жест на уважение. Макар и да си стиснем ръцете в деня на бракосъчетанието, никаква друга неприятност няма да последва от допира ми.

— Кагамандра Тюлас, научил си се да цениш вкуса на собствената си кръв.

Лицето му помръкна и той извърна поглед. Ръцете му бяха побелели на рога на седлото.

Загледана отново към фургоните долу по пътя и усетила как леденият вятър запълзява като змии под дрехите ѝ, Шаренас потръпна и рече:

— Приятелю. Наистина я погледни в очите и кажи нещата, които би искал да ѝ кажеш. Не мога да гадая за отговора ѝ извън това, което щях да изпитам аз, ако бях на нейното място. А това, което бих изпитала аз, е гняв и унижение. Ти я освобождаваш да обича други мъже и смяташ това за щедрост. Но всички жени искат да бъдат желани и обичани. За мен саможертвата ти е егоистична.

— Но тя е тъкмо обратното!

— Готов си да превърнеш брака в мъченичество. Да поискаш от годеницата си не любовта ѝ, а съжалението ѝ. Какво ще стои твърдо на такива основи? Виждам и двама ви на колене, с гръб един към друг, всеки обърнат към врата, през която копнеете да преминете, но сте заключени заедно от греховете на воля и гордост. Тя няма да приеме тази твоя безчестна подкана, защото това би могло само да потвърди собственото ти чувство за нищожност — такъв избор за една жена идва след години тежък живот в прегръдките на безчувствен мъж. Взимането на любовници е отчаяно търсене на неща, които малцина биха дръзнали да назоват. Превърнеш ли това предложение в неин сватбен дар, ще я пронижеш дълбоко в сърцето.

— Но аз съм този, който говори от съжаление! Тя е млада. Заслужава онова, което аз имах някога, не този прекършен мъж, толкова стар, че да ѝ бъде баща, който иска да избяга от застаряването си! Твърде крехък съм, за да нося бремето на всяка необходима заблуда в този съюз!

Тя поклати глава.

— Много чудесни съюзи са произлизали от такава разлика във възрастта.

— Това е глупаво и користно.

— Наричаш я млада и влагаш в тази дума подценяване. Това намеква за арогантност, Кагамандра.

— Без споделени години, които да свържат две души…

— Тогава споделете предстоящите. Но най-после стигаме до сърцевината на нещата. Отстъпваш правото над жена си от страх, от дълбока наранимост и боязън да не би усещането да се върне. Това не е никаква саможертва, а самооправдание. Всяка твоя рана е трофей, със страданието, понесено като най-великолепно одеяние. Но си го износил, приятелю, и то е опърпано. Ако не жена ти смъкне тези дрипи от теб, кой тогава? Сега ме чуй. Ако не виждаш кураж във всяка жена, която погледнеш, значи си сляп и, още по-лошо, презираш достойнството на жената, която си изгубил преди години. Иди при Фарор Хенд. Поне в това инстинктът ти е верен. Но я погледни в очите и виж сам — тя няма да трепне.

Погледна го и изпита внезапен страх, толкова пребледняло беше лицето му. Прониза я разкаяние.

— О, извини ме. Надскачам всякакво благоприличие. Отпрати ме на този вятър с проклятие и ще тръгна без оплакване. Това е недостатъкът ми и той изтръгва от властта ми всяка шепа любов. Виждаш добре, че моят живот е също толкова окаян като твоя и във всяка своя дума за съвет зле прикривам собствената си горчива същност.

Той помълча дълго, а после хвана юздите си.

— Нищо чудно, тогава, Шаренас Анкаду, че сме такива приятели. Взимаме този хълм с дързък щурм само за да бъдем пребити след това почти до несвяст от истините. Вятърът в тревите се надсмива над самомнението ни, а сезонът започва да ни показва студенината си. Ако бях знаел повече за теб, щях да съм заглушил всяко друго предложение освен твоето.

Тя усети как я обля топлина.

— Щях да съм смъкнала кожата от гърба ти.

— И да си направила от нея по-добър трофей.

— Носен — прошепна тя, щом срещна погледа му, — с гордост.

И тогава за миг, сякаш слънцето бе посякло през тежките облаци, годините сякаш се смъкнаха от изпитото му лице и тя видя мъжа, когото една жена бе обичала някога. Мъж отпреди войните, от когото не всички ценни неща все още бяха заличени сред насилие и измяна. И пак така мигновено всичко това изчезна и той отклони погледа си.

— Няма да си говорим повече така, Шаренас Анкаду.

— Да. Мисля, че няма. — Но думите бяха като вода, процедила се през пукнатините на камък.

— Ще тръгна сутринта. Като благородник, налага ми се да изоставя ранга си в легиона.

— Тъкмо войници като теб и Илгаст Ренд лорд Урусандер толкова цени, Кагамандра. Стоите прекрачили пропастта и през вас той вижда пътя към компромиса.

— Мислиш, че ще ми забрани ли?

— Да. Тоест, ако тръгнеш сега, на мръкване, ще уведомя командира утре сутринта. Ако в гнева си той реши за благоразумно да ви подгони, ще му кажа, че си поел към Карканас.

— Защо не напуснеш заедно с мен, Шаренас?

— Не. Твърде много от нас, предпазливите съветници, изведнъж напуснали Урусандер, ще го уязви и неравновесието ще отвори пролука за поддръжниците на Хун Раал.

— Урусандер няма да позволи да бъде дърпан от глупци.

— Той е стар, Кагамандра. Не телом, но духом. Виждаме ежедневно как нерешителността му го поразява като пристъп на болест и как непрекъснато излиза навън от командната палатка — а тази палатка сама по себе си е преструвка, опасна при това, след като отстъпва крепостта си на онази белокожа вещица — излиза навън и дълго гледа знамето на легиона. — Помълча и добави: — Не мога да предположа какви мисли го обземат в тези моменти, но те все пак ме безпокоят.

— Изглежда, че цени присъствието на Серап — подхвърли Кагамандра.

— Да. Тя остава най-малко неприятната от курвите на Хун Раал. Но лесно се забравя, че стои близо до Хун Раал, по простата причина, че тя също е от рода Исгин.

Кагамандра изсумтя.

— Власт в легиона и имението им възстановено, така ли? Да, виждам как тези две желания вече са преплетени.

— Много амбиции могат да имат общ корен — каза тя и кимна. Сложи ръка на рамото му. — Дай ѝ това, което дръзна да дадеш на мен днес, приятелю, и виж как ще отговори.

Той кимна, без да срещне погледа ѝ.

— Ще го направя.

Шаренас отдръпна ръката си. След миг се надигна на стремената, загледана над ръба на редиците палатки.

— Виждаш ли онзи ездач и знамето, което носи? Това е сержант Йелд. Най-сетне ще имаме вест за събитията в Карканас.

— Ще го чуя — заяви Кагамандра.

— Не позволявай лошите новини да те разколебават — каза тя. — Бъди верен на своето, Кагамандра, и насочи цялото си чувство на дълг към жената, за която ще се венчаеш.

Той въздъхна.

— Както кажеш.

Бавно заслизаха по склона, за да могат животните да раздвижат схванатите си мускули след дългото стоене на билото. Плявата, вдигаща се от стърнищата, се завихри около тях, а прахта остана високо във въздуха, сякаш не искаше да се утаи по земята.

Старите столове в Хранилището приличаха на тронове, но само един бе останал непокътнат. Другите бяха на парчетии, избутани в един ъгъл, и Синтара се чудеше на насилието, развихрено над тях. Имаше навика да сяда на единствения останал стол и да отпуска назад глава на сърнешката кожа. Стените бяха отрупани със свитъци и томове и застоялият въздух в помещението миришеше на плесен и прах. Слуги бяха донесли още свещи по нейна заповед и светлината вече изпълваше пространството, гонейки сенки и сумрак. Жълтият ѝ цвят багреше бялата кожа на ръцете ѝ, отпуснати на облегалките на стола, докато те не започнеха да се преобразяват за очите ѝ в нещо сътворено от злато.

Мракът не беше единствената чистота на света. Нещо гореше вътре в нея, ослепително ярко. Беше уплашило Урусандер, беше го прогонило от цитаделата му, сякаш само от присъствието ѝ верността му към Майка Тъма бе подложена на заплаха.

„Съвсем вярно. Аз наистина съм заплаха за Майка Тъма. И за всички, готови да коленичат пред нея. Но Хун Раал е прав: не е нужно да е така.“

Слабост и страх я бяха прогонили от Карканас, а във времето след това понякога се бе забавлявала, представяйки си триумфално завръщане, със светлина, пърлеща града като очистителен огън. Окаяните речни богове щяха да се гърчат пред нея. Майка Тъма щеше да се свие от ужас, всичките ѝ тайни щяха да се разкрият, всеки недъг щеше да е изложен на показ. Мракът в края на краищата беше място за криене. Но нещо в тези желания ѝ се струваше странно, почти противно. Бяха останки от стария ѝ живот в храма, започнала бе да осъзнава тя.

И все пак… кой не е познавал детство, в което в тъмното се движат ужаси? Глупаво бе да се отхвърля истината за инстинкта. Имаше сериозни основания да се страхува от онова, което не може да се види, и да не вярва на онези, които избират да останат скрити.

Азатанаи беше поднесла дар на Синтара. Силата му растеше в нея като семе на мъж в утроба. Чувстваше се изпълнена с кръв, натежала в гърдите и издута между бедрата. Но никаква умора не я обземаше. Не изпитваше голяма нужда да спи и умът ѝ беше заситен, неподатлив на безбройните рискове, които я заобикаляха. Урусандер все още не ѝ беше предложил официално убежище.

„Не съм върховен жрец — беше казал. — И това не е храм. По-важното, върховна жрице: не съм враг на Майка Тъма.“

Отново си помисли за бягството си от Карканас. Придружена от десетина от най-верните си приятелки, понесли само това, което можеха да носят на гръб, се бяха втурнали в нощта и околността изведнъж бе станала чужда и застрашителна. Горчивият спомен за удобствата и удоволствията на Цитаделата я жилеше и бе изпитала гняв и жлъч в душата си, душа, която все още кървеше от раните, нанесени ѝ от жестоките думи на азатанаи.

Но мислите за мъст се бяха оказали силно гориво срещу трудностите на пътуването им през последвалите дни и тя бе усещала как силите ѝ нарастват с всяка нова стъпка, докато Цитаделата и нейният свят се смаляваха зад тях.

Обещаният от Хун Раал ескорт така и не се беше появил и усещането ѝ беше, че пияният глупак е изгубил контрол над положението. Нощем виждаха далечните отблясъци на огньове в гората вляво, а денем над леса надвисваха сиви валма дим. Отреклите се бяха подложени на меч и огън.

Не беше изненада за нея, когато пред очите им се появи Нерет Сор и твърдината на Вата Урусандер и видяха събиращата се около селището армия, редове и редове платнени палатки, безбройните коне, снабдителните фургони и стотиците войници, забързани насам-натам. Легионът се беше върнал и готовността, с която уволнените войници пристигаха, за да подновят стария си живот, заличи всичките ѝ представи за некадърността на Хун Раал. А после, докато гледаше приближаващия се патрулен отряд, самоувереността ѝ се разколеба.

Спътничките ѝ се бяха скупчили боязливо зад нея и когато погледна през рамо, тя видя колко са опърпани и мръсни. Фините коприни бяха зацапани от пътната прах. Грима, който преди оживяваше лицата им, го нямаше и това, което виждаше сега, бяха изпити и уплашени изражения. Малко им беше давала по пътя, твърде погълната от страх и тревога за съдбата, която я очакваше. Спътничките ѝ, всички до една, бяха обзети от илюзии за сила и сега тя можеше да види как копнеят за блаженото ѝ завръщане.

Но войниците, които спряха пред тях, бяха намръщени, а ефрейторът, който ги командваше, махна с ръка назад към пътя и каза:

— Вече имаме твърде много курви за изхранване. Върнете се там, откъдето идвате. Няма да намерите и една стая в Нерет Сор, а командирът има правила, забраняващи занаята ви в лагера ни.

Синтара намери някак сили да се усмихне.

— Каква свежа прямота, ефрейтор. Истина е: познавали сме насладите на много мъже. Аз съм Висша жрица Синтара и тези жрици, които ме придружават, са под моята опека. Бих искала да говоря с командир Урусандер, защото имам вест от Цитаделата.

Младият мъж я изгледа, след което кимна.

— Да, чухме за вас. Виждам белотата на лицето ви под качулката, висша жрице. Добре, ще ви придружим до цитаделата.

— Благодаря, ефрейтор. Както виждаш, наложи се да тръгнем набързо и без нужните удобства, полагащи се на дъщерите на Майка Тъма.

— Можем да повикаме фургон, ако нямате нищо против да почакате.

— Или пък, ефрейтор, ти и бойците ти можете да отстъпите малко място на седлата си, стига прегръдката на жриците да не ви притеснява много.

Веждите му леко се вдигнаха, но не се усмихна. След малко доближи коня си, измъкна единия си крак от стремето и ѝ предложи ръка.

Докато яздеха към крепостта, Синтара мълчеше. Беше мислила много какво да каже на Урусандер, но от вида на тези прости войници можеше да разбере, че това е една притеснена армия, а това на свой ред бе отражение на командващите и особено на Урусандер. Войниците се бяха отзовали на призива, но сега очакваха заповеди и никой не знаеше що за заповеди може да се окажат те. Гражданската война оголваше недостатъците в един народ и въпреки че всяка фракция щеше да гледа на каузата си като справедлива, болестта беше заразителна и отслабваше всички.

Урусандер като нищо можеше да е призовал войниците си в някакво погрешно усилие да ги защити. „Но пък да ги защити от кого?“ Хун Раал беше развихрил войници ренегати в провинцията. „От самите тях значи. Ако съм права в това, значи разбирам напреженията, които виждам тук. В тази гражданска война войник на легиона би могъл да убива войник на легиона.“

Но дори това не беше краят на бедите. Между тях можеше да има Отрекли се. Или най-малкото симпатизанти.

„А аз? Какво място ще заема в това, което предстои? Урусандер ли трябва да реши съдбата ми? Ще пълзя ли пред него?“

— Ефрейтор?

Портата вече беше пред тях.

— Висша жрице?

— Надявам се, че ще имам възможност да се приведа в по-добър вид от пътуването, преди да се видя с командира.

— Предполагам, защото той е много зает — отвърна мъжът. — Не се обиждайте, висша жрице, ако аудиенцията ви с него се забави с ден или два. Междувременно ще ви се дадат слуги, които да се погрижат за каквото ви е нужно, разбира се.

— Много добре. — „Ден или два?“ Намръщи се. — Трябва отново да подчертая, че новините, които нося от Цитаделата, са спешни.

— Непременно ще предам това, висша жрице.

Както се оказа, не ѝ оставиха никакво време да се почисти, след като кастеланът на крепостта, сдържано официален мъж на име Харадегар, пое отговорността за нея още на входа на крепостта и след като зачисли двайсетина слуги към жриците ѝ, я поведе в цитаделата за незабавна среща с лорд Урусандер. Тази припряност едва ли беше плод на някакво тактическо увъртане. По-скоро ѝ говореше за уважението на командира към титлата ѝ и дори той да видеше доказателството за сполетялото я, може би тя щеше да се възползва от това.

Харадегар я въведе в помещение с рафтове, затрупани с безчет книги и свитъци, и само една дълга маса в средата на стаята. Имаше и два хубаво изработени стола и един счупен.

След като кастеланът напусна, тя помисли дали да не седне, но след миг Урусандер пристигна.

— Висша жрице, чух за това, което ви е сполетяло. Но все пак трябва да попитам: какво правите тук?

Синтара нямаше да проси. В Урусандер видя мъж, притиснат отвсякъде. Добре разбираше амбициите на хората зад него. Мъже като Хун Раал мечтаеха командирът им да застане до Майка Тъма, като съпруг на богинята. След като двамата преодоляха първите мигове на неловкост в онзи ден на пристигането ѝ, тя го каза на Урусандер, докато стояха в същата тази стая.

— Милорд, сам вие не разполагате с нищо, с което да ѝ се противопоставите, и все пак трябва — но не като неин враг. По-скоро представете ѝ се като единствената ѝ надежда за мир. С моята помощ, милорд, вие можете да спасите Куралд Галайн.

А той каза:

— Вие би трябвало да знаете какво мисли тя, висша жрице, повече от всеки друг. Каква съдба очаква лорд Драконъс?

— Милорд, тя си взе консорт, защото знае, че никой мъж не може да ѝ бъде равен. Всъщност в своята самота тя се стреми да защити всички. Засега всеки брачен съюз с нея ще е небалансиран. Точно това трябва да се промени.

Той извърна очи.

— Имам легиона.

Синтара смъкна качулката си и поклати глава.

— Ще излеете ли съпружеска любов в безкраен мрак, в селение, отхвърлящо допира ви, отказващо благослова на очите ви? Ще отдадете ли своята любов на нещо непознаваемо?

Той изруга, но не заради това, което тя може би очакваше.

— Всички тези приказки за женитба! Питал ли ме е някой? Майка Тъма питала ли ме е? И сега ми говорите за любов?

— Простете ми, милорд. Подведена бях да повярвам в… обратното. Както казвате, преклонение и любов не са едно и също.

— Точно така — отсече той.

Тя се вгледа мълчаливо в него. Виждаше мъж, който несъзнателно се бе отдръпнал в един ъгъл на помещението и ръцете му нервно посегнаха уж за да вземат свитък от най-близкия рафт, или книга, но отново се отдръпнаха. Синтара се зачуди къде е някогашният герой? Какви основания бяха останали за тази фанатична вярност, която го обкръжаваше? Вата Урусандер забравяше кой е бил някога и всичко, което го бе издигнало в очите на другите, вече беше зад него… и той добре го знаеше. Реши, че трябва да промени стратегията си и да се покаже по-открита за този мъж.

— Да оставим тогава настрана идеите за любов и да поговорим за политика. Вие обявихте завръщането на легиона, милорд. Благородниците не могат да видят в това нещо друго освен войнствен акт.

— Казаха ми за религиозен бунт срещу Майка Тъма.

— Не вярвайте на подстрекателите на страхове, милорд. Речният бог не представлява никаква заплаха, освен че този култ замъглява пътя напред. — Видя как Урусандер се намръщи и продължи: — Ще обясня. През цялото това време, докато вие стояхте тук, в тази крепост, благородниците се подготвяха срещу лорд Драконъс. Противопоставят се на нарастващата му власт. Когато Майка Тъма провъзгласи дома Пурейк за свои Първи чеда, другите благородници бяха много облекчени. Въпреки че всеки от тях беше съперничел за тази позиция, лорд Нимандър и тримата му синове бяха знатни и с това бе потвърден статутът на всеки Велик дом. Всъщност, мислеше се, че лорд Нимандър един ден ще се ожени за Майка Тъма.

Урусандер я гледаше внимателно и изражението му ѝ подсказа, че не знае подробностите, за които му говори.

— Но Нимандър умря и умря лошо. Имаше дори слух, че Драконъс е стоял зад това. Колкото и да не харесвам Консорта, не споделям това убеждение. Искам да кажа следното, лорд Урусандер. Благородниците са готови за война. Техните Домашни мечове чакат заповедта. Засега не могат да действат срещу Драконъс, защото той не е направил нищо открито. Макар и да не го знаят, той отказва трона до този на Майка Тъма… не, не гледайте толкова изненадано. Аз бях нейна Висша жрица. Тя го покани и той ѝ отказа.

— Ако това стане известно на благородниците, страхът им от него…

— Ще приключи? — Нетърпение и неверие се промъкнаха в тона ѝ и тя наведе очи. — Извинете за прекъсването, милорд.

— Защо тази истина се крие от благородниците?

Тя сви рамене.

— Това, че Майка Тъма държи любовник, е достатъчно дразнещо. Ако се разчуе, че той се е опълчил на повелята ѝ, това означава богохулство, нали? Драконъс е арогантен мъж и подозирам, че това е в сърцевината на неприязънта на благородниците към него. Той късно е влязъл в редиците на знатното съсловие и му липсва полагащото се смирение.

Урусандер я гледаше невярващо.

— И за това те са готови да тръгнат на война?

— Милорд — рече тя, — може би не съм толкова мъдра като Емрал Ланеар. Бездната знае, тя щеше да ви каже същото. Но определено разбирам следното: все едно дали е политическа, или лична, борбата винаги се свежда до това да имаш позиция. Статутът е цел, доколкото е мярка за отношението на другите, и самата власт не е нищо повече от оръжие, което да е подръка, когато всичко друго престане да впечатлява.

Той я изненада с горчивия си смях.

— А ако ви кажа, висша жрице, че истинската справедливост се противопоставя на всичко, което описахте… — Поклати глава. — Щом разбирате нещата толкова ясно, предлагам да вдигнем нивото на тази дискусия. Добре схващам предупреждението ви — щом благородниците са готови за война, не е трудно да си представим, че ще се обърнат срещу мен и легиона. Това е нелепо! Разбирам, че лорд Драконъс дори не е в Карканас!

— Не е, милорд. Но всички вече чуват за вашите войници в гората. Те избиват Отрекли се и, обзалагам се, всеки друг, когото намерят. Милорд, много от тези Отрекли се живеят във владенията на благородници. Войници на легиона нахлуват в техни земи безнаказано.

Урусандер извърна очи, а после седна тежко на другия стол.

— Направих грешка. Не трябваше да събирам легиона.

— Милорд, ако този сбор включва и части от ренегати, това сигурно може да се поправи.

Той я изгледа.

— Наистина ви подцених, висша жрице. Всъщност аз би трябвало да моля за прошка.

— Не бързайте, милорд. В тази религиозна война няма две фракции. Фракциите са три.

— Не разбирам.

— Видях добре знамето на легиона — каза тя. — И го виждам като знак. Въпреки цялата му глупост, когато Хун Раал ме подтикна да избягам при вас, милорд, вече вярвам, че някоя друга сила е говорила чрез него. Вие ме виждате, но не питате за преобразяването ми. Защо?

Забеляза притеснението му от въпроса си.

— Висша жрице, не разбирам нищо от магия. Промяната, която виждам, приех като знак за отхвърлянето ви от Майка Тъма.

— Нищо от това, което виждате, не е от нея, милорд. Нося дара на азатанаи.

— А какво е естеството на този дар?

— И аз бих искала да знам.

— Но заявявате, че сте в опозиция на Майка Тъма.

— Може би така, както дясната ръка е противопоставена на лявата.

— А речният бог?

— Мястото на онзи бог във всичко това тепърва ще се разбере, милорд. Най-добре е да изчакаме изявление от майка Шеканто и отец Скеленал.

— Мислех да пратя емисар при тях — отрони Урусандер. Едната му ръка беше на масата и пръстите бавно забарабаниха. Вдигна очи към нея. — Смятам да заявя, че легионът отхвърля действията на ренегатите. Всъщност смятам да ги обявя извън закона и да постановя награда за залавянето им.

— Нищо чудно, че Хун Раал не е тук.

— Вие последна сте говорили с него, висша жрице. Какви са плановете му?

— Плановете му? Объркани, струва ми се. Тоест не може да не гледа на определени елементи, извън благородниците и техните Домашни мечове, като на заплаха. Мисля, че е отишъл при легиона Хуст, за да се опита да преговаря.

— Торас Редоун най-вероятно ще го арестува веднага — изсумтя Урусандер. — Дори ще го екзекутира.

— Куражът на Хун Раал е несъмнен, милорд, и в негова защита, той наистина вярва, че действа в интерес на Куралд Галайн. Искрено жадува да ви види на трона до този на Майка Тъма.

— Ще го смачкам, висша жрице. Стига да доживее да се върне при мен.

В това обещание имаше желязна твърдост.

— Сър, имам нужда от място за размисъл. Това преображение в мен е по-дълбоко от цвета на кожата ми. Суетата втръсва. Също и светската амбиция. Когато се изправя пред моята сестра Висша жрица, боя се, че ще съм се превърнала в нейно изкривено отражение. Имаше отрова в сърцето ми и няма да бягам от тази истина.

Той се надигна от стола.

— Този разговор за магия ме притеснява. Имате цитаделата ми, висша жрице. Аз ще отида в командната ми палатка в лагера на легиона.

— Разбирам, че лейтенант Серап е тук. Тя ще знае повече за плановете на Хун Раал.

— Тя твърди обратното.

— Вярвате ли ѝ?

Той присви очи.

— Започвам да се чудя на кого да вярвам. Съветниците като че ли се развъждат като паразити около мен и колкото повече стават, все по-малко им се доверявам.

Тя наведе глава.

— Ще остана в цитаделата, милорд, и няма да ви търся навън.

Усмивката на Урусандер бе иронична, но той я остави без повече думи. Мина известно време, докато тя разбра иронията му и неказаното зад нея. „Защо не направи същата клетва в Карканас преди седмица?“ В учтивостта си не бе изрекъл този въпрос, но тя знаеше, че тази учтивост бе повече, отколкото заслужаваше.

Малко бяха сенките в стаята и мракът се свиваше боязливо навсякъде, където можеше — тези подробности шепнеха като благослов през мислите ѝ. Дал ѝ беше крепостта си, но нищо не беше казал за убежище. Синтара се зачуди дали не я търсят врагове, за да я наранят. По въпроса с доверието не беше по-различна от Урусандер.

„Навярно точно това би могло да ни свърже.“

„Жалко, че Оссерк не е тук.“ Беше чула, че е прекрасен на външност мъж, но уж слаб духом. Полезно съчетание общо взето.

Синтара бе измолила време и място за размишление и молбата бе скромна в своята искреност. Мъчеше се да отхвърли влиянието на стари омрази и злост, но собствените ѝ мисли, докато бе говорила с Урусандер, отново и отново се връщаха в ума ѝ. „Мрак и светлина… както дясната ръка се противопоставя на лявата.“

„Урусандер, започвам да виждам начин как да се доближат тези ръце, да се стиснат в съюз и така да намерят сила в равновесие. И не, не е нужно да говорим за любов, само за необходимост. Нещо, което мисля, че разбираш. Ще те направим Бащата Светлина, все едно дали искаш титлата, или не.“

Беше обещала да не го търси навън. Можеше да се придържа към това обещание, засега. Три религии в сблъсък беше неудържима ситуация. Щеше да се наложи речният бог и поклонниците му да бъдат прогонени, може би отвъд границите на Куралд Галайн. Това можеше да стане с малко или без никакво кръвопролитие. Казваха, че Дорсан Рил тече на юг през просторни пусти земи, преди да влее черните си води в някакво далечно море. Не съвсем пусти може би, но пък форулканите едва ли бяха в състояние да възразят на едно внезапно нахлуване на бежанци. Легионът беше превърнал половината им поселения в изгорели гробища и бяха изтласкали останалите до брега на онова далечно море.

Имаше начини в предстоящите времена да се сложи край на насилието и ако се разбереше, че тя е изиграла съществена роля в избягването на открита гражданска война…

Все пак обещанието за светлина оставаше заключено вътре в нея. Трябваше ли ѝ свята земя? Неин собствен храм, благословен в името на… „На какво? Светлината в отговор на Майка Тъма? Лиосан… кой може да отрече пречистващите сили на откровението, когато самата дума сочи към нещо разкрито, към скритото, изложено на показ. А ако превърнем нейната загадка в множество банални истини, тогава Урусандер може да застане пред нея и да бъде видян като равен.

Откъсни ме от себе си, Майко Тъма, и виж как ще те смъкна надолу с пръст или с два. За доброто на всички нас, разбира се. За доброто на Куралд Галайн.“

В Цитаделата беше имала малко време за размишление. Но вече започваше да разбира многобройните придобивки от него. Стана от стола, обърна се и го огледа.

„Майка Тъма седи на Трона на Нощта.

Ще ни трябва отговор на това.“

Ренар излезе на тясната тераса от тази страна на Старата кула. Оттук можеше да погледне надолу към двора с щъкащите по него човешки фигури, а отвъд него — към заобиколеното от редици бели палатки село.

Дим и прах бяха надвиснали като тежка плащаница над Нерет Сор. Домът ѝ се беше преобразил много повече от подробностите, които можеше да види от тази височина. Въпреки всичките тези тълпи и палатки изглеждаше малък, жалък в амбициите си и нищожен в своята самонадеяност. Помнеше улиците и уличките му, присвитите му къщи и тесни дюкянчета и гледаше с някаква странна завист всички онези дребни фигурки, движещи се там, където тя беше вървяла някога.

Скромният им живот бележеше само низ от изоставени или стъпкани мечти. Играта на живот бе игра на съсредоточаване, на вечно стесняващ се хоризонт на възможното и постижимото. Ала това правеше бляскави и ярки по-малките триумфи. Любовта на близък, дете, дадено на света, предмет, сътворен добре от ръцете на майстор. Прелести, скрити в изящната гънка на ново наметало, в лъскавите нови ботуши или мокасини. В прическа, изкусно нагласена, за да допълни ведро лице и жизнено здраве, или в баграта, която уж прави същото.

Помнеше собствените си суети, като човек, надраснал играчките на детството си, също както дете, което не е вече дете, поглежда тези играчки с онова томително усещане, което е ново и неизразимо тъжно. Така и тя виждаше сега онова, което бе оставила зад себе си, докато напред я очакваше бъдеще, лишено от чудеса.

Тези мисли и представи се утаяваха в нея сега, твърде сложни за света, който бе познавала, твърде отчайващи за младата жена, която бе доскоро. Онази жена беше отдала любовта си на мъж с широка и чувствена душа, когото бързо спохождаха и смях, и сълзи — почти дете в буйния си устрем от една крайност към другата, където раните се изцеряваха бързо и животът можеше да се върне, за да стопли очите за миг. Беше се борил срещу присмеха и бе изпитвал заслепяващ гняв, а после беше плакал заради един непредпазливо размахан юмрук.

Можеше да е било маловажно. Отоците спадаха и раните зарастваха, и невинността отново можеше да израсте като коричка, за да затвори старите рани, а и да беше развалена красотата, разочарованието беше временно. Но бъдещият живот обикновено чезнеше пред очите. Възможности изсъхваха в корените и много скоро всичко над земята, някога толкова щедро в обещанията си, се съсухряше и губеше цвят, а после идваше вятърът, за да я остърже до голо. Пътят пред нея беше място на мъртви дървета и мъртви треви, мъртва река под равнодушна светлина, с един призрак до нея, който нямаше какво да ѝ каже.

Това ѝ поднасяше в дар новото ѝ място в този нов свят. Осиновена от обременен от чувство за вина лорд, сега се беше озовала в една кула, издигната по-високо от всичко, което бе познавала преди: издигната над мечтите си и сега те лежаха като забравени играчки в нозете ѝ. В ума си се виждаше как тръгва надолу по стъпалата, по коридорите с техния студен каменен дъх, навън през прага и в забуления с прах двор, а после извън портата, за да продължи, стъпка по стъпка, в градчето, което бе познавала някога. Виждаше как стариците проследяват с очи преминаването ѝ, как кривват глави една към друга и си шепнат. Виждаше новото внимание в очите на мъжете и любопитството на децата, които вече не намираха смелост да ѝ извикат за поздрав. Виждаше израженията на жени и майки, докато те се отдръпваха в собственото си минало, на някогашните момичета, където всичко все още беше възможно, а щом дойдеше нощта, можеха по-силно да се притиснат до съпрузите си, но не от любов. Щяха да търсят в тези прегръдки утеха срещу загубите, които сега терзаеха мислите им.

Виждаше се как тръгва към пивниците, където въздухът бе зареден със смях, и макар този смях да беше напрегнат донякъде, все още беше простим и можеше бързо да се подмине. Зачервени лица щяха да се извърнат към нея, боядисани очи изведнъж щяха да се присвият преценяващо, докато тя щеше да върви през тълпата, и скоро някой вмирисан на ейл мъж щеше да се притисне до нея, а тя щеше да се вкопчи в него, да се усмихне на непохватните му шеги, видяла желанието му зад сдържаната физиономия. Скоро, във въображението ѝ, той щеше да се обърне към гостилничаря и да наеме стая, а старият Грениз щеше да кимне с лукав блясък в окото и да протегне мазната си ръка. Няколко монети щяха да лъснат в сумрака, а в мига, в който мъжът щеше да тръгне, за да я поведе към задните стаи, една жена щеше да се забърше в нея и да подхвърли:

— Има отбивка в тарифата, просто да знайш.

А Ренар щеше да кимне и за много кратък миг двете щяха да се спогледат и да споделят пълното си разбиране за този нов общ свят.

Свят на наслада и отчаяние, сплетени едно в друго и извиващи се надолу сред мъртви корени. Натам я водеше въображението ѝ, хладно и забързано като планински поток, рисуващо подробности, за които не знаеше нищо.

Вещицата Хейл излезе, застана до нея и каза:

— Отиде си.

Ренар кимна, макар и само за да успокои старата жена. Но вече беше видяла, че баща ѝ бе умрял, когато го бе погледнала в очите и не съзря в тях никакво чувство, а той само я беше огледал вяло, сякаш събираше в ума си подробностите. И тогава тя беше разбрала нещо. Ето как идваше смъртта за умиращия: отвътре навън. И ето как живият я поемаше: отвън навътре.

Оправи по себе си новото пищно облекло, което ѝ бе подарил един обременен с чувство за вина мъж, и каза:

— Отивам долу до селото.

Лейтенант Серап излезе от казармата, където беше безделничила с няколко сержанта ветерани, преди да чуе звъна на камбаната, и тръгна през двора към предния вход на крепостта. Видя, че сержант Йелд се е върнал. Беше го обкръжила тълпа, но сержантът беше вдигнал ръце, сякаш отказваше да отговаря на въпросите. Малко преди това Харадегар беше нахлул вътре, за да удари камбаната, която щеше да призове Урусандер в крепостта и оттам — в Залата на кампаниите.

От портата се появиха още двама ездачи — Шаренас Анкаду и Кагамандра Тюлас. Подкараха през двора, като принудиха струпалите се войници, коняри и слуги да им отворят път, и спряха до Йелд, който изправи рамене въпреки умората си и отдаде чест на Шаренас.

Серап стигна до тях и ги последва мълчаливо в цитаделата. Ботушите им закънтяха кухо, докато крачеха по коридор, по чиито стени се виждаха само избелели петна от гоблените, висели някога по тях. Сержантът изглеждаше изтощен, както се полага за човек, яздил през цялата нощ.

Серап беше разбрала, че капитан Шаренас е изпратила Йелд до Карканас. Предположила беше, че сержантът е отнесъл заповед до Хун Раал да се върне. „Но братовчед ми не е в Карканас. Каква е причината за това напрежение тогава?“

Кастелан Харадегар и Висшата жрица Синтара ги чакаха в Залата на кампаниите. Както и предните няколко пъти, в които бе видяла Висшата жрица, Серап се усети, че неволно я е зяпнала, колкото с удивление, толкова и с отвращение. С усилие извърна очи и се съсредоточи върху Шаренас.

— Капитане, случайно да видяхте командир Урусандер по пътя насам към крепостта?

— Идва — отвърна тя. — Сержант Йелд, вярвам, че настояването ти да направим това командно заседание е оправдано от вестта, която носиш.

— Да, капитане.

— Успя ли да говориш с Хун Раал?

— Не — отвърна Йелд. — Смята се, че е отпътувал към легиона Хуст с фургони, натоварени с дарове за войниците. Предполага се, че търси договаряне с командир Торас Редоун, с което да се гарантира, че между нашите легиони няма да възникнат враждебни действия.

— Нима? — каза Шаренас, присвила очи. После се обърна рязко към Синтара. — Висша жрице, чудя се що за роля си представяте за себе си на това съвещание?

— Позволете ми, капитане, да стоя като символ на притеснението ви.

Шаренас се намръщи.

— Едва ли някой от нас се нуждае от толкова одухотворен символ, висша жрице.

— Съжалявам, че изглеждате склонна да сте подозрителна към мен, капитане.

— Висша жрице, съмнявам се, че това стои особено високо в списъка на съжаленията ви — не остана длъжна Шаренас. — Но щом ще говорите за тях, бих искала да чуя повече.

— Добре. Сред най-първите ми съжаления, капитане, е това, че все още не знам мястото си в това заседание или в което и да е друго. Униформата, която вие носите, заявява ролята ви, независимо каква е обстановката. Щом човек ви погледне, разбира дарбата ви в командване, във военно дело и в логистика, нужна за поддържане на войнишка част. Хайде, не се извръщайте боязливо, както прави лейтенант Серап, а ме погледнете. Какво виждате? С това, че съм тук, аз заявявам един променен свят, капитане. Ако вкусът му е горчив, тогава ме изплюйте и обявете края на промяната пред всички. Кой може да каже дали светът ще се вслуша във вас?

Шаренас изгледа Висшата жрица, а след това изсумтя.

— Простете, висша жрице. Доколкото знаех, вие, жените от храма, говорите само с вагините си.

— Твърде често сте слушали приказките на Илгаст Ренд, капитане. Той идва от време, когато мечовете властваха и имаха дума за всичко. Ние се постарахме да се противопоставим и всъщност да обсебим това господство, и вместо него предложихме насладите на любовта. Не е ли любопитно, че той вижда в нас такава заплаха?

— Може би наистина съм слушала твърде често Илгаст Ренд — призна с лека усмивка Шаренас. След това усмивката помръкна. — Уви, векът на мечовете се завърна.

— Това съжаление е най-голямото в душата ми, капитан Шаренас, ако държите да научите пълния списък. Но пък аз виждам пред себе си само войници и предчувствам оживени изражения при ужасната новина, която сержантът ви скоро ще поднесе.

Йелд изпъшка все едно думите на Синтара бяха нанесли удар в гърдите му. Покашля се и рече:

— Моля за извинение, висша жрице, но не очаквам радост от това, което трябва да докладвам.

Чуха тропот на ботуши от коридора и след малко вратата се отвори широко и Урусандер нахлу в помещението. Огньовете, които Серап отново бе разпалила у командира, бяха угаснали под бремето на прераждането на легиона. Или, може би по-вероятно, бяха затихнали под замаята на объркването, вече заразила частите, които се бяха стекли в отговор на призива му. Изглеждаше измъчен и нервен. Тъжните му очи се впиха в сержант Йелд и той попита:

— Е?

— Сър, налага се да ви докладвам за клане.

Коравото скулесто лице на Урусандер помръкна.

— Достатъчно ми е опротивяло, сержант, от донесенията, които вече имах. Това убийство на Отрекли се трябва да спре, та дори да се наложи да поведа целия си легион в леса. — Извърна се и изгледа Серап така, че я накара да се присвие. — Тези ренегати ще увиснат на въжето.

Йелд помръдна неловко на място.

— Сър, жертвите не са Отрекли се. Благородници са.

Урусандер се олюля.

— Какво?!

— Сър, простете ми за тази ужасна новина. Сватбената процесия на дом Инис е нападната. Лорд Джаен и дъщеря му са убити. Заложник Крил Дурав също. Казаха ми, че първият, който ги е намерил, бил братът на Енесдия, Кадаспала.

От Урусандер се изтръгна някакъв звук, но Серап не можеше да откъсне погледа си от сержанта и видя как лицето на Йелд изведнъж се изкриви.

— Сър, в скръбта художникът е изтръгнал очите си. Казват, че е обезумял. Проклина всички, които се опитат да го утешат. Проклина Майка Тъма. Проклина лорд Аномандър, че се е забавил много в Карканас. Сред мъртвите имаше тела на Отрекли се, но Кадаспала обвинява войници на легиона… той… той сочи с пръст отряда на капитан Скара Бандарис, който срещнал в гората. — Йелд изведнъж спря и се разтрепери.

Всички мълчаха.

А след това Шаренас Анкаду прошепна:

— Скара не би направил това. Командире, Кадаспала наистина е полудял. Беснее срещу целия свят.

Кагамандра се смъкна в един стол и скри лицето си в ръце.

— Смирете мислите си — заговори Синтара с хладен, твърд глас. — Всички вие, овладейте гнева и ужаса, който ви е поразил. Да, аз едва стъпвам залитайки по този нов път, но съм поразена. Един въпрос ме гложди. Лорд Урусандер, чуйте ме.

Мрачният му поглед се впи в нея.

Тя прие мълчанието му за съгласие.

— По какви закони ще бъдем управлявани? Войниците на вашия легион искат признание. Искат компенсиране за саможертвата си. Настояват, че даровете на този свят не принадлежат само на знатните. Е, добре… — Неестествено светлите ѝ очи ги обходиха един по един. — Покажете ми същата тази скръб за падналия селяк. За Отреклите се, свити под суеверния си страх. Бащата на едно бедно момиче току-що умря в тази крепост. От кулата видях погребална процесия към гробището на градчето само преди два дни. И все пак. И все пак! Погледнете се. Вижте как преценявате тази трагедия като по-значима загуба. Защо? Защото убитите са благородници.

— Това нападение е кощунствено — изръмжа Шаренас. — Укорявате ни за обхвата на чувства ни? Кой плаче повече за чужди?

— Отхвърлям защитата ви, капитане. Щом ще плачете за едни, тогава плачете и за други. Знайте, че всеки чужд има близки, има обичани хора. Всеки чужд е толкова пленен в своята плът, колкото и самите ние. Стоях тук. Слушах. Видях как всички вие изведнъж се появявате на най-високото стъпало на стълбата на скръбта.

— Говорите жестоко, висша жрице — каза Шаренас. — И така бъркате в отворените ни рани. Но не чувам да предлагате балсам или изцеление в думите си.

— По какви закони ще бъдем управлявани? Този въпрос ме изгаря, капитане. Пламъците му бушуват и поглъщат душата ми. Вземете на раменете си бремето на праведността, но го направете смирено. Плачете за всички нас — уверявам ви, на никой тук няма да му свършат сълзите.

Ръцете на Шаренас се свиха в побелели юмруци.

— С каква цел?

— Справедливост.

Главата на Урусандер се вдигна рязко и очите му блеснаха.

Висшата жрица се изправи, сякаш изпитала внезапна гордост от проклятието, избелило кожата ѝ.

— Не знам за никакъв закон, който да обявява смъртта на някои като по-голям повод за скръб от смъртта на други.

— Има един — каза Шаренас. — За някои съдим по делата им приживе. За други мерим отдалечеността си от тях и колкото по-близо са, толкова по-дълбоко скърбим. Когато говорите за порой от сълзи, не виждам благословен океан, висша жрице, а горчиво море. Законите, които ни обвързват, се измерват от границите на нашата плът и от това, което душите ни могат да поберат. Това, което искате, би ни опразнило…

— За да остане какво?

— Бездната.

— Една претъпкана душа, капитане, е място на сенки и сумрак. Ако я прочистим, няма да остане нищо, което да спира светлината. Чуйте ме. Казвам ви, аз претърпях това. Изгорена съм отвътре. Всичко, което остава от жената, която бях някога, е тази обвивка, която виждате пред себе си, и вижте как дори тя е преобразена от Светлината, която гори в мен. — Тя пристъпи към Урусандер. — Милорд, направете каквото трябва да се направи, за да върнете мира в Куралд Галайн. Аз ще ви очаквам, а в доказателство за моята сила ще ви поднеса този дар.

Кагамандра Тюлас изведнъж се надигна и столът, на който седеше, изтрещя на пода. С ръце на лицето той залитна към вратата, а след това в коридора. Звукът от стъпките му, докато бягаше, беше като на пиян.

Шаренас изръмжа нещо, което Серап не можа да чуе, и се втурна навън след приятеля си.

Миг след това от Висшата жрица се изля златиста светлина и изпълни залата. Заслепена, Серап извика.

И тогава чу думите на Синтара:

— Когато всичката ви скръб бъде измита от вас, какво остава? Всеки от вас, обърнете сега гръб на смъртта и погледнете в лицето живота. Скърбете не за мъртвите, а за живите. За близък, както и за чужд. Скърбете, докато не станете готови да дойдете при мен. — И извика високо: — Елате при мен и ще говорим за справедливост.

Светлината пронизваше Серап, изпълваше плътта ѝ, костите ѝ, и всичко, което докоснеше, пламваше.

Тя падна на колене и заплака като дете.

Разтреперан, Кагамандра Тюлас спря в края на коридора, точно преди Голямата зала. Шаренас стигна до него и го прегърна. Той се възпротиви, но не можа да устои на волята ѝ и след малко се отпусна.

— Проклетата висша жрица! — изсъска тя. — Новината ни стъписа и тя удари… Не мога да отгатна амбициите ѝ. Знам само, че трябва да се боя от тях. Това поне научих.

— Спри — прекъсна я той. — Вече ще има война. Не го ли разбираш? — Избута я рязко и тя залитна. — Няма да се бия. В това се заклевам! Няма да се бия!

Тя го зяпна изумено. В залата имаше хора и те се обърнаха с тревога при този сблъсък, но погледът ѝ не се откъсваше от приятеля ѝ.

— Кагамандра, моля те. Благородниците няма да направят нищо. Все още не. Никой от тях — дори Аномандър. Трябва да призоват легиона Хуст. И Стражите. Трябва да сключат съюз с Шеканто и Скеленал…

Очите му се разшириха.

— Какво?!

— Чуй ме. В стаята, която напуснахме току-що, се роди съперник на Майка Тъма.

— Не искам да слушам. Запуших си ушите! Няма!

Шаренас поклати глава.

— Не Синтара, приятелю. Тя е само мхаби, поставена сред тайстите от азатанаи. Няма надежда някой от нас да отгатне целта на това, освен ако не е унищожението на Куралд Галайн. Видяхме началото, но не можем да знаем края.

— Ще има война! — Викът му отскочи от стените и отекна в Голямата зала.

— Не съм сляпа, Кагамандра. Но не съм и безпомощна, нито ти!

— Няма да се бия!

Вратата към Залата на кампаниите се отвори с грохот в другия край на коридора и след миг се появи Урусандер.

Кожата му беше бяла като алабастър, сивата му доскоро коса бе прошарена с нишки злато.

— Ето, че идва съперникът ѝ — прошепна Шаренас.

Урусандер я подмина и застана пред Кагамандра Тюлас, а той го зяпна, все едно се бе озовал срещу призрак, изумително видение, понесло със себе си хиляди изровени от гробовете загуби, изтупани и почистени, поднесени като трофеи. Притисна гръб в стената, щом Урусандер вдигна ръка като да го докосне. След миг ръката се отдръпна.

— Стари приятелю — каза Урусандер. — Моля те, отиди при тях. Кажи им, че не бях зад това. Кажи им, че ще заловя и накажа тези убийци. Кажи им, че легионът е на тяхно разположение.

Но Кагамандра поклати глава.

— Няма, сър. Ще отида да намеря годеницата си. Ще я изведа от Куралд Галайн. Толкова далече, колкото можем да стигнем. Ако потрябва, с въжета ще я завържа, устата ѝ ще запуша, с чувал ще я закачуля. Оставете ме на мира, сър.

Сълзи потекоха по страните на Урусандер. Той отстъпи назад и наведе очи.

— Прощавай.

— Аз ще отида — каза Шаренас.

Висшата жрица се приближаваше, а зад нея по коридора вървяха Серап, Йелд и Харадегар. С бледите им лица процесията изглеждаше зловеща. Зад всички тях бяла светлина се изливаше като дим и настъпваше.

— Аз ще отида — повтори Шаренас, сграбчи Кагамандра за ръкава и го задърпа към изхода.

— Да — каза зад тях Урусандер. — По-добре бягайте, приятели. Не мога да я спра.

Шаренас изруга тихо.

„В тази светлина дори справедливостта ще изгори.“

„Мъртви?“

Илгаст Ренд седеше зад писалището си замръзнал, като прикован на стола. Взря се в раздърпания пратеник с червени кръгове около очите. Умът му работеше в паника. „Да пратя ездач до командир Калат Хустаин. Да го повикам. Витр ще трябва да почака. Вече сме във война.

Но не мога да чакам. Войникът в мен крещи. Урусандер все още е слаб. Частите му са разпръснати из владението. Крие се в Нерет Сор и го смята за далечен остров сред бурно море. Държа Стражите в готовност и съм като пазач на хрътки с хиляда каишки в ръцете. Заклех се да не правя нищо, но тази клетва… Глупав старец! Тази клетва беше дадена във време на мир.“

Знатна кръв беше пролята. Невинни бяха избити.

„Прекали, Урусандер. Но те виждам, в твоята крепост, седящ на трона си, и всички врани около теб бъбрят и грачат, докато те оглушат, а плясъкът на крилете им те заслепява, полъхът на въздуха е като сладък благослов на лицето ти и мислиш, че това е мярата на света.

Ще чакаме ли следващия ти ход?

Не мисля.“

— Милорд — каза вестоносецът, — на мястото на убийството имаше мъртви Отрекли се…

Илгаст Ренд изсумтя и се надигна рязко.

— Да повярваме, че заекът е показал зъби? Глупостта на подобна измама е подигравка и нанася оскърбление. Не, дори не са мислели да ни подведат. Легионът на Урусандер е ударил — знам аз какъв е Хун Раал.

— Вашите заповеди към мен, милорд?

— Почини си, а после вземи три коня и препусни към Калат Хустаин в Блещукаща съдба.

— По-добре да не си почивам, милорд — каза младият мъж.

— Изтощен си.

— Тази новина е спешна. Може би друг ездач вместо мен?

— Почини си. Не бих искал тази вест да се размъти под твърде много пластове лустро. Калат ще чуе от теб това, което чух и аз. Но добави това: повеждам Стражите към Нерет Сор. Възнамерявам да нападна лорд Урусандер, докато силите му са разпръснати. Възнамерявам да поразя този бунт в самото му сърце.

Лицето на младия мъж бе пребледняло, но той отдаде чест.

— И кажи на капитаните ми, че ги викам — каза му Илгаст Ренд, докато той излизаше.

— Веднага, милорд.

Илгаст Ренд седна отново. Отпусна ръце на изтърканото писалище. „Войникът в мен вижда ясно. Той очаква от нас да се удавим в скръбта си, да стоим замръзнали в стъписването си. Било е изчислено да ни накара да залитнем в неверието си.“

Започна да подозира съучастничество на шейките — Скеленал и Шеканто не можеше да са доволни от възкресението на отдавна мъртвия им речен бог. Колко Отрекли се изобщо признаваха религиозния авторитет на манастирите?

„Те не направиха нищо, за да предотвратят избиването на Отреклите се, нали?“

Тропот на ботуши се приближи по коридора. Илгаст Ренд си пое дълбоко дъх и сплете пръсти на писалището. За да спрат да треперят ръцете му.

На последната трета от пътя до манастира Йедан Финара Стоун и Фарор Хенд се натъкнаха на първата тълпа бежанци. Състоянието им стъписа Фарор и тя последва капитана си, щом Финара поведе коня си и резервното животно извън платното. Спряха и загледаха стотиците кретащи по пътя хора.

— Къде отиват, капитане?

— На изток, както виждаш.

— Там няма нищо — възрази Фарор. — Освен сезонната главна квартира, но тя е само едно скромно укрепление с бали суха трева и дърва за огън.

— Точно така — каза Финара. — Илгаст Ренд го очаква кошмар със снабдяването.

Фарор Хенд поклати невярващо глава.

— Нямаме достатъчно храна. Нито подслон. А зимата в Блещукаща съдба…

— Давам си сметка за всичко това, Страж.

— Да, капитане. Извинете.

— Отрекли се, предполагам — каза Финара, загледана в злочестите мъже и жени. — Но малко от тях са стари, малко са децата, няма новородени. Тук нещо не е наред, Страж. Избери един — онзи слаб мъж, който се обърна да ни погледне два пъти — и го доведи тук. Искам да науча истината от него.

— Слушам.

Фарор Хенд слезе от коня и тръгна към опърпания мъж. Той я видя и като че ли се оклюма още повече. Когато му даде знак, се измъкна от тълпата и закуцука с овързаните си в парцали крака.

— Не се плаши — каза му Фарор Хенд. — Ние сме Стражи и искаме да чуем каква новина имаш да ни кажеш.

Мъжът присви очи към нея и вдигна рамене.

Върнаха се при Финара Стоун и тя попита:

— На изток сте от манастирите. Кое убежище търсят хората ви?

— Те ни изгониха — каза мъжът.

— Кои?

— Шейките. Но първо взеха децата ни. Това беше сделката, която предложиха. Храна за нас и обещанието, че децата ни ще са в безопасност с тях.

— А старците?

Мъжът поклати глава, сякаш въпросът бе съвсем глупав.

— Майките и бащите ни бяха от гората и реката. Избраха да останат. Сега всички са мъртви.

— Стражите не могат да ви вземат при себе си — каза Финара Стоун.

Той отново вдигна рамене.

— Могат, може би, да ви защитят от разбойници и… други врагове. Но от глада и зимния студ не могат да ви спасят.

— Нямаме къде другаде да идем.

— Има ли още като вас по този път?

Мъжът кимна и премести тежестта си от единия разкървавен крак на другия.

— Можеш да си вървиш — каза Финара Стоун.

Загледаха се след него, докато куцукаше обратно към раздърпаната колона, и капитанът изсъска:

— Взели са децата.

— Капитане — каза Фарор Хенд. — Вие носите вест на Шеканто и Скеленал, че Стражите им остават верни. Но ако Калат Хустаин знаеше за това… че Майката и Отеца на култа прогонват паството си и превръщат децата в жестоки разменни монети…

— Ще занесем съобщението си — заяви Финара и хвана юздите. После замълча и погледна Фарор. — Простете ми, Страж, че направих това пътуване напрегнато и неприятно. Водите между нас са разкаляни и съжалявам за това.

— И аз, капитане.

— Но тези неща се смаляват пред участта на хората, които виждаме на този път.

— Да, капитане.

Финара се поколеба, после каза:

— Когато приключиш с легион Хуст, Фарор Хенд, избери си място, където да чакаш.

— Сър?

— Място. Кажи ми избора си, преди да се простим, и ще се погрижа вестта да бъде пратена до… до който пожелаеш да я научи.

Фарор Хенд отвърна твърдо:

— Няма да изоставя Стражите.

— Назови място и ми кажи кой ще искаш да го научи.

— Капитане, ако такава вест трябва да стигне до някого, трябва да е годеникът ми. Но повтарям: няма да изоставя Стражите.

Финара кимна.

— Разбирам. И все пак помисли за място…

— Убежище.

— В идващите дни, Фарор Хенд, любовта ще се нуждае от такива убежища.

Фарор я изгледа продължително, кимна и каза:

— Ще помисля.

— Добре. Е, ще се наложи да яздим покрай пътя — мисля, че ще е непроходим поне до манастира Янис.

— Вие щяхте ли да можете да направите такава сделка, капитане?

Финара я изгледа рязко.

— Никога не съм раждала дете, Страж, тъй че не мога да кажа. — После поклати глава. — Ако не виждат никаква надежда пред себе си и в същото време им е предложено спасение за децата им… е, коя майка и кой баща не би пожертвал живота си, за да спаси живота на децата си?

— Шейките добре разбират това, мисля — каза Фарор. — И все пак. Когато се натъкнах на един от отрядите им, в развалините на разбойнически лагер, ми казаха, че им направили подобно предложение, само че майките прерязали гърлата на собствените си деца.

Финара примига.

— Изглежда егоистичен акт.

— Може би, капитане, някои ценят свободата повече от самия живот.

— Ако е собственият им живот, добре. Съмнявам се, че някое дете е приело с охота целувката на острието.

Фарор Хенд замълча — нямаше какво да възрази на думите на капитана. Но споменът я беше обсебил и след малко тя каза:

— Много нощи след това сънувах майки и бащи, които убиват децата си. Без да им предлагат никакви сделки и без да ги принуди никаква заплаха.

— Смущаващ сън, Страж, щом не е имало причина за деянията им.

— Но имаше, капитане. Донякъде. С всяко убито дете виждах как богатството на убиеца расте, в купища монети, в скъпоценни камъни и коприни, и роби също. Виждах как дебелеят, но през прозорците проблясваха пламъци и се приближаваха.

— Хайде да наблегнем на задачата си, Страж, и да не говорим повече за лоши сънища.

Финара Стоун пришпори коня си напред, с бързина, граничеща с безразсъдство, и Фарор Хенд я последва.

19

Шумът на пиршеството изпълваше лагера на легиона Хуст. Усмихнат, Хун Раал погледна седящата срещу него жена и каза:

— Тогава ми се стори скромен жест, но не мога да отрека благодатта на този изход.

Торас Редоун не се усмихна в отговор. Изражението ѝ оставаше непроменено и тази подробност бе започнала да изнервя капитана. Тя вдигна чашата си с лявата си ръка и делвата с вино от личния си запас в дясната и ги постави на бедрата си.

— Ако мислите — заговори тя, като съвсем леко заваляше думите, — че даровете на вино и ейл за войниците ми са достатъчни да спечелят вечното съгласие между легионите ни, капитане, значи пиянските ви навици ви подвеждат.

Хун Раал повдигна вежди.

— Винаги ме е боляло, командире, че започнахме да гледаме един на друг като на съперници…

— Вашата неприязън към Хуст няма нищо общо със съперничеството. Вие се боите от оръжията ни и техните песни за война. Не войниците ми са тези, които трябва да налеете с алкохол, за да постигнете мир между нас, но може би подобна щедрост, приложена към собствените ви войници, би могла да подобри нещата.

— Песни за война? Бездната да ме вземе, командире, можем да изредим дълъг списък от думи и изрази, годни да опишат зловещите викове на оръжията ви, но сред тях със сигурност не и езика на музиката.

Студеният ѝ поглед остана впит в него.

— Нима? Що за възбуждаща симфония бихте пожелали за война, капитане? Барабани, които да учестят пулса? Извисяващо се кресчендо, което да означи миговете на сблъсък на двама врагове, срещнали се в двубой? Скръбни напеви, които да се слегнат като пепел над неизбежната сцена на последвалото клане? Романтичен ли сте, капитане? Мечтаете ли за слава и доблест, за героизъм и храброст? Братя и сестри ли сме всички под бронята, под кожата и чак до костите ни, когато най-сетне бъдат положени голи, забравили напълно произхода си? — Вдигна чашата си и отпи. — Това ли е мъжът, дошъл сред нас? Пиян и сантиментален, но въпреки това жаден да вдигне ръка и да посочи с обвиняващ пръст неверници?

Хун Раал преглътна яростния отговор.

— Легионът Хуст се обявява за предан на Майка Тъма…

— Нима Урусандер негодува от това? А вие?

Той поклати глава.

— Командире, сред вас има Отрекли се.

— И какво от това?

— Те не са на Майка Тъма.

— Нима?

— Разбира се, че не са.

Тя напълни отново чашата си — правеше го след всяка глътка.

— Твърде много неща са отслабили решимостта ви, капитане. Вашата неувереност създава врагове и след това ги издига като неща от кал и слама. Но чии недостатъци се излагат на показ така? Много стари войници са забелязали как човек може да бъде оценен по враговете му. Но ето, вие тук отказвате да проявите уважение към своя враг, и в същото време преувеличавате заплахата, която той представлява. Твърде пиян ли сте, капитане, за да схванете противоречието?

Нощта бе започнала в надпревара по пиене, или така поне Хун Раал бе разгадал предизвикателството в очите на командира, още когато тя го бе поканила да седне с нея. Междувременно фургоните се бяха дотъркаляли в лагера и буретата бяха разтоварени на смеещите се войници, а Торас Редоун не бе изказала никакво възражение за разпределянето на тази плячка. Той се помъчи да внесе ред в мислите си.

— Уважавам заплахата, която те представляват, командире. Точно затова дойдох при вас. Нашите легиони трябва да застанат заедно в защита на Майка Тъма.

— Доколкото разбирам, капитане, тя изобщо не заповядва такова нещо. Майка Тъма не принуждава никого. — Торас Редоун изсумтя. — Как би могла, след като даровете на почитта остават неизвестни? По какъв начин биваме възнаградени, когато я приемем за богиня? Какво сече тези монети на вяра? Жриците безделничат в леглата си и на копринени възглавници. Майка Тъма не обявява никакви закони и не изисква нищо от нас. Що за богиня е тя, след като не оценява мощта си в поклонници? Почитай я. Не я почитай. Тъй или иначе, тя остава непроменена.

— Аз съм прост войник, командире, и признавам, че отбягвам сложностите на религиозната практика. Виждам света както трябва да го вижда един войник. Всички ние носим униформи, все едно дали са униформи за война, политика или религия.

— Няма ли място за всички нас в Куралд Галайн?

— Бихме могли да завладеем света, командире, и пак щяхме да се бием помежду си.

Торас Редоун извърна очи и сякаш се загледа в стената на палатката и танцуващите по нея насекоми — безмълвна публика на този разговор.

— Може би — заговори тя — точно това ни казва Майка Тъма. Тя въплъщава празнотата в ядрото на нашите убеждения. Някои биха се наслаждавали на онова, което си въобразяват, че е изпълване, докато то всъщност е отсъствие. — Очите ѝ отново се обърнаха към Хун Раал. — Трупаме се по ръба на празна купа, капитане, и се бутаме за място, благославяме онези, които се хлъзнат вътре, и огласяваме радостта си за онези, които отпадат и се изгубват завинаги. Когато това удоволствие се окаже недостатъчно, започваме да избутваме други, захвърляме ги настрани, като си казваме, че тези жертви са живели по-малоценен живот… — Думите ѝ заглъхнаха и тя отново отпи и пак върна погледа си към стената на палатката.

— Командире, единственото, към което се стремя, е мир.

Тя въздъхна и отвърна:

— Истината за тъмнината е, че тя скрива всичко и не отразява нищо. Залитаме в сляпо невежество и замахваме по всеки, който се доближи. Не оценявате ли иронията във всичко това, капитане? На нашия език ние назоваваме Бездната като проклятие, но ви казвам, коленичила съм пред Майка Тъма в Залата на Нощта и съм усетила Бездната — когато тя докосна челото ми.

Потресен, Хун Раал не отвърна нищо.

Торас Редоун сви небрежно рамене.

— И все пак тя седи на Трона на Нощта и ние признаваме властта ѝ — такава, каквато е. Разбира се — добави тя, — онзи трон беше дар от лорд Драконъс. Човек би си помислил — предвид приписваните му амбиции, — че би трябвало да ѝ предложи два трона.

— Командире, нямам никакво оплакване срещу Консорта. Благородниците са тези, които се дразнят от амбициите му. Повдигате интересен въпрос — изказвали ли сте го пред близките си благородници?

Торас Редоун примига, после поклати глава.

— Той плува в купата и затова го мразим. Няма нищо сложно в тази враждебност.

— Знаете ли къде е отишъл, командире?

— Не. — Махна с ръката, с която държеше чашата, и разля малко вино. — На запад.

— Войниците не бива да бъдат обекти на негодувание във времена на мир — каза Хун Раал. — След като този мир бе спечелен с нашата кръв и пот, е, не сме ли уязвени от това?

— Не е негодувание, капитане, а безразличие. И аз го одобрявам.

— Как можете да кажете това? Не заслужаваме ли да бъдем възнаградени за жертвите, които сме направили?

— Какви жертви, капитане? Все още сте жив. Аз също. Никой от нас не е загубил крайник.

— Не говоря само за себе си! Имам приятели, които останаха осакатени, ослепели, приятели, които не могат да спят нощем…

— Докато други пият или пушат до забрава. Защото истините на войната ни прекършиха отвътре и прекършени оставаме. Значи отплата? За мъртвите — ами да вдигнем високи величави мавзолеи. За осакатените — хайде да заровим жалостта си и да смучем от издутата гръд на вината, докато надебелеем от разкаяние. А за пияниците като вас и мен, капитане, ами, купища богатство, за да държим мазетата си добре заредени и висок стол във всяка кръчма, от който да можем да нищим приказките си за отминала слава. Или желаете титла? Много добре, обявявам ви за Лорд на Войната и ви дарявам с подобаващо имение. В добавка ви давам поля на ужас, които да жънете нощем, и зърнохранилища, пълни с окаяни спомени, които денем можете да стривате на прах на воденичния камък, който наричате свой живот.

Хун Раал я зяпна, а после бръкна в торбата, която бе донесъл в палатката, и извади бутилка.

— Моят дар за вас, командире. Чудесна реколта, на която съм сигурен, че ще се насладите.

— Имам си своя, капитане, но все пак ви благодаря.

— Отказвате подаръка ми?

— Ни най-малко.

— Да ви налея ли?

Тя поклати глава.

— Приключих с пиенето за тази нощ, капитане. Трябва да обиколя постовете, да не би приятелите ви да са изкусили Нощния страж в нетърпеливата си, макар и малко принудена щедрост.

— Ако са го сторили, командире, било е добронамерено.

— Жестът ви бе оценен и ми дадохте много за размисъл, капитане, но правилата ми на поведение са изрични и ако намеря дори един страж да ми лъха на алкохол, ще има публичен бой с камшик. Дисциплината е необходимост дори в мирно време.

— Несъмнено — отвърна Хун Раал. — Впечатлен съм.

— Нима? Добре. Може би това ще ви даде някакъв повод за размисъл.

— Командире, легионът Хуст не е наш враг.

— Освен Отреклите се в редиците ми.

— Те са ваша грижа, не моя.

— Радвам се да го чуя, капитане. Е, чувствайте се свободен да използвате резервното легло в тази палатка. Едва ли ще се върна преди разсъмване.

— И вие ли сте престанали да спите, командире?

— Спестявам си го за заседанията с персонала ми. Сега моля да ме извините.

Той стана заедно с нея.

— Беше възхитителна вечер.

Торас Редоун го изгледа.

— Никога не пиете толкова, колкото се преструвате, капитане. Защо така? — И без да дочака отговор, излезе от палатката.

Хун Раал зяпна платнището на входа, което бавно се смъкна след нея. Седна отново. „Е, защо ли трябва да съм изненадан? Стигне ли се до пиене, не можеш да надлъжеш пияница.“ Всички насекоми се бяха разпръснали с шумоленето на зеблото, но сега се върнаха. Загледа се в тях. „Публика с малки очаквания, предполага се. По-добре от тази хитра кучка.“

Погледът му се плъзна към бутилката, която ѝ беше дал, и отново се измести настрани. Въздъхна, вдигна чашата и напълни устата си със стипчивата течност. „Един войник няма нужда от повод да пие. Не можеш просто да се отдръпнеш от танца със смъртта в края на краищата, и никоя стена няма да те крепи задълго.“

Чу стъпки, вдигна глава и видя, че Севег наднича през входа. Махна ѝ да влезе.

— Видях я да излиза — каза тя.

Хун Раал кимна.

— Напускаме скоро. Съобщи на другите. Кажи им да тръгнат тихо и поединично. Оставяме фургоните и животните.

— А конете ни, братовчеде?

— За теб съм „сър“, лейтенант.

— Да, сър. Извинете.

— Те останаха вързани извън постовете, нали?

— Както наредихте, сър.

— Вземи четирима войници. Оседлайте конете и ги отведете на източния път. Там ще се срещнем. Искам да тръгнем преди разсъмване.

— Да, сър. — Тя отдаде чест и излезе.

Той погледна чашата в ръката си. След това я наклони, изля съдържанието на пръстения под и я постави с дъното нагоре в средата на малката маса на командира.

„Единственото, което исках, Торас Редоун, беше мир.“

Капитан Айвис се качи по стълбата на върха на северозападната кула и застана до ефрейтор Ялад.

— Е, какво трябваше да видя?

Мъжът посочи към хълмистия хребет на запад.

— Друга армия, сър. Но тази не преминава… виждате ли ги? Готов съм да се закълна, че се строяват за битка.

Айвис примижа. Успя да различи конници, строяващи се на позиция на централния хълм. От вдигащия се след тях прахоляк беше невъзможно да се разбере броят им. От двете им страни още войници слизаха от конете и се строяваха за близък бой.

— Можеш ли да различиш знамето им, ефрейтор?

— Не, сър.

Айвис се почеса по тила. Очите му бяха гуреливи. Не беше спал добре след пътуването си през дивия лес — след гостуването си при онази проклета богиня. От време на време успяваше да се убеди, че просто е сънувал цялата преживелица, но пък нямаше нужното въображение, за да си измисли такива ужасии. Малкото кошмари, които го бяха спохождали, бяха до един натрапчиво банални. Падащи зъби, вървенето гол в пълна с хора зала, влудяващата неспособност да спре изпаднал в паника кон, втурнал се стремглаво към ръба на пропаст, счупен меч в разгара на битка. Нямаше в тях никакви остри колове, стърчащи над стъпканата трева на поляна, и никаква жена, лежаща нанизана върху тях и гледаща го с кротки очи.

— Какво да правим, сър?

Айвис примига и се отърси от кошмарния спомен.

— Вдигай хората, ефрейтор. С малко късмет ще имаме време да се подготвим. Не виждам никакви обсадни оръжия.

— И аз, сър. Можем да ги оставим да обикалят около стените, докато конете им се скапят от умора.

Айвис се обърна и огледа небето на изток. Димният покров изглеждаше безкраен. После отново огледа раздърпания строй на неизвестния враг.

— Не, до гуша ми дойде от това. Време е да изпитаме тежката конница на лорда ни. Които и да са, ще им натрием носовете и ще ги прогоним, а ако вестта стигне до ушите на всеки благородник в Куралд Галайн, толкова по-добре.

— Да, сър.

Той погледна ефрейтора и се намръщи.

— Пребледнял си. Още малко и ще припаднеш. Стегни се, преди да почнеш да слизаш по стълбата, ефрейтор.

— Слушам, сър. Ще се стегна.

— Но да не отиде цялата сутрин. Действай!

Младият войник заситни към шахтата.

Айвис отново насочи вниманието си към неизвестните сили, строяващи се за бой насреща им. Над петстотин бойци, със сигурност. Но не видя никакви хералдически знамена, нито някакви бойни отличителни знаци. Единственият флаг, който се вееше, все още бе твърде далече, за да се различи, а и след малко го смъкнаха.

Долу в двора на крепостта се разнесоха първите викове, а през това време пред очите му десетина ездачи излязоха напред от редиците и препуснаха надолу по склона на хълма. Стигнаха подножието и продължиха напред, конете им преодоляха ниска каменна стена с плавни скокове, прекосиха прашната угар на ожъната нива, преодоляха нов зид и започнаха бързо да се приближават.

Около хълма на крепостта имаше широка ивица равна земя, достатъчно пространство за атака на конница, и когато непознатите стигнаха до нея, вдигнаха знамето отново.

А после знаменосецът спря и заби пръта в земята.

Отрядът обърна и пое обратно към главните сили.

Айвис зяпна знамето, което бяха оставили.

„Бездната да ме вземе дано. Те са Погранични мечове.“

На връщане от мъртвото поле конят на Ферен залитна, след като прескочи поредната стена, и тя погледна ядосано брат си и викна:

— Ринт! Трябва да си починем!

Без да ѝ отвърне, той подкара коня си нагоре.

Тя обходи с поглед първата редица на Пограничните мечове, строени на билото над нея. Животните им бяха плувнали в пяна, клюмнали глави, а мъжете и жените, седящи смълчани на седлата, не бяха в по-добра форма. Гневът и ужасът можеха да говорят, но говореха на език, който не познаваше благоразумие. Ферен слушаше непрестанната му врява в черепа си вече от няколко дни и нощи и през повечето време бе намирала благодат в тази безсмислена какофония.

Врагът имаше лице и във всяка линия, във всяка резка и бръчка на това лице можеше да се види всичко, което беше грешно на този свят. Всичко, което бе несправедливо. Всичко, което бе зло. Нищо не можеше да е по-просто от този миг на разпознаване, или от облекчението, което изпитваше човек, щом лицето се появеше, ярко като откровение, за да прогори несигурност и съмнение, да прочисти от ума греховете на лукавството.

Беше усещала как острите му нокти дращят в ума ѝ, превръщайки в руини време и нужда, грижливо планиране и подготовка. Това не беше война, освен ако цяла една война не можеше да се сведе до една-единствена битка. В този ден щяха да ударят врага: щяха да впият собствените си нокти в онова противно лице, да срежат до кокалите и да излеят навън пред очите на всички баналната истина за злото. „Кръв, същата като нашата кръв. Плът, същата като нашата плът. Кашата на мозъка, не по-различна от онова, което ние бихме разплискали под удара на боздуган. Всичко разчленено и невъзстановимо.

А след това ще гледаме смълчани и ще се чудим на виещата празнота в самите нас. Няма да продължи дълго. Ужасът ще се върне, изправен над изцедилия се гняв.

Нищо не си отива. Само се трупа вътре в нас.“

Залитайки, конят ѝ излезе на билото и тя спря измъченото животно. Нещо студено и кораво бе изплувало навън през умората ѝ. Можеше ясно да се вгледа в бъдеще, твърде безрадостно, за да бъде понятно. Обърна се отново към Ринт.

— Поне да изчакаме ден! Бездната да ни вземе, врагът е отпочинал! — Отчаяният ѝ поглед се измести към другите, обкръжили Ринт. — Традж! Скапани сме!

— Ти няма да се биеш — каза ѝ Ринт. — Лаханис ще остане с теб…

Но Лаханис изсъска:

— Няма! Виждаш ли кръвта на ръцете ми? Днес ще добавя още към нея!

— Ще яздя до теб — каза Ферен на брат си. — Но трябва да отпочинем. Тук и веднага. Трябва да възстановим силата си…

— Аз съм готов за това — каза Традж.

— Чуйте ме — Ринт, Виле и Галак. Видяхме ги тези Домашни мечове! Наблюдавахме упражненията им! — каза Ферен.

— И помним колко малко бяха! — почти извика Ринт в отговор. — Твърде тежко снаряжени при това — ще танцуваме на кръгове около тях! Ферен — ние сме осемстотин! Срещу какво? Двеста конни Домашни мечове най-много!

— Мислиш да посрещнем атаката им ли? — попита Традж. — Не, ще се раздвоим преди това. Ще се изсипем от двете страни, заедно с леката пехота. Ще ги смъкваме от конете им и ще ги изкормим до един!

— Всичко това — много добре, но нека първо да отпочинем!

— Сестро — каза Ринт, — докато тръгнат да ни срещнат, ще е обед, стига да имат куража да се опълчат на предизвикателството със знамето ни. Те знаят защо сме тук! Ще ги изчакаме, заклевам се!

Тя се смълча и извърна очи от него, и от всички тях. „Толкова ли се боя от праведната мъст? Не. Брат ми скърби. Всички тук скърбят.

Но това е нелогично. Изгубил ли е лорд Драконъс власт над своите Домашни мечове? Но пък толкова ли е невъзможно? Има гражданска война и техният лорд ги е оставил. Избрали са страна и са действали — удрят първо нас, за да премахнат заплахата откъм тила си. А сега са готови да се обърнат на югоизток, без риск да бъдат обкръжени от врагове.

Тактически е логично.

Освен факта, че всички наши бойци си бяха заминали, а сега ние сме тук.“

Извърна се в седлото към младото момиче с оцапаните ръце.

— Лаханис. Видя ли колко тежко снаряжени са Домашните мечове? Видя ли бойни коне? Колко души нападнаха?

Момичето я погледна с открита неприязън.

— Видях Домашни мечове. Видях знамето на дом Дракони! Не съм дете!

— Раздвижване при портата! — извика някой.

Ферен се обърна и видя как двама ездачи излязоха от крепостта и подкараха надолу по склона. Единият носеше знамето на Драконите.

— Приемат предизвикателството ни — каза озъбен Ринт.

Двете далечни фигури спряха точно пред знамето на Пограничните мечове. Този, който носеше флага на Драконите, го заби в земята до тяхното и двамата Домашни мечове препуснаха обратно към крепостта.

— След като ги избием — каза Традж, — нахлуваме в крепостта. Убиваме всичко живо. После препускаме към селото. Избиваме всички и изгаряме всичко. Ако можех, земята им щях да посея със сол. Но ще се задоволя с натрошените им кости. Проклятие над името на Драконите, заклевам се в кръвта на душата си.

Мраз пропълзя вътре в нея и плъзна през мускулите ѝ. Ферен се пресегна и докосна белега, обезобразил страната ѝ, и усети, че пръстите ѝ са станали студени като лед.

— Всички, слизай от конете! — извика Традж. — Погрижи се за конете и оръжията! Изпийте последното от меховете и изяжте каквото е останало в дисагите ви!

— Само кожени каишки ще е, Традж — ревна в отговор някой.

Разнесе се тих смях.

Ферен се сви на седлото си и се загледа в жилавата трева, пърхаща по билото. Бебето се размърда в нея, веднъж, дваж — като същество, стиснало юмруци.

Сандалат излезе от къщата. Макар денят да беше топъл и небето ясно, тя придърпа плътно наметалото около себе си. Вървенето през къщата бе разбудило ужаса, обзел душата ѝ, и макар петната кръв да бяха отмити и всички други следи от касапницата да бяха заличени, неестествената тишина и липсата на познати лица разбиваха куража ѝ.

Все още ѝ се струваше невъзможно дъщерите на Драконъс толкова да са се преобразили само за една нощ. Сега си ги представяше като демонски същества и лицата им, зареяни в ума ѝ, правеха зли нежните белези на младостта: големите блеснали очи и устни като розови пъпчици, червенината на бузките им.

Капитан Айвис настояваше, че са избягали от крепостта. Но беше пратил следотърсачи в околностите и те не бяха намерили никакви следи от преминаването им. Нощем, докато лежеше будна и разтреперана в леглото си, Сандалат чуваше странни звуци в къщата, а веднъж, много смътно, нещо като шепот, като на гласове зад каменна стена. Беше убедена, че момичетата все още са в къщата и се крият в тайни места, познати само на тях.

Имаше една забранена стая…

Видя капитан Айвис и тръгна към него. В двора беше пълно с войници. Цареше мълчание и се чуваше само дрънченето на бронята им, докато стягаха ремъци и закопчаваха токи. Коняри сновяха наоколо, изгърбени под седла и кожена конска броня. Айвис стоеше сред целия този хаос като самотник на остров, недостижим за връхлитащите вълни наоколо. Тя извлече увереност само от това, че го вижда. Той я погледна и тя се приближи до него.

— Заложник, много малко слънце сте видели, но този ден не е най-добрият за това.

— Какво става?

— Приготвяме се за битка — отвърна той.

— Но… кой ще иска да ни нападне?

Айвис сви рамене.

— Лесно си намираме врагове. Някои казваха, че нахлуването ни срещу джелеките само е забавило тлеещата гражданска война. Непопулярно мнение, но толкова често тъкмо непопулярните се оказват верни, докато тези, които приемаме радушно, излизат пожелателно мислене. Отричаме за удобство и често се налага ръка да ни стисне за гърлото, за да ни разтърси и събуди. — Погледна я в очите. — Съжалявам за риска, пред който се изправяте с нас, милейди. Каквото и да ни сполети, бъдете уверена, че няма да пострадате.

— Що за безумие ни е поразило така, капитан Айвис?

— Този въпрос най-добре го отправете към поети, а не към войници като мен. — Кимна към войниците в двора. — Гложди ме, че загубихме хирурга си, и се боя, че няма да стоя добре на мястото на милорд в тази предстояща битка. Възложи ми да обуча тези Домашни мечове и направих каквото можах, докато го нямаше, но днес се чувствам много сам.

Изглеждаше уморен, но и това не разклати увереността ѝ в него.

— Дъщерите му — каза тя — нямаше да посмеят да направят това, което направиха, ако си бяхте тук онази нощ, капитане.

Искаше думите ѝ да прозвучат успокоително, но видя как той трепна.

— Съжалявам за глупавите си скитания, милейди. Уви, и да обещая, че никога повече няма да го правя, това не поправя нищо.

Сандалат се приближи още, обзета от желанието да му даде утеха.

— Простете ми за непохватните думи, капитане. Исках само да покажа доверието си във вас. Днес вие ще надделеете. Сигурна съм в това.

Портите бяха отворени и Домашните мечове се качваха на конете и излизаха през тях, за да се строят извън крепостта. Ефрейтор Ялад извикваше номера на отряди, сякаш за да наложи някакъв ред в хаоса, но според Сандалат като че ли никой не му обръщаше внимание. И все пак нямаше никаква бъркотия при тесния проход на портата, а потокът бойци, изливащ се навън, изглеждаше стабилен, макар че това като че ли всеки момент можеше да се промени. Тя се намръщи.

— Капитане, това изглежда толкова… напрегнато.

Той изсумтя.

— Всичко върви гладко, уверявам ви. Щом се вкопчим с врага на полето отвън, е, тогава всякакъв ред изчезва. Дори там обаче, смятам да държа под контрол Домашните мечове, докато мога, и с малко късмет може да победим. Това е цялата истина за войната. Страната, която сдържи нервите си по-дълго, е страната, която печели.

— Не по-различно от всеки друг спор значи.

Той ѝ се усмихна.

— Точно така. Права сте да гледате на войната по този начин. Всяка битка е спор. Отстъпваме терен. Предаваме се. Оттегляме се. Във всяко едно от тези неща може да се намери прилика с всяка остра свада между мъж и жена или майка и дъщеря. А това би трябвало да ви казва нещо друго.

Тя кимна.

— Победата често е заявена, но поражението никога не е прието.

— Грешка е да се съмнява човек в интелигентността ви, заложник.

— Ако притежавам нещо такова, капитане, дава ми малко сила. Животът ми се измерва в изгубени спорове.

— Същото би могло да се каже за всички нас — отвърна Айвис.

— Но все пак спечелете днешния спор, капитане. И се върнете жив и здрав.

Когато вдигна глава и го погледна в очите, я обзе вълнение — сякаш нещо неизказано премина между тях. Чувството би трябвало да я стъписа, но тя само се пресегна и отпусна ръка на рамото му.

Очите му леко се разшириха.

— Извинете ме, заложник, но трябва да ви оставя.

— Ще се кача на кулата да наблюдавам битката, капитане.

— Ще се вдигне прах и ще скрие гледката.

— Все пак ще видя победата ви. И когато лорд Драконъс се върне, ще му разкажа за този ден.

Той ѝ кимна и извика да доведат коня му.

Щом Айвис тръгна, тя огледа двора и видя, че е почти опразнен: само десетина слуги поставяха нарове покрай стената и трупаха ивици плат за превръзки. От ковачницата домъкнаха две малки пещи и чираци редяха тухли около тях, а също и ведра, някои с вода, а други — пълни с нещо като железни пръчки с върхове с различна форма. Тях поставиха до пещите. Дойдоха други слуги с мангали и започнаха да тикат в черните отвори на пещите въглищата и жаравата от тях.

Хирургът на крепостта, Атран, трябваше да е тук, да раздава указания с креслив глас, скръстила ръце и с гневно лице от мисълта за ранените и издъхващите, които скоро щяха да заприиждат. Сандалат почти можеше да я види в ума си, също както почти беше видяла Хилит в един коридор, и архиваря Хидаст до писалището, през отворената врата на кабинета му. И слугите ѝ, които ѝ показват синините, нанесени им от Хилит заради някакво измислено нарушение. В ума ѝ, или по-скоро в някое откъснато от времето кътче на ума ѝ, те все още бяха живи, все още се движеха из къщата, залисани по задачите си и вършещи всички онези неща, които трябваше да вършат.

Искаше ѝ се да се върнат. Дори свадливата Хилит. Но вместо тях вече имаше само шепнещи камъни и смътното шумолене на боси крака покрай някой ъгъл, и онова смразяващо усещане за скрити очи, които следят всяка нейна стъпка.

А сега капитан Айвис беше отишъл при войниците си. Видя оръжейника, Сетил, с ужасно обезобразеното му от белези лице — стоеше неподвижно до пещите и гледаше тлеещите въглени. Близо до конюшните стоеше Вент и не криеше сълзите си, разплакан от мисълта за конете, които скоро щяха да умрат.

Сандалат погледна нагоре към кулата, на която бе уверила Айвис, че ще се качи, за да бъде свидетел на битката. За да го направи, трябваше да мине покрай заключената врата към една стая, която веднъж бе чула Енви да нарича Храма.

Ако сестрите бяха останали в крепостта, сигурно се криеха в онази стая. Нямаше никакво доказателство, разбира се. Дори Айвис нямаше ключ за тази стая и също като нея не знаеше какво се крие зад онази врата.

След нощта на убийствата ѝ бяха дали нож. Дълъг, с тежко острие. Капитанът ѝ беше показал как да сече с него. Можеше да се използва и за рязане и кълцане, но тези техники искаха упражняване и по-силна китка от нейната. Мисълта, че може да убие дъщерите на лорда, не я притесняваше много, ала ѝ липсваше увереност в собствения ѝ кураж.

Бръкна под наметалото — ръката ѝ се стегна около дръжката на ножа — и закрачи към кулата и стълбището ѝ, което се виеше нагоре. Кулата имаше четири нива, ако се броеше и платформата на върха. По всички тях се виждаха затворени с капаци прозорци, освен приземния етаж със скритата стая и този точно под стълбата към платформата.

Беше стигнала до вратата, когато нечия ръка на рамото ѝ я сепна. Обърна се и видя старшия на конюшните с още зачервените му очи и вадичките сълзи по сбръчканото му лице.

— Майстор Вент? Какво има?

— Моля за извинение, заложник. Но капитанът ми каза, че се каните да гледате от върха на кулата.

Тя кимна.

— Нареди ми да ви придружа, заложник. И, стига да позволите, да остана с вас за компания.

— Опасно ли е да си горе, майсторе?

Той извърна поглед.

— Не и от хора извън стените, заложник.

— Значи най-сетне капитан Айвис се е убедил. Те все още са тук, нали?

— Изчезнала е храна, заложник. Ефрейтор Ялад споделя увереността ви и също като вас мисли, че се крият в тайни проходи.

— Тогава, Вент, приемам с радост компанията ви.

— Позволете ми да водя.

— Разбира се.

Явно нещо не беше наред, помисли Енви. Малис гниеше. Седяха свити под пода на кухнята и си деляха самун хляб, който Спайт бе откраднала предната заран. Всички бяха мръсни, но миризмата, която лъхаше от малката Малис, беше пълна с нещо много по-лошо от мръсотия и пот. Всеки път щом Малис си отвореше устата за нов залък хляб, вонята ставаше още по-лоша.

— Всички стражи излязоха — каза Спайт. — Бях зад стената на огнището, до цепнатината. Енви, къщата е наша.

— Можем да се доберем до заложницата значи. Добре.

— Още не. Тя също излезе. Нещо става. Не знам какво — чухме всичките коне. Мисля, че отидоха да се бият.

— Война ли? Би могло. Всички се вдигат срещу баща ни. Крайно време.

— Той не е тук обаче — каза Малис със сух стържещ глас.

— Значи като се върне, ще намери пепелища — рече Спайт.

— Не искам да изгоря. — С всяка дума от устата на Малис хвърчаха трохи хляб.

— Можем да използваме тунела — каза Енви, но изобщо не мислеше за това. Държеше погледа си извърнат настрани от Малис. — Точно сега имаме други проблеми. Спайт, знаеш какво имам предвид.

Сестра ѝ кимна и избърса носа си с ръка.

— Ако вкарат кучета, както казваше Ялад, сме в беда. Но знам какво да направим и трябва да го направим веднага.

— За какво си говорите? — попита Малис.

— Не се безпокой. Жадна ли си, Малис? Аз съм жадна. Ти, Енви?

— Ужасно.

— В кухнята няма никой. Ще си вземем сладко вино — за нищо друго не се сещам. Този хляб е като бучка восък в корема ми. — Вдигна ръката си и огледа червения белег, останал от резеца на Атран. — Няма да се изцерим, ако не ядем и не пием. Точно затова спим непрекъснато. Гладуваме.

— Аз не съм гладна — каза Малис. — Никога не съм гладна.

— Тогава защо ядеш с нас? — попита Енви.

Малис сви рамене.

— Да правя нещо.

— Може би точно храната в теб мирише.

— Не ми мирише на нищо.

— На нас ни мирише — сопна се Спайт. — Но малко вино трябва да оправи това.

— Добре, ще пия вино тогава.

Разделиха се и се събраха отново в края на прохода под кухнята, където той продължаваше в други два тунела. Онзи отляво водеше под входа и свършваше под конюшните, в помещение пълно до прасците с кал, прогизнала от конска пикня, а другият отдясно минаваше по дължината на главната зала. При свръзката на тези проходи имаше шахта, водеща нагоре зад килера с провизии. Нямаше скоби и единственият начин да се изкачат по шахтата беше като се подпират в стените с вдигнати колене. Беше трудно и оставяше драскотини и синини, но беше единственият път до кухнята.

Енви тръгна първа, след като се беше оказало, че е най-силната от трите, тъй че можеше да се пресегне и да помогне на другите нагоре. Стените бяха станали мазни от непрестанното им използване, от което катеренето ставаше още по-опасно, но накрая стигнаха до издатината на хлъзгащата се врата зад стената на килера. Тя я избута настрани, провря се нагоре и влезе в стаята. Трябваше да се присвие, тъй като беше под лавица с делви. Пресегна се надолу с дясната си ръка. Спайт я стисна и с нейна помощ се закатери по шахтата. При всяко дръпване болка пронизваше рамото на Енви. Чу до себе си накъсания дъх на Спайт и след малко сестра ѝ се измъкна от отвора. Промуши се покрай Енви и прошепна:

— Пещта.

Енви изсумтя в отговор, че е чула, и отново се пресегна надолу.

Ръцете на Малис бяха студени. Кожата и месото под нея странно се плъзгаха и Енви можеше да усети всяка кост. Вонята на сестра ѝ лъхна нагоре, задави я и тя едва надви гаденето.

Спайт я хвана за глезените ѝ я започна да я дърпа изпод лавицата, а това ѝ помогна да издърпа Малис. След малко трите се изправиха в тъмния килер. Тъмнината не беше пречка за зрението им — един от даровете, наследени от баща им, предполагаше Енви.

Спайт пристъпи до вратата и долепи ухо до нея. После я отвори.

Излязоха в кухнята.

— Хайде да седнем до пещта да се стоплим — каза Енви. — Спайт, намери ни делва.

Малис тръгна с нея. Наскоро бяха хвърлили дърва в огъня, за да остане пещта гореща за приготвянето на обедната храна. Енви подозираше, че днес няма да има такава храна. Все пак обичаят беше спазен, тъй че горещината от металната врата и тухлените стени беше силна и приятна.

— Не мога да я усетя — каза Малис, щом седна до нея.

— А усещаш ли студ?

Малис поклати глава. Кичури от косата ѝ се спускаха до пода.

— Не усещам нищо.

Спайт дойде с тежка глинена делва. Тръгна към тях и миг преди да ги стигне, натресе делвата в главата на Малис.

Глина и кости се пръснаха, вино и кръв се разляха по тялото на Малис, по пода и двете сестри. От плиснатите течности вратата на пещта засъска и блъвна пара и дим.

— Помогни ми да я вдигнем! — каза Спайт.

Енви хвана една китка и глезен.

Едната страна на главата на Малис се беше сплескала, макар и само в горната част, близо до темето. Ухото ѝ беше набито навътре, обкръжено от разкъсана кожа и натрошени кости, като венчелистчета на цвете около кървава пъпка. Окото на същата страна беше зяпнало в тавана и капеше с кървави сълзи. Малис простена, докато я вдигаха, но другото око гледаше право към Енви.

— Чакай! — сопна се Спайт, пусна крака на Малис и посегна към дръжката на пещта. Изруга, щом дръпна вратичката, и на Енви ѝ замириса на опърлено месо. — Изгорих се — изохка тя и хвана отново десния глезен на Малис. — Завърти я. С главата напред в пещта.

Енви не можеше да откъсне погледа си от зяпналото око на Малис.

— Ще рита.

— Какво от това? Ще ѝ счупим краката, ако се наложи.

Натикаха сестра си в пещта и Енви най-сетне се отърва от онова ужасно, втренчено око. Вътрешността на пещта беше измазана с глина и силно цвърчене придружи всеки допир на кожа, кръв и коса по заоблените стени. Малис се бореше, дърпаше ръцете им, но беше слаба. Вкараха горната част на сестра си в пещта и започнаха да бутат останалото. Краката не ритаха. Бяха отпуснати и натежали, с извити нагоре пръсти.

— Никакъв хляб повече за тая — изпъшка Спайт, докато сгъваше крака, който държеше, и го избута покрай ръба на вратичката. Коляното остави парче кожа по металния ръб.

— Ще трябва да я разбият на парчета и да иззидат нова — каза Енви и напъха крака от своята страна.

Спайт сграбчи дръжката на вратичката и я затръшна.

— Дай още дърва — каза Енви и се отпусна на пода. — Искам да се опече. Смърдеше като Бездната!

— Чудя се какво сбъркахме.

— Не знам, но това ни казва едно нещо.

— Какво?

— Ти и аз, Спайт. Не бива никога да се опитваме да се убием една-друга. Ако една от нас го направи, мисля, че ще е смърт завинаги.

Спайт я изгледа мълчаливо, а после отиде да вземе дърва.

— Няма да се върне от това, нали?

— Не. Разбира се, че не.

— Защото ако се върне, ще сме наистина в беда.

— Хвърли малко дърва в самата пещ, и онези разпалки там.

— Не. Не искам да отварям отново вратата, Енви. Да не скочи навън.

— Права си. Пълним само отдолу тогава. Много и много.

— Нали това правя! Защо не ми помогнеш, вместо да си седиш и да заповядваш като някоя шибана кралица!

Енви се изкикоти и неволно се огледа гузно, макар и само за миг. После тръгна да донесе още дърва.

В пещта Малис изгаряше.

Ринт помнеше сестра си като дете, мършаво същество с ожулени колене и вечно мръсно лице. Като че ли все се катереше по нещо: дървета, скали и хълмове, и обичаше да седне някъде високо над селото, очите ѝ да обхождат хоризонта или да гледат хората долу. Миговете ѝ на гняв идваха, когато станеше време Ринт да я намери и да я върне у дома, за ядене или къпане. Плюеше, драскаше и хапеше като диво животно, а после, след като най-сетне задържеше ръцете ѝ до хълбоците в здрава прегръдка и я вдигнеше от земята, за да я понесе към къщата, хлипаше все едно, че смъртта е дошла да я вземе.

Той търпеливо понасяше дращенето и мятането, както се полага на брат, който, макар и млад, все пак е по-голям, и винаги внимаваше за усмивките и шегите на другите в селото, когато минаваше покрай тях със сестра си на ръце. Смяташе, че им е весело и дори че изпитват съчувствие. Отказваше да мисли, че го правят с присмех, с презрение или подигравка. Но от време на време беше засичал по някоя физиономия и се беше чудил. Някои хора изпитваха удоволствие от неприятностите на други: това като че ли компенсираше несгодите в собствения им живот.

Нямаше никаква причина да мисли за тези неща сега, докато поглеждаше сестра си, освен може би начина, по който тя оглеждаше строяващите се долу Домашни мечове. На лицето ѝ се бе изписало същото изражение, което бе виждал преди много години. Ринт помисли за дъщерята, която растеше в утробата ѝ, и го жегна дълбока болка. Казваха, че душата идвала при детето едва в първите мигове след раждането, когато светът се открива пред ококорените му мигащи очи и дробовете за първи път се изпълват с дъх, и в този дъх беше душата, нахлуваше вътре, за да вземе онова, което е създадено за нея. През времето преди всичко това, докато съсъдът все още е затворен в тялото на майката, душата се рее наблизо. Сега си я представи: надвиснала високо над тях, гледа отгоре със сдържаното изражение на момиче, със странна твърдост в очите и загадъчна стена зад тях.

Изведнъж любовта към сестра му почти го съкруши и за миг се почувства изкусен да я отвлече от всичко, което предстоеше. Може би безтелесната душа на детето усещаше риска, ужасната опасност, която ги очакваше, и му викаше с глас, смътен като вятъра, който го пронизваше, и се беше прокраднала покрай личните му болки и рани.

Извърна очи и огледа спътниците си. Виле, мълчалив и изгърбил рамене — имало беше един младеж, на когото бе копнял да отдаде сърцето си, но страхът, че ще го отхвърлят, го караше да не издава чувствата си. Младежът беше грънчар, имаше такъв талант с глината, че никой не оспорваше отхвърлянето му на боя и винаги бяха доволни от работата му. Вече беше мъртъв, посечен в селото.

Очите на Ринт подминаха Виле и се спряха за миг на Галак. В дните преди да тръгнат на мисията си Галак беше загубил любовта на поредната млада жена — последният от няколко провала. Галак беше обвинил единствено себе си, както правеше винаги, макар Ринт да не виждаше в него нищо, което да оправдава такова самоосъждане. Беше добър и често пъти твърде щедър, безгрижен към парите и времето си, склонен често да забравя за срещи, които е уговорил с приятелката си, и безнадежден в домашните работи — но всички тези неща проявяваше с едно детинско добродушие и невинност, черти, които, изглежда, ядосваха жените. Когато бяха препуснали за дома Дракони, за да започнат пътуването си на запад, Галак се беше заклел никога повече да не се влюбва. Като го гледаше сега, Ринт се зачуди дали приятелят му не съжалява за тази клетва.

Видя Традж, със зачервеното му лице и войнствено изражение, и двете — неизменни. Ринт не помнеше да го е виждал някога усмихнат, но жена му го обичаше дълбоко и си имаха четири деца. Но сега Традж беше сам в живота си и нямаше обич около него, която да смекчи каменното му присъствие. Седеше на коня като човек, изложен на житейските бури в един суров свят.

Имаше и много други и всеки, към когото погледнеше, напомняше на Ринт за собствения му стоицизъм, когато минаваше през селото със сестра си на ръце. Раните не можеше да се скрият, така че трябваше да се носят, както дете щеше да ги носи, мъчейки се да не заплаче от болката или срама, решено да покаже на всеки друг сила, добре прикриваща уязвимостта му.

Слънцето се беше издигнало високо над тях. Долу, на мъртвото поле отвъд парцелите земеделска земя, тежко снаряжените Домашни мечове седяха неподвижни на покритите си с чулове коне. Някои носеха пики. Други държаха брадви с дълги дръжки или странно извити мечове. Кръглите щитове, стегнати на левите им ръце, бяха черни и без гербове. Бяха над петстотин воини, прецени Ринт.

„Твърде много са. През цялото това време, докато ни нямаше, онзи проклет капитан е градил силите си и се е подготвял за война. Седяхме и ги гледахме, преструвахме се, че не сме впечатлени, и нито веднъж не се вслушахме в предзнаменованията.“

— Не приемаме атаката им — изръмжа Традж. — Раздвояваме се пред тях. Нищо не се променя.

„Но всичко се е променило. Видяхме тези бойни коне. Дори забелязахме впечатляващата им големина. Но нито веднъж не ги видяхме строени в пълно бойно снаряжение. Сега, макар и от толкова далече, само гледката те кара да се чувстваш… смален.“

— Ще танцуваме около тях — продължи Традж, сякаш се опитваше да се самоубеди, — удряме и се оттегляме. Отново и отново. Конете им ще се уморят бързо, както и ездачите им. Виждате ли решетъчните забрала на шлемовете им? Зрението им е ограничено. Няма да чуват заповеди — битката ще кънти в черепите им. Ще се лутат объркани. — Надигна се на стремената. — Леката пехота, стойте назад от настъпа ни — доближавате се само когато влезем в схватка с тях! Влизате и избивате тези, които смъкнем от седлата. Изкормяте или осакатявате конете, ако можете. Разпръсвате се, ако се опитат да атакуват или да ви обкръжат.

„Странен начин да се използва пехота, но разбирам логиката ти, Традж. Нямат пики, а и не са достатъчно освен това. Не и за каре, дори и кухо. Единствената надежда за тях е да влезем в близък бой.“

— Време е — каза Традж.

Ринт се обърна и видя, че сестра му е впила очи в него. Очите ѝ блестяха и той отново видя в лицето ѝ момиченцето, което беше някога. Преди нещата да се развалят, преди ръцете да затреперят пред всичко, което изведнъж бе станало недостижимо. „Качи се на някое дърво, сестричке. Високо над всичко това. Беше права тогава. Вече знам защо толкова се бореше с мен всеки път, когато те дърпах долу, всеки път, когато те носех по улицата, а хората се усмихваха на буйството ти или се смееха на отчаяния ти плач.

Не всички от нас искат да пораснат. Трябваше, да последвам примера ти. Трябваше да остана дете с теб, вкопчено в някой висок клон, докато всички други долу остаряват, остаряват и пропадат толкова безпомощно в бъдещето си.“

Всяко родено дете връщаше своите майка и баща обратно в детството им. Превърнати в символи на носталгия, гледаха ги как тръгват по житейския си път, все по-далече от простотата и блаженството на невежеството. И ако в това гледане бликваха сълзи, то тези сълзи бяха топли и тъгата, която ги съпътстваше, бе някак утешителна за душата, макар и да събуждаше стари болки и стари загуби. Да загубиш дете означаваше да изпиташ непоносима скръб, сякаш е откъсната някаква съдбоносна нишка. Носталгията беше горчиво проклятие, всеки спомен от онова пътуване свършваше с внезапна загуба и носеше неутешима празнота.

Ринт вече я разбираше. И съжаляваше за това с цялото си сърце.

После тя се обърна, хвана юздите в лявата си ръка и извади меча си с дясната. Размърда се на седлото и намести стъпалата си в стремената.

„Когато Ферен търсеше онази вещица, погледът ѝ се вдигна към дърветата. А скрита там горе, както беше знаела сестра ми, Олар Етил гледаше надолу с неразгадаеми очи. Дете, жадно да гледа.

Докато ѝ дадох огъня.

Жените с право се страхуват от нас. О, Ферен…“

Традж даде заповед и тръгнаха надолу по склона.

Айвис загледа спускащите се по склона Погранични мечове.

— Ялад! Сигнал за клин!

Остана пред бойците си, заслушан, докато се престрояваха в новата формация. Конски копита затътнаха по здраво утъпканата пръст на мъртвото поле. Прах се завихри покрай Айвис на тънки облаци, изгодна посока на вятъра, поне за началото.

— Централна линия, отстъп дясно — ляво!

Гласове зад него зареваха думите „дясно“ и „ляво“ до самото ядро на клиновата формация. Само тази заповед даде на Домашните мечове всичко, което трябваше да знаят за първоначалния сблъсък.

Пограничните мечове се изсипаха над първата каменна стена и забавиха, за да дадат време на леката си пехота да направи същото. Айвис видя как изостанаха назад и кимна леко на себе си. Нямаше да са особено полезни, докато не се изгубеше цялата инерция. За тяхно съжаление, смяташе да не губи устрем от началото на битката до самия ѝ край.

Изруга тихо лорд Драконъс. Трябваше да е тук и да командва първото пускане на кръв за своите Домашни мечове. А сега всички заповеди — от които зависеше животът на толкова много хора — щяха да идват от един низш капитан, на когото войната бе дошла до гуша още преди десетилетия. „Единственото в моя полза е, че съм виждал всичко това преди, десетки пъти. А единственото против мен е същото шибано нещо.“ Затегна каишката на шлема си и обърна коня.

Клинът беше строен пред него: връх от трима елитни бойци точно срещу него, водещата линия изпъната рязко назад, по двайсет от всяка страна, за да оформят обърнато V.

— Домашни мечове! Не аз поисках този спор. Нямаме причина да мразим нашия враг. Не надвивайте своята скръб в това, което предстои, но я оставете настрана с честна клетва да се върнете към нея в дните, месеците и годините напред. Това е войнишкото бреме. Значи, вярвам, че всички сте се изпикали преди да яхнете — ако видя един боец подмокрен на седлото, ще има бой с камшици! — Чу смях и се намръщи. — Мислите, че се шегувам ли? Казвал съм го преди, но изглежда трябва да го чуете отново. В Домашните мечове на дом Дракони ще ви се казва кога да ядете, кога да пиете, кога да спите, кога да ставате, кога да серете, кога да пикаете, кога да шибате и кога да убивате. Е, всичко това сте го правили по заповеди, освен последното, и последното вече дойде. Време е да убивате.

Приближи се на стъпка към тях, после — на две.

— Бих искал да съм с вас за това. Ако нашият лорд беше тук, щях да съм в челото на този клин и всички вие знаете това. Но той не е тук, така че командването пада на мен. Левият фланг, оголете щитовете!

Войниците на левия фланг на клина оставиха оръжията си и разкъсаха тънкия пласт боядисана плъст, покриваща щитовете им, оголвайки лъскавото бяло отдолу.

— Отредни сержанти и ефрейтори, дръжте под око флаговете на склона на крепостта! А ако не можете да видите тях, към кулите на портата. През цялото време ще виждате два флага на всеки пилон. Два флага на белия пилон, два флага на черния пилон…

Нечий вик го прекъсна.

— Извинявай, капитане! Но ако вече не знаем всичко това, заслужаваме да ни насекат!

Айвис се почувства като глупак и замълча.

— Добре. Аз съм един старец и искам да се тормозя, Бездната да ни вземе всички.

Смях отвърна на думите му.

— Сър! Моля, отдръпнете се настрана!

Айвис се намръщи, свърна наляво и подкара покрай крилото, вперил поглед напред.

Докато минаваше, чуваше гласове:

— Сър, пропуснах оная заповед за шибането!

— Аз ще се погрижа за тебе, Шантер!

— За това ще трябва заповед, Бруск, на върха на меча.

— Чакай! Добре ли чух, Шантер изпълнява заповед?

А щом ги подмина, кимна на себе си. Беше чувал всичко това преди, хиляда аромата, но винаги един и същи вкус. Късаше му сърцето, докато слушаше всичкия този живот, напиращ през усилващата се възбуда, която идваше в миговете преди битката. Всяка шега, всеки глас, извисен в грубо бърборене, блестеше като златен флаг в черна гора и правеше толкова по-непоносимо всичко, което предстоеше.

Щом стигна до склона и поста с флаговете, спря и отново се обърна към бойното поле.

Пограничните мечове се събираха в другия край на полето. Строиха се в неравна редица, някои приготвили за бой пиките, други извадили дългите си мечове. Прахта, която се беше понесла над полето, вече почти се беше махнала и чистият въздух между двете войски трептеше като вода в дневната горещина.

Последната подробност беше неприятна, тъй като предвещаваше обезводняване и припадъци от топлината за тежко бронираните му мъже и жени. Но пък ако битката продължеше прекалено дълго, всичко бездруго щеше да е загубено.

— Сигналист!

— Сър!

— Свири настъпление.

— Слушам, сър!

След няколко мига клинът тръгна напред, ходом, после премина в тръс.

Врагът вече бе толкова ангажиран, колкото и Домашните мечове. С каменните зидове на полето зад тях отстъплението бе невъзможно. Тръгнаха напред.

Вляво на двете сили се издигаха двете знамена. Едното се беше разхлабило в пръстта и се бе наклонило и подпряло на дръжката на другото. Не можа да разбере кое кое е — прахта вече скриваше и двете. А когато земята започна да се тресе и Домашните мечове преминаха в галоп, двете бойни знамена паднаха на земята. Айвис се намръщи, като видя това, но далечните викове на Пограничните мечове го накараха да се обърне.

Сандалат гледаше с широко отворени очи как двете армии се понесоха устремно напред, за да се сблъскат.

Вент ругаеше тихо до нея. Беше ѝ казал, че врагът е войска на Пограничните мечове и че причината за битката е неизвестна.

Клинообразният строй на препускащите в галоп Домашни мечове се развърна в движение, като центърът забави, а крилата се разтвориха и се изпънаха широко настрани. Срещу тях, наполовина скрита от усилващата се прах, вражеската линия сякаш се огъна.

Редицата на тежката конница беше буквално равна, само с по трима конници в дълбочина. Удариха вражеските сили и Сандалат зяпна, като видя изхвърлени във въздуха коне и ритащи крака, а на някои места ездачите на Пограничните мечове сякаш изчезнаха под копитата на бойните коне. Вдигналата се прах порозовя над линията на сблъсъка. След няколко мига целият сблъсък се скри в прахта и до тях достигаше само трясъкът и грохотът на боя.

Зърна за миг бели щитове отляво, черни от дясната страна, но и те скоро изчезнаха. Долу на склона и отдясно видя капитан Айвис и пилоните със сигналните флагове от двете му страни — но тези флагове не се бяха променили от самото начало на атаката. Видя същите флагове на наклонените под ъгъл метални пръти, поставени над кулите на портата. Нямаше и следа от паника, а сигналистите стояха неподвижни на постовете си.

„Това ли е всъщност?“

Клинообразният строй на тежката конница, толкова съблазнителен за по-леките Погранични мечове, изведнъж бе престанал да съществува и преди да са успели да реагират на мълниеносното престрояване, двете линии коне и войници се сблъскаха.

Точно пред Ринт имаше един Домашен меч, загърнат в кожената броня над металната ризница и със спуснато забрало, което го превръщаше в нещо безлико. Видя как пиката му се вдигна, за да прониже коня му през шията, а Домашният меч я пусна и вдигна щита си, за да поеме забиването на меча на Ринт. Оръжието издрънча в медния обков на дървото под черната плъст и отскочи. Конят се олюля под него, след което се наклони на една страна.

Ринт се помъчи да скочи, но животното затисна десния му крак. Разкъсваща болка последва изтръгването на бедрената кост от ставата. Крясъкът буквално раздра гърлото му.

Домашният меч го беше подминал, но зад него се появи друг, жена, ако се съдеше по дългата коса, развяла се изпод ръба на шлема ѝ. Пиката ѝ заби надолу и го прониза точно под лявата ключица. Тежкото желязно острие изстърга в костта, върхът му проби и застърга по долната страна на раменната му кост. След това се изтръгна, щом жената продължи напред.

Ринт се помъчи да вдигне меча си, за да замахне по краката на коня.

Вместо това едно копито замахна надолу и стъпи на гърлото му. Последва миг на непоносима тежест, а след това копитото се вдигна, натресе се в челюстта му и замина.

Той зяпна пълното с прах небе. По някакъв невъзможен начин въздух се вмъкна през разбитото гърло и изпълни дробовете му. Страната на врата му запулсира като юмрук под кожата.

„Наистина беше бързо.“

Смъртта беше на ръка разстояние, но нещо все още го задържаше. Помъчи се да внесе ред в мислите си, да разбере какво го задържа тук, легнал на земята в собствената си кръв. Никога не се беше чувствал толкова студен, толкова натежал и толкова слаб.

Опита се да извърне глава, да погледне към сестра си, но нищо не ставаше. Тогава осъзна, че не може да усети тялото си освен онази огромна тежест, която го затискаше. Звуците от битката заглъхваха или може би слухът му угасваше.

„Победени сме. Колко лесно, и Пограничните мечове вече ги няма. Искам вече да умра. Искам да си отида.“

Примижа към небето и ето, че най-сетне видя дървото… Откъде беше дошло, как го беше пропуснал тук, на това поле, бяха въпроси, на които не можеше да отговори, ала видя летния вятър в клоните, лъхащ между прашните зелени листа. А високо там, на един клон, седеше сестра му, млада и буйна, и не искаше да слезе.

Трябваше да отиде и да я свали, отново. Винаги ставаше така и това го ядосваше. Но нямаше да го покаже, защото чуваше смеха на хората, докато му подхвърляха съвети.

Стана и започна да се катери. Беше лесно. Винаги беше лесно, защото това дърво беше направено за катерене. Изкашля прахта, избърса очи веднъж, и още веднъж, а гърдите го заболяха, докато се бореше за всеки дъх. Все едно. Тя беше все по-близо.

Най-сетне се качи до нея и запълзя по клона. Но когато погледна, за да ѝ се скара, че го е принудила да се качи и да я свали, видя, че Ферен е изчезнала, а на нейно място седи Олар Етил.

Вещицата беше ужасно изгоряла, кожата ѝ се белеше и оголваше подпухнало червено месо. Седеше изгърбена и се поклащаше, а очите ѝ, когато ги обърна към него, блещукаха сякаш все още таяха пламъците, които ѝ бяха причинили това.

Протегна към него почернялата си длан.

— Не се бой — каза му. — Време е. Заклех се да те поздравя на този ден, Ринт, а аз винаги спазвам клетвите си.

— Не — отвърна той. — Време е да си ида у дома. Вечерята е готова.

— Ринт от Пограничните мечове, тайст дете на Нощта, прощавам ти за това, което ми направи.

А той усети, че плаче.

Ръката ѝ увисна пред него подканяща.

— Не е трудно това опрощение, когато разбереш някои неща. Самата дума благославя и двете страни. Хайде, ела при мен.

— Къде е Ферен?

— Не е далече.

— Къде е дъщеря ѝ?

— Не е далече.

— Искам да ида при тях.

— Ринт, това е голямо дърво.

Той хвана ръката ѝ, усети как се разпадна на пепел в дланта му, но онова, което остана, бе достатъчно силно, за да се задържи.

„Няма да падна. Значи всичко е наред.

Вече никога няма да падна.“

Звуците от битката леко позаглъхнаха и нещо закипя зад пелената от прах. Сандалат видя десетки бели щитове да се появяват от едната страна, а после черни щитове на другия фланг, всички идваха насам и след малко тези щитове станаха стотици.

— О! — извика тя. — Свърши ли?

— Не мога да кажа, заложник — призна Вент. — Стори ми се ужасно бързо. — Избърса отново очите си.

— Вент, съжалявам за конете, и от двете страни.

— И аз, заложник. Бездната знае, заслужават по-добро.

Флаговете вече се сменяха и Домашните мечове се оттегляха в бавен тръс. Видя, че някои се олюляват на седлата, а с тях се връщаха и няколко коня без ездачи. Войниците започнаха да се престрояват, обръщаха и оформяха равна линия, докато неколцина продължиха назад към крепостта — ранени мъже и жени, които не можеха да се бият повече този ден.

Вятърът надигна прахта и я понесе над бойното поле и този път тя видя стотиците паднали, разпръснати по земята чак до далечната каменна стена. Лежаха на купчини, някои кипяха от ранени войници и ранени животни, но дори между куповете нямаше чист терен. Изведнъж ѝ призля и Сандалат се пресегна към един от зъбците, за да не падне.

— Бездната да ни вземе — промърмори Вент. — Това беше жестоко. Вижте, подгониха и пешаците. Ако не беше онази стена, никой от тях нямаше да се спаси.

Може би около триста конници бяха отстъпили зад стената и сега се събираха на най-близкото поле угар. Сандалат поклати глава.

— Къде са останалите?

— Мъртви или умиращи, заложник.

— Но… стана почти мигновено!

— По-дълго, отколкото може би си мислите — рече той. — Но по-бързо, отколкото човек би си помислил, че е нормално, признавам.

— Свърши ли?

— Най-вероятно според мен. Нямат достатъчно хора, за да предприемат втора атака. Виждам само двайсетина паднали Домашни мечове. — Вент посочи към новите флагове. — Капитанът ги призовава всички да се оттеглят, а онзи, по-високият флаг, обявява напускане на самото бойно поле, което означава, че двете страни могат да се изтеглят, за да се погрижат за ранените си.

— Няма ли да се бият още?

— Заложник, всеки, който напусне бойно поле, навлиза в земя на блата, тресавище, в което затъват до коленете. Нямат волята да продължат да се бият, нито силата. В умора и в мълчание ще събират телата на падналите си другари, ще търсят приятели и близки. Ще се обзаложа, че капитанът ще им предложи лечителите и резачите си веднага, щом се погрижат за нашите… може би утре.

— А Пограничните мечове ще ги приемат ли?

Той сви рамене.

— Не мога да кажа, след като не знаем защо са тръгнали срещу нас.

Тя огледа полето и няколкото фигури, които вече обикаляха между мъртвите.

— Изглежда такова напразно хабене на живот.

— Войната е вик срещу безсмислието, но ехото му никога не трае дълго.

Тя помисли над думите му и потръпна от студа в тях.

— Ще има ранени животни — каза Вент.

— Разбира се. Хайде да слизаме тогава.

Старшият на конюшните поведе надолу по стълбата. Сандалат го последва. Щом стигна до него на площадката долу, се приближи до затворената врата. След миг ахна.

— Вент!

— Заложник?

— Някой крачи зад това!

Той се доближи. После поклати глава.

— Не чувам нищо.

— Не — отвърна тя. — Не сега. Но когато се приближих… чух стъпки. Тежки, тътрещи се.

Вент се поколеба, а после посегна към резето. Опита се да го вдигне и не успя. Отстъпи назад и вдигна рамене.

— Съжалявам, заложник. Може да сте си въобразили. Тежки, казвате? Значи не са момичетата.

Тя помисли.

— Не. Тежки бяха.

— Само лорд Драконъс има ключа за тази стая, заложник. Имаше прах на резето, а това е единственият вход — можете сама да го видите. Стените на стаята тук са от камък, а помещението зад нея няма капак в тавана. И никакви прозорци, разбира се.

— Знам. Да, може би съм си го въобразила. Майка винаги казваше, че съм склонна да си измислям. Хайде да продължим. Не ми харесва това място.

Изпълзя от безкрайната бездна и отвори очи.

Над нея стоеше Домашен меч, сбръчканото му лице надвисна над нейното. Видя го как вдигна лявата си ръка и дланта се отпусна на челото ѝ. Беше топла, но груба и мазолеста. Трябваше да изпита отвращение от този допир, но не можа. Небето над него беше премрежено от тънки облаци.

— Можеш ли да ме чуеш? — попита мъжът. — Аз съм капитан Айвис. Приятелите ти… напуснаха. Оставиха ранените си на нас. Не си представях, че поражението ще им се стори толкова горчиво, за да ви изоставят така. — Извърна за миг поглед, след което отново я погледна с присвити очи. — Изпаднала си в безсъзнание от удара, но иначе не изглеждаш ранена. Събрахме няколко коня на Пограничните мечове. Когато се почувстваш, че можеш да яздиш, ще те пратим при хората ти. Но трябва да знам защо ни нападнахте?

Въпросът ѝ се стори нелеп — твърде нелеп, за да му отговаря дори.

Капитанът се намръщи.

— Как се казваш?

Помисли да му откаже отговор, но като че ли нямаше смисъл.

— Лаханис.

— Добре. Млада си. Твърде млада, за да е твоя тази война.

— Беше моя! — изсъска тя. Пресегна се и избута ръката му от челото си. — Вие нападнахте селата ни, избихте всички! Проследихме следата ви… заловихме ви!

— Лаханис, не сме направили такова нещо. — Погледа я мълчаливо, а после изруга тихо и се обърна към някого извън полезрението ѝ. — Трябваше да ги прогоня онези от легиона. И да се сетя защо лагеруват толкова близо до нас.

— За да понесем вината за онова клане ли, сър?

— Ефрейтор, знам, че се беше наострил в нощта на убийствата. Къде се дява мозъкът ти тогава, когато си с мен?

— Де да знам, сър.

Айвис погледна Лаханис в очите.

— Чуй ме. Подвели са ви. Ако бях излязъл да поговоря с командирите ви…

— Щяха да ви посекат, преди да сте казали и една дума — прекъсна го тя. — Приказки не ни интересуваха.

— Знамето ви ми го каза. Глупаво!

Тя трепна.

— Нямах предвид теб. Слушай, Лаханис. Иди при своите, при оцелелите. Казваш, че сте ни проследили дотук. Вярно ли е това, или се върнахте?

— Върнахме се, сър. Дори се надявахме да стигнем до крепостта преди вие да сте се върнали от последното село, което опожарихте.

— Бездната да ме вземе, кой ви командваше?

Тя поклати глава.

— Никой всъщност. Традж, предполагам. Той викаше най-силно. Може би Ринт.

— Ринт? — Айвис изведнъж се изправи и се огледа. — Вент! Ела тука, бегом!

Лаханис се надигна с усилие. Лежеше на нар в двора на крепостта. Имаше други ранени, но както бяха завити с одеяла, не можеше да се разбере кои са Погранични и кои Домашни мечове. Тилът ѝ беше натъртен. Вратът ѝ беше схванат и пулсираше от болка.

— Капитане? — попита третият мъж, след като дойде при тях. — Имам ранени коне…

— Как се казваха Пограничните мечове, които тръгнаха с лорд Драконъс?

Мъжът примига.

— Сър? Ами, не мога да си спомня, честно.

Лаханис се хвана за главата и заговори:

— Ринт, Ферен, Виле и Галак. Всички се върнаха при нас. Казаха, че вашият лорд ги пратил обратно.

— Защо? Кога?

Лаханис сви рамене.

— Наскоро. Не знам защо.

Айвис се потърка по тила, загледан към портата.

— Сър, конете…

— Върви, старши коняр. Ефрейтор Ялад.

— Сър?

— Погрижи се за Лаханис и ѝ избери кон за езда. Отивам в кабинета си да напиша писмо — да не тръгва, докато не се върна с него. Лаханис, ще занесеш ли поне писмото ми до вашите?

Тя кимна.

— А вярваш ли ми?

— Бях в едно от селата — каза тя. — Видях вашите знамена. Но нито един войник не беше снаряжен като вашите и никой не яздеше боен кон, нито използваха извити мечове. Сър, не ни избихте вие.

За миг ѝ се стори, че мъжът ще заплаче.

— Направих го сега.

Обърна се и закрачи колебливо, изгърбил рамене.

Младият ефрейтор клекна до нея.

— Гладна ли си? Жадна?

— Просто ми доведи кон.

Но той не помръдна.

— Капитанът е малко… бавен с писането. Има време, Пограничен меч. Е?

Тя вдигна рамене.

— Вода, тогава.

Щом тръгна, тя затвори очи. „Аз бях тази, която послушаха всички. Видях знамената. Всички виждахме дирята. Но бях аз. Не ни изби ти, капитане. Аз бях.“

Бяха взели оръжията ѝ — дори ножа ѝ за хранене го нямаше в кожената кания. Ако имаше оръжие подръка, щеше да сложи край на живота си.

„Но не. Ще занеса писмото на капитана. След това, пред моите, ще си прережа гърлото. Ще им дам да проклинат моето име.“ Видя, че ефрейторът се връща с мях. Щом го взе, тя каза:

— Хайде, доведи ми кон.

Седем тежко натоварени фургона, всеки теглен от впряг волове, бяха тръгнали от Ковачница Хуст на юг към граничните земи, където чакаше лагерът на легиона Хуст. Движеха се бавно и спираха понякога, щом се счупеше ос или паднеше обръчът на някое колело по грубата каменна настилка на пътя.

Галар Барас, който носеше заповедта на лорда си, призоваващ Хуст на война, догони кервана на половин ден път от лагера. Беше яздил усилено и конят му беше уморен, а след натрапчивата самота на пътуването му дотук се зарадва на компанията от колари, фургонджии, дърводелци, ковачи, готвачи и пазачи, много от които познаваше от селището на Ковачницата, където беше роден и отраснал. При все това срещата беше унила. Новината за избиването на сватбата бе надвиснала като плащаница над всички. За мнозина, знаеше той, не толкова внезапната смърт на лорд Джаен и дъщеря му беше отрезвила кервана и правеше разговорите редки и приглушени, а по-скоро това, което убийствата предвещаваха.

Войната се беше върнала в Куралд Галайн. Този път обаче врагът не идваше извън границите на кралството. Галар не можеше да си въобрази как действа умът на един тайст в миговете, довели до това да убие друг тайст. За него самия беше трудно да помисли за който и да е тайст като за нещо друго освен събрат. И все пак вече като че ли всяко лице, с познатата външност и черти, сякаш беше маска и зад някои от тези маски дебнеше враг, чужд и с чужди мисли.

Нямаше нищо явно, което да опрости това различаване на приятел или враг. Нито тебеширенобялата кожа и кокалестото тяло на форулканите, нито дивашкото зверство на джелеките. Разбира се, винаги беше имало разбойници и други престъпници, за които грабежът на сънародници беше професия, но пък Галар и тях не разбираше. Такива глупаци се лишаваха от доверие и живееха в самота и страх. Дори сред самите тях братството, доколкото съществуваше, гъмжеше от предателство и коварство. Съществуването на един доживотен престъпник беше жалко, колкото и богатство да можеше да натрупа и колкото и сила да можеше да притежава.

В свят, опразнен от добродетели, всички неща се превръщаха в пороци, включително богатството и дори семейството, и всеки ден идваше по-мрачен от предишния.

„Тази война ще отприщи престъпника у всеки от нас, опасявам се.“

Докато яздеше с кервана, усещаше бъдещето, просмукано у всеки един, гъсто и задушаващо, под тежки небеса, които можеше никога повече да не просветнат.

Този последен ден от пътуването сякаш се подигра с всичко това с ведро синьото си небе и топлия вятър, дошъл от юг.

По ниските хълмове от двете страни на пътя личаха белезите от стари мини, от които надолу лъкатушеха черни пътища. А тук-там можеше да се видят стари корита, изкопани преди столетия, където се бе утаявала мръсна вода и бе оставила сиви отровни пясъци. Галар виждаше останките от дървени съоръжения: сгради и подпори, скелета и рампи, но горите, загръщали някога тези хълмове и широките плитки долини около тях, отдавна ги нямаше.

Във всяка гледка на опустошение може да се намерят завещания, но колкото и да се мъчеше Галар да улови само онези, които водеха до триумф, дори самото вкопчване в тях режеше до кокала.

Яздеше в челото на колоната, за да избегне прахта. Предаването на меча на лорд Аномандър от Хенаралд и благославянето, което се беше — или не беше — случило в Залата на Нощта, все още го гнетеше и Галар трябваше само да погледне бегло ръката си, стиснала юздите, и да види абаносовия цвят на кожата си, за да си спомни за онзи миг. Всеки път, щом си спомнеше за онзи съдбовен ден в Цитаделата, неволно поклащаше глава — понякога с удивление, но по-често с неверие. Всяка изречена дума сякаш грееше като огън — дори думите, които самият Галар беше изрекъл, бяха останали като заклинания или фрагменти, измъкнати от някоя объркана поема, които всички с него по някакъв начин споделяха.

Ако това беше от придобивките, когато човек застане в присъствието на божество, то Галар Барас най-сетне разбираше отплатата на вярата. В онези замайващи думи, натежали от смисъл, в онези изповеди и безсилия, в загадките и яростите, беше имало някаква плашеща мощ. В такива моменти, осъзнаваше той, думите може да бъдат променени, прекършени, пресътворени и изкривени отново.

Не можеше да си представи състоянието на лорд Аномандър сега: провъзгласеният защитник и Първи син на Майка Тъма, който въпреки целия си статут и власт не бе могъл да предотврати касапницата. А сега, според мълвата, се беше скарал със своя брат, Андарист, и това беше пробив невъобразим само допреди месец.

Когато пристигнеше в лагера, Галар щеше да застане пред командир Торас Редоун и да огласи призива за война на лорд Хенаралд. Легионът Хуст щеше да тръгне на север към Карканас. Щом стигнеше там, Торас Редоун щеше да коленичи пред лорд Аномандър и да врече легиона във вярна служба, в името на Майка Тъма. И тогава, може би в края на зимата, оръжията щяха да отприщят своя глас на ужас срещу легиона на Урусандер.

Галар Барас знаеше какъв ще е изходът от един такъв сблъсък, но се чудеше какъв ще е вкусът на победата. „Бъдещето, което виждам, ще е непоносимо горчиво. Майко Тъма, твоят Първи син те моли само за едно. С думата си ти можеш да повелиш Урусандер да коленичи пред теб и така да сложиш край на тази война, преди наистина да е започнала. Заедно Урусандер и Аномандър могат да заловят убийците и да въздадат справедливост. Можем да ги назовем престъпници и с това да опазим света, който познаваме.“

Но част от него, с изменнически с яснотата си глас, се чудеше дали светът, който познават, всъщност си струва.

„Тя ще ме погледне в очите и отново ще видя истината в тях. Трезва или пияна, страстта ѝ ме съкрушава. Отстъпвам отслабен, в заблуда и измяна. Превръщам клетвите в подигравка, макар и да копнея да ги изрека за себе си, и намирам искрения им отговор върнат към мен, в тази непостоянна жена с непостоянната ѝ любов. Много глупаци има на света и трябва да се броя за един от тях.“

Кой можеше да бъде праведен сред всичките провали, сред това гъмжило от недъзи, криещи се зад всяка позната маска? А тази заблуда, че умът на грешника, на престъпника, е чужд ум, с чужди и пагубни усещания? „Всички до един сме измамници. Виждам доказателството за това в самия себе си. Уж копнея за, и дори настоявам за добродетели у другите — в името на разум и благоприличие, — а съм жертва на собствените си пороци и искам да избегна жилото на благоразумието и да превърна благоприличието в нищо повече от външна фасада.

А вече се боя, че не съм необикновен, нито съм прокълнат в някакъв особен лабиринт, създаден от самия мен. Боя се, че всички ние сме едни и същи, жадни да превърнем в чужденци най-лошото в самите нас и с тази поза да вдигнем високо знамената на доброто срещу някое чуждо зло.

Но вижте как те се крепят едно друго и само в противопоставянето си продължават да стоят. Паянтова постройка е това, несъмнено. Така че правя маски от най-лошото в мен и ги хвърлям по лицата на враговете си, и съм готов да избия всичко, което презирам в самия себе си. Да, с тази кръв, просмукана в земята пред мен, вижте как недъзите ми избуяват в тази плодородна почва.“

Напред, където пътят тръгваше нагоре, за да прехвърли билото, Галар видя постовите кули от двете страни на пътя. Но на високите платформи не стояха стражи. „Лагера ли са вдигнали? Някой друг ли им е донесъл вестта? Торас Редоун, отново ли ще се подминем един друг, за да се проточи до безкрай мъчението на любовта ни?“ Щеше да приеме с охота горчивото отхвърляне и ако само с пресищането можеше да се удави всяка страст, щеше да предпочете никога повече да не се срещнат.

Препусна нагоре по склона.

Знамената на наблюдателните кули си стояха, значи легионът бе тук. Но липсата на стражи издаваше необичаен пробив в дисциплината. Възможно беше пиянството на командира да е станало непоправимо и да е разстроило бойния дух на всички. Но и тази мисъл кънтеше фалшиво. Кой войник на легион Хуст не знаеше слабостта на командира им? И не се ли стараеха те по всякакъв възможен начин да ограничат тази слабост? Нито тя щеше да загуби дотолкова контрол: само чрез него намираше нужната ѝ арогантност, толкова обичайна за най-умните пияници.

Копнееше да я види отново, но прагът на тази среща беше обезпокоителен, и когато изкара коня на билото, устата му бе пресъхнала и нервите изопнати. След като мина между двете кули, по равния участък и после натам, където пътят започваше леко да се спуска към плиткото дъно на долината, пред очите му се показа лагерът. Видя редовете палатки. Видя — с огромно облекчение — няколко фигури, движещи се бавно по улиците и пътеките между ротните карета.

Но нещо не беше наред. Войниците трябваше да се събират за вечерната храна, да се редят на опашки пред готварските палатки. Уличките трябваше да са пълни с хора. Видя другите стражеви постове и никой от тях не беше зает. Странно безмълвие беше обхванало лагера.

Галар Барас пришпори коня си в бърз галоп надолу. Най-сетне видя Торас Редоун. Крачеше по парадния плац и в едната ѝ ръка се полюшваше делва. Недалече от нея стояха няколко войници Хуст, но никой не се доближаваше, макар че погледите на всички бяха приковани в нея.

Докато минаваше между първата редица палатки, Галар видя, че много от тях все още са заети — там, където платнищата бяха вдигнати, зърваше налягали по земята и загърнати в одеяла хора, или проснати по наровете — но никой не се показваше навън, за да го поздрави, нито вдигаше глава при преминаването му. „Поразила ги е болест. Изпарения от клозетния изкоп, смяна на вятъра или нещо под земята, замърсяване на кладенците. Но къде е тогава мръсната миризма? Къде са гърчещите се тела и ужасните стонове?“

Излезе на парадния площад и отново видя Торас Редоун. Тя не показа с нищо, че е чула приближаването му Стъпките ѝ бяха бавни и вдървени. Дръжката на делвата сякаш се беше заплела в пръстите на лявата ѝ ръка. Полюшваше се, все едно е пълна с вино, и той видя, че все още е запушена.

Имаше един войник наблизо. Галар Барас дръпна рязко юздите и викна:

— Ей, ти!

Мъжът се обърна и го зяпна мълчаливо.

— Какво се е случило? Що за болест ви е сполетяла? Защо не се веят флаговете за епидемия?

Мъжът изведнъж се разсмя.

— Бях на пост, сър! Наблюдавах за врагове! — Махна с ръка. — Смяната така и не дойде. Почти бях заспал — но ги видях, знаете ли. Подкараха на изток. Събраха се там и продължиха. Слънцето дори не беше се вдигнало, сър. Дори не беше съмнало.

— Кого? Кого си видял да заминава? Смяната ли? Защо ще го правят?

— Като призраци, сър, в онзи сумрак. Като призраци. — Отново се изсмя и този път Галар Барас видя сълзи в очите му. — Ефрейтор Ранид дойде на бегом. Извади меча си. Не трябваше изобщо да прави това. Никога, никога повече.

„Умът му е разстроен.“ Галар обърна коня си и подкара към командира.

Беше се спряла и стоеше в центъра на площада, с кръг от войници около нея, но на разстояние.

Той мина през кръга и спря пред нея.

— Командире!

Тя вдигна очи към него. Сякаш ѝ беше трудно да го познае.

— Галар съм — каза ѝ той и слезе. — Командире, нося заповед от лорд Хенаралд…

— Много късно — рече тя и вдигна делвата. — Той ми я остави. Дар на сбогуване. Не мислех, че може да е толкова… отзивчив. Галар, мъжът ми не е тук, но ти си, с черната кожа и всичко, тъй че трябва да стигнеш. — Изведнъж седна, отпуши делвата и я надигна. — Ела и пий с мен, скъпи любовнико. Трезва съм от разсъмване, тъй че беше дълъг ден.

Той се приближи, а после се спря и погледна войниците. Наблюдаваха мълчаливо. Една се обърна, падна на колене и вдигна ръце към лицето си.

— Галар — каза Торас Редоун. — Ще пиеш с мен, нали? Нека отпразнуваме мира.

— Мир ли, командире? Нося вест за война.

— О! Боя се, че тя свърши. Нима не чуваш колко сме мирни? Никаква врява и глъч, никакви дърдорещи гласове на глупци, които не спират да бъбрят, макар да нямат нищо ценно, което да кажат. Никога ли не си забелязвал това? Устите, толкова забързани, че превръщат в мъртво семе всяка дума, хвърлена след тях в безплодна земя, но те все бързат… и виждаш в очите им някакво отчаяние, с което копнеят за вещ градинар, но дарбата не ги намира и никога не ще ги намери, и те, разбира се, го знаят.

— Командире, какво се е случило тук?

Тя повдигна вежди.

— О, нощ на прозрение, какво. Ейл и вино, но ти знаеш как сънят след това не дава много отдих. Защо, чудя се, боговете на този свят превърнаха всеки приятен навик в отрова? Тези богове, според мен, нищо не разбират от радост. Превръщат удоволствието в нещо зло. Не искай от мен да почитам такива отвратителни говна, Галар Барас. Техният рай е пустиня. В такова място трябва да благославяме слънцето, да не жадуваме за вода и да наричаме приятел пъкления зной. Виждам пясъците, затрупани с овъглени останки на души, но те поне бяха чисти, нали? — Усмивката ѝ бе ужасна. — Ела, седни до мен, любовнико. Да пием за мира.

Озадачен и неразбиращ нищо, но толкова съкрушен, че не можеше дори да изпита срам или вина всеки път, щом го наречеше „любовник“, той пристъпи към нея.

Торас Редоун се олюля и размаха делвата.

— Елате всички, мои приятели! Една последна глътка за легиона Хуст! А после ще свършим и можем да идем в онази пустиня, и да поздравим онези богове с намръщени лица! Ще превърнем пуританската им нищета в добродетел и ще я означим с най-святата от всички думи! А коя дума би могла да е тя? Ами, страдание.

Вдигна делвата, за да пие.

Някой извика предупредително. Галар Барас извади мигновено меча си и оръжието изпищя. Острието замахна и удари делвата. Пръснаха се парчета глина. Виното изригна като кръв от счупен череп.

От всички страни мечовете Хуст се пробудиха. От всяка палатка, от всяка ножница, мечовете завиха.

Галар Барас се олюля, пусна оръжието си и запуши ушите си с ръце. Но звукът беше вътре в него, виеше през костите му и дращеше с нокти в ума му. Усети, че се изтръгва откъснат от тялото си и е запокитен в небето, пометен от виковете и усилващите се писъци. През сълзи видя как дървени ножници се пръскат на коланите на войниците наоколо, как мъже и жени падат или залитат, как отварят устите си, за да се влеят гласовете им във виещия хор.

„Отрова. Всички са мъртви.

Торас…“

Беше паднала на четири крака, вадеше парчета прогизнала с вино глина, тикаше ги в устата си, кашляше и се давеше… а Галар се видя как кръжи високо над нея. Видя как първият от фургоните започна да се спуска от билото, но воловете рухваха в яремите си, мятаха се, ритаха, а предните колела на първия фургон рязко завиха на една страна и след това фургонът се преобърна и разсипа дървените сандъци на долницата.

Видя как се пръснаха тези сандъци и как се показа от тях последният дар на Хуст Хенаралд за легиона Хуст — ризници от същото желязо и шлемове, и наколенници. Бронята отвръщаше на вика на оръжията в долината. Коларите бяха по земята и кръв шуртеше от носовете, ушите и очите им.

А воят продължаваше да се усилва. Раздираше палатките в лагера и късаше въжетата. В стоборите, далече в западния край, конете разбиха оградите и побягнаха в ужас.

Галар беше опърпано хвърчило, понесено от вихъра на тези ужасяващи гласове.

„Ефрейтор Ранид дойде на бегом. Извади меча си. Не трябваше изобщо да прави това.“

Воят секна внезапно. Галар полетя надолу и в мига, в който рухна на земята, мракът го погълна.

„Никога, никога повече.“

20

Ендест Силан изглеждаше стар — сякаш младостта му бе откъсната, за да се покаже отдолу същество, състарено от скръб. Неведнъж Райз Херат беше виждал лица, оголени от удара на загубата, и всеки път се чудеше дали страданието просто не чака под кожата, прикрито от маска, поставена с надежда или с онова суеверно отчаяние, което си въобразява, че една усмивка е достатъчно здрав щит срещу световните несгоди. Тези маски, носени ежедневно в низ от добре усвоени изражения, настояващи за цивилизованост, винаги се оказваха слаби защитници на душата и да гледаш пропукването им, жалкото им отстъпване пред канонадата от чувства, беше и унизително, и ужасно.

Младият жрец бе дошъл до вратата му като просяк, сплел пръсти пред чатала си, и пръстите се извиваха все едно държеше в шепите си змийчета. В очите му имаше отчаяна молба, но дори тя беше от онези, които не очакват щедрост. Как може човек да помогне на просяк, който не вижда спасение в една монета или в храна, или в топло легло за нощта?

Райз се беше отдръпнал от вратата в покана и Ендест се беше промушил покрай него; движеше се като поразен от гъмжило болести, неподвластни на никакъв лек. Седна до огъня, без да каже нищо, и загледа пръстите си, които продължиха да мърдат. И си остана така.

След малко историкът се покашля.

— Имам греяно вино, жрецо.

Ендест поклати глава и най-после заговори:

— Затварям очите си да спя и срещам същия ужасен сън, сякаш просто ме чака.

— А, наистина неприятно. Може би отвара, която да те замае, ще помогне?

Ендест Силан го погледна със зачервени очи и отново заби поглед надолу.

— Нямам никаква сигурност, историко. Това е последствието от съня, проклятието му над будността ми — дори сега съм изтерзан и затова търся увереност.

— Отпусни ръката си на камък, жрецо. Усети познатата грапавина на дърво или хладния хълбок на глинен съд. Нито едно от тези неща не е несигурно. Но ако държиш да гледаш нас, крехките същества, които се движим из този свят, боя се, че наистина сме ефимерни.

Ръцете на Ендест се свиха в юмруци в скута му и кокалчетата на пръстите побеляха, но той все още не вдигаше глава.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Виждам бремето на проклятие на теб, жрецо, толкова сигурно, колкото над всеки от нас. Затваряш очи и се ужасяваш от чакащия те сън. Докато аз тук крача из стаята си и копнея да отворя очи и да открия, че всичко това е било сън. Тъй че сме изправени един срещу друг като в сблъсък на воли.

Изведнъж Ендест започна да се тупа по бедрата, заблъска с юмруци по тях все по-силно и яростно.

Райз се приближи, притеснен.

— Чуй ме! Не си заспал, приятелю!

— Как да знам?

Викът, толкова изпълнен с отчаяние, накара историка да замълчи.

Ендест най-сетне се смири, наведе глава, сякаш гледаше нещо в пода, и заговори:

— Влизам в стаята с огнището. Те бяха спорили — ужасни думи, които режат като ножове близки и любими. Но тя не е права — жената, издъхваща на камъка на огнището. Виждам я в халата на Висша жрица. Разбира се — добави той с немощен, сух смях, — има жени, които обичат да разтварят краката си. Не се борят и са готови да превърнат поражението в дар, макар и той да е нищожен заради лесната си и повсеместна достъпност.

Райз загледа младия жрец; мъчеше се да разбере сцената, която описваше Ендест Силан. Но не посмя да зададе въпрос, макар тази забрана сама по себе си да изглеждаше условна. Мъжът пред него нямаше отговори.

— Тръгвам към нея, изтръпнал и неспособен да се спра. Тя вече е омъжена — макар и да не знам как знам това, — но я виждам като жена на Андарист и Висша жрица, възлюбено дете на Майка Тъма. Все още не е умряла и аз коленича до нея, и взимам ръката ѝ. — Тръсна глава като в отказ на неизречено възражение. — Понякога съпругът ѝ е там, понякога не. Злоупотребили са зле с нея и тя умира. Гледам как я напуска животът, а после чувам лорд Аномандър. Той казва нещо, но в нито една дума няма смисъл — не знам дали говори на друг език, или просто не мога да го чуя ясно. Когато стискам ръката ѝ, аз ѝ шепна, но гласът не е моят — гласът е на Майка Тъма.

— Това е просто сън — каза тихо Райз. — Помниш ли, имаше един пир, Ендест, на който присъствахме. Преди две години. Беше преди лорд Андарист да срещне Енесдия — преди да я види като жена, искам да кажа. Скара Бандарис беше там, като гост на Силхас. Капитанът разказваше историята, когато му предложили гостоприемство в дома Инис на път от северния гарнизон. Развеселила го дъщерята на лорд Джаен, която вървяла с осанката на Висша жрица. С тази титла я нарече тогава Скара и този спомен се е вплел в съня ти. Не си бил там в часа на смъртта ѝ, Ендест Силан. Никой не е бил там освен убийците ѝ.

Но жрецът кимаше енергично.

— Значи този свят настоява, а аз горчиво благославям всяка негова претенция за правдивост всеки път щом се събудя, всеки път щом закретам в него. Все пак какъв отговор ще ми предложиш, историко, когато намирам кръвта ѝ, смесена с пот на дланите си? Оглеждал съм се, гол пред огледало, и никакви рани нямам по себе си. Какво ще ми предложиш, с което да поправя сетивата си, когато вървя в Залата на портретите и виждам образа ѝ, толкова съвършено нарисуван на стената? Висша жрица Енесдия. Надписът е изтъркан, но мога все пак да го различа.

— Няма такъв портрет, жрецо… не, почакай. А, говориш за баба ѝ, която наистина беше Висша жрица преди идването на Нощта. Казваше се Енестила и служеше като последната Висша жрица на речния бог преди реформацията на култа. Приятелю, такава е магията на сънищата…

— А кръвта?

— Казваш, че говориш в сънищата си, но че гласът е на Майка Тъма. Прости ми за това богохулство, но ако има кръв на нечии ръце, Ендест…

— Не! — Жрецът скочи на крака. — Никаква воля ли не ми е останала? Ние я молим за напътствие! Умоляваме я! Тя няма право!

— Прости ми, приятелю. Издавам само невежество, щом заговоря по въпроси на вярата. Говорил ли си със Седорпул?

Ендест отново се смъкна на стола.

— Първо отидох при него. Сега той бяга само като ме види.

— Но… защо?

Лицето на младия мъж се изкриви.

— Ръцете му остават чисти, сънищата — непокътнати.

— Мислиш ли, че той би приел с охота онова, което те разгневява?

— Ако тя поиска кръвта на живота му, той е готов да ѝ предложи гърлото си и да изпита наслада в щедростта на своя дар.

— Но ти не си толкова очарован от жертвата.

— След като всичките ми молитви към нея остават без отговор… — Погледна с гняв историка. — И не смей да ми говориш за изпитания на вярата ми.

— Няма — отвърна Райз Херат — Както казах, да проследя този път за мен означава бързо да разнищя логиката. Но три крачки по него и вече се обърквам, твърде много краища се оказват в ръцете ми и всеки възел е подозрителен.

— Как можеш да откажеш вярата във властта?

— Мисля, че без вяра няма никаква власт.

— Какво печелиш с това, историко?

Райз сви рамене.

— Свобода, предполагам.

— А какво губиш?

— Ами, всичко, разбира се.

Жрецът го зяпна.

— Уморен си, приятелю. Затвори очи. Аз ще изчакам.

— А когато видиш кръвта по ръцете ми?

— Ще ги взема в своите.

Очите на Ендест се напълниха със сълзи, но след миг той ги затвори и отпусна глава на дебелата подплата на стола.

Райз Херат видя как сънят надви младия жрец и зачака маската да се пропука.

Яздеха през затихнал град, в който светлината едва проникваше, а малкото търгуващи по улиците хора, които Орфантал можеше да види, говореха раздразнено и правеха отсечени, резки жестове. Сумракът в уличките, излизащи на главния булевард, кървеше като от рани по плътта на деня.

Той яздеше един от конете на лейди Хиш Тула, кротка кобила с широк гръб и мърдащи уши, с късо подрязана сплетена грива. Зачуди се дали животното си има име. Зачуди се дали го знае и държи на него и какво може да означава за нея това име, особено в компанията на други коне. И дали знае имената на другите коне, и ако ги знае, тогава какъв нов облик е намерила в своя свят? Имаше ли някакъв намек, че нещата не са такива, каквито изглеждат? Че нещо чуждо вече е заседнало в главата на животното?

Не знаеше защо го глождят такива въпроси. Съществуваха всякакви видове безпомощност, както и много видове слепота. Един кон може да носи на гърба си герой или злодей. Животното не прави разлика и не заслужава да бъде опетнено от делата на своя господар. Едно дете може да залита след баща, убил за удоволствие, или след майка, убила от страх, и да прекара цял живот в сянката на такова знание. Въпросите не могат да възникнат без някакъв усет за знание, а най-лошото е, че с това знание идва осъзнаването, че на много от тези въпроси изобщо не може да се отговори.

Точно пред него яздеше Грип Галас, който се беше върнал при Хиш Тула от така и несъстоялата се сватба, а лейди Хиш носеше броня и оръжия, и имаше вести за смърт, идващи от север. От всичко това стаята, в която бе отседнал Орфантал, и къщата около нея, изглеждаха малки и злочести. Грип и Хиш Тула бяха смълчани, умовете им бяха пълни с мрачни новини, но Орфантал беше твърде уплашен, за да задава въпроси, и бягаше от бремето на близостта им.

Но днес те го придружаваха до Цитаделата, за да го предадат под опеката на Синовете и Дъщерите на Нощта. Предстоеше му да се срещне с лорд Аномандър и братята му: всички велики мъже, за които му беше разказвала майка му, а и да се говореше за война, Орфантал знаеше, че няма защо да се страхува сред такива герои.

Лейди Хиш Тула подкара до него. Изражението ѝ беше сурово.

— Преживял си много трудности, откакто си напуснал дома Корлас, Орфантал, но се боя, че неприятното все още не е свършило.

Грип Галас пред тях се обърна през рамо и после отново се загледа напред. Приближаваха първия мост. Този кратък миг на внимание притесни Орфантал, макар и да не знаеше защо.

— Има вест от Ейбара Делак — продължи тя. — Манастирът е бил нападнат и изгорен до основи. Уви, насилието не свършва дотук. Орфантал, известиха ни, че твоята баба е умряла и че домът Корлас вече не съществува. Съжалявам. Двамата с Грип имахме разногласия по това дали да ти се каже тази ужасна новина, но се опасявах, че ще я чуеш в Цитаделата в неподходящ момент — мястото, което те очаква, е бръмчащо гнездо на оси от слухове и често пъти думите се изговарят с единствената цел да се види как жилят.

Орфантал се присви в седлото си, за да надвие внезапно пронизалия го студ.

— Този град е толкова мрачен — промълви той.

— Още по-мрачно е в Цитаделата — каза лейди Хиш Тула. — Такъв е вкусът на силата на Майка Тъма. Най-малкото, Орфантал, скоро ще изгубиш страха си от тъмното, а в отсъствието на светлина ще откриеш, че виждаш всичко, което трябва да се види.

— Кожата ми ще стане ли черна?

— Да, освен ако не избереш пътя на Отреклите се, предполагам.

— Бих искал да имам цвета на лорд Аномандър.

— Тогава Нощта ще те намери, Орфантал.

— В дома Корлас, милейди, всички ли са умрели? Имах приятел там, едно момче, което се грижеше за конете.

Тя го изгледа и не отвърна веднага.

Подкараха по широкия мост и тропотът на копитата по каменните плочи изведнъж зазвуча кухо. Орфантал долови мириса на реката, влажен и някак смътно застоял. Накара го да си помисли за скръбни богове.

— Не знам — отрони Хиш Тула. — Малко е оцеляло от огъня.

— Е, беше ми приятел, но това отмина. Радвам се, че мама не беше там обаче.

— Орфантал, скръбта е трудно нещо, а ти вече си преживял много. Бъди търпелив със себе си. Животът има плътност и тъгата е втъкана в нея.

— Вие тъжна ли сте, милейди?

— Ще намериш равновесие. Малцина могат да предскажат кога идва отговорът на тъгата, но все пак идва с времето и ти ще се научиш да цениш насладата като дар, какъвто тя е всъщност. Това, което никога не трябва да очакваш, Орфантал, е безкрайна радост, защото тя не съществува. Твърде много хора се домогват към непостижимото и тази гонитба ги поглъща. Устремяват се трескаво и отчаяно и така издават слабост пред лицето на тъгата. Повече от слабост всъщност. Всъщност това е вид страх, възприемащ една мимолетна склонност все едно, че е добродетел. Но тази буйност е уязвима и крехка. — Хиш въздъхна. — Боя се, че говоря твърде сложно и съветвам за маловажни неща.

Орфантал поклати глава.

— Чувството на тъга не ми е чуждо, милейди. Тази нощ ще плача за Вренек и за коня, който убих.

Вече се изкачваха на по-малкия мост над защитния ров на цитаделата. Щом чу признанието на Орфантал, Грип Галас спря рязко, обърна коня си, за да прегради пътя му, и каза:

— Онова животно беше взело-дало.

— Не видяхте последните му усилия, сър — отвърна Орфантал.

— Вярно, не видях. Но ако не беше пожертвал коня си, нямаше да си тук сега.

Орфантал кимна.

— Духът ми щеше да е свободен, да се е върнал на земята на дома Корлас и щеше да си играе в руините с призрака на Вренек, както преди той да реши, че повече не ме харесва. Щях отново да имам приятел, а конят сега щеше да е жив, с няколко спомена за момчето, което го яздеше, момче, което не беше жестоко към него.

Грип наведе очи и заоглежда дълго каменната настилка, а след това въздъхна и обърна отново коня си.

Продължиха напред под свода на стражевата постройка на портата под зоркия поглед на чернокожи Домашни мечове в униформата на дома Пурейк.

— Заведи го вътре, Грип — каза лейди Хиш Тула. — Ще се срещнем по-късно в Голямата зала.

— Милейди?

— Върви, Грип. Дай ми малко време, моля те.

Старият мъж кимна.

— Хайде, заложник, да те заведа у дома.

Хиш Тула ги гледаше, докато прекосяваха двора, и едва сдържаше стона, който заплашваше да се изтръгне от дълбините на душата ѝ. Невинните думи на момчето я бяха разбили. Крехкото самообладание, възкресено толкова набързо след утешителната ѝ прегръдка на лорд Андарист, с която бе понесла скръбта му на колене пред камъка на огнището, отново беше рухнало.

Към края на деня щеше отново да поведе отряда си Домашни мечове обратно към крепостта ѝ. С разбиването на традициите вече не беше уверена, че Сукул Анкаду е в безопасност, макар да познаваше достатъчно добре дарбите на кастелан Рансепт, за да се надява, че ще може да спре всяка евентуална заплаха, поне временно. Но това решение сега подлагаше на изпитание смелостта от друга посока, неочаквана и почти непоносимо скъпа. Мислеше за мъжа, тръгнал да придружи Орфантал в Цитаделата, и усети как дъхът ѝ отново се учести.

Не беше толкова стара, колкото предполагаше опитът ѝ, макар Грип Галас да беше преживял столетие, ако не и повече. Щеше да има насмешка и не малко укори зад гърбовете им, щом се разчуеше, че лейди Хиш Тула, смятана от толкова време за недосегаема, е отдала любовта си на един слуга на лорд Аномандър. В по-добри дни, в миналото, щеше да е неуязвима за подигравката им, но сега усещаше нова крехкост в себе си, оголена и уязвима.

Вярвала беше за себе си, че се е примирила с твърда решимост, че е сключила мир с възможността да преживее живота си в самота, възможност, предлагаща права посока в похода ѝ през бъдещите дни и нощи. Дори перспективата за война, колкото и противна да беше, щеше да е добре дошла, стига в боя да можеше да намери основание да живее и стига в праведната защита на ценни неща да можеше да придаде смисъл на този суров поход, колкото и дълъг или кратък да се окажеше жизненият ѝ път.

В Цитаделата там, напред, с кипящата ѝ гмеж от неспокойни духове и с множеството мнения и аргументи, облечени в плът и възбудени изражения, щеше да намери бъдещата си съдба. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и отново подкара коня си напред.

Един коняр притича, за да поеме юздите, а тя слезе и съжали, че бе предпочела да остави бронята си за на тръгване от града. Но нито ризница, нито железни плочки можеха да я защитят от насмешките, щом отстъплението ѝ станеше известно и блесналите им очи се втренчеха в куцащия до нея Грип Галас. Представяше си презрението от страна на благородните си приятели и сигурно щеше да има сериозно вълнение, щом се появеше в знатните кръгове. Мнозина несъмнено щяха да я видят като изпаднала от средата им, лишена от благоприличие. Сред други щеше да последва презрение към Грип Галас и щяха да гледат на него като на човек, опитващ се да надскочи себе си, дори нагъл и издаващ безочлив стремеж да се издигне. И двамата щеше да ги посрещне възмутена врява, стари приятели и близки щяха да странят от тях и да превърнат в обсада чакащата ги изолация.

Въпреки всичко това Хиш Тула се закле да не отстъпва на такива капризи. Щеше да понесе тази буря, защото най-сетне вече не беше сама.

Ако извадеше късмет, Орфантал щеше да си намери нов приятел тук и да престане да копнее за смърт. Все пак тя се замисли за онова конярче, онзи Вренек, и какво се е случило, че да го накара да обърне гръб на Орфантал. „О, жено, по-добре помисли какво ще стане с твоята любов към Грип Галас. Момчето не издаде никаква болка от смъртта на баба си. Лесно можеш да се досетиш кой е забил нож в онова приятелство.

Вренек, твоят дух сега терзае дома Корлас и дано намериш твърдост в себе си, когато погледнеш Нерис Друкорлат в очите. В смъртта вие станахте равни, тъй че, скъпо момче, най-сетне си свободен от нея. Тъй че ѝ кажи за всички ужаси, които нейният страх е причинил, над живи и над мъртви.

Кажи ѝ, че нейният внук не скърби за кончината ѝ.“

Десетина просторни стаи по южната страна на Цитаделата вече бяха резиденцията на лорд Аномандър и братята му. Стаите бяха оскъдно осветени, а по стените висяха най-старите гоблени, много от които датираха от века на основаването на Карканас. Сцените бяха избелели от времето, което ги правеше не само неясни, но и загадъчни, и макар неведнъж да се навеждаше към тях в усилие да различи това, което вижда, докато вървеше към покоите на лорд Аномандър, Висшата жрица Емрал Ланеар изпитваше някакво странно безпокойство, все едно миналото крие егоистично тайните си и иска да превърне непознатото в нещо злокобно и застрашително.

Краят на красотата изобщо не беше толкова сдържан. Всяка сутрин всеки знак на състаряване крещеше подробностите си на немигащия ѝ поглед в огледалото. Не ѝ оставаше никаква надежда да повехне в протрити нишки и докато вървеше покрай тази редица от безмълвно надсмиващи ѝ се гоблени, копнееше да се шмугне в техните илюзорни безцветни светове и да се превърне в същество замръзнало и забравено. В онзи свят нямаше изобщо да е длъжна да стигне до крайната си цел, нито да отвори устата си, за да заговори. И най-вече, щеше да е само още една фигура в онези избледнели сцени, които никога не бяха длъжни да се обясняват, на никого.

„Виж как завиждам на миналото и копнея за всичко, което то тъй драговолно е предало в отстъплението си от настоящето. Тези дръзки защити и жалки оправдания ще пропаднат в мълчание. Всеки дъх е останал наполовина вдишан. Всяка започната дума остава недовършена.“ Миналото понасяше обвиненията с безразличие. Приело разпада, то гледаше на всяка кауза с равнодушни очи и му беше все едно кой вдига прахта. Суетност беше да си въобразиш, че миналото изобщо говори нещо, нито на настоящето, нито на неизвестното бъдеще. По самата си природа то бе обърнало гръб и на двете.

Завари лорд Аномандър седнал в дълбок стол и изпънал крака, все едно просто отдъхва, безразличен към хаоса, в който пропадаше светът. Брат му Силхас крачеше напред-назад покрай отсрещната стена пред трите големи от пода до тавана гоблена с толкова похабени от времето сцени, че бе невъзможно да се различат. Изражението на белокожия мъж беше угрижено. Погледът, който хвърли към Висшата жрица, бе отчаян.

Емрал застана пред лорд Аномандър, но той така и не вдигна очи от пода.

— Първи сине — заяви тя. — Майка Тъма желае да ви види веднага.

— Много мило от нейна страна — отвърна Аномандър.

Силхас изпъшка безсилно.

— Все така седи, като изсечен от камък. Андарист замина. Брат ни върви през горящия лес и в онзи пъкъл не очаква спасение. Но Аномандър все така само седи и не предлага нищо.

— Лорд Силхас — попита Емрал, — опасявате ли се, че Андарист ще посегне на живота си?

— Не, висша жрице. Гузната му съвест не търси бърз край. Казват, че от пепелта става плодородна почва, и се обзалагам, че той е посял семената си и че те ще родят обилен плод. Горчив ще е урожаят, несъмнено, но той е решил да дебелее от него.

— Всеки търси отговор на извършените престъпления — каза Емрал. — Всеки говори за война, но никаква армия не се събира.

— Чакаме легиона Хуст — каза Силхас, без да спира да крачи. — Междувременно ръцете ми се разраниха да бия по упорството на моя брат и с всяка крачка тази стая става все по-малка, а с нея Цитаделата — и всъщност цял Карканас. В ума ми, висша жрице, дори Куралд Галайн се свива в прегръдката на сянка.

— Трябва да намерим своята издръжливост — отвърна тя.

Аномандър изсумтя и рече:

— Ще търсите цяла вечност за това, висша жрице, в пушека на мрака. — Най-сетне я погледна изпод вежди. — Тя иска да ме види сега? Предлага ли най-сетне костите на тази вяра и ако да, каква същина е вложила в създаването? Желязо ли ще ни покаже този скелет, или крехка тръстика? А плътта, която вие предлагате за одежда, Емрал Ланеар? Вечно мека и вечно податлива като възглавниците и коприните на ложето ви, но в акт, лишен от любов, всички ние сме унизени.

Тя трепна.

— Ще призная, милорд, че превърнахме чувствената страст в нещо долно.

— Майка Тъма е свободна да се отдава на капризите си — отвърна Аномандър и махна небрежно с ръка. — Простете, висша жрице. Във всеки век идва време, когато всякаква деликатност изчезва, всички була се раздират и мъже и жени заговарят нагли истини. С такива дръзки изявления се оказваме разделени и пропастта между нас се разширява с всеки ден.

— Описваш гражданска война в самата ѝ същност — изръмжа Силхас. — Тя вече ни сполетя, братко. Но времето за философия отмина. Ако изобщо може да се твърди, че има полза от нея в което и да е време. Ако ясният ти поглед се рее над всяко течение, ставаш сляп за гибелния устрем на реката. Стига анализи, Аномандър. Извади най-сетне този зле наречен, но праведен меч.

— Направя ли го, Силхас, разкъсвам онова, което остава между мен и Андарист.

— Тогава го намери и го поправи!

— Той ще настоява на своята скръб, Силхас, докато аз държа на възмездието. Всеки от нас направи своето изявление и виж как расте зейналата помежду ни пропаст. Висша жрице, помолих ви за прошка и съм смирен в тази своя молба. Изглежда, всички сме затънали в своите капризи засега. Андарист и неговото чувство за вина, Силхас и неговото нетърпение, а аз… е… иска да ме види веднага, казахте?

Емрал изгледа Първия син.

— Разбира се, че ви е простено, Аномандър. Самият въздух, който дишаме, е изпълнен със смут. Да, иска да ви види веднага.

— Би трябвало да съм зарадван. — Аномандър отново заби намръщен поглед в пода пред ботушите си. — Би трябвало да скоча припряно и да затичам да подновя познанството ни, и да се вкопча в очакването за напътствие от нашата богиня. Какво тогава ме задържа тук, освен предчувствието за ново разочарование, след като тя предлага несъщественото, макар и само за да види смута ми, и как трябва да тълкувам изражението ѝ? Трябва ли отново да понеса отчуждението ѝ, или погледът ѝ ще бъде развеселен от моята злочестина? Тази наша богиня притъпява гнева ми, когато отказва да назове своя враг.

Силхас изсумтя.

— Наречи ги ренегати и да се свърши! Остави Урусандер да се гърчи от позора на подозрението, а ние нека препуснем и поразим убийците на Джаен и Енесдия!

— Тя ми забранява да извадя този меч в нейно име, Силхас.

— Тогава извади го в името на своя брат!

Аномандър погледна брат си в очите и вдигна вежди.

— В името на моя брат или в името на неговата скръб?

— Виж двете като едно, Аномандър, и му придай отмъстителна острота.

— Скръб. Гняв. Чувства, които се гледат с ненавист…

— Само едното, братко. Скръбта просто плаче.

Аномандър извърна очи.

— Това отстъпление не мога да си позволя.

Дъхът на Силхас излезе на съсък.

— Вижте как стаята става все по-малка и вижте мъжа, който няма да мръдне. Висша жрице, донесете, моля, за нашата слабост на Майка Тъма. Върнете се после при нас за отговора ѝ.

Емрал поклати глава.

— Не мога, лорд Силхас. Тя дава аудиенция на азатаная, Гризин Фарл. Моли Първия син да бъде с тях.

От външната стая доехтя шум и след миг Грип Галас пристъпи през отворената врата. Поклони се пред Аномандър.

— Милорд, простете за това прекъсване…

— Радвам се да те видя — отвърна Аномандър.

— Милорд, водя детето Орфантал и бих искал да ви го представя.

Първият син се надигна.

— Това ме радва. Доведи го, Грип.

Старецът се обърна и махна с ръка.

Момчето се появи колебливо на прага пред очите на Емрал.

— Орфантал — каза Аномандър. — Посрещаме те с най-голяма радост. Уведомиха ме, че си превърнал своето пътуване до Карканас в приключение, достойно за песента на бард, дори за някоя и друга поема навярно. Влез, моля, и ни разкажи за себе си.

Когато тъмните очи на момчето се спряха за миг на Емрал, тя се усмихна в отговор.

Орфантал пристъпи в стаята.

— Благодаря ви, милорд. За себе си нямам много да разкажа. Казвали са ми, че ми е дадено лошо име. Казвали са ми, че баща ми е бил герой във войните, умрял от раните си, но никога не съм го виждал. Баба ми вече е мъртва, изгорена на пепел в дома Корлас. Ако тя не ме беше изпратила тук, след като отпрати майка ми, щях да съм умрял в пожара. Не виждам в себе си нищо достойно за поема и нищо в живота си, достойно за възпяване. Но съм копнял да срещна всички вас.

Всички се смълчаха.

После Силхас пристъпи напред и му подаде ръка.

— Орфантал. Мисля, че има друг заложник в Цитаделата. Момиче, може би година или две по-млада от теб. Често е в компанията на жреците или на дворцовия историк. Дали да не отидем и да я намерим? Така ще мога да ти покажа още от новия ти дом.

Орфантал хвана ръката му.

— Благодаря ви, милорд. Чух, че имате бяла кожа, но не мислех, че ще е толкова бяла. На ножницата на дядо ми имаше костена украса и вашата кожа е точно такава.

— Без лъскавината обаче — отвърна с усмивка Силхас. — Макар че сигурно е също толкова похабена. — Поведе Орфантал към вратата, а там спря и погледна брат си през рамо. — Аномандър, все пак не я карай да чака много дълго.

Щом напуснаха, Грип Галас се покашля.

— Извинете, милорд. Момчето тепърва трябва да намери мястото си.

— Място, което да не отсекат под него, да — рече Аномандър. — Дано да намери твърда опора тук, и ако стане така, ще му завиждам.

Грип Галас се поколеба.

— Милорд?

— Да?

— Ако нямате повече нужда от мен…

— Бездната да го вземе, приятелю, няма край нуждата ми от теб.

Емрал видя как се втвърди погледът на стареца, сякаш думите на господаря му му причиниха болка, но той кимна и отвърна:

— Както винаги, на ваше разположение съм, милорд.

— Приготви конете ни, Грип. Ще напуснем Карканас преди да е свършил този ден.

— Веднага, милорд.

Аномандър се обърна към Емрал.

— Висша жрице, бих се радвал на компанията ви на път към Залата на Нощта.

— Разбира се — отвърна тя.

Орфантал имаше чувството, че се е изложил. Вървеше — ръката му бе потънала в дланта на Силхас — и вече се беше объркал в лабиринта от коридори и проходи. Но тези забързани хора, на които се натъкваха, поне бързо се отдръпваха от пътя им, тъй че този път го нямаше грубото блъскане, което бяха изтърпели с Грип Галас на идване. Кореше се за необмислените си думи, първите, които бе изрекъл пред лорд Аномандър. Надяваше се само Първият син скоро да забрави, че това представяне изобщо се е случило.

Закле се следващия път да се справи по-добре и да намери думите, които да накарат лорд Аномандър да разбере оброка му във вярна служба, който бе искал да поднесе. Искаше му се с времето да стане толкова нужен на Първия син, колкото, изглежда, беше Грип Галас. Изненадал се беше, като видя високото уважение, проявено към стария мъж, и осъзна, че е проявил небрежност в мнението си за Грип.

Все пак си напомни, че Грип е убиец, хладнокръвен и също така коварен. Още помнеше изражението на войника, когато старецът го промуши в гърба. На онова лице беше имало стъписване и разочарование, сякаш питаше света защо, с всичките му правила, не може да бъде по-добър от това. Беше изражение, което Орфантал разбираше. В своите игри на война беше падал под хиляда ножа, забивани хиляда пъти в гърба му, и макар никога да не беше вдигал огледало, за да прецени изражението си в някой от онези съдбовни мигове, подозираше, че няма да изглежда по-различно, отколкото на онзи окаян войник.

Чу стържене на ноктести лапи по плочките зад себе си и след малко едно мършаво куче се набута в краката му. Сепнат, той спря и в същия момент Силхас се обърна.

Кучето размаха сърдито проскубаната си опашка и заобиколи Орфантал.

— Е, вече си създаде приятел, заложник — каза Силхас. — Това куче е от домакинството на лейди Хиш Тула. Незнайно защо се сближи с един азатанаи.

Продължиха напред, кучето вече вървеше плътно до Орфантал.

— Ако такива животни можеха да разкажат историите си — заговори замислено Силхас, — какво биха могли да кажат според теб?

Орфантал помисли за коня, който беше убил.

— Мисля, милорд, че щяха просто да помолят да ги оставим на мира.

— Не виждам никакво подобно чувство у това животно.

— Милорд, ами ако това, което ние виждаме като щастие, всъщност е молба да не ги нараним?

— Ужасяваща мисъл, Орфантал.

Момчето кимна. Наистина беше ужасяваща мисъл.

Лейди Хиш се загледа в приближаващия се Грип Галас. Голямата зала беше пълна със слуги, с вестоносци, понесли спешни въпроси и малко отговори, с Домашни мечове, събрани на групи като вълци, кръжащи покрай несигурна плячка, и с жреци и жрици, щъкащи насам-натам в отчаяно усилие да си намерят нещо за вършене. Тя стоеше до първата колона покрай стената и се мъчеше да разгадае изражението на мъжа, когото обичаше.

Заговори в мига, в който той спря до нея.

— Още една задача ли ти възложи? Значи ще се забавим?

— Любима — каза Грип, без да може да я погледне в очите. — Трябва да остана до него. Трябва да отпътуваме днес. Не мога да дойда с теб, все още не.

— Той ни е отказал?

— Съжалявам.

— Къде е той сега?

— Призован да се яви пред Майка Тъма. Трябва да го срещна при портата, с конете готови за езда.

— Ще дойда с теб за тази задача.

Видя как леко присви очи към нея, но не беше в настроение да се обяснява.

Първият син вървеше смълчан, но Емрал чуваше тихото приглушено потупване на ножницата на меча по крака му при всяка негова крачка. Присъствието на оръжието вече бе добре известно, не просто в Цитаделата, но в цял Карканас, и тя беше чула приказки, изкривяващи истината за произхода на меча. Мнозина вече говореха, че лорд Аномандър бил изковал оръжието със собствените си ръце и че неспособността да му даде име била доказателство за хроничната нерешителност на Първия син.

Последното твърдение бе измислица на най-лошите от обитателите на Цитаделата, макар че по природа такива хора не бяха рядкост тук. Понесла раните от хиляди малки ухапвания, веднъж тя бе огласила това оплакване пред историка, а той просто кимна и каза не само за това време и място, но и за безброй други: „Обичайно е за дребните душици да омаловажават достиженията и статута на онези, които във всяко отношение ги превъзхождат. Висша жрице, те са дивите псета в гората, винаги готови да скочат на обърнатия гръб, но бързо джафкат и бягат, когато плячката им покаже зъбите си.“ Тя помисли за миг над аналогията, а след това отвърна: „Когато са се събрали достатъчно такива псета, историко, биха могли да не побегнат от обкръжения звяр, а да покажат зъбите си. Тъй или иначе, всяко мнение за превъзходство подлежи на оспорване.“ А той каза: „Нямам предвид такива неща като титли или богатство, или дори власт, когато говоря за превъзходство, висша жрице. Говоря за нещо по-ефимерно. За да намерите наистина превъзхождаща личност, проследете псетата. Или, още по-добре, проследете дирята кръв. Никаква друга преценка не е нужна, освен да наблюдавате злобата на настървените зверове, и сама ще видите обсадения враг.“

Така ли бе подгонен от псетата и мъжът до нея? Почти нямаше съмнения в това. И нямаше ли нещо вярно в твърдението, че изковаването на оръжието все още не е пълно? Резецът бе добре наточен, несъмнено, и лезвието беше лъснато до съвършенство. Но все още не принадлежеше на Аномандър, колкото и твърдо да бе настоявал Хуст Хенаралд, че оръжието приляга за ръката на само един мъж.

Стигнаха до вратата и Емрал се отдръпна.

Но Аномандър каза:

— Моля да присъствате вътре, висша жрице.

— Първи сине, мисля, че желанието на Майка Тъма…

— Ще говорим за вярата, висша жрице. Уведомен съм, че Висша жрица Синтара вече е в центъра на култ, който пряко се противопоставя на култа на Майка Тъма. След като тя е под защитата на лорд Урусандер, проблемът е религиозен, както и политически.

Тя извърна очи.

— Не знаех за това развитие, Първи сине. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Но не съм изненадана. Не и по отношение на амбициите на Синтара. Все пак ролята на Урусандер в това ме обърква.

— Не само вас.

Тя отвори вратата и влязоха в Залата на Нощта.

Тъмнината не скриваше нищо. Майка Тъма седеше на трона. На няколко крачки от нея стоеше азатанаят, Гризин Фарл, който сега се отдръпна встрани и се поклони на Аномандър и Емрал с едва доловима усмивка.

Лорд Аномандър започна, без да губи време:

— Азатанай, уверявам ви, че не изпитвам неразумна неприязън към чужди съветници в този двор. Но все пак се чудя какво ценно можете да ни предложите, след като сме се събрали тук, за да обсъдим мерките, които трябва да предприемем, за да не допуснем владението ни да се разпадне. Наследството на азатанаи по този въпрос е не по-малко съмнително, отколкото ако на ваше място стоеше джагът.

— За съжаление, Първи сине — отвърна Гризин Фарл, — съгласен съм с вас. Въпреки че един джагът би могъл да се окаже по-мъдър от мен и ако можех да намеря някой наблизо, който да застане в тези изтъркани мокасини, щях да дам на горкото същество добър повод да се надсмее над моята самонадеяност.

— Какво тогава ви задържа тук? — попита Аномандър.

— По титла съм прочут като Закрилника, но този аспект е нежелан. Явявам се където най съм нужен, но и в надеждата най-сдържан. Самото ми присъствие тук е горчив коментар за положението ви, уви.

В тези думи имаше предизвикателство, но Аномандър просто кривна глава, сякаш преценяваше азатаная в нова светлина.

— Заварихме ви да се грижите за Кадаспала. Дори тогава сякаш можехте да превърнете ръцете си в пранги, които да се стегнат на китките му, за да спрете това негово ужасно самоосакатяване. Но вие закъсняхте.

— Така е, Първи сине.

— Значи ли това, че заставате сега пред нас, за да заявите, че вече е прекрачен един праг?

Емрал забеляза как Майка Тъма следи двамата и как най-сетне в очите ѝ се е появила тревога.

Гризин Фарл се намръщи.

— Отговорих ви искрено.

— Майко Тъма — каза Аномандър. — Разбрахте ли това?

— Не — отвърна тя. — Изглежда, съм задала погрешните въпроси на нашия гост. Споходи ме объркване, Първи сине, с подвеждащи мисли за последната азатанаи, застанала пред мен.

— За която не знаем нищо. От името на речния бог ли говори тази Т’рисс? Спазарихте се с онзи съперник и спечелихте от него жертването на хиляда души?

— Оскърбяваш и двама ни — сряза го Майка Тъма. — Спазарихме мир между нас.

— И какво бе естеството на тази размяна?

— Нищо веществено.

— Що за мир е тогава? Да го опиша ли? Гората на север може все още да гори, но колибите със сигурност са усмирени. Това би могло да се изтъкне като благодат на мира, един вид.

— Ние не предизвикахме смърт между нас!

Емрал видя как богинята потрепери от гняв, но Аномандър сякаш остана безразличен. Заряза официалностите и попита:

— Гризин Фарл, какво знаеш за тази Т’рисс?

— Не познавам азатанаи под това име, Първи сине.

— Имаш ли описанието ѝ?

Гризин Фарл сви рамене.

— Това не означава нищо. Ако бях пожелал, можеше сега да се рея пред вас като птица или може би пеперуда. — После се намръщи. — Но вие я наричате родена от Витр. Двама азатанаи се отправиха да проучат загадката на онова разяждащо всичко море. Може би е една от тях.

— А силата, която тя разкри, също ли не ти говори нищо?

— Само това, че беше необичайно непредпазливо, съвсем неприсъщо за азатанаи. Има забрани срещу такава крещяща намеса.

— Защо?

— Нездравословно е за един азатанай да си навлече негодуванието на друг азатанай.

— И тъй наречената Т’рисс е направила това?

— Така изглежда, Първи сине.

— Доста пасивен си в негодуванието си, Гризин Фарл.

— Не на мен са се натрапили, тъй като тайстите не попадат под моето влияние.

Емрал ахна, щом осъзна последствията от този коментар. Погледна към Майка Тъма и стъписана видя изненадата, изписана на лицето ѝ.

Аномандър стоеше като прикован на стена, макар да го обкръжаваше само празният въздух. Изведнъж сърцето на Емрал се стегна от болка за Първия син. Той впи очи в Майка Тъма.

— Най-сетне намирам горчивата истина за моята титла, Майко. Искаш да имаш син, но в пелени и безпомощен, мислещ само за сладкото мляко на гръдта.

— Не мога да ускоря другояче порастването ти, Първи сине.

— Но се отвращаваш от моя дъх.

— Само от язвителните думи, които той носи.

— Значи ли това, че си азатанаи, Майко, измамно предрешена в тялото на жената тайст, която някога всички познавахме?

— Аз съм онази жена — отвърна тя — и никоя друга.

— Къде е твоят страж тогава, или е превърнал плътта си в самия мрак?

— Тези въпроси са без значение — заяви Майка Тъма. — Призовах те, Първи сине, за да те пратя при лорд Урусандер. Искаме да знаем истината за мотивите му. — Помълча, след което добави: — Не желаеше ли точно това?

— Ще тръгна срещу Урусандер — отвърна Аномандър. — Щом пристигне легион Хуст.

— Не ги чакай — рече тя. — Тръгни към него начаса, възлюбен сине. Срещни се с него.

— За да застана близо до него, Майко, би трябвало да нося вериги тежки като планина, за да задържат ръцете ми от меча на кръста ми. Но пък дали не ще е по-добре, ако просто се разоръжа извън командната му шатра, коленича и му предложа врата си?

— Не вярвам, че той по какъвто и да е начин е отговорен за убийствата на лорд Джаен и дъщеря му. Погледни го в очите, докато ти казва същото, и двамата бихте могли да обърнете гнева си срещу истинските убийци.

— Ренегати от разформировани части? Или искаш да предложа жалката възможност за Отрекли се с благородна кръв на ръцете?

— Изглежда, че трябва само да търпя презрението ти. Това, навярно, е жалбата на всяка майка.

Аномандър извърна очи.

— Презрението ми, Майко, още не се е събудило. Всъщност виждаш пред себе си един спящ мъж, все още потънал в нощта и в неспокойни сънища. Потръпна ли, това е само знак за моята безпомощност. Простена ли, това е само звук безсмислен. Докосване на пръсти не ще ме измъкне от съня, тъй че копнея за острата захапка на ножа. Единственият въпрос, който остава, е: кой ще държи този нож?

— Ако допускаш, че Урусандер е толкова коварен — каза Майка Тъма, — значи вече сме изгубени.

— Той приюти Синтара — каза Аномандър. — Нов култ изгрява в Нерет Сор. Застава срещу теб тъй както изгряващото слънце се опълчва на нощта. Тъй че се чудя, Майко, колко още ръкавици трябва да бъдат хвърлени в нозете ти?

— Иди при него, Първи сине.

— Не е нужно — отвърна Аномандър. — Той се подготвя да тръгне в поход срещу Карканас. Трябва само да почакаме да потропа на портите на Цитаделата. — Тръгна към вратата. Преди да посегне към бравата, погледна през рамо към Майка Тъма. — Чух съвета ти, Майко. Но това, което правя сега, е в защита на Карканас.

Вратата тихо се затвори след Първия син. Емрал помисли да го последва, но нещо я задържа. Остана срещу Майка Тъма, ала не можеше да измисли какво да каже.

Гризин Фарл въздъхна.

— Осиновеният ви син е труден мъж.

— Ако имах друг път, по-безболезнен за него, щях да съм го избрала.

— За всички ви, предполагам.

Но тя поклати глава.

— Готова съм да понеса това, което предстои.

— Навличате си самотно съществуване — каза Гризин Фарл и погледна с тъга Майка Тъма.

Изведнъж на Емрал ѝ се стори, че Майка Тъма се преобрази в нещо по-твърдо от камък, а след това също толкова бързо сякаш се стопи, докато не стана почти безтелесна.

— Азатанай, след това, което ми разказахте за събитията, ставащи на запад… само чрез самота мога да гарантирам дълго съществуване и роля във всичко, което предстои. — Погледът ѝ се измести от Гризин Фарл към Емрал. — Висша жрице, превърнете своето богослужение в неотменно признание пред неизвестното и неведомото. С упование и приемане на тайнството хаосът, обитаващ всички нас, става спокоен, докато самото море не се превърне в кротко огледало с ведро отражение.

Емрал погледна азатаная, а след това вниманието ѝ отново се насочи към Майка Тъма.

— Не виждам никакъв извор на сила в такова отстъпване, Майко.

— Противопоставя се на природата ни, да. Знаеш ли защо не отказах похотта на жриците? В онзи миг на облекчение самото време бива изоставено и на негово място дори тленното тяло изглежда безкрайно като вселената. В онзи миг, Емрал, намираме пълното отстъпване и в това отстъпване — блаженство.

Емрал поклати глава.

— А после плътта се връща, с нейните болки и дълбоката тежест отвътре. Блаженството, което описвате, Майко, не може да бъде поддържано. А и да можеше някак, то скоро всички щяхме да носим лика на безумието.

— Беше, дъще, грешно облекчение.

— А сега трябва да прегръщаме не плът, а празно размишление? Боя се, че целувката на пустошта не ще ни се стори толкова сладка.

Майка Тъма отпусна назад глава изтощена и тихо промълви:

— Ще те уведомя.

Орфантал стоеше в центъра на стаята и я оглеждаше.

— Мое ли е това?

Силхас кимна.

На рафтовете имаше свитъци и книги с ярко оцветени илюстрации. До леглото стоеше стар сандък, пълен с играчки войници, някои направени от оникс, други — от кост. На стената, на хоризонтална рамка, бяха поставени три учебни меча и кръгъл щит, а на закачалка до тях — жакет от щавена кожа. На пода под него имаше шлем с решетъчно забрало. Три фенера горяха ярко и светлината беше рязка за очите на Орфантал, както бе привикнал с по една свещ, която да гони сенките в стаята му в дома Корлас.

Отново помисли за онази стая и се опита да си я представи почерняла от дим, каменните стени напукани, леглото, на което беше спал — само купчина пепел. Всяка мисъл за миналото му вече се връщаше при него с миризмата на изгоряло и със смътното ехо на писъци.

— Зле ли ти е? — попита Силхас.

Орфантал поклати глава.

След като приключи с любознателния си оглед на стаята, кучето отиде и легна до дебело тапицирания стол в единия ъгъл. След малко вече спеше дълбоко и краката му потръпваха.

На вратата се почука и след миг влезе млад мъж с кръгло лице, облечен в оцапан халат.

— Лорд Силхас, получих съобщението ви. Е, ето го и младия Орфантал, и вече се е настанил. Чудесно. Гладен ли си? Жаден? Първата задача е да ти покажа трапезарията — не в главната зала, а в по-малката, където не ни потиска самата тежест на зидарията. Е, хайде да…

— Момент — прекъсна го Силхас и се обърна към Орфантал. — Аз ще си тръгвам. Както виждаш, предавам те в ръцете на добър грижовник. Доволен ли си от това?

Орфантал кимна.

— Благодаря ви, лорд Силхас.

— Седорпул — каза Силхас, — ти ли ще опекунстваш над Орфантал?

— Историкът си запази тази привилегия, милорд, и скоро ще е тук.

— Олеле — каза Силхас и се усмихна на Орфантал. — Очаквай образование в объркване, заложник, но съм сигурен, че то ще ти донесе възхитителна издръжливост срещу вечния хаос, измъчващ Цитаделата.

Орфантал се усмихна, без да е разбрал напълно думите на лорда, а после отиде до сандъка, за да разгледа играчките войници.

— Предвиждам впечатляващо познание на исторически битки в бъдеще — изсумтя Силхас зад него.

— Славата е присъща за мечтите на всяко момче — каза Седорпул. — Сигурен съм обаче, че историкът ще предложи своя дял пренебрегвана мъдрост по тези въпроси.

— В това ние винаги вървим по познати пътеки — отвърна Силхас. — Е, довиждане, Орфантал.

— Довиждане, милорд.

След като той напусна, Седорпул се покашля.

— И тъй, трапезарията. Няма да съм толкова небрежен, че да те оставя да умреш от глад. Също тъй очаквам, предвид камбаната, която току-що прозвуча, че приятелката ти заложник Легил Бехуст вече досажда на слугите.

Орфантал погледна с копнеж войничетата в сандъка, изправи се и последва Седорпул. Кучето ги догони, размахало опашка и изплезило език.

Седорпул го изгледа отгоре и изсумтя отвратено.

— Глисти. Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Без светлина и със смъртта във всеки цвят, изцеждаща въображението му и сцените, които то отчаяно твореше, Кадаспала седеше сам в стаята, която му бяха дали. Не беше голяма. Като опипваше с ръце и ситнеше с крака, той беше проучил границите ѝ и в ума си рисуваше подробности в оттенъци на черно и сиво: тясното легло, където бе лежал през нощта, което скърцаше при неспокойното му въртене, въжената мрежа под дюшека, изпъната и хлътваща под него. Старото писалище с наклонената му повърхност, дупки за мастилници и стъпенка. Килерчето с тясната му разклатена врата и резето, което дрънчеше хлабаво в скобите си. Дългата странична маса, която минаваше покрай едната стена и на която стояха кани и бокали от мед, която щипеше езика по-силно от виното, изпълващо устата му. Гардеробът с грапавата му повърхност. Всички те бяха сякаш остатъци от предишен живот и той мислеше за тази стая като за гробница, изкусно подредена в чест на паметта за живите, ала загърната във вечен мрак и с въздух с вкус на мъртво.

Малко спомени имаше от пътуването до Карканас. Бяха му взели ножа и откакто го бяха довели тук, след като няколко лечители бяха дошли, за да се посуетят с въздишки около него, единствените му посетители бяха слуги, идващи с храна и отиващи си по-късно с едва докоснатите блюда. Една, млада жена, ако се съдеше по гласа ѝ, беше предложила да го окъпе и той се беше изсмял, твърде празен, за да съжали за жестокостта на звука, а топуркането на бягащите ѝ крака към вратата просто го бе накарало да се изсмее още по-силно.

В свят без сълзи на един художник не му оставаше нищо за правене и никаква цел, в която да се вкопчи. Скръбта бе достатъчно мъчение, за да захрани творчески импулси, но той не изпитваше никаква скръб. Копнежът, шепнещ на непознат език, предлагаше безкрайна палитра, но той не копнееше за нищо. Удивлението караше четката да потръпва, но всякакво удивление бе мъртво в него. Предаден беше от всякакъв талант, вшит в жилите му, надраскан в костите му, и след като вече бе откъснал нишките на зрението, споделяше тази тъмнина с безжизнени богове и тази стая наистина беше гробница, както подобаваше за обитателя ѝ.

Седеше на леглото и рисуваше във въздуха с пръст, драскаше черни линии, подплатени с оттенъци сиво, за да придаде форма на скърцането на въжетата под себе си. Малко талант в съвършено предаване. Предаването на банална реалност върху дъска или платно омърсяваше скромната добродетел на изкуството. Сякаш съвършените удари на четка и натрапчивият детайл можеха да съществуват като нещо извън техническото умение и можеха дори да претендират за дълбочина. Знаеше, че не е така, и точно това презрение набраздяваше с кръжащите си вълни повърхността на разпада му, подпухнала, но намекваща за живот.

В света, който бе оставил зад себе си, един художник трябваше да завърже презрението и да стегне връзките здраво, а там където кървеше — да попива с влажен парцал. Оставено да потече свободно, то щеше да нападне и художник, и публика, а той нямаше нито силата, нито волята за такова нещо: дори самото чувство го изтощаваше.

Беше скочил в лудостта, там в залата на къщата, където споменът му не смееше да се върне. Все още не беше сигурен дали си е отишла. Слепотата превръщаше в загадка всичко недостижимо. Беше решил да чака и на единственото платно, което му бе останало, да рисува звуци по ефимерните стени на тази гробница: скърцанията и смътните отеквания, приглушените шляпания от минаващи покрай вратата хора, онези толкова припрени и толкова жалки стъпки, глухия ритъм на собствения си дъх и унилия пулс на сърцето си, ленивия прилив и отлив на кръвта във вените му.

Всичко в оттенъци на черно и сиво, по илюзорните, но непреодолими стени на слепотата му.

Щом свършеше, щом пресъздадеше съвършено тази стая, щеше да се пресегне навън, да тръгне по коридорите и да записва всичко. „Идва нова история, приятели. Историята, видяна от един слепец. Ще намеря Райз Херат, който ни дава прелестна версия, разказана от човек, който не казва нищо. Заедно с него ще тръгнем да търсим своята публика, която не ни слуша. А с това усъвършенстваме света и издигаме за бъдещето величествения монумент на глупостта.

Виждам кули и шпилове. Виждам дръзки мостове и дворците на привилегированите. Виждам лесове, където ловуват знатните и където бесят бракониерите по дърветата. Виждам драгоценни накити и купища монети в охранявани крепости, и искрени оратори, които оплакват всеобщата бедност. Виждам как лъжите им ги достигат в пламъци и мъст. Виждам бъдеще, засипано с пепел, и почернели от сажди езера, и скърцащи бесилки. И всичко, което виждам, ще го нарисувам.

Всичко, което историкът не ще разкаже, го прави ням.

И ридаещият поет ще си отиде, за да скрие, че в очите му няма сълзи.

И всичко свършва.“

Чу собствения си смях, тих кикот, и бързо нахвърли вълнистите му, тръпнещи линии с пръста си. Драскотините увиснаха в тъмното и бавно угаснаха, докато ехото заглъхваше.

„Слепецът рисува история. Безгласният историк изиграва с жестове разказа. Поетът изоставя музиката и танцува в безреден шум. Няма ритъм в тези удари на четката. Няма начало и няма край на тази приказка. Няма красота в песента.

И е точно така.

И е точно така, мои приятели.“

При портата на Цитаделата Хиш Тула и Грип Галас завариха трима от офицерите на Аномандър да чакат лорда си. Келарас, Датенар и Празек бяха снаряжени като за битка и докато Грип отиде да доведе коня на Аномандър от конюшните, Хиш Тула изчака на няколко крачки встрани от Домашните мечове.

Не водеха разговор. От тримата само Келарас имаше абаносовия цвят, останал от пребиваването му в Залата на Нощта, и това, изглежда, създаваше напрежение между тримата — все едно, че самата вярност не беше по-дебела от кожа.

Грип се върна с коня на Аномандър и своя и каза:

— И двата бяха оставени оседлани.

— Бедата е вкус — каза Хиш, — който никой не харесва, но никой не може да избегне.

Чул думите ѝ, Датенар изсумтя насмешливо.

— Плачете за края на света, милейди, когато и конярите сън не ги хваща. — Направи широк жест. — Вижте обърканото ни състояние в този двор и си представете същото в цял Куралд Галайн. Много съм мислил за гражданската война във времената, довели до това, но нито веднъж не си бях представял, че ще е толкова обгърната от смут.

— Липсата на сигурност те кара да посегнеш за меча си — отвърна Хиш. — Всички атакуваме от позиция на страх.

Преди Датенар да успее да отговори, лорд Аномандър се появи на входа, дойде при тях и посегна за юздите на коня си.

— Капитани — обърна се към своите Домашни мечове, — тръгвате веднага на юг, към легиона Хуст. Придружете ги в марша им към Карканас. Помолете командир Торас Редоун да направи лагер на северната страна на града и се погрижете за снабдяването на легиона.

Тримата яхнаха конете и тръгнаха без повече думи.

— Е, Грип…

— Две думи, моля — намеси се Хиш.

Аномандър се поколеба, после въздъхна.

— Добре. Не искам да бъда груб, лейди Хиш, но тръгвам да намеря Андарист и не мога да предвидя колко дълго ще отсъствам от Карканас. Това буди нетърпение.

— И страх да не останете сам също така, струва ми се, лорд Аномандър.

Той се намръщи.

— Грип ви сподели желанието си да бъде с мен и вие му отказахте. Никога не съм ви молила за нищо, лорд Аномандър, до този момент. Ето ме сега пред вас, и моля. Не направи ли той достатъчно за вас? Не даде ли достатъчно от живота си в служба на вас?

Грип пристъпи към нея отчаян.

— Обич моя…

Но и Аномандър, и Хиш вдигнаха ръце да го спрат.

— Лейди Хиш — каза Първият син, — Грип Галас не е отправял към мен такава молба.

Хиш се извърна към Грип.

— Истина ли е? Не си успял в тази единствена молба към господаря си?

— Прости ми — каза мъжът и наведе глава. — Господарят ми каза, че има належаща нужда от мен.

— Да — рече Аномандър. — Но вече разбирам колко невнимателни бяха думите ми. Лейди Хиш, извинете. Срам ме е, че бяхте доведена до това от моята безчувственост. Молите ме за съгласие, но аз ви моля да оттеглите молбата си.

Хиш го зяпна онемяла.

След това Аномандър се обърна към Грип Галас.

— Стари приятелю, от дълго време ми служиш, с доблест и с чест. Като мой най-верен слуга, опирал съм се на твоето рамо и ни веднъж не чух от теб да се оплачеш. Превързвал си раните ми на бойното поле. Поправял си грешките на непохватната ми младост. Наистина ли вярваше, че сега, в този угрижен ден, отново бих те дръпнал здраво на тази каишка? Всички сме изтощени от скръб и сякаш всяко нежно чувство лежи оголено и тръпнещо пред гора от ножове. Грип Галас, стари приятелю, твоята служба към мен свършва тук и свършва сега. Спечелил си сърцето на жена, която е изумителна във всичко. Ако любовта се нуждае от разрешение, давам го. Ако бъдещето ти с лейди Хиш може да бъде подкрепено с всякаква жертва в моите възможности, давам я. — Погледът му се спря на Хиш Тула. — Нищо не трябва да се иска и нищо не трябва да се отстъпва от вас, милейди. Точно в този ден любовта ще бъде възмездена. — Метна се на седлото. — На добър час, приятели. Приключихме тук.

И подкара към портата, а Грип Галас зяпна след бившия си господар. Вдигна ръка и сякаш затърси с нея във въздуха.

Хиш се доближи и стисна тази ръка, после усети как част от тежестта му се отпусна на нея.

— Проклет глупак — промълви тя. — Мислех, че го познаваш.

Гората тук се беше предала. Оставила беше дървеса като скелети, израснали от блатните треви, и гниещи корени, загърнати в мъх. Черна вода обкръжаваше всяко хълмче, а по-малките островчета бяха от туфи трева и тръстики. Въздухът миришеше на развала и гъмжаха насекоми.

Бяха вдигнали лагер в края на тази заблатена земя, стигнали дотук в бягството си от юг. Димяха десетина огъня, подклаждани с трева, която изпълваше въздуха с дим, за да гони хапещите насекоми. Нарад седеше до един от тях с насълзени очи.

Бяха престъпници, вървящи в смълчана колона, и той бе последният в тази колона, последният, лишил от благочестие тази окаяна сган. Крещящата му грозота бе зацапана от дим, нахапана от мухи и мръсна, и той се чувстваше съвсем на място тук.

Други се бяха присъединили към тях. От запад бе дошъл отряд, командван от капитан Халид Бахан, а с него беше една красива жена, Тейт Лорат, и дъщеря ѝ, Шелтата Лор. Войниците им донесоха приказки за клане в един манастир и за плячкосването на Ейбара Делак. А сега от юг се приближаваше друг конен отряд и щом ги видяха, отделенията около Нарад се раздвижиха: взимаха оръжията си и слагаха шлемовете. Най-сетне, чу той, капитанът им беше пристигнал.

Има много видове любопитство, осъзна Нарад, докато стоеше с другите, приковал поглед в ездачите. Да видиш лице зад едно име, стига това име да е обгърнато от приказки за героизъм, си е чисто любопитство. Но лицето на едно чудовище привлича особен интерес, може би от стъписващото разпознаване, тъй като на всички лица може да се погледне като на едно. Или по-точно, от това единствено лице не е нужно голямо въображение, за да откриеш своето собствено. Нарад не знаеше какво го примамва да се напряга да види капитан Скара Бандарис, но знаеше, че го очаква преобразяване.

След бягството им от касапницата на мястото на сватбата Нарад бе започнал, с бързи погледи, да наслагва върху чертите на войниците подобие на трупове. В ума си виждаше своите спътници все едно, че лежат на земята, безжизнени и с лица, замръзнали в смъртта. Навярно бе само игра или може би беше обещание, или дори молитва. Искаше всички да са мъртви. Искаше му се да се взре отгоре в смеещите се доскоро очи и да види погледи на мъже и жени, които вече няма за какво да се смеят. Искаше да види шегата на съдбата и бе готов да покаже на всяко лице, което види, усмивка, на която те никога няма да отвърнат и на която никога няма да се опълчат.

Капитан Скара Бандарис рязко дръпна юздите на плувналия си в пяна кон и Нарад го изгледа с присвити очи, нетърпелив да постави и на неговото лице онази безжизнена маска.

Но видя само заслепяваща ярост.

— По чия заповед?

Войниците, започнали да се събират, за да поздравят своя капитан, се присвиха от страх.

Нещо ярко като огън лумна в Нарад.

Скара Бандарис слезе от коня и закрачи към сержант Радас.

— Кой е командващият ви офицер, сержант?

— Вие, сър.

— И какви заповеди ви оставих?

— Трябваше да ви изчакаме в гората. Но, сър, лейтенант Инфайен Менанд ни донесе заповеди от капитан Хун Раал.

Скара го изгледа невярващо.

— Хун Раал е заповядал легионът да убие лорд Джаен и дъщеря му? Да отнеме живота на благородници, събрани на сватбено празненство? Хун Раал ви заповяда войниците ви да се нахвърлят на Енесдия? Да я изнасилят и да я оставят да умре на камъка на домашното огнище? Камъка, който е дар от лорд Аномандър на брат му? Може ли да видя тези заповеди, сержант? Може ли да видя лично печата на Хун Раал?

Радас беше пребледнял.

— Сър, лейтенант Инфайен, която донесе заповедта на капитан Хун Раал, пое командването. Аз съм войник. Изпълнявам заповедите на моите старши.

— Къде е Инфайен?

— На изток, сър, за да се присъедини към командир Урусандер.

Капитан Халид Бахан се приближи, с Тейт Лорат до него, а след тях креташе еднокрак старец — вървеше с усилие, тъй като мократа земя поддаваше под патерицата му. Нарад вече беше виждал Халид и не му беше трудно да си представи лицето му безжизнено, лишено от всякаква наглост. Беше приятна гледка. Халид Бахан беше брутален тип и доказателството за това беше в държането му, както и в подпухналото му лице. Беше мъж, който щеше да изглежда най-добре умрял.

— Скара, приятелю — заговори Халид. — Имаше сбъркани сметки, мисля. Съгласни сме по това, ти и аз. Важното сега е да намалим щетите, нанесени на нашата кауза.

Скара го гледаше студено.

— Нашата кауза, наистина — заговори той с изненадващо спокоен глас. — Хайде напомни ни, Халид, за тази кауза. Мисля, че трябва да чуя този благороден списък, изреден на глас. Бъди логичен в изреждането и възвиси всички нас още веднъж до селенията на добродетелта. Но моля те, приятелю, започни от дъното, там, в кръвта между краката на една мъртва жена.

Усмивката на Халид изчезна.

Без да дочака отговор, Скара продължи:

— Защо не ни извисиш още, пренебрегвайки петната, доколкото можеш, до един заложник, убит, докато е бранел същата онази жена, посечен не в доблестен двубой, а като подивяло псе? А след това до един старец, баща и герой от войните срещу форулканите, издъхнал на прага на къщата на своя зет? — Говореше силно, с тежест, и гласът се носеше над лагера, биеше като яростна вълна смълчаните войници. — Но чакай. Нека добавим ново стъпало в това праведно изкачване към нашата кауза. Девица, едната ѝ ръка счупена и след това посечена. Девица, користен носител на несправедливостта, която толкова презираме. И Домашните мечове, едва въоръжени, които постлаха килим за нашата кауза, килим от посечена плът и оплискани с кръв треви. — Вдигна ръце като оратор, възпламенен от гняв. — Но тук наново съзираме още знаци за сигурния път на Хун Раал към справедливостта! Изгорените трупове на Отрекли се в леса! Та нали онези стари вещици на восъка дебелееха за наша сметка! И децата непристойно се перчеха в дрипите си! Хайде говори ни, Халид Бахан, за нашата чиста цел. Кажи ми как един избор на вери разделя кралството, което се бяхме заклели да браним, и назови основанията си за страната, която ни предопредели. Напиши своя списък в стълбовете дим, които се издигат зад мен, и го разпростри през небесата…

— Спри тирадата си! — изръмжа Тейт Лорат. — За легиона Урусандер ще има справедливост само когато останем без врагове срещу нас. Трябваше да ударим първи, Скара, и да разделим някак останалите врагове.

Той я погледна със сарказъм.

— Да разделим? Наистина ли някой е вярвал, че хвърлянето на няколко трупа сред убитите ще спечели фалшива диря? Лорд Джаен беше майстор с меча, но дори той не можеше да се сравни с Крил Дурав. Крил да е убит от Отрекли се? Паднал е от множество промушвания, убит от обучени войници, които са знаели как да се бият с майстор на меча. Всички вие за глупак ли смятате лорд Аномандър?

— Той е човек, не е бог — рече Халид Бахан, възползвал се от мигновеното разсейване, за да възвърне наглостта си. — Планът беше зле обмислен, но всички знаем как благоприличието отстъпва, когато се развихри жаждата за кръв, Скара. Жалко беше, но ще има други престъпления, преди да свърши това, и от двете страни, и си глупак, ако мислиш друго.

— О, глупак съм, несъмнено — отвърна Скара. Върна се при коня си и се метна на седлото. — Приключих с това. — Извърна се и погледна войниците, които го бяха придружили от Карканас. — Останете тук и се бийте с другарите си, ако искате. Отказвам се от командването и отхвърлям службата си в легиона на Урусандер.

Тейт Лорат се изсмя.

— Бягай в крепостта Седис тогава и вземи със себе си страхливците, които биха тръгнали с теб. Не те ли предупредих, Скара, да не се сприятеляваш с брата на Аномандър? Знай добре, че онова белокожо изчадие вече е по петите ти, с мъст в сърцето. — Поклати глава. — Ще стоиш настрана, така ли? Този избор вече не съществува, Скара. Не и за теб. Особено за теб.

Нарад видя как няколко от спътниците му започнаха да събират снаряжението си, явно решили да тръгнат със своя капитан. Поколеба се за миг и започна да събира своето.

Тейт Лорат продължи високо:

— И ако Силхас Руин не те намери, то един ден ще го направи легионът Урусандер. Това ти обещавам, а всички знаем какво прави Урусандер с дезертьорите.

При тези думи половината войници спряха и Нарад видя как много от тях оставиха на земята нещата, които бяха взели.

Скара Бандарис поведе отряда си на запад, за да се върнат на крайречния път. Рехава колона войници го последва. Нарад беше с тях, а точно пред него бе ефрейтор Бурса. Сержант Радас беше останала, но и лицето ѝ бе останало в спомена му. Беше мъртво и никога повече устните ѝ нямаше да оформят думи. Никога повече нямаше да каже: „Пак ли си оклюмал, Вафт?“ и никога повече нямаше да изрежда гръмко сред пушек и огън всички неправди, нанесени на нея и на другарите ѝ в легиона.

Виждаше мъртво лице там, в ума си, и когато се връщаше, за да надвисне над нея като тържествуващ дух, я виждаше как лежи просната на камъните, широко разкрачена, и кръвта се излива оттам.

Гледката трябваше да го смрази от ужас, но не изпитваше нищо.

„Не от моята ръка, сержант.“

Думите на Скара Бандарис все още отекваха в него. Укорът в тях носеше утеха. Възмущението в тях отекваше като праведна присъда и ако самият Нарад тръпнеше под ударите на бича им, нима не го беше заслужил?

След малко капитанът спря. Пътят бе зад гърба им, а реката — точно пред тях.

— Тук ще отдъхнем — каза Скара. — Но не толкова дълго, колкото бих искал. Може би ще е най-добре просто да се разпръснете и да си намерите места, където да се скриете. Аз ще чакам в крепостта Седис и ако Силхас Руин ме намери, няма да се бия. Ще коленича и ще зачакам меча му на врата ми. След думите, които ви дадох, вярвам, разбирате, че няма да е безопасно за никого от вас, ако останете с мен.

Няколко от ездачите обърнаха и тръгнаха обратно по пътя.

Гледката беше долна и жалка.

А после очите на капитана се спряха върху Нарад и Скара Бандарис се намръщи и каза:

— Теб не те познавам.

— В това е единствената ми надежда — отвърна Нарад.

Ефрейтор Бурса се покашля.

— Взехме го с нас в гората, сър.

— Гарантираш ли за него, ефрейтор?

Нарад изтръпна. Отново усети онази жена, която лежеше под него, и отново чу смеха на другите заради непохватните му движения — жилеше като леден дъжд.

— Подчиняваше се на заповедите, сър, и го приехме като един от нас — каза Бурса.

— Добре — каза Скара Бандарис и продължи: — Изкачването до Портата Седис е дълго и всеки, който се приближи, ще бъде видян от половин ден разстояние, което дава на всички ви достатъчно време да побегнете на север, по пътя на джелеките. Съгласен съм да срещна съдбата си сам.

— Искаме да яздим с вас, сър — каза един от войниците.

— До крепост Седис?

— Да, сър.

Скара Бандарис ги изгледа с крива, горчива усмивка.

— Само глупци яздят с мен, приятели.

„Висша жрице, превърнете своето богослужение в неотменно признание пред неизвестното и неведомото. С упование и приемане на тайнството хаосът, обитаващ всички нас, става спокоен, докато самото море не се превърне в кротко огледало с ведро отражение.“

Като слова на богинята ѝ, предписанието беше оскъдно и Емрал Ланеар бе объркана. Беше в личната си стая. Беше отпратила жриците и сега беше сама със замъгленото си отражение, толкова неподвижно в огледалото. Както се полагаше за вярна последователка, беше врекла своята преданост с крехката надежда за ответни дарове и макар тази идея, изразена с такава глупава откровеност, да разголваше едностранната сделка, каквато беше вярата, вече нямаше никакво настроение за преструвки. Всичко смътно и неясно можеше да си остане в огледалото, където всяко петно беше благослов, и тя бе готова да го остави така.

Все пак лицето, което виждаше пред себе си, не беше ведро отражение.

Нямаше край иронията, ако казаното от Аномандър за Синтара беше вярно. Красотата на младостта можеше да понесе откровението на светлината, докато загубата ѝ от състаряването с охота приемаше мрака. Ето защо тези две Висши жрици бяха добре поставени на полагащите им се места и макар Емрал да изпитваше горчивина от осъзнаването коя от двете страни обитава самата тя, нищо не можеше да се направи по въпроса. Тъмнината поне беше вечна в дара си да прикрива. През следващите векове Синтара със сигурност щеше да проклина онова, което светлината ѝ разкриваше.

Но сега двете стояха една срещу друга, готови за сблъсък, който нито една от двете страни не можеше истински да спечели. „В смъртта на едната смисълът на другата се губи. Трябва ли да добавя тази истина към скромното ни Свето писание? Може би като бележка под линия, не толкова изящно изписана, нещо, направено припряно или навярно със съжаление.“

Ако светите слова не можеха да предложат отговор на отчаянието, каква полза имаше от тях тогава? Ако така разкритите истини не носеха отплата, то тяхното изричане не беше нищо повече от проклятие. „А ако отплата не може да се намери в тленния свят, тогава сме подтикнати към бездействие и безразличие. Ще обещаеш ли на една душа награда, заровена в предположения? Трябва ли да се пресягаме през живота си, но никога да не докосваме? Трябва ли да мечтаем и да се надяваме, но никога да не знаем?

Висша жрице, превърни своето богослужение в неотменно признание пред неизвестното и неведомото.“

Такава посветеност не обещаваше награда. Правеше всяка поза жалка и самотна. Откровението водеше до празнота, в която вярата бе обречена да затъне. „Но пък навярно с това предписание тя цели точно такова откровение: че макар отвътре да сме светлина, отвън няма нищо освен мрак.

Синтара, стоим една срещу друга като врагове. Но се чудя дали и това не е богохулна самонадеяност.“

Намръщи се и извади приборите си за писане. Реши, че е време за инициативи.

Шум от забързани крака и рязко почукване на вратата я стреснаха. Тя стана и оправи халата си.

— Влез.

За нейна изненада се появи не жрица, а историкът Райз Херат.

— Висша жрице, моля ви, елате с мен.

— Къде?

— На двора — отвърна той. — Става магия.

— Какво?

— Моля ви. Емрал, там има мрак, непроницаем мрак и… — Райз се поколеба. — Висша жрице, този мрак кърви.

Докато крачеха към двукрилата входна врата, Емрал чуваше смътни писъци, през които се врязваха виковете на някой, който се опитваше да усмири паниката на двора.

— Историко — каза тя, — това спокойно би могло да е заклинание на Майка Тъма, тъй че едва ли е повод някой да се страхува.

— Вашата поява и поведение би могло да внуши тази мисъл, висша жрице — отвърна Райз. — Точно затова ви потърсих.

— Но не вярваш, че е на Майка Тъма, нали?

Той я погледна и лицето му пребледня.

— Когато дойдох при вратата ви, признавам, жадувах за утешителен отклик от вас на вестта, която съобщих.

— Но след като го нямаше?

Той само поклати глава.

Излязоха навън. Хората се бяха отдръпнали уплашени от ставащото в центъра на двора, а от входа на цитаделата самите порти вече не се виждаха, заличени от непроницаемата тъмнина. Петното изпълваше въздуха, черно и кипнало, с пипала, които се изсипваха надолу и се гърчеха по каменните плочи. И нарастваше, и мракът струеше от него, докато не скри кулите на портата и платформите, по които стояха замръзнали от ужас Домашни мечове.

А от тъмното петно лъхаше студ — същият студ, който се усещаше в Залата на Нощта. Емрал гледаше, зачудена дали наистина Майка Тъма не е започнала това заклинание. Но с каква цел?

В този момент, докато съмненията я затрупваха, от тъмнината изскочи конник, в галоп. Грамадният мъж в броня дръпна юздите на бойния си кон и от копитата захвърчаха искри. Спря точно пред Емрал Ланеар и Райз Херат.

Историкът се поклони и рече:

— Консорт, добре сте дошли у дома.

Лорд Драконъс слезе от коня. От раменете му лъхаше студ, а ботушите и бронята му искряха от скреж. Смъкна ръкавиците си и се обърна към Емрал.

— Висша жрице, имам нужда от вас.

— Консорт?

Той посочи зданието зад нея.

— Тя знае, че съм се върнал. Обещах ѝ дар и затова трябва да ме придружите.

— Като каква? — попита тя.

— Като Първа дъщеря на Нощта.

— Нямам такава титла.

— Вече я имате.

Подмина я и влезе в Цитаделата. Емрал тръгна след него, следвана от Райз Херат.

Лорд Драконъс нахлу в Голямата зала, спря в центъра на огромното помещение и гласът му прогърмя:

— Разчистете залата!

Тихият умислен мъж, когото Емрал бе познавала преди, изглеждаше сякаш преобразен. Силата около него бе осезаема. Тежкият му поглед се спря на нея.

— Висша жрице, потърсете празнотата в себе си. Предайте властта над очите си на Майка Тъма, за да може да види моя дар.

— Консорт, не знам как да направя това.

— Само защото никога не сте го опитвали. Погледнете ме и разтворете в душата си вратата на вярата.

И изведнъж Емрал усети как някакво призрачно присъствие се вля в тялото ѝ, размърда се, все едно се е озовало в неудобна плът, а когато погледна лорд Драконъс, последва внезапен прилив от противоречиви чувства. Почувства радостта на Майка Тъма от това, че вижда отново любимия си, и облекчението ѝ, а сред всичко това имаше някакъв дълбок трепет. Емрал се помъчи да се предаде напълно на богинята си, тъй че Майка Тъма да може да говори чрез нея, но нещо възпираше усилията ѝ. Усети желанието на Майка Тъма да заговори на Драконъс, грубо и тежко като юмрук, и блъскаше по някаква вътрешна врата — врата, която оставаше заключена — и както богинята я буташе от едната страна, така и Емрал дърпаше от другата. Усилията им бяха безуспешни и за Майка Тъма остана само гледката с нейния любим.

Той вече беше захвърлил наметалото си и в ръцете му имаше нещо, загърнато в дланите му като скъпоценно цвете, но единственото, което Емрал — и Майка Тъма чрез нея — можеше да види, беше нещо като шепа горска пръст. Драконъс се взря в очите на Емрал и заговори:

— Възлюбена, с този дар ти предлагам освещаването на тази Цитадела и я превръщам в истински храм. Ти бе приела Нощта, ала владееше само скромен къс от силата ѝ. — Помълча за миг, след което продължи: — Тук се води война на сили — в каменните стени и в каменния под. Изглежда, че наистина се връщам навреме. Чрез този дар всяко предизвикателство е прогонено оттук. Връчвам на теб и на всички Чеда на Нощта този Терондай.

И той пусна нещото, което държеше.

То падна леко, като сгънат пергамент, и за миг остана да лежи неподвижно на покрития с плочи под. А след това започна да се разгъва и да отпраща коси лъчи по повърхността на плочите и тези лъчи бяха черни като оникс, а шарката, която оформяха, сякаш потъваше в похабения от времето мрамор и го зацапваше невъзвратимо.

Емрал усети нарастващ ужас вътре в себе си, ужас, идващ от Майка Тъма.

Шарката продължаваше да се разгъва, разпростря се по целия под. Имаше двайсет и осем лъча, като върхове на черна звезда, с огромен многоъгълник в центъра. Драконъс стоеше в него. На лицето му се четеше гордост, но имаше и някаква уязвимост в очите му.

— Възлюбена — каза той, — от земите на Азатанаи се завърнах при теб по Пътя на Нощта. Препусках през селението на Тъмата. — Посочи фигурата, която вече обхващаше цялата зала. — Вече не е нужно да се пресягаш, любима. Донесох Нощта тук и ти предлагам, още веднъж, съвършената ѝ прегръдка. Това е дар на любов. Как другояче да го осветим?

Емрал усещаше богинята си — присъствие, изтръпнало от ужас.

— Възлюбена — каза Драконъс, — давам ти Портала на Куралд Галайн.

Шарката лумна. Разцъфна мрак.

И богинята побягна.

В Залата на Нощта Гризин Фарл стоеше пред Майка Тъма и гледаше как става все по-безтелесна. Разгръщащата се Нощ бързо обхващаше Цитаделата, изливаше се от Терондай и завземаше всяка стая, плъзваше като погибел по всеки коридор. Поглъщаше светлината на светилници, свещи и фенери. Отнемаше яркостта от пламъци и жар във всяко огнище.

Усети, когато тъмнината се изсипа извън стените на Цитаделата и потече като порой по вътрешния двор. Щом стигна до повърхността на реката, Гризин потръпна от труса, който прониза водата, и чу в ума си окаяния вой на речния бог, докато мракът прекършваше преградата и се изливаше в дълбините. Този вой премина в смъртен вик и след това затихна. И реката потече в Нощта.

Тъмнината бързо се разпростря из цял Карканас.

— Чудехте се на присъствието ми тук — заговори той на богинята, седяща на трона. — Чудехте се за моята роля. Не можех да ви позволя да проговорите. Тишината се нуждаеше от… защита. Простете ми. — Вдигна ръка към нея. — Ще намерите силата да устоите на притеглянето ѝ. Тази сила ще дойде от преклонение и от любов. Но най-вече ще дойде от равновесието, което очаква всички нас. Уви, постигането на това равновесие, така отдавна закъсняло, ще е трудно.

— Какво равновесие? — попита тя с глас, станал хриплив от писъците ѝ на отрицание, от безпомощните ѝ викове против онова, което правеше любимият ѝ. Против онова, което вече бе направил.

— Всички сили са подредени в противопоставяне, Майко Тъма. Тъкмо това напрежение втъкава нишките на съществуването. Дори Бездната съществува в отговор на нещо — на нас. На вас, на мен и всяко друго разумно същество на този и на всеки друг свят. Да говоря ли за богове и за тяхното господство над по-низши същества? Няма. Такава йерархия не означава много. Всички ние трябва да стоим от тази страна на Бездната и да правим каквото можем от думи и мечти, от страсти и амбиции. Боговете са извисени само в дързостта на своите спорове.

— Речният бог е убит. — Тя вдигна ръце и скри лицето си в тях.

— Един загубен спор — отвърна Гризин Фарл. — И да, искрено скърбя.

Иззад шепите си тя попита:

— Какво ще стане с Отреклите се?

— Не мога да кажа, Майко. Може би ще вървят по брега във вечен копнеж за света, който са изгубили.

Майка Тъма потръпна, а после бавно смъкна ръцете си. Плъзнаха се по облегалките на трона и се вкопчиха в изящно извитите им краища. Пое си дълбоко дъх.

— И сега?

— Лорд Драконъс ви донесе своя дар, своята сила. Той е първият азатанай, сторил това единствено за обитателите на своето владение. — Гризин Фарл помълча. — Не знаех, че децата ви са в неведение за истинската природа на Консорта.

Погледът ѝ стана твърд.

— Майките имат тайни.

След дълго мълчание той кимна.

— Не винете Драконъс. Всичко, което става, бе започнато от друг азатанай. — Поклати глава. — Моите извинения. Лицемеря. Всички имаме пръст в това. Така наречената Т’рисс, която влезе и след това излезе от морето Витр. Моите собствени деца… но най-вече е на К’рул, който се отзова на почитта с щедрост. Който, затрупан от молитви, изписани с пролята кръв, им даде отговор. Но силата, която отстъпи, не беше само за онези, които го почитаха. Той я отдаде безвъзмездно, на всички. С това се раждат нови чародейства, Майко Тъма. С това противостоящите сили получават имена и аспекти. Получават сфери на влияние. Буря очаква всички ни, Майко Тъма. За да спаси вас… за да спаси децата ви, които ви почитат, Драконъс направи само каквото бе нужно. Порталът на Куралд Галайн сега е ваш и над Нощта вие вече имате власт.

— И моят любим просто ще отстъпи встрани? — Във въпроса ѝ имаше злъч.

— Поднасянето на дарове е отчаяно начинание, Майко Тъма. Сигурен съм, че не бях единственият, който предупреди за това. Обуздайте този прилив на гняв в сърцето си, моля ви. Той направи каквото направи от любов.

— Както и този К’рул, несъмнено.

Гризин Фарл кимна.

— А какво му струваше, азатанай?

— Разказът за това все още е недовършен, Майко.

— Значи кръвта продължава да тече.

Гризин Фарл се сепна, а след това кимна.

— Крайно уместно описание.

— Сега той идва при мен. Ще останеш ли да видиш срещата ни?

— Майко Тъма, боя се, че тук вече не остана нищо за защита.

Жестът, с който го освободи, беше небрежен. Гризин Фарл се поклони и напусна Залата на Нощта.

Спря в коридора. „Забравих да я предупредя. С раждането на един портал ще има и други.“

Конете дишаха с усилие отровния въздух.

Бяха чули гръмовен тътен, все едно самият въздух се беше процепил, и след като оседлаха припряно конете си, бяха напуснали бивака между канарите много над бреговата линия и бяха тръгнали да подирят източника на този ужасен звук.

Вече три дни Спинок и другите в отряда проучваха крайбрежието, като се движеха между десетки мъртви и издъхващи чудовищни същества, две от които не си приличаха. Макар и да бяха родени от Витр, всяко от тях бе закърмено с мръсно мляко и морето, в което бяха намерили своя дом, се беше нахвърлило върху тях с неистов глад. Съществата изпълзяваха от сребристите води разкъсани, кървящи, с провиснали хълбоци, с оголени кости и премазани от непоносимия натиск. И въпреки това не умираха бързо.

Ужасът на тези раждания беше обзел Стражите. Това неуспяло нашествие беше необяснимо и въпреки цялата закана за свирепо насилие, която вдъхваше идването на демоните, предсмъртната им агония не можеше да събуди нищо друго освен жал. Както бе отбелязал Калат Хустаин предния ден, всяко живо същество, звяр или не, можеше само да се мята безпомощно в такова мъчение.

Бяха достатъчно предпазливи, за да се държат по-далече, и верността на донесеното от Финара Стоун се доказваше непрекъснато, докато същества, от които не беше останало много повече от разкъсани трупове, намираха някак сила да се борят, докато се мъчеха да изпълзят от Витр.

Този ужас тежеше на Стражите и Спинок Дурав усещаше колко са се притъпили малките удоволствия, които извличаше от живота. Всяка сутрин се събуждаше изнервен, безпомощен и обзет от страх заради предстоящото слизане до бреговата линия.

Докато разяждащият въздух тръпнеше от гърма, те се измъкнаха от последните канари над брега и най-сетне видяха източника му.

Огнена стена бе надвиснала над морето Витр все едно се беше родило ново слънце. Но не беше толкова ярко, че да ги заслепи. Пламъците, които се гърчеха по краищата му, сякаш изригваха навън и политаха на жилки и нишки като стопено злато, изтръгнало се от краищата на въртящо се колело. Тези огньове изчезваха като искри, без да се завъртат в полет или да се извиват надолу към сребристата повърхност на морето.

Излъчването беше неподвижно, надвиснало в небето. Трудно беше да се определи големината му, но отражението, което хвърляше над морето, беше огромно.

Отрядът спря на брега. Конете трепереха и когато Спинок се озърна надясно и наляво, беше поразен от тази дръзка самонадеяност: от това, че той и приятелите му Стражи — тайстите и Куралд Галайн, и дори Майка Тъма — могат да се опълчат твърдо на такива природни сили.

Обзе го внезапна увереност: това море никога нямаше да бъде победено. Щеше да продължава да расте, да поглъща земя, както бе погълнало чудовища, да трови въздуха, да отнема живота от всичко, което докосне. Магия нямаше да успее срещу него, а самото предизвикателство на волята беше крехко и уязвимо.

— Вътре има нещо! — извика един от Стражите.

Спинок вдигна отново очи към огненото знамение.

Въздухът наново изпращя със сила, от която конете залитнаха и няколко мъже и жени изпопадаха от седлата. Задуха вятър и разлюля повърхността на Витр, и от брега най-сетне се видя донякъде колко далече е това разгневено слънце. Силата на урагана, изливащ се от огнения кръг, надигна вълни над морето.

Спинок като че ли първи осъзна какво предвещава това и викна:

— Трябва да бягаме! Командире! Назад!

Калат Хустаин го погледна, а след това завика:

— Оттегляй се! Бързо!

Конете, някои хвърлили ездачите си, вече бягаха от връхлитащия ураган. Брегът започна да се тресе.

Отекна трети взрив.

Спинок погледна през рамо.

„Бездната да ме вземе. Бездната да ни вземе всички!“

От огненото кълбо се появиха дракони, с разперени криле, опашките им разсичаха въздуха след тях. Един след друг Елейнт изригваха и се извисяваха във въздуха като птици, освободени от клетка. Смътно, през воя на вятъра, до ушите му стигнаха пронизителните им крясъци.

Към брега се понесоха гигантски вълни.

Нямаше нужда от повече подкани от Калат Хустаин. Отрядът препусна назад в паническо отстъпление. Дори канарите не изглеждаха надеждна защита от това, което идваше.

Спинок остави коня си сам да намери пътя. Над него се понесе огромна сянка и той погледна нагоре и видя корема и прозрачните криле на дракон. Дългата шия и главата изпълниха полезрението му, докато съществото минаваше над него, и Спинок видя как очите му сякаш блеснаха, щом го погледна отгоре. След това заострената като клин глава се кривна, докато звярът оглеждаше ездачите, едва успели да излязат от скалите и вече препускащи през мъртвото поле към черните треви на Блещукаща съдба.

Ноктестите пръсти на дракона се разпериха и се свиха.

След още няколко мига, със свирепи удари на крилете, съществото се извиси в небето. Един от другите дракони свърна към него, но се отдалечи, щом челюстите на първия изщракаха предупредително във въздуха.

Към Спинок препускаше ездач и той видя, че е сержант Беред. Сержантът го изгледа с подивели очи и извика:

— Девет!

— Какво?

— Девет са! После се затвори!

Спинок се извърна назад, но в този момент конят му стигна до високата трева и се хвърли в най-близката пътека. Високите стръкове го режеха като бръсначи и Спинок смъкна забралото, наведе глава и препусна навътре в Съдбата.

Земята потрепери от няколко труса, а вятърът се усили, поваляше тревите от всички страни.

Той погледна назад. Първите огромни вълни вече се разбиваха в канарите и ги разхвърляха настрани като камъчета.

Сребърните стени връхлитаха и помитаха тревите.

Мълния блесна и го заслепи. Чу викове и писъци, а след това конят му вече падаше и той изхвърча във въздуха и падна тежко в тревите. Безброй стръкове се врязваха през кожената му броня като наточени остриета и той скри лицето си с ръце. Най-сетне спря.

Свали ръце от очите си и зяпна невярващо.

Витр се разбиваше в невидима стена, очертана от края на Блещукаща съдба, и там сребристата вода се надигаше и връхлиташе, а след това безсилно рухваше назад. Вълна след вълна се блъскаха в невидимата преграда и всяка губеше силата си в яростна безпомощност.

Спинок се надигна бавно, изненадан, че не си е счупил нищо. Но целият беше в кръв. Конят му също се изправи, треперещ и оплискан в червено от раните си. От двете му страни се появиха други Стражи, залитаха по пометените от вятъра треви. Видя Калат Хустаин, свил едната си ръка до гърдите, явно счупена между рамото и лакътя, а лицето му беше раздрано като от ястребови нокти.

Замаян, Спинок погледна нагоре. Зърна далече на юг малко петно — последния видим в небето дракон.

„Девет. Той каза девет.“

Ендест Силан чу тропота на копита по пътя зад себе си и свърна в плиткия изкоп, та ездачът да го подмине. Придърпа по-плътно наметалото около себе си и вдигна качулката, за да забули очите си в сянка.

Преди три дни се беше събудил в стаята на историка и видя, че дланите му са с превръзки, които попиваха сълзящата от тях кръв.

Това събуди в него смътното чувство за измяна предвид обещанието на Райз Херат, че ще остане при него, но щом излезе в пълния с паникьосани слуги коридор и научи за ужасяващото проявление на мрак в двора, преглътна разочарованието си.

Знаменателното завръщане на Консорта бе отекнало из Цитаделата, а чародействата този ден, изглежда, изобщо не бяха свършили. Беше усетил пробуждането на Нощта и бе побягнал като дете от тъмния порой, завладял най-напред Цитаделата, а след това — цял Карканас.

Без да вземе нищо, беше тръгнал по крайречния път. Преспиваше в запустели, оцелели от погрома колиби. Нямаше почти никакви хора, а малцината, на които се натъкваше, страняха от него. Той също не беше склонен да заговори някого от тях, колкото и да беше гладен. Подминаваха го с крадливи погледи като подивели псета и самите те изглеждаха прегладнели. Трудно му беше да проумее колко бързо Куралд Галайн е потънал в разпад. Докато вървеше, често усещаше, че плаче.

Превръзките на ръцете му бяха станали мръсни, всяка нощ подгизваха от кръв, а през деня изсъхваха и почерняваха. Но вече вървеше далече от чародейния мрак и в безмълвието на леса с изгорелите му участъци и овъглени поляни бе намерил някакъв покой, изпълнен с умора и самота. Реката вляво от него сякаш напираше към пътя. Беше започнал това пътуване, без изобщо да знае накъде отива, но вече осъзнаваше, че това незнание е заблуда.

За него вече имаше само едно място и той неумолимо се приближаваше към него.

Ездачът го настигна и Ендест чу как животното забави ход. Не изпитваше никаква охота за разговор и изобщо не го интересуваше кой е непознатият, но когато той заговори, гласът се оказа познат.

— Ако си тръгнал към поклонничество, явно си тръгнал по грешен път.

Ендест спря, обърна се и го погледна. После се поклони.

— Милорд, не мога да кажа дали този път е на богинята. Но май наистина съм тръгнал на поклонничество, макар че не го знаех, докато не го казахте.

— Грохнал си от пътуването, жрецо — каза лорд Аномандър.

— Ако постя, милорд, не е по мой избор.

— Няма да те задържам — рече Аномандър. Извади от дисагите кожена торба и я хвърли на Ендест. — Хапни, жрецо. Можеш да ядеш и докато вървиш.

— Благодаря, милорд.

В торбата имаше хляб, сирене и сушено месо. Ендест почна да яде, трепереше целият.

Аномандър като че ли нямаше нищо против да язди до него.

— Пребродих тази гора — рече той — и не намерих нищо, което да успокои съвестта ми. Птича песен не стига до мен, малките животинки, пощадени от равнодушието ни, също не шумолят в листата нощем.

— Нищите на кралството, милорд, имат само едно спасение от всякаква заплаха, и то е да бягат.

Аномандър изсумтя и отвърна:

— Не се бях сещал да включа горските животни, че и птиците, като поданици на владението. Не че можем да им заповядваме.

— Но животецът им, милорд, все пак тръпне на олтарите ни. Ако не им заповядваме с примка и стрела, говорим им достатъчно красноречиво с огън и дим.

— Ще смъкнеш ли качулката си, жрецо, за да мога да те видя?

— Простете, милорд, но ви моля за снизхождение. Не знам дали ме чака наказание, но това пътуване е трудно за мен и не бих го споделил поради страх от егоистични мотиви.

— Значи избираш да вървиш сам и да останеш непознат. — Лорд Аномандър въздъхна. — Завиждам ти за привилегията. Знаеш ли крайната си цел?

— Мисля, че да, милорд.

— На този път ли е?

— Малко встрани.

Нещо се промени в гласа на Първия син, когато попита:

— И близо ли е?

— Не е далече, милорд.

— Ако опиша търсенето си като спирала — каза Аномандър, — сега се приближавам до мястото, където вярвам, че тя свършва. Мисля, жрецо, че отиваме при един и същи олтар. Ще направиш ли от него светилище?

Въпросът изненада Ендест. Той затвори торбата с разтреперани пръсти и я върна на Аномандър с благодарен поклон.

— Не ми беше хрумвало такова нещо, милорд.

— Ръцете ти наранени ли са?

— Не повече от душата ми, милорд.

— Млад си. Послушник?

— Да.

Продължиха мълчаливо. Стигнаха до пътеката към имението на Андарист, с изгоряла трева от двете страни и голите като скелет останки на изгоряло от пожара дърво.

— Не мисля — каза Аномандър, — че бих приел с радост едно освещаване там, послушнико, дори да можеше да го дадеш. А ти не можеш. Единствената свята вещ в развалините пред нас е един изваян от азатанай камък на домашното огнище, а се боя, че ще стигна до него и ще го намеря счупен.

— Счупен ли, милорд?

— Също така се боя — продължи Аномандър, — че няма да намеря брат си там, а не мога да се сетя за никое друго убежище, което би могъл да потърси. Казаха ми, че е избрал дивата пустош за своята скръб, а не мога да се сетя за по-голяма пустош от къщата, където умря любовта му.

Ендест се поколеба, след това си пое дълбоко дъх. Оставаха само десетина крачки до пътеката.

— Лорд Аномандър — каза той и спря, с наведена глава. — Майка Тъма я благослови.

— Коя?

— Девицата. Енесдия от дома Инис, милорд. В очите на нашата богиня онова дете сега е Висша жрица.

Гласът на Аномандър изведнъж стана твърд като желязо.

— Благословила е труп?

— Милорд, може ли да попитам къде са погребани останките ѝ?

— Под камъните на пода, жрецо, на прага на къщата. Брат ми настоя и щеше да разкърти камъните с голи ръце, ако не го бяхме сдържали. За жалост имаше доста припряност в това разкопаване. Баща ѝ лежи под земята при входа, а до него е тялото на заложника Крил Дурав. Домашните мечове лежат в кръг около къщата. Жрецо, Майка Тъма никога не е искала душите на мъртвите.

— Не мога да кажа, че вече ги иска, милорд.

— Какво те доведе тук?

— Видения — отвърна Ендест. — Сънища. — Вдигна ръце. — Аз… нося нейната кръв.

Изричането на тези думи отприщи мъката на Ендест и той падна разплакан на колене. Болката го заля на вълни, черни като най-черната нощ, и той чу собствения си глас, накъсан и хлипащ.

А след това лорд Аномандър беше до Ендест, коленичил и с ръка около раменете му. Когато заговори, сякаш не говореше на него.

— Защо прави тя това? Колко рани ще ни накара да носим? Няма да го приема. Майко, щом искаш да споделим твоята вина, погледни към мен. Ще я поема върху себе си и ще я позная като своя добра спътница. Но ти караш всички свои деца да носят бремето на твоето наследство. — Засмя се горчиво. — А какво окаяно семейство сме!

Помогна на Ендест да се изправи и каза:

— Опри се на мен, жрецо. Тези последни стъпки ще направим заедно. Ще отпуснеш ръце на черните камъни, белязали нейния гроб, и ще оставиш петната на нейната кръв. Висша жрица ще бъде, да. Майката знае, тя бе използвана като такава.

Горчивината на тези думи покърти Ендест и колкото и извратено да беше, той извлече от тях сила и подновена крепкост.

Заедно закрачиха по черния път.

А после Ендест видя полукръга от ниски могили прясно натрупана пръст. Видя фасадата на къщата и входа, зеещ без врата. Видя могилата с гробовете на лорд Джаен и Крил Дурав. Всичко това вече беше виждал в сънищата си. Приближиха се смълчани.

Кръв потече отново от дланите на Ендест и закапа силно, щом стигнаха до входа на къщата.

Лорд Аномандър спря и каза:

— Някой чака вътре.

Камъните на пода зад прага бяха разкъртени, неравни и зацапани с пръст, с отпечатъци на длани по тях. Като видя това, Ендест отново спря и промълви:

— В сънищата ми тя все още умираше.

— Боя се, че истината за това е у всички нас — каза Аномандър. Подмина го и пристъпи вътре. — Андарист? Дойдох, за да се откажа от мъстта…

Но онзи, който се надигна от камъка на домашното огнище, не беше Андарист. Беше огромен мъж с наметало от козина.

Ендест стоеше и гледаше, а кръвта от дланите му капеше по камъните на гроба на Енесдия.

Лорд Аномандър закрачи напред и спря пред непознатия.

— Камъкът на огнището? — попита Първият син.

— Изтерзан — отвърна с дълбок глас мъжът. — С доверието е злоупотребено и петната кръв не могат да бъдат отмити от всичко, сполетяло това място.

— Тогава… защо си дошъл?

— Обвързани сме, Първи сине. Чаках те.

— Защо?

— За да защитя своя дар.

— Да защитиш? От мен? Няма да наруша това доверие — въпреки всичко, което Андарист ми отрича. Ще го намеря. Ще поправя това.

— Боя се, че не можеш, Аномандър. Но знам, че ще се опиташ.

— Стой тогава тук, азатанай, до смъртта на сетния ден! Защитавай тази подигравка на благодат, така съвършено изваяна от ръцете ти!

— Обвързани сме — повтори азатанаят, без изобщо да се смути от изблика на Аномандър. — По пътя си тепърва ще ме намираш до себе си.

— За жалост.

Огромният мъж повдигна рамене.

— Вече споделяме нещо.

Аномандър поклати глава.

— Не си ми приятел, Каладън Бруд. И никога няма да бъдеш. Не мога дори да съм сигурен дали твоят дар не е проклятието в сърцевината на всичко, което се случи тук.

— И аз, Аномандър. Друго нещо споделяме.

Ръката на Първия син се стегна на дръжката на меча му.

Но азатанаят поклати глава.

— Не е сега времето, Аномандър, да вадиш това оръжие, и не е мястото тук. Виждам жрец зад тебе. Виждам в дланите му силата на Майка Тъма и кръвта, която пуска тя сега, и с това сделката на вярата е сключена.

— Не разбирам…

— Лорд Аномандър, тя вече има силата на азатанай. Тази сила е родена от кръв и в раждането на бог или богиня точно тази същност трябва да бъде отдадена първа. А вие, които ще бъдете нейни чеда, ще отдавате своята в отговор. И с това Мракът е изкован.

— Не съм сключвал такава сделка — отсече Аномандър.

— Вярата не се интересува от сделки, Първи сине.

— Тя не ми е оставила нищо!

— Оставила те е на мира. Направи от свободата си каквото поискаш, Аномандър. Направи с нея каквото трябва.

— Бих сложил край на тази гражданска война!

— Тогава го сложи. — Каладън Бруд пристъпи към него. — Ако помолиш, лорд Аномандър, ще ти покажа как.

Аномандър видимо се поколеба. Погледна през рамо към Ендест, но жрецът бързо наведе очи и видя, че надгробните камъни са станали пурпурни. Изведнъж се почувства слаб, смъкна се на колене и се хлъзна по тях.

А после чу, сякаш от много далече, как лорд Аномандър попита:

— Каладън, ако поискам това от теб… да ми покажеш как… ще има ли мир?

А азатанаят отвърна:

— Ще има мир.

Аратан стоеше до прозореца на най-високата кула след тъй наречената Кула на омразата. Утринната слънчева светлина го обливаше.

Чу как зад него Коря се надигна в леглото.

— Какво има? — попита тя.

— Извинявай, че наруших така съня ти — каза той.

— За първи път ми се случва, Аратан. Млад мъж да нахлуе в стаята ми, без дори да почука на вратата и без да забележи, че съм гола! О, не! Вместо това тича до прозореца и стои там.

Той я погледна през рамо.

— Какво толкова има навън? — попита тя. — Само една огромна равнина и срутени кули. Виж ни. — Стана от леглото и загърна със завивката стройното си тяло. — Живеем в пустош, с един окаян джагът за компания и мрачна гледка във всички посоки. Не ме ли намираш за привлекателна поне?

Той я изгледа, после каза:

— Дори за много привлекателна. Но не ти вярвам. Моля те, не го казах като обида.

— Нима? Много има да се учиш.

Той пак се обърна към прозореца.

— Какво толкова те очарова в тази гледка? — попита тя.

— Тази сутрин Готос ме събуди със загадъчни думи.

— Е, нищо ново, нали?

Аратан сви рамене.

— Но загадката получи отговор.

Чу стъпките ѝ, а след това тя застана до него. Погледна равнината навън и ахна.

След дълго мълчание отрони:

— Какво ти каза Господарят на Хейт, Аратан?

— Каза: „Той е такъв глупак, че се боя, че сърцето ми ще се пръсне.“

— Това ли ти каза?

Аратан само кимна.

— Хаут казва… че вече има портал.

— Път към селението на мъртвите, да. Гуглата е решил да го вземе.

— За да води невъзможната си война. — Коря въздъхна. — О, Аратан, как може да не ти се пръсне сърцето, като видиш това?

Стояха един до друг, загледани над равнина, където в отговор на зова на Качулатия се бяха събрали хиляди. „Не, не хиляди. Десетки хиляди. Джагът, Тел Акаи, Бягащи псета… изгубени души, скърбящи души, всички до една. И идват още.

О, Качулати, знаеше ли го? Могъл ли си дори да си представиш такъв отговор?“

— И Готос не каза нищо повече?

Аратан поклати глава. „Но когато го намерих отново, седнал на стола си, видях, че плаче. Децата лесно се разплакват. Но плачът на старците е различен. Може да разбие един детски свят, както нищо друго не може. А тази сутрин аз отново съм дете.“

— Не — отвърна той. — Нищо повече.

Не бях сред тях, Фишер кел Тат. Съжалявам. Той вдигна знаме на скръб, но в онзи критичен момент лорд Аномандър не бе готов да го види. Бяха много далече. Бяха пленени в собствения си живот. Твърде много и твърде жестоки бяха потребностите, които ги изтезаваха.

Но помисли над това. Под такова знаме няма край за онези, които са го вдигнали, не от тежестта на провала, а от проклятието на оцеляването. Срещу самата смърт, единственият легион, превърнал я във враг, е легионът на живите.

Виж тази армия. Тя е обречена.

Все пак, макар и слепец, в този момент не мога да не видя блясъка в очите ти, приятелю. Пламтиш със зноя на поета, докато си представяш това войнство, така смълчано и толкова решително, тъй безнадеждно и тъй… бляскаво.

Нека спрем сега това сказание.

Време е, казвам, двама стари мъже да заплачат.