Край Тихия океан

Първа глава Лов на хора

С параход на Пенинсюлър енд Ориентъл Къмпани бях пътувал от Суец до Цейлон и най-сетне бях слязъл в Поен дьо Гал. Уж престоят ми щеше да бъде кратък, понеже целта на пътешествието ми беше Бомбай, откъдето се канех да опозная Индустан, ала различни обстоятелства ми наложиха да остана там по-дълго. Спокойно можех да си го позволя, тъй като бях пълен господар на времето си.

Онзи, който измъчен от пламтящата жега над Арабското море, стъпи на земя като остров Цейлон, той се чувства и физически, и душевно така запленен, че му е много трудно да го напусне след кратък престой. Великолепната природа на острова е просто едно предизвикателство за науката а пък етноложките условия и дадености са толкова своеобразни, че човек не може да устои на своя вътрешен импулс да остане по-дълго за своите изследвания.

Намирах се на фара на Поен дьо Гал и се наслаждавах на великолепния пейзаж, който се беше ширнал под мен.

В пристанището лежаха на котва множество плавателни съдове, влизащите и излизащи кораби оживяваха картината. Сред тях се виждаха всички възможни видове и размери, като се започне от най-прекрасните европейски параходи, та се стигне чак до мизерните китайски джонки и сингалските пристанищни лодки с тяхната странна конструкция. Шведски и датски китоловни кораби, идващи от южното полярно море, тежки холандски тримачтови кораби с високи старомодни предстройки на носовете си, английски военни и търговски плавателни съдове, леки френски кораби, както и елегантни «американци» с остър кил и такъв такелаж, който изисква голяма сръчност от екипажите, пристигаха и заминаваха или пък леко се полюшваха на котвените си вериги. Към тази гледка се прибавяше и голямото оживление, царящо на брега, който изцяло привлече вниманието ми.

Малки скалисти островчета, обрасли с кокосови палми и пандани, се издигаха от блестящата морска шир, набраздена от вечно надигащите се и търкалящи се вълни. Между тях се проточваха безброй коралови пояси, отделени От сушата с тесни водни ръкави, в чиито прозрачни талази плаваха червени и сини риби. Недалеч от брега лакоми акули се бяха сдърпали за трупа на умряло куче, разтворени мидени черупки блестяха в мокрия пясък, а многокраки рачета пълзяха нагоре по стръмните скали. Къщите и колибите на града закачливо се бяха изпокрили под короните на палмите и плодните дървета, а където чистите улици се простираха достъпни за човешките погледи, там можеше да се види царящото голямо оживление — пасящи зебу, работещи по строежа на канала слонове, които със своя ум и своята сила вършеха работата на десетина-двайсет души, чернокожи стражи, разхождащи се госпожици, до прозрачност бели деца на английски родители, заедно със своите дребни пъргави френски бавачки или с кльощави възпитателки от Лондон и меднокожи местни дойки, пушещи тютюн сингалски момичета и момчета, тежко и гордо крачещи мюсюлмани, пазарящи се евреи, окичили по себе си всевъзможни дреболии, очевидно без някаква стойност, малайци с плитки, дъвчещи бетел рачпути, [229] будистки свещеници с техните дълги сернистожълти одежди, бръснати до голо глави и бради, английски мичмани, облечени в червени куртки, подрънкващи силно с тежките си саби, живописно красиви индуски девойки, украсили носове, чела, уши, ръце и крака с корали или със злато и скъпоценни камъни.

И всичко това бе потънало в омайващите аромати на юга. Слънцето се канеше да се потопи в морските вълни и обсипваше искрящата водна шир с пурпур и злато. Това беше такъв миг, който на човек му се иска да продължи часове.

До мен се беше облегнал сър Джон Рафли. Той не забелязваше абсолютно нищо от заобикалящата го прекрасна гледка. Разкошните мастилени цветове, в които искреше и пламтеше небето, кристалните води на океана, пронизани от слънчевите лъчи, освежителните благоухания на постепенно разхлаждащия се въздух, както и пъстроцветното оживление на ширналия се пред очите ни тъй красив Божи свят му бяха във висша степен безразлични. Всичко това не биваше да се одързостява нито за миг да приковава неговото внимание, нито да влияе на неговите чувства. И защо ли? Странен, излишен въпрос! Че какво ли беше всъщност този Цейлон в неговите очи? Просто един остров с някакви хора, с някакви животни и някакви растения, заобиколен от вода, която не ставаше дори за миене или пране, а да не говорим за приготовлението на чай. Че какво остава тогава? Съвсем сигурно няма да е нещо забележително или чак толкоз хубаво! Какво ли е Поен дьо Гал в сравнение с Хъл, Плимът, Портсмът, Саутхемптън или пък Лондон! Какво ли представлява губернаторът в Коломбо в сравнение с кралица Виктория, кралица на Англия, Ирландия и Шотландия! Какво ли е Цейлон пред Великобритания и нейните колонии! И какво ли е изобщо целият свят пред Рафли-Касъл, където беше роден сър Джон?

Добрият достопочтен сър Джон бе един стопроцентов англичанин. Като собственик на безмерно богатство, той никога не беше и помислял да се ожени и бе един от онези затворени и мълчаливи британци, които се завират и в най-отдалечените кътчета на земното кълбо, с безкрайно хладнокръвие и безразличие преживяват най-опасни приключения и най-сетне уморени и преситени се завръщат в родината си, за да могат вече като членове на някой прочут пътешественически клуб с пълно право да подхвърлят едносрични забележки за своите отминали преживявания. Той бе толкова голям чудак, че само в редки случаи високият кокалест англичанин представляваше поносима компания. Обаче сър Джон Рафли имаше добро сърце и то бе винаги готово да компенсира и големите, и малките чудатости, към които той проявяваше такава склонност. Изглежда за него бе немислимо да се развълнува. Сър Джон се оживяваше само тогава, когато му се предлагаше възможност да сключи някой облог. Манията за обзалагане беше единствената му страст, при условие, че при него изобщо можеше да се говори за страст и действително би било цяло чудо, ако някой път той пропуснеше подобен изгоден случай.

След като бе обиколил всички страни по Божия свят, сър Джон най-накрая беше пристигнал в Индия, чийто генерал-губернатор бе негов роднина, и я беше пребродил във всички възможни посоки. Беше посетил вече няколко пъти Цейлон и по поръчение на своя роднина беше дошъл пак тук, за да предаде важни документи на местния губернатор. Бяхме се запознали в хотел «Мадрас» и аз се бях присъединил към него, защото опитът, познанията, а и връзките му можеха да ми бъдат от голяма полза. По онова време в онези далечни страни от немските представителства имаше още много да се желае, а компанията на един англичанин, чието правителство умееше енергично и настоятелно да се застъпи за поданиците си по всички краища на света, можеше да е само изгодна за мен. Лека-полека ние се бяхме сближили и духовно и макар че никога не му се беше удало да ме накара да сключа и най-малкия облог с него, все пак сър Джон ме беше обикнал толкова, че проявяваше към мен кажи-речи братска привързаност.

И ето че сега, безчувствен към всичките природни красоти около нас, които ме опияняваха, той се беше облегнал до мен, втренчил събраните си очи с такава настойчивост в златното си пенсне, кацнало върху самия край на дългия му нос, сякаш се мъчеше да направи някакво епохално потресаващо откритие по своя зрителен инструмент. Наблизо беше облегнал своя чадър, който използваше и при дъжд, и при слънце. Той беше толкова изкусно изработен, че можеше да служи и като бастун, и като сабя, като столче, лула и далекоглед. Тази единствена по рода си рядкост му беше подарена от Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47 като почетен спомен. Той никога не се разделяше с нея и не би я разменил дори срещу всичките съкровища на света. Тази chair-and-umbrella-pipe, [230] както сам я наричаше, му беше почти също тъй скъпа и любима, като неговата разкошно обзаведена и бърза малка парна яхта, хвърлила котва долу в пристанището, която беше поръчал да му направят за неговите лични нужди в световноизвестните корабостроителници на Грийнок край Клайд, защото винаги и във всичко бе свикнал сам да си бъде господар и не желаеше да зависи от заповедите на който и да било капитан.

Докато погледът ми се рееше из околностите на фара, забелязах колона от местни войници, които се приближаваха до една стърчаща скала, врязваща се доста навътре в морето. Зорко охраняван, от двама въоръжени мъже, начело крачеше някакъв човек с вързани ръце, който, ако се съдеше по облеклото му, сигурно беше сингалец. Несъмнено тук ставаше въпрос за екзекуция и тъй като знаех колко живо съчувствие и какъв интерес проявяваше моят спътник към подобни сцени, направих опит да го изтръгна от неговите потресаващи наблюдения.

— Сър Джон Рафли!

Не последва отговор.

— Сър Джон Рафли! — извиках аз по-силно.

— Йес! — отвърна ми той без да откъсва поглед от златната рамка на пенснето си.

— Сър, няма ли да хвърлиш един поглед ей там насреща?

— Защо?

— Струва ми се, че се канят да блъснат едно същество във водата.

— Същество ли? И какво е то? Кон? Куче? Човек?

— Човек, сър Джон!

— Well, ами тогава го остави спокойно да се удави, Чарли!

Със същото усърдие той продължи да изследва пенснето си. Колоната бе стигнала вече до върха на скалата и там спря. Войниците образуваха кръг около вързания човек.

— Все пак ми се ще да узная какво ли престъпление е извършил този клетник — продължих аз, за да събудя любопитството на сър Джон.

— На теб направил ли ти е нещо?

— Не е.

— Good God, [231] ами че тогава нека го удавят, Чарли!

— Но те са му вързали ръцете!

Явно налучках правилния подход, за да събудя съчувствието му. Той много мразеше всяко ненужно посегателство над личната свобода на човека.

— Вързан ли е? Zounds, това е жестоко, това е подло! В добрата стара Англия никой не би го направил.

— Съвсем си прав. Британците са благородни във всяко отношение. Когато екзекутират някого, те го оставят да умре поне без да го връзват. Я виж само колко многочислена охрана придружава този нещастник!

— Къде става това, Чарли?

— Ей там на онази врязала се в морето скала!

Сега той действително хвърли един поглед натам, накъдето му сочеше протегнатата ми ръка. Все още очаквах някоя твърде безразлична забележка, но този път се видях излъган, понеже десницата му бързо посегна нагоре, за да приближи пенснето до очите му и така да получи максимална яснота на разкрилата се пред него картина.

— Heigh-ho, [232] нима е възможно!

— Кое?

— Ами този там да е Калади!

— Калади? Кой е той, сър Джон?

— По-късно ще разбереш. Сега трябва да се убедя, че действително е той.

Рафли взе своя чадър, разтвори го, опъвайки светлосивия му плат, завъртя няколко бурмички по кухата му двойна пръчка и после насочи, така образувалия се далекоглед, към мястото, където предстоеше да се състои екзекуцията.

— Чарли, да се обзаложим ли? — попита ме той след кратко мълчание, по време на което любопитството и напрежението, изписали се по лицето му, все повече нарастваха.

— За какво?

— Че този човек няма да се остави да бъде удавен. Залагам сто соверина! [233]

— А с кого се обзалагаш?

— С теб, разбира се!

— Сър, нали знаеш, че не се обзалагам!

— Well, наистина. Чарли, ти си чудесен човек, но все още не си станал съвършен джентълмен, иначе нямаше все да се опъваш, а някой път щеше да приемеш един или друг облог. Въпреки това ще ти докажа, че щях да спечеля.

Той пъхна два пръста в устата си и изсвири така, че този остър и пронизителен звук се разнесе надалеч. Чу го и осъденият. Дали познаваше сигнала на англичанина? С рязко движение той вдигна наведената си глава и погледна нагоре към фара. Рафли свирна още веднъж и размаха чадъра над главата си.

Резултатът беше много изненадващ. Най-неочаквано осъденият на смърт чрез удавяне се втурна напред, проби си път през кръга от войници, стигна до ръба на скалата и с главата надолу, се хвърли в морето.

— Виждаш ли, Чарли — подсмихна се Джон Рафли, — че щях да спечеля облога?

— Все още нищо не виждам. Та човекът сам се удави.

— Удавил ли се е? Ти да не си мръднал?

— Че какво друго е станало?

— Какво друго ли? Well, ей сега ще разбереш. Look at that! [234]

Ето че изплува на повърхността. Е, Чарли, какво ще кажеш сега?

— Бога ми, той е жив! Въпреки вързаните си ръце този обесник плува като риба!

— Като риба ли? Pshaw, твърде слабо сравнение. Искаш да кажеш като омар! Това е Калади, предишният ми слуга, най-добрият плувец и гмуркач надлъж и нашир из тези скучни острови, ала както изглежда доблестният мюдюрин, [235] който го е осъдил, не знае това.

— Този човек е бил твой слуга? Значи затова познава сигнала ти, а?

— Така е. Впрочем, той трябва да е извършил нещо дяволски лошо, защото обикновено тези околийски управители оставят всеки местен туземец да се измъкне, стига само това да е някакси възможно. Та нали в крайна сметка и самите те са сингалци! Виж, вързаните ръце изобщо не му пречат, защото плува по гръб. Насочва се право към фара!

Иначе толкова мълчаливият англичанин изведнъж се беше оживил извънредно много. Следеше с голямо напрежение всяко движение на плувеца, размахваше ръце във въздуха, сякаш така можеше да му помогне и непрекъснато даваше обяснения, които изглежда смяташе за необходими.

— Какви тласъци прави само! Колко бързо се придвижва напред! По дяволите, онази сган го преследва! Но преди войниците да успеят да изминат заобиколния път от скалите до фара, той отдавна вече ще е тук. Познавам го. Миналата пролет заедно с него преплавахме през Калина-Ганга, през Калу-Ганга, че даже и през буйната придошла Махавели.

— С какво се занимаваше преди да постъпи на служба при теб?

— Беше най-ловкият ловец на бисери из плитчините на Негомбо и само за да ми угоди се отправи с мен към вътрешността на страната. Веднага го познах и сега ще го спася.

— Как? Ако действително е извършил тежко престъпление, ще е невъзможно.

— Невъзможно ли? Ти не познаваш тази шантава страна и този още по-шантав народ, Чарли. Аз съм сър Джон Рафли от Рафли-Касъл в добрата стара Англия и ми се иска да видя мюдюрина, който ще се осмели да се разправя с мен! Ето, Калади достигна вече брега. Цяло щастие е, че наблизо нямаше акули, иначе с тези вързани ръце лошо му се пишеше. Ела, Чарли, нека го пресрещнем! Той ме позна и тича право насам.

Наистина така беше. След като стъпи на сушата, Калади бързо се затича към платформата, върху която се издигаше стройният стълб на желязната кула. Пъргаво слязохме по тесните стъпала и долу се сблъскахме с него.

— Вишну да те благослови, сахиб — поздрави той, останал без дъх. — Бях близо до смъртта. Искаха да ми вържат и краката, както и да закрият очите ми с парче плат. Но ти си раджа, господар, махараджа, велик и могъщ господар, и сигурно ще спасиш Калади, твоя верен слуга!

— Well, ще те спася — отговори Рафли, като извади ножа си, преряза въжетата от лико, с които беше вързан сингалецът. — Какво престъпление си извършил?

— О, нищо, сахиб, почти нищо. Но моят крис се оказа твърде остър и прониза малко по-надълбоко сърцето на един човек.

— Murderer! [236] Мътните го взели, човече, та това е малко повече от нищо! Уби ли го?

— Да, мъничко.

— Какъв беше той?

— Китаец.

— Само китаец? Това не е толкова зле! И какво ти направи, че грабна камата?

— Дойде и поиска да отвлече Молама, цветето и щастието на моя живот.

— Fudge! [237] Щастието на твоя живот! Глупости! Измежду сто щуротии, вършени от хората, за деветдесет и девет са виновни тези проклети фусти! Любовта е най-коварната илюзия, рожба на въображението ни, която познавам, и вече е лишила от разум милиони хора. Но се надявам, че тази баня е поохладила страстите ти. Знаеш ли къде е хотел «Мадрас»?

— Че как да не го знам, сахиб! Нали ти на два пъти живя там.

— Пак съм отседнал в него. Ето че преследвачите ти идват. Засега се скрий! След час ме потърси в хотела!

— О, добри ми господарю, как да ти благодаря? Върна ми живота и сега ще мога пак да видя Молама, утехата на моите очи! Дано всеблагият Вишну да те възнагради!

— Look out, [238] обеснико, иначе ще те заловят!

Калади се втурна към другия край на платформата, спусна се долу и в следващия миг изчезна в бамбуковия гъсталак.

И беше крайно време, понеже войниците бяха вече наблизо, а насам бързо се носеше и многочислена тълпа, чието внимание бе привлечено от тази необикновена сцена. Донякъде бях загрижен за изхода на тази история, ала Рафли посрещна с обичайното си хладнокръвие и безразличие техния предводител, който скоро се изправи пред нас.

— Къде е Калади, който ни избяга? — попита цейлонецът.

— Какво искаш от него?

Човекът се стъписа от грубия му заповеднически тон, който явно не беше очаквал, защото смяташе, че е в пълното си право.

— Искам да го заловя.

— Ами търси го тогава!

— Ти знаеш къде е.

— Ха, тъй ли мислиш?

Пенснето отново се плъзна напред до самия връх на носа му. Джон Рафли взе да подръпва краищата на бакенбардите си и се изсмя, от което ясно разбрах, че тази сцена му доставяше голямо удоволствие.

— Да, знаеш, защото ти му подсвирна и му направи знак да избяга!

— Вярно е. Имаш ли нещо против?

— Трябва да те арестувам.

От безмерно удоволствие добрият Джон Рафли широко отвори уста, ококори очи, а после каза:

— Да арестуваш мен? Един джентълмен от добрата стара Англия? Тук на Цейлон в това свърталище на жаби и гущери? Човече, ти съвсем си откачил! Гледай да изчезнеш час по-скоро. Калади е мой и ще правя с него каквото си поискам!

— Твой ли е? Как така?

— Той е мой слуга и върши всичко по моя заповед. Без съгласието ми никой не бива да го докосва. Дори и мюдюринът.

— Ами щом е твой слуга, защо не остана при теб, защо си отиде?

— Отпратих го, защото тъй ми се искаше. А сега върви при мюдюрина и му кажи, че ще разговарям с него!

— Няма ти да разговаряш с него, а обратното, той с теб.

— Ха! Как така?

— Много просто — защото ще те арестувам и ще те отведа при него. Ще наредя да преследват човека, когото наричаш свой слуга и хората ми сигурно ще го заловят. Хайде, тръгвай с нас!

— Be gone! [239] Гледай час по-скоро да изчезнеш!

— Не дойдеш ли доброволно, ще трябва да те принудя.

— Я се опитай, да видим дали ще успееш!

Развеселеният лорд измъкна един чифт грамадни револвери. Последвах примера му и също извадих моите.

— Смятате да се съпротивлявате, така ли? — попита изплашеният цейлонец.

— Не, скъпи ми синко. Не смятаме да се съпротивляваме, а само малко да те позастреляме, в случай че ти хрумне да продължиш да ни досаждаш.

Човекът изпадна в страшно затруднение. В него се бореха чувството за дълг и страхът, който изпитваше от оръжията ни, но в крайна сметка изглежда страхът му надделя.

— Ти какво каза, сахиб, откъде си?

— От Англия.

— От Англистан, където живее великата кралица? Истината ли казваш?

— Да!

— И със сигурност ще отидеш при мюдюрина?

— Със сигурност.

— И няма да ни измамиш?

Лицето на Рафли просто сияеше от удоволствие. Той поглади бакенбардите си по такъв начин, който неоспоримо доказваше отличното му настроение.

— Аз съм махараджа от Англистан, а ето този сахиб е още къде-къде по-голям махараджа от Германистан. Ако не вярваш, ще ти го докажа. Можеш ли да четеш?

— Да! — увери го човекът, макар че сигурно не познаваше нито една буква. Несъмнено отговори така, само за да внуши на подчинените си необходимото уважение.

Сър Джон бръкна в джоба си и извади някаква сгъната хартия. Беше листът за ястия, който беше взел от хотел «Мадрас». Подаде му го с думите:

— Ето, чети!

Човекът пое листа, допря го до челото си, после със сериозен и важен вид втренчи поглед в него и раздвижи устни, сякаш четеше. След това пак го сгъна най-грижливо, притисна го до гърдите си и го върна на англичанина.

— Сахиб, ти каза истината. Вие двамата сте махараджи от залеза на слънцето. Ето тук е написано. Мога да ви пусна да си вървите, понеже вече знам, че сигурно ще отидете при мюдюрина, за да ме извините и да му кажете, че съм оставил осъдения да избяга само защото е твой слуга и следователно имаш правото да се разпореждаш с него.

Почти поздравявайки, той сложи длани върху гърдите си, после се обърна към своите бойни герои и като се спуснаха от платформата, всички те поеха към града. Насъбралата се любопитна тълпа лека-Полека се разотиде.

Откъм пристанището долетя някаква странна и монотонна песен. Тя се носеше от необичайно голям китайски кораб, чийто котвен шпил въртяха петима мъже, за да вдигнат голямата котва. Същевременно те отмерваха такта на крачките си с обичайната за подобни случаи песничка «тиен омма омма тиен воозинг».

Рафли побутна пенснето си по-близо до очите и внимателно разгледа плавателния съд.

— Чарли! — обади се той.

— Сър Джон!

— Да се обзаложим ли?

— Да се обзаложим? За какво?

— Че капитанът на тази джонка или си е загубил акъла, или пък плава под твърде съмнителен флаг.

— Защо мислиш така?

— Ти не си моряк и ти липсва поглед за такива неща. Виждал ли си някога джонка с три мачти?

— Не.

— Ами с такива необикновени платна и странен такелаж?

— Че какво им е толкоз странното?

— Смесицата от китайски и американски начин на изработка, както и съотношението между височината на различните мачти. Как така бизанът [240] е по-висок от гротмачтата и фокмачтата? И за какво му е този дълъг шпир [241] с двоен фордун?

— Наистина е необичайно! По вида на фордуна може да се направи заключението, че този плавателен съд има триъгълни платна, за да се движи по-лесно и по-бързо срещу вятъра, а ми се струва, че мачтите му имат споменатата височина, защото с постепенното увеличаване на броя и размерите на платната отпред назад се е целяло да се постигне по-голяма бързина, на което обаче никак не подхожда конструкцията на корпуса, наподобяваща твърде много формата на буре.

— Чарли, в морското дело те мислех за лаик, но ти наистина имаш верен поглед за неща, които обикновено се изплъзват от окото на сухоземните плъхове. Тази джонка е едно нескопосано подражание на бързите американски платноходи и за нищо на света не бих й се доверил по време на някоя хубава буря.

— Този странен вид и такелаж сигурно има някакво предназначение, което не разбирам.

— Естествено! Нека прибавим към всичко това и факта, че този плавателен съд вдига котва, за да отплава в открито море тъкмо сега, когато приливът все още продължава! За да постъпва така, капитанът сигурно има всякакви други, но не и навигаторски причини. Залагам сто соверина, че има нещо нечисто или в главата му, или под дъските на неговата палуба. Участваш в облога, нали?

— Никога не се обзалагам.

— Ами заложи поне десет лири срещу моите сто!

— Сър, и това няма да стане!

— Действително ли не желаеш? For shame, [242] Чарли, засрами се! Цяло нещастие е, че иначе си толкова мил и разбран човек, а никога не се съгласяваш да приемеш един облог. Ти и през целия си живот няма да успееш да станеш истински джентълмен, а тъй като това страшно ме ядосва, ще гледам някой път да те принудя да се обзаложиш за нещо. Виждаш ли онзи испански параход? Нима и той също се кани да излезе в открито море?

— Едва ли. Сигурно ще вземе китаеца на буксир, за да го измъкне от пристанището срещу течението.

— All right! [243] Той застава пред него, а ето че сега китаецът ни показва кърмата си. Можеш ли да видиш какво име носи?

— Не.

— Тогава ще трябва да си помогна с моята чадър-лула.

Той взе любимия си предмет, нагласи лещите на далекогледа и погледна през него към джонката.

— Казва се «Хайанг-дзъ». По дяволите тези глупави имена, дето си ги измислят жълтоликите плиткаджии! Хайде, Чарли, ела! Щом не искаш да се обзалагаш, корабът изобщо не ни засяга повече.

Отправихме се към града, а после поехме към хотел «Мадрас». Веднага отидохме в просторната прохладна стая на англичанина, за да чакаме там Калади. Но уговореното време изтече, без той да се появи.

— Чарли!

— Какво?

— Ще се обзаложим ли?

— Не.

— Та чуй най-напред какво имам предвид, де! Твърдя, че на този нещастник му се е случило нещо лошо и поддържам мнението си като залагам петдесет лири. Естествено, ти не мислиш така и следователно този път ще приемеш облога!

— За съжаление не мога, защото съм на същото мнение като теб, сър Джон. Ако всичко беше наред, той отдавна вече трябваше да е дошъл.

— Well! Е, що се отнася до облозите, ти си оставаш просто един непоправимо скучен човек. Истинският джентълмен би приел моя облог, дори и ако мнението му съвпадаше с моето. Ще почакаме още пет минути. Не се ли появи дотогава, ние ще тръгнем и… тихо, какво става навън?

На улицата, където светлината на многобройните окачени по верандите фенери се бореше с настъпващата вечерна тъмнина, се вдигна необичаен шум. Разнесоха се силни пронизителни викове и се чуваха припрените стъпки на множество тичащи хора.

Излязохме навън пред входа. По-голямата част от тълпата беше вече отминала, но все пак се появихме навреме, за да забележим някакъв бягащ бързо като заек човек, преследван от тълпата с голямо настървение.

В бързината ни пенснето беше паднало от носа на Рафли. То висеше сега върху жилетката му на своя черен копринен шнур.

— Чарли!

— Сър Джон!

— Знаеш ли кой беше този човек?

— Не.

— Калади.

— А-а…!

— Да, съвсем сигурно беше той. Познали са го и са решили пак да го заловят.

— Невъзможно е да е бил той.

— Защо?

— Защото несъмнено щеше да потърси убежище тук при нас.

— Pshaw! Този добър човечец просто не е искал да ни докара тук преследвачите си, които несъмнено щяха да ни досаждат.

— Това би означавало да притежава прекалена деликатност и такт, за да постъпи така, само защото някога си се погрижил за него. Та нали знае, че в случая животът му е поставен на карта!

— Животът му? Ти какво си въобразяваш? Я не се заблуждавай, Чарли! Калади е не само най-добрият плувец, но е и най-издръжливият и добър бегач, когото познавам. Няма да им позволи да го хванат. Но въпреки всичко той се нуждае от помощта ми и затова ей сега ще отида при мюдюрина. Ще дойдеш с мен, нали?

— Разбира се!

Върнахме се обратно в стаята, за да вземем шапките си, а и стола-чадър-лула на сър Джон, но все още не бяхме успели да посегнем към въпросните предмети, когато чухме как вратата зад нас се отваря и вътре се вмъкна Калади, който едва си поемаше дъх, а потта се стичаше по цялото му тяло.

— Извинявай, сахиб, че не дойдох по-рано — задъхано промълви той.

— Видяха те, нали?

— Да, сахиб. За да стигна до теб, трябваше да мина по улиците на града, през които преди малко ме бяха превели. Хората ме познаха и се опитаха да ме заловят.

— Well, момчето ми, но не са успели да те спипат.

— Не. Побягнах, стигнах чак до залива, после заобиколих града и откъм противоположния му край се добрах до градината зад хотела. Преследвачите ме изгубиха от очи и едва ли ще ме открият тук.

— All right! Седни да си поемеш дъх! Чарли, видя ли, че съм бил прав? Не са успели да го догонят. Той е славен човек, ловък и смел, което съвсем не може да се каже за тази страхлива и подла сингалска пасмина. И тъкмо заради това ми харесва.

— Сахиб, ти си много добър махараджа! — подметна Калади.

— Pshaw! Я мълчи! Ако не ме беше спасил, акулите отдавна да са ме разкъсали. Чарли, трябва да ти кажа, че веднъж бях предприел пътешествие с парната си яхта, за да огледам тези скучни острови. Така стигнах до плитчините на Негомбо и тъй като исках да погледам как се вадят бисерите от морето, се приближих повечко до рифовете, стъпих върху релинга и се хванах с ръце за вантите. Но понеже не познавахме добре тамошния фар-ватер, ние се блъснахме леко в един риф и от последвалия удар бях изхвърлен извън борда.

— Но веднага спряха машината, нали, сър?

— Чарли, какво ти спиране! Понеже винаги сам командвах на яхтата, а щурманът трябваше дяволски много да внимава да ни държи по-далеч от скалите, просто нямаше кой да даде съответната заповед на машиниста. Впрочем, както се оказа по-късно, никой не забелязал моята злополука. Не, казах никой, а това не е вярно, защото този храбрец станал свидетел на всичко. След като е бил вече три минути под водата, той се появил на повърхността изтощен, влачейки тежък товар с миди. В същия миг ме видял да падам, пуснал мидите да потънат и се устремил към мен, за да ме подхване. Все пак измина доста време докато успее да ме улови, защото ни делеше доста голямо разстояние, а и макар да не съм лош плувец, се чувствах останал съвсем без сили. Но така или иначе се добра до мен тъкмо навреме, за да ме задържи на повърхността на водата. Най-сетне на яхтата бяха забелязали случилото се. Спуснаха лодка, прибраха ни и ни качиха на борда. Калади, сега ти оставаш тук и ще ни чакаш да се върнем! А ти, Чарли, идваш с мен при мюдюрина!

Заключихме сингалеца в стаята и излязохме от хотела. Пред жилището на висшия чиновник безделничеха цял куп негови подчинени. В онези страни всеки богат човек си има отделен слуга за всяко нещо. Това се обуславя от кастовото разделение на обществото и става възможно единствено благодарение на изключително ниското възнаграждение, както и на много ниските цени на всичко, което е необходимо за задоволяване на житейските нужди.

— При великия мюдюрин ли искате да отидете? — попита ни един от тези хора.

— Да.

— Тогава ще трябва да дойдете утре. Сега е вече много късно.

Рафли избута човека настрани.

— Fool, глупак, отдръпни се!

Само след миг се видяхме обградени. Неколцина дори се осмелиха да ни хванат за ръцете и за дрехите. Лицевите мускули на сър Джон се раздвижиха по особен начин, което показваше, че този чудак се намира в добро настроение. После англичанинът вдигна своя чадър, замахна с него и така удари най-близкостоящия човек през лицето, че той залитна и направи няколко крачки назад. Това незабавно ни спечели тъй желаното уважение и вече можехме необезпокоявано да влезем вътре.

— Виждаш ли, Чарли, какво представлява моята чадър-лула? Тя е толкова необходим за околосветски пътешествия предмет, какъвто сигурно няма да намериш другаде — доволно се засмя англичанинът. — Може би съвсем скоро ще ми се удаде възможност още веднъж да ти го докажа.

Минавайки през верандата, ние се озовахме в нещо като преддверие, чиито стени не стигаха до самия таван, а само малко над един човешки бой, за да оставят свободен достъп за свежия въздух. Този архитектурен стил, тъй добре съобразен с местните климатични условия, се среща почти на всяка крачка в Поен дьо Гал. В това помещение двама слуги седяха върху рогозки. Щом ни видяха, те се изправиха и ни зададоха съвсем същия въпрос:

— При великия мюдюрин ли искате да отидете?

— Да.

— Вечерта той никога не приема. Кой ви пусна?

— Самите ние, ако нямаш нищо против.

— Вървете си и утре сутринта елате пак!

— Няма да стане, момчета.

Без много церемонии Рафли се отправи към входа на следващата стая, но веднага двамата мъже се изправиха на пътя му.

— Стой! Влизането тук е забранено! Върни се!

— Well! A после пак напред! Я елате тук, момчета! Той сграбчи единия с дясната, а другия с лявата си ръка, завлече ги обратно до входа и ги изхвърли навън при останалите, които вече съвсем изгубиха ума и дума. Страхотен шум и крясъци последваха това необичайно нападение, ала Рафли запази непоклатимото си спокойствие. Той побутна пенснето си по-близо до очите, хвана ме за ръката и каза:

— Хайде, Чарли, ела, защото накрая и мюдюринът ще си помисли, че ще вземем да го изхвърлим и ще се свре някъде.

Влязохме в следващата стая. Стените й бяха от бамбук, а облицовката — от бананови листа. В средата на помещението на двоен шнур висеше лампа, която хвърляше слаба светлина върху скъпоценен персийски килим, където беше седнал по турски търсеният от нас човек. Позата, в която го заварихме, турците наричат «рахат отурмак», а това ще рече «почивка, отмора на крайниците». Дребничкият кльощав чиновник беше облечен в дрехи от жълта коприна, а самият поглед на ококорените му очи, полуотворените устни, както и страхът, изписал се по лицето му, ясно показваха, че беше чул предизвикания от нас шум и че в никакъв случай не гледаше на появяването ни като на някаква незначителна и безразлична случка.

— Good day, сър! — поздрави го Рафли на английски, макар да знаеше, че пред него се намира местен жител. Човекът отвърна на поздрава му, с леко кимване отговори и на моя ням поклон, а после попита:

— Какво искате?

— Да седнем! — подхвърли кратко англичанинът и незабавно се настани отдясно на мюдюрина, давайки ми знак да сторя същото от другата му страна. Щом последвах примера му, той продължи:

— Ти ли си мъдрият мюдюрин, който съди всички хора, извършили някакво престъпление в Поен дьо Гал?

— Да.

— Как ти е името?

— Оривана оно Явомбо.

— Well, имаш гордо и звучно име. Но аз ти казвам, Оривана оно Явомбо, че няма да си още кой знае колко дълго мюдюрин.

Чиновникът се сепна.

— Какво каза? Не те разбирам.

— Я ми кажи, чия собственост е този остров?

— На великата кралица на Англистан.

— Ами кой ти е дал тази служба?

— Губернаторът, който е служител на нашата могъща владетелка.

— А той може ли и да ти я отнеме?

— Да, стига само да поиска.

— Е добре, тогава той ще поиска.

— Но защо?

— Защото си извършил прегрешение към собствеността на онези, на чиито заповеди си длъжен да се подчиняваш.

— Чужденецо, внимавай какво говориш! Устата ти хули един верен син на великата кралица.

— Известно ли ти е името Калади?

— Да, Калади на два пъти ни избяга, за да се изплъзне от смъртта, ала хората ми са по петите му и пак ще го заловят.

— Какво право имаш да го преследваш?

— Той уби един човек.

— Убил е само някакъв си подъл и презрян китаец. Ти познаваше ли го?

— Да, беше човек от екипажа на джонката «Хайанг-дзъ». Опитал се е да спипа годеницата на Калади и той го е наръгал с нож. Капитанът на джонката дойде при мен и поиска правосъдие.

— А ти даде ли му го?

— Ще му го дам веднага, щом Калади отново се изправи пред мен.

— Е добре, точно това имах предвид — ти незаконно посягаш на моя собственост. Калади не е твой, а мой слуга.

— Аха, значи ти си онзи англичанин, който му е помогнал да избяга, а?

— Да, аз съм.

— Очаквах те. Ще трябва да те накажа, ако не успееш да ми докажеш, че в момента, когато е избягал от скалата, Калади действително е бил твой слуга.

Рафли се усмихна. Пенснето се плъзна пак към върха на носа му. Той бръкна в джоба си и извади своите револвери.

— Казвам ти, че Калади е мой слуга. Не ми ли вярваш?

— Докажи го!

— Значи не вярваш! Е добре, тогава ще разговарям с теб като джентълмен. Знаеш ли какво е това джентълмен?

— Не, обясни ми!

— Джентълменът е човек, който излиза на двубой срещу всеки, който не му вярва. Ето, вземи този револвер. Ще броя до три и тогава двамата ще стреляме един срещу друг. Хайде, давай! Едно… две…

— Чакай! Та аз изобщо не знам как се борави с това ужасно нещо! — извика мюдюринът и от страх скочи на крака, сякаш изхвърлен от пружина. — Какво съм ти сторил, та искаш да ме убиеш?

— Не повярва на думите ми и затова един от нас двамата трябва да умре. Едва тогава ще бъда удовлетворен и спокойно ще се върна у дома.

— Но аз вярвам на думите ти! Ето, вземи си оръжието!

— Значи вярваш, че Калади е мой слуга?

— Да, знам го със сигурност.

— Well, тогава защо го преследваш?

— Незабавно ще изпратя хора да върнат преследвачите, за да не го сполети някоя беда.

— Не е необходимо. Той е вече при мен на сигурно място.

— Къде живееш сега?

— В хотел «Мадрас».

— Как ти е името?

— Джон Рафли.

— Джон Рафли, племенникът на генерал-губернатора? — възкликна силно изненаданият мюдюрин.

— All right, аз съм.

— Търсих те, но не те намерих.

— Защо?

— Трябва да ти предам едно писмо от губернатора на Канди. Той ми писа, че ще дойдеш.

— За съжаление съм отседнал в хотела, а не в правителствената сграда. Поради тази причина не си ме намерил.

Лордът отвори писмото и бързо го прочете. Накрая лицето му се озари от една толкова весела и доволна усмивка, че тесните му устни се разтеглиха от едното му ухо до другото, а пенснето се изложи на голяма опасност да падне от върха на носа му.

— Чарли!

— Сър Рафли!

— Виждал ли си някога слон?

— С колко крака?

Той весело се засмя на шегата ми.

— Но на лов за слонове не си ходил, нали?

— О, напротив! Ловувал съм и в северните райони на Калахари, а и по други места, ако нямаш нищо против, сър Джон!

— Damn! [244] Мислех си, че ще ти доставя радост, а ето че нищо не излезе! Убивал си слонове с пушка, така ли?

— Разбира се.

— Тогава сигурно гонитбата и затварянето им в корал няма да ти достави удоволствие, а?

— Защо не? Никога не съм присъствал на такъв лов.

— Е, добре. Ей тук получих покана от губернатора за такъв вид лов. Ще участваш ли?

— Разбира се!

— Ти също ще ме придружиш, нали? — обърна се той към мюдюрина.

Човекът се поклони почти до земята.

— Оказваш ми голяма чест, о махараджа! Съобщи ми само часа на тръгването и аз ще се присъединя към твоята свита.

— Ами Калади?

— Свободен е.

— Тогава до скоро виждане!

— До скоро!

Висшият чиновник ни изпрати навън и направи знак на шестима бързоходци, на които нареди да ни осветяват пътя с факли. Слугите, които бяха отказали да ни пуснат при мюдюрина, сигурно бяха страшно учудени на това почетно изпращане, оказано ни от него.

В стаята на хотела Калади ни очакваше с лесно обяснимо безпокойство.

— Какво стана, сахиб? — попита той. — Успя ли да разговаряш с мюдюрина?

— Да. Свободен си.

От радост доблестният сингалец направи такъв скок във въздуха, на който би завидял всеки тигър.

— Сахиб, благодаря ти, ти си…

— Мълчи! Живот за живот. Ти ме избави от смърт, а сега аз ти отвръщам със същото. Ще останеш ли при мен, докато съм в Цейлон?

— Няма да се отделя от теб, докато сам не ме изгониш!

— Добре, тогава се приготви да тръгнеш с мен за Корнегале, където ще ловим слонове!

— Слонове? В такъв случай ще са нужни много хора, мъже, жени и деца. Мога ли да взема и Молама, цветето на моята душа?

— Вземи я!

— Благодаря ти! Изпълнен си с доброта също както облаците с дъжд, а си изпълнен и с любов както звездите на нощта. Нека Вишну те благослови теб и махараджата от Германистан. Ще ви дам и живота си, стига само да го поискате!

Втора глава Лов на слонове

Цейлон, чието име англичаните произнасят Силон, е бил известен на древните индийци като Зиландив, а на гърците — като Тапробане. Туземците наричат острова Сингала. Той е отделен от индустанската суша от морски канал, широк около шейсет английски мили и от брега си до върха Педроталагала се издига на две хиляди и петстотин метра над морското равнище. Често наричат Цейлон остров Малта на Индийския океан, което се дължи навярно на неговото разположение. А то е твърде важно в случай на военни действия.

Както е известно, островът е британско владение на короната и се управлява от собствен губернатор. Всички по-високи постове се заемат от англичани, но все пак броят на белите едва достига седем хиляди. Местните туземци, сингалците, изповядват будизма. Те са се смесили с преселили се по-късно на острова индуси, малайци, явайци, с маври и португалци, както и с негри от Мозамбик и Мадагаскар. Тук-там се вижда и по някой китаец, но той веднага пак бързо изчезва, след като осъществи не дотам похвалните си намерения, довели го на острова при «хората с прави и дълги носове».

По онези земи китайците не се ползват с особени симпатии. Без да презират и най-дребните печалби, за някоя по-значителна изгода те жертват всичко, каквото имат. На сушата лесно се оправят дори и в най-трудните положения, а ако става Дума да се извлече някоя сравнително добра облага, китайците не се плашат и от големите океански вълни. В такива случаи те са колкото хитри, толкова и дръзки, колкото са енергични, толкова са и безскрупулни, и само някой много добре подготвен и сериозен противник може да ги спре.

Вече от доста време много се говореше за някакви малайски пирати, които, обединили силите си, със своите бързи изящни платноходи, снабдени с балансьори, стигаха чак до Андаманските и Никобарските острови, като оказваха успешна съпротива дори и на добре въоръжени европейски кораби. Както разправяха, техен предводител бил някакъв китайски морски капитан, който, преследван от своето правителство, бил избягал от страната и както се мълвеше, на самотен остров в Индийския океан събрал около себе си голяма шайка флибустиери, с които станал много опасен особено за по-малките плавателни съдове. Тези морски разбойници били наречени от жителите на крайбрежието на Китайско море «Янг-дзой», тоест Морските дяволи, и според всички слухове това прозвище било напълно оправдано, понеже дори и към пленниците си те се държали като истински дяволи.

Всички тези мисли ми минаха през главата, когато се събудих на следващото утро и неволно си спомних за китайската джонка, която бе напуснала пристанището при толкова загадъчни обстоятелства. Един човек от нейния екипаж беше посегнал на годеницата на Калади — сигурно на борда на този плавателен съд се намираха все такива брутални хора. Бяхме вече в сезона на непрестанно духащите в продължение на шест месеца от североизток мусони, един период, през който за ветроходите е много трудно да се отправят на североизток, а за някои от тях с определена конструкция и такелаж е направо невъзможно. Можеше ли онази джонка с нейното странно разположение на мачтите и на платната да поеме този курс? Струваше ми се доста вероятно да има намерение да се скрие от мусона зад западната част на острова. Но какво ли щеше да търси там, където сигурно никога досега не беше плавал китайски кораб?

«Чик, чик, чик!» — разнесе се ясно и припряно иззад огледалото. Малкото животинче, достигащо едва седем-осем сантиметра на дължина, което с тези звуци ме изтръгна от моите размисли, беше един геко от онзи вид, дето се среща във всяка къща на Цейлон. След като бе ловувал през цялата нощ, сега явно се канеше да се завърне в скривалището си зад огледалото и смяташе за свой дълг да ме предизвести за намерението си с доверчивото си цвъртене.

За всеки новак появяването на гекото е изненадващо, а отначало дори и малко страшничко. Това дребно симпатично гущерче се среща много често във всяко жилище, през деня се крие в пукнатините на стените, в ъглите и цепките на мебелите и се показва едва вечерта след запалването на светлините, за да започне да лови заспали насекоми. Тъй като гекото е нощно животинче и той подобно на котките има тесни отвесно разположени зеници, които силно се разширяват в тъмнината. Чрез намиращите се по пръстите на краката му кръгли смукалца той е в състояние чевръсто да се катери насам-натам по стените, както и спокойно да се разхожда по таваните на помещенията. Той е доверчив и лесно се опитомява. Даже свиква по време на хранене да се приближава до масата и да си похапва от падналите трошици.

Станах и започнах да се обличам. Току-що бях свършил с тази работа, когато дойде един човек, изпратен от Рафли да ме повика. След като влязох в стаята му, видях, че е седнал на чашка чай, но иначе беше вече напълно готов за излизане.

— Good morning, Чарли — поздрави ме той. — Приготви се, заминаваме! Изпратих вече човек да съобщи на мюдюрина, че тръгваме, а също така дадох уговорения знак на моя щурман, че го викам да дойде тук.

При последните си думи той посочи един шал, провесен от прозореца му като знаме, който лесно можеше да се забележи от яхтата. И сигурно го бяха видели веднага, понеже все още не бяхме свършили закуската си, когато в стаята влезе един мъж, чиято външност още от пръв поглед издаваше моряка. Той беше висок и слаб, с остри черти на лицето, имаше както стойката, така и провлачената походка на тези хора, а погледът на малките му умни очи бе ясен, горд и самоуверен.

— Welcome, Том! — поздрави го Рафли. — Какво е положението на яхтата?

— All right, сър! На борда всичко е наред.

— Има ли достатъчно въглища?

— Йес, сър! Могат да ни стигнат чак до Япония.

— Храна и муниции?

— Нищо не липсва. Що се отнася до хранителните провизии, то те се изразходват, докато с мунициите съвсем не е така. От нашето приключение на географската ширина на Байа, където така подредихме онзи кораб с черни роби на борда, ние изобщо не сме дали нито един изстрел. Нашата «дълга Хариет» има толкова точен мерник, а въпреки това си стои на палубата също като жената на Лот, която навремето, и аз не помня вече по каква причина, била превърната в стълб от сол. Това положение не се издържа повече! Сър, аз съм добър артилерист. Дайте ми в най-скоро време някой удобен случай да чуя рева на моята «Хариет», иначе ще се пръсна от скука!

Рафли се усмихна.

— Имай само търпение, стари морски вълко! Все ще дойде удобен момент за някой и друг хубав изстрел.

— Едва ли ще стане тук, сър. Страшно ми се иска колкото е възможно по-скоро да излезем в открито море. Ако беше моя тази чудесна яхта, с която наистина не може да се мери никой друг плавателен съд, то отдавна да съм вдигнал котва и да съм отплавал надалеч.

— Well, Том, ами тогава вдигай котва!

— Възможно ли е, сър?

— Разбира се! Още днес тръгвам с кола за Коломбо и нямам намерение да зарязвам яхтата тук. Затова отплавайте колкото се може по-скоро, за да ви заваря в пристанището на Коломбо.

— Добре, сър Рафли. Колко път има по суша до града?

— Седемдесет мили.

— Тогава ще успея да хвърля котва там, преди да сте пристигнали. Ще сте там още тази вечер, нали?

— Така мисля.

Щурманът се сбогува.

След като морякът си отиде, се появи един пратеник на мюдюрина. Чиновникът ни молеше да си услужим с неговата карета. Приехме. После дойде Калади, за да ни каже «добро утро». Англичанинът го попита:

— Говори ли с Молама?

— Да, сахиб.

— Ще дойде ли с нас?

— Разказах й за двамата махараджи от Запада, които са толкова могъщи и добри. Тя ще дойде, за да ви служи.

— А какво каза баща й?

— Молама няма нито баща, нито майка, нито братя, нито сестри. Има само мен.

— Тогава побързай да отидеш при нея! След един час тръгваме. Ще ви чакаме при жилището на мюдюрина.

— Мюдюринът няма ли да ме задържи?

— Не бих го съветвал. А сега върви и спокойно се върни!

Скоро, само с един поглед, хвърлен към пристанището, можехме да се убедим, че яхтата е започнала да подгрява котлите си. Коминът й бълваше вече гъст черен дим. Платната й бяха вдигнати, а котвата прибрана и в същия миг, когато напускахме хотела, малкият плавателен съд с остър кил потегли, за да излезе в открито море и насочвайки се към Бентоте и Калтура, да стигне до столицата Коломбо.

Макар и по суша, ние също трябваше да се движим в споменатата посока. Това бе такова пътуване, през такива местности с райски красоти, каквото не бях предприемал дотогава.

В дома на мюдюрина ни предложиха най-прекрасните освежителни напитки и плодове, каквито могат да се намерят в страната. После пред къщата бяха докарани две купени в Англия каляски с по шест коня от стройната и изящна индийска раса. Едната беше за Рафли и мен, а другата за мюдюрина. Калади и Молама също получиха една кола от онези, които, строени в цяла редица, очакваха нашето потегляне. По чисто индийски обичай пред дома на висшия чиновник стояха и чакаха не по-малко от стотина кули, бързоходци, слуги, готвачи, както и други придружители. Бързоходците бяха спешени, а останалите бяха на коне или в различни коли, така че всеки, който ни срещнеше, можеше да се убеди, че има честта да се отдръпне от пътя на много високопоставени господа.

Най-сетне потеглихме. Излязохме от Поен дьо Гал и чак до Коломбо пътувахме по добре поддържан път, от двете страни на който непрекъснато се редуваха села. Къщите надничаха от пищната южна растителност като ковчежета за скъпоценности.

По отношение на растителния свят никое друго селище по света не може да се мери с Поен дьо Гал. Най-характерното дърво за онези области е папаовото дърво (Carica papaya), което има стройно, високо, много равномерно изтъняващо нагоре стебло, напомнящо на парашут, където се крият светлите му, подобни на пъпеши плодове. Беше още ранно утро. Човек трябва да е бил в онези географски ширини, за да опознае вълшебната красота на първите дневни часове в тропическата зона. Такъв чист и благоуханен въздух гали лицето ти! Невероятната синева на небето се отразява в кристалните води. Нежният полъх на ветреца носи срещу нас опияняващия аромат на милиони цветя и цветчета. Какво непознато дотогава чувство на възхищение приповдига сърцето, с какво невярващо удивление оглеждаш непознатите и странни неща, на които се натъкваш на всяка крачка! Има нещо толкова величествено във впечатлението, което тропическият свят прави на чувствителната душа, че само след престой от някой и друг месец човек получава усещането, сякаш е бил там вече дълги години. Тук всичко изглежда ново, необикновено и поразително. Сред тези села и поля, в непроходимите гори се заличават почти всички спомени за нашите европейски форми, представи и явления, понеже обликът на всеки пейзаж се определя преди всичко от растителния свят. Със своето масирано присъствие, с невижданите си форми и яркост на багрите той и само той влияе най-осезаемо на нашето въображение. Колкото едно впечатление е по-ново и по-силно въздействащо, толкова по-бързо и по-енергично спомага за избледняването на предишните представи и спомени. Защото тяхната сила им придава само мнима дълготрайност. Под вълшебното небе на юга светлините и омайващият въздух даряват с истинско великолепие дори най-сивото и безлично кътче. Слънцето разпръсква не само ослепителна светлина, а същевременно обагря всеки предмет и го обвива в съвсем лека омара, която, без да пречи на прозрачността на въздуха, прави багрите по-хармонични, омекотява въздействието на ярките лъчи и потапя цялата природа в такова спокойствие, което се промъква и в нашите души.

Никой друг не може да оцени по достойнство прелестите и природата на Цейлон така, както ловецът. Преследването на дивите слонове често го води на такива места, чиято несравнима красота едва ли може тъй лесно да се разкрие пред очите на някой друг човек, освен може би, да речем, на войниците, изпратени да се бият срещу разбунтували се туземци. Едно пътуване около острова на параход или на увеселителна яхта, по време на което се спира във всички по-големи и по-малки пристанища — ето това би дало възможност на почитателите на живописните и красиви пейзажи да видят много от великолепната природа на Цейлон. Всички, които го посещават, трябва да признаят, че той действително е прочутата и толкова възхвалявана вълшебна страна на Изтока.

Пътят от Поен дьо Гал за Коломбо се вие по крайбрежието. Между него и морето се простира само тясна ивица от кокосови палми, в чиято сянка се гушат нагъсто следващите едно подир друго села. В случая човек не бива да си представя ниските широки корони на нашенските овощни горички. Кокосовите палми, които обичат да се накланят към морето, се издигат на височина от двайсет и пет до трийсет метра, че понякога и повече, и едва на тази височина на стройните им стволове се намират техните разкошни перести корони. Това отнема на пейзажа монотонността, която би била неизбежна, ако кокосовите палми имаха съвсем еднаквите, равномерно и правилно издигащи се контури на палмите арека, които ги карат да изглеждат тъй прелестни, стройни и нежни.

Пътуването ни беше бързо и безпрепятствено. Още бяхме доста далеч от Коломбо, когато вече по-гъстите редици от по-добре построени жилища, както и виждащите се тук-там европейски къщи, ни показаха, че се приближаваме до столицата. По много приятен начин кокосовите горички се редуваха с правителствените градини, засадени с канела. Този храст, който носи такива големи печалби в търговията, достига на височина до метър и половина и твърде прилича на люляка — както по цвета, тъй и по формата на листата си. С всяка измината крачка пътят се оживяваше от все повече какви ли не живописни човешки фигури. Вече се намирахме в предградията на Коломбо, които обаче заради защитните укрепления са отделени от същинския град чрез твърде обширно открито и незастроено място.

Най-сетне минахме покрай прочутото, считано от всички сингалци за свещено, дърво «баниане», чиито главни корени са забити в земята от едната страна на пътя, докато, спускайки се от великолепно разклонената му великанска корона, един от неговите въздушни корени се беше забил в плодородната почва от другата страна на широкия коларски път, където беше образувал втори як и дебел ствол. Това дърво е едно наистина разкошно творение на тропическия растителен свят, една действително царствена издънка на майчинската утроба на този благословен остров.

Малко преди залез слънце стигнахме в Коломбо. Там бяхме посрещнати от един пратеник на губернатора, който бе получил нареждане да ни придружи до хотел «Queens-house». Там ни бе предложено всичко, от което се нуждае човек след еднодневно пътуване в онези географски ширини: прохладни стаи, разкошна баня, спокойствие, почивка и храна. След ядене заедно с Рафли излязох извън крепостните зидове и се насочихме към морския бряг, където се събира изисканото общество на Коломбо, което се разхожда или с карети, или на коне, или пък пеша.

До пътя на едно просторно открито място една войскова част от гарнизона на укрепленията, съставен от индуси, провеждаше учение под ръководството на английски офицери. Съобразявайки се с климата, подобни занимания се състояха само в прохладните утринни и вечерни часове.

Седнахме на една пейка. По време на краткото тропическо здрачаване шумът на морския прибой достигаше до слуха ми като ясно доловим и разбираем говор. Какви странни мисли ме връхлитаха и се преплитаха в главата ми! Ту спирах поглед на суетнята на дребните черупчести мекотели в краката ми, ту погледът ми се зарейваше далеч над безкрайната морска синева. От дясно бе градът със своите укрепления, а отляво — огромен английски хотел, заобиколен от гъста редица кокосови палми, чиито перести корони шумоляха, поклащани от вечерния вятър. Имах чувството, че сънувам. Просто трябваше от време на време да си припомням, че действително се намирах на остров Цейлон. Преживявания от миналото, предстоящи събития, както и образи, рожба на чистата фантазия, се сливат с настоящето в едно странно полусъзнателно съществуване. После човек си спомня само твърде смътно в каква посока са се гонили неспокойните му мисли. Необичайните нови впечатления и чуждата непозната обстановка тъй много объркват, и все пак такива часове остават в съзнанието ни като най-богатите и най-скъпи спомени, които отнасяме със себе си в родината.

Междувременно бе настъпила нощта и войсковата част със звучна музика отдавна се беше оттеглила в града, когато се отправихме обратно към «Queens-house». Пред вратата ни очакваше щурманът Том.

— Пристигнахме, сър! — доложи той кратко по моряшки.

— Well, момчето ми, но къде е яхтата? Не я забелязах, въпреки че дълго я търсих.

— Тя е зад скалите встрани от пристанището, сър. То е изложено на вятъра, а в тези райони хич не са рядкост по-силни пориви, които могат да преобърнат тримачтов кораб като градински стол.

— Well done! [245] Има ли нещо ново на борда?

— Не. Но извън борда направих едно наблюдение, за което трябва да ви докладвам, сър.

— И какво е то?

— Забелязахте ли китайския кораб, който вчера напусна пристанището?

— Йес.

— Доста ме учуди както конструкцията му, така и неговият такелаж, а не ми беше и съвсем ясно, накъде ли всъщност искаше да се отправи, тъй като нали североизточният мусон му пречеше да отплава по обичайния морски път. После ми направи впечатление, че тази сутрин в «черния град» на Поен дьо Гал, където живеят само туземци, били изчезнали не едно и две девойчета. А докато бях на котва до китаеца, забелязах, че на борда му имаше няколко сингалки.

— Мислиш, че е girl-robber? [246] Pshaw!

— О, да, има един girl-robber, сър, някакъв ловец на момичета! Слушах много да се говори за него в кръчмата. Той е китайски пират и слиза на един или друг бряг, за да отвлича девойки, които принуждават после да станат жени на неговите хора. Както разправят, тази банда живеела на някакъв самотен остров.

— Възможно е, но изобщо не ме интересува.

— И мен също, ала при днешната вест неволно се сетих за този пират. Тъй като внимателно бях наблюдавал сингалките на борда на «Хайанг-дзъ», знаех много добре, че те не бяха върнати на сушата. След това ми хрумна историята на вашия Калади, чиято любима е била нападната от един човек на джонката, а днес…

— А днес какво? — попита Рафли, чието любопитство се беше събудило.

— Беше по обед. Морето бе слабо развълнувано и пътувах почти без дим. Освен това бях скъсил платната, така че не беше никак лесно да бъдем забелязани отдалече. И ето че по едно време видях китаецът да плава пред мен. Беше опънал всичките си платна и летеше по вълните като хубав кон при лов на лисици. Ала не можеше да се мери с яхтата. Догоних го, а той ме забеляза едва след като се приближих на не повече от четвърт миля. Веднага си надяна маската, обаче с помощта на далекогледа бях видял вече достатъчно.

— Какво?

— По едно време реши да си проветри трюма и освен люковете бяха отворени още осем дупки, които изглежда бяха изрязани с единствената цел да може през тях да стрелят оръдия. С вързани ръце, на палубата седяха четири жени, които при приближаването на яхтата незабавно бяха свалени долу в някоя от каютите.

— Ти заговори ли джонката?

— Естествено.

— И какво ти отвърнаха?

— Джонка «Хайанг-дзъ», тръгнала за Чила.

— Било е лъжа. Че какво ли ще прави китаецът в Чила? Вчера излезе толкова леко от пристанището, че сигурно нямаше никакъв товар, а в Чила не могат да се намерят каквито и да било стоки за товарене. Тези негодници ми се виждат подозрителни и ще ми достави голямо удоволствие да наблюдавам действията на кораба им.

— А как, с помощта на яхтата ли?

— Разбира се. Тръгвайки оттук, ние ще минем през Канди за Корнегале и така ще стигнем до бреговете на Алигаторската река, наричана от сингалците Кимбу-Ойя. На връщане ще поемем с лодка по реката и този път ще ни отведе до Чила. Там ще ни чака яхтата, а докато дойдем, ти ще имаш време да се оглеждаш и да разбереш какви ги върши китаецът.

— Сър, кога ще пристигнем в Чила?

— Не знам точно.

— Е добре. Имате ли някаква друга заповед?

— Не, можеш да тръгваш!

На следващото утро продължихме пътуването си за Канди, някогашната столица на острова и настояща резиденция на местните крале. Разстоянието между Коломбо и Канди може да се измине за осемнайсет часа. Пътят, който ни бе водил все на север от Поен дьо Гал, малко зад Коломбо изведнъж свърна на изток. Скоро горичките от кокосови палми изчезнаха и млади оризища със своята нежна свежа лъскава зеленина предлагаха на очите много приятна гледка. После се заредиха насаждения от палми врека и дървета сурива, между чиито гъсти и големи листа някак многообещаващо надничаха жълтите им цветове. Особено приятно впечатление ни правеше големият контраст между могъщите черни гнайсови скали, от които се образуваха тукашните планини, и нежните разноцветни, плъпнали нагоре по тях пълзящи растения. Отделни групи от хлебни дървета се редуваха с кафеени, захарни и индигови плантации. После се появи джунглата — една непроходима хаотична плетеница от пищни увивни и пълзящи растителни видове, дървета и храсти, в чиято свежа зеленина бяха втъкани ярки цветове. Най-сетне видяхме, че пътят започна да се оживява.

Срещахме много волски каруци. Опитомени слонове носеха на гърба си хора или пък работеха нещо край пътя, който се виеше по склоновете на планината Кадагавана все по-нагоре, за да предложи на пътниците нови и нови природни красоти. После на върха на планината пред очите ни се откри такава гледка, каквато едва ли може да се срещне и в европейските Алпи. Могъщи скали, остри върхове, опасани с венци от цъфтящи дървета, сякаш феи бяха засадили своите горички по околните височини, за да живеят в тях, скатове, напомнящи изкуствени паркове с буйни потоци, водопади и кротко бликащи извори… а на преден план — хълмистата равнина. Всичко това, окъпано в мека златиста светлина, представляваше такава широка панорама, каквато човешкият творчески дух никога не би могъл да създаде в подобни цветове и ничие перо не е в състояние да я опише такава, каквато е.

Околностите на Канди приличат на огромна градина. Вниманието на чужденците се привлича най-силно от дърветата талипут. Миртата и лавровото дърво са много красиви и се срещат често. Разкошни златожълти слънчогледи и пищни балсамини [247] предлагат такава хармония на багрите, каквато не може да постигне върху платното си и най-сръчният художник. И сред тези чудеса на растителния свят живеят какви ли не най-необикновени животни. Със силни крясъци от клон на клон се мятат маймуни. Папагали и други птици с нежни форми и великолепни цветове прелитат на многочислени ята или пък са накацали сред гъстия листак, сякаш самите те са ярки и пъстри цветове. Нийде другаде по света няма толкова красиво обагрени пеперуди, както на Цейлон. На едно място може да се види как дървесната жаба се промъква в отворените чашки на огромните цветове, а на друго пък — как на някой ствол като късче метал блести раираният или петнист гущер. От време на време някоя гигантска змия показва лъскавата си кожа, напомняща шарките на мрамора, като ловко се измъква от сенчестото блато, за Да се попече на топлите слънчеви лъчи. На едно място виждаш как слон се носи в тежък тръс, игриво размахвайки дългия си силен хобот, а на друго — как леопард с бързи скокове прелита в тъмните сенки между дърветата. Зърнал е някаква плячка, която едва ли ще му се изплъзне.

Вечерта пристигнахме в Канди. Вече ни очакваше многобройна група посрещачи: губернаторът, губернаторският агент, най-важните личности в управлението, както и целият офицерски корпус от полковника, та чак до младшия лейтенант. Хората ядоха и пиха, шегуваха се и се смяха, танцуваха под звуците на специална музика, така че вечерните часове се изнизаха незабелязано.

На сутринта нашата компания потегли в посока на Корнегале, наричан от сингалците Курунаи-Гале. Този град е една от старите столици на острова и между 1319 и 1347 е бил резиденция на местните крале. Жилището на най-висшия административен чиновник се намира сега на мястото на някогашния дворец и земята наоколо е осеяна с какви ли не останки от колонади и орнаменти — развалините на кралската постройка. Новият град се състои от бунгалата на европейските чиновници, всяко от които е заобиколено от градина, от две-три улици, заселени с потомците на холандци и араби, и най-сетне от голям местен базар с обичайните стоки като ориз, къри и какви ли не други неща, които се използват от населението.

Прелестта на града се дължи на неговото необикновено красиво разположение. Корнегале е сгушен в сянката на огромна гнайсова скала, която почти изцяло е лишена от каквато и да било зеленина и в течение на дълги години е била така загладена и оформена, че е придобила съвсем точните контури на легнал слон. Ето защо са я нарекли Аетагала, тоест Скалата на слона, или Скалата на тъскър, тъй като «тъскър» на английски означава мъжки слон с големи бивни зъби. Но Аетагала е само последната брънка от цяла верига от подобно оформени скалисти възвишения, които точно тук внезапно свършват, и заради фантастичните си силуети, образували се под влиянието на различни атмосферни явления, са получили имена като Скалата на костенурката, Скалата на змията, на тигъра, на рибата и Скала на орела. Тези, предизвикващи учудването ни скални масиви имат толкова силно въздействие върху сингалците, че например в стари документи за предоставяне за ползване на земни участъци се срещат изрази като «докато светят, слънцето и луната и докато съществуват Аетагала и Андагала», което ще рече «за вечни времена».

Корнегале е сборно място на будистите. Те се стичат от най-отдалечените кътчета на острова, за да посетят издигащия се на върха на скалния масив храм, до който се стига по стръмни пътечки и изсечени в камъка стъпала. Главният обект за отдаване на смирена почит е вдлъбнатината в гранита от човешки крак, който е подобен на свещения отпечатък от стъпалото на връх Адам, чиито стръмен и остър силует е ясно видим за поклонниците на Аетагала на разстояние от около четиридесет мили.

Понякога в резултат на горещината, непрестанно излъчвана от напечените скали, жегата в Корнегале е много голяма. Затова привечер става почти непоносимо топло, а и задушната нощ е толкова кратка, че до изгрев слънце е невъзможно да настъпи по-чувствително охлаждане на въздуха.

Поради подобни причини се случва реките и езерата да пресъхнат. Тогава страданията на дивите животни достигат до такава степен, че много крокодили и мечки се появяват в града, за да пият вода. В такива случаи животните започват да напускат дивата каменна пустош, която обикновено обитават. Те знаят, че в крайморските низини няма подобни лишения. Там земята е изключително плодородна — големи площи се засаждат с ориз, памук и плодни дървета. Всяка къща и всяка колиба е заобиколена от градина, където растат кокосови палми и арека, дърветата «джак» и кафеени храсти. Навсякъде, докъдето е стигнал плугът, околните хълмове са покрити с пищна растителност, а на всички страни се простират прорязаните от реки гори, в чиито сенки се срещат в изобилие както слонове, тъй и друг дивеч.

Достатъчно добре известно е, че слонът се използва за какви ли не работи, при които неговата огромна сила трябва да се съчетава и с разсъдливост. Когато се почувства липса на опитомени животни, веднага се организира лов, в който участват не само ловците и определените за тази цел хора, но и цялото население от околността. Хората се стичат от места, отдалечени по няколко мили, за да присъстват на толкова вълнуващо удоволствие. Тъкмо в тези дни нуждата от слонове беше станала твърде остра и началникът на отдела за цивилно инженерство беше помолил губернатора да му разреши да организира хайка за слонове. Губернаторът беше дал съгласието си и същевременно бе използвал случая със съответната Покана да засвидетелства вниманието си към сър Джон Рафли.

Всичко бе подготвено за посрещането ни и само ден след пристигането ни в Корнегале ние се отправихме към отдалеченото на около двайсетина мили от града място, където беше изграден коралът. Земята, по която яздехме, отивайки към сцената на предстоящия лов, показваше ясни следи от продължителна и тежка суша. Поради липсата на вода повечето нивя изобщо не бяха обработени, а почти пресъхналите езера бяха покрити с листата и розовите цветове на лотоса.

Цялата ни компания имаше толкова ориенталски вид, колкото и местностите, през които минавахме. Губернаторът, неговият щаб и цялото му домочадие образуваха дълго шествие, което се придружаваше от местната му прислуга, конярите и бързоходците. Дамите пътуваха в паланкини, а децата ги носеха в нещо като столове, закрепени върху пръти и засенчени за повече прохлада с навеси от свежи палмови листа от талипут.

След като обработваемата земя остана зад нас, пътеката ни поведе през открити оголени площи и най-сетне навлезе в гората, в сянката на вековни дървета, обрасли до короните си с пълзящи растения, украсени с естествени гирлянди от «convolvulus» и орхидеи. Царящата наоколо тишина бе нарушавана само от едва доловимото жужене на насекомите, както и тук-там от пронизителния крясък на пухестоглавия папагал,, или пък от мелодичното чуруликане на златистата авлига. Прекосихме широките песъчливи корита на две пресъхнали реки. По бреговете им се издигаха могъщи дървета, сред които най-внушителен бе комбукът (pentaptera paniculata), от чиято бяла като вар кора местните туземци приготвят един вид лепило за техния бетел, а от клоните му над безводните речни корита висяха великанските шушулки на бобовото растение пусноаел (entada pursaetha).

След като изкачихме стръмния бряг на втората река, ние се озовахме точно срещу временната постройка, издигната в непосредствена близост до корала за нашата многочислена група. Тези прохладни и приятни жилища бяха направени от клони с покриви от палмови листа и ароматна лимонова шума. Освен една трапезария и цяла редица от спални помещения, в постройката имаше кухни, килери и обори — всичко това беше построено от туземците само за няколко дни.

Що се отнася до избора на ловния район, то винаги се предпочита да е разположен в непосредствена близост до някоя от пътеките, които животните обикновено използват при ежегодните си странствания в търсене на вода и храна. Освен това абсолютно необходимо условие е наличието на река, и то не само заради нуждите на слоновете през времето на тяхното подплашване и гонене към корала, но и за да им се даде възможност да се къпят и разхлаждат и след затварянето им в ограденото място, както и докато трае опитомяването им.

При построяването на корала най-грижливо се избягва изсичането на дървета и храсти вътре в самия него и още повече пък откъм страната, откъдето се очаква появяването на слоновете, за да може гъстата им зеленина да прикрива по-добре оградата. Използваните за направата й дървета, имат диаметър от около двайсетина сантиметра. Забиват се приблизително на един метър в земята и остават да стърчат на четири-пет метра над нея. Между тези огромни колове се оставят такива разстояния, колкото да се промъкне човек. После отвесно забитите дървета се свързват помежду си с напречни греди, и то с помощта на бамбук и на гъвкавите увивни растения, наричани «въжетата на джунглата», а накрая цялата ограда се подсилва отвън с чаталести подпори, които се слагат там, където се кръстосват отвесните и хоризонтални стволове, така че при евентуално втурване на силните диви слонове на една или друга страна да се предотврати рухването на оградата. В единия край на корала се оставя един отворен вход, който с помощта на плъзгащи се напречни греди може да бъде затворен, а от двата ъгъла на страната, откъдето се очаква появяването на животните, продължава на известно разстояние също така здрава ограда и то пак добре прикрита от околните дървета, тъй че ако стадото се опита да побегне наляво или надясно, вместо да се насочи към входа, то се вижда внезапно спряно и принудено да премине през портата.

Близо до оградата на няколко могъщи съседни дървета беше направена наблюдателна площадка за компанията на губернатора, откъдето удобно може да се следи всичко: от навлизането на стадото в корала до отвеждането на вече опитомените слонове. Колкото и да е масивна и солидна описаната сграда, все пак тя не е в състояние да устои на яростното нападение на някой разбеснял се слон. Съществуват не един и два примера за нещастни случаи, станали при опита на цялото стадо да си пробие път. Впрочем, въпреки всичко и без друго не се разчита чак толкова на здравината на оградата, колкото на боязливостта на пленените животни, които не съзнават собствената си сила, както и на смелостта на ловците и на храбростта им, с която съумяват да подчинят на волята си могъщите животни.

Обикновено такъв лов протича по следния начин:

Щом коралът стане готов, гончиите започват да събират слоновете. За тази цел често се налага да образуват огромен кръг с обиколка от много мили, за да обградят достатъчно голям брой животни. Необходимите предпазни мерки изискват голямо търпение. Трябва да се избягва всичко, което може да разтревожи слоновете и да събуди подозренията им, защото иначе те ще избягат. Тъй като общо взето природата на тези животни е миролюбива и се стремят само към едно — да се хранят необезпокоявано, те инстинктивно се оттеглят дори при най-малкото притеснение и при най-слабите признаци на тревога. Хората използват тази боязливост и плашливост като причиняват точно толкова шум, колкото е необходимо, за да ги подкарат в желаната посока.

По този начин няколко по-малки стада се събират на едно място, което може напълно да бъде обградено от гончиите и тогава ден след ден те полагат големи усилия да вкарат слоновете между оградите на корала. Ако у животните се породят подозрения или ако се проявят признаци на безпокойство, се прибягва до по-драстични мерки, за да се попречи на бягството им. На разстояние от около десетина метра помежду им по цялата линия на гончиите се напалват огньове, които се поддържат денонощно. Броят на гончиите се увеличава, достигайки често до четири или пет хиляди души, а през джунглата старателно се изсичат и проправят пътеки, за да се осигури необходимата връзка между тях. При това предводителите им постоянно извършват проверки, за да се убедят, че всеки се намира на поста си и зорко бди, тъй като и най-малката немарливост на едно-единствено място може да има за последствие бягството на цялото стадо и така само за миг да се провали трудът на хората, полаган в продължение на дълги седмици. По правило такава повишена бдителност осуетява всеки опит на слоновете да избягат. Освен това бързо може да се съберат достатъчно хора при всяка застрашена точка от веригата, за да ги отблъснат. Най-сетне слоновете се озовават толкова близо до входа в оградата, че двата края на кордона на гончиите стигат до самия корал и заедно с него образуват кръг с дължина на обиколката от около две английски мили, в който остава затворено стадото, докато се даде сигнала за последното действие — да се пристъпи към самото му вкарване в корала.

Често подготовката за лова трае с месеци, а в решителните мигове присъстват хиляди хора, за да се наслаждават на рядкото зрелище.

След като пристигнахме, най-напред всеки получи спално помещение. После всички се събраха в трапезарията и щом се нахранихме, се отправихме към наблюдателната площадка. Тогава губернаторът даде знак да се започне заключителната част от лова.

От храмовете и от различните вождове бяха изпратени известен брой питомни слонове, за да помагат при залавянето на дивите си събратя. Тези незаменими животни стояха съвсем близо под нас и доволно се разхлаждаха, като си вееха @с големи листа. Ловците бяха обградили четири различни стада с общ брой около седемдесет животни, които в момента се криеха недалеч в джунглата. Не биваше да вдигаме никакъв шум. Всеки можеше да разговаря със съседа си само шепнешком. И многочислената армия от гончии пазеше такава тишина, че от време на време се чуваше пращенето на клонките, когато някой от слоновете откъсваше едно или друго листо.

Щом се разнесе пронизителното изсвирване на губернатора, цялата картина внезапно се промени. Проехтяха крясъци от хиляди човешки гърла, затрещяха изстрели, забиха барабани, дочуха се и удари на тамтами. Този шум се поде откъм най-отдалечената страна на обградения терен, тъй че слоновете с бърз бяг се спуснаха право към корала. Гончиите, застанали по страничните линии, се държаха тихо и спокойно, докато животните преминеха край тях и едва тогава те подемаха крясъците на останалите и се втурваха подир слоновете, удвоявайки всеобщата олелия. Шумът нарастваше и замираше ту от едната, ту от другата страна според това накъде се насочваше стадото в пълното си объркване, за да се опита да пробие кордона на ловците, което, впрочем, не му се удаваше.

И ето че най-после в непосредствена близост до нас запукаха клони и нещо в гъсталака запращя. Първият слон изскочи от джунглата и като обезумял се втурна напред, последван от цялото стадо. Но забеляза входа и изглежда у него се събудиха подозрения. Обърна се, и повеждайки останалите животни, той се върна обратно в гората. Адският шум започна отново и подплашените слонове се появиха пак, но бяха твърде предпазливи, за да влязат в корала, и ето че отново потърсиха убежище в гората.

Това даде повод на туземеца, който ръководеше целия кордон на гончиите, да дойде при нас и да се извини пред губернатора. Сигурно водачът на слоновете е бил попадал някога в подобно положение и след като се е спасил с бягство, вече беше захитрял. И понеже стадото проявяваше явни признаци на силно раздразнение, а и този вид лов е много по-труден през деня, отколкото през нощта, когато огньовете и факлите оказват двойно по-силен ефект, то водачът на ловците поиска да отложат последната най-трудна фаза за вечерта, когато тъмнината несъмнено щеше да им помогне. Губернаторът удовлетвори желанието му и се разпореди да се осигурят необходимите факли.

— Чарли — обади се Рафли, щом разбрахме за промяната в намеренията на ловците.

— Сър Джон?

— До свечеряване има сума време.

— Съвсем вярно. Как ще го прекараме?

— Мисля да вземем нашите пушки и малко да се поразходим в гората.

— Аз съм на съвършено същото мнение.

— Калади!

— Сахиб!

— Идваш с нас! Ти си добър стрелец и можеш да вземеш моята пушка. Къде е Молама?

— В кухнята.

— Нека се качи горе, за да пази стаите ни! Ще оставя тук моята чадър-лула и за този предмет тя трябва особено много да внимава.

Калади извика годеницата си. После се сбогувахме с губернатора и се отправихме към вековната гора, последвани от верния сингалец. Той носеше карабината на англичанина с такова изражение, от което ясно си личеше голямото му желание да даде с нея някой и друг майсторски изстрел.

Най-много дивеч можеше да се намери близо до водата. Ето защо тръгнахме надолу покрай пресъхналото корито на реката, докато стигнахме мястото, където се вливаше в Кимбу-Ойя, а тя от своя страна имаше достатъчно вода. В резултат на това по бреговете й се срещаха далеч повече животни, отколкото по другите места, откъдето бяхме минали.

Предлагаше ни се възможност да стреляме кажи-речи всяка минута, ала предпочитахме да изчакаме, докато се натъкнехме на такъв дивеч, който си заслужаваше куршума. Така в продължение на около два часа ние навлизахме все по-навътре във все по-силно сгъстяващия се горски сумрак, докато накрая някъде встрани от нас неочаквано чухме тръбенето на слон.

— Чарли, това е някой тъскър, а може би дори да е и отшелник! — обади се Рафли.

Отшелници се наричат онези животни, които се избягват от събратята си заради злобния им характер и по тази причина те са осъдени на самотен живот..

— Ще се заемем ли с него?

— Естествено! Go on!

Запромъквахме се тихо между дърветата към мястото, откъдето непрестанно продължаваше да се носи тръбящият глас на слона. Несъмнено животното беше изпаднало в силна възбуда, за да издава толкова продължителен рев. Най-сетне се озовахме в непосредствена близост и веднага разбрахме каква бе причината за неговата възбуда. На хоризонталния клон на едно бананово дърво, плътно прилепен до него, се беше свил леопард, а отдолу стоеше стар мъжки слон и като не преставаше да тръби, се мъчеше с хобота си да достигне хищника.

— Чарли, заеми се с котката, а аз ще се заема със слона! — тихо ми каза Рафли. За да вземе това решение, англичанинът сигурно се бе почувствал силно привлечен от разкошните бивни на този тъскър.

Вдигнах пушката си и се прицелих. Изстрелът ми изтрещя. Леопардът трепна, лапите му се опитаха да обхванат по-здраво клона, при което ясно се чу как ноктите му се забиха в кората. Но после той се отпусна, по тялото му преминаха конвулсивни тръпки и животното падна на земята.

В същото време се разнесе и изстрелът на англичанина. Изненаданият слон бързо се обърна към нас. Куршумът се беше забил в главата му точно под ухото.

— Сър Джон, така не се стреля по слонове. Назад, иначе сме загубени! — подхвърлих аз.

Карабината на Рафли беше едноцевна, а втората цев на моята пушка беше заредена със сачми. На Калади не можех да се осланям. Ето защо, щом видях, че разгневеният тъскър се втурна към нас с високо вдигнат хобот, побягнах назад в гъсталака. Сър Джон последва примера ми, но все пак поне един от двама ни щеше да отиде на оня свят, ако верният сингалец беше някой страхливец. Той остана спокойно на мястото си и когато слонът се приближи толкова, че кажи-речи можеше да го докосне с ръка, натисна спусъка. Куршумът улучи съвсем точно областта на сърцето, ала не успя да проникне достатъчно дълбоко.

Яростта на животното, ранено на две места, не знаеше вече граници. То се втурна към Калади, за да го стъпче и после да го запокити с хобота си накъдето му видеха очите, но пъргавият сингалец захвърли пушката, бързо измъкна ножа си, изплъзна се от опитващия се да го сграбчи хобот, светкавично се озова при задните крака на слона и заби добре наточеното острие в задния от тях толкова дълбоко, че преряза сухожилието му.

— Ха-на! — прозвуча победоносният му вик. Бях потърсил закрила зад едно дърво и чевръсто бях заредил пушката си. Щом чух вика му, аз се показах иззад ствола и видях как животното, издавайки болезнени звуци, се придвижваше на трите си крака и въпреки всичко се опитваше да докопа сингалеца. Вдигнах пушката и се прицелих в онова място на главата, където започва хоботът. Натиснах леко спусъка и могъщото животно изведнъж се закова на място като ударено от гръм. Постоя така няколко секунди напълно неподвижно, а после започна да се олюлява и най-сетне с надалеч разнесъл се стон рухна на земята.

— Splendid! [248] Това се казва изстрел! — извика Рафли. — Веднага се вижда, че вече си стрелял по такъв дивеч. Well, искаше ми се да си заслужа слоновата кост, но ето, че тя е твоя, както и леопардът.

— Че какво ли ще ги правя тези зъби? За Бога, вземи ги!

— Нямам такова намерение! Ловният трофей, който ще занеса у дома, трябва да е ударен от моя куршум. Одери кожата на котката! Слона ще покрием с клони и утре ще изпратим тук нашите хора. Напред! Аз също искам да застрелям нещо!

Направихме както предложи, а после, макар че беше вече доста късно, продължихме нашия лов.

Бяхме вървели покрай водата може би петнайсетина минути, когато, тъй като вървях начело, пръв зърнах отпечатъците на човешки крака, които, идвайки от брега, изчезваха в гората.

— Стой! Оттук са минали хора!

— Оттук? — попита Рафли.

— Да. Остани си на мястото, за да не заличиш дирята.

— Я преброй колко са били!

— Двама… трима… петима… шестима…

— Zounds! Шестима ли? Че какво ли търсят шестима души на това място? Изглежда ми подозрително.

— … седмина — продължих аз, — девет. десетима… дванайсет… били са тринайсет.

— Тринайсет? Но това значи цял отряд! Какво ти е мнението, Чарли?

От смайване пенснето му се плъзна чак до самия връх на носа. Някак очаквателно устата му остана широко отворена, а очите му ме гледаха през стъклата така, сякаш очакваше да му разкрия някаква важна държавна тайна.

— Сър Джон, най-напред ми кажи ти какво мислиш!

— Pshaw! В мореплаването може малко да те превъзхождам, Чарли, но на сушата ти си безспорният майстор. Който се е скитал като теб из всички кътчета на земята, той добре знае колко важна е една такава следа, а се е и научил правилно да разчита и анализира.

Наведох се, за да разгледам отпечатъците.

— Само мъже са. Един китаец и дванайсет сингалци или може би дори малайци.

— Bless me! [249] Как го разбра?

— Дванайсет от тях са боси, а обстоятелството, че палците на краката им са доста отделени от останалите пръсти, ме кара да мисля, че са по-скоро малайци. Както е видно от отпечатъците, тринайстият носи хапронг, вид обувки, които се използват само от китайците.

— Откъде са дошли и какво търсят насам?

— Какво търсят насам бихме могли да разберем, ако ги проследим, а откъде са дошли, навярно скоро ще видим.

Вървейки обратно по следите на хората, аз се спуснах по доста стръмния бряг на дълбокото речно корито. Дирята минаваше току покрай самата вода и водеше нагоре срещу течението. Проследихме я надолу — аз вървях долу край реката, а двамата ми спътници — горе по високия бряг. След като крачихме около десетина минути, изведнъж се натъкнах на някаква лодка, която беше изтеглена от водата и най-старателно покрита с клони.

— Чакай! Ей тук са слезли на сушата. Несъмнено са дошли, плавайки срещу течението. Скрили са лодката… ама тук наистина има и още една!

— Какво? Две скрити лодки? И никакъв пазач при тях? Това е твърде подозрително — обади се англичанинът. — Онзи, който не е тръгнал по криви пътища, няма защо да крие лодките си, ами ще остави при тях и хора да ги охраняват. Чарли, спускам се при теб.

— Добре, ела! М на мен цялата работа ми се струва съмнителна, но не толкова, защото са скрили лодките си, а защото тринайсетимата мъже не са изкачили веднага брега, ами първо са извървели значително разстояние нагоре покрай самата вода. Сигурно са постъпили така, за да прикрият следите си. Кой знае за какво ли нечисто дело са използвани тези лодки.

— Да ги огледаме!

С изключение на намиращите се в тях гребла, лодките бяха празни. Не успяхме да открием абсолютно нищо, което да ни даде възможност да стигнем до някакъв извод.

— Какво ще правим, Чарли?

— Хмм. Лодките са чужда собственост.

— Но ако служат за постигането на някаква престъпна цел?

— Сигурни ли сме в това?

— Вярно, не сме, обаче страшно ми се иска да им пробия по една дупка, защото си мисля, че тези тринайсет негодници имат някакви подли намерения.

— Ами ти какво би казал, ако лодките бяха наши и при завръщането си ги заварехме разрушени?

— Щях да се ядосам и да пронижа с куршум главата на онзи негодник, който го е сторил.

— Е, виждаш ли?

— Добре де, тогава ще оставим лодките на мира. Но тази история ни отне много време и вече започна да се смрачава. Да се връщаме, за да не караме губернатора да ни чака!

Поехме обратно. Свечери се и не беше никак лесно да се справим с пътя. Въпреки всичко след няколко часа стигнахме здрави и читави до корала, където се бяха разтревожили заради нас.

Най-напред се оттеглихме в нашите помещения, за да пооправим малко външността си. Едва бях започнал с тази работа, когато от съседната стая чух как англичанинът извика:

— Калади!

Слугата му влезе при него.

— Сахиб?

— Къде е Молама?

— Не знам. Откакто се върнахме, все още не съм я виждал.

— И къде е моята chair-and-umbrella-pipe?

— Какво?

— Моята стол-чадър-лула! Няма я! Не я виждам, а нали настоятелно помолих твоята любима да я пази като зеницата на очите си!

— Сахиб, ще потърся Молама и ще ти донеса лулата!

След няколко минути влязох в стаята на Рафли. — Ще тръгваме ли?

— Не. Моята чадър-лула е изчезнала. Трябва да разбера къде е.

— Но губернаторът изпрати човек да ни каже, че трябва час по-скоро да отидем при него, защото не можел повече да удържа гончиите.

— Все ми е едно. Искам си моята чадър-лула! Че какво са всичките гончии и слонове, взети заедно в сравнение с моя чадър? Калади, Калади, по дяволите, къде се запиля този човек?

Изглежда силният му глас беше все пак чут, защото сингалецът влезе запъхтян. По лицето му се стичаха капки пот.

— Сахиб, пак ли ме викаш?

— Къде е тя?

— Молама ли?

— Молама? Какво ме засяга твоята Молама? Че коя е Молама и какво общо имам аз с тази лекомислена Молама? Говоря ти за моята чадър-лула.

— Тя е в Молама.

— Тъй ли? Ами къде е тя?

— Не знам, сахиб.

— Не знаеш ли? Обеснико, ако моята чадър-лула изчезне, тогава ще видиш какво ще ти се случи! Къде е отишло момичето с нея?

— Не знам, но ще разбера. Разпитах и узнах, че тук са идвали цяла група девойки, за да вземат Молама на разходка в гората. Тя е тръгнала с тях, като е взела чадъра, защото ти лично си й го поверил.

В този момент разговорът им бе прекъснат от втори пратеник на губернатора, който ни помоли незабавно да се явим на наблюдателната площадка. Рафли му обеща, а после пак се обърна към Калади:

— Не го е направила, за да изпълни разпореждането ми, а само от суета. Искала е да се покаже пред другите с него. Върви и ми донеси този скъпоценен предмет, иначе ще ти се случи нещо, което ще е страшно неприятно и за теб, и за твоята Молама!

Сингалецът побърза да се отдалечи. Сигурно и без друго вече достатъчно се беше разтревожил за своята възлюбена, която толкова лекомислено се бе осмелила да отиде на разходка в опасната гора заедно със своите другарки. А заплахата на англичанина без съмнение бе удвоила страховете му.

Присъединихме се към свитата на губернатора и се изкачихме на наблюдателната площадка тъкмо навреме, за да видим как започна решителният етап на лова.

А той протече изключително интересно. Малките огньове, от които на слънчевата светлина се беше забелязвал само димът, сега в тъмнината с червеникавата си жар се открояваха къде-къде по-ясно. Те осветяваха насъбралите се групи хора, докато пушекът им се виеше нагоре и изчезваше сред гъстата шума на дърветата. Многобройните зрители пазеха пълно мълчание. Не се чуваше ни най-малкият шум освен жуженето на едно или друго насекомо.

И ето че изведнъж дълбоката тишина бе нарушена от далечните удари на барабан и от един пушечен залп, който ги последва. Това бе сигналът за подновяването на хайката. Със силни подвиквания и крясъци, ловците навлязоха в обградения от тях терен. В огньовете бяха нахвърляни сухи листа и клони, докато лумнаха високи пламъци. Така от три страни бе образувана огнена линия, а там, където се намираше входът на корала, всичко остана да тъне в пълен мрак. Точно натам се насочиха подплашените слонове, преследвани от пронизителните викове на ловците и шумотевицата, която вдигаха. Мачкайки храсти, чупейки малки и големи клони, животните се приближаваха. Скоро водачът на стадото изскочи пред корала, щом го зърна се стъписа за няколко кратки мига, хвърли наоколо яростен поглед, а после се втурна напред през отворената порта, повличайки цялото стадо подир себе си.

Внезапно, като че ли с помощта на вълшебна пръчица, хиляди светлини пламнаха около корала, който до този момент бе обгърнат от най-дълбока тъмнина. В мига, когато в него влезе и последният слон, всеки ловец побърза да запали факлата си от най-близкия огън и да се втурне към оградата. Отначало пленените животни изтичаха до най-отдалечения край на обграденото място. Пресрещнати от оградата, те се върнаха обратно, но завариха входа затворен. Уплахата им беше голяма. С неподозирана бързина започнаха да кръстосват корала насам-натам, но на всички страни видяха, че е заобиколен с огньове. Опитаха се да си пробият път през оградата, ала с помощта на копията и факлите пазачите успяха да ги отблъснат, а в случай че всичко това се окажеше недостатъчно, хората стреляха с мускетите си във въздуха, което много плашеше животните.

Но ето че по едно време те се събраха на група, сякаш искаха да направят съвещание, а после изведнъж всички заедно хукнаха в една и съща посока. Изглежда нищо не беше в състояние да устои под тежките им стъпки. Обаче огньовете отново лумнаха нависоко, затрещяха залпове и… бавно и разочаровано слоновете се върнаха на предишното си място в средата на корала.

Силното впечатление, което правеше тази сцена, не се ограничи единствено върху насъбралите се зрители, а засегна и питомните слонове, оставени от външната страна на оградата. Още при първото приближаване на бягащото стадо, те проявиха най-живо съчувствие. Особено две от тези животни, застанали близо до входа, започнаха да проявяват признаци на извънредно силна възбуда, да си блъскат главите една в друга и да ровят земята с крака. Колкото повече се приближаваше шумът, толкова по-неспокойни ставаха те. Най-накрая, когато стадото се втурна в корала, един от тях се отскубна от хората, опитващи се да го задържат, и се затича към стадото, като изкорени едно доста голямо дърво, изпречило се на пътя му.

Пленените слонове продължиха повече от час да кръстосват така корала и неуморимо отново и отново да атакуват коловете на оградата, като след всеки неуспешен набег тръбяха и ревяха от ярост. Непрекъснато се опитваха да съборят портата, сякаш знаеха много добре, че точно там би трябвало да си пробият път, тъй като нали оттам бяха и влезли преди малко. Ала всичките им нападения бяха отблъснати. Лека-полека опитите им да се освободят ставаха все по-редки и по-редки. Само отделни животни продължаваха да тичат насам-натам, но все се завръщаха обратно при другите, докато най-сетне цялото стадо се събра на едно място и образувайки защитен кръг около малките слончета, животните останаха неподвижни насред корала в тъмните сенки на дърветата.

Тогава хората се заловиха с подготовката за охраната им през нощта. Застаналите на пост край оградата ловци получиха подкрепления, а в огньовете бяха нахвърляни много дърва, за да могат да поддържат високите пламъци чак до изгрев слънце. Тъй като до настъпването на утрото нямаше какво друго да се прави, ние се върнахме в стаите си.

Веднага щом прекрачи прага на входа, англичанинът попита за Калади. Но никой не беше виждал сингалеца и в резултат на това Рафли бе обзет от направо неописуемо настроение.

— Чарли!

— Сър!

— Ще се обзаложим ли?

— За какво?

— Че онези тринайсет негодници имат пръст в историята с моята чадър-лула.

— Не виждам връзката. Как е възможно?

— Да се обзаложим ли?

— Нали знаеш, че никога не се обзалагам!

— Вярно. Ти си много свестен човек, но като джентълмен не бих могъл да те представя на никой истински англичанин. Сигурно горчиво ще се разкайваш, че презрително се отказваш от всеки облог. Наистина, не мога да ти обясня точно каква е връзката между скритите две лодки и изчезването на моята чадър-лула, но имам предчувствие, че е така, а каквото предчувствам, обикновено винаги се сбъдва.

— Сър, в случая си служиш със съмнителни величини и ми се струва, че аз… ха, ето че Калади идва!

И наистина сингалецът влезе в стаята. Косата му беше в пълен безпорядък, дрехите му — разпокъсани, и целият бе облян в пот.

— Сахиб! — извика той, после разтреперан от страх се приближи до Рафли и се хвърли на колене пред него.

— Какво има?

— Ти си махараджа, на когото никои не е в състояние да се противопостави. Само ти можеш да ми помогнеш.

— Каква помощ искаш от мен?

— Молама е отвлечена, Молама, светлината на моите очи, утехата на моята душа, звездата на моя живот!

— Молама е отвлечена? Дано пукнат тези разбойници! Ами къде е моята чадър-лула?

— И тя е изчезнала.

— Къде са я отмъкнали?

— Не знам!

— Какво? Не знаеш? А кой ти каза, че Молама е била отвлечена?

— Девойките, които са успели да избягат.

— Девойките… аха, значи все пак е вярно — където се забърка някаква каша, там винаги имат пръст фусти! — Пенснето беше паднало от носа му и той имаше вид, сякаш бе загубил цялото си състояние заедно с Рафли-Касъл. — От кого са избягали?

— От похитителите.

— Е, ами че това се разбира от само себе си. Но какви са били тези похитители?

— Един китаец и дванайсет малайци.

— Мътните го взели! Чарли!

— Сър Джон!

— Виждаш ли, че щях да спечеля облога?

— Както изглежда — да.

— Не само изглежда, ами и действително е така. Ето че сега в мен се поражда едно определено подозрение. Калади, я разкажи всичко най-подробно!

— Тичах около корала — поде сингалецът — и разпитвах за Молама, докато най-сетне узнах, че заедно с много други девойки е отишла в гората за цветя. Нищо друго не успях да науча, докато преди малко стигнах до едно място, където се бяха насъбрали много мъже и жени и се вайкаха. Бяха наобиколили две момичета, които разказваха как са били нападнати в гората. Удало им се да избягат, но другите били отвлечени от разбойниците. Молама била сред тях и носела чадъра-лула. Сахиб, върни ми я и аз ще ти бъда благодарен до края на живота си!

— Чарли — обади се англичанинът, без да отговори на молбата на сингалеца.

— Сър Джон!

— Нали чу какво ми разказа щурманът?

— Да.

— Знаеш ли кои са похитителите?

— Пиратите, които си търсели жени и живеели на самотен остров.

— Тъй мисля и аз. Мога ли да им оставя моята чадър-лула?

— Ти ще решиш.

— И през ум не ми минава! Още отначало се бяхме разбрали, че искаме да се спуснем до Киумбу-Ойя и затова имаме на разположение една лесно преносима лодка. Калади, ти пак ще видиш твоята Молама!

— Сахиб, ти си…

— Добре, добре! Чарли, сбогувай се с губернатора! Само след час тръгваме! Нека правят със слоновете каквото си искат. Все едно ми е. Но аз на всяка цена трябва да си възвърна моята стол-чадър-лула, ако ще да плавам подир онези мерзавци докато… обиколим земята три пъти!

Трета глава Преследването на пиратите

След като пленените слонове прекарат първата нощ в корала, съпротивата им се прекършва. Те са изтощени и кротки. Изпълнени са с учудване и страх от всичко, което се случи около тях.

Огньовете са вече угаснали, а около оградата се е струпала гъста верига от момчета и мъже, които са въоръжени с копия и дълги бели пръчки с обелена кора. Започва подготовката за вкарването на питомните слонове в корала, за да отведат пленените животни на по-сигурно място. Приготвени са голямо количество дебели въжета и примки.

Когато всичко е вече напълно готово, внимателно се издърпват гредите, препречили входа, и безшумно се пускат да влязат вътре два питомни слона, яхнати от своите махоута, [250] наричани на Цейлон «понекала». Всеки един от тях носи широк и здрав нашийник, изплетен от кокосово лико, от двете страни на който са завързани яки въжета от еленова кожа с готова примка накрая. Подир тези слонове в корала се вмъкват така наречените куруви, [251] нетърпеливи да вържат първия слон. Техният занаят е на голяма почит и получават особено високо възнаграждение.

Ако питомният слон е добър мамец, то тогава с махоута на гърба си и примкаджията зад себе си той напредва привидно с голямо безразличие. Сякаш обзет от скука, той тръгва да се разхожда в посока на пленените животни, като от време на време се спира, за да си отскубне снопче трева или да ошмули шепа листа. Озове ли се близо до стадото, водачът му се приближава до него и сякаш, за да го опознае, нежно опипвайки, хоботът му се плъзга по неговата глава. Забележителното е, че по време на разиграващите се в последствие действия на махоута не се причинява ни най-малкото зло. Тръгне ли водачът да се връща при своите сломени и унили другари, слонът мамец го последва по петите и застава редом с него. Примкаджията държи своята примка готова и веднага щом дивото животно, макар и леко повдигне някой крак, тя незабавно бива поставена и затегната на него. Естествено, тогава човекът веднага отскача назад. Един или два други питомни слона се приближават, за да отделят хванатото в примката животно от останалите и да го завлекат до някое дърво, за което бива вързано с въжето на примката. Втора примка се слага около другия му заден крак, а после същото се прави и с предните му крака, които се връзват по описания начин за някое срещуположно дърво. Така вече пълното му пленничество става свършен факт.

По същия начин окончателно се сломява съпротивата на всяко от дивите дебелокожи поотделно. Докато питомните му събратя стоят край него, пленникът обикновено се държи спокойно, ала веднага щом си тръгнат и се види сам, той полага невиждани усилия, за да си върне свободата. Започва да опипва с хобота си въжетата и се опитва да развърже многобройните им възли. Дърпа се назад, за да освободи предните си крака, после пък напира напред, за да направи същото със задните си крака, а през това време от невероятните му напъни трепери всеки клон на могъщото дърво, за което е вързан. От ярост започва да реве, с високо вдигнат във въздуха хобот. После, отпускайки се на едната си страна, той полага глава на земята, първо странично, а след това успява да опре в нея и чело. Тогава се подпира с навития си на руло хобот и натиска с такава сила, сякаш иска да направи с него дупка в земята. И ето на, че внезапно вдига задницата си нагоре, като се подпира на челото и предните си крака, а задните — енергично размахва във въздуха.

Тази интересна сцена продължава дълги часове, като само от време на време слонът прави кратки почивки и сякаш зашеметен, остава неподвижно на мястото си, но после като че получил някакъв внезапен импулс, конвулсивно подновява съпротивата си. Но най-сетне клетото животно прекратява напразните си усилия и остава да лежи съвсем неподвижно на земята като истинско олицетворение на пълното изтощение и отчаяние.

При тези сцени съвсем ясно се проявяват различните характери на отделните животни. Някои от тях се покоряват след сравнително кратка и слаба съпротива, докато други в яростта си се тръшкат на земята с такава сила, че това би струвало живота на всяко друго по-слабо и по-нежно същество. Те изливат гнева си на всяко дърво и на всяко растение около себе си, до което могат да се докопат. По-малките дървета прекършват или просто изкореняват с хобота си, чупят клони и ошмулват листа, като после безогледно ги разпиляват над главата си на всички страни. През това време на необуздано беснеене от някои слонове не се чува нито звук, докато други яростно реват и тръбят или издават кратки конвулсивни стонове и най-накрая, изтощени и отчаяни, дават израз на мъката си с тихи жаловити звуци. Някои от тях след няколко бесни напъна остават да лежат напълно неподвижно на земята, като единственият израз на безнадеждната им болка са само сълзите, които неспирно бликат от очите им. Други пък в гнева си вършат какви Ли не най-причудливи и невероятни движения. Но при почти всички животни енергичните действия скоро пак заменят безучастното съзерцание. Между отделните отчаяни опити да се освободят от въжетата те удрят земята с предните си крака и сграбчвайки с хобота си суха пръст, сръчно посипват с прахоляк всички части на тялото си. После вкарват дълбоко в устата си върха на хобота и изсмукват оттам известно количество вода, която изпръскват върху гърба си. Същата процедура се повтаря дотогава, докато добре намокрят прахоляка по себе си…

Бях се приготвил да наблюдавам всички тези интересни сцени и затова никак не се зарадвах на внезапното ни заминаване, което ни бе наложено от тайнственото отвличане на девойките.

Лесно преносимото кану, което ни беше на разположение, бе понесено на рамене от шестима мъже. Цяла върволица от кули мъкнеше багажа ни, хранителните провизии и мунициите. Рафли, аз и Калади завършвахме шествието.

Повлиян от предчувствието си, сър Джон бе напълно убеден, че похитителите са хора от екипажа на «Хайанг-дзъ». Той дори бе съвсем сигурен, че капитанът на джонката бе онзи пират, за когото се носеха толкова злокобни слухове.

Губернаторът гледаше с неудоволствие на нашето заминаване. Той предложи да ни осигури колкото пожелаем многочислена охрана, но ние се отказахме от нея и го помолихме да предостави преследването на престъпниците единствено на нас.

— Вземете факли и претърсете мястото, където момичетата са били нападнати! — посъветва ни той. — После ще ви е по-лесно да проследите дирите на похитителите.

— Не е необходимо, сър — отвърна Рафли. — Вече знаем къде ще отидат и че ще ги срещнем е толкова сигурно, колкото и че стоя тук пред теб. Или искаш да се обзаложим, а?

Губернаторът се усмихна.

— Залагам сто фунта, като твърдя, че няма да ги заловите, ако не последвате съвета ми.

— Залагам петстотин фунта срещу твоята сума, сър. Ето този господин е свидетел на облога ни, макар че самият той никога не желае да се обзалага. Трябва да намеря моята чадър-лула, задигната ми от онези негодници, защото без нея не мога да се мярна в моя Травълър-Клъб, Ниър Стрийт 47, Лондон. Go on, Чарли, напред!

Нощта беше тъмна, но с помощта на факлите преодоляхме всички трудности и здрави и читави пристигнахме на мястото, където бяхме открили двете лодки.

— Видя ли, че бях прав? — обади се Рафли. — Ако бяхме пробили лодките, щеше да е цяло удоволствие да гледаш как щяхме да си върнем и момичето, и моята лула.

— Не се ядосвай, сър! Може би и така ще успеем да намерим лулата — успокоих го аз.

Избутахме кануто във водата и натоварихме целия си багаж. После се качихме. Бяхме петима: Рафли, аз, Калади и още двама гребци, които познаваха реката толкова добре, че спокойно можехме да им се доверим. Закрепихме факли на носа и кърмата на лодката и след това среднощното ни пътуване започна.

Водите на реката не бяха особено дълбоки, но бяха буйни. Докато наблюдавахме бреговете, малкият плавателен съд се носеше с такава бързина, сякаш бе каран от парна машина. Така измина нощта. Настъпи денят и факлите угаснаха. Благодарение вливането на множество потоци, реката беше станала по-широка и пълноводна. Все по-често срещахме различни плавателни съдове и по пладне стигнахме Чила, без да открием каквато и да било следа от разбойниците.

Във водите на пристанището нашата парна яхта беше хвърлила котва. Без да спираме, хората ни загребаха към нея и скоро се качихме на борда й. Щурманът стоеше при бордовата стълба и ни поздрави с добре дошли. Тихо свистене, идващо откъм машинното отделение, доказваше, че съобразителният моряк държеше яхтата в пълна готовност за незабавно отплаване.

— Котелът подгрян ли е? — бе първият въпрос на Рафли.

— Йес, сър!

— Видя ли «Хайанг-дзъ»?

— Йес.

— Къде?

— Следвах го от Коломбо чак до остров Калпети, но после трябваше да се върна, за да мога да ви взема. Ала китаецът хвърли котва и тук, като изпрати две лодки нагоре по реката.

— Аха! Ами върнаха ли се?

— Още при изгрев слънце.

— Какъв товар имаха?

— Не знам. Бяха покрити с големи рогозки.

— И тогава джонката веднага вдигна котва, така ли?

— Точно така.

— Накъде се отправиха?

— Право на север. Плавах подир тях повече от час и останах с убеждението, че имат намерение да се доберат до протока Палк. Ако джонката се беше насочила на юг, тогава в мен сигурно щеше да се породи определено подозрение, което… което…

— Е, което какво?

— Което навярно щеше да си има своето основание, защото едва се бях върнал, когато едно корабче, натоварено с въглища, донесе вестта, че завчера вечерта на остров Каретиву е извършен нечуван обир на бисери. По свечеряване някакъв кораб легнал на дрейф близо до брега и изпратил на сушата три лодки, пълни с някакви типове с бандитска външност, които нападнали търговската кантора и отмъкнали всичките складирани там бисери, както и наличните пари.

— Що за хора са били?

— Малайци, предвождани от някакъв китаец.

— А корабът?

— В тъмнината никой не е успял да го различи добре, но смътното му описание съвпада с конструкцията и такелажа на «Ха-йанг-дзъ».

— Той е бил!

— Но нима после би се отправил на север?

— Само за заблуда! Сигурно след време ще завие и ще се насочи на юг. Можеш да разчиташ на това, Том! Китаецът е дързък тип и вече го е доказал като горе при Каретиву, където почти винаги има насрещни ветрове, а и течението е много силно, само е дрейфувал вместо да хвърли котва. Подобен риск може да се очаква всъщност единствено от някой янки, за когото не е чак толкоз важно дали един по-силен порив на вятъра ще преобърне кораба, или пък течението ще го превърне в развалина. Вземай нещата от кануто и гледай час по-скоро да излезем от пристанището! Тръгваме право на запад!

— На запад ли? Защо? — попита учудено Том.

— Ей така! — кратко отвърна Рафли. Той не можеше да търпи, когато неговите хора не разбираха мислите му.

Багажът ни бе преместен от кануто на борда на яхтата и след като получиха заплащането си, двамата гребци се насочиха към града. Не мина много време и ето че заскърца руданът, витлото започна да бие водата и малкият красив плавателен съд се насочи към изхода на пристанището, описвайки елегантни завои между хвърлилите там котва кораби.

След като излязохме в открито море, Рафли се приближи до мен и попита:

— Чарли, знаеш ли защо наредих да поемем на запад?

— Предполагам.

— Е?

— Искаш да пресечеш пътя на китаеца, който сигурно ще промени северния си курс и ще завие на юг.

— Значи споделяш мнението ми?

— Напълно. Отначало се съмнявах, но след всичко, което чух и видях после, също мисля, че китаецът е пират. От само себе си се разбира, че ще го преследваме, но дали ще го направим сами или ще потърсим помощ, ето кое ще трябва тепърва да решим.

— Сами ще се разправим с джонката. Ако изминем шейсет възела на запад, без да я забележим, според моите изчисления, сигурно ще е вече отминала. Тогава ще се видим принудени да завием на юг.

— Даже и в този случай джонката ще има преднина от около пет часа, която ще бъде трудно наваксана, защото тя ще плава с попътен вятър.

— Ти наистина ли мислиш, че това ще ме разколебае? «Ха-йанг-дзъ» не бива да плава близо до сушата, а изобщо не може да има никакво съмнение относно посоката, в която е поела.

— Ще заобиколи островите и ще се отправи на изток…

— Да, и то минавайки от южната им страна, понеже заради североизточните мусони ще е много трудно да навлезе в протока Палк.

— И след това ще поеме право на изток.

— Право на изток? Не ми се вярва. Ще избере курс на североизток, защото несъмнено в тази посока се намира пиратското свърталище.

— Сър, забравяш пасата, който в такъв случай би духал точно срещу кораба. Сигурно ще се отправи на изток и после под прав ъгъл ще завие на север.

— Very well, [252] Чарли, виждам, че и по море не си съвсем загубен.

— Тъй ли мислиш? Тогава съветът ми е да не продължаваме на запад, а да заличим преднината на китаеца, като по права линия се насочим към Поен дьо Гал, който той ще е принуден да заобиколи отдалече, а после, плавайки близо до крайбрежието, да минем покрай Кап Тъндър-Хед, Тангале и Хамбантоте и след това да кръстосваме по дължината на осемдесетия градус, за да изчакаме появяването на джонката.

— Good lack, [253] сече ти главата, Чарли! Започвам да схващам, че имаш заложби да станеш добър морски офицер. Напълно си прав и аз ще последвам съвета ти. Ела!

Закрачихме към задната палуба, където намерихме Том в дървената къщичка на руля.

— Том, обърни на изток-югоизток!

— Well, сър, но това би означавало да се забием право в Поен дьо Гал!

— Няма да се забием, а ще минем съвсем близо покрай него, Том, в какво състояние се намира «дългата Хариет»?

— Че какво може да е състоянието й, сър? — отвърна морякът. — Отлично е излъскана, което виждате и сам. — При тези думи той посочи с ръка към блестящото дуло на въртящото се оръдие, поставено на средната палуба на яхтата. — Но каква полза от цялото това издокарване, лъскане и чистене, щом така бездейства? Ако в скоро време не ни се предложи случай да пусна някое гюле да потанцува върху вълните, то вече няма да си мръдна пръста за нашата Хариет. Нека ръждясва!

— Мога да ти помогна, момчето ми. Я вземи си зареди оръдието, само че засега сложи само барут!

Щурманът върза руля в необходимото положение и се завтече към оръдието си. Беше истинско удоволствие да се наблюдава с каква всеотдайност го обслужваше. Същевременно той попита:

— Очаквате ли сражение?

— Възможно е.

— Великолепно, сър! Струва ми се, че започне ли да говори моята Хариет, нито един изстрел няма да пропусне целта.

— А какво ще стане с управлението на яхтата? Невъзможно е едновременно да въртиш и руля, и оръдието.

— О, има изход. Бил съвсем не е вчерашен и дадеш ли му указания, ще се справи с руля отлично. Можете да разчитате на него.

— Също и по време на схватката, когато е толкова важна бързината и точността на маневрите?

— Също и тогава.

— Нека бъде така!

Следобедът се изниза и ето че настъпи вечерта с ярките звезди на южното небе. Легнахме да спим. Когато на следващото утро се появихме на палубата, разбрахме, че Тангале беше останал вече зад нас. Отстрани, откъм подветрената страна на яхтата, се появи и започна да се приближава някакъв френски параход. Намалихме скоростта си наполовина, а когато забеляза това, и французинът забави плаването си. Капитанът беше застанал на релинга на задната палуба и когато ни наближи, тъй като в момента нямаше вятър, ни попита без рупор, само сложил длани около устата си:

— Е-хей! Какъв е този параход?

— Парна яхта «Лястовица» от Лондон.

— Кой е капитанът?

— Собствен кораб. Сър Джон Рафли, ако ви се харесва.

— А-а, благодаря!

— Ами вашият кораб?

— Параход «La bouteuse» от Брест с капитан Жарден. Тръгнали сме за Калкута през Батикалоа и Тринкомали. А вие?

— Правим крайбрежно плаване. Да сте срещали една китайска джонка?

— О, да. Джонката «Хайанг-дзъ» с капитан Ри-фонг, който е тръгнал за островите Баниак.

— Претърсихте ли я?

— Не. Ние не сме на военна служба. Сбогом и щастливо плаване!

Французинът отново даде пълна пара и шумно се отдалечи. Но ние нямаше нужда да пресилваме нашите машини, защото знаехме, че китаецът е зад нас. Продължихме пътя си със средна скорост и скоро се озовахме на географската ширина на Хам-бантоте. Тогава започнахме да кръстосваме в продължение на около два часа.

Множество платна оживяваха хоризонта. Те бяха на плавателни съдове, които идваха или от Тринкомали и Батиколоа, или пък от Индия, Китай и Япония, за да се отправят на запад с помощта на попътния пасат. Те не ни интересуваха. Сигурно «Хайанг-дзъ» не беше между тях. Леко наклонена, с шеметна бързина нашата славна яхта пореше вълните в южна посока и едва след като превали пладне, тя свърна и пое обратно. Сега вече Рафли нареди да бъдат вдигнати всички платна и беше учудващо с каква бързина следвахме съответния меридиан.

Тогава англичанинът направи знак на Калади да се приближи и го попита:

— Ти искаш да си върнеш Молама, нали?

— Сахиб, ако я загубя,, ще умра!

— Well! Имаш ли добро зрение?

— Очите ми са като на сокол.

— Тогава се изкачи горе на върха на мачтата и внимателно се оглеждай за всякакви плавателни съдове, чиято посока на движение пресичаме! Ако не се лъжа, китаецът ще е сред тях.

С пъргавината на котка ловкият сингалец се изкатери по мачтата и се настани горе възможно най-удобно. Но тактиката на Рафли не ми се струваше съвсем безукорна и затова се налагаше да го предупредя.

— Сър Джон, по какъв начин смяташ да кръстосваш?

— Не те разбирам.

— Искам да кажа, по кой меридиан мислиш да очакваш китаеца? .

— По осемдесетия, както и ти ми предложи.

— Но само южно от шестия паралел, нали?

— Естествено!

— Тогава ще ти избяга!

— Охо! Защо?

— Не вярвам, че след всичко, което, както предполагаме, е извършил, ще дръзне посред бял ден да се приближи толкова много до брега. Ако има подобно намерение, може би за да отвлече и други момичета, той сигурно ще изчака нощта. Освен това е казал на французина, че целта му са островите Баниак. Несъмнено споменаването на тази посока е само една хитрост, за да заблуди евентуалните преследвачи. Той ще продължи на север. И ако предположенията ми са верни, ще ни се изплъзне.

— Чарли, не ги разбираш тези работи. Не бива изведнъж да се смяташ за кой знае колко мъдър човек, само защото неотдавна те похвалих. «Хайанг-дзъ» следва точно пътя на французина и ще ни падне право в ръцете.

Не бе изключено и той да е прав, макар че начинът му на изразяване не беше особено ласкав за мен. Ето защо се отказах от възраженията си.

На руля беше застанал вече морякът Бил, а Том се беше заел да надонесе всичко необходимо за обслужването на своята Хариет. За съжаление целият следобед измина, без да зърнем и педя от платната на джонката. Започна да се здрачава и Рафли бе принуден да признае, че съм бил прав.

— Чарли, струва ми се, че негодникът ни се е изплъзнал.

— Не ми се вярва.

— Мислиш, че е все още зад нас?

— Не, сигурно е вече пред нас.

— Ка… как… какво? — учудено попита той, а пенснето му подскочи така, че се озова чак на върха на носа му. — Та точно това е и моето мнение — той е вече отдавна пред нас и следователно ни се е изплъзнал.

— Да, отдавна е пред нас, защото го пропуснахме, обаче щом се стъмни, той сигурно ще се върне до брега.

— По какво съдиш, че ще стане така?

— Ако беше тръгнал за островите Баниак, китаецът щеше да се срещне с французина много по-далеч на юг. Но това, че пиратът се е намирал значително по на север, е сигурно доказателство, че целта му е съвсем друга. И ако тя е действително някакъв остров на изток, то той се кани да стигне до него не в посоката, която вече ти описах, иначе щеше да се натъкне на нас. Следователно китаецът има намерение да плава покрай бреговете на Бенгалско море, където мусоните не духат толкова силно, както в открития океан. Той просто се е промъкнал между нас и брега и е поел на изток, но сигурно ще се върне и под закрилата на сушата и на нощта ще се отправи на север, освен ако не му хрумне съвсем набързо да слезе нейде на брега, за да задигне още нещо.

— Чарли, възможно е да си отгатнал истината. Но какво ще правим сега?

— Ще плаваме нагоре покрай брега чак до нос Палмира. А после на връщане ще се натъкнем на джонката.

— Значи днес извърших грешка и сега ще се опитам да я поправя, като последвам съвета ти.

Вече се насочихме на север и понеже не можехме скоро да очакваме някакво по-особено събитие, ние се прибрахме в каютата, за да поспим няколко часа. Събудиха ни след полунощ. Пред нас стоеше щурманът.

— Сър, намираме се на географската ширина на Палмира — доложи той.

— А на коя дължина?

— На осемдесет и един градуса. Поддържах курс малко повече на североизток, защото това ще ни е от полза на връщане.

— Правилно. А сега обръщай! Ей сега ще дойда.

Когато се появихме на палубата, хората стояха при брасите. Яхтата описа дъга от север на изток и най-сетне пое на югозапад. Пасатът здраво опъна платната, машините работеха на пълен ход и гонеха вятъра, ние полетяхме с такава скорост, че образувалата се около носа пяна пръсна нависоко и започна да залива палубата.

Калади все още висеше на мачтата. Копнежът му по изчезналата любима му придаваше нечовешки сили. Той слезе долу само за няколко минути, колкото да вземе нощния бинокъл на щурмана.

Рафли беше наредил да окачат два хамака на задната палуба. Ние седяхме в тях и се оглеждахме в меката нощ. При духащите в този годишен период мусони, които винаги носят със себе си проливни дъждове, подобна благосклонност на времето е истинска рядкост. Ето защо ние му се наслаждавахме с голямо удоволствие като имахме само едно-единствено желание — да зърнем най-после китаеца.

— Чарли!

— Сър Джон!

— Ще се обзаложим ли?

— Хмм! За какво?

— Че моята стол-чадър-лула е загубена. Този безбожен мерзавец окончателно е офейкал.

— Не се обзалагам, но съм на мнение, че бих спечелил този облог.

— Значи ти все още се надяваш?

— Все още. Съвсем скоро ще стигнем географската ширина на Батикалоа. Досега не можехме да очакваме, че ще се натъкнем на пирата. Той няма да посмее да се покаже в оживените води между сегашното ни местоположение и Тринкомали. Потърпи още около половин час и тогава ще навлезем в по-спокойни води.

— Чарли, ако излезеш прав, ще те смятам вече наистина за доблестен мъж, макар че човек никога не може да те накара да се обзаложиш. За мен е изключително важно да си върна моята чадър-лула. Без нея изобщо не мога да се мерна в добрата стара Англия.

— Струва ми се, че след няколко часа ще я държиш в ръцете си.

— Well! Но после падне ли ми Молама, ще има да я помни, моята чадър-лула, докато краката й стъпват по този злощастен остров! — сърдито изфуча лордът, като същевременно ръката му направи едно движение, чието значение лесно можеше да се отгатне.

Едва беше изтекъл споменатият половин час, когато откъм наблюдателницата на мачтата долетя вик:

— Огън — право на запад!

— На какво разстояние? — попита Рафли, като вдигна глава.

— Навярно няма и три мили.

— Що за огън е?

— Сигурно е на сушата.

Докато се разменяха тези въпроси и отговори, аз се хванах за вантите и бързо се изкатерих при Калади. Казах му:

— Я ми дай далекогледа!

Погледнах през него. Уредът беше чудесно изработен. Успях да различа цяла редица от горящи колиби, както и множество хора, които неспокойно се щураха насам-натам. И ето на… след като нагласих далекогледа малко по-добре, наистина видях… как група мъже влачеха подир себе си няколко жени.

— Е-хей! — подвикнах надолу към палубата. — Някакво село е нападнато и подпалено.

— От китаеца ли?

— Може би. Твърде далече сме, за да мога ясно да видя.

— Бързо се заловете с рифовете, скъсете платната! — заповяда Рафли. — Машинист, намали парата наполовина! Щурман, смени курса и давай право на запад!

Само за няколко мига всички платна бяха скъсени. Бавно и безшумно яхтата се отправи към брега. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно видим ставаше пожарът и за онези, които се намираха долу на палубата. Небето се червенееше все по-силно, докато най-сетне пламъците можеха да се забележат и с невъоръжено око.

С помощта на далекогледа ми беше възможно съвсем ясно да наблюдавам какво ставаше на сушата. Но на първо време това не ме интересуваше. Трябваше да се стремя да открия кораба, чийто екипаж бе предприел това нападение. Ето защо внимателно претърсих тъмната водна повърхност и действително — точно в посоката, в която се движехме, забелязах някакъв плавателен съд.

— Е-хей! Виждам кораб! — доложих аз.

— Къде? — попита Рафли.

— Точно пред нашия нос.

— Ще отмине ли? В каква посока плава?

Взрях се по-внимателно.

— Стои на едно място.

— На котва ли е или дрейфува?

— Струва ми се, че е хвърлил котва.

— Добре, тогава няма да ни избяга. От каква националност е?

— Не мога да различа, но… струва ми се, това наистина е «Ха-йанг-дзъ».

— Мътните го взели! Давай право към него, щурман, право към него и легни на дрейф откъм наветрената му страна!

Когато се приближихме достатъчно до плавателния съд, видяхме, че е китайска джонка и същевременно по добре познатия ни такелаж разбрахме, че е «Хайанг-дзъ».

— Том, зареди с картеч! — заповяда Рафли. Значи той нямаше никакво намерение с обичайния оръдеен изстрел във въздуха да накара китаеца да издигне флага си, а искаше направо да премине в нападение. Възможно най-бързо се спуснах на палубата и се приближих до него.

— Сър Джон Рафли!

— Чарли!

— Наистина ли смяташ да нападнеш китаеца?

— Естествено! Екипажът му е на брега, а аз искам час по-скоро да си взема обратно моята стол-чадър-лула! Ще пометем неколцината пирати, които се намират на борда.

— Да, обаче те ще имат време да се приготвят за съпротива и ще вдигнат тревога.

— Няма как да го избегнем.

— О, има как! Все още от джонката не са ни забелязали, защото бордовете на яхтата не са кой знае колко високи. Можем да дрейфуваме и незабелязано да се качим на кораба на пиратите.

— Egacp, [254] пак имаш право, Чарли! Стоп машина! Щурман, незабавно дрейфувай!

Яхтата се подчини на кормилото и като все повече забавяше хода си, описа тесен кръг и най-сетне спря в неговата изходна точка. Рафли се обърна към мен с думите:

— Ще наредя да спуснат една лодка.

— Не, сър Джон. Я погледни през далекогледа! На борда има само двама души, тъкмо толкова, колкото са нужни, за да се избегне отклонение на кораба при неговото дрейфуване. Заедно с Калади незабавно ще преплуваме до джонката и ще се погрижим да не издадат нито звук.

— Става. Но, Чарли, нима си толкова добър плувец?

— Е, дотам сигурно ще стигна. Калади!

— Сахиб! — обади се сингалецът от мачтата.

— Слизай!

Той се подчини и се присъедини към нас.

— Ти искаш да видиш пак твоята Молама колкото е възможно по-скоро, нали?

— Сахиб, пусни ме да отида на джонката! Ще пронижа с камата си всички, които се намират на палубата й!

— Ще отидем заедно — обадих се аз.

— Ами после? — попита Рафли.

— Нищо лошо не може да ни се случи. Няма защо да предвиждаме подобен случай. Щом станем господари на джонката, ще ви дадем знак с един сигнален фенер, чиято светлина ще е възможно да се забележи само оттук. После ще побързате да спрете с яхтата съвсем близо до нас.

— Добре. Тогава тръгвайте!

— Донеси и моите оръжия на джонката! — помолих го аз. После се съблякох до кръста, затъкнах ножа си под колана и се спуснах във водата.

Калади ме последва. Той беше отличен плувец и не изостана от мен нито на педя. Колкото повече се приближавахме до неприятеля, толкова по-предпазливи ставахме. Използвайки по възможност падините между по-големите вълни, ние се оставяхме на гребените им да ни носят, без да правим никакви движения. Така избягвахме да образуваме каквато и да било издайническа пяна и най-сетне успяхме щастливо да се доберем до джонката.

Двамата мъже, намиращи се на палубата, стояха на обърнатата към сушата страна на кораба и следователно не ни бяха забелязали. Дебело въже, на чийто край бе завързана кофа, стигаше до самата вода. Това обстоятелство ни бе добре дошло. Стиснах ножа между зъбите си, хванах се за въжето и се закатерих нагоре. Когато се прехвърлих през релинга, видях, че Калади е само на метър зад мен. Озовахме се на палубата и предпазливо се огледахме. Наистина на борда се намираха само споменатите двама мъже, освен ако долу в трюма нямаше и още някой останал. Можехме да започваме.

— Калади, напред!

Като безплътна сянка сингалецът се плъзна по палубата, безшумно и незабележимо за всеки друг освен за мен. В следващата минута той изникна зад двамата пирати, сграбчи единия от тях за врата и заби своя крис между плешките му толкова дълбоко, че острата стомана прониза сърцето му. Издавайки тих стон, човекът рухна на земята.

Другият се загърчи под желязната ми хватка. Имах основателна причина да не го убивам.

— Вържи го! — наредих на Калади. Сингалецът бързо се огледа и начаса донесе необходимото, за да върже пленника. Допрях ножа си в гърдите на пирата.

— Калади, разбираш ли местния малайски?

— Малко, сахиб.

— Попитай го дали има някой под палубата!

— Не — отвърна пленникът.

— Колко души са слезли на сушата?

— Двайсет и трима.

— Добре. Отведи го при мачтата и го вържи здраво за нея!

Отидох при сандъка с флагове, извадих един жълт фенер, закрих го от трите му страни, запалих го и после го издигнах на пилона за флаговете.

Сигналът ни беше забелязан и яхтата се приближи, за да спре борд до борд успоредно с «Хайанг-дзъ».

— All right? — подвикна Рафли.

— Всичко е наред, сър. Качи се при нас и дай заповед яхтата да се отдалечи, за да не бъде забелязана преждевременно.

Чух как Рафли даваше своите нареждания. Той остави само двама души на яхтата, която отблъсна от китаеца и се оттегли в нощната тъмнина. Вярно, че бяхме само шестима срещу двайсет и трима неприятели, но на всички нас мисълта да бъдем победени, ни се струваше направо изключена.

— Къде е Молама? Мога ли да я потърся? — попита Калади.

— Стой тук! — заповяда му англичанинът. — Ей там от брега току-що се отблъсна първата лодка и ще имаме нужда от всички наши хора на този борд. Донеси достатъчно въжета, за да вържем всички, които останат живи!

Лодката, за която спомена Рафли, беше пълна с жени и девойки и бе карана от шест моряка. Скоро тя се приближи и някой извика на кораба. Калади отвърна кратко и спуснахме подвижната бордова стълба. Един от пиратите остана да се грижи за сигурността на лодката, а другите петима се изкачиха на борда. Тяхното слисване и бързината на нашите действия ни помогнаха да ги обезвредим, без да успеят да вдигнат тревога. Само броени мигове след появяването им на борда, на палубата лежаха вече пет трупа.

Без да изчаква някаква заповед, Калади се спусна в лодката, за да очисти и шестия. След като се оправи с него, ние качихме жените на палубата. Воплите и писъците им бяха ужасни, но строгият глас на Рафли скоро ги укроти, макар че не разбраха думите му.

Екипажът на втората лодка, която вече се приближаваше към джонката, скоро има същата участ, само с тази разлика, че този път не убихме малайците, а ги пленихме. Можехме да си го позволим, понеже третата и последна лодка бе все още твърде далеч, за да могат седящите в нея пирати да забележат суматохата на схватката. За да освободим място до корабната стена, другите две празни лодки бяха преместени от другата страна на джонката.

Най-после третата лодка се приближи. В нея сигурно беше и предводителят на пиратите. Той пръв се изкачи по подвижната стълба. Имаше истинско херкулесовско телосложение и беше въоръжен до зъби. Посрещнахме го също тъй безцеремонно, както и останалите. Рафли стисна гърлото му с две ръце, а Калади набързо омота с въжета ръцете и краката му. И другите ги сполетя същата участ. След това бяхме вече пълни господари на пиратския кораб.

— Запали фенерите! — нареди Рафли и скоро на палубата стана светло.

Пленниците бяха затворени в предната част на трюма, а после започнахме да претърсваме джонката. Тя имаше голям и сигурно, плячкосан товар от канела, ориз, тютюн, кафе, абанос и… жени. Сред тях се намираха и изчезналите от Поен дьо Гал девойки. Също и Молама, «цветето на живота» на Калади беше там. Радостта от срещата им изобщо не може да се опише, а също така неописуеми бяха и изразите им на благодарност към великите махараджи от Англистан и Германистан.

Отвлечените тази нощ жени, скоро разбраха какво е положението и техните писъци и вопли на отчаяние бързо преминаха в силни ликуващи викове. Те ни разказаха случилото се. При нападението мъжете им просто избягали, а след като запалили колибите на селцето, пиратите заловили колкото могли от жените, навързали ги една за друга и ги помъкнали към лодките.

Рафли бързо сложи край на оглушителните им изблици на радост. След като освободихме жените от въжетата, той им нареди да се върнат на брега. Те се подчиниха незабавно, защото така трите лодки на китаеца ставаха тяхна собственост, а тези плавателни съдове, без съмнение, имаха за тях по-голяма стойност от всичките тръстикови колиби на опожареното им село.

На разсъмване бяхме свършили вече най-неотложните работи и едва тогава посетихме каютата на пленения капитан. Първият предмет, който зърнахме, беше чадърът-лула на Рафли. Затрупан с какви ли не задължения, англичанинът не беше намерил още време да разпита Молама за любимата си вещ.

— О, wonderful, [255] моят стол-чадър-лула! — възкликна сър Джон и се втурна като ястреб към това чудесно произведение на изкуството, за да провери дали не е пострадало. После ме погледна над пенснето си и вдигна десницата си като за клетва.

— Чарли!

— Сър Джон Рафли!

— Заклевам се във всички китайски бандити и пирати, че никога вече няма да изпусна от очи тази великолепна чадър-лула, докато не се върна в Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47!

Придадох на лицето си най-сериозното възможно изражение и казах:

— А аз обещавам ден и нощ да ти помагам в охраната на тази скъпоценна лула, която надлъж и нашир по света няма равна на себе си!

Четвърта глава Призракът на пиратската джонка

Каютата на пиратския капитан беше обзаведена и подредена с ориенталски вкус и разкош, но любопитството ни бе привлечено най-силно от малко ковчеже, изработено от лъскава мед, което отворихме с помощта на една кама. Освен значителна парична сума, то съдържаше и голямо количество бисери, несъмнено откраднатите от остров Каретиву.

След това затворихме пленниците в трюма. Вдигнахме само някои платна на джонката и яхтата я взе на буксир. После се насочихме на югозапад, отново минахме покрай Хамбонтоте, Тангале и Кап Тъндър-Хед с неговите прочути разрушени храмове и още следобед пристигнахме в Поен дьо Гал, където появяването ни предизвика истинска сензация. Беше нещо невиждано и нечувано, че една малка частна яхта бе дръзнала да излезе срещу покрилия се със зловеща слава похитител на хора и го беше пленила без нито един-единствен изстрел.

Мюдюринът се бе върнал току-що от лова на Слонове. Толкова се смая от нашите преживявания, че не каза нито дума, но трябваше също мълчаливо да понесе и упреците на Рафли, Че заради пирата неговият верен Калади замалко не беше удавен. Англичанинът предаде на мюдюрина всички пленници, за да бъдат наказани. Повери му и кораба за съхранение до идването на губернатора, който лично щеше да го огледа и щеше да произнесе присъдата си за правото на собственост както над джонката, така и над намереното в нея.

От само себе си се разбираше, че екипажът на джонката «Ха-йанг-дзъ» трябваше да бъде наказан по най-строг начин. Но въпросът беше по законите на кое право да стане това. Общо взето на Цейлон и за европейци, и за местни жители е валидно старохоландското право, ала все пак за тамулите [256] съществува техен собствен кодекс, наречен Тесавалами, а пък освен това в Канди е валидно и специално, местно правораздаване. Английските закони се прилагаха само при търговски и мореплавателски въпроси. По кои закони трябваше да бъдат съдени похитителите на девойки — по английските или по старохоландските? Това бе важно само за чиновниците, но не и за мен или за Рафли. То просто не ни интересуваше. Мюдюринът не можеше да вземе решение. Налагаше му се да изчака пристигането на губернатора, а дотогава трябваше и да вземе мерки да предотврати бягството на затворниците. Беше на мнение, че ще е най-добре да ги остави на джонката под силна охрана. Всъщност Рафли нямаше думата по този въпрос, но смяташе, че е съвсем естествено чиновникът да се обърне към него за съвет. И ето че сега англичанинът се извъртя към мен и каза:

— Чарли!

— Сър!

— Ти какво мислиш по въпроса?

— Нищо.

— Хмм! Но все пак трябва да имаш някакво мнение.

— При условие, че познавам тукашните затвори.

— Сигурно няма да струват кой знае колко.

— Тогава наистина ще е по-уместно да оставят онези негодници на кораба, но разбира се под най-строга охрана.

— Well, и аз тъй мисля. Значи така решаваме и така ще стане.

Мюдюринът стана от мястото си, поклони се, покани ни на вечеря и си отиде. Англичанинът направи една от своите подигравателни гримаси и ме попита:

— Какво ще кажеш за този човек, Чарли?

— Теб те смята за по-важна клечка от самия себе си.

— Не бих го съветвал да мисли иначе! Да не би ти да си на друго мнение, а?

— Мнението ми за теб е същото, каквото и твоето за мен.

— Добре казано, много добре казано. Дано приказваш също тъй умно и след като чуеш какво предложение имам.

— Тогава давай да го чуем, сър?

— Оттук тръгваш за Суец и после се връщаш у дома, нали?

— Не, отивам в Бомбай.

— Тая няма да стане!

— Какво?

— Самият аз идвам оттам и толкова скоро не ми се връща на същото място. Какво ще търсиш там без мен?

— Онова, което търся навсякъде.

— Вярно! Значи е все едно дали ще видиш Бомбай или не.

— Предварителният план на моето пътуване ме насочва натам.

— Предварителен план! И изобщо план! Че кой разумен човек крои планове? Празниците се празнуват, когато дойдат! Такъв странен спътник като теб още не съм виждал. Целият си изтъкан от капризи и недостатъци и въпреки всичко човек не може да не те обича, все едно дали иска или не. Но още не те пускам да си заминеш.

— Мислиш ли, че можеш да ме задържиш?

— Йес.

— Как?

— Хмм! Да се обзаложим ли?

— Не, не се обзалагам.

— Глупости! Изчакай, докато ти кажа за какъв облог става дума! Залагам сто английски лири, че ще останеш при мен. Я кажи сега колко даваш ти срещу моята сума!

— Нищо!

— Ужасен човек! Сигурно щях да спечеля този облог! Чарли, искаш ли да дойдеш с мен?

— Къде?

Той бързо наведе глава така, че пенснето му се плъзна до върха на носа, и като ме погледна подмамващо над стъклата, изговори една-единствена дума, но със силно натъртване:

— Ябадиу!

Тази дума действително ми направи очакваното от него впечатление, обаче аз не се издадох и го попитах с пълно безразличие:

— Е, и какво?

— Какво ли? Ама че въпрос! Нима не знаеш какво означава Ябадиу?

— Това е старото име на Ява. Островът е бил наричан така приблизително по времето на Птоломей.

— Правилно! Значи Ява! Е, какво ще кажеш?

— Там ли искаш да отидеш, сър?

— Дали искам? Не виждам кой би могъл да ми забрани! Да не би да съществува някой човек, който да има правото да те спре?

— Не.

— Значи се разбрахме! Отплаваме за Ява!

— Полека, полека, сър Джон! Пътуването до Ява би ме отдалечило твърде много от родината.

— Не бива да се гордееш прекалено с тази своя мисъл, Чарли. Всички пътища водят към Рим и на теб може да ти е съвсем безразлично дали ще се завърнеш в родното си гнездо от запад или от изток, през Америка или през Африка. Много ти се чудя, че…

Тук той беше прекъснат. Навън се разнесоха песни и музика, а един от служителите на хотела влезе в стаята и ни помоли да се покажем на верандата, защото хората искали да ни видят.

— Кои хора? — учудено попита англичанинът.

— Народът, който се е събрал, за да ви отдаде почитта си и да ви благодари.

— За какво?

— Девойките, отвлечени по време на лова на слонове, които вие сте спасили, ще минат тържествено през града. После ще бъдат придружени до Коломбо от пратеника, който мюдюринът изпраща да иде там при губернатора.

Рафли направи една от своите особени гримаси, остави пенснето да се плъзне до върха на носа му и попита:

— Да не би и ние да трябва да участваме в тържественото шествие през града, а?

— Ваше сиятелство, кой би си го помислил!

С тези думи изплашеният човек изхвръкна през вратата.

Рафли се усмихна и ми кимна.

— Е добре, да им позволим малко да ни позяпат! Но преди това пак ти казвам, че разчитам на теб да ме придружиш до Ява. Необходими са ми три дни за подготовката на това пътуване. Толкова време ти давам да размислиш дали искаш или не. Но тежко ти, ако не пожелаеш да тръгнеш с мен!

Навън начело на празничното шествие, при светлината на много факли бяха застанали накичените с безброй цветя девойки. Щом ни забелязаха хората, от стотици гърла проехтяха силни викове, а музикантите започнаха да свирят. Това продължи може би десетина минути и не престана преди да се приберем обратно в стаята.

Малко по-късно се отзовахме на поканата на мюдюрина. При него узнахме, че на джонката е изпратен един лейтенант от местното население заедно с десет души, за да пазят пленниците. Попитах дали тези единадесет мъже са достатъчни, но се успокоих след забележката на мюдюрина, че повече пазачи не са необходими, понеже пленниците били оковани и вързани за околните предмети.

Тъй като предишната нощ бяхме будували, останахме при мюдюрина само толкова, колкото изискваше благоприличието, и щом се върнахме, веднага легнахме да спим. В резултат на голямата ни умора на следващото утро станахме едва, когато дойдоха да ни събудят. Мюдюринът. пак искаше да говори с нас. Сигурно беше нещо важно. Имайки предвид колко надути и недостъпни са обикновено такива чиновници, разполагащи с голяма власт, можех да се поздравя за щастливото си познанство с Рафли, защото единствено на неговите роднински връзки с генералния губернатор трябваше да благодарим, че мюдюринът бе толкова услужлив и любезен към нас.

Той имаше много сериозен и тържествен вид, когато влезе в стаята на Рафли, където и аз се бях озовал набързо. Твърде странно звучеше и уводният му въпрос, отправен към англичанина, веднага след като ни поздрави и седна:

— Сър, къде живеят духовете?

От слисване лицето на Рафли така се удължи, че пенснето му се раздвижи по вече познатия ни начин. Известно време той гледа втренчено мюдюрина, а после поклати глава и едва продума:

— Духовете…? Хмм! Духовете…?

— Да, духовете! — кимна мюдюринът.

— Но кои? Има различни духове.

— Така ли?

— Ами да, например има будни и заспали духове, спокойни и неспокойни, високи и ниски духове и тъй нататък.

— Сър, не се шегувам. Имам предвид истинските духове.

— Истинските ли? Хмм! Може би призраците?

— Като че ли дух и призрак не е едно и също.

При тези думи по лицето на Рафли се изписа подигравателно изражение. Той намести пенснето си пак там, където му беше мястото, засмя се и каза:

— Не е едно и също. Човек може да предаде Богу дух, но да предаде Богу призрака си — това не може. Да не би през изминалата нощ да се е появил някой призрак?

— Да.

— Къде?

— На джонката.

— И ти вярваш ли го, сър?

— Да, вярвам го.

— А аз, не. Призраци изобщо няма, а ако някой от войниците ти твърди, че е видял подобно нещо, тогава се обзалагам на хиляда или на пет хиляди лири стерлинги, че този призрак е от плът и кръв и крои някакво пъклено дело. Да не би някой да се е опитал да освободи пленниците?

— Не.

— Не? Но това може да е бил само някой от пленниците, понеже освен войниците и пиратите на борда няма други хора.

— Не е бил никой от тях. Всички разбойници са вързани толкова здраво, че е изключено сами да се освободят. Било е съвсем друго същество. Някой дух!

Той изрече тези думи с такава убеденост, че Рафли отново поклати глава и се обърна към мен:

— Чарли!

— Сър!

— Има ли духове?

— Да.

— А призраци?

— Не. Кой твърди, че тази нощ е видял призрак?

— Пазачите — отвърна мюдюринът.

— Един от тях или неколцина?

— Всички. Преди малко ми беше доложено от лейтенанта. Доведох го тук. Той чака отвън и ако искате, може да ни разкаже всичко.

Станах и поканих човека в стаята. Той съвсем нямаше вид на страхливец, но хора с неговия произход още от деца попадат под влиянието на много силно суеверие. Накарахме го да ни опише какво е видял.

Както е известно по всички краища на земното кълбо и сред всички народи полунощ се смята за часът на призраците. И наистина било в полунощ, когато над джонката изведнъж се извил силен вятър и призракът се появил.

— Откъде дойде? — попитах аз.

— Никой не видя: Той просто бе там.

— Колко време го наблюдавахте?

— Само няколко минути.

— Къде отиде?

— Не видяхме. Просто изчезна.

— Как изглеждаше?

— Страшно! Сърцата ни изтръпнаха.

— Страшно! Какво искаш да кажеш? Опиши ми го по-подробно!

— Не мога. Та кой ли може да опише призрак?!

— Приличаше ли на животно?

— Не. .

— А на човек?

— Не.

— На кое същество приличаше?

— На никое.

Това бяха всичките сведения, които получих. Не успях да узная нищо повече. Все пак от предпазливост отново попитах:

— Да не би днес да липсва някой от пленниците?

— Не.

— А някой да се е бил развързал и после вие пак да сте го вързали?

— Не, сър.

Двамата с Рафли се спогледахме, а после избухнахме в неудържим смях.

— Не се смейте, милорди! — предупреди ни изплашеният мюдюрин. — Призраците си отмъщават за всяка шега, която човек си направи с тях.

— Този вид призраци, за който става въпрос, не само не отмъщават, ами дори се радват, ако не им се случи нещо лошо — отвърна Рафли. — Всъщност този призрак никак не ни интересува, но понеже ние пленихме джонката, навярно имаме право да проверим за кой вид от тези свръхестествени същества става дума. Чарли, ще дойдеш ли с мен?

— Да — отвърнах аз.

— Имаш ли представа какъв е този призрак?

— Все още не.

— Да се обзаложим ли?

— Не.

— Но ти можеш да спечелиш. Залагам…

— Не залагай нищо, сър — прекъснах го аз, — няма да участвам в облога.

— Е да, цяло нещастие е все за това да се разправям с теб. Наистина човек не може да те накара да се обзаложиш, дори и когато става въпрос за призраци.

Първо закусихме, а после се отправихме към пристанището и се качихме на борда на джонката. Охраната от предишния ден все още не беше сменена, тъй че заварихме войниците, които бяха видели «призрака». За съжаление от тях не можеше да се научи нищо повече от онова, което вече знаехме. Само ни направи впечатление, че те по-скоро бяха чули призрака, отколкото да го бяха видели.

Слязохме в трюма, за да огледаме пленниците. Бяха вързани както трябва. Никой не можеше да се освободи, освен ако не го развържеха пазачите, а нямаше никакво съмнение, че подобно нещо не беше ставало. Когато напуснахме джонката, знаехме толкова, колкото и преди. Кой знае какво беше накарало суеверните сингалци да изгубят ума и дума.

Обаче още на следващото утро мюдюринът пак изпрати човек да ни помоли да отидем при него, за да ни съобщи, че призракът отново се е появил в полунощ. И този път това му било доложено от офицера на стражата и човекът още чакал, за да ни даде необходимите сведения. Всичко се повторило, също както през миналата нощ. Първо се извил вятър, а после се появил призракът, чиято фигура обаче не се различавала и следователно не можело да бъде описана.

— Наистина ли задуха вятър? — попитах аз.

— О, да, съвсем внезапно — отговори лейтенантът.

— Почувствахте ли го?

— И още как.

— Откъде дойде призракът?

— Не знам. Просто изведнъж беше там.

— И къде отиде?

— Не мога да кажа. Изчезна.

— Видяхте ли го да се движи?

— Да.

— Тогава трябва да знаете на кое място или на кои места на кораба се е намирал.

— Той стигна до средната мачта.

— От коя посока дойде?

— Не забелязах.

— Не сте си държали очите отворени или страхът е замъглил погледа ви. Ще дойдем с теб, за да разследваме още веднъж тази призрачна история.

Така и направихме, но усилията ни не доведоха до никакъв резултат. Заварихме всичко както си беше и предишния ден. Край средната мачта, до която, както казваха, бил идвал призракът, имаше няколко големи коша с дини и други плодове, предназначени за храна на похитителите. Огледах тези кошове, но не намерих нищо, което по какъвто и да било начин да свържа с призрака. Ядосах се, ала не на привидението или, да речем, на глупостта на сингалците, а единствено на себе си. На колко трудни въпроси бях намирал отговорите досега, какви дири бях проследявал! А ето че в този случай не ми хрумваше абсолютно нищо. О, Кара бен Немзи, о, Олд Шетърхенд, къде остана прозорливостта ти?

След като се бяхме разделили вече с мюдюрина и отново седяхме сами, Рафли ми се усмихна лукаво и подхвърли:

— Чарли, съжалявам те!

— Защо?

— Защото призракът е напуснал кораба и сега витае само в главата ти. Струва ми се, че скоро ще усетиш силния внезапен вятър.

— Подигравай се, подигравай! Но наистина е досадно да не можеш да хванеш дирята на една такава щуротия.

— Не може ли? Хмм! Действително ли не може?

— А ти, сър, да не би да имаш някаква идея?

— Йес, и то каква!

— Е, каква!

— Призракът идва откъм сушата.

— А аз твърдя, че се намира в самата джонка.

— Глупости! Ще се обзаложим ли?

— Не.

— Залагам сто гвинеи, че съм прав. Някой иска да освободи пиратите и за тази цел си играе на призраци, та така да сплаши пазачите. Не си ли на същото мнение?

— Не.

— Тогава заложи десет златни монети срещу моите сто!

— Нямам златни монети за обзалагане.

— Ще ти дам назаем!

— Благодаря. Призракът не заслужава да се рискува за него дори и грош. Тази вечер ще бъде заловен.

— Ка… кво? — подскочи англичанинът. — Кой ще го залови?

— Аз.

— Ще отидеш на джонката?

— Да.

— Но не и сам, нали?

— Искаш ли да дойдеш с мен, сър?

— С големи благодарности! Лов на призраци! Чарли, ти наистина си славен човек. Как бих искал да си роден в Рафли-Касъл!

— Като твой по-възрастен брат? А какво щеше да е тогава положението с твоята титла и твоето наследство?

— И двете не ми трябват. Щях да живея от лов на призраци.

— Така може. Казват, че понякога се намирали много тлъсти и хранителни призраци. Любопитен съм да видя колко ли ще тежи нашият.

— Вятърът и въздухът… нямат тежест!

— Вятър ли? Нищо подобно, сър! Вятърът съществува само във фантазията на тези страхливи сингалци. Призракът на джонката е или някакво животно, или…

— Или — прекъсна ме той — човек, който иска да уплаши пазачите и после да се качи на кораба, за да освободи пиратите.

— Не ми се вярва. Онзи, който играе ролята на призрака, се намира на борда.

— Доказателства!

— Още тази вечер ще ти ги дам. Забелязали са призрака при средната мачта. Ако беше дошъл на борда отвън, нямаше да се задоволи да отиде само до това място.

— Наистина си прав. Но, Чарли, хрумна ми нещо! А може би цялата история е само една глупава шега.

— Как така?

— Между войниците се намира някой шегаджия, който иска да изплаши останалите.

— Две вечери подред?

— Да.

— Никой не е стоял два пъти на пост.

— Тогава има двама шегобийци.

— Едва ли. Сингалците изпитват безбожен страх от началниците си и освен това по природа не са склонни да вършат подобни хлапашки шеги. Призракът не е някаква шега, затова и ние няма да се шегуваме с него.

— Ще кажем ли на мюдюрина за намерението си?

— Да. Без разрешението му не можем да се качим на джонката.

— Pshaw! Ако пожелая, ще отида на борда й без разрешението му. Но както искаш, Чарли. Ще вземем ли оръжията си?

— Не си заслужава.

— Най-много някоя по-здрава тояга, нали?

— С юмруци е по-удобно.

— Well! Негодникът може да си честити, ако му се случи да попадне между моите. Не успее ли да изчезне моментално, ще го обработвам дотогава, докато му излезе душата.

След като настойчиво изложихме намерението си пред мюдюрина, той се съгласи, но сметна за свой дълг да ни предупреди да се откажем от тази дръзка постъпка. Беше убеден, че ставаше дума за свръхземно същество.

— Докладваха ми — каза той, — че войниците, определени тази нощ да стоят на пост на джонката, отказали да се качат на борда й. Чуят ли, че ще отидете и вие, тогава ще се подчинят по-лесно. Но пазете се да не заговорите или да не докоснете призрака! По-добре се задоволете само да наблюдавате откъде идва и накъде отива!

— След това ще литнем подир него! — каза Рафли иронично.

— Не се подигравайте, милорд! Има добри и лоши духове. Както изглежда този е лош, защото е обсебил един толкова нечестив кораб.

— Но в такъв случай и ние двамата също сме зли духове, понеже завладяхме джонката. Ще видим кой ще я отстъпи този път в полунощ — той или ние.

Качихме се на борда в единадесет часа вечерта. Не искахме да вземаме оръжия, но все пак бяхме затъкнали револверите си в коланите и то не толкова заради призрака, колкото поради тамошния навик никога да не излизаш невъоръжен. Войниците бяха насядали на задната палуба близо един до друг като стадо овце, които се страхуват от нападението на хищник. В средата им се намираше лейтенантът. Така той можеше да бъде сигурен, че призракът няма да го изяде пръв. Попитах го дали има да ни докладва нещо необикновено и получих отрицателен отговор. Идваше ми на езика да упрекна тези хора заради страхливостта им, ала се сдържах. Каква ли полза можех да имам от тези страхливци?

Ето че възникна въпросът къде да застанем. Рафли все още бе на мнение, че призракът ще дойде отвън и следователно ще се покатери по котвената верига. Затова лордът седна край нея. Аз пък исках да насоча вниманието си едновременно към три места, а именно към предния и задния люк и към средната мачта, до която бил идвал призракът миналата нощ. Според мен би следвало да се появи от някой от двата люка, но, за съжаление, нямаше как да знам точно от кой. Ето защо се сгуших по средата на кораба край релинга, откъдето едновременно имах възможност да наблюдавам и двата люка, въпреки че не се виждаха тъй ясно, както ми се искаше.

Нощта беше доста светла. Вярно, нямаше луна, а небето бе покрито с облаци, ала тук-там между тях проблясваха звезди, така че погледът ми можеше да стига от единия край на кораба до другия. Въздухът «стоеше», както обичат да се изразяват моряците. Не се усещаше никакъв полъх. Следователно толкова по-добре би трябвало да се почувства вятърът на Призрака, когато внезапно започнеше да духа. Това ме радваше и ако имах някаква грижа, то тя беше, че е възможно точно днес на призрака да му хрумне изобщо да не се появи.

Ето че откъм холандската или методистката църква удари дванадесет — настъпи часът на призраците и аз още повече напрегнах слух. Изминаха пет минути и после още толкова. Да не би да нямаше желание да се появи? Обикновено призраците научават всичко, та и нашият призрак едва ли можеше да не е наясно какво го очакваше тази нощ. Кой ли се оставя доброволно да го спипат? Даже и призраците не!

В този миг най-после откъм предния люк се разнесе шум, доста силен трясък. Взрях се внимателно в тази посока и видях някакъв силует, който точно там се изправяше. С бързи големи скокове се приближих, нахвърлих се върху него, съборих го на земята и здраво го притиснах. Всичко това се разигра толкова бързо, че не ми остана време да огледам по-подробно «призрака».

— Пипнах ли те? Това ти е последното появяване тук! — извиках гневно аз, като извих ръцете му и притиснах с коляно гърба му, защото той бе паднал по корем. — Ами къде остана вятърът, с който обикновено идваш?

Тогава свръхестественото същество простена под мен с най-естествен глас:

— Heigh-ho! Чарли, полудя ли? Пусни ме, иначе ще се задуша!

Мътните го взели, та това беше моят англичанин! Освободих го от хватката си и едва тогава го огледах. Да, наистина беше той! Лордът се изправи и пое дълбоко въздух.

— Къде са ти очите, та взе сър Джон Рафли за призрак?!

— Наистина те взех за призрака и понеже трябваше да действам бързо, нямах никакво време да те оглеждам с помощта на специален микроскоп. Знаех, че си при носовата котва. Какво търсиш тук?

— Започнах да се съмнявам, че онова място е подходящо. Промъкнах се насам, за да се ослушам и огледам наоколо. Подпрях се на отворения капак, който беше подлостен с нещо, а той падна и се затвори. Само след няколко мига и аз се пльоснах като капака, а гръбнакът ми запука под коляното ти като клон, който се кани да се счупи. Драги Чарли, да те вземат дяволите! Смаза ми половин дузина прешлени!

— Значи онзи трясък, който чух, е бил от съборения капак на люка! Сам си си виновен за тази грешка. Да беше останал отпред на носа! От средата на кораба ми беше невъзможно да видя кой се навърта тук.

— Но можеше да ме попиташ за кръщелното ми свидетелство, преди да се тръшнеш върху мен като слон върху мъниче! Всичките ми стави са изкълчени и…

Той млъкна и се ослуша. Откъм другия люк се разнесе силно бучащо свирене, също както фучи напористият вятър покрай ъглите на къщите. Но не се почувства никакво раздвижване на въздуха. Ала при тази страхливост на сингалците не беше никак чудно, ако заедно с това внезапно среднощно свирене им се бе сторило, че усещат и вятъра. Вече се бях навел, за да се промъкна пълзешком дотам, когато Рафли съвсем непредпазливо се развика с толкова силен глас, че думите му проехтяха надалеч:

— Това е призракът, това е негодникът! Бързо, Чарли, бързо, дръж го, дръж!

Той се затича, но след няколко скока се спъна в едно навито на руло въже и падна. Не го беше забелязал на пътя си. Разбира се, това сигурно щеше да подплаши и най-питомния призрак. Бях принуден да се откажа от потайното си дебнещо промъкване и веднага се затичах към задния люк, макар че в бързината не виждах привидението. Ако успеех да заема люка, откъдето то във всеки случай се беше появило, тогава нямаше как да ни избяга. Достигнах целта си и се спрях, за да се огледам. И ето че забелязах призрака. Току-що тичешком преминаваше покрай средната мачта в посока към мястото, където беше паднал Рафли, който в този миг тъкмо се изправяше. Тъй като беше лежал на земята, до този момент англичанинът не беше забелязан от призрака. Понеже бях доста далеч от Рафли, аз му извиках:

— Хвани го бързо, сър, идва към теб!

— Спипах го вече! — отвърна ми лордът, протягайки ръце към беглеца. — All devils, ама как удря! Ето че избяга!

Въпреки оскъдната звездна светлина, видях как по някаква причина англичанинът отскочи далеч назад — вероятно бе получил удар. Призракът изтича до предния люк, бързо дръпна затворилия се капак и изчезна в отвора, като преди това обаче извика на завален холандски:

— Хвани де хубав, добър, храбър Квимбо, хвани де, ако може храбър Квимбо!

Хубав, добър, храбър Квимбо! Онемях! Къде се намирах — в селището на бурите при менер Ян ван Хелмерс в Южна Африка или на една китайска джонка в пристанището Поен дьо Гал? Това бе не само начинът за изразяване, но и гласът на моя славен кафър! Познах го въпреки годините, които изминаха от онова време, когато на сбогуване той ми подари кутийката си с енфие. М до ден-днешен тя се намира у дома сред другите мои редки предмети и сувенири от пътешествията ми. Да, положително беше той! Но как ли беше попаднал на джонката в обществото на тези пирати и похитители на девойки?

Един от най-чудноватите образи, които съм срещал по време на моите пътешествия, без съмнение, е Квимбо, кафърът от племето базуто. Той беше мой спътник из Южна Африка, [257] подобно на хаджи Халеф Омар, който ме придружаваше из различните страни на Ориента. Колкото и да се различаваха тези двама добряци, те имаха една обща радостна за мен черта в характера си, изразяваща се в голямата любов и привързаност, които изпитваха към моята личност.

Квимбо представляваше една извънредно колоритна, дори комична фигура, особено когато яздеше редом с мен. Като изключим басмяната препаска около слабините му, той ходеше съвсем гол и натриваше тъмнокожото си силно мускулесто тяло с мас, която действително предпазваше кожата от досадните ухапвания на насекомите, ала, за съжаление, разпространяваше наоколо такава нетърпима миризма, или по-скоро воня, че наистина ми струваше немалки усилия да стоя край него на разстояние по-малко от десетина стъпки.

Най-забележителното у него бе начинът, по който носеше косата си. От ежедневната употреба на акациева смола и другите полагани за нея дългогодишни грижи, косата му се беше слепила в компактна маса, като фризурата му бе придобила формата и вида на две наклонени с подметките една към друга пантофи, токовете на които образуваха върха, докато отворите за краката бяха обърнати нагоре и му служеха за склад на какви ли не дреболии без никаква стойност, които обаче имаха за него огромно значение. Долната част на ушите му беше толкова разтеглена и удължена от носенето на тежки предмети, служещи за украшение по време на неговата младост, че по големина те доста приличаха на ушите на някое нюфаундлендско куче.

За да придаде практическа стойност на тази рядка красота, той имаше навик всяка сутрин да ги навива на руло, като поставяше в отверстията им двете си кутийки с енфие.

Освен това на всяка от ноздрите си той носеше дебела месингова халка, а около врата си беше поставил, във всеки случай като изобретение на собствения си естетически гений, широк кожен ремък, на който висяха два големи хлопатара. Поне един път на ден той имаше навика да ги сваля и излъсква. Тези звънчета дрънчаха при всяко негово движение, което ми беше не само досадно, но можеше да стане и много опасно за двама ни, защото по онова време трябваше да се пазим от неприятели, а непрекъснатият им звън бе в състояние отдалече да издаде приближаването ни. Ето защо аз настоях, ако не да махне хлопатарите, то поне да извади езичетата им. След продължителна и тежка вътрешна борба той наистина изпълни желанието ми, а това беше едно голямо и необоримо доказателство за привързаността му към мен.

Начинът му на изразяване беше странен също като самия него. Той говореше холандски доста сносно, макар и завалено, но така го кичеше със съществуващите в неговия роден език цъкащи и мляскащи звуци, че всичките изречения излизаха от устата му като кълвани от кълвач. А тази уста, колко голяма и широка беше тя! Когато Квимбо говореше бързо, а при това се и смееше, белите редици на зъбите му достигаха от едното ухо до другото и лицето му заприличваше по-скоро на маймунско отколкото на човешко.

Никой обаче не смееше да му го каже, защото беше страшно суетен и се смяташе не само за хубав, но и за пръв красавец. Когато говореше за себе си, обикновено се наричаше «хубав, добър, храбър Квимбо». По отношение на красотата си се лъжеше, но беше добър, много добър. А че е храбър се съмнявах в началото, ала по-късно разбрах, че съм го оценил погрешно. Квимбо беше храбрец и ако бях застрашен от някаква опасност, той рискуваше живота си без никакво колебание. Заобичах го от цялото си сърце и му желаех всичко добро, но за съжаление не можах да направя така, че пожеланието ми да се сбъдне тъкмо в онзи случай, който беше най-важен за него.

Квимбо беше отдал сърцето си. То принадлежеше на една красива кафърска девойка, която беше намерена в Калахари от холандски заселник. Той я беше осиновил и нарекъл Митие. Колко пъти съм чувал от устата на Квимбо блажено звучащите думи «Митие ще негов жена на хубав, добър, храбър Квимбо, щото Квимбо ще жени хубав, млад, богат Митие!» Но той бе принуден да разбере, че един хубав, добър и храбър човек, дори и да е кафър, не може винаги да има всичко, което си пожелае. Митие стана жена на един млад холандски заселник и Квимбо трябваше да се откаже от нея. Дали щеше да го преживее или не, не можах да изчакам и да узная, понеже ми се налагаше да отпътувам. Когато се сбогувах с него, той стоеше разплакан или по-скоро ухилен пред мен, сякаш не знаеше какво да прави от любов и любовна мъка. Но изглежда тъкмо тогава му хрумна една добра идея: той посегна към дясното си навито на руло ухо, измъкна оттам кутийка с енфие, подаде ми я и с безкрайно доброжелателно озъбване ми каза:

— Мил добър менер иска ходи дома. Квимбо плаче много голям сълзи, щото Квимбо не може дойде с менер. Но Квимбо даде таз кутийка на менер, за да помни менер много добър, беден, хубав, храбър Квимбо!

Разбира се, аз взех кутийката, за да не го огорча: Бях убеден, че никога нямаше да видя ухото, където тя беше стояла…

Смайването ми наистина беше голямо, но то ми отне дееспособността само за няколко мига. Затичах се напред към мястото, където стоеше лордът, закрил лицето си с две ръце.

— Защо стоиш така? — попитах го. — Какво ти е на главата, сър?

— Бучи като водопад — отвърна ми той. — Струва ми се, че този сатанински призрак от гняв си откъсна главата и я запрати право в лицето ми.

— Но тогава той не би могъл да говори, а ти чу какво ни извика, нали?

— Да съм чул ли? Че как да чуя нещо, когато главата ме боли така, та ще се пръсне?

— Днес нямаш късмет, сър, ама никакъв късмет нямаш!

— Това е повече от липса на късмет, Чарли. Първо ти ми направи тялото и всички крайници на кайма, а после, когато се зарадвах, че поне главата ми е останала невредима, този призрак ми запраща своята кратуна право в носа. Ама че удар беше! Мисля, че вечно ще го усещам.

— Не е била главата му.

— Знам го и без твоите уверения. Тази уж безплътна душа от отвъдното е жив човек. Дори ми изглежда твърде як. Доказателството за това чувствам най-осезателно в главата си, която бучи и бръмчи в най-различни гами. Какво ли запокити той по нея в разгара на схватката? Струва ми се, че беше или източното, или западното полукълбо на майка земя, а може би да беше и цялото земно кълбо наведнъж. Усещането, което имам, ме кара да предполагам второто.

— Я да видим!

Огледах се наоколо и недалеч от него на земята забелязах някакъв заоблен предмет. Вдигнах го и му го подадох:

— Ето ти главата на призрака! Сам ми кажи дали в отвъдния живот може да има такива Материални глави!

— Диня, тежка поне четири килограма! И един такъв плод да бъде хвърлен по главата на лорд от добрата стара Англия тъкмо в полунощ! Чарли, да се обзаложим ли?

— За какво?

— Че после аз ще я запратя по главата на призрака?

— Не участвам в такъв облог.

— Защо? Направи ми поне веднъж това удоволствие! А?

— Не, защото ще загубиш облога.

— Да го загубя ли? Нямам такова намерение. Ще го ударя с тази диня по главата толкова сигурно, колкото…

— Колкото е още по-сигурно, че няма да го удариш — прекъснах го аз.

— Наистина ли мислиш, че ще се откажа от това толкова сладко отмъщение?

— Убеден съм.

— А по каква причина?

— Защото знам, че няма да вземеш да обстрелваш главата на един мой добър приятел с диня, тежаща четири килограма.

— А аз не съм ли твой добър приятел?

— Разбира се.

— И въпреки това той не обстрелва ли моята глава?

— За съжаление, го направи, но без да те познава.

— Аз също не го познавам. Но я ми кажи откога имаш толкова добри приятели сред призраците?

— От днес. Но да оставим шегата настрана — този призрак наистина е мой добър познат.

— Не думай!

— Един кафър от племето базуто, който ми служи вярно и ме придружаваше в продължение на месеци в пътуването ми през страната на бурите. Казва се Квимбо и е голям юначага, който сигурно ще спечели симпатиите ти.

— Чарли, моите уважения, но ако не те познавах така добре, щях да се закълна, че нещо ме ментосваш. Този кафър сигурно е бил заедно с пиратите на борда, нали?

— Разбира се.

— И го смяташ за свестен човек?

— Стопроцентово беше такъв.

— Но не е възможно все още да е същият.

— Такъв си е! Моят Квимбо никога няма да стане престъпник!

— Но, Чарли, размисли само, как би могъл един кафър от вътрешностите на Южна Африка да попадне сред източноазиатските пирати?

— Ще го узнаем от него самия. Впрочем, племето базуто е от семейството на бечуаните и тъй като те се родеят с кафрите, аз, както и много други, си служа с това наименование. През цялото време Квимбо се е крил много добре, вероятно чак долу в помещението с баласта, за което изобщо не се сетих, докато и вчера, и днес претърсвахме целия кораб, за да открием призрака. Той би могъл тайно да развърже всички пирати, а след това те сигурно са щели да намерят някаква възможност да избягат, но фактът, че не го е направил, доказва, че не е техен човек. Да слезем долу да го потърсим.

— Ще ни е нужна светлина.

— Все ще намерим нещо подходящо в капитанската каюта. Ела!

— Дали не трябва първо да си поговорим с тези сингалски гвардейски гренадири и да им благодарим за храбростта, която проявиха?

— Да, ще го направим, за да знаят поне какво мислим за тях. Тези храбри герои все още седяха, страхливо скупчени на мястото, където се намираха и преди. Щом се приближихме, лейтенантът ни попита:

— Милорди, призракът отиде ли си? О-о, колко страшно беше!

— Не, не си е отишъл — заявих аз.

— Но вече не се вижда.

— Още е на кораба. Слезе в трюма.

— Не отлетя ли във въздуха? Нима още е тук? Но как ще останем тогава и ние на това място?

— Страхливи сте като баби! Той не е никакъв призрак, а един нещастен човек, принуден от пиратите да живее на джонката им. Ей сега ще слезем долу и ще го доведем, за да го видите. Но аз ще кажа на мюдюрина колко храбри мъже е изпратил на кораба, за да охраняват пленените разбойници.

С дълбока въздишка човекът пак се отпусна на мястото си.

Дали това беше въздишка на облекчение или на страх от мюдюрина, не можех да кажа. Във всеки случай този високопоставен чиновник нямаше никакво право да мъмри подчинените си, защото беше не по-малко суеверен от тях.

Най-напред ние двамата отидохме в капитанската каюта, където запалихме един фенер. После слязохме в трюма, който служеше сега като затвор на пиратите. Прегледахме въжетата, за да видим дали всичко бе наред и останахме доволни. След това започнахме да търсим Квимбо, който не се виждаше никъде в същинския корабен трюм. Най-сетне през един тесен отвор слязохме още по-надолу, там където се намираше баластът, с чиято помощ се поддържаше равновесието и стабилността на джонката. Още по самата преграда за баласта, издигната върху килсона, [258] разбрах, че той се състоеше от пясък, който не се разпиляваше именно благодарение на споменатата преграда. Осветих наоколо с фенера — Квимбо не се виждаше. Но в замяна на това забелязах нещо друго, което издаваше присъствието му. Изглежда Рафли не го видя, защото разочаровано каза:

— И тук нищо! Ако бях суеверен, щях да кажа, че все пак си имаме работа не с човек, а с призрак. Твоят тъй наречен Квимбо е изчезнал безследно.

— Безследно? Наистина ли мислиш така?

— Йес. Горе претърсихме всичко, без да го намерим, а тук пък съвсем го няма.

— Може би се лъжеш.

— Тъй ли? Да се обзаложим ли?

— За какво?

— Че твоят прочут кафър не е в това помещение за баласт.

— Не, не участвам в облози.

— Но защо?

— Защото ще спечеля и само ще ти взема парите, сър Джон Рафли!

— Глупости! Ако си толкова сигурен, щеше като нищо да се обзаложиш, но ми се струва, че сигурността ти хич не е толкова голяма.

— Охо! Вече открих следите на Квимбо, а и ти знаеш, че подхвана ли веднъж нечия диря, съвсем сигурно намирам и човека.

— Да, знам го, но къде ти е следата?

— Ей тук в пясъка. Точно пред нас и надясно повърхността му е равна. Но какво виждаш там наляво?

— Някакво възвишение, нищо друго.

— Нищо друго? Мисля, че това е достатъчно.

— Как така?

— Под възвишението се е скрил човекът, когото търсим. Там се е заровил.

— Но тогава би трябвало да се задуши.

— Не. Нима не забелязваш, че откъм задната част на възвишението има вдлъбнатинка, дупка?

— Да, добре се вижда.

— Е, тази дупка стига до главата на кафъра, за да може да диша. А какво има по земята ей там в левия ъгъл?

— Хмм! Динени кори.

— Чудесно! Квимбо е трябвало да яде и пие. Ето защо през нощта се е качвал на палубата и е играел ролята на призрак, за да си вземе дини, докато пазачите са бягали от страх чак в другия край на кораба.

— Хмм! Тогава този Квимбо е голям хитрец, което не може да се очаква от един кафър.

— Хич не е глупав. Ей сега ще го измъкна. Квимбо, тук ли си?

Не последва отговор.

— Квимбо, знам, че си се скрил там в пясъка. Излез! Нищо лошо няма да ти се случи.

Отново никакъв отговор. Откакто се бяхме разделили, бяха изминали години, може би не можеше вече да познае гласа ми. Впрочем, и думите ми прозвучаха глухо в ниското влажно помещение; Пристъпих още по-близо.

— Не ме ли познаваш вече? Аз съм добър, мил Германия, с когото навремето ти беше при бура Ван хет Рур. Излез!

Кафърът имаше навика да казва Англия вместо англичанин и Германия вместо германец.

Последните ми думи не останаха без резултат. Пясъкът се раздвижи и от него се разнесе въпросът:

— Добър, мил Германия, кой получи кутийка от хубав, добър, храбър Квимбо?

— Да.

— Кой яздил с хубав Квимбо чак горе до Гроте Клоф и борил с много зулус?

— Да.

— Mijn tijd, mijn tijd! [259] Щом мил добър Германия тук, тогаз Квимбо също тук! Хубав, добър, храбър Квимбо излезе веднага от пясък.

Пясъкът се разлетя енергично във всички посоки и «хубавият» Квимбо се появи с цялото си великолепие, което му бе присъщо. Най-напред се показа високата фризура, която имаше съвършено същата форма и същия вид, както преди. След това последва голобрадото лице със сплескания широк нос, голямата уста и малките очички, които ми отправиха изпитателен поглед. Той ме позна, разтвори уста от едното си ухо до другото, за да нададе тържествуващ вик, и така бързо изскочи от пясъка, че здравата удари главата си в ниския таван. Тъй силно и грижовно обичаната фризура се посмачка, ала във възхищението си, че ме вижда, той не обърна внимание на това. Веднага прескочи оградата и сграбчи двете ми ръце.

— О, Германия, о, мил, добър Германия! Как се радва добър хубав Квимбо, че пак вижда свой Германия! Квимбо трябва целуват всички ръце на менер Германия!

Той зацелува «всичките» ми ръце с голяма сърдечност. После внезапно ги остави, обгърна врата ми с ръце, притисна ме до себе си, издаде устни напред и главата му направи толкова неочаквано движение към лицето ми, че едва намерих време да го извърна встрани, така че несдържаната нежност на Квимбо се изрази в шумно млясване по бузата ми вместо по взетото от него на мушка място. Изглежда той се канеше да се прицели втори път и то по-добре, но аз го избутах назад с думите:

— Остави това, Квимбо! Знам, че много се радваш на срещата ни, както и аз, но засега стига толкова. Страшно се учудвам да те видя тук, толкова далеч от родината ти и то на Пиратски кораб.

— О, менер Германия, хубав, добър, храбър Квимбо съм не крадец и съм не разбойник, а само слуга на джонка на пирати.

— Значи не си участвал в злодействата на тези хора, така ли?

Кафърът направи една от най-страшните си гримаси, която сигурно бе израз на най-свято уверение, и като се удари с двата си юмрука в гърдите, каза:

— Квимбо не участвал какво правил те, Квимбо хванат от разбойник и трябвал чисти кораб и слугува капитан.

— Аха! Ще ми разкажеш за това, но не тук, а горе, където ще ни е по-удобно. Хайде да се качваме!

— Горе, дето много войник?

— Да.

— А какво прави войник като види красив, храбър Квимбо? Ще хване ли войник нещастен, невинен Квимбо?

— Не, ти си под моя закрила.

— Добър Квимбо свободен?

— Да.

— Квимбо може отива в страната базуто?

— Да.

— Или може си върви и пътува за Тйелатяп?

— Тйелатяп? Това пък какво е?

— Хубав град къде живее менер Бонтверкер.

— Какъв е този менер?

— Туй съм менер Бонтверкер от Тйелатяп.

— Тйелатяп! И къде се намира този град?

— На широк, голям, хубав остров.

— Как се казва островът?

— Казва Серайу.

— Серайу? Тйелатяп? Сър Джон, известно ли ти е някое от тези две имена?

— Не — отвърна англичанинът, като поклати глава.

— И на мен не са… или все пак съм чувал едното. Но названието на острова ме смущава. Серайу е река.

— Да, Серайу съм река, имал много вода — съгласи се Квимбо.

— Но нали каза, че е остров! Изглежда си се объркал.

— Да, хубав, добър, храбър Квимбо обърква.

— Серайу е река на остров Ява.

В изблик на силна радост кафърът широко разпери и десетте си пръста и извика:

— Ява! Ява! Менер Германия познал вярно име на голям остров, менер съм много велик, умен, мъдър човек.

— Сега вече мога да си спомня и за Тйелатяп. Това е едно пристанище на южното крайбрежие на Ява. Серайу се влива в морето недалеч от него.

— Да, Серайу влиза във вода на море.

— Та ти познаваш ли този град и реката? — попитах учудено.

— Хубав, умен Квимбо знае град и знае река. Квимбо плувал по река и живял в град.

— Странно, наистина много странно. Сър Джон! Представи си само — този кафър е стигнал чак до Ява! Кой би повярвал! Но горе трябва да ни разкаже всичко! Да се качваме!

— Горе на палубата ли? — попита лордът. — Няма ли да е по-добре, ако веднага отидем в хотела? Там ще ни е много по-удобно.

— Бих предпочел да остана на борда. Твърде вероятно е онова, което чуем от Квимбо, да ни даде повод да попритиснем пленниците.

— Съгласен! И в капитанската каюта не е лошо. Да се качваме!

Когато стигнахме до средната палуба, където лежаха вързаните пирати, капитанът им изпусна тиха ругатня. Положително се беше ядосал, че сме намерили Квимбо, защото вероятно от него можеха да се научат много неща, които трябваше да останат в тайна. В каютата кафърът заяви:

— Хубав, добър, храбър Квимбо разказва, но първо яде, има голям, много глад, щото не може вземе дини за нахрани.

Имаше достатъчно за ядене. Той се хранеше с детински вълчи апетит. След като се насити, аз го подканих да ни разкаже преживяванията си, откакто се бяхме разделили в Капланд. [260] С важна физиономия кафърът се настани по-удобно и започна разказа си, но… какъв беше той! Говореше бързо, без паузи, като навита латерна. Та кой ли можеше да разбере всичките му невъзможни изрази и да се оправи в кашата от объркани имена? Гримасите, които видяхме, докато траеше разказът му, бяха направо неповторими. Той бръщолевеше толкова припряно, сякаш животът му зависеше от това да не направи никаква пауза. За половин минута ни сервираше толкова думи и изрази от родния си език, от английски, холандски и малайски, колкото човек не можеше да разчепка за цял ден. Рафли поклати глава, после остави пенснето си да се плъзне до върха на носа му, за да може да втренчи поглед в разказвача над стъклата, и най-накрая, когато търпението му се изчерпи, той скочи, протегна ръце към Квимбо, сякаш искаше да се защити, и му изкрещя:

— Стига! Човече, да не си решил да ни побъркаш? Говори по-бавно! Не се разбира нито една дума.

Квимбо рязко затвори уста, очите му зашариха между Рафли и мен, а накрая попита:

— Хубав, добър, храбър Квимбо не говорят вярно? Но той говорят с уста! С какво друго трябва Квимбо говори?

— Естествено, че не с ушите! — отвърна Рафли. — Но трябва да приказваш по-бавно, по-бавно, за да те разбираме.

— Защо менер не разбирам Квимбо? Та Квимбо се разбират! Тогава сър Джон се разсмя гръмогласно и ми каза:

— Прав беше, Чарли! Този добър, хубав, храбър Квимбо е знаменита личност! Good God! Отсега подозирам какво ще има да преживеем заедно с него. Нека разказва по-нататък! Но бъди така добър и му втълпи малко да си позапре езика.

Изпълних желанието му, ала не постигнах абсолютно никакъв успех, тъй като веднага щом Квимбо започна, «латерната» се завъртя дори още по-бързо отпреди. Затова го прекъснах:

— Престани! Наистина нищо не ти разбираме. По-добре ще е да ти задавам въпроси, а ти да ми отговаряш.

— Да — кимна той. — За Квимбо тъй също добре, щото тогава Квимбо знае какво каже. Но ако беден Квимбо сам каже, той не знае какво трябва каже.

— Най-напред ми отговори къде отиде, след като се разделихме ние двамата!

— Беден, нещастен Квимбо съм отишъл в Кейптаун.

— В Кейптаун? А защо не в родината си, в страната на базуто?

— Квимбо не искал там. Квимбо искал далеч, много далеч, за да не види повече място, дето бил и да не види повече хора, кои познава Митие.

— Ах, Митие! Било ти е тъжно, че момичето се е оженило, нали?

— Да, хубав Квимбо съм много тъжен, Квимбо иска бъде мъж на Митие. Защо Митие не иска има Квимбо мъж? Та Квимбо хубав, добър, храбър мъж! Затова той отива далеч чак до Кейптаун, дето са менер Бонтверкер, кой обича Квимбо, и Квимбо станал слуга на менер Бонтверкер.

— Взел те е за слуга? Тогава сигурно знаеш какъв е бил този менер.

Рафли се намеси, преди кафърът да успее да отговори:

— В Кейптаун се запознах с някакъв мистър Бонтверкер. Той беше богат, все още неженен търговец на диаманти. Представиха ми го в дома на губернатора. Както сам ми разказа, той имал по-възрастен неженен брат на един от Зондските острови и…

Изведнъж англичанинът млъкна.

— И после? Продължавай, защо спря?

— Защото… а… а, да не би Квимбо да има предвид същия джентълмен?

— Веднага ще разберем. Квимбо, с какво се занимаваше този менер Бонтверкер?

— Купува благороден камък и диамант — отвърна кафърът.

— Имаше ли жена?

— Не има жена. Квимбо също не има Митие. Затова той и Квимбо сами заедно.

— Но е имал брат, нали?

— Има брат в Тйелатяп, кой изведнъж умира. Мой господар пътува там с кораб за наследство и Квимбо пътува заедно.

— Така значи! Твоят менер е наследил брат си и затова е тръгнал с кораб за Ява. А после? Остана ли да живее там?

— Не, пътува пак къщи в Кейптаун.

— Кога?

— Останал четири месеца в Тйелатяп, взема тогава голям много пари от умрял брат и тръгва с Квимбо на кораб, за пътува дома.

— По-нататък! Обземат ме подозрения, но не са добри! Пътуването не е завършило щастливо, нали?

— Не. Квимбо и менер не дошъл дома.

— Защо?

— Щото изведнъж по вода много малайска лодка с разбойник, кои качва на кораб и убива капитан и всички моряк.

— Така си и мислех! Екипажът на кораба е бил избит. Какво стана с пътниците? Много ли бяха?

— Само хубав, добър Квимбо с менер. Разбойник занася съвсем всички неща от кораб на лодка и после изгаря кораб. Също взема Квимбо и менер на лодка.

— Къде се случи това?

— Квимбо не знае. Квимбо и менер скоро стига суша, къде стоял пленен при разбойник.

— Колко време?

— Много, много ден и много седмица. Квимбо не броил. Но то било много голям дълго време.

— А знаеш ли на кое място са ви държали в плен?

— Казва Ху-Ниао.

— Ху-Ниао? Пак си объркал нещо. Запомни ли правилно името?

— Хубав, добър, храбър Квимбо съм правилно.

— Хмм! Ху-Ниао са китайски думи и означават «тигър-птица». Струва ми се твърде невероятно да са име на някакво селище. Да не е било остров?

— Съм не остров.

— Значи суша, континент?

— Съм не голяма суша.

— Нито остров, нито континент, така ли? Е, какво искаш да кажеш? Може би полуостров? Не беше ли остров, свързан с голяма суша?

— Ху-Ниао съм остров с път към суша.

— Значи правилно — полуостров. А знаеш ли към кой по-голям остров или към коя голяма суша се причислява?

— Квимбо не знам.

— Не си ли говорил за това с твоя менер? Вероятно той е знаел:

— Квимбо не давали говори с менер.

— Тогава си бил отделен от него, а?

— Вече него не вижда.

— Значи не знаеш дали е още жив?

— Менер съм не умрял. Менер живеят в Ху-Ниао. Разбойник дава него яде и пие.

— Не се ли лъжеш? Нали си бил отделен от него, тогава нищо не можеш да знаеш със сигурност.

— Квимбо знае сигурно, щото менер го казва още преди отделят от него. Менер трябва пишат писмо, защо разбойник иска има още повече пари.

— Аха! Закъде беше изпратено писмото?

— Тйелатяп.

— Сигурен ли си? Припомни си! Този въпрос е много важен!

— Менер казал на хубав Квимбо.

— Тогава несъмнено е важно. Значи ти го е казал преди още да сте били откарани на сушата, защото там са ви разделили. Ами ти какво прави по време на пленничеството си?

— Квимбо мързелува, докато трябва тръгне с кораб.

— Разбра ли от твоя менер до кого е изпратено писмото в Тйелатяп?

— Менер не казва.

— Ти успя ли да опознаеш полуострова Ху-Ниао?

— Квимбо не опознава. Беден Квимбо бил затворен, много затворен.

На езика ми бяха още безброй въпроси, но Рафли, който слушаше с видимо нарастващо вълнение, ме прекъсна:

— Чарли, остави вече намира твоя Квимбо! Не виждаш ли, че не може да ти даде сведения. Той си е просто… истински Квимбо.

— Но, сър, става въпрос за изключително важни неща. Непременно трябва да разбера къде…

— Къде се намира мистър Бонтверкер ли? — отново ме прекъсна той.

— Да.

— Никога няма да го разбереш от Квимбо!

— А от кого друг? Да познаваш някого, към когото бихме могли да се обърнем?

— Да. Пиратите.

— Pshaw! Няма да издадат нищо.

— Зависи как ще разговаряме с тях. Нека слезем долу и ги разпитаме! Само искам да те помоля да предоставиш разпита на мен.

— С най-голямо удоволствие, сър, с радост се отказвам от нещо, което смятам за безполезно.

— Значи мислиш, че няма да узная нищо от тези негодници?

— Да, тъй мисля.

— Имай предвид, че ги очаква сигурна смърт.

— Именно за това съм убеден, че няма да изкопчиш нищо от тях.

— Може би така ще облекчат съвестта си.

— Можеш да очакваш подобно нещо само от хора, които са християни. А ние сме изправени пред типове, които нямат нито религия, нито чувства, нито страх, нито надежда. Всичко им е безразлично, даже и смъртта.

— Но аз трябва непременно да науча нещо за този Бонтверкер. Убеден съм, че е същият, с когото се запознах.

— Разбира се, че е той.

— Ограбен от тези мерзавци, сега кисне пленен в някое затънтено място. Знаеш ли какво смятам да направя?

— Да го освободиш.

— Вярно! Но в такъв случай е нужно преди всичко да узная къде е той. Нали?

— Естествено.

— Точно това ще трябва да ми кажат сега пленниците.

— Трябва, но няма да ти кажат, предварително ти го заявявам. Все пак си опитай късмета!

Отново слязохме на средната палуба, обаче не взехме Квимбо с нас. Лордът се обърна най-напред към капитана, ала не получи никакъв отговор. Както и да говореше, да заплашваше, да предупреждаваше и да се гневеше, китаецът не си отвори устата нито веднъж. След това Рафли опита при другите, но със същия неуспех — не му отговориха на нито един въпрос. Той се ядоса и ми подхвърли:

— Да накарам ли да ги бичуват тези псета?

— Имаш ли това право, сър?

— Pshaw! Дали го имам или не, ми е все едно. Ще постъпя както искам.

— Безполезно!

— Ще видим!

— Нямам нищо против. Всеки от тях като нищо си е заслужил да го скъсаш от бой, но така само ще им доставиш удоволствие.

— Удоволствие ли? Ама че странен вкус! Та кой би могъл да изпита удоволствие, ако го посиниш от бой?

— Точно тези закоравели престъпници. Те знаят много добре, че за тях няма милост и в никой случай няма да ти издадат тайните си. Колкото повече упорстваш, толкова по-голямо ще бъде злорадството им. Дори и в предсмъртния им час не можеш да измъкнеш нищо от хора, за които Бог и сатана, ад и небе, блаженство и проклятие са съвсем безразлични неща.

— Но нали трябва да узная къде да търся мистър Бонтверкер!

— Сигурно е, че няма да го узнаеш от тези мерзавци. Има си и други начини.

— Какви?

— Нали поначало искаше да тръгнеш за Ява. Насочвай яхтата към Тйелатяп, където е трябвало да отиде и писмото на Бонтверкер!

— Но до кого е писал? Това не знаем.

— Там може да узнаем.

— Едва ли. Такива писма се държат в тайна.

— Въпреки всичко още първия ден обещавам да разбера до кого е било адресирано.

— Ето това се казва мъжка дума! Идваш ли с мен?

— Да. Още отпреди бях взел такова решение. Непременно ще дойда с теб. На всяка цена трябва да узнаем къде ще очакват отговора на писмото на Бонтверкер.

— Ами ако нищо не научим? Не е ли възможно да открием въпросното място по някакъв друг начин?

— Ще се опитам. Внимателно наблюдавай очите на капитана, докато говоря с него! Струва ми се, че първо ще се усмихне подигравателно, а после ще се изплаши.

— Какво ще му кажеш?

— Ей сега ще чуеш. Убеден съм, че Квимбо не е могъл правилно да запомни китайското наименование.

Естествено, ние разговаряхме на английски и пиратите не разбраха нищо или почти нищо. Насочих фенера така, че силно да освети лицето на капитана и се обърнах към него на родния му език:

— Ще ми кажеш ли името си?

Не ми отговори. Нищо в изражението на лицето му не издаваше, че е чул думите ми.

— Също така ми се иска да знам къде се е дянал менер Бонтверкер, когото сте пленили — продължих аз.

Абсолютно същото мълчание и същата безизразност.

— Мълчанието ти е безполезно — продължих аз: — Въпреки всичко ще го намерим, защото ще отплаваме за Ху-Ниао.

Наблегнах на това китайско име, за което Квимбо твърдеше, че било вярно. Отначало явно изненаданият капитан наостри слух, но после по лицето му се плъзна подигравателна и доволна усмивка. Престорих се, че не я забелязвам и бързо добавих:

— А, ето че сбърках, исках да кажа, че ще отплаваме за Ху-Киао.

Внимателно наблюдавах пирата при произнасянето на тази дума, която се различаваше от предишната само по замяната на Н с К, и забелязах, че той се изплаши, обаче се помъчи да не се издаде. Тъй като останах доволен, аз му обърнах гръб, и последван от Рафли, напуснах горната палуба. Горе той ме попита:

— Каква беше целта на тези въпроси? Ти каза, че си сбъркал нещо, но не забелязах нищо подобно.

— Така ли? Та нали наблюдаваше лицето му?

— Йес.

— Видя ли нещо?

— Йес. Първо тайно в себе си ни се надсмиваше и злорадстваше, но после, изглежда, се изплаши.

— Точно така. Както знаеш, още отпреди не вярвах, че Ху-Ниао — Тигър-птица — може да бъде името на местността. Квимбо сигурно не е чул добре, или не е запомнил правилно името. Започнах да търся подобни думи и вместо Ниао намерих Киао. Ху-Киао означава Мост на тигрите, а така може спокойно да бъде наречено кое да е място. Става въпрос за някакъв полуостров или както Квимбо се изрази по своя обичаен начин, за остров, от който към сушата води път. Навярно под «Тигров мост» трябва да разбираме онази тясна ивица земя, онзи път, който свързва острова със сушата.

— Възможно е, но къде ли е този полуостров?

— Едва ли е другаде освен по крайбрежието на Суматра. Ще го потърсим.

— Ще го търсим ли? А как? Да не би да вземем да обикаляме цяла Суматра, като спираме на всеки полуостров, за да питаме как му е името?

— Не, искам да кажа, че ще го търсим по картите, сър Джон!

— Well! Тъй ми харесва повече. Но затова ще имаме може би време и утре.

— Разбира се. Тук постигнахме целта си, а и много повече, така че когато се наспим, ще решим точно какво да правим.

След като втълпихме на войниците да бъдат много бдителни, ние напуснахме джонката. Естествено, взехме Квимбо с нас. В хотела щеше да се чувства къде-къде по-добре и по-удобно, отколкото в скривалището си в помещението за баласта на кораба.

На следващото утро все още закусвахме, когато мюдюринът дойде при нас, за да се осведоми за резултата от нашия лов на призраци. Рафли му разказа всичко, като завърши с остра забележка по отношение на суеверието, което бяха проявили не само пазачите, ами и техният върховен повелител. Това постави мюдюрина в неудобно положение, от което той се опита да се измъкне, като придаде на лицето си важно делово изражение, и поиска от нас да му предадем Квимбо, защото се бил провинил двойно пред закона. Аз се изсмях, а сър Джон го погледна учудено и попита:

— Провинил се е двойно ли? А как?

— Изплашил е войниците. Само това би трябвало да бъде строго наказано, а освен това…

— А освен това? Какво има още? — прекъсна го англичанинът.

— Освен това най-важното е, че този човек е бил на джонката и също е пират като останалите похитители. Трябва да бъде също така строго наказан и мой дълг е да наредя да го затворят.

Пенснето на англичанина се плъзна бързо до върха на носа му, а собственикът на тези два предмета се сопна на мюдюрина:

— Какво те прихваща, сър! Забрави ли кой съм аз?

— Не.

— Е, тогава? Имам предвид моите връзки с негова милост, генералния губернатор.

— Да, с този високопоставен владетел сте роднини.

— Така! А кой е джентълменът, когото виждаш да седи до мен?

— Ваш приятел.

— Много добре! А кой е Квимбо, когото благоволяваш да наричаш пират?

— Той е… е… е… Мюдюринът млъкна. Вместо него продължи Рафли:

— Квимбо е слуга на този джентълмен. И какво следва от това? Можеш ли да ми кажеш?

— Не — призна човекът, който почувства как го обзема страх от властния тон на англичанина.

— Но това е лесно като детска гатанка. Ето ти един роднина на генералния губернатор, после един приятел на този роднина, а накрая и един слуга на този приятел. Очевидно от всичко казано следва, че Квимбо е слуга на генералния губернатор. Не го ли проумяваш, сър?

Мюдюринът не отговори, а бавно и нерешително поклати глава.

— Какво? Не го разбираш? Знаеш ли какво означава това? Щом аз твърдя нещо, а ти клатиш глава, това е обида, която между джентълмени може да бъде измита само с кръв. Надявам се, че се смяташ за джентълмен. Чарли, моля те, я ми донеси пистолетите.

След тези думи мюдюринът извика бързо и изплашено:

— Стой! Чакайте! Нямах намерение да ви обиждам, не е нужно да се пролива кръв. Напълно ви вярвам, сър!

— Значи признаваш, че нашият Квимбо е честен човек, а?

— Да.

— Който положително няма да бъде безпокоен?

— Да.

— Добре — сър Джон кимна доволно, като отново тикна пенснето си близо пред очите. — Значи се споразумяхме. Впрочем, и без това бих те посъветвал да се държиш така, сякаш не съществува човек на име Квимбо, дошъл от страната на кафрите.

— Защо?

— Защото го мислеше за призрак. Иначе би трябвало да разкажа всичко на губернатора, когато дойде. Ти сам прецени дали ще ти е приятно!

— Нищо няма да му казваме, нито дума! Изобщо не е имало някакъв призрак на джонката. Съгласен ли сте, милорд?

— Йес, ще се съглася.

— Всъщност трябва да ви уведомя, че губернаторът се връща още днес. Получих това известие от него по бърз пратеник. Идва, за да раздаде справедливост.

Действително, губернаторът ни посети в хотела още същия следобед. Изказа признанието си за енергичността, проявена от малката яхта на лорда при Залавянето на пиратската джонка. После бръкна в джоба си и измъкна една добре натъпкана кесия.

— А тук са стоте лири стерлинги, които спечелихте, сър.

Рафли посегна, равнодушно напъха в джоба си банкнотите й ме попита:

— Чарли, виждаш ли колко е хубаво, когато от време на време човек сключи някой и друг облог?

— Виждам, но въпреки Това никога няма да се обзаложа.

— Е да, там е работата я! Ти си великолепен човек, Чарли, но щом като никога не…

— Чакай! Наскоро не ми ли каза, че ще ме смяташ вече за доблестен мъж, ако изляза прав? Е добре, излязох прав и ти си получи обратно твоята незаменима чадър-лула. Тогава?

— Йес! Ти наистина си доблестен мъж, това е вярно, но все още не си истински джентълмен, понеже те е страх да се обзаложиш. Обичам те и тъкмо заради това не мога да не те съжалявам, от цялото си сърце. Та положи малко усилия де! Сигурно няма да е чак толкоз трудно да станеш такъв, какъвто всъщност ти подобава да бъдеш, а именно — благороден човек с джентълменско поведение. Ти имаш всички данни и качества за това, стига само да пожелаеш!

Що се отнася до джонката и пленения й екипаж, то губернаторът се качи лично на палубата, за да огледа всичко. Разказахме му за Бонтверкер и за Тигровия мост, където пиратите го държаха в плен. Губернаторът сам се зае с разпита на похитителите, за да узнае от тях точното местоположение на свърталището им, но не получи абсолютно никакви сведения. Даже и когато нареди да ги бичуват един подир друг, те продължиха да твърдят, че не им е известно мястото, което се казва Ху-Киао. Бях убеден, че лъжат и че Тигровия мост без съмнение имаше голямо значение за тях, защото дори и такива болки не бяха в състояние да ги принудят да го издадат. Продължиха да мълчат и даже след като чуха присъдата си — щяха да бъдат обесени като пирати още същия ден, но онзи, който издадеше къде се намира Ху-Киао, щеше да бъде помилван. Никой не се обади и вечерта всички увиснаха един до друг по рейте.

И така, бяхме принудени да разчитаме единствено на себе си, на нашата проницателност. Заехме се с картите, за да открием полуострова. Но усилията ни останаха напразни. Не можахме да намерим името Ху-Киао. Преведохме го на всички езици и наречия, които се говореха в страните край Индийския океан и Южнокитайското море, ала и това не ни донесе успех.

Залових се отново с Квимбо, най-подробно го разпитах, но не научих нищо повече от онова, което вече знаех. Тогава най-сетне ми хрумна една твърде логична мисъл, която всъщност би трябвало да ми дойде още в самото начало, а именно, пак да се кача на борда на джонката. В капитанската каюта бях забелязал няколко карти. Рафли дойде с мен. Той много се учуди, че не се бяхме сетили за тези карти.

Прегледахме ги най-грижливо, ала не можахме да открием нищо, което би ни послужило като ориентир. Недоволни, вече се канехме да се примирим с неуспеха си, когато ми направи впечатление една не отпечатана, а рисувана на ръка лоцманска карта на Никобарските острови. Чертежът бе извършен твърде грижливо и аз си казах, че точността му би трябвало да си има своята причина. Дали тъкмо тази островна група не бе особено важна за пиратите? Може би щеше да ми се удаде да изтръгна отговора на този въпрос от тях, но те не бяха вече живи. Принуден бях пак да се обърна към Квимбо, въпреки че паметта му се бе оказала като празен лист, на който няма изписана нито една дума. Отново му беше невъзможно да ми опише пътя на джонката, откакто бе попаднал на борда й. Запитах го за Никобарските острови. След като поклати глава, той отговори:

— Никобар? Квимбо не знае Никобар.

Тогава се сетих, че жителите на Никобарските острови бяха малайци и като използвах малайското име на островите, го попитах:

— А не си ли виждал островите, наричани Пуло-Сембиланг? Ето че някакъв спомен предизвика появата на усмивка по лицето му и той усърдно закима:

— … биланг, … биланг, хубав Квимбо видял. … биланг съм много остров в голяма вода.

— Не се ли лъжеш? Помниш ли точно името?

— Добър, храбър Квимбо не се лъже. Кораб съм останал при остров … биланг.

— При кой от островите?

— Квимбо туй не знам.

— Не си ли чувал имената на отделните острови?

— Квимбо не могат говори кат пират. Квимбо не разбира всичко, кво бил говорено.

— Тогава я внимавай да видим дали не си чул някоя от думите, които ще ти кажа сега!

Бавно започнах да изброявам имената на островите, като след всяко от тях правех малка пауза, за да има време да размисли. По съсредоточеното му лице ясно си личеше, че напрягаше паметта си. Щом произнесох името Тилангджонг, Квимбо плесна силно с ръце и подскочи от радост.

— Тил… тил… лангджонг… лангджонг… о, о, туй съм остров, което Квимбо видял.

— Наистина ли?

— Да. Тил… джонг съм остров, дето кораб спира и остава стои в голяма вода.

— Спомни си добре! Квимбо, много е важно дали не се лъжеш!

Тогава той вдигна дясната си ръка като за клетва, по лицето му се изписа решителност и побърза да ме увери:

— Хубав, добър, храбър Квимбо знае точно. Кораб остава и разбойник все казва: «… лангджонг… лангджонг… лангджонг».

Квимбо чувал добре.

— Имаш ли представа какво е търсил корабът при този остров, защо е спрял там?

— Та-ки живея там.

— Та-ки? Кой е той?

— Та-ки съм разбойник, голям, силен, широк великан, толкоз грамаден, че навсякъде удря с глава.

Кафърът потвърди думите си с такива жестикулации, които ясно даваха да се разбере, че ако се съдеше по телосложението на Та-ки, той сигурно бе някой истински Голиат.

— Та-ки беше ли на джонката? — продължих да го разпитвам.

— Да — кимна Квимбо зарадван, че можеше да ми даде някакво сведение.

— Още от деня, когато и теб са те качили на пиратския кораб, така ли?

— Та-ки съм вече там, кога Квимбо идва на джонка.

— По време на цялото ви пътуване ли до Пуло-Сембиланг той беше с вас?

— Та-ки все пътува с нас.

— А защо предполагаш, че живее на остров Тилангджонг?

— Щото Та-ки там слиза.

— Аха! И не се ли качи пак на кораба?

— Не. Та-ки остава на остров.

— Самичък?

— Да.

— Знаеш ли защо? Какво прави там?

— Квимбо не знам.

— Имаше ли други хора на острова, когато Та-ки слезе?

— Кога Та-ки слиза, на бряг стоят други хора.

— Колко бяха?

— Два… пет и още два… пет. Квимбо не броил.

— Този Та-ки свали ли на брега някакъв багаж?

— Взема едно буре… две буре… много буре.

— Знаеш ли какво е имало в буретата?

— Барут в бурета.

— Аха! Да не би пиратите да имат на острова таен склад?

— Храбър Квимбо туй не знам.

— А натовариха ли на кораба нещо от сушата?

— Много диня, кокосов орех и плод, всичко квото трябва яде на джонка.

— Добре! А сега внимавай особено много в следващия ми въпрос, защото той е най-важният и от него зависи всичко! Та-ки се е намирал на борда, когато са те взели на кораба от Тигровия мост. Тогава той би трябвало да знае къде се намира полуостровът, който носи това име, нали?

— Та-ки стои там. Той трябва знае.

— Добре! А каква роля играеше той на джонката? От обикновените моряци ли беше или беше нещо повече? Имаше ли някакво друго име?

— Кога капитан викал него, казвал «тсу».

— Тсу? Тогава е бил офицер. В такъв случай положително знае онова, което искаме да научим. Можеш ли да ми кажеш дали е бил с вас и на Тигровия мост?

— Той слиза кораб и отива Тигров мост.

— А дали е виждал твоя господар, менер Бонтверкер?

— Даже говори с менер Бонтверкер.

— За какво?

— Квимбо не чува, стои надалеч.

— Жалко. Много важно е да разберем за какво е разговарял с него. Но има един още по-съществен въпрос — дали капитанът е бил същевременно и човекът, който е заповядвал на острова?

— Капитан не, а друг човек.

— Как се казва той?

— Казва Линг-тао.

— Може и да е вярно, защото това име означава «Заповядващия меч», докато Та-ки е равносилно на «Голяма храброст». И така, изглежда офицерът, който е слязъл на остров Тилангджонг, трябва да има не само великанско телосложение, но както подсказва името му, би следвало да се опасяваме и от неговата храброст. Не бива да го подценяваме.

Тези думи отправих към лорда, който бе слушал въпросите и отговорите мълчаливо, но с голям интерес. Сега той направи пренебрежителен жест с ръка и каза:

— Хората с великанско телосложение често нямат никаква смелост, докато някое джудже може да излезе срещу десет такива великана. Не се страхувам от него. А ти, Чарли?

— Излишен въпрос.

Опитах се да науча още нещо от Квимбо, но всичките му сведения се бяха вече изчерпали. И изобщо той ми беше казал много повече неща, отколкото очаквахме от него. Отново се обърнах към англичанина:

— Струва ми се, че вече разполагаме с достатъчно имена и факти, за да започнем да действаме. Вероятно Линг-тао е върховният ръководител на цялата банда и живее при Тигровия мост. Възможно е да притежава няколко пиратски кораба. Та-ки отговаря за складовете на Тилангджонг, където ще трябва да отидем преди всичко, за да изтръгнем от него сведения за местоположението на зловещия полуостров.

— Залагам сто фунта стерлинги, че от него няма да узнаем абсолютно нищо.

— Сър, обзалагай се с Квимбо, аз не участвам в облози.

— Слушай, ти наистина си ужасен човек, щом допускаш, че мога да се обзалагам с някакъв си кафър! Поне реши ли се да тръгнеш с мен, за да освободим въпросния мистър Бонтверкер?

— Да.

— Е, добре. Тогава ми кажи очакваш ли успех!

— Надявам се да го измъкнем.

— Чудесно! Кога тръгваме?

— Яхтата ще е готова още днес.

— Ще е твърде прибързано. Не бива да се впускаме в такова начинание без предварително да сме обмислили всичко най-старателно. Няма защо да се препираме чак толкова много. За да стигнем до Никобарските острови са ни необходими четири дни и нямаме основание да се опасяваме, че през това време скъпият Та-ки ще ни избяга. Сигурно са малко дните в годината, когато на остров Тилангджонг спира някой кораб.

— Съгласен съм. Твоят Квимбо ще дойде ли с нас?

Нямаше нужда да отговарям на въпроса му, защото това бе сторено вместо мен от кафъра:

— О, хубав, добър, храбър Квимбо идва заедно. Иска остане при мил, добър Германия да освобождава менер Бонтверкер и убива всички китаец, малаец и разбойник!

Пета глава Та-ки

Групата на Никобарските острови е разположена приблизително на 112 градуса източно от феро, [261] южно от Андаманските острови и северозападно от Суматра. Климатът им е тропичен, но морският вятър и честите дъждове го разхлаждат. Въпреки това престоят на този остров е много нездравословен, защото образуваните при отлива крайбрежни мочурища, както и гъсталаците от тропическото дърво мангрове, са огнища на такава треска, която не щади и туземното население. Да, треската на Никобарските острови засяга даже и животинския свят и съвсем не е някаква рядкост да видите олюляващи се прасета и кокошки, обзети от силен пристъп на треска.

По тази причина многобройните опити за заселване на островите са останали безуспешни и в крайна сметка през 1869 година англичаните ги завладяха с единствената цел да положат там основите на колония за престъпници, която бе управлявана от губернатора на Андаманските острови.

Престъпниците, изпращани там в изгнание, са най-често сипаи [262] и са от най-различни народности, населяващи Индустан и Декан. [263]

Ако някога съм говорил с възхищение за великолепието на растителния свят на Цейлон, то трябва да кажа, че растителността на Никобарските острови превъзхожда цейлонската. Докато на Цейлон преобладава кокосовата палма, на Никобарите първенството си оспорват палмата арека и великолепният пандан. Към тях се присъединяват множество други видове тропически дървета, чиято гледка кара всеки човек да се почувства попаднал в някакъв приказен свят. Въпреки обширните тропически гори, на Цейлон може да се забележи влиянието на човешката ръка, докато Никобарските острови ни предлагат девствените гори на юга, пред чието неповторимо великолепие бледнее всяко описание. Там има джунгли, където никога не е стъпвал кракът на европеец. От земята избуяват милиони плодовити кълнове, от които се развиват най-странни и причудливи растителни кълнове, а над този удивителен хаос от дървета и какви ли не други растения се издигат нависоко несравнимите перести корони на палмите, образувайки втори етаж на гората.

Най-странният от безбройните растителни видове е панданът. Заедно с палмите той спада към великанските представители на едносемеделните растения. Човек би могъл да си помисли, че той е сътворен далеч преди останалия растителен свят. Върху едно скеле от оголени или висящи корени, което прилича на конусообразна постройка от дебели колове, нагоре се издига едно или пък няколко стройни стебла, които нейде високо горе носят странна корона от клони със своеобразни, подобни на ножове листа и плодове, напомнящи борови шишарки. Оголените му корени, подпрели стеблото, понякога са по-високи от шест метра и дървото представлява толкова странна гледка, че човек не може да не го нарече чудновата глупава приумица на природата.

Откъм крайбрежието тази тропическа гора е обградена с пояс от мангрове, които виреят само там, където по време на прилив морските вълни обливат корените им и при отлива ги оставят оголени. След като водата се оттегли, под въздействието на жаркото слънце между тези корени се образуват огнища на онази ужасна треска, която е еднакво опасна и за туземците, и за чужденците.

А откъм водата островите са заобиколени от друг вид пояс, изграден от растениеподобни образувания, а именно от коралите, чиито невероятни форми искрят в морските дълбини във всички възможни краски и приковават погледите на европейците с часове.

Тъй като проникването в гъстите джунгли е много трудно и всяко разчистено място във вътрешността на островите пак би обрасло бързо с буйна растителност, жилищата на туземците, независимо дали са самотни или образуват цели села, се намират най-често в непосредствена близост до морския бряг. Изградени са върху колове, което им предлага нещо като закрила срещу морските приливи и неприятелските нападения, но и позволява свободен достъп на свежия въздух в жилищата им, като по този начин намалява вредността на изпаренията, носещи и разпространяващи треската.

Колонията за престъпници на Никобарските острови наброява неколкостотин души. Намира се на остров Каморта. Повечето от тях са осъдени на доживотно изгнание, а останалите са заточени за различни дългогодишни срокове. Там се изпращат само хора, извършили тежки престъпления. Но едните не бяха в кой знае колко по-благоприятно положение от другите, защото убийствената треска превръщаше всяко дългогодишно изгнание в доживотно. За сравнително кратко време тя погубваше и най-яките мъже. Ето защо не беше никак чудно, че мислите и стремежите на тези заточеници винаги бяха насочени към бягство.

При отдалечеността на острова от континента, както и при обстоятелството, че там много рядко спираше някой кораб, всяко бягство би трябвало да се смята почти за невъзможно, но все пак е имало случаи, когато то е завършвало успешно.

Както вече бе споменато, менер Бонтверкер е бил принуден да изпрати някакво писмо до Тйелатяп на остров Ява. Отначало си мислех, че няма да е много трудно там да издирим получателя му и от него да разберем къде ще очакват отговора на писмото. А от това място сигурно щеше да е възможно да открием пътя до Тигровия мост. Обаче откакто Квимбо ни разказа за Та-ки и ни съобщи, че Та-ки е напуснал пиратския кораб на остров Тилангджонг, сметнахме за по-уместно да се отправим с яхтата към този остров вместо към Тйелатяп. Та-ки знаеше къде е Тигровия мост и следователно от него със сигурност можехме да научим местоположението му. Но как ли трябваше да постъпим, за да го накараме да ни го издаде? Естествено, че използването на някоя хитрост щеше да има много по-големи изгледи за успех, отколкото насилието. Но каква ли хитрост можехме да използваме? Мислихме, мислихме, ала не измислихме никакъв план. Вече се приближавахме към десетградусовия проток, който разделя Никобарите от Андаманите, а все още не ни беше хрумнала никаква идея, чието изпълнение би ни обещало успех.

— Така си и знаех — обади се лордът, — искаше ми се веднага да се обзаложа с теб, че няма да научим нищо от онзи негодник на Тилангджонг. Никой от нас не е в състояние да измисли някаква хитрост. А с бой нищо няма да изтръгнем от него.

— Наистина няма да изтръгнем, ако е така мълчалив като другите пирати, които бяха обесени, без да продумат нито дума — отвърнах аз.

— Е, какво ще правим? Вече е почти обед, а привечер ще хвърлим котва пред Тилангджонг.

— Нямаме друг избор освен да се предоставим в ръцете на съдбата. Нищо не ми идва на ум.

— И на мен. В главата ми е пусто като в празна кратунка за вода. А помисля ли си какви затруднения може да ни създаде езикът, надеждите ми все повече…

— Езикът ли? Защо? — прекъснах го аз. — Та-ки е китаец.

— Искаш да кажеш, че ще можеш да разговаряш с него на родния му език? Известно ми е! Но да не си мислиш, че само трябва да се появиш пред него, за да го разпиташ? Само това не си въобразявай!

— Не си въобразявам такива неща. Невъзможно е да е сам на острова. Хората, които живеят там, са…

— Вероятно са никобарци — прекъсна ме той. — Разбираш ли езика им?

— Хмм! Те са смесена народност от малайци и бирманци и не е изключено да се оправя с малкото познания по малайски и хинди.

— Би било хубаво, ако се оправиш, защото аз не ги владея по-добре от теб. Но навярно можем да разчитаме и на нашия Калади. Я да го попитам!

Калади беше богато възнаграден от англичанина, който беше прещастлив, че отново притежава своята чадър-лула. По този начин Калади бе получил нужните му средства, за да се ожени за Молама. Въпреки това той не пожела да се лиши от удоволствието да придружава любимия си «махараджа» по време на нашето пътешествие. Тъй като дълги години е бил моряк и е кръстосвал във всички посоки Индийския океан и Китайското море, Калади познаваше до един индийските острови и беше натрупал такива езикови знания, които можеха да ни бъдат добре дошли. След въпроса на Рафли сингалецът ни обясни, че много добре знае остров Тилангджонг. С малко малайски и хинди човек можел сносно да се разбере с тамошните хора.

Все още разговаряхме с него, когато погледът му се отправи над бакборда към някаква точка в морето и той нададе вик, който изразяваше силната му изненада:

— Сахиб, ей там плава нещо! Ако не се лъжа, е лодка.

— Каква е лодката? — попита го лордът.

— Андаманска.

— Сигурно течението я е отнесло от някой остров.

— Не. Носът й е насочен на юг, към нас. А това не би било възможно при този вятър, ако лодката беше празна. Явно е направлявана от гребла.

— Хмм, ще видим!

Рафли извади далекогледа, задържа го кратко време пред очите си и после заяви:

— Това са две тесни лодки, свързани успоредно една за друга.

В тях има хора, които гребат.

— Две лодки? Свързани заедно, сахиб? — попита Калади с тон, който ни направи впечатление.

— Да. А сега обръщат. Както изглежда искат да се отклонят, за да не се срещнат с нас.

— Нека се отклонят, нека се отклонят, сахиб! Те не ни интересуват.

— Защо да не ни интересуват? Две завързани една за друга лодки в открито море не могат да не направят впечатление. Имам голямо желание да насочим яхтата към тях и да ги заговорим.

— Остави ги, сахиб, остави ги!

— Хмм! Изглежда страшно много им съчувстваш. Защо?

— Това са нещастници, които се борят с греблата за свободата си.

— Не те разбирам.

Аз знаех какво искаше да каже Калади и обясних на Рафли:

— Вероятно са избягали заточеници.

— Ах! Бягащи престъпници! Но те идват от Андаманите.

— Естествено.

— И изглежда искат да се доберат до Никобарските острови.

— Мисля, че е така.

— Тогава не са бегълци.

— Защо?

— Ами защото така биха попаднали от трън та на глог. На Никобарските острови ще ги заловят. Който избяга от Андаманите, се насочва на север, към континента. Не си ли на същото мнение, Чарли?

— Не. Пътят на север през толкова оживения канал Препарис би бил твърде опасен за избягали престъпници. За такива хора ще е по-удобно да се доберат до северния нос на Суматра, преминавайки през Никобарските острови.

— Ако са умни и предпазливи, няма да е чак толкова опасно. Нали чиновници има само на Каморта. Ако бегълците избягват този остров, почти сигурно е, че ще се измъкнат.

— Мислиш ли? Да, може да си прав. Избягали престъпници!

Аз съм англичанин и мой дълг е да преследвам тези негодници. Не си ли на същото мнение?

— Лично аз нямам отношение по този въпрос, но ми се струва, че наказанията за извършени престъпления не се дават, за да останат неизпълнени.

— Well, да вземем тогава тези нехранимайковци на борда, ако наистина са такива хора, за каквито ги мислим.

По негова заповед кормчията на яхтата отклони курса наляво и се насочи точно към лодките, чиито гребци прибраха веслата веднага щом видяха, че им е невъзможно да избягат. Близо до тях машината бе спряна. Яхтата измина още две-три собствени дължини, като се приближи до самите лодки, където остана да се полюшва на вълните. Погледнахме отгоре в лодките. Двамата гребци седяха в едната от тях, а другата бяха прикрепили към нея, само за да не се преобърнат. Цялото им облекло се състоеше от една особено дълга риза, стигаща почти до глезените, която имаше по ръкавите си неразбираеми за мен знаци.

— Аха, затворнически ризи! — обади се лордът. — Дори са от каторгата на Змийския остров, където се изпращат само особено опасни престъпници. Ще се заема с тях най-дружелюбно.

Той се наведе над релинга и на английски попита двамината, които поглеждаха нагоре към нас в страхливо очакване:

— Ей, деца, откъде?

— От Малките Андамани — отвърна един от тях на същия език.

— А накъде?

— Към Каморта.

— С каква цел?

— На посещение.

— При кого?

— При роднини, отиваме на погребение.

— Добре, деца мои! При това силно вълнение е трябвало здравата да гребете. Ще пътувате с нас. Ние също сме тръгнали за Каморта. Качвайте се на борда!

— Не можем, сахиб!

— Защо не можете?

— Ние сме незначителни хора, на които не подхожда да са заедно с такива велики и знатни махараджи.

— Няма значение, ще направим така, че да ви прилича. Качвайте се смело!

Лордът говореше толкова бащински и приятелски, лицето у така сияеше от радост, като че ли беше щастлив да вземе със себе си тези двама бедняци. Въпреки това отдолу долетя уклончив отговор:

— Прощавай, сахиб! Гребането ни доставя удоволствие, а и се страхуваме, че самото ни присъствие ще ви обиди.

— Не се безпокойте, деца! Ще ме обидите, ако не дойдете. Аз съм англичанин, който изпраща по един куршум за всяка неприета покана.

Тези думи прозвучаха вече по-сериозно. Двамата се спогледаха въпросително, а после пак същият човек обясни:

— Не ни е разрешено, сахиб. Бъди снизходителен към кастата ни!

Лордът остави пенснето да се плъзне до върха на неговия нос и гласът му прогърмя:

— Да съм снизходителен към кастата ви ли? Да не би да сте брамини, за които корабът ми не е достатъчно хубав? Ако не дойдете веднага на борда, ще дам пълна пара и ще смачкам ореховите ви черупки! И тъй, качвайте се!

Те размениха тихо помежду си няколко думи и после чухме как пак се опитаха да се измъкнат:

— Но ние съвсем не отиваме към Каморта. Преди малко просто сбърках.

— А накъде сте тръгнали?

— За Тилангджонг.

Щом чух това име, аз се намесих и им подвикнах:

— А при кого отивате? Кажете ни истината, ако искате да ви повярваме! Ние се познаваме с тамошните хора.

— Отиваме при Та-ки, китаеца, най-великия човек на целия остров.

— И той ли ви е роднина? Да не би да отивате на неговото погребение?

— Не. Ще живеем при него, за да не бъдем омърсени при нашия мъртъв роднина.

— Добре, тогава ще ви откараме до Тилангджонг. Щом веднъж сме ви поканили, нещата остават непроменени. Качвайте се, ако не искате да ви прегазим!

Понеже яхтата не беше военен кораб, вероятно двамата си бяха помислили, че затворническите им дрехи са ни непознати и ще ги оставим спокойно да продължат пътя си. Обаче вече разбраха, че трябва да се подчинят, още повече, че нашите хора взеха пушките си и заплашително ги насочиха към тях. И така, те изоставиха лодките си, в които забелязахме кокосови орехи — единствените хранителни припаси по време на бягството им. Видяхме също, че на глезените на единия от тях висеше желязна верига. Във всеки случай той бе някой опасен злодей. При наличието на това украшение те не можеха вече да отричат какви са и накъде отиват. Не бяха въоръжени. Примириха се със съдбата си без съпротива, лодките им бяха взети на буксир и след това яхтата продължи пътя си.

— Странно, че искат да отидат на Тилангджонг — обади се Рафли.

— И то при китаеца — съгласих се с него. — Това ме навежда на една твърде натрапчива мисъл.

Каква е тя, Чарли?

— Те го познават. Той е престъпник, а и двамата не са нещо по-различно. Ще потърсят от него помощ и подкрепа. Вероятно ще станат пирати. Да не би това да му е занаятът? Да вербува избягали престъпници като пирати за джонките си?

— Твърде възможно е, защото на тези негодници им е безразлично какво ще правят после, стига само да си върнат свободата.

— Ако това е така, тогава сигурно китаецът е известен в колонията на престъпниците като онзи човек, към когото трябва да се обърнат в случай на бягство.

— Вероятно. Я веднага да ги попитам!

— Чакай! — възпрях го аз, когато понечи бързо да се отдалечи. — Това ще е грешка, защото те и без друго няма да ти дадат никакви обяснения.

— Охо! Ще заповядам да ги бият докато проговорят.

— Защо е необходимо да проявяваме такава жестокост, щом можем да постигнем целта си по по-лесен и по-човешки начин?

— Какъв по-човешки начин имаш предвид, Чарли?

— Ще ги подслушам.

— Pshaw! Да, ти обичаш да подслушваш, но не забравяй, че тук не се намираш нито в девствена гора, нито в прерия!

— Виждаш ли ги двамата нехранимайковци до комина? Толкова много им се иска да си поговорят за всичко, което им предстои! Не мислиш ли така, сър?

— Разбира се! Ясно си личи колко им тежи мълчанието.

— Обаче те не могат да разговарят тайно, понеже при тях е застанал на пост Калади. Вярно, преди, когато забеляза лодките, той прояви съчувствие към бегълците, но тъй като сега са наши пленници, сигурно ще ги надзирава добре. Нареди да ги свалят в трюма и да ги вържат! Щом останат сами, веднага ще започнат да разговарят.

— Да, това може да се очаква. И тогава ти искаш да ги подслушаш, така ли?

— Да. Заповядай да ги оставят зад резервоарите! Без да ме забележат, ще сляза долу преди тях и ще се скрия между цистерните. От само себе си се разбира, че не бива да има никаква светлина.

— А няма ли да е по-добре да изпратим долу Калади?

— Мислиш, че ще разбере казаното по-добре от мен, а?

— Тъй ми се струва.

— Не става дума само да бъдат разбрани правилно думите им, а и да се направят верните изводи от чутото.

— Хмм! Йес! А изглежда Калади няма да има необходимото умение за това. По-добре ще е ти да слезеш долу. Тръгвай! Ние веднага идваме с двамата каторжници.

Пленниците стояха близо до комина и ни наблюдаваха. Лордът отиде при тях и привидно ги подложи на разпит, като по този начин привлече вниманието им върху себе си. При това той застана така, че те промениха положението си и ми обърнаха гръб. Ето как получих възможност незабелязано да изчезна в най-близкия люк. Слязох при големите резервоари, където се съхраняваше водата, легнах на пода и се проврях между два от тях така, че при идването си бегълците нямаше да могат да ме забележат. След няколко минути те се появиха, водени от няколко моряци. Лордът също беше с тях. Той нареди здраво да ги вържат до резервоарите и после се върна заедно с моряците на палубата. Около мен беше съвсем тъмно. Още докато стъпалата скърцаха под тежките крачки на моряците, поради което не можеше да бъда чут, аз продължих да се промъквам напред, докато най-сетне главата ми се озова толкова близо до пленниците, че можех да разбирам думите им, даже ако разговаряха съвсем тихо. Сега най-важното беше на какъв ли език щяха да си приказват.

В това отношение щастието се оказа благосклонно към мен, защото двамата подеха разговора си на онова смесено наречие на ласкарите, [264] което се владее от всеки местен моряк и може да се сравни с Lingua franca от средиземноморските пристанища. Разбирах почти всяка дума.

— Дали сме сами? — тихо попита единият от тях.

— Няма никой — отвърна другият по-високо.

— Сигурен ли си?

— Да. Огледах всички ъгли, докато фенерът все още беше тук.

— И аз не видях никого освен онези хора, които ни доведоха и пак се качиха на палубата.

— Значи можем да поговорим. Няма кой да ни чуе.

— Каква ли полза? С приказки няма да се освободим.

— Така е, но сега имаме възможност да обмислим дали и как ще намерим някакъв път към свободата.

— Няма такъв път, загубени сме!

— Аз все още се надявам.

— Наистина ли? — припряно попита другият.

— Да. Тези английски песове сигурно ще ни откарат на Каморта, за да ни оставят там. Вероятно ще пристигнем, когато вече се е смрачило. Ще скочим от борда във водата и ще се спасим с плуване.

— С плуване ли? С тези ремъци?

— Ремъци! — каза първият с презрително съскащ смях. — Е, да, ако бяха от желязо! Но това са само ремъци, а ти знаеш какви зъби имам. Ще прегриза твоите ремъци, а ти ще развържеш моите.

— Да, става. Ще скочим зад борда! Но… — добави той с не толкова сигурен глас, — … забравихме веригата на краката ми, а тя ще ми пречи да плувам.

— Ще ти помагам. В тъмнината сигурно ще се доберем до брега, където ще намерим колкото щеш лодки. После започваме да гребем в нощта към Тилангджонг. Достигнем ли този остров, ние сме спасени, защото Та-ки ще ни скрие така, че никой преследвач няма да може да ни намери.

— Нима там има толкова добри скривалища?

— Да. Никой беглец не е бил откриван досега на Тилангджонг.

— А после? Какво ще стане после с нас?

— Вече ти казах. Ще станем пирати.

— Но аз никога не съм бил моряк!

— Няма значение. Всичко се научава. Та-ки спасява бегълците само при условие, че станат пирати. Или се боиш, а?

— Глупости! Искам да съм на свобода! За нея ще направя всичко, каквото поискат от мен. Но знаеш ли със сигурност къде на острова ще можем да се срещнем с Та-ки?

— Да. При трите различно високи бамбукови пръта. Жителите на Никобарските острови имат обичая да обозначават с дълги бамбукови пръти местата, където е възможно да се спре с лодка на брега. На върха на тези пръти се завързват кичури сухи палмови листа. Често прътите могат да са различни на брой, но на дължина — едва ли. Точно в това отношение Та-ки е направил изключение, за да съумяват хората по-лесно да разпознават неговия пристан за лодки. Той се намира в източната част на Тилангджонг. Като гребем в тази посока и забележим между коралите три бамбукови пръта с различна височина, ще знаем, че там е мястото, където трябва да спрем. Сега нека не говорим повече, а да действаме. Ремъците са здрави и ще минат часове, преди да успея да ги прегриза.

От тези думи заключих, че вече нямаше какво повече да узная и започнах бавно да се измъквам назад между резервоарите.

След това се промъкнах до стълбата и внимателно изпълзях нагоре. Щом ме видя, Рафли ме посрещна с нетърпеливия въпрос:

— Е, как мина, има ли късмет да чуеш нещо?

— Да.

— Какво?

— Сър Джон, я ми кажи преди това, имаш ли железни окови?

— Йес. Понякога по време на пътешествие човек е принуден да сменя екипажа си, а синковците, между които може да избира по тези краища, често не струват и пукната пара. Всеки капитан, който е принуден да се разправя с ласкари, разполага със железни окови.

— Тогава заповядай да оковат двамата пленници! Канят се да прегризат ремъците си.

— Ха! Такива типове наистина имат зъби направо като кама. Но аз ще ги попристегна с нещо друго, което със сигурност няма да успеят да прегризат.

След малко бяха донесени железни халки за ръце и крака. Квимбо бързо ги грабна и с усмивка, която стигаше от лявото му ухо чак до дясното, каза:

— Даде желязо на добър, хубав, храбър Квимбо! Квимбо направи така здраво желязо, че разбойник изкърти зъби и не освободи!

Когато слязохме долу, за да сменим ремъците с железните окови, двамата негодници ни посрещнаха с искрящи от ярост погледи. Тикнах под носовете им наполовина прегризаните ремъци и се обърнах към онзи, който се беше хвалил с острите си зъби:

— Знам какви зъби имаш, знам и вашите мисли и планове. Днес се канехте да скочите в морето.

— Не можем дори да си го помислим! — извика ми гневно единият от тях.

— О, помислили сте си даже и други неща! Искате да доплувате до брега на Каморта, да откраднете там една лодка и да се отправите към Тилангджонг.

— При кого ли? — подигравателно попита той.

— При Та-ки.

— При Та-ки? Откъде знаеш?

— Знам и че ще ви помогне да станете пирати. Ще ви предадем на властите на остров Каморта, но преди това ще имате добрината да ми заемете ризите си.

Никой от двамата не продума, но затова пък лордът смаяно попита:

— Да ти дадат тези ризи? Сериозно ли говориш?

— Да.

— А за кого ти трябват?

— За мен и Калади.

— Да не би да ги облечете?

— Да.

— Не знаеш какво говориш, Чарли! Че кой ли джентълмен ще вземе да облече такава риза… бррр!

— Онзи джентълмен, който има намерение да залови някой си Та-ки.

Лордът остави пенснето да се плъзне до върха на носа му, изгледа ме втренчено над стъклата и бавно повтори:

— Има намерение… да залови… някой си Та-ки? Наистина ли говориш сериозно?

— Йес.

— Тогава кажи ми, за Бога, за какво са ти тези кирливи ризи, които бъкат от паразити? Та това е направо самоубийство и…

— Не прибързвай! — прекъснах го аз. — Не му е тук мястото да говорим за това. Да отидем на палубата или в каютата ти, сър!

— Well! Много ми се ще да разбера каква ли щуротия пак е замътила главата ти!

Изкачихме се горе и влязохме в каютата. Естествено, не ми бе разрешено да внеса вътре ризите. Предадох ги на Квимбо, като му обясних как трябва да ги почисти. Лордът се тръшна на един стол и кръстоса крака:

— Чарли! Я ми кажи, за Бога, какви са всъщност намеренията ти с тези ризи?

— Ще ги облечем.

— Това е нечувано! И подобно безумие има някаква връзка с Та-ки, а? И каква е тя?

— Кажи ми преди всичко, сър, намират ли ти се тук стари коркови тапи?

Рафли направи една от най-глуповатите си физиономии.

— Дали чувам добре? Коркови тапи и кирливи затворнически ризи! Ще ме побъркаш!

— Става въпрос за нещо като забавен маскарад. Старите коркови тапи ще бъдат обгорени, за да си натрия с тях кожата.

— Да си натриеш кожата? Наистина става все по-невероятно! Толкова ли си недоволен от сегашната си кожа?

— Работата не е в това. Но ако не съм облечен в нищо друго, освен в затворническа риза, тогава от време на време ще се виждат ръцете ми, краката под колената, а също и гърдите. Съвсем естествено е тези части от тялото ми да бъдат оцветени по-тъмно, за да не разбере Та-ки, че съм европеец. Бялата кожа ще ме издаде.

— Хмм! Мъглата започва да се разсейва. Искаш да отидеш при Та-ки, нали?

— Да.

— На Тилангджонг?

— Да.

— Вместо двамата пленници?

— Да.

— И да се представиш за избягал престъпник?

— Да.

— За да измъкнеш с хитрост сведения от Та-ки?

— Да.

Тук лордът не издържа, удари ядосано с крак по пода и ми кресна:

— Да, да и само да! Кажи най-сетне и нещо повече! Как ти хрумна изключително опасната мисъл да посетиш Та-ки преоблечен като избягал престъпник?

Разказах му какво бях подслушал долу в трюма.

— Хмм! — промърмори той. — От всичко това все още не следва, че трябва да се изложиш на толкова голяма опасност.

— Не съществува никаква опасност.

— Не ги разбираш тези неща.

— Аха! Наистина ли?

— Или не им отдаваш достатъчно внимание — поправи се той. — Просто си един лекомислен човек, който не се чувства добре, ако здравето и животът му не се изложат малко на опасност. Не мога да проумея защо е необходим тъкмо този риск.

— Затова пък аз го проумявам толкова по-добре.

— Въобразяваш си. Ще ти кажа какво трябва да направим. Тръгваме за Тилангджонг, хвърляме котва при трите различно високи бамбукови пръти, слизаме на сушата, намираме онзи Та-ки и го принуждаваме да ни издаде къде да търсим Тигровия мост.

— А как ще го принудиш?

— Първо ще опитам с добро, а ако това не помогне, ще бъде бит.

— Хмм, хмм!

— Какво е това хъмкане? Да не би да означава, че не си съгласен?

— Да. Самият ти не спомена ли вече неколкократно, че от тези китайци не може да се изкопчи нищо?

— Хмм, вярно. Но ако приложиш твоя план, тогава…

— Тогава съм убеден, че ще го надхитрим по един чудесен начин.

— И въпреки всичко пак те предупреждавам: разкрие ли те, ти си загубен!

— Ами!

— Нали чу какво великанско телосложение имал!

— А ти самият каза, че физически силните и едри хора много често не притежават смелост.

— Ето на, че пак ми се опъваш! Щом веднъж си наумиш нещо, никой не може да ти го избие от главата. Твърде вероятно е да се запозная още веднъж с теб, но вече като труп. И не ми се сърди, ако тогава измия ръцете си в невинност. Сега си тръгвам. Искам още веднъж да премисля нещата.

Той се отдалечи ядосан, но аз не можех да му се сърдя. Поведението му се дължеше на неговата привързаност към мен. Когато се появих на палубата, го видях енергично да крачи насам-натам. Това продължи около час, през което време Рафли не ми обърна никакво внимание. После той се изправи внезапно пред мен, сложи ръка на рамото ми и каза:

— Чарли!

— Сър Джон!

— Наистина ли вярваш, че ще излезеш здрав и читав?

— Откъде?

— От маскарада със затворническата риза.

— Да.

— Квимбо държа дрехите първо над огън, после ги сложи във вряща вода. Значи ще можете да ги облечете. Но китаецът… китаецът!

— Не ме е страх от него.

— И Калади ще дойде с теб, нали?

— Да.

— Така ми поолеква, защото на нашия сингалец може да се разчита. Е, тогава прави каквото си си наумил, нямам нищо против! Но тежко и горко на китаеца, ако и косъм падне от главата ти! Ще го направя на кайма! А как смятате да пътувате?

— С двете лодки на бегълците. Рано сутринта с Калади започваме да гребем към Тилангджонг, а яхтата ще ни последва след няколко часа.

— В каква посока?

— Към източното крайбрежие, докато забележите трите различно високи бамбукови пръта.

— Да хвърлим ли котва?

— Да.

— А да слизаме ли на сушата?

— Не.

— Но няма ли да заловим китаеца?

— Разбира се, че ще го хванем.

— А как ще го заловим, ако останем на борда?

— Няма нищо по-лесно. Ще ви го доведа на яхтата.

— Това ще е истински факирски номер.

— Ако всеки факирски номер изисква толкова малко усилия, колкото този, тогава не би било трудно човек да стане факир. Накратко казано, ще го доведа на борда и потегляме, за да го предадем на Каморта на властите за наказание.

— Ако всичко мине така безпрепядствено, както си го мислиш, тогава ще те похваля. Впрочем тук има стари коркови тапи. Кога ще започне цапотенето?

— Имаме време до вечерта. Веригата ще си сложа едва утре в ранни зори.

— Каква верига?

— Която единият от пленниците носи на краката си.

— По дяволите! Да не би да искаш да си я окачиш на глезените?

— Защо не?

— Нали не си престъпник!

— Не съм, но трябва да ме помислят за такъв. Бъди сигурен, че китаецът ще ми се довери по-лесно, ако се появя при него с тази верига.

— Да речем, че е така. Прави каквото искаш! Нямам нищо против да те помислят за някой супермошеник.

С това въпросът за него бе изчерпан. Тогава се обърнах към Калади и се зарадвах на готовността, с която се съгласи да ме придружава. Осведомих го за положението на нещата, доколкото ми беше възможно, тъй като и аз самият все още не знаех какво предстоеше да се случи. Бях убеден, че в негово лице имах другар, на когото винаги можех да разчитам.

Още не се беше свечерило, когато пред нас забелязахме Каморта, един хълмист остров, покрит с много пищна растителност и обграден от коралови рифове, затрудняващи значително приближаването на корабите. Когато влязохме в пристанището, бяхме посрещнати от дълбока тишина, коренна противоположност на пъстрия кипящ живот, който цари в другите пристанища на Индийския океан. На сушата се виждаха кръглите наколни жилища на никобарците с техните конусовидни покриви, а после забелязахме и няколко сгради на каторжническата колония. Групи от любопитни хора се бяха спрели далеч по брега, до който нямаше как да се приближим повече, понеже отливът бе настъпил и морето беше отдръпнало водите си толкова назад, че от брега ни отделяше широк пояс от пясъчни наноси и тиня.

Хвърлихме котва и тогава забелязахме няколко души, които газеха в дълбоката тиня, приближавайки се към нас, като носеха на ръце лека лодка и един човек. Щом се добраха до водата, те спуснаха лодката в нея, сложиха вътре човека, качиха се и загребаха към нас. Човекът дойде на борда. Той беше комендантът на тукашната наказателна колония. Искаше да се осведоми за нашето здравословно състояние и да разбере колко време се каним да останем на острова. Гребците бяха каторжници. Щом чу, че сред нас няма нито един болен, той ни разреши да слезем на сушата и беше разочарован, когато му отказахме. Много му се щеше да ни покани на гости у дома си. Ала ние знаехме, че една-единствена нощ, прекарана на сушата, би ни донесла никобарска треска и затова предпочетохме да останем на борда.

Разбира се, че му казахме какво ни беше довело насам. Веднага се съгласи да нареди да свалят от борда двамата пленници.

Когато се осведомихме дали познава някакъв китаец на име Та-ки, комендантът кимна:

— Естествено, че го познавам. Живее на Тилангджонг и е единственият търговец, който се е установил на Никобарските острови. На него дължим някои наши улеснения и удобства, защото ни снабдява с предмети, които иначе не бихме могли да намерим наоколо.

— Честен човек ли е? — попитах аз.

— Без съмнение, доколкото може да се говори за честност, щом става дума за китайски търговец.

— На кое място на острова живее?

— На северозападния му край. Щом се доближите до онази местност, още от далече ще забележите колибите му.

— А няма ли колиби по източното крайбрежие?

— Не. Там има само едно старо наколно жилище, собственост на възрастен туземец.

— Там намират ли се и три различно високи бамбукови пръта?

— Да. Както чувам, вие знаете онези колиби.

— Така е.

— Тогава сте били вече и по-рано по тези места, а?

— Не. Познавам околностите по описанието, което неволно ми дадоха двамата пленници. Собствено вашият китаец не е почтен човек, както си мислите, сър, а е бандит, който ви води за носа.

Едва сега му разказах с какъв занаят се занимава всъщност Та-ки. Комендантът ме изслуша с удивление, но ми повярва и в прекомерното си усърдие поиска веднага да изпрати към Тилангджонг няколко лодки със сипаи, за да заловят китаеца. Разубедихме го, като му обяснихме, че ще свършим тази работа вместо него и ще му предадем Та-ки. Той се съгласи, защото залавянето на един смел пират е все пак опасно начинание, което е по-добре да се предостави на други хора.

Комендантът нареди да го закарат обратно на сушата и след това изпрати една голяма лодка, която ни докара великолепни плодове и натовари двамата пленници. От всички плодове най-много ни допаднаха кокосовите орехи заради тяхното мляко, но човек трябва да е доста сръчен, за да не разлее част от него при отварянето. Обикновено за тази цел хората си служат с тежък железен нож, произведен в Бирма и наречен таху. Неопитните разтрошават черупката, при което разплискват вкусния сок. А опитните хора с ловки удари отстраняват върха на ореха, без да засегнат вътрешната обвивка, която съдържа маслената течност на орехите. Щом се разкрие въпросната обвивка, в нея се прави дупка и тогава вече спокойно може да се изпие млякото на ореха.

Когато се свечери, аз се залових да боядисвам ръцете, краката и гърдите си с обгорени коркови тапи. Спрях се на това средство за оцветяване, понеже нищо друго нямаше да бъде после тъй лесно отстранено. С тази работа се зае моят храбър Квимбо. Наистина бе цяло удоволствие да се гледа как с пот на чело търкаше ли търкаше и с какви гримаси придружаваше действията си. Лицето му просияваше все повече и повече. Най-накрая той скочи на крака, направи няколко крачки назад, за да ме огледа, както някой художник оглежда майсторското си произведение, след което с възхищение и възторг извика:

— О, колко красив съм станал добър, мил Германия, колко красив, колко хубав! Съм станал почти хубав кат’ Квимбо и кафър от базуто!

— Наистина ли съм толкова красив? — попитах аз, възхитен от това голямо ласкателство.

— Да, съм тъй хубав! Добър, храбър Квимбо съм само съвсем мъничко по-красив, щото боя съм здраво на кожа, а на менер Германия не толкоз здраво. Квимбо не може отново измие. О, ако добър Германия сега бил в страна къде живее базуто кафър!

— Защо?

— Менер Германия съм толкоз хубав, че веднага получи едно, две, пет, десет базуто жена! А кой направил Германия тъй хубав?

— Ти и само ти успя да го направиш, скъпи Квимбо!

— Да — гордо извика той, — хубав, добър, храбър Квимбо бил, кой направил от менер Германия такъв чудесен базуто кафър. О, Квимбо съм умен! Квимбо имат умение и талант! Квимбо сме си Квимбо.

Блаженото чувство, което кафърът изпитваше, бе помрачавано само от мисълта, че нямаше да ме придружава. С голямо удоволствие той би дошъл с мен до Тилангджонг, но от една страна Калади бе изобщо по-подходящ за тази цел, а от друга, не можех дори да помисля да взема със себе си кафъра, защото китаецът го познаваше — та нали двамата са били заедно на пиратската джонка.

Вече беше започнало да се свечерява, когато яхтата вдигна котва, за да напусне пристанището на Каморта и да излезе в открито море. За мен и за Калади би било много трудно да изминем пътя от пристанището до източното крайбрежие на Тилангджонг с двете андамански лодки. Защо ли беше нужно това излишно напрежение, когато имаше и по-лесен начин? И така, отправихме се с яхтата на северозапад и едва след като стигнахме течението на Бати Малве, скочихме в лодките и отвързахме въжето.

— Good liick! [265] — извика ни лордът. После започнахме да гребем по течението в югоизточна посока.

Тъй като от коменданта бяхме научили, че всъщност владенията на китаеца се намират на северозападния нос на Тилангджонг, ние променихме първоначалния си план. Яхтата не биваше да ни следва право към източното крайбрежие, за да хвърли котва при трите бамбукови пръта. Това положително щеше да привлече вниманието на Та-ки. Тя щеше да спре край споменатия нос, за да сключи привидно някоя сделка с китаеца, обаче преди това трябваше веднъж да обиколи острова, за да види какво става с мен и Калади. Само в случай, че с помощта на далекогледа си лордът ни забележеше при трите бамбукови пръта, яхтата щеше да легне в дрейф на това място.

Течението ни носеше толкова бързо в желаната посока, че почти нямаше нужда да гребем. Аз използвах за кормило едно от веслата. Калади ме наблюдаваше усмихнато.

— Сахиб, станал си истински сингалец. А на всичко отгоре и тази верига на краката! Китаецът нито за миг няма да се усъмни, че не сме избягали престъпници.

— Не съм сингалец, а арабски моряк, както се уговорихме. Не го забравяй!

След не повече от час пред нас се появи северозападният нос на Тилангджонг. Забелязахме колибите и преминахме покрай тях. На брега стояха няколко души, които ни загледаха. Кратко време ни наблюдаваха, а после един от тях се затича нанякъде. Той изглеждаше необикновено едър и силен човек.

— Дали този не е китаецът? — попита Калади.

— Твърде е вероятно — отвърнах аз. — Той видя, че се насочваме към източното крайбрежие и сигурно е предположил, че сме бегълци. И сега се е забързал да ни посрещне при трите пръта.

— Личи си, че е великан. Дали ще се наложи да се бием с него?

— Вероятно не, поне ти не. Не се тревожи!

В случай на сбиване не разполагах с нищо друго, освен с моя ловджийски нож, който бях затъкнал под въжето от лико, служещо ми като колан. Не биваше да нося никакво друго оръжие.

Скоро излязохме от толкова улесняващото ни течение и трябваше да гребем. Това значително забави пътуването ни, така че Та-ки имаше възможност да ни изпревари по сушата. Сега източният бряг се простираше вече от дясната ни страна и ние повишихме вниманието си. Най-после забелязахме три пръта с различна височина, които стърчаха от водата близо до брега. На сушата се намираше едно наколно жилище, край което бяха застанали двама мъже. Те ни наблюдаваха. Единият от тях имаше обикновено телосложение, а другият беше висок и широкоплещест.

— Китаецът и старият никобарец, на когото уж принадлежи колибата — казах аз. — Да насочим лодките към тях!

Това не беше никак трудно, понеже бе настъпило времето на прилива, който ни тласкаше към брега. Двамата мъже нагазиха във водата, за да ни посрещнат и задържат лодките ни веднага, щом докоснеха дъното. Калади бързо изскочи навън, но аз се позабавих, защото веригата ми пречеше.

Китаецът наистина беше истински Голиат с грубо издялани черти на лицето и мустаци, които като тънки нишки се спускаха чак до гърдите му. Поздравихме го така, сякаш се бояхме от несигурното си положение. След като ни огледа, той ни хвана за ръцете и ни издърпа на сушата.

— Аз съм Та-ки. Идвате при мен, нали?

— Да. Закриляй ни! — помолих го аз.

— С удоволствие, понеже виждам, че сте избягали от Змийския остров, откъдето идват най-добрите ни хора. Кога тръгнахте?

— Вчера рано сутринта.

— Преследват ли ви?

— Не.

— Видя ли ви някой?

— Не.

— Това е добре, така няма нужда да ви крия веднага. Елате!

Старият туземец влезе в колибата си. Та-ки ни поведе покрай нея нагоре към стръмния бряг, а после навлязохме в джунглата. На едно място, където земята бе покрита като с килим от растението пасифлора, той повдигна гъсто преплетената маса нагоре и ни заповяда да го последваме. Забелязахме стъпала и се спуснахме по тях. Озовахме се в дълбока четириъгълна яма, разделена от бамбукови стени на няколко помещения. На местата, където над главите ни нямаше таван, през сплетената пасифлора проникваше слаба светлина, която ни позволи да различим, че стените на ямата са облепени с мидени черупки. Вследствие на това помещенията бяха значително по-сухи, отколкото иначе можеше да се очаква при тукашния климат.

Та-ки изчезна в едно от задните помещения и ни донесе дрехи, които трябваше да облечем вместо ризите. След това взе един железен гаечен ключ и с негова помощ ме освободи от веригата. Изглежда той се бе приготвил за всичко. Едва тогава ни попита за имената ни и за нашето минало.

Калади се представи за сипай, заточен заради убийство. Аз влязох в ролята на собственик на арабски платноход, търгувал с роби, при което е бил спипан и откаран на Андаманските острови. Китаецът повярва на всяка наша дума, даде ни да ядем и дори ни донесе шише с ром. Докато се наслаждавахме на рома, той ни описа прелестите на пиратския живот. Изобщо не ни попита за нашите намерения и желания, а както изглежда непоклатимо вярваше, че с негова помощ ще се посветим на тази хубава професия.

— Особено ти можеш да стигнеш много далеч — каза ми той. — Заповядвал си на арабски платноход, значи си истински моряк и умееш самостоятелно да управляваш кораб. Няма да мине много време и Линг-тао ще ти даде някоя джонка.

— Линг-тао? Кой е той? — попитах аз.

— Нашият адмирал и върховен повелител.

— Самият той излиза ли с кораби в морето?

— Вече не. Сега живее при Ху-Киао.

Аха! Ето ти на името Ху-Киао, Тигровия мост! Побързах веднага да му задам още един въпрос. Но докато го изговарях бе много важно да си придам съвсем равнодушен вид.

— Ху-Киао? Какво е това място? Къде се намира този Тигров мост?

Сведох очи в напрегнато очакване. Дали щях да получа този толкова важен за мен отговор?

— Намира се срещу остров Мансилар в залива Тапанули.

Слава Богу! Имах късмет. Въпреки радостта си, продължих най-спокойно да се осведомявам:

— Залива Тапанули? Не е ли разположен по югозападното крайбрежие на Суматра?

— Да. Виждам, че си добър моряк. Твоята щастлива звезда те е довела при нас. Щом «Хайанг-дзъ» хвърли тук котва на връщане, ще ви откара двамата при Тигровия мост, където ще получите назначение от великия Линг-тао.

— «Хайанг-дзъ» ли? — попитах аз, като се престорих на изненадан.

— Да.

— Китайската джонка, която наричаха «Похитителя»? Нея ли имаш предвид?

— Да.

— Тя няма да се върне.

— Няма ли? Защо?

— Била е пленена от англичаните, а целият екипаж заедно с капитана е бил избесен по рейте.

— Къде? — попита Та-ки, като втренчи в мен ужасения си поглед.

— В Поен дьо Гал на Цейлон.

— Там се канеше да отиде, да, там! Вярно ли е, каквото казваш, вярно ли е?

Той скочи на крака и втренчи в мен искрящия си поглед, с който сякаш искаше да ме прониже.

— Вярно е. Видях го със собствените си очи — отвърнах аз.

— Ти ли? Струва ми се, че си бил на Андаманите, на Змийския остров!

— Само два дни. После, а това беше вчера, избягахме. От Поен дьо Гал ме откараха на Андаманите, но преди това видях и чух всичко, за което ти споменах.

— Големи ли бяха военните кораби, които заловиха «Хайанг-дзъ»?

— Не, това беше малка парна яхта, собственост на някакъв английски лорд.

Разказах му всичко, както се беше случило. Яростта на китаеца нарастваше от минута на минута. Той ругаеше и проклинаше като умопобъркан. Гневът му беше особено голям заради това, че великият «Похитител» беше победен от малък частен кораб.

— И всички ли са избити, всички? — попита той, треперейки от възбуда.

— Всички с изключение на един кафър, който се казва Квимбо. Само на него му подариха живота.

— Квимбо, побърканият чернокож! Това е вярно, сега вече няма никакво съмнение, че наистина е била джонката «Хайанг-дзъ». Ех да ми паднеше тук този английски лорд! Да хвърлеше тази яхта веднъж тук котва!

— Ти какво би направил тогава?

— Щях да отмъстя, страшно да им отмъстя!

— Но ти си сам. Какво можеш да сториш срещу екипажа на един кораб?

— Сам ли? — подигравателно се изсмя той. — Остани един ден тук и ще разбереш, че не съм толкова самотен. Само трябва да…

Тук беше прекъснат. Дойде старият никобарец, чиято колиба се намираше на брега, повдигна завесата от растения и подвикна:

— Та-ки, излез! Вижда се малък параход, който заобикаля острова!

Китаецът побърза да се изкачи горе и нямаше нищо против да го последваме и ние. Затичахме се през джунглата към брега. В края на гъсталака аз се спрях, изненадано извиках и посочих към яхтата:

— Та-ки, погледни кораба! Познавам го. Това е англичанинът, който плени «Хайанг-дзъ».

Китаецът се стъписа и ме изгледа с искрящите си очи.

— Истина ли е? Не се ли лъжеш?

— Съвсем сигурен съм. Никога няма да забравя тази яхта.

Той отправи поглед към кораба и застанал неподвижно, известно време мълчаливо наблюдава неговия ход. После скръцна със зъби и процеди:

— Да имах някой човек, който да може да управлява този параход! О, тогава, тогава, тогава!

— Какво би направил тогава? — попитах аз.

— Бих удушил всички хора, които се намират на него, и бих го откарал на Линг-тао при Тигровия мост. Такъв кораб би могъл да ни свърши много добра работа.

— Плени го тогава, ако можеш! Аз умея да се справям с такива машини.

— Ти… ти? Наистина ли? — попита той кажи-речи възторжено.

— Да.

— Би ли могъл да откараш тази яхта до Тигровия мост?

— С лекота.

— Тогава елате! Тя заобикаля острова и ми се струва, че ще спре при моя нос. С хитрост ще я накарам да остане там на котва и през нощта. Щом се стъмни, ще събера всички мои хора и ще се качим на борда.

Та-ки забърза към северозападния нос и ние го последвахме. Намиращите се там колиби бяха пълни с големи запаси от плодове и най-различни други стоки за търговия и размяна. След известно време яхтата се зададе покрай западния бряг и хвърли котва при носа.

— Параходът остава! — тържествено извика китаецът. — Ще тръгна към него с една лодка, за да им предложа плодове.

— Тогава вземи и мен! — подканих го аз.

— Тебе ли? Какво ще търсиш там?

— Трябва да огледам кораба. Трябва да видя и машината, за да разбера дали е от онези, с които умея да се оправям.

— Тогава ела! Това английско куче вероятно ще ни разреши да се качим на борда.

Занесоха два коша с плодове в една лодка. След това ние се качихме в нея и загребахме срещу прилива към яхтата. Щом се приближихме толкова, че можехме да се чуваме, лордът се наведе над релинга и извика:

— Лодка, ахой! Какво носите?

— Плодове — отвърна Та-ки, — плодове, пресни плодове срещу треската.

— Качете се с тях на борда!

Лицето на Рафли сияеше от удоволствие. Това не направи впечатление на китаеца. Той се зарадва на поканата и улови подхвърленото въже, за да завърже лодката. Кошовете бяха изтеглени с въжета, а после се качихме и ние. Лордът разумно отстъпи назад към средата на палубата. Китаецът го последва, за да поздрави най-учтиво и да му предложи плодовете си. Но как се изненада, когато Рафли изобщо не отвърна на поздрава му, а строго го попита:

— Ти се казваш Та-ки, нали?

— Да — учудено отговори великанът.

— И те наричат тсу?

— Тсу? — повтори китаецът, чието учудване бързо се превърна в смайване.

— Да, тсу. Така са се обръщали към теб на борда на «Хайанг-дзъ». Или не е вярно?

— Не знам какво искаш да кажеш с това име «Хайанг-дзъ».

— Тъй ли? Хмм! Тогава също не знаеш и кой е вашият Линг-тао?

— Не.

— И къде се намира Тигровия мост?

— Също. Не те разбирам. Какво искаш от мен. Защо ми казваш думи и имена, които не съм чувал? О… о… Квимбо!!!

«Добрият, красив, храбър» кафър, който до този момент беше долу в трюма, се показа през люка. Той чу името си и видя китаеца. В следващия миг грабна един изпречил се на пътя му прът и кресна на негодника:

— Ето съм Та-ки, голям силен разбойник на Китай! А тук съм храбър Квимбо! Познава ти още Квимбо, а?

Великанът разбра, че се беше издал. Той изгуби присъствие на духа и остана с отворени уста и втренчен в кафъра поглед. А Квимбо се засмя и каза:

— Защо разчеква уста, а не говори? Квимбо теб цапне по глава, та уста се пак затвори.

Последва мощен удар с пръта по главата на китаеца и той се строполи на палубата като пън. Човекът, който беше искал да избие екипажа на яхтата, бе прострян от ръката на презирания от него кафър.

И така, великанът лежеше в безсъзнание в краката ни. Бях се приготвил за юмручен бой с него и макар че не се страхувах от силата му, все пак почувствах известно облекчение, когато го видях обезвреден по такъв начин.

— Thunder storm, [266] ама че удар! — възкликна лордът. — Кой би очаквал подобно нещо от по-дребния Квимбо!

Кафърът чу думите и гордо попита:

— Що не очаква туй от Квимбо? Та Квимбо съм хубав, голям, храбър герой. Квимбо не страхува дори ако не тъй голям и висок, и широк кат’ китаец. Квимбо обича добър, мил Германия и за него избие всичко китаец и друг враг. Свършил Квимбо добре свой работа?

— Да, добре я свърши, но се надявам, че не си убил негодника. Наведох се, огледах Та-ки и уверих другите:

— Не е мъртъв и скоро ще се съвземе, ала седмици наред ще има на главата си значителна цицина.

— Няма да му навреди. Онзи, който получи по главата си удар с такъв прът, не бива да се учудва, ако след това главата му го боли и бучи дълго време. Да го вържем, за да не върши глупости, когато се съвземе!

Отнесоха китаеца при мачтата и там го вързаха така, че после да не може да помръдне. След това лордът нареди на щурмана:

— А сега вдигай котва! Пак поемаме към Каморта!

— Бих предложил да останем още Малко на котва — възразих му аз.

— Защо?

— Тук имам още работа.

— Каква?

— Китаецът разполага тук със свои хора, с които се канеше да нападне яхтата и да избие екипажа.

— Какво ни засяга това? Щом целта е постигната, нищо друго не искам да знам. А нали я постигнахме? Или може би не?

Погледнах го с усмивка, без да му отговоря. Тогава той приближи лицето си до моето, остави пенснето да се плъзне до върха на носа му и ме попита:

— Чарли, защо ме гледаш така? Да не би да се лъжа?

— Мислиш, че успешно съм се справил, така ли?

— Йес. Поне ми се струва, че мога да го предположа.

— Well! Значи може би разбираш, че би изгубил облога си?

— Остави ме намира с този облог, а по-добре ми кажи какво е положението на нещата!

— Добре! Вече знам къде трябва да търсим Тигровия мост, сър!

— Така ли? И къде?

— По югозападното крайбрежие на Суматра, близо до остров Мансилар в залива Тапанули.

— Изглежда това ще е срещу големия остров Пуло Ния или както го наричат още Нияс?

— Североизточно от него, между него и континента.

— Славен човек си, Чарли, добре се справи с тази работа. Наистина не ми се вярваше, че ще съумееш да изтръгнеш тайната от този китаец. Но да не губим повече ценното си време на Ти-лангджонг! Ще откараме китаеца на Каморта и ще го предадем на управата на каторжническата колония. Тяхна работа е какво ще правят с него. А после ние ще се отправим към Суматра.

— Хмм! Но дали е възможно?

— Защо да не е?

— Имаш ли достатъчно въглища?

— Не, но вече мислих по този въпрос. На Каморта ще натоваря голямо количество дърва. Там има достатъчно затворници, които ще свършат тази работа.

Вдигнахме котва и заобикаляйки северозападния край на острова, яхтата се отправи на юг. По едно време забелязахме, че Та-ки дойде на себе си. Главата го болеше и той посегна да я хване с ръце, което не му се удаде, защото беше вързан. Това го накара окончателно да се съвземе. Нададе гневен вик и неспокойният му поглед зашари между мен и лорда.

— Подлец, предател! — извика той, скърцайки със зъби. — Взех те под закрилата си, а в замяна ти най-подло ме предаде.

— Лъжеш се — усмихнах се аз. — Дойдох при теб не за да търся закрилата ти, защото не съм избягал престъпник.

— А какъв си?

— Аз съм от хората на тази яхта и присъствах, когато беше пленена джонката «Хайанг-дзъ». Капитанът й заедно с целия екипаж бе наказан. Ти също ще си получиш заслуженото, а на нас ни остава само още да потърсим Линг-тао при Тигровия мост. Не знаехме къде се намира и затова дойдохме при теб да изкопчим тайната.

Китаецът изригна едно проклятие и затвори очи.

Когато тръгнахме с Та-ки за яхтата, Калади беше останал на брега, но щом видя как Квимбо повали китаеца, той веднага пристигна с друга лодка. По мое предложение и двете лодки бяха вдигнати на борда, защото ми мина мисълта, че по-късно може би щяха да ни потрябват.

След като отново хвърлихме котва в пристанището на Каморта, лордът даде сигнал, че желаем да разговаряме с коменданта. Той дойде и много се зарадва на успеха ни. Щом записа разговора ми с Та-ки, обеща да ни изпрати толкова дърва, колкото можехме да натоварим. После се върна на сушата с лодката заедно с пленника. Скоро след това ни бе докаран обещания горивен материал и то в такова количество, че измина половината нощ докато го натоварим на яхтата. Беше повече от достатъчен, за да поддържа огъня под котлите до Суматра. Щом започна да се разсъмва, ние излязохме от пристанището на Каморта и се отправихме да търсим загадъчния Тигров мост.

Шеста глава Линг-тао

И така, Ху-Киао трябваше да се търси в залива Тапанули. Ако не бях убеден, че китаецът ми беше казал истината, положително щях да се объркам, защото този залив предлага най-големите и най-сигурните места за хвърляне на котва по целия остров, поради което там цареше толкова голямо оживление, че съществуването на тайно пиратско свърталище ми се струваше невероятно. Въпреки всичко убедеността в правотата на предположенията ми остана непоклатима. Но затова пък у лорда се бяха породили съмнения. И те нарастваха все повече с приближаването ни към нашата цел, и когато най-сетне от лявата ни страна се появи Пуло си Малу, и малко по-късно завихме наляво към залива Тапанули, той внимателно огледа плавателните съдове с най-различна големина, които оживяваха водите наоколо, и замислено ме попита:

— Чарли, да се обзаложим ли?

— За какво?

— Че ще се върнем с празни ръце. Убеден съм в това.

— А аз твърдя, че сигурно ще постигнем целта си.

— Well! Тогава ще се обзаложиш ли?

— Да.

Това беше първият път, когато казвах «да» на предложението му да се обзаложим. Той подскочи от изненада, втренчи в мен учудения си поглед, пенснето му се плъзна до върха на носа и той извика:

— Наистина ли? Наистина ли искаш да се обзаложиш?

— Да.

— Това е някакво невероятно голямо чудо! Но аз му се радвам, защото сега мога да се надявам, че все пак с времето от теб може да излезе истински джентълмен. И така, аз твърдя, че напразно дойдохме дотук. А ти?

— Аз твърдя, че ще осъществим намеренията си.

— По колко ще заложим?

— Ти какво предлагаш?

— Сто английски лири.

— Много малко.

— Какво? Как? Много малко ли? А ти на колко искаш да се обзаложим?

— На хиляда.

— Хи… хи… хи…

Рафли успя да изрече само тази единствена сричка, а очите му се разшириха едва ли не повече от устата. Толкова неразбираемо нещо едва ли му се беше случвало през живота.

— Да, хиляда лири — кимнах аз с такова изражение, сякаш ставаше въпрос за монета от три или пет марки.

— Чарли, да не би да си откачил?

— Не, много добре знам какво говоря.

— Хиляда лири! За теб това не е дреболия.

— Наистина не е.

— Този иначе толкова пестелив и предпазлив човек изведнъж иска да заложи хиляда лири! Нищо не разбирам! Имаш ли толкова у себе си?

— Не.

— Нямаш? Боже мили! И искаш да заложиш сумата?

— Разбира се.

— А как ще стане това?

— Ти ще ми заемеш хиляда лири.

— Да ти заема… заема… заема…

Лордът отново прекъсна изречението си и ме загледа като някаква необяснима загадка. Аз обаче му заявих с нехаен тон:

. — Толкова често си ме подканял безрезултатно да се обзаложим и също тъй често си ми предлагал да ми заемеш сумата. Защо тогава се чудиш, че най-после веднъж решавам да се възползвам от предложението ти?

При тези думи той се разсмя развеселено:

— Аха, тъй значи! Трябва да бъда хванат натясно. Само че няма да ти се удаде, защото знам, че сигурно ще спечеля този облог. Е, добре, давам ти назаем тези хиляда лири и то с удоволствие, с най-голямо удоволствие, а за да разбереш, че съм съвсем сигурен в себе си, залагам срещу тях двойно повече — две хиляди лири. Съгласен ли си?

— Не. Не искам да печеля пари.

— А какво?

— Един предмет, който бих притежавал с голямо удоволствие. Ще го заложиш ли срещу моите хиляда лири?

— И кой е този предмет?

— Твоята любима стол-чадър-лула, сър.

Изрекох това с толкова безразличен тон, като че ставаше въпрос за нещо съвсем незначително и евтино. Но при тези думи Рафли наистина подскочи във въздуха и протягайки срещу мен и двете си ръце с широко разперени пръсти, сякаш искаше да се защити, извика:

— Моята стол-чадър-лула! Zounds! Чарли, полудя ли? Какво те прихваща? Как мога да я рискувам, как?

— А защо не? Ти се държеше така, като че бе напълно убеден, че ще спечелиш облога.

— Бях и съм все още убеден. Но лулата, тази необикновена рядкост, ми е подарена в знак на уважение от Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47. Какво ще кажат хората, щом научат, че съм имал безогледността да заложа най-хазартно този безценен предмет? Не, не мога да се съглася! Залагам две хиляди лири.

— А аз се обзалагам само срещу лулата ти.

— Тогава от облога няма да излезе нищо.

— Наистина ли? Сериозно ли говориш?

— Да, напълно сериозно.

— О, жалко! Съжалявам, жал ми е за теб!

— Жал ли ти е? Защо? — поинтересува се лордът.

— Защото досега те бях мислил за истински джентълмен.

— Досега ли? Само досега ли, Чарли?

— Да. Многократно си ми казвал, че онзи, който не приеме предложения му облог, не е истински джентълмен:

— Но аз приемам облога, само че не мога да заложа моята чадър-лула. Не мога, нямам това право.

— Всичко това са само фрази и извъртане. Щом не желаеш да я заложиш, няма да се обзалагаме, а виновният за провалилия се облог ще си ти! Ето как стоят нещата. Или не е така, а?

Рафли направи много замислена физиономия, затърка безпомощно ръце и промърмори:

— Дяволска работа! Наистина не знам какво да правя.

С тези думи той рязко се обърна и се отдалечи. Известно време се разхождаше насам-натам покрай десния релинг, кимаше като на себе си, поклащаше глава и правеше най-различни странни движения, После пак се върна при мен, сложи двете си ръце на раменете ми и попита:

— Чарли, нали искаш да се обзаложиш с мен?

— Да.

— С хиляда лири срещу моите Две хиляди?

— Не.

— Значи твоите хиляда лири срещу моята скъпоценна чадър-лула, така ли?

— Да.

— Тогава нека небето да ми е на помощ! Имаш право: като джентълмен съм длъжен да приема облога. Но ако го загубя, ще трябва да напусна клуба и никога вече не мога да се мерна пред очите на моите приятели. Ти си ужасен човек.

— Но най-накрая съм и един съвършен джентълмен, който добре знае какво означава обзалагането.

— Хмм, да. Но искам да ти кажа най-откровено, че преди, като половин джентълмен, ми беше по-мил. Можеш да си сигурен в това.

Опечален, той се отправи към задната палуба. Разбира се, нямах никакво намерение да го лишавам от любимата му лула. Затрудненото положение, в което го бях поставил, трябваше да му бъде като урок и да го накара да не се изказва толкова пренебрежително за хора, които имат принципа да не се обзалагат за щяло-нещяло. Междувременно бяхме отминали острова Пуло @си Малу й се бяхме отправили в югоизточна посока. Отляво, но доста далеч от нас, се появиха островите Банаик, а в далечината, от дясната ни страна, изплуваха малките островчета, които се проточват покрай северното крайбрежие на Пуло Ния. Насочихме се към залива Тапанули.

За някой чужденец не е лесно да се промъкне между островите Банаик и Пуло Ния, защото между тях са пръснати множество мънички островчета, които правят плавателните води много опасни. Затова е по-добре да се вземе някой туземец за лоцман, въпреки че тук наемането на лоцмани не е задължително. И наистина, в това отношение не срещнахме никакво затруднение. Още не бяхме достигнали Пуло Тупа, когато към нас бързо се насочиха доста лодки, на които се вееше лоцманският флаг. Хвърлихме въже в първата, добрала се до нас лодка и собственикът й се качи на борда.

Той беше чистокръвен малаец, но все пак се оказа, че разбираше както холандски, така и английски. Човекът набързо се спазари с лорда за възнаграждението си, след което пое командването на яхтата. Това ще рече, че той се изкачи заедно с Рафли при щурмана и започна да му показва накъде да върти руля. Аз се отправих към носа, защото оттам ми се предлагаше по-хубава гледка. А тя бе единствена по рода си. Колкото повече наближавахме залива, толкова по-ясно пред нас се издигаше стръмният бряг на Суматра. Тамошният растителен свят е несравним по своята красота и предлага голямо разнообразие от видове и форми. Ние идвахме откъм откритото море и се бяхме насочили между живописни острови към една земя, която блажено почиваше сред блесналите сапфирени води като накичена със зелени гирлянди, ухаеща на какви ли не аромати фея. Тук погледът се чувства толкова силно привлечен и запленен, че наистина не бе никак чудно защо имах мисъл и чувство единствено за тази чаровна гледка и не обръщах никакво внимание на онова, което ставаше на палубата зад гърба ми.

В тези мигове си спомних всичко, което бях чел за Суматра и се замислих особено за животните, които се намират в голямо изобилие и привличат ловците: за орангутана, слона, двата вида носорози, тапира, пантерата и преди всичко кралския тигър, който е също толкова силен, опасен и страшен, като своя индийски роднина. Дали някой път щях да имам възможността да отида на лов?

Ето че вече плавахме през залива, в който по случайност не беше хвърлил котва нито един европейски кораб. Затова пък толкова по-голямо оживление създаваха малайските ладии и лодки с най-различни размери. Яхтата описа елегантна дъга и хвърли котва при остров Мансилар, който се намира недалеч от брега на залива. Това не ме учуди, понеже не бях запознат с обстоятелствата и тукашните порядки.

Свечери се. Слънцето тъкмо се канеше да се скрие, когато лоцманът се спусна в лодката си и гребейки, се отдалечи. Лордът се зададе откъм щурмана и се приближи до мен. Откакто се видя принуден да сключи предложения от мен облог, той изглеждаше кажи-речи покрусен, в момента обаче лицето му имаше ведро изражение. С важна физиономия той ме Попита:

— Чарли, ще се обзаложим ли?

— За какво?

— Че ще загубиш облога си за онези хиляда лири?

— Нямам такова намерение. Стига ми, че ще ти взема лулата. Повече не ми трябва.

— Глупости! Няма да я получиш.

— Все едно че вече е моя.

— Не. Сигурен съм.

— Ха! И откъде тази сигурност?

— Тук изобщо няма никакво място Ху-Киао, никакъв Тигров мост. Няма и никакъв китаец на име Линг-тао.

— А как можа да го разбереш?

— Осведомих се.

— От кого? — попитах бързо и кажи-речи слисано.

— От лоцмана.

Отстъпих две крачки назад и неволно му отвърнах с тон, сякаш пред мен бе застанал някой провинил се ученик:

— Него ли си попитал, него?

— Да, разбира се, че него! Познава цялата област наоколо, хората и начина им на живот. Да не би да имаш нещо против?

— Сър, такава страхотна грешка си направил, че по-голяма от нея едва ли може да има.

— Грешка ли?

— Грешка, или ако искаш, гаф!

— Слушай, Чарли, не ставай груб! Ти знаеш, че съм много кротък човек, но ако…

— Но ако някъде може да се направи някой гаф, непременно трябва да го направиш. Ако тонът ми е по-висок от обикновено, ще се наложи да ме извиниш, защото твърде е възможно да си изпортил цялата работа преди още да бяхме хвърлили котва тук. Дошли сме да търсим престъпник, който не е обикновен човек и според всичко, каквото знаем за него, има голямо влияние и широки връзки сред населението. Дейността му е тайна и който иска да го залови, също трябва да действа тайно. Налага се всички да бъдем изключително съобразителни. Никой не бива да подозира какво търсим тук, а котвата ни все още не е докоснала морското дъно и ти си издрънкал вече тайните ни намерения на лоцмана.

— Нищо не съм дрънкал, а само попитах за двете имена.

— Но това е напълно достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Линг-тао наистина живее нейде наблизо и ръководи плаването на джонките си оттук, той положително има наоколо много съюзници и помощници и съвсем естествено е, че преди всичко лоцманите ще са от неговата шайка. Не го ли проумяваш, сър Джон?

— Хрррммм! — покашля се той, като сложи длан пред устата си.

— Отговори ми по-ясно, сър! Даваш ли ми право или мислиш, че се лъжа? — Той се почеса зад дясното ухо, пенснето му съвсем падна от носа, накрая се обади:

— Дяволска история!

— Нали?

— Но го направих за наше добро.

— Не се и съмнявам, само че щеше да е далеч по-разумно, ако не беше предприемал нищо по този толкова важен въпрос, без предварително да ме попиташ.

— Имаш право, Чарли, голям гаф направих.

— Да допуснем, че този лоцман е доверено лице на китаеца. В такъв случай той веднага ще отиде при него, за да му каже, че е пристигнала някаква яхта, чийто собственик знае двете имена Ху-Киао и Линг-тао и е разпитвал за тях. А на всичко отгоре този собственик е англичанин. Какво ще направи китаецът?

— Е, какво?

— Здравата ще ни обърка сметките.

— И може би дори ще се опита да ни убие, а?

— Много е вероятно. Затова тази вечер, а и през нощта ще останем на борда. Утре сутринта ще предприемем обиколка из залива.

— Защо?

— За да открием Тигровия мост. Нали Квимбо е бил там, сигурно ще го познае.

— И така да е. Но това също е опасна работа, защото едва ли ще се оправим в непознатия ни залив и пак ще имаме нужда от лоцман, а и той може да е доверено лице на китаеца.

— Ще вземем някой друг човек, който познава фарватера. [267] Остави ме аз да се погрижа за това!

Вечерта бързо настъпи и на небето изплува луната. Многобройните звезди се оглеждаха във водата. Можеше да се вижда надалеч, ала не забелязахме нищо особено. Въпреки че денят си беше отишъл, при яхтата пристигаха лодки, за да търгуват. Предлагаха ни плодове и най-различни предмети за потребление. Купихме някои неща за ядене, но не допуснахме никой да се качи на борда. Изтегляхме закупеното в кошници, в които предварително слагахме парите.

За през нощта оставихме един човек на пост, който трябваше да ни съобщава за приближаването на всяка лодка, а и на всеки плувец. Обаче денят настъпи, без да се случи нещо подобно. Преди да започнем обиколката си, лордът се канеше да слезе на брега, за да уреди необходимите формалности с нашите документи. Но което бе твърде странно, веднага след разсъмване на борда ни се качи холандският пристанищен чиновник и поиска да му представим документите си. Неговите гребци останаха в лодката, а той взе със себе си само един човек с китайски черти на лицето, което не можеше да ни направи някакво по-особено впечатление, защото на Зондските острови живеят много китайци. Та този син на Небесната империя беше писарят на холандския чиновник.

Свикнал винаги да бъда предпазлив, аз наблюдавах всеки поглед на двамата мъже. Не можах да забележа нищо особено. Само веднъж ми се стори, че китаецът неочаквано леко потрепна и това стана в момента, когато той видя Квимбо, който се показа от предния люк. Но трепването му можеше лесно да се обясни със странната външност на кафъра и ето защо не се замислих повече над видяното.

Чиновниците установиха, че всичко е наред и напуснаха кораба. След това по мое желание беше спусната една от андаманските лодки и аз се качих в нея, за да потърся някой водач. От всички хора, които ме срещнаха с малките си плавателни съдове, най-голямо доверие ми вдъхна един възрастен рибар. Разпитах го какво ще прави през деня. Той Ме увери, че познавал цялото крайбрежие от нос Рия до Паданг, а лицето му засия от радост, когато му предложих една дребна за нашите представи сума, ако се съгласеше до обед да ни бъде лоцман. Той се качи на борда и ние започнахме обиколката, на която толкова много разчитах.

Заедно с лорда седяхме в предната част на яхтата, а Квимбо бе застанал до нас. Той имаше за задача внимателно да наблюдава брега, за да открие Тигровия мост. За съжаление «хубав, добър, храбър» Квимбо се оказа извънредно неблагонадежден субект. Може би стотина пъти се повтори следното: когато се приближавахме до дадено място, той посочваше натам с ръка и извикваше: «Там съм, Тигров мост! Туй съм той, Квимбо сигурен!». Обаче щом се озовяхме по-наблизо, той все се отмяташе. Не се ограничихме само в обикаляне на залива, а стигнахме нагоре чак до Тапус и надолу — до Бату Мундан, ала всичко бе напразно. Квимбо не можеше да открие търсената местност, а ние не забелязахме никакво място, което поне донякъде би могло да има правото да се нарича Тигров мост.

— Кога най-сетне ще повярваш, че ще спечеля облога? — попита ме лордът. — Та-ки те е излъгал.

— Не мисля така. По-скоро допускам, че паметта на Квимбо не е достатъчно силна, за да различи отново едно вече познато място.

— Възможно е. Но дори и да е така, пак става ясно, че съвсем напразно сме дошли до този хубав остров. Претърсихме цялото крайбрежие, без да открием каквото и да било. Е, къде може да се е дянал този Тигров мост?

— Лъжеш се. Все още не сме претърсили всичко.

— И какво ни остава?

— Бреговете на реката.

— Хмм! — промърмори той в знак на несъгласие.

— Досега следвахме само морското крайбрежие. Ти не забеляза ли колко широко е речното устие в залива?

— Доста е широко, но каква ни е ползата от това?

— Може би Квимбо не прави разлика между морски и речен бряг. И изобщо паметта му за местности изглежда твърде слаба. Колко лесно търсеният от нас полуостров би могъл да се намира в реката!

— Значи смяташ, че би трябвало да насочим яхтата нагоре срещу течението?

— Не, нямам предвид точно това, понеже би било голяма непредпазливост. Нашата яхта в реката! Сигурно би направила впечатление. Не, ще предприема пътуването с лодка и ще взема със себе си само Квимбо, защото китаецът и хората му го познават.

— Аз няма ли да дойда?

— Не. По-необходим си на яхтата. Не забравяй, че тя положително е под наблюдение. Даже е твърде вероятно да бъде нападната. .

— Добре, прави каквото искаш!

— Тези думи бяха казани с недоволен тон. Англичанинът беше енергичен, безстрашен, дори дързък човек. Притежаваше твърде голяма гордост, себеотрицание и благородство, за да бъде завистлив, ала при всичко извършено и преживяно от нас до този момент, щастието се бе оказало по-благосклонно към мен, отколкото към него, тъй че го разбирах много добре. Рафли просто не се свърташе на едно място, искаше му се и той веднъж да бъде на «предната линия», както обикновено се казва. Но в случая ставаше въпрос за едно начинание, от което зависеше всичко и просто в себе си имах повече вяра, отколкото в него. Не можех да се съобразявам с недоволството му.

Все още не се бяхме върнали в залива, когато минахме покрай една малайска лодка, представляваща според обичаите на тази страна плаващ магазин за дрехи и какви ли не дреболии. Веднага дрейфувахме и оставихме лодката да се приближи до нас, за да си купя саронг, [268] както и малайска фуниеобразна шапка, изплетена от слама. Така поне отдалече можех да мина за местен жител. После лодката отплава, а ние останахме в дрейф, защото ми се струваше, че ще е по-добре да напусна яхтата заедно с Квимбо тук, отколкото по-късно в залива, където бе възможно да ни забележат.

Старият рибар се съгласи да ми отстъпи лодката си и след като навлякох саронга и си сложих шапката, ние се спуснахме в малкия плавателен съд и се отблъснахме от яхтата. Тя продължи плаването си, за да се върне на предишното си място, където бе стояла на котва. Намерените в лодката мрежи разпростряхме и подредихме така, че Квимбо добре да се скрие под тях. Започнах да греба.

Всички тези промени не можеха да бъдат наблюдавани от нежелани свидетели, тъй че се надявах да не ме разпознаят и да не осуетят намеренията ми.

Когато пак се озовахме в залива, видяхме, че беше извънредно оживен, но въпреки това се промъкнахме между лодките и ладиите, без никой да ни обърне внимание. Веднага щом завихме в устието на реката Квимбо посочи възбудено към левия бряг и каза:

— О, добър, мил менер, скоро тук съм при Тигров мост! Тук джонка съм бил на котва, кога Квимбо трябва пътува заедно за Цейлон.

Колко се зарадвах! Трябваше да положа усилия, за да попитам по-спокойно:

— А на какво разстояние нагоре по брега на реката се намира този мост?

— Хубав, храбър Квимбо туй не знам. Мил Германия продължи гребат. Квимбо каже.

Последвах съвета му. И отляво, и отдясно бреговете бяха застроени с какви ли не къщи и колиби с най-причудливи форми. След около половин час те изчезнаха. Бреговете станаха безлюдни и пусти. Бяха покрити с храсталаци и бамбук. Измина още четвърт час. Вече бях започнал да ставам нетърпелив, когато сред реката забелязахме остров. Между него и десния бряг се простираше откритата водна повърхност, обаче от другата страна островът бе свързан със сушата посредством мост.

Не можех да кажа дали беше каменен или дървен, защото изцяло бе обрасъл с буйна зеленина. Клонките и листата й бяха подкастрени по китайски маниер така, че се бяха образували две огромни фигури на тигри, лежащи една срещу друга. Квимбо възбудено размаха и двете си ръце.

— Тук, тук съм Тигров мост! Тук съм жилище на разбойник, дето Квимбо бил пленен и…

— Тихо, тихо! — прекъснах го аз. — Никой не бива да чуе, че разговаряме. Ти бил ли си на острова?

— Да, Квимбо бил.

— Там има ли някаква къща, колиба?

— Не, съм само дърво, храст и бамбук.

— А къде е жилището на китаеца?

— Жилище на бряг.

— Но нищо не се вижда. Има само гъста гора и още по-гъст бамбук.

— От остров по мост минава път до къща.

— Направо в този гъсталак ли?

— Да.

— От какво е направена къщата?

— Съм направен от бамбук.

— Няма ли друг път до нея, освен онзи през моста?

— Квимбо не знае друг път.

— А сега не издавай нито звук! Легни пак под мрежите!

Вече се бяхме приближили до острова. Трябваше да мина покрай къщата и следователно нямаше как да не я забележа. Не насочих лодката под моста, а избрах другата страна, където реката беше открита. Докато минавах покрай острова, сред крайбрежния гъсталак зърнах открито място с няколко водещи към водата стъпала. Там беше завързана една лодка. Ето значи къде се намираше пристанът за обитателите на пиратското свърталище! Те спираха на острова и оттам минаваха по моста за къщата. Защо, това не можех да разбера.

Продължих да греба нагоре по реката, докато тя направи завой и вече нямаше как някой да ни наблюдава от острова или от моста. После спрях леката лодка на левия бряг. Изтеглихме я на сушата и я скрихме под пълзящите растения, след което наредих на Квимбо да ме чака там.

— Не, хубав, добър Квимбо няма тук чака, щото изяде него тигър.

— Че наоколо има ли тигри?

— О, тук съм много, много тигър. Квимбо слушал как реве цяла нощ.

Тигри тук? Това беше опасно, защото бях взел само револверите си и ножа, но нямаше как, налагаше се да рискуваме. Сега трябваше да изминем надолу същото разстояние, което бяхме преплавали с лодката нагоре. Вървях пръв и с мъка се провирах през гъсталака. Никак не ми беше лесно, защото облеклото ми се състоеше само от широкия и дълъг саронг. За Квимбо, който ме следваше по петите, това не беше толкова трудно, тъй като аз му проправях път.

Не след дълго се натъкнах на утъпкана от човешки крак пътека, която се извиваше точно в нашата посока. От време на време от нея се отклоняваше по някоя подобна пътечка встрани. Следователно гъсталакът не беше чак толкова непроходим, както си бях мислил.

Продължавахме напред бавно и извънредно предпазливо. Внезапно аз се спрях, защото пред мен се откри широко свободно място, където се издигаше търсеното от нас жилище на китаеца. Видях и Тигровия мост, който излизаше на това широко място откъм реката, вдясно от нас. Точно срещу него се намираше голяма къща, построена само от бамбук, с три по-малки постройки край нея. От лявата страна забелязах висока здрава ограда, образуваща окръжност, направена от дебели бамбукови пръти, високи около три метра, които бяха забити в земята съвсем близо един до друг. В центъра на ограденото място имаше друга, още по-висока сграда. За каква ли цел служеше тя?

Отдръпнах се в гъсталака. Квимбо застана до мен и като посочи с ръка към една от по-малките постройки, ми пошепна:

— Там съм бил хванат хубав, храбър Квимбо. Стоял и лежал тъй здраво вързан, че не мога бягам.

В същия миг дочухме как някакъв човек силно изрева от болка. Виковете се разнесоха откъм голямата къща.

— Туй съм пазач, дето надзирават и дават яде на клет Квимбо — обясни ми кафърът.

— Но защо крещи? — попитах аз.

— Щото Линг-тао бие.

Канех се да продължа с въпросите си, но не можах, понеже от насрещната врата се появиха трима мъже. Единият от тях беше… нашият лоцман. Вторият също беше малаец. Те се спряха. Третият беше китаец. Той се отправи към споменатата сграда и отвори тясната й врата. Веднага се разнесе ревът на някакъв хищник. Китаецът влезе във външното оградено пространство и дръпна вратата зад себе си. Но преди да я затвори напълно, успях да зърна животното, което беше изревало — една черна пантера с необикновено големи размери. Очевидно тя бе опитомена поне дотолкова, че да не се нахвърля върху китаеца.

След десетина минути човекът излезе от ограденото място и отиде при двамата малайци.

— Туй съм Линг-тао — прошепна Квимбо кажи-речи разтреперан.

— Знаеш ли за какво му е тази пантера?

— Квимбо не знам, но чувал я реве цяла нощ.

Хрумна ми една мисъл, ала не ми остана време да се спра по-продължително на нея, защото откъм острова се разнесоха звуци на гонг, след което китаецът и двамата малайци бързо преминаха по моста. Когато се върнаха, видяхме, че с тях имаше и четвърти човек, а именно — писарят на холандския чиновник от пристанището. Те носеха на ръце някакъв мъж в малайски дрехи, който беше вързан, а вероятно и устата му беше запушена. Отнесоха го до ограденото място и Линг-тао отново отвори вратата. Пак видях пантерата, която с рев се втурна към него, но по заповед на господаря си бързо се отдръпна назад. С помощта на лоцмана китаецът вдигна вързания човек и двамата го внесоха вътре. Вратата остана полуотворена. Писарят и малаецът застанаха край нея, за да погледат след другите двама, като по този начин и ние можехме да виждаме през пролуката какво става вътре. Пантерата беше легнала встрани и фучеше. Китаецът и лоцманът стигнаха до вътрешната ограда, отвориха една врата, внесоха пленника и пак я затвориха след себе си. Останаха вътре около петнайсетина минути. После се върнаха. След като затвориха и вътрешната, и външната врата, те влязоха в голямата къща.

Кой ли беше този пленник? Защо го бяха завлекли зад оградата? Дали изобщо не използваха това място като затвор? Дали пантерата беше там, за да пази затворниците? Дали и Бонтверкер, когото търсехме, не се намираше също вътре?

Ето какви въпроси си задавах. Не можех да им отговоря, но още тази вечер трябваше всичко да разбера, защото решението ми бе непоклатимо — след смрачаване щях да се върна на това място, за да разузная тайно пиратското свърталище. Сега засега обаче трябваше да изчезвам, понеже тук очевидно имаше повече хора, отколкото предполагах, а аз бях постигнал каквото исках… бях открил Тигровия мост.

Въпреки всичко останах легнал на земята още известно време. Помислих си, че за моето разузнаване по тъмно ще ми е много полезно да огледам острова и моста. Ето защо отпратих Квимбо да се върне малко назад и под закрилата на гъстата растителност се запромъквах по моста. Едва-що се бях озовал на острова, когато зад гърба си дочух гласове. Тъкмо намерих време да пропълзя зад хаотично сплетените клонки и филизи и ето че се появиха Линг-тао и лоцманът. Отправиха се към вече споменатия пристан и там спряха. Съвсем ясно долових въпроса на китаеца:

— Ще се справиш ли?

— Надявам се — отвърна другият.

— Имаш време да измислиш нещо хитро. Яхтата трябва да стане наша. Колко добре можем да я използваме! Ако имахме повече хора, щяхме още тук да свършим тази работа. Но сега разполагам само с вас тримата и пазача, когото пак трябваше да пребия от бой, защото даваше твърде много храна на холандеца. Другите са в открито море и ще се завърнат чак след седмици. Успееш ли да закараш яхтата до Паданг, тя ще бъде наша. Необходимо е само да се обърнеш там към брат ми Си-сън.

— Надявам се да успея. По пътя все ще ми дойде някоя добра идея.

— Изпрати ми известие, преди да започне пътуването!

Той пак мина по моста и се върна в къщата. Лоцманът се качи в една лодка, хвана веслата и се отдалечи.

Сега вече знаех кои хора се намираха тук: Линг-тао, писарят, малаецът и наказаният пазач. Не се страхувах от четиримата. Дали трябваше да освободя пленниците веднага? Моментът беше удобен! Но пантерата! Какво ли представляваше револверът пред това животно? И най-важното — кроеше се някакъв план срещу нашата яхта. Лоцманът се канеше да я откара в друга посока и аз трябваше да побързам да му попреча. И така, промъкнах се обратно по моста, намерих Квимбо и двамата се затичахме към нашата лодка. Спуснахме я обратно във водата и се качихме в нея. Квимбо се скри под мрежите, а аз започнах да греба надолу по реката колкото ми държаха силите. Движехме се бързо, но въпреки това зърнахме лоцмана едва след като стигнахме устието на реката. Той продължи да гребе успоредно на брега, сигурно за да вземе лоцманската си лодка, а ние се насочихме право към яхтата. Веднага щом се озовах на борда щурманът ми извика:

— Но, сър, връщате се сам! Не сте ли заедно с лорда?

— Сър Джон не е ли тук? — отвърнах на въпроса с въпрос.

— Не е. Той тръгна отдавна заедно с китаеца-писар.

— А-а! Накъде?

— След вас.

— Каква…

За малко щях да кажа «глупост». По-нататък научих следното: на лорда никак не му било безразлично, че съм отишъл без него на разузнаване. Ето защо с радост видял, че писарят на холандеца се връща заради някаква грешка в сумата за престоя ни в залива. Запитал го дали има време и дали добре познава бреговете на реката. Ставало въпрос да се открие една местност, наречена Тигровия мост. Въпреки изричното ми предупреждение лордът пак споменал това име, защото като държавен чиновник той смятал писаря за човек, на когото можел да разчита. И писарят, който беше доверено лице на китаеца, разбира се веднага се съгласил с това предложение, но само за да заведе англичанина право в ръцете на Линг-тао.

Вече знаех кой е пленникът, като се има предвид и факта, че лордът бил наредил на писаря да му осигури саронг и сламена шапка. Докато разговарях с кормчията, целият екипаж на яхтата се беше насъбрал около мен. Разказах им каквото бях видял и чул. Те се наканиха веднага да тръгнат, за да измъкнат лорда:

Наложи се малко да ги обуздая.

— Не бързайте толкова! Не можем да оставим яхтата без надзор и изобщо не са нужни толкова много хора. Впрочем, я вижте, лоцманът пристига с лодката си! Нека чуем какво ще ни каже!

Щом негодникът свали своето платно, ние му хвърлихме въже и той се изкатери на палубата. Поздрави и се приближи до мен.

— Сахиб, трябва да ти предам важно съобщение. Господарят на този кораб тръгна да търси Тигровия мост, нали?

— Да.

— Но това място не се намира тук наоколо, а е чак в Паданг. Ето защо заедно с писаря той се отправи натам и ми нареди да ви съобщя, че трябва бързо да го последвате и да го вземете на борда.

— Добре, но засега ти си на борда и ще те вземем с нас до Паданг, ала след като измъкнем англичанина от Тигровия мост. Вържете го!

Десет здрави ръце събориха лоцмана на земята, вързаха го и го отнесоха долу в трюма. Наредих да спуснат капитанската лодка във водата, взех четири добре въоръжени гребци, нарамих Мечкоубиеца заради пантерата и се качих в лодката. Тя се понесе през залива към устието на реката така, сякаш бе карана с парна машина.

За да се доберем с Квимбо до Тигровия мост ни бяха необходими повече от четиридесет и пет минути, а сега ни стигна и половината от това време. Момчетата въртяха веслата като дяволи, само и само час по-скоро да освободят своя лорд. Не продължихме по-нагоре от острова, а спряхме с лодката направо на пристана. Моряците се скриха, а аз затърсих гонга. Видях, че висеше на едно дърво. Ударих го силно три пъти. Линг-тао бързо излезе от къщата и дойде на острова. Като ме видя, той се стъписа.

— Кой си ти и какво търсиш тук? — попита ме строго.

— Искам да говоря с менер Бонтверкер и английския лорд, които си затворил тук.

От уплаха той взе да преглъща и едвам продума:

— Не те разбирам.

— Как се казваш?

— Си-сън.

— Хубаво! Само че хората ти те наричат Линг-тао. Аз съм от яхтата, чийто собственик си затворил тук. Ние пленихме твоята джонка «Хайанг-дзъ» и избесихме екипажа й. После заловихме Та-ки на Тилангджонг, а сега сме дошли да си разчистим сметките с теб и с брат ти Си-сън в Паданг.

— Все още не мога да те разбера — изпелтечи той.

— Тогава ще ти го кажа по-ясно. Ето ти!

Юмрукът ми го удари в слепоочието и негодникът се строполи на земята. Моряците излязоха от скривалището си, за да го вържат. В същия миг забелязах, че от къщата изскочиха писарят, малаецът и един кривокрак китаец, който сигурно беше пазачът. Искаха да видят кой беше ударил гонга. След минута и те лежаха вързани. Завлякохме ги през моста до откритото място пред голямата къща и там ги захвърлихме на земята. После се отправихме към вратата на външната ограда. Взех Мечкоубиеца в ръце, а един от моряците тихо отвори вратата. Но въпреки всичко хищникът ни чу. През леко отворената врата забелязах, че се беше снишил и се готвеше за скок, а очите му бяха насочени към нас. Вдигнах Мечкоубиеца, набързо се прицелих и стрелях. Куршумът, попаднал право в окото му, го накара да подскочи вертикално нагоре, след което звярът падна на същото място, където беше лежал. Моряците поискаха да влязат, но аз ги задържах, защото можеше да има и друга пантера, въпреки че преди това бях забелязал само една. Заредих отново изстреляната цев и влязох вътре. Нямаше друга пантера. Тогава ликувайки, моите придружители се наканиха да се втурнат към вътрешната ограда, която затваряше малко кръгло пространство. Но аз им направих знак да останат назад и тихо започнах да се промъквам сам към втората ограда. Намерих вратата й и напрегнах слух. Вътре разговаряха двама души:

— Той стреля — чух гласа на лорда. — Така може да гърми само неговата ужасна пушка.

— Наистина ли вярвате, милорд, че този немец ще дойде?

— Ще дойде! Няма да ме остави да кисна тук.,

— Ами ако пленят и него?

— Него ли? О, той не е толкова глупав като мен! Един такъв китаец не може да го плени, той е…

Лордът млъкна и се ослуша, понеже бях почукал.

— Има ли някой навън? — попита Рафли високо.

— Да — отвърнах аз.

— Кой е?

— Един човек, който иска да се обзаложи с теб!

— Чарли, Чарли, ти си, наистина си ти! Отваряй, бързо отваряй!

Отворих вратата. Той не можеше да излезе, защото лежеше вързан на земята, а до него, също така вързан, видях друг човек, на когото ясно личеше, че се намира от по-дълго време на това нерадостно място.

— Отвържи ме, Чарли, отвържи ме бързо, за да мога да те прегърна и да ти стисна ръцете!

— А този човек менер Бонтверкер ли е? — попитах аз.

— Йес, йес! Но не говори толкова много, а развържи въжетата и ни освободи!

Така и направих. Лордът скочи на крака, сграбчи ме в прегръдките си и тъй ме притисна, че щях да извикам. Същевременно може би десетина пъти се нарече най-глупавия човек, какъвто можело да има, и ме подкани да им разкажа как ми се е удало, да открия къде е бил затворен.

А що се отнасяше до него самия, той просто бил откаран с лодка до острова от писаря и като излизал от нея, го ударили по главата, завързали го и го предали в ръцете на китаеца.

Не беше необходимо да обяснявам на холандеца каквото и да било, защото от лорд Рафли, своя някогашен добър познат от Капщад, той беше научил вече къде и от кого бяхме чули за него и как после бяхме взели решение да го освободим от това неприятно положение. След като с кратки думи му разказах днешните си преживявания, той знаеше вече всичко.

С каква радост посрещнаха моряците любимия си лорд! Те н ай-настоятел но поискаха разрешение да бичуват Линг-тао, но разбира се, им беше отказано. Разпитахме пленниците си, ала не успяхме да изтръгнем от тях нито една дума.

Докато претърсвахме помещенията, забелязахме, че те бяха извънредно скромно обзаведени, което не можеше да не ни учуди. Пиратството положително им беше носило огромни печалби. Но къде ли бяха скрили своите богатства? Бонтверкер е бил принуден да изпрати до Тйелатяп писмо с искане за пари, но се е оказал достатъчно умен да напише фалшив адрес. Сумата, която му взели при нападението, била и без това достатъчно голяма. Но къде беше тя? И в това отношение не успяхме да узнаем нищо. Дали е била разпределена? В този случай, както и във всички останали, Линг-тао като предводител е получавал лъвския пай. Претърсихме всички помещения, както и цялата околност на постройката, ала освен някои дребни суми не открихме абсолютно нищо.

Но ето, че съвсем неочаквано върху този въпрос бе хвърлена светлина. Заедно с Квимбо се появи старият рибар, нашият нов лоцман. При завръщането си на яхтата просто не ми бе останало време да помисля за него и пак бях отплавал с лодката, без да поговоря със стареца. Та тогава той заприказвал Квимбо, който знаеше, че бях тръгнал да освободя освен лорда, също и неговия някогашен господар, менер Бонтверкер. Какво голямо желание имал старият лоцман и той да участва в нашето начинание! След като се разговорили, двамата решили също да тръгнат за Тигровия мост. И ето ти на, че сега бяха тук.

Щом стария рибар чу, че напразно сме търсили пари и други ценности, той ми каза:

— Сахиб, тук няма да откриеш нищо, защото богатството на този Си-сън е в Паданг. Всъщност жилището му съвсем не е тук. Той се появява само за известно време, защо, досега не знаех, но вече знам. Той живее в столицата Паданг.

— Какво прави там?

— Заедно с брат си се занимава с парични сделки.

— Аха, значи е банкер. Тогава менер Бонтверкер може да се радва, тъй като в такъв случай ще има възможност да компенсира загубите си.

Когато китаецът чу за това, проговори за пръв път. Той скръцна със зъби и тръсна една ругатня, отправена по мой адрес. Но това не бяха последните му думи. Той проговори още веднъж, а именно, след като кафърът се изправи пред него, ритна го и го наруга:

— Има ти очи? Вижда тук хубав, добър, храбър Квимбо? Ти хванал вързан Квимбо и беден Квимбо трябвал има много лош глад при теб. Ти съм лош човек, лош негодник и мизерно подлец!

— Изчезвай, жабо! — изкрещя китаецът. — Сега разбирам, че ти си виновен за всичко. Ако можех да го предвидя, нямаше да стоиш жив пред очите ми!

Отидох зад оградата, за да одера кожата на пантерата. Тя щеше да ми остане като спомен за това приключение. Квимбо прояви готовност да я почисти и обработи по кафърски начин.

Предстоеше да решим какво да правим с пленниците. Нямахме доверие в местните власти. Вероятно голяма част от населението помагаше на Линг-тао. Ето защо предложих да го отведем в столицата, заедно със съучастниците му и там да го предадем на губернатора, който положително щеше да нареди да се извърши най-строго разследване на случая. Останалите заявиха, че са съгласни.

Съвсем ни беше безразлично какво щеше да стане с постройките и обзавеждането им при Тигровия мост. Оставихме всичко непокътнато и скоро напуснахме с лодките пиратското свърталище. От всички ни, най-радостен и доволен беше менер Бонтверкер, който кажи-речи не изпускаше из очи своя верен Квимбо, защото все пак на него трябваше да благодари, че в този ден съдбата му бе взела такъв благоприятен обрат.

Щом стигнахме яхтата, веднага бе запален огъня под котлите. Но преди да успеем да вдигнем котва, се видяхме заобиколени от безброй лодки, чиито гребци искаха да се качат на борда, за да научат подробности. Най-много шум вдигаха представителите на местните власти, които накрая започнаха да ни заплашват, за да им предадем нашите пленници. Не им обърнахме никакво внимание, а когато се опитаха със сила да се качат на палубата, вече имахме достатъчно пара, за да можем да тръгнем. Видяха се принудени да ни оставят на спокойствие.

Много добре бях забелязал, че през цялото време лордът се навърташе около мен, без да посмее да ме заговори. Пенснето се плъзгаше до върха на носа му по-често от когато и да било. И никак не бе чудно! Носът му се беше провесил тъжно надолу като ушите на нюфаундлендско куче. реших да не го безпокоя и постъпих правилно, защото по едно време сам дойде при мен и като сложи ръка на рамото ми, каза:

— Чарли!

— Сър Джон!

— Ти спечели!

— Облога ли? Йес!

— Не! Моята чадър-лула!

— Йес?

Той взе да преглъща и да сумти, а накрая каза:

— Вече не мога да се мерна в Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47. Аз ще…

— Сър Джон — прекъснах го аз. Положението беше много деликатно и не биваше да го засегна. — Сър Джон, ще разрешиш ли на един твой приятел да те помоли нещо?

— На кой приятел?

— На мен! Моля те да приемеш един подарък от мен! Като почетен знак за твоята вярна бойна дружба в борбата ни срещу похитителите на девойки ти подарявам ей тази лула. Ще я приемеш ли?

При тези думи лицето му грейна като слънцето в ясно утро.

— Чарли! Ти си… ти си…

— Приемаш ли я?

— Йес! От теб я приемам! А ти наистина си най-съвършеният джентълмен от Лондон до Капщад и от Бирма до Сан Франциско, макар че…

— … макар че спечелих първия си облог в живота си срещу лорд Рафли.

Паданг, най-големият град на западното крайбрежие, е красиво благоустроено селище с оживено мореплаване и добре развита търговия, тъй като големият износ на разнообразни стоки от западната половина на Суматра се осъществява именно чрез този град. Още по онова време Паданг имаше над двадесет хиляди жители и при това толкова добре уредено правораздаване, че не можехме да се съмняваме в справедливото наказание на китаеца и неговата банда.

От дълго време властите преследваха пиратите, но всичките им усилия оставаха напразни. Човек лесно може да си представи колко добре дошли бяхме за тях, когато предадохме на правосъдието нашите достопочтени пътници от трюма. Съдебното следствие започна още на следващия ден и ние бяхме разпитани като свидетели. Хората се отнасяха към нас извънредно любезно, а щом менер Бонтверкер съобщи сумата, която му е била ограбена, те незабавно проявиха готовност да му бъде възстановена от имуществото на двамата братя, намиращо се вече в ръцете на властите. Разбира се, че беше арестуван и Си-сън, братът на китаеца.

За щастие сумата, отнета от Бонтверкер по време на нападението, беше само една малка част от онова, което бе наследил от брат си в Тйелатяп. По-голямата част от нея беше тръгнала по друг по-сигурен път.

В Паданг останахме две седмици, а после закарахме Бонтверкер до Коломбо, където той щеше да изчака някакъв удобен случай, за да стигне до Капщад. Тъй като беше решил да вземе със себе си своя Квимбо и да го задържи завинаги, кафърът се видя принуден да се сбогува с нас. Това бе сторено по неговия развеселяващ начин, но този път той не можа да предизвика усмивките ни. На мен последен ми подаде ръка с думите:

— Помни още мил, добър Германия как намери хубав, храбър Квимбо долу в пясък на кораб?

— Много добре си спомням — отвърнах му аз. — Та нали те мислеха за призрак!

— О, Квимбо не призрак, а Квимбо съм хубав, храбър Квимбо. Но ако добър Германия не намерил Квимбо в джонка, Квимбо бил обесен кат’ пират, макар съм бил невинен. Затуй Квимбо никога не забравят негов менер Германия и сега каже един въпрос.

— Е, какво ще питаш?

— Ако нявга Квимбо дойдат път до Германия, може там посети свой добър менер?

— Естествено! Много бих се радвал, ако някога дойдеш при мен на гости.

— Тогаз хубав, храбър Квимбо дойдат много сигурно. Но първо направят съвсем много хубав прическа коса. Съм в Германия също млад хубав момиче, кое казва Митие?

— Да, там има много млади момичета с това име.

— О, тогаз Квимбо направят свой прическа тъй чудесен, че около него се събере много сто Митие наведнъж.

От удоволствие устата му се разтегли от едното ухо до другото и той ми разтърси ръцете още веднъж, уверявайки ме най-сериозно:

— Ако менер Германия запазят там за Квимбо много Митие, тогаз идват добър, хубав, храбър Квимбо съвсем сигурно!

Но, за съжаление, славният кафър не се е появил още и до ден днешен и събирането на многото «млад, хубав момиче Митие» още не се е състояло.

Може би година по-късно лордът ми изпрати два стари вестника, а именно един брой от излизащия в Сорабая «Бинг-танг-ти-мор» и един брой от печатания в Паданг «Суматра-кърънт». И двата вестника разказваха за пленяването на китаеца Линг-тао при Тигровия мост, като после добавяха и останалото. Властите бяха успели да разберат, че освен «Хайанг-дзъ» имало и още две други джонки, които се занимавали с пиратство за сметка на хитрия китаец и съдружниците му. Усърдно започнали да ги преследват. И двете джонки се отправили към залива Тапа-нули, но били посрещнати така, че не се измъкнал нито един човек от екипажите им. Накрая по рейте били избесени толкова много пирати, че след това по онези места рядко някой се е оплаквал от несигурност в корабоплаването.