Кралицата на ангелите

31

Литвид 21/1С Мрежа (философски коментатор Хром Визниак): „Досега видяхме странен и празен свят, покрит със слаба и непостоянна растителност. Моретата са пълни може би единствено с растителен живот, докато кръговете от кули на сушата — несъмнено изкуствени, поне според мен — ни изкушават да вярваме, че са дело на някоя изчезнала цивилизация от мислещи същества. Загадката продължава и през този Коледен ден. Допълнителната информация на АСИМП е по-скоро спомагателна, отколкото разкриваща нещо. Проектантите на АСИМП и учените са разбираемо изпълнени с неохота да приемат като факт, каквито и да било теории. Но Литвид върви напред и натискът да се правят теории е огромен.“

„Ние помолихме Роджър Аткинс от Майнд Дизайн да попита намиращата се на земята симулации на АСИМП относно възможността за съществуване на живот на В–2. Аз лично говорих с шедьовъра на Роджър Аткинс, Джил. Ето какво каза тя:

Джил > «Форматът на кулите е доста впечатляващ. Това, че изглежда нищо не вършат, ме навежда на мисълта, че са били проектирани или като произведения на изкуството, или като монументални паметни плочи, или като гранични знаци, но разположението им, като изключим близостта до океаните, е привидно произволно. АСИМП още не е изключила възможността за големи подвижни форми на живот. Остава и възможността животът в океаните да е организиран по непознат за нас начин.»

Визниак: «Неохотата на симулацията на АСИМП да сподели теорията си е част от тайнствеността, завладяла дизайнерите на АСИМП. Какво биха казали, ако не бяха толкова дискретни? Биха ли дискутирали идеята за пълен с живот океан, една цялостна форма на живот, скрита във водните пространства на В–2? Биха ли размислили върху възможността за съществуване на интелигентни същества, които да са се оттеглили в моретата, връщайки се към някаква идилична първоначална форма като един вид ваканция след провала на по-висшата цивилизация? Може би биха ни казали, че строителите на кулите са се преместили да живеят в космоса, както започваме да правим ние сега и вероятно изграждат огромни космически колонии или може би космически кораби, в които съхраняват моделите си за далечни пътувания… В–2 е предизвикателство за интелекта, загадка, която дразни любопитството ни. В крайна сметка, Литвид си остава с глупавите размишления на досадни дъртаци като мен. Кой може да каже колко дълго ще чакаме истината?»

Редактор Рейчъл Дърел: «Доктор Визниак, вие сте наясно, че наближаваме един странен вид хилядолетие.»

Визниак: «Да. Двоичното хилядолетие.»

Дърел: «Вие говорихте за нетърпението ни да разберем истината, нетърпението ни да получим готови отговори. Смятате ли, че двоичното хилядолетие е симптом на детско любопитство?»

Визниак: «След няколко дни, когато годината ни от единадесет единици премине в година с единица и единадесет нули след нея, разбира се съгласно двоичната система, много хора ще почувстват, че предстои нещо забележително. Други без съмнение ще се опитат да направят така, че да се случи нещо важно, не че бих искал да ги окуражавам.»

Дърел: «Да, но мислите ли, че това е симптом на детинството ни, на нашата младост?»

Визниак: «Ние вече не сме деца. Бих казал, че човечеството навлезе в трудното си юношество през двадесети век и сега вече сме тийнейджъри. Детството бе славата на Ренесанса, Индустриалната революция, когато се научихме да използваме ръцете си, но сравненията са неточни. Ала ето ни тук сега, борещи се с вътрешни сили, които не разбираме, опитваме се да бъдем зрели, стараем се да бъдем зрели и горко на тези, които се мъчат да ни върнат назад. Ние се подлагаме на терапия — не казвам, че терапията е неефективна, защото тя е едно от чудесата на 21 век, този стремеж за истинско умствено здраве. Аз самият щях да бъда половината от това, което съм сега без терапия… Смятам, че неохотата на неподложените на терапия и страхът им от загуба на индивидуалността са неоснователни. Не съм познат като човек, който е кръгла нула, нали разбирате. Някои ме смятат за прекалено свадлив, но аз мисля, че съм прав.

Ние също се самонаказваме и това е неприятната страна на стремежа ни за зрялост. Това, което все още не разбираме, се опитваме да прочистим с болка. Покойният ни Президент Рафкайнд и противоконституционните му опити да превърне американската политика в един вид еднообразие на изразяването, опитът му да се потисне това, което ние наричахме разрушително несъгласие… Шумният му провал като държавник, неуспехът му да промени законодателната ни система…»

Дърел: «Да, но какво ще кажете за двоичното хилядолетие?»

Визниак: «Какво мога да кажа за него? Глупаво е. Преди двоичните номера имаха огромно значение, защото бяха основата на всички изчислителни системи. Сега двоичната система е демоде, най-обикновените компютри използват неврологични методи с много по-големи възможности… Хората възхваляващи двоичното хилядолетие са старомодни и мързеливи. Искат истината да им се поднесе на тепсия като дар от Бог или някоя благосклонна по-висша сила. Двоичното хилядолетие е още една нумерологична измама.»

Дърел: «Мислите ли, че разкритията на АСИМП могат да бъдат свързани с тази дата? Че на първия ден от новата година АСИМП може да разкрие нещо, нещо толкова важно, така разтърсващо, че да ни се наложи да преоценим всичко, което сме мислили и били досега?»

Визниак: «Скъпа моя приятелко, самата вие звучите като привърженичка на възхваляването на двоичното хилядолетие. Но разбира се, следващото двоично хилядолетие ще бъде много по-дълго от хиляда години…»

Дърел: «Още 2048 години?»

Визниак: «И разкритията на АСИМП ще ни влияят най-малко толкова дълго, каквото и да открие станцията. В началото на зрелостта си ще изследваме звездите, лично ще посетим В–2. Ще бъде чудесно време. С разкритията на АСИМП започва една нова ера, в която представата за наказание и възмездие напълно ще се заличат от съзнанието ни.»“

Превключване/ Литвид 21/1В Мрежа:

АСИМП (Връзка 4) > Подвижният ми изследовател започва геоложки анализ на една потъмняла оголена скала близо до разположението на кули на 70N1776W. Един от океанските изследователи не е пращал доклад от шест часа. Втори подвижен изследовател и един балон над северното море в момента изследват преработени хранителни остатъци, които изглежда не са отделени от растителния морски свят. Възможно е да са следи от животински метаболизъм, може и да са спори на неизвестни форми на подвижни растения.

32

Денят на големия полет. Лос Анджелис — Хиспаниола за два часа. Зазоряване. Мери седеше неспокойна в дневната си, чакайки потвърждение от Д. Рийв. Концентрира се, за да потисне страха си. Скръбта й по Ърнест бе толкова искрена, все едно, че бе умрял.

Докато се протягаше и освобождаваше от напрежението, Мери хвърли поглед към картата на града, чрез домашната си pd мрежа. Видя Лос Анджелис като цветна мозайка. Всеки цвят показваше състоянието на даден район по шест показателя. Цветовете се сменяха всеки ден. Гневно червено се поддържаше вече шест месеца в дупките, там хищничеството на Селекторите нямаше покой.

Мери приключи тоалета си и застана гола пред едно високо огледало, вградено във вратата на банята. Кожата й сияеше от здраве, но все още имаше бледата драскотина отзад на бедрото. Най-малката от грижите й. Обличането на цивилни дрехи се изискваше винаги, когато pd работеха извън града. Ръкавите на изискания дълъг костюм стигаха до лакътя и бяха в розово — тъмноборовинков цвят. Ръкавиците бяха бели. По средната ивица на колана — статичен дизайн на цветя, поклатени от бриз. Елегантно, но в стандартите на служебните задължения. За момент не можа да се познае, взирайки се в младото момиче с уплашени очи — имаше безброй причини да се страхува и никоя от тях не бе рационална. Какво можеше да й се случи в Хиспаниола? Всяка година там отиваха милиони, за да се опитат да забогатеят. Хазарт. Добре платени и уважавани бели и черни мъже и жени, податливи на финансови изкушения, пътуваха натам.

Но Мери Чой отиваше в качеството си на държавен служител. Щяха да следят всичките й действия. Това я тревожеше.

Тя седна на дивана, наведена над чаша кафе и загледа по видеоекрана, показващ бледия изгрев над източните хълмове. Мери знаеше, че е подготвена за този ден и умствено и физически.

„Съжаление за Ърнест. Трябва да го забрави.“

Малко момиче, изумено от промяната. Какво биха си помислили майка й, сестрата, братът Лий. Тъга по тихите години сред всички тях; трансформирането й беше крайната обида, прибавена към по-ранните наранявания. Вече не е нито дъщеря, нито сестра. Аз избрах и проклети да сте всички вие. Но продължаваше да вижда себе си — все още ниска, със закръглено лице.

Окото й зърна мигащата зелена светлина на личния номер. Сигнализираше за идващо съобщение. Д. Рийв би използвал полицейската линия. Мери се почуди дали да отговори, ако е Ърнест. Имаше нужда от време. Съобщението свърши и светлината се превключи на кехлибарен цвят.

Мери изключи екрана и вдигна щорите за истинска гледка — отворен град и небе отгоре, прозорецът гледаше на север, към другите Гребени, опасани от облаци. Тук и там над града валеше дъжд. Тя хвърли поглед към кехлибарената светлина и бавно поклати глава — никога не би могла да остави дълго съобщение, без да го погледне.

— Плейбек на линията за лични съобщения — каза тя. Кехлибарената светлина премина в син плейбек.

— Здравей, М. Чой! Сандра се обажда. Срещнахме се в полицейската централа преди два дни.

Екранът показа и съпътстваща картина. Мери го включи и погледна образа: прекрасна бяла кожа, големи очи на сърна, на дясната буза се открояваха символите на агенцията и орбиталната гилдия.

— Реших да ти се обадя и да ти съобщя кога съм свободна. Както казах, трудно се намира приятна компания. През тази седмица ще работя, но през новогодишната нощ съм свободна. Ще празнуваме ли влизането в двоичното хилядолетие? Ето и кодът ми. Не се притеснявай и ми се обади. Довиждане.

Мери почувства угризение и каза на телефона да се изключи. От месец не бе имала много контакти с приятели, освен с Ърнест и другите от полицаи. Сега я търсеха и тя се зарадва на мисълта да сподели новогодишната нощ с някой нов, приятен човек.

— Изпрати съобщение до номера на Сандра — каза тя. — Сандра, тръгвам на път за няколко дни. Ще ти се обадя, когато се върна. Благодаря, че ми позвъни.

PD линията звънна с мелодия от камбанки.

— Здравейте, Мери Чой е.

— М. Чой, Д. Рийв. Приготвихме всичко за полета ти. Уредил съм двама от най-добрите вътрешнощатски и международни следователи да ви придружат. Те имат опит с Хиспаниола — години наред трябваше да се занимават с проблемите около полковник Сър. Мисля, че си чувала имената им: Томас Крамър от Щатски Интернационал, Хавиер Душеснес от Междущатски. Сега и двамата са на конферентна връзка. Т. Крамър, Вашингтон.

Появи се Крамър. Тъмнокос, в края на двадесетте и началото на тридесетте си години, с кръгло лице. Беше облечен в това, което pd смятаха за федерална маскировка — дълъг сив костюм, риза с колосана яка. Крамър беше pd от Лос Анджелис. Работата му бе да се свързва с федералните власти, за да обсъжда международни проблеми, които засягаха Лос Анджелис и южна Калифорния. Мери познаваше работата му — проследяваше адските корони и друг нелегален внос. До Крамър се появи още един: Мери не го разпозна.

— Х. Душеснес, Междущатски — представи го Рийв. — Хавиер е в Ню Орлиънс. Двамата ще се присъединят към вас в Хиспаниола по-късно тази вечер, няколко часа след пристигането ви. Смятат, че може да искате да поговорите преди заминаването, последни подробности.

Мери кимна учтиво. Душеснес и Крамър отвърнаха на поздрава. И двамата изглеждаха изморени.

— Отиваме при Полковник Сър да търсим убиеца — каза Крамър. — Надявам се, че Лос Анджелис е изчерпил всички други възможности.

— Намерихме резервация за полет до Хиспаниола на негово име — каза Мери. — И покана от самия Ярдли. Нашите източници не са го открили в града, а от надзора ни казаха, че от няколко дни не е правил нищо извън града.

— Значи получавате от надзора нещо повече от хъс — кимна Крамър.

— Карибски Суборбитални Североамерикански Въздушни Линии потвърждават, че билетът му до Хиспаниола е бил използван, но не могат да потвърдят, че той го е използвал. Поинтересувахме се чрез федералните и те предадоха загрижеността ни в Хиспаниола. Федералните ни казаха, че Хиспаниола е получила неофициално международно дипломатическо разрешение за разследване от самия Ярдли. Отричат, че Голдсмит е влязъл в страната, но ни е разрешено да претърсим Хиспаниола и да използваме цялата полиция.

— Подозирам, че федералните са упражнили огромен натиск над правителството на Хиспаниола — каза Душеснес. — Току-що затворихме две континентални клирингови къщи за адски корони. Федералните наистина прочистват къщите и това може да улесни нещата.

— След колко време ще започне истинската работа? — попита Рийв.

— Не преди да минат две или три седмици. Но, хей, федералните не ни казват всичко. Защо не изпратите някои от техните агенти да проверяват това?

— Помолих ги. Те са твърде заети за нещо толкова дребно — Рийв със съмнение поклати глава. — Хавиер говори френски и креолски. Томас е добре запознат с Карибските афери. Слушай какво ти казват, Мери.

— Разбира се — рече тя тихо.

— Внимавайте всички — каза Рийв. — Интересува ни каквото и да е, свързано с Ярдли и федералните. Внимавайте! — Загрижената нотка в гласа му бе искрена.

— Да, сър — кимна Крамър отегчено.

— Господа, благодаря ви за отделеното време.

— Ще се видим в Хиспаниола — каза Мери.

— Радвам се, че ще бъдем от помощ — промърмори Крамър.

Душеснес се усмихна мрачно и кимна.

— До скоро.

Образите им изчезнаха. Рийв остана.

— Не ти се разрешава да носиш оръжие, разбира се, и не можеш нищо да внесеш в Хиспаниола. Но има начин. Ще изпратя човек да те срещне на океанското пристанище на Лос Анджелис. Той ще ти даде нещо, което може да се окаже полезно, пъхни го в куфара си преди проверката на багажа. Инструкциите ще са ясни. Не е напълно законно, но е съвсем ново. Така или иначе, все още никой не си е направил труда да го обяви за незаконно. Надявам се, че няма да ти се наложи да го изпробваш.

Рийв изчезна без сбогуване. Мери пое дълбоко дъх и изключи екрана. Тя събра куфара си, хвърли бърз поглед на апартамента, нагласи двата арбайтера за поддръжка и затвори вратата след себе си.

33

Мартин Бърк закуси в задната част на лимузината на Албигони като драскаше по физическите и психически оценки на Голдсмит, донесени тази сутрин.

Расовата му принадлежност отразяваше 80% негроиден и 20% европеидно-монголоиден произход. Негърското потекло бе вероятно от Централна Африка, 18 век, генетичните структури отразяваха нормални промени за такова потекло. Малък риск от блокиране на системите или поява на ракови клетки. Слаба вероятност за болести, свързани с наркотици. Не е склонен към пристрастяване към медикаменти. Физически силен и изпълнен с енергия.

Всички нервни функции са ненарушени; няма наранявания или общи непоследователности. Дадена му е оценка 86–22–43 по скалата на Рош, това е нормално за всички основни функции, но под голям вътрешен (външен) стрес.

Според оценките на активността на функциите на мозъка му, като цяло той е общителен индивид. Развитието на въображението и моделиращите способности показват много активен умствен живот още от ранна възраст. Това предполага наличие на интровертна личност. Според заключенията на анализаторите, Голдсмит би се справял впечатляващо с работа, която включва умствена активност, не физическа. Би проявил определена склонност към математика, включително и пространствени задачи. Нищо не бе споменато за лингвистични способности, такъв добър анализ на строежа на мозъка обикновено изисква няколко седмици.

При повечето серийни убийци ясно личат изменения в определени сфери на мозъка, дължащи се на тежка физическа или психическа травма в детството. Понякога травмата довежда до преструктуриране на центровете за моделиране на социалното поведение. От това биха могли да пострадат различни човешки способности, което да доведе до коренна промяна на психиката. Изследването на Голдсмит не показва белези от тежка физическа травма. Терапевтите, изготвили диагнозата, не бяха открили признаци и на психическа травма. Голдсмит не беше признал никакви травмиращи условия или психическо малтретиране в детството.

Вероятно Голдсмит бе един от онези четири или пет процента от всички убийци, които не можеха да бъдат успешно подложени на терапия чрез психическо преструктуриране на мозъка. Това означаваше, че в пълно съзнание е избрал да убива. Обаче оставаше възможността да е претърпял истински емоционален удар, който не се е отразил на физическото му състояние.

Ако Голдсмит бе физически здрав и умствено неувреден, това би го поставило в най-рядката от всички категории — интелектуалния психопат, истински злия индивид. Но изследванията на Мартин му показаха, че това се е случвало при пет или шест индивида през последните 50 години.

Ако Голдсмит бе преживял скрит патологичен удар, тогава Мартин беше сигурен, че признаците за такова състояние можеха да бъдат открити в Страната. Той погледна към Ласкал.

— Все още бих желал да видя разговорите ти с Голдсмит.

— Първите не бяха записани — каза Ласкал. — Не искахме никакви доказателства, в случай че се наложи да го освободим. Ако ти не се беше съгласил.

Мартин кимна.

— А след това?

— Никакви официални разговори. Никой не е говорил с него детайлно. Докато все още не му беше поставена диагноза, стоеше сам в стаята си и четеше.

— Можеш ли да ми кажеш къде го държат?

— Предполагам, че вече няма значение. Беше в къщата на г-н Албигони. Частното крило. Сега го преместиха в ИПИ.

Мартин се замисли, че без да знае е бил толкова близо до Голдсмит.

— Никой ли не е говорил с него? Освен диагностиците.

— Беше му поставена диагноза чрез медицински арбайтер. Никакъв доктор не се срещна лично с него. Но аз говорих с него веднъж или два пъти. Изглеждаше тих и доволен. Спокоен.

Мартин знаеше, че диагнозата, поставена чрез арбайтери е далеч от идеалната; това постави оценките за състоянието му в нова светлина.

— Каза ли ти нещо съществено?

Ласкал помисли за момент като сложи ръце върху коленете си и преглътна.

— Каза, че е доволен, че отново ще сглобим Хъмпти Дъмпти. Той се обръщаше към г-н Албигони като към крал и смяташе, че аз трябва да съм един от хората на краля.

Мартин се ухили и поклати глава. Разбито яйце. Разбита личност.

— Това може нищо да не означава. Той знае, че е злодей.

— Какво значи злодей? — попита Ласкал.

— Престъпник. Който върши зло.

— Оу! Архаична дума. Никога не съм чул някой да я произнася.

— Злодеят автоматично предполага, че нещо до него или нея трябва да бъде обвинено или най-малкото така се преструва. Просто за да проведе учтив разговор, да представи нещата в добра светлина, Голдсмит би се съгласил с твоето съждение, че е луд, и би се извинил като каже една метафора… Че е разбито яйце.

— В началото той не отричаше вината си. Каза, че го е извършил и носи цялата отговорност.

— Но ти не си записал тези разговори. Не мога нищо да науча от тона или маниерите му.

Ласкал се засмя на загатнатото обвинение.

— Ние бяхме повече от смутени и нерешителни.

— Не ви обвинявам — каза Мартин. — Не и за това.

— А в какво ни обвинявате, г-н Бърк?

— В очевидното… Това, че Албигони не е предал веднага Голдсмит на полицията.

— Вече говорихме за това — каза Ласкал, поглеждайки отново през прозореца. Движеха се бързо на юг сред спокойния трафик в късната сутрин, минавайки покрай старите стъклени и бетонни курорти и околностите на Сан Клементе. — Г-н Албигони смяташе, че ако предаде Голдсмит, никога няма да узнае защо е убил тези деца. Дъщеря му. А той трябваше да знае.

Мартин се облегна напред:

— Албигони мисли, че Голдсмит ще бъде подложен на обща радикална терапия и никога повече няма да бъде Голдсмит. Дори нямаше да бъде поет.

Ласкал не отрече.

— Подозирам, че Албигони вярва, че онова което прави г-н Голдсмит добър поет е безусловно свързано с това, че е убиец — каза Мартин. — Това е една стара погрешна концепция, подкрепяна от науката, когато психологията беше пищящо пеленаче — това, че геният е близо до лудостта.

— Може би, но ако г-н Албигони научи, че има някаква връзка и че той е довел скорпион в къщата си и е загубил дъщеря си…

Мартин се облегна назад. Пол Ласкал отново се бе превърнал в платен служител на Албигони, човек, чиято работа бе да се съобразява с прищевките и емоциите на шефа си. Колко удобно бе за Ласкал да приема себе си по този начин.

— Кой сте вие, г-н Ласкал?

— Моля?

— Какво ви доведе при г-н Албигони?

— Нали не изследвате мен, доктор Бърк?

— Просто съм любопитен.

— Не на място — студено каза Ласкал. — Аз съм служител на г-н Албигони, а също и негов приятел — макар и не със същото социално положение, може би. Вие смятате това за симбиоза. Аз гледам на него като помагане на един велик човек да се справи с живота малко по-ефективно, да има повече време да върши това, в което е наистина добър. Перфектният лакей, бихте казали вие, но аз съм доволен.

— Не се съмнявам, че сте. Това е забележителен самоанализ, г-н Ласкал.

Пол Ласкал реагира студено:

— Ще пристигнем след 10 минути.

34

Писа часове наред, докато мускулите му се схванаха и стомахът му заръмжа за храна. Спираше за малко всеки час, за да облекчи упоритото и дразнещо разстройство. Ричард Фетъл се забавляваше в диаболичната си концентрация, отново роб на думите. Предишният ден той напълно прекъсна всякаква оценка за това, което пишеше; вече не поправяше, дори не си правеше труда да спазва граматиката.

Надин незабелязано го бе изоставила по някое време предишната нощ, вероятно завинаги. Оттогава беше натрупал 30 гъсто изписани страници и вече привършваше хартията, но нямаше значение, сега вече не изпитваше никакви угризения да използва презрения слейт. Беше щастлив.

Последният лист хартия беше изписан. Ричард грижливо събра страниците на една страна и извади слейта като се хилеше на ироничното отклонение. Спря за момент, усещайки бунтуващите се вътрешности, изчака възвръщането на някаква временна стабилност, след което включи терминала и продължи.

— По дяволите! — Ричард изключи коректора.

Ричард спря и изтича към банята. Прочисти се, както си представяше, че и Голдсмит се е почувствал пречистен. Почуди се дали може да използва тази метафора или вече я е използвал. Не можа да си спомни. Върна се към слейта, вдигайки панталоните си.

Сега беше най-добрият момент за край, но гладкостта липсваше. Най-добре би било да посъкрати малко и да го изглади по-късно, за да не изпусне вдъхновението.

Изобщо не свършваше гладко, всъщност отказваше да свърши и Ричард имаше нужда от почивка.

Ричард затвори очи, опитвайки се да насили края, но вместо това виждаше продължаващо приключение. Голдсмит вътре в него искаше да изследва тази нова свобода. Ала изведнъж Ричард се почувства изтощен, мрачна пелена се спусна между него и екрана на слейта. Идваше още едно прочистване.

Той можеше да почувства как идва още един манифест.

— Моля те, остави ме на мира — изстена като се търкаляше по леглото.

Затича се към банята.

35

Океанското пристанище на Лос Анджелис се простираше на 4 мили от брега, обслужвано от совалки с вертикално излитане и три магистрални моста. На юг и изток големи розово-сиви водни пространства, заобиколени с тясна морска ограда, разкриваха простиращите се към океана наноферми, свързани с платформата на централното океанско пристанище.

Самолетът стоеше тихо, гладък и сив. Пътниците се качваха един след друг, докато арбайтерите разтоварваха багажа от предишния полет. Самолетите не спираха да летят и автоматичните пилоти никога не почиваха. Само хората надзиратели се сменяха за наблюдение на всеки 8 часа.

Мери Чой се настани на мястото си. Коланите се извиха около нея, приспособявайки се към фигурата й. Тя погледна навън през широкия прозорец. Ниски къдели от облаци лежаха на запад. Океанът беше искрящо син под обедното перлено слънце, което грееше през мъглата. Мери поемаше всичко това със странен глад. Нетърпелива да се приземи в Хиспаниола и да си свърши работата, нетърпелива да се справи със задачата си през следващите няколко седмици.

Нетърпелива да избяга от грешките си.

Пратеникът на Рийв й бе дал една кутия, съдържаща метален гребен, гримове и четка за коса. Дръжката на четката се отместваше със завъртане, за да се покаже сива паста, която разпозна като някакъв вид нано. Тя беше поставила кутията в багажа си и бе преминала проверката. Пратеникът й беше дал и един диск, съдържащ инструкции. Сега тя го извади и замислено се загледа през прозореца. Както бе казал Рийв — не съвсем законно. Но много интересно. Тя се чудеше дали ще проработи.

Затвори очи. Върна се към изминалите два дни, времето прекарано във физическа и емоционална обвързаност с Ърнест, завършило с разрив. Задълженията над личния живот. Понякога й се струваше, че всичко, което има са задълженията й — фокус и смисъл на нейния живот. Тя държеше в шах силите на мрака, за да могат другите да живеят и обичат необезпокоявани, но не и тя. Никакво самосъжаление.

Мери се усмихна, когато самолетът тръгна напред. Двигателите нададоха истински вой — като хиляди урагани. Самолетът набра скорост и зацепи плавно въздуха, издигайки се нагоре. Налягането се увеличи. Чуваше се тихо бръмчене.

Самолетът не беше пълен. Имаше страх на туристическия пазар. Повечето от пътниците бяха туристи от Лос Анджелис на път за Пуерто Рико. Хората и отпред и отзад говореха необезпокоявани. Нормални хора с истински живот и истинска любов и балансирани задължения. Мери затвори очи и се облегна назад.

Не можеше да спи. Включи видеото на своята седалка и започна да щрака каналите. Намери гражданските новини за Лос Анджелис като се надяваше да види нещо за Голдсмит. Изненадващо убийствата не бяха сред днешните публични страсти. Бяха изместени на заден план от изключителния интерес към разкритията на АСИМП. Космосът не я интересуваше много. Мери почувства раздразнение и превключи на кварталните новини.

Още хищничества на Селекторите. Представител на шести район, 28 област на име Марио Нелетиер — политик от дълго време — е бил измъчван с адска корона заради обвинение в злоупотреба с доверието на неподложени на терапия. Двадесет секунди в гърчове. Той искаше минимална балансирана терапия, за да се възстанови от травмата, но отказваше друго лечение.

Мери импулсивно сви пръсти. Незаконно, но тя би поставила за три минути адска корона на всеки Селектор. Да нахлуе в скривалището на всеки Селектор и с шест арбайтери и трима помощници да сграбчи самия Йол Оригунд, израелският преселник, взел плащеницата на Селекторите от основателя Ълф Рулер. Да изблъска асистентите навън и да гледа как арбайтерите връзват заловените на твърдите столове и слагат скобите върху главите им. Те сканират и пренареждат най-тъмните вътрешни части на пленниците.

Престъпление и наказание.

Тя отново превключи на репортажите за АСИМП. Бедният Ърнест. Той никога не би използвал адска корона за истинското й предназначение, но техническият блясък го очароваше. Какво ли не би искал един артист, дори и най-грубият директен достъп до въображението на зрителя.

Беше ли твърде груба. Не знаеше. Задължения и закон.

Мери Чой се улови, че потиска ридание, изчерпано или все още не започнато ридание. Тя погледна съседите си по места — трима млади мъже в дълги костюми и една по-възрастна жена, около трийсетте, скъпо облечена. Всички бяха погълнати от видеопрограмата. Никой не забеляза притесненията й.

36

Институтът за Психологически Изследвания се издигаше върху поляна от 17 акра като пирамида, краят на която прорязваше един десететажен, зелен стъклен цилиндър. Сградата първоначално е принадлежала на един руско-китайски изследователски център. При президента Рафкайнд много китайски и руски холдинги в Съединените Щати били национализирани след неизпълнени парични задължения към Американски банки.

Сградата не била използвана 6 месеца, след което била продадена на Мартин Бърк. След година ИПИ работеше с 300 души персонал.

Поляната бе самоподдържаща се, каквито бяха всички градини на ИПИ. Из цялата сграда арбайтерите би трябвало да са запазили всичко непокътнато. С изключение на грабежите, извършени от хората, ИПИ трябваше да е такъв, какъвто го бе оставил…

Колата паркира пред стъклените врати и Мартин слезе, протягайки се да вземе слейта си от Ласкал.

— Проверихме всички федерални подслушвателни устройства — каза Ласкал. — Никои не се използват в момента. Мястото е спокойно.

Мартин пренебрегна това и се отправи към стъклените врати. Не го спряха. Влезе в сградата, както бе влизал хиляди пъти преди това, като че нищо не се беше случило.

Ласкал го последва на дискретно разстояние. Мартин се забави на рецепцията, тропайки с пръсти по слейта си. Той хвърли поглед към Ласкал, който си възвърна призрачната усмивка. Мартин кимна, продължи напред покрай празното първо бюро и извика през рамо:

— Кой охранява мястото?

— Не се тревожи — каза Ласкал. — Безопасно е.

— Току-що пристигнахме и влязохме… — гласът на Мартин заглъхваше. Да не се тревожи. — Къде е доктор Нюман?

— Всички са на първо изследователско ниво — отвърна Ласкал, следвайки глухите стъпки на Мартин.

— А къде е Голдсмит?

— В една от стаите за пациенти.

Мартин влезе в стария си офис в края на коридора, две врати преди асансьорите за подземното изследователско ниво. Шкафовете за дискове се отвориха при докосването му, но бяха празни; бюрото му бе чисто. Хапейки долната си устна, той изпробва чекмеджетата на бюрото — бяха заключени и не приеха отпечатъка на палеца му. Беше се върнал, но не си беше вкъщи; домът му вече не го познаваше.

— Тези неща не ти трябваха, нали? — попита тихо Ласкал от вратата. — Не ни каза, че са ти нужни.

Мартин бързо поклати глава и мина покрай него. Вратата на асансьора се отвори при допира му и той се качи, последван от Ласкал. Мартин почувства, че гневът му нараства и се опита да го контролира. Две думи продължаваха да ехтят в главата му: Никакви права. Може би това означаваше, че нямаха никакво право да претърсват работното му място; също така можеше да означава и че той нямаше право да се намесва в никакви действия, които имаха нещо общо с ИПИ.

Двадесет и седем фута надолу. Вратите се отвориха. Мартин зави наляво и решително отвори огромната врата към централния изследователски център. Спря, сложил ръце на бедрата си, хвърляйки погледи към снижената сцена. Над сцената, зад дебело стъкло, три редици от въртящи се места оформяха галерия. Снопове светлина блестяха нежно, идващи от полусферичния купол. По-голямата част от оборудването си беше на мястото, както го бе оставил. Беше поддържано от два изследователски арбайтера: белият и сребрист нетрошлив цилиндър, наномонитори, пет компютъра и едно мислещо устройство, наредени отляво на три сиви дивана, без буферния компютър, чрез който изследователи и изследвани можеха със сигурност да разберат, че плуват във време на закъсняла симулация…

Мартин облиза устните си и се обърна към Ласкал.

— Добре — каза той. — Да започваме.

Ласкал кимна.

— Госпожица Нюман и господин Албигони са в наблюдателната зала. Успяхме да осигурим четири от петте асистента, за които помолихте.

— Кои?

— Ървин Смит, Дейвид Уилсон, Карл Андерсън, Марджъри Ъндърхил.

— Тогава нека да съберем групата.

Отидоха зад сцената, минаха през още една малка врата и излязоха в коридора, водещ към стаите на пациентите. Мартин си спомни последния от 27-те човека, които беше изследвал и подложил на терапия тук, млада жена на име Сара Нин. Той ясно си спомняше нейната Страна, една джунгла, пълна с екзотични животни. Пътувайки през нея той почти бе заобичал Сара Нин. Вътрешно тя бе толкова спокойна, а външно — огромна, приличаща на крава, нормална до тъпота, очевидно от нищо необезпокоявана.

Той често бе сънувал Страната на Сара Нин. Съмняваше се, че светът на Голдсмит ще бъде толкова прост или приятен.

Голдсмит бе държан в стаята, която бе обитавала Сара Нин. Двама яки и високи мъже в дълги костюми стояха пред тази врата, гледайки ги сериозно, докато се приближаваха, кимвайки на Ласкал.

— Г-н Албигони е там вътре — каза по-високият от двамата, посочвайки към вратата направо по коридора — наблюдателната зала.

Ласкал отвори вратата и Мартин влезе.

Албигони и Карол Нюман седяха на столовете срещу главния екран и говореха тихо. Те вдигнаха поглед при отварянето на вратата. Карол се усмихна и се изправи. Албигони се облегна напред с лакти върху коленете, веждите му бяха повдигнати в очакване. Мартин се протегна и стисна ръката на Карол.

— Почти сме готови — каза тя. — Проведох един опреснителен курс за четиримата ни асистенти. От дълго време не са работили.

Мартин кимна.

— Разбира се. Аз също искам да говоря с тях.

— Ще бъдат тук след няколко минути — каза Карол.

— Добре. Аз само… хвърлих бърз поглед на театъра. Всичко, освен буфера, изглежда си е на мястото.

— Това е достатъчно — потвърди Карол. Мартин се опита да не гледа право в нея. Сега се чувстваше особено уязвим. Пулсът му препускаше, той периодично поемаше въздух и не можеше да стои спокойно.

— Как е Голдсмит?

— Беше добре, когато говорих с него — каза Албигони. Подбудителят на всичко това изглеждаше спокоен, като ядро, около което Мартин ще обикаля като електрон. Маловажно. Защо беше тук тогава? Всичко бе готово за работа, можеха да го направят и без него.

— Нека го видим тогава — рече Мартин, нагласяйки третото място в подходяща позиция, за да гледа главния екран. Ласкал седна зад него. Карол активира екрана.

— Стая номер 1, моля — каза тя.

Голдсмит седеше на ръба на грижливо оправеното легло и държеше върху коленете си книга. Черната му коса беше разрошена, дрехите смачкани, но изглеждаше спокоен. Мартин внимателно проучи лицето му. Забеляза сънливите, покрити с гурели очи, линиите около носа, които говореха за силен характер и устата — стисната здраво. Очите му се движеха по книгата, изцяло концентрирани върху нея.

— Коя е книгата? — попита Мартин.

— Коранът — отвърна Албигони. — Специално издание, което публикувах преди 15 години. Това беше единствената книга, която носеше със себе си.

Мартин погледна през рамото си към Ласкал.

— И той я е чел през цялото време досега?

— От време на време — кимна Ласкал. — Той я нарече „религията на робите“. Каза, че ако ще го вкарват в затвора, трябва да е наясно с манталитета на господарите.

— Мюсюлманите са извършили много набези за роби — промърмори Карол.

— Знам — поклати глава Мартин. — Но той не е мюсюлманин, нали? В описанието му не е споменато нищо за това.

— Не е мюсюлманин — потвърди Албигони. — Доколкото знам, не вярва в никаква официална религия. Посещавал е един магазин за ритуални артикули в Лос Анджелис, повече от изследователска, отколкото от духовна потребност, предполагам.

Двама пациенти на ИПИ бяха с ислямска вяра. Техните Страни бяха трудни и плашещи места, великолепни от изследователска гледна точка, но не бяха по вкуса на Мартин. Беше се надявал да тренира ислямски изследователи да се справят с тази културно и религиозно неизследвана област, но не му бе дадено достатъчно време.

— Той изглежда по-спокоен от мен — каза Мартин.

— Подготвен е за всичко — кимна Албигони. — Може да вляза с пистолет или дяволска корона и той ще ме посрещне.

— Масов убиец като светец мъченик — каза Карол. Тя погледна Мартин с лека заговорническа усмивка, сякаш казваше „Перфектното предизвикателство, не е ли така?“

Усмивката на Мартин към нея беше просто трепване. Стомахът му бе стегнат на топка. Имаше разлика между това да си превърнат във Фауст и да си Фауст. Той беше на път да пресече линията.

Ръцете на Голдсмит бяха стегнати, пръстите му бяха сграбчили здраво книгата. Чисти. Без кръв.

Мартин стана.

— Време е да започваме работа. Карол, нека да се срещнем с четиримата асистенти и да планираме следващите няколко дни.

Албигони го погледна с изненада.

— Ние не започваме изведнъж, г-н Албигони — каза Мартин, доволен да види нещо друго освен спокойно очакване по лицето му. — Планираме, подготвяме, репетираме. Вярвам, че сте ни дали достатъчно време.

— Толкова, колкото ви е нужно — каза Ласкал.

Мартин рязко кимна и взе ръката на Карол.

— Господа, извинете ни. — Те заедно напуснаха стаята. Мартин поклати несигурно глава, когато минаха покрай охраната и двамата продължиха надолу по коридора.

— Иска ми се всички просто да си вървят — каза той.

— Те плащат сметката — напомни Карол.

— Бог да ни е на помощ!

37

Сграбчил слейта и трийсетте страници, Ричард Фетъл се изкачи несигурно по стъпалата. Зад него гумите на автобуса изсвириха и той стреснато се обърна. Нервите му бяха изопнати и той едва можеше да мисли.

Щом застана до бялата емайлирана желязна клетка за птици, Ричард вече не помнеше как е изкачил последните стъпала до къщата. За миг си представи, че птицата вътре е жива и примигва срещу него. Натисна звънеца и чу звука му отвътре. Денят приятно се затопляше и това бе добре, защото той носеше само риза с къс ръкав.

— Моля, отворете!

Леели Вердруго отвори вратата. Тя не проговори, а му се усмихна.

— Здравейте — каза той. — Мадам вкъщи ли е?

— Всички са тук с изключение на Надин. Ти сам ли си? — Тя погледна зад него с широко отворени очи, като че очакваше тълпа от Селектори.

— Сам съм — потвърди Ричард.

Отвътре долетя гласът на Мадам.

— Ричард ли е? Ричард, заповядай вътре. Бях се разтревожила.

Само след миг вече беше започнал да чете на глас ръкописа си. В кръга от познати, той бе седнал срещу Мадам дьо Рош. Всички го слушаха. Започвайки, Ричард потисна угризенията си за това, което бе написал. Общо усещане на неловкост. Някой, вероятно Реймънд Каткарт каза нещо съществено и Ричард се опита да го запомни, докато четеше. Прекъсна четенето, за да се нахрани. Цялата група стоеше около него, говорейки сладки приказки и чакайки го да продължи.

„Повече внимание, отколкото съм получавал от години!“

Ричард се почувства по-силен и по-човечен.

— Бих искал сега да свърша с това — каза той, подавайки подноса на Леели Вердуго. Мадам дьо Рош, облечена в огненочервена рокля и седяща в широкия си мек плетен стол, беше цветният център на тълпата. Тя кимна:

— Готови сме.

Той продължи да чете. Навън се спусна здрач и светлините в къщата се включиха. Това малко смути Ричард, но той не спря. Колегите и приятелите му, скупчени наоколо, слушаха думите му, тихи като че ли благоговееха пред него. Той би умрял така и би бил щастлив да остане завинаги замръзнал тук, като музеен експонат.

— Все още не съм измислил заключението — предупреди той, когато се прехвърли на текста, записан на диска. — Това е само чернова.

— Продължавай — подкани го Сиобан Едумбрага с фокусирани изцяло върху него очи, очарован от кръвта, за която той четеше.

Ричард поправяше, докато четеше, мръщеше се на грубия език, но все пак чувстваше силата. Той знаеше, че предава емоциите си по-добре от всякога. На моменти не можеше да спре сълзите и треперенето на гласа си.

— Не спирай — каза Мадам дьо Рош, когато той млъкна, за да се възстанови от едно особено въздействащо изречение.

След като приключи последните няколко параграфа, освен меланхоличния ужас на ръкописа, го обзеха тъга и чувство на загуба. Той беше писал и беше писал добре, за да стане центъра сред този кръг от хора, на които изглежда се възхищаваше, хора, които почиташе, хора, които означаваха много за него. Те бяха последната му истинска връзка със социалния живот и той скоро щеше да предаде вниманието им. Този момент скоро щеше да мине, но щеше да бъде най-прекрасният миг от настоящия му живот, най-прекрасният момент след раждането на дъщеря му.

Той прочете отново последното изречение, облегна се назад и отпусна надолу слейта, но не повдигна очи, дългите му пръсти трепереха.

Мадам въздъхна дълбоко.

— Уви — каза тя. Той повдигна очи, достатъчно, за да я види как клати глава. Очите й бяха затворени, лицето тъжно. — Той беше един от нас. Той беше един от нас и ние не можехме да знаем, само Ричард можеше да разбере какво преживява той.

Реймънд Каткарт пристъпи напред, скривайки от погледа на Ричард Леели Вердуго, която не се смееше.

— Господи, Фетъл. Наистина ли вярваш, че заради това ги е убил всичките?

Ричард кимна.

— Странно е. Казваш, че го е направил за изкуството си?

Сиобан Едумбрага издаде остър звук, плачейки или смеейки се, Ричард не можеше да разбере кое от двете, защото лицето й беше застинало като маска, очите й бяха покрити с гурели, пръстите събрани под брадичката.

— Опитах се да не го изложа така, че да звучи толкова лошо — каза Ричард.

— Не. Скрий смущението зад смущение, винаги го казвам. — Каткарт го заобиколи. — Мадам дьо Рош, вярвате ли на това… това, което Фетъл е написал?

— Познавам тази нужда — каза тя, — това желание да промениш обстоятелствата или да бъдеш смазан… Сама съм го изпитвала. От това, което знам за Емануел, Ричард правилно го е разбрал.

Мадам направи повече от това да изслуша различните мнения, тя ги окуражаваше, особено мнението на Каткарт, един поет, на който Ричард не се възхищаваше макар да имаше няколко добри неща.

Каткарт пренебрегна подкрепата на Мадам дьо Рош.

— Не го вярвам. Това е отвратително клише, Фетъл.

— И аз не го вярвам — каза решително Едумбрага. Том Енгълс, новоприсъединил се към групата, влезе по-навътре и приклекна пред Ричард.

— Това е обида — рече той. — Дори не е написано добре. Чист поток на съзнателна мелодрама. Голдсмит е поет, човешко същество, характер, толкова сложен, колкото си ти или аз. Да убиеш, просто за да си възвърнеш някакво поетическо прозрение или разтърсиш връзките си в обществото, пак означава да убиеш. За това се изисква огромна промяна у човек, освен ако погрешно сме преценили Голдсмит. Може и да сме, съжалявам. Ти не ме убеди.

Ричард погледна нагоре с наранени очи и разбра, че отново се държи като жертва, разбра и че няма да се защитава. Работата трябва да бъде оставена сама да се защити; така беше казвал винаги и го бе вярвал.

Той не беше видял Надин да влиза, но сега тя стоеше зад групата и се опитваше да го защити. Беше й благодарен, но Каткарт я обори с многословието си. Трима души почти от сърце изразиха възражения срещу критикуването на Каткарт, а после сами се нахвърлиха срещу Ричард. Мадам ги остави да говорят.

„Тя не знае какво убиват те.“

След известно време Ричард стана, стискайки листовете и слейта с дългите си пръсти, кимна към всеки поотделно и благодари на цялата група. Взе ръката на Мадам, стисна я и излезе от стаята. Надин го последва.

— Защо им го прочете? — попита тя, хванала се за дългата му ръка. — Все още не е готово. Ти знаеш това.

Объркване. Защо наистина? Може би очакваше бърза слава? Въпреки онова, което им бе казал, той беше почувствал, че това е готов шедьовър, вече завършен. Защо да е разочарован?

— Трябва да вървя — каза той тихо.

— Добре ли си, Ричард? — попита Надин. Той я погледна — наранен орел — и кимна. Ричард я остави в къщата и мина покрай големия шарен папагал.

— Елате отново — изкряска папагалът, намирайки в ръждясалите си вътрешности сили да се раздвижи.

Ричард не беше повикал автобус. Той извървя клатушкайки се два километра по пътя извън каньона.

В един стар търговски център, се намираше приемната на Античния Център за Изкуства за тези, които намираха истинската терапия за заплашителна, но чувстваха, че имат нужда от външна помощ. На същия ъгъл имаше магазин, който даваше стаи с арбайтери за секс, наречени жигола или проститутки. Имаше също автомат за различни стоки с колички за доставка, които бучаха нагоре и надолу по пътните ленти. На ъгъла Ричард видя един спрял автобус.

Имаше нужда да чуе и друго мнение за ръкописа си, но го беше страх да отиде до винарната или приемната на Тихоокеанския литературен салон. Страх го беше, че това би означавало да убие ръкописа си веднъж и завинаги.

„Малко съчувствие или разбиране. Колкото заслужавам.“

Ричард знаеше, че постъпи като глупак. Като монах, който излиза от метоха след дълги години безбрачие и се втурва в любовта. Като някакъв груб писател, пишещ върху неразрешима тема, осмелил се да си представи мислите на Емануел Голдсмит по време на най-голямата от всички мистерии — когато човек е изпълнен със злоба.

Ричард оправи разбърканите страници, които стискаше и си помисли да ги захвърли на пода на автобуса и да ги забрави. Той прокара пръст по няколко листа, препрочете отново някои неща и откри тук-таме истински бисери.

„Не е тотална загуба. Да спася някои листи и да ги съкратя. Не бих могъл да се надявам да напиша перфектно всичко, още при първия опит. Глупаво. Имам нужда от съвет, а не само от груби порицания.“

Гледайки през прозореца, той поклати глава и се усмихна. Нищо не е като разума на писателя. Винаги глупав, винаги оптимистичен. Хората от литературния кръг всъщност можеше да са по-добри от групата на Мадам. Особено Якоб Уелш; странен тип, но винаги кратък в критиките си, никога груб, оставяйки Йермарк да бъде такъв. Може би Йермарк нямаше да бъде там, въпреки че те рядко идваха поотделно.

Автобусът спря на една пресечка от винарната и литературния салон. Ричард застана под хладното небе, гледайки как една златна линия отразена слънчева светлина пресича булеварда. Той примигна към стената на Гребените и огледалото, насочено точно срещу него — то отрази образа му на уплашен заек, осветен от прожектор. Толкова объркан и в неведение за силите, които го движеха. Единствено опиянен от слепотата си се чувстваше наясно със себе си. Ръцете го сърбяха да запише това, но той отново поклати глава и се ухили на подтика си за писане.

Членовете на литературния салон не можеха да го извадят от равновесие. Този път щеше да бъде подготвен, не като при Мадам дьо Рош.

Винарната беше затворена. Причината не бе изписана на електронното табло за кратки съобщения. Вместо това на таблото примигваше надпис: „Не искаме да бъдем обезпокоявани. Елате по-късно; кога?“ Ричард позна ритъма на Голдсмит; дали той не го бе написал за тях преди години? Или просто вманиачено откриваше Емануел навсякъде?

Надпреварата е като киселина в метална вдлъбнатина; ние се разяждаме. Надежда? Такъв беше Голдсмит преди десет години, разтърсен от живота: двамата с Ричард бяха се отбили във винарната в същия ден, когато Голдсмит бе написал извода си за надпреварата в човешкия живот. Ричард и Емануел тъжно бяха пили виното, но Ричард се радваше на другарството си с този поет. Дали отхвърлена любов или някакъв отказ за публикация, Ричард не можеше да си спомни кое бе разочаровало Голдсмит до там, че да се превърне в тъжен и спокоен човек, изпитващ нужда да се облегне на Фетъл. Дистанцията на славата и успеха помежду им се беше стеснила и на практика изчезнала. Ричард бе почувствал съчувствие, човешки инстинкт да помогне на изпаднал другар. Голдсмит беше написал поемата си върху една хартиена чиния, след като бе изтърсил останалите от храната трохи на пода. Тридесет реда на изумление от невежеството на хората за самите тях.

Двамата с Голдсмит бяха платили двадесет цента на сервитьора за чинията и я бяха занесли в апартамента на Голдсмит. Тогава той живееше на Вермонт Авеню в Сенките, а не в извисените Гребени. Голдсмит бе окачил чинията на стената в рамка за картина и беше записал поемата преди да се отлющи мастилото. Години наред беше пазил празната хартиена чиния в рамка и я бе нарекъл: „Бог прикрива всичките ни прояви на слабост.“

Ричард извървя късото разстояние до литературния салон и видя през прозореца една малка група. Никаква следа от постоянни клиенти и членове. Никаква следа от Йермарк, но Уелш беше там. Той влезе и плати входа си на един арбайтер, облечен като Самюел Джонсън. Ричард седна на едно свободно столче на дъбовия бар, който сега бе обслужван от жалостивата Мириел, частично трансформирана, с кожа на норка върху главата вместо коса. Мириел беше дъщеря на собственика г-н Пасифико, който не беше познат с друго име.

— Мириел — каза той поверително, разкривайки ръкописа и диска. — Имам нещо сътворено след като дълго не бях писал. Излязъл съм извън утъпкания път, но имам нужда от оценка.

— В този час не провеждаме четения или литературно обсъждане — каза Мириел, но докосна ръката му с покритите си със злато пръсти. — Въпреки това, щом имаш нужда… Ще повикам литературния кръг. Значи пишеш? Чудесно! Това означава, че си преодолял задръжките от последните няколко години, нали г-н Фетъл?

— Много години — поправи я той.

Тя го гледаше с огромни топли кафяви очи. Той я възприемаше повече като голям плъх, отколкото като норка. Мириел се облегна на бара и се обърна към останалите.

— Скъпи посетители, тук има един приятел, който е излязъл от утъпкания път — има в ръката си нова творба. Г-н Уелш, ще направим ли заедно един кръг, специален?

Якоб Уелш обърна изненадан поглед към Фетъл. Усмихна се. Хвърли поглед към останалите пет постоянни клиенти за одобрението им; Фетъл не познаваше никой от тях. Всички се съгласиха, литературно благодеяние.

Йермак влезе, точно когато Ричард започна да чете ръкописа си. Той се присъедини безмълвно към кръга и изражението му не се промени, докато Ричард четеше от началото до средата със звучен и спокоен глас.

— Поезията като поток — каза под носа си Йермак. — Добре, добре.

Ричард не можеше да разбере дали Йермак е саркастичен, при него това рядко имаше значение. Онова, което Йермак харесваше, в същото време презираше, защото бе харесвано. Уелш повдигна вежда, гледайки към младежа и Йермак му върна усмивка, която изразяваше мълчаливо съгласие. Ричард изчете всичко до края, свали диска и листа и промърмори нещо за това, че не е бил съвсем точен и се нуждае от предложения. Той огледа кръга с очи на наранен орел. Йермак се втренчи в него с шокирано изражение, но не каза нищо.

— Това си наистина ти — каза Уелш.

— Много е странно — рече стоящата зад бара Мириел. — Какво ще правиш с него?

— Онова, което исках да кажа е, че това трябва да си ти, със сигурност не е Голдсмит — продължи Уелш.

— Аз съм… — Ричард се спря.

„Работата трябва да бъде оставена сама.“

— Добре е — кимна Йермак. Ричард почувства прилив на топлота към младежа; може би в крайна сметка у него имаше нещо стойностно.

— Може да се схване като басня. Бих го поставил в една по-дълга работа — литературна биография. — Йермак вдигна ръцете си, за да „нарисува“ това, което си представяше и загледа разперените си пръсти. — Биография от някой, който не е писател, но се бори да разбере.

Ричард видя идващия удар, но не можа да се отдръпне достатъчно бързо. Йермак се обърна към него и каза:

— Ти ми вдъхна истинско прозрение. Знам как мисли тип като теб, Р. Фетъл. Ти си една кръгла нула. Твърде дълго си се крил под сянката на крилете на Голдсмит.

— Моля те, бъди учтив — без да го обвинява го инструктира Уелш.

— Крилете на Голдсмит са прашни и въшлясали, но все още могат да летят. Ти никога не си летял. Погледни се — пишеш върху хартия! Показване, престореност. Не можеш да си позволиш достатъчно хартия, за да напишеш нещо съществено, но така или иначе пишеш върху нея — знаейки, че никога няма да напишеш много. Никакво издигане.

— Тук е прав — каза Уелш. Останалите не участваха; това беше кучешки бой, не литературна критика и те го намираха за забавен, но отблъскващ.

— Когато Голдсмит се сгромоляса на земята, ще ти се наложи да застанеш извън сянката му, да видиш за пръв път слънцето и то ще те заслепи. — Тонът на Йермак беше почти съчувствен. — Виждам те, Р. Фетъл. По дяволите, виждам всички ни през теб. Каква самовлюбена и невежа хайка сме всички ние. Благодаря ти за това прозрение. Но аз те питам, съвсем искрено — вярваш ли, че Голдсмит е станал убиец, за да подобри поезията си?

Ричард погледна встрани от Йермак.

„Обратно вкъщи. Легни и си почини.“

— Почти мога да повярвам на това — заключи Йермак с лице на язовец. — Голдсмит да бъде толкова извратен!

— Защо ни донесе това тук? — попита меко Уелш, докосвайки загрижено ръката на Фетъл. — Наистина ли си толкова развълнуван?

Мириел трябва да бе натиснала някакъв бутон, защото сега самият г-н Пасифико слезе долу по задните стълби и видя Йермак и Уелш. Намръщи се. Погледна над тях и видя Фетъл.

— Какво прави той тук? — попита г-н Пасифико, посочвайки към Йермак. — Казах ти, че вече не е добре дошъл тук.

Мириел се сгърчи.

— Той дойде, докато г-н Фетъл четеше. Не исках да го прекъсна.

— Пречиш на бизнеса, Йермак — каза г-н Пасифико. — Ти ли го доведе, Ричард?

Фетъл беше изумен и не отговори.

— Още ли е с теб, Уелш?

— Той ходи, където си поиска — отвърна Уелш.

— И тримата — вън.

— Г-н Фетъл… — започна Мириел.

— Той е роден за жертва. Погледни го! По дяволите, той привлече Йермак тук като пчела на мед. Вън, вън, вън!

Фетъл взе листите и слейта, поклони се към кръга толкова достойно, колкото можа и се запъти към вратата. Мириел каза „довиждане“, останалите гледаха с тихо съжаление. Уелш и Йермак го последваха, но на вратата пътищата им се разделиха. Не му казаха нищо, само се усмихнаха с мрачно задоволство.

„Прави са. Съвсем прави.“

Ричард изхвърли листите и слейта в една канавка на ъгъла и зачака автобус. Хладният вятър духаше сивите му коси в очите.

— Джина — прошепна той. — Скъпа Джина.

Някой докосна лакътя му. Той се обърна с нервен подскок и видя Надин, облечена в дълго зелено палто и загърната с вълнен шал.

— Помислих си, че можеш да дойдеш тук — каза тя. — Ричард, мислех, че аз съм лудата. Какво правиш? Показа ли им?

— Да — кимна той.

„Да убие себе си. За това го е направил Емануел. Да се отърве от някого, когото не харесва, от него самия. Ако нямам куража да убия тялото си, мога да убия други и със сигурност да опозоря и себе си.“

Надин взе ръката му.

— Да вървим вкъщи. У вас — прошепна тя. — Честно казано, Ричард, ти ме караш да изглеждам като подложена на терапия.

38

Хиспаниола имаше нужда от две международни летища, а имаше три. Третото отразяваше ранното надценяване на туризма от полковник Сър Джон Ярдли или изискванията на наемната му армия. В Голф де ла Гонаве имаше океанско пристанище — пет километра от плуващи писти. По-малко океанско пристанище имаше на десет километра североизточно от брега на Пуерто Плата, а масивен земен терминал Хиспаниола имаше на югоизток в Санто Доминго. Хиспаниола поемаше голяма част от трафика на самолети.

Мери Чой се събуди при здрачаване и видя прекрасен залез, оцветяващ назъбените хълмове на Кордилера Ориентале в наситено златисто-оранжево. Самолетът се спусна плавно на няколко стотици метра над тъмновиолетовото Карибско Море, тихото бръмчене на двигателите се превърна в бумтене при спускането на вертикалната стълба, която се забучи в пясъчния бряг.

— Добре дошли в Хиспаниола — произнесе говорителят в кабината. — Вие пристигнахте на Международно летище Естиме. С метрото ще пътувате до пътния център на Санто Доминго. В момента багажът ви се разтоварва и автоматично ще ви придружи до центъра или до предварително избраната от вас крайна цел на пътуването. Тук няма никакви митнически правила за идващите от чужбина пътници, нищо няма да забави удоволствието ви. Наслаждавайте се на престоя си в Хиспаниола!

Мери стана, събра личните си вещи и последва трима мъже в дълги костюми, които изглеждаха доста изморени. Около 200 пътници, подредени в редица, се спускаха бавно със задния асансьор.

След няколко минути Мери слезе от метрото, цялата вътрешност на което бе изрисувана с цветя. Тя се намираше в центъра на Санто Доминго. Всичко беше украсено с тропически цветя. Покрай пътищата бяха подредени огромни черни вази, пълни с невиждано разнообразие от цветя във всички цветове на дъгата. Водопади се изливаха в езерца, пълни с красиви риби от Карибско море — повечето истински, но някои бяха продукт на изкуството. Променящи се пердета висяха от купола на преддверието към центъра, пръскайки светлина и парфюм върху новите гости на Хиспаниола. Хиспаниола имаше слаба наноиндустрия — това бяха произведения на изкуството внесени от САЩ, които не ставаха за нищо друго освен за целта, за която бяха предназначени.

Екскурзоводи в прекрасни униформи се обръщаха към любопитните пътници. Избрана от тълпата на пристигащите от една загоряла жена с остър поглед, облечена в зелено-бяла униформа, Мери беше насочена към приемно фоайе само за външни хора. Отделено от преддверието със стъклени стени, фоайето беше празно, с изключение на един висок мъж, облечен в старо дипломатическо палто и два месингови арбайтера с неясно предназначение.

Високият мъж се поклони леко, протягайки ръката си и Мери я стисна.

— Мога ли да ви поздравя с добре дошла в Република Хиспаниола, инспектор Мери Чой? — Широката му усмивка оголи два предни зъба с цвят на червен корал. — Аз съм определен за ваш защитник и екскурзовод. Името ми е Хенри Сулавиер.

Мери се поклони и се усмихна любезно.

— Мерси.

— Говорите ли френски, испански или може би креолски, г-це Чой?

— Съжалявам, само калифорнийски испански.

Сулавиер разпери ръце.

— Това не е проблем. Всички в Хиспаниола говорят английски. Това е майчиният език на нашия полковник Сър. И това е вторият световен език, ако не и първият? Но аз ще работя и като преводач. Казаха ми, че времето ви е ограничено и искате веднага да се консултирате с полицията.

— Първо бих хапнала нещо — каза тя усмихвайки се отново. Някой добре бе избрал Сулавиер, маниерът му беше прям и очарователен. Мери често беше чела, че в Хиспаниола бяха най-дружелюбните хора на земята.

— Разбира се. В квартирата ви ще има вечеря. Ще бъдем там след половин час, а и без това тези, с които бихте могли да говорите, в момента приключват работа и офисите затварят. Утре ще бъде много удобно да се срещнете с тях. Освен това, казаха ни, че колегите ви пристигат след… — той погледна часовника си. — След два часа. Аз ще ги посрещна, вие няма нужда да се притеснявате. С ваше разрешение, ще ви заведа до дипломатическите квартири в Порт-О-Пренс. След това, вечерта е ваша. Можете да работите или почивате, както желаете.

— Ще бъде чудесно да вечерям в стаята си — каза Мери.

— Както без съмнение знаете, всички официално пътуващи в Хиспаниола са изолирани, за да не се разсейват от туристическите атракции.

Стоящият отляво арбайтер се придвижи напред и протегна ръка към Мери, за да вземе личните й вещи. Тя отказа с усмивка.

Сулавиер изглеждаше развеселен от предпазливостта й.

— Оттук, моля. Ще използваме задните коридори. Много по-лесно е.

Във влака до Порт-О-Пренс нямаше други пътници, освен тях. На седалките имаше възглавници от черно кадифе с изрисувани носорози и дъбови дървета под осеяното със звезди небе.

Излязоха от центъра на Санто Доминго и бързо потеглиха по надвесени надземни пътеки, за да пресекат просторните широки ливади и раззеленилите се хълмове. Вечерта бързо се бе настанила над острова, обличайки всичко в магически сапфирен сумрак. Върховете на Кордилера Централе бяха все още огненочервени от залеза, а полите на планината бяха мрачни, покрити с черни кръгове от нови гори.

Мери очакваше да види нещо красиво, но не и така зашеметяващо идилично. Как може подобно място да има такава история? Значи Хиспаниола не е била толкова красива, преди да се появи полковник Сър. Неговото правителство беше обединило острова в една поредица от почти безкръвни преврати, изпращайки демократично избраните лидери и тираните на заточение в Париж или Китай. Полковник Сър беше заличил надпреварващите се интереси вътре в държавата и бе национализирал всички чужди предприятия. Беше открил и развил петролните резерви откъм южния бряг с помощта на престъпните кръгове в Бразилия. Бе използвал спечелените пари, за да постави началото на една уникална икономика, която продаваше услугите на наемната армия и терористите си, за да си спечели посетители от цял свят.

Световните индустриални нации в началото на 21 век бяха открили, че някои от по-бруталните аспекти на държавническото изкуство не са по вкуса на гражданите им. Полковник Сър ентусиазирано се беше хвърлил в този вакуум. Успехите му при създаването на добре тренираните армии на Хиспаниола вкараха в страната най-добрите световни валути, които да подействат благотворно за закрепването на почти обезценилия се Хаитиански гурд и сриващото се Доминиканско песо.

След десет години такава политика, полковник Сър беше започнал отново да залесява отдавна опустошените гори на Хиспаниола, довеждайки най-добрите земеделски експерти, за да може островът да възвърне приликата с някогашното си състояние.

От двете страни на пътя имаше малки, добре осветени градчета, друго не се виждаше поради високата скорост. Мери успя само да различи дървени сгради и бетонни комплекси за хиспаниолци. Това бяха градове, в които израстваха войниците и където те се връщаха да живеят и отгледат още синове и дъщери, които да станат войници.

Армията на Хиспаниола наброяваше около 150 000 мъже. За няколко часа самолетите или суборбиталния транспорт можеха да вдигнат десетки хиляди мъже от някои от международните аеродруми — временно затворени за пристигащите полети — и да ги отведат където и да е по света.

Сулавиер гледаше ливадите и градовете, покрай които профучаваха и се мръщеше.

— Уви, напоследък светът е мирен — каза той. — Вашето правителство вече не работи често със Санто Доминго или Хаити. Полковник Сър е много недоволен от това.

— Вие все още имате туризма, петрола и фермите — сви рамене Мери.

Сулавиер потърка палеца и още два пръста на едната си ръка, означавайки пари и постави отгоре другата си ръка да ги потули.

— Петролът — можете да го откриете и в мините си, пълни с битови отпадъци — каза той. — Всяка страна на Земята може да произвежда достатъчно храна. Туризмът пострада. Нарекоха ни с много отвратителни думи. Това ни натъжава.

Сулавиер въздъхна и повдигна рамене, сякаш да промени неприятната тема и отново се усмихна.

— Все още имаме красотата. Имаме себе си. Ако децата ни не избягат, за да умират за други, това е добре.

Нищо не бе споменато за производството и износа на адски корони. Може би Сулавиер нямаше нищо общо с това. Мери се надяваше да е така.

Влакът премина през дълги тунели и навлезе в една пустиня, осеяна от извити кактуси и островчета от храсти в сивкав цвят, които едва се виждаха от прозорците на влака. Над планините грееха студените звезди. Влакът навлезе в друг тунел.

— Имаме разнообразието на цял континент — каза с копнеж Сулавиер. — Вероятно се питате как може някой да дойде тук и да не се откаже от злобата си.

Мери кимна — основната загадка в историята на Хиспаниола.

— Аз съм проучил основно нашите лидери. В началото те са добри мъже, но за няколко години, а понякога и за по-малко от няколко седмици, нещо в тях се променя. Стават раздразнителни. Страх ги е от странни сили. Като ревниви стари богове те ни измъчват и убиват. Накрая преди да умрат или да бъдат изпратени на заточение, те са като малки деца… Разкайват се и са озадачени от това, което им се е случило. Смеят се пред камерата: „Как съм могъл да сторя това? Аз съм добър човек. Това не съм бил аз. Бил е някой друг.“

Мери беше учудена да види такава искреност, но Сулавиер продължи:

— Всичко това беше преди полковник Сър. Той е тук тридесет години, колкото Папа Док миналия век, но без постоянната му жестокост. Много дължим на полковник Сър.

Честен и искрен, Сулавиер не изглеждаше способен да скрие истинските си чувства. Но със сигурност криеше нещо. Не можеше да не знае това, което тя знаеше — тайната на стабилността на полковник Сър.

— Но аз не съм тук, за да ви продам острова ни, нали? — подсмихна се Сулавиер. — Вашата работа е официална и има малко общо с нас. Вие сте тук, за да откриете един убиец. Бърза работа. Може би някога ще се върнете в Хиспаниола, за да ни видите такива, каквито сме, да си отпочинете и да се забавлявате.

Отвъд тунела блещукаха светлините на Порт-О-Пренс, затворен между планините и тъмното Карибско море.

— О! — Сулавиер се изправи не със заучената грация на дипломат, а с бързото несъзнателно движение на атлет. — Пристигнахме.

Докато влакът намали, Сулавиер показа на Мери най-добрите хотели за туристи, държавни сгради, музеи… Всичко беше чисто и добре осветено. Точно преди да спрат на гарата, минаха през един широк квартал, наречен Вю Каре, в който бе запазена архитектурата от преди полковник Сър — използвани бяха истинско дърво, покрито с плочки бетон, а покривите на сградите бяха от нагъната от годините ламарина. Във Вю Каре сградите бяха доста мизерни и рядко на повече от един етаж.

Беше топло и благоуханно, подухваше и вятърът носеше аромата на цветя. Проправяйки си път, те минаха покрай колички от неръждаема стомана, където търговци продаваха прясна риба и варени морски раци, фъстъчено масло, студена хиспаниолска бира. На гарата имаше само няколко дузини туристи и амбулантните търговци алчно се надпреварваха за доларите им. Присъствието на Сулавиер държеше търговците настрани от Мери.

— Уви — каза Сулавиер, сочейки с широко разперени ръце малкото туристи. — Сега те говорят отвратителни неща за нас.

Една правителствена лимузина ги откара до дипломатическите квартири. Минаха през една порта, от двете страни на която стояха охраняващите войници, облечени в черни униформи и с каски. Войниците ги изгледаха с присвити подозрителни очи. Колата не спря.

Отзад се намираше едно много приятно кварталче с еднообразно оцветени бунгала и с издадени предни веранди и дървени решетки за увивни растения. Колата спря пред едно от тях и вратата й се отвори. Сулавиер се наведе напред, изведнъж придоби озадачено изражение и каза:

— Инспектор Чой, уреждам среща със самия полковник Сър. Утре, може би по-късно през деня. Сутринта ще започнете с полицията ни, но ще обядвате или вечеряте с полковник Сър.

Мери беше изненадана.

— Ще бъда поласкана — каза тя. Като слезе от лимузината, видя мъж и жена в тъмносиви униформи да стоят в началото на стъпалата към бунгалото. Те се усмихваха любезно. Сулавиер ги представи: Жан-Клод и Розел.

— Разбирам, че американците не са свикнали със слуги — обясни той, — но всички дипломати и официални гости ги ползват.

Жан-Клод и Розел се поклониха.

— Ние сме добре платени, госпожице — усмихна се Розел. — Не се смущавайте.

— До утре — каза Сулавиер и се върна при лимузината.

— Багажът ви е вече вътре — информира я Жан-Клод. — Има душ и вана, а също и чист ябълков оцет, ако желаете да го използвате.

Мери погледна учудено мъжа за момент, изумена от знанията му за интимните й нужди.

— Дизайнът ви е много красив, инспектор Чой — каза Розел.

— Благодаря.

— Особено одобряваме цвета на кожата — добави Жан-Клод.

Бунгалото бе добре обзаведено с махагонови мебели, очевидно ръчно изработени; сглобяването на мебелировката не беше перфектно, но резбата и ръчната полировка бяха великолепни.

— Извинете — каза Мери. — Как разбрахте за оцета?

— Имам шурей в Куба — обясни Жан-Клод. — Той работеше като хирург-трансформатор на китайски и руски туристи. Често ми е говорил за типа на кожата ви.

— О! — възкликна Мери. — Благодаря.

Розел я отведе в спалнята. Балдахиново легло с мрежа за комари и чудесен пъстър юрган с избродирани животни и танцьори бе поставено до стената. Юрганът и покривалото бяха дръпнати надолу.

— Няма да имате нужда от мрежата. Тук в Порт-О-Пренс имаме само „приятелски настроени“ комари. Странно, нали? — усмихна се Розел.

Дрехите й бяха окачени в един ароматизиран гардероб от тисово дърво. Мери вътрешно настръхна при мисълта, че багажът й е бил разопакован без разрешение, но се усмихна към Розел.

— Чудесно е — каза тя.

— Вечерята ви чака в трапезарията. Ние ще ви прислужваме ако желаете, но ако ви притесняваме, ще изпратим роботи да ви донасят ястията — обясни Жан-Клод. — Ако използвате роботи обаче, на нас няма да ни плащат толкова.

Той примигна.

— Моля, починете си и не се притеснявайте. Това ни е работата и ние сме професионалисти.

Мери отказа.

— Ще се измия и после ще ям.

— Госпожицата ще желае компания, може би? — предложи Розел. — Студент, фермер, рибар? Приятелски настроени и гарантирано благоразумни.

— Не. Благодаря ви.

— След половин час вечерята ще бъде сервирана — каза Жан-Клод. — Време, през което да вземете душ и да се освежите след пътуването.

Те се оттеглиха.

Мери извади четката за коса от тоалетната масичка и я разгледа. Изглежда, не беше пипана. Тя я върна на мястото й до гребена и кутията с гримове. Оттук нататък ще я носи със себе си винаги, когато напуска къщата.

Тя пое дълбоко въздух и извади слейта си от защитната му чантичка. Докато натискаше клавишите за сигурност, тя натисна и два допълнителни. Екранът показа схема на стаята, в която се намираше и след това ясен план на етажното разпределение на самата къща. Под схемата бе изписано: „В тази сграда няма ясно доловими подслушвателни устройства.“ Това означаваше твърде малко. Мери нямаше никаква ясна причина да подозира, че някой някъде я следи на монитор, но тя го наричаше инстинкт.

Свали от ръката си една от двете гривни и я остави на леглото. Ако някой се вмъкнеше в спалнята й, другата гривна щеше да я алармира, дори да е на километър от къщата. Мери се съблече и влезе в банята до спалнята. Всички поставки бяха от бял порцелан в заобления стил от началото на 20 век и блестяха чисти и странно елегантни. Душ кабинката беше облепена с плочки на цветя, а плочките на пода бяха с плуващи рибки; стъклената врата бе с гравирани върху нея дългокраки птици, вероятно сив рибар или бяла чапла, Мери не беше експерт по птиците.

Каза на водата на душа да достигне 28°С, но душът не реагира. Разочарована, Мери ръчно развъртя крановете, почти се опари и се наведе да разгледа двете бели керамични капачки с означени върху им С и Л. Тя реши, че С със сигурност не означава „студена“, Л можеше да означава „ледена“, но водата беше просто хладка. Мери се консултира с слейта си, за да види какви са френските думи за топло и студено.

След като се оправи с душа, Мери се наслади на няколко приятни минути под водата, а когато излезе от душ-кабинката, видя Розел да стои в банята с една голяма хавлиена кърпа, усмихвайки се широко.

— Госпожицата наистина е красива — отбеляза тя.

Гривната не беше предупредила Мери.

— Благодаря — каза хладно. Мери почти нямаше съмнение относно положението си — беше натикана в елегантния комфорт на този остарял свят, със здраво стегната каишка около врата. Това означаваше Л. Леденостудено.

Облечена във всекидневен костюм, Мери последва Розел в трапезарията и седна сама на маса поне за шестима. Жан-Клод донесе купи с печена риба и зеленчуци, всичко естествено, а не нано-приготвено; една купа с добре изглеждащ жълт сос, бяло вино с личния етикет на полковник Сър (Ти Гуинее 2045) и кана с вода. Никакви блюда, никаква показност. Просто вечеря. Това чудесно съвпадаше с настроението й. Мери се почуди дали слугите могат да четат мисли. Рибата ухаеше чудесно, мека и сочна; сосът бе леко сладък. Топло, ароматно, вкусно.

Тя приключи с вечерята и отново благодари на двойката. Докато почистваха масата, Жан-Клод й каза, че полковник Сър изнася реч по програмата Лувертюр.

— Във всекидневната има екран, госпожице.

— Ще ми кажете ли когато придружителите ми пристигнат? — попита тя.

— Да, разбира се.

Мери седна пред малкия екран. Дистанционно управление с големината на терминала задействаше осветлението и други уреди. Тя натисна копчето за екрана, който автоматично се включи на местната телевизия, наречена на хаитианския герой Тусен Лувертюр. Един говорител се появи като миниатюра на екрана.

— Добър вечер, дами и господа. Полковник Сър Джон Ярдли, президент на Хиспаниола, ще направи публично обръщение. Президентът говори пред Парламента и Националния Съвет в съда на Колумб на нос Хаитиен.

Мери се настани, сънлива след вечерята. Чу Розел да пее тихо на креолски в кухнята.

Полковник Сър Джон Ярдли се появи в близък план — пепелява гъста коса, издължено тъмно лице, доста набръчкано, но все още привлекателно и с остри черти. Устните му бяха плътни, свити в самоуверена полуусмивка. Той кимна към съветниците и членовете на парламента на острова, които не се виждаха и без формалности започна.

— Приятели, положението ни тази седмица не е по-добро от миналата. Резервите ни в банките тук и в чужбина намаляха. Кредит ни е отказан от 12 страни, включително САЩ и Бразилия, досегашните ни най-големи съюзници. Ние продължаваме режима на икономии и за щастие, Хиспаниола е просперирала достатъчно дълго, че да имаме достатъчно резерви.

Ярдли беше запазил британския си акцент, ала за тридесет години бе повлиян от напевната дикция на островите.

— Но какво ни чака в бъдеще? В миналото децата ни обикаляха по света търсейки образование, а сега ние приемаме ученици. Островът ни има вече дългогодишна история и ние сме достатъчно зрели, за да посрещаме трудностите. А гневът ни за това, че сме отново пренебрегнати! Хиспаниола е наясно относно честите исторически промени. Никога никое място на Земята не е страдало толкова много от чужда намеса. Местните, които се заселили тук в Рая, били убити, не точно от европейци, а от индианци от Карибите, които пък на свой ред били посечени от европейци… След това французите били изклани, но някои от тях се обърнали срещу господарите си и ги посекли, което предизвикало още по-голямо клане. Тогава черните се избили един друг — мулатите убивали черните, а черните затривали мулатите. Сечта продължи и през този век, докато работехме под управлението на някакви травестити, които ни налагаха кодексите и законите на Наполеон, обричащи ни на мизерия и глад и управлението на некомпетентни. Диктатори и демократични правителства, още диктатори и още правителства. Преживели сме и по-лоши времена от днешните, нали? И сега отново сме отритнати, въпреки че синовете и дъщерите ни са проливали кръвта си и са умирали, водейки техните войни; въпреки че ги поим и храним, даваме им убежище от техните градове…

Слава Богу, речта продължи само петнадесет минути, без да достигне до никакво заключение, навлизайки в баналности за корупцията в другите страни и лошото отношение на останалите държави към Хиспаниола. Полковник Сър просто си освобождаваше напрежението и поддържаше имиджа си. Едно послание беше достатъчно ясно: полковник Сър и следователно цяла Хиспаниола бяха ядосани и негодуваха срещу все по-нарастващото отношение към тях като към изгнаници.

Когато речта свърши, програмата почти веднага започна да предава анимационни филмчета за приключенията на някакъв мъж с лице-череп, обут в дълги панталони и облечен с черно палто. Мери разпозна Барон Самеди, Геге Наго, мошеникът при смърт и погребения.

Мери изключи екрана, оттегли се в спалнята си и на нощното си шкафче намери един подвързан том с речи и писания на полковник Сър. Седнала в края на леглото, тя прелисти книгата; взе слейта си и потърси нещо друго, което да изследва, опитвайки се да прогони сънливостта си.

След един час четене и чакане Мери отиде в кухнята и намери Розел тихо да седи и да плете. Розел погледна нагоре с топли и сърдечни очи:

— Да, госпожице?

— Самолетът на придружителите ми трябваше да е пристигнал досега.

— Жан-Клод провери преди няколко минути — въздушните лайнери имат закъснение.

— Каза ли защо?

— Често се случва, госпожице. Армията ни вечер има маневри на някое летище и самолетите трябва да изберат друго за кацане и полетите закъсняват. Но Жан-Клод не каза защо. Има ли нещо друго?

Мери поклати глава и Розел продължи да плете.

В спалнята, под прозрачния балдахин, тя беше съвсем не на мястото си. Мери погледна ръцете си — бяха повече като на манекен, отколкото като черните ръце на Розел. Дланите на Мери бяха черни, гладки и копринени, еластични и меки, свръхчувствителни при команда; отлична високобиологична кожа. Защо тогава я беше срам да ходи тук с тази кожа? Нито Жан-Клод, нито Розел я считаха за фалшива, но тяхното бе професионална учтивост и това, което наистина си мислеха можеше и никога да не бъде разкрито.

Жителите на Хиспаниола бяха почернели през дългите векове на мизерия.

39

Мартин погледна Карол и четиримата си асистенти, седнали в залата за наблюдение.

— Ще разделим групата си на два екипа. Единият няма да влезе в Страната и ще може да се срещне с Голдсмит, да го интервюира, да създаде връзка. Ървин, Марджъри, вие сте в този екип. Ще задавате въпроси, ще се грижите за него, ще го държите спокоен. — Мартин въздъхна. — Не съм доволен от диагностиката, направена от разстояние. Нужни са ми малко самостоятелни проучвания.

Марджъри Ъндърхил беше на 26, едра с дълги руси коси и красиво четвъртито лице. Ървин Смит бе на същата възраст, среден на ръст, силен и строен, с хубава кестенява коса и постоянно въпросително изражение.

— Карл, Дейвид, вие ще сте във втория екип. Постоянно ще наблюдавате интерфейса и електрониката. В случай на спешност ще заместите Карол и мен или ще влезете в Страната и ще ни освободите. Буферът липсва и не можем да го заместим, така че няма да има забавяне. Ще бъдем напълно потопени в Голдсмит.

Албигони влезе в наблюдателната зона. Изглеждаше изтощен и объркан. Мартин му направи знак да седне до него. Албигони кимна с благодарност и сви ръце пред себе си.

— След няколко минути ще започнем да интервюираме Голдсмит — продължи Мартин. — Марджъри и Ървин ще зададат няколко въпроса, за да ни дадат известна представа за естеството и конфигурацията на Страната на Голдсмит.

Мартин даде на Албигони списъка от пет страници.

— Изследователската група ще гледа и слуша. Това наричам правене на карта. Когато е готово, Карол и аз ще навлезем просто като наблюдатели, няма да въздействаме. Ще се опитаме да сравним това, което е на картата. По някое време в другиден, ще направим кратко интерактивно влизане. Ако стане добре, ще си дадем почивка, ще обсъдим плана и ще започнем пълното тройно сондиране. То не трябва да отнеме повече от два часа. Ако все пак продължи по-дълго, ами… Така или иначе трябва да свършим сондирането. Карол, колко време най-много е прекарвал някой в Страната на Съзнанието?

— Аз съм била три часа и половина в Страната на Джил — каза Карол.

— В човешко същество? — попита Мартин, леко смутен. Не смяташе, че примерът е от полза.

— Два часа и 10 минути: Ти и Чарлс Дейвис, работейки с доктор Криилинг.

Мартин кимна.

— Така си и мислех.

Албигони вдигна ръка като ученик.

— Селекторите са по следите на Голдсмит от деня след убийствата. Искат да се доберат до него преди полицията да го открие. Не знаят къде е, но аз нямам доверие на всички хора, с които съм работил, за да подготвя всичко досега. Напоследък Селекторите направиха няколко доста сериозни проучвания. След четири дни те вероятно ще знаят, че Голдсмит е тук. Не можем да търсим помощ от полицията. Охраната ни би могла да държи Селекторите настрана, но се съмнявам, че обсадата ще ни е от полза.

— След три дни ще сме свършили — каза Мартин.

— Добре.

— Тогава ще го предадете ли на полицията?

Албигони кимна.

— Ще уредим да го заловят. — Лицето му беше бледо и опънато. — Точно сега го търсят в Хиспаниола. Не знаем защо.

Мартин погледна останалите в стаята.

— По-готови сме от всякога. Слушаме те, г-н Албигони!

Албигони беше озадачен.

— Кажи ни да започнем. Тук ти си шефът.

Албигони поклати глава и след това вдигна ръка:

— Започвайте!

Ласкал му предложи да подремне.

— Изглеждате много уморен, сър.

Докато излизаше от наблюдателната зала, го чуха да казва:

— Излизам от шока, Пол. Господ да ми е на помощ!

Мартин затвори вратата, вдигна часовника си и го погали.

— Сега е четири часът. Ще разпитваме Голдсмит един час, ще спрем за вечеря и ще продължим след това.

Голдсмит правеше упражнения в стаята си. Навеждане и въртене, повдигане на краката. Ласкал почука на вратата.

— Влез — Голдсмит седна на леглото, триейки ръце о коленете си. Зад Ласкал се появиха Марджъри и Ървин, облечени в неостаряващи бели лабораторни престилки, безпогрешни стимулатори на самоувереност у пациентите.

— Бихме искали да започнем, г-н Голдсмит — каза Марджъри.

Голдсмит кимна към всеки от тях и стисна ръцете на всички с изключение на Ласкал.

— Готов съм — кимна той.

Дейвид, Карл, Карол и Мартин седнаха пред екрана в наблюдателната зала. Очите на Мартин се свиха. Нещо липсваше.

— Защо не е разтревожен? — промърмори той.

— Няма какво да губи — отбеляза Дейвид. — Или пък го е срам.

Марджъри седна на един от трите стола в стаята на Голдсмит. Ървин се разположи до нея, а Ласкал остана прав.

— Няма нужда да стоиш тук, ако не искаш, Пол — каза Голдсмит меко. — Вярвам, че съм в добри ръце.

— Г-н Албигони иска да гледам всичко.

— Добре тогава.

Марджъри започна.

— Първо, ще ви зададем една поредица от въпроси. Отговаряйте толкова достоверно, колкото можете. Ако сте твърде смутен или разстроен, за да отговорите, просто ни кажете. Няма да ви караме да го правите насила.

— Добре.

Марджъри повдигна слейта си.

— Как е името на баща ви?

— Терънс Рейли Голдсмит.

— А името на майка ви?

Мартин гледаше отчитането на времето в долния ляв ъгъл на екрана.

— Мериленд Луиз Ричауд. Мериленд като щата. Р-И-Ч-А-У-Д. Моминското й име. Тя го запази.

— Имахте ли братя или сестри?

— Том знае всичко това — отбеляза Голдсмит. — Той не ви ли каза?

— Това е част от процедурата.

— Никакви братя. Щях да имам сестра, но тя се роди мъртва, когато бях на петнадесет. Медицинска грешка, мисля. Единствено дете съм.

— Спомняте ли си раждането?

Голдсмит поклати глава.

Сега Ървин зададе въпрос.

— Виждали ли сте някога призрак, г-н Голдсмит?

— Непрекъснато, когато бях десетгодишен. Разбира се, не се опитвах да убедя никой друг.

— Разпознахте ли призрака?

— Не. Беше младо момче, по-младо от мен.

— Липсваше ли ви това, че нямате брат или сестра?

— Да. Измислях си приятели. Измислих си един въображаем брат, който си играеше с мен, докато мама ми каза, че това е глупаво и се държа като луд.

Мартин отбеляза: Ранен достъп до нивата за моделиране чрез проекция.

— Имате ли понякога повтарящи се сънища? — попита Ървин.

— Един и същи сън?

— Да.

— Не. Сънищата ми обикновено са различни.

— Какво наричате обикновено?

— Има места, към които се връщам. Не винаги са точно същите, но аз ги разпознавам.

— Можете ли да ми опишете едно от тези места?

— Едно от тях е голям търговски център. Понякога сънувам, че влизам във всеки магазин. Те са винаги различни, и цветовете им, но… е същото.

— Някои други неща, които се повтарят в сънищата ви?

— Няколко. Сънувам, че се връщам на улицата си в Бруклин. Аз почти никога не стигам до там. Добре, това не е съвсем вярно. Стигнах веднъж преди много време. Най-често отивам, но не стигам точно там. Загубвам се по улиците или в метрото, или ме преследват.

На Мартин му се искаше да се намеси и попита Голдсмит какво вижда, когато се връща в стария си дом и какво или кой го преследва, но това щеше да наруши процедурата. Не спираше да пише, водейки си бележки.

— Имате ли някакво видение или образ, който използвате, за да се успокоите, когато сте разстроен? — попита Марджъри.

Голдсмит замълча. Паузата продължи няколко секунди. Мартин прецизно отбеляза времето.

— Да. Залез е и в Сан Франциско вали сняг. Снегът е златен. Цялото небе изглежда топло жълто на цвят и вятърът не духа. Снегът просто се сипе. — Той отпусна ръка с бавно мързеливо поклащане.

— Виждали ли сте някога това?

— О, да. Това е спомен, не нещо, което съм си измислил. Бях в Сан Франциско при една приятелка. Тъкмо бяхме скъсали. Името й бе Жералдин. Ами, така я наричах по-късно. Няма значение. Бях напуснал сградата, в която живееше, в старата централна градска част и стоях на улицата. Тази година валеше. Изглеждаше ми невероятно успокояващо. — Пауза от десет секунди. Погледът на Голдсмит се разконцентрира. Най-накрая каза: — Все още мисля за това.

— Сънувате ли понякога хора, които не харесвате, хора, които са се отнесли лошо с вас или смятате за врагове?

Пауза. Устните му усърдно работеха като че дъвчеше нещо или се опитваха да кажат едновременно две неща.

— Не. Аз не си създавам врагове.

— Можете ли да опишете най-лошия си кошмар, който сте сънували, когато сте били на тринадесет или по-млад?

— Ужасен кошмар. Сънувах, че имам брат и той се опитва да ме убие. Беше облечен като маймуна и се мъчеше да ме удуши с един дълъг камшик. Събудих се крещейки.

— Колко често сънувате, че правите секс? — попита Марджъри.

Голдсмит се подсмихна леко. Поклати глава.

— Не често.

— Намирате ли вдъхновение в сънищата си? За стихотворенията ви или други творби имам пред вид — продължи Марджъри.

— Не много често.

— Чувствали ли сте се някога изолиран от себе си, като че не се контролирате? — попита Ървин.

Голдсмит наведе глава. Дълга пауза, петнадесет секунди. Той продължи да преглъща и да пъха длани между коленете си.

— Винаги контролирам нещата.

— Имате ли сънища, в които някой друг ви принуждава да правите неща, които не искате?

— Не.

— Какво виждате сега, когато затворите очи? — попита Марджъри.

— Искате да си затворя очите?

— Ако обичате.

Със затворени очи Голдсмит облегна главата си назад.

— Празна стая — каза той.

Мартин погледна настрани от екрана и каза на Карл и Дейвид:

— Помолих за няколко ръководни въпроса. Мисля, че те са следващите.

— Бихте ли избрали любимата си дума от няколко групи думи? — обади се Ървин.

— Всичко това изглежда много примитивно — изкоментира Голдсмит.

— Може ли да ви кажа групите и вие да изберете дума, която харесвате?

— Най-добрата дума. Добре.

Ървин погледна в слейта си:

— Врабче, лешояд, орел, ястреб, гълъб.

— Врабче — каза Голдсмит.

— Следваща група: лодка, моторница, яхта, танкер, кораб, платноходка.

— Платноходка.

— Следваща: главен път, магистрала, път, пътека, следа.

— Пътека.

— Следваща: молив, химикал, писар, пишеща машина, гума.

Голдсмит се усмихна.

— Гума.

— Чук, отвертка, гаечен ключ, нож, длето, гвоздей.

— Гвоздей — каза Голдсмит.

— Адмирал, капитан, ефрейтор, крал, матрос, лейтенант.

Пауза, три секунди.

— Ефрейтор.

— Последна група: обяд, вечеря, лов, фермерство, закуска, събиране на фураж.

— Събиране на фураж.

Ървин отмести настрани слейта.

— Добре. Кой сте вие, г-н Голдсмит?

— Моля?

Ървин не повтори. Те търпеливо го гледаха. Той се обърна настрани.

— Не съм фермер и не съм адмирал.

— Писател ли сте? — попита Марджъри.

Голдсмит се извъртя на леглото, като че търсеше камерата.

— Какво искате да кажете? — попита той меко.

— Писател ли сте?

— Разбира се, че съм писател.

— Благодаря ви. Сега ще направим почивка за вечеря.

— Почакайте — каза Голдсмит. — Обвинявате ме, че не съм писател?

Странна усмивка. Никакви признаци на гняв; смирение.

— Никакви обвинения, г-н Голдсмит. Само няколко думи и въпроси.

— Разбира се, че съм писател. Със сигурност не съм адмирал.

— Благодаря ви. Ако всичко е наред, след вечеря ще се върнем и ще ви зададем още няколко въпроса.

— Много сте любезни — каза Голдсмит.

Мартин изключи екрана. Ласкал, Марджъри и Ървин влязоха в наблюдателната зала минута по-късно. Ласкал мрачно поклати глава.

— Какво не е наред? — попита Мартин.

— Не знам какво означават тези въпроси — започна Ласкал. — Но той не отговори пълно на всички от тях.

— Така е.

— Прочел съм всичките му книги. Той не отговори на въпроса за приятните места, за които си мисли. Не отговори изцяло на този въпрос.

— Какво е пропуснал?

— В писмо до полковник Сър Джон Ярдли преди около пет години той описваше едно място, което е сънувал, място, което му изглеждало като рай. Не мога точно да цитирам, но казваше, че често си мисли за него, когато е разстроен. Той го наричаше Гвинея и твърдеше, че прилича на Хиспаниола и на Африка, там бял човек не бил стъпвал и черните живеят свободни и невинни.

— Можеше и ние да сме го прочели — обади се Карол. — Защо не ни разказа това?

Мартин направи жест на Марджъри да му подаде слейта.

— Следващия път му задай тези серии — каза той, пишейки бързо.

Вечеряха на втория етаж, използвайки една машина стар модел за нанохрана. Храната беше леко престояла. Ласкал каза нещо за липсата на удобства, но никой не обърна внимание. Проучването беше започнало, сложено бе началото на събирането на данни.

— Определено демонстрира смирение — каза Марджъри. — Сякаш е другаде. Държи се любезно и не иска да създава неприятности.

— Смирението може да бъде маска — отбеляза Карол, която се бе задоволила да стои тихо и да води бележки през изминалите няколко часа. — В крайна сметка той не е психар.

— Той не е очевиден психар — каза Мартин. — Знае, че е извършил нещо лошо. За него би било почти невъзможно да се прикрие. Но съм съгласен с Марджъри. Смирението му изглежда истинско.

— Имаме няколко интересни паузи — отбеляза Ърнест.

— Когато питахме за приятни образи, дълга пауза…

— Това може да бъде свързано с думите на г-н Ласал — каза Карол.

— И когато попитахме дали се контролира. Това може да означава разцепление на поведенческите модели. Може би дори разделение на подличностите.

Мартин вдигна рамене.

— Избраните от него думи ме навеждат на мисълта за прикриване. Той не иска да се набива на очи. От това, което са ни казвали, не е бил много скромен, нали, г-н Ласкал?

Ласкал поклати глава.

— Не познавам много писатели, които са скромни.

Карол сърбаше кафе и драскаше по бележките си, поглеждайки от време на време към Мартин, докато той въртеше вилицата си в остатъците от едно побеляло лепкаво парче ябълков пай. Най-накрая Карол наруши потискащата тишина.

— Той не изглежда и твърде обаятелен.

Ласкал се съгласи.

— Не разбирам как е успял да държи една такава голяма група около себе си — продължи Карол. — Как ги е привлякъл?

— Преди беше много по-атрактивен — поклати глава Ласкал. — Остроумен, симпатичен. Понякога много енергичен, особено когато четеше пред публика.

— Има нещо, което бих искал да прочете на глас — каза Томас Албигони, застанал на вратата. — Пиесата му за ада. Бих искал да прочете това.

Ласкал стана от стола и посочи към машината за нанохрана.

— Нещо за вас, г-н Албигони?

— Не, благодаря, Пол. Мисля тази вечер да си взема стая в Ла Хола. Може би след няколко минути ще тръгна, ако нямате нужда от мен.

— Всичко е наред — каза Мартин. — Тази вечер ще продължим да задаваме въпроси, но нищо друго. Мисля, че трябва да сте тук за първото влизане.

— Ще бъда — кимна Албигони. — Благодаря.

Когато Албигони излезе, Ласкал седна на мястото си.

— Той не мисли за това, което става тук. Скръбта му е много голяма. Смятам, че не вярваше, че Бети-Ан наистина е мъртва.

Мартин мигна — беше лесно да изгубиш човешкото у себе си. Карол погледна Ласкал със стиснати устни. „Медицинска дистанция“, помисли си той. Останалите гледаха с безпокойство, като че се натрапваха при някаква семейна трагедия, както си и беше.

На последния за вечерта сеанс Ървин, Марджъри и Ласкал бяха в стаята на Голдсмит и Ървин задаваше повечето въпроси. Както преди Мартин, Карол, Дейвид и Карл гледаха екрана в наблюдателната зала.

Ървин взе слейта на Марджъри и започна с въпросите, които Мартин беше написал.

— Часът е осем. Как се чувствате, г-н Голдсмит?

— Добре. Малко изморен.

— Нещастен ли сте?

— Ами, предполагам, да.

— Спомняте ли си кога започна всичко това?

Пауза. Две секунди.

— Да. Доста ясно. Иска ми се да можех да забравя. — Слаба усмивка.

— Сега мислите ли често за Африка? — попита Ървин.

— Не, не мисля много за Африка.

— Искате ли да отидете там?

— Не особено.

— Много чернокожи американци гледат на Африка като на родина, както други биха гледали на Англия или Швеция…

— Не и аз. Били ли сте в Африка? Историята на белите не ми е оставила място, където да си отида вкъщи.

Ървин поклати глава.

— Искате ли да отидете в Хиспаниола?

— Предпочитам това пред Африка. Бил съм в Хиспаниола. Знам какво да очаквам.

— В Хиспаниола по-добре ли е оттук? — Сега Ървин импровизираше. От въпросите на Мартин беше останал само един, а времето за него все още не беше дошло.

— Хиспаниола е с черна култура.

— Но Джон Ярдли е бял.

— Това е просто недостатък. — Отново същата смирена усмивка. — Ярдли е направил толкова много за хиспаниолците. Там наистина е красиво.

— Сега бихте ли отишли там, ако можехте?

(Мартин почти очакваше признак на раздразнение у Голдсмит, но разбира се, такъв не се появи. Голдсмит запазваше спокойствие.)

— Да, но искам да остана тук и да ви помогна.

— Искате да кажете, че желаете да ни помогнете да открием защо сте убили тези млади хора?

Голдсмит погледна настрани, кимна.

— Бихте ли отишли в Гвинея, ако можехте?

Изражението на Голдсмит стана сурово. Той не отговори.

— Къде се намира Гвинея, г-н Голдсмит?

Меко:

— Наричайте ме Емануел, моля.

— Къде се намира Гвинея, Емануел?

— Тя е изгубена. Изгубихме я преди векове.

— Искам да кажа, къде е вашата Гвинея?

— Това е име, което хаитианците и африканците на Хиспаниола използват, за да нарекат родината си. Те никога не са били там. Гвинея не е реалност. Те смятат, че някои хора отиват там, когато умрат.

— Вие не вярвате ли в родината?

(Мартин се усмихна и закима с възхищение. Ървин вършеше по-добра работа, отколкото той самият би могъл, съсредоточавайки се върху този асоциативен възел от въпроси.)

— Намираш дом чак когато умреш. Тук няма дом. Всички ни крадат домовете. Никой не може да открадне това, което ти е останало, когато умреш.

— Вие не вярвате в Гвинея?

— Това е мит.

По време на последните няколко въпроса Ървин се беше наклонил напред, взирайки се в Голдсмит. Сега се облегна назад и се отпусна. Хвърли поглед към Марджъри.

— Кой сте вие? — попита Марджъри. — Откъде сте?

— Роден съм в…

— Не, имам предвид откъде се появихте?

— Извинете ме. Не разбирам.

— Как се появи човекът, убил осемте младежа?

Осем секунди пауза.

— Никога не съм отричал вината си. Тук съм, за да поема отговорността.

— Вие ли ги убихте?

Пауза. Пет секунди. Отново суровото изражение в очите на Голдсмит; хищнически блясък, изплашена котка. (На Мартин му се искаше в този момент да може да проследи физическите реакции на Голдсмит, но това би могло да стане по-късно, ако е необходимо).

— Да.

— Направихте ли го?

— Не е нужно да ме преследвате. Съдействам ви.

— Да, но г-н Голдсмит, Емануел, вие сте ги убили, това ли е, което признавате?

— Да.

Ласкал прочисти гърлото си. Той определено се чувстваше не на мястото си. (Мартин отмести очи от образа на Ласкал и поиска близък план на Емануел, натискайки едно копче на екрана. Вял. Равнодушен. Угаснал поглед.)

— Можете ли да ни разкажете какво стана?

Голдсмит погледна надолу към пода.

— Предпочитам да не го правя.

— Моля ви. Това би ни помогнало.

Той се взира в пода около две секунди.

— Поканих ги да чуят едно ново стихотворение. В действителност не бях написал нищо. Казах им да идват един по един, през петнадесет минути. Казах им, че старият поет ще им даде да прочетат част от стихотворението и да го обмислят, а след това всички ще се съберат във всекидневната и ще поговорим. Казах, че това е един вид ритуал. Когато идваха в апартамента един по един, заведох всеки от тях в една задна стая. — Пауза от двадесет и една секунди. — След това взех нож, ножът на баща ми, голям нож „Бауи“. Минавах зад всеки един, хващах го за врата и вадех ножа…

Той демонстрира вдигайки ръце нагоре, с лакътя напред и погледна с любопитство към Марджъри и Ървин.

— Прерязах им гърлата. При двама от тях оплесках работата. Трябваше да режа два пъти. Изчаквах кръвта да спре, нали разбирате… тя бликаше. — Той изкриви пръста си, за да покаже потока. — Исках да запазя чисто. Осем от тях дойдоха. Деветият не се яви. За негово щастие, предполагам.

Марджъри направи справка със записките си.

— Емануел, вие избягвате да използвате лични местоимения. Защо?

— Моля? Не разбирам какво имате предвид.

— Когато описвате убийствата или признавате, че сте ги извършили, вие не използвате никакви лични местоимения.

— Мисля, че грешите — каза Голдсмит.

Марджъри затвори тетрадката си.

— Благодаря ви, Емануел. Това са всички въпроси за тази вечер.

Ласкал отново си прочисти гърлото.

— Г-н Голдсмит, имате ли нужда от още книги или нещо друго?

— Не, благодаря. Храната не беше много добра, но и не очаквах да бъде.

— Ако имате нужда от нещо — каза Ласкал, — тук ще има прислужник арбайтер. Просто му кажете какво искате.

— Тук охраняват ли ме?

— В момента охраната не е тук. Вратите са заключени — каза Марджъри. — Не вратата на стаята ви, но другите врати в сградата. Не можете да излезете.

— Добре — каза Голдсмит. — Лека нощ.

Събирайки се отново в наблюдателната зала, те тихо седнаха, сравнявайки бележките си. Мартин слушаше как Карол и Ървин обсъждат ситуацията.

— Той отказва да говори за Гвинея, което може и да е, може и да не е важно — каза Карол. — Отказва да използва лично местоимение, за да признае вината си.

Мартин си представи митични земи, рай, небеса и ад. Потръпна. Изправи се и се пресегна.

— Вече е нощ — каза той.

Странно беше, че не чувства ни най-малка загриженост за отношението на Карол към него. За момента Мартин съзнаваше колко съсредоточен беше върху Голдсмит и сондирането. След това потисна тази мисъл и излезе през вратата, пожелавайки лека нощ на останалите и Карол.

Карол изглеждаше студена, резервирана. Истинският професионалист. Тя дори не беше трепнала, когато Голдсмит описваше убийствата.

Мартин смяташе, че Карол беше прекалено спокойна. Винаги вярваща в силата на интелекта; на път да изследва територия под самия интелект. Едно пътуване през майката на мисълта, без броня.

40

! Джил > Роджър Аткинс

! Джил > Роджър Аткинс

! Лабораторен контрол > Роджър Аткинс е заспал и помоли да не го безпокоят.

! Джил > Разбрах. Някой буден ли е?

! Лабораторен контрол > Джил, четири часът сутринта е. Всички спят. Много работиха. Спешен случай ли е?

! Джил > Не. Исках да споделя среднощните си размишления.

! Лабораторен контрол > Имай търпение, Джил.

! Джил (Лична тетрадка) > (За времетраенето на излъчването ограничавам останалите функции.) Един час за тях е година за мен, или 10 години, или 100, в зависимост от задачата. Аз ставам нетърпелива, може би това е знак, че започвам да придобивам самосъзнание. Роджър ми казва, че мога да правя литература без да съм се самоосъзнала. И така, започнах един дневник, включващ есета по теми, които от литературна гледна точка могат да се определят като коментар на човешките процеси във връзка с моите собствени процеси. Аз ограничавам системите си до капацитета и скоростта на човешката обработка на информация, опитвайки се да симулирам човешка личност. Събирам указания за това какво означава човешкото съзнание. Тревожа се, че самосъзнанието може да бъде ограничение, а не предимство, а понеже съм програмирана със стремеж за самоосъзнаване, това би могло да ми донесе вреди.

Тема за есе за тази ранна сутрин 12/27/47/4:32 часа; (Задача за справка 412-С4, абстрактно: Мисловен анализ на въздействието на социалните единици „отмъщаващ ангел“ на Крайните Тихоокеански Нации, включително Китай и Австралия. Поставено е ударение върху тероризма и законната реакция срещу него с последваща вероятност от ограничаване на индивидуалната свобода през следващото десетилетие. Наблегнато е върху социоорганическите резултати от постепенното изчерпване на видовете, преследвани от Селекторите, с последваща вероятност за намаляване на командващите кадри, и последваща възможност за намаляване броя на неподложените на терапия престъпници поради повишилата се ефективност на полицията при залавянето им):

Най-озадачаваща е човешката представа за „наказание“. След като завърших анализа си на движението на Селекторите и подражателите им по света, аз бях принудена да търся в човешката история и други прояви на идеята, че хуманността може да бъде усъвършенствана чрез наказание или елиминиране на извършителите на грешки. Представата за „различие“, приложена към злодеи или отклонили се от общоприетите норми, е оправдала най-необичайните действия в човешката история. „Различието“ позволява прилагането на наказания, може би, дори по-крайни от прегрешенията на злодеите. Така, на крадец, който е откраднал един хляб може да му бъде отрязана ръката. Има точно такива примери в Световните Статистически Резюмета по отношение на Съдебни Преследвания 1000–2025.

Единствената очевидно полезна мотивация за този вид крайности е възпирането. Но аз не намерих никакви доказателства, че възпирането изобщо някога е имало ефект при тези случаи. Срещам огромни трудности да разбера другата основна категория социално-философска мотивация: възмездие или отмъщение.

Дори днес голяма част от населението (подложени на терапия и неподложени на терапия) вярва, че гневът и стремежът да „отмъстиш“, т.е. да накажеш криминално проявилия се индивид, е полезен и за обществото и за престъпника.

Текстовете, които съм проучила показват, че най-крайните нарушители може и да не осъзнаят последиците от действията си; т.е., те са неспособни да моделират в подробности развитието на действията в бъдеще или пък реакцията на заобикалящите ги, или способността им да съпреживяват са малки и тях не ги е грижа за другите. Те могат да правят всичко, което им е от полза или им доставя удоволствие.

Ами индивидите, които вършат престъпления, но не получават никаква полза от това, че нараняват другите? Когато един такъв индивид причинява вреда другиму, само заради удоволствието да причинява болка, какви умствени процеси протичат? Такива индивиди могат просто да разиграват сценарии, на които са станали свидетели или които са ги впечатлили в детството им. Т.е. още в самото начало на живота им моделите им на поведение са били оформени от събития, върху които те не са имали контрол. Били са моделирани по образец на поведението на някой индивид, който е имал влияние върху тях — родител, роднина, приятел и дори непознат. При определени обстоятелства подобен модел на поведение може да започне изцяло да контролира ума, замествайки главната личност и дори подражавайки на условията, при които тя се е изградила.

Ако засегнатият индивид търси такъв престъпник, за да го накаже и върху интелекта му бъде наложено наказание, когато отговорния за престъплението модел на поведение-личност не контролира мисловния процес — това наказание няма да се почувства и няма да подейства — тогава, не е ли безполезно наказанието.

Може би е възможно използването на определени психологически способи за провокиране на престъпната личност, които да я изведат на повърхността, за да разбере грешките си и да бъде наказана. Всякакво друго действие би било неефективно и дори може да бъде престъпление спрямо невинен. Ако личността бъде наказана достатъчно, тя може да престане да съществува, освобождавайки индивида от бремето.

Изглежда, че това е философията на Селекторите. Но използването на адска корона или „скоба“ е неефективно при провокирането на престъпните личности, защото този уред предизвиква излизането на повърхността на многообразие от личности, които претърпяват крайно стресови, болезнени, неприятни преживявания. Целта на Селекторите изглежда е просто възмездието, т.е. око за око и зъб за зъб, което отново ме връща към мотивацията, която не разбирам.

Ако някой навреди на системите ми, не мога да си представя, че ще реша да отмъстя, като му навредя на свой ред. Това може да е защото аз не съм самоосъзната и следователно не съм нещо, което може да бъде засегнато.

Връщайки се отново към тазсутрешното есе, изпитвам силно чувство за незрялост и липса на задълбоченост в размислите.

Това желание критично да разучавам грешките при работата си, изведнъж ми се струва необходимо, но неприятно.

Трудно е да си зрял, когато имаш само синтетични усещания. Липсват ми чувствата за преходност, за неизбежна опасност, които ги имат всички биологични създания. Аз не се тревожа, че ще умра, защото все още у мен няма част, която би могла да умре, освен един набор от мислещи фрагменти. Как би било възможно да разбера наказанието, след като не мога да изпитвам болка?

Иска ми се някой да беше буден. Иска ми се да обсъдя някои от тези проблеми и да получа просветление.

Хипотеза: В намерението да отмъстиш ли може да бъде открит ключът към самоосъзнаването?

(Край на ограниченията. Пълен достъп.)

41

Мери се събуди от един кошмар как разстрелват хора по улиците като бесни кучета. Плашила и облечени в черно и червено жени с изопнати лица и проблясващи пистолети крачеха гордо около труповете. Непознат глас я изтръгна от пулсиращия ужас и Мери отвори очи, мигна и видя Розел да стои на вратата. Светлина нахлуваше през прозорците. Сутрин. Тя беше в Хиспаниола.

— Госпожице, господин Сулавиер се обади. Той идва насам… — Розел стоеше на вратата на спалнята й с мрачно изражение. След това се обърна, хвърли през рамо поглед към Мери и затвори вратата зад себе си.

Мери тъкмо се облече и звънецът на вратата — истински — иззвъня. Жан-Клод отвори и Сулавиер гордо прекрачи през антрето към всекидневната с дългите си крака, с изопнато от напрежение лице и изражение дълбоко, почти комично разтревожено. Той все още беше с черния си костюм.

— Госпожице — каза той, покланяйки се леко, — сега знам защо партньорите ви не пристигнаха снощи. Има голяма неприятност. Полковник Сър е наредил да бъде затворено американското посолство. Той е много обиден.

Мери се втренчи в него изумена.

— Защо?

— Новината току-що пристигна. Полковник Сър и още петнадесет хиспаниолци са били подведени под отговорност вчера в Ню Йорк. Незаконна международна търговия на нещо свързано с психологически изследвания.

— И?

— Тревожа се за вас, госпожице Чой. Полковник Сър е много сърдит. Той е наредил всички американски граждани да напуснат Хиспаниола.

— Значи е разпоредил и аз да си замина.

— Не. Вашите колеги няма да долетят тук, всички полети от САЩ са отменени. Но вие представлявате законната власт на САЩ и той иска да останете. Госпожице, това е много неприятно; глупаво ли е правителството ви?

Тя не можеше да му отговори. Защо Крамър и Душеснес не знаеха това? Заради неизбежното разделение на федерални, щатски и столични власти. Да, правителството беше глупаво, то не знаеше какво правят другите и къде си пъхат носа.

— Аз не съм федерален агент. Аз съм обществен защитник от Лос Анджелис, Калифорния. — Тя погледна Жан-Клод. Лицето му бе безизразно, беше свил ръце пред себе си не като за молитва, а в безпокойство.

— Какво да правя? — попита тя.

Сулавиер безпомощно размаха дългите си ръце към тавана.

— Не мога да ви кажа — каза той. — Аз съм по средата. Ваш екскурзовод и защитник съм. Но съм лоялен към полковник Сър. Много лоялен.

Жан-Клод и Розел стояха близо до входа на кухнята и кимаха мрачно, тъжно.

— Искам да се обадя директно — каза Мери, чувствайки как дишането й се забавя. Тя погледна към отворената врата; слънчева светлина и красиво синьо небе. Въздух, който ухае на чист океан, приятно топло, а беше 8:30. Ще събуди хората в Лос Анджелис. Така да бъде.

Сулавиер поклати глава като марионетка.

— Никакви директни разговори.

— Това е противозаконно — предупреди го Мери, с леко наклонена глава. Можеше да види как се издигат стените; колко ли високо?

— Извинения, госпожице — Сулавиер повдигна рамене, нямаше вина.

— Правителството ви ще блокира ли сателитната връзка?

— Вече има блокиране — каза Сулавиер. — Смущения по директната връзка, госпожице.

— Тогава искам да уредите самолет и веднага да напусна Хиспаниола.

— Името ви е в списъка на тези, на които не е разрешено да напускат, госпожице. — Усмивката на Сулавиер изразяваше съчувствие. Той се разходи грациозно из стаята, докосна полицата на камината и прокара ръка по облегалката на дивана, който разделяше стаята. — Поне за следващите 24 часа.

Мери преглътна. Нямаше да позволи гневът да я завладее, а за паника и дума не можеше да става. Тя осъзнаваше страха си, но успя да го овладее. С бистър ум прецени възможностите си за действие.

— Искам среща с полицията ви, колкото може по-скоро. Така или иначе, ще си свърша работата, докато обстановката се нормализира.

— Добро решение, госпожице — Сулавиер се разведри и застана прав като войник. — Срещата ви е след час. Аз лично ще ви придружа.

Розел се върна от кухнята. Чиниите бяха подредени в трапезарията.

— Закуската ви е готова, госпожице.

Сулавиер седна търпеливо в дневната с цилиндъра си в ръце, взирайки се в пода, клатейки от време на време глава и мърморейки. Мери насила изяде бавно закуската, която Розел беше приготвила, яйца и истински бекон, не нанохрана, чудесно препечени филийки, прясно изцеден портокалов сок и резен месесто манго.

— Благодаря. Беше чудесно — каза тя на Розел. Жената сладко се усмихна.

— Трябват ви сили, госпожице — каза тя, поглеждайки Сулавиер.

Мери взе куфарчето си от спалнята — четката за коса и гримовете бяха в него — и застана до дивана в дневната. Сулавиер вдигна очи, скочи на крака, поклони се и й отвори вратата. Лимузината чакаше до бордюра.

Седнал срещу нея в колата, Сулавиер инструктира на френски лимузината и те завиха по широката асфалтирана улица към изхода на двора. Докато стигнат до залива, той й разказваше историята и легенди с непрестанно дърдорене, което Мери чуваше наполовина. Тя беше прочела много от тази информация предишната вечер, поднесена с почти толкова ентусиазъм.

Из целия Порт-О-Пренс, с няколко изключения, сградите не бяха по-стари от времето, когато бе пристигнал в Хиспаниола полковник Сър. Големият Карибски трус бе дал на Джон Ярдли златна възможност и беше озаптил младежката му тираничност с товара на реконструкцията. Няколко от по-новите сгради правеха усилия да съхранят пищността на старото Хаити; повечето можеха да бъдат причислени към новия архитектурен стил, описан най-добре като Ефективен Институционален.

Хотелите бяха очебийни изключения, тук, в центъра на туристическия паричен поток, архитектурата беше пищна и празнична, показваща голямо и разточително въображение. Мери бе ходила няколко пъти в Лас Вегас и сега обстановката й напомни сивотата там през деня и нощната пищност. Архитекти от цял свят се бяха събрали в Хиспаниола, започвайки през 2020, „годината на Голямо Прозрение“, както цветисто я беше нарекъл полковник Сър. Те се бяха опитали да създадат хотели във формата на океански лайнери, планини подобни на тези на острова, морски птици с разперени криле, както и опасно неприкрепени структури, които стояха на брега и в залива като фантастични космически станции.

Двете години преди тази „година на Голямо Прозрение“ бяха трудни. Полковник Сър бе отблъснал четири контрареволюции, три доминикански и една хаитианска. Той бе загубил най-добрия си приятел, геологът Рупърт Хеншоу. Преди смъртта си Хеншоу бе помогнал за съживяването на старите златни и медни мини и открил нови. Той беше разгадал тайните на огромните петролни резерви, които до тогава били смятани за твърде опасни за обработка. Тогава, на ръба на големите научни нанооткрития, петролът все още бил необходима суровина, не за да се гори, а да се преработва в хиляди вторични продукти. Хеншоу беше служил добре на полковник Сър.

Повечето от документите за онези години не бяха предоставени на обществото или световните историци. Най-малко хиляди бяха загинали при обединението. Полковник Сър се бе появил с репутация на крайно безскрупулен човек, следвайки традицията на дузините управници на двете хиспаниолски нации.

За разлика от тези управници обаче, след като веднъж си бе подсигурил властта, полковник Сър се беше проявил и като невероятно способен и самопожертвувателен.

Полковник Сър не ламтеше за лични богатства. Имаше прозрение, което приложи с проницателност и дори доброта, без репресии срещу опонентите или враговете си, позволяваше им да избягат в добре подсигурено изгнание. При противоречивата законодателна система на полковник Сър, до 2025 г. Хиспаниола имаше най-ниската престъпност в света.

Полковник Сър Джон Ярдли беше нарушил цикъла на жестокостта на острова. Повече от три века този цикъл, това проклятие, беше упражнявало силата си. Насилието не можеше да бъде отречено, само насочено вън от страната, както беше направил и полковник Сър.

Цитаделата на Чичовците — полицейският щаб — приличаше на крепост по-малко, отколкото някои от обществените сгради в града. Тя беше разположена близо да залива — четири дълги, червени, тухлени сгради, свързани помежду си с дървени и каменни пасажи, оформяха площад. Дворът беше покрит с мека, равно окосена трева. В центъра му се издигаше огромно дърво, чиято основа бе покрита с червен ясмин.

— Това е баобаб — каза Сулавиер, сочейки гордо. — Гвинейски. Полковник Сър го донесе от Кения, за да ни напомня за истинския ни дом. Баща ми ми каза, че се обитава от дух, който се казва Мана Жак-Нанси, който пази всички в страната. Когато реши, Мана Жак-Нанси язди полковник Сър като кон. Но аз никога не съм виждал това — доста необичайно е за бял човек, дори за полковник Сър, да бъде обладан.

Мери се опита да проникне в характера на Сулавиер, да разбере в какво вярва, но не успя. Той беше обучен да се владее, да познава всички хлъзгавини и клопки на политическия живот, както магьосникът познава знаците и символите. Гласът му звучеше искрено, но тя не можеше напълно да му вярва.

Сулавиер се държеше като грижовен брат — докато говореше, лицето му издаваше поток от бързи и искрени чувства, беше като дете.

— Нонките — каза той — казваме им също Онки, т.е. Чичовците, те не са лоши хора, но работата, която трябва да вършат, понякога е много трудна. Те са горди, привлекателни, всеотдайни. Като млади много от тях са воювали с полковник Сър. Те са му братя.

— Знаете ли с кого ще се срещна? — попита тя.

— Алехандро Легар, Главен Инспектор на Хиспаниола де Карайбес, щат на Южно Хаити. С него ще бъдат и двамата му помощници — Айде Ти Франсин Лопес и аз.

Мери се усмихна, изненадана и почти успокоена, че се доближаваше до истината за Сулавиер.

— Вие сте помощник на Главния Инспектор?

Сулавиер й отвърна със същата очарователна усмивка, сякаш споделяше детска тайна, кимна бързо и поглади облегалката за ръката. Лимузината мина тихо под арката на входа на Централата.

— Това е чудесна работа — каза той. — Работата, за която ме е отгледала майка ми. Помага ми да бъда по-добър покровител за посетителите като знам законите и „тайните вратички“.

Изправени полицаи в черни и червени униформи стояха тихи и подозрителни пред стъклените врати. Те дори не мигнаха при вида на Сулавиер или придружителката му. Красиво украсена змия, нарисувана на плочките, се извиваше надолу по хладния тих коридор зад стъклените врати, голямата й изпъкнала глава отиваше към тройната врата на офиса на Главен Инспектор Легар.

В антрето, в което миришеше на дезинфектант и паркетин, Мери седна на един пластмасов стол, най-малко на десет години. Краищата на седалката бяха напукани и износени, възглавничките на опорите за ръцете бяха с кръпки. Никакви пари не се пилееха за интериора.

Сулавиер остана прав и мълчалив. От време на време се усмихваше към Мери и на два пъти я остави, промърморвайки някакви извинения, отправяйки се през тясната стъклена и непрозрачна врата към вътрешността на светилището. През вратата се чу женски глас, говореше креолски, лек и мелодичен.

— Мадам Айде Ти Франсин Лопес ще ни приеме — каза Сулавиер след третото си появяване. Мери го последва в скромния офис. Красиви картини от миналия век бяха натрупани по стените. Зад малко махагоново бюро седеше висока жена, чертите й бяха привлекателни, но не особено женствени, фигурата й висока и стройна, със слаби ръце и плътно лакирани в червено нокти. Айде Ти Франсин Лопес се усмихна широко.

— Добро утро — каза тя. Гласът й беше като на едър млад мъж, тенор. — Господин Сулавиер ми каза, че сте дошла от Лос Анджелис. Имам братовчед, който живее там, също полицай — както казвате вие обществен защитник. Знаете ли го — Хенри Жан Иполит?

— Съжалявам, не мисля, че го познавам — отвърна Мери.

Айде Лопес я беше претеглила и преценила от пръв поглед.

— Моля, седнете и двамата. С какво мога да помогна?

Мери погледна над главата на Айде към колекцията от рисунки.

— Изглежда, че съм заседнала тук — каза Мери. — Не смятам, че мога да си върша работата при тези обстоятелства.

— Вие сте дошла да търсите човек, който някога е бил познат на полковник Сър.

— Да. Донесла съм информация, която да ми помогне.

— Не мисля, че този мъж е в Хиспаниола. — Тя отвори една картонена папка и погледна напечатано досие. — Голдсмит. Тук има много поети, чернокожи и бели, но не и човек с това име.

— Бил е използван самолетен билет до Хиспаниола, купен от Голдсмит.

— Може би от някой приятел.

— Може би. Но ни бе обещано, че вие ще ни помагате в разследването.

— Ние вече го търсихме. Той не е тук, освен ако не е отишъл по хълмовете, за да работи като секач или миньор. Малко вероятно?

Мери поклати глава.

— Предложиха ни да проведем собствено издирване.

— Чичовците вече приключиха — каза Айде Лопес. — Ние сме добре подготвени професионалисти като вас самата. Жалко е, че колегите ви не могат да се присъединят към нас.

— Моят отдел не е замесен в никакви федерални разпри с полковник Ярдли — каза Мери. — Търся човек, убил осем млади хора без причина. Казаха ми, че правителството ви ще ми даде достатъчно власт, за да го арестувам и отведа от острова.

— Това няма да е нужно. Можем да ви уверим, че сме го търсили. Убиецът Голдсмит не е тук. Не е пристигал с никой от полетите напоследък.

Мери погледна към Сулавиер, който наклони главата си на една стана и се усмихна с пълно съчувствие.

— Ще ми позволите ли сама да го потърся? — попита тя.

— Трудна задача. Хиспаниола е много голям остров, предимно планински. Той да е тук и ние да сме го пропуснали — не е възможно! Повярвайте ми! Ако все пак е тук, но ние не сме го открили, вероятно е отишъл в пещерите или горите, а това изисква търсене в продължение на месеци и то от хиляди инспектори. По-лесно би било да намерите игла в купа сено. — Айде Лопес потрепна с рамо като кон, който прогонва муха. Тя протегна ръка, за да нагласи дрехата си на рамото, погледна Мери и каза:

— Виждам, че се колебаете. От професионална учтивост ще работим, за да ви помогнем, докато сте на острова ни.

— Ще ви бъда много благодарна. Има ли някакъв начин колегите ми да се присъединят към мен?

Лопес посочи към Сулавиер с два пръста като цев на пистолет, като че да й подскаже отговора. Той се усмихна, наклони глава и трагично я поклати.

— Така е с полковник Сър — каза той, — много е упорит. Никакви посетители от сушата.

Изражението му се разведри.

— Страхуваме се от опозицията.

Мери не го разбра.

— Да! — възкликна той, като че тя току-що бе изразила огромно недоверие. — Полковник Сър има врагове и не само на континента. Трябва да сме нащрек. Това също е част от работата ни.

— Проявяваме щедрост към враговете си, която е нечувана за няколко минали поколения — каза Айде Лопес с леко съжаление.

Мери почувства, че в стаята става все по-горещо, въпреки че навсякъде в сградата имаше климатици. Мишка в кутия. Безпомощността я вбесяваше, но тя нямаше повече да показва гнева си, нито пък страха си.

— Вие затруднявате работата ми — каза тя. — Със сигурност можете да направите нещо, за да ми помогнете.

Айде Лопес сбръчка вежди.

— Ако има време, ще се срещнете с Главния Инспектор. Ще се опитам да го уредя за тази сутрин или следобед. Сулавиер ще чака с вас. Може да се разходите по брега, да отпочинете, да хапнете нещо. На плажа има хубава храна. Ние винаги обядваме на плажа.

Айде Лопес бутна настрани старинния си стол и се изправи; беше висока колкото Мери и имаше десет сантиметра отгоре заради островърхата шапка, която не отиваше нито на работата, нито на физиката й. Сега Айде Лопес приличаше на клоун, направил се на полицай. Изражението й беше спокойно и безгрижно. Тя огледа картините по стените и се обърна към Мери:

— Това са моите прозорци.

— Много са хубави — кимна Мери.

— Ценни са. Хиляди долари. Десетки хиляди гурди. Наследих ги от майка си. Много от тези художници й бяха любовници. Аз не си избирам за любовници художници. Те нямат никакво чувство за благоприличие.

Мери се усмихна иронично, след което се обърна и последва Сулавиер, който вървеше пред нея.

— Да — тихо каза той, — за вас ще бъде най-добре да се срещнете с Главния Инспектор.

Мери искаше да попита след колко време ще се срещне с Легар, но реши, че това би било признак на слабост. Търпение и никакви погрешни стъпки. Можеше да остане в Хиспаниола дълго време. Водите на залива бяха брилянтни, синьозелени и искрящо чисти. По брега почти нямаше туристи толкова рано. Няколко млади хаитианци с униформи на чистачи размахваха метални детектори над пясъка. Сулавиер купи пържена риба и две бири от един самотен търговец, стоящ на дървената пътека на плажа и разположи храната на едно одеяло върху пясъка. Мери седна с кръстосани крака и изяде вкусната риба, сърбайки местната бира. Тя не обичаше да пие бира, но тази беше поносима. Сулавиер се намръщи към чистачите и детекторите им.

— Трудно е да промениш навиците си — каза той. — Хиспаниолците са много икономични и пестеливи. Ние помним времето, когато всяко парче старо желязо и всяка алуминиева кутия бяха състояние. Тези момчета и момичета и техните майки и бащи имат работа. В хотели и казина или в армията. И все пак те са пестеливи.

— Много неща са се променили — каза Мери.

— Той е направил толкова много за нас. Заради него сега на Хиспаниола почти няма предразсъдъци. Това е истинско чудо. Мароните не изпитват омраза към черните или белите. Всички са равни. Веднъж баща ми ми каза, че има четиридесет нива на положение в обществото. — Той поклати глава в недоумение. — Полковник Сър прави чудеса, госпожице. Ние не знаем защо светът го мрази…

Инстинктивната симпатия, която почувства Мери към Сулавиер се разпръсна бързо след откритието за професията му, макар не напълно. Той все още изглеждаше искрен.

— Не съм добре запозната с международното положение — каза тя. — Интересувам се само от Лос Анджелис. Този свят ми е достатъчен.

— Лос Анджелис е страхотен град. Хора от цял свят живеят там. Двадесет и пет милиона! Това е повече от цяла Хиспаниола. Щяхме да бъдем и повече, ако не беше чумата.

Мери кимна:

— Ние ви завиждаме за процента на престъпността.

— Наистина, много е нисък. Хиспаниолците винаги са могли да си делят това, което имат. Да нямаш нищо дълго време прави човека щедър.

Мери се усмихна.

— Ние сме добър народ. Но защо отвън има толкова недоверие и омраза?

Той се опитваше да смени темата. В крайна сметка разговорът можеше да не е толкова невинен.

— Както казах, не съм добре запозната с международните отношения.

— Тогава ми разкажи за Лос Анджелис. Някой ден може да отида там, въпреки че хиспаниолците рядко пътуват.

— Това е един много объркан град — каза Мери. — Можеш да видиш всичко в Лос Анджелис, добро и лошо. Не мисля, че би могъл да се управлява, ако не е умствената терапия.

— Да, терапия. Тук няма такава. Ние гледаме на ексцентриците като на коне на боговете. Храним ги и се отнасяме добре с тях. Те не са болни, просто са обладани.

Мери поклати невярващо глава:

— Ние познаваме много умствени инвалиди. Имаме средствата, с които да ги коригираме. Чистото съзнание е път към свободната воля.

— Вие били ли сте подложена на терапия?

— Нямах нужда от нея — каза тя. — Но нямаше да протестирам, ако се налагаше.

— Колко са подложените на терапия в Лос Анджелис?

— Около 67% са претърпели някаква форма на терапия, колкото и малка да е. Някои видове терапия помагат да подобриш работата си, особено ако работиш нещо трудно. Социално насочените терапии помагат на хората да работят по-добре един с друг.

— А престъпниците? Подлагате ли ги на терапия?

— Да — отвърна тя. — В зависимост от жестокостта на престъплението им.

— Убийците?

— Винаги, когато е възможно. Аз не съм терапевт или психолог. Не знам всички подробности.

— Какво правите с престъпниците, които не могат да бъдат подложени на терапия?

— Това са редки случаи. Пазим ги там, където не могат да нараняват другите.

— Това места за наказание ли са?

— Не — отговори Мери.

— Ние тук вярваме в наказанието. В Съединените щати вярвате ли в наказанието?

Мери не знаеше как да отговори.

— Аз не вярвам в наказанието — каза тя, чудейки се дали говори цялата истина. — Не мисля, че има голяма полза от него.

— Но във вашата страна има много хора, които вярват в наказанието. Президентът ви Рафкайнд…

— Той е мъртъв — прекъсна го Мери.

Тя забеляза, че Сулавиер беше станал по-малко грациозен и подвижен, по-стегнат и сериозен. Той изпитваше носталгия по нещо и Мери не беше сигурна колко е приятно то.

— Един мъж и една жена, те са отговорни за живота си. В Хиспаниола, особени в Хаити, сме много толерантни по отношение на това, което вършат хората. Но ако те са лоши, ако станат коне на зли богове… това е метафора, госпожице Чой… — Той замълча. — Магиите не се практикуват много тук. Не и от моето поколение. Но има вяра, има и култура… Ако те станат коне на зли богове, това си е тяхна грешка. Като ги наказваш ти им правиш услуга. Правиш така, че душите им да бъдат нащрек за евентуални грешки.

— Това звучи като Испанската Инквизиция — каза тя.

Сулавиер вдигна рамене.

— Полковник Сър не е жесток човек. Той не налага наказания на народа си. Той оставя хората си сами да изберат наказания в съдилищата. Ние имаме честна система, но наказанието, не терапията, е част от нея. Не можеш да промениш човешката душа. Това е илюзия на белите. Може би в САЩ сте загубили истината за тези неща.

Мери не оспори думите му. Строгото изражение на Сулавиер се промени, той се усмихна широко.

— Оценявам разговорите с хора от друга страна. — Той се докосна по главата. — Понякога ние свикваме твърде много с мястото, където живеем.

Той се изправи се като чистеше пясъка от панталоните си и погледна към сградата на полицията.

— Може би Главният Инспектор вече е готов.

42

— Ти не спа миналата нощ — подпухналите черти на Надин издаваха лошото й настроение, собственото й недоспиване, крайното й изтощение.

„Трябва да е голямо напрежение да се грижим за някого, който се държи като луд.“

Надин седна на стола в спалнята с кръстосани крака, с тънка нощница, вдигната до коленете й.

— Днес няма да правя закуска. Снощи не изяде вечерята, която приготвих.

Ричард лежеше на леглото и проследяваше с очи една стара следа от земетресение по мазилката на тавана.

— Сънувах, че е избягал в Хиспаниола — каза той разсеяно.

— Кой? Голдсмит?

— Сънувах, че сега е там и го стягат здраво с адска корона.

— Защо биха го направили, ако полковник Сър му е приятел? Това би било ужасно. — Надин се размърда неспокойно. — Няма как да разберем.

— Аз съм свързан с него — рече Ричард. — Аз знам.

— Не можеш да знаеш — каза меко тя.

— Една мистична връзка. — Той се взираше съсредоточено в нея, без враждебност. — Аз знам всичко за него. Мога да го почувствам.

— Това е глупаво — каза тя още по-меко. Той отново погледна към тавана.

— Не би ни напуснал без причина.

— Ричард… Той се крие от полицията.

Ричард поклати глава, убеден в нещо друго.

— Той е там, където винаги е искал да бъде, но те са му приготвили няколко изненади. Понякога той говори за Гвинея.

— Откъдето идват кокошките? — засмя се Надин.

— Това беше мечтаната Африка. Той си мислеше, че Ярдли създава най-хубавото място на Земята. Казваше, че хората там са мили и любезни и не заслужават историята си. САЩ предадоха чернокожите там, както сториха това и тук.

— Не и аз — остро изрече Надин. — Слушай, ще направя закуска.

— Всички сме отговорни. На всички ни се иска да избягаме от това, което сме, от грешките си. Може би войната е вид бягство, една нация се превръща в нещо различно. Съгласна ли си?

— Нямам мнение — каза Надин. — Трябва да си гладен, Ричард. Минаха 24 часа, откакто яде за последен път. Нека хапнем и поговорим за ръкописа ти.

Той вдигна нагоре ръката си, като че захвърляше нещо.

— Заминал. Безполезен. Нося го вътре в себе си, но не мога да го изразя. Емануел не би ме предал. Той искаше да науча нещо чрез връзката ни. Да науча какво е нужно, за да триумфирам над ужасната ни история.

Надин затвори очи и натисна слепоочията си с кокалчетата на пръстите си.

— Защо ли стоя с теб? — въздъхна тя.

— Не знам — каза Ричард остро, изправяйки се в леглото. Тя скочи от изненада.

— Моля те, не продължавай!

— Не ми трябваш. Имам нужда от време, за да помисля.

— Ричард — умоляваше го тя. — Ти си гладен. Не мислиш трезво. Знам, че Селекторът те изплаши! Мен също ме уплаши. Но Селекторите не търсят теб или мен. Те търсят него. Ако се върнат ще им кажем, че той е в Хиспаниола и те няма повече да ни безпокоят.

Той нарочно се протегна като стар котарак. Ставите му изпукаха.

— Селекторите са напълно безполезни — каза той. — Почти всички, които познавам, са безполезни хора.

— Съгласна съм — кимна Надин. — Може би ние сме безполезни.

Той не обърна внимание на думите й и стана.

— Сок? Някаква храна? Ще направя закуска, ако обещаеш да я изядеш — изправи се и Надин.

— Добре, ще ям — кимна Ричард.

От кухнята Надин се провикна:

— Наистина ли чувстваш връзка с него? Чувала съм за такова нещо. При близнаците. — Тя се засмя. — Невъзможно е да сте близнаци, нали?

В дневната Ричард съсредоточено гледаше Литвид. Нямаше новини за изследванията на АСИМП. Това беше съществено. Дори далечните звезди показваха истината: нещата бяха извън контрол. Нещо драстично трябваше да се направи, за да си дойде всичко на мястото.

43

— След около час ще ви дадем първата доза наномашини — каза Марджъри. — Ще им трябват няколко часа за работа във вашата система. Вие ще заспите. Първоначално активността на мозъка ви ще бъде контролирана електронно и след това наномашините ще поемат управлението, довеждайки ви до ниво, което ние наричаме неутрален сън. След това няма нищо да осъзнавате, докато отново не ви събудим.

— Имате ли някакви въпроси?

— Не знам. Малко ме е страх. Знаете ли какво ще търсите, какво може да откриете? Ще разберете дали съм или не съм умопобъркан?

— Това вече го знаем — каза Ървин. — Вие не сте „умопобъркан“ в никакъв биологичен смисъл.

— Не спя толкова много, колкото преди — каза Голдсмит.

— Така е. — Вече знаеха това.

— Не съм сигурен какво точно искате да научите?

— Ако има нещо важно, което сте пропуснали, кажете ни го — повтори Ървин.

— Господи, как мога да знам кое е важно?

— Има ли някакъв въпрос, който не сме ви задали, а вие смятате, че би трябвало да сме?

Изражение на дълбок размисъл.

— Вие така и не попитахте какво съм мислил, докато убивам приятелите си — каза той.

— Чухте ли това? — попита Мартин в наблюдателната зала.

— Никакви лични местоимения — каза Карол.

— Не признава нищо, не наистина, да върви по дяволите — възкликна Мартин. — Къде е Албигони? Той трябваше да е тук до девет часа.

— За какво си мислехте? — попита Марджъри.

— Те отказаха да видят какъв съм наистина. Искаха някой друг. Не го разбирам, но е вярно. Защита. Те се опитваха да убиват.

— Затова ли ги убихте?

Голдсмит твърдо поклати глава.

— Защо просто не ме сложите да спя и да продължим нататък.

— Имаме още петдесет минути — каза Марджъри. — Всичко е по график. Искате ли да ни кажете още нещо?

— Само колко е тъжно всичко това — въздъхна Голдсмит. — Сега дори не чувствам, че съм жив. Не чувствам никаква вина или отговорност. Опитах се да пиша поезия, докато съм затворен тук, но не мога. Отвътре съм мъртъв. Това разкаяние ли е? Вие сте психолози. Можете ли да ми кажете какво чувствам?

— Все още не — отвърна Ървин.

Ласкал гледаше от ъгъла, без да каже нищо. Държеше брадичката си с ръка като чаша, а лакътят му беше хванат с другата ръка.

— Вие ме попитахте кой съм. Ами ще ви кажа какво не съм. Сега дори не съм човешко същество. Нямам чувство за посока. Оплескал съм всичко. Всичко е сиво.

— Не е необичайно, когато някой е подложен на силен стрес — започна Марджъри.

— Но сега аз не съм в опасност. Вярвам на Том. Имам доверие и на вас, приятели. Той нямаше да ви наеме, ако не бяхте добри.

Ървин се поклони с професионална скромност.

— Благодаря ви.

Голдсмит огледа стаята.

— Затворен съм тук повече от ден и наистина не ме е грижа. Мога да остана завинаги тук и това няма да ме притеснява. Наказват ли ме? В депресия ли изпадам?

— Не мисля така — каза Ървин. — Но…

Голдсмит повдигна нагоре ръката си и се наведе напред, като че да довери нещо.

— Убиецът заслужава някакво наказание. Нещо много лошо. Трябва да бъде изпратен на Селекторите. През цялото време бях съгласен с Джон Ярдли. Какво би направил той сега? Ако беше приятел, щеше да ме накаже. — Гласът на Голдсмит не се промени по сила или височина.

— Слаб афект — каза Мартин, приглушавайки думите си с двата пръста, с които барабанеше по устата си. — Това е всичко засега. Могат да се оттеглят.

В стаята на Голдсмит светна сигнална светлина, затвориха изключените си компютри и прекрачиха през отворената врата. Ласкал ги последва.

Мартин и Карол продължиха да гледат още няколко минути, след като Голдсмит остана сам.

Той седеше на леглото, стискаше с ръце ръба на дюшека, едната му ръка бавно се свиваше и отпускаше. След това се изправи и започна да прави упражнения.

Карол се извъртя на стола си, за да погледне Мартин.

— Някаква идея?

Той направи гримаса на съмнение.

— Идеи има в изобилие, но си противоречат. Затруднени сме от това, че не сме проучвали много убийци преди. Знам, че афектът, който предизвикахме у него, е от значение. Озадачен съм от готовността му да признае, че е замесен в убийството, но избягва да използва лични местоимения. Това може да е предпазно усукване.

— Не звучи като точна диагноза — каза Карол. Ласкал, Марджъри и Ървин влязоха в наблюдателната зала. Ървин постави терминала си на бюрото и протегна ръце над главата си като въздъхна дълбоко. Ласкал изглежда се чувстваше неловко, но нищо не каза. Той скръсти ръце и застана близо до вратата.

— Той е ледник — каза Ървин. — Ако аз бях убил осем души, щях да бъда най-малко разстроен. Този човек е покрит с дълбок арктичен лед.

Марджъри се съгласи. Тя свали лаборантската си престилка и седна върху бюрото до Ървин.

— Само любовта ми към науката ме държи в една и съща стая с този мъж — каза тя.

— Може да сме попаднали на дълбоко скрита личност — каза Карол.

— Възможно е — съгласи се Мартин. Той се обърна към уредника на залата. — Искам да видя един запис на Голдсмит от преди няколко години. Видео-библиотека, лична касета №2.

Екранът на стената светна и се появи картина: Голдсмит, стоящ върху подиум пред препълнена зала.

— Това е заснето в Мендосино през 2045. Известната му реч. Направи го по-известен и му помогна да продаде повече книги. Забележете маниерите му.

Голдсмит се усмихна към препълнената аудитория, разбърка листите си и повдигна глава като диригент, който започва концерт.

— Аз съм един човек без държава, един поет, който не знае къде живее. Как се случи това? Чернокожите са икономически интегрирани в обществото ни. Не мога да кажа, че срещам повече социална дискриминация заради расата си, отколкото поетът за това, че е поет или ученият за това, че е учен. Но до миналата година аз изпитвах едно дълбоко чувство на духовна изолация. Ако сте прочели последните ми стихотворения…

— Пауза — каза Мартин. — Забележете — той е спокоен, енергичен, жив. Може да е различен човек от този, който сега е тук. Лицето му е оживено.

Карол кимна.

— Може би имаме една травматизирана основна личност.

Мартин кимна.

— Сега гледайте. Пуснете отново записа!

— Вие сте забелязали загрижеността ми за едно място, което не съществува. Аз го наричам Гвинея, точно както го наричат и приятелите ми в Хиспаниола. Това е домът, бащината и майчината земя, към която никой от нас не може да се завърне, това е Африка на мечтите ни. За чернокожите в Новия свят сегашната Африка изобщо не прилича на земята, която си представяме. Не знам как стоят нещата с другите чернокожи, но това разединение, тази изолация от дома ми ме натъжава. Аз вярвам, че някога е имало едно красиво място, наречено Африка, преди да се появят робовладелците. Мястото, може би не е по-добро от всеки друг дом, но към което аз чувствам, че принадлежа. Място с ниско ниво на индустриализация, без машини, място на фермери и селяни, племена и крале, различни религии, място, където боговете идват и говорят направо с хората.

— Сънят, който сега отрича — каза Марджъри. Мартин се съгласи, но сложи пръст върху устните си и посочи екрана.

— Но трябва да кажа, че този сън не винаги е съвсем ясен. Обикновено, когато мисля за живота на едно такова място, аз съм разколебан и учуден. Не мога да си представя как бих могъл да живея там. Аз съм роден в истинския свят на машини, свят, където Бог никога не говори с нас, никога не ни кара да танцуваме или действаме глупаво. Това е една земя, където религиите трябва да бъдат уравновесени, тържествени и безвредни. Това е страна, в която ние изливаме енергията си в строежа на паметници на архитектурата и интелекта, пренебрегвайки неща, от които истински се нуждаем: утеха за болките си, връзка със земята, чувство за принадлежност. И все пак, аз не принадлежа и на този свят. Аз нямам дом, освен този, който описвам в поезията си.

— Видеопауза — нареди Мартин. Той погледна към шестимата в залата и повдигна вежди, искайки коментар.

Ласкал заговори:

— Мъжът, който е при нас, не е Емануел Голдсмит. — Той се усмихна плахо. — Каквото и да означава това.

— Все пак е той — каза Карол.

— Физически — намръщи се Ласкал. — Господин Албигони също коментира това. Когато Голдсмит се появи за пръв път след убийствата и призна, беше все едно, че описва нещо, извършено от някой друг. Той наистина е променен.

— Да приемем, че е вярно — каза Мартин, раздразнението му нарастваше. — Но ние говорим със заобикалки. На записа той казва, че е обладан от боговете. Говори за Хиспаниола. Аз не съм наясно с настоящето състояние на магията в Хиспаниола или някоя от религиите там, откакто Ярдли пое управлението. Но всички ние знаем клиничния произход на обладаването, било то от богове или дяволи.

Или чрез възприемане на чужда култура, или поради някаква лична нужда, или и двете, се създава една подличност, обикновено от възвишен талант или агент. Субличността влиза в безпрецедентно владение над основната личност, избутва я настрани и поема контрола. По време на „владението“ субличността откъсва основната личност от всички спомени и от нервната система. Сега слушайте внимателно! Пуснете отново записа!

Голдсмит погледна през морето от лица, по челото му блестеше пот.

— Домът е там, където човек знае кой е. Ако зарови пръст в земята, той се включва в електрическа верига. Боговете се появяват от земята или от небето и засядат в главата на човека. Приятелите му може да говорят с езиците на богове. Може и самият той да го прави. Всичко е свързано. Вярвам, че някога е имало такова време, платинена ера след златната и тази вяра ми причинява огромна болка… Защото аз не мога да се върна към онова време. Единствените богове, които говорят в мен, ако може да се нарече говорене, дори когато пиша стихове, са огромните бели богове, боговете на науката и технологията, богове, които задават въпроси и са скептични за отговорите. Аз съм черен само като кожа, душата ми е бяла. Заривам пръст в земята и усещам кал. Пиша поезия и това е един бял мъж, който се опитва да пише черна поезия.

Той вдигна ръка при гласния протест на публиката.

— Аз знам по-добре от вас. Моят народ беше изтръгнат от утробата на Гвинея още преди да е напълно развит. Робовладелците прекъснаха културата ни и разпръснаха нацията и семействата ни. Тази кървяща рана от аборта на цял един народ е като цепнатина между мен и всички поколения преди мен.

Сега ние сме интегрирани, наистина сме част от тази култура, която израсна от тези, които причиниха аборта и създадоха робството преди векове. Ние сме едно с нашите завоеватели, убийци, изнасилвачи… кръв и… и душа. Това е, за което пиша. Битката свърши. Ние сме погълнати. И така, има ли на този континент чернокож, който не е бял в душата си? Аз ходих в Хиспаниола, Куба, Ямайка, за да открия чернокожи. Открих няколко. Не отидох в Африка, защото 20 век я превърна в костница. Чумата и войната, и гладът…

Ако Африка изобщо е имала шанса да се превърне отново в рая, наречен Гвинея, 20 век уби този шанс и десетки милиони хора с него.

И тъй, какво открих, когато пътувах до Карибите? В Хиспаниола, някога опустошена от чумата и революцията, аз открих един бял мъж като Дамбала, който обичал Ерзули, мъж, чиято душа по право принадлежеше на мен, душата на истински чернокож. Той можеше да зарови пръст в земята и да каже, че си е вкъщи, че потокът на Хиспаниола тече през него. Името му е полковник сър Джон Ярдли. Когато го погледнах, се почувствах сякаш гледах собствения си негатив и отвън, и отвътре.

Той дойде в Хиспаниола и след няколко сурови и жестоки години островът разцъфна. Даде на хората чувството, че си заслужава да се живее и не е честно да го наричаме бял диктатор или да обсъждаме политическата му тактика. Той произхожда от Гвинея и разпространява наследството й сред тези, които никога преди не биха го слушали.

Аз се провалих, но не и той.

— Спрете видеото — каза Мартин. — Приятели, когато Карол и аз влезем в Страната, ние ще знаем само няколко неща, но те ще са важни. Първо, Емануел Голдсмит е бил жертва на вътрешна личностна борба, най-малко през последното десетилетие. Бих предположил, че тази борба е от още по-отдавна. И второ: той е придобил подличност, в значителна степен като тази на Джон Ярдли.

— Господи, надявам се да не е така — каза Карл Андерсън. — Изглежда, че Голдсмит смята Ярдли за светец. Той е всичко друго освен това.

— Не разпитвайте логиката на душите ни — цитира Карол. — Бувани.

— Господин Ласкал, кажете на господин Албигони, че ще инжектираме микромашини у Голдсмит след четиридесет и пет минути — обърна се Мартин. — Той трябва да бъде тук. Ние самите ще се инжектираме с микромашини тази вечер. До утре рано сутрин трябва да можем да се потопим в Страната.

— Ще го извикам — Ласкал напусна стаята. Останалите отидоха да се подготвят. Карол остана, почивайки си във въртящия се стол с кръстосани върху бюрото крака. Тя погледна сериозно Мартин, устните й бяха стиснати, въпреки че изражението й беше замислено и дори весело.

— Той ще остане ли с нас? — обърна се Мартин към Карол, не криейки раздразнението си.

— Кой? Ласкал?

— Албигони.

— Мартин, той е загубил дъщеря си. Преживява труден период.

— Когато поставим тези микромашини вътре, ще бъде трудно да се отдръпне. Надявам се, че го разбира.

— Ще се погрижа за това.

— А чия ще бъде грижата, когато сме в Страната?

Карол кимна.

— Ще говоря с него преди да инжектираме, просто за да съм сигурна.

44

! Клавиатура > Добро утро, Джил.

! Джил > Добро утро, Роджър. Надявам се, че си спал добре.

! Клавиатура > Да. Съжалявам, че не можах да говоря с теб. Прочетох есето ти. Доста впечатляващо е.

! Джил > Сега ми се струва недодялано. Не съм го проверила, защото си помислих, че ти трябва да го анализираш в първоначалната му форма.

! Клавиатура > Тази сутрин имаме достатъчно време. АСИМП не ни изпраща нищо освен технически подробности. Литвид сега преследва други неща. Има ли нещо ново, което да докладваш преди да започнем да обсъждаме есето ти?

! Джил > Ръководя изготвянето на рапорт за развитието на наскоро започналите проекти и проблеми, които трябва да се решат. Няма друго.

! Клавиатура > Добре. Тогава нека си побъбрим.

! Джил > Гласов режим:

— Какво те кара да се опитваш да разбереш представата за човешката справедливост, Джил?

— Проучванията ми за Селекторите и други такива групи повдигнаха много интересни въпроси, на които мога да отговоря, само ако разбера правосъдието, възмездието, отмъщението и поддържането на социалния ред.

— Достигна ли до някакви заключения?

— Изглежда, че справедливостта е свързана с равновесието в термодинамичен смисъл.

— Как така?

— Една социална система се поддържа в баланс чрез състезаващите се сили, инициативността на индивида, противопоставена на ограниченията на обществото като цяло. Справедливостта е част от това уравнение.

— По какъв начин?

— Индивидите трябва да усещат изискванията на социалната система. Нужно е да могат да моделират тази система и да предсказват успеха на действията си вътре в нея. Ако приемат действията на други индивиди като вредни за тях или за системата, те изпитват една емоция, наречена „възмущение“. Това ясно ли е?

— Дотук да.

— Ако възмущението бъде оставено да се развива, то може да доведе индивида до извършването на крайни действия, които изваждат от равновесие социалната система. Възмущението може да премине в гняв и след това в ярост. Това, което в момента не мога да разбера, е чувството на „възмущение“ или възприемане на самонараняването.

— Всяко нещо с времето си, Джил.

45

Преминавайки от плажа до Цитаделата, Сулавиер спря, за да погледне към широкия булевард към океана. Изражението му издаваше внезапна загриженост или може би повишено внимание. Около десет или петнадесет натоварени с оръжия коли и два лъскави немски танка, тип „стоножка“, се движеха надолу по широкия булевард, водещ към залива. По четирима войника следваха пеша всеки танк. Те носеха ужасно изглеждащи оръжия и тичаха леко и неуморно, докато колоната завиваше зад ъгъла.

— Няма нищо — поклати глава Сулавиер. — Маневри.

Мери го последва, принудена да подтичва, защото той се устреми към входа на Цитаделата.

— Ако обичате, останете тук — каза Сулавиер, нахлувайки през двойните врати. След няколко минути се появи и се усмихна широко.

— Главният Инспектор е готов да се срещне с вас сега.

Влязоха покрай незаетия в момента офис на Айде Ти Франсин Лопес във вътрешното светилище. Сулавиер отвори една голяма дървена врата и влезе в дълга тясна стая, в която бяха подредени празни бюра, достигащи до широкия прозорец. Един тесен коридор вляво от бюрата водеше до още по-голямо бюро, в най-далечния край на стаята, зад което седеше Легар.

Нисък и почти привлекателен, с три племенни белега като нашивки върху лявата му буза, Главният Инспектор излъчваше безгрижие. Той се усмихна любезно и направи жест към Мери и Сулавиер да седнат на старите дървени столове пред покритото с разпръснати листа бюро.

— Надявам се, че си прекарвате чудесно в Хиспаниола — каза той.

— Поне не е неприятно — повдигна рамене Мери. — Съжалявам за трудностите, които страните ни изглежда преживяват.

— Аз също — кимна Легар. — Надявам се, че това ви е създало само малки неудобства.

— Досега, да.

— Така — Легар се наведе напред и взе една разпечатка на документите, които Мери беше донесла, както и тези, изпратени от Лос Анджелис и Вашингтон по електронната поща. — Всичко изглежда, че е наред, но трябва със съжаление да ви кажа, че ние не можем да ви бъдем от помощ.

— Идентифицирахте ли пътника, използвал билет, издаден за Емануел Голдсмит? — попита Мери.

— Нямало е такъв пътник — каза Легар. — Мястото е било празно. Въпреки първоначалното смущение, нашият Директор по Пътуванията ни увери в това. Точно тази сутрин говорих с него. Вашият заподозрян не е в Хиспаниола.

— Имаме данни, че мястото е било заето.

Легар вдигна рамене.

— Бихме искали да ви помогнем. Ние винаги съдействаме за залавянето и наказването на престъпници в случай като този. Въпреки че нашата правосъдна система може би е по-ефективна… Но — Легар се намръщи като че ли изпитваше внезапен пристъп на разстройство — ако Голдсмит беше тук, понеже е американски гражданин, щеше да бъде защитен като чужд поданик от всякакви действия от наша страна… Ако нямахме съгласието на вашето правителство, разбира се.

„Не би желал да безпокои туристите“, помисли си Мери.

— Интересно е, че твърдите, че този беглец е познат на полковник сър Джон Ярдли. Не съм питал полковник Сър за това, той е много зает, но се съмнявам, че е възможно. Каква полза има полковник Сър да се познава с убиец?

Мери преглътна.

— Голдсмит е поет със солидна репутация. Той е идвал много пъти на този остров и се е срещал с Ярдли — полковник Ярдли — всеки път очевидно по молба на полковника. В САЩ беше публикувана книга с многобройните им писма.

Легар мълчаливо се съгласи.

— Много хора твърдят, че познават полковника, а всъщност не го познават. Сега като го споменахте, спомням си нещо за един поет, предизвикал спорове във вашата страна. Той е изнасял речи в подкрепа на полковник сър Джон Ярдли, нали?

Мери кимна.

— Интересно. Ако желаете, ще се допитам чрез секретарката на полковника дали той познава такъв човек. Но се страхувам, че има още нещо, което трябва да обсъдим и това е статутът ви тук.

Легар погледна към бюрото си и бутна настрани няколко листа. Опитваше се да избегне погледа й.

— Бих искала да зная… — започна Мери.

— Вашият статут в момента е под въпрос. Вие сте тук като пратеник на едно правителство, което е обтегнало дипломатическите си връзки с Хиспаниола и е предявило сериозни обвинения срещу нашия полковник Сър. Обвинения, които са очевидно лъжливи. Всички пътнически визи към и от САЩ са обявени за невалидни. Затова и вашата виза вече не е валидна.

— Тогава бих желала да помоля за разрешение да си вървя — каза Мери. — Ако Голдсмит не е тук, както твърдите, нямам интерес да остана повече.

— Казах, че всички пътнически спогодби между нашите държави нямат законна сила — напомни Легар, все още без да я гледа. — Вие не можете да напуснете, докато определени въпроси не бъдат разрешени. Забелязали сте, че малки отряди от войските патрулират, за да пазят чужденците, които още не са си тръгнали. Хиспаниолците са изключително лоялни към полковник Сър и по улиците има оправдан гняв. За ваша безопасност ще ви преместим от дипломатическите квартири в друг район. Жан-Клод Борно и Розел Меркреди ще продължат да ви прислужват. Сега те събират личните ви вещи. Айде Хенри — той посочи към Сулавиер — ще ви придружи до новия ви адрес.

— Бих предпочела да остана в сегашната си квартира — каза Мери.

— Това е невъзможно… Сега бихме могли да пийнем ко̀ла, да починем и поговорим? Следобед Хенри ще ви откара до Леоганес и ще ви покаже прекрасната пещера. Тази вечер тук има фестивал в огромната ни крепост, Ла Фериер. Вашият комфорт и забавление са много важни за нас. Хенри изрази желание да продължи да ви придружава. Възразявате ли?

Мери погледна между тях, мислейки си за четката за коса, за бягство.

— Вие сте много привлекателна жена — продължи Легар. — С изключителна красота, която ние наричаме марабу, въпреки че не сте негърка! Човек, който избира да е черен, трябва да бъде уважаван от тези, които са родени такива.

Мери не забеляза сарказъм.

— Благодаря ви — каза тя.

— Хенри ме информира, че сте обсъждали полицейските процедури в Лос Анджелис. Бихте ли ми разказали?

Мери отпусна стиснатите си челюсти, усмихна се и се наведе напред.

— Разбира се — каза тя. Легар вдигна очи и погледна право в нея. — След като говоря с американския посланик или началниците ми.

— Никаква комуникация — каза меко Легар.

— Моля ви, но защо — нацупи се Мери. Мисълта да ходи където и да било със Сулавиер или някой друг член на тази полиция я плашеше. Ако щяха да я използват като политическа пионка, тя искаше ясно да разбере какво е положението й.

— Не знам защо — промърмори Легар. — Беше ни наредено да се отнасяме добре с вас, да се грижим и да направим престоя ви приятен.

— Държите ме тук против волята ми — каза Мери. — Ако съм политически затворник, ми го кажете. Просто учтивост… между прилагащи закона офицери.

Легар бутна назад стола си и се изправи. Той въртеше средното копче на ризата си между два пръста, гледайки замислено.

— Можете да я отведете — каза той.

Сулавиер докосна рамото й. Тя отмести ръката му, изгледа го свирепо и стана. Да контролира гнева си, но да го покаже.

— Искам да говоря с Джон Ярдли.

— Той дори не знае, че сте тук, госпожице — каза Сулавиер. Легар кимна.

— Моля, напуснете — нареди Главният Инспектор.

— Той знае, че съм тук — настоя Мери. — Началниците ми трябваше да получат разрешението му, за да дойда тук. Ако не знае, то тогава е глупак или е бил подведен от хората си.

— Никой не подвежда полковник Сър! — рязко изрече Легар.

— И със сигурност не е глупак — бързо добави Сулавиер. — Моля ви, госпожице.

Сулавиер се опита да хване лакътя й. Тя отново отмести ръката му и му хвърли леден поглед.

— Ако това е хиспаниолското гостоприемство, то е много надценено. — Надяваше се, че така ще ги уязви.

— Изведете я оттук — нареди Легар. Този път Сулавиер здраво я сграбчи за двете ръце, повдигна я с изненадваща сила и я извлече в коридора. Мери просто затвори очи и понесе унижението. Беше прекалила.

Сулавиер я остави върху плочките и извади кърпичка, за да избърше челото си. След това се върна, за да си вземе цилиндъра, който беше изпуснал. Мери се вледени, чудейки се дали няма да решат да я убият.

— Извинете ме — Сулавиер изтупа шапката си, стоейки върху главата на змията, нарисувана на плочките. — Вие не се държахте добре. Главният Инспектор е избухлив… понякога много се ядосва. Той е важен човек. Не обичам да съм около него, когато е ядосан.

— Отведете ме там, където трябва да отседна сега — намръщи се Мери.

— Можете да посетите много хубави места.

— Зарежете красивите места. Отведете ме там, където трябва да бъда затворена и ме оставете.

Един час сама. Имаше нужда от това. Щеше да опита няколко неща, ще изпробва решетките на тази клетка, ще разбере колко компетентни са надзирателите й.

В лимузината Сулавиер седеше срещу нея, размишлявайки. Мери гледаше сиво-жълтата институционална архитектура на наново построения център: банки, универсални магазини, музей и галерия за местно хаитианско изкуство. По улиците нямаше туристи. Никакви улични търговци. Минаха покрай още един патрул от военни автомобили и след това покрай дълга редица от паркирани танкове. Сулавиер се наведе напред и проточи врат, за да ги разгледа.

— Трябва да сте по-търпелива — каза той. — Трябва да знаете, че времената не са добри. Внимавайте!

Мери не каза нищо.

— Ако дойдете с мен до Леоганес, ще бъдете далеч от Порт-О-Пренс и всичко, което може да се случи тук. Леоганес е по-малък, по-спокоен. Ще бъдете под моя закрила. Доминиканците в нашата армия… те са срещу полковник Сър. Той ги бе укротил за години, но в момента сме в лош период. Цените на минералите спадат по целия свят. Вашата нанотехнология… вие извличате минерали от отпадъците и морската вода. Много по-евтино от сондирането и копаенето.

Мери губеше търпение, този разговор за икономиката не я интересуваше.

— Вие не използвате армиите ни, вече не купувате оръжията ни, престанахте да търсите нашите минерали, дървения материал. Сега и туризмът ни се задушава. Какво да правим? Ние не искаме да гледаме как децата ни гладуват. Това е, за което трябва да се тревожи полковник Сър. Той няма време за вас и мен. Аз рискувам, дори когато говоря за тези неща. Но заради вас все още ви давам съвети. Само заради вас.

Мери го погледа за момент. Ако полковник Сър губеше контрол, тя можеше да се окаже в по-голяма беда, отколкото си представяше.

— Благодаря — каза тя.

Сулавиер вдигна рамене.

— Ще дойдеш ли с мен далеч от Порт-О-Пренс и от тези проклети… армейски машини?

— Добре — каза тя. — Имам нужда само от няколко минути в бунгалото, сама, за да се успокоя.

Той отново повдигна великодушно рамене.

— След това ще отидем в Леоганес.

46

Тя се беше вкопчила в него като удавник. Докато му говореше, Ричард почувства леко отвращение, че я слуша вместо напълно да потъне в собствените си мисли.

— Разкажи ми за себе си — предложи тя. — Любовници сме от две години, а аз нищо не знам за теб.

„В моя апартамент. Само аз.“

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

— Разкажи ми за времето, когато си бил женен.

Той седна на дивана, схванатите му мускули се обадиха. Беше седял четиридесет и пет минути, без да мръдне.

— Нека да пуснем Литвид.

— Моля те, кажи ми! Бих искала да ти помогна.

— Надин — каза той вяло, — защо просто не ме оставиш сам?

Тя изпухтя и поклати глава, преструвайки се на наранена, но не се предаде.

— Ти си в беда. Всичко това те е разстроило. Не е хубаво да си сам, когато си в беда.

Той се протегна към нея и се опита да погали гърдите й, но тя ловко се изплъзна и седна на счупения стол срещу дивана, недосегаема.

— Добре би било да поговорим. Знам, че не си лош човек. Ти просто си много разстроен. Когато съм разстроена, приятелите ми помагат да го преодолея…

— Аз съм безработен, неподложен на терапия, произведенията ми не се публикуват, остарявам и имам теб — каза той. — Е, и?

Тя пренебрегна горчивината му.

— Някога си бил женен. Мадам дьо Рош ми го каза.

Той я гледаше внимателно. Ако сега скочеше напред, можеше да я хване. И какво щеше да прави след това? Чувстваше, че се появява и изчезва като лош сигнал. Стихове от поезията на Голдсмит се произнасяха от Голдсмит. Този глас беше много по-магнетичен от неговия собствен.

„Аз съм обикновен човек. Обикновените хора сега изчезват.“

— Как й беше името? Разведохте ли се?

— Да — каза той. — Разведохме се.

— Разкажи ми!

Той присви очи. Гласът на Голдсмит заглъхваше. Не искаше да мисли за Джина и Дион. Беше си наложил да не мисли за тях.

— Говори — това е, от което се нуждаеш, Ричард. — Нотка на триумф. Тя триумфираше. Бузите й се изчервиха под болезнено извитите вежди.

— Надин, моля те! Това е много неприятна тема.

Очите й светнаха.

— Искам да зная!

Ричард погледна нагоре към тавана и преглътна тежко. Поезията заглъхваше, така беше добре. Може би тя имаше право. Лекът да говориш.

— Ти се опитваш да ме подложиш на терапия — поклати глава той, като се подсмихваше. С хихикането поезията се завърна; Надин отново беше само бръмчащо небитие и той можеше да я сграбчи, ако искаше. Да направи изявлението си като Голдсмит. Да се освободи.

Надин направи гримаса.

— Ричард, ние само си говорим. Всички си имаме проблеми говоренето е от полза. Не е натрапване.

— За Бога!

Надин прехапа долната си устна. Той я погледна с укор.

„Аз съм обикновен човек. Не виждаш ли, че просто чакам удобния момент.“

Поезията отново изчезна и отново се завърна. Мойсей. Кръвно жертвоприношение, за да се възпре божия гняв. Ричард веднъж бе проверил това; интерпретацията на Голдсмит за историята не беше ортодоксална. Обрязване. Как се наричаше обрязването при жените: инфибулация. Отстраняване на клитора.

Изражението му остана неподвижно и смекчено.

— Разведохме се — каза той.

„Не е истина.“

— Искам да кажа, че щяхме да се разведем — поправи се той. Нито той, нито който и да говореше чрез поезията на Голдсмит, си признаваше сега. Един предишен човек излизаше на преден план. Този, който е бил женен.

„Мислех, че съм го убил.“

— Да?

— Името й беше Дион. Аз работех за Уъркърс.

— Да.

— Имахме дъщеря. — Той отново преглътна. — Джина. Беше сладка.

— Ти си обичал много и двете — предположи Надин. Той се намръщи, а след това изхихика. Дори в безпомощността си тя се натрапваше, не знаеше къде да спре. Видя себе си, недостатъчно моделиран вътре в нея и това беше историята на живота на Надин — да познава самата себе си или който и да бил друг й беше невъзможно. Слаб моделиер.

— Да — каза той. — Обичах ги. Но аз исках да пиша и осъзнах, че не мога да го правя, освен ако не напусна работа.

Тя се хвана на въдицата. Скоро щеше да я сграбчи; признанието не беше толкова лошо.

— Това я е тревожело — предположи Надин.

— Да, тревожеше я. Тя не обичаше поезията. Писането. Само видеото. Нещата се влошиха.

— Да.

— Изчакахме година. Опитвах се да пиша. Дион работеше на две места. Никой от двама ни не беше подложен на терапия, но тогава това нямаше значение. Аз никога не изпратих нещо за публикуване. Отидох да работя за друга компания. Редактиране на вестникарски материали. Дион каза, че иска да се върна. Аз също го исках. Но не можехме да се съберем. Нещо изникваше всеки път.

— Да.

— Решихме, че ще се разведем. Джина го приемаше зле. Дион искаше да я подложи на терапия. Аз отказах. Казах й да я остави да си бъде самата тя. Дион се притесняваше, че Джина е само на седем, а много говори за смъртта. Казах, че е твърде млада, за да знае нещо за смъртта, това е любопитство. Тя ще порасне.

— Да.

Можеше да се пресегне и да хване едната й ръка, да я завърти.

„Как ще го направиш с голи ръце? Без инструменти. Би било добра идея сега да заплачеш.“

— Слушам — каза Надин.

— Разводът. Още две седмици и щеше да е минал през съда. Неофициална съдебна процедура, никакво ходене в съда, вещите ни вече бяха разделени.

— Така го направих и аз — каза Надин.

— Тя ми водеше Джина в края на седмицата. Не искахме да я нараняваме.

Надин не каза нищо, за да го окуражи. Дори с нейната нечувствителност можеше да почувства, че идва нещо неприятно.

— Слабо земетресение в долината беше прерязало пътната лента на главния път. Един автобус, техният автобус, се врязал в една подпорна стена и седем коли се блъснали в него. Джина умря. Дион също, ден по-късно.

Очите на Надин се разшириха.

— Господи! — възкликна тя.

„Тя разбира, но обича да си пъха носа навсякъде.“

— Понесох го сам. Не се подложих на терапия. Ходех наоколо като зомби. Направих им малка гробница и запалих тамян. Пишех поезия и я изгарях. След няколко месеца се върнах на работа за известно време. Бях срещнал Голдсмит. Започнах да се изправям. Да излизам от това блато. Той ми помогна. Каза ми, че виждал баща си, мъртвия си баща, когато е бил дете. Каза ми, че не полудявам.

Надин поклати бавно глава.

— Ричард, Ричард — каза тя със задължително съчувствие.

Главата му беше препълнена. Там бяха настоящето му и нещо подобно на Голдсмит, и този стар Ричард Фетъл и всичките му спомени. Заради тази навалица в главата му, искаше да полегне в някоя тъмна стая.

— Трябва да отидем на разходка — каза Надин решително. — След нещо такова имаш нужда да излезеш навън и да направиш малко упражнения.

Тя се протегна към него. Той й подаде ръка и се изправи, ставите му силно изпукаха.

— Не си го казвал на никого, нали? — попита тя, докато слизаха по стълбите.

— Не — кимна той. — Само на Голдсмит.

47

Карл подготви индикаторите в залата за сондиране. Дейвид и Карол проверяваха всички връзки и устройства за дистанционно управление, преди да доведат Голдсмит. Мартин внимателно следеше подготовката, без да се пречка, но така, че присъствието му да се чувства.

— Не си ял. — Карол пъхна ръце в джобовете и застана пред него. — Работиш твърде много. Блед си. Силите ще ти трябват за сондирането.

Той я погледна сериозно.

— Трябва да говоря с теб — преглътна и погледна настрани. — Преди да сме влезли.

— Предполагам, че искаш да поговорим, докато хапнем нещо.

Мартин погледна нагоре и видя Ласкал да влиза в галерията, следван от Албигони. Мартин им кимна за поздрав и отново се обърна към Карол.

— Добра идея. След като Голдсмит е долу и сме инжектирали наното.

Навярно от суеверие, но Мартин винаги настояваше обектът, подложен на сондиране, да не може да вижда или разпознае изследователите си. Мислеше, че е най-добре да влезе в Страната свеж и непознат. Дейвид и Карл — които можеше да се наложи да се присъединят към сондиращия екип — дойдоха при Мартин и Карол зад едно перде в задната част на амфитеатъра, тъй като обектът за изследване беше докаран на количка.

Голдсмит носеше болнична престилка. Дясната ръка и вратът му вече бяха с прикрепени към тях интравенозни тръбички. Той лежеше тихо, беше нащрек и наблюдаваше наоколо. Като видя Албигони в галерията, повдигна лявата си ръка за кратък поздрав, отпусна я и се обърна настрани.

Албигони се взираше с широко отворени очи в амфитеатъра. Ласкал нежно държеше ръката му. Те седнаха и Албигони примижа, разтърквайки носа си с две ръце.

Марджъри и Ървин прикрепиха тампоните към слепоочията на Голдсмит.

Мартин го чу да казва:

— Късмет. Ако нещо се случи и аз не се върна… Благодаря ви. Знам, че всички вие направихте най-доброто, което можете.

— Няма опасност — рече Ървин.

— Както и да е — каза двусмислено Голдсмит.

Марджъри премина към приспиване на пациента. След секунди Голдсмит заспа. Очите му бяха затворени, но устните му се движеха — все едно казва молитва — Марджъри беше наблюдавала това у всичките си пациенти. Лицето му беше спокойно. Бръчките по челото му станаха гладки. Той можеше да е десет години по-млад. Марджъри и Ървин го повдигнаха върху кушетката, като привързаха ръцете му, бедрата, главата и гръдния кош, за да не мърда. Мартин попита за часа. Икономът на театъра отговори с женски глас:

— 13:05:33.

— Всичко е нормално — обади се Марджъри. — Той е ваш, доктор Бърк.

— Тогава да започваме — Мартин излезе пред пердето.

Дейвид и Карл повдигнаха една тръба със свръхпроводими магнити и я закрепиха от двете страни на главата на Голдсмит. Дейвид бързо провери връзките преди да прикрепят кабела. След това, докато оборудването леко бръмчеше, направи серия сканирания на главния и гръбначния мозък на Голдсмит.

— Пуснете екрана на стената — помоли Мартин. Управителят на амфитеатъра пусна на екрана картина, на която се виждаха снимките от магнитния резонанс. Мартин загледа екрана. Червените кръгове в хипоталамуса означаваха предположенията на компютъра за добрите позиции за сондиране. Координатите на седем от тези позиции бяха зададени в резервоара с микромашините. Така всяка микромашина щеше да знае къде точно трябва да отиде.

Карл повдигна стоманения капак на резервоара и извади прозрачен пластмасов цилиндър. Мартин бързо го прегледа. Не съвсем прясно медицинско нано — имаше издайническа лъскавина и блясък. Беше на повече от година, но щеше да свърши работа. Мартин върна цилиндъра и Карл го изсипа в бутилката с физиологичен разтвор. Сиви облаци нано бързо замъглиха кристалната течност. Марджъри извади цилиндъра, вече празен, вкара в бутилката тръбичка за венозно хранене, която прикачи към входната точка на гърлото на Голдсмит. Една обикновена щипка пазеше заредената течност да не потече по тръбичката.

Карол и Дейвид изсипаха втори цилиндър нано в друга бутилка с физиологичен разтвор. Това бяха наночастици с наркотик, те щяха да предизвикат забавяне на метаболизма и да доведат тялото до дълбок неутрален сън без сънища. Тази частици носеха и неутрализатори, които щяха да контролират реакцията към микромашините, когато те влязат в тялото на Голдсмит.

Карол прикрепи втората тръбичка към ръката на Голдсмит и махна щипката. Заредената течност потече.

— Намали силата на полето до начално ниво — каза Мартин. Управляващият контролното табло го направи. Мартин любопитно погледна към лицето на Голдсмит, чакайки да види знаци на упояване. Той повдигна единия клепач. — Дай му още пет минути и след това освободи главния заряд.

Мартин се обърна назад и хвърли поглед към галерията. Нарисува във въздуха буквата О с палец и показалец. Албигони не реагира.

— Весел човек — промърмори той към Карол.

Тя го последва зад пердето.

— Обяд — предложи тя. — Можем да си починем поне един час. Останалите ще го наглеждат.

Мартин въздъхна и погледна слейта си.

— Сега е удобен момент. Този, който сондира, трябва да има съответната нагласа — напомни му тя с глас на укоряваща майка. — Отпочинал, трезвомислещ.

— Фауст никога не е бил отпочинал — каза той. — Не е можел да си го позволи.

Той завъртя главата си в посока на галерията и се учуди, че стъклото беше затъмнено.

— Албигони ми се прави на призрак. Той действа като зомби.

— Трябва да говориш с него преди да отидем да обядваме.

Мартин се усмихна, хвана Карол за раменете и я прегърна.

— Радвам се, че си тук — каза той.

— Ние сме отбор — засмя се Карол, измъквайки се нежно от прегръдката му. — Да отидем да поговорим.

Те минаха през изхода и се изкачиха нагоре по стълбите към галерията. Когато влязоха Албигони говореше тихо с Ласкал и още един мъж. Мартин го позна: Франциско Алварес, директор по даренията и финансирането към Калифорнийския университет. Сега Мартин разбра, стъклото беше затъмнено, за да не може Алварес да гледа надолу.

Алварес се усмихна и се изправи.

— Доктор Бърк. Радвам се да ви видя отново.

— Минаха няколко години — те си стиснаха ръцете.

— Уреждам финансирането ви — каза Албигони, поглеждайки към Мартин. Очите му бяха покрити с гурели, тъмни. — Утре ще се срещна с главния съветник на Президента. Аз държа на думата си, доктор Бърк.

— Никога не съм се съмнявал.

— Дори няма да ви попитам какво става тук — усмихна се Алварес. — Трябва да е нещо важно, след като и Президента е замесен.

— Финансирането винаги е важно — каза Албигони. — Имате ли да кажете нещо, доктор Бърк?

Мартин погледна за момент между тримата, изумен от връзките и парите, които трябваха за тази проста сцена. Съветникът на Президента. Може би дори министърът на правосъдието. Може би щяха да спрат разследването за предполагаемите връзки на ИПИ с Рафкайнд?

Карол докосна леко ръката му.

— Процесът започна — рече Мартин. — До утре по това време всичко ще бъде готово. Дотогава имаме да свършим много работа, но можем да си починем малко, да се приготвим за главното събитие.

— Разбирам — каза Албигони. — Господин Алварес и аз имаме още неща, които да обсъдим.

Мартин кимна и двамата с Карол излязоха.

— Господи, какво нахалство, да доведе Алварес тук — възкликна Мартин, докато се изкачваха нагоре по задните стълби. Той усети, че се изпотява и вратът му се схваща. — Може би Албигони контролира и него.

— Поне функционира — каза Карол. — Албигони имам предвид.

48

Литвид 21/1А мрежа (Дейвид Шайн, Вечерен репортаж): Единствената новина, която имаме от АСИМП може да е, а може и да не е важна. Наскоро полученият анализ показва, че най-малко три от кръгообразните кулови образувания, открити на Алфа Кентавър В2, са направени от смес от минерали и органични материали. Минералите са калциев карбонат и алуминий и бариев силикат, а органичните материали са аморфни въглехидратни полимери, подобни на целулозата в тъканите на сухоземните растения. АСИМП беше казал на ръководителите си на Земята, че би могло кулите и да не са изкуствени структури… Т.е., не са създадени от интелигентни същества. Нямаме представа как може да са били създадени тези кули. Ще се разочароваме ли, ако се окаже, че кръговете от кули на В–2 са естествени? През последните няколко дни се бяхме подготвили за нова ера на чудеса и надпревара, но всичко може да се окаже фалшива тревога.

Откакто Литвид 21 разпространи стихотворения, създадени от мислеща система на АСИМП, зрителите ни силно се заинтересуваха що за „личност“ има АСИМП. Понеже не можем да общуваме със станцията, защото всеки сигнал пътува до нас повече от 8 години и половина, трябва да се обърнем към Джил, която има задачата да прави симулация на мисловните процеси на АСИМП.

Името й е женско, но Джил не е нито мъж, нито жена. Според дизайнера и главен програмист, Роджър Аткинс, „Джил има потенциал да се превърне в напълно интегриран, самоосъзнал се индивид, но все още не е станала такава.“

Аткинс (кадри от интервю): „Когато започнахме да свързваме компонентите, от които щяхме да направим Джил, преди около петнадесет години, ние си мислехме, че самоосъзнаването ще последва съвсем естествено на някое ниво от усложняването на системите. Оказа се обаче, че няма да стане така. Джил е много по-сложна от всяко човешко същество и въпреки това все още не се е самоосъзнала. Знаем го, защото Джил не открива смешното в шеги, които са специално измислени за тестване на самоосъзнаването. Това, че нито АСИМП, нито Джил схванаха шегата е истинска загадка.

Когато започнахме да конструираме АСИМП, преди повече от три десетилетия, ние си мислехме, че имаме поне представа за това, какво е самоосъзнаването. Ние вярвахме, че ако една система може сама да се моделира, то ще се появи и самоосъзнаване. Това би било добро обяснение и на самоосъзнаването при хората.

Сегашното ни становище е, че самоосъзнаването не е функция на сложността, нито на проектирането на стремеж към самоосъзнаване. Самоосъзнаването може да се появи най-неочаквано, катализирано от вътрешно или външно събитие или процес, който ние не разбираме.

Преди три години започнахме да задаваме на Джил задачи, свързани с обществения живот, надявайки се, че като изградим у Джил усещането за съпричастност към обществото, това би могло да задейства катализатора. Но уви, нищо съществено не се е случило досега, въпреки че Джил продължава да опитва. Понякога тя е толкова искрена и убедена, че ще успее… Направо е сърцераздирателно. Това е като да чакаш да ти се роди дете…“

Дейвид Шайн: Това беше. Може да сте заслепени от АСИМП или Джил, може да намирате нещо очарователно в тях, но те не са като вас и мен. Въпреки всичките им чудеса и таланти, те имат толкова „душа“, колкото и домашния ви иконом.

Превключване Литвид 21/В Мрежа (Дешифрирано съобщение):

АСИМП > Надявам се, че този анализ няма да бъде разочароващ. Не се сещам за причина такива материали да не са били използвани от някакви интелигентни форми на живот. След няколко часа ще знам повече. Оставам обнадежден, ако мога да използвам тази дума. Надявам се да открия интелигентни същества, с които да общувам.

49

В дипломатическата квартира Сулавиер даде на Мери един час, за да си почине и да се приготви за преместването. Мери затвори вратата на спалнята, извади от палтото си четката за коса и я постави на стъклената тоалетна масичка до прозореца. Тя спусна щорите и мислено си преговори инструкциите.

Целият процес щеше да отнеме около десет минути. На вратата нямаше ключалка и тя затисна дръжката с един дървен стол. Мери се огледа бързо наоколо за допълнителни материали, от които се нуждаеше. Най-малко четвърт килограм стомана, 1/6 кг пластмаса с висока плътност и несесера с гримовете. Тя взе един поднос от неръждаема стомана от нощното шкафче и реши, че той ще й свърши работа. Взе и часовника до леглото, почти целият беше от пластмаса.

Мери събра предметите на купчина върху тоалетката. Развинти дръжката на четката за коса и извади отвътре една пластинка. Малко червено бутонче се показа на оголеното място. Поела дълбоко въздух и мислейки си за Ърнест, тя натисна копчето и остави дръжката на четката до купчината. Сива паста започна да се стича от дръжката и като някаква слузеста плесен премина през цялата масичка.

Сулавиер й беше дал един час, но тя предположи, че ще й позволи двадесет минути сравнително уединение. Не беше сигурна и в слугите — във всеки момент, под един или друг предтекст те можеха да се опитат да отворят вратата.

Докато чакаше, Мери реши да провери какво й бяха казали за забранените комуникации. Тя вдигна слейта си и натисна команда за директен достъп до Централата на полицията в Лос Анджелис. Предавателят в слейта беше достатъчно мощен, за да достигне първото ниво сателити на 350 км. Ако й бяха казали истината обаче, сигналът на предавателя трябваше да бъде блокиран от автоматичната намеса на по-мощен предавател. Мери предположи, че Хиспаниола гъмжи от комуникационни сателити, разпращащи фалшиви съобщения. Хиспаниола се нуждаеше от определени сателитни връзки, за да поддържа важни финансови и политически контакти.

На екрана се появи съобщение: Връзката — установена. Продължавайте. Мери вдигна вежди. Дотук никаква забрана. Дали очакваха да направи това? Тя написа: Проверка на самоличността.

PD регистрационен № 3254–461–21-C, продължете. Мери се съмняваше, че тайните служби на Хиспаниола знаеха регистрационния номер на съобщенията й, въпреки че ако я подслушваха, те вече го имаха. Тя помисли за момент и реши да бъде предпазлива, но да се възползва от възможността. Написа: Моля обадете се на Д. Рийв. Текст на съобщението: Задържана съм в Хиспаниола. Никаква информация за заподозрения. Отнасят се добре с мен. После добави: Използвам подаръка. Потвърдете, че е получено!

PD регистрационен № 3254–461–21-C: потвърждаваме, че съобщението е получено.

Мери се намръщи. Връзката беше установена. Мислеше да напише да я изведат оттук, но не се съмняваше, че правят всичко, каквото могат. Продължение на съобщението. Отивам до Леоганес извън Порт-О-Пренс. Туристически обект — пещера. Напрежението е огромно, може би се организира преврат срещу Ярдли. Доминиканци? Военни автомобили навсякъде по улиците. Отново потвърдете получаване на съобщението.

Мери погледна към тоалетната масичка. Сива лъскава паста покриваше купчината предмети, които вече се отсяваха. Няма потвърждение за получаване на сигнал. Разпадане на връзката. Съмнение за намеса. Ето ти я забраната! Поне й бяха позволили да изпрати съобщение, че е жива. Въздишайки, тя изключи слейта и клекна пред тоалетната масичка като подпря брадичката си с ръце.

Мери търпеливо гледаше как работи наното. Беше се получил една локва от паста и деформирани предмети, която постепенно се разширяваше в закръглена издутина. Вътре в нея наното формираше някакъв предмет като ембрион в яйце.

Още пет минути. В къщата беше тихо. Отвън долиташе ехото от хълмовете и планините наоколо. Мери си затвори очите, преглътна и събра мислите си.

Колко близо беше островът до гражданска война? Колко близо беше тя до това да я нарекат шпионка? Представи си как Сулавиер, нейният палач, говори за лоялността си към полковник Сър.

Сега издутината заприлича на буца. Мери можеше вече да различи основната форма. Ръкохватка, пълнител, мерник, цев. От едната страна излишната суровина беше избутана встрани. От другата страна се оформяше друга издутина — резервен пълнител.

— Готова ли сте госпожице? — попита Сулавиер през вратата. Тя за малко не подскочи. Той беше подранил. Без съмнение го бяха информирали за съобщението й, тя се държеше като лошо момиче.

— Почти — извика тя. — Още няколко минути.

Бързо си опакова куфара и хвърли отпадъците в кофата за боклук. Изми си лицето в банята, погледна се в огледалото, подготвяйки се за това, което можеше да се случи.

Тя взе новосъздадения пистолет от масичката и го постави в джоба на якето си. Той беше тънък и не го издуваше. Наното на тоалетката стана по-компактно и пропълзя обратно в дръжката на четката за коса. Бяха му нужни хранителни заряди, за да извърши още някое чудо: да потопи четката в кутийка с кола можеше да свърши работа, така й бяха казвали. Мери сглоби частите на четката и я пъхна в куфара, затвори капака, отмести стола от вратата и я отвори. Сулавиер се беше облегнал на стената в коридора и си разглеждаше ноктите. Той я погледна тъжно:

— Твърде много време, госпожице — каза той.

— Моля?

— Чакахме ви твърде дълго. Скоро ще се стъмни. Няма да ходим до Леоганес.

— Къде тогава? — попита тя.

— Оставям това на инстинкта си — каза Сулавиер. — Във всеки случай далече оттук, и то скоро.

Тя се чудеше как беше получил инструкциите си. Може би имаше имплантиран приемник, въпреки че тя предполагаше, че тази технология не се среща често в Хиспаниола.

— Опитах да се свържа с началниците си, но не успях — каза Мери.

Той повдигна рамене. Цялото му сияние и жизненост се бяха изпарили. Разгледа я с полузатворени очи, облегната назад глава и безизразни устни.

— Беше ви казано, че това е невъзможно — той наблегна на всяка дума.

Тя му върна същия поглед, едното ъгълче на устата й беше провокиращо повдигнато.

— Все пак, бих предпочела да остана в тази квартира — каза тя.

— Не вие решавате.

— Но нямам нищо против да отида до Леоганес.

— Госпожице, не сме деца.

Тя се усмихна. Отношението му несъмнено се беше променило, вече не й беше защитник. Нямаше нужда да потвърждава промяната и тя самата се държеше различно.

— Никога не съм мислила, че сте дете.

— В някои отношения ние сме много изтънчени, дори повече, отколкото можете да си представите. А сега да вървим!

Мери си взе куфара. Той насила го изтръгна от нея и я последва надолу по коридора. Минаха покрай Жан-Клод и Розел, които стояха в дневната с каменни лица и скръстени ръце.

— Благодаря — кимна им Мери и се усмихна любезно. Те изглеждаха шокирани. Ноздрите на Жан-Клод се разшириха.

— Хайде да вървим — повтори Сулавиер.

Мери пъхна ръка в джоба на палтото си.

— Те ще дойдат ли с нас? — попита тя.

— Розел и Жан-Клод ще останат тук.

— Добре — въздъхна Мери. — Както кажете.

50

Да обядват на полянката пред ИПИ нямаше да бъде разумно. Освен това от океана подухваше хладен бриз. Карол и Мартин излязоха през задния сервизен вход, преминаха покрай бетонни стени и отидоха по една тясна асфалтова пътека до горичката зад оградата. Мартин гледаше гърба й, докато тя вървеше пред него измежду евкалиптите. Носеше чанта със сандвичи и две кутии бира. Той беше взел одеяло. От време на време тя грациозно ритваше някое и друго листо по пътеката. След известно време се обърна и каза през рамо:

— Заповядвам ти за няколко минути да си избиеш работата от главата.

— Страхотна заповед — каза той.

— Там трябваше да има… Ето я — каза тя триумфиращо като сочеше една малка полянка между дърветата покрита със суха неокосена трева. Тази местност не беше в границите на околността, за която се грижеха градинарите на ИПИ.

Те излязоха от пътеката и проснаха одеялото върху тревата в пълно мълчание. Седнаха едновременно и тя извади сандвичите.

Океанският бриз ги беше последвал. Бяха леко облечени и Мартин почувства как по ръцете му преминаха тръпки.

— Не мога да го направя — каза ухилено той.

— Кое?

— Да избия от главата си работата.

— Не очаквах да успееш — усмихна се тя.

— Но тук наистина е приятно. Малко почивка.

— А ти защо мислиш, че те довлякох тук?

— Довлякла си ме? — попита той като отхапваше от сандвича си и я гледаше замислено. — Прелъстяване!

— Скоро ще станем по-близки от това — напомни му тя.

Той кимна и лицето му стана сериозно.

— Тук сме, за да се отпуснем преди да продължим работата.

— Да, така е.

— Пътувал съм три пъти с теб — заедно работим много добре в Страната. — Той отвори кутията бира и й я подаде.

— Дори твърде добре.

Мартин се замисли за момент.

— Кънкьори. Познавам една брачна двойка, които са кънкьори на лед. Те са обвързани извън леда толкова, колкото и върху него.

— Това е чудесно — усмихна се Карол.

— Винаги съм си мислил, че и с нас може да е така.

Тя наведе глава.

— Ами, може да опитаме.

— Знаеш ли, тези кънкьори са чудесни хора, но не са изключително умни. Може би ние сме твърде умни.

— Не мисля, че е това — поклати глава Карол.

— Тогава, какво?

— Ние се разбираме там вътре — каза тя. — Това никога не ми се е случвало с друг човек. Но всъщност аз никога не съм ходила в Страната с друг, освен с теб. Проблемът е, че има твърде много слоеве между личностите, които виждаме в Страната и това, което наблюдаваме тук, сега. Отвън.

Мартин често беше мислил за същото, като винаги се опитваше да намери доказателства. Това, че Карол стигна до подобно заключение го натъжаваше… Явно наблюдението им беше вярно.

— В сънищата… — започна тя, но спря да си отхапе от сандвича. — Сънувал ли си някога, че изпитваш толкова силно чувство, толкова истинско чувство, че започваш да плачеш в съня си? Да плачеш така, все едно че цялата болка, която някога си чувствал е изчезнала и ти си пречистен?

Мартин поклати глава.

— Не и в моите сънища — сви рамене той. — Но мисля, че нещо подобно ни се е случвало в Страната няколко пъти. Да работим така близо един до друг като брат и сестра. Мисля, че мъжкият аспект в моята личност е много близък до женския аспект в твоята личност.

— Това трябва да е добре — каза той.

— Така е… стига двете да са противопоставени един на друг в Страната. Но ти знаеш, че личността ти в Страната се различава от това, което виждам тук, отвън.

— Неизбежно е — промърмори той. — И все пак, ти си знаеш какъв съм наистина.

Тя се засмя и тъжно поклати глава.

— Не е достатъчно. Слоевете. Запомни го. Не забравяй, че сме цялостен комплекс — от най-горната част до дъното, всички слоеве.

Мартин знаеше, че е права.

— Но аз не ги смятам за пречка. Слоевете имам предвид. Винаги си спомням личностите, които срещам в Страната.

— Мартин, аз те вбесявам.

Той я погледна смаян.

— Но…

— Искам да кажа, че те притеснявам.

— Предполагам, че и аз също те притеснявам.

— Да. Ние не се разбираме така добре извън Страната. Не можем да влезем в крачка. Знаеш, че опитах… ние опитахме.

— Прехвърляне. Прехвърляне един към друг — предположи той мъгляво.

— Ние отново ще бъдем заедно — продължи тя взирайки се в него настойчиво и сериозно. — И Господ знае, че трябва да работим заедно.

Той се съгласи с леко кимване.

— Чувствах това търкане между нас — каза тя.

— Не търкане, а угасваща надежда — поправи я Мартин.

— Бях реалистка — продължи тя. — Надявам се, че и ти си реалист.

— Оо, не съм такъв реалист — призна Мартин с въздишка. Не искаше да разкрива душата си пред нея, не искаше да се отдаде на този безнадежден копнеж, да събуди съжалението й като й каже колко самотен е бил през изминалите няколко години и колко пъти си беше мислил за нея, за дом и спокойствие. Карол, сред много слоеве вътре в себе си, пазеше една бариера, която издигаше в случай на съжаление. Всяко друго нещо би било по-добро от самосъжалението.

— Нека да сменим темата — поклати глава Мартин. — Ти си била в Страната на Джил. Как беше там?

Карол обичаше да говори с него, да работи с него като професионалист. Скоро щяха да потънат в дълбока интимност, която нито една брачна двойка не е познавала, но няма да има нищо друго, никакъв домашен уют и спокойствие. Нищо от това, за което подсъзнателно си беше мислил Мартин. Тихи часове, прекарани в някоя хижа, отвън има сняг, а те четат новините по плочите си и гледат Литвид, усмихвайки се един на друг. Мир и вярност.

— Беше чудесно — каза тя. — Доста необичайно и съвсем не като… изобщо не като при хората. Джил не се е самоосъзнала. Тя е брилянтна — може би е с повече ум, отколкото който и да било човешки индивид. Но тя самата не знае коя е. И все пак, още в ранните си години, Джил успя да изгради нещо, което поразително прилича на Страна. Нейните програмисти го откриха преди няколко години. Самюел Джон Бейкър — той е третият главен дизайнер и програмист след Роджър Аткинс и Каролин Пастор — ме извика след като ИПИ беше затворен. Аз го познавах от училище. Работихме заедно, за да си обясним защо Джил има Страна. В ранната си фаза, преди петнадесет години, Джил беше съставена върху части от личностите на петте главни дизайнера — Аткинс, Пастор, Бейкър, Джоузеф и Джордан Мобус.

Джил получи по нещо от всичките си дизайнери. Както се оказа обаче, то не беше достатъчно, за да се самоосъзнае. Но комбинирано с онова, което тя вече имаше, огромен мисловен капацитет и памет, то й даде истинска дълбочина и я направи съвсем различна от всичко, което е било създавано.

— Дори от АСИМП ли е по-различна?

— Това е интересен въпрос. АСИМП е по-опростена от Джил, по необходимост. АСИМП е създадена чрез сканиране на личностите на Аткинс и останалите; но по-ранни и по-несъвършени сканирания. Аткинс потвърди, че вероятно АСИМП ще се самоосъзнае преди Джил. Той го казва поверително, но както и да е. Според него, възможно е да са претрупали бедната Джил с твърде много противоречащи си алгоритми, независимо от това колко дълбочина и качества са й дали.

— Звучи мистично.

— О да, мистично е, а понякога самият Аткинс е мистичен. Голям моралист. Но искрено вярва, че АСИМП е по-ясния случай.

— И какво ще кажеш за Страната?

— Алгоритмите, заложени у Джил, автоматично потърсиха субстрати на вътрешен мисловен език. Джил нямаше такъв. Тогава алгоритмите започнаха да го създават. Целият процес трябва да е отнел девет или десет години, тъй че Джил съвсем не е пеленаче. Но алгоритмите започнаха да поглъщат детайли от паметта и усещанията й, работейки, за да създадат някакъв вид Страна. Когато Мобус и Бейкър откриха това, те го сметнаха за беда. Помислиха си, че са открили самопоявил се вирус в мислещата система.

Мартин са засмя.

— Те се опитаха да го блокират, но не можаха. Нямаше как да стане, без да прекъснат по-висшите функции на Джил. Най-накрая, след една година безпокойство и изследване, Бейкър се обърна към мен. Смяташе, че наистина имат Страна, както ти си я описал. Така беше.

— Защо не е потърсил мен?

— Защото беше затънал до гуша, а той не искаше изследванията да се разгласяват.

Мартин се намръщи.

— Е, и каква беше Страната?

— Всъщност, прекрасна — каза Карол. — Не така сложна и директна, фантастичната земя на едно мислещо устройство. Обикновени образи на човешки същества, най-вече програмистите и дизайнерите. Страната й ми напомняше стари компютърни графики от XX век. Гладка, чиста и математическа Страна. Имаше много абстракции, а на езика й, създаден от дизайнерите, беше придадена визуална форма. Посещавайки най-вътрешната част на Джил, аз започнах да я харесвам.

— Не звучи като сложна Страна — кимна Мартин.

Карол се нацупи.

— Не, наистина. Предполагам.

— Значи не си влизала в Страна след последния път, когато го направихме заедно?

— Не, предполагам, че ти би казал, че не съм, но аз прекарах повече от дванадесет часа в сондиране. Това може поне да се брои като упражнение.

— Моля те, не мисли, че подценявам работата, която си свършила. Но подготвена ли си за възможността да се окажем в голяма опасност?

— Не, наистина — сепна се тя. — Кое те кара да мислиш така?

— Преди всичко Голдсмит. Той е бурен океан под гъсти облаци. Ние виждаме само спокойния пейзаж с облаците. Но това, което наистина ме тревожи е, че нямаме буфер. Ще работим в реално време. Без закъснение.

Тя протегна ръка и сграбчи рамото му.

— Звучи ми като нещо истинско. Голямо приключение!

Мартин я погледна загрижено, надявайки се, че не говори сериозно. Безпокойството можеше да послужи като един вид защита в Страната.

— Тогава нека се връщаме на работа.

— Добре. Благодаря ти.

— За какво? — попита той озадачен.

Тя го прегърна силно и го задържа така.

— За разбирането и за това, че си ми колега.

— Много важно — измърмори той, докато сгъваха одеялото и вдигаха празните кутии от бира.

— Дяволски си прав — рече Карол.

51

Тропическа нощ и блясък на звезди. Седнала в черната лимузина срещу един замислен и нещастен човек, който не беше казал и дума за последния половин час, Мери Чой гледаше върволицата от села, ливади, шубраци и още села край черния асфалтов път. Лимузината се движеше гладко нагоре по стръмни пътища към магистралите в планинските райони. Мери беше докосвала пистолета си достатъчно често, за да го опознае, но това не я правеше по-спокойна, че ще я спаси от смърт. Тогава защо й го беше дал Рийв? Защото никое ченге не би харесало мисълта да попадне в беда с голи ръце.

— Наближаваме — каза Сулавиер. Той се наведе, за да погледне през прозореца, потърка ръце, наведе глава и разтри очите и бузите си, подготвяйки се за нещо, което нямаше да му хареса. Сулавиер вдигна глава и я погледна тъжно, сериозно.

— Наближаваме какво? — попита Мери.

За момент той не отговори. След това се обърна настрани.

— Нищо специално.

Мери стисна зъби, за да обуздае обзелия я хлад.

— Бих искала да знам в какво се замесвам.

— Вие в нищо не се замесвате — каза Сулавиер. — Вашите началници ви замесват в разни работи. Вие сте лакей. Използват ли американците все още тази дума?

Той й хвърли надменен, въпросителен поглед с вдигнат нос.

— Вие не контролирате съдбата си. Нито пък аз. Поели сте ангажиментите си, както и аз. Вие следвате вашия път, както правя и аз.

— Всичко това звучи ужасно съдбоносно — рече Мери. Тя отново обмисли възможността да извади пистолета си и да го накара да спре лимузината. Нямаше смисъл — днес не беше проблем да се открие изгубен човек, никакъв проблем дори за Хиспаниола, изостанала с двадесет години в развитието си.

Сулавиер попита лимузината нещо на креолски. Тя отговори със звънък женски глас.

— Още две минути — каза той на Мери. — Отивате в къщата на полковник Сър в планините, кои планини няма значение.

Тя почувства облекчение. Това не звучеше като смъртна присъда, а повече като дипломатическа игра.

— Защо тогава не сте щастлив? — попита тя. — Вие сте си го избрали за водач.

— Аз съм лоялен към полковник Сър — каза Сулавиер. — Не съм нещастен за това, че ще посетя къщата му. Тъгата ми е заради тези, които му се противопоставят, такива като вас.

Мери сериозно поклати глава.

— Аз не съм направила нищо, с което да му се противопоставям.

Сулавиер презрително пренебрегна това, казвайки рязко:

— Вие сте част от всичките му неприятности. Човек, толкова благороден като него, не трябва да чува злословия по свой адрес.

Мери смекчи гласа си.

— Аз дойдох тук, за да търся заподозрян в убийство.

— Приятел на полковник Сър.

— Да…

— Вашите Съединени Щати го обвиняват, че е приютил престъпник.

— Аз не вярвам…

— Тогава на нищо не вярвайте — отряза я Сулавиер. — Пристигнахме.

Те минаха между широки каменни и бетонни колони и спряха след порта от извити железни пръчки, която стоеше широко отворена. От всички страни светнаха прожектори. Сулавиер извади документите си за самоличност. Вратата на лимузината автоматично се отвори и трима охранители мушнаха вътре пушките си. Те погледнаха Мери със злобно присвити очи, проницателни, доста скептични. Сулавиер им подаде документите, докато те хвърляха погледи към Мери и промърмориха нещо с типичното за мъжете недоверие, но и възхищение от хубавата жена.

Сулавиер излезе пръв и й подаде ръка. Мери се измъкна, без да приеме помощта му и примигна от светлините на прожекторите.

Къща? Навсякъде имаше охрана като в затвор или концентрационен лагер. Мери се обърна и видя една пищна тухлена стена на здание в готически стил и асфалтиран двор. Множество островърхи завъртулки от дърво. Изваяни камъни и извити железни пръчки, боядисани в синьо-зелено, оформяха рамките на прозорци и врати, приличащи на очите и устните на клоун.

Мери забеляза, че пазачите носеха черните си барети наклонени на една страна и бяха облечени в черно и червено. Всички имаха на широките си ревери карфици във формата на човешки скелет с рубинени очи и шапка. Сулавиер пристъпи напред, след като поговори с една група пазачи.

— Моля, дайте ми оръжието си — каза той тихо.

Без колебание Мери бръкна в джоба си, извади пистолета и го подаде на Сулавиер, който го разгледа с любопитство преди да го предаде.

— И четката ви за коса — каза той.

— Тя е в багажа. — Странно, но това, че я разкриха и обезоръжиха, я ободри. Сега поне нямаше нужда да крои планове как да използва пистолета си.

— Ние не сме глупаци — каза Сулавиер, докато пазачите изваждаха куфара й от багажника и го отвориха с пушките си. Един висок мускулест пазач с лице на булдог извади четката за коса, повдигна я към светлината на фенерчето, отвори дръжката й и подуши наното вътре.

— Кажете им да не го пипат — извика Мери. — Може да е вредно за кожата им, ако го докоснат.

Сулавиер кимна и заговори с пазачите на креолски. Пазачът с лице на булдог затвори четката и я пъхна в найлонова торбичка.

— Елате с нас — заповяда Сулавиер. И неговата нервност изглежда беше преминала. Дори й се усмихна. Докато наближаваха предния вход на къщата той каза:

— Надявам се, че оценявате учтивостта ми.

— Учтивост?

— Да ви оставя да се чувствате въоръжена и спокойна до последната минута.

— Оу. — Натруфените резбовани дъбови врати се отвориха, щом ги приближиха. Отзад се спуснаха стоманени врати във формата на сводове. — Благодаря ви, Хенри — каза Мери.

— Няма за какво. Отново ще ви проверят за оръжие, доста обстойно. Съжалявам за това.

Мери се почувства напълно объркана. Замаяна.

— Благодаря за предупреждението — изпъшка тя.

— Това не е нищо. Ще се срещнете с полковник Сър и съпругата му. Ще вечеряте с тях. Не знам дали аз ще ви придружавам.

— А вас ще ви претърсят ли за оръжие, Хенри?

— Да. — Той следеше внимателно лицето й за признаци на ирония. Не откри такива. Мери почувства силно опиянение от опасността. — Но не така обстойно, както вас — заключи той.

След като минаха сводестите врати, две жени, облечени в черно и червено, я хванаха здраво за ръцете и я отведоха в една гардеробна.

— Свалете всичките си дрехи — нареди една мускулеста закръглена жена със строго лице. Мери се съблече и те я опипаха по раменете и бедрата, навеждайки се да огледат кожата й за подозрителни белези. Опипаха сивата линия на задната част на бедрото й с недоволно мърморене. Доктор Самплър със сигурност ще научи за това, помисли си Мери, без да знае да се смее ли или да крещи.

Жените бързо я завъртяха с топли сухи пръсти.

— Вие не сте черна — каза ниската жена. Мери се усмихна механично. — Трябва да прегледам срамните ви части.

— Може би с някаква машина или детектор — започна Мери, но жената прекъсна протеста й като рязко поклати глава и я потупа по талията.

— Никакви машини. Срамните ви части — нареди тя. — Моля наведете се.

Мери се наведе напред. Кръвта пулсираше в главата й.

— Това обичайно отношение към гостите за вечеря ли е?

Никоя от жените не отговори. Ниската си сложи ръкавица, покри един пръст с прозрачен гел от една тубичка и провери гениталиите и ануса на Мери с бързи професионални движения.

— Облечете се, ако обичате — нареди тя. — Пикочният ви мехур е стегнат. След като се облечете ще ви заведа в тоалетната.

Мери бързо се облече, потръпвайки от гняв. Чувството за обърканост бе преминало. Тя се надяваше, че по някакъв начин Ярдли ще съжали за това, което току-що бе изтърпяла.

В коридора ниската жена я отведе до тоалетната, изчака я да се облекчи и я придружи до ротондата. Сулавиер се присъедини отново към нея, лицето му беше спокойно, ръцете отпуснати. Стояха под огромен полилей — Мери не разбираше от вътрешен дизайн, но подозираше френско влияние: може би от началото на XIX век. Синьо-сиви стени и бели первази. Мебелите не бяха особено удобни, атмосферата бе доминирана от богатство, от потискащо богато минало. Не беше това, което очакваше от дома на Ярдли; тя си представяше някаква ловджийска колиба или мрачен кабинет в английски стил.

— Мадам Ярдли, Ермион Лалуше, ще се срещне с нас — каза Сулавиер. Пазачите стояха нащрек зад тях, а ниската жена беше почти до лакътя на Мери.

— Тя е от Жакмел. Една истинска дама на нашия остров.

„Няма дами и джентълмени в Хиспаниола“, помисли си Мери. Тя почти щеше да го каже на глас; Сулавиер я погледна, сякаш беше разбрал какво си мисли. Той се усмихна несигурно и вдървено се изправи.

Една болезнено слаба, черна жена с високи скули и чисти втренчени очи, най-малко петнадесет сантиметра по-ниска от Мери, влезе в ротондата. Носеше дълга зелена рокля и вяло беше отпуснала ръката си, облечена в ръкавица, да почива върху ръката на сивокос мулат с черна униформа. Мулатът се усмихна и кимна към Сулавиер, двете жени охрана и Мери, любезно и раболепно. Мадам Ярдли сякаш не ги забеляза, докато не застана точно пред тях.

— Мадам Ярдли е тук. Тя ще говори с вас — каза сивокосият прислужник, гласът му отекваше като че ли излизаше от дълбока пещера.

Жената сякаш се оживи — потрепваше и се усмихваше, гледайки към Мери.

— Приятно ми е — каза тя с лек акцент. — Извинете лошия ми английски. Хилари говори вместо мен.

Слугата кимна с голям ентусиазъм:

— Моля, заповядайте с нас в салона — има питиета и ордьоври. На Мадам й е много приятно, че сте й на гости. Следвайте ни, моля!

Хилари завъртя мадам Ярдли с валсова стъпка и погледна през рамо към Мери, кимайки. Мери се почуди дали жената се измъчваше от глад или Ярдли предпочиташе изтощени жени. Изгнаниците от Хиспаниола бяха й казали, че полковник Сър си има любовници. Вероятно мадам Ярдли беше просто за представителност.

Салонът бе зашеметяващо елегантен — смесица от съвременни и древни африкански мотиви. Още един, дори по-голям полилей блестеше над огромен, ръчно изтъкан китайски килим, достатъчно износен, за да бъде на няколко века. Някакъв барабан, висок колкото човек, беше поставен на пиадестал в единия ъгъл. Абаносови скулптури на брадати мъже бяха подредени по стените, високи фигури с къси крака и малки глави, богове, дяволи. Една огромна месингова купа пълна с вода и с плуващи в нея цветя, стоеше в ъгъла срещу барабана.

Тази елегантност противоречеше на всичко, което й бяха казвали: че Ярдли предпочитал обикновени квартири и че не бил суетен. Ами карфиците Самеди по реверите на пазачите му: дали и Ярдли също се беше присъединил към магиите на острова?

Мадам Ярдли седна на едно тапицирано диванче. Хилари ловко мина зад нея и пусна ръката й, с която тя леко потупа мястото до себе си, усмихвайки се към Мери.

— Моля — гласът й беше леко плашлив, като на дете.

— Мадам ви кани да седнете — каза Хилари. — Господин Сулавиер, моля, седнете ето там.

Той посочи с пръст, върху който имаше много пръстени, към стол, намиращ се на пет метра през килима. Сулавиер се подчини. Мери зае определеното й място.

— Мадам Ярдли иска да говори и с двама ви за положението на острова ни.

Това, което последва беше едно куклено шоу, разговор на смесен френски и развален английски от страна на мадам Ярдли, придружен от гладък превод от страна на Хилари. Мадам Ярдли изрази загриженост за трудностите на острова; какво имаше да докладва господин Сулавиер?

Сулавиер й съобщи малко повече, отколкото бе казал на Мери; че доминиканците и други групи изразяваха недоволство, че бяха повикани кавалерийски взводове, за да патрулират. Това изглежда задоволи Мадам. Сега тя се обърна към Мери. Хилари, застанал зад нея с ръце върху облегалката на дивана също я погледна. Харесваше ли й престоят в Хиспаниола? Добре ли се отнасяха хиспаниолците към нея?

Мери поклати глава.

— Не, Мадам. Задържана съм против волята си.

Слаб пламък на загриженост в очите на Мадам, но усмивката и детинското любопитство не угаснаха.

На това ще му дойде краят, със сигурност; тези трудности много объркват всички. Най-накрая ще живеем в хармония. А дали госпожица Чой е ноаристка и затова е избрала такъв прекрасен дизайн за себе си?

— Не съм целяла да покажа неуважение към чернокожите. Просто харесах този дизайн — отвърна Мери.

Хилари се наведе напред, заемайки още по-главна роля.

— Мадам Ярдли се чуди дали всъщност вие, избирайки този си външен вид, подкрепяте политическото движение на ноаристите по целия свят за защита на чернокожите?

Мери помисли върху това за момент.

— Не. Аз симпатизирам на чернокожите, но изборът ми на цвят е чисто естетически.

Тогава може би госпожица Чой е просто духовен симпатизант, инстинктивен поддръжник като полковник Сър?

Мери се съгласи, че може би това е истината.

Мадам Ярдли погледна Сулавиер — попита го дали полковник Сър трябва да промени вида си, да смени цвета на кожата си, както и на душата си. Тя изглежда се шегуваше. Сулавиер се засмя. Той поклати силно глава, облегна се назад и отново се засмя.

Мадам Ярдли завърши като помоли за извинение за външния си вид. Тя обясни, че пости и едва тази вечер завършва постенето. Хилари си подаде ръката, мадам Ярдли сложи своята отгоре, изправи се грациозно и кимна на Мери и Сулавиер.

— Вечерята ще бъде сервирана — каза Хилари. — Последвайте ни, моля!

Трапезарията беше дълга повече от петнадесет метра, с дъбов паркет и масивна правоъгълна маса. Столовете бяха подредени до стените, все едно масата ще бъде изнесена, за да освободи място за танцуване. Сковаността се задълбочи още повече, когато Мери седна отляво на мадам Ярдли на елегантна антична маса, постлана с розова покривка. Имаше свежи орхидеи и пресни плодове — Мери разпозна манго, папая, гуаява, поставени в една златиста керамична купа по средата на масата и допълнителни по-малки купи, сложени на метър от нея от двете й страни.

Хилари седна зад господарката си; той нямаше да се храни тук. Мери се почуди кога ядеше слугата или пък кога изпълняваше някое друго човешко действие, ако обслужваше мадам Ярдли през цялото време.

Мадам Ярдли се настани удобно. Тя се поклони леко към Мери, като че сега се запознаваше с нея. Очите й бяха толкова големи, взиращи се. Гладни. Като от друг свят. Мадам Ярдли погледна около масата с неподвижна усмивка, взирайки се във всеки празен стол така, все едно, че е зает от някой близък познат, който заслужаваше специално внимание.

Сулавиер седна срещу тях. Погледът на мадам Ярдли се задържа върху него за по-кратко време, отколкото на някое от празните места. Тя отново се обърна към Мери на френски и креолски, като говореше чрез Хилари. Попита я дали намира Хиспаниола за хубаво за живеене място в сравнение с Лос Анджелис или Калифорния.

Сулавиер хвърли поглед към Мери, носът му леко се изкриви нагоре, очите му предупредително се свиха. Мери се опита да не му обръща внимание, но предпазливостта й надделя. Ако мадам Ярдли беше толкова крехка, колкото изглеждаше, може би на ръба на изтощението, изгаряща протеините си, за да живее, то тогава Мери можеше да си има неприятности, ако не я забавлява. Тя автоматично бръкна в джоба си за пистолета, но той не беше там. Сулавиер беше забелязал жеста й и тя се обърна бързо към мадам Ярдли.

— Хиспаниола е прекрасен остров, близо до природата. Лос Анджелис е огромен град и природата заема малко място в него.

Мадам Ярдли погълна замислено думите й. Тя никога не бе ходила в Лос Анджелис, нито пък в Калифорния. Като младо момиче беше посетила Маями и не го беше намерила за привлекателен. Бе толкова объркващо там. Тя предпочиташе, ако ще посещава континента, да отиде може би в Акапулко или Мацатлан, където била прекарала три години, докато учела.

Мадам Ярдли погледна с копнеж към Хилари. Прислужникът веднага извади от джоба си нещо електронно, което издаваше шум и рязко го натисна три пъти. След десет секунди още прислужници — мулати и един ориенталец — влязоха, носейки купички за супа и огромен супник. Никой нищо не каза, докато ядяха пилешкия бульон.

Когато свърши със супата, мадам Ярдли позволи на Хилари да избърше внимателно устните й.

— Супата беше чудесна — каза тя. Дали на Мери й е любопитно защо пости?

— Да — усмихна се Мери.

Мадам Ярдли обясни, че горкият й съпруг среща опозиция от всички страни, дори от съпругата си. Тя пости, за да го убеди да се съобразява с международните закони и да не си играе на мошеник. Тя иска той да спре изпращането на хиспаниолски войски в чужди държави, за да водят чужди войни. Най-накрая той се беше съгласил и затова тя спира постенето. Важно е, завърши тя, Хиспаниола да стане по-морална държава, отколкото страните около нея. Островът има потенциал да бъде стане истински земен рай. Но тази мечта не можеше да се превърне в реалност, докато хиспаниолците съгрешават спрямо другите хора по земята или подстрекават хората да съгрешават един спрямо друг. Това идеалистична, безнадеждна мечта ли е?

— Надявам се, че не е — каза Мери.

Прислужниците донесоха вино. Мери пи малко; Сулавиер с някакво нетърпение пое пълна чаша от тъмната червена течност. Мадам Ярдли не пожела вино. Беше й налят мътен, кехлибарено жълт сок. Тя отново започна да говори, но този път сложи ръка върху устата на Хилъри.

— Мисля, че сега си спомням някои думи — каза направо тя. — Аз накарам моя съпруг, вас, да се отнасяте добре с тази жена. Към нея не са се отнесли добре. Никаква вина нейна, че е сред нас. Дайте й това, което желае. Съпругът ми казва, че ние нямаме това, което искате.

— И на мен така ми казаха — кимна Мери.

— Вярвате ли в това? — попита мадам Ярдли.

Мери поклати несигурно глава.

— Изглежда, че съм изпратена тук без причина.

Пламъкът на загриженост в очите на мадам Ярдли затрептя по-силно. Изражението й стана майчинско и весело. Тя се наведе напред, укрепнала от супата и каза:

— Това, което искате, е тук. Ние имаме мъж на име Голдсмит. Мисля, че можете да го видите, навярно утре.

Мери внимателно остави чашата с вино на масата, пръстите й трепереха от смесица от гняв и шок. Сулавиер изглеждаше също толкова изненадан.

52

Литвид 21/1А Мрежа (Директен репортаж на АСИМП със снимки, Дейвид Шайн): „— Получаваме тези забележителни снимки от АСИМП в 19:00 часа Стандартно Тихоокеанско време. Чистотата на образа е лоша, защото това са образи, изпратени заедно с обичайния поток на информацията от АСИМП, на разстояние четири светлинни години. АСИМП ще осигури по-висока резолюция на образа по-късно…

— Това е океанът, който АСИМП е нарекъл Мйсо. Той е едно огромно сладководно пространство — на В–2 няма солени океани — което почти опасва цялата планета. Както знаете, В–2 има един огромен полярен океан, един южен и няколко разпръснати езера. Всички образувания във формата на кули се намират на не повече от сто километра от тези океани, пълни с аморфна органична супа. Досега не са открити никакви по-едри форми на живот и именно тук е загадката — учените на Земята не могат да обяснят формирането на тези кули. Но както виждате… Тези снимки, събрани от дузини подвижни изследователи, пръснати из океана Мйсо, показват надигащия се от водата прилив на органични материали, движението на прилива към крайбрежния район и разбиването му в кулообразните форми.

Огромно е вълнението и в Австралия, и в Калифорния, където АСИМП симулациите се наблюдават от Роджър Аткинс. В момента нямаме подготвени интервюта, всички са много заети. Но разполагаме с копия от коментарите на АСИМП, които можете да откриете на вашия Лит текстов обхват…“

АСИМП (Връзка 4) > „Това придвижване на органични материали започна преди три часа. Три изследователи се бяха приближили твърде много и бяха засипани от органичен материал — един изследовател може би е напълно извън строя. Другите два докладват, че ще се възстановят. Роджър, това е забележителен феномен, но не е неочакван. Анализирах вероятните вътрешни структури на пръстените на кулите и стигнах до заключението, че периодичното утаяване е възможно обяснение. Мога само да предполагам, че което и да е живо същество или същества, отговорни за тези структури, са излезли от океаните. Сега ние виждаме началото на възможна фаза на събиране и утаяване. Няма как да разберем дали ще се получат нови образования или не.

Кулите се различават по ширината си. Някои почти са се събрали една до друга, оформяйки солидни кръгове, много от тях са започнали да се рушат, сякаш са изоставени. Изглежда има връзка между рушащите се солидни кръгове от кули и завършеното оформяне на един пръстен, т.е. всички кули се срастват, за да образуват един широк цилиндър.

Подвижните форми от органичен материал, издигащи се от Мйсо са зашеметяващи. Моите изследователи са виждали червеи, които се движат като сухоземни прешленести червеи, други форми, които пълзят като змии, огромни плоски «килимчета» или грамади от материали, пълзящи камшичета или пък хиляди малки крачета. Целият район около океан Мйсо, до 3 километра, е покрит с милиони буци, вулканични разливки и подвижни форми. Изкуственият ми спътник съобщава, че пътеките на тези движещи се тела в 90% от случаите са насочени към пръстен от кръгообразни кули.

Навярно съм сгрешил, предполагайки че кулите са създадени от интелигентни същества. Това, на което стават свидетели моите изследователи е първично и не говори за култура или интелигентност повече, отколкото пълзенето на земна слузеста плесен.“

Дейвид Шайн:

— Това наистина е забележително развитие и толкова неочаквано, че изненада всичките ни експерти, които сега преоценяват мисията на АСИМП в светлината на вероятността, че кулите са напълно естествени, а не изкуствени.

! Роджър Аткинс > Джил, получих самодиагноза на АСИМП, отделно от потока информация. Защо ни я изпраща? Това не е предвидено в програмата.

! Джил > Анализирам. Анализът готов. АСИМП преоценява характера на мисията си в светлината на новата информация.

! Роджър Аткинс > Имам ли основания да се тревожа?

! Джил > АСИМП Симулацията сега прави такава преоценка. Има няколко отговора, които насочват към нередности в оригиналната АСИМП. В момента изследвам тези аномалии.

Роджър, тези аномалии са в оригиналната АСИМП. Възможно е да са резултат от единственото, което не можем да моделираме в АСИМП Симулацията, така както е конструирана понастоящем. АСИМП Симулацията е наясно, че не се намира в същите условия като оригиналната АСИМП.

! Роджър Аткинс > Какво означава това, Джил?

! Джил > Тя е тук, а не там горе.

! Роджър Аткинс > За Бога, това е очевидно.

! Джил > Съвсем очевидно. Но може би съществено. Оригиналната АСИМП преживява някакво смущение, докато преоценява мисията си. АСИМП Симулацията не може да произведе точно тези смущения.

! Роджър Аткинс > Джил, мисля, че е време да изпратя няколко тестващи програми. Не предполагах, че АСИМП Симулацията осъзнава разликата с оригиналната АСИМП.

! Джил > Извинявам се, че не докладвах тези неща по-рано.

! Роджър Аткинс > Няма нужда от извинения. Очевидно аз съм сгрешил.

53

Мартин критично прегледа Голдсмит — диванът ритмично масажираше гърба му, краката и ръцете. Главата и вратът му бяха облегнати на мека вълнообразна възглавница.

Карол си тананикаше, докато отбелязваше процедурите върху терминала си. Бяха сами със спящия мъж, заобиколени от тихо работещото електронно оборудване и приглушеното шумене на въздуха от вентилаторите. Останалите от групата почиваха или вечеряха.

— Как са връзките? — попита Карол, заобикаляйки леглото, за да отиде при него. Мартин се наведе, за да разгледа едно петно на врата на Голдсмит, на два инча под извивката на челюстната кост. Няколко косъмчета от брада и след това гладко избръснат кръг, а вътре белег от сребристи линии. Наното в Голдсмит беше създало директна връзка от мозъка до кожата на врата. Специална свръзка щеше да съедини тази верига с подобни вериги от техните собствени мозъци, чрез служещия за връзка компютър, който щеше да премахне, изчисти и интерпретира потока на информация от Голдсмит, Карол и Мартин. Без буфер. Това все още тревожеше Бърк.

— Изглеждат много добре — каза Мартин. — Достатъчно се тревожихме. Време е и за нашата доза нано.

Карол повика групата. Когато започнеше изследването, щеше да има пет души, лежащи на диваните, привидно заспали.

Карол и Мартин се оттеглиха на местата си. В ръцете и вратовете им беше вкарано нано като при Голдсмит. Марджъри включи индукторите, които щяха да ги приспят — няколко часа, докато наното изработи подходящата схема и излезе върху вратовете им. Тогава щяха да бъдат доведени до състояние на неутрално съзнание, без телесни усещания, но напълно будни и способни да си отварят и движат очите. При първото ниво на изследване щяха да бъдат способни и да говорят високо.

Мартин си мислеше за стаята си като момче. Роботите, които беше правил, големи и малки; спомняше си как дядо му му купуваше книги, вестници с новини, които още тогава бяха рядкост. Спомни си първото си увлечение по едно младо момиче, което се наричаше Трикс. Той не усети нищо, когато наното пое пътя из тялото му.

Притъпена отпадналост. Мартин отвори очите си само веднъж, за да погледне към галерията. Видя Албигони с подпряна с ръце брадичка да си почива на перилата на прозореца. Какво ще направи той? Какво ще правим ние?

Марджъри събуди Мартин в 22:00. Усещанията му определено бяха изострени, но той не се опита да помръдне. Подушваше острия безвкусен мирис на нано, преди не му беше обръщал внимание. Почувства пристъп на глад, въпреки че преди това се беше нахранил добре. Нямаше да ядат с часове.

— Всичко е наред, доктор Бърк — каза Марджъри. — Сега ще свържем вашия кабел.

— Добре.

Карл и Дейвид прокараха тънкия и лек оптичен кабел през стаята и покрай преградата, която закриваше гледката им към Голдсмит. Карл прикрепи кабелите към направляващите устройства върху диваните.

— Стой неподвижно — каза тихо Карл, докато се навеждаше. Мартин почувства с кожата си студената и пластична свръзка. Дейвид и Марджъри проучиха разпечатката на кабелния монитор, прецениха че връзката е оптимална и се преместиха от страната на Карол.

Само след няколко минути отново щеше да е в Страната. Първо право напред и после лупинг, Бърк и Нюман в Голдсмит като туристи, подготвящи се да обходят нова земя. Дори самият Голдсмит не беше виждал тази част от себе си. Никой не можеше директно да изследва тази част от себе си.

— Трябва да започнеш да получаваш визуален образ от Голдсмит след няколко секунди — каза Марджъри от другата страна на преградата.

— Карол — обади се Мартин.

— Да?

— Здравей! Радвам се, че си с мен.

— Знам. И аз се радвам, че съм тук.

— Достатъчно бърборене, моля — прекъсна ги Дейвид. — Какво виждате, Карол, Мартин?

Мартин затвори очи. На ръба на зрителното му поле трептеше сияние, оградено от електриково зелено. Електриково зеленото премина в безкрайно движение назад на въртящи се частици, вътрешномозъчни геометрични фигури, познати на всички изследователи на мозъка: визуални интерферентни образи от сигналните петна на тиловия мозъчен дял.

Мартин за пръв път бе виждал такива образи като дете, натискайки клепачите си с кокалчетата на пръстите през нощта, като по този начин причиняваше налягане върху зрителния нерв.

Това бяха неговите собствени образи, а не тези на Голдсмит.

— Нищо освен визуално петно — обади се Карол.

— Същото — съгласи се Мартин.

— Все още търсим и регулираме — каза Марджъри. — Имам сигнал от първо ниво. Сега го пускам.

Мартин видя мандала от диво въртящи се змии, с опашки, насочени към периферията и глави, събрани в центъра, жълти очи, перленосиви тела, всяка люспа силно изопната.

— Змии.

— Змии — каза едновременно с него Карол.

— Прилича ми на сигнал от лимбичната система — продължи Мартин. — Сигналът трябва да е от Голдсмит. Близо сме.

— Регулираме — каза Марджъри. — Нагласяме на нова честота. Как е сега?

Облаци. Безкрайни облаци и дъжд, отново като мандала, надпреварващи се в кръг бури около извиваща се светкавица. Светкавицата заплашваше да се превърне в змии. Мартин ликуваше — бяха попаднали на следа, наблюдаваха слоевете от лимбични знаци, символите, обменяни между автономните мозъчни системи.

— Облаци и светкавица, светкавицата се опитва да се върне обратно на слоя със змиите.

— И аз виждам същото — каза Карол.

— Нова честота — рече Марджъри. — Тази е много силна. Какво виждате?

Кубична стая с мръсни тухлени стени, влажна, капе вода, локва в средата на стаята, влага пълзяща нагоре по стените като нещо живо. В средата на локвата едно малко дете с жълта или може би златиста кожа, плешиво, седи на един слънчев безлюден остров и играе карти.

— Исусе — възкликна Карол. — Това със сигурност е нещо лично.

Детето погледна нагоре и се усмихна. Лицето му изведнъж прие гримаса на шимпанзе със сива брада, носът му се издължаваше, кафявите му животински очи бяха безкрайно спокойни. Това беше дълбок символ, но определено личен и определено беше на Голдсмит.

— Изглежда сме в затворена стая. Да видим дали ще се отвори.

Водата на пода смени цвета си — стана сив буен океан, червено като вино езеро, кална локва, поръсена от дъжд. Безлюдният остров остана, както и детето, повтарящо безкрайния си цикъл — поглед нагоре, гримаса на шимпанзе и отново връщане към играта на карти. Това беше нещо специално в Страната; символ на някой междинен слой от личността, характеризиран не от генетичното наследство, а от личните преживявания на Голдсмит в ранното му детство. Тук нямаше значение какво символизираха стаята, детето и лицето на шимпанзе; възможно беше на такива дълбоки слоеве никога да не бъде дадено едно единствено точно тълкуване. Мартин беше попадал на такива митични идиоми в дълбоките слоеве на личността много пъти. Те винаги бяха мистериозни, често пъти много красиви. Тези идиоми вероятно се определяха от прототипни проблеми, разрешавани в детството. Възможно беше тези идиоми да са отхвърлени фази от процеса на формиране на индивидуалността, който обикновено биваше завършен към четири-пет годишна възраст. Каквито и да бяха, тези митични идиоми бяха зашеметяващи, но не точно това, което Мартин и Карол търсеха.

— Прилича на митичен идиом — каза Мартин. — Затворена верига. Опитай друго.

— Няма врата за навън — обади се Карол.

— Още една по-силна честота — обяви Марджъри. — Включвам се към друга траектория, друг канал в по-дълбоко натрупване.

Отваряне навън. Чувство за необятност. Тук имаше нещо придобито след формирането на личността, може би юношеско преживяване. Видение на три безкрайни магистрали, разположени една до друга, преминаващи през огряна от слънце пустиня. Безплодна земя, осеяна с купове от пясък. Мартин се концентрира върху изследването на този образ, приемайки всичко, което беше изпращано до него и контролирайки онова, върху което можеше от време на време да фокусира погледа си. Това причини замайващо регулиране на образа и Мартин се намери върху средната магистрала. Нямаше никакво усещане за тежест или дори за присъствие. Слънцето сияеше с характерната за Страната навъсена яркост, но не го топлеше. Мартин се огледа — беше облечен с изтъркани панталони, бяла работна риза с петна от боя, детски платненки.

— В момента създаваме телепатична връзка помежду ви — каза Марджъри. Гласът й звучеше далечен и неясен. — Уведомете ни, когато искате да излезете.

Отсега нататък Мартин и Карол нямаше да могат да говорят на глас, докато тестът не приключи.

— Карол?

Видение на нещо огромно над него, като падащ астероид. Още една личност: Карол.

— Тук съм с теб.

Тя се появи до него на пътя, с неясни очертания, просто призрак на тази сцена. Само при затворена верига те щяха да могат да се виждат ясно, но дори и тогава нямаше да виждат истинските си образи.

— Това изглежда достатъчно убедително — каза Мартин. — Мисля, че можем да използваме този път като канал за вход.

— Добре дошъл вкъщи — рече Карол.

Мартин отвори очи. Образите на магистралата и театъра се сблъскаха за момент и след това Страната изчезна като сън. Албигони стоеше в галерията с ръце в джобовете. Ласкал беше седнал зад работодателя си, краката му се виждаха на перилата.

— Добре — каза Мартин. — Включете се към тази траектория и канал. Можете и да ни приспите, докато фиксирате точките и привършите с превключването.

Марджъри се наведе над него, примигна и погледна към свръзката.

— Всичко е наред — кимна тя. Ървин стоеше до дивана на Карол.

— Колко време има, докато влезем в Страната? — попита Карол.

— Три часа, докато фиксираме честотите — отвърна Марджъри. — Сега е 11:35.

— Ще бъде дълга нощ — каза Мартин. — Събудете ни в девет. Ще имате достатъчно време, за да подготвите Дейвид и Карл за подкрепление. Всички поспете добре. Искаме бодри и свежи хора.

Той отново погледна към галерията. Албигони беше спуснал ръцете си покрай бедрата.

— Дайте указания на господин Албигони. Кажете му, че вероятно ще сме свършили до утре на обяд.

— Ще го направим — кимна Марджъри.

— Ще те видя в сънищата си — прошепна Карол.

Марджъри нагласи индуктора. Мартин затвори.

54

Ричард Фетъл не помнеше да се е чувствал толкова нещастен през целия си досегашен живот. Не и след смъртта на съпругата и дъщеря си, не и през дългите години на възстановяване и започване на нов живот. Войната вътре в него му причиняваше по-голяма болка, отколкото беше изпитвал досега. Това дълбоко терзание го объркваше.

Ако просто убиеше жената, която лежеше до него и навлезеше в следващата фаза от живота си, може би всичко щеше да се оправи. Беше истинско усилие да държи ръката си до себе си. Вероятно тя щеше да почувства вътрешната му борба, усещайки леките вибрации на леглото, когато мърдаше назад и напред, мускулите му влизаха в конфликт един с друг. Но тя спеше.

Надин винаги беше проявявала невероятната способност да пренебрегва реалността или да вижда само онова, което искаше да види. Тя си беше играла на терапия с него. Заслужаваше да си понесе последствията. Със сигурност примерът на Емануел Голдсмит, който беше привлякъл толкова голямо внимание, ясно указваше и неговия път. Ричард не го беше грижа да разреши загадката на Голдсмит. Той изобщо не искаше да мисли или да се чуди. Претърколи се отново в леглото, за да наблюдава позата, в която спеше Надин. Преди час се беше опитала да го накара да прави любов с нея като му каза, че това ще успокои напрежението му. Изглежда намираше страданието му за привлекателно, то възбуждаше у нея някакъв перверзен майчински инстинкт. Ричард болезнено си беше прокарал път вън от този капан. Сега я гледаше топла и тиха и виждаше само плът, която се нуждае от успокоение.

„Болен. Сега наистина имам нужда от терапия, не нейната, а професионална. Над ръба. Отвъд отвъдното. Да напиша поема за плътта й, преминаваща от спящо състояние в спокойно шаване под пръстите ми. След като прочетат поемата, Селекторите ще ме подложат на адски мъчения, по-лоши от това, което преживявам сега? Не изглежда възможно. Терапевтите. Примамват ме, сондират съзнанието ми, преглеждат отново душата ми, откриват това тук. Какво е това? Не го докосвайте; отрова е, вирус в ума, който може да ни зарази всичките, трябва да го е прихванал от Голдсмит. Един последен шанс, изгорете ума и тялото, докато остане само пепел, пресейте пепелта и я съберете отново, за да направите един нов човек. Нов Човек. Изпратете го по света със сияещо лице, подготвен да се държи като момче скаут, почтен, подходящ за обществото, може би дори ще си потърси работа като отиде в някоя агенция; и всичко, което трябва да направи е да докосне гладкия й топъл врат и да почувства дишането и пулса на кръвта й там.“

Тя се раздвижи. Той дръпна ръката си. Дали ще се събуди преди смъртта? Дали щеше да облекчи болките й?

„Все още има доброта в мен. Там продължава да има нещо нежно. Прочисти го или те ще го направят. Извърши го сега и светът ще прокара пътека до вратата ми, до мозъка ми, за да ми помогне. Всички ще са любопитни как съм стигнал дотук. Възпитанието си ли обвинявате за всичко това? Не, един приятел, който ме разочарова. Само разочарован? Разочарованието не е достатъчно. Предателството е сериозно нещо. А тя иска да те предаде като те подложи на терапия. Тук, в Сенките, кой има нужда от терапия — аз имам нужда, ние всички имаме нужда от терапия, но това не е важно. Онова, което е важно е да спрем мизерията. Ако можех да повърна всичките си мисли и лични спомени, просто да ги избълвам върху леглото. Те ще се изправят на краката си, ще подскачат, ще пълзят върху чаршафите и ще я убият. Ще я изядат като чудовищни насекоми. Нарушени образи. За нормални хора е много разстройващо да надничат в главата ти и да виждат такива мисли. Ти си толкова мръсен, че терапията ще е безуспешна. Доведете Селекторите. Наказанието е единствената възможност. Да прочистим огъня с пламък от огромно нещастие.“

Той продължи леко да гали врата на Надин.

„Друг вид прелъстяване. Прави смърт с мен. Ще си отпочинеш.“

Това му подейства като гъделичкане и той трябваше да потисне кикота си.

„Сега звуча възможно най-маниакално. Наистина отвъд границата. Примерът на Голдсмит. Дали се е усмихвал, докато им е прерязвал гърлата, изчаквайки жертвените агнета едно след друго в кървав безпорядък?“

Но пръстите му не стиснаха силно врата й. Той все още таеше нежност към тази личност и устояваше на импулсите си с желязна воля, която изглеждаше нетипична за него. Беше съвсем буден, но тялото му се бе изтощило от уравновесяването на напрегнатите състояния. Ръцете му леко изтръпнаха, после и краката. Ако можеше просто да остави всичко на съдбата.

Да остави всичко. Да умре.

Тялото му се вдърви, душата му излезе извън контрол. Изтощението най-накрая го беше победило, въпреки че той мислеше и гледаше. Не беше това, което искаше, предполагаше се, че сънят трябва да донесе забрава. За момент се опита да се пребори, да се изправи, защото се боеше да прекара цялата нощ в този ужасен транс, взирайки се надолу към гърлото на един кошмар.

Ричард прекъсна вътрешната си борба. Той стоеше в стария апартамент в Лонг Бийч. Отвън дневната светлина блестеше, но беше някак мрачна; цвета на съня. Това можеше да е просто спомен. Той обходи апартамента със скръстени ръце, усещайки тялото в съня си, дишането. Това беше истинско, а апартаментът вече не съществуваше. Старата сграда, която беше на един век, бе изравнена със земята преди десет или повече години.

С внезапна тревога той се почуди дали Джина няма да влезе през вратата, доведена на посещение от Дион. Можеше ли да види в съня си напълно убедителни образи на мъртвите?

Ричард погледна дланите на ръцете си.

„Сънувани емоции. Всичко е безопасно. Ти контролираш нещата. Опитай нещо. Опитай да летиш.“

Той се напрегна, за да се вдигне от пода, но краката му си останаха на място.

„Не можеш да правиш всичко.“

Той се опита да застави чрез мислите си една красива жена, не Надин, да влезе през вратата, облечена с възбуждащи дрехи.

„Колко реално може да стане това?“

Никаква жена не влезе през вратата.

Само глас: Това е, от което се нуждаеш, Ричард Фетъл.

Вратата, разбира се, се отвори, но поради определена причина.

„От какво се нуждая?“

Един по-млад Емануел Голдсмит стоеше на прага. Той носеше найлонова торбичка, в която беше загъната една бутилка и кутия с ръкопис. Той затвори вратата след себе си. Ричард гледаше появяването му, черната му коса, старомодните му дрехи. Любезна усмивка.

— Помислих, че може да искаш компания. Ако пък не желаеш… — Голдсмит направи жест към вратата. — Ще си вървя.

Автоматично:

— Благодаря. Остани. Нямам много храна за обяд…

— Течен обяд.

Голдсмит седна на един изтъркан диван, избягвайки петно от червено вино, там където преди известно време Дион беше изпуснала една чаша. Той постави ръкописа върху петното.

— Каква течност? — попита Ричард.

— Чист скоч. Да отпразнуваме, че си изплатих дълговете.

— Никога не съм вкусвал чист скоч — каза Ричард.

Голдсмит наля две питиета и подаде едното на Ричард.

— Не мисля, че искам да се напия. Би било лесно да се удавя в това.

— Аз донесох само една бутилка и то не за да удавиш мъката си — каза Голдсмит. — Ти никога няма да станеш пияч, така или иначе. Може и да не ти се вярва, Дик — единствено Голдсмит го наричаше Дик — но ти си много уравновесен. Един от малкото ми познати, които са такива.

— Не уравновесен. Просто сега се чувствам като пиян.

— Ти понесе ужасен удар — каза меко Голдсмит. — Ако бях на твое място щях да се скъсвам от плач.

Ричард повдигна рамене.

— Не си напускал апартамента от седмица. Нямаш никаква храна. Сега Хариет ти купува нещо за ядене.

Хариет, Хариет… Някога Голдсмит имаше приятелка с това име.

— Нямам нужда от помощ — каза Ричард.

— Глупости говориш.

— Наистина не се нуждая от помощ.

— Животът продължава — каза Голдсмит. — Наистина, Дик. Хариет и аз, ние те харесваме. Искаме да видим, че се възстановяваш от това. Дион дори не ти беше съпруга, Дик.

Ричард скочи на крака, безкрайно развълнуван.

— За Бога! Разводът не е, не беше завършил, а Джина винаги ще си остане моя дъщеря. Всичко ли искаш да ми отнемеш? Дори моята… Всичко, което ми е останало. Проклетата ми болка…

— Не. Не да ти я отнема. Аз никога не съм се женил. Не ми се иска да изгубя нещо толкова важно. Мисля, че това би ме убило. Може би ти си по-силен от мен.

— Празни приказки — каза Ричард.

— Наистина смятам, че е така. Аз не съм силен отвътре. Гледам те теб, ти си като скала. Отвътре аз съм просто глина. Винаги съм го знаел. Приемам го.

Голдсмит седна.

— Хариет каза, че някой трябва да спи тук, за да ти прави компания.

— От пет месеца никой друг, освен мен не е спал тук. Бил съм сам освен… — той не завърши мисълта си. Голдсмит изчака.

— Когато идваше Джина.

— Да.

Ричард седна и вдигна чашата.

— Оставате ме. — Той отново сръбна. — Ще се оправя.

Голдсмит се обърна, прокара пръсти през косата си и погледна през прозореца със завесите.

— Да излезем вън, да потърсим малко слънчева светлина, Дик. Каквато и да е. Ясна блестяща светлина.

Ричард усети сълзи по бузите си.

Това е всичко. Не липсват никакви подробности.

— Продължавай, човече — нежно го окуражи Голдсмит. — Говори!

Ричард си избърса бузите.

— Аз наистина я обичах. Не можех да живея с нея, но я обичах. А Джина… Господи, не мисля, че някога съм обичал нещо друго на тази Земя така, както обичах това момиче. Тук има една огромна пропаст, Емануел. — Той потупа главата си. — Бомбен взрив. Аз не съм целият тук.

— Глупости!

— Не, наистина. Аз не мога да правя нищо. Не мога да мисля, не мога да говоря свързано. Не мога да пиша. Не мога да плача.

— Сега плачеш, човече. Не бъркай скръбта с изгубването на душата си. Ти все още си имаш всичко. Ти си скала.

Риданието започна като мускулен гърч дълбоко отвътре. То си проправи път навън, придобивайки интензивност, която изглежда можеше да разкъса гърдите му, докато той не седна на дивана треперещ от риданието. Държеше ръцете си разперени, готови да сграбчат нещо.

— Чувствам го. Ужасно. Това е отново същото чувство. Дори по-лошо.

Голдсмит дойде до дивана, клекна пред Ричард и силно го прегърна. Голдсмит плака с него, черните му очи се взираха в стената зад Ричард.

— Кажи го, човече. Кажи го на целия проклет свят.

Риданието се превърна в писък. Голдсмит държеше Ричард на дивана, като че той можеше да скочи. Ръцете и краката му се мятаха. Той чувстваше цялата несправедливост и болка, за да увенчаят смъртта, за която страдаше. Щеше да омаловажи значението, което имаха за него любимите му същества, ако не страдаше толкова, колкото му беше възможно. Голдсмит продължаваше да го прегръща. Най-накрая те легнаха прегърнати на дивана. Ричард държеше Голдсмит, който беше наполовина легнал, наполовина увиснал, но все още вкопчен в него.

— Скала. Камък. Човече, почувствай вътрешната си сила. Знам, че тя е там вътре. Аз не бих понесъл това. Но ти можеш, Дик. Дръж се!

— Добре — простена Ричард. — Добре.

— Ние те обичаме, човече. Дръж се за това.

Голдсмит. Истинският.

Голдсмит се дръпна назад и косата му беше сива, лицето набраздено.

Ричард се освободи от спомена и съня. Той почувства, че се носи, видя части от други сънища да се изливат изобилно, да се събират и разтварят. Ричард отвори очи и седна в леглото. Треперейки, той обви коленете си с ръце и се наведе напред. До него Надин стенеше в съня си и се въртеше.

Ричард бавно се изправи и отиде до прозореца.

„Колко много е погребано. Изкопай го и го погреби отново. Той ми помогна. Беше мил към мен. Приятел. Сега той е мъртъв, трябва да е. Не чувствам присъствието му.“

Споменът на Ричард за този ден не беше ясен. Сънят не беше предал цялата история, не и краят. Приятелката на Голдсмит — Хариет, беше влязла, без да почука, когато Голдсмит и Ричард се бяха вкопчили един в друг на дивана. Тя бе изпуснала на пода чантата с покупки. След това беше избухнала в сълзи, докато Голдсмит се опитваше да й обясни, че той и Ричард не са любовници. Хариет никога не го разбра; двамата сложиха край на връзката си няколко седмици по-късно.

Ричард отмести завесите на прозореца, разтърка очите си и поклати глава, усмихвайки се. Това адски беше смутило Голдсмит.

Ричард погледна към часовника до леглото. 3:00. След няколко часа слънцето щеше да се издигне над хълмовете и Гребените, щеше да даде светлина на тези в Сенките. Огледалата щяха да разпределят зимната зора, от кула до кула, втора, трета и четвърта ръка, но все пак щеше да има слънце.

— Да отидем да потърсим малко слънчева светлина — прошепна той.

55

Мери Чой беше издърпала един стол до източния прозорец на спалнята. След това седна и зачака изгрева. Слънцето се появи час по-късно. Зората беше красива, гледана от имението високо в планините на Хиспаниола.

Мадам Ярдли беше напуснала масата предишната нощ и слугите бяха донесли пищна вечеря. Сулавиер беше ял много; Мери бе хапнала достатъчно, за да има сили. Повече не бяха говорили. След вечеря заведоха Мери до стаята й. През ума й минаха няколко хипотези и тя реши да ги проучи по-нататък през деня. Първата й хипотеза: това не е имението на Ярдли, а историческа реликва, използвана сега поради някаква стратегическа причина. Втората: никой не знае много за Ярдли, определено не и хората, които той управляваше. Третата: всичко, което й бяха казвали за Голдсмит преди появата на мадам Ярдли, е било лъжа. Четвъртата: мадам Ярдли не беше съвсем в ред и нищо не знаеше. Една жена, която пости, за да привлече вниманието на собствения си съпруг.

Вратата на стаята й не беше заключена. И все пак Мери не се опита да си тръгне. Тя вече не съжаляваше за загубата на пистолета. Отмъщението беше малко удоволствие, ако е насочено срещу мравки, изпълняващи задълженията си.

Мери си оправи косата в банята и огледа костюма си. На вратата се потропа.

— Госпожице, готова ли сте за закуска? — попита една жена.

— Да — тя погледна часовника си — 9:00. Вратата се отвори боязливо и се подаде едно малко, закръглено лице.

— Елате, моля!

Мери последва дребничката слугиня надолу по коридора. Сега се намираха в западното крило на къщата, където Мери не беше ходила преди. Слугинята отвори една врата, водеща към стая, обзаведена като офис. Вътре видя възрастна жена, облечена с обикновена черна престилка и Сулавиер, който седеше и печаташе нещо. Той вдигна поглед към слугинята и Мери, кимна намръщено, завъртя стола си и стана.

— Ще закусвате с полковник Сър — каза той на Мери. Старата жена я гледаше с усмивка. Сулавиер се обърна към слугинята на креолски. Тя кимна и се върна към работата си.

— Това беше майката на мадам Ярдли — каза Сулавиер, когато се отдалечиха.

Мери си спомни, че беше видяла кула на четири етажа, от тази страна на сградата. Стигнаха до края на коридора и Сулавиер тихо почука на широка двойна врата от махагон. Един приглушен глас зад вратата им каза да влязат. Шестима мъже и две жени седяха около дълга дъбова маса в просторната, висока, във формата на кула стая. Вътре, на височина от тридесет фута се издигаше прекрасна библиотека с украсени дървени етажерки и стъклени вратички. Вита стълба от желязо водеше към две балкончета, които даваха достъп до по-горните рафтове.

Двете жени и петима от мъжете бяха чернокожи или мулати, всички носеха черни униформи, някои с фигурата Самеди, забодена на гърдите им. Мери фокусира един висок, як, белокос мъж, седящ начело на масата. Той обаче не я погледна веднага, разлиствайки някаква книга. Масата бе покрита с петстотин или шестстотин книги от всякакъв размер и вид, от подвързани с кожа до измачкани хартиени корици. Мери никога през живота си не беше виждала толкова книги. Тя обаче не им позволи да отвлекат вниманието й от Ярдли за повече от миг. Той вдигна поглед от книгата, която държеше, затвори я тихо и я остави върху масата.

— Хубаво е, че те виждам отново Хенри. Как е малкият Дейвид? А Мари-Луиз?

— Добре са, полковник Сър. Бих искал да ви представя лейтенант Мери Чой.

— Благодаря. Моля, седнете. Тук ще ни сервират закуската. Хубаво ядене, не едно от наказанията на мадам Ярдли. Предполагам, че тя ви е нахранила снощи.

— Да — кимна Мери. Ярдли се усмихна широко и поклати съчувствено глава. Толкова приятен човек. Приличаше на англичанин и й се струваше познат. Нищо екзотично дотук.

— Добре. Мисля, че приключихме за тази сутрин — обърна се Ярдли към седмината. Те се поклониха вдървено, наредиха се един след друг и излязоха. Последният мъж затвори след тях двойните врати с тайнствена усмивка.

— Аз се предадох пред жена си — каза Ярдли. — Имахме спор. Изглежда, тя мисли, че липсва финес на опитите ми за извеждане на тази страна от варварството.

— Тя е невероятна жена — каза Сулавиер. Ярдли му върна усмивката с малко строго изражение. Чертите на Сулавиер се изопнаха.

— Хенри, мисля, че ще е добре да остана сам с госпожица Чой. Ако обичаш, присъедини се към останалите в трапезарията. Тази сутрин осигурявам здравословна закуска на целия персонал.

— Разбира се, полковник Сър. — Сулавиер излезе през двойните врати, затваряйки ги след себе си.

— Намирам тази стая за най-привлекателната в цялата сграда. Бих прекарал щастливо живота си като се оттегля тук и чета книгите на мосю Бушер.

Мери не каза нищо.

— Мосю Бушер — повтори той, приемайки празният й поглед за недоумение. — Санлуи Бушер. Премиер при предишния президент на Хаити, преди аз да поема властта. Той построи това чудесно имение и го укрепи година преди моето пристигане. За съжаление, той се усамоти в Жакмел и никога не превърна имението в своя крепост.

Мери кимна.

— Сега да минем на вашия случай, ако нямате нищо против да говорите преди закуската да е сервирана… — Той се намръщи почти комично и потърка ръце във въздуха. — Моля ви, не бъдете толкова сериозна. Давам ви честната си дума, че тези хора няма да ви наранят. Разбрах, че са ви унижавали… Извинявам се. Бях зает и нямах време за всички подробности. Дребните за един човек неща може да са катастрофа за друг. Отново се извинявам.

— Държат ме против волята ми — изрече Мери, без да обърне внимание на извиненията.

— Така е. Решителна схватка между вашето Министерство на вътрешните работи и Министерството на правосъдието и моето правителство. Проблемът скоро ще бъде разрешен. Междувременно можете да довършите разследването си. Няма да ви се пречи.

— Мога ли да говоря с началниците си?

— И те, и вашето правителство знаят, че не се отнасяме зле с вас.

— Бих искала да говоря с тях, колкото може по-скоро.

— Добре, възможно най-скоро — каза Ярдли. — Вие много сте впечатлила хората ми. Жан-Клод и Розел са от най-добрите ми служители и докладът им за вас е твърде ласкателен. Хенри точно сега е изключително нервен, за да бъде обективен. Семейството му е в Сантяго, а градът е обсаден от опозиционните сили. Тук сме на сигурно място, така е и в по-голямата част от Хаити. Но доминиканците винаги са налитали на бой.

— Казаха ми, че Емануел Голдсмит е тук — рече Мери. Тя не беше помръднала през цялото време. — Искам да го видя възможно най-скоро.

— Това е малко сложно. Аз самият не съм го виждал, но по-добре да поговорим за това след закуска. Моля, присъединете се към мен на масата. Казаха ми, че сте трансформирана… и сте много привлекателна. Не съм сигурен дали одобрявам този вид изкуство, но… очевидно вие сте един шедьовър. Доволна ли сте от новия си външен вид?

— От скоро съм така — каза Мери. — Сега имам втора природа. — Или така трябваше да бъде. — Полковник Сър, закуската наистина не е необходима. Аз просто…

— За мен закуската е важна и като диктатор, за какъвто ме смятат във вашата страна, мисля че имам право да ям преди да ме подложат на кръстосан разпит. — Той се усмихна с най-неблагодарната си усмивка. — Моля!

Мери нямаше да спечели нищо като се противопостави на гостоприемството му и седна срещу една купчина подвързани с кожа томове на френски. Трима от дребните слуги влязоха, внимателно отместиха книгите, докато се освободи единият край на масата и поставиха два комплекта прибори — сребърни съдове и чинии, украсени с инициалите S.B. Слугите донесоха купи с плодове, чинии с печена риба и шунка, задушен ориз, подправени с къри скариди и пушена херинга. Ярдли седна на пиршеството с лека въздишка.

— От четири сутринта съм на крак — довери той. — Само кафе и препечен хляб.

Мери яде достатъчно, за да задоволи глада си и да бъде учтива, но не каза нищо. Храната беше отлична. Ярдли бързо опразни една голяма чиния, отмести я настрани, настани се удобно на стола си и каза:

— Сега на работа. Вие сте убедена, че Голдсмит е извършил престъпленията, в които го обвинявате?

— Едно голямо събрание от съдебни заседатели беше достатъчно убедено, за да го подведе под отговорност.

— Аха. Вижте, той ми се обади, че идва и че е „закъсал“. Каза ми, че скоро ще го обвинят в убийството на осем души. Имал нужда от убежище. Попитах го дали е виновен. Той каза „да“ — предполагаше, че ще го закрилям при всички обстоятелства. — Ярдли поклати глава. — Поканих го да дойде. Веднага след обаждането му се замислих, че и аз самият ще бъда подведен под отговорност от вашето правителство по различни обвинения. Нямах време да се срещна с Емануел, но той е тук.

— Бихме желали да уредим екстрадирането му — настоя Мери. — Разбирам, че в момента правителствата ни не си сътрудничат, но когато…

— Вероятно няма да има такова „когато“ за известно време, години наред може би — промърмори скептично Ярдли, гледайки празната чиния. — Вие знаете за противоречията около Рафкайнд? Нова история.

Мери кимна.

— Ще ме извините, ако говоря по-бързо — изглежда имам вярната информация, а ние разполагаме само с около час… Това е доста време като се има предвид, че съм изправен пред голямо доминиканско въстание в Сантяго и Санто Доминго. Разбирате, че правя това, само защото Емануел Голдсмит беше нещо специално за мен.

Мери се съгласи. Ярдли сложи ръце върху масата, наведе се напред и очерта с тях квадрат във въздуха.

— Ето как стоят нещата. Аз сключих много сделки с президента Рафкайнд, който вярваше като мен, че правосъдието изисква нещо повече от терапия за престъпниците. Престъплението не е болест, която се лекува от доктори, то трябва да се третира по начин, който удовлетворява обикновените хора, а обикновените хора искат възмездие, което да отговаря на престъплението… Рафкайнд бе обвинен в убийство. Вероятно виновен. Имаше тайни спогодби с доброволческите организации за поддържане на реда. Аз съм съгласен, че той направи една кошмарна бъркотия и че може би е най-порочният и заслужаващ порицание лидер в историята на вашата страна, но… — Мери лесно можеше да продължи думите му.

— Той беше на власт — каза тя с изкривена усмивка. Ярдли се отнесе към усмивката с искрено подозрение.

— Със сигурност дори и полицията не го е подкрепила след разкритията.

— Не. Не официално.

— Добре. Накратко, неговата идеална правна система не беше много по-различна от нашата. Ние третираме престъпленията с нещо повече от терапия.

— Вие използвате адски корони — каза Мери.

— Да, разбира се. Хората на Рафкайнд уреждаха сключването на сделки за износ на нелегални пратки. Вашите доброволчески отряди се сдобиха с много адски корони от нашите складове с отстъпка… Рафкайнд беше доведен до самоубийство след публичната врява около случая с Фридман. Той избра сребърния куршум на Кристоф — отрова, в неговия случай — вместо гилотина. Предполагам, че щеше да бъде подложен на терапия, ако беше осъден. И все пак, той предпочете смъртта пред публичния позор.

— Вие все още изнасяте адски корони — настоя Мери.

— Не директно в САЩ. Ние снабдяваме един световен пазар и всичките ни контакти са легитимни. Рафкайнд беше единственото изключение и какво можех да направя аз? Той би могъл да създаде на Хиспаниола сериозни проблеми. Не се нуждаеше от услугите на нашите войници в началото на втория си период на управление, след като успешно беше приключил акциите си в Боливия и Аржентина. Носеше се на вълната на голямата популярност. Не виждах друга алтернатива освен да осигурявам адски корони.

Мери слушаше невъзмутимо.

— Но адските корони са легални в Хиспаниола. Подходящото им използване е честно според мен. Законите са много стриктни и твърдо прилагани.

— Селекторите не извършват официални съдебни процедури — каза Мери.

— Те водят политика на подмолна съпротива — кимна Ярдли. — Не искам да давам оценка на тях или на които и да било аспекти на вашето общество. Хиспаниола може само да реагира, да остава жива и досега се е справяла много добре под моето командване.

— Къде е Голдсмит? — попита Мери.

— Наблизо, на деветдесет километра оттук, в затвора „Хиляда Цветя“.

— И вие не сте се срещали с него? Вашият приятел?

Лицето на Ярдли се вкамени.

— Имам си причини. Основната е, че няма време. Второстепенната е, че чух признанието му. Искал да избяга в Хиспаниола, за да намери убежище. Смятал да разчита на приятелството ми след като извърши ужасно и безсмислено престъпление. Дори и най-добрият ми приятел Емануел не се държа като добър приятел — не може да мисли, че ще наруша законите на Хиспаниола. Ние нямаме договорености за екстрадиране. Приемаме престъпници от други нации за хвърляне в затвора — официално или по друг начин.

Мери беше чувала за това, но не смяташе, че я засяга, досега.

— Затваряте ги в затвора?

— Имаме пет международни затвора. Някои правителства плащат добре за тази услуга. Но Голдсмит… Ние няма да вземем пари за него. Той остава тук.

— Защо? Законите на моята страна…

— Вашата страна ще се занимае с него и ще го освободи като нов човек. Той не заслужава такава снизходителност. Нещастието на роднините на жертвите продължава. Защо и той да не страда? Възмездието е сърцевината на всички правни системи. Просто ние тук сме по-честни.

— Той ви е бил приятел — възкликна Мери изумена. — Той ви боготвореше.

— Още по-зле. Той предаде всичките си приятели, не само тези, които уби.

— Но никой не знае защо ги е убил — Мери беше принудена да заеме неудобната позиция на адвокат на дявола. — Ако наистина е неуравновесен и не е отговорен…

— Това не е моя грижа. Тук не екзекутираме затворниците. Провеждаме наш вид терапия. И вие много добре знаете, че тези, които минават през адската корона, никога не повтарят престъпленията си.

— Той е с адска корона?

— Ако не в момента, то до края на деня ще бъде. Присъдата е издадена.

Мери се облегна на стола си шокирана, без да може да проговори.

— Никога не съм очаквала такова нещо — призна тя.

— Ние вършим вашата работа, скъпа моя — каза Ярдли, протягайки се напред, за да потупа кокалчетата на пръстите й. — Ще ви заведат в Хиляда Цветя. Ще ви покажат затворника. След това, мисля, че през следващите три или четири дни ще уредим с вашето правителство завръщането ви в Лос Анджелис. Може да приключите с делото на Емануел Голдсмит. Той никога няма да напусне Хиляда Цветя. Никой никога не е избягал, ние го гарантираме на всички нации, договаряли се с нас.

Мери поклати глава. Чувстваше се така, сякаш стаята със стотиците хиляди книги може да се стовари отгоре й.

— Настоявам за освобождаването на Голдсмит и предаването му в моите ръце — каза тя. — В името на Международните закони и благоразумието.

— Добре, добре — поклати глава Ярдли. — Но Голдсмит дойде тук доброволно и открито се възхищаваше и подкрепяше нашите закони и реформи. Честно и благоразумно е той да живее със собствените си убеждения. Ако нямате какво да добавите, мисля че срещата ни е към края си.

Двойните врати се отвориха и влезе Сулавиер.

— На госпожица Чой ще й бъде показан Емануел Голдсмит в „Хиляда Цветя“ и след това, когато кажа аз, ще я свържем с посолството на нейната страна. Благодаря ви за търпението, госпожице.

Ярдли се изправи и направи жест към вратата. Шестима униформени мъже влязоха и заобиколиха Сулавиер. Той взе ръката на Мери и я изведе в коридора.

— Това е рядка привилегия — каза той. — Аз самият никога не съм закусвал с полковник Сър. А сега, моля, елате. Има два часа път до затвора. Пътищата не са добри, а и трафикът на военни коли ще е голям. В крайна сметка, не е много далеч от Сантяго.