Краят на детството

Пет

„Време е!“ — нашепваше радиото на всички езици. „Време е!“ — потвърждаваха хиляди вестникарски заглавия. „Време е!“ — мислеха операторите, обсадили полето, където скоро щеше да се спусне корабът на Карелен и за стотен път проверяваха своите камери.

В небето остана само един кораб — този над Ню Йорк. Едва сега светът узна, че над другите градове не е имало никакви кораби. В навечерието на голямото събитие огромният флот на Свръхвладетелите се превърна в нищо, разпръсна се като мъглата от полъха на вятъра.

Рейсовите кораби, които сновяха надолу и нагоре и доставяха на Земята товари от космическите дълбини, бяха съвсем истински; но сребърните облаци, които толкова дълго време — цял човешки живот — неподвижно се рееха над почти всички столици, се оказаха зрителна измама. Никой не можеше да разбере как се е правило това, но изглежда всички те бяха само отражение на кораба на Карелен. Но не просто мираж или игра на светлината, защото радарите също се лъжеха, а и още имаше живи свидетели, които се кълняха, че със собствените си уши са чули шума и свистенето от триенето в атмосферата на въздушния флот при неговото пристигане.

Всичко това нямаше значение — беше важно едно: Карелен вече не смяташе за нужно да демонстрира своята сила. Той отхвърли психологическото оръжие.

— Корабът се движи! — прелетя мигновено по цялата планета вестта. — Отива на запад!

Бавно, с не повече от хиляда километра в час корабът се спускаше от разредените височини на стратосферата към просторната равнина за втората среща с историята на Земята. Той послушно замря пред нетърпеливите камери и пред погледите на хиляди зрители — малко бяха хората в многолюдната тълпа, които можеха да видят всичко така добре, както милионите по света, втренчени в своите телевизори.

Изглеждаше така, сякаш земята ще се продъни под неимоверната тежест, но корабът бе леко задържан от неведомите сили, които направляваха и полета му сред звездите.

На двайсет метра над полето изпъкналият му борд се раздвижи като водна повърхност, появиха се вълнички — както при внезапен порив на вятъра над езеро — и в блестящата метална стена се откри голям вход. Вътре не можеха да различат нищо дори любопитните очи на камерите — беше тъмно, абсолютно тъмно, като в пещера.

От отверстието се появи широк блестящ трап и уверено се спусна надолу. Приличаше на монолитна метална лента с перила отстрани. Нямаше никакви стъпала, беше съвсем гладка — като писта за кънки — и сякаш по обичайния начин никой не можеше нито да се качи, нито да слезе.

Целият свят не сваляше очи от тъмния отвор, в който все още не се забелязваше никакво движение. После от някакво скрито място прозвуча не много високо незабравимият глас на Карелен. Той произнесе най-неочакваните думи:

— Долу до трапа има деца. Бих искал две от тях да се качат тук и да се запознаят с мен.

Настъпи кратка тишина. Сетне от тълпата прибягаха момченце и момиченце, и без ни най-малко да се смущават, се насочиха към лентата, готови да влязат в космическия кораб — и в историята. След тях се втурнаха и други деца, но се спряха, когато Карелен каза със смях:

— Засега двамата стигат.

Неудържими, предвкусвайки удивителното приключение, те двамата — на не повече от по шест години — скочиха върху металния скат. И тук се случи първото чудо.

Като махаха весело с ръце на тълпата и на разтревожените си родители, които сякаш късно си спомниха легендата за Царя на плъховете, децата бързо се издигаха по стръмния наклон. Но те не направиха нито крачка и скоро се видя, че не стоят вертикално към земята, а са под прав ъгъл към трапа. Той имаше собствена сила на привличане, независимо от Земното притегляне. Децата се радваха на това чудо и без да разбират какво ги придвижва нагоре, потънаха в глъбините на кораба.

За двадесет секунди целият свят притихна, замря — после никой не можеше да повярва, че тишината е продължила толкова много време. После огромното отверстие сякаш се приближи и на слънчевата светлина се появи Карелен. На лявата му ръка седеше момченцето, а на дясната — момиченцето. И двамата бяха погълнати от играта си — така ги занимаваха крилете на Карелен, че те дори не погледнаха надолу към тълпата.

Да, Свръхвладетелите бяха тънки психолози — бяха се лишили от малко свои чувства и умело бяха подготвили човечеството за този ден.

Всичко изглеждаше точно така. Крилете с кожена ципа, късите рогца, опашката с остър триъгълен край, като връх на стрела — всичко си беше на мястото. Оживя и изскочи от неведомото минало най-страшното предание. И ето, в пълното си величие то се усмихваше под слънчевите лъчи, огромното му тяло блестеше, изваяно сякаш от черно дърво, а към плещите му се бяха прилепили доверчиво две човешки рожби.

Шест

Петдесет години бяха голям срок — за това време планетата и нейните жители можеха да се променят до неузнаваемост. Нужни бяха само познаване на обществените закони, ясна цел и могъщество.

Свръхвладетелите притежаваха всичко това. Макар че крайната им цел си оставаше загадка, познанията и могъществото им бяха очевидни.

Могъществото им приемаше различни форми. Малко от тях бяха явни за хората, с чиито съдби сега се разпореждаха Свръхвладетелите. Всеки виждаше каква мощ е скрита в исполинските кораби, но зад тази явна сила се таеше друго, далеч по-фино оръжие.

— Няма неразрешими задачи — беше казал някога Карелен на Стормгрен.

— Звучи доста цинично — усъмни се Стормгрен. — Малко напомня известната сентенция „Правото е на страната на силния“. Видя се, че този, който в миналото е пускал в ход силата, все едно нищо не е успял да реши.

— Работата е в това, че тя трябва да се използва правилно. Вие никога не сте притежавали нито истинската сила, нито знанията да я прилагате правилно. При това всяко решение може да се осмисли или да не се осмисли. Да допуснем, че някоя от вашите държави начело с някакъв фанатик опита да въстане срещу мен. Съвсем безсмислено би било да отвърна на подобна заплаха с няколко милиарда конски сили във вид на атомна бомба. Ако пусна в ход тази бомба, задачата ще бъде решена веднъж за винаги. Но както казах, ще бъде решена без смисъл, дори ако в това решение няма други недостатъци.

— А как бихте осмислили решението й?

— За това не е необходима повече енергия, отколкото примерно за неголям радиопредавател. Нужни са и не повече умения, за да бъде управлявана. Важно е не колко енергия ще се използва, а как ще се използва тя. Мислите ли, че Хитлер щеше да продължава да бъде диктатор в Германия, ако, да речем, на всяка крачка го преследваше глас, който неспирно му шепти нещо? Или ден и нощ в ушите му звучеше една и съща нота, заглушаваше всички други звуци и не му даваше да заспи? Съгласете се, че способът съвсем не е жесток. И въпреки това, в крайна сметка щеше да има непреодолимата мощ на тритиева бомба.

— Разбирам — беше отвърнал Стормгрен. — И нямаше да има къде да се скрие?

— Няма такова място, до което да не мога да изпратя моите…, ъ-ъ…, апарати. Ето защо не са ми нужни крайни мерки, за да поддържам реда.

И така, исполинските кораби се оказаха само символи и сега целият свят узна, че само един от тях не е бил призрак. Тъй или иначе само с присъствието си тези призраци измениха историята на Земята. Задачата им беше изпълнена и паметта за това щеше да остане във вековете.

Изчисленията на Карелен бяха точни. Внезапният ужас и отвращението се забравиха бързо, макар че много хора, които с гордост твърдяха, че съвсем не са суеверни, никога не се решиха да се срещнат със Свръхвладетелите лице в лице. Имаше нещо странно в това, което разумът и логиката не можеха да обяснят. В епохата на Средновековието хората са вярвали в дявола и са се страхували от него. Но сега беше двадесет и първи век — наистина ли съществуваше някаква наследствена, родова памет?

Естествено, всички разбираха, че между Свръхвладетелите или родствени на тях същества и човечеството някога, в дълбока древност, се е разиграла жестока битка. Вероятно сблъсъкът бе станал толкова назад във времето, че за него нямаше съхранени никакви исторически следи. Карелен не даваше ключа и за тази загадка.

Въпреки че Свръхвладетелите се показаха на хората, те рядко напускаха единствения си кораб. Може би на Земята им беше неудобно. Сигурно там, откъдето идваха тези крилати великани, силата на гравитацията бе много по-малка. Винаги носеха някакви пояси, снабдени със сложни механизми, с помощта на които вероятно контролираха тежестта си и общуваха помежду си. Трудно понасяха ярката слънчева светлина и оставаха на нея само броени секунди. Когато им се налагаше да бъдат на открито по-дълго време, си слагаха нещо като тъмни очила, с които изглеждаха много странно. Очевидно можеха да дишат земния въздух, макар че понякога носеха някакви апарати, подобни на манерки, от които нарядко поемаха по глътка неизвестен газ.

Необщителността им можеше да се обясни с чисто физически причини. Малко бяха хората, на които се налагаше да ги срещат пряко — можеше само да се гадае колко са те на брой на Кареленовия кораб. Най-голямата група, която някой някога бе виждал, се състоеше от петима от тях, но в исполинския кораб можеха да са стотици, дори хиляди.

В много отношения излизането от анонимност на Свръхвладетелите донесе повече нови загадки и разреши малко стари. Все още бе неизвестно откъде са те; нямаха брой теориите, които обясняваха какво представляват те като биологичен вид. На много въпроси отговаряха с желание, но понякога бяха прикрити до крайност. Всичко това безпокоеше само учените. Обикновените земляни, макар и да не жадуваха за пряко общуване с тях, бяха благодарни за всичките им дела.

Според критериите от миналото Земята се превърна в Утопия. Нямаше невежество, болести, нищета и страх. Споменът за войната потъна в миналото като страшен сън — скоро сред живите хора нямаше да има нито един, който да е изпитвал всичко това върху себе си.

Цялата човешка енергия се превърна в истинско съзидание — и обликът на Земята се промени. Големите градове, в които преди бяха концентрирани всички блага, сега бяха безполезни — големи части от тях бяха преустроени, а други бяха напуснати от хората и се превръщаха в музеи. Много от градовете бяха отдавна изоставени, защото цялата търговска и промишлена система се измени много. Производството стана почти напълно автоматизирано — роботизирани заводи даваха нескончаем поток от всичко необходимо за ежедневието. Всичко беше почти безплатно. Хората работеха, само ако желаеха особени предмети за разкош — или просто не работеха.

Светът стана единен. Названията на страните се запазиха само за удобство на пощата. Нямаше човек по света, който да не знае английски, да не може да чете и пише, да не може всеки миг да се възползва от телевизионна връзка или за не повече от денонощие да се пренесе в другото полукълбо.

Изчезна престъпността. Престъплението стана и ненужно, и невъзможно. Когато нямаше никакви нужди, нямаше и за какво да се краде. А всички, които бяха склонни към престъпление, знаеха, че няма как да се измъкнат от зоркия поглед на Свръхвладетелите. От самото начало те се бяха вмесвали убедително в земните дела, поддържайки реда и законността — така че урокът им бе добре усвоен.

Извършваха се, разбира се, престъпления в порив на някаква страст, но те бяха голяма рядкост. Много от противоречията, които бяха мъчително неразрешими, сега бяха устроени и затова човечеството укрепна душевно и не бе склонно към безразсъдство. Това, което в миналото се наричаше порок, сега считаха само за чудачество или в най-лошия случай — за невъзпитание.

Имаше още една поразителна промяна — изчезнаха умопомрачителното бързане и надпревара, с които се отличаваше двадесети век. Животът забави своя ход, имаше свободно време колкото никога досега. И ако малко от хората намираха това за скучно, мнозинството просто си живееше далеч по-спокойно. Хората на Запад отново узнаха нещо, което другите никога не бяха забравяли — че свободното време не е грях, стига то да не се изроди в леност на духа и бездействие.

Може би бъдещето щеше да донесе нови грижи, но засега излишеството от свободно време не тежеше на хората. Те се обучаваха по-дълго време и знанията им бяха по-задълбочени. Малко от тях завършваха колеж преди двадесетата си година — и това бе само първата степен на образование. Обикновено след две-три години, когато бяха на около двадесет и пет, хората се връщаха към учението, обогатени от пътешествията и жизнения си опит. И след това, до края на живота си човек от време на време освежаваше знанията си и най-вече в интересните за него области на науката и изкуството.

От това удължаване на процеса на образование доста след като юношата е станал възрастен, животът на обществото се измени много. Някои от промените бяха станали необходимост преди поколения, но хората не бяха се осмелявали да ги извършат и се бяха престрували, че дори няма нужда от тях. Така се промениха коренно отношенията между половете, ако, разбира се, се счита, че в тази област mores3 някога са били построени по единен образец. Всички устои се разпиляха на прах под ударите на две чисто човешки изобретения, с които Свръхвладетелите нямаха нищо общо.

Първото от тях беше съвършено надеждното противозачатъчно средство, от което стигаше само една таблетка. Второто — абсолютно непогрешимият способ да се определи кой е бащата на детето след много подробен анализ на кръвта. Действието на тези две новости бе наистина разрушително — бяха сметени от Земята последните остатъци на пуританската ограниченост.

И още една голяма промяна имаше в облика на живота — необичайната подвижност. Въздушният транспорт достигна съвършенство и всеки човек можеше да лети в произволна посока, когато пожелае. Небесните пътища бяха далеч по-просторни и далеч повече от всички други пътища на миналото. Двадесет и първи век с много по-голям замах повтори знаменитото американско постижение, когато целият народ се оказа на колела. Сега цялото човечество получи крила.

Разбира се, не буквално. Обикновеният флаер или аеромобил, с какъвто разполагаше всеки, нямаше нито криле, нито някакви видими на пръв поглед летателни устройства. Изчезнаха и тромавите витла на старинните вертолети. Но човекът не беше открил начин да преодолее земното притегляне — тази велика тайна владееха само Свръхвладетелите. Силите, които движеха аеромобилите, бяха далеч по-прости и можеха да бъдат разбрани дори от братя Райт. Използваха се реактивни двигатели, които можеха да работят в много сложен режим. Флаерите бяха с ограничена височина на полета и можеха да висят във въздуха или да се движат във всички посоки. И тези вездесъщи въздухолетчета изтриха и последните граници между човешките племена така бързо, както Свръхвладетелите не биха могли да ги изтрият с никакви думи и закони.

Имаше и по-дълбоки промени. Настана време на безбожие. От всички религии, които съществуваха до пристигането на Свръхвладетелите, оживя, в известен смисъл облагороден, само будизмът — може би най-суровата вяра. Вярванията, основани на чудеса и откровения, рухнаха веднъж завинаги. И преди това те се развиваха според степента на образованост на хората, но от самото начало Свръхвладетелите не се вмесваха в тези въпроси. Често питаха Карелен как се отнася към религията, но той отвръщаше, че вярата е лично дело на всеки човек, стига да не посяга на свободата на другите.

Може би древните вярвания щяха да се поддържат от още няколко поколения, ако не беше вечното човешко любопитство. Всички знаеха, че миналото е достъпно за Свръхвладетелите и неведнъж историците молеха Карелен да разреши някой стар спор. Възможно е тези въпроси да му бяха омръзнали, но по-скоро той разбираше до къде ще доведе неговото великодушие…

Апаратът, който Карелен предаде на Института за световна история, представляваше нещо като телевизионен приемник с обширна клавиатура за настройване на времето и пространството. Най-вероятно той беше свързан по някакъв начин с много по-сложна машина на борда на огромния кораб. Как точно действаше този апарат, никой не можеше да си представи. На Земята ученият просто натискаше необходимите клавиши и прозорецът на миналото се разтваряше. Пред погледа мигновено се откриваше едва ли не всяко събитие в историята на човечество за последните пет хиляди години. По-назад в миналото апаратът не можеше да надникне — настроен на по-ранни векове, екранът изобразяваше непонятна пустота. Имаше някаква естествена причина за това, а може би Свръхвладетелите умишлено не позволяваха на хората да знаят повече.

Разбира се за всеки мислещ Човек и преди това бе ясно, че е невъзможно абсолютно всички вероучения да са истинни, но този удар бе съдбоносен. В разобличаването никой не можеше да се усъмни и никой не можеше да спори с него: неведомото вълшебство на науката на Свръхвладетелите откри пред погледа на хората как в действителност бяха възникнали на света всички велики религии. Началото на почти всяка от тях бе благородно и вдъхновено — но не повече от това. За няколко дни безбройните месии на човешкия род престанаха да са богове. Вярванията, които цели две хилядолетия бяха опора за милиарди хора, се изпариха като утринна роса под жестоката и безпристрастна светлина на истината. Цялото добро и зло, което те бяха създали, изведнъж потъна в миналото и вече не можеше да докосне ничия душа.

Човечеството се прости с древните богове и порасна дотолкова, че повече не се нуждаеше от нови.

Засега малко хора разбираха, че заедно с крушението на вярата настъпваше и упадък в науката. Процъфтяваха техниката и технологиите, но бе дошъл редът на своеобразните умове, които се опитваха да прескочат границите на човешките познания. Любопитството оставаше и имаше достатъчно свободно време, за да бъде утолено то, но жарта на сериозните научни изследвания угасна. Нямаше нужда цял живот да се добираш до тайни, които със сигурност бяха разгадани от Свръхвладетелите преди много векове.

Този упадък не беше много забележим, защото пищно се развиха описателните науки — зоологията, ботаниката, астрономическите наблюдения. Никога досега на света не бе имало толкова много любители, събиращи научни данни за собствено удоволствие, но почти не останаха теоретици, които да подреждат тези данни в единна система.

А когато изчезна борбата и стихнаха раздорите и противоречията, дойде и краят на истинското изкуство. Имаше много творци — и любители, и професионалисти, но за цяло поколение не беше създадено нищо ново, наистина талантливо нито в литературата, нито в музиката, нито в живописта и скулптурата. Светът все още живееше със старата слава и блестящите творби на невъзвратимото минало.

И никой не се тревожеше от това положение, ако се изключат шепата философи. Човечеството малко се опиваше от новооткритата свобода, радваше се на ежеминутното щастие и не искаше да гледа по-надалеч. Ето това в крайна сметка беше тя, Утопия — Златният век; неговото ново начало още не бе помрачено от най-злия враг на всяка утопия — скуката.

Може би Свръхвладетелите бяха в състояние да решат и тази задача — бяха решили толкова други. От деня на пристигането им беше минал голям срок — цял човешки живот — но и сега, както тогава, никой не знаеше защо се появиха те. Човечеството привикна да им вярва и вече не си задаваше въпроса що за свръхчовешка самоотверженост задържа Карелен и спътниците му далеч от родината.

Ако това наистина беше самоотверженост. Все пак още се намираха хора, които се питаха дали благоденствието на света е крайната цел на Свръхвладетелите.

Седем

Ако се изчислеше общото разстояние, което предстоеше да се преодолее от всички, поканени в този ден от Рупърт Бойс, щеше да се получи внушителна цифра. Само в първата дузина от гости бяха: Фостърови от Аделаида, Шьонбергови от Хаити, Фаранови от Сталинград, двойката Моравия от Синсинати, двойката Иванко от Париж и още Съливанови, които общо взето живееха в съседство с остров Пасха, но на дъното на океана — на четири километра дълбочина. Беше чест за Рупърт, че въпреки тридесетте разпратени покани, пристигнаха повече от четиридесет гости — нещо, което той бе предвидил. Закъсняха само Краусови, просто защото забравиха от кой меридиан започва международното отчитане на времето и дойдоха точно с двадесет и четири часа по-късно.

Към обяд в парка се събра порядъчна колекция от флаери — тия, които пристигаха последни трябваше да се полутат, докато намерят място да се приземят, а после да изминат пеша доста разстояние. Пътят изглеждаше дълъг, защото под безоблачното небе температурата беше сто и десет градуса по Фаренхайт. Наоколо бяха спрели всевъзможни марки аеромобили — от едноместните „бръмбари“ до семейните „кадилаци“, които приличаха не просто на някакво средство за придвижване, а на летящи дворци. Впрочем сега вече не можеше да се съди по марката на флаера за положението на собственика му в обществото.

— Какъв уродлив дом — каза Джийн Морел, когато „метеорът“ започна да се спуска по спирала. — Като кутия, която някой е настъпил.

За Джордж Грегсън бе свойствена старомодната неприязън към автоматичното кацане и преди да отвърне, регулира скоростта на спускането.

— Под такъв ъгъл на зрение едва ли може да се съди за дома — справедливо забеляза той. — От земята навярно изглежда съвсем различно. О, Господи!

— Какво има?

— Фостърови вече са тук. Бих разпознал това съчетание на цветовете където и да е.

— Просто не разговаряй с тях, ако не искаш. Събиранията у Рупърт са хубави с това, че винаги можеш да се скриеш в тълпата.

Джордж съзря свободно местенце и уверено насочи флаера надолу. Те се спуснаха плавно между един друг „метеор“ и някаква машина от съвсем неизвестна и за двамата марка. Джийн си помисли, че изглежда бързоходна, но много неудобна. Сигурно бе измайсторена собственоръчно от някой луд по техниката Рупъртов приятел. А това не се разрешаваше от закона.

Когато излязоха от „метеора“, горещината им подейства като пламък на оксижен. Сякаш за миг от телата им се изпари цялата влага и Джордж се учуди, че пресъхналата му кожа започва да се напуква. Отчасти сами си бяха виновни за това. Бяха излетели от Аляска преди три часа и не съобразиха да променят температурата в кабината, така че преходът да е по-плавен.

— Нима може да се живее тук! — Джийн едва си поемаше дъх. — Мислех, че някак контролират тукашния климат.

— Разбира се, че го контролират — каза Джордж. — Някога тук е било пустиня, а сега — виждаш сама. Да тръгваме, вътре всичко ще бъде наред.

В този момент ги посрещна сам Рупърт — весело, но някак пресилено шумно. Стопанинът на дома стоеше до техния „метеор“, подаваше им по чаша и с палава усмивка ги гледаше отгоре надолу. Гледаше ги отвисоко по простата причина, че ръстът му беше около три и половина метра — при това се оказа съвсем прозрачен. Не беше трудно да се гледа през него.

— Страшни шеги си измислил за гостите си — възкликна Джордж и опита да вземе чашите, до които едва успя да стигне. Ръката му премина през тях. — Надявам се, че когато се доберем до дома ти, за нас ще се намери нещо по-осезаемо.

— Не се безпокойте! — засмя се Рупърт. — Поръчвайте! Когато пристигнете, всичко ще е готово.

— Две хубави порции бира, охладена в течен въздух — бързо се разпореди Джордж. — Пристигаме веднага.

Рупърт кимна, постави чашата на невидима маса, натисна някакъв невидим бутон и изчезна.

— Страхотно! — каза Джийн. — За пръв път виждам как действа това чудо. Откъде се е сдобил с него Рупърт? Мислех, че го имат само Свръхвладетелите.

— А знаеш ли поне едно нещо, което Рупърт да е пожелал и да не притежава? — отвърна Джордж. — Това е подходяща играчка за него. Седи си уютно в кабинета и в същото време обхожда половин Африка. Няма жеги, няма хапещи насекоми, няма умора — на всичко отгоре и хладилник с бира под ръка. Интересно, какво биха си помислили Стенли и Ливингстън?

Не им се говореше повече под изгарящото слънце. Когато наближиха парадния вход, почти неразличим в плътната стъклена фасада, той автоматично се отвори под звуците на фанфар. Джийн си помисли, че до вечерта сигурно вече ще й се гади от фанфара и не сгреши.

В чудесната прохлада на преддверието приветливо ги посрещна поредната мисис Бойс. Всъщност заради нея се бе събрало такова множество от гости. Половината дойдоха да видят новото жилище на Рупърт, но тия, които се колебаеха, все пак дойдоха, привлечени от разказите за новата му жена.

Беше наистина потресаваща. Като че ли по-точна дума не можеше да се намери. Даже сега, когато красотата не удивяваше никого по света, мъжете се обръщаха подир нея, веднага след влизането й. Сигурно баба й или дядо й са били от черната раса, досети се Джордж — имаше безукорно правилни антични черти и спускащи се гарваново черни коси с оттенък на закалена стомана. Цветът на тъмната й кожа, който можеше да се определи само с изтърканата дума „шоколаден“, издаваше смесения й произход.

— Вие сте Джийн и Джордж, нали? — протегна тя ръката си. — Много се радвам да се запознаем. Рупърт се занимава с коктейлите. Заповядайте, запознайте се с всички!

От дълбокия й контраалт по тялото на Джордж премина тръпка, сякаш някой придвижи по него пръсти — като че свиреше на флейта. Той неспокойно се наклони към Джийн, която пресилено се усмихваше, и не можа да отвърне веднага.

— Много… много ни е приятно — преплете той език. — Ние предвкусвахме удоволствието от днешния прием.

— Рупърт ВИНАГИ устройва много мили приеми — добави Джийн.

„Винаги“ прозвуча доста недвусмислено. Това означаваше — всеки път, когато той се жени. Джордж малко се изчерви и хвърли към Джийн укоризнен поглед, но домакинята сякаш не забеляза подмятането. С някакво лекомислено дружелюбие тя ги въведе в централния хол, където се беше събрало вече пъстрото общество от близки и приятели на Рупърт. Самият той седеше до апарат, който приличаше на пулт за управление — очевидно чрез него Рупърт изпращаше изображението си да посреща гостите, помисли си Джордж. Рупърт се стараеше да порази още двама души, чийто флаер се беше приземил току-що, но за секунда се отвлече, за да поздрави Джийн и Джордж и да се извини, че е дал на друг приготвените им коктейли.

— Ето там е пълно с всякакво пиене — махна с ръка той някъде назад, без да престава с другата да натиска клавишите на апарата. — Чувствайте се като у дома си. Познавате почти всички, с останалите ще ви запознае Мая. Благодаря ви, че дойдохте.

— Благодаря за поканата — отвърна Джийн не много уверено.

Джордж се отправи към питиетата и Джийн тръгна след него, като отправяше поздрави към всички познати лица. Както винаги у Рупърт, и този път три четвърти от присъстващите бяха абсолютно непознати.

— Ела да разузнаем — каза тя на Джордж, когато разквасиха гърлата си и вече бяха помахали с ръка на всички познати. — Ще ми се да разгледаме дома.

Почти без да се прикрива, Джордж се огледа за Мая Бойс и тръгна след Джийн. Погледът му стана отчужден и това никак не й се хареса. Тя си помисли, че мъжете по природа са многоженци. „Впрочем, ако не беше така… — разсъждаваше Джийн. — Не, така е по-добре.“

Те започнаха да изследват пълната с чудеса нова обител на Рупърт и Джордж скоро се окопити. Домът изглеждаше голям за двама души, но иначе и не можеше, защото често, както и в този ден, беше пълен с хора. Беше двуетажен, като горният етаж бе по-голям и излизаше над долния, така че пазеше сянка. Бе препълнен с автомати — кухнята приличаше на някаква кабина на въздушен лайнер.

— Бедната Руби, щеше да й се хареса тук — каза Джийн.

— Доколкото съм чувал, тя е щастлива с приятеля си в Австралия — възрази Джордж. Той съвсем не изпитваше нежни чувства към предишната мисис Бойс.

Нямаше нужда от спор, защото за Руби и нейния австралиец се знаеше всичко. Джийн промени разговора:

— Тя е ужасно хубава, нали?

Джордж не бе така глупав да се хване на въдицата.

— Да, разбира се — равнодушно каза той. — Стига да ти харесват брюнетките.

— Доколкото разбирам, на теб те не ти харесват — твърде мило забеляза Джийн.

— Няма нужда да ревнуваш, скъпа — усмихна се Джордж и я помилва по светлорусата златиста коса. — Да отидем да разгледаме библиотеката. Как мислиш, къде може да е тя?

— Навярно тук горе — долу просто няма повече място. Изобщо, сякаш е замислено така — да се живее, яде, спи и прочие на първия етаж. А вторият е за игри и развлечения…, макар че това е нелепа приумица — да устроиш плувен басейн на втория етаж.

— Сигурно има някаква причина — Джордж напосоки отвори още една врата. — Рупърт изглежда е имал опитни съветници. Разбира се, не би направил сам такава планировка.

— Естествено. Той щеше да построи дом със стаи без врати и стълби, които отвеждат в празното пространство. Щеше да ме е страх да вляза в дом, построен по план на Рупърт.

— Ето, пристигнахме! — обяви Джордж, горд като щурман след образцово приземяване. — Прочутата колекция на Бойс на ново място. Ще ми се да зная колко от всичко това е изчел.

Библиотеката се простираше по цялата ширина на дома, но дългите рафтове разделяха напряко помещението и образуваха половин дузина отделни стаи. Тук имаше, доколкото Джордж си спомняше, около петнадесет хиляди тома — едва ли не всичко, което някога е било отпечатано по мъглявите въпроси на магията, психологическите изследвания, ясновидството, телепатията и другите неуловими явления, които обикновената физика не можеше да обясни. Беше странно увлечение във века на здравия смисъл. Може би за Рупърт това бе просто особен начин за бягство от действителността.

Още от прага Джордж усети някакъв странен мирис. Не силен, но остър. Не можеше да се каже, че е неприятен, но не приличаше на нищо познато. Джийн също го усети и се опита да се ориентира — челото й леко се смръщи. Джордж си помисли, че е нещо като оцет. Но с още някакъв примес…

В далечния край на библиотеката имаше свободно от лавици място, което стигаше само за маса, два стола и няколко възглавници. Вероятно в това ъгълче Рупърт четеше. И сега на странно мъждива светлина някой там четеше.

Джийн тихичко ахна и се хвана за ръката на Джордж. Можеше да й се прости. Едно беше да се гледа телевизионно изображение и съвсем друго — да се срещнеш наяве. Джордж се опомни бързо, малко бяха нещата, които го заварваха неподготвен.

— Надявам се, че не сме ви обезпокоили, сър — вежливо каза той. — Нямахме и понятие, че тук има някой. Рупърт не ни каза…

Свръхвладетелят свали книгата, огледа внимателно и двамата и продължи да чете. Не трябваше да се приема като проява на неучтивост от страна на същество, което можеше едновременно да чете, да разговаря и сигурно да се занимава с още куп неща наведнъж. Но от човешка гледна точка това изглеждаше малко диво и страховито.

— Името ми е Рашаверак — каза любезно Свръхвладетелят. — Страхувам се, че не съм много общителен, но е трудно библиотеката на Рупърт да остане незабелязана.

Джийн едва сдържаше нервния си смях. Неочакваният събеседник четеше с невероятна скорост, забеляза тя — по една страница за две секунди. Осмисляше разбира се всяка дума, а може би бе в състояние с едното си око да чете една книга, а с другото — друга. Навярно можеше да използва азбуката на Брайл и да чете книги за слепи с пръстите си… Въображението й рисуваше такива забавни картини, че й стана неловко и тя побърза да се успокои, за да може да говори. В края на краищата не се удаваше всеки ден случай да поговориш с един от повелителите на Земята.

Джордж ги запозна и я остави да бърбори, с надеждата, че няма да изтърси нещо нетактично. Като нея и той не беше виждал никога толкова отблизо Свръхвладетел. Свръхвладетелите постоянно провеждаха делови срещи с държавни дейци, с учени и с разни други хора, но Джордж не бе чувал някой от тях някога да се е появявал просто така — като гост на някаква вечеринка. Но изглежда в този дом на сегашното събиране не всичко бе толкова просто. Не случайно Рупърт си служеше с онзи апарат на Свръхвладетелите и Джордж вече беше сериозно озадачен какво всъщност става там. Щеше му се да хване Рупърт изкъсо и да измъкне от него повече информация.

Столовете бяха малки за Рашаверак и той седеше направо на пода. Явно му беше удобно и без възглавниците, които се въргаляха наоколо. И така главата му се извисяваше на два метра над пода. Това бе единственият случай, когато на Джордж му се удаваше възможност да изучи извънземната биология. За жалост той познаваше малко и земната, така че слабо можеше да се справи и с тази. Новото беше тоя особен, по своему дори приятен остър мирис. Интересно му беше още това, как според Свръхвладетелите миришат хората — Джордж се надяваше, че не е нещо неприятно за тях.

Във вида на Рашаверак нямаше нищо човешко. Можеше да се разбере, че в далечното минало Свръхвладетелите са се сторили на изплашените невежи диваци като крилати хора — така беше възникнал привичният портрет на Дявола. Отблизо се виждаше, че сходствата са много по-малко. Рогцата (интересно, за какво служеха те?) бяха същите като на изображенията, но тялото нямаше нищо общо нито с човешкото, нито с това на което и да е земно същество. Наследници на съвсем друга еволюция, Свръхвладетелите не принадлежаха нито към млекопитаещите, нито към насекомите, нито към влечугите. Не беше ясно дори дали се отнасят към гръбначните — може би това твърдо покритие да е костната им система и да е единствената опора на туловището.

Крилете на Рашаверак бяха прибрани и не можеха да бъдат разгледани добре, но опашката беше съвсем като брониран пожарен шланг, старателно сгънат под него. Знаменитото острие на върха напомняше не толкова наконечник на стрела, колкото голям плосък елмаз. Никой вече не се съмняваше в неговото предназначение — като опашката на птица, той служеше за поддържане на равновесието при полет. Като се опираха на подобни повърхностни данни и на догадки, учените предполагаха, че родината на Свръхвладетелите се намираше на планета с малка сила на притегляне и с доста плътна атмосфера.

Внезапно от скрит някъде говорител прогърмя гласът на Рупърт:

— Джийн! Джордж! Къде изчезнахте, дявол да го вземе? Слизайте долу и се присъединявайте към компанията. Хората вече сплетничат за вас.

— Може би ще дойда и аз — каза Рашаверак и остави книгата на лавицата.

Направи го без да става от пода и Джордж за пръв път забеляза, че ръката му имаше два големи пръста и още пет по-малки между тях. Джордж искрено се зарадва, че не му се налага да използва аритметика, основана на числото четиринадесет. Когато се изправи на крака, Рашаверак представляваше внушително зрелище. Трябваше да се приведе, за да не се удари в тавана. Беше ясно, че дори и да искаха да общуват по-често с хората, на Свръхвладетелите това нямаше да им е толкова лесно.

За последния половин час беше долетял още народ и сега гостната бе пълна. С появяването на Рашаверак стана съвсем тясно. От съседните стаи дойдоха всички останали, за да го видят. Рупърт явно се наслаждаваше на всеобщото изумление. На Джийн и Джордж не им стана много приятно, че никой не ги забелязва. По-точно никой не ги видя зад туловището на великана.

— Елате тук, Раши, искам да ви запозная с някои хора — извика Рупърт. — Заповядайте на дивана, така няма да ви се налага да драскате тавана.

Прехвърлил опашката си през рамо, Рашаверак премина през стаята като някакъв ледоразбивач, който си проправя път през ледовете. Когато седна до Рупърт, стаята сякаш отново стана просторна и Джордж въздъхна с облекчение.

— Докато той стоеше, ме измъчваше клаустрофобия. Интересно, как го е спечелил Рупърт?… Изглежда вечерта ще бъде доста занимателна.

— Рупърт разговаря с него както с всички останали. А на него му е съвсем безразлично. Това е много странно.

— Съмнявам се! Мисля, че не му е съвсем безразлично. Бедата е, че Рупърт е нетактичен самохвалко. Между другото, ти също задаваше много мили въпросчета!

— Какво искаш да кажеш!

— Ами например: Отдавна ли сте тук? А как се разбирате с Попечителя Карелен? Харесва ли ви на Земята? Знаеш ли, миличка, едва ли може да се говори така със Свръхвладетелите!

— А защо не! Някой би трябвало да започне пръв.

Не успяха да се скарат, защото се появиха Шьонбергови и почти веднага двойките се разпаднаха. Жените се отдръпнаха настрани и започнаха да обсъждат мисис Бойс, а мъжете се отправиха в противоположната страна и заразискваха същия предмет, но от по-друг ъгъл на зрение. Оказа се, че Бени Шьонберг, старият приятел на Джордж, знае доста по този въпрос.

— Не казвай никому нито дума — започна той. — Рут нищо не подозира, но всъщност аз запознах Рупърт с Мая.

— Според мен Рупърт не я заслужава — каза със завист Джордж. — Това, разбира се, няма да е задълго. Той бързо ще й омръзне.

(Тази мисъл видимо го ободри.)

— Не се и надявай! Тя е не само красива, но е и прекрасен човек. Някой отдавна трябваше да се погрижи за Рупърт и за това тя е най-подходящата жена.

Сега Рупърт и Мая седяха близо до Рашаверак и тържествено водеха приема. На сбирките у Рупърт гостите рядко се събираха около един център. Обикновено те се обединяваха в няколко групички, свързани от общи интереси. Но днес всички бяха привлечени като от магнит около една точка. На Джордж му стана жал за Мая. Нали това трябваше да е неин празник, а Рашаверак я засенчи.

— Слушай — каза Джордж, отхапвайки от сандвича си, — как се е изхитрил Рупърт да привлече към себе си Свръхвладетел? Не съм чувал за подобно нещо, а той се държи сякаш няма нищо. Не е споменал нито думица за това, когато ни канеше.

Бени се усмихна.

— Да, това е неговата страст — винаги с нещо да удивява. Попитай го сам. Но в края на краищата не е първи случай. Карелен е бил на приеми в Белия дом и в Бъкингамския дворец, и…

— Това е съвсем друго, дявол да го вземе! Рупърт е най-обикновен човек — без постове, без звания.

— А може би Рашаверак е съвсем обикновен сред Свръхвладетелите. По-добре сам ги попитай.

— И ще попитам — каза Джордж. — Само да хвана Рупърт насаме.

— Мисля, че доста ще ти се наложи да чакаш.

Бени беше прав, но приемът ставаше все по-оживен и нямаше да е скучно да се почака. Появяването на Рашаверак скова присъстващите, но те бързо се окопитиха. Някои още проявяваха интерес към него, но повечето както винаги се отделиха на групички и се държаха съвсем естествено. Съливан например описваше на увлечените си слушатели последния си изследователски поход с подводница.

— Още не знаем какъв размер могат да достигнат те — говореше той. — Недалеч от базата ни има каньон, където живее един — истински гигант. Веднъж го зърнах за миг — пипалото му е не по-малко от трийсет метра! Тази седмица мисля да половувам. Може би ще го хвана. Иска ли някой да си вземе вкъщи рядък домашен звяр?

Някаква жена даже извика от ужас.

— Брр! Тръпки ме побиват, само като си помисля! Вие, навярно, сте много смел човек.

На лицето на Съливан се изписа искрено удивление.

— Никога не съм мислил за това — каза той. — Разбира се, действам много внимателно, но сериозна опасност не ме е грозила нито веднъж. Октоподите разбират, че няма да ги изям и не ми обръщат никакво внимание, само не трябва да се приближавам много. Повечето морски твари не биха ви нападнали, ако не ги заплашвате.

— Но рано или късно ще се сблъскате с някой, който ще реши, че сте вкусен.

— Е, понякога се случва и това — безгрижно се отзова Съливан. — Старая се да не им навредя, защото повече от всичко ми се иска да бъда приятел с тях. А ако има нещо, просто включвам двигателите на пълна мощност и след минута съм свободен. Когато работата е по-сериозна и не ми е до игри, мога да поопаря октопода с разряд от двеста волта. Това е достатъчно, за да не те закача повече той.

„Да, можеш да се срещнеш със заети хора при Рупърт.“ — помисли си Джордж, приближавайки към друга компания. Литературните вкусове на Рупърт не се отличаваха с особена широта, затова пък приятелите му бяха доста разнообразни. Без да се озърташ много, можеше да видиш едновременно знаменит кинорежисьор, второстепенен поет, математик, двама актьори, атомен инженер, надзирател в резерват, издател на ежеседмичник, статистик от Световна банка, цигулар-виртуоз, професор по археология и астрофизик. Колеги на Джордж — телевизионни сценаристи — липсваха, и слава Богу, защото на него никак не му се говореше на професионални теми. Обичаше работата си, както всички останали, защото сега за пръв път в историята никой не се занимаваше с това, което не харесва. Но след работа предпочиташе и в мислите си да затвори вратата на телевизионното студио.

Най-после му се удаде да хване Рупърт в кухнята, където той правеше някакви магии с напитките. Имаше такъв зареян поглед, че просто беше жалко да се сваля на грешната земя…, но Джордж можеше да бъде безжалостен, когато се наложи.

— Виж какво, Рупърт — започна той, присядайки на края на близкия стол. — Мисля, че си задължен да обясниш на всички ни това-онова.

— М-м-м — Рупърт замислено дегустира една глътка. — Страхувам се, че съм прекалил с капка шотландско.

— Не го усуквай и не се преструвай на пиян, виждам, че си трезвен като краставичка. Откога си приятел със Свръхвладетелите и каква работа имат те тук?

— Нима не съм ти казвал? Мислех, че на всички съм обяснил. Сигурно тогава вас ви е нямало — избягахте в библиотеката. — Той се ухили доволно обидно. — Разбираш ли, Рашаверак е тук точно заради библиотеката.

— Така изведнъж!

— Какво те учудва?

Джордж се усети — трябваше да бъде по-деликатен, Рупърт бе безмерно горд със сбирката си от необикновени книги.

— Е, всъщност… Свръхвладетелите са такива познавачи на всички науки — какво би ги занимавала парапсихологията и разните там глупости.

— Глупаво или не, но ги интересува човешката психология и те биха могли да научат много от моите книги. Изведнъж, преди моето пристигане тук, с мен се свърза…, не разбрах, помощникът на младшия Свръхвладетел ли беше или Свръхпомощникът на младшия владетел, и ме помоли да му дам петдесетина от най-редките си екземпляри. Може би го беше насочил някой от библиотеката на Британския музей. Е, сещаш се какво им отвърнах.

— Нямам понятие.

— Обясних съвсем учтиво, че съм събирал библиотеката си двадесет години. Ако искат да изучават книгите ми, много моля за извинение но, дявол го взел, да дойдат да четат тук, на място. Тогава дойде Раши. Гълта по двайсет тома на ден. Много бих искал да знам какво извлича от тях.

Джордж помисли малко и презрително повдигна рамене.

— Честно казано, имах по-добро мнение за Свръхвладетелите. Мисля, че биха могли да се занимават с нещо по-смислено.

— Ти си непоправим материалист, нали? Едва ли Джийн ще се съгласи с теб. Но дори ако разсъждаваме от гледната точка на една свръхпрактична личност, каквато си ти, техният интерес едва ли е лишен от смисъл. Нали когато си имаш работа с диваци, трябва да познаваш суеверията им!

— Да, може би — не съвсем уверено се съгласи Джордж.

Омръзна му да седи на твърдия стол и стана. Рупърт размеси накрая коктейла по свой вкус и се отправи към гостната. Оттам вече се чуваха възмутени гласове, които питаха за домакина.

— Ей, почакай една секунда! — запротестира Джордж. — Докато не си избягал, още един въпрос. Как си взел този телевизор с предавател, с който искаше да ни изплашиш?

— Малка сделка. Обясних колко е полезна подобна вещ в моята работа и Раши предаде намека ми на началството си.

— Извинявай за глупостта ми, но каква е тази твоя нова работа? Очевидно е свързана по някакъв начин със зверовете?

— Точно така. Аз съм свръхветеринар. В полезрението ми има към десет хиляди квадратни километра джунгла и пациентите ми не могат да дойдат при мен сами. Така че трябва аз да ги търся.

— Сигурно не можеш да си поемеш дъх?

— Е, дребосъците не ме тревожат. Мой проблем са лъвовете, слоновете, носорозите и прочие. Всяка сутрин настройвам машината на височина сто метра, сядам пред екрана и оглеждам цялата област. Когато видя, че някой звяр е в беда, влизам във флаера си и се надявам, че болният ще оцени моята лекарска тактичност. Има доста хитроумни задачки. С лъва или тигъра не е трудно да се справиш, но я опитай да прободеш от въздуха с анестезираща игла кожата на носорога — истинска мъка е!

— Ру-пърт! — развика се някой зад вратата.

— Видя ли какво направи! Заради теб забравих гостите си. Хайде, вземи подноса. Тези са с вермут — гледай да не ги объркаш!

Точно преди слънцето да залезе, Джордж се качи на покрива. Имаше доста сериозни причини да го наболява главата и на него му се прииска да се измъкне от шума и суетата. Джийн, която танцуваше много по-добре, още се наслаждаваше на всичко това и му отказа да дойде с него. Коктейлите бяха събудили у Джордж най-нежни чувства — той се разочарова от отказа й и отиде тихомълком да лелее обидата си под звездното небе.

За да се попадне на покрива, първо трябваше да се ползва ескалаторът до втория етаж, а после витата стълба, която обграждаше тръбата на климатичната инсталация. Оттам през люк се излизаше на просторния плосък покрив. В единия му край стоеше флаерът на Рупърт, по средата бе уредена градина, която беше видимо запусната, а в другия край имаше открита площадка с шезлонги и с много добър изглед към цялата околност. Джордж се стовари в един шезлонг и величествено се огледа. Чувстваше се наистина като владетел на всичко, което го окръжаваше.

Гледката безспорно беше великолепна. Домът на Рупърт бе построен в края на грамадна котловина. Полегат склон се спускаше на изток, където на пет километра оттук имаше блата и езера. На запад като спокойно равно море беше джунглата, която достигаше почти до задното крило на къщата. На около пет-десет километра на север и юг, докъдето стигаше погледът, се извисяваха тъмните стени на планини. Тук-там по върховете блестеше сняг, над тях, осветени от слънцето, което щеше да се скрие след броени минути, пламенееха в залеза облаци. При вида на тези далечни величествени бастиони Джордж изведнъж изтрезня.

Звездите се сипваха с някаква неприлична бързина — едва що се беше скрило слънцето. На Джордж те му се сториха съвсем непознати. Потърси с очи Южния кръст, но не го намери. Малко разбираше от астрономия и познаваше само няколко съзвездия — стана му неловко и неуютно без старите приятели. Звуците, които се чуваха от джунглата, бяха прекалено близо и това също го караше да се чувства някак тревожен. „Стига ми толкова чист въздух — помисли си Джордж. — Ще сляза в гостната, докато вампир или някакъв друг негодяй не е долетял, за да отведе половинката ми.“

Той тръгна към стълбата, но в този момент от люка се появи нов гост. Вече се беше стъмнило и чертите му не можеха да бъдат различени.

— А, здравейте! И вие ли се уморихте от суматохата? — възкликна Джордж.

Другият, неразличим в тъмнината, се засмя:

— Рупърт показва филмите си. Вече всичките съм ги гледал.

— Искате ли цигара? — предложи Джордж.

— Може, благодаря ви.

Джордж подаде огънче със запалката си — един от любимите му старинни предмети — и на тази светлина позна новодошлия: беше поразително красивият негър, когото му представиха и на когото бе забравил името, както и на още двадесетината други гости, които срещаше за пръв път у Рупърт. Но в това лице все пак имаше нещо познато… и изведнъж Джордж се сети:

— Не се познаваме, но вие не сте ли новият шурей на Рупърт?

— Така е. Казвам се Ян Родрикс. Всички говорят, че с Мая си приличаме много.

Джордж си помисли, че не би могъл да поздрави Ян с новосъздадената роднинска връзка, но замълча. Все едно, бедният щеше да разбере всичко сам; а може би Рупърт в крайна сметка щеше да се вразуми?

— А аз съм Джордж Грегсън. Изглежда никога досега не сте бил на знаменитите Рупъртови събирания?

— Не, днес ми е за пръв път. Има толкова много нови лица.

— И не само човешки — забеляза Джордж. — Никога не се бях срещал със Свръхвладетелите просто така — на вечеринка.

Те вървяха и събеседникът му малко забави ход, което накара Джордж да си помисли, че може би е засегнал в него някакво болно място. Но в отговора на Ян не се чувстваше нищо такова.

— Аз също не бях ги виждал — освен по телевизията, разбира се.

Разговорът сякаш се изчерпа. Джордж почака малко и усети, че Ян предпочита да е сам. И без това беше захладяло доста. Той се прости с Ян и тръгна надолу, към останалите.

Джунглата стихна. Ян се прислони до кръглата стена на въздуховода — чуваше се само приглушеното дихание на дома, тази непрекъсната работа на неговите механични бели дробове. Самота, пълна самота — от това се нуждаеше той. Но имаше още нещо, което го владееше и което той никак не желаеше — скръбта от разочарованието.

Осем

Нямаше такова царство — Утопия, където всички винаги да са щастливи и доволни. Колкото по-благополучни ставаха условията на живот, толкова повече се извисяваха духовните интереси и вече беше малко това което притежаваш или би могъл да притежаваш, макар по-рано и да не си смеел да си го мечтаеш. Нямаше покой за търсещата мисъл и скърбящото сърце, дори ако окръжаващият свят е дал всичко, което може.

Ян Родрикс съвсем не мислеше, че му е провървяло в живота. И сигурно щеше да бъде още по-малко доволен от него, ако се беше родил преди един век. Преди сто години цветът на неговата кожа би бил сериозна, дори безнадеждна пречка. Сега това нямаше значение. Неизбежната реакция, която породи у негрите някакво чувство на собствено превъзходство в началото на двадесет и първи век, вече отминаваше. Обикновената думичка „черен“ вече не беше под забрана в приличното общество, но никого не смущаваше. Сега тя не беше по-обидна от разни етикети като „републиканец“ или „методист“, „консерватор“ или „либерал“.

Бащата на Ян беше обаятелен, но безгрижен шотландец, добил известност като професионален фокусник. Ранната му смърт — беше умрял на четиридесет и пет години — се дължеше до голяма степен на злоупотреба с алкохола, който повече от всичко друго беше прославил неговата родина. Наистина, Ян никога не го беше виждал пиян, но едва ли го бе виждал дори и веднъж абсолютно трезвен.

Мисис Родрикс бе жива и в прекрасно здраве, дори четеше в Единбургския университет лекции по усъвършенствана теория на вероятностите. Напълно в духа на двадесет и първи век, толкова чужд на заседналия начин на живот, мисис Родрикс, чиято кожа бе черна като катран, се беше родила в Шотландия, а нейният светлокос бял съпруг беше напуснал рано родината си и почти цял живот прекара на остров Хаити. Мая и Ян никога не бяха имали постоянен дом — вечно бяха сновали като совалки между семействата на бащата и майката. Често бе интересно, но никак не им помагаше да се излекуват от неуравновесеността си, която бяха наследили от бащата.

Ян беше навършил двадесет и седем и му предстояха още няколко години учение, преди да трябва да направи сериозен избор на професия. Той без труд получи степен бакалавър, обучаван по програма, която преди век би му изглеждала странна. Занимаваше се основно с математика и физика, а допълнително с философия и музика. Даже според високите мерки на времето си той беше първокласен пианист-любител.

След три години той щеше да защити дисертация и да стане доктор на физическите науки, а втората му специалност щеше да е астрономията. Трябваше да се потруди сериозно, но той не се страхуваше от работата. При това беше студент в Кейптаунския университет в подножието на Столовата планина — не можеше да се намери по-красиво място по света, където да получиш висшето си образование.

Той нямаше и материални затруднения и въпреки това не беше доволен от живота и не намираше покой. На всичко отгоре, макар да не завиждаше на сестра си, от щастието й му стана още по-ясно в какво се състои болката му.

Защото го мъчеше все още романтичната илюзия, която е пораждала толкова много страдания и толкова много поезия — в живота на човека като че ли съществува една истинска любов. В необичайно късна възраст той за пръв път се влюби безпаметно в една особа, известна повече с красотата си, отколкото с постоянството си. Розита Цзен се гордееше — и не без основание — че във вените й тече кръвта на манджурските императори. Тя и сега имаше не малко обожатели, в това число професорите и преподавателите от Кейптаунския университет в почти пълен състав. Изтънчената красота на този нежен цвят отдавна беше пленила Ян, отношенията бяха стигнали твърде далеч — и болката бе по-остра именно от това, че всичко се проваляше. И не можеше да разбере защо е така.

Разбира се, че щеше да преодолее страданието си. И други са преживявали подобен крах — раните са заздравявали и после човек е бил способен дори да каже: „Така е, не бих могъл да обичам тази жена истински!“ Но имаше още много време до тази решителност и сега животът на Ян бе страшно объркан.

Другата му обида беше още по-дълбока и неизлечима — Свръхвладетелите разрушиха честолюбивите му мечти. Ян беше романтик не само със сърцето си, но и с ума си. Подобно на много други млади учени и той се носеше във въображението и мечтите си из океана на неизследвания космос от времето, когато бе покорен за пръв път въздухът.

Преди век човекът беше стъпил на първото стъпало, което водеше към звездите. И в този миг — нима беше просто съвпадение? — хлопнаха под носа му вратата, която бе изход към Вселената. Свръхвладетелите не налагаха забрана над никакви човешки дейности (важно изключение беше само войната), но поставиха края на изследванията в областта на междупланетните полети. Твърде голямо се оказа научното им превъзходство. Човечеството, в определен смисъл съвсем навреме, отпусна ръце и се захвана с други неща. Глупаво беше да се строят ракети, когато Свръхвладетелите имаха несравнимо по-съвършени двигатели. Но те не обелваха и дума за тайната на тези двигатели.

Няколкостотин човека бяха ходили на Луната и построиха там обсерватория. За целта използваха малък кораб, предоставен им от самите Свръхвладетели. И макар че можа да бъде обстойно изучен от любопитните специалисти, този примитивен за Свръхвладетелите летателен апарат си остана почти пълна тайна.

Човекът все още беше пленник на собствената си планета. И тази планета, която сега бе много по-добре устроена, бе и много по-малка отпреди сто години. Унищожавайки на нея войните, глада и болестите, Свръхвладетелите унищожиха заедно с това храбростта и приключенията.

Луната изгряваше и небето на изток постепенно се наливаше със слабото й млечнобяло сияние. Ян знаеше, че главната база на Свръхвладетелите се намира в бастиона на кратера Плутон. Навярно товарните кораби вече седемдесет години кацаха на Луната и излитаха оттам, но Свръхвладетелите бяха престанали да го крият — и сега техният старт можеше да бъде видян добре от Земята. Не беше трудно да се различат с двестадюймовите телескопи сенките на исполинските кораби — под лъчите на изгряващото или залязващо слънце те се простираха на мили върху лунните равнини. Всяка стъпка на Свръхвладетелите предизвикваше огромен интерес у хората — те наблюдаваха внимателно всички движения на корабите им и постепенно откриваха някакъв ред в техните действия — макар и да не им бе ясно от какво се обуславя той. Една от тези гигантски сенки изчезна преди няколко часа. Ян знаеше какво означава това — някъде откъм тази страна на Луната привичен, но загадъчен за хората кораб се готви за път към своята далечна и неизвестна родина.

Ян още не беше виждал как стартира към звездите такъв кораб. При ясно небе това се виждаше от половината свят, но на Ян не му бе вървяло никога. Не можеше да се предвиди кога е началото на такъв полет, а и Свръхвладетелите не съобщаваха за това. Ян реши да почака още десетина минути, преди да се върне в гостната.

А това какво беше?… Видя, че е само метеор, който се плъзна до Еридан. Ян затаи дъх, забеляза, че цигарата му е изгаснала и си запали нова.

Беше я изпушил наполовина, когато на петстотин хиляди километра от него излетя междузвезден кораб. Върху фона на бледото зарево на изгряващата луна припламна мъничка искра и започна да се издига към зенита. Движеше се едва забележимо, но постепенно увеличаваше скоростта си. Колкото по-нагоре отиваше, толкова по-ярка ставаше тя и изведнъж угасна и изчезна от погледа на Ян. След миг се появи отново — още по-ярка и още по-стремителна. Така — като се появяваше и изчезваше в някакъв причудлив ритъм, ускорявайки все повече скоростта си, тя се издигаше в небето и оставяше сред звездите своята прекъсната следа. Дори и да не бе известно разстоянието до нея, човек затаяваше дъх — но когато знаеше, че това е кораб, отдалечен на стотици хиляди километри, главата му се замайваше от тази невъобразима мощ и енергия.

Ян знаеше, че в момента вижда само една незначителна, второстепенна част от тази мощ. Самият кораб бе незабележим — той летеше далеч пред устремената във висините светлинна следа, подобно на реактивен самолет, който оставя в стратосферата струя от газове след себе си. Като че ли беше вярна общоприетата теория, че огромните ускорения на звездолетите на места изкривяват пространството. Ян разбираше, че в момента той вижда ни повече ни по-малко от светлината на далечни звезди, събрана в сноп там, където преминаващият кораб е създал за това подходящи условия. Това бе нагледно доказателство на теорията на относителността — изкривяване на светлинен лъч в близост до мощно поле на привличане.

Следата се източваше като връх на огромен заострен молив. Сега движението сякаш се забавяше, но това беше само поради промяна в перспективата. Всъщност корабът все още набираше скорост, но се смаляваше постепенно ъгълът на зрение. Ян знаеше, че в момента към тази светеща следа са насочени множество телескопи — учените по цялата Земя се опитват да разгадаят тайната на междузвездните полети. На тази тайна вече бяха посветени десетки трудове и Свръхвладетелите сигурно ги четяха с голям интерес.

Призрачната светлина започна да избледнява. Превърна се постепенно в тънка нишка, насочена към сърцето на съзвездието Карина. Ян беше предвидил това. На всички беше известно, че родната планета на Свръхвладетелите е някъде там, но коя точно е тя, около кое от хилядите светила се върти и в кой сектор на пространството се намира, никой не знаеше. И беше невъзможно да се определи дори на какво разстояние е от Слънчевата система.

Човешкото око не можеше да улови нищо повече от този старт на огромния кораб. Но в мислите и паметта на Ян продължаваше да свети неговата следа. И докато самият Ян беше способен да се стреми към нещо, тази пътеводна светлина нямаше да угасне.

Приемът завърши. С малки изключения гостите вече се носеха по въздуха в четирите посоки на света. Но някои оставаха.

Не излетя поетът Норман Додсуърд, който се беше напил до безобразие — той изпадна в безпаметност, преди да се наложи употребата на известна сила спрямо него. Изнесоха го не особено внимателно на полянката отпред, с надеждата, че някаква хиена ще го събуди безцеремонно. Той бе абсолютно отписан.

Останаха също Джордж и Джийн. Но не по волята на Джордж, който искаше да се върне вкъщи. На него никак не му се нравеше приятелството между Джийн и Рупърт — и не от обикновена ревност. Джордж се гордееше с това, че е здравомислещ и уравновесен човек. Взаимното увлечение на Джийн и Рупърт сега, във века на науката, според него не беше детинщина, а някаква болезнена мания. Чудно му беше, че е възможно дори за секунда да се вярва в свръхестественото. А от факта, че остана и Рашаверак беше сериозно разклатено и уважението му към Свръхвладетелите.

Беше ясно, че Рупърт иска да порази останалите с още някакво ново чудо — може би в заговор с Джийн. Джордж мрачно се покори и реши да изтърпи всички глупости.

— Какво ли не изпробвах, докато не се спрях на това — гордо заяви Рупърт. — Най-главното беше да се изчисли така, че да няма триене — нищо не трябваше да пречи на движението. Старомодната полирана маса и въртящата се подложка също не са лоши, но от тях са се ползвали много векове, а при съвременното равнище на науката можеше да се измисли и нещо по-добро. И ето, сега ще видите. Преместете столовете си и сядайте… Раши, няма ли да се присъедините към нас?

Няколко секунди Свръхвладетелят сякаш се поколеба. После поклати главата си. „Това като че ли са го научили на Земята“ — помисли си Джордж.

— Не, благодаря — каза Рашаверак. — Предпочитам да гледам отстрани. Може би, някой друг път…

— Е, добре… Но ако премислите, моля, имаме достатъчно време!

„Боже мой!“ — каза си Джордж и мрачно погледна часовника си.

Рупърт заведе гостите до малка, но масивна и безупречно кръгла маса и свали гладкия й пластмасов капак. Отдолу имаше блестящо езерце от плътно наредени метални топчета. Леко повдигнатият ръб на масата ги задържаше да не паднат. Джордж съвсем не можеше да разбере за какво служат те. Светлината се отразяваше в тях във вид на стотици ослепителни точки. Тази блестяща плетеница притегляше погледа и на Джордж му се замая главата.

Всички седнаха около масата и Рупърт измъкна някъде отдолу диск с диаметър десет сантиметра и го сложи върху топчетата.

— Ето — каза той, — достатъчно е да се докосне дискът с пръст и той се движи без никакво триене.

Джордж огледа с подозрение цялата тая механика. По окръжността на масата на равни разстояния, но не подред бяха нанесени буквите от азбуката. Между тях, сякаш също безразборно, бяха разхвърляни числата от едно до девет, а от двете страни точно едно срещу друго стояха картончета с по една дума — „да“ и „не“.

— Според мен, това е просто шаманство — промърмори Джордж. — Не мога да се начудя, как е възможно в наше време някой да гледа сериозно на тия неща.

Тези думи бяха предназначени за Джийн не по-малко, отколкото за Рупърт и Джордж разсеяно погледна настрани. Рупърт не криеше, че интересът му към свръхестественото е чисто научен. Той бе непредубеден, но не и лековерен човек. А Джийн наистина безпокоеше Джордж с развинтеното си въображение — тя сякаш вярваше, че в ясновидството, телепатията и прочие щуротии, има нещо сериозно.

Джордж съобрази, че уязвявайки шаманството, засяга по някакъв начин и Рашаверак. Той се огледа гузно, но Свръхвладетелят с нищо не показваше, че е засегнат. Това, разбира се, не доказваше, че и нищо не е чул.

И така, те се разположиха около масата. След Рупърт, по часовниковата стрелка седяха Мая, Ян, Джийн, Джордж и Бени Шьонберг. Извън този кръг с бележник в ръце беше седнала Рут Шьонберг. Тя изглежда бе решила, че е неуместно да участва в това тайнство и мъжът й подхвърли неясната духовитост, че някои хора още почитат свято Талмуда. Все пак тя с желание се приготви да води бележки.

— Ето какво — започна Рупърт. — Ще поясня, заради скептиците от сорта на Джордж. Дали има нещо свръхестествено или не — не знам, но това чудо действа. Лично аз мисля, че причините са чисто механични. Докосваме диска и дори съвсем искрено да не желаем да повлияем на движението му, в играта се включва нашето подсъзнание. Анализирах множество такива сеанси и нито веднъж не открих отговори, които някои от участниците да не знаят или да не могат да открият, дори и никога да не са подозирали за тях. Много ми се иска да проведем днес опита при някои малко…, ъ-ъ,… странни обстоятелства.

Странното обстоятелство седеше и гледаше всички мълчаливо, но, без съмнение, не и равнодушно. Джордж се запита какво ли в крайна сметка можеше да си мисли Рашаверак за подобни фокуси. Може би той беше в момента нещо като антрополог, който наблюдава религиозния обред на диваци? Наистина всичко беше толкова невероятно, че Джордж се чувстваше така глупаво, както никога досега в своя живот.

Може би и другите се чувстваха такива глупаци, но това не се забелязваше. Само Джийн беше зачервена и възбудена, но сигурно се дължеше на изпитите коктейли.

— Можем ли да започваме? — попита Рупърт. — Чудесно! — Той многозначително замълча, а после, без да се обръща към никого, каза високо: — Има ли някой тук?

Плоският кръг сякаш помръдна под пръстите на Джордж, но като че ли нямаше нищо удивително — натискаха го пръстите на шестимата, седнали зад масата. Кръгът се плъзна към цифрата осем и отново се върна в средата.

— Има ли някой тук? — повтори Рупърт и добави с по-спокоен тон: — Понякога до началото минават десет-петнадесет минути, но понякога…

— Ш-ш-т! — не се стърпя Джийн.

Дискът се движеше. Описваше широка дъга между картончетата с „да“ и „не“. Джордж едва потисна смеха си. Какво ли можеше да означава, ако отговорът е „не“? Спомни си стария анекдот за негъра, който се промъкнал да краде в курника: „Тук няма никой, господарю, само ние, кокошките сме…“

Но отговорът беше „да“. Дискът внезапно се върна в средата на масата. Сякаш бе оживял и очакваше нови въпроси. Джордж неволно стана по-внимателен.

— Кои сте вие? — попита Рупърт.

Този път отговорът последва моментално.

Дискът се носеше по повърхността от буква на буква като разумно същество толкова бързо, че едва не се изплъзваше изпод пръстите на Джордж. И Джордж бе готов да се закълне, че с нищо не помага на това движение. Той бързо огледа приятелите си — в нито едно лице нямаше нищо подозрително. Изглеждаха така, сякаш напрегнато и нетърпеливо, като самия него, очакват нещо.

АЗСЪМВСИЧКО — изписа дискът и се успокои в средата на масата.

— Аз съм всичко — повтори Рупърт. — Характерен отговор. Уклончив, но поощрява към по-нататъшни действия. Вероятно това означава, че тук присъства само съвкупността от нашите съзнания.

Рупърт замълча за минута — явно обмисляше следващия си въпрос. После отново се обърна към пространството:

— Трябва ли да предадете вест на някого от нас?

— Не — отвърна дискът.

Рупърт огледа седящите около масата.

— Инициативата е наша. Понякога той сам съобщава нещо, но сега трябва ние да му задаваме въпроси. Кой иска да започне?

— Ще вали ли утре? — насмешливо попита Джордж.

Дискът се раздвижи между „да“ и „не“.

— Глупав въпрос — каза с укор Рупърт. — Ясно е, че някъде ще вали, а на други места няма да вали. Не задавайте въпроси, които изискват нееднозначен отговор.

Джордж оклюма — беше се обадил не на място. Реши да предостави възможността на друг.

— Кой е любимият ми цвят? — попита Мая.

— Синият — бе мигновеният отговор.

— Правилно.

— Това нищо не доказва — забеляза Джордж. — В крайна сметка това е известно на трима от нас.

— Кой е любимият цвят на Рут? — попита Бени.

— Червеният.

— Така ли е, Рут?

Доброволната секретарка повдигна главата си от бележника.

— Да. Но Бени знае това, а е заедно с вас зад масата.

— Нищо не знам — възрази Бени.

— А би трябвало добре да го знаеш — поне сто пъти съм ти споменавала.

— Подсъзнателна памет — промърмори Рупърт. — Често се случва така. Но може би някой ще зададе все пак по-умен въпрос? Всичко започна чудесно, не бих искал да пропускаме тази вечер.

Беше странно, че Джордж се замисли над всичко това, точно защото не приличаше на сериозен научен опит. Естествено, нямаше никакви свръхестествени сили — както каза Рупърт, просто дискът се отзоваваше на несъзнателните им движения. Но дори и това бе удивително и предизвикваше размисъл. Джордж никога не би повярвал, че е възможно да се получават такива мигновени и точни отговори! Той се опита да повлияе на диска, като изпише собственото си име. Но се добра само до буквата „Д“ и по-нататък се получи някаква безсмислица. Беше съвършено ясно, че един човек не е в състояние да управлява диска. Всички разбраха това веднага.

За половин час Рут записа повече от половин дузина отговори, някои от които бяха доста дълги. Имаше граматически грешки и причудливи обрати, но много рядко. Джордж се убеди, че не може да си обясни всичко това — той не участваше съзнателно в отговорите на диска. На няколко пъти му се стори, че налучква следващите букви и цялостния смисъл на отговора, когато виждаше началото на някоя дума. И всеки път дискът тръгваше в най-неочаквана посока и изписваше нещо съвсем друго. Понякога целият отговор изглеждаше безсмислица, защото думите не бяха разделени помежду си — краят на всяка се сливаше с началото на следващата — и тогава Рут трябваше да препрочете всичко отново, за да изясни смисъла.

От всичко това у Джордж се появи зловещото чувство за контакт с някакъв чужд и властен разум. И все пак той не можеше да види решаващо, окончателно доказателство — нито за, нито против. Отговорите му се струваха твърде общи и двусмислени. Как трябваше да разбира например следното:

ВЯРВАЙТЕВЧОВЕКАПРИРОДАТАЕСВАС.

Но понякога се разкриваше някаква дълбока, дори плашеща истина:

ПОМНЕТЕЧЕЧОВЕКНЕЕСАМЗАЕДНОСНЕГООБИТАВАТИДРУГИ.

Впрочем, това бе известно на всички… Макар че, откъде можеха да знаят, може би тук се подразбираха не само Свръхвладетелите?

На Джордж отчаяно му се спеше. Той си помисли, че отдавна трябваше всички да са по домовете си. Беше му любопитно наистина, но всъщност не достигнаха до нищо определено. Той бързо огледа всички зад масата. Бени явно бе също преситен и му се спеше. Мая и Рупърт седяха като в мъгла, а Джийн…, да, тя като че ли от самото начало прие много сериозно цялата тая история. Лицето й беше такова, сякаш не е на себе си — като че се страхуваше да не свърши сеансът и в същото време я бе страх от следващите разкрития.

Оставаше само Ян. На Джордж му бе интересно как той се отнася към тази щуротия. Младият инженер не беше задал нито един въпрос и с нищо не показваше, че е удивен дори от един единствен отговор. Сякаш изучаваше движението на диска така, както би наблюдавал обикновен научен експеримент.

Рупърт се съвзе от вцепенението.

— Хайде да зададем още един въпрос и да приключим — каза той. — Е, Ян? Ти още нищо не си питал…

Беше странно, че Ян не се колеба и една секунда. Като че ли той отдавна беше обмислил въпроса си и само чакаше удобен случай да го зададе. Погледна за миг към безстрастния, неподвижен Рашаверак и попита звънко и отчетливо:

— Около коя звезда се намира планетата на Свръхвладетелите?

Рупърт едва не свирна от изумление. Бени и Мая останаха безучастни. Джийн седеше със затворени очи, сякаш е заспала. Рашаверак се наклони и погледна над рамото на Рупърт в кръга.

Дискът се раздвижи.

Когато отново се спря в центъра, настъпи кратко мълчание. После Рут озадачено попита:

— НГС 549672 — какво означава това?

Никой не й отвърна — попречи тревожният възглас на Джордж:

— Помогнете ми, моля ви! Джийн като че ли припадна!

Девет

— Разкажи ми по-подробно за този Бойс — каза Карелен.

Разбира се, Свръхвладетелят не се изрази точно по този начин и мислите, изказани от него, бяха далеч по-възвишени. Човешкото ухо би уловило само някакъв взрив от вибриращи звуци — нещо като стремителна морзова азбука. Хората бяха натрупали доста записи на този език, но никой не беше успял да го разшифрова — освен че бе изключително сложен, той беше и много бърз. Нито един преводач, дори и да е усвоил основата на тази реч, не би успял да проследи обичаен разговор на Свръхвладетелите.

Попечителят на Земята стоеше с гръб към Рашаверак и съсредоточено оглеждаше многоцветната пропаст на Големия каньон. На десет километра оттук, но почти незамъглени от далечината, стъпаловидните склонове пламтяха като жарава под слънчевите лъчи. Далече долу, под засенченото от един скален откос място, където стоеше Карелен, по един криволичещ път се точеше керван от мулета. „Странно — мислеше си Карелен, — много хора при всеки удобен случай все още се държат като диваци. Само да пожелаят, те биха могли да се спуснат на дъното на прохода несравнимо по-бързо и много по-удобно. А те предпочитат да се тресат по неравния път, който сигурно е ненадежден не само на външен вид.“

С едно неуловимо движение на ръката му великолепната картина изчезна. Само още един миг погледът на Карелен се взираше в безкрайната глъбина. И отново го притисна действителността — познатият кабинет, задълженията на Попечителя.

— Рупърт Бойс е своеобразна личност — отвърна му Рашаверак. — По професия е надзирател на голяма част от Африканския резерват — грижи се за здравето на зверовете. Владее своята работа и я обича. Понеже трябва да наблюдава няколко хиляди квадратни километра, той получи един от тези петнадесет панорамни обзорника, които до този момент сме предоставили на хората — разбира се, както винаги, с ограничител. Макар че неговият екземпляр е единствен с предавател на обемно изображение. Рупърт убедително ни доказа, че това му е необходимо и ние се съгласихме.

— Какви са доводите му?

— Каза ни, че иска да се показва така на дивите зверове, че те да свикнат с вида му и да не го нападат, когато се появи в действителност. Тази теория напълно се оправда — при зверовете, за които е по-важно не обонянието, а зрението…, макар че в края на краищата сигурно ще бъде разкъсан някога. Имаше, разбира се, и още една причина да му дадем този апарат.

— Стана по-сговорчив?

— Точно така. Отначало се обърнах към него, защото вероятно има най-добрата в света сбирка от книги по парапсихология и близките до нея въпроси. Той вежливо, но решително ни отказа да ги изпуска от ръцете си и се наложи да бъдат четени в неговия дом. Вече съм прочел почти половината от библиотеката му. Доволно тежко изпитание!

— Мога да си представя — сухо каза Карелен. — Намери ли се сред тези вехтории нещо стойностно?

— Да. Единадесет безспорни случая на частичен пробив и двадесет и седем напълно вероятни. Но отбраният материал е едностранен и върху него не могат да се построят изводи. И всички свидетелства са безнадеждно обвити в мистика — това изглежда е главната болест на човешкия разум.

— А как се отнася самият Бойс към всичко това?

— Представя се за непредубеден и настроен скептично, но е ясно, че не би изгубил толкова време и сили, ако не вярваше подсъзнателно в това. Аз му го казах и той призна, че съм прав. Иска му се да намери някакво значително доказателство. Затова и не престава с опитите си, макар да ги представя просто като забава.

— Уверен ли си, че не подозира, че ти се интересуваш от тези неща не само от чисто любопитство?

— Напълно уверен. В някои отношения Бойс е рядко посредствен и ограничен. Така че опитите му да изследва именно тази област са доста жалки. Не е необходимо към него да се прилагат някакви по-особени мерки.

— Разбирам. А момичето, което припадна?

— Ето това е най-интересно. Почти сигурно е, че съобщението дойде чрез Джийн Морел. Но тя е на двадесет и шест години — ако съдим по целия си предишен опит — твърде много, за да може тя сама да стане първо звено. Следователно, някой е тясно свързан с нея. Изводът е ясен. Остава ни да чакаме още няколко години. Трябва да я включим в Пурпурния разряд — може би сега тя е най-важният човек на Земята.

— Така и ще направя. А този млад човек, който зададе въпроса? Случайно ли беше това, просто от любопитство или е имал някаква задна мисъл?

— Беше попаднал там случайно — сестра му току-що се беше омъжила за Рупърт Бойс. Не се е срещал с никого от другите гости преди това. Сигурен съм, че въпросът не е бил обмислян предварително, а се породи от необичайната обстановка и от моето присъствие. Не ми се стори странно, че при подобни обстоятелства зададе такъв въпрос. Повече от всичко го привлича астронавтиката — той е секретар на научна група в Кейптаунския университет и явно смята да посвети живота си на теориите за космическите полети.

— Интересно какво е постигнал. Според теб, как ще постъпи той сега и трябва ли да вземем някакви мерки?

— Несъмнено, при първа възможност ще се постарае да провери някои неща. Но няма способ, с който да докаже точността на сведенията си. Освен това те са получени по толкова необичаен път, че едва ли ще ги огласи. А и да станат известни — нима това може с нещо да попречи?

— Трябва да претеглим и двете възможности. Наистина, не ни е разрешено да разкриваме базата си, но хората изобщо не могат да използват тези сведения срещу нас.

— Съгласен съм. Излиза, че Родрикс има някакви сведения, но не съвсем достоверни и на практика съвсем безполезни.

— Като че ли е така — каза Карелен. — Но не сме абсолютно сигурни. Удивително е, но хората са изобретателни и често крайно упорити. Опасно е да ги подценяваме и в бъдеще си струва да последим мистър Родрикс. Още ще помисля върху това.

Рупърт Бойс така и не разбра какво в края на краищата се случи. Когато гостите се разотидоха, по-малко шумно и оживено, отколкото друг път, той замислено премести масичката на мястото й в ъгъла. Алкохолните пари му пречеха да вникне по-сериозно в случилото се, а и събитията вече доста се поразбъркаха в паметта му. Имаше някаква смътна идея, че се е случило нещо важно, макар и непонятно. Струваше му се, че може би трябва да поговори с Рашаверак. После реши, че ще бъде нетактично. Всъщност, получи се неловко, заради новопоявилия се зет… На Рупърт даже му стана досадно от Ян — нима всичко стана само по вина на този младок? Имаше ли още някой вина? Рупърт гузно си помисли, че идеята даде той сам. После реши да забрави тази история и като че ли успя.

Може би Рупърт щеше да предприеме нещо, ако беше намерил последния лист от бележника на Рут, но в суматохата той пропадна някъде. Ян си даваше вид, че не знае нищо, а Рашаверак едва ли можеше да бъде подозиран за изчезването му… И никой не помнеше какво е написано там, освен, че беше някаква безсмислица…

Този случай повече от всичко останало повлия върху съдбата на Джордж Грегсън. Той завинаги запомни ужаса, който изпита в минутата, когато Джийн рухна в ръцете му. От внезапната си безпомощност тя изведнъж се преобрази — вече не беше просто забавна негова спътница, а жена, която той нежно обича. Жените припадат от незапомнени времена (и не винаги неочаквано) — и мъжете неизменно са се отзовавали на това, както и трябва да бъде. Джийн съвсем не умишлено загуби съзнание, но и след най-внимателни изчисления едва ли би могла да го направи по-навреме. След това Джордж разбра, че именно в тази минута се е решил да предприеме може би най-важната стъпка в живота си. Дори Джийн да имаше странни прищевки, а приятелите й да бяха още по-странни, Джордж разбра, че му е нужна само тя. Не че съвсем щеше да се откаже от Наоми, от Джой, от Елза и от — как се казваше другата? — от Денис…, но беше дошло време за по-сериозни отношения. Джийн сигурно щеше да се съгласи — тя никога не бе скривала чувствата си.

Той сам не подозираше, че има и още една причина за неговата решителност. След днешния опит странното увлечение на чудачката Джийн вече не предизвикваше такова насмешливо презрение. Джордж никога нямаше да си го признае, но стана точно така — и това разби последната преграда между тях.

Той гледаше Джийн — тя се беше отпуснала бледа и спокойна върху свалената облегалка на седалката си. Под флаера цареше мрак, а над главите им бяха звездите. Джордж нямаше понятие къде се намират в момента. Би могъл да определи приблизително, но му беше безразлично. Бе включил автопилота, който щеше да ги заведе вкъщи, както сочеха приборите, точно след петдесет и седем минути.

Джийн му отвърна с усмивка и нежно освободи ръката си, която той държеше със своите.

— Онемяхме съвсем — оплака се тя, масажирайки пръстите си. — Вече се чувствам съвсем добре, повярвай ми.

— И все пак, какво, според теб, се случи? Наистина ли не си спомняш нищичко?

— Нищо… някакво пропадане. Чух как Ян зададе въпроса си и изведнъж всички вие се суетите около мене. Изглежда съм изпаднала в някакъв транс. В края на краищата…

Тя се спря. Реши, че не си струва да казва на Джордж, че се е случвало и по-рано. Той не харесваше тези неща и сигурно щеше да се разстрои още повече…, а може би и да се подплаши.

— Какво „в края на краищата“? — попита Джордж.

— Нищо. Интересно, какво си помисли за този сеанс Свръхвладетелят. Навярно не е и очаквал да чуе такива неща.

Джийн потръпна, оживеният й поглед помръкна.

— Страхувам се от Свръхвладетелите, Джордж. Не от това, че са носители на злото — не си въобразявам подобни глупости. Разбира се те имат добри намерения и правят само това, което считат добро и за нас. И все пак — защо?

Джордж неуверено повдигна рамене.

— Хората се опитват да го разгадаят от първия ден — каза той. — Когато сме готови да го узнаем, Свръхвладетелите сами ще ни го разкрият. Говоря по съвест, а не защото съм от любопитните. Знаеш ли, сега си мисля друго. — Той се наклони към Джийн и хвана ръцете й. — Искаш ли да отлетим утре до Архива и да подпишем брачен договор…, е, да кажем, за пет години, а?

Джийн го погледна в очите — наистина, това, което изразяваше лицето му беше много приятно.

— Хайде за десет — каза тя.

Ян не бързаше. Нямаше бърза работа, трябваше добре да помисли. Той едва не се страхуваше да започне проверка от опасения, че всичко може да рухне. Засега не знаеше нищо определено, освен мечтите си.

Не трябваше да предприема нищо, преди да го е видяла и библиотекарката на Обсерваторията. Тази жена знаеше за неговото увлечение и може би щеше да си помисли, че молбата му е странна, но това не бе толкова важно. Беше по-добре да не рискува. Реши да изчака една седмица — може би дотогава щеше да му се предостави по-удобен случай. Беше наистина много внимателен и търпелив, но от това желанието му ставаше още по-силно — като при малко дете. Най-страшно за него бе да се окаже смешен — бе по-страшно дори от всякакви пречки и наказания от страна на Свръхвладетелите. Ян си помисли, че ако идеята му е глупава, по-добре щеше да е никой да не узнава за нея.

За пътуването до Лондон той имаше съвсем уважителна причина — всичко беше договорено преди месец. Наистина беше доста млад и неопитен за делегат, но бе един от тримата студенти, които успяха да се включат в делегацията за конгреса на Международното астрономическо дружество. Можеше да отидат и тримата и този случай не трябваше да се изпуска — Ян не бе ходил в Лондон от детството си. Той знаеше, че на този конгрес само няколко от десетките доклади ще са му интересни, ако успее да ги разбере. Както всеки делегат на който и да е конгрес Ян щеше да слуша само това, което му е необходимо, а останалото време щеше да посвети на разговори със събратята си или просто на разходки из града.

За последните петдесет години Лондон се беше променил до неузнаваемост. Сега неговото население не наброяваше и два милиона. Колите бяха сигурно сто пъти по-малко. Той бе престанал да е важно пристанище — сега всяка страна сама произвеждаше почти всичко необходимо и международната търговска система беше много изменена. В някои страни отделни неща, разбира се, се произвеждаха по-качествено, отколкото в други, но се препращаха навсякъде по въздуха. Търговските пътища, които някога водеха от пристанище до пристанище, а по-късно от летище до летище, в края на краищата се превърнаха в перфектна търговска мрежа, в която обаче нямаше никакви важни възли.

Но не всичко се беше променило. Лондон както преди беше административен център и средоточие на изкуствата и науките. В тези области не можеше да му съперничи нито една столица на континента — дори Париж, колкото и да се силеше да докаже обратното. Ако лондончанин от миналия век можеше да попадне тук, той и сега нямаше да се заблуди поне в центъра на града. През Темза бяха прехвърлени няколко нови моста, но на предишните си места. Не се виждаха разхвърляните огромни железопътни гари, които бяха преместени извън града. Но зданието на Парламента си беше същото като преди, Нелсън все така от високо се взираше с единственото си око в Уайтхол и куполът на катедралата Св. Павел още се извисяваше на хълма Ладгейт, макар че с височината му се мереха и по-високи сгради.

И както преди пред Бъкингамския дворец маршируваха гвардейци.

„Всичко това може да почака“ — мислеше си Ян. Беше ваканционно време и той, заедно с двамата си приятели-студенти, се настани в едно от университетските общежития. За последното столетие районът на Блумсбъри също не бе много променен — тук и сега беше пълно с ресторанти и мебелирани стаи под наем, макар и да не бяха наблъскани така плътно както преди в нескончаемата редица от покрити с тенти тухлени стени.

Още на втория ден от пристигането на Ян му се удаде удобен случай. Основните доклади се четяха в огромната заседателна зала на Научния център недалеч от Концертната зала, която беше помогнала на Лондон да стане световна музикална столица. Ян искаше да чуе първия от докладите — говореше се, че докладчикът ще разбие на пух и прах общоприетата теория за световното образование.

Може би той се справи с това, но когато Ян си тръгна, не се чувстваше особено обогатен с нови познания. Побърза да стигне до информационното бюро, за да разбере пътя до необходимите му стаи.

Някакъв остроумен администратор бе преместил Британското астрономическо дружество на последния етаж в огромното здание. Членовете на научния съвет бяха оценили напълно този жест — отгоре се откриваше великолепен изглед към Темза и северната част на града. Ян държеше в ръка членската си карта за Астрономическото дружество, за да я използва като пропуск в случай на нужда, но проблеми нямаше и той веднага намери библиотеката.

Изгуби почти един час, докато намери това, което му трябваше и докато разбере как да използва огромните звездни каталози, изпълнени с милиони данни. Накрая почти трепереше от вълнение и си помисли, че е хубаво дето няма кой да го види.

Ян остави каталога в редицата на другите каталози и дълго време стоя неподвижно загледан в плътната стена от книги. После бавно тръгна покрай нея, излезе в безлюдния коридор, мина покрай кабинета на секретаря (сега там бе пълно с хора, които делово развързваха пакети с книги) и слезе по стълбите. Не използва асансьор, защото искаше да избегне теснотата и срещата с други хора. Преди мислеше да чуе още един доклад, но сега това нямаше значение.

Той се облегна на парапета край Темза и се загледа във водите й, отправени бавно към морето, а в мислите му както преди цареше хаос. Не можеше да се примири с внезапното откритие. В него се бореше възпитаният в общоприетите научни истини човек, който сигурно нямаше да узнае никога как бе открита тази тайна, но това сякаш не бе убедителен довод. Ян бавно тръгна по крайбрежния булевард и започна да подрежда наум случилото се.

Първо — никой от гостите на Рупърт не можеше да знае, че той ще зададе такъв въпрос. Ян сам не знаеше това — думите се откъснаха от езика му поради необичайната обстановка. Следователно никой не би могъл да подготви отговора малко преди това.

Второ — НГС 549672 навярно не говореше нищо на непосветения и имаше някакъв смисъл само за астрономите. Макар Пълният астрономически атлас да бе съставен преди едно столетие, за него знаеха само няколко хиляди специалисти. И даже случайно да се назовеше някакъв номер, никой не би могъл да каже къде точно се намира съответната звезда.

Третият факт му беше станал известен преди броени минути — малката, незабележима звезда, обозначена като НГС 549672, се намираше точно там, където трябва. В сърцето на съзвездието Карина — в края на светещата следа, която се появи пред погледа на Ян преди няколко дни и изчезна в бездните на космоса.

Просто съвпадение беше невъзможно. Разбира се, НГС 549672 е родината на Свръхвладетелите. Но ако това беше истина, то тя рушеше всичките скъпи на сърцето на Ян понятия за научни методи на изследване. Това не го притесняваше толкова. Трябваше да се примири с фактите — тъй или иначе нелепият Рупъртов опит се оказа ключ към неизвестен досега източник на знания.

А Рашаверак? Може би това беше най-правдоподобното обяснение. Свръхвладетелят не седеше с всички около масата, но нима имаше някакво значение. Ян не се интересуваше от самата механика на свръхфизическите явления, а от това, как да се възползва от плодовете им.

За звездата НГС 549672 се знаеше малко, тя с нищо не се отличаваше сред милионите подобни на нея звезди. В каталога бяха указани размерите, координатите й и типът на нейния спектър. Ян трябваше да открие още няколко неща, за да може например да изчисли разстоянието от Земята до планетата на Свръхвладетелите.

Той се отдалечи от Темза и тръгна назад, към блестящото бяло здание на Научния център. На лицето му сияеше тайнствена усмивка. Знанието наистина бе сила — Ян единствен от земните жители знаеше откъде са дошли Свръхвладетелите. Все още не бе сигурен как ще използва тези знания, но щеше надеждно да ги съхрани в паметта си и да чака своя час.

Десет

Човечеството все още се наслаждаваше на безоблачното лятно пладне и благоденствието на света. Можеше ли някога отново да настъпи зима? Като че бе немислимо. По същия начин преди две и половина столетия, когато малко рано Френската революция оповести истинския век на разума, бяха приветствани вождовете. Сега беше същото.

Естествено и благоденствието си имаше недостатъци, но с тях хората охотно се примириха. Само беловласите старци разбираха, че телевестниците, които всеки приемаше в своя дом, всъщност са доста скучни. Нямаше го вълнението от крещящите уводни заглавия в миналото. Нямаше ги тайнствените убийства, които поставяха в безизходност полицията и предизвикваха в милиони сърца буря от благородно негодувание, под което често се криеше завист. И да се случеше убийство, нямаше никакви тайни — достатъчно беше да се върне определен диск и пред очите отново се разиграваше цялото престъпление от началото до края. Отначало съществуването на толкова прозорливи прибори изплаши напълно лоялните спрямо законите граждани. Свръхвладетелите успяха да изучат доста, но не всички особености на човешката психология и този страх не бяха предвидили. Наложи се да се разясни на хората, че никой от тях няма да може да следи и да подслушва тайните на съседа, а над броените апарати, предадени в човешки ръце, е установен строг контрол. Така например беше и с телепредавателя на Рупърт Бойс — той работеше само в пределите на резервата и действието му обхващаше само Рупърт и Мая.

Сериозни престъпления имаше рядко, но и вестниците им обръщаха малко внимание. В края на краищата на възпитания човек съвсем не му се искаше да чете за чуждите грехове.

Хората сега имаха около двадесетчасова работна седмица, но трудът им бе съвсем пълноценен. Еднообразен, чисто механичен труд почти не съществуваше. Бе ценен човешкият разум. Не си струваше той да се погубва, когато някои неща можеха да се свършат от две-три хиляди транзистора, няколко фотоелемента, от печатни платки с общ размер не повече от квадратен метър… Някои заводи работеха седмици наред, без да се забелязва жив човек вътре. Работата на хората се състоеше в поддържане на изправността, вземането на решения и съставянето на планове за нови предприятия. Всичко останало се изпълняваше от роботите.

Ако през миналия век имаше толкова свободно време, пред човечеството щяха да се изправят главоломни проблеми. Всички те сега се решаваха от образованието — богатия и разностранен ум не го заплашваше скука. Съвременното равнище на културата някога би изглеждало невероятно. Не че човекът като такъв беше станал по-разумен, а за пръв път той бе в състояние да развие всичките си способности, с които е надарен от природата.

Почти всеки разполагаше не с един, а с два дома в различни краища на света. Населени бяха недостъпните преди приполярни области и доста хора пътешестваха всяко полугодие между Арктика и Антарктида и обратно, защото предпочитаха дългия ден на полярното лято. Други се преселиха в пустините, в планините и дори на морското дъно. На цялата Земя нямаше такова място, на което науката и технологиите да не можеха да създадат най-удобното жилище за този, който е привлечен там.

Имаше някои особено екзотични ъгълчета на планетата, които даваха храна за малкото вълнуващи заглавия във вестниците. И най-порядъчното общество не минава без нещастни случаи. Може би беше добър знак, че някои смелчаци бяха готови да рискуват здравето и дори живота си, само и само да си устроят уютна вила под самия връх на Еверест или да се полюбуват на изгледа през струите на водопада Виктория. Затова се налагаше понякога някои от тях да бъдат спасявани. Това се беше превърнало в нещо като игра, едва ли не спорт по цялата планета.

Всеки можеше да задоволи прищевките си, защото имаше достатъчно свободно време и средства. Когато бяха освободени армиите, човечеството стана два пъти по-богато, а нарасналата производителност свърши останалото. Беше просто смешно да се сравнява жизненото равнище на човека от двадесет и първи век с това на неговите предци. Всичко необходимо струваше нищожно малко и се даваше даром на хората, безплатно се предоставяха от държавата пътищата, водата, осветлението и канализацията. Човек можеше да отиде където пожелае, да лакомства с най-изискани ястия и да не плати нито грош. Всеки бе заслужил тези права, защото и всеки работеше за общото благо.

Имаше естествено и търтеи, но хората, които имаха толкова силна воля, че да водят такъв празен живот, бяха малко. На обществото му бе несравнимо по-лесно да храни подобни паразити, отколкото да поддържа армия от контрольори в транспорта, продавачи, касиери и всички останали, които щяха да се занимават с безплодно преписване на всякакви неща от една графа в друга.

Почти четвърт от своите сили човечеството отдаваше на спорта — като се започне с най-неподвижния — шахмата и се стигне до такива опасни спортове като делтапланеризъм съчетан със ски из високите планински долини. Това доведе до някои непредвидени последствия. Изчезна например професионалният спорт — просто прекалено много станаха блестящите спортсмени-любители.

След спорта друга важна област за приложение на човешката сила станаха всевъзможните видове развлечения. Преди сто години всички смятаха, че най-главното място на света е Холивуд. Сега те биха могли да го твърдят с още по-голямо основание, но безусловно хората от 1950 година нямаше да могат да разберат как се разпределя лъвският пай от филмите на 2050 година — или щяха да решат, че е нещо прекалено сложно. И това беше развитие — нямаше го господството във филмовата индустрия, основано на парите.

Но сред безкрайните забави и развлечения на планетата, която сякаш беше готова да се превърне в една огромна игрална площадка, някои хора все още отново и отново си задаваха вечния въпрос, на който нямаше отговор:

А ПО-НАТАТЪК?

Единадесет

Ян се докосна до звяра, опря дланите си върху грапавата, като кора на дърво, кожа. Огледа огромните бивници и силно извития хобот — изкусният специалист по препариране бе увековечил слона в някаква войнствена или радостна поза. Интересно какви ли не по-малко странни същества от какви ли неизвестни планети щяха да разглеждат този земен пратеник?

— Много ли други зверове си изпратил на Свръхвладетелите? — попита той Рупърт.

— Около петдесет броя, но този, разбира се, е най-едър. Великолепен е, нали? Повечето бяха дребосъци — буболечки, змии, макаци и все от тоя род. Впрочем, не, миналата година им изпратих един хипопотам.

Ян мрачно се усмихна:

— Страшничка мисъл, но подозирам, че в тяхната живописна компания вече има и чучело на хомо сапиенс. Интересно, кой ли е удостоен с тази чест?

— Може и да си прав — спокойно отвърна Рупърт. — Не е сложно да се уреди чрез болниците.

— А ако изведнъж се намери желаещ да изпълнява ролята на жив експонат? — замислено продължи Ян. — Разбира се, при условие, че след това ще го върнат вкъщи.

Рупърт се засмя, но с някакво съчувствие.

— Ти какво, да не си решил да бъдеш този доброволец? Да го предам ли на Рашаверак?

Известно време Ян обмисляше това почти сериозно. После поклати глава.

— М-м… не, не трябва. Просто мислех на глас. Те сигурно ще ми откажат. Между другото, често ли виждаш Рашаверак?

— Беше преди половин месец при мен. Изведнъж изрови една книга, която търсех отдавна. Беше много мило от негова страна.

Ян бавно обиколи около фигурата на препарирания слон, поразен от майсторството, с което завинаги бе спрян този миг на могъщ порив.

— Разбра ли накрая какво търси той? — попита Ян. — Наистина трудно се съчетават двете неща — в науката Свръхвладетелите са достигнали такива висоти, а се интересуват от свръхестественото.

Рупърт подозрително погледна зет си — дали не се надсмиваше и той над неговото увлечение?

— Според мен, Рашаверак обяснява това съвсем правдоподобно. Като антрополог се интересува от всички особености на нашата култура. Не забравяй, че те няма за какво да бързат. Могат да изследват такива дреболии, за които на нашите учени не би стигнал цял живот. Ето, Рашаверак прочете цялата ми библиотека, а едва ли му е струвало много усилия.

Това можеше да бъде обяснение, но то не бе убедително за Ян. Понякога си мислеше да довери на Рупърт тайната си, но го възпираше вродената му бдителност. При нова среща със своя приятел Рашаверак той можеше да се разприказва — твърде силна щеше да бъде съблазънта.

— Между другото, грешиш, ако мислиш, че това е много голям експонат — неочаквано каза Рупърт. — Трябва да видиш над какво работи Съливан. Заел се е да приготви две от най-големите твари — кашалот и гигантски октопод. Схватката наистина е смъртоносна. Това се казва работа!

Ян мълчеше. В главата му се втурна дива, невероятна идея, нещо, за което дори не трябваше да си мисли сериозно. И все пак…, може би щеше да се получи, именно защото е толкова дръзко…

— Какво ти става? — разтревожи се Рупърт. — Да не ти е лошо от горещината?

Ян се опомни.

— Не, нищо — каза той. — Само се чудех как Свръхвладетелите ще вземат подобна играчка.

— Просто се спуска някой от товарните им кораби, отваря люка си и вмъква тази грамада вътре.

— Така си и мислех — каза Ян.

Приличаше на кабина за управление на космически кораб. Целите стени бяха в измервателни прибори и някакви инструменти, нямаше нито един илюминатор — само голям екран пред креслото на пилота. Машината можеше да поеме шестима пасажери, но сега Ян беше сам.

Той гледаше в екрана без да мигне, улавяше всяка подробност от преминаващия пред очите му удивителен и непознат свят — толкова непознат, колкото всичко, което може би щеше да срещне сред купищата далечни звезди, ако се осъществеше лудата му идея. Сега той навлизаше във владенията на чудовища, които се разкъсваха едно друго, необезпокоявани никога от нищо. Хиляди години хората са плавали над това царство на тъмнината, което лежи не по-дълбоко от километър под кила на кораба и до днес са знаели за него по-малко, отколкото за видимата страна на Луната.

От повърхността на Тихия океан пилотът се спускаше към неизследваните още дълбини на Южната падина. Ян знаеше, че той се ориентира по незримите координати, разчертани от звуковите вълни на поставени по дъното на океана маяци. Но засега дъното беше толкова далече от тях, колкото земните равнини от плаващите в небето облаци.

Виждаше се твърде малко — локаторите на подводницата напразно се въртяха наоколо. Сигурно вълните от двигателите бяха разгонили по-дребната риба. Може би от любопитство щеше да се приближи някоя грамада, която не знаеше какво е страх.

Малката кабина потръпваше от скритата в нея мощ — мощ, способна да издържи огромното налягане на водните маси над главата на Ян, да създава и поддържа мехурчето от светлина и въздух, в което можеха да съществуват хората. Ян си помисли, че ако тази мощ откажеше, те щяха да се превърнат в пленници на един метален гроб, заровен дълбоко в тинята на дъното на океана.

— Време е да определим местонахождението си — каза пилотът.

Той натисна някакви бутони и двигателите спряха — подводницата постепенно забави хода си и накрая замря. Тя поддържаше равновесие подобно на въздушен балон в небето.

Хидролокаторът моментално установи къде се намират.

— След малко пак ще пуснем двигателите, само че първо ще огледаме дали няма нещо интересно — поясни пилотът.

От предавателя в тишината на малката кабина се разнесе ниско равномерно бучене. Ян не можеше да различи отделни звукове. Всички те образуваха еднообразен шум. Ян знаеше, че това е едновременно регистриране на гласовете на милиарди морски твари. Сякаш се бе озовал в сърцето на горски гъсталак, където кипи буен живот — само че в горския хор той щеше да различи някои гласове, а в тази плетеница от звукове не можеше да се улови нито една нишка. Всичко беше чуждо, непознато, никога досега не бе чувал нищо подобно… Той усети, че се изправят косите му от ужас — та нали това беше тук, на родната му планета…

Див вопъл проряза пластовете на неясния шум, както мълния прорязва буреносен облак. Бързо премина в разкъсващо душата ридание, в отчаян затихващ вой и замря, а след минута някъде по-надалеч се отзова още един. Последва пронизително пискливо разногласие, сякаш отнякъде се продъни самият ад…, пилотът побърза да намали звука.

— Господи, а това какво е? — въздъхна Ян.

— Зловещо е, нали? Това са китове, преминават на десет километра от нас. Знаех, че са някъде наблизо и си помислих, че може да искаш да ги чуеш.

Ян потръпна.

— А аз си мислех, че в океана е тихо! Защо викат така?

— Навярно приятел и приятелка си беседват. Съливан ще ти обясни всичко. Малко ми се вярва, но казват, че имал нещо като познати китове, които различава по гласовете. А, имаме си гост!

На екрана се появи някаква голяма риба с невероятна паст. Виждаше се, че и размерите й са солидни, макар Ян да знаеше, че по изображението е трудно да се съди за тях. Някъде изпод хрилете на това рибище се спускаше нещо като дълъг мустак, чийто край имаше разширение, подобно на камбана.

— Сега го виждаме в инфрачервена светлина — каза пилотът. — Ще опитаме обикновено изображение.

Рибата изчезна безследно. Остана само ярката фосфоресцираща висулка. По-надолу се забелязаха огнените точки по туловището и странното създание се мерна пред очите им в цялото си великолепие.

— Това е морски дявол — светещата висулка всъщност е примамка — заблуждава рибките. Фантастично е, нали? Не мога да разбера само едно — защо на тази въдица не се хваща по-голяма риба, която да го излапа самия него? Но няма да чакаме до утре. Сега ще включа двигателите и той ще офейка.

Кабината отново потрепери и подводницата се плъзна напред. Голямата светеща риба изведнъж възпламени всичките огънчета по тялото си — неистов сигнал за тревога — и като метеор потъна в непрогледната бездна.

След още двадесет минути бавно придвижване невидимите пръсти на локатора откриха първите белези на океанското дъно. Далече долу под подводницата преминаваше верига от невисоки и удивително меко очертани закръглени хълмове. Ако някога върху тях е имало издатини и неравности, то те отдавна са били изгладени от непрестанния дъжд, който падаше от водните висини. Дори тук, сред Тихия океан, далеч от огромните устия на реките, които постепенно смиват почвата на континентите, този дъжд не преставаше. Раждаха го изсечените от бурите склонове на Андите и телата на милиардите загинали същества, и прахът на метеоритите, които са се скитали из космоса с векове и накрая са намерили покой. Тук, в мрака на вечната нощ, пласт след пласт се трупаше основата на бъдещите континенти.

Хълмовете останаха назад. На картата Ян видя, че те са гранична зона на голяма равнина, която се разпростираше на такава дълбочина, че до там не достигаха вълните на локатора.

Подводницата продължаваше да се спуска плавно. На екрана постепенно се появяваше нова картина. Отначало Ян не разбра какво е това, защото гледаше под непривичен ъгъл на зрение. После схвана — приближаваха към подводна планина, която се издигаше над скритата далече долу равнина.

Изображението ставаше все по-отчетливо: от близко разстояние локаторите работеха по-добре и всичко се виждаше както при обичайна светлина. Ян можеше да различи и най-малките подробности. Виждаше как сред скалите една друга се преследват странни риби. От една почти незабележима цепнатина изплува зловеща на вид твар с раззината паст. Мълниеносно, неуловимо за погледа се метна дълго пипало и повлече отчаяно борещата се риба към смъртта.

— Почти пристигнахме — каза пилотът. — След минута ще видиш лабораторията.

Подводницата бавно преминаваше над скалисто разклонение в подножието на планината. Пред погледа вече се откриваше равнина, а до дъното, както прецени Ян, оставаха няколкостотин метра. На около километър разстояние се забелязаха куп сфери, поставени върху нещо като триножници и съединени помежду си с тръбовидни проходи. Те много напомняха с вида си резервоарите на химически завод и горе долу бяха построени на този принцип. Разликата беше тая, че тук налягането се задържаше не вътре, а от външната страна.

— А това какво е? — възкликна Ян.

С трепереща ръка той посочи най-близката сфера. Причудливите шарки върху нея се оказаха плетеница от гигантски пипала. Подводницата приближи и вече се видя, че пипалата водеха до огромна месеста торба, от която в упор гледаха грамадни очи.

— Това сигурно е Луцифер — невъзмутимо каза пилотът. — Някой пак го храни.

Той щракна превключвателя и се наведе над пулта.

— Ес-две вика лабораторията. Приближавам. Бихте ли прогонили своя любимец?

Отвърнаха му веднага:

— Тук е лабораторията — чувам ви, Ес-две. Добре, идвайте. Луци сам ще ви направи място.

Кръглата метална стена се уголемяваше на екрана. Пред Ян за последен път се мярна осеяното със смукала огромно пипало и се отдръпна от подводницата. Чу се глух удар на метал в метал, а после тихо стържене — захващащите лостове откриха контактите върху гладкия яйцевиден корпус на подводницата. След минути тя беше плътно прилепена към стената на станцията — металическите ръце я обгърнаха, проникнаха под корпуса й и отвъртяха огромния кух винт. Светна сигналът „налягането е изравнено“. После се отвориха люковете и достъпът до дълбоководна лаборатория номер едно бе открит.

Ян завари професор Съливан в тясно помещение, което не можеше да бъде похвалено с особен порядък — явно беше и кабинет, и работилница, и лаборатория. Съливан се взираше през микроскопа вътре в нещо като малка бомба. Вероятно в тази капсула под привичното за себе си налягане от няколко десетки тона безгрижно си плуваше някакъв жител на океанските дълбини.

— Да-а — промълви Съливан, като се откъсна без желание от микроскопа. — Как е Рупърт? И с какво можем да ви помогнем?

— Рупърт е в прекрасно здраве — отвърна Ян. — Изпраща ви поздрави и най-добри пожелания. Предаде да ви кажа, че би се радвал да ви навести, но страда от клаустрофобия.

— Е, тогава, разбира се, тук ще му е неуютно — над нас има пет километра вода. Между другото, вие не се ли безпокоите от това?

Ян повдигна рамене.

— Безразлично ми е — все едно че съм в стратолайнер. Ако нещо се случи, краят ще бъде един и същ — и там, и тук, под водата.

— Правилно разсъждавате, но е странно, че много хора не го осъзнават.

Съливан притегна нещо в микроскопа и погледна изпитателно Ян.

— Ще се радвам да ви покажа лабораторията — каза той, — но, да ви призная, удивих се, когато Рупърт ми предаде молбата ви. Чудно ми беше откъде може да се появи този интерес към нашата работа у човек, който в мечтите си витае сред звездите. Може би сте сбъркал вратата? — Той безобидно се усмихна. — Честна дума, никога не съм разбирал какво толкова ви влече в небесата. Ще минат столетия, докато вникнем тук, в океаните, докато успеем да нанесем всичко на картите и да го подредим.

Ян си отдъхна. Хубаво беше, че Съливан започна пръв — това облекчаваше задачата. Макар че ихтиологът се пошегува за вратата, между тях наистина имаше много общи неща. Нямаше да е толкова трудно да се прехвърли мост, да се осигури съчувствието и помощта на Съливан. Той беше човек с въображение — иначе нямаше да дръзне да се втурне в подводното царство. Но Ян знаеше, че трябва да внимава, защото молбата му беше най-малкото необичайна.

Едно нещо му даваше увереност — дори Съливан да му откажеше помощ, той безусловно нямаше да издаде неговата тайна. А тук, в спокойния кабинет на дъното на Тихия океан, едва ли имаше опасност разговорът да бъде подслушван от Свръхвладетелите, колкото и да са велики техните неведоми сили и възможности.

— Професор Съливан — започна Ян, — ето, вие се стремите да изучите океана. Ако допуснем, че Свръхвладетелите не ви дават дори да го доближите, как бихте се почувствали?

— Ще се чувствам много зле, дявол да го вземе.

— Не се съмнявам. Но да предположим, че един прекрасен ден без тяхно знание ви се удава случай да се доберете до него — как ще постъпите? Ще се възползвате ли от случая.

— Разбира се! — без запъване отвърна Съливан. — Ще разсъждавам след това.

„Кълве!“ — помисли си Ян. Сега за Съливан нямаше връщане, освен ако не се уплаши от Свръхвладетелите. Но той едва ли се страхуваше от каквото и да е. Ян се наведе към него над отрупаната с какви ли не неща маса и се приготви да изложи молбата си.

Но професор Съливан съвсем не беше глупав. Ян не бе успял да си отвори устата, когато на устните на професора се появи хитра усмивка.

— Какво сте намислил? — бавно произнесе той. — Много, много любопитно! Хайде, обяснете ми сега каква муха ви е влязла в главата, с какво мога да ви помогна…

Дванадесет

В миналото работата на професор Съливан щеше да се приема като малко скъп разкош. Изследванията му струваха не по-евтино от малка война — всъщност той беше като генерал, който води безкрайна борба с враг, който не знае умора. Врагът на професора — океанът — воюваше с оръжията на студа, мрака и най-вече — с тежестта на огромните си водни маси. Професорът отвръщаше на противника със силата на ума и изкуството на инженера. Той удържа не малко победи, но океанът беше търпелив и можеше да изчаква спокойно своя час. Съливан знаеше, че рано или късно ще допусне грешка, но имаше едно утешение — поне нямаше да му се налага да потъва. Краят щеше да бъде мигновен.

След като изслуша молбата на Ян, той не каза веднага нито „да“, нито „не“, но прекрасно знаеше какво в крайна сметка ще отвърне. Имаше случай да проведе най-интересния си опит. Бе жалко, че нямаше да узнае резултата, но в науката често се случва така. Сам той също беше започнал някои изследвания, които щяха да приключат след десетки години.

Професор Съливан беше мъжествен и умен човек, но когато оглеждаше изминатия от него път, разбираше добре, че нямаше да достигне тази слава, която прави името на учения безсмъртно. И сега съвсем неочаквано, а от това и два пъти по-съблазнително, му се предоставяше възможност да влезе в историята. Той не би признал пред никого тази своя честолюбива мечта, но, трябва да му се отдаде дължимото, щеше да помогне на Ян, дори ако участието му в този дързък замисъл останеше тайна завинаги.

А Ян обмисляше и премисляше всичко отново и отново. Досега го беше подхванало и носило на гребена си това първо откритие. Той изучаваше, проверяваше, но нищо не беше направил, за да се сбъдне мечтата му. Имаше няколко дни, за да направи своя избор. Ако професор Съливан се съгласеше, нямаше да има място за отстъпление. Трябваше да върви на среща с бъдещето, което сам беше избрал, с каквито и тайни да беше пълно то.

Да се реши окончателно го принуди мисълта, че ако изпусне този единствен, приказен случай, той няма да си го прости до края на своя живот. Щеше да се терзае до смъртта си с напразни съжаления — Ян не можеше да си представи нищо по-лошо.

Той получи отговор от Съливан след няколко часа и разбра, че жребият е хвърлен. Без да бърза, имаше достатъчно време, Ян започна своята подготовка.

— Ще ви бъде много по-удобно, отколкото на Йона — каза Съливан. — Никъде не е споменато, че е разполагал с осветление, водопровод и канализация. Но ще ви е необходима много храна… Виждам, че сте се запасили с кислород. Ще можете ли да вземете толкова, че да ви стигне за два месеца в това тясно помещение?

Той сочеше с пръст точните чертежи, разположени на масата пред Ян. Единият край на хартията вместо с преспапие беше затиснат с микроскоп, а другият — с черепа на някаква невероятна риба.

— Надявам се, че кислородът не е толкова необходим — каза Ян. — Знаем, че те могат да дишат нашия въздух, макар да изглежда, че не им е толкова приятен. Възможно е тяхната атмосфера да се окаже съвсем непригодна за мен. А проблемът със запасите се решава с помощта на наркосамин. Сигурно и съвсем безвредно средство. Веднага след старта ще се инжектирам и ще спя половин месец плюс-минус няколко дни. За толкова време почти ще сме пристигнали. Впрочем, тревожи ме не толкова храната и кислородът, колкото скуката.

Професор Съливан замислено кимна.

— Да, наркосаминът е надеждно средство и дозата може да е точно изчислена. Но мисля, че трябва да имате достатъчно храна под ръка — ще се събудите гладен като вълк и слаб като новородено коте. Представете си, че умрете от глад, понеже не ви стигат силите да си отворите консерва?

— Обмислил съм това — малко обидено каза Ян. — Ще наблегна на захарта и шоколада, обикновено се постъпва така.

— Отлично. Радвам се да видя, че сте предвидили всичко и не си въобразявате, че ако играта не ви се хареса, ще можете да я прекъснете по средата. Залагате на картата не каквото и да е, а собствения си живот — не бих искал да си мисля, че ви помагам да свършите като самоубиец.

Той взе от масата рибия череп и разсеяно го претегли в дланта си. Ян натисна края на хартията, за да не се навие тя на руло.

— За щастие — продължи Съливан, — всички детайли, които са необходими за снаряжението ви, са стандартни. Можете да съберете и оборудвате всичко в нашата работилница за броени седмици. А ако премислите…

— Няма да премисля — каза Ян.

Тринадесет

Отначало Ян не разбра, че това не е сглобяване на корпуса на неголям въздушен лайнер — пред него стоеше метален скелет дълъг около двадесет метра, който имаше идеално обтекаема форма. Беше окръжен от леките подпори на скеле, по което се катереха работници с инструменти.

— Да — отговори Съливан на въпроса на Ян, — ние използваме стандартна авиационна техника и тези хора в по-голямата си част са авиостроители… Трудно ти е да повярваш, че има живо същество с подобни размери, нали? А дори е способен да подскочи над водата — неведнъж съм го виждал.

Това бе чудесно, но Ян мислеше за друго. Той внимателно оглеждаше огромния скелет и търсеше подходящо място за килията си — Съливан я беше кръстил „ковчег със стандартен въздух“. Веднага се виждаше, че поне един проблем е отпаднал — имаше предостатъчно място. Тук спокойно можеха да се настанят една дузина „гратисчии“.

— Като че ли конструкцията е почти завършена — каза Ян. — Кога ще я обличате с кожа? Предполагам, че вече сте уловили кашалот, след като са ви известни размерите.

Тази бележка позабави отговора на Съливан.

— Ние дори не сме и мислили да ловим кашалот. А и китовете нямат кожа в обичайния смисъл на думата. Едва ли ще ни се удаде да облечем този скелет с ципа, каквато има рибеният мехур, само че с дебелина двадесет сантиметра. За целта ще използваме пластмаса, която старателно ще оцветим. Когато приключим, никой няма да може да забележи подмяната.

Ян си помисли, че в такъв случай по-разумно би било Свръхвладетелите да направят снимки, а експонатите сами да изработят по тях на своята планета. Но може би техните товарни кораби се връщат вкъщи празни, така че спокойно могат да вземат обратно дреболия от рода на двадесетметров кашалот. Изглежда, когато разполагаш с такива сили и възможности, не си струва да икономисваш по този начин…

Професор Съливан стоеше до една от големите фигури, които си оставаха загадка за археолозите от времето, когато е бил открит остров Пасха. Каменният цар, бог или каквото беше той, сякаш следеше с незрящите си очи погледа на Съливан, който се любуваше на своето творение. Съливан с основание се гордееше с плода на своя труд — бе жалко, че скоро тази грамада щеше да бъде завинаги недостъпна за човешките очи.

Изглеждаше така, сякаш някой пиян скулптор е въплътил видение, мярнало се в замъгленото му съзнание. И все пак това беше точно отражение на живота, а скулптор — самата природа. Преди да се появи усъвършенстваната подводна телевизия, хората рядко виждаха нещо подобно и то само в кратките мигове, когато великаните, разгорещени от някоя схватка, изплуваха на повърхността. Борбите обикновено се разиграваха в безкрайната нощ на океанските дълбини, където кашалотите ловуват. А плячката им обикновено не желае да бъде изядена…

Огромната паст на кашалота с издадена долна челюст, назъбена като трион, бе широко разтворена, готова да погълне тялото на жертвата. Главата почти не се различаваше под мрежата от бели извиващи се месести пипала — исполински октопод отчаяно се бореше за живота си. Там където пипалата бяха обхващали тялото на кашалота, се виждаха мъртвешко бледи кръгли следи от смукалата на октопода. Диаметърът им бе над двадесет сантиметра. От едното пипало беше останала само основата и не бе трудно да се предвиди изходът от този двубой. В битката между двете най-големи твари на земята победител винаги беше кашалотът. Колкото и мощни да бяха пипалата му, октоподът имаше само една надежда — бягство, преди неумолимо работещата челюст да го е разкъсала на парчета. Огромните половин метър в диаметър очи на октопода безизразно се бяха втренчили в палача, макар че противниците едва ли можеха да се виждат в тъмнината на океанските бездни.

Тази композиция с дължина повече от тридесет метра беше оградена със специална алуминиева клетка и овързана с въжета. Оставаше само да се подхване от подемния кран. Всичко бе подготвено за Свръхвладетелите. Съливан се надяваше, че те няма да се забавят — очакването ставаше мъчително.

Някой излезе от кабинета под яркото слънце и го потърси. Съливан отдалече позна своя стар помощник и тръгна към него.

— Тук съм, Бил. Има ли нещо?

Другият, явно доволен, подаде листа на радиограмата.

— Приятна новина, професоре! Оказват ни висока чест. Ще пристигне Попечителят. Иска лично да види нашия експонат преди изпращането. Представяте ли си — какъв успех! Това ще бъде много полезно за нас, когато поискаме да ни възложат и други задачи. Признавам, че отдавна се надявах на нещо подобно.

Професор Съливан преглътна буцата, която заседна в гърлото му. Той нямаше нищо против славата, но този път тя можеше да се окаже излишна.

Карелен се спря пред главата на кашалота и огледа грамадната му тъпа муцуна и осеяната с жълти зъби челюст. Като се стараеше да изглежда спокоен, Съливан се опитваше да разбере какво си мисли в момента Попечителят. Като че ли се държеше естествено, нямаше признаци на подозрителност и пристигането му можеше да се обясни много просто. Но на Съливан така му се искаше Карелен да си ходи колкото може по-скоро!

— На нашата планета нямаме такива големи животни — каза Карелен. — Това е една от причините да ви помолим да направите тази композиция Моите… ъ-ъ… съотечественици много ще я харесат.

— Предполагах, че гравитацията при вас е по-малка и бихте могли да имате и по-големи зверове. Ето, самите вие сте доста по-едри от нас.

— Да, но ние нямаме океани. А когато става дума за размери, сушата не би могла да се сравнява с океана.

„Абсолютно правилно — помисли си Съливан. — И тази новост, че на тяхната планета няма морета, като че ли никой не я знаеше. На Ян ще му бъде много интересно.“

В тази минута Ян тревожно наблюдаваше всичко с бинокъл от една колиба на около километър разстояние. Опитваше да се самоуспокои, че няма нищо страшно и даже при тази внимателна проверка кашалотът няма да издаде своята тайна. А може би Карелен внезапно бе заподозрял нещо и сега си играеше с Ян като котка с мишка?

И Съливан бе обхванат от подобно съмнение, когато Попечителят надзърна в раззинатата паст на кашалота.

— Във вашата Библия — каза той — има забележителен разказ за един юдейски пророк, някой си Йона, който бил хвърлен от кораб в морето, но там бил погълнат от кит и се появил на брега цял и невредим. Според вас, може ли тази легенда да се основава на истинско събитие?

— Предполагам — внимателно отвърна Съливан, — че това е единственият писмено регистриран случай, когато китоловец е бил погълнат от кит и се е измъкнал без лоши за него последствия. Разбира се, ако той е престоял вътре повече от няколко секунди е щял да се задуши. Освен това му е провървяло изключително много, че не е попаднал между зъбите на кита. Историята е почти невероятна, но не бих казал абсолютно невъзможна.

— Много интересно — подхвърли Карелен.

Още около минута той гледа огромната паст, а после се отдалечи и започна да се любува на октопода. Съливан неволно въздъхна с облекчение — оставаше да се надява, че Карелен не е чул тази въздишка.

— Ако знаех какво изпитание ме чака — каза професор Съливан, — щях да ви изхвърля през вратата, още докато се опитвахте да ме заразите с лудостта си.

— Моля за извинение — отвърна Ян. — Всичко отмина.

— Надявам се. Е, щастлив път! Ако искате да промените решението си, имате на разположение само още шест часа.

— Те са без значение. Сега само Карелен може да ме спре. Много ви благодаря за всичко! Ако някога се върна и напиша книга за Свръхвладетелите, ще я посветя на вас.

— Ще ми бъде много радостно от това — измърмори Съливан. — Аз отдавна ще съм покойник.

Той беше удивен и дори малко изплашен. По природа не бе много чувствителен човек, а сега установи, че тази раздяла не му е безразлична. За няколкото седмици, през които те двамата подготвяха заговора, той се привърза към Ян. Сега му бе страшно, като си мислеше, че може да е станал съучастник в едно усложнено самоубийство.

Той придържаше стълбата на Ян, който се изкачи и внимателно мина през редовете от зъби на огромната челюст. При светлината на електрическото фенерче Ян се обърна, помаха с ръка и потъна в пастта на кашалота като в дълбока пещера. Чу се изщракване и после още едно, когато се отвори и се затвори въздушният шлюз. След това настъпи тишина.

Под лунната светлина, на която се открояваше застиналата като отрязък от страшен сън битка, професор Съливан мислеше за бъдещето. Не бе сигурен в това, което направи и в резултатите от него. Разбира се, той нямаше да ги узнае. Може би Ян щеше отново да се върне тук и нямаше да изгуби по целия път до планетата на Свръхвладетелите и обратно повече от няколко месеца. Но преградата между тях двамата — Времето — бе непреодолима. На Земята щяха да минат цели осемдесет години.

Веднага след като Ян затвори вътрешната врата на въздушния шлюз, в малкия метален цилиндър се включи осветлението. За да не го нападнат съмнения, той веднага се захвана с обичайната, премислена преди това проверка. Храната и другите запаси бяха натоварени още преди няколко дни. Но Ян искаше да прегледа всичко още веднъж, за да се убеди, че няма никакви пропуски.

След един час приключи и се отпусна на дунапреновия матрак, за да прехвърли в паметта си своя план. Чуваше се само слабото жужене на електронните часовници-календари, които щяха да го предупредят за края на пътешествието.

Знаеше, че в тази килия няма да усети нищо — каквито и чудовищни сили да движеха кораба, те сигурно бяха съвършено уравновесени. Съливан беше проверил това, като каза, че експонатът ще рухне, ако превиши от натоварването два-три пъти собствената си тежест. Свръхвладетелите го увериха, че не съществува такава опасност.

Предстоеше обаче значителна промяна в атмосферното налягане.

И това беше решено — нали кухите чучела можеха да „дишат“ от няколко отверстия. Преди излизането от кабината, на Ян щеше да му се наложи да изравни налягането и най-вероятно нямаше да може да диша вътре в кораба. За целта едва ли щеше да му е нужно нещо повече от обикновен противогаз и бутилка сгъстен кислород. А ако въздухът там се окажеше годен за дишане — още по-добре.

Нямаше смисъл да се бави повече и излишно да обтяга нервите си. Ян извади малка спринцовка, предварително напълнена с необходимата доза от разтвора. Наркосаминът беше открит някога, когато изучаваха зимния сън на животните — оказа се невярно, както мислеха дотогава, че жизнената им дейност се преустановява. Просто всички процеси на организма се забавяха много, и макар отслабена, обмяната на веществата продължава. Наркосаминът беше надежден. Сънят, предизвикан от него, продължаваше седмици или месеци, но упоеният се събуждаше без никакви вредни последствия — сякаш оживява след смъртта си. Природата беше използвала това средство милиони години, за да спаси много свои деца от гладна смърт през зимата.

Ян заспа. Той не почувства как се натегнаха въжетата и огромната метална клетка беше повдигната в трюма на товарния кораб. Не чу как се затвориха люковете, за да се отворят след триста трилиона километра, нито как в далечината, приглушен от могъщите метални стени се разнесе протестиращият вопъл на земната атмосфера, когато корабът я проряза в своя бяг към родната стихия.

Ян не почувства междузвездния полет.

Четиринадесет

На ежеседмичните пресконференции залата винаги се напълваше, но днес просто беше претъпкана и репортерите едва успяваха да записват. За стотен път те се жалваха един на друг, че Карелен има остарели вкусове и не уважава пресата. На всяко друго място по света те щяха да бъдат с камери, магнетофони и всички останали цивилизовани оръжия на труда. А тук им се позволяваше да разполагат само с такива антики като хартия, молив и, трудно е да си представиш дори — стенография!

Разбира се по-рано някои опитваха да промъкнат контрабандно в залата магнетофони. На тези няколко смелчаци им се удаде да изнесат обратно забранените уреди, но когато навън ги виждаха как димят, разбираха, че опитите им са напразни. И едва тогава разбираха защо в техен интерес предварително им бе предложено да оставят извън залата часовниците си и всички метални предмети…

Най-обидното беше, че сам Карелен записваше пресконференцията отначало докрай. Журналистите, които бяха уличени в небрежност или в извращаване на истината (което наистина се случваше много рядко), бяха извиквани на кратка, не особено приятна среща с подчинените на Карелен, където им предлагаха внимателно да прослушат запис на това, което бе казал всъщност Попечителят. Урокът беше такъв, че не се налагаше да бъде повтарян.

Беше поразително колко бързо се разнасят слуховете. Нищо не се обявяваше предварително, но всеки път, когато Карелен искаше да съобщи нещо важно, а това се случваше два-три пъти в годината, в залата нямаше къде да се хвърли игла.

Високите врати се отвориха широко и приглушеният ропот стихна — на подиума се появи Карелен. Светлината тук бе доста мъждива — явно така слабо светеше и неизвестното далечно слънце на Свръхвладетелите — и Попечителят сега не носеше тъмните си очила, които обикновено използваше под открито небе.

Той се отзова на нестройния хор от приветствия с официалното „Добро утро на всички!“ и се обърна към високата особа с много почтен вид, която стоеше пред него. Мистър Голд беше старейшина на вестникарската гилдия и с вида си напълно можеше да вдъхнови иконома, герой на знаменитите старинни романи, да доложи на господаря си: „Трима вестникари, милорд, и един джентълмен от «Таймс».“ С облеклото си и всички подробности той напомняше дипломат от старата школа — всеки без колебание му се доверяваше и никога на никого не му се бе налагало да съжалява след това.

— Днес е препълнено с народ, мистър Голд. Изглежда нямате достатъчно материал.

Джентълменът от „Таймс“ се усмихна и се окашля:

— Надявам се, че ще запълните тази празнина, господин Попечител.

Голд замълча и впери погледа си в Карелен докато той обмисляше своя отговор. Беше някак обидно, че лицата на Свръхвладетелите приличаха на застинали маски и не издаваха никакви чувства. Големите им широко отворени очи, чиито зеници дори при тая слаба светлина бяха свити и едва се забелязваха, гледаха с непроницаем взор в любопитните очи на хората. От двете страни на лицето си, под скулите — ако тези изсечени сякаш от тъмен гранит извивки можеха да се нарекат скули — бяха дихателните процепи, през които с едва доловимо свистене влизаше и излизаше въздухът. Сигурно дробовете на Карелен работеха трудно в непривичната земна атмосфера. Голд разглеждаше сноповете бели косъмчета, които се движеха навътре и навън в неравномерния двутактен ритъм на дишането на Карелен. Предполагаше се, че те са нещо като филтър, предпазващ от праха — на подобна несигурна основа се градяха сложни теории за атмосферата на планетата на Свръхвладетелите.

— Да, имам някои новини за вас. Без съмнение ви е известно, че един от моите товарни кораби неотдавна се отправи към базата. Сега ние открихме че на борда му има „гратисчия“.

Стотици моливи замряха във въздуха, стотици чифтове очи се втренчиха в Карелен.

— Казахте „гратисчия“, господин Попечител — повтори Голд. — Ще узнаем ли кой е той и как е попаднал на кораба?

— Името му е Ян Родрикс, учи в Кейптаунския университет — студент е в механо-математическия факултет. Повече подробности вие несъмнено ще узнаете сами от вашите надеждни източници.

Карелен се усмихна. Странна беше неговата усмивка. Тя се виждаше повече в очите — устата му, която нямаше устни, с някакво твърдо, сурово изражение, почти не помръдна. Голд си помисли, че може би със силата на своя талант Карелен беше усвоил и този жест от хората. Впечатлението беше такова — сякаш Карелен наистина се усмихва и това се възприемаше именно като усмивка.

— По какъв начин той е излетял от Земята не е толкова важно — продължи Попечителят. — Мога да уверя вас и всеки любител на космическите полети, че на никого повече няма да му се удаде да повтори това.

— А какво ще стане с този млад човек? — настоя Голд. — Ще го върнат ли на Земята?

— Това не зависи от мен, но мисля, че ще се върне със следващия рейс. Там, накъдето той се е отправил, ще му бъде неуютно и обстановката е малко… ъ-ъ… чужда. И с това е свързано главното, заради което устроих днешната среща.

Карелен помълча малко и залата затаи дъх.

— Някои от по-младите и романтично настроени жители на вашата планета понякога изразяват недоволството си от това, че не ви е разрешено да излизате в космоса. Ние имаме причини за това и не забраняваме нищо за собствено удоволствие. Но замисляли ли сте се поне веднъж — извинете ме за недотам ласкавото сравнение — как би се почувствал човек от вашия каменен век, ако внезапно попадне в един съвременен голям град?

— Но това са съвсем различни неща! — запротестира кореспондентът на „Хералд трибюн“. — Ние сме привикнали с Науката, Науката с главна буква. Няма съмнение, че много от нещата във вашия свят не са ни ясни, но ние не бихме възприели това като магьосничество.

— Уверени ли сте? — много тихо попита Карелен. — Само едно столетие дели века на парата от века на електричеството, но какво би могъл да разбере инженерът от викторианската епоха от телевизора или от електронноизчислителната машина? Дълго трябва да поживее, за да опита да схване нещо от тази техника. Пропастта, която разделя тези два вида технологии, може да стане много голяма… и смъртоносна.

(— Охо! — пошепна кореспондентът на Ройтер на представителя на Би Би Си. — Провървя ни! Сега той ще направи важно политическо изявление. Вече познавам признаците.)

— Има и още причини, поради които задържаме човечеството на Земята. Вижте.

Светлината постепенно помръкна. В средата на залата се появи бледно сияние и се сгъсти в звезден водовъртеж. Спиралната мъглявина се виждаше някак отстрани, сякаш наблюдателят се намираше много далеч от най-крайното от слънцата, които я съставяха.

— Нито един човек още не е виждал това — разнесе се в тъмнината гласът на Карелен. — Вие виждате вашата Вселена от разстояние половин милион светлинни години — галактическо островче, в което е включено и вашето Слънце.

Настъпи дълго мълчание. Карелен заговори отново, но този път в гласа му звучеше нещо ново — приличаше малко на жалост и на нещо като презрение.

— Вашето племе прояви рядка неспособност да се справя със задачите, които възникват на собствената му неголяма планета. Когато ние дойдохме тук, вие бяхте готови да се изтребите с помощта на силите, които науката прибързано ви беше дала. Ако не бяхме се намесили, сега Земята щеше да бъде радиоактивна пустиня.

Сега царува мир и човечеството е единно. Скоро ще достигнете такова равнище на развитие, че ще можете да управлявате планетата си без наша помощ. Може би в края на краищата ще успеете да се справяте с цялата Слънчева система — да речем с петдесетина луни и планети. Но нима си въобразявате, че ще е по силите ви някога ето това?

Звездният облак се разширяваше. Звездите прелитаха отстрани, проблясваха и изчезваха от погледа като искрите в ковачница. И всяка мимолетна искрица беше слънце, около което кръжаха Бог знае колко светове…

— Само в нашата галактика има осемдесет хиляди милиона звезди — тихо продължаваше Карелен. — Това число дава твърде слаба представа за необятността на космоса. Навлизайки в него ще бъдете като мравки, които се опитват да преброят и обозначат с етикет всяка песъчинка от всички ваши пустини.

Вие, човечеството, на днешното равнище на развитието си просто няма да издържите това стълкновение. Една от моите задачи от самото начало е да ви пазя от могъщите сили, които властват сред звездите — от силите, недостъпни и за най-разпаленото ваше въображение.

Завихрените звездни облаци на Галактиката помръкнаха. В просторната зала отново светна осветлението и настъпи гробна тишина.

Карелен се обърна, готов да си тръгне — пресконференцията беше приключила. На вратата се забави и погледна безмълвната тълпа от журналисти.

— Това е тъжна мисъл, но трябва да се примирите с нея. Планетите може би някога ще овладеете. Но звездите — те не са за хората.

„ЗВЕЗДИТЕ НЕ СА ЗА ХОРАТА“. Да, разбира се, че им беше обидно от това, че небесните врати се хлопнаха под носа им. Но трябваше да се научат да гледат истината в очите — дори само тази част от истината, която, щадейки ги, можеха да им открият.

От пустите висини на стратосферата Карелен наблюдаваше планетата и верните на попечителството му нейни жители. Беше наистина безрадостно задължение. Той си мислеше какво още предстои и какво ще се случи с тоя свят само след дванадесет години.

Те никога нямаше да узнаят как им е провървяло. За немалкия срок от люлката до гроба човечеството бе по-щастливо от всяко друго разумно племе. Това беше Златният век. Но нали златото е цветът и на залеза, и цветът на есента… Само слухът на Карелен улавяше първите стенания на надигащите се зимни виелици.

И само Карелен знаеше с каква страшна бързина Златният век приближава към неизбежния край.