Кралят

63

Добре, че никога не си бе мечтала какво е да научи, че е бременна.

Докато седеше в симпатичната чакалня, заобиколена от меки столове в пастелни тонове, списания за менопаузата и майчинството и жени, които бяха или на двайсет и няколко, или на петдесет и няколко години, Бет бе сигурна в едно – какъвто и да беше резултатът от прегледа ѝ, положителен, отрицателен или твърде-рано-е-да-се-каже, тя никога не би могла да измисли нещо такова във фантазиите си.

Без съпруга си. Придружавана от сянка с достатъчно скрити оръжия, че да взриви танк… или пък самолетоносач. След като беше пила кръв, за бога, едва двайсетина минути преди да излезе от къща с размерите и вида на Версайския дворец.

Да, определено не беше нещо, което би могла да прочете в… Тя взе най-близкото списание. „Съвременно майчинство“ например.

Прелисти пъстрите страници и откри най-различни Щастливи, Задоволени Майки, гушнали своите Малки Ангелчета, докато държаха речи за светостта на кърменето, огромното значение на допира на кожа до кожа и колко е важен онзи първи лекарски преглед след раждането.

– Доповръща ми се – промърмори Бет и метна пропагандата настрани.

– По дяволите – изруга Ай Ем и скочи на крака. – Отивам да намеря тоалетна…

– Не, не. – Тя го дръпна да седне. – Искам да кажа, то беше просто израз.

– Сигурна ли си?

– Напълно. И следващия път, когато нещо ме издразни, обещавам да си го кажа направо. Никакви метафори.

Ай Ем с усилие се напъха в мекия стол. Беше толкова едър, че преливаше над облегалките за ръцете и гърба… и привличаше доста внимание.

Макар и не само заради размерите си.

Всяка необвързана жена, която влезеше, минеше покрай тях или работеше на регистратурата, го гледаше… по начин, който доказваше, че не си мъртва от врата надолу само защото си бременна, яйчниците ти забавят скорост или пък си изтощена от звънящи телефони, цял куп пациенти и една камара канцеларска работа.

– Бил ли си женен някога? – попита го Бет.

Той поклати разсеяно глава; тъмните му очи се оглеждаха наоколо, сякаш беше готов да я брани с живота си.

Което беше страшно мило.

– Влюбвал ли си се някога?

Ново поклащане на главата.

– Искаш ли да имаш деца?

Той я погледна и се изсмя глухо.

– Правилно ли чух, че някога си била журналистка?

– Толкова ли си личи?

– Аха. Но не се тревожи. Нямам какво да крия. – Той кръстоса крака – глезен върху коляно. – Знаеш ли, покрай всичко, което се случва с брат ми през тези години, дори не мисля по този начин, разбираш ли ме? Трябва да оправя нещата с него, а не е, като да съм постигнал особен напредък досега.

– Наистина съжалявам. – Бет беше чула достатъчно от клюките в къщата, за да е наясно с положението им в основни линии. – Ако трябва да съм откровена, все очаквам някоя от тези нощи да сляза долу и да открия, че ви няма.

Ай Ем кимна.

– Нищо чудно наистина да се случи…

– Марклон, Бет? – повика една сестра откъм отворената врата насреща им.

– Аз съм. – Бет се изправи, преметна чантата си през рамо и се отправи натам. – Ето ме.

Господи, на това му се казваше да ти прилошее – само при мисълта да влезе и да се види с лекарката почувства, че този път наистина ще повърне…

Сестрата се усмихна и се отмести, пропускайки я да влезе в малка стая за първоначален преглед.

– Тук само ще ви претегля и ще ви премеря кръвното.

– Ще я подържиш ли за малко? – попита Бет и подаде чантата си на Ай Ем.

– Аха.

Докато той вземаше чантата ѝ, сестрата поспря и плъзна поглед от главата до петите му. След това цялата пламна и се прокашля.

– Добре дошли – обърна се тя към него.

Ай Ем кимна и продължи да обхожда помещението зад нея с поглед. Сякаш от стаята за прегледи щяха да изскочат двойка нинджи или нещо такова.

Бет не можа да сдържи усмивката си, когато сестрата отново насочи вниманието си към нея и се зае да измери жизнените ѝ показатели.

След като приключиха, сестрата ги съпроводи по един коридор с десетина номерирани стаи, издържан в същите кремаво-кафяви тонове като чакалнята и със същите произведения на „изкуството“, целящи да придадат по-уютен вид на място, пълно с медицинско оборудване и персонал в бели престилки.

– Номер пет, ако обичате – каза сестрата и отново се отдръпна, за да им направи място.

Когато Ай Ем мина покрай нея, тя направи още една крачка назад, а очите ѝ се разшириха, сякаш ѝ харесваше как мирише.

След това се отърси и влезе, затваряйки вратата след себе си.

– Моля, седнете на кушетката за прегледи. А вие, господине, може да се настаните, където поискате.

Сянката си избра мястото точно срещу входа, приковал пог­лед в него, сякаш предизвикваше някого, когото и да било, да прекрачи прага.

Бет отново се усмихна и неволно се запита какво ли би си помислила сестрата, ако знаеше, че той е готов да се нахвърли върху всеки, който не му се харесаше. И да го убие.

Може би да го нареже и да го направи на яхния.

Господи, надяваше се това в супата да беше само пиле…

– Госпожо Марклон?

Бет се отърси от мислите си.

– О, извинявайте. Какво?

Частта с медицинската ѝ история мина бързо, тъй като преди преобразяването си тя бе съвършено здрава, а естествено, нямаше да ѝ каже, че преди две години се беше превърнала във вампир.

Много ясно.

– И от колко време смятате, че сте бременна?

– Ако трябва да съм честна, дори не съм сигурна, че съм бременна. Но е възможно и много ми прилошава… и ми се искаше да се уверя, че всичко е наред.

– Правили ли сте си домашен тест за бременност?

– Не. Трябваше ли?

Сестрата поклати глава.

– Можем да направим кръвен тест на място, ако лекарката прецени, че е необходимо. Що се отнася до повръщането – много жени страдат от сутрешно гадене, което всъщност си трае по цял ден… но всичко е съвсем наред.

– Господи, не мога да повярвам, че говоря така.

Сестрата се усмихна и довърши медицинския ѝ картон.

– Окей, а сега облечете тази нощница, ако обичате. – В скута на Бет се озова квадрат от сгъната хартиена материя. – Лекарката ей сега ще дойде.

– Благодаря.

Вратата щракна зад сестрата.

– Не мога да те оставя – каза Ай Ем, докато се изправяше и се обръщаше към стената… след което скри лице в големите си шепи. – Но силно те съветвам да не казваш на съпруга ти, че си се съблякла, докато съм бил в стаята. Предпочитам да си запазя ръцете и краката там, където са, ако нямаш нищо против.

– Напълно съм съгласна.

Докато възможно най-бързо сваляше дрехите си и нахлузваше тънката нощничка, на Бет ѝ се искаше Рот да беше с нея. Всъщност това бе недвусмислено напомняне колко много я успокоява присъствието му. Толкова рядко се разделяха, че бе лесно да забрави какво означава той за нея, особено когато се намираше под стрес.

А след това нямаше какво друго да правят, освен да чакат.

– Е, ако възнамеряваше да се ожениш, каква жена би искал?

Ай Ем я погледна.

– Не може ли да говорим за бейзбол или нещо такова?

О, мамка му.

– Или пък мъж. Извинявай. Не исках да те засегна.

Той отново се засмя.

– Не съм гей.

– Е, каква би искал да бъде?

– Човече, ти наистина не се отказваш, а?

Сега бе неин ред да се засмее.

– Виж, седя тук, облечена в тази салфетка, и замръзвам, докато чакам да ми съобщят, че имам грип и не е било нужно да идвам. Направи ми услуга и ми помогни да отвлека вниманието си от случващото се.

Ай Ем отново се настани в стола си.

– Е, както ти казах, не съм мислил много по този въпрос.

– Искаш ли да ти намеря някоя…

– Не – отсече той. – Неееееееееее. Не, не, не, спри още сега, момиченце.

Бет вдигна отбранително ръце.

– Окей, окей. Просто… и аз не знам, струваш ми се свестен тип.

Ай Ем не отговори.

И докато той мълчеше, Бет си помисли, по дяволите, беше го накарала да се почувства неловко…

– Може ли да ти кажа нещо, което никой друг не знае? – избъбри той на един дъх и Бет изпъна рамене.

– Да, ако обичаш.

Ай Ем изпусна дъха си.

– Истината е… – Господи, дано само лекарката да не се появи, преди той… – Никога не съм бил с жена.

Веждите на Бет подскочиха, но тя моментално им нареди да се върнат на мястото си. Не искаше Ай Ем да вдигне очи и да види шока върху лицето ѝ.

– Е, това е…

– Смешно. Знам.

– Не, не, нищо такова.

– Трез компенсира предостатъчно – промърмори той. – Ако намерехме средното аритметично между неговия и моя сексуален живот, пак щяхме да говорим за рекордни цифри.

– Леле. Искам да кажа…

– Преди брат ми да избяга от с’хийб, аз бях прекалено срамежлив. А после, когато нещата с него взеха гаден обрат, бях прекалено зает с това, да не допусна да излезе извън всякакъв контрол. Пък и… и аз не знам, не си падам по леки жени. Нашите традиции повеляват, че почиташ тялото си, като го споделяш единствено с онзи, който е станал твоя половинка. Предполагам, че ми е трудно да си избия тези глупости от главата.

След миг я погледна гневно.

– Какво?

– Просто… никога не съм те чувала да изричаш толкова много думи наведнъж. Приятно ми беше да се разкриеш по този начин.

– Може ли да го запазим между нас двамата?

– Да, абсолютно.

Бет изчака миг-два.

– Но ако срещна някого, който… ами, който е подходящ, може ли да ви запозная?

Ай Ем поклати глава.

– Оценявам загрижеността ти. Но аз не съм добра партия.

– Е, какво, ще прекараш целия си живот сам?

– Нали имам брат си – рязко каза той. – Повярвай ми – това е повече от достатъчно, за да ми запълва дните.

– Да, сигурна съм, че е така.

Когато Ай Ем отново се умълча, Бет предположи, че е приключил с приказките. Вместо това той проговори за последен път:

– Имам само още една тайна.

– Каква е тя?

– Недей да казваш на никого… но харесвам проклетия ти котарак.

Бет наклони глава на една страна и му се усмихна.

– Имам чувството, че и той доста си пада по теб.

* * *

Мина цял час, преди вратата отново да се отвори.

И беше друга сестра.

– Здравейте, аз съм Джули. Доктор Сам има спешен случай. Наистина съжалява. Помоли ме да ви взема кръв, за да ускорим нещата.

За миг Бет се притесни от тази блестяща идея. Между двете раси имаше анатомични различия. Ами ако откриеха нещо…

– Госпожо Марклон?

Но нали Ай Ем беше обещал да се погрижи за всичко, напомни си тя. А не ѝ беше трудно да се досети как ще го направи.

– Да, разбира се. Коя ръка предпочитате?

– Нека погледна вените ви.

Пет минути, едно мацване със спирт, две боцвания и три напълнени епруветки по-късно, двамата с Ай Ем отново останаха сами за известно време.

Което се проточи.

– Винаги ли отнема толкова дълго? – попита той. – При хората?

– Не знам. Преди никога не съм се разболявала и определено никога не съм се чудила дали съм бременна.

Ай Ем отново се намести в стола си.

– Искаш ли да се обадиш на Рот?

Бет извади телефона си.

– Нямам сигнал. Ами ти?

Ай Ем провери апарата си.

– Не.

Логично. Бяха в една от по-новите сгради на болницата „Свети Франсис“ – дванайсет- или петнайсететажна постройка от стомана и стъкло – и се намираха на втория етаж. По средата.

Без помен от прозорец наоколо.

Господи, как ѝ се искаше Рот да е тук…

Вратата се отвори и по-късно… много по-късно… Бет щеше да си припомни първото, което ѝ направи впечатление.

Тази жена ми харесва.

Доктор Сам беше висока около метър и петдесет, на петдесетина години… и пациентът за нея беше най-важен.

– Здравейте. Аз съм Сам и съжалявам, че ви накарах да чакате.

Тя премести папката, която носеше, в лявата си ръка и протегна десница с усмивка, която разкри хубави бели зъби и лице, остаряло естествено. Късата ѝ руса коса беше умело боядисана, носеше хубави златни обеци и диамантен пръстен на лявата ръка.

– Ти трябва да си Бет. Мани е мой стар приятел. Някога правех гинеколожки консултации на пациентите му в Спешното.

Без абсолютно никаква причина Бет почувства абсурдното желание да заплаче… и побърза да го потисне.

– Аз съм Бет. Марклон.

– А вие сте? – обърна се лекарката към Ай Ем и му протегна ръка.

– Приятел.

– Съпругът ми не можа да дойде – каза Бет, докато те се ръкуваха.

– О, съжалявам.

– Той… няма да е в състояние да присъства на прегледите.

Доктор Сам опря хълбок в кушетката за прегледи.

– В армията ли е?

– Ъъъ… – Бет погледна към Ай Ем. – Всъщност да.

– Благодари му за службата от мен, става ли?

Господи, мразеше да лъже.

– Ще го направя.

– Окей, да се залавяме за работа. – Доктор Сам отвори папката си. – Вземаш ли витамини за бременни?

– Не.

– Това ще бъде първата ни работа. – Доктор Сам вдигна очи. – Имам много хубави органични витамини, от които няма да ти се повдига…

– Чакайте, значи, съм бременна?

Лекарката се намръщи.

– Аз… съжалявам. Мислех, че си тук за ултразвук?

– Не, дойдох, за да разбера дали имам стомашен вирус, или съм… е, сещате се.

Лекарката придърпа един стол съвсем близо и сложи ръката си върху тази на Бет.

– Определено си бременна. И то от известно време. Ето защо е важно да започнем с витамините възможно най-скоро… както и да се опитаме да качиш малко килограми.

Бет почувства как кръвта се отцежда от главата ѝ.

– Това… не е възможно.

– Ако се съди по нивата на хорион гонадотропин*, си във второто тримесечие… макар, разбира се, нивата да варират значително. Ала в момента си над сто хиляди. Така че се надявам да ми позволиш да ти направя ултразвук, за да видим какво се случва.

– Аз… аз… аз… аз…

– Да, тя би искала да го направите – обади се Ай Ем. – Може ли да стане още сега?

– Аз… Аз…

– Абсолютно – отвърна доктор Сам, но не помръдна. – Но нека първо се уверим, че Бет е съгласна. Искаш ли да останеш насаме с приятеля си за малко?

– Не може да съм бременна от четири месеца. Не разбирате… не е възможно.

Може би беше заради това, че е вампир. Може би резултатите бяха странни, защото тя беше…

– Е, както ти казах, нивата на хорион гонадотропин са просто индикация в началото… и то само съпоставени с това, колко се увеличават. – Лекарката стана, отвори едно чекмедже и извади малко четвъртито устройство, което имаше сензор, свързан с дебела жица. – Може ли да проверя за сърдечен ритъм?

– Не е възможно – чу се да казва Бет. – Просто не е.

– Ще ми позволиш ли да видя дали има сърдечен ритъм?

Бет се отпусна върху кушетката и усети как лекарката слага нещо с размерите на отпечатък от палец върху корема ѝ…

В стаята се разнесе слабичък пулс.

– Да, имаме сърдечен ритъм. Силен и равномерен. Стремим се към сто и четирийсет и ти си като по учебник.

Бет можеше единствено да примигва срещу плочките на тавана високо над себе си.

– Донесете ултразвука – каза тя дрезгаво. – Сега.

* Глюкопротеинен хормон, характерен за бременността. – Бел. прев.