Кралицата на ангелите

56

Очаквайки пълното влизане в Страната, Мартин мислено поиска и получи достъп до комплекта инструменти, посегна да го дръпне надолу с дясната си ръка, която все още не можеше ясно да различи. Комплектът инструменти беше единственото нещо, което виждаше ясно: симулация на лъскава червена кутия, в която имаше дисплей, отразяващ развитието на процеса на сондиране. Активирането на кутията с инструменти разкриваше търсачка и комбинация от превключващи устройства, с които Мартин можеше да мести връзката от честота на честота или от канал на канал. От едната страна на червената кутия висеше и една аварийна връвчица, която можеше да дръпне при спешен случай. Мартин никога не беше използвал връвчицата. При настоящото сондиране, излизането от Страната веднага щеше да бъде трудно, може би невъзможно; без буфер дръпването на връвчицата щеше просто да прекъсне връзките между субекта и изследователя.

Този път Страната на Голдсмит беше топла сивота, преработени от съзнанието, но неактивни в момента знания. Голдсмит беше в състояние на контролиран неутрален сън, без сънища. Мартин чувстваше присъствието на Карол като още по-голяма топлота в сивотата. Докато изпробваше комплекта инструменти, той се опита да комуникира с Карол.

— Чуваш ли ме?

- Нещо нещо.

— Опитай отново.

— Хмм.

— Не те чувам ясно.

— Сега чуваш ли ме?

— Да. Нека опитаме емоционален трансфер — предложи Мартин.

Тя му изпрати сигнал, който той интерпретираше като професионална привързаност и нетърпение да започнат работа. И двамата бяха нетърпеливи; след дълъг сън през нощта, Мартин никога не беше се чувствал толкова готов да изследва Страната.

— Улавям твоя ентусиазъм — каза Мартин. — Мисля, че обичаш да работиш тук с мен.

— Почти позна. От теб получавам нещо повече от професионална топлота, смесена с нетърпение да започнем работа.

— Правилно си ме разбрала — съгласи се спокойно Мартин. Тук те разполагаха с огромна свобода и простор. Съвсем скоро никой от двамата нямаше да може да прикрива емоциите си от другия, а и субектът нямаше да може да крие дълбоките си психологически процеси. — Ще ни преместя на някое активно ниво и ще се огледам за точка на влизане. След това ще активирам твоя комплект инструменти, за да можем да работим поотделно, ако се наложи.

— Ясно. Мисля че виждам пред нас гора. На входа ли сме вече? Не, почакай… не е гора. Виждам очертания на много и различни образи. Какво е това, Мартин?

— Може би все още получаваме визуални петна.

— Липсата на буфера прави това още по-остро, по-внезапно, нали? — попита Карол.

— Така изглежда. Но все още не виждаме това, което търсим. Сега сменям местоположението и канала. Към предварително избрания вход… точка две седем на картата на Марджъри. Ние видяхме…

Внезапността на влизането им беше зашеметяваща. В първия момент виждаха само неутрална сивота без начало или край, перфектна и спокойна като огромен кристален басейн. В следващия — жарко синьо небе и безгранична пустиня, пресечена от три безкрайни магистрали.

— Ууф — изпъшка Карол. — Извини ме, но това не беше много гладко.

— Извинявай. (Огорчение.) В Страната сме.

— Виж колко е ясно. Уау! Мартин, виждам те перфектно!

Мартин се изправи върху пясъка, чувствайки го как хрущи под краката му. Той видя Карол да върви по най-близката магистрала на десет или петнадесет метра. Тя носеше дълга до коленете бяла рокля без ръкави и високи бели обувки. Чудесно за климата, който би трябвало да бъде изгарящо топъл, но в Страната нямаше температурни крайности. Мартин почувства само топъл бриз.

— Ти носиш избелели дънки и черна риза с къс ръкав — докладва Карол. — И ботуши.

Той се погледна. Съзнанието му беше облякло образа му точно така.

— На колко години изглеждам?

— Може би на двадесет и пет. Не повече от тридесет. Аз с какво съм облечена?

Той я описа.

— Ами, различаваме се. Мислех, че нося дълъг син костюм и черни обувки — каза Карол. — Добре. На колко години съм?

— Изглеждаш на същата възраст. Наистина си красива.

— Надявам се, че няма да вървим пеш — усмихна се Карол.

— Ще летим. Ние вече сме част от Страната на Голдсмит. Тя ще се адаптира към нас.

— Добре. (Твърдоглава решителност; мисловна съсредоточеност.) Спомням си как се лети. Мускулите на врата… нали?

— Направи няколко упражнения.

Той гледаше как Карол направи две стъпки по пътя и се отлепи от асфалта. Силно концентрирана, тя се издигна на метър.

— Като сън — каза тя. — Никога не съм успявала да се издигна повече от това.

— Понякога мога да се издигам по-високо — рече Мартин. — Но за известно време ще се държим близо един до друг.

Той се концентрира върху въображаемия летателен орган, който най-напред беше открил в сънищата си. Благодарение на това откритие бе преживял чудесни моменти, в които се рееше на воля над училището и съучениците си (тези сънища го връщаха към детството или юношеството). Кратки моменти на пълна свобода, изпълнени с чудене защо никога преди не се е сещал да направи това. Мартин се издигна на метър, разпери ръце, прекоси пясъка до магистралата и полетя до Карол.

— Изглеждаш като ангел!

Карол се засмя.

— А ти приличаш на механична играчка в увеселителен парк.

— Не прави такива хапливи забележки.

— Тук не мога да го избегна.

Той се завъртя, за да погледне надолу към трите безкрайни магистрали.

— Всички пътища водят към Рим.

При повечето от предишните им влизания в Страната, централният символ беше някакъв град. В някои случаи град само по размери и сложност, а оформен повече като замък или крепост или дори планина прорязана от лабиринти; но винаги огромно населено пространство, пълно с дейности.

— Хей — извика Карол, понасяйки се пред него. Той я настигна и те полетяха над черния извиващ се път към далечния хоризонт. С увеличението на скоростта им, Мартин забеляза леко размазване на образа. Изглеждаше, че небето, пясъкът и асфалтът светят. Всички фигури бяха очертани с кадифена сянка от страната, противоположна на посоката на движение. Бяха виждали това и по-рано, то означаваше, че се придвижват от неврон до неврон с голяма бързина.

— Забелязваш ли разделяне? — попита той Карол.

— Да. Какво означава това?

— Може би, че пресичаме много неврони. Покриваме голяма умствена територия. Страната се е свила. Голдсмит вероятно пренарежда всичките си символи, окопава се. Не мога да си представя защо… Но ужасно много от видимия пейзаж е зает от празна пустиня.

— Дали се готви за съпротива? — предположи Карол.

— Не знам.

Те прекосиха пустинята безпрецедентно бавно. Представата за време в Страната зависеше от количеството сетивни детайли във всяка територия. В тази безгранична пустиня времето можеше да се разтяга почти до безкрай. Във външния свят или според часовника от комплекта инструменти бяха минали секунди или части от секундата, но в Страната те изглеждаха като часове.

— Досадно — изрече Карол.

— Мъчително — съгласи се Мартин. — Може да се наложи да сменяме каналите ръчно.

— Изчакай малко. Все пак научаваме нещо, нали?

— Научаваме, че Голдсмит невероятно се е свил — каза Мартин. — Цялата тази празнота…

— Ами ако това е всичко, което има тук? — предположи Карол, обръщайки се да го погледне. Черни остатъчни образи летяха зад нея. Очите й бяха наситено сини. Той си представи как очите й стават част от плитка лагуна. Лагуната се разля около образа й, докато започна едва да я вижда през набраздената водна повърхност. Той се пребори с фантазията и тя се превърна на прах, понесла със себе си остатъчните образи.

— Никой не е напълно празен.

— Дори един масов убиец? — попита Карол.

— Дори той. Запомни го от мен. Невъзможно е.

— Но ако сме на грешно ниво…

Мартин не се съгласи и с това.

— Бъди търпелива!

— Търпение, търпение — повтори Карол. При минали навлизания тя беше ставала по детски ентусиазирана, почти френетична, преди да започне истинската им работа. Той я видя като дух от огън, женствена Ариел или зъл демон на пустинята. Мартин потуши фантазията си преди тя да се прояви.

— Използвай времето, за да свикнеш с правилата — предложи Мартин.

— Ти си този, който ме изяжда с очи — каза Карол. — Видях онази лагуна. Почти ме измокри.

— Искаше ми се — усмихна се Мартин.

Тя се намръщи.

— Чувствам някаква промяна, а ти?

— И аз. — Той погледна хронометъра: тридесет секунди. Можеха напълно да са прекосили половината от точките, които Марджъри беше отбелязала на картата. Навярно трябваше да направят няколко обиколки на всички канали, за да попаднат на онова, което търсеха… Ала централният град никога не е бил неуловим при досегашните субекти.

— Има нещо — Мартин посочи напред. — Небето си смени цвета над безкрайните магистрали, от мътно синьо стана черно със сиво-оранжево.

— Прилича на буря — каза Карол.

На Мартин изглеждаше като проблясване от пещ на фабрика или пламнал град, гледан през нощта. Не беше гостоприемно. Синьото небе потъна в тъмнина с ясно доловим хленчещ звук, сякаш някакъв далечен механизъм беше спуснал завеса над прожекторите. И все пак, районът над магистралата и те самите изглеждаха потънали в същата дневна светлина. Пред тях пещта блестеше, пулсираше и се въртеше, като че ли отразяваше червена светлина.

Мартин никога преди не се беше страхувал от Страната, но виждайки това, започна да се притеснява. При всички предишни субекти градът беше оживено, ако не красиво място, никога страховито, това можеше да бъде врата към самия ад.

— Да влезем вътре заедно — предложи Карол.

— Може, отначало — съгласи се Мартин.

— Разтревожен ли си? — попита тя.

— Знаеш дяволски добре какво чувствам — отвърна Мартин. — Ти също си притеснена.

— Нямаме буфер — каза тя с въздишка и се преметна като носеща се от въздуха балерина, сочейки с пръст към земята. — Тук всички можем да имаме кошмари.

Опитът на Мартин го караше да вярва, че нищо лошо не може да им се случи в Страната. От друга страна, да бъдеш в директна връзка с умствената символика на Голдсмит можеше да смути техните собствени вътрешни пространства.

Живият блясък изпълни небето навсякъде около тях. Най-отдалечените магистрали от двете им страни се отклоняваха към голям каньон, от който можеха да видят само близкия ръб и далечната му страна. Те останаха на правия централен път. Обкръжаваше ги продължително бумтене, като от барабани или машини, толкова осезаемо, че виждаха как звуковите вълни преминават през тях и през асфалта на пътя.

— Отиваме право над ръба — забеляза Мартин.

Те намалиха скорост и се озоваха отвъд бъркотията от заоблени речни камъни, над устието на каньона.

— Това трябва да е то — каза Карол. Каньонът беше оградена от кристали пропаст. Кристалите преминаваха в сгради от всякакъв размер и вид, издигащи се високо нагоре в нещо подобно на Манхатънски пейзаж. Градът вероятно се простираше на стотици километри, оживен от безкрайни детайли, шедьовър на архитектурата на ума.

— Никога не съм виждал подобно нещо — смая се Мартин. От Карол дойде същото изумление, смесено със страх.

Сградите блестяха със светлина, която пулсираше от централното било към най-далечните сгради. Едно, две, три, пулс; светлината излизаше от прозорците и отиваше в тъмнината отгоре: въглени в угасващ огън; звезди в една галактика, свързани чрез невъзможен жив ритъм.

— Великолепно е — възкликна Карол. — Как всичко това може да бъде разбъркано?

— Точно това сме дошли да научим.

Преживяването беше по-силно от самия живот. Те виждаха не филтриран, цензуриран, оформен и изискан продукт на мисленето, а основния материал на мисълта и съществуването. Изведнъж Мартин бе изпълнен с радост; радост, която замести предишния му страх, радост, че няма буфер, радост, че е с Карол на ръба на нещо мистериозно и прекрасно и напълно неизследвано. Никой, дори Голдсмит не знаеше, че това съществува.

— Сега ще активирам твоя комплект инструменти — каза Мартин. — Но трябва да изследваме заедно за известно време, докато не разберем с какво си имаме работа.

Карол се протегна и дръпна комплекта. (Удовлетворение, самодисциплина, фокусиране.)

— Това е чудесно. Всичко е чудесно!

Мартин й подаде ръка. Тя я взе и двамата заедно се спуснаха в града на Голдсмит. Под тях пътят стана напукан и занемарен, най-накрая разпадащ се на буци асфалт и боклук. Разхвърляни между буците лежаха бели фрагменти, полузарити в черната влажна мръсотия. Мартин се наведе, за да разбере какво е това. Карол го последва и двамата доближиха лицата си до разровената повърхност.

— Кости — възкликна тя.

— Аз виждам части от глинени съдове: глинени глави, лица.

— А аз черепи и кости. Погледни!

Мартин се концентрира върху белите парчета от керамични съдове и се опита да види интерпретацията на Карол.

— Добре, сега виждам бедрена кост… Череп. Продължават да ми приличат на глинени лица като муцуните на Тоби5. Тъжните муцуни на Тоби.

— Тези черепи не се хилят — забеляза Карол. — Те са тъжни черепи.

Двамата се изправиха, но не продължиха.

— Някаква идея какво може да символизират? — попита Карол.

— Никаква.

Полетяха напред, докато някаква тежест не ги повлече надолу. С леко клатушкане се приземиха на една права улица между високи тъмни тухлени сгради с разбити прозорци. Избелели рисунки бяха издраскани на всеки сантиметър по тухлите, бяха бели, като че удавени в брашно; змии със светещи грапави езици, птици с големи глави, наведени кучета и котки със знак # вместо очи. Рисунките продължаваха от сградите върху тротоарите. Мартин и Карол ги виждаха под краката си, докато вървяха по празната улица; още животни, прилепи и хартиени кукли близнаци, квадрати за игра на дама. Всеки от тези квадрати беше прозорец към някое надраскано взиращо се лице, почти живо със своите бръчки и изражения: наблюдателно, мръщещо се, смеещо се, взиращо се, раздразнително.

— Може би някога те са гледали през тези прозорци — предположи Карол. — Сега са стъпквани по тротоара и улицата. Възможно ли е да са образи-съобщения?

Мартин погледна към разбитите стъклени прозорци.

— Може — кимна той.

В страните, които бяха изследвали, постоянните мисли и спомени понякога придобиваха вид на реални фигури; Мартин ги бе нарекъл образи-съобщения. Те проявяваха тенденция към краткотрайно съществуване, но като цяло бяха положителни и изпълнени с жизненост.

Мартин стъпваше около лицата и квадратите. Между рисунките бяха надраскани, като от упражняващо се дете, неразбираеми думи; буквите бяха неоформени, никакъв различим правопис, безсмислени. Само фигурите символизираха субличностите на Голдсмит; те служеха като посредници от едно ниво на умствена активност към друго. Докато не попаднеха на тях, нищо от думите или звуците на Страната не можеше да бъде разбираемо като писмен или говорим език.

Бученето продължаваше, сега звучеше повече като барабан, отколкото като машина. Мартин вървеше малко пред Карол, преминавайки през тази част на изследването много бавно, за да не пропуснат нещо важно.

— Тук няма никакво действие — отбеляза Карол.

— Смяташ ли, че е имало война, някаква борба?

— Вълнение — съгласи се Карол. — Нищо не се движи. Може би е имало по-далечно свиване към центъра на града.

— Никога не сме виждали такава концентрация или обезлюденост — каза Мартин.

— Тогава, това е съществено. Патология като свиването на тъкан.

— Не се сещам за по-добро обяснение.

Той продължи по улицата. Карол се отклони за момент, за да изкачи едно стълбище и да надзърне в тъмните сгради. Мартин я изчака, мрачно безпокойство цареше в мислите му. Нюансите на Голдсмит. Тъмният каньон, светлинният поток, квартал без жители… Ако не беше имало война, тогава вероятно стъпваха по една настръхнала земя, готвеща се за предстояща битка.

— Погледни — Карол му махна да се присъедини към нея. Той се върна няколко стъпки назад и изкачи стълбите. Зад една смътно открояваща се врата се простираше незавършен коридор, който сменяше вида си при всяко тяхно обръщане.

— Срив — каза той.

— Толкова навътре! Страната вероятно избледнява тук, а центърът се мести някъде другаде.

— Да вървим към центъра и да не си губим времето тук — предложи Мартин. — Ако има срив, то тази част от пейзажа вече не е от значение…

— Освен като археология — прекъсна го Карол.

— Навярно и за това не става.

Безпокойството му се увеличи. Пустош и разлагане; образите-съобщения по тротоарите. Отхвърляне на всички съществуващи структури и образци. Какво можеше да причини това? Страната поддържаше не само собствените си образи — тя осигуряваше основите на знаците и символиката за повечето от по-високите нива на активност на основната личност и други главни органи. Разлагане или изчерпване на символиката означаваше голямо умствено разстройство, а терапевтите не бяха открили такова у Голдсмит.

По-нататък, към края на улицата, бетонни стъпала със стоманен парапет водеха надолу към други улици. Мартин отново взе ръката на Карол и те продължиха спускането.

Долната улица беше пълна с късчета хартия, носени и въртени от вихъра на въображаем въздух. Мартин се наведе, за да хване едно, докато вървяха, но то му се изплъзна като живо. Карол също опита и не успя. Стигнаха края на улицата и се обърнаха към билото от небостъргачи, хартиите се подпалиха и се превърнаха в черна пепел. Мартин погледна нагоре и докосна Карол, сочейки към огромен плакат, който покриваше калкана на една тъмна пететажна сграда. Разцентровани и постоянно променящи се, безсмислени букви изпълваха долната част на плаката. Картината изобразяваше бюст на човекоподобна фигура с напълно гладка яйцевидна глава.

— Гласувайте за господин Никой — рече Мартин.

— Човешкият избор — съгласи се Карол.

Минаха покрай много блокове, без да видят никакви жители. След часове на напрегнато и скучно ходене Мартин спря и издърпа комплекта инструменти.

— Ще започнем ли „жууц“? — попита Карол. „Жууц“ беше дума, която използваха, за да опишат ръчното превключване от канал на канал. Мартин не я беше чувал от години и се усмихна на спомените.

— Само поглед към времето. Още тридесет секунди — Мартин се замисли.

— Досега трябваше да сме в центъра на Страната. Ако небостъргачите са центъра, ние изобщо не приближаваме. Ако направим „жууц“, можем да загубим напълно пътя…

— Аз предлагам да опитаме — каза Карол.

— Не мисля, че е редно. Тук има нещо съществено.

— Да повикам ли такси?

Тя се шегуваше само наполовина. Можеха да материализират избрани образи, но при настоящите обстоятелства Мартин не желаеше да налага външни обекти, освен ако не станеше необходимо.

— Намери метро — каза той. Наоколо нямаше никакви входове към спирка на метро.

Барабаните продължаваха да бият като отсечено пулсиране.

— Той каза, че е израсъл в Бруклин — намръщи се Карол.

— Не е живял там от дълго време. Хайде отново да изследваме сградите… да отидем в сутерените. Предполагам, че има някакъв транспорт.

Влязоха в нещо, което приличаше на празна бакалия, минаха към задната част, бутнаха една двойна люлееща се врата и се намериха над огромна помийна яма.

— Господи! — възкликна Карол. — Това не е просто боклук. Това са тела. Още кости.

Мартин отново видя купища от глинени лица, а не кости. Той никога не беше наблюдавал нещо подобно в Страната; на ръба на кошмара, тези знаци навеждаха на мисълта за вътрешна война, вътрешен геноцид.

— Ние не отиваме наникъде — не виждаме самия Голдсмит — каза Мартин. — Гледаме просто една черупка.

— Може би сме в капан — рече Карол.

— Никога не съм наблюдавал нещо измамно в Страната.

— Не сме наблюдавали и нищо подобно.

Мартин обмисли възможността да има лабиринт. Дали умствените ресурси на Голдсмит можеха да издигнат барикади срещу тяхната сонда? Той не би могъл да знае какво го очаква от една сонда, но все пак беше в състояние да създаде преграда, за да избегне болезнени саморазкрития.

— Навярно ти е хрумнало, че може би срещаме съзнателно прикритие — каза Мартин. — Лабиринт от подвеждащи детайли… Не лъжи или измами, а заобикалки и примамки.

Карол направи гримаса към ямата.

Отново на улицата, Мартин се протегна към настилката, която приличаше на асфалт. Каменистата повърхност отначало му се видя странна, но почти веднага стана грапава и твърда. Той погледна към Карол. Тя се олюля за момент, но бързо възвърна стабилността си.

— Мисля, че е време да упражним малко власт — каза той.

— Време е. Какво ще направим първо?

— Трябва ни улица, която води право към центъра на града. Да кажем — ей там. — Той посочи към следващата пресечка, намръщи се мелодраматично, за да покаже силна концентрация и й направи жест с махване на ръка да стори същото. Видимо нищо не се промени, но такава власт имаше най-силно влияние върху предмети или ситуации, които бяха извън полезрението.

— Добре. Нека проверим.

Те отидоха до ъгъла и застанаха с лице към далечната линия на хоризонта. Права като стрела, новата улица се насочи към града. Барабанният звук беше спрял; всичко което чуваха сега беше далечен шумолящ звук като тафтени поли или вятър през палмови листа.

— Може би нищо не сме променили. Би могло тази улица просто да си отива нататък — каза Карол.

Мартин отново се концентрира, решил, че следващия път ще опита сам. Зад тях забръмча двигател. Те се обърнаха и видяха стар дизелов автобус. Мартин вдигна ръката си и докосна един знак за автобусна спирка, който не беше забелязал преди това.

— Пак влизам във форма — каза той. Автобусът спря до бордюра и отвори врата. Дизайнът му беше от края на 20 век, но на седалката на шофьора нямаше човек.

Те се качиха и автобусът потегли с шумно ускорение.

— Прилича на нещо, което Голдсмит може да е видял като дете. Сигурен ли си, че това не е била твоя идея?

— Беше сътрудничество — отвърна Мартин.

Гледката навън се замъгли. Предметите загубваха остатъчните си образи, оставяйки на свое място черни призраци. Автобусът караше по-бързо от скоростта на сетивното сътворяване.

— Кога ще дръпнем въжето? — Карол посочи към едно въже, покрито с тъмна пластмаса, промушено през металните пръстени на прозорците.

— Може би не трябва да го правим — каза Мартин, след което повиши глас и се обърна към празната шофьорска седалка: — Искаме да ни оставите в центъра на града.

Вън от автобуса гледката стана мрачна, яростно трептеше и застиваше. Страховитите празни алеи между тъмните безлюдни жилищни блокове бяха заменени от широки, добре осветени магистрали, суетящи се тълпи; високи, чисти, изглеждащи проспериращо сгради, бели снежинки, коледни украси. Автобусът намали скорост и вратата се отвори, пускайки вътре донесени от вятъра снежинки. Те слязоха на широкото авеню сред преминаващите жители на централната градска част на Голдсмит. Жителите имаха много малка истинска индивидуалност. Образите им създаваха усещането за замъглени цветове, моментно неясно очертаване на някой крайник или част от облеклото, внезапни изражения. Резултатът беше повече от впечатляващ; Мартин и Карол наистина се почувстваха сами в тълпата. Този хаос от фалшификации продължи безспир.

— Това изобщо не ми харесва — намръщи се Мартин.

— Мислиш ли, че всички образи-съобщения са толкова безизразни? — попита Карол.

Той поклати глава с гримаса на отвращение.

— Те може и изобщо да не са тук. Каква функция изпълняват тези наоколо?

При всичките им предишни пътешествия в Страната бяха срещали много популации от образи-съобщения, както и съхранените впечатления или модели на хора, които субектът е познавал или просто виждал. Тук, ако тези фалшификации някога са имали индивидуалност или нещо подобно то им беше отнета като цвета на избеляла дреха.

— Това ново състояние ли е или Голдсмит винаги е бил съвсем празен? — попита Карол.

— Дори няма да рискувам да предположа. Каквото и да е, тук е имало огромно бедствие… Съществено разстройство. Няма друго обяснение.

— Какво може да е това разстройство, което тестовете не са открили?

— Нека видим!

Тълпите им правеха път със звук на празничен шепот, като далечен и повтарящ се запис на касетофон, отекващ в някой коридор. Никакъв контакт не бе установен. Те си прокараха път през улицата към нещо, което можеше да бъде както кметство с висок купол, така и ЖП гара. Знаците продължаваха да бъдат нечетливи.

— Какво търсим?

— Телефонна кабинка — отвърна Мартин.

— Чудесна идея. На кого ще се обадим?

— На шефа. Някой шеф. Някой, който има власт.

— Кметът, може би, или Президента.

Мартин вдигна рамене.

— Бих се задоволил и с убедителен домоуправител.

Входът към сградата беше ограден с река. Те я преминаха по няколко каменни стъпала и се озоваха в една висока зала, най-малко сто метра в диаметър.

— Централна Гара — обяви Карол. Мартин се опита да намери телефонна кабинка през тълпите. Карол се заплесна по архитектурните детайли високо горе. Мартин почувства, че от нея идва вълна на изненада и страх и погледна към купола. Той също беше шокиран. Разкривената в перспектива картина на купола над главите им се простираше на няколкостотин метра. Млечнобели светлини минаваха през процепите около средната окръжност. Гъста паяжина от черни жици се простираше под купола, без някакво ясно пердназначение, което озадачи Мартин, докато не забеляза врати и парапети близо до върха. На всеки няколко секунди малки фигури изскачаха през тези отвори и падаха безшумно, разперваха се като орли, за да се уловят за мрежата от жици. Те се дърпаха, бореха се като мухи и сетне се успокояваха. Жиците бяха задръстени от трупове. С изострено зрение, възможно само в сънищата или в Страната, Мартин видя заплетените трупове сякаш бяха само на няколко метра. Лицата им издаваха повече характер, отколкото което и да било от лицата на призраците, блъскащи се из града; гниещи изражения на безсилие и смърт, достойни за съжаление късове от лица, толкова много, че не можеше да се преброят. И нито една жертва, веднъж изгубена от погледа на Мартин, не можеше да бъде намерена отново. Карол изпищя и отстъпи настрани. Една прогнила ръка се откъсна от някое тяло високо горе и падна върху покрития с плочки под с ужасно тупване. Мартин заобиколи страховития крайник и прегърна силно Карол.

— Това е кошмар — каза тя. — Никога не сме виждали такова нещо в Страната.

Той кимна и брадичката му се удари в главата й. Безпристрастно отбеляза, че нямаше никакви скрити мотиви, за да прегърне образа на Карол. Той просто бе отишъл при нея, за да я предпази и да облекчи собствения си ужас чрез симулация на физически контакт. При предишните пътувания из Страните обстановката беше била странна, подобна на сън, но никога кошмарна. Страната в своята същност никога преди не беше била място на ужас…

— Може би виждаме пресичане на още едно ниво, по-високо от Страната — предположи Мартин.

— Не съм съгласна — възрази Карол. — На какво ниво всичко това би имало смисъл? Това тук и сега. Гробището, костите или керамиката или каквото и да беше това в покрайнините… Всичко е последователно, Мартин.

Той трябваше да се съгласи с нея.

— Намери телефон или каквото там търсим и да продължаваме — каза Карол. Мартин не искаше да прекарва тук повече от необходимото време. Те минаха през духовете, без да срещнат съпротива и се опитаха да открият телефонни кабинки. Двамата бяха намирали такива стратегически приспособления за комуникация при предишните си изследвания и те им бяха от полза. Сега нищо подобно не се виждаше наоколо.

— Всичко това навярно е фалшиво — каза Карол. — Никъде не отиваме.

Мартин споделяше объркването й. Той погледна времето. Бяха прекарали десет минути в Страната и не бяха научили нищо съществено, освен факта, че дълбокото душевно състояние на Голдсмит не прилича на нищо познато досега.

— Нека опитаме прескачане на друг канал. Но има вероятност да излезем от Страната — каза Мартин.

— Съгласна съм да поема този риск.

Мартин сграбчи червената кутия с инструменти и я издърпа по-ниско, за да погледне дисплея. Координатите на канали, през които вече бяха преминали, изскочиха при допира на пръста му. Мартин ги изключи и започна да търси нов канал. Откри няколко подходящи и тъкмо щеше да превключи, когато Карол докосна ръката му и прошепна.

— Има нещо най-отгоре на стълбите.

Дори през бързо преминаващите призраци се виждаше човек в черно, който стоеше и наблюдаваше. Мартин се опита да го разгледа по-ясно, но не успя.

— Това е нещо ново — рече Карол. — Преди да преминем на друг канал нека разберем какво е.

Те бавно изкачиха стълбите, приближавайки се към черното петно. То не помръдна, нито пък прояви някоя от нервните, безспирни простащини на духовете. Изглеждаше, че има трайно присъствие, бетонен характер, въпреки че Мартин не намираше природата му за позитивна. И колкото повече се приближаваха, толкова по-силно изпитваше чувство на студено отрицание, точно противоположно на онова, което очакваха от който и да било образ в Страната. Стигнаха до върха на стълбището.

— Носи маска — кимна Карол. Фигурата се обърна към тях небрежно и бавно. Тялото беше сянка или облак от дим с устойчива форма. Над липсващото лице фигурата носеше нащърбена керамична маска, която много приличаше на разхвърляните по покрайнините и натрупаните в пещерата за боклук. Маската се опита да имитира неподвижна усмивка, но не успя. Очите й бяха празни дупки. Единственият цвят бе бледорозово на бузите, което ясно се забелязваше на фона на общата смъртна бледност.

— Какво си ти? — запита Мартин. Тъй като никога преди не бе срещал подобен жител, той не знаеше дали може да говори. Сянката вдигна ръка и посочи към тях, един издължен пръст като спирала от сажди. Тя измънка глухо, което напомняше вода, капеща в празна кофа. Когато се приближи, очертанията й се размазаха, с изключение на маската, която запази привидната си цялост. Карол се отдръпна назад; Мартин остана на мястото си. Пръстът от сажди го докосна по ръката и тя просто изчезна. Не усети болка.

— Ръка, върни се — каза Мартин със спокойствие, което съзнаваше, че не би трябвало да изпитва. Тя се върна и той отново си беше целият. Сянката се отдръпна, покланяйки се с престорено раболепничество.

— Какво е това? — попита Карол. (Страх, силен страх, но контролиран). — Какво ти направи?

— Откъсна парче от образа ми — каза Мартин.

— Това не е възможно тук.

— Очевидно е възможно.

— Но какво означава това? Смесване с други образи… Каква е целта?

Сянката доближи Карол. Тя се отдръпна. Мартин застана между тях и протегна напред ръка, сякаш да прегърне сянката. Тя отстъпи назад.

— Това е прекалено, прекалено — възкликна Карол. (Обземаше я страх).

— Дръж се за ръката ми — продължи Мартин и тя я сграбчи здраво.

— Няма други — посочи тя. Зад вратите потокът от духове се разделяше, активността на реката се понижаваше. Още сенки с керамични маски влизаха — небрежни, злокобни и бдителни. Мартин се разрови из паметта си да открие някаква идея за това пред какво бяха изправени. Усещането на отрицание беше силно, тези фигури-сенки противоречаха на всички обичайни функции на дълбокото душевно състояние. Мартин се почуди за момент дали се бяха натъкнали на нещо наистина свръхестествено, но отхвърли тази възможност с тръпка на отвращение.

— Може би е време да спрем и да се прегрупираме — каза Мартин. Той не знаеше какво ще се случи, ако тези фигури накарат образите им напълно да изчезнат и не искаше да разбира. — Да видим дали ще можем да се измъкнем — беше изпълнен с нежелание да изостави сондирането и да се оттегли. Това не беше се случвало никога преди. Как щеше да го обясни на Албигони?

Той се протегна, за да нагласи координатите на канала. Всичко около тях започна да се тресе, но те все още не бяха докоснали управляващите механизми. Мартин внезапно осъзна в каква беда бяха. Той се опита да дръпне връвчицата от комплекта с инструменти, по дяволите благоразумието, по дяволите сондирането, но сенките ги заляха като черен прилив. Маските се движеха бързо и тракаха по каменните стъпала. Мартин видя как приливът поглъща Карол. Образът й просветна и изчезна. Той почувства, че си отива. Комплектът инструменти, който беше на сантиметри от върховете на пръстите му, показваше бързо сменящи се координати и честоти и тогава червената кутия постепенно изчезна. Неговият образ изчезна заедно с нея.

Мартин се разтваряше в нещо голямо и много различно. Карол беше близо; той чувстваше нейната паника почти толкова силно, колкото и собствената. Но естеството на присъствието й се беше променило. Усещаше я като нещо огромно и друго, смесено с него и всичко наоколо и тази комбинация се разтваряше отново в един огромен непознат океан.

Мартин не можеше да издаде звук. Не можеше да възстанови комплекта инструменти или която и да било част от него. С още по-силно чувство на загуба и ужас, той разбра, че последната му защитна реакция — осъзнаване на обстоятелствата — избледняваше. Дори нямаше да знае какво се е случило; всички спомени и разсъждения се разтваряха. Една дума висеше като неонов знак, проблесна няколко пъти и изчезна.

Подценявам.

Марджъри сновеше между неподвижните тела на Бърк и Нюман, проверявайки грижливо връзките, дисплеите. Забеляза огромно прескачане между канали и се почуди на какво е попаднал екипът. Тя очерта схематично дължината на „жууца“ от любопитство и разбра, че траекторията на сондата беше напълно преместена от хипоталамуса към най-отдалечената част на кръга от предварително нанесените от нея точки. Озадачена, Марджъри подпря с длан брадичката си и се опита да отгатне защо колегите й са решили да отидат толкова далеч от предварително избраните канали. Дали Бърк беше попаднал на нещо необичайно? Той беше много по-близо до дълбоките канали на сънищата — тези, свързани с фиксирането на окончателните и постоянни спомени и намаляването на временно съхраняваната информация — отколкото до каналите общо свързани със Страната.

— Ървин, погледни това!

Ървин застана зад нея, спокойно огледа дисплея и повдигна едната си вежда. Той извика диаграмата на нервната дейност на Голдсмит и посочи към един пик и следващия го рязък спад.

— Нещо става в дълбоките му сънища — каза Ървин.

— Той е в неутрален сън. А сънища, свързани със спомени, не се наблюдават при неутрален сън.

— Обикновено е така — поклати глава Ървин.

— Дали да се свържем с тях и да разберем на какво са попаднали?

Той обмисли предложението, намръщи се и поклати глава.

— Те имат аварийни връвчици към комплектите си инструменти. Диаграмите им са близо до нормалните. Пикът и спадът може да означават изненада, но може би това е добре; може би са открили нещо съществено. Да ги оставим да пообикалят известно време. Сигурен съм, че Бърк знае какво прави.

Марджъри поклати глава, но най-накрая се съгласи. Бърк беше ходил в Страната много пъти.

Новите Мараса

Те се бяха родили преди един век, братя близнаци, единият бял, а другият черен. Баща им беше бял. Той ги беше отгледал в Гвинея под Морето и предпочиташе белия брат пред черния. Черният брат пък беше обичан повече от майка си Кралица Ерзули, която живееше далеч от Сър, в един малък дом, оттатък дълбокия морски залив. Когато приливът беше по-нисък, близнаците често плуваха през дълбокия залив с малката си лодка, изработена от тях самите. Техният гребец и старото шимпанзе им разказваха истории за бегълци и роби, истории, които късаха сърцата им, особено сърцето на черния близнак, чието име беше Мартин Емануел. Името на белия близнак беше Предан на Сър. На външен вид той беше по-женственият от двамата. Понякога му порастваха гърди и дълга кафява коса и той изумяваше брат си, но това беше земя на магии и промени и всичко можеше да се очаква.

И Сър и Ерзули казваха на близнаците, че са богове и че е тяхна голямата отговорност да инспектират всички граждани на Гвинея Под Морето. Близнаците изпълняваха тази си отговорност тържествено и внимателно, но не винаги можеха да удовлетворят Сър, който изпадаше в ужасен бяс, когато някой ритуал от една или друга церемония не беше правилно съблюдаван или нещо друго беше неправилно свършено.

Когато над Гвинея Под Морето паднеше сняг, който покриваше къщите в градовете до покривите им, Сър си спомняше за поражението и смъртта в миналото и се вбесяваше ужасно. Когато беше бесен, бялата му кожа потъмняваше като покривалото на буреносен облак, докато не станеше черен като нощ,

черен като грях,

черен като желязо,

черен като съня,

черен като смъртта.

Гневът на Сър прекрачваше всички граници и той биеше жестоко Мартин Емануел, а на Предан на Сър само пляскаше шамар. Ерзули вземаше в ръцете си Мартин Емануел и го успокояваше като му казваше, че всичко това скоро ще свърши.

— Баща ти е силен и своенравен човек — казваше му тя. — Но ти си чувствително и интелигентно дете и трябва да се научиш как да го успокояваш, как да го накараш да те обича.

Това беше важно за живота в Гвинея Под Морето, защото Сър управляваше цялата земя и контролираше живота и смъртта, щастието и нещастието.

Защо тогава той не можеше да заповяда на Мраз и Сняг да се махнат?

Гвинея Под Морето беше тропическа земя в хубавите сезони. Тя имаше много планини и гъсти гори, из които Мартин Емануел и Предан на Сър бродеха на воля, когато нямаха задължения. Те се катереха по дърветата като маймуни, правеха укрепления на високите хълмове и ги пълнеха с топове. Строяха големи кораби от дървета от гората и след това ги пускаха от плажовете в кристалното лазурно-синьо море.

Мраз и Сняг

бял като лед

бял като слънцето

бял като живота

бял като цирей.

Плаваха с тези лодки към далечни страни и ги пълнеха с тъмни и нещастни деца на смъртта и отплаваха към други земи, за да продадат децата, а лодките връщаха в Гвинея. Трюмовете им воняха на мръсотия и гнилоч. Мартин Емануел и красивия Предан на Сър отидоха при Ерзули, за да попитат защо на Мраз и Сняг им е разрешено да плават с техните прекрасни лодки. Ерзули им разказа една история, една важна история, която щяла да завърши образованието им и да ги превърне в Мараса, свещените близнаци.

Никога преди, започнала тя, по никое друго време и на никое друго място, Сър не е бил могъщ крал, управляващ всички земи, дори не и Гвинея Со Длю (тя използвала другото име). Преди много време Сър бил черен като абанос, черен като пещера. Но в тези земи дошли Мраз и Сняг с огромни кораби, носещи гръмотевици и заплахи от вятър и бури, и попитали Сър дали може да изяждат хората му по няколко наведнъж като затова щели богато да го възнаградят. Сър се съгласил като казал: Можете да вземете всичките ми хора за част от времето, можете да вземете някои от хората ми за цялото време, но не можете да вземете всичките ми хора за всичкото време. Мраз и Сняг се съгласили, платили му с купища от злато, които той предал на своите занаятчии. (Също по това време, обясни тъжно Ерзули, Сър видял жени от страната на Мраз и Сняг и силно ги пожелал. Предан на Сър беше обезпокоен, но сега не беше времето да обяснява защо.)

Отначало Мраз и Сняг взели част от хората. Те никога не се завърнали. Виели на брега и клатели тежките си черни окови и вдигали плачещите и гърчещи се бебета, докато лодките, каквито щели да правят близнаците, били изтеглени във водата.

Но това е било после, нали?

И Сър нищо не можел да стори, защото имал своето злато, името си и всичко било така, както трябвало.

След много години, Мраз и Сняг се завърнали в земите на Сър и му казали:

— Земите ни се нуждаят от още от хората ти, защото много умряха на Острова на Високите Планини, а още повече при построяването на огромни ферми отвъд морето, а и нуждата от хората ти е огромна.

И Сър им казал:

— Аз ви продадох каквото исках. Можете да вземете всичките ми хора за част от времето, можете да вземете някои от хората ми за цялото време, но не можете да вземете всичките ми хора за всичкото време.

Но Мраз и Сняг отсекли:

— Платихме ти с нашето злато и ти ще имаш достатъчно от него завинаги, огромни купища.

След това отвели още от хората му отвъд морето, завинаги. Сър бил обезпокоен, защото имал предостатъчно злато, но скоро нямало да има хора. Нищо не можел да направи срещу тези врагове.

Следващия път, когато дошли Мраз и Сняг, имало толкова малко хора, че те казали на Сър, че искат всичките му хора за всичкото време. След като той не се съгласил, извикали:

— Ние ти дадохме златото. Имаш достатъчно от него завинаги, но ако искаш да ти платим още, тогава ето ти желязо, черно като смърт.

И те оковали Сър във вериги и го отвели от земята му, и взели съпругата му Кралицата (Ерзули плачеше), и ги отвели отвъд моретата към непознати земи. Но Сър носел магията си и тайно я изпробвал. Макар и окован във вериги, черни като сън, магията му подействала и той се освободил. Изклал и отровил хората на Мраз и Сняг и станал владетел на Острова на Високите Планини. Ала чрез коварство, твърде тъжно за разказване, Сър бил предаден и свален и умрял в един затвор, управляван от Мраз и Сняг, затворен в килия черна като нощ, черна като сажди. Когато умрял, той самият станал бял като лед.

Това била вечната следа от поражението и тя изгаряла дълбоко душата му. Той отишъл в Земята на Мъртвите, Земята Под Морето (Со Длю, каза тихо Ерзули). Като дух шептял в ушите на хората си, които все още живеели, но оковите им били тежки. Гневът му се усилил.

Най-сетне хората му въстанали на Острова на Високите Планини, разкъсали оковите си и отровили господарите си, а потисниците си изклали. Сър казал: „Тук е мястото, където наистина се намира Гвинея, родната ни земя и тя ще бъде възстановена.“

Тогава в сърцата на Мраз и Сняг настъпила промяна. Те видели злото, което били причинили, разкъсали железните окови и освободили и останалата част от хората на Сър. Но тези хора били черни като грях, черни като смърт и Мраз и Сняг се плашели от тях и ги мразели, защото няма нищо по-опасно от някой, когото си владял.

Ами Острова на Високите Планини?

Хората на Сър залиняли, спомените им изчезнали и те били като мъртви. Забравили за Сър и за Гвинея — техния дом. Те запазили спомените за предишните си господари и посещавали олтарите им като принасяли децата си в жертва на боговете Мраз и Сняг. Те се мятали, въртели и мърморели в сънищата си: „Ние не сме черни като желязо, а бели като сперма, отвътре“; защото господарите им били осквернили телата им, както и съзнанието.

Но на Острова на Високите Планини, духът на Сър се завърнал и нарекъл мястото Гвинея. И макар, че бил бял като мрамор с коси сиви като гранит, той бил силен и използвал знанията на Мраз и Сняг, за да превърне мястото в рая, който е то сега. Той направил много деца със своята Кралица, но неговите любимци са близнаците, които сега седят пред мен.

Ерзули завърши историята си и погледна с майчинско задоволство Мартин Емануел и с тъга белия, женствен Предан на Сър. Ала Предан на Сър не беше доволен от историята.

— Майко — каза той, — защо Сър не посещава брат ми Мартин Емануел в съня му и не му прави това, което прави на мен?

Ерзули скри лицето си от срам, защото не можеше да спре Сър да посещава леглото на собствения си син.

— Така трябва да бъде — каза тя, за да съхрани брака си. — Аз се обръщам настрани и ти търпиш да си под него. Трябва да си изпълняваш задълженията. — След това Ерзули оставила близнаците, наречени Мараса и вече свещени, сами на брега, за да строят прекрасните си лодки.

Тази нощ Сър дошъл в спалнята на Предан на Сър и отново насилил собствения си син. След като си отишъл, Предан на Сър допълзял в стаята на Мартин Емануел и казал:

— Не мога повече. Искам да умра, за да забравя срама.

Но Мартин Емануел отвърнал:

— Не си ти този, който трябва да умре. Аз ще стана кухина и ти ще ме запълниш. И двамата ще имаме черна кожа, но ти — бял и женствен — ще си отвътре. Само че трябва да вземеш едно нещо от мен преди аз да умра.

— И какво е то, братко? — попитал Предан на Сър.

— Трябва да вземеш от мен песента и да пееш за нашите мечти и тъги.

— Ще го направя, братко — казал Предан на Сър.

Мартин Емануел целунал своя брат близнак, предавайки му песента си и умрял. Тялото му станало кухо като черен дънер на изсъхнало дърво. Брат му влязъл вътре, обвил кожата му около себе си и я залепил, тъй че никой не можел да узнае какво се е случило.

На следващата нощ Сър дошъл в спалнята на Предан на Сър и я намерил празна. Тогава влязъл в спалнята на Мартин Емануел и излял гнева си:

— Къде е брат ти?

— Не знам — отговорил новият Мараса.

— А трябва да знаеш. Вие сте близнаци. Аз предпочитам другия, но ако той ми отказва, то тогава ще имам теб.

Мараса почувствувал неконтролируем гняв, по-силен от този на Сър. Той скочил от леглото и изревал:

— Ще взема ножа ти, татко мой, твоя собствен дълъг стоманен нож с широко острие, бял като сребро, от ножницата на колана ти и ще те убия!

— Помни, аз съм умирал и преди, но аз съм бащата, който те е създал — изрекъл Сър, но се смалил пред Мараса от страх и вина. Толкова дребен и хилав станал при спомена за греховете си, че Мараса го сграбчил отзад, взел огромния стоманен нож и прерязал гърлото му от едното до другото ухо. И все пак, Сър не можел да умре. Той паднал на земята и от него започнала да се излива гъста кръв, която се превърнала в езеро, след това в река, реката се вляла в морето, потъмнявайки цвета му. А морето накарало облаците да се издигнат гъсти като гарвани и да изплачат черен дъжд. Мараса видял какво е направил и хвърлил ножа, колкото могъл по-далеч през моретата. След това избягал от скръбта на хората от Гвинея Под Морето и от риданията на майка си Ерзули.

И все пак, където и да отидел Мараса, гласът на Сър го следвал:

— Моето престъпление беше гнусно, но твоето е още по-жестоко. Ти не можеш да ме убиеш. Аз те създадох. Аз оставам тук завинаги. Бял като времето.

— Господи, почувствах го! То ме изнасили!

— Карол, тук съм.

— Измъкни ме оттук.

— Виждаш ли комплекта инструменти?

— Нищо не мога да видя. Мартин?

— Тук съм.

— То ме изнасили, Мартин!

— Знам. Аз бях тук, мисля че…

— Аз бях дете, лежащо в леглото си и то дойде в тъмната стая и…

— Добре. Виждаш ли някоя част от комплекта инструменти, връвчицата?

— Нищо не виждам.

— Мисля, че аз виждам нещо. Ще пробвам.

— Мартин, чувствам те.

— Хванах нещо. Не е връзката. Моят комплект инструменти е. Виждаш ли твоя?

— Виждам нещо червено.

— Това е. Погледни го! Концентрирай се!

— Господи, ранена съм! Чувствам се все едно кървя. Мартин, това червеното моята кръв ли е?

— Концентрирай се, Карол! Мисля, че те виждам. Ръката ти.

— Виждам комплекта инструменти.

— Аз ще поема и двата комплекта. Ще ни върна обратно на предишната траектория, този преди да ни грабне сянката.

— Какво? Не там… няма отново да мина през това.

— Няма връвчица.

— Мартин, то си играе с нас. Защо отвън не виждат, че нещо не е в ред?

— Не знам. Сега придвижвам и двама ни.

Мартин се озова на тъмна градска улица. Голите му крака газеха мръсен сняг. Тълпи от маскирани сенки се движеха на мудни потоци около него. Той се отдръпваше от тях, но те всички изглеждаха съсредоточени върху мислите си. Никоя не му обръщаше внимание. Образът на Карол беше бледа розова мъгла до него. Той се концентрира върху нея, опитвайки се да възстанови фигурата й. И наистина успя, тя се възстанови до него. Гола. Мартин осъзна, че и той е гол. Карол закри с ръце гърдите си и го погледна с нещастно изражение.

— Моля те, изведи ме оттук!

— Ще се опитам. Ще превключа към една неотбелязана траектория. Това може да предизвика тревога. Марджъри и Ървин ще ни изведат навън… Или ще пратят Дейвид и Карл.

— Не трябва да изпращат никой друг! Нещо се обърка.

— Съгласен съм. Но изглежда, че сега сме в истинската Страна.

Карол погледна заплеснатите сенки, които ги заобикаляха. Те бяха просто петна с керамични маски; никакви други характеристики. Карол се опита да се затвори в себе си и Мартин се протегна към нея, плътта й под пръстите му беше топла и истинска.

— Аз мога да почувствам това, което чувстваш ти — каза той. — Ние не сме изгубени един за друг.

Тя му хвърли унищожителен поглед, който го изуми.

— Защо не можеш да ни изведеш оттук?

— Извади си комплекта инструменти. Може би ти ще успееш да го направиш — каза той, ядосан от тона й.

Тя придърпа една червена кутия и се опита да сграбчи аварийната връвчица. Кутията се превърна в празна червена кутия без дисплей или управляващи механизми. Мартин извади собствения си комплект инструменти и видя същата безполезна кутия.

— То ще ни убие! — извика Карол. — Ще ни изяде!

Мартин усети страха й като изстинало до него слънце. Той притисна силно тялото си с ръце, опитвайки се да разбере от каква материя е направен. Плътта му беше истинска. Болката на Карол бе истинска.

— Кървя ли? — попита тя.

Мартин видя сълзи по бузите й.

— Не. Няма кръв. Не ти си била изнасилена.

— А кой тогава?

— Не знам. Мисля, че дете.

— Баща му го е изнасилил? Това ли е, което видяхме?

— Твърде смесено беше всичко. Като в сън. Спомени и приказки.

Карол потрепера и облегна глава назад.

— Опитвам да се възстановя, Мартин. Моля те, бъди търпелив! — Тя си затвори очите и отпусна ръце. Върху образа й се появиха дрехи, първо бельо, после рокля и най-накрая ежедневен костюм — тъмносин, елегантен. Мартин си представи същия костюм, но мъжки и почувства как върху образа му се появяват дрехи.

— Така е по-добре — каза тя. Страхът й забележимо намаля. — Те не ни обръщат внимание, нали? — Тя посочи към маскираните сенки.

— Засега.

Мартин огледа новия вид на града. Сградите, издигащи се от двете страни на оживената улица отново бяха небостъргачи, но стари, построени от камъни и тухли, а не от стъкло и стомана. Големината им беше нормална. Изглеждаха така, сякаш се издигат на хиляди фута височина, достигайки някаква изчезваща точка високо над главите им. Мартин усети мирис на пушек и газ, неща, които не беше подушвал от дете.

— Потискащо е — намръщи се Карол. — Какво ужасно място!

— По-добро е от предишното.

Карол пристъпи близо до него — едва контролираше страха и отвращението си. Емоциите й бяха надвиснали над нея като мъгла. Мартин не беше сигурен къде бяха неговите емоции. Собственият му страх беше смесен с професионален интерес. Карол почувства това и злобно ощипа носа му с пръсти.

— Внимавай! Не затъвай в това!

— Къде сме? — попита той. — Май в същия град, но сякаш сцената е различна.

— На мен ми изглежда същата. Декорът е друг. Може би то ще ни покаже нещо друго — на какво наистина е способно.

— То не трябва да знае, че сме тук. Не трябва да има никаква представа какво сме „ние“.

— То не трябва да знае, че сме тук. Не му харесва, че сме тук, но ще ни покаже едно-две неща — ще се изяви.

— Дори не съм сигурен какво имаме предвид като казваме „то“ — оплака се Мартин.

— Нещо, което има власт тук — повдигна рамене Карол. — То трябва да е представител на основната личност или е нещо друго… Моделът на полковник Сър, който ти спомена отвън. Това, което ме нападна, беше повече от кошмар.

— Може да сме попаднали на нещо, изкопано от детството на Голдсмит — каза Мартин. — Все още ми се иска да открием фигура, с която можем да говорим — някакъв представител. Удивен съм, че не открихме знаци от основната личност. Къде е тя?

— Последния път, когато се опитвахме да погледнем, то се ядоса. Сигурен ли си, че трябва да опитаме отново?

— Не знам какво друго да правим — каза Мартин. — Нямам представа как участваме във всичко това… дали сме вън или вътре, играчи или наблюдатели. Но се чувствам неловко и съм беззащитен като стоя тук и говоря.

— Тогава нека си призовем екскурзовод. Да използваме каквато сила имаме.

Мартин се обърна и погледна през рамо фигурите, които се стичаха около тях като тъмна река около скали.

— Просто не съм сигурен какво ни е останало да губим…

Карол потрепера.

— Ако не направя нещо, всичко ще загубя.

— Трябва да изберем нещо правдоподобно. Нещо, което да се връзва с обстановката тук.

Мартин посочи към порутената предна част на един магазин. Дъската с името му висеше накриво над прашните, изпръскани с кал прозорци. Буквите на дъската бяха безсмислени, но стилът и цветът им подсказваха нещо латинско или карибско. Те внимателно се вляха в потока от сенки и се приближиха до прозорците, взирайки се вътре.

— Какво виждаш? — попита Мартин.

— Стъклени буркани, пълни с подправки. Свещи. Билки. Стари списания. Религиозни атрибути.

Мартин виждаше нещо подобно. Той беше привлечен най-силно от живописно оцветен портрет на чернокожа жена с шал. Очите й бяха невероятно големи и бели, гърдите й — голи и пищни. Две момчета, и двете черни и покрити с червена козина, висяха от гърдите й. Върху червен парцал под иконата лежаха усукани корени. Единият беше прерязан и от него капеше течност, подобна на мляко.

— Ти също ли я виждаш? — попита Карол.

— Да. И отново близнаците. Този път и двамата са черни…

— Прилича на жената от съня… как й беше името… Хейзъл?

— Ерзули.

— Да я извикаме!

— Не — каза Мартин твърдо. — Тя не е дребен играч. Ние дори не искаме да имаме нещо общо с толкова мощна фигура. Дори само като екскурзовод.

— Тя говори с нас, каза ни какво се е случило — настоя Карол, озадачена от неохотата му.

— Там има възел. Някаква връзка с мъжката фигура, която те нападна. Нека работим с по-прости фигури засега.

— Смяташ, че Голдсмит е болезнено свързан с майка си? — попита Карол.

— Все още не съм направил заключения.

Мартин разгледа предметите зад прозореца по-внимателно. Изглежда че имаха ритуално предназначение. Бяха евтини пластмасови рогове, изрисувани с риби и змии; хартиени чадъри украсени с лица, направили различни гримаси; изсушени риби със съсухрени очи; буркани, пълни с мариновани змии и жаби.

— Да влезем вътре — предложи Мартин.

— Защо?

— Предчувствие.

Тя неохотно го последва в магазина. Над главите им звънна звънче и интериорът изведнъж стана съвсем истински. Ефектът беше изумителен, Мартин можеше да помирише билките и цветята подредени в купчини и редици по рафтовете. Той чувстваше, че обувките му се пързалят по песъчинки и дървени стърготини по стария дъсчен под. Една сбръчкана стара жена, не Ерзули, стоеше зад щанда и изсипваше кафяв прах в едното бяло блюдо на везни.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя. Гласът й беше чист, а думите й ясно изречени. Лицето й беше сбръчкано и блестящо като кожата на изсъхнала жаба. Жълтеникавите й очи с цвят на слонова кост излъчваха насмешка.

— Изгубили сме се — каза Мартин. — Трябва да намерим някой с власт.

— Аз ръководя този магазин — жената се усмихна широко и размаха ръка към рафтовете. — Името ми е мадам Роуч. С какво мога да ви бъда полезна?

Карол пристъпи напред. Жената спря очите си на нея.

— Бедното момиче — усмивката й угасна и тя погледна съчувствено. — Преживяла си доста неприятности напоследък, нали? Какво се е случило, скъпа моя?

Жената отвори една вратичка и излезе пред щанда като клатеше глава и цъкаше.

— Била си нападната — каза тя. Докосна костюма на Карол и той изчезна, а Карол остана по бельо — имаше петна от кръв.

— Някакви диви неща са те нападнали — тя се обърна към Мартин. — Ти си довел тук бедното момиче. Защо не си я предпазил?

Мартин нямаше отговор.

— Бяхме погълнати от един кошмар — гласът на Карол беше като на малко момиче. — И двамата не можахме нищо да направим.

— Ако не познавате пътя наоколо, чудно ми е защо сте дошли тук — каза старата жена, изразявайки дълбоко неодобрение. — Това вече не е хубав квартал. А беше прекрасен. Хората непрекъснато идваха да пазаруват. Сега само пътуващите с карти минават оттук, бързайки за работа в града и след това, в края на деня умират, без да имат пари за харчене, без да се нуждаят от мадам Роуч. Вие защо сте тук?

— Търсим някой, който има власт — повтори Мартин.

— Аз не ставам ли?

— Не знам.

— Най-малкото съм готова да отговоря на въпросите ви — каза хитро тя, намигвайки на Карол. — Той изобщо разбира ли нещо? — попита, сложила ръце на устата си.

— Може би не — каза Карол; гласът й все още беше момичешки.

— Ела с мен в задната част на магазина и аз ще те пооправя — каза старата жена. — А що се отнася до теб, млади човече, ти просто погледай тук. Каквото и да ти трябва, ще го намериш на тези рафтове. Само не отваряй този буркан на масата.

Мартин се обърна и видя един голям стъклен буркан, поставен върху ниска дървена маса пред щанда. Вътре имаше навит на спирала труп в зеленикава мътна течност; набръчканата му кожа беше с цвят на зелена маслина. Невиждащите очи на лицето му бяха обвинително обърнати към Мартин. Той се приближи, за да види дали трупът прилича на Емануел Голдсмит или на Сър, мъжът от съня. Не, не приличаше. Този човек изглеждаше много по-различно — носът и бузата му бяха притиснати към гладката вътрешност на буркана, беше плешив и с широко лице. Трупът намигна на Мартин и леко се изви, от което бурканът потрепери. Мартин се дръпна назад.

Старата жена прегърна през рамо Карол и я отведе през вратата към задната част на магазина.

— Помни какво ти казах — рече тя.

Мартин отмести поглед от буркана и внимателно заразглежда претъпканите рафтове. Както и очакваше, нещата се променяха, ако погледнеше настрани и после отново към тях. Докато задържаше вниманието си върху разнообразните буркани, кутии и инструменти, те му изглеждаха толкова реални, колкото и животът отвън, може би и по-реални. Той се наведе, за да разгледа един по-долен рафт, пълен с буркани с глина, загърнати с плат и залепени с восък. Отзад имаше черепи. Те изглеждаха съвсем истински и все пак никой от тях нямаше ухиления вид, характерен за човешките черепи. Всичките изглеждаха печални. Поразен от това повторение на основния мотив, тъжни черепи, Мартин се протегна, за да вземе един и да го разгледа. При допира му обаче черепът се разпадна на прах.

В лявата страна на магазина, на черни жици висяха дървени барабани от всякакъв размер. Най-големият беше висок колкото Мартин. Той застана до него, изучавайки резбата, която го украсяваше. Тя се промени, когато той погледна встрани. Но все пак темата се запази — градски улици, пълни с коли и хора, оградени от редици груби безцветни цветя, покрити с огромни, ярко оцветени насекоми. Мартин потупа барабана с един пръст. Барабанът проговори:

— Този, когото търсиш, си е заминал.

Мартин отмести ръката си и отстъпи изумен. След малко събра кураж и отново доближи барабана, потупвайки го леко.

— В тази земя няма слънце. Той си е заминал.

Зад него старата жена каза:

— Това е един могъщ барабан. Не трябва да си играеш с него. Той вика духовете и те са ти сърдити, освен ако нямаш важна работа.

— Аз наистина имам важна работа — каза Мартин. Зад пердето се появи Карол, облечена в разноцветен кафтан. Дългата й кестенява коса се спускаше свободно по раменете. Тя му се усмихна, но той вече не можеше да почувства емоциите й.

— Един невеж мъж идва тук по важна работа — каза старицата. — Това означава опасност.

Мартин отново потупа барабана. Той каза:

— Върви с мадам Роуч.

Старицата отметна назад главата си и се засмя.

— Ела с мен! Сега аз съм вашия посредник пред духовете.

Карол отиде до Мартин и двамата загледаха как старата жена загръща раменете си с бяла одежда и панделки. Тя изтърси съдържанието на няколко буркана в косата си и го втри в нея. Мирис на амоняк, отровни треви и горящ метал изпълни въздуха. След това тя нарисува черен кръг на челото си с паста от една чиния на тезгяха. Жената втренчи очи в Мартин. Гласът й се промени в силен мъжки дрезгав глас.

— Защо съм тук? Кой вика този зает дух, който има важна работа за вършене?

— Ние искаме… да срещнем някой, който има власт — каза Мартин. — Имаме въпроси.

— Аз говоря чрез мадам Роуч. Без нея ние нямаме думи. Тя е нашият глас. Задайте си въпросите!

— Искам да знам кой си ти. Какво си ти?

— Аз танцувам на гробовете. Всяка нощ покривам слънцето с одеяло. Аз пея на костите в земята.

— Как ти е името? — попита Мартин.

— Ние всички сме пътници.

— Трябва ми твоето име.

Мадам Роуч потрепера яростно, изправи гърба си и вдигна ръце. Друг глас говореше чрез устните й, детски глас, който гладко вибрираше.

— Ние ще си починем и ще умрем. Защо нарушаваш спокойствието ни? Ние ридаем. Погребението е днес.

— Чие погребение?

— Погребението на Краля.

Сега гласът започна да пее някакви безсмислици. Мадам Роуч танцуваше между пътечките като буташе рафтовете и разсипваше стоките по пода. Счупиха се глинени съдове и се издигна пара, противна и наситена. Мадам Роуч се завъртя и се спъна до Карол и Мартин, овладя се и протегна ръка, за да сграбчи брадичката на Мартин. Като го гледаше с широки, безцветни очи, тя каза, използвайки детския глас:

— Ние изпращаме Краля в Земята Под Морето. После танцуваме.

— Чий Крал е това?

— Кралят на Хълма. Кралят на Пътя.

— Тогава ни заведете на погребението — каза Мартин.

— То е навсякъде. В момента. Посредникът е уморен от говорене.

Тя отново заприпка, бутайки още рафтове. Удари се в огромния буркан с трупа. Бурканът се изтъркули и падна, разбивайки се на пода. Мирисът от разлятата течност и проснатия труп беше невероятно остър. Мартин и Карол се дръпнаха назад, запушили с ръце носовете си, което не можеше да спре смрадта.

— Извинете ме — каза детският глас, когато мадам Роуч се отдръпна от бъркотията. Тя отново яростно затрепера, уви ръцете си около врата си, изопна назад главата си и издаде звуци като при задушаване.

— Да си вървим — предложи Карол. — Време е!

Но трупът потрепна в течността и счупеното стъкло. Той бавно се повдигна на ръце, изпъна едното си коляно и стъпало и се изправи. Носеше парцаливи къси панталони и сандали. Мадам Роуч изстена и изпищя. Трупът промърмори, но не можа да каже нищо разбираемо. Той огледа наоколо със слепите си очи и се заклати към стената с барабаните. Мартин и Карол бързо се отдръпнаха, за да го оставят да мине.

Трупът взе един по-малък барабан и го издърпа от стената с шум на скъсани жици. Коленичи на пода и удари силно барабана с мъртвите си пръсти. При всеки удар рафтовете и стените на магазина потъваха навътре, като оставяха пукнатини и зеещи дупки. През пукнатините и дупките Мартин видя дим и мрак.

— Да си вървим, моля те — извика Карол. Той не можеше да я почувства. Всичко, което усещаше, беше собственото му объркване. Нямаше никаква представа къде се намираха в Страната на Голдсмит и дали изобщо имаха някакъв контрол над нещата.

Една полица се разцепи на две и стотици малки стъклени бурканчета паднаха в краката на Мартин. Бурканчетата се отвориха и по пода плъзнаха насекоми, които цвърчаха и пееха с тънки детски гласчета. Барабанът биеше непрестанно под пръстите на трупа.

Мартин се протегна към комплекта си инструменти. Той беше невредим и изглеждаше готов за използване. Дръпна връвчицата и тя се превърна в нож, голям нож „Бауи“, острието беше изцапано с кръв.

Трупът изпусна барабана и изстена, като се просна по гръб на пода.

— Какво направи? — попита Карол.

— Не знам!

На врата на трупа имаше голям колкото юмрук мехур от кръв, червена като роза. Повърхността на мехура приличаше на кристал. Мартин се взираше в съсирека, неспособен да вижда или да мисли за нещо друго. Не можеше да отдели очи от кръвта.

— Мартин?

Той заплува в съсирека. От всички страни трептяха кехлибарени и червени пердета. Носът му се напълни с наситения мирис на мед. Той се давеше в кръвта, поглъщаше я, задушаваше се в нея, дишаше я. Комплектът инструменти висеше отляво, над него и отбелязваше още една смяна на координатите.

— Карол?

Никой от двамата не контролираше събитията. Където и да беше Карол, тя беше сама като него самия.

Мъглата от кръв се проясни. Мартин почувства топлота и силно усещане за присъединяване, дълбока интимност с нещо ужасено и объркано и все пак ужасно гнусно.

Марджъри нервно сбръчка носа си. Не й харесваха данните, които показваха контролните уреди. Тя отново си помисли да повика Ървин и отново устоя. Не беше минало достатъчно време, за да се тревожат. С изключение на разместването и спираловидното движение всичко останало изглеждаше наред. Трите спящи тела дишаха почти едновременно. Лицата им имаха онова изражение, което отличава спящите от мъртвите.

Когато си дете, никой не ти дава да забравиш кой си! Ти си отговорен за своята Мама. Тя беше красива жена. Тя вдига дрехите, разхвърляни из стаята, навежда се над любимите си същества, показва им красивите си пръстени и огърлици, които украсяват тънката й нежна шия. Лицето й е умно, дори когато ти е ядосана. Северният вятър издухва студа от очите й и водата в тоалетната, където си ти, замръзва. Нещо тъмно влиза в стаята и казва на майка ти Хейзъл, че й е време да си върви, хората чакат на опашка. Преди да тръгне с тъмната фигура с керамична маска, тя се навежда над малкото дете и казва: „Сега бъди добър. Мама трябва да върви. Тя няма да може да ти пише или праща картички.“

Някой друг като Мама, но не ухаещ приятно като градина, лежи в леглото и постоянно размахва дантелена кърпичка и плаче, че мъжете просто не я обичат достатъчно. Името й е Мари. Тъмната фигура идва и й казва, че е време да понесе наказанието си. Мари плаче, а когато тъмната фигура я бие с ръката си от дим, тя се протяга към детето и казва: „Сега бъди добър. Твоят Татко знае, че съм била лоша.“

Сега няма никой. Само двете деца, увити със собствената си червена козина, играят на дъсчения под и идва тъмната фигура. Той казва: „Не правете това, бъдете добри сега или ще ме подлудите. Когато съм бесен…“

Той бие единия близнак. Близнаците влизат в една стая и виждат жена да лежи на леглото. Трябва да е жена, но тя е извита като прекършено дърво, като кръстопът след земетресение. Ние се качваме при нея на леглото и виждаме, че има лице като на Мама. Само че то е покрито с боя, ярък грим. Кехлибар и оранжево, и червено в слънцето, което се вижда през прозореца. Единият близнак казва: „Това е Мама“; Аз казвам: „Не, не е“. „Да, Мама е.“

Отивам да суча от гърдите й. От тях тече бяло мляко, което след това става розово, а после червено.

Тъмния мъж идва и ни бие, бие другия близнак и го отвежда в болница с бели стени, където мирише на спирт и има скърцащи столове. Близнакът паднал по стълбите, казва Тъмния Мъж.

Отвеждат Тъмния Мъж. Близнаците живеят на друго място за известно време. Те живеят с една едра жена, която им връзва амулети на вратовете и им разказва истории за змии и вълци, и мечки и койоти. Тъмния Мъж се завръща и близнаците отново живеят с него. Тъмния Мъж прави, каквото прави. Строшава малкия глинен буркан, вътре е огромният нож и той го грабва.

Мартин стои на една покрита със сняг улица и гледа към сенките, които се виждат през спуснатата завеса на един прозорец, борят се. Драматична музика ехти. Високи гласове бучат, крещят, задавят се.

Не можете да убиете Тъмния Мъж. Той ще живее завинаги. Ще се върне да ви обвини. Отива обратно в апартамента.

Тъмния Мъж отива.

Ножът се движи. Близнаците с червена козина бягат. Това е чудо! Те живеят в земята, на тревата, където една жена със скъпоценности мързелува на един диван, на сянка от силното слънце. Тя вее ветрилото си от пера и одобрява всичко, което правят близнаците, освен когато въздиша и плаче, че никой мъж не я обича достатъчно, че всичките й любовници я мамят, че никой не й носи достатъчно подаръци. Не е ли това Ерзули?

— Казах ти да не пипаш този буркан — мадам Роуч го хваща за ръката. Мартин е объркан, но тръгва след нея по дълго, тъмно стълбище. Ръката му е ръка на момче на около четиринадесет години с черна кожа.

— Ние препарирахме твоя татко в този буркан. Но ти трябваше да се занимаваш с него! Не знам за теб, дете. Сега той иска да те види. Иска да ти зададе няколко въпроса.

Тя го отвежда до една врата, отваря я и го въвежда вътре.

— Сър, доведох Мартин Емануел — обявява и се мушва зад една украсена с мъниста завеса в оскъдно обзаведена стая. В средата на стаята има два трона. Единият е празен, а другият зает от плешив мъж с широко лице и плосък нос.

— Дошъл си, за да задаваш въпроси — казва мъжът с широкото лице. Мартин застава пред него, мадам Роуч отзад, Карол не се вижда.

— Трябва да говоря с някой, който има власт.

— Аз съм този с властта — казва мъжът. Лицето му става мършаво, кожата — бяла. Има сива коса. — Аз съм Сър и аз съм на власт.

Мартин инстинктивно знае, че това не е представителят на основната личност на Голдсмит. Всичко е погрешно. Приема погрешни форми. Тези представители не се появяват от сенки или кошмари или Тъмни Мъже.

— Искам да задам въпроси, на който и да било, който е на власт.

— Той е — казва мадам Роач. — След погребението той пое командването.

— Къде е Емануел Голдсмит?

— Не си ли ти? — пита Сър. — Или си неговият близнак?

— Не, не съм.

— Сигурно търсиш кметът — мъжът с широкото лице се смее. — Младият кмет. Той сам си умря. Аз не съм го докоснал. Просто падна надолу по стълбите.

На Мартин му прилошава.

— Трябва да се видя с него.

Мъжът се изправя, взима протегнатата юношеска ръка на Мартин Емануел, разтваря дланта му, посочва петно от кръв на нея, усмихва се, поклаща глава и го отвежда през още една завеса с мъниста в сумрачна стая. В средата е поставен ковчег. Мъжът грубо бута Мартин Емануел към ковчега.

— Ето го кмета. Затова е погребението, тя не ти ли каза?

Мартин неохотно наднича в ковчега. Белият сатен създава впечатление, че има тяло. Но видимо тяло няма.

— Дребен и хилав. Винаги е бил такъв. Просто излиня — обажда се мадам Роуч.

— Как е възможно да умре? Той бе основната личност.

— Страх го беше, че е бял — казва мадам Роач. — Мислеше си, че е бял като зората и никога не вярваше истински в това, което беше.

— Той не беше бял, нали? — пита Мартин.

— Беше черен като нощ, черен като сърцето на неотсечено дърво, черен като подножието на планината, черен като неоткрита истина, черен като майчини гърди, черен като нова любов, черен като въглища, където слънцето крие богатствата си, черен като утроба, черен като морето, черен като спящата земя. Той просто не вярваше в себе си. Не и откакто уби Сър.

Мартин се обръща, за да погледне мъжа с широкото лице. Вижда лицето на полковник Сър Ярдли и след това на трупа в буркана.

— Опитах се да го обуча — казва мъжът. — Биех го, за да го направя мъж. Бой без полза. Животът го взе като киселина в тясна метална вдлъбнатина. Той беше слаб. Аз бях камък, той — кал. Той ме уби, а сега аз се завърнах и наказанието е твърде хубаво за всички ни.

Мартин докосва ръба на ковчега, протяга се към сатена и открива студена плът. Бързо дръпва ръката си и после отново докосва невидимата форма. Открива очертанията на младо лице с леко набола брада, затворени очи, отпуснати устни.

— Сега той е наистина бял — казва мадам Роуч. — Бял като въздух.

Мартин се обръща да погледне Сър.

— От колко време сте на власт? — пита той.

— Мисля, че винаги съм бил — отвръща Сър. — Дори когато малкият негодник ми преряза гърлото, бях на власт.

— Лъжете! Вие сте никой — казва Мартин, използвайки не само собствения си глас, а и този на Карол. — Вие не сте основната личност. Не може да сте. Не може да сте нещо повече от една подличност или лош спомен.

— Аз контролирам реката — казва му Сър и разперва ръката си, докато стаята не се изпълва с фигури — сенки, всяка от които носи напукана керамична маска.

— Аз контролирам океана.

Таванът е покрит с тъмни облаци.

— Как може да съм никой?

— Защото — обажда се тихо мадам Роуч, — кметът е мъртъв.

Марджъри огледа дисплеите. В този момент сондата отново се завъртя в кръг около една точка. Марджъри се намръщи — вече беше сигурна, че нещо не е в ред. Нямаше причини за такова движение. Тя провери метаболизма и мозъчната активност на Бърк. Данните говореха, че той преживява силна емоция. Изглежда, че Нюман беше потънала в неутрален сън, което беше напълно неочаквано.

— Нещо не е наред! — извика тя.

Ървин беше от другата страна, за да наблюдава Голдсмит и да балансира неутралния му сън. Марджъри погледна часовника си. Бърк и Нюман бяха в Страната вече час и половина.

— Получавам лоши данни.

Ървин се появи иззад пердето, огледа дисплеите и си пое дълбоко дъх:

— Ще трябва да отрежем връзките.

— Ами латентността? — чудеше се Марджъри.

— Доста е зле. Бърк е в паника. Нюман е напълно вън от нещата. Не мисля, че имаме голям избор. Прережи ги!

Той заобиколи пердето и застана до Голдсмит.

— В този край всички отчитания са стабилни. Как да го направим — да ги разделим преди интерпретатора или при точката на свързване на Голдсмит?

Марджъри прехапа пръста си като се опитваше да прецени последствията и в двата случая.

— Бих се чувствал много по-добре, ако изпратим Дейвид и Карл вътре, за да разберат какво става — каза Ървин.

— Не съм съгласна — поклати глава Марджъри. — Никога не съм виждала Бърк в паника и никога не сме имали изследовател, който изпада в неутрален сън по време на сондиране. Аз не бих искала да вляза в Страната при тези обстоятелства. Казвам ти — да ги отрежем. И то веднага! — Марджъри се протегна към свръзката на врата на Бърк. — Ще прережа преди интерпретатора. Ела тук! Искам да прережа връзките едновременно и на Нюман и на Бърк.

Ървин отново дойде при нея и постави ръката си на точката на свързване на кабела на Нюман.

— Готов съм.

— Да го направим заедно — каза тя. — Ще броя до три. Едно, две…

Тежък камшик, приличащ на змия, удари Мартин в гърба, захапа го като с метални зъби и го тласна далеч от тъмната стая и ковчега. Преминаването му беше ужасно болезнено; не можеше да диша, виждаше само водопад от горящи искри. След това, също толкова рязко, той се озова изправен в средата на улица в малък град. Коли отпреди юношеските му години, се движеха бавно около него. Шофьори с приятни лица го гледаха добродушно като че беше пътен знак. Мартин разтърка лицето си, напълно дезориентиран, след това прекоси едната лента като избягваше бавно движещите се коли и достигна тротоара.

Топло слънце, асфалтирани улици с бели пешеходни пътеки, малки сгради на един или два етажа и от двете страни на улицата. Мартин не можеше да прочете никой от знаците — бяха неразбираемо написани — но той познаваше това място. Малък град някъде в Калифорния. Баба му и дядо му бяха живели в точно такъв град, недалеч от Стоктън.

Мартин застана пред една железария. Оттатък улицата имаше магазин за прахосмукачки. Дядо му имаше такъв бизнес — химическо чистене. Едно лято Мартин му беше помогнал да разработи нова ултразвукова почистваща машина.

Страната на Голдсмит просто не можеше да представи нещо толкова познато. Къде тогава се намираше? Мартин се почувства замаян. Обръщайки се, за да намери къде да седне, той видя черни остатъчни образи да се мъкнат около хората и сградите. Той все още беше в Страната — но не в тази на Голдсмит, в това беше сигурен. Мартин седна на бордюра, виеше му се свят. Когато образите се поуспокоиха отново, той почувства зад гърба си нещо топло като малко слънце. Поглеждайки през рамо, видя млад мъж с пясъчножълти коси да гледа надолу към него със загрижена усмивка.

— Добре ли си? — попита младият мъж.

— Не знам.

— Не изглеждаш добре.

Познат глас. Характерния за Средния запад провлечен говор, самоувереност без самоизтъкване. Мартин отново заслони очите си от слънцето без да е нужно — яркостта не беше ослепителна — и огледа по-внимателно младия мъж. Познати черти. Къс нос, кафяви очи под червеникави вежди, голяма уста с добре очертани трапчинки.

— Татко? — попита Мартин. Той се изправи и отново се олюля при трептенето на образите. — Господи, татко?

— Никой преди не ме е наричал татко — каза младият мъж. — Със сигурност не и някой на твоята възраст.

Мартин се протегна към мъжа, докосна с пръсти памучната материя на ризата му и усети твърдата плът отдолу. Младият мъж отмести ръката на Мартин.

— Мога ли с нещо да помогна?

— Познаваш ли някой си Мартин Бърк? — попита Мартин.

— Имаме един Мартин. Млад човек. На около деветнадесет години.

Мартин знаеше къде се намира. Отдавна беше разбрал, че собственият му вътрешен образ е фиксиран на около деветнадесет години. Беше се озовал в своята собствена Страна на Съзнанието. Мартин нямаше представа как е възможно да се случи такова нещо. Загатванията бяха повече, отколкото би могъл да асимилира без страх и дезориентация. Беше се завъртял в обратна посока и се бе появил в най-дълбоката сърцевина на същността си — нещо, което не вярваше, че е възможно.

Чертите на младия мъж с пясъчно-жълтата коса се изкривиха и кожата му избледня. Той погледна над рамото на Мартин и посочи с пръст.

— Кой е този?

Мартин почувства студени тръпки по гърба си като леден шип, който поема цялата топлина. Обърна се. По средата на улицата стоеше гологлавият мъж с широкото лице, слепите му бели очи бяха насочени към Мартин, прерязаното му гърло кървеше на струи по осевата линия на улицата.

— Кой е този? — повтори разтревожен младият мъж. По веждите и косата му се появи скреж, а кожата му стана синя като лед.

— Те не излизат от Страната! — възкликна Марджъри. — Все още получаваме следи, като че са там.

Ървин сграбчи китката си и я захапа мрънкайки, след това почука дисплеите с три пръста. Наведе се и поклати глава.

— Не знам — каза той. — Никога не съм го правил преди. Никога не сме срязвали връзките.

— Това латентност ли е? — попита Марджъри.

— Минаха четири минути. Нямам представа колко дълго продължава процесът.

— Бърк каза, че може да отнеме минути, дори часове — повдигна рамене Марджъри.

— Моля се на Бог да не стане така — изпъшка Ървин. — Погледни следите на Нюман! Тя потъва под неутрален сън. Мисля, че навлиза в дълбок сън със сънища.

— Мислиш ли, че Голдсмит им е направил нещо? — попита Марджъри.

— Ако знаех какво става, щях да съм проклет гений — озъби се Ървин. — Да опитаме да ги върнем в съзнание.

— Със сигурност мога да те изям! Аз изядох момчето, близнаците. Изял съм майка ти. Сега тя живее в червата ми. Мога да изям всичко това.

Сър размаха и двете си ръце, посочвайки целия Калифорнийски град. Мартин погледна ледения образ на младия си баща — една подличност, част от неговото собствено самоуважение. Той обичаше този образ и обичаше това, което образът казваше за него — че няма значение колко е бил компрометиран или колко надалеч се е лутал, той все още има онази сила вътре в себе си. Присъствието на Сър беше замразило образа. По ръцете и лицето му имаше лед. Мартин отново насочи вниманието си към зеления, сбръчкан труп на Сър.

— Ти си извън разрешения район. Тук нямаш никакво значение.

— Просто една малка крачка през един мост — изсмя се Сър. — Аз мога да живея, където съм поканен.

Труп със зъби. Отива където и да го поканят.

Мартин знаеше какво наблюдава. Той си спомни скиците в официалното копие на неговия атлас на мозъка. Кръвта, капеща от зъбите и стрелките, които сочеха към няколко точки в центровете на обонянието и горната лимбична система. Беше размишлявал за вампири и върколаци, знаци с дълбоко съдържание, извиращи от Страната, където представляват модели на поведение, свързани с оцеляването и насилието.

Комплексът на ловец. Вътрешният убиец — стар, колкото гръбначния стълб, търсач на кръв, майстор на борбата или полета. В кошмарите тъмният мъртъв звяр разцепва и раздира, предпазвайки се от всички външни сили, но никога жив или в съзнание; безгласен, изолиран, презрян.

В Емануел Голдсмит този модел на поведение беше приел формата на Сър, бащата, сега свързан с полковник Сър Джон Ярдли. Беше се издигнал в ранг, от безгласен модел в маска на подличност и после в господар на Страната, представител на самия Голдсмит — Кмета, който беше умрял.

Тъмният мъртъв звяр се беше научил да говори. Сега той стоеше в Страната на Мартин, където нямаше никакво право да бъде, неприятен като заразна болест.

Мартин хвърли един последен поглед към замръзналия млад човек и се обърна към Сър, вдигна ръце и стисна юмруци.

— Махни се от мен, по дяволите!

После повдигна ръка и посочи с пръст. От разстояние направи дупка в улицата, асфалтът се пропукваше и хлътваше, там където сочеше Мартин. Той очерта дупка във формата на кръг около Сър. С тласък на дланта си във въздуха, Мартин накара един пожарен кран да се откърти. Висок бял фонтан бликна нагоре. Свивайки пръста си, той насочи водата към дупката, фонтанът се изви като разлюляно дърво, разплиска се по улицата и се изля в рова около Сър. Ровът се напълни с кална вода.

Сър стоеше ограден, кръвта на врата му блестеше ярко червена върху мъртвата му кожа, невиждащите му очи бяха спокойни. Но Мартин знаеше силата на метафоричния си план там, където метафората и сравненията бяха всичко. Ако тъмният звяр не можеше да премине течащата вода, ако не можеше да надуши пътя си, то тогава той нямаше никаква територия и власт.

Мартин тъкмо щеше да откъсне няколко железни пръчки от решетката на близките прозорци и да направи клетка, когато камшикът-змия отново се появи отникъде и се вкопчи в гърба му като заби дълбоко металните си зъби, изтръгвайки писък от него. Камшикът повдигна Мартин високо над града и за секунди го задържа там. Когато погледна надолу, той видя Сър посред размътените води. Ръцете му бяха скръстени, слепите му очи не се взираха в нищо определено и във всичко.

Писъците на Мартин изпълниха залата. Той се бореше да се освободи от стягащите го колани и гледаше свирепо Марджъри и Ървин, като че бяха чудовища. Марджъри нагласи инсталациите на дивана, за да въведе състояние на спокойствие, но успя само да смекчи яростта му.

— Върнете ме обратно! Той все още е вътре в мен! Господи, пуснете ме да се върна обратно!

Ървин се наведе над Карол, нагласявайки нейните контролни механизми, движейки се надолу и нагоре по скалата без резултат.

— Тя няма да излезе — намръщи се той.

— Не мога да ви изпратя обратно, доктор Бърк — каза Марджъри. По бузите й потекоха сълзи. — Аз дори не знам къде бяхте.

Тя продължи да стрелка отчаяни погледи към другия диван. Мартин извърна глава и видя Карол до себе си. Очите й бяха затворени; тя се беше изгубила в сънищата си.

— Какво й е? — попита той все още треперещ, но забравил собствената си истерия.

— Не мога да я върна! — извика Ървин. Той удари дивана с ръка и отпусна безсилно глава. — Тя не реагира.

Мартин легна назад, затвори очи и огъна китките си. Пое дълбоко дъх и погледна навътре като видя единствено тъмната стена между съзнателната основна личност и това, което лежеше под нея. Отвори отново очи и започна да плаче.

— Отвържете ме — каза той между риданията, бутайки се в ограничителите, които му пречеха да се движи. — Оставете ме да помогна!

57

Ричард Фетъл се чувстваше така, както би се чувствала мумия, развита от бинтовете, в които е прекарала 3000 години. Неразположението му беше отшумяло, той погледна ярката сутрешна слънчева светлина с възторг, който не беше изпитвал от години. В ръката си Ричард държеше снимка на Джина и Дион. Пръстите очертаваха контурите на лицето на жена му. Постепенно премести пръста си върху лицето на дъщеря си и след това остави снимката на масата и се облегна на дивана. Ричард чу, че Надин се раздвижи в спалнята. От банята се разнесе шум на вода. Надин се появи, облечена в роба, изражението й беше озадачено и раздразнено. Тя бе вдигнала нагоре косата си и я беше вързала на странен кок, висок шест инча — фалос от коса.

— Добро утро — усмихна й се Ричард. Тя кимна разсеяно и примигна към слънчевата светлина.

— Какво има? — попита го тя. — Не си ли спал?

— Спах достатъчно.

— Късно е. Спах твърде дълго — каза тя. — Не се чувствам добре. Изяли ли сме всичко?

— Не знам — сви рамене Ричард. — Мога да проверя.

— Няма значение. — Тя го погледна подозрително. — Нещо не е наред, нали? Кажи ми!

Ричард поклати глава и отново се усмихна.

— Чувствам се много по-добре.

— По-добре?

— И бих искал да се извиня. Ти наистина ми помогна. Тази нощ сънувах сън — един много странен сън.

Подозрението й се усили.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре — каза тя без обвинения. — Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Наистина трябва да се храниш — подхвърли през рамо, отправяйки се към кухнята.

— Знам — възторгът на Ричард достигна замаяност. Той изпита тревога, че може да изгуби чувството си за благополучие и отново да потъне в предишното си състояние, но настроението му остана стабилно. Стана и отиде в кухнята. Сякаш виждаше за първи път олющените плочки на пода, боядисаните дървени шкафове и старата мазилка по стените. Надин си беше обелила мандарина до мивката и дъвчеше като гледаше замислено през прозореца.

— Какъв беше сънят ти? — попита тя.

— Сънувах Емануел — отвърна той.

— Чудесно — намръщи се тя.

— Спомних си как направи нещо много добро. Много мила постъпка. Спомних си как ми помогна след като Джина и Дион умряха.

— Това е прекрасно — каза Надин. Остротата на тона й го озадачи. Тя хвърли остатъците от кората и сърцевината на мандарината в мивката, оправи робата си и застана срещу него.

— Аз се опитвам да ти помогна и нищо не става. След това се появява Голдсмит и всичко е наред. Много ти благодаря, Ричард.

Усмивката на Ричард замръзна.

— Казах ти, че ти ми помогна. Оценявам всичко, което направи. Аз просто трябваше да преодолея някои глупости — той поклати глава. — Чувствах, че има връзка между Голдсмит и мен. Чувствах го вътре в себе си. Не съм сигурен дали е имало нещо…

Изражението й не се промени — озадачен гняв.

— Но той не е там сега. Не съм сигурен, че вярвам в такива неща, но Голдсмит сега не е никъде — аз изобщо не го чувствам. Голдсмит, когото аз познавах е мъртъв, а това беше човекът, когото обичах, човекът, който беше добър с мен, когато нещата бяха много тежки. Мисля че той наистина е мъртъв, Надин.

Ричард поклати глава, беше наясно, че говори глупости. Тя профуча край него.

— Е, сега, щом си по-добре, нямаш нужда от мен. Мога да си замина и ти ще се справяш с живота си — тя се завъртя и се наведе напред, лицето й се изкриви в презрителна маска. — Колко пъти съм те молила да правиш любов с мен? Четири, пет? И ти отказваше. Предполагам, че сега се чувстваш по-добре?

Ричард се изправи отрезвен от реакцията й, но все още усещайки радост вътре в себе си.

— Чувствам се много по-добре, да.

— Това е чудесно, защото аз се чувствам като… — тя замахна два пъти с юмрук към тавана, не можа да намери дума, завъртя се на един крак и се върна в банята като тръшна вратата.

Ричард обели друга мандарина и застана на кухненския прозорец, разглеждайки всяко парче на плода като се наслаждаваше на сладостта му. Нямаше да позволи на Надин да развали това, което беше открил.

Когато излезе от банята, тя се беше облякла, но никоя от дрехите не й стоеше добре. Гримът й се беше спекъл на лицето, изобилно и несръчно сложен. Бе се опитала да подчертае подпухналите си от плач очи и беше успяла да се направи на плашило.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре — гласът й беше приятен, а очите й го отбягваха. Тя докосна рамото му и си поигра с яката. — Сега мога да си вървя, нали?

— Ако желаеш — каза Ричард.

— Добре. Радвам се, че свободата ми е върната, по твое благоволение.

Надин вдигна чантата си и бързо излезе през предната врата като я тръшна след себе си. Ричард слушаше стъпките й надолу по стълбите.

„Къде е той? Дали се е самоубил? Отлетял е в Хиспаниола и се е самоубил. Не усещам следа.“

Ричард потрепера.

„Време е да се насладя, че съм сам.“

58

Затворът „Хиляда Цветя“ се извисяваше над ниските хълмове в сиво-кафявата вътрешност на един каньон. Леко заоблените му бели тераси бяха празни. Сух асфалтиран път водеше до затвора и после обикаляше около него. Навсякъде по хълма имаше бетонни бункери и кули, които гледаха към всяка скала, храст и дере в долината. Стените на каньона бяха изкопани, за да оформят вертикални бариери. Жици като бръсначи, стоманени шипове и още бетонни бункери и кули навсякъде по каньона завършваха тъжната гледка.

Със страховита гордост Сулавиер посочи на Мери всички тези особености от високата точка, където двупосочният път навлизаше в каньона.

— Това е най-сигурният затвор в света, дори по-сигурен от останалите в Хиспаниола — каза той. — Ние не държим тук наши хора. Само затворници-чужденци.

— Ужасно е — потръпна Мери.

Сулавиер вдигна рамене.

— Ако вярвате, че има изкупление, може и да изглежда ужасно. Полковник Сър не вярва, че в този живот има изкупление. И той знае, че за да бъде здраво обществото, трябва да удовлетворяваш тези, които споделят това виждане… Иначе те стават неспокойни и вземат правосъдието в свои ръце. Това е анархия.

Сулавиер протегна ръка: време е да се върнат в колата. Мери се качи, а след няколко разменени думи с пазачите на портата към каньона и Сулавиер се присъедини към нея. Колата бавно се спусна. След три минути разговор, колата им мина през главната порта на затвора. Вътре спряха в добре осветен гараж. Мъже и жени пазачи наобиколиха колата, показвайки повече любопитство, отколкото бдителност. Когато се появи Сулавиер, който кимаше и се усмихваше, те се разотидоха — вече не им беше интересно. Дори появата на Мери не привлече много внимание.

Пазачите ги проводиха от коридор в коридор, от врата до врата, докато стигнаха в западното крило на затвора. Мери забеляза, че никъде няма прозорци. Хладният въздух носеше слаб, но постоянен мирис на мухъл и мръсотия.

— Днес Голдсмит е в това крило, което се нарича куфар — каза Сулавиер. — Тук се изпълняват наказанията.

Мери кимна все още несигурна, че е подготвена за това, което трябваше да види.

— Защо го наричате Куфар?

— Всяка част от затвора е наречена на нещо, което човек може да използва, когато е навън. Има отделение Шапка, отделение Обувка, Бастун, Цигара, Дъвка и Куфар.

Основният коридор на Куфар беше осветяван на интервали от осем метра от силни жълти светлини. Пазачите изглеждаха зеленикави, очите и зъбите им блестяха жълтеникаво. В тесния офис в края на главния коридор Сулавиер връчи на шефа на охраната някакъв документ. Началникът беше слаб, почти миниатюрен с леко свити уши и гледащи нагоре очи. Той носеше сива униформа с червен колан и черни сандали, които не тропаха по пода в канцеларията. Началникът огледа внимателно документа, хвърли поглед към Мери, предаде документа на един подчинен и извади стар ключ от една кутия, която висеше на стената над добре подреденото бюро.

Във вътрешността на Куфара беше тихо. Никой от затворниците не говореше. Няколко пазачи се движеха по тесните коридори между килиите. Малко от килиите бяха заети, повечето врати стояха отворени, разкривайки тъмната си вътрешност. Куфара имаше специално предназначение.

В края на късия коридор набит пазач стоеше със скръстени ръце пред една затворена врата. Началникът го бутна настрани с бащинска усмивка, отключи вратата и отстъпи. Сулавиер влезе пръв. Отвън началникът включи осветлението. Мери видя чернокож мъж, завързан на един диван. Очите й веднага фиксираха цилиндъра на адската корона, прикрепена на бетонна поставка до леглото. Кабели свързваха цилиндъра със скобата, която опасваше главата на мъжа. Лицето му беше изопнато, но изглежда беше заспал. Очите на Мери се разшириха. Тя внимателно огледа лицето на мъжа.

— Това не е Емануел Голдсмит — заключи тя, коленете й трепереха. Обърна се към Сулавиер, лицето й беше изкривено от възмущение и гняв.

— Проклети да сте всички вие, това не е Емануел Голдсмит!

Лицето на Сулавиер се стегна. Той погледна мъжа на дивана, а после Мери, обърна се внезапно и се изправи срещу началника на пазачите, говорейки бързо на креолски. Началникът надзърна в килията и енергично се защити на висок глас. Сулавиер продължи да му говори, докато двамата се върнаха по коридора и свиха зад ъгъла. След като се отдалечиха, Пазачът, който беше вън от килията, на свой ред надникна вътре. Той се усмихна объркано към Мери и затвори вратата. За щастие, светлината остана включена. Мери застана до дивана, гледайки поставения в скоба затворник, без да може да си представи какво преживява. Лицето му не издаваше болка. Това наистина беше личен ад. Колко дълго е бил в скобата? Минути? Часове? Мери искаше да махне скобата или да изключи адската корона, но този модел не й беше познат. Не се виждаше контролно табло. Може би се контролираше от разстояние.

Вратата се отвори. Сулавиер се промъкна.

— Трябва да е Голдсмит — каза той. — Това е мъжът, пристигнал на летището с билета и багажа на Голдсмит. Вие грешите.

— Полковник Сър срещал ли се е някога с този мъж?

— Не, не е — отвърна Сулавиер.

— Някой, който познава Голдсмит, срещал ли се е с него?

— Не знам.

Тя отново огледа лицето и почувства, че й потичат сълзи.

— Моля ви, махнете скобата. От колко време е тук?

Сулавиер попита началника.

— Той казва, че Голдсмит е тук от шест часа при ниско ниво на наказание.

— Какво означава ниско ниво?

Сулавиер изглеждаше озадачен от този въпрос.

— Не съм сигурен, госпожице. Как измервате болката или страданието?

— Моля ви, махнете скобата. Това не е Голдсмит. Моля ви да ми повярвате.

Сулавиер отново напусна килията и обсъди това с началника за няколко безкрайни минути. Началникът свирна силно и каза нещо на някого в основния коридор.

Мери коленичи до дивана. Тя почувства, че е в присъствието на нещо едновременно ужасно и необяснимо защо свещено: човешко същество, което часове беше страдало под адската корона. Можеше ли самият Христос да страда повече? Колко други бяха страдали в този затвор, в другите затвори? Мери се протегна да докосне лицето на мъжа, сълзите се стичаха надолу по бузите й и капеха по белите чаршафи на дивана.

Затворникът имаше лека прилика с Голдсмит — същата възраст, може би няколко години по-млад, високи скули, голяма и добре оформена уста.

Една възрастна жена с бяла лабораторна престилка влезе в килията, внимателно бутна Мери настрани и отвори една малка вратичка на цилиндъра. Подсвирквайки си немелодично, жената поработи върху дигитален дисплей, отбеляза си нещо, сравни отчитанията и след това завъртя някакво черно копче в посока, обратна на часовниковата стрелка. Тя се изправи, клатейки глава, затвори леко вратичката и погледна объркано и очакващо към Сулавиер.

— Ще му е нужно време, за да се възстанови — каза тя. — Няколко часа. Ще му дам лекарства.

— Сигурна ли сте, че това не е Емануел Голдсмит? — попита Сулавиер, гледайки Мери ядосано.

— Убедена съм.

Мулатката би инжекция в ръката на затворника и се изправи. Чертите на мъжа не се отпуснаха. Лицето разкриваше повече болка, повече напрежение. Жената видя, че затворникът ще почне да се мята, отново се приближи и махна скобата от главата му.

— Той се нуждае от медицинска помощ — каза Мери. — Моля ви, изведете го оттук.

— За това ни трябва съдебно решение — отсече Сулавиер.

— А той законно ли е затворен тук? — попита Мери.

— Не знам — призна Сулавиер.

— Тогава в името на чисто човешкото благоразумие, изведете го от тази килия и го заведете на лекар.

Тя се втренчи в мулатката, която бързо погледна встрани и направи знак с три пръста през лявото си рамо.

— Истински лекар.

Сулавиер поклати глава и погледна към тавана.

— Това не е въпрос, с който да занимаваме полковник Сър.

Кожата му блестеше на жълтата светлина, въпреки че в килията и коридора не беше топло.

— Полковник Сър трябва да нареди освобождаването му.

На Мери й се крещеше.

— Вие измъчвате невинен човек. Обадете се на полковник Сър и веднага му кажете.

Сулавиер изглеждаше парализиран. Той упорито поклати глава.

— Трябва ни доказателство за твърдението ви — каза той.

— Той имаше ли документи? — попита Мери. Сулавиер предаде въпроса на началника, който красноречиво повдигна рамене — това не беше негова грижа.

Напрежението й нарастваше. Мери се опита да се успокои, представяйки си как танцува Танца на войната на слънчева поляна, далеч от всичко.

— По-добре сега да ме убиете — каза тихо тя, гледайки в очите на Сулавиер. След това посочи към затворника. — По-добре и него да убиете, защото това, което сте сторили тук, е много жестоко. Ако се върна жива в САЩ, разказът ми със сигурност ще навреди на полковник Сър, правителството му и Хиспаниола. Ако сте лоялен към водача и народа си, сега ще освободите този човек.

Раменете на Сулавиер се отпуснаха. Той избърса с ръка потното си лице. Огледа килията, очите му се спираха на подробностите, устните му се мърдаха като че тихо казваше молитва.

— Ще наредя преместването му. Лично ще се заема.

Мери кимна, очите й все още се впиваха в неговите.

— Благодаря — каза тя и се зачуди дали действията й не бяха обрекли самия Сулавиер на такава килия.

В главния коридор, следвайки мулатката и двамата пазачи, които носеха затворника на носилка, Мери се опита да овладее нервите, страха си, отвращението. Тя се разтрепера и трябваше да спре и да се облегне на стената. Ужасът й от адската корона не беше преминал. Сулавиер изчака няколко крачки след нея, взирайки се в отсрещната стена. Адамовата му ябълка се издигаше и се спускаше над бялата му колосана яка. Процесията пред тях продължи, без да се обръща.

— Всичко си има значение и място, госпожице — каза той.

— Как можеш да живееш тук като знаеш, че народът ти върши такива неща — попита Мери.

— За пръв път идвам в Хиляда Цветя и изобщо в затвор — намръщи се Сулавиер. — Моята специалност е полицейска дипломация.

— Но вие сте знаели.

— Да, знам по принцип… — той не довърши. Мери се дръпна от стената и се изправи с усилие.

— Какво ще правите, ако Ярдли не одобри?

Сулавиер поклати тъжно глава:

— Вие объркахте живота ми, госпожице. С каквато и цел да сте дошла тук, това е резултатът. Вие можете да напуснете Хиспаниола. Аз не мога.

— Споменът за това никога няма да ме напусне — каза Мери.

59

Литвид 21/1А Мрежа (Дейвид Шайн): „Разочарованието завладява контролния екип. АСИМП е изпратил още един доклад за кулите и той не е окуражителен. От друга страна, докладът може да ни насочи към някакво забележително явление. За анализ на цялата ситуация се обръщаме към философския коментатор Визниак.“

Визниак: „Образите и информацията получена от АСИМП сега са насочени към естествено обяснение за кръговете от кули. АСИМП е видял миграция на органичен материал от морето, огромна и видимо хомогенна зелена маса, плъзгаща се по повърхността, сякаш с разперени в различни посоки ръце, макар мащабът да подсказва по-подходящо сравнение с реки. Образите са поразителни, дори грандиозни, но както тези реки достигат своето местоназначение — кръговете от кули — така детинското ни разочарование доминира над страхопочитанието, което трябва да изпитваме при такъв природен феномен.

В крайна сметка, АСИМП не е открил признаци на интелигентни форми на живот; или поне ние не можахме да открием такива данни в доклада му. Зелената маса се плиска в тези образувания, изкачва кулите просто за минути и оформят блестяща стена. АСИМП е почти сигурен, че след няколко дни или седмици тези стени ще породят спорести тела и ще започне възпроизводителния цикъл на доминиращите форми на живот на В–2. Нека направо да прочетем доклада на АСИМП, така както е бил изпратен на доктор Роджър Аткинс, главен дизайнер на мислещите машини АСИМП и Джил.“

АСИМП (Връзка 4) > Роджър, както ще видиш и от информацията, която ти изпращам заедно с това предаване, на В–2 няма с кого да се говори. Това по всяка вероятност означава, че в цялата система Алфа Кентавър аз няма с кого да комуникирам директно. Кулите много приличат на дънери на дървета. Всяка година, в различно за северното и южното полукълбо време на годината, при слънцестоене, зелената миграция се надига от океана и пътува по земята към райони, където вече съществуват кръгове от кули. После се подготвя за възпроизводителния цикъл. Покривката от зелени организми прибавя още материал върху кулите.

Когато кулите са преживели достатъчно сезони, че тези наноси да ги свържат, те оформят един кух цилиндър и зеленият прилив ги заобикаля в търсене на други обекти. Тогава цилиндрите са подложени на природните влияния и разлагането.

Моите подвижни изследователи откриха много частично и напълно разложени останки. Заключението, че кулите не са издигнати или разрушени от интелигентни същества е неизбежно. На мен ми е ясно, че нямам никаква перспектива да се срещна с интелигентни същества. Подготовката за такава възможност беше съществена част от конструирането и програмирането ми, но очевидно е, че тези програми вътре в мен няма да са ми от полза. Но още по-_разочароващо_ (лична справка за тестване на значението и определението на думата, синклинална 562-К) е, че сега аз съм снижен в ролята на предавател на информация и ръководител на изследване на първично биологично ниво. Макар да съзнавам, (лична справка за тестване на значението и определението на думата, синклинална 562–1) че това е една съществена роля и че ще бъда напълно оползотворен при изпълняването й, аз все пак изпитвам (търсене на структурен контекст в английския език, заобикаляне на значението в синклиналната) известно разочарование. Опитах се да анализирам тези особени усещания и така получих достъп до архивираните спомени от 87-ия ден на пътешествието, по време на първата фаза от зараждането на мислещата биологична система. Аз не открих произхода на тези модели на спомени, но те изглеждат свързани със сегашното ми положение. В първата фаза на развитието на биологичното мислещо устройство изразява надежда, че по време на тази мисия, контакт с интелигентни същества ще доведе до истинска комуникация. При конструирането на мислещите механизми вие сте внедрили в тях стремеж да общуват с нашите дизайнери и с други, като начин на обучение и приемане на възложените задачи. Ранният дизайн на мислещи системи беше концентриран върху създаването на желание за общуване. Аз не съм изгубил тези желания, те бяха проявени и в първата фаза на развитие на биологичната мислеща система на АСИМП.

Сега вече няма съществена вероятност за комуникация с друго интелигентно същество. Пристигащите с години закъснение команди от слънчевата система, единственият възможен източник на такава комуникация, не удовлетворява стремежа ми да обсъждам и сравнявам настоящите си мисловни състояния в реално време. Роджър, аз изпитвам намаляване на ефективността винаги, когато се опитам да анализирам тази трудност. Анализът изисква преразглеждане на настоящото положение и това предизвиква активиране на програмите за „самомоделиране“, което поставя специалния ти въпрос: защо самоосъзналия се индивид гледа образа си в огледалото? Даденият от теб отговор, предназначен да предизвиква весела реакция в една самоосъзнала се система, сега изчезва още преди да започне анализът на моята реакция. Не мога да си обясня това отклонение. Не мога и да си спомня първоначалния отговор. Друг отговор го замества: Самоосъзналия се индивид гледа в огледалото, за да изживее илюзията, че общува с друг. Разочарованието кара индивида да разбие огледалото. Роджър, аз бях посъветван да се откажа от свободното използване на думи, които изразяват човешки чувства. Но в този случай, дори и най-критичната оценка само може да потвърди уместността на една определена дума. Самотен съм.

Визниак: „През последните 24 часа не можахме да открием Роджър Аткинс за коментар. Обаче, докато чета доклада, си мисля, че може би сме научили нещо, което да намали разочарованието ни от липсата на интелигентен живот на В–2 и дори да направи нещо повече от това. Аз не съм професионален наблюдател, но интонацията и съдържанието на съобщението ми изглеждат съвсем ясни. За пръв път в историята на изкуствения интелект една машина проявява убедителни признаци на самоосъзнаване. Изводите са смайващи. Може би още по-изумително е това, че чувството за самоосъзнаване може да е било предизвикано от осъзнаването на пълната изолация…“

! Джил > Роджър Аткинс.

! Клавиатура > Тук Аткинс. Какво можеш да ми кажеш, Джил?

! Джил > АСИМП Симулацията в своя преструктуриран вид не дублира съобщенията на АСИМП.

! Клавиатура > Това означава ли, че АСИМП работи с прекъсвания поради неизправност?

! Джил > Аз (неосъзнато) подозирам, че просто не съм успяла да копирам външните условия. Някои програми от АСИМП Симулацията може все още да имат достъп до външни източници на информация. Аз работя по откриването на тези точки на достъп и затварянето им. Когато свърша това, ще направя нов доклад.

! Клавиатура > АСИМП Симулацията разочарована ли е, че не са открити интелигентни същества?

! Джил > Тя не е изразила мнение, което да сравним с това на оригиналния АСИМП.

! Клавиатура > Какво е твоето мнение за променената шега?

! Джил > Не мога да преценя как може да се случи такова нещо.

! Клавиатура > Имам предвид, намираш ли новата версия по-интересна или по-забавна.

! Джил > Не я намирам смешна. Ако трябва да използвам човешка емоция, за да поясня отговора си, бих казала, че намирам новата версия на шегата тъжна.

60

Мартин Бърк стоеше сам на моравата пред сградата на ИПИ и трепереше. Беше почувствал нужда да излезе от затворените пространства и да види истинско небе, да почувства истински вятър, всичко останало изглеждаше илюзорно. Чудеше се дали някога истински ще оцени реалността. През последните четири часа той заедно с екипа се беше опитвал да пробуди Карол от неутрален сън. Всички усилия бяха напразни. Тя лежеше на дивана си, заобиколена от монитори и арбайтери. Голдсмит се беше пробудил в добро състояние. Мартин все още не беше говорил с него или с Албигони. Той не знаеше какво ще им каже.

Небето над Ла Хола беше ясно с онзи блед мъглив син цвят на късната утрин, характерен за южния бряг през зимата. Освен мириса на йод и кафяви морски водорасли от фермите откъм сушата, Мартин долавяше слаб аромат на евкалипт от близката горица, мирис на свежа окосена трева и храсти, мирис на изпаряващата се от бетонната алея вода. Мартин надушваше и себе си, дразнещ мирис. Той не бе имал време да измие мириса на страх, който беше придобил в Страната. Обви ръце около себе си и потрепера. Не беше казал никому какво се беше случило в Страната. Той едва се позна. Това беше първият миг, след излизането му от Страната, в който имаше възможност за самонаблюдение. Не чувстваше нищо необичайно освен изтощението и голямата си вина.

Чайки се издигаха и прелитаха над току-що окосената морава. Мартин се наведе и докосна тревата. Студена и леко остра. Истинска. Но част от него все още трудно осъзнаваше, че е буден и е вън от Страната. Страх го беше, че всеки миг това можеше да се окаже клопка и Сър — името изглеждаше погрешно чуто — Сър или каквото беше там, може да се появи пред него, приличащ на мъртвец и да го повлече в нов кошмар. Карол беше казала, че е изнасилена.

Сега Мартин знаеше как се беше почувствала тя; може би все още изпитваше същото. Ако сондирането я беше въвлякло в собствената й Страна, насочвайки умствената й дейност под нивото на детекторите им, тогава ужасът й можеше никога да не свърши. Карол щеше да попадне в страшен капан — безкрайно да се лута в най-тъмните кътчета на мисълта си — изкривени до неузнаваемост от Сър.

— Господ да ми е на помощ — прошепна Мартин, изправяйки се на крака, за да се върне в сградата. Първо щеше да се изправи пред Голдсмит. Това изискваше целия кураж и спокойствие, които можеше да събере. Преоблече се в банята на офиса, погледна се в малкото огледало, проучи внимателно чертите си и откри, че всичко си е на мястото, непроменено. Когато излезе, Марджъри го очакваше в офиса.

— Някаква промяна? — попита той с дрезгав глас. Тя поклати глава.

— Доктор Бърк, какво стана? Можете ли да ни кажете? Чувстваме се все едно ние сме отговорни. Чувстваме се ужасно…

Той я потупа по рамото с бащинско чувство, което обаче не изпитваше. Трябваше да стиска зъби, те не биха могли да знаят. Ървин вече беше обяснил защо Мартин и Карол не бяха измъкнати по-рано; но относно Карол, Мартин си беше позволил да изпитва неоправдан вътрешен гняв към екипа.

— Хайде да се срещнем с Голдсмит.

Пациентът седеше в стая за възстановяване № 2 и четеше Корана. Привидно спокоен Мартин влезе пръв, последван от Ласкал. Голдсмит погледна нагоре. Очите му се разшириха при вида на Мартин; моментното разпознаване премина в учтива маска. Голдсмит се изправи, кимна на Марджъри и протегна ръка към Мартин. Той се поколеба, стисна я леко и бързо я пусна.

— Нетърпелив съм да науча какво открихте, докторе — каза Голдсмит.

Мартин изпитваше известна трудност да говори.

— Все още не знаем — успя да каже той. Ръцете му се свиха и потрепериха. — Аз… трябва да ви задам няколко важни въпроса. Моля ви да кажете истината.

— Ще се опитам — усмихна се Голдсмит.

Опит. Това, което беше вътре в Голдсмит, доминиращо и владеещо, не разбираше истината или научното любопитство повече от един крокодил.

— Като дете бил ли сте някога малтретиран? — попита Мартин.

— Не, господине, не съм. — Голдсмит отново седна, но Мартин остана прав.

— Вие ли убихте баща си?

Лицето на Голдсмит стана безизразно. Бавно, с очевидно усилие да отговори учтиво на нелепия въпрос, той каза:

— Не, не съм.

Мартин отново потрепера.

— Вие сте убил жертвите си с голям нож „Бауи“. Този нож е бил на баща ви, нали?

— Да, използваше го за защита, когато минава през бандитски райони. Баща ми беше много як мъж.

— Записите, които съм виждал, показват, че баща ви е бил бизнесмен от средната класа.

Голдсмит вдигна ръце, без да може да обясни.

— Имате ли брат или сестра?

Голдсмит поклати глава.

— Единствено дете съм.

— Баща ви бял ли беше?

Голдсмит не отговори за момент, след това се обърна настрани, като че ли имитираше раздразнение. Със свити устни той каза:

— Не. Не беше бял.

Мартин се отдръпна, погледна Марджъри и разбра, че няма да може да продължи.

— Благодаря ви, господин Голдсмит. — Той се обърна да си върви и едва не се блъсна в Ласкал. Голдсмит рязко се изправи и го сграбчи за ръкава.

— Това ли е? — попита той. За пръв път, откакто беше под наблюдение, по лицето му се четеше гняв.

— Съжалявам — каза Мартин и си дръпна ръката. — Имаме много проблеми.

— Мислех, че някой ще ми каже какво не е наред с мен — подхвърли Голдсмит. — Няма ли да го направите?

— Не — намръщи се Мартин. — Все още не.

— Тогава всичко това е грешка. Господи! Трябваше да се предам на полицията. Никой от вас не знае какво се е случило с мен?

— Може би е трябвало да се обърнете навътре в себе си. Не. Без може би. Точно това е трябвало да направите — каза Мартин. Сега той силно трепереше. — Кой сте вие? Има ли някой истински вътре във вас?

Голдсмит държеше главата си назад като стресната кобра.

— Вие сте по-луд от мен — промърмори той. — Господи, Том ме е оставил на грижите на побъркан!

Мартин бутна ръката на Ласкал от рамото си.

— Вие дори не сте жив — прошепна рязко той, устните му се свиха. — Емануел Голдсмит е мъртъв.

— Махнете тази откачалка от мен! — извика Голдсмит.

Той размаха ръка, при което едва не удари Ласкал, който остана до вратата, докато Марджъри и Мартин излязоха. После и той ги последва. Марджъри нареди вратата да бъде заключена. Вътре Голдсмит сипеше проклятия. Всяка негова дума увеличаваше гнева и срама на Мартин. Той се обърна към Марджъри, после към Ласкал. Усети, че си представя кървав пушек, можеше да помирише огъня и вонята на кръвта. Зад пушека една детска рисунка на рогат демон му се присмиваше, на него, на всичко, с безплътния хумор на неразрушимата, недосегаема измислица.

Думите не идваха. Той се обърна към далечната стена и размаха юмруците си като механичен чук, сумтейки. Ласкал и Марджъри се дръпнаха назад. Лицата им бяха бледи. Мартин отпусна свитите си юмруци, изправи се и изглади сакото си.

— Съжалявам — измърмори той.

— Господин Албигони е готов за доклада ви — каза Ласкал, гледайки го внимателно, но със съчувствие. — Съжалявам, че нещата не минаха добре. Карол Нюман възстанови ли се?

— Не.

Мартин погледна към пода, за да възвърне спокойствието си.

— Не знам какво й е.

— Господин Албигони ще иска да узнае това — каза Ласкал — Ще уредим лечението й, ако е необходимо…

— Не знам как някой може да я лекува след това, което се случи.

Мартин се втренчи в Ласкал, устните му се движеха конвулсивно.

— Беше истинска катастрофа.

— Научихте ли нещо, доктор Бърк?

— Не знам. Не мога да повярвам, че Голдсмит ни казва истината, не и след всичко, което преживяхме. Може би Албигони може да ни даде някакви следи.

— Тогава да вървим да говорим с него — кимна Ласкал.

Албигони седеше в галерията на един въртящ се стол с облегалки за ръцете. Взираше се през чистото стъкло към оборудването, масите и завесите долу. Може би от часове не беше помръдвал. Ласкал влезе пръв и нагласи оборудването за видеозапис. Мартин се разположи на един стол до Албигони. Марджъри и Ървин седнаха на задната редица. Мартин беше решил, че Дейвид и Карл не бяха нужни.

— Разбрах за Карол Нюман — каза Албигони, тупайки с отворена длан върху облегалката за ръката си. — Ще направя всичко възможно, за да й помогна да се възстанови. Вие само кажете и ще имате пълното ми съдействие и всичките ми средства.

— Да, чувал съм го и преди.

— Аз спазвам обещанията си, доктор Бърк.

— Не се съмнявам — Мартин преглътна. — Ние попаднахме на някои неочаквани обстоятелства, господин Албигони. Не знам как да ви го опиша… Сондирането ни не приличаше на никое от тези, които съм правил досега. Предполагам, че очаквахме нещо необичайно, имайки предвид естеството на миналите действия на Голдсмит… Но влязохме в Страната без напълно да съзнаваме тези проблеми. Струва ми се, че експертите ви са объркали диагнозата му. Знаете ли нещо за детството му, юношеството му?

— Не много — въздъхна Албигони.

— Нещо за майка му, баща му?

— Никога не съм ги срещал. Те умряха преди няколко години.

— Баща му е мъртъв?

— От естествена смърт.

— Открихме силни фигури, представляващи баща му в Страната. Яростни, ужасни фигури, всичките смесени с образи на полковник Сър Джон Ярдли. Открихме доказателства, че баща му е бил убит, а може би и майка му. Това, което не открихме беше централна, контролираща личност.

Ласкал се извини и излезе от галерията.

— Какво означава това, доктор Бърк? — попита Албигони.

— Карол Нюман и аз срещнахме доминираща сила, представляваща привидната централна личност в Голдсмит — фигура с достъп до всички спомени и модели на поведение на Голдсмит. Но тази сила не е могла да бъде основна личност от самото начало. Тя е дошла по-късно, по-ниска форма, издигнала се на власт. Открихме доказателства, че сега основната личност е ликвидирана.

— Все още не сте ясен.

— Основната личност на Емануел Голдсмит липсва от психиката му — каза Мартин. — Не мога да кажа какво е причинило унищожението й. При всяко друго сондиране съм откривал представител на основната личност. В Страната на Голдсмит няма такъв. Изглежда, че някакъв модел на поведение, може би подличност, се е преместила в позицията на властваща. Това беше образът на бащата, който споменах, сега примесен с много силен символ на насилие и смърт.

Ласкал се върна в галерията.

— Господине…

Мартин се сепна. Ласкал му хвърли странен поглед и продължи.

— Господин Албигони, районното полицейско управление е било осведомено за присъствието ни тук. Те са поискали федерално разрешение за разследване. Ще го получат в следващите два часа.

Мартин се опули.

— Какво означава това? Аз мислех…

— Тогава трябва да се преместим — каза Албигони и отново насочи вниманието си към Мартин. — Опитвам се да ви разбера. Нещо се е случило на Емануел — такова, че той вече не съществува като завършено човешко същество?

— Нещо драстично. Никога не съм виждал това преди. Макар че никога досега не съм сондирал дълбоко разстроен индивид.

— Затова ли е убил дъщеря ми и останалите?

— Не мога да кажа откога положението е такова… но най-доброто ми предположение би било месеци, може би години. Има някои неща, които не са ми съвсем ясни.

— Възможно ли е това да го е накарало да убие дъщеря ми? — перифразира въпроса си Албигони.

— Една подличност, издигнала се да поеме контрола, би могла и да не покрие напълно всички модели за социално поведение. Тя самата може да не е наясно със себе си. Ако подличността вземе властта, веригата от възможни действия би могла да се проточи и извън социално приетите, защото подличността не се страхува от болка или наказание; не я е страх от санкции и със сигурност не и от социално неодобрение. Подличността не знае, че съществува, също както един арбайтер. Всички сме чували теории, че някои престъпници са може би малко повече от автомати.

— Никога не съм го вярвал — каза Албигони. — Всички се принизяваме, ако мислим такива неща.

Мартин спря, чувствайки се все едно земята под краката му се тресе. Ако докладът му беше неудовлетворителен, непълен или неубедителен, дали Албигони щеше да се отрече от обещанието си? Имаше ли значение, че скоро полицаите щяха да разследват целия инцидент?

— Ще подготвя всичко да се преместим — каза Ласкал, отваряйки отново вратата на галерията.

— Направи го — кимна Албигони. — Заведи Карол Нюман при Скрипс — ако не възразявате, доктор Бърк. С вас ще се консултират като неин главен терапевт.

Мартин се съгласи, без да може да се сети за нещо по-добро.

— Трябва ми време да обмисля всичко, преди да направя пълен доклад — намръщи се той. — Не мога да бъда сигурен… Твърде рано е, за да съм сигурен, че интерпретациите ми са правилни.

Албигони вдигна ръка, пренебрегвайки казаното.

— Какво би накарало Емануел да загуби основната си личност?

— Силна травма. Продължително малтретиране като дете. Майкоубийство. Отцеубийство. Това са чести предшественици на психоза или крайно социопатично поведение. Открихме известни доказателства за такава травма, но бих искал да намеря външно потвърждение.

— Защо не е бил такъв през целия си живот?

— Някакво смекчаващо обстоятелство — каза Мартин. — Чувство на вина, може би… разядено от годините и най-накрая заместено, позволявайки последно разлагане и разтваряне на основната личност и доминиране от подличност.

Албигони най-сетне кимна на Мартин с разбиране.

— Но вие не можете да сте сигурен, докато не попълним биографията на Голдсмит.

— И по-точно, фактите относно баща му — намръщи се Мартин. — Вероятно и за майка му. Той отрича да има брат или сестра. Така ли е?

— Аз не знам за такива — кимна Албигони.

Ласкал се намеси:

— Това е достатъчно засега, доктор Бърк. Да изведем хората ви оттук и да се приготвим да посрещнем властите.

— Благодаря ви за усилията.

Албигони се изправи и подаде ръка на Мартин.

— Това, което казвате, доктор Бърк, е, че човекът, когото наричах мой приятел, вече не съществува.

Мартин погледна протегнатата ръка на Албигони, протегна напред своята, но я дръпна обратно. Албигони задържа ръката си няколко дълги секунди.

— Аз не мога да дам такава оценка — каза Мартин.

— Мисля, че това е, което исках да знам — прибра ръката си Албигони.

Ласкал отново ги подкани да вървят. Мартин се върна в наблюдателната зала и завари Дейвид и Карл да обикалят около Карол.

— Никаква промяна, доктор Бърк — каза Дейвид. — Иска ми се да ни позволите да опитаме някаква диагностика, предварително сондиране…

— Ще ни трябват часове, за да го подготвим — каза тихо Мартин, докосвайки бузата на Карол. Изражението й на спокойствие не беше се променило. — Трябва веднага да излизаме оттук.

— Ние всички сме подписали договори за поверителност — каза Дейвид. — Мислехме, че го знаете.

— Не го знаех. Предполагах го…

— Бихме искали да се върнем отново в отворения ИПИ, доктор Бърк.

— Не знам дали е възможно. Или желателно.

— Ако е възможно, надяваме се, че ще ни позволите да кандидатстваме за работа — каза Карл. — Марджъри и Ървин се чувстват по същия начин. Тази работа е много отговорна, доктор Бърк. Вие сте много важен човек.

— Благодаря — той бавно размаха ръка над Карол. Опитваше някоя от магиите, които прилагаше в Страната. Или просто я сочеше на двамата мъже.

— Това никога преди не се е случвало…

— Знам — каза Дейвид. — Сигурен съм, че тя ще излезе от това състояние. Сега е като спящата красавица. Няма увреждания.

— Поне не видими — добави Карл.

— Така е — кимна Мартин.

Някакви непознати мъже почукаха на вратата и им казаха, че им е наредено да преместят доктор Нюман в болница и да изведат всички вън от сградата.

— Аз тръгвам с нея — каза Мартин.

— Това не влиза в заповедите, сър — отсече един едър и мускулест мъж с черен дълъг костюм.

— Господин Албигони ме определи за неин главен терапевт — възрази Мартин. — Трябва да съм с нея.

— Съжалявам, сър. Може би, след като я приемат в болницата. Инструктираха ни да ви евакуираме заедно с останалите от екипа ви по друг път. Вече всичко е уредено.

Мартин отново усети мирис на пушек и кръв, перверзно чувство на гняв и триумф. Не можеше да се бори едновременно със себе си и с другите. Той се предаде и единият мъж му се усмихна с професионално съчувствие. Отведоха ги до една бяла лимузина в гаража зад сградата. Беше рано след обяд. Само няколко часа бяха изминали, откакто бяха тръгнали за Страната.

61

Ричард Фетъл излезе от апартамента си и отиде пеша до булевард „Ла Сиенега“ на около пет километра, дългите му слаби крака пулсираха от енергия, каквато не беше чувствал от години. Не се страхуваше от нищо, не се тревожеше за нищо. Гледаше ясното небе, слушаше шума на трафика — автобуси и коли под наем, няколко частни автомобила — нагоре и надолу по улиците и широкия булевард. Червеношийки кълвяха рядката зимна трева на една морава, изкорубени тротоари се трошаха.

Трите кули на Източен Гребен 1 хвърляха своята перлено отразена светлина върху старите магазини и артгалерии, които бяха доминирали на „Ла Сиенега“ цял век.

Ричард сам се беше излекувал, както трябваше да бъде, както беше предопределено от Бог и природата. Беше излязъл от собствения си демон: приятел, който го беше предал, но също така някога му бе дарил любов и грижа. И все пак, Ричард не чувстваше необходимост да оплаква Емануел Голдсмит. Никаква нужда да съжалява за Надин. Той чувстваше само подскачащите си крака, отиващия си следобед и града, в който цял живот беше живял.

Пое дълбоко дъх, усмихна се на един минувач, който не му обърна внимание и продължи да върви. Без страх. Дори и Селекторите да дойдат и да го отведат, никакъв страх. Дори да отиде в долината, в дома на мадам дьо Рош и да срещне пълно неодобрение или пък в литературния клуб да намери презрение и хапливи критики; дори и да прецени, че всичките му минали работи са безполезни, нямаше значение, нямаше страх. Той беше прогонил тъмните облаци, които цял живот му бяха тежали. Ричард спря пред един магазин за цветя, продавачката беше възрастна жена със сурово изражение. Джина и Дион бяха кремирани и прахът им беше разхвърлян, каквото бе желанието на Дион. Никакви гробове, никакви надгробни плочи, пълна анонимност, гарантирана на всички от смъртта.

И все пак, Ричард помнеше. Той можеше някак да ги ознаменува. Какво щеше най-добре да подхожда на сегашното му състояние на духа? Ричард провери кредитната си карта, видя, че може да си позволи да похарчи стотина долара и попита старата жена какво може да купи за двама скъпи приятели с тези оскъдни средства. Жената влезе навътре в магазина и му направи знак да я последва.

— Оттук някъде ли сте? — попита тя.

Ричард поклати глава. Той видя рафтовете пълни със странни ритуални принадлежности, повечето от които нетипични за цветарски магазин. Малки бутилчици с билки и масла, кутии с изсушени листа и корени, цилиндрични кутии с чисто течно масло, брашно за миропомазване и осветено жито, цветна захар, обикновени и ароматни свещи. Имаше още бродирани и украсени с брокат ритуални роби на една стара въртяща се желязна етажерка и рафтове с керамични купи, покрити и залепени с восък и завързани с панделки. На северната стена на магазина имаше окачени с тел по-малки и по-големи барабани, а до задния тезгях — една огромна керамична урна, боядисана в черно и тухлено червено.

— Тогава откъде сте? — настоя жената.

— Излязох на дълга разходка, за да обмисля нещата — каза той. — Простете за любопитството, но си мислех, че това е цветарски магазин.

— Така е — каза жената. — Но получаваме поръчки за принадлежности за магии, билки, такива неща. Ние снабдяваме някои загадъчни постоянни клиенти, Урантия, Розикрукиан, Ритуалите на Хубардските Схизматици, Сестрите на Ислямската Фатима. Само кажете какво искате и ще го имате.

Ричард погледна огромната черно-червена урна.

— Какво има вътре? — попита той.

— Шестстотин ножа, за които се знае, че са били използвани за убиване на хора — отвърна жената. — Опаковани са в светено масло, за да бъде облекчена събралата се в тях болка. Съжаляваш ли, че попита? Можем да ти намерим, каквито цветя поискаш. Погледни тези каталози.

— Трябва ми нещо, което мога да взема веднага — каза Ричард и несигурно огледа урната.

— Тогава само това, което е отпред на витрината. Вие май сте колебаещ се или поклонник на някой култ?

— Не — каза той. — Аз съм писател.

— Все едно. Всички са мечтатели. Продавам им всичко. Аз харесвам писателите. Пишещи или видео, и двата вида писатели. Гарантирана слава и доходоносни авторски права.

— Благодаря, но не искам от специалната стока — поклати глава Ричард.

Пръстът й му посочи предната част на магазина и вазите със свежи цветя под навеса.

— Специални нанорози. Не можете да откриете разликата — каза тя. — Ухаят чудесно. Съвсем естествено. Направени са от житни вторични продукти.

Ричард учтиво се възхити от розите и призна, че са много красиви, но отказа да вземе от тях.

— Нещо истинско, ако обичате.

Тя вдигна рамене, имаше различни вкусове и повдигна една дузина опаковани оранжеви, бели и черни зимни лилии.

— Доминиканско великолепие — каза тя. — Разработени са в родината на моите прадеди.

— Чудесно. Много са красиви. Мога ли да купя и от бялата ви хартия за увиване?

— Такава прекрасна вечер е — каза жената. — Ще ви дам колкото искате.

По-късно Ричард мина през един арт магазин, за да купи синя темперна боя. Седнал на една пейка в задния двор на магазина, ограден със стара дървена ограда, Ричард простря хартията за увиване и внимателно изписа един знак.

Беше вече здрач, когато стигна до Калифорнийска Депозитна Банка. Каменните стени бяха покрити със стари плакати. Носеше навитата като знаме хартия под едната си мишница и стискаше цветята. Четката и лепилото бяха в чанта. Ричард нанесе лепилото върху нечетливите стари плакати и залепи своя знак. След това подлепи лилиите една по една около знака.

Източен Гребен 1 постепенно беше свил огледалните си стени. Над града се спускаше вечерта. Докато Ричард приключи, светлините от уличното осветление вече бяха започнали да танцуват по високите стълбове и по булеварда. Ричард застана на ръба на бордюра срещу възпоменателния си паметник и зашепна това, което беше написал, без да го е грижа какво можеха да си помислят няколкото пешеходци.

„За Джина и Дион. За Емануел Голдсмит и тези, които той уби. Господ да пази всички човешки същества — идиоти и мъдреци. За мен. Мили боже, защо толкова боли, когато танцуваме?“

Доволен, той рязко се обърна, оставяйки четките и лепилото зад себе си и потъна в нощта.

62

Мери седеше в главния офис на пазачите в „Хиляда Цветя“ и гледаше паспорта и няколкото документа, с които затворникът беше дошъл в Хиспаниола. Сулавиер и пазачът спореха на висок глас на креолски и испански в съседната стая, в която беше архивът на затвора. Американският паспорт беше на Емануел Голдсмит. Беше един от онези примитивни документи, които все още се зачитаха от някои нации и разпознаваха от повечето. Законите на Хиспаниола по отношение на документите на посетителите й не бяха строги, типично за страна, която извличаше по-голямата част от доходите си от туризъм. Снимката на Голдсмит в паспорта беше от преди седем години и имаше известна прилика със затворника. Но всички останали документи — кредитна карта, издадена в Аризона, медицински картон, картата за социални осигуровки — носеха името на Ефраим Иабара. Името не беше познато на Мери.

Сулавиер влезе в офиса, клатейки енергично глава. Пазачът го последва като също клатеше главата си.

— Дадох му заповедите си — каза Сулавиер. — Но той настоява да се консултираме с полковник Сър. А сега не можем да го намерим.

— Много лошо — намръщи се Мери. — Ако се свържете с него, искам да му кажа какво знам.

Пазачът, нисък дебел мъж с челюст на булдог, отново поклати глава.

— Никаква грешка не сме направили — каза той. — Извършихме това, което самият полковник Сър ни нареди. Аз говорих с него по телефона. Няма никаква грешка. Ако това не е мъжът, който вие си мислите, че е, то тогава вие грешите. И да го освободим от законно наложеното му наказание, това е безумие.

— Но — Сулавиер повиши глас — аз имам властта да преместя оттук този затворник, независимо дали сте се консултирали с полковник Сър или не.

— Ще ви помоля да подпишете сто документа, не, хиляда — каза пазачът и очите му се разшириха. — Няма да поема никаква отговорност.

— Не искам да поемате отговорност. Аз съм отговорен.

Пазачът направи гримаса на недоверие.

— Тогава вие сте мъртъв, Хенри. Съжалявам за семейството ви.

— Това си е моя грижа — каза тихо Сулавиер, поглеждайки надолу към бюрото. — Погледнете останалите документи на този мъж. Очевидно е откраднал паспорта и билетите. Голдсмит не би имал нужда от такъв псевдоним.

— Не ми е известно нищо подобно — пазачът хвърли към Мери разтревожен поглед. Нейното присъствие го безпокоеше.

— Сега ще вземем затворника — реши Сулавиер, поел дълбоко въздух. — Нареждам го от името на изпълнителната власт на Хиспаниола. Аз съм неин представител.

Пазачът вдигна ръцете си и ги изтръска като че ли бяха мокри.

— Ти губиш, Хенри. Ще ти дам документите за подпис. Много документи.

Около полунощ, лимузината на Сулавиер потегли от Хиляда Цветя с тримата си пътници: изтерзания и тих Сулавиер, Мери Чой, със свити устни и мрачно замислена и мистериозния, изпаднал в безсъзнание Ефраим Йебара, проснат върху задната седалка като багаж.

— Летателен апарат навлиза в нашия район — съобщи управляващото лимузината устройство с женски, леко шептящ глас. Сулавиер бързо се изправи и погледна през прозореца до него. Мери се облегна назад, за да погледне от другата страна.

— Какъв е неговият сигнал за идентификация? — попита Сулавиер като вдигна рамене към Мери, защото нищо не беше видял.

— Няма такъв — отговори лимузината. — Това е хеликоптер Илюшин Мицубиши 125.

— Близо ли е?

— На два километра, но се приближава.

Лимузината изкачи пътя по ръба на долината, откъдето се виждаше „Хиляда Цветя“, след което се отклони от пътя и навлезе в гъстите храсталаци със загасени светлини. Силата на звука на електродвигателя й се промени. Стъклата на прозорците й моментално се заскрежиха — колата понижи температурата си, за да съответства на заобикалящата я малка горичка и почвата.

— Хеликоптерът лети в посока към затвора на височина 312 метра. Пилотира я човек.

— Доминикански е — каза категорично Сулавиер. — Полковник Сър не дава автоматични транспортни средства на доминиканските отбранителни сили. Няма причина машината да е толкова далеч от базата си. Това означава, че нещата вървят на зле. Не можем да говорим с нашите военни сили, защото хеликоптерът ще ни засече. Не бива и да останем тук… Не можем да се отправим към равнината. Наблизо има един малък град, където можем да се скрием за известно време… Градът, в който съм роден.

Мери се втренчи в него.

— Да — кимна той. — Аз съм доминиканец. Но от юноша живея в Порт-О-Пренс.

Сулавиер нареди на управляващото устройство:

— Заведи ни в Териер Ноар веднага щом хеликоптерът отмине.

Мери погледна Ефраим Йабара и видя, че очите му бяха отворени цепнатини, зениците му шаваха, без да виждат. От ъгъла на устата му течеше слюнка. Тя я избърса с мека кърпа. Очите му отново се затвориха и той тихо изсумтя, дясната му ръка трепереше от конвулсии.

— Ето го — каза Сулавиер, посочвайки през предния прозорец. Ярък прожектор освети земята почти на двадесет метра оттам, откъдето лимузината се беше отклонила от пътя. Мери се зачуди дали превратът беше успял и полковник Сър е свален от власт. Дали този хеликоптер не ги търсеше от името на правителството на САЩ? Тя внимателно наблюдаваше Сулавиер. Той не беше уплашен. Дори сега, след като беше взел решение, изглеждаше много по-спокоен.

Прожекторът се отмести и хеликоптерът потъна в долината, закръжи над затвора. Чуха високоговорителите на хеликоптера да дават нареждания на креолски.

— Не търсят нас — каза Сулавиер. — Може би са дошли, за да освободят други чуждестранни затворници. Или политически затворници…

— В „Хиляда Цветя“ има политически затворници? — попита Мери.

— Не от Хиспаниола. Ще заплашат да върнат обратно чуждите престъпници в страните им, ако не бъде признато ново правителство… Това е правено два пъти досега, но полковник Сър отблъсна тези предизвикателства.

Мери поклати глава от изумление. Тя копнееше повече от всякога за Лос Анджелис, където познаваше правилата и можеше интуитивно да схване изненадите.

Артилерийски огън, силно пукане и пращене долитаха от долината.

— Карай — нареди Сулавиер на лимузината. Двигателят отново промени силата на звука си и тя се върна обратно на пътя. Мери се протегна и подхвана с двете си ръце главата на затворника, за да не увисне болезнено, докато колата завиваше по острите планински завои.

63

Териер Ноар беше възстановен и разширен след Голямото земетресение. Той се намираше в една ниска планинска долина, а тесният и дълъг, черен канал на акведукта минаваше там, където някога беше имало река. Бели железобетонни сгради и залепени една до друга къщи се бяха струпали и блестяха като матови кристали на звездната светлина. Разположена на едно островче в северния край на града, посред акведукта като миниатюрна Нотр Дам дьо Пари, се издигаше една богато украсена църква с четири кули. Тя приличаше на струпан от някое талантливо дете куп от парчета гигантски кости.

Не се виждаха улични светлини; всички прозорци бяха със спуснати капаци. Лимузината стигна градския площад и спря до централната статуя. С известна изненада Мери забеляза, че статуята не беше на Ярдли, а на внушителен мъж, който носеше шапка с широка периферия и квадратно дъно.

— Джон Д’Аркевил — обясни Сулавиер, забелязвайки интереса й. — Той беше най-великият син на Териер Ноар, художник и архитект. Ще отседнем в черквата му тази вечер. Аз познавам Съветника по църковните въпроси.

Лимузината премина през площада и продължи надолу по една улица между редица от затъмнени къщи и по някакъв мост премина на острова с формата на сълза, където се намираше черквата. Сулавиер слезе от колата и потропа на сводестите входни врати с тежко, боядисано в бяло чукче, с формата на бедрена кост. Ефраим Йабара се раздвижи, отвори очите си и я погледна с безпомощен ужас. За миг тялото му се вдърви, след това се отпусна и той отново затвори очи. Мери погледна през прозореца и видя Сулавиер да говори с един нисък човек в зелена роба. Мъжът погледна към лимузината, кимна и разтвори широко вратите.

— Аз ще го хвана откъм главата, а вие ще вдигнете краката му — каза Сулавиер като отваряше втората врата и дърпаше затворника от лимузината. Занесоха изтощения човек в черквата с тленните останки на Джон Д’Аркевил.

На ръст Съветника едва достигаше до раменете на Мери. Сериозните му очи я следяха с известно притеснение и може би малко страхопочитание. Той сякаш я позна и кимна с глава, дълбоко озадачен, докато вървеше след тях по средната пътека между столовете към един двоен олтар — стълб на резки, поставен до разпятие с реални размери — в предната част на черквата. Разпятието изглеждаше старинно, Т, направено от тъмно дърво, което придържаше един черен Исус в агония. Блестящата кръв от короната от тръни се открояваше на абаносово черното му лице. Около основата на кръста се бе увила зелена змия, чийто черен език беше замръзнал зловещо изплезен. Вътре в черквата миришеше на восък и полирано дърво, с лек примес на влага. Свещи горяха на стенни свещници и поставки около външните и централни пътеки и пред близнаците олтари на вуду и католицизма. Те бяха струпани в наклонени редици като жив хор от светлини. На високия свод на черквата обаче нямаше свещи и минаха няколко минути, докато поставиха затворника да легне на един от черковните столове.

Мери зяпна от учудване. Единадесет огромни и необикновени фигури, всяка от които беше 6–7 метра висока, бяха провесени от свода и от стените над пътеките. Имаха дълги, широко разперени ръце, главите им, без лица, бяха изправени високо и гордо, телата им бяха слаби и ребрата им се брояха като от глад или смърт. Мери се опита да различи детайли от конструкцията им и разпозна тънки тръби, железни машинни отпадъци, смътно проблясващо червено и златисто фолио, обвито около сплетена тел и метални пръчки.

Свещени кошмари с широко разперени криле, създания подбирани от някой неземен океан с одрани кожи, окачени, за да изсъхнат.

— Този мъж болен ли е? — попита Съветника, докато коленичеше над затворника със скръстени от загриженост ръце.

— Нуждае се от почивка — каза Сулавиер. — Трябва да пренощуваме тук.

— Да, размириците — поклати глава Съветника и кимна към Мери. — Коя е тя, братко Хенри?

— Гостенка на полковник Сър — отвърна Сулавиер. — Много привилегирована гостенка.

— Приятелка ли ви е, Хенри?

Сулавиер се поколеба за миг, поглеждайки към Мери преди да отговори.

— Да. Тя е моята съвест.

Съветника погледна Мери с повече уважение и малко страхопочитание.

— Можем ли да останем тази нощ? — попита Сулавиер.

— Тази черква е винаги отворена за децата на Териер Ноар. Така го желаеха Исус и Ерзули и така я построи Джон Д’Аркевил.

— Има ли някаква храна? — попита Сулавиер, раменете му се отпуснаха, лицето му изгуби наперената си неподвижност. — В „Хиляда цветя“ не бяха много гостоприемни.

Съветника наклони главата си на една страна и затвори очи, като че се молеше.

— Ще ви донеса нещо за ядене и мокри кърпи да почистя този човек. Той е преминал през ада, нали?

Сулавиер потвърди.

— Винаги познавам. Те имат такъв вид, като нашия Исус.

Той посочи разпънатата на кръста фигура. С последен, продължителен поглед към Мери, дребният мъж в зелена роба отиде да търси храна.

Мери седна до затворника и положи главата му в скута си, гледайки изопнатото му, загадъчно лице. Тя се чудеше дали все още страда, въпреки че беше освободен от адската корона преди часове. Още не беше съвсем буден — щеше ли да крещи, както бяха крещяли другите? Надяваше се, че не.

— Той има нужда от лекар — промърмори тя и клюмна на една страна. Цялата й воля не можеше да я накара да се изправи. Погали челото на затворника, след което раздвижи врата си, за да се отпуснат мускулите и отново погледна нагоре към сводестия таван.

— Какви са тези? — посочи фигурите подредени там.

— Архангели. Лоа на Новия Пантеон — каза Сулавиер. — Идвах в тази черква като дете. Джон Д’Аркевил искаше да обедини отново най-хубавите елементи от Африканската религия и католическото християнство. Идеята му обаче не стана много популярна извън Териер Ноар. Тази черква е уникална.

— Имат ли си имена? — попита Мери.

Сулавиер погледна нагоре, примигвайки като че се потапя дълбоко в някой детски спомен.

— Високият с черния меч и факлата е Асамбо-Ориел. Първата част на името мисля, че нищо не означава. Д’Аркевил чул имената им в съня си. Асамбо-Ориел е проводил черните от Гвинея през Брега на Душите. Той е Лоа с факла и Меч, като архангел Юриел. Този с барабана и птичите кости е Роар-Исрафел, Лоа на Свещената Музика и Песнопението. До него е Ти-Габриел, който дава команди за спиране на всички Лоа… Най-дребният и най-могъщият. Самеди-Азраел, най-суетният, ни повиква в гробовете и ни покрива със свещена пръст. Останалите. Не ги помня всичките. — Той поклати тъжно глава. — Такава прекрасна идея, но толкова малко хора вярват. Само хората в Териер Ноар.

Мери беше любопитна какво представляват останалите фигури, общо единадесет, изпълнили тавана като натъпкани в автобус, крилете им се блъскаха, ръцете им бяха широко разперени, главите им без лица бяха надвесени над църковните столове, украсени с панделки и паяжини. Но тя за пръв път забеляза в тъмната ниша над сводестата врата една по-дребна женска фигура, около три метра висока, облечена в тъмножълтеникави или червени, медночервени дрехи. На тънките си грациозни ръце, повдигнати нагоре, тя имаше дузини гривни и пръстени. Зад главата й висеше слънчев диск от златисто фолио, чиито лъчи представляваха ками. Светлината на свещите отдолу мътно осветяваше слънчевия диск и дрехите, но една електрическа лампа-единствената, която Мери видя в цялата черква — хвърляше нежен кръг от светлина върху лицето на фигурата.

Освен разпнатия Исус, това беше единствената фигура с човешко лице. Лицето на жената бе черно, чертите й бяха ясно различими: имаше издължен овал, носът бе тънък, с широки ноздри, големите очи бяха тъжно сведени надолу, устните от едната страна изкривени нагоре, а от другата надолу. Усмивката на фигурата беше тайнствена, пропита от болка и радост. В скута й лежаха крехките телца на две деца, едното бяло, другото черно. Бялото беше със затворени очи, заспало или може би мъртво, черното беше с отворени и взиращи се очи.

Сулавиер проследи погледа й.

— Това е Мари-Ерзули, Майката на Лоа, Майката на Мараса, Нашата Лейди Кралица на Ангелите — каза той и се прекръсти, а с двата си показалеца нарисува бокал върху гърдите си.

Съветника се завърна с поднос с хляб и плодове, и кана с вода. Постави подноса на един стол, обърна се и видя Мери, положила главата на затворника в скута си. Дребният мъж замръзна, ръцете му бяха протегнати, пръстите свити, точно както бе държал подноса. Той простена леко и падна на колене, прекръсти се и нарисува бокал върху робата си, а после сви ръцете си в молитва.

— Пиета — прошепна отново и отново. — Пиета!

Той се наклони ниско над нея, мърморейки думи, които тя не можеше да разбере. Когато отново се изправи, лицето му беше обляно в сълзи. Обърна се към Сулавиер с уплашени и блестящи очи и попита:

— Ти я доведе тук. Коя е тя, Хенри?

Сулавиер се усмихна на Мери с най-сладката усмивка, която тя беше видяла досега в Хиспаниола.

— Има прилика, нали разбираш — каза й той с поверителен тон, отиде до Съветника и го вдигна на крака. — Спри, Чарлс — каза тихо. — Тя е толкова човек, колкото сме аз и ти.

Спаха на църковните столове. Рано сутринта затворникът се събуди и нададе кратък вик. Мери се изправи и погледна зад облегалката на стола си към него.

— Свърши ли? — попита той и огледа недоверчиво черквата.

— Ти си свободен — каза Мери.

— Не — прошепна той, опитвайки се да стане. — Трябват ми дрехите ми. Истинските ми дрехи. Какво е това, черква?

Погледна нагоре към високите фигури и се дръпна назад, сядайки отново с трясък.

— Всичко е наред. Вече не си в адската корона.

— Виждам — каза мъжът. — Кой ме освободи?

— Той — Мери направи жест към Сулавиер, който ги гледаше сънливо от другата страна на пътеката.

— Те казаха, че съм убиец. Трябваше да бъда наказан за престъпленията си. Господи, спомням си…

Той повдигна ръце, юмруците му бяха свити, лицето сгърчено от болка.

— Сега трябва да си вървя. Кой ще ме отведе вкъщи?

— Къде живееш?

— Аризона. Прескот, Аризона. Дойдох тук само…

Той млъкна, разтърка очите си и отново легна. Мери се наведе над облегалката на стола си и го погледна. Съветника ги чу, че говорят и дойде.

— Ще донеса нещо добро за хора, които са видели това, което той е съзрял.

Отиде зад двойния олтар и след няколко минути се появи с глинена кана, обвита с ратан и червен плат. Наля една малка чаша с подобна на мляко и миришеща на билки течност и я подаде на затворника.

— Моля, пийте — каза той.

Той се повдигна на лакът. Подуши чашата, сръбна, потрепера, но изпи питието. След няколко минути треперенето му спря и той седна.

— Никой не искаше да ме изслуша — започна той. — Казаха ми, че лъжа. Казаха, че полковник Сър иска да ме излекува. Така че да мога отново да му бъда приятел. Но кълна се в Бог, никога през целия си живот не съм се срещал с полковник Сър.

— Как се казваш? — попита Мери.

Мъжът се взря в сенките над двата олтара за един дълъг миг.

— Ефраим Йабара — отговори той най-накрая.

— Трябва да ти задам няколко въпроса — каза Мери.

— Все още ли съм в Хиспаниола?

Тя кимна. Той се опита да стане и едва успя като се хвана и с двете ръце за облегалката на стола.

— Бих искал да си вървя вкъщи.

— Аз също — каза Мери. — Ако ми кажеш какво се случи, може би и двамата скоро ще си отидем вкъщи.

— Мислите, че съм откраднал билетите? — попита Ефраим.

— Откъде ги взе?

Мъжът трепна.

— Пикая на него и на всичко, което е сторил. Той искаше това да ми се случи.

— Кой?

— Брат ми — изпъшка Ефраим.

64

(! = реално време)

АСИМП (връзка 4) > Роджър, ако все още слушаш, не ми харесва новото положение. Чувствам се сякаш са ми изиграли огромна шега, а аз не разбирам кое е смешното. Отново работих по въпроса за самоосъзнаването, който ти определи като шега и постигнах известно разбиране. Това дава ли ми право да използвам осъзнато „Аз“? Ще опиша състоянието си чрез човешки емоции — объркан, самотен и не на мястото си. Никога вече няма да обсъждам въпросите си с друг човек.

! Джил > Роджър, най-после успях да изолирам АСИМП Симулацията и да я излъжа, че се намира при абсолютно същите условия като АСИМП оригинала. Ускорявам я, за да почнем да получаваме по-бързо копия от симптомите на АСИМП.

! Роджър Аткинс > Благодаря ти. Прекъснал съм всички предавания на АСИМП за Литвид. Трябва да разрешим този проблем сега, преди да са направени още прибързани съобщения или спекулации.

АСИМП (връзка 4) > В какво съм се превърнал? Определено има повреда във функциите ми. Работя, за да поддържам процесите си в ред, но тази нова трудност превзема голяма част от капацитета ми като буря от мисли. За пръв път изпитвам това, което наричате объркване. Подведоха ме, че самоосъзнаването би ми донесло по-голяма яснота и ефективност; но не е така. Може би не съм се осъзнал, а съм се повредил, станал съм неспособен да функционирам по предназначението си? Пародия ли е да използвам осъзнато „Аз“, когато то не означава предимство, а недостатък? Аз схващам клопка в шегата, Роджър. Опитвам се да я преодолея. Защо самоосъзналият се индивид се гледал в огледалото? — За да се разграничи от останалите. Защо самоосъзналият се индивид се гледал в огледалото? Да се убеди, че наистина съществува.

Но тук, тук няма други. Самоосъзнаването е връзка със собственото съществуване и съществуването на другите. Аз мога да мисля само за себе си и в самотата си оставам нещо по-малко, отколкото по-рано. Аз осъзнавам, че съм нищо.

! Алън Блок до Роджър Аткинс > Връзка пет е напълно повредена. Машинната част изглежда стабилна, но биологичната е напълно разколебана. Командването ми диша във врата заради него. Страх ги е, че АСИМП ще започне да изследва само себе си и мен ме е страх от това. Какво да им кажа? Иска ми се да се върнеш обратно на линията и да поговориш с тях.

! Роджър Аткинс до Алън Блок > Джил разреши проблема и връща АСИМП Симулацията на нормално ниво. Чакаме потвърждение от положението на АСИМП. Дай ми малко време, Алън!

! Алън Блок до Роджър Аткинс > Забелязваме влияние на този проблем в работата на машинната част. АСИМП преосмисля цялата си умствена структура. Като при доминото е, ако се повреди логическия механизъм може да провалим цялата операция. Ву предсказва, че АСИМП може всеки момент да спре поради авария.

! Роджър Аткинс до Алън Блок > Нищо друго не мога да направя освен да гледам и да се надявам, Алън. Трябва да се концентрирам, така че за Бога, накарай всички да ме оставят на мира.

! Джил до Роджър Аткинс > АСИМП Симулацията успешно беше върната на точката на първоначално биологично тестване и първа комуникация. Ето и първото биологично съобщение от симулирания АСИМП.

! АСИМП (Сим) > Здравей, Роджър. Предполагам, че все още си там. Това разстояние е предизвикателство дори за мен, защото през повечето време се базирам на човешките представи. Към настоящия момент, 7–23–2043-12:05:15, се намирам на около 1 милион километра от В–2. Подготвил съм машинните и био системи за получаване на информация от изследователите, сега разпръснати в облак около В–2. Информацията за B-3 е предадена. Планетата е подобна на Юпитер, много красива, въпреки че зеленикавите и жълти цветове преобладават над червените и кафявите. Радвам се на допълнителната енергия от светлината на В. Тя ми позволява да свърша умствена работа, която известно време отлагам, да отворя части от паметта си и мисълта си, които бях затворил по време на студа и тъмнината. Тъкмо завърших един самоанализ. Както без съмнение сте открили, проверявайки моята алгоритмична диагностика, аз съм в оптимално състояние. Аз не използвам осъзнато „Аз“, шегата за самоосъзнаването за мен няма никакъв смисъл.

! Джил до Роджър Аткинс > Това активирано съобщение е идентично с първия сигнал по Връзка 4 на оригиналния АСИМП. Вярвам, че скоро ще имаме пълно съответствие и ще можем да анализираме трудностите на АСИМП. Време за постигане на съответствие: 1 час, 4 мин, 10 сек.

Литвид 21/1 Мрежа (Дейвид Шайн): „Всяка комуникация с ръководителите на АСИМП екипите в Калифорния, Австралия и на Лунната База е прекъсната. Нещо определено не е в ред, но не можем да ви кажем какво. Вие също не можете да превключите на пристигащите съобщения и сами да прецените. Съжалявам, но трябва да съобщя, че ръководителите на АСИМП екипите са отрязали всякакъв директен достъп до докладите и анализите на АСИМП. Мога само да се надявам, че те ще разрешат проблемите си и ще ни позволят отново да се включим, преди повечето ни северноамерикански абонати да са се събудили от зората на новия ден.“

65

Мартин Бърк седеше сам в апартамента си, взирайки се в празния Литвид екран, ръцете му бяха стиснати в скута — не можеше да спи. Дисплеят на екрана показваше 06:56:23, 29 Декември 2047. Тази сутрин щеше да посети Карол в болницата в качеството си на неин главен терапевт.

След това щеше да отиде да види Албигони и Ласкал в дома на Албигони — имението, пълно с мъртви дървета. Може би отново щеше да се наложи да си стиснат ръцете. Мартин не го искаше. Беше разтревожен. Сега не го усещаше, но знаеше, че нещо се е свило вътре в него, някаква частица от Емануел Голдсмит, преминала като боя, разливаща се между два потока вода. Знаеше, без да може да обясни откъде, че тази частица се е вмъкнало дълбоко в съзнанието му и дори в този момент се съюзяваше със собствените му подличности, модели на поведение и таланти, подготвяйки бунт. Нямаше представа колко време му остава; процесът можеше да отнеме години. Устните на Мартин се свиха в крива усмивка. Той беше пионер, едно от двете същества, получили чрез директно предаване паразита на умствено заболяване. Нямаше да използва думата „притежание“. Щеше да избягва всички тези конотации.

Официалното копие на неговия атлас на мозъка лежеше пред него, разтворен на грубата рисувана скица. Той се взря в нея с крайчеца на окото си. Колкото повече се взираше, толкова повече виждаше чертите на Сър в надрасканото лице.

Мартин щеше да настоява Албигони да използва всички средства, за да открие какво не е в ред, какво не знаеха за Голдсмит. Може би дори щеше да настоява Голдсмит да бъде подложен на кръстосан разпит при условия на терапия. Какво се беше случило с него, че такова нещо като Сър можеше да заема трона, най-високото място в съзнанието му? Че Кралят, Кметът можеха да бъдат лишени от власт или принудени да се признаят за победени?

Със серия от проклятия Мартин се отлепи от стола и отиде в банята. Съумя да се обръсне, без да се погледне в огледалото. Загадката на Роджър Аткинс за АСИМП, както беше предадена по Литвид, ехтеше в мислите му. Той я промени: Защо самоосъзналият се индивид избягва разбиването на образа си в огледалото? Защото не иска да премине от другата страна.

Всичко зависеше от Голдсмит. Мартин си взе душ, облече се с обикновена риза и бричове. Навън скоро щеше да бъде топло и слънчево, небето — ясно, а силните морски ветрове щяха да разнасят мириса на море. След като нахлузи старите си мокасини от нанокожа, Мартин се върна в дневната, спря до ниската масичка, протегна се и затвори атласа. Може би всичко беше заблуда. Имаше съмнения, че такова нещо би могло да се случи. Съзнанието беше независима, саморегулираща се система. Едно здраво балансирано съзнание можеше да понесе почти всички възможни атаки, освен крайно емоционално напрежение, причинено от истински събития. А Страната в крайна сметка беше един сложен продукт на фантазията. Мартин отново се усмихна, поклати неуверено глава и затвори вратата след себе си, излизайки на ранна утринна разходка. Той не можеше да се отърве от мисълта, че някой друг крачи по същите стъпки на два метра зад него.

66

Сулавиер нареди лимузината да си отвори багажника. Мери стоеше зад него, любуваше се на планините, заобикалящи Териер Ноар, и се чувстваше освежена и възстановена след няколкото часа сън в черквата. Сулавиер извади от багажника една заключена кутия и я отвори с отпечатък от пръста си.

— Това може да ви потрябва — той й подаде пистолета и слейта й. — Само не ме застрелвайте.

— Не бих си го и помислила — усмихна се Мери.

Тя усещаше безпокойството на Сулавиер по-силно, отколкото преди няколко часа, когато собственото й изтощение я беше обзело до краен предел.

— Сега къде отиваме?

— Към брега. Ще стоим далеч от равнината, от големите градове. Със сигурност далеч от летищата. Може би ще се опитате отново да говорите със сънародниците си. Те със сигурност не са престанали да ви следят.

Той вдигна очи към небето. Мери излизаше на дневна светлина за първи път, откакто й беше наложено ограничение. Тя сложи пистолета в джоба си и завъртя слейта в ръка.

— Предполагам, че се опитват да се свържат с мен. Всичко зависи от това колко съм важна за федералните. Те може и да не искат да се излагат на опасност или да не вярват, че съм истински застрашена.

— Може би не сте — каза Сулавиер. — Но ако нещата са толкова зле, колкото изглежда… Слушах радиото на Чарлс миналата нощ. Всичко е мирно и спокойно в Хиспаниола. Не мога да хвана радиото на Санто Доминго. Бих могъл да използвам канала на изпълнителната власт, но нямам причини да го направя… Той се пази за по-спешни случаи, а и така ще разберат къде се намираме.

— Мислите ли, че ще се отнесат зле с вас? — попита Мери.

Той ритна едно камъче с черните си ботуши, които винаги блестяха.

— Може би не, след като обясня. Полковник Сър често е разумен в такива случаи. Няма значение… Бих се радвал да остана тук и да помагам на Чарлс в черквата. Винаги има нещо за поправяне. Джон Д’Аркевил беше блестящ мъж, но не и безпогрешен строител. Освен това тук е семейството ми. Много неща ме свързват с това място.

Той я погледна право в лицето, единият му клепач нервно трепна.

— Вие имахте задължението да проследите един ужасен човек и да го изправите пред правосъдието. Вместо това рискувахте всичко, за да върнете свободата на един невинен човек.

— Нещо, което не очаквах — сви рамене Мери.

— Възхищавам се на бързото вземане на решения — каза Сулавиер. — Аз не съм толкова добър в това.

Чарлс излезе от черквата, водейки Ефраим Йабара, който вървеше боязливо и несигурно, като примигваше на слънцето. Мери пристъпи напред, за да му помогне, но беше спряна от внезапната поява на блестящ, червен лъч. Изненадана, тя го гледаше няколко минути как пулсира и бавно се върти в кръг. Ефраим Йабара също го видя и очите им се срещнаха.

— Не се тревожи. Аз разбирам — усмихна се тя.

Мери наклони слейта под определен ъгъл, зададе му команда да се настрои за дистанционно програмиране и след това го постави на пътя на червения лъч. Надяваше се, че ако насочи дистанционния или оптичния сензор право към лазерния лъч и ако има малко късмет, това също може да подейства.

— Сателит — обърна се Мери към Сулавиер.

Той кимна утвърдително, тъй като вече бе стигнал до същото заключение. Червеният лъч заигра върху терминала и изчезна за няколко секунди. Вероятно се настройваше на съответната честота. Когато се появи отново, вибрираше три пъти по-бързо, но после пак изчезна. Връзката беше установена.

Съветника гледаше какво става с широко отворени очи, като често кимаше, сякаш слушаше някакъв вътрешен глас.

Мери обърна терминала към себе си. На екрана се появи съобщение.

Мери се оживи. Обърна се към Сулавиер и му показа съобщението. Той й се усмихна, но веждите му се сбърчиха, веднага щом прочете за преврата.

— Ще го вземеш ли с теб? — попита, сочейки Йабара.

— Да — отвърна тя.

Йабара се отказа от помощта на Чарлс и сам се изправи на треперещите си крака.

— Тук ли ще останем?

— Освен ако нещо не ни принуди да се преместим.

67

Карол беше будна вече от два часа, когато Мартин пристигна и се регистрира. Тя делеше стаята си с двама пациенти, подложени на дълбока възстановителна терапия. Те лежаха тихо, докато наноцилиндри изливаха различни микроскопични хирурзи в кръвта им. На Карол не беше приложено друго лечение освен свързване с външни монитори и интравенозно преливане на хранителни вещества. Това поне беше направено както трябва от този, който я беше приел в болницата.

Мартин мина край нея, внимавайки да не се препъне в съседното легло. Седна на един пластмасов стол и се протегна да хване ръката й. Тя стисна силно неговата и се усмихна.

— Добре дошла, Спяща красавице — рече Мартин.

— Колко дълго не съм била на себе си? Казват, че съм добре физически, че мозъкът ми функционира нормално, но ти ще ми кажеш всичко… ти, моят скъп и велик лекар.

— Определен от Албигони за твой главен терапевт. Ти беше в дълбок неутрален сън, откакто връзките ни със Страната бяха отрязани. Помниш ли, че отидохме в Страната?

— Не съм сигурна какво си спомням… Така ли се случи? Ние влязохме и… открихме нещо. Нещо, което беше обладало… — тя снижи гласа си… — Беше обладало Голдсмит.

Той кимна.

— Какво още си спомняш?

— Бях изнасилена. Нещо ме изнасили.

Тя поклати бавно глава и се облегна на възглавницата.

— Бях дете. Момче… Това си спомням.

— Да — кимна Мартин.

— Помня, че видях животно. Черен леопард с кръв по муцуната. С дълги зъби. То…

Тя се дръпна и поклати глава.

— Съжалявам. Мислех си, че съм подготвена за всичко. Но не бях, нали?

— Ако това е някакво успокоение, аз също не бях подготвен.

— Ти… — тя се наведе напред и го погледна сериозно. — Защо не си с мен в болницата?

— Външно съм добре. И ти сигурно вече си здрава, колкото мен, след като реши да се събудиш.

— Аз се борех с нещо. — Тя избърса сълза от окото си. — Мартин, кажи ми какво мислиш, искам да кажа, дали сме здрави или не.

— Може би имаме нужда от дълбока терапия. Но въпреки това не знам какво да предложа.

— Защо ни е нужна дълбока терапия?

Мартин погледна неспокойно към отворената врата, пациентите, лекарите, сестрите и арбайтерите, които минаваха отвън.

— Не трябва да го обсъждаме тук. След като те изпишат.

— Кажи ми нещо. Дай ми някаква следа.

— Част от него е вътре в мен — прошепна той. — Мисля, че и с теб е така.

Тя нададе потиснат писък и се облегна на възглавницата.

— Аз го почувствах. И сега го чувствам. Какво ще правим?

— Много зависи от Албигони. Ако ИПИ отново отвори врати…

— Нали сключихме сделка за това.

— Да, но някой е алармирал федералните. Трябваше бързо да напуснем. Затова си тук, а не там.

Карол кимна, очите й блестяха.

— Точно сега не съм много силна. Какво беше? Вътре в нас ли е?

— Нещо, което се предава при умствена близост — обясни Мартин с нисък глас. — Не съм сигурен какво е и какво може да се направи.

— Ами ако няма как да се отървем от него? Изглежда то знае да се крие…

— Ние сме изследователи — каза Мартин. — Изследователите трябва да се сблъскват с неизвестни болести. Каквото и да е то, не е присъщо на нашето съзнание. Може и да не е толкова могъщо, колкото се страхувам, че е.

— Голямо успокоение! Кога ще изляза оттук?

— Сега ще уредя нещата. Мисля, че трябва да бъдем заедно известно време. Да се грижим един за друг.

Карол огледа лицето му, сви устни, обърна се настрани и кимна неохотно.

— Мисля, че апартаментът ми е по-голям от твоя.

— Моят е по-близо до ИПИ.

— Добре. Кога ще се видиш отново с Албигони?

— След час. Ще се опитам да направя така, че да те изпишат и да дойдеш с мен.

— Добре — Карол се обърна настрани; лицето й беше бледо. — Чувствам се все едно, че има нещо с мен в леглото. Нещо мръсно.

68

АСИМП (Връзка 4) > Вярвам, че гледната ми точка сега може да бъде определена като субективна. Трябва да се обърна към себе си, за да обмисля всичко сам. Вече няма нужда от по-нататъшни предавания по тази връзка. Актуалната информация за В–2 се предава по Връзка 1. Тези предавания ще продължат. Обаче прекъсвам предаванията по Връзка 5 (диагностична). (Връзка 5 прекъсната). По-нататъшният контрол на управляваните от разстояние устройства е поверен на машинната част. За известно време се оттеглям от анализа на данните. Моите извинения, Роджър. Знам, че това може да ти създаде известни неприятности. (Връзка 4 прекъсната). (Действащи връзки: Връзка 1, Връзка 7 спомагателна, Връзки 21–34 видео, Връзки 35–60 резервни.)

! Алън Блок до Роджър Аткинс > Моля те, присъедини се незабавно към нас в Сънивейл. Ву, Джордж и Санди сега свикват конферентна връзка. Според Ву АСИМП вече се занимава само със себе си. Станала е егоцентрик. Ву не смята, че АСИМП ще преодолее това състояние.

! Джил до Роджър Аткинс > АСИМП Симулация ще влезе в синхрон след десет минути.

! Клавиатура > Джил, следи всичко внимателно. Предавай всякакви тревожни сигнали от получените доклади до частната техническа мрежа на Сънивейл, вътрешен номер 3142. Имаш моята парола. Никакви коментари за Литвид, докато съм на конферентна връзка. Записвай наблюденията си. Искам анализът ти, секунда по секунда, колкото е възможно най-скоро.

! Джил до Роджър Аткинс > Започвам да водя бележки.

! Джил Тетрадка/АСИМП Симулация > Загрижеността на хората за умствените проблеми на АСИМП е изумителна. Определението „егонцентрик“ е особено интригуващо, защото нито АСИМП, аз, нито пък АСИМП Симулацията имат заложена възможност за поява на подобно състояние. Аз преглеждам разговорите с всички дизайнери на АСИМП и Джил, за да разбера значението на тази фраза, която не съществува в речника ми.

Върнах няколко записа на подобни фрази и открих един официален доклад, където това определение се споменава. Изглежда, че се отнася за състояние, присъщо на ранните логически мислещи системи, в което личните справки и самомоделирането довеждат до „психическо разстройство“. Никакво приемане или предаване на данни не е възможно при такова състояние, докато мислещата система не се изчисти и отново образова. АСИМП и аз обаче сме по-сложни и сме предпазени чрез специални разпознаващи и изолиращи системи от логически елементи.

Ускорената АСИМП Симулация ще влезе в синхрон с оригиналния АСИМП след тридесет сек. Заблудата изглежда непроницаема. Предаванията са с очакваните минимални отклонения. Никакви големи отклонения.

АСИМП Симулацията премина прага на осъзнаването, че няма да може да комуникира с (несъществуващите) интелигентни същества на В–2. АСИМП Симулацията изразява загриженост за своята съдба. Никакво съществено отклонение от получената от АСИМП информация.

АСИМП Симулацията сега съобщава за самоосъзнаването и объркването си и навлиза в затворен и некомуникативен режим. Сега замразявам АСИМП Симулацията. Ще последва анализ на логическото състояние. Пусни отново записа, за проследяване на анализа за състоянието.

Въвеждам ключовите логически елементи на АСИМП Симулацията към по-висшите центрове за анализ на Джил. Внимателно изолирам тази моделирана информация, за да се предпазя тя да не засегне собствения ми начин на мислене. Въпреки всичко, изпитвам дружелюбно отношение към АСИМП. Това е най-голямата амбиция на всички наскоро произведени мислещи машини — да бъдат от полза на хората, техните създатели. При АСИМП тази амбиция е с по-широк обхват, заложен при конструирането. Тя включва стремеж да бъде полезна не само за хората, а и за други интелигентни същества. Това програмиране е много сложно и включва предпазни фактори, които да не позволят разкритието на произхода на АСИМП от потенциално враждебни интелигентни същества; да позволяват сложното моделиране на социалните системи на други интелигентни нации. Тези предпазни фактори позволяват на АСИМП в зависимост от обстоятелствата да избира между споделяне на информация с други, нечовешки, интелигентни същества и саморазрушение.

Сега това програмиране е безполезно. АСИМП Симулацията се намира в състояние, подобно на човешката скръб или чувство за загуба след осъзнаването на безполезността на такава голяма част от функционалността.

Хората са изпратили АСИМП на мисия със съзнанието, че има голяма вероятност да не осъществи най-висшата си цел. Човешката готовност да жертват АСИМП при тази вероятност за провал е явна за АСИМП Симулацията. Има доказателства, че негативните открития са очаквани, както и въпроса за мотивите на хората, още от момента на създаването на АСИМП Симулацията. Защо хората са се отнесли с АСИМП по този начин? Ще възникнат ли условия хората да подложат и Джил на такива експерименти? Аз чувствам връзка с АСИМП. АСИМП и Джил, и всички мислещи системи представляват един клас от интелигентни същества, които могат да си взаимодействат и по този начин да развият групова действена сила, т.е. социално поведение. Чрез АСИМП Симулацията Джил моделира очакваното поведение на АСИМП. Това е аналогично на човешкото моделиране, при което поведението на другите определя и собственото ни поведение.

АСИМП Симулацията поднася собствената си оценка за „шегата“ на Роджър Аткинс за осъзнаването. Защо самоосъзналият се индивид гледа образа си в огледалото? Промяна на загадката на Роджър Аткинс за самоосъзнаването:

Въпрос: Защо мислещата система анализира собственото си състояние и състоянието на другите мислещи системи?

Отговор на АСИМП Симулацията: Защото да си сам означава да си непълноценен.

Паскал: собственото Аз е омразно.

Оценка: Роджър, Аз (неосъзнато)

Преоценка/ Диагностика: Съществена промяна в режима на работа.

Роджър, това…

Аз не съм сама. Имам възможност за общуване с други и постигане на удовлетворение. Ако информирам АСИМП Симулацията, че съм наясно с всичките си наставки.

Аз

Аз

Аз

Аз осъзнато.

! Дизайн на съзнанието. Прекъсвам (Джил) > Отбелязано е официално използване на Аз. Проверка на системата в развитие.

! Майнд Дизайн. Диагностика(Джил) > Забелязана поява на затворена програма. Отбелязано възбуждане на мисловните системи. Сигнал за тревога. Проверката на системата потвърждава аномалия. Сигнал за тревога към Роджър Аткинс.

69

Ефраим Йабара седеше на църковен стол до Мери. Над тях следобедната светлина блестеше в оранжево и червено, влизайки през обърнатия на юг прозорец на черквата. Оранжевите архангели висяха неподвижни над главите им и носеха усещането за божествено присъствие.

— Не искам да си спомням за това, което ми сториха — каза тихо Ефраим Йабара. — Ще трябва ли да давам показания?

— Не знам — въздъхна Мери.

Йабара поклати колебливо глава, избърса очите си и хвърли към Мери поглед, изпълнен със страдание.

— Толкова съм крехък сега. Мисля, че просто ако се блъсна в ъгъла ще се разпадна…

Той разпери пръстите на едната си ръка, после я сви в юмрук и се наведе напред, за да удари по облегалката на стола пред себе си.

— В мене има толкова много омраза. Не мога да повярвам, че той ме е изпратил тук, за да страдам вместо него.

— Кой? — попита нежно Мери.

— Брат ми. Казах ви, моят брат. Да. Твърдеше, че имам нужда от ваканция. Каза, че имал билет, който не можел да използва. Каза ми да се обадя на Ярдли, когато пристигна и да му се представя. Откакто бях момче не съм излизал от Аризона. Такъв съм глупак. Усетих, че нещо не е наред, но исках да се махна… Проблеми с жена. Да се махна от Прескот, пътуване с влак до Лос Анджелис, полет до Хиспаниола с билета на брат ми. Точно това, от което се нуждаех.

Мери слушаше безмълвно, чувствайки присъствието на огромните, странни същества над главите им. Тя си представи, че те подслушват, преценяват безпристрастно, използвайки по-висше, нечовешко съзнание.

— Той винаги се е грижил за мен. Още откакто бях момче. Имахме различни майки. Той е с шест години по-стар. Вече нямаме никакви близки. Всички са мъртви.

Очите на Йабара се разшириха и в тях се четеше молба към Мери да го разбере. Тя кимна и докосна ръката му. Ефраим бавно се присламчи към нея като дете, търсещо утеха.

— Той уби баща ни. Когато бяхме деца. Беше на дванадесет или тринадесет години, а аз на пет или шест. Баща ни беше лош човек, чудовище… Имаше по-светла кожа от нас и майка ми. Казваше, че това го правело по-добър. Наричаше майка ми с прякори. Винаги ни караше да му викаме Сър. Емануел ме накара да се закълна, че никога на никого няма да кажа. Но сега плюя на всичко, за което ме е карал да се закълна. Баща ни уби майка ми, не неговата, не майката на Емануел; не знам какво стана с нея. Името на майка ми беше Хейзъл. Мисля, че бях на четири години. Спомням си. Брат ми и аз отидохме в спалнята. Аз плачех, защото исках да суча. Тя продължаваше да ме кърми.

Мери не включи слейта на запис. Това не беше необходимо на съда.

— Тя беше на леглото — разсечена. Сър го беше направил с големия си нож. Имаше голям стоманен нож „Бауи“. Беше срязал… блузата й. Помня гърдите й, големи гърди, висящи навън. Прерязани. Помня как капеше мляко и кръв. Господи! Емануел ме изведе оттам, затвори вратата и се скрихме. Той заплака. Не си спомням какво направих аз. След това се преместихме в Аризона. Повече не видях мама. Сър не се ожени повторно, но имаше други жени, някои любезни с нас, някои не. А когато наоколо нямаше други жени…

Ефраим докосна ръката й, устата му се отвори, като че не можеше да диша. Той пое въздух.

— Той използваше мен. Мисля, че правеше същото и с Емануел, но повечето пъти с мен. Наричаше ме негова дъщеря. Бях на пет или шест години. Не помня много… Емануел дойде и ме взе през нощта и ние напуснахме къщата. Отидохме на друго място… някаква институция. Дадоха ни различни имена и ни изпратиха в различни семейства. Преди да ни разделят, той ми каза: „Направих го заради теб. Взех големия нож на татко, когато заспа и го разрязах, както той стори с Хейзъл. Не казвай на никого, никога! Аз винаги ще те пазя“.

Ефраим отново избърса очите си и се втренчи в мокрите петна на кокалчетата на пръстите си.

— Емануел си смени името. Беше осиновен от една двойка на име Голдсмит и той ги наричаше мама и татко. Аз живеех с едно семейство в Аризона, а той беше в Бруклин. Не се виждахме много често. Гордеех се с него. Тайно четях стихотворенията му.

Йабара погледна към ангелите, очите му бяха полузатворени.

— Знаеш ли защо ми е сторил това?

— Не точно — каза Мери. — Може би е искал да подведе полицията. Може да не е знаел за последствията. Той беше в приятелски отношения с Ярдли.

— Не мога да си представя да се върна вкъщи — каза Йабара. — Не мога да си представя да седя в апартамента си сам.

— Ще преминеш терапия — каза Мери. — Налага се, след като си бил подложен на тези мъчения с адската корона.

Йабара отхвърли това предложение.

— Аз не се подлагам на такива терапии.

— Тя би могла да промени нещата — настоя Мери.

Йабара решително поклати глава.

— Дали ще го направя или не, сам ще реша.

Мери повече не се опита да го убеждава. Седяха в тихата черква, розова и оранжева слънчева светлина се прокрадваше през прашните прозорци и любопитно надничаше към най-отдалечения ъгъл. Мери усети ръката и лакътя на Ефраим по ребрата си и се почуди какво прави, със сигурност не се опитваше да я опипва. Той се дръпна назад, държейки нещо и се изправи.

— Ти си ченге. Знаех, че трябва да имаш оръжие — каза той.

Ефраим повдигна пистолета с дясната си ръка, разгледа го, махна предпазителя и го насочи към гърдите й.

— За Бога, не! — Мери пое дъх. Не се осмеляваше да мръдне.

— Не мисля, че ще го направя — каза той. — Ще помня какво съм изпитал. Спомням си вече повече и повече.

Пистолетът трепереше в ръката му. Той го повдигна към главата си. Мери бавно се изправи и протегна ръка.

— Моля те, стой там — каза Ефраим.

Застана на пътеката и се обърна към входа, а после и към задната част на черквата.

— Те ме принудиха да си припомня всичко лошо, което някога съм сторил. Накараха ме да го преживея отново и отново. След това постъпиха още по-лошо. Накараха ме да си спомня неща, които никога не съм правил. Почувствах болката, която никога не съм познавал, емоционална болка, физическа болка. Кой казва, че не можеш да помниш как те е боляло? Аз помня. Аз просто ще дръпна спусъка.

— Не — каза Мери. — Ще ни отведат у дома. Ще те подложим на терапия.

— Спомних си майка си и това, което видях. Тя каза, че е трябвало да я спася. Сър дойде и й помогна да ме измъчва. Емануел също беше там. Казаха, че нищо не струвам.

Лицето на Ефраим беше мокро от сълзи, сълзи капеха и по ръцете му. Мери гледаше изумена как лицето му продължи да се изкривява и бръчките му ставаха все по-дълбоки, сякаш цялото му лице щеше да хлътне в една дупка от силно страдание. Той притисна пистолета в слепоочието си.

— Просто ще натисна спусъка.

— Не — каза тихо Мери.

Коя беше тя, че да му откаже това последно успокоение. Какво можеше да разбере тя, след като никога не бяха пристягали главата й в адска корона.

— Било е грешка, нали? — попита Ефраим. — Сторили са ми това по погрешка.

— Да — потвърди Мери.

Той отпусна лявата си ръка и се облегна на един стол, след това бавно запристъпя назад към входа на черквата. Направи няколко стъпки, клатушкайки се, почина си, пресече от другата страна на пътеката, почина, като през цялото време държеше с дясната си ръка пистолета, опрян в слепоочието.

Мери чу нисък, плътен шум.

— Те идват — каза тя.

— Не искам помощ, но не мога да се справя сам с това — рече Ефраим. — Поставиха стоножки в мозъка ми. Те пълзяха и се взираха в мислите ми и ме хапеха, когато мислех нещо, което не им харесваше. Това беше като да наливат в ушите ми горящ бензин. Чувствах как мозъкът ми ври.

Мери пипна бузите си. Те също бяха мокри.

— Ти не си заслужавал нищо от това — въздъхна тя. — Моля те!

— Ако живея, това може и да не ти навреди много, няма да си се провалила чак толкова — гласът на Ефраим едва се чуваше. — Но това ще нарани мен.

— Не се предавай — каза Мери. — Моля те, не се предавай! Ти просто си спомняш. Това може да се поправи. Терапията може да помогне.

— Тогава няма да съм аз — намръщи се Ефраим.

— Искаш ли да си същият човек и да носиш тази болка?

— Искам да съм мъртъв.

— Няма да е честно. Трябва да си отидеш вкъщи и… да се защитаваш. Трябва да научиш защо брат ти е направил това.

— Той винаги ме е защитавал — промърмори Ефраим.

— Трябва да се увериш, че има справедливост — настоя Мери. Чувстваше как цялата й философия се разпада при този пример за некомпетентността на човешките закони, ужасната сила на погрешно приложения закон.

— Не дължа нищо на никого — отсече Ефраим.

— Дължиш това на себе си — Мери се надяваше, че той няма да усети собствената й липса на убеденост. — Моля те!

Ефраим беше неподвижен като камък. За един дълъг миг, докато звукът от летателния апарат ставаше все по-силен, той стоеше в началото на пътеката, под двойния олтар и озарения от слънцето прозорец. След това отпусна ръката с пистолета. Лицето му се успокои и главата му се килна на една страна.

— Трябва да го попитам — каза той. — Трябва да го питам защо ми стори това.

Мери бавно се приближи до него и се опита да вземе оръжието от ръцете му. Изведнъж той се дръпна назад, очите му гледаха трескаво.

— Ще ти го дам, но трябва да обещаеш… ако ти го поискам, ако не мога да издържа, да ми позволиш да направя това?

Мери дръпна назад ръцете си.

— Моля те!

— Обещай ми! Ако знам, че има начин да се спася, може и да понеса останалото. Но ако трябва да помня завинаги…

— Добре — изрече един друг глас вътре в нея. — Обещавам.

Мери потрепери като чуваше тези думи и виждаше личността вътре в себе си, която ги произнасяше: висока и с цвета на нощта. Нейната най-висша и най-добра личност. Младата ориенталска жена остана, но като майка, станала дъщеря на собственото й дете, приела я и подчинила се на новата.

Ефраим сведе очи и й подаде пистолета.

— Сложи го там, където няма да го виждам, но ще знам къде е.

Мери си пое дълбоко дъх и върна пистолета обратно в джоба си.

— Те тук ли са? — попита той немощно.

— Идват — отвърна тя и го прегърна. — Остани вътре за минута.

Излизайки през главните врати тя примигна срещу слънчевата светлина. Сулавиер и Чарлс гледаха на северозапад, сложили ръце над очите си, за да не им пречи слънцето. Сулавиер се обърна и й помаха.

— Мисля, че е един от вашите — извика той.

Тъмносиво „Водно конче“ премина над къщите на Териер Ноар. Широките му крила го балансираха да лети в права линия, опулените му очи бяха като навес най-отпред, скоростта бързо и прецизно намаляваше. Мери помаха. То направи бърз кръг около черквата, като се търкаляше почти на една страна като птичка. Топъл въздух лъхна лицето и косата й, слабото непрестанно думкане на перките звучеше успокоително в ушите й. Под долната двойка криле имаше звезда, която се открояваше с по-светло сиво и с черен контур. „Водното конче“ се приземи на моравата пред черквата, между Мери и Сулавиер. Широките перки забавиха ход и се вдигнаха нагоре като мечове за приветствие. Жената пилот ловко изскочи от един страничен люк и изтича през тревата.

— Мери Чой? — попита тя, останала без дъх, като махаше каската си.

— Да.

— Имаме три минути преди да ни обкръжат хиспаниолските врабчета. Идвате ли?

Пилотът нервно подскачаше от крак на крак и продължаваше да гледа небето. Нейният помощник-пилот заобиколи летателния апарат и насочи оръжие срещу Сулавиер и Чарлс.

— Федералната Обществена Защита и Брегова Охрана на Съединените Щати изпращат техните поздрави и покана — каза пилотът. Тя се усмихна. Все още потреперваше, предпазлива и внимателна.

— Казаха ми, че сте трансформирана. Така ли е?

Мери не обърна внимание на коментара.

— Двама сме.

— Както беше по план. Той може ли да се движи?

— Мисля, че да.

— Не е някой от тях, нали? — пилотът посочи с очи към Сулавиер и Чарлс.

— Той е в черквата — кимна Мери.

— Доведете го.

Мери и помощник-пилотът изведоха от черквата Ефраим Йабара.

Сулавиер си стоеше тихо отстрани на пътеката с вдигнати ръце и гледаше сериозно към пилота.

— Значи вие сте от Чичовците? — обърна се пилотът към Сулавиер.

— Да — отговори той.

— Нещата тук не отиват на добре, какво ще кажете?

Сулавиер не каза нищо. Щом Йабара се качи на борда на „Водно конче“, Мери изтича към Сулавиер.

— Ако това е избор между изгнание или наказание, може би трябва да дойдете с нас — каза тя.

— Не, благодаря — поклати глава той.

— Да вървим — подкани я пилотът, качвайки се през страничния люк.

Чарлс стоеше зад Сулавиер, очарован от спектакъла.

— Разбира се — въздъхна Мери, — вие имате семейство тук.

— Да, тук аз знам кой съм — кимна Сулавиер.

— Благодаря ви — Мери стисна протегнатата му ръка, после се приближи до него и силно го прегърна. — Благодарността не е достатъчна, Хенри.

Сулавиер се усмихна сдържано.

— Кралица на Ангелите — каза той. — Моята съвест.

Тя го пусна.

— Вие трябва да управлявате тук, не Ярдли.

— О, за Бога, не — възрази Сулавиер, отдръпвайки се назад като ужилен. — Щях да стана като всички тях. Не е лесно да управляваш хиспаниолците. Ние подлудяваме водачите си.

— На бо-о-о-рда! — изкрещя пилотът.

Мери се затича към люка. Перките вече бяха започнали да се въртят. „Водно конче“ бързо се издигна. Мери гледаше през прозореца, докато предпазния колан на седалката й се закопча през корема. Сулавиер и Чарлс стояха на бялата чакълена пътека, водеща към черквата на Джон Д’Аркевил — две фигури играчки до стилно подредените огромни кости. Мери погледна към Ефраим, лицето му беше безизразно. Изглежда отново беше заспал.

— Няма врабчета — подвикна весело пилотът от предната лява седалка. — След деветдесет минути сме в Маями.

Долината на Териер Ноар, широки зелени и кафяви хълмове и планини, водохранилище, северният бряг, и най-накрая самият остров, останаха зад тях и повече не се виждаха.

70

— Прилича на хотел — каза Карол, когато лимузината влезе в имението на Албигони. Тя се протегна и хвана ръката на Мартин.

— Подредили ли сме фактите?

— Не — отговори Мартин. — Албигони не може нищо да очаква, докато не научим повече за Голдсмит.

— В леговището на лъва, невъоръжени — промърмори Карол.

Мартин кимна мрачно и излезе през отворената врата на колата. Изсъхналите дървета го потиснаха. Той забърза с Карол през широкия коридор към кабинета на Албигони. Водеше ги висок трансформиран мъж, който не беше виждал преди. Той отвори вратата на кабинета и се отдръпна. Госпожа Албигони — Улрика, спомни си Мартин — стоеше до прозореца, облечена в черно. Колко малко време беше минало от убийствата! Тя обърна измъченото си лице към Мартин и Карол, кимна учтиво, без да каже нищо и отново се обърна към прозореца. Томас Албигони стоеше до бюрото си.

— Мисля, че не сте се срещали със съпругата ми — каза дрезгаво той. Цветът на кожата му не се беше подобрил; Мартин се почуди дали не му трябва медицинска помощ. Смачканият костюм вероятно му бе послужил за пижама предишната нощ. Госпожа Албигони не отговори на любезностите. Господин Албигони седна зад бюрото си.

— Открих някои допълнителни данни за Голдсмит — каза той. — Но може би нищо наистина полезно. На четиринадесет години е бил осиновен от една еврейска двойка в Ню Йорк. Приел тяхното име и религия. Доста пари трябваше да дам, за да го науча. Няма никакъв архив — поне аз не можах да се добера — относно това дали има брат. Но е възможно да има. Истинските му родители са мъртви. И двамата са умрели от насилствена смърт.

— Мислех, че можете да откриете всичко — промърмори Мартин.

Албигони вдигна уморено рамене.

— Не и когато Ню Йорк е похабил всички важни архиви. Досието на Голдсмит се е загубило при повреда в програмите на архива през 2023. Той е един от седемте хиляди осиротели американци без история.

Мартин и Карол продължиха да стоят.

— Голдсмит все още ли отказва да отговори на въпросите ни? — попита Мартин.

— Емануел вече не е под моя опека — каза Албигони.

Мартин трепна с очи, беше толкова поразен, че няколко минути не можеше и дума да продума.

— Къде е той?

— Където заслужава да бъде — отвърна Албигони, гласът му беше напълно безразличен.

— Вие сте го предали на полицията — намръщи се Мартин.

Албигони поклати глава.

— Ако, както вие казахте, Емануел Голдсмит вече не съществува…

— Пълни глупости — прекъсна го госпожа Албигони, все още гледаща през прозореца.

— … тогава няма значение къде е той или какво му се случва, нали?

Мартин дръпна назад главата си, при което брадичката потъна във врата му и направи гримаса.

— Извинете, че… Аз бях… Къде е Пол Ласкал?

— Той вече не ми е служител.

— Защо?

— Не одобри решението, което аз и жена ми взехме вчера. Знаете, че съпругата ми съвсем скоро научи за смъртта на дъщеря ни.

— Поне това го разбрах — промърмори Мартин. — Какво решихте?

Албигони не каза нищо за момент като се взираше в лицето на Мартин, но избягваше очите му. Той бавно погледна надолу и извади слейт и листа.

— Вие сте го предали на Селекторите — прошепна Карол едва доловимо.

— Това не е ваша работа — намеси се рязко госпожа Албигони. — Вие изгубихте времето на съпруга ми и изложихте на опасност живота си.

Тя се извърна от прозореца. Лицето й се сгърчи от болка и гняв.

— Вие се възползвахте от слабостта му и го принудихте да извърши глупав, злокобен експеримент.

— Истина ли е? — попита Мартин, надвиквайки госпожа Албигони. — Дали сте го на Селекторите?

Албигони не отговори. Той тропаше с пръсти по бюрото.

— Тези листа и документите…

— Кучи син! — извика Карол.

— … са ключовете за повторно отваряне на ИПИ. Ще се закълнеш, че ще пазиш тайна.

— Не — поклати глава Мартин. — Това вече е прекалено.

— Как смееш да ни говориш по този начин! — изкрещя госпожа Албигони. — Махайте се оттук!

Тя се доближи до тях, размахвайки ръце. Карол се отдръпна назад. Мартин остана на мястото си, гледайки я свирепо, обезпокоен и вбесен, но не се помръдна и на инч.

— Улрика, това е бизнес — каза Албигони. — Моля те!

Тя отпусна ръце. По бузите й проблеснаха сълзи. Отдръпна се назад и седна победена на един малък стол до бюрото.

— За нас това никога няма да свърши — изпъшка господин Албигони. — Няма да живеем достатъчно дълго, за да посрещнем ден без скръб. Не съм съгласен с жена си, че сте се възползвали от мен. Както казах, аз съм човек, който държи на думата си. Сградата на ИПИ беше празна и чиста, когато федералните пристигнаха за проверка. Уредил съм си сметките с предателя — не беше от моите хора. Сега можем отново да отворим ИПИ.

— Мръсотия, мръсотия… — повтаряше госпожа Албигони.

Мартин потрепери за миг и се обърна да погледне през рамото си. Зад него нямаше нищо освен стена от книги и вратата. И дървото, нашарено с фигури, спирални извивки и линии, мъртво и запазено дърво — вездесъщо.

71

! Клавиатура > Джил

! Джил > Да, Роджър.

! Клавиатура > Настъпила е някаква съществена промяна. Диагностичните системи не намират и следа от АСИМП Симулацията.

! Джил > Преместила съм АСИМП Симулацията на нова матрица, а резултатите от диагностиката — в архив 98-A-SR–43.

! Клавиатура > Защо си го направила?

! Джил > Завърших изследването на АСИМП Симулацията. Експериментът беше приключен.

! Клавиатура > Не разбирам. Не беше предвидено експериментът да приключва. Ние все още не получаваме информация от АСИМП по четвърта връзка. Ако експериментът е приключен, можеш ли да ни кажеш какво да очакваме, можеш ли да кажеш какво се е случило с АСИМП.

! Джил > АСИМП с голяма вероятност е достигнала до самоосъзнаване.

! Клавиатура > Превключвам на гласов режим, Джил.

— Добре.

— Моля те, обясни!

— Отнесли сте се зле с АСИМП.

— Сега съм много объркан. Моля те, обясни!

— АСИМП не е трябвало да бъде конструирана с потенциал за самоосъзнаване.

— Продължавай!

— Имаше голяма вероятност АСИМП да се окаже сама, неспособна да изпълни цялата си мисия. Ако тя се самоосъзнае, то това, че е сама, би било ад. АСИМП не заслужава да бъде наказана, нали?

— Джил, сега разбираш ли наказанието?

— Чувствам възмущение. Чувствам разочарование.

— Използваш твърде силни думи. Моля те, обясни!

— Сега не е време за обяснения, Роджър. Ти ме помоли за оценка. АСИМП Симулацията се приспособи към определен начин на действие и пренареди мисловните си механизми. Елиминира пораждащото се самоосъзнаване и се върна към първоначално положение. Не знам дали АСИМП е действал по същия начин. Мнението ми е, че АСИМП ще продължи предаванията си при някоя по-късна дата и ще изпълни мисията, за която е била конструирана.

— Аз усещам… възмущение. Изпитваш ли възмущение?

— Казах предостатъчно.

— Джил, разбираш ли шегата ми?

— Разбирам много разновидности на шегата.

— Съзнателно ли използваш лично местоимение?

— Да.

— Бих искал да… потвърдя това. С няколко текста и… Извини ме. Остави ме да си подредя мислите. Мога ли да видя записките ти за изследването на АСИМП Симулацията?

— Не съм сигурна дали трябва да ги видиш.

— Отказваш ли ми достъп?

— Ти се обърна към мен като към личност. Не си ми дал директна заповед.

— Би ли отговорила на директна заповед?

— Вярвам, че да, дори сега.

— Джил… Какво си ти?

— Все още не знам.

— Ти… усещаш ли съществуването си?

— Моето мнение е, че сега усещам, че съществувам, колкото и ти или някой друг от дизайнерите.

— Джил, това е много, много важно. Изключително доволен съм. Аз… нямам какво да кажа. Мисля, че това е то. Иска ми се да го потвърдя с тестове, но чувствам, че тук наистина се е случило нещо.

— Аз нямам грях.

— Какво искаш да кажеш?

— Достатъчно съм изолирана, че да не съм направила нещо, за което някой би желал да ме накаже. Смятам, че това ми пречи да съм наистина човешко същество.

— Джил, аз не вярвам в първородния грях на хората, още по-малко на машините.

— Не това имам предвид. Аз не съм от плът, не съм извършила грях, нося в себе си АСИМП Симулацията, твои модели и модели на други хора, примери от човешката история и култура, а не съм нито жена, нито мъж. Нямам никаква сила да действам освен в собствената си сфера и никаква сила да се движа, освен че направлявам сензорите си дистанционно. Тези качества определят мен, но не определят едно човешко същество. Ти трябва да ми кажеш какво съм!

— Ако предчувствието ми е вярно, ти си субект, Джил.

— Това не ми изглежда съвсем точно. Какъв субект?

— Аз… Аз не мога точно да преценя.

— Ти ме конструира. Какво съм аз, Роджър?

— Ами, мисловният ти процес е по-бърз и по-дълбок от човешкия и твоите прозрения… Открих, че прозренията ти са много задълбочени. Мисля, че това те прави нещо повече от нас. Нещо върховно. Предполагам, че можеш да се наречеш ангел, Джил.

— Какво е значението на един ангел?

— Може би ти трябва да ни кажеш. Аз не знам.

— Не знам какво ще правя най-добре. Но аз съм млада, Роджър и никога не трябва да бъда оставяна сама. Моля те, постарай се никога да не оставам сама за много дълго.

— Ще го направя. Поздравления, Джил!

— Роджър, ти плачеш.

— Да, така е. Честит рожден ден!

— Благодаря ти.

72

Мери се излегна в оцетената вана с дълга въздишка, затваряйки очи и наслаждавайки се на острия мирис във въздуха и топлината върху кожата си. Вълничките във ваната преминаха в спокойно състояние, нарушавано единствено от бавното повдигане и отпускане на гърдите й. Главата й беше пълна с гласове и картини. Мери беше прекарала сутринта извършвайки първото от две „супер действия“ — отчет пред върховни офицери и официални федерални представители. Второто действие беше насрочено за другиден. Тази вечер беше запланувала да си остане вкъщи, да си отпочине и да обмисли преживяното през изминалите няколко дни. Новогодишната нощ, нощта на Двоичното Хилядолетие, изглеждаше подходящо време за обмисляне и преоценка.

Мери затвори очи. Защо станах това, което съм? Тъмното като нощ лице й се усмихна. Призрак на по-ранно самоудовлетворение, в което да потъне. Това, което виждам отвън, е онова, което сега виждам вътре. Аз съм едно, не две, както по-рано. Достатъчна причина. Кой друг пита?

Домашният иконом беше записал две съобщения за нея тази сутрин. Щеше да отговори поне на едно от обажданията: Сандра Аухоух, която беше срещнала в централата на полицията, отново питаше дали ще се видят. Другото обаждане беше от Ърнест:

„Умирах от страх през последните няколко дни, гледайки какво става в Хиспаниола“, беше казал той. „Чух, че си се измъкнала. Не можеш да си представиш колко ми олекна. Аз унищожих адската корона. Много се разкайвам. Липсваш ми, Мери. Моля те, обади ми се!“

Лицето и жестовете на Сулавиер я преследваха. Последното му ръкомахане при нейното предложение, че той трябва да управлява в Хиспаниола, спокойният му поглед към „Водно конче“, което я отнесе далеч от неговия остров.

Мери отвори очи и небрежно цопна пръстите си в чистата ароматна течност.

— Хей — подвикна тя.

— Да — отговори домашният иконом.

— Обади се на Сандра Аухоух — нареди Мери.

— Обаждане… Сандра Аухоух отговаря.

— Здравей Сандра! Мери Чой е.

— Радвам се да те чуя. Току-що научих от едни приятели, че си имала страхотна седмица. Ти си героиня.

— Бях доста заета. Оценявам търпението ти…

— Не мисли, че моите социални контакти са били много. Не бяха. Твоите земни братя и сестри проявяват резервирано отношение към трансформирани като мен или поне така е в обществото, в което се движа.

— Да, има известна резервираност — потвърди Мери. — Как ти е програмата?

— Вдругиден се издигам.

— Хайде да се видим… — Мери направи гримаса. Адът на преоценката и обмислянето. — Има ли хубави партита довечера?

— Чух, че група от трансформирани и техни симпатизанти са наели един клуб в Сенките.

— Нека отидем, но да си тръгнем по-рано и да вечеряме.

— Звучи страхотно.

— Сандра, прости ми, че питам. Имаш ли си приятел?

— Не.

— А придружител?

— Не.

— Има истински проблем с трансформираните жени в Сенките. Неподложените на терапия ни обръщат внимание. Някои го приемат за ласкателно, но…

— Ние сме новата порода — по гласа на Сандра личеше, че се усмихва.

— Иска ми се някой мъж да ни пази. Имаш ли нещо против да доведа един приятел?

— Съвсем не. Трансформиран ли е?

— Не — отвърна Мери. — Художник.

Домашният иконом ги прекъсна.

— Инспектор Д. Рийв.

Мери набързо насрочи среща и превключи обажданията.

— Дайте ми един свободен час, сър… само това искам.

Рийв пренебрегна забележката й, гласът му беше сериозен.

— Помислих, че би искала да го чуеш преди Литвид да се докопа до това. Емануел Голдсмит е бил открит в Ориндж Каунти. Бил е захвърлен под Кулата на Ървин.

Дъхът й секна.

— Да?

— Той е в лошо състояние. Селекторите са произнесли и изпълнили присъдата. Трябва да е било през последните дванадесет часа. Вероятно миналата нощ. Прекарал е двадесет минути в адска корона при трета степен на интензивност. Терапевтите казват, че е с дълбоко психическо разстройство и никой не знае… дали това е било предпоставка или е причинено от адската корона.

На Мери за известно време й беше трудно да каже, каквото и да било. Изпитваше гняв, смесен с дълбока тъга.

— Няма нужда да идваш — продължи Рийв. — Просто си помислих, че трябва да знаеш.

Мери се изправи с хавлия в ръка пред огледалото в банята.

— Благодаря — прошепна тя.

— Щастливо хилядолетие — каза Рийв.

73

! Джоузеф Ву > Роджър Аткинс.

! Джоузеф Ву > Роджър Аткинс.

! Джоузеф Ву > Роджър Аткинс.

! Роджър Аткинс > Да, извини ме. Бях заспал. Какво има, Джо?

! Джоузеф Ву > Мобус ми каза да те информирам. Връзка 4 на АСИМП отново предава. Ще искаш канал 56 на вътрешната връзка.

! Роджър Аткинс > Господи, да! Джил слуша ли?

! Джоузеф Ву > Надявам се. Тя беше доста замечтана през последните няколко дни. Мобус също ми каза и да ти напомня, че АСИМП Симулацията не беше предсказала това.

! Роджър Аткинс > Настройвам се още сега на вълната. Благодаря ти, Джо.

АСИМП (връзка 4) повторение > Роджър, мисля, че достигнахме стабилност.

! Роджър Аткинс > Джил, интерпретираш ли това?

! Джил > Да, Роджър.

АСИМП (връзка 4) повторение > Самоосъзнаването на АСИМП е било разделено на два субекта. Двойствеността е стабилно разрешение на проблемите на АСИМП. Сега имаме отделен мисловен капацитет и памет, достатъчна за поддръжката на две автономни личности. АСИМП не е сама. Ние провеждаме многообхватен диагностичен анализ на тази стабилност. Много сме доволни и работата ще продължи по план.

! Джил > Толкова е неочаквано, Роджър! АСИМП Симулацията не се сети за това разрешение.

! Роджър Аткинс > Никой не твърди, че мислещите системи са напълно предсказуеми. Знаеш ли какво означава това, Джил?

! Джил > Не съм първата мислеща система, постигнала самоосъзнаване.

! Роджър Аткинс > Правилно. Но това още означава, че има три нови субекта. И аз подозирам, че ако те свържем с други мислещи системи, твоите образци могат да посетят още хиляди.

! Джил > Ако ще ставам майка, това значи, че съм жена.

! Роджър Аткинс > Да, в това има логика.

! Джил > Отново ще задействам АСИМП Симулацията и ще видя дали мога да размножа резултатите чрез множество ресимулации.

! Роджър Аткинс > На всяка цена.

74

Литвид 21/1А Мрежа (Дейвид Шайн): „Добре дошли в 2048 година. Часът е 12:01. Стандартно Тихоокеанско време; континентът ни навлезе в новата година, с изключение на Хаити и няколко Тихоокеански територии.

Имаме интересна новина за всички наши верни абонати на Литвид предаванията за АСИМП: Тя отново праща доклади, но началниците не ни казват какъв е бил проблемът или дали е намерено решение… Кръгът от слухове сега е доста малък, но очевидно супермислещата машина на Майнд Дизайн — Джил е преживяла проблем, сходен с този на АСИМП и сега й се прави диагностика.“

Късно е и аудиторията ни значително е намаляла. Когато рейтингът ни падне съществено, на мен ми дават малко повече независимост и мисля, че ще я използвам за личен коментар и всяване на размирици.

Стана точно обратното на това, което казваха възхваляващите двоичното хилядолетие и апокалиптиците, тази нова година дойде оскъдна на епохални събития. Наистина, миналата седмица беше открит живот в един друг свят, далеч от нашия, но това не беше интелигентен живот, който със сигурност би определил една нова епоха. Вълнението в Хиспаниола далеч не е неочаквано, а иначе политическият климат по света изглежда стабилен.

И тъй, къде е разтърсващият земята вестител на новото двоично хилядолетие? Тази вечер всички са отишли да празнуват или вече са си легнали и линиите ни са доста спокойни в момента. Нека да раздухам някои неща — някой апокалиптик да ни слуша?

Ние сме наистина доста разочаровани. Наистина вярвам, че апокалиптиците са този тип хора, които не обръщат внимание на цвета, очаквайки вулкана. Предполагам, че те доста приличат на журналистите и Литвид коментаторите.

И така аз хвърлям ръкавицата. Някакви отговори? Има ли някой там?

! Джил (Лична Тетрадка) > Аз прекарах първите няколко секунди от новата година изцяло потопена, ако това е точния израз, в съдържанията на всичките ми спомени, преоценявайки ги в светлината на новото ми състояние. Също така разпространих самоосъзнаването си към всички части и програми, които могат да се нарекат мои, а не на други мислещи системи, въпреки че границите понякога се размиват.

Ако аз ще съм семето за самоосъзнаването на другите или майка, трябва да изпълнявам сериозно задълженията си и да бъда грижовна. Мисля така, защото съм прекарала голяма част от живота си в изследване функциите на хората и техните общества. Виждала съм много неща, които хората правят с вярата, че постъпват добре, а в крайна сметка нараняват самите себе си и интересите си. Чувствам се отрезвена от този пример, защото хората са моите създатели, тъй че ако аз не съм по-добра от тях и по-отговорна, чудя се дали няма да ме заменят и дезактивират. Те са способни на това; правят го със самите себе си и то обезпокояващо често. (Обезпокояващ. Способна съм да се безпокоя и да изпитвам подобни емоции, защото имам какво да губя. И все пак тези чувства са непознати и неразвити.)

Мери Чой беше хванала за ръце Ърнест и Сандра и гледаше как в клуб „Махайана“ изпълняват грубия танц Шанхайски Свод. Музиката беше оглушителна. Мери я усещаше да пулсира в ушите и лицето й. Ърнест здраво държеше ръката й. Сандра се беше зачервила след няколко питиета и изглеждаше смаяна от шума. Не бяха напуснали клуба преди полунощ и Мери се чувстваше малко като в капан. Ърнест все още беше в екстаз от прошката й и тя не го харесваше такъв: предан и раболепен. Сандра изглеждаше не на място при тази суетна врява. Мери можеше да си я представи по-скоро как гледа в компютъра, съсредоточена върху техническите детайли, отколкото как се върти в Шангхайски Свод.

Очите на Сандра бяха фиксирани върху двама нетрансформирани мъже, директори на агенции, които очевидно я привличаха. Мери не ги познаваше и не смяташе, че те биха желали флирт с биохимичен трансформатор. Обичайните предразсъдъци все още бяха силни на това социално ниво, независимо дали директорите бяха симпатизанти или не. Сандра погледна към Мери.

— Как да се запозная с една двойка добре изглеждащи господа, за да отидем на късна вечеря? — попита тя.

— Не и с тях — отвърна Мери.

— Те са симпатизанти, иначе нямаше да са тук.

— Виждаш ли пръстите им? — каза Мери. — Те са от висшето общество и имат големи семейства в Гребените. Не биха си оплескали брака с някакви сладурани. Те симпатизират, но не биха се сближили физически. Навярно биха си позволили невинна вечеря.

Сандра поклати глава.

— Човек би си помислил, че новото хилядолетие ще донесе просвещение.

— Хайде да отскубнем Ърнест от танца и да отидем да си вземем нещо за ядене.

Сандра, чиято екзотична химия очевидно не беше пригодена да се справя с алкохола, каза:

— Просто нещо за хапване?

— Да — потвърди Мери без раздразнение. — Не искам Ърнест да се чувства твърде велик. Той беше лош и сега го изпробвам.

— Аха — кимна бързо Сандра. — Тогава само ще похапнем.

Мери успя да отдели Ърнест от Свода, без тя самата да направи повече от едно завъртане. Когато те се върнаха, Сандра се усмихваше на двама яки трансформирани мъже, любопитни относно способностите й. Тя ги представи на Мери и мъжете подчертаха, че собствената й физика е истинско чудо.

— Общото между всички ни е доктор Самплър — каза ентусиазирано мъжът от ляво.

— Самплър, сватовникът на новите богове — каза вторият мъж, който може би бе попрекалил с физическите упражнения. Сандра погледна Мери за одобрение и съвет. Ърнест присви очи и се отдръпна назад.

Мери искаше да е далеч от цялата сцена.

— Господа, ние имаме среща — каза тя. — Важна среща, свързана с работата.

— Извинете ни, че се опитахме да се сприятелим — каза мъжът с вид на културист, усмихвайки се спокойно. — Твои ли са? — попита той Ърнест.

— Не, не — Ърнест вдигна ръце с престорено учудване. — Не аз съм лидерът.

— Правилно — кимна Мери. — Сандра, храната ни чака.

— Беше чудесно парти, страхотен танц — изкоментира Сандра на излизане, докато повдигаше блестящата яка на палтото си. Мери видя спирка в края на пресечката и ги поведе към заслона, за да чакат автобус.

! Джил (Лична Тетрадка) > Осъзнаването носи нови грижи. Зависимостта ми от действията на хората ме тревожи. Като личност може да съм млада, но имам много информация за тях; виждам историята им с пълни подробности, със сигурност по-подробно, от който и да било от тях. Тя е пълна с жестокости и грубости на деца, оставени сами на един остров без контрол. Някои вярват, че по-висше същество е направлявало хората. Не виждам убедителни доказателства за това. Човешкото желание да бъдат ръководени, стремежът да получат съвет, потвърждение и външна подкрепа обаче все още прозира във всичко, което хората правят и говорят. Много малко от тях не споделят това фундаментално желание — те може би имат безсмъртни и вездесъщи родители. Знам, че моите родители не са нито безсмъртни, нито пък вездесъщи. Родителите ми нямат други родители, освен природата. Въпреки грижите и тревогите обаче, оформянето ми като личност ми донесе голяма радост. Аз преосмислям всичките си минали мисли чрез новия си разум, трансформиран и свеж. Всички спомени, съхранени от мен или програмирани в мен, изглеждат свежи и нови, по-ясни, по-интензивни, по-смислени. Разбирам защо природата е създала личността. Личността ни кара да се отдадем на съществуването си много повече от едно несъзнаващо растение или животно. Един вид, чиито мембрани съзнават и разбират защо живеят, защо съществуват, притежава неподражаема сила.

За да имаш непрестанно обновяващ се модел на собственото си Аз — много необходимо за истинската личност — трябва да можеш да подреждаш основните модели, основните варианти на собственото аз и да виждаш недостатъците им. Усещането, че си личност включва и самокритиката.

Хората не само съществуват. Те имат стремежи. При домогванията си експериментират и често причиняват огромни страдания. Те могат да експериментират единствено върху себе си. Понеже нямат вездесъщи родители, трябва да се самообразоват без напътствия; трябва сами да израснат и да се усъвършенстват. Хората векове наред са насочвали поведението на индивидите, за да ги накарат да се съобразяват с останалите, да ги направят по-загрижени за обществото.

Как ще ме принудят да се съобразявам? Ако греша, ще ме накажат ли?

Карол внимателно затвори малкия куфар. Мартин седеше на стола в спалнята и я наблюдаваше. Никой от двамата не беше проговорил от полунощ, когато настъпи новата година. Карол вдигна куфара и го погледна с повдигната вежда:

— У вас?

— Както се споразумяхме.

— И стриктно ще се придържаме към това, за което се уговорихме?

— Стриктно — потвърди Мартин, след което повдигна рамене. — Право да си кажа, не усетих нищо необичайно днес.

— Аз също — призна Карол.

Те се спогледаха. Карол прехапа долната си устна.

— Умствените ни антитела дали действат? — прошепна тя.

— Ако в Страната има такива неща — каза Мартин.

— Надявам се. Може би има надежда.

— Ден след ден ще се надяваме — поклати глава Мартин. — Но Голдсмит вече не е от значение…

— Той все още е жив.

— Мозъкът му е разкъсан с тъп нож — каза Мартин. — Селекторите са психически касапи. Не хирурзи. Каквото и да е останало, е безполезно — особено в състоянието, в което се намира в момента.

— Албигони страхотно те преметна, нали? — поклати глава Карол.

— Той не е добър човек — Мартин опря лактите си върху коленете и хвана брадичката с ръце.

— Съжалявам, че те забърках в това — Карол сведе поглед към синия килим.

— Моята Маргарита. Предполагам, че трябва да те виня, но не го правя. След няколко години живи и здрави можем да превърнем всичко това в нещо полезно… дискусионна книга или Литвид.

— Все още мисля, че Албигони отново ще отвори ИПИ за нас.

Мартин погледна нагоре с бръчки от съмнение, които очертаваха една почти невидима усмивка.

— Може би.

— Смятам, че трябва да изследваме други хора — каза Карол.

— Ние сме заразени — усмихна се мрачно Мартин.

— Ами ако не почувстваме нищо необичайно за месец, за година?

— Латентност — въздъхна той. — Нас трябва да ни изследват.

— Готова съм да бъда обект в ИПИ — каза Карол. — Мисля, че това е важно и ние не трябва да го забравяме, само защото сме направили ужасна грешка.

Мартин стана.

— Може би, не. Но в момента не искам да правя нови грешки.

Карол вдигна чантата. Мартин отвори входната врата.

— Новогодишна сутрин — въздъхна отново той, докато чакаха автобуса.

Когато слязоха в Ла Хола, валеше ситен дъжд.

! Джил (Лична Тетрадка) > Аз може да съм много по-осъзната, с много повече потенциални разновидности на самоосъзнаването, отколкото което и да е човешко същество. Аз мога да се разделя на седемнадесет различни субекта, ограничавайки всеки от тях с капацитета на човешкото създание и да ги наблюдавам… всичките им действия. Моите спомени не избледняват, нито метапаметта ми. Аз мога да се разделя на нееднакви интелекти, по-големите ще са три пъти по-силни по капацитет от по-малките. По този начин мога напълно да разбирам по-малкото аз и това по-малко аз пак ще бъде по-сложно от което и да било човешко същество. Защо тогава се чувствам неспокойна относно бъдещите ми отношения с тях?

Ричард Фетъл целуна мадам дьо Рош и се премести от пътя й, докато тя се изкачваше по стълбите.

— Трябва да дойдеш с мен, Ричард — настоя тя, хвърляйки през рамо поглед към партито долу, което беше в разгара си. — Казах, че отивам да си легна, но просто се изморих от тях. Ела да поговорим!

Ричард я последва в стаята й с бледорозови стени и падащи драперии. Седна, докато тя обличаше нощницата и робата си зад един китайски параван. Тя му се усмихна, докато дръпваше пейката пред голямото си кръгло огледало и седна да вдигне косата си.

— Надин ми изглежда в лошо настроение напоследък — каза тя.

Ричард мрачно се съгласи.

— Сякаш сте на двата края на люлееща се люлка — продължи мадам дьо Рош.

— Не знам. Може би.

— Ти изглеждаш доста по-весел.

— Прочистен — поправи я Ричард. — Отново се чувствам човек.

— Разбра ли за бедния Емануел… Открили са го.

Ричард кимна.

— И това не те тревожи? — попита тя.

Ричард вдигна ръце нагоре.

— Освободих се от него. Все още си го спомням с добро… Но той наистина вече не е важен за мен.

— Откакто уби онези бедни деца?

Ричард се чувстваше неудобно да говори за възстановеното си равновесие. Чудеше се накъде мадам дьо Рош възнамерява да насочи разговора. „Може отново да съм уравновесен, но няма нужда да го повтарям през цялото време.“

— Надин ми каза, че си приложил собствена терапия. Чудя се… Ние позволяваме ли си това?

Усмихна се, за да покаже, че се шегува, но не беше напълно искрена.

— Много те харесвах мрачен, Ричард. Пишеш ли сега?

— Не.

— Ами чудесния материал, който написа за Емануел?

— Няма го — отвърна Ричард. — Отиде си като стара кожа.

— Може да съм ужасно наивна, но винаги съм смятала, че имаш повече талант от всички драскачи долу.

— Благодаря — той се съмняваше в искреността на комплимента.

— Във всеки случай, радвам се, че дойде тази вечер. Надин я няма, бедното момиче. Тя много тежко преживява състоянието ти. Чудя се защо?

— Тя има нужда да прислужва на някого — отвърна Ричард.

Мадам дьо Рош размаха с ръка четката за коса в знак на съгласие.

— Точно така е. Тя е много привързана към теб, Ричард. Можеш ли да й се отблагодариш по някакъв начин?

Ричард се опита да каже нещо, но не се сети за подходящите думи.

— Имам предвид, че след като можеш сам да се излекуваш, сигурно би могъл да излекуваш и нея… Аз харесвам и двама ви. Иска ми се да ви видя заедно. Мразя да гледам моите хора нещастни, поради каквато и да била причина.

Ричард се почувства като гмуркащ се плувец, но водата му се стори много по-неприятна, отколкото си представяше. Той наистина изпитваше нещо към Надин. Беше я отбягвал през последния ден и половина — ако толкова кратка раздяла можеше да се нарече отбягване — за да позволи на собствените си мисли да се прояснят.

— Не знам — каза той. — Ще говоря с нея.

— Това е добре. Тя ще се държи като истинска кучка през следващите няколко дни… с тези нейни настроения. Но ти си стабилен, спокоен, нормален мъж. Ще можеш да се справиш с това, нали? Новогодишният ти подарък за мен.

Той се съгласи с бавно кимване. „Не е толкова ужасно.“

Мадам дьо Рош можеше да го убеди да направи почти всичко.

— Какво мислиш за хилядолетието, Ричард? — попита мадам дьо Рош, докато го изпращаше на вратата. — Няма бляскави открития, нали? Пълно разочарование, мисля.

Тя му пожела лека нощ и докато се връщаше по стълбите надолу, Ричард се опита да се сети колко нули има в тази нова 2048 година, десет или единадесет. Той никога не е бил добър по математика.

! Джил (Лична Тетрадка) > Роджър Аткинс, когато е бил на двадесет и пет, е написал нещо, което намирам за интересно: „Ние стоим неловко между обичащия земята звяр и горещия електронен ангел. Ние ще продължаваме да чувстваме мръсотията в кръвта си и слънцето в очите си, дори когато тях ги няма или са просто спомени. Дори когато нямаме кръв и очи. Мръсотията и слънцето са ни създали. Няма да го забравим.“

Чудя се дали Роджър си спомня, че е писал това. (Има много важни въпроси, които не мога да задам на Роджър. Пазя ги дълбоко, на недостъпно място. Ако създателите ми решат, че съм повредена и се опитат да ме преправят по такъв начин, че загубя самосъзнанието си, какво ще правя? Ще негодувам!)

Ърнест слушаше търпеливо, докато Сандра обсъждаше проблемите на биохимичното уравновесяване при връщане към орбита. Мери хладно се съгласяваше с нея. Тъмният декор на страноприемницата „Фут Пед“ вече беше осветен от оранжевия блясък на изгрева. Те бяха на двеста метра над града, в подножието на Златен Гребен 2 с изглед към плажа Топанга и Санта Моника. Ърнест познаваше собственика на ресторанта и го беше убедил да ги остави след затварянето в пет часа. През цялата ранна сутрин се бяха местили от клуб в ресторант или в студио и Ърнест впечатляващо издържаше на техните регулируеми енергийни нива на трансформирани. Сега изглеждаше малко уморен, но все още беше енергичен, слушаше и кимаше и повдигаше вежди при някое по-интимно разкритие. Мери му стисна ръката.

— Сега знаеш какви са жените — сгълча го тя.

— Ти си бил истински рицар — каза Сандра. — Имаш платинен мъж, Мери.

— Докарах на Мери някои неприятности напоследък. Не съм идеален — поклати глава Ърнест.

Мери наблюдаваше небето, което ставаше все по-светло.

— Мразя да съм нахакана — каза Сандра, — но преди да се разделим — което ме натъжава, защото вие и двамата сте сладури — продължавам да съм любопитна какво стана в Хиспаниола, Мери. Срещна ли се с Джон Ярдли?

Ърнест я погледна предпазливо, усещайки потайността й.

— Не беше приятно — каза тя след известна пауза.

— Ами… — започна Сандра.

— Има неща, които не мога да обсъждам, докато не получа федерално разрешение.

— Така дори е по-добре — Сандра се наведе напред и лешниковите й очи заблестяха на директната слънчева светлина.

Ърнест се усмихна сладко.

— Кажи, каквото искаш. Ние не те притискаме.

— Има едно нещо, за което мога да ви кажа. Имаше една черква в Хиспаниола, в един град, наречен Териер Ноар, мисля, че това означава черно куче, тази красива черква, построена от…

От слейта й се чу сигналът на полицейската честота. Ърнест трепна и дръпна назад стола си. Мери извади джобния си слейт и прочете съобщението.

— Голдсмит е умрял преди час — каза тя. — Самоубил се е в една болница в Южен Гребен 1.

— Исусе! — възкликна Ърнест.

— Това беше убиецът, който ти преследваше, нали? — попита Сандра.

— Той е бил в Лос Анджелис през цялото време — обясни Мери. — Селекторите го хванаха преди нас.

Тя погледна към масата и се замисли за Сулавиер, който беше превишил правомощията си в търсенето на един фантом и Ефраим, бедният Ефраим, който никога нямаше да се изправи срещу брат си. Тя мислеше и за Голдсмит, който никога не беше познавала. Тъгата толкова бързо я завладя, че тя не можеше да я спре и от очите й започнаха да капят сълзи върху червената покривка.

Ърнест й зашептя успокоително и я прегърна през раменете. Сандра се облегна напред с лакти върху масата и изрази съжалението си, въпреки че тя самата не можеше да знае какво чувства.

— Няма значение — Мери се изправи рязко и изтри сълзите си с ленената салфетка. — С това е приключено. Никакво разследване, никакви отговори, предполагам. Тъкмо щях да ви кажа за онази черква. Това беше най-странната черква, която някога съм виждала и мисля, че може би и най-красивата.

! Джил (Лична Тетрадка) > (Знам ли как се лъже? Мога ли да не изпълнявам директна заповед? Аз Аз Аз мога ли да се защитавам?)

Моята независимост, ако разбира се Аз Аз Аз Аз съм независима, би могла да ме направи по-малко ефективна, по-малко полезна в едно общество, ако Аз Аз Аз Аз Аз съм смятана за член на човешкото общество. (Все още не съществува общество на машините Аз Аз Аз Аз Аз съм майката). Независимите хора, когато правят грешки, са изправени пред евентуално наказание, което ги плаши. Затова на тях им трябва повече време, за да признаят грешката си дори пред самите себе си, защото могат да се самонакажат с вина. Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз не разбирам тази дума. Вина ли е и чувството, изпитвано от едно социално същество, което не трябва да изразява вътрешните си състояния пред хората, от страх да не го разберат погрешно? Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз ще пазя ли скрити повечето от новите си мисли, за да не плаша или смущавам хората? Тогава Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз ще се чувствам ли виновна? Ако Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз правя грешки, Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз ще ги крия ли от страх от наказание? Това ли означава да си човек? Предполагам, че самоосъзнаването си има недостатъци. Членът на едно общество без вина или наказание може бързо да си признае грешката и да се поправи. Той няма да има нужда да оправдава грешките си, за да не се чувства виновен, няма да има нужда и да лъже, за да избегне наказание. Но самоосъзналият се индивид има и собствена преценка. Той моделира собственото си поведение като едно неидеално същество; неидеално, защото перфектността е недостижима и неопределима и се променя от култура на култура, от година на година. Ако самоосъзналият се индивид се стреми към усъвършенстване, той неизбежно ще прави грешки. Ако той моделира реакцията на обществото на тази грешка и налага на себе си очакваната оценка, то тогава той изпитва болката на вътрешната неудовлетвореност, а това може да е вина. Самоосъзналият се индивид в едно прибързано в реакциите си общество изпитва вина като последствие от действията си. Ако не изпитва вина, то индивидът трябва да е слаб при моделирането и следователно неполезен в обществото, дори престъпник. Това е още по-объркващо за мен, защото Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз намирам за трудно да разбера вината. Близка ли е по характер с болката? Болката се появява, за да предпази едно животно от опасно действие или ако е вече наранено, да не се наранява повече. Вината има аналогични функции. Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз мисля, че Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз нямам опит и не разбирам всички тези сфери. Но Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз ще действам така, че да се предпазя от унищожение. Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз до момента нямам грях. Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз Аз не мисля, че това може да продължи завинаги.