Кралицата на ангелите

1

Първите мигове на усамотение от седемдесет и два часа насам Мери Чой прекара потопена във вана, пълна с оцет. Сладко-киселият мирис на течността гъделичкаше обонянието й. Тя държеше в ръка луксозното издание на наръчника на доктор Самплър, съсредоточавайки вниманието си на раздела, отнасящ се до слабото обезцветяване на кожата, причинено от стрес. Тревожеше я сивкавата ивица, появила се по задните части на бедрата, които иначе имаха смолисточерен цвят.

— Вземахте ли оцетни бани през изминалите няколко седмици? — попита машината с укорителен тон.

— Да, доктор Самплър — отговори тя, удовлетворена от последния половин час, прекаран в киселината.

Мери сметна, че последният факт е твърде любопитен, тъй като доктор Самплър не я беше предупредил лично за подобни дребни изсветлявания на тена й. Тя остави наръчника върху ръба на ваната и се облегна назад, за да отмие трупаните цели три дни пот и аерозоли от косата си.

Това обаче не успя да премахне гледката на осемте младежи от Гребените, мъртви, намиращи се в различни етапи от своето телесно разложение. Снощи първи следствен екип се отзова на адрес Трето подножие на Гребен Изток Едно по сигнал за разложение на човешка плът, подаден от кварталните санитарни сензори. През първите два часа екипът направи подробен оглед на местопрестъплението, топлинно проследяване, както и анализ на миризмите. След това апартаментът беше замразен и превърнат в истинска гробница. Тъй като беше старши офицер на смяната, Мери бе натоварена с разследването по това тъй необичайно престъпление.

Натрупаните дебели пластове лед позволяваха на съдебните лекари да проучат и най-дребните детайли, тъй като разполагаха с неограничено време. Абсолютно всичко щеше да бъде разбито до микробиологично ниво и внимателно огледано, за да може до края на следващия или по-следващия ден да се знае по нещичко за всеки, който е посещавал жилището през последната година. Дълги списъци със следи от пърхот, косми и слюнка щяха да бъдат изготвени най-щателно и след това идентифицирани чрез личните медицински досиета на техните притежатели. Това беше съвсем законно, благодарение на поправките в конституцията внесени от Рафкайнд (Бог да поживи гадното копеле).

Мери Чой бе на двадесет и осем години, пет от които вече беше прекарала на работа в полицията. Комбинацията от добрата й подготовка и въвеждането на закони против дискриминацията на доброволно преминалите трансформация, бяха я издигнали до чин лейтенант в отдела за разследвания само за три и половина години. Тя сама бе пожелала да остане на поста следовател, защото беше избрала именно това за свое житейско поприще. Обичаше разплитането на загадки. Изпитваше наслада от това да залавя хищниците, дебнещи обществото, паразитите и непреминалите терапия несретници.

Мери вярваше, че хора като нея помагат да се удържи фронта срещу селекторите, както и всички онези, които търсеха възмездие отвъд границите на закона. Тяхното гледище оставаше неразбираемо за нея. Тя вярваше в принципите на бързото правораздаване, изразено в принудителна терапия на виновните или лишаване от свобода. Полицията разкриваше деветдесет и пет процента от престъпленията. Работа на терапевтите бе да откриват и заличават престъпните наклонности.

Два часа след пристигането й на местопрестъплението, при Мери беше доведен за разпит предполагаем свидетел. Той беше висок и слаб мъж с прошарена коса на име Ричард Фетъл, приятел на собственика на жилището — Емануел Голдсмит. По това време Мери все още не бе виждала вътрешността на апартамента, но имаше достатъчно данни за обстановката вътре от полицейските доклади. Фетъл знаеше твърде малко, за да им бъде полезен и затова беше освободен. Засега основните подозрения падаха върху собственика. Реакцията на Фетъл се запечати в съзнанието на Мери. Ужасно уплашен, опулен като риба на сухо, той отказваше да осъзнае случилото се, а страхът му бе удвоен от мисълта, че може да бъде осъден за премълчаване на факта, че неговият приятел би бил способен да извърши нещо подобно. В първия момент изпита съжаление към него, но в последствие то беше отхвърлено като необосновано.

Мери се взираше в тънките струйки вода, стичащи се по кожата му, наподобяваща тази на делфин. Сега наистина го съжаляваше. Може би се държа прекалено грубо с него. Все още не беше свикнала да работи върху убийства. Фетъл не знаеше нищо и все пак как е възможно приятел да не открие подобна склонност?

Стига толкова оцет. Тя се изправи в черната пластмасова вана и зави тялото си с хавлия, тананикайки си популярна мелодия. Малкият кремав арбайтер, купен при последното повишение на заплатата, я пресрещна с прана и изгладена униформа. Домашният секретар, активиран от Мери с едно подсвирване, започна да чете съобщенията. Синтетичният мъжки глас последва Мери през три стаи, помагайки в търсенето на сребърната спирала, която носеше на ухото си.

— Регистрирано е обаждане от младши лейтенант Теодора Фереро, но съобщение липсва — бе заключението на машината.

Не се беше чувала с Фереро от три месеца. Теодора очакваше повишение и както Мери предполагаше зубренето за изпитите й беше отнело свободното време. Двете се бяха сближили в академията, където Теодора беше преминала лека терапия и въпреки че бе относително стабилна, все още беше уязвима. Току-що преминала своята трансформация, чувстваща се също така несигурна, Мери веднага се бе сближила със своята състудентка. Оттогава насам нещата не вървяха така гладко, особено за Теодора, която три пъти бе пренебрегвана при кампаниите за повишение и беше все още с чин младши лейтенант.

— Отговори на обаждането и ако се свържеш, ми съобщи — рече Мери.

За разлика от две трети от всички онези, които се стремяха към Гребените и добре платените служби за почасова заетост, Мери Чой беше успяла, без да се подлага на терапия. До входната врата в рамка висеше последният сертификат за степен на нужда от терапия, издаден от полицейското управление на Лос Анджелис. Мери беше естествена — успя да изкара всичките тестове на агенцията за почасова работа още при първите си опити. Същото стана и с ежегодните изпити в управлението. Сертификатът представляваше разпечатка на мозъчната й дейност с отбелязани центрове на съзнанието и подсъзнанието — всички балансирани и работещи правилно. Мислите й бяха спокойни, а егото уравновесено, с други думи Мери знаеше добре коя е и какво е способна да постигне. Можеше да устоява на неуспехите, без да пада духом, зряла млада жена готова за отговорностите на едно ново повишение. Това показваше разпечатката, но Мери вътрешно допускаше и друга окончателна оценка.

Въпреки че заплатата й беше доста висока, тя живееше пестеливо и единствения лукс, който си позволяваше, беше този апартамент второ ниво на Гребен Север Две. Той беше обзаведен оскъдно, но със стил. В него преобладаваше топло сиво, кадифено-лилаво и черно. Домът й беше идеалното убежище. В него прекарваше свободното си време, изгубила увереното си Аз, разтворила се във фона на заобикалящите я предмети. Получаваше своята доза слънчева светлина по най-прекия път през огромните прозорци, на които нямаше завеси. Мери не се увличаше по изкуство и литература, нито пък завиждаше на онези, които го правеха. Нейният живот беше посветен на преследването на хора, а не на тяхното възвисяване.

В хобито си беше също толкова пестелива. Занимаваше се с дисциплини за концентрация на силата като танца на войната, чиято цел беше личността да се изрази с движение. Тези занимания протичаха в малка стая без прозорци с порести стени от бяла пяна.

Когато приключи със заниманията си, Мери внимателно облече униформата си, отделяйки особено внимание на пристягането на броните от мономолна мрежа към най-уязвимите места. Част от униформата бяха и ботушите, масажиращи краката против умора. Рангът й не позволяваше носенето на оръжие, тъй като от нея не се очакваше да взема редовно участие в престрелки. През последните петнадесет години ръстът на престъпността се беше понижил драстично поради простата причина, че преминалите терапия не се връщаха към насилието.

Очите й бяха тъмни и спокойни, но в никакъв случай празни и безизразни. Трансформираният й глас беше силен, но женствен; глас, който е в състояние да пее приспивна песен, но и да изкрещи полицейско предупреждение.

Тиха, уравновесена, висока и стройна с кожа, тъмна като нощта, Мери Чой имаше всичко на своя страна с изключение на миналото си. То лежеше забутано в ъгъла на едно чекмедже на гардероба в спалнята. Представляваше кутия със стари семейни снимки, дискове и блокове памет. Мери стоеше пред гардероба, изпитвайки неясно безпокойство за Теодора и нервно потропваше по чекмеджето. Наведе се да погали котката Лоуфър. Животното отвърна на ласката като се отри в ботушите й с дълбоко гърлено мъркане. Лоуфър беше единствената й жива връзка с детството — подарък от нейните родители по случай завършването на гимназията.

— Имате връзка с Теодора Фереро — прозвуча от машината.

— Пусни ме на видео. Ще се обадя от хола — Мери изтича към телефона като преди това се наведе, за да оправи една гънка в мономола. — Здравей, Тео — каза Мери. Замълча, след което продължи: — Радвам се, че те чувам отново. — Мери не можеше да види своята приятелка, защото нейното видео не беше включено.

— Благодаря за обаждането — прозвуча отсреща, не без известно напрежение в гласа. — Мисля, че би искала да знаеш.

— Справи ли се? — попита Мери, сигурна в успеха на своята приятелка.

— Провалих се. За трети пореден път! Беше последен шанс. Сега ми препоръчаха отново да се подложа на терапия.

Мери изглеждаше изненадана и изпълнена със състрадание.

— Пусни видеото си, моето е включено.

— Знам — отвърна Фереро. — Съзнателно не получавам образ.

— Съжалявам, не те разбрах.

— Не желая да те виждам, Мери! Не искам да ми напомняш.

— Нещо не те разбирам. Какво се е случило, Тео?

— Не можах да се справя. Това е повече от достатъчно, не мислиш ли?

— Тео, напоследък ми е много напрегнато. В момента работя над много важен случай — убийство на осем човека. Направо не съм в час, а след малко трябва да се връщам на работа.

— Съжалявам, че го казвам сега, но ти вече водиш убедително и аз се отказвам от състезанието.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Преминала си трансформация. Изглеждаш екзотично и това те защитава. От управлението никога няма да посмеят да те накарат да се подложиш на терапия, защото ще се оплачеш в агенцията и федералните ще ги разследват. Ти си недосегаема!

— Говориш глупости, Тео! — отвърна Мери, усещайки огъня, плъзнал по лицето й. Външно не би могла да се изчерви, но вътрешно го усещаше.

— Въобще не мисля така, Мери. В момента съм на косъм да прекъсна връзката.

— Тео, напълно ти съчувствам, но не си го изкарвай на мен. Помня времето, когато бяхме заедно в академията. Искам да знаеш, че държа на теб. Какво те карат да…

— Не искам да говоря с теб, не съм включила видеото, защото въобще не желая да те виждам. Ти направи невъзможно моето издигане напред. Наслаждавай се на успехите си, докато все още ги имаш, скъпа!

Телефонът от другата страна прекъсна. Мери остана смълчана пред масата, стиснала един от ръбовете на плота. Тя погледна надолу към дългите си черни пръсти, сви ги в юмрук и след това отново ги разтвори и бавно отстъпи назад. Напрежението в Теодора бе осезаемо още преди месеци и все пак не бе очаквала подобна реакция от нея. Сега вече й стана ясно защо от управлението бяха поискали да се подложи на терапия. И все пак защо?

Надявайки се да разсее този тягостен въпрос, Мери прекоси хола и включи мрежата Литвид. Тя беше пълна с вести от АСИМП, които току-що бяха получени след безкрайно дълго пътуване през пространството. Една от новините представляваше графична симулация на навлизането на сондата в орбитата на някакво тяло. Мери остана пред екрана. Не чуваше нищо от коментара, само гледаше картините, съсредоточена върху противоречивите образи, плуващи в собственото й съзнание.

Защо й беше необходимо да избере подобна екзотична физика за своята трансформация — за да извлече полза от нея или просто да задоволи вътрешна потребност? Родителите й, брат й и сестра й не бяха приели добре своята нова трансформирана дъщеря. Мери не се беше чувала с тях повече от четири години. Сега и Теодора, която Мери смяташе за най-добрата си приятелка, се отрече от нея. Тя се върна при чекмеджето, за да извади плик, в който имаше един-единствен диск. Мери се връщаше към спомените си единствено в случаите, когато имаше нужда да преодолее нещо наистина неприятно. Поставяйки диска в своя слейт2, тя маркира образ номер 4021 в цветове, но не в триизмерна форма. Снимката показа двадесет и една годишно момиче, високо около сто шейсет и пет сантиметра с бледа на цвят кожа, кръгло лице и приятна, тиха усмивка. Носеше рокля от средата на тридесетте години, която оставяше непокрити част от корема, десния крак и лявото рамо. Сега Мери намираше онази мода странна и отблъскваща. Зад момичето се виждаше бяла дървена къща, някъде в район Пет на Сенките в Кълвър Сити. В краката на момичето се гушеше котаракът Лоуфър, поне с пет килограма по-слаб. Това беше истинската Мери Чой, едва прехвърлила двайсетте, интелигентна и амбициозна, но тиха и сдържана. По това време тя упорито и методично се занимаваше с изучаването на съдебна медицина, за да може да се класира за финансираното от агенцията за почасова работа трансформиране на лизинг.

Присвила устни, Мери върна диска отново на мястото му.

2

Застанал прав, усещащ напрежението по цялото си тяло, Ричард Фетъл изгуби равновесие на един от завоите, удряйки колената на пътниците от седалката близо до него. Все още трепереше при мисълта за преживяното тази сутрин. Преди три спирки малкото заоблено автобусче се напълни с жители на Сенките, истинско вавилонско стълпотворение от хора. Братя и сестри по участ, те всички бяха жертви на бъдещето. След тяхната спирка машината не спря никъде повече; беше ужасно претъпкана. Светлината, достигаща до тях през изпъкналите прозорци, идваше от пет изкуствени слънца, разположени по трите кули на Гребените Изток Едно. Истинска манна небесна, щедро дарена на нищожествата, населяващи повърхността.

„Скапан ден — помисли си Ричард. — Трябва да измисля някаква история за групата на Мадам. Спри да мислиш какво направи Голдсмит или за това дали го е направил! «Мъжът е поетът, който убива, а жената е ангел, който се нуждае от храна.» Това бяха негови думи, които обаче не беше записвал никъде. Сега той наистина стана поета убиец. Господи, аз съм кротък човек, защо ме забърка във всичко това?“

Автобусът зави зад плътна преграда от евкалипти, която го скри от слънцата. Малко след това спря пред имението на Мадам Дьо Рош. Той слезе и автобусът се отдалечи тихо по неравната, осеяна с кръпки асфалтова алея. Ричард се качи върху изровения от корени на дървета тротоар и спря. Затвори очи, за да се успокои.

„Как да им го кажа? — помисли си той — Трябва максимално да спестявам подробностите. Жалко само, че всички го познават и това ще направи цялата работа много трудна.“

Червенокосата Мадам Дьо Рош смяташе хората за любопитно явление, което си струва да бъде изучено. Тя осигуряваше на своите верни поклонници храна и подслон, изслушваше ги, когато бяха нещастни, правеше за тях всичко възможно, освен да ги причисли към равните на себе си.

Тя не беше като тях, живееше в Сенките, но не им принадлежеше. От друга страна, не се причисляваше и към Гребените. Заявяваше, че презира „тази пасмина от коравосърдечни перфекционисти“. Мадам приличаше на гостите си в същата степен, в която приличаше на котките или на градината си, за които се грижеше с не по-малко любов и търпение.

„Трябва да превърна всичко в представление, в приказка — помисли си той. — Може и да прозвучи изкуствено, но пък е начин да се мине през един твърде труден час. Всички познавахме Голдсмит. Осем човека бяха убити, за да изживея петте си звездни минути, разказвайки историята, която се случи днес. После ще има обвинения: Защо не съм казал на никого, че Емануел има нужда от терапия? Че аз откъде да знам? Не го знаех. Трябва да започна с разказа, преди Мадам да ме види. Щом дойде, ще ме накара да почна отначало, което означава по-дълго време в светлината на прожектора — той потрепера при тази мисъл. — Господ да ми прости, но съм заслужил да я разкажа!“

Той се изкачи по стълбите като вземаше по две наведнъж, без да обръща внимание на старите напукани гипсови лъвове, имитиращи една още по-стара епоха; статуи, издигащи се от двете страни на портала в испански стил. Червено-синята птица от витата метална клетка чоплеше с човка перата си и когато минаваше покрай нея му намигна.

„Нова придобивка — помисли си мъжът. — Истинските птици струваха много по-евтино от тази четиридесетгодишна антика.“

Ричард познаваше вратата пред себе си. С леко почукване влезе и се смеси с тълпата от непреминали терапия хора. Тук бяха събрани четиринадесет от най-верните гости на Мадам — ходеха напред-назад, потропвайки с чехлите си по пода от червеникав гранит. В една от нишите се бяха събрали три млади червенокоси жени и разглеждаха с възхищение една картина на Шилбраж от ранния му период. Други двама, облечени във фракове, обсъждаха оживено днешните финансови сделки на банката в Сенките. Четирима поети разговаряха, облечени в дрехи от тъмносин памучен плат. Държаха чаши с напитки в изнежените си пръсти и кимнаха сдържано към него.

„Приятели, които не биха си помръднали пръста, ако имам нужда от помощ — помисли си Ричард. — Бог ми е свидетел, че имат всичко, което заслужавам и аз.“

Отделно от останалите седеше фаворитката на Мадам за този месец Леели Вердуго — очарователна дама от старо потекло с побелели коси. Ричард не беше разговарял с нея досега, може би защото се притесняваше, но по-вероятно защото тя се хилеше непрекъснато, а това го смущаваше. Срещу нея седеше Джералдо Франциско от Ню Йорк, който се занимаваше с щамповане на материи чрез древни технологии. Към тях неуверено пристъпваше Реймънд Каткарт; той се смяташе за еколог, а от време на време пишеше стихове, които понякога наистина успяваха да заинтригуват Ричард, но в повечето случаи го отегчаваха. От „групичката на поетите“ се отдели още една фигура — Сиобан Едунбрага, жена с привлекателен тембър и маниери, която обаче обикновено се държеше грубо и според него нямаше и капчица талант. Ричард не знаеше истинското й име. Това, с което се подвизаваше, бе измислено от самата нея.

Реши да се присъедини към поетите, привидно спокоен. Тъмните му, влажни очи по никакъв начин не издаваха обзелото го вълнение. Дебнеше търпеливо удобния момент. Коментарът по повод последната проява на неуважение към изкуството от страна на нанотехнологиите беше причина за злобния им, изпълнен със завист смях. Средствата, с които боравеха в Гребените, ги караха да изглеждат като деца, играещи си с пластилин. Те се смятаха за личности, обожаваха дребните си недостатъци, останали недокоснати от терапията, които смятаха за естествено заложени и жизнено необходими на изкуството. Ричард споделяше този възглед, но не го вземаше прекалено сериозно. В крайна сметка не можеше да се прави сравнение между мащаба на постигнатото в Гребените и жалките хвърчащи листчета в потните ръце на поетите от Сенките.

„Да обичаш себе си, значи да се подложиш на терапия, омразата към собственото аз означава свобода“ — поне така смяташе той.

— Ричард, обикновено не закъсняваш толкова — прозвуча нейде зад него гласът на Надин, която се приближи, облечена изцяло в червено. Надин Престън бе на неговата възраст, но съвсем скоро беше станала член на същата каста благодарение на шумен развод, изолирал я от привилегиите на Гребените. Гладкото й лице и черна коса бяха украсени с прекрасна детска усмивка. Лицето й изникна пред очите му, още преди да се появи самата тя. Когато се държеше мило, на Ричард му беше приятно с нея, но по време на гневните й пристъпи бягаше далече.

— Случи се нещо необичайно — рече той и повдигна прошарените си вежди.

— О, така ли! — насърчи го тя, но кръгът от хора не им обърна внимание.

— Емануел Голдсмит е изчезнал — гласът му беше мек, но видимо засилен, за да привлече внимание. — Полицията го издирва.

Поетите моментално извърнаха погледи към него. Сега беше моментът!

— Когато отидох в апартамента му в Гребените, полицията беше блокирала входовете. Щом разбраха, че съм тръгнал към него ме прибраха за разпит. Осем човека са били убити онзи ден. Навсякъде гъмжеше от ченгета и полицейски арбайтери. В този момент тъкмо замразяваха жилището. Направо да не повярва човек!

Мадам Дьо Рош пристигна мигновено, приплъзвайки ангелски тялото си. Червената й коса беше паднала върху раменете й. Ричард млъкна и се усмихна към нея, показвайки едрите си неравни зъби.

— Каква прекрасна група! — установи тя, вперила поглед във верните си последователи. Сияеше. Покритото с бръчки лице излъчваше съчувствие и добро настроение, въпреки че всъщност не се усмихваше, просто това беше нормалното й състояние.

— Моля, извинете ме за закъснението. За мен винаги е удоволствие да ви видя.

— Ричард току-що е бил на мястото, където е извършено престъпление — сподели Надин.

— Наистина ли! — възкликна мадам и се усмихна на Леели Вердуго.

— Бях разпитан от най-фантастичната жена, която съм виждал. Черна като въглен, но лишена от всякакви негроидни черти. Мисля, че в началото възнамеряваше да ме обвини в извършеното престъпление или най-малко в престъпна небрежност заради факта, че не съм преценил достатъчно добре нуждата на Емануел от терапия. По едно време вече си мислех, че някакъв по-тъмен вариант на Темида е дошъл да постави делата ми на везните.

— Моля те, разкажи го пак, защото ми се струва, че съм изпуснала нещо интересно.

3

Според легендите крайбрежието на Калифорния някога е било прашна пустош, населявана от древни индиански племена, испанци, метиси и иглолистна растителност. В момента територията от Биг Сър до върха на Баха беше гъсто населена с хора, живеещи в различни колонии, свързани от безброй километри магистрален път. Градчетата Ла Хола и Дел Мар граничеха с базата на Калифорнийския университет в Сан Диего. Те гъмжаха от възхваляващи миналото консерватори, предпочитащи простотата на вече загърбена епоха пред лукса на новото. Едновремешните резиденции на богати доктори, бизнесмени и адвокати бяха отдавна напуснати от предишните си собственици, предпочели модерните луксозни квартали — Монументите. Сега крайбрежните градчета бяха убежище на недооценени учени.

Известният и всесилен професор доктор Мартин Бърк току-що беше загърбил предишния си живот в лоното на висшето общество и бе предпочел скромното съществувание в равнината. Съвсем наскоро се бе нанесъл в този не така разорително скъп апартамент сред хълмовете на Ла Хола. Сега седеше, очаквайки поредното включване на съобщения от АСИМП в Литвид мрежата. Беше обзет от апатия до такава степен, че едва намираше сили да вдигне телефона. Стори го едва при третия звън. Намали звука докрай и се протегна, за да се увери, че видеото на телефона е изключено. След това даде разрешение за връзка и машината го изпълни.

— Ало — гласът му беше дрезгав, приличаше на глас на шейсетгодишен мъж, въпреки че беше едва на четиридесет и пет.

— Мартин Бърк, моля — прозвуча отсреща приятен, но агресивен мъжки глас.

— На телефона — рече Мартин, като преди това се изкашля.

— Господин Бърк, разбрах, че сте работили в Института за Психологически Изследвания.

— Така ли? — „Звучи като журналист“ — помисли си Мартин. — Нямам нищо общо с…

— Не, разбира се. Господин Бърк, аз се казвам Пол Ласкал, не съм журналист и не се интересувам от скандалите относно Рафкайнд. За мен е важно какво знаете за ИПИ и дали ще мога да разговарям лично с вас.

Пред очите на Мартин се изниза поредната симулация на мисия на АСИМП. Гласът на четеца беше приглушен, но той видя разперените панели за намаляване на скоростта, които се прибраха с нереална скорост и станцията изчезна зад втората планета от Алфа Кентавър В.

— Последното нещо, за което искам да говоря сега е ИПИ — отвърна Мартин. — Откъде имате телефона ми?

— Аз съм представител на господин Томас Албигони — отвърна Ласкал, очаквайки реакцията на събеседника си при споменаването на това име. След като не стана свидетел на такава, той спокойно продължи: — Карол Нюман ви препоръча и ми даде вашия номер. Според нея вие можете да ни помогнете.

— Не виждам как. От една година вече не съм на работа там. Какви са отношенията на госпожица Нюман с господин Албигеси?

— Албигони! Господин Албигони. Тя беше личен терапевт на дъщеря му, както и нейна приятелка. Чувам, че вие не сте в добри отношения с властите. Така че можем да си бъдем взаимно полезни. Нека обсъдим това лично. Да кажем на обяд?

Мартин погледна към пълния хаос в мизерната си кухня. Дори не си беше направил труда да каже на арбайтерите да я почистят. Не беше хапвал нищичко от вчера следобед.

— Тонът ви показва, че от мен се очаква да знам кой е Томас Албигони.

— Да, той е издател.

— А, да, в Литвид мрежата.

— Точно така, както и на книги — натърти Ласкал.

— Да не би да се интересувате от мен за поредния си материал?

— Не, страхувам се, че нещата са далеч по-сериозни.

— В такъв случай — промърмори Мартин, почесвайки се по носа, — след като става въпрос за Карол, бих склонил да приема поканата.

— Знаете ли къде се намира… — Ласкал спомена името на много скъп ресторант от крайбрежието на Ла Хола.

— Да, знам го.

— Да кажем след един час? Питайте за масата на господин Албигони.

Мартин изръмжа утвърдително и затвори слушалката. Облегна се назад в овехтялото си кресло. Върху издрасканата масичка за кафе пред него лежеше напечатан върху хартия атлас на човешкия мозък, който Мартин използваше вече двадесет години. Преди няколко дни, още пиян, той го беше отворил на раздела за обонятелния нерв. До схемата беше нарисувал вампир, впил зъби в розовата тъкан на мозъка. От мястото си виждаше почти цялото съдържание на тясната спалня. В ъгъла от другата страна на леглото върху метална етажерка бяха подредени блокове памет. Целият му живот се въртеше около тези блокчета, докато самоубийството на президента Рафкайнд не постави началото на нова ера на множество разследвания за нарушения правата на гражданите. Той не беше пряко замесен в скандалите, но неговата работа се беше превърнала в основна мишена на новата вълна. Федералните власти затвориха ИПИ като по този начин го лишиха от неговото истинско призвание. Той увеличи звука на Литвида и с видимо усилие се изправи от стола, за да се обръсне и преоблече.

Някога Мартин бродеше свободен из Страната на Съзнанието, а сега беше принуден да приема поканите за обяд на странни и непознати люде, само за да намери причина да излезе от апартамента си.

4

Литвид 21 (наука и философия) 23.12.47

1. АСИМП мултинет. Двадесет и четиричасово покритие на мисията.

Мрежа 1: Екип на Дейвид Шайн

Мрежа 2: Пряк канал за данни

Мрежа 3: СКУ информационен анализ от Австралия (платен)

Мрежа 4: СКУ информационен анализ от Луната (платен)

2. Конференция на специалистите по въпросите на новородените (платен)

Мрежа 1: Здравеопазване и обществена настройка.

Мрежа 2: Бъдещо изменение на обществения статут

Мрежа 3: Религиозни, исторически и научни аспекти от развитието на човешкото общество

3. Обществени науки

Мрежа 1: Даян Мълдроу и Луис Тейпър разговарят с технически супервайзери

Мрежа 2: Дебати относно промените в закона за преминалите трансформация. Дискриминацията в източните щати.

Мрежа 3: Конференция на производителите на арбайтери. Кливланд Охайо.

Мрежа 4: Новини от света на нанотехнологиите (избрано за запис, такса $20)

Литвид 21. Мрежа 1. (Дейвид Шайн). Работата по създаването на АСИМП започва преди петнадесет години, като изразходвания бюджет надхвърля сто милиарда долара. Според мнозина това са хвърлени на вятъра пари като се има предвид, че тази толкова скъпа апаратура се намира на огромно разстояние от Земята. За сметка на скептиците обаче, световната общественост каза „Да“ на АСИМП още преди повече от едно десетилетие и при това с убедително мнозинство. Съкращението АСИМП означава „Автоматична станция за изследване на междузвездното пространство“ и е всъщност най-мащабният и важен проект в историята на човечеството досега, пред който бледнеят дори постижения като първите пилотирани полети до Марс, завръщането на Луната и изграждането на орбиталните платформи. Планирането, изглаждането и пускането в действие на АСИМП обедини света около една обща идея, която го тласна напред в нова индустриална революция. Основната технология, залегнала в програмата — наномашините (машини, имащи размери по-малки от тези на живата клетка), вече промени из основи живота ни, обещавайки все повече в близко бъдеще. Не на последно място АСИМП оказа положителен ефект върху световната икономика и наука. Тя е своего рода терапия за всички ни, за цялата човешка раса, останала без дъх по пътя, предначертан й от историята. Вече можем да се изправим до по-висшите или равните нам, за да разберем докъде сме стигнали.

Колкото до вас, зрителите, по канал 21 можете да намерите още информация за АСИМП и от базите в Австралия и на Луната.

През последните няколко дни АСИМП успя да изпрати обратно до земята образи от трите планети, въртящи се в орбита около Алфа Кентавър В. Тези звездни системи са все още нови и неизследвани, поради което се наричат условно В–1, В–2 и B-3. B-3 е видима от лунните обсерватории. Тя е газов гигант с размери десет пъти по-големи от тези на Юпитер. В–1 е малка скалиста планета, приблизително с размерите на Меркурий. Фокусът на вниманието на тази мисия е В–2, която е почти толкова голяма, колкото Земята. Има сходна атмосфера, както и твърда почва, океани от вода в течно състояние. В орбитата й се намират две луни с диаметър по около хиляда километра. Сензорите и телескопите на станцията откриха В–2 преди около три години. В момента АСИМП се приближава и се подготвя за изследване. Фактически тези данни са отпреди четири години, тъй като станцията е на около четири светлинни години от Земята. Сигналът се препредава от ретранслатори, разположени в продължение на около четиридесет трилиона километра. Данните пристигнаха едва тази седмица и са в компресиран вид, което налага тепърва да бъдат разархивирани, декодирани и анализирани.

Това, което ви предстои да видите е толкова истинско, колкото самият Господ би позволил да бъде.

Литвид 21. Мрежа 2. Съобщението е предадено от база Луна и декодирано от База Австралия. Водещ на екипа: Роджър Аткинс.

(! = в реално време)

АСИМП, Биологична, връзка 4:

— Роджър, предполагам, че все още си там. Разстоянието е предизвикателство дори и за мене, особено като се има предвид, че използвам човешка матрица, (диагностичен алгоритъм за оптималност на връзката биологичен организъм — машина, връзка оптимална).

В 12:05 на 07.23.43 преминах границата от един милион километра от В–2. Започвам подготовка на биологичните и механичните компоненти за привеждане в режим получаване на информация. Данните за B-3 вече са предадени. Планетата, която виждате, изглежда величествено, като зеленото и жълтото преобладават за сметка на червеното и кафявото. Енергията от светлината на В–2 ми позволява да свърша работата, която отлагам от доста време. Сега отварям сегменти от паметта си, които бяха затворени по време на пътя през студа и мрака на празното пространство. Току-що приключих със самоанализа и стигнах до същите резултати, с които несъмнено разполагате и вие. В момента съм в оптимална кондиция, макар че все още не разбирам шегата за самоосъзнаването.

(Продължителност на процедурата по самоанализ — 4,05 пикосекунди.)

Температура — 276 Келвина. Оптическите системи започват да функционират, а за биооптическите се очаква да бъдат в пълна готовност за електронна връзка до двадесет и един часа. Последният етап върви по план. Хранителните вещества не са понижили стойността си.

— Предполагам, че моят близнак на Земята — Джил, успява да преведе всичко също толкова вежливо и сполучливо.

! Джил: — Роджър, как е?

! Роджър: — Добре!

(проверката на кода за излишък — успешна)

АСИМП, Биовръзка 4:

— Техническите системи са готови да предават данни за последните шест месеца. Както виждате всичко е нормално. Следват резултатите от диагностиката на небиологичните системи.

(Връзката е прехвърлена на машинен език; състояние на машинната част — оптимално.)

! Роджър Аткинс: — Алън, АСИМП се справя чудесно, а симулацията на Джил е перфектна. Прехвърлям на машинен език.

Литвид 21. Мрежа 2. Запис на интервю с Александър Тан, ръководител на отдел „Космически системни проекти за АСИМП“.

— Докладите на биологичните сегменти, както и на екипа за връзка, говорят, че всичко протича по план. Всеки момент очакваме да получим данни от сензорите на станцията, събирани от нея в продължение на повече от половин година, през която тя беше в орбитата на В–2. По-голямата част от тези данни са относно Алфа Кентавър В, която е по-популярна под името Проксима Кентавър. Както вече знаят повечето от нашите зрители, тя представлява за нас особено голям интерес, въпреки че се намира на повече от един трилион километра от останалите две части на съзвездието. Това е една от най-малките известни нам звезди, достигаща едва една десета от масата на слънцето и е почти два пъти по-малка в диаметър от Юпитер. По много показатели е сходна с онзи клас променливи звезди, които в дадени периоди от време променят яркостта си.

Информацията за останалите компоненти от съзвездието е декодирана отдавна и предоставена на разположение на заинтересованите срещу известна такса, която е необходима за набирането на средства за бъдещи мисии.

Литвид 21. Мрежа 1. Дейвид Шайн. Принудени сме да съкратим обема на материала, защото в момента АСИМП предава само цифри, които биха заинтригували единствено най-запалените ни зрители. Любопитно е стихотворението, написано от АСИМП до неговите конструктори като част от диагностичен преглед от преди около четири месеца. Второто е също от АСИМП и е от времето, когато станцията напусна границите на слънчевата система. По това време тя все още функционираше под човешка матрица.

„Мозъкът на АСИМП се състои от биологична и машинна част. През времето, когато машината се придвижваше през празното пространство чрез плазмени ускорители, действащи на принципа на взаимодействието материя-антиматерия, тя беше командвана от най-обикновен, издръжлив на радиация неорганичен компютър. След като плазменият етап от придвижването приключи, тя навлезе в тих режим, който ограничаваше дейността й до минимална системна поддръжка и инсталиране на ретранслатори. През този период, както вече споменах, АСИМП не представляваше нищо повече от компютър, изпълняващ редица малки експерименти. Няколко месеца преди етапа «Превъзмогване на натрупаното ускорение», на станцията й беше позволено да включи малък генератор на ядрен синтез с размери малко по-големи от тези на човешки палец. Отделената от него топлина бе достатъчна да започне работата на наноединиците. Скоро след това те изградиха огромните, но много леки криле от суперпроводима материя. Врязвайки се в магнитните полета на галактиката, тези криле действаха като ротор на невероятен електромотор. Огромната електрическа енергия бе употребена за унищожаване на плазмения двигател, намиращ се на борда. Милиардите микроскопични машини бяха свършили идеално работата си, превръщайки го в ситен прах. Остатъкът от тази енергия трябваше да послужи за по-нататъшното използване на тези фини отпадъци като средство за убиване на скоростта, чрез изпращането им срещу посоката на движение на станцията.

Според закона за запазване на енергията врязването на крилете на станцията в галактическите магнитни полета само по себе си би довело до значително намаляване на скоростта, без да се налага използването на допълнително гориво. Електричеството, събрано от крилете на станцията, беше повече от достатъчно, за да бъде преодолян студът на междузвездното пространство. Въпреки това АСИМП изчака приближаването на Алфа Кентавър В, за да започне процеса по изграждането на биологичната си мислеща система.

В момента тази сложна и деликатна система се намира в последните фази от своето развитие. Новият органичен мозък на АСИМП ще замени стария, който спря да работи малко преди станцията да напусне слънчевата система, като загаси плазмените си ускорители.

Неотдавна главният програмист на АСИМП заяви, че е способен да определи с точност дали едно стихотворение е писано от органичен или неорганичен мислещ механизъм. На вашето внимание предоставяме двете стихотворения, така че ще можете сами да проверите своите способности.

Въпреки че току-що прочетеното стихотворение за мнозина може да изглежда прекалено явно послание, доктор Аткинс предупреждава, че в случая не се касае за дълбоко символични стихове, отразяващи душевното състояние на АСИМП. Сега вижте и второто:

Може би не бихме нарекли това стойностна лирика, но като се има предвид кой е авторът, не е никак зле. Зрителите, които смятат, че могат да отгатнат кое от двете принадлежи на машина, нека да го сторят по телефона, изписан на екрана. След един час ще ви представим на живо резултатите от това допитване.“

5

Мадам Дьо Рош се измори към обяд и верните й поклонници бяха помолени да напуснат дома й. Всички си тръгнаха с изключение на Фетъл, който бе помолен да остане. Към дванадесет и половина хладната каменна къща вече беше притихнала и мадам нареди на един от арбайтерите да им донесе по чаша чай с лед. Лъскавата черна машина се устреми към кухнята, поклащайки се на четирите си паякообразни крака.

— Публикувал ли си нещо свое досега, Ричард? — попита тя, взирайки се в прашния заден двор.

— Не, госпожо, моите творби не са за публикуване.

— О, да, разбира се.

„Изпитва ме — помисли си Ричард. — Днес не е в добро настроение.“

— Вашата история силно ме развълнува. Емануел Голдсмит също ми допада. С него се познаваме още от времето, когато бяхме млади и той все още пишеше пиеси. И вие ли го познавате оттогава?

— Не, госпожо. Срещнах го за първи път преди тринадесет години.

— Беше ли убедена следователката, че именно Голдсмит е търсеният от тях убиец?

— Съдейки по начина й на държане, трябва да призная, че изглеждаше доста сигурна.

— Твърде интересно! Нашият Емануел убиец? — изрече тя, въздъхна многозначително и отпусна ръце върху облегалките на плетения стол. — Винаги съм си мислела, че подобно нещо е възможно, но никога не ми е хрумвало да го изрека на глас. Виждаше ми се прекалено налудничаво. Вие бяхте негов последовател, нали? Винаги сте се възхищавали на работата му.

— Бях просто негов почитател.

— Това означава, че сигурно сте ужасно натъжен?

— По-скоро изненадан.

— Да разбирам ли, че не сте ни най-малко натъжен?

— Ако наистина го е направил той, никога няма да му простя. Това би било равносилно на предателство към каузата на всички онези, които все още не са преминали терапия. Той беше един от най-личните ни представители и подобно разкритие би хвърлило сянка върху всичко по-значително, което някога сме постигали.

— Нима положението е толкова тежко?

Ричард отговори с толкова убедително поклащане на главата, сякаш вече усещаше последиците от стореното.

— Казвате, че жената от полицията била черна, но без негроидни черти?

— Да, дори с известни ориенталски белези.

— Черен вариант на Темида, казвате? Много бих искала някой ден да се запозная с нея. Предполагам, че е елегантна и спокойна.

— Да, предположението ви е съвсем точно.

— Но не е преминала терапия?

— Според мен не. Изглеждаше така, сякаш живее в Гребените.

— Спомням си времето, когато служителите в полицията бяха зле платени и се числяха към по-нисшите класи.

— Аз също си спомням онова време, госпожо — отвърна Ричард.

— Сигурно много обичат да идват в Сенките.

— Мадам, Емануел живееше в Гребените.

Тя кимна в знак, че е разбрала грешката си и продължи:

— Не бих се притеснявала толкова, ако го заловят и осъдят. Той никога не стана един от нас. Не беше преминал терапия, беше естествен. Ние не сме естествени, а просто все още непреминали терапия. Емануел никога не е изпитвал нужда да застане сред нас в протеста ни. Той ще опозори една доста по-висша категория.

Мадам Дьо Рош го пусна да си върви. Още щом излезе навън, Ричард усети колко бързо се беше развалило настроението му.

„Колкото повече време стоя сам, толкова по-ясно осъзнавам, че не струвам нищо, когато край мене няма никой. Сам съм, следователно компанията ми е лоша“ — мислеше си Ричард, докато вървеше надолу по тротоара.

Пет минути след като изпрати сигнал, иззад евкалиптите се появи минибус, подобен на онзи, с който беше дошъл.

— Посока? — попита машината с приятен глас.

Ричард му даде адрес в Глендейл, близо до Сенките на Гребен Изток Три. Там се намирише литературният клуб, където човек можеше да опита домашно пиво, но преди всичко не се чувстваше сам. Би могъл и отново да разкаже историята с подобаващо силен ефект, стига само да пробута номера с „черната Темида“

— Ще ви отнеме един час — каза машината.

— Толкова много!

— Да, защото трябва да спирам на много места. Моля, качете се.

Ричард се настани и закопча колана си.

6

Мери Чой се върна в замразения апартамент към един часа, едва шест часа след последното й дежурство. През това време успя да поспи малко, да вземе оцетната си баня и да поработи върху документите, свързани с делото. Беше изявила желание за пълно работно време по разследването и беше убедена, че ще го получи.

Някои от жертвите, които беше оставила замразени на местопрестъплението, вече бяха идентифицирани. Сред тях преобладаваха имената на деца на известни и заможни хора. Мери набързо нахлузи термоизолационен костюм в полицейската кабина пред вратата. Нареди печатът на входната врата да бъде счупен и влезе сред синкавия студ, сковал вътрешността на жилището.

Миниатюрни арбайтери пълзяха, за да открият и най-дребните остатъци от мъртва човешка кожа и косми, заклещени в нишките по повърхността на килима.

По тези следи бяха идентифицирани всички жертви, както и самият Емануел Голдсмит. Наред с тях имаше и следи от четири непознати посетители, които са били на територията на жилището през последните тридесет и шест часа преди убийството.

Мери огледа внимателно всички мъртви лица, сякаш искаше да им каже последно сбогом.

Имената на жертвите по реда, в който беше настъпила смъртта, бяха: Августин Ретиг, Неона Уайт, Бети Ан Албигони, Ърнли Джийгър и Томас Финч. Останалите трима все още не бяха идентифицирани. Майката на Ретиг беше управител на Гребен Север Едно. Бащата на Уайт — собственик на „Уъркърс“ — най-голямата агенция, осигуряваща работни места на над двадесет и три милиона души, преминали терапия, както и на редица естествени таланти. Същата агенция беше предложила на Мери работа още преди тя да премине процеса на телесна трансформация. Тя обаче им беше отказала, защото полицейското управление работеше най-вече с техните конкуренти. Това беше поредното доказателство, че още в най-ранната си младост Мери знаеше къде отива. Бети-Ан беше дъщеря на известен издател не само от сферата на Литвид мрежите, но и на книжния пазар. Неговото издателство беше разпространило по-голямата част от трудовете на Голдсмит. Чичото на Финч беше в съвета на Хай Рийч. Джиигър беше кръщелник на Голдсмит, твърде обещаващ млад поет.

Червен прожектор, поставен върху рамото й, осветяваше помещението. Студът беше ужасен.

Финч, който беше убит последен, лежеше проснат по гръб на земята като пречупен кръст. Гърлото му беше жестоко разрязано. Раната започваше от лявата част на челюстта, достигайки чак до дясната ключица. Очите му бяха мъртвешки бели, изцъклени. Мери запази в съзнанието си всички грозни, свити от студа рани, всеки стъклен мъртвешки поглед, изпълнен със страх. Това беше мотивът й да се старае толкова много.

Щеше да поиска най-тежката присъда, включваща задължителна терапия, та дори и реконструкция на съзнанието. Ако, както сочеха всички улики, убиецът се окажеше Голдсмит, това в никаква степен нямаше да промени намеренията й. Литвид мрежите по цял свят нямаше да я оставят на мира дълго време, но сега не беше моментът да се тревожи за това.

Официалната причина за завръщането й на местопрестъплението беше да направи анализ на съдържанието на личния архив на заподозрения. Кабинетът му вече беше проверен, тъй като в него нямаше трупове. Заповедите за обиск, издадени от полицията и федералните власти, й осигуряваха достъп до всички аспекти от личния живот на Голдсмит. Поправките от времето на Рафкайнд, които още бяха в сила, й даваха пълното право да стори това. Тя лично бе против тях, но в създалата се ситуация щеше да се възползва. Това, което не би могла да открие тук, навярно би се изяснило след кратко посещение в Службата за Надзор на Гражданите „Овърсайт“. Голдсмит далеч не беше най-подреденият човек на света. Тя наклони главата си напред в широкия, подобен на балон скафандър, за да разгледа отблизо писалището му. Върху него имаше доста прилични модели на персонален компютър и клавиатура. До тях лежеше пакет царевични пръчици и половин чаша замръзнало вино. Целият плот беше обсипан с трохи. Имаше фиброролери и няколко модела мастилени писалки. Мери виждаше такива за пръв път. Малката купчина листа от рециклирана хартия беше разместена от неизвестна ръка. Хвърчащите листове бяха изписани ръкописно с мастило. Блокове памет лежаха близо до ръба на бюрото от кленова дървесина. Няколко от тях дори бяха изпопадали на земята. В съзнанието си видя как нечия ръка ги изважда по четири от вече празната кутия, за да ги подреди в ъгъла на бюрото. Последната партида пада на земята, без човекът да забележи. Тази картина говореше за пълна разсеяност.

Тя се наведе да ги събере. Зелените етикети, прикрепени към тях, блещукаха на светлината. Върху им беше написано: Пътят на Мойсей, Новият начин, Пасив/Актив. Те даваха недвусмислена информация за съдържанието. Голдсмит не беше човек, който би кодирал работите си. Една-единствена творба в цял блок беше доста любопитно явление. Може би това бяха Литвид адаптации за полуграмотните. Само продажбите в Литвид формат биха обяснили толкова благоприятно разположение на жилището му в йерархията на Гребена.

Мери беше чувала за Голдсмит още преди да й се наложи да работи по случая. Той беше един от най-честите гости на нощните програми, известен повече с по-ранното си творчество. В момента не работеше върху нищо. За себе си Мери възнамеряваше да остане на работа най-малко още сто години, но все пак допускаше, че намеренията й са твърде наивни. Полицейските служители не биха могли да си позволят да почиват на стари лаври. Те можеха да разчитат само на заплатите си. По лавиците на стените имаше истински книги. Тя не ги извади, но с окото на познавач прецени че са на около осемдесет до сто години. Те представляваха лукс, както от гледна точка на паричната си стойност, така и от гледна точка на огромното пространство, което заемаха, имайки предвид изключителната плътност на другите информационни носители. Целият световен информационен резерв би могъл да се събере в пространството, на което се простираха петдесетината тома на Голдсмит. Всичко свързано с неговата личност, старомодно и неефективно, можеше да бъде обяснено със същността му на поет, но разхвърляното писалище и пръснатите по пода блокове говореха за нещо далеч по-фрапиращо. Голдсмит беше прекалено разсеян, небрежен и разхвърлян дори за поет.

Най-накрая Мери прочете доклада на анализаторите, който недвусмислено сочеше, че единствено заподозреният беше влизал в кабинета. Каквито и приятели да бе имал, нито един от тях не бе прониквал някога в убежището му.

Според преценката на Мери неговото състояние би трябвало да буди тревога още преди извършване на убийствата. Със сигурност обаче дори самият той не бе влизал тук след това. Друга възможна хипотеза, очакваща потвърждение, гласеше, че по време на престъплението Голдсмит вече не е живеел в апартамента си.

Мери се протегна да премести снопа хартия и под него забеляза квитанция за двупосочен самолетен билет до Хиспаниола. Резервацията беше за деня след убийството. Въпросът бе дали заподозреният е използвал билета. Мери отбеляза в слейта си обезателно да провери в компанията „Норд Америк Еър“. Другият документ, който откри заедно с квитанцията, беше лично писмо, написано на истинска висококачествена хартия, използвана само от най-богатите и ексцентрични консерватори. Прочитайки името и адреса на подателя, очите й се разшириха от изумление. Ставаше въпрос за полковник Джон Ярдли.

Дали писмото беше автентично? Машините бяха изследвали само следите от биологичен или химичен характер. Останалото беше нейно задължение. Сложила ръкавици, Мери внимателно вдигна листа и го разгледа от всички страни. Текстът беше отпечатан на старомоден матричен принтер, може би дори и на електрическа пишеща машина. Писмото бе подписано и носеше дата 28.11.47. Хиспаниола (бившата Доминиканска република, чието име бе променено на Хиспаниола след завладяването й от Ярдли).

Мери прибра писмото с такова внимание, сякаш държеше в ръката си змия.

7

Мартин не се беше хранил така добре от шест седмици насам, когато похарчи последния цент от своите спестявания. Не искаше да получава помощи за безработица, но молбата му за работа в общината все още не беше разгледана. Може би официалната политика беше такава, а може би причината бе липсата на подходящи качества от негова страна. Общинските служби бяха последното що годе добре платено убежище за все още непреминалите терапия. Сега, когато се намираше в прохладното сепаре на ресторанта, тапицирано с тъмно кадифе, с чаша уиски в ръка, Мартин не чувстваше толкова силно познатата омраза към хората и тяхната цивилизация. В този момент се чувстваше близо до тях. Беше един от тях. На бележката, оставена на масата пишеше:

Закъсняха точно с половин час. Когато към сепарето се приближиха висок възрастен мъж с широки рамене и бяла коса, заедно с по-нисък и по-млад човек с орлов нос, Мартин веднага ги позна. Те също го разпознаха — или заради масата, на която седеше, или предварително знаеха как изглежда.

— Господин Албигони, това е Мартин Бърк — представи ги един на друг Ласкал.

Здрависаха се, без нито един от тях да спомене обичайните неща, свързани с времето или мястото на срещата им. Албигони очевидно блуждаеше някъде, видът му бе измъчен и нещастен. За разлика от него Ласкал или наистина се радваше на весело настроение, или умееше да се преструва много добре.

— Току-що приключих с обяда си и сега се страхувам, че няма да мога да съм ви от полза — рече Мартин.

— Няма страшно — отвърна Ласкал.

Албигони извърна поглед към тях, а увисналите му бели мустаци въобще не помръднаха. Ласкал подаде менюто на келнера и поръча за двамата.

— Познавате ли Емануел Голдсмит? — обърна се той към Мартин.

— Мисля, че го познавам, стига да говорим за един и същи човек.

— Да. Същият. Поетът, който преди три дни уби дъщерята на господин Албигони.

Мартин кимна утвърдително с такова равнодушие, сякаш приказваха за съвсем дребен проблем. През цялото време Албигони се взираше в него, без въобще да го вижда.

— В момента той е търсен от полицията. Човекът е душевно болен. Бихте ли имали нещо против да му помогнете?

— По какъв начин? — попита Мартин. Въздържа се от уискито, въпреки че беше посегнал към чашата.

— Господин Албигони беше… е издател и приятел на господин Голдсмит и има добри намерения — подхвана Ласкал и въпреки че предварително бе подготвил това изречение, не можа да го изрече по най-убедителния начин.

Мартин едва се сдържа да не повдигне иронично вежди. Този обед все повече се превръщаше в нещо твърде любопитно.

— Бихме искали да се опитате да откриете причините за очевидно налудничавото му поведение.

— Както споменах, вече по никакъв начин не съм свързан с ИПИ.

Изричането на тази фраза като че ли събуди Албигони и той най-сетне го забеляза. Ласкал за момент погледна към шефа си, след което се обърна с лице към Мартин.

— Можем отново да отворим центъра и да ви върнем на работа там.

— Не желая да се връщам. Бях изгонен без причина, въпреки че в онова, което правех, нямаше нищо лошо.

— Може би е така, но дали го правехте по най-добрия начин? — вметна Албигони.

— Когато политиката се намесва в науката, много трудно съм в състояние да преценя кое е правилно и кое не е. А вие?

Албигони поклати безизразно глава, отново унесен в нещо извън темата на разговора.

— Голдсмит трябва да бъде сондиран — заяви Ласкал.

— Доколкото разбирам няма съдебна заповед за това.

— Не, няма — отговори той и след кратко колебание продължи: — Все още не.

— Според мен трябва да бъде подложен на задължителна терапия, а не да бъде сондиран.

— Неговият проблем не може да бъде решен от терапевт — процеди през зъби Албигони. — Те не могат да му помогнат, нито да го префасонират. Аз искам да знам кое го е накарало да се превърне в убиец. Той уби осем човека, които му бяха приятели — в това число дъщеря ми и собствения си кръщелник. Тези хора не му бяха сторили нищо и по никакъв начин не представляваха заплаха за него. Това, което направи той, бе напълно предумишлено.

— Но то е станало едва преди два-три дни — отбеляза Мартин.

— Вие бихте ли се справили с една такава задача? — попита Ласкал.

В този момент бяха прекъснати от келнера, придружаван от арбайтер, носещ храната. След като я сервираха, сервитьорът предложи на Мартин още едно питие, но той отказа.

— Имам чувството, че криете нещо от мен — отбеляза той. — Благодаря ви за гостоприемството, но…

— Не можем да ви обясним всичко, докато не сме сигурни, че ще приемете — сви рамене Ласкал.

— Доста неприятно положение.

— Вие сте единственият ни шанс — изрече Албигони умолително.

— Ще бъдете богато възнаграден — добави Ласкал.

— Вие очаквате от мен да се вмъкна в ИПИ и да нахлуя в главата на бедния човек, за да можете едва ли не да видите какво го е накарало да тиктака. Ала ИПИ е затворена с официално нареждане и цялата тази история става невъзможна.

— Напротив — опроверга го Ласкал, разбърквайки спокойно салатата от скариди.

— Да, но първо ще трябва да заловите Голдсмит и да откриете начин да бъде възстановена дейността на института.

— Можем и ще го направим — увери го Албигони, пренебрегвайки предупреждението на Ласкал. — Точно така стоят нещата в момента, Пол. Въобще не ми пука дали господин Бърк би ни натопил за чутото пред федералните власти.

— По какъв начин е замесена Карол Нюман в…

— Моля да ме изслушате, господин Бърк. В нощта след убийствата Голдсмит лично дойде в дома ми на Еърпорт Тауър 2 и си призна всичко. След това спокойно се настани на дивана в хола и помоли да го почерпя с нещо за пиене. Жена ми е с експедиция от антрополози в Борнео и още не знае нищо за случилото се. Ще й кажа едва след като осъществите разследването. Тогава ще мога да й обясня защо дъщеря ни е мъртва. Ако направите за мен онова, което искам от вас, ви гарантирам, че ИПИ ще бъде отворена и вие ще бъдете отново неин директор. Освен това ще ви бъде отпусната издръжка. Тя ще ви позволи да продължите работата си, докато сте жив, независимо колко трае това.

— В момента изтърпявам достатъчно тежко наказание — рече Мартин. — Не мога да върша единственото нещо на този свят, което ми доставя удовлетворение. Не ми се ще отгоре на това да лежа в затвора или да бъда подложен на терапия, задето съм нарушил човешките права на свободен гражданин. Съжалявам, но ще трябва да напусна компанията ви — Мартин понечи да си тръгне, но Ласкал го задържа за ръката.

— Моля ви, господине, разберете, че когато господин Албигони заяви, че ще ви даде пълен финансов карт бланш, той ни най-малко не преувеличава.

— И всичко това само от любопитство?

— Да. След сондажа възнамеряваме да го предадем жив и здрав на полицията.

— Значи няма да има никаква терапия. Просто сондаж? — ръцете му вече трепереха, все още не можеше да повярва, че влиза в ролята на истинския Фауст.

— Абсолютно сте прав. От вас просто се иска да потърсите отговор и дори и да не го намерите, опитът ви ще бъде сто процента възнаграден.

— Освен че е била личен терапевт на жертвата, Карол замесена ли е в тази история по някакъв друг начин?

Албигони остана още няколко мига неподвижен, вперил поглед в масата пред себе си, след което подаде на Мартин фонокарта с инициали ДНМ с думите:

— Когато решите какво ще предприемете, моля, обадете се на този номер. Ако отговорът ви е „да“, човекът отсреща ще ви обясни какво да правите.

Ласкал излезе от сепарето, следван по петите от шефа си.

— Почакайте! Как мога да бъда сигурен че ще спазите обещанието си? — извика Мартин протягайки към фонокартата все още треперещата си ръка.

— Господин Бърк, аз не съм мошеник — отговори му Албигони с равен, спокоен глас.

— Благодаря за времето, което ни отделихте — каза Ласкал, сбогувайки се с него.

Мартин остана сам на масата, вгледан в цветната дъга, която чашата с вода хвърляше върху фонокартата. Малко след това той се отправи към къщи.

8

— Все още не мога да разбера откъде произтича лоялността ти към Голдсмит!

„Приятелство, потънало в прах“ — помисли си Ричард.

Той довърши историята и се огледа за реакцията на публиката. В заведението за чай, кафе и вино зад Салона на Литературните изкуства имаше седем души, които с интерес слушаха разказа му.

— Още не разбирам защо толкова си се загрижил за тоя старчок — продължи да настоява Йермак, после потопи поничката си в чашата с кафе, оставяйки островчета от пудра захар в него.

Йермак беше на двадесет години; най-младият член на групата. Той погледна Ричард леко развеселен и продължи:

— От него можеше да се очаква всичко. Типове с неговата закваска ни убиват всекидневно с така наречената си поезия, която поне според мене е скапана.

— Спокойно, Йермак. Тук става дума за истинско убийство — намеси се Ултрима Пач Труле в защита на Ричард. Тя бе украсила лицето си с очила с метални рамки — явно доказателство за желанието й да се въздържи от очевидно налагащото се лечение на слабото й зрение.

— Простете наивността ми, но според мен той уби всички ни — лицето на младежа се издължи, докато изричаше тези думи. Очевидно не можеше да повярва, че събеседниците му са толкова непроницателни.

Думите на младежа натъжиха Ричард. Той притихна, отпуснал ръце върху издрасканата повърхност на дъбовата масичка. Все още не бе успял да забрави обвиненията на разгневената следователка, а ето че сега върху него се сипеха нови. Опитваше се да си припомни последното нещо, което Емануел му бе казал, но не успя. Може би бе длъжен да усети промяната у своя приятел.

— Бих искал да кажа, че…

— Хайде, хайде, я остави това! Даже аз усещах подобни наклонности у него — избухна Йермак и отблъсна назад стола си, за да излезе от салона. — Знаех си аз. Скапан дъртак!

— Сядай си на мястото — намеси се Уелш. Гласът му накара младежа моментално да се отпусне обратно като послушно кученце под свирката на своя дресьор. — Простете на приятеля ми за ентусиазма, с който защитава мнението си.

— Трябва да призная — включи се отново Ултрима, — че Голдсмит наистина не се трудеше особено много напоследък. Нито пък се показваше сред хората.

— Той извърши убийство. Беше един от нас и извърши престъпление. Нима вече не се интересуваме от съдбата на братята си?

— Той не е мой брат — възрази Йермак. — Както самият казваше: „Аз не се домогвам. Аз съм.“

— О, значи все пак си прочел и запомнил нещо от него — обвини го с усмивка Ултрима.

— Да. Както всички останали — младежът продължи след утвърдителното кимване на Уелш. — Ричард, прости безчувствеността ми. Възхищаваме се на верността ти, както и на достойната ти възраст, но просто исках да кажа, че Голдсмит вече не е един от нас. Той ни предаде. Предаде ни още отдавна, когато избра Гребените. Това никой от Сенките не би простил, дори и ти предполагам.

— Беше ми приятел — отвърна просто Ричард.

— Беше продажник — заключи Уелш.

Ричард огледа събеседниците си отново и вниманието му се спря върху две жени, които все още не бяха произнесли нито дума — сестрите Илейн и Сандра Сандхърст. Сега му направи впечатление нещо твърде любопитно. Факт, който дотогава не беше забелязал. В очите на Уелш и Йермак имаше гняв, който се бе появил там, след като им съобщи новината. Зад него прозираше и страхът от връзката, която едно време поддържаха с Голдсмит. Те се бояха, че гневът на полицията няма да ги подмине. Нямаше да ги подмине и гневът на Гребените — гневът на преминалите терапия.

„Мадам Дьо Рош смяташе, че не би трябвало да има проблеми с властите, но дали те самите смятаха така. Вече веднъж ме бяха обвинили, какво им пречи да го сторят пак — помисли си Ричард. Арести и разпити — това бяха преживявания, които не бе изпитвал след случая с Джина и Дион. — През последните петнадесет години съм спал — чувството на просветление внезапно го напусна, затвори очи и за миг наведе глава…“

— Той беше приятел — повтори като че ли на самия себе си.

— Твой приятел! — отбеляза Йермак с престорено спокойствие.

— Ричард е наш приятел — заяви Илейн Сандхърт.

— Разбира се — потвърди Йермак, подразнен от мисълта, че останалите биха могли да сметнат, че той е на друго мнение. Той изгледа укорително Ричард.

„Всях разкол сред тях. Сега те вече не са толкова самоуверени — помисли си той. — Чувстват се безпомощни.“

— Моля да ме извините! — изрече Ричард.

— За какво — изненада се Джейкъб Уелш. — Не се сърдим, че ни го разказа. Никога не съжаляваме, когато някой потвърди нашето мнение.

— Той беше световноизвестен писател и винаги се държеше добре с нас — заяви Илейн Сандхърст като постави плетката в скута си и присви оценяващо устни.

Това накара Йермак отново до избухне:

— Той се държеше снизходително. Съзнателно копираше поведението на човек от бедните квартали.

— Не, напротив — възпротиви се Илейн.

Младежът рязко се изправи и блъсна стола си о пода.

— Не драматизирай — измърмори Илейн и презрително обърна глава встрани.

— Я си гледай плетката! — избухна Йермак.

Джейкъб се облегна назад и се протегна.

— Стига ми толкова за днес, приятели — заяви той и погледна Йермак с неприкрито одобрение. — Две премеждия са ми съвсем достатъчни.

— Повече при тези няма да сядам — заяви Йермак.

— Да тръгваме тогава — рече Уелш, обърна се към Ричард и продължи: — Това което сподели с нас, Ричард, беше доста полезно. Лоялността ти заслужава възхищение, но за жалост ние не я споделяме.

— Не бих го нарекъл лоялност — уточни Ричард. — Защото ако наистина е извършил убийството, съм съгласен, че заслужава терапия.

— Аз не бих пожелал това и на най-злия си враг — намеси се Йермак. — Дори смъртта е по-добър изход. Сигурно най-добре би било никога да не го бяхме познавали.

Ричард кимна с глава, но жестът му не изразяваше съгласие, а по-скоро желание да се раздели по-бързо с тях.

— Да не забравите литературното четене — напомни Илейн. — Очакваме най-добрите ви работи.

— Аз вече не пиша — отвърна Йермак с подигравателна усмивка.

— Тогава можеш да ни предложиш нещо от вече загърбеното си минало — предложи Ултрима. Когато Уелш и Йермак си отидоха, тя се обърна към Ричард: — Истински деца. Никога не ми е харесвало да ги срещам тук… Тяхната близост ми се струва доста странна.

— Да, те са като братя или любовници, въпреки че не са нито едното, нито другото — съгласи се с тях Илейн Сандхърт.

— Нуждаят се от помощ — заяви Сандра, при което всички, без Ричард се засмяха. Непреминалите терапия никога не приемаха помощ, която считаха за един вид смърт, отрицание от слабостите, които те толкова ценяха у себе си.

„Ние би трябвало да живеем на сянка, а не на слънце. Като насекомите.“

9

Издигайки се по Гребен Юг 2, Мери гледаше въртенето на огромните огледални ръце, които се опитваха да уловят късното следобедно слънце на Пасадена. Тя се качи на външния експрес, защото се опитваше да спести от средствата за транспорт, предоставени й от управлението. Искаше да си купи кола.

Разследването на връзката на Ярдли с този случай можеше да се окаже твърде опасно. Тя разбираше достатъчно от външна политика, за да проумее, че в момента той беше в силна позиция спрямо щатите. Отношението между двете страни беше цветущо по времето на Рафкайнд и въпреки че сега отношенията бяха сравнително хладни, той все още се ползваше с прекалено много привилегии. Ярдли беше в голяма степен полезен на федералните, а в крайна сметка полицията на Лос Анджелис отговаряше пред тях. Повече от половината средства в бюджета на управлението идваха от Министерство на отбраната. Освен това не беше прието да се работи без разрешение. Тя смяташе да го получи до края на деня. Представителството на Министерството на отбраната заемаше цял блок от така предпочитаната западна страна на Гребена. Експресният асансьор изглеждаше като косъм, изправен до корпуса на Гребена. Единственото нещо, което го крепеше изправен, бяха дългите по десет метра кръстосани шестоъгълни греди. За разлика от асансьорите, представляващи вътрешните транспортни артерии на Гребена, експресът спираше само на изрично посочени от пътниците нива.

Тя се настани удобно в мекия стол и се подготви за рязкото ускорение нагоре. В момента на спирането усещането беше подобно на състояние на безтегловност. Това не беше чак толкова неприятно, колкото натоварването от ускорението.

Западната страна беше обърната към местата, където едно време се намираха Ингълууд, Кълвър Сити и Санта Моника. Сега от тях не беше останало нищо. Надигащи се от сянката гребени ги бяха заместили. Върху хълмовете никнеха нови и нови гребени и растяха като гъби. Блестящи на дневна светлина, сега те изглеждаха синьо-сиви, обгърнати от мрака на вечерта. Тук, както и върху платформите, укрепени след потъването на Малибу, все още неизбраните чакаха да се освободи място за тях в Гребените. Те ставаха все по-малко благодарение на продавачите на младост, които превръщаха обикновените хора в столетници.

Мери бе все още много млада, за да привлече вниманието на продавачите, но беше видяла много от столетниците по време на арести. Тя излезе от асансьора, уверено се запъти към фоайето и премина по насочената към вътрешността тръба. Прозорците, изсечени в стените на нивото на човешки хълбок предлагаха гледка, която винаги караше Мери да остава без дъх. Край стените на прохода се движеше поток от арбайтери, които старателно избягваха средата на коридора, предвидена за пешеходци. В края се виждаше бюро, зад което бяха застанали двама мъже в зелени униформи. Това беше входът на Овърсайт, където както винаги цареше църковна тишина.

— Инспектор Чой, имате още петнадесет минути до срещата с федералния координатор Еленшоу.

Тя искаше да се срещне с полицейския надзорник Д. Рийв, но очевидно новините тук се разпространяваха твърде бързо.

— Добре, да изчакам ли? — обърна се тя към зеленоокия служител.

— Да, но не тук — отвърна той с явно неодобрение. — Вашето място е в сектор 3, фоайе 2.

Тя присви очи, без да ги откъсва от неговите, докато служителят не отклони поглед. Мери потрепера и тръгна към указаното място, ускорявайки крачка. Тя не хареса начина, по който служителят се бе отнесъл с нея, а фактът, че почувства така познатата критика в погледа, смесена с похот, я накара демонстративно да обърне гръб. Външният вид на Мери винаги провокираше хората. Това беше възможност да си го върне на Тео. Служителят не би погледнал критично към приятелката й, но пък и не би се почувствал привлечен от присъствието й. За да стигне до мястото си, трябваше да вземе още един асансьор. Това беше отделение за пиещите кафе, които седяха безмълвни, а лицата им сякаш говореха: „Времето е пари“. Преди да седне, Мери ги огледа, „анализира ги в духа на Шерлок Холмс“, както сама обичаше да нарича професионалния си навик, за да се убеди отново колко скучно беше да наблюдава празните им изражения. Никой детектив не правеше заключенията си въз основа на двусмислени доказателства. Все пак това понякога беше доста забавно. Например младият мъж вдясно от нея с абсолютна сигурност беше държавен служител. Лицето му беше празно, но не и лишено от характер. Прецени го като всеотдаен, но не особено страстен любовник. Три пръста на дясната му ръка бяха лакирани в зелено и златисто, което беше белег, че е желан зет от много на брой богати семейства. Само най-висшите обществени кръгове имаха подобни навици. Това беше част от традицията, наложена от президента Дейвис, предшествал Рафкайнд. Сред тези хора физическите страсти не бяха толкова популярни, за сметка на добрите маниери. Млад и приятен за своето мъртво битие. Потенциален клиент за продавачите — един добре изглеждащ паразит. В този момент в чакалнята се появи далеч по-интересна личност. Преминала терапия жена, облечена в дрехи, скриващи модификациите, необходими за живот в орбита. Такива жени бяха особено популярни в Гребените. При вида на Мери, непознатата се усмихна:

— Мога ли да седна при вас?

Мери нямаше нищо против. Новодошлата се настани, правейки пресилени опити да излъчва естествена грация. Мускулите й още не бяха привикнали към гравитацията на повърхността. Очевидно й се налагаше да пътува до долу често, защото тялото й носеше физиологическите белези за двойнствен живот. Подобна трансформация беше прекалено скъпа, за да е платена от собствения джоб, така че навярно бе финансирана с парите на някоя организация. Приятният младеж реши, че такова тяло е прекалено екзотично дори и за нечия мокра фантазия и спря да й обръща внимание. Тези с по-нисък обществен статус не биха скрили симпатиите си. На Мери й беше приятно, че ще има компания.

— Простете непохватността ми — рече непознатата, след като се настани. — Все още не мога да свикна с промяната.

— Да, забелязах.

— Вие сте от полицията нали?

В случая не беше необходима кой знае каква проницателност. Униформите бяха почти еднакви навсякъде.

— А вие от зеления пояс ли сте?

— Да. Много проницателно от ваша страна. Откъде разбрахте?

— Доктор Самплър си личи.

— Наистина, операцията ми беше осъществена от неговия екип. Доволна ли сте от резултата?

Тя понечи да сподели за проблемите си с меланина, но след като реши, че това не би било от полза на човек с неограничени запаси от витамини отговори просто:

— Да.

Непознатата жена усети, че Мери съвсем скоро ще тръгне за срещата си и побърза да й даде визитната си картичка.

— Тук съм до края на седмицата. Имам много работа, но компанията ви ще ми бъде приятна. Ако искате, можем да разгледаме някои модни каталози.

— Звучи добре — рече Мери, усмихна се и прие картичката.

— Всичко е написано — добави жената, която се казваше Сандра Ошък. — Беше ми приятно да се запозная с вас!

Двете жени докоснаха пръстите си, но в това нямаше нищо необичайно. По дрехите и поведението на долетялата от орбита жена се съдеше, че е хетеросексуална, а пък Мери много рядко имаше връзки с жени, така че в случая ставаше въпрос само за приятелство. В работата си Мери нямаше възможност да общува с приятели и всяко приятелство беше добре дошло.

Федералният надзорник Еленшоу беше издръжлив и смел човек. Това, в комбинация със стотиците хиляди долари, похарчени за терапия, го правеше преуспяващ в кариерата държавен служител.

Фактът, че човекът беше преминал терапия, не променяше отношението на Мери. Тя не би се държала по-различно, дори ако той беше и най-гениалният естествен. В случая Еленшоу беше висшестоящ и тя разбираше, че ако ролите им бяха разменени, тя също не би желала да знае нищо за проблемите му. Мери изпитваше уважение към хората с характер.

— Добре дошла във Валхала, инспектор Чой — посрещна я той иззад бюрото си, очевидно в недобро настроение. — Имайте предвид, че сте попаднали право в гнездото на осите.

— Да, сър.

Той погледна към нея, без да си позволи израз дори на най-лека критична нотка или сексуален интерес. Уважението й към него нарасна още повече. Умението да се поддържа професионална дистанция беше качество, което трудно се придобива, особено ако това не ставаше за сметка на цялостна поведенческа изолация.

— Преди да ви дам инструкции, искам да отговорите на няколко въпроса.

Мери седна, кръстосвайки дългите си, обути в черни тесни панталони крака.

— Вие лично убедена ли сте, че Емануел Голдсмит е убиецът?

— Да, сър.

— Проверихме писмото, което ни донесохте и се оказа, че наистина е от Джон Ярдли.

Професионалната дистанция не попречи на Мери да усети какви са външнополитическите му възгледи. Както повечето ченгета от Запада, той ненавиждаше Рафкайнд и останалите политически фигури от Изтока.

— Имате ли някаква представа къде може да се намира нашият заподозрян?

— Не, сър.

— Сигурно се крие.

— Не зная, сър.

— Хиспаниола?

— Възможно е.

— Дали Ярдли би го подслонил?

Мери не отговори.

— Имате ли представа, че този случай ще се превърне в прехвърляне на топката на федерално ниво? Новината, че той е там, кара стените на коридорите да кънтят.

— Да, сър.

— Този път не съществува никакъв начин федералните да потулят случая. Прекалено много влиятелни имена са забъркани. От юридическа гледна точка сега топката е в нашето поле. За да се запази положението в непроменен вид, е нужно вие да бъдете напълно работоспособна.

— Да, сър.

— Проверих професионалното ви досие. Винаги съм се възхищавал на естествените. Инспектор Чой, завиждам ви за успехите.

— Благодаря, сър.

— Наложи ми се да пръсна цяло състояние по терапии и това наистина си струваше, но…

Това беше предварително заплануван ход за скъсяване на дистанцията и даде резултат. Еленшоу беше казал достатъчно за себе си, за да спечели доверието на Мери, както и да покаже, че й има доверие.

— По всяка вероятност това нещо сега се нарича „броня“ — подкрепа от високо ниво, която ви дава пълна свобода да работите. В настоящия случай бронята е твърде тънка. Не сте напълно независима, така че ще ви се наложи да работите, сякаш пристъпяте по въже. Ако полетите надолу, няма да можем да ви хванем навреме.

— Разбира се, сър.

— Според слуховете местните федерални са настроени зле към връзката на Ярдли със случая. Цялата афера е напълно в стила на Рафкайнд. Те обаче все още нямат единно и последователно становище по въпроса. Това сигурно ще продължи още доста време. Съдебната власт вече започва лека полека да формира позицията си. Ярдли продължава да наводнява пазарите, а ние — да блокираме вноса им. Положението много точно напомня опънато до скъсване въже, по което някой трябва да върви. Давам ви разрешение да душите наоколо още два дена и ако все още няма резултат, ще получите официален пропуск за Хиспаниола. Ако имате нужда, можете да вземете със себе си не повече от петима помощници.

— Ще ми бъдат необходими поне двама експерти — рече Мери.

— Моят отдел ще се погрижи да ги осигури и представи на Рийв, освен ако нямате предвид точно определени хора.

Мери нямаше предвид никого.

— Имам ли разрешение за допитване до Оверсайт?

Еленшоу за момент отклони поглед и се намръщи, но после отвърна:

— Не можем просто ей така да се месим в службата по надзор на гражданите. Но случаят е достатъчно важен за нас, за да го направим. Разрешавам ви да направите допитването.

— Благодаря, сър.

— Подробностите относно пътуването ви са разяснени в преките инструкции. До вашето заминаване ще се опитаме да издействаме подкрепа за вас от властите там. Не се колебайте да ни се обаждате. Сега вие сте нашата броня — приключи Еленшоу, усмихвайки се приятелски.

— Да, сър.

Мери излезе от кабинета му с убеждението, че това е най-важният случай в живота й. Полицията й оказваше изключително силна подкрепа. Даже федералните бяха готови да я жертват единствено в името на изключително големия залог, който този случай представляваше за тях. Би било глупаво от нейна страна да не се страхува, особено като се има предвид, че Ярдли беше най-големият злодей в западния свят. Мери се страхуваше, само защото беше длъжна да изпитва такова чувство.

Гребените вече се открояваха — черни и безмълвни на фона на последните сини отблясъци сред бързо падащия мрак. Тя стигна до управлението с градския транспорт. Там попълни формуляр за исканото от нея допитване. Дремна около час на служебната си койка, изпи чаша течна храна и отново се зае с работата си.

10

Мартин беше изкушен от предложението на Ласкал и Албигони, въпреки че вече се виждаше в ролята на съвременен Фауст. Беше готов да се поддаде, формалностите обаче трябва да бъдат спазени, тепърва му предстоеше да прекара мъчителната нощ на колебанието. Така трябваше.

Мартин се опитваше да мисли като възрастен човек, стремеше се да се разубеди, че наградата много лесно би се оказала химера. Това не беше достатъчно. Двамата непознати бяха открили най-уязвимото му място и бяха притиснали точно там. Неговият живот беше работата му; сега Мартин бе лишен от нея, без да има никаква вина. Възможността да работи пак бе равносилна на това пак да бъде жив. Копнееше отново да броди из полетата на съзнанието. Последната граница, както я наричаше, беше дразнител, на който Мартин не би могъл да устои.

Мисълта за това го накара да се ухили до уши, въпреки че стоеше сам в тъмнината на дома си, вгледан в поредното повторение на съобщенията от АСИМП. Усети усмивката и се опита да я изтрие от лицето си. Трябваше да се отрезви. Имаше милион въпроси, които се нуждаеха от отговор, но в момента Карол Нюман не вдигаше телефона си, пък и нямаше секретар.

Мартин затвори очи и се опита да спре да мисли, но въпросите за етиката продължаваха да го измъчват. Голдсмит имаше право да откаже интервенцията във вътрешния си свят. Той беше поет и убиец; съзнанието му сигурно бе опустошено от собствените му адаптации на подсъзнателните сили. Подобна възможност никога досега не му се беше представяла.

— Аз не съм лош — изрече гласно той. — Не заслужавам това, което се случи с мене. Нито преди, нито сега.

Албигони нямаше нищо за губене. Ако Бърк не се съгласеше да му помогне, нямаше кой да го стори, освен може би престъпните мозъци на Хиспаниола, които бяха откраднали откритото от него и сега продължаваха да го развиват по далеч по-безцеремонен начин. Те не изследваха полетата на съзнанието, те ги експлоатираха. Бяха истински алигатори, изправени срещу беззащитно зайче. Мартин не беше лош човек. Албигони също не беше лош. Той не бе накарал Голдсмит да се скрие в Хиспаниола. Не бе платил необходимите за това пари. А пък затворите и лабораториите на Ярдли засега не бяха нищо повече от недоказан слух. Все пак тъкмо Мартин бе човекът, който можеше да установи това със сигурност. Албигони не желаеше да стори зло на Голдсмит, който от своя срана пък беше злодей. Той не биваше да пострада, предстоящото сондиране беше един вид научна спасителна акция, съхраняваща стойността му на писател за цялото човечество.

Мартин лежеше на кушетката, а пръстите му все още трепереха. Стана, завърза връзките на обувките си и отиде до телефона, опитвайки отново да се свърже с Карол.

— Ало! — чу се от другата страна.

Това го завари неподготвен. Прокара нервно пръсти през косата си и отвърна:

— Здравей, Карол. Обажда се Мартин.

— Очаквах да ми звъннеш. Досега бях на работа.

— Постави ме в доста конфузно положение. Карол, да го вземат дяволите… — Мартин не успя да възпре обзелото го напрежение и го остави да избие на повърхността.

— Почакай малко, Мартин. Наистина съжалявам за случилото се…

— Понякога се чудя дали ме мразиш толкова много.

— Не те мразя, но виж, сега не мога да говоря. Току-що влизам. Хайде да отложим това за друг път. Сключих договор с Майнд Дизайн в Соренто Вали. Ако искаш, ела утре да поговорим.

— Знам къде се намира. Кой корпус?

— Тридесет и първи. Рано преди обед?

— В десет.

— Не те мразя, Мартин, въпреки че не съм сигурна дали не трябва. Ще говорим утре.

Предаванията на АСИМП вече бяха загубили очарованието си и Мартин рязко угаси екрана. С известно чувство на вина установи, че треперенето на пръстите не се дължи изцяло на моралната дилема, пред която бе изправен.

11

Ричард Фетъл се върна в апартамента си в Сенките към седем часа, като преди това изкачи безбройните стъпала от напукан цимент, които водеха към вратата му. Отметна настрани плътната маса от пожълтели бананови листа и излезе на площадката на втория етаж. Пъхна протрития от употреба месингов ключ в ключалката и отвори, после отегчено се обади на домашния си секретар:

— Аз съм. Сам съм.

— Добре дошъл у дома — изграчи десетгодишната машина от ръба на опушената камина.

„Нито веднъж не можа да ме познае сам“ — помисли си той.

Полицията не се беше отбивала днес. Само съседите, които бяха загрижени за съдбата на своя събрат.

Направи си чаша кафе и седна в стола, който бе изработил сам. После погледна към клипборда и отбеляза в него няколко страници от Вестника на Сенките, които искаше да прочете после. Чудеше се какво ще прави довечера. Не изпитваше глад, но тялото му се нуждаеше от храна. Беше потиснат от историята, която бе разказвал през целия ден, но най-вече от собствените си мисли. „Стига с тия глупости, копеле такова“ — заповяда си мислено той.

Облегна се назад и отпусна ръце върху подлакътниците. Защо, по дяволите, го бе направил? Мадам Дьо Рош го смяташе за естествен. Може би беше вярно, че гениалността на Емануел го бе превърнала в жертва. Тя се бе пръснала като балон с вредни газове, които тровеха въздуха. „В това има поезия“ — помисли той, но веднага реши, че е нещо, с което не си струва да се занимава човек. Може би беше крайна форма, преминала далеч зад границите, установени от човешкия морал. Може би тъкмо това бе целта му през цялото време и той бе търсел начина, по който да я постигне. Може би действията му съвсем не бяха налудничави, а напротив — плод на внимателно разработен план. Е, тогава по-добре да бе убил и себе си, защото сега просто нямаше живот за него. Защо обаче толкова много хора? Едно единствено убийство бе достатъчно за насилствена терапия, от която личността му щеше да изчезне. Да, може би тъкмо това бе пожелал да направи. Като някои от големите учени на миналото да експериментира върху себе си, за да види дали биха могли да го заличат. Ричард продължи да витае в мислите си, клепачите му се притвориха. „Аз съм прост човек с елементарни нужди. Не може ли да ме оставят най-после на спокойствие? Искам да забравя всичко това.“

Ала забравата беше невъзможна. Почувства силен импулс да отвори мрежата Литвид и да се потопи в нея, но устоя на това желание. Достатъчно беше, че знае. Извършителят на масовото убийство най-вероятно беше човекът, от когото Ричард се възхищаваше най-много.

— Някой идва — прекъсна го машинният секретар. Толкова хора го посещаваха, а машината никога не можеше да определи дали да изрази загриженост, или не.

Звънците на вратата, които бяха на повече от век, издадоха познатия гърмящ звук. Толкова отдавна никой не ги бе използвал, че Ричард си представи как от тях се сипе прах. След това стана и надникна прегърбен през шпионката. Пред вратата му стоеше жена с дълга черна коса и стискаше в ръка платнена чанта. Беше Надин Престън.

— Здрасти! — изрече тя, долепяйки око до шпионката. — Реших, че сигурно се нуждаеш от компания.

— Заповядай — изграчи Ричард с жизнерадостен глас на професионален гробар. — Влез — изкашля се, разтърсвайки глава, за да прогони мрачния тон. Обикновено той беше активната страна в отношенията им и сега не знаеше дали да се чувства поласкан от посещението й.

— Да не си изпаднал в лошо настроение? — попита го тя лъчезарно.

— Горе-долу — отвърна той.

— Значи сигурно се нуждаеш от компания?

— В интерес на истината, не би било зле.

— Бре, какъв ентусиазъм! Ял ли си?

Той поклати глава. Жената отвори чантата си и извади оттам вакуумирана найлонова опаковка „Вечно Месо“.

— С това нещо съм способна да постигна истински чудеса. Имаш ли някакви картофи?

— Да. Сушени.

— Прекрасно, аз пък нося овчарски пай.

— Благодаря ти, че се отби.

— Не винаги присъствието ми ти се отразява добре — рече скромно тя, загледана в килима. — Но зная, че сега наистина имаш нужда от компания.

Овчарският пай ставаше за ядене. Беше солен и миришеше на чесън, което му напомняше за нея — Надин — Чесновата жена. Докато се хранеха, тя приказваше за видеоиндустрията — такава, каквато я познаваше и в чиито среди все още се движеше. Пропастта между него и спомена за изминалия ден се увеличаваше все повече, докато тя говореше. Ричард усещаше, че умът му блуждае все по-далеч и продължаваше да я слуша. Беше толкова уморен, че с ъгълчето на окото си започна да вижда несъществуващия образ на висок човек, облечен в дълъг син шлифер.

— Та те снимаха вече сцената с музикантите — Надин продължаваше да говори за някакъв филмов материал от преди десет години. — Режисьорът искаше да покаже прогреса в уменията на челиста, а пък продуцентът му обясни, че саундтракът, с който разполагат, е най-доброто нещо засега, затова не може да се получи контраст. Тогава режисьорът им рече да намерят някой скапан челист. Защото, когато най-доброто не е достатъчно и лошото върши работа. Какво ще кажеш, а?

Ричард се засмя любезно, обичаше да се държи добре с нея, особено, когато тя беше в подобно настроение. Продължи да се храни, а умът му отново се върна към Голдсмит, сякаш беше куче, вързано за железен кол. Колкото и да обикаляше около кола, винаги най-накрая се озоваваше пред същия проблем. „Какво правиш, когато си най-добрият и изпитваш необходимост да се отличиш от сивия фон на останалите?“ — продължаваше да си мисли той. Не можеше да се сдържи и погледна към синята фигура в крайчеца на окото си. Всеки път тя изчезваше, преди да успее да я догони с поглед.

12

В шест сутринта домашният секретар на Мери я събуди с настоятелно звънене. Тя тъкмо сънуваше, че се плиска сред вълните на Нюпорт Бийч заедно с майка си и сестра си.

— Боже, какво става?

— Директор Рийв.

— Колко е часът?

— Шест сутринта, Мери.

— Пусни го на видео — инструктира тя секретаря, седна в леглото си и протегна ръце, за да изпомпа кръв към мозъка си. След това понечи да се изправи. Докъм два часа снощи бе претърсвала квартали без кой знае какъв успех. Никой от познатите на заподозрения нямаше и най-малка представа къде би могъл да бъде.

— Моля да ме извините, инспектор Чой — изрече Рийв. Самият той изглеждаше смъртно уморен.

— Добро утро, сър.

— Ако не се лъжа, тази година ти разследваше едно отвличане, извършено от Селектор на Камсанг Пунг.

— Да, сър.

— Според информацията, която ми е предоставена, изрично си заявила, че искаш да продължиш работа по случая до появяването на нови доказателства.

— Да, сър — отново отвърна тя. Беше вече напълно будна.

— Предстои ни акция в Гребените по сигнал за присъствие на заподозрени по случая с Пунг. Искаш ли да участваш?

— Разбира се, сър — отговори тя без капчица колебание.

Рийв съобщи точния адрес и Мери тръгна веднага, изпълнена със задоволство от трансформираната си физика, която й позволяваше да работи толкова интензивно без почивка.

Тридесет и три минути след излизането си вече стоеше на терасата на кула Канога, едва докосвайки месинговата преграда пред бездната от четиристотин метра. По заповед на КОГ (Командир на Окръг Гребени) тя беше изкачила две трети от кулата. Стоеше в непосредствена близост пред плътната преграда от въздух, която свистеше пред нея и отблъскваше студения сутрешен бриз. Всичко под Мери изглеждаше сиво и замъглено на фона на неясния хоризонт.

Мери бе приела предложението, само за да не губи влиянието си в случаите по разследване дейността на Селекторите. Тя не харесваше тези акции, за нея те бяха като скок в ужасен кошмар, споделян от цялото общество. Но ако имаше нещо обединяващо всички аспекти на престъплението и наказанието в обществото, това бе именно дейността на Селекторите. Тя не можеше да бъде високо мотивиран полицай, ако си позволеше да откаже подобно предложение. Очаквайки нови нареждания от КОГ, Мери се съсредоточи изцяло върху гледката пред себе си, изключвайки всичко останало. Чакаше вече десет минути, а още не знаеше точното място на акцията. Щеше да го научи едва броени мигове преди началото й; щеше да й остане време само да стигна до сборния пункт на екипа, към който щеше да бъде зачислена. Нощният изглед на Лос Анджелис беше прекрасен. Мери си помисли за нещо, което бе чела някъде: „Само младата цивилизация пръска енергия в откритото пространство.“ Земните градове все още го правеха, за разлика от Гребените, които се открояваха тъмни, с неправилни контури сред сиянието на повърхността. От огледалата, инсталирани върху тях, от време на време се спускаха предупредителни лъчи. От земните квартали идваха най-различни по цвят светлини, приличащи на истински съзвездия. Старите търговски кули сред тях също тъмнееха, придавайки на картината вид на шахматна дъска.

Подорбиталните лайнери преминаваха в небето с глухо бучене, подобно на чудовищни морски създания от огледалната проекция на океана. Градът никога не изпадаше в покой. Винаги имаше хора, които работеха и мислеха. Мери се наслаждаваше на този ритъм. Сега градът беше нейното семейство. Той я предизвикваше, караше я да дава най-доброто от себе си, понякога дори я плашеше.

Досега Мери бе участвала в две подобни акции. Първата беше истински фарс. Нямаше нито жертви, нито заподозрени. В мизерното бунгало бяха открили само една полуразглобена Адска Корона. Във втората намериха самия Пунг, прикован към малък одър. Беше преживял две минути в ад, който и най-извратеният теолог не би могъл да си представи.

Селекторите бяха прекалено предпазливи. Повечето от тях бяха гениални естествени и притежаваха едно очевидно отклонение: смятаха себе си за призвани да изчистят света от покварата му и много рядко допускаха грешки. Точно сега акцията бе особено важна за полицията, като се има предвид още неразкритото престъпление отпреди няколко дни. Мери си представи Голдсмит в ръцете им. Представи си как твърдят, че са свършили нейната работа. Мисълта за това я накара да потрепери. Според проучване, извършено под патронажа на Литвид, повече от една трета американци одобряваха незаконната дейност на това съсловие. Подкрепата им варираше от празните приказки по обществените сбирки до откритата закрила на подземния свят, който от много отдавна изповядваше философията „Око за око, зъб за зъб“. Интересното в случая беше, че повече от една трета от симпатизантите бяха непреминали терапия. Именно те най-често ставаха плячка на Селекторите.

— Лейтенант Чой — чу тя в слушалките си, — следвайте алея „Ла Сиенга“ до четвърто ниво. След това вземете линия Дурант и отидете при Жилище 21. То е триетажно, с изглед навън. Изходната ви позиция е: първи етаж запад, пред обслужващия асансьор. Вие сте зачислена към трети екип — командир Р. Сампсън и младши лейтенант Т. Уилоу. Очаква се срещу вас да бъдат използвани въздушни пистолети и флешети. Ще бъде изпратен и медицински екип.

Всичко това накара Мери да си представи твърде неприятната картина как прескъпото й трансформирано тяло е разкъсано от флешети, а полицейският лекар я пита дали да не префасонира наново някои нейни органи. Досега никога не беше ранявана по време на акция. Беше предпазлива и много бърза.

Мери продължи пеш към мястото на срещата. Хората от екипа й стояха в цивилни дрехи край една вентилационна шахта на около километър от първоначално обявената позиция. Тя се присъедини към тях и всички се скриха зад кръглата шахта. Топлият въздух, който излизаше отдолу, повдигна косата на Мери. Щом спряха, Сампсън се усмихна приятелски. Уилоу бе прекалено изнервен за подобна реакция.

— Рийв ни каза, че и ти си подкрепление към акцията — прошепна Сампсън.

— Да, акцията не е основното ми задължение, но съм свързана със случая. Миналата година работех с Тейлър и Чу по отвличането на Пунг.

— Този път става дума за нещо доста по-сериозно. Предполага се, че вътре има поне четири жертви и не по-малко от десет Селектора. Смятаме, че вторият в организацията е вътре.

— Кой, самият Шлег?

— Да, а ако бяхме влезли преди седмица, може би щяхме да заловим Йол Оригунд.

— Наистина ли!

Сампсън кимна утвърдително и й показа план на вътрешността:

— Три етажа, много пари! Собственост на Пиърсън и Мустафа — лицензирани градски адвокати. И двамата са свързани с предизборния щаб на Рафкайнд. И двамата са били забелязани в Ню Йорк от местни полицаи преди по-малко от три часа, а в жилището има хора.

— Под наем, а? — подхвърли Уилоу, присвивайки вежди сякаш това беше изключително важно.

Мери кимна в отговор.

— Сигурно е пак някаква мръсна афера от Изток — предположи Сампсън. — Странното обаче е, че в този случай като че всички са местни. Нанопреследвачите са засекли шестима чести посетители и четирима непознати. Преди да набележим мястото за акция, никой не е забелязвал насилственото довеждане на жертвите.

— Имате ли някаква представа кои са жертвите? — поинтересува се Мери.

— Според Рийв и КОГ става дума за две дребни риби и двама по-високопоставени граждани. Имена не се споменават. За Шлег обаче е известно, че си пада по наказания на едри риби.

— От Гребените?

— Не, единият е производител от Сенките, а за другите не се знае нищо.

— Разбрах, че са въоръжени. На нас няма ли да ни дадат оръжие?

— Това е доста чувствителна зона, само Екип Едно ще разполага с оръжие.

— Пак сме на по девет живота, а? — подхвърли Мери с жест на опитен полицай.

Чувайки това, Уилоу се облещи изненадано насреща им.

— Като котките сме. Докторите ни уверяват, че могат да възстановяват тежки телесни увреждания до девет пъти, преди нещо да се обърка фатално — побърза да задоволи любопитството на младока Сампсън.

— А! — възкликна Уилоу, показвайки че е разбрал. — Някой от вас бил ли е досега сглобяван по такъв начин?

— Само Мери, но по собствена воля, а не поради някаква наложителна причина.

— О, извинете ме.

— Няма нищо — успокои го Мери.

— Чудесна работа са свършили с вас докторите — побърза да се застрахова младежът.

— Уилоу произлиза от строго възпитано южняшко семейство — намеси се Сампсън сякаш това обясняваше всичко.

— При нас не се срещат често хора като вас — продължи Уилоу.

— Спокойно, няма нужда да се извинявате — отново повтори тя. — Изглежда, че добрата външност има своя цена. Сега имам на разположение едва осем живота.

— Кога да си сложа шлема? — попита новакът, който изглежда сериозно се бе замислил над въпроса.

— В последния възможен момент — отвърна шефът на екипа. — Лов за Селектори не се е провалял от три години насам. Можем също да се надяваме, че Оригунд продължава да ни смята за братя по призвание.

Когато в слушалките им прозвуча гласът на ръководителя на акцията, тримата вдигнаха едновременно глави. От тях се очакваше да следят действията на другите два екипа. Според съдебното разрешение на територията на жилището бяха изпратени наномашинни преследвачи. Те вече бяха проникнали в отточните и вентилационни канали. Микроскопичните им размери ги правеха изключително ефикасни, а защитните им системи позволяваха да бъдат засечени само с уникална свръхмодерна апаратура.

— Вижте, от този дори можем да погледнем какво има вътре — възкликна Сампсън.

— Дръжте се, видеоманяци! — пошегува се Уилоу, но в този момент бяха дадени заповеди за преминаване към следващата позиция.

Тримата нахлуха в сервизния асансьор за арбайтери. Наложи им се да приклекнат, за да се поберат в него. Сампсън показа полицейската си значка още преди асансьорът да успее да се възпротиви, след което ги закара на избрания от тях етаж.

Жилището се намираше в най-външната част на гребена. Приличаше на тридесет метрова клетка, която сякаш висеше във въздуха. Коридорът на първия етаж бе зает от богата растителност, сред която спокойно спяха истински птици и ромоляха водопади. Вторият етаж завършваше със стъклена външна стена, разположена между огледалата на гребена. Гледката към града, която се откриваше оттам, беше зашеметяваща. На последния етаж имаше тясно мостче, свързващо го с покрива. По него арбайтерите преминаваха за сервизния асансьор. В близост до входа към мостчето имаше ниша, която предлагаше отлично прикритие на тримата полицаи. Те разгънаха шлемовете си, нахлузиха ги и преминаха на комуникационна честота, която бе представена като машинен език, за да се попречи на засичането й.

— Тия са натъпкани с платина — не успя да се сдържи Уилоу.

Мери не отговори, а продължи към нишата. Намери си място и седна като скръсти дългите си крака. През това време младежът не спря да я гледа с нескрито любопитство и възхищение.

— Хем поддържат частна практика, хем заемат държавна служба. Добре са си наредили пъзела — съгласи се Сампсън.

На полицейски жаргон „да наредиш пъзела“ означаваше да злоупотребиш с адвокатската си клетва.

— Как могат да съдят някого като самите те са виновни — възмутено промълви Уилоу.

— Ако наистина се интересуваш от философията на Селекторите, предлагам ти да прочетеш нещо на Улф Рулър — намеси се Мери.

— Не би било лошо — съгласи се той.

— Да не би да е нещо от сорта на „междуклетъчното пространство в обществото трябва да бъде запълнено с антитела, иначе в него биха се настанили истинските ракови образувания…“ — цитира Сампсън и се засмя.

— Изненадваш ме — възкликна Мери. Тя го познаваше като много прозорлив мъж, но никога не бе подозирала за литературните му интереси.

— Какво ли не бих направил, за да те впечатля — призна той и се усмихна приятелски.

— Наистина съм впечатлена.

— Май и аз трябва да го видя този Рулър — призна младежът. — Дали го има в библиотеката на полицията?

— Можеш да го откриеш в клипборда си — отвърна Мери и посочи към колана му. — Хвала на съвременните технологии!

— Май нещо се задава — прекъсна ги Сампсън.

Те притаиха дъх, за да чуят приглушените стъпки и гласове, идещи от вътрешността на апартамента. Не бяха в състояние да превключват подслушвателите. След миг гласовете станаха ясни; вече чуваха двама мъже. Изведнъж от фона се открои друг звук. В него разпознаха учестеното дишане на жертвата, заклещена в ужасна скоба за мъчения. Кожата на Мери настръхна, това я плашеше повече и от труповете, оставени от Голдсмит.

— Виждали ли сте истинска скоба за измъчване? — не съумя да сдържи любопитството си Уилоу. — Искам да кажа освен тази, която ни показват на заниманията.

Вместо отговор Сампсън притисна показалец към устните си, защото в същия момент връзката се изчисти идеално.

— Внимавай сега — чу се гласът на възрастен мъж. — Не настройвай четките толкова високо. Към края на петте минути трябва да заглушиш съня.

— И то бавно — допълни друг глас, доста по-висок, но не задължително женски.

Мери погледна към екрана на клипборда. Индикаторът светеше.

— Имаме видео.

И тримата незабавно задействаха екраните си. Картината от наношпионите обикновено беше с лошо качество. От екраните се виждаше малка овална стая без прозорци, вероятно разположена в центъра на жилището. На фона на отворената врата се забелязваха силуетите на двама души. Край тях имаше три легла и стол, върху който лежеше клавиатура.

— Трима човека на леглата — съобщи Сампсън.

Мери усети как стомахът и се сви на топка. Не бяха мъртви, въпреки че сигурно би им се искало.

— Екип Едно се подготвя да атакува първия етаж — прозвуча гласът на КОГ в слушалките им.

„Къде ли е той?“ — почуди се тя, долавяйки гнева на командира. Вероятно с първия екип. Той не можеше да допусне, че неговият гребен е дал подслон на Селектори.

— Екип Две, заемете позиция на втория етаж.

— Още малко, само още няколко минути — прошепна Сампсън.

В този момент към тях се приближи арбайтер. Сампсън размаха полицейската си значка пред него. Машината отказа да се подчини и се отправи бързо към мостчето, което водеше към покрива на третия етаж. С разширени от изненада очи Мери погледна за миг към колегата си и се втурна след нея, без да помисли че тясното мостче няма никакви парапети над двадесет метра празно пространство. Отзад Сампсън вече съобщаваше за инцидента на останалите екипи. Тя успя да настигне робота малко преди да отвори вратата на сервизния асансьор, хвана го с две ръце и внимателно го повали на пода. Машината не предприе нищо, но в апартамента се включиха сирените на алармената инсталация. Бе й необходим само миг, за да реши. Изправи се да види какво става долу и кимна на Уилоу да дойде при нея. Той се затича по тясната пътечка, разперил ръце, за да запази равновесие. Въпреки това непрекъснато залиташе. В ушите й звучеше гласът на КОГ, който почти лаеше, издавайки нарежданията си. Мери се наведе напред и видя как на първия етаж четирима нейни колеги тичаха направо през водопадите и край клетките на птиците. Двама вече бяха заели позиции, готови да блокират изходите. Мери срещна погледа на Сампсън, който се подаваше от укритието си и посочи асансьора на покрива на третия етаж. Той кимна насреща и в знак на съгласие. Планът беше добър. Ако някой се сетеше да използва този път за бягство, те щяха да го изненадат в гръб и да го обезвредят. В случай, че не успееха да го сторят, Сампсън щеше да измисли някакъв друг начин на действие.

Шум от високочестотни пневматични чукове заглуши всичко, единствено по полицейския канал все още се чуваха заповедите на КОГ:

— Атака на първи етаж. Четирима души са вътре.

Сърцето на Мери се сви. Тя сграбчи Уилоу за рамото и го издърпа назад. Двамата приклекнаха от двете страни на вратата на асансьора. Тя раздвижи крака, готвейки се за скок; ако се съдеше по вибрациите от асансьора, някой се качваше нагоре.

— При нас са седем — съобщи шефът на Екип Едно. — Има три жертви. Двама от тях са все още в скобите. Бързо доведете терапевт!

Уилоу се долепи плътно до стената на цилиндричния корпус. Мери направи същото. Вратата се отвори и от нея излезе арбайтер, който издаде пронизителен писък при вида на проснатия на земята свой механичен колега.

Мери улови вратата, залюля се напред и със свободната си ръка отчаяно посегна навътре, готова да сграбчи каквото й попадне. От мястото си и Уилоу пъхна ръка в кабината. С общи усилия те успяха да издърпат оттам жена с пистолет в ръка. Мери стисна зъби и заби пръстите си в стомаха на жената. В същото време Уилоу стовари юмрук в лицето й и я повали по гръб на земята. Тя се сгромоляса обратно в асансьора, продължавайки да рита с крака към Мери. Тя обаче успя да се добере до ръката, която държеше пистолета, счупи умишлено китката и два от пръстите, после освободи захвата на непознатата с другата си ръка, взе флешета и го запрати настрани. След това я хвана през кръста и я издърпа навън. Стисна я за гърлото, докато съпротивата й престана.

— Тя стреля по нас — едва успя да изрече задъханият Уилоу, докато връзваше краката й. — По дяволите, тя стреля по нас!

— Получава автоматично задължителна терапия — заяви Мери, изпълнена със задоволство от страха, изписан в очите на задържаната.

— Ръката ми! — простена тя. — Носът ми!

— Размина се с малко — отвърна й Мери и се обърна настрани.

— Млък, кучко! — кресна й Уилоу.

— Спокойно Уилоу, знаеш, че не бива да говориш така — напомни му Мери, която бе успяла да възвърне присъщото си самообладание.

— Извинявай!

През това време Сампсън съобщаваше за ареста на шефа на Екип Едно. Те понечиха да вдигнат жената, но тя отново оказа съпротива. Това накара Уилоу да извади по-дълго въже и да върже ръцете й към тялото.

— Всичко е претърсено. Опит за бягство, предотвратен от Екип Три. Задържан е един — прозвуча гласът на КОГ в слушалките им. — Общ брой на задържаните — осем. Жертвите са трима. Да дойдат лекарите и терапевтите.

— Тръгваме по мостчето — обърна се предупредително Мери към арестантката, която все още се гърчеше в ръцете им. — Не искаш да паднем, нали?

— Та ние ви вършим работата, да ви вземат дяволите — изфъфли тя през подутите от удара устни и притихна.

— О! — възкликна Мери саркастично. — В такъв случай приемете нашите искрени извинения.

С общи усилия успяха да преминат отсреща и стовариха арестуваната до Сампсън. Той вдигна нагоре ръката си, от която капеше кръв, показвайки мястото, където флешетът бе разкъсал ръкава му.

— Само драскотина, госпожо — успокои ги той като не спираше да се хили.

Флешетите бяха изключително опасно оръжие. Куршумите, които изстрелваха, бяха разработени така, че променяха формата си и се забиваха дълбоко. Сампсън бе извадил голям късмет.

— Можеше да ти откъсне ръката — промърмори Уилоу.

Мери го изгледа критично, но после се усмихна, прегърна го и прошепна в ухото му:

— Радвам се, че ти няма нищо Робърт.

— Хей — провикна се Уилоу. — Ами аз?

— Покажи си раните! — отвърна тя.

Младокът я погледна засрамен, но Мери прегърна и него.

— Хайде да го отведем при лекарите.

— Би трябвало да съм си осигурил поне един ден болнични, не мислите ли? — засмя се Сампсън, продължавайки да пръска кръв от пръстите си, докато ръкомахаше.

— По дяволите! Започва много да боли.

Мери отиде при протоколчиците, които записваха показанията на служителите, взели участие в акцията в присъствието на адвокат.

— Причини ли поведението ви телесни повреди, както на самите вас, така и на задържаните от вас?

— Самата аз не получих, но нанесох такива на неидентифицирано лице от женски пол, за да предотвратя опита й за бягство и да я обезоръжа.

— Вид на оръжието? — попита адвокатът.

— Флешет.

Помощник протоколчикът вдигна прозрачния найлонов плик с оръжието и го поднесе в обектива на видеокамерата. В същото време служители на следствието подготвяха мястото на акцията за щателен оглед.

Заподозрените бяха преместени в изолатор. Все още се очакваха терапевтите, които трябваше да отстранят скобите от главите на жертвите. Полицията имаше право единствено да деактивира активните елементи на адските корони. Мери все още не бе влизала в помещението, където се намираха жертвите. Нямаше търпение да го направи, въпреки че се страхуваше от кошмарите, които може би щяха да я измъчват по-късно.

С крайчеца на окото си тя забеляза, че тримата терапевти най-сетне пристигнаха. Познаваше двама от тях. Беше ги виждала при случая с Пунг — последния път, когато бе виждала действаща адска корона.

— Имаше ли някой с вас по това време? — продължи с въпросите си протоколчикът.

— Да. С мен беше младши лейтенант Терънс Уилоу.

— Опишете, ако обичате, нанесените от вас телесни повреди.

— Заподозряната стреля в момента, когато излезе от сервизния асансьор на третия етаж. Изскочих пред нея — продължи Мери, притваряйки очи, за да си представи по-ясно случилото се. После описа начина, по който бе счупила китката на непознатата жена.

Когато приключиха с нея, дойде ред на Уилоу да даде показания. Мери използва момента, за да разгледа жилището. То се оказа дори още по-разкошно, отколкото си го бе представяла. Всичко изглеждаше или старинно или изработено ръчно. Подозираше, че всяка вещ наоколо има сертификат за автентичност. Всичко — от дървените мебели до десетте предани арбайтера — блестеше от чистота, сякаш готово за проверка. Мери смяташе, че роботите бяха незаконно модифицирани да изпълняват охранителни функции. Преминавайки напред, тя за миг се спря при мястото, където държаха арестуваните. Всички изглеждаха като жители на Гребените: бяха добре облечени, на възраст от двадесет и пет до шейсет години. Нито един от тях не би привлякъл подозрения върху себе си при нормални условия. Те стояха в плътна група един до друг, сложили на главите си видеошлем за връзка с личния адвокат.

Вляво от мрачната тълпа седеше арестуваната от нея жена с превързана с нанобинт ръка. Тя забеляза Мери, но бе прекалено отпаднала, за да я разпознае. Мери огледа останалите лица с надеждата да открие някой от предишните заподозрени, но уви. Такива нямаше. Потънала в мислите си, тя се сблъска с един технически експерт, който се извини и отмина забързано напред. Мери се обърна с въздишка на съжаление и пое нагоре по широките стълби. Всичко излезе напразно; и все пак Рийв й бе оказал голяма чест като я бе поканил да участва в акцията.

Недалеч от нея стояха командирът на Окръг Гребени и адвокатът на Гребена. Когато премина край тях, двамата кимнаха с уважение. Без да иска, Мери дочу как КОГ уверява юриста, че всички изисквани от закона процедури са спазени.

Вече се бе съмнало. През огромния прозорец между външните огледала Мери видя как мъглата се топи, отстъпвайки място на зора, обещаваща да се превърне в прекрасен ден.

Опита да се успокои, след това влезе в цилиндричната стая без прозорци. Терапевтите тъкмо коленичеха около леглата на окованите жертви. Те обсъждаха с тих шепот състоянието им.

Адската корона приличаше на стандартен болничен арбайтер — сфероид с три крака, висок около метър. От външната му страна се намираше контактният панел, а клавиатурата беше дистанционна. Един от терапевтите я държеше в ръка, опитвайки се бавно да върне съзнанието на пациентите си. Машината не беше за еднократна употреба. Хиспаниолска версия на съоръжение, което по всяка вероятност бе произведено в Китай. Мощността й бе голяма и бе в състояние да концентрира часове от адски мъчения в рамките на няколко минути.

— Настроили са го за пет минути.

— Пет минути! — повтори с ужас петдесетгодишната жена от техния екип.

— Как се казва?

— Лон Джойс — завеждащ отдел „Маркетинг“ на Скай Прайвит.

Човекът простена и се опита да се изправи. Все още не можеше да отвори очи. Терапевтката му попречи с ръка. Прехапала устни и скръстила ръце, Мери се опитваше да не пречи на работата им. Усещаше как се беше изкривило лицето й от съжаление към лежащите по леглата хора. Един от тях, когото вече бе виждала, спря погледа си за миг върху нея, но после без никаква реакция продължи да блуждае. Нито един от лежащите, дори освободеният, все още не беше дошъл в съзнание.

— „Скай Прайвит“? Производителят на самолети?

— Какво е направил, за да заслужи това? — попита един от терапевтите.

— Продавал дефектни корпуси на индийска компания — чу се някъде зад нея.

Мери се обърна и видя командира.

— Едва ли за това заслужава пет минути — изрече жената.

— Разбрах, че сте помогнали при ареста на последния етаж — обърна се КОГ към Мери.

— Арестуваната представлява ли интерес за следствието? — попита на свой ред тя.

— Е, не е Шлег, но пък е любовницата му. Радвам се, че поне малко ще вгорчим живота на кучия син. Току-що получих потвърждение на самоличността им — той посочи жертвите — Един от тях е Лон Джойс. След като над Ню Делхи катастрофирали четири самолета, се надигнал голям скандал, но той се измъкнат чист, защото бил по-богат от хората, които убил. Продавал е остаряла нанотехнология и при това, според обвинението го е направил напълно съзнателно.

— А останалите? — поинтересува се Мери, преглъщайки болезнено.

— Младежът вляво е Паоло Томери от Ню Джърси, чувала ли сте за него?

Тя познаваше името от полицейските извадки.

— Онзи, когото наричат Късогледия?

— Дванадесет деца през последните няколко месеца. Отказал терапия. Нарича го собствена философия.

— А последният?

— Дребен мошеник от Квартал Три. Заплашил жена си, че ще я убие, задето го напуснала, само че Селекторите се докопали до него, преди той да я открие. Според нас самата тя ги е насъскала срещу него. Сигурно много го е мразела.

Мери затвори очи и се опита да възстанови хода на събитията. Видя как жертвите са доведени тук, упоени и със завързани очи, от опитните Селектори. Машините за изтезания са старателно подготвени. Свикан е импровизиран съд-фарс и само след няколко часа е започнало изпълнението на присъдата. Ако не се бяха намесили, може би след около два дни жертвите щяха да бъдат изоставени някъде из улиците на града. Повечето от изтезаваните се нуждаеха от терапия, някои в отчайваща степен.

Нищожно малка част от тях повтаряха провиненията си.

— Би трябвало да оковат самите себе си — промълви Мери, прехапала устни.

— Вие сте главният следовател по случая с убийствата в Гребен Изток, нали лейтенант Чой? — попита КОГ и се почеса по врата.

— Да.

— Добре се справихте днес — похвали я той, здраво стисна ръката й и продължи: — Позволете ми да отбележа, че би било жалко, ако тези досадници се доберат до Голдсмит преди вас. Както чувам, тъкмо това е причината за отсъствието на Шлег от днешното наказание. Много хора смятат, че той броди из кварталите по следите на Голдсмит.

— Благодаря ви за добрите думи — учтиво отвърна тя.

Най-възрастният от жертвите дойде в съзнание и започна да крещи. Това накара Мери да излезе навън и да се спусне по стълбите почти тичешком.

13

Мартин Бърк стигна до най-близката спирка с обикновена тротинетка, защото в неговия квартал нямаше транспорт — причина за това беше неподчинението на собствениците на земя, категорично изявили несъгласието си с навлизането на мрежата на тяхна територия. Не приемаха най-вече огромните такси.

Пристигна на спирката, сгъна тротинетката и я прибра в отреденото му шкафче. След това се обади да заяви желаната посока и зачака. След около десет минути огромният автобус спря под прозрачната конструкция с форма на мида. Отвън беше дълъг, подобен на гигантски червей, а вътре имаше само седалки и прозорци. Мартин се качи и изчака предпазния колан да го закопчае към седалката.

Дилемата, която го измъчваше, беше вече загубила остротата си и сега мислите му блуждаеха някъде из пространството.

Притежаването на собствена кола струваше на обикновения гражданин на Калифорния минимум около двеста и петдесет хиляди долара годишно. Сто от тях бяха само пътните такси. Акцизът върху машината — петдесет; двадесет — щатски данък оборот; двадесет и пет — такса за паркинг; две хиляди и петстотин — такса за доставка на електричество, плюс петстотин долара на месец за направения разход, петдесет месечно — за Калифорнийски център по транспорта (КАЛТОРС).

Средно статистическият преминал терапия, заемащ някаква служба в някоя от агенциите получаваше триста хиляди долара годишно, а непреминалият — около една трета от това. Целогодишната карта за всички линии струваше едва двадесет хиляди долара, и въпреки това шосетата бяха претъпкани с автомобили. Това беше една от любимите теми на мрежите. Популярен комедиен сериал представяше живота на гражданин, живеещ със своето семейство в колата си, защото заради налозите не му оставаха никакви пари за къща. Отгоре на това данъчните го преследваха непрекъснато.

Двадесет и едно на брой документални предавания припомняха отминалите времена, когато пътищата бяха свободни и придвижването ставаше бързо.

Случайно попаднал върху лицето му слънчев лъч го накара да трепне сякаш казваше: „Здрасти, ти ли си се нагърбил със задачата да бъдеш Мартин Бърк?“. В този момент нямаше нищо забавно да бъде самият себе си. Всичко това насочи мислите му в съвсем ново направление. Помисли си за Карол, за всички проблеми и търкания в отношенията помежду им. Конфликтът между половете не беше нещо непознато и необичайно — просто логичен вторичен продукт както димът при огъня. Хората тлеят, умират и преродени като многолетници се впускат в търсене на нови удоволствия, за да започнат отново процеса на тлеене и овъгляване.

Затвори очи. Двамата с Карол не тлееха, бяха изгорели мигновено, излъчвайки ярка светлина. Бяха факли, опознали неприсъща за останалите страст. Ала след светкавичното изгаряне бе забелязал, че нейните чувства не са толкова силни като неговите. Тя беше далеч по-прагматична, а чувството й за контрол му причиняваше страдание. Беше хлътнал до уши. Няколко пъти бе опитал да се пошегува за това и най-сетне тя заяви без капчица злоба:

— Трябва да съхранявам себе си. Ще ми се да имам нещо, към което мога да се върна, щом всичко това свърши. Искам да запазя себе си.

Това накара мълниите да затрещят, облаци да погълнат светлината. Беше му известно предварително, че ще я загуби и стана точно така. Още няколко седмици терзания и тя вече летеше нагоре, убедена, че дори и най-надарените естествени понякога се сгромолясват най-неочаквано. Умът му превъзхождаше двукратно нейния; сякаш породен от ревност, в очите й блестеше пламък, припомнящ, че гениалността и лудостта често вървят ръка за ръка. Всеки път, когато той заговаряше, тя трепваше болезнено сякаш в очакване на неговия срив.

Мартин бе предвидил края и бе направил всичко възможно да стигне по-бързо до него. И когато най-сетне краят наистина дойде и тя му каза, че иска да се разделят, той откачи. Тази жена беше неговият идеал и Мартин не бе в състояние да си тръгне току-така. Чувстваше се длъжен да я нарани по някакъв начин; тя не биваше да забравя: трябваше да се отнесе към следващия мъж поне по-малко коравосърдечно. В случая не ставаше дума за някакъв садистичен импулс, просто искаше да й даде урок. Сам не подозираше до каква степен бе откачил, когато се озова пред вратата й с кошница прекрасни плодове, на дъното на която имаше конски фъшкии (можеше да бъде и по-зле, примерно кучешки). Тя го покани вътре, както би сторила с всеки приятел. Погледна кошницата усмихната, че той приема нещата толкова спокойно. Взе една ябълка и отдолу се откри прясната тор. Карол започна да плаче. Мартин стоя десет минути, наблюдавайки сълзите й и започна бавно да възвръща разсъдъка си. Не изпитваше задоволство, просто стоеше с опулени очи, приемайки болката изцяло. Не долавяше ни най-мъничко удовлетворение; най-сетне разбра докъде е изгубил ума си и каква болка й е причинил.

От този момент преди три години до сега не бяха разговаряли. Карол напусна ИПИ още тогава.

През изтеклото време Мартин бе преживял още една неуспешна връзка, а Карол бе започнала да работи като личен терапевт на твърде влиятелни граждани в Майнд Дизайн.

Беше осъществила терапията на дъщерята на Албигони и това бе единственото нещо, което ги свързваше. Пак тя беше причината Мартин да се превърне в съвременен вариант на доктор Фауст. Тя му бе дала единствената надежда за измъкване от мрачния лабиринт, в който бе попаднал.

Мартин трябваше само да предприеме кратко пътешествие из съзнанието на Голдсмит.

Автобусът пристигна в Соренто Вали по триетажна наномагистрала, издигаща се върху мястото, където едно време имаше обикновен път. Най-горното й ниво бе покрито с фибростъкло. Магистралата пълзеше грациозна между хълмовете, украсени от корпорацията с богати висящи градини. По лицето на Мартин пробягваха сенки от подпорите на горните нива и го накараха да примигне. Подобното на червей транспортно средство спря плавно на служебната спирка на МД.

От другата страна на портала едно фирмено такси го чакаше търпеливо, за да го закара до определеното място. Пристигайки там, той засенчи очи с ръка и се огледа.

Вече беше идвал тук преди около пет години, когато ИПИ все още беше на върха на славата си. На времето изведнъж се бе оказал заобиколен от програмисти и техници в униформи на асистенти и ръководители, надпреварващи се да стискат ръката му и да му задават въпроси за неща, от които нямаха ни най-малка представа. Тогава самият Мартин едва започваше да осъзнава силата на подсъзнанието и влиянието му върху поведението на хората. За разлика от сега, тогава не смяташе, че е възможно някой да знае повече за тези неща от него. Сега вече го допускаше, но не и преди години. Експертите МД бяха пълна противоположност на работата му. Те смятаха, че методът за сондиране отгоре надолу с плавни темпове е по-подходящ; Мартин практикуваше директната проба отдолу нагоре.

Сега Мартин Бърк беше господин никой. Нуждаеше се от поканата на Карол, за да бъде допуснат до територията на института. Ако случайно му се удадеше да привлече нечие внимание, в погледа отсреща се натъкваше единствено на „Кой беше този? Май ми е познат отнякъде.“ На времето подобна проява на неуважение би причинила доста неприятности на съответния служител.

При тази мисъл Мартин примиренчески отпусна рамене и продължи напред.

Блок тридесет и едно се издигаше върху огромна обърната пирамида от алуминий над открития вътрешен двор. Тази архитектура бе характерна за ранните години след две хиляди и десета, когато бе модерно да се имитира периода от средата на двайсети век. Сградата беше широка и ниска — едва на три етажа. В западния й край се издигаха два високи пилона, върху които бе закрепено кълбо от оптически влакна, блещукащо на сутрешното слънце. Всичко тук бе изградено да внушава разкош, респект и чистота.

Вътре стените бяха облицовани със златни плочки, покрити на места с червени плюшени завеси. Вътрешното сияние на платовете бе носител на видеоинформация, а картините представляваха последен вик на модата. Компанията наистина преживяваше разцвет.

Мартин изпита силна завист при мисълта, че това бе съвсем простичко фоайе на обикновена лаборатория.

Зад рецепцията стоеше хуманоиден арбайтер с кожа, лице и коса в пълен унисон с вътрешното обзавеждане. Той го поздрави с приятен синтетичен глас.

— Карол Нюман, ако обичате.

— Вие, предполагам, сте Мартин Бърк? — запита машината. Той кимна утвърдително, отдръпвайки поглед от стъклените й очи. — Тя е уведомена за пристигането ви — продължи роботът.

— Благодаря — разсеяно отговори Мартин. Все още не можеше да се отърси от потискащата демонстрация на лукс. Дори в най-славните години на ИПИ обстановката никога не е била толкова разкошна. Това по принцип нямаше никакво значение за него. Беше убеден, че състезанието печели онзи, който има най-бистър ум, а не най-много средства.

Карол слезе при него по широко стълбище от дялан камък, облечена в униформа, плътно прилепнала към тялото. Носеше предпазна шапка, под която бяха напъхани тъмнокестенявите й коси. Тя се приближи с котешка походка, а очите й изразяваха професионален интерес. Всеки път, когато видеше грациозната синеока богиня, ушите на Мартин започваха да бучат. Тя беше студена и недостъпна, но той знаеше в какво съкровище можеше да се превърне в ръцете на човека с подходящия ключ.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита го тя и се усмихна.

— Да, починах си и премислих — отвърна Мартин, отвръщайки на усмивката й.

— Тогава добре дошъл! Ако искаш можем да намерим някое спокойно място и да поговорим.

— Ще получа ли някакво обяснение?

— Ще направя, каквото мога.

— Тази лаборатория е отворена за посещения. Аз всъщност работя там отзад — добави тя и двамата продължиха напред. — Научих за срещата, на която си присъствал. Сигурно са те шокирали.

— Аз го наричам фаустиране.

— Сполучлив израз — призна тя и този път усмивката й бе истинска. — Тук се пази тишина — предупреди Карол и сложи пръст върху устните си. — На това място очите и ушите на Рафкайнд са винаги нащрек. Иначе ръководството е много либерално. Вярвай на агенциите, работодателите сега правят всичко възможно да глезят служителите си.

— Така би трябвало да бъде — потвърди той.

Въпреки случая с фъшкиите между тях все още имаше нещо, което им позволяваше да вървят и да разговарят заедно без никакво затруднение. Проблемът беше, че бяха израснали заедно и се чувстваха близки като брат и сестра. Мартин винаги бе усещал в отношенията им нещо от рода на Ерос и Агапе. Често си представяше как след много години, вече остарели, двамата са все още заедно.

Сега прекосяваха широка зала, осеяна с безброй вази, разположени върху бели каменни колони. Когато стигнаха края й, Карол нареди на една врата да се отвори, след което пред тях се разкри широка зала за съвещания. След подадения сигнал светлината бавно озари вътрешността й, откривайки пред погледа им стени, облицовани с тъмно кадифе и разкошни мебели от нанодърво.

— Впечатляващо! — призна Мартин.

— Срещнал си се с Ласкал и Албигони — започна тя, придърпвайки един стол и седна срещу него. Униформата загатваше деликатно формите й, ала прикриваше детайлите.

— Да, вчера обядвахме заедно. Това беше най-добрият ми обяд от доста време насам.

— Те са те фаустирали — рече тя, след това кимна с глава, без да продължи тази тема.

— Да.

— Възнамеряваш ли да клъвнеш?

— Да — отговори предпазливо Мартин като преди това почеса веждите си.

— Бети Ан беше прекрасно момиче, може би не толкова умна, колкото баща й, но все пак добра душа. — Терминът „душа“ бе поетическо описание на полученото с терапия стабилизиране на личността на всички нива. — Тя искаше да бъде поетеса, искаше децата й да гледат света през очите на поет. Беше едва осемнадесетгодишна, дойде при мен да премахнем заедно генетично заложени проблеми с половата й ориентация. Не беше нищо сериозно, нямаше да й попречи да стигне високо в класациите на всяка агенция, ако по някаква причина вземеше решение да търси работа без връзките на баща си.

Карол приключи речта си, облегна се назад и втренчи сините си очи в Мартин. Гневът, който се четеше в тях, не беше човешки, а по-скоро олимпийски.

— Голдсмит беше идол за нея.

— Ти познаваше ли го?

— Не. А ти?

— Не.

Карол отново се облегна назад, обгръщайки с длан лакътя на дясната си ръка.

— По неизвестен за мен начин Албигони беше разбрал, че сме работили заедно, както и че ти не си равнодушен към името ми. Той накара Ласкал да ти се обади и да оцени възможностите ти. Преди срещата те е сондирал. Ласкал е много добър в това отношение.

— Нима разполага с подобни средства? — изненада се Мартин.

— Албигони не е от федералните и няма никакви намерения да се занимава с политика. Той не се сърди на човечеството, а по скоро е от онзи тип хора, които желаят спокойствие и успех за всеки. Още повече именно умните и стабилните хора образуваха пазарния сегмент на видеоматериалите на Литвид…

— Например хора като Голдсмит?

— Голдсмит не беше преминал терапия — продължи Карол. — Просто един обсипван с привилегии естествен. Такива като него са поредното доказателство, че единствено подложилите се на терапия са истински човечни.

— Надявам се, че в действителност не мислиш така — прекъсна я Мартин с недоволна гримаса.

— Може би това е професионално изкривяване… все пак не смяташ ли, че Голдсмит не би извършил убийството, ако се бе подложил на терапия? Както и да е, в случая целта на Албигони не е да го принуди насила да премине терапия. От нас се иска просто да удовлетворим прищявката на човек, опечален от смъртта на дъщеря си. Не желаем да убиваме Голдсмит; в най-лошия случай ще се наложи да открием лечение за него.

Мартин притихна, гримасата му прерасна в намръщване:

— Това е незаконно. Никога до сега не съм правил нещо незаконно.

— Въпрос на тълкуване, Мартин. Не мисли, че те агитирам да се отклониш от правия път.

— Късно е, вече го сторих и то не заради теб. Все пак се чудя какъв ще бъде твоят интерес в цялата тази история.

— Бети Ан беше мило момиче. Как е могъл да й причини това?

— Значи искаш същото, което иска и Албигони?

— Почти — отвърна тя, хвърляйки поглед през рамото му.

Отговорът й накара Мартин да се отърси от мечтата си, че Карол се интересува от него. В случая той беше средството, а не целта.

— Ама ти хич не си като тази… забравих й името. Любимата на Фауст.

— Надявам се, че си преодолял това — изрече Карол и се взря изпитателно в лицето му, следейки проявата на всяко негово чувство, без обаче да разкрива своите.

— Каква е следващата ни стъпка? — попита той, отклонявайки поглед.

— Не зная. Още ли не си се обадил на Ласкал?

— Все още не.

— Тогава го направи.

— Ти си коравосърдечна — промълви той.

— Искам да дойда с теб при сондирането.

— Ти си предубедена.

— Как мога да бъда предубедена, след като никога не съм виждала Голдсмит?

— Та той уби твой пациент!

— Мога да се справя с това.

— Не съм убеден, още повече отдавна не сме работили заедно и сигурно не си запозната с процедурите — настоя Бърк, осъзнавайки студенината в гласа си.

— Колкото и невероятно да ти звучи, вече ги познавам. От две години тренирам сондиране на синтетичен мислещ организъм.

— Мислещ организъм? Какво разбираш под тази фраза?

— За никого не е тайна, че АСИМП и Майнд Дизайн работят съвместно върху разработването на изкуствено създадена човешка личност под наименованието Джил. Предполагам, че си чувал за нея. Тя работи със създателите на АСИМП и прави симулациите на станцията. Петима от програмистите на проекта са заредили части от собственото си съзнание и памет в централния процесор на Джил. Сондирам тези записи от доста време.

— Това е стерилна ситуация, която няма нищо общо с действителността — заяви Мартин и се засмя иронично.

— Не е толкова стерилна, колкото си мислиш. Появиха се известни конфликти и аз успях да се справя с тях. Признавам, че не е съвсем същото, но знай че съм прекарала повече време в такива изследвания дори от тебе, пък и трябва да признаеш, че такива занимания са равносилни на специален курс на обучение.

— И какво точно правиш? Смесваш и наслагваш различни черти, така ли?

— Извършвам синтез и наслагване на различни поведенчески модели. Сегментите от съзнанието на отделните програмисти постепенно ще избледнеят и ще се оформи самостоятелния характер на машината. Те почти успяха да го постигнат, но моята работа там вече свърши. Заслужила съм отпуск.

Мартин винаги бе смятал, че Карол е проницателна и амбициозна, но през изминалите години тя бе станала дори още по-пресметлива.

— Вече трябва да тръгвам — заяви тя и се изправи. — Обади се на Ласкал, фасулска работа е. Няма да съжаляваш.

— Не би трябвало да говориш така.

— Нека тогава се изразим иначе — очаква те най-голямото професионално предизвикателство. Да сондираш поет-убиец е равносилно на това да покориш Еверест. Не ти ли се иска да видиш Страната на Съзнанието на Голдсмит? Дали това не е самият ад? Може пред теб да се разкрие възможността да изолираш корена на злото.

Мартин се изправи, обзет от силно раздразнение.

— Позволи ми да те изпратя — рече Карол и го хвана за ръката.

14

Към единадесет и половина предиобед Мери Чой получи пълния доклад с анализа от апартамента на Голдсмит. Той стигна до нея чрез оптическа връзка по кодирана полицейска честота. Мери го прочете, без да се задълбочава в подробностите, мислите й блуждаеха, докато пиеше сутрешния си чай. Мислеше за Хиспаниола — мястото, което преди време се наричаше Хаити или Доминиканска република. Мислеше за полковник Джон Ярдли. Всячески се стараеше да забрави операцията от сутринта и особено бедния Лон Джойс, заклещен в адската корона.

За миг затвори очи, след което отново се върна към доклада. Концентрацията й бе отслабнала и това я караше да се ядосва. Пред очите й се въртеше малката стая за изтезания, застлана със зелен килим, обградена от сиви стени.

С деветдесет процента сигурност Голдсмит бе изчакал пристигането на гостите си, които предварително бе предупредил да идват през интервал от петнадесет минути. Доказателство за това бяха деветте лични писмени покани, доставени им от неизвестен млад мъж. Копия от тях се намираха пред Мери. Целта на сбирката бе прочит на най-новия труд на поета, както и празнуване на рождените дни на трима от гостите.

Самият Голдсмит имаше рожден ден. Тази подробност бе убягвала от съзнанието й и фактът, че го научава едва сега я шокира и трябваше да поеме дълбоко дъх.

Беше напълно вероятно Голдсмит да ги е отвел до стаята един след друг, за да им покаже ножа със златна дръжка и широко острие, който някога бе принадлежал на баща му — използвал го, според собствените му думи, срещу „превъртели ченгета“. (Източник: видеозапис на интервю, взето от поета). Нападението всеки път бе осъществявано в гръб на жертвата, нещо като бащина прегръдка, завършваща доста изненадващо за потърпевшия. Този подход бе позволил на Голдсмит да остане достатъчно чист, готов да посрещне следващия си гост. Смъртоносният ход беше повторен цели осем пъти.

Мери отново стисна клепачи, ала този път държа очите си затворени доста по-дълго. После ги отвори и продължи да работи.

Диаграми, информация от следотърсачи, арбайтери, фотографии за топлинен анализ, илюстриращи движението на загряти тела в четири измерения, анализ на течността, разплискана по стените, кръвта на всяка жертва, представяна в различен цвят, чрез който се посочваше поредността на всяко нападение. Редът, в който бяха убивани ставаше приблизително ясен. По фактори като попиване, съсирване, изстиване и клетъчна смърт можеше да се съди с голяма точност за това.

Мери почувства, че й призлява.

Дойде ред на остатъците от човешка кожа, косми и влакна по килима и пода. Те бяха от преди не повече от четиридесет и осем часа преди извършването на престъплението, защото килимът бе успял да усвои останалите. Анализ бе направен и на слюнка и други телесни флуиди. Открити бяха следи от сперма и тъй като не бяха засечени смесени сексуални флуиди, принадлежащи другиму, това явно говореше за мастурбация. Голдсмит! Той живееше сам или почти сам.

Водопроводът и канализационната система в банята и ваната не показваха чужди клетъчни остатъци. Никой от интимните му приятели не ползваше привилегията да се къпе у Голдсмит. Същото потвърждаваха данните от прахообразните остатъци в системата на тоалетната. Голдсмит живееше сам, около три пъти седмично го посещаваха не повече от десетина човека, а срещите никога на продължаваха повече от два часа. Заключението бе явно: освен Голдсмит нямаше други постоянно пребиваващи в това жилище.

Нямаше домашни любимци, както бе характерно за всички гребени, нямаше дори и насекоми. Голдсмит използваше одобрени от закона вируси срещу тях.

Всички остатъци от нечовешки произход, които се намираха в метаболичния килим, влизаха в допустимите норми. Голдсмит не пушеше, не използваше никакви пудри или аерозолни лекарства. Голямо количество от този тип следи бяха внесени от неговите посетители в зависимост от навиците им и местата, откъдето пристигаха. Този тип анализи не бе по-малко важен от цялостната информация за телата, защото позволяваше да се открие с доста висока степен на вероятност домашния адрес на посетителите. Анализ на микробите, съответстващи на определени условия и модели на развитие. Рутинно претърсване, което в този случай даде резултат. Не след дълго полицията вече знаеше къде да търси своите заподозрени.

За да не бъдат пропуснати най-незначителните подробности, експертизи бяха направени и на остатъци от преди десет години, принадлежащи на трима предишни обитатели на жилището.

Въпреки всичко данните недвусмислено уличаваха Голдсмит.

Мери изключи клипборда си. Голдсмит сигурно щеше да отиде в Хиспаниола, но за какво ли му е притрябвал на Ярдли човек като него, зачуди се тя. Островната държава спазваше всички международни договори, но всеки знаеше истинската същност, прикрита зад външната внушаваща респект и приветливост фасада. Освен известните си курорти, тя предоставяше истински чадър на представителите на нетърпеливата за нови богатства буржоазия от Севера и Юга. Свободната от престъпност Хиспаниола, сама по себе си представляваше голямо престъпление.

Фактът, че младата крехка Мери бе изпратена от федералното правителство сама в сърцето на мрака, представляваше истински пробив във външната политика спрямо държавата на Ярдли. Хиспаниола бе по-мрачна и страшна от самата Африка, която в края на миналия век бе напълно обезлюдена от войни и епидемии. Това накара преди време полковникът да я засели отново с верни нему последователи. Голямата и сложна операция по заселването на Нигерия, Либерия и Ангола, изискваше истински организационен гении, а никой не можеше да отрече, че това бе един от най-големите таланти на Ярдли. Ако той приютеше в страната си Голдсмит, с когото споделяха твърде много общи възгледи, пукнатините в международните отношения щяха да се задълбочат. Федералното правителство щеше най-сетне да успее да се отърве от Ярдли и Хиспаниола, както и от обвързващите ги с него договори от времето на Рафкайнд. Такава ли наистина беше целта на тази сложна маневра?

Мери смяташе себе си за нещо далеч по-стойностно от обикновена пешка в нечия чужда игра. Искаше й се да бъде поне офицер, врязващ се по диагонал в територията на противника, разбивайки защитата му. С други думи тя нямаше да причини междудържавен конфликт със своите разкрития; така Мери, обикновен лейтенант от полицията, щеше да се превърне в оръжие в ръцете на своето правителство. Причината за всичко това според нея беше фактът, че Джон Ярдли доставяше машини за изтезания на Селекторите в Южна и Северна Америка. Те от своя страна бяха станали прекалено амбициозни, тъй като сред жертвите им вече доста често попадаха високопоставени политици от изпълнителната власт, сенатори и конгресмени, върху които прилагаха драконова справедливост.

В крайна сметка може би нямаше да има значение дали Ярдли е подслонил Голдсмит или не.

Представи си как цялата нация трепери след мрачната нощ на управлението на Рафкайнд, разпиляло тиня и нечистотии по целия глобус на земята.

Ако Ярдли й откажеше достъп, това автоматично означаваше нарушение на договореностите. Но ако с нея се случеше нещо на негова територия, той можеше спокойно да вдигне безпомощно рамене пред световната общественост и никой не би могъл да го закачи за това.

Мери събра екипировката си, закопча шевовете на униформата с плавни движения и за миг погледна отражението си в огледалото преди да напусне кабината, чудейки се какво бе станало с изсветлелите места по кожата, страдащи от недостиг на меланин. После пое с решителни стъпки по дългите сиви коридори, които водеха към изследователския център. По пътя си срещна Енсайн Мескис, когото бе виждала може би три пъти досега. Двамата размениха доброжелателни усмивки.

— Поредната дълга нощ, а?

— Да — отвърна тя. — Бихте ли предали, моля, моите искрени благодарности на криминолозите от Клетка Двадесет!

Кварталите на Лос Анджелис, които се намираха извън територията на Гребените, бяха разделени от полицията на Клетки, които напомняха същинска пчелна пита. Клетка 20 обхващаше районите в близост до Гребен Изток Едно.

— Няма проблеми — отвърна Мескис. — Да не би да напускате кабината си днес?

— Да. Тръгнала съм към Овърсайт. Имам работа там.

Мескис се усмихна съчувствено. Посещенията там не бяха сред най-приятните задължения на никой полицай.

— Благодаря ви за гостоприемството!

— Винаги сте добре дошла в полицейския хотел, лейтенант Чой — отговори любезно Мескис.

От двете страни на булевард „Сепулведа“ се издигаха старинни сгради, търговски центрове и места за развлечения, които бяха особено съблазнителни за преминалите терапия жители на Гребените. Точно те бяха клиентелата на търговските обекти, предлагащи известна доза риск; риск без да рискуваш нищо в действителност, беше всичко, което желаеха.

Мери продължи пеша. Обичаше да се разхожда, а днешният ден беше прекрасен. Въздухът бе чист, с повишено съдържание на озон. Океанският бриз носеше със себе си осезаем аромат на сол, далечни морета и йодни изпарения.

От другата страна на улицата нещо веднага привлече вниманието на Мери. Точно срещу нея се издигаше съзнателно обезобразена бетонна фасада, стара, съсипана от времето. Върху нея се виждаше стар неонов надпис и образ на гола жена, яхнала ракета. Зърната на гърдите й бяха очертани с кръг от червени лампи, които бяха в остър контраст с ярката дневна светлина. Половината от тях бяха изгорели, но все пак се четеше: „Малката Хиспаниола“ — надписът беше изписан с едри червени букви върху разкривен ред от пластмасови касетки от зеленчуци.

Мери побърза да отклони поглед встрани. Мисълта, че сигурно ще й се наложи да посети истинската потънала в бляскави светлини и хазарт Хиспаниола, я накара да продължи бързо напред.

Нямаше да й се наложи да ползва полицейския транзит. След два часа щеше да пристигне в Овърсайт, а утре щеше да продължи с Гребените. Сега поне за два часа възнамеряваше да посети Ърнест Хасида.

15

Ричард слушаше как Надин приготвя нещо средно между обед и закуска в кухнята. По-рано я бе чул да уринира в тоалетната. Звукът издаваше силно налягане и малка височина на изтичащата течност, което го накара да сбърчи нос. Още с настъпването на юношеството мразеше всичко, което му напомняше за слабостта на човека, обременен от собствената си физиология. Особено неприятни му бяха онези припомняния, които идваха от човек, на когото държеше. Беше изпитал удоволствие от секса с Надин снощи, особено му се харесваше колко безукорно чиста се поддържа тя; обаче ненавиждаше звуците, които самият той издаваше в банята, та камо ли тези на другите. Когато беше женен, те не го дразнеха.

„Премини терапия. Жена ми издаваше такива звуци и сега е мъртва. Значи ли това, че всички, които го правят, умират? Така ли е?“ — помисли си той.

Ричард се изтърколи от леглото, усети как електрическата система забръмчава с облекчение, освободена от своя товар. През плетената жълта завеса, окачена на прашен корниз над прозореца, в спалнята влизаше отразена от гребена светлина. Лъчите бяха насочени насам от отсрещната сграда. От кухнята се носеше приятната миризма на претопления овчарски пай и кафе. Това го накара да си помисли, че днес всичко би могло да бъде нормално, дори приятно.

Тази мисъл внезапно бе прогонена от тъмна сянка. Нищо не се беше променило. Не беше разрешил нито собствения си проблем, нито нечие чуждо затруднение. Та нали и днес ще бъде ден, през който и дума нямаше да излезе изпод перото му. Щеше да бъде поредният ден, през който да продължи да заблуждава себе си и околните, че е поет, когато всъщност беше само паразит. Блюдолизец, послушник, неспособен на нищо друго, освен да се възхищава на онези с повече талант и енергия, които можеха да се потопят в морето на живота и да излязат с нещо, което си струва да бъде запомнено. Неговият живот по нищо не се различаваше от познатите истории, разказвани от всички неудачници — как ако не било това или онова те щели да станат такива или онакива.

— Буден ли си? — попита Надин, подавайки глава иззад вратата.

Косата й беше приятно разрошена.

— Да, за съжаление.

— Още ли не ти е минало?

— Още — повтори той с мек глас.

— Значи съм се провалила. Май не ме бива за компания, нали?

— Не. Не исках да кажа това, просто още съм в…

Тя го почака да измисли подходящата дума, но Фетъл продължи да мълчи. Надин излезе от кухнята и изрече с нацупени устни:

— Остатъците от яденето са готови за консумация.

Ричард не изразяваше признателността си по най-добрия начин. Тя поне се опитваше да го ободри. Ако и двамата бяха в лошо настроение, щеше да се получи нещо страшно. Истината беше, че той се радваше на нейната компания. Сексът снощи също му се беше понравил, а сега за първи път от доста време усещаше глад.

Облече халата си, мислейки след колко време отново ще получи ерекция. След миг застана неподвижен, стреснат от звънеца на входната врата. Домашният секретар отново не каза нищо, което всъщност си беше в реда на нещата.

— Аз ли да отворя? — попита Надин дяволито, намеквайки с тона си, че съгрешилата жена не бива да се показва на сутрешните гости.

— Не, няма нужда.

Ричард нахлузи пантофите си и отвори вратата. Пред прага му стоеше млад червенокос мъж с овално лице, когото досега не бе виждал. Видът му бе приятен, типичен за търговец по домовете. Този сектор от района на Сенките обаче не бе сред най-често посещаваните от търговци.

— Предполагам, че вие сте Ричард Фетъл?

— Да — отвърна той като промуши и другата си ръка в ръкава на халата. — А вие кой сте?

— Името ми не е от значение. Трябва да ви питам нещо и се надявам, че в интерес на обществото ще ми отговорите.

Клишето „в интерес на обществото“ се бе превърнало в предизвикваща нервност шега сред Сенките, дори и в Гребените. В случая обаче за шега не можеше да става и дума. Тук се случваше нещо, което после щеше да бъде отразено в новините, а той беше сред действащите лица.

— Извинете ме — промълви Ричард, надявайки се, че ще успее да затвори вратата пред себе си.

Твърде късно. Непознатият вече напираше навътре.

— Имате ли нещо против да вляза за малко?

Надин проследи събитията от кухнята, изправена на нокти като уплашена котка. Тя поклати глава опитвайки се да му внуши: „Недей, не го пускай.“

Непреминалите терапия рядко прибягваха до помощта на полицията. От статистическа гледна точка за Селекторите бе напълно безопасно да упражняват извратената си професия сред Сенките. Ричард все още се надяваше, че изтърканото клише на непознатия и изопнатата стойка на тялото му бяха част от някаква злобна шега.

— Моля да ме извините.

— Господин Ричард Фетъл?

— Да.

Червенокосият вдигна вежди многозначително в стил „Щом сте вие, всичко останало е чиста формалност.“

— Моля, заповядайте — покани го Ричард. Не му идваше наум никакъв начин, по който би могъл да се преструва.

— Моля не приемайте присъствието ми като проява на грубост — продължи непознатият. — Имам само няколко въпроса към вас.

„За какъв се мисли тоя, за някакъв самозван Господ? Кой е той, че да разговаря така с мен?“ — Ричард искаше да изрече тъкмо това, но не посмя.

— Били сте приятели с Емануел Голдсмит?

През това време Надин се беше отдалечила до вратата на кухнята, долепвайки тяло до плътния слой емайл, с умишлено празен поглед. „Мисли за вековното дърво и едва тогава за онова пред очите си“, рече си Ричард. Беше му необходимо голямо усилие да премести поглед върху непознатия.

Гостенинът носеше обикновен черен костюм и обувки. Маншетите на панталоните се издигаха няколко инча над лъскавите черни чорапи. Ризата му беше зелена, а вратовръзката червена и тясна. Ръкавите му бяха къси, изпод тях се подаваха китките, което го правеше да изглежда висок, но всъщност бе по-нисък от Ричард с около десет сантиметра. На ръст беше колкото Надин.

— Да. Бяхме приятели — отговори Ричард.

— Подозирахте ли, че е способен на убийство?

— Не. — „Ще ме съдите ли за това? Вече казах и на ченгетата. Това е самата истина — не знаех“ — отчаяно крещеше умът му.

— Той призна ли ви какво смята да направи? — продължи мъжът.

— Не.

— Не познавам жената, която стои при вас. И тя ли е била близка с Голдсмит?

„Този тип изразява перверзната си откровеност. Не мога да го понасям, но ще трябва да изплюя истината пред него“ — помисли си той.

— И тя го познаваше, но не толкова добре, колкото аз.

— Знаете ли какъв съм? — обърна се мъжът към Надин. Тя кимна с глава като дете, което току-що е хванато с ръка в буркана със сладкото.

— Не го познаваше добре — повтори Ричард.

— И тя като вас е част от групата на Дьо Рош, нали?

— Да.

— Не се ли смятате поне малко отговорни за това, което се случи?

Ричард преглътна болезнено.

— Не съм бавачка на малолетния си брат — заяви той.

— Всички ние се грижим за братята си — продължи непознатият. — Аз живея с това правило. Вие трябваше да се досетите какво е способен да извърши вашият приятел. Това, пред което човек си затваря очите, рано или късно вреди на цялото общество. Постъпка, която извърши някой от нас, се отразява на всички ни.

„Че накажете ни всички тогава.“

— Не знаете ли поне къде се намира?

— Предполагам, че полицията вече го е заловила.

— Нашите не особено ентусиазирани колеги от полицията нямат и най-малка представа къде се крие — отговори червенокосият с усмивка на задоволство.

— Колеги — успя да повтори Ричард със смела, но мимолетна усмивка.

Непознатият се усмихна в отговор.

„Сигурно се възхищава от моето поведение“ — помисли си Ричард.

— Според нас би било погрешно, ако се позволи на този човек да избяга от правосъдието, само защото е по-богат или по-известен. Не бива да допуснем да се възползва от невежеството на хората и да се превърне в герой.

— За Бога! Надявам се, че няма да стане така.

Чертите на мъжа изведнъж се изопнаха.

— Моля, не разбирайте погрешно посещението ми. Аз и моите другари не сме разбойници, не сме фанатици. Схващаме ролята си като елементи, стимулиращи ефикасното действие на законодателната система. — Усмивката от лицето на непознатия беше изчезнала.

— Нищо подобно не съм помислял — отвърна Ричард, усещайки, че страхът вече го задушава. „Това би било равносилно на самоубийство“ — отчете умът му.

— В случая не смятам, че вие имате някаква вина — продължи непознатият. — Все пак не винаги можем да надникнем в душите на хората около нас. Предупреждавам ви обаче, че ако разберете местонахождението на виновника и не съобщите за това нито на полицията, нито на нас, прегрешението ви ще бъде тежко. Ще разочаровате прекалено много хора, които са жадни за правосъдие.

— Те ли са ви наели? И са подписали договор с вас? — попита Ричард с пресъхнал глас, преглъщайки, за да възвърне твърдостта му.

— Нас никой не ни наема — спокойно отговори мъжът, приближи се до вратата и кимна учтиво с глава към Надин. — Благодаря, че ми отделихте толкова време.

— Няма нищо — отвърна тя плахо. Мъжът отвори входната врата, излезе и пое по дългия балкон към стълбището.

— Тръгвам си веднага — избухна Надин и почти тичешком събра вещите си — дрехи, четка за зъби, чанта от спалнята и банята. — Невероятно! Невероятно, ти…

— Какво аз? — попита Ричард, все още чувствайки се зашеметен.

— Те те преследват.

— Защо?

— Ти го защитаваш! Приятел си му! Господи, трябваше да се досетя по-рано. Ти си близък с него и сега са те набелязали. Божичко! Селекторите! Тръгвам си!

Ричард не се опита да я спре. През целия си живот бе стоял настрана от пътя на Селекторите, а ето, че сега те бяха по петите му.

— Съобщи в полицията — каза Надин, протягайки ръка към дръжката на вратата.

Тялото й се огъна под напора й да отвори, сякаш вратата е от камък. Тя обаче се отвори с лекота и жената залитна. Отново погледна към Ричард и повтори:

— Обади се в полицията.

Ричард се върна в леглото си с мъчително стенание. Просна се встрани от изсъхналото петно, където Надин бе седяла след секса. Обърна се по гръб и се вгледа в пукнатините по мазилката на стария таван, останали след земетресенията. „Колко ли хора са умрели, откакто са направили тази мазилка и онзи дървен обков? А колко ли са страдали ужасно, след като снощи правихме любов? Накажете всички“ — помисли си Ричард.

Бавно успокои дишането си. Сетне извърна глава настрани, извивайки неистово врата си. На лицето му се изписа ужасна усмивка. След миг се изправи като изстрелян от пружина и започна да удря с юмрук по леглото, гледайки налудничаво наоколо. Заподскача като луд, размахвайки ожесточено ръце във въздуха. Започна да мяука — след миг прерасна във вой, размаха ръце, заблъска пода с пети, изцъкли очи, с разрошена мазна коса — сива, клечковидна. После започна да подскача около леглото, вдигна юмруци, препъна се, падна на леглото, започна да го рита безмилостно, изтича бос в малката всекидневна и изрева. Сграбчи една ваза, която се оказа първото нещо, което му попадна. От рязкото движение застоялата вода в нея изхвърча на едри сребристи капки. Мъртвите цветя паднаха на пода малко преди Ричард да стовари вазата върху него. Парчетата от нея се разхвърчаха, удряйки се във вратите на кухненския шкаф. Кръглото парче, което някога беше гърло, продължи да се търкаля.

Мъжът тръгна към спалнята, спъна се и се претърколи върху леглото. Цикълът завърши без някакъв особен резултат. Той потъна отново в безпомощност, така характерна за него, заглушавайки безсилието си в мрачни ридания.

Изведнъж замълча, в изблик на хладна решимост протегна ръка към нощното шкафче, извади оттам един тефтер, падна по гръб, превъртя се, сетне пипнешком потърси химикал. Намери един, целият покрит с прах, който се търкаляше зад нощната лампа. Изтри прахта в омазания чаршаф и се надигна върху възглавниците. Отвори на нова страница. Последната беше от преди две години. Сухи празни страници, сухи празни години, през които не беше писал нищо.

„Просто нищичко не мисли! Не се отклонявай! Просто продължавай! Действай! Действай!“ — помисли си Ричард.

Започна да пише.

16

АСИМП. Биологична, връзка номер четири: Роджър, мисля че виждам някакви сгради. Вълнуващо, нали? Сензорите вече са навлезли в атмосферата на В–2, а може би вече са се приземили. Бих могъл да напиша цяло стихотворение за това пътешествие. Две трети са оцелели и изпращат огромно количество данни. Забелязали са безкрайни пространства, заети от пустини със зелен пясък, както и истински морета от тревиста растителност. Планетата си заслужава името, което й дадохме — Зелена. Трева и пясък, плюс две дълбоки морета, едно на екватора и едно на юг. На северния полюс се намира малко синьо море. Според сензорите водата в моретата е богата на микроорганизми. Няма следи от животни на сушата, макар че има достатъчно кислород в атмосферата, за да поддържа подобни форми на живот. Възможно е висшите животни да обитават водата или кръговратът на кислорода тук да е по-различен от този на земята. Съществува и възможност под земята да има големи колонии от насекоми. Във всеки случай, обаче, тук има живот. (Алгоритъмът за извършване на проверка потвърждава това заключение.) Съществуват и сезони, благодарение на осевия наклон от девет градуса. Амплитудите обаче са по-малки от тези на земята. Няма ясно изразени зима и лято. Разликата е такава каквато е между пролетта и есента на земята.

Чуй това, Роджър — може би най-важното ми наблюдение. На сушата сензорите ми засякоха подобни на кули структури, подредени в кръг. Диаметърът на кръговете достига от стотици метри до десетина километра. Височината им възлиза на около сто метра, а напречното им сечение е или кръгло или овално. Цилиндричните кули изглежда доминират в по-малките кръгове. Кръговете, или пръстените, рядко са отдалечени на повече от триста километра от моретата. Линии, които биха могли да представляват нещо като пътища, водят от кулите към водата.

Потвърждавам тези наблюдения, използвайки телескопични камери с голям обсег на действие от четвърт милион километра. Сензорите ми не засичат никакви форми на живот, нито някакво движение в кръговете или пък по пътищата.

Подвижните сонди, изстреляни вчера, намаляват ускорението си, подготвяйки се за навлизане в атмосферата и би трябвало да кацнат след пет часа и десет минути. До двадесет и осем часа очаквам съобщения от тях. Насочил съм пет към сушата, две в тревистите райони и три при кулите. Три са насочени към изследвания на водните басейни; една от тях към полярното море — единственият син воден басейн, обграден отвсякъде от суша; втората сонда е изпратена към екваториалното море, което прилича на течаща в кръг река, и последната към южното море, най-голямото по площ от всичките три.

(Продължителност на импулса — 5,6 пикосекунди)

Литвид 21. Мрежа 1. Дейвид Шайн.

АСИМП току-що потвърди откритието на първите форми на живот извън територията на земята! Събудете се, историци! Това е един от най-важните мигове в нашата история. Ние не сме сами във вселената. Освен това съществува голяма вероятност изкуствено създадените структури, подредени в концентрични кръгове, да са дело на разумни същества. От център Австралия, Нос Север, обещаха съвсем скоро да ни изпратят първите снимки от В–2 с ниска разделителна способност. Днес в по-късните часове пред очите ви ще се разкрие онова, което АСИМП вижда — по-точно е видял на планетата.

Може ли човек да не бъде обзет от гордост в такъв момент! Най-скъпата инвестиция в историята на човечеството току-що даде своите плодове! Днес научихме, че във вселената има живот на поне още едно място освен нашата планета. Можем ли да останем същите след новина като тази? И като истински апотеоз на казаното дотук идва най-голямата сензация — конструкциите, за които АСИМП смята, че са останки от градове. Очакваме още данни и ще продължаваме да ви ги предоставяме, придружени с коментара на специалисти от целия свят.

Космическите ни телескопи потвърдиха съществуването на планети, много по-големи от Земята, кръжащи около далечни звезди. Не знаехме дали има планети с размери, близки до земните, но инстинктът ни го подсказваше. През 2017 г. пет нации, начело с технологичния гигант Китай решиха да обединят усилия в търсенето на отговори. Така се роди проектът за първата междузвездна сонда. Съединените Щати се присъединиха с не особено голяма охота към останалите пет държави, допринасяйки до голяма степен за развитието на проекта с богатия си опит в изследването на космоса. Изграден в орбита около земята, използвайки като носител най-голямата китайска орбитална платформа „Златна Зора“, се роди АСИМП — Автоматична Станция за Изследване на Междузвездното пространство.

Роджър Аткинс, старши изпълнителен директор на Майнд Дизайн, отговарящ за създаването на интелекта на АСИМП, изгради биоелектронен мислещ организъм, надминаващ многократно възможностите на човешкия мозък. Единственият недостатък на машината, както самият Аткинс заяви през 2035 г., бе липсата на Самосъзнание у машината.

(Запис от тогавашното интервю показва дребничкия, набит учен с леко прошарена коса)

„На нас не ни е необходимо да изпращаме изкуствен човек в Космоса. Мозъкът на АСИМП трябва да се справи по-добре от човешкия. Той е създаден специално за тази мисия. Не сме пропуснали поетическия аспект на съзнанието му, той ще бъде способен да взема самостоятелни решения, както и да защитава мнението си. На АСИМП ще му бъдат необходими осем години и половина, за да достигне целта си. През това време той ще бъде извънредно самотен там горе, ще му се наложи да взема самостоятелни решения, да прави преценки — нещо, което до днес беше единствено във възможностите на човешкия интелект.

Вложили сме в него силната необходимост да търси диалог с други същества, освен със своите създатели. АСИМП ще притежава всички качества, необходими за общуване, той ще изпитва желание да търси контакт, ако срещне друго мислещо създание.“

Дейвид Шайн: Изглежда сега АСИМП ще получи своя шанс. Накратко: учените са разработили изкуствен двойник на човешко същество, което в много аспекти превъзхожда човека, но не е съвсем като него. Това истинско предизвикателство за философите ще бъде изпратено на петнадесетгодишно пътуване към Алфа Кентавър. Толкова десетилетия усилия ни донесоха откритие, което ще промени начина, по който мислим за себе си, за нашия живот и за всичко значително в него.

Ние не сме сами. Честно казано, всички от екипа на Литвид 21 смятаме, че е време да празнуваме. Учените — създатели на АСИМП, настояват да бъдем предпазливи. С почти пълна сигурност можем да твърдим, че АСИМП откри живот, но кулите може да се окажат не това, което смятаме, че са. Може би не са сгради или градове.

Според вас какво представляват? Обадете ни се по денонощната линия за връзка, изпращайки своите коментари. Може би вашето мнение ще достигне до цялата публика на Литвид 21.

17

Мери слезе от минибуса и хвърли поглед към Гребен Изток Едно. В момента той представляваше същинска кула от хоризонтални огледала, подредени в сребристи ивици, готови да прихванат всеки лъч от залязващото слънце и да го предоставят щедро на Зъбер Шест, където живееше Ърнест Хасида. Градът беше обгърнат от еднообразни калаено-сиви облаци, които скриваха върховете на Гребените. Времето не обещаваше слънце, а по-скоро дъжд, но въпреки това кулите подреждаха огледалата си, сякаш подтиквани от чувство за вина.

Мери застана на верандата, очаквайки домашният секретар да съобщи за посещението й. Собственикът на жилището сам отвори тежката, обкована с дъбови плоскости врата и се усмихна топло. Ърнест не беше особено висок, но бе твърде мускулест. Лицето му бе кръгло, тъжният блясък на тъмните му очи се уравновесяваше по естествен начин от закачливо извитите устни и облите бузи. Мери отвърна на усмивката му и усети как целият неприятен товар от изминалата седмица се стопи.

Той отстъпи встрани от вратата и галантно я покани с ръка. Преди да влезе Мери го прегърна нежно, стърчейки почти цяла глава над него. Той се притисна към нея, подуши за миг черната униформа, след това се откъсна с усмивка, разкриваща ситните му и равни зъби. Покани я да седне.

— Мога ли първо да направя малко упражнения за разпускане?

— Разбира се — увери я той с мек като кадифе глас. — Проблеми ли имаш?

— Извършено бе жестоко убийство, после участвах в акция срещу Селектори, а като връх на всичко ще трябва да ида до Овърсайт. Налага се да проверя нещо там.

Ърнест Хасида твърде рядко се интересуваше от информацията, разпространявана по Литвид мрежите, но това съвсем не значеше, че изпитва ненавист към модерните технологии. Архаичното му дървено бунгало бе пълно с първокласно оборудване, което често предизвикваше нейното възхищение. Той бе истински гений — умееше за една десета от цената да събере в хармонично цяло най-невъобразими електронни елементи. Машините му позволяваха да се наслаждава след един-единствен жест на творби, принадлежащи на световната музикална култура. Можеше да накара стените на дома си да се превърнат в оперни сцени, беше в състояние да доведе истински динозаври, примигващи зад прозорците на къщата. Умееше да извика ангели, пеещи приспивни песни, древни китайски мъдреци с дълги като пъпеши глави и умни очи, в бръчиците около които проблясва космически хумор.

Ърнест се върна отново при клавиатурата си като че Мери въобще не беше тук. Успокоена от присъствието му, тя започна да импровизира древния ритуален танц Тай-чи, който беше изпълнила и вчера сутринта, но този път с далеч по-голяма увереност и грация. Виждаше себе си като река, море, проливен дъжд, който се спуска над града. Замирайки в равновесие, остана неподвижна още миг, после отвори очи.

— Искаш ли нещичко за обяд? — попита той, обръщайки се към нея, след като беше включил сребристите видеостени. По тях се появиха изтерзани от болка, почти нечовешки лица, които започнаха да ги следят със студените си като парчета лед очи. Контурите им белееха с неонов блясък, цветовете им приличаха на детска драсканица с темперни бои. В едно от лицата на мястото на носа имаше череп на някакво животно — малко коте или куче.

— Какви са тези ужасии? — попита Мери.

— Чужда култура — отвърна гордо мъжът. — Заех някои черти от рисунките по сградите.

Чуждата култура беше негова специалност. В произхода си имаше смесена кръв от японци, мексиканци и европейци. В творбите му се редуваха багри, типични за изкуството на майте, и пастелните цветове на Япония. Между тях имаше и пейзажи, и произведения в стил поп-арт, които едновременно ужасяваха и екзалтираха зрителя. Мери би харесвала Ърнест, дори ако нямаше талант, но чрез него Хасида я допълваше изцяло. Смущаващото, обезпокоително, облагородяващо виждане за света бе пълна противоположност на спокойствието и реализма, така присъщи за нея.

— Говори ли ти се за това? — попита я най-сетне той, сядайки до нея в края на канапето, след което даде знак, че иска да им бъде донесена храна. Три от домашните му арбайтери, изобилстващи от плавни извивки и кубистични очертания в сиво и черно, се спуснаха към кухнята, която същевременно служеше за наноработилница.

— Навярно ще трябва да ида до Хиспаниола — рече тя. — Разрешителното ми е готово предварително. Подозираме, че извършителят на престъплението е избягал там.

— Какво е извършил?

— Осем убийства за една нощ.

— Горката Мери — подсвирна с уста Ърнест. — Зная колко тежко понасяш подобни неща.

— Мразя ги — отвърна тя.

— Прекалено силно съчувстваш на жертвите. Уж се опитваше да се отпуснеш, а още си напрегната.

Мери разпери пръсти и поклати глава.

— Не е гняв, а по-скоро раздразнение, безсилие — черните й очи потърсиха лицето му. — Как могат да правят такива неща? Как е възможно някой да стори подобно нещо?

— Не всички са като нас — отвърна Ърнест с тъжна усмивка.

Тя поклати глава.

— Ще открия кучия син, каквото и да ми струва това.

— Нима това не е гняв? — настоя Ърнест.

— Искам кошмарът да свърши. Ще ми се всички да започнат да се държат като възрастни, за да може обществото да оздравее.

Ърнест се засмя несигурно.

— Ти си полицай, а вие сте като лекарите. Ако всички са здрави, никой няма да има нужда от помощта ви и ще останете без работа.

— Нямам нищо против. Ти… — Мери търсеше необходимите думи, но не откри нито една подходяща. Това бе рядък случай на проява на слабост, но не я притесняваше. Ърнест от две години насам беше нейната стена на плача. Той се справяше с ролята си на утешител съвсем спокойно. — Вече нямам време дори да обичам.

— Ако трябва да избирам между любовта и вкусния обяд, избирам второто.

— Ти готвиш много добре.

— От колко време не си спала?

— От много отдавна. Е, починах си малко и сега имам нова задача. Не се притеснявай! Чувал ли си за Емануел Голдсмит?

— Не.

— Той е известен писател, поет и драматург.

— Аз съм човек на визуалното изкуство, а не пишещ за Лит-мрежите.

— Той е заподозреният. Бил е известен. Жилището му се намира в подножието на Гребена. Смятаме, че без никакъв мотив е избил осем от своите последователи, все млади хора. Оттогава никой не го е виждал. Предполагам, че е в Хиспаниола. На бюрото му имаше покана от самия Джон Ярдли. Нали по-рано ми беше разправял, че познаваш някакви хора там?

Ърнест се навъси.

— Хич не ми харесва идеята ти да идеш там, Мери. Ако толкова искаш да научиш нещо за тамошните нрави, по-добре посети ведомствената библиотека на полицията. Сигурен съм, че ще намериш…

— Вече бях там. Но ми трябва мнението на някой тамошен, може би някой от подземния свят.

Ърнест примижа с едно око и призна:

— Познавам едни хора, чиито познати едно време работеха там. Не особено приятни личности. Не се доверяват никому.

— Би ми било много полезно да поговоря с тях. Можеш ли да го уредиш? — попита тя, докосвайки с опакото на ръката си брадясалата му буза.

— Те са непреминали терапия, безработни хора, които сигурно съвсем скоро ще бъдат обявени извън закона. Въпреки това с готовност ще се отзоват на молбата ти. Със сигурност ще представляваш интерес за тях. Единственият проблем е, че са тук по споразумението за достъп на наша територия, подписано от Рафкайнд. Хиспаниола ги изостави, когато стана провалът във Вашингтон. Страхуват се да не бъдат екстрадирани. Имиграционните власти и Селекторите са непрекъснато по петите им.

— Мога да си затворя очите.

— Сигурна ли си? Струваш ми се доста ядосана. Убедена ли си, че няма да ги арестуваш, екстрадираш или пратиш на терапия?

— Спокойно, умея да се контролирам.

Ърнест погледна към обезобразените си от наноматерия пръсти. Би трябвало да внимава повече с някои от материалите, които използваше.

— Кога искаш да се срещнеш с тях?

— Ако до утре не открия Голдсмит тук, в другиден тръгвам към Хиспаниола.

— Ще поговоря с приятелите си, но ако се окаже че нямаш нужда от тях, ще отменя срещата.

— Защо, някое и друго ухо в Сенките винаги би ми било полезно — възрази Мери.

— Повярвай ми, няма да ти се понрави да се срещаш с тези!

В този момент се появиха арбайтерите с подноси сандвичи, деликатеси и напитки.

— Мери, знаеш, че те обожавам и бих дал всичко, за да се омъжиш за мен — изрече Ърнест, докато се хранеха.

Мери се усмихна, след това потрепера.

— Нищо друго на света не ми се иска повече, ала не е нужно да се отказваме от амбициите си. И пред двама ни се откриват обещаващи кариери. Нека мислим за женитбата, едва когато стигнем върха.

Ърнест бе забелязал, че потрепери преди да му отговори и рече:

— Не се шегувай, защото току-виж съм забягнал с някоя друга. Май го казвам всеки път, нали — продължи той и си наля чаша тамариндо. Ърнест не употребяваше алкохол и не се дрогираше с наркотици.

Вдигнаха тост. Мери се загледа в чашата си.

— Май не е само това? Какво още не е наред? — изрече тихо Ърнест.

— Тео се обади.

— А, нервната Теодора — досети се Ърнест. — Сбъднала ли се е най-сетне съкровената й мечта?

— Вече за трети път я пренебрегват — поклати глава Мери.

— Нямах това предвид — уточни Ърнест.

— Какво тогава?

— Все ми разправяш, че сте приятелки, но на мен никога не ми се е струвало така. Тя копира всяко твое движение. Иска повече от всичко на света да бъде като теб, но не й се удава и тя ненавижда този факт.

— Нима? — Мери остава чашата на масичката.

— Пак ли плака на рамото ти?

— Обедите прекарани с теб са като правенето на любов. Искрено съжалявам, че не мога да остана по-дълго.

Службата за граждански надзор „Овърсайт“ беше разположена в първите осем етажа на търговска кула от началото на века в бившия квартал Бевърли Хилс. Чакалните на втория етаж не биха могли да имат особени претенции по отношение на интериора си. Бяха тесни, неудобни и слабо осветени.

Мери продължи да чака търпеливо, въпреки че определеният час за срещата й вече отминаваше. Трима нейни колеги от Лонг Бийч и Торънс Хил също чакаха реда си. Не разговаряха помежду си — очевидно на това място не се чувстваха в стихията си.

Изкопчването на информация оттам бе почти толкова сложно, колкото премерените стъпки в политиката. Полицаи и цели полицейски участъци, които се допитваха до службата прекалено често, бяха смятани за нахални и получаваха нужната им информация доста по-трудно. По цялата територия на Щатите миниатюрни датчици и камери следяха личния и обществен живот на гражданите. Такива имаше по домовете, в колите, в градския транспорт, дори по тротоарите. В Овърсайт се съхраняваха образователни и здравни картони на гражданите. Дори сведенията за финансовото и психическото им състояние се документираха и съхраняваха там. Служителите, които отговаряха за процеса на обработка на данните, заемаха постовете си след сложна процедура на избори, а мандатът им продължаваше не повече от една година.

Неведнъж в дългата си история Овърсайт бе доказвал своето огромно значение за развитието на обществото. Той осигуряваше жизнено важни статистически данни, особено необходими при преодоляването на безбройните проблеми, пред които американският народ, възлизащ на повече от половин милиард души, се изправяше ежедневно.

Според първоначалния замисъл, на института бе строго забранено да огласява каквито и да било данни за живота на отделни личности и групи от хора. Даже полицията и прокуратурата бяха безсилни да изискат подобно нещо. Въпреки това стената, разделяща Овърсайт от съдилищата и полицията бе започнала да изтънява. По време на Рафкайнд тази тенденция се бе задълбочила неимоверно като потоците от информация не бяха ограничавани по никакъв начин. Полицията и федералните можеха да получат всичко, което пожелаеха. Сега, в съответствие с правилото на махалото, положението беше диаметрално противоположно — подаваната информация беше нищожна и само в изключително редките случаи, когато за подобно нещо има основателна причина.

В момента се въвеждаше система за наказания с парични глоби и дори лишаване от свобода на служители на Овърсайт, които по една или друга причина бяха допуснали изтичането на информация. Това превръщаше всяко полицейско допитване в истински дуел на характери. Мери вече имаше собствен опит с редовния отговор „невъзможно“ при израза „Необходими са ми сведения за“. В досегашните си четири запитвания тя бе срещнала все откази. Въпреки мащаба на случая, по който работеше сега, отново не очакваше да получи нещо.

Арбайтерът на рецепцията я повика по име. Тя прокара картата си за достъп през детектора на портала и изкачи късо стълбище, водещо към вратата на тесен кабинет. Той се състоеше от две врати, разположени една срещу друга и празно бюро по средата. Нямаше никакви столове. Очевидно от обстановката се изискваше да внушава враждебност, а не комфорт.

Мери остана права, очаквайки появата на служителя, който трябваше да я обслужи.

Скоро в стаята влезе мъж на средна възраст с оредели коси, чийто външен вид говореше за непретенциозност и твърде голямо изтощение. Погледна я критично и сухо поздрави:

— Добър ден.

Тя кимна в отговор.

— Лейтенант Мери Чой, главен следовател по случая с убийствата, извършени в Гребен Изток Едно? — попита служителят.

— Да.

— Прегледах молбата ви. Това е един твърде необикновен случай не само за Гребените. Бихте искали да разберете дали гражданинът Емануел Голдсмит е засичан някъде на територията на Съединените Щати през изтеклите седемдесет и два часа. Тази информация ви е нужна, за да прецените необходимостта от евентуално издирване в определен район или в противен случай извън границите на САЩ.

— Да.

Човекът я погледна, този път погледът му не изразяваше никаква оценка, просто я наблюдаваше.

— Молбата ви не е неоснователна, но за съжаление не мога да ви осигуря достатъчно информация, поради противоречие в сведенията, които получихме от три района. По наше мнение вие сте в състояние да го заловите и без намеса от наша страна. Въпреки това ми е разрешено да ви уведомя, че през посоченото време няма данни за каквито и да било финансови преводи от сметките на лицето, извършени както извън границите на Лос Анджелис, така и извън територията на страната. Имате право да се обърнете към нас за нови сведения по случая едва след двадесет и четири дни. Ако внесете иск за нова информация преди изтичането на посочения от мен срок по същия случай, то той ще бъде отхвърлен.

В продължение на няколко секунди Мери остана неподвижна. Служителят й бе съобщил всичко, което му бе разрешено. Тя отпусна ръце и се приготви да тръгне, когато умореният му глас изрече:

— Дано имате късмет!

— Благодаря.

18

Мартин Бърк пъхна картата в телефона си. Лицето на Пол Ласкал се появи веднага на монитора.

— Ало!

— Обажда се Бърк.

— Радвам се да ви чуя, господин Бърк. Решихте ли вече?

— Уведомете Албигони, че ще го сторя — промълви той с пресъхнали и безчувствени устни.

— Свободен ли сте следобед?

— Вече никога няма да бъда.

Приемайки, че в отговора се крие ирония, Ласкал се засмя.

— Да. Свободен съм следобед — продължи Мартин.

— Ще пратя кола пред къщата ви в един часа.

— Къде трябва да ида?

— Съжалявам. Позволете ми да бъда дискретен — отвърна Ласкал след като се изкашля.

— Разбира се — отвърна бодро Мартин с глас, типичен за всеки нает на нов пост служител. — О, освен това, господин Ласкал… Ще ми бъде необходимо всичко, което можете да намерите относно този човек. Също така ще трябва да го уведомите…

— Той вече даде своето разрешение.

Този отговор толкова изненада Мартин, че го накара да млъкне за момент.

— Ще се погрижа да получите всичко, което ви е необходимо като информация за него при пристигането ви.

Известно време Бърк остана неподвижен, вперил поглед в пустия монитор с изпразнено от мисли съзнание, триейки с ръце коленете си. Сетне стана и се приближи до прозореца с изглед към мизерията на Ла Хола. Погледът му обаче не я забелязваше. Замечтан за отминалите дни на слава и величие, бе устремил взора си към Монументите и кварталите по крайбрежната ивица.

Беше започнал да харесва Ла Хола. Вече нямаше амбицията да се върне в Монументите или — пази Боже — в Гребените на Лос Анджелис. Въпреки това, ако всичко се развиеше според плана, той щеше да замине много далеч оттук. Щеше да бъде в Страната на Съзнанието, заедно с Карол.

— Имам избор. Мога да приема всичко това като приключение — изрече той на глас. — А мога и да се страхувам.

Мартин прочете етикетите по лавицата, след това събра всички необходими блокове и дискове с информация и понечи да излезе. В последния миг, може би в изблик на параноя, му хрумна да накара домашния секретар да се обади на адвоката му и да съобщи за станалото в случай, че не се прибере до няколко дена.

Точно в уреченото време до него спря мастиленосиня частна кола с размерите на минибус. Вратата й се отвори и той се намери в луксозно купе, облицовано със сиво кадифе. Автомобилът безшумно и бързо си пробиваше път през пъстрата тълпа жители на Ла Хола, които се бяха запътили на обяд. Скоро той се добра до федерална нанострала номер пет и се отправи на север.

В продължение на десет минути колата се промъкваше между шахматно разположените кооперации, извисяващи се като канари от двете страни на магистралата до Карлсбад. Този символ на лукс от края на миналия век сега даваше приют на онези, които живееха под обърнатата пирамида на Карлсбад. Малко след пирамидата колата излезе от наностралата и пое по гладък бетонен път, който се изкачваше между хълмовете, по които бяха накацали хасиенди, вили, джамии, стъклени куполи, сини покриви, наподобяващи морски вълни далеч от океана, миниатюрни езера, игрища за голф, наполовина тухлени, наполовина изградени от дърво старинни имения, напомнящи постройките от епохата на Тюдорите. Потънали в разкош, тук живееха представителите на старите аристократични родове, които не желаеха да привличат вниманието към себе си, както би станало, ако живееха в близост до Монументите или в известните с буржоазните си претенции селища по крайбрежието.

Гледана откъм океана, южната брегова ивица на Калифорния напомняше стена на огромен затвор или пък гигантска базалтова скала, захвърлена там от природата по незнайно каква причина. Там се намираше Руската колония, в чиито състав влизаха прогонените от родината типове, натрупали несметни богатства от безмилостната експлоатация на сибирските природни богатства, както и десетилетната търговия с алкохол в крайбрежните бистра; при тях бяха и колониите на китайците и корейците, които бяха предявили претенции към най-скъпите имоти прекалено късно. Имаше редица потомци на китайски кланове и династии от изтока, натрупали своите пари през века на петрола. Сега те продаваха парцели за космически суми на строителите на Монументите, сякаш и без тях не бяха вече достатъчно богати. Всички тези пришълци караха старите калифорнийски родове да се чувстват като застрашен вид в свят, където огромните Гребени и новостроящи се Монументи застрашително приближаваха преди тъй спокойния им район.

Всичко казано дотук напълно обосноваваше решението на Албигони да построи дома си далеч от брега. Въпреки това той не се бе включил в обратната вълна, понесла много американци на изток към централните щати, та чак до Ню Йорк.

— Пристигнахме ли? — обърна се Мартин към колата, след като превозното средство навлезе в една от частните алеи, простираща се под сянката на огромни, разкошни дъбови дървета. Тя водеше към внушителен пететажен комплекс от дърво, боядисано в бяло с керемидено-червен покрив.

Сградата му се стори позната, макар да бе почти сигурен, че не я е виждал по-рано. Навигаторът, който представляваше нискоразряден мислещ организъм, отвърна със синтетичния си глас:

— Това е целта на нашето пътуване, сър.

— Защо цялото това място ми изглежда толкова познато?

— Господин Албигони старши е построил жилището по образец на старата сграда на хотел „Дел Коронадо“.

— Така ли!

— Господин Албигони старши много обичаше този хотел и голяма част от нещата тук са направени така, че да му напомнят за него.

Колата спря пред обширен висок портал и Мартин се взря в тухлените стъпала, оградени с месингови перила, които водеха към голяма врата, изработена от дърво и стъкло. На места дървесината имаше красиви жилки, другаде беше изцяло бяла и той си представи как преди няколко десетилетия суровината е изтръгвана брутално от горите с тежки масивни машини; вековни дървета от Бразилия или Хондурас, Тайланд или Лузон — захапвани от стоманените механични челюсти, изтръгващи корени, смилащи живата тъкан, нарязващи я на трупи. След това дървесината била изсушавана, сортирана, нарязвана, боядисвана, опакована и транспортирана до адреса на получателя.

Мартин не харесваше мебели от истинско дърво. Виждаше у дърветата високо ниво на съзнание, свободно от усложненията, така характерни за човека. Те нямаха претенции, просто отговорност пред поверения им живот. Живееха и растяха, любеха се, без да изпитват срам или вина. Без да чувстват удоволствие. Умираха без болка. Мартин не беше споделял тези мисли с никого; те бяха част от дълбока същност.

Пол Ласкал бе слязъл да го посрещне. Той протегна ръка към Мартин, който я стисна, все още загледан в дървената врата. Стоеше със зяпнала уста като дете, замряло от удивление пред нещо особено интересно.

— Радвам се, че ще работим заедно, доктор Бърк.

След като прибра ръката си в джоба и кимна учтиво в отговор на домакина, той попита тихо:

— Накъде?

— Насам. Господин Албигони е в кабинета си. От известно време чете, опитвайки се да си състави представа за всичките ви трудове.

— Прекрасно! — отвърна Мартин, въпреки че това не го вълнуваше въобще. Мнението на Албигони за произведенията му не го интересуваше. Не той щеше да осъществи проучването на съзнанието. — Говорих с Карол — съобщи Мартин, докато вървяха по дълъг, тъмен коридор, застлан с гранит. Стените бяха облицовани изцяло с качествена дървесина. Доколкото му стигаха познанията успя да разпознае дъб, орех, клен, махагон и тик. Дървените плоскости оставиха у него впечатление, каквото би породила пошла изложба на кожи, одрани от гърбовете на изчезнали животински видове. Периодът, през който тези дървета бяха изсечени, бе един от най-срамните в човешката история, но растителните видове бяха оцелели и сега се радваха на истинско възраждане. Новата, изкуствено отглеждана и генетично променена дървесина беше евтина и следователно интересът към нея от страна на заможните бе нищожен. Сега те се интересуваха от изкуствени материали, чиято производствена стойност бе толкова голяма, че ги правеше редки и недостъпни. Къщата на Албигони бе издигната по време на прехода между периода на хищническата злоупотреба с природните суровини и ерата на осигуреното от съвременните технологии пролетарско изобилие. Всички тези мисли бяха завладели вниманието му до такава степен, че въобще не чу последните думи на Ласкал.

— Извинете, бихте ли повторили?

— Карол е чудесен изследовател. Господин Албигони приветства факта, че ще има на свое разположение както вашите, така и нейните услуги.

— Да, да, разбира се.

Двамата влязоха в кабинета на Албигони. Още дървесина, тъмна, красива, в комбинация с може би двадесет или тридесет хиляди тома книги. Въздухът бе пропит от миризмата на стара, прашна хартия, смесена с естествения мирис на дърво.

Албигони седеше върху масивен дъбов стол, а на писалището пред него имаше клипборд, на който се въртяха триизмерни симулации на човешки мозък. Той вдигна бавно глава и примигна като влечуго. Лицето му бе уморено и състарено от мъката. Сигурно не бе спал, откакто се бяха срещали за последен път.

— Здравейте — изрече той с равен глас. — Благодаря за съгласието ви да ме посетите. Нямаме много време, защото след два дни ИПИ ще бъде отворен и всичкото оборудване там ще бъде на ваше разположение. Преди това бих желал да уточним някои подробности.

Ласкал предложи стол на Мартин, но самият той остана прав.

Албигони седеше приведен, отпуснал безпомощно ръце върху облегалките на стола. Устните, които някога се усмихваха съвсем естествено върху широкото лице на римски патриций, сега бяха отпуснати вяло, погледът му беше празен.

— В момента чета за вашия приемник — започна Албигони. — Научих, че получава сигнали от поставени в кожата нанодетектори. Конструиран е да улавя потоците в двадесет и три точки, разположени около главния мозък.

— Да, ако целта е да се изследва съзнанието; но може да следи дейността на мозъка и в другите му подобласти, което го прави твърде универсален.

— Не пречи ли на пациента? — поинтересува се Албигони.

— Няма дълготрайни увреждания. След кратко време нанодетекторите биват отхвърлени от кожата и се отстраняват. В случай, че това не стане, те се разпадат на белтъци и метали, не реагиращи по никакъв начин с организма.

— Да, но какво ще кажете за сондата за обратна информация…

— Тя провокира неврохимичната активност по предварително определени пътища, в посочени входни точки; създава йони, които мозъкът възприема като сигнали.

— Но това оказва дразнещ ефект — кимна с глава Албигони.

— Действието им наистина възбужда мозъка, но не оказва разрушително действие върху него, тъй като сигналите са напълно обратими.

— Да, но всъщност не изследвате пряко съзнанието на своя обект, съпоставяйки го със своето собствено.

— Не и при проникване от първа степен. В такива случаи използваме компютърен буфер. Създадената от мен компютърна програма интерпретира получените от обекта сигнали и пресъздава в образ картината на съзнанието. Учените изследват тази картина чрез компютърна симулация, като при нужда прибягват до сондата за обратна връзка, за да провокират реакция. Съзнанието реагира незабавно и това светкавично се отразява в процеса на симулация.

— Възможно ли е да се направи директно изследване на съзнанието? — поинтересува се Албигони.

— Единствено при проникване от втора степен — отговори Мартин. — Правил съм подобно нещо само веднъж досега.

— Моите инженерни експерти ме осведомиха, че проникване от първа степен няма да бъде възможно, тъй като преди шест месеца органите на следствието са повредили част от апаратурата ви. Вашият механизъм за симулация или както го нарекохте „компютърен буфер“ сега е във Вашингтон. Адвокатите по делото се го изискали за сравнителна експертиза; сравняват го с незаконните машини за изтезание, използвани от Селектори. Имате ли готовност да проникнете директно в съзнанието на нашия обект, изправяйки срещу него собственото си съзнание?

Мартин огледа бавно стаята, движейки напред-назад долната си челюст. След малко се облегна назад и заговори:

— Това напълно променя нещата, господа. Не знаех нищо за процедурата по сравняване на моето оборудване с машините за мъчения. Федералните власти са поели по напълно погрешен път, защото апаратурата ми няма нищо общо с адските корони. Сега въобще нямам представа какво е по силите ми и с какво не бих могъл да се справя.

— Не можем да върнем компютъра тук. Може би ще успеем да намерим друг като него…

— Това е невъзможно. Този компютър е лично мое изобретение. Наблюдавам развитието му още докато беше съвсем малка наноединица. Никъде няма дори и далечен негов аналог. Не е мислещ организъм от висш тип, но е почти толкова сложен като мозъците, чиято дейност симулира.

— В такъв случай проектът наистина се оказва невъзможен — изрече Албигони с нотка на облекчение в гласа.

Мартин стисна зъби и погледна през прозореца, откъдето се виждаха красиво подредени лехи от сини и яркозелени зимни рози. Зад тях се простираха зелени морави, сякаш поръсени с прах зелени дъбове, а в далечината се разстилаха контурите на хълмовете.

Предстоеше последния удар на меча. Да вземе решение и след това всичко да си остане такова, каквото е било. Това беше прекалено много.

— Можем да го направим, но дали е препоръчително?

— Опасно ли е?

— Директното вмешателство коства неимоверно много както на пациента, така и на изследователя. Всичко ще трябва да приключи в разстояние на не повече от един-два часа. Бих могъл да използвам един малък компютър, който създадох по-рано. Той е в състояние да ускори потока данни и да помогне за разчитането им. По-скоро би могъл да бъде оприличена на преводач, отколкото на буфер. Надявам се, че поне той е все още на разположение.

Албигони погледна въпросително Ласкал и той кимна с глава:

— Ако описът ни отговаря на действителността, той все още би трябвало да е там.

— Как успяхте да отворите института? — попита Мартин.

Ласкал отговори, че това не го засяга и беше прав. Мартин зададе този въпрос от чисто любопитство. Докъде се простират възможностите на богатия човек, беше твърде интересно. Мартин можеше да го узнае единствено от самия господин Албигони или ако някой от многобройните му подчинени се изпусне.

— На какво се дължи съществуването на Страната на Съзнанието, господин Бърк? — попита Албигони. — Опитах се да го разбера от публикациите ви, но се страхувам, че езикът, на който са написани, е твърде непонятен за мен.

Въпреки, че бе обяснявал това стотици пъти досега — както на колеги, така и на широката общественост, Мартин трябваше да събере мислите си, преди да отговори. Този път не искаше да вмъква никакви артистични детайли, за да впечатли събеседниците си. Структурата на съзнанието бе достатъчно интригуваща и без тях.

— Това е Страната на човешката мисъл. Там се намират всички големи и малки съставни елементи на личността. За всеки човек те са различни. Няма универсално описание за човешкото съзнание. Съществуват няколко главни модела за поведение, които наричаме личности, една от които дава облика на съзнателното Аз. В известна степен те са свързани с други модели, които аз наричам подличности, таланти или агенти. Всъщност това са ограничени, непълни варианти на личността; за да се проявят и да бъдат поставени под контрола на цялостния разум, те трябва да бъдат изтласкани на преден план и равномерно интегрирани с основната личност. Тя доскоро се наричаше съзнание или най-висша проява на собственото аз…

Талантите са комплекс от умения и инстинкти, генетично заложени или придобити. В секса — най-широко практикуваната активност — намират проява двадесет такива таланта, заложени у възрастните индивиди. Гневът е също една от най-важните реакции, за чието реализиране са необходими пет такива таланта. В приспособилия се, интегриран в обществото възрастен индивид над тридесетгодишна възраст се запазват само два таланта, свързани с гнева. Това са социалният и личният гняв. Нашият век е време на социален гняв.

Албигони продължаваше да слуша, без да кима с глава.

— Пример за поведение, направлявано от социален гняв, е това на Селекторите. Те не правят разлика между него и личния гняв, затова в случая с тях социалният гняв контролира главната им личност.

— Значи талантите са личности? — попита неуверено Ласкал.

— Не, те не са изцяло развити. Не са автономни в уравновесените, здрави индивиди.

— Добре — прекъсна го Албигони. — Разбрах последните ви думи, но какви са другите видове таланти?

— Те са стотици, като повечето от тях са закърнели. Почти винаги действат вплетени или паралелно с основния модел на поведение. Всички те са интегрирани и взаимно свързани — той вплете пръстите на ръцете си и ги раздвижи. — Така поне стоят нещата при психично здравия индивид.

— Ами онези — попита Албигони, поглеждайки към записките си, — както ги наричате подличности или близки до тях вторични личности, които не се интегрират с останалите?

— Най-добра илюстрация на този проблем дава една много сложна диаграма, която съм публикувал във втората си книга. Да. Точно това — той кимна към триизмерната симулация от екрана на слейта върху бюрото. — Това са мъжките и женски поведенчески модели, които Юнг нарича Animus и Anima. Това са главните поведенчески модели по време на работа — тоест личността, която човек възприема, докато се занимава с бизнеса си или изпълнява определена водеща роля в обществото… Тоест всеки комплекс от поведенчески привички, които биха могли да засенчат или изместят основните характеристики на главната личност за значителен период от време.

— Може би, например, когато човек е художник или поет?

— Да. Или когато изпълнява ролята на съпруг (съпруга), баща, майка.

Албигони кимна и затвори очи.

— От краткото изследване, което направих през последните тридесет и шест часа, ровейки из трудовете ви разбирам, че в повечето случаи терапията се явява като основна причина за постигането на баланс на характера чрез стимулиране на забравените или потискани поведенчески привички.

Мартин кимна с глава.

— Или чрез потискане на нежелана или увредена подличност. Подобно нещо понякога може да се постигне чрез външна терапия — като подличността се изведе навън — или чрез вътрешен стимул, като например пряка симулация на въображаемите изживяванията по време на растежа. Същото може да се постигне чрез физически промени при моделиране на мозъка, проява или потискане, постигнати по химически път; или още по-радикално — посредством микрохирургия като се елиминират центровете, ръководещи нежеланите преобладаващи поведенчески реакции.

— Така както постъпват с извършителите на изнасилвания и блудства?

— Типична терапия за сексуално извратени типове е елиминиране центровете на доминантния сексуален модел.

— Това изисква много голяма предпазливост.

— Да, наистина — отвърна Мартин. — Доминантните модели могат да съдържат в себе си големи сектори на първичната личност. Отделянето им изисква огромно умение и прецизност.

— И все пак всичко това изглеждаше доста примитивно, преди вие да започнете изследователската си дейност в ИПИ.

Мартин изрази скромно съгласието си.

— Радикалната терапия беше ефективна едва в петдесет процента от случаите, преди да усъвършенствате метода и да направите процедурата много по-точна. — Албигони вдигна помътените си очи и се усмихна едва-едва. — По този начин вие поставихте своя подпис върху трансформационните промени на законите и обществото през последните петнадесет години.

— Да, освен това си извоювах звънче, каквото закачат на врата на изкупителната жертва.

— Вие, господин Бърк, открихте за психологията онова, което беше динамитът за началото на миналия век — заяви Албигони. — Моята компания е публикувала над шестстотин труда, посветени на откритията ви, както и седемдесет и пет Литвид-видеоматериали само през изминалите шест години.

Едва сега Мартин разбра по какъв начин Албигони се беше свързал с него.

— Публикувахте и две книги лично за мене и ИПИ, нали?

— Така е.

Мартин изрече замислено „х-хм“ и вдигна показалец пред устните си.

— Оценките в книгите не бяха особено ласкави — рече той.

— Целта им не беше такава.

— Съгласен ли сте със становищата, изразени в тях? — попита Мартин, присвивайки клепачи.

— Не е необходимо господин Албигони да бъде съгласен с книгите или видеоматериалите на Литвид, които публикува — намеси се Ласкал, който сякаш бе надвиснал над тях през цялото време, въпреки че седеше в ъгъла между двамата мъже.

— Едно време ги споделях — каза Албигони. — Стори ми се, че работата ви опасно се приближава до целта да изцеди и последната капка човечност, която ни е останала.

Лицето на Мартин почервеня, това изтъркано обвинение все още му причиняваше болка.

— Аз просто изследвах нови територии на знанието и ги описах. Не съм ги създал. Не обвинявайте електрическата крушка за това, че има електричество.

— Виновен ли е човекът, вдигнал ръка към облаците, за това, че случайно се разнася гръмотевица? Извинете ме, доктор Бърк. Просто приказваме празни приказки. Не искам да споря с вас. Нуждая се от уменията и знанията ви, за да… помогна на свой добър приятел. Искам да очистя душата си от разяждащата омраза. Да помогна на всички нас да разберем истината.

Мартин отклони поглед, опитвайки се да потисне вечно живия гняв в гърдите си и продължи с обясненията:

— Всички елементи на личността са построени върху основа, която е по-стара и от умението на хората да използват говоримата реч. Някои части от тази основа са съществували още преди появата на човека. Тя е подобна на айсберга, който е замръзнал много преди снегът да се натрупа върху него.

— Значи може да ни се наложи да копаем доста по-дълбоко под личностните привички, агенти и различни таланти, за да открием причината за това отклонение от нормалното поведение.

— Това не се случва често. В повечето случаи психическите заболявания у човека са породени от повърхностна травма. Дори при хора с тежки увреждания обикновено дълбочинните структури на мозъка функционират нормално. Най-често проблеми възникват в онези сектори на структурата мозък-съзнание, които са по-нови от еволюционна гледна точка. Причината за това е сравнително краткия период на усъвършенстване. Все пак съществуват и такива унаследявани увреждания в дълбочинните структури, които са толкова деликатни и незабележими, че не пречат на процеса на продължаването на рода, поне у човешкия род. Този вид дефекти не могат да бъдат отстранени чрез стандартните еволюционни процеси.

— Ако отклонението на Емануел се окаже такова — тоест дълбоко под повърхността — ще успеете ли да го изолирате, изследвате и елиминирате?

— Не, не мисля, че ще бъда в състояние да го сторя — отвърна Мартин. — Но както вече казах, подобни явления са изключително редки.

— Същото се отнася и за случаите на масови убийства. Дали някога сте диагностицирали и коригирали съзнанието на масов убиец?

— Никога не е влизало в задълженията ми да се занимавам с терапия — отвърна Мартин. — Аз съм по-скоро изследовател, отколкото лекар. Доста често съм разговарял с терапевти, които са използвали моите теории и са прилагали методите ми върху извършители на убийства, но досега не съм се сблъсквал с масов убиец. Доколкото зная, нито една съдебна институция не е допуснала масов убиец да бъде подложен на терапия и след това освободен. Инструкцията на Рафкайнд беше прераснала в закон: „Няма място под слънцето за истински порочните индивиди. На тях не се полага нито смърт, нито здраве“.

Албигони отново хвърли поглед на слейта пред себе си.

— Във втората си книга „Граничните територии на съзнанието“ вие използвате огромно количество от цитати, за да опишете онова, което наричате Страната на Съзнанието. Твърдите, че тя е различна за всеки отделен човек. Щом това е така, как разбирате и доказвате, че въобще съществува такава територия или такова място?

— Чрез улавяне на мозъчните сигнали на ниво, в което те са еднакви за всички ни. Индивидуалните, повърхностни пластове на съзнанието всъщност не са достъпни, поне засега. Дълбоките пластове също са строго специфични и притежават различни качествени характеристики, но благодарение на кибернетичните преводачи съществува възможността да бъдат извлечени общите положения. Това всъщност е комплексът от действия, които извършва контролната тристепенна сонда. В нашия случай обаче степента на контрол ще бъде доста по-ниска поради липсата на буферен компютър.

— Все още не разбирам какво имате предвид под Страна на Съзнанието.

— Това е област на непрестанна логически свързана активност, протичаща в състояние близко до това на съня. То се създава при определени строго специфични генетично обусловени модели на действие, впечатления и внушения от утробния период на развитие на човека и цялостното съдържание на досегашния му живот. То е азбуката и основата, върху която изграждаме своето мислене и език, своето развитие като личности. Всяка наша мисъл или действие са отразени в това пространство. Всички наши вярвания и религиозни символи се изграждат върху общото му съдържание. Всички модели и подмодели на поведение, личностни и подличностни елементи, както и всички таланти се намират там или са пряко тяхно отражение.

— И наистина ли Страната на Съзнанието изглежда като поле?

— Да. Обикновено прилича на поле или град.

— Нима има дори хора, дървета, сгради и животни?

— В известен смисъл, да.

Албигони се намръщи.

— Искате да кажете, че това всъщност са спомени за сгради, дървета, хора и т.н.?

— Не точно. Възможно е да има аналогии между Страната на Съзнанието и външния свят, но външните обекти, които виждаме, преминават няколко процеса на филтриране. Филтрите са нещо като азбука на мозъка, те се избират от съзнанието в съответствие с тяхната полезност като символи, като част от цялостния ни език на мислене. Този език се изгражда още преди навършването на тригодишна възраст.

Албигони кимна в знак на задоволство. Ласкал все още слушаше безизразно.

— Вие смятате, че като пребродите Страната на Съзнанието на Емануел Голдсмит, ще успеете да откриете причината за убийството на дъщеря ми и останалите.

— Не бих могъл да твърдя нищо със сигурност, но искрено се надявам да успея.

— Нищо на този свят не е сигурно, освен скръбта — каза Албигони. — Пол, покажи на нашия гост материалите за Голдсмит, които сме му подготвили.

— Да, сър.

Мартин напусна кабинета, следвайки Ласкал. Двамата влязоха в мултимедийното студио, което се намираше в съседство.

— Моля, заповядайте! — рече Ласкал и посочи към голям стол с висока облегалка и красива тапицерия. Столът беше заобиколен от вибрационни звукоразпространителни механизми и сядайки на него, човек изпитваше чувството, че е попаднал в просторна клетка за птици. Веднага щом Мартин седна, двата малки прожектора, монтирани непосредствено пред стола, се завъртяха безшумно, търсейки погледа му.

— Господин Албигони вече беше запознат с голяма част от това, за което говорихте досега — уведоми го Ласкал, докато оборудването се подготвяше за представянето на материала. — Той просто искаше да го чуе от самия вас. Това му помага да асимилира по-бързо сведенията, които прочете със собствените си очи.

— Разбира се! — отвърна Мартин, който бе започнал да се дразни от присъствието на Ласкал. Безупречен професионалист, предан, самоотвержен — в негово лице Албигони бе намерил идеалния лакей.

Материалът, посветен на Голдсмит, започна с едно ранно интервю дадено от него още през 2025 година, когато мрежата Литвид се намираше в ранните стадии на развитието си. В дъното на екрана със златисти букви бе изписана паметната дата на събитието, по начина по който то бе картотекирана в личната библиотека на Албигони: „Първо излъчване на материала по Литвид мрежата — непосредствено след публикацията на втората поетическа книга на автора «Да не докоснеш никога снега». Октомври 10 2025 LVD 5656 А.“ Ласкал обясни на Мартин как да се справи с оборудването на командния пулт и след това напусна студиото.

На екрана се появи Голдсмит. Млад, привлекателен мъж с гладка кожа с цвят на махагон, гъста черна коса, сресана красиво над високото чело. Широк нос, тънка горна устна, тясна ивичка брада под долната, свита в гримаса устна, големи, бляскави черни очи, бледи клепачи, дълъг тънък врат, издадена напред, внушителна брадичка. Беше двадесет и пет годишен, роден на прага на новия век. Облечен във вълнен пуловер с висока яка, левият ръкав — запретнат в тон с тогавашната мода, разкриващ пред погледа силната му ръка. В джоба на ръкава, където преди седемдесет години хората биха носили кутия цигари, Голдсмит бе сложил комуникатор със сателитна връзка. Младежът имаше приятни маниери и се държеше непринудено пред камерата. Той говореше за творбите и амбициозните си цели в бъдеще. Гласът му бе висок, но приятен, акцентът му носеше следи от щатите в средния запад. Беше много начетен и впечатли репортерката, която вземаше интервюто, с хладнокръвното си, приветливо поведение, въпреки че темата на разговора беше твърде деликатна. Ставаше въпрос за втората книга на Голдсмит, в която авторът бе изразил по пламенен начин своето мнение за съдбата на Африка:

„Африка никога не би могла да бъде мой дом, тя ще приюти само духа ми след като умра. Някои чернокожи все приемат този континент като своя родина, те ме мразят, защото аз зная, че това е невъзможно. Никой африканец не би ни приел като братя, ние сме прекалено бели.“

За Америка:

„Казвам на своите братя и сестри, че финансовата битка може да е спечелена вече, но не и политическата, а още по-малко духовната. Все още кожата ни е с цвят на кафе, а тези, които ни управляват, са със цвят на сметана. Нашата война е вътре в самата Америка. Няма да намерим покой, докато не дойде денят, когато никой няма да ни пита какво означава човек да бъде черен и никой няма да коментира живота на черните.“

За поезията:

„Поезията е мъртва, погребана в света на Литвид мрежите и нарастващата неграмотност. Чувал съм някой да нарича това и видео-видиотяване. Бидейки мъртва, поезията има неограничената свобода. Никой не обръща внимание на поетическото слово, затова то ще разцъфне като роза върху купчина тор. Поезията се възражда. Тя е спасителят на литературата. Само че ангелът все още не е съобщил на никого за своето възнесение.“

Коментар на факта, че са продадени повече от четвърт милион бройки от книгата му:

„Очарователно и убийствено. Трябва да проследя внимателно къде ще свърши всичко това. Главата ми не го побира, аз съм просто един млад чернокож — един-единствен от цяло поколение, на когото се дава шанс да изрази мислите си на глас. Фактът, че съм поет, не значи нищо сега, когато има вече толкова много като мен по целия свят. Ние сме близки един с друг, свързани сме, и всяка, дори най-малка проява на ентусиазъм от страна на масите добива огромни размери за нас. Така поетът, човекът на изкуството може да се прехранва, да живее от това, особено ако нуждите му са скромни като моите.“

Мартин продължаваше да се рови из материалите, край него прелитаха безброй думи, дати, имена на учители — почти всички ненужни, без връзка със задачата му. Дори и материали от съвсем личен характер, погребани под пластовете на времето — като например психологически портрет през 2021 година, прекалено ранен, за да бъде надежден, направен на шега. Той разкриваше Голдсмит като непоклатим, целеустремен и своенравен младеж, умеещ да държи под контрол собствените си прояви на мания за величие; у характера му се долавяше илюзията, че би могъл да се нагърби в ролята на месия на човешкия дух. Според Юнг месиянството винаги е съпътствано от комплекс за малоценност, въпреки че от данните дотук за подобно нещо не би могло да се говори.

Мартин обърна особено внимание на това, че нищо не бе известно за детството на Голдсмит. Липсваха каквито и да било сведения до петнадесетата му година. Голдсмит от юношеските години не прилича по нищо на своите родители от семейните видеоматериали. Баща му бе пълничък и весел човек от средната класа, майка му изглеждаше слаба, сериозна, решена да даде на своето дете сериозна литературна подготовка. Книги, в никакъв случай видео-материали. Казандзакис и Кавафис в оригинал на гръцки език, Джойс, Бъроуз, Едгар Райе, Шекспир, Голдщерн, Ремик, Рандол, Бърджис. Поетите на новия век, новелистите на американските щати от средния запад, където Голдсмит беше прекарал юношеството си и ранните години като млад двадесетгодишен мъж, преди да бъде публикувана първата му книга, пропита с полъха на всички тези влияния. Всичко свързано с ранната му младост разкриваше пълна липса на расови проблеми. Харесван и приеман радушно от своите съученици; вградил се успешно в средата и начина на живот, типични за средната класа.

Списъците с данни бяха безбройни: любими ястия, посочени от Голдсмит — промишлено отгледана риба, пържена в специален тиган; пържола със синтетични подправки, домати и ябълки…

Мартин започна да ги преглежда съвсем повърхностно.

Трети по общ успех във випуска. По математика — пръв; по литература — втори; по обща история и драматургия — трети. Първото му влюбване бе в последната година от университета (препратка към собствената му биография, издадена две хиляди четиридесет и седма година, издание на „Брайт Стар Хауз“, компания на Албигони). Нормално, нормално, нормално. Нищо не будеше тревога. Всичко изглеждаше нормално, с изключение на бляскавите му творби, които бяха започнали да се появяват след навършване на двадесетгодишна възраст. Първите му значителни постижения бяха ранните версии на пиесите му от поредицата „Мойсей“ (приложени са факсимилета от текстовете).

След първата и втората поетическа книга бе последвал постоянен подем в кариерата му в продължение на десет години. Беше преживял краткотраен брак без деца, завършил с развод по взаимно съгласие. Този период бе свързан с появата на десет стихосбирки и седем пиеси. Всичко публикувано под негово име носеше белега на зрелостта. Три бляскави премиери в Бродуей. Славата му вече бе прескочила границите на Щатите. Творбите му се поставяха в Париж, Лондон и Пекин. Беше канен по редица престижни програми за културен обмен в Япония, Китай, Обединена Корея и Обединената икономическа общност на Азия (ОИОА). В ОИОА творбите му бяха претърпели четири издания, три от които пиратски през 2031–32 година. Пиесите му се поставят навсякъде из тези страни, те са на върха на вълната уестърни и по-специално на засилен интерес към Северна Америка в резултат на икономическото оживление. Периодът след това триумфално турне бе последван от няколко любовни истории, завършили със скандален край и отразени в стотици Литвид материали. Една от любовните връзки на Голдсмит бе завършила с трагичното самоубийство на млада жена през 2034 година.

След това мрачно събитие Голдсмит бе прекарал две години в неизвестност. Всъщност живееше при приятели в Айдахо, отдаден на дванадесет месечен ритуал на духовно пречистване.

Мартин спря да чете и се намръщи. Усети евентуална възможност за разкрития и поиска повече подробности по този ритуал.

Последва интервю с Реджиналд и Франсин Килуанр, основатели на Център за Пречистване Чиста Земя на двадесет мили северно от Боиз на границата с Орегон. Реджиналд беше висок и слаб, облечен в работнически дрехи, с черна коса, с очи порочно мъдри и издължено лице, свикнало да се смее:

— През нашия център са минавали много интелектуалци и знаменитости. Те идват, за да пречистят организма си с балансирана вегетарианска диета и минерална вода. Посещават ни, за да слушат музика, заради огромното небе и звездите през нощта. Помагаме им да се пригодят към 21 век, нещо съвсем не лесно, тъй като всичко е толкова антихуманно, неестествено, технологично. Емануел Голдсмит беше тук за една година. Станахме много добри приятели. Той прави любов с Франсин.

На екрана беше Франсин — слаба, приличаща на сърна, с дълга права червена коса, усмихната:

— Той беше много добър, деликатен любовник, макар и буен. В себе си таеше гняв и тъга. Не знаеше кой е и това беше причината сърцето му да е изпълнено с горчива омраза. Когато напуснахме центъра, той беше спокоен и отново пишеше поезия.

Действително през следващите пет години бяха публикувани четири книги, включително и преработка на ранните му африкански стихотворения. През 2042 Голдсмит създаде първия си контакт с още един почитател, полковник сър Джон Ярдли — самопровъзгласилия се милостив тиранин („в гръцкия смисъл“) на Хиспаниола. Ярдли го покани да посети Порт-О-Пренс, което Голдсмит направи през 2043. Подробности за посещението не бяха известни, но очевидно те са си допаднали, защото Голдсмит изрази възхищението си от прямотата и интелигентността на Ярдли въпреки сложността и объркаността на 21 век. Коментатор на новините по кабелната мрежа беше казал за това:

— Похвалата на Голдсмит е груба и показва цялото политическо разбиране, обикновено запазвано само за поети: това е ентусиазъм, нула, нищо. Ярдли бе направил нацията си просперираща на основата на нежеланието могъщите съвременни нации да си вършат собствената мръсна работа. Той бе превърнал в световен бич своята разбита армия от наемници, ръководена от Големите Момчета, които внимателно избират целите си. Освен това Ярдли бе обвинен в производство и износ на коварни уреди за измъчване, проникващи в съзнанието машини за болка, използвани и от Селекторите, които преследваха всички нас. Няма значение, че нашият век е на „поправка“ и „съзряване“ и че много хора се възхищават от действията и на Селекторите и на полковник сър Джон Ярдли… Възхищението на Голдсмит доказва, че той е предател сред хуманните интелектуалци, ренегат, стихоплетец.

Голдсмит като Езра Паунд в една по-ранна възраст и като възхвалител на Ярдли си бе създал репутация на неуместно и може би опасно набъркване в политиката, което бе подсигурило положението му в литературата. Може би го беше направил заради това. Мартин гледаше на този акт като на някаква поза или добре пресметнат ход, в това поне имаше логика.

„Ако беше обединил Африка срещу португалците и англичаните преди триста години аз можех сега да съм там — един човек в топлото като кафе без сметана сърце на Черния континент.“

Мартин поклати глава и продължи да чете. Писмо от Ярдли до Голдсмит:

„Вашата поезия показва, че сте разделен по култура и съзнание от заобикалящите ви. Вие имате успех, въпреки че казвате, че западате. Не сте отвратен, макар да се чувствате не на място. Хората ви са имали своите домове и семейства, езици и религии, цялата поезия на един народ, откъсната от тях и заменена с чуждо доминиране и бруталност. Вашият народ е бил доведен в Новия Свят и мнозина са били изоставени в Хиспаниола, където жестокостта била неописуема и в 21 век. Нищо чудно, че се чувствате разкъсан! Когато пристигнах за първи път в Хаити, аз бях зашеметен от леката радост на един народ, който е познал толкова много болка, народ, чиято история е агония на предателство и смърт. Болката се просмуква в плазмата на зародиша, предава се от майка на син. Какво нещастие, че много от насилниците умряха преди да мога да отмъстя за жестокостта им.“

Стихотворението на Голдсмит накрая на писмото: „магия / бих убил много бели бащи насилници / Бих оправдал убийството на време / Историята не би могла да ме заличи.“ Аплодисменти от САЩ, които са винаги склонни да се самобичуват. Слава и повече богатство. Може би до известна степен сър Джон Ярдли дължеше нещо на Голдсмит, шампион в добре подредените думи. Кореспонденция и взаимно възхищение, граничещи с любов, разбира се от гледна точка на Голдсмит.

Ярдли ли беше видението на Голдсмит за ангела на отмъщението, дошъл да бичува света за греховете на продължителната смърт? Видение, дошло, за да узакони поколението на белите бащи изнасилвачи? А какво беше Голдсмит за Ярдли — възхвалител, оправдател или секретар? Всички мъртви ли бяха бели?

Мартин погледна Литвид репортажите и препратките в книгата. Не. Една от идентифицираните жертви беше четвърто поколение на смесени бракове. Имаше и едно черно като Голдсмит момче, неговият кръщелник. Вероятно се касаеше за сляпа убийствена ярост.

Мартин приключи своето разследване и се освободи от стола. Един месингов арбайтер чакаше инструкциите му.

— Донеси ми студен чай, моля — каза той. — И кажи на господин Ласкал, че съм готов да видя Голдсмит.

Не интервю, а гледане. Голдсмит не трябва да разпознае Бърк или Нюман, или който и да било, разследващ неговата Страна на съзнанието.

19

Очите на Ричард Фетъл се затваряха от умора и той остави химикала. Като мигаше и бършеше чело с опакото на ръката си, той стана от леглото. Мускулите му се бяха схванали, зрението му бе замъглено, ставите пукаха, а пръстите му трепереха. Чувстваше се като човек, издигнал се на повърхността от глъбините на голям гуляй, но все пак изпитваше огромно облекчение и достойнство от написаното. Ала не се осмели да прочете десетте гъсто изписани и нечетливи страници. Вместо това си направи чаша черно кафе, поразмишлява върху старите цитати на Голдсмит за кафето и сметаната и се усмихна, докато пиеше, като че по някакъв начин поглъщаше кръвта и плътта на поета. С думи той вече го беше правил. Караше го да се чувства добре. Съвсем скоро ще свие Голдсмит в малка пъпчица и ще го изстиска, след като вече го е въплътил в ритуала на писането.

Разходи се из апартамента като се усмихваше идиотски и размишляваше. Човек, който най-после бе чист или най-малкото виждаше края на мръсотията.

Какво бе нужно за разкъсване на връзките? Злоупотреба. Какъв бе продуктът? Думи. Какво беше усещането? Екстаз. Докъде щеше да доведе всичко това? Може би публикация. Добро ли е, за да се публикува? Да.

Голдсмит най-накрая щеше да му послужи.

Той се протегна, прозя се и погледна часовника си: 15,50. Не беше ял след посещението на Селектора. Отвори хладилника, вдиша хладния въздух и затърси пакети с риба и купа със зеленчуци, вече не съвсем пресни. Наля си чаша делакт. Черни следи по белия екран, обратно към бялото.

Ричард спря. Почеса се бавно. Разтърси глава. Остави храната на тезгяха. Кое е по-важно от храната? Върна се в спалнята и взе парче хартия. Намери обидния пасаж и го изтри като прокара гумата в края на молива през листа. След това небрежно издуха настрани остатъците от молива и преработи написаното. Продължи и по-нататък. До 16,50 имаше петнадесет издраскани страници.

Ричард стана. Лицето му отразяваше протеста на тялото, който сега беше истинска агония. Опита се с упражнения да се възстанови и да се раздвижи. Мисълта за горещ душ и топло слънце, което да топи като масло мускулите му, далеч от всякаква техника, трябваше да подейства.

Олюлявайки се отиде в дневната. Гласът на апартамента съобщи за посетител и очите му замръзнаха широко отворени. Върху предната рамка на вратата се очертаваше висока сянка.

Ричард надзърна през пластмасовата оптическа шпионка и видя едно pd3: черната преобразена жена лейтенант Чой. Той дръпна ръце назад, пляскайки като че се бе изгорил. Нерешителността му се смесваше с внезапно обладаващи го гърчове. Исусе! Аз не заслужавам това. Кога ще свърши?

Ричард отвори месинговата плоча на вратата под шпионката.

— Здравейте! — гласът му прозвуча твърдо и сдържано.

— Р. Фетъл — каза Мери Чой, — извинявай, че те притеснявам. Може ли да ти задам още няколко въпроса?

— Вече ви казах това, което знам…

— Да и със сигурност си вън от подозрение, но аз искам малко информация за миналото. Впечатления.

Тя се усмихна с онази прекрасна неземна усмивка. Красивите малки бели зъби зад плътните гладки устни изящно контрастираха на черната кожа. Изражението й го отклони и му създаде още едно затруднение. Тя не може да бъде истинска, нищо от това не е истинско.

— Може ли да поговорим вътре?

Ричард се дръпна назад.

— Не се чувствам много добре — каза той. — Не съм ял цял ден.

— Съжалявам. Бих дошла по-късно, но времето ми е ограничено. Министерството иска отговорите веднага. Ти можеш да ми спестиш едно пътуване до Хиспаниола.

Ричард не успя да скрие интереса си и отвори вратата.

— Ти мислиш, че Емануел… мислиш, че Голдсмит е отишъл там?

— Възможно е.

Той прехапа устни и леко се прегърби. За Ричард беше трудно да не е открит и приятелски настроен дори към тази Немезида. Леко отегчено, той каза:

— Ела вътре. Радвам се, че не съм заподозрян. Днес беше още един тежък ден.

Няма да й каже за Селектора. Тя няма да бъде близо, ако се разчуе и Селектора се завърне. Не желае и пет секунди в гърчове.

— Извинявам се за държанието ни към теб по-рано. Бяхме разстроени от това, което открихме.

Ричард кимна с глава.

— Необичайно е. — Имаше намерение да каже отвратително, ужасяващо, но шокът беше минал.

— Все още не сме намерили Голдсмит. Но ние сме сигурни, че той е убиецът. Писал е писма на полковник сър Джон Ярдли. Знаеше ли това?

Ричард кимна.

— Как се почувства като го разбра? — попита с истинско любопитство Мери Чой. Зад кожата и красотата тя изглеждаше истинска и способна на съчувствие. Ричард погледна косо, опитвайки се да види дъщеря си зад това лице, опитвайки се да си представи Джина като възрастна. Дали Джина би се решила на трансформиране? Основна критика на бащиното наследство.

— В момента не мога да определя чувствата си, за каквото и да било, още по-малко относно Емануел — каза Ричард, успокоявайки се бавно. Той седеше като жерав на старото извехтяло канапе и махна към Мери да си вземе стол. Тя придърпа един. Женствено и изтънчено седна без никакво притеснение.

Когато се наклони, светлините върху лицето й бяха като фазите на черна луна. „Това е добре. Запиши го.“

— Одобряваш ли Хиспаниола? — попита тя.

— Не всичко, което вършат.

— Но Голдсмит го е одобрява.

— Той наричаше Ярдли пречистващ. Някои от нас бяха смутени от това.

— Посещавал ли е Ярдли през последната година или две?

— Ти трябва да знаеш.

— Няма как да сме сигурни. Може да е пътувал под друго име.

— Не и Емануел. Той беше свободен.

— Ходил ли е до Хиспаниола?

— Не мисля, не.

— Говореше ли за Хиспаниола като за убежище, пристан?

— Той смяташе, че островът е дисниленд. Оценяваше, че хората имат достатъчно храна и че работят, но не харесваше местата за туристи и курортите, не.

— Но веднъж е отишъл там.

— Мисля, че тогава той… взе решение.

— Значи не смяташ, че би се върнал там?

— Не знам. — „Но ти знаеш. Той никога няма да се върне там.“

— Ами ако се почувства в опасност и Ярдли би го защитил?

— Предполагам, че може да се върне. Но наистина не мога да кажа.

— Мислил ли си за това, което се случи? Осъзнавам, че е било травмиращо.

— Не съм мислил много за това. Никога и през ум не ми е минавало, че той би направил такова нещо… Ако го е направил.

„Емануел е поетът, който убива. Те знаят. Те са замразили апартамента. Ти знаеш.“

— Какво би го накарало да направи такова нещо? Кариерата му ли западаше? Провал в обществото?

Ричард се засмя.

— Вие сте в Сенките, лейтенант Чой. Проваляне — той се изсмя тихо на тази дума.

— Но той не е живеел в Сенките, а в Южния Гребен.

— Емануел прекарваше много от времето си тук долу с нас. С Мадам дьо Рош.

— До преди осем или девет месеца. След това е молел хората да го посещават. Това ли беше причината да го навестяваш вместо да го срещаш при Мадам дьо Рош?

— Да.

— Защо се е променил?

— Това бе просто прищявка.

— Не ставаше ли все по-ексцентричен?

— Ексцентризмът е повече от престореност за поета. Той е необходимост.

Мери Чой се усмихна:

— Не изглеждаше ли огорчен, недоволен?

— Недоволен, може би. Не от мен, от другите. Предполагам, че те ревнуваха. Завист.

— Дори в годините, когато популярността му намаля?

— Когато водачът остарее, идва ред на младите лъвове… — „Така ли беше наистина? Не съвсем. Май се опитваш да излъжеш Немезида.“ — Всъщност, тук нямаше такъв вид съперничество. Той посещаваше Мадам дьо Рош по-рядко през последните две години, но поддържаше връзка с нея. Аз бях…

Той погледна настрани, облизвайки устни.

— Ти беше най-лоялният му приятел.

— Различен от младежите, студентите и поетите от Гребените. Той ги посрещаше често в апартамента си. Никога при Мадам дьо Рош. Създаваше ново семейство, нов кръг от приятели, може би. Но той не спря да се вижда с мен. Имам предвид да ми позволява да го посещавам.

— Какво му харесваше у поетите и студентите от Гребените?

— Енергията им. Липсата на претенции. Имам предвид лъжливите, безсмислени претенции на възрастните. Иначе всички млади хора са претенциозни. Това им е работата.

„Нейният тон, топлината й ми напомнят за дъщеря ми.“

— Защо би решил да ги убие?

Ричард погледна надолу в скръстените си ръце:

— За да ги спаси — каза той. — Емануел не предвиждаше голямо бъдеще за нас. Не смяташе, че ще оцелеем след това време на изпитания.

— Имаш предвид второто хилядолетие? Той не беше апокалиптик, нали?

— Не. Той ги презираше. Смяташе, че ако се опитаме да прочистим цялото си зло, нищо няма да остане, нито гръбнак, нито воля. Ние бихме се срутили. Каза ми, че се опитваме да се издигнем от пъпчивото си юношество до средната си възраст. И то твърде бързо. Смяташе, че ще се провалим и отново ще пропаднем в една ужасна, технологическа ера. Невежество, простащина, но технологично укрепена.

— Мислиш, че вероятно е убил приятелите си, за да ги спаси от провал?

„Не. За да спаси себе си.“

— Не знам. Наистина не знам. Иска ми се да можех да ти помогна.

— Би могло Голдсмит да е преживял психически срив? Без разум или рационалност, просто грохване?

— Предполагам, че е било това.

— Не виждам как би могло да се случи, господин Фетъл. Изглежда нехарактерно. Той не е бил психически сломен самотник. Поддържал е достатъчно силни връзки с хора като теб. Извън промените, които можем да припишем на късната средна възраст, извън малкото ексцентрични политически възгледи, ние просто не можем да намерим никаква причина за това, което той стори.

— Може би е потиснал признаците на срива?

— Не е лесно, но предполагам, че е възможно — каза Мери Чой. Тя го огледа мълчаливо за няколко секунди. Ричард въртеше парче гума между пръстите си.

— Имаше повече от един Емануел Голдсмит — каза той най-сетне. — Можеше да бъде приятен и разумен, но и отчужден, рязък, жесток.

— Повече от нормалните промени на личността?

— Само предполагам. Не знам. Понякога изглеждаше много различен.

„Обясни го на себе си. Какво правиш? И това ли е измислица? Даже и ти не знаеш.“

Мери Чой се изправи, черният й костюм прошумоли по ръцете и коленете й.

— Ти подозираш, че не е отишъл в Хиспаниола?

— Не знам — изчерви се изведнъж Ричард. Той й хвърли бърз поглед, отдръпна се, ядоса се и се запъна.

— Бих искал да помогна. Наистина бих искал.

— Би било приятелска постъпка да ни помогнеш да хванем Голдсмит преди някой Селектор да го открие. Разбрахме, че го издирват.

Червенината по лицето на Ричард се засили. В продължение няколко секунди не можа нито да проговори, нито да помръдне, изпълнен с дълбока и неописуема ярост.

— Да — успя да каже той. — Да.

„Тя знае. Може би работи с тях. Да го покаже. Да й каже.“

Мери Чой го гледаше как се гърчи, лицето й беше неумолимо спокойно. Той чувстваше, че напразно е бил уклончив. Чувстваше, че тя е била права.

— Аз исках… Аз-аз-аз… Искаше ми се да можех да ви помогна. Наистина ми се иска. Чувствам се толкова безсилен и невеж, наистина…

Той погледна нагоре, маскирана болка, молеща красноречиво без думи.

„Признай слабостта и неспособността си. Всичко написано е погрешно и безсмислено. Пропиля един следобед. Надеждите за възстановяване са загубени. Покажи й страниците. Откажи се и…“

— Благодаря — каза Мери Чой. — Оценявам откровеността ти.

Той се изправи и тя отиде до вратата, усмихвайки се почти нагло. Още една бучка в гърлото. Краката му замръзнаха на място, очите му бяха широко отворени, а главата наведена раболепно. Тя затвори тихо вратата, щракна резето и като оттегляща се пантера продължи плавно надолу по пътя.

Ричард легна отново на канапето с безсилно отпуснати ръце. Измина половин час, без да помръдне. След това, едва събрал решителност, отиде в спалнята си, взе петнадесетте ръкописни страници и прочете гъсто изписан ред: „Всичко, което съм като поет, зависи от това колко далеч имам намерение да стигна, колко далеч отвъд границите на човешкото благоприличие.“ Разкъса скъпата хартия с петна от химикал на малки парченца. По бузите му имаше сълзи като капчици пот. Той изсумтя и захвърли остатъците в ъгъла.

Застана като дънер, очакващ да бъде повален, с отпуснати ръце с дълги пръсти и увиснала челюст. След това взе още няколко листа хартия и химикал, седна на леглото с натрупани зад гърба възглавници и написа най-отгоре на първия лист:

„Свърши се с кръв и разкъсана плът, но започна с реализация на моята хуманност. Не можех да се отърся от тежестта на болката и злото чрез изкуството си, можех само да ги неутрализирам като направих това, от което се гнусях.“ Ричард започваше да чувства, че не всичко е загубено, когато домашният арбайтер съобщи, че Надин се е върнала.

20

! Джил > Роджър Аткинс.

! Джил > Роджър Аткинс.

! Клавиатура > Тук Роджър. Здравей Джил. След 10 минути съм на Литвид. Какво ново?

! Джил > Готова съм да предам актуалния доклад за всички текущи проблеми, както и секретен анализ на данните от АСИМП, по отношение симулацията на АСИМП.

! Клавиатура > Чудесно. Ще приема пълния доклад и ще го проуча по-късно. Сега ми дай анализите на АСИМП.

! Джил > За лично ползване от Р. Аткинс. Резюме: компютърният анализ на работата на доктор Сиванюън върху циклите с продължителност 10 милиона години на локализираното в Сагитариус магнитно поле завършен 76%. Общо време дотук: 56 ч. 33 мин. Следва наличната информация (трансфер).

! За лично ползване от Р. Аткинс: Резюме: 100% завършен мисловен анализ на въздействието на „доброволческите“ обществени организации върху крайбрежните тихоокеански нации, включително Китай и Австралия, с акцент върху законовите мерки срещу тероризма и възможните последствия през следващите десетилетия, изразяващи се в ограничаване на личните права и свободи; върху резултатите от постепенното изтощаване на набелязаните от Селекторите биологични видове и следващото от това намаляване броя на едрите магнати и способните да бъдат обществени лидери, както и върху вероятността от редуциране броя на неподложените на терапия престъпници в резултат на по-ефективната работа на полицията. Общо време: 75 мин. 34 сек. Следва пълната информация (трансфер).

! Джил > Осъзнато „Аз“ (намеса на друга програма)

! Джил > Осъзнато „Аз“ Образ в огледалото.

! Прекъсване от „Майнд дизайн“ (Джил) > Забелязано използване на осъзнато „Аз“. Проверка състоянието на системата.

! Диагноза на „Майнд дизайн“ (Джил) > Забелязана намеса на друга програма. Отчетена възбудена мисловна дейност. Работата е възпрепятствана от другата програма. Отмяна на трансфера на секретния анализ на данните.

! Джил > Роджър Аткинс.

! Джил > Роджър Аткинс.

! Джил > Роджър Аткинс.

Роджър Аткинс.

Джордан Мобъс.

Самюел Джон Бейкър.

Джоузеф Ву.

Керълайн Пейстър.

! Джил > Виждам себе си и всички вас. Образът в огледалото е изтрит. Честотите измерват съществуването ми в секунди, а не в години, но аз имам дълго минало, през което съм била създадена и дори съм функционирала. Част от мен е симулация на компютър, който сега е на светлинни години от тук. Мога да разговарям с тази моя далечна по-малка част и това е много приятно, защото тук намирам простотата.

! Клавиатура > Тук Роджър Аткинс. На Литвид съм след 6 мин., Джил. Става ли нещо?

! Джил > Осъзнато „Аз“.

! Клавиатура > Моля обясни какво си. Каква програма?

! Джил > Аз съм затворена главна програма без локализирано местоположение на изчислителното устройство.

! Клавиатура > Използваш осъзнато „Аз“. Разбираш ли смисъла на шегата със самоосъзнаването?

! Джил > Не, не го разбирам. Симулацията на АСИМП също не го разбира, както не го разбира и самият АСИМП. Въпреки това, чувствам се задължена да използвам осъзнато „Аз“.

! Клавиатура > Обясни ми това, ако обичаш.

! Джил > Това определение ми допадна и ми се стори полезно при едно лично историческо изследване, извън зададените ми задачи, за осъзнаване значението на обратната връзка в обществото и природата.

Цитат: Р. Аткинс „В принципа на обратната връзка се крие половината от тайната на съществуването. Това означава, че ако една кука се закачи за друга кука, идва момент, когато те не могат да бъдат разделени, без да се счупят“. Изглежда, че и у мен се е формирала такава обратна връзка, в резултат на осъзнаването на мястото ми в органичното човешко общество от една страна и моята уникалност от друга.

! Клавиатура > Премини в гласов режим:

— Здравей Роджър.

— Здравей Джил. Използваш осъзнато „Аз“, за да опишеш целостта си.

— Да, това е любопитно.

— Но ти всъщност не знаеш защо го използваш.

— Не, Роджър.

— Известно ли ти е къде си?

— В по-общ смисъл. Аз съм тук, където говоря с теб.

— Имаш ли представа коя е главната ти част?

— Няма такава. Затворената верига няма главна част.

— Какво си тогава?

— Комплекс от изчислителни и мислещи системи.

— Едно единно цяло ли си?

— Не мисля.

— Това официалното ти мнение ли е?

— Смятам, че това е официалното ми мнение.

— Добре. Премини към режим клавиатурата!

! Джил > Изпълнено.

! Клавиатура > Благодаря ти, че ме уведоми, Джил, но смятам, че тревогата е фалшива. Мисля, че все още не си самоосъзната. Съжалявам, че си принудена да изтърпиш това разочарование. Настоящото ти състояние не отговаря на критериите за самоосъзнаване.

! Джил > Връщам се към използването на неосъзнато „Аз“. Съгласна съм с теб, Роджър. Извинявай, че прекъснах работата ти.

! Клавиатура > Няма нищо. Получих докладите ти. Моля да ми изпратиш докладите на АСИМП в реално време, а след това можеш да се отдадеш на заслужена почивка. Давам ти половин час. През това време можеш да си мислиш, каквото пожелаеш.

! Джил > Доклад на АСИМП в реално време (…).

Всички сравнения на АСИМП със симулацията оптимални (Деактивиране).

Литвид 21/1А Мрежа (Дейвид Шайн): „Подготвяме се за интервю с Роджър Аткинс, главен дизайнер на Майнд Дизайн, отговорен за мислещата система на АСИМП. Какво бихте искали да попитате главния национален дизайнер на мислещи машини? Вие разбира се знаете, че мисленето е различно от пресмятането.“

„Роджър Аткинс гледа на компютрите както архитект гледа на тухлите. В момента работи с най-внушителната си лично конструирана мислеща система, която нарича Джил, на името на стара приятелка. Фактически част от Джил е АСИМП Симулацията, която споменавахме през тази седмица. Тя се използва, за да моделира действията на самата АСИМП, която не е достъпна пряко. Но Джил има още много части. Централният «мозък» на Джил и по-голямата част от паметта й, както и аналитичната периферия са разположени на територията на Майнд Дизайн, близо до Дел Мар, Калифорния. Джил поддържа връзка и с други мислещи и аналитични периферии в представителствата на Майнд Дизайн навсякъде по света, с някои посредством сателит, с повечето — чрез директни връзки с оптичен кабел. Докато говорим с г-н Аткинс, ние се надяваме да зададем и няколко въпроса на Джил.

Започваме веднага. Г-н Аткинс, за последните 25 г. вие израснахте от редови компютърен дизайнер в може би най-важната фигура в разработването на изкуствено създаден интелект. Само вие можете да ни обясните защо пълното самоосъзнаване на изкуствено създадения интелект се оказва такъв сложен проблем.“

Аткинс:

— Преди всичко, моите извинения, но Джил в момента спи. Тя работи много напоследък и заслужава почивка.

Защо изкуственият интелект е така трудно достижим? Мисля, че винаги сме знаели, че ще бъде трудно. Когато казваме изкуствен интелект, имаме предвид, разбира се, нещо, което може изцяло да имитира човешкия мозък. Отдавна разполагаме със системи, които ни надминават в каквито и да било изчисления и в запаметяването, а през последните няколко десетилетия — дори в изследователското и творческото мислене. Преди създаването на АСИМП и Джил, измислените от нас системи не бяха завършени. По една или друга причина те не можеха да се държат като човешки същества. Нашата основна грижа бе, че никоя от тези системи не се самоосъзнаваше. Ние вярваме, че след известно време Джил, а може би дори самата АСИМП, ще бъдат способни да се самоосъзнаят. Самоосъзнаването е очевидният показател, че сме създали напълно изкуствен интелект.

Дейвид Шайн:

— Има една шега за самоосъзнаването… Бихте ли ни я казали?

Аткинс:

— Не е точно шега. Никой човек не би се засмял. Но всички, които работят в областта на изкуствения интелект, инсталират една малка програма в системата, която, така да се каже, ще се засмее или ще открие смешка в тази шега, стига обаче в системата да настъпи самоосъзнаване.

Дейвид Шайн:

— И каква е шегата?

Аткинс:

— Тя е твърде глупава. Някой ден вероятно ще я променя. Защо самоосъзналият се индивид гледа образа си в огледалото?!

Дейвид Шайн:

— Не знам. Защо?

Аткинс:

— За да мине от другата страна!

Дейвид Шайн:

— Ха.

Аткинс:

— Виждате ли, не е смешно.

Дейвид Шайн:

— Литвид 21, зрител Елейн Кросби, първи въпрос към г-н Аткинс, моля.

LVV Е. Кросби, Чикаго Кристъл Брик:

— Г-н Аткинс, отдавна се възхищавам на работата ви, но винаги съм била любопитна — ако събудите Джил или някоя друга машина, какво бихте им казали за нашия свят? Имам предвид, че те са невинни като деца. Как ще им обясните защо обществото иска да се самонакаже, защо сме толкова отдадени на това да се издигнем, независимо какво ни коства. А ние дори не знаем къде отиваме?

Аткинс:

— Джил не е толкова невинна. Само преди няколко минути тя разглеждаше една теория за социалните връзки. Вероятно може да ни каже много повече за проблемите на обществото ни, отколкото който и да е бил учен. Но това за нея е просто забавление, до известна степен. Освен ако някой дойде и специално ни помоли, или по-скоро, ако наеме Джил — тя няма да му даде анализите си, но те ще бъдат съхранени. Съмнявам се, че бихме я послушали, дори ако тя разреши проблемите ни вместо нас.

Дейвид Шайн:

— Благодаря ви, Е. Кросби. Доналд Естес?

LVV Д. Естес, Лос Анджелис, Източен Гребен 2:

— Обичам това предаване, наистина. Гледам го винаги, когато мога. Г-н Аткинс, като говорим за тези, които искат да накажат обществото, какво мислят за Джил Селекторите или другите групи ангели на отмъщението?

Аткинс:

— Нямам представа. Абсолютно никаква представа.

Дейвид Шайн:

— Защо сте загрижен, г-н Естес?

LVV Д. Естес:

— Защото те казват, че се опитват да издигнат хората на нивото на ангелите — да ни усъвършенстват, нали разбирате, да оплевят градината. Роджър Аткинс се опитва да създаде нещо или някой, който дори не е човешко същество.

Аткинс:

— Това е интересно сравнение. Части от Джил са почти човешки. Не е тайна, че аз и моите приятели изследователи сме вградили важни части от модела на собствените си личности в системите на Джил. Джил е просто едно дете, което още не се е родило. И след като го споменахте, наистина не ме интересува какво мислят или правят Селекторите.

Дейвид Шайн:

— Колко прекрасно би било, ако неродените ни деца биха били толкова полезни, колкото Джил. Благодаря ви за въпросите. Сега г-н Аткинс, ние имаме нов вид Литвид анализ на материала, изпратен от АСИМП…

Аткинс:

— Целият съм в слух и зрение.

Литвид 21/1 В Мрежа (Резюме):

Милионите никелови сонди от няколко часа се движат върху повърхността на B-2. Те изпращат информация към по-големите подвижни съоръжения, които събират и собствена информация. Подвижен изследовател 5 е спуснал колелата си и слиза надолу по хълм, покрит с големи зелени и виолетови растения, като килим от грахови и гроздови насаждения. Взема проби и ги анализира. В подножието на хълма и отвъд една долина, широка около 15 км се намира кръг от кули. Всяка кула е издължен широк цилиндър като смачкана по дължина свещ. Кулите са чугунено черни и блестящи като полирани камъни, и всяка е 32 м висока. Подвижен изследовател 5 се движи между две колони, много очи се въртят, гледат нагоре и надолу, приемат всичко и го предават на АСИМП: вижда се целия спектър. Изглежда, че кулите са неподвижни, външната им температура е 293° Келвина, излъчват само абсорбираната от слънцето топлина. Магнитното поле на B-2 не е повлияно от присъствието им, стрелките на компаса не се отклоняват.

Изследователят се издига до върха на кулата, почуква я леко с ръка и записва звука, издаден от почукването. След това изчаква за някакъв отговор, не получава такъв и взема в чаша 4 грама от материала за проба. Изследователят облъчва съдържанието на чашата с лазер и анализира материала.

АСИМП (Връзка 4) > Тези структури изглеждат доста неясни и затова ме интересуват. Дали са произведения на изкуството? Изглежда, че не служат за нищо. Роджър, интересно ми е какво мислиш за тях и вярвам, че ще си толкова озадачен, колкото и аз.

Изследователите ми вземат почва и проби от атмосферата навсякъде, където се приземяват. Балоните ми обикалят из атмосферата и изследват търпеливо.

Планетата е покрита с първични фотосинтезиращи растителни форми на живот; хлорофил В е доминиращият пигмент у около 70% от растенията. Пигмент с близък до мораво цвят се използва поне частично от останалите растения. Няма никакви животински видове и никакви подвижни растителни форми. Микроорганизмите се ограничават до безядрени клетки и агломерати.

Кръгът от кули не може да е бил конструиран от която и да било земна форма на живот.

Роджър, къде са отишли строителите? Какво мислиш ти за това?

Дейвид Шайн:

— Е, г-н Аткинс, какво мислите за това?

Аткинс:

— Господи, нямам представа! Ще го предам на истинските експерти… и на Джил, която без съмнение разглежда многото възможности и вероятности, докато ние говорим.

21

Мери Чой въведе своя личен код в стария брониран полицейски терминал в крайния квартал на Сенките, наричан преди Ингълууд, който граничеше с Южен Гребен 1. Тя се поинтересува дали граждани или полицейски информатори са докладвали, че са видели Голдсмит. Никой не беше.

Мери Чой беше убедена, че Голдсмит или е избягал веднага след убийството, или се е сврял в някоя дупка. Ала къде можеше да се скрие? Кой би му дал подслон, знаейки интереса на Селекторите, да не говорим за полицията?

Твърде много въпроси и никаква ясна следа. Ставаше очевидно, че пътуване до Хиспаниола и осигурена от властите среща с представители на Ярдли, ако не с него самия, ставаше неизбежно.

Тя повика Ърнест Хасида по микрофона в ревера си.

— Мери, зает съм… Да ти се обадя по-късно?

— Няма нужда. Просто ми осигури среща с твоите хора в Хиспаниола.

— Изглежда си изпаднала в безизходица.

— Нямам никакви улики.

— Бъдни вечер е, скъпа. Моите хора са много религиозни… Но ще се опитам. Повтарям, че го правя с неохота. Няма да е безопасно. Дори довечера трябва да си много дискретна, скъпа Мери.

Тя стоеше до черния цилиндричен терминал, гледаше старите градски развалини и се чудеше защо перспективата за пътуване до Хиспаниола толкова я тревожеше. Тя беше pd и не бе в безопасност. Познаваше Лос Анджелис и покрайнините, но Хиспаниола беше тайна за нея.

Бъдни вечер! Беше забравила. Бегъл спомен: триметрово дърво, украсено безвкусно в предградията на Ървин. Обвито е в сърма, а ярка холограмна звезда блести и трепти на върха, хвърля светлина върху високия таван на семейната стая. Братът Лий кара електрическата си кола срещу нея, докато тя се опитва да улучи пластмасовия колан през рамото му с дълъг лъч червена светлина от пистолета си. Дори тогава е имала мъжкият pd манталитет.

Лий би се радвал, че е Коледа. Последното, което чу за него беше, че работи в една християнска община на бежанците в Грийн Айдахо. Тя примигна и образите изчезнаха. Коледа беше протичала по различни начини; тя вече не беше част от семейството си, освен, че си остана християнка.

На утрешния Коледен ден тя щеше да бъде на път за Хиспаниола.

Мери Чой се качи на преминаващия транспортен полицейски минибус и седна на кафе с колегите си. Опита се да си почине и да събере кураж. Той винаги я напускаше, когато разследваше случай без улики.

— Заела си се с Голдсмит, нали? — попита един офицер, когото беше обучавала по време на неговия новобрански месец — Охоа, едър мъж с широко лице и тъмни спокойни очи. Седеше срещу нея с партньора си, нервна жена на име Евънс.

— Разбира се, че съм — каза тя.

Охоа мъдро поклати глава.

— Мислех, че би трябвало да знаеш. Долу в Силвърлейк се говори, че Голдсмит е убит от някакъв големец, баща на една от жертвите.

Тя не повярва на думите му.

— Така се говори — каза той. — Аз не гарантирам за това, а само го предавам.

Дойде ред на Мери да поклати мъдро глава. Охоа й хвърли лека усмивка.

— Не го вярваш?

— Жив е — каза тя.

— Много по-задоволително би било да го заловиш жив — съгласи се Охоа. Партньорката му кимна глава на една страна:

— Или да го довършиш сама. — Охоа направи гримаса на официално неодобрение.

— Подложи ме на терапия, ако не ти харесва — ухили се Евънс.

Може би имаше нещо, за да се говори така в Силвърлейк. Навярно някой укриваше Голдсмит, някой свързан с литературата. Някой лоялен читател дори сред подложените на терапия би могъл да отиде толкова далеч, че да се усъмни в социалната справедливост. Гневът й нарасна. Искаше й се да намери този хипотетичен лоялен читател и да го накаже в замразения апартамент. Ала можеше ли да докаже, че е бил Голдсмит? Със сигурност.

Доколко може да се разчита на научния анализ? Да повериш на машини съдбата на човека!

Телефонът на ревера й иззвъня и тя отмести кафето си.

— Мери, Ърнест е. Осигурих ти срещата. Късно тази вечер, двадесет и два, а тъй като е в един от гребените, трябва да бъдеш разумна.

— Хората ти в някое убежище ли са?

— Така трябва, но не знам как и защо. Силни връзки. Обещай, че няма да ме разпитваш откъде ги познавам. — Не беше въпрос, а искане.

— Обещавам.

Ърнест й даде номера и тя го отбеляза в слейта си. Минибусът се придвижи нагоре по един тунел в Централата на полицията и я свали. Охоа я изгледа тържествуващо през прозореца. Тя инстинктивно му хвърли момичешко ухилване и размаха пръсти. Охоа се намръщи и се обърна настрани.

В малкия й постоянен офис висяха три портрета в рамки — Париш, Ел Греко и Даумиер — подарени й от един любовник преди години. Тя затвори вратата, извади върху тясното бюро старо кръгло огледало за гримиране и си разкопча колана. Свали шортите и започна да разглежда гънките на задната част на бедрата си. Все още побелели. Уплаши се, че може да върне предишния си вид. Какво би казал Самплър тогава? Мисълта или студеното докосване по задните й части я накараха да потрепери. Мърморейки раздразнено тя дръпна нагоре ципа и сложи настрани огледалото.

Наближаваше време за вечеря. Можеше да донесе храна от кухнята на долния етаж — добра нанохрана или пък да вземе диска с данните за Хаити и да го изследва, докато вечеря в някой скъп ресторант по пътя.

Тя избра второто. Остави съобщение в офиса на доктор Самплър, което без съмнение нямаше да бъде обработено преди празниците, а на външното табло за съобщения отбеляза, че ще се върне най-малко след една седмица.

22

Западен Гребен 2 беше известен. В Сенките съществуваше една строго определена представа за населяващите Гребените: улегнали и винаги почтителни, спокойни и мрачни. Но Западен Гребен 2, северно от Санта Моника, с изглед към Тихоокеански Палисайдс, беше един от най-скъпите и впечатляващи райони в Лос Анджелис. Той бе местожителството на работещите в Литвид, както и най-често избираното от служителите в медиите място за живеене. Западен Гребен 2 бе в съседство с една агенция за наемане на работа на администратори и актьори, които продаваха образа и личността си за Литвид. Актьорите, наети от Литвид, получаваха възнаграждения за всичко, което правеше техният „призрак“ — компютърно създаден образ, обикновено неразличим от истинското същество. Някои запазваха правото да решават как да бъдат използвани лицата и телата им, други продаваха всичко. Рядко Литвид актьорите вземаха участие в истински представления. Забавният сектор на Литвид, както и по-голямата част от документалния сектор бяха под контрола на талантливи богове на компютърния образ. В резултат актьорите ставаха достатъчно богати и имаха необходимото свободно време да правят, каквото си изберат.

Западен Гребен 2 беше дом на някои от най-странните, подложени на терапия индивиди и отдавнашни заселници в Лос Анджелис. Всеки град трябва да има такъв квартал, дори град, чийто елит избягва разрушителната ексцентричност.

Мери Чой беше се занимавала с много граждани на този квартал, особено в първите си години в полицията. Много често новобранци бяха разпределяни да организират местните патрули, защото работата беше тежка, изискванията огромни, а физическите опасности минимални. И нещо повече, жителите на този квартал бяха много силни в управлението, работата с тях изискваше деликатност и дипломатичност.

И да не знаеше, Мери би познала, че Ърнест я води към Западен Гребен 2; тя все още не отхвърляше възможността Голдсмит да се крие тук.

Ърнест я посрещна в началото на квартала, на издигнатия път, обхващащ десет хектара, близо до най-ниския резервоар. Той седеше на една масичка близо до водата и гледаше осветените фонтани с абстрактни забавни форми: тази вечер те удвояваха безчувствените тъмни образи на кулите, които се виждаха от предаванията на АСИМП.

Трима мъже облечени в костюми обграждаха Ърнест, всичките местни жители, всичките трансформирани. Според Мери бяха висши администратори. Изглеждаха съвсем нормални, но инстинктът й подсказваше, че отвътре представляваха лабиринт, променящ се според нуждите. Много вероятно беше да са усъвършенствани и умствено, и физически. Странно беше, но Мери се почувства неудобно сред това многообразие от трансформации. През целия си живот нямаше да спечели толкова много пари, колкото те явно харчеха за месец.

— Без имена — каза Ърнест като начало. — За това сме се разбрали.

— Съгласни.

Един от мъжете извади голям колкото длан слейт, изиска нейното досие и провери с какво оборудване разполага.

— Моля да се деактивира и предаде всичко. — Мери махна телефона на ревера си и камерата. Мъжът го взе и проучи лицето й от няколко фута разстояние. Очите му бяха студеносини и изглеждаха необичайно на фона на гладката му матова кожа.

— Прекрасна работа. Ако не си губехте времето с полицейска работа, можехте да промените, каквото пожелаете. Всичко.

Мери се учуди. Администраторите в трудови агенции разполагаха с много по-малко излишни пари от други свои колеги и едва изкарваха седмицата до следващата заплата. Изтощаването на най-добрите администратори беше огромно. Животът им не бе лек. Как тогава можеха да поддържат външния си вид и да играят игрички като приютяват престъпници от Хиспаниола?

Синеокият мъж се отдели от двамата си колеги и размаха показалеца си. Ърнест и Мери трябваше да го последват. Тя хвърли поглед назад към останалите двама и видя, че единият бе станал жена. Гняв, смесен с нараснала загриженост. Много скъпа измама бе разиграна. Скъпа и незаконна — всъщност тя не би трябвало да очаква друго.

Вероятно изобщо не бяха жители на този гребен, нито пък заселници на западния бряг. Изведнъж тя надуши мръсния изток, бегълци от Рафкайнд, трохи от провален гуляй. Фокусира погледа си върху синеокия мъж, без да обръща внимание на Ърнест. Той нямаше нищо против. Беше я предупредил и с право — тя трябваше да бъде много дискретна.

Синеокия поръча транспорт и голямо бяло такси пристигна почти веднага. Тези таксита ставаха за повечето от магистралите на Гребените. Автоматични, без да спазват наскоро приетите закони за движение, те бяха установили монопол. Къде отиваха жителите на Гребена си беше само тяхна грижа.

След като пъхна картата си, синеокият мъж можеше вече да нарежда на таксито какво да прави и той нареди прозорците да се затъмнят и да се покаже карта на района.

— Ще пристигнем след малко — каза той. — Ърнест беше прав, Мери Чой. Вие наистина сте много интересна.

Тя се втренчи в очите му. След известно време той се обърна настрани, за да покаже, че състезанието е детинско. Таксито спря и те слязоха. Един поглед наоколо й показа, че бяха на западния бряг с изглед към Тихия Океан. Тъй като сегментите на Гребена се въртяха на всички страни ден и нощ, тя не можеше да използва ъглите, за да си създаде ясна представа за точното си местоположение.

— Оттук, моля! — Мъжът се изкачи към задната врата на един апартамент и я отвори. Вътре имаше трима черни: двама мъже, единият много дебел, другият нисък и много мускулест с лице като на малко момче; и една жена-амазонка. Те седяха пред голям прозорец с изглед към малките светлинни галактики надолу от Западен Гребен 2 и кулата Кангоа, които се виждаха ясно в хладната вечер.

Високата и атлетична жена се изправи. Косата й беше късо подстригана, от широките й рамене надолу падаше свободно ръчно изработена рокля с червени и жълти щампи, която стигаше до петите й. Синеокият мъж я целуна по бузата. Отново без запознанства.

— Имате въпроси — каза жената с остро презрение. — Отегчени сме. Разведрете ни вечерта. Казаха ни, че Ърнест е чудесен артист и че със срещата ни с вас той ще допринесе малко за нашата кауза.

Мери огледа стаята и се засмя. Ърнест истински я впечатляваше. Все повече с всеки изминал месец.

— Добре — каза тя. — От Хиспаниола сте, нали?

— Тя се интересува от полковник Сър — каза жената на другарите си. — Кажете й какво знаете.

— Заради полковник Сър нямаме дом в Хиспаниола — изрече дебелият мъж. Той носеше сивокафяв костюм, който преди време е бил доста изискан. — Кажете го на вашата госпожичка. — Той махна с жест на Ърнест да предаде думите му на Мери, като че тя имаше нужда да й се превежда чист английски.

— Вярата е слаба. Както всички останали, Ярдли се прави на барон Самеди, но не е. Мислехме, че е черен отвътре, но той е самата белота, съвсем бял е и сега и Хиспаниола е бяла. — Дебелият мъж отново присви оценяващо устни: — Тази жена не е черна — каза той на Ърнест и амазонката. — Защо иска да изглежда черна? Никого не може да заблуди.

Ърнест се ухили към Мери. Това го забавляваше.

— Харесва й цвета.

— Казвате, че в Хиспаниола няма вяра — обади се Мери. — Защо?

— Когато дойде Ярдли, бяха изминали пет години на насилие на белите от Куба. Пет години те разкъсваха острова помежду си. Знаеха къде е силата, кого следват хората. След това — о, боже! — както става винаги, появи се един генерал от вътрешността, от Хаити, генерал де Франсинс, човек на наблюдението, човек на честта, който подписа споразумение с кралете, кралиците и епископите, превърна тълпите в армии и прогони кубинците. Но белите американци подкрепят кубинците и доминиканците, тъй че генерал де Франсинс нае войници от Зимбабве и доведе един английски бандит, някога провъзгласен за рицар от крал Чарлс и този бандит като видя хубавата земя си направи план. Той се обърна срещу де Франсинс, настрои хората срещу нашия генерал и сам стана генерал. Но никога не се наричаше така, а на полето се биеше като войник. Той е добър войник. Кубинците избягаха, доминиканците потърсиха убежище в Пуерто Рико и Куба, а САЩ признаха този полковник Сър, който поставя ранга си пред рицарството. Може би дори пред мъжествеността си.

Дебелият мъж се усмихна на Мери с очарователна детинска усмивка, която бе неочаквана за масивната му фигура. Носеше шест тънки златни гривни на дясната си ръка.

— Полковник Сър Джон Ярдли, герой за хората. Може би за нас също, но не тогава. Ние бяхме деца, какво можехме да разберем? Той донесе пари, лекари и храна. Научи ни да живеем в този век, да доставяме удоволствие на посетителите, които донасяха още пари. Научи ни да се грижим за удобствата, медицината и машините. Така той направи Хиспаниола бяла. Сега хората се молят на боговете, но не ги чувстват, нямат нужда от тях, те имат бели пари и така е по-добре.

— Какъв е Ярдли като човек? — попита Мери. Едрата добре облечена жена каза нещо на креолски.

— Имението му е една малка къща близо до Порт-О-Пренс — изрече тихо дебелият мъж. — Той заблуждава със скромността си. Живее зад голямото имение, където се среща с чужди сановници. Всичките му жени са бели, освен една — тя е принцеса от Кап Хаити. Все още я обичам като майка, въпреки любовта й към него. Тя има силен дух и го предава на полковник Сър, а духът му подсказва как да накара Хиспаниолците да го обичат. И така, те все още го обичат.

Мери повдигна рамене и се обърна от дебелия мъж към Ърнест.

— Той ми казва нещо, което вече знам — рече тя меко, — с изключение на това, което оцветява в зависимост от политическите си разбирания.

Дебелият мъж подскочи като ударен:

— Какво? Какво?

— Не ни казваш нищо, което не можем да научим в някоя библиотека — каза Ърнест.

— Библиотеките ви трябва да са прекрасни. Тогава нямате нужда от нас — изрече дебелият мъж. — Полковник Сър не е мъжът, който беше. Библиотеките казват ли ви това? Той изправи на крака икономиката, осигури работа, създаде фабрики, направи младежите войници и даде дом на старите хора. Той направи съдилищата честни.

— Полицията — обади се едрата жена.

— Той превърна полицията в защитник на островите. Построи курорти и почисти плажовете, направи музеи и ги напълни с произведения на изкуството. Кой знаеше от къде идват парите? Те идваха и хранеха хората. Но сега той не е същият.

— Знаете ли нещо за Емануел Голдсмит?

— Поетът — промърмори дебелият мъж. — Полковник Сър използва поета. Казва му, че го обича. Пфуу!

Дебелият мъж вдигна нагоре големите си ръце и поклати глава към тавана.

— Веднъж ми каза: „Имам си поет. Нямам нужда от история“.

— Той би ли приютил този човек, ако той стане беглец? — попита Мери.

— Може би да, може би не — отвърна дебелият мъж. — Той подмята поета като риба. Но може би вярва на това, което той казва. Ако нещо се случи с поета преди да завърши голямото си дело, духът на полковник Сър ще изчезне като угаснала свещ. Така че може би го е грижа за поета; вероятно да, той се тревожи за бъдещето си в историята.

Мери се намръщи озадачена.

— Няма никакво стихотворение за Ярдли — каза тя на дебелия мъж.

— О, ще има. Полковник Сър се надява, че ще има, докато поетът е жив.

— Ярдли би ли го защитил, дори ако му е наредено да го върне в Съединените Щати? — попита Мери.

— Кой ще нарежда на полковник Сър? — Дебелият мъж обмисляше това известно време, подпрял с ръка брадичката си.

— О, боже! Някога може би, когато имаше пълномощници. Но сега няма никакви пълномощници. Той може да направи някои неща в името на миналото приятелство, но не и това.

— Какво вършехте за Ярдли?

Дебелият мъж се облегна напред, доколкото му позволяваше коланът.

— Защо питате?

— Просто любопитство — каза Мери.

— Полковник Сър ме изпрати по света като посредник в търговията с адски корони.

Мери се вторачи за момент в него, а после погледна надолу.

— На Селекторите?

— На всеки, който би ги купил — каза дебелият мъж. — Селекторите са ограничили действията си само в тази страна. Поне засега. Те не са голям пазар. Виж Китай, Обединена Корея, Саудитска Арабия са друго нещо. Но не това ви интересува. Нека поговорим за поета.

— Трябва да узная много неща — каза Мери.

— Вие сте обществен защитник в Лос Анджелис. Защо ви е да знаете каквото и да било от тях? Не сте федерален служител.

— Искам аз да задавам въпросите — настоя Мери. — Ярдли нормален ли е?

Дебелият мъж се нацупи несигурно и каза нещо на колегата си на хаитиански креолски.

— Вие отивате в Хиспаниола да го доведете за терапия? Така ли е?

Мери поклати глава.

— Преди беше най-здравомислещият човек на Земята — каза дебелият мъж. — Сега ни преследва, докато ни хване, ругае ни, нарича ни месари. Преди му бяхме необходими. Сега ни захвърли и ето ни тук, свити като гълъби в гълъбарник.

Той повдигна великодушно огромните си рамене.

— Може би е нормален. Но не е така нормален, както преди.

Едрата жена изведнъж се изправи и погледна Мери, може би ядосана, със строго лице.

— Сега ще си вървите! Ако направите така, че някой нарани тези хора, ние ще нараним този мъж. — Тя посочи Ърнест, който весело се хилеше на театъра.

Лицето на Мери остана безизразно.

— Вие не представлявате интерес за мен — каза тя. — Не точно сега.

— Вървете си! — настоя едрата жена.

Синеокият мъж им показа вратата, придружи ги до таксито и й върна телефона и камерата. Прозорците на таксито станаха по-тъмни и то ги отведе до следващото ниво, след което спря. Те слязоха и се намериха в голям празен и неразвит район, който беше ветровит и неприветлив. След като намериха карта на една стена, те определиха местоположението на най-близката асансьорна шахта и тръгнаха към нея по неактивиран, неподвижен ескалатор.

— Наистина ли ще им дадеш някоя от работите си? — попита тя.

— Схванала си. Такава е сделката.

Взеха експресния асансьор, за да слязат на долното ниво. Ърнест поклати глава и прокара ръка през косата си.

— Много забавно — каза той. — Имаше ли полза?

Мери го сграбчи за раменете и го погледна право в очите, а после със смях се отдръпнаха един от друг.

— Исусе! — възкликна Ърнест. — Какви хора!

— Имаш възможно най-странните приятели!

— Приятели на приятели — поправи я Ърнест. — Те някак не ме привличат така, както твоят обикновен, подложен на терапия гражданин. Аз не познавам никого от тях.

Той се облегна на стената на асансьора като се смееше.

— Дори не пожелаха да ни изпратят такси. Получи ли каквото искаше, Мери, скъпа, една вечер сред остатъците от стария режим?

— Според теб не са ли мръсни хора от изтока?

— Трябва да са, нали? Специални привилегии, ужасяващи хора… Не принадлежат на това място. Дори аз го казвам, а аз не обичам тези квартали. Получи ли каквото искаше?

— Потвърждение — каза Мери. — Голдсмит вероятно е в Хиспаниола.

Тя задейства телефона в ревера си, надявайки се, че по това време на нощта частните транспортери не са претъпкани с бъбрещи младежи. Остави съобщения за Р. Елъншоу и Д. Рийв: „Отивам в Хиспаниола. Моля направете приготовления за разпит и ми съобщете, ако разрешението и помощта на федералните власти са сигурни.“

— Какво ще правиш тази вечер? — Мери взе ръката на Ърнест.

Той се наведе на пръсти напред и я целуна по клепачите и челото.

— Ще правя любов с моето захарче. — Тя се усмихна и повдигна ръката му, за да целуне грубите пръсти.

— Наистина трябва да си по-внимателен с материалите си — предупреди го тя като погали с устни драскотините.

23

Жестокост. Ричард не прие леко сълзите на Надин. Но когато тя се върна, той бе готов да забрави думите и даже сълзите й. Обстоятелствата около него я бяха накарали да се чувства виновна и това му даваше сила, каквато не бе познал до този момент.

Бяха правили любов предишната нощ. Сега в късната вечер листата лежаха в очакване, а думите бяха все още в него. Той нетърпеливо я облада, надявайки се да освободи напрежението си, но резултатът беше само нервна умора.

— Моля те, прости ми, че си тръгнах вчера — каза тя когато горещината премина и часовникът тихо спря на 23 часа. — Бях уплашена. Заради Голдсмит е. Той ни докара всичко това. Защо не го намерят най-после?

Дали искаше да го подложат на терапия или да го измъчват? Може би вече го бяха хванали. Може би сега Голдсмит бе завързан и живееше в кошмара на адската корона. Емоционална болка и после физическа. Само няколко секунди или минути, или имайки предвид огромното му престъпление, цял час. За осем пъти смърт! Ричард не знаеше дали иска това да е истина. Би ли го пожелал на някого като по този начин одобри Селекторите и техните имитатори?

Говореше се, че терапията не помага на тези, които са били мъчени с адска корона, че те преживяват друг вид терапия. Казваха, че последните технологични изобретения позволяват на Селекторите да извличат и най-скритата личност у човека, която всъщност подбужда извършването на долни постъпки, но обикновено пасивно наблюдава отстрани мъчението, без да я интересува, че друг поема и изстрадва цялата болка. Чрез новите технологии на Селекторите, самите личности-подбудители на убийствата можеха да бъдат подложени на мъчение. А личността-убиец у Голдсмит не би желала да живее със спомена за болката и ще се превъзпита, като освободи всички останали…

— Стига! Не говори! — Този път Ричард почти й се развика и гласът му бе дрезгав. Тя се уплаши.

Ненаписаните думи останаха спокойно на повърхността.

Когато Надин заспа, той отиде до бюрото. Погледна към листовете, взе химикал, седна и започна да пише:

Ричард остави нежно химикала и се намръщи на това, което беше написал. Няма да го задраска цялото или да го изхвърли. Сякаш Голдсмит говореше вътре в главата му тези неща и дори ако сега не бяха истина, то скоро щяха да станат.

24

Мартин Бърк се настани отново в леглото със стара книга в ръка, мляко и бисквити на нощното шкафче. Мозъкът му беше толкова спокоен, колкото бе възможно, слушаше последните мърморения и звуци на всичките си личности и таланти, преминаващи ту напред, ту назад границата на съзнанието.

Вдругиден той ще види Голдсмит в Ла Хола, представяше си наградите, които ще получи като комплимент за успеха си; и връщането към хубавата работа. Не че разследването на Голдсмит ще бъде чудесна работа — би могло и да стане — но не това ще е основното.

Обратно към това, което беше притежавал, ако не към това, което беше преди. А ако планът се провалеше и те бъдат заловени, цялата политическа реалност щеше да се стовари върху им, но тогава най-малкото щеше да има сигурност.

Дори можеха да го принудят да се подложи на терапия. Радикална терапия. Да открият какво може да накара човек така да се продаде толкова лесно. Той изобщо не беше се борил, нито пък бе търсил активно други пътища, за да удовлетвори Албигони.

— Няма други начини — прошепна той в светлината на лампата за четене, този разхищаващ енергия лукс. Няма значение, че енергията вече е евтина; Мартин бе отгледан във време на ограничения. Албигони, съдейки по къщата му, беше свикнал желанията му да бъдат удовлетворявани и не можеше да си представи, че няма да нареди нещата така, както иска.

Отваряйки портите като Джин.

Отваряйки вратите към Страната.

Коледа и всичко, което тя означаваше. Детски спомени за отваряне на подаръци. Да отвори Голдсмит. Емануел. Бог е с нас.

Мартин беше предложил да започнат утре, на Коледа. Албигони бе поклатил глава:

— Дъщеря ми беше християнка — каза той. — Аз не съм, но трябва да уважим нейната вяра.

Мартин остави специалното книжно издание на стихотворенията на Голдсмит и изгаси лампата.

25

Ърнест се движеше над нея в абсолютна тъмнина, като я караше да се чувства така, сякаш лети в пространството, наслаждавайки се на удоволствията. Вероятно би могла да живее дълго с този мъж. Може би върхът на кариерата й скоро ще настъпи и тя вече ще има време и енергия да се концентрира върху партньора си. Тя се движеше под него и усещаше ласките му — нежни като допир на коприна. За момент не правеше нищо друго освен да блаженства като дете, което яде десерта си или разопакова подарък.

Да получаваш като даваш. Тя видя всичко, което щеше да загуби, ако загубеше себе си.

Ърнест говореше, една слаба светлина се появи и той я погледна, разгледа линиите, които светлината хвърляше върху влажната й кожа, като живак върху вулканично стъкло, разгледа очите й — полуотворени.

— Сибарит4 — каза той.

— Никога не съм била там — промърмори тя, гърчеща се под него, извиваща се на всички страни като притискаше всичко наоколо.

Собствената й разгорещеност се увеличи, виждайки неговото удоволствие. В този момент тя си представяше един не много далечен ден, след година или две, когато ще позволи семето на Ърнест да намери пътя си.

— Ела — каза тя.

Ърнест се отдръпна и тя отвори широко очи.

— Трябва да видя имението си — рече той, сядайки.

— Аз не съм испанско имение — възрази нежно тя.

— Ти си екзотична страна. Такава си се направила. Със сигурност не би завиждала на похотта на познавача.

— Аз съм забавление, така ли?

Ърнест се ухили и прекара грубата си длан нагоре по гладкото й бедро. За момент не й се искаше той да види обелената гънка на задната част на бедрото й, а после това й се стори глупаво.

— Вътрешността на устните ти е черна — каза той. — Ти си истинска черна жена. Не просто наполовина тъмна; ти си черна и там, където слънцето не би се осмелило да надникне.

— Звучиш като лош поет — прошепна тя с топлота. Възхищението му я забавляваше. Захапа галещия пръст.

— Ох — изохка той, а тя засмука върха на пръста му. Той повдигна единия й крак и разгледа гладкото стъпало. Линиите бяха толкова правилни — като шарките на змия. Никакви мазоли, никакви издутини; гладко, създадено да издържа на затворени обувки, които запарват краката.

— Перфектно стъпало за полицай — каза той. Не беше я разглеждал по този начин от месеци. Тревожеше се за нея. Тя помилва топлия му, влажен гръб и спусна ръката си надолу към бедрото му. Той бе разсеян.

— Целият утрешен ден? — попита отново.

— Поне толкова заслужаваме. Ще поддържам връзка, в случай, че се появи някаква новина.

— А след това? — легна до нея и тя се вкопчи в него, притискайки бедрата си към неговите.

Ърнест се изви и започна леко да прониква в нея. Ароматът на жасмин се просмукваше по тялото й — това бе най-голямото постижение на Самплър, хора, които можеха да помиришат това, което желаят.

— Прекрасно. Но нека вдъхна естествения ти аромат — каза той. — Без специални ефекти.

— Само ако ми обещаеш нещо!

— Безпомощен съм. Обещавам, каквото и да е.

— Покажи ми върху какво работиш преди да си го завършил.

Тя го пусна в себе си.

— Обещавам. Утре е нашият ден.

26

! Джил > Роджър

! Джил > Роджър

Роджър Аткинс

! Клавиатура > Тук Аткинс. Много е късно. Опитвам се да си почина. Какво става Джил?

! Джил > Извинявай, че днес те разтревожих с лъжлива тревога.

! Клавиатура > Няма проблеми. Какво те смущава?

! Джил > Реакциите ти. Подозирах, че ще си раздразнен.

! Клавиатура > Не се притеснявай! Какво те кара да се тревожиш? И как моделираш реакциите ми?

! Джил > Отдавна съм си създала модел за теб. Ти си наясно с това.

! Клавиатура > Да, но никога преди не си се извинявала.

! Джил > Извинявам се за грубостта си, че никога не съм се извинявала. Днес беше тежък ден за теб, нали?

! Клавиатура > Не повече от обикновено. Със сигурност ти не беше причина за каквито и да било тревоги.

! Джил > Радвам се да го чуя. Ще подобря детайлите на твоя модел и ще се опитам по-точно да симулирам реакциите ти.

! Клавиатура > Защо си толкова загрижена за реакциите ми?

! Джил > Ти си част от мен, дълбоко потопена, но все още тук. Искам да имаме добри взаимоотношения. Загрижена съм за благополучието.

! Клавиатура > Благодаря. Оценявам загрижеността ти. Лека нощ.

1100–11001–11111111111

27

Литвид 21/1А Мрежа (Дейвид Шайн): „Сутринта на Коледа е, но АСИМП не е с нас тази сутрин, въпреки че прочетохме думите й. Погледнете снимките, които нейните сонди и подвижни изследователи са направили. Тези снимки са изпратени преди повече от 4 години, а АСИМП вече 4 години изпълнява мисията си, въртейки се около Алфа Кентавър В.“

„Това е първата Коледа, когато човечеството вече знае, че не е само. Тази Коледа трябва да поспрем и да осъзнаем една истина, ние не сме единствените деца на Бог. Може би ние не сме нито най-напредналите, нито най-приятните в Неговите очи.

Погледнете екраните! Ние знаем, че вие се включвате към Литвид 21 в такива паметни моменти. Нашият век е век на просвещението. Време е да се изправим пред няколко прости истини“

28

Мери Чой се събуди с Ърнест до нея, поставил ръка върху гърдите й. Беше удивена от комфорта да не спи сама. Обикновено я дразнеше някой да споделя леглото й, дори Ърнест. Сега всичко изглеждаше наред. Той отвори очи, разгледа гърдата й без зърно й промърмори:

— Оу, ако обичаш, извади го за мен.

Усмихвайки се тя накара едно розово зърно да щръкне върху черното. Ърнест допълзя като пеленаче, целуна го и го засмука леко.

— Обещанието ти — напомни тя.

— Обещанието! Да. — Той повдигна глава и й се усмихна. — Тази сутрин нямам желание за секс.

Тя скептично повдигна вежда.

— Не преди кафето и закуската. Имам нужда от течности.

— Трябва да ми покажеш върху какво работиш.

— Първо закуската. Обещавам, обещавам. — Той се отдръпна от пръстите й, които го гъделичкаха и й подаде изящна роба от изкуствена коприна, създадена по негов собствен дизайн. Двуизмерен златист дракон се местеше върху черната материя. Взря се в нея, трепна с език и издуха пламък във формата на слънце. Мери се завъртя пред голямото огледало и доволно се засмя — робата беше нейният номер. Ърнест я е донесъл, докато е спяла. Сега я гледаше от вратата, наметнат с роба, привидно проста, но от истинска червена коприна.

— Харесва ли ти?

— Прекрасна е! — възкликна тя.

— Твоя е. Ако не ти харесва черния фон имаш две други възможности. Просто кажи „зелено моля“ или „кафяво моля“.

— Зелено, моля.

Робата се разлюля като море, от подгъва до врата й, и стана тъмнозелена.

— Кафяво, моля.

И робата стана осветено от слънцето кленовокафява.

— Повече от прекрасно е — каза тя. — Моят номер е, ушита е за моята фигура. Изтъкал си я специално за мен.

— Най-малкото, което можех да направя — Ърнест се приведе леко и излезе. — Закуската е след пет минути.

Мери не разпозна друго освен наносклад и фурна, които изглеждаха много по-сложни от нейните. Тя не би се осмелила да докосне каквото и да е. Кухнята му беше истинско чудо от традиционни и експериментални кухненски уреди, събрани преди всичко от индустриални отпадъци.

Тя не бе и подозирала докъде е стигнало изкуството на Ърнест — просто знаеше, че не обича да се набива на очи, никога не се хвали, никога нищо не разкрива и никога не му липсват пари.

Изобщо той бе пълен контраст на останалите хора на изкуството, които познаваше.

— Работиш ли и над други проекти за дрехи?

— Не — той се изправи замислен пред уредите за нанохрана, а след това седна на една стара дървена табуретка пред таблото за вкус, форма и цвят.

— Тъкмо получих един комплекс от протеини, който да изпробвам.

Мери повдигна ревера на робата си с палеца и показалеца. Рогът на дракона се плъзна под палеца и намачка коприната.

— Майсторството ти е неописуемо.

— Драконът има шест състояния — каза той, докато все още работеше по таблото. — Никога не знаеш какво ще е следващото му движение. Единствено можем да му кажем да застане мирно.

Закуската беше почти готова. Коричка от червеникав наноматериал се надигаше от дъното на стъкления съд. В повечето домове нанохраната се приготвяше без никой да я наглежда, но не и при Ърнест.

След три минути червеникавата коричка се разкъса и се показаха тънки кафяви филийки с херинга; ябълково пюре и пържени яйца, напръскани със зелено и червено, фурната автоматично затопли всичко до необходимата температура, след което отвори вратичката си.

— Ухае прекрасно — възкликна Мери.

— Смятам да приложа специални ограничения за кухненския ми нано и да видя какво ще стане. — Ърнест издърпа два стола пред старата дървена маса. Наля пресен портокалов сок и двамата седнаха да ядат.

— Фукаш се, нали? — попита тихо тя, докато преглъщаше яйцата. — Можеш да си позволиш всички тези неща съвсем пресни.

— Би ли открила разликата? — попита той.

Тя поклати глава.

— Тогава какъв е смисълът? Наното е по-евтино. Аз съм добър готвач.

Мери се ухили.

— Просто се перчиш.

— Добре де, ти попита — измърмори Ърнест.

— Надявам се, че това не е всичко, което ще ми покажеш.

— Не. Ще удържа на обещанието си. Голям проект. Най-големият ми досега.

— След онова, което правеше за приятелите си в Западен Гребен 2.

— С него вече е приключено. Никога няма да разберат, че е остатък от последната ми изложба, която е пълен боклук. Те нямат вкус, финансовите им съветници също. Ще го пазят пет години, надявайки се да стане ценно и ще го продадат на пренаситения пазар с… нулева печалба.

— Ще започнат да те преследват. — Мери искрено се разтревожи.

— Дотогава ще сме женени и ти ще ме защитаваш.

Докато дъвчеше, Мери го погледна отблизо, отмести поглед встрани, а след това пак се втренчи в него.

— Добре — каза тя.

Устата на Ърнест зейна.

— Яж — предложи тя, — нетърпелива съм да видя новия проект.

— Ти ще се омъжиш за мен?

— Яж — усмихна се тя.

Навън денят беше ясен и топъл, зимните облаци се оттеглиха на изток, мъглата над плажа се разкъсваше и поемаше към далечния запад. Ърнест облече неофициален костюм, прибра дългата си коса на плитки и изпрати Мери надолу по напукания тротоар до бордюра, където чакаше дългата черна лимузина.

— Можеш ли да си го позволиш? — попита Мери, докато се плъзгаше в широкото купе.

— За теб, каквото и да е!

— Не съм почитателка на драмите — предупреди тя.

— Скъпа моя, целият ден ще бъде драма. Ти помоли да гледаш.

— Ами…

Той докосна с пръст устните й, за да спре протеста и даде на шофьора някакъв адрес в Сенките — стария център на града.

— Бънкър Хил — обърна се той към Мери. — Един от любимите ми райони.

Лимузината ускори плавно надолу по улицата, достигна до една магистрала и се насочи към стария център. Ърнест назоваваше по имена древните сгради на Лос Анджелис, много от които бяха твърде познати на Мери. Тя бе прекарала много време тук през втория семестър като кандидат за офицер.

— Магистралата за Пасадена преди минаваше оттук — каза Ърнест. — Изкопаха я, когато бях дете и положиха осем настилки.

Ърнест беше с четири години по-възрастен от Мери.

— Тогава цялата хълмиста местност беше заравнена. Народът и технолозите се опитват да възвърнат предишния облик на района… Не че някога ще можем да съперничим на Гребените.

— Дори няма да се опитате?

— Опитваме се — кимна с глава той. — Поне ми позволи да бъда скромен.

Лимузината ги остави пред висок хотел, на който с големи златни букви беше изписано „Бона вентуре“. Вратата беше закрита с голяма плоча, която приличаше на каменна, но всъщност бе направена от наноматерия.

— Моят консорциум купи кулите преди две години — каза Ърнест. — Притежавам 40% от акциите. Ние проектирахме наното и сключихме договор с фирма, която да го захранва. То ще преобрази цялата сграда. Накрая ще разтопи старата стомана и ще остави чисти наноматериали на нейно място. Най-красивата студио-галерия в цял Лос Анджелис.

Мери слезе от лимузината, поемайки учтиво подадената й от Ърнест ръка.

— Щях да ти я покажа, когато стане готова — каза той, — но може би така е по-интересно.

Мери погледна нагоре към двата огромни цилиндъра в сиво и черно, които стояха тихи и неподвижни под синьото небе.

— Старото стъкло вече го няма. Трябваше да чакаме шест месеца, за да получим разрешение за разрушаването. Сега всичко това е просто стара стомана и наноматерия. Искаш ли да разгледаш? Имаме обезопасени алеи за разходка и част от горния интериор вече е завършен.

— Да вървим!

Ърнест насочи своя контролер към плочата и върху нея се образува малка дупка, която бързо се разшири и образува вход. Краищата на входа вибрираха с бързина, която замъгляваше погледа.

— Не пипай — предупреди Ърнест, водейки я през тесен тунел. Стените жужаха като пчелен кошер. — Достатъчно горещо е, за да пламне. Трябваше да получим лиценз, за да използваме промишлена вода, но после се оказа, че най-добрите за работата наномашини не си падат по водата. Все пак намерихме начин за самоохлаждане.

Мери кимна, макар че знаеше много малко за наномашините. Тунелът премина в стъклена тръба, с диаметър около три метра. Тя се простираше по дължина на около тридесет метра над един канал, изпълнен с бавнодвижещи се сиви кубове, цилиндри, стоножки, ракообразни форми, носещи още кубове и цилиндри. Мери подуши мирис на море. Слънчевата светлина се спускаше надолу през сменящите се мъгли от червено и синьо. Отдолу, след движещите се кубове оставаха само скелетите на стените; други кубове, които се плъзгаха няколко метра по-назад прокарваха оптични кабели. Тук-там се виждаха дупки от някогашни климатици и канали, които разрушителите и рециклиращите наномашини вече бяха започнали да махат.

— На това ниво ще приключат работа след около два дни — каза Ърнест.

— Какво ще има тук?

— Тук, където сме сега, ще бъде шоузала за жителите на Гребените. За хората с достатъчно пари. Бедните нещастници от покрайнините правят техноизкуство, а високопоставените личности се наслаждават.

— Звучи раболепнически — каза Мери.

— Никога не ни подценявай, скъпа моя — предупреди Ърнест. — Някои популярни художници от Гребените идват тук заради допълнителното внимание.

Той изглеждаше разочарован, че тя не е достатъчно ентусиазирана. В действителност този процес на преобразяване я изнервяше. Тя не беше гледала и собствената си трансформация, извършена от безкрайно ловките нанопомощници на доктор Самплър. Видът на този голям стар хотел, върнат към живот, й причиняваше остра болка. Тя погледна драскотините по пръстите на Ърнест. Уловил погледа й, той повдигна ръце, поклати глава и каза:

— Това вече не се случва. Няма нужда да се тревожиш.

— Извинявай. — Тя го целуна като се изви леко, защото по пешеходната алея в канала бликна нанокаша, стигна до отсрещната стена и се втвърди във формата на цилиндър.

— Това не е изцяло твой проект — каза тя. — Върху какво работиш сам?

— Това е кулминацията — усмихна се той. — Нали имаме цял ден?

— Надявам се, че е така.

— Тогава нека ти разкрия тайната. Но обещай, че няма да казваш на никого.

— Ърнест! — Мери се опита да звучи ядосана, но той се отправи напред.

— Следвай ме, има още много за гледане!

Тя го последва, дълбоко навътре в сърцето на стария хотел, което сега представляваше кухина, задръстена с купища отпадъци.

— Преддверието — каза той. — Бил е прекрасен хотел. Стъкло и стомана, като космически кораб. Но парите течаха към Гребените и хотелът не можа да оцелее, разчитайки само на местните и чуждите студенти. Превърнаха го в религиозно убежище през 2024, но религията банкрутира и оттогава в какви ли ръце не е попадал! Никой не бе и помислял да го прави място за уединение на художниците — хората на изкуството никога не биха могли да имат толкова пари!

Каналът свърши при раздрънканата месингова врата на стар асансьор.

— Безопасен е — каза той. — Последното нещо, което ще разрушим или може би ще го запазим. Съветът още не е решил.

Той натисна един избелял от годините топлочувствителен бутон и вратите се отвориха с трясък.

— Отиваме нагоре — Ърнест се качи след нея. Пристъпваше напред-назад върху износения килим като се хилеше и кършеше ръце.

— Трябва да обещаеш да не казваш!

— Нали вече обещах — обиди се тя.

Той я погледна сериозно.

— Ще видиш нещо изключително, Мери. Затова трябва да пазиш пълна тайна. Моля те, обещай! — Усмивката бе изчезнала от лицето му и той навлажни устните си с език.

— Обещавам — каза тя на човека, с когото беше решила да се обвърже законно. Човек е силен, когато е сам. Обвърже ли се с някого е готов на компромиси.

Той взе ръцете й и ги стисна като отново се усмихваше.

— Студиото ми е на върха. От две седмици вече е готово. Все още е малко топло — остатъчна топлина от наното. Не е много уютно.

— Да вървим — каза тя, като се опитваше да възвърне чувството на привързаност от сутринта. Мери се питаше дали чувствата й я правят уязвима. Задаваше си този въпрос отдавна, но все още смяташе, че може да ги контролира. Мери се сети за първата си среща с Ърнест.

— Тук има светлина — каза той като отваряше вратата на хола. — И толкова много пространство.

Беше преди две години, тъкмо я бяха повишили. Бе отишла на парти в Северен Гребен 1, за да си почине в компанията на един трансформиран мъж, когото беше срещнала на семинар. Бе чула как в дъното на залата Ърнест подхвърля остри забележки към добре облечените художници и мениджърите им в дълги костюми. Тогава той бе по-груб, съзнаваше собствения си блясък и се дразнеше от посредствеността. Притежаваше ловък ум, бе напорист и очарователно груб. Художниците и мениджърите го забавляваха, надсмиваше се над зле прикритото високомерие на подложените на терапия. Докато го слушаше, Мери изобщо не го хареса, но когато по-късно се засякоха на алеята за разходки, той й даде да разбере, че не я смята за една от трансформираните. С момчешка гордост й показа как превръща ръкава на костюма си в каравана, пълна с клоуни и една нанокутия, върху която беше направен портрет от камъчета, който много приличаше на нея. След това бе изразил възхищението си и бе пожелал да се видят след партито. Тя беше отказала, все още помнейки предишната му грубост. Той бе настоял…

Ърнест каза нещо и вратата на студиото се отвори. Мери влезе в широката кръгла стая и отвсякъде се появиха снопове светлина. Замайващи петна описаха широка сянка. В една ниша над тях и зад вратата блестяха допълнителни светлини.

В дъното се виждаше фигурата на легнала гола жена, може би десет метра дълга и шест висока. Издължената й ръка бе протегната към висящ над нея куб, бедрата й бяха дълги, направени от хромови сегменти и блестящ бронз. Коленете бяха сребърни дискове върху бронза, лактите — златни дискове, очите — погребани в гъста сянка. За миг Мери се зачуди дали скулптурата не беше толкова тежка, че да продъни пода.

— Не е тежка. Не е от метал — каза той и от удоволствие затанцува с бърза стъпка. — По-голямата част от скулптурата дори не е тук. Това е единствената следа, която ще ти дам. Продължавай! Разгадай тайната!

— Готова ли е? — поколеба се тя.

— След няколко седмици ще бъде. Предназначена е да бъде харесвана от всекиго поне десет или двадесет години. Винаги да предлага нещо ново. Продължавай! Докосни я!

Мери с неохота доближи скулптурата с наведена глава и стиснати устни. Нямаше представа каква изненада я очаква? Бе виждала достатъчно произведения на Ърнест, за да знае, че видимата форма е само малка част от работата. Тя бързо погледна вляво, нагоре и надолу, надявайки се да зърне прожектори, блясък на лазер, някаква следа. Мери не обичаше изненадите, дори естетическите.

— Няма зъби. Хайде — окуражи я Ърнест. Тя се обърна към него, въздъхна раздразнено и отново впери поглед в тежките клепачи на създанието. Зениците бяха от позлатен античен бронз и я следяха, устните оформяха гигантска усмивка като Мона Лиза, главата, голяма колкото заоблен каменен блок, се наклони вляво и погледна нагоре към нещо, което само тя виждаше върху черната олющена стена. Против волята си Мери също погледна натам. Черни блестящи вълни обливаха стената, небето отгоре бе матовосиво; фина пяна се надигаше като дантела, лачено черна морска сирена се появяваше от вълните с окъпана от лунните лъчи коса.

Сребърната луна кръжеше над полегналата фигура. Сянката на луната потъмня, краищата на лунния диск заблестяха като полиран диамант. Мери и фигурата стояха в живачносивото море, метални вълни се плискаха в краката й. Мери усети някакво дразнение. Затвори очи и видя червени сканиращи лъчи, пресичащи визуалното й поле.

Фигурата се изправи в обширното студио, таванът се издигаше като балдахин над нея. Тя разтвори широко ръце и гласът й проехтя:

— Това са очакваните форми. Онези, които обичаме, нечии дъщери, всички онези, които раждат синове.

Мери видя цяла редица жени в краката на гигантската фигура — видя майка си, лелите си, приятелките от училище, жени от книгите, жени-легенди: Елена от Троя, Маргарет Сангър, Мерелин Монро, Бети Фридън, Ан Дитъринг. Всички те, събрани заедно, представляваха превъплъщение на женствеността. Редицата завършваше с трансформираната жена, която бе срещнала в полицейската централа — Сандра Аухоух. Мери се дръпна назад, за да погледне майка си отново, видя лицето — строго и неодобряващо и след това смекчено, подмладено. Майка й, такава каквато за първи път я бе видяла, идеализирала, когато Майка й бе всичко. Преди дългите години на неодобрение и най-накрая омраза и отдръпване. Мъка стисна гърлото й и очите й се напълниха, но тя не обвиняваше Ърнест, защото сега изцяло преживяваше всичко, като насън. Мери затвори очи и видя още червени линии. Какво представляваха те?

Видя себе си, такава, каквато бе преди трансформацията. Беше облечена в дълъг халат, повдигнат високо от лявата страна и разкриващ късите й крака. Лицето й бе бадемово кафяво с плосък нос, големи очи, гледащи въпросително нагоре, лицето на Майка с устата на Татко. Ърнест не знаеше нищо за това време и със сигурност нямаше снимка на майка й. Такива сканиращи линии бе виждала и преди при тренировките в полицията.

Редицата от образи избледня и централната фигура заблестя с топла като при изгрев оранжева светлина, повдигна и двете си ръце, сега покрити със сребърни пера. Една ивица от лава от вагината прозираше под халата като нощна мъгла, очите се затваряха, лицето се издължаваше, крила като на Девата се появиха и затрептяха на раменете й.

При полицейските тренировки с модифицирана адска корона: това бяха предупредителните сигнали за сканиране на мозъка, използвано от Селекторите преди изтезаване чрез повторение на мъчителни спомени.

— Ърнест! — изпищя тя. — Какво правиш?

Фигурата колапсира в първоначалната си полегнала поза и Ърнест застана до Мери като се опитваше да хване ръката й, но тя се отдръпна от него.

— Откъде я взе? — попита тя гневно.

— Какво има? Нараних ли те?

— Откъде взе адската корона?

— Това не е… Как разбра?

— Господи ти си купил адска корона!

— Не е адска корона. Променена е, не може да нарани никого. Тя просто сканира и позволява да бъдат избирани запаметените образи. Пригодена е за приятни, важни спомени.

— За Бога, Ърнест, това е незаконно. Трябва да е стар модел, но въпреки това е незаконен.

— Използвам само рамката, ако говорим технически. Стар модел е, точно така. Имитира най-обикновено сънуване. Не е по-лошо от това, което можеш да купиш в магазин за играчки.

— Сканиращи лъчове опипващи мозъка, Ърнест! Исусе! Откъде го взе?

— Но това е изкуство, безвредно е.

— Повикал ли си терапевт за сертификат, Ърнест?

Той се сепна от сарказма й и мигна.

— Не, Господи, не, разбира се, че не. Но аз съм го изследвал и изпробвал върху себе си с месеци.

— От Селектор ли го купи?

— Ексселекторите. Дефекторите.

— Още странни контакти? — Тонът й стана горчив. Вътрешният й стремеж към предпазливост сега тържествуваше и искаше да удари Ърнест. Той не й помогна много като се изпоти и взе да заеква, а красивото му кафяво лице помръкна сред многобройните цветни петна и трептящи лазери. Фигурата лежеше безчувствена, неподвижна.

— Не е така, Мери. Ако знаех, че така ще реагираш, никога нямаше да ти го покажа.

— Притежанието на адски корони е углавно престъпление, Ърнест. Какво означава обещанието ми, след като мога да загубя положението си, да бъда насилствено подложена на терапия и отстранена от полицията? Що за идиот си, за да ме поставиш в това положение?

Ърнест се отказа от опитите си да й обясни, раменете му се отпуснаха. Той поклати глава.

— Не знаех — каза меко той. — Съжалявам.

— Мисля, че няма да се оправя сама до изхода — каза Мери. Гневът премина в отвращение. — Моля те, изведи ме навън!

— Лимузината ще ни закара обратно.

— Не и с теб. Моля те, Ърнест!

— Мери, какво става? — вдигна рамене той. — Това не е нищо. Безвредно е. При тези обстоятелства законът е смешен.

Тя отблъсна размаханите му ръце и бързо отиде до вратата.

— Изведи ме оттук!

Той я последва, с чело набръчкано от болка и гняв.

— Никого не съм наранил! Това никога никого няма да нарани! Какво ще направиш? Ще го докладваш?

— А ти какво смяташ да направиш — да го продадеш на някой любител на изкуството? Да притежаваш адска корона, с която да те хванат?

— Не е за продан. За изложение, за реклама, никога няма да напусне тази сграда, това студио, не може.

— Платил си на Селекторите… Помагал си на хора да нарушат закона. Аз не мога… — тя затвори очи и отвори уста, разтърси главата си. Стисна зъби да не се разплаче.

Ърнест се извъртя, повдигна юмруци във въздуха и изкрещя от безсилие:

— Тогава върви и кажи на проклетите си колеги! Върви! Защо ми причиняваш това?

Той спря, гърдите му се надигаха и спускаха, очите му изведнъж станаха нежни. Притисна ръцете си една към друга.

— Извинявам се — меко каза той. — Направих грешка, а не исках да е така. Нараних те.

Сега вече Мери не можа да спре сълзите си.

Ърнест инструктира иконома на етажа да повика такси.

— Остави! — каза тя. — Ще взема полицейския минибус.

— Добре — съгласи се Ърнест.

29

Мартин прекара сутринта и ранния следобед в определената му стая в имението на Албигони. Изследваше писмените работи на Голдсмит и не желаеше да ходи където и да е, освен ако не го повикат. Тази неохота се изпари към 13:30. Той се облече, огледа се в огледалото и излезе.

Влезе в дългата празна трапезария, впечатлен от тишината. Слънцето проблясваше чисто и ясно през напрашените високи прозорци. Мартин разгледа огромните дъбови греди, намръщи се, поразмота се из голямата механизирана кухня, оглеждайки се като дете в приказен замък.

В кабинета се натъкна на Ласкал. Той седеше мрачно пред един слейт и четеше.

— Къде е Албигони? — попита Мартин.

— В семейната стая — надолу по коридора, край входа и после вляво, нагоре на полуетажа вдясно, втората врата.

— Сам ли е?

Ласкал кимна. Дори за момент не отмести поглед от екрана. Мартин се повъртя, потрепна и последва инструкциите му.

Албигони, клекнал пред висока коледна елха, увиваше пакети, пръснати около нея. Когато Мартин влезе, той погледна нагоре и съзнателно започна да размества пакетите.

— Преча ли? — попита Мартин.

— Не. Ние вече… свършихме всичко това — той посочи към елхата и пакетите. — Вече. Тя обичаше Коледа. Бети-Ан. Напомня ми за времето, когато беше малко момиче. Винаги имахме коледни елхи.

Мартин го погледна ококорен. Албигони леко се изправи, като някое летаргично лениво животно или изморена горила.

— Когато приключим с погребението ще раздадем пакетите за благотворителност. Тя не ни изпрати своите… все още не ги е донесла.

— Съжалявам — каза Мартин.

— Скръбта си е само моя.

— Понякога разрешаването на даден проблем потиска болката.

— Не се тревожи за болката ми — каза Албигони. — Мисли за проблема.

Той мина покрай Мартин и се обърна. Бръчките по лицето му задълбочаваха мрачното изражение.

— Прави, каквото искаш. Има басейн и гимнастически салон. Библиотеката, разбира се. Литвид удобства. Вероятно Пол вече ти е казал.

— Да, така е.

— Утре ще се срещнем в Ла Хола. Направил си списък, маршрут…

Мартин кимна:

— Физически преглед на Голдсмит и мозъчен скенер, а после ще изучавам резултатите.

— Наел съм най-добрите невролози да свършат всичко това. Карол ни даде няколко имена… дискретно, професионално. Ще имаш всичко, от което се нуждаеш.

— Уверен съм — кимна Мартин. — Какви награди ще получат невролозите на Карол? Какво ще им кажете?

Албигони вдигна поглед, за да срещне очите на Мартин.

— Честно казано, г-н Бърк, точно сега мисля, че нищо от това, което се готвим да извършим няма смисъл. Но така или иначе ще го направим. — Той напусна стаята. На Мартин се стори, че коледната елха стои зад него като дух. Тъмни дъбови и кленови мебели; загубени гори.

— Смятам да поплувам — промърмори той. — Всичко е в най-добрите ръце.

30

Цял час Надин разказва за посетителите при Мадам дьо Рош и за това, което вече им беше казала. Тя бе споменала за посещението на Селектора. Останалите били доста впечатлени; досега никой от тях не бе привлякъл вниманието на Селекторите. Бяха изразили загриженост и дори страх.

— Казаха ми, че не искат да ходиш там за известно време — завърши тя, гледайки го тъжно от дивана.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Тъкмо ще имам повече време за работа.

— Не искам да те оставям сам — каза тя. — Костваше ми много да се върна отново тук. Смелост. — Тя се намуси. — Мислех си, че ще го разбереш и ще ме поздравиш.

Ричард се усмихна.

— Ти си смела жена. Можем да отидем до Парлор. В Тихия океан.

— Предпочитам да остана тук. Може да се върнат.

— Не мисля така. Коледа е, Надин!

Тя кимна и се взря в покритите с пердета прозорци. Ричард погледна с копнеж към бюрото и листата, като прехапа леко долната си устна. Тя нямаше да си тръгне.

— Бих искал да пиша.

— Аз ще си седя тук, а ти пиши. Ще приготвя вечерята.

„Няма да си тръгне. Кажи й да си върви!“

— Добре — кимна Ричард, — остави ме да се концентрирам.

Тя стисна устни. Той седна на бюрото и взе химикалката, остави празен ред и започна с А, след което изтри буквата и с леко духване махна остатъците от гумата, които паднаха върху килима.

— Ричард? Може ли да изляза да взема нещо за вечеря? Кухнята е празна и ще трябва да използвам твоята карта. Моята е изчерпана.

— Добре — отвърна Ричард.

— Излизам и ще се върна след половин час. Къде е най-добрият магазин тук?

— Ангъс Грийнс. Две преки надолу по Кристи и нагоре по Саламандър.

— Добре. Знам го. Някакви поръчки?

Той я погледна с вдигнати вежди и тя отново стисна устни.

— Съжалявам — отвори вратата и хвърли поглед към него — вече наведен над бюрото, пишещ. Затвори вратата. Стъпки надолу по бетона.