Кой би повярвал

Глава 15

Шумът идващ от коридора събуди Кит. Беше сама в голямото разхвърляно легло. Премигна срещу слънчевата светлина, огледа се, и като разбра къде се намира, подскочи и се намръщи от леката болка между краката й.

Без да почука, в стаята се втурна Софрония.

— Кит! Скъпа, добре ли си? Магнус не ме пусна, докато настъпи утрото. Иначе щях да дойда по-рано.

Кит смутено отвърна очи.

— Добре съм.

Отметна завивките. Робата й лежеше в долния край на леглото. Сигурно Кейн я бе оставил там.

Софрония ахна тихо. Кит проследи погледа й — приятелката й с ужас се бе вторачила в бледото петно на чаршафа.

— При Магнус ли остана нощес — побърза да попита, с надеждата да я разсее.

Софрония отмести погледа си от леглото и отговори несигурно.

— Майорът не ми остави голям избор. Магнус спа на верандата.

— Ясно — Кит отиде в собствената си спалня, все едно нищо не се бе случило. — В тази горещина е приятно да се спи на открито.

Започна да се мие с водата, която Луси й бе оставила. Софрония я последва в стаята. Надвисна тежка тишина. Първа заговори икономката.

— Нарани ли те? На мен можеш да кажеш.

— Добре съм — повтори Кит твърде бързо.

Софрония приседна на края на леглото.

— Никога не съм ти казвала, просто не исках, но сега…

Кит се извърна от умивалника.

— Какво се е случило?

— Аз… аз знам, какво е да бъдеш… наранена от мъж — тя стисна ръце в скута си.

— О, мила…

— За първи път се случи, когато бях на четиринадесет. Той… той беше бял. После исках да умра. Чувствах се толкова омърсена! И през цялото лято, колкото и да се криех, той ме намираше. Ей, момиче — викаше той. Ти. Ела тук!

Очите на Кит се напълниха със сълзи. Тя се втурна към приятелката си и коленичи пред нея.

— Толкова съжалявам. Не съм знаела.

— Защото не исках да ти казвам.

Кит притисна бузата си до ръката на Софрония.

— Защо не отиде при баща ми да му разкажеш какво става?

Ноздрите на икономката се разшириха и тя дръпна ръката си далече от Кит.

— Той знаеше всичко! Белите винаги знаят какво се случва с робините им!

Кит се зарадва, че още не е закусила, иначе щеше да повърне. Беше слушала разни истории, но винаги си бе казвала, че в „Райзън Глори“ това не може да се случи.

— Не ти го споделям, за да те разплача — прошепна Софрония и изтри с пръст сълзата от бузата на младата жена.

Кит си спомни какви аргументи бе изтъквала приятелката й винаги, когато се споменаваше, че войната е започнала заради нежеланието на южняците да премахнат робството. Сега разбра, защо са били така важни за нея. Те позволяваха да не се прикрива истината, срещу която тя се страхуваше да се изправи.

— Толкова е подло! Отвратително!

Софрония стана и се отдалечи.

— Правя всичко възможно да го забравя. Но сега, повече ме вълнуваш ти!

Кит не желаеше да говори за себе си. Върна се обратно при умивалника, преструвайки се, че светът си е същия, какъвто е бил до вчера.

— Няма нужда да се притесняваш за мен.

— Видях лицето ти, когато те внасяше в къщата. Не ми беше нужно много въображение, за да разбера колко ти беше трудно. Послушай ме Кит! Не трябва да задържаш в себе си обидата и гнева! Трябва да ги пуснеш на воля, преди да те променят.

Кит се замисли, какво можеше да й сподели, особено след разтърсващото признание, което чу. Но как да говори за неща, които сама не разбираше?!

— Няма значение, колко е ужасно — каза й Софрония, — говори с мен за това, аз разбирам, мила. Можеш да ми кажеш.

— Не. Не разбираш.

— Аз знам. Знам как е. Знам какво…

— Не — обърна се Кит. — Не беше отвратително, както се е случило при теб — каза тихо. — Не беше нито отвратително, нито ужасно или нещо подобно…

— Искаш да кажеш, че той не е…

Кит преглътна и кимна.

— Направи го.

Лицето на Софрония пребледня.

— Аз… аз предполагам, че не трябва… — прехапа устни и замълча. — Трябва да отивам в кухнята. Патси не се чувстваше добре вчера.

Полите й меко прошумоляха, докато напускаше стаята.

Обхваната от угризения, Кит мрачно се загледа след нея. Най-накрая успя да приключи с миенето. Бръкна в гардероба и извади първото нещо, което попадна пред погледа й — раирана рокля от канава. Тъй като бе загубила единия сребърен гребен, привърза къдриците си с жълто-оранжева панделка, която откри в шкафчето. Цветът не отиваше на роклята, но й беше безразлично.

Когато се спусна към първия етаж, входната врата се отвори и Кейн влезе с мис Доли. Кит веднага се озова заключена в ухаещата й на мента прегръдка.

— О, мое мило, сладко съкровище! Това е най-щастливият ден в живота ми. Само като си помисля, че вие с майора сте изпитвали тайно нежни чувства един към друг, а аз нищо не съм разбрала!

Кит чуваше за първи път компаньонката й да нарича Байрън — майор. Загледа се в нея, за да избегне погледа на Кейн.

— Вече се скарах на майора, че ме е държал в неведение. Би трябвало и на теб да се скарам, но съм прекалено щастлива, за да ти се сърдя — възрастната жена я прегърна през кръста. — Само я погледнете майоре — такава хубава рокля и с панделка в косите! Макар че би трябвало да потърсиш друг цвят Катрин Луиз! Може би онази розовата, ако не е много намачкана. А сега, трябва да отида да говоря с Патси за тортата.

Бързо целуна Кит по бузата и се отправи към кухнята. Когато тракането на токчетата й по дървения под заглъхна, Кит бе принудена най-накрая да погледне мъжа си. Все едно пред нея стоеше непознат. Лицето му бе лишено от всякакво изражение, очите му гледаха някъде над нея. Къде се бе дянала страстта, която бяха споделили през нощта? Ако не бе леката болка между краката й, би си помислила, че всичко е било само сън.

Напразно търсеше някаква следа от нежност, осъзнавайки важността на това, което беше станало между тях. Когато не я намери, студена вълна премина през тялото й. Трябваше по-рано да предположи, какъв ще бъде съвместния им живот. Беше глупаво да очаква нещо друго. И все пак се почувства предадена.

— Защо мис Доли те нарича майор? — попита тя, въпреки многото други въпроси, които искаше да му зададе. — Какво си й казал?

Кейн хвърли шапката си върху масата в коридора.

— Казах й, че се оженихме. След това й обясних, че ако продължава да вярва, че аз съм генерал Лий, ще трябва да свиква с мисълта, че живее под един покрив с двуженец, тъй като генералът е женен от дълги години.

— И как реагира тя?

— Прие го. Особено като й обясних, че не се срамувам от собствените си военни подвизи.

— Твоите подвизи? Защо трябваше да я плашиш? — най-накрая, Кит намери на кого да излее част от натрупаната болка. — Ако си издевателствал над нея…

— Тя не се изплаши. Напротив, бе доволна да чуе, как съм се сражавал под знамената на Борегард.

— Борегард се биеше на страната на Конфедерацията.

— Компромис, Кит. Може би някога ще научиш неговата цена — той тръгна към стълбите, след това спря. — След час заминавам за Чарлстън. Магнус ще бъде тук, ако имаш нужда от нещо.

— В Чарлстън? Днес?

Погледна я подигравателно.

— А ти какво очакваше? Меден месец?

— Не, не, разбира се! Но не мислиш ли, че ще изглежда малко странно, да напуснеш плантацията толкова скоро след нашата… нашата сватба?

— От кога се вълнуваш за мнението на хората?

— То не ме интересува. Просто си помислих за мис Доли и нейната торта — подхвърли Кит, кипнала от гняв. — Отивай в Чарлстън! Върви по дяволите, изобщо не ме интересува!

Мина покрай него и изтича на двора. Надяваше се, че ще тръгне след нея. Надяваше се да стане. Имаше нужда от борба или една бурна караница, в която да излее своето нещастие. Но вратата остана затворена.

Отиде зад къщата при вергинския дъб, растящ до стената и седна под най-големия, ниско надвиснал клон. Как щеше да оцелее в този брак?

Следващите няколко дни се постара да стои колкото се може по-далеч от дома. Още с първите лъчи на слънцето, обуваше панталони и препускаше върху Съблазън, от единия, до другия край на плантацията. Ходеше навсякъде, с изключение на предачницата. Разговаряше с жените за техните градини, с мъжете — за реколтата на памука, бродеше между дългите редове с растения, докато следобедното слънце не я пропъдеше да търси прохлада в гората или край езерото.

То не беше вече предишното й светилище. Кейн бе успял и това да развали.

Докато почиваше под върбите, тя размишляваше за това, как ловко му се беше отдало да й вземе всичко — дома, парите и най-накрая — тялото й. Наистина, последното му даде доброволно.

Понякога спомените я изпълваха с ярост. Друг път се чувстваше нервна и неспокойна. Когато това се случеше, тя скачаше върху Съблазън и яздеше, докато не припаднеше от умора.

Дните незабележимо преминаваха от един, в друг. Кит не беше страхливка, но така и не събра смелост да се среща с честите гости, които идваха и затова ги оставяше на мис Доли. Не мислеше, че семейство Когдел някога щяха да разкрият подробности около скандалния й брак, но въпреки това, всичко останало й беше доста неприятно. Беше се омъжила набързо за врага на околията и сега съседите й щяха да броят на пръсти колко месеца остават до появяване на бебето. И като допълнение към позора, съпругът й я изостави още на следващата сутрин след сватбата им, без да каже кога ще се върне.

Само веднъж се съгласи да приеме гости. В съботния следобед Луси съобщи за пристигането на мистър Пърсел. Брандън знаеше какви са чувствата й към Кейн, и щеше да разбере, че са я принудили да се омъжи насила. Може би той щеше да измисли начин, как да й помогне.

Бързо смени панталоните с роклята, която бе носила предишния ден и слезе долу.

При нейното появяване, Брандън вежливо стана от дивана, за да я поздрави.

— Мисис Кейн — поклони й се той, — дойдох да ви поздравя и да предам най-добри пожелания от майка ми и сестрите ми. Сигурен съм, че вие и майор Кейн ще бъдете много щастливи.

Кит почувства в гърлото си истеричния смях, който напираше. Той се отнасяше с нея, сякаш между тях никога не бе имало нищо, дори дружба. Просто обикновено познанство.

— Благодаря ви мистър Пърсел — отвърна в същия тон.

Гордостта й помогна да изиграе ролята си, за която я бяха обучавали в академия Темпълтън. През следващите двадесет минути говориха за състоянието на розите, които растяха в градината пред къщата, разискваха здравето на президента на „Банката на плантаторите и гражданите“ и обсъждаха възможността за закупуване на нов килим за църквата.

Брандън вземаше активно участие във всяка тема и нито веднъж не опита да се върне към събитията, които се бяха случили между тях преди по-малко от седмица. Когато точно след двадесет минути, той си тръгна, Кит учудено се замисли, защо й е било необходимо толкова много време, да признае пред себе си, що за идиот бе той.

Тя прекара вечерта свита в едно кресло в задната дневна, със старо разръфано томче от „Есетата“ на Емерсън. Срещу себе си виждаше махагоновото бюро, на което Софрония водеше отчетите на домакинството. Може би, сега Кейн очакваше, че тя ще поеме ролята на домакиня на къщата, но Софрония едва ли щеше да одобри нейното вмешателство, а и Кит не се интересуваше от броенето на бельо. Тя не искаше да бъде господарка на къщата. Искаше да бъде господарка на земята.

С напредването на нощта, Кит потъваше все по-дълбоко в бездната на отчаянието. Кейн можеше да направи с плантацията всичко, което си поиска и тя нямаше как да му попречи. Той се грижеше много повече за предачницата, отколкото за полята. А, ако решеше да прокара път между тях? Освен това беше и комарджия, можеше да проиграе парите от фонда й. Какво щеше да стане, ако решеше да продаде „Райзън Глори“ за пари в брой? Какво щеше да прави тогава тя?

Часовникът в коридора удари полунощ. Мислите й с всяка минута ставаха все по-мрачни. Кейн винаги е бил скитник. Бе живял тук в продължение на три години. Колко време трябваше да мине още, преди да реши да се избави от земята и да се отправи в търсене на ново предизвикателство?

Опита да убеди себе си, че засега „Райзън Глори“ е в безопасност. Кейн бе зает изцяло с предачницата и надали щеше да отдели време за по-сериозни действия. Налагаше се да изчака, дори това да противоречеше на природата й.

Да, плантацията засега беше в безопасност, но можеше ли да се каже същото и за нея? Защо при неговото докосване, кръвта й хукваше лудо по вените? Или повишената й чувствителност, всеки път, когато го видеше? Нима историята се повтаряше? Кръвта на Уестън теглеше към кръвта на Кейн, което веднъж вече бе довело до съюз, който за малко да унищожи „Райзън Глори“?

— Катрин Луиз, защо не си в леглото? — попита мис Доли застанала на прага на стаята, с намръщено от притеснение лице и с накривено боне.

— Просто безсъние. Съжалявам, че те събудих.

— Позволи ми да ти дам малко разтвор на лауданум, скъпа, и веднага ще заспиш.

— Нямам нужда от опиум.

— Имаш нужда от почивка, Катрин. Не упорствай!

— Ще се оправя.

После поведе мис Доли към горния етаж, но възрастната жена не я остави на мира, докато Кит не глътна няколко чаени лъжички от разтвора с лауданум.

Тя заспа, колкото само да си почине, но сънят й беше нарушен от видения, предизвикани от опиата. Призори, при нея дойде голям светлокос лъв. Тя почувства мириса му — на мъж и на джунгла, но вместо да изпита страх, прокара ръцете си през буйната му грива и го придърпа към себе си.

Постепенно лъвът се превърна в нейния съпруг. Той й прошепна любовни думи и започна да я гали. През мъглата на съня си, тя усети топлата му, влажна кожа.

— Сега ще те изпълня докрай — прошепна в съня й той.

— Да — промърмори тя. — О, да!

Верен на думите си, той влезе в нея и тялото й пламна. Тя се движеше с него, извиси се и миг преди пламъците да се взривят, извика името му.

Виденията предизвикани от лауданума още не я бяха напуснали, когато на другата сутрин Кит се събуди. Погледна зелено-розовите копринени завеси на леглото и опита да се отърси от съня. Колко истински изглеждаше… лъва, който се бе превърнал в…

Подскочи в леглото.

Кейн стоеше до умивалника и се бръснеше, гледайки я в огледалото. Беше само по бяла кърпа, небрежно увита около хълбоците.

— Добро утро!

Кит му отвърна със свиреп поглед.

— Иди да се бръснеш в собствената си стая!

Кейн се обърна и многозначително се взря в гърдите й.

— Тук гледката е по-добра!

Изведнъж съобрази, че чаршафа се е свлякъл до кръста й и бързо се покри до брадичката. Тогава видя нощницата си да лежи смачкана на пода и той се засмя на внезапното й ахване. Кит дръпна завивката и се зави през глава.

Значи всичко е било действителност. Влагата между бедрата й също не е била въображаема.

— Нощес, ти беше като същинска дива котка — провлачено й съобщи той, явно развеселен.

— Бях упоена — отвърна му тя. — Мис Доли ме накара да взема лауданум. Не мога да си спомня нищо.

— В такъв случай трябва да повярваш на думите ми. Ти беше сладка и покорна, и направи всичко, което пожелах.

— Може би ти се е присънило?

— Миналата нощ аз взех само това, което е мое — каза й той с умишлена наслада. — Колко хубаво, че свободата ти остана в миналото! Очевидно имаш нужда от силна ръка.

— А, ти очевидно се нуждаеш от куршум в сърцето!

— Ставай от леглото и се обличай, жено! Кри се достатъчно дълго!

— Не съм се крила!

— Аз чух друго — той изми пяната от лицето си и посегна за кърпата да се избърше. — Вчера в Чарлстън срещнах една от нашите съседки. Тя с удоволствие ми съобщи, че ти не приемаш гости.

— Прости ми, че нямах желание да слушам как си чешат езиците, обсъждайки неоспоримия факт, че съм се омъжила за янки, който ме е оставил веднага на сутринта след сватбата.

— Това наистина е неприятно. Заболя ли те? — той отви кърпата от хълбоците си. — Просто нямах друг избор. Предачницата трябва да бъде възстановена, преди да почнем да прибираме тазгодишната реколта. Трябваше да направя необходимите разпореждания за доставка на строителни материали — Кейн тръгна към вратата. — Искам да се облечеш и след половин час да си долу. Каретата ще ни чака.

Тя го изгледа подозрително.

— Защо?

— Днес е неделя. Мистър и мисис Кейн отиват на църква.

— На църква?!

— Точно така, Кит! От тази сутрин преставаш да се държиш като страхливка и ще се срещнеш със съседите.

Кит скочи, като повлече чаршафа след себе си.

— Никога в живота си не съм била страхлива!

— На това разчитам — увери я той и затвори вратата след себе си.

Никога не би го признала, но той беше прав. Не можеше да продължава да се крие от хората.

Проклинайки под носа си, отхвърли чаршафа и започна да се мие. Реши да облече бялата муселинена рокля със сините незабравки, която бе носила първата вечер след пристигането си в „Райзън Глори“. След като се облече, вдигна косата си в свободен кок и постави на главата си малко произведение на изкуството от слама и син сатен. Освен омразния венчален пръстен и капковидните обеци с лунен камък, не сложи никакви други бижута.

Утринта беше топла и хората не бързаха да влязат в църквата. Когато екипажът им пристигна пред вратата, Кит видя как всички глави се обръщат към тях. Само малките деца увлечени да се гонят, останаха равнодушни към появяването на Байрън Кейн и неговата булка.

Кейн помогна на мис Доли да слезе, а след това се пресегна навътре да помогне на Кит. Тя пристъпи грациозно, а когато той понечи да отдръпне ръката си, се притисна към него и с гримаса, която считаше за интимна усмивка обгърна с две ръце ръкава му — самото въплъщение на безпомощна, празноглава глупачка, влюбена в мъжа си.

— Не преиграваш ли малко? — промърмори той.

Тя го дари с ослепителна усмивка и му прошепна.

— Едва започвам. А ти можеш да вървиш по дяволите!

Мисис Ребека Уитман-Браун първа успя да се добере до младоженците.

— Нима това си ти, Катрин Луиз? Не очаквахме да те видим тук тази сутрин. Да не говорим, че всички останахме силно изненадани от внезапния ти брак с майор Кейн, нали така Гладис?

— Абсолютно — отвърна сухо дъщеря й.

Изражението на лицето на младата жена, ясно показа на Кит, че самата Гладис бе хвърлила око на Кейн, така че едва ли й харесваше, че янки или не, един от най-красивите ергени бе спечелен от мъжкарана, като Кит Уестън.

Кит отиде толкова далеч в представлението си, че притисна бузата си в ръкава на Байрън.

— О, мисис Браун, Гладис, не се шегувайте с мен! Със сигурност всеки в околията, който има очи е видял какви чувства изпитваме с майора, един към друг. Не крия, че той като мъж е свикнал да крие емоциите си, не е като нас, слабите жени. Какво да правим, такава ни е съдбата!

Кейн издаде странен сподавен звук, дори мис Доли запърха с ресниците си. Кит въздъхна и цъкна с език.

— О, борих се до колкото мога със себе си. Какво да ви кажа, знам, че той е истински янки — наш враг и извърших истинско престъпление. Но както е написал Шекспир „любовта побеждава всичко“. Нали така, скъпи?

— Според мен, това са думи на Вергилий, скъпа моя — отговори й сухо. — Не са на Шекспир.

Кит засия.

— Е какво ще кажете, не е ли най-умния? Не сте си представяли, че янките знаят толкова много, нали? След като повечето от тях са необразовани хора, да не кажа нещо друго.

Кейн я стисна за ръката, което отстрани изглеждаше като жест на съпружеска привързаност, но беше предупреждение за маниерите й.

Кит започна кокетливо да си прави вятър с едната ръка.

— Господи, каква жега! Байрън, скъпи, може би е по-добре да ме заведеш вътре в църквата, където е по-хладно? Изглежда тази сутрин топлината ми действа зле!

Думите едва бяха излезли от устата й, когато десетки погледи се впиха незабавно в талията й.

— Разбира се, мила моя! Хайде веднага да влизаме вътре!

Той внимателно я поведе нагоре по стълбите, прегърнал раменете й, сякаш беше деликатно плодоносно цвете, нуждаещо се от неговата закрила.

Кит усети, как погледите на всички присъстващи пронизваха гърба й и можеше да чуе, как в главите си пресмятат месеците. Нека ги броят — каза си тя. Скоро сами ще разберат, че са сгрешили.

И тогава я порази ужасна мисъл.

Знахарката живееше в полуразрушена колиба на земята принадлежала някога на Пърсел. Почти никой не си спомняше как се беше появила тук. Някои твърдяха, че стария Годфри Пърсел — дядото на Брандън — я беше купил от пазара за роби в Ню Орлианс. Други казваха, че е родена в „Холи Гроув“ от майка негърка и баща индианец от племето чероки. Никой не знаеше на колко е години и какво в действителност е нейното име.

Рано или късно при нея идваше всяка жена от околията, независимо бяла или черна. Знахарката можеше да лекува брадавици, да предсказва бъдещето, правеше любовни отвари и определяше пола на неродените бебета. Кит знаеше, че само тази жена може да й помогне.

— Добър ден, Знахарке. Аз съм Кит Уестън, сега Катрин Луиз Кейн — дъщерята на Гарет Уестън. Помниш ли ме?

Вратата изскърца и се отвори достатъчно, колкото в пролуката да се подаде една сивокоса глава.

— Момичето на Гарет Уестън? Виж ти колко си пораснала! — изхриптя старицата със сух, дрезгав глас. — Твоят татко отдавна гори в ада!

— Няма да споря! Права си! Може ли да вляза?

Старата жена се отдръпна от вратата и Кит пристъпи в малка и чиста стая, в която цареше безпорядък. Връзки лук, чесън и билки висяха привързани към гредите на тавана, по ъглите бяха разположени чудновати мебели, под единствения прозорец видя стар чекрък. На едната стена имаше дървени рафтове, извити под тежестта на наредените върху тях бурканчета и бутилки.

Знахарката разбърка ароматното съдържание в съда, който висеше над огъня. След това седна на люлеещия се стол в непосредствена близост до огнището и сякаш беше съвсем сама, започна да се люлее и да припява под носа си с глас, наподобяващ шума на изсъхнали листа.

— В Галаад има балсам…

Кит седна на най-близкия до нея тръстиков стол, с провиснала и разкъсана седалка, и се заслуша. Още от сутринта, от църковната служба се питаше, какво ще прави, ако забременее. Щеше да бъде свързана с Кейн до края на дните си. Не можеше да позволи това да се случи, не и докато имаше все още шанс да стане някакво чудо и да си върне свободата и предишния начин на живот.

Веднага след като се бяха върнали от църквата, Кейн отново изчезна нанякъде, но Кит не можа да се измъкне, докато мис Доли не се прибра в спалнята си за следобедна дрямка, след като почете от Библията.

Най-накрая старицата спря да пее.

— Дете, остави проблемите си на Исус. Ще се почувстваш много по-добре.

— Не мисля, че Исус може да направи нещо за тях.

Възрастната жена погледна към тавана и се изкиска.

— Господи? Чуваш ли това дете? — смехът сякаш раздираше гърдите й. — Тя твърди, че не можеш да й помогнеш! Мисли си, че Знахарката може, а твоят син Исус Христос — не може! — очите й се напълниха със сълзи от смях и тя ги избърса с края на престилката си. — О, Господи — пак се изкиска — това дете… тя е още толкова млада!

Кит се наведе напред и докосна коляното на старицата.

— Разбираш ли, Знахарке, трябва да бъда сигурна! Не мога да имам дете. Затова съм дошла при теб. Ще ти платя добре, ако ми помогнеш.

Възрастната жена спря да се люлее и за първи път, откакто Кит бе влязла в колибата, я погледна сериозно.

— Децата са Божия благословия.

— Да, но аз не искам.

Горещината в малката колиба стана непоносима и Кит се изправи.

— Когато бях малка слушах робините да приказват, че понякога им помагаш да не могат да имат повече деца. Макар че за това могат да те накажат със смърт.

Пожълтелите от старост очи на жената презрително се свиха.

— Тези робини не искаха децата им да бъдат продадени. Ти си бяла. Не би трябвало да се притесняваш, че ще изтръгнат детето от ръцете ти и повече никога няма да го видиш.

— Знам, че… Но не искам да имам бебе! Не сега!

Знахарката започна отново да се люлее и да си припява.

— В Галаад има балсам за изцеление на всички рани… Има балсам в Галаад…

Кит приближи до прозореца. Всичко беше напразно. Старицата нямаше да й помогне.

— Този янки. В него се е вселил дявола, но има и доброта също… — проговори Знахарката.

— Много от дявола и много малко от добротата. Поне доколкото ми е известно.

Старата жена се засмя.

— Такъв мъж, като него, има силно семе. На старата знахарка ще й е нужно силно средство, за да го пребори.

Тя с труд стана от люлеещия стол, отправи се към дървените рафтове и започна да разглежда различните бурканчета. Накрая изсипа обилно количество от сиво-бял прах в един празен буркан, покри го с чист парцал и го завърза с връв.

— Разбърквай по една щипка от праха в чаша вода и пий сутрин, след като си била в леглото му.

Кит взе буркана и с благодарност прегърна Знахарката.

— Благодаря — извади няколко банкноти от джоба си и ги мушна в ръката на възрастната жена.

— Прави всичко, както ти казвам, миси. Старата жена знае кое е най-добре.

След това се обърна към огъня и се изсмя хрипливо на шегата, която само тя разбираше.

Глава 16

Кит се бе покачила на стълбичката в библиотеката и опитваше да вземе една книга, когато чу входната врата да се отваря. Старият часовник в хола удари десет часа. Само един човек затръшваше така вратата. Цялата вечер се бе подготвяла за завръщането му.

Следобеда, когато се бе връщала от Знахарката го съзря отдалеч. В неделя работниците почиваха, затова той бе сам при предачницата. Гол до кръста разтоварваше дървения материал, докаран от Чарлстън.

— Кит!

Сигурно беше видял светлината от прозореца на библиотеката, и съдейки по вика му, разбра, че не е в добро настроение.

Вратата на стаята едва не се откачи от пантите. По ризата му имаше тъмни петна от пот, мръсните му панталони бяха напъхани в ботушите, които без съмнение оставяха кални следи по пода. Софрония нямаше да бъде щастлива от това.

— Когато те викам, искам веднага да дойдеш! — изръмжа той.

— Само ако имах крила — отвърна му нежно, но той не прояви чувство за хумор.

— Нямам желание да те търся из цялата къща, когато се прибера у дома!

Той се държеше толкова възмутително, че тя едва не се разсмя.

— Може би трябва да нося звънче на шията си. Искаш ли нещо?

— Дяволски си права! Преди всичко искам баня и чисти дрехи. След това — вечеря. В стаята ми!

— Сега ще кажа на Софрония — още в момента, в който го изрече, разбра, че е направила грешка. Щеше да започне една…

— Софрония не е моя съпруга. Тя не е тази, заради която последните шест часа разтоварвах дървен материал. И това нямаше да се налага, ако ти не обичаше толкова много да си играеш с кибрита — той се облегна на рамката на вратата, смело отправяйки й предизвикателство. — Така че, ти ще се погрижиш за мен.

Щеше да направи всичко, за да потуши лошото му настроение. Усмихна му се и изрече:

— С удоволствие. Ще се погрижа за банята ти.

— И вечеря!

— Но, разбира се!

Когато мина покрай него и се отправи към кухнята, в мечтите си вече яхаше Съблазън и изчезваше завинаги. Но беше невъзможно! Нямаше да позволи яростта на съпруга й, да я принуди да напусне „Райзън Глори“.

Софрония не се виждаше никъде, затова помоли Луси да напълни ваната, а после затърси из кухнята с какво да нахрани мъжа си. Според нея щеше да бъде най-добре отрова за мишки, но накрая се спря на чинията, която Патси бе покрила и оставила на топло върху печката. Кит махна кърпата, за да може яденето в нея да изстине, когато станеше време да я занесе на Кейн.

Луси се появи запъхтяна в кухнята.

— Мистър Кейн каза, че ви иска веднага горе!

— Благодаря ти, Луси.

Кит взе чинията и старателно започна да духа върху печеното месо с картофи, надявайки се то да изстине по-бързо. Мислеше си да посипе отгоре допълнително още сол, но не й даде сърце да го стори. Той може да бе въплъщение на дявола, но бе работил усилено целия ден. Достатъчно бе, че щеше да му се наложи да яде студената вечеря.

Когато влезе в спалнята, видя, че той седи отпуснат в креслото все още напълно облечен.

— Къде беше, по дяволите?

— Да ти приготвя вечерята, съкровище.

Той присви очи.

— Помогни ми да сваля проклетите ботуши.

Въпреки че те целите бяха в кал, той можеше и сам да си ги свали, но явно търсеше повод за скандал. Би му помогнала с радост, и тъй като Кейн искаше кавга, реши да се държи отстъпчиво.

— Разбира се, агънцето ми.

Отиде при него, обърна му гръб и яхна крака му.

— Ако се опреш някъде, ще мога по-лесно да ги измъкна.

Единственият начин, по който той можеше да се подпре, беше да постави другия си крак в калния ботуш, върху дупето й. А тя подозираше, че това бе твърде много, дори за него.

— Добре, сам ще смъкна проклетите ботуши!

— Сигурен ли си? Аз живея, за да ти бъда полезна.

Той й метна мрачен поглед, измърмори нещо под носа си и дръпна ботушите. Докато Кейн събличаше дрехите си, Кит усърдно подреждаше нещо в гардероба.

Тя чу шума от падането на дрехите по пода, а после и плисъка на водата, когато той влезе във ваната.

— Ела тук и ми изтъркай гърба!

Кейн знаеше, че е претърпял поражение, затова сега възнамеряваше да го компенсира.

Когато се обърна, тя видя, че едната му ръка почива на ръба на ваната, а кракът му виси извън нея.

— Най-напред си свали роклята, за да не се намокриш!

Този път той беше уверен, че тя ще откаже, което щеше да му даде повод да беснее още повече.

Само че Кит бе решила да не му позволи да спечели толкова лесно, особено сега, когато под роклята си имаше долна риза и няколко фусти. Избягвайки да поглежда към водата във ваната, тя свали дрехата.

— Колко си внимателен само!

Може би топлата вода го бе успокоила, защото мрачният му поглед бе изчезнал. Сега в очите му имаше яростен блясък.

— Благодаря ти, че си забелязала! А сега ми изтъркай гърба!

О, щеше да го изтърка! И още как! Кожата му щеше да свали!

— Ох!

— Извинявай! — рече невинно зад гърба му. — Мислех, че си по-издържлив.

— Да не забравиш гърдите ми — каза й, предвкусвайки възмездието си.

Тя се срамуваше от интимните докосвания и той го знаеше. Кит умишлено остана зад гърба му, но от това положение беше почти невъзможно да изтърка гърдите му. Предпазливо протегна ръка, за да стигне до тях.

— Така няма да стане — заяви той, хвана я за китката и я дръпна пред себе си. Ризата й отпред се намокри.

Избягвайки да гледа надолу, Кит започна да сапунисва гърдите му с гъбата. Правеше всичко възможно да не се заглежда в белите пенливи кръгове, които оставяше след себе си, но причудливите фигури върху мускулите му, сякаш я привличаха. Изкушаваше се да прекара пръстите си по тях.

Една от фибите й падна и кичур коса се потопи във водата. Кейн се протегна и го прибра зад ухото й. Кит седна на пети. Погледът му се местеше от лицето към гърдите й и обратно. Тя знаеше, без да поглежда, че водата е направила ризата й прозрачна.

— Ще… ще оставя чинията на масата, за да можеш да вечеряш, след като се подсушиш.

— Добре — отвърна й дрезгаво.

Обърна му гръб и започна да се размотава около малката масичка до камината. Той излезе от ваната и взе кърпа, за да се подсуши. Когато в стаята стана тихо, Кит предпазливо се обърна към него.

Кейн бе успял да облече само чифт панталони. Влажната му коса бе гладко сресана.

Тя нервно облиза устни. Играта се бе обърнала в негова полза.

— Страхувам се, че яденето ти малко изстина, но съм сигурна, че е вкусно.

Тя се отправи към вратата.

— Сядай, Кит! Не обичам да ям сам.

Тя неохотно се настани срещу него и Кейн започна да се храни. Докато го наблюдаваше й се стори, че леглото с балдахина започва да расте, и изпълва цялата стая. Наложително бе да отвлече вниманието си.

— Сигурно очакваш да поема задълженията на Софрония, но…

— Защо трябва да го правиш?

— Не съм казала, че искам. Умея да готвя, но що се отнася до останалото…

— Тогава остави всичко на Софрония.

Кит се бе приготвила за дълъг спор, искаше да го упрекне в деспотизъм, но той само за секунда успя да я извади от равновесие.

— Има една работа, която искам да ти възложа допълнително, освен грижата ти за мен, разбира се.

Кит се напрегна. Ето, най-после! Щеше да й поръча нещо, което знаеше, че тя мрази!

— Нощес лисица е отмъкнала една кокошка. Опитай се да я проследиш. Сигурен съм, че си по-добър стрелец от повечето мъже тук — Кит мълчаливо се втренчи в него. — И ако искаме да имаме дивеч на масата, ще трябва ти да се погрижиш за него. От работа по предачницата, нямам достатъчно свободно време да се заема сам с тази задача.

Не можеше да повярва на това, което чу. Мразеше го още повече, че я разбира толкова добре. Ако се бе омъжила за Брандън, не би могла да има подобна свобода. Но той никога не би я гледал така, както Кейн я гледаше сега.

Леглото приближаваше все повече към нея. Раменете я заболяха от напрежение. Тя старателно изучаваше блестящите кристални висулки на лампата, след това плъзна поглед по книгите, които той държеше до леглото.

Леглото!

Очите й се спряха върху ръцете му — широки длани с тънки, дълги пръсти. Ръце, които бяха галили тялото й, докосвайки всяка извивка. Пръсти, които бяха прониквали…

— Хляб?

Кит подскочи. Той й подаваше парче хляб, което не бе изял.

— Не, не, благодаря — бореше се да запази самообладание. — Мис Доли беше много разстроена днес. Сега, след като не се нуждая вече от компаньонка, се страхува, че ще я отпратиш — тя го гледаше упорито. — Казах й, че няма да направиш нищо подобно. И, че може да остане тук толкова дълго, колкото поиска.

Очакваше той да протестира, но Кейн само сви рамене.

— Предполагам, че мис Доли сега е част от семейството, независимо дали го искаме, или не. Вероятно е за добро. Тъй като никой от нас двамата не дава пукната пара за условностите, тя ще създава атмосфера на почтеност в дома ни.

Кит скочи като ужилена.

— Престани да бъдеш толкова разумен!

— Добре. Събличай се!

— Не, аз…

— Мислиш си, че банята и храната са всичко, което искам от теб, така ли?

— Ако очакваш повече, ще се наложи да ме вземеш със сила!

— Нима? — Кейн се облегна лениво в креслото и я огледа похотливо. — Развържи тези дантели! Искам да гледам как се събличаш!

Кит бе потресена от чувството на възбуда, което я заля. Сега бе принудена да се бори със себе си.

— Отивам да си лягам. Сама!

Кейн я проследи докато напускаше стаята и видя вътрешната й борба. Сега, когато бе познала страстта, тя го искаше толкова силно, колкото той нея, но по-скоро би умряла, отколкото да си признае.

Кит бе толкова дяволски красива, че го болеше само като я гледаше. Това ли бе слабостта, която баща му бе усещал към майка му?

Мисълта го вледени. Тази вечер имаше намерение да ядоса Кит, докато тя не се вбеси и изгуби остатъка от самообладанието си. Би трябвало да знае, че тя е достоен противник и не би изгубила лесно играта.

Но не само стремежа да я накара да излезе извън себе си, му беше дал повод да се държи толкова безцеремонно. Искаше да й нанесе унизителни душевни рани, които да й покажат колко малко го е грижа за нея.

Все още желаеше да правят любов. Но не с нежност и ласки. Не бе толкова глупав.

Стана и премина през малката дневна, за да влезе в спалнята й. Естествено, бе заключила междинната врата. Не бе очаквал друго от нея. С малко търпение от негова страна, той би успял да стопи съпротивата й. Но не искаше да бъде търпелив. С един ритник отвори вратата.

Тя бе все още по бельо, макар да бе развързала панделките на долната си риза. Косите й — черна коприна, покриваха изваяните й като от слонова кост рамене.

Като го видя, ноздрите й се разшириха от гняв.

— Махай се! Не се чувствам добре!

— Скоро ще се почувстваш по-добре! — взе я на ръце и я понесе към леглото, където й беше мястото.

— Няма да го направя!

Той я хвърли върху кревата, сред купчина фусти и затрепери от ярост.

— Ще правиш това, което ти кажа!

— Ще ти лъскам ботушите, дяволите да те вземат, и ще ти нося яденето! Но това е всичко!

Кейн заговори спокойно, въпреки страстите, които бушуваха в него.

— На кого се сърдиш повече? На мен — за това, че те принуждавам, или на себе си — за това, че тайно го искаш?

— Аз… аз не…

— Искаш го!

Той ловко я избави от дрехите й, после смъкна и своите. Гневът й се стопи с първите ласки.

— Защо трябва да става по този начин? — прошепна тя.

Кейн зарови лице в косите й.

— Защото не можем да му се съпротивляваме.

Това беше среща на телата, не на душите им. Всеки от тях намери удовлетворение, но това беше всичко. Точно така го искаше той.

И никога не бе чувствал по-голяма пустота в себе си.

Претърколи се по гръб и се вгледа в тавана. Пред очите му се занизаха сцени от нещастното му, изпълнено с насилие детство. Баща му беше загубил много повече от парите си, заради майка му. Бе загубил гордостта, честта си и в крайна сметка — собственото си достойнство. И Кит щеше постепенно да го обсеби, точно както бе направила Розмари с Натаниел Кейн.

Осъзнаването на това го зашемети. Страстта му към тази жена го правеше слаб.

Развълнувано си пое дълбоко въздух. Кит го желаеше, но не със същата страст, с която искаше „Райзън Глори“. И под желанието й, както и преди, бушуваше омразата й към него.

Точно тогава той взе решение, какво да прави, макар че то го прободе като с нож. Отчаяно затърси друг начин, но нямаше такъв. Нямаше да позволи на жена си да му вземе всичко, както се бе случило с баща му. А това означаваше повече да не се докосва до нея. Нито утре. Нито следващата седмица. Нито следващия месец. Докато не унищожеше влиянието, което тя имаше върху него.

А това можеше да продължи вечно.

Седмиците се сменяха една след друга и живота им постепенно навлезе в рамките на учтиво, равнодушно съжителство. Заприличаха на добри съседи, които вежливо си кимат през оградата, но рядко се спират да си поприказват. Кейн нае още работници и за малко повече от месец, щетите от пожара в предачницата бяха възстановени. Беше време да се монтират машините.

Както се сменяха един след друг летните дни, така отношението на Кит към съпруга й премина от гняв към объркване. Не беше я докосвал от неделя вечерта, след завръщането му от Чарлстън. И въпреки че играеше ролята на послушна съпруга, като му поднасяше яденето и се грижеше за банята му, той се отнасяше с нея просто учтиво. И повече не я заведе в леглото си.

Кит бродеше из гората в мъжки дрехи и с кални ботуши, с карабината на Спенсър в едната си ръка и торба от зебло, натъпкана с убитите пъдпъдъци и зайци в другата. Кейн държеше тя да си е в къщи, когато се прибира у дома, но не го беше грижа, как прекарваше останалото време, нито че не спазваше правилата на елементарното женско поведение.

Но дори и в гората, тя не намери покой. Бе твърде неспокойна и прекалено объркана.

В един подобен ден пристигна писмо от Елзбет.

Цяла седмица писмото на Елзбет обвинително я гледаше от бюрото й. Десетина пъти сяда да й отговори, но после безпомощно захвърляше писалката. Най-накрая реши, че не може да отлага повече. Резултатът бе крайно незадоволителен, но нищо по-добро не можеше да се получи, колкото и да се стараеше.

Беше края на август, когато най-накрая Кит се принуди да посети предачницата, и то, само защото знаеше, че Кейн не е там. Памукът бе узрял и Кейн заедно с Магнус бяха на полето от сутрин до здрач. Бе оставил Джим Чайлдс да следи за работата по становете.

Въпреки че Кит не се беше приближавала до сградата от ужасната нощ на пожара, мисълта за предачницата не й излизаше от главата. Тя беше заплаха за нея. Предполагаше, че Кейн няма да се задоволи с мащабите на сегашната фабрика, и разширението щеше да е за сметка на земята в плантацията. В същото време изпитваше някакво болезнено любопитство. Тя беше южнячка и разбираше от памук. Възможно ли бе предачницата да извърши такова чудо, каквото бе почистването на памука? Или щеше да бъде проклятие?

Като всяко друго дете от юга, знаеше историята толкова добре, както познаваше линиите на собствената си длан. За нея нямаше граници, нито зависеше от религията или убежденията, нито от цвета на кожата. Предаваха я от уста на уста — бедни и богати, свободни и роби. Историята за това, как Юга бил спасен, само за десет дни…

Докато вървеше към предачницата тя си я припомни.

Било края на осемнадесети век, когато дяволските семена били основен проблем за Юга. О, можело да се каже, толкова много за преимуществата на памука от остров Си Айланд с неговите дълги лъскави влакна, от които семената изкачали лесно, като костилка от узряла череша! Но ако ги нямало крайбрежните песъчливи почви и си-айленския памук нямало да го има, защото той растял само върху тях.

Съществувал тютюнът, но той изсмуквал жизнените сокове на земята. След няколко години върху тази почва не растяло нищо друго.

Ориз? Индиго? Царевица? Да, те давали добра реколта, но не можели да направят човека богат. Не правели страната богата. А именно това било необходимо на Юга. Свежи пари, от богата реколта. И култура, която да накара целия свят да чука на вратата му.

Именно това били тези дяволски семена. Грубо влакнестия памук можел да расте навсякъде. Той бил непретенциозен. Не се нуждаел от песъчлива почва и морски въздух. Зелените семена на памука пониквали бързо, като плевели. И разходите по отглеждането му били малки, защото дяволските семена се захващали в почвата със здрави корени и се залепвали за нея, сякаш дяволът ги е посял там. И човек трябвало да е много глупав, за да се опита да ги извади.

Бил необходим десетчасов труд, за да се отдели един фунт памучно влакно от три фунта от тези дяволски семена. Три фунта семена, за един фунт памучно влакно! Десет часа работа! Дяволът в ада, здраво се бил подиграл с южняците!

Тогава от къде щели дойдат парите от реколтата? Къде беше културата, която да спаси Юга?

Плантаторите спрели да купуват роби, а на тези, които вече притежавали, обещали свобода. Твърде много гърла за изхранване. И никакви пари от реколтата. Само дяволските семена.

И тогава дошъл един учител от Савана. Мъжът от Масачузетс бил с ум, който работел по-различно, отколкото при другите хора. Той мечтаел за машини. Именно на него разказали за дяволските семена и късите твърди влакна. Той отишъл под навеса, където почиствали памука, за да се убеди с очите си, колко тежка е работата по изваждане на семената.

Три фунта семена, за един фунт памучно влакно! Десет часа!

Учителят се захванал за работа. Били му необходими десет дни. Десет дни, за да спаси Юга. Когато привършил, пред него стояла дървена кутия, в която се въртели ролки с телени куки. Отпред имало метална плоча с прорези, а отстрани — манивела, която се въртяла като с магия. Зъбци подхващали памука и го прекарвали през ролките. Дяволските семена падали в кутията. Един човек. За един ден. Десет фунта чисто памучно влакно.

Чудото станало. Свежи пари от богата реколта.

Югът станал кралица, а на трона се качил кралят Памук. Плантаторите започнали да купуват все повече роби. Стотици хиляди акра земя били засадени с грубо влакнестия памук, а за работата на полето били необходими яки гърбини. Обещанията за свобода на робите били забравени. Ели Уитни — учителят от Масачузетс им дал памукопочистващите машини. Чудото било сторено.

И проклятието било налице.

Кит завърза Съблазън за стълба и се отправи към тухленото здание, размишлявайки, как почистването на памука бе спасило и унищожило Юга едновременно. Без почистването на памука, робството би изчезнало, защото бе икономически неизгодно. Тогава не би имало и война.

Щеше ли тази предачница да има същия катастрофален ефект?

Кейн не бе единствения, който разбираше какво означават за Юга собствени предачни фабрики. Отпадаше необходимостта от транспорт на суров памук на северозапад или в Англия. Скоро примерът на Кейн щеше да бъде последван от много хора. Тогава Югът щеше да контролира целия процес, започвайки от засаждане, отглеждане, събиране и почистване, до предене и тъкане на готовите влакна. Фабриките щяха да върнат просперитета на Юга, който войната му бе отнела. Подобни процеси щяха донесат със себе си промени, особено в такива плантации, като „Райзън Глори“.

Джим Чейс я разведе и й показа цялата предачница. И макар да беше любопитен, защо жената на работодателя му внезапно се бе появила отново след два месеца отсъствие, той с нищо не го показа. Доколкото бе известно на Кит, Кейн не бе казал никому, че тя е подпалила сградата. Само Магнус и Софрония изглежда се досещаха.

Когато си тръгна, тя осъзна, че част от нея с нетърпение очаква да види работата на огромните машини. Предачницата щеше да влезе в действие през октомври.

Връщайки се обратно, видя Кейн да стои до фургон пълен с памук. Беше гол до кръста, а гърдите му блестяха от пот. Докато го наблюдаваше, той грабна чувал с памук от раменете на един работник и го изпразни във фургона. После свали шапката и изтри челото си с ръка.

Стегнатите му, мощни мускули се движеха под кожата му, като вода развълнувана от вятъра. Той винаги бе изглеждал силен и строен, а непосилната работа в плантацията и в предачницата го бе закалила още повече. Всеки мускул и всяка вена релефно изпъкваха по раменете и торса му. Внезапно Кит почувства дълбоко в себе си някаква слабост, сякаш над нея бе надвиснал ураган. Тръсна глава, за да пропъди гледката.

Когато се прибра у дома се отдаде на ожесточено готвене, независимо, че времето в тези последни дни на август беше горещо и в кухнята тегнеше задух. До края на деня бе приготвила яхния от костенурка, царевични питки и желирана торта, но все още не бе успяла да прогони безпокойството си. Затова реши да поплува в езерото, преди вечеря. Докато оседлаваше Съблазън си спомни, че Кейн работеше на полето, през което трябваше да мине. Той веднага щеше да разбере накъде отива. Вместо да я разстрои, мисълта я развълнува. Пришпори Съблазън и пое по пътя.

Кейн веднага я видя. Дори вдигна ръка за лек, насмешлив поздрав. Но не дойде при езерото. Тя дълго плува в прохладните води, гола и самотна.

На другата сутрин, Кит разбра, че месечния й цикъл е дошъл. До следобеда облекчението, че не е бременна, бе заменено от остри режещи болки. Толкова зле досега не се бе чувствала.

Отначало се опита да облекчи болката с ходене, но скоро се предаде. Съблече роклята и фустите, и легна. Софрония й даде от нейните лекарства, а мис Доли й почете от „Тайната на щастливия живот на християнина“, но болките не преминаха. Накрая им нареди да напуснат спалнята й, за да може да страда на спокойствие.

Но не остана дълго сама. Преди вечеря, вратата се отвори и в стаята нахълта Кейн. Не беше успял дори да се преоблече.

— Какво ти е? Мис Доли ми каза, че си болна, но когато я попитах какво ти е, тя започна да трепери като заек и се скри в спалнята си.

Кит лежеше на една страна, свила колене чак до гърдите си.

— Изчезвай!

— Няма, докато не ми кажеш какво ти е!

— Нищо ми няма — простена тя. — Утре ще съм добре. Само се махни!

— По дяволите, ако го направя! В къщата е тихо, като в погребален салон. Жена ми се е заключила в стаята си и никой не иска нищо да ми каже.

— Дойдоха ми женските дни — промърмори Кит, прекалено измъчена, за да се срамува. — Никога не е било толкова зле.

Кейн мълчаливо се обърна и излезе.

Бездушен простак! Кит притисна силно корема си и застена.

След по-малко от половин час, изненадана усети матракът до нея да потъва.

— Изпий това. Ще те накара да се почувстваш по-добре — Кейн повдигна раменете й и поднесе чаша към устните й.

Тя глътна малко и се закашля.

— Какво е това?

— Топъл чай с голяма доза ром. Много успокоява.

Вкусът беше неприятен, но бе по-лесно да го изпие, отколкото да започва спор. Когато той внимателно я положи обратно в леглото, главата й приятно се замая. До носа й стигна аромат на сапун и тя разбра, че се бе изкъпал, преди да се върне при нея. Жестът му я трогна.

Кейн дръпна отгоре й чаршаф. Под него беше облечена с обикновена памучна риза останала от дните й в пансиона и чифт скъпи дълги гащи с воланчета. Както винаги имаше несъответствие в облеклото си.

— Затвори очи и остави рома да си свърши работата — прошепна й той.

Действително, клепачите й изведнъж станаха прекалено тежки, за да ги държи отворени. Когато ги затвори, той докосна гърба й и започна да го масажира. Ръцете му леко се придвижваха нагоре по гръбнака, после обратно надолу. Тя почти почувства момента, когато вдигна камизолата и докосна голата й кожа. Докато се унасяше, разбра, че неговите докосвания потушиха режещата болка.

На сутринта, Кит откри на нощното си шкафче голям букет маргаритки, натопен в чаша с вода.

Глава 17

Лятото премина в есен и атмосфера на напрегнато очакване надвисна над дома и неговите обитатели. Реколтата от памук бе прибрана и скоро предачните станове щяха да заработят.

Софрония стана непоносима — беше раздразнителна, крещеше на всеки и никой не можеше да й угоди. Само факта, че Кит не споделяше леглото с Кейн й носеше някакво удовлетворение. Не, че искаше Кейн за себе си, отдавна се бе примирила с мисълта, че не може да го има. Просто чувстваше, че докато приятелката й се държи на разстояние от съпруга си, няма да се сблъска с ужасната истина, че порядъчна жена като Кит и като самата нея, може да получи удоволствие в леглото на мъжа си. Защото, ако това бе възможно, всичките й изстрадани мисли за това, кое е важно в живота и кое — не, губеха смисъла си.

Софрония знаеше, че времето й изтича. Джеймс Спенс я притискаше да вземе решение. Бе й предложил да му стане любовница и да се премести в малка уютна къща в Чарлстън, по-далеч от злите езици. Софрония, която никога не бе мързелувала, сега се хващаше, че стои продължително до прозореца, загледана в дома на надзирателя.

Магнус също чакаше. Той усещаше, че на Софрония й предстои да премине през някакъв повратен момент от живота й. Бе готов да понесе удара. Но колко дълго още можеше да изтърпи? И как щеше да успее да живее в мир със себе си, ако тя го оставеше заради Джеймс Спенс и модерния му червен кабриолет, фосфатната мина и бялата му, като корем на риба, кожа?

Кейн имаше други, макар и подобни на неговите, проблеми. Сега, когато реколтата бе прибрана и становете започнеха да работят, вече нямаше да има причина по цял ден да превива гръб. А му беше необходима тежка, изнурителна работа, за да усмири потребностите на тялото си. Никога, още от ранните си младежки години, не бе оставал толкова дълго време без жена.

Вечер, когато се прибираше в къщи, не можеше да разбере дали жена му несъзнателно или умишлено го довеждаше до лудост. Всеки път, когато сядаше на масата за вечеря, тя ухаеше на жасмин. Прическата й винаги съответстваше на настроението й. Понякога косите й бяха вдигнати високо и малки къдрици обримчваха лицето й, като пухкави черни пера. Друг път я сресваше в строг испански стил, който подхождаше на много малко жени — разделяше косите си на прав път и ги стягаше на тила си на кок, който толкова много му се искаше да разпусне. Във всеки случай не можеше да свали поглед от нея. Жестока ирония! Никога не бе оставал верен, на която и да е жена, за разлика от сега, и страдаше по тази, която сам си бе забранил да люби…

Кит бе също толкова нещастна, колкото и Кейн. Тялото й, събудено за страстта, не искаше да се укроти. Измъчваха я странни еротични фантазии. Бе намерила книгата „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман, която някога й бе подарил Кейн. Тогава смелите стихове я смущаваха. Сега — сякаш разголваха душата й. Никога не бе чела такава поезия, изпълваща мислите с образи, които възпламеняваха тялото й.

Умираше за ласките на Кейн. Денем дълго лежеше във ваната, а вечер обличаше най-съблазнителните си тоалети. Не след дълго роклите й станаха твърде предизвикателни. Увеличаваше деколтетата и махаше копчета от корсетите, така дрехите й вече откриваха повече от половината й гръд. Носеше ярки мъниста, замени колана на светложълтата сутрешна рокля с червено-синя тафтена лента. Обуваше яркорозови чехли с оранжева рокля, на която в ръкавите бе вплела светложълти панделки. Кит бе скандална. Бе омагьосваща. Софрония ехидно й се подиграваше, че прилича на паун, който разперва опашката си, за да привлече своя партньор.

Но Кейн изглежда нищо не забелязваше.

Три месеца след сватбата, в един дъждовен понеделник, на гости им дойде Вероника Гембл. Кит току-що бе слязла от тавана, където в прашния безпорядък бе търсила изгубения по време на войната, китайски чаен сервиз. Така че отново се представи пред красивата жена в най-неугледния си вид.

Освен размяната на няколко учтиви думи, когато се срещнеха в града или църквата, Кит не бе посещавала или разговаряла с Вероника, след онази катастрофална вечер. Само й бе изпратила бележка с учтива благодарност за красиво облечения в телешка кожа екземпляр на „Мадам Бовари“, който бе крайно неподходящ сватбен подарък от мисис Гембл. Кит жадно бе погълнала всяка дума от книгата. Все още не бе наясно с отношението си към тази жена. Вероника я очароваше, но в същото време Кит се плашеше от нейната самоувереност и от студената й красота.

Докато Луси сервираше на масата чаши с ледена лимонада и чиния със сандвичи, Кит тъжно сравняваше красиво ушития костюм в пясъчен цвят на гостенката, със собствената си мръсна и измачкана памучна рокля. Никак не бе странно, че съпругът й намираше явно удоволствие в компанията на Вероника. Затова често си задаваше въпроса, дали всичките им срещи бяха на публични места. Мисълта, че може да се срещат тайно, предизвикваше болка в сърцето й.

— Е, как намирате семейния живот? — попита Вероника, след разменените любезности. През това време Кит бе изяла четири сандвича, а гостенката само един.

— В сравнение с какво?

Смехът на Вероника, като сребърен звън се разнесе из стаята.

— Вие без съмнение сте най-интересната жена в този невероятно скучен и досаден окръг.

— Щом не ви харесва, защо сте останала тук?

Вероника се заигра с брошката си.

— Дойдох тук, за да лекувам душата си. Вие сте млада и разбирам, че ви звучи мелодраматично, но моят съпруг ми беше много скъп и все още не мога да се примиря със смъртта му. В крайна сметка обаче, намирам скуката за също толкова голям враг, колкото скръбта. Когато човек свикне с компанията на такъв очарователен мъж, след това не е лесно да живее сам.

Кит не знаеше как да отговори на това откровение, особено след като почувства нещо пресметливо зад думите. Впечатлението й незабавно се потвърди.

— Достатъчно! Не може да искате да прекарате целия следобед слушайки сълзливите оплаквания на една самотна вдовица, когато собствения ви съпружески живот е едва в началото. По-добре ми кажете, наслаждавате ли се на брака си?

— Свиквам, като всяка младоженка — внимателно отговори Кит.

— Колко сдържан и правилен отговор! Разочарована съм! Очаквах с обичайната ви прямота да ми кажете, че това не е моя работа, но съм сигурна, че преди да си тръгна ще го чуя. Ще ви призная, че дойдох да любопитствам за интимните подробности на най-интересната брачна двойка в околията.

— Наистина ли, мисис Гембл? — едва успя да попита Кит. — Не мога да си представя, защо бихте го направили.

— Хорските тайни правят живота забавен. И сега, аз открих една точно пред себе си — Вероника почука с овалния си нокът по бузата си. — Защо, питам се аз, такива привлекателни хора, не се разбират помежду си?

— Мисис Гембл, аз…

— Защо погледите им рядко се срещат, когато са сред хората? Защо никога не се докосват, както го правят любовниците?

— Наистина, аз не…

— Това разбира се е най-интересния от всички въпроси — наистина ли са любовници?

Кит се задъха от ярост, но Вероника махна лениво с ръка, да замълчи.

— Пощадете ме от драматизма и ме изслушайте до края! Може би ще разберете, каква услуга ви правя?

Благоразумието и любопитството водеха истинска война в душата на Кит.

— Добре — отрони тя накрая, колкото може по-равнодушно.

— Има нещо неестествено в тази двойка — продължи Вероника. — Мъжът има вид на изгладнял човек, което съгласете се е много странно за един младоженец. В същото време жената… Ах, жената! Тя е още по-интересна от мъжа! Наблюдава го, когато той не я гледа, опива се от тялото му по най-нескромния начин, гали го с поглед. И това е най-озадачаващото! Мъжът е хубав, жената е чувствена и все пак, аз съм убедена, че тези двамата не са любовници.

След като приключи, Вероника търпеливо зачака. Кит имаше чувството, че е гола. Беше унизително! И все пак…

— Вие сте дошли тук с определена цел, мисис Гембл. Бих искала да знам, каква е тя?

Вероника изглеждаше изненадана.

— Нима не е очевидно? Не може да сте толкова наивна, да не си давате сметка, че аз съм привлечена от мъжа ви — тя наклони глава. — Тук съм, за да ви предупредя откровено: ако се отказвате от него, аз ще направя всичко възможно, за да го имам.

Кит бе обхваната от странно спокойствие.

— Вие дойдохте днес до тук, за да ме предупредите, че възнамерявате да имате връзка със съпруга ми?

— Само, ако вие не го искате, мила моя — Вероника взе чашата с лимонада и деликатно отпи. — Каквото и да си мислите, аз изпитвам към вас искрена симпатия още от първата ни среща. Напомняте ми на самата мен, когато бях на вашата възраст, макар да умеех по-добре да прикривам чувствата си. И все пак, моята симпатия не е безгранична — за вашия брак ще бъде по-добре, ако аз споделям леглото на Кейн, а не някоя безсрамна уличница, която ще се постарае да ви раздели завинаги.

До този момент тя говореше небрежно, почти шеговито, но сега, очите й, искрящи като малки изумруди, се впиха в Кит.

— Повярвайте ми, мила моя, знам какво говоря. Поради някаква причина, която не мога да проумея, вие тласкате мъжа си в обятията на друга жена — и той няма да устои. Измяната му е само въпрос на време. И аз смятам да бъда тази жена.

Кит разбираше, че трябва да скочи и с негодувание да напусне стаята, но нещо в неподправената откровеност на Вероника Гембл не допускаше притворство. Тази жена знаеше отговорите на такива тайни, за които Кит нямаше и най-малката представа.

Успя да запази равнодушния израз на лицето си.

— Да предположим… просто заради разговора… че нещо от това, което казахте, е вярно. Да предположим, че… аз… не изпитвам интерес към моя съпруг. И да предположим отново, в името на разговора, че… мъжът ми… също няма интерес към мен — бузите й се зачервиха, но тя решително продължи. — Как според вас… бих могла… да го заинтересувам?

— Като го съблазните, разбира се!

Последва дълга, мъчителна тишина.

— И как — попита хладно Кит, — може да стане това?

Вероника помисли малко.

— Жената съблазнява мъжа, като следва своите инстинкти, без да се замисля, кое е прилично и кое — не. Пленителна рокля, съблазнителни маниери, желание да го изкушава, загатване картината на рая, който го очаква. Вие сте интелигентна жена, Кит, и съм уверена, че ако си поставите цел, ще намерите начин да я постигнете. Само запомнете едно: гордостта няма място в спалнята. Тази стая е посветена на даването, а не на задръжките. Разбирате ли ме?

Кит кимна вдървено.

Изпълнила целта на посещението си, Вероника взе ръкавиците и плетената си чантичка и се изправи.

— Още едно предупреждение, мила моя: учете се бързо, защото нямате много време. Отпуснах ви достатъчно.

И без да се сбогува напусна стаята. Едва когато седна в каретата, си позволи да се усмихне. Френсис би се насладил на този следобед. Не й се удаваше често шанса да играе ролята на феята кръстница, но трябваше да й се признае, че я изигра великолепно.

Нагласи се удобно на меката кожена седалка, и замислено намръщи чело. Сега трябваше да реши, струваше ли си да приведе в действие заплахата или…

Най-накрая, на Кит й се удаде възможност да направи това, което така отдавна желаеше. Вечерята бе истинско мъчение, тъй като Кейн сякаш не бързаше да си ляга. Разказваше за предачницата, дори я попита за мнението й относно цените на памука тази година. И както винаги, когато станеше въпрос за памука, изслуша внимателно отговора й.

Ужасен човек! Той беше толкова болезнено красив, че тя не можеше да свали поглед от него. И защо трябваше да се държи толкова очарователно с мис Доли?

Кит се постара да се прибере в спалнята си, толкова скоро, колкото й бе възможно. Отначало дълго обикаля из стаята, докато възстанови самообладанието си. Най-накрая съблече дрехите си, облече избелял памучен халат, седна пред огледалото и започна да вади фибите от косата си. Тъкмо бе успяла да среше дългите черни къдрици, когато чу Кейн да се изкачва по стълбите на път за спалнята си.

В огледалото се отразяваше неестествено бледото й лице. Кит пощипна бузите си, след това смени обеците капки от лунен камък, с чифт мънички перли. Постави от жасминовия си парфюм в долчинките от двете страни на шията си.

Удовлетворена от направеното, съблече памучния халат и облече черна копринена нощница — сватбен подарък от Елзбет. Дрехата се плъзна като масло по голата й кожа. Нощницата бе елегантно проста, с малки, едва загатнати ръкави и дълбоко изрязано деколте, което откриваше гърдите й до връхчетата им. Материята обвиваше тялото й и се спускаше до долу на меки гънки, като при всяко движение, очертаваше формата на бедрата й. Отгоре облече пеньоар от ефирна черна дантела и с треперещи пръсти закопча единственото копче — до шията й.

Кожата й проблясваше под прозрачната тъкан, като бледа зимна луна. При ходене, пеньоарът, се разтваряше отпред, което явно Елзбет не бе взела предвид при покупката. Нощницата прилепваше като втора кожа и очертаваше гърдите, деликатната падинка на пъпа и съблазнителното малко хълмче под корема й.

Тя пресече малката дневна, босите й крака стъпваха безшумно по килима. Когато стигна до вратата на неговата спалня, почти бе изгубила кураж. Почука бързо, преди да се е отказала.

— Влез.

Кейн, облечен с риза с навити ръкави, седеше в креслото до прозореца. Пред него, на масата, имаше купчина документи. Той вдигна глава и като видя в какво е облечена, очите му потъмняха и добиха познатия опушено сив цвят.

Кит бавно тръгна към него — с високо вдигната глава и гордо изпънати рамене. Сърцето й биеше лудо.

— Какво искаш?

Очарователният мъж, който й бе правил компания на масата по време на вечеря беше изчезнал. Сега звучеше уморено, подозрително и враждебно. За пореден път тя се запита, защо той бе изгубил всякакъв интерес към нея. Защото не я намираше за привлекателна ли? Ако това бе вярно, то я очакваше ужасно унижение.

Кит можеше да измисли подходящо извинение: порязан пръст, който се нуждаеше от незабавно лечение, или молба да й даде някоя книга за четене… все едно, нямаше да й повярва.

Затова вдигна още по-високо брадичка и срещна погледа му.

— Искам да правя любов с теб.

Стана й неловко, когато устните му се извиха в лека подигравателна усмивка.

— Моята прелестна жена. Толкова откровена! — очите му поглъщаха тялото й, така ясно очертано под тънката коприна. — Позволи ми да бъда също толкова искрен. Защо?

Не по този начин си бе представяла нещата. Очакваше да я вземе на ръце и да я занесе в леглото.

— Ние… ние сме женени. Не трябва да спим отделно.

— Разбирам — той кимна към леглото. — Въпросът е в съблюдаване на приличието, така ли?

— Не съвсем.

— Тогава какво?

Между плешките й се стече капка пот.

— Просто искам — твърде късно осъзна, че не може да го направи. — Забрави! — обърна се и тръгна към вратата. — Забрави, че съм казала нещо. Беше глупава идея.

Тя посегна към дръжката на вратата, когато една ръка покри нейната.

— Толкова лесно ли се предаваш?

Кит си пожела, никога да не бе започвала. Не можеше дори да обвини Вероника Гембл за поведението си. Сама желаеше да се наслаждава на вкуса на устните му, да го докосва, да изпита отново тайната на сливането. Вероника просто я бе подтикнала.

Усети, че той не беше вече до нея. Огледа се и го видя облегнат на полицата на камината.

— Давай — подхвърли той, — чакам да започнеш.

— Да започна какво?

— Мъжът не може да прави любов по команда. Страхувам се, че ще ти се наложи да събудиш желанието ми.

Ако бе погледнала в очите му, щеше да види, че страстта бушува вече в него, но тя бе твърде заета да се бори с водовъртежа от чувства, който се надигаше в нея.

— Не знам, как да го направя.

Той подпря рамене на полицата на камината и лениво кръстоса глезени.

— Действай! Целият съм твой.

Не можеше да понесе повече подигравките му. Гърлото й се стегна. Почти побягна към вратата.

— Промених мнението си.

— Страхливка — каза й меко.

Тя се обърна навреме, за да види, как язвителната му усмивка полека избледнява и на нейно място се появява нещо съвсем друго, едновременно изкусително и дръзко.

— Предизвиквам те, Кит Уестън!

Диви, неукротими чувства бушуваха дълбоко в нея. „Следвай инстинктите си“ — така й бе казала Вероника. Но как да разбере, какво да направи?

Кейн повдигна вежди, мълчаливо признавайки нейното затруднено положение и прилива й на смелост, когато взе решение.

Кит бавно повдигна ръка и разкопча единственото копче на пеньоара. Каскада от черна дантела се плъзна надолу към пода.

Очите му се наслаждаваха на тялото й.

— Ти никога не се отказваш, нали? — хрипкаво прошепна той.

Кит леко се усмихна. Тръгна към него внезапно усетила да я залива вълна на неочаквана самоувереност. Бедрата й едва забележимо се поклащаха, при което тънкият плат на нощницата още по-ясно очерта съблазнителните им извивки. Спря пред Кейн и се взря в опушените дълбини на очите му. Без да сваля поглед протегна ръка и постави длан върху рамото му.

Мускулите под пръстите й веднага се напрегнаха и това й даде чувство на власт, каквато не бе изпитвала по-рано над него.

Повдигна се на пръсти и притисна устни към пулсиращата вена на врата му.

Той изстена тихо и зарови лице в косите й, като продължаваше да не я докосва. Тази необичайна пасивност я възбуди още повече. Тя разтвори устни и с езика си започна да гали мястото, където пулсът му туптеше все по-забързано.

Все по-гладна за него, Кит задърпа копчетата на ризата му. Когато успя да я отвори плъзна длан по голата му гръд. Зарови пръсти в къдравите косъмчета, след това положи устни върху твърдото плоско зърно, разкрило се пред погледа й.

Кейн задавено изстена. Обви я с ръце и я притегли към себе си. Но играта водеше тя, значи той трябваше да се съобразява с нейните правила. С мек, лукав смях, Кит се измъкна от прегръдката му и отиде в другия край на стаята. Отправи му предизвикателен поглед и облиза устни с върха на езика си. После преднамерено плъзна длани по тялото си — от гърдите, през кръста, до извивката на ханша си.

Ноздрите му хищно се разшириха. Тя чу, как дишането му се ускорява. Прокара отново ръце по тялото си, този път в обратна посока — от ханша, през талията, към гърдите.

Жената съблазнява мъжа, като следва своите инстинкти, без да се замисля, кое е прилично и кое — не.

Кит обхвана гърдите си с длани. Приглушено възклицание излезе от устните на Кейн — неразбираемо, но съдейки по тона, явно с чувство на възхищение.

Окончателно уверена в своята власт, Кит се премести в ъгъла, така че леглото остана между тях. Повдигна нощницата и се качи върху матрака. Поривисто завъртя глава и косите й се пръснаха по раменете. На лицето й изгря усмивка, която се предаваше още от Ева, единия ръкав се плъзна и падна от рамото й. Под воала от черни къдрици проблесна бяла гърда.

Кейн полагаше свръхчовешки усилия да остане на мястото си, и да не й се нахвърли, за да се слее с нейното примамващо тяло.

Беше се заклел пред себе си, да не позволи това да се случи отново, но вече нямаше сили да стои далеч от нея. Тя му принадлежеше!

Кит все още не бе приключила. Дръпна нощницата си до коленете и седна на пети. Прекара пръсти през спуснатите си коси. Къдриците ту откриваха, ту закриваха едната й гърда в примамлива еротична игра.

И последната тънка нишка самоконтрол у Кейн се скъса. Трябваше или да я докосне, или да умре. Пристъпи до края на леглото и протегна покритата си с белези ръка, за да прибере копринените къдрици зад рамото й, а погледът му се впи в идеално оформената гърда с твърдо розово зърно.

— Бързо се учиш — каза й с натежал от вълнение глас и посегна към нея.

Кит му се изплъзна и легна на възглавницата, като подпря главата си на лакът. Черната коприна на нощницата се разстла върху краката й.

— Имаш прекалено много дрехи на себе си — прошепна тя.

Устните му се извиха в усмивка. С няколко ловки движения съблече ризата и я захвърли на страна. Кит мълчаливо го наблюдаваше. Сърцето й препускаше в безумен ритъм. След по-малко от минута, той застана пред нея напълно гол.

— Сега, кой има прекалено много дрехи на себе си? — попита я задавено.

Кейн коленичи върху леглото и постави голямата си длан върху коляното й, там, където свършваше подгъва на нощницата. Кит усети, че черната дреха го възбужда, и не се учуди, че не я съблече. Вместо това, той плъзна ръката си под коприната, по вътрешната страна на бедрото й, докато стигна там, където желаеше. Докосна я леко веднъж, след това отново, после засили натиска, докато накрая пръста му влезе във влажната й сърцевина.

Този път, Кит беше тази, която изстена. Тя изви тялото си в дъга и черната коприна падна от рамото, като оголи и другата й гърда. Кейн наклони глава и облиза най-напред едното, после другото зърно. Двойната ласка — върху гърдите й и в нейната женственост, беше повече, отколкото младата жена можеше да понесе. Със стон, който излезе от дълбините на душата й, тя се разпадна под неговото докосване.

Мина секунда, а може би — часове, преди тя да дойде отново на себе си. Кейн се опъна до нея, наблюдавайки напрегнато лицето й. Когато Кит отвори очи, той я целуна по устните.

— Огън и мед… — прошепна Кейн.

Тя го погледна въпросително, но той само се усмихна и отново я целуна страстно. Кит му отвърна със същата жар. Устата му се спусна към гърдите й, вдигна нощницата високо над кръста й и нежно я целуна по корема.

Тя усети, че нещо ще се случи още преди да почувства ласката на устните му върху вътрешната страна на бедрото си. Отначало помисли, че се е объркала. Мисълта бе твърде шокираща. Със сигурност грешеше. Не може да бъде… той нямаше да посмее.

Но той го направи. И тя беше уверена, че ще умре от насладата, която й даде.

След като всичко свърши, Кит почувства, че никога повече няма да бъде същата. Кейн я придърпа до себе си, погали косата й и се заигра с къдриците, давайки й време да се възстанови. Когато загуби търпение се притисна към нея с цялото си тяло.

Кит заби пръсти в гърдите му и го избута.

Сега вече въпросът блестеше в неговите очи. Но той покорно се отпусна на възглавницата, а тя застана на колене до него. Наблюдаваше я, как срамежливо скръсти ръце пред себе си, хвана края на нощницата и я издърпа през главата си.

Кейн успя само за миг да зърне голата й красота, преди Кит да легне върху него. Водопад от тъмни коси се разпиля върху гърдите му, когато тя стисна лицето му с малките си, силни ръце.

Кит жадно впи устни в неговите. Смело използва езика си да граби и насилва, за да получи удоволствие за себе си и сетне да го върне в изобилие. След това загали с устни белезите и напрегнатите мускули, твърдата му мъжественост, докато между тях не избухна отново пламъка на страстта.

Те се сляха… заедно се възвисиха… след това се разтопиха в блаженство.

Цяла нощ се прегръщаха, правеха любов, когато се събудеха, а после задрямваха с все още слети тела.

И разговаряха. Говореха за удоволствието, което си доставяха телата им, но нито веднъж не споменаха, това, което ги бе разделило. Дори и преплетени в екстаз, те мълчаливо поставяха невидими граници, преминаването на които беше смъртоносно.

Може да се докосваш до мен… Може да ме докосваш тук… О, да… Да, и там… Но не очаквай нещо повече… Недей да мислиш, че на дневна светлина ще остана същия. Няма да се променя. Само ще ме нараниш… Ще ми вземеш всичко… Ще ме унищожиш… Аз ще ти отдам тялото си, но не, не смей да се надяваш, че ще получиш душата ми…

На сутринта Кейн изръмжа срещу нея, когато тя смачка вестника, който той искаше да прочете. Кит се нахвърли отгоре му, когато той неволно постави стол на пътя й.

Нощните мечти се разсеяха и дневните бариери се върнаха обратно на мястото си.

Глава 18

Софрония взе решението точно преди Коледа. Джеймс Спенс я срещна по пътя водещ за Ръдърфорд и й показа нотариалния акт за къщата, която бе купил на нейно име.

— Това е една хубава розова къщичка, мис Софрония, със смокиня пред предната веранда и решетка с увити по нея глицинии — на задната.

Тя взе документа, разгледа го внимателно и му каза, че е съгласна.

Сега се взираше през кухненския прозорец в мрачния дъждовен декемврийски ден към спящите полета на „Райзън Глори“ и си мислеше, че по-млада няма да стане. Беше на двадесет и четири, и занапред я чакаха дълги самотни години. Джеймс Спенс можеше да й даде всичко, за което бе мечтала до сега. Освен това се отнасяше учтиво с нея, и за бял мъж беше достатъчно красив. Той бе добър човек и щеше да я закриля. А за благодарност — тя щеше да се грижи за него. Задълженията й щяха да бъдат не по-различни от тези, които имаше сега… с тази разлика, че трябваше да спи с него.

Потръпна, после се укори — какво щеше да бъде по-различното?! Не беше девственица. Затова пък щеше да има дом в Чарлстън и най-накрая да бъде в безопасност. Освен това беше време да се махне от тук. Ако останеше още малко в плантацията, щеше да полудее между Магнус, майора и Кит.

Магнус непрекъснато я гледаше с меките си кафяви очи. Тя мразеше тъгата, която виждаше в тях. И често се хващаше, че мечтае за неделния следобед, когато я целуна в овощната градина. Не можеше да забрави тази целувка, колкото и да се стараеше. От тогава повече не я бе докоснал, дори и в нощта, когато Кит и майора се бяха оженили и тя спа в неговия дом. Защо не се махнеше по-далеч от нея и не я оставеше на мира?

Искаше всички да се махнат, дори Кит. Откакто се бе върнала в леглото на Кейн, тя сякаш бе обезумяла. Хвърляше се от едно нещо към друго, без да си остави време да помисли. Всяка сутрин, когато Софрония отиваше до кокошарника да събере яйцата, неизменно виждаше Кит яхнала Съблазън да препуска с такава бързина, сякаш я гонеха дяволите. Караше го да прескача твърде високи и опасни препятствия, докато и двамата стигнеха предела на силите си. Яздеше дори в дъжд и студ, сякаш се боеше, че през нощта, когато двамата с майора се затворят в спалнята, земята ще изчезне.

През деня въздуха между тях трептеше от напрежение. Софрония можеше да се закълне, че Кит със седмици не бе казала вежлива дума на майора, а когато той заговореше жена си, от тона му, всичко около него се вледеняваше. Но поне се опита да поправи отношенията между тях. Дори се отказа от решението си да прокара път до предачницата през земята в източния край на плантацията, върху която растяха само храсти. Всички, освен Кит, разбираха, че този път ще спести време и усилия за извозване на памука от полята до предачницата.

Тази сутрин Софрония се притесни, че ще се стигне до бой. Майорът често бе предупреждавал Кит да престане с безумната езда на Съблазън. Но тъй като те не подействаха, накрая взе крайни мерки — забрани й изрично да язди жребеца. Кит го обсипа с ругатни и го заплаши с няколко неща, които една порядъчна жена, дори не би трябвало да знае, още по-малко да ги споменава. Но той стоеше като статуя, без да каже дума и я гледаше с такова каменно студено изражение, че по гърба на Софрония плъзнаха ледени тръпки.

Но независимо колко лоши бяха нещата помежду им денем, настъпеше ли вечерта, вратата на голямата спалня се затваряше и не се отваряше до сутринта.

Взряна през прозореца, Софрония видя Кит, облечена в проклетите си панталони, да се връща от разходка. Стомахът й се стегна от ужас. Не можеше да отлага повече. Чантата й бе готова, а мистър Спенс щеше да я чака след по-малко от час в края на алеята.

Не беше казала на никого за плановете си и се чудеше дали Магнус подозира нещо. Сутринта, когато бе дошъл в кухнята на закуска я бе погледнал много странно. Понякога имаше усещането, че той чете мислите й.

Добре, че днес бе отишъл в Ръдърфорд и нямаше да бъде тук, когато тя си тръгнеше. Но някаква част от нея желаеше да хвърли последен поглед на милото му, красиво лице.

Софрония закачи престилката до мивката, както правеше това още от детството си и тръгна да обиколи къщата за последен път. Предната врата се отвори и заедно с потока студен въздух, вътре нахълта Кит.

— Днес вятъра направо хапе! Отивам да направя чаудер17 за вечеря.

Софрония забрави, че тези неща не бяха вече нейна отговорност.

— Вече е почти пет часа — скара й се тя. — Щом искаш супа, трябваше да ми кажеш по-рано. Патси вече сготви хубав пилаф с бамя.

Кит съблече вълненото си яке и раздразнено го хвърли на перилата.

— Сигурна съм, че тя няма да има нищо против, ако добавя още едно блюдо към менюто — и тръгна нагоре по стълбите.

— Хората в този дом ще ти бъдат много благодарни, ако им се усмихнеш поне веднъж.

Кит се спря и погледна надолу към Софрония.

— Какво трябва да означава това?

— Това означава, че си намръщена от няколко месеца и започна да става заразно. Заради тебе се разкрещях на Патси.

Софрония не за първи път я порицаваше за нейното поведение, но днес Кит нямаше сили да се защитава. Чувстваше се нервна и апатична, не точно болна, но и не съвсем добре. Уморено въздъхна.

— Ако Патси не иска чаудер в менюто тази вечер, ще го направя утре.

— Ще трябва сама да й кажеш.

— Защо?

— Защото няма да бъда тук.

— Така ли? Къде отиваш?

Софрония се поколеба. Кит й бе задала въпроса толкова невинно.

— Да отидем да седнем за няколко минути в стаята. Трябва да поговорим.

Кит я погледна с любопитство, след това я последва по коридора. Когато влязоха вътре, тя седна на дивана.

— Случило ли се е нещо?

Софрония остана права.

— Аз… заминавам за Чарлстън.

— Трябваше да ми кажеш по-рано. Имам някои неща за пазаруване. Бих могла да дойда с теб.

— Не, няма да ходя по магазините — Софрония стисна ръце пред себе си. — Аз… отивам си завинаги. Няма да се върна повече в „Райзън Глори“.

Кит се втренчи неразбиращо в нея.

— Няма да се връщаш? Разбира се, че ще се върнеш. Ти живееш тук!

— Джеймс Спенс ми купи къща.

Кит смръщи чело.

— Защо го е направил? Негова икономка ли ще ставаш? Софрония, как можа дори да си помислиш да ни оставиш?

Софрония поклати глава.

— Няма да му бъда икономка. Ще му стана любовница.

Кит сграбчи облегалката на дивана.

— Не ти вярвам. Ти никога не би направила нещо толкова ужасно.

Софрония рязко повдигна брадичка.

— Да не си посмяла да ме съдиш!

— Но това е ужасно! Това, което казваш, е грях! Как можеш дори да си го помислиш?

— Всеки постъпва така, както сметне за необходимо — упорито отвърна икономката.

— Не е нужно да го правиш!

— Лесно ти е да го кажеш! Никога ли не ти е идвало на ум, че и аз мога да искам същите неща, като теб — дом, красиви дрехи, да се събудя сутрин и да зная, че никой няма да ме нарани?

— Но кой ще те нарани? Войната свърши преди три години. И никой не те е притеснявал от тогава.

— Защото всички мислеха, че споделям леглото на твоя мъж — щом видя острия поглед на Кит, побърза да добави: — Не, нямаше нищо такова. Но освен Магнус, никой друг не знае — ясно очертаните й устни се изкривиха в горчива усмивка. — Сега, след като ти се омъжи, всичко се промени. Рано или късно, някой ще реши, че съм лесна плячка. Винаги става така с черните жени, които нямат бял покровител. Не мога да продължавам да живея по този начин.

— А какво ще кажеш за Магнус? — запротестира Кит. — Той е добър човек. Всеки, който има очи, вижда, че той те обича. Можеш да се преструваш, колкото си искаш, но аз знам, че и ти изпитваш нежни чувства към него. Защо го измъчваш така?

Софрония стисна устни в права, упорита линия.

— Аз съм длъжна да се погрижа за себе си.

Кит скочи от дивана.

— Не мога да разбера, какво му е хубавото да те покровителства бял мъж? Когато ти беше робиня, нали баща ми трябваше да се грижи за теб, и виж какво стана. Може би мистър Спенс няма да бъде в състояние да те защити по-добре от баща ми. Може би и той ще извръща глава на другата страна, както правеше татко. Помисли ли за това, Софрония?

— Баща ти никога не се опита да ме защити! — извика Софрония. — Никога, разбираш ли? Мислиш, че не виждаше какво става ли? Именно той ме предлагаше на приятелите си за през нощта!

Кит почувства пронизваща болка в стомаха си.

Сега, когато истината излезе наяве, Софрония не можеше да се спре.

— Понякога ги караше да хвърлят зарове за мен. Друг път си устройваха надбягване с коне. Наградата винаги бях аз.

Кит се спусна към Софрония и я прегърна.

— Съжалявам! О, много, много съжалявам!

Но гърбът на Софрония, остана напрегнат и неподатлив, под дланите на Кит. Тя я погали, изтри сълзите, промърмори извинения, че не е успяла да й помогне и се постара да намери аргументи, които да я убедят да не напуска дома, единственият, който някога бе имала.

— Не позволявай на случилото се, да съсипе остатъка от живота ти. Ти си млада. Много от робините…

— Не ми говори за робините! — Софрония се дръпна рязко от ръцете й със свирепо изражение. — Не смей да ми говориш за робините! Ти не знаеш нищо за тях! — пое си дълбоко въздух, сякаш се задушаваше. — Той беше и мой баща!

Кит замръзна. После бавно поклати глава.

— Не! Това не е истина! Лъжеш ме! Дори той не би допуснал да се гаврят със собствената му дъщеря! Бъди проклета за лъжата, която изрече!

Софрония не трепна.

— Аз съм му дъщеря, също както и ти. Взел е майка ми, когато е била само на тринадесет и я държал в тази къща, под носа на майка ти. Държал я тук, докато не разбрал, че е бременна. След това я изхвърлил обратно в робските бараки, като непотребен боклук. В началото, когато приятелите му се въртяха около мен, си мислех, че може би е забравил чия дъщеря съм. Но той не беше забравил. Просто не му придаваше никакво значение. Кръвта нямаше никакво значение, защото за него аз не бях човек. Бях собственост. Още една негърка.

Лицето на Кит бе станало бяло, като тебешир. Не можеше да помръдне. Не можеше да говори.

Сега, когато най-накрая беше издала тайната си, Софрония се успокои.

— Радвам се, че майка ми почина преди всичко да започне. Тя беше силна жена, но ако бе видяла, какво се случва с мен, щеше да се пречупи — Софрония протегна ръка и докосна Кит по бузата. — Ние сме сестри, Кит — каза й тихо. — Нима никога не си го почувствала? Нима не си усетила връзката между нас, толкова силна, че никой не може да ни раздели? Още от самото начало сме заедно. Майка ти умря след раждането ти, и те дадоха на моята майка да се грижи за теб. Но тя не искаше да те докосва, заради това, което й се бе случило. Така че аз поех грижите за теб още от самото начало. Едно дете отглеждаше друго. Спомням си как те люлеех в скута си, когато бях на не повече от четири или пет. През деня, докато работех в кухнята, ти беше до мен, а вечер играех с теб вместо с кукла. Тогава мама умря и освен теб, не ми остана никой друг. Ето защо никога не напуснах „Райзън Глори“, дори когато ти замина за Ню Йорк. Трябваше да се уверя, че всичко с теб е наред. Но когато се върна обратно, беше станала друг човек — част от света, към който никога нямаше да принадлежа. Ревнувах и завиждах, но освен това се и боях. Прости ми, Кит, за това, което се готвя да направя, но ти си имаш вече своето място в живота, и сега настъпи време, и аз да намеря моето — прегърна бързо Кит и излезе от стаята.

Не след дълго, Кейн я намери там — тя все още стоеше в центъра на стаята — натегната, като струна, със стиснати юмруци.

— Къде по дяволите са всички… Кит? Какво е станало?

В момента, в който застана до нея, тя се почувства, като излязла от транс. Притисна се към него и се задави от ридания. Той я взе в обятията си и я заведе до дивана.

— Кажи ми какво се е случило?

В неговите ръце, Кит се почувства много добре. Никога не я бе държал така покровителствено, без следа от страст. Тя заплака.

— Софрония ни напуска. Отива в Чарлстън… за да… да стане любовница на Джеймс Спенс.

Кейн изруга тихо.

— Магнус знае ли?

— Е-е-едва ли — опита се да си поеме дъх. — Тя просто ми каза… Софрония е моя сестра.

— Сестра?

— Дъщеря е на Гари Уестън, също като мен.

Той я погали по брадичката с големия си палец.

— Ти си живяла през целия си живот на Юг. Кожата на Софрония е светла.

— Ти не разбираш — стисна зъби и през сълзи каза: — Моят баща често я подарявал на приятелите си за по една нощ. Знаел е, че му е дъщеря — собствена плът и кръв, но въпреки това го е правел.

— О, Боже! — лицето на Кейн стана пепеляво. Притисна я силно към себе си, опря буза на главата й, докато тя плачеше. Постепенно успя да му разкаже в детайли цялата история. Когато свърши, Кейн рече злобно: — Надявам се да гори в ада!

Сега, след като му разказа всичко, Кит осъзна какво трябва да направи. Скочи от дивана.

— Трябва да я спра! Не мога да допусна да мине през това!

— Софрония е свободна жена — напомни й той нежно. — И ако иска да отиде при Спенс, ти нямаш право да се месиш.

— Тя е моя сестра! Обичам я и няма да й позволя да го направи!

Преди Кейн да успее да я спре, тя изскочи от стаята. Той въздъхна тежко и стана от дивана. Кит бе наранена лошо, а доколкото я познаваше, това щеше да доведе до неприятности.

В това време Кит се бе скрила зад дърветата в близост до предната част на къщата. Зъбите й тракаха, докато стоеше сгушена във влажните зимни сенки и чакаше Кейн да излезе. Тя знаеше, че той скоро ще се появи.

Видя го да слиза по стълбите и да оглежда двора. Като не я откри никъде, изруга и се отправи към конюшнята.

Веднага, след като се скри от погледа й, Кит изтича обратно в къщата и отиде в библиотеката, където се съхраняваха оръжията. Не очакваше много неприятности от Джеймс Спенс, но тъй като имаше твърдото намерение да не позволи на Софрония да отиде при него, се нуждаеше от оръжие, за да придаде тежест на аргументите си.

В същото време, на няколко мили от дома, червено-черният кабриолет на Джеймс Спенс, мина покрай каретата на Магнус. „Изглежда Спенс много бърза за някъде“ — помисли си Магнус, докато го наблюдаваше да изчезва зад завоя. „Тъй като този път води до “Райзън Глори" и предачницата, сигурно бърза по някаква работа във фабриката." Това логично заключение съвсем не го удовлетвори. Той рязко шибна конете. Докато бързаше към плантацията си припомни всичко, което знаеше за Спенс.

Местните клюки твърдяха, че бил управлявал каменоломна в Илинойс, откупил се от армията за триста долара и след войната се отправил на Юг с пътна чанта, пълна с долари. Сега бе станал собственик на процъфтяваща фосфатна мина и искаше Софрония.

Когато Магнус пристигна, Спенс вече бе спрял кабриолета в началото на входната алея. Мъжът бе облечен в черен сюртук и с бомбе. В ръцете си държеше бастун. Магнус едва го удостои с поглед. Вниманието му бе съсредоточено върху Софрония, която стоеше от страни на алеята, с чанта до краката и син шал увит около раменете.

— Софрония! — извика той, подмина кабриолета и скочи от каретата.

Главата й се вдигна рязко нагоре и за миг му се стори, че в очите й проблесна надежда, но после те помръкнаха и тя стисна силно шала.

— Остави ме на мира, Магнус Оуен! Това не те засяга!

Спенс заобиколи екипажа и погледна Магнус.

— Някакъв проблем ли има, момче?

Магнус пъхна палци в колана и го изгледа свирепо.

— Дамата промени решението си.

Очите на Спенс се присвиха под периферията на бомбето му.

— Когато разговаряш с мен, момче, те съветвам да добавяш сър.

Софрония затрепери от страх, докато наблюдаваше сблъсъка между двамата мъже. Магнус се обърна към нея, но вместо нежния, тих човек, когото познаваше, тя видя пред себе си непознат със стиснати устни и жестоки очи.

— Връщай се обратно в къщата!

Спенс направи крачка напред.

— Слушай, не знам кой си мислиш, че си, но…

— Върви си, Магнус — помоли го Софрония с треперещ глас. — Взела съм решение и ти не можеш да ме спреш.

— Мога, и още как! — отвърна й с каменно изражение той. — Не се съмнявай!

Спенс бавно пристъпи към Магнус, като въртеше в ръка бастуна със златен накрайник.

— Мисля, че за всички ни ще бъде по-добре, ако се върнеш там откъдето си дошъл. Да вървим, Софрония! — но когато протегна ръка към нея, Магнус рязко издърпа младата жена.

— Не я докосвай! — изръмжа той и я изблъска зад гърба си. След това стисна юмруци и пристъпи напред.

Черен срещу бял! Всичките кошмари на Софрония се сбъдваха. Прониза я страх.

— Не! — тя се вкопчи в ризата на Магнус. — Не го удряй! Ако докоснеш бял, ще увиснеш на въжето до сутринта!

— Махни се от пътя ми, Софрония!

— Белите притежават цялата власт, Магнус! Остави го!

Магнус я отстрани от себе си, но този жест на защита му костваше много. Зад гърба му, Спенс приближи вдигайки бастуна. Когато Магнус се обърна, той го удари по гърдите.

— Стой настрана от неща, които не те засягат, момче! — изръмжа Спенс.

С едно бързо движение Магнус грабна бастуна и го счупи с коляното си. Софрония изпищя. Младият мъж захвърли настрана парчетата и с един удар в челюстта запрати противника си на земята.

Точно в този момент Кит излезе иззад дърветата и видя всичко, което стана. Тя се втурна напред към своите приятели, вдигна пушката и освободи предпазителя.

— Махайте се, мистър Спенс! Не сте желан тук!

Софрония беше повече от благодарна да види някого, но лицето й се вкамени. Спенс се изправи бавно, взирайки се злобно в Кит. И тогава един дълбок, спокоен глас разведри натегнатата атмосфера.

— Изглежда нещата тук, излизат извън контрол.

Погледите на всички се насочиха към Кейн, който слизаше от Вандал. Той приближи към Кит с присъщата за хищник грациозна походка и протегна ръка.

— Дай ми пушката, Кит! — каза той толкова спокойно, сякаш искаше хляб по време на ядене.

Да му даде оръжието бе точно това, което Кит желаеше, защото веднъж вече бе разбрала, че не може да се цели в човек. Кейн щеше да се погрижи да не се случи нищо с приятеля му, затова му подаде пушката.

За нейно изумление, той не се опита да застраши Спенс. Вместо това я хвана за ръката и не много нежно я избута към жребеца.

— Приемете моите извинения, мистър Спенс. Жена ми има буен темперамент — и той мушна пушката в кожената чанта, която висеше на седлото.

Кит забеляза как очите на Спенс заблестяха хитро. Благодарение на предачницата, Кейн бе станал уважавана личност в общността, и тя разбра, че в момента мъжът трескаво преценяваше, дали ще е в негова полза да има съпруга й за приятел.

— Няма за какво да ми се извинявате, мистър Кейн — отвърна му той докато изтърсваше прахта от панталоните си. — Жените са непредсказуеми същества. Едва ли някой от нас, мъжете, може да ги разбере.

— Напълно сте прав — кимна му Кейн, безразличен към злобното изръмжаване на Кит.

Спенс повдигна за поздрав черното си бомбе и посочи с глава към Магнус.

— Много ли държите на това момче, майоре?

— Защо се интересувате?

Със заговорническа усмивка, Джеймс отвърна.

— Ако ви е скъп, едва ли ще бъдете щастлив да го видите да виси на въжето. И тъй като и двамата сме делови мъже, съм напълно готов да забравя всичко, което се случи тук.

От облекчение, нозете на Кит се подкосиха. Погледите на Кейн и Магнус се срещнаха.

Те продължиха да се гледат в продължение на няколко дълги мъчителни секунди, след което Кейн отвърна очи и сви безразлично рамене.

— Не нося отговорност за постъпките на Магнус. Всичко това не ме засяга.

Кит изсвистя с възмущение, но той я подхвана, качи я на Вандал, сам седна зад нея и пришпори коня.

Софрония ги изгледа как изчезват по алеята и в гърлото й се надигна жлъч. Майорът се считаше за приятел на Магнус, а позорно бе отстъпил при първите признаци на опасност. Белите винаги се обединяваха против черните. Така е било винаги, така и щеше да бъде.

Обхвана я отчаяние. Стрелна с поглед Магнус, но той като че ли не бе засегнат от предателството на Кейн. Стоеше с леко разкрачени крака, опрял ръка на бедрото си, а в очите му сияеше странна светлина.

Любовта, която до сега бе отказвала да признае, избухна в нея с нова сила, разкъса всички невидими окови на миналото и помете остатъците с огромна пречистваща вълна. Как бе могла толкова дълго време да отрича своите чувства? Магнус бе всичко, което един мъж трябваше да бъде — силен, добър, честен. Състрадателен и горд. А сега със своите действия го бе поставила в опасност.

Имаше само едно нещо, което можеше да направи — обърна му гръб и пристъпи към Джеймс Спенс.

— Мистър Спенс, вината е само моя за това, което се случи тук днес — Софрония не можеше да се принуди да докосне ръката му. — Аз флиртувах с Магнус. Накарах го да повярва, че означава нещо за мен. Трябва да забравите всичко. Ще дойда с вас, ако обещаете, че няма да му причините зло. Той е добър човек, а аз го подведох.

Зад нея се чу гласа на Магнус, мек и тържествен, като църковен химн.

— Няма да стане Софрония. Няма да ти позволя да отидеш с него — той застана до нея. — Мистър Спенс, Софрония ще бъде моя съпруга. Ако се опитате да я отведете, ще ви спра, независимо кога — днес, утре, след една година — но ще ви спра.

Младата жена стисна в юмруци ледените си длани.

Спенс облиза устни и хвърли нервен поглед в посоката, в която бе изчезнал Кейн. Негърът беше по-висок, с широки рамене и по-силен, така че в една физическа разправа, щеше да го победи. Но защо трябваше да се бие, след като можеше да победи по друг начин?

Софрония с ужас видя как изражението му се промени под силата на емоциите. В Южна Каролина на нито един негър нямаше да му се размине посегателството над бял. Ако Спенс не успееше да принуди шерифа да вземе някакви мерки, то той щеше да се обърне към Ку-Клукс-Клан — чудовищата, които от две години тероризираха щата.

Сцени на жестоки линчове и убийства се заредиха пред очите й, когато Спенс самоуверено отиде и се качи на своя кабриолет.

Той взе юздите и се обърна отново към Магнус.

— Ти направи голяма грешка, момче! — после се обърна към Софрония с враждебност, която не се опита да скрие. — Ще се върна за теб утре!

— Само минутка, мистър Спенс — Магнус се наведе, взе парчетата на счупения бастун и закрачи към кабриолета с непривична увереност. — Смятам се за справедлив човек, затова ще ви предупредя: — Ако се опитате да ме преследвате ще се изложите на сериозен риск. А ако решите да изпратите тук своите приятели с белите чаршафи, това едва ли би било добра идея, мистър Спенс. В интерес на истината, по-скоро ще бъде лоша.

— И какво трябва да означава това? — подигравателно попита Спенс.

— Това означава, мистър Спенс, че имам талант, за който трябва да знаете. Освен това, имам още трима-четирима приятели със същата дарба. Наистина и те са чернокожи, като мен, така че ще трябва да решите, дали си заслужаваме усилието или не. Не искам да сгрешите, мистър Спенс. Защото смъртта ви ще бъде напълно излишна.

— За какво говориш?

— За динамит, мистър Спенс. Лоши неща, но истински полезни. Научих се да ги използвам, когато се наложи да взривявам скали, при строежа на предачницата. Повечето хора не знаят нищо за динамита, защото е ново изобретение, но ми се струва, че вие сте човек, който е в крак с новото време. Обзалагам се, че можете да прецените какви ще са разрушенията, ако се използва в такава огнеопасна среда, каквато е фосфатната мина.

Спенс изгледа Магнус недоверчиво.

— Заплашваш ли ме?

— По-скоро се опитвам да ви обясня някои неща, мистър Спенс. Имам добри приятели. Истински добри приятели. И ако нещо се случи с мен, те ще бъдат много нещастни. Ние не бихме искали това да стане, нали мистър Спенс?

— Бъди проклет!

Магнус стъпи с единия крак на стъпенката на кабриолета и сложи счупените парчета на бастуна върху коляното си.

— Всеки мъж е длъжен да заслужи своето щастие, мистър Спенс, а Софрония е моето. Имам намерение да живея с нея добър и дълъг живот, така че да можем да се насладим един на друг, и съм готов да направя всичко необходимо, за да го постигна. Всеки път, когато ви срещна в града, ще ви свалям шапка за поздрав и вежливо ще ви пожелавам добро здраве. Докато вие чувате тези мои приветствени думи, ще знаете, че съм един щастлив човек, който мисли добро на вас и вашата мина — впил поглед в противника си, той му подаде счупения бастун.

Кипящ от гняв, Спенс сграбчи парчетата и дръпна юздите на коня.

Софрония се огледа замаяно. Всичко, на което току-що стана свидетел, беше в противоречие с това, в което вярваше и въпреки всичко се бе случило. Със собствените си очи видя, как Магнус се изправи срещу белия човек и победи. Беше се борил за нея. И я бе защитил… дори от самия себе си.

Тя се спусна през сухата зимна трева, която ги разделяше, и падна в обятията му, като повтаряше името му отново и отново, докато сърцата им забиха в един ритъм.

— Ти си голямо изпитание за мен, жено — тихо призна той, притискайки я в прегръдката си.

Тя вдигна поглед и се взря в очите му, искрящи от истинска любов. Магнус прокара палец по устните й, сякаш бе слепец и определяше границите на територията, за която щеше да претендира. Наведе глава и я целуна.

Тя пое устните му срамежливо, сякаш бе младо момиче. Беше я накарал да се чувства отново чиста и невинна.

Магнус я притисна още по-близо до себе си. Целувката му ставаше все по-взискателна, но вместо да изпита страх, тя се наслаждаваше на неговата власт. Този човек, този добър мъж беше неин завинаги. Той беше много по-важен от къщата в Чарлстън и от копринените рокли. Много по-важен от всичко останало.

Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, Софрония забеляза в очите му влага. Този силен, храбър мъж, хладнокръвно заплашил да взриви фосфатната мина, бе станал мек и нежен, като агънце.

— Ти ми причини много неприятности, жено — каза й грубо. — След като се оженим, няма да търпя повече глупостите ти.

— Нима ще се оженим, Магнус? — кокетно го подкачи тя. Положи дългите си елегантни пръсти от двете страни на лицето му и го придърпа за нова, дълбока и продължителна целувка.

— О, да, сърчице мое — отговори й той, когато най-накрая успя да си поеме дъх. — Със сигурност ще се оженим.

Глава 19

— Обвинявала съм те за много неща, Байрън Кейн, но никога не съм те считала за страхливец! — извика Кит, преследвайки по петите Кейн, докато той излизаше от конюшнята. — Магнус ще бъде мъртъв по твоя вина! Всичко, което трябваше да направиш, бе да кимнеш с глава, само да кимнеш и Спенс щеше да забрави, че Магнус го е ударил. Сега, веднага ми върни пушката! Щом не си достатъчно мъж, да защитиш най-добрия си приятел, то ще го направя аз!

Кейн се обърна, притиснал оръжието до гърдите си.

— Само опитай да се върнеш там! Ще те заключа и ще изхвърля ключа!

— Мразя те! Знаеш ли?

— Как да не знам, хиляди пъти съм го чувал от теб! Защо първо не ме попиташ какво става, преди да ми отправяш обвинение?

— Очевидно е, какво става!

— Нима?

Изведнъж, Кит се почувства неуверена в себе си. Кейн не беше страхливец, никога не правеше нещо без причина. Яростта й утихна, но безпокойството остана.

— Добре, да предположим, че ще ми кажеш какво си имал предвид, като остави Магнус сам с човека, който иска да го линчува.

— Ти така ме вбеси, че ще те оставя сама да разгадаеш мотивите ми.

Той понечи да тръгне към къщата, но Кит застана пред него.

— О, не, няма да се измъкнеш така лесно!

Кейн премести пушката на рамото си.

— Магнус не би приел ничие вмешателство, дори моето. Има неща, които един мъж е длъжен да свърши сам.

— Ти може би подписа смъртната му присъда!

— Изглежда, аз имам повече вяра в него, отколкото ти.

— Тук е Южна Каролина, а не Ню Йорк!

— Да не би да ми казваш, че най-накрая признаваш несъвършенството на родния си щат?

— Ние говорим за Ку-Клукс Клан — поясни тя. — Последния път, когато беше в Чарлстън, самият ти се опита да накараш федералните власти да предприемат действия срещу тях. А сега се държиш така, все едно не съществуват.

— Магнус е самостоятелен човек. Той няма нужда от защитник — сам води битките си. Ако го познаваше толкова добре, колкото си мислиш, щеше да го разбереш.

От гледна точка на Магнус, Кейн бе прав, но тя не можеше да понася този вид мъжка гордост. Тя водеше единствено до смърт. Докато гледаше след него, си помисли за войната, която някога бе изглеждала толкова славна и справедлива.

Кит не можа да се успокои и обикаля наоколо повече от час, когато се появи широко усмихнатия Самуел с бележка от Софрония.

Кит се вторачи в бележката с радост и недоумение. Значи Кейн е бил прав. Но това не значеше, че е прав и за всичко останало.

Напоследък се бяха случили твърде много неща и сега я заля лавина от чувства — към Софрония, „Райзън Глори“ и към Кейн.

Тръгна към конюшнята за Съблазън, но се сети, че съпругът й й бе забранил да се приближава до жребеца. Тъничко гласче й прошепна, че за това е виновно единствено собственото й безразсъдство, но тя отказа да го слуша. Двамата с Кейн трябваше да разрешат този проблем.

Върна се обратно в къщата и намери в кухнята Луси, да бели картофи.

— Къде е мистър Кейн?

— Преди няколко минути го чух да се качва горе.

Кит изхвръкна в коридора и се втурна по стълбата. Със замах отвори вратата на спалнята.

Кейн седеше до масата и разглеждаше документите, които бе оставил там предната вечер. Обърна се с усмивка към нея, и като я видя, че кипи от ярост, повдигна въпросително вежди.

— Е?

Тя знаеше какво я пита — дали щеше да наруши неписаното правило установено между тях? Правилото, което гласеше, че спалнята е мястото, където няма да спорят, мястото предназначено за нещо друго, което бе толкова важно и за двамата, колкото въздуха, който дишат.

Не, тя не можеше да наруши това правило. Само тук безпокойството й изчезваше. Само тук се чувстваше… не щастлива… но, нещо подобно.

— Ела тук! — повика я той.

Кит отиде при него, но обидата от забраната да язди Съблазън, остана. Страхът й, че той ще прокара път върху земята й, не беше забравен. Високомерието и ината му не бяха забравени. Всичко това продължаваше да бушува в душата й, докато се отдаваше на любовните ласки, които носеха все по-малко удовлетворение, но с всеки ден, ставаха все по-необходими.

На следващата сутрин, дори щастието на Софрония и Магнус не можеше да предотврати скандала породил се между Кейн и Кит. Те си ръмжаха един на друг, което им бе станало вече навик. Колкото по-страстна беше нощта, толкова по-безжалостно се нараняваха на другия ден.

Недей да мислиш, че на дневна светлина ще остана същия. Няма да се променя…

Аз ще ти отдам тялото си, но не, не смей да се надяваш, че ще получиш душата ми…

Докато наблюдаваше как Магнус и Софрония цяла седмица ходеха в блажена омая, заети с приготовления за сватбата, Кит си пожела и те двамата с Кейн да имат такъв щастлив край. Но за нея щастливия край можеше да бъде само един — Кейн да напусне „Райзън Глори“ и да й остави плантацията. А това изглеждаше ужасно несправедливо.

В неделя следобед Магнус и Софрония произнесоха брачните си клетви в старата робска църква. Кит и Кейн бяха свидетели. След прегръдките, сълзите и разрязването на сватбената торта направена от мис Доли, младоженците останаха най-после сами в дома на Магнус, в края на овощната градина.

— Няма да те притискам — увери я той, когато зад прозорците се възцари тъмнината и спокойствието на декемврийската нощ. — Пред нас е целият ни живот.

Софрония му се усмихна, докато се наслаждаваше на гледката, която представляваше прекрасната му кафява кожа.

— Ние и без това загубихме прекалено много време — прошепна тя, а пръстите й разкопчаваха горното копче на красивата копринена рокля, подарена й от Кит. — Люби ме, Магнус! Просто ме люби!

И той го направи. Нежно и всеотдайно. Прогонвайки всички грозни призраци на миналото.

За пръв път в живота си, Софрония се чувстваше толкова желана и защитена. Никога нямаше да забрави случилото се с нея, но кошмарите вече нямаше да владеят душата й. Най-накрая разбра какво е да бъдеш истински свободен.

Декември неусетно премина в януари. Взаимните любовни ласки между Кейн и Кит достигнаха до първобитен оттенък на неукротима свирепост, което уплаши и двамата. Кит бе оставила синини по раменете на съпруга си. След поредната нощ, гърдите й бяха покрити с червени петна, за което Кейн дълго се проклинаше.

И само веднъж си споделиха истината.

— Не можем да продължаваме повече така — заяви той.

— Знам — отвърна тя и се сгуши във възглавницата, като се престори, че заспива.

Предателската част на женската й същност настояваше да спре безсмислената борба и да отвори сърцето си, преди то да се взриви, препълнено от чувства, за които тя нямаше име. Но той бе човек, който подаряваше книгите и конете си, преди да се привърже прекалено към тях. И демоните на собственото й минало не й даваха покой.

„Райзън Глори“ бе всичко, което някога бе имала и което й бе останало. Плантацията бе единствената част от живота й, в която намираше сигурност. Хората идваха и си отиваха. „Райзън Глори“ бе вечна и тя нямаше да позволи на бурните, безименни чувства към Байрън Кейн да променят това. Кейн със студените сиви очи и увлечението му към предачницата. Кейн с безграничната му амбиция, която би изяла полята и после би ги изплюла, както машината — памучните семена, докато не останеше само безполезната обвивка.

— Казах ти, че не искам да ходя никъде! — Кит остави четката за коса и погледна Кейн в огледалото.

Той съблече и захвърли ризата си.

— Затова пък аз искам.

Всички спорове приключваха пред вратата на спалнята. Всички, но този — не. И каква беше разликата? Любовта им бе превърнала спалнята в друга зона на бойни действия.

— Ти мразиш баловете — напомни му тя.

— Да, но искам да се отдалеча за няколко дни от предачницата.

„Предачницата — отбеляза на ум тя, не “Райзън Глори"."

— Освен това ми липсва и Вероника, искам да я видя — добави той.

Стомахът й се стегна от ревност и обида. В интерес на истината и тя искаше да види Вероника, но бе непоносимо да чуе това от Кейн.

Вероника бе напуснала Ръдърфорд преди шест седмици, малко преди Деня на благодарността, и се бе установила в триетажно имение в Чарлстън, и както Кит беше научила, го бе превърнала в истински светски салон, където се събираха художници, артисти и политици. Там можеха да се срещнат неизвестен скулптор от Охайо и известен артист от Ню Йорк. Сега Вероника бе решила да отпразнува новия си дом, с голям зимен бал.

В писмото си до Кит тя бе написала, че е поканила всички от Чарлстън, които я забавляваха, както и няколко стари познати от Ръдърфорд. С типично извратения си маниер бе поканила Брандън Пърсел и новата му годеница Елеонора Бард, чийто баща бе поел председателството на Банката на плантаторите и гражданите, след войната.

Обикновено Кит обичаше да присъства на такива събирания, но сега нямаше желание за забави. Щастието на Софрония само усилваше нейното страдание, а и колкото и да я очароваше Вероника, Кит винаги се чувстваше неловко и глупаво в нейно присъствие.

— Иди сам — процеди тя, макар да ненавиждаше тази идея.

— Отиваме заедно — уморено й отвърна Кейн. — Нямаш право на избор!

Като че ли някога бе имала! Негодуванието й растеше. Тази нощ те не правиха любов. Нито на следващата. Нито през останалите.

„Това е за добро“ — си казваше тя. От няколко седмици се чувстваше зле. Рано или късно щеше да се наложи да се предаде и да отиде на лекар.

Така или иначе, всичко продължи до деня, когато трябваше да отпътуват за бала на Вероника.

По времето, когато пристигнаха в Чарлстън, Кит бе бледа и едва се държеше на краката си. Кейн бе изчезнал, за да присъства на някакви бизнес срещи, а тя оглеждаше стаята, която щяха да споделят двамата през следващите няколко нощи. Помещението бе светло и просторно, с тесен балкон и изглед към вътрешния двор, привлекателен дори през зимата с море от зеленина, островна трева и сладък дъх на маслини.

Вероника бе пратила една слугиня, която й помогна да разопакова багажа и да си приготви ваната. След като се изкъпа, Кит легна в леглото и затвори очи, твърде уморена, за да може да заплаче.

Събуди се няколко часа по-късно. С труд отвори очи, стана, отиде до прозореца и дръпна завесите.

Навън вече бе тъмно. Скоро трябваше да се облече и да слезе долу. Как щеше да изтърпи тази вечер? Залепи буза върху хладното стъкло на прозореца. Щеше да има бебе. Изглеждаше невъзможно, но все пак в нея растеше нов живот. Детето на Байрън Кейн. Дете, което щеше да я свърже с него за останалата част от живота й. Едно дете, което отчаяно желаеше, но което щеше да усложни нещата.

Без желание седна на столчето пред тоалетката. Докато разресваше косата си, сред тоалетните принадлежности забеляза синия керамичен съд.

Луси го беше сложила. Каква ирония!

В него беше сиво-белия прах, който Знахарката й бе дала против забременяване. Беше го пила само веднъж.

От начало бяха дългите седмици, когато с Кейн спяха отделно, а след това — нощното помирение, и не намери сили в себе си да продължи да го взима. Съдържанието на синия съд й изглеждаше зловещо, като стрити кости на мъртвец. Беше чула жени да се оплакват, че не могат да заченат и от тогава оправдаваше своята небрежност с това, че рискът от забременяване е много по-малък, отколкото тя се страхуваше да признае. След това Софрония бе открила керамичния съд и бе уверила Кит, че праховете са безполезни, защото Знахарката ненавиждала белите жени и от дълги години им продавала безобидни лекове. Кит прокара пръст по капака и се зачуди дали това е вярно.

Вратата се отвори толкова рязко, че тя се стресна и го събори. Скочи от табуретката.

— Не можеш ли поне веднъж да влезеш в стаята, без да откачаш вратата от пантите?

— Винаги съм прекалено нетърпелив да видя преданата си съпруга — Кейн хвърли кожените си ръкавици на един стол, след това видя разпръснатия прах по тоалетката. — Какво е това?

— Нищо! — тя грабна една кърпа и се опита да го избърше.

Той застана зад нея и захлупи с ръка дланта й, а с другата вдигна падналия съд и започна да изучава останалото в него съдържание.

— Какво е това?

Кит се опита да измъкне ръката си изпод неговата, но той я задържа. Остави съда и я измери с поглед, който казваше, че няма да я пусне, докато не получи отговор. Искаше й се да го излъже, че е лекарство против главоболие, но бе твърде уморена да хитрува, а и вече нямаше никакъв смисъл.

— Взех го от Знахарката, а Луси го е опаковала по погрешка — призна тя и добави почти равнодушно: — Не искам… да имам дете.

В погледа му се мярна горчивина, после пусна ръката й и се обърна.

— Ясно. Може би трябваше да поговорим за това.

Този път Кит не можа да скрие мъката си.

— С брак, като нашия, май не сме достатъчно внимателни, нали?

— Не. Не. Мисля, че не сме — с гръб към нея, той съблече перленосивия сюртук и развърза вратовръзката. Когато най-накрая се обърна, погледът му беше толкова отчужден и далечен, колкото Полярната звезда — Радвам се, че си толкова разумна. Двама души, които се ненавиждат помежду си, едва ли ще бъдат добри родители. Не можеш да си представиш нещо по-ужасно от появяването на едно нежелано дете в тази гнусна каша, която наричаме брак, нали?

Кит почувства, че сърцето й се пръска на милиони парченца.

— Не — едва произнесе тя. — Не, не мога.

— Доколкото разбрах, вие притежавате новата предачница в околностите на Ръдърфорд, мистър Кейн?

— Точно така — Кейн стоеше в единия край на залата и се готвеше да се качи горе, за да провери, защо се бави Кит, когато Джон Хюз, мускулест млад северняк отвлече вниманието му.

— Чух, че работата ви върви добре. Желая ви успех. Макар че това е рисковано начинание, особено… — той замълча и подсвирна тихо, загледан над рамото на Кейн, към стълбището. — Уау! Искате ли да видите това? Има една жена, която бих желал да заведа със себе си у дома.

На Кейн не му бе нужно да се обръща, за да разбере за кого става дума. Можеше да я почувства с порите на кожата си. И все пак, обърна глава.

Тя бе облечена със сребристобяла рокля, обшита с кристални мъниста. Доколкото виждаше Кейн, беше я преправила, като всички останали тоалети напоследък. Кит бе изрязала предната част на роклята до под гърдите си и заместила парчето сатен с тънък слой прозрачна сребриста органза. Материята меко обгръщаше заоблените форми на гърдите й и стигаше до врата, където с помощта на сребърна лента я бе събрала във висок, деликатен набор.

Материята беше прозрачна, но под нея Кит не бе облякла нищо. За да защити скромността си, бе събрала от полата кристалните, продълговати маниста и ги бе пришила на необходимите места, във вид на гроздове. Кристалите блестяха върху закръглената й плът.

Роклята бе възмутително красива и Кейн я намрази от пръв поглед. Един по един мъжете около нея се обръщаха и впиваха алчно поглед в плътта, предназначена единствено за него. Тя беше ледена кралица обвита в пламъци.

Но скоро Кейн забрави ревността и се потопи в съзерцание на ослепителната й красота. Тя беше безумно красива, неговата дива роза от дълбините на гората, неопитомена, като в деня на първата им среща, все още готова да забие шиповете си в плътта на мъжа, докато го упойва с аромата си.

Кейн забеляза руменината по високите й скули и странни ярки пламъци в дълбините на виолетовите й очи. Почувства първите пристъпи на безпокойство — тази вечер в нея се таеше нещо трескаво, почти безумно. Импулсите излъчвани от тялото й, искаха да се изтръгнат, като барабанни удари и да се понесат волни и диви. Той бързо закрачи към нея.

Кит го погледна в очите, след това умишлено насочи погледа си встрани. Без да каже дума, тя пресече залата и се насочи към стар ръдърфордски познат.

— Брандън! Боже, вие сте неотразим тази вечер! А това трябва да е сладката ви годеница, Елеонора! Надявам се, ще ми позволите от време на време да похищавам Брандън. Ние сме стари приятели… нещо като брат и сестра, нали разбирате? Не мога да се разделя завинаги с него, дори заради такава хубава млада дама.

Елеонора опита да се усмихне, но устните й не успяха да скрият нито неодобрението, нито знанието, че изглежда неугледна в сравнение с екзотичната красавица. От друга страна, Брандън бе вперил поглед в Кит, сякаш тя бе единствената жена на света.

Точно в този момент се появи Кейн.

— Пърсел. Мис Бард. Моля да ни извините…

Пръстите му потънаха в драпираната с органза ръка на Кит, но преди да успее да я преведе през залата, до стълбището, за да я отпрати да смени роклята, към тях приближи Вероника в черен вечерен тоалет. Тя повдигна леко вежди, когато видя малката драма, разиграваща се пред очите й.

— Байрън, Катрин, търся ви отдавна! Представяте ли си, да закъснея за собствения си бал! Това може да се случи само на мен! Сега ще сервират вечерята. Байрън, бъди така мил да ме придружиш до трапезарията. Катрин, позволи ми да ти представя Серджо — очарователен мъж и най-добрия баритон, който Ню Йорк е чувал през последното десетилетие! Той ще ти бъде партньор на масата.

Кейн отчаяно скръцна със зъби. Вече нямаше начин да отстрани Кит. Той мълчаливо наблюдаваше, как красивият италианец с нетърпение пристъпи напред и целуна ръката на жена му. След това, с многозначителен поглед, обърна китката й и притисна интимно устни в дланта й.

Кейн се стрелна напред, но Вероника бе по-бърза от него.

— Скъпи мой Байрън — изгука тихо тя и мушна пръсти в ръката му, — ти се държиш, като най-скучния мъж. По-добре да отидем в трапезарията, докато не си направил някоя глупост, и не си паднал в очите на обществото.

Вероника бе права. Въпреки това, той употреби цялата сила на волята си, за да обърне гръб на съпругата си и италианеца.

Вечерята продължи почти три часа. През това време звънкият смях на Кит се разнесе най-малко десетина пъти из стаята, докато разделяше вниманието си между Серджо и другите мъже, които седяха близо до нея. Всички те безмилостно я ласкаеха и я обсипваха с комплименти. Серджо се беше заел да я учи на италиански. Когато тя разля малко вино, той потопи пръст в локвичката и го докосна до устните й. Само здравата хватка на Вероника, попречи на Кейн да скочи през масата и да се нахвърли на красивия италианец.

В същото време Кит водеше собствена борба. Тя нарочно бе помолила Луси да опакова сребристобялата рокля, защото Кейн бе казал, че не я харесва. Отначало бе мислила да не я облича. Но когато бе извадила по-подходящата нефритенозелена, кадифена рокля, думите на Кейн с нова сила бяха наранили сърцето й:

Не можеш да си представиш нещо по-ужасно от появяването на едно нежелано дете в тази гнусна каша, която наричаме брак…

От другия край на масата, до нея достигна смеха на Кейн, който цяла вечер ухажваше Вероника.

Накрая дамите станаха и напуснаха трапезарията, оставяйки джентълмените да изпият брендито и да изпушат цигарите си. След това щяха да започнат танците.

Брандън изостави Елеонора при баща й и покани Кит за първия танц. Тя със съжаление се взираше в красивото му слабо лице. Брандън, който говореше за чест, беше склонен да се продаде на най-високата цена. Първо с нея — за плантацията, а след това с Елеонора — за една банка. Кейн никога не би се продал, дори и заради предачницата. Бракът му с нея бе само отмъщение и нищо повече.

Докато се въртеше из залата в обятията на Брандън, тя забеляза до стената нещастната Елеонора и съжали за своята жестокост. Беше пила достатъчно шампанско, за да реши, че е необходимо да отмъсти за всички нещастни жени.

— Липсвахте ми — прошепна тя, като беше сигурна, че музиката ще заглуши думите й.

— И вие ми липсвахте, Кит. О, Господи колко сте красива! Убива ме мисълта, че принадлежите на Кейн.

Кит се наклони към него и му прошепна закачливо:

— Скъпи Брандън, избягайте с мен тази вечер! Нека зарежем всичко — и плантацията, и банката. Ще бъдем само двамата. Няма да имаме пари и дом, но ще имаме нашата любов.

Тя едва сдържа смеха си, когато усети как се напрегнаха мускулите под фрака му.

— Но, Кит… не мисля, че това е… много мъдро.

— Защо, не? Да не би да се страхувате от съпруга ми? Той естествено ще тръгне след нас, но съм сигурна, че вие ще му дадете достоен отпор.

Брандън се препъна.

— Нека не… искам да кажа… може би е прибързано…

Кит не желаеше да го остави да се измъкне толкова лесно, но внезапния пристъп на смях я издаде.

— Вие ми се подигравате — каза той вдървено.

— Заслужихте си го Брандън. Като годеник би трябвало да поканите Елеонора за първия танц.

Той изглеждаше объркан и жалък, но се опита да съхрани достойнството си.

— Съвсем не ви разбирам.

— Това е, защото не ме харесвате много и със сигурност не ме одобрявате. Би било по-лесно за вас, ако просто признаете, че всичко, което чувствате към мен е банална неджентълменска похот.

— Кит!

Такава непресторена честност, беше повече отколкото той можеше да понесе.

— Моля за извинение, ако съм ви обидил — сдържано отбеляза Брандън, а очите му бяха залепнали за кристалните гроздове на роклята й. С големи усилия той откъсна поглед и с изгаряща болка от унижението, отиде да търси годеницата си.

След неговото оттегляне към Кит незабавно се прилепи Серджо. Хващайки го под ръка, тя погледна към далечния край на залата, където до преди малко стояха съпругът й и Вероника. Но сега само тя беше там.

Пълното безразличие на Кейн окончателно вбеси Кит и я подтикна да премине всички граници на приемливото поведение. Преминаваше от обятията на един, в обятията на друг партньор, танцуваше както с бунтовниците така и с янките, флиртуваше открито, приемаше комплиментите и позволяваше на мъжете да я притискат до себе си. Не се интересуваше от това, което те си мислеха за нея. Нека си говорят!

Пиеше шампанско, не пропусна нито един танц, смееше се звънко и опияняващо. Само Вероника Гембл успя да долови в този весел смях, нотките на отчаяние.

Няколко от жените тайно завиждаха на Кит за смелото поведение, но повечето бяха шокирани. Те развълнувано търсеха с погледи опасния мистър Кейн, но той не се виждаше никъде. Някой прошепна, че играе покер в библиотеката и вече е загубил огромна сума.

Из залата плъзнаха слухове. Обсъждаха брака на младата двойка Кейн. Тази вечер, те не бяха танцували нито веднъж заедно. Преди се бе говорило, че са се оженили по принуда, но съдейки по талията на Катрин Кейн, клюкарите разбраха, че грешат.

Играта на покер завърши някъде около два през нощта. Кейн бе загубил няколкостотин долара, но мрачното му настроение нямаше нищо общо със загубата. Той стоеше до вратата на балната зала и наблюдаваше как жена му се носи из помещението в обятията на италианеца. Кичури от косата й се бяха измъкнали от пригладената прическа и се разстилаха по раменете й. Бузите й руменееха, а устните й цъфтяха, като алени цветенца, сякаш някой я бе целувал току-що. Италианецът не сваляше от нея очи.

По челюстта на Кейн потрепна мускул. Той изблъска двойката пред себе си и се отправи към центъра на залата, когато Джон Хюз го хвана за ръката.

— Мистър Кейн, Уил Бонет твърди, че в цялата армия на Съюза няма да се намери по-добър стрелец от който и да е бунтовник. Вие какво мислите? Виждали ли сте бунтовник, който да не може да стреля?

Това беше опасна тема на разговор.

Кейн откъсна поглед от съпругата си и се обърна към Хюз. Въпреки че бяха минали четири години от събитията в Апоматокс, отношенията между южняци и северняци си оставаха, както и преди, меко казано, обтегнати. Когато се окажеха в една компания, те избягваха да говорят на теми за войната.

Кейн погледна към малката група от седем-осем човека, сред които имаше както бивши войници на Съюза, така и ветерани на Конфедерацията. Очевидно всички бяха пийнали повече от колкото трябваше и дори отдалеч се забелязваше, че беседата им от вежлив спор, прераства в открито враждебна кавга.

Като хвърли последен поглед към Кит и италианеца, двамата с Хюз се отправиха към мъжете.

— Войната свърши, момчета! Какво ще кажете, да опитаме от хубавото уиски на мисис Гембл?

Но дискусията бе отишла твърде далеч. Уил Бонет, бивш оризов плантатор, служил в един полк с Брандън Пърсел, посочи с пръст един от мъжете, който работеше в Бюрото за подпомагане на освободените роби.

— Няма войник в света, който да се е сражавал толкова смело, както войните на Конфедерацията и това ви е добре известно!

Гневните гласове започнаха да привличат вниманието и на другите гости и колкото повече се разгаряше спора, толкова повече хора напускаха танците и се присъединяваха към спорещите.

Тогава Бонет забеляза Пърсел, който стоеше до годеницата си и нейните родителите.

— Брандън, кажете им! Виждал ли сте някога някой да стреля по-добре от нашите момчета в сиво? Елате тук! Обяснете на сините шкембета едно друго!

Пърсел пристъпи неохотно напред. Кейн се намръщи, когато видя, че Кит приближава към тях, вместо да остане в далечния ъгъл на залата при другите жени. Какво трябваше да очаква още от нея?

Гласът на Бонет достигна до музикантите, и те оставиха своите инструменти, за да се насладят на кавгата.

— Ние нямахме числено превъзходство — заяви Бонет, — но, вие янки, не можахте да ни победите в нито едно сражение!

Един от северняците пристъпи напред.

— Изглежда имате къса памет, Бонет! Кой подви опашка при Гетисбърг?

— Нищо подобно! — възкликна възрастен мъж, застанал до Бонет. — Вие просто имахте късмет! Дори дванадесетгодишните момчета стрелят по-добре от всички ваши офицери взети заедно!

— По дяволите, дори жените ни стрелят по-добре от техните офицери!

В отговор на тази шега се чу силен смях. Авторът й бе поздравен и сърдечно потупан по гърба за остроумието си. От всички присъстващи южняци, само Брандън не взе участие в шегите. Той мрачно местеше поглед от Кит към Кейн. Несправедливостта на техния брак терзаеше душата му. Отначало бе почувствал облекчение, че няма да се ожени за жена, която не се държи като истинска дама, макар това да означаваше загубата на „Райзън Глори“. Но минаха седмици и месеци, полята на плантацията се отрупаха с белите семенници на узрелия памук и препълнените фургони тръгнаха към предачницата. И въпреки че се сгоди за Елеонора, която щеше да му донесе цяла банка, той не можа да забрави чифт лукави, виолетови очи. А тази вечер дори бе имала дързостта да му се подиграе…

Целият му живот бе минал напразно. Той бе Пърсел и нямаше нищо, а те имаха всичко — презреният янки и жената, която не знаеше своето място. Импулсивно излезе напред.

— Мисля, че по отношение на нашите жени, вие сте прави! Защото съм виждал със собствените си очи, как мисис Кейн свали с един изстрел борова шишарка от седемдесет и пет ярда, при това тогава тя беше на не повече от десет-единадесет години. От тогава я смятат за най-добрия стрелец в цялата околия.

Информацията на Пърсел бе посрещната с одобрителни възклицания, и Кит отново се оказа обект на възхитени мъжки погледи. Но Пърсел не бе приключил. Не беше лесно за един джентълмен да изравни резултата с една лейди и при това да остане истински джентълмен, но той имаше намерение да направи точно това. И в същото време, да си разчисти сметките със съпруга й. Честта на Кейн не би позволила това, което Брандън мислеше да предложи, а ако откажеше — щяха да го вземат за страхливец.

Брандън замислено попипа ревера на фрака си.

— Чувал съм, че майор Кейн стреля много добре. Предполагам, че всички сме слушали повече от достатъчно за героя от Мисионари Ридж. Но ако бях хазартен тип, щях да заложа парите си на мисис Кейн. Бих дал всичко, за да изпратя Уил да вземе пистолетите, да поставим бутилки на градинската ограда на мисис Гембл и да видим ще може ли офицера янки да победи южнячката, дори тя да му е жена. Разбира се, сигурен съм, че мистър Кейн няма да позволи на съпругата си да вземе участие в състезанието, особено след като знае, че има голяма вероятност да загуби.

Южняците силно се изсмяха. Пърсел бе поставил янкито на място! Въпреки че никой от тях не вярваше сериозно, че една жена, дори тя да бе южнячка, може да победи един мъж, всички искаха да станат свидетели на увлекателното зрелище. Но дори и янкито да победеше, нямаше да има нищо позорно за Юга, защото противник му беше само една жена!

Дамите, събрали се в близост до групата мъже, бяха дълбоко шокирани от предложението на Брандън. Какво си позволяваше той? Нито една лейди не би допуснала подобен публичен спектакъл, дори и в Чарлстън. Ако мисис Кейн се съгласеше с това предложение, тя щеше да бъде социално отхвърлена.

Те изгледаха свирепо съпрузите си, които поощряваха състезанието и се заклеха в себе си, да не им дадат да пият нито капка алкохол повече.

Северняците призоваваха Кейн да приеме предизвикателството.

— Хайде, майоре! Не ни разочаровайте!

— Не може да отстъпите сега!

Кит почувства върху себе си погледа на Кейн. Той я изгори като огън.

— Не мога да позволя жена ми да участва в публично състезание по стрелба — каза го толкова студено, сякаш му бе безразлично. По същия начин би говорил за кобилата си. Като че ли Кит бе част от неговата собственост.

А Кейн през целия си живот се бе разделял със собствеността си, преди да се привърже истински към нея.

Изведнъж я обхвана някакво безумие и тя излезе пред тълпата, предизвиквайки около себе си пожар с блестящите мъниста.

— Бих те оспорила, Байрън. Тук е Южна Каролина, а не Ню Йорк. Дори съпругът ми не може да се намесва, когато става въпрос за чест. Донесете пистолетите, мистър Бонет. Джентълмени, ще се състезавам с мъжа ми — и тя го погледна предизвикателно. — Ако той откаже, ще се изправя срещу всеки янки, който желае да премери сили с мен.

Възмутените възклицания на жените заглушиха триумфалния рев на мъжете. Само Брандън не се присъедини и този път към веселието. Целта му бе да злепостави двойката, а не да я съсипе. В края на краищата все още бе джентълмен.

— Кит… майор Кейн… мисля, че малко прибързах. Със сигурност не можете…

— Оставете, Пърсел! — изръмжа Кейн.

Сега и неговото настроение бе безразсъдно, като на съпругата му.

Беше се уморил да бъде миротворец, да губи битки, които жена му подклаждаше с упорство. Бе уморен от недоверието й, от смеха й, дори от израза на загриженост, който твърде често виждаше в очите й, когато се прибираше изтощен след дългия ден в предачницата. И преди всичко бе уморен от себе си, че така дяволски много се нуждаеше от нея.

— Нареждайте бутилките! — каза той грубо. — И донесете в градината, колкото може повече лампи!

Мъжете със смях тръгнаха да изпълняват нареждането му. Южняци и северняци изведнъж се сближиха и започнаха да обсъждат условията на залога. Жените запърхаха от вълнение, че ще станат свидетели на такъв скандал. В същото време се стараеха да стоят по-далеч от Кит, затова тихичко отстъпваха назад, оставяйки двамата съпрузи сами.

— Ще си получиш състезанието — каза й хладно той — точно, както си получила всичко останало, което си поискала до сега.

Кога бе получавала всичко, което е искала?

— Да не би да се страхуваш, че ще те победя? — едва успя да го попита тя.

Кейн сви рамене.

— Мисля, че е напълно възможно. Аз стрелям добре, но ти си по-добра от мен. Знам го още от нощта, когато се опита да ме убиеш. Тогава беше осемнадесетгодишна.

— Ти знаеше много добре, как ще реагирам, като ми забраниш да стрелям, нали?

— Може би. А може и да съм решил, че шансовете ми за победа са по-големи след всичкото шампанско, което изпи тази вечер.

— Не бих разчитала твърде много на това — предупреди го тя, въпреки че дълбоко в себе си осъзнаваше, че бе пила прекалено много.

Към тях се спусна Вероника, захвърлила обичайно подигравателната си усмивка.

— Защо го правите? Ако бяхме във Виена щеше да бъде различно, но ние сме в Чарлстън. Кит, знаете, че обществото ще ви отхвърли!

— Не ме интересува.

Вероника се обърна към Кейн.

— А вие… как може да участвате в това?

Той изобщо не й обърна внимание. В същото време в залата влезе Бонет с комплект револвери — Кит и Кейн бяха пометени от тълпата тръгнала към градината.

Глава 20

Въпреки безлунната нощ, в градината бе светло като ден. В железни триножници горяха факли. Всички керосинови лампи, които можеха да се намерят в къщата, бяха изнесени навън. Една дузина бутилки от шампанско бяха наредени по тухлената ограда. Вероника забеляза, че само половината от тях са празни и бързо даде нареждане на иконома си да замени пълните с други. Макар да ставаше въпрос за чест, тя нямаше да позволи да се прахосва скъпото шампанско.

Южняците дружно изстенаха, когато видяха оръжието донесено от Бонет. Револверите, версия на Колт, използвани за въоръжение на Конфедеративната армия, бяха прости и надеждни, с дръжки от орехово дърво и корпус от месинг, а не със скъпа стоманена рамка, като на северняците. Но въпреки това бяха тежки и предназначени за близък бой. Това не беше оръжие за жена.

За Кит тежестта нямаше значение и тя взе револвера от по-близката до нея кутия. Постави шестте гилзи в барабана, като всеки път старателно издърпваше петлето, за да ги натисне на мястото им. След това постави медните капсули от другия край на барабана. Пръстите й бяха по-тънки от тези на Кейн и затова се справи първа.

В това време мъжете отмериха двадесет и пет крачки и очертаха линията. Всеки от съперниците имаше право на шест изстрела. Дамите бяха с предимство.

Кит застана до чертата. При нормални обстоятелства, бутилките не би трябвало да бъдат предизвикателство за нея, но сега главата й бе замаяна от изпитите в повече чаши.

Тя застана странично към мишените и се прицели. Докато наблюдаваше целите през мерника се застави да забрави всичко друго, освен стрелбата. Натисна спусъка и първата от бутилките се пръсна.

Чуха се изненадани мъжки възклицания.

Прицели се в следващата бутилка. Успехът й я направи небрежна, а и не взе под внимание изпитите чаши. Стреля твърде прибързано и пропусна втората цел.

Кейн наблюдаваше отстрани как тя свали следващите бутилки. Гневът му отстъпи място на възхищение. Пет от шест, а дори не беше трезва. По дяволите, беше страхотна жена! Имаше нещо примитивно и прекрасно в начина, по който стоеше на фона на горящите факли — тънък силует обгърнат от златисто сияние, с тежък револвер в ръка, странно контрастиращ с крехката й прелест. Само ако се поддаваше малко повече на управление. Само ако…

Кит свали револвера и се обърна към него повдигайки тъмните си вежди в триумф. Тя изглеждаше толкова доволна от себе си, че той не можа да сдържи усмивката си.

— Много добре, мисис Кейн, макар да мисля, че остави една!

— Съвършено вярно, мистър Кейн — отвърна му вежливо. — Гледай да не оставиш повече от една!

Той наведе глава и се обърна към оградата.

В градината се възцари неловка тишина. Едва сега мъжете осъзнаха това, което Кейн знаеше от самото начало — никой от двамата съперници нямаше намерение да се шегува.

Кейн вдигна револвера. Почувства познатото усещане, когато оръжието прилегна гладко в дланта му. Първата бутилка се пръсна, след нея — втората… Изстрел след изстрел. Когато най-накрая отпусна ръка, всичките шест бутилки бяха свалени.

Кит не можа да се овладее. Усмихна се доволна. Той бе прекрасен стрелец, с добро око и стабилна ръка.

Гърлото й се стегна от непознато до сега чувство на гордост. Гледайки този строго облечен в черно и бяло красавец, в русите коси на който играеха отблясъците на огъня от факлите, тя забрави за бременността, гнева и кавгите, забрави за всичко, освен непонятните чувства, които изпитваше към този труден и прекрасен човек.

Той се обърна към нея скланяйки глава.

— Великолепна стрелба, скъпи мой — каза му тя тихо и видя как очите му се разшириха от изумление. Но бе твърде късно да върне думите си назад. Нежността бе предназначена изключително за спалнята. Любовните думи, които изразяваха страстта им не се употребяваха по друго време и на друго място, но въпреки това ги бе произнесла. Почувства се гола и беззащитна. За да скрие емоциите си, вдигна гордо брадичка и се обърна към зрителите.

— Тъй като съпругът ми е джентълмен, съм сигурна, че ще ми даде втори шанс. Някой ще донесе ли тесте карти и да извади асо пика?

— Кит… — предупредително се обади Кейн.

Тя се обърна и побърза да скрие уязвимостта си зад дръзка усмивка.

— Ще продължим ли състезанието? Да или не?

Не забелязваха тълпата любопитни около себе си, сякаш бяха сами. Зрителите не разбираха, но Кейн и Кит много добре знаеха, че целта на двубоя е съвсем друг. Войната, която бушуваше от дълго време между тях бе намерила ново бойно поле.

— Да, продължаваме.

Докато прикрепяха картата към оградата, всички сконфузено мълчаха.

— По три изстрела? — попита Кит докато презареждаше оръжието.

Кейн кимна мрачно.

Кит се прицели и видя малката черна пика в центъра на картата. Ръката й затрепери и тя отпусна револвера докато се успокои. После се прицели отново и стреля. Куршумът удари горния десен ъгъл на картата. Това бе отличен изстрел и мъжете оживено зашепнаха. Разшумяха се и жените, събрали се да наблюдават ставащото. Някои от тях дори тайно се възгордяха виждайки как една тяхна представителка не отстъпва на силния пол в този чисто мъжки спорт.

Кит дръпна ударника и регулира целта си. Този път уцели в тухлената стена точно под картата. Не лош изстрел, макар и не в целта, но тълпата го призна с аплодисменти.

Главата й бе замаяна, но тя се концентрира в малката черна фигурка в центъра на картата. Бе правила подобни изстрели десетки пъти. Необходимо й бе спокойствие. Бавно натисна спусъка.

Изстрелът бе почти перфектен, ударът беше съвсем близо до центъра.

В поздравленията на южняците се усещаше безпокойство. Нито един от мъжете не бе виждал жена да стреля така. Някак си не беше нормално. Жените трябваше да бъдат защитавани. А тази се справяше сама.

Кейн зае място и вдигна револвера си. Тълпата стихна отново. Само морският бриз в листата на маслините смущаваше спокойствието на нощта.

Прогърмя изстрел. Куршумът удари тухлената стена в ляво от целта. Кейн коригира мерника си и стреля отново. Този път улучи горния ръб на картата.

Кит затаи дъх, молейки се третият му изстрел да попадне в целта, като съжали, но със закъснение, че му бе наложила този двубой.

Кейн стреля. Към небето излетя облаче дим и черната пика в центъра на картата изчезна. Последният изстрел я беше пробил.

Зрителите сякаш обезумяха. Дори южняците, временно забравили озлоблението, се радваха, че природният закон на мъжкото превъзходство за пореден път бе потвърден. Наобиколиха Кейн, за да го поздравят.

— Перфектен изстрел, мистър Кейн!

— Привилегия е да бъдеш свидетел на такова изкуство!

— Изумително, макар че да се състезаваш с жена, не е същото като да се изправиш срещу истински съперник!

Поздравленията на мъжете пронизваха слуха му. Докато го потупваха по гърба, той гледаше над главите им самотно стоящата в страни Кит, с револвер сгушен в меките гънки на полата й.

Един от северняците бутна пура в ръката му.

— Тази ваша жена е много добра, но след всичко, което се случи, аз, както и преди твърдя, че стрелбата е мъжка работа.

— Вие сте съвсем прав — съгласи се друг. — Никога не съм се съмнявал, че един мъж може да победи жена.

Но Кейн не изпитваше нищо друго, освен презрение към тези хора, които смееха така покровителствено да обсъждат уменията на Кит. Той бутна обратно пурата и свирепо изгледа мъжете.

— Глупаци! Ако тя не беше пила шампанско, не бих имал никакъв шанс срещу нея. И кълна се в Бога — всички вие — също! — обърна се и закрачи през градината, оставяйки мъжете да зяпат от удивление след него.

Кит бе смаяна от защитата му. Тикна в ръцете на Вероника оръжието, вдигна полите на роклята си и затича подире му.

Настигна го в спалнята. Краткото й щастие избледня, като го видя да хвърля дрехи в една чанта, поставена върху леглото.

— Какво правиш? — попита задъхано.

Той не си направи труда да погледне към нея.

— Прибирам се в „Райзън Глори“.

— Но защо?

— Ще ти изпратя обратно екипажа вдругиден — обясни, без да отговаря на въпроса й. — Дотогава ще съм се махнал от там.

— Какво искаш да кажеш? Къде отиваш?

Както и преди, не я погледна, хвърли риза в чантата и бавно й отвърна:

— Напускам те.

Тя промърмори нещо в знак на протест.

— По-добре да си тръгна сега, докато все още не съм паднал в собствените си очи. Но не се притеснявай. Най-напред ще се видя с адвоката си, и ще ти прехвърля собствеността върху „Райзън Глори“. Така няма да се притесняваш, че скъпоценната ти плантация, ще ти бъде отнета отново.

Сърцето на Кит блъскаше в гърдите й, като крилата на птица хваната в капан.

— Не ти вярвам. Не можеш просто да си тръгнеш. Какво ще стане с предачницата?

— Сега с нея може да се справи и дете. А може и да я продам. Вече имам предложение — той взе набор от четки от бюрото и ги хвърли при останалите неща в чантата. — Уморих се да се боря с теб, Кит. Сега имаш поле за действие.

— Но, аз не искам да си отиваш! — думите изскочиха спонтанно от устата й, но бяха верни и тя не пожела да ги върне обратно.

Най-накрая той я погледна. Устните му се извиха в насмешка.

— Изненадан съм! Ти се опитваш да се отървеш от мен по всякакъв начин, още откакто беше на осемнадесет.

— Но това е съвсем различно. „Райзън Глори“…

Кейн удари с длан по дървената табла на старинния креват с такава сила, че той завибрира.

— Не искам да чувам за „Райзън Глори“! Никога повече не искам да чувам това име! Дяволите да го вземат, Кит, това е просто памукова плантация! Не е светиня!

— Ти не разбираш! Никога не си го разбирал! „Райзън Глори“ е всичко, което някога съм имала!

— Да, заявявала си ми го, и то неведнъж — тихо отвърна той. — Може би сега трябва да се опиташ да разбереш как стоят нещата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кит и се хвана за колоната на леглото за подкрепа.

— Искам да кажа, че не умееш да даваш. Също, като майка ми. Взимаш от мъжа всичко, докато го изсушиш. Но да бъда проклет, ако свърша като баща ми! Ето, затова те напускам.

— Между мен и Розмари няма нищо общо! Ти просто не можеш да приемеш факта, че не ти позволявам да властваш над мен!

— Никога не съм желал да властвам над теб! — въздъхна Кейн. — И не съм искал да те притежавам, независимо колко пъти съм го казвал. Ако имах нужда от жена, която мога да тъпча в краката си, щях да се оженя много отдавна. Никога не съм искал да играеш по моята свирка, Кит. Но, по дяволите, ако играя по твоята… — той затвори чантата и започна да стяга кожените й ремъци. — Когато се оженихме… след онази, първата нощ… си въобразих, че между нас всичко ще бъде наред. След това започнаха неприятностите и реших, че съм бил глупак. Но когато дойде при мен, само в черната си нощница, изглеждаше толкова изплашена и изпълнена с решителност да постигнеш своето, че забравих всички глупости и ти позволих да се промъкнеш отново под кожата ми.

Той остави чантата и се изправи. За момент се загледа в Кит, след това приближи към нея. Очите му бяха пълни с болка, която я прониза, сякаш беше нейна собствена. И стана нейна болка.

Кейн я докосна по бузата.

— Когато правехме любов — каза дрезгаво, — веднага ставахме едно цяло. Ти никога не беше сдържана. Отдаваше ми твоята страст, нежност и сладост. Но през другото време, нямаше нищо — между нас нямаше нито доверие, нито разбирателство… затова и всичко завършва така — той погали леко с пръст пресъхналите й устни и прошепна тихо: — Понякога, когато бях вътре в теб, исках да използвам тялото си, за да те нараня. И се ненавиждах за това — той отпусна ръка. — Напоследък често се събуждах облян в студена пот, страхувайки се, че някой ден наистина ще ти причиня болка. Тази вечер, когато те видях в тази рокля и наблюдавах как флиртуваше с другите мъже, най-накрая осъзнах, че е време да се махна. Не можем да живеем заедно. Започнахме лошо. И никога не сме имали шанс.

Кит се вкопчи в ръката му и го погледна през мъглата на сълзите си.

— Не си отивай! Още не е късно! Ако и двамата опитаме…

Кейн поклати глава.

— В мен не остана нищо, Кит! Аз съм целия в рани. И в душата, и в сърцето.

Наведе се, притисна устни към челото й, взе чантата и напусна стаята.

Верен на думите си, Кейн си бе отишъл, когато Кит се прибра в „Райзън Глори“. Следващите месеци тя се движеше като сомнамбул из къщата. Загуби представа за времето, забравяше да яде, често се заключваше в спалнята, която бе споделяла със съпруга си. В първите дни я посети млад адвокат с приятно лице и скромни маниери, който донесе купчина документи — акт за собственост върху плантацията на нейно име, и разрешение да контролира попечителския си фонд. Вече имаше всичко, което винаги бе желала, но беше по-нещастна от всякога.

Той подарява книгите и конете си, преди да се привърже прекалено много към тях…

Адвокатът й обясни, че парите от фонда, взети от Кейн за ремонт на предачницата след пожара, са напълно възстановени. Тя го слушаше внимателно, но всичко й беше безразлично.

Отпращаше Магнус винаги, когато идваше при нея за разпореждания. Пренебрегваше опитите на Софрония да я накара да се храни. Оглуша за непрекъснатото мърморене на мис Доли.

Един мрачен следобед в края на февруари, докато седеше в спалнята и се преструваше, че чете, Луси й съобщи, че Вероника Гембл я чака долу във всекидневната.

— Кажи й, че не се чувствам добре.

Но се оказа, че не е така лесно да се отърве от Вероника. Тя се промъкна покрай слугинята, изкачи стъпалата и нахълта в спалнята, без да чука. Поглеждайки бледото лице и разрошената коса на Кит, гостенката поклати презрително глава.

— Съвършено в духа на лорд Байрон — язвително каза тя. — Девата вехне, като прекършена роза и с всеки следващ ден става все по-прозрачна. Отказва да се храни и се крие от хората. И какво си мислите, че ще постигнете?

— Искам да бъда оставена на мира!

Вместо отговор, Вероника свали елегантната си кадифена пелерина и я хвърли на леглото.

— Ако не искате да се грижите за себе си, то поне можете да помислите за детето, което носите.

Кит рязко вдигна глава.

— От къде знаете?

— Миналата седмица срещнах в града Софрония. Тя ми разказа всичко и аз реших да дойда, и да видя с очите си.

— Софрония не знае! Никой не знае!

— Нима си въобразявате, че толкова важно нещо може да остане незабелязано от Софрония?

— Тя не е трябвало да говори за това.

— Не сте казали на Байрън за детето, нали?

Кит събра цялото си достойнство и рече:

— Ако благоволите да слезете в дневната, ще поръчам да ни донесат чай.

Но Вероника упорито вървеше към целта.

— Разбира се, че не сте му казали. Вие сте твърде горда.

Силите я напуснаха и Кит рухна на стола.

— Не е от гордост. Просто не съобразих. Странно, нали? Бях толкова зашеметена от факта, че ме напуска, че забравих да му кажа.

Гостенката отиде до прозореца, издърпа завесата и се загледа навън.

— Мисля, че не бързате много да станете жена. Отдава ви се прекалено трудно. Между впрочем, вероятно, като на всяка от нас. На мъжете им е по-лесно да станат възрастни — може би защото правилата при тях са по-прости. Те проявяват чудеса от храброст на бойното поле, или доказват, че са достигнали зрялост, като печелят прехраната си чрез физически или умствен труд. При жените е много по-сложно. За нас няма определени правила. Кога се превръщаме в жени? Когато правим за първи път любов с мъж? Ако е така, защо го наричат загуба на девствеността? Означава ли думата „загуба“, че преди това ни е било по-добре и спокойно? Ненавиждам мисълта, че ставаме жени единствено след чисто физически акт, зависещ от мъжа! Не, мисля, че зрелостта при нас настъпва в този момент, в който осъзнаем, кои са най-важните неща в живота ни. Когато се научим да вземаме и даваме с открито, любящо сърце.

Всяка от изречените думи попиваше дълбоко в сърцето на Кит.

— Скъпа моя, — каза тихо Вероника, приближи към леглото и взе наметалото си, — крайно време е да пристъпите прага, зад който започва истинската женственост. Някои неща в живота ни са преходни, други — вечни. Никога няма да намерите покой, докато не ги определите за себе си.

Казвайки тези думи, тя изчезна толкова бързо, както се беше появила. И остави на Кит храна за размисъл. Тя чу как каретата потегли по чакъла, след което грабна жакета на костюма за езда и го облече върху измачканата си рокля. Измъкна се от къщата и се отправи към старата робска църква.

Вътре бе мрачно и хладно. Седна на една от грубите дървени пейки и се замисли върху това, което й бе казала Вероника.

Мишка драскаше в единия ъгъл. Отвън по стъклото стържеше клон.

Спомни си болката изписана върху лицето на Кейн, когато се прощаваше с нея. Сърцето й заби учестено.

Независимо от яростните й опити да отрича, независимо и от тежката борба, която водеше, тя се беше влюбила в Кейн. Тази любов е била записана в Книгата на съдбата, много преди онази юлска нощ, когато той я свали от оградата, хващайки я за дъното на панталоните. Всичко в живота й, от деня на нейното раждане, я беше подготвяло за него, точно както той се беше подготвял за нея. Кейн беше нейната половинка.

Тя се беше влюбила в него, въпреки всички спорове и скандали, въпреки своето упорство и неговото високомерие, беше се влюбила в тези внезапно изненадващи моменти, когато и двамата разбираха, че гледат на света с еднакви очи. Беше се влюбила в тези тайнствени, вълшебни часове на нощта, когато той проникваше в нея. Изпълваше я. И създаде нов, скъпоценен живот в утробата й.

Как би искала всичко да се повтори отново! Ех, само ако всеки път, когато той бе нежен към нея, тя беше отваряла обятия и му бе дарявала същата нежност! Сега си беше отишъл, без да чуе признанието й в любов. Но и той нищо не бе казал. Може би, защото чувствата му не бяха толкова дълбоки, колкото нейните.

Тя искаше да го намери, да отиде при него и да започнат всичко от начало, като този път му се отдаде изцяло. Но не можеше да го направи. Тя беше отговорна за болката, която бе видяла в очите му. А и той никога не се престори, че иска жена, и то като нея.

Сълзи потекоха по бузите й. Обгърна се с ръце и най-накрая прие истината. Кейн с радост се бе отървал от нея.

Но имаше и друга истина, която трябваше да приеме. Крайно време беше да се заеме с живота си. Бе тънала в самосъжаление достатъчно дълго. Можеше да плаче колкото си иска през нощта, в уединението на своята спалня, но през деня очите й трябваше да останат сухи, а главата — ясна.

Имаше много работа за вършене и хора, които разчитаха на нея. Щеше да има и бебе, което ще се нуждае от своята майка.

Бебето се роди през юли, четири години след онзи горещ следобед, когато Кит пристигна за първи път в Ню Йорк, за да убие Байрън Кейн. Детето бе момиченце с русите коси на баща си и потресаващи виолетови очи, обримчени с малки черни мигли. Кит я кръсти Елизабет, но й викаше Бет.

Раждането бе дълго и без усложнения. Софрония стоя до сестра си през цялото време, докато мис Доли пърхаше из къщата, месеше се във всичко и от притеснение скъса три носни кърпички. Първите посетители бяха преподобния Роулинс Когдел и съпругата му Мери, които бяха трогателно облекчени, да видят, че най-после се е родило бебе от брака й с Кейн, дори това да бе станало след дванадесет месеца.

Кит прекара останалата част от лятото възстановявайки силите си, като с всеки изминал ден се влюбваше все по-силно в дъщеря си. Бет беше сладко, добродушно бебе и от всичко най̀ обичаше да лежи в ръцете на майка си. През нощта, когато се будеше гладна, Кит я взимаше при себе си в леглото, където двете дремеха спокойно до зори: Бет — доволна, че в устичката й непрекъснато тече сладко мляко, Кит — изпълнена с любов към мъничкото човече, което беше дар от Бога, дошло точно в момента, в който имаше най-голяма нужда от помощ и утеха.

Вероника редовно й пишеше писма и от време на време идваше от Чарлстън да я посети. Между двете жени се завърза искрена дружба. Вероника все още откровено й говореше, че иска да прави любов с Кейн, но сега Кит бе в състояние да познае отчаяния опит на приятелката си, да събуди ревността й и да поддържа чувствата към съпруга й живи. Като че ли й беше необходимо нещо, за да й напомня за любовта й към Кейн!

Сега, когато тайните от миналото бяха изречени, отношенията между двете сестри се задълбочиха. Те по навик все още се караха, но Софрония открито говореше за всичко с Кит, а тя не можеше да живее без сестра си. Понякога обаче сърцето на Кит се стягаше от болка, когато виждаше лицето на Софрония, което сияеше от силната, предана любов към Магнус. Неговата сила и доброта бяха прогонили окончателно призраците от миналото на Софрония.

Магнус разбираше потребността на Кит да говори за Кейн, и вечер, докато седяха на двора, той й разказваше всичко, което знаеше за миналото на съпруга й — за детството му, годините на скитничество, смелостта му по време на войната. Тя жадно попиваше всичко.

В началото на септември Кит се бе възстановила напълно и кипеше от енергия. Бе съумяла да погледне дълбоко в душата си и да разбере себе си. Вероника й бе казала, че трябва да реши кои неща са важни за нея, и кои не. Докато обикаляше земите на плантацията, разбра какво е имала предвид приятелката й с тези думи. Беше дошло време да намери своя съпруг.

За съжаление, това се оказа по-лесно на теория, отколкото на практика. Адвокатът на Кейн, който се занимаваше с делата му, знаеше, че е в Натчез, но нямаше никакви известия от него. Кит научи, че печалбите от предачницата стоят непокътнати в банката в Чарлстън. По някаква своя причина, той бе заминал без пукната пара.

Кит бе отправила запитване из целия щат около Мисисипи. Много хора си го спомняха, но никой не знаеше къде се намира.

В средата на октомври, когато Вероника пристигна на поредното си посещение, Кит бе изпаднала в отчаяние.

— Питах навсякъде, но никой не знае къде е.

— Той е в Тексас, Кит. В едно градче наречено Сан Карлос.

— През цялото време си знаела къде е и не си ми казала? Как можа?

Вероника пренебрегна обвинението и отпи от чая.

— Но, мила моя, ти никога не си ме питала!

— Дори и не ми е дошло на ум!

— Ти просто се ядосваш, защото е писал на мен, а не на теб!

На Кит й се прииска да я шамароса, но както обикновено Вероника беше права.

— Сигурна съм, че в писмата си се опитваш да го съблазниш.

Вероника се усмихна.

— За съжаление, не! Това просто е неговия начин да бъде по-близо до теб. Той знае, че ако нещо се случи, аз веднага ще му съобщя.

Кит се почувства зле.

— Значи той знае за Бет и въпреки това не се върна.

Вероника въздъхна.

— Не, Кит, той не знае нищо за нея, и аз не съм сигурна, че постъпих правилно, като не му казах. Но реших, че не аз съм тази, която трябва да му съобщи новината. Няма да понеса, ако някой от вас двамата бъде наранен още по-силно, отколкото вече е.

Напълно забравила гнева си, Кит притисна Вероника.

— Моля те, разкажи ми всичко, което знаеш за него.

— Първите няколко месеца, той пътува с параходите по реката и преживяваше от това, което печелеше от играта на покер. След това се премести в Тексас, където се нае да охранява една от линиите на пощенския дилижанс. Отвратителна работа, ако питаш мен. После беше пастир на едър рогат добитък. Сега е управител на игралния дом в Сан Карлос.

Болеше я докато слушаше. Старата история се повтаряше. Кейн се бе оставил на течението.

Глава 21

Кит се добра до Тексас едва през втората седмица на ноември. Пътуването беше дълго и много трудно, защото не беше сама.

Безграничните пустинни пространства на Тексас я поразиха. Беше толкова различно от Южна Каролина — безкрайната прерия на Източен Тексас, обрасла само с трева, преминаваше към вътрешността на щата в назъбени скали, по които растяха самотни дървета, а по суровите хълмисти местности, носени от вятъра, се търкаляха големи кълба от изсъхнали храсти. Разказаха й, че по време на дъждовете, каньоните се препълвали с вода, която отнасяла цели стада добитък, а лятното слънце така изгаряло земята, че се получавали дълбоки пукнатини. И въпреки това, нещо в тази дива страна я привличаше. Може би това беше предизвикателството, което отправяше към тези, които искаха да я покорят.

Колкото повече приближаваше към Сан Карлос, толкова повече нарастваше неувереността й в правилността на предприетото пътуване. Въпреки отговорностите, които имаше сега, бе изоставила всичко и бе тръгнала да търси мъжа, който никога не й беше казал, че я обича.

Докато се качваше по дървените стъпала пред игралния дом „Жълтата роза“, стомахът й се стегна в болезнен възел. Последните няколко дни почти не беше в състояние да яде, а тази сутрин, дори апетитната миризма от кухнята на хотел „Ранчеро“ не можа да я изкуши. Дълго се беше занимавала с тоалета си, няколко пъти сменя прическата си, като вдигаше косите си по един, после по друг начин, пробва почти всички рокли, като непрекъснато си напомняше да не пропусне да закопчее някоя кукичка или копче.

Най-накрая реши да облече гълъбовосивата рокля с розовите волани, която носеше в деня на пристигането си в „Райзън Глори“, като прибави шапка и воал в същия цвят. По някакъв начин я утешаваше илюзията — сякаш всичко започваше отново. Само роклята й стоеше по различен начин, стегната около наедрелите й гърди, което й напомняше, че всичко се променя.

Ръката й, облечена в ръкавица, трепереше леко, когато посегна към летящата врата водеща в салона на игралния дом. Поколеба се за момент, после бутна силно и пристъпи вътре. Беше научила, че „Жълтата роза“ е най-доброто и скъпо заведение в Сан Карлос. Стените му бяха покрити с червено-златни тапети, от високия таван се спускаше кристален полилей. Махагоновият плот на бара се простираше по цялата дължина на помещението. Зад него на стената висеше картина, на която бе изобразена полулегнала в легло гола жена, с тицианови къдрици и жълта роза между зъбите. Тя бе нарисувана на фона на картата на Тексас, като главата й лежеше близо до Тексаркана, а краката й стигаха до поречието на Рио Гранде. Тази картина даде на Кит нова доза смелост. Нарисуваната жена й напомняше на Вероника.

Поради ранния час, вътре имаше малко посетители. Един по един те замълчаха и се обърнаха към нея заинтригувани. Въпреки че лицето й бе покрито от воала, облеклото и маниерите й показваха, че тя не е от тези жени, които посещават подобни места, дори и толкова елегантни, като „Жълтата роза“.

Барманът нервно се изкашля.

— Мога ли да ви помогна, мем?

— Бих искала да се видя с Байрън Кейн.

Мъжът метна нерешителен поглед към витото стълбище в задната част на салона, след това погледна към чашата, която старателно полираше.

— Тук няма никой с такова име.

Кит мина покрай него и продължи към стълбите. Барманът мигновено излезе иззад барплота.

— Хей! Не може да отивате там!

— Само стой и гледай! — отвърна му Кит, без да намалява темпото. — И ако искате да не нахлувам в чужда стая и да безпокоя клиентите, ще ми обясните къде точно да намеря мистър Кейн!

Мъжът, гигант с гърди като варел и ръце дебели като свинска шунка, свикнал да се разправя с пияни каубои и стрелци стремящи се да докажат репутацията си на отчаяни храбреци, сега беше безпомощен пред жена, която очевидно бе истинска дама.

— Последната стая в ляво — промърмори той. — И дяволите да ме вземат, ще си платя за това!

— Благодаря ви! — учтиво каза Кит и се заизкачва нагоре по стълбите величествено, като кралица. При това искрено се надяваше никой от седящите в салона мъже да не забележи колко е изплашена.

Жената се казваше Ернестин Агнес Джоунс, но за всички мъже в „Жълтата роза“ тя беше просто Ред Ривър Руби.

Подобно на повечето хора дошли на Запад, Руби беше погребала миналото заедно с името си и никога повече не се бе обърнала назад.

Въпреки пудрата, кремовете и старателно начервените устни, тя изглеждаше по-възрастна за двадесет и осемте си години. Беше живяла трудно и си й личеше. И все пак си оставаше привлекателна жена, с гъсти кестеняви коси и гърди, меки като възглавници. До скоро бе имала твърде труден живот, но всичко се беше променило с внезапната, удобна смърт на последния й любовник. Сега беше собственичка на „Жълтата роза“ и най-търсената жена в Сан Карлос. Непрекъснато бе обсаждана от ухажори, с изключение само на един — този, когото най-много желаеше.

Руби кокетно нацупи устни, докато гледаше мъжа в противоположния край на спалнята. Той пъхаше ленената си риза в чифт черни, сукнени панталони, които се обтягаха по бедрата му толкова примамливо, че предишната й решителност се върна с нова сила.

— Но ти каза, че ще отидем на разходка с новия ми кабриолет! Защо не днес?

— Имам много работа, Руби — отвърна й рязко той.

Тя се наведе леко напред, червения й разкошен халат се отвори и откри гърдите й, но той като че ли нищо не забеляза.

— Човек би си помислил, че не аз, а ти си шефа тук. Какво толкова важно има да свършиш, което да не може да почака?

След като не получи отговор, тя реши да не го притиска повече. Веднъж бе опитала, и повече такава грешка нямаше да стори. Вместо това заобиколи леглото и приближи към него, като си пожела да може да наруши неписаното правило на Запада и да го попита за миналото му.

Руби подозираше, че за главата му е обявена награда. Иначе, как би могла да се обясни аурата на опасност, станала неделима част от него, като упорито вдигнатата му брадичка. Той беше толкова добър с юмруците, колкото и с оръжието. Когато погледнеше в очите му съзираше там само пустота, от която я пронизваше студ. Освен това той можеше да чете и води сметките, което не се връзваше с образа му на беглец престъпил закона.

Едно нещо тя знаеше със сигурност — той не беше женкар. Изглежда не забелязваше ни една от жените в Сан Карлос, макар много от тях да бяха готови да вдигнат фустите си само при един негов намек. Самата тя се опитваше да влезе в леглото му, откакто го взе на работа в „Жълтата роза“. До сега не беше успяла. Но не се предаваше и не губеше надежда, защото не бе срещала по-красив мъж.

Руби застана пред него и сложи едната си ръка върху токата на колана му, а другата върху гърдите му. Без да обръща внимание на чукането по вратата, промъкна пръстите си под ризата му.

— Само ако ми дадеш шанс, може да ни бъде много хубаво заедно.

Не разбра, че вратата се отвори, докато той не вдигна глава и погледна някъде зад нея. Нетърпеливо се обърна да види кой ги прекъсва.

Вълна от болка удари Кит. Сцената, която се разкри пред очите й успя да възприеме на отделни части — яркочервен, разтворен халат, големи бели гърди, ярко начервена уста, отворена в знак на възмущение. И съпруга си. Нищо друго не бе в състояние да възприеме повече.

Той изглеждаше по-възрастен, отколкото си го спомняше. Лицето му бе изпито с дълбоки бръчки около очите и устата. Косата му беше пораснала и падаше над яката на ризата. Приличаше на бандит. Нима така бе изглеждал по време на войната? Наблюдателен и предпазлив, вечно под напрежение, опънат като струна, която всеки момент ще се скъса?

Лицето му мъчително се изкриви, когато я видя, след това се затвори, като заключена врата.

Жената се нахвърли върху нея.

— Коя по дяволите си ти и какво си мислиш, че търсиш тук? Ако търсиш работа си закарай задника долу и чакай докато дойдем!

Кит се зарадва на яростта, която започна да я обхваща. С едната ръка вдигна воала върху шапката си, а с другата бутна вратата зад гърба си.

— Ти си тази, която трябва да се изнесе долу. Имам лична работа с мистър Кейн.

Руби присви очи.

— Знам ги такива, като теб! Благородна дамичка, която идва на Запад и си въобразява, че целият свят й е длъжен! Е, това е моя дом и някаква си превзета лейди не може да ми казва какво да правя! Може да си вириш носа във Вирджиния или Кентъки, или откъдето си, но не и в „Жълтата роза“!

— Махай се от тук! — заповяда й Кит с тих глас.

Руби затегна колана на халата си и тръгна заплашително към нея.

— Ще ти направя една услуга сестро, и ще те науча, че нещата в Тексас стоят по съвсем различен начин!

От другия край на стаята, Кейн се обади тихо.

— Най-добрия съвет, който мога да ти дам, Руби — е да не се захващаш с нея!

Руби изсумтя презрително, направи още една крачка и се оказа с пистолет опрян в челото.

— Изчезвай! — каза й тихо Кит. — И затвори вратата след себе си!

Руби зяпна изненадано, след това се обърна и погледна Кейн.

Той сви рамене.

— Излез.

С последен, преценяващ поглед към дамата с револвера, Руби напусна стаята и затръшна вратата след себе си.

Кит остана насаме със съпруга си. Всички предварително репетирани думи от речта й, изведнъж бяха забравени. Тя разбра, че все още държи оръжието в ръка и то е насочено към Кейн. Бързо го набута обратно в дамската си чантичка.

— Не беше зареден.

— Благодаря на Бога и за малките милости!

Кит си бе представяла стотици пъти тяхната среща, но никога не бе мислила, че ще види този непознат с леден поглед в обятията на друга жена.

— Какво правиш тук? — попита я най-накрая той.

— Търся те.

— Разбирам. Е, намери ме. Какво искаш?

Ако се беше раздвижил, тя може би щеше да намери думите, които й бяха необходими, но той стоеше сковано на едно място и я гледаше, сякаш самото й присъствие го дразнеше.

Изведнъж й дойде твърде много — изтощителното пътуване, ужасната несигурност, и сега това, че го завари с друга жена.

Кит бръкна в чантичката си и извади дебел плик.

— Исках да ти донеса това — тя го сложи на масата до вратата, обърна се и побягна от стаята.

Коридорът и стълбището й се видяха безкрайни. На няколко пъти се препъва и едва не падна, но по чудо се задържа на крака. Мъжете в салона протегнаха шии, за да я видят по-добре. Руби стоеше в подножието на стълбите, все още загърната в червения си халат. Кит мина покрай нея и се запъти към летящата врата. Почти се беше добрала до изхода, когато две големи ръце я хванаха за раменете и я обърнаха. Краката й се отлепиха от земята, когато Кейн я взе в прегръдките си. Притисна я към гърдите си и я понесе обратно през салона. Прескачайки през две стъпала, той изкачи стълбата, мина през коридора и стигна до стаята си. Ритна с крак вратата да я отвори и после я затвори след себе си по същия начин.

В началото изглежда не знаеше какво да прави с нея, после се огледа и идвайки на себе си я остави на леглото. За момент я загледа с неразгадаемо изражение на лицето. След това отиде до масичката и взе оставения там плик.

Кит тихо лежеше и го наблюдаваше как чете съдържанието му. Кейн прегледа набързо страниците, след това се върна от началото и започна да ги чете внимателно. Накрая се загледа в нея и поклати глава.

— Не мога да повярвам, че си направила това! Защо, Кит?

— Така трябваше.

Той я погледна подозрително.

— Принудиха ли те?

— Никой не би могъл да ме принуди да го сторя.

— Тогава, защо?

Тя седна на края на леглото.

— Нищо друго не можах да измисля. Единственият начин…

— Какво имаш предвид? Единственият начин да се направи какво?

Когато тя не му отговори, той захвърли документите и пристъпи към нея.

— Кит! Защо продаде „Райзън Глори“?

Тя се втренчи в ръцете си, твърде вцепенена, за да говори. Кейн прокара пръсти през косата си и промърмори повече на себе си, отколкото на нея:

— Не мога да повярвам, че си продала плантацията. Тя означаваше всичко за теб! И при това по десет долара за акър. Та това е само една малка част от нейната стойност!

— Исках да се отърва от нея колкото се може по-бързо и намерих подходящия купувач. Парите са депозирани на твоята сметка, в банката в Чарлстън.

Кейн бе зашеметен.

— На моята сметка?

— Тя беше твоя плантация. Парите ти я възстановиха в предишния й блясък.

Кейн не каза нищо повече. Тишината нарастваше и стана до такава степен непоносима, че на Кит й идеше да закрещи от мъка и отчаяние.

— Ще харесаш човека, който я купи — най-накрая проговори тя.

— Защо, Кит? Кажи ми, защо?

Действително ли гласът му стана по-топъл или само така й се стори?

Кит си представи притиснатата до него Руби. Колко ли още други жени беше имал в леглото си, откакто я бе напуснал? Това беше края на всичките й мечти. Може би щеше да изглежда като глупачка, когато му обяснеше, но гордостта й вече нямаше значение. Между тях не трябваше да има повече лъжи — казани или прикрити — само истината…

Кит вдигна глава и се постара да преглътне бучката, заседнала на гърлото й. Той стоеше в сенчестата част на стаята и тя беше радостна, че няма да вижда лицето му докато говори.

— Когато ме напусна, — започна тя бавно, — мислех си, че животът ми е свършил. Чувствах в себе си толкова много гняв — първо към теб, после към самата себе си. Едва след като се разделихме, осъзнах колко много те обичам. Обичах те от дълго време, но се боях да си го призная. Предпочитах да скривам чувствата си зад глупави емоции, като гняв и ненавист. Исках веднага да дойда при теб, но това… беше непрактично. Освен това, прекалено често действам импулсивно. Този път трябваше да бъда абсолютно сигурна, че постъпвам правилно. Исках да направя така, че като ти кажа: „Обичам те“, ти да ми повярваш.

— Така че реши да продадеш „Райзън Глори“ — задави се той.

Очите на Кит се напълниха със сълзи.

— Това трябваше да бъде доказателство за моята любов. Исках да го размахам като знаме под носа ти — виж на какво съм способна заради теб! Но когато най-накрая продадох плантацията, разбрах, че е само едно парче земя. Тя не е мъжа, който може да ме прегръща, да разговаря с мен, с който мога да изживея дните си — гласът й предателски се пречупи и тя се изправи на крака, като се опита да скрие слабостта си. — Тогава направих нещо много глупаво. Когато правиш планове на ум, те винаги изглеждат много по-добре, отколкото в реалния живот.

— Какво си направила?

— Прехвърлих попечителския си фонд на Софрония.

От сенките на стаята се разнесе тихо учудено възклицание, но Кит не го чу. Думите й излизаха като кратки, накъсани залпове.

— Исках да се отърва от всичко, така че ти да се почувстваш отговорен за мен. Нещо като застраховка в случай, че ми кажеш, че не ме искаш. Тогава щях да вирна нос и да ти кажа, че няма значение дали ме искаш или не, защото си длъжен да се погрижиш за мен, тъй като няма къде да отида. Но аз не съм толкова безпомощна. И никога няма да остана с теб, ако ме приемеш само от чувство за дълг. Това ще бъде още по-ужасно, отколкото беше живота ми без теб.

— Нима беше толкова ужасно да живееш без мен?

Кит вдигна глава, чула безпогрешно нежността в гласа му.

Кейн излезе от сенките. Мъката от преживяните месеци беше изчезнала от лицето му. Сивите очи, които гледаха досега ледено, бяха преизпълнени с чувства.

— Да — прошепна тя.

Тогава той се оказа до нея, прегърна я и я притисна към себе си.

— Моята мила, сладка Кит! — простена той, заравяйки лице в косите й. — Боже мили, как тъгувах за теб! Колко много те желаех! Всичко, за което си мечтаех беше единствено да бъда с теб…

Тя беше отново в обятията му. Опита се да поеме дълбоко дъх, но той се превърна в ридание, когато пое познатия чист аромат на тялото му. Да го усеща отново до себе си, след толкова много месеци раздяла, беше повече, отколкото можеше да понесе. Кейн бе половинката й, която й липсваше от дълго време. И тя беше неговата липсваща част.

— Искам да те целувам, искам да правя любов с теб, много повече от колкото някога съм искал нещо друго — шепнеше й той.

— Тогава какво чакаш?

Той потресено се взря във вдигнатото й нагоре лице, не намирайки необходимите думи.

— Ще ми позволиш да те любя, след като току-що ме завари с друга жена?

Остра, режеща болка я ослепи за миг, но тя с усилие на волята успя да задуши съмнението.

— Предполагам, от части и аз имам вина за това. Но по-добре никога повече да не се повтаря!

— Няма, обещавам! — усмивката му беше мека и нежна. — Ти обичаш, така както правиш и всичко останало, нали? Без задръжки. За разлика от теб, на мен ми трябваше много повече време, за да разбера и осъзная всичко — той се отдръпна. — Колкото и да ми е трудно, сега ще те пусна от обятията си. Защото има някои неща, които трябва да ти кажа, а не мога да мисля свързано, когато те държа в прегръдките си — пусна я с мъчителна мудност и отстъпи на достатъчно разстояние, за да не се докосва до нея. — Много преди да те напусна, знаех, че те обичам, но аз не съм умен, колкото теб. Поставях условия и всякакви ограничения. Нямах смелостта да дойда и да ти призная своите чувства и да ти се обясня открито, така както направи ти. Вместо това, аз непрекъснато бягах, както правех през целия си живот, когато усещах, че се привързвам към някой или нещо. Е, уморих се да бягам, Кит. Нямам начин да ти го докажа. Не разполагам дори със знаме, което да развея под носа ти. Но аз те обичам и бях готов да се върна и да се боря за теб. Вече го бях решил. В интерес на истината, точно се готвех да кажа на Руби, че напускам, когато ти нахлу в стаята.

Въпреки признанието в любов, Кит се намръщи при споменаването на името на собственичката на игралния дом.

— Потуши огъня в очите си, Кит! Ще ти обясня всичко за Руби.

Но Кит не искаше да слуша нищо. Тя поклати глава и опита да се пребори с мисълта, че по време на тяхната раздяла, той й е изневерявал.

— Искам да ме чуеш — настоя той. — Никакви тайни повече, макар тази част от изповедта ми да е най-трудната — пое си дълбоко дъх. — Аз… не бях най-големия любовник на света, след като те напуснах. Не съм… изобщо не съм бил никакъв любовник. Дълго време стоях настрана от жените, и не съм помислял за това. После започнах работа в „Жълтата роза“ и Руби реши, че трябва да ме има. Това, което видя днес, беше само от нейна страна. Аз никога и с пръст не съм я докосвал.

Надеждата на Кит започна да нараства. Кейн мушна ръце в джобовете си и се отдръпна леко от нея. Нещо го тормозеше и не му даваше покой.

— Предполагам какво мислиш за Руби, но за мъжа е малко по-различно — особено след дълго време на въздържание и когато жената е толкова леснодостъпна. Тя не за първи път идва при мен в стаята ми, разголена по начина, който я видя днес, и без да се притеснява да ми показва какво желае. Но аз не чувствам нищо към тази жена!

Кейн млъкна и я погледна така, като че ли очакваше нещо от нея. Кит повдигна вежди неразбиращо. Вместо да се кълне във вярност, той говореше като човек, който признава изневярата си. Нима между тях действително бе имало нещо?

Изглежда доловил в погледа й объркване, Кейн каза по-рязко:

— Нима не разбираш, Кит? Тя ми се предлагаше по всякакъв начин, но аз не я искам!

Този път Кит разбра. Щастието избухна в нея, сякаш светът се роди отново.

— Ти се безпокоиш за своята мъжественост? О, мили мой!

Със звънък смях се хвърли в прегръдките му. Дръпна главата му надолу и се впи в устните му. Говореше, смееше се и го целуваше едновременно.

— О, мой скъпи, мили… мили мой, милият ми глупчо! Колко много те обичам!

От гърдите му се изтръгна задавен дрезгав вик и той я притисна в прегръдките си. Устните му оживяха и се затоплиха. Целувката им бе дълбока и сладка, пълна с любов — най-накрая изречена, и с болка — най-накрая споделена.

Но те бяха тъгували прекалено дълго един за друг и телата им не се задоволиха само с целувки. Кейн, който само преди минути се бе съмнявал в мъжествеността си, сега изгаряше от желание. Кит почувствала това, се устреми към него с цялото си същество, но преди окончателно да изгуби разсъдъка си, си спомни, че не му е казала всичко.

С последни сили се отдръпна и пое въздух.

— Аз не дойдох сама.

Той с труд отвори потъмнелите си от страст очи, и в първия момент не можа да разбере какво му говори.

— Не си сама?

— Не. Доведох… доведох със себе си и мис Доли.

— Мис Доли?!

Кейн гръмко се разсмя. Радостният му смях, сякаш извираше от дълбините на душата му.

— Довела си мис Доли в Тексас?

— Наложи се. Тя не ме пусна сама. Ти казваше, че сме свикнали с нея. Тя е нашето семейство. Освен това, имам нужда от нея.

— О, сладка моя… Господи, колко те обичам!

Кейн отново протегна ръце, но тя пак отстъпи.

— Искам да дойдеш с мен до хотела.

— Сега ли?

— Да! Има нещо, което трябва да ти покажа.

— Веднага ли трябва да го видя?

— О, да. Разбира се, че веднага!

Докато вървяха по неравния дървен тротоар, Кейн й показваше забележителностите на Сан Карлос. Кит го беше хванала под ръка, а той бе положил своята длан върху нейната и здраво я стискаше, сякаш се страхуваше да не му избяга. Кит му отговаряше разсеяно и той разбра, че в мислите си беше някъде далеч. Доволен да я има до себе си, той замълча.

Мис Доли чакаше в стаята, която Кит беше наела. Изкиска се, като ученичка, когато Кейн я вдигна и радостно я притисна в прегръдките си. След това хвърли бърз притеснен поглед към Кит, и излезе от стаята, за да посети универсалния магазин от другата страна на улицата. Искаше да купи някои неща за скъпите момчета в сиво.

Когато вратата след нея се затвори, Кит се обърна към съпруга си. Тя изглеждаше бледа и нервна.

— Какво се е случило? — попита той, като я видя толкова развълнувана.

— Имам… нещо, като подарък.

— Подарък? Но аз нямам нищо за теб!

— Това не е — отвърна тя колебливо, — точно така.

Объркан, Кейн я проследи с поглед, докато тя мина през вратата към съседната стая. Когато се върна, държеше в ръцете си малък бял вързоп.

Кит се приближи бавно до него и той видя очите й, пълни с настоятелна молба, която почти разби сърцето му. И тогава вързопа се размърда.

— Имаш дъщеря — тихо каза тя. — Кръстих я Елизабет, но я наричам Бет. Бет Кейн.

Кейн погледна надолу към малкото сърцевидно личице с деликатни, идеално оформени черти. Бебето имаше пухкава светлоруса косица, тъмни вежди и малко розово носле. Нещо го прободе в гърдите. Нима той беше създал нещо толкова съвършено?

Тогава розовото сърчице се прозя, отвори полупрозрачни клепачи и Кейн загуби завинаги сърцето си по втори чифт ярки виолетови очи.

Кит видя мигновеното взаимно привличане между баща и дъщеря и почувства, че нищо по-сладко не се беше случвало в живота й от настоящия момент. Тя разгърна одеялцето, за да може той да види и останалата част от бебето. След това му подаде детето.

Кейн я погледна неуверено.

— Хайде — усмихна му се нежно, — вземи я.

Той внимателно притисна дъщеря си към гърдите, големите му ръце почти обхванаха малкото телце. Бет се разшава, след това обърна глава, за да разгледа странния нов човек, който я държеше.

— Здравей, сърчице мое — каза й хрипкаво той.

Кейн и Кит прекараха остатъка от следобеда в игра с дъщеря си. Кит я разсъблече, за да може баща й да преброи пръстчетата на ръчичките и краченцата й. Бет старателно демонстрираше всички трикове, които беше научила — усмихваше се, когато я закачаха, хващаше се за пръстите, щом й ги подадяха, гукаше щастливо, когато баща й духаше по коремчето.

По някое време, мис Доли надникна в стаята, видя, че всичко е наред и отиде да си вземе следобедната дрямка. „Що за непонятен живот — мислеше си тя докато се унасяше — но и интересен също…“ Сега тя имаше малката мила Елизабет. Това със сигурност беше голяма отговорност. В крайна сметка, не можеше да се разчита на Катрин Луиз, с нейния темпераментен характер, да научи дъщеря си на маниерите на истинска лейди. Толкова много предстоеше да се прави! При мисълта за това й се завиваше свят. Несъмнено това, което се бе случило в зданието на съда в Апоматокс беше трагедия, но може би щеше да доведе до по-добро. Предстоеше й да бъде твърде заета, и нямаше да има време за военни дела…

В другата стая, Бет започна да мрънка. Когато смръщи устичка и нададе решителен вик в знак на протест към майка си, Кейн погледна разтревожен към Кит.

— Какво й е?

— Гладна е. Забравих да я нахраня.

Тя вдигна Бет от леглото, където беше оставена докато си играеха и я понесе към един стол до прозореца. Когато седна, бебето обърна глава и започна да търси из гълъбовосивия плат покрил гърдите на майка му. Но като не намери това, което търсеше, нададе неистов рев.

Кит я гледаше безпомощно, без да знае как да постъпи. Изведнъж беше почувствала смущение да пристъпи към този най-интимен акт. Как щеше да изложи голите си гърди пред мъжа си? До сега беше кърмила Бет в уединението на тяхната спалня.

Кейн се бе опънал в леглото, без да сваля поглед от жена си и дъщеря си. Видя недоволството на Бет и срамежливостта на Кит. Бавно стана и приближи до тях. Протегна ръка и погали Кит по бузата, след това спусна длан до жабото от сива дантела отпред на гърдите й. Внимателно го разхлаби с пръсти, за да открие под него ред розови перлени копченца. Разкопча ги и отвори предницата на роклята й. Отдолу се показа синята панделка на долната й риза. По бузите на Кит се затъркаляха сълзи и Кейн ги попи с целувки. След това разтвори долната риза и оголи гърдите й така, че да може дъщеря му да суче.

Бет свирепо захапа зърното с малката си устичка. Кейн се засмя и я целуна по пухкавата гушка. После обърна глава и притисна устни към сладката пълна гърда, която я хранеше. Когато Кит плъзна пръсти в косите му, той знаеше, че най-накрая си е у дома, и никаква сила на света не е способна да му го отнеме.

Но все още имаше обещания, дадени помежду им, които трябваше да изпълнят. Не всички връзки все още бяха скрепени.

Вечерта, след като сложиха Бет в леглото и помолиха мис Доли да я наглежда, те яхнаха конете и се отправиха на север към каньона.

По пътя говореха за изгубените месеци на тяхната раздяла, в началото коментираха случилите се събития, после споделиха чувствата си. Разговаряха тихо, често започнатото от единия изречение, бе довършвано от другия. Кейн се каеше за вината си, че я беше напуснал, която сега го потискаше още повече, след като вече знаеше, че по това време тя е била бременна. Кит се извиняваше, че е допуснала плантацията да стане причина за студените отношения между тях. Споделянето на вината им би трябвало да бъде тежко изпитание, но те не го почувстваха. Всеки от тях имаше нужда от прошката на другия — и я получиха.

В началото колебливо, а след това с повече ентусиазъм, Кейн й разказа за участъка земя, който бе оглеждал на изток, близо до Далас.

— Какво би казала, ако построя нова предачна фабрика? Реколтата от памук, тук в Тексас, обещава да бъде много по-добра отколкото в Южна Каролина. И Далас изглежда добро място, където могат да се отглеждат деца — той погледна към нея. — Или може би искаш да се върнем в Южна Каролина и да построим още една предачница? Каквото и да пожелаеш, аз съм съгласен на всичко.

Кит се усмихна.

— На мен ми харесва Тексас. Тук е най-подходящото място за нас. Нова земя и нов живот.

Известно време яздиха в щастливо мълчание. Накрая Кейн заговори отново.

— Ти така и не ми каза, кой купи „Райзън Глори“. Десет долара за акър! Все още не мога да повярвам, че си я дала на безценица!

— Той е много специален човек! — Кит се усмихна лукаво. — Може би си го спомняш. Магнус Оуен.

Кейн отметна назад глава и се разсмя.

— Магнус притежава плантацията, а Софрония — парите ти?!

— Стори ми се, че така е справедливо.

— Много правилно.

Дълбоките, прохладни сенки на нощта паднаха върху тях, когато навлязоха в малкия безлюден каньон. Кейн завърза конете към ствола на една черна върба, взе одеялото привързано към седлото и хвана Кит за ръка. Бе я довел до брега на малка ленива река, която се виеше из скалите на каньона. Луната изгряваше — голямо сияещо кълбо, което скоро щеше да ги окъпе в сребърна светлина.

Той погледна към жена си. Тя бе облякла една от фланелените му ризи, чифт светлобежови панталони и нахлупила мъжка шапка.

— Не изглеждаш много по-различно от нощта, когато те свалих от оградата на двора ми. Разбира се, сега никой не би могъл да те сбърка с момче.

Той плъзна поглед по гърдите й, които ясно се очертаваха, дори под широката му риза, и за негова радост, Кит се изчерви. Кейн разстла одеялото, свали най-напред нейната, после и своята шапка и ги захвърли на мъхестата земя. Докосна малките сребърни обеци на ушите й, после погали косата й стегната в кок на тила.

— Искам да пусна косата ти.

Кит кимна в мълчаливо съгласие.

Той извади внимателно една по една фибите и ги пусна в собствената си шапка. Когато блестящият облак на косата й най-накрая се разстла на свобода, той го взе в ръце и го поднесе към устните си.

— Господи, колко много ми липсваше!

Кит го прегърна и вдигна глава да го погледне в очите.

— Нашият брак съвсем не може да се нарече приказен, нали мили мой?

Кейн й се усмихна нежно.

— Права си. И двамата сме избухливи и упорити. Мисля, че още много пъти ще се караме.

— Имаш ли нещо против това?

— Не бих го сменил за нищо друго на света!

Тя притисна буза към гърдите му.

— Приказните принцове винаги са ми изглеждали скучни.

— Моята дива роза от дълбините на гората! На нас двамата никога няма да ни бъде скучно!

— Как ме нарече?

— Не е важно — и той заглуши с устни следващите й въпроси. — Изобщо не е важно.

Нежната целувка се превърна в яростна и ги възпламени. Кейн прекара пръсти през косата й, после обгърна лицето й с дланите си.

— Съблечи се за мен, сладката ми — стенейки помоли той. — Толкова дълго време съм си мечтал за това…

Кит знаеше как да го направи, за да му достави най-голямо удоволствие. С кокетна усмивка, събу ботушите и чорапите, след това свали панталоните си. Той изпъшка, като видя, как фланелената риза, прикрива скромно ханша й. Възпламени го още повече, като издърпа дългите си бели женски гащи и ги захвърли настрана.

— Под тази риза нямам нищо. Изглежда съм забравила да си облека камизолата. Ъъъ… Нарочно!

Той едва успя да се въздържи, да не й се нахвърли.

— Ти си безсрамница, мисис Кейн!

Тя протегна ръка към най-горното копче на ризата си.

— Сега ще разбереш, колко съм безсрамна, мистър Кейн!

Никога дотогава копчетата не бяха се откопчавали толкова бавно, сякаш всяко се поддаваше след огромно усилие. Дори когато последното излезе от илика, тежката материя на дрехата не пожела да се разтвори.

— Ще броя до десет — дрезгаво я предупреди той.

— Брой колкото си искаш, янки! От това няма да ти стане по-добре!

С дяволита усмивка тя започна да смъква ризата милиметър по милиметър, докато най-накрая застана гола пред него.

— Оказва се, че не помня — промърмори той задавено, — колко си красива. Ела при мен, любов моя!

Тя пристъпи по хладната земя. Когато го доближи, се притесни, че няма да може да го задоволи. Какво щеше да стане, ако раждането я беше променило по някакъв начин?

Кейн я хвана за ръката и я дръпна към себе си. Нежно стисна с длани пълните й гърди.

— Тялото ти се е променило.

Тя кимна.

— Страхувам се малко.

— Защо, любов моя? — наведе се към нея и я целуна по устните. — Предпочитам да умра, отколкото да ти причиня болка.

Устните му бяха нежни.

— Не е това. Страхувам се, че… няма да ти харесам.

— Може би, аз няма да мога да те зарадвам — въздъхна той.

— Глупчо — промърмори нежно тя.

— Глупачето ми — прошепна й той.

Те се усмихнаха и се зацелуваха. После се избавиха и от последната бариера между тях. Когато дрехите му изхвърчаха настрани и помежду им не остана нищо, задълбочиха отново целувките и паднаха върху одеялото.

Малко облаче закри луната, като хвърли пълзящи сенки по древните стени на каньона. Но любовниците нищо не забелязаха. Облаците, луната, каньона, бебето със сърцевидното личице, старата дама, ухаеща на мента — всичко това престана да съществува. Сега светът им бе малък и се състоеше само от един мъж и една жена, завинаги свързани с връзките на любовта.