Краят на детството

Петнадесет

— Не, ти само виж! — избухна Джордж Грегсън и хвърли вестника през масата. Джийн не успя да го хване и той се пльосна върху закуската. Джийн търпеливо изчисти хартията от сладкото и прочете възмутителния абзац, като се стараеше да изобрази на лицето си неодобрение. Това й се удаваше зле — тя твърде често беше на едно и също мнение с критиците. Обикновено тя премълчаваше еретичните си възгледи и то не само заради мира и спокойствието в къщи. Джордж охотно приемаше от нея (а и от всеки друг) похвали, но когато тя се осмеляваше да го упрекне за нещо в работата му, й се налагаше да изслуша убийствена тирада за това, че е невежа и нищо не разбира от изкуство!

Джийн прочете два пъти рецензията и се предаде. Рецензентът сякаш беше съвсем доброжелателен и тя го каза на Джордж:

— Изглежда спектакълът му е харесал. От какво всъщност си недоволен?

— Ето от какво — озъби се Джордж и тикна пръста си в средата на колоната. — Прочети го още веднъж.

— „Особено радваше очите нежнозеленият пастелен тон на фона в балетната сцена“. Е, и какво?

— Той изобщо не е зелен! Знаеш ли колко време изгубих, докато постигна този син оттенък! А какво се получава? Или някакъв тъп осветител е объркал цветовата настройка, или това магаре рецензентът има телевизор-далтонист. Слушай, а какъв цвят имаше фонът на нашия екран?

— Ъ-ъ… не помня — призна си Джийн. — Тогава Пупса изведнъж се разпищя и трябваше да отида да видя какво става с нея.

— А — отрони примирено Джордж. Беше ясно, че отвътре още му кипи и скоро ще избухне пак. Така и стана, но взривът беше по-безобиден. — Намерих ново определение за телевизор — избоботи той. — Това е апарат, който пречи на взаимното разбирателство между художник и зрител.

— И какво ще правиш тогава? — попита Джийн. — Ще се върнеш към обичайния театър?

— А защо не? Точно за това си мисля. Помниш ли какво писмо получих от Новата Атина? Те отново ми писаха и този път искам да им отговоря.

— Това ли било? — Джийн като че се разтревожи. — Според мен всички там са малко чалнати.

— Това може да се изясни само по един начин. В близките две седмици ще отида и ще видя що за хора са те. Имай пред вид, че печатат и в стихове, и в проза — при това не мирише на никакво вмешателство. Там има няколко души, които са наистина талантливи.

— Ако си въобразяваш, че ще подскачам около огъня и ще се обличам с животински кожи, силно се…

— Не говори глупости! Това са басни. В Колонията има всичко необходимо, за да се живее човешки. Просто са се отказали от излишен разкош. И после, вече две години не съм ходил до Тихия океан. Какво лошо има в това да отидем там двамата?

— Това да — каза Джийн, — но не съм съгласна нашият син и Пупса да раснат като диви полинезийци.

— Няма да раснат като диваци — каза Джордж. — Обещавам ти това.

И той беше прав, макар и не в този смисъл, който имаше предвид.

— Както сте видели при кацането си, нашата Колония е разположена на два острова, съединени с дига — каза дребното на ръст човече, което стоеше в другия край на верандата. — Този е Атина, а другия остров кръстихме Спарта. Той е доста див и скалист — отлично място за спорт и тренировки. — Той стрелна с поглед коремчето на своя гост и Джордж смутено се сви в плетеното кресло. — Между другото, Спарта е угаснал вулкан. В крайна сметка геолозите ни уверяват, че е угаснал, ха-ха-ха!

Но да се върнем към Атина. Както се досещате, Колонията беше замислена, за да се създаде едно независимо и здраво огнище на културата, което да съхрани традициите в изкуството. Трябва да се спомене, че преди да се захванем с това, бяха проведени много задълбочени изследвания. По същество образът на построеното тук от нас общество се основава на доста сложни математически изчисления — няма да се преструвам, че те са ми ясни. Знам само, че математици-социолози са изчислили точно колко трябва да бъде населението в Колонията, какви точно трябва да са тези хора и, най-важното, на какви закони трябва да се опира тя, за да просъществува дълго време и да е устойчива.

Управлява ни Съвет, съставен от осем директори, които представят Производството, Енергетиката, Общественото устройство, Изкуството, Икономиката, Науката, Спорта и Философията. Нямаме постоянен президент или председател. Техните задължения приема поред всеки един от директорите за една година.

Сега в Колонията има малко повече от петдесет хиляди души и остава съвсем малко до идеалната численост. Ето защо оглеждаме всеки един от новите доброволци. Разбира се, има някои пукнатини — не ни достигат няколко талантливи специалисти.

Тук, на острова, ние се опитваме да съхраним независимостта на човечеството поне в изкуството. Не изпитваме враждебност към Свръхвладетелите — просто искаме да ни оставят сами на себе си. Когато Свръхвладетелите унищожиха старите държави и този начин на живот, към който хората бяха привикнали през цялата своя история, заедно с лошото беше погубено и немалко добро. Животът ни стана безметежен, но също така безлик и блудкав. Културата ни е мъртва — за цялото време на господството на Свръхвладетелите не е създадено нищо ново. Съвсем ясно е защо. Няма към какво да се стремим вече, няма за какво да се борим и сякаш малко повечко станаха различните развлечения. Всеки ден радиото и телевизията по различни канали предават програма с общо времетраене около петстотин часа — замисляли ли сте се за това? Ако изобщо не спиш и не се занимаваш с нищо друго, би могъл да видиш едва една двадесета част от всичко, с което би могъл да се развличаш — достатъчно е да щракнеш копчето! И човек се превръща в някакъв сюнгер — поглъща всичко, но нищо не създава. Известно ли ви е, че сега всеки проседява средно по три часа ежедневно пред екрана? Скоро всички хора ще престанат да живеят собствения си живот. Ще губят по цял работен ден, за да не пропуснат нещо от многосерийната история за някакво измислено семейство!

Тук, в Атина, за развлечения се губи не повече от необходимото време. При това става дума не за записи и киноленти, а за игра на живо. В нашата община спектаклите и концертите се провеждат винаги при почти пълна зала, а това е много важно за изпълнителите и художниците. Между другото, разполагаме с превъзходен симфоничен оркестър — вероятно един от шестте най-добри в света.

Но аз не искам да се доверите само на моите думи. Обикновено тези, които искат да дойдат в Колонията, отначало ни гостуват няколко дни и я изучават. Ако почувстват, че искат да се присъединят към нас, ние им предлагаме ред психологически тестове и това всъщност е главната линия на нашата отбрана. Обичайно отказваме на около една трета от кандидатите по причини, които не хвърлят върху тях ни най-малка сянка и вън от Колонията нямат никакво значение. Тези, които са издържали изпита, се връщат вкъщи, за да уредят нещата си и после идват обратно при нас. Някои премислят и се отказват, но това става много рядко и почти винаги поради лични обстоятелства, които не зависят от тях. Сега нашите тестове са безгрешни — неизменно ги издържат хора, които наистина искат да бъдат с нас.

— А ако някой се засели тук и после изведнъж промени решението си? — попита с тревога Джийн.

— Тогава може да си отиде. Никой не би му попречил. Така се е случвало два пъти.

Настъпи дълго мълчание. Джийн погледна към Джордж, който замислено поглаждаше бакенбардите си — бяха нова мода сред хората на изкуството. Засега отстъплението не бе отрязано и тя можеше да не се безпокои. Изглежда тази Колония беше интересно място и като че ли не бе някаква шантава приумица, както се опасяваше тя. Сигурно щеше да се хареса и на децата. В края на краищата това беше най-важното.

След половин месец те дойдоха в Колонията. Едноетажният дом не бе много просторен, но за четиричленно семейство беше напълно достатъчен. Имаше и всички уреди, които облекчаваха готвенето, чистенето и прочие. Джийн трябваше да признае, че не я грозеше завръщане към робството на средновековната домакиня. Впрочем малко я обезпокои откритието, че там има кухня. Обикновено на места с толкова население имаше Линия за доставки — набираш номера на Централата и след пет минути получаваш желаните блюда. Джийн си помисли, че независимостта е прекрасно нещо, но тук като че бяха попрекалили. Нима щеше да й се налага да се грижи и за облеклото на семейството си? Оказа се все пак, че няма такава опасност — между автоматичната миячна машина и радарната печка нямаше чекрък…

Навсякъде в къщата, освен в кухнята, беше съвсем голо и празно. Те бяха първите заселници тук и нямаше как тази стерилна аптечна чистота да се превърне веднага в домашен уют. Сигурно децата като някаква закваска щяха да ускорят този процес. Дори и в момента (Джийн не подозираше за това) във ваната гинеше злощастната жертва Джефри — този млад човек не виждаше никаква коренна разлика между обикновена и солена вода.

Джийн се приближи към още незавесения прозорец и погледна към Колонията. Несъмнено беше красиво място. Къщата беше на западния склон на един невисок хълм — единственият, които се извисяваше в Атина. На два километра на север се виждаше тясната дига, която като острие на нож разсичаше водите на океана. По нея можеше да се стигне до Спарта. Този скалист остров, увенчан с мрачния конус на вулкан, на моменти плашеше Джийн — изглеждаше й толкова неподходящ за мирната Атина съсед. Можеха ли учените да знаят със сигурност, че вулканът никога вече няма да се събуди и да погуби всичко наоколо?

В далечината се появи явно неумел велосипедист, който уморено изкачваше склона не по пътя, а в сенките на палмите. Беше Джордж, които се завръщаше от първото си съвещание. Джийн прекъсна мислите си, решена да се захване най-сетне с домакинството — имаше много работа.

Тракане и метален звън възвестиха за пристигането на велосипедиста. Джийн се сети, че трябва да се научат и двамата да карат добре велосипед. Това бе още една неочаквана особеност на островния живот. На колонистите не се разрешаваше да имат автомобили, но всъщност те бяха и излишни — най-дългият път тук нямаше и петнайсет километра. Съществуваше различен обществен транспорт — товарни, санитарни и пожарни коли, чиято скорост, като се изключат спешните случаи, беше ограничена на петдесет километра в час. Затова жителите на Атина не страдаха от заседнал живот, от улични задръствания, от аварии и от катастрофи.

Джордж бързо целуна жена си по бузата и с въздишка на облекчение се отпусна в най-близкото кресло.

— Уф! — изпухтя той и изтри потта от челото си. — На изкачването всички ме задминаваха, така че явно може да се привикне. Между другото, вече съм свалил десет килограма.

— Как мина денят? — попита Джийн, както се полага на добрата съпруга. Тя се надяваше, че Джордж ще си почине малко и ще й помогне да разопаковат нещата.

— Всичко върви отлично. Запознах се с маса народ. Разбира се, не запомних и половината, но като че ли всички са чудесни хора. Театърът е много добър — повече от това не би могло и да се желае. Тази седмица започваме работа по пиесата на Шоу „Завръщане в Матусаил“. Възложени са ми декорите и цялото оформление. Сам ще съм си господар — а не като преди, когато десет човека ми даваха акъл — това прави, онова не прави! Да, мисля, че тук ще ни бъде добре.

— А велосипедите?

Джордж намери сили да се усмихне.

— Е — каза той, — след две седмици това хълмче няма да го усещам.

Той не беше съвсем уверен в това, но се оказа прав. Макар че трябваше да мине още цял месец, преди Джийн да престане да тъгува за аеромобила и да открие какви чудеса може да си приготвя човек в собствената кухня.

Нова Атина беше възникнала и се развиваше не така естествено и сама по себе си, както античният град, чието име беше приела. Устройството на Колонията беше измислено и изчислено до най-малките подробности. То беше резултат от многогодишни изследвания, над които работеха забележителни хора. Отначало това бе открит заговор срещу Свръхвладетелите, в който имаше предизвикателство ако не срещу тяхното могъщество, то поне срещу политиката им. Основателите на Колонията почти не се съмняваха, че Карелен ще съкруши техните планове, макар че Попечителят не помръдна и пръста си — сякаш не бе и забелязал нещо. Но това не ги успокояваше много, както можеше да се предполага. Карелен нямаше закъде да бърза и може би все още подготвяше ответен удар. А може би беше убеден, че идеята им и без това е обречена на провал и той няма защо да се меси.

Всички предсказваха провал за Колонията. Но нали и в далечното минало, когато хората все още не са имали и понятие от закономерностите на общественото развитие, са се зараждали доста общности, основани на религиозни или философски цели. Наистина, в по-голямата си част те са се оказвали кратковременни, но е имало и такива, които са оцелявали. А Нова Атина се основаваше на най-здравите устои, които можеше да създаде съвременната наука.

Колонията беше създадена на островите по много причини. Немаловажни бяха чисто психологическите съображения. Разбира се, във века на общодостъпните въздушни връзки нямаше никакъв проблем да се прелети океанът, но все пак човек се чувстваше някак изолиран. При това, поради ограниченото пространство на острова, Колонията не можеше да стане прекалено многолюдна. Населението не трябваше да превишава сто хиляди души, за да не бъде изгубено предимството на сплотената малка общност. Между другото, основателите на Колонията се стремяха всеки жител на Нова Атина да се запознава с всички останали, които споделят еднакви с неговите интереси и с още-два три процента от другите колонисти.

Началото на Колонията беше положено от един нов Мойсей, който подобно на библейския герой също не доживя до влизането в обетованата земя — Колонията беше основана три години след смъртта му.

Той беше роден в страна, която доста късно извоюва самостоятелността си, а поради това и просъществува кратко време. Може би тази беше главната причина там да изживеят тежко края на националната независимост — бе тъжно да се изгуби мечтата, която се е сбъднала току-що и към която си се стремил векове наред.

Бен Саломон не беше фанатик, но въпреки това детските спомени до голяма степен определяха философията, която му бе съдено да претвори в действие. Той още помнеше живота преди идването на Свръхвладетелите и съвсем не желаеше да го върне. Както много други разумни хора, той беше напълно способен да оцени направеното от Карелен за човечеството, макар че с тревога се опитваше да разгадае крайната цел на Попечителя. Понякога си мислеше, че въпреки всемогъщия си ум и безкрайните си познания Свръхвладетелите не разбират по същество хората и дори от най-добри подбуди могат да направят жестока грешка. А може би, самоотвержено предани на реда и справедливостта, решили да преобразят света на хората, те можеха да разрушат човешката душа?

Упадъкът едва се забелязваше, макар и да не беше трудно да се видят първите признаци на израждането. Саломон не беше художник, но добре познаваше и ценеше изкуството. Той разбираше, че неговите съвременници по никакъв начин не можеха да се мерят с великите майстори от миналото. Може би в далечното бъдеще потресът от срещата с цивилизацията на Свръхвладетелите щеше да бъде изживян и всичко щеше да се уреди. А може би това нямаше да стане и хората трябваше да се застраховат за всеки случай.

Тази застраховка всъщност беше Нова Атина. За създаването й бяха необходими двадесет години и няколко милиарда фунта — не толкова много за богатството на света. Нищо съществено не се измени през първите петнадесет години, но за последните пет настъпиха много промени.

Саломон нямаше да постигне нищо сам, ако не беше убедил шепата световноизвестни хора на изкуството, че замисълът му е разумен и осъществим. Те откликнаха не защото идеята беше важна за цялото човечество, а по-скоро от известно честолюбие. Но когато бяха проникнати от тази мисъл, светът ги чу и ги подпомогна със съчувствие и пари. Така беше въздигната блестящата фасада на таланта и страстта и зад нея осъществяваха плана си истинските строители на Колонията.

Всяко общество се състои от отделни хора и поведението на всеки един е непредсказуемо. Но ако се вземат достатъчно хора от основните категории, започват да се проявяват някакви общи закони — това отдавна е открито от застрахователните компании. Няма възможности да се предскаже например кой колко ще живее, но средната смъртност може да се изчисли доста точно.

Имаше и други, по-малко очевидни закономерности, които бяха занимавали математиците от началото на двайсети век Винер и Рашавески. Те твърдяха, че такива явления като икономическите кризи, последствията от надпреварата във въоръжаването, устойчивостта на обществените групи, резултатите от парламентарните избори и прочие се подават на чисто математически анализ. Сериозна трудност в това представляваше големият брой променливи величини, много от които трудно се изразяваха с числови понятия. Не можеше просто да се начертае серия от криви линии и безотговорно да се заяви: „Когато се достигне тази точка, ще започне война“. Не можеха и да се пренебрегнат абсолютно случайните събития — например убийството на важна политическа личност или последствията от някакво научно откритие, а още повече — стихийните бедствия от рода на земетресения или наводнения. А такива събития повече от всичко друго можеха да повлияят на големи маси от хора и дори на цели пластове от обществото.

Всички знания, търпеливо събирани през последното столетие, позволяваха да се постигне много. Задачата щеше да бъде неизпълнима, ако не съществуваха големите изчислителни машини, способни за няколко секунди да направят пресмятания, за които иначе щеше да е необходим трудът на хиляди специалисти. На всестранната помощ на тези машини разчитаха и хората, които създадоха плановете за Колонията.

И при всичко това основателите на Нова Атина само подготвиха почвата и климата за растението, което жадуваха да отгледат — може би то щеше да порасне, а може би не. Саломон беше казал: „Можем да бъдем уверени в таланта, но за гения ни остава само да се молим“. Имаше основания за надежди, че в такъв наситен разтвор ще започнат любопитни химически реакции. Художниците, които са израснали в самота, са малко — живите искри се раждат от стълкновението на умовете на обединените от сходни интереси творци.

Това стълкновение вече беше създало неща, достойни за внимание в областта на скулптурата, музиката, литературната критика и киното. Още беше рано да се съди ще оправдаят ли историците надеждите на своите вдъхновители, които откровено се стремяха да пробудят в човечеството гордост от това, което са направили. Живописта засега линееше, сякаш потвърждаваше възгледите на теоретиците, които предполагаха, че плоскостните форми на изкуството нямат бъдеще.

Забелязваше се, колкото и да не се намираше по-убедително обяснение до момента, че в най-добрите произведения на колонистите първостепенна роля има времето. Даже скулптурата рядко оставаше неподвижна. Загадъчните форми и извивки в творбите на Андрю Карсън бавно се изменяха пред погледа на зрителя, съгласно своя сложен замисъл — може би не съвсем разбираемо, но увлекателно. Сам Карсън твърдеше, и в това имаше частица истина, че е довел до логически завършък абстрактните композиции от миналия век и така е съчетал скулптурата с балета.

В музикалния живот на Колонията се провеждаха задълбочени изследвания върху това, което можеше да се нарече „протежение на времето“. Какъв беше най-краткият звук, достъпен за човешкото възприятие — и какъв най-дългият, който не би бил скучен? Можеше ли да се променят тези величини, като се променя силата на звука или се преобразува оркестровката? Подобни въпроси се обсъждаха безкрайно и доводите бяха не само теоретически. От тези спорове се родиха няколко рядко интересни творби.

Най-сполучливи от всичко бяха опитите в областта на анимацията и нейните наистина неограничени възможности. Бяха минали сто години от времето на Уолт Дисни, а чудесата на това най-изразително и най-отворено от всички изкуства нямаха край. То можеше да бъде и чисто реалистично, и тогава плодовете му не се отличаваха от обикновените филми, което предизвикваше презрението на поборниците за абстрактна анимация.

Най-много привличаше, но и най-много плашеше групата на художниците и учените, която беше създала твърде малко. Тези хора се стремяха към „пълно сливане“. Ключ в работата им беше историята на киното. Първо звукът, после цветът, след това стереоскопията и накрая синерамата — крачка след крачка те приближаваха старинните „движещи се картинки“ към истинския живот. С какво можеше да свърши това? Сигурно щеше да бъде постигнато и повече: зрителите да забравят, че са зрители и да станат участници във филма. Щеше да се наложи въздействие върху всички възприятия, дори да се прибегне до хипноза, но много хора считаха, че всичко това е напълно възможно. Ако тази цел можеше да се постигне, жизненият опит на хората щеше да се обогати невъобразимо. Всеки щеше да е в състояние да преживее всякаква ситуация и приключение — въображаеми или истински, мислими или немислими. Щеше да може да се превърне дори в растение или животно, стига да се уловяха и запишеха сетивните възприятия не само на човека, но и на всяко живо същество. И когато тази „програма“ завършеше, човекът щеше да има такъв ярък спомен за преживяното, сякаш всичко е станало в действителност.

Това беше ослепително бъдеще. Някои се плашеха и се надяваха, че идеята е неосъществима. Но дълбоко в душата си и те разбираха, че щом науката приема нещо за възможно, то в края на краищата ще се сбъдне…

Такава беше Нова Атина и нейните мечти. Тя се надяваше да стане това, което е била Атина в античността, като притежава машини вместо роби и наука вместо суеверие. Но беше рано да се съди дали опитът ще се увенчае с успех.

Шестнадесет

Джефри Грегсън беше единственият островитянин, който никак не се интересуваше нито от естетика, нито от наука — двата главни предмета, които поглъщаха родителите му. Но по строго лични причини той от цялата си душа одобряваше Колонията. Омагьосваше го морето, до което можеше да се стигне в която и да е посока само след броени километри. Почти целия си кратък живот той беше провел далече от всякакви брегове и все още не бе свикнал с новото усещане за обкръженост от вода. Плуваше добре и често, нарамил плавници и маска, се отправяше на велосипед заедно със свои връстници на изследвания в близката плитководна лагуна. Отначало Джийн се безпокоеше, но след като няколко пъти се гмурка сама, престана да се бои от морето и от странните му обитатели и позволи на сина си да се развлича, както му е угодно, но при едно условие — никога да не плува сам.

Изключително много одобряваше новото местожителство и другият член на семейство Грегсън — златистата красавица порода ретривър Фей. Джордж се смяташе за стопанин на кучето, но тя рядко се откъсваше от Джефри. Те двамата не се разделяха по цели дни — не биха се разделяли и нощем, но Джийн бе непреклонна в това отношение. Само когато Джефри излизаше на велосипед, Фей оставаше у дома — лежеше на прага, равнодушна към всичко, отпуснала муцуна върху предните си лапи, и неотклонно гледаше към пътя с влажни от скръб очи. Джордж се чувстваше леко засегнат, защото Фей и документът за родословие му струваха порядъчна сума. Явно трябваше да изчака следващото поколение, което щеше да се появи след три месеца — тогава най-после щеше да има собствено куче. Джийн обаче имаше други възгледи по този въпрос. Тя считаше, че Фей е много мила, но къщата спокойно може да мине и без второ куче.

Единствена Дженифър Ан не беше решила засега дали й харесва в Колонията. В това нямаше нищо странно, като се знае, че до момента тя беше видяла от целия свят само пластмасовите преградки на своето креватче и дори не подозираше, че зад тях съществува някаква Колония.

— Защо се получава винаги така — оплака се Джордж, — че когато аз попадам вкъщи, Джеф непременно е изчезнал някъде? Къде се е дянал сега?

Джийн повдигна очи от плетивото си — този старинен занаят се беше възродил скоро с голям успех. Подобни моди се сменяха на острова доста бързо. Благодарение на новото увлечение мъжете в Колонията бяха пременени с разноцветни пуловери, които не можеха да се носят в дневната жега, но след залез слънце се навличаха едновременно от всички.

— Джеф отиде с приятели до Спарта — отвърна Джийн. — Обеща да се върне към обяд.

— Всъщност дойдох вкъщи, за да поработя — колебливо каза Джордж, — но времето си го бива и май ще отида и аз да се изкъпя. Каква риба да ти донеса?

Джордж не се беше връщал с риба у дома нито веднъж, а и тази в лагуната бе много хитра и никак не се ловеше. Джийн се канеше да му напомни за това, когато следобедната тишина внезапно бе нарушена от звук, който и в предишните мирни години е вледенявал кръвта и е изпълвал сърцата с лоши предчувствия.

Почти столетие се беше увеличавало налягането в нажежения мрак дълбоко под дъното на океана. От времето, когато тук се беше образувал подводен каньон, бяха минали геологически епохи, но изтерзаните скали така и не се бяха примирили с новото си положение. Множество пъти огромните дълбинни пластове се бяха тресли и колебали под невъобразимата тежест на водата, която нарушаваше несигурното им равновесие. Сега те отново бяха готови да се наместват.

Джеф изследваше каменистите падини под стръмния бряг на Спарта — можеше ли да има нещо по-увлекателно? Той не би могъл да знае по-рано какви чудати същества се криеха тук от могъщите вълни, които непрестанно се надигаха от Тихия океан и се разбиваха в рифовете. Това беше страната на вълшебствата за всяко момче и сега Джеф бе неин господар — приятелите му тръгнаха към планината.

Денят беше тих и спокоен, нямаше никакъв вятър и дори вечният ропот на вълните зад рифа днес бе някак замислено приглушен. Палещото слънце беше преполовило пътя си към залеза, но за Джеф, който имаше смугъл загар с цвета на червено дърво, не бяха страшни и най-горещите му лъчи.

Брегът тук представляваше стръмна песъчлива ивица, която рязко се спускаше към лагуната. Водата беше прозрачна като стъкло — всички камъни, които се виждаха ясно в нея, бяха познати на Джеф не по-малко от заоблените скални късове и хълмчета на сушата. На дълбочина около десет метра се виждаха покритите с водорасли останки на древна шхуна, която беше потънала преди цели двеста години. Джеф и приятелите му не веднъж бяха изследвали този стар корпус, но надеждите им да открият съкровище така и не се сбъдваха. Намериха само облепен с малки раковини компас.

И изведнъж нещо сякаш сграбчи брега със здрава хватка и го разтърси. Трептенето премина за един миг и Джеф си помисли, че само му се е сторило. Като че главата му се замая за секунда — наоколо нищо не се беше изменило. Водите на лагуната както преди бяха прозрачни и на небето нямаше дори едно облаче — нищо застрашително. А после започна да става нещо много странно.

Водата започна да отстъпва от брега толкова бързо, колкото никога при отлив. Много удивен, но не и изплашен, Джеф гледаше как мокрият пясък се оголва, искри на слънцето и се движи след отстъпващия океан. Джеф не искаше да пропусне нищо — подводният свят беше изпълнен с чудеса, които сега можеха да се открият. А лагуната ставаше все по-малка, мачтата на потъналата шхуна вече се показваше над водата и продължаваше да се извисява — водораслите по нея, лишени от привичната си опора, безсилно увиснаха. Джеф нетърпеливо бързаше — скоро, по-скоро, напред го чакаха неведоми открития!

Тук той чу странен звук откъм рифа. Никога не бе чувал нещо подобно и се спря, като се опитваше да разбере какво е това — приличаше на боси крака, които бавно се забиваха в мокрия пясък. На няколко крачки от него се мяташе в предсмъртни конвулсии голяма риба, но Джеф само я стрелна с поглед. Той застина и внимателно се вслуша, а шумът, който идваше от рифа, все повече се усилваше.

Това бяха странни звукове — нещо като шуртене и свистене — сякаш река се е устремила в тясна клисура. Беше гневният глас на океана, който не искаше да отстъпва и губеше — но за кратко време — пространствата, които владееше по право. През причудливо изваяните клони на коралите и през подводните пещери се източваха от лагуната в необятността на Тихия океан милиони тонове вода.

Но те много скоро щяха да се върнат.

Няколко часа по-късно една от спасителните групи намери Джеф на върха на огромен коралов блок, издигнат на двайсет метра над обичайното равнище на водата. Изглеждаше не толкова уплашен, колкото огорчен от загубата на велосипеда си. Беше и порядъчно изгладнял — част от дигата бе рухнала и пътят към дома му беше отрязан. Когато го намериха, вече мислеше да се добере до Атина с плуване и сигурно щеше да успее без особени трудности, освен ако постоянните течения не го отнесяха далеч от брега.

Джийн и Джордж видяха с очите си всичко — от първата минута, когато се стовари ударът на вълната цунами, до края. Тези части на Атина, които бяха разположени близо до водата, пострадаха силно, но никой не загина. Сеизмографите предупредиха за опасността само петнайсет минути по-рано, но това стигна, за да се изнесат хората по-нависоко, където бяха в безопасност от вълната. Сега Колонията лекуваше раните си и създаваше легенди, които от година на година щяха да се разказват с все по-голямо вълнение.

Когато спасителите върнаха Джеф у дома, Джийн се разплака. Тя вече беше решила, че той е отнесен от вълната. Примряла от ужас, тя сама бе видяла как с грохот в далечината се надигаше черната, увенчана с бял гребен водна стена, която рухна и удави подножието на Спарта с кипящата си пяна. Беше й невъзможно да си представи, че Джеф е успял да достигне до безопасно място.

Самият той не успя да обясни смислено какво точно се е случило. Когато хапна и си легна, Джийн и Джордж седнаха до леглото му.

— Спи, миличък, и забрави това, което се случи — каза Джийн. — Всичко страшно отмина.

— Но аз не се уплаших — запротестира Джеф. — Беше много интересно.

— Много добре — каза Джордж. — Ти си смело момче. Браво, че си съобразил да избягаш навреме! Аз и по-рано съм чувал за тези цунами. Когато водата отстъпва, някои тръгват след нея по оголеното дъно, за да го разгледат, и тогава вълната се сгромолясва отгоре им.

— Аз също тръгнах — призна си Джеф. — Интересно, кой ме е измъкнал?

— Как измъкнал? Нали си бил сам там? Другите деца са се катерили по планината.

На лицето на Джеф се изписа недоумение.

— Но нали някой ми заповяда да бягам?…

Джийн и Джордж учудено се спогледаха.

— Искаш да кажеш…, че нещо ти се е счуло?

— Ах, остави го сега на мира! — с тревога и някак нетърпеливо добави Джийн.

Но Джордж упорстваше:

— Искам да разбера това. Обясни ми поред, Джеф, какво стана?

— Ами стигнах по пясъка до онази разбита шхуна и там чух глас.

— И какво ти каза той?

— Не помня добре, но нещо като: „Джефри, бягай в планината. Не трябва да оставаш тук — ще потънеш“. Обаче той ме нарече Джефри, а не Джеф. В това съм съвсем сигурен. Значи е някой непознат.

— Мъж ли ти говореше? И откъде се чу гласът?

— Съвсем близо, зад гърба ми. И май че беше мъж…

Джеф се запъна, но баща му очакваше отговор:

— Да, продължавай. Представи си, че пак си там, на брега, и ни разкажи по-подробно всичко.

— Беше някакъв друг глас, по-рано не съм чувал такъв. Сигурно този човек е много голям.

— А какво още ти каза?

— Нищо… докато не се изкачих в планината. И тогава пак стана нещо чудно. Знаеш ли онази пътечка, която води нагоре?

— Знам я.

— Побягнах по нея — това е най-краткият път. Тогава вече разбрах какво става, видях, че идва онази висока вълна. Тя страшно бучеше. И изведнъж видях, че напряко на пътя ми лежи голям камък. По-преди го нямаше там. Разбрах, че няма как да го заобиколя.

— Сигурно се е срутил от земетресението — каза Джордж.

— Тихо! Разказвай по-нататък, Джеф.

— Не знаех какво да правя и чувах, че вълната наближава. Тогава гласът ми каза: „Затвори очите си Джефри и скрий лицето си с ръка!“ Това ми се стори чудно, но аз зажумях и сложих ръка на лицето си. И изведнъж нещо избухна, почувствах горещина — когато отворих очите си, камъкът беше изчезнал.

— Изчезнал?

— Е, да… просто вече го нямаше. Аз пак побягнах и едва не си изгорих стъпалата — пътеката беше ужасно гореща. Водата, която я заля, даже започна да се изпарява, но не ме достигна, защото вече бях нависоко. Това е всичко. После вълните се отдръпнаха и аз слязох. Видях, че колелото ми го няма и пътят към къщи се е срутил.

— Не се огорчавай за велосипеда си, миличък — каза Джийн и развълнувано прегърна сина си. — Ние ще ти подарим друг. Главното е, че си останал невредим. Няма да гадаем как се е случило.

Това, разбира се, не беше вярно. Съвещанието започна веднага след излизането им от детската стая. Двамата не успяха да измислят нещо приемливо, макар че се решиха на две стъпки. На сутринта, без да каже нещо на мъжа си, Джийн поведе сина си към детския психолог. Лекарят внимателно слушаше Джеф, който, без ни най-малко да се смущава от непознатата обстановка, отново разказа приключението си. След това, докато нищо неподозиращият пациент подреждаше и отхвърляше една след друга играчки в съседната стая, лекарят успокояваше Джийн.

— Няма и най-малки признаци на психически отклонения. Не забравяйте, че е преживял жесток стрес и го е понесъл рядко безболезнено. Детето има богато въображение и, както си му е редът, само си вярва в това, което ни разказа. Приемете това като приказка и не се вълнувайте, докато не се появят някакви нови симптоми. Тогава ме уведомете незабавно.

Вечерта Джийн преразказа на Джордж думите на лекаря. Изглежда той не прие много навътре това, както тя се надяваше. Джийн си помисли, че е прекалено зает с последствията, които претърпява неговото любимо дете — театърът. Джордж само измърмори „Много добре“ и се вглъби в последния брой на списание „Сцена и студио“. Сякаш той бе изгубил всякакъв интерес към произшествието с Джеф и Джийн усети смътна досада.

Три седмици по-късно, в първия ден от възстановяването на дигата, Джордж тръгна с велосипеда си към Спарта. Брегът все още беше засипан с отломки от корали, а на едно място в кораловия риф се бе образувала нещо като пробойна. Джордж си помисли за това колко време ще е необходимо на милиардите търпеливи полипи, за да запълнят празнината.

В склона на канарите, обърнати към океана, имаше само една пътечка. Джордж си отдъхна известно време и започна да се катери по нея. Между камъните бяха заседнали изсъхнали парчета от водорасли като белег на равнището, до което се е вдигнала водата.

Джордж Грегсън стоя дълго на тази пустинна пътека и не можеше да свали очите си от разтопената сякаш пролука в камъка под краката си. Опита се да си внуши, че това е случаен каприз на отдавна заглъхналия вулкан, но бързо се отказа от опитите да се самозалъгва. Мислите му се върнаха в миналото, в онази вечер преди много години, когато те двамата с Джийн участваха в глупавия опит на Рупърт Бойс. Тогава никой не вникна в смисъла на всичко, което се случи, но Джордж разбра, че по някакъв необясним начин тези две странни събития са свързани. Първо Джийн, а сетне и синът му. Джордж не знаеше — да се радва или да се страхува — но дълбоко в душата си сякаш се помоли:

„Благодаря ти, Карелен, за това, че твоите събратя помогнаха на Джефри. Само бих искал да знам — защо?“

Той бавно се спусна към брега, а големите бели чайки обидено се виеха над него, сякаш недоволстваха, че не им е донесъл лакомство и не им е подхвърлил дори една троха.

Седемнадесет

Макар че подобна молба можеше да се очаква от Карелен всяка минута от деня на основаването на Колонията, тя подейства като взривена бомба. Беше ясно, че настъпва някакъв обрат в съдбата на Атина, но никой не можеше да знае за добро или за зло е той.

До сега Колонията живееше по своему и Свръхвладетелите съвсем не се месеха в нейните дела. Просто не й обръщаха внимание, както на почти всяка човешка дейност, стига тя да не рушеше реда и да не оскърбяваше нравствените разбирания на Свръхвладетелите. Можеше ли да се каже, че Колонията се стреми към подриване на съществуващия ред? Колонистите не бяха политици, но олицетворяваха стремежа на разума и изкуството към независимост. Знаеше ли някой докъде ще доведе тази независимост? Може би Свръхвладетелите бяха напълно способни да предвидят бъдещето на Колонията много по-ясно от нейните основатели и това бъдеще не беше по вкуса им?

Разбира се, ако Карелен искаше да изпрати инспектори, наблюдатели, или както и да се наричат, нямаше как да му се противопоставят. Преди двадесет години Свръхвладетелите обявиха, че престават да използват следящите устройства и човечеството няма защо повече да се опасява от подслушване. Но щом тези устройства съществуваха и Свръхвладетелите пожелаеха да ги използват за нещо конкретно, то не можеше да остане скрито.

Някои хора на острова се радваха на предстоящото посещение и виждаха в него възможност за разрешаване на една от загадките в психологията на Свръхвладетелите, макар, и второстепенна — какво е отношението им към изкуството. Считаха ли го за детинщина и заблуждение на човечеството? Дали самите те имаха някакви форми на изкуство? И ако имаха, дали това посещение е свързано с естетическия им интерес или Карелен си мисли нещо не толкова безобидно?

Всичко това се обсъждаше постоянно, докато се готвеха за срещата. За Свръхвладетеля, който щеше да гостува на Колонията, не знаеха нищо, но предполагаха, че способността му да възприема културни явления е безгранична. В крайна сметка можеха да го подложат на тест и да наблюдават ответните му реакции, както се наблюдава опитно зайче от цял отряд проницателни умове.

Поредният президент на Съвета на Колонията по това време беше Чарлз Ян Сен, философ и човек по природа склонен към ирония, но не и към униние; при това беше в разцвета на силите си — още нямаше шейсет години. Платон би одобрил в него образцовото съчетание на философа и държавния мъж, макар че Сен не във всичко одобряваше Платон, като смяташе например тълкуването му на Сократ за съвършено неправилно. Сен принадлежеше към островитяните, които бяха изпълнени с решимост да извлекат от предстоящата среща максимална полза, дори само затова, да покажат на Свръхвладетелите, че у хората е жива жаждата да действат и не са, както се изразяваше той, „окончателно опитомени“.

За всяко нещо в Атина се създаваше някакъв комитет, което беше един от отличителните белези на демокрацията там. Някой някога дори беше определил Колонията като система от взаимосвързани комитети. Но тази система работеше успешно — не случайно истинските основатели на Атина търпеливо бяха изучавали законите на обществената психология. И доколкото бяха създали тази общност не много голяма, всеки така или иначе участваше в управлението, следователно всеки се чувстваше гражданин на Колонията в пълния смисъл на думата.

Джордж, който беше един от театралните ръководители, положително щеше да влезе в комитета по приемането на госта. Но за да е по-сигурно това, той предприе още някои действия. Той много искаше да изучи Свръхвладетелите, тъй както те искаха да изучат Колонията. Джийн не одобряваше тази негова амбиция. След паметната вечер у Бойсови тя винаги усещаше някаква враждебност към Свръхвладетелите, макар че не можеше да я обясни. Искаше й се само да се среща с тях колкото е възможно по-малко и животът на острова повече от всичко друго я привличаше именно с така желаната от нея независимост. Сега тя се боеше, че тази неприкосновеност е заплашена.

Гостът пристигна съвсем скромно — на обикновен флаер, произведен от хората — за разочарование на тези, които очакваха някаква зрелищност. Възможно бе това да е самият Карелен — хората така и не се научиха съвсем уверено да различават един от друг Свръхвладетелите. Сякаш всички те бяха точно копие на един образец. Може би вследствие на някакъв неведом биологичен процес беше точно така.

След първия ден колонистите вече почти не забелязваха тихо буботещата парадна кола, с която се разхождаше гостът из целия остров. Името му — Танталтереско — беше трудно за произнасяне и хората бързо го кръстиха просто Инспектора. Беше напълно подходящо за него, тъй като той се оказа много любопитен и неуморно събираше всякакви статистически данни.

Чарлз Ян Сен бе уморен до изнемога, когато го изпращаше късно след полунощ до временното му жилище — неговия флаер. Явно тук Инспекторът щеше да работи и през нощта, докато домакините се поддават на човешката си слабост да спят.

Мисис Сен едва дочака завръщането на съпруга си. Те се обичаха, макар че когато в дома им имаше приятели, Чарлз шеговито я наричаше Ксантипа. Естествено, тя отдавна го беше заплашила, че ще му поднесе за отмъщение чаша с отвара от бучиниш, но за щастие тази напитка не беше разпространена толкова много в Атина, както е било в древна Атина.

— Добре ли мина? — попита тя, когато мъжът й най-после седна пред късната си вечеря.

— Като че ли да…, макар че не може да се разбере какво се мъти в тези мъдри глави. Интересуваше се от много неща, някои даже похвали. Между другото, извиних му се, че не го каня при нас. Той отвърна, че е съвсем разбираемо и освен това няма никакво желание да чука с главата си по нашия таван.

— Какво му показа днес?

— Как в Колонията си вадим насъщния — нещо, което изглежда не му е толкова скучно, колкото на мен. Разпитваше безкрай за производството ни, за това как поддържаме бюджета си в равновесие, какви са минералните ни ресурси, каква е раждаемостта, откъде се получават хранителните продукти и прочие. За щастие с мен беше и секретарят Харисън, който се беше подготвил — бе изучил ежегодните отчети за цялото време, през което съществува Колонията. Да беше чула само как си разменят цифри! Инспекторът разпитваше Харисън за цялата тая статистика и съм готов да си заложа главата, че утре ще може да ни повтори абсолютно всичко. Такива чудовищни способности просто ме угнетяват.

Той се прозя и с неохота започна да се храни.

— Утре ще е по-интересно. Ще ходим в училищата и в Академията. Мисля си този път за разнообразие аз да позадам някои въпроси. Много ми се ще да знам как Свръхвладетелите възпитават децата си…, ако въобще имат деца.

На този въпрос Чарлз Сен така и не получи ясен отговор, но в други отношения Инспекторът бе невероятно словоохотлив. Много интересно бе да се наблюдава как той отклонява нескромните опити да се измъкне нещо от него, а после неочаквано преминава към най-поверителен тон.

Първият наистина задушевен разговор се завърза между тях, след като разгледаха училището — едно от основните неща, с които се гордееше Колонията.

— Да се подготвят младите умове за бъдещето е огромна отговорност — забеляза доктор Сен. — За щастие човешкото същество е рядко издръжливо — непоправими вреди може да нанесе само изключително безобразното възпитание. Дори и да грешим в избора си на цел, малко вероятно е малчуганите да станат жертви на нашите грешки и най-възможно е да ги преодолеят. А сега, както видяхте, те изглеждат напълно щастливи.

Сен замълча и лукаво погледна отгоре до долу огромния си спътник. Той целият беше обвит с някаква сребриста тъкан, която защитаваше тялото му от палещите слънчеви лъчи. Доктор Сен знаеше, че големите очи, скрити зад тъмни очила, следят всичко с безстрастен поглед…, а може би и да изразяваха някакви чувства, които все едно не можеха да бъдат разгадани.

— Струва ми се, че задачата, която решаваме, като възпитаваме нашите деца, много прилича на тази, която стои пред вас след срещата ви с човечество. Не сте ли съгласен?

— В някои отношения съм съгласен — сериозно каза Свръхвладетелят. — Но в други сходствата сякаш са повече с историята на вашите колониални държави. Именно затова са ни интересували винаги Римската и Британската империи. Особено поучителен е случаят с Индия. Главното различие между нас и англичаните е, че те не са имали сериозни основания да отидат в Индия, тоест не е имало осъзната цел, освен такива малки и преходни цели като търговията или враждата с други европейски страни. Англичаните са се оказали владетели на империя, с която не знаят какво да правят и са се измъчвали с нея, докато в крайна сметка не са се избавили от това.

Доктор Сен не устоя на изкушението — случаят сам се представи много удобно.

— А вие също ли ще се избавите от империята си, когато му дойде времето? — попита той.

— Без ни най-малко забавяне — отвърна Инспекторът.

Доктор Сен не разпитва повече. Отговорът беше недвусмислен и не особено ласкав — при това наближаваха Академията, където вече се бяха събрали педагозите и се готвеха да изпитат цялата умствена сила на един истински Свръхвладетел.

— Както вече каза нашият уважаем колега — говореше деканът на Новоатинския университет професор Чанс, — преди всичко ние се стараем да поддържаме у колонистите жив ум и да им помогнем да развият и използват всички свои способности. Боя се, че извън пределите на този остров (с жест на ръката си той показа цялата останала планета) човечеството е загубило волята си за действие. Има мир, има изобилие…, но липсват стремежи…

— Тоест, както тук? — учтиво добави Свръхвладетелят.

На професор Чанс не му достигаше чувството за хумор и той смътно го съзнаваше. Погледна подозрително госта.

— Тук ние не страдаме от древния предразсъдък, че безделието е порок, но считаме, че да бъдеш просто съзерцател, потребител на развлечения — не е достатъчно. Тук, на острова, човек се стреми към една цел, която може да се определи много лесно. Всеки желае да прави нещо, дори най-незначителното нещо, най-добре от всички. Разбира се това е идеал, който трудно се достига. Но най-главното днес е, човек да има идеал. Не е толкова важно дали ще го постигне.

Инспекторът явно нямаше намерение да се изказва по този повод. Той махна защитния си плащ, но не свали тъмните очила, макар че бяха угасили светлината в професорската стая. Деканът се питаше дали тези очила са нужни поради някаква особеност в зрението на госта или са просто маскировка. Зад тях, разбира се, съвсем не можеха да се разгадаят мислите на Свръхвладетеля — задача, която и без това беше трудна. Но гостът с нищо не показваше, че има нещо против да го затрупват със забележки, в които звучи провокация и се чувства, че на оратора никак не се харесва политиката на Свръхвладетелите по отношение на Земята.

Деканът беше готов да продължи атаката си, но тогава в борбата се намеси директорът на Управление на научната дейност професор Спърлинг.

— Както, без съмнение, ви е известно, сър, едно най-сложните противоречия в нашата култура беше разединеността на изкуството и науката. Много бих искал да знам мнението ви по този въпрос. Съгласен ли сте, че всички хора на изкуството са малко… откачени? Че тяхното творчество, или във всеки случай силата, която ги подтиква да творят, произтича от някаква дълбоко скрита психологическа неудовлетвореност?

Професор Чанс многозначително се окашля, но Инспекторът го изпревари:

— Преди време ми казаха, че всички хора в някаква степен са художници и всеки човек е способен да създаде нещо, дори и да е на примитивно равнище. Ето, вчера например забелязах, че във вашите училища се отделя особено внимание на това как детето да изразява себе си в рисунка, в цвят или в моделиране. Вижда се, че стремежът към творчество е присъщ на всички без изключение, дори и на този, който ще се посвети със сигурност на науката. Какво се получава, ако всички художници не са напълно нормални, а всички хора са художници?… Мисля, че имаме любопитен логически въпрос.

Всички очакваха неговите заключения. Но Свръхвладетелите, когато това бе необходимо, умееха да са безукорно тактични.

Инспекторът изтърпя с достойнство симфоничния концерт — нещо, което не можеше да се каже за много от другите слушатели. Единственото отстъпление от привичните вкусове беше „Симфония от псалми“ на Стравински. Останалата част от програмата се състоеше от войнстващо свръхноваторство. Но каквито и да бяха оценките за нея, тя се изпълняваше блестящо. Нова Атина се гордееше с това, че сред колонистите бяха няколко от най-добрите музиканти на света и това не беше само обикновена хвалба. Между композиторите-съперници се беше разгорял ожесточен спор за честта всеки от тях да участва в програмата със свои творби, макар че някои циници се съмняваха дали това е някаква особена чест. Беше възможно Свръхвладетелите просто да са лишени от музикален слух — никой все още не се беше убедил в противното.

След концерта Танталтереско потърси сред присъстващите трима от композиторите и ги похвали за тяхната „голяма изобретателност“. От подобен комплимент, ако се съдеше по изражението на лицата им, те бяха поласкани, но и малко смутени.

Джордж Грегсън успя да се срещне с Инспектора едва на третия ден. В театъра решиха да угостят посетителя не с едно блюдо, а с истински коктейл — две едноактни пиеси, изпълнение на световно известен майстор на „роля с преобличане“ и балетна сюита. Всичко беше блестящо изпипано. Предсказанието на един критик „Сега ще разберем в крайна сметка, могат ли Свръхвладетелите да се прозяват“ не се оправда. Инспекторът дори се разсмя на няколко пъти — при това точно там, където трябва.

Но можеше ли човек да знае? Беше възможно самият той да е превъзходен актьор и да следи само логиката на представленията, а неведомите му чувства не са провокирани въобще — като на антрополог, който участва в обреда на някакво варварско племе, но остава равнодушен. Той наистина издаваше подходящи звуци и откликваше на всичко, както се очакваше от него, но това нищо не доказваше.

Джордж предварително беше твърдо решен да поговори с Инспектора — и не сполучи. След спектакъла те само успяха да се запознаят и гостът бе отвлечен. Беше невъзможно дори за минута да се отдели от антуража си, и Джордж си отиде жестоко разочарован. Той не знаеше какво точно щеше да каже на Свръхвладетеля, ако бяха останали насаме, но бе уверен, че щеше да успее някак да попита за Джеф. Случаят бе пропуснат.

Два дни Джордж беше в много мрачно настроение. Инспекторът удостои с внимание множество уверения за взаимно уважение, така че визитата му даже се удължи. Никой обаче не се сещаше да попита за каквото и да е самия Джеф. Момчето сигурно дълго бе обмисляло всичко, преди да се обърне към баща си. Преди да си легне вечерта, то попита:

— Татко, видя ли Свръхвладетеля, който беше при нас?

— Да, разбира се — мрачно отвърна Джордж.

— Той идва и в училище и аз го чух, когато разговаряше с учителите. Не разбрах точно какво им казва, но ми се стори, че гласът му ми е познат. Той ми заповяда да бягам от голямата вълна.

— Сигурен ли си?

Джеф се усмихна.

— Е, не съвсем…, но ако не е бил той, значи е бил някой друг Свръхвладетел. Помислих си, че може би трябва да му благодарим. Но май вече си е тръгнал, нали?

— Да — каза Джордж. — Страхувам се, че вече е късно. Може би ще съумеем да му благодарим друг път. А сега не се безпокой повече за това, бъди добро момче и си лягай.

След като изпратиха благополучно Джеф в детската стая, Джийн сложи и дъщеря си да спи и се върна при Джордж. Седна върху килима и се отпусна в краката на съпруга си. Джордж приемаше този й навик като нелепо сантиментален. Но сега нямаше смисъл да го обсъждат. Той само се постара коленете му да стърчат колкото може по-неудобно.

— Е, какво ще кажеш сега? — уморено попита Джийн. — Мислиш ли, че това се е случило?

— Случило се е — каза той, — но е безполезно да се безпокоим. В края на краищата всички родители на наше място щяха само да са благодарни…, и аз съм благодарен. Навярно всичко има съвсем просто обяснение. Знаем, че Свръхвладетелите се интересуват от Колонията — вероятно я наблюдават, макар че обещаха да не използват повече своите прибори. Може да се допусне, че някой от тях тогава е използвал по нашите места своя всевиждащ апарат и е забелязал, че приближава цунами. Напълно естествено е да предупреди всеки, който е заплашен от тази опасност.

— Не забравяй, че е знаел името на Джеф. Не, убедена съм, че ни следят. Ние се отделяме с нещо, с нещо сме им интересни. Чувствам го отдавна, от онази вечеринка у Рупърт. Странно, как тя промени всичко и в твоя, и в моя живот.

Джордж съчувствено я погледна отгоре надолу, но не повече от това. Беше му удивително как човек се променя за толкова кратко време. Той бе привързан към нея — Джийн беше майка на децата му и част от неговия живот. Но какво беше останало от онази любов, когато един полузабравен Джордж Грегсън бе живял с мечтата на име Джийн Морел? Сега той делеше любовта си между Джеф и Дженифър от една страна и Керъл — от друга. Едва ли Джийн знаеше за Керъл — той трябваше непременно да й каже за нея, преди да го е направил някой друг. Но все не му се отдаваше възможност.

— Добре… Джеф го следят… всъщност го охраняват. А не ти ли се струва, че би трябвало да се гордеем с това? Може би Свръхвладетелите подготвят за него голямо бъдеще. Бих искал да знам някои неща!

Той разбираше, че просто се опитва да успокои Джийн. Сам Джордж не беше толкова разтревожен, колкото завладян от невероятно любопитство. И изведнъж го порази една нова мисъл, която би трябвало да се появи много по-рано. Джордж погледна към детската стая.

— А може би им е нужен не само Джеф? — каза той.

Както се полагаше, Инспекторът представи отчет за посещението си на острова. Колонистите биха дали всичко, само и само да узнаят съдържанието на този отчет. Всички цифри и сведения бяха погълнати от ненаситната памет на мощни изчислителни машини, които представляваха част — но само една малка част — от незримите сили, с които се разпореждаше Карелен. Още преди безстрастният електронен ум да направи някакви изводи, Инспекторът изказа своите съображения. Преведени към човешката мисъл и човешкия език, те звучаха горе-долу така:

— Не ни се налага да предприемаме някакви мерки по отношение на Колонията. Експериментът е любопитен, но с нищо не може да повлияе на бъдещето. Увлечението им по изкуството не ни засяга, а научни изследвания в опасни направления там явно изобщо не се провеждат.

В съответствие с нашия план съумях да узная как се учи и се развива Номер Едно, без да привличам нечие внимание. Съответните данни са приложени и по тях можем да се убедим, че засега няма никакви признаци на нещо необичайно. Но, както знаем, Пробивът рядко се открива предварително.

Срещнах се също и с бащата на Номер Едно и останах с впечатление, че той иска да поговори с мен. За щастие успях да избегна това. Несъмнено той подозира нещо, макар че не може нито да разбере истината, нито да повлияе някак върху крайния резултат.

Колкото повече време минава, толкова повече ми е жал за тези хора.

Джордж Грегсън би се съгласил с извода на Инспектора, че у Джеф няма нищо необичайно. Съществуваше само този непонятен случай, който плашеше като гръм от ясно небе, последван от абсолютна тишина.

Като всяко седемгодишно момче и Джеф бе изпълнен с енергия и любопитство. Беше умен, когато се стараеше да бъде такъв, но нямаше опасност да стане гений. Понякога Джийн уморено си мислеше, че синът й е създаден по класическа рецепта: какво представлява малкото момче? — шум и крясъци в обвивка от мърсотия. Впрочем по отношение на мърсотията не винаги беше толкова уверена — доста от нея трябваше да се натрупа върху до черно загорялата кожа на сина й, за да бъде забелязана.

Джеф бе ту ласкав, ту тъжен, ту затворен, ту чистосърдечен. Не можеше да се каже, че обича повече някой от двамата си родители и появата на бял свят на по-малката му сестра не предизвика у него ни най-малка ревност. Беше безупречно здрав — нито един ден в живота си не бе боледувал. Но за съвременните времена и за местния климат в това нямаше нищо необичайно.

За разлика от други момчета Джеф не скучаеше в обществото на баща си и не бързаше да се измъкне от него и да отиде при връстниците си. Явно бе наследил художествения талант на Джордж и едва ли не веднага след своето прохождане стана постоянен посетител в театъра на Колонията. А театърът го призна за свой жив талисман, който носи щастие и е много ловък в поднасянето на букети на гастролиращите на сцената и екрана звезди.

Да, Джеф беше най-обикновено момче. Джордж за хиляден път си повтаряше това, докато двамата с него се разхождаха или караха велосипеди по пътищата на не особено големия остров. Те разговаряха, както от памтивека разговарят помежду си синове и бащи, но времето беше друго и сега наистина имаше много повече теми за разговор. Макар че Джеф никога не напускаше острова, той виждаше и знаеше всичко, което става по света чрез вездесъщото око — екрана на телевизора. Както всички в Колонията и той малко презираше останалото човечество. Знаеше, че колонистите са избраници, преден отряд на прогреса. Те щяха да изведат човешкия род към висотите, достигнати вече от Свръхвладетелите, а може би и по-високо. Разбира се не утре, но щеше да дойде и този ден…

Те и не подозираха, че този ден е твърде близо…

Осемнадесет

След половин месец започнаха сънищата.

В тъмнината на субтропическата нощ Джордж Грегсън бавно изплува от дълбините на съня. Не разбра какво го е събудило и минута-две лежа в тъпо недоумение. После видя, че е сам. Джийн беше станала безшумно и бе отишла в детската стая. Тя разговаряше толкова тихо с Джеф, че Джордж не можеше да хване и една дума.

Той тежко стана и отиде при жена си. Понякога Пупса се будеше посред нощ от сънищата си, но тя вдигаше такъв шум, че нямаше как да не събуди цялата къща. А сега нямаше нищо подобно и Джордж се чудеше какво може да е вдигнало Джийн.

Полумракът на детската стая се озаряваше слабо само от светещите шарки на стените. В тази приглушена светлина Джордж видя, че Джийн е седнала до кревата на Джеф. Тя се обърна и прошепна:

— Внимавай да не събудиш Пупса.

— Какво има?

— Разбрах, че съм нужна на Джеф и се събудих.

Беше казано толкова просто — сякаш се разбираше от само себе си… Джордж усети лошо предчувствие под лъжичката си. „Разбрах, че съм нужна на Джеф“. Какво можеше да означава това? Джордж тихо попиха:

— Нима и преди това е сънувал кошмари?

— Не мисля — отвърна Джийн. — Сега като че ли всичко премина. Но отначало се изплаши от мен.

— Изобщо не се уплаших, мамо! — прекъсна я с досада тихият му глас. — Просто там беше много странно.

— Къде „там“? — попита Джордж. — Говори по-смислено.

— Имаше планини — сякаш насън заразказва Джеф. — Високи, високи… И без никакъв сняг. А колкото планини съм виждал по-рано, всичките имаха сняг. Някои светеха.

— Значи са били вулкани?

— Не истински вулкани. Всички светеха от горе до долу, по тях имаше някакви чудни сини огънчета. Аз ги гледах и изведнъж изгря слънцето.

— А по-нататък? Защо спря?

Джеф смутено погледна към баща си.

— Ето това не мога да разбера, татко. Слънцето се издигна много бързо и беше много голямо. И… и с някакъв друг цвят. Синьо, много красиво.

Настъпи дълго, вледеняващо душата мълчание. После Джордж попита тихо:

— Това ли е всичко?

— Да. Изведнъж ми стана мъчно и тогава дойде мама и ме събуди.

Джордж разроши с едната си ръка чорлавите коси на сина си, а с другата загърна по-плътно халата си. Изведнъж като че ли усети хлад и се почувства малък И слаб. Но когато отново заговори на Джеф, гласът му не издаваше нищо подобно:

— Просто си сънувал глупав сън — трябва по-малко да си хапваш на вечеря. Избий тези глупости от главата си и спи, моето момче.

— Добре, татко — отвърна Джеф. Помълча една минута и замислено прибави: — Трябва да отида там още веднъж.

— Синьо слънце? — само след няколко часа попита Карелен. — Тогава не е трудно да се разбере къде е това.

— Да — каза Рашаверак. — Несъмнено е Алфанидон-две. Серните планини също го потвърждават. Интересно е да се види как са се изкривили мащабите на времето. Планетата се върти много бързо, така че той е наблюдавал много часове само за няколко секунди.

— Не успя ли да разбереш още нещо?

— Не, защото не сме разпитвали пряко детето.

— Не можем да направим това. Всичко трябва да върви по реда си, не бива да се месим. Когато към нас се обърнат родителите, тогава…, може и да го направим.

— А може би те няма да дойдат при нас. Или ще дойдат много късно.

— Боя се, че няма какво да направим. Длъжни сме да помним, че при тези събития любопитството ни е без значение. Или не означава нищо повече от щастието на човечеството.

Карелен протегна ръка, готов да прекъсне връзката.

— Разбира се, продължавай да наблюдаваш и за всичко ми докладвай. Но никакво вмешателство.

Докато не спеше, Джеф си оставаше предишното момче. Джордж се чувстваше благодарен дори само за това. Но страхът в душата му растеше.

За Джеф всичко беше игра и засега той съвсем не се страхуваше. Сънят бе просто сън — нищо повече — колкото и страшен да беше той. Вече не изпитваше тъга в световете, които се откриваха пред него в съня му. Само в онази първа нощ той беше призовал мислено Джийн през неведомите бездни, които ги разделяха. А сега смело странстваше във Вселената, изпълнила неговите сънища.

Сутрин родителите му го разпитваха и той им разказваше, колкото можеше да си спомни. Понякога се объркваше и не му стигаха думите, за да опише това, което беше видял — такова, каквото не само че не беше срещал наяве, но дори човешкото въображение бе слабо, за да си го представи. Майка му и баща му подсказваха нови думи, показваха картинки и цветове, когато се опитваха да помогнат на паметта му и да съставят колкото могат някакви свързани образи от неговите разкази. Често се получаваше нещо съвсем непонятно, макар за самия Джеф световете от неговите сънища да бяха ярки и отчетливи. Той просто не можеше да опише тези образи на родителите си достатъчно добре. Но някои от тях бяха съвсем ясни…

Празно пространство — никакви планети, нито равнини, нито равнини наоколо, никаква почва под краката. Само звезди сред кадифен мрак — а между тях огромно червено слънце, което пулсира, бие съвсем като сърце. То е грамадно, но бледо, а после се свива и става по-ярко, сякаш се добавя гориво към неговия вътрешен огън. Цветовете му се менят — то вече не е червено, а оранжево, после почти жълто, избледнява, забавя се на границата на жълтия цвят — и всичко се повтаря отново, звездата се разширява, изстива, превръща се пак в кървавочервен космат облак…

(— Класически образ на пулсираща променлива — радваше се Рашаверак. — При това наблюдаван при невероятно ускорение на времето. Не мога да определя точно, но ако се съди по описанието, най-близката подобна звезда е Рамсандрон-девет. А може би това е Фаранидон-дванайсет.

— Това ли е звездата? Но той отива все по-далеч! — забеляза Карелен.

— Много далеч — каза Рашаверак…)

Тук беше съвсем като на Земята. На синьото небе сред понесените от вятъра облаци висеше ярко бяло слънце. В подножието на не много стръмна планина се пенеха подгонените от буря вълни на океан. При това нищо не помръдваше — беше застинало, сякаш е осветено за миг от мълния. А далече на хоризонта се виждаше нещо, което не можеше да се види на Земята — редица от мъгливи колони, които едва се стесняваха нагоре и забиваха върховете си в облаците. Бяха наредени на равно разстояние една от друга по протежението на цялата планета — толкова огромни, че никой не можеше да ги е построил — и толкова еднакви, че не бе възможно да са се появили сами.

(— Сиденеус-четири и Изгревните стълбове — гласът на Рашаверак трепна. — Той достигна центъра на Вселената.

— А неговото пътешествие едва започва — каза Карелен.)

Планетата беше съвършено плоска. Неизмеримо притегляне отдавна беше смазало и изравнило с повърхността някогашните планини на нейната огнена младост — планини, чиито върхове и тогава не са надхвърляли няколкостотин метра. И все пак тук имаше живот — сякаш с помощта на линийка и пергел тук всичко бе покрито с безброй петна, които се движеха, пълзяха от едно на друго място, променяха цветовете си. Този свят беше двуизмерен, населен от същества, чиято дебелина бе някаква нищожна част от сантиметъра.

В небето светеше слънце, което не би се привидяло и на пушач на опиум в най-дивните му блянове. Разтопено, разпалено не до бяло, а още повече. Този почти ултравиолетов призрак обливаше своите планети с лъчи, които биха унищожили за миг всичко живо на Земята. На милиони километри наоколо се простираха завеси от газове и прах, които се прорязваха от ултравиолетови избухвания и лъчаха с неизброимите приливи на цветовете си.

(— Хексанеракс-две — няма нищо подобно в изучената Вселена — каза Рашаверак. — Малко наши кораби са стигали до там, но никой не се е решавал да кацне. Дори и в мислите си не сме допускали, че на такива планети може да има живот.

— Вие, учените, се оказахте не чак толкова придирчиви изследователи, колкото си мислехте — забеляза Карелен. — Ако тези… петна… са разумни същества, би било интересно да установим с тях контакт. Бих искал да знам, известно ли им е нещо за третото измерение?)

Този свят не знаеше какво е ден и нощ, години и годишни времена. Небето му си поделяха шест разноцветни слънца и тук нямаше тъмнина, а само промяна на светлината. Тези слънца спореха едно с друго за планетата, притегляха я с различна сила към себе си и тя странстваше по извивките и възлите на невъобразимо сложна орбита, без да повтаря никога пътя си. Всеки миг на нея беше единствен и неповторим — картината, която в момента образуваха шестте слънца, нямаше да се повтори до края на света.

Но даже и тук имаше живот. Сигурно в някоя от епохите си планетата се бе овъглявала от близостта си до своите светила, а в друга се беше вледенявала, отдалечавайки се едва ли не зад пределите на тяхното притегляне, но напук на всичко тук имаше разумни същества. Огромни многостенни кристали стояха на групи и образуваха сложни геометрични плетеници. Във времената на захлаждане те стояха неподвижни, а когато планетата отново се затопляше, те бавно растяха от минералните жили, които ги бяха родили. За да се доберат до някаква мисъл им бяха необходими хилядолетия, но това не бе важно. Планетата беше млада и пред тях имаше Време, безкрайно Време…

(— Прегледах всички наши отчети — каза Рашаверак. — Не ни е известна тази планета, нито подобно съчетание на слънца. Ако те съществуваха в пределите на нашата вселена, астрономите щяха да открият тази система, дори ако беше недосегаема за корабите ни.

— Значи той е излязъл от пределите на Галактиката.

— Да. Сега, разбира се, остава съвсем малко.

— Кой знае? Той вижда само сънища. Когато се събужда, е все още такъв, какъвто е бил. Това е само първата фаза. Щом започне промяната, ще разберем много бързо за това.)

— Вече се познаваме, мистър Грегсън — каза сериозно Свръхвладетелят. — Името ми е Рашаверак. Несъмнено, вие си спомняте нашата среща.

— Да — отвърна Джордж — На вечеринката у Рупърт Бойс. Едва ли бих могъл да я забравя. И аз си помислих, че трябва да се видим още веднъж.

— Кажете ми, защо помолихте да се срещна с вас?

— Мисля, че вече знаете.

— Възможно е. Но все пак считам, че ще ни е по-лесно да се разберем, ако ми кажете. Между другото, може и да се удивите, но аз също се опитвам да разбера какво става и в някои отношения знам толкова малко, колкото и вие.

Джордж беше изумен и гледаше с нетрепващи очи Свръхвладетеля. Не бе очаквал това. В подсъзнанието му живееше увереността, че Свръхвладетелите са всезнаещи и всемогъщи, че им е съвършено ясно какво става с Джеф и преди всичко, че именно те са виновни за състоянието му.

— Както разбирам — каза той, — вие сте видели записите, които предадох на психолога на Колонията, и знаете за сънищата на нашия син.

— Да, за сънищата знаем.

— Никога не съм вярвал, че това са просто детски фантазии. Те са толкова неправдоподобни, но…, колкото и да е нелепо, със сигурност имат някаква реална основа, иначе няма откъде да се вземат.

Той впи погледа си в Рашаверак, без сам да знае какво очаква — потвърждение или отрицание. Сръхвладетелят помълча, големите му очи гледаха спокойно Джордж. Събеседниците седяха почти лице срещу лице, защото стаята, в която бяха, явно бе пригодена точно за такива срещи и подът беше на две равнища. Масивният стол на Свръхвладетеля стоеше цял метър по-ниско от стола на Джордж. Този знак на дружелюбно внимание ободряваше, тъй като много от хората, които искаха подобни срещи, имаха някакви проблеми.

— Безпокоихме се, но отначало не се изплашихме. Когато Джеф се събуждаше, в него не се забелязваше нищо особено и тези сънища сякаш не го тревожеха. Но после, през една нощ… — Джордж се запъна и погледна към Свръхвладетеля, като че се оправдаваше. — Никога не съм вярвал в някакви свръхестествени сили. Аз не съм учен, но мисля, че на света съществува някакво разумно обяснение.

— Правилно — каза Рашаверак. — Знам какво видяхте тогава. Аз наблюдавах.

— Така си и мислех. А Карелен ни обеща, че повече няма да ни шпионира с вашите апарати. Защо нарушихте обещанието си?

— Не съм го нарушавал. Попечителят каза, че повече няма да следим хората. Ние удържахме на думата си. Аз наблюдавах не вас, а вашите деца.

Смисълът на казаното не достигна веднага до Джордж. След миг той разбра и лицето му стана мъртвешки бледо.

— Тоест… — той се задушаваше. Гласът му измени и се наложи да започне отначало. — Тогава кои са те, моите деца?

— Ето това се опитваме да разберем и ние — съвсем сериозно отвърна Рашаверак.

Дженифър Ан Грегсън, известна в последно време като Пупса, лежеше по гръб със силно стиснати клепачи. Тя отдавна не беше отваряла очите си и повече никога нямаше да ги отвори — сега за нея зрението беше така излишно, както за надарените с много други сетива и чувства твари, които населяваха непрогледния мрак на океана. Тя и така виждаше целия окръжаващ я свят и още много повече извън него.

По непостижима прищявка на развитието у нея от най-ранното й младенчество се съхрани само един навик. Дрънкалката, която някога я довеждаше до възторг, сега не замлъкваше и изпълняваше до креватчето някакъв сложен, ежеминутно променящ се ритъм. Тези странни синкопи събудиха Джийн посред нощ и я накараха да се втурне към детската стая. Но не само необичайните звуци я накараха да призове Джордж с отчаян вик, а и това, което видя.

Най-обикновената ярко оцветена бебешка дрънкалка висеше във въздуха — на половин метър от всякаква опора — и послушно подрънкваше, а Дженифър Ан лежеше в креватчето, кротко преплела пухкавите си пръстчета и спокойно, щастливо се усмихваше.

Тя започна по-късно, но се развиваше бързо. Скоро щеше да изпревари брат си, защото щеше да й се наложи да се обучава много по-малко време.

— Постъпили сте много разумно, като не сте пипнали играчката — каза Рашаверак. — Едва ли щяхте я помръднете. Но дори и да успеехте, момичето навярно нямаше да е доволно. Честно да ви кажа, не знам какво би се случило тогава.

— И какво излиза, че не можете да направите нищо? — попита глупаво Джордж.

— Не искам да ви лъжа. Ние можем да изучаваме и да наблюдаваме — с това се и занимаваме. Но не можем да се месим, защото не можем да разберем.

— Но как ще живеем? И защо това се случи точно с нас?

— С някого трябваше да се случи. Не се отличавате с нищо от другите, както не се отличава от другите неутрони този, който започва верижната реакция в атомната бомба. Просто той е пръв. Същата роля би могъл да изиграе всеки друг неутрон… Така на мястото на Джефри можеше да се окаже всеки друг. Ние наричаме това Всеобхващащ Пробив. Повече не трябва да се скрива нищо и това много ме радва. Чакаме Пробива още от първия ден, когато дойдохме на Земята. Беше невъзможно да се предскаже кога и къде ще започне той…, но после, съвсем случайно, ние се срещнахме вечерта у Рупърт Бойс. Тогава разбрах, че почти сигурно първи ще бъдат децата на вашата жена.

— Но… тогава ние не бяхме женени. Ние даже не…

— Да, знам. Но мисълта на мис Морел се оказа канал, по който само за миг проникна знание, неизвестно никому по Земята и абсолютно недостъпно до тогава. То можеше да премине само чрез друг ум, който е тясно свързан с нейния. Нямаше значение, че този ум все още не се беше родил, защото Времето е нещо много по-странно, отколкото си мислите.

— Започвам да разбирам. Джеф знае това, което никой не знае… Той вижда други светове и може да каже откъде сте вие. Джийн е уловила по някакъв начин неговите мисли, макар че той все още не е бил роден.

— Всичко е доста по-сложно…, но силно се съмнявам, че ще съумеете някога да се приближите повече до истината. Историята на човечеството познава хора от всички епохи, които с помощта на необясними сили са успявали да преодоляват пространството и времето. Никой не е разбирал какви са тези сили. Опитите да бъдат обяснени те, с редки изключения, са глупости. Знам това — почетох достатъчно!

Но има едно сравнение, което… е, подсказва нещо и помага да се разбере повече. То не веднъж е правено в литературата ви. Представете си, че умът на всеки човек е островче в океана. Сякаш те са разделени едно от друго, но в действителност ги свързва една основа — дъното, от което те се издигат. Ако изчезнат всички океани, ще изчезнат и островчетата. Всички те ще съставят един континент, но ще престанат да съществуват поотделно.

Има нещо подобно с това, което вие наричате телепатия. При подходящи условия отделни умове се сливат и знанията на единия стават достояние и на другия, а после връзката се прекъсва, но всеки ум съхранява в паметта си изпитаното. Тази способност в нейното най-висше проявление не се стеснява от рамките на мястото и времето. Ето защо Джийн е почерпила нещо от познанията на своя все още нероден син.

Настъпи дълго мълчание. Джордж се опитваше да се овладее от въздействието на тези влудяващи открития. В мислите му започна да се очертава образът на това, което ставаше. Беше невероятно, поразително, но имаше своя вътрешна логика. То обясняваше (ако тази дума можеше да се използва за абсолютно непонятното) всичко, което се беше случило след вечерта у Рупърт Бойс. Сега стана ясно, защо Джийн се увличаше толкова много от тайнственото и свръхестественото.

— А с какво започна това? — попита Джордж. — И до къде ще доведе?

— На този въпрос ние не можем да отговорим. Но във Вселената има много видове разумни същества, някои от които са открили тези сили и способности дълго преди да се появи вашето племе… а също и моето. Те отдавна чакат часа, в който ще се присъедините и вие. И часът дойде.

— А как вие участвате във всичко?

— Вероятно както повечето хора и вие ни приемате като господари. Това не е вярно. Ние винаги сме били просто ваши опекуни и сме изпълнявали дълга си, който ни е поръчан от… нещо, по-висше от нас. Трудно е да се определи в какво се заключава той — може би е най-правилно да се мисли, че сме само акушери при трудни раждания. Ние помагаме да се появи на света нещо ново и поразително.

Рашаверак се обърка — като че ли от минута той не намираше нужните му слова.

— Да, ние сме акушери. Но самите ние сме безплодни.

В този миг Джордж разбра, че е свидетел на трагедия — далеч по-тежка от тази, която бе постигнала самия него. Струваше му се, че е невероятно, но все пак беше така. Да, Свръхвладетелите поразяваха с могъщество и блестящ ум, но еволюцията ги беше тласнала в капан, в някаква задънена улица. Техният велик и благороден народ — едва ли не по-висш във всяко отношение от земното човечество — нямаше бъдеще и Свръхвладетелите знаеха това. Редом с тази съдба проблемите на Джордж изведнъж му се сториха нищожни.

— Сега разбирам защо вие следите Джефри през цялото време — каза той. — За вас моето момче е опитно зайче.

— Именно… но нямаме власт над самия опит. Не ние сме го започнали… Само се опитвахме да наблюдаваме. И се намесвахме, само когато това беше неизбежно.

Джордж си спомни за случая с огромната вълна. Помисли си, че те просто не са искали да оставят ценния екземпляр да загине. Но внезапно се засрами от неуместната си и недостойна мисъл.

— Само още един въпрос — каза той. — Как да живеем по-нататък с децата си?

— Радвайте им се, докато можете — меко отвърна Рашаверак. — Те няма да бъдат още много дълго ваши.

Този съвет можеше да бъде даден на всички родители от която и да е епоха, но никога досега не беше крил в себе си такава страшна заплаха.

Деветнадесет

Дойде време, когато светът от сънищата на Джеф започна да се различава малко от неговото съществуване наяве. Той вече не ходеше на училище и обичайният ред в живота на Джордж и Джийн се разруши, както скоро щеше да се разруши и в целия свят.

Те започнаха да избягват приятелите си, сякаш съзнаваха, че в близко време никой нямаше да има сили да им съчувства. Понякога нощем, когато островът притихваше и всички вече спяха, двамата дълго бродеха в тъмнината. Никога досега те не се бяха чувствали толкова близки, освен в първите дни на съпружеския си живот. Сега ги свързваше неизвестната, но много близка трагедия.

Отначало им беше съвестно да оставят спящите си деца сами вкъщи, но сега вече разбраха, че Джеф и Джени с непостижими за родителите си способи могат да се грижат за себе си. А и Свръхвладетелите, разбира се, ги наблюдаваха. Тази мисъл ги успокояваше — те не бяха самотни пред мъчителната загадка — до тях имаше зорки и съчувствени очи.

Най-точното определение за сегашното състояние на Дженифър беше, че тя спи. На външен вид си оставаше малко момиченце, но се чувстваше излъчване на такава страховита тайнствена сила, че Джийн вече не можеше да се насили да влезе в детската стая.

Нямаше и защо да се влиза там. Това, което някога се наричаше Дженифър Ан Грегсън, още не бе напълно съзряло — постепенно израстваха крила на тази кукла, но и в този момент тя имаше такава власт над окръжаващия свят, че не се нуждаеше от нищо. Джийн само веднъж се опита да нахрани това, което преди беше нейна дъщеря, но безуспешно. То предпочиташе да се храни, когато пожелае и както пожелае.

Защото храната в хладилника намаляваше, изтичаше по някакъв тайнствен начин, а между това Дженифър Ан нито за миг не бе напуснала креватчето си.

Дрънкалката отдавна бе утихнала и се въргаляше на пода в детската стая — никой не смееше да я докосне от страх, че тя пак може да оживее. Понякога Дженифър караше мебелите из стаята да се придвижват и на Джордж му се струваше, че тогава светещите шарки на стените са по-ярки от всякога.

Джени отдавна беше престанала да плаче. Тя бе недосегаема и за грижите на родителите си, и за тяхната обич. Явно развръзката бе близо и за краткото време, което им оставаше, те в отчаяние се осланяха на сина си.

Джеф също се променяше, но все още познаваше родителите си. По-рано те го бяха наблюдавали как израства от мъглата на невръстното детство, как става личност, а сега час след час чертите му се изтриваха, сякаш се топяха пред очите им. Понякога той говореше с тях както преди за играчките и приятелите си, и като че не съзнаваше какво става. Но много по-често просто не ги забелязваше, сякаш и не подозираше, че те са там, до него. Той вече не спеше, а те трябваше да губят време за сън, колкото и да им бе жал, че изпускат част от тези последни часове, които им оставаха.

За разлика от сестра си Джеф сякаш не обладаваше такава сила над неодушевените предмети — може би защото беше по-голям и вече нямаше нужда от тях. Странен и чужд стана само неговият духовен живот и сега сънищата заемаха в него съвсем малко място. Той застиваше неподвижно с часове и стискаше здраво очите си, като че се вслушваше в звукове, които никой вече нямаше да чуе. Умът му подбираше потока от знания, които се лееха от неведоми места и времена. Съвсем скоро този поток щеше окончателно да залее и разруши и останалата част от това, което преди беше Джефри Ангъс Грегсън.

Фей седеше и го гледаше с печални очи отдолу нагоре — недоумяваше къде се е дянал нейният собственик и кога ще се върне при нея.

Джеф и Джени бяха първи в целия свят, но за много кратко време единствени. Сякаш епидемия се прехвърляше стремително от континент на континент. От странното преобразование бе поразен целият човешки род. То не засягаше никой, който е навършил десет години, но всички под тази възраст бяха засегнати.

Това означаваше край на цивилизацията, край всичко, към което се бяха стремили хората, откакто свят светуваше. В няколко дни човечеството се лиши от своето бъдеще и сърцата на всички бяха разбити. Загина безвъзвратно волята за живот, защото на всички народи им бе отнето най-ценното — техните деца.

Преди едно столетие щеше да се разрази ужасна паника, но сега това не се случи. Светът бе вцепенен и големите градове застинаха безмълвни. Продължаваха своята работа само предприятията, чиято продукция бе жизнено необходима. Сякаш планетата беше в траур и оплакваше смъртта на своето бъдеще.

Тогава, както в далечните позабравени времена, Карелен отново и за последен път говори с човечеството.

Двадесет

— Моята работа почти е приключила — раздаде се гласът на Карелен от милиони радиоприемници. — Накрая, след цяло столетие, мога да ви кажа в какво се състоеше тя.

Бяхме принудени да крием много неща от вас, както самите ние се криехме през половината от времето, през което сме на Земята. Знам, че много от вас мислеха тази потайност за излишна. Вие свикнахте с присъствието ни, вече не можете дори да си представите как биха се отнесли към нас вашите прадеди. Но сега ще разберете кое ни принуждаваше да сме потайни и ще узнаете, че сме имали сериозни причини за това.

Главното, което пазехме в тайна от вас, беше целта на пристигането ни на Земята — за нея вие създадохте безброй догадки. До сега не можехме нищо да ви обясним, защото тази тайна не е наша и нямахме право да я разкриваме.

Преди сто години ние дойдохме на вашата планета и ви попречихме да се самоунищожите. Мисля, че никой няма да отрече това, но вие дори не можете да си представите, какво самоубийство ви грозеше.

Доколкото забранихме ядреното оръжие и всички други смъртоносни играчки, които вие трупахте в своите арсенали, заплахата от физическо унищожение отпадна. В това вие виждахте единствената опасност. На нас ни бе нужно да вярвате в това, но истината беше друга. Очакваше ви много по-страшна заплаха, съвсем различна по своята природа — и тя не засягаше само вас.

Много светове, чиито пътища в откриването на ядрената мощ са били сходни, са съумели да избягнат катастрофата, продължавали са напред, създавали са мирна и щастлива култура — и са били разрушавани след това от сили, за които не са имали и най-малко понятие. В двайсети век вие за пръв път наистина се захванахте да си играете с тези сили. Ето защо трябваше да се намесим.

През целия двайсети век човечеството постепенно се приближаваше към пропастта, за която дори не подозираше. През тази пропаст е прехвърлен един единствен мост. Малко са планетите, чиито обитатели са го откривали без чужда помощ. Някои са се връщали, преди да е станало късно и са избягвали опасността, но и не са достигали върхове. Техните светове са се превърнали в райски островчета на лесно намерено доволство и вече не играят никаква роля в историята на Вселената. Но на вас не ви е съдена такава участ — или такова щастие. За това вашето племе е прекалено дейно. То би се втурнало срещу гибелта и би повлякло след себе си и други, защото вие никога не бихте намерили моста над пропастта.

Боя се, че всичко, което трябва да ви кажа, ще предам чрез подобни сравнения. Вие нямате нито думи, нито понятия за много от това, което искам да ви обясня, а и вашите познания в тази област още са много оскъдни.

За да ме разберете, трябва да се върна в миналото и да ви напомня това, което би изглеждало познато на предците ви, но за което вие сте забравили и ние преднамерено ви помагахме да забравите. Целият смисъл на нашето пребиваване тук се състои в тази велика измама, в това, да скрием от вас истината, за която не бяхте готови.

През вековете, които предшестваха нашето появяване, вашите учени разкриваха тайните на физическия свят и ви водеха от енергията на парата към енергията на атома. Вие предоставихте суеверията на миналото, а истинската религия на човечеството стана Науката. Тя беше дар от западното малцинство за останалите народи и разруши всички други вярвания. Тези, които ние заварихме у вас, вече отмираха. Приемаше се, че науката може да обясни всичко на света — нямаше сили, които тя да не може да овладее, нямаше явления, които тя в края на краищата да не може да разкрие. Тайната за възникването на Вселената може би ще остане неразкрита, но всичко, което се е случвало после, се подчиняваше на физически закони.

Въпреки това вашите мистици, макар и да са изпадали в заблуждения, са се докоснали до част от истината. Съществуват сили на разума — и съществуват сили много по-висши от разума. Вашата наука не би могла да ги вкара в своите рамки, без да строши тези рамки. От всички векове има съхранени безбройни разкази за непонятните явления — за призраци, за предаване на мисли, за предсказания на бъдещето. На всичко това вие давахте имена, без да умеете да го обясните. Отначало Науката не забелязваше тези явления, а после, пренебрегвайки свидетелствата, натрупани за пет хиляди години, просто ги отрече. Но те съществуват и всяка теория за Вселената ще остане непълна, ако не се съобразява с тях.

В първата половина на двайсети век някои ваши учени започнаха да изследват тези явления. Без сами да са наясно, те лекомислено се опитваха да отворят кутията на Пандора. Те едва не пуснаха на свобода сили, които са несравнимо по-разрушителни от цялата мощ на атома. Ако физиците биха погубили само Земята, то хаосът, развързан от парафизиците, би засегнал и звездите.

Това не трябваше да се допуска. До края на света не бих могъл да ви обясня въплътената във вас опасност. Тя заплашваше не нас и затова ни е непонятна. Нека го кажа така: можехте да се превърнете в някакъв телепатичен рак, в злокачествен тумор на мисълта, която с неизбежното си разложение щеше да отрови други, превъзхождащи я с величието си видове разум.

Тогава дойдохме ние — бяхме изпратени на Земята. Ние прекъснахме вашето развитие във всички области, но внимателно следяхме всеки ваш, колкото и несериозен да беше, опит в областта на свръхестественото. Прекрасно разбирам, че, дори само сравнението между нашите две цивилизации, толкова различни в степента на развитието си, пречеше да се развиват и всички други видове творчество. Но това е страничен ефект и няма никакво значение.

А сега съм длъжен да ви кажа това, което ще ви порази и ще ви се стори дори невероятно. На нас самите тези вътрешни сили и възможности не са ни дадени и нещо повече — те са ни непонятни. Нашият ум е многократно по-могъщ, но на вашия е присъщо нещо, което ние не можем да доловим. Откакто сме дошли на Земята, непрестанно ви изучаваме; узнахме много и ще узнаем още, но се съмнявам, че някога ще постигнем всичко докрай.

Между нашите племена има доста общи неща и затова ни е поръчана тази работа. Но в много отношения ние сме резултат на два различни клона от еволюцията. Нашият разум е достигнал предела на развитието си. Вашият, в сегашния си вид — също. Макар че вие можете рязко да достигнете нова степен — и с това се отличавате от нас. Нашите вътрешни възможности са изчерпани — вашите са недокоснати. По някакъв начин, непонятен за нас, те са свързани със силите, за които споменах. Тези сили сега се пробуждат на вашата планета.

Ние задържахме хода на времето, заставихме ви да тъпчете на място, докато не бликнат скритите сили и не тръгнат по каналите, които са подготвени за тях. Да, ние направихме планетата ви по-добро място за живот, повишихме благосъстоянието, донесохме справедливост и мир — всичко това щяхме да направим при каквито и да са условия — неведнъж се месихме в живота ви. Тези внушителни промени скриваха от вас истината и с това ни помогнаха да изпълним задачата си.

Ние сме ваши опекуни — не повече. Сигурно често сте се питали колко високо е мястото, което нашият народ заема във Вселената. Така както ние сме по-високо от вас, така нещо по-висше стои над нас и ни използва за своите цели. Ние и досега не знаем какво е то, макар че вече много векове наред му служим като оръдие и не смеем да не му се подчиним. Отново и отново получавахме заповеди, отивахме в някакъв далечен свят, чиято култура процъфтяваше, и го водехме към пътя, по който самите ние не можем да тръгнем — на този път, на който стъпихте вие.

Хилядократно изучавахме хода на развитието, което трябваше да пазим, с надеждата да узнаем как и ние да се измъкнем от тесните си граници. Но само се докосвахме до неясните очертания на истината. Вие ни нарекохте Свръхвладетели, без да знаете колко насмешливо звучи това. Представете си — над нас стои Свръхразум, който ни използва така, както използва своето грънчарско колело грънчарят.

А вие, човечеството, сте глината, която се обработва на това колело.

Това е само теория, но ние мислим, че Свръхразумът се старае да расте и разширява своята мощ и своите познания за Вселената. Сега той сигурно обединява в себе си велико множество от племена и отдавна се е освободил от тираничната власт на материята. Където и да се появи разумен живот, той го усеща. Когато разбра, че сте почти готови за това, той ни изпрати тук, за да изпълним волята му и да ви подготвим за преображението, което сега е съвсем близо.

За всички промени, които човечеството е преживяло, са били необходими векове. Сега се преобразява не тялото, а духът. Според мерките на еволюцията тази промяна ще е мигновена, като взрив. Тя вече започна. Налага се да го разберете и да се примирите — вие сте последното поколение homo sapiens.

Ние не можем да кажем почти нищо за природата на настъпващата промяна. Не знаем как възниква, по какъв начин я предизвиква Свръхразумът, когато реши, че е настанало времето… Изяснихме само това, че започва в една случайна личност — винаги дете — и изведнъж обхваща всичко наоколо, подобно на образуването на кристали около първото ядро в наситен разтвор. Промяната не засяга възрастните — техният ум вече е изгубил способността си да поглъща и да се променя, той е здраво укрепнал в определена форма.

След няколко години всичко ще приключи и човечеството ще бъде разделено на две. Връщане няма и този свят, който познавате, е без бъдеще. С всички надежди и мечти на Земята е приключено. Вие сте родили вашите приемници и трагедията ви е в това, че не можете да ги разберете — разумът им завинаги ще е скрит от вас. А и те не обладават разум в смисъла на вашите понятия. Всички те ще се слеят в единно цяло, както всеки от вас е организъм, съставен от милиарди клетки. Вие няма да ги считате за хора и това няма да е грешка.

Казах ви тези неща, за да знаете какво ви очаква. Броени часове ни делят от внезапния прелом. Моя задача и мой дълг е да защитя тези, заради които съм изпратен. Колкото и да са могъщи силите, които се пробуждат у тях, човешката тълпа е в състояние да разкъса телата им… Дори бащите и майките ще пожелаят да ги унищожат, когато осъзнаят истината. Длъжен съм да взема децата, да ги отделя от родителите им — за тяхна и за ваша безопасност. Утре за тях ще дойдат моите кораби. Няма да ви съдя, ако се опитате да се противопоставите на раздялата, но това ще бъде безполезно. Силите, които сега се пробуждат, превъзхождат многократно моята, а аз съм само едно от техните оръдия.

И още… какво трябва да правя с вас, които сте още живи, макар че вече сте изиграли своята роля?

Най-просто, а може би и най-милосърдно би било да ви унищожа, както вие бихте ликвидирали любимото си домашно животно, ако то е смъртно ранено. Но аз не мога да направя това. Изберете сами как да изживеете оставащите ви години. Аз само се надявам, че човечеството ще извърви пътя си мирно и със съзнанието, че животът му не е бил напразен.

Вие донесохте на света нещо — дори то да ви е съвършено чуждо, дори да не споделя вашите желания и надежди, дори най-великите ви дела да изглеждат в неговите очи само детски игри — но самото то е велико чудо. Вие го създадохте.

Ще дойде време, когато нашето племе ще бъде забравено, а частица от вашето ще живее. Не ни осъждайте, че бяхме принудени да постъпим така. И помнете — ние винаги ще ви завиждаме.

Двадесет и едно

Джийн плачеше преди, но вече престана. Равнодушна и жестока слънчева светлина позлатяваше Нова Атина, а над върховете-близнаци на Спарта се снижаваше кораб. Неотдавна на този скалист остров синът й избегна смъртта — избегна я по чудо, което сега й беше малко по-ясно. Понякога тя си мислеше, че щеше да е по-добре, ако Свръхвладетелите не се бяха намесили и го бяха оставили на произвола на съдбата. Тя би могла да се примири със смъртта му, както се беше примирявала преди — смъртта е естествена, тя е в природата на нещата. А това, което ставаше сега, бе непостижимо за смъртта — и непоправимо. До днес хората бяха умирали, но човечеството продължаваше да живее.

Децата бяха абсолютно тихи и неподвижни. Стояха на групи от по няколко човека тук-там на пясъчния бряг — сякаш не се забелязваха един друг и не си спомняха за родните домове, които напускаха завинаги. Много от тях държаха в ръцете си по-малки деца и бебета, които още не умееха да ходят, а може би, като обладаваха друга сила, не искаха да проявят тази своя способност. „След като са в състояние да местят неодушевени предмети — мислеше си Джордж, — сигурно биха могли да придвижват и себе си. И защо, всъщност, ги прибират корабите на Свръхвладетелите?“

Но всичко това не беше важно. Решили бяха да го направят така, а не по друг начин. Сякаш трънче се бе забило в паметта на Джордж и изведнъж той се сети. Някога някъде той бе гледал филм със столетна давност за такава велика раздяла. Може би филмът е разказвал за първата световна война…, или за втората. Препълнени с деца дълги влакови композиции бавно напускаха градовете, заплашени от врага, а родителите оставаха. На много от децата не им бе съдено да ги видят отново. Децата почти не плачеха, някои гледаха разсеяно и боязливо стискаха в ръцете си своите торбички и куфарчета, а повечето като че ли нетърпеливо предвкусваха някакви увлекателни приключения.

Джордж внезапно си помисли, че сравнението е невярно. Историята не се повтаряше. Тези, които сега заминаваха — каквото и да са те — вече не бяха деца. И този път нито едно семейство нямаше да се събере отново.

Корабът се спусна близо до водата и дъното му затъна дълбоко в мекия пясък. Като под командата на диригентска палка изведнъж се спуснаха огромни огънати пластини и на брега се протегнаха металните езици на траповете. Разпръснатите по брега невъобразимо самотни фигури започнаха да се приближават, превърнаха се в тълпа, която се движеше съвсем като тълпите от хора.

Самотни ли бяха? Джордж се учуди, че си е помислил точно това. Можеше да се случи всичко друго, но самота те вече никога нямаше да изпитат. Самотна можеше да бъде само отделната личност… човекът. Когато се рушаха преградите между хората, изчезваше индивидуалността, а с нея и самотността. Безбройните капки дъжд се разтваряха в океана.

Изведнъж Джийн спонтанно, по-здраво от преди стисна ръката му…

— Виж — прошепна тя, — ето го там Джеф! При втората врата.

На Джордж му се стори, че е твърде далеч, а и пред очите си сякаш имаше мъгла. Все пак това бе Джеф… Той позна сина си, който вече стъпваше с единия крак върху металния трап.

Внезапно Джеф се обърна и погледна към тях. Лицето му не се виждаше добре от там — беше просто бледо петно — и не можеше да се види дали ги е познал, дали има дори и сянка от спомен за всичко, което той напускаше. Джордж никога нямаше да узнае дали това обръщане на Джеф бе случайно или той е разбрал в тези последни секунди, докато е бил все още техен син, че те стояха и гледаха неговия преход в неизвестния свят, до който те нямаха достъп.

Грамадните люкове започнаха да се затварят. И тогава Фей повдигна косматата си муцунка и тихо, протяжно зави. После повдигна прекрасните си влажни очи към Джордж и той проумя — беше загубила стопанина си. Джордж вече нямаше съперник.

Пред тези, които оставаха, имаше много пътища, но в края на краищата всички щяха да отведат до едно и също място. Някои говореха, че светът все още е прекрасен — така или иначе един ден щеше да се наложи да го напуснат, но това не е причина да се бърза.

Но по-голямата част от хората, тези, на които бъдещето беше по-скъпо от миналото, тези, които бяха изгубили всичко, за което си е струвало да живеят, не желаеха да чакат. Те си отиваха — някои в самота, а други заедно с най-добрите си приятели.

Така беше и в Атина. Роденият някога от пламъците остров бе решил и да умре в пламъци. Тези, които желаеха, си тръгнаха, но повечето останаха и се готвеха да посрещнат края си сред отломките на всичко, за което бяха мечтали преди.

Предполагаше се, че никой няма да знае предварително точния час. Но в мрака на нощта Джийн се събуди и лежа неподвижно около минута. Гледаше в тавана, озарен от призрачни проблясъци. После се протегна и хвана ръката на Джордж. Винаги бе спал като заклан, а сега се събуди изведнъж. Те мълчаха — светът нямаше нужда от думи.

Тя вече не се страхуваше, дори не изпитваше тъга. Беше спокойна — сякаш е спряла в някакъв тих залив след буря — нищо не я вълнуваше. Имаше само едно нещо, което трябваше да се направи и Джийн знаеше, че часът е настъпил.

Джордж мълчаливо тръгна след нея из безмълвния дом. Те пресякоха ивицата от лунна светлина, която проникваше през стъкления покрив на студиото. Движеха се безшумно — като странни лунни сенки — и се спряха в детската стая.

Тук нищо не бе променено. Светещите шарки на стените, които Джордж беше създал с толкова много желание, все така излъчваха мека светлина. И дрънкалката — някогашната забава на Джени — още лежеше там, където тя я беше хвърлила, когато се унасяше в непостижимите далечини, които й станаха дом.

„Тя е захвърлила своите играчки — помисли си Джордж, — а нашите ще си отидат от тук заедно с нас.“ Той си спомни за царствените деца на фараоните — преди пет хиляди години техните гердани и кукли са били погребвани с притежателите си. И сега щеше да бъде така. „Никой вече няма да се полюбува на нашите съкровища — помисли си Джордж. — Ще ги вземем със себе си. Няма да се разделим с тях.“

Джийн бавно се обърна към него и положи главата си върху рамото му. Той я прегърна — старата любов се върна като тихо, но ясно ехо, отразено в снагата на далечна планина. Беше късно да й каже всичко онова, което искаше. Той тъгуваше не толкова за измяната, колкото за предишното си равнодушие.

После Джийн тихо каза: „Сбогом, мили“ и здраво го прегърна. Джордж не успя да отговори, но и в този последен кратък миг той се изуми от това, че тя знаеше — знаеше, че е време.

В каменните недра на острова се вкопчиха една в друга урановите пластини, стремейки се към недостижимото за тях единение.

Островът се възнесе, за да посрещне изгрева.

Двадесет и две

Корабът на Свръхвладетелите се плъзгаше по светещата следа, оставена сякаш от метеорит, която сочеше самото сърце на съзвездието Карина. Още преди външните планети той започна неистово да потушава скоростта си, но дори край Марс премина с такава, която съставляваше значителна част от светлинната. Исполинските полета на земното Слънце бавно поглъщаха инерцията му, а назад, на милиони километри се простираше огнената черта от използваната от звездолета енергия.

Остарял с половин година, Ян Родрикс се завръщаше вкъщи, в дома, който напусна преди осемдесет години.

Сега той не беше „гратисчия“. Стоеше зад трима пилоти, недоумяваше защо са нужни именно трима и гледаше как се появяват и изчезват знаците върху огромния екран, който доминираше в кабината. Върху екрана се сменяха цветове и очертания, от които той не схващаше нищо. Помисли си, че те означават данни, които на земен кораб щяха да се отчитат от циферблати и стрелки. Понякога екранът показваше разположението на околните звезди и сигурно на него скоро щеше да се появи и Земята.

На Ян му бе хубаво, че се връща у дома, макар и да беше положил доста усилия за бягството. За отминалите месеци бе станал по-възрастен. Видя толкова много неща и толкова различни места, но тъгуваше за познатия роден свят. Сега той знаеше защо Свръхвладетелите не допускаха Земята до звездите. Човечеството трябваше да извърви още много път, преди да може да стане една малка част от цивилизацията, която той беше видял.

А може би, колкото и да въставаше Ян срещу тази мисъл, човечеството щеше да си остане само някаква нисша порода, която стои в зоологическа градина на края на света под надзора на Свръхвладетелите. Дали това криеше Виндартен в двусмисленото си предупреждение преди самото отлитане. „За времето, което е отминало на вашата планета, може да са се случили много неща — каза Свръхвладетелят. — Възможно е, когато видиш своя свят, да не го познаеш.“

Ян си помисли, че е възможно да не познае Земята — осемдесет години бяха голям срок и макар че той бе млад и способен да се приспособи към нови условия, щеше да му е трудно да разбере всичко, което се е променило. Но в едно нямаше съмнение — хората щяха да искат непременно да го изслушат, за да разберат какво е успял да види от света на Свръхвладетелите.

Както и очакваше Ян, към него се бяха отнесли снизходително. За полета от Земята той не узна нищо — когато действието на сънотворното престана и Ян се събуди, корабът вече навлизаше в слънчевата система на Свръхвладетелите. Той се измъкна от своя фантастичен тайник и с облекчение се убеди, че не му е нужна кислородна маска. Бе задушно, въздухът бе тежък, но можеше да се диша. Ян се оказа в мъждивия червен сумрак на огромния трюм, който беше препълнен с най-различни сандъци и товари — съвсем нормална обстановка за който и да е океански или въздушен лайнер. Той се лута почти цял час, преди да се добере до кабината и да се представи на екипажа.

За негово изумление те съвсем не се удивиха. Ян знаеше, че Свръхвладетелите рядко проявяват някакви чувства, но очакваше все пак нещо, дори само една искра от емоция. А те просто продължиха да си гледат работата, следяха екрана и натискаха безбройните копчета върху пулта за управление. Той разбра, че корабът се приготвя за кацане — на екрана час по час се появяваше изображението на планетата и постепенно растеше. Не се усещаше нито движението, нито ускорението и Ян прецени, че не се променя и силата на притеглянето, което бе около пет пъти по-малко от земното. Явно могъщите сили, които движеха кораба, бяха уравновесени с поразителна точност.

После тримата пилоти станаха от местата си като един и Ян разбра, че пътешествието е приключило. Те все още не бяха говорили нито помежду си, нито с него, и когато единият от тях му направи знак да ги последва, Ян осъзна нещо, за което трябваше да е помислил по-рано. Напълно възможно беше тук, на другия край на невероятно дългия път, по който се доставяха товарите на Карелен, никой да не разбира дори и дума от човешката реч.

Тримата го наблюдаваха сериозно, когато пред неговия нетърпелив поглед се разтвориха огромните люкове. Това беше най-великата минута в неговия живот — той беше първият от хората, на когото е писано да види свят, осветен от друго слънце. В кораба проникна светлината на звезда НГС 549672 и пред Ян се откри планетата на Свръхвладетелите.

Какво очакваше да види? И той сам не знаеше. Огромни здания, градове с кули, чиито върхове се губят в облаците, невъобразими машини — всичко това нямаше да го удиви. Но той видя една безлика плоска равнина, която свършваше в един неестествено близък хоризонт. Това еднообразие се нарушаваше само от три други кораба, които висяха на няколко километра по-далеч.

За миг Ян изпита горчиво разочарование. После повдигна рамене — всичко беше много просто — къде можеше да се намира един космодрум, ако не на такова пустинно и безлюдно място?

Бе хладно, но не много. Голямо червено слънце висеше ниско над хоризонта — светлината му напълно стигаше за човешкото око, но Ян си помисли, че може би скоро ще започне да тъгува за зеления и синия цвят. А след това той забеляза в небето огромен, извит тънък полумесец — сякаш близо до слънцето имаше обтегнат гигантски лък. Ян го разглежда дълго време, но после съобрази, че пътешествието му съвсем не е свършило. Реши, че това всъщност е планетата на Свръхвладетелите, а мястото, на което се намират, е неин спътник и база, откъдето излитат звездолетите.

Поведоха го към друг кораб, по-малък. Той не надвишаваше размерите на земен пътнически самолет. Ян се покатери на едно от високите места за сядане — опитваше се да разгледа през илюминатора приближаващата планета.

Прелетът беше толкова стремителен, че не му се отдаваше да различи нищо от ширещото се долу небесно тяло. Сигурно и тук, близо до дома си, Свръхвладетелите използваха някаква разновидност на своите междузвездни двигатели, защото само след няколко минути корабът се потопи в плътна, изпъстрена с облаци атмосфера. Вратите се откриха и всички се озоваха в нещо като хангар — сводовете му сигурно се бяха затворили плътно след пристигането на кораба, защото Ян не забеляза никакви входни отверстия.

От това здание той излезе чак след два дни. Никой не беше очаквал такъв товар и изглежда нямаше къде да го устроят. На всичко отгоре нито един Свръхвладетел не разбираше езика му. Бе невъзможно да се обясни каквото и да е и Ян разочаровано осъзна, че съвсем не беше така просто да се влезе в контакт с инопланетяни, както често това бе изобразявано в романите. Езикът на жестовете се оказа абсолютно безполезен. Той се основаваше главно на изразителността на движенията, позите, мимиките на лицето, а Свръхвладетелите бяха твърде различни от хората.

Ян си помисли, че ако езикът на хората се знаеше само от Свръхвладетелите, които бяха на Земята, то тогава всичко бе напразно. Оставаше му да чака и да се надява. Може би някой тамошен учен, специалист по чуждите обитаеми светове, щеше да дойде и да се заеме с него. А може би гостът бе толкова нищожен, че никой нямаше да се безпокои заради него?

Той не можеше да се измъкне сам от зданието — огромните врати нямаха нито ръчки, нито бутони. Когато към тях се приближаваше Свръхвладетел, те се отваряха сами. Ян също се опита да им подейства, размахва високо над главата си каквото имаше под ръка, като разчиташе, че ще подейства на някакъв лъч, опитва всички способи, за които се сети, но безуспешно. Навярно така безпомощен щеше да се чувства и пещерният жител от доисторическите времена, ако го оставеха в сграда на съвременен земен град. Веднъж Ян се опита да излезе с един от Свръхвладетелите, но той кротко го прогони. Ян отстъпи, не желаеше никак да разсърди домакините си.

Виндартен се появи, преди той да изпадне в пълно отчаяние. Този Свръхвладетел говореше доста лош английски и при това много бързо, но беше поразително, че едва ли не с всяка минута езикът му се подобряваше. След няколко дни те общуваха съвсем леко помежду си на всякакви теми, стига те да не изискваха специална терминология.

След като Ян попадна под опеката на Виндартен, престана да се тревожи, но съвсем не беше свободен да прави каквото си поиска — почти цялото му време преминаваше в срещи с учени. Свръхвладетелите имаха огромно желание да го изследват със своите непонятни способи и сложни прибори. Понякога апаратите им плашеха Ян, а след опита с някакво хипнотизиращо устройство няколко часа усещаше силна болка в главата си. Той беше готов да помага на изследователите си, но не бе сигурен, че те знаят докъде се простират неговите душевни и физически сили. Малко бавно например му се отдаде да им обясни, че през определени периоди от време той има нужда от сън.

В кратките промеждутъци между изследванията Ян успя да зърне града и разбра, че ще бъде много трудно, а и опасно, да се движи из него. Не се виждаха нито улици, нито някакъв транспорт. Обитателите на този свят умееха да летят и за тях не беше страшна силата на притеглянето. Затова можеше изведнъж да се окажеш на ръба на няколкостотин метрова пропаст, от чиято дълбочина ти се завива свят, а после да разбереш, че единственият вход към помещението е някакъв отвор високо в стената. По различни начини Ян всяка минута се убеждаваше, че психологията на крилатото племе не можеше да не се отличава коренно от психологията на този, който е прикован към повърхността на своята планета.

Странно бе да се наблюдават Свръхвладетелите, които летяха сред зданията на града като огромни птици, поразяващи с бавните мощни махове на крилата си. Тук се криеше някаква загадка за науката. Планетата беше по-голяма от Земята, а тежестта бе малка и атмосферата твърде плътна. Ян разпита Виндартен и се изясни, както отчасти очакваше и той, че това не е родната планета на Свръхвладетелите. Племето им беше възникнало на друга, много по-малка планета, а този свят те бяха усвоили и бяха изменили не само неговата атмосфера, но и силата на притеглянето.

Архитектурата им бе унила, чисто прагматична. Ян не видя никакви украшения, всяка дреболия имаше някакво конкретно предназначение, макар той да не можеше да го разбере. Ако този град със своята приглушена червеникава светлина и с крилатите си обитатели беше видян от някой средновековен човек, то той със сигурност щеше да реши, че е попаднал в ада. Дори Ян, при всичките си познания и с безстрастието си на учен човек, понякога усещаше, че след миг може да го обхване ужас, неподвластен на ума. Дори и най-ясният и трезв разсъдък можеше да изгуби равновесие, когато наоколо няма нищо познато, на което да се опре.

А тук имаше много непознати неща, които дори Виндартен не се опитваше да разясни — може би не искаше, а може би не можеше. Някакви мигновени избухвания и променливи сенки се мяркаха из въздуха — бяха толкова стремителни и неуловими, че можеше да се помислят за привидения. Можеха да бъдат нещо страшно, величествено, а можеше да са просто нещо като привличащите окото щуротии от рода на светлинните реклами на древния Бродуей.

Ян чувстваше и друго — че светът на Свръхвладетелите е изпълнен с неуловими за неговия слух звукове. Понякога някакви сложни летящи ритми се възнасяха невероятно високо или се снижаваха толкова, че изчезваха зад пределите на неговото възприятие. Виндартен сякаш не разбираше какво има предвид Ян, когато му говори за музика, така че тайнствените звукове си останаха загадка.

Градът беше малък, много по-малък например от Лондон или Ню Йорк в годините на разцвета им. Виндартен обясни, че на планетата има разхвърляни няколко хиляди подобни градове и всеки от тях си има свое предназначение. Това можеше да се сравни с някои от университетските градове на Земята, само че специализацията тук бе отишла твърде далеч. Ян бързо разбра, че целият този град е зает с изучаването на чуждите цивилизации.

По време на едно от първите излизания на Ян зад пределите на четирите голи стени, където го бяха настанили, Виндартен го заведе в музея на чуждите култури. Това зареди Ян с малко бодрост, която му бе необходима — накрая беше попаднал на място, чийто смисъл му е напълно ясен. Ако не се мисли за мащабите, този музей можеше да се приеме за земен. Пътят до там беше дълъг. Те се спускаха равномерно на огромна кръгла платформа, която се движеше като бутало във вертикален цилиндър с неизвестна дължина. Не се виждаха никакви бутони или ръчки, но в началото и в края на спускането се усещаше ускорение. Сигурно у дома си Свръхвладетелите не губеха енергията на полето, което уравновесява притеглянето. Ян се питаше дали цялата планета не беше пробита от подобни вътрешни преходи и помещения. Защо Свръхвладетелите ограничаваха размерите на градовете си и ги изграждаха в дълбочина, а не в ширина? Това беше още една загадка, която той не разреши.

Цял живот не би стигнал, за да се разгледат огромните зали на музея. Тук бе донесено и събрано създаденото от множество планети и безброй цивилизации. Но Ян успя да види малко. Виндартен внимателно го постави на някаква лента, която Ян отначало помисли за част от украсата на пода. После се сети, че в града няма никакви украшения — невидима сила меко го подхвана и го понесе напред. Той преминаваше със скорост двадесет-тридесет километра в час покрай огромни витрини, скрили зад себе си видения от невъобразими светове.

Посетителят в музей винаги се уморява, а Свръхвладетелите бяха решили този проблем. Тук не се ходеше пеша.

После придружителят отново подхвана Ян и с махове на могъщите си крила го вдигна над неведомата сила, която ги беше носила в продължение на няколко километра. Пред тях се откри огромна, наполовина празна зала, която беше обляна в позната светлина — такава Ян не бе виждал откакто напусна Земята. Смекчена, за да на дразни очите на Свръхвладетелите, това несъмнено беше светлината на Слънцето. Никога досега Ян не бе мислил, че толкова обикновено нещо може да предизвика у него такава тъга.

Това бе изложбата на експонатите от Земята. Изминаха няколко крачки покрай прекрасния макет на Париж, после край нелепата сбирка от произведения на изкуството, представящи различни столетия, и стигнаха до новите изчислителни машини, които бяха в съседство с брадви от каменния век; сред телевизори бе поставена парната турбина на Херон Александрийски. Пред тях се откри висока врата и те влязоха в кабинета на главата на Отдел Земя.

Ян веднага си помисли, че той може би вижда човек за пръв път. Питаше се дали е бил поне веднъж на Земята или за него тя е само една от многото планети, които той изучава, без дори да има понятие къде се намират. Във всеки случай той не говореше земен език и не разбираше нито дума. Наложи се Виндартен да им превежда.

Ян остана тук няколко часа, през които Свръхвладетелите му показваха разни земни предмети, а той се стараеше да обясни на записващия апарат тяхното предназначение. След малко се засрами от това, че не знаеше предназначението на много от вещите. Оказа се почти невежа за достиженията на собственото си племе. И се запита дали при всички свои способности и велик ум Свръхвладетелите ще могат да разберат сложността на човешката култура.

От музея Виндартен го поведе по друг път. Отново без никакви усилия те плуваха по огромен сводест коридор, но вече не покрай изкуствените плодове на разума, а покрай това, което е създала природата. Съливан не би пожалил живота си, за да попадне тук и да види всички чудеса, сътворени от еволюцията сред стотици различни светове. Ян си помисли с тъга, че Съливан сигурно отдавна е умрял…

Изведнъж те се оказаха в галерия, разположена над кръгло помещение, което имаше диаметър около сто метра. По обиколната тераса нямаше никакви перила и Ян се посуети, преди да се реши да отиде към ръба. Но Виндартен стоеше спокойно там и гледаше надолу — Ян също се приближи.

Дъното на това вместилище беше само на двайсет метра под тях… — беше близо, прекалено близо! По-късно, след като поразмисли, Ян разбра, че Виндартен изобщо не е искал да го порази. Напротив, и той е бил смаян. Защото Ян отскочи с отчаян вопъл назад и инстинктивно се опита да се скрие от това, което лежеше долу. Когато в плътния въздух замря приглушеното ехо от неговия вик, той отново събра сили да пристъпи към ръба.

Разбира се, ТО беше безжизнено, а не гледаше посетителя с втренчен поглед, както се стори на изплашеният до смърт Ян отначало. Заемаше почти целия този кръгъл басейн и в неговите прозрачни глъбини проблясваха рубинови пламъчета.

Това беше едно единствено исполинско око.

— Защо вдигна такъв шум? — попита Виндартен.

— Изплаших се — смутено си призна Ян.

— Защо? Да не би да си мислил, че тук може да има някаква опасност?

Можеше ли да му се обясни какво е това рефлекс? Ян реши да не се опитва.

— Всичко, което е неочаквано, плаши. Докато не осъзнаеш какво е това ново и непознато нещо, по-безопасно е да предположиш най-лошото.

Ян отново погледна надолу към чудовищното око. Сърцето му още лудо биеше. Може би това беше само много увеличен модел, подобно на микробите и насекомите в земните музеи. Но още докато се питаше това, Ян усети хлад от увереността, че окото е съвсем истинско и в естествена големина.

Виндартен успя да му обясни съвсем малко — той се занимаваше в друга област на науката и не бе твърде любопитен за останалото. От думите му въображението на Ян нарисува някаква огромна едноока твар, обитаваща малките астероиди около едно далечно слънце. Без да се притеснява от силите на притегляне, циклопът израства до неимоверни размери, а неговото препитание и животът му зависят от това, колко далече и колко ясно вижда единственото му око.

Виждаше се, че за Природата, когато това е необходимо, няма невъзможни неща и Ян безмълвно се зарадва, че и за Свръхвладетелите не всичко на света е достъпно. Бяха донесли от Земята цял кашалот, но ТАКЪВ експонат не можеха да повдигнат дори те.

Друг път той се издигаше все по-високо и по-високо — стените на асансьора станаха матови, а после прозрачни като кристал. Той стоеше, като че без да има никаква опора, сред високите върхове на града и нищо не го ограждаше от бездната. Главата му не се замайваше, както не се замайва главата в самолет, защото нямаше никакво усещане за повърхността на планетата далече долу.

Ян стоеше над облаците — наравно с него в небето имаше само няколко каменни или метални върха на други здания. Долу лениво се движеше аленото море на плътните облаци. Недалеч от мъждивото слънце едва светеха две мънички луни. Почти в средата на този разплут червен диск тъмнееше малко, съвсем кръгло петно. Беше или слънчево петно, или друга луна, която преминава пред светилото.

Ян бавно огледа хоризонта. Облачният покров стигаше до самия му край, но на едно място, Ян не можеше да определи отдалечеността, над облаците се виждаха някакви силуети — може би бяха кулите на друг град. Ян дълго се вглежда натам, а после премести погледа си в друга посока.

Когато описа полукръг, той видя една планина. Беше точно зад гърба му и се извисяваше самотна над края на хоризонта — склоновете й се спускаха под облаците и той не можеше да види нейното подножие. Така се крие под водата по-голямата част от айсберга. Ян внимателно се опита да прецени размерите на тази грамада. Просто не можеше да повярва, че на планета, където силата на притегляне е толкова малка, може да съществува нещо подобно. Може би Свръхвладетелите се издигаха до тези откоси с крилата си и се рееха сред тях подобно на орли сред исполински зъбери.

След това пред очите му планината започна да променя облика си. Когато Ян я съзря за пръв път, тя беше тъмно пурпурна, с някакъв зловещ оттенък и с някакви неясни петна по върховете. Той се опита да ги разгледа по-добре и изведнъж забеляза, че те се движат…

Отначало Ян не повярва на очите си. После старателно си припомни, че всички привични понятия тук са безполезни — не трябваше да позволява на разсъдъка си да отхвърля дори най-малкото от това, което сетивата му възприемаха и предаваха в тайниците на мозъка. Не трябваше и да се опитва да разбира — достатъчно беше да наблюдава. Осмислянето щеше да дойде след това — или изобщо нямаше да дойде.

Планината — Ян все още считаше това за планина, просто нямаше друга по-подходяща дума — изглеждаше жива. Той си спомни чудовищното око, което беше видял там, в гробницата, в недрата на планетата…, но му се стори немислимо. Това не беше форма на органичен живот, може би дори не беше материя в познатия за него смисъл.

Неясната пурпурна грамада се разпалваше и пламтеше гневно. Разсякоха я ярки жълти линии и Ян си помисли, че това е вулкан, който излива потоци от лава в равнината. Но забеляза движението на някакви петна и точки и разбра — потоците бяха устремени нагоре!

Нещо ново се надигаше над алените облаци, които опасваха подножието на планината. Беше огромен пръстен, безупречно хоризонтален и безупречно кръгъл, а цветът му беше същият, който Ян бе оставил далеч от тук — така ясно синееше небето само над Земята. Нито веднъж досега той не бе виждал подобна лазурна синева в света на Свръхвладетелите — тъга и самота го стиснаха за гърлото.

А синият пръстен се издигаше и се разширяваше. Той вече беше над върха на планината и близкият му край се носеше към Ян. Разбира се беше някакъв вихър, обръч от газ или дим, който се разшири до няколко километра в диаметър. Но не се забелязваше никакво въртене и макар че се разширяваше, той не ставаше по-малко плътен.

Издигайки се все по-нагоре огромният пръстен премина и над главата на Ян — сянката му величествено се носеше по облаците. Ян гледа след него, докато той не се превърна в тънка синя нишка, която едва се различаваше в пурпурното небе. Когато се скри съвсем от погледа му, той вече имаше няколкостотин километра ширина и продължаваше да расте.

Ян отново погледна към планината. Сега тя беше златна и без никакво петънце. Може би на него само му се струваше така — вече бе готов да повярва във всичко — но в момента тя се беше източила, бе станала по-висока и се въртеше около оста си — като смерч. Едва сега вцепененият и потресен Ян се сети за фотоапарата си. Той го вдигна и го насочи към тази невъзможна и непостижима за ума загадка.

Виндартен бързо пристъпи към него и заслони всичко. Огромните му длани решително и неумолимо закриха обектива и издърпаха апарата надолу. Ян не се опита да се възпротиви, а и разбира се това нямаше да му се отдаде… Той изведнъж усети смъртен ужас от тази неведома реалност на края на света. Достатъчно беше видял.

Дотогава, където и да беше, никой не му забраняваше да фотографира. Сега Виндартен дори не обясни забраната си. Само дълго и подробно, до най-малките дреболии, разпитва Ян как и какво е видял.

Тогава Ян разбра, че Виндартен е наблюдавал нещо съвсем различно и за пръв път осъзна, че Свръхвладетелите също се подчиняват на някого.

И така, той се завръщаше вкъщи — всички чудеса, страхове и тайни бяха останали назад. Корабът може би беше същият, но екипажът сигурно бе друг. Колкото и да бе дълъг животът на Свръхвладетелите, трудно беше да се повярва, че те охотно се откъсват от дома си за десетилетията, които отнемаше междузвездният полет.

Разбира се, относителността на времето при околосветлинната скорост беше медал с две страни. Свръхвладетелите щяха да остареят в полета си до Земята само с четири месеца, но при завръщането им техните приятели щяха да са по-стари с осемдесет години.

Ако Ян беше пожелал, той несъмнено можеше да остане там до края на живота си. Но Виндартен го предупреди, че следващият кораб ще се отправи към Земята след няколко години и го посъветва да не изпуска случая. Възможно е Свръхвладетелите да бяха преценили, че умът на човека не би издържал наплива от впечатления. А може би просто бе започнал да им пречи и те нямаха време да се занимават с него.

Но това вече не го занимаваше — Земята наближаваше. Той я беше виждал стотици пъти по този начин, но само чрез хладните изкуствени очи на камерите. Сега я наблюдаваше от космоса. Идваше краят на неговата осъществена мечта и Земята кръжеше под него по вечната си орбита.

Огромният синьозелен сърп се виждаше в своята първа четвърт — другата част от диска се криеше в нощна тъмнина. Облаци почти нямаше — само тук-там в долната част те протягаха ивиците си по направление на пасатите. Проблясваше ледената шапка на полюса, но още по-ярко беше отражението на слънчевите лъчи във водите на Тихия океан.

В това полукълбо имаше толкова малко суша. Можеше да си помислиш, че цялата планета е покрита с вода. От континентите се виждаше само Австралия — там фината мъгла на атмосферата сякаш бе малко по-плътна.

Корабът навлезе в огромен тъмен конус — сянката на Земята. Блестящият сърп се източи в тънка огнена линия, в огънат горящ лък, премигна прощално и изчезна. Долу бе само тъмнината на нощта. Свят, потънал в сън.

И тогава Ян разбра, че нещо не е наред. Под тях бе сушата, но къде бяха проблясващите светлинки на огъня, блестящите фойерверки — белезите на съградените от хората градове? Цялото полукълбо тънеше в мрак и нито една искрица не прогонваше нощната тъма. Нямаше и следа от милионите киловати, които щедро озаряваха небесата. Сякаш пред очите на Ян бе Земята, но до появата на човека.

Не така си представяше Ян своето завръщане у дома. Оставаше му само да чака, а в душата му нарастваше страхът от неизвестното. Нещо се бе случило…, нещо непостижимо за ума му. През това време корабът уверено се снижаваше, описа широка дъга и отново излезе откъм осветената страна на планетата.

Ян не видя приземяването — изображението на Земята върху екрана внезапно се смени от някакви линии и проблясъци. Когато екранът се проясни отново, пътешествието вече беше завършило. Сега в далечината се виждаха високи здания, наоколо се движеха някакви машини, а след тях идваха няколко Свръхвладетеля.

Някъде приглушено забуча въздушна струя — налягането на въздуха в звездолета се изравняваше с външното. После Ян чу как се разкриваха огромните му отвори. Той не можеше да чака повече — мълчаливите великани някак снизходително, а може би равнодушно, наблюдаваха как той притича и изскочи вън от кабината.

Беше си вкъщи и отново виждаше сияйната светлина на познатото слънце, вдишваше същия въздух, който за пръв бе облял дробовете му в деня на неговото раждане.

Карелен стоеше малко настрани от останалите, близо до огромна платформа, натоварена със сандъци. Ян дори не се замисли как е разпознал Попечителя, не се удиви, че той си беше съвсем същият както преди. Сякаш бе подготвен за това, че в Карелен няма да има никакви промени.

— Чаках те — каза Карелен.

Двадесет и три

— Отначало не беше опасно да се появяваме сред тях — каза Карелен. — Но те не се нуждаеха повече от нас — нашата работа беше завършена, когато ги събрахме всички заедно и ги заселихме на отделен континент. Погледни.

Стената пред Ян изчезна. Сега от височина няколкостотин метра той виждаше приветлива гориста местност. Изглеждаше така, сякаш няма преграда между тях и земята, и на Ян за миг му се зави свят.

— Така беше преди пет години, когато започна втората фаза.

Долу се движеха някакви фигури и камерата стремглаво се спусна над тях като хищна птица.

— Ще ти е тъжно да ги гледаш — каза Карелен, — но помни, че предишните критерии са неприложими. Тези деца не са хора.

И все пак Ян видя тъкмо деца — никаква логика не можеше да преодолее това впечатление. Бяха като диваци, които изпълняват някакъв обреден танц. Всички те бяха голи, мръсни и със сплъстени коси, от които не се виждаха очите им. Доколкото можеше да разбере Ян, те бяха на различна възраст — между пет и петнайсет — но се движеха еднакво бързо и уверено, без да обръщат никакво внимание на окръжаващия ги свят.

После Ян разгледа лицата им. Той с мъка преглътна буцата, която заседна на гърлото му — костваше му много усилия да не отвърне главата си. Лицата им бяха съвсем пусти, изглеждаха по-зле, отколкото у мъртъвци, защото дори чертите на мъртвеца съхраняват някакъв отпечатък, сложен от Времето, който говори даже тогава, когато устата е замлъкнала завинаги. А в тези лица чувствата и вълненията не бяха повече отколкото в облика на змия или насекомо. Свръхвладетелите изглеждаха по-човечно от тях.

— Ти търсиш това, което вече го няма тук — каза Карелен. — Запомни, в тях няма нищо от личността, както не притежава личност отделната клетка от човешкото тяло. Но тяхното единство съставлява нещо много по-велико от човека.

— Защо те през цялото време се движат така?

— Ние го наричаме Дългия танц — отвърна Карелен. — Те никога не спят и това продължава вече почти една година. Те са триста милиона и образуват строго определена движеща се рисунка върху целия материк. Ние безкрайно се опитваме да намерим смисъла на този картина и не успяваме, може би защото виждаме само физическата страна, само една малка част от това, което е тук, на Земята. Вероятно това, което ние наричаме Свръхразум, още ги обучава, създава от тях едно определено единство, което после ще включи изцяло в себе си.

— Но как могат да живеят, без да се хранят? И какво става, когато се натъкнат на препятствие — на дърво, скала, река?

— Реката няма значение за тях, защото те не могат да потънат. По отношение на препятствията понякога грешат, но дори не забелязват грешките. А храната… е, тук има достатъчно плодове и дивеч. Но те не се нуждаят повече от храна, а и от много други неща. Храната е преди всичко източник на енергия, а те се научиха да черпят своята енергия от много по-мощни източници.

Пред очите им нещо премига и образът се стопи като в знойна лятна мараня. А когато се появи отново, долу вече нямаше движение.

— Погледни — каза Карелен. — Това е след още три години.

Малките фигури, ако не се знаеше истината, изглеждаха съвсем безпомощни и жалки. Бяха застинали неподвижно навсякъде — в гората, по полянките, в равнината. Камерата непрестанно ги обхождаше и на Ян му се стори, че сега той наблюдава едно и също лице. Някога беше виждал странни фотографии, направени чрез наслагване един върху друг на десетки различни негативи, от което се получаваха някакви „средни“ черти. Тези лица долу бяха също така празни, безжизнени, неразличими.

Сякаш стоящите спяха или се бяха вцепенили. Клепачите на всички бяха затворени — като че бяха същества, които осъзнават окръжаващото ги не повече от дърветата, под които бяха застинали. Ян се запита какви мисли можеха да се движат в тази сложна плетеница, в която разумът на всеки не бе нито повече, нито по-малко от нишка в исполинска тъкан. Той проумя, че тази тъкан оплита множество светове и множество племена, и продължава да расте.

Изведнъж… Ян не можеше да повярва на очите си — беше ослепен, потресен. Преди секунда пред него беше най-обикновената картина на приветлив и плодороден край, в която единственото странно нещо бяха разпръснатите от край до край (но не съвсем безпорядъчно) безбройни малки фигури. И внезапно дърветата и тревите, и всички живи твари, които живееха сред тях — изчезнаха, загинаха безследно. Останаха само тихите езера, лъкатушещите реки, закръглените хълмове — сиво кафяви, изгубили за миг своя зелен покров — и мълчаливите равнодушни статуи, виновниците за внезапното разрушение.

— Защо унищожиха всичко!? — възкликна Ян.

— Възможно е да им е пречило присъствието на чужд разум — дори на най-примитивния, този на животните и растенията. Няма да се удивим, ако един ден те счетат за пречка и целия материален свят. Но как бихме могли да знаем какво ще стане тогава? Сега разбираш защо, след като изпълнихме дълга си, се отстранихме. Все още опитваме да ги изучаваме, но вече никога не ходим там, при тях, и не изпращаме наши прибори. Решаваме се само да ги наблюдаваме отвисоко.

— Това се е случило преди много години — каза Ян. — Какво стана по-нататък?

— Почти нищо. За цялото това време те почти не са помръднали, не са обръщали внимание дали е ден или нощ, лято или зима. Те и досега изпробват силите си. Някои реки измениха руслата си, а една сега тече нагоре, към планината. Но всичко, което те правят досега, изглежда безцелно.

— А вас съвсем ли не ви забелязват?

— Да, но в това няма нищо удивително. На тази… цяла… част, която те станаха, й е известно всичко за нас. Нашите опити да я изучим явно са й съвсем безразлични. Когато тя поиска да си отидем оттук, или ни поръча работа на друго място, тя напълно ясно ще изрази волята си. А дотогава ние ще останем тук — нека нашите учени да узнаят колкото може повече.

„Ето, това е краят на човечеството — помисли си Ян с покорство, което превъзхождаше и най-дълбоката скръб. — Край, който не е предвидил нито един пророк… Тук няма място нито за надежда, нито за отчаяние.“

И все пак в това имаше някаква закономерност, завършеност, като във велико произведение на изкуството. Ян, макар и за миг, беше видял Вселената в цялата й страхотна необятност и сега знаеше, че в нея няма място за човека. В този момент разбра колко напразна в крайна сметка е била мечтата му, която го изпрати сред звездите.

Пътят към тях се раздвояваше и в която и посока да се вървеше, в края на краищата нямаше да се стигне до нищо, което дори и най-малко да отговаря на надеждите или страховете на хората.

В края на единия път бяха Свръхвладетелите. Всеки бе съхранил своята личност, своето независимо „аз“; те обладаваха самосъзнание и местоимението „аз“ в техния език беше изпълнено със смисъл. Те бяха способни да чувстват и дори някои от присъщите им чувства бяха същите както и у хората. Но сега бе ясно, че са в задънена улица, от която няма изход.

Разумът им беше десетократно, а може би стократно по-могъщ от човешкия. Но това в крайна сметка беше без значение. Те бяха безпомощни пред невъобразимата сложност на Галактиката, включваща в себе си сто хиляди милиона слънца — и пред космоса, който е съставен от сто хиляди милиона галактики.

А в края на другия път? Там беше Свръхразумът — каквото и да означаваше това понятие. Пред него човекът беше това, което е амебата пред човека. В същността си той беше безкраен, безграничен, безсмъртен — колко ли време бе събирал в себе си едно разумно племе след друго, разширявайки се все повече и все повече сред звездите? Дали и той имаше някакви желания, някаква цел, която смътно съзнава, но която може би никога няма да достигне? Сега той беше всмукал в себе си и всичко, което за времето на своето битие бе достигнало човечеството. Това не беше трагедия, а просто свършек. Милиардите мислещи искри, от които се състоеше човечеството, проблеснаха в нощта и угаснаха завинаги. Но животът им не беше напразен.

Ян разбираше развръзката предварително. Може би тя щеше да дойде утре или след столетия. Сигурно и Свръхвладетелите не знаеха точно.

Сега бе съвсем ясно към какво са се стремили, какво правят за човечеството и защо все още не си тръгват от Земята. Пред тях Ян се чувстваше нищожество — не можеше да не се възхищава на непоколебимото им търпение. Бяха чакали толкова дълго…

Ян не успя да разбере как са възникнали връзките, които съединяваха Свръхразума с неговите слуги. По думите на Рашаверак Свръхразумът е присъствал в историята на неговия народ от самото начало, но е започнал да се разпорежда със Свръхвладетелите едва когато те са създали високонаучна цивилизация и са започнали да странстват из космоса, за да изпълняват поръченията му.

— Но за какво сте му нужни? — недоумяваше Ян. — При такава невъобразима мощ за него сигурно няма невъзможни неща.

— Има — каза Рашаверак. — И за него има граници. Ние знаем, че в миналото той се е опитвал да въздейства непосредствено на съзнанието на други разумни същества и да влияе на развитието на техните култури. И всеки път не е успявал — може би за тях напрежението се е оказвало непосилно. Ние сме негови преводачи…, опекуни, или, ако приемем едно от вашите сравнения, ние обработваме почвата и чакаме да дойде времето за жътва. Свръхразумът събира урожая, а ние отиваме на друга нива. Вие сте вече петото разумно племе, което достигна върховете пред очите ни. Всеки път към нашите познания се прибавя по нещо ново.

— Не ви ли възмущава това, че Свръхразумът ви използва като оръдие на труда?

— Това ни дава и някои предимства. При това от неизбежното се възмущава само този, който е неразумен.

Ян мрачно си помисли, че точно с това човечеството никога не е можело наистина да се примири. Имаше неща, които не се подаваха на логиката и тях Свръхвладетелите не можеха да разберат.

— Странно защо Свръхразумът е избрал точно вас за свое оръдие, щом вие не притежавате свръхчувствените сили, които са скрити в хората? Как той общува с вас, как ви дава да знаете какво желае?

— Не мога да отговоря на този въпрос и не мога да ти обясня защо трябва да крия някои обстоятелства от теб. Може би ще дойде ден, когато ще узнаеш част от истината.

Ян бе озадачен, позамисли се, но разбра, че няма смисъл да разпитва повече. Реши да промени темата с надеждата, че след всичко ще успее да издири ключа към загадката.

— Тогава обяснете ми нещо, за което също мълчите. Какво се е случило, когато вашето племе е дошло за пръв път на Земята преди много години? Защо сте станали за нас въплъщение на ужаса и злото?

Рашаверак се усмихна. Това не му се удаваше така добре, както на Карелен, но все пак приличаше на усмивка.

— Никой не можа да се досети и сега ти разбираш защо не желаехме да ви го обясним. Само едно събитие можеше да потресе човечеството до такава степен. Но това се случи не в зората на вашата история, а в нейния край.

— Как така? — недоумяваше Ян.

— Когато преди сто и петдесет години се появихме във вашето небе, ние се срещахме за пръв път помежду си, макар че, разбира се, ви бяхме изучавали от разстояние. И все пак вие се изплашихте и ни познахте, и ние предварително знаехме, че ще бъде така. Това всъщност не е памет. Ти се убеди на практика, че времето е нещо много по-сложно, отколкото вашата наука си представяше. Това бе памет не за миналото, а за бъдещето, за тези последни години, когато човечеството узнава, че е дошъл неговият край. Колкото и да се стараехме, този край се оказа труден. Ние присъствахме на него и затова хората видяха в нас въплъщение на гибелта си. До този миг оставаха цели десет хилядолетия! Това е било като ехо, отразено в пръстена на Времето. То се е понесло от бъдещето в миналото — не памет, а по-скоро предчувствие.

Бе трудно за разбиране и Ян помълча, като се опитваше да осмисли неочакваното откритие. Все пак не беше толкова неочаквано — опитът му го бе убедил, че причината и следствието често сменят местата си.

Очевидно съществуваше някаква племенна, родова памет, която по някакъв начин е престанала да зависи от времето. Бъдещето и миналото за нея бяха едно и също нещо. Ето защо преди хиляди години замъглените от смъртен ужас човешки очи вече са улавяли изкривения облик на Свръхвладетелите.

— Сега разбирам — каза последният човек.

Последният човек на Земята! Беше трудно за осъзнаване. Когато отлиташе в космоса, Ян се бе примирил с мисълта, че може би се откъсва завинаги от хората, но още не чувстваше самота. Може би с годините щеше да се появи мъчително желание да види човешко лице, но и досега в обществото на Свръхвладетелите не му бе съвсем самотно.

Само десет години преди да се върне на Земята там все още имаше хора, но те бяха изтърсаците, последните изродени издънки на човешкия род — Ян не трябваше да съжалява, че не ги е заварил. Нямаше повече деца — Свръхвладетелите не можеха да обяснят защо осиротелите бащи и майки не са се опитали да попълнят загубата, но Ян подозираше, че причините са чисто психологически. Homo sapiens е загинал.

Може би някъде из все още неразрушените градове се бяха запазили ръкописите на някакъв късен човекоподобен, които разказваха за края на човешкия род. Но дори и да бе така, Ян нямаше желание да ги прочете — беше му достатъчен разказът на Рашаверак.

Някои бяха приключили със себе си, други, търсещи забрава, се бяха отдали на трескава дейност или на някакъв безразсъден, самоубийствен спорт, който е напомнял малка война. Числеността на населението бързо е намалявала — останалите са се състарявали преждевременно. Уморените редици на армиите, притиснати една в друга, са се измъквали в последно отстъпление.

Сигурно миг преди да се спусне завинаги завесата след последния акт, трагедията е била озарена от изблици на героизъм и преданост, и са я помрачавали варварство и себелюбие. Ян никога нямаше да разбере дали всички са свършили в отчаяние или покорство.

Той и без това имаше над какво да помисли. На около километър от базата на Свръхвладетелите имаше изоставена вила. Ян изгуби повече от месец, за да подреди всичко в нея. От близкия град, който беше на трийсетина километра, той занесе там всякакви нужни за ежедневието прибори и устройства. Из града с него летеше Рашаверак. Ян подозираше, че неговата дружба не е съвсем безкористна. Свръхвладетелят, специалист-психолог, все още изучаваше последния представител на Homo sapiens.

Явно жителите на този град го бяха напуснали, преди да дойде краят — домовете и дори почти всичко необходимо, например водопроводните инсталации, бяха здрави и годни. Нямаше да е трудно да се пусне електростанцията и да се върне блясъкът и привидността за живот по широките улици. Ян се утешаваше с подобни мисли, но после реши, че не си струва — имаше нещо болезнено в това. Бе ясно, че е безсмислено да се предава на съжаления за миналото, а и не желаеше.

Имаше всичко необходимо под ръка и до края си нямаше да изпита някакви нужди, но непременно му трябваше и електронно пиано и някакви партитури на Бах. Винаги бе желал да се занимава сериозно с музика и винаги нямаше време за това. Сега щеше да го навакса. Ако не свиреше сам, слушаше записи на велики симфонии и концерти, музиката постоянно изпълваше неговия дом. Музиката — това щеше да е талисманът му и щитът срещу самотата, която рано или късно щеше да започне да го тормози.

Той често бродеше по хълмовете и мислеше за всичко, което се случи с него за няколкото месеца от мига, когато за последен път видя Земята. Не бе допускал, че когато се е прощавал със Съливан преди осемдесет земни години, вече се е раждало последното човешко поколение.

Кореше се, че тогава е бил такова безмозъчно пале. Но не си струваше да се разкайва — бе останал сам на Земята и трябваше да осмисли тези последни години, скрити вече от завесата на времето. Той ги прескочи, отиде направо в бъдещето, и сега узнаваше отговорите на много въпроси, които вече никой от хората нямаше да получи. Любопитството му бе почти утолено — само понякога се питаше какво още чакат Свръхвладетелите и защо се бавят. Какво в крайна сметка щеше да бъде възнаграждението за тяхното търпение? Но най-често, със спокойното покорство, което завладява човека след дълъг и напрегнат живот, той прекарваше времето си зад рояла, опивайки се от музиката на Бах. Може би залъгваше сам себе се, а може би беше благотворна прищявка на неговия ум, но сега му се струваше, че винаги е мечтал за това. Жаждата, която се е криела в тайниците на душата му, накрая се появи и в светлината на неговото съзнание.

И преди беше не лош пианист, а сега — най-добрият в целия свят.

Двадесет и четири

Новината му съобщи Рашаверак, но той вече и сам се бе досетил. На разсъмване се събуди от някакъв страшен сън и не можа да заспи повече. Не успя да си спомни нищо от него, което му се стори странно, защото отдавна бе убеден, че всеки сън може да се припомни веднага след събуждане, стига човек да се постарае както трябва. Спомни си само, че в съновидението си беше малко момче, стоеше в голяма пуста равнина и се вслушваше в неведом властен глас, който го призовава на неизвестен език.

Сънят все още го тревожеше — може би това бе първият удар, който самотата нанася на неговия разсъдък? Не му се седеше вкъщи и той излезе на изоставената обрасла с треви и бурени полянка.

Пълната луна заливаше света със златистата си ярка светлина — всичко се виждаше като на длан. Исполинският цилиндър на кораба на Карелен проблясваше над базите на Свръхвладетелите. До него техните здания изглеждаха като сътворени от човешка ръка. Ян гледаше кораба и се опитваше да си спомни чувствата, които събуждаше някога в него тази грамада. Тогава му се струваше, че това е непостижима цел, символ на всичко, към което напразно се стреми човек. Сега неговият вид изобщо не го вълнуваше.

Всичко бе застинало в тишина. Разбира се, както винаги Свръхвладетелите бяха заети с нещо, но сега не се появяваха. Сякаш Ян живееше съвсем сам на Земята…, и всъщност си беше точно така. Той погледа луната, за да даде възможност на мислите и очите си да отдъхнат с нещо познато и привично.

Виждаше древните, отдавна познати лунни морета. Ян бе ходил в дълбините на космоса, на разстояние цели четиридесет светлинни години, но така и не бе успял да отиде до тези безмълвни равнини от прах, до които имаше само две светлинни секунди. От няколко минути той за развлечение се опитваше да открие с поглед кратера Тихо. А когато го намери, се удиви, че светещото петънце се оказа по-далеч от центъра на лунния диск, отколкото си мислеше. И изведнъж разбра, че тъмният овал на Морето на кризите е изчезнал някъде.

Спътникът на Земята беше обърнал към нея съвсем не това свое лице, което я гледаше от милиони години. Луната се завърташе по друг начин около оста си.

Това можеше да означава само едно. В другото полукълбо на Земята, на материка, на който бяха унищожили така внезапно всичко живо, ТЕ са се опомнили от дългото си вцепенение. Като дете, което се събужда и се протяга в светлината на новия ден, те изпробваха своите нововъзстановени сили.

— Да, ти позна — каза Рашаверак. — Вече не е безопасно да оставаме тук. Може би все още не ни обръщат внимание, но не трябва да се рискува. Ще отлетим, след като натоварим всичко — вероятно след два-три часа.

Той погледна към небето, сякаш се боеше, че там всеки миг може да стане някакво ново чудо. Но там беше спокойно — луната бе залязла и няколко рехави облака плуваха във висините, подгонени от западния вятър.

— Лудорията с Луната все още не е толкова опасна — продължи Рашаверак. — Но ако решат да направят нещо със Слънцето? Разбира се, ще оставим тук прибори и чрез тях ще узнаем следващите им стъпки.

— Аз оставам — изведнъж каза Ян. — Нагледах се на Вселената. Сега ми е интересно само едно — съдбата на моята родна планета.

Почвата под краката му леко се разтресе.

— Очаквах това — продължи Ян. — Щом са променили въртенето на Луната, някъде трябва да се измени и моментът на импулса. Сега се забавя въртенето на Земята. Даже не знам кое ме поразява повече — КАК го правят или ЗАЩО го правят.

— Те все още си играят — каза Рашаверак. — Нима има много логика в постъпките на едно дете? Това цялото, което възникна от вашето племе, в много отношения е още дете. То още не е готово да се съедини със Свръхразума. Но скоро ще стане и това, и тогава цялата Земя ще остане на твое разпореждане.

Не беше довършил мисълта си и Ян го допълни:

— Ако самата Земя не престане да съществува.

— Разбираш, че има и такава опасност и въпреки това искаш да останеш?

— Да. Прекарах вкъщи пет… или вече шест години? Да става каквото ще — за нищо няма да съжалявам.

— И ние се надявахме, че ще пожелаеш да останеш — бавно каза Рашаверак. — Ако останеш, ще можеш да ни помогнеш и на нас в някои неща…

Огнената следа на звездолета се изтъни и угасна някъде зад орбитата на Марс. Ян си мислеше, че единствен той от милиардите хора, които бяха живели и умрели на Земята, е преминал по този път. Никой никога повече нямаше да го извърви.

Цялата Земя му принадлежеше. Нямаше недостиг за нищо, бяха достъпни всички материални блага, за които можеше да се мечтае. Но това вече не го привличаше. Не го плашеха нито самотата на безлюдната планета, нито присъствието на това, което още бе тук, съвсем близо, но скоро щеше да потърси неведомата си съдба. Сигурно когато то си отидеше, щеше да остави след себе си такава бурна и разпенена следа, че Ян заедно с всички загадки, които още го занимаваха, нямаше да оцелее.

Но и това нямаше значение. Той постигна всичко, което искаше — би било непоносимо скучно да влачи безцелно съществувание на опустялата планета. Можеше да отлети със Свръхвладетелите, но какъв смисъл имаше това? Той, както никой друг, знаеше, че Карелен някога каза самата истина: „Звездите не са за хората!“

Ян остави зад себе си нощната тъмнина и влезе през широките врати в базата на Свръхвладетелите. Огромните й размери съвсем не го провокираха, всичко грамадно само по себе си не означаваше вече нищо. Червените светлинки мъждиво просветваха — енергията, която ги поддържаше, щеше да стигне за цял век. От двете страни на пътя стояха изоставените от Свръхвладетелите машини — Ян никога нямаше да узнае тайната на техните устройства и предназначения. Той ги отмина, покатери се ловко по грамадните стъпала и накрая се добра до кабината.

Тук още цареше духът на Свръхвладетелите, още работеха техните прибори и изпълняваха волята им, макар че ги делеше огромно разстояние. Какво можеше да добави Ян към потока от информация, който те изпращаха в пространството?

Той се покатери на високата седалка на пилота и се постара да се настани по-удобно. Очакваше го вече включеният микрофон и сигурно всяка негова стъпка се следеше от някакво подобие на камера, но той не можеше да го открие.

Зад пулта за управление, изпълнен с множество непонятни прибори, към звездната нощ гледаха широки прозорци — виждаше се долината, която спеше под вече изтънялата луна, виждаше се и далечният планински хребет. Из долината се виеше река, тук-там проблясваше някое водно завихряне или плиснала вълна. Всичко бе изпълнено с невероятен покой. Може би така е било и в мига на раждането на човека — същото, както в неговия последен час.

Някъде в пространството, неизвестно на колко милиона километра, Карелен, разбира се, чакаше. Странно бе да се мисли, че корабът на Свръхвладетелите се отдалечава от Земята почти със същата скорост, с която и сигналът, който Ян щеше да изпрати към тях. Почти, но все пак не толкова бързо. Преследването щеше да е дълго, но неговите думи щяха да стигнат до Попечителя и с това Ян щеше да изпълни дълга си пред него.

Ян се питаше колко от случилото се влизаше в предварителните планове на Карелен и колко бе плод на внезапно откритие или гениална импровизация. Нима преди почти сто години Попечителят умишлено допусна неговото тайно бягство от Земята, за да може сега той да изиграе тази роля? Струваше му се малко вероятно. Едно обаче беше ясно — Карелен отдавна е носил в себе се някакъв грандиозен, сложен замисъл. Той е служил на Свръхразума и в същото време го е изучавал с всички средства. Ян подозираше, че Попечителят се ръководи в действията си не само от любопитството на учения. Може би Свръхвладетелите мечтаят да узнаят някога достатъчно за могъщите сили, на които служат, и да се освободят от това странно робство.

На Ян му бе трудно да повярва, че той е в състояние да прибави нещо към техните познания. „Говори ни за това, което виждаш — му беше казал Рашаверак. — Картината, която ще бъде пред очите ти, ще се предава и от нашите камери. Но вероятно ти ще я разбереш и осмислиш по съвсем различен начин, което може би ще ни обясни много неща.“ И Ян бе решил да се постарае с всички сили.

— Все още няма нищо ново — започна той. — Преди няколко минути видях как изчезна в небето следата на вашия кораб. Луната започна да се смалява и тази нейна страна, която винаги е била обърната към Земята, сега почти наполовина е скрита… Впрочем вие сигурно знаете това.

Той замълча, чувстваше се доста глупаво. Имаше сякаш нещо неуместно, дори малко нелепо, в неговото поведение. Свършваше историята на цял един свят, а той говореше като някакъв коментатор на спортно състезание. Но само повдигна рамене и отхвърли подобна мисъл. Във величествените мигове на всички времена често се е ухилвала пошлостта…, но тук, освен той самият, нямаше кой да го забележи.

— За последния час имаше три леки земетресения — продължи Ян. — ТЕ забележително управляват въртенето на Земята, но все пак не съвършено… Наистина, Карелен, все повече се убеждавам, че ми е трудно да кажа нещо такова, което вашите прибори да не са ви съобщили. Може би щеше да ми е по-леко, ако поне бяхте намекнали какво ме очаква и ме бяхте предупредили дълго ли трябва да чакам. Ако не се случи нещо, ще установя отново връзка след шест часа, както се условихме…

Не, слушайте! Сигурно са чакали само да отлетите. Нещо започва. Звездите избледняват. Сякаш цялото небе страшно бързо се покрива с огромен облак. Само че това не е облак. В него има някаква система… Трудно е да се различи, но е нещо като мъглива мрежа от ленти и линии, те постоянно се местят. Сякаш звездите са се заплели в огромна призрачна паяжина.

Цялата тази мрежа засвети… Свети и пулсира, съвсем като жива. Може би наистина е жива… или е нещо по-висше от живот, както всичко живо е по-висше от неорганичния свят.

Струва ми се, че светенето се премества в единия край на небето,… минута, ще отида на другия прозорец.

Да,… можех и по-рано да се досетя. На запад над хоризонта има огромен огнен стълб, някакво пламтящо дърво. То е много далеч, от другата страна на Земята. Знам откъде расте — ТЕ са го пуснали, за да се съединят със Свръхразума. Обучението е завършило и те отхвърлят последните остатъци от материя.

Огненият стълб се издига нагоре, а мрежата става все по-отчетлива, сега не е толкова мъглива. На места като че ли е съвсем плътна,… макар че звездите все още просветват през нея.

Разбрах, Карелен, видях, че и над вашата планета израсна нещо подобно, въпреки че не бе съвсем същото. Може би е част от Свръхразума? Навярно сте скривали истината от мен, за да не съм предубеден,… да бъда един обективен наблюдател. Бих искал да знам какво виждате сега на екраните си и да го сравня с това, което наблюдавам в момента!

Сигурно по този начин той говори с вас, с такива очертания и цветове? Помня, че на екраните ви в кабината на вашия кораб се появяваха някакви петна — това бе зрителен език, понятен за очите ви.

Сега сред звездите проблясват и танцуват някакви лъчи — съвсем като северно сияние. И може наистина да е така — силна магнитна буря. Долината, планините… — всичко е осветено по-ярко, отколкото през деня… Червени, златни, зелени ивици пробягват по небето… Не може да се опише с никакви думи… Несправедливо е, че само аз мога да видя това — не съм и мислил, че може да съществуват подобни цветове…

Бурята утихва, но огромната мъглива мрежа е още тук. Изглежда северното сияние е само страничен продукт от някаква енергия, която се освобождава там, в стратосферата…

Минута, има нещо ново. Някакво олекване в телата. Какво означава това? Пуснах молива — той пада бавно, като перо. Нещо става с гравитацията,… излезе силен вятър,… в равнината клоните на дърветата се огъват и се чупят.

Разбирам… Атмосферата се разрежда. Камъните и дърветата се издигат нагоре, сякаш Земята иска да тръгне след ТЯХ в небето. Вихърът вдигна облаци прах. Не виждам… Може би скоро ще се проясни.

Да… Сега е по-добре. Всичко е пометено от повърхността… Прахът се разсейва. Интересно, дълго ли ще издържи това здание? Става все по-трудно за дишане… Ще се опитам да говоря по-бавно.

Отново виждам добре. Огненият стълб е на мястото си, но се повдига, изтънява,… като смерч, който се скрива в облаците. И… как да го предам? — обхвана ме такова вълнение! Не е радост и не е скръб… Беше някакво чувство за пълнота, за завършеност. Може да ми се е сторило. Или е внушено отвън? Не знам.

А сега… не, не мога да се начудя… светът е пуст. Съвсем пуст. Както когато слушаш радио и изведнъж всичко се изключва. Небето отново е ясно… Мрежата от мъгла изчезна. Къде ще отиде ТО сега, Карелен? И на онази планета ли пак ще му служите?

Странно, около мен всичко си е както преди. Не знам защо си мислех…

Ян замълча. Около минута се мъчи да намери думите, затвори очи и се опита да се овладее. Не трябваше да се страхува, нито да се паникьосва — нужно бе да изпълни дълга си… Дългът пред Човечеството и пред Карелен.

Отначало бавно, сякаш се събуждаше, той отново проговори:

— Зданията наоколо… долината… планините… всичко е прозрачно, като стъкло… Виждам през тях! Земята се разгражда… Аз съм почти безтегловен. Бяхте прави… — те вече не се нуждаят от играчки.

Остават секунди. Планините излитат на късове сред дима. Прощавайте, Карелен, Рашаверак… Жал ми е за вас. Не разбирам това и все пак видях какво се случи с моето племе. Всичко, което сме достигнали, полетя към звездите. Може би това са искали да кажат всички древни религии. Само че малко са сгрешили, като са мислили, че човечеството означава толкова много. Ние сме само едно от… знаете ли точно колко племена са те? А сега сме вече ДРУГО — това, което вие никога няма да бъдете!

Реката изчезва. Небето все още е същото. Трудно се диша. Странно, луната още свети. Радвам се, че я оставиха, но сега ще й е самотно…

Светлина! Под мен… в недрата на Земята… вдига се през скалите, през всичко… ярко, ярко, ослепява…

На шест хиляди километра след орбитата на Плутон пред внезапно изгасналия екран седеше Карелен. Наблюденията бяха завършени и задачата изпълнена — той се връщаше вкъщи, на планетата, която беше напуснал така отдавна. Гнетеше го тежестта на столетията и скръбта, която не можеше да се прогони с никакви разсъждения. Той не оплакваше човечеството, а собствения си народ, чийто път към величието бе пресечен завинаги от непреодолими сили.

Карелен си мислеше, че неговите събратя бяха постигнали много, беше им подвластна цялата Вселена, но всички те бяха само скитници, обречени да бродят из еднообразна прашна равнина. Недостижимо далеч бяха планинските висини, завладени от мощ и красота, където сред ледниците се отронваха гърмове и въздухът бе кристално чист и свеж. Когато всичко долу вече тънеше в мрак, там слънцето все още красеше със сиянието си планинските върхове. Те можеха само с изумление да наблюдават това великолепие, но никога нямаше да достигнат тези висини.

Да, Карелен знаеше, че те ще издържат до края и няма да се поддадат на отчаяние. Щяха да чакат този край, който съдбата им подготвяше. Щяха да служат на Свръхразума, защото нямаха избор, но и в това подчинение нямаше да погубят душата си.

Огромният контролен екран за миг се изпълни с мрачна червена светлина. Карелен съсредоточено и напрегнато започна да разчита смисъла на изменящите се шарки. Корабът напускаше пределите на Слънчевата система — енергията, която захранваше междузвездния му двигател, беше на привършване, но вече бе изпълнила задачата си.

Карелен повдигна ръка и картината пред него отново се промени. В средата на екрана пламтеше самотна ярка звезда — от такова разстояние никой не можеше да предположи, че това слънце има планети и че една от тях е безвъзвратно погубена. Карелен дълго гледа назад през бързо разширяващата се пропаст — множество спомени преминаваха в неговия могъщ и сложен мозък. Той безмълвно преклони глава пред всички, които бе познавал — и пред онези, които му бяха пречили, и пред другите, които му помогнаха да изпълни задачата си.

Никой не смееше да го обезпокои, да прекъсне неговия размисъл. После той се обърна и Слънцето, изчезващата малка точка, остана назад.