Кралят на мургите

9.

Когато групата напусна къщата на Дроблек, над тесните улички на Стис Тор почти се беше зазорило. Миризмата на реката и близките блата пълнеше ноздрите на Гарион с воня на разложено и застояло.

Излязоха от тясната уличка и Айсус им махна да спрат и се огледа. След това кимна.

— Да вървим — тихо каза той. — И не вдигайте шум.

Побързаха да прекосят улицата, павирана с кръгли камъни и слабо осветена от факли, които разпръскваха мъглива червена светлина, и навлязоха в тъмните сенки на друга мръсна уличка. В края й Гарион можеше да види бавно движещите се води на обвитата в мъгла река.

Едноокият спря до една разнебитена колиба, част от която се издаваше над водата, и тихо отключи и отвори.

— Влезте — измърмори той и те го последваха в миришещата на влага колиба. — Сега ще докарам лодката.

Зачакаха, вслушвайки се нервно в цвърченето на плъховете. Минутите течаха бавно. Гарион наблюдаваше крайречната улица през пролуките на вратата.

— Готово — чу се гласът на Айсус някъде отдолу. — Внимавайте на въжената стълба, че е хлъзгава. — И след като се настаниха, ги предупреди: — В реката има и друга лодка.

— Друга? — прошепна тревожно Сади. — Какво прави тук?

— Вероятно нещо незаконно — сви рамене Айсус и започна безшумно да гребе.

Мъглата над тъмните води се вдигаше и осветените кули на Стис Тор се отразяваха във водата като малки свещички. Айсус гребеше равномерно.

Изведнъж се чу приглушен вик, последван от плясък.

— Какво беше това? — изсъска нервно Сади.

Айсус спря да гребе, ослуша се и тихо каза:

— Не мърдайте!

Мъжки глас изруга високо и дрезгаво.

— Тихо! — каза друг глас.

— Защо?

— За да не разбере цял Стис Тор, че сме тук.

— Много се тревожиш. Камъкът, който му вързах на краката, ще го задържи на дъното за дълго време. — Скърцането на веслата заглъхна в мъглата.

— Аматьори — с пренебрежение измърмори Айсус.

— Убийство може би? — попита Силк с известен професионален интерес. — Или лична разправа?

— Каква е разликата? — Айсус отново започна да гребе. Стис Тор се скри в мъглата зад тях. Гарион имаше чувството, че изобщо не се движат. Накрая тъмният бряг се показа в мъглата и след няколко минути той вече можеше да различи дърветата.

Откъм брега се чу тихо подсвирване и Айсус зави в посока на звука.

— Гарион, вие ли сте? — чу се гласът на Дурник.

— Да.

Айсус вкара лодката в гъстите храсталаци и Дурник я хвана за носа.

— Останалите чакат от другата страна на пътя — каза спокойно той, докато помагаше на Поулгара да слезе.

— Много ни помогна, Айсус — каза Сади на наемника.

Едноокият сви рамене.

— Нали за това ми плащате?

Силк го погледна и каза:

— Ако решиш да приемеш предложението ми, говори с Дроблек.

— Ще си помисля — отговори Айсус, после погледна Поулгара. — Късмет в пътуването, милейди. Имам чувството, че ще ви трябва.

— Благодаря, Айсус.

Той пак хвана веслата и лодката изчезна в мъглата.

— За какво ставаше дума? — попита Сади Силк.

— Нищо особено. Драснианските служби винаги търсят способни мъже.

Дурник любопитно гледаше гологлавия евнух.

— Ще обясним, когато отидем при останалите — увери го Поулгара.

— Добре, Поул — съгласи се той. — Да минем оттук. — Той ги поведе през обраслия с храсталак бряг към изоставения път, а след това тръгна към една горичка.

Се’Недра, Ерионд, Тот и Велвет седяха в хралупата на един покрит с мъх паднал дънер. Един-единствен фенер слабо осветяваше хралупата.

— Гарион! — извика с облекчение Се’Недра и скочи. — Защо се забавихте толкова?

— Трябваше да отидем на още едно място — отговори той и я прегърна.

— Добре — каза Белгарат. — Искам скоро да продължим, затова накратко. — Той седна на мекия мъх и посочи гологлавия евнух. — Това е Сади. Повечето от вас вече го познават. Той идва с нас.

— Разумно ли е това, Белгарат? — попита Дурник.

— Може би не — отговори старият мъж, — но не е моя идея. Изглежда, Зандрамас ще премине през Ктхол Мургос и пресичайки континента, иска да стигне до остров Веркат покрай югоизточния бряг.

— Тази част на света е много опасна в момента, древни — измърмори Велвет.

— Няма да имаме проблем, скъпа лейди — увери я Сади с контараалтовия си глас. — Ще се представим за търговци на роби и никой няма да ни закача.

— Така казваш ти — каза Белгарат замислено. — Това може би е било вярно преди войната, но не можем да сме сигурни как гледат малореанците на търговията с роби сега.

— Има още нещо, което всички трябва да знаете — спокойно каза Поулгара. — Гарион и аз отидохме в двореца, за да разберем дали Салмисра е замесена в това по някакъв начин. Тя ни каза, че Зандрамас е жена.

— Жена? — извика Се’Недра.

— Така каза. А няма никаква причина да ни лъже.

Дурник се почеса по главата и каза:

— Това е малко изненадващо, нали? Сигурна ли си, че Салмисра знае какво говори?

— Тя беше абсолютно сигурна и доста доволна, че знае нещо, което аз не знам.

— Мисля, че това обяснява някои неща — замислено каза Велвет. — Повечето от нещата, които направи Зандрамас, бяха направени по начин, по който би постъпила само жена.

— Не разбирам — призна си Дурник.

— Мъжете правят нещата по един начин. Жените ги правят различно. Фактът, че Зандрамас е жена, обяснява много неща.

— Тя прави всичко възможно да го скрие — добави Силк. — Никой, който я е виждал, не е жив, за да разкрие това на друг.

— Можем да говорим за тези неща и по-късно — каза Белгарат, изправи се и се огледа във вдигащата се мъгла. — Искам да се махаме оттук преди хората от другата страна на реката да са се размърдали. Да оседлаем конете.

Трябваше им известно време да преместят багажа от единия кон, за да го освободят за Сади, но малко след това тръгнаха по обраслия път покрай Змийската река. Отначало се движеха бавно, но след като се отдалечиха от Стис Тор, преминаха в галоп.

Когато слънцето се издигна, мъглата заблестя, а капките роса по листата на дърветата засвяткаха като скъпоценни камъни. Очите на Гарион се затваряха за сън, но той все пак забеляза красотата около себе си и се учуди, че тя може да съществува около тези вонящи блата.

— Целият свят е красив, Белгарион — отбеляза Ерионд, прочел неизказаните му мисли. — Просто трябва да знаеш как да го гледаш.

След като мъглата се вдигна, вече можеха да се движат по-бързо. Не видяха други пътници през този ден. Докато слънцето започна да залязва, обагряйки облаците на запад в пурпурночервено, бяха изминали доста път.

— Колко далеч сме от границата с Мургос? — попита Гарион Сади, докато двамата събираха дърва за огъня, а Дурник и Тот опъваха платнищата за престоя им през нощта.

— Няколко дни — отговори евнухът. — Пътят минава през реката и после завива към Агара. Има селище от другата страна на брода. Трябва да спра там за някои неща — подходящи дрехи и така нататък.

Велвет и Се’Недра разопаковаха съдовете за готвене. Русата драснианка погледна Сади и каза:

— Извини ме, но открих някои празноти в плана ти.

— О! И какви?

— Как можем да се представяме за търговци на роби, когато се вижда, че между нас има жени?

— Но винаги има и жени в групите на търговците на роби, скъпа лейди — отговори той и пусна наръч дърва до огнището. — Сигурен съм, че ако помислите малко, ще разберете защо.

— Със сигурност не — отговори Се’Недра.

Сади се изкашля деликатно.

— Ние търгуваме и с робини, не само с роби, ваше величество — обясни той. — А робиня, която се пази от пазачи жени, има по-висока цена.

На лицето й се появи лека червенина.

— Това е отвратително!

— Не аз съм направил света, ваше величество — сви рамене Сади. — Само се опитвам да живея в него.

След като се наядоха, Сади извади едно керамична купа, напълни я с топла вода и си насапуниса главата.

— Има нещо, което искам да те питам, Сади — обади се Силк от другата страна на огъня. — Какво точно направи, че Салмисра е толкова недоволна от теб?

Сади го погледна кисело.

— Всички, които служим на кралицата, сме ужасно корумпирани, Келдар — отговори той. — Всички сме интриганти, мошеници, че и по-лошо. Преди няколко години Салмисра издаде някои наредби, с които да ограничи заговорите и измените в разумни граници — просто за да запази правителството да не се разпадне. Аз престъпих някои от тези граници, всъщност повечето. Сарис разбра за това и отиде да докладва на кралицата. — Той въздъхна. — Толкова бих искал да видя реакцията му, когато тя го е целунала. — Той вдигна бръснача си.

— Защо всички нийсанци си бръснат главите? — попита Се’Недра.

— В Нийса има много насекоми, ваше величество, а косата е отлично място да си правят гнезда.

Тя го погледна учудено и ръката й несъзнателно докосна медните й къдрици.

— Не би трябвало да се тревожите толкова — усмихна се той. — Повечето от тях през зимата спят.

След няколко дни пътят, по който вървяха, започна да се изкачва по един хълм и скоро излязоха от джунглата. Влажният хлад, идващ от блатата на Нийса, изчезна и времето приятно се затопли. Наближаваха източната граница. Реката ставаше все по-бистра.

— Почти стигнахме — каза Сади и ги поведе към един срутил се каменен мост. Зелената вода буйно течеше през камъните и се пенеше. Малко по-надолу от падналия мост имаше плитчина, където под ромолящата вода се виждаха камъни, бляскащи на слънцето. До нея водеше добре отъпкана пътека.

— А пиявиците? — попита Силк и се взря подозрително във водата.

— Водата е много бърза за тях, принц Келдар — отговори Сади. — Телцата им са твърде меки, за да издържат блъскането по камъните. — Той ги поведе през клокочещата вода.

— Селището, за което споменах, е точно пред нас — каза той, когато преминаха реката. — Ще ми е нужен около час да взема това, което ми трябва.

— Ние ще те изчакаме тук — каза Белгарат и слезе от коня си. — Отиди с него, Силк.

— Мога да се справя и сам — протестира Сади.

— Сигурен съм, че можеш. Нека го наречем предпазливост.

— Какво ще обясня на продавача, като види с мен драснианец?

— Излъжи го. Знам, че можеш да бъдеш убедителен.

Гарион слезе от коня и тръгна към брега. Това бяха хората, които обичаше най-много на света, но някак си не издържаше закачките им. Знаеше, че те не значат нищо, но му се струваше, че по някакъв начин отразяват тяхното безчувствие към личната му трагедия, и което бе по-важно, към трагедията на Се’Недра. Той спря и загледа реката с невиждащи очи. Щеше да се радва да се махне от Нийса. Не беше само лепнещата кал, вонята на блатата, даже не и летящите облаци от насекоми. Поради някаква необяснима причина Гарион искаше да види широки пространства, а тъмните дървета спираха погледа му и това страшно го дразнеше.

След час Силк и Сади се върнаха. Драснианецът беше гневен.

— Това е най-обикновена измама, принц Келдар — меко протестираше Сади. — Ние няма да имаме роби наистина, така че няма да се наложи някой да носи това.

— Даже идеята за това е унизителна.

— Какво става? — попита Белгарат.

Сади сви рамене.

— Купих няколко вериги и пранги. Келдар не одобрява това.

— Както и камшиците — добави Силк.

— Вече ти обясних това, Келдар.

— Знам. И въпреки всичко е отвратително.

— Разбира се, че е. Нийсаните са отвратителни хора. Мислех, че знаеш това.

— Ще сравняваме морала си по-късно — каза Белгарат. — Да тръгваме.

Пътят ставаше все по-стръмен. Скоро навлязоха сред хълмовете. Големите дървета отстъпиха на вечнозелена растителност. Навсякъде бяха разпръснати големи валчести камъни, небето стана наситено синьо. Нощуваха в една горичка от ниски криви хвойни. Над тях се издигаше стръмен планински хребет, назъбен на фона на звездното небе.

— Като пресечем хребета и сме в Ктхол Мургос — каза Сади, когато седнаха край огъня за вечеря. — Те внимателно пазят границите си, така че е време да облечем тези дрехи. — Той развърза големия пакет, който бе донесъл от селото, и извади няколко тъмнозелени роби. После погледна Се’Недра и огромния Тот. — Може да имаме малък проблем с размерите.

— Аз ще ги преправя, Сади — каза Поулгара, взе робите от него и извади кутията си с конци и игли.

Белгарат задълбочено разглеждаше една голяма карта.

— Има нещо, което ме притеснява — каза той на Сади. — Има ли възможност Зандрамас да е взела кораб от някое пристанище на западния бряг и да е отплувала покрай южния бряг на континента към Веркат?

Сади поклати глава и обръснатият му череп лъсна под оранжевата светлина на огъня.

— Невъзможно, древни. Преди няколко години малореанската флота се изплъзна от Мургос и крал Ургит още сънува кошмари за това. Той затвори всички пристанища на западния бряг и около полуостров Урга се движат само патрулиращи кораби. Никакъв друг кораб не може да плува в тези води без специално разрешение.

— Колко далече е Веркат? — попита Дурник.

— Три или четири месеца по това време на годината — отговори Сади.

Поулгара си тананикаше нещо. Иглата й проблясваше на огъня.

— Ела тук, Се’Недра — каза тя.

Малката кралица стана и отиде до нея. Поулгара вдигна една зелена роба, премери я на слабата й фигура и кимна удовлетворено.

Се’Недра сбърчи нос и попита:

— Трябва ли да миришат толкова лошо?

— Не мисля, че е необходимо, но е така. Робите имат определена миризма, която се просмуква във всичко.

Леля Поул взе следващата роба, погледна към Тот и измърмори:

— Виж, това ще по-трудно.

Гигантът я погледна със срамежлива усмивка и стана да сложи още дърва в огъня. После разбута жаравата и стълб от червени искри се надигна да поздрави сестрите си звезди, които блещукаха в нощното небе. От подножието на хребета, сякаш в отговор на тези искри, се чу силен рев.

— Какво е това? — изплака Се’Недра.

— Лъв — сви рамене Сади. — Понякога ловуват около пътя на робите — старите и болните стават тяхна плячка.

— Защо?

— Робите често се разболяват и не могат да вървят, така че изостават. Един стар лъв не би могъл да преследва някой много чевръст и… — Той не довърши мисълта си.

Тя го погледна с ужас.

— Вие попитахте, ваше величество — напомни й той, — Всъщност и на мен това не ми харесва. Точно то е една от причините, поради които изоставих търговията с роби и се отдадох на политиката. — Той стана и си изтупа дрехата. — А сега, ако ме извините ще отида да нахраня Зит. Моля, внимавайте, като си лягате. Понякога тя се измъква, след като я нахраня. Мисля, че се забавлява, като се крие от мен, и никога не се знае накъде може да тръгне. — Той се отдалечи от огъня и отиде до мястото, където беше постлал одеялата си.

— Не знам за вас — каза Силк, — но аз ще спя доста далеч оттук.

На другата сутрин, след като закусиха, навлякоха миришещите на лошо дрехи на нийсански търговци на роби. Съгласно инструкцията на Белгарат Гарион скри дръжката на меча.

— Мисля, че трябва да държим Кълбото добре скрито, докато сме в Ктхол Мургос — каза старият мъж. — Изглежда, се изнервя, когато наоколо има ангараки.

Яхнаха конете и тръгнаха по дефилето към назъбения хребет.

След един завой Поулгара изведнъж дръпна юздите на коня си и спря.

— Какво става, Поул? — попита Дурник.

Тя не отговори, но очите й блеснаха, а белият кичур на челото й изведнъж запламтя.

— Чудовище! — каза тя.

— За какво говориш, лельо Поул? — попита Гарион.

— Погледнете — отговори тя и посочи с трепереща ръка няколко белеещи се кости, пръснати по каменистата земя на няколко метра от пътя.

— Някой от робите, за които спомена Сади снощи? — предположи Силк.

Поулгара поклати глава.

— Част от уговорката между Сарис и Нарадас е включвала ескорт за Зандрамас до границата с Мургос — напомни тя. — Когато е стигнала дотук, те вече не са й били нужни.

Лицето на Силк пребледня.

— Това е в стила й. Всеки път, когато някой вече не й е нужен, тя го убива.

— Тя не просто ги е убила — каза Поулгара и погледна костите с отвращение. — Тя им е счупила краката и ги е оставила на лъвовете. Чакали са цял ден да падне нощта и тогава са дошли лъвовете.

— Какъв ужас! — възкликна Се’Недра.

— Сигурна ли си, Поул? — попита Дурник.

— Някои неща са толкова страшни, че следите им остават на самите камъни.

— Не за пръв път прави това — каза Белгарат. — Но не се задоволява само да убива хората, за да прикрие следите си. Тя извършва зверства.

— Тя е чудовище! — викна Се’Недра. — Тя се храни от ужаса, който сее!

— Нещо повече — отбеляза Белгарат. — Мисля, че тя ни оставя съобщения. — И посочи разпръснатите кости. — Това не е било необходимо, но тя се опитва да ни уплаши.

— Няма да стане — каза Гарион много спокойно. — Само прибавя към сметката си и когато накрая ще трябва да плаща, ще открие, че няма с какво.

На върха на хребета старият път свършваше: тук свършваше Нийса и започваше Ктхол Мургос. От върха, докъдето поглед стигаше, се виждаше безкрайна камениста земя с дълги километри реки от тъмнокафяви камъни, блещукащи на изпепеляващото слънце.

— По кой път е тръгнала Зандрамас? — попита Дурник.

— На юг — отговори Гарион. Чувстваше, че Кълбото го дърпа в тази посока.

— Можем да спестим време, ако тръгнем направо оттук, нали?

— Абсолютно невъзможно, драги Дурник — отговори Сади. — Това е пустинята Агара. Голяма е колкото Алгария. Единствената вода е в кладенците на дагашите, а ти не би искал те да те хванат, докато точиш вода от тях, нали?

— Дагашите живеят тук? — попита Дурник, като засенчи очите си с ръка и огледа пустошта.

— Те са единствените, които могат — отговори Сади. — Може би това обяснява защо са толкова страшни. Ние ще следваме този хребет в посока юг стотина левги и ще го заобиколим. След това ще тръгнем на югоизток през Морч и ще навлезем в Голямата южна гора в Горут.

— Да тръгваме тогава — каза Белгарат.

Тръгнаха на юг, следвайки западния край на пустинята Агара, по хълмовете, които стръмно се спускаха към нея. Докато яздеха, Гарион забеляза, че дърветата от тази страна на хребета са малки и на рядко. Никаква трева не растеше по каменистата почва, а хвойната отстъпваше място на ниски бодливи храсти. Широкият хребет явно беше границата между два напълно различни климата. Докато от другата страна беше приятно топло, отсам беше непоносимо горещо. Нямаше никакви потоци, а няколкото извора, които намериха, бяха съвсем малки и водата им се събираше в топли плитки локви.

Сутринта на третия ден Тот върза одеялото си през рамо, взе нещата си и тръгна надолу към входа на дефилето, където бяха прекарали нощта, за да огледа каменистата пустиня. Слънцето още не беше изгряло и светлината от зазоряващото се небе се отразяваше във всеки камък и канара. След малко гигантът се върна и докосна рамото на Дурник.

— Какво има, Тот? — попита ковачът. Немият посочи входа на дефилето.

— Добре — каза Дурник и стана. Двамата тръгнаха надолу, слязоха до края на дефилето и се вгледаха в пустинята. След миг Дурник извика:

— Белгарат, ела да видиш!

Старият вълшебник набързо се обу и слезе при тях. Погледна какво става, изруга и викна на останалите:

— Имаме проблем!

Проблемът се изясни, когато всички слязоха до изхода на дефилето. На известно разстояние в пустинята се виждаше голям облак прах.

— Колко мъже могат да вдигнат толкова прах? — попита спокойно Гарион.

— Поне неколкостотин — отговори Силк.

— Мурги?

— Не и ако мургите не са си променили навиците — измърмори Велвет. — Тези мъже са облечени в червено.

Силк се взря в прашния облак и каза:

— Остри очи имаш.

— Едно от предимствата на младостта — усмихна се тя.

Той я погледна раздразнено.

— Но нали това е територия на Мургос! — обади се Дурник.

— Така е — каза Сади, — но малореанците постоянно изпращат патрули. От няколко години Закат се опитва да открие път, за да изненада Ургит откъм гърба.

— Как намират вода тук?

— Носят си.

Тот се заизкачва по южния склон на дефилето. Под него се затъркаляха прашни кафяви камъни.

— Мислиш ли, че можем да им се измъкнем, Белгарат? — попита Силк Белгарат.

— Това не е много умно. По-добре да изчакаме, докато не се махнат.

Тот леко изсвири от върха над тях.

— Иди да видиш какво иска, Дурник — каза Белгарат. Ковачът кимна и се заизкачва по склона.

— Мислиш ли, че ще ни открият? — нервно попита Се’Недра.

— Не е много вероятно, ваше величество — отговори Сади. — Съмнявам се, че ще губят време да претърсват всяко дефиле и дол в тези планини.

Белгарат присви очи към облака прах и каза:

— Движат се на югозапад. Ако изчакаме тук до утре, ще излязат от този район.

— Мразя да губя времето си — ядоса се Гарион.

— Аз също. Но имаме ли избор?

Дурник слезе при тях и каза:

— Пред тях има още една група мъже. Мурги, мисля.

— Не ми се ще да се забъркваме в схватки — каза Белгарат. — Иди горе и наблюдавай какво става — обърна се той към Силк. Дано да няма повече изненади.

Силк се закатери по стръмния склон. Следвайки импулса си, Гарион тръгна след него. Когато стигнаха върха, се скриха зад един бодлив храст.

Огненото кълбо на слънцето се издигаше откъм изток. В неясния облак прах те различиха напредващите редици на малореанците, облечени в зловещо червен цвят. Фигурите на мъжете долу изглеждаха съвсем малки — като играчки.

— Доколкото виждам, силите им са равни — отбеляза Силк.

Гарион не беше съгласен.

— Мургите имат предимство. Те са на по-високото и техен е моментът на изненадата.

— Ти си бил голям тактик — присмя му се Силк.

Гарион не му отговори.

— Сади беше прав — обади се Силк отново. — Малореанците си карат вода. — Той посочи двадесетината каруци, натоварени с големи бъчви, които се движеха в края на редиците.

Малореанците стигнаха сянката на хребета и спряха, докато разузнавачите им претърсят каменистия терен. Малко след това се чуха тревожните им викове — бяха открили мургите.

— Няма никакъв смисъл — каза Гарион. — Те изобщо не се опитаха да се скрият.

— Мургите не са известни със своята интелигентност — отговори Силк.

Докато малореанците оправяха редиците си, мургите ги обсипаха с дъжд от стрели, а след това се закатериха по скалите.

— Защо бягат? — с отвращение попита Гарион. — Какъв е смисълът да нападаш с ярост и след това да бягаш?

— Никой не е чак толкова глупав — съгласи се Силк. — Тяхната цел е друга.

Бягащите мурги продължиха да стрелят. Телата на убитите малореанци се свличаха по склона, но все пак малореанците упорито напредваха нагоре. Отдалече битката изглеждаше като детска игра. Отблизо клането сигурно би било отвратителна гледка, но от високото, откъдето гледаше Гарион, всичко му се струваше само любопитно.

И изведнъж, когато по-голямата част от напредващите малореанци навлезе в клисурата, иззад един издаден в пустинята хребет изскочи конницата на мургите, въоръжена с брадви.

— Това са целели — каза Гарион. — Подмамиха малореанците да ги преследват, за да ги атакуват с кавалерията.

— Не мисля — възрази Силк. — Според мен целта им е обозът.

Галопиращите мурги се понесоха към слабо охранявания обоз, брадвите им засвяткаха във въздуха, докато разсичаха буретата с вода. При всеки удар водата бликаше навън и се изливаше върху сухата земя. Слънцето, скрито зад облаците задушаващ прах, оцветяваше водата в червено. От наблюдателния пункт високо над мястото на битката на Гарион му се струваше, че течността, струяща от разбитите бъчви, не е вода, а кръв.

Малореанското настъпление са разколеба. Облечените в червено фигури далече долу се обърнаха и отчаяно се затичаха, за да запазят скъпоценните си запаси от вода. Но беше твърде късно. С брутална точност конницата на мургите вече бе разбила всички бъчви и се оттегляше с триумфални крясъци.

Мургите, които се бяха престорили, че отстъпват, и така бяха примамили малореанската войска към фаталното и настъпление, сега се върнаха надолу и изсипаха върху обърканите малореанци дъжд от стрели. Покосявани от този смъртоносен дъжд, малореанците отчаяно се опитваха да спасят малкото вода, останала на дъното на разбитите бъчви. Смъртоносните стрели обаче ги прогониха и мъжете в червени туники се разбягаха в пустинята.

— Какъв брутален начин за водене на война — каза Силк.

— Но битката приключи, нали? — каза Гарион. Гледаше един облечен в черно мург, който вървеше по хълма и доубиваше ранените.

— О, да — отговори Силк. Гласът му звучеше особено. — Битката свърши, но убиването не.

— Може би тези, които успяха да избягат, ще успеят да се върнат през пустинята.

— Нямат шанс.

— Стига вече — каза един мършав мъж в черна роба и излезе иззад една купчина камъни зад тях. Държеше изпънат лък. — Видяхте всичко. Време е да слезем при приятелите ви.

10.

Силк бавно се изправи — държеше ръцете си настрани — и отбеляза:

— Безшумно ходиш.

— Навик — каза мъжът с лъка. — Хайде тръгвайте. Да не караме приятелите ви да ви чакат.

Заслизаха по склона. Непознатият ги следваше с опънат лък. В горния край на долчинката, където бяха лагерували, няколко облечени в черно мъже пазеха останалите. Всички имаха белези по лицата си и ко̀си очи на мурги, но имаха и някои различия. Мургите, които Гарион беше виждал, винаги имаха широки рамене и стойката им беше арогантна. Тези мъже бяха по-слаби, а поведението им беше доста по-спокойно.

— Виждаш ли, благородни Тажак — тъкмо казваше Сади на мъжа със слабо лице, който явно им беше началник — така е, както ти казах. Имаме само още двама слуги.

— Знаем колко сте, търговецо на роби — отговори слабият мъж с груб глас. — Следим ви, откакто навлязохте в Ктхол Мургос.

— Не сме се и опитвали да се крием — запротестира Сади. — Единствената причина да се скрием беше, за да не се намесваме в тази неприятност долу. — Той направи пауза. — Любопитно е обаче защо благородните дагаши ще си правят труда да следят действията на група търговци на роби. Със сигурност не сме първите, които идват насам.

Без да обръща внимание на думите му, Тажак внимателно оглеждаше Гарион и приятелите му с косите си черни очи.

— Как се казваш? — попита той Сади накрая.

— Аз съм Уса от Стис Тор, добри ми господарю, надлежно регистриран търговец на роби. Имам всички необходими документи, ако искате да ги погледнете.

— И как така никой от слугите ти не е нийсанец?

Сади невинно разтвори ръце.

— Войната тук на юг кара моите съграждани да нямат желание да идват насам, в Ктхол Мургос, точно сега — обясни той. — Така че бях принуден да наема тези чужденци.

— Възможно е — каза дагашът с равен, безчувствен глас. После погледна Сади с втренчен поглед и попита: — От пари ли се интересуваш, Уса от Стис Тор?

Очите на Сади светнаха и той бързо затърка ръце.

— Е, виж сега, — каза той, — защо не поговорим за това? Какво точно искаш да направя за теб? И колко би ми платил?

— Трябва да обсъдя това с господаря си — отговори Тажак. — Моето задължение беше да открия група търговци на роби и да им кажа, че мога да ги свържа с някой, който е готов да плати много за една малка услуга. Интересувате ли се от това предложение?

Сади се поколеба и погледна към Белгарат за някаква инструкция.

— Е? — с нетърпение каза Тажак. — Интересуваш ли се?

— Разбира се — внимателно отговори Сади. — Кой е господарят ти, Тажак? Кой е този, който иска да ме направи богат?

— Той ще ти каже името си и какво трябва да направиш, когато го видиш — в Каша.

— Каша? — извика Сади. — Не искаш да кажеш, че трябва да отидем дотам, нали?

— Има много неща, които не съм казал. Е? Съгласен ли си да дойдеш с нас до Каша?

— Имам ли избор?

— Не.

Сади разпери безпомощно ръце.

„Какво е Каша?“ — попита Гарион Силк с пръсти.

„Главният град на дагашите. Не се ползва с добра репутация.“

— Добре — решително каза Тажак. — Да разтурим тези заслони и сме готови да тръгваме. До Каша има доста път, а следобедът не е много подходящ да бъдеш в пустинята.

Когато напуснаха дефилето с дагашите, които ги пазеха, слънцето вече се беше издигнало. В пустинята се виждаха следите на избягалите малореанци.

— Дали ще се опитат да използват вашите кладенци, благородни Тажак? — попита Силк.

— Вероятно. Но няма да успеят да ги намерят. Скрили сме кладенците с камъни, а купчините камъни в пустинята изглеждат доста еднакво.

Гарион, който яздеше до Белгарат, тихо попита:

— Дядо, какво ще правим?

— Ще чакаме да видим за какво е всичко това — отговори старият вълшебник.

Когато навлязоха в горещата пещ на пустинята, Сади се обърна, погледна мургите под склона и каза на Тажак:

— Твоите сънародници бяха много отзивчиви. Учудих се, че не ни зададоха никакви въпроси.

— Те знаят кои сме — кратко отговори Тажак. — И знаят, че е по-добре да нямат вземане-даване с нас. — Той погледна вече потящия се евнух. — Би било най-разумно да си затвориш устата, Уса. Слънцето изсушава човешкото тяло много бързо в пустинята, а отворената уста е първото нещо, което атакува. Твърде е възможно, ако продължиш да говориш, да умреш много бързо.

Сади го погледна и бързо стисна устни.

Жегата беше непоносима. Повърхността на пустинята се състоеше главно от червеникавокафяв чакъл и само тук-там имаше купчини големи тъмни камъни и широки места, запълнени с блестящ пясък. Сякаш целият свят наоколо блещукаше и се движеше на вълни от издигащата се от камъните горещина. Слънцето сякаш биеше с пръчка главата и врата на Гарион и въпреки че той обилно се потеше, влагата се изпаряваше от тялото му толкова бързо, че дрехите му оставаха напълно сухи.

Яздиха в тази пещ около час. После Тажак им махна да спрат и с бърз жест изпрати петима от мъжете си към един нисък каменен хребет на североизток. Малко по-късно те се върнаха с мехове хладка вода.

— Първо дайте на конете — рязко каза Тажак, после се отдалечи до подножието на хребета, наведе се, загреба пълна шепа от нещо, което изглеждаше като пясък, и се върна. — Подайте си десните ръце — каза той и изсипа във всяка шепа по малко. — Яжте!

Сади внимателно близна от нещото в ръката си и веднага го изплю.

— Иса! — изруга той — Сол!

— Изяжте я всичката — каза им Тажак. — Ако не го направите, ще умрете.

Сади го изгледа.

— Слънцето изважда от тялото ви солта. Без сол в кръвта си ще умрете.

Започнаха да ядат. Когато свършиха, дагашите им позволиха да пият вода, след което всички отново се качиха на конете и продължиха в горещия ад.

Се’Недра започна да клюма на седлото като вехнещо цвете. Жегата я убиваше. Гарион дръпна коня си до нея.

— Добре ли си? — попита я той през стиснати устни.

— Не говорете! — изсъска един дагаш.

Малката кралица вдигна лицето си и широко се усмихна на Гарион. Продължиха да яздят.

Загубиха всякакво чувство за време, беше невъзможно даже да мислят. Гарион яздеше, без да продума, а главата му сякаш беше подложена под ударите на чук от жегата. Часове или години по-късно той вдигна глава и примижа от ярката светлина. Гледаше глупаво напред и съвсем бавно осъзнаваше, че това, което вижда, е напълно невъзможно. Там, високо във въздуха пред тях, плуваше голям черен остров. Той се люлееше над блещукащите от слънцето камъни, отричайки всичко разумно. Какво чародейство би могло да създаде това? Кой би могъл да има такава сила?

Но това не беше магия. Като се приближиха, непоносимо горещите вълни започнаха да изтъняват, разпръсквайки миража и разкривайки факта, че това, което приближават, не е остров във въздуха, а скала, чийто връх стърчеше над пустинята. Около нея се виеше тясна пътека.

— Каша — кратко каза Тажак. — Слезте и водете конете.

Пътеката беше много стръмна. След втората спирала около планината каменистата повърхност на пустинята остана далеч отдолу. Изкачваха се все по-нагоре около горещия връх. После пътеката свърши през широк квадратен отвор.

— Пещера! — с горчивина каза Силк. — Защо винаги има пещера?

Гарион тръгна по-бързо. Беше доволен, че има къде да се скрие от непоносимата горещина.

— Вземете конете — каза Тажак на част от хората си — и се погрижете за тях. Останалите с мен.

Влязоха в дълъг коридор, изкопан в скалата. Гарион вървеше като сляп, докато очите му не свикнаха с тъмнината. Не можеше да се каже, че е студено, но определено беше по-хладно, отколкото отвън. Той дишаше дълбоко и се оглеждаше. Доста труд бе хвърлен, за да се изсече този коридор в твърдата скала.

Сади също отбеляза това, обърна се към намръщения мъж, който вървеше до него, и отбеляза:

— Не знаех, че дагашите са такива добри каменоделци.

— Не са. Този коридор е прокаран от роби.

— Не знаех, че държите роби.

— Не държим. След като са свършили със строежа на крепостта, сме ги изхвърлили.

— Навън? — ужасено попита Сади.

— Повечето предпочели да скочат от планината.

Коридорът ги изведе в широка пещера като тези, които Гарион беше виждал в земите на Улго. Тук обаче високо горе имаше тесни прозорци, които пропускаха светлина. Като погледна нагоре, той видя, че това не е естествена пещера, а по-скоро голяма дупка с покрив от каменни плочи, подпрени на сводове. На дъното на пещерата имаше град от малки каменни къщи, а в центъра се издигаше мрачна квадратна крепост.

— Къщата на Джахарб — каза единият от пазачите им. — Той чака. Трябва да побързаме.

Силк изсумтя.

— Какво има? — тихо попита Гарион.

— Трябва много да внимаваме — измърмори Силк. — Джахарб е старейшината на дагашите и има лоша репутация.

Всички къщи в града на дагашите бяха с равни покриви и тесни прозорци. Гарион забеляза, че по улиците няма суетене, както бе в западните градове. Облечените в черни дрехи дагаши вървяха тихо, без да се усмихват, и всеки човек, когото виждаха в този странен полуосветен град, сякаш бе заобиколен от забранено пространство, което никой друг не може да пристъпи.

Крепостта на Джахарб беше здрава, построена от големи базалтови блокове, а пазачите на входната врата бяха добре въоръжени. Тажак поговори с тях и вратата се отвори.

Стаята, в която ги въведоха, беше широка и осветена от газени лампи, закачени на вериги за тавана. Единствената мебел бяха купчини жълти възглавници, разхвърлени по пода, и редица от железни фигури за шах до едната стена. На една от купчините възглавници седеше възрастен мъж с бяла коса и тъмно набръчкано лице. Той носеше жълта роба и ядеше грозде, като внимателно подбираше зърната.

— Нийсанските търговци на роби, благородни старейшино — обяви Тажак с дълбоко уважение.

Джахарб сложи настрана купата с гроздето, наведе се напред, като опря лакти на коленете си, и ги погледна с пронизващ поглед. В този втренчен поглед имаше нещо подчертано студено.

— Как се казваш? — попита той. Гласът му беше студен като очите му, спокоен и сух.

— Аз съм Уса, благородни старейшина — отговори Сади и се поклони раболепно.

— И каква работа имаш в земите на Мургос? — Възрастният мъж говореше съвсем бавно, изговаряше думите, сякаш ги изписваше.

— Търговия на роби, велики старейшино — бързо отговори Сади.

— Купуваш или продаваш?

— По малко от двете. Настоящите смутове предлагат доста възможности.

— Сигурен съм в това. Значи си тук, за да спечелиш?

— Разумна печалба е всичко, което искам, благородни Джахарб.

Изражението на старейшината не се промени, но очите му се втренчиха в лицето на започналия да се поти евнух.

— Не изглеждаш добре, Уса. — Сухият му глас беше монотонен. — Защо?

— От горещината е, благородни Джахарб — нервно каза Сади. — Твоята пустиня е много гореща.

— Така е. — Студените очи продължаваха да гледат безмилостно. — Нарочно ли навлезе в земите, контролирани от малореанците?

— Всъщност нарочно — отговори Сади. — Казаха ми, че много роби се възползвали от хаоса, предизвикан от нападенията на малореанците, и се скрили в горите на Горут. А нивите и лозята на Хага и Ктан имат нужда от работна ръка. Ето я печалбата от тази ситуация.

— Ще ти трябва доста време, за да хванеш избягалите роби, Уса. А трябва да си в Рак Хага след по-малко от два месеца.

— Но…

Джахарб вдигна ръка и каза:

— Оттук ще продължиш към Рак Урга, където ще те очакват. Още един твой слуга ще се присъедини към теб. Името му е Кабах и ще го намериш в замъка на Торак при Агачак, началника на това място. Агачак и крал Ургит ще те качат заедно с твоите слуги на борда на кораб, който ще те заведе покрай южния край на полуостров Урга до Рак Ктака. Оттам ще отплувате направо към Рак Хага. Разбра ли всичко, което ти казах?

— Напълно, благородни Дахарб. А какво искаш да правя, като пристигна в Рак Хага?

— Когато стигнеш в Рак Хага, Кабах ще ви напусне и твоята задача ще е изпълнена. Твоето задължение към мен е да го скриеш в групата си, докато пътувате към Рак Хага — дребно нещо, за което ще бъдеш богато възнаграден.

— Корабът със сигурност ще ми спести месеци яздене, благородни старейшино. Но как ще обясня присъствието си там на малореанците, когато няма да имам роби, които да продам в Рак Хага?

— Ще купиш роби в Ктака или Горут. Тогава няма да те разпитват.

— Извини ме, благородни старейшино — каза Сади и се прокашля, — но кесията ми е доста тънка. Затова и планът ми беше да хвана избягали роби. Те не струват нищо, освен гоненето.

Очите на Джахарб останаха празни и безчувствени. Той се обърна към Тажак и нареди:

— Отвори сандъка!

Тажак бързо изпълни заповедта и отвори сандъка до старейшината. Сади ахна. Сандъкът беше пълен със златни монети.

— Вземи, колкото ти трябват, Уса — равнодушно каза Джахарб, но в очите му се появи лек блясък на забавление. — Но не повече отколкото можеш да загребеш с двете си ръце.

При вида на пълния със злато сандък очите на Сади алчно заблестяха, а лицето му се изпоти. Той гледаше златото, след това погледна малките си ръце и лицето му се появи израз на нескрито лукавство.

— Златото е тежко, най-благородни Джахарб, а ръцете ми са доста слаби след скорошна болест. Може ли някой от моите слуги да вземе твоето щедро възнаграждение?

— Има смисъл в молбата ти, Уса — отговори Джахарб. — Но имай предвид: не повече, отколкото може да загребе с двете си ръце.

— Естествено — каза Сади. — Със сигурност не бих искал да ми платиш повече. — Той се обърна. — Ти там — каза той на Тот, — отиди до сандъка и вземи две шепи монети, но внимавай, не повече.

Огромният Тот отиде до сандъка и загреба голяма купчина златни монети.

Джахарб изгледа нервния евнух с характерното си намръщено изражение, после изведнъж отметна глава и се разсмя.

— Отлично, Уса. Умът ти е доста чевръст. Харесвам това качество у хората, които ми служат. Може би даже ще живееш достатъчно дълго, за да похарчиш част от златото, което така умно успя да вземеш.

— Беше само демонстрация на моята интелигентност, благородни Джахарб — бързо отговори Сади. — За да докажа, че не си сгрешил, като избра мен. Мога да го накарам да върне монетите, ако искаш — е, част от тях.

— Не, Уса. Задръж ги. Ще заработиш всяка от тях, докато успееш да стигнеш до Рак Хага.

— Чест е за мен да служа на дагашите. Даже да не беше толкова разточителен, щях да обеднея, ако нямах такива приятели като теб. — Той се подвоуми за миг и хвърли бърз поглед към Белгарат. — Ще бъде ли нахално, ако попитам нещо? Не е важно, но много ме интересува.

— Можеш да питаш. Уса. Аз ще реша дали да ти отговоря, или не като чуя въпроса.

— Имам един много богат клиент в Тол Хонет, благородник — каза Сади. — Има невероятна страст към редки книги и ще ми плати цяло богатство за едно копие на пророчествата на гролимите от Рак Ктхол. Дали не знаеш къде мога да ги намеря?

Джахарб леко се намръщи, почесвайки сбръчканата си буза.

— Дагашите не се интересуват много от книги — каза той. — Това, което търсиш, със сигурност се е намирало в библиотеката на Ктучик в Рак Ктхол, но може би е изчезнало, когато магьосникът Белгарат разруши града. — Той помисли още малко. — Може да попиташ Агачак, когато стигнеш Рак Урга. В замъка имат доста голяма библиотека и тъй като пророчествата имат много общо с религията, Агачак със сигурност ще има копие, ако такова изобщо съществува.

— Много съм благодарен за информацията, благородни старейшино — каза Сади и се поклони.

Джахарб се поизправи и каза:

— А сега ти и твоите слуги имате нужда от почивка. Ще тръгнете за Рак Урга утре в зори. Приготвили са ви стая. — И той пак взе купата с грозде.

Стаята, в която ги заведоха, беше доста голяма. Каменните стени бяха боядисани в бяло, за да увеличават слабата светлина. Мебелировката се състоеше само от една каменна маса и купчина възглавници.

Когато Тажак ги остави сами, Гарион съблече зелената роба и каза:

— Дядо, какво ще правим? Не можем да отидем в Рак Урга. Ако искаме да хванем Зандрамас, трябва възможно най-бързо да отидем във Веркат.

Старият мъж се изтегна на възглавниците и каза:

— Всъщност, Гарион, нещата не биха могли да се наредят по-добре. След като се качим на кораба, който са ни приготвили Агачак и Ургит, можем да отплуваме директно за Веркат. Това ще ни спести месеци трудно пътуване.

— Но този Кабах, който ще ни чака в Рак Урга, няма ли да протестира, че не отиваме където е казал Джахарб?

Сади отвори кожената си кутия и каза:

— Успокой се, Белгарион. — После взе едно малко шишенце с тъмносиня течност. — Две капки от това в храната и той ще е толкова щастлив, че изобщо няма да се интересува накъде е тръгнал.

— Ти си интересен човек, Сади — каза Белгарат. — Откъде знаеше, че търся предсказанията на западните гролими?

Сади сви рамене.

— Не беше трудно да се досетя, древни. Част от договорката между Сарис и Нарадас включваше да се изгори единственото копие в дворцовата библиотека в Стис Тор. След като Зандрамас иска да го унищожи, ясно е, че ти пък би искал да го имаш.

— Започвам да си променям мнението за теб, Сади. Все още не ти вярвам напълно, но ти можеш да бъдеш много полезен, когато решиш.

— Благодаря, древни. — Евнухът извади малкото глинено шише.

— Ще храниш змията ли? — попита Силк.

— Тя бързо огладнява, Келдар.

— Ще почакам отвън тогава.

— Кажи ми принц Кердар — попита го любопитно Велвет, — каква е причината за твоето подчертано отвращение към влечугите?

— Повечето хора не харесват змии.

— О, те не са толкова лоши.

— Правиш се на интересна ли?

Тя разтвори широко очи и го изгледа невинно.

— Иначе не съм ли?

Той измърмори нещо и излезе.

Велвет се засмя и отиде при Се’Недра на купчината възглавници до прозореца — двете бяха станали много близки през времето, откакто напуснаха Тол Хонет. Тъй като Поулгара винаги изглеждаше самоуверена, Гарион не разбираше напълно дълбоката нужда на повечето жени от компанията на други жени. Докато Сади хранеше малката змия, двете седнаха една до друга на възглавниците и започнаха да решат косите си, за да махнат прахта от дългото пътуване.

— Защо го дразниш толкова, Лизел? — попита Се’Недра.

— Връщам си — каза Велвет със закачлива усмивка. — Когато бях малко момиченце, той обичаше да ме дразни. Сега е мой ред.

— Изглежда, винаги знаеш какво да кажеш, за да го ядосаш.

— Познавам го много добре, Се’Недра. Наблюдавала съм го с години. Знам какво означава всеки негов жест и знам къде е най-чувствителен. — Очите на русокосата девойка станаха по-меки. — Той е легенда в Драсния, знаеш ли? В Академията изучавахме неговите подвизи. Всички се опитвахме да му подражаваме, но никой от нас нямаше неговия невероятен усет.

Се’Недра спря да я сресва и я погледна продължително.

— Какво има? — попита Велвет.

— Нищо — каза Се’Недра и продължи да я реши.

Нощта в пустинята беше учудващо студена. Във въздуха имаше толкова малко влага, че след като слънцето залезеше, топлината сякаш се изпаряваше веднага. Когато в зори напускаха Каша, Гарион откри, че трепери. Още щом се издигна обаче, изгарящото слънце пак превърна пустошта в ад. Към обяд стигнаха подножието на хълмовете в западния край на пустинята и започнаха да се изкачват, излизайки от отвратителната пещ.

— Колко още има до Рак Урга, почитаеми? — попита Сади Тажак, който ги придружаваше.

— Около седмица.

— Разстоянията в тази част на Ктхол Мургос са доста големи, нали?

— Ктхол Мургос е голяма страна.

— И доста пуста.

— Само ако не се оглеждаш.

Сади го погледна с любопитство.

— Виж онзи хребет например. — Тажак посочи скалите на запад. Един самотен мург стоеше до коня си и ги наблюдаваше.

— Откога е там? — попита Сади.

— От около час. Не поглеждаш ли изобщо?

— В Нийса винаги гледаме земята. Заради змиите, нали разбираш.

— Ясно.

— Какво прави той там?

— Наблюдава ни. Крал Ургит винаги следи чужденците.

— Би ли ни навредил?

— Ние сме дагаши, нийсанецо. Другите мурги не могат да ни навредят.

— Успокояващо е, че имаме такъв изключителен ескорт, почитаеми Тажак.

Земята, през която яздиха следващата седмица, беше камениста, със слаба растителност. На Гарион му беше трудно да си представи, че тук, в южните ширини е късно лято. Беше свикнал смяната на сезоните да е бурна, а и не можеше да приеме обърнатите сезони тук, на края на света.

Една сутрин почувства, че добре покритото Кълбо го дърпа наляво, подкара коня си до този на Белгарат и тихо му каза:

— Тук Зандрамас е тръгнала на изток.

Старият мъж кимна.

— Мразя да губя следата — каза Гарион. — Ако Сади греши в това, къде отива тя, ще ни трябват месеци да я открием отново.

— Трябва да рискуваме — отговори старият вълшебник.

— Сигурно си прав, но все пак не ми харесва.

— На мен също. Но нямаме избор, нали?

Докато преминаваха скалистия гръбнак на полуостров Урга, откъм Голямото западно море започнаха да се трупат облаци, които предвещаваха че идва есента. Въпреки че бяха доста заплашителни, те носеха само дъжд и не можаха да прекъснат пътуването им. Все по-често по билата на хълмовете се виждаха патрули на мурги. Мургите обаче благоразумно им даваха път.

По обяд през един ветровит ден, когато тъмните облаци напредваха откъм океана, спряха на върха на един хълм и погледнаха надолу, където вълните се блъскаха в стръмните скалисти брегове.

— Заливът Урга — каза Тажак и посочи оловносивото море. Полуостровът се издаваше навътре в морето, защитавайки входа на залива със скалите си. В средата на залива, защитено със скали, се виждаше пристанището, цялото покрито с черните корпуси на кораби, а зад него се издигаше голям град.

— Рак Урга — каза Тажак.

На брега ги чакаше голяма баржа. Гребците роби намръщено гледаха мурга, който стоеше над тях с камшик в ръка. Тажак и хората му слязоха с Гарион и останалите на чакълестия бряг, а след това се обърнаха и без да кажат и дума, си тръгнаха.

Каналът между Голямото западно море и залива Урга не беше широк и Гарион можеше да види ниските каменни сгради на Рак Урга, клекнал и под мрачното небе. Сади каза нещо на мурга, даде му няколко монети и после всички се качиха на лодката. Мургът издаде кратка команда на робите си и изплющя с камшика. Робите отблъснаха баржата от чакълестия бряг с греблата си, като хвърляха страхливи погледи към господаря си, след което загребаха към града през тесния канал. Мургът крачеше напред-назад и внимателно наблюдаваше робите, за да забележи и най-малкия намек за намаляване на усилията им. Когато бяха преполовили пътя, той надигна камшика си с явната намерение да го използва.

— Извини ме, благородни лодкарю — каза Силк и се изправи пред него, — но знаеш ли, че лодката ти тече?

— Тече? — остро отговори мургът и отпусна камшика. — Къде?

— Не съм съвсем сигурен, но на дъното има доста вода.

Мургът извика кормчията и бързо вдигна една дървена решетка, така че да могат да огледат дъното на лодката.

— Това е мръсната вода, която се събира на дъното — каза той с отвращение. — Нищо ли не разбираш от лодки?

— Нищо — призна Силк. — Но като видях тази вода, реших, че би трябвало да знаеш. Извинявай, че те обезпокоих.

— Защо го направи? — попита Белгарат, когато Силк седна до него.

— Защото Дурник взе да пребледнява — сви рамене Силк. — Не исках чувството му за справедливост да се излее.

Белгарат погледна ковача.

— Нямаше да стоя като глупак и да гледам как бие горките хора — каза твърдо Дурник. — В момента, в който размахаше камшика си, щеше да се намери във водата.

— Видя ли какво имах предвид? — каза Силк на Белгарат.

Белгарат понечи да каже нещо, но Поулгара го спря.

— Остави го, татко — каза тя. — Той си е такъв и за нищо на света не искам да се променя.

Пристанището на Рак Урга беше претъпкано с кораби и кормчията внимателно избираше пътя си към кея, който се издаваше в оловносивите води на канала.

Накрая спряха и внимателно изведоха конете по една хлъзгава каменна рампа. Се’Недра погледна мръсната вода и се намръщи с отвращение.

— Защо пристанищата винаги изглеждат и миришат по един и същ начин? — измърмори тя.

— Сигурно защото хората, които живеят в тях, намират водата за неустоима — отговори Велвет.

Се’Недра я погледна учудено.

— Много е просто — обясни драснианката. — Хората винаги забравят, че боклуците, които хвърлят в пристанището сутринта, ще се върнат при тях със следобедния прилив.

На върха на рампата ги чакаше един важен мург. Тежката му черна роба се ветрееше на лекия бриз.

— Ей, вие — грубо каза той. — По каква работа сте тук?

Сади пристъпи напред и мазно му се поклони.

— Аз съм Уса — отговори той. — Регистриран търговец на роби от Стис Тор. Имам всички необходими документи.

— В Рак Урга няма пазар на роби — подозрително каза мургът. — Дай си документите.

— Разбира се. — Сади бръкна под зелената си роба и извади няколко пергамента.

— И какво търсиш тук? — попита мургът, като взе документите.

— Просто правя услуга на моя добър приятел Джахарб, главния старейшина на дагашите — каза Сади.

Мургът спря да разтваря документите и малко уплашено попита:

— Джахарб?

Сади кимна.

— Тъй като пътят ми минаваше оттук, той ме помоли да спра и да предам съобщение на Агачак, йерарха на Рак Урга.

Мургът преглътна нервно, тикна документите в ръцете на Сади, сякаш те изведнъж бяха станали горещи, и каза:

— Върви по пътя си тогава.

— Моите благодарности, благородни господине — каза Сади и пак се поклони. — Извини ме, но би ли ме упътил към замъка на Торак? За пръв път идвам в Рак Урга.

— Той се намира на най-високото място на улицата, която тръгва от този кей — отговори мургът.

— Пак благодаря. Ако ми кажеш името си, ще кажа на Агачак колко си ми помогнал.

Лицето на мурга пребледня.

— Не е необходимо — бързо каза той и си тръгна.

— Имената на Джахарб и Агачак май се ползват с доста влияние тук — отбеляза Силк.

— Предполагам, че ако ги споменеш в едно изречение, всяка врата в града ще се отвори — усмихна се Сади.

Рак Урга не беше привлекателен град. Улиците бяха тесни, а сградите бяха построени от грубо издялани камъни, покривите им бяха от равни сиви плочи, надвиснали над улицата и затъмняващи светлината. Но не само тази сива светлина правеше града толкова мрачен. Във въздуха се носеше някаква студена незаинтересованост към нормалните човешки чувства и някакъв странен страх. Мургите с черните си роби и намръщени лица се движеха по улиците и като че ли дори не забелязваха съгражданите си.

— Защо са толкова недружелюбни? — попита Ерионд.

— Това е културно наследство — каза Поулгара. — Мургите са били аристокрацията на Ктхол Мургос преди Торак да ги накара да се преселят на този континент. Те са абсолютно убедени, че са най-висшите същества във вселената, а всеки от тях е убеден, че е по-висш от останалите. Така че не им остава за какво да си говорят много.

Над тях се издигна облак от мазен зловонен черен дим.

— Каква е тази ужасна миризма? — попита Велвет и се намръщи.

— Едва ли би искала да знаеш — каза й Силк.

— Но те още ли… — Гарион не се доизказа.

— Изглежда, да — отговори дребният драснианец.

— Но Торак е мъртъв. Какъв е смисълът?

— Гролимите никога не са се интересували дали нещо има смисъл, Гарион — каза Белгарат. — Изворът на тяхната сила винаги е бил терорът. Ако искат да поддържат тази сила, трябва да продължат с терора.

Завиха зад един ъгъл и видяха огромна черна сграда. Гъст дим излизаше от един широк комин, стърчащ над плоския покрив.

— Това ли е замъкът? — попита Дурник.

— Да — отговори Поулгара и посочи една масивна, обкована с пирони врата в равната безкрайна стена. Над вратата беше закачено точно копие на лицето на Торак.

11.

Сади слезе от седлото, отиде до обкованата с пирони врата и хлопна с ръждясалото желязно клепало.

— Кой идва в замъка на Торак? — чу се приглушен глас отвътре.

— Нося съобщение от Джахарб, главния старейшина на Каша, предназначено за ушите на Агачак, йерарха на Рак Урга.

Вратата се отвори със скърцане и един закачулен гролим, с лице, цялото в белези, внимателно ги огледа.

— Ти не си дагаш — каза той обвиняващо на Сади.

— Не съм. Но между Джахарб и Агачак има една договореност и аз съм част от нея.

— Не съм чул за такова нещо.

Сади огледа внимателно неукрасената качулка на робата на гролима, недвусмислено доказателство за ниския му ранг.

— Извини ме, служителю на Торак — студено каза той, — но дали твоят началник има навика да споделя всичко със своя портиер?

Лицето на гролима потъмня и той се вгледа в евнуха.

— Покрий главата си, нийсанецо — каза той след доста дълга пауза. — Тук е свещено място.

— Разбира се. — Сади дръпна качулката на зелената си роба върху обръснатата си глава. — Ще извикаш ли някого да наглежда конете ни?

— Ще се погрижат за тях. Тези слуги ли са ти? — Гролимът погледна над раменете на Сади към останалите.

— Да, благородни жрецо.

— Да дойдат с теб. Ще ви заведа всички при Чабат.

— Извини ме, жрецо на бога Дракон, но моето съобщение е за Агачак.

— Никой не се вижда с Агачак преди да се срещне с Чабат. Вземи слугите си и ме последвай.

Всички слязоха от конете и влязоха през мрачните врати в един осветен от факли коридор. Ужасяващата миризма на горяща плът стана още по-силна. Гарион бе обзет от ужас; замъкът беше просмукан от древното зло, десетки жреци с безизразни лица ги гледаха с подозрение и неприкрита злоба.

Изведнъж проехтя агонизиращ писък, последван от силен металически звук. Гарион потрепера — много добре разбираше какво значат тези звуци.

— Древният обред на жертвоприношение още ли се прилага? — попита Сади гролима малко изненадано. — Мислех, че тази практика вече не е необходима — всичко се преосмисля с времето.

— Нищо не може да ни накара да променим свещения си обред, нийсанецо — студено отговори гролимът. — Всеки час даваме по едно човешко сърце на бог Торак.

— Но Торак вече не е…

Гролимът спря и гневно го изгледа.

— Никога не казвай тези думи отново! — изплющя гласът му. — Това не е мястото, където един чужденец може да богохулства. И духът на Торак продължава да живее и той ще се прероди, за да властва над света. Той самият ще вдигне ножа, когато врагът му Белгарион от Рива легне скимтящ на олтара.

— Доста ободряваща мисъл — измърмори Силк на Белгарат. — Ще трябва да я обсъдим.

— Затваряй си устата, Силк! — изръмжа Белгарат.

Стаята, в която ги въведе гролимът, беше голяма и слабо осветена от няколко газени лампи. По стените висяха черни драперии, а въздухът беше наситен с миризма на тамян. Слаба закачулена фигура седеше зад една голяма маса и четеше голяма черна книга. Гарион усети силата, която се излъчваше от тази фигура. Той погледна крадешком към Поулгара и тя кимна мрачно.

— Прости, Чабат — каза гролимът с треперещ глас и коленичи пред масата, — но този човек каза, че носи съобщение от Джахарб.

Фигурата до масата вдигна глава и Гарион се стресна. Това беше жена. Лицето й беше жестоко обезобразено. На всяка от бледите й бузи имаше по един дълбок червен белег, започващ от слепоочията й и изобразяващ нещо като пламъци. Очите й бяха тъмни и свити, устата й беше стисната и изразяваше презрение. Черната й качулка беше обшита с тъмновиолетова лента.

— Е? — каза тя с дрезгав, почти стържещ глас. — Откога дагашите поверяват съобщенията си на чужденци?

— Аз… аз не попитах, почитаема Чабат — с колеблив глас каза гролимът. — Той каза, че го бил пратил Джахарб.

— И ти реши да не го разпитваш повече? — Дрезгавият й глас премина в зъл шепот, очите й пронизваха треперещия жрец. После втренченият й поглед бавно се прехвърли на Сади. — Кой си ти?

— Аз съм Уса от Стис Тор, почитаема — отговори той. — Джахарб ми заръча да се представя на йерарха и да му предам съобщение.

— И какво е съобщението?

— Извинете ме, почитаема, но ми беше казано, че то е само за ушите на Агачак.

— Аз съм ушите на Агачак — каза тя със застрашително тих глас. — Нищо не стига до ушите му преди аз да съм го чула. — Тонът й накара Гарион изведнъж да осъзнае, че въпреки че по някакъв начин тази жестоко обезобразена жена е достигнала високо положение в замъка, тя все още не е сигурна в силата си. Тя носеше несигурността си като отворена рана и най-малкото съмнение я караше злобно да мрази този, който го изпитваше. Надяваше се и Сади да разбере колко изключително опасна е тя.

— А, разбирам — мазно каза Сади. — Не бях съвсем наясно със ситуацията тук. Беше ми казано, че Джахарб, Агачак и крал Ургит имат причина да искат някой си Кабах да бъде безопасно закаран до Рак Хага. Аз съм този, който трябва да го откара там.

Очите й се свиха подозрително и тя каза обвиняващо:

— Това със сигурност не е цялото съобщение.

— Това е всичко, почитаема. Предполагам, че Агачак знае значението му.

— Джахарб нищо друго ли не каза?

— Само че този Кабах е тук, в замъка, под протекцията на Агачак.

— Невъзможно! — изсъска тя. — Щях да знам, ако е тук. Агачак не крие нищо от мен.

Сади разпери ръце.

— Мога само да повторя това, което ми каза Джахарб, почитаема.

Очите й изведнъж се изпълниха със съмнение.

— Ако ме лъжеш, Уса, или се опитваш да скриеш нещо от мен, ще ти изтръгна сърцето.

— Това е цялото съобщение, почитаема. Може ли сега да го предам на вашия йерарх?

— Йерархът е в Дроджимския дворец при краля. Няма да се върне преди полунощ.

— Тогава има ли къде аз и моите слуги да изчакаме неговото завръщане?

— Не съм свършила още с теб, Уса от Стис Тор. Какво ще прави този Кабах в Рак Хага?

— Джахарб не ми каза нищо за това.

— Мисля, че ме лъжеш, Уса — каза тя и пръстите й нервно затропаха по масата.

— Нямам причина да ви лъжа, почитаема Чабат — запротестира той.

— Агачак щеше да ми каже за това. Той не крие нищо от мен, нищо.

— Може би е пропуснал, а може би не е нещо важно.

Тя огледа внимателно всички. Очите й бяха скрити под тъмните вежди. После се обърна със студен поглед към все още треперещия гролим.

— Кажи ми — каза тя с глас, съвсем малко по-висок от шепот — Как така си разрешил на този да носи меч в мое присъствие? — И посочи Гарион.

Лицето на жреца се скова.

— Прости ми, Чабат — колебливо каза той. — Не съм забелязал.

— Не си забелязал такова голямо оръжие!? Как ще обясниш това?

Гролимът се разтрепери още повече.

— Може би мечът е невидим? Или може би моята сигурност не те интересува? — Обезобразеното й лице стана още по-жестоко. — Или се решил да доведеш злото, надявайки се този чужденец да ме убие?

Лицето на гролима стана пепеляво.

— Мисля да обърна внимание на Агачак, когато се върне. Той без съмнение ще иска да поговори с теб за този невидим меч.

Вратата на стаята се отвори и влезе един мършав гролим със зелена линия на качулката. Черната му коса беше мръсна и висеше на сплъстени кичури върху раменете му.

— Време е, Чабат — каза бавно той.

Присвитите очи на Чабат се смекчиха.

— Благодаря, Сорчак — каза тя и примижа кокетно, изправи се, издърпа едно чекмедже на масата и извади черна кожена кутия. Отвори я и с любов извади от нея дълъг блестящ нож. После погледна студено гролима, когото току-що бе нахокала, и продължи: — Отивам в Светата стая да извърша церемонията по жертвоприношението. — Ако само една дума за това, което стана тук, се изплъзне от устата ти, ще умреш при следващия звук на камбаната. Сега заведи този търговец и слугите му в някоя стая, където да изчакат завръщането на Йерарха.

След това се обърна към дългокосия Сорчак и очите й изведнъж блеснаха.

— Ще ме придружиш ли до Светата стая, за да бъдеш свидетел на изпълнението на церемонията?

— Ще бъде чест за мен, Чабат — отговори той с раболепен поклон, но когато тя се обърна с гръб към него, устните му се свиха с презрение.

— Ще ви оставя в ръцете на този непрокопсаник — каза тя на Сади, когато мина покрай него. — Не сме свършили още разговора си с теб, но трябва да се подготвя за жертвоприношението.

После двамата със Сорчак излязоха от стаята.

Когато вратата се затвори, жрецът с обезобразеното лице се изплю на пода.

— Не знаех, че жена може да се издигне чак до Виолетово — каза Сади.

— Тя е любимка на Агачак — измърмори с неприязън гролимът. — Способността й за магьосничество е доста малка, така че тя се издигна с негова помощ. Йерархът има подчертано предпочитание към грозните неща. Това е единственото, което я пази още да не са й прерязали гърлото.

— Политика — въздъхна Сади. — Навсякъде е еднаква. Тя обаче, изглежда, доста ревностно изпълнява религиозните си задължения.

— Желанието й да изпълнява церемонията по жертвоприношението няма нищо общо с религиозността. Тя обича кръвта. Аз самият съм я виждал да пие кръвта, изтичаща от жертвите на олтара, и да маже лицето и ръцете си с нея. — Жрецът се огледа да не би да го е чул някой друг. — Един ден обаче Агачак ще разбере, че тя практикува вещерство в замъка на Торак и че двамата със Сорчак празнуват Черна неделя с жертвите, докато всички останали в замъка спят. И когато нашият йерарх разкрие нейните извращения, тя самата ще легне скимтяща на олтара и всеки гролим от замъка ще забие ножа си в нея. — Той се изправи. — Елате с мен.

Помещението, в което ги заведе, бе задимена стая с малки ниши в стените. Във всяка ниша имаше тясно легло и на забити куки в стените висяха черни роби на гролими. Когато жрецът си тръгна, Силк огледа централната част, осветена от една-единствена лампа, и изсумтя:

— Трудно може да се нарече луксозно.

— Можем да се оплачем, ако искаш — предложи Велвет.

— Какво й е на лицето? — попита Се’Недра ужасено. — Отвратителна е.

— Това е обичай в някои от замъците в Хага — отговори Поулгара. — Жреците с малки заложби обезобразяват лицата си по този начин, за да докажат привързаността си към Торак.

— Но тя би била красива. Защо се е обезобразила по този начин?

— Понякога хората правят странни неща, обхванати от религиозна истерия.

— Как този гролим пропусна да види меча на Гарион? — попита Силк.

— Кълбото прави това, за да остане незабелязано — отговори Белгарат.

— Ти ли му казваш да го прави?

— Не. Понякога му идват собствени идеи.

— Е, нещата се развиват добре, не мислите ли? — каза Сади и потърка ръце. — Казах ви, че ще съм ви необходим.

— Много си ни полезен — иронично отговори Силк. — До този момент ни въведе в средата на битка, след това директно в бърлогата на дагашите, а сега в самия център на гролимската сила в Ктхол Мургос. Какво си планирал за нас още — ако приемем разбира се, че дамата с интересното лице не ни заколи до сутринта.

— Ще вземем кораб, Келдар — увери го Сади. — Даже Чабат няма да посмее да не изпълни волята на Агачак, колкото и да бъде наранена гордостта й. А корабът ще ни спести месеци.

— Има още нещо, което трябва да свършим с Гарион — каза Белгарат. — Дурник, погледни в коридора и виж дали не са поставили хора да ни пазят.

— Къде ще ходите? — попита Силк.

— Трябва да намеря библиотеката. Искам да разбера дали Джахарб беше прав, че ще я намеря тук.

— Не е ли по-добре да почакате до довечера, когато всички си легнат?

Старият вълшебник поклати глава.

— Може да ни отнеме повече време да открием това, което ни трябва. Агачак ще бъде в замъка до полунощ и сега е най-удобното време да поразровим библиотеката му. — Той се усмихна на дребния драснианец и добави: — Освен това, въпреки че може да не си съгласен, но понякога човек може да се движи по-незабелязано през деня, отколкото да се прокрадва покрай ъглите след полунощ.

— Това е абсолютно неестествено, Белгарат.

— Коридорът е чист — докладва Дурник от вратата.

— Добре. — Белгарат взе две гролимски роби и подаде едната на Гарион. Докато двамата събличаха зелените роби и обличаха черните, Дурник пазеше на вратата.

— Все още е чисто — каза той, — но по-добре побързайте. Чувам стъпки.

Старият вълшебник кимна, дръпна качулката над очите си и каза на Гарион:

— Да вървим.

По коридорите срещнаха само няколко гролима. Те вървяха със странна полюшваща се походка, с ръце, скрити в ръкавите на робите и с наведени глави, покрити от качулките, и Гарион се досети, че неразбираемо защо, но е важно да се върви така, и им подражаваше, докато следваше дядо си по полутъмния коридор.

Белгарат вървеше с престорена сигурност, сякаш знаеше точно къде отиват. Стигнаха един по-широк коридор и видяха в дъното му отворена врата, зад която трепкаше светлина.

— Не тук — прошепна старият вълшебник на Гарион.

— Какво е това?

— Свещената стая. Тук е олтарът. — Той бързо го поведе към един страничен коридор.

— Това може да ни отнеме часове, дядо — каза Гарион тихо.

Белгарат поклати глава и каза:

— Архитектурата на гролимите е доста предвидима. Намираме се където трябва. Ти провери вратите от тази страна, а аз — от другата.

Тръгнаха по коридора, като внимателно отваряха всяка врата.

— Гарион — прошепна старият вълшебник. — Тук е.

Стаята, в която влязоха, беше доста голяма и миришеше на стари пергаменти и мухлясали кожени подвързии. Цялата беше в рафтове. Уединени маси с по две пейки стояха в ниши покрай стените.

— Вземи коя да е книга — каза Белгарат, — седни на онази маса там и се преструвай, че четеш. Дръж качулката на главата си и наблюдавай вратата. Аз ще огледам наоколо. Ако някой влезе, закашляй се.

Гарион кимна, взе една дебела книга, седна и се престори, че чете. Изведнъж пак се чу познатият вече писък — дълъг, отчаян вик на агония, последван от метален звън, идващ откъм Свещената стая, където гролимите извършваха невъобразимия си ритуал. В съзнанието на Гарион се появи невикан образът на обезобразената Чабат, с радост убиваща поредната жертва, и той стисна зъби, за да не скочи да спре това.

В същия миг Белгарат леко му подсвирна и после прошепна:

— Намерих я. Продължавай да наблюдаваш вратата.

Гарион нервно потръпна. Нервите му не издържаха да чака, да слуша и гледа дали някой няма да отвори вратата. Какво трябваше да направи, ако влезеше някой в черно расо? Дали да каже нещо, или да остане наведен над книгата? Какви бяха обичаите тук? Той обмисли десетина варианта, но когато вратата се отвори, направи това, което не беше обмислял — застина. А после приклекна зад високите тъмни рафтове.

— Дали е безопасно да се говори тук? — чу се глас.

Втори глас измърмори:

— Никой вече не идва тук. Какво искаше да ми кажеш?

— Не изтърпя ли вече достатъчно от нея? И няма ли да направиш нещо?

— Говори тихо, глупако! Ако някой чуе виковете ти и й каже, сърцето ти ще стане на въглен при следващия звън на камбаната.

— Отвращавам се от тази белязана вещица! — изсъска първият гролим.

— С всички е така, но животът ни зависи от това тя да не научи. Докато е любимка на Агачак, властта й е абсолютна.

— Няма да му е любимка, ако научи, че се занимава с магия тук, в замъка.

— И как ще научи? Ти ли ще му кажеш? Тя ще го отрече и тогава Агачак ще остави на нея да избере какво да прави с теб.

Последва продължителна, изпълнена със страх тишина.

— Освен това — продължи първият гролим — не мисля, че Агачак ще се заинтересува от такива жалки забавления. Единственото, което го интересува, е как да намери Ктраг Сардиус. Той и останалите йерарси мислят само за това как да го открият. Ако тя иска да вика демони в полунощ със Сорчак, това си е нейна работа, а не наша.

— Това е отвратително. — Гласът на първия гролим бе изпълнен ярост. — Тя осквернява нашия замък.

— Не ща да слушам такива думи. Искам сърцето ми да си остане в гърдите ми.

— Добре. — Гласът на първия жрец стана лукав. — Може би е така, както казваш. И двамата сме Зелени и нашето израстване във Виолетови ще бъде по-истинско от нейното. Ако успеем да я пипнем, когато е сама, ти просто само я хвани със силата си, а аз ще пронижа сърцето й с ножа си. Тогава тя ще застане пред Торак и ще чуе присъдата му за това, че е престъпила заповедите му да не се използва магия.

— Изобщо не ща да те слушам!

Чуха се бързи стъпки и вратата пак се хлопна.

— Глупак — измърмори първият жрец и също излезе.

— Дядо! — подвикна Гарион. — Къде си?

— Тук съм. Те излязоха ли?

— Излязоха.

— Интересен разговор, нали?

Гарион отиде при дядо си в дъното на библиотеката.

— Мислиш ли, че Чабат наистина се опитва да извика демоните?

— Някои от гролимите мислят така. Ако е така, тя върви по доста несигурна почва. Торак изцяло забрани магията. Любимка или не, Агачак ще трябва да я осъди за това, ако разбере.

— Намери ли нещо? — Гарион погледна книгата, която лежеше на масата пред дядо му.

— Мисля, че това може да ни помогне. Слушай: „Пътеката, която беше загубена, ще се намери отново на Южния остров.“

— Веркат?

— Би трябвало да е той. Веркат е единственият остров в южен Ктхол Мургос. Това потвърждава нещата, които ни каза Сади, а аз обичам потвържденията.

— Но това означава, че все още сме след Зандрамас. Не намери ли нещо, което да ни каже кога ще сме по-напред от нея?

— Не още — призна Белгарат, обърна страницата и изведнъж възкликна: — Ха!

— Какво има?

— Слушай. — Старият вълшебник вдигна книгата така, че светлината от лампата да освети страницата, и зачете: — „В дните, които ще последват възкачването на Тъмния бог на небесата, кралят на Изтока и кралят на Юга ще водят война и това ще бъде знак, че денят на срещата е скоро. Там ще бъде избраната жертва и кралят на Ангарак. И тогава, в присъствието на Ктраг Сардиус и след жертвоприношението, кралят на Ангарак ще се възвиси над всички останали. И знайте, че в момента на жертвоприношението Тъмният бог ще се възроди и ще триумфира над Детето на Светлината.“

Гарион се вгледа в него. Кръвта му се смрази.

— Жертвоприношение? — извика той. — Това ли смята да направи Зандрамас с моя син?

— Така изглежда — измърмори Белгарат. — Това обяснява много неща, но не ми е много ясно защо кралят на Ангарак трябва да присъства на срещата. Кайрадис не каза нищо за това.

— Това е книга на гролимите, дядо — отбеляза Гарион. — Може би не е вярна.

— Това е възможно, наистина, но не обяснява защо Зандрамас се движи толкова потайно. Ако Урвон знае това, което знае Агачак, двамата ще направят всичко възможно да отнемат детето ти от нея. Който от двамата открие Сардион с Геран ще добие абсолютен контрол над гролимската църква.

— Но защо моят син? — попита Гарион. — Защо той е избраният за жертвоприношение?

— Не съм сигурен, Гарион. Още не съм намерил обяснение за това.

— Мисля, че е по-добре да не казваме на Се’Недра — каза Гарион. — Има достатъчно проблеми и без това.

Вратата отново се отвори и Гарион се извъртя с ръка на меча си.

— Белгарат? Тук ли сте? — Беше гласът на Силк.

— Тук отзад — отговори Белгарат. — Говори по-тихо.

— Имаме проблем — каза дребният мъж, когато отиде при тях в задната част на библиотеката. — Ерионд изчезна.

— Какво? — извика Гарион.

— Измъкнал се е някъде.

Белгарат удари с юмрук по масата и изруга.

— Какво му става на това момче?

Силк махна качулката на гролимската роба, която носеше.

— Поулгара искаше да тръгне да го търси, но аз и Дурник я спряхме.

— Ще трябва да го намерим — каза старият вълшебник и се изправи. — Поул ще почака. По-добре да се разделим — така ще можем да огледаме повече места. — Той ги поведе към вратата на библиотеката, погледна бързо навън и след това излезе в коридора. — Не прави нищо необичайно — тихо предупреди той Гарион. — Тук е пълно с гролими, а те са доста талантливи и ще те усетят веднага.

Гарион кимна.

— И от време на време проверявайте и другите. Няма да свършим кой знае какво, ако открием Ерионд, а след това трябва да търсим и тях. Да вървим. — Той бързо тръгна по слабо осветения коридор.

— Как е успял да се измъкне на леля Поул? — тихо попита Гарион Силк, докато двамата се връщаха по обратния път.

— Се’Недра имаше истеричен пристъп — отговори той. — Жертвоприношението я разтревожи. Поулгара я заведе в една от килиите и се опита да я успокои. Сигурно тогава се е измъкнал.

— Тя добре ли е? — попита Гарион разтревожено.

— Мисля, че да. Поулгара й даде нещо, за да заспи. — Силк внимателно погледна зад ъгъла. — Ще тръгна оттук. Внимавай.

Като внимаваше да остане в сянка, Гарион мина в другия коридор. Държеше ръцете си на гърдите и главата наведена, имитирайки гролимите. Какво беше намислил Ерионд? Абсолютно безотговорното му момчешко поведение го накара да удари с ярост стената. После сепнато се озърна и тръгна по коридора, като се опитваше да не прави нещо подозрително и внимателно оглеждаше всяка врата по пътя си.

— Кой е? — натъртено попита дрезгав глас от една тъмна стая, която току-що беше отворил.

— Извинявай, братко — измърмори Гарион, опитвайки се да имитира говора на ангараките. — Сбърках вратата. — Той затвори и тръгна по коридора толкова бързо, колкото смееше.

Вратата зад него обаче се отвори широко и един полуоблечен гролим излезе и викна гневно:

— Ей, ти! Спри!

Гарион не се обърна, а зави в централния коридор на замъка.

— Върни се! — викна гролимът и Гарион чу босите му крака да тупкат след него по каменния под. Гарион изруга и реши да рискува. Отвори първата врата, която видя, и влезе вътре. Стаята бе празна. Той затвори вратата и се ослуша.

— Какво е станало? — чу се глас в коридора отвън.

— Някой се опита да влезе в килията ми. — Гарион разпозна гласа на гролима, когото беше обезпокоил.

Последва лукаво кикотене.

— Може би е трябвало да почакаш, за да видиш какво иска дамата.

— Беше мъж.

Настана тишина.

— Е — каза първият глас. — Ами…

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, съвсем нищо. По-добре иди се облечи. Ако Чабат те хване в коридора по долни гащи, може да й дойдат някои интересни идеи.

— Ще намеря този нахалник. Тук става нещо странно. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се.

От далечния край на коридора се чу бавно, протяжно псалмопеене и шум от тътрещи се крака.

— Бързо — каза единият глас отвън. — Насам, в този коридор. Ако ни видят, ще настоят да ги придружим.

Гарион чу тропота на краката им — отдалечаваха се. Той внимателно открехна вратата и погледна навън. Една редица гролими с качулки на главите и с ръце, скръстени отпред, се движеха с церемониална стъпка към центъра на замъка. Той изчака в тъмната стая да отминат и изведнъж, след един странен импулс, който понякога го караше да върши неща, без да мисли, излезе в коридора и се присъедини в края на редицата.

Стигнаха до едно широко място, където мирисът на изгоряло месо ставаше все по-силен, тъй като групата приближаваше Светата стая. После, запявайки по-силно, те влязоха през една сводеста врата в самата Светая светих.

Таванът не се виждаше от кълбетата дим. На стената срещу вратата висеше лъскава желязна маска — точно копие на лицето на бог Торак. Под маската имаше черен олтар и на него — горящ мангал, чакащ следващото треперещо сърце да бъде предложено на отдавна умрелия бог.

Целият треперещ, Гарион се скри зад една колона до вратата. Той знаеше значението на това ужасно място. Но Торак беше мъртъв. Той самият беше усетил последните удари на сърцето на този бог, когато бе забил блестящия си меч в гърдите му. А това мръсно място пак бе пълно с кръв — дан, която се плащаше на осакатения бог, който беше умрял, оплаквайки горко съдбата си на безчувствените звезди. Бавно изгаряща го ярост обхващаше гърдите му, горчилка пълнеше устата му. Искаше да разбие маската и олтара и да разруши това отвратително място.

„Не за това си тук, Белгарион“ — обади се гласът в ума му.

Бавно, сякаш страхувайки се, че може да унищожи целия град, Гарион потисна желанието си. Щеше да има достатъчно време да свърши веднъж завинаги с този ужас. Но първо трябваше да намери Ерионд. Той внимателно вдигна глава и се огледа. Един жрец с виолетова лента на качулката тъкмо влизаше откъм далечния край на Свещената стая. Носеше тъмночервена възглавница, на която лежеше дълъг нож. Той погледна към маската на умрелия бог и с благоговение вдигна възглавницата и ножа към нея.

— Държа оръдието на твоята воля, божествени драконе на Ангарак — изговори той в транс. — Предназначено е за сърцето, което ще ти бъде предложено.

Четирима гролими довлякоха един гол пищящ роб в Светата стая, без да обръщат внимание на безпомощната му борба и паническите му молби за милост. Без да се замисля, Гарион докосна дръжката на меча над рамото си.

„Спри!“ — изкомандва гласът.

„Не! Няма да позволя това да се случи!“

„Нищо няма да се случи! Пусни меча!“

— В никакъв случай! — високо каза Гарион и измъкна оръжието. И изведнъж сякаш се вкамени — не можеше да помръдне дори миглите си.

„Пусни ме“ — помоли той.

„Не! Ти си тук, за да гледаш този път. Стой и гледай.“

И изведнъж Гарион видя Ерионд — светлите му къдрици блестяха в мрачната тъмнина. Младежът току-що бе влязъл през вратата, през която бяха довлекли роба. Лицето му изразяваше абсолютна решителност.

— Съжалявам — каза твърдо той, — но не можете повече да правите това.

— Хванете този осквернител! — извика жрецът при олтара. — Неговото сърце ще цвърчи в пламъците!

Десетина гролими скочиха, но изведнъж замръзнаха, хванати от същата сила, която беше блокирала мускулите на Гарион.

— Това не може да продължава — каза Ерионд. — Знам колко много значи то за вас, но просто не може да продължава. Един ден, надявам се, че ще е скоро, вие всички ще разберете.

А после пламтящият огън в мангала пред олтара изведнъж хвърли пламъци и искри чак до тавана. В задушаващо горещата стая изведнъж захладня, сякаш бе задухал пречистващ вятър. След това пламъкът се стопи и угасна, а нажеженият до бяло мангал омекна и започна да се разпада под собствената се тежест.

Ужасеният жрец изпусна ножа, хвърли се към мангала и без да се замисля, протегна ръце, сякаш можеше да задържи разтопения метал, но изпищя от болка и се дръпна.

Ерионд гледаше умиращите пламъци със задоволство. След това се обърна към зашеметените гролими, които все още държаха голия роб, и каза:

— Пуснете този човек.

Те се взираха невярващо в него.

— Вие също може да си вървите — каза спокойно Ерионд. — Не можете да извършвате жертвоприношения без пламъците, а пламъците няма повече да горят. Каквото и да правите, няма да успеете да ги запалите.

„Свърши се“ — каза гласът в ума на Гарион.

Жрецът с изгорените ръце посочи Ерионд и изкрещя:

— Хванете го! Хванете го и го заведете при Чабат.

12.

Вече въобще нямаше нужда от потайност. Камбани оповестяваха тревога във всяко кътче на храма и изплашени гролими си подвикваха противоречиви реплики. Гарион тичаше сред тях и отчаяно се оглеждаше за Белгарат и Силк. Един гролим с диво изражение го сграбчи заръката и викна:

— Беше ли в Светилището?

— Не — излъга Гарион и се опита да издърпа ръката си.

— Казват, че бил висок десет стъпки и че изпратил дузина жреци в нищото преди да потуши пламъците.

— О? — каза Гарион, все още опитвайки се да се освободи от хватката на гролима.

— И че бил самият Белгарат Магьосника.

— Не мога да повярвам!

— Кой друг би имал такава сила? — Гролимът внезапно спря и очите му се разшириха.

— Ти знаеш какво означава това, нали? — попита той с треперещ глас.

— Какво?

— Светилището трябва да бъде осветено наново, а за това трябва гролимска кръв. Десетки от нас ще трябва да умрат преди светилището да бъде пречистено.

— Пусни ме — каза Гарион и за трети път се опита да си издърпа ръката.

— Чабат ще гази до колене в нашата кръв! — истерично стенеше жрецът.

Наистина нямаше избор. Нещата бяха твърде неотложни за каквато и да било дипломация. Гарион се престори на изплашен, погледна над рамото на бъбрещия гролим и дрезгаво попита:

— Това, дето идва, тя ли е?

Гролимът уплашено се обърна, а Гарион стовари юмрука си върху брадичката му. Гролимът изцъкли очи и се срути на пода.

— Елегантно — каза Силк от един тъмен вход на няколко крачки от тях. — Но нещо ми убягва причината.

— Не ме пускаше — обясни Гарион, наведе се, хвана изпадналия в безсъзнание гролим и го завлече в една ниша. После попита: — Знаеш ли къде е дядо?

— Вътре е — отговори Силк и посочи през рамо с палец вратата зад себе си. — Какво стана?

— Ей сега ще ти кажа. Но първо да влезем, за да не ни видят.

Влязоха. Белгарат седеше на ръба на една маса.

— Какво става? — попита той.

— Намерих Ерионд.

— Добре.

— Не съвсем. Той влезе в светилището точно когато гролимите щяха да принесат в жертва един роб, и изгаси огньовете.

— Какво?

— Мисля, че беше той. Бях там и знам, че не бях аз. Просто влезе вътре и им каза, че повече не могат да принасят в жертва хора, и после пламъците изгаснаха. Дядо, дори звук не се чу, когато го направи, никакви вълнения, нито шум, нищо.

— Сигурен ли си, че е бил той? Искам да кажа, че не е било нещо естествено?

Гарион поклати глава.

— Не. Пламъците лумнаха по-силно, а след това изгаснаха, сякаш някой ги духна като свещи. Имаше и друго. Гласът ми говореше и аз мускулче дори не можех да помръдна. Гролимите, които влачеха роба към олтара, просто го пуснаха, когато Ерионд им каза — после той каза на всички, че никога няма да могат да запалят огъня пак.

— Къде е сега момчето?

— Водят го при Чабат.

— Не можа ли да ги спреш?

— Беше ми казано да не го правя.

— Трябваше да го очаквам — каза Белгарат раздразнено. — По-добре да предупредим Поул и останалите. Може да се наложи да освободим Ерионд, а после да си пробием път с битка. — Той отвори вратата, погледна навън и даде знак на Гарион и Силк да го последват.

— Не си го намерил — каза Поулгара, когато влязоха при нея и останалите. Не беше точно въпрос.

— Гарион го намери — отговори Белгарат.

Тя се обърна към Гарион и попита:

— Защо тогава не е с теб?

— Гролимите го хванаха, лельо Поул.

— Имаме проблем, Поул — сериозно каза Белгарат. — Според това, което каза Гарион, Ерионд е влязъл в светилището и е загасил свещения огън на гролимите.

— Какво?! — възкликна тя.

Гарион безпомощно разпери ръце.

— Той просто влезе и накара пламъците да изгаснат. Гролимите го хванаха и ще го водят при Чабат.

— Това е много сериозно, Белгарат — каза Сади. — Тези пламъци би трябвало да горят вечно. Ако гролимите смятат, че момчето е отговорно за това, то е в много голяма опасност.

— Знам — съгласи се старецът.

— Добре — тихо каза Дурник. — Тогава просто трябва да отидем и да го освободим. — Той стана и Тот мълчаливо направи същото.

— Но корабът ни е почти готов! — запротестира Сади. — Можеше вече да сме се измъкнали, без никой да узнае. Нека да видим дали мога да оправя цялата тази бъркотия преди някой от вас да е направил нещо непоправимо! Винаги ще има време за по-преки действия, ако не успея да се измъкна с преговори.

Гарион се огледа и попита:

— Къде е Се’Недра?

— Спи — отговори Поулгара. — Лизел е с нея.

— Тя добре ли е? Силк каза, че била разстроена. Не се е разболяла пак, нали?

— Не, Гарион. Беше заради писъците, идващи от светилището. Не можа да ги понесе.

Тежък юмручен удар блъсна по залостената врата. Гарион скочи и инстинктивно посегна към меча си.

— Отворете! — заповяда отвън дрезгав глас.

— Бързо! — изсъска Сади. — Всички в килиите си. И се правете, че току-що ставате от сън.

Те бързо се прибраха в килиите си и зачакаха със затаен дъх.

Евнухът отиде до вратата и махна резето.

— Какво има, преподобни господа? — попита благо той гролимите, които нахлуха в стаята с извадени оръжия.

— Извикани сте при йерарха, робовладелецо — изръмжа един от тях. — Ти и всичките ти слуги.

— За нас е чест — промърмори Сади.

— Никаква чест не е. Ще ви разпитат. Бих те посъветвал да кажеш истината, защото Агачак има силата да те измъкне много бавно от кожата ти, ако го излъжеш.

— Ужасно! Значи главният жрец се е върнал от Дроджимския дворец?

— Беше му изпратена вест за чудовищното престъпление, което извърши един от твоите слуги.

— Престъпление ли? Какво престъпление?

— По заповед на Чабат всички трябва да бъдете задържани.

Гарион и останалите бяха грубо разбудени от престорения им сън и ги поведоха по задимените коридори, после надолу по тясно каменно стълбище към мазето. За разлика от стаите горе, тези килии бяха обезопасени с железни врати и около тях витаеше онази особена кисела миризма, с която са пропити затворите и тъмниците по целия свят. Един гролим отвори една залостена врата и им направи знак да влизат.

— Наистина ли е необходимо, почитаеми жрецо? — възрази Сади.

Гролимът сложи заплашително ръка на дръжката на меча си.

— Спокойно, спокойно. — каза Сади. — Просто питах.

— Вътре! Веднага!

Влязоха в килията и жрецът в черна роба затръшна вратата зад тях. Звукът от проскърцващия в ключалката ключ по някаква причина им се стори доста силен.

— Гарион — каза Се’Недра изплашено. — Какво става? Защо правят това?

— Ерионд е в беда — обясни той и я прегърна. — Сади ще опита да ни измъкне с преговори.

— Ами ако не успее?

— Тогава ще го направим по другия начин.

Силк огледа слабо осветената килия, презрително подсмъркна и отбеляза:

— Тъмниците винаги показват абсолютна липса на въображение. — След което подритна плесенясалата слама, насипана по пода.

— Толкова голям опит ли имаш с тъмниците, Келдар? — попита Велвет.

— Не чак толкова — вдигна рамене той. — Никога не съм се задържал в някоя повече от няколко часа.

Той се повдигна на пръсти, погледна през малкото прозорче с решетки на вратата и каза на Белгарат:

— Добре, няма стражи. Искаш ли да я отворя? Не смятам, че можем да направим кой знае какво оттук.

— Моля те за малко търпение, принц Келдар — каза Сади. — Ако избягаме от тази килия, никога няма да мога да изгладя нещата.

— Трябва да разбера какво са направили с Ерионд — каза решително Поулгара на евнуха. — Давай, Силк, отвори я.

— Поулгара? — чу се познат глас от съседната килия. — Ти ли си?

— Ерионд! — възкликна тя с облекчение. — Добре ли си?

— Нищо ми няма, Поулгара. Сложиха ми вериги, но не са много неудобни.

— Защо направи това в светилището?

— Не ми харесаха пламъците.

— На мен също, но…

— На мен наистина не ми харесаха, Поулгара. Такива работи трябва да бъдат спрени и все отнякъде трябва да започнем.

— Как ги изгаси? — попита Белгарат. — Гарион е бил там, когато си го направил, и казва, че не е усетил нищо.

— Не съм сигурен, Белгарат. Всъщност не направих нищо конкретно, за да ги изгася. Просто реших, че не искам да горят повече, така че по някакъв начин ги накарах да го разберат и те просто изгаснаха.

— И това е всичко?

— Доколкото си спомням, да.

Белгарат изглеждаше объркан.

— Когато се измъкнем оттук, ще трябва да си поговоря с това момче. Вече пет-шест пъти се каня да го направя, но всеки път, когато се реша, бивам елегантно отвличан от темата. — Той погледна Гарион. — Следващия път, когато говориш с приятеля си, му кажи да престане с това. Дразни ме.

— Той вече го знае, дядо. Май точно затова го прави.

Някъде със звън се отвори тежка желязна врата и се чуха маршируващи стъпки.

— Гролими — тихо каза Силк.

— Че кой друг? — кисело попита Белгарат.

Приближаващата група спря отвън и в ключалката на килията на Ерионд изщрака ключ. Вратата със скърцане се отвори.

— Момче — излая дрезгав глас. — Ела с нас.

— Татко! — настоятелно прошепна Поулгара.

Старецът вдигна ръка и промърмори:

— Почакайте.

Ключ изтрака и в ключалката на тяхната килия и вратата също се отвори.

— Агачак се върна — с рязък глас оповести един гролим през отворената врата. — Излизайте.

— Чудесно — с облекчение каза Сади. — Каквато и да е причината за всичко това, сигурен съм, че всичко може да бъде изяснено за няколко минутки.

— Без приказки! — Гролимът рязко се обърна и тръгна по коридора. Хората му се строиха зад пленниците с извадени оръжия.

Агачак, главният жрец на Рак Урга, беше мъртвешки блед и с дълга брада. Седеше на подобен на трон стол в голямо помещение, осветено от бляскави факли и окичено с тъмнокафяви драперии. Закачулената роба на главния жрец бе кървавочервена, а изпитите му очи горяха под рошавите му сиви вежди. Ерионд, все още във вериги, тихо седна на малкото дървено столче пред него. Стройната жрица Чабат, чиято качулка, обшита по ръбовете с лилаво, бе отметната назад и червените белези по двете й страни като че ли отразяваха светлината на факлите, стоеше изправена до господаря си с изражение на жесток триумф.

— Кой от вас е Уса от Стис Тор? — попита главният жрец с глух глас.

Сади пристъпи напред с дълбок поклон и каза:

— Аз съм Уса, о, свещени.

— В голяма беда си се забъркал, Уса — каза Чабат с гърлен, почти мъркащ глас. Устните й се изкривиха в грозна усмивка.

— Но аз нищо не съм направил.

— Тук, в Ктхол Мургос, господарят е отговорен за злодеянията на своя слуга.

Погледът на Агачак пронизваше Сади. Изпитото му бяло лице беше безизразно.

— Да почваме — нареди той. — Кой ще представи уликите по въпроса?

Чабат направи знак на един закачулен гролим, който стоеше до стената.

— Сорчак, господарю — каза тя с тон на човек, който се чувства пълен господар на ситуацията. — Сигурна съм, че сте наясно с неговото усърдие.

— А, да — каза Агачак уклончиво. — Трябваше да се досетя, че ще е Сорчак. — По устните му пробяга съвсем слаб намек за язвителна развеселеност. — Много добре, следователю, можеш да представиш обвиненията.

Гролимът в черната мантия пристъпи напред и отметна обшитата си със зелено качулка от сплъстената си коса.

— Същността е ясна, господарю — обяви той с рязък глас. — Имало е десетки свидетели, така че във вината на този млад подлец на може да има съмнение.

— Произнеси присъдата си, велики жрецо — настоя Чабат. — Ще изстискам цялата истина от този мазен нийсанец и слугите му.

— Чух думи за вина, Чабат — отговори той, — но все още не съм чул обвиненията или доказателствата.

Чабат като че ли малко се стресна.

— Аз само исках да ви спестя отегчителния формален разпит, господарю. Убедена съм в истинността на думите на Сорчак. Досега винаги сте приемали моята преценка по такива въпроси.

— Вероятно — каза Агачак. — Но мисля, че този път трябва сам да отсъдя. — Той погледна гролима с мазната коса. — Обвиненията, Сорчак. В какво по-точно е обвинен младежът? — В гласа на главния жрец се долавяше лека нотка на презрение.

Изцъклените очи на Сорчак станаха несигурни — той явно усещаше неизречената враждебност на Агачак.

— Рано тази вечер — започна той, — точно преди да бъде извършен най-светият обред на нашата вяра на олтара в светилището, този младеж влезе и изгаси пламъците на олтара. Ето това направи и това е нещото, в което го обвинявам. Кълна се, че е виновен.

— Но това е нелепо — запротестира Сади. — Тези огньове не са ли под вечно наблюдение? Как би могло това момче да се приближи достатъчно близо, за да ги изгаси?

— Как смееш да поставяш под съмнение честната дума на един жрец на Торак? — ядосано викна Чабат. Обезобразените й страни се гърчеха. — Сорчак се закле във вината му, следователно той е виновен. Да поставиш под съмнение думата на един жрец означава смърт.

Агачак я погледна с хлътналите си очи.

— Смятам, че може и сам да чуя това доказателство, което тъй силно ви е убедило със следователя, Чабат — каза той спокойно. — Обвинение и вина не винаги означават едно и също и въпросът, повдигнат от Уса, е съвсем уместен.

При думите на главния жрец в гърдите на Гарион затуптя плаха надежда. Агачак знаеше. Той беше напълно наясно с връзката на Чабат със Сорчак и енергичността, с която тя защитаваше всяка дума на този вонящ гролим, го оскърбяваше.

— И така, следователю — продължи Агачак, — как наистина е успяло това момче да изгаси пламъците на олтара? Да не би да не са били пазени както подобава?

Очите на Сорчак ставаха все по-предпазливи — той разбираше, че се намира на опасна почва.

— Имам много свидетели, господарю — заяви той. — Има всеобщо съгласие от всички присъствали, че светилището е било осквернено с магия.

— А, магия значи? Това, разбира се, би обяснило всичко. — Агачак направи пауза, с поглед, отправен към вече потящия се Сорчак. — Забелязал съм обаче, че викове от рода на „вещица“ или „магьосник“ често биват надигани, когато има липса на твърди доказателства. Няма ли друго обяснение за това, което е станало в светилището? Да не би позицията на следователя да е толкова слаба, че да му се налага да прибягва до толкова изтъркано обвинение?

Чабат го гледаше невярващо. Сорчак се разтрепери.

— За щастие, проблемът се решава лесно — добави Агачак. — Дарбата на магьосничеството има лек недостатък. Други със същата дарба могат ясно да усетят кога се използва силата. Не знаеше това, нали, Сорчак? Един жрец на зеления цвят, надяващ се в издигане до жрец на лилавия цвят, би бил по-прилежен в учението си и щеше да го знае, но ти си бил зает с други работи, нали? — Той се извърна към жрицата. — Изненадан съм обаче, че не си инструктирала протежето си подробно, преди да му позволиш да отправи такова обвинение и да се подиграе със себе си — и с теб.

Очите й пламнаха, а приличащите на пламъци белези по лицето й смъртно избледняха; после внезапно започнаха да искрят, като че ли под кожата й се бе разгорял вътрешен огън.

— Е, Чабат — каза Агачак с мъртвешки спокоен глас, — дойде ли вече моментът? Ще изпиташ ли волята си срещу моята?

Ужасният въпрос увисна във въздуха и Гарион се усети, че е притаил дъх. Чабат обаче извъртя очи и извърна лице от главния жрец, а огньовете по страните й избледняха.

— Мъдро решение, Чабат. — Агачак се обърна към Сади. — Е, Уса от Стис Тор, какво ще отговориш на обвинението, че твоят слуга е магьосник?

— Жрецът на Торак се е заблудил, господарю — дипломатично отговори Сади. — Повярвайте ми, този млад тъпчо не е никакъв магьосник. Та той прекарва по десет минути всяка сутрин, опитвайки се да реши коя обувка на кой крак се обува. Само го погледнете. В тези очи няма дори и най-слаб проблясък на интелигентност. Той дори няма достатъчно разум да се страхува.

Погледът на Чабат отново стана ядосан, въпреки че в очите й вече си личеше, че не е толкова сигурна в себе си.

— Какво би могъл да знае един нийсански робовладелец за магията, господарю? — презрително рече тя. — Знаете навиците на змийските хора. Без съмнение разумът на този Уса е толкова замъглен от опиати, че сред слугите му може да е и самият Белгарат, и той да не го знае.

— Интересна забележка — промърмори Агачак. — А сега нека разгледаме въпроса. Знаем, че огънят на олтара е изгаснал. Дотук е сигурно. Сорчак заявява, че този млад човек тук го е загасил с магия, въпреки че няма доказателство, с което да подкрепи това си обвинение. Уса от Стис Тор, който би могъл да е дрогиран почти до безсъзнание, твърди, че младежът е глупак и следователно напълно неспособен да извърши едно толкова необикновено действие. И така, как можем да разрешим тази дилема?

— Да ги подложим на мъчения — нетърпеливо предложи Чабат. — Аз сама ще изтръгна истината от тях.

Гарион се напрегна и внимателно погледна Белгарат. Старецът стоеше съвсем спокойно, късата му сребриста брада проблясваше на червеникавата светлина на факлите. По нищо не личеше, че би могъл да се приготвя за каквито и да било преки действия.

— Твоята привързаност към залата за мъчения е добре известна, Чабат — студено каза Агачак — Умението ти е такова, че обикновено жертвите казват точно това, което искаш да чуеш — което не винаги е абсолютната истина.

— Аз само служа на своя бог, господарю — гордо заяви тя.

— Тук всички служим, жрице — упрекна я той, — и би ли била така благоразумна да не изтъкваш своето собствено изключително благочестие, за да издигнеш себе си или своя подчинен? — Той погледна Сорчак с неприкрито презрение. — Аз все още съм главен жрец и аз ще взема крайното решение по въпроса.

Белязаната жрица се отдръпна, в очите й внезапно се появи страх.

— Прости ми, Агачак — заекна тя. — Това чудовищно престъпление ме изпълни със справедлив гняв, но както каза, крайното решение е изцяло твое.

— Намирам твоето признание на властта ми за задоволително, Чабат. Мислех, че може да си забравила.

В този момент в задната част на осветената от факли зала настана някакво раздвижване. Двама яки мурги с дълги лъскави алебарди грубо избутаха струпалите се край вратата гролими и едновременно удариха дръжките на оръжията си в пода.

— Направете път! — избоботи единият от тях. — Път за Ургит, върховен крал на Ктхол Мургос!

Мъжът, който запристъпва с безгрижна походка в залата, не приличаше на мургите, които Гарион беше виждал. Беше нисък, със слабо, но жилаво телосложение. Имаше дълга черна коса и тясно лице. Мантията му беше безгрижно отворена отпред, показвайки, че вместо обичайната ризница той носи западняшки елек и панталон в наситено лилав цвят. Желязната му корона бе килната на една страна. Изражението му беше язвително, но погледът му бе предпазлив.

— Здравей, Агачак — поздрави небрежно той главния жрец. — Помислих малко върху новината, която достигна до теб в Дроджим, и в крайна сметка заключих, че бих могъл да ти бъда от полза при изясняването на причината за този осъдителен инцидент.

— Храмът има честта от присъствието на върховния крал — с формално напевен тон каза Агачак.

— И върховният крал има честта от едно толкова мило посрещане от страна на главния жрец на Рак Урга — отговори Ургит и се огледа. — Да ви се намира някакъв стол? Денят беше дълъг и изморителен.

— Погрижи се — каза монотонно Агачак на жрицата, стояща до трона му.

Чабат премигна, след това по лицето й изби лека червенина.

— Стол за негово величество — заповяда тя дрезгаво. — И побързайте.

Един от гролимите край вратата забързано излезе и след малко се върна с тежък стол.

— Ужасно благодаря — каза кралят, тръшна се на стола и погледна Агачак. — Имам да направя едно малко признание, о, свещени. Точно преди да вляза в тази зала, се помотах известно време отвън, в предверието, надявайки се да се запозная с подробностите по въпроса. Подслушването по вратите, страхувам се, си е мой стар навик. Заради неспокойното ми детство. Както и да е, успях да чуя обвиненията, предявени от следователя. И за да бъда напълно искрен, Агачак, позицията му наистина е много нестабилна. — Той хвърли към главния жрец бърз поглед. — Но, разбира се, ти вече изтъкна това, нали?

Агачак кимна. Лицето му бе напълно безизразно.

— Та значи — продължи Ургит бързо — аз положително не искам да се меся във въпроси, които са чисто църковни, но не бихте ли казали, че има десетки възможни реални обяснения за този инцидент? — Той погледна с надежда Агачак; след това, окуражен от одобрителния поглед на главния жрец, продължи: — Искам да кажа, всички ние сме виждали как изгасват огньове, нали? Трябва ли наистина да се задълбочаваме толкова, че да търсим причина за едно толкова незабележително събитие? Не е ли по-вероятно пазителите на огньовете в храма да са се поотпуснали и пламъците просто да са изгаснали сами — както обикновено става с огън, на който липсва гориво?

— Абсолютни глупости! — сряза го мазнокосият Сорчак.

Ургит безпомощно сви рамене и отправи умолителен поглед към Агачак.

— Самозабравяш се, следователю — каза главният жрец. — Нашият гост е самият върховен крал на Ктхол Мургос. Ако го засегнеш, мога да реша да му дам главата ти като извинение.

— Моля, простете ми, ваше величество — задъха се Сорчак.

— Няма нищо, приятелю. — Ургит му прости с великодушно махване с ръка. — Всички понякога говорим прибързано, когато сме развълнувани. — Той отново се обърна към главния жрец. — Съжалявам за случилото се, Агачак, но този нийсански робовладелец е изпратен тук от Джахарб, а и двамата знаем от каква изключителна важност е неговата мисия за църквата и държавата. Не смяташ ли, че в името на политиката можем да оставим този инцидент да мине така?

— Със сигурност няма да допуснете тези обвинения да отпаднат! — викна главната жрица. — Кой тогава ще бъде наказан за оскверняването на Светилището?

Ургит отново отправи към Агачак умолителен поглед за защита. За Гарион беше ясно, че това не е силен крал. Дори и най-малкото несъгласие с неговите неуверено отправени предложения инстинктивно го караше да се оттегля или да потърси подкрепа от някой по-силен.

Агачак бавно се извърна и погледна обезобразената жрица право в очите.

— Цялото това викане започва да ми омръзва, Чабат — каза той. — Ако не можеш да се сдържиш, можеш да напуснеш.

Тя го зяпна слисано.

— Тук на карта са заложени много повече неща от някакви си изгаснали огньове — каза той. — Както е било предсказано много отдавна, наближило е времето за последната среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Ако не съм аз този, който ще присъства на тази среща, ти ще се озовеш на колене пред Урвон или Зандрамас. Съмнявам се, че някой от двамата би намерил твоите странности за достатъчно забавни, че да реши да те остави жива. Що се отнася до обвинението в магия, има един лесен начин това да се разреши веднъж завинаги. — Той се надигна от трона си, отиде до Ерионд и хвана главата му с ръце.

Леля Поул рязко си пое дъх.

Ерионд вдигна поглед към мъртвешкото лице на главния жрец и се усмихна.

— Пфу! — каза Агачак с отвращение и го пусна. — Това голобрадо момче е невинно. В съзнанието му няма доказателство, че някога въобще се е докосвал до силата. — Той се обърна и погледна Сорчак. — Намирам обвиненията ти за безпочвени следователю и ги отхвърлям.

Лицето на Сорчак пребледня, очите му се изцъклиха.

— Внимавай, Сорчак — злокобно каза главният жрец. — Ако протестираш срещу решението ми прекалено енергично, мога просто да реша, че целият този инцидент е бил по твоя вина. Чабат ще се поболее от разочарование, че няма кого да измъчва до смърт. — Той хвърли лукав поглед към жрицата и я попита: — Искаш ли Сорчак, скъпа? За мен винаги е било удоволствие да ти правя малки подаръчета. Дори ще гледам с известно наслаждение как бавно измъкваш вътрешностите му с нажежени до червено куки.

Белязаното лице на Чабат се изпълни с огорчение. Гарион виждаше, че тя е била убедена, че главният жрец, както очевидно бе правил многократно, кротко ще приеме категоричните й искания, но неочакваното и почти презрително отхвърляне от Агачак на обвиненията, които тя и Сорчак бяха повдигнали, бе ударило в самата основа на напомпаното й самочувствие, и — което беше по важно — и върху сана й тук в храма. Ако не успееше някак да пооправи нещата, множеството й врагове щяха да я погубят. Гарион горещо се надяваше, че Сади осъзнава, че сега тя е дори по-опасна, отколкото когато си бе мислела, че държи нещата в свои ръце.

Присвитите й очи ставаха все по-предпазливи, докато оценяваше настроението на главния жрец. След това тя изправи глава и се обърна към крал Ургит.

— Налице има и гражданско престъпление, ваше величество — каза тя. — Оскверняването на светилището е ужасно престъпление, но тъй като нашият почитаем главен жрец разкри с цялата си мъдрост, че тези обвинения са неоснователни, мой дълг е да ви известя за престъпление срещу държавата.

Ургит размени бърз поглед с Агачак, после я изгледа нещастно и каза:

— Короната винаги е готова да чуе думите на духовенството.

Чабат изгледа Сади самодоволно и с открита омраза.

— Още от основаването на държавата ни покварените опиати и отрови на змийските хора са били забранени в Ктхол Мургос с кралски декрет — изтъкна тя. — След като този Уса и слугите му бяха задържани в тъмницата, аз претърсих багажа им. — Тя се обърна и нареди: — Донесете ковчежето.

Един жрец донесе облицованата с червена кожа кутия на Сади и я подаде на Сорчак.

— Вижте доказателството, че Уса от Стис Тор е нарушил нашите закони и че заслужава смърт — каза той високо, отвори ковчежето и показа множеството стъкленици и глиненото шишенце на Зит.

Изражението на Ургит стана още по-нещастно и той несигурно погледна към Сади и попита с надежда:

— Няма ли някакво обяснение за това, Уса?

На лицето на Сади се изписа преувеличена невинност.

— Нали ваше величество не вярва, че въобще бих и помислил да се опитам да търгувам с тези неща тук, в Ктхол Мургос?

— Ами… — неуверено каза Ургит. — След като ги носиш…

— Разбира се, но те са за търговия с малореанците. Такива работи се пласират доста добре сред тях.

— Не съм изненадан — каза Ургит. — Значи си нямал намерение да пробуташ опиатите си на моите поданици?

— Абсолютно не, ваше величество — възмутено отговори Сади.

На лицето на Ургит се изписа облекчение.

— Ами — каза той на намусената Чабат, — и ти го чу. Несъмнено никой от нас не може да отрече, че нашият нийсански приятел има за цел да подкупи малореанците — колкото повече, толкова по-добре, бих казал.

— Ами това какво е? — каза Сорчак, постави сандъчето на Сади на пода и вдигна глиненото шишенце. — Каква тайна се крие тук, Уса от Стис Тор? — И разтърси бутилката.

— Не! — извика Сади и скочи напред с протегната ръка.

— Ахаа! — триумфално възкликна Чабат. — Май в тази бутилка има нещо, което робовладелецът смята за важно. Нека видим какво е. Може да се окаже, че там се крие някое все още неразкрито престъпление. Отвори бутилката, Сорчак.

— Умолявам ви! — примоли се Сади. — Ако цените живота си, не си играйте с тази бутилка.

— Отвори я, Сорчак — безжалостно нареди Чабат.

Хилещият се гролим отново разтърси бутилката и се захвана да вади тапата.

— Моля ви, благородни жрецо! — Гласът на Сади бе изпълнен с мъка.

— Само ще погледнем. — Сорчак се ухили. — Сигурен съм, че един поглед няма да навреди никому. — Той издърпа тапата и повдигна бутилката към очите си да надникне вътре.

Зит, разбира се, действа незабавно.

Сорчак изпищя отчаяно и разпери ръце. Глинената бутилка излетя във въздуха и Сади я хвана точно преди да се удари в пода. Жрецът стисна с ръце поразеното си око. На лицето му беше изписан ужас, между пръстите му бликна кръв. Той заквича като прасе, крайниците му се загърчиха конвулсивно. После той клекна, започна да дере с нокти парчета кожа от лицето си и заудря главата си в пода. Конвулсиите му се усилиха и по устата му изби пяна. Внезапно той скочи високо във въздуха с пронизителен писък. Когато падна, беше мъртъв.

За момент настъпи зашеметяваща тишина, после Чабат внезапно изпищя:

— Сорчак! — Гласът й бе изпълнен с мъка. Тя се хвърли върху мъртвеца и се разрида.

Ургит се беше втренчил с отворена уста в трупа на Сорчак.

— Кълна се в зъбите на Торак! — прошепна той — Какво държиш в тази бутилка, Уса?

— Просто… домашен любимец, ваше величество — нервно отговори Сади. — Видяхте, че се опитах да го предупредя.

— Така беше, Уса — тихо промълви Агачак. — Всички сме свидетели на това. Смяташ ли, че мога да видя този твой домашен любимец? — Жестока усмивка пробяга по лицето му, когато той злорадстващо погледна истерично ридаещата Чабат.

— Разбира се, о, свещени — бързо отговори Сади и внимателно сложи бутилката на пода. — Само като предпазна мярка — извини се той. — Тя е малко възбудена и не бих искал да направи някоя грешка. — Той се наведе над бутилката и каза с утешителен глас на отмъстителното малко влечуго, криещо се вътре: — Вече всичко е наред, скъпа. Лошия го няма и сега всичко е наред.

Зит се цупеше в бутилката си, все още силно засегната.

— Наистина, скъпа — уверяваше я Сади, — наред е. Не ми ли вярваш?

От бутилката се чу кратко и рязко изсъскване.

— Много невъзпитано говориш, Зит — упрекна я Сади. — Направих всичко, което можах, за да не те безпокои. — Той погледна с извинение Агачак. — Наистина не знам откъде ги научава такива думи, о, свещени. — После отново се обърна към бутилката. — Моля те, скъпа, не бъди лоша.

От бутилката долетя още едно презрително просъскване.

— Е, това вече наистина е прекалено, Зит. Веднага излизай!

Малкото зелено змийче внимателно подаде глава от бутилката, повдигна се и погледна трупа на пода. Лицето на Сорчак беше с мъртвешки син цвят, пяната по устните му вече изсъхваше. Чабат се беше вкопчила във вкочанясващото се тяло. Зит се измъкна от малката си къщурка, подмина мъртвеца с презрително махване с опашка и изпълзя до Сади, като мъркаше тихо и самодоволно. Сади протегна ръка и тя нежно се отърка в пръстите му.

— Нали е възхитителна? — обичливо каза той. — Винаги се умилква така след като ухапе някого.

Леко раздвижване привлече погледа на Гарион. Велвет се бе навела напред и гледаше доволно мъркащото влечуго.

— Сега я контролираш, нали, Уса? — попита Ургит с леко обезпокоен глас.

— О, да, ваше величество — увери го Сади. — Сега тя е напълно спокойна. След малко ще й дам лека закусчица и след едно хубаво къпане ще заспи като бебе.

Ургит отново се обърна към йерарха и каза:

— Е, Агачак? Какво е решението ти? Аз лично не виждам причина да продължаваме с това разследване. Робовладелецът и неговите слуги изглеждат съвсем невинни.

Йерархът притвори очи за миг да помисли и после каза:

— Смятам, че сте прав, ваше величество. — Той се обърна към един от гролимите, посочи Ерионд и каза: — Освободете това идиотче.

Съсипана от мъка, Чабат бавно се надигна от тялото на Сорчак и погледна първо Ургит, после и Агачак.

— Ами това? — попита тя с треперещ от вълнение глас. — Ами това?

И посочи вкочанения Сорчак в краката си.

— Кой ще бъде наказан за това? Върху кого да излея мъстта си?

— Той умря поради собствените си действия, Чабат — отхвърли искането й Агачак. — Няма извършено престъпление.

— Няма престъпление ли? — викна жрицата. — Няма престъпление? Толкова ли е евтин животът на един гролим?

После се обърна и се взря в Сади с изгарящия си поглед.

— Ще си платиш за това, Уса от Стис Тор — заяви тя. — Кълна се в тялото на Сорчак и в това на Торак. Няма да ми избягаш. Ще си отмъстя на теб и твоите слуги за смъртта на Сорчак.

— Защо си толкова разстроена, Чабат? — попита Агачак със злобна развеселеност. — В храма има десетки гролими. Сорчак беше един от многото — алчен, амбициозен и лъжлив. Смъртта му беше резултат от собствената му глупост — и от твоята също. — Жестока усмивка докосна тънките му устни. — Да не би интересът ти към този гролим да е бил личен? Дълго време ти бе моя любимка, Чабат. Вярвах ти изцяло. Възможно ли е да си ми била невярна и да си търсила забавление в ръцете на друг?

Лицето и пребледня и тя повдигна трепереща ръка до устните си — осъзнаваше, че е отишла твърде далеч и е разкрила прекалено много.

Агачак се изсмя — смразяващ звук.

— Да не би наистина да си повярвала, че съм толкова погълнат от търсенето на Сардиона, че да не забележа личните ти забавления? — Той направи пауза. — Кажи ми, Чабат, успяхте ли със Сорчак да сътворите демон?

Тя отстъпи една крачка, обзета от внезапен ужас.

— И аз си мислех, че не сте — промърмори той. — Какъв срам! Цялото това усилие — напразно. Може би ти трябва нов партньор за среднощните ти церемонии, Чабат. И без това твоите опити никога не са били присърце на Сорчак. Той не беше нищо повече от един евтин опортюнист, така че загубата ти не е толкова голяма, колкото може би си мислиш. Знаеш ли как те наричаше, когато ти не беше наблизо? — попита той и погледът му просветна.

Тя вдървено поклати глава.

— От най-достоверен източник знам, че обикновено те е наричал „онази белязана вещица“. Това смекчава ли поне донякъде мъката ти?

Чабат се отдръпна. Лицето й изгаряше от това жестоко публично унижение. После тя яростно се извъртя и изрита мъртвеца.

— Белязана вещица? — изпищя тя. — Белязана вещица? Гний, Сорчак! Дано червеите се насладят на смърдящия ти труп! — И избяга от стаята.

— Изглежда ми малко развълнувана — кротко отбеляза Ургит.

Агачак присви рамене.

— Разбиването на илюзии винаги е болезнено.

Ургит разсеяно подръпна острия си нос, после замислено каза:

— Нейната разстроеност обаче предизвиква някои рискове, Агачак. Задачата на този робовладелец е изключително важна и за двама ни и една истеричка — особено с властта, която притежава Чабат — може да бъде много опасна. Тя очевидно е враждебно настроена към него, а и като се вземе предвид това, че той е намесен както в унижаването и, така и в смъртта на Сорчак, бих казал, че точно сега храмът не е най-безопасното място за него.

Агачак кимна сериозно.

— Забележката на ваше величество е много точна.

Лицето на Ургит просветна, като че ли му хрумна някаква идея.

— Агачак — каза той, — какво ще кажеш за идеята да задържа Уса и слугите му в Дроджим, докато опасността отмине? Това би го поставило извън обсега на Чабат, в случай че нейната разстроеност я подтикне към някоя прибързана постъпка. — Той направи нервна пауза. — Зависи изцяло от теб, свещени Агачак.

— Има много истина в това, което казваш, Ургит — отговори Агачак. — Тук дори и най-малката грешка би те оставила на милостта на Кал Закат, а мен би поставила на колене пред Урвон или Зандрамас. Трябва на всяка цена да избегнем такова бедствие. — Той се обърна към Сади. — Ти и слугите ти ще придружите негово величество до двореца Дроджим, Уса. Ще изпратя вещите ти по-късно. Там ще бъдеш в безопасност и корабът ти ще стане готов за няколко дни. — Той се усмихна иронично. — Надявам се оценяваш милата ни загриженост за твоето добро.

Сади се поклони.

— Безкрайно съм ви благодарен, о, свещени.

— Обаче ще задържа Кабах в храма — каза Агачак на краля. — Така всеки от нас ще има в ръцете си жизненоважен елемент от мисията до Рак Хага. Това би трябвало да ни насърчи да си съдействаме.

— Разбира се — бързо каза Ургит. — Напълно те разбирам.

После стана и отбеляза:

— Става късно. Сега се връщам в Дроджим и ще те оставя на множеството ти религиозни задължения, велики жрецо.

— Предайте моите поздрави на лейди Тамазин, благородната ви майка — отговори Агачак.

— Ще го направя, Агачак. Знам, че тя ще бъде приятно очарована, като узнае, че си се сетил за нея. Хайде идвай, Уса. — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Нека духът на Торак бъде с теб — извика Агачак след него.

— Искрено се надявам да не е така — промърмори Ургит на Сади, докато минаваха през вратата.

— Ваше величество пристигна точно в критичния момент — тихо каза Сади. — Обстановката ставаше доста обтегната.

— Не се ласкай. — кисело каза Ургит. — Ако не беше абсолютно необходимо Кабах да стигне до Рак Хага, никога не бих рискувал конфронтация с гролимите. Сигурен съм, че си добър човек, но трябва да пазя и собствената си кожа.

Когато излязоха извън обкованите порти на храма, кралят на мургите се изпъна и пое дълбоко хладния нощен въздух.

— Винаги ми е приятно, когато излизам от това вонящо място — заяви той. После даде знак на един от стражите си. — Докарай конете.

— Веднага, ваше величество.

Ургит се обърна към нийсанеца.

— Добре, стара лисицо — каза той със закачлив тон, — сега може би най-сетне ще ми кажеш защо си дошъл в Ктхол Мургос и каква игра играеш. Насмалко да припадна, когато открих, че тайнственият Уса от Стис Тор не е друг, ами старият ми приятел Сади, главен евнух в двореца на кралица Салмисра.

13.

Конете потропваха по опустелите среднощни улици на Рак Урга. Стражите на краля бяха изостанали на почтително разстояние.

— Всичко, разбира се, е преструвка — казваше Ургит на Сади. — Покланям се и се умилквам на Агачак, мълвя набожни баналности, за да го зарадвам, но запазвам истинското си мнение за себе си. Нужна ми е подкрепата му, така че ми трябва и одобрението му. Той знае това и извлича от ситуацията всяка възможна изгода.

— Връзката между църква и държава тук, в Ктхол Мургос, е добре известна — отбеляза Сади.

— Връзка! — изсумтя Ургит. — По-скоро верига, Сади, и то около моя врат. — Той вдигна поглед към мрачното небе, острите черти на лицето му червенееха в светлината на факлите. — Все пак Агачак и аз сме единодушни по един въпрос. Абсолютно важно е Кабах да стигне до Рак Хага преди да е дошла зимата. Хората на Джахарб вече месеци наред претърсват цял западен Ктхол Мургос за робовладелец, който да преведе Кабах през малореанските граници. — Той внезапно се ухили. — И за късмет този, когото намериха, се оказа мой стар приятел. Не знам обаче дали да показваме на Агачак, че се познаваме. Бих искал да имам някои тайни от него.

Сади направи кисела физиономия.

— Не е много трудно да се досети човек защо изпращаш убиец в града, където се намира щабът на Кал Закат.

— Не бих те посъветвал да се мотаеш много-много, след като го заведеш там — съгласи се Ургит. — То и без това Рак Хага не е много привлекателен град.

Сади кимна навъсено.

— И аз съм на същото мнение. — Той прекара дългите си пръсти по обръснатия си череп. — Смъртта на Закат обаче няма да реши проблема ти. Не мога да си представя малореанските генерали да си стегнат багажа и да си тръгнат просто защото императорът им е убит.

Ургит въздъхна.

— Едно по едно, Сади. Може би ще мога да подкупя генералите или да им платя данък, или нещо такова. Първата стъпка е да се отърва от Закат. С този човек не можеш да се разбереш. — Той огледа мрачните каменни постройки, грубо осветявани от трепкащите факли. — Мразя това място — внезапно каза той. — От дъното на душата си го мразя.

— Рак Урга?

— Ктхол Мургос, Сади. Мразя цялата тази воняща страна. Защо не е могло да се родя в Толнедра — или може би в Сендария? Защо е трябвало да се забия точно в Ктхол Мургос?

— Но ти си крал.

— Нямах избор. Един от очарователните ни обичаи е, когато се короняса нов крал, всички други възможни претенденти за трона да се осъждат на смърт. За мен изборът беше или тронът, или гробът. Имах много братя, когато станах крал, но сега съм единствено дете — Той потръпна. — Мрачна тема, не мислиш ли? Защо не говорим за нещо друго? Какво правиш в Ктхол Мургос, Сади? Мислех, че си дясната ръка на Салмисра.

Сади се покашля.

— С нейно величество имахме някои недоразумения и си помислих, че ще е по-добре да напусна Нийса за известно време.

— Но защо Ктхол Мургос? Защо не отиде в Тол Хонет? Там е много по-цивилизовано и много, много по-удобно. — Той отново въздъхна. — Бих дал всичко да мога да живея в Тол Хонет.

— Създал съм си някои силни врагове в Толнедра, ваше величество — отговори Сади. — Познавам Ктхол Мургос, затова наех тези алорнски наемници да ме пазят и дойдох тук, дегизиран като робовладелец.

— И Джахарб те хвана — каза Ургит. — Горкият стар Сади, май където и да отидеш, винаги се набъркваш в политиката — дори когато не искаш.

— Това си е проклятие — печално каза Сади. — Преследва ме цял живот.

Свиха зад един ъгъл и приближиха огромна, широко разпростряла се сграда, оградена от висока стена. Куполите и кулите и се издигаха в цялото си варварско великолепие, осветени от светлината на факли. За разлика от останалите сгради на Рак Урга, тази беше боядисана в крещящи и неподхождащи си цветове.

— Ето го и двореца Дроджим — каза крал Ургит, — наследственият дом на рода Урго.

— Доста необикновена архитектура, ваше величество — промърмори Сади.

— Наистина дипломатичен начин на изразяване. — Ургит погледна двореца си критично. — Той е крещящо ярък, грозен, построен с ужасно лош вкус. Обаче все пак пасва на личността ми почти идеално. — Той се обърна към един от стражите си. — Бъди така добър, тръгни напред и кажи на стражата на портите, че върховният крал идва и че ако се наложи да чакам, докато отворят, ще им отрежа ушите.

— Веднага, ваше величество.

Ургит се ухили на Сади.

— Едно от малкото ми забавления — обясни той. — Единствените хора, които мога да заплашвам, са слуги и прости войници, а всеки мург изпитва дълбока нужда да заплашва някого.

Минаха през набързо отворената порта и слязоха от конете в един широк двор. Ургит пак огледа ярко боядисаните стени.

— Ужасно, нали? — Той потръпна. — Да влезем.

Изкачиха се по каменно стълбище, стигнаха до голяма врата и Ургит ги поведе през нея и после по дълъг мрачен коридор. Накрая спря пред полирана двукрила врата, пазена от двама войници с белези по лицата.

— Е? — каза им той.

— Да, ваше величество? — отговори единият.

— Смяташ ли, че ще успея да те накарам да отвориш? — попита го Ургит. — Или би предпочел незабавно прехвърляне на фронтовата линия?

— Веднага, ваше величество — отговори войникът и бързо дръпна вратата.

— Отлично, приятелю. Само че следващия път се опитай да не изкъртваш вратата от пантите й. — Кралят бавно мина през вратата и величествено каза: — Тронната ми зала. Продукт на цели поколения от болни въображения.

Залата беше по-голяма от залата на риванския крал. Таванът беше лабиринт от пресичащи се сводове, всички покрити с листи ковано червено злато от мините на Ктхол Мургос. Стените и колоните блестяха с обкови от скъпоценни камъни, а столовете, подредени в редици от двете страни на залата, също бяха инкрустирани със злато. В дъното на залата се издигаше украсен със скъпоценности трон, стоящ на фона на кървавочервени драперии. Седнала на обикновен стол до трона, една дама с посребрени коси спокойно бродираше.

— Отвратително е, нали? — каза Ургит. — Урго грабят от хазната векове наред, за да украсят двореца Дроджим, а би ли повярвал, че таванът още капе?

С безгрижна походка той мина до другия край на залата и спря пред облечената в черно дама, която все още беше заета с ръкоделието си.

— Майко — поздрави я той с малко лъжлив поклон, — доста до късно си будна.

— Вече не ми трябва толкова сън, колкото на младини, Ургит. — Тя остави ръкоделието си настрана. — Освен това обикновено с теб обсъждаме събитията от деня преди да се оттеглиш за през нощта.

— Това е връхната точка от деня ми, майко — отговори той и по устните му пробяга лека усмивка.

Тя отвърна на усмивката му — личеше, че е привързана към него. Беше забележително привлекателна жена — въпреки прошарената коса и бръчките в ъгълчетата на очите, лицето й все още носеше следите от някогашна извънредна красота. Леко раздвижване привлече погледа на Гарион и той видя Силк да се свива зад широкия гръб на Тот и да придърпва качулката на зелената си роба, за да скрие лицето си.

— Кои са приятелите ти, Ургит? — попита сина си среброкосата дама.

— А, прости ми, майко. Обноските ми нещо понакуцват. Позволи ми да ти представя Сади, главен евнух на кралица Салмисра от земите на змийските хора.

— Бивш главен евнух, страхувам се — поправи го Сади и направи дълбок поклон. — За мен е чест да се запозная с кралицата майка на кралството на мургите.

— О — каза Ургит, изкачи се до трона, седна и преметна крак през едната от инкрустираните му облегалки. — Все забравям за любезностите. Сади, това е кралицата майка, лейди Тамазин, бижуто на рода Хага и скърбяща вдовица на Таур Умопобъркания — благословена да бъде ръката, изпратила го в недрата на Торак.

— Ти въобще можеш ли да бъдеш сериозен, Ургит? — сгълча го майка му.

— Но ти наистина скърбиш, нали, майко? Знам, че в сърцето ти наистина ти липсват всички онези чудесни мигове, прекарани с баща ми — да го гледаш да гризе мебелите, да слушаш лудите му брътвежи и да се наслаждаваш на всички тези игриви удари в стомаха и ритници по главата, с които той показваше своята привързаност към жените си.

— Стига вече, Ургит — каза тя твърдо.

— Да, майко.

— Добре дошъл в Дроджим, Сади — сдържано поздрави лейди Тамазин евнуха и погледна въпросително към другите.

— Слугите ми, лейди Тамазин — каза бързо Сади. — Повечето са алорни.

— Доста необикновено стечение на обстоятелствата — промърмори тя. — Вековната война между Мургос и Алория не ми даде възможност да срещна кой знае колко представители на тази раса. — После тя погледна право в леля Поул и скептично каза: — Със сигурност обаче тази дама не е слугиня.

— Временна уговорка, милейди Тамазин — отговори Поулгара с дълбок грациозен реверанс. — Нуждаех се да прекарам известно време на някое друго място, за да избегна някои неприятности вкъщи.

Кралицата майка се усмихна.

— Наистина ви разбирам — каза тя. — Мъжете си играят на политика, а жените трябва да плащат за безумията им. — Тя отново се обърна към сина си. — А как мина срещата ти с йерарха?

— Не беше зле. — Той присви рамене. — Унизих се достатъчно, за да остане доволен.

— Прекаляваш, Ургит. — Гласът й беше рязък. — Агачак е в състояние да ти направи голяма услуга, така че проявявай нужното уважение към него.

— Да, майко — меко отговори той. — О, почти забравих. Жрицата Чабат имаше малък неуспех.

На лицето на кралицата майка се изписа отвращение.

— Поведението й е публичен скандал — заяви тя. — Не мога да разбера защо Агачак я търпи.

— Мисля, че я намира за забавна, майко. Гролимите имат особено чувство за хумор. Както и да е, тя си имаше един приятел — много близък приятел, който претърпя малка злополука. Ще и се наложи да си намери друго другарче преди да може отново да скандализира добрите хора на Рак Урга.

— Защо винаги си толкова несериозен, Ургит?

— Защо просто не го наречем симптом на начеващата ми лудост?

— Ти няма да полудееш — твърдо каза тя.

— Разбира се, че ще полудея, майко, направо го очаквам с нетърпение.

— Невъзможно е да се говори с теб, когато си такъв — упрекна го тя. — Скоро ли ще си лягаш?

— Да. Сади и аз имаме да обсъдим някои неща, но те могат да почакат до утре.

Кралицата майка се обърна към Поулгара.

— Покоите ми са достатъчно просторни, лейди — каза тя. — Бихте ли желали вие и вашите придружителки да ги споделите с мен по време на престоя ви тук, в Дроджим?

— За нас би било чест, милейди — каза Поулгара.

— Много добре тогава — каза майката на Ургит и после извика: — Прала!

Момичето, което пристъпи напред от сенките иззад трона, беше стройно, може би около шестнадесетгодишно. Носеше черни дрехи и имаше дълга лъскавочерна коса. Тъмните ъгловати очи, които караха повечето мурги да изглеждат толкова странно, при нея бяха много големи и с нежна бадемова форма, което придаваше на чертите й екзотична красота. Изражението й обаче бе изпълнено с решителност, необичайна за едно толкова младо момиче. Тя пристъпи към стола на лейди Тамазин и й помогна да се изправи.

Лицето на Ургит помръкна и погледът му изстина, докато наблюдаваше майка си да накуцва, слизайки от платформата, подпряла се тежко на рамото на момичето.

— Малък подарък от безценния Таур — каза той на Сади. — Една вечер, когато му се играеше, бутна майка ми по едно стълбище и тя си счупи таза. Оттогава накуцва така.

— Вече дори не го забелязвам, Ургит.

— Удивително е как всичките ни малки болежки и болки се пооправиха точно след като сабята на крал Чо-Хаг разпори вътрешностите на баща ми. — Ургит се усмихна криво и добави: — Чудя се дали все още не е твърде късно да изпратим нещо на Чо-Хаг в знак на признателност.

— Това е лейди Прала, принцеса от рода Ктан — каза кралицата майка на Поулгара.

— Принцесо — поздрави Поулгара стройното момиче, подкрепящо лейди Тамазин.

— Милейди — отговори с ясен глас Прала.

Лейди Тамазин, опирайки се на рамото на Прала, бавно излезе, придружена от Поулгара, Се’Недра и Велвет.

— По някаква причина това момиче много ме изнервя — промърмори Ургит на Сади. — Майка ми е луда по нея, но тя си е наумила нещо друго. Не сваля очи от мен. — Той разтърси глава, като че ли искаше да отхвърли някаква нежелана мисъл. — Ти и хората ти сте имали доста тежък ден, Сади. Можем да продължим разговора утре, след като и двамата добре си поспим. — Той протегна ръка, дръпна една копринена връв и някъде извън тронната зала се чу тежкият звън на голям гонг. Ургит извъртя очи към тавана. — Защо винаги трябва да са такива звучни дрънчения? — оплака се той. — Иска ми се някой ден да дръпна една такава връв и да чуя лекичък звън.

Вратата в отсрещния край на тронната зала се отвори и влезе набит мург на средна възраст. Косата му беше сива и белязаното му лице беше нашарено от бръчки. Нямаше дори намек, че това мрачно лице въобще някога е било докосвана от усмивка.

— Ваше величество позвъни — каза той с дрезгав глас.

— Да, Оскатат — отговори Ургит със странно почтителен глас. — Смяташ ли, че би могъл да придружиш моя добър приятел Сади и слугите му до съответните покои? — Той отново се обърна към Сади. — Оскатат е сенешал. Той е служил и на баща ми в това си качество в Рак Госка. — В говора му нямаше и следа от обичайния за него подигравателен тон. — Майка ми и аз не бяхме много добре приемани в дома на баща ми и Оскатат беше най-близкото до приятел, което и двамата имахме там.

— Милорд — каза Сади на едрия сивокос човек с дълбок поклон.

Сенешалът кимна, след което обърна мрачния си поглед към краля и попита:

— Оттегли ли се вече милейди Тамазин за през нощта?

— Да, Оскатат.

— Тогава и ваше величество трябва вече да го направи. Късно е.

— Точно бях тръгнал — отговори Ургит и бързо стана. После жално каза: — Оскатат, вече не съм болнаво момченце. Вече не е нужно да прекарвам в сън дванадесет часа, както преди.

— Тежестите на короната са много — каза кратко сенешалът. — Нуждаете се от почивка. — Той се обърна към Сади. — Последвайте ме.

— Тогава до утре, Сади — каза Ургит. — Спи спокойно.

— Благодаря, ваше величество.

Стаите, в които ги отведе мрачният Оскатат, бяха също толкова ярки, колкото и останалата част от двореца. Стените бяха боядисани в яйченожълт цвят и бяха окичени с пъстри гоблени. Мебелите бяха направени от безценна дървесина, а тъмносиният малореански килим беше дълбок като вълната на овчи гръб. Щом им отвори вратата, Оскатат кратко кимна, след което се обърна и си тръгна.

— Очарователен човек — промърмори Сади.

Гарион гледаше с любопитство Силк, чието лице все още беше закрито от качулката му.

— Защо толкова усилено се опитваш да се скриеш? — попита той.

Драснианецът смъкна качулката си и каза:

— Един от недостатъците да пътешестваш из света е, че непрестанно се натъкваш на стари познати.

— Не те разбирам.

— Помниш ли онзи път, когато бяхме на път за Як Ктхол и Таур ме хвана и ме хвърли в онази яма?

— Да.

— А помниш ли защо го направи — и защо на другия ден искаше да одере кожата ми сантиметър по сантиметър?

— Ти каза, че веднъж си бил в Рак Госка и случайно си убил най-големия му син.

— Точно така. Имаш отлична памет, Гарион. Ами случи се така, че преди тази нещастна злополука бях ангажиран с някои преговори със самия Таур. Често посещавах двореца в Рак Госка и съм срещал лейди Тамазин няколко пъти. Почти сигурно е, че тя ме помни — особено като се има предвид фактът, че е познавала и баща ми.

— Това би могло да създаде някои проблеми — каза Белгарат.

— Не и ако я отбягвам — вдигна рамене Силк. — Жените мурги рядко се срещат с мъже — особено с непознати, така че не мисля, че ще си налитаме един на друг кой знае колко често през следващите няколко дни. С Оскатат обаче нещата седят другояче. Срещал съм и него, докато бях там.

— Мисля, че, ако въобще е възможно, ти ще трябва да оставаш тук, в стаите ни — предложи старецът. — Това би могло да те предпази от неприятности.

— Винаги ли е такъв крал Ургит? — попита Дурник Сади. — Изглежда ужасно шеговит, както се казва. Не мислех, че мургите знаят дори как да се усмихват.

— Той е доста сложен човек — отговори Сади.

— Отдавна ли го познаваш?

— Той често посещаваше Стис Тор като по-млад, обикновено по задачи, възложени от баща му. Смятам, че се е хващал за всевъзможни причини да излезе от Рак Госка. Той и Салмисра се разбираха доста добре. Разбира се, това беше преди лейди Поулгара да я превърне в змия. — Евнухът разсеяно прекара длан по черепа си. — Не е много силен крал — забеляза той. — Детството му, прекарано в двореца на Таур, го е направило плах и той страни от каквато и да било конфронтация. Въпреки това е оцелял. Прекарал е целия си живот, опитвайки се просто да остане жив, а това прави човек много бдителен.

— Утре пак ще говориш с него — каза Белгарат. — Виж дали ще можеш да го накараш да ти даде по-конкретна информация за онзи кораб, който смятат да ни дадат. Искам да стигна до остров Веркат преди настъпването на зимата, а и много хора от групата ни правят неща, които биха могли да привлекат внимание, ако се наложи да останем тук за по-дълго. — Той погледна укорително Ерионд.

— Наистина не бях виновен аз, Белгарат — кротко запротестира младежът. — Просто огънят в светилището не ми хареса, това е всичко.

— Опитай се да овладееш предразсъдъците си, Ерионд — каза старецът с леко саркастичен тон. — Нека не се отклоняваме по такива нравствени поводи точно сега.

— Ще се опитам, Белгарат.

— Оценявам това.

На другата сутрин Оскатат ги свика на аудиенция с краля на мургите в едно осветено от свещи помещение, което беше по-малко и не толкова ярко като огромната тронна зала. Гарион забеляза, че Силк остана с внимателно смъкната качулка, докато сивокосият мъж не напусна залата. Ургит и Сади си говореха тихо, докато другите седяха настрана на столовете, наредени покрай стените.

— Това може би беше първият намек, че на баща ми започва да му хлопа дъската — казваше кралят на мургите. Той отново носеше лилавия си елек и панталон и се беше проснал небрежно в стола. — Внезапно беше обхванат от дивата амбиция да стане върховен крал на Ангарак. Аз лично смятам, че Ктучик му насади тази идея, за да подразни Урвон. Както и да е — продължи той, въртейки масивния златен пръстен на един от пръстите си — бяха нужни обединените усилия на всичките му генерали, та вманиаченият ми баща да бъде убеден, че армията на Закат може да го размаже като буболечка, когато си поиска. Щом в края на краищата тази идея се просмука в главата му, той напълно подивя.

— О? — каза Сади.

Ургит се ухили.

— Хвърли се на пода и започна да дъвче килима. След като се поуспокои, реши да опита с преврат. Заля Малореа с агенти — а мургите са може би най-непохватните шпиони на света. Накратко, по онова време Закат беше около деветнадесетгодишен и беше безразсъдно влюбен в едно мелценско момиче. Семейството й беше затънало в дългове и агентите на баща ми изкупиха всичките им задължения и започнаха да ги притискат. Според блестящия план, роден в болния мозък на баща ми, момичето трябваше да отговори на чувствата на влюбения до уши Закат, да се ожени за него, а после при първа възможност да забие нож между императорските му ребра. Един от мелцените, които онези високоинтелигентни шпиони бяха подкупили, за да им помагат в плана, изтичал до Закат с цялата тази мръсна история и момичето и цялото й семейство бяха незабавно осъдени на смърт.

— Каква трагична история — промърмори Сади.

— Още не си чул най-интересната част. Няколко от шпионите били накарани да разкрият цялата история — малореанците са много добри в убеждаването — и Закат за свой ужас открил, че момичето не е знаело абсолютно нищо за плана на баща ми. Тогава той се заключил в стаята си в двореца в Мал Зет за цял месец. Когато влязъл, бил един приятен и открит младеж, който предвещавал да стане един от най-великите императори на Малореа. Когато излязъл, вече бил студенокръвното чудовище, което всички познаваме и обичаме. Той събрал всички мурги в Малореа — включително доста голям брой роднини на баща ми — и се забавляваше, като изпращаше в Рак Госка парчета и късове от тях в богато украсени ковчежета, придружени от оскърбителни бележки.

— Но нали двамата са обединили силите си в битката при Тул Марду?

Ургит се изсмя.

— Това може би е общоприетото схващане, Сади, но всъщност армията на принцеса Се’Недра просто нямаше късмет и попадна между двамата воюващи ангаракски монарси. Те и пет пари не даваха за нея или пък за онази купчина тор, която хората наричат Мишрак. Всичко, което опитваха да направят, бе да се избият един друг. Тогава побърканият ми баща направи грешката да предизвика крал Чо-Хаг на дуел и Чо-Хаг му даде един доста остър урок по сабльорство. — Той се загледа замислено в огъня. — Все още мисля, че трябва да изпратя на Чо-Хаг нещо в знак на признателност.

— Извинете ме, ваше величество — намръщи се Сади. — Но все пак нещо не разбирам. Конфликтът на Кал Закат е бил с баща ви, а той е мъртъв.

— О, да, съвсем мъртъв — съгласи се Ургит. — Прерязах гърлото му преди да го погреба — просто за всеки случай. Мисля, че проблемът на Закат произтича от факта, че не е имал възможността да убие баща ми лично. След като не успя в това, май иска да се задоволи с моята смърт. — Той стана и навъсено започна да крачи напред-назад. — Изпращал съм му много предложения за мир, но всичко, което той прави в отговор, е да ми изпраща главите на пратениците ми. Мисля, че и той е луд като баща ми. — Той спря неспокойното крачене. — Знаеш ли, може би малко прибързах с качването си на трона. Имах дузина братя. Ако бях запазил някои от тях живи, може би щях да мога да ги дам на Закат. Може би ако беше изпил достатъчно ургска кръв, това щеше да притъпи апетита му за нея.

Вратата се отвори и влезе едър мург със златна верига на шията.

— Трябва ми подписа ви за това — каза той грубо на Ургит и пъхна някакъв пергамент в ръцете му.

— И какво е то, генерал Крадак? — меко попита Ургит.

Лицето на офицера помръкна.

— Добре де — каза Ургит кротко, — не се вълнувай толкова.

После занесе пергамента до една маса, на която имаше мастилница и перо, топна перото в мастилото, драсна името си в долната част на пергамента и го подаде на генерала.

— Благодаря ви, ваше величество — студено каза генерал Крадак, обърна се и излезе.

— Един от генералите на баща ми — кисело каза Ургит на Сади. — Всички се отнасят така с мен. — Той отново закрачи по килима. После внезапно попита: — Какво знаеш за крал Белгарион, Сади?

Евнухът присви рамене.

— Ами, виждал съм го един-два пъти.

— Не каза ли, че повечето от слугите ти са алорни?

— Алорнски наемници, да. Те са надеждни и много полезни в случай, че настане битка.

Кралят на мургите се обърна към Белгарат, който дремеше в един стол.

— Ти, старче, — рязко каза той. — Срещал ли си се някога с Белгарион?

— Няколко пъти — спокойно призна Белгарат.

— Какъв човек е той?

— Искрен — отговори Белгарат. — Полага големи усилия да бъде добър крал.

— А колко е силен?

— Ами, целият Алорнски съюз стои зад него, и в действителност той е Върховният господар на Запада — въпреки че толнедранците предпочитат да са самостоятелни, а арендите по-скоро биха се били помежду си.

— Не това имах предвид. Колко добър магьосник е?

— Защо питате мен, ваше величество? Изглеждам ли ви като човек, който разбира от такива работи? Но все пак той успя да убие Торак и предполагам, че за това се иска умение.

— Ами Белгарат? Съществува ли наистина такъв човек, или той е просто мит?

— Белгарат съществува.

— И е на седем хиляди години?

— Около седем хиляди — присви рамене Белгарат. — Плюс минус няколко века.

— А дъщеря му Поулгара?

— И тя съществува.

— И е на хиляди години?

— Някъде там. Може би бих могъл да науча, но един джентълмен не пита за възрастта на една дама.

Ургит се изсмя — кратък, грозен, лаещ звук.

— Думите „джентълмен“ и „мург“ взаимно се изключват, приятелю — каза той. — Смяташ ли, че Белгарион ще приеме пратениците ми, ако ги изпратя в Рива?

— В момента той не е в страната — учтиво каза Белгарат.

— Не бях чул за това!

— Прави го от време на време. Често му доскучава от всички церемонии и той заминава.

— Как успява? Как така просто става и тръгва?

— Кой ще му противоречи?

Ургит угрижено загриза един от ноктите си.

— Дори ако Кабах успее да убие Закат, пак ще имам цяла малореанска армия пред прага си. Ще ми трябва съюзник, ако искам да се отърва от тях. — Той отново закрачи нервно. — Освен това — добави той, — ако успея да постигна споразумение с Белгарион, може би ще мога да разхлабя малко хватката на Агачак. Мислиш ли, че той би се вслушал в едно предложение от моя страна?

— Предполагам, че бихте могли да го попитате и да узнаете.

Вратата се отвори отново и кралицата майка влезе, подпомагана от Прала.

— Добро утро, майко — поздрави я Ургит. — Защо си излязла да бродиш из залите на тази лудница?

— Ургит — твърдо каза тя, — ще си много по-приятен, ако престанеш да си правиш майтап с всичко.

— Помага ми да не мисля за поражението си — дръзко й каза тай. — Губя война, половината от поданиците ми искат да ме свалят и да поднесат главата ми на тепсия на Закат, скоро ще полудея, и май на врата ми излиза цирей. Съвсем малко неща ми останаха, за които да се смея, майко, така че, моля те, остави ме да си направя някой и друг майтап, докато все още мога.

— Защо все настояваш, че ще полудееш?

— Всеки мъж от рода Урго през последните петстотин години е полудявал още преди да стане на петдесет — напомни й той. — Това е една от причините да имаме такива добри крале. Никой с ума си не би искал трона на Ктхол Мургос. Нещо конкретно ли искаш, майко? Или просто искаш да се насладиш на очарователната ми компания?

Тя се огледа и попита:

— Кой от вас, господа, е женен за онова малко червенокосо момиче?

Гарион бързо вдигна поглед.

— Какво е станало, милейди?

— Поул, дамата с белия кичур на челото, каза, че трябва веднага да дойдете. Изглежда, нещо е разстроило младата ви съпруга.

Гарион последва кралицата, която бавно се отправи към вратата. Точно преди да я достигне, тя спря и погледна Силк, който беше затулил лицето си с качулката при нейното влизане, и предложи:

— Защо не придружите приятеля си? Просто за всеки случай.

Покоите на лейди Тамазин бяха украсени с много по-добър вкус, отколкото останалата част от двореца. Леля Поул седеше на нисък диван, прегърнала ридаещата Се’Недра, а Велвет стоеше до тях.

„Тя добре ли е?“ — бързо попитаха пръстите на Гарион.

„Не мисля, че е нещо сериозно — отговориха ръцете на Поулгара. — Вероятно нервен пристъп, но не искам тези пристъпи на депресия да продължават твърде дълго. Тя все още не се е възстановила напълно от меланхолията си. Виж дали ще можеш да я утешиш.“

Гарион отиде при дивана и нежно взе Се’Недра в прегръдката си. Тя се притисна до него, все още ридаеща.

— Често ли изпада в такива състояния, Поул? — попита кралицата майка, докато сядаха на столове от двете страни на приветливия огън, танцуващ по решетката на камината.

— Не чак толкова често, Тамазин — отговори Поулгара. — Но наскоро преживя семейна трагедия и понякога нервите й просто не издържат.

— Мога ли да ви предложа чаша чай, Поул? Винаги намирам сутрешния чай за много успокояващ.

— Да, благодаря, Тамазин. Би било чудесно.

Постепенно плачът на Се’Недра утихна, но тя остана плътно притисната до Гарион. Накрая повдигна глава и избърса очи с върховете на пръстите си.

— Толкова съжалявам — извини се тя. — Не знам какво ми стана.

— Всичко е наред, мила — прошепна и Гарион.

Тя пак избърса очите си — този път с ефирна малка кърпичка.

— Сигурно изглеждам ужасно — каза тя с лек сълзлив смях.

— Умерено ужасно, да — съгласи се той с усмивка.

— Веднъж вече ти казах, скъпа, че никога не трябва да плачеш пред хора — каза й Поулгара. — Просто нямаш необходимото излъчване.

Се’Недра се усмихна и стана.

— Май ще трябва да си измия лицето — каза тя. — А после смятам малко да полегна. — Тя се обърна към Гарион. — Благодаря ти, че дойде.

— Винаги щом имаш нужда от мен — отговори той.

— Защо не отидеш с дамата, Прала? — предложи лейди Тамазин.

— Разбира се — съгласи се стройната принцеса и бързо стана.

Силк стоеше нервно край вратата с ниско дръпната качулка и приведена глава, за да скрие лицето си.

— О, стига вече, принц Келдар — каза му кралицата майка, след като Се’Недра и Прала излязоха. — Още снощи те познах, така че няма смисъл да се опитваш да скриеш лицето си.

Той въздъхна и свали качулката си.

— Страхувах се, че може да сте ме познали — каза той.

— И без това тази качулка не скрива най-очебийната ти отличителна черта — каза тя.

— И коя е тя, милейди?

— Носът ти, Келдар, този дълъг, заострен, подчертан нос, който те предшества, където и да отидеш.

— Но това е толкова благороден нос, милейди — каза Велвет. На страните й се появиха трапчинки. — Без него той въобще нямаше да е мъжът, който е сега.

— Ако обичаш! — помоли я Силк.

— Все го пъхаш, където не трябва, нали, принц Келдар? — каза му лейди Тамазин. — Колко време мина, откакто напусна Рак Госка с половината армия по петите си?

— Петнадесет-двадесет години, милейди — отговори той и се приближи до огъня.

— Неприятно ми беше да чуя, че си си тръгнал — каза тя. — Не изглеждаш кой знае колко предразполагащо, но разговорите с теб бяха доста забавни, а забавленията в дома на Таур не бяха много.

— Значи да разбирам, че не смятате да оповестите публично кой съм? — внимателно каза той.

— Не е моя грижа, Келдар. — Тя сви рамене. — В Мургос жените не се бъркат в мъжките работи. През вековете сме се научили, че така е най-безопасно.

— Значи не сте разстроена, милейди? — попита я Гарион. — В смисъл, чух, че принц Келдар случайно е убил най-големия от синовете на Таур. Това не ви ли засегна поне малко?

— Това нямаше нищо общо с мен — отговори тя. — Този, когото Келдар уби, беше дете от първата жена на Таур — непоносима беззъба вещица от рода Горут, която злорадстваше от факта, че е родила прекия наследник и че щом той се възкачи на трона, тя ще накара да издушат всички останали.

— Радвам се да чуя, че не сте били особено привързана към онзи младеж — каза Силк.

— Привързана? Той беше чудовище — точно като баща си. Като беше малко момченце, се забавляваше, като пускаше живи кученца във вряща вода. Светът е по-добър без него.

Силк направи надута физиономия и заяви:

— Винаги ми е харесвало да правя такива малки услуги на обществото. Чувствам го като граждански дълг.

— Мислех, че каза, че смъртта му е била случайна — каза Гарион.

— Ами, не точно. Всъщност аз се опитвах да го намушкам в корема — вероятно болезнено, но рядко фатално, но той блъсна ръката ми, докато замахвах, и ножът ми някак се заби право в сърцето му.

— Срамота — промърмори Тамазин. — Все пак на твое място бих била внимателна тук, в двореца, Келдар. Нямам намерение да разкривам самоличността ти, но сенешалът Оскатат също те познава и вероятно би се чувствал задължен да донесе за теб.

— И аз така си помислих, милейди. Ще се опитам да го избягвам.

— А сега, принц Келдар, кажи ми как е баща ти?

— Той почина, за жалост — тъжно въздъхна Силк. — Преди няколко години. Беше доста внезапно.

Докато Силк казваше това, Гарион гледаше кралицата майка право в лицето и видя как за миг на него се изписа мъка. Кралицата бързо се овладя, въпреки че очите й оставаха изпълнени със скръб.

— Ах — много тихо каза тя: — Съжалявам, Келдар, повече, отколкото можеш да си представиш. Много харесвах баща ти. Спомените за месеците, през които той беше в Рак Госка, са сред най-щастливите от живота ми.

За да не бъде забелязан, че я наблюдава, Гарион извърна глава и погледът му попадна върху Велвет, чието изражение беше леко замислено. Тя отвърна на погледа му и в очите й той видя цял един свят и няколко въпроса без отговор.

14.

На следващата сутрин времето беше ясно и студено. Гарион стоеше до прозореца на стаята си и гледаше покритите с плочи покриви на Рак Урга. Ниските широки къщи изглеждаха изпълнени със страхопочитание пред двойното присъствие на ослепителния замък Дроджим в единия край на града и черния храм на Торак в другия. Димът от стотиците комини се издигаше на прави сини стълбове към спокойното небе.

— Потискащо място, нали? — каза Силк, докато влизаше в стаята със зелената си роба, небрежно преметна та върху едното му рамо.

Гарион кимна.

— Изглежда сякаш те нарочно са си дали труда да го направят грозно.

— Градът е отражение на мургското съзнание. А, Ургит иска пак да ни види.

Гарион го погледна въпросително.

— Не мисля, че е нещо особено важно — добави Силк. — Вероятно само му се ще да си поговори с някого. Да общуваш само с мурги сигурно е досадно.

Завариха Ургит отпуснат в един стол до огъня: единият му крак пак беше преметнат през страничната облегалка, а в ръката си държеше полуизядено пилешко бутче.

— Добро утро, господа. Моля, седнете — поздрави ги той и посочи със закуската си столовете, наредени до стената. — Не съм много по формалностите. — Той погледна Сади и попита: — Спа ли добре?

— Призори стана малко студено, ваше величество.

— Виновна е калпавата конструкция на тази сграда. В стените има толкова големи пукнатини, че и кон може да мине през тях. През зимата в коридорите си имаме снежни бури. — Той въздъхна. — Знаеш ли, че точно сега в Тол Хонет е пролет? — Той въздъхна отново и погледна Белгарат, който му се усмихваше странно. — Нещо смешно ли има, старче?

— Всъщност не. Просто се сетих за нещо. — Старецът отиде до огъня и протегна ръцете си към пукащите пламъци.

— Как се справят хората ви с кораба?

— Надявам се, че утре ще е готов — отговори Ургит. — Зимата наближава, а моретата около южния край на полуостров Урга съвсем не могат да бъдат наречени тихи дори и в най-добрите сезони, така че наредих на корабостроителите да положат специални усилия. — Той се наведе напред и небрежно метна пилешкото бутче в камината. — Беше прегоряло — каза той разсеяно. — Всяко ястие в този замък ми се носи или прегоряло, или сурово. — Той погледна Белгарат с интерес. — Ти ме интригуваш, старче. Не приличаш на онзи тип хора, които завършват кариерата си, като се наемат на нийсански кораб за роби.

— Начинът, по който изглеждат нещата, заблуждава — сви рамене Белгарат. — Вие също не приличате много на крал, но в крайна сметка носите короната.

Ургит се протегна и свали малкия железен обръч. Погледна го с отвращение и го подаде на Белгарат.

— Искаш ли това нещо? — попита той. — Сигурен съм, че ще изглеждаш много по-царствен от мен, а и аз ще бъда много щастлив, ако се отърва от него — особено като се има предвид, че Кал Закат иска така силно да вземе главата ми изпод него. — Той го пусна на пода до стола и се чу глухо издрънчаване. — Нека се върнем към нещо, което обсъждахме вчера. Ти ми каза, че познаваш Белгарион.

Белгарат кимна.

— Колко добре?

— Колко добре може един човек да познава друг?

— Заобикаляш въпроса ми.

— Така изглежда, нали?

Ургит се вгледа внимателно в стария човек.

— Как мислиш, че ще реагира Белгарион, ако му предложа да се съюзим и да прогоним малореанците от континента? Сигурен съм, че присъствието им тук го тревожи почти колкото и мен.

— Шансовете не са много добри — каза Белгарат. — Може и да успеете да убедите Белгарион, че идеята е добра, но останалите алорнски монарси вероятно ще възразят.

— Но те постигнаха споразумение с Дроста, нали?

— Това беше между Родар и Дроста. Винаги е имало една предпазлива дружба между драснианците и надраките. Този, който ви е нужен, за да приеме идеята ви, е Чо-Хаг, а той никога не е бил приятелски настроен към мургите.

— Имам нужда от съюзници, старче, а не от плоски забележки. — Ургит замълча. — А какво би станало, ако можех да си поговоря с Белгарат?

— Какво ще му кажете?

— Ще се опитам да го убедя, че Закат е много по-голяма опасност за Западните кралства от мен. Може би той ще накара алорните да се вслушат в разума.

— Мисля, че и тук няма да имате късмет. — Старецът се загледа в танцуващите пламъци: светлината от огъня проблясваше в късата му сребриста брада. — Трябва да разберете, че Белгарат не живее в един и същи свят с обикновените хора. Той живее в света на първопричините и природните сили. Сигурно гледа на Кал Закат като на малко повече от дребно дразнене.

— Кълна се в зъбите на Торак! — изруга Ургит. — Откъде да намеря войниците, които ми трябват?

— Платете на наемници — предложи Силк, без да се обръща от прозореца, където стоеше.

— Какво?

— Бръкнете в кралската хазна и извадете малко от легендарното червено злато на Ангарак. Пуснете слух в Западните кралства, че се нуждаете от добри бойци и сте готов да им платите с много злато. Ще бъдете залети от доброволци.

— Предпочитам хора, които се бият заради патриотизма или религията си — заяви твърдо Ургит.

Силк се обърна и развеселено каза:

— Забелязал съм това предпочитание у много крале. То не изтощава кралските хазни. Но повярвайте ми, ваше величество, лоялността към един идеал може да варира в интензитета си, но лоялността към парите не се променя никога. Затова и наемниците са по-добри бойци.

— Ти си циник — обвини го Ургит.

Силк поклати глава.

— Не, ваше величество. Аз съм реалист. — Той пристъпи към Сади и промърмори нещо. Евнухът кимна и дребният драснианец тихо излезе от стаята.

Ургит повдигна вежди въпросително.

— Той ще започне да опакова багажа, ваше величество — обясни Сади. — Ако ще отплаваме утре, трябва да започнем да се подготвяме.

Ургит и Сади разговаряха тихо около петнадесет минути. После вратата се отвори отново и Поулгара и останалите дами влязоха с лейди Тамазин.

— Добро утро, майко — поздрави я Ургит. — Добре ли спа?

— Много добре, благодаря. — Тя го погледна критично. — Ургит, къде ти е короната?

— Свалих я. От нея ме боли глава.

— Веднага си я сложи.

— Защо?

— Ургит, не приличаш много на крал. Ти си слаб и нисък и имаш лице на невестулка. Мургите не са умни. Ако не носиш короната си непрекъснато, ще забравят кой си. Сложи си я.

— Добре, майко. — Той вдигна короната и я хлопна на главата си. — Сега как е?

— Накривена е, миличък — каза тя с толкова познат спокоен тон, че Гарион погледна Поулгара сепнато. — Така приличаш на пиян моряк.

Ургит се засмя и оправи короната си. Гарион погледна внимателно Се’Недра, за да види дали има някакви следи от пороя сълзи, който се бе излял от нея миналия ден, но не откри никакви белези, че би могъл веднага да се повтори. Тя беше заета в тих разговор с ктанската принцеса Прала, а по изражението на момичето ясно личеше, че вече е омагьосана от чара на кралицата.

— А ти, Ургит? — каза лейди Тамазин. — Спа ли добре?

— Аз никога не спя добре, майко. Знаеш това. Още преди години реших, че да спиш нащрек е за предпочитане пред непробудния сън.

Гарион никога не беше харесвал мургите. Нямаше им доверие и дори се страхуваше от тях. Личността на крал Ургит обаче беше толкова нехарактерна за мургите, колкото и външният му вид. Той беше раздразнителен и непостоянен, а настроенията му се променяха от язвителна развеселеност до потиснатост толкова бързо, че Гарион беше съвсем несигурен какво ще последва. Ургит очевидно не беше силен владетел, а самият Гарион бе крал достатъчно дълго, за да види къде кралят на мургите допуска своите грешки. Въпреки това Гарион усети, че всъщност го харесва и изпитва към него странна симпатия — Ургит се бореше за длъжност, която далеч не му подхождаше. Това, разбира се, беше проблем. Гарион не искаше да го харесва и тази нежелана симпатия беше съвсем неуместна. Той стана от стола си и се оттегли към другия край на стаята, като се преструваше, че поглежда през прозореца, за да избегне подозренията на мургския крал. С някаква непоносима настойчивост той искаше да се качи на кораба и да се махне от този грозен мургски град, сгушен на пустия бряг; да се махне и от страхливия мъж, който всъщност не беше чак толкова лош, но когото той трябваше да счита за враг.

— Какво ти е, Гарион? — попита тихичко Поулгара, която бе дошла зад него.

— Просто съм нетърпелив, лельо Поул. Искам да се махна оттук.

— Всички искаме, скъпи — каза му тя. — Но трябва да потърпим още един ден.

— Той защо просто не ни остави на мира?

— Кой?

— Ургит. Не ме интересуват проблемите му. Защо трябва да седи и да ни разправя за тях през цялото време?

— Защото е самотен, Гарион.

— Всички крале са самотни. Това идва с короната. Но въпреки всичко повечето се научават как да се справят. Ние не хленчим, защото сме самотни.

— Това е грубо, Гарион — каза тя твърдо. — И е недостойно за теб.

— Защо всички сме толкова загрижени за един слаб крал с голяма уста?

— Може би защото от много време за пръв път срещаме мург, който показва някакви човешки качества. Такъв, какъвто е, той открива възможността един ден алорните и мургите да намерят начин да разрешат разногласията си, без да проливат кръв.

Гарион продължи да гледа през прозореца. По врата му плъзна лека руменина.

— Държах се детински, нали? — призна си той.

— Да, скъпи, боя се, че е така. Следваш предубежденията си. Обикновените хора могат да си позволят това. Кралете — не. Постави се на негово място, Гарион, и го наблюдавай много добре. Не пропускай възможността да го опознаеш. Ще дойде време, когато това познание ще ти помогне.

— Добре, лельо Поул — въздъхна Гарион и изпъна решително рамене.

По обед влезе Оскатат и обяви със стържещия си глас:

— Ваше величество, Агачак, йерарх на Рак Урга, моли да се срещне с вас.

— Въведи го, Оскатат — отговори Ургит отегчено, после се обърна към майка си и промърмори: — Мисля да взема да се скрия никъде. Твърде много хора знаят къде да ме намерят.

— Имам един чудесен килер, Ургит — отговори тя. — Топъл сух и тъмен. Би могъл да се скриеш там и да се завиеш с одеяло. Ще ти даваме храна от време на време.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, миличък — каза тя. — Но независимо дали ти харесва, или не, ти си крал. Можеш да бъдеш или владетел, или разглезено дете. Изборът е изцяло твой.

Гарион виновно погледна Поулгара.

Мъртвешки бледият Агачак влезе, поклони се вяло на краля си и глухо каза:

— Ваше величество.

— Добре дошъл, Агачак! — отговори Ургит, без гласът му да издава и намек за истинските му чувства.

— Времето минава, ваше величество.

— То има този навик.

— Имам предвид, че може да се разрази буря. Готов ли е корабът?

— Очаквам да отплава утре — отговори Ургит.

— Отлично. Ще кажа на Кабах да се приготви.

— Жрицата Чабат успокои ли се? — попита Ургит.

— Не съвсем, ваше величество. Все още страда от загубата на любовника си.

— Дори след като откри какви са били истинските му чувства към нея? Кой би могъл да се надява да разбере как работи женският ум?

— Не е трудно да се разбере Чабат, ваше величество — сви рамене Агачак. — Една обезобразена жена има малък шанс да привлече обожатели, а загубата на един — даже и неискрен — е много болезнена. Загубата й точно в този случай обаче е по-сложна. Сорчак и помагаше в изпълнението на определени магически обреди. Без него тя няма да може да продължи опитите си да призове демоните.

Ургит потрепери.

— Нали е чародейка. Това не й ли е достатъчно? Защо трябва да се бърка и в черната магия?

— Чабат всъщност не е толкова силна чародейка — отговори Агачак. — Тя мисли, че ще има по-голямо предимство, когато накрая ми се противопостави, ако има демони, които да й помогнат.

— Да ти се противопостави? Това ли е планирала?

— Разбира се. Нейните случайни занимавки са просто за забавление. Истинската й цел винаги е била властта. С времето щеше да се опита да вземе и моята.

— В такъв случай защо я остави да спечели такова влияние в храма?

— Развеселяваше ме — каза Агачак с хладна усмивка. — Грозотата не ме отблъсква толкова силно, както другите, а при Чабат, въпреки амбицията й или може би заради нея — тя е много ефективна.

— Ти знаеше за връзката й със Сорчак. Това не те ли обиждаше?

— Всъщност не — отговори мъртвешки изглеждащият йерарх. — Това е просто част от забавлението, което подготвям за себе си. Най-накрая Чабат ще успее да призове демон и ще ме предизвика. В същия момент, в който триумфът й ще изглежда пълен, аз също ще повикам демон и моят ще унищожи нейния. Тогава ще я съблека и ще я завлека до светилището. Там ще я разпънат на олтара, а аз самият бавно ще й извадя сърцето. Очаквам този момент с голямо нетърпение, а той ще бъде още по-сладък, защото ще дойде точно когато тя ще си мисли, че ме е победила.

Мъртвешкото му лице се беше оживило от ужасно задоволство. Очите му блестяха. Ургит изглеждаше бледи потресен.

— Гролимите явно имат по-екзотични забавления от обикновените хора.

— Всъщност не, Ургит. Смисълът на властта е в това да можеш да я използваш, за да унищожиш враговете си. Особено приятно е, когато успееш да ги повалиш от някаква височина преди да ги унищожиш. Ти не би ли искал да присъстваш, когато могъщият Кал Закат умре от дагашки нож в сърцето?

— Не. Искам просто да се махне от пътя ми. Не желая да гледам процедурата.

— В такъв случай ти все още не си научил истинското значение на властта. Ще го разбереш, когато в присъствието на Ктраг Сардиус аз и ти станем свидетели на прераждането на Тъмния бог и триумфа на Детето на Мрака.

Ургит посърна.

— Не бягай от съдбата си, Ургит — каза Агачак с глухия си глас. — Предсказано е, че крал на Ангарак ще присъства на последната среща. Ти ще бъдеш този крал, така както аз ще съм онзи, който ще направи жертвоприношението и по този начин ще стане първия ученик на преродения бог. Ние с теб сме свързани с верига, изкована от съдбата. Твоята орис е да станеш върховен крал на Ангарак, а моята — да управлявам църквата.

Ургит въздъхна примирено и тъжно заяви:

— Както кажеш, Агачак. Но въпреки всичко ние все още трябва да преодолеем няколко проблема.

— Те не ме засягат много — заяви йерархът.

— Да, но мен ме засягат — каза Ургит с изненадваща разпаленост. — Първо трябва да се справим със Закат. И ще трябва да се отървем от Гетел и Дроста, за да сме сигурни. И преди съм участвал в надпревара за трон и мисля, че бих се чувствал по-сигурен, ако се състезавам само аз. При все това твоите проблеми са малко по-тежки. Урвон и Зандрамас са много сериозни противници.

— Урвон е изкуфял стар глупак, а Зандрамас е жена.

— Агачак — каза остро Ургит, — Поулгара също е жена. Би ли желал да се сблъскаш с нея, а? Не, нали? Мисля, че Урвон не е толкова изкуфял, за колкото го мислиш, а Зандрамас вероятно е по-опасна, отколкото си представяш. Тя успя да отвлече сина на Белгарион. Успя и да се промъкне край теб и останалите йерарси все едно, че въобще ви няма. Нека никой от нас не взема всичко това на шега.

— Знам къде е Зандрамас — каза Агачак с хладна усмивка — и ще изтръгна от нея сина на Белгарион, когато дойде подходящият момент. Предсказано е, че аз, ти и бебето, което ще бъде принесено в жертва, ще дойдем в присъствието на Сардиона в определеното време. Там аз ще изпълня жертвоприношението, а ти ще бъдеш свидетел на обреда. Тогава и двамата ще бъдем възвисени. Така е написано.

— Зависи как го тълкуваш — добави Ургит мрачно.

Гарион, който седеше до Се’Недра, се опитваше да изглежда нормално, но тя цялата пребледня.

— Това няма да се случи — каза и той с твърд, тих глас. — Никой няма да направи нищо лошо на нашето бебе.

— Ти си знаел! — обвини го тя със сподавен шепот.

— Аз и дядо разбрахме за това от гролимските предсказания в библиотеката на храма.

— О, Гарион! — каза тя и прехапа устната си, за да не се разплаче.

— Не се тревожи за това — каза той. — Според същото предсказание Торак трябваше да победи при Ктхол Мишрак, но това не се случи. И това предсказание няма да се сбъдне.

— Ами ако…

— Няма никакво „ако“ — каза той твърдо. — Това няма да се случи.

След като йерархът си тръгна, настроението на крал Ургит се влоши. Той седна в креслото си и загледа кисело.

— Може би ваше величество би предпочел да остане сам — осмели се да каже Сади.

— Не, Сади — въздъхна Ургит. — Колкото и да се тревожа, нищо няма да може да промени това, което вече сме задействали. — Той поклати глава и сви рамене, като че се отърсваше от целия проблем. — Защо не ми разкажеш подробностите за малката простъпка, заради която Салмисра толкова ти се сърди? Обожавам истории за измама и безчестие. Те сякаш винаги загатват, че светът в крайна сметка не е толкова лошо място.

Не след дълго, докато Сади разкрасяваше до някаква степен сложната интрига, която беше довела до падението му, сенешалът отново влезе в стаята.

— Пристигна вест от военния управител на Ктака, ваше величество — простърга гласът му.

— Какво иска пък сега? — жално промърмори Ургит.

— Съобщава, че малореанците подготвят голяма кампания на юг. Рак Горут е под обсада и със сигурност ще падне до седмица.

— През есента? — възкликна Ургит изненадано. — Те подготвят кампания, когато лятото е свършило?

— Така изглежда — отговори Оскатат. — Мисля, че Кал Закат се надява да ви свари неподготвен. Ако Рак Горут падне, нищо друго няма да стои на пътя между неговата армия и Рак Ктака.

— А гарнизонът там в действителност не съществува, нали?

— Боя се, че е така. Рак Ктака също ще падне и тогава Закат ще има цяла зима, за да укрепи завоюваната територия на юг.

Ургит изруга и бързо отиде до картата, закована на стената.

— Колко войници имаме тук горе в Моркт? — попита той и потупа картата с пръст.

— Няколко десетки хиляди. Но по времето, по което те получат заповед да се насочат на юг, малореанците вече ще бъдат на половината път към Рак Ктака.

Ургит се вгледа съсредоточено в картата, после силно я удари с юмрук.

— Пак ме надхитри! — ядоса се той. Върна се при креслото си и се строполи в него.

— Мисля, че трябва да доведа Крадак — каза Оскатат. — Генералът трябва да знае за това.

— Както сметнеш за добре, Оскатат — отговори Ургит унило.

Докато сенешалът излизаше, Гарион отиде до картата и след един съвсем кратък поглед видя решението на проблема на Ургит. Но не му се искаше да го сподели. Не желаеше да се набърква в това. Имаше поне десетина причини, поради които трябваше да си държи устата затворена. Най-важната от тях беше фактът, че ако предложеше решението на мургския крал, щеше да се обвърже по някакъв начин, а той категорично не желаеше да има нищо общо с този човек. Един нерешен проблем обаче щеше да измъчва чувството му за отговорност, а да обърне гръб на проблем, който дори не е негов, го измъчваше дълбоко. Той изруга тихичко и се обърна към Ургит.

— Извинете, ваше величество — каза той, — но как е укрепен Рак Ктака?

— Както всеки мургски град — отговори Ургит разсеяно. — Стените са 70 стъпки високи и 30 дебели. Какво значение има това?

— Това означава, че градът би издържал на обсада. Имате ли достатъчно хора там?

— Там е проблемът — нямам.

— Тогава ще трябва да пратите подкрепления преди малореанците да достигнат града.

— Блестяща мисъл, няма що! Но как бих могъл да заведа подкрепленията преди улиците да са пълни с малореанци?

Гарион сви рамене.

— Изпратете ги по море.

— По море? — Ургит го изгледа смаяно.

— Пристанището ви е пълно с кораби, а градът прелива от войници. Качете достатъчно хора на корабите за подсилване на гарнизона Рак Ктака и ги пратете в града. Дори ако Рак Горут падне утре, на малореанците все още ще им трябват десет дни, за да минат по суша. Корабите ви ще бъдат там за по малко от седмица. Подсиленият гарнизон ще успее да ги задържи, докато дойде помощта.

Ургит поклати глава.

— Войските на мургите не се движат по море — каза той. — Генералите ми няма да искат и да чуят за това.

— Нали вие сте кралят! Накарайте ги да чуят.

— Те не ме слушат — тъжно каза Ургит.

Внезапно на Гарион му се прищя да го зашлеви. С усилие той овладя раздразнението си.

— Няма нищо свещено в ходенето — каза той, — особено ако походът на хората ви до Рак Ктака ви струва града. Кажете на генералите си да качат хората на корабите и че въпросът не подлежи на разискване.

— Те ще откажат.

— Тогава ги уволнете от постовете им и повишете няколко полковници.

Ургит го погледна слисано.

— Не мога да направя това.

— Вие сте кралят. Можете да правите каквото си поискате.

Ургит не можеше да се реши.

— Направи както ти казва, Ургит — рязко се обади лейди Тамазин. — Това е единственият начин да спасим Рак Ктака.

Той я погледна объркано и тихо попита:

— Наистина ли мислиш, че трябва да го направя, майко?

— Просто го направи. Както каза младият човек, ти си крал и мисля, че е крайно време да започнеш да се държиш като такъв.

— Има нещо друго, което трябва да се вземе предвид, ваше величество — каза Сади сериозно. — Ако малореанците обсадят Рак Ктака, аз няма да мога да вляза там. Ще трябва да стигна преди да избухнат боевете. Корабите за роби могат да се движат относително свободно, освен ако не се води битка, но след като боевете започнат, малореанците със сигурност ще ни задържат. Ако не се движим много бързо, вашият дагаш няма да стигне Рак Хага до следващото лято.

Изражението на Ургит стана още по-неутешимо.

— Не бях помислил за това — призна той. — Мисля, че ти и твоите хора трябва да се приготвите да заминете веднага. Ще изпратя съобщение до храма и ще кажа на Агачак, че в плановете има промяна.

Вратата се отвори и Оскатат влезе с мургския генерал, който толкова грубо бе поискал подписа на Ургит предния ден.

— А, генерал Крадак — поздрави Ургит генерала с очевидно пресилена веселост. — Колко хубаво, че ни посетихте. Чухте ли какво става на юг?

Генералът отсечено кимна и каза:

— Ситуацията е сериозна. Рак Горут и Рак Ктака са в голяма опасност.

— Какво ще ме посъветвате, генерале? — попита Ургит.

— Няма какво да ви съветвам — каза Крадак. — Ще трябва да приемем факта, че Горут и Ктака са загубени и да насочим усилията си към това да запазим Урга, Морет и Арага.

— Генерале, така само три от деветте военни области в Ктхол Мургос ще останат под мой контрол. Закат изяжда кралството ми.

Генералът сви рамене.

— Не можем да стигнем до Рак Ктака преди малореанците. Градът ще падне. Нищо не можем да направим.

— А какво ще стане, ако подсилим гарнизона там? Това ще промени ли нещата?

— Със сигурност, но е невъзможно.

— Може би не — каза Ургит и погледна Гарион. — Какво мислите за идеята да откараме там подкрепленията по море?

— По море? — Генералът премигна, но лицето му веднага стана безизразно. — Това е абсурдно.

— Защо да е абсурдно?

— Никога не е било правено.

— Има много неща, които никога не са били правени. Има ли обаче някаква особена причина, заради която не може да се направят?

— Корабите потъват, ваше величество — кисело изтъкна Крадак, сякаш говореше на дете. — Войниците знаят това и ще откажат да се качат на борда.

Оскатат пристъпи напред.

— Не и ако разпънете на кръст на самия док първите десетима, които откажат — каза той уверено. — Такъв пример ще намали нежеланието на останалите.

Крадак погледна сивокосия мъж с неприкрито презрение.

— Какво може да знае един прислужник за управлението? — После пак обърна поглед към Ургит с открито неодобрение и каза: — Просто седи на трона си, Ургит. Играй си с короната и скиптъра си и се преструвай, че си истински крал. Не си ври носа в ръководенето на войната.

Лицето на Ургит пребледня.

— Да изпратя ли да повикат палача, ваше величество? — попита Оскатат с леден глас. — Изглежда, че от генерал Крадак вече няма никаква полза.

Крадак го погледна невярващо.

— Как се осмеляваш… — задъха се той.

— Сега главата ти зависи само от волята на негово величество, Крадак. Една негова дума и тя ще се изтърколи в прахта.

— Аз съм генерал в армията на Ктхол Мургос! — Крадак се вкопчи в златната верижка около врата си, сякаш за да се увери. — Моето назначение идва от самия Таур. Ти нямаш никаква власт над мен, Оскатат.

Ургит се изправи в стола си и лицето му почервеня.

— Ама наистина ли? — каза той с опасно тих глас. — Може би е време да уточним някои неща. — Той свали короната си и я вдигна нависоко. — Знаеш ли какво е това, Крадак?

Генералът го погледна свирепо.

— Отговори ми!

— Това е короната на Ктхол Мургос — отговори Крадак намусено.

— И човекът, който я носи, притежава абсолютната власт, нали?

— Носеше я Таур.

— Таур е мъртъв. Сега аз седя на трона и ти ще ми се подчиняваш по същия начин, по който се подчиняваше на него. Разбираш ли ме?

— Ти не си Таур.

— Това е болезнено очевидно, генерал Крадак — отговори студено Ургит. — Но въпреки това аз съм твоят крал. Аз съм също и Урго. Когато се вълнувам, усещам, че ме обзема лудостта на ургите, а точно сега това става много бързо. Ако не изпълняваш точно това, което ти казвам, преди залез слънце ще бъдеш с една глава по-нисък. А сега иди да предадеш заповедта за качването на войниците на корабите.

— А ако откажа?

Изражението на Ургит стана колебливо. Поради някаква причина той погледна Гарион въпросително.

— Убий го — каза Гарион с равния и безчувствен глас, с който знаеше, че веднага привлича вниманието на околните.

Ургит рязко дръпна звънеца. Двама яки стражи веднага се отзоваха на сигнала.

— Да, ваше величество? — каза единият.

— Е, Крадак? — попита Ургит. — Какво да бъде? Корабите или дръвникът? Говори по-високо, човече. Нямам цял ден.

Лицето на Крадак стана мъртвешки бледо.

— Корабите, ваше величество — отговори той с треперещ глас.

— Чудесно. Много се радвам, че успяхме да разрешим разногласията си без караници.

Ургит се обърна към стражите:

— Сега генерал Крадак отива право в казармите на Трети отряд — каза им той. — Вие ще го придружите. Той ще заповяда на войниците да се качат на корабите в пристанището и да отплават за Рак Ктака. — Той погледна Крадак строго и недоверчиво. — Ако им заповяда нещо друго, веднага трябва да му отрежете главата и да ми я донесете в кофа.

— На вашите заповеди, ваше величество — отговориха едновременно мургите и тупнаха с юмрук ризниците си.

Крадак се обърна, треперещ и смазан, и излезе, съпровождан от неумолимите мургски стражи.

Ургит запази властното изражение на лицето си, докато вратата не се затвори, после размаха ръце във въздуха и затропа с крака по пода, като викаше от радост.

— О, богове! Много ми хареса! През целия си живот съм искал да го направя!

Лейди Тамазин се изправи тържествено от креслото си, докуцука до сина си и без да казва нищо, го прегърна.

— Проява на чувства, майко? — попита той и се усмихна широко. — Колко ужасно немургско. — После се засмя и също я прегърна.

— Може би в крайна сметка има надежда — каза тя тихо на Оскатат.

По устните на мурга бавно се очерта усмивка.

— Изглежда малко по-обещаващо, милейди — съгласи се той.

— Благодаря ти за подкрепата, Оскатат — каза Ургит. — Може би нямаше да успея без твоя помощ. Трябва да кажа обаче, че съм малко изненадан от факта, че одобри плана ми.

— Аз не го одобрявам. Мисля, че е абсурден и че почти сигурно е обречен.

Ургит премигна.

— Обаче ти постигна нещо друго — нещо, което е много по-важно. — На лицето на сенешала се четеше особена гордост. — Съзнаваш ли, че ти за пръв път се изправи лице в лице с генералите си? Те се отнасят арогантно към теб още от деня, в който се качи на трона. Загубата на няколко кораба и няколко хиляди мъже е ниска цена за един истински крал на трона на Ктхол Мургос.

— Благодаря ти за откровеността, Оскатат — каза Ургит сериозно. — Но нещата може и да не се развият толкова катастрофално, колкото си мислиш.

— Може би. Но Таур никога нямаше да направи това.

— Може да дойде ден, в който всички ние ще сме щастливи от факта, че Таур вече не е сред нас, Оскатат. — По устните на краля плъзна лека иронична усмивка. — Всъщност чувствам, че вече ме обзема леко вълнение. Аз губя тази война, стари приятелю, а човек който губи, не може да си позволи да е консервативен. Трябва да поема няколко риска, ако искам да попреча на Кал Закат да влезе в Рак Урга с главата ми, побита на кол.

— Както заповяда ваше величество — каза сенешалът с поклон.

— Аз също ще дам някои заповеди. Имам ли позволението ви да се оттегля?

— Разбира се.

Оскатат се обърна и тръгна към вратата. В същия миг тя се отвори и влезе Силк. Сенешалът спря и се вгледа в драснианеца. Ръката на Силк се стрелна към качулката на робата му, после той с печална гримаса се отказа да се крие. Гарион изохка вътрешно и внимателно се придвижи към Оскатат. Дурник и гигантският Тот също застанаха нащрек, готови да действат бързо, за да предотвратят евентуална безредица.

— Ти! — възкликна Оскатат. — Какво правиш тук?

Изражението на Силк стана смирено.

— Просто минавам, Оскатат — отговори той небрежно. — Как си?

— Какво означава това? — попита Ургит.

— Сенешалът и аз сме стари стари приятели, ваше величество — отговори Силк. — Срещнахме се преди няколко години в Рак Госка.

— Ваше величество знае ли истинската самоличност на този човек? — попита Оскатат.

Ургит сви рамене.

— Той е един от слугите на Сади — каза той. — Или поне така ми казаха.

— Едва ли, Ургит. Това е принц Келдар от Драсния — най-известният шпионин в целия свят.

— Почитаемият сенешал е твърде щедър в хвалбите си — отбеляза Силк скромно.

— Отричаш ли, че уби войниците, които Таур изпрати да те арестуват, когато интригата ти в Рак Госка беше разкрита? — каза Оскатат обвиняващо.

— Не знам дали бих използвал точно думата „уби“, почитаеми — трепна Силк. — Е, ще призная че имаше малко недоразумение, но това е доста нетактичен начин за представяне на нещата.

— Ваше величество — каза старият мург. — Този човек е отговорен за смъртта на Дорак Ургас, вашия най-голям брат. Има отдавнашна заповед за неговата незабавна екзекуция. Веднага ще наредя да доведат палача.

15.

Изражението на Ургит стана хладно. Очите му се присвиха и той започна да гризе нервно ноктите си.

— Добре, Сади — каза той, — какво означава всичко това?

— Ваше величество… — Евнухът разпери ръце.

— Не ми се прави на невинен — рече Ургит. — Знаеше ли за този човек? — Той посочи Силк.

— Ами да, но…

— И реши да не ми казваш? Каква е играта ти, Сади?

Евнухът се поколеба и по челото му избиха капчици пот. Дурник и Тот минаха край Оскатат и небрежно се подпряха на стената от двете страни на вратата.

— Е, Сади? — настоя Ургит. — Чувал съм за този принц Келдар. Той е не само шпионин, но и убиец. — Очите му внезапно се разшириха. — Значи е това! — задъха се той и погледна Силк. — Белгарион ви е изпратил да ме убиете — теб и останалите алорни?

— Не говори безсмислици, Ургит — обади се лейди Тамазин от креслото си. — Ти прекара часове с тези хора, откакто са тук. Ако са искали да те убият, досега щеше да си мъртъв.

Той обмисли казаното.

— Добре, принц Келдар. Говори. Искам да знам какво точно правите тук. Говори.

Силк сви рамене.

— Нещата стоят така, както казах на почитаемия Оскатат, ваше величество. Аз просто минавам оттук. Имам работа в друга част на света.

— Коя част?

— Тук-там — каза Силк уклончиво.

— Тук обаче ще получа някои верни отговори — закани се Ургит.

— Да изпратя ли за палача, ваше величество? — попита Оскатат злокобно.

— Това може би не е лоша идея — съгласи се Ургит.

Сенешалът се обърна, но Дурник и безразличният Тот му попречиха да излезе. Ургит веднага схвана ситуацията и посегна към звънеца, чийто сигнал веднага щеше да напълни стаята с въоръжени мурги.

— Ургит! — извика лейди Тамазин. — Не! — Той се поколеба. — Прави каквото ти казвам!

— Какво? — попита той.

— Огледай се — каза му тя. — Ако само докоснеш този звънец, някой от тези хора ще ти пререже гърлото преди да успееш дори да го дръпнеш.

Изражението му изведнъж стана уплашено и той свали ръка. Сади прочисти гърлото си.

— Ваше величество — каза той. — Смятам, че кралицата майка много добре разбра положението. И двамата сме в позиция да си причиним взаимно голямо неудобство. Няма ли да е по-мъдро, ако обсъдим нещата разумно преди да е станало някое недоразумение?

— Какво искаш, Сади? — попита го Ургит с леко разтреперан глас.

— Само това, което възнамерявахте да направите през цялото време, ваше величество. Както каза Келдар, имаме работа в друга частна света, която не ви засяга пряко. Дайте ни кораба, който така и така щяхте да ни дадете, и в замяна ние ще заведем вашия дагаш в Рак Хага, както обещахме. След това ще продължим с личните си работи. От това по-справедливо накъде?

— Послушай го, Ургит — каза лейди Тамазин. — Той говори умно.

Ургит се колебаеше.

— Наистина ли мислиш така, майко?

— Как могат да ти навредят, след като пресекат малореанските граници? — попита тя. — Ако те притесняват, просто ги махни от Рак Урга колкото е възможно по-бързо.

— Всички освен този. — Оскатат посочи Силк.

— Но ние наистина се нуждаем от него, господарю — каза Сади учтиво.

— Той уби Дорак Ургас — каза инатливо сенешалът.

— Можем да му дадем медал за това по-късно Оскатат — рече Ургит и Оскатат се втренчи в него. — О, стига вече, приятелю. Ти мразеше Дарак толкова, колкото и аз.

— Той беше мургски принц, ваше величество. Убийството му не може да мине безнаказано.

— Изглежда, забравяш, че аз убих десетина от собствените си братя — също мургски принцове, в борбата за трона. Планираш ли да накажеш и мен? — Ургит погледна Сади. — Въпреки това мисля, че няма да е зле да запазя Келдар тук в Дроджим. Нещо като форма на обвързване. И веднага щом заведете Кабах в Рак Хага, ще го освободя и той ще може да ви настигне.

Сади се намръщи.

— Ургит, пропускаш нещо важно — каза лейди Тамазин, като внимателно се наведе напред.

— О? И какво е то, майко?

— Принц Келдар от Драсния има репутацията на един от най-близките приятели на крал Белгарион. Ти имаш идеалния пратеник, който да предаде съобщение на риванския крал.

Той погледна Силк.

— Вярно ли е това? — попита той. — Наистина ли познаваш Белгарион?

— Доста добре при това — отговори Силк. — Познавам го от малък.

— Старецът ей там каза, че Белгарион точно сега не е в Рива. Имаш ли представа къде може да бъде?

— Ваше величество — отговори Силк със съвсем безизразно изражение, — честно да ви кажа, аз знам дори къде е Белгарион точно в този момент.

Ургит почеса бузата си и го изгледа подозрително.

— Това не ми харесва — каза той. — Да предположим, че ти дам съобщение за Белгарион. Какво ти пречи просто да го захвърлиш и да се присъединиш към приятелите си?

— Етичността — сви рамене Силк. — Аз винаги върша това, за което ми се плаща. А вие възнамерявате да ми платите, нали?

Ургит се вгледа в Силк за момент, после отметна глава и се засмя.

— Ти си абсолютно възмутителен, Келдар. Ето те тук, на две крачки от дръвника на палача, и имаш наглостта да ме изнудваш за пари.

Силк въздъхна и се огледа трагично наоколо.

— Защо думата „плащам“ винаги донася същия ужасѐн поглед очите на кралете из целия свят? — запита той. — Със сигурност ваше величество не би очаквал да изпълня такова уникално поръчение без някаква малка компенсация, нали?

— Не мислиш ли, че да запазиш главата си е напълно достатъчно заплащане?

— О, мисля, че съм в безопасност. Тъй като съм единственият, който може да гарантира, че ще достави вашето съобщение, аз съм твърде ценен, за да ме убиете, не мислите ли?

Лейди Тамазин внезапно се засмя и погледна двамата по особен начин.

— Нещо смешно, майко? — попита я Ургит.

— Нищо, Ургит. Наистина нищо.

В очите на краля все още се четеше нерешителност. Той погледна управителя с надежда и попита:

— Ти какво мислиш, Оскатат? Мога ли да се доверя на този малък негодник?

— Решението е ваше, ваше величество — отговори рязко старият мург.

— Не те питам като твой крал — каза Ургит. — Питам те като приятел.

Оскатат трепна.

— Това е жестоко, Ургит — рече той. — Принуждаваш ме да избирам между дълга и приятелството.

— Добре тогава. Нека да се изразя така. Какво би трябвало да направя?

— Като крал, трябва да спазваш закона — дори и ако това означава да потъпчеш собствените си интереси. Като човек обаче би трябвало да се възползваш от всяка възможност, която може да предотврати катастрофа.

— Е? И какво да направя? Какъв да бъда — крал или човек? Ти как ще ме посъветваш?

Въпросът остана да виси във въздуха. Сенешалът не искаше да срещне очите на Ургит. Вместо това хвърли бърз умолителен поглед към лейди Тамазин.

— Прости ми, Торак — промърмори Остакат накрая, изправи се и погледна краля право в очите. — Бъди себе си, Ургит — каза той. Ако този драснианец може да уговори съюз с Белгарион, тогава му плати колкото поиска и го изпрати да свърши работата. Белгарион може и да те измами по-късно, но Кал Закат иска главата ти сега. Имаш нужда от този съюз без значение на каква цена ще го получиш.

— Благодаря ти, Оскатат — каза кралят с искрена благодарност.

После се обърна към Силк.

— Колко бързо можеш да занесеш посланието ми на Белгарион?

— Ваше величество — отговори Силк, — мога да предам писмото ви на Белгарион по-бързо, отколкото дори можете да си представите. А сега ще се уговорим ли за парите? — Дългият му остър нос започна да помръдва по познат на Гарион начин.

— Колко искаш? — попита Ургит предпазливо.

— О — престори се Силк, че обмисля отговора си, — предполагам че сто толнедрански златни марки ще са достатъчно.

Ургит го погледна изумено.

— Сто марки? Ти си луд!

Силк небрежно загледа ноктите на ръката си.

— Сумата може да се обсъди, ваше величество — призна той. — Просто исках да определя някаква груба цена с цел преговорите да потеглят.

Очите на Ургит придобиха странен блясък. Той се наведе напред и разсеяно подръпна носа си.

— Мога да ти платя най-много десет — отвърна той. — Аз всъщност не държа толнедрански монети в хазната си.

— О, това не е проблем, ваше величество — каза Силк великодушно. — Мога да приема и ангаракски монети, но разбира се, с малък отбив.

— Отбив?

— Ангаракското злато очевидно не е чисто, крал Ургит. Затова е и червено, а не жълто.

Ургит го погледна внимателно и каза:

— Защо не седнеш, приятелю? Това може да отнеме малко време — Странно или не, но и неговият нос беше започнал да помръдва.

Последва демонстрация на удивителна виртуозност от страна на двамата преговарящи. Гарион беше виждал Силк в такива ситуации много пъти и вярваше, че остроносият му приятел няма равен на себе си, когато трябва да извлече възможно най-много от някоя сделка. Ургит обаче бързо показа, че и той е експерт в тази игра. Когато Силк изтъкваше с удобно преувеличени думи опасностите, с които щеше да се сблъска по пътя си, Ургит отвръщаше, като му предлагаше ескорт от мургски войници, вместо по-висока компенсация. Силк изостави този фронт на атака и за известно време се съсредоточи върху страничните разходи — свежи коне, храна и място за спане, подкупи и други от сорта. Във всеки от случаите мургският крал предлагаше помощ вместо пари — коне, храна и място за спане в мургските посолства или търговски мисии, а любезните служби на мургските чиновници щели да се погрижат за подкупите. Силк се престори, че обмисля това, но бдителните му очи не се отделяха от лицето на противника. После той се върна към по-рано подготвената си позиция и отново подчерта приятелството си с риванския крал и факта, че може би той ще успее по-добре от всеки друг на света да представи предложения съюз на Белгарион в най-благоприятна светлина.

— В крайна сметка — заключи той — нещата се свеждат до това, доколко ценен е този съюз за вас, нали?

— Наистина е много ценен — призна Ургит с измамна искреност. — Признавам и че ти вероятно си идеалният пратеник, но нямам никаква гаранция, че Белгарион ще приеме съюза, нали? — Той замълча, сякаш току-що му е хрумнала идея. — Знаеш ли какво ще ти кажа — каза той с малко прекален ентусиазъм. — Защо не определим относително умерена цифра за самото доставяне на писмото — да кажем десетте марки, които ти предложих преди малко. — Изражението на Силк стана инатливо, но Ургит вдигна ръка. — Изслушай ме докрай. Както току-що предложих, ще се съгласим на една сума за доставянето на писмото. Тогава, ако Белгарион се съгласи да приеме съюза, аз ще бъда повече от щастлив да ти дам останалите пари, които ми искаш.

— Но това съвсем не е справедливо, ваше величество — запротестира Силк. — Вие поставяте целия въпрос в ръцете на трета страна. Аз мога да гарантирам доставяне, но не и договаряне. Белгарион е суверенен монарх. Аз не мога да му казвам какво да прави, а и няма начин, по който да разбера как ще реагира той на вашето предложение.

— Не каза ли, че сте стари приятели? Със сигурност го познаваш достатъчно добре, за да имаш поне някаква представа как ще реагира.

— Вие променяте изцяло базата за преговори, ваше величество — обвини го Силк.

— Да, знам — подсмихна се Ургит.

— Заплащането за реалното постигане на съюз между вас и Белгарион ще бъде много, много по-високо — отвърна Силк. — В крайна сметка това, което предлагате, е изключително опасно.

— Опасно? Не те разбирам, принц Келдар.

— Белгарион не е съвсем независим. Въпреки че е Върховен господар на Запада, той е отговорен пред останалите крале — особено пред алорните; а нека бъдем честни — алорните мразят мургите. Ако го убедя да приеме да се съюзи с вас, останалите алорнски крале вероятно ще помислят, че той е предател. Може да се получи така, че да бягам от техните убийци до края на живота си.

— Трудно ми е да повярвам на това, Келдар.

— Вие не ги познавате. Алорните са ужасно отмъстителна раса. Дори кралица Порен, с която сме близки роднини, би издала заповед да ме преследват, ако реши, че съм предал основно алорнско разбиране за света. За това, което предлагате, не може и дума да става, освен ако разбира се, не започнем да говорим за наистина значителна сума.

— А колко значителна точно? — попита Ургит предпазливо.

— Добре сега, да видим… — Силк се престори, че обмисля отговора си. — Разбира се, аз ще трябва да изоставя всичките си работи в Западните кралства. Ако алорнските крале ме обявят за човек извън закона, всичките ми активи ще бъдат отнети. Моите търговски занимания са доста обширни и ще ми отнеме доста време, докато изчисля реалната им стойност. Тогава, разбира се, ще трябва да поема разноските около започването на работа в част на света, където алорните няма да ме достигнат.

— Това е лесно, Келдар. Ела в Ктхол Мургос и аз ще те защитавам.

— Не се обиждайте, ваше величество, но Ктхол Мургос не ме устройва. Мислех си може би за Мал Зет или Мелцена. Вероятно в Мелцена ще ми бъде доста добре.

— Силк — рязко каза Белгарат. — Какъв е смисълът на всичко това?

— Аз просто…

— Знам какво правиш. Можеш да се забавляваш някой друг път. Точно сега трябва да бързаме за кораба.

— Но, Белг… — Силк се усети и хвърли към Ургит кос поглед.

— Ти нямаш право да раздаваш заповеди, старче — каза мургският крал и се огледа подозрително. — Тук става нещо, което не ми харесва. Мисля, че днес никой няма да пътува за никъде. Няма да освободя никой от вас, докато не стигна до дъното на всичко това.

— Не говори глупости, Ургит — прекъсна го майка му. — Тези хора трябва да заминат веднага.

— Не се намесвай, майко.

— Престани да се държиш като дете. Сади трябва да премине Рак Ктака преди да започнат боевете, а Келдар — да тръгне към Белгарион до час. Не погубвай тази възможност от чисто любопитство.

Погледите им се сблъскаха. Лицето на Ургит стана гневно, а на майка му — непреклонно. След една дълга секунда той наведе очи.

— Ти не си такава, майко — промърмори той. — Защо се опитваш нарочно да ме унижиш пред хората?

— Не е вярно, Ургит. Просто се опитвам да те върна към разума. Един крал винаги трябва да приема действителността, дори и ако тя наранява гордостта му.

Той я загледа дълго и проницателно.

— Времето наистина не е толкова ограничено, майко — каза той. — Сади има достатъчно време, а Келдар наистина може да не тръгва още един-два дни. Ако не бях сигурен, щях да кажа, че имаш някаква лична причина, заради която не искаш да говоря повече с тях.

— Глупости! — каза тя, но лицето й побледня.

— Ти си разстроена, майко — настоя той. — От какво?

— Тя не може да ви каже — каза внезапно Ерионд, който беше седнал на една пейка до прозорците. Есенното слънце струеше златисто върху светлата му коса.

— Какво?

— Майка ви не може да ви каже — повтори Ерионд. — Има тайна, която тя е заключила в сърцето си още отпреди да се родите.

— Не! — задъха се лейди Тамазин. — Недей!

— Каква е тази тайна? — настоя Ургит. Очите му се местеха подозрително от лице на лице.

По бузите на Ерионд се появи лека руменина.

— Наистина не искам да кажа — отговори той притеснено.

Велвет, която внимателно беше наблюдавала диалога, внезапно започна да се смее.

— Какво е толкова забавно, млада госпожице? — попита раздразнено Ургит.

— Хрумна ми една странна мисъл, ваше величество — отговори тя и се обърна към лейди Тамазин. — Не казахте ли, че сте познавали бащата на принц Келдар, милейди?

Тамазин повдигна брадичка, лицето й стана мъртвешки бледо, но тя не отговори.

— Преди колко време казахте, че е било това? — попита Велвет.

Устните на Тамазин останаха здраво стиснати. Велвет въздъхна и погледна Силк.

— Келдар — каза тя, — преди доста време баща ти е посетил Рак Госка, нали? Мисля, че е имало нещо общо с някакви търговски преговори от името на крал Родар. Спомняш ли си преди точно колко години е било това?

Силк изглеждаше озадачен.

— Не знам. Трябва да е било… — Той помисли малко. — Спомням си, че майка ми и аз бяхме в замъка Боктор, докато него го нямаше. Мисля, че тогава бях на около осем. Това значи, че е било преди около четиридесет години. Какво означава всичко това. Лизел?

— Интересно — промърмори тя, без да обръща внимание на въпроса. После продължи: — Лейди Тамазин, вие непрекъснато уверявате сина си, че той няма да полудее. Но нали всеки мъж от ургската линия става жертва на това наследствено нещастие? Какво ви прави толкова сигурна, че той ще успее да избегне по някакъв начин проклятието?

Лицето на Тамазин стана още по-бледо.

— Ваша милост — обърна се Велвет към Оскатат, — питам просто от любопитство, на колко години е негово величество?

Лицето на Оскатат също беше мъртвешки бледо. Той погледна лейди Тамазин поразен, но и неговите устни не помръднаха.

— На трийсет и девет съм — сопна се Ургит. — Какво значение…

— Внезапно кралят млъкна, очите му се разшириха и той изумен възкликна: — Майко!

Сади започна да се смее.

— Обичам, когато нещата завършват щастливо. А вие? — каза весело Велвет и погледна Силк закачливо. — Е, не стой така там Келдар. Иди да прегърнеш брат си.

Лейди Тамазин бавно се изправи и гордо каза:

— Извикай палача, Оскатат. Готова съм.

— Не, милейди — отговори той. — Няма да направя това.

— Такъв е законът, Оскатат — настоя тя. — Мургска жена, която петни съпруга си, трябва да бъде екзекутирана веднага.

— О, седни, майко — каза Ургит, като разсеяно гризеше кокалчетата на ръката си. — Не е време за театрални представления.

Погледът на Силк беше малко раздразнен.

— Много си схватлива, Лизел — каза той напрегнато.

— Всъщност не съм — призна тя. — Трябваше да предположа това преди доста време. Ти и негово величество можете да се използвате взаимно като огледала за бръснене. А и той преговаря почти толкова хитро като теб. — Тя погледна потресения мургски крал и на бузите й се появиха трапчинки. — Ако на ваше величество му дойде до гуша от трона, сигурна съм, че чичо ми ще ви намери работа.

— Това доста променя нещата, Ургит — каза Белгарат. — Предубежденията на твоите поданици са добре известни. Ако открият, че не си истински мург, може доста да се развълнуват, не мислиш ли?

Ургит, който гледаше Силк втренчено, каза разсеяно:

— О, я млъкни, старче. Остави ме да обмисля как ще се справя с всичко това.

— Сигурен съм, че ваше величество съзнава, че може да разчита изцяло на нашата дискретност — каза любезно Сади.

— Разбира се — отговори сухо Ургит. — Стига да правя това, което ми казвате.

— О, това се разбира от само себе си.

Ургит погледна сенешала си и каза:

— Е, Оскатат, сега ще се втурнеш ли към най-високия прозорец на Дроджим да съобщиш това на целия град?

— Защо да го правя? — сви рамене Оскатат. — От самото начало знам, че не си син на Таур.

Лейди Тамазин се задъха и внезапно докосна устните си с ръка.

— Ти си знаел, Оскатат? И си запазил моя позор в тайна?

— Милейди — каза той със скован поклон, — аз нямаше да ви издам дори и да ме бяха измъчвали.

Тя го погледна особено попита нежно:

— И защо, Оскатат?

— Вие, както и аз, сте от Камарата на Хага — отговори той. — Лоялността към кръвта в Ктхол Мургос е много силна.

— И това ли е всичко, Оскатат? Това ли е единствената причина, заради която се сприятели с мен и защити сина ми?

Той я погледна право в лицето.

— Не, милейди — каза почти с гордост той, — не е. — Тя трепна с мигли. — Имаше и други причини, заради които запазих тайната ви — продължи той. — Може би не толкова лични, но точно толкова силни. Ургската династия беше довела Ктхол Мургос до ръба на катастрофата. Видях в младия Ургит голяма надежда за кралството. Може би ми се щеше да е по-силен, но бързината на ума му беше многообещаваща. В края на краищата един умен крал често е за предпочитане пред друг, който е силен, но няма капка мозък.

Белгарат се изправи и каза:

— Съжалявам, че трябва да наруша тази тържественост, но е време да тръгваме. Започват да се разкриват твърде много тайни. — Той погледна Ургит. — Изпратихте ли вестител до храма? Ако дагашът на Агачак иска да дойде с нас, ще трябва веднага да отиде на пристанището.

Ургит ядосано понечи да се изправи, но спря и очите му се присвиха.

— Кой си ти всъщност, старче? — попита той. — Приличаш на скитник, но раздаваш заповеди наляво и надясно като император.

Очите на лейди Тамазин, които бяха насочени към Белгарат, внезапно се разшириха. Тя се обърна и погледна леля Паул със страхопочитание.

— Ургит! — каза тя с почти задавен шепот.

— Какво има, майко?

— Погледни го. Погледни го много внимателно и после виж дъщеря му.

— Дъщеря му? Не знаех, че са роднини.

— И аз не знаех досега. — Кралицата майка погледна Поулгара в очите. — Той е баща ви, нали, лейди Поулгара?

Поулгара се изправи и светлината от свещите се отрази в белия кичур коса върху челото й.

— Мисля, че това отиде твърде далече, татко — каза тя кисело. — Няма никакъв смисъл да се опитваме повече да крием, нали?

— Стари приятелю — каза Силк ведро, — ти наистина трябва да направиш нещо с вида си. Описанието ти е било разнасяно из света през всичките тези векове и занапред хората ще могат да те разпознават още по-често. Мислил ли си поне да си обръснеш брадата?

Ургит гледаше стария мъж почти ужасено.

— О, стига си ме зяпал — каза Белгарат с отвращение. Ургит потрепера. — И недей да трепериш. Няма значение какво са ти казвали, но аз нямам навика да отхапвам главите на мургските бебета само за забавление. — Той подръпна замислено едното си ухо, погледна първо Ургит, после лейди Тамазин, а накрая и Оскатат и Прала. — Мисля, че ще се наложи малка промяна в плановете. Вярвам, че всички ще развиете неустоимо желание да пътувате по море — просто от предпазливост. Вие имате някои тайни, които искате да запазите, ние — също. По този начин ще можем да се държим взаимно под око.

— Шегуваш се! — избухна Ургит.

— Не, не се шегувам. Не обичам да оставям зад себе си недовършени работи.

Вратата се отвори. Гарион се обърна бързо, но спря ръката си на половината път до дръжката на меча си. Мургският офицер, който беше влязъл, усети напрежението и огледа любопитно всички.

— Извинете ме, ваше величество — каза той малко предпазливо.

Ургит го погледна и по лицето му бързо премина руменина на надежда. Той хвърли бърз предпазлив поглед към Белгарат, после каза малко прекалено спокойно:

— Какво има, полковник?

— Току-що пристигна писмо от йерарха, ваше величество. Дагашът Кабах ще бъде на пристанището до един час.

Дурник и Тот бяха застанали от двете страни на Оскатат, а Поулгара стоеше до креслото на лейди Тамазин. Лицето на Ургит беше бледо и изпълнено със страх.

— Добре, полковник — отговори той. — Благодаря, че ме уведоми.

Офицерът отдаде чест и се обърна към вратата.

— Полковник — спря го ясният глас на Прала.

Той се обърна и попита с уважение:

— Да, принцесо?

Велвет се движеше към мургското момиче с измамна небрежност. Докато измерваше разстоянието до нищо неподозиращия полковник, Гарион потрепера вътрешно от вероятността за внезапно и отвратително насилие.

— Имате ли някакви сведения за времето на южния бряг? — попита спокойно Прала.

— Има доста вятър, ваше височество — отговори полковникът, — и почти непрекъснато се разразяват бури.

— Благодаря, полковник.

Той се поклони и излезе. Гарион шумно издиша.

— Господарю Белгарат. — Гласът на Прала беше решителен. — Не можете да излагате лейди Тамазин на такова време. Аз няма да позволя това.

— Няма да позволиш? — попита Белгарат невярващо.

— Няма. Ако потрябва, ще крещя така, че и покривът ще падне. — Тя се обърна спокойно към Велвет. — Не се доближавай и на стъпка, Лизел. Мога да извикам поне два пъти преди да ме убиеш. Това ще доведе тичешком всеки страж в Дроджим в тази стая.

— Тя е права, татко — каза Поулгара спокойно. — Тамазин може да не издържи суровото пътуване.

— Не бихме ли могли…

— Не, татко — каза твърдо тя. — Не може да става и дума за това.

Той кисело се намръщи и направи знак на Сади. Двамата се оттеглиха в другия край на стаята и тихо заговориха нещо.

— Имаш нож под жакета си, нали, Келдар? — попита Ургит.

— Всъщност два — отговори Силк. — Плюс още един в ботуша и един, закачен на връв зад врата ми. Харесва ми да съм подготвен за евентуални малки неприятности. Но защо да се замисляме върху проблем, който никога няма да възникне?

— Ти си ужасен човек, Келдар.

— Знам.

Белгарат се върна със Сади и каза:

— Лейди Тамазин.

Кралицата майка повдигна брадичка.

— Да?

— Предвид обстоятелствата, вярвам, че можем да разчитаме на вашата дискретност — каза той. — Вие вече сте доказали, че можете да пазите тайна. Нали разбирате, че вашият живот и този на сина ви зависят от това да не разкривате това, което научихте тук?

— Да, разбирам.

— При всички случаи ще имаме нужда от някой, който уж да се грижи за нещата, така че предполагам тук всичко ще се нареди.

— Това, което предлагате, е невъзможно, господарю Белгарат.

— Наистина ми се ще хората да престанат да използват тази дума. Какъв е проблемът сега?

— Мургите няма да приемат заповеди от жена.

Белгарат изсумтя кисело:

— О, да. Бях забравил за този особен мургски предразсъдък.

— Почитаеми Оскатат — каза Сади. Лицето на сенеша беше каменно. Той погледна Дурник и Тот от двете си страни. — Не сте ли вие този, който би трябвало да управлява държавата, когато негово величество отсъства?

— Възможно е.

— Докъде точно стига лоялността ви към вашата роднина лейди Тамазин?

Оскатат се намръщи.

— Ерионд — каза Се’Недра.

— Да?

— Можем ли да имаме доверие на сенешала, че няма да изпрати след нас потеря веднага щом заминем?

Гарион се сепна. Беше забравил за необикновената дарба на младия си приятел да вижда право в главите и сърцата на хората.

— Няма да каже нищо — отговори уверено Ерионд.

— Сигурен ли си? — попита Се’Недра.

— Абсолютно. Би предпочел да умре, отколкото да предаде Тамазин.

Тъмна руменина се появи по белязаните бузи на стария мург и той извърна лице, за да избегне погледа на кралицата майка.

— Добре тогава. — Тонът на Белгарат беше решителен. — Ургит ще дойде с нас. — Той погледна сенешала. — Ще го оставим недалеч от Рак Ктака. Имате думата ми за това. Вие ще останете тук с Тамазин. Зависи от вас, но ви препоръчвам да се придържате към плана и да изпратите подкрепленията до града по море. В противен случай вашият крал ще трябва да задържи малореанците сам-самичък.

— А Прала? — попита Се’Недра.

Белгарат се почеса по ухото.

— Няма никакъв смисъл да я взимаме с нас — каза той. — Сигурен съм, че ако остане тук, Тамазин и Оскатат ще се погрижат да не разкрие нищо.

— Не, господарю Белгарат — каза твърдо стройната ктанска принцеса. — Аз няма да остана тук. Ако негово величество заминава за Рак Ктака, и аз ще замина. Няма да обещая, че ще мълча. Нямате избор — трябва или да ме вземете, или да ме убиете.

— Какво означава това? — попита неразбиращо Ургит.

Силк обаче вече беше отгатнал.

— Ако искаш да започнеш да бягаш точно сега, Ургит, аз ще се опитам да я задържа, докато се отдалечиш на достатъчно разстояние.

— За какво говориш, Келдар?

— Ако имаш много, много късмет, братко, Кал Закат няма да те пипне, но се боя, че шансовете ти да избягаш от тази млада дама са далеч по-нищожни. Приеми съвета ми и започни веднага да тичаш.

16.

Откъм Голямото западно море идваха тежки сиви облаци. Силният вятър дърпаше дрехите им и те едва се качиха на конете си в двора на Дроджим.

— Знаеш какво да правиш, нали, Оскатат? — попита Ургит сенешала си.

Старият мург кимна.

— Корабите с подкрепленията ще заминат до два дни, ваше величество. Имате думата ми.

— Добре. Предпочитам да не съм съвсем сам в тази битка. Опитай се да не използваш онези заповеди повече, отколкото е абсолютно необходимо.

— Можете да разчитате на мен. — Лицето на Оскатат се изкриви в мрачна усмивка.

Ургит му отговори с вълче хилене.

— И се грижи за майка ми — добави той.

— Правя това от много години, без тя дори да забележи.

Мургският крал се наведе тържествено от седлото, ръкува се с приятеля си и се изправи решително.

— Добре — каза той на офицера, отговорен за охраната. — Да тръгваме.

Излязоха от двора с тропот. Силк се приближи до брат си.

— Каква беше тази работа със заповедите? — полюбопитства той.

Ургит се засмя.

— Генералите могат да откажат да се подчинят на Оскатат — обясни той, — така че подписах заповеди за екзекуцията на всеки и му позволих да ги използва, както сметне за добре.

— Умно.

— Трябваше да се сетя за това още преди години. — Ургит погледна към препускащите облаци; надигащият се вятър развяваше робата му. — Не съм много добър моряк, Келдар — призна той и потрепера. — В бурно време повръщам много.

Силк се засмя.

— Тогава просто запомни, че винаги трябва да стоиш на запазената от вятъра палуба.

На Гарион му се стори, че мрачното небе някак подхожда на неприветливостта на Рак Урга. Този град, лишен от всякакъв род красота, щеше да изглежда неестествено при ясно и слънчево време. Сега обаче Рак Урга лежеше под мътните облаци като някаква каменна крастава жаба. Облечените в черни роби мурги правеха път на краля си по тесните улици. Някои от тях се покланяха, други стояха изправени с каменни лица, докато групата минаваше.

Преминаха през площада и продължиха по една калдъръмена улица, която водеше към пристанището.

— Капитане — повика Ургит офицера, който беше начело. — Наредете на един от хората си да съобщи на йерарха, че заминаваме. В храма има един човек, когото той иска да изпрати с нас.

— На вашите заповеди, ваше величество — отговори офицерът.

Зад следващия ъгъл видяха пристанището. То лежеше в закътано заливче зад носа при тясното устие на Ургския залив. Беше осеяно с боядисани в черно мургски кораби. Познатата миризма на море и суша — смесица от солена вода, морски водорасли и уловена риба, се надигна до ноздрите на Гарион. Кръвта му започна да кипи при мисълта отново да плава.

Черният кораб, до който спряха, беше по-голям от повечето съдове в пристанището. Беше тумбест и широк, с полегати мачти. Силк го огледа недоверчиво и попита брат си:

— Наистина ли наричате това нещо кораб?

— Предупредих ви за мургските кораби.

На кораба се проведе кратък спор за конете.

— И дума да не става, ваше величество — заяви твърдо капитанът на кораба — огромен и зъл на вид мъж. — Няма да кача на кораба си добитък. — И изгледа краля си със самомнителност и дори презрение.

Изражението на Ургит стана нещастно.

— Бих казал, че е време за ново упражнение по кралска настойчивост — прошепна му Силк.

Ургит го погледна, изпъна рамене и се обърна към тромавия господар на кораба.

— Качете конете на кораба си, капитане — повтори той заповедта си с по-твърд тон.

— Току-що ви казах, че аз не…

— Казвам ли го прекалено бързо? Слушайте ме внимателно този път. Качете тези коне на кораба. Ако не изпълните това, което ви казах, ще заповядам да ви заковат на носа на кораба вместо фигурата там. Разбрахме ли се?

Капитанът отстъпи една крачка, а арогантността в погледа му се смени със съмнение и загриженост.

— Ваше величество…

— Изпълнявайте, капитане! — излая Ургит. — Веднага!

Капитанът рязко се изправи, отдаде чест и се обърна към екипажа.

— Чухте краля — каза той грубо. — Натоварете конете. — После се оттегли, като си мърмореше нещо.

— Виждаш ли — каза Силк. — С всеки път става по-лесно, нали? Накрая всичко, което трябва да запомниш, е, че заповедите ти не подлежат на обсъждане.

— Знаеш ли — каза Ургит с лека усмивка, — това може да започне да ми харесва.

Моряците започнаха да бутат плашливите коне нагоре по тясното подвижно мостче. Бяха натоварили около половината животни, когато Гарион чу глухите звуци на барабан, идващи от тясната улица, водеща към кея. Облечени в черни роби гролими с лъскави стоманени маски маршируваха към водата. Движеха се с онази особена, полюшваща се походка, която Гарион беше виждал в храма. Белгарат хвана Ургит за ръкава и го издърпа далеч от стражите и заетите моряци.

— Не ни трябват изненади, Ургит — каза той твърдо. — Затова нека да приключим с формалностите с Агачак колкото е възможно по-бързо. Кажи му, че отиваш в Рак Ктака, за да командваш лично защитата на града. Да качваме вашия дагаш на кораба и да се махаме оттук.

— Всъщност нямам избор нали? — попита Ургит злощастно.

— Нямаш — отговори Белгарат. — Съвсем никакъв.

Бледият като мъртвец Агачак седеше на носилка върху раменете на дванадесет гролими. От едната му страна с изправена глава вървеше белязаната жрица Чабат. Очите й бяха възпалени от плач, а лицето й беше смъртно бледо. Погледът, който отправи към Сади обаче, беше изпълнен с неописуема омраза.

Зад носилката на Агачак се движеше закачулена фигура, която не вървеше със скованата, полюшваща се походка на гролимите в свитата. Гарион предположи, че този мъж е загадъчният Кабах и го изгледа с любопитство, но не можа да види лицето му под качулката.

Когато носилката доближи кораба, Агачак направи знак на носачите си да спрат.

— Ваше величество — поздрави той Ургит глухо, докато спускаха носилката на камъните.

— Привет, върховни.

— Получих съобщението ви. Ситуацията на юг наистина ли е толкова сериозна, колкото ми казаха?

— Боя се, че да, Агачак. Ще използвам този кораб, за да отида до Рак Ктака и да поема командването лично.

— Вие, ваше величество? — Агачак изглеждаше изненадан. — Това разумно ли е?

— Може би не, но съм сигурен, че не мога да влоша нещата повече от генералите си. Оставих заповед подкрепленията да се изпратят до града по море.

— По море? Дръзка иновация, ваше величество. Изненадан съм, че генералите ви са се съгласили.

— Не съм ги питал. Най-накрая осъзнах, че тяхното задължение да ме съветват не им дава право да ми нареждат.

Агачак го погледна замислено.

— Това е нова страна от характера ви, ваше величество — отбеляза той, като слезе от носилката си и стъпи върху камъните на кея.

— Всъщност отдавна си мислех, че е време за промяна.

В този момент Гарион почувства предупредително бучене и угнетяваща тежест, която сякаш беше съсредоточена точно над ушите му. Той погледна Поулгара и тя кимна. Не изглеждаше да идва от йерарха, който беше изцяло погълнат от разговора си с Ургит. Чабат стоеше настрана и очите й се бяха впили с омраза в Сади. Нямаше никакъв признак, че концентрира волята си. Внимателното проучване идваше от някъде другаде.

— Би трябвало да пристигнем в Рак Ктака за пет-шест дни — казваше Ургит на облечения в червена роба йерарх. — Веднага щом пристигнем, ще кажа на Уса и хората му да тръгнат към Рак Хага с нашия дагаш. Може да им се наложи да се отклонят малко на юг, за да избегнат напредването на малореанците, но няма да изгубят твърде много време.

— Трябва да сте много внимателен при Рак Ктака, ваше величество — предупреди го Агачак. — Вие сте отговорен не само за съдбата на Ктхол Мургос, но и за съдбата на целия свят.

— Не се интересувам много от съдбата, Агачак. Човек, чиято главна грижа винаги е била да остане жив през следващите един-два часа, няма много време да се тревожи за следващата година. Къде е Кабах?

Мъжът с качулката се показа иззад носилката.

— Тук съм, ваше величество — каза той с дълбок глас, който звучеше толкова познато, че по раменете на Гарион премина предупредителен бодеж.

— Добре — каза Ургит. — Имаш ли някакви последни инструкции за него, Агачак?

— Казал съм му всичко, каквото имаше за казване — отговори йерархът.

— Значи това е всичко. — Ургит се огледа. — Добре, да се качваме на кораба.

— Може би все още не, ваше величество — каза облеченият в черна роба дагаш, пристъпи напред и свали качулката си. Гарион едва потисна вика на изненада. Въпреки че черната му брада беше обръсната, нямаше никакво съмнение за самоличността на този човек. Това беше Харакан.

— Има едно последно нещо, което ваше величество трябва да знае преди да се качим на борда — заяви Харакан достатъчно високо, за да го чуят всички на кея. — Знаете ли, че онзи човек с меча ей там е Белгарион от Рива?

Очите на Ургит се разшириха, а през жреците и войниците които стояха на хлъзгавите камъни на кея, премина вълна на удивление. Мургският крал обаче бързо успя да се овладее и каза предпазливо:

— Това е много интересно предположение, Кабах. Интересно ми е да знам какво те прави толкова сигурен.

— Това са абсолютни глупости! — извика Сади.

Хлътналите очи на Агачак се впериха в лицето на Гарион.

— Аз също съм виждал Белгарион — каза той напевно. — Той беше много по-млад тогава, но има прилика.

— Прилика със сигурност — се съгласи Сади бързо, — но само прилика. Този млад мъж е на служба при мен от малък. Е, ще призная, че има известна повърхностна прилика, но мога да ви уверя, че това със сигурност не е Белгарион.

Силк стоеше точно зад Ургит и бързо шепнеше нещо на новооткрития си брат. Мургският крал беше достатъчно умел политик. Той запази изражението си, но очите му започнаха да се стрелкат неспокойно, когато усети, че се намира точно в центъра на зараждаща се експлозия. Най-накрая той прочисти гърлото си и каза:

— Ти все още не си ни казал какво те кара да мислиш, че това е Белгарион, Кабах.

— Бях в Тол Хонет преди няколко години — сви рамене Харакан. — Белгарион беше там по същото време на някакво погребение, струва ми се. Посочиха ми го.

— Мисля, че благородният дагаш греши — каза Сади. — Разпознаването му се основава само на бегъл поглед отдалече. Това едва ли може да се нарече доказателство. Казвам ви, че това не е Белгарион.

— Той лъже — каза уверено Харакан. — Аз съм дагаш. Ние сме умели наблюдатели.

— Това повдига интересен въпрос, Агачак — каза Ургит и присви очи. — Въпреки всичко дагашите все пак са мурги, а всеки жив мург разрязва лицето си за принасянето на кръв за Торак. — Той посочи две тънки бели линии на бузата си. Едва забележимите белези на краля подсказваха, че неговото разрязване не е било твърде усърдно. — Погледнете обаче нашия дагаш — продължи той. — Аз не виждам никакъв белег по лицето му. А вие?

— Моят старейшина нареди да не извършвам традиционното принасяне на кръв — каза Харакан бързо. — Искаше да не съм белязан, за да мога да се движа свободно в западните кралства.

— Съжалявам, Кабах — каза Ургит с дълбоко съмнение, — но историята ти въобще не се връзва. Принасянето на кръв за Торак е част от ритуала за встъпване в мъжество. Наистина ли си бил толкова преждевременно развит, че старейшината ти е решил да те направи шпионин преди да навършиш десет години? И дори да е така, ти пак би трябвало да извършиш ритуала, за да се ожениш или дори да влезеш в храма. Белезите могат и да не бъдат на лицето, но ако си мург, трябва да имаш белези на някое друго място. Покажи ни белезите си. Нека видим доказателството за твоята вярност към Торак и чистата ти мургска кръв.

— Почитаеми Агачак — каза Сади замислено, — това не е първото обвинение, отправено към някой от слугите ми. — Той погледна Чабат многозначително. — Възможно ли е сред вашите гролими да има хора, които не искат тази мисия да успее — някои хора, криещи се зад фалшивите си бради?

— Брада! — възкликна Силк и щракна с пръсти. — Затова не можах да го позная! Обръснал си е брадата!

Ургит се обърна въпросително към него.

— За какво говориш, приятелю?

— Извинете ме, ваше величество — каза Силк с преувеличена скромност. — Просто осъзнах едно нещо и то ме изненада. Мисля, че мога да разясня нещата.

— Искрено се надявах някой да може. Добре, говори.

— Благодаря ви, ваше величество. — Силк се огледа с великолепно имитиране на притеснение. — Аз съм алорн, ваше величество — каза той и бързо разпери ръце. — Моля да ме изслушате — помоли той наполовина краля, наполовина мургите наоколо. — Аз съм алорн, но не съм фанатизиран заради това. Мисля, че има достатъчно много място в света и за алорните, и за мургите. Живей и остави и другите да живеят, казвам аз. Както и да е, миналата година се наех като войник в армията на крал Белгарион — в онази част, която той събра за обсадата на култа на Мечката в Реон, североизточна Драсния. Накратко: аз присъствах, когато Белгарион и приятелят му от Сендария — Дурник, мисля, се казваше, плениха водача на култа — Улфгар. Тогава той имаше брада, но ви се кълна, че този Кабах е същият човек. Сигурен съм. Аз помагах, когато го внасяхме в една къща, след като Дурник го беше повалил в безсъзнание.

— Какво ще прави един дагаш в Драсния? — попита Ургит с отлично престорено изражение на учудване.

— О, той не е дагаш, ваше величество — обясни Силк. — Когато крал Белгарион и приятелите му го разпитаха, се разбра, че той е малореански гролим. Мисля, че се казва Харакан.

— Харакан? — каза Агачак и се вгледа с тлеещи очи в мнимия дагаш.

— Това е нелепо! — изсмя се Харакан. — Тази невестулка е един от слугите на Белгарион. Той лъже, за да защити господаря си.

— Името Харакан значи ли нещо, Агачак? — попита Ургит.

— Харакан е подчинен на Урвон — отговори йерархът замислено. — Донесоха ми, че е забелязван тук на запад.

— Мисля, че имаме проблем, Агачак — каза Ургит. — И двете обвинения са твърде сериозни, за да останат незабелязани. Трябва да разберем истината.

Очите на жрицата Чабат се присвиха, а лицето й стана лукаво.

— Да се разбере истината е лесно, ваше величество — заяви тя. — Господарят ми Агачак е най-силният магьосник в цял Ктхол Мургос. Той много лесно ще проучи умовете на всички тук, за да открие кой казва истината и кой лъже.

— Наистина ли можеш да направиш това, Агачак? — попита Ургит.

Агачак сви рамене.

— Лесна работа.

— Тогава го направи. Няма да се кача на този кораб, докато не разбера кои точно ще са моите спътници.

Агачак пое дълбоко дъх и започна да съсредоточава волята си.

— Господарю — извика един гролим с виолетово обточена качулка — и скочи напред с протегната ръка. — Внимавайте!

— Как се осмеляваш? — развика се Чабат с пламтящи очи.

Гролимът не й обърна внимание.

— Господарю — каза той на Агачак, — много е опасно да направите това, което предлага жрицата. Ако някой от тези мъже казва истината, вие ще проверите ума на силен магьосник и собственото ви съзнание ще бъде изцяло уязвено. Една-единствена мисъл може да изтрие цялата ви памет.

Агачак бавно отпусна волята си и промърмори:

— А, да. Не бях помислил за тази опасност. — Той се обърна към Чабат и видя на лицето й кратък проблясък на разочарование. — Любопитно е, че моята свещена жрица не помисли за това преди да предложи проверяването. Или греша, Чабат? Отказа ли се от идеята да призовеш демон и да ме унищожиш? Сега с такива обикновени неща като измами ли ще се занимаваш? Ужасно съм разочарован от теб.

Тя отстъпи назад, белязаното й лице се изкриви от уплаха.

— Този проблем трябва да се разреши, Агачак — каза Ургит. — Няма да се доближа до този кораб, докато не разбера истината. Не съм успял да оцелея през всичките тези години, като съм се държал безразсъдно.

— Разбирам. Но проблемът става доста сложен — отговори Агачак. — Сега никой от тези хора не може да тръгне.

— Агачак, аз трябва да отида в Рак Ктака възможно най-скоро!

— Заминавайте тогава. Аз ще намеря друг кораб и ще наема нов дагаш.

— Това може да отнеме месеци — запротестира Ургит. — Аз лично съм склонен да вярвам на тези търговци на роби. Уса винаги е бил много честен към мен, а младият човек ей там въобще не прилича на крал. Този обаче, който нарича себе си Кабах, е много съмнителен. Мисля, че ако огледате пътя от пустинята дотук, е много вероятно да намерите истинския Кабах някъде в някой плитък гроб. Този мъж, който и да е всъщност, може лесно да провали мисията до Рак Хага с обвинението си. Не е ли точно това, което би желал Урвон?

— Има логика в това, което казвате, ваше величество, но не искам нито един от двамата да се качва на този кораб, докато не разбера истината.

— Защо не ги оставим тогава те да разрешат проблема вместо нас?

— Не ви разбирам.

— Един от тях, а може би дори и двамата, са магьосници. Ако двамата се срещнат в двубой, ще видим кой от тях ще се опита да унищожи другия с магия.

— Битка наместо съдебен процес?

— Защо не? Малко е старомодно, но обстоятелствата изглеждат подходящи.

— Планът ви е добър, ваше величество.

Ургит внезапно се захили.

— Защо да не разчистим място? — предложи той. — Не бихме искали да се опарим, когато тези двамата започнат да се замерят с гръмотевици, нали? — Той се приближи и хвана Гарион за ръката. — Само остани спокоен — прошепна той — и не прави нищо необикновено. Опитай се да го принудиш да използва магия. — Той бутна Гарион напред към кръга, който бързо беше оформен върху каменния кей. — Ето го предполагаемия крал на Рива — каза той на Агачак. — Сега ако вероятният малореански гролим е така любезен да се приближи, ще разберем кой казва истината.

— Нямам меч — каза Харакан намусено.

— Лесна работа. Някой да му даде меч.

Веднага бяха предложени няколко.

— Мисля, че много си го загазил, Харакан — усмихна се самодоволно Ургит. — Само да използваш магия, ще се разкрие, че си малореански гролим, и войниците ми ще те надупчат със стрели. От друга страна, ако това наистина е Белгарион и ти не използваш магия, за да се защитиш, той ще те превърне в купчинка сажди. В крайна сметка, мисля, че ти престои много лош следобед.

Гарион стисна зъби и започна трескаво да убеждава Кълбото да не прави нищо необикновено. После се протегна зад рамото си и огромното острие просъска, докато излизаше от ножницата.

Харакан пое дадения му меч неспокойно, но начинът по който го държеше и стойката му ясно показваха, че е умел в боя с мечове. Внезапен гняв изпълни Гарион. Това беше човекът, отговорен за покушението върху Се’Недра и за убийството на Бранд. Той се хвърли напред и развъртя меча. Харакан отчаяно се опитваше да отбива ударите на огромното острие. Стоманен звън отекваше всеки път, когато двата меча се срещаха. Гарион неумолимо притискаше врага си. Гневът му беше толкова силен, че той дори забрави целта на този двубой. Гарион вече не се интересуваше от това да разкрие Харакан. Всичко, което искаше, бе да го убие.

Цялото пристанище се огласяше от стоманената песен на мечовете. Харакан отстъпваше, очите му бяха изпълнени със страх. Накрая Гарион изгуби търпение, сграбчи дръжката на огромния си меч с две ръце и го вдигна високо над рамото си. Ако беше нанесъл този удар, нищо нямаше да успее да го спре. Бузите на Харакан побледняха пред лицето на смъртта.

— Проклет да си! — извика той на Гарион, проблесна, изчезна и се появи отново на другия край на кея. Там пак присветна и отлетя във вида на ястреб.

— Това като че ли дава отговор на въпроса, нали, Агачак? — каза Ургит спокойно.

Очите на Агачак блестяха, изпълнени с омраза. Той също се превъплъти в ястреб, с два мощни размаха на крилете си излетя във въздуха и с вопли за кръв се стрелна след отдалечаващия се Харакан.

Ръцете на Гарион трепереха. Той се обърна и тръгна към Ургит. В гърлото му се надигаше изгаряща ярост. С огромно усилие той възпря внезапното си желание да хване за яката дребния крал и да го запрати в морската вода.

— По-полека де, по-полека — каза Ургит и уплашено заотстъпва.

Гарион говореше през стиснати зъби с опасно тих глас.

— Никога вече не прави това.

— Разбира се, че няма — бързо се съгласи Ургит и по лицето му пробяга любопитство. — Ти наистина ли си Белгарион? — попита той с дрезгав шепот.

— Искаш ли някакво доказателство?

— Не-не, това е съвсем достатъчно — заекна Ургит, бързо заобиколи бесния Гарион, прекоси кея и отиде при Чабат.

— Да се молим йерархът да успее да залови този измамник — каза той. — Предайте му много поздрави от мен, когато се върне. Бих го изчакал, но трябва да се кача на кораба и веднага да замина.

— Разбира се, ваше величество — отговори тя с почти мъркащ глас. — Аз ще се погрижа за тези търговци на роби, докато йерархът се върне. — Кралят се втренчи в нея. — Тъй като единствената цел на тази мисия беше да се заведе убиецът дагаш в Рак Хага, сега няма смисъл те да тръгват, нали? Ще трябва да останат тук, докато изпратим за друг дагаш. — Тя погледна Сади с неприкрита усмивка. — Аз лично ще се погрижа за тях.

Ургит се вгледа внимателно в нея, после каза:

— Свещена жрицо, ще бъда напълно откровен: не смятам, че ще мога да разчитам на теб. Не мисля, че ще успееш да се сдържиш, ако нас с Агачак ни няма в Рак Урга. Смятам да взема Уса и хората му с мен — просто за всеки случай. Когато пристигне дагашът, просто го изпратете в Рак Хага.

Очите на Чабат блеснаха, лицето й стана гневно.

— Целта на мисията до Рак Хага е да се изпълни предсказание — каза тя, — а изпълнението на едно предсказание определено е нещо, с което се занимава църквата.

— Мисията е и държавен проблем, свещена жрицо. Агачак и аз си съдействахме и в негово отсъствие аз ще отстоявам авторитета на короната. Уса и хората му ще дойдат с мен, а ти ще се върнеш с гролимите в храма, където ще очаквате господаря си.

Чабат изглеждаше изненадана от тази внезапна проява на сила. Очевидно беше очаквала да отхвърли всички слаби възражения които той можеше да повдигне, но срещу нея стоеше един нов крал. Лицето й доби студен израз, подобните на пламъци белези се сгърчиха върху бледото й лице.

— Така — каза тя. — Изглежда, нашият крал най-накрая е пораснал. Аз обаче смятам, че ще съжалявате за встъпването си в мъжество точно сега. Гледай внимателно, кралю на Ктхол Мургос — Тя се наведе и с някакъв предмет започна да рисува знаци по камъните — символи, които искряха със сатанински блясък.

— Гарион! — извика уплашено Силк. — Спри я!

Гарион също видя светещия кръг и горящата петолъчка, вписана в центъра му, които Чабат рисуваше на мокрите камъни, веднага разбра значението на тези знаци и тръгна към Чабат, още докато тя минаваше в защитеното поле на кръга. Но въпреки че беше бърз, Поулгара беше още по-бърза.

— Чабат! — каза тя остро. — Спри! Това е забранено!

— Нищо не е забранено на този, който има силата — отговори жрицата и красивото й белязано лице се изпълни с поразителна гордост — пък и кой тук може да ме спре?

Лицето на Поулгара стана мрачно.

— Аз мога — каза тя спокойно и вдигна ръка. Гарион усети съсредоточаването на волята й. Тъмните вълни, които се блъскаха в камъните, бавно се извисиха, разбиха се и се разляха около глезените на онези, които стояха на кея. Водата заля горящите символи, които Чабат беше нарисувала на камъните, и те изчезнаха.

Гролимската жрица разбра какво става, пое си рязко дъх и се вгледа в леля Поул.

— Коя си ти?

— Тази, която ще спаси живота ти, Чабат — отговори Поулгара. — Наказанието за призоваване на демони винаги е било еднакво. Ти може и да успееш да го контролираш един или два пъти — дори може би малко повече, но накрая демонът ще се обърне срещу теб и ще те разкъса на парченца. Дори Торак в най-голямата си лудост не би се осмелил да престъпи тази черта.

— Но аз се осмелявам! Торак е мъртъв, а Агачак не е тук за да ме спре. Никой не може да ме спре.

— Аз мога, Чабат — каза тихо Поулгара. — Няма да ти помогна да направиш това.

— И как ще ме спреш? Аз имам силата.

— Но моята сила е по-голяма. — Поулгара остави наметалото си да падне на камъните, наведе се и събу обувките си. — Може и да си успяла да контролираш твоя демон първия път, когато си го призовала — каза тя, — но властта ти върху него е временна. Ти не си нищо повече от врата, през която той влиза в този свят. Щом усети пълната си мощ, демонът ще те унищожи и ще е свободен да вилнее както си поиска. Сестро, умолявам те да не правиш това. Твоят живот и самата ти душа са в смъртна опасност.

— Не се страхувам — изръмжа Чабат. — Нито от демона, нито от теб.

— Значи и в двата случая си глупачка.

— Предизвикваш ли ме?

— Ако трябва. Ще се изправиш ли срещу мен на моя територия, Чабат? — Сините очи на Поулгара внезапно заприличаха на лед, а белият кичур на челото й пламна нажежен. Тя вдигна пак ръка и оловносивите вълни отново се извисиха покорно до кея. Със същото ужасно спокойствие тя стъпи на повърхността на водата и остана така, като че ли под краката и имаше здрава земя. Гролимите уплашено замърмориха, а Поулгара се обърна към вцепенената от страхопочитание жрица.

— Е, Чабат — каза тя, — ще се присъединиш ли към мен тук? Можеш ли да го направиш?

Белязаното лице на Чабат побеля, но очите й ясно показаха, че не може да откаже на предизвикателството на леля Поул.

— Ще го направя — изсъска тя през зъби. После и тя слезе от кея, но нагази несръчно и потъна до колене в мръсните води на пристанището.

— Толкова ли е трудно? — попита я Поулгара. — Ако такова малко нещо изисква цялата ти воля, как си представяш, че ще имаш достатъчно сили да контролираш един демон? Откажи се от този отчаян план, Чабат. Все още имаш време да спасиш живота си.

— Никога! — извика Чабат и по устните й изби пяна. С огромно усилие тя се повдигна, застана на повърхността и мъчително извървя няколко крачки. Лицето й отново се изпълни с поразяващ триумф и тя нарисува символите върху водата и ги запълни със саждив оранжев пламък. После занарежда злокобно заклинание, чиято ужасна напевност ту се надигаше, ту спадаше. Червените белези на бузите й сякаш избледняха, а после внезапно заблестяха с пламтяща бяла светлина.

— Келдар, какво става? — Гласът на Ургит беше писклив.

— Нещо много неприятно — каза Силк.

Гласът на Чабат се извиси в крясъци и водата пред нея внезапно избухна в кипящ котел от пара и огън. От средата на пламъците се издигна нещо неописуемо отвратително, ноктесто и зъбато, но най-ужасни бяха червените му светещи очи.

— Убий я! — извика Чабат и посочи Поулгара с трепереща ръка. — Заповядвам ти да убиеш тази вещица!

Демонът погледна жрицата, която стоеше в безопасност в пламтящия кръг на защитаващите я символи, обърна се и тръгна към Поулгара. Врящата вода около огромното му туловище се вълнуваше. Поулгара вдигна ръка и извика:

— Спри!

Гарион усети огромната разтърсваща сила на волята й.

Демонът внезапно започна да вие, назъбената му муцуна се повдигна към сивите облаци в агония и ужас.

— Казах да я убиеш! — извика Чабат отново.

Чудовището бавно потъна във водата и протегна двете си огромни ръце точно под повърхността. После бавно се завъртя в кипящата вода. Движеше се все по-бързо и по-бързо, водата край него съскаше. Внезапно около него започна да се появява ужасен водовъртеж.

Чабат извика триумфиращо и затанцува на повърхността на водата с неприлични подскоци, без да осъзнава, че пламъците, с които беше нарисувала символите си, се отмиват от бурния водовъртеж.

Въртящите се води достигнаха Поулгара и започнаха да я всмукват в смъртоносния водовъртеж. Лигавият демон беше все още в неговия център.

— Поул! — извика Дурник. — Внимавай!

Но беше твърде късно. Хваната в неумолимия водовъртеж, тя се завъртя — отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо, докато приближаваше към центъра. Преди да изчезне под развълнуваната повърхност, Поулгара още веднъж вдигна ръка.

— Поул! — отново извика Дурник. Лицето му беше станало мъртвешки бяло. Той затича към ръба на кея. Белгарат обаче го хвана за ръката. Изражението му бе неумолимо.

— Не се меси в това, Дурник! — каза му той със свистящ като камшик глас. Дурник се бореше с него и се опитваше да се освободи.

— Пусни ме! — крещеше той.

— Казах да не се месиш!

Отвъд водовъртежа на демона се появи роза. Беше любопитно познато цвете. Листата му бяха бели в краищата, а към центъра ставаха тъмночервени. Гарион се вгледа в цветето и внезапно се изпълни с надежда.

В центъра на водовъртежа чудовищният демон изведнъж спря.

Изгарящите му очи бяха объркани. Без никакво предупреждение той се издигна, изви се напред и се гмурна в кипящата вода.

— Намери я! — извика белязаната Чабат на поробения зъл дух. — Намери я и я убий!

Оловните води на пристанището вряха и изпускаха пара, докато демонът си проправяше път под повърхността. Изведнъж движението спря, а водата и въздухът станаха мъртвешки тихи.

Чабат все още стоеше върху водата. Блестящата светлина продължаваше да облива грубите белези на бузите й. Тя вдигна ръце над главата си от възторг.

— Умри, вещице! Почувствай как зъбите на моя слуга разкъсват плътта ти!

Изведнъж от водата точно пред нея се появи един чудовищен люспест нокът.

— Не! — извика тя. — Ти не можеш…

Чабат погледна ужасена водата, на която стоеше, и разбра, че защитните й символи са отмити. Тя тръгна препъвайки се назад, но огромната ръка посегна и острите като игли нокти се забиха дълбоко в тялото й. Кръвта й шурна, тя извика от болка и се сгърчи в ужасната хватка.

С мощен рев демонът се издигна от дълбините, огромната му зъбата паст се отвори. Той вдигна съпротивляващата се жрица с вик на адски триумф. Гролимите и мургските войници се разбягаха ужасени.

Розата, която беше изплувала на повърхността, започна да блести със странна синя светлина. Изглеждаше, че колкото по-ярко блести розата, толкова по-голяма става. А после в самия център на тази искряща жар се изправи Поулгара. Лицето й беше спокойно. На няколко стъпки вляво от нея се появи сияйна трептяща светлина. Пред изумените очи на стоящите на кея сиянието внезапно се сгъсти и Гарион видя до Поулгара да стои блестящото въплъщение на бог Алдур.

— Така ли трябва да бъде, господарю? — попита Поулгара с глас, който ясно разкриваше нежеланието й.

— Да, дъще — тъжно отговори Алдур.

Поулгара въздъхна.

— Тогава така да бъде, господарю. — Тя протегна лявата си ръка, а богът я хвана в своята. Концентрирането на волята й шумеше в главата на Гарион като торнадо, а силата й го блъсна с огромна мощ. Обгърнати от синя светлина и свързани от докосващите им се ръце, Поулгара и Алдур стояха един до друг на повърхността на водата срещу ужасния демон, който все още държеше едва съпротивляващата се Чабат високо във въздуха.

— Отричам те, създание на мрака — каза Поулгара с величествен глас. — Върни се в ада, откъдето си дошло, и никога вече не осквернявай този свят с нечестивото си присъствие. Изчезни и вземи със себе си тази, която те призова. — Тя вдигна ръка и силата на волята й, съчетана с волята на бог Алдур, изригна от дланта й. Демонът избухна в огромна топка огън с неописуем гръм, а водите на пристанището започнаха да бълбукат бурно около него. После той изчезна, а с него и жрицата Чабат.

Когато Гарион погледна пак, Алдур вече не стоеше до Поулгара. Тя се обърна и бавно тръгна по вълните към кея. Докато се приближаваше, Гарион ясно видя, че очите й са изпълнени с болка.