2


Колдуел, щатът Ню Йорк

– Да живее кралят!

Докато изричаше тези думи, Абалон, син на Абалон, се мъчеше да прецени реакцията на тримата мъже, които бяха почукали на вратата му, нахлули бяха в дома му и сега стояха насред библиотеката му и го оглеждаха така, сякаш му вземаха мярка за погребален покров.

Всъщност не на тримата. Вниманието на Абалон беше приковано от едно-единствено лице – това на обезобразения воин, който стоеше далеч зад другите, облегнат на копринения тапет, стъпил здраво върху персийския килим с тежките си ботуши.

Очите му бяха скрити под надвиснало чело, ирисите им бяха толкова тъмни, че не можеше да се каже дали са сини, кафяви или зелени. Тялото му беше огромно и дори в покой представ­ляваше неприкрита заплаха, граната с изваден щифт.

А реакцията му на казаното? Никаква промяна в чертите му; заешката му устна все така бе стисната в тънка черта, намръщената му гримаса си остана същата. Никаква емоция. Ала пръс­тите на десницата му се разтвориха, а после се свиха в юмрук.

Очевидно аристократът Ичан и адвокатът Тим, които бяха довели боеца в дома на Абалон, бяха излъгали. Това не беше „разговор за бъдещето“… не, в такъв случай Абалон би имал някакъв избор в случващото се. Не, това беше предупреждение, изпратено срещу семейството му; призив „всички на борда“, на който можеше да се отговори по един-единствен начин.

И все пак думите бяха излезли от устата му такива, каквито бяха, и той с нищо не можеше да ги промени.

– Сигурен ли си в отговора си? – Веждите на Ичан подскочиха.

Ичан бе типичен представител на възпитанието и богатството си, изтънчен до женственост, въпреки пола си, облечен в грижливо съчетани костюм и вратовръзка, всеки косъм на главата му беше на мястото си. До него адвокатът Тим бе съвсем същият, само още по-слаб, сякаш забележителният му интелект изцеждаше приетите калории. И двамата, както и воинът зад тях, изглеждаха готови да изчакат отговорът, който бяха получили, да се промени.

Очите на Абалон се спряха върху един старинен свитък, сложен в рамка и окачен на стената до двукрилата врата. Оттук не можеше да разчете ситно изписаните букви на Древния език, но нямаше нужда да се приближава, за да ги види – знаеше всяка от тях наизуст.

– Не бях осъзнал, че ми е зададен въпрос – каза той.

С неискрена усмивка на устните, Ичан започна да се разхожда из стаята, докосвайки сребърна купа, пълна с червени ябълки, колекция от настолни часовници на „Картие“ върху една масичка, бронзов бюст на Наполеон върху писалището до сводестия прозорец.

– Ние, естествено, се интересуваме от позицията ти. – Арис­тократът спря пред маслена рисунка върху статив. – Дъщеря ти, предполагам?

Гърдите на Абалон се стегнаха.

– Много скоро ще бъде представена, нали? – Ичан погледна през рамо.

На Абалон му се прииска да го блъсне настрани от портрета. От всички неща, които се смятаха за „негови“, скъпоценната му дъщеря, единствената рожба, която той и неговата шелан имаха, бе луната в нощното му небе, радостта на дома му, компасът към бъдещето. Толкова много неща искаше за нея, ала те нямаха нищо общо с традициите. Не, искаше за нея същото, което бяха открили той и майка ѝ… поне докато неговата шелан не премина в Небитието.

За дъщеря си Абалон искаше истинска любов с достоен мъж, който да се грижи за нея. Но ако не ѝ бе позволено да бъде представена в обществото, това може би никога нямаше да се случи.

– Съжалявам – провлачи Ичан. – Да не би случайно да ми отговори, а аз да съм го пропуснал?

– Скоро трябва да бъде представена, да.

– Да. – Аристократът отново се усмихна. – Знам, че се безпокоиш за изгледите ѝ, както и подобава. Като баща аз те разбирам отлично. За дъщерите трябва да се погрижиш да бъдат подобаващо задомени.

Абалон изпусна дъха си едва когато другият вампир възоб­нови ленивата си обиколка из стаята.

– Не те ли изпълва с чувство на сигурност мисълта, че в нашето общество съществуват такива ярко очертани граници? В резултат на контролираното размножаване имаме група по-вис­ши индивиди, чието съществуване традициите и здравият ра­зум повеляват да бъде продължено чрез връзки единствено с такива като нас. Можеш ли да си представиш дъщеря си, омъжена за някой от простолюдието?

Последната дума изплющя като ругатня и увисна във въздуха като заплахата от зареден пистолет.

– Не, не можеш – сам си отговори Ичан.

В действителност Абалон не беше чак толкова сигурен. Ако мъжът я обичаше достатъчно… Но не ставаше дума за това, нали така?

Ичан поспря, за да разгледа картините с маслени бои, подредени при семейната колекция от книги, първи издания. Естествено, картините изобразяваха предците на семейството – най-изтъкнатият техен член бе окачен над мраморната полица на камината. Прочут вампир, останал в историята на расата. Благородният спасител, както бе наричан в семейството.

Бащата на Абалон.

Ичан махна с ръка наоколо, включвайки в жеста си не само стаята, а цялата къща и нейните обитатели.

– Всичко това си струва да бъде запазено и единственият начин е, зачитайки Древните обичаи. Принципите, които ние, от глимерата, подкрепяме, са основата на онова, което се надяваш да осигуриш за дъщеря си… без тях, кой знае къде ще свърши тя.

Абалон затвори очи за миг.

Начаса гласът на другия аристократ придоби по-мек, по-ласкав тон:

– Кралят, чието име ти току-що спомена така почтително, е обвързан с нечистокръвна.

Абалон отвори рязко очи. Като всички членове на Съвета, той бе осведомен за кралското бракосъчетание, но нищо друго.

– Мислех, че е обвързан с Мариса, дъщеря на Уолън.

– Само че не е. Церемонията се е състояла едва година преди нападенията и всички предположиха, че кралят е удържал обещанието си към сестрата на Хавърс. Зародиха се обаче подозрения, когато известно време след това Мариса се обвърза с воин от Братството. По-късно благодарение на Тим – при тези думи Ичан кимна към адвоката – научихме, че Рот си е взел друга жена… която не е от нашата раса.

Възцари се мълчание, сякаш за да дадат на Абалон възможност да ахне от изумление. Когато той не се олюля от шока на изненадата, Ичан се приведе към него и каза бавно и отчетливо, сякаш говореше на умствено изостанал:

– Ако имат потомство, наследникът на престола ще бъде една четвърт човек.

– В ничии вени не тече напълно чиста кръв – промълви Абалон.

– Толкова по-жалко. Ала несъмнено ще се съгласиш, че има огромна разлика между далечна човешка примес и крал, който по същество принадлежи към тази скверна раса. Но дори да не си потресен от този факт, Древните закони са недвусмислени – кралят трябва да бъде чистокръвен вампир. А Рот, син на Рот, не може да ни осигури това в своя наследник.

– Ако предположим, че всичко това е вярно…

– Вярно е.

– Какво очаквате от мен?

– Само те уведомяваме за положението. Аз съм просто един загрижен гражданин.

Защо тогава се бе появил с подобно агресивно подкрепление?

– Е, оценявам желанието да ме държите информиран…

– Съветът трябва да предприеме нещо.

– Какво по-точно?

– Предстои гласуване. Скоро.

– С цел наследникът му да бъде лишен от правото да се възкачи на престола?

– С цел кралят да бъде свален. Той разполага с властта да промени законите, когато си поиска. Може да премахне това изискване и допълнително да отслаби расата. Трябва да бъде свален от престола законно и възможно най-скоро. – Аристок­ратът отново погледна към портрета на дъщерята на Абалон. – Вярвам, че на специалното заседание на Съвета твоето семейс­тво ще бъде представено от печата и герба ти.

Абалон хвърли поглед към боеца, който се облягаше на стената. Той сякаш почти не дишаше, ала далеч не спеше.

Ако откажеше да даде гласа си, колко ли време щеше да мине, преди домът му да бъде постигнат от разруха? Представи си как дъщеря му оплаква загубата на единствения си родител, отритната до края на дните си. Самият той – изтезаван и убит по мъчителен начин.

Прескъпа Скрайб Върджин, присвитите очи на боеца бяха приковани в него сякаш бе мишена.

– Да живее подходящият крал – каза Ичан, – е по-удачно.

И с тези думи спретнатият „загрижен гражданин“ си тръгна, последван от адвоката.

Сърцето на Абалон задумка лудешки, когато остана насаме с боеца, който, след миг оглушителна тишина, се оттласна от стената и отиде до сребърната купа с ябълки. Когато проговори, гласът му се оказа нисък, със силен акцент:

– За ядене са, нали?

Абалон отвори уста, ала единственото, което излезе от нея, беше писукащ звук.

– Това „да“ ли беше?

– Да.

Воинът вдигна ръка към ножницата, препасана през гърдите му и извади сребърна кама с дължината на мъжка ръка. Подхвърли оръжието във въздуха, при което светлината заигра по острието, а после го улови с невероятна лекота за дръжката и го заби в една от ябълките.

Без нито за миг да откъсва очи от Абалон.

След като извади плода от купата, суровите му очи се обърнаха към рисунката.

– Много е красива. Засега.

Абалон закри рисунката с тялото си, готов да се пожертва, ако се стигнеше дотам. Не искаше воинът дори да гледа картината, още по-малко пък да я обсъжда… или нещо друго много по-лошо.

– Доскоро тогава – заяви боецът и си тръгна, вдигнал набучената на камата ябълка пред себе си.

Когато чу далечния звук от затварянето на входната врата, Абалон почти рухна върху копринените възглавници на дивана, краката му бяха омекнали, сърцето думкаше в гърдите му. Въпреки че ръцете му трепереха, успя да извади цигара от една кристална кутия и я запали с тежка кристална запалка.

Всмукна дълбоко, загледан в портрета на дъщеря си, и за първи път в живота си изпита истински ужас.

– Прескъпа Скрайб Върджин…

Вече цяла година имаше признаци за вълнения и недоволство, говорещи, че кралят губи благоразположението на част от аристокрацията; носеха се слухове за покушение върху живота му; намекваше се, че има конспиратори, готови всеки момент да нанесат удар. И разбира се, онова събиране на Съвета, на което Рот се беше появил заедно с Братството и се бе обърнал към присъстващите аристократи с неприкрита заплаха.

Това беше първият път, в който вампирите виждаха краля от… ами по-дълго, отколкото Абалон помнеше. Всъщност той дори не можеше да се сети кога за последен път някой бе имал аудиенция с владетеля. Разбира се, имаше възвания, както и декрети – прогресивни и според Абалон дори малко закъснели.

Намираха се обаче и такива, които не споделяха мнението му. И очевидно бяха готови да изтръгнат насила подкрепата на онези, които не бяха съгласни с тях.

Абалон премести поглед върху портрета на баща си, мъчейки се да открие кураж дълбоко в себе си, сигурна опора, на която да стъпи, за да защити онова, което знаеше, че е правилно: какво ако Рот си бе взел нечистокръвна шелан, след като я обичаше? Много от Древните закони, които той обновяваше, бяха дискриминационни и изборът му на жена говореше, че е готов да приложи на практика модернизациите, които проповядваше.

И все пак у краля имаше и нещо от старата школа. Неотдавна бяха убити двама аристократи. Монтраг. Елан. И двамата бяха умрели от насилствена смърт, и двамата – в домовете си. И двамата бяха свързвани с противниците на властта.

Очевидно Рот нямаше да седи безучастен, докато поданиците му заговорничат против него. Лошата новина бе, че враговете му също не стояха със скръстени ръце и бяха не по-малко страшни.

Абалон бръкна в джоба на домашното си сако и извади своя айфон. Избра един номер от списъка с контактите си и заслуша звъненето с половин ухо. Когато от другата страна се чу мъжки глас, той трябваше да се прокашля, преди да успее да проговори:

– Трябва да знам дали са те посетили.

Братовчед му не се поколеба нито за миг.

– Да, посетиха ме.

Абалон изруга.

– Не искам да имам нищо общо с това.

– Никой не иска. Ала юридическата светлина, в която поставят нещата... – Братовчед му си пое дълбоко дъх. – За наследника... Намира отзвук сред редиците ни.

– Не е правилно. Рот върши добри неща, опитва се да ни приобщи към съвременния свят. Отмени кръвното робство и създаде дом за малтретирани жени и техните деца. Декретите му са справедливи и разумни…

– Тук са го хванали натясно с това, Абалон. В този случай ще победят, защото твърде много от нас все още се отвращават от мисълта за нечистокръвна кралица и наследник със силно размита кръв. – Братовчед му понижи глас. – Недей да заставаш на погрешната страна, родственико. Те са готови на всичко, за да си осигурят единодушна подкрепа, когато дойде време за гласуване, а законът си е закон.

– Той може да го промени. Учудвам се, че още не го е нап­равил.

– Несъмнено си има по-належащи проблеми от разни прашасали стари книги. А и честно казано, дори да промени разпоредбите на закона, съмнявам се, че има достатъчно подкрепа, за да ги прокара.

– Би могъл да си отмъсти на аристокрацията.

– Какво ще направи? Ще ни избие до крак? А след това?

Когато най-сетне затвори, Абалон се взря в очите на баща си. Сърцето му нашепваше, че с Рот расата се намира в добри ръце, въпреки че в много отношения кралят се беше изолирал от тях. Ала в думите на братовчед му имаше немалко истина.

Мина много време, преди да набере друг номер, обаждане, от което стомахът му се сви. Когато от другата страна вдигнаха, той не се хаби с празни предисловия.

– Имате гласа ми – заяви дрезгаво.

Преди Ичан да успее да го поздрави за благоразумието, Абалон затвори. И придърпа кошчето за хартия, за да повърне. Единственото по-лошо от това, да нямаш достойни предци, бе да се окажеш недостоен за онези, които имаш.

* * *

Когато излезе от къщата на аристократа, Кор с раздразнение установи, че представителят на Съвета Ичан и адвокатът Тим го чакат на лунната светлина.

– Смятам, че бяхме достатъчно убедителни – заяви Ичан.

Толкова много самодоволство в надменния глас, сякаш вече си беше пльоснал увисналия задник на трона.

Кор погледна към имението в стил „Тюдор“ зад тях. През прозорците с витражни стъкла се виждаше как мъжът, с когото бяха говорили, пуши цигара така, сякаш дробовете му се нуждаеха от никотин повече, отколкото от кислород. После изведнъж спря и вдигна поглед към нещо. Миг по-късно, с отпуснати сломено рамене, той отново поднесе телефона към ухото си.

Мобилният на Ичан иззвъня и той го извади от джоба си с усмивка.

– Ало? Колко мило от твоя страна да се обадиш… – Пауза. – О, смятам, че това е изключително мъдро от твоя страна… Ало? Ало?

Ичан сви рамене и прибра телефона си.

– Дори няма да се засегна, задето ми затвори.

Още един победен от логиката им.

Кор стисна откраднатата ябълка и я издърпа от камата, след което се зае да отдели кървавочервената кора от хрупкавата бяла плът, движейки острието в кръг, докато под оръжието не се проточи дълга, къдрава обелка.

За разлика от предпочитаните от него насилствени методи, този нов юридически подход към принудителна абдикация вървеше добре. Оставаше им да се срещнат и убедят още половин дузина членове на глимерата, а после трябваше да огласят всичко това пред Съвета. А след това щеше да дойде ред на убийствата – без съмнение, щеше да се окаже, че един или всички от аристократите, с които си имаха работа, хранят заблуди по отношение на короната и чия глава трябва да увенчае тя.

Което щеше да бъде разрешено с лекота и Кор щеше да получи онова, което искаше.

– …ястие по наш избор?

Ичан и Тим го погледнаха и Кор си даде сметка, че току-що са го поканили да хапне.

Той пусна обелката от ябълката върху снега в краката си. Несъмнено контето вътре си имаше слуги, които щяха да я вдиг­нат, макар че, като се имаше предвид колко разстроено бе скъпото момче, нищо чудно да реши да се поразходи из шибаните си фигури от жив плет и да я види с очите си.

Заплахите действаха най-добре, когато се направеха на няколко нива.

– Бойното поле ме очаква. – Кор отряза парче от ябълката, оголи зъби и го поднесе към устата си, набучено на камата.

Хрущенето, което се разнесе, когато впи зъби в плода, предизвика точно този ефект, който той искаше.

– Ами да, разбира се, наистина, действително. – Думите на Ичан се изляха от устата му като балерина, завъртяла се на върха на палците само за да се строполи сред оркестъра.

Колко сладко.

След това се възцари мълчание, сякаш другите очакваха той да се сбогува. Когато Кор повдигна вежди, те се дематериализираха с такава скорост, сякаш именията им бяха пламнали.

Колко маловажни бяха тези пионки. Той вече бе изхабил няколко като тях и несъмнено единият или и двамата от мъжете, които си бяха тръгнали току-що, щяха да намерят смъртта си, докато му служеха.

Във вътрешността на внушителната къща, аристократът, когото бяха посетили, все още стоеше, отпуснал отчаяно глава, но не задълго. Някой влезе в стаята – който и да бе новодошлият, домакинът очевидно искаше да скрие от него, че е разстроен. Той се стегна, извика усмивка на лицето си и протегна ръце, за да прегърне… млада жена, която Кор предположи, че трябва да е дъщеря му.

Действително беше красива – картината не бе излъгала.

Ала изобщо не можеше да се сравнява с една друга.

Неканени, спомените нахлуха в главата му. Видения на светла кожа и руса коса, и очи, които бяха в състояние да го накарат да се закове на място по-сигурно от куршум в гърдите, оплетоха мис­лите му, докато той не се олюля, макар да стоеше на едно място.

Не, колкото и красива и млада да беше дъщерята на аристок­рата, тя бе просто далечен отзвук на прелест в сравнение с недостижимата му Избраница.

– Престани! – каза той на глас в студения нощен вятър. – Спри още сега.

Основателна заповед, само че минаха няколко минути, преди да успее да се овладее достатъчно, за да се съсредоточи и да се дематериализира.

Миг по-късно Кор отново се намираше в стихията си: долнопробна уличка зад дузина евтини ресторанти, покрита с мръсен сняг, по който бяха минали, спрели и обърнали безброй камиони за доставка. Въпреки бурните пориви на студения декемврийски вятър, от вонята на развалено месо и гниещи зеленчуци го засърбя носът. Той обаче пое дълбоко дъх, опитвайки се да надуши отвратително сладникавата миризма на врага.

Обезобразен по рождение, захвърлен в света от жената, чиято утроба му бе дала живот, отгледан във военния лагер на Блъдлетър, той бе наточен като острие на кама в онзи пъкъл на агресия и болка, всяка слабост беше изтръгната от тялото му така, както ковашкият чук изправя всяка кривина в желязото, докато не бе станал смъртоносен като кинжал.

Мястото му беше именно тук, в този театър на битките.

Не остана сам много дълго.

Изви глава настрани и премести тежестта на тялото си в бед­рата. Иззад ъгъла се показаха група човеци; движеха се заедно като глутница и когато го видяха, се заковаха на място и се скупчиха.

Кор извъртя очи нагоре и продължи разходката си в противоположната посока…

– Квопраишмамицатати! – разнесе се вик.

Кор се обърна и изгледа петимата мъже. Всичките носеха дрехи, които трябва да бяха нещо като мъжкарската униформа на расата им: кожени якета, тесни черни шапки, кърпи, вързани около долната част на лицата. Очевидно бяха възнамерявали да се натъкнат на някого.

Изобщо не бяха типът враг, с който Кор си губеше времето. Първо, физически вампирите толкова превъзхождаха хората, че то бе, като да захапе ябълката в ръката си. Второ, при тях съществуваше опасността да въвлекат и други от расата си, било нарочно, с помощта на ужасния номер 911, или пък без да искат, като вдигаха шум и привличаха вниманието на случайни минувачи.

– Квопраишмамицатати!

Ако запазеше мълчание, нещата като нищо можеха да загрубеят. Ама че страшно.

– Вървете си в нощта – глухо каза той.

– Вървете си в… тиданесинекъвшибанчужденец?

Или нещо такова. Трудно му беше да разбере произношението им… пък и нямаше никакво желание да се хаби…

Като от нищото, иззад същия ъгъл изскочи кола, поднасяйки върху снега, когато шофьорът натисна рязко спирачките. Изстрели отекнаха в нощта, разпръсквайки събралите се, включително и Кор.

Погрешното място в погрешния момент, помисли си той, когато в рамото му се заби куршум и от болката, избухнала в тялото му, дематериализирането стана невъзможно.

Изобщо не искаше да се намесва в глупавото сбиване между двукраките плъхове. Ала по всичко личеше, че ще му се наложи.

Нямаше да умре заради куршум, изстрелян от някакъв си човек.


Загрузка...