Кранфорд

Глава IНашето общество

Кранфорд е най-вече владение на амазонки — всички, които държат къщи с висок наем, са жени. Ако някое семейство реши да се установи в града, съпругът, незнайно как, изчезва. Или бива изплашен едва ли не до смърт от факта, че е единственият мъж на вечерните събирания в Кранфорд, или пък обяснението е, че служи в своя полк или на своя кораб, или че през седмицата е твърде зает със сделки в съседния голям търговски център Драмбъл — на разстояние само десет мили с влак. С една дума, какъвто и да е случаят, господата отсъстват от Кранфорд. А и какво да правят там? Лекарят си има район от тридесет мили и винаги нощува в Кранфорд, но не всеки мъж може да стане лекар. Дамите от Кранфорд се справят сами с какво ли не — засаждат градинките си с безброй цветя, без да оставят ни едно буренче, отпъждат момченцата, които пакостливо гледат към тези цветя през оградите, изкъшкват гъските, които току се шмугват в градинката, ако портата е отворена, решават всички литературни и политически въпроси, без да се вълнуват от излишни доводи и доказателства, събират подробни и точни сведения за действията на всеки един в енорията, държат строго спретнатите си прислужнички, проявяват състрадание (понякога малко властно) към бедните и си услужват една на друга, когато изпаднат в беда. „Мъжът само може да пречи вкъщи“, заяви веднъж една от тях и всичките те са на това мнение. Макар че правят постъпките си достояние на останалите кранфордски дами, в същото време те проявяват пълно безразличие към съветите на която и да била своя съгражданка. И действително, тъй като всяка притежава неповторима индивидуалност, да не кажем силно развита ексцентричност, съвсем естествено е тя да намери израз в словесен двубой. И все пак сред тях в голяма степен цари добронамереност.

Само понякога избухва леко спречкване помежду им и те си разменят по някоя и друга пиперлива дума или ядно тръсват глава — толкова, колкото еднообразният ход на живота им да не става прекалено скучен. Облеклото им съвсем не зависи от модата, както те сами отбелязват: „Какво значение има как сме облечени тук, в Кранфорд, където всички ни познават?“ А ако заминат извън града, доводите им са също толкова състоятелни: „Какво значение има как сме облечени тук, където никой не ни познава?“ Платовете, от които шият дрехите си, са обикновено прости и здрави и почти така изрядни, както и мис Тайлър, светла й памет; и аз мога да ви уверя, че някогашните модни рокли с буфан ръкави и пристегната тясна фуста са били видени за последен път в Англия в градчето Кранфорд и никой не се е присмивал.

Самата аз съм свидетелка на това, как една дребничка стара мома, останала сам-самичка от много братя и сестри, щапукаше в дъждовни дни до черквата под един величествен семеен чадър от червена коприна. А вие в Лондон имате ли червени копринени чадъри? Още с появата на първия в Кранфорд се създаде традиция — хлапетата се трупаха около него и го наричаха „бастун във фуста“. А това може да е бил същият червен копринен чадър, разперен от силния татко над рояк малки дечица; бедната дребничка госпожица, надживяла всички, едва смогваше да го носи.

Съществуваха правила и регламент за посещенията и всеки млад човек, който се случеше да погостува в града, биваше посвещаван в тях със същата тържественост, с която всяка година се четяха старите закони на остров Ман в Тинуолд Маунт1.

— Миличка, нашите приятелки питат, как се чувстваш тази вечер след пътуването (петнадесет мили с карета)? Утре ще те оставят да си отдъхнеш, но вдругиден несъмнено ще те посетят. Така че не се ангажирай след дванадесет — часовете ни за посещения са от дванадесет до три.

И след посещението…

— Днес е третият ден, миличка. Нали знаеш от майка си, че не бива да оставяш да изминат повече от три дни между тяхното и твоето посещение, а също и че в никакъв случай не бива да стоиш повече от четвърт час.

— А какво да правя, да си гледам часовника ли? Как да разбера кога е изминал четвърт час?

— Ще трябва да си мислиш за времето, миличка, и по никакъв начин да не забравяш това, докато разговаряш.

Тъй като всеки имаше това правило наум, независимо дали правеше посещение, или посрещаше гости, никакъв задълбочен разговор, разбира се, не можеше да се състои. Придържахме се само към кратко изказани баналности и спазвахме точно определеното време.

Предполагам, че някои от издигнатите семейства в Кранфорд бяха обеднели и им беше трудно да свързват двата края, но като спартанците и те криеха раните си с усмивка на лице. Никой не говореше за пари, тъй като тази тема намирисваше на търговия и сделки, и макар някои от нас да бяха бедни, ние всички бяхме от благородно потекло. Кранфордци имаха това мило esprit de corps2, което ги караше да не забелязват неуспешните опити на някои от тях да скриват своята бедност. Когато мисис Форестър например поканваше гости в своята съвсем миниатюрна къщичка и малката й прислужничка трябваше да обезпокои седналите на канапето дами с молба да измъкне таблата изотдолу, всички приемаха това нововъведение за най-естественото нещо на този свят и говореха за порядките и етикета в домакинството тъй, сякаш бяха убедени, че нашата домакиня, както е редно, има помещения за прислугата, втора трапеза, икономка и управител, а не само една малка питомка от благотворителния дом, чиито късички възчервени ръчички не бяха достатъчно яки да изнесат горе таблата с чая, ако господарката не й помогнеше скришом. А тя седеше важно и уж не знаеше какви сладкиши ще бъдат поднесени, макар че и тя, и ние знаехме, че тя знаеше, че знаем, а и ние знаехме, че тя знае, че знаем, че цяла сутрин е правила пандишпанени сладкиши и питки за чая.

Вследствие на тази всеобща, но непризната бедност и тази подчертавана изисканост се получиха някои резултати, които бяха добре дошли и биха могли сполучливо да се въведат в много кръгове на обществото за тяхно добро. Например жителите на Кранфорд си лягаха рано и около девет часа вечерта, поведени от прислужник с фенер, се упътваха към домовете си, потропвайки с нахлузени върху обувките налъми, за да се предпазят от калта, в десет и половина целият град потъваше в сън. А освен това смяташе се за „просташко“ (дума с огромно значение в Кранфорд) да се предлагат скъпи напитки или закуски на вечерните събирания. Тънки хлебчета с масло и бисквити — ето всичко, което почитаемата мисис Джеймисън предлагаше, а тя беше снаха на покойния граф Гленмайър, макар че си служеше с такава „изтънчена икономичност“.

„Изтънчена икономичност“! Как естествено човек употребява кранфордските изрази! Там икономията беше винаги „изтънчена“, а харченето на пари „просташко и показно“ — нещо като „гроздето е кисело“, което ни успокояваше и караше да бъдем доволни. Никога няма да забравя какъв смут изпитахме, когато някой си капитан Браун дойде да живее в Кранфорд и открито заяви, че е беден. Каза го не шепнешком на някой близък приятел или при предварително затворени врати и прозорци, а пред всички на улицата — със силния си глас на военен, обяснявайки, че причината да не наеме дадена къща е неговата бедност. Дамите в Кранфорд вече се вайкаха, че на територията им е нахлул мъж, и то джентълмен. Той беше капитан на половин заплата и бе получил някаква служба на близката жп линия, против чието прокарване малкото градче се беше обявило най-енергично. При положение, че беше същество от мъжки пол и бе свързан с тази противна жп линия, и имаше нахалството да казва, че е беден, те не можеха да постъпят другояче, освен да му обърнат гръб. И бедността, както и смъртта са нещо реално и обикновено и все пак хората никога не говорят, че са бедни, на висок глас из улицата. Това беше дума, неподходяща за благовъзпитани уши. Съществуваше мълчаливо споразумение да отминаваме факта, че някой от тези, с които общувахме и с които си ходехме на гости, може да бъде възпрепятстван да направи това, което му се иска, само защото е беден. Ако отивахме на гости пеша и се връщахме пак пеша, ние го правехме, защото нощта е така прекрасна и въздухът е така освежителен, а не защото струваше скъпо да се ползва стол-носилка. Ако през лятото носехме басма вместо коприна, това беше, защото предпочитахме материя, която се пере, и така нататък, и така нататък, като си затваряхме очите пред крещящия факт, че всички бяхме с ограничени средства. Ние естествено не знаехме как да постъпим с човек, който може да говори за бедността така, като че ли не е позорно да си беден. И все пак капитан Браун успя да си спечели уважение в Кранфорд и ние го посещавахме въпреки първоначалното си решение. Учудена бях, когато чух да споменават авторитетно мнението му при едно мое гостуване в Кранфорд, година след неговото установяване в града. Само преди дванадесет месеца моите приятелки бяха сред тези, които най-рязко се противопоставяха на всяко предложение да се направи визита на капитана и дъщерите му, а сега го допускаха в дома си даже в забранените часове предобед. Наистина бяха го поканили, преди да запалят огъня, за да открие защо пуши коминът, а капитан Браун се изкачи на горния етаж без всякаква боязън, гласът му гърмеше в стаята и той се шегуваше като човек, отдавна свикнал с този дом. Той си затвори очите за дребните прояви на незачитане, както и за известни пропуски в етикецията, когато го приеха. Беше дружелюбен въпреки хладното държане на кранфордските дами. Отговаряше чистосърдечно на незначителните иронични комплименти, а с мъжката си откровеност победи цялата им резервираност, предизвикана от факта, че не се срамува от своята бедност. И накрая като мъж, който превъзходно и с лекота измисляше практични начини да се справя с домашните проблеми, си спечели изключителен авторитет сред дамите в Кранфорд. Той самият продължаваше да бъде същият, без да съзнава, че сега е толкова популярен, колкото беше непопулярен преди. Сигурна съм, че е бил страшно удивен, когато един ден разбрал колко високо се цени мнението му, когато даденият на шега съвет бил приет като сериозна, благоразумна препоръка.

Ето какво станало: една възрастна жена имаше крава, порода „Олдърни“, и гледаше на нея като на своя дъщеря. Не можеше да й отидеш на гости дори за четвърт час, без да чуеш за чудното мляко и чудната интелигентност на животното. Целият град познаваше и се отнасяше мило към кравата на мис Бети Баркър. Ето защо, когато поради невнимание горката крава паднала в една варница, всички проявили голямо съчувствие. Тя стенела така жално, че скоро я чули и спасили, но междувременно бедното животно било загубило голяма част от козината си и когато го измъкнали, изглеждало голо, измръзнало и нещастно в ощавената си кожа. Всички съжалили животното, макар че някои не могли да скрият усмивката си при смешния му вид. Мис Баркър направо си изплакала очите от скръб и ужас и казваха, че мислела да опита маслена баня. Този цяр бил вероятно препоръчан от някого от многото хора, чийто съвет тя потърсила, но предложението, ако изобщо е било направено, било отхвърлено от капитан Браун.

— Направете й жилетка и гащи от мек вълнен плат, госпожице, ако искате да остане жива. Но моят съвет е: заколете веднага горкото животно.

Мис Бети Баркър изтрила очите си и поблагодарила сърдечно на капитана. Тя се заловила за работа и не след дълго целият град се изниза да види как олдърнито отива кротко да пасе в тъмносиви одежди от каша. Самата аз съм я виждала неведнъж. А вие виждали ли сте някога в Лондон крави, облечени в сива каша?

Капитан Браун беше наел една малка къщичка в края на града, където живееше с двете си дъщери. Трябва да беше прехвърлил шестдесетте, когато отново посетих Кранфорд, след като семейството ни беше напуснало града. Капитанът имаше жилава, закалена, гъвкава фигура, отсечено и по военному отмяташе глава назад, ходеше с пружинираща стъпка и всичко това го правеше да изглежда по-млад, отколкото беше в действителност. По-голямата му дъщеря имаше вид на почти толкова възрастна, колкото и самият той, и това всъщност издаваше истинската му възраст. Мис Браун трябва да беше около четиридесетгодишна. Изразът на лицето й беше болнав, болезнен и загрижен, като че ли младежката веселост я бе напуснала отдавна. Дори и на млади години трябва да е била грозничка и с остри черти. Мис Джеси Браун беше десет години по-млада от сестра си и двадесет пъти по-симпатична. Лицето й бе обло, с трапчинки.

Веднъж в изблик на гняв срещу капитан Браун (причината, за който ще разкажа по-късно) мис Дженкинс каза:

— Струва ми се, че е време мис Джеси да се откаже от трапчинките си и да не се опитва да прилича винаги на детенце.

Наистина имаше нещо детско в личицето й и мисля, че ще го има до края на живота й, дори да стане стогодишна. Очите й бяха сини и гледаха учудено и прямо, носът й — неправилно оформен и чип, а устните — червени и росни; косата си носеше на няколко реда букли, което подчертаваше детския й вид. Не зная дали беше хубавка, или не, но на мен ми харесваше лицето й, а и всички го харесваха и тя не можеше да направи нищо, за да скрие трапчинките си. У нея имаше нещо от самоуверената походка и държане на баща й. Всяка наблюдателна жена можеше да открие една малка разлика в облеклото на двете сестри — това на мис Джеси беше по-скъпо с две лири годишно от това на мис Браун. А две лири беше голяма сума за годишните разходи на капитан Браун.

Такова впечатление ми направи семейство Браун, когато ги видях за пръв път заедно на черква в Кранфорд. Бях вече срещала капитана по повод пушещия комин, който леко и вещо успя да поправи. В черквата по време на утринния химн той държеше лорнета пред очите си, после вдигна глава, изправи я и запя високо и радостно. Той откликваше по-силно от псалта — стар човек със слаб, писклив глас, — който, изглежда, се чувстваше обиден от звучния бас на капитана и в резултат на това гласът му все повече и повече изтъняваше.

На излизане от черква чевръстият капитан прояви най-галантно внимание към двете си дъщери. Кимаше и се усмихваше на познатите си, но не се ръкува с никого, докато не помогна на мис Браун да разтвори чадъра си, пое от нея тежкия молитвеник и търпеливо изчака, докато тя с треперещи, неспокойни ръце повдигна полите си, за да тръгне по мокрия път.

Не зная как кранфордските дами се справяха с капитан Браун на своите вечерни събирания. По-рано често изказвахме радостта си, когато се събирахме на карти, че сред нас няма някой господин, към когото да проявяваме внимание и за когото да търсим тема за разговор. Хвалехме се със задушевните си вечери и от любов към изтънчено държане и омраза към мъжкия пол ние се стараехме да се убедим, че във всеки мъж има нещо „просташко“. Затова много ми беше чудно как ще протече вечерта, когато разбрах, че приятелката ми, мис Дженкинс, при която бях отседнала, щеше да покани гости в моя чест и между тях щяха да бъдат капитанът и двете госпожици Браун. Както винаги, масичките за карти, покрити със зелено сукно, се подреждаха още по светло. Беше третата седмица на ноември, така че още в четири часа се свечеряваше. На всяка масичка се нареждаха свещи и чисти колоди карти. Огънят беше стъкнат, спретнатата прислужничка беше получила последните нареждания и ние стояхме облечени в най-официалните си дрехи, готови да се втурнем и запалим свещите при първото почукване на вратата. В Кранфорд ходенето на гости се смяташе за празнично събитие, което караше дамите да чувстват прилив на тържествено вълнение, така както седяха заедно, натъкмени в най-новите си дрехи. Щом пристигнаха първите три, започнахме да играем преферанс, а аз бях злощастната четвърта. Следващите четири бяха веднага настанени на друга масичка и след малко таблите с чая, които видях подредени в килера за провизии още от сутринта, бяха поставени в средата на всяка масичка. Порцеланът беше тънък като черупка на яйце, старинните сребърни прибори блестяха излъскани, но закуските не бяха достойни за подробно описание.

Докато подносите бяха все още на масата, пристигна и капитанът с дъщерите си и аз можах да забележа, че по някакъв начин той беше станал любимец на присъстващите дами. Намръщените чела се разведриха, а острите гласове се снишиха при неговото приближаване. Мис Браун изглеждаше болна и потисната, почти отчаяна. Мис Джеси се усмихваше както винаги и всички я посрещнаха така радушно, както и баща й. Той веднага спокойно пое ролята на кавалер в гостната, откликваше на желанията на всички и помагаше на хубавата прислужничка, като наливаше чай в изпразнените чаши и поднасяше хляб с масло на дамите. Вършеше всичко с такава лекота и достойнство, като че ли бе съвсем естествено силният пол да се грижи за слабия — беше истински мъж от главата до петите. Играеше за три пенса с такова сериозно внимание, като че ли бяха лири, и при всичката си любезност към другите не изпускаше от очи страдащата си дъщеря — а аз съм сигурна, че тя страдаше, макар мнозина да са си мислили, че е раздразнителна. Мис Джеси не можеше да играе карти, но разговаряше с тези, които не играеха в момента и които преди нейното идване бяха едва ли не склонни да се сърдят. Освен това тя пя под съпровода на едно старо олющено пиано, което, струва ми се, на млади години е било клавесин. Мис Джеси пееше малко фалшиво „Джок от Хейзълдийн“3, но никоя от нас не беше музикална, а мис Дженкинс отмерваше такта, макар и не в такт, за да изглежда музикална.

Това беше много мило от страна на мис Дженкинс, тъй като забелязах, че преди малко беше доста раздразнена от необмисленото признание на мис Джеси Браун (по повод на шотландската вълна), че има вуйчо, който държи магазин в Единбург. Мис Дженкинс се опита сред силен пристъп от кашлица да заглуши това признание — тъй като почитаемата мисис Джеймисън седеше на най-близката до мис Джеси масичка, а какво ли щеше да си каже и помисли тя, ако разбере, че седи в една и съща стая с племенницата на собственик на магазин. Но мис Джеси Браун, която, както ние се съгласихме на следващата сутрин, нямаше никакъв такт, настойчиво повтаряше и уверяваше мис Поул, че може лесно да я снабди с такава шотландска вълна, каквато й е необходима: „Чрез моя вуйчо, който има най-богатия асортимент от шотландски стоки в целия Единбург.“ За да изтрие вкуса на тези думи от устата си и звука им от ушите ни, мис Дженкинс предложи музика и затова казвам, че беше много мило от нейна страна да отмерва такта на песента.

Когато точно в девет без четвърт подносите с бисквити и вино се появиха отново, всички започнаха да разговарят и сравняваха какви карти са имали и колко ръце са взели. Не след дълго обаче капитан Браун заговори на приятната за него тема — литература.

— Виждали ли сте някой брой от „Записките на клуба «Пикуик»“4? — каза той. (По това време книгата излизаше на части.) — Голяма работа са!

Мис Дженкинс обаче беше дъщеря на починал енорийски свещеник в Кранфорд и поради това, че притежаваше известен брой проповеди в ръкопис и доста богата богословска библиотека, считаше, че е начетена жена, и приемаше всеки разговор за книги като предизвикателство към самата себе си. Затова отговори и каза, че „тя ги била виждала и дори би могло да се каже, че ги е чела“.

— И какво мислите за тях? — възкликна капитан Браун. — Не са ли фамозни?

Предизвикана по този начин, мис Дженкинс не можеше да мълчи:

— Дължа да ви кажа, че съвсем не смятам, че могат да се сравнят с доктор Джонсън5. Все пак може би авторът е млад. Нека постоянства и кой знае, може нещо да излезе от него, ако вземе за образец великия Доктор.

Очевидно това изказване беше прекалено силно, за да може капитан Браун да го приеме спокойно. И преди още мис Дженкинс да довърши изречението си, видях как думите бяха на върха на езика му.

— Това е нещо съвършено различно, уважаема госпожице — каза той.

— Разбирам всичко това — каза тя. — И съм готова да проявя снизхождение, капитан Браун.

— Моля ви, позволете ми да ви прочета един епизод от тозмесечния брой — каза той умолително. — Получих го тази сутрин и смятам, че никой от вас още не го е прочел.

— Моля, щом желаете — каза тя и се приготви да слуша с примирен вид.

Той прочете как Сам Уелър обяснява думата „соаре“6 в курорта Бат. Някои от нас се смяха от сърце. Аз не посмях, тъй като гостувах в дома на мис Дженкинс. Тя седеше строга и търпелива. Когато четенето свърши, тя се обърна към мен с благо достойнство:

— Мила, донеси ми „Раселас“7 от стаята с книгите.

Когато донесох книгата, тя се обърна към капитан Браун:

— А сега позволете на мен да прочета един епизод и тогава компанията тук ще може да даде преценка за разликата между вашия любим мистър Боз8 и доктор Джонсън.

Тя прочете един от разговорите между Раселас и Имлак с висок тържествен глас и когато приключи, каза:

— Предполагам, че предпочитанието ми към доктор Джонсън като автор на романи е оправдано.

Капитанът сви устни, забарабани по масата, но не каза ни дума. Тя реши да му нанесе още един-два окончателни удара.

— Намирам, че да се печата на части е просташко и подронва достойнствата на литературата.

— А как беше напечатан „Скитникът“9, госпожице? — попита капитан Браун с тих глас, който, предполагам, мис Дженкинс не можа да чуе.

— Стилът на доктор Джонсън е образец за младите начинаещи писатели. Моят баща ми го препоръча, когато започнах да пиша писма — по него аз оформих собствения си стил. Препоръчвам го и на вашия любимец.

— Ще ми е много жал за него, ако замени своя стил с такъв вид помпозно писане — каза капитан Браун.

Мис Дженкинс схвана това като лично оскърбление, и то по начин, който капитанът не можеше дори да си представи — тя и приятелките й смятаха, че епистоларният стил е нейната сила. Бях я виждала да поправя на плочата за писане не едно копие на не едно писмо до своите приятелки, както тя казваше, за „да се възползвам от останалия половин час преди събирането на пощата, за да ви уверя…“ и тя ги уверяваше в едно или друго, при което, както казваше, д-р Джонсън й служеше за образец при тези съчинителства. Тя изпъна гръб с достойнство и отговори на последната забележка на капитан Браун с подчертано наблягане на всяка сричка:

— Аз предпочитам доктор Джонсън пред мистър Боз.

Говорят, но не мога да твърдя, че чули капитан Браун да казва sotto voce10: „По дяволите доктор Джонсън!“ Ако го е направил, той е изпитал разкаяние след това и го показваше, като стоеше близо до креслото на мис Дженкинс и се стараеше да я въвлече в разговор на по-приятни теми. Но тя беше неумолима. На следващия ден тя направи вече споменатата от мен забележка за трапчинките на мис Джеси.