Краят на детството

Едно

Вулканът, възнесъл от глъбините на Тихия океан остров Таратуа, спеше вече половин милион години. „Но много скоро — помисли си Рейнхолд — островът ще се облее от пламъци, далеч по-яростни от тия, които са го родили.“ Рейнхолд погледна към стартовата площадка и отметна главата си назад, за да може да види самия връх на пирамидата от гори, които все още окръжаваха „Колумб“. Носът на кораба се извисяваше на двеста фута над земята и върху него проблясваха прощалните лъчи на залеза. Настъпваше нощ — една от последните, които корабът виждаше. Скоро той щеше да изплува в непреходната слънчева светлина на космоса.

Тук, под палмите, високо на скалистия хребет на острова цареше тишина. Само рядко откъм строежа долиташе вой на компресор или едва доловимият възглас на някой работник. Рейнхолд успя да се полюбува на палмовата горичка — почти всяка вечер той идваше тук и от височината оглеждаше своето малко царство. Сега тъгуваше, защото знаеше, че, когато „Колумб“ се втурне към звездите сред своите бушуващи пламъци, от горичката няма да остане и пепел.

На миля зад рифа на палубата на „Джеймс Форестъл“ се включиха мощни прожектори и започнаха да кръжат със светлините си по повърхността на тъмния океан. Слънцето беше залязло и от изток стремително се надигаше тропическата нощ. Рейнхолд се усмихна — тия на самолетоносача сериозно ли си мислеха, че могат да открият руски подводници до самия бряг!

Мисълта за Русия както винаги го върна към Конрад и към паметното утро на преломната есен в 1945-та година. Минаха повече от трийсет години, но не избледняваше споменът за онези последни дни, когато Третият райх се рушеше под страшните удари от настъплението на Изтока и Запада. Сякаш и сега той виждаше уморените сиви очи на Конрад и наболата му рижа брада — минутата, когато те си стискаха ръцете и се разделяха в онова разрушено пруско селце, а покрай тях се точеше нескончаемата върволица от бежанци. Те се прощаваха и това символизираше всичко, което сетне се случи със света — символизираше разкола между Изтока и Запада. Защото Конрад избра пътя, който водеше към Москва. Тогава Рейнхолд реши, че изборът му е глупав, но сега не бе толкова уверен в това.

Трийсет години той си мислеше, че Конрад не е жив и само седмица по-рано полковникът от Техническото разузнаване Сандмайер му съобщи новина. Сандмайер не му харесваше и изглеждаше, че в това отношение чувствата им бяха взаимни. Но и двамата не допускаха тази неприязън да пречи на общата работа.

— Мистър Хофман — започна полковникът с най-официалния си тон, — току-що получих много тревожно съобщение от Вашингтон. Разбира се, то е строго секретно, но ние решихме да известим техническия персонал — хората трябва да разберат, че е необходимо да се ускори работата.

Той многозначително замълча, но това не впечатли особено много Рейнхолд. Той вече знаеше какво ще чуе след малко.

— Руснаците почти ни настигнаха. Те са разработили някаква система за атомна тяга, която може би дори превъзхожда нашата и строят на брега на езерото Байкал космически кораб. Ние не знаем доколко са напреднали, но Разузнаването предполага, че пускът може да стане още тази година. Сам разбирате какво означава това.

„Да — помисли си Рейнхолд, — разбирам. Това е състезание, което може да не спечелим ние.“

— А вие знаете ли кой ръководи работата там? — попита той, без да се надява много на отговор.

За негово удивление полковник Сандмайер му подаде през масата лист хартия — в напечатания на машина списък първо стоеше името Конрад Шнайдер.

— Вие познавате много учени от Пенемюнде, нали? — каза полковникът. — Може би това ще ни даде някаква представа за техните методи. Бих искал да чуя от вас характеристиките на всички, които вие помните — техните специалности, блестящи идеи и прочие. Разбира се, минало е много време, но все пак, моля ви да си припомните.

— Важен е Конрад Шнайдер, останалите са без значение — отвърна Рейнхолд. — Той беше истински талант, останалите са просто делови инженери. Бог знае какво е постигнал той за трийсет години. При това вероятно са му известни резултатите от нашата работа, а за неговата ние нищо не знаем. Така че той има сериозно предимство.

Каза това не като укор към Разузнаването, но полковник Сандмайер явно беше готов да се обиди, макар че само повдигна рамене.

— Това е, както вие казахте, нож с две остриета. Ние сме щедри на информация и затова напредваме по-бързо, макар и да издаваме някои тайни. А в своето ведомство руснаците навярно не винаги знаят как се развиват техните собствени изследвания. Ние ще им докажем, че Демокрацията първа ще достигне Луната.

„Демокрация… Дрън — дрън!“ — помисли си Рейнхолд, но не беше толкова глупав да го каже на глас. „Само Конрад Шнайдер струва повече от милиони ваши избиратели. А какво ли е постигнал той, когато зад него стои цялата производствена мощ на Съветския съюз? Може би в същата тази минута неговият кораб излита от Земята…“

Слънцето, изоставило остров Таратуа, беше още високо над Байкал, когато Конрад Шнайдер и помощник-комисарите по ядрените изследвания бавно се оттеглиха от изпитателния стенд. В ушите им още бучеше оглушителният рев на двигателя, макар че гръмовният му екот бе стихнал зад езерото преди десет минути.

— Защо сте толкова унил? — внезапно попита Григоревич. — Би трябвало да се радвате. След месец ще полетим и янките ще се пръснат от злоба.

— Вие, както винаги, сте оптимист — каза Шнайдер. — Разбира се, двигателят работи, но това не е всичко. Наистина засега не виждам сериозни препятствия, но ме безпокоят известията от Таратуа. Вече ви говорих — Хофман е талантлив и зад него стоят милиарди долари. Фотоснимките на неговия кораб не са много ясни, но изглежда, че той е почти завършен. А двигателят, както знаем, е изпитван от него още преди пет седмици.

— Не се тревожете — засмя се Григоревич. — Ще ги изненадаме ние, а не те нас. Не забравяйте, че не знаят нищо за работата ни.

Шнайдер не беше съвсем уверен в това, но предпочете да премълчи съмненията си. И не защото мислите на Григоревич можеха да тръгнат по някакви сложни пътища, а защото, ако беше изтекла секретна информация, щеше да е трудно да доказва невинността си.

Той се върна в административната сграда — часовоят на входа му отдаде чест. Шнайдер с досада си помисли, че военните тук не са по-малко от техниците. Но нямаше смисъл да се жалва — така беше при руснаците, затова пък не му пречеха да работи — и това беше главното. С няколко неприятни изключения като цяло надеждите му се сбъдваха и всичко вървеше добре. Само бъдещето можеше да покаже чий избор е по-добър — неговият или този на Рейнхолд.

Той съставяше вече окончателния си доклад, когато изведнъж се чуха викове. Поседя още минута-две зад бюрото, докато се чудеше какво може да е нарушило строгата дисциплина на космическия център. После приближи към прозореца — и за пръв път в живота си изпита истинско отчаяние.

Когато Рейнхолд се спусна от хълма, цялото небе вече беше обсипано със звезди. Самолетоносачът продължаваше да шари с ярките си прожектори по повърхността на океана, сякаш я опипваше с пръсти, а по-нататък над брега заблестяха светлини около „Колумб“ и гората заприлича на огромна коледна елха. Закривайки звездите, тъмнееше само извисеният нос на ракетата.

По радиото в жилищната сграда гърмеше танцова музика и Рейнхолд неволно ускори крачка в такт с нея. Той почти достигна до тясната пътека, прокарана към плажа, когато някакво странно предчувствие или едва доловимо с крайчеца но окото движение го накара да замръзне на място. Озадачен, той огледа брега, морето, и пак брега, а после се сети да погледне към небето.

И тогава Рейнхолд Хофман разбра, в същия миг, в който го разбра и Конрад Шнайдер, че състезанието е изгубено. Разбра, че е изостанал не седмици и не месеци, както се страхуваше, а хилядолетия. Огромни сенки се плъзгаха безшумно сред звездите, толкова високо, че той не смееше даже да си представи колко мили има до тях — пред тях мъничкият „Колумб“ беше същото, което бяха пред самия „Колумб“ еднодръвките от палеолита. Безкрайно дълга минута Рейнхолд гледаше, гледаха и всички хора на Земята, как величествено, страховито се спускаха исполински космически кораби, докато до слуха му не достигна и свистенето, с което те разсичаха разредения въздух на стратосферата.

Не, той не съжали за това, че трудът на целия му живот е отишъл нахалост. Той работеше, за да издигне хората до звездите и в часа, когато постигна успех, звездите — чуждите, равнодушни звезди — сами дойдоха при него. В този час историята затаи дъх и настоящето се откъсна от миналото, както айсберг се откъсва от родните ледени планини и гордо изплава в океана. Всичко, което миналите векове бяха постигнали, вече нямаше значение и само една мисъл отново и отново се връщаше в съзнанието на Рейнхолд:

Човечеството вече не е само.

Две

Застинал пред широкия, заемащ цяла стена прозорец, генералният секретар на Организацията на Обединените Нации Стормгрен гледаше долу бавния поток от коли, изпълнили 43-та улица. Понякога той се замисляше дали е добре човек да работи на такава височина над събратята си. Разбира се изолацията помага да бъдеш безпристрастен, но тя лесно може да премине в равнодушие. Може би той се опитваше да си обясни някак своята неприязън към небостъргачите, която така и не преодоля за двадесет години живот в Ню Йорк.

Зад него се отвори врата и той чу стъпките на Питър ван Риберг, но не се обърна. Както винаги последва кратко мълчание, естествено, Питър погледна с неодобрение към термостата на климатичната инсталация — беше банална шегата, че генералният секретар обича да живее в хладилник. Стормгрен почака, докато заместникът му се приближи към прозореца и тогава само отмести погледа си от познатата, но все още очарователна гледка, която се откриваше от тая височина.

— Закъсняват — каза той. — Уейнрайт трябваше да е тук преди пет минути.

— Преди малко ми се обадиха от полицията — той води със себе си порядъчна тълпа и заради това шествие из улиците има задръствания. Ще се появи всеки момент. — Ван Риберг замълча, а сетне попита почти рязко: — Все още ли мислите, че е разумно да се срещате с него?

— Страхувам се, че е късно да отлагам срещата. Тъй или иначе се съгласих на нея, макар че, спомнете си, това не беше моя идея.

Стормгрен вече беше отишъл до писмената маса и въртеше в ръцете си своето знаменито ураново преспапие. Не се вълнуваше, но се чувстваше нерешителен. Хубаво беше, че Уейнрайт закъснява — това като че ли даваше някакво превъзходство в началото на преговорите. „Ето такива дреболии — помисли си Стормгрен — означават в нашата работа далеч повече, отколкото им се полага според разума и логиката.“

— Идват! — Ван Риберг едва не удари носа си в стъклото. — Приближават… Сигурно са поне три хиляди.

С дневника си в ръка Стормгрен отиде до своя заместник. На около половин миля от зданието на ООН се виждаше неголяма, но решителна процесия, която наближаваше. Над главите се развяваха лозунги, които не можеха да се прочетат от тук, но Стормгрен и така знаеше какво искаха те. След малко, надделявайки шума от уличното движение, до него достигна и ритмичното скандиране на зловещия многогласен хор. Стормгрен изпита внезапно отвращение. Наистина, човечеството можеше вече да се откаже от маршируващите тълпи и яростните лозунги!

Шествието се изравни със сградата на секретариата; навярно участниците разбираха, че той стои на прозореца — тук-там се повдигаха юмруци, впрочем, не съвсем уверено. Предизвикателството не се отнасяше към Стормгрен, макар че именно на него му показваха юмрук. Като заплаха на пигмеи към великан гневните юмруци бяха насочени към небето, където на височина около петдесет километра сияеше сребрист облак — флагманският кораб на флотата на Свръхвладетелите.

„И е напълно възможно Карелен да гледа всичко това и безкрайно да се забавлява — помисли си Стормгрен, — нали тази среща никога нямаше да се състои, ако не беше внушена от Попечителя.“

Днес за пръв път Стормгрен се срещаше с главата на Лигата за освобождение. Той престана да се пита разумна ли е тази стъпка — плановете на Карелен често пъти бяха толкова сложни, че човек не можеше нищо да разбере. Във всеки случай сериозна вреда от това нямаше да има. Но ако беше отказал да приеме Уейнрайт, Лигата щеше да използва отказа като оръжие срещу самия него — Стормгрен.

Александър Уейнрайт се оказа едър красив мъж под петдесетте. Стормгрен знаеше, че той е безусловно честен човек и поради това — два пъти по-опасен. Но бе явно искрен и затова беше трудно да се отнесеш към него с неприязън — сякаш не оценяваш убежденията му, а заедно с това и някои негови последователи.

Ван Риберг ги представи един на друг кратко и доста напрегнато, и Стормгрен пристъпи към работа, без да губи време.

— Предполагам — започна той, — че главната цел на вашето посещение е да заявите официално протеста си срещу плана за създаване на Световна федерация. Не греша ли?

Уейнрайт кимна сериозно с глава.

— Това е главното, господин секретар. Както ви е известно, в последните пет години ние се опитваме да отворим очите на човечеството за стоящата пред него опасност. Задачата ни се оказа трудна, защото изглежда болшинството от хората доброволно предоставя на Свръхвладетелите възможността да правят с нашия свят всичко, което им скимне. И все пак в различни страни нашата петиция е подписана от над пет милиона патриоти.

— Не са толкова много — пет милиона, а ние сме милиарди.

— Но не са и малко. При това, зад всеки, който е подписал, стоят много други, които съвсем не са уверени, че замисълът за създаване на федерация е разумен, а още повече — че той е справедлив. Даже Попечителят Карелен при цялото си могъщество не може с един подпис да отмени хилядолетната история на човечеството.

— Какво знаем ние за могъществото на Карелен? — възрази Стормгрен. — Когато бях дете, Обединена Европа беше само мечта, а когато пораснах, мечтата се сбъдна. И това стана преди пристигането на Свръхвладетелите. Карелен само довършва работата, която ние сме започнали.

— Европа беше единна и в културен, и в географски смисъл. А целият наш свят не е единен — разликата е съществена.

— Трябва да се предполага, че в очите на Свръхвладетелите нашата Земя изглежда несравнимо по-малка, отколкото Европа — в очите на родителите ни. И аз не мога да не призная, че възгледите им са далеч по-зрели от нашите.

— Аз не отхвърлям изцяло федерацията като крайна цел, макар че много мои последователи не са съгласни с това… Но обединението трябва да възникне от хората, а не да се налага отвън. Длъжни сме сами да строим съдбата си. Никой не трябва да се намесва повече в делата на човечеството.

Стормгрен въздъхна. Беше чувал това вече хиляди пъти — и можеше да даде само един отговор, с който Лигата не желаеше да се примири. Той вярва на Карелен, а Лигата — не. Тук те коренно се разминаваха и нямаше никакъв изход. За щастие Лигата също нямаше сили да стори нещо.

— Позволете да ви задам няколко въпроса — каза той на Уейнрайт. — Ще отречете ли, че Свръхвладетелите донесоха на хората безопасност, мир и прогрес?

— Не споря. Но те ни отнеха свободата. Човек живее…

— … не за парчето хляб. Да, знам! Но сега за пръв път дойде време, в което човек е сигурен поне за хляба си. А и коя погубена от нас свобода може да се сравнява с тая, която за пръв път в цялата история ни дадоха Свръхвладетелите?

— Свободата да се разпореждаме със собствения си живот, както ни повелява Господ.

„Ето че стигнахме до същността — помисли си Стормгрен. — Както и да го прикриваме, коренът на разногласията е в религията.“ Уейнрайт в никакъв случай не даваше да се забрави, че е свещеник. И макар сега да беше облечен като мирянин, Стормгрен сякаш го виждаше с одеждите на пастира.

— Преди месец сто епископа, кардинала и равина заявиха в съвместна декларация, че поддържат политиката на Попечителя. Вярващите по света не са с вас.

Уейнрайт гневно заклати глава — разбира се, не беше съгласен.

— Много духовни власти са слепи — Свръхвладетелите са ги прелъстили. Когато те осъзнаят опасността, ще бъде твърде късно. Човечеството ще изгуби волята си за действие и ще бъде поробено.

Настъпи кратко мълчание. След малко Стормгрен каза:

— След три дни отново ще бъда при Попечителя. Ще му разясня вашите възражения, тъй като е мой дълг да представям възгледите на цялото човечество. Но, повярвайте ми, това няма да промени нищо.

— И другото — бавно произнесе Уейнрайт. — За нас има много неприемливи неща в Свръхвладетелите, но най-отвратителното е тяхната скритост. Вие сте единственият човек, който е говорил някога с Карелен, но дори и вие не сте го виждали нито веднъж! Тогава има ли нещо учудващо, че не му се доверяваме?

— Без да отчитате всичко, което той е направил за човечеството?…

— Да, без да го отчитаме. Дори не зная кое е по-оскърбително — всемогъществото на Карелен, или неговите тайни. Ако няма какво да крие, защо не ни се покаже? Когато говорите с него следващия път, господин Стормгрен, попитайте го за това!

Стормгрен замълча. Нямаше какво да отговори — във всеки случай нищо такова, което би убедило събеседника му. Понякога се съмняваше в това, в което е убедил сам себе си.

За Свръхвладетелите, разбира се, това беше нищожна работа, за Земята — най-великото събитие в цялата й история. Исполинските кораби се появиха от непостижимите глъбини на Вселената без никакво предупреждение. Това беше описвано във фантастиката хиляди пъти, но никой не вярваше, че може да се случи наистина. И ето, случи се — безмълвни грамади, които проблясваха в небесата над всички страни и символизираха познания, непостижими за хората и след векове. Шест дни те се рееха неподвижно над градовете, без да показват, че им е известно дори за съществуването на човека. Но и не трябваха никакви знаци — беше ясно, че могъщите кораби не са се появили случайно с такава точност именно над Ню Йорк, Лондон и Париж, над Москва, Рим, Кейптаун, Токио и Канбера…

Още преди да изтекат тези вледеняващи душата шест дни, някои хора разбраха истината. Тези пришълци не се появяваха за пръв път — някога те вече бяха опитвали да се запознаят с хората. И сега в безмълвните неподвижни кораби мъдри психолози наблюдаваха как ще постъпят те. Когато напрежението достигнеше предела си, пришълците щяха да започнат да действат.

На шестия ден Карелен, Попечителят на Земята, обяви на човечеството за себе си, като прекъсна всички предавания на всички радиовълни. Той говори на безупречен английски и дори само това предизвика разпра, която прелетя над Атлантическия океан. Но съдържанието на неговата реч потресе слушателите много повече, отколкото формата й. Според всички критерии то бе подвластно само на височайши гений, съумял дълбоко и всестранно да осмисли цялата човешка дейност. Несъмнено, мъдростта и гъвкавостта на ума, магическите пътища, по които се достига до неведоми области на знанието — всичко това, изкусно събрано на едно място, трябваше да внуши на човечеството, че пред него стои несравнимо по-висок разум. Когато Карелен свърши, народите на Земята разбраха, че дните на тяхната относителна независимост са отминали. В пределите на държавните граници всяко правителство все още съхраняваше властта си, но в международните отношения решаващата дума оттук нататък не принадлежеше на хората. Беше безполезно да се спори, протестира и доказва.

Трудно можеше да се очаква, че всички държави по света безропотно ще се подчинят на такова ограничаване на властта си Но как можеха да се съпротивляват? Задачата бе главоломна — дори и да им се отдадеше да унищожат корабите на Свръхвладетелите над своите градове, заедно с тях щяха да загинат и самите градове. И все пак една голяма държава направи такъв опит. Може би там някой се надяваше с един атомен удар да убие два заека, защото се целеха в кораб, който беше над съседна и при това неприятелска страна.

Вероятно в минутата, когато на телеекрана в тайния контролен пост се е появило изображението на исполинския кораб, шепата военни и специалисти са се раздирали от противоречиви чувства. Ако опитът се увенчаеше с успех, как щяха да отвърнат останалите кораби? Може би щеше да е възможно да бъдат унищожени и те, и човечеството отново щеше да продължи по своя път? Или Карелен щеше да отвърне на нападателите с някакво страшно възмездие?

Ракетата се взриви и екранът помръкна, но след миг изображението на кораба отново се появи — работеше камера, изстреляна в космоса на стотици мили разстояние. Мина само секунда — беше време да избухне огненото кълбо на ядрената реакция и да изпълни небето с пламъци, подобни на слънчевите.

Но нищо не се случи. Огромният кораб си остана невредим и продължи да се рее в недосегаемите висини под ослепителните слънчеви лъчи. Атомната бомба не го докосна и никой дори и не разбра какво е станало с нея. Нещо повече — Карелен съвсем не наказа виновниците, абсолютно с нищо не показа, че поне знае за нападението. Той презрително замълча, предоставяйки им да очакват със страх отмъщение, което така и не последва. Това подейства далеч по-силно от всякакво наказание, предизвиквайки ужасна бъркотия и упадък на духа. След седмица на яростни взаимни обвинения нещастното правителство падна.

Имаше и опити за пасивна съпротива срещу политиката на Свръхвладетелите. Обикновено Карелен просто не се съгласяваше да постъпват така, както искат, докато и те сами не се убеждаваха, че само вредят на себе си, ако действат на своя глава, само веднъж той даде на едно упорстващо правителство да почувства неговото недоволство.

Повече от сто години Южноафриканската република се раздираше от вътрешни разпри. В двата лагера хората с добра воля се опитваха да прехвърлят мост над пропастта, но напразно — коренът на страха и предразсъдъците, които отрязваха пътя към съглашение, бе надълбоко. Отново и отново се сменяха правителства, които се отличаваха едно от друго само по степента си на нетърпимост — всяка една страна бе отровена от ненавистта и всички последствия от гражданската война.

Когато стана ясно, че там дори няма да се опитат да приключат с дискриминацията, Карелен предпази непримиримите. Назова само деня и часа. В страната възникнаха смътни опасения, но не страх и дори не паника — никой не вярваше, че Свръхвладетелите ще допуснат насилие и разрушение, от които еднакво биха пострадали и виновни, и невинни.

Така и стана. Просто, достигайки меридиана на Кейптаун, Слънцето угасна. Остана само неговият бледен, едва различим за окото възлилав призрак, който не даваше нито топлина, нито светлина. Неразбираемо как високо в космоса се срещнаха две силови полета и преградиха пътя на слънчевите лъчи. Безупречно кръгла сянка покри пространство с диаметър петстотин километра.

Нагледният урок продължи половин час. Това бе достатъчно — на другата сутрин южноафриканските власти обявиха, че напълно възстановяват гражданските права на бялото малцинство.

Ако не се смятат такива отделни случаи, човечеството прие Свръхвладетелите като постоянна част от естествения порядък на нещата. Удивително бързо се изгладиха следите от първоначалния потрес и животът продължи в своя ред. Ако един нов Рип ван Уинкъл1 се събудеше внезапно, щеше да забележи, че най-голямата промяна бе стаеното очакване — сякаш хората се оглеждаха мислено, дебнейки мига, в който накрая Свръхвладетелите ще излязат от блестящите си кораби и ще се покажат на земните жители.

Вече пет години те чакаха. „И това е причината за целия смут“, мислеше си Стормгрен.

Когато колата на Стормгрен приближи стартовата площадка, там, както винаги, се бяха скупчили зяпльовците със заредените си фотоапарати и камери. Генералният секретар размени няколко думи със своя заместник и се провря през тълпата от любопитни.

Карелен никога не го принуждаваше да чака дълго. Тълпата внезапно ахна — във висините проблесна и с потресаваща бързина израсна сребърно кълбо. Въздушната вълна обля Стормгрен и корабчето застина на около петдесетина крачки от него, като висеше внимателно на няколко сантиметра над площадката — сякаш се страхуваше да не се оскверни от съприкосновението със Земята. Стормгрен бавно тръгна към него. Познатият вече плътен и гладък металически корпус, без нито един шев, се набразди като водна повърхност на едно определено място и откри входа — всички специалисти по света безуспешно се опитваха да разберат как става това. Стормгрен влезе вътре и се озова в единствената, изпълнена с мека светлина кабина. Входът се затвори безследно и външните звукове и цветове изчезнаха.

Пет минути по-късно отверстието се появи отново. Стормгрен не беше усетил никакво движение, но знаеше, че е на петдесет километра над Земята и е в недрата на Кареленовия кораб. Намираше се в света на Свръхвладетелите, които бяха заети със своите тайнствени дела някъде наоколо. Никой от хората никога не бе стоял толкова близо до тях — и все пак той знаеше за тяхната природа и облика им не повече от всички останали там долу.

В неголемия кабинет, където се влизаше през малък проход, цялата обстановка се състоеше от стол, разположен пред телевизионен екран. Тази обстановка не даваше възможност на човек да си представи облика на тия, които са я създали — така и беше замислено. Екранът, както винаги, не бе включен. Понякога Стормгрен мечтаеше как той светва, оживява и разкрива най-сетне тайната, която не даваше покой на човечеството. Но мечтата не се сбъдваше и зад тъмния правоъгълник продължаваше да се таи Неведомото. Там се криеха също мощта и мъдростта, най-задълбоченото и снизходително разбиране на човешкия род, и това, което беше най-удивително — някаква насмешлива нежност към буболечките, които пълзяха далече някъде долу.

Откъм решетките, които вероятно скриваха говорителя, зазвуча спокойният, неизменно бавен и добре познат вече глас — всички, освен Стормгрен, досега го бяха чували само веднъж. Дълбочината и звучността му даваха единствената възможност да си представиш Карелен — в този глас се усещаше нещо огромно. Карелен сигурно бе много голям — много по-голям от човек. Наистина някои учени изследваха записа на оная паметна реч и предположиха, че е говорило не живо същество, а машина. Но Стормгрен не бе уверен в това.

— Да, Рики, аз слушах вашата беседа. И така, какво мислите за мистър Уейнрайт?

— Той е честен човек, макар че това не може да се каже за много от неговите последователи. Как трябва да се постъпи с него? Сама по себе си Лигата не е опасна…, но там има и екстремисти, които открито призовават към насилие. Аз дори мислих дали да не поставя охрана пред дома си. Надявам се, че това все още не е необходимо.

Карелен сякаш не слушаше и за досада на Стормгрен, както се случваше не за пръв път, заговори за друго:

— Измина вече месец, откакто е обявен подробният план за създаване на Световна федерация. Много ли се прибави към седемте процента несъгласни с мен и към дванадесетте процента, които нямат определено мнение?

— Засега не е много. Но това не е толкова важно. Безпокои ме друго — даже вашите поддръжници са убедени, че вече е време да се приключи с тайнствеността.

Въздишката на Карелен прозвуча съвсем като истинска, но в нея не се усещаше искреност.

— Вие също ли мислите така?

Въпросът бе риторичен и не се нуждаеше от отговор.

Стормгрен продължи разгорещено:

— Наистина ли не можете да разберете до каква степен това ми пречи да изпълнявам задълженията си?

— И на мене не ми помага — като че ли с чувство се отзова Карелен. — Бих искал хората да престанат да ме мислят за диктатор и да помнят, че съм само администратор и се опитвам да провеждам нещо като колониална политика, която е разработена без мое участие.

„Доста приятно определение — помисли си Стормгрен, — интересно, доколко то отразява истината.“

— Но може би в крайна сметка ще можете да обясните по някакъв начин тази скритост? Ние не разбираме каква е причината за нея и това поражда недоволство и всевъзможни слухове.

Карелен се разсмя както винаги силно, гръмко — имаше някакво кънтене в смеха му, за да бъде той съвсем като човешкия.

— Е, и за какво ме приемат сега? Все още ли преобладава теорията за робота? Може би ми е по-приятно да изглеждам като система от електронни лампи, отколкото като някаква стоножка — да-да, видях карикатурата във вчерашния брой на „Чикаго таймс“! Дори ми се прииска да помоля да ми дадат оригинала.

Стормгрен важно стисна устните си. Наистина Карелен понякога се отнасяше твърде лекомислено към своите задължения.

— Този въпрос е сериозен — произнесе той с укор в гласа.

— Драги мой Рики — възрази Карелен, — аз не приемам сериозно човечеството и само това ми позволява да съхраня остатъците от своите изключителни в миналото умствени способности.

Стормгрен неволно се усмихна.

— Но на мен, съгласете се, от това не ми е по-леко. Длъжен съм да се върна на Земята и да убедя събратята си, че макар и да не им се показвате, нямате какво да криете. Задачата не е проста. Любопитството е едно от основните свойства на човешката природа. Не можете безкрайно да го пренебрегвате.

— Да, това е най-сложното препятствие, с което се сблъскахме на Земята — призна Карелен. — Но нали вие повярвахте, че в останалото ние действаме разумно — така бихте могли да повярвате и в това!

— Аз ви вярвам — каза Стормгрен, — но нито Уейнрайт, нито неговите последователи ви вярват. И можем ли да ги съдим, ако те тълкуват в лоша посока вашето нежелание да се разкриете пред хората?

Настъпи кратко мълчание. После до Стормгрен достигна слаб звук (може би — скърцане?), сякаш Карелен се раздвижи на стола си.

— Вие разбирате защо Уейнрайт и нему подобните се боят от мене, нали така? — попита той. Сега гласът му звучеше мрачно, като че под сводовете на катедрала ехтяха звуците на гигантски орган. — Има такива хора във вашия свят сред поборниците на всяка религия. Те разбират, че сме носители на разума и знанието, и се боят не от преданост към вярата си, а защото ще свалим боговете им. Не с някакъв умисъл, не. Има далеч по-тънък способ. Знанието може да погуби религията и без да опровергава нейните догми, а просто да не им придава значение. Както разбирам, никой никога не е доказвал, че Зевс или Тор не съществуват, и въпреки това сега почти никой не им се кланя. Ето така разните уейнрайтовци се страхуват, че ние знаем истината за произхода на тяхната вяра. Те се питат отдавна ли наблюдаваме човечеството. Видели ли сме как Мохамед е избягал от Мека и как Мойсей е провъзгласил на юдеите техните закони. Може би ние знаем колко лъжа има в техните свещени истории?

— А вие наистина ли знаете това? — попита едва чуто Стормгрен по-скоро себе си, отколкото Карелен.

— Ето от какво се страхуват те, Рики, макар и да не искат да го признаят за нищо на света. Наистина не ни доставя удоволствие да рушим вярата на хората, но нали не може всички религии да са истинни, всички до една? Уейнрайтовците не разбират това. Рано или късно човек неминуемо ще узнае истината, но все още не е дошло времето. А това че не се показваме пред вас — да, съгласен съм, че много усложнява нашата работа, но нямаме право да разкриваме тази тайна. Не по-малко от вас съжалявам, че е необходимо да крием нещо, но за това има важни причини. Все пак, ще се опитам да се обърна към…, към тези, които стоят над мен. Може би техният отговор ще ви удовлетвори, а може би ще успокои и Лигата. А сега нека да се върнем към текущите дела и да възобновим записа.

— Е, как е? — нетърпеливо попита ван Риберг. — Добрахте ли се до нещо?

— Сам не разбирам — уморено отвърна Стормгрен, хвърли на масата куп листове и почти падна в креслото. — Сега Карелен се съвещава с началниците си…, съвсем не знам на кого и защо той се подчинява. Нищо не ми обеща.

— Слушайте — внезапно каза ван Риберг. — Сега си помислих… Защо всъщност сме длъжни да вярваме, че над Карелен стои някой? Може би тези Свръхвладетели, както ги наричаме, да са само тук, в корабите над Земята? Може би никъде няма други? А може и да няма къде да отидат и да крият това от нас?

— Остроумно — усмихна се Стормгрен. — Само че вашата теория никак не съвпада с малкото, което знам — и все пак знам — за Карелен.

— А какво знаете за него?

— Той неведнъж ми е споменавал, че неговите задачи тук са временни и му пречат да се върне към главната си работа, която, според мен, е свързана някак с математиката. Веднъж му приведох думите на историка Актон за това, че властта развращава, а безграничната власт и безгранично развращава. Исках да видя как ще се отнесе към това. Той се засмя — смехът му е оглушителен — и каза, че тази опасност не го грози. Първо, казва, колкото по-рано свърша работата си тук, толкова по-бързо ще мога да се върна в къщи — това е на много светлинни години разстояние. И, второ, властта ми съвсем не е безгранична. Аз съм само… попечител. Разбира се — довърши Стормгрен, — може и нарочно да ме обърква. Не знам може ли да му се вярва.

— А как ви се струва, нима е безсмъртен?

— Да, според нашите мерки, макар че нещо в бъдещето сякаш го плаши… Не мога да си представя какви са опасенията му. И всъщност повече нищо не знам.

— Всичко това не е много убедително. Аз мисля така — тяхната неголяма ескадра се е заблудила в космоса и си търси пристанище. Този Карелен крие от нас колко малобройна е неговата група. Може би останалите кораби са автомати и на тях няма жива душа. Просто ни хвърлят прах в очите.

— Почели сте доста научна фантастика — каза Стормгрен.

Ван Риберг смутено се усмихна.

— „Нашествие от космоса“ не се получи точно така, както го очаквахме, нали? Но моята теория прекрасно обяснява защо Карелен не се разкрива пред нас. Той просто крие, че няма никакви други Свръхвладетели.

Стормгрен поклати глава — беше забавно, но май не бе точно така.

— Вашето тълкуване — каза той — както винаги е доста хитроумно и поради това — невярно. Зад Попечителя несъмнено стои някаква могъща цивилизация, за която можем само да гадаем и която сигурно отдавна знае за нас. Сам Карелен явно е изучавал човечеството в продължение на столетия. Вижте например как той владее нашите език, пословици и поговорки. Не аз него, а той ме учи на образен език!

— А забелязали ли сте нещо, което той не знае?

— Да, и нерядко — но това винаги са дреболии, глупости. Мисля, че той има необикновена, безотказна памет, но не счита, че е нужно да узнава всичко. Ето, да кажем, английският е единственият език, който той владее съвършено, но в последните две години научи не лошо и финландски, просто за да ме подразни. А финландският е труден — не може да бъде набързо усвоен! Карелен рецитира наизуст големи откъси от „Калевала“, а аз, срамно е да призная, помня само няколко реда. И още — той знае подред биографиите на всички съвременни държавни дейци, а аз не винаги знам дори на кого мога да разчитам. В историята и в науката изобщо неговите познания са огромни — сам знаете колко много научихме от него. И въобще, ако вземем която и да е област отделно, струва ми се, че той не превъзхожда това, което може да достигне човешкият ум. Но нито един човек не би могъл да обхване всичко, което знае Карелен.

— И аз бих направил същия извод — съгласи се ван Риберг. — Можем да си разсъждаваме за Карелен до края на века, но неизменно ще се връщаме към главното — защо, по дяволите, той не ни се показва? Докато се крие, няма да престана да гадая и да съчинявам теории, а Лигата за освобождение няма да престане да се бунтува.

Той сърдито погледна към тавана:

— Надявам се, господин Попечител, че в една прекрасна тъмна нощ някакъв репортер ще вземе ракета и ще се промъкне през черния вход във вашия кораб с камера в ръка. Тогава цялата преса ще гръмне!

Дори и да чуваше този дързък призив, Карелен не се отзова на него. Впрочем, той никога на нищо не се отзоваваше.

Първата година появяването на Свръхвладетелите внесе в живота на хората по-малко промени, отколкото можеха да се очакват. Сянката им легна върху всичко, без обаче да се натрапва. Ако погледнеше към небето над почти всички големи градове по Земята, човек можеше да види блестящите във висините сребърни кораби — но те бързо станаха нещо привично — като Слънцето, Луната и облаците. Вероятно повечето от хората само смътно съзнаваха, че равнището на живота им постоянно расте благодарение на Свръхвладетелите. И за още нещо, за което също рядко се сещаха, би трябвало да благодарят на безмълвните кораби — те за пръв път в историята донесоха мир за цялото човечество.

Нямаше нищета, нямаше войни, но тези блага, състоящи се именно в отсъствието на нещо и далече от всякакви ефекти, хората приемаха като естествена даденост и скоро забравиха за тях. А Свръхвладетелите продължаваха да се държат отчуждено и да не се разкриват пред човечеството. Докато Карелен водеше подобна политика, можеше да очаква уважение и възхищение, но не и някакви по-топли чувства. Трудно беше да не се досади на неверниците, които не искаха да разговарят само по телетайпа в щабквартирата на ООН. За какво беседваха Карелен и Стормгрен знаеха само те двамата. Понякога Стормгрен сам недоумяваше за какво са му на Попечителя тези срещи. Може би се нуждаеше от непосредствено общуване, дори то да е с един землянин? Или разбираше, че Стормгрен се нуждаеше от близката му подкрепа? Ако беше така, то Стормгрен би се чувствал много признателен — и ако желаеха, тези от Лигата за освобождение можеха да си продължават да го наричат презрително „разсилния на Карелен“.

Свръхвладетелите никога не влизаха в преговори с отделни държави и правителства — те приеха ООН в този вид, в който я завариха; обясниха как да се установи необходимата радиовръзка и предаваха всичките си разпореждания чрез генералния секретар. Съветският делегат не веднъж пространно и съвършено справедливо доказваше, че този ред е в разрез с устава на ООН. Изглеждаше, че това съвсем не тревожи Карелен.

Наистина, изумително бе множеството от злини, безумия и нещастия, унищожено от тези небесни послания. Свръхвладетелите помогнаха на хората да разберат, че повече няма защо да се страхуват един от друг и още преди неуспешния си опит с ядрената ракета да се досетят, че цялото оръжие, което са създали дотогава, е безсилно срещу този, който може да странства сред звездите. Така се рушеше главната преграда, която пречеше на хората да бъдат щастливи.

Свръхвладетелите малко се интересуваха какъв точно обществен строй има дадена държава — достатъчно бе да няма угнетение и продажност. На Земята както преди имаше демократични страни и монархии, безобидни диктатури, комунизъм и капитализъм. Това не преставаше да изумява множество простодушни хорица, които бяха твърдо убедени, че тяхната представа за живота е единствено възможната. Други предполагаха, че Карелен само изчаква часа, когато ще внедри своя система, способна да унищожи изведнъж всички предишни форми на обществено устройство и затова не се занимава с дребни политически преобразования. Но всичко това, както и останалите разсъждения за Свръхвладетелите, беше нещо като гледане на кафе. Никой не знаеше техните замисли и цели, никой не знаеше какво бъдеще подготвяха те за човечеството.

Три

В последните няколко нощи Стормгрен не можеше да спи добре, а защо — не знаеше. Скоро той щеше да се освободи от товара на своите задължения. Вече четиридесет години служеше на човечеството, а пет от тях — и на неговите владетели. Можеше да се похвали, че е постигнал много в своя живот. И като че ли в това се състоеше бедата — че когато се оттеглеше от всичко, за кратко или по-дълго време той щеше да остане без цел и животът щеше да изгуби вкуса си. Откакто беше починала съпругата му Марта, а децата бяха създали свои семейства, имаше малко неща, които го привързваха към тоя свят. Може би в мислите си той не се отделяше от Свръхвладетелите и затова някак се отчужди от хората.

И тази нощ бе неспокойна — мислите му се въртяха все в тоя затворен кръг, като механизъм, останал без управление. Стормгрен разбра, че колкото и да се опитва, няма да заспи и неохотно се надигна от леглото. Навлече халата си и излезе на покрива на скромното си жилище, където бе уредена малка градина. Всеки от подчинените му живееше далеч по-разкошно, но на Стормгрен този дом му бе напълно достатъчен. Беше достигнал състоянието, в което вече не го блазнеха нито имуществото, нито почестите.

Нощта беше топла, почти задушна, но небето бе ясно и ниско на югозапад сияеше пълна Луната. На десетина километра от Стормгрен хоризонтът бе озарен — отразяваха се светлините на Ню Йорк — сякаш беше започнало зазоряване, което внезапно е спряло.

Стормгрен погледна нагоре — високо над града, към небесата, където той единствен от хората е бил не веднъж. Там далеч на лунната светлина проблясваше корабът на Карелен. „Интересно с какво ли се занимава сега Попечителят? — помисли си Стормгрен. — Може би Свръхвладетелите никога не спят.“

Огненото копие на един метеорит прониза купола на небето. Миг след това още се виждаше слабата светлина от следата му и после изчезна — в тъмното небе отново останаха само звездите. Жестоко напомняне — след сто години Карелен щеше да продължава да води човечеството към цел, известна само на него, а само след четири месеца генералният секретар на ООН щеше да бъде друг човек. Само по себе си това с нищо не огорчаваше Стормгрен, но ако все пак се надяваше, че може да узнае какво е скрито зад непроницаемия екран, то той имаше много малко време.

Именно в последните няколко дни той посмя да признае пред себе си, че жадува да проникне в тайната на Свръхвладетелите. До сега не го бяха мъчили съмнения и вярваше на Карелен, а в последно време (ехидна мисъл!) явно се бе заразил от метежния дух на Лигата за освобождение. Наистина, твърденията, че човечеството било поробено, бяха празни приказки. Малко бяха тия, които вярваха в това и искаха да върнат историята назад. Хората свикнаха с ненатрапливата власт на Карелен, но бяха нетърпеливи да узнаят кой всъщност ги управлява. Можеха ли да бъдат съдени за това?

Лигата за освобождение беше най-голямата, не и единствената организация, която въставаше срещу Карелен, а значи и срещу хората, които помагаха на Свръхвладетелите. Причините за недоволството и начините на действие бяха най-различни — едни групи се ръководеха от религиозни съображения, други просто избиваха комплекса си за малоценност. Те се чувстваха, при това напълно обосновано, както се е чувствал например образованият индиец през деветнайсети век под властта на Великобритания. Пришълците от космоса донесоха на Земята мир и благоденствие, но знаеше ли някой дали нямаше да се наложи на хората да заплатят за това висока цена? Историята не беше обнадеждаваща — даже най-мирните контакти между народи, твърде различни в степените на своето развитие, им бяха носили гибел по-често, отколкото на други общества. Цялата страна, както и отделният човек, можеше да падне духом пред лицето на неизмеримото превъзходство, понеже не е в състояние да отговори на такова предизвикателство. А превъзходството на цивилизацията на Свръхвладетелите, макар и обгърнато в тайна, беше най-голямото предизвикателство, отправяно някога към човека.

Телетайпът тихо зачука зад стената — изписваше поредната ежечасна сводка на Централната Агенция по Печата. Стормгрен влезе в стаята и равнодушно прегледа листовете хартия. От другото полукълбо на Земята Лигата за освобождение беше предала на Агенцията едно не съвсем оригинално заглавие. „Превръщат ли Човека в Чудовище?“ — питаше вестникът и цитираше: „Днес на митинг в Мадрас доктор С.В.Кришнан, президент на Източния отдел на Лигата за освобождение каза: «Поведението на Свръхвладетелите може да се обясни много просто — техният облик е толкова чужд и отвратителен за хората, че те не смеят да се покажат. Предлагам на Попечителя да докаже, че това не е истина.»“

Стормгрен гнусливо хвърли листа. Дори и да беше справедливо обвинението, тази надутост не му харесваше. Мисълта не беше нова и никога не го беше тревожила — в каквито и причудливи форми да се явяваше животът, едва ли Стормгрен не би могъл да се примири постепенно с тях и, защо не, да открие красота в едно странно същество. За него не беше важно тялото, а резултатът. Ако можеше да убеди в това Карелен, Свръхвладетелите вероятно щяха да престанат да се крият. Разбира се, те едва ли бяха и наполовина така безобразни, както в измишльотините на разни карикатуристи, които заляха вестниците почти веднага след тяхното пристигане.

Стормгрен вече знаеше, че не само заради своя приемник иска да приключи с това положение. Трябваше честно да си признае, че в крайна сметка го измъчва най-обикновено любопитство. Отдавна познаваше Карелен като личност и нямаше да се успокои, докато не откриеше и що за същество е той.

Когато на другата сутрин Стормгрен не бе на мястото си в обичайния час, Питър ван Риберг се удиви и дори малко се ядоса. Нерядко преди да дойде в кабинета си, генералният секретар се отбиваше тук и там по работа, но винаги предупреждаваше за това. На всичко отгоре, тази сутрин го очакваха няколко спешни и важни съобщения. Ван Риберг позвъни на половин дузина учреждения, опитвайки се да го открие и накрая само злостно махна с ръка.

Към обяд той се разтревожи сериозно и изпрати кола до дома на Стормгрен. Десет минути след това той се стресна от воя на сирена — по авеню „Рузвелт“ с бясна скорост прелетя полицейски патрул. Сигурно журналистите имаха приятели в тоя патрул, защото колата не беше още спряла, когато радиото информира ван Риберг и целия свят, че той вече не замества, а е облечен във всички пълномощия на генерален секретар на ООН.

Разтоварен малко от грижите си, ван Риберг беше любопитен да узнае отзивите на печата около изчезването на Стормгрен. За изминалия месец всички вестници по света се бяха разделили на два лагера. Западната преса като цяло одобряваше плана на Карелен за превръщането на всички хора в граждани на една световна държава. А в страните на Изтока избухваха бурни, макар и често изкуствено подклаждани пристъпи на национализъм. Някои държави там се бяха сдобили с независимостта си само преди едно поколение и сега чувстваха, че някой иска да отнеме извоюваните им права чрез измама. Изсипваха се яростни нападки срещу Свръхвладетелите — отначало вестниците бяха много внимателни, но бързо се убедиха, че и най-резките нападки срещу Карелен остават безнаказани. И пресата се нахищи както никога.

Но почти всички гръмогласни вестникарски атаки съвсем не отразяваха мнението на преобладаващата част от обществото. На държавните граници, които скоро щяха да изчезнат завинаги, удвоиха охраната, но войниците, макар и да го премълчаваха, се гледаха съвсем дружелюбно. Политиците и генералите можеха да се карат и заплашват, колкото им беше угодно, но безмълвните милиони чувстваха — дългата кървава глава в историята на човечеството свършва и отдавна беше време за това.

И точно тук, незнайно къде, изчезна Стормгрен. Страстите веднага утихнаха. Светът разбра, че е изгубен единствения човек, чрез когото Свръхвладетелите по някакви загадъчни свои съображения разговаряха със Земята. Вестниците и радиокоментаторите сякаш изгубиха дар слово и в тишината се чуваше само гласът на Лигата за освобождение — тя упорито уверяваше, че не е виновна за нищо.

Стормгрен се събуди в непрогледен мрак. Все още сънен, той дори не се удиви от това. А после мислите му се проясниха — той поривисто седна и протегна ръка към електрическия ключ.

В тъмнината ръката му се натъкна на гола, хладна каменна стена. Стормгрен замря, душата и тялото му се вцепениха, стреснати от неизвестността. После, почти без да вярва на сетивата си, той застана на колене и започна да опипва с върха на пръстите си до ужас непознатата стена.

Не беше минала и минута, когато нещо изведнъж щракна и тъмнината на едно място се раздвижи. В слабо осветен правоъгълник се мярна нечий силует, вратата се затвори и отново стана тъмно. Всичко бе така внезапно, че Стормгрен не успя да разгледа къде се намира.

След миг го ослепи яркият лъч на електрически прожектор. За секунда се задържа насочен в лицето му, а после се придвижи надолу към леглото и Стормгрен видя, че това е просто матрак, хвърлен върху нерендосани дъски.

В тъмнината се чу невисок глас — говореха на безукорен английски, но с акцент, който Стормгрен не успя да определи веднага.

— Радвам се да видя, че сте се събудили, господин генерален секретар. Надявам се, че се чувствате съвсем добре.

Имаше нещо в последните думи, което накара Стормгрен да застане нащрек. Гневните въпроси замряха на устните му. Той се вгледа в тъмнината и каза спокойно:

— Колко време бях в безсъзнание?

Събеседникът се засмя:

— Няколко дни. Обещаха ни, че няма да има и последствия. Радвам се да видя, че това е истина.

За да спечели време, а и за да провери собствените си усещания, Стормгрен спусна краката си на пода. Все още беше по пижама, но тя се оказа измачкана и доста замърсена. От рязкото движение му се зави свят — не много, но достатъчно, за да разбере, че със сигурност е бил използван някакъв наркотик.

Стормгрен се обърна към светлината. Попита рязко:

— Къде съм? Всичко това със знанието на Уейнрайт ли е?

— Не се вълнувайте — отвърна неразличимият в мрака човек. — Засега няма да обсъждаме това. Мисля, че сте доста гладен. Обличайте се и да ходим на обяд.

Светлинният кръг на прожектора се придвижи из стаята и за пръв път даде възможност на Стормгрен да прецени размерите й. Всъщност това дори не бе стая — стените бяха голи, по-скоро грубо одялан камък. Очевидно беше просто пещера и навярно се намираше дълбоко под земята. И ако е бил няколко дни в безсъзнание, можеше наистина да се намира в която и да е част на света.

Лъчът на прожектора освети купчина дрехи върху един куфар.

— Ще трябва да се задоволите с това — каза гласът от тъмнината. — С прането тук сме зле, така че взехме със себе си два ваши костюма и няколко ризи.

— Много любезно от ваша страна — съвсем сериозно каза Стормгрен.

— Не се обиждайте, но мебели и електричество няма. В някои отношения тук е много удобно, но не достатъчно комфортно.

— А за какво е удобно? — попита Стормгрен, докато обличаше ризата си. Докосването на познатата тъкан странно го успокояваше.

— Всъщност…, просто е удобно — беше отговорът. — Впрочем, ние сигурно ще бъдем доста време заедно, така че наричайте ме Джо.

— Не че се интересувам от произхода ви, но вие сте поляк, нали? — отбеляза Стормгрен. — Мисля, че мога да ви наричам с истинското ви име. Едва ли ще е по-трудно за произнасяне от много други финландски имена.

Настъпи кратко мълчание. Прожекторът премигна.

— Е, какво, можеше да се очаква — каза смирено Джо. — Сигурно имате солиден опит в това отношение.

— При моята длъжност е много полезно за развлечение да се изучават езици. Струва ми се, че сте се възпитавал в Съединените щати, но сте напуснал Полша не по-рано от…

— Добре, стига! — прекъсна го Джо. — Виждам, че приключихте с обличането, така че, моля ви.

Вратата се отвори и Стормгрен излезе, изпълнен с доволство от малката си победа. Пазителят му се отдръпна и го пропусна да мине. Стормгрен се запита дали е въоръжен. Предположи, че е, а сигурно и неговите приятели не бяха много далеч.

Коридорът бе мъждиво осветен от разположени тук-там керосинови лампи и Стормгрен за пръв път успя да разгледа Джо. Беше около петдесетгодишен мъж и със сигурност тежеше доста над двеста фунта. Всичко в него и по него беше огромно, като се започнеше с петнистата военна униформа, Бог знаеше от коя именно армия, и се свършеше с пръстена на лявата му ръка, който имаше нечувани размери. Такова мъжище едва ли и имаше голяма нужда от оръжие. Затова пък нямаше и да е трудно да се издири, реши Стормгрен — само да се измъкнеше веднъж оттам. Но мисълта не бе много утешителна, защото сигурно и самият Джо знаеше това много добре.

Стените отстрани бяха всъщност камък, поукрепен на места с бетон. Сигурно беше някаква изоставена мина — едва ли можеше да се измисли по-добро място за затвор. Мисълта, че е похитен, някак не вълнуваше Стормгрен до момента. Струваше му се, че нищо не се е случило, а и Свръхвладетелите със своето безмерно могъщество сигурно щяха да съумеят да го открият и отърват. Но сега увереността му понамаля. Сети се, че е там вече няколко дни, а все още никой не го е измъкнал. Може би и всемогъществото на Карелен имаше някакъв предел — ако пленникът е скрит в земните недра на някакъв далечен континент, възможно е дори Свръхвладетелите с целите си познания да са безсилни да открият следите му.

В празно полутъмно помещение, зад една маса седяха двама души. Когато Стормгрен влезе, те само кимнаха с глави и го погледнаха с любопитство и с явно почтение. Единият подаде през масата купчина сандвичи и Стормгрен веднага се зае с тях. Беше гладен като вълк и си помисли, че нямаше да е лошо, ако обядът бе по-апетитен, но вероятно и неговите пазачи не се хранеха по-добре.

Ядеше и поглеждаше към останалите трима. Сред тях Джо беше най-забележителен, не само според ръста и телосложението си. Другите двама — явно негови помощници, имаха съвсем посредствен вид, а откъде бяха родом, можеше да се определи след като проговорят.

Стормгрен преглътна последната си хапка с малко вино, което му поднесоха в чаша със съмнителна чистота. Сега вече се чувстваше по-уверен.

— И така — със спокоен глас произнесе той, обръщайки се към великана-поляк, — може би вие ще ми обясните какво означава това и какво всъщност се надявате да постигнете.

Джо се окашля:

— Искам да ви разкрия едно — Уейнрайт няма нищо общо. Той също не очакваше нищо подобно.

Стормгрен беше почти готов за този отговор, макар че се учуди защо Джо толкова лесно потвърди догадките му. Отдавна подозираше, че вътре в Лигата или успоредно с нея съществуваше някакво крайно течение.

— А по какъв начин ме похитихте? Питам от чисто любопитство.

Не разчиташе на отговор, но за негово изумление му отговориха с желание — сякаш бяха чакали само това.

— Разиграхме го като в холивудски детективски филм — каза весело Джо. — Не знаехме дали Карелен не ви следи постоянно, но взехме нужните мерки. Пуснахме ви приспивателен газ през климатичната инсталация — не беше кой знае колко трудно. После ви пренесохме в колата — и това беше лесно. Честно да ви кажа, цялата работа не я свършиха наши хора. За такава операцийка ние наехме ъ-ъ-ъ…, специалисти. Карелен може и да ги залови и сигурно ще го направи, само че от тях няма да узнае нищо. Колата ви взе от вашия дом и скоро се гмурна в дълъг тунел — има такъв недалече от Ню Йорк. След определено време тя се появи от другия край и в нея имаше един човек в безсъзнание, който много приличаше на генералния секретар на ООН. А след малко пък от срещуположния край на тунела се появи голям камион, натоварен с метални сандъци и се отправи към едно летище. Там претовариха сандъците в самолет, чийто полет беше абсолютно законен. Не се съмнявайте, че собствениците нямаше да умрат от страх, ако узнаеха за какво сме използвали сандъците… А тази, истинската кола си отпътува някъде чак до самата канадска граница. Може би Карелен вече я е заловил, но това няма значение. Както виждате, надявам се, ще оцените моята откровеност, целият ни план е построен твърде пресметливо. Уверени сме, че Карелен може да следи и чува всичко, което става на повърхността на Земята, но не и това, което се случва под повърхността й. Освен ако му служи не само науката, но и магьосничеството. Дори и да узнае за подмяната в тунела, ще бъде много късно. Разбира се, ние рискуваме, но сме взели и още някои мерки за безопасност, за които сега няма да говоря. По-добре да премълча за тях — възможно е все още да са ни необходими.

Джо така явно се опиваше от разказа си, че Стормгрен трудно сдържаше своята усмивка. И въпреки това той наистина се разтревожи. Похитителите бяха доста изобретателни и бе много възможно да са се изплъзнали на Попечителя. И нямаше никакви гаранции, че Карелен чак толкова ще се загрижи за безопасността на генералния секретар. Джо също не бе много уверен в това. Може би и поради тази причина откровеничеше и проверяваше как ще се отнесе Стормгрен към случилото се. Въпреки тревогата си, трябваше да се престори на невъзмутим. И той каза с презрение:

— Явно всички вие сте истински глупци. Наистина ли, според вас, Свръхвладетелите могат да бъдат така лесно излъгани? И какво се надявате да постигнете с това?

Джо му предложи цигара, но Стормгрен отказа. Тогава той запуши сам и приседна до масата. Чу се зловещ трясък и великанът внезапно се изправи.

— Съвсем разбираемо е защо действаме така — започна той. — Видяхме, че няма смисъл да уговаряме и убеждаваме, затова се наложи да действаме по друг начин. Нелегални дейци е имало на света и по-рано и дори силата на Карелен да е огромна, няма да му е лесно да се справи с нас. Ние започваме борба за независимост. Разберете ме правилно. Не желаем никакво насилие — във всеки случай поне засега — но Свръхвладетелите волю-неволю се нуждаят от земни помощници. А на тях ние можем да им създадем куп неприятности.

„И, очевидно, започвате с мене“ — помисли си Стормгрен. Изглежда Джо съвсем не разказа всичко. Наистина ли тези нелегални дейци си бяха въобразили, че на Карелен може да се повлияе с някакви гангстерски прийоми. Във всеки случай, едно добре организирано съпротивително движение наистина можеше да усложни много живота. Този Джо напипваше единственото уязвимо място във властта на Свръхвладетелите. Действително всички техни разпореждания се изпълняваха от помощници-хора. Ако тези хора се изплашеха така, че да престанат да се подчиняват, то цялата система щеше да рухне. Впрочем, едва ли… Стормгрен си помисли, че Карелен сигурно щеше да намери бързо някакъв изход.

— Какво смятате да правите с мен? — попита накрая той. — Аз съм заложник, така ли?

— Не се безпокойте, ние ще се погрижим за вас. Тези дни очакваме някои гости, а дотогава ще се постараем да не скучаете.

Джо добави няколко думи на своя език и единият от съратниците му сложи на масата неразпечатана колода карти.

— Доставихме ги специално за вас — поясни той. — Чел съм в „Тайм“, че здравата поигравате покер. — Джо внезапно заговори много сериозно и дори загрижено: — Надявам се, че не сте зле със сухото. Не съобразихме да проверим. Как да ви кажа…, просто ни е неудобно да вземаме чекове.

Ошашавен, Стормгрен втренчи ококорените си очи в своите тъмничари. И внезапно проумя — но това беше презабавно! Сега той беше избавен от своите задължения и тревоги, от цялата суета. Отсега нататък всичко това щеше да е задължение на ван Риберг. Каквото и да се случеше, той сам не би могъл да стори нищо. Не беше ли чудесно, че тези невъобразими похитители просто жадуваха да поиграят с него покер!

Стормгрен се облегна на стола и искрено се разсмя — не беше се смял така вече много години.

„Няма съмнение, че Уейнрайт не лъже — размишляваше мрачно ван Риберг. — Възможно е дори да подозира кои са похитителите на Стормгрен, но да не знае със сигурност. Но постъпката им не одобрява. Изглежда, че в последно време екстремисти от Лигата го притискат по всякакъв начин, за да действа по-решително. И сега просто са започнали да действат сами.“

Нямаше спор, че похищението е организирано чудесно. Стормгрен можеше да е скрит в кое и да е ъгълче на земното кълбо и едва ли имаше възможност да се попадне на следите му. „И все пак трябва да се предприеме нещо и то по-скоро!“ — реши ван Риберг. Той трепереше в душата си пред Карелен, макар че често пускаше шеги по негов адрес. Беше му страшно дори да си помисли, че трябва да се обърне пряко към Попечителя, но друг изход нямаше.

Отделът за свръзки заемаше целия последен етаж на огромното здание. По цялата дължина на залата бяха наредени телетайпи — едни мълчаха, а други делово почукваха. Чрез тях постъпваше нескончаемият поток от статистически данни — обем на производството, численост на населението, изчерпателни сведения за цялата световна икономика. Сигурно някъде във висините, на кораба на Карелен имаше нещо подобно на тази зала — ледени тръпки полазваха по кожата на ван Риберг, когато той гадаеше какви ли непознати чудовища се движат там от апарат на апарат и събират отчетите, които Земята изпраща на Свръхвладетелите.

Но днес не го интересуваха нито тези апарати, нито обичайната им работа. Той отиде в малкия кабинет, където можеше да влиза само Стормгрен. По заповед на ван Риберг ключалката вече беше разбита и в кабинета го чакаше шефът на отдел „Свръзки“.

— Ето, това е обикновен телетайп — каза той на ван Риберг. — Клавиатурата е като на стандартна пишеща машина. Има и фотопредавател, в случай че трябва да се изпратят някакви изображения или таблици, но вие казахте, че засега няма такава нужда.

Ван Риберг разсеяно кимна с глава.

— Да, благодаря ви. Свободен сте. Сигурно няма да се бавя много. След това отново заключете стаята и ми дайте всички ключове.

Той почака, докато другият излезе и седна пред апарата. Знаеше, че този начин на свързване се използваше рядко — почти всички въпроси се обсъждаха лично между Карелен и Стормгрен всяка неделя на срещите им. Но този апарат явно бе предназначен за извънредни случаи и можеше да се очаква, че отговорът няма да закъснее.

Ван Риберг се поколеба за миг и започна неумело да натиска клавишите. Машината тихо забръмча — на тъмния екран кратко припламваха дума след дума. Той се изправи в очакване на отговора.

Не измина и минута, когато апаратът отново закъркори. Не за пръв път ван Риберг допусна, че Карелен може би никога не спи.

Отговорът бе много кратък и съвсем не утешителен:

С горчивина и без никакво удоволствие ван Риберг усети огромния товар на своята отговорност.

За три дни Стормгрен успя да изучи добре своите тъмничари. Някаква стойност имаше само Джо. Другите двама бяха истински нищожества — сбирщина, която неизбежно се прилепва към което и да е нелегално движение. Идеалите на Лигата за освобождение за тях бяха празна работа; интересуваше ги само едно — да се сдобият с насъщния, без да полагат много усилия.

Джо беше по-сложен, макар че понякога приличаше на възрастно дете. Безкрайните игри на покер понякога се прекъсваха от бурни политически спорове и скоро на Стормгрен му стана ясно, че великанът никога не се беше замислял сериозно за какво точно се бори. Тези хора бяха завладени от силни чувства и краен консерватизъм — едва ли можеше при това положение изобщо да се говори за трезви разсъждения. Много време родината на Джо се беше борила за независимостта си и този факт бе поставил върху него неизличим печат — Джо все още живееше с миналото. Беше един вид живописно изкопаемо, един от тия, които съвсем не се нуждаеха от някакъв уреден образ на живота. Когато тези хора изчезнеха, ако това, разбира се, се случеше някога, светът щеше да стане безопасен, но и доста по-скучен.

Сега Стормгрен почти не се съмняваше, че Карелен не е успял да открие следите му. Той все още се опитваше да убеди своите стражи в противното, но безуспешно. Беше ясно, че го държат в плен, очаквайки да видят ще се намеси ли Карелен или не — ако нищо не се случеше, те можеха да действат и по-нататък.

И Стормгрен не се учуди, когато на четвъртия ден след похищението Джо го предупреди, че очаква гости. Още преди това пленникът бе забелязал растящото безпокойство на тъмничарите си и се досети, че ръководителите на движението са се убедили в своя успех и скоро ще се появят.

Те вече седяха зад нестабилната дървена маса, когато Джо въведе Стормгрен в помещението и учтиво се отдръпна, за да го пропусне. На Стормгрен му беше забавно от това, че Джо за пръв път бе изтипосал голям пистолет на кръста си. Неговите подчинени ги нямаше, а и самият Джо се държеше по-скромно от обичайното, Стормгрен веднага разбра, и пред доста по-значителни хора. Тези, които бяха вътре, му напомняха видяната някога фотография на Ленин и неговите сподвижници в първите дни на руската революция. Бяха шестима и излъчваха подобна сила на ума, желязна воля и непреклонност. Джо и нему подобните не бяха опасни, но тези тук бяха умът и сърцето на нелегалната дейност.

Стормгрен кимна кратко с глава, приближи към единствения свободен стол и седна, стараейки се да изглежда хладнокръвен и непринуден. Възрастен широкоплещест мъж, който седеше до отдалечения ъгъл на масата, следеше всяко негово движение — той посрещна Стормгрен и впи в него язвителните си сиви очи. Под този пронизващ поглед Стормгрен се разколеба и, без да го желае, заговори пръв:

— Предполагам, че сте дошли, за да обсъдим условията. Какъв откуп сте определили за мен?

Тук той забеляза, че някой встрани стенографира думите му. Обстановката бе делова.

Отзова се шефът, който говореше напевно, сякаш е родом от Уелс.

— Може и така да се каже, господин главен секретар. Но ни трябват не пари, а сведения.

„Ето какво било!“ — помисли си Стормгрен. Разпитваха го като военнопленник.

— Вие сам знаете за какво се борим — напевно продължи уелсецът. — Ако ви е угодно, можете да ни наречете съпротивително движение. Убедени сме, че рано или късно Земята ще поведе борба за независимостта си и знаем, че открита война е невъзможна — остават ни само неподчинението, саботажът и други подобни. Похитихме ви отчасти затова, да покажем на Карелен, че сме добре организирани и ще действаме решително. Но главното е, че вие сте единственият, от когото можем да научим нещо за Свръхвладетелите. Вие сте разумен човек, мистър Стормгрен. Помогнете ни и ние ще ви върнем свободата.

— А какво всъщност искате да узнаете? — внимателно попита Стормгрен.

Струваше му се, че удивителните очи на събеседника му проникват в най-потайните глъбини на неговото съзнание — той не бе срещал никога в живота си такъв поглед. Не веднага напевният глас отвърна:

— Знаете ли в крайна сметка кои са или какво са Свръхвладетелите?

Стормгрен едва сдържа усмивката си.

— Повярвайте ми — каза той, — че не по-малко от вас желая да разкрия тази тайна.

— Значи сте съгласен да отговаряте на нашите въпроси?

— Не мога да обещая. Но е възможно и да отговарям.

Той чу как Джо въздъхна с облекчение, а всички в стаята се раздвижиха за миг и сетне замръзнаха в очакване.

— Ние можем приблизително да си представим при какви обстоятелства се срещате с Карелен. Но може би вие ще опишете това по-подробно, без да изпускате дори и най-несъщественото?

Молбата им се стори достатъчно безобидна на Стормгрен. Беше отговарял десетки пъти на подобни въпроси, а сега това щеше да изглежда като готовност да им помогне. Пред него стояха явно умни и проницателни хора и може би щяха да разберат някои неща. Ако можеха да извлекат от неговия разказ някакви нови сведения — още по-добре. Може би щяха да ги споделят и с него. Във всеки случай това нямаше да навреди на Карелен.

Стормгрен порови из джобовете си, намери молив и стар плик за писма. Нахвърли набързо чертеж и започна да обяснява:

— Вие разбира се знаете, че един път в седмицата те изпращат малък летателен апарат, който ме отвежда до кораба на Карелен. По тази машина не се вижда никакъв двигател или нещо подобно. Как се влиза вътре естествено също знаете — заснети са достатъчно телескопични филми. Вратата — ако това може да се нарече врата — се появява и аз влизам в неголяма стая, където има само стол, маса и телеекран. Разположението примерно е такова.

Той прибута плика към възрастния уелсец, но другият не погледна чертежа. Странните очи продължаваха неотклонно да гледат Стормгрен и на него му се стори, че нещо се е променило в тяхната глъбина. Настъпи мъртва тишина и Стормгрен чу как зад него дишането на Джо изведнъж пресекна.

Озадачен и подразнен Стормгрен гледаше в тези очи от упор — и накрая разбра. Смути се, смачка плика на твърда топка и я хвърли на пода.

Ето защо се е чувствал така неловко под погледа на тези сиви очи. Човекът срещу него беше сляп.

Ван Риберг не опита повече да се свърже с Карелен. Като цяло работата в неговото ведомство продължи в своите коловози: изпращаха се статистически данни, резюмета от световната преса и прочие. В Париж юристите все още спореха за всяка точка от бъдещата Световна конституция, но това засега не го вълнуваше. Трябваше да представи окончателния проект на Попечителя само след две седмици — ако до тогава текстът не беше готов, Карелен несъмнено щеше да постъпи така, както счете за нужно.

А за Стормгрен все още нямаше никакви известия.

Ван Риберг говореше по диктофона, когато изведнъж звънна телефонът за спешни свръзки. Той вдигна слушалката към ухото си. Слушаше и все повече недоумяваше. После бързо затвори телефона, втурна се към прозореца и го разтвори широко. Далече долу из улиците нарастваше вопълът на изумлението и колите спираха.

Беше истина — небето бе пусто. Корабът на Карелен, неизменният символ на властта на Свръхвладетелите беше изчезнал. Ван Риберг огледа висините, докъдето стигаше погледът му — нямаше никаква следа. И изведнъж притъмня — сякаш посред бял ден настава нощ. Ниско от север над самите покриви на нюйоркските небостъргачи налетя исполински кораб, който чернееше в полумрака като градоносен облак. Ван Риберг неволно се отдръпна. Винаги беше знаел, че корабите на Свръхвладетелите са грамадни, но беше едно, когато такава планина се рее в недосегаемите висини и съвсем друго — когато подобно чудовище прелита над главата ти като облак, гонен от самия дявол.

В полумрака както при слънчево затъмнение ван Риберг проследи кораба, докато той заедно с чудовищната си сянка не се скри на юг. Не се чуваше нито звук, нито свистене във въздуха, което означа, че корабът не е толкова ниско, колкото изглежда — височината беше не по-малко от километър. А после цялата сграда се разтърси от удара на въздушната вълна и някъде със звън по пода се посипаха строшени стъкла.

Зад гърба му изведнъж зазвъняха всички телефони, но ван Риберг не помръдна. Стоеше така — подпрян на перваза, загледан на юг, потресен от тази безмерна мощ.

Стормгрен говореше, но мислите му бяха другаде. Беше пленник на тези хора, стараеше се да им даде някакъв отпор, а в същото време у него блещукаше надеждата, че те изведнъж ще му помогнат да разкрие тайната на Карелен. Това беше опасна игра, но, колкото и да бе странно, тя му доставяше истинска наслада.

Най-много въпроси задаваше слепият. Беше поразително с каква скорост неговият пъргав ум подбираше всички възможности, изследваше и отхвърляше всички теории, от които Стормгрен отдавна се бе отказал. Уелсецът въздъхна и се облегна на стола.

— Всичко това е напразно — смирено каза той. — Нужна ни е повече информация. Не трябва да разсъждаваме, а да действаме.

Незрящите му замислени очи сякаш гледаха право в Стормгрен. Слепият неспокойно забарабани с пръсти по масата — беше признак на нерешителност, нещо, което Стормгрен забеляза у него за пръв път. После продължи:

— Малко ми е странно, господин генерален секретар, че вие никога не сте опитали да разузнаете нещо повече за Свръхвладетелите.

— А какво, според вас, можех да направя? — хладно попита Стормгрен, като се стараеше да изглежда равнодушен. — Казах ви, че помещението, в което говоря с Карелен има само един изход — през него попадам там, откъдето са ме взели.

— А може би ако се изобретят някакви прибори, те ще ни разкрият нещо — размишляваше другият на глас. — Самият аз не съм компетентен, но над това, разбира се, можем да помислим. Съгласен ли сте да ни помогнете, ако ви освободим?

— Разберете ме правилно веднъж завинаги! — ядоса се Стормгрен. — Карелен се стреми да обедини човечеството и аз не бих помръднал пръста си, за да помагам на враговете му. Не знам какви точно са целите му, но вярвам, че няма да се случи нищо лошо.

— Какви доказателства имате?

— Всичките негови действия от самото начало, когато се появиха корабите. Назовете ми едно единствено нещо, което, ако се замислим по-дълбоко, не ни е донесло добро? — Стормгрен замълча, прехвърляйки в паметта си миналите години. Усмихна се. — Ако ви е нужно ясно доказателство за присъщата на Свръхвладетелите — как да го кажа — доброжелателност, спомнете си как те забраниха жестокото отношение към животните още преди да изтече месец от тяхното пристигане. Отначало се съмнявах в Карелен, но тази забрана прогони всичките ми съмнения, макар че ми създаде повече грижи от всички други негови заповеди.

Стормгрен си помисли, че не преувеличава. Случаят бе наистина извънреден и за пръв път се разбра, че Свръхвладетелите не търпят жестокостта. Струваше му се, че тази тяхна нетърпимост, както и страстта към справедливост и ред са техните преобладаващи чувства, доколкото можеше да се съди по действията им.

Тогава беше единственият случай, когато Карелен показа своя гняв или това, което приличаше на гняв. „Можете, ако ви харесва, да се избивате помежду си — заяви той, — това са ваши работи и ваши закони. Но ако убивате животните, които населяват заедно с вас вашия свят, освен за храна или при самоотбрана, ще отговаряте пред мен!“

Отначало никой не разбра колко широко трябва да се тълкува тази забрана и по какъв начин Карелен ще застави хората да й се подчиняват. Не се наложи да се чака много.

Трибуните на Плаца дел Торо в Мадрид бяха претъпкани за предстоящата корида — започваше парадът на матадорите и техните помощници. Сякаш всичко си беше както винаги — под яркото слънце блестяха осветените по обичая костюми, тълпата приветстваше своите любимци, така както е било стотици пъти преди това. Но тук-там към небето се повдигаха главите на зрители, които тревожно поглеждаха към равнодушното чудовище, сребреещо на петдесет километра над Мадрид.

После пикадорите се разотидоха по местата си и на арената със силно пръхтене се втурна бикът. Осветените от яркото слънце слабовати коне също пръхтяха, но от ужас и се въртяха неспокойно под ездачите, които ги пришпорваха и ги насочваха срещу противника. Проблесна първото острие… впи се в целта…, тогава се разнесе звук, какъвто Земята още не бе чувала.

Вопъл на болка се изтръгна от десет хиляди ранени — но когато тези десет хиляди души се опомниха от стреса, те не намериха по себе си нито драскотина. Така или иначе с бикоборството бе приключено — и не само тогава, а завинаги, защото вестта за случилото се се разпространи бързо. Струваше си да се помни колко потресени бяха aficionados2 — едва ли и един на десет човека си потърси обратно парите; на всичко отгоре лондонският „Дейли мирър“ посипа сол в раната — предложи на испанците в замяна на традиционния национален спорт да се захванат с крикет.

— Може и да сте прав — каза старият уелсец. — Да допуснем, че подбудите на Свръхвладетелите са най-добри… според техните критерии и тези критерии могат понякога да съвпадат с нашите. И все пак те самоволно се намесиха в живота ни, ние не сме ги викали и не сме ги молили да преобърнат нашия свят с главата надолу и да разрушат идеалите ни…, да, нашите идеали и държави, за чиято независимост се бориха толкова много поколения.

— Аз съм роден в малка страна, на която също се наложи да се бори за свободата си и въпреки това стоя зад Карелен — възрази Стормгрен. — Вие можете да му попречите, може дори заради вас той да не успее така бързо да достигне до целта си, но в крайна сметка не сте в състояние да промените нищо. Не се съмнявам, че сте искрени в убежденията си; страхувате се, че в бъдещата Световна държава няма да се съхранят традициите и културата на малките страни — и аз мога да разбера това. Но в едно не сте прави — безполезно е да се закотвяте в миналото. Суверенната държава на Земята беше отмряла още преди да се появят Свръхвладетелите. Те само ускориха нейната гибел и никой вече не може да спаси този суверенитет. Няма и смисъл да се опитва.

Отговор не последва — човекът срещу Стормгрен не помръдна, не промълви нито дума. Седеше неподвижно и с полуотворени устни — очите му сега бяха не само слепи, но и безжизнени. Всички останали също бяха застинали, окаменели в някакви неестествени, напрегнати пози. Стормгрен усети, че се задушава от ужас, стана и гърбом запристъпва към вратата. Внезапно в тишината прозвуча глас:

— Много мило казано, Рики, благодаря ви! Сега изглежда можем да си ходим.

Стормгрен рязко се обърна и се втренчи в полумрака на коридора. Там на равнището на лицето му във въздуха плаваше малко, без нито една гънка, съвсем гладко кълбо — това несъмнено беше източникът на пуснатата от Свръхвладетелите тайнствена сила. Стормгрен чуваше, а може би само му се струваше така, тихо бучене, също като от кошер в приятната ленива отпадналост на топъл летен ден.

— Карелен! Слава Богу! Но какво им сторихте?

— Успокойте се, те са живи и здрави. Може да го наречете един вид парализа, но всичко е много сложно за обяснение. Животът им в момента тече хиляди пъти по-бавно от нормалното. Когато си отидем, те няма и да разберат какво се е случило.

— Ще ги оставите така до идването на полицията?

— Не. Имам по-добър план. Ще ги пусна.

Стормгрен се изуми, че му стана толкова леко на душата. Огледа с прощален поглед подземната стаичка и всички, които бяха застинали в нея. Джо стоеше на един крак и гледаше безсмислено някъде в пространството. Стормгрен внезапно се разсмя и порови из джобовете си.

— Благодаря ти за гостоприемството, Джо — каза той. — Все пак ще ти оставя нещо за спомен.

Той се порови известно време в няколко късчета хартия и накрая изчисли какво е проиграл. После на един сравнително чист лист четливо написа:

Той сложи разписката близо до поляка и чу гласа на Карелен:

— Какво всъщност правите?

— Стормгренови винаги са си плащали дълговете. Ония двамата шмекеруваха, но Джо игра честно. Поне аз нито веднъж не забелязах да мошеничества.

Тръгна към вратата весел и безгрижен, сякаш подмладен с двадесет години. Металното кълбо отплава встрани и го пропусна да мине. Това трябваше да е някакъв робот. Сега той разбра как се е удало на Карелен да се домогне до пленника, скрит под пластовете скали, Бог знае на каква дълбочина.

— Вървете сто метра направо — каза кълбото с гласа на Карелен. — После ще завиете наляво и тогава ще ви дам по-нататъшни указания.

Стормгрен закрачи нетърпеливо напред, макар да разбираше, че няма нужда да бърза. Кълбото остана да виси зад него в коридора, сякаш прикриваше отстъплението.

След минута Стормгрен стигна до друго такова кълбо, което го очакваше на разклонението на коридора.

— Трябва да преминете още половин километър — каза кълбото. — Вървете наляво, докато не се срещнем пак.

Шест пъти Стормгрен се среща с тези кълба по пътя си към изхода. Отначало го удивяваха и той дори си помисли, че един и същ робот се изхитрява някак да го изпревари; после се досети — изглежда тези прибори бяха разположени във верига, по която се осъществяваше връзка с дъното на мината. При изхода на повърхността няколко часовоя бяха застинали в неправдоподобна скулптурна група под надзора на поредното вездесъщо кълбо. Малко по-далеч на склона лежеше същият летателен апарат, който винаги откарваше генералния секретар при Карелен.

Замаян от слънцето, Стормгрен постоя известно време. После видя наоколо ръждясалите и изпотрошени механизми на мината, зад които надолу по склона се простираше изоставено железопътно разклонение. На няколко километра в подножието на една планина започваше буйна гора, а още по-надалеч проблясваше голямо езеро. Като че ли се беше оказал някъде в Южна Америка, макар и да не можеше да определи защо остана с такова впечатление.

Влизайки в летателния апарат, Стормгрен хвърли последен бегъл поглед към входа на мината и застиналите до него хора. Отверстието в сребристата стена изчезна зад него и той се отпусна на познатия стол с въздишка на облекчение.

След малко той успя да си отдъхне дотолкова, че от глъбините на душата му се изтръгна само:

— И така?

— Съжалявам, че не можах да ви отърва по-рано. Но вие сигурно разбирате, че беше много важно да дочакаме там да се съберат всички ръководители.

— Значи вие… — заекна Стормгрен. — Вие какво, през цялото време сте знаели къде съм? Ако съм си мислел…

— Не бързайте — каза Карелен, — позволете ми поне да се доизкажа.

— Прекрасно, слушам ви — мрачно процеди Стормгрен.

Той започна да подозира, че е послужил всичко на всичко като примамка в хитроумен капан.

— Преди известно време пуснах след вас… можем да наречем това устройство „следотърсач“ — започна да обяснява Карелен. — Доскорошните ви приятели вярно предполагаха, че не съм в състояние да ви следвам под земята, макар че проследих дирите ви чак до самата мина. Подмяната в тунела беше остроумен трик, но когато първата кола престана да отговаря на сигналите, открих измамата и скоро отново ви открих. А после просто трябваше да се изчака. Знаех, че когато решат, че съм ви изгубил от погледа си, всички ще се съберат там и аз ще ги заловя веднага.

— Но вие ги освобождавате!

— До днес не можех да изясня кои точно от всичките два и половина милиарда души на вашата планета са истинските ръководители на нелегалното движение. Сега, когато са ми известни, съм в състояние да следя всяка тяхна стъпка и, ако се наложи, да наблюдавам всяко тяхно действие — до най-малките подробности. Така е много по-добре, отколкото да ги поставя под ключ. Каквото и да предприемат, сами ще издадат останалите. Те са поставени в безизходно положение и сами разбират това много добре. Вашето изчезване ще си остане за тях неразгадаема тайна — пред очите им се стопихте във въздуха.

Малката кабина се изпълни със звучния смях на Карелен.

— В определен смисъл се получи забавна история — продължи след миг той, — но целта й е много сериозна. Тревожат ме не няколкото десетки души от тази организация, а това как ще се отрази всичко на настроението на другите нелегални групи, които действат на други места.

Стормгрен замълча. Това, което чу, го утешаваше малко, но разбираше идеята на Карелен. Гневът на доскорошния пленник малко поутихна.

— Жалко е, че трябва да се постъпи така, когато ми остават броени седмици до оставката — каза след малко той, — но сега ще съм принуден да поставя охрана пред дома си. Следващия път могат да похитят Питър. Впрочем, той как се справяше без мен?

— През последната седмица го следих внимателно и нарочно не му помагах по никакъв начин. Като цяло се държа много добре, но такъв човек не може да ви замени.

— Негов късмет — някак засегнато отбеляза Стормгрен. — Между другото, не сте ли получили някакъв отговор? Все още ли не ви разрешават да се разкриете пред нас? Убеден съм, че сега това ще е най-силното оръжие на враговете ви. Хиляди пъти ми повториха, че няма да ви се доверят, докато не ви видят.

Карелен въздъхна.

— Не. Засега нямам никакви известия. Но знам какво ще ми отговорят.

Стормгрен прекъсна тази тема. Преди време би продължил да настоява, но сега в мислите му за пръв път се раждаше друг план. Спомни си думите на човека, който го разпитваше. Можеха ли наистина да се изобретят някакви прибори…

Това което отказваше да извърши под натиска на други, щеше може би да опита да стори по собствена воля.

Четири

Няколко дни по-рано Стормгрен дори не би повярвал, че ще бъде способен сериозно да обмисля подобно нещо. Може би мислите му приеха този обрат главно заради нелепата мелодрама с похищението — сега то му изглеждаше малко като блудкав телевизионен спектакъл. За пръв път в живота си Стормгрен се сблъска с прякото насилие, което никак не приличаше на словесните битки в заседателната зала. Сигурно жаждата за действие като вирус проникваше в кръвта му… или просто твърде бързо се вдетиняваше?

Движеше го изгарящото любопитство, а освен това нямаше нищо против да се разплати за шегата, която му погодиха. Вече му беше съвсем ясно, че Карелен се е възползвал от него като примамка. Дори да беше с най-добри намерения, Стормгрен не бе склонен да му прости толкова лесно.

Пиер Дювал никак не се изненада, когато Стормгрен се появи в кабинета му, без да го извести за това предварително. Бяха стари приятели и генералният секретар на ООН често посещаваше шефа на Бюрото за научни изследвания. Разбира се тази визита не би изненадала и Карелен, ако той или някой от подчинените му изведнъж насочеше там всевиждащите очи на своите прибори.

Отначало приятелите поприказваха за работата си и обмениха някои политически сплетни; после не съвсем уверено Стормгрен заговори за това, заради което бе дошъл. Разположен удобно в креслото си, старият французин слушаше — с всяка изминала минута веждите му все повече се повдигаха от учудване и накрая едва не достигнаха падащия на челото му перчем. Един-два пъти сякаш искаше да каже нещо, но се сдържа.

Когато Стормгрен свърши, ученият тревожно се огледа.

— А не мислите ли, че ни подслушва? — попита той.

— Едва ли е възможно. Карелен има, както се изрази, следотърсач, който ме охранява. Но това устройство не действа под земята, ето защо съм тук, във вашето подземие. Предполагам, че е убежище от всички видове радиация, нали? Карелен не е магьосник. Той знае къде съм сега, но не повече от това.

— Надявам се, че сте прав. И още нещо — не би ли било опасно, ако той узнае плановете ви? А той сигурно ще ги узнае.

— Ще рискувам. При това с него се разбираме добре.

Няколко минути физикът си поигра с един молив, мълчаливо загледан пред себе си.

— Задачата е трудна. Но ми допада — просто каза той. Наведе се към някаква кутия и извади оттам голям бележник — Стормгрен се изненада от размерите му.

— Така — Пиер Дювал започна поривисто да драска по хартията някакви стенографски знаци, които приличаха на негово изобретение. — Трябва да знаем всичко съвсем точно. Разкажете ми всичко, което знаете за стаята, където разговаряте. Не пропускайте нито една дреболия, дори и да ви се струва глупост.

— Няма кой знае какво за описване. Стените са метални, стаята е около осем квадратни метра, висока е около четири. Размерите на екрана са примерно метър на метър, поставен е върху маса… По-добре да го нарисувам.

Стормгрен набързо нахвърли чертежа на добре познатата стая и го подаде през бюрото на Дювал. Леко потръпна, защото си спомни как неотдавна стори същото. Какво ли беше станало със слепия уелсец и съюзниците му? Как им беше подействало внезапното му изчезване?

Намръщил челото си, французинът изучаваше чертежа.

— И това е всичко, което можете да ми кажете?

— Да.

Дювал сърдито изпухтя.

— А осветлението? Какво, да не би да седите в пълна тъмнина? А вентилацията, отоплението?…

Стормгрен се усмихна: Дювал бе верен на себе си — ядосваше се и от най-малкото.

— Целият таван е светещ, а въздухът, доколкото разбирам, идва от същата решетка, от която и звукът. Откъде излиза този въздух, съвсем не знам. Може би от време на време направлението на тягата се променя, но не съм го забелязал. Няма никакви радиатори и никакви признаци на отопление, но температурата в стаята винаги е нормална.

— С други думи, явно замръзват само водните пари, но не и въглеродният двуокис.

Стормгрен счете за нужно да се усмихне на старата общоизвестна шега.

— Казах ви всичко, според мен. Колкото до машинарията, която ме отнася до Карелен, не е много по-забележителна от кабина на асансьор. Разликата е, че има стол и маса.

Няколко минути двамата мълчаха — физикът старателно изпълваше бележника си със своите мънички заврънкулки. Стормгрен следеше графита на неговия молив и се питаше защо този човек — надарен с блестящи качества, непостижими за самия Стормгрен — наистина не беше станал известна величина в научния свят. Спомни си злите и не съвсем справедливи думи на един приятел от Държавния департамент: „На най-добрите си работници французите гледат като на нещо второкласно.“ Дювал беше пример за това, че в тези думи имаше частица истина.

Физикът кимна с удовлетворение сам на себе си и се наклони към Стормгрен, насочил в него молива си.

— Рики, а защо мислите, че този Кареленов телевизор, както го наричате, е наистина телевизор, а не илюзия?

— Никога не съм се съмнявал в това. Какво друго би могло да е?

— Казвате — „изглежда“? Тоест, външният му вид е както на нашите телевизори?

— Да, разбира се.

— Ето това ми се струва подозрително. Едва ли Свръхвладетелите ще използват такава груба техника — при тях по-скоро картината се образува направо във въздуха. А и за какво му е на Карелен да прибягва до помощта на телевизор? Простотата винаги е била най-доброто решение. Не ви ли изглежда правдоподобно, че този ваш телеекран е просто поляризирано стъкло?

Стормгрен така се ядоса на себе си, че минута-две не отвърна и само се рови в паметта си. Не беше се съмнявал в думите на Карелен нито веднъж, но впрочем нима Попечителят бе споменавал някога, че може да използва телевизора? Стормгрен не се беше съмнявал в това и изглежда с лекота бяха го измамили — използвали са естествения ход на човешката мисъл. Би могло да бъде така, ако разбира се догадката на Дювал беше вярна. Сякаш пак бързаше с изводите си — все още нищо не бе доказал.

— Ако сте прав — каза Стормгрен, — аз просто трябва да разбия стъклото…

Дювал въздъхна.

— Все тези профани в науката… Какво си мислите, че такова стъкло може да се строши без взрив? И още — дори да ви се удаде да го сторите, мислите ли, че Карелен диша въздух като нашия? А ако той си благоденства в хлорна атмосфера? Представяте ли си колко прекрасно би се получило и за двама ви?…

Стормгрен се почувства като глупак — можеше и сам да го съобрази.

— Добре, а какво предлагате вие? — попита той с досада.

— Трябва да обмисля всичко. Първо е нужно да си изясня вярна ли е моята теория и налага ли се някак да определя какво има зад стъклото. Впрочем, вземате ли със себе си куфарче с книжа, когато отивате при Свръхвладетелите? Не е ли това, което сега е у вас?

— Същото.

— Надявам се, че е достатъчно голямо. Не трябва да го променяме — може да бъде забелязано, особено ако Карелен е привикнал към него.

— Какво сте намислил? Може би ще пренеса таен рентгенов апарат?

Физикът се усмихна:

— Засега не знам, но нещо ще измислим. Ще ви кажа след една-две седмици… Знаете ли за какво ми напомня цялата работа?

— И още как — отвърна веднага Стормгрен. — За времената на нацистката окупация, когато сте майсторил радиопредаватели за нелегалното движение.

Дювал не успя да прикрие разочарованието си.

— Наистина, вече ми се е случвало да споменавам за това. Но ще ви кажа още нещо.

— Моля!

— Бихте могъл да загазите и тогава не искам и да знам за какво ви е тая машинария!

— Как така! Не бяхте ли вие този, който на времето вдигна големия шум за това, че ученият е отговорен пред обществото за своите изобретения? Честно да ви кажа, Пиер, срам ме е за вас!

Стормгрен сложи на масата дебела папка с изписани на машина листове и облекчено въздъхна:

— Най-после всичко е готово! Странно е като си помислиш, че в тези няколкостотин страници е заключено бъдещето на човечеството. Световна държава! Не се надявах, че ще доживея да видя и това със собствените си очи!

Той пъхна папката в куфарчето си, което стоеше само на десетина сантиметра от тъмния екран, обърнато с гърба си към него. От време на време Стормгрен, без сам да забележи, неспокойно прокарваше пръсти по ключалките, но тайното копче щеше да натисне в последната секунда, когато разговорът приключеше. Дювал се кълнеше, че Карелен няма да забележи нищо — но ако нещо се объркаше…

— Казахте ми, че имате новини за мен — продължи той, едва скривайки нетърпението си. — Какви са те?

— Да — отвърна Карелен. — Преди няколко часа ми съобщиха решението си.

Стормгрен бе удивен от този факт. Нима Попечителят беше в състояние да преговаря със своята планета, при положение че тя бе отдалечена на Бог знае колко светлинни години. Може би, според една от теориите на ван Риберг, той наистина се съветваше с някакъв гигантски компютър, способен да му даде отговор за всяка политическа стъпка.

— Лигата за освобождение и сие сигурно няма да са много доволни — продължи Карелен, — но обстановката малко ще се поразведри. Това, между другото, не трябва да се записва.

Често сте ми казвали, Рики, че както и да изглеждаме, човечеството бързо ще привикне с нашия облик. Това само доказва колко слабо е въображението ви. Самият вие може би бързо ще свикнете, но не забравяйте, че повечето от хората са недостатъчно образовани, за да бъдат изкоренени техните предразсъдъци и суеверия, трупани с години.

Не се съмнявайте, че знаем това-онова за човешката психология. Добре ни е известно какво ще стане, ако се разкрием пред вашия свят на днешното му равнище на развитие. Няма да навлизам в подробности дори с вас, но ми повярвайте. Ние твърдо ви обещаваме — и дано това да ви удовлетвори в някаква степен — че след петдесет години, когато при вас се сменят две поколения, ние ще излезем от корабите си и хората ще ни видят такива, каквито сме.

Стормгрен замълча — трябваше му време, за да свикне с чутото. Думите на Попечителя не му донесоха удовлетворението, което би изпитал по-рано. Този частичен успех наистина малко го изненада и за миг поразклати доскорошната му решителност. С времето истината щеше да излезе наяве — едва ли имаше нужда да се извърши замисленото, а и не беше благоразумно. Освен само от чист егоизъм — Стормгрен едва ли би живял още цели петдесет години.

Сякаш забелязал неговата разсеяност, Карелен допълни:

— Съжалявам, ако съм ви разочаровал, но в крайна сметка на вас вече няма да ви се налага да отговаряте за политиката на близкото бъдеще. Може би ви се струва, че страховете ни са напразни, но повярвайте — отдавна сме се убедили, че всеки друг път е опасен.

Стормгрен се задъха и нетърпеливо се наклони напред:

— Значи все пак хората някога са ви виждали!

— Не съм казал това — бързо възрази Карелен. — Вашата планета не е единствената, за която ние отговаряме.

Но Стормгрен бе настоятелен:

— Ние имаме много предания за това как някога Земята е била посещавана от небесни пришълци.

— Знам, чел съм отчетите на Института за древна история. Ако съдя по тези отчети — вашата Земя е кръстовище на всички пътища във Вселената.

— А може би за някои от пришълците не знаете — упорстваше Стормгрен. — Възможно е, дори ако ни следите хиляди години, което според мен е малко вероятно.

— Според мен, също — промълви Карелен.

Този неясен отговор не значеше нищо и тогава Стормгрен се реши.

— Карелен — малко рязко каза той, — аз ще нахвърлям текста на съобщението и ще ви го дам за одобрение. Но си запазвам правото да продължа да ви досаждам и ако открия някаква възможност, с всички сили да се постарая да разгадая тайната ви.

— В това не се и съмнявам — в отговора на Карелен се усещаше насмешка.

— И вие не сте против?

— Никак, но до известен предел — не си струва да се използва ядрено оръжие, отровен газ или каквото и да е, което би могло да подкопае дружеските ни отношения.

Стормгрен се запита дали Карелен се догажда за нещо и до каква степен. Той се шегуваше, но в шегата му прозираше разбиране, а може би дори и поощрение. Стормгрен не бе сигурен.

— Радвам се да чуя това — каза той, като се стараеше гласът му да не издаде неговото вълнение.

Стана и затвори куфарчето си. Пръстите му леко докоснаха ключалката.

— Сега ще напиша съобщението — повтори той — и още днес ще ви го предам по телетайпа.

Докато говореше това, той натисна тайния бутон и разбра, че страховете му са били напразни. Възприятията на Карелен не бяха по-тънки от човешките. Попечителят разбира се нищо не беше забелязал, защото докато се прощаваха той произнесе думите-шифър, с които се разкриваше входът и гласът му прозвуча както винаги.

Въпреки това Стормгрен се почувства като крадльо, който се изнизва от магазин под зоркия поглед на детектив и когато стената се закри зад него, без да остави никаква следа от входа, от него се изтръгна въздишка на облекчение.

— Съгласен съм, че досегашните ми теории не бяха много удачни — каза ван Риберг. — И все пак какво ще кажете сега?

— Непременно ли трябва да го знаете? — въздъхна Стормгрен.

Питър сякаш не забеляза въздишката му.

— Всъщност това не е моя мисъл — скромно призна той. — Натъкнах се на нея в един разказ на Честъртън. Да допуснем, че Свръхвладетелите скриват точно това — че няма какво да крият?

— Звучи ми сложно, не ви разбрах — каза Стормгрен, но любопитството му бе провокирано.

— Ето какво имам пред вид — разпалено продължи ван Риберг. — Според мен, физически те изглеждат като нас, хората. Те разбират, че ще сме търпеливи, ако ни управляват някакви въображаеми същества…, е, всъщност съвсем различни, превъзхождащи ни многократно с разума си. Но човечеството, такова каквото е то, не би приело да се подчинява на себеподобни.

— Доста изобретателно, каквито са всичките ви теории — каза Стормгрен. — Добре би било да номерирате опусите си, като в творчеството на композиторите. Щеше да ми е по-лесно да ги проследявам. Сега може да се възрази…

В този момент съобщиха за посетител и в кабинета влезе Александър Уейнрайт.

Стормгрен се запита какво ли си мисли той в този момент и, разбира се, дали все пак Уейнрайт не е свързан с неговите похитители. Не изглеждаше да е така — сигурно Уейнрайт искрено отхвърляше насилието. Крайното крило на Лигата за освобождение безнадеждно се опозори и едва ли скоро щеше да посмее отново да заяви за себе си.

Ръководителят на Лигата прочете текста на съобщението много внимателно. Стормгрен се надяваше, че Уейнрайт ще оцени този знак на внимание — тази мисъл му бе подсказал Карелен. Само след дванадесет часа всички хора по Земята щяха да узнаят обещанието, което бе дадено на техните внуци.

— Петдесет години — замислено произнесе Уейнрайт. — Доста ще почакаме.

— За хората това може и да е дълъг срок, но не и за Карелен — възрази Стормгрен. Едва сега той започна да разбира тънките сметки на Свръхвладетелите. Сегашното решение им даваше покой, необходима по тяхно мнение отсрочка и, в същото време, лишаваше Лигата от здрава почва под нозете й. Разбира се, Лигата нямаше да се примири, но оттук нататък позицията й беше много по-слаба. Естествено Уейнрайт също разбираше това.

— За петдесет години всичко ще бъде изгубено — с горчивина каза той. — Никой от тези, които помнят нашата независимост, няма да е сред живите — човечеството ще изтърве връзката със своите предци.

„Думи, празни думи — помисли си Стормгрен. — Думи, за които по-рано хората са воювали и са умирали, и за които никога вече няма нито да умират, нито да се бият. И от това светът ще стане по-хубав!“

Докато гледаше след отиващия си Уейнрайт, той се запита колко ли още грижи ще създава Лигата за освобождение в близките десетилетия. И се зарадва от мисълта, че това вече ще бъде работа на неговия приемник.

Само времето бе в състояние да излекува някои недъзи. Злодеят можеше и да бъде унищожен, но какво да се прави с добрия човек, упорит в заблужденията си?

— Ето го вашето куфарче, съвсем като ново — каза Дювал.

— Благодаря — Стормгрен все пак придирчиво огледа куфарчето си. — Сега може би ще ми обясни някои неща, а също така и как ще постъпваме занапред.

Физикът явно бе зает повече с мислите си.

— Едно не мога да разбера — каза той. — Защо това ни се размина толкова лесно? Ако бях на мястото на Карел…

— Но не сте на негово място. Не се отвличайте, приятелю. Какво открихме все пак?

— Ох, тези пламенни, нетърпеливи северняци! — въздъхна Дювал. — Ние измайсторихме нещо като радар с малка мощност. Покрай радиовълните с много висока честота, той работи още и с крайните инфрачервени, а също и с всички вълни, които навярно не може да види нито едно живо същество, колкото и причудливо да са устроени очите му.

— А откъде знаете това със сигурност? — попита Стормгрен, учуден, че тази чисто техническа задача му е любопитна.

— Е, не можем да го твърдим с абсолютна сигурност — неохотно призна Дювал. — Но нали Карелен ви вижда при обичайно осветление? Следователно очите му са сходни с нашите и възприемат светлинните вълни в същите предели. Така или иначе апаратът заработи. Убедихме се, че направо зад този ваш телеекран има голяма стая. Дебелината на екрана е около три сантиметра, а помещението зад него има не по-малко от десет метра в дълбочина. Не ни се удаде да различим ехото от далечната стена, но това трудно можеше да се очаква при тази мощност, а на по-голяма не се решихме. И все пак ето какво получихме.

Той прехвърли, към Стормгрен лист фотохартия, по който минаваше една единствена вълнообразна линия. На едно място линията бе отскочила рязко нагоре и образуваше нещо като остър зъб — сякаш е било регистрирано слабо земетресение.

— Виждате ли този зъб?

— Да, а какво е това?

— Нищо друго, освен Карелен.

— Боже мой! Сигурен ли сте?

— Не е трудно за разгадаване. Той седи, или стои, или дявол знае как се разполага там, от другата страна на екрана на около два метра. Ако разделителната способност на апарата бе малко по-голяма, щяхме дори да изчислим неговия ръст.

Стормгрен смутено разглеждаше малкото отклонение върху листа. Досега нямаше никакви доказателства, че Карелен е материално същество. Това бе само косвено доказателство, но Стормгрен не се съмняваше ни най-малко.

— Трябваше да изчислим още нещо — до каква степен този екран пропуска обичайната светлина. Мисля, че си го представихме достатъчно точно. Дори и да сме сгрешили в някой десетичен знак, не е толкова важно. Вие сигурно знаете, че няма такова поляризирано стъкло, което съвсем не би пропускало лъчите в една посока. Цялата работа е в това как са разположени източниците на светлина. Карелен е в затъмнена стая, а вие сте осветен. Така стоят нещата. — Дювал се усмихна. — Ние обаче ще ги променим.

С вид на фокусник, който вади незнайно откъде цяло котило бели зайчета, той бръкна в шкафа на бюрото си и измъкна оттам нещо като електрическо фенерче стар модел. В края си то рязко се разширяваше — като някакъв странен револвер или като древна късоцевка, подобна на тромпет.

Дювал се усмихна.

— Не е толкова страшно, колкото изглежда. Трябва само да допрете дулото до екрана и да натиснете копчето. За десет секунди ще се включи силен прожектор и вие ще успеете да разгледате другата стая. Целият сноп лъчи ще премине през екрана и доста добре ще освети вашия приятел.

— А това няма ли да навреди на Карелен?

— Не, ако движите светлината отдолу нагоре. Тогава очите му ще успеят да привикват с нея — мисля, че рефлексите му са сходни с нашите; не ни е нужно да го ослепяваме.

Стормгрен нерешително огледа оръжието и го претегли на ръка. В последните седмици го тормозеше съвестта му. Като се изключи обидната понякога прямота, Карелен винаги се бе държал съвсем приятелски с него и сега, когато наближаваше краят на техните срещи, никак не му се искаше да разруши по някакъв начин тези дружески отношения. Но той беше предупредил Попечителя, а и сам Карелен сигурно отдавна би се разкрил пред хората, ако бе свободен в избора си. Стормгрен беше твърдо решен — когато приключи и последната им беседа, той ще погледне Карелен в лицето.

Ако, разбира се, Карелен имаше лице.

Отначало Стормгрен се тревожеше, но бързо се успокои. Почти през цялото време говори Карелен, изплитайки речта си като дантела от мъдри и цветисти изрази, както се бе случвало неведнъж. Това някога изглеждаше на Стормгрен най-поразителното и най-неочакваното Кареленово дарование. Сега това красноречие не му приличаше на чудо, защото знаеше, че както почти всички способности на Попечителя и тази не е някакъв рядък талант, а само плод на един могъщ ум.

Когато Карелен забавяше хода на мислите си, както съответстваше на човешката реч, той имаше време за разни стилистични изисканости.

— Няма нужда нито вие, нито вашият приемник да се вълнувате толкова от Лигата за освобождение, дори когато тя се опомни от обзелото я сега униние. Вече месец тя е по-тиха от водата и по-ниска от тревата — и даже да добие отново кураж, в близките години няма да представлява опасност. Истина е, доколкото си струва да се ценят сведенията за действията на противника, че Лигата е много полезна организация. Ако някога за нея възникнат финансови затруднения, може би ще ми се наложи да й заема пари.

Често бе трудно да се разбере дали Карелен говори сериозно или се шегува. Стормгрен слушаше, запазил старателно невъзмутимия си вид.

— Много скоро Лигата ще изгуби още един повод за своите нападки. Досега имаше много протести, понякога съвсем детински, срещу особената роля, която вие играете в последните години. В началото на моето попечителство това положение представляваше за мене голяма ценност, но сега, когато вашият свят върви по пътя, който аз му открих, можем да се откажем от това посредничество. Занапред няма да поддържам толкова пряка връзка със Земята и задълженията на генералния секретар до голяма степен ще придобият първоначалната си форма.

В близките петдесет години ще има още доста кризисни моменти, но и това ще мине. Чертите на вашето бъдеще са достатъчно ясни и ще дойде денят, когато всички днешни трудности ще бъдат забравени — колкото и да е дълга паметта на човечеството.

Последните думи прозвучаха така странно, така многозначително, че Стормгрен целият изстина. Несъмнено, Карелен не допускаше грешки и неточности — всяка негова дума, дори най-непредпазливата, винаги беше претеглена и разчетена с микроскопична точност. Но да се задават въпроси, които сигурно щяха да останат без отговор, нямаше време — Попечителят отново смени темата.

— Вие често сте ме питали за по-далечните ни планове. Разбира се, създаването на Световна държава е само първата стъпка. Вие ще видите как тя възниква, но промените ще се извършат така неуловимо, че малко хора ще забележат това. После ще мине известно време на укрепване, а за това време човечеството ще бъде готово да ни приеме. И тогава ще настане денят, в който ще изпълним това, което ви обещахме. Много съжалявам, че вас няма да ви има.

Стормгрен гледаше без да мигне — погледът му се бе устремил далеч зад тъмната преграда на екрана. Той се вглеждаше в бъдещето и си представяше деня, който нямаше да види — дългоочаквания ден, когато огромните кораби на Свръхвладетелите щяха най-после да се спуснат на Земята и да разкрият тайната си пред очите на човечеството.

— В този ден — продължи Карелен, — хората ще изпитат това, което сега не може да се нарече и шок. Но те бързо ще се оправят от стреса — психиката им дотогава ще е по-укрепнала от тази на техните предци. Ние ще станем привична и неизменна част от тяхното съществуване и когато ни срещнат, няма да им се сторим толкова… странни…, както бихме ви се сторили на вас.

Досега Карелен не бе изричал подобни мисли на глас, но Стормгрен не се удиви. Беше уверен, че познава малка част от личността на Попечителя, но истинският Карелен му бе непознат, а може би беше и недостъпен за човешките разбирания. И не за пръв път той създаваше у Стормгрен чувството, че този истински Карелен е вглъбен в нещо друго, а управлението на Земята заема съвсем малко място в неговите мисли — с такава лекота абсолютен световен шампион по шахмат би играл шашки.

— А какво ще стане по-нататък? — тихо попита Стормгрен.

— Тогава за нас ще започне истинската работа.

— Често съм гадал в какво може да се състои тя. Да създадете в нашия свят ред, да направите хората по-културни, по-възпитани — това разбира се е само средство, а вие имате някаква цел. Може би някога и ние ще излезем в космоса и дори ще можем да помагаме в работата ви?

— В известен смисъл, да — каза Карелен. В гласа му така явно прозвуча необяснима печал, че на Стормгрен сякаш му се сви сърцето.

— А ако все пак опитът ви с човечеството се окаже несполучлив? Това ни се е случвало в отношенията с други народи. Сигурно и на вас не всичко ви се удава?

— Да — каза Карелен толкова тихо, че Стормгрен едва го чу. — И на нас не всичко ни се удава.

— Как постъпвате в такива случаи?

— Изчакваме…, и опитваме пак.

Помълчаха малко — някакви пет секунди. И когато Карелен проговори отново, думите му завариха Стормгрен неподготвен.

— Прощавайте, Рики!

Карелен го преметна…, може би вече беше късно! Стормгрен се вцепени, но само за миг. И на секундата, много ловко — не напразно бе тренирал — извади заветното фенерче и го притисна към екрана.

Боровете достигаха почти до самата вода, между тях и езерото стоеше само широката няколко метра ивица на брега, обрасъл с трева. Когато времето беше топло, Стормгрен, без да се интересува от своите деветдесет години, се разхождаше всяка вечер по този бряг, отиваше до пристанището, гледаше как във водата гасне отражението на залеза и се връщаше вкъщи, преди откъм гората да повее хладният нощен въздух. Този простичък обред му доставяше истинско удоволствие — струваше му се, че няма да се откаже от него, докато го държаха краката.

В далечината от запад нещо летеше бързо и ниско над самото езеро. В тези краища самолети се появяваха рядко, като се изключат редовните пътнически полети, при които самолетите прелитаха на голяма височина и през деня, и през нощта. Но те не се забелязваха — само от време на време можеше да се види в синевата на стратосферата бялата следа на па̀рите, останали след тях. А това беше малък вертолет и явно се насочваше право към него. Стормгрен огледа брега и разбра, че не може нито да избяга, нито да се скрие. Повдигна примирено раменете си и се отпусна на дървената пейка в края на пристана.

Репортерът бе необикновено почтителен и Стормгрен дори се удиви. Той почти забрави, че не само беше най-старият от всички държавни мъже, но и че вън от пределите на своята родина бе почти легендарна личност.

— Мистър Стормгрен — започна неканеният гост, — неудобно ми е да ви безпокоя, но може би ще се съгласите да коментирате току-що полученото съобщение за Свръхвладетелите?

Стормгрен леко повдигна веждите си. След толкова много години той все още споделяше неприязънта на Карелен към подобни въпроси.

— Едва ли мога да прибавя много към това, което е написано по-рано.

Репортерът впи в него изпитателния си до странност поглед.

— А на мен ми се струваше, че можете. Сега неочаквано изплува твърде интересна случка. Преди около трийсет години един работник от Бюрото за научни изследвания е изобретил за вас някакъв твърде забележителен прибор. Надявам се, че ще ни разкажете нещо за това.

Стормгрен замълча, унесен в спомените си за миналото. Не се изненадваше, че са разкрили тайната му. Напротив, беше удивително, че толкова много време тя остана неразкрита.

Той се изправи и тръгна по пристана към брега — репортерът вървеше след него, изостанал на няколко крачки.

— В този слух има частица истина — каза Стормгрен. — Когато бях за последен път на кораба на Карелен, взех със себе си този апарат с надеждата, че ще успея да видя Попечителя. Това не беше много умна постъпка, но… какво, тогава бях само на шейсет. — Той тихо се засмя, а после довърши: — Не си струваше заради тази глупава история да летите толкова надалеч. Фокусът, знаете ли, не се получи.

— Нищо ли не видяхте?

— Съвсем нищо. Боя се, че ще ви се наложи да чакате, но…, в края на краищата, остават само двадесет години!

Двадесет години. Да, Карелен беше прав. Тогава светът ще е готов да приеме това, за което никак не беше готов преди трийсет години — когато Стормгрен по същия начин излъга и Дювал.

Карелен му вярваше и Стормгрен предаде доверието му. Нямаше никакви съмнения, че Попечителят е знаел за неговия замисъл от самото начало, предвидил е и е разчел всичко до последната секунда.

Иначе огромното кресло нямаше да е празно, щом на него блесна кръглият лъч на прожектора! В страха си, че е закъснял, Стормгрен мигновено беше придвижил светлината нагоре. Когато забеляза металната врата, два пъти по-висока от човешки ръст, тя вече се затваряше — бързо, доста бързо, но не достатъчно.

Да, Карелен му се доверяваше, не желаеше още дълго да го терзае с неразрешимата загадка в залеза на неговия живот. Попечителят не се реши открито да наруши забраната на неведомите сили, които стояха над него (дали и те принадлежаха към неговия род?) — но беше направил всичко, което можеше. Така нямаше да му се налага да отстоява невинността си. И Стормгрен знаеше — с постъпката си Карелен доказваше, че наистина е привързан към своя приятел. Може би това бе само привързаността на човека към неговото предано и умно куче, но чувството беше искрено и през целия си живот Стормгрен, рядко бе изпитвал по-голямо удовлетворение.

„И на нас не всичко ни се удава.“

„Да, Карелен — мислеше си Стормгрен, — това беше истина. Нали и ти самият претърпя поражение в зората на човешката история? И колко жесток е бил този неуспех, щом неговото гръмовно ехо премина през вековете и страхът от него владя народите на Земята, докато те не излязоха от детството си. Имате ли сили да надделеете дори за половин век над властта на всички митове и предания в нашия свят?“

Стормгрен беше сигурен, че втори неуспех няма да има. Когато Свръхвладетелите отново се срещнеха с хората, щяха да завоюват доверието и приятелството им, които нямаше да могат да бъдат разрушени дори от потреса при срещата с техния познат облик. По-нататък те и човечеството щяха да продължат рамо до рамо и неведомата трагедия, която беше помрачила миналото, щеше завинаги да потъне в сумрака на доисторическите времена.

На Стормгрен му беше хубаво да се надява, че един ден, когато Карелен ще бъде свободен отново да стъпи на Земята, той ще отиде там, в северните гори, и тихо ще постои до гроба на първия от хората, който стана негов приятел.