Кралят на мургите

1.

Гарион чуваше бавните монотонни капки в тъмнината. Въздухът беше студен и миришеше на влажна скала и плесен — воня от някакви бели организми, които отбягваха светлината. Опитваше се да долови всички безбройни звуци, които пещерите на Улго нашепваха в плътната тъмнина — процеждането на водата, шумоленето на камъчетата, бавно свличащи се надолу, печалните въздишки на въздуха, промъкващ се през цепнатините на скалата, за да стигне повърхността.

Белгарат спря и вдигна пушещата факла, която изпълни прохода с трептяща оранжева светлина и неясни сенки.

— Изчакайте тук — каза той и продължи по тъмната галерия с протритите си ботуши — бяха от различни чифтове, — като влачеше краката си по неравния под.

— Мразя това — промърмори Силк. — Наистина го мразя.

Зачакаха.

Алената светлина от факлата на Белгарат се появи отново.

— Всичко е наред — съобщи той. — Това е пътят.

Гарион обгърна с ръка нежните рамене на Се’Недра. Тя не беше казала нито дума по време на ездата на юг от Реон, защото за нея, както и за всички други, беше ясно, че целият им поход срещу култа на Мечката в източна Драсния се е провалил. Той беше дал на Зандрамас почти непреодолима преднина с похитения Геран, техния мъничък син. Чувството на безпомощност, което караше Гарион да удря заобикалящите го скали с юмруци и да вие в безсилна ярост, беше потопило Се’Недра в дълбока депресия и сега тя се препъваше из мрачните пещери на Улго, скована от нещастието си. И нито знаеше, нито пък се интересуваше накъде я водят. Гарион извърна глава, за да погледне Поулгара. Погледът, с който тя му отвърна, беше сериозен и поне на пръв поглед невъзмутим. Вълшебницата разгърна синята си пелерина и направи няколко едва забележими жеста, използвайки тайния език на Драсния.

„Трябва винаги да проверяваш дали не й е студено — каза Поулгара. — Точно сега тя е много чувствителна към студа.“

Десетки отчаяни въпроси нахлуха в съзнанието на Гарион. Но той не можеше да ги произнесе гласно, защото Се’Недра бе до него — беше обгърнал с ръка раменете й.

„Важното е, Гарион, ти да останеш спокоен — говореха му пръстите на Поулгара. — Не й позволявай да узнае колко много се тревожиш. Аз я наблюдавам и знам какво да правя, когато му дойде времето.“

Белгарат спря и се вгледа несигурно в тъмния проход вляво от тях.

— Пак се загубихме, нали? — обвини го Силк. Дребният драснианец бе съблякъл украсения си със сиви перли жакет, бе махнал бижутата и златните верижки и сега носеше стара кафява туника, оръфана от дълга употреба, проядена от молци кожена пелерина и безформена шапка. Така прикриваше себе си зад една от своите безброй фалшиви самоличности.

— Изобщо не сме се загубили — възрази Белгарат. — Просто не знам къде точно се намираме.

— Белгарат, точно това е значението на глагола „загубвам се“.

— Глупости. Смятам, че трябва да тръгнем по този път — заяви вълшебникът и посочи лявото разклонение на прохода.

— „Смяташ“?

— Ей, Силк — предупреди го ковачът Дурник. — Наистина трябва да говориш по-тихо. Таванът не ми изглежда твърде стабилен, а понякога дори високият звук е в състояние да предизвика срутване.

Силк замръзна, едри капки пот избиха по челото му, очите му неспокойно заоглеждаха скалите над тях.

— Поулгара — прошепна сподавено дребничкият драснианец. — кажи му да млъкне.

— Остави го на мира, Дурник — рече спокойно вълшебницата. — Знаеш какво е мнението му за пещерите.

— Просто си мислех, че трябва да знае, Поул — обясни ковачът. — Такива неща наистина стават в пещерите.

— Поулгара! — изстена Силк агонизиращо. — Моля те!

— Ще се върна да проверя как се справят Еранд и Тот с конете — каза Дурник, изгледа изпотения драснианец и го посъветва. — Просто се опитай да не крещиш.

Завиха зад ъгъла на криволичещата галерия и пред тях се откри просторна пещера, в чийто таван проблясваше широка кварцова жила. Някъде, може би на мили разстояние оттук, тя достигаше повърхността и пречупваше слънчевата светлина, разбивайки я на съставящите я цветове. Светлината достигаше до пещерата под формата на танцуващи дъги, които светваха ослепително, а сетне избледняваха, виейки се около блестящите води на плитко езерце в средата на пещерата. В далечния му край бълбукаше малък водопад и изпълваше подземната зала с музиката си.

— Се’Недра, погледни! — настоя Гарион.

— Какво? — повдигна глава тя. — О, да — изрече с безразличие малката кралица. — Много е красиво.

След това отново потъна в мислите си.

Гарион хвърли безпомощен поглед към леля Поул.

— Татко — подхвана тя, — мисля, че е време за обяд, а това място ми изглежда хубаво. Нека отдъхнем малко и да похапнем.

— Поул, никога няма да стигнем, ако правим почивки през една-две мили.

— Защо винаги спориш с мен? Да не би причината да е някакъв твой неизвестен за мен принцип?

Вълшебникът я погледна сърдито, обърна се и започна да си мърмори нещо под носа.

Еранд и Тот отидоха да напоят конете до брега на езерото. Водата бе кристално чиста. Двамата бяха съвършено различни — Еранд беше слаб и дребен юноша с къдрава руса коса и носеше обикновена кафява селска риза. А Тот се извисяваше над него като гигантско дърво над крехка фиданка. Въпреки че зимата наближаваше, великанът, който почти винаги мълчеше, носеше само сандали, препаска през кръста и вълнено одеяло, преметнато през едното му рамо. Голите му ръце и крака бяха като дънери, а изпъкналите му мускули потрепваха при всяко негово движение. Кестенявата му коса беше отметната назад и бе привързана на тила с къса кожена лента. Сляпата Кайрадис им беше казала, че мълчаливият гигант щял да им помага в преследването на Зандрамас и в търсенето на отвлечения син на Гарион. Но засега Тот се задоволяваше само да ги следва спокойно, без да дава каквито и да било признаци, че се интересува къде отиват.

— Ще ми помогнеш ли, Се’Недра? — попита любезно Поулгара, докато развързваше една от раниците.

Се’Недра безмълвно спря до нея.

— Ще ни трябва хляб — каза Поулгара, сякаш необезпокоена от видимата разсеяност на кралицата, извади няколко дълги тъмнокафяви селски хляба и ги сложи като дърва за горене в малките ръце на кралицата. — И сирене, разбира се — добави тя и измъкна покрита с восък пита сендарско сирене. След това сви устни. — А може би и мъничко от шунката — какво ще кажеш?

— Добре — отговори Се’Недра с безизразен тон.

— Гарион — продължи Поулгара, — би ли постлал тази покривка на плоската скала ей там? — Тя отново погледна Се’Недра. — Никак не ми харесва да ям на непокрита маса, ти какво ще кажеш?

— И на мен — беше отговорът на Се’Недра.

Двете занесоха хляба, сиренето и шунката до импровизираната маса и Поулгара щракна с пръсти и разтърси глава.

— Забравих ножа. Моля те, ще го донесеш ли, Се’Недра? — Кралицата кимна и се върна при товарния кон.

— Какво става с нея, лельо Поул? — попита Гарион напрегнато.

— Обхванала я е меланхолия, скъпи.

— Опасно ли е?

— Да, ако не се оправи бързо.

— Можеш ли да направиш нещо? Имам предвид дали е възможно да й дадеш някакво лекарство или нещо друго, за да оздравее?

— По-добре да не го правя, ако не е необходимо, Гарион. Понякога лекарствата само прикриват симптомите и изникват други проблеми. Повечето пъти е по-добре нещата да се оставят да минат от само себе си.

— Лельо Поул, не мога да продължавам да я гледам в това състояние.

— Ще трябва да потърпиш малко, Гарион. Просто се дръж, сякаш нейното поведение не ти прави впечатление. Тя все още не е готова да го преодолее. — Поулгара се обърна с топла усмивка. — А, донесе ли го? — попита тя и взе ножа от Се’Недра. — Благодаря ти много, скъпа.

Всички насядаха да се нахранят и докато гледаше втренчено малкото езерце, Дурник каза:

— Дали може да има някаква риба там?

— Не — отвърна Поулгара.

— Възможно е, Поул. Ако езерото се пълни от потоци, идващи от повърхността, някоя риба може да е била завлече на от течението и…

— Не, Дурник.

Той въздъхна.

Следобед продължиха по безкрайните виещи се галерии, следвайки трептящата факла на Белгарат. Часовете се нижеха непоносимо бавно.

— Колко още трябва да вървим, дядо? — попита Гарион.

— Трудно е да се каже. Разстоянията в пещерите не могат да се определят съвсем точно.

— Но защо въобще ни трябваше да идваме тук? Имам предвид, пише ли в Мринския сборник, или може би в Даринския, че нещо ще стане тук в Улго?

— Не, доколкото си спомням.

— Но предполагаш, че може да не сме разбрали съвсем правилно, нали?

— Нашият приятел се изрази много ясно, Гарион. Той каза, че походът ни на юг трябва да свърши при Пролгу, защото нещо, което трябва да се случи, ще се случи именно там.

— Не може ли това да стане без нас? — настояваше Гарион. — Ние се лутаме в тези пещери, а през това време Зандрамас се отдалечава все повече и повече от нас с моя син.

— Какво е това? — попита внезапно Еранд, който крачеше някъде зад тях. — Стори ми се, че чух нещо.

Всички спряха и се заслушаха. Чуваше се само пропукването на факлата на Белгарат. Бавното капане на водата, отекващо нежно някъде в тъмнината, и тежките въздишки на въздуха, преминаващ през пукнатините в скалата, прибавяха печалния си акомпанимент към обстановката. Изведнъж Гарион чу слаб звук от някаква песен. Човешки гласове, обединени в странен хор, се издигаха в особен нехармоничен, но дълбоко благоговеен химн на УЛ, повтарян от тези мрачни пещери в продължение на повече от пет хилядолетия.

— А, улгите — изрече Белгарат със задоволство. — Почти стигнахме до Пролгу. Сега може би ще открием кое е онова нещо, което трябва да се случи тук.

Извървяха още около миля по прохода, който ставаше все по-стръмен и по-стръмен и ги водеше все по-надълбоко към сърцето на света.

— Як! — чу се отнякъде глас, подобен на джавкане. — Теча велк!

— Белгарат. Ляун хак — отговори спокойно старият вълшебник.

— Белгарат? — Гласът звучеше изплашено. — Зайек калиг, Белгарат?

— Марекег горим, ляун зайек.

— Веед мо. Мар ишум Улго.

Когато пазачът приближи със своята купа от дърво, излъчваща фосфоресцираща светлина, Белгарат загаси факлата си.

— Яд хо, Белгарат. Гроя УЛ.

— Яд хо — отговори на ритуалния поздрав старият вълшебник. — Гроя УЛ.

Ниският широкоплещест улгос се поклони, а после се обърна и ги поведе по мрачния проход. Зеленикавата нетрепваща светлина от дървената купа, която носеше, придаваше на лицата на всички призрачна бледност. След около още една миля галерията изведнъж излезе в обширна пещера и бледата странна светлина — същата като от дървената купа — буквално ги заля. Тя се излъчваше от стотици отвори високо над тях. Те внимателно се придвижиха по тясна издатина, докато стигнаха до каменно стълбище, издялано в скалата. Водачът им поговори малко с Белгарат.

— Тук ще трябва да се разделим с конете — рече старият мъж.

— Аз мога да остана с тях — предложи Дурник.

— Не. Улгосът ще се погрижи за тях. А сега да се качим горе.

И той тръгна по стръмните стълби.

Катереха се мълчаливо, стъпките им отекваха глухо.

— Моля, не се навеждайте толкова над ръба, както прави Еранд — напомни им Поулгара, когато бяха на половината от пътя си.

— Просто исках да видя колко е дълбоко — отговори той. — Знаеш ли дали долу има вода?

— Това е една от причините, поради които ви предупредих да стоите далеч от ръба.

Той й се усмихна и продължи нагоре.

Заобиколиха дълбоката пропаст и влязоха в една от галериите, където улгите живееха и работеха в малки помещения, издялани в скалата. Отвъд тази галерия се намираше полуосветената пещера на горима с нейното езеро, остров и къща, която имаше особена пирамидална форма. Горимът на пещерната страна Улго, облечен, както винаги, в бяла роба, стоеше на мраморния мост, пресичащ езерото, и се взираше към тях.

— Белгарат — извика той с треперещ глас, — ти ли си?

— Аз съм, върховни жрецо — отговори старият вълшебник. — Как разбра, че идвам?

— Добре дошъл, стари приятелю.

Белгарат тръгна по моста, но Се’Недра го изпревари. Златистите й къдрици се развяха. Тя тичаше към горима с протегнати за прегръдка ръце.

— Се’Недра — прошепна той, когато кралицата обви ръце около врата му.

— О, свети гориме — зарида тя. — Откраднаха бебето ми.

— Какво?! — извика той.

Гарион неволно тръгна към Се’Недра, но Поулгара го хвана за ръката и го спря.

— Все още не — промърмори тя.

— Но…

— Може би точно от това се нуждае, Гарион.

— Но, лельо Поул, тя плаче.

— Да, тя точно това чакаше. Трябва да я оставим да излее мъката си и чак след това ще започне да се оправя.

Горимът бе прегърнал плачещата крехка кралица и й говореше с нежен, утешаващ тон. След като тя се поуспокои, той повдигна старческото си набраздено от бръчки лице и попита:

— Кога се случи това?

— Миналото лято — отговори му Белгарат. — Много дълга история.

— Елате вътре — покани ги горимът. — Слугите ми ще приготвят храна и напитки и ще можем да си поговорим, докато се храните.

Влязоха в обширната централна зала. Там имаше каменни пейки и маса, кристални лампи, висящи на вериги от тавана, осветяваха помещението и наклонените стени. Горимът каза нещо на един от мълчаливите си слуги и после се обърна към гостите си, все още обгърнал с ръка раменете на Се’Недра.

— Седнете, приятели — рече им той.

Когато се настаниха около каменната маса, слугата донесе поднос с кристални чаши и две шишета от силната напитка на улгите.

— Сега — подхвана светият старец. — Какво се е случило?

Белгарат изпи една чашка, а след това накратко описа какво бе станало през тези няколко месеца: разказа на горима за убийството на Бранд, за опита да се всее неразбирателство сред редиците на алорните и за похода срещу Ярвиксхолм.

— И после — продължи той, докато слугите донасяха подноси с пресни плодове, зеленчуци и печено месо — точно бяхме завзели Ярвиксхолм и някой се промъкнал в детската стая в крепостта на Рива и отвлякъл принц Геран от люлката му. Когато се върнахме на острова, открихме, че Кълбото може да проследи дирите на детето, колкото и далеч да водят те, стига само да вървят по суша. Мечът ни заведе до западната страна на острова. Там се натъкнахме на поклонници на култа към Мечката от Черек и те ни казаха, че водачът на култа Улфгар е организирал отвличането.

— Но това не беше истина, нали? — досети се горимът.

— Наполовина — отговори Силк.

— Разбира се, проблемът беше там, че самите те не знаеха, че ни лъжат — продължи Белгарат. — Били много внимателно подготвени и историята, която чухме от тях, звучеше доста правдоподобно особено като се има предвид, че водехме война с култа. Както и да е, организирахме поход срещу последната му крепост в град Реон в североизточна Драсния. След като превзехме града и пленихме Улфгар, истината излезе наяве. Оказа се, че той е малореански гролим, наречен Харакан, и няма нищо общо с отвличането на Геран. Истинският виновник е онзи мистериозен Зандрамас, за когото ти говорих преди няколко години. Не съм сигурен точно каква е ролята на Сардион, но поради някаква причина Зандрамас желае да заведе детето на мястото, споменато в Мринския сборник — мястото, което не съществува. Урвон отчаяно иска да предотврати това, така че е изпратил своя оръженосец тук, на запад, за да убие бебето и да попречи то да бъде отведено там.

— Имате ли някаква представа откъде трябва да започнете търсенето? — попита горимът.

Белгарат сви рамене.

— Само няколко следи. Това е всичко. Убедени сме, че Зандрамас е напуснал Острова на ветровете на борда на нийсански кораб — ето откъде ще започнем. В сборника е казано, че аз трябва да открия пътя до Сардион, и съм сигурен, че когато го намерим, Зандрамас и бебето няма да са много далеч. Може би ще се сдобия с нещо от онези предсказания, което би могло да ни помогне. Дано успея да открия някое добро копие.

— Стана ясно и че пророците от Кел са се включили директно — добави Поулгара.

— Пророците? — Гласът на горима звучеше изплашено. — Никога не са го правили.

— Знам — отговори тя. — Една от тях — момиче, наречено Кайрадис — се появи в Реон и ни даде малко допълнителна информация и точни инструкции.

— Това е много непривично за тях.

— Смятам, че нещата отиват към завършека си — отбеляза Белгарат. — Ние всички съсредоточихме цялото си внимание върху срещата между Гарион и Торак и въобще изгубихме представа, че истинските срещи са онези между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Кайрадис каза, че това ще бъде последният двубой и че този път всичко ще бъде решено окончателно. Подозирам, че това е причината пророците накрая да излязат на открито.

Горимът се намръщи.

— Дори не бях помислял, че е възможно пророците да се занимават с грижите на други хора — рече той сериозно.

— Кои са тези пророци, свети гориме? — попита унило Се’Недра.

— Те са наши братовчеди, дете — отговори просто той.

Тя го погледна объркано.

— След като боговете създали човешката раса, дошло времето и за разпределението й — обясни той. — Имало седем раси и седмина богове. Но Алдур предпочел да върви сам по пътя си, а това означавало, че една от расите щяла да остане неизбрана.

— Да — кимна тя. — Чувала съм тази част от историята.

— Ние всички бяхме от този народ — продължи горимът. — Ние, мориндимците, карандите в северна Малореа, мелцените от изтока и далите. Нашият народ беше най-близък с далите, но когато започнахме търсенето на бог УЛ, те вече вяха обърнали очите си към небето в опита си да четат по звездите. Ние ги карахме да дойдат с нас, ала те не пожелаха.

— Значи сте загубили всякакъв контакт с тях? — попита тя.

— Понякога някои от техните идват при нас. Търсят нещо, за което почти не говорят. Те са много мъдри, защото получават видения, даващи им знание за миналото, настоящето и бъдещето и най-важното — наставления как да го използват.

— И всички ли са жени?

— Не, има и мъже. Но всички връзват очите си, та обикновената светлина да не им пречи видят по-добре тази, която е в съзнанието им. С всяка пророчица или пророк върви човек, чиято задача е да го води и предпазва. Те винаги се движат по двойки.

— Защо гролимите толкова се страхуват от тях? — попита Силк. — Бил съм в Малореа няколко пъти и съм виждал как гролимите се разтреперват само при споменаването на Кел.

— Подозирам, че далите са предприели нещо, за да държат гролимите далеч от Кел. Там е центърът на тяхната наука, а пък и гролимите проявяват пренебрежение към всичко, произхождащо извън земята на ангараките.

— Каква е целта на тези пророци, върховни жрецо? — попита Гарион.

— Не мога да ти отговоря, Белгарион — каза горимът. — Далите са запознати с всички клонове на тайното знание — некромантия, вълшебство, бяла и черна магия — всички тези, а дори и още тайнствени знания. Никой освен далите не знае със сигурност каква е тяхната цел. Ала каквато и да е, те са изцяло погълнати от нея — и онези в Малореа, а също и събратята им на запад.

— На запад? — Силк примигна. — Не знаех, че и тук има дали.

Горимът кимна.

— Те били разделени от Източното море, когато Торак използвал Кълбото, за да унищожи света. Западните дали били поробени от мургите през третото хилядолетие. Но където и да живеят — на изток или на запад, — те през всичките векове са се трудили в името на своята цел. Каквато и да е тя, далите са убедени, че от нея зависи съдбата на повторното сътворение на света.

— Дали наистина е така? — попита Гарион.

— Белгарион, ние не знаем каква е тяхната задача, затова не можем да правим предположения за нейната важност и значение. Но със сигурност знаем, че те не следват нито едно от пророчествата, които се борят за победа във Вселената. Вярват, че задачата им е била дадена от някаква по-висша съдба.

— Тъкмо това ме тревожи — изтъкна Белгарат. — Кайрадис ни подвежда със загадъчните си, недостатъчни сведения. Доколкото зная, тя постъпва по същия начин със Зандрамас. Не обичам да бъда воден за носа — особено от някого, чиито мотиви не разбирам. Тя усложнява всичко, а аз не обичам усложненията. Харесвам обикновените, прости ситуации и обикновения изход от тях.

— Като например: Добро и Зло — обади се Дурник.

— Предпочитам да го формулирам: „Те и ние“. Това ни дава възможност да се освободим от всичко излишно и ни позволява да се заемем направо със случая.

Гарион спа неспокойно и стана рано. Главата му бе натежала, сякаш бе пълна с пясък. Той поседя малко на една от каменните пейки в централната зала в къщата на горима, а после, обхванат от мрачно безпокойство, излезе, за да огледа тихото езеро, заобикалящо къщата. Кръглите лампи, висящи на вериги от тавана на пещерата, хвърляха бледо сияние, което приличаше повече на видение от някакъв сън, отколкото на истинска светлина. Докато стоеше замислен край водата, нещо помръдна на брега и привлече вниманието му.

Бяха няколко жени със светла кожа, големи тъмни очи и безцветна коса, характерна за улгите, облечени в обикновени рокли. Те се трупаха боязливо една до друга пред мраморния мост.

— Искате ли нещо? — подвикна им Гарион.

Те започнаха да шушукат, а сетне избутаха една от тях напред, за да говори от името на всички.

— Ние… искаме да видим принцеса Се’Недра — каза тя срамежливо и се изчерви. — Ако не е… твърде заета… — Жената приказваше на пресекулки, сякаш езикът, който използваше, й беше чужд.

— Ще отида да проверя дали се е събудила — каза Гарион.

— Благодаря — отговори тя и се върна при приятелките си, където очевидно се чувстваше по-сигурна.

Се’Недра седеше в леглото си. На лицето й нямаше и следа от пълното безразличие, което я беше обхванало през изминалите няколко седмици. Очите й изглеждаха спокойни, внимателни.

— Станал си рано — отбеляза тя.

— Не можах да спя. А ти добре ли си?

— Добре съм, Гарион. Защо питаш?

— Просто така… — сви рамене той. — Някакви млади жени от племето улго чакат навън. Искат да те видят.

Кралицата се намръщи.

— Какво ли искат?

— Изглежда, че те познават. Казаха, че искат да се видят с принцеса Се’Недра.

— Разбира се! — възкликна тя и скочи от леглото. — Почти ги бях забравила. — Кралицата бързо облече една зелена рокля и изхвръкна от стаята.

Изпълнен с любопитство, Гарион я последва, но спря в централната зала на къщата, където Поулгара, Дурник и горимът седяха на една каменна пейка.

— Какво й стана? — попита Поулгара, гледайки след припкащата кралица.

— Дошли са някакви жени — отговори Гарион. — Изглежда, че са й приятелки.

— Тя беше много популярна по време на посещението си тук и се сприятели с всички момичета, въпреки че те са много срамежливи. Обожаваха я — обясни горимът.

— Извинете ме, велики жрецо — намеси се Дурник. — Дали Релг е някъде тук? Мислех, че ще се видим, като пристигнем в пещерите.

— Релг и Тайба взеха децата си и се преместиха в Марагор — отговори горимът.

— В Марагор? — примигна учудено Гарион. — Ами призраците там?

— Тях ги защитава бог Мара — каза горимът. — Изглежда, че той и УЛ се разбират. Не съм сигурен, че разбирам напълно всичко това, но Мара настоява, че децата на Тайба са мараги, и се е заклел да ги предпазва, докато са в Марагор.

Гарион се намръщи.

— Но нали тяхното първородно дете щеше да стане горим някой ден?

Старият мъж кимна утвърдително.

— Да. Очите му все още са сини като сапфири. Отначало и аз се тревожех, Белгарион, но съм сигурен, че УЛ ще върне сина на Релг в пещерите на улго в подходящото за това време.

— Как е Се’Недра тази сутрин, Гарион? — попита Поулгара сериозно.

— Изглежда, че почти се е оправила. Това означава ли, че наистина е добре?

— Добър признак, ала може би все още е малко рано да сме съвсем сигурни. Защо не отидеш да я наглеждаш?

— Добре.

— Само че се опитай да не го правиш прекалено очебийно. Този момент е критичен, а не искаме да й внушим, че я шпионираме, нали?

— Ще бъда внимателен, лельо Поул.

Той излезе и започна да обикаля малкия остров, сякаш искаше само да се разходи. Често поглеждаше към групата на другия бряг. Светлокожите, облечени в бели рокли жени от племето улго се бяха струпали около Се’Недра. Нейната зелена роба и червеникавата й коса изпъкваха ярко в средата на групата, защото бяха в рязък контраст със заобикалящия ги отвсякъде бял цвят. Внезапно Гарион си представи следната картина: със своята цветна премяна Се’Недра наподобяваше кървавочервена роза, растяща в средата на леха от бели лилии.

След около половин час Поулгара излезе от къщата.

— Гарион, виждал ли си Еранд тази сутрин?

— Не, лельо Поул.

— Не е в стаята си. — Тя се намръщи. — Какво ли е наумило това момче? Я го потърси.

— Да, госпожо — отговори автоматично той и докато крачеше по моста, се усмихна на себе си. Въпреки всичко, случило се досега, той и леля Поул винаги се връщаха към същите взаимоотношения като онези, когато Гарион беше момче. Белгарион беше напълно сигурен, че в повечето от случаите тя дори не си спомня, че той е крал, и затова често го изпраща да изпълнява най-обикновени поръчки, без да се съобразява, че те могат да бъдат под достойнството му. Но пък като незабавно се подчиняваше на безапелационните й заповеди, той се избавяше от необходимостта да взема трудни решения. Това го връщаше към онези дни, когато беше обикновено фермерско момче без всички грижи и отговорности, които му се бяха струпали, откак бе поел управлението на Рива. Се’Недра и приятелките й бяха насядали по скалите до потъналия в мъгла бряг на езерото и разговаряха унило. Лицето на кралицата отново се бе помрачило.

— Всичко наред ли е? — попита Гарион изпитателно.

— Да — отговори тя. — Просто си говорим.

Той я погледна, но реши да не й задава повече въпроси.

— Виждала ли си Еранд? — попита кралят на Рива, за да смени темата.

— Не е ли в къщата?

Гарион поклати глава отрицателно.

— Не. Леля Поул ме помоли да го намеря.

Една от жените прошепна нещо на Се’Недра.

— Саба казва, че го видяла в главната галерия преди около час, когато идвали насам — каза Се’Недра.

— А къде се намира това? — попита той.

— Ето там — посочи тя.

Гарион кимна, после попита:

— Сигурна ли си, че не ти е студено?

— Добре съм — отвърна тя.

— Ще се върна след малко — рече Гарион и тръгна към галерията, която му посочиха. Беше му неудобно да следи Се’Недра по този начин и възможността чрез някоя случайна забележка да я потопи отново в дълбока депресия го караше да бъде предпазлив. Вече почти се страхуваше да говори с нея. Чисто физическото заболяване изглеждаше достатъчно тежка беда, ала умственото разстройство беше нещо много по-ужасяващо.

Той влезе в галерията. Подобно на всички пещери и проходи, в които живееха улгите, тя беше слабо осветена от зеленикавото блестене на фосфоресциращите скали. Стаичките, намиращи се и от двете страни на галерията, бяха добре подредени и той видя цели семейства, които закусваха, събрани около каменните маси. Очевидно предните стени на жилищата им просто липсваха и домовете им можеха да бъдат подробно разгледани от всеки случайно преминаващ.

Тъй като съвсем малко от улгите говореха езика му, беше невъзможно да попита дали Еранд е минавал оттук. Скоро откри, че се лута безцелно, надявайки се шансът да го срещне някъде с приятеля му. Галерията, по която вървеше, излизаше в обширната пещера, където се намираха издяланите в скалата стълби, водещи надолу към мрачните води на пропастта…

Той обмисли възможността Еранд да е отишъл да види коня си, но нещо му подсказа, че трябва да тръгне по широката издатина, виеща се около ръба на бездната. Не беше извървял и двеста метра, когато чу гласове от един тъмен проход. Не можеше да различи отделните думи заради ехото, повтарящо многократно всички звуци, но му се стори, че единият от гласовете е на Еранд. Гарион влезе в прохода.

Неизползваната галерия не беше осветена, затова той сложи ръка на грубата каменна стена и продължи пътя си пипнешком. Ала след като зави, съзря светлинка, идваща някъде отпред. Беше някакво особено бяло сияние, твърде различно от слабата зеленикава светлина на фосфоресциращи скали, използвана за осветление на този тъмен пещерен свят. Коридорът изви рязко наляво и Гарион видя, че Еранд разговаря с висока, облечена в бяла роба фигура. Зениците му се разшириха. Сиянието, което бе забелязал, се излъчваше от фигурата. Той почувства величавото присъствие на същество, което не е от този свят.

Сияещата фигура не се обърна, а заговори със спокоен и тих глас:

— Присъедини се към нас, Белгарион, и бъди добре дошъл.

Гарион безмълвно се подчини. Фигурата се обърна и той впери поглед в неподвластното на времето лице на бог УЛ.

— Тъкмо инструктирах младия Ерионд за задачата, която му предстои — изрече Бащата на боговете.

— Ерионд ли?

— Това е неговото истинско име, Белгарион. Вече е време той да забрави старото си юношеско прозвище и да приеме своето истинско име. Ти беше скрит зад обикновеното Гарион, а той — зад Еранд. Това е мъдро, защото истинското име на човек с важна задача пред себе си често пъти може да му навлече неприятности още преди да е готов да се предпази от тях.

— Името ми е хубаво, нали, Белгарион? — попита гордо Ерионд.

— Превъзходно е — съгласи се Гарион.

Кълбото върху дръжката на меча на гърба на Гарион проблесна с яркосиня светлина в отговор на сиянието на УЛ и богът кимна, за да покаже уважението си към него.

— На вас са възложени задачи — продължи УЛ — А също и на спътниците ви. Те всичките трябва да бъдат изпълнени преди срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака да се осъществи.

— Моля те, свещени УЛ — прошепна Гарион. — Можеш ли да ми кажеш как е синът ми?

— Той е добре, Белгарион. Засега не е в опасност.

— Благодаря — отговори Гарион признателно, пое си дъх и попита: — А каква е моята задача?

— Тя вече ти е била разкрита от пророчицата от Кел, Белгарион. Ти трябва да попречиш на Зандрамас да стигне да Сардион. Ако Детето на Мрака достигне до Камъка на злото с твоя син, Мракът ще има превес в тази последна среща.

Гарион се подготви за възможната лоша новина и зададе следващия си въпрос, от отговора на който се страхуваше.

— В предсказанията на Ашаба се казва, че Богът на Злото пак ще се появи. Това означава ли, че Торак ще се прероди и аз ще трябва отново да се бия с него?

— Не, Белгарион. Синът ми няма да се върне. Твоят огнен меч отне живота му. Врагът в тази среща ще бъде много по-опасен. Духът, който беше обладал Торак, сега е намерил друго тяло. Торак беше сакат и несъвършен заради гордостта си. Този, който ще заеме неговото място, ако ти се провалиш, ще бъде непобедим, и нито твоят меч, нито всичките мечове на този свят ще бъдат достатъчни да се съпротивляват срещу него.

— Значи Зандрамас е човекът, с когото трябва да се бия? — каза Гарион мрачно. — Имам достатъчно причини, за да го сторя, в това съм сигурен.

— Срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака няма да бъде между теб и Зандрамас — заяви УЛ.

— Но нали той е Детето на Мрака — възрази Гарион.

— Сега ти си Детето на Светлината. Но помни, че този товар ще тежи на плещите на всички ви, докато не дойде времето на окончателната среща. Това, което започна с раждането на твоя син, трябва да приключи в точно определено време. Задачите, стоящи пред теб и спътниците ти, са много и трябва да бъдат изпълнени преди отреденото за срещата време. Ако се провалите, всичките ни стремежи ще бъдат унищожени за вечни времена. Последната среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака трябва да се състои. Всички необходими условия трябва да са налице, защото тогава всичко, което е било разделено, ще стане пак едно цяло. Съдбата на този свят, а и на всички други светове е в твоите ръце, Белгарион. Крайният резултат няма да зависи от меча ти, а от това какво ще избереш.

Бащата на боговете погледна с любов двамата мъже и продължи:

— Не се страхувайте, синове мои. Въпреки че сте много различни, вие се борите за една и съща кауза. Помагайте си един на друг и се поддържайте и дано знанието, че аз съм на ваша страна, ви успокоява.

След това блестящата фигура потрепна и изчезна, а пещерите на Улго отекнаха, сякаш в тях изкънтя някаква невероятно голяма камбана.

2.

Гарион бе изпълнен с някаква необяснима ведрина. Спокойната решителност в гърдите му наподобяваше чувството, което беше изпитал преди да се изправи срещу Торак между разпадащите се руини в Града на Вечната нощ. Разстояние, равно на половината свят, го делеше от това място. Когато си спомни онази ужасна нощ, той се опита да открие страховитата истина. Осакатеният бог не се беше стремил само да го победи физически. Той се беше опитал да го подчини чрез силата на волята си. Непоколебимият отказ на цялата група да отстъпи, а не пламтящият меч на Гарион, беше оказал по-голямо влияние и беше надделял в края на двубоя. Бавно, както настъпването на зората, истината изплува пред Гарион. Въпреки че Злото изглеждаше непобедимо, крачейки горделиво в обгърнатия от тъмнина свят, то ни най-малко не желаеше да срещне Светлината. Злото можеше да победи само тогава, когато Светлината отстъпи. Докато Детето на Светлината оставаше непоклатимо и не се предаваше, той щеше да бъде непобедим. Сега, докато стоеше в тъмната пещера, заслушан в необичайния звук, предизвикан от заминаването на УЛ, му се стори, че вижда съвсем ясно мислите на врага си. Въпреки всичко Торак беше бил уплашен — а сега същият страх гризеше сърцето на Зандрамас.

И изведнъж Гарион разбра още една истина, истина безкрайно проста и едновременно с това толкова всеобхватна, че дълбочината й го разтърси до дъното на душата му. Не съществуваше такова нещо като тъмнина! Това, което изглеждаше толкова огромно и разрушително, не беше нищо повече от отсъствие на светлина. Докато Детето на Светлината помнеше това, Детето на Мрака не можеше да победи. Торак бе знаел това, Зандрамас го знаеше, и накрая Гарион сам го беше разбрал. Той радостно се засмя.

— Всичко става по-лесно, когато го разбереш, нали? — попита тихо младежът, когото винаги бяха наричали Еранд.

— Ти знаеш какво мисля, нали?

— Да. Тревожи ли те това?

— Не. Мисля, че не.

Сега, след заминаването на УЛ, галерията, в която стояха, изведнъж му се стори много тъмна. Гарион знаеше обратния път, но идеята, хрумнала му преди известно време, трябваше да бъде потвърдена. Той обърна глава и заговори на Кълбото върху дръжката на огромния меч.

— Можеш ли да ни дадеш малко светлина?

В отговор Кълбото заискри със син пламък, изпълвайки в същото време мислите на Гарион с кристално чистата си песен. Гарион погледна Ерионд.

— Да се връщаме. Леля Поул се тревожи къде си.

Тръгнаха обратно по пустата галерия и Гарион постави с любов ръка върху раменете на младия си приятел. Поради някаква причина точно сега му бе много близък.

Излязоха на ръба на мрачната пропаст. Отвесните стени бяха осеяни от бледи светлини, ромонът на водопада на дъното на бездната галеше слуха им. Внезапно Гарион си спомни нещо, което се беше случило предния ден.

— Защо леля Поул се тревожи толкова много, когато се приближиш до вода? — попита любопитно той.

— Когато бях малък, точно след като се преместихме в къщата на Поледра в Долината, доста често падах в реката.

Гарион се усмихна.

— Това ми изглежда съвсем естествено.

— Не се е случвало от дълго време. Според мен Поулгара смята, че съм запазил правото си да падам във водата за някакъв специален случай.

Гарион се засмя, после двамата влязоха в коридора, където се намираха спалните помещения и който водеше към пещерата на горима. Посрещнаха ги уплашените погледи на улгите, които живееха и работеха в тази галерия.

— Белгарион — рече Ерионд. — Кълбото все още блести.

— О — отговори Гарион, — бях забравил. — Той погледна през рамо към весело блещукащия камък и каза: — Вече можеш да спреш.

Кълбото проблесна за последен път, сякаш беше разочаровано. Другите се бяха събрали в централната стая на къщата на горима, за да закусят. Когато двамата влязоха в помещението, Поулгара вдигна поглед.

— Къде бяхте? — започна тя, но спря, вгледа се в очите на Ерионд и попита: — Нещо се е случило, нали?

— Да — отвърна той. — УЛ искаше да говори с нас. Трябваше да ни каже някои неща.

Белгарат отблъсна чинията си настрани и напрегнато каза:

— Я разкажете по-подробно. Имаме достатъчно време. И гледайте да не пропускате нищо.

Гарион седна до Се’Недра и внимателно описа срещата с Бащата на боговете, като се стремеше да повтори точно думите на УЛ.

— Накрая той каза, че Ерионд и аз имаме сходни души и трябва да се подкрепяме и да си помагаме — заключи той.

— И това ли беше всичко? — попита Белгарат.

— В известна степен, да.

— Освен това обеща, че ще бъде с нас — добави Ерионд.

— И не ви съобщи никакви подробности за онзи момент, когато всичко трябва да свърши? — попита старият вълшебник и лицето му се напрегна.

Гарион поклати глава.

— Не. Съжалявам, дядо.

— Не обичам да работя без план — кипна Белгарат. — Трябва да знам дали изоставам, или избързвам.

Се’Недра прегърна Гарион и лицето й се изпълни едновременно със загриженост и облекчение.

— Сигурен ли си, че ти каза, че детето ни е добре? — поиска да знае тя.

— Да, потвърди, че всичко е наред — увери я Ерионд. — Каза ни, че този, при когото е сега, ще се погрижи нуждите му да бъдат удовлетворени и че в момента Геран не се намира в опасност.

— В момента? — възкликна Се’Недра. — Какво означава това?

— Не ни каза нищо повече, Се’Недра — отвърна Гарион.

— Защо не го попитахте къде е детето ни?

— Защото бях сигурен, че няма да ми каже. Откриването на Геран и Зандрамас е моя работа и не мисля, че те ще позволят някой друг да я свърши вместо мен.

— „Те“? Кои са тези „те“?

— Пророчествата — и двете. Те диктуват правилата и всички ние трябва да ги следваме, дори да не знаем какви са.

— Но това е глупаво!

— Отиди и им го кажи, Не съм го измислил аз.

Леля Поул погледна с недоумение Ерионд.

— Ти знаеше ли? Имам предвид името си?

— Знаех, че името ми е друго. Когато ме наричахте Еранд, по някаква причина се чувствах неловко. Сърдиш ли ми се, Поулгара?

Тя се усмихна и го прегърна.

— Не, Ерионд — каза тя. — Изобщо не ти се сърдя.

— Каква точно е задачата, която ти постави УЛ? — попита Белгарат.

— Каза, че ще открия какво трябва да правя, когато му дойде времето.

— И това е всичко?

— Каза, че тя е много важна и че ще се променя, след като я изпълня.

— Защо винаги всичко е свързано с разгадаване на гатанки? — недоволно се оплака Белгарат.

— Това е още едно от правилата, за които спомена Гарион — намеси се Силк и отново напълни чашата си от голямото шише на масата. — А сега какво ще правим, приятелю?

Белгарат се замисли, подръпна ухото си и погледна нагоре към едва мъждукащите лампи.

— Мисля, че тази среща е събитието, което трябваше да се случи тук в Пролгу — заяви той. — Затова смятам, че е време да продължим. Няма да има никакви лоши последствия, ако отидем малко по-рано там, накъдето сме тръгнали, но съм сигурен, че ще е истинско бедствие, ако закъснеем. — Той стана и сложи ръка върху крехкото рамо на горима. — Ще ти изпращам новини от време на време. Ще помолиш ли някои от твоите хора да ни преведат през пещерите до Арендия? Ще ми се да изляза на открито колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се, стари приятелю — отвърна горимът. — И нека УЛ ви води.

— Надявам се, че все пак ще го направи някой от твоите хора — измърмори Силк.

Белгарат го погледна сърдито.

— Всичко е наред — отвърна сърдечно Силк. — Фактът, че постоянно се изгубваш, ни най-малко не намалява уважението, което изпитваме към теб. Сигурен съм, че това е просто лош навик, който си придобил, защото умът ти е бил зает с по-сериозни проблеми.

Белгарат погледна Гарион:

— Наистина ли трябва да идва с нас?

— Да, дядо. Наистина.

Два дни по-късно, малко след изгрев слънце, излязоха от пещерата от един почти незабележим изход сред брезова гора. Водачите им не посмяха да излязат на светлината на слънцето и се отдръпнаха назад. Белгарат им благодари и те се оттеглиха в черните недра на земята.

— Не можеш да си представиш колко по-добре се чувствам — изрече с облекчение Силк, когато излезе от пещерата и видя, че навън е студена слънчева утрин. На места между дърветата имаше замръзнал сняг, който блестеше под косите лъчи на утринното слънце. Някъде отляво се чуваше буйното клокочене на планински поток.

— Имаш ли представа къде се намираме? — обърна се Дурник към Белгарат.

Възрастният мъж погледна към току-що изгрялото слънце и отговори:

— Някъде в подножието на хълмовете в централна Арендия.

— На юг от Арендската гора? — запита Силк.

— Трудно е да се каже със сигурност.

Дребният драснианец се озърна.

— По-добре да погледна оттам — подхвърли той и посочи един хълм, който се издигаше над гората. — Може да зърна нещо отгоре.

— Смятам, че една закуска ще бъде добре дошла за всички — предложи Поулгара. — Хайде да намерим някоя поляна и да запалим огън.

— Няма да се бавя — обеща Силк, обърна коня си и се отдалечи между белите стволове на брезите.

Останалите продължиха да яздят. Дебелият килим от златни листа шумолеше под копитата на конете. Скоро откриха една полянка на брега на потока, който бяха чули, излизайки от пещерата.

— Това ще свърши работа — реши Поулгара. — Гарион, съберете с Ерионд дърва за огън! Малко бекон и препечени филийки ще ни се отразят добре.

— Да, лельо Поул — отвърна автоматично той и слезе от седлото.

Ерионд се присъедини към него и двамата се запътиха да търсят паднали клони.

— Приятно е отново да си на слънце — отбеляза Ерионд и издърпа голям клон изпод едно паднало дърво. — Пещерите също са хубави, но предпочитам да виждам небето.

Гарион почувства силна близост с този млад мъж с открито лице. Случката, която беше станала в пещерата, ги беше сближила още повече и беше привлякла вниманието на Гарион към една мисъл, която не бе напускала съзнанието му от няколко години. Фактът, че двамата с Ерионд бяха отгледани от леля Поул и Дурник, В много отношения ги правеше близки като братя. Той мислеше за това, докато връзваше няколко дебели клона с едно въже. И изведнъж осъзна, че знае съвсем малко за Ерионд, особено за онова, което му се е случило преди да го намерят в Рак Ктхол.

— Ерионд — попита той, — спомняш ли си къде си живял преди да те открие Зедар?

Младият мъж погледна към небето и очите му се замъглиха от усилието да си припомни ранното си детство.

— Мисля, че беше някакъв град — отвърна той. — Имам бегли спомени за улици и магазини.

— Спомняш ли си нещо за майка си?

— Не си спомням да съм живял дълго на едно място с едни и същи хора. Мисля, че ходех от врата на врата, хората ме пускаха да вляза и ми даваха нещо за ядене и място за спане.

Внезапно Гарион изпита силно съчувствие. Ерионд беше живял като сирак, както и той самият, дори по-зле.

— Спомняш ли си деня, когато те е намерил Зедар? — попита той.

— Да — отговори младежът. — При това съвсем ясно. Беше облачно, нямаше никакви сенки, затова не мога да определя точно по кое време на деня беше. Срещнах го в една тясна уличка. Спомням си, че очите му излъчваха някаква болка, сякаш му се беше случило нещо ужасно. — Ерионд въздъхна. — Бедният Зедар.

— Той говореше ли с тебе?

— Не много често. Почти винаги казваше, че иска да ми възложи някаква задача. Но пък често говореше насън, казваше: „Господарю“. Понякога, когато го произнасяше, гласът му беше изпълнен с любов, а друг път — със страх. Сякаш имаше двама различни господари.

— Да, така е. Отначало той е бил един от учениците на Алдур. По-късно негов господар станал Торак.

— Защо смяташ, че го е направил, Белгарион? Имам предвид, защо е сменил господарите?

— Не зная, Ерионд. Наистина не зная.

Дурник вече беше запалил огън и Поулгара, тананикайки си тихичко, се занимаваше с гърнетата и тиганите. Докато Гарион и Ерионд чупеха събраните клони, се върна и Силк.

— Отгоре се вижда доста надалече — съобщи той. — Намираме се на около десет левги от главния път на мургите.

— Видя ли река Малерин? — попита го Белгарат.

Силк поклати глава.

— Не самата река — отвърна той, — но на юг има голяма долина. Смятам, че тече там.

— Значи преценката ми е точна. Какъв е теренът до главния път?

— Предстои ни тежък преход — каза Силк. — Стръмно е, пък и гората изглежда доста гъста.

— Ще се наложи да вървим колкото се може по-бързо. Всичко ще бъде наред, когато стигнем до главния път.

Силк го изгледа и изсумтя:

— От запад се задава буря.

Дурник помириса ледения въздух и потвърди:

— Сняг. Усеща се, че наближава.

Силк го погледна с отвращение и каза почти обвиняващо:

— Трябваше да го изречеш на глас, нали, Дурник?

Дурник го изгледа неразбиращо.

— Не знаеш ли, че когато говориш за лоши неща, те се случват?

— Това са глупости, Силк.

— Зная, но това винаги се потвърждава на практика.

Закуската от хляб, сушени плодове и бекон, приготвена от леля Поул, беше проста, но храната бе повече от достатъчно и засити всички. Когато приключиха, приятелите опаковаха багажа си и изгасиха огъня с вода от ледения поток. След това продължиха да яздят надолу по стръмния склон, като следваха потока, който се спускаше през брезовата гора.

Дурник яздеше до безмълвния Тот.

— Кажи ми, Тот — рече замислено ковачът, загледан в разпенената вода, която падаше върху обраслите с мъх речни камъни. — Ходил ли си някога за риба?

Огромният мъж се усмихна срамежливо.

— Имам влакно и кукички в един от чувалите. Може би ще имаме шанс… — Дурник не довърши мисълта си. Усмивката на Тот стана по-широка.

Силк се изправи на стремената, взря се напред и каза:

— Бурята ще започне след не повече от половин час.

— Съмнявам се, че ще можем да се движим бързо, когато ни настигне — изсумтя Белгарат.

— Мразя снега — потрепера Силк и се навъси.

— Типично за драснианците.

— А коя според теб е главната причина, поради която напуснах Драсния?

Продължаваха да се спускат надолу по хълма. Слънчевата светлина избледня и накрая изчезна съвсем, защото бурята се развихри високо над главите им и изписа огромно петно върху есенното небе!

— Ето го и снега! — възкликна жизнерадостно Ерионд, когато първите снежинки затанцуваха в силния вятър.

Силк го погледна кисело, нахлупи оръфаната си шапка още по-ниско и се загърна още по-плътно в овехтялото си наметало. После язвително попита стария вълшебник:

— И няма да направиш нищо, за да спреш това?

— Знаеш, че няма да стане.

— Понякога много ме разочароваш, Белгарат — отвърна Силк и се уви зиморничаво в наметалото си.

Започна да вали по-силно, очертанията на дърветата около тях станаха съвсем неясни сред бързо движещата се бяла завеса, която сякаш помиташе цялата гора.

След около още миля спускане по хълма излязоха от брезите и навлязоха в тъмнозелена гора от извисяващи се високо над главите им ели. Силата на вятъра намаляваше. Снегът преминаваше през клоните им като през сито и бавно падаше върху покритата с иглички земя. Белгарат спря, изтърси снега от наметалото си и се огледа.

— Пак ли се загубихме? — попита Силк.

— Не съвсем. — Старият вълшебник погледна Дурник. — Как смяташ, колко още ще трябва да слизаме, за да избегнем това?

Дурник се почеса по брадичката.

— Трудно е да се каже — отвърна той и се обърна към немия си приятел. — Какво мислиш, Тот?

Гигантът повдигна глава и подуши въздуха. След това направи серия от странни знаци с едната си ръка.

— Може би си прав — съгласи се Дурник и отново се обърна към Белгарат.

— Ако наклонът на хълма не се промени, ще слезем под линията на снега още следобед — естествено, ако продължим да се движим напред.

— Е, тогава по-добре да не спираме — каза Белгарат и подкара коня си в лек тръс.

Снегът продължаваше да вали, превърна се в дебела покривка и гората изсветля, защото снегът внесе с белотата си някаква особена мека светлина.

По обяд приятелите спряха, хапнаха набързо и продължиха да се спускат през гората към Арендия. В ранния следобед, както бяха предсказали Дурник и Тот, снегът се смеси със студен дъжд. Скоро след това големите мокри снежинки изчезнаха и те продължиха да яздят, обгърнати от ситни водни капки.

Късно следобед вятърът задуха отново. Дъждът беше студен и наистина неприятен. Дурник се огледа.

— Смятам, че е време да си намерим място за пренощуване — рече той. — Ще ни трябва подслон от вятъра, а и намирането на сухи дърва може да се окаже проблем.

Огромният Тот се огледа, посочи един гъсталак от млади борчета в края на поляната, на която току-що бяха излезли, и пак започна да прави жестове. Дурник го погледа напрегнато известно време, след това кимна и двамата слязоха от конете си и се заловиха на работа.

В мястото, което избраха, вятърът не се усещаше, а гъстите клони спираха дъжда като покрив. Двамата извиха няколко дръвчета и вързаха върховете им, после ги покриха с платнище. Построеното наподобяваше павилион с кръгъл покрив, отворен отпред. Пред входа двамата изкопаха дупка за огнище и я оградиха с камъни.

Гората беше подгизнала от дъжда и събирането на сухи дърва наистина се оказа трудно, но Гарион използва опита, който беше придобил, докато търсеше Кълбото, и се насочи към защитените от дъжда повалени дървета и обраслите с гъсти шубраци площи под скалите. До вечерта той и Ерионд натрупаха голяма купчина дърва до огнището, на което Поулгара и Се’Недра приготвяха вечерята.

Неколкостотин метра надолу по склона имаше малък извор. Гарион се подхлъзна много пъти, докато стигне до него с два кожени мяха, провесени на раменете му. Вече бързо се смрачаваше, но червените пламъци на лагерния огън проблясваха жизнерадостно.

Поулгара беше закачила мокрото си наметало на един клон и си тананикаше тихо, докато двете със Се’Недра работеха над огъня.

— Благодаря, ваше величество — рече Се’Недра, когато Гарион й подаде меховете. Усмивката й излъчваше някаква тъга, сякаш тя полагаше съзнателни усилия да изглежда безгрижна.

— Удоволствието е мое, ваше величество — отвърна той и галантно се поклони.

Тя се усмихна и го целуна по бузата, после въздъхна и продължи да реже на дребно зеленчуците за яхнията, която Поулгара разбъркваше в една дълбока тенджера.

След като се нахраниха, приятелите насядаха около огъня и заслушаха воя на вятъра във върховете на дърветата и трополенето на дъждовните капки.

— Какво разстояние минахме днес? — попита Се’Недра сънено и се облегна уморено на рамото на Гарион.

— Седем-осем левги — отвърна Дурник. — Пътуването през гъста гора е бавно.

— Щом излезем на главния път, който започва от страната на мургите и води до Големия панаир, ще започнем да се движим по-бързо — обади се Силк. Очите му светнаха и дългият му остър нос запотрепва.

— Не съм съгласен — рече Белгарат.

— Но нали трябва да намерим провизии — възрази Силк и очите му блеснаха още по-силно.

— Дурник ще се погрижи за това. Изглежда, хората, които работят с теб, винаги се чувстват измамени, когато им остане време да премислят всичко отново.

— Но, Белгарат, ти самият каза, че трябва да побързаме.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Не си ли забелязал, че хората пътуват по-бързо, когато някой ги преследва?

Белгарат го изгледа остро и каза:

— Просто се откажи от това, Силк. Хайде да лягаме — предложи той на останалите. — Утре денят ще е тежък и дълъг.

Малко след полунощ Гарион внезапно се събуди. Вятърът беше утихнал, огънят пред уютния им подслон беше догорял и бяха останали само няколко въглена. Кралят на Рива пропъди и последните остатъци от съня от съзнанието си и се помъчи да разбере какво го е събудило.

— Не вдигай никакъв шум — прошепна тихо Белгарат от другия край на палатката.

— И ти ли се събуди от същото нещо, дядо?

— Измъкни се от одеялата много бавно — каза възрастният мъж толкова тихо, че думите му едва достигнаха до ушите на Гарион. — И вземи меча си.

— Какво става, дядо?

— Чуй! — рече Белгарат.

Някъде високо над главите им в изпълнения с дъждовни капки мрак прозвуча мощно плющене на огромни крила, после внезапно в тъмнината проблесна червена светлина, зацапана сякаш със сажди.

— Побързай, Гарион — подкани го Белгарат тревожно. — Вземи меча и сложи нещо върху Кълбото, та тя да не види блясъка му.

Гарион се измъкна от одеялата и заопипва в тъмното за Меча на Желязната хватка. Силният плясък се чу отново над главите им, последван от странен, съскащ писък, съпроводен от същата червена светлина.

— Какво става? — извика Се’Недра.

— Тихо, момиче! — предупреди я строго Белгарат.

Продължиха да лежат в тъмнината, обзети от напрежение, докато плясъкът не отзвуча в дъждовната нощ.

— Какво е това, Белгарат? — попита притеснено Силк.

— Тя е огромна — отвърна тихо старият вълшебник. — Очите й не са силни и е глупава като пън, но е много опасна. Сега ловува. Може би е надушила конете — или нас.

— Как позна, че е женска? — попита Дурник.

— На света е останал само един дракон. Тя не излиза от пещерата си много често, но през вековете много хора са я виждали и се носят различни легенди.

— Защо ли се чувствам все по-неспокоен? — измърмори Силк.

— Тя не прилича много на драконите, които са изобразени на картините — продължи Белгарат, — но е голяма и наистина може да лети.

— О, стига, Белгарат — засмя се Дурник. — Драконите не съществуват.

— Това същото същество ли е, което чухме в планините над Марагор? — попита Гарион.

— Да. Намери ли меча си?

— Да, дядо.

— Добре. Сега излез навън много бавно и загаси тези въглени. Огънят я привлича, затова не трябва да рискуваме — току-виж пламнали.

Гарион внимателно изпълзя през отвора на заслона и когато стигна до огнището, загреба с шепи пръст и я хвърли върху жарта.

— Наистина ли е летящ гущер? — запита прегракнало Силк.

— Не — отвърна Белгарат. — Всъщност тя е вид птица. Има дълга опашка, подобно на змиите, и онова, с което е покрита, прилича повече на люспи, отколкото на пера. Има и зъби — много дълги и остри.

— Можеш ли да ни кажеш колко точно е голяма? — попита Дурник.

— Помниш хамбара на Фалдор, нали?

— Да.

— Колкото него.

Доста отдалеч чуха крясъка и и пак видяха мъждивата светлина.

— Сега огънят й не може да нанесе сериозни поражения — продължи Белгарат все така тихо. — Гората е мокра. Но ако се спусне върху теб, когато си сред суха трева, ще трябва да се справиш със сериозен проблем. Тя е голяма, но не е много смела — и когато е на земята е тромава като прасе върху замръзнало езеро. Ако се стигне до битка, може би няма да успеем да я нараним много. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да я уплашим.

— Битка? — изрече сподавено Силк. — Сериозно ли говориш?

— Може би няма да имаме друг избор. Ако е гладна и усети нашата миризма или тази на конете, тя ще изкорени гората, докато ни търси. Но има няколко чувствителни места. Опашката й е най-слабото място. Крилата й пречат, така че тя не вижда добре какво става отзад, а когато е на земята, не може да се обръща бързо.

— Нека проверя дали съм разбрал правилно — каза Силк. — Искаш да се промъкнеш зад този дракон и да го удариш по опашката, така ли?

— Приблизително така.

— Белгарат, да не си се побъркал? Защо просто не използваш вълшебство, за да я прогониш?

— Защото тя е защитена от магиите — обясни спокойно Поулгара. — Това е едно от подобренията, направени от Торак, когато той и другите богове създали вида й. Той бил толкова впечатлен от драконите, че ги избрал за свои любимци и поставил образа им върху тотема си. Опитал се да ги направи непобедими във всяко отношение.

— Този стремеж е най-голямата слабост на характера му — добави язвително Белгарат. — Добре, тя е тромава и глупава, освен това знае какво е болка. Ако внимаваме, вероятно ще я изплашим, без никой от нас да пострада.

— Връща се — прошепна Ерионд.

Всички се заслушаха напрегнато. Пляскането на огромните криле отекваше над подгизналата гора.

— Да излезем от заслона — рече тихо Белгарат.

— Добра идея — съгласи се Силк. — Ако се налага да я плаша, по-добре около мен да има свободен терен.

— Се’Недра — обърна се Поулгара към кралицата. — По-добре иди колкото се може по-навътре в гъсталака и се скрий.

— Да, лейди Поулгара — отвърна уплашено Се’Недра.

Всички изпълзяха от заслона в тъмнината. Дъждът беше отслабнал и едва-едва ръмеше. Водните капчици се носеха като мъгла сред дърветата. Конете, които бяха завързани недалеч, пръхтяха нервно. Гарион подуши острата миризма, която се смесваше с уханието на влажната гора, и разбра, че животните се страхуват.

— Добре — прошепна Белгарат. — Разпръснете се и бъдете внимателни. Не я нападайте, ако не сте сигурни, че вниманието й не е насочено на друго място.

Приятелите изпълзяха от гъсталака на широката поляна. Гарион държеше меча си и се движеше внимателно, като опипваше земята с крак, за да не се спъне. Когато стигна отсрещния край, се скри зад едно огромно дърво.

Чакаха изпълнени с напрежение и се взираха в дъждовното нощно небе.

Пляскането на големите криле се засилваше. След малко още веднъж чуха мощния рев и след като звукът се стовари върху тях, Гарион забеляза големите кълба от огън и пушек в небето. Драконът се очерта на фона на пламъците. Беше дори по-голяма, отколкото си беше представял. Крилете й с лекота можеха да засенчат цял декар земя. Свирепата й човка зееше и Гарион виждаше острите зъби, около които се извиваха огнени езици. Звярът имаше много дълъг врат, големи нокти и опашка като на гигантски гущер, с която разсичаше въздуха, докато се спускаше надолу.

И изведнъж Ерионд излезе в центъра на поляната. Беше спокоен, сякаш е излязъл на разходка.

— Ерионд! — извика Поулгара, когато драконът се спусна към поляната с тържествуващ писък. С протегнати нокти чудовището се насочи към незащитения младеж. Човката му се отвори, големи кълба оранжев пламък, примесен с дим, се стрелнаха към него, за да го погълнат. От страх за момчето Гарион се хвана за сърцето и изтича напред, вдигнал меча си. Ала докато тичаше към огромния звяр, усети някакво раздвижване — то очевидно се дължеше на магия, която беше направила леля Поул. Ерионд изчезна, защото тя го беше преместила на безопасно място.

Цялата местност потрепера, когато драконът се удари в земята. Звярът изрева объркано и поляната се изпълни с червената светлина от пламъците, изхвърлени през ноздрите му. Беше огромен. Полусвитите му, покрити с люспи криле се издигаха над туловището му по-високо от къща. Плющящата му опашка беше по-дебела от тялото на кон, а извитата му, пълна със зъби човка беше ужасяваща. Непоносимо зловоние изпълваше поляната всеки път, когато от устата на чудовището излизаха кълба пламък. На светлината на огъня Гарион ясно виждаше продълговатите му жълти очи. След думите на Белгарат кралят на Рива очакваше да види глупав поглед, но горящите очи, които претърсваха поляната, бяха внимателни и излъчваха напрежение и плашеща алчност.

В същия миг Дурник и Тот нападнаха звяра — Дурник със своята брадва и Тот с острия си нож — и започнаха методично да ги забиват в гърчещата се опашка на дракона. Чудовището издаде остър писък, избълва огнено кълбо и започна да рови с ноктите си подгизналата горска почва.

— Внимавайте! — изкрещя Силк. — Обръща се!

Драконът се завъртя тромаво. Крилата изплющяха във въздуха, ноктите хвърляха големи буци пръст, но Дурник и Тот вече се бяха скрили между дърветата. Докато чудовището оглеждаше поляната с горящите си очи, Силк пъргаво изскочи от задната му страна и заби късия си меч с широко острие в основата на огромната опашка. Докато звярът се обръщаше, клатушкайки се на всички страни, пъргавият драснианец избяга на безопасно място в гората.

И изведнъж Ерионд пак се появи на поляната. По лицето му нямаше и следа от страх, изражението му беше сериозно. Той излезе от дърветата и се насочи право към разбеснелия се звяр.

— Защо правиш това? — попита той спокойно. — Знаеш, че не е дошло времето, нито се намираме на подходящото място.

Драконът сякаш се отдръпна, когато чу гласа на младия мъж, и огнените му очи станаха предпазливи.

— Не можеш да избегнеш това, което ще се случи — продължи сериозно младежът. — Никой от нас не може — и ти не можеш да го промениш, като постъпваш толкова прибързано. По-добре си върви. Ние наистина не искаме да те нараним.

Драконът се поколеба и Гарион усети, че чудовището е не само объркано, но и уплашено. Стори му се, че то някак се сви. С гневен рев огнената му паст изпусна огромна струя огън да погълне Ерионд, който не направи никакво усилие да се спаси.

Всеки нерв в тялото на Гарион му подсказваше, че трябва да се притече на помощ на младия си приятел, но той откри, че не може да помръдне. Стоеше и държеше меча си, скован от безпомощност.

Огненото кълбо премина по поляната и от него пак се появи Ерионд — недокоснат от пламъците. Лицето му изразяваше съжаление и твърдост.

— Надявах се, че няма да ни се наложи да правим това — обърна се той към дракона. — Знаеш, че не ни оставяш голям избор. — Младежът въздъхна. — Добре, Белгарион, прогони я, но моля те, не я наранявай много.

С някаква необикновена възбуда, сякаш тези думи бяха премахнали всичко, което го задържаше, Гарион се втурна към дракона. Острието на меча изведнъж заблестя и той започна да нанася многобройни удари върху незащитения гръб и опашката на чудовището. Ужасна миризма на изгоряла плът изпълни поляната, драконът изрева от болка и замахна с огромната си опашка. За да се предпази от тежкия й замах, а не поради някакво съзнателно усилие да нарани звяра, Гарион я удари силно с меча на Желязната хватка. Острият метал премина без усилие през люспите, плътта и костите и с лекота отряза четири стъпки от гърчещия се край на опашката.

Ревът, който излезе от човката на дракона, разтърси всичко, дим и огън се издигнаха към небето. От раната бликна силна струя кръв и оплиска лицето на Гарион, заслепявайки го за момент.

— Гарион! — извика Поулгара. — Пази се!

Той обърса топлата кръв от очите си. Драконът се обърна с изумителна бързина, ноктите му заровиха земята, крилете му изплющяха. Кълбото на Алдур изведнъж избухна в пламъци, синият му огън запълзя по меча и засъска и задимя, докато изгаряше полепналата кръв, зацапала острието. Драконът се отдръпна, прогонен от сиянието на нажеженото до бяло острие. Гарион вдигна меча и чудовището отстъпи още една крачка.

Беше се уплашило! Поради някаква причина синият пламък на Кълбото му внушаваше страх! Драконът ревеше и се опитваше отчаяно да се защити, изпускайки огнени кълба, отстъпваше назад, като пръскаше поляната с кръвта, струяща от опашката му. Беше ясно, че в светлината на Кълбото има нещо, което не може да понася. Изпълнен с дива възбуда, Гарион вдигна меча си и от върха му изригна сноп изгарящ огън. Той започна да нанася удари с този лъч по звяра. Чуваше пращящо съскане, когато огънят докоснеше крилете или раменете му. Накрая драконът се обърна с агонизиращ крясък и побягна, пляскайки отчаяно с огромните си криле.

Чудовището скочи тромаво във въздуха и започна да маха с криле, за да повдигне огромното си туловище. Счупи най-горните клони на елите в края на поляната, нададе страшен рев и отлетя на югоизток, като изпълни мрачното небе с огнени кълба и остави зад себе си кървава диря.

Приятелите гледаха как огромният звяр изчезва в нощното небе.

Пребледнялата Поулгара излезе на поляната, отиде до Ерионд и едва чуто попита:

— Защо го направи?

— Кое, Поулгара? — отвърна той объркано.

Тя положи видими усилия да се овладее.

— За теб думата „опасност“ има ли някакво значение?

— Имаш предвид дракона? О, не беше чак толкова опасен.

— Чудовището те обви в огън от глава до пети, Ерионд — отбеляза Силк.

— А, това ли? — усмихна се Ерионд. — Но този огън не беше истински. — Той погледна останалите и попита изненадано: — Не знаехте ли? Това беше само илюзия. Злото винаги е просто илюзия. Съжалявам, ако сте се разтревожили, но нямах време, за да ви обясня.

Леля Поул се взря за момент в него, след това обърна поглед към Гарион, който все още държеше излъчващия пламък меч.

— А ти, ти… И двамата… — огорчено каза тя. — И двамата! Няма да го понеса — не и двамата!

Дурник я погледна сериозно, подаде брадвата си на гиганта Тот, пристъпи към съпругата си, прегърна я и каза:

— Успокой се.

За момент тя остана неподвижна, после зарови лице в рамото му.

— Ела, Поул — каза той утешително и я поведе нежно към заслона. — Всичко ще се оправи.

3.

Гарион не можа да заспи пак. Лежеше под одеялата си до Се’Недра и отново и отново преживяваше срещата с дракона. Едва към края на нощта се успокои достатъчно, за да обмисли една идея, която му беше хрумнала по средата на битката. Той й се беше насладил. Беше се насладил на битка, от която трябваше да се ужаси. Колкото повече мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че това не се случва за пръв път. Още от ранното му детство тази дива възбуда го изпълваше всеки път когато беше застрашен от опасност.

Подчинението на здравия разум, както изискваше сендарското му възпитание, му казваше, че ентусиазмът му да влиза в конфликти и да приема опасностите вероятно е издънка от наследството му от алорните и може да му донесе беди. Той трябваше да се стреми да я държи под контрол, но дълбоко в душата си знаеше, че няма да го направи. Най-накрая откри отговора на мъчителния въпрос „защо точно аз?“, който си беше задавал толкова често. Той без съмнение беше избран за тези ужасяващи и страховити задачи, защото те чудесно му подхождаха.

— Аз се занимавам с това — измърмори Гарион. — Винаги, когато се случи нещо толкова опасно, че никой нормален човек дори няма да си помисли да го оправи, те изпращат някой да ме повика.

— Какво каза, Гарион? — прошепна сънено Се’Недра.

— Нищо, скъпа — отвърна той. — Просто мислех на глас. Заспивай.

— Ммм — прозя се Се’Недра и се сгуши по-близо до него; ноздрите му се изпълниха с аромата на косата й.

Зората запълзя бавно под мокрите клони на гората. Постоянният слаб дъжд се смесваше с утринната мъгла и образуваше влажен сив облак, който обгръщаше тъмните стволове на елите и смърчовете.

Гарион се събуди и видя неясните фигури на Дурник и Тот — двамата стояха тихо до студеното огнище пред заслона. Той се измъкна от одеялата внимателно, за да не събуди спящата си съпруга, обу овлажнелите си ботуши, изправи се, уви се в наметалото си, излезе изпод платнището и се присъедини към тях.

— Още вали — отбеляза той с онзи тих глас, който хората използват, ако станат преди да е изгряло слънцето.

Дурник кимна.

— По това време на годината вероятно цяла седмица няма да се появи вятър. — Той отвори кожената кесия, която висеше на бедрото му, и извади прахан. — Смятам, че ще е по-добре ако запалим огън.

Тот, огромен и тих, отиде до заслона, взе два мяха и тръгна по стръмния склон към извора. Въпреки огромните си размери, той почти не вдигаше шум, докато се движеше между обвитите от мъгла храсти.

Дурник застана на колене до огнището и натрупа сухи съчки в центъра му. След това постави праханта до клечките и извади кремъка и огнивото си.

— Леля Поул още ли спи? — попита Гарион.

— Почива си. Казва, че е много приятно да се излежаваш в топлото легло, докато някой друг запали огъня — усмихна се нежно Дурник.

Гарион също се усмихна.

— Вероятно е така, защото през всичките тези години тя обикновено ставаше първа. — Той направи пауза. — Още ли се сърди заради снощи?

— О — рече Дурник и си наведе над огнището, за да удари кремъка с огнивото. — Мисля, че вече се е успокоила. — Огнивото изчатка в кремъка и дъжд от светли, бавно угасващи искри се разпръсна в огнището. Една падна в праханта и ковачът започна да духа слабо, докато в центъра не се появи малко езиче оранжев пламък. Тогава той премести внимателно праханта под съчките и огънят се увеличи със сухо пращене.

— Ето, готови сме — каза той, загаси пламъка върху праханта и я прибра в кожената кесия заедно с огнивото и кремъка.

Гарион коленичи до него, и започна да чупи един сух клон на по-малки парчета.

— Беше много смел снощи, Гарион — каза Дурник.

— Смятам, че тази дума означава „луд“ — отвърна кисело Гарион. — Някой със здрав разум би ли се опитал да направи такова нещо? Бедата е, че обикновено попадам в центъра на битката преди да си помисля какви опасности крие. Понякога се чудя дали дядо не е прав. Може би леля Поул наистина ме е изпуснала да падна върху главата си, когато съм бил бебе.

Дурник се изсмя тихо.

— Съмнявам се. Тя е много внимателна с деца и с чупливи неща.

Сложиха още дърва в огнището, докато пламъкът не запращя жизнерадостно, и Гарион стана. Светлината на огъня се отразяваше от мъглата като нежен червеникав блясък, в който имаше нещо неясно и нереално. Сякаш, без да осъзнават, през нощта бяха пресекли границите на реалния свят и бяха влезли в царството на магиите и вълшебствата.

Когато Тот се върна от извора, Поулгара излезе от заслона, решейки дългата си тъмна коса. Поради някаква причина единственият й бял кичур, който се намираше над лявата й вежда, тази сутрин изглеждаше още по-бял.

— Много хубав огън, скъпи — каза тя и целуна съпруга си.

После погледна Гарион и попита:

— Добре ли си?

— Какво? А, да, добре съм.

— И нямаш наранявания, синини или опърлени места, които може да си пропуснал снощи?

— Не. Изглежда, че се отървах без драскотина. — Той се поколеба. — Наистина ли беше толкова разтревожена, лельо Поул — имам предвид заради Ерионд и мен?

— Да, Гарион. Наистина — но това беше снощи. Какво искате да закусвате тази сутрин?

Малко по-късно дойде Силк и приклекна до огъня. Ръцете му бяха протегнати към пламъците, а подозрителният му поглед беше прикован в бълбукащото гърне, което леля Поул беше поставила на плоския камък до огнището.

— Каша? — попита той. — Пак ли?

— Овесена — конкретизира леля Поул, докато разбъркваше съдържанието на гърнето с дървена лъжица с дълга дръжка.

— Все тая, Поулгара.

— Овесената кашата е най-хубавата.

— Ама пак си е каша.

Тя го погледна и повдигна вежда.

— Кажи ми, принц Келдар, защо си толкова недоволен сутрин?

— Защото ненавиждам утрините. Единствената причина, поради която съществуват, а да разделят нощта и следобеда.

— Може би едно от моите ободрителни питиета ще оправи настроението ти.

Очите му станаха предпазливи.

— Не. Въпреки това ти благодаря, Поулгара. Сега наистина съм съвсем буден и се чувствам много по-добре.

— Радвам се за теб. Сега би ли се преместил малко встрани, защото тази част от огнището ще ми трябва за бекона?

— Както кажеш. — Той стана и бързо отиде в заслона.

Белгарат, който се излежаваше върху одеялата си, погледна дребния мъж с развеселено изражение.

— За интелигентен човек си доста склонен да правиш глупави грешки — каза той. — Досега трябваше да си се научил да не дразниш Поулгара, докато готви.

Силк изсумтя и взе изяденото си от молци наметало.

— Смятам да отида да нагледам конете — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Белгарат хвърли изпитателен поглед към бързо намаляващата купчина дърва на Поулгара и каза:

— Ще дойда.

— И аз ще дойда с вас — рече Гарион. — Схванал съм се и искам да се раздвижа. Мисля, че тази нощ спах върху един пън. — Той преметна колана, на който висеше мечът му, и ги последва.

— Някак си е трудно да се повярва, че това се случи наистина, нали? — измърмори Силк, когато излязоха на поляната. — Говоря за дракона. Сега, когато е ден, всичко изглежда толкова безинтересно.

— Не съвсем — отвърна Гарион и посочи люспестото парче от опашката на дракона, което лежеше в другия край на поляната. Краят му все още помръдваше.

Силк кимна.

— Човек обикновено не се натъква на такива неща по време на небрежните си сутрешни разходки. — Той погледна Белгарат. — Има ли вероятност да ни нападне отново? Това ще се окаже много неспокойно пътуване, ако трябва да поглеждаме назад на всяка крачка от пътя. Тя отмъстителна ли е?

— Какво имаш предвид? — попита старият вълшебник.

— Е, Гарион в известен смисъл й отряза опашката в края на краищата. Смяташ ли, че тя ще го приеме лично?

— Обикновено не става така — отвърна Белгарат. — В действителност тя няма чак толкова мозък. — Той се начумери замислено. — Това, което ме тревожи, е, че в цялата среща имаше нещо погрешно.

— Самата идея за такава среща е погрешна — каза Силк и потръпна.

Белгарат поклати глава.

— Не говоря за това. Не съм сигурен дали си въобразявам, или не, но ми се струва, че тя специално беше дошла заради един от нас.

— Ерионд ли? — предположи Гарион.

— Струва ми се, че е така. Но когато го откри, сякаш се уплаши от него. Какво ли имаше предвид, когато й каза тези особени думи?

— Кой знае? — повдигна рамене Силк. — Той винаги е бил странно момче. Не мисля, че живее в същия свят като нас.

— Но защо ли драконът беше толкова уплашен от меча на Гарион?

— Този меч може да уплаши цели армии, Белгарат. Самият огън е доста страшен.

— Тя обича огъня, Силк. Виждал съм да става кротка и послушна само за да види горяща плевня. Веднъж летя цяла седмица, за да наблюдава с широко отворени очи един горски пожар. Някои неща от миналата нощ продължават да ме тревожат.

Ерионд излезе от гъсталака, където бяха завързани конете — крачеше внимателно покрай капещите храсти.

— Как са? — попита Гарион.

— Конете ли? Добре са, Белгарион. Готова ли е вече закуската?

— Ако искаш, можеш да я наречеш и така — изсумтя Силк.

— Поулгара наистина е много добра готвачка, Келдар — увери го сериозно Ерионд.

— Дори и най-добрият готвач не може да направи много от овесена каша.

Очите на Ериод светнаха.

— Овесена каша? Обичам овесена каша.

Силк го изгледа продължително, след което обърна погледа си към Гарион.

— Виждаш ли колко лесно могат да бъдат подкупени младите? — отбеляза той. — Съвсем слабо им подскажи, че има питателна храна, и те се разтапят от щастие. — Той отпусна раменете си и каза мрачно: — Добре. Хайде да се връщаме и да приключим с това.

След закуска вдигнаха лагера и тръгнаха през слабия дъжд, който падаше от плачещото небе. Към обед достигнаха широка около половин миля ивица земя, където дърветата бяха изсечени. Там растяха храсти и на места можеха да се видят пънове. В центъра и лежеше широкият кален път.

— Главният път от Мурос — каза Силк с известно задоволство.

— Защо са изсекли дърветата? — попита Ерионд.

— За да не могат да се правят засади.

Излязоха изпод капещите дървета, пресякоха обраслата с бурени ливада и стигнаха до калния път.

— Сега ще може да вървим по-бързо — каза Белгарат и смуши коня си.

Няколко часа яздеха на юг в постоянен лек галоп. Излязоха от обраслите с гори склонове и дърветата се смениха с хълмисти пасища. Когато се изкачиха на върха на един хълм и спряха за малко, за да дадат кратка почивка на задъханите коне, видяха на север тъмната граница на Арендската гора. Недалеч пред тях се издигаше мрачен мимбратски замък със сиви стени — беше надвиснал над пасищата, намиращи се под него. Се’Недра се взря в крепостта, която сякаш излъчваше постоянна предпазливост и подозрение, така характерни за елита на арендското общество, и въздъхна.

— Добре ли си? — попита я Гарион, изпълнен със страх, че тази въздишка може да означава, че мрачната меланхолия, от която наскоро се беше отърсила, се завръща.

— Има нещо много печално в Арендия — отвърна тя. — Какво е постигнато през всичките тези хиляди години на омраза и тъга? Дори този замък изглежда, сякаш плаче.

— Това е заради дъжда, Се’Недра — каза той внимателно.

— Не — въздъхна отново тя. — Има нещо повече.

Пътят от Мурос приличаше на жълта кална резка, прокарана през обраслите с почерняла трева полета. През следващите няколко дни те яздеха покрай големи мимбратски замъци и през мръсни села със сламени покриви. Безнадеждните изражения на крепостните селяни показваха, че животът им протича в мизерия и отчаяние. Всяка нощ спираха в долнопробните бедняшки странноприемници, които воняха на развалена храна и мръсни тела.

На четвъртия ден от върха на един хълм видяха ярко петно — Големия арендски панаир. Той се намираше на мястото, където се пресичаха главният път от Мурос и Големият западен път. Палатките и павилионите бяха безчет — ярко изобилие от синьо, червено и жълто под плачещото небе. Впряговете, които влизаха и излизаха от този голям търговски център, пълзяха през равнината като мравки.

Силк бутна назад оръфаната си шапка и каза:

— Може би ще е по-добре, ако отида да огледам преди да влезем всички. Известно време не сме се срещали с други хора и няма да е излишно да разберем предварително какво става.

— Добре — съгласи се Белгарат. — Но без кражби.

— Кражби?

— Знаеш какво имам предвид, Силк. Дръж инстинктите си под контрол.

— Трябва да ми имаш доверие, Белгарат.

— Не и ако мога да го избегна.

Силк се засмя и удари с пети хълбоците на коня. Останалите продължиха бавно надолу, докато Силк галопираше към вечния град, построен от палатки за временно пребиваване, който тънеше в море от тиня. Когато наближиха панаира, Гарион чу изпълващата въздуха какофония — непоносима врява, предизвикана от гласове, които крещяха едновременно. Имаше и безброй миризми — на подправки и храна, на редки парфюми и на коне.

Белгарат дръпна юздите на коня си и каза:

— Да почакаме Силк. Не искам да се забърквам в неприятности.

След около час Силк се върна. Лицето му беше сериозно.

— Смятам, че трябва да се приближим внимателно — каза той.

— Какво има? — попита Белгарат.

— Натъкнах се на Делвор — отвърна Силк — и той ми каза, че един ангаракски търговец питал за нас.

— В такъв случай може би просто трябва да заобиколим панаира — предложи Дурник.

Силк поклати глава.

— Смятам, че трябва да научим повече подробности за този любопитен ангарак. Делвор предложи да ни настани в своите палатки за ден-два. Но не е лоша идея да заобиколим панаира и да влезем от южната страна. Можем да се присъединим към някой от керваните, които идват от Тол Хонет. По този начин няма да бием на очи.

Белгарат обмисли предложението, хвърляйки коси погледи към дъждовното небе, и накрая каза:

— Добре. Не искам да губим време, но няма да съм доволен, ако някой ни следи. Да отидем и да разберем какво може да ни каже Делвор.

Направиха голям полукръг и достигнаха калните коловози на Големия западен път на около миля южно от панаира. Половин дузина толнедрански търговци, загърнати в богатите си наметала, яздеха начело на дълъг керван от скърцащи каруци и Гарион и приятелите му се присъединиха незабелязано към края на колоната. Смрачаващото се небе известяваше, че наближава скучна дъждовна вечер.

Тесните проходи между палатките кипяха от търговци, дошли от всички краища на света. Дълбоката до глезените рядка кал пльокаше под копитата на стотици коне и краката на ярко облечените търговци. Всички викаха, крещяха и се пазаряха, без да обръщат внимание на калта и дъжда. От двете страни на отворените отпред палатки и павилиони бяха окачени факли и фенери. Съкровища, чиято стойност не можеше да бъде пресметната, стояха в съмнителна близост с бакърени котлета и евтини калаени чинии.

— Оттук — каза Силк и зави. — Палатките на Делвор са на неколкостотин метра по-нататък.

— Кой е Делвор? — попита Се’Недра Гарион, докато минаваха покрай някаква шумна таверна.

— Един от приятелите на Силк. Срещнахме го последния път, когато бяхме тук. Смятам, че работи за драснианкото разузнаване.

Тя се намуси.

— Не работят ли всички драснианци към разузнаването?

— Вероятно — съгласи се той и се засмя.

Делвор ги чакаше пред павилиона си, който беше боядисан на бели и сини ленти. Приятелят на Силк се беше променил съвсем малко през годините, откакто Гарион го беше видял за последен път. Беше плешив като яйце и изразът му беше хитър и циничен както преди. Носеше обшито с кожа наметало и плешивата му глава светеше с влажен блясък в дъжда.

— Слугите ми ще се погрижат за конете ви — каза им той, когато слязоха от седлата. — Хайде, влизайте по-бързо преди да ви видят твърде много хора.

Те го последваха в топлия, добре осветен павилион и той завърза внимателно платнището, което служеше за врата. Вътре бе почти толкова удобно, колкото в добре подредена къща. Имаше столове и дивани, а върху една голяма полирана маса беше сервирана прекрасна вечеря. По пода и стените имаше сини килими, на висящи от тавана вериги бяха окачени лампи и във всеки ъгъл беше поставен железен мангал, пълен с искрящи въглени. Всички слуги на Делвор бяха облечени в тъмни ливреи. Без да кажат дума, те взеха капещите наметала на Гарион и приятелите му и ги отнесоха в съседната палатка през един направен от платнища проход.

— Моля — каза Делвор учтиво, — седнете. Поръчах да ви приготвят вечеря.

Когато всички седнаха около масата, Силк се огледа и каза:

— Богато обзавеждане.

Делвор повдигна рамене.

— Малко обмисляне и много пари. Не е задължително палатката да е неудобна.

— И може да се премества — добави Силк. — Ако се наложи да напуснеш бързо, можеш да я сгънеш и да я вземеш със себе си. Това е невъзможно, ако имаш къща.

— Прав си — рече с мек глас Делвор. — Моля, хранете се, приятели. Зная какви квартири и храна предлагат гостилниците в Арендия.

Вечерята беше толкова вкусна, че беше достойна за трапезата на някой благородник. В един сребърен поднос имаше купчина димящи пържоли, варен лук, грах и моркови плуваха в изтънчен сос със сирене. Хлябът беше бял, от най-добро качество, все още горещ, защото току-що беше излязъл от фурната, имаше и голям избор от отлични вина.

— Изглежда, готвачът ти е много талантлив, Делвор — забеляза Поулгара.

— Благодаря, милейди — отговори той. — Струва ми няколко дузини златни монети повече на година и нравът му е лош, но смятам, че си заслужава разходите и ядовете.

— Какво знаеш за онзи любопитен ангаракски търговец? — попита Белгарат и си взе втора пържола.

— Дойде на панаира преди два дни с половин дузина слуги, но нямаше товарни коне или каруци. Изглежда, че конете бяха уморени от препускане, сякаш той и хората му са бързали да пристигнат. Откакто дойдоха, не е продал нищо. Той и хората му прекарват цялото си време, като задават въпроси.

— Специално за нас ли питат?

— Не казват имена, древни, но начинът по който те описаха, не остави никакво съмнение у мен. Той предлага пари, за да получи информация — доста пари.

— Що за ангарак е той?

— Твърди, че бил надрак, но ако той е надрак, аз съм тул. Мисля, че е от Малореа. Той е среден на ръст и телосложение, гладко избръснат е и носи тъмни дрехи. Единственото необикновено в него са очите. Те изглеждат съвсем бели — с изключение на зениците. Просто нямат никакво оцветяване.

Леля Поул повдигна бързо глава и попита:

— Слепец?

— Слепец? Не мисля. Изглежда, че вижда къде върви. Защо питате, милейди?

— Това, което описа, е резултат от много рядка болест — отговори тя. — Повечето хора, които страдат от нея, са слепи.

— Ако искаме да напуснем панаира, без той да върви на десет минути след нас, ще трябва да намерим нещо, което да отвлече вниманието му и да го забави — каза Силк и погледна приятеля си. — Предполагам, че все още ти се намират от онези оловни монети, които скри в палатката на мургите последния път, когато бяхме тук.

— Боя се, че не, Силк. Трябваше да мина през митницата, когато пресичах толнедранската граница. Нямаше да е добре митничарите да открият подобно нещо в товара ми. Затова ги зарових под едно дърво.

— Оловни монети? — попита Се’Недра объркано. — Какво можеш да си купиш с монети, които са направени от олово?

— Те са позлатени, ваше величество — поясни Делвор. — И приличат досущ на толнедранските златни монети.

Лицето на Се’Недра внезапно побледня.

— Това е ужасно! — възкликна тя възмутено.

Изражението на Делвор показа объркването му, породено от бурната й реакция.

— Нейно величество е толнедранка, Делвор — напомни му Силк. — Толнедранците мразят фалшивите монети от дъното на душата си. Мисля, че е свързано с религията им.

— Не намирам това за много забавно, принц Келдар — отвърна Се’Недра раздразнено.

Разговорът продължи до късно, защото в палатката беше топло и всички бяха сити. След това Делвор ги отведе в съседната палатка, която беше разделена на стаи за спане. Гарион заспа веднага щом главата му докосна възглавницата, и когато на следващата сутрин се събуди, се чувстваше освежен и отпочинал. Облече се тихо, за да не събуди Се’Недра, и отиде в централния павилион.

Силк и Делвор седяха до масата и разговаряха тихо.

— В Арендия има голямо раздвижване — разказваше Делвор. — Новината за похода срещу култа на Мечката разпали кръвта на буйните младежи, както на мимбратите, така и на астурианците. Мисълта, че някъде е имало битка и те не са били поканени, изпълва младите арендци с болка.

— Това не е нищо ново — каза Силк. — Добро утро, Гарион.

— Добро утро, господа — отвърна учтиво Гарион и седна до тях.

— Добро утро, ваше величество — поздрави го и Делвор, след което се обърна към Силк и продължи: — Това, което тревожи всички повече от обичайните караници между младите благородници, е обхваналото крепостните селяни вълнение.

Гарион си спомни мизерните коптори в селата, през които бяха преминали. По лицата на обитателите им се четеше безнадеждност.

— Те имат достатъчно причини да са недоволни, не смяташ ли? — попита той.

— Аз съм първият, който ще се съгласи с това, ваше величество — каза Делвор. — Това не е първият път, когато се случва подобно нещо. Сега е доста по-сериозно. Властите са открили тайни складове с оръжия — при това доста добри. Крепостен селянин с вила не може да окаже голяма съпротива на въоръжен мимбратски рицар, обаче селянин с арбалет е нещо съвсем различно. Досега са станали няколко инцидента — но са били потушени.

— Откъде са получили такива оръжия? — попита Гарион. — Та те нямат достатъчно пари и да се нахранят. Как са могли да си позволят да си купят арбалети?

— Някой ги внася — обясни Делвор. — Засега не можем да посочим точно източника. Но е очевидно, че някой иска да създаде работа на арендските благородници. Те ще са твърде заети вкъщи, за да се включат в нещо, което се намира извън страната.

— Може би Кал Закат? — предположи Силк.

— Твърде вероятно — съгласи се Делвор. — Няма никакво съмнение, че императорът на Малореа има амбиции да завладее света. Безредиците в западните кралства ще бъдат неговият най-добър съюзник, ако реши да се насочи с армиите си на север, след като най-накрая убие крал Ургит.

— Само това ми трябва — изпъшка Гарион. — Още едно нещо, за което да се безпокоя.

Когато другите се присъединиха към тях, слугите на Делвор донесоха огромна закуска. Имаше цели подноси с варени яйца, купчини бекон и наденици, чиния след чиния с плодове и вкусни пасти.

— Това наричам аз закуска — отбеляза Силк доволно.

Поулгара го погледна хладно и каза:

— Продължавай, принц Келдар. Сигурна съм, че имаш голям брой интересни забележки.

— Но как бих могъл да опиша прекрасната каша, която ни предлагаш всяка сутрин, скъпа лейди? — попита той с преувеличена невинност.

— Няма да я описваш, ако си загрижен за здравето си — рече Се’Недра със сладък глас.

Един от слугите влезе в палатката и обидено каза:

— Дошъл е един много неприятен, мръсен човек, Делвор. Говори мръсотии и настоява да влезе. Да го прогоним?

— О, това сигурно е Белдин — рече Поулгара.

— Познавате ли го? — Делвор изглеждаше изненадан.

— Познавам го от дете — отвърна тя. — Той наистина не е толкова лош, колкото изглежда, но първо трябва да свикнеш с него. — Тя се намръщи. — Вероятно ще трябва да му позволиш да влезе. Той може да е ужасно неприятен, когато го дразнят.

— Белгарат — измърмори Белдин, като грубо изблъска протестиращия слуга от вратата. — Това ли е цялото разстояние, което си извървял? Мислех, че вече си в Тол Хонет.

— Трябваше да спрем в Пролгу, за да се срещнем с горима — отвърна Белгарат кротко.

— Това не е посещение при приятели, дръвнико — отвърна заядливо Белдин. Дребният гърбав човек беше мръсен както винаги. Мокрите парцали, които използваше като дрехи, бяха привързани тук-там към тялото му с прогнили въжета. Косата му беше сплъстена и пълна с клонки и слама. Той пристъпи тежко с кривите си крака към масата и си взе една наденица.

— Моля те, опитай се да бъдеш учтив, чичо — каза леля Поул.

— Защо? — Той посочи малкото гърне по средата на масата. — Какво има вътре?

— Конфитюр — отговори Делвор малко изплашено.

— Интересно — каза Белдин. После бръкна с мръсната си ръка в гърнето, извади я и я облиза. — Не е зле.

— Точно до теб има хляб — остро каза леля Поул.

— Не обичам хляб — изсумтя той и си избърса ръката в дрехите.

— Успя ли да настигнеш Харакан? — попита го Белгарат.

Белдин отговори с няколко ругатни, които накараха Се’Недра да пребледнее.

— Отново ми се изплъзна. Нямам достатъчно време да го преследвам, затова ще се лиша от удоволствието да го разцепя на две. — Той пак бръкна в сладкото.

— Ако се натъкнем на следите му, ще се погрижим за това вместо теб — обади се Силк.

— Той е магьосник, Келдар. Ако се изправите срещу него, ще ви изкорми и ще окачи червата ви върху някоя ограда. Аз бих оставил Гарион да се оправя с него.

Белдин остави празното гърне от конфитюр и се оригна.

— Мога ли да ви предложа още нещо? — попита Делвор.

— Не, но все пак ти благодаря. Нахраних се добре. — Той отново се обърна към Белгарат. — Смятате ли да стигнете до Тол Хонет преди да настъпи лятото?

— Ние не изоставаме толкова много, Белдин — запротестира Белгарат.

Белдин изпръхтя пренебрежително, после каза:

— Наблюдавай пътя на юг. Един малореанец задава въпроси за теб и другите. Наема хора по целия Западен път.

Белгарат го погледна остро.

— Можеш ли да ми кажеш някакво име?

— Той използва няколко. Това, което употребява най-често е Нарадас.

— Имаш ли представа как изглежда? — попита Силк.

— Всичко, което успях да науча за него е, че има особени очи. Целите бели.

— Да — рече Делвор. — Да, да, да.

— Какво трябва да означава това? — поинтересува са Белдин.

— Човекът с белите очи е тук на панаира. И задава въпроси.

— Това прави всичко много по-лесно. Наеми някой, който да забие нож в гърба му.

Белгарат поклати глава.

— Легионерите, които охраняват панаира, стават подозрителни, когато започнат да се появяват трупове без никакво обяснение.

Белдин повдигна рамене.

— Удари го с нещо по главата и го отнеси на няколко мили в равнината. Прережи му гърлото и го изхвърли в някоя дупка. Вероятно няма да го открият до пролетта. — Той погледна Поулгара и грозното му лице се изкриви в лукава усмивка. — Ако продължаваш да гризеш тази паста, момиче, ще надебелееш. Вече си доста закръгленка.

— Закръгленка?

— Няма нищо, Поул. Някои мъже харесват жени с дебели дупета.

— Защо не избършеш конфитюра от брадичката си, чичо?

— Пазя си го за обяд. — Той се почеса под мишницата.

— Пак ли въшки? — попита го хладно тя.

— Случва се. Нямам нищо против няколко въшки. Те са по-добра компания от повечето хора, които познавам.

— Къде отиваш сега? — поинтересува се Белгарат.

— Пак в Малореа. Искам да се поровя известно време около Даршива и да разбера какво мога да науча за Зандрамас.

Делвор хвърли несигурен поглед към изцапания дребен човек и попита:

— Веднага ли смятате да тръгнете, учителю Белдин?

— Защо?

— Бих желал да разменим няколко думи насаме, ако имате достатъчно време.

— Тайни, Делвор? — рече Силк.

— Не истински, стари приятелю. Една идея се върти в главата ми, но искам да я развия малко по-добре преди да я разкрия пред вас. — Той отново се обърна към гърбавия мъж. — Защо да не се разходим, учителю Белдин? Измислих нещо, което може да ви хареса и няма да отнеме много време.

Погледът на Белдин излъчваше любопитство.

— Добре — съгласи се той и двамата излязоха в дъждовната утрин.

— Защо го прави? — попита Гарион Силк.

— Това е лош навик, който Делвор придоби в Академията. Обича да измисля хитри номера без никакво предупреждение. По този начин може след това да седи и да се наслаждава на възхищението, което изпитват останалите. — Дребният мъж погледна към масата. — Смятам, че мога да изям още малко наденица — рече той. — И още няколко яйца. До Тол Хонет има много път и искам да имам защита срещу овесената каша.

Поулгара погледна Се’Недра.

— Забелязала ли си, че когато някои хора открият идея, която им се струва забавна, я повтарят до безкрай и отегчават всички останали до сълзи?

Се’Недра погледна Силк и в очите й заблестя лукав пламък.

— Забелязала съм, лейди Поулгара. Смяташ ли, че това е резултат от ограничено въображение?

— Сигурна съм, че има нещо общо с това, скъпа. — Леля Поул погледна Силк и се засмя ведро. — Искаш ли да продължим играта, Келдар?

— А, не, Поулгара. Не.

Малко преди обяд Делвор и Белдиц се върнаха доволно усмихнати.

— Наистина майсторско изпълнение, учителю Белдин — каза Делвор, когато влязоха.

— Детска игра — повдигна пренебрежително рамене Белдин. — Хората неизбежно смятат, че деформираното тяло крие изкривено съзнание. Използвал съм това предимство много пъти.

— Няма ли най-накрая да ни кажете за какво става дума? — попита Силк.

— Нямаше усложнения, Силк — каза Делвор. — Можете да тръгнете, без да се тревожите заради онзи любопитен малореанец.

— Какво?

— Нали той се опитваше да купи информация. — Делвор сви рамене. — Е, ние му я продадохме и той тръгна в пълен галоп.

— Каква информация му продадохте?

— Стана така — почна Белдин и се приведе още повече, преувеличавайки, колкото може деформацията на тялото си. Лицето му се отпусна като на малоумен. — Прощавайте, ваша милост — каза той с писклив глас и се поклони раболепно. — Чух, че искате да откриете някакви странници и ще платите, за да разберете къде са. Аз видях хората, които търсите, и мога да ви кажа къде са — ако ми дадете достатъчно пари. Колко ще платите?

Делвор се засмя възторжено.

— Нарадас го прие за чиста монета. Аз заведох учителя Белдин при него и му казах, че съм намерил човек, който знае нещо за търсените от него хора. Споразумяхме се за цената и тогава учителят го избудалка.

— По кой път го изпратихте? — попита Силк.

— На север. — Белдин сви рамене. — Казах му, че съм ви видял, докато сте лагерували край пътя в арендската гора — и че един от членовете на групата ви се е разболял и сте спрели, докато възстанови здравето си.

— И той не заподозря нищо? — попита Силк.

Делвор поклати глава.

— Това, което кара хората да заподозрат нещо, е помощ, която идва без причина. Аз накарах Нарадас да повярва, че съм искрен. Измамих ужасно учителя Белдин. Нарадас му даде няколко сребърни монети за информацията му. Обаче моята цена беше много по-висока.

— Брилянтно! — измърмори Силк с възхищение.

— Въпреки това има нещо, което трябва да знаете за Белите очи — каза Белдин на Белгарат. — Той е малореански гролим. Не го изучих твърде добре, защото не исках да усети какво правя, но разбрах това. Той има голяма сила, така че се пазете от него.

— Не разбра ли за кого работи? — Белдин поклати глава.

— Отдръпнах се веднага щом научих какъв е. — Лицето на гърбавия магьосник стана мрачно. — Бъдете внимателни с него. Много е опасен.

Изражението на Белгарат стана неумолимо.

— Аз също съм опасен, Белдин — отвърна той.

— Знам, но има някои неща, които не би направил. Нарадас не изпитва подобни задръжки.

4.

През следващите няколко дни продължиха на юг. Студеният вятър превиваше побелялата от зимния студ трева от двете страни на пътя, а морето бе набраздено от големи плавни вълни. Минаха през някакво село, цялото потънало в кал — от кал бяха направени и къщите. Бедните крепостни селяни стискаха зъби, за да издържат още една зима. Съвсем рядко виждаха постройки от камък, в които живееха гордите мимбратски барони, наблюдаващи бдително границите със своите съседи.

Големият западен път, както всички пътища, които изграждаха крупната пътна мрежа на империята Толнедра, се охраняваше от облечени в червени мантии императорски легионери. Гарион и приятелите му се разминаха само с кервана на един търговец, пътуващ на север — мъже с бдителни очи, придружаван от яки наемници.

В един мъглив предобед стигнаха до река Аренд и погледнаха през бляскавия брод към гората на Вордю в северна Толнедра.

— Искате ли да спрем във Воу Мимбре? — обърна се Силк към Белгарат.

Възрастният мъж поклати глава.

— Мандорален и Лелдорин вероятно вече са уведомили Кородулин за това, което се случи в Драсния, а аз наистина не съм в настроение два-три дни да произнасям речи, изпълнени с обръщения и подробности по церемониала. Освен това искам да стигна до Тол Хонет колкото е възможно по-скоро.

Когато прегазиха през пенливите води на брода, Гарион си спомни нещо и попита:

— Ще ни се наложи ли да спираме на митницата?

— Естествено — отговори Силк. — Всеки е задължен да мине през митницата. Разбира се, с изключение на контрабандистите, снабдени с узаконени разрешения, които им служат като пропуски. — Той погледна Белгарат. — Искаш ли да завъртя нещо като малка търговия, когато стигнем?

— Само не ставай прекалено изобретателен.

— Нищо не би могло да убегне от мисълта ми, Белгарат. Всичко, което искам, е да ми дадеш шанс, за да пробвам късмета си с тези. — Той посочи парцаливите си дрехи.

— Аз пък се чудех какво си замислял, когато си подбирал гардероба си — рече Дурник.

Силк му намигна лукаво в отговор.

Вече бяха далеч от брода и навлизаха в гората на Вордю. След не повече от левга стигнаха до варосаната сграда на митницата. Единият ъгъл на дългата постройка напомняше за пожара, опустошил част от тези места преди години. Покривът, направен с червени керемиди, беше изцапан със сажди в единия край. Петима-шестима отдавна некъпани войници бяха наклякали в калния двор около малък огън — пиеха евтино вино, за да не усещат студа. Един от тях — небръснат, с мантия, цялата в кръпки, и ръждясал нагръдник, се изправи лениво, пристъпи няколко крачки напред, застана по средата на пътя, вдигна ръка и каза:

— Приближихте се достатъчно. Отведете конете си зад сградата и отворете багажа си за проверка.

— Разбира се, сержант — отговори угоднически Силк. — Нямаме какво да крием.

— Ние ще решим това — заяви войникът и се олюля. В същия миг и чиновникът на митницата излезе от станцията. Беше се загърнал с одеяло. Беше същият як мъж, на когото бяха попаднали преди години. Тогава вървяха по този път, докато преследваха Зедар и търсеха откраднатото Кълбо. При предишната им среща мъжът излъчваше явно самодоволство. Сега червендалестото му лице носеше скептичното изражение на човек, който живее с убеждението, че животът по някакъв начин е успял да го надхитри.

— Какво имате за деклариране? — изсъска грубо той.

— Страхувам се, че нищо при това пътуване, ваше превъзходителство — отговори с превзет носов говор Силк. — Ние сме просто бедни пътници до Тол Хонет.

Чиновникът изпъчи шкембето си и се взря в дребничкия мъж…

— Мисля, че сме се срещали и преди, нали? Не беше ли Радек от Боктор?

— Същият, ваше превъзходителство. Имате невероятно добра памет.

— В моята работа човек е длъжен да я има. Как се справи тогава със стоката? Вълна беше, нали?

Лицето на Силк изведнъж придоби меланхоличен вид.

— Много по-зле, отколкото се надявах. Цената падна наполовина.

— Съжалявам да чуя това — подхвърли небрежна чиновникът. — Ще възразите ли да отворя багажа ви?

— Всичко, което имаме, е храна и дрехи за преобличане — изрече подсмърчайки дребният драснианец.

— От собствен опит знам, че хората понякога забравят, че носят със себе си ценни предмети. Отвори багажа, Радек.

— Както, кажете, ваше превъзходителство. — Силк слезе с мъка от коня си и започна да откопчава ремъците на торбите. — Ех, де да имах ценни предмети! — въздъхна той трагично. — Но тази злочеста авантюра с търговията с вълна постави началото на дългия ми крах. На практика вече съм вън от бизнеса.

Чиновникът изсумтя и запретърсва торбите. Беше му студено и зъзнеше. Накрая се обърна към Силк с недоволен поглед.

— Изглежда, казваш истината, Радек. Съжалявам, че се усъмних в теб. — Той духна в шепите си. — Времената са трудни. Нищо ценно не е минало оттук от половин година, нищо, за което да вземеш дори малък подкуп.

— Чух, че имало някакъв проблем във Вордю — подхвана Силк с превзетия си носов говор. — Нещо, че сте се били отцепили от Толнедра.

— Възможно най-идиотското нещо в историята на империята! — избухна чиновникът. — След смъртта на великия херцог Кадор всички сякаш си изгубиха ума. Трябваше да се усетят, че съучастникът им е агент на противниковата страна.

— Съучастник ли?

— Имаше един. Претендираше, че бил търговец от изтока. Пълзеше ката червей, ползвайки се от доверието на благородниците Вордю, и ги превъзнасяше с ласкателствата си. Нуждаеше се от време, докато постигне целите си, а пък те повярваха, че са достатъчно кадърни да управляват свое собствено кралство, независимо от Толнедра. Но позволи ми да ти кажа какъв хитрец е Варана. Той сключи сделка с крал Кородулин и го направи много преди всички във Вордю да започнат да се влачат с мимбратските рицари, грабещи каквото им попадне. — Митничарят посочи изгорялата част на станцията си. — Виждаш ли това? Един взвод техни войници дойдоха тук и плячкосаха всичко, а след това подпалиха сградата.

— Трагично — изказа съболезнованията си Силк. — Някой разбра ли точно за кого е работил така нареченият търговец?

— Онези идиоти в Тол Вордю не успяха, в това съм съвсем сигурен, но аз разбрах кой е, в минутата, в която погледите ни се срещнаха.

— О?

— Беше риванец и така прехвърля цялата отговорност за всичко върху крал Белгарион. Той винаги е мразел благородниците Вордю. Гарион решил с този план да унищожи силата им в северна Толнедра. — Мъжът се усмихна мрачно. — Получи точно това, което заслужаваше. Принудиха го да се ожени за принцеса Се’Недра и сега тя прави живота му непоносим.

— Как успя да разбереш, че агентът е бил риванец? — попита Силк с любопитство.

— Това е лесно, Радек. Риванците са живеели откъснати от света на Острова си в продължение на хиляди години. Всички са жертва на кръвосмешение, така че са наследили всички възможни дефекти и увреждания.

— Увреждания?

— Очите му — отвърна мъжът. — Нямаха истински цвят, бяха абсолютно бели — добави той и потръпна. — При вида на подобно нещо се вцепеняваш. — Митничарят се уви по-плътно в одеялото си. — Съжалявам, Радек, но замръзвам. Влизам на топло. Ти и приятелите ти сте свободни да тръгвате. — С тези думи той приключи проверката и забърза към станцията.

— Доста интересно — рече Силк, когато се отдалечиха от обгорялата сграда.

— Следващият въпрос е за кого работи този мъж с белите очи — навъсено каза Белгарат.

— За Урвон? — предположи Дурник. — Може би той е назначил Харакан да работи на север, а Надарас на юг. Двамата имат задача да предизвикат колкото се може по-големи вълнения.

— Може би — изсумтя Белгарат. — Ала може би грешим.

— Скъпи принц Келдар — подхвана Се’Недра. — Каква точно бе целта на всичкото това раболепничене и вайкане?

— Просто играя роля, Се’Недра — отговори той весело. — Радек от Боктор беше надуто, високомерно магаре. Поне докато беше богат. Сега бедността го е превърнала в пълната противоположност на онова, което представляваше в миналото.

— Но Радек от Боктор не съществува!

— Разбира се, че съществува. Ти току-що го видя. Радек от Боктор живее в съзнанието на всички хора от тази част на света. В много случаи той е даже по-реален от надутия принц, който стои пред теб.

— Но Радек от Боктор си ти. Току-що му вдъхна живот.

— Наистина го направих и честно казано, се гордея с него. Неговото съществуване и минало, характерът му, държането му са познати на мало и голямо по тези места. Той е толкова истински, колкото си и ти.

— Това не означава нещо кой знае какво, Силк — възрази тя.

— Защото не си драснианка, Се’Недра.

След няколко дни стигнаха до Тол Хонет. Покритият с бял мрамор град блещукаше под лъчите на обвитото в мъгли зимно слънце, а легионерите, стоящи на стража до пищните бронзови врати, бяха напрегнати и както винаги готови за схватка. Когато Гарион и приятелите му изтрополиха по павирания с мраморни плочи мост, офицерът на смяна погледна Се’Недра и удари с юмрук по лъснатата си броня, отдавайки чест.

— Ваше императорско височество — поздрави я той. — Ако знаехме, че наближавате, щяхме да изпратим ескорт.

— И така е добре, капитане — отвърна тя уморено. — Но изпратете някой от войниците си в двореца, за да предупреди императора за пристигането ни.

— Веднага, ваше императорско височество — отговори офицерът, отдаде отново чест и се отдръпна, за да им направи път.

— Няма ли някой в Толнедра да си спомни, че си омъжена? — промърмори кисело Гарион.

— Какво имаш предвид, скъпи? — попита Се’Недра.

— Не могат ли да проумеят, че сега ти си кралица на Рива? Непрекъснато те наричат „ваше императорско височество“. Това ме кара да се чувствам паразит или едва ли не твой слуга.

— Не си ли прекалено чувствителен, Гарион?

Той раздразнено изсумтя.

Улиците на Тол Хонет бяха широки, от двете им страни се издигаха красиви къщи с балкони, пищно украсени с колони и статуи, издигащи се сякаш на показ, а богатите търговци по улиците бяха окичени с безброй безценни бижута. При вида им Силк погледна собствените си овехтели дрехи и тъжно въздъхна.

— Какво стана с ролята, която играеше, Радек? — попита го леля Поул.

— Е, това е само една от ролите ми — отговори той. — Разбира се, че Радек би завидял на тези търговци, но трябва да призная, че ми липсва собствената ми премяна.

— Как е възможно да запомняш всичките измислени личности, в които се преобразяваш?

— Просто съсредоточеност, Поулгара — рече той. — Съсредоточеност. Не можеш да успееш в нищо, ако не се съсредоточиш.

Предизвестени за тяхното пристигане, легионерите на портата пред двореца ги пропуснаха незабавно с церемониални военни почести. Зад портата се откриваше павиран двор, а на мраморните стълби, водещи до самата сграда, ги очакваше император Варана.

— Добре дошли в Тол Хонет — поздрави ги той, когато слязоха от конете. Се’Недра се забърза към него, но в последния момент спря и направи тържествен реверанс.

— Ваше императорско величество — поздрави го тя.

— Защо толкова официално, Се’Недра? — попита императорът и протегна ръце към нея.

— Моля те, чичо — прошепна малката кралица и хвърли поглед към дворцовите служители, наредили се на най-високото стъпало на стълбището. — Не тук. Ако сега ме целунеш, няма да издържа и ще се разплача, а човек от рода Боруни никога не плаче на публично място.

— Ясно — отвърна той с разбиращ поглед. След това се обърна към останалите. — Заповядайте на топло. — После императорът предложи ръката си на Се’Недра и куцукайки изкачи стълбите.

В предверието, край стените бяха подредени мраморни бюстове на толнедранските императори, управлявали страната през последните хиляда години.

— Изглеждат като банда джебчии, нали? — отбеляза Варана и погледна Гарион с иронична усмивка.

— Твоята статуя не се вижда никъде — отбеляза Гарион.

— Дворцовият скулптор има проблеми с носа ми. Родът Анадил е със селски произход и поради тази причина носът ми няма достатъчно силно императорско излъчване.

Варана ги отведе през широк коридор до огромна, осветена от свещи стая с пурпурен килим, пищни завеси и красиво тапицирани мебели. Във всеки ъгъл пламтеше железен мангал, затова помещението беше приятно топло.

— Моля — покани ги императорът. — Настанете се удобно. Ще изпратя да донесат нещо горещо за пиене, докато в кухнята приготвят вечерята.

Той каза нещо на легионера на вратата, докато Гарион и приятелите му сваляха наметалата си и се настаняваха.

— Та така — подхвана Варана, след като затвори вратата. — Какво ви води в Тол Хонет?

— Чу ли за нашата битка срещу култа към Мечката? — попита го Белгарат. — И за причината за нея?

Императорът кимна.

— Нещата се обърнаха така, че борбата ни се насочи в погрешна посока. Култът не е замесен в отвличането на принц Геран, въпреки че имаше опит за покушение срещу него. Човекът, когото търсим, се казва Зандрамас. Това име говори ли ти нещо?

Варана се намръщи.

— Не — отвърна той. — Не съм чувал това име.

Белгарат веднага даде необходимата информация, като разказа на Варана какво са научили за Зандрамас, Харакан и Сардион. Когато свърши, императорът изглеждаше разколебан.

— Приемам по-голямата част от думите ти — отбеляза той. — Но някои неща… — Варана сви рамене.

— Какъв е проблемът?

— Варана е скептик, татко — намеси се Поулгара. — Има определени неща, за които предпочита да не мисли.

— Дори след всичко, което се случи в Тул Марду? — Белгарат изглеждаше изненадан.

— Въпрос на принцип, Белгарат — засмя се Варана. — Трябва да живея с мисълта, че съм толнедранец и войник.

Белгарат го погледна развеселено.

— Добре тогава. Можеш ли да приемеш факта, че в отвличането на принца има политически мотив?

— Естествено. Разбирам политиката.

— Добре. В Малореа винаги е имало два основни центъра на силите — кралската власт и църквата. Сега ми се струва, че този Зандрамас издига трети. Не можем да кажем дали Кал Закат е пряко свързан по някакъв начин с това, но има нещо, наподобяващо борба за власт между Урвон и Зандрамас. И поради някаква причина синът на Гарион е в основата на тази борба.

— Ние също дочухме някои подмятания по пътя. Поради някаква причина малореанците не искат да бъдат въвлечени в това — добави Силк. — Има агенти, подклаждащи конфликти в Арендия. Вероятно зад отцепването на Вордю от империята стои човек от Малореа.

Варана хвърли остър поглед към него.

— Някой си Нарадас — добави Силк.

— Виж, това име съм чувал — рече императорът. — Според всеобщото мнение той е ангаракски търговец, дошъл, за да сключи някои доста зашеметяващи търговски споразумения. Пътува много и е спечелил доста пари. Моите търговски съветници мислят, че е агент на крал Ургит. Това, че в момента Закат контролира районите със залежи в източната част на Ктхол Мургос, без съмнение означава, че Ургит се нуждае от пари, за да финансира войната, която води.

Силк поклати глава.

— Не мисля така. Нарадас е малореански гролим. Не е за вярване, че би работил за краля на мургите.

На вратата тихо се почука.

— Да? — каза Варана.

Вратата се отвори и влезе лорд Морин, висшият императорски дворцов сановник, много слаб възрастен мъж. Косата му беше съвсем побеляла, отметната назад над челото. Восъчната прозрачност на кожата издаваше старостта му. Той бавно се придвижи към тях.

— Драснианският посланик, ваше величество, — обяви сановникът с треперещ глас. — Съобщи ми, че разполага с важна информация за вас и гостите ви.

— Тогава го въведи, Морин.

— Придружава го една млада дама, ваше величество — добави Морин. — Според мен е от благородно потекло.

— Да влязат и двамата — нареди Варана.

— Както наредите, ваше величество — отговори Морин и се поклони с видимо усилие.

Когато възрастният сановник въведе посланика и придружителката му, Гарион премигна от изненада.

— Негово превъзходителство принц Калдон, посланик на кралския двор на Драсния — обяви Морин. — И нейно височество маркграфиня Лизел… — добави нерешително той.

— Аз съм таен агент, ваше превъзходителство — гордо каза Лизел.

— Това ли е официалната ви титла, ваше благородие?

— Спестява много време, ваше превъзходителство.

— Боже мой! — въздъхна Морин. — Как се променя светът. Нима е редно ваше благородие да се представя пред императора като официален таен агент?

— Мисля, че той вече е разбрал това, лорд Морин — заяви тя.

Морин се поклони и бавно излезе.

— Колко мил старец — прошепна тя.

— Здравей, братовчеде — обърна се Силк към посланика.

— Имате ли родствена връзка? — попита Варана.

— Далечно родство, ваше величество — отговори Силк. — Майките ни са били втори братовчедки, а може би и трети.

— По-скоро четвърти, мисля — рече Калдон и се обърна към своя роднина. — Изглеждаш така, сякаш те мъчи лошо настроение, братовчеде — забеляза той. — Последния път, когато те видях, беше отрупан със злато и скъпоценни камъни.

— Дегизиран съм, братовчеде — отвърна Силк невъзмутимо. — Всички очакват, че не би трябвало да ме познаеш.

— Ах! — възкликна Калдон и се обърна към императора. — Моля, извинете нашите закачки, ваше величество. Келдар и аз се мразим още от деца.

— Това беше омраза от пръв поглед — ухилено се съгласи Силк. — Ние буквално се презираме.

Калдон се усмихна леко.

— Когато бяхме деца, криеха всички ножове винаги щом семействата ни си гостуваха.

Силк погледна любопитно Лизел и попита:

— Какво правите в Тол Хонет?

— Тайна.

— Велвет трябваше да предаде няколко официални съобщения от Боктор. — обясни Калдор. — И някои инструкции.

— Велвет ли?

— Глупаво е, нали? — разсмя се Лизел. — Но пък можеха да ми изберат и още по-неприятно име.

— По-добро е от едно друго, за което се сещам — съгласи се Силк.

— Бъди учтив, Келдар.

— Каква вест все пак ни носиш, принц Калдон? — попита Варана.

Калдон въздъхна.

— С голямо прискърбие трябва да ви съобщя, че Бетра е убита, ваше величество.

— Какво?!

— Била е причакана от наемни убийци в една безлюдна улица миналата нощ, когато се е завръщала от някаква сделка. Помислили я за мъртва, но тя успяла да се дотътри до вратата ни и преди да умре успя да ни предаде малко информация.

Лицето на Силк беше станало мъртвешки бледо.

— Кой го е извършил? — запита той.

— Все още работим върху това, Келдар — отговори братовчед му. — Имаме подозрения, разбира се, но нищо не е достатъчно конкретно, за да се захванем за някоя улика.

Лицето на императора беше мрачно.

— Има някои хора, които ще трябва да научат за това — изрече строго той. — Бихте ли дошли с мен, принц Калдон?

— Разбира се, ваше величество.

— Моля, извинете ни — обърна се Варана към останалите. — Това е въпрос, който изисква незабавна намеса от моя страна.

И изведе драснианския посланик от стаята.

— Много ли се е мъчила? — попита Силк момичето, известно сега като Велвет. Гласът му беше изпълнен с болка.

— Използвали са ножове, Келдар — отговори тя. — Това никога не е приятно.

— Разбирам.

Лицето му възвърна предишната си твърдост.

— Тя успя ли по някакъв начин да ви подскаже кой стои зад всичко това?

— Спомена, че била информирала император Варана за заговор, целящ убийство на сина му.

— Хонетите! — процеди Се’Недра.

— Защо мислиш така? — бързо попита Силк.

— Гарион и аз бяхме тук, когато тя разказа за заговора на Варана. На погребението на баща ми. Бетра дойде тайно в двореца и съобщи, че двама хонетски аристократи — граф Елгон и барон Келбор планират да убият сина на Варана.

Лицето на Силк беше безизразно.

— Благодаря ти, Се’Недра — каза само той.

— Има още нещо, което трябва да знаеш, Келдар — каза тихо Велвет и огледа останалите. — Всички ще проявим дискретност, нали?

— Разбира се — увери я той.

— Бетра беше агент Хънтър — каза тя.

— Хънтър? Бетра?

— При това е работила така няколко години. Когато въстанието срещу наследяването на трона от роднините на императора започна да се надига тук в Толнедра, крал Родар упълномощи Джевълин да започне да действа. Така кралят щеше да се увери, че този, който ще получи трона след Ран Боруни, ще бъде приемлив за алорните. Джевълин дойде до Тол Хонет и вербува Бетра да се занимае с това.

— Извинявай — прекъсна я Белгарат. Очите му светеха, изпълнени с любопитство. — Но какво толкова, че е била Хънтър?

— Хънтър е възможно най-секретният ни таен агент — отговори Велвет. — Самоличността му е известна само на Джевълин, а Хънтър се заема единствено с най-отговорните и деликатни задачи — неща, в които Драснианската корона просто не може да участва открито. Както и да е, когато се оказа, че великият херцог Норагон от династията на Хонет почти по всяка вероятност ще бъде следващият император, крал Родар направи прозрачен намек на Джевълин и след няколко месеца Норагон съвсем случайно изяде няколко развалени стриди, ама наистина твърде развалени стриди.

— Бетра ли стори това? — Гласът на Силк прозвуча изненадано.

— Тя беше необикновено изобретателна.

— Маркграфиня Лизел? — изрече въпросително Се’Недра и замислено присви очи.

— Да, ваше величество?

— Ако самоличността на Хънтър е най-дълбоката държавна тайна в Драсния, как така ти си наясно с нея?

— Бях изпратена от Боктор с определени задачи за Бетра. Чичо ми знае, че на мен може да се разчита.

— Но сега я разкриваш, нали?

— Това става след извършването на деянието, ваше величество. Бетра е мъртва. Някой друг ще бъде Хънтър. Както и да е, преди да умре, Бетра ни съобщи, че някой е разбрал каква е истината за смъртта на великия херцог Нарагон и този някой е предал информацията. Тя вярваше, че тъкмо тази информация е предизвикала нападението срещу нея.

— Тогава това без съмнение ограничава кръга на възможните извършители на убийството до хонетите, нали? — подчерта Силк.

— Все още не сме го доказали категорично, Келдар — предупреди го Велвет.

— Достатъчно категорично, за да ме убеди.

— Нали нямаш намерение да действаш прибързано? — попита тя. — Знаеш, че Джевълин не би харесал това.

— Това си е негов проблем.

— Нямаме време да се намесваме в политиката на Толнедра, Силк — строго каза Белгарат. — Няма да останем тук толкова дълго.

— Ще трябва да съобщя на Джевълин какви са плановете ти — предупреди го Велвет.

— Разбира се. Но докато съобщението ти стигне Боктор, всичко вече ще бъде факт.

— Важното в случая е, че ни пречиш, Келдар.

— Довери ми се — рече той и безшумно излезе от стаята.

— Винаги, когато каже така, се изнервям — промърмори Дурник.

Рано на другата сутрин Белгарат и Гарион излязоха от Императорския дворец, за да посетят библиотеката в университета. Широките улици на Тол Хонет бяха сковани от мраз, откъм реката духаше силен бръснещ вятър. Всички минувачи бяха навели глави срещу вятъра. Гарион и дядо му минаха през безлюдния централен пазар и стигнаха до групата сгради на университета. Влязоха и първият човек, когото видяха, бе внушителен, облечен в черна роба учен — разхождаше се замислено по една мраморна алея.

— Извинете — каза му Белгарат, — можете ли да ни упътите до библиотеката?

— Какво? — Мъжът вдигна поглед и примигна.

— Библиотеката, уважаеми господине — повтори Белгарат. — Къде се намира?

— О! — отвърна ученият. — някъде натам. — И посочи неопределено с ръка.

— Бихте ли могли да бъдете малко по-точен?

Ученият погледна обидено зле облечения възрастен мъж и рече безцеремонно:

— Попитай някой от портиерите. Аз съм зает. Работя върху един въпрос от двадесет години и почти съм открил отговора му.

— О? И какъв е този въпрос?

— Чудя се дали това наистина би заинтересувало някакъв си необразован просяк — отговори ученият надменно. — Но ако толкова искате да знаете, опитвам се да изчисля колко точно тежи светът.

— Това ли било? И този проблем ви е отнел двадесет години? — Лицето на Белгарат изразяваше изненада. — Аз разреших този въпрос преди много години и при това само за няколко седмици.

Ученият впи очи в него и лицето му пребледня.

— Невъзможно! — възкликна той. — Аз съм единственият човек на света, който изследва този въпрос. Никой никога не си го е задавал преди мен.

Белгарат се разсмя.

— Съжалявам, уважаеми, но хората са си го задавали, при това няколко пъти. Най-доброто му решение, което съм виждал, е предложено от Талджин от университета в Мелджена. Да, мисля, че беше Мелджена. През второто хилядолетие. Във вашата библиотека би трябвало да има копие от изчисленията му.

Ученият започна да трепери неудържимо, очите му изхвръкнаха от орбитите си. Без да каже и дума повече, той хукна през ливадата. Полите на робата му заплющяха след него.

— Наблюдавай го, Гарион — рече хладно Белгарат. — Сградата, към която тича, би трябвало да е библиотеката.

— И колко точно тежи светът? — попита Гарион с любопитство.

— Как бих могъл да знам? — отговори Белгарат. — Едва ли някой здравомислещ човек би пожелал да узнае това.

— Ами онзи Талджин, за когото спомена, че е намерил отговора на този въпрос?

— Талджин? О, няма такъв човек. Просто си го измислих.

Гарион впи очи в него.

— Това, което направи, е отвратително, дядо — изрече обвинително той. — Ти току-що разруши делото, на което човекът е посветил целия си живот. Излъга го.

— Но това го накара да ни отведе до библиотеката — изтъкна лукаво възрастният мъж. — Между другото, може би сега той ще пренасочи вниманието си към нещо малко по-значимо. Библиотеката е в сградата с кулата. Той току-що изкачи стълбите в луд бяг. Ще тръгваме ли?

Точно след главния вход към библиотеката се намираше мраморна ротонда и в центъра й стоеше високо, богато украсено с дърворезба писалище. Зад него седеше плешив слаб човек и преписваше неуморно от някаква огромна книга. Той се стори някак познат на Гарион и кралят на Рива се намръщи в опит да си спомни къде го е виждал.

— С какво мога да ви помогна? — попита слабият мъж и вдигна глава от книгата, когато Белгарат спря пред писалището му.

— Търся копие на „Предсказанията на западните гролими“.

Мършавият се намръщи и почеса едното си ухо.

— Ръкописът би трябвало да се намира в отдела по сравнително богословие — рече замислено той. — Бихте ли могли да ми кажете приблизително кога е съставен?

Белгарат също се намръщи и се вгледа в купола на ротондата, обмисляйки отговора си.

— Според мен някъде в началото на третото хилядолетие — отвърна накрая той.

— Това би го поставило във времето или на втората династия на хонетите, или на втората династия Бордю — рече ученият. — Сигурно няма да е трудно да го открием. — Той се изправи. — Оттук — покани ги той и посочи един от коридорите, разперващи се като ветрило от ротондата. — Моля, следвайте ме.

Гарион все още чувстваше как нещо го гложди отвътре. Познаваше този любезен, услужлив учен, но не можеше да си спомни кой точно е той. Мъжът без съмнение беше по-възпитан от надутия самомнителен учен, който изчисляваше колко тежи светът. Освен това… Изведнъж кралят се досети.

— Учителю Джийбърс? — изрече той, все още невярващ. — Това вие ли сте?

— Срещали ли сме се някога, господине? — попита Джийбърс учтиво, като му хвърли бърз озадачен поглед.

Гарион се засмя.

— Да, учителю Джийбърс. Та нали вие ме запознахте с жена ми.

— Не си спомням да съм правил някому такова нещо…

— О, напротив, мисля, че си спомняте. Вие с нея със сетни сили се измъкнахте от двореца, и то посред нощ. След това поехте на юг към Тол Борун. По пътя се присъединихте към група търговци. Тръгнахте си твърде изненадващо, когато жена ми ви казала, че напускате Тол Хонет по нейно желание, а не по заповед на император Ран Боруни.

Джийбърс премигна, после очите му изведнъж се разшириха.

— Ваше величество — възкликна той и се поклони. — Простете ми, че не успях да ви позная веднага. Очите ми вече не са такива, каквито бяха.

Гарион се разсмя и го потупа радостно по рамото.

— Няма нищо, Джийбърс. Не възнамерявам да разкривам самоличността си при тази си обиколка.

— А как е малката Се’Недра, ах, простете, исках да кажа — нейно величество?

Гарион без малко щеше да разкаже на бившия възпитател на жена си за похищението на техния син, но Белгарат го смушка дискретно с лакът и той каза само:

— Добре е, много е добре.

— Толкова се радвам да чуя това — отвърна Джийбърс с любяща усмивка. — Тя беше напълно непоносима ученичка, но странно: открих, че след като се лиших от нейната компания, от моя живот си отиде много радост. Зарадвах се, когато разбрах за неочаквания й брак. Не бях чак толкова изненадан, колкото колегите ми тук, когато се чу, че тя е водила армия при Тул Марду. Се’Недра винаги е била малко пламтящо същество, готово веднага да избухне, и при това го прави по впечатляващ начин. — Той хвърли опрощаващ поглед към Гарион. — Ако бъдем честни, трябва да кажа, че малката принцеса беше безотговорна и недисциплинирана ученичка.

— Да, тези нейни качества се проявяват от време на време.

Джийбърс се разсмя.

— Сигурен съм, че е така, ваше величество — съгласи се той. — Моля, предайте й моите поздрави. — Ученият се поколеба. — И ако не мислите, че е прекалено самонадеяно — също така и моята привързаност и обич към нея.

— Ще ги предам, Джийбърс — обеща Гарион. — Повярвай ми.

— Това е отделът по сравнително богословие — каза плешивият учен и побутна една тежка, едва открехната врата. — Всички ръкописи и свитъци са подредени според каталога и се съхраняват по династии. Античните отдели са по-назад. — Той ги водеше по тясната пътека между редовете с високите рафтове, върху които имаше книги: тежки, подвързани с кожа томове и плътно навити свитъци на стари ръкописи. Мършавият мъж изведнъж спря и прокара пръст по един от рафтовете.

— Прах — отбеляза той и кихна неодобрително. — Трябва да си поговоря с уредниците по този въпрос.

— Съвсем естествено е по книгите да се натрупа прах — отбеляза Белгарат.

— Както е съвсем естествено уредниците да не правят нищо, за да предотвратят това — добави Джийбърс с крива усмивка. — Ах, ето къде били ръкописите! — Ученият спря в средата на една малко по-широка пътека. — Моля, бъдете внимателни — допълни той и плъзна ръка по томовете с някаква особена обич. — Те са стари и крехки. Свитъците, писани по времето на втората династия на хонетите, са от тази страна, а тези, датиращи от втората династия Вордю, са ето тук. Багрите на документите, писани от хонетите, са далеч по-меки поради кралското им потекло, така че сигурно лесно ще намерите онова, което искате. Сега, извинете ме, но не би трябвало да стоя далеч от писалището си прекалено дълго. Някои от колегите ми стават нетърпеливи и започват да се ровят из рафтовете сами. След това са ми необходими цели седмици да сложа всичко в ред.

— Сигурен съм, че вече можем да се оправим и сами, учителю Джийбърс.

— Благодаря ви, ваше величество. — Мършавият мъж се обърна и си тръгна.

— Невероятна промяна — отбеляза Белгарат. — Вероятно малкото страшилище Се’Недра е успяла да унищожи всичката му надутост. — След това старецът се взря съсредоточено в рафтовете. — Но трябва да призная, че Джийбърс наистина е кадърен учен.

— Той не е ли само библиотекар? — попита Гарион. — Просто човек, който се грижи за книгите?

— От тази професия започват всички знания на света, Гарион. Книгите не биха ти помогнали, ако просто са натрупани на купчина. — Вълшебникът се наведе и дръпна някакъв завит в черен калъф свитък от долния рафт. — Най-сетне! — възкликна триумфиращо той. — Джийбърс ни доведе точно до него! — Белгарат се премести в края на реда, където пред висок тесен прозорец бяха поставени маса и няколко скамейки. Бледата слънчева светлина се разливаше като злато върху каменния под. Вълшебникът седна и внимателно развърза връзките, които държаха свитъка плътно навит в черния копринен калъф, но щом го разви, изруга грубо.

— Какво има? — попита Гарион.

— Глупостта на гролимите! — изръмжа Белгарат. — Погледни това! — Белгарат подаде свитъка на младия крал. — Виж пергамента.

Гарион се вгледа внимателно в свитъка.

— Прилича на всички пергаменти, които съм виждал.

— Това е човешка кожа! — изсумтя с отвращение вълшебникът.

Гарион се отдръпна с погнуса.

— Ужасно!

— Не това е проблемът. На когото и да е била кожата, с него вече отдавна е свършено. Истинският проблем е, че човешката кожа не задържа мастилото. Погледни! Толкова е избеляло, че думите не се виждат.

— Можеш ли по някакъв начин да ги възстановиш? Както направи с писмото на Анхег?

— Гарион, свитъкът е на 3000 години. Разтворът на солите, който използувах за писмото на Анхег, би го превърнал в купчина прах.

— А чрез магьосничество?

Белгарат поклати глава.

— Пергаментът е прекалено чуплив. — Той внимателно го заоглежда и след малко възкликна: — Тук има нещо!

— Какво?

— „…търси следите на Детето на Мрака в земята на драконите…“ — Възрастният мъж вдигна поглед. — Това все пак е нещо.

— Какво означава то?

— Точно това, което казва. Зандрамас е отишъл в Нийса. Ще намерим следите му там.

— Дядо, но ние вече знаехме това.

— Само предполагахме, Гарион. Има известна разлика. Зандрамас ни изиграва, като ни насочва по фалшиви следи. Сега знаем със сигурност, че сме на прав път.

— Това не е много, дядо.

— Знам. Но е по-добре, отколкото нищо.

5.

— Я погледни само — възмущаваше се Се’Недра на другата сутрин. Току-що беше станала и стоеше до прозореца в топлата си роба.

— Какво? — промърмори сънено Гарион. — Какво да погледна, скъпа? — Беше завит дълбоко под топлите юргани и сериозно си мислеше дали да не продължи да спи.

— Няма да го видиш оттам, Гарион. Ела тук.

Той въздъхна, измъкна се от леглото и тръгна бос към прозореца.

— Не е ли отвратително? — каза тя.

Дворът беше застлан в бяло, а из мъртвешки спокойния въздух мързеливо се носеха големи снежинки.

— Не е ли малко странно да вали сняг в Тол Хонет? — попита той.

— Гарион, в Тол Хонет никога не вали сняг. Последния път, когато видях сняг тук, бях на пет години. Наистина необичайна зима. Е, аз се връщам в леглото и няма да стана, докато не се разтопи и последната снежинка.

— Ти наистина можеш и да не излизаш в снега.

— Не искам дори и да го погледна. — Тя пак си легна и се зави.

Гарион сви рамене и също тръгна към леглото. Още един-два часа сън звучаха съвсем добре.

— Моля те, дръпни завесите около леглото — каза му тя. — И не вдигай много шум на излизане.

Той се вгледа в нея и въздъхна. После дръпна завесите и сънено започна да се облича.

— Бъди така добър, Гарион — каза тя нежно. — Отбий се в кухнята и им кажи, че ще закусвам тук.

Е, това вече определено му се стори нечестно. Той начумерено си облече останалите дрехи.

— О, Гарион?

— Да, скъпа? — Спокойствието му струваше доста усилия.

— Не забравяй да се срешиш. Сутрин винаги изглеждаш като купа сено. — Гласът й вече звучеше сънено.

Белгарат седеше мрачно пред прозореца на тъмната трапезария. Въпреки че беше много рано, на масата до него имаше халба.

— Можеш ли да повярваш? — каза той с отвращение и погледна стелещия се сняг.

— Не мисля, че ще продължи много, дядо.

— В Тол Хонет никога не вали сняг.

— Това каза и Се’Недра. — Гарион протегна ръце към светещия мангал.

— Къде е тя?

— Пак си легна.

— Това съвсем не е лоша идея. Защо не се присъедини към нея?

— Реши, че е време да ставам.

— Това изобщо не е честно.

— И на мен така ми се стори.

Белгарат разсеяно се почеса по ухото. Все още гледаше снега.

— Твърде далеч на юг сме, за да продължи повече от един-два дни. Освен това след два дни е Ерастид. Много хора ще пътуват след празника и няма да изглеждаме подозрително.

— Смяташ, че трябва да изчакаме?

— Логично е. И без това няма да спестим много време, ако непрекъснато работим усърдно.

— Какво мислиш да правиш днес?

Белгарат вдигна халбата си.

— Мисля да изпия това, а после да си легна.

Гарион придърпа един от тапицираните в червено столове и седна. Нещо го тревожеше вече от няколко дни и той реши, че моментът е подходящ да сподели притеснението си.

— Дядо?

— Да?

— Защо всичко изглежда така, сякаш се е случвало и преди?

— Какво имаш предвид?

— Всичко. Има ангараки в Арендия, които се опитват да причиняват неприятности така, както когато следваха Зедар. В Толнедра има интриги и политически убийства — същото като миналата година. Сблъскахме се с чудовище — този път дракон наместо алгротите, но двете неща имат много общо. Изглежда сякаш повтаряме всичко, което се случи, когато се опитвахме да намерим Кълбото. Дори срещнахме и същите хора: Делвор, онзи човек на митницата, дори Джийбърс.

— Знаеш ли, Гарион, това е много интересен въпрос. — Белгарат помисли малко и разсеяно отпи от халбата си. — Ако обаче разгледаш това от друга гледна точка, ще видиш, че всичко се връзва.

— Не те разбирам.

— Ние сме на път към срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака — обясни Белгарат. — Тази среща ще бъде повторение на едно събитие, което се е случвало безброй пъти, откакто свят светува. И тъй като това е същото събитие, логично е обстоятелствата, които го съпътстват, да са подобни… — Той помисли още малко. — Всъщност би трябвало да е така, нали?

— Боя се, че това е твърде сложно за мен.

— Има две предсказания, наречи ги пророчества, ако искаш — две страни на едно и също нещо. Преди непонятно много време нещо се е случило и ги е разделило.

— Да. Това го разбирам.

— Когато се разделили, нещата някак спрели.

— Кои неща?

— Трудно е да се обясни с думи. Да го наречем хода на нещата, които се предполага, че трябва да се случат — бъдещето, мисля. Докато тези две сили са разделени и равностойни, бъдещето не може да се случи. Всички ние просто продължаваме да изживяваме същите събития отново и отново.

— Кога ще спре това?

— Когато едното предсказание най-накрая надделее над другото — когато Детето на Светлината победи Детето на Мрака или обратното.

— Мислех, че аз вече съм направил това.

— Не смятам, че това е достатъчно убедително, Гарион.

— Аз убих Торак, дядо. Какво по-убедително от това?

— Ти уби Торак, Гарион, а не предсказанието на Мрака. Мисля, че ще е необходимо нещо повече от бой с мечове, за да се разреши проблемът.

— Например?

Белгарат разпери ръце.

— Не знам. Наистина не знам. Но идеята ти може да се окаже много полезна.

— О?

— Ако ще се случват същите събития като миналия път, то това би могло да ни даде идея какво да очакваме, нали? Помисли за това. Отдели малко време тази сутрин да си спомниш какво точно се случи миналия път.

— Ти какво ще правиш?

Белгарат изпразни халбата си и стана.

— Както казах — връщам се в леглото.

Следобед един учтив служител в кафява ливрея почука на вратата на стаята, в която Гарион четеше, и го уведоми, че император Варана иска да го види. Гарион остави книгата и последва служителя през ехтящите мраморни коридори към кабинета на Варана.

— А, Белгарион — каза Варана. — Току-що дойде новина, която може да ти се стори интересна. Заповядай, седни.

— Новина ли? — попита Гарион и седна на тапицирания в кожа стол до бюрото на императора.

— Човекът, за когото споменахте онзи ден — Нарадас, — е забелязан в Тол Хонет.

— Нарадас? Как е успял да дойде тук толкова бързо? Последно чух, че язди на север от Големия панаир на Арендия.

— Следял ли ви е?

— Задаваше много въпроси и пръскаше пари наляво и надясно.

— Мога да го заловя, ако желаете. Аз самият искам да му задам няколко въпроса и мога да го задържа няколко месеца, ако е нужно.

Гарион се замисли за малко, после със съжаление поклати глава.

— Той е малореански гролим и може да се измъкне от всяка килия само за минути.

— Имперският подземен затвор е доста сигурен, Белгарион — каза Варана малко намръщено.

— Но не и достатъчно сигурен, Варана. — Гарион се усмихна, като си спомни за твърдите предубеждения на императора към тези неща. — Да кажем, че Нарадас притежава някакви свръхестествени способности. Това е едно от онези неща, за които ти е неудобно да говориш.

— О! — каза Варана с отвращение. — Това ли имаш предвид?

Гарион кимна.

— Може би в края на краищата е по-добре хората ти само да го следят. Ако той не знае, че ние сме уведомени за присъствието му, може да ни отведе до някой друг — или поне до някаква информация. Харакан също е бил забелязван в Толнедра и искам да разбера дали има някаква връзка между двамата.

Варана се усмихна.

— Твоят живот е доста по-сложен от моя, Белгарион — каза той. — Аз имам само една действителност, с която да се оправям.

Гарион сви рамене и лаконично отговори:

— Помага при запълването на свободното ми време.

На вратата се почука и лорд Морин бавно се дотътри вътре.

— Извинете за безпокойството, ваши величества, но от града дойдоха обезпокояващи новини.

— О? — каза Варана. — Какво става, Морин?

— Някой избива членове на рода Хонет — много тихо и много ефикасно. Доста от тях са умрели през последните две нощи.

— Отрова?

— Не, ваше величество. Този убиец е по-директен. Задушил е няколко от тях със собствените им възглавници преди две нощи. Има и едно отвратително падане. Първоначално изглеждало като естествена смърт, но миналата нощ той започнал да използва нож. — Морин поклати глава неодобрително. — Лошо, много лошо.

Варана се намръщи.

— Мислех, че старите кръвни вражди са утихнали. Мислиш ли, че е възможно да са хорбитите? Понякога те могат да имат зъб на някого завинаги.

— Никой не знае, ваше величество. Хонетите са наплашени до смърт. Или ще избягат от града, или ще превърнат къщите си в крепости.

Варана се усмихна.

— Мисля, че ще преживея неудобството на рода Хонет. А този приятел оставял ли е след себе си нещо като запазена марка? Можем ли да го смятаме за някой познат убиец?

— Нямаме представа, ваше величество. Да поставя ли стражи около къщите на хонетите?

— Те си имат собствени войници — сви рамене Варана. — Но ти поразпитай малко и се постарай този приятел да узнае, че искам да си поговоря с него.

— Ще го арестувате ли? — попита Гарион.

— Не знам дали искам да отивам толкова далеч. Искам просто да разбера кой е и да му предложа да спазва правилата по-внимателно. Това е всичко. Чудно ми е кой ли може да бъде.

Гарион обаче си имаше някои лични подозрения.

Празниците на Ерастид в Тол Хонет бяха в разгара си. Множество гуляйджии, повечето прекалили с пиенето, се клатушкаха от едно празненство към друго, а големите родове си съперничеха във вулгарна проява на показното си богатство. Огромните резиденции на богатите и властващите бяха окичени с гирлянди от знаменца във весели нюанси и цветни фенери. Цели състояния бяха изхарчени за разточителните угощения, а предлаганите забавления често прекрачваха границите на добрия вкус. Въпреки че празненствата в двореца бяха по-сдържани, император Варана се чувстваше длъжен да покани хора, които всъщност ненавиждаше.

Събитието, което беше планирано отдавна точно за тази вечер, беше държавен банкет, след който щеше да има и грандиозен бал.

— А вие двамата ще бъдете моите почетни гости — каза твърдо Варана на Гарион и Се’Недра. — Ако аз трябва да изтърпя това нещо, значи същото се отнася и за вас.

— Наистина не бих желала, чичо — отвърна му Се’Недра с тъжна усмивка. — Точно сега не съм в настроение за празнуване.

— Не можеш просто да изключиш живота си, Се’Недра — каза той нежно. — Едно празненство — дори и в компанията на скучни хора тук в двореца — може да те разсее от проблемите ти. — Той я погледна предизвикателно. — Освен това, ако не дойдеш, хонетите, хорбитите и всички останали ще започнат да те одумват и да ти се подиграват.

Се’Недра изправи глава и очите й блеснаха решително.

— Така е — каза тя. — Обаче нямам какво да облека.

— В императорските апартаменти има две стаи, пълни с твои дрехи, Се’Недра — припомни й Варана.

— О, да. Бях забравила. Добре, чичо, ще се радвам да присъствам.

И така Се’Недра, облечена в млечнобяла кадифена рокля и с вплетена в огнените й къдрици скъпоценна диадема, влезе в балната зала под ръка със съпруга си — краля на Рива. Гарион, облечен във взето на заем синьо сако, което очевидно му беше тясно в раменете, подходи към цялата история с пълна липса на ентусиазъм. Като държавен глава на посещение, той бе задължен да стои около един час в редицата по посрещането в главната бална зала и да отговаря с вяло мърморене на шегите, поднасяни от хорбити, ранити, боруни и от техните често лекомислени съпруги. Хонетите бяха забележими само със своето отсъствие.

Към края на тази безкрайна церемония меденорусата племенница на Джевълин маркграфиня Лизел, облечена в неотразима рокля от бледолилав брокат, мина покрай редицата под ръка с принц Калдон.

— Смелост, ваше величество — прошепна тя на Гарион, докато правеше реверанс. — Дори това не може да продължи вечно — макар и да изглежда точно така.

— Благодаря, Лизел — отговори той сухо.

След като посрещането приключи, Гарион любезно си проправи път сред останалите гости, изтърпявайки непрекъснато повтаряния коментар: „В Тол Хонет никога не вали сняг“.

В другия край на осветената от свещи зала група арендски музиканти свиреха на своите инструменти. Репертоарът им беше съставен от празнични песни, характерни за всички кралства на Запада. Техните лютни, виоли, арфи, флейти и обои създаваха музикален фон за бърборенето на гостите на императора.

— Бях ангажирал мадам Алдима да ни забавлява тази вечер — тъкмо казваше Варана на малка групичка хорбити. — Тя трябваше да бъде гвоздеят на програмата за празниците. За съжаление заради промяната във времето реши да не излиза от дома си. Доколкото разбирам, тя много се грижи за гласа си.

— И как не — промърмори на придружителката си една ранитска дама, която стоеше точно зад Гарион. — Първо на първо, гласът й не беше кой знае какъв, а и времето не се отнесе милостиво към него. Не се съмнявам, че Алдима е пяла по кръчмите през всичките тези години.

— Празникът няма да е истински, ако не се пее — продължи Варана. — Може би ще успеем да убедим някоя от тези прекрасни дами да ни удостои с една-две песни.

Една пълничка борунска дама на средна възраст бързо откликна на предложението на императора и се присъедини към оркестъра в изпълнението на любима стара песен. Чуруликащото й сопрано се измъчваше много в достигането на високите регистри. Когато свърши и застана пъхтяща и зачервена пред публиката, гостите на императора я уважиха с учтиви, почти петсекундни аплодисменти. След това всички продължиха празното си бърборене.

И тогава оркестърът засвири една толкова стара арендска песен, че корените й се губеха далеч в мъглата на древността. Като повечето арендски песни, тази също беше меланхолична и започваше с тъжното настроение на сложния водопад от ноти на лютнята. С включването на звучната виола в главната тема се чу и дълбок контраалт. Постепенно този глас остави гостите безмълвни и разговорите замряха. Гарион бе стъписан. Недалеч от оркестъра, маркграфиня Лизел беше вдигнала глава и пееше. Гласът й беше невероятен, с тъжен и вълнуващ тембър. Останалите гости се отдръпнаха от нея, дълбоко респектирани от великолепния й глас, и тя остана съвсем сама в златния кръг на светлината на свещите. И тогава, за голяма изненада на Гарион, Се’Недра пристъпи в кръга и се присъедини към облеченото в бледолилаво драснианско момиче. Флейтата поде контрахармонията и дребничката риванска кралица вдигна малкото си тъжно лице и запя заедно с маркграфинята. Чистият й глас без усилие се изви със звука на флейтата така, че човек не можеше точно да разграничи гласа на флейтата от нейния. В песента й се усещаше такава тъга, че можеше да ти се пръсне сърцето; мъка, от която в гърлото на Гарион застана буца, а в очите му се появиха сълзи. Беше съвсем очевидно, че Се’Недра все още таи болката дълбоко в сърцето си и никакви забавления няма да намалят страданието й.

Когато песента свърши, аплодисментите бяха страхотни.

— Още! — викаха присъстващите. — Още!

Окуражени от овациите, музикантите започнаха същата древна мелодия отначало. Лютнята още веднъж изля сърцето си в ромолящ водопад, но този път с въвеждането на Лизел от виолата се чу трети глас. Глас, който Гарион познаваше толкова добре, че не беше нужно да поглежда, за да разбере кой пее.

Поулгара, облечена в тъмносиня кадифена рокля със сребърна украса, се присъедини към Лизел и Се’Недра в осветения от свещите кръг. Гласът й беше толкова дълбок и чист, колкото на маркграфинята, но в него имаше тъга, която надминаваше и тази на Се’Недра. Тъга за място, което беше загубено и никога нямаше да се върне. После, докато флейтата акомпанираше на Се’Недра в издигащия се контрапункт, Поулгара се присъедини и към нея. Хармонията, която се получи, не беше традиционната и толкова добре позната във всички западни кралства. Очите на арендските музиканти бяха изпълнени със сълзи. Те подеха странните древни акорди и пресъздадоха мелодия, нечувана от хиляда години.

Докато последните ноти на великолепната песен затихваха, настъпи благоговейна тишина. След това гостите избухнаха в аплодисменти, като много от тях открито плачеха. Поулгара безмълвно изведе двете млади жени от златния кръг светлина.

Белгарат стоеше на пътя й, очите му бяха загадъчни. Изглеждаше някак необикновено царствен в снежнобялото си толнедранско наметало. Държеше пълна сребърна чаша.

— Е, татко? — попита го тя.

Без да каже нищо, той я целуна по челото и й подаде чашата.

— Чудесно, Поул. Но защо възкресяваш нещо, което е мъртво и не съществува от векове?

Брадичката й се повдигна гордо.

— Споменът за Воу Вейкюн няма да умре, докато съм жива, татко. Аз винаги го тая в сърцето си и от време на време ми се приисква да припомня на хората, че някога имаше един сияен град, изпълнен с очарование, смелост и красота, а този земен свят, в който живеем сега, му позволи да изчезне.

— Това е много болезнено за теб, нали, Поулгара? — попита сериозно той.

— Да, татко — дори повече, отколкото бих могла да понеса, но досега успявах да потискам болката си, така че… — Тя остави мисълта си недовършена, сви рамене и излезе царствено от залата.

След банкета Гарион и Се’Недра се поразтъпкаха на дансинга — повече за показност, отколкото от искрено желание.

— Защо лейди Поулгара се вълнува толкова от Арендия? — попита Се’Недра, докато танцуваха.

— Като млада е живяла доста време във Воу Вейкюн — отговори Гарион. — Мисля, че много е обичала града и хората.

— Помислих, че ще ми се пръсне сърцето, когато запя.

— Моето почти спря да бие — каза тихо Гарион. — Тя е изстрадала много, но нищо от това, което се е случило досега, не я е наранило толкова, колкото унищожението на Воу Вейкюн. Тя никога не прости на дядо, че не е отишъл да помогне на града, когато астурианците го разрушили.

Се’Недра въздъхна.

— Има толкова много мъка по света…

— Има и надежда — припомни й той.

— Но толкова малко. — Тя отново въздъхна, а после внезапно по устните й се плъзна закачлива усмивка. — Тази песен съсипа всички присъстващи дами! — Тя се усмихна самодоволно. — Напълно ги съсипа.

— Опитай се да не злорадстваш на публични места, скъпа — нежно я скастри той. — Наистина не е прилично.

— Чичо Варана не каза ли, че аз съм една от почетните гости?

— Ами, да.

— Тогава това е мое тържество — каза тя и тръсна глава — и ако искам, ще си злорадствам.

Силк ги чакаше пред камината и си грееше ръцете. Изглеждаше разтревожен и беше много мръсен.

— Къде е Варана? — попита той напрегнато.

— В балната зала. Забавлява гостите си — каза Гарион.

— Какво си правил, принц Келдар? — попита Се’Недра и сбърчи нос от зловонните миризми, които идваха от дрехите му.

— Крих се под една купчина смет. Мисля, че ще ни се прииска да напуснем Тол Хонет — доста бързо при това.

— Какво точно си намислил, Силк? — присви очи Белгарат. — И къде беше през изминалите два дни?

— Къде ли не — отговори той уклончиво. — Наистина трябва да взема да се измия.

— Предполагам, че не знаеш нищо за това, което се е случило на рода Хонет? — каза Гарион.

— 3а какво става въпрос? — попита Белгарат.

— Бях с Варана следобед, когато лорд Морин докладва. Хонетите измирали с изненадващи темпове. Осем или десет според последното преброяване.

— Дванадесет всъщност — поправи го Силк педантично.

Белгарат се обърна към него.

— Мисля, че ми дължиш обяснение.

— Хората умират — сви рамене Силк. — Случва се.

— На тези помогнал ли им е някой?

— Може би, малко.

— И ти ли беше този, който им съдействаше?

— Смяташ ли, че съм способен на това?

Лицето на Белгарат помръкна.

— Искам истината, принц Келдар.

Силк разпери широко ръце.

— Какво е истината, приятелю? Може ли някой да каже какво всъщност е истината?

— Това не ти е философска дискусия, Силк. Ти ли си изклал хонетите?

— Не знам дали бих казал точно „изклал“. Тази дума звучи грубо, а аз се гордея със своята изтънченост.

— Кажи ми — ти ли ги уби?

— Ами… — Силк направи леко обидена гримаса, — ако ще поставяш нещата по този начин…

— Дванадесет души? — каза Дурник скептично.

— И още един, който няма шанс да оцелее — отбеляза Силк. Бях прекъснат преди да се уверя, че е мъртъв, но вероятно съм направил достатъчно, за да считам работата за свършена.

— Все още чакам, Силк — мрачно каза Белгарат.

Силк помириса единия си зловонен ръкав и направи гримаса.

— С Бетра бяхме много добри приятели — каза той и сви рамене, сякаш това обясняваше всичко.

— Но — възрази Дурник — тя не се ли опита да те убие веднъж?

— О, онова ли? Нищо особено. Това беше бизнес — нищо лично.

— Да се опиташ да убиеш някого не е ли достатъчно лично?

— Разбира се, че не. Аз се забърках в нещо, над което работеше тя. Разбирате ли, тя имаше една уговорка с посланика на тулите и…

— Престани да се отклоняваш от темата, Силк — прекъсна го Белгарат.

Очите на Силк станаха студени.

— Бетра беше изключителна жена — отговори той. — Красива, талантлива и невероятно честна. Много й се възхищавах. Почти може да се каже, че я обичах — по много особен начин. Мисълта, че някой е сметнал за добре да я наръга на улицата, дълбоко ме засегна. Направих това, което сметнах за добре.

— Въпреки важността на делото ни? — Лицето на Белгарат беше като буреносен облак. — Значи просто заряза всичко и отиде да убиваш за отмъщение, така ли?

— Има неща, които не можеш да оставиш просто така, Белгарат. Тук са замесени и принципи. Ние не позволяваме убийството на член от драснианското разузнаване да мине безнаказано. Лошо е за бизнеса, ако хората си мислят, че може и да им се размине. Въпреки това първата нощ се постарах нещата да изглеждат естествено.

— Естествено? — каза Дурник. — Как може едно убийство да изглежда естествено?

— Моля те, Дурник. „Убийство“ е много грозна дума.

— Задушил ги е в леглата им със собствените им възглавници — обясни Гарион.

— А един приятел някак си пък падна през прозореца — добави Силк. — От високо беше, доколкото си спомням. Падна върху желязната ограда.

Дурник потрепера.

— Успях да посетя петима по-миналата нощ, но този метод ми отнемаше твърде много време, така че снощи станах малко по-директен. С барон Келбор обаче се позабавих малко. Той всъщност е заповядал да убият Бетра. Поговорихме си хубаво преди да ни напусне.

— Къщата на Келбор е най-добре охраняваната в Тол Хонет — каза Се’Недра. — Как успя да се промъкнеш вътре?

— Хората рядко поглеждат нагоре през нощта, особено ако вали. Влязох през покрива. Както и да е. Келбор ми даде малко полезна информация. Изглежда, че човекът, който е казал на хонетите за дейността на Бетра, е бил малореанец.

— Нарадас? — попита Гарион бързо.

— Не. Бил с черна брада.

— Харакан, тогава?

— Много хора носят бради, Гарион. Аз искам малко повече информация — не че имам нещо против да нарежат Харакан на малки парченца, но ще се ядосам, ако истинският злодей се отърве. — Лицето му отново помръкна. — Това е особено вярно, като се има предвид и фактът, който спомена Келбор: че този услужлив малореанец е организирал и е участвал в убийството на Бетра — нещо като услуга към рода Хонет.

— Наистина ми се ще да се изкъпеш, принц Келдар — каза Се’Недра. — Какво, за бога, те накара да се скриеш в купчина смет?

Той сви рамене.

— Прекъснаха ме по време на последното ми посещение и ме преследваха много хора. Този сняг малко усложни нещата. Много лесно успяваха да следват дирите ми. Трябваше да се скрия накъде и купчината смет беше подръка… — Изражението му се изпълни с отвращение. — В Тол Хонет никога не вали сняг.

— Ще се изумиш колко хора ми казаха това днес — промърмори Гарион.

— Наистина смятам, че трябва да заминем веднага — каза Силк.

— Защо? — попита Дурник. — Нали се измъкна?

— Забравяш следите, Дурник. — Силк вдигна единия си крак. — Риванските ботуши са мое предпочитание. Много са удобни, но оставят и доста ясни следи. Предполагам, че е само въпрос на време някой да събере две и две, а наистина не съм в настроение да бягам от хонетски убийци. Те са доста глупави, но могат и да са неприятни.

Вратата тихо се отвори. Силк моментално приклекна и ръцете му се мушнаха под мръсното палто за камите.

— Боже мой! — каза облечената в бледолилаво Велвет, като влезе и затвори вратата. — Не сме ли малко нервни тази вечер?

— Какво правиш тук? — попита Силк.

— Бях на имперския бал. Нямаш представа колко клюки може да научи човек по такива мероприятия. Цялата бална зала жужеше около инцидентите, които сполетяха хонетите през последните две нощи. Предвид обстоятелствата помислих, че може да ви е хрумнало, че за нас е време да си тръгваме.

— За нас?

— О, не ви ли казах? Каква съм забравана! Аз се присъединявам към вас.

— Това със сигурност няма да стане! — каза Белгарат.

— Не искам да ти противореча, древни — каза Лизел със съжаление, — но аз следвам заповеди. — Тя се обърна към Силк. — Чичо ми е малко разтревожен от някои от делата ти напоследък. Той ти вярва, Келдар — никога не си помисляй, че не ти вярва, но иска и някой да те държи под око. — Тя се намръщи. — Мисля, че много ще се ядоса, когато чуе за среднощните ти визити при хонетите.

— Знаеш правилата, Лизел — отговори Силк. — Бетра беше една от нашите. Ние не оставяме тези неща така.

— Разбира се, че не. Но Джевълин предпочита той лично да се разпореди за този вид отплата. Твоето някак прибързано отмъщение го лиши от тази възможност. Ти си просто твърде независим, Силк. И знаеш ли, той е прав. Ти наистина имаш нужда от някой да те наглежда. — Тя присви устни. — Трябва да призная обаче, че свърши много хубава работа.

— А сега ме изслушай, млада госпожице — каза Белгарат разгорещено. — Няма да ръководя екскурзия в полза на драснианската шпионска мрежа.

Тя му се усмихна обезоръжаващо и нежно го потупа по брадатата буза.

— О, стига, Белгарат! — Меките й кафяви очи го умоляваха. — Не е ли по-разумно и удобно да съм с вас, отколкото да ви следвам от разстояние? А аз ще изпълня заповедите си независимо дали ти харесва, или не.

— Защо трябва вечно да съм заобиколен от жени, които никога не правят каквото им се каже?

— Защото те обичаме, безсмъртни — невъзмутимо обясни тя. — Ти си отговорът на мечтите на всяка девойка и ние те следваме от сляпа преданост.

— Достатъчно, госпожице — каза той заплашително. — Ти няма да дойдеш с нас и решението ми е окончателно.

„Знаеш ли — каза сухият глас в съзнанието на Гарион, — мисля, че най-накрая открих проблема, който винаги съм имал с Белгарат. Това е неговата чиста и упорита любов към противоречията. Той всъщност няма никаква причина за своеволните решения, които взима. Прави го само за да ме дразни.“

— Искаш да кажеш, че се предполага тя да дойде? — изтърва се Гарион. Беше толкова стъписан, че го произнесе на глас.

„Разбира се, че да. Защо мислиш, че си направих, целия този труд, за да дойда в Тол Хонет преди всички вие да си тръгнете? Давай, кажи му.“

Изражението на Белгарат ясно показваше, че неволното възклицание на Гарион вече му е подсказало, че доводите му току-що са били отхвърлени.

— Още едно навестяване, така ли? — каза той отегчено.

— Да, дядо — каза Гарион. — Боя се, че да.

— Значи тя идва с нас?

Гарион кимна.

„Обичам да гледам изражението му, когато загуби един от тези спорове“ — каза самодоволно сухият глас.

Поулгара започна да се смее.

— Какво ти е толкова забавно, Поул? — попита я Белгарат.

— Нищо, татко — отговори тя невинно.

Изведнъж той вдигна ръце и ядосано викна:

— Давайте! Поканете цял Тол Хонет да дойде. Не ме интересува.

— О, татко — каза му Поулгара, — не бъди толкова проклет.

— Проклет ли? Поул, внимавай какво говориш.

— Това наистина е много трудно, татко, а и те прави смешен. А сега, мисля, че трябва да направим някакви планове. Докато ние се преоблечем и съберем багажа, защо ти и Гарион не отидете да обясните на Варана, че ни се е наложило да заминем? Измислете някакво подходящо извинение. Не знам дали е необходимо да го уведомяваме за нощните занимавки на Силк. — Тя замислено погледна тавана. — Дурник, Ерионд и Тот ще се погрижат за конете, разбира се, а за теб имам една по-специална задача, принц Келдар.

— И каква по-точно?

— Иди да се измиеш. Старателно.

— Предполагам, че ще трябва да ми се изперат и дрехите — отбеляза той, като погледна полепналите с боклуци палто и панталони.

— Не, Силк, няма да бъдат изпрани, а изгорени.

— Не можем да тръгнем довечера, лейди Поулгара — каза Се’Недра. — Всички порти на града са заключени и легионерите няма да ги отворят за никого, освен ако не са под преките заповеди на императора.

— Аз мога ни измъкна от града — каза уверено Велвет.

— И как ще стане това? — попита я Белгарат.

— Довери ми се.

— Ще ми се хората да престанат да ми казват това.

— О, между другото — продължи тя, — видях един наш стар познайник днес. Голяма група хонети яздеха към южната порта. — Тя погледна Силк. — Ти наистина трябва да си ги наплашил, Келдар. Около тях бяха събрани цели батальони, за да те държат надалеч. Както и да е. Точно в средата яздеше изглеждащият като истински толнедрански джентълмен малореанец Харакан.

— Така, така — каза Силк. — Интересно.

— Принц Келдар — каза приятелски Велвет, — моля те, иди да се изкъпеш или поне не стой толкова близо до мен.

6.

Студена сива мъгла се надигна от реката и забули широките улици на Тол Хонет. Снегът премина в студен дъжд. Покривите и дворовете все още бяха покрити с бяло, но улиците бяха в киша с мръснокафяв цвят от преминалите по тях каруци и карети. Беше почти полунощ, когато Гарион и другите тихо напуснаха двореца. По улиците срещнаха само няколко групички празнуващи веселяци, повече или по-малко пийнали.

Велвет, загърната в тежко сиво наметало с качулка и яхнала дореста кобила, ги поведе покрай мраморните фасади на къщите, собственост на търговските барони на Тол Хонет, а после през опразнения централен пазар към бедните квартали в южната част на града.

Внезапно от мъглата изникна взвод легионери с червени наметала, шлемове на главите и копия и тя дръпна юздите на коня си и спря.

— По каква работа сте тук? — грубо попита началникът на патрула.

— Всъщност това не е никаква работа — весело отговори Велвет. — Тръгнали сме да се забавляваме. Граф Нориян дава увеселение. Познавате графа, нали?

Част от подозрителността на лицето на сержанта се стопи.

— Не, ваша милост — отговори той, — страхувам се, че не.

— Не познавате граф Нори? — възкликна Велвет. — Колко странно! Мислех, че всички в Тол Хонет го познават, поне той така казва. Горкият Нори, ще бъде абсолютно съсипан. Знаете ли какво? Защо не дойдете с нас, за да се запознаете с него? Ще ви хареса. Неговите увеселения са винаги толкова забавни! — И тя се усмихна с широко отворени очи.

— Съжалявам, милейди, но сме на служба. Сигурна ли сте, че не сте сбъркали улицата? Навлезли сте в долнопробен квартал, през който не препоръчвам да преминава никой благородник.

— Оттук е по-пряко — отговори Велвет. — Виждате ли, ние ще вървим оттук надолу и след това ще завием наляво… — Тя се подвоуми. — Или пък беше надясно? Забравих точно, но съм сигурна, че ще намерим пътя.

— Трябва да внимавате в тази част на града, ваша милост. Има разбойници и крадци.

— О, богове!

— И би трябвало да носите факли.

— Факли? Велики Недра, не! Мирисът на дим от факлите се задържа в косите ми със седмици. Сигурен ли сте, че не можете да се присъедините към нас? Забавите у Нори са чудесни!

— Предайте на графа, че съжаляваме, милейди.

— Хайде тогава. — И Велвет се обърна към останалите. — Трябва да побързаме. Вече сме закъснели. Довиждане, капитане.

— Сержант, милейди.

— О? Каква е разликата?

— Няма значение, милейди. Побързайте, ако не искате да изпуснете забавата.

Велвет се засмя весело и препусна.

— Кой е граф Нориян? — учудено я попита Дурник, когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят.

— Част от въображението ми, скъпи Дурник — засмя се Велвет.

— Тя е драснианка — измърмори Белгарат.

— Имаш ли някакви съмнения, вечен първи?

— Къде всъщност ни водиш, Лизел? — попита Поулгара, докато яздеха по мъгливата улица.

— Знам една къща, лейди Поулгара. Не е много хубава, но е допряна до южната стена и има много полезен заден вход.

— Как може да има заден вход, когато е допряна до градската стена? — попита Се’Недра и придърпа качулката си, за да предпази лицето си от дъжда.

Велвет й намигна и каза:

— Ще видите, ваше величество.

Улицата започна да придобива все по-запуснат вид. Къщите, които се забелязваха през мъглата, бяха построени от обикновен камък и много от тях представляваха складове без прозорци към улицата.

Минаха покрай няколко кръчми, от които се носеха викове, смехове и откъслеци от неприлични песнички. Няколко пияни мъже излетяха от една от тях и започнаха да се бият с юмруци и тояги. Един — нахален, небръснат грубиян — излезе на средата на улицата и им препречи пътя.

— Дръпни се — хладно му каза Велвет.

— Коя си ти, ма?

Огромният Тот излезе с коня си до коня на Велвет и леко побутна мъжа в гърдите с върха на тоягата си.

— Внимавай кого буташ — каза пияният мъж и блъсна тоягата настрани.

Без да промени израза си, Тот завъртя китката си, тоягата фрасна мъжа по главата и той се свлече в канавката.

— Благодаря — каза Велвет на гиганта. Тот любезно кимна. Продължиха по улицата.

— Защо се бият тези хора? — полюбопитства Се’Недра.

— Това е начин да се сгряват — отговори Силк. — Дървата за огрев в Тол Хонет са скъпи, а една хубава приятелска борба загрява кръвта им. Мислех, че всички знаят това.

— Подиграваш ли се с мен?

— Бих ли посмял?

— Той винаги е бил малко несериозен, ваше величество — каза Велвет.

— Лизел — твърдо се обърна към нея Се’Недра, — тъй като ще пътуваме заедно известно време, нека да оставим формалностите. Казвам се Се’Недра.

— Щом ваше величество предпочита.

— Мое величество предпочита.

— Добре тогава — каза русата девойка с топла усмивка.

Яздиха още известно време по неосветените улички на имперския град, докато най-после стигнаха до южната стена.

— Оттук — каза Велвет и ги поведе по мократа улица между стената и редица складове. Къщата, до която ги заведе, беше солидна двуетажна сграда и камъните и бяха черни и блестящи от дъжда. В двора се влизаше през тежка порта.

Велвет внимателно слезе от коня и като придържаше полата си да я запази от кишата, отиде до вратата и дръпна някаква връв. В двора се чу звън на камбанка. Някакъв глас отвътре отговори и тя тихо каза нещо на пазача. Вратата се отвори и те всички влязоха в двора. Гарион любопитно се огледа. Дворът беше почистен от снега и плочникът блестеше от ръмящия дъжд. Под навеса стояха няколко коня, а пред солидно изглеждащата врата на къщата чакаха две карети.

— Ще влезем ли? — попита Се’Недра, която също се огледа любопитно.

Велвет я изгледа продължително, после погледна Ерионд и каза:

— По-добре да не влизате.

Някъде отвътре се чу приглушен смях, последван от пронизителен женски писък.

Поулгара повдигна вежда и каза твърдо:

— Велвет е права. Ще чакаме отвън.

— Вече съм голяма, лейди Поулгара — възрази Се’Недра.

— Не си чак толкова голяма, скъпа.

— Ще ме придружите ли, принц Келдар? — попита Велвет. — Присъствието на сама жена в тази къща понякога не се разбира правилно.

— Разбира се — отвърна той.

— Няма да се бавим — увери ги тя и заедно със Силк отиде до вратата и почука. Отвориха й веднага.

— Не разбирам защо и ние не можем да почакаме вътре на топло и сухо — се оплака Се’Недра.

— Сигурна съм, че ще разбереш, ако влезем — каза Поулгара. — Малко дъжд няма да ти навреди.

— Какво толкова лошо има в тази къща?

Отвътре се чу още един писък, последван от дрезгав смях.

— Това е едно от нещата — отвърна Поулгара.

Очите на Се’Недра се отвориха широко.

— Имаш предвид, че това е едно от онези места? — И тя изведнъж се изчерви.

— Всички белези за това са налице.

След около четвърт час наклонената врата на избата в задната част на подгизналия двор проскърца и Силк излезе отдолу. Носеше фенер.

— Ще трябва да слезем с конете — каза той.

— А къде отиваме? — попита Гарион.

— В мазето. Това място е пълно с изненади.

Един по един, водейки конете, те последваха Силк по наклонената каменна рампа. Някъде отдолу Гарион чуваше клокоченето и плискането на течаща вода. Когато стигнаха края на рампата, видяха, че тесният проход се разширява в голямо, подобно на пещера помещение с каменни арки, осветено от няколко димящи факли. В центъра на помещението имаше дупка, пълна с тъмна мазна вода, тясна пътека я ограждаше от три страни. До пътеката беше вързана боядисана в черно ладия с по дванадесет гребци от двете й страни, всички облечени в тъмни дрехи.

Велвет стоеше до ладията.

— Можем да пресичаме само по двама — каза тя. Гласът й кънтеше в празното подземие. — Заради конете.

— Да пресичаме? — попита Се’Недра. — Къде да пресичаме?

— До южния бряг на реката — отговори Велвет.

— Но ние сме още зад градските стени.

— Всъщност се намираме под тях, Се’Недра. Единственото нещо, което стои между нас и реката, са две мраморни плочи от облицовката на стената.

А после неясно откъде се чу дрънчене на синджири и едната стена на подземното пристанище бавно се отвори.

През отвора Гарион можеше да види набръчканата от дъжда повърхност на реката и отсрещния бряг, почти скрит от мъглата.

— Много умно — каза Белгарат. — Откога съществува тази къща?

— От няколко столетия — отвърна Велвет. — Построена е, за да се осигурява всичко, което някой би могъл да поиска. Понякога някой от клиентите иска да напусне града или да влезе незабелязано в него.

— Как научи за нея? — попита Гарион.

Тя сви рамене и отвърна:

— Била е на Бетра. Тя казала на Джевълин за нейните тайни.

— Даже от гроба успява да ни помогне — отбеляза Силк.

Прехвърлиха се по двама през широката река. Велвет слезе последна на обвития от мъглата пясъчен бряг. Беше около три след полунощ.

— Гребците ще заличат следите ни по пясъка — каза тя. — Включено е в услугата.

— Много ли струва това? — заинтересува се Силк.

— Доста. Но всичко е за сметка на драснианското посолство. Братовчед ти отначало не беше съгласен, но в крайна сметка го убедих да плати.

Силк се усмихна злобно.

— Имаме няколко часа до изгрев слънце — продължи Велвет. — На около миля надолу по реката ще излезем на имперския път. По-добре ще е да вървим бавно. Легионерите от южната порта могат да се усъмнят, ако чуят галопиращи коне.

Качиха се на конете и тръгнаха през крайбрежните върби. Гарион, който яздеше зад Силк, го попита:

— Какво имаше в онази къща?

— Почти всичко, което можеш да си представиш — засмя се Силк. — А и доста други неща, които не можеш. Много интересна къща, пълна с хора с разнообразни интереси и желания, а и с достатъчно пари, за да ги осъществят.

— Разпозна ли някого там?

— Да, няколко души — няколко високоуважавани членове на благородни семейства от империята.

Се’Недра, която яздеше точно зад тях, презрително изсумтя и се обади:

— Не мога да разбера защо на някои мъже им харесва да посещават такива места.

— Посетителите не са само мъже, Се’Недра — каза Силк.

— Не говориш сериозно!

— Някои благопристойни дами от Тол Хонет са намерили най-различни начини, за да убият скуката. Те носят маски, разбира се, и почти нищо друго. Познах една графиня от семейство Хорбит.

— Щом е носила и маска, как успя да я познаеш?

— Има бенка, и то на място, което рядко се вижда. Преди няколко години бяхме доста близки и тя ми я показа.

— Не искам да говорим повече за това — каза твърдо Се’Недра и мина напред, за да се присъедини към Поулгара и Велвет.

— Тя ме попита, нали? — протестира невинно Силк. — Ти я чу, нали?

Яздиха няколко дни на юг. Времето се оправи, но празникът Ерастид премина, докато бяха на път, и Гарион изпитваше странно съжаление. От най-ранното му детство празникът в средата на зимата беше един от най-хубавите в годината. Да позволи той да мине незабелязано, му се струваше светотатство. Щеше му се да бе имал възможност да купи на Се’Недра нещо специално, но най-доброто, което можеше да направи, докато бяха на път, бе да й подари една нежна целувка.

На няколко левги преди Тол Борун срещнаха една богато облечена двойка, тръгнала на север към имперската столица, придружена от около дузина слуги, облечени в ливреи.

— Здравей, приятелче — каза снизходително богато облеченият благородник на Силк, който в момента яздеше най-отпред. — Какви са новините от Тол Хонет?

— Както обикновено, ваше благородие — отговори Силк с раболепие. — Убийства, заговори и интриги — обикновените забавления на богатите.

— Не ми харесва тона ти, приятелче — каза благородникът.

— Нито пък на мен обръщението „приятелче“.

— Чухме доста забавни истории — обади се лекомислено изглеждащата дама, облечена в червено кадифено наметало, обшито с кожи. — Вярно ли е, че някой се е опитал да избие всички хонети? Чухме, че цели семейства били убити в леглата, докато спели.

— Балера — обърна се към нея съпругът й с отвращение, — ти просто разпространяваш тези ужасни слухове. Как би могъл да знае този обикновен човечец за това какво точно става в столицата?! Сигурен съм, че ако в тези слухове имаше нещо вярно, Нарадас щеше да ни каже.

— Търговецът е безцветните очи ли? — изведнъж прояви интерес Силк.

— Познаваш ли го? — попита благородникът с известен интерес.

— Чувал съм за него, ваше благородие — предпазливо отговори Силк. — Не е много умно да обикаляш наоколо и да обявяваш, че го познаваш. Не знаете ли, че императорът обяви награда за главата му?

— За главата на Нарадас? Невъзможно!

— Съжалявам, но всички в Тол Хонет знаят това. Ако можете да го хванете, ще спечелите без усилие хиляда златни крони.

— Хиляда крони!?

Силк се огледа заговорнически и каза шепнешком:

— Между нас да си остане, но в Тол Хонет се носи слух, че всички златни монети, с които е пълен, са фалшиви.

— Фалшиви? — възкликна благородникът и очите му изведнъж се разшириха.

— Много добра имитация — продължи Силк. — Съвсем малко злато, смесено с обикновени метали, и монетите изглеждат истински, но не струват и една десета от номинала си.

Благородникът пребледня и несъзнателно сграбчи кесията на колана си.

— Това е част от заговора за унищожаването на толнедранската икономика, чрез обезценяване на монетите й — добави Силк. — Хонетите бяха въвлечени в това по някакъв начин и точно затова бяха убити. Разбира се, който бъде хванат да притежава такива монети, веднага бива обесен.

— Какво?!

— Естествено — вдигна рамене Силк. — Императорът смята да изкорени това незабавно. Крутите мерки са абсолютно необходими.

— Разорен съм — изстена благородникът. — Бързо, Балера! Трябва веднага да се върнем в Тол Борун!

След което обърна коня си и препусна в бърз галоп. Съпругата и свитата му го последваха.

— Не искаш ли да чуеш кое кралство стои зад всичко това? — извика Силк след него, а после се преви на седлото и се затресе от смях.

— Брилянтно, принц Келдар — измърмори одобрително Велвет.

— Този Нарадас доста ни се пречка, нали? — каза Дурник.

— Мисля, че ще го спра за малко — самодоволно се усмихна Силк. — Щом слуховете тръгнат, ще му е трудно да харчи парите си, да не говорим за това, че някои хора ще искат разплата.

— Ти постъпи ужасно с горкия благородник — неодобрително каза Велвет. — Сега той се връща в Тол Борун, за да изпразни ковчежетата си и да закопае парите си.

Силк сви рамене.

— Така става, когато някой се съюзява с ангараки. Продължаваме ли?

Минаха през Тол Борун, без да спират, и продължиха на юг към Гората на дриадите. Когато древната гора се показа на хоризонта, Поулгара дръпна коня си до този на дремещия Белгарат.

— Мисля, че трябва да спрем и да изкажем почитанията си на Ксанта, татко — каза тя.

Старият мъж се изправи на седлото и присви очи, загледан към гората.

— Може би — несигурно каза той.

— Дължим й уважение, татко, и ни е по път.

— Добре, Поул, но ще спрем само за малко. Вече сме на месеци зад Зандрамас.

Пресякоха полето и навлязоха под вековните дъбове. Листата им бяха обрулени от студените зимни ветрове и голите клони на дърветата сочеха небето.

У Се’Недра настъпи странна промяна. Въпреки че беше студено, тя свали качулката на наметалото си и тръсна червенокосата си глава, при което малките й златни обици във формата на жълъди звъннаха. Лицето й стана странно спокойно, тъгата, появила се на него, откакто бяха отвлекли сина й, изчезна.

— Върнах се — промълви тя.

Гарион имаше чувството, че от всички посоки идват леки звуци и повеи, въпреки че нямаше вятър. Звуците бяха като хор, който изпълняваше тъжна песен, песен, пълна с нежно съжаление и в същото време с живителна надежда.

— Защо всички са тъжни? — тихо попита Ерионд Се’Недра.

— Защото е зима — отвърна тя. — Тъгуват за опадалите листа и съжаляват, че птиците са отлетели на юг.

— Но пролетта пак ще дойде — каза той.

— Те знаят. Но все пак зимата ги натъжава.

Велвет с любопитство наблюдаваше малката кралица.

— Преживяванията на Се’Недра я правят особено чувствителна към дърветата — обясни Поулгара.

— Не знаех, че толнедранците се интересуват от живота на открито.

— Тя е само наполовина толнедранка. Любовта й към дърветата идва от страна на майка й.

— Аз съм дриада — каза простичко Се’Недра. Очите й бяха замечтани.

— Стига вече — обади се Белгарат. — Имах достатъчно неприятности с това да накараме алорните да приемат за кралица една толнедранка и без да усложняваме нещата, като им казваме, че не е и съвсем човек.

Спряха на лагер недалеч от мястото, където преди години бяха атакувани от отвратителните мъже от кал на кралица Салмисра. Тъй като не можеха да чупят клони от свещените дървета, трябваше да си направят заслон от нападали клони, а огънят им беше по необходимост съвсем малък. Когато над притихналата гора се спусна здрач, Силк се загледа несигурно в слабия огън, а после се взря в тъмнината и каза:

— Мисля, че ще поизмръзнем тази нощ.

Гарион спа лошо. Беше натрупал опадали листа за леглото, което делеше със Се’Недра, и влагата се беше просмукала до мозъка на костите му. Той се събуди с първите лъчи на слънцето и тъкмо да стане, видя Ерионд. Младежът седеше на един паднал дънер от другата страна на загасналото огнище, а до него седеше дриада с кестеняви коси.

— Дърветата казват, че ти си приятел — каза дриадата; играеше си с една островърха стрела.

— Обичам дърветата — отговори Ерионд.

— Те нямат предвид точно това.

— Знам.

Гарион внимателно отметна одеялото и се изправи.

Ръката на дриадата посегна към лъка, който лежеше до нея, и после спря.

— О! Ти ли си? — каза тя и го огледа критично. — Остаряваш.

— Само няколко години — каза той и се помъчи да си спомни коя е.

На устните й се появи лека усмивка.

— Не ме помниш, нали?

— Май не.

Тя се засмя и вдигна лъка си. Сложи стрелата, която държеше, на тетивата и я насочи към него.

— Това не опреснява ли паметта ти?

— Не си ли тази, която искаше да ме убие?

— Така трябваше. Аз те хванах, аз трябваше и да те убия.

— Всеки човек, когото хванеш, ли убиваш?

Тя отпусна лъка.

— Е, не точно всеки. Понякога намирам и други начини да се възползвам от тях.

Гарион я погледна по-внимателно и каза:

— Никак не си се променила. Изглеждаш също като преди.

— Знам. — Очите й гледаха предизвикателно. — И съм хубава.

— Много хубава.

— Колко хубаво, че го казваш. Радвам се, че в крайна сметка не те убих. Защо не отидем някъде само двамата, за да ми кажеш още хубави неща?

— Достатъчно, Ксебел, — сладко се обади Се’Недра от леглото си от листа. — Той е мой, така че по-добре се откажи.

— Здравей, Се’Недра — спокойно каза кестенявата дриада, сякаш си бяха говорили само преди ден. — Не желаеш ли да го споделиш с една от своите сестри?

— Ти не би ми дала на заем и гребена си, нали?

— Не, разбира се. Но това е съвсем различно.

— Няма начин да те накарам да разбереш — каза Се’Недра и стана.

— Хора — отбеляза Ксебел. — Всичките сте еднакви.

После погледна Ерионд и докосна бузата му със слабата си малка ръка.

— Какво ще кажеш за този? Той също ли е твой?

В същия миг се появи Поулгара. Лицето й беше спокойно, но едната й вежда бе повдигната.

— Добро утро, Ксебел — каза тя. — Рано си станала.

— Бях на лов — отговори дриадата. — Този русичкият твой ли е, Поулгара? Се’Недра не иска да сподели с мен своя, но може би… — И ръката й докосна меките къдрици на Ерионд.

— Не, Ксебел — твърдо каза Поулгара.

— Много сте скучни — въздъхна Ксебел.

Тя се изправи. Беше мъничка като Се’Недра и слаба като вейка.

— О! Щях да забравя — възкликна тя. — Ксанта каза, че трябва да ви заведа при нея.

— Но ти забрави, нали? — сухо каза Се’Недра.

— Е, още е рано — сви рамене дриадата.

Белгарат и Силк излязоха до студеното огнище, малко по-късно дойдоха Дурник и Тот.

— Имате толкова много! — измърмори Ксебел. — Със сигурност можете да ми дадете някой за малко.

— Какво иска да каже? — полюбопитства Силк.

— Нищо, Силк — каза Поулгара. — Ксанта иска да ни види. Веднага след закуска. Това е Ксебел, тя ще ни заведе при нея. Нали, Ксебел?

— Да де — малко раздразнено каза Ксебел.

След закуска дриадата ги поведе през гората. Белгарат вървеше до нея и й говореше нещо. Гарион забеляза, че от време на време дядо му бърка в джоба си и й подава нещо, а тя лакомо го лапа.

— Какво й дава? — попита Велвет.

— Бонбони — каза Поулгара с отвращение. — Те са вредни за дриадите, но той винаги им носи, когато идва тук.

— О! Разбирам — каза Велвет и присви устни. — Тя не е ли малко млада, за да е… толкова…

Се’Недра каза със смях:

— Външността може да лъже, Лизел. Ксебел е доста по-стара, отколкото изглежда.

— Колко по-стара?

— Поне двеста или триста години. Тя е на същата възраст като дървото си, а дъбовете живеят доста дълго.

Навътре в гората Гарион чу кикотене, подсвирквания и лек звън от малки златни камбанки.

Дървото на кралица Ксанта беше още по-голямо, отколкото го помнеше Гарион, с огромни клони и хралупи, големи като пещери. Дриадите, облечени в разноцветни ярки туники, бяха насядали по клоните му, кискаха се, подсвиркваха и сочеха посетителите. Ксебел ги поведе към широката, покрита с мъх поляна под дървото, сложи пръсти в устата си и изсвири пронизително.

Кралица Ксанта и червенокосата й дъщеря Ксера излязоха от една хралупа да ги посрещнат. Се’Недра и Ксера изтичаха една към друга, а Поулгара и Ксанта горещо се прегърнаха. Русата коса на Ксанта бе побеляла тук-там, а сиво-зелените й очи бяха уморени.

— Добре ли си, Ксанта? — попита Поулгара.

Кралицата въздъхна:

— Времето наближава, това е всичко.

После погледна огромния дъб с любов и каза:

— Той става все по-уморен и тежестта натиска корените му. Все по-трудно му е през пролетта да се съвземе и да пусне листа.

— Мога ли да направя нещо?

— Не, скъпа Поулгара. Няма болка, само голямо изхабяване. Нямам нищо против да заспя. Кажи сега, какво ви води тук.

— Някой отвлече бебето ми — проплака Се’Недра и прегърна леля си.

— Какво говориш, дете?

— Стана през лятото — обади се Белгарат. — Опитваме се да открием следите на този, който го открадна: един малореанец, казва се Зандрамас. Смятаме, че е тръгнал на юг на борда на нийсански кораб.

Ксебел, която стоеше до гиганта Тот и гледаше с интерес огромните му мускулести ръце, каза, без да сваля поглед от него:

— Видях един кораб на хората-змии през лятото там, където нашата река се влива в голямото езеро.

— Никога не си го споменавала, Ксебел — каза Ксанта.

— Бях забравила. Наистина ли някой се интересува какво правят хората-змии?

— Голямото езеро? — каза Дурник замислено. — Не си спомням да има голямо езеро в тази гора.

— То е много гадно на вкус — каза Ксебел. — И не можеш да видиш другия му край.

— Тогава сигурно имаш предвид Голямото западно море.

— Както искаш, така го наричай — незаинтересовано му отговори Ксебел и продължи да оглежда Тот.

— Наистина ли нийсанският кораб отплува? — попита я Белгарат.

— Не — отговори тя. — Изгоря. Но преди това някой слезе от него.

— Ксебел — намеси се Поулгара, като застана между дриадата и обекта на наблюдението й. — Можеш ли да си спомниш какво точно видя?

— Мисля, че да. Не беше много. Бях излязла на лов и видях един кораб да приближава южния бряг на реката. От него слезе мъж в черно наметало, с качулка на главата. Носеше нещо. После корабът отплува, а мъжът на брега махна с ръка и корабът се запали и изгоря целият.

— Какво стана с екипажа? — попита Дурник.

— Нали знаеш онези риби, с големите зъби?

— Акулите ли?

— Не знам как се казват. Водата беше пълна с тях. Когато хората скочиха, за да се спасят от огъня, рибите ги изядоха до един. — Тя въздъхна. — Ужасно похабяване. Надявах се, че поне един-двама ще се спасят… или може би трима… — Тя пак въздъхна.

— Какво направи мъжът на брега? — попита Поулгара.

Ксебел сви рамене.

— Изчака, докато корабът изгоря, и след това тръгна през гората. — Тя заобиколи Поулгара и отново се загледа в огромния Тот. — Ако не използваш този, Поулгара, не би ли ми го дала за малко? Никога не съм виждала някой толкова огромен.

Гарион хукна към конете, но Ерионд вече го бе изпреварил. Държеше юздите на жребеца си.

— Моят кон е по-бърз — каза той. — Вземи него.

Гарион кимна и скочи на седлото.

— Гарион! — извика Се’Недра. — Къде отиваш?

Но той вече препускаше между дърветата. Не мислеше за нищо.

Единственото нещо, което приличаше на мисъл, беше образът на тъмна фигура на брега, фигура, държаща нещо в ръце. И изведнъж нещо друго го накара да се замисли. Имаше нещо странно в галопа на коня. На всеки четвърти или пети скок той сякаш политаше и гората добиваше неясни очертания. След това скоковете продължаваха до следващото политане.

Гарион знаеше, че разстоянието до южния бряг на реката, която се вливаше в Голямото западно море, е доста голямо. При най-бърз галоп му трябваше ден и половина да стигне дотам. Но изведнъж видя отразеното в безкрайната шир зимно слънце между дърветата!

Още един странен скок и изведнъж жребецът заби предните си крака в пясъка пред самите вълни.

— Как го направи?!

Конят само обърна глава и го погледна. Гарион се огледа и извика:

— Но ние сме на другия бряг на реката! Трябваше да сме ей там.

Конят зарови с копито, направи две крачки и полетя отново. И изведнъж се оказаха на пясъчния южен бряг и Гарион се люшна на седлото и едва запази равновесие. За момент му се прииска да се скара на животното, че не го е предупредило, но имаше нещо по-важно, което привлече вниманието му. Той скочи от седлото, изтича по пясъка до самия бряг и извади меча си. Кълбото ярко засия.

— Геран! — извика той. — Намери сина ми.

Кълбото го дръпна така, че той едва се задържа да не падне. А после острието се насочи надолу и докосна пясъка. Кълбото лумна триумфиращо, а острието се вдигна само и посочи рехавата горичка край брега.

Истина беше! Въпреки че тайно се страхуваше, че това е само една от поредните хитрини, следите на Зандрамас и сина му бяха тук!

— Бягай, Зандрамас! — извика той ликуващо. — Бягай, колкото можеш! Аз съм по следите ти и светът не е достатъчно голям, за да се скриеш от мен!

7.

Въздухът под преплетените клони беше влажен. В ноздрите си усещаха миризма на застояла вода и гниещи листа. Дърветата се извисяваха нагоре, над тъмнината на джунглата, за да намерят светлина. Сиво-зелен мъх висеше на ленти от дърветата, лепкави лиани пълзяха около стволовете им като дебели змии. Бледа мъгла плуваше над миришещите на застояло езерца и бавно движещите се потоци.

Пътят, по който вървяха, беше запуснат и обрасъл. Гарион яздеше начело на групата. Мечът му висеше на седлото му, а Кълбото постоянно го дърпаше. Беше късен следобед. Денят, сив и облачен, бавно, почти тъжно отиваше към своя край.

— Не знаех, че нийсаните са строили пътища — каза Се’Недра.

— Изоставиха ги след окупацията на марагите в края на второто хилядолетие — каза Белгарат. — Разбраха, че добре поддържаните пътища улесняват напредването на вражеската войска, така че Салмисра нареди пътищата да се оставят да запустеят.

Мечът на Гарион леко се залюля към гъстия храсталак край пътя. Той се намръщи, дръпна юздите и каза:

— Дядо, трябва да завием.

Останалите също спряха и се вгледаха в тъмните храсталаци.

— Ще отида да огледам — каза Силк, слезе от коня си и тръгна напред.

— Внимавай за змии — извика Дурник.

Силк спря, обърна се и го изгледа саркастично. После навлезе в гъсталака.

Зачакаха. Скоро Силк се върна и каза:

— Наблизо има следи от бивак и старо огнище.

— Да отидем да видим — каза Белгарат и слезе от седлото.

Оставиха Тот с конете, минаха през гъстия храсталак и излязоха на една поляна до старо огнище.

— Зандрамас ли е бил тук? — попита Силк.

Гарион приближи огнището. Държеше меча в ръката си. Мечът се издигна и посочи първо в една, а после в друга посока. След това го дръпна към един почти порутен заслон. Когато Гарион стигна там, мечът се наклони към земята, а Кълбото блесна.

— Мисля, че това е отговорът на въпроса ми — каза Силк със задоволство.

Дурник беше клекнал до огнището и внимателно разравяше въглените и се вглеждаше в пепелта под тях.

— От няколко месеца е — каза той.

— Ако се съди по заслоните, мога да кажа, че тук са били поне четирима души — каза Силк.

— Значи Зандрамас вече не е сам — намръщи се Белгарат.

Ерионд, който любопитно оглеждаше грубите заслони, вдигна нещо, отиде при Се’Недра и без да казва нищо, и го подаде.

— О! — изплака тя.

— Какво е това, Се’Недра? — попита Велвет.

Малката кралица с насълзени очи й подаде малка вълнена шапчица.

— На детето ми е — каза тя задавено. — Носеше я в нощта, когато го отвлякоха.

Дурник се прокашля и каза:

— Късно е. Искате ли да останем тук през нощта?

Гарион погледна измъченото лице на Се’Недра и отговори:

— Не. Да продължим още малко.

Дурник също погледна кралицата и се съгласи.

Около миля по нататък стигнаха някакви руини на отдавна изоставен град. Короните на дърветата се събираха над широките улици, лиани пълзяха нагоре по порутени кули.

— Това, изглежда, е било хубаво място — каза Дурник. — Защо ли са го изоставили?

— Може да има куп причини, Дурник — обади се Поулгара. — Епидемия, политика, война, дори каприз.

— Каприз? — Той я погледна с недоумение.

— Това е Нийса — напомни му тя. — Тук управлява Салмисра и авторитетът й е абсолютен. Ако тя е дошла тук и е казала на хората да напуснат, те са напуснали.

Той я погледна с неодобрение и каза:

— Това не е хубаво.

— Да, скъпи — съгласи се тя. — Знам.

Пренощуваха сред руините и на следващата сутрин продължиха пътя си на югоизток. Растителността се промени. Дърветата ставаха все по-високи, а стволовете им — все по-дебели. Храстите под тях бяха все по-гъсти, а неприятната миризма на застояла вода ставаше все по-силна. Малко преди обед ветрецът донесе до ноздрите на Гарион по-различен мирис — миризма на нещо толкова сладостно, че даже му се зави свят.

— Какъв е този прекрасен аромат? — попита Велвет и кафявите й очи блеснаха.

В следващия миг Гарион видя най-красивото дърво на света. Листата му блестяха в злато, тъмночервени лиани обвиваха клоните му. Дървото беше покрито с огромни цветове в червено, синьо и яркожълто, а между тях висяха тежки гроздове от блестящи пурпурни плодове, сякаш готови да избухнат. При вида и аромата на това великолепно дърво го обзе непреодолимо желание да изтича при него.

Велвет вече стоеше пред дървото със замечтана усмивка.

— Лизел! — Гласът на Поулгара беше като плесница. — Назад!

— Но… — Гласът на Велвет трепереше от желание.

— Не мърдай! — викна Поулгара. — Ти си в смъртна опасност.

— Опасност ли? — обади се Гарион. — Но това е само едно дърво, лельо Поул.

— Всички на място — заповяда тя. — Дръжте здраво юздите и не се приближавайте до дървото.

— Какво става, Поул? — попита Дурник.

— Мислех, че всички са унищожени — измърмори тя. Гледаше великолепното дърво с омраза.

— Но защо някой би поискал да унищожи нещо толкова прекрасно? — викна Велвет.

— Разбира се, че ще е прекрасно. То така ловува.

— Ловува ли? — обади се Силк. — Поулгара, но това е дърво! Дърветата не ловуват.

— Това обаче го прави. Една хапка от тези плодове предизвиква внезапна смърт, а допирът до цветовете води до парализа на всички мускули — каза тя и посочи нещо във високата трева под дървото.

Гарион се взря в тревата и видя скелета на голямо животно. Пет-шест тъмночервени филиза, излизащи от цъфналите клони, се бяха преплели в гръдния кош на животното.

— Не го гледайте — каза Поулгара с нетърпящ възражение тон. — Не мислете за плодовете и се опитайте да не вдишвате дълбоко аромата на цветовете. Дървото се опитва да ви привлече в обхвата на филизите си. Тръгвайте и не се обръщайте назад. — И подкара коня си напред.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — притеснено попита Дурник.

— Ще ви настигна — отговори тя. — Първо трябва да се погрижа за това чудовище.

— Правете каквото ви казва — викна Белгарат. — Да вървим.

Докато се отдалечаваха от смъртоносното дърво, Гарион изпита горчиво разочарование и раздразнение. Погледна назад и с удивление видя тъмночервените филизи на клоните яростно да се гърчат и извиват във въздуха. В същия миг Се’Недра извика високо.

— Какво става? — попита той.

— Дървото! — ахна тя. — Ужасно! То се храни от агонията на жертвите си също толкова, колкото и от плътта им.

След миг зад тях се разнесе силен тътен, последван от съскащо пращене. Над гората се издигнаха пламъци. В съзнанието си Гарион чу ужасен писък, пълен с болка, гняв и омраза. Гъст черен дим се издигна над гората, разнесе се зловонна миризма.

След малко Поулгара се присъедини към тях.

— Няма да прави повече злини — каза тя с нотка на задоволство и се усмихна иронично. — Това е едно от малкото неща, с които съм съгласна със Салмисра. — И добави: — На този свят няма място за точно това дърво.

Около обяд на следващия ден конят на Ерионд стана неспокоен и младежът, който яздеше до Гарион, се засмя и каза:

— Тича му се. Обича да тича.

Гарион го погледна и каза:

— Ерионд, има нещо, за което искам да те попитам.

— Кажи, Белгарион.

— Когато яздих към брега на морето в Гората на дриадите, конят направи нещо доста странно.

— Странно ли? Какво имаш предвид?

— Би трябвало да стигне до морето за два дни, а той го направи за половин час.

— О! Това ли?

— Ще ми обясниш ли как го прави?

— Това е нещо, което прави, когато знае, че много бързам. Сякаш отива на някакво друго място и когато се върне оттам, аз съм много по-напред, отколкото може да се очаква.

— Какво друго място?

— Това около нас, но същевременно не е то. Разбираш ли?

— Не. Не съвсем.

Ерионд се намръщи, после каза:

— Веднъж ти ми каза, че можеш да станеш на вълк, точно както го прави Белгарат.

— Да.

— Каза още, че когато правиш това, мечът ти е пак с теб, но в същото време не е.

— Така казва дядо.

— Мисля, че това е другото място — там, където отива и мечът ти. Разстоянията там нямат такова значение, както тук. Ако това е някакво обяснение, разбира се.

— Май не е — засмя се Гарион.

Рано следобед на следващия ден стигнаха заблатения бряг на Змийската река, където пътят завиваше на изток. Небето беше чисто, въпреки че бледото слънце не топлеше много.

— Може би ще е по-добре да се движа пред вас — предложи Силк. — Не оставихме много приятели, когато бяхме тук навремето.

И смуши коня си и след минута се изгуби от погледа им.

— Няма да минаваме през Стис Тор, нали? — попита Се’Недра.

— Не — отговори Белгарат. — Той е от другата страна на реката. — Той погледна дърветата до мочурливия бряг. — Трябва да минем бързо и без неприятности.

След около час видяха странните, сякаш запустели кули на столицата на хората-змии. Те се издигнаха над отсрещния бряг на реката — до една различни. Някои бяха тънки и с остри върхове, а други — тумбести и с кръгли куполи. Някои пък бяха завъртени като спирали към небето. Нещо повече — бяха боядисани във всички възможни цветове — зелено, червено, жълто и даже в яркопурпурно.

Силк ги чакаше на неколкостотин метра по-нататък.

— Мисля, че ще успеем да минем незабелязано — отбеляза той. — Но един човек иска да говори с нас.

— Кой? — попита Белгарат.

— Не си каза името, но изглежда, знае, че ще минем оттук.

— Това не ми харесва. Каза ли какво иска?

— Само че имал някакво съобщение за нас.

— Да отидем да разберем — каза старият вълшебник и погледна Гарион. — По-добре покрий Кълбото.

Гарион кимна, извади здраво съшита кожена торба и покри дръжката на меча.

Очакваше ги един нийсанец с обръсната глава. Беше облечен с окъсани дрехи и имаше голям белег, тръгващ от челото през празната очна кухина и стигащ до края на бузата му.

— Мислехме, че ще дойдете по-рано — каза той. — Какво ви забави?

Гарион погледна едноокия мъж по-внимателно и попита:

— Не те ли познавам? Не се ли казваш Айсус?

Айсус се намръщи.

— Изненадан съм, че помниш. Умът ти не беше много ясен, когато се видяхме.

— Не беше нещо, което бих желал да забравя.

— Един човек в града иска да ви види — каза Айсус.

— Съжалявам, приятелю — обърна се към него Белгарат, — но бързаме. Не мисля, че в Стис Тор има някой, с когото бихме говорили.

— Както искате — сви рамене Айсус. — Платиха ми да ви посрещна и да ви предам съобщението.

Той се обърна и тръгна обратно под лъчите на следобедното слънце към храсталака на речния бряг, но след две-три крачки подхвърли:

— О! Щях да забравя. Мъжът, който ме изпрати, каза, че има информация за Зандрамас, ако това ви говори нещо.

— Зандрамас? — извика високо Се’Недра.

— Който и да е той — отговори Айсус. — Ако се интересувате, имам лодка. Мога да взема някои от вас до града, ако желаете.

— Изчакай един момент, за да обсъдим това — каза Белгарат.

— Колкото искате. Тъй или иначе не можем да пресечем реката преди да се е стъмнило съвсем. Аз ще изчакам в лодката, докато вие решавате. — И той тръгна през храстите към брега на реката.

— Кой е този? — попита Силк Гарион.

— Казва се Айсус. Наемник е. Последния път, когато го видях, работеше за Сади — главния евнух в замъка на Салмисра. Но имам чувството, че би работил за всеки, стига да му се плаща добре. — Гарион се обърна към Белгарат — Какво мислиш, дядо?

Старият мъж подръпна ухото си и каза:

— Може да е някаква измама, но някой тук знае достатъчно добре какво правим, за да разбере, че се интересуваме от Зандрамас. Мисля, че трябва да разберем кой е този добре информиран гражданин.

— Нищо няма да измъкнете от Айсус — каза им Силк. — Вече опитах.

Белгарат се замисли за момент и каза:

— Иди и виж колко голяма е лодката.

Силк отиде до храсталака, погледна и докладва:

— Не можем да отидем всички. Може би четирима.

Белгарат си почеса брадата и каза:

— Ти, аз, Поул и Гарион. — После се обърна към Дурник. — Вие ще чакате. Може да се забавим. Не палете огън, който може да се види от града.

— Ще се погрижа за всичко, Белгарат.

Лодката на Айсус беше боядисана в черно и беше вързана за един дънер. Едноокият мъж погледна критично Гарион и попита:

— Трябва ли да носиш такъв голям меч?

— Да. — отговори Гарион.

— Отива ти — сви рамене Айсус.

Здрач покри реката и от околните храсти се надигнаха облаци комари. Силк несъзнателно се пляскаше по врата.

— Не клати лодката — предупреди го Айсус. — Пиявиците са доста гладни по това време на годината и не е най-подходящото време за плуване.

Седяха притиснати в лодката и търпяха хапането на комарите, докато чакаха светлината да изчезне. След около половин час Айсус се огледа и каза:

— Достатъчно тъмно е.

После развърза лодката и я отблъсна от брега с едното весло, намести се удобно и загреба към светлините на Стис Тор. След двайсетина минути насочи лодката към един кей, който търговците от север можеха да използват за бизнеса си. Една изцапана с катран въжена стълба висеше под кея и Айсус бавно подкара лодката към нея.

— Оттук ще се качим — каза той, като задържа лодката под стълбата. — Опитайте се да не вдигате много шум.

— Къде точно ни водиш? — попита го Поулгара.

— Не много далеч — отговори той и бързо се изкачи по стълбата.

— Дръжте очите си отворени на четири — измърмори Белгарат. — Нямам доверие на този приятел.

Улиците на Стис Тор бяха тъмни, тъй като всички приземни прозорци на къщите бяха здраво залостени. Айсус се движеше като котка из сенките, но Гарион не беше сигурен дали тази потайност е необходима, или просто му е навик. Когато навлязоха в една тясна уличка, чуха плашещи звуци накъде в тъмното и ръката му стисна меча.

— Какво е това? — попита той.

— Плъхове — отговори Айсус. — Излизат през нощта и се хранят с боклуците, а после змиите от джунглата изяждат плъховете. — Той вдигна ръка. — Изчакайте за момент.

После тръгна напред и внимателно огледа широката улица пред тях.

— Чисто е — каза той. — Да вървим. Къщата, която ни трябва, е точно отсреща.

— Това е къщата на Дроблек, нали? — каза Поулгара на лукавия нийсанец. — Драснианският пристанищен началник.

— Били сте тук преди, както разбирам. Очакват ни.

Отвори им самият Дроблек. Драснианският пристанищен началник носеше широка кафява роба и беше станал още по-дебел. Той нервно огледа улицата и прошепна:

— Влизайте всички.

След като затвори вратата и я заключи здраво, той видимо се успокои.

— Милейди — изхриптя той към Поулгара и се поклони. — За мен е чест да ви посрещна в къщата си.

— Благодаря, Дроблек. Ти ли си го изпратил за нас?

— Не, милейди. Аз помогнах, за да се осъществи срещата.

— Изглеждаш малко нервен, Дроблек — каза Силк.

— Укривам в къщата си един човек, принц Келдар. Ще си имам доста неприятности, ако разберат за това. Толнедранският посланик непрекъснато изпраща хора да следят къщата ми и ме притеснява.

— Къде е човекът, с когото трябва да се срещнем? — попита Белгарат.

Дроблек с благоговение отговори:

— От древни времена в задната част на къщата има скрито помещение. Той чака там.

— Тогава да отидем да го видим.

— Веднага, вечни Белгарат.

Клатушкайки се и пухтейки, драснианският началник ги поведе през слабо осветения хол, после натисна един камък в стената. Скърцайки, една част от стената се отмести.

— Колко екзотично — измърмори Силк.

— Кой е? — чу се писклив глас от другата страна на вратата.

— Аз съм, Дроблек — отговори дебелият мъж. — Хората, които искаше да видиш, пристигнаха. — После каза на групата: — Ще отида да пазя.

Зад вратата имаше малко помещение, осветено от една-единствена свещ. Евнухът Сади страхливо стоеше до една изтъркана дървена маса. Обръснатата му глава беше набола, а алената му копринена роба изглеждаше прокъсана. Имаше поглед на преследван.

— Най-после — изрече той с облекчение.

— Какво правиш тук, Сади? — попита Поулгара.

— Крия се — каза той. — Влезте всички и затворете вратата. Не искам някой случайно да открие къде съм.

Влязоха в малката стая, а Дроблек бутна вратата зад тях.

— Защо главният евнух на Салмисра се крие в къщата на драснианския пристанищен началник? — полюбопитства Силк.

— Имаше недоразумение в двореца, принц Келдар — отговори Сади. — Вече не съм главен евнух. Даже са обявили награда за главата ми — доста голяма сума, както разбрах. Дроблек ми дължи услуга, така че ме скри — с не много голямо желание, но… — И той сви рамене.

— Като заговори за суми, аз ще взема парите си сега — каза Айсус.

— Имам още една малка работа за теб, Айсус — каза му евнухът със специфичния си контраалтов глас. — Мислиш ли, че можеш да влезеш в двореца?

— Ако се налага.

— Под леглото в покоите ми има една червена кожена кутия. С медни панти. Донеси я.

— Искаш ли да обсъдим цената на услугата?

— Ще ти платя колкото сметнеш, че заслужаваш.

— Добре. Нека да кажем двойно на това, което ми дължиш.

— Двойно?!

— Дворецът е опасно място в момента.

— Възползваш се от ситуацията, Айсус.

— Отиди си вземи сам кутията тогава.

Сади го погледна безпомощно и се предаде.

— Добре, двойно.

— Винаги е удоволствие да се работи с теб, Сади — каза Айсус, отиде до вратата и се измъкна навън.

— Какво става тук? — обърна се Силк към нервния евнух.

— Срещу мен бяха отправени някои обвинения — въздъхна Сади с болка в гласа. — Не бях напълно готов да се защитя от тях, така че реших, че ще е по-разумно да си взема дълга отпуска. В последно време работих доста усилено.

— Обвиненията бяха ли верни?

Сади поглади наболата си глава с дългите си пръсти.

— Не напълно — призна той, — но работата се раздуха.

— Кой зае твоето място в двореца?

— Сарис. — Сади почти изсъска името. — Третокласен интригант без никакво чувство за стил. Някой ден с удоволствие ще му отрежа някои неща, от които не се нуждае много, с тъп нож.

— Айсус ни каза, че имаш информация за Зандрамас — каза Белгарат.

— Наистина е така — отговори Сади, стана от стола и отиде до тясното неоправено легло до стената. Потършува под мръсното кафяво одеяло и извади малко сребърно шише. — Извинете ме — каза той и отпи от шишето с гримаса. — Бих искал да няма такъв лош вкус.

Поулгара го изгледа студено и каза:

— Мислиш ли да ни кажеш каквото знаеш за Зандрамас преди да си започнал да виждаш пеперуди?

Сади я погледна невинно.

— О! Не! Това не е онова, лейди Поулгара — увери я той и разклати шишето. — Това има само известен успокояващ ефект. Нервите ми са опънати до крайност от това, което се случи през последните няколко месеца.

— Хайде да говорим по същество — предложи Белгарат.

— Много добре. Аз имам нещо, което вие искате, и вие имате нещо, което аз искам. Това е търговията.

— Защо да не обсъдим това? — каза Силк. Очите му изведнъж заблестяха, а дългият му нос замърда.

— Много добре познавам репутацията ти, принц Келдар — усмихна се Сади, — и не съм толкова глупав да се пазаря с тебе.

— Добре, какво точно искаш от нас, Сади? — попита Белгарат.

— Вие смятате да излезете извън Нийса. Искам да ме вземете с вас. В отплата ще ви кажа всичко, което научих за Зандрамас.

— И дума не може да става.

— Мисля, че избързвате, древен първи. Първо ме чуйте.

— Не ти вярвам, Сади — твърдо каза Белгарат.

— Напълно разбираемо. Не съм човек, на когото трябва да се вярва.

— Защо тогава трябва да се разбирам с теб?

— Защото аз знам защо преследвате Зандрамас и което е по-важно, знам къде отива Зандрамас. Това е много опасно за вас място, но аз мога да уредя да се движим свободно, когато пристигнем там. Нека да оставим детинщините за доверие един към друг и да се захванем за работа.

— Само си губим времето тук — каза Белгарат на останалите.

— Мога да ви бъда много полезен, древен първи — каза Сади.

— Или на някой, който много иска за знае къде сме — добави Силк.

— Това няма да е в мой интерес, Келдар.

— Което пък ме навежда на една интересна мисъл — каза Силк. — Имам прекрасна възможност да спечеля бързо. Ти спомена, че за главата ти дават доста голяма награда. Ако не искаш да ни сътрудничиш, мога да реша да взема наградата. Колко точно каза, че е?

— Няма да направиш това, Келдар — спокойно отговори Сади. — Вие бързате да хванете Зандрамас, а при даването на парите за награда винаги се намират стотици административни затруднения и Зандрамас ще бъде още по-далеч пред вас.

— Това е така — призна Силк и недоволно измъкна един от ножовете си. — Но имаме алтернатива. Малко е неприятна и мръсна, но обикновено има голям ефект.

Сади се отдръпна от него и извика със слаб, тревожен глас:

— Белгарат!

— Това няма да е необходимо, Силк — каза старият мъж и се обърна към Поулгара. — Виждаш ли някакъв изход, Поул?

— Добре, татко — каза тя, после се обърна към евнуха. — Седни, Сади. Искам да видиш нещо.

— Разбира се, лейди Поулгара — съгласи се той и седна на стола до масата.

— Гледай внимателно — каза тя и направи интересен жест пред очите му.

Евнухът се усмихна.

— Колко хубаво — измърмори той, загледан в нещо невидимо. — Можеш ли да го накараш да направи и други неща?

Тя се наведе и го погледна в очите отблизо.

— Разбирам. Ти си по-умен, отколкото мислех, Сади — каза тя. — Той е дрогиран. Може би от това, което пи от шишето. Точно сега с него не може да се направи нищо повече.

— Това ни връща на другата възможност, нали? — каза Силк и завъртя ножа.

— Точно сега той дори няма да го усети — поклати глава Поулгара.

— О! — каза тъжно Сади. — Ти го накара да си отиде, а аз толкова го харесвах.

— Дрогата няма да действа дълго — сви рамене Силк. — И докато действието й отшуми, ние ще сме далеч от града и ще успеем да измъкнем от него някои отговори, без да предизвикваме внимание с крясъците му.

„Защо решението на всеки въпрос трябва да идва от ножницата“ — чу Гарион сухия глас в мислите си.

„Какво?“

„Кажи на малкия крадец да прибере ножа си.“

„Но…“

„Не спори с мен, Гарион. Ти имаш нужда от информацията на Сади за Зандрамас, а аз не мога да ти я дам.“

„Предлагаш да го вземем с нас?“ — Гарион беше потресен от тази идея.

„Нищо не предлагам, Гарион. Казвам ти. Сади идва с вас. Не можеш да направиш нищо без него. Сега кажи на дядо си.“

„Той няма да хареса това.“

„Не можеш да се наложиш, без да проявиш сила на духа.“

Гласът си отиде.

— Дядо — каза Гарион с болезнен глас.

— Какво? — с раздразнение попита старият мъж.

— Идеята не е моя, дядо, но… — Гарион погледна евнуха с отвращение и после вдигна безпомощно ръце.

— Това е несериозно! — извика Белгарат.

— Страхувам се, че трябва.

— Изпускам ли нещо? — полюбопитства Силк.

— Млъкни — изръмжа му Белгарат и пак се обърна към Гарион.

Гарион кимна утвърдително.

— Това е идиотщина! — Белгарат се вгледа в Сади, пресегна се през масата и хвана ярката му роба за яката. — Чуй ме добре, Сади — каза той със стиснати зъби. — Идваш с нас, но си дръж носа далеч от нашите работи. Разбираш ли ме?

— Разбира се, древен първи. — Евнухът говореше като насън.

— Не мисля, че разбираш напълно за какво става въпрос — каза Белгарат със страховито спокоен глас. — Ако те хвана пак да пиеш от това нещо, ще те оставя в ръцете на Силк, да прави каквото е решил. Схващаш ли?

Очите на Сади се уголемиха от страх и лицето му потръпна.

— Д-д-да, Белгарат.

— Добре. Сега започвай да говориш. Какво точно знаеш за Зандрамас?

8.

— Всичко започна миналата година — започна Сади, все още гледайки Белгарат с опасение. — Един малореанец, представящ се за търговец на бижутерия, дойде в Стис Тор и търсеше моя главен съперник в двореца — жалкия интригант Сарис. Всеизвестно беше, че Сарис отдавна желаеше моето място, но не беше стигнал дотам да пожелая главата му. Голям пропуск, както се оказа. Както и да е, Сарис и малореанецът се договориха за нещо, което нямаше нищо общо със скъпоценни камъни. Така наричащият се бижутер се нуждаеше от нещо, което можеше да му осигури само човек с власт. Така че той даде на Сарис известна информация, с която да ме дискредитира и да узурпира мястото ми в двореца.

— Политиката е хубаво нещо, нали? — каза Силк, без да се обръща конкретно към никого.

Сади направи гримаса.

— Подробностите около падането на кралското доверие към мен са доста — продължи той — и няма да ви досаждам с тях. С една дума, Сарис ме измести като главен евнух и аз просто трябваше да избягам от двореца, за да спася живота си. След като зае мястото ми, Сарис можеше да изпълни своята част от договора си с малореанския си приятел.

— Какво точно искаше малореанецът? — попита Силк.

— Това, принц Келдар — каза Сади, стана, отиде до разхвърленото си легло, измъкна един внимателно сгънат пергамент изпод дюшека и му го подаде.

— Е? — обади се Белгарат.

— Това е официален документ — отговори Силк. — Най-малкото има кралски печат. Рано през миналата пролет Салмисра е изпратила дипломатическа мисия в Сендария.

— Това е съвсем нормално, Силк.

— Знам, но има също някои секретни инструкции за дипломатите. Тя им казва, че при устието на Змийската река ще се срещнат с едно лице и трябва да му окажат всякаква помощ, която поиска. Същността на всичко това е, че дипломатите трябва да закарат лицето до пристанище Халберг и да осигурят нийсански кораб да го чака на брега на определена дата в средата на миналото лято.

— Може би е съвпадение? — предположи Белгарат.

Силк поклати глава и показа пергамента:

— Лицето е идентифицирано с името си. Дипломатите е трябвало да го идентифицират с името Зандрамас.

— Това обяснява някои неща, нали? — каза Гарион.

— Мога ли да видя? — попита Поулгара.

Силк й подаде пергамента.

Тя го погледна набързо, върна го на Сади и попита:

— Сигурен ли си, че това е печатът на Салмисра?

— Няма две мнения за това, Поулгара — отговори той. — Никой не се осмелява да докосне този печат без нейно съгласие.

— Разбирам.

— Как попадна този документ у тебе, Сади? — полюбопитства Силк.

— Обикновено се правят по четири копия на всеки официален документ, принц Келдар. Това е един от начините за печалба на тези, които имат благоразположението на кралицата. Цената на копията е установена от векове.

— Значи така — каза Гарион. — Зандрамас идва в Нийса като търговец, урежда Сарис да те измести като главен евнух и по някакъв начин успява да накара Салмисра да издаде тази заповед. Така ли е?

— Не е толкова просто, Белгарион — каза Сади. — Малореанският търговец не беше Зандрамас. Никой в Стис Тор не е виждал Зандрамас. Лицето което се споменава в документа, е трябвало да се присъедини към дипломатите по пътя им за Сендария. Доколкото успях да установя, Зандрамас никога не е стъпвал в Стис Тор. Не е само това. След като са осигурили кораб за Халберг, всички дипломати са умрели. Спрели в един хан в Камаар по пътя за столицата, а там избухнал пожар посред нощ. Никой не успял да избяга от пламъците.

— Схемата ми е позната — каза Силк.

— Добре, тогава кой е бил малореанският търговец? — попита Гарион.

Сади безпомощно разпери ръце и призна:

— Не успях да разбера.

— Ти успя ли да го видиш?

— Само веднъж. Изглеждаше странно. Очите му бяха абсолютно безцветни.

Всички замълчаха за известно време, после Силк се обади:

— Това изяснява всичко, нали?

— Може би — каза Гарион. — Но все още нямаме отговор на основния си въпрос. Сега знаем за кого работи Нарадас. Знаем, че Зандрамас е отишъл в Черек и е избягал от Острова на ветровете с моя син. Но това, което трябва да знам, е къде ще ни изведат тези дири.

— Рак Веркат — сви рамене Сади.

— Как стигна до това заключение? — попита го Силк.

— Сарис не е властвал достатъчно дълго, за да накара хората да са му верни. Намерих един, който беше готов за лични инвестиции. Зандрамас трябва да е в Малореа с принц Геран тази пролет, а маршрутът минава през Рак Веркат.

— Може ли да се разчита на този, когото си подкупил? — попита Силк.

— Разбира се, че не. След като ми каза всичко това, той планираше да ме издаде заради наградата — мъртъв, естествено, така че нямаше причина да ме лъже, а беше и достатъчно глупав, за да измисли такава лъжа. — Евнухът се засмя. — Знам едно растение, на което може да се разчита. То кара човека да казва абсолютната истина. Всъщност той продължи да ми говори истини дълго след като ми беше омръзнало да го слушам. Сарис е осигурил на Зандрамас ескорт през Нийса и подробна карта на най-краткия път до остров Веркат.

— Това ли беше всичко, което ти каза този приятел? — попита Гарион.

— О, не! — Отговори Сади. — Той бързаше да сподели с мен как е мамил на изпитите в училище, докато Айсус не му преряза гърлото. Не мога да се справя с толкова истини за един ден.

— Така — каза Гарион, без да обръща внимание на последното. — Зандрамас отива на остров Веркат. Какво ни помага това?

— Пътят, който ще следва Зандрамас, е обиколен, защото Кал Закат дава награда за главата му. Ние, от своя страна, можем да тръгнем направо през Ктхол Мургос. Така ще спестим месец.

— Но този път минава точно през зоната на военните действия — запротестира Силк.

— Това не е голям проблем. Мога да ви преведа директно до Веркат без спънки от страна на мургите или на малореанците.

— Как ще направиш това?

— Когато бях млад, се бях забъркал в търговията с роби в Ктхол Мургос. Знам всички пътища, знам кого можем да подкупим и кого трябва да избегнем. Робите са нужни и на двете страни във войната, така че на търговците им е позволено да се движат свободно. Всичко, което трябва да направим, е да се облечем като търговци на роби и никой няма да се занимава с нас.

— Какво ще те задържи да не ни издадеш на гролимите веднага щом пресечем границата? — попита го направо Силк.

— Собственият ми интерес — сви рамене Сади. — Гролимите са неблагодарно племе. Ако ви продам на тях, много вероятно е те от своя страна да ме продадат на Салмисра. Не мисля, че това ще ми хареса.

— Толкова ли ти е ядосана? — попита Гарион.

— Раздразнение — каза Сади. — Змиите не се ядосват. Чух, че искала да ме ухапе лично. Това е голяма чест, разбира се, но предпочитам да го избегна.

Вратата на тайната стая се отвори и Дроблек каза:

— Айсус се върна.

Едноокият влезе. Носеше кутията, описана от Сади. Беше плоска квадратна кутия, две стъпки дълга и няколко пръста висока.

— Какво има вътре, Сади? — попита той. — Вътре нещо бълбука.

— Внимавай, човече! — извика Сади. — Някои от бутилките са чупливи.

— Какво е това? — ядосано попита Белгарат.

— Малко от това, малко от онова — уклончиво отговори Сади.

— Дрога?

— И отрови, и противоотрови, няколко афродизиака, успокоителни и доста ефективното лекарство на истината. И Зит.

— Какво е Зит?

— Зит е кой, а не какво, древни. Никъде не ходя без нея. — Той отвори кутията и с любов взе една керамична бутилка, здраво запушена с коркова тапа, но с няколко малки дупчици на гърлото. — Би ли подържал за малко това? — каза той на Силк. — Искам да съм сигурен, че Айсус не е изпочупил всичко. — И внимателно прегледа ред по ред малките бутилки, лежащи върху кадифена подложка в кутията.

Силк погледна любопитно шишенцето и хвана запушалката.

— Не ти препоръчвам да правиш това, принц Келдар — посъветва го Сади. — Можеш да бъдеш неприятно изненадан.

— Какво има вътре? — попита Силк и разклати бутилката.

— Моля те, Келдар! Зит се дразни, когато я разклащат така. — Сади затвори кутията, сложи я настрана и взе бутилката от Силк. — Така, така, — каза той с нежен глас. — Няма за какво да се безпокоиш, скъпа. Аз съм тук и няма да му позволя да те безпокои повече.

От бутилката се чу слаб мъркащ звук.

— Как си сложил котка вътре? — попита Гарион.

— О, Зит не е котка, Белгарион — увери го Сади. — Ето, ще ти покажа. — Той внимателно извади тапата и сложи бутилката на масата до себе си. — Можеш да излезеш, скъпа — тихо каза той.

Нищо не се случи.

— Излез, Зит. Не се срамувай.

От гърлото на бутилката се измъкна малка яркозелена змия. Имаше святкащи жълти очи и яркочервена лента по цялата дължина на гърба си от носа до края на опашката. Змията докосна с раздвоения си език протегнатата ръка на Сади.

Силк отскочи.

— Не е ли красива? — попита Сади и погали главата й с пръст.

Змията започна да мърка удовлетворено, след което надигна глава, фиксира Силк със студените си очи и злобно изсъска.

— Мисля, че ти е обидена, принц Келдар — каза Сади. — Известно време ще е по-добре да стоиш далеч от нея.

— Не се притеснявай — веднага се съгласи Силк и отстъпи още една крачка. — Тя отровна ли е?

— Тя е най-смъртоносната змия на света, нали, скъпа? — Сади отново я погали по главата. — И също една от най-редките. Тези влечуги са високо ценени в Нийса, защото са най-интелигентните от всички. Те са приятелски настроени, даже любвеобвилни и, разбира се, мъркат много приятно.

— Но тя и хапе — добави Силк.

— Само хора, които я дразнят, и никога приятел. Всичко, което трябва да направите, е да я храните и държите на топло и от време на време да й показвате, че я обичате, и тя ще ви следва като кученце.

— Не и мен.

— Сади — каза Белгарат и посочи кутията. — Какъв е смисълът на това? Нямам нужда от ходеща след мен аптека.

Сади вдигна ръка и каза:

— В Мургос не се интересуват много от пари, древни, а в Ктхол Мургос има хора, които ще трябва да подкупвам. Някои от тях имат определени навици. Тази кутия ще струва повече от натоварен със злато кон.

Белгарат се намръщи.

— Ти се дръж далеч от това. Не искам главата ти да е пълна с дим в някой критичен момент — и дръж змията си под контрол.

— Разбира си, Белгарат.

Старият чародеец се обърна към Айсус:

— Можеш ли да намериш по-голяма лодка? Трябва всички да пресечем реката, а твоята няма да ни издържи.

Айсус кимна.

— Не веднага, татко — каза Поулгара. — Ще имам нужда от него за малко.

— Поул, трябва да се върнем на другия бряг преди изгрев слънце.

— Няма да се задържам, татко, но трябва да ида до двореца.

— До двореца?

— Зандрамас е отишъл в Черек, където никой ангарак не е допускан от дните на Мечото рамо. Салмисра е уредила това, а също и бягството му от Острова на ветровете след отвличането на бебето на Се’Недра. Искам да знам защо.

— Малко сме притиснати от времето, Поул. Не може ли това да почака?

— Не мисля, татко. Трябва да знаем какво друго е уредила. Не бих искала някой батальон нийсански войници да ни последва през джунглата.

— Може би си права.

— Ти отиваш в двореца? — попита я Гарион.

— Трябва, скъпи.

— Добре. — Той изпъна рамене. — Тогава идвам и аз.

Тя го изгледа продължително и каза:

— Настояваш ли?

— Да, лельо Поул, настоявам — твърдо каза той.

Тя въздъхна и каза:

— Колко бързо порастват.

След това се обърна към Айсус и го попита:

— Ще ни заведеш ли до двореца?

Едноокият кимна и каза:

— Разбира се. Ще обсъдим цената по-късно.

— Цената?

— Нищо не е даром. Тръгваме ли?

Беше почти полунощ. Айсус изведе Поулгара и Гарион от къщата на Дроблек и тръгнаха по една тясна уличка, която миришеше на разлагащи се боклуци. Продължиха по няколко подобни извиващи се улички, като понякога минаваха направо през къщите, за да излязат от една улица на друга.

— Как знаеш коя къща е отворена? — шепнешком попита Гарион, когато излязоха от една висока тясна къща в долния квартал на града.

— Това ми е работата — отговори Айсус и се огледа. — Приближаваме двореца. Улиците в тази част на града се патрулират. Изчакайте тук за момент. — Той пресече внимателно улицата, отвори една скрита врата и влезе в къщата. След малко излезе с две копринени роби, две копия и два медни шлема. — Ще трябва да облечем това — каза той на Гарион. — И ако нямате нищо против, милейди, дръпнете качулката си над лицето. Ако някой ни спре, оставете ме да говоря.

Гарион облече робата, нахлупи шлема и взе едното копие.

— Набутай косата си под шлема — каза му Айсус и тръгна смело напред. Явно вярваше на дегизировката повече отколкото на потайността.

Още на следващата улица ги спряха половин дузина въоръжени мъже.

— По каква работа сте тук? — попита началникът на патрула.

— Съпровождам една посетителка до двореца — отговори Айсус.

— Каква посетителка?

Айсус го погледна с отвращение.

— Не би искал да пречиш, нали, капрале? Този, когото ще посети тази жена, няма да хареса това.

— И кой е той?

— Е, това вече е много глупав въпрос. Ако приятелят на тази жена разбере, че съм ти казал, и двамата ще ни хвърлят в реката.

— Как мога да знам, че ми казваш истината?

— Не можеш, но наистина ли искаш да знаеш?

Изражението на капрала стана малко нервно.

— По-добре продължавайте — каза той накрая.

— Бях сигурен, че ще разбереш — отбеляза Айсус и дръпна грубо ръката на Поулгара. — Хайде, тръгвай!

Когато стигнаха края на улицата, Гарион се обърна. Войниците все още ги гледаха, но не ги следваха.

— Надявам се, че не се обидихте, милейди — извини се Айсус.

— Не — отговори Поулгара. — Ти си много изобретателен.

— За това ми плащат. Ще минем оттук.

Стената на двореца на Салмисра беше много висока, изградена от големи, грубо издялани каменни блокове, престояли векове в този влажен град до реката. Айсус ги поведе в плътната сянка под стената до една малка желязна врата. Забави се за момент с ключалката, а после внимателно отвори вратата и измърмори:

— Да вървим.

Дворецът беше лабиринт от слабо осветени коридори, но Айсус сигурно ги поведе напред. Когато излязоха в главния коридор, който водеше към фоайето в центъра на двореца и където светлината беше по-силна, видяха гротескната фигура на един евнух. Той се клатушкаше със сковани крака и невиждащ поглед. На устата му се беше залепила глупава усмивка, а тялото му потръпваше в спазми. После минаха покрай една отворена врата и чуха някой да се кикоти — не беше ясно мъж ли е, или жена.

Едноокият спря пред една врата, взе една опушена лампа от нишата до нея и каза:

— Ще трябва да минем оттук. Внимавайте. Тъмно е, а по пода има змии.

Наистина беше тъмно и миришеше на мухъл. Гарион почти чуваше глухото съскане на змиите, които се търкаха една в друга в ъглите.

— Сравнително безопасно е — каза Айсус. — Хранени са днес, а това ги прави мързеливи. — Той спря пред една врата, отвори я и се огледа. — Почакайте.

Гарион чу гласовете на двама мъже и стъпките им, които се отдалечаваха.

— Чисто е — каза спокойно Айсус. — Да вървим. — После ги поведе по слабо осветения коридор до една полирана врата и като погледна Поулгара, каза: — Сигурна ли сте, че искате да видите кралицата?

Тя кимна.

— Добре тогава. Сарис е тук. Той ще ни заведе до тронната зала.

— Сигурен ли си? — тихо попита Гарион.

Айсус измъкна изпод робата, която беше навлякъл на улицата, дълъг остър нож.

— Гарантирам. Само ми дайте малко време. След това влезте и затворете вратата. — Като каза това, Айсус отвори вратата и се вмъкна вътре безшумно като котка.

— Какво… — извика някой отвътре с тънък глас. След това настъпи плашеща тишина.

Гарион и Поулгара бързо влязоха и затвориха вратата. Един мъж седеше до масата с очи, пълни със страх, а острият връх на ножа на Айсус беше опрян на гърлото му. Той носеше тъмночервена копринена роба и беше пребледнял от страх. Бузите му бяха нездравословно дебели и висяха, а уплашените му очички бяха малки като на прасе.

Айсус му говореше с вледеняващо спокоен глас и подчертаваше думите си, като натискаше ножа до гърлото му.

— Това е урго-нож, Сарис. Не го усещаш когато влиза, но като излиза, вади всичко навън. Няма да викаш, нали?

— Н-не — заекна Сарис с писукащ глас.

— Знаех, че ще ме разбереш. Виж сега какво ще направим. Тази дама и нейният млад приятел искат да си поговорят с кралицата, така че ти ще ни заведеш до тронната зала.

— С кралицата? — ахна Сарис. — Никой не може да я посети без позволение. Аз… аз не мога да направя това.

— Този разговор върви трудно. — Айсус погледна Поулгара и учтиво попита: — Бихте ли си обърнали главата, милейди? Гледката на излизащ от ушите мозък действа лошо на някои хора.

— Моля ви — проплака Сарис. — Не мога. Кралицата ще ме убие, ако ви заведа в тронната зала, без да съм извикан.

— А аз ще те убия, ако не ни заведеш. Чувствам, че това не е от добрите ти дни, Сарис. Хайде, ставай. — Убиецът издърпа дебелия мъж от креслото. Излязоха в коридора.

— И без хитрини, Сарис — предупреди го Айсус. — Не забравяй, че съм точно зад теб.

Двамата снажни пазачи пред тронната зала се поклониха с уважение на главния евнух и отвориха тежките врати.

Тронната зала на Салмисра не беше променена. Огромната статуя на Иса — змийския бог — се мержелееше на една платформа в дъното. Кристални лампи, окачени на сребърни вериги, слабо осветяваха помещението, а двадесетина плешиви евнуси, облечени в червени роби, бяха коленичили на лъснатия под, готови да повтарят с обожание думите и фразите на кралицата. Даже огледалото в златната рамка все още стоеше на пиедестал до трона, приличащ на легло.

Самата Салмисра обаче беше доста променена. Вече не беше красивата чувствена жена, която Гарион беше видял първия път, когато го доведоха при нея. Сега лежеше на трона и се извиваше вълнообразно. Блестящите й люспи святкаха на слабата светлина, а плоската й глава се крепеше на дълъг тънък врат. Златната корона блестеше над мъртвите й очи.

Тя им хвърли един поглед и се обърна отново да наблюдава отражението си в огледалото.

— Не съм те викала, Сарис — прошепна тя със сух глас.

— Кралицата говори на главния евнух — повториха в унисон двадесетината гологлави мъже, коленичили пред трона.

— Прости ми, вечна Салмисра — примоли се евнухът и легна на пода пред трона. — Бях принуден да доведа тези странници. Те заплашиха, че ще ме убият, ако откажа.

— Тогава трябваше да умреш, Сарис — изсъска змията. — Знаеш, че не обичам да ме притесняват.

— Кралицата е притеснена — повториха половината евнуси.

— А! — каза другата половина със злобно задоволство.

Салмисра извъртя леко главата си, за да фиксира очите си върху Айсус.

— Струва ми се, че те познавам — каза тя.

Едноокият се поклони.

— Аз съм Айсус, ваше величество — отговори той. — Убиецът.

— Не искам да бъда обезпокоявана сега — каза му змийската кралица с безчувствен глас. — Ако това значи, че ти трябва да убиеш Сарис, моля те да го изведеш в коридора и да го направиш там.

— Няма да те притесняваме за дълго, Салмисра — каза Поулгара и свали качулката от главата си.

Главата на змията бавно се обърна, раздвоеният й език се стрелна във въздуха.

— А, Поулгара — изсъска тя без видима изненада. — Измина доста време от последното ти посещение.

— Няколко години — съгласи се Поулгара.

— Вече не броя годините. — Смъртоносният поглед на Салмисра се обърна към Гарион. — И Белгарион е тук. Виждам, че вече не си момче.

— Не — отговори той, борейки се с неволните тръпки.

— Ела по-близо — прошепна тя. — Едно време ме смяташе за красива и копнееше да те целуна. Искаш ли сега ти да ме целунеш?

Гарион изпита странно желание да служи и откри, че не може да свали очите си от тези на змийската кралица. Без даже да се усети, той направи крачка към трона.

— Щастливецът приближава трона — измърмориха евнусите.

— Гарион! — остро каза Поулгара.

— Няма да го нараня, Поулгара. Никога не съм искала това.

— Имам няколко въпроса към теб, Салмисра — студено каза Поулгара. — След като отговориш, ще те оставим да се забавляваш.

— Какви въпроси, Поулгара? Какво мога аз да знам, което твоята магия не може да разкрие?

— Наскоро си се срещала с един малореанец на име Нарадас — каза Поулгара. — Мъж с безцветни очи.

— Това ли е името му? Сарис не ми каза.

— Уредила си някои неща за него.

— Така ли?

— По негова молба си изпратила дипломати в Сендария. Между тях е имало чужденец на име Зандрамас. Твоите дипломати са били инструктирани да оказват всякаква помощ на този чужденец, за да стигне до Халберг на западния бряг на Черек. Също така си поръчала кораб до Острова на ветровете, който да върне Зандрамас в Нийса.

— Не съм давала такива разпореждания, Поулгара. Нямам интерес от действията на Зандрамас.

— Това име познато ли ти е?

— Разбира се. Казах ти веднъж, че жреците на Ангарак и магьосниците от Алория не са единствените, които могат да открият скритата истина. Знаех, че отчаяно преследвате някой, който е взел сина на Белгарион от Цитаделата на Рива.

— Но казваш и че не си направила никакви разпореждания.

— Този, когото наричате Нарадас, дойде при мен с подаръци — каза Салмисра, — но каза само, че иска моето разрешение да търгува тук, в Нийса.

— Тогава как си обясняваш това? — Леля Поул извади пергамента на Сади изпод наметалото си.

Салмисра посочи с езика си един от евнусите и заповяда:

— Донеси ми го.

Евнухът скочи, взе пергамента от леля Поул, коленичи до подиума на трона и подаде листа на кралицата.

— Това не е заповедта, която издадох — каза кралицата, като хвърли един поглед на листа. — Заповядах на дипломатите да отидат в Сендария, нищо повече. Това копие не е точно, Поулгара.

— Но оригиналът трябва да е някъде тук — каза Гарион.

— У Сарис трябва да е.

Сарис с ужас погледна кралицата-змия.

Гарион обмисли няколко варианта, но избра най-простия.

— Накарай го да говори, Айсус — каза кратко той.

Едноокият се приближи до треперещия евнух, хвана го здраво за брадичката и изви главата му. Острият нож почти изсвири, докато Айсус го изваждаше от канията.

— Чакай! — примоли се Сарис. — Той е в гардероба в спалнята ми, в едно чекмедже на дъното.

— Методите ти са директни, убиецо — отбеляза кралицата.

— Аз съм прост човек, ваше величество — отговори Айсус. — Нямам нерви за хитрости или сложни неща. Открил съм, че директността помага. — Той пусна ужасения Сарис и прибра ножа. После попита Гарион: — Искаш ли да донеса пергамента?

— Мисля, че ще ни е нужен.

— Добре. — Айсус се обърна и излезе.

— Интересен мъж — отбеляза Салмисра и нежно погали навитото си на кръгове тяло. — Животът ми доста се промени, откакто беше тук за последно, Поулгара — тихо каза тя със сухия си глас. — Не съм вече обладана от онзи глад, както преди, и дните ми минават в постоянна дрямка. Приспивам се със звука на собствените си люспи, които се прегръщат една друга. Като спя, сънувам. Сънувам влажни пещери в тъмни студени гори и сънувам дните, когато все още бях жена. Но понякога в сънищата си съм безплътен дух, търсещ истините, които другите крият. Знам за страха, който лежи в сърцето ти, Поулгара, и за отчаяната нужда, която подтиква Зандрамас. Даже знам за тежката задача, която лежи на плещите на Кайрадис.

— Но все пак казваш, че не си забъркана в тези неща?

— Нямам никакъв интерес от това. Ти и Зандрамас можете да се преследвате през всички кралства на земята, но аз не се интересувам от развръзката.

Очите на леля Поул се присвиха.

— Нямам причина да те лъжа, Поулгара — каза Салмисра, усетила подозрението в погледа й. — Какво може да ми предложи Зандрамас, което би ми заинтересувало? Всичките ми нужди са задоволени и повече нямам никакви желания. — Главата й се надигна и езикът й затрептя. — Радвам се все пак, че вашите въпроси те доведоха отново при мен, така че да мога още веднъж да погледам красивото ти лице.

Поулгара вдигна брадичката си.

— Тогава гледай бързо, Салмисра. Малко ми е търпението към забавленията на една змия.

— Вековете са те направили сприхава, Поулгара. Нека да се държим цивилизовано. Искаш ли да ти кажа каквото знам за Зандрамас? Тя вече не е това, което беше.

— Тя!? — извика Гарион.

— Вие даже и това ли не знаехте? — изсъска злобно змията. — Твоето магьосничество не струва, Поулгара. Не можа ли да усетиш, че врагът ти е жена? И това ли не си забелязала, когато си я срещнала?

— За какво говориш, Салмисра?

— Бедната Поулгара! Дългите векове са обвили ума ти с паяжина. Наистина ли мислеше, че само ти и Белгарат единствени на света можете да променяте формата си? Драконът, който ви посети в планините над Арендия, изглежда доста различно в естествената си форма.

Вратата на тронната зала се отвори и влезе Айсус. Носеше пергамент с печат от червен восък.

— Донеси ми го — заповяда Салмисра.

Айсус я погледна и единственото му око се присви. Той пристъпи към евнуха, който бе предал документа от Поулгара на кралицата, и без да променя изражението си, го срита в ребрата.

— На — каза той. — Занеси това на нейно величество.

— Страхуваш ли се от мен, Айсус? — попита Салмисра с нещо като учудване.

— Не заслужавам честта да ви приближавам толкова, ваше величество.

Салмисра се наведе и погледна пергамента, който й подаде треперещият евнух.

— Изглежда, има някакво несъответствие — изсъска тя. — Документът изглежда по същия начин като този, който ми показа Поулгара, но това не е документът, който заповядах да се подпечата. Как е възможно това?

— Мога ли да кажа нещо, кралице? — попита евнухът.

— Разбира се, Адис — отговори тя с приятен глас, доколкото това беше възможно. — Както разбираш, ако думите ти ме раздразнят, ще получиш за награда моята смъртоносна целувка. — Раздвоеният й език се обърна към него.

Лицето на евнуха стана сиво, а треперенето му стана толкова силно, че той почти щеше да падне.

— Говори, Адис — прошепна тя. — Това е заповед: да споделиш мислите си с мен. Тогава ще определим дали ще живееш, или не. Сега говори.

— Кралице… — Гласът му трепереше. — Главният евнух е единственият, който може да пипа печата на ваше величество. Ако този документ е фалшив, не трябва ли да му поискаме обяснение?

Змията се замисли върху думите му, главата й се залюля ритмично, раздвоеният език затрепка. Накрая тя спря змийския си танц и се протегна напред, докато езикът й не докосна бузата на раболепно приведения евнух.

— Живей, Адис — измърмори тя. — Твоите думи не ме разсърдиха и с тази целувка ти подарявам живота. — После разви навитото си на кълбо тяло и погледна Сарис с мъртвешките си очи. — Имаш ли обяснение, Сарис? Както отбеляза нашият отличен слуга Адис, ти си моят главен евнух. Ти си сложил печата. Как е станало това недоразумение?

— Кралице… — Побелялото му от страх лице замръзна в абсолютен ужас.

Все още треперещият Адис се надигна, в очите му проблесна дива надежда. Той вдигна пергамента и извика високо:

— Ето го! Ето го доказателството за измяната на главния евнух!

Другите евнуси погледнаха първо Адис, после унижения и ужасен главен евнух и накрая Салмисра в опит да разчетат загадъчния й поглед.

— Чакам, Сарис — изсъска змийската кралица.

Сарис изведнъж скочи и се втурна към вратата на залата, като запищя от луда, животинска паника. Независимо колко бърз беше той, Айсус беше по-бърз. Едноокият убиец последва тичащия дебел мъж, стиснал ужасния си нож. Настигна го и го събори на земята, после се обърна и питащо погледна Салмисра.

— Не още, Айсус — каза тя. — Доведи го при мен.

Айсус повлече дебелия евнух към трона. Сарис ломотеше ужасено и се запъваше по полирания под.

— Ще получа отговор от теб, Сарис — измърмори Салмисра.

— Говори — каза Айсус спокойно и опря острието на ножа си до окото му. После натисна леко и по бузата на дебелия евнух потече струя яркочервена кръв.

— Простете ми, ваше величество! — изпищя Сарис. — Нарадас ме принуди.

— Как направи това, Сарис? — заповеднически попита змията.

— Аз… аз сложих твоя печат на този лист, божествена Салмисра — отговори той. — После, когато останах сам, добавих другите неща.

— Имаше ли и други разпореждания? — попита го леля Поул. — Кои са другите спънки и капани на Зандрамас?

— Не! Нищо друго! Единствените разпореждания, които направих, бяха Зандрамас да се ескортира до границата с Мургос и да и се предоставят картите, които иска. Моля ви, ваше величество, простете ми.

— Това е абсолютно невъзможно, Сарис — изсъска тя. — Имах намерение да се държа настрани от спора между Поулгара и Зандрамас, но сега съм въвлечена в него заради твоята измяна.

— Да го убия ли? — попита кротко Айсус.

— Не, Айсус — отговори тя. — Сарис и аз ще споделим една целувка, какъвто е обичаят тук. — Тя го погледна с любопитство. — Ти си интересен човек, убиецо. Искаш ли служба при мен? Сигурна съм, че ще се намери служба, отговаряща на твоите таланти.

Евнухът Адис зяпна, лицето му изведнъж побеля.

— Но, ваше величество — запротестира той, — вашите слуги винаги са били евнуси, а този човек, той… — Той се запъна, осъзнавайки изведнъж безразсъдството на прибързания си изблик.

Мъртвешките очи на Салмисра се заковаха в неговите и той се хвърли на колене на пода.

— Разочароваш ме, Адис — прошепна тя със сухия си глас и се обърна към едноокия убиец — Е, Айсус? Човек с твоите таланти може да се издигне много, а доколкото знам, процедурата е бърза. Бързо ще се оправиш и ще заемеш служба при своята кралица.

— О, това е голяма чест, ваше величество — отговори предпазливо той. — Но предпочитам да остана повече или по-малко непокътнат и да не се забърквам в тези неща.

— Разбирам. — Тя завъртя главата си към уплашения Адис, после пак погледна към убиеца. — От днес имаш нов враг, който, мисля, един ден ще стане доста силен.

— Аз имам доста врагове — сви рамене Айсус. — Някои от тях са все още живи. — Той бегло погледна страхливия евнух. — Ако Адис иска да разследва нещата, можем да ги дискутираме лично някой ден — или може би някоя нощ, когато разговорът ни няма да бъде обезпокоен от никого.

— Ние трябва да тръгваме — каза Поулгара. — Много ни помогна, Салмисра. Благодаря.

— Не съм безразлична към благодарностите ти — отговори Салмисра. — Не мисля, че ще те видя отново някога, Поулгара. И мисля, че Зандрамас е по-силна от тебе и ще те победи.

— Само времето ще реши това.

— Наистина. Сбогом, Поулгара.

— Довиждане, Салмисра. — Вълшебницата се обърна към Гарион и Айсус и каза: — Хайде.

— Сарис — каза Салмисра с пеещ глас, — ела при мен.

Гарион се обърна през рамо и видя как тя разви тялото си и се надигна над покрития с кадифе трон. Люлееше се ритмично. Мъртвешките й очи блеснаха в нещо като смъртоносен глад.

Сарис, със зяпнала уста и замръзнали свински очички без никаква мисъл в тях, тръгна към подиума с треперещи крака.

— Ела, Сарис — напяваше Салмисра. — Желая да те прегърна и целуна.

Леля Поул, Гарион и Айсус стигнаха резбованата врата и тихо излязоха в коридора. Бяха направили само няколко крачки, когато откъм тронната зала се чу рязък писък, преминаващ в хриптене.

— Мисля, че мястото на главен евнух е вакантно — сухо отбеляза Айсус. После се обърна към Поулгара. — Сега, милейди — каза той, като броеше на пръсти — първо за това, че ви доведох с младежа до двореца. Второ — за това, че накарах Сарис да ни вкара в тронната зала, и трето…