Крайбрежен път

26.Том

Беше четири и петнадесет сутринта. На лунната светлина пустата главна улица на Ийст Хамптън изглеждаше почти безопасна. Докъдето достигаше погледът ми, единствената кола бе едно разнебитено бяло субару, паркирано пред старомодната шатра на един кинотеатър, останал тук някъде от петдесетте години.

Щом Кларънс продължи бавно да навлиза в града, фаровете на субаруто блеснаха и колата пое нататък по пътя. Следвахме я чак до малкия полицейски участък и когато пристигнахме, заварихме субаруто вече паркирано.

Нисък, набит и решителен, Лен Левит застана пред нас, с провесен през шията му „Никон“. В ръцете си държеше триножника за фотоапарата.

Измъкнах се от колата на Кларънс и продиктувах на Левит краткото изявление, което бях успял да съчиня на връщане от Ню Йорк.

— Данте Хейливил и Майкъл Уокър — диктувах достатъчно бавно, за да успее да го запише в бележника си — нямат абсолютно нищо общо с убийствата на Ерик Фейфър, Патрик Рочи и Робърт Уалко. Данте Хейливил е изключително способен младеж, без криминално досие и без каквато и да била причина да извърши тези престъпления.

— А къде е Уокър? — попита Левит.

— Уокър на свой ред утре също ще се предаде на полицията. Нямам повече коментари по този въпрос.

— Но защо са се укрили? — заинтересува се фотографът.

— Забрави ли какво ти казах, Лен? — подразних се аз. — Сега се заеми със снимките. Това е твоят шанс да се измъкнеш от спортната редакция.

Повиках Лен Левит като мой личен пиар. Редакторите в таблоидите и ченгетата много си падаха по снимките, на които се вижда как влачат заподозрени негри, с белезници на китките, през тълпа полицаи, за да ги натикат в колата на дежурния екип. Но тази сутрин нямаше да имат това удоволствие.

Кадрите, заснети от Лени, бяха много по-миролюбиви, дори поетични: подплашен тийнейджър и дребничката му баба, поели ръка за ръка към фасадата на малкия полицейски участък. На лунната светлина се поклащаше националното знаме на Съединените американски щати. Наоколо не се виждаше никакво ченге.

Веднага щом приключи със снимките, Лен Левит се прибра в колата и изчезна заедно със заснетия филм — както предварително се бяхме разбрали. Кларънс и аз закрачихме редом с Данте и Мари, когато те колебливо престъпиха прага на участъка. Дежурен сержант зад бюрото тази нощ се случи Марти Дайълоу. Щом хлопнахме зад нас, очите му се изцъклиха и устата му зейна широко разтворена. Едва не падна от стола.

— Марти — започнах грижливо репетираната си встъпителна реч, — Данте Хейливил се явява тук, за да се предаде на властите.

— Ама сега тук няма никого — ошашави се Дайълоу и разтърка очите си. Но в следващия миг си спомни задълженията и извади пистолета си от кобура. — Какво, по дяволите, се очаква да направя сега?

— Това е добър въпрос, Марти — усмихнах се аз. — Дошли сме да изчакаме, докато се обадиш където трябва. Данте току-що се предаде на полицията. Свали този пистолет.

— Но сега е четири и половина през нощта, Дънлеви! — възропта ченгето. — Не можахте ли да изчакате още два часа?

— Разбира се, че не. А сега просто се пресегни към телефона.

Марти ме изгледа със странна смесица от смущение и презрение, след което ми помогна да се досетя защо Данте толкова много настояваше да го придружавам.

— Дори не знам защо си тук с този скапаняк — промърмори сержант Дайълоу.

После закопча белезниците около китките на Данте.

27.Данте

Скоро след като сержантът зад бюрото напълно се разсъни, по отпуснатото му допреди малко лице пробяга някаква сянка. Приличаше на белег на страх, но примесен с гняв. Измъкна пистолета си и тъй рязко рипна от стола, сякаш ни бе взел за някаква банда, решила да го натупа и да му задигне портфейла. Пистолетът му остана насочен само към мен, но всички ние мигом вдигнахме ръце, дори и баба ми.

Също както в онзи следобед на игрището в имението на Т. Смити Уилсън, Том се оказа единственият, който притежаваше достатъчно хладнокръвие, за да изрече нещо смислено:

— Това е глупаво, Марти — спокойно продума той. — Данте току-що се предаде на полицията. Свали този пистолет.

Но ченгето нито отвърна, нито отмести погледа си от мен.

Вече съм свикнал да ме гледат подплашено. С непознатите бели хора това е толкова обичайно, че дори престанах да го възприемам като нещо лично. Ама при този сержант Марти Дайълоу — успях да прочета името му от табелката на бюрото — почти помирисах страха, който го бе обзел. Едната му ръка трепереше, стиснала полицейския пистолет, с пръст на спусъка, докато другата му, също трепереща, трескаво опипваше белезниците отзад на колана му… Това не беше на добро. Заради спокойствието на всички, веднага протегнах двете си ръце, за да ми закопчае белезниците. Те се оказаха твърде тесни за китките ми и ме заболя, но дума не отроних.

Ала дори и след като ме окова, Дайълоу изглеждаше нервен и неуверен. Каза ми, че съм арестуван като заподозрян в убийство, и ми прочете правата. Все едно че ме ругаеше, само че с други думи. И всеки път, когато правеше поредната пауза, ми се струваше, че чувах думата чернилка.

— Имаш право да запазиш мълчание (пауза). И всичко, което кажеш (пауза), може и ще бъде използвано срещу теб. Разбра ли го (пауза)?

След това ме забута през вратата навътре, при това доста грубо.

— Къде отвеждате внука ми? — попита с леден глас Мари и аз веднага се досетих, че бе побесняла от гняв.

Дайълоу също го разбра.

— Марти, позволи ни да изчакаме тук с Данте, докато се появят детективите — предложи Том Дънлеви. — Не виждаш ли, че той е още хлапе.

Без да отрони и дума, Дайълоу ме натика в малката задна стаичка, препълнена с бюра, а после продължихме по късия тесен коридор, докато не се озовахме пред трите празни килии, боядисани в бяло.

Набута ме в средната и затръшна вратата зад гърба ми. Трясъкът от хлопването бе най-зловещият звук, който някога бях чувал.

— Ами това? — попитах, като вдигнах ръцете си, оковани в белезниците. — Много ми стягат и китките ме болят.

— По-добре свиквай отсега с тях — процеди Дайълоу.

28.Данте

Седнах на студената дървена скамейка и се опитах да събера мислите си. Повтарях си наум, че отвън ме чакат баба ми, Кларънс и Том Дънлеви, така че нищо лошо не може да ми се случи. Надявах се на Бога истината да излезе наяве. Но все пак се питах: Колко ли дълго ще ме държат тук?

След двадесетина минути се появи едно друго ченге, за да ме изведе за взимане на отпечатъци от пръстите, което се оказа доста гадна процедура. След още половин час се появиха двама детективи, само че цивилни. Единият, доста млад и нисък на ръст, бе толкова нахъсан и възбуден, колкото сержантът бе изплашен. Другият, по-възрастният, повече приличаше на истинско ченге — едър, пълен, с широко квадратно лице и гъста сива коса. Каза ми, че името му било Дж. Т. Найт.

— Данте — рече ми по-младият, — нали нямаш нищо против ние с теб сега малко да си поговорим?

— Сержантът ми обясни, че съм имал право на адвокат — отвърнах аз, но все пак се постарах да не се правя на голям умник.

— Да, така е, но само ако си някакъв захаросан задник, който възнамерява да укрие нещо от нас — намеси се по-възрастният. — Разбира се, че само онези, дето са извършили някой от смъртните грехове, настояват да им бъде осигурен адвокат. Ти признаваш ли се за виновен, Данте?

Сърцето ми се разтуптя неудържимо, защото след като им признах какво точно се бе случило, бях сигурен, че те вече всичко знаеха. Но после успях да се поуспокоя и доколкото можах овладях гласа си:

— Искам Том Дънлеви да присъства в стаята за разпити.

— Той ли е твоят адвокат? — заинтересува се по-младият детектив.

— Не съм сигурен.

— Ако не си сигурен, защо тогава искаш да те чака отвън в приемната?

— Просто така — надигнах рамене аз.

По-младият ме изведе в коридора и ме поведе по някакви стъпала надолу. Продължихме по още един възтесен коридор, за да се озовем в стая с размери на по-големичък гардероб, само с една гола крушка на тавана. Нищо нямаше вътре, освен една метална маса и четири стола. Настанихме се на тях, докато изчакахме по-възрастното ченге да се върне заедно с Том.

По извинителния поглед, с който Том ме посрещна, подразбрах, че нищо тук не се разиграваше така, както той бе очаквал. Още по-малко пък аз.

29.Том

— Защо не започнеш с разказа за това как се скарахте — каза Барни ван Бърън. Беше толкова настървен най-после да се сдобие със заподозрян в килията за първия голям случай в кариерата си като полицейски началник, че целият потръпваше. — Говоря за боя през онзи следобед между теб и Ерик Фейфър.

Данте изчака да кимна одобрително, след което започна да излага версията си. За този миг бе чакал почти две седмици.

— Дори не разбрах защо се скарахме. Не ми се вярва и той да е бил наясно. Всички започнахме да се блъскаме един друг и така, в суматохата, разменихме няколко юмручни удара. Но никой не пострада сериозно. Цялата кавга трая може би към тридесетина секунди.

— Аз пък дочух, че доста добре са те подредили — вметна детектив Дж. Т. Найт, чието дясно коляно нервно потръпваше под металната маса.

— Може да съм получил някое и друго кроше — съгласи се Данте. — Но както казах, не беше кой знае какво.

— Любопитен съм да узная — лукаво го изгледа Найт — как ли се е чувствал твоят задник, след като е бил изритан от някой с две глави по-нисък и с двадесет кила по-лек от теб? А всичките твои приятелчета са били наоколо и са следели какво става.

— Не беше точно така — побърза да го поправи Данте, взирайки се ту към мен, ту към Найт.

— Ако е било някакво дребно спречкване — отново поде Ван Бърън, — защо твоят приятел е притичал до колата и е грабнал оръжието си? Защо е притиснал пистолета в главата на Фейфър?

— Тъкмо от това започна бъркотията — отвърна Данте, чието чело вече бе оросено от пот. — Не беше моя идеята да се стигне дотам. Дори не знаех, че има оръжие. Никога преди не съм виждал този пистолет.

Чудех се дали Данте говори искрено… Ако бе способен на подобни дребни лъжи, то какво оставаше за по-големите?

— А какво ще кажеш за това, че Уокър отново се заканил на Фейфър, като му обещал, че още нищо не е приключило? — запита Ван Бърън. — На мен поне не ми звучи като нещо безобидно.

— Той прекалено се репчеше.

— Репчеше ли? — изсумтя Найт. — Какво искаш да кажеш с това?

— Ами действаше грубо — опита се да поясни Данте, като отново извърна очи към мен с няма молба за помощ. — Опита се да опази достойнството си, давайки на Том възможност да го убеди да прибере пистолета си.

— Вие нас за идиоти ли ни взимате? — ядоса се Найт. Сетне внезапно се надигна и се надвеси през масата, като едва не завря носа си в лицето на Данте. — Десет часа след тази ваша свада, която „не била кой знае какво“, и след заплахата, която нищо не означавала, Фейфър, Рочи и Уалко са простреляни в главите. Тройно убийство! И то за нищо, така ли?

— Тъкмо това се опитах да обясня, като споменах, че не беше кой знае какво сбиване — рече Данте и погледът му зашари умоляващо към двамата детективи. В очите му се четеше молба да го разберат и да проумеят, че това, което им говореше, хич не бе лишено от смисъл. — Единствената причина, заради която се върнахме там в онази нощ, бе, че Фейфър се обади на Майкъл и го помоли да се срещнем, за да загърбим цялото това спречкване. Вижте, ето каква е истината: Майкъл май че се опитваше да купи малко марихуана от Крайбрежния път. А след това се изпокрихме само защото чухме какви страшни неща са станали на плажа и си помислихме, че убиецът ни е видял. А фактът, че Фейфър ни се обади и поиска да се срещнем, показва, че туй, което говоря сега, е чистата истина.

— А той как е узнал номера на телефона на Уокър? — заинтересува се Ван Бърън.

— Представа нямам откъде го е докопал. Видях само как Фейфър разговаряше с моята братовчедка Ники в имението на Г. Смити Уилсън. Може би от нея го е взел.

— А ти самият как гледаше на това? — намеси се Найт.

— На кое? — не доразбра Данте.

— Ами на това, че Ерик Фейфър се е опитвал да ухажва твоята братовчедка!

Найт отново се бе надвесил над масата, така че щом аз тръшнах ръка в средата на плота, той отскочи назад тъй рязко, сякаш бяха гръмнали по него с пистолет.

— Ти си този, който има проблем! — повиших глас, заврял на свой ред носа си в лицето на Найт. При това много по-плътно, отколкото преди малко той с Данте. Блъфирах, разбира се, ала Найт нямаше откъде да знае това. — Данте няма нищо общо с тези убийства. Той е бил там. И това е всичко. А сега се яви тук доброволно, за да сподели с вас всичко, на което е станал свидетел: всичко, което е чул в онази нощ. Но ако не бъде променен тонът на разпита, няма да има повече разпити!

Найт ме изгледа тъй, сякаш се готвеше да стовари юмрука си в лицето ми. Наистина очаквах да го стори. Но преди да събере кураж, на вратата се почука нетърпеливо.

30.Том

Барни ван Бърън излезе в коридора, а Дж. Т. Найт и аз продължихме да се гледаме наежено. Малко по-късно партньорът му влезе отново с една голяма кесия от кафява хартия. Тръшна я на масата пред себе си и зашепна нещо на ухото на Найт.

Не успях да чуя какво му шепнеше, но нямаше как да не забележа самодоволната му усмивка. Нито пък тази на Дж. Т. Найт. Какво, по дяволите, ставаше?

— Нека всички да се успокоим малко — поде Ван Бърън с трепет в гласа, от което думите излизаха от устата му сякаш закръглени. — Данте, нали по пътя с колата на Том насам тази нощ сте спрели пред денонощния ресторант „Принцес“ в Саутхамптън?

Данте отново ме изгледа недоумяващо, след което отговори:

— Да, за да може Том да се отбие до тоалетната.

— А само Том ли отиде до тоалетната?

— Не, мисля, че и Кларънс го последва.

— Мислиш ли, или си сигурен? — притисна го Ван Бърън.

— Сигурен съм.

— Значи си останал сам в колата? Така ли беше?

— Ами не ми се ходеше до тоалетната — надигна рамене Данте.

— Наистина ли?

— Накъде биеш? — попитах Ван Бърън, който може би не бе чак толкова тъп, колкото изглеждаше.

— Преди един час ни се обади по телефона едно лице, което е било в ресторанта тази нощ към два и половина. Той ни съобщи, че е видял един много висок чернокож младеж да изхвърля някакъв пистолет в контейнера за смет на паркинга край ресторанта.

— Това е лъжа! — извика Данте. Сетне поклати глава и ме погледна с отчаяние. — Въобще не съм напускал колата.

— Сигурен ли си? — настоятелно го изгледа детективът.

— Да. А вие защо не изпратите там един полицай, за да провери на място?

— Вече го направихме — заяви Ван Бърън и самодоволна усмивка разцъфна на устните му. После протегна ръка към кесията от кафява хартия и измъкна от нея запечатана найлонова торбичка. Стори го с жеста, с който играчите на покер свалят картите си, когато им се е паднал кент флош роял.

Вторачи се в нас, докато ние гледахме като омагьосани в прозрачната торбичка, по-точно в намиращия се в нея пистолет с черна пластмасова дръжка и матово стоманено дуло.

— Никога през живота си не съм виждал този пистолет! — извика Данте. — И това не е пистолетът на Майкъл.

Веднага го срязах:

— Нито дума повече, Данте!

31.Том

Не знаех от какво се чувствам по-зле — от това, което се случи, или от мисълта как ще погледна Мари в очите. Поех бавно по стълбите към тясната приемна, където Мари и Кларънс, щом ме видяха, скочиха от столовете.

Зад тях слънчевите лъчи проникваха през стъклената врата. Паркингът навън бе щедро огрян от светлина. Беше осем сутринта. Данте и аз бяхме престояли цели два часа в онази тясна стаичка.

— Какво стана с внука ми, господин Дънлеви? — попита Мари.

— Трябва ми глътка чист въздух — промърморих аз и излязох през вратата в студената утрин.

Бабата на Данте обаче тръгна след мен и веднага ме спря, щом се озовахме пред сградата.

— Какво се случи с внука ми? Защо избягвате да ме погледнете в очите, господин Дънлеви? Застанала съм точно пред вас.

— Те не му вярват — произнесох аз, когато накрая насъбрах кураж да посрещна погледа й. — Не вярват на неговата версия.

— Че как може така? Този младеж никога през живота си не е лъгал. Не им ли го казахте?

В това време се появи и Кларънс. Той отпусна ръка на рамото й и ме изгледа със симпатия и разбиране.

— Мари, Том се старае да стори най-доброто, на което е способен.

— Най-доброто ли? Какво искаш да кажеш с това? — учудено го изгледа старата. — Нима не им е обяснил, че на този свят за Данте няма причина, която да го накара да извърши тези престъпления? И къде е оръжието? Оръжието на престъплението го няма.

Погледнах първо към Кларънс, а сетне отново се извърнах към Мари.

— Работата е там, че вече са намерили оръжието.

Седнах на пейката и се загледах уморено в движението по шосе 27, оживено както всяка делнична сутрин. Каква бъркотия се забърка, пълна катастрофа! А най-лошото тепърва започваше.

— И така, какво ще правим сега, господин Дънлеви? — попита Мари. — Нали вие сте неговият адвокат?

Преди да успея да се съвзема и да помисля какво да й отговоря, крилата на вратата зад нас се разтвориха със замах. Две ченгета, но този път от полицейското управление на окръг Съфолк, изведоха Данте, отново с белезници на китките. Данте бе готов да се разплаче, а изражението на Мари изглеждаше още по-сърцераздирателно. Ченгетата не искаха да се разправят с нея, затова се обърнаха към мен.

— Къде го водите? — попитах ги.

— В съда на окръг Съфолк.

— Мари, ще ги следваме с колата на Кларънс — казах аз.

Тя прошепна нещо на внука си. И двамата се разплакаха. Аз още повече смръщих вежди, а Кларънс нежно пое ръцете й.

— В главата ти е пълна каша, нали? — внезапно ме попита Мари.

Погледнах към нея и нищо не казах, абсолютно нищо. Но бях напълно сигурен, че умееше да чете мислите ми.

32.Том

Преди тридесет години, когато окръгът се простираше до покрайнините на Ривърхед, просторният комплекс от съдебни сгради „Артър М. Кромарти“ може да е бил възприеман от хората като много впечатляващ и супермодерен с белите си стени и високи стъклени врати.

Ала днес изглеждаше безличен и износен като овехтяла главна квартира на губеща корпорация. Влязохме в комплекса точно когато вкарваха Данте в главната сграда. Затичахме се по асфалтирания паркинг, разгонихме ятото от заблудени чайки и последвахме Данте през въртящите се стъклени врати.

Дежурният от охраната край детектора ни съобщи, че съдебни дела от този характер се гледат в залата на третия етаж от съдията Барейро. Вдигна едрата си, щедро татуирана ръка и ни посочи към кой от асансьорите да се запътим.

В съдебната зала 301 цареше същата кошмарна обстановка, както в спешното отделение на градската болница. Личеше си, че тук се действаше с не по-малка бързина. Разстроените членове на две семейства се втурнаха към вратите на залата веднага щом обявиха, че ще се гледа делото на техния родственик. Поне места за сядане имаше достатъчно, тъй като седалките бяха подредени в четиридесет редици.

Кларънс, Мари и аз лесно намерихме един празен ред и седнахме там, за да чакаме изреждането на парада от задържани мъже, повечето от които млади и чернокожи.

Един след друг те се появяваха откъм страничната врата, придружавани от двама полицаи, докато отчаяните им майки и приятелки, както и служебните адвокати, не откъсваха очи от тях. Формалните обвинения най-често бяха свързани с дребни грабежи, продажба на наркотици, домашно насилие или улични побои. Цели три години бях един от тези обществено назначавани защитници, така че всичко тук ми беше много добре познато.

— Какъв срам! — прошепна Мари, говорейки на себе си. — Всичко е толкова несправедливо.

Системата действаше с брутална ефективност. Всяко дело се гледаше за не повече от десетина минути, но на нас ни се наложи да изчакаме цели два часа, преди да чуем как един бездушен глас обяви:

— Окръг Съфолк от щата Ню Йорк срещу Данте Хейливил.

Сега бе ред на Мари и Кларънс да затаят дъх от вълнение.

Също като предишните задържани, Данте се появи с белезници на китките и с ярък оранжев комбинезон, който беше с много по-къси ръкави и крачоли, отколкото се изискваше за неговия доста висок ръст.

Охраняващите полицаи подкараха Данте към правоъгълната маса пред съдията. Там вече го очакваше неговият служебно назначен защитник — висок, попрегърбен мъж, към шестдесетте, с големи очила с рогови рамки. Заслугата за избора на този защитник се падаше най-вече на Мари. Тя знаеше, че внукът й е невинен, и го бе посъветвала да се възползва от тази привилегия, която му предоставяше съдът. От мен не искаха на всяка цена да дам съгласието си. Все пак се явих тук, за да бъда на разположение с безплатните си съвети. Ако някой поиска това от мен.

— Данте Хейливил е обвинен в три броя убийства първа степен.

В залата се разнесе приглушен, но напрегнат шепот. Удивлението на присъстващите постепенно пропълзя по всичките редици от столове.

— Защитата пледира невинен по всичките три обвинения. Ваша чест — заяви служебният адвокат на Данте. — И с оглед постановяването на присъдата ние настояваме почитаемият съд да има предвид, че пред нас е изправен един младеж, който сам, по своя воля, напълно доброволно, се е предал на полицията в града. Освен това Хейливил никога не е бил осъждан за криминални прояви и винаги е спазвал стриктно нормите за поведение в обществото. Поради тези причини, Ваша чест, рискът при моя довереник от укриване от правосъдието е пренебрежимо малък, дори напълно незначителен. Настояваме тази присъда да бъде съобразена с изключително скромния доход на семейството на задържания субект.

Защитникът на Данте седна и тогава скочи от своя стол обвинителят, много по-енергичен от своя противник. Той беше приблизително на моята възраст и с късата си коса и евтиния си костюм ми напомняше за половината от хлапетата, с които се сблъсках, когато постъпих в юридическия факултет.

— Позицията на щата е точно противоположна, Ваша чест. Трима млади мъже са били вързани и екзекутирани най-хладнокръвно. Заради характера на това престъпление и заради суровото наказание, което заслужава обвиняемият, а както и с оглед на факта, че преди да се предаде на властите той се укривал в продължение на няколко дни, ние вярваме, че при него рискът отново да се укрие, е значителен.

Съдията, толкова внушителен в черната си тога, прецени достойнствата на доводите на двете страни всичко на всичко само за някакви си тридесет секунди.

— Съдът постановява гаранция за задържания в размер на шест милиона долара. По два милиона долара за всяка от жертвите.

Като се прибави времето за пледоариите, целият съдебен процес отне толкова време, колкото стига на човек да паркира колата си пред някое от крайпътните заведения на Макдоналдс, да спусне прозореца и да си даде поръчката на гишето до асфалтираната алея. В залата още не бе заглъхнало ехото от гласа на съдията Барейро, когато се появиха двама полицаи, за да поведат Данте към страничната врата.

— Той е невинен — прошепна застаналата до мен Мари. — Данте през целия си живот не е навредил никому.

33.Том

Днес, в понеделник сутринта, единственият ми познат, който имаше основания да бъде доста доволен от себе си, бе моят приятел Лен Левит, фоторепортерът от Асошиейтед Прес. През уикенда среднощната снимка на Лен с Данте и баба му в близък кадър се появи на челните страници на „Поуст“, „Дейли Нюз“ и „Нюздей“. Единствено в „Нюздей“ едва се споменаваше за моята второстепенна роля в неговото завидно журналистическо постижение. Все пак не бе толкова лошо — можех да се възползвам от чудесния шанс отново да се укрия в моя изпитан и удобен начин на живот, макар да не бе кой знае колко вдъхновяващ.

Сега единственото, за което имах възможност да се заловя, бе уреждането на проблема с недвижимата собственост на моя отколешен приятел Питър Лемпке. Паркирах пред офиса си в осем и четвърт сутринта. Също както всяка друга делнична утрин през последните три години, оставих Уинго на предната седалка, преди да вляза в сладкарницата в Манток за чаша кафе и една-две пасти, които всички наричахме „датски“.

За мен си остава загадка на какво се дължеше лоялността ми към тази сладкарница. Сигурно не бе заради пастите с по няколко блата или плътния вкус на кафето. Много по-вероятно бе да се дължи на комфортната и спретната обстановка. И особено на приветливата от ранна утрин собственичка Луси Кейлин.

Днес обаче единственото, което чух от нея, бе:

— Два долара и двадесет и пет цента.

Предположих, че и тя бе прекарала тежка нощ.

— Не мислиш ли, скъпа Луси, че вече съм позапознат с цените ти? Е, приятна сутрин и на теб.

Със закуската в ръце забързах към колата. След секунди с верния Уинго се отправихме към офиса ни.

На партера до мен се намираше и офисът на агенцията за недвижими имоти „Гросман Риалти“. Като собственик, чието име украсява фирмената табела, той идваше доста рано и с въодушевление се залавяше за работа. Обикновено Джейк Гросман впечатляваше всички наоколо с добродушието си, сърдечността си, веселото си настроение и склонността си към дружелюбно бъбрене. А това бяха рядко срещани качества дори сред останалите представители на неговата професия.

Но ако имаше свидетел на начина, по който тази сутрин реагира на поздрава ми, веднага би се заклел, че Гросман е напълно глух и сляп.

Както и да е. Все още се надявах да намеря утеха и покой в офиса си, където ще мога да прочета на спокойствие вестниците, преди да се обадя на Кларънс.

Когато му позвъних, бедният човек беше толкова сломен от случилото се с Данте, че едва говореше. Призна ми, че му се наложило да прескочи до спешното отделение в Саутхамптън, за да му изпишат успокоителни, с които да изкара нощта. Надявах се, че само си въобразявам, но при него също долових някаква лека хладина в тона му. Какво, по дяволите, им ставаше на всички тази сутрин?

Мари вероятно се чувстваше още по-зле, защото дори не вдигна слушалката на телефона.

До обед не пристигна и договорът на Лемпке. Позвъних на брокерката — Филис Шесел.

— Дължа ти едно обаждане — обясни ми тя. — Питър реши да си потърси друг юридически консултант, който да притежава малко повече опит с недвижимата собственост.

— Наистина ли? — зяпнах аз.

— Наистина — безизразно изрече Шесел и затвори телефона.

От тези лоши новини огладнях, но вместо да прекося улицата и да се отбия при Джон, двамата с Уинго поехме към едно ресторантче, на края на Амагенсет, което се държеше от емигрант от Хондурас и трите му дъщери.

Както винаги, мястото беше претъпкано с латиноамерикански дърводелци, градинари и работници на парче, които придаваха по-мургав облик на Хамптън и Ийст Хамптън. Въпреки че фотографията на Данте и баба му бе по първите страници на всички вестници, никой тук не даваше пет пари за последната трагедия, разиграла се в Хамптън. В това предградие, населено само с говорещи испански емигранти, никой не ми обръщаше внимание и от това се чувствах чудесно.

Изядох един сандвич със свинско и зеленчуци, след което неволно се замислих за преживелиците на Данте в килията. И за онзи остарял, уморен и вял служебен защитник. Единственото окуражаващо заключение, което ми хрумна, бе, че Данте, какъвто бе едър, нямаше да позволи на никого да се заяжда с него.

До вчера Майкъл Уокър още не се бе предал на полицията. Когато се върнах в офиса, позвъних на Лени и централата на Асошиейтед Прес, за да го попитам дали бе научил нещо ново. Докато си говорехме, през прозореца ми влетя нещо, захвърлено от улицата. Какво ставаше тук, по дяволите? Парчета от счупеното стъкло се посипаха по бюрото ми. И тогава видях пламтящата торба насред пода.

— Пак ще ти звънна, Лени! Някой току-що счупи проклетия прозорец — извиках разярено в слушалката.

Успях да потуша пламъците с пожарогасителя, но стаята вече се бе изпълнила със задушаващ жълтеникав дим. Смърдеше ужасно. Двамата с Уинго скоро открихме причината за бедствието — подпалена найлонова торба с лайна.

Мисля, че схванах посланието — някой явно ми беше много бесен. Но аз също се разбеснявах…

34.Детектив Кони П. Рейборн

Съобщих на детектив Йейтс адреса на първото докладвано за днес убийство, на булевард „Макдъно“ 838. Той веднага отби от пътя и поехме с колата към центъра на Фултън. Но дори виещата до полуда сирена и ярко мигащите светлини не можеха да нарушат какофонията, обичайна за улиците в Бед-Стю в този иначе толкова приятен следобед.

Нашата раздрънкана таратайка бе удостоена само с бегли погледи от учениците, скупчени пред входа на училището. В този градски квартал воят на полицейски сирени е част от ежедневния звуков съпровод, както цигулките и духовите инструменти в оркестъра на Нелсън Ридъл15.

— Джо, давай го малко по-кротко. Мога да ти се закълна, че нашият човек още ще си е на мястото, когато стигнем там.

Джо Йейтс притежаваше три много дразнещи качества, които толкова често можеш да откриеш в някой колега: неуморно желание да се шегува с всичко, изобилно покрита с коса глава и красива приятелка. Вероятно тези три неща са взаимно обвързани, ала това не ги прави по-малко дразнещи.

Йейтс не откликна на моя призив, но очевидно думите му бяха стигнали до слуховия му апарат, защото колата постепенно започна да намалява ход. Накрая той смъкна скоростта до позволената и започна да взима завоите по-плавно. Половината от айскафето ми все още бе в чашата, когато най-после се озовахме пред шестетажната, червенееща се отдалеч тухлена сграда. Паркирахме зад двата изпреварили ни автомобила от аварийния полицейски отряд.

— Е, дядка, достатъчно кротко ли шофирах? — смигна ми Джо.

Когато се изкачихме до четвъртия етаж, всички вече бяха там — Хийкин от съдебната медицина, Николо и Харт от отдел „Убийства“, както и едно ченге от патрулиращите по улиците квартални екипи. Именно той бе разбил вратата по сигнал на съседа, който предупредил в местния участък, че отвътре се разнасяла непоносима воня на леш.

Колегите с белите ръкавици проверяваха праха по бравата, водопроводните кранове, ключовете за осветлението и дръжките на прозорците. С изключение на тях всички останали бяха длъжни да ме изчакат и да оставят сцената на местопрестъплението така, както я бяха заварили.

Никой не докосна тийнейджъра, наполовина излегнат, наполовина приседнал в леглото си. Съдейки по гадната смрад и по бледата му кожа, както и от разръфаната му от плъхове голяма обувка, бих казал, че хлапакът бе мъртъв приблизително отпреди седмица.

— Когато пристигнахте тук, този телевизор беше ли включен? — попитах аз.

— Да — отвърна Харт. Той бе по-младият от двамата детективи от отдел „Убийства“, доста неприятен подлизурко. — Не сме намалявали силата на звука, нито сме сменяли канала. Никой нищо не е докосвал, Кони.

На екрана вървеше едно от онези нескончаеми комедийни шоута. Точно в момента една мършава негърка се занасяше с друга, доста по-дебела. Според Хийкин тя се държеше като истеричка.

— В кофти момент ли те сварихме, Джими? Защото ако е тъй, можем да пренаредим разписанието.

— Всичко е окей, шефе.

— Сигурен ли си? Гаджето ти е адски забавно. Искам да кажа, че нашият приятел тук явно си примира по нея.

Наредих на един младок от съдебната медицина да провери за отпечатъци дистанционното към телевизора. Сетне изключих апарата и зададох най-важния въпрос:

— И така, кой е този беден несретник, изтеглил такъв лош късмет?

35.Рейборн

Съществуват три качества, които намирам за особено привлекателни у приятел или колега: да страда от някакво дълбоко и непреодолимо нещастие, да е плешив — както само един мъж може да бъде, и да има съпруга, която не се увлича по секса. Сега пак трябва да повторя, че всичките тези три неща вървят заедно, ала това не ги прави по-малко приятни за мен. Любимият ми съдебен лекар, Клифърд Краус, благословен да бъде, ги притежава и трите.

Заради всичките тези негови предразполагащи качества въобще не се притеснявам, че е два пъти по-добър в професията си от всеки друг на Седемнадесета улица. И той определено го знае. Клифърд Краус преди девет години пое ръководството на моргата към управлението — една година след като станах шеф на отдел „Убийства“.

Досега ни бе известно, че хлапето, проснато в момента върху металната маса в моргата, е Майкъл Уокър, седемнадесетгодишен, от Бриджхамптън, Лонг Айланд. Беше един от тийнейджърите, обявен за издирване във връзка с трите убийства в Ийст Хамптън. До тази сутрин дори не подозирах, че в Хамптън и в Ийст Хамптън имало толкова много чернокожи, да не говорим, че не бях чул за тройното убийство. Но какво пък, аз съм само едно улично ченге от Бед-Стю.

Когато влязох, заварих Краус пред бюрото си, вторачен в екрана на своя лаптоп. Покри с шепа слушалката на телефона и ми обясни, че тъкмо разговарял със съдебния лекар към окръг Съфолк.

— Преди малко получили моя рапорт по електронната поща — продължи той, след като привърши разговора. — Сигурни са, че пистолетът, с който е убит Уокър, е бил използван при трите убийства в Хамптън през уикенда в Деня на труда.

Краус взе големия си бележник с жълти листа и ме последва, когато влязох в моргата и се приближих към масата, на която бе проснат Уокър. Използвайки като показалец една пръчка за китайска храна, той ме разходи около трупа, при това от всичките му страни.

През деветте години в тази морга Краус не бе изгубил ентусиазма си — използваше цялата си интелигентност и старателност при откриване на полезни за разследванията анатомически находки. Дори с годините ставаше все по-добър. Започна с определянето на точния размер на смъртоносния отвор и неговото местоположение; не забрави, естествено, да ме запознае и с изходното отверстие; нито пък ми спести данните за ъгъла на проникването на куршума. Прочете ми бележките си, описващи калибъра, производителя и гилзата на куршума, спретнато прибран в найлонова торбичка до масата. Не пропусна да добави, че по трите показателя оръжието и заглушителят към него вероятно са като тези, които използват полицаите в Лонг Айланд.

— Смъртта е настъпила рано сутринта на единадесети септември — заяви той. — Много рано сутринта, приблизително към четири часа. — В очите му долових леко потрепване. — Е, може да е някъде към четири и половина. Този обилен кръвоизлив и разширението на зениците му са признаци, че е спял дълбоко в момента, в който е бил прострелян.

— Дяволски начин да събудиш някого — отбелязах.

— Лично аз бих предпочел целувка от Джей Ло — вметна той.

— И така, излиза, че този Уокър не е гледал телевизионното предаване?

— Не, освен ако не е заспал при включен телевизор — рече Краус.

— Освен това открихме на дъното на килера една баскетболна шапка — замислено отбелязах аз. — Вероятно някой е тършувал там. Търсел е нещо. Тя почти не е носена и е с около три размера по-голяма от шапката, която би ставала за този младеж тук.

— Не е ли такава сегашната мода? — попита Краус.

— За джинси, палта, тениски — да, но не и за шапки. Пък и по нея няма отпечатъци от пръстите на господин Уокър. Може би, ако извадим късмет, ще се окаже, че ни е оставена за спомен от убиеца. Е, това ли е всичко, което имаш за мен, Клифи?

— Има още нещо. Последното. Плъхът, който е дъвкал голямата обувка на Уокър, е черен, норвежки, от два до три килограма, женски, бременен.

— Защо винаги попадаш на някой чернокож плъх, Краус? Защо никога не ти домъкват някой от бялата раса?

Още нещо, само за протокола. По-горното описание на жената на Клифи е пълна идиотщина. Името й е Емили и тя е много мила.

36.Мари Скот

През миналата седмица същата тази съдебна зала в Ривърхед ме ужаси. Но сега беше дори по-зле. Прилоша ми.

Днес вътре гъмжеше от репортери, семейства и приятели на жертвите, а във въздуха витаеше нещо злокобно. Усещаше се жажда за кръв. Родителите на тримата убити младежи ме гледаха с неприкрита омраза. А пък Лусинда Уокър, майката на Майкъл — която познавах още като ученичка в гимназията „Сейнт Винсънт“, ме измери с объркан поглед, който издаваше, че вече не знае какво да си мисли за мен. Болеше ме за Лусинда. Снощи се просълзих, като се замислих за нея. Дълбоко в себе си тя би трябвало да признае, че Данте не би имал повече основания да убие Майкъл, отколкото Майкъл — него, но от очите й струеше такава омраза, че предпочетох да отклоня поглед. Стиснах ръката на Кларънс, а с другата си ръка напипах износената кожена подвързия на моята Библия.

Вкараха в залата Данте, с белезници, в оранжев комбинезон, за да го поведат към голата маса, само с кана с вода. Присъстващите в залата щяха да изкривят вратовете си, докато се напрягаха да го огледат от глава до пети. През цялото време неспокойно помръдваха, изгаряни от нетърпение да дочакат развръзката.

Суматохата още повече се усили, когато един гръмък глас обяви: „Щатът Ню Йорк срещу Данте Хейливил“. На мен поне ми прозвуча като гонг, обявяващ началото на следващия рунд в някакъв боксов мач. А моят Данте изглеждаше толкова изплашен и тъжен, че чак сърцето ми се късаше. Изгарях от желание да скоча, да изтичам и да го прегърна, но не можех да си го позволя и това най-силно ме измъчваше.

Залата още повече се наелектризира, когато съдията се наведе към микрофона и заяви:

— Щатът Ню Йорк обвинява господин Хейливил в четири убийства първа степен. — После попита: — Какво пледира защитата?

— Невинен, Ваша чест — отговори служебният защитник на Данте.

Но все едно, че нищо не бе изрекъл. Явно никой не му повярва. Дори не го изслушаха докрай. До този миг и аз не допусках, че наистина внукът ми ще бъде осъден, ала сега вече бях убедена, че възмездието няма да го отмине.

Тълпата се интересуваше само от окръжния прокурор. Сега този мъж се обърна към съдията. Беше от бялата раса, разбира се, и толкова млад, че нищо чудно да не дооценяваше какви ги говори, да ме прости Господ.

— Ваша чест — започна обвинителят, — подсъдимият за извършване на три отвратителни престъпления прояви безпричинно пренебрежение по отношение на почитаемия съд, щом се съобщи за екзекуцията на неговия съучастник. Държа се както при разглеждането на първите три убийства, извършени със същия хладнокръвен почерк. Ето защо на щата Ню Йорк не остава друг избор, освен да потърси крайното наказание, предвидено от закона с оглед защита на неговите граждани. При този съдебен казус обвинението е задължено да прибегне до екстремната мярка и да поиска смъртна присъда.

Едва не припаднах, но не желаех да се строполя безжизнена пред всичките тези хора. Щатът Ню Йорк искаше да убие моя внук! Господи, колко простичко прозвуча в устата на прокурора. Щатът искаше да лиши от живот моя чудесен внук, който е невинен като твоя син, Господи, като Исус Христос. А тълпата потръпна, да, радостно потръпна при тези ужасяващи слова. Ако това се случваше преди петдесет години, сигурно щяха да изтръгнат Данте от стола и да го измъкнат от така наречената съдебна зала, за да го обесят на първото срещнато дърво.

Господи, помогни ми! Помогни, моля те, и на Данте в този ужасен миг, когато той така се нуждае от Тебе, мислено се помолих аз.

Погледнах към Кларънс, а после и към господин Дънлеви.

— Моля ви, помогнете му — казах му аз. — Моля ви, помогнете на Данте. Той не е убил онези момчета.

37.Том

Ако никога не сте попадали в съдебна зала, от която телевизионните канали предават на живо, можете да се смятате за късметлия.

През целия ден микробуси от всички телевизии бяха паркирани отвън пред сградата на съда. Накъдето и да погледнех, виждах някой кореспондент ревностно да разпитва свързаните с делото лица и да обсъжда разгорещено всичките доводи за и против толкова вероятната смъртна присъда. Всичко, естествено, се излъчваше на живо…

За съжаление не успях да се измъкна много бързо от съдебната зала. Присъстващите свеждаха погледи, когато се опитвах да си пробия път сред навалицата, забързан към паркинга. Стараех се да избягвам хората, които познавах, откакто се помнех.

Толкова се бях разбързал по-скоро да се добера до колата си, че малко преди да я подкарам, забелязах, че Кларънс бе успял да се настани на предната седалка.

— Те искат да го убият, Том. Той никога няма да дочака справедлива присъда. Сам видя на какво приличаше обстановката вътре.

— Кларънс, нека се срещнем довечера у дома. Ако не друго, поне ще си правим компания — тежко въздъхнах аз.

— Сега това не ми е притрябвало, Том. Тук съм само за да те помоля да станеш защитник на Данте.

— Кларънс, от година и повече кракът ми не е прекрачвал прага на съдебната зала. А на всичкото отгоре въобще не съм от именитите адвокати.

— Това е така само защото никога не си се опитал, Том. То не е като да играеш баскетбол. Ако решиш да си поразмърдаш мозъка, вярвам, че ще успееш да се справиш. Хората те харесват, Том. Ще изслушат всичко, което им наговориш.

— Само защото служебният защитник на Данте е възрастен, още не означава, че не си гледа добре работата — възразих аз. — Освен това нали Мари лично го избра.

Кларънс поклати глава.

— Мари иска теб, Том. — В гласа му се прокрадна горчивина. — Тя ме помоли да те убедя… Ако те съдят за убийство, ще поискаш ли онзи тип да те представлява? Или ако синът ти попадне на скамейката на подсъдимите? Бъди докрай откровен с мен.

— Съвсем откровен съм, не мога да бъда защитник на Данте. Съжалявам, но отговорът ми е „не“.

Веднага щом тези думи се отрониха от устата ми, Кларънс отвори вратата на автомобила.

— Ти си най-голямото ми разочарование! — мрачно заяви той. — Не че трябва да съм изненадан. От години е така.

38.Том

Все още разгневен, подкарах колата към къщата на брат си Джеф. Искаше ми се да си поговоря с човек, на когото можех да се доверява, докато продължавах да обмислям дали да приема предложението да бъда адвокат на Данте. На всяка цена трябваше да се видя с някой, който да ме разсее, да ми помогне да се отърся, поне за кратко, от мислите си, които ме влудяваха.

Преди десетина години моят брат Джеф купи последната къща в Манток, която все още се предлагаше на приемлива цена. Тогава му услужих със заем, по-точно прехвърлих на негово име облигациите си. Сега тази къща струваше пет пъти повече, отколкото Джеф плати тогава за нея. Но това още не означаваше, че двамата сме някакви финансови гении. Всички имоти в района, които тогава можеха да се купят, сега се оценяваха много по-скъпо. Но в случая имаше нещо много забавно: съпругата на Джеф точно тогава избра момента да го напусне, понеже — както заяви тя — „той не бил достатъчно амбициозен“. Сега Джеф и трите му деца живееха в къща, оценявана за повече от един милион долара.

Когато изостави брат ми, снаха ми Лизбет очакваше, че ще й позволят да вземе със себе си Шон, Лесли и Майки. Но Джеф реши да упорства и нае Мери Уорнър — една от най-добрите адвокати по онова време, специализирани в бракоразводните дела. Мери Уорнър, с която отдавна поддържах приятелски отношения, изтъкна в съда между другото, че с изключение на разгара на футболния сезон брат ми Джеф всеки ден се прибира в дома си преди три и половина следобед. Както и че редовно води децата си в някой курорт през летните ваканции. И накрая, за всеобщо удивление, съдията присъди на Джеф попечителството над трите хлапета.

Сега Шон, най-големият син на Джеф, вече бе навършил двадесет и пет. Когато паркирах на алеята пред къщата, той беше в гаража, зает да вдига тежести. Двамата си побъбрихме за това-онова в продължение на няколко минути, след което той отново се залови за щангите.

— И така, чичо — попита ме той между две изтласквания, — как се чувстваш като най-непопулярната личност в Манток?

— Твоят старец у дома ли е? — попитах аз, бързайки да отклоня въпроса на племенника си.

— Още не се е върнал. Остават само две седмици до първия им мач за тази година. Ще играят с отбора от Натчоуг — рече Шон.

— Е, тогава ще отида да го потърся в двора на гимназията. Трябва да си поговорим.

— Не искаш ли преди това да поседнеш за малко на скамейката, за да погледаш как тренирам?

Шон винаги ми е допадал, може би защото донякъде прилича на мен. А тъй като е първородният син в семейството, той понесе най-тежко раздялата на родителите си. На всичкото отгоре в училището го разочароваха, като не го допуснаха в отбора по вдигане на щанги. Доводът им бе, че като син на преподавателя по физкултура щял да се ползва от незаслужени привилегии, въпреки че беше роден за тежкоатлет.

През последните две години Шон се зае сериозно с вдигането на тежести. Може би искаше да изглежда по-внушителен като плажен спасител или пък само за да направи впечатление на своя старец. А сега очевидно се опитваше и на мен да приложи този номер, защото продължи да добавя тежките стоманени дискове от двата края на щангата, докато не стигна до седемдесет и два килограма от всеки край. Заедно с теглото на самата щанга общата тежест вече надхвърляше сто петдесет и осем килограма, докато самият Шон надали тежеше повече от седемдесет и седем.

— Сигурен ли си, че си готов за това? — усъмних се аз, вперил поглед в лицето му, на което бе изписана непоколебима решителност.

— Има само един начин да разбера — вглъбено изрече той.

Младия левент не само че вдигна щангата, но го направи цели дванадесет пъти. Кучият му син… Накрая зачервеното му лице грейна в тържествуваща усмивка:

— Благодаря, макар че няма за какво, чичо Том.

— Удоволствието беше мое, Шон. Ще се реванширам ли, ако те похваля пред твоя старец колко беше впечатляващ! — ентусиазирано му предложих аз.

— Не. Само ще се размърмори, че прахосвам способностите си.

— Не се притеснявай, Шон. За нас, мъжете от рода Дънлеви, прахосването на таланта е фамилна традиция.

39.Том

Това бе първото ми посещение в старата гимназия, откакто се върнах в града преди три години. Истината е, че по-скоро бих предпочел да ми извадят зъб, отколкото да се влача по срещи със съвипускниците си. Но сега, щом кракът ми стъпи върху наскоро лъснатия под на гимнастическия салон, спомените ми от онези години рукнаха спонтанно. Почти нищо не се бе променило: същите ламперии от фибростъкло покрай стените; същите дървени пейки край игрището; същата миризма на лизол… Всъщност можеше да се каже, че никак не се отвращавах от нея.

Кабинетът на Джеф беше точно над съблекалните.

Заварих го в ъгъла, оставил зелените маратонки върху металната лавица и втренчил поглед във филм за някакво състезание, който се прожектираше върху белия екран, окачен на боядисаната в сиво стена. Черно-белите кадри и бръмченето на прожекционния апарат, както и носещите се във въздуха прашинки ме изпълниха с усещането, че съм се върнал в миналото с някаква фантастична машина на времето.

— Такъв ли е планът на играта ти, Парселс? — Джеф винаги бе боготворял Парселс16 и дори донякъде физически му приличаше.

— Щях да те попитам същото, драги ми братко. От това, което чух досега, подразбрах, че ти повече от мен се нуждаеш от план. За намирането на изход от ситуацията.

— Кой знае, може би имаш право…

На екрана показаха толкова силен шут, като че ли топката завинаги ще остане да лети във въздуха. Или пък поне на мен така ми се стори.

— Джеф, единственото, в което съм съгрешил, е, че помогнах да убедим едно изплашено хлапе да се предаде в полицията — казах аз. Но не му споменах, че искаха от мен да представлявам това хлапе като негов съдебен защитник. И че вече обмислях дали да приема.

— А какво ще кажеш за Уалко, Рочи и Фейфър? Не смяташ ли, че и те са били изплашени? Не разбирам с какво си се захванал, Том — смръщи вежди брат ми.

— Сигурно всичко тръгна от срещата ми с бабата на Данте. Съвсем различно е да видиш къде живеят, как преживяват… О, да, и още една малка подробност: хлапето не е извършило това, в което го обвиняват.

Джеф май не слушаше какво му говорех. Може би защото в момента бе зает с изключването на прожекционния апарат.

— Нека да си остане между нас двамата — рече той, — но макар сезонът още да не е започнал, на мен ми дойде до гуша от футбол. Хайде да пийнем по бира, братко.

— Ето това се казва план — усмихнах се аз.

Но Джеф не отвърна на усмивката ми.

40.Том

Петнадесет минути по-късно Джеф спря пикапа си в Амагенсет и го паркира край бара на Маккендрик. В сряда вечерта тъкмо този бар бе пълнен с местни хора. Но предположих, че тъкмо това бе идеята. Или планът. Да се помиря с местните?

Влязохме през задната врата и заехме местата в едно от сепаретата край масата за билярд, така че само след минута вътре се възцари напрегната тишина.

След като Джеф се увери, че всички посетители разбраха за нашето появяване, ме изпрати до бара да донеса бирите. Искаше да провери как ще се държа, дали ще мога да доловя омразата, с която ме посрещнаха.

Чъки Уоткинс, един шантав ирландец, общ работник, който от време на време се хващаше да свърши нещо на Уалко, сега седеше край билярдната маса. Минах покрай нея на път към бара.

— Да не би да те е страх да дойдеш тук без закрилата на футболния треньор? — подкачи ме той за брат ми.

— Кев — казах аз на бармана Кевин, без да обръщам внимание на заяждането на Чъки Уоткинс, — ще ми напълниш ли една кана от наливната бира, когато имаш възможност?

— Когато имаш възможност, Кев — подигравателно ме изимитира Пит Заканино, заврян в ъгъла на бара.

Впрочем само преди седмица всички от присъстващите тук мъже ме приемаха съвсем свойски и се отнасяха с мен подчертано дружелюбно.

Кевин, който винаги се е държал като много добро момче, ми подаде каната с наливната бира и двете празни халби. Обърнах се, за да се отправя към нашата маса, когато Мартел, друг мой стар приятел от квартала, протегна крак на пода. Аз се препънах и разлях бирата. От единия до другия край на бара изригнаха залпове от дружен смях.

— Всичко наред ли е, Том? — провикна се Джеф от сепарето в дъното.

Преди седмица, с или без Джеф, аз бих стоварил тежката, почти пълна кана върху черепа на Мартел само за да видя какво ще последва.

— Няма проблеми, Джеф — провикнах се аз, за да го успокоя. — Май че поразлях малко от нашата бира, но веднага ще се върна на бара и ще попитам Кев дали ще бъде така любезен да ни я долее.

Щом най-после се настаних в сепарето, Джеф отпи една яка глътка и ми рече:

— Добре дошъл в новия живот, приятел.

Досещах се какво искаше Джеф от мен и го обичах заради това. Но поради някаква глупава причина все още не можех да се успокоя. На третата бира обаче се надигнах, отидох до джубокса и изтръгнах щепсела насред оглушителния рок на Ролинг Стоунс. А сетне му дръпнах следната реч пред смълчаното множество, както си бях с халбата с бира в ръка:

— Радвам се, че всички вие, белокожи, сте се сбрали тук тази вечер, защото имам нещо да ви съобщя. Както несъмнено вече знаете, аз помогнах да убедим Данте Хейливил да се предаде в полицията. По време на този процес аз опознах него и баба му Мари. И знаете ли какво? Аз ги харесвам и много им се възхищавам! Затова, както и заради други причини, реших да го представлявам в съда. Ще стана защитник на Данте Хейливил и като негов адвокат ще сторя всичко, което мога, за да го оправдаят. Много ви благодаря за вниманието. Пожелавам ви да се приберете по домовете си по живо, по здраво. Лека нощ.

Само след две-три секунди Чъки Уоткинс и Мартел се насочиха към мен. В този миг нещо в мен се пречупи и отново се появи онзи Том Дънлеви, който повечето от тези приятели много добре познаваха. Скочих от стола и мълниеносно цапардосах Чъки в лицето с тежката халба. Той рухна на пода като отсечено дърво и не помръдна. Сигурно му бях счупил носа. А можеше да се окаже и нещо още по-лошо.

— Е, хайде де! — креснах в лицето на Мартел, но той отстъпи и се отдръпна от мен. Може и да не бях надарен с адски високия ръст на Данте Хейливил, но все пак се извисявах на метър и деветдесет и тежах към осемдесет и девет килограма. А освен това знаех как да раздавам съкрушително тежки юмручни удари.

— Хайде! Всички! — разкрещях се на останалите страхливци в бара. — Покажете ми какво можете! Няма ли някой желаещ?

Но само Джеф пристъпи към мен. Прегърна ме с яката си ръка и ме избута към задната врата.

— Все същият стар Томи — промърмори снизходително той, след като се озовахме в неговия пикап. — Същата луда глава си…

Взирах се втренчено през предното стъкло, все още страшно разгневен, докато Джеф настъпи педала за газта и с рев напуснахме паркинга.

— Въобще не съм същият — възразих. — Вече съм улегнал.

41.Том

На следващия ден посещението ми в предварителния арест в Ривърхед започна с това, че оставих портфейла си, часовника и връзката с ключовете в малкото метално шкафче. Заключих го и преминах през редицата от тежки стоманени врати с още по-тежки метални греди по тях. Всяка се захлопваше с трясък зад гърба ми, щом пристъпвах към следващата.

Разликата между живота на посетителя в затвора и битието на тези, които бяха обречени да останат вътре, е толкова поразителна, че чак тръпки могат да те побият и костите ти да се вледенят. Все едно да прекрачиш от царството на живите в царството на мъртвите. Или да прекараш един ден в деветия кръг на ада.

Отдясно един дълъг, внушаващ пълна безнадеждност коридор водеше към различните крила на пренаселения затвор. Вътре имаше хиляда и петстотин затворнически нара.

Поведоха ме наляво към приличащите на кафези, оградени отвън с телени решетки стаички, предназначени за свижданията между затворниците и техните близки. Или за срещите със защитниците им.

Зачаках търпеливо в една от тях, докато не въведоха Данте. Беше тук не повече от седмица, а вече бе започнал да се променя. Сега ми се стори много по-затворен, по-свит в себе си. Нито веднъж не се усмихна.

Но все пак стисна здраво ръката ми и ме удари приятелски в гърдите, след което рече:

— Хубаво е, че още мога да се виждам с теб, Том. За мен това означава много.

— И за мен, Данте — кимнах аз, изненадващо трогнат от поздрава му. — А сега трябва да се заемаме за работа.

— И Кларънс ми каза същото.

Едва сега неговата двеставатова усмивка грейна на лицето му.

„Не, хлапето не може да е убиец. Всеки би могъл да се увери в това само щом го зърне. Дори и тукашните полицаи“, помислих си, вгледан в лъчезарните му очи.

Наистина жадувах да се заловя за работа. Когато посегнах към новите, още неразтворени бележници и кутията с моливи, се почувствах като в първия ден от следването ми в юридическия факултет.

— Като оставим настрани това, че приемам всичко казано от теб с пълно доверие — заговорих аз, — днешната ни среща ще прилича на първата, в онази стая с двамата детективи. Защото отново и отново ще ни се налага да се връщаме към случилото се през онзи ден. И няма да престанем, докато не избистрим дори и най-малката подробност. Всичко, което успееш да си спомниш, трябва да влезе в тези бележници.

Като начало го задължих да ми разкаже всичко, което си спомняше за Кевин Следж, Гари Маккъли и Дейв Бонд — тримата други негови съотборници в баскетболния мач от онзи следобед. Той ми обясни къде живеят, какво работят, къде се мотаят през свободното си време. Даде ми и номерата на мобилните им телефони, след което ме посъветва как да се добера до всеки от тях, ако се опитват да избягват срещите с мен.

— Всички те са замесени в едно или друго — обясни Данте, — но без някакво мое участие. Маккъли е с изпитателен срок заради дрогата, а пък Бонд излежа десет месеца тук за въоръжен грабеж. Но истинският гангстер сред нас е Кевин, който обаче нито ден не е бил в затвора.

— И как реагираха те, когато Майкъл извади пистолета? — попитах аз.

— Помислиха си, че ще стане нещо много лошо. Дори и Кевин.

Заговорихме за всичко, което се бе случило в нощта на убийствата. За съжаление точно тогава баба му била на гости на някакви свои роднини в Бруклин, та той не успял да се види с нея нито преди, нито след стрелбата. Данте ми се закле, че не е знаел къде се е укривал Майкъл Уокър.

Бях забравил колко досадни могат да бъдат разпитите като този. Харщайн, моят професор в „Сейнт Джон“, имаше навика да повтаря, че всичко се свежда до търпението. „Задникът ти трябва да залепне за стола“, учеше ни той. Само така може да принудиш разпитвания да си припомни всичко по случая. Да го притискаш отново и отново, да не се уморяваш да го затрупваш с въпроси, пак и пак да преравяш поредицата от събития, докато най-накрая се сдобиеш с няколко трохи от сведения, които по всяка вероятност после ще се окажат почти безполезни.

А сега всичко ми се струваше двойно по-мъчително, защото Данте и аз трябваше да се справим с това изпитание, без да можем да си позволим дори по чаша кафе.

Продължихме да се ровим в спомените му, като наблягахме на това, което той и Майкъл Уокър бяха чули или забелязали, когато бяха пристигнали там в онази нощ за срещата с Фейфър. Именно тези няколко минути бяха ключът към всичко, затова не преставах да притискам Данте за повече подробности. Но чак в края на третия рунд той си спомни, че усетил мириса на някаква пура. „Е, какво пък, и това може да се окаже от полза“, отбелязах мислено.

Насред четвъртия рунд той престана да крачи напред-назад, върна се на стола си и седна. Стойката му внезапно стана някак по-напрегната, преди да изрече:

— Имаше и един тип на скамейката.

Внезапно и аз изопнах гръб.

— Искаш да кажеш, че още някой е бил там ли? — погледнах го изненадан.

— Помниш ли онази скамейка откъм далечния край на игрището? Когато пристигнахме, заварихме един тип да спи на нея. А само пет минути по-късно, когато пак минахме покрай същата тази скамейка, вече нямаше и следа от него.

— Сигурен ли си, Данте? Това може да се окаже много важно обстоятелство при разследването.

— Напълно. Беше някакъв тип, който приличаше на мексиканец. Или пък може би на колумбиец. Около тридесетте, с дълга черна коса, отзад вързана на конска опашка.

42.Том

Пура. Може да е била пурата на един от убийците…

И онзи тип от скамейката…

„Следователно е възможно още някой да е присъствал на местопрестъплението, който ще може да потвърди или да добави нови моменти към версията на Данте. А може и да е видял как са били убити тримата младежи“, помислих си с тайна надежда. След което заключих, че и двете толкова важни нишки трябва да бъдат проследени. Но преди това се налагаше да свърша нещо друго. Затова на следващата сутрин, когато вратите на вагона на метрото се разтвориха на станцията на Таймс Скуеър, аз бях един от петстотинте ранобудници, които се втурнаха да се настанят на четиристотинте места във влаковата композиция.

Присъщата ми бързина в крачките, която навремето ми позволи да бъда приет в Ен Би Ей, сега ми помогна да се намърдам чевръсто във вагона. Докато влакът прекосяваше светкавично онази четвърт миля, която оставаше до Гранд Сентръл, аз вече изцяло бях обзет от тревогата си за това, което ме очакваше. Иначе по нищо не се различавах от всичките тези хора наоколо, забързани към работните си места в центъра на Ню Йорк. Нали и аз имах работа. Защо да не съм един от стотиците бързащи сутрин рано към работното си място? За бога, та днес дори се издокарах в костюм! При това грижливо изгладен.

При наближаването на спирката суматохата отново се възобнови. Сега обаче потокът от работещи граждани се устреми нагоре към Четиридесет и втора улица. Пътьом пуснах един долар в калъфа на тромпета на един уличен музикант, след което продължих в източна посока, за да се изправя след малко пред мраморната фасада на Трето авеню номер 461: подходящо подбраната по внушителност главна квартира на една от най-почитаните юридически агенции — „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“.

Преди да се изнервя съвсем, успях да се напъхам през вратите с бляскави месингови орнаменти, след което взех асансьора до тридесет и четвъртия етаж.

И тук налетях на нещо, което всяваше у посетителите не по-малък страх от стените, обграждащи в непристъпен пръстен затвора в Ривърхед. Вместо бетон и бодлива тел тук всичко бе облицовано с полиран махагон. И то в такова изобилие, че сигурно е бил доставен с цял танкер от тропическите гори и за издигането му до този висок етаж е бил необходим някакъв гигантски кран, достигащ до облаците.

Зад вратата не ме посрещна въоръжен до зъби страж, а рецепционистката на фирмата. Тази ослепителна блондинка бе въоръжена само със слушалки с микрофон и донякъде приличаше на киборг от фантастичен филм.

— Добро утро. Тук съм, за да се видя с Кейт Костело — обявих аз.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— А тя очаква ли ви?

— Аз съм неин приятел.

За рецепционистката това бе равносилно на отговор „не ме очаква“. А може би и на нещо по-лошо.

Блондинката ми даде знак да се отдръпна към коженото канапе. Приседнах и през следващите двадесет минути се потих от притеснение, въпреки че канапето под мен сигурно струваше към тридесет хиляди долара. Снощи идеята да се появя тук неканен ми се струваше гениална и по време на тричасовото пътуване с влака от Манток увереността ми нито за миг не ме напусна. Е, поне не съвсем.

Но нито остроумните разговори със себе си, нито репетирането уж на шега на това, което си бях подготвил да кажа, не ми помогнаха да се отърся от напрежението в този решителен миг. Ето, Кейт вече крачеше право към мен и ниските й токчета хладно отекваха по мраморния под.

Попитах се дали самата тя се досеща, че нейният делови, строго официален тъмносин костюм никак не изпълнява предназначението си да прикрива красотата й. Но кой ли го бе грижа за това?

— Какво правиш тук? — попита ме тя, преди да успея да продумам.

Усетих, че съм се запътил обратно към пропастта, която зейна в отношенията ни преди десет години.

— Нуждая се от помощта ти при защитата на Данте Хейливил в съда — бързо изрекох аз.

Това бе моментът, в който — според моите очаквания — Кейт би трябвало да ме покани в кабинета си. Но тя само ме прониза с леден поглед. Затова трябваше да изложа искането си направо там, в коридора. Бях лаконичен, поне доколкото можех да си го позволя. Това, което й казах, на мен поне ми звучеше съвсем смислено, но нямах представа как ще бъде прието. Втренчих се в ясните й сини очи, но нищо не успях да прочета в тях. А когато напълно спрях да дишам, тя ме отряза без всякакво предисловие.

— Том — изрече Кейт, — никога повече не идвай тук.

После се извърна и пое нататък по коридора. Отекването на токчетата й прозвуча още по-смразяващо от преди. Въобще не се обърна назад.

43.Кейт

Побързах да потърся спасение в кабинета си — моето надеждно убежище — от напълно неочакваното нашествие на Том Дънлеви. Кабинетът ми е само една стая, но работя в нея едва от един месец и елегантната мебелировка и удивителната гледка към Ийст Ривър все още оказват голямо влияние над мен. Почувствах го още в мига, когато прекрачих прага.

От девет вечерта вчера в компютъра ми бяха постъпили тридесет и един имейла. Осем от тях се отнасяха до писмото за онзи корпоративен съдебен иск, което снощи бях изпратила до Министерството на правосъдието за случая с Пиксмен Ентъртейнмънт. Нашият клиент Уотърмарк Инкорпорейтид бе възприел новото лого на Пиксмен като очебийно сходно с фирмения знак на един от неговите филиали. В писмото си аз обвинявах Пиксмен, че нарушават закона за търговските марки и намеквах за наказателни юридически действия, включително и евентуално замразяване на приходите на Пиксмен за последните четиринадесет месеца.

В един имейл, изпратен в три часа и четиридесет и три минути през нощта юридическият консултант на Пиксмен ме уведомяваше, че въпросното спорно лого по спешност било отстранено от всичките предстоящи проекти на компанията. В друг имейл, съставен от юридическия консултант на Уотърмарк Инкорпорейтид, се изразяваше задоволството от толкова бързо постигнатото споразумение. Едновременно с това се споменаваше и за благодарността на компанията към своевременната ми и компетентна намеса. Един от най-честите похвати в моята професия е заплашването на нарушителите на законите със страховито възмездие.

Около дузина от останалите имейли се отнасяха до неблагоприятните последици от смущаваща статия в „Американски юрист“ за модерната напоследък тенденция да се издигат жени на водещи постове в юридическата йерархия. Имаше немалко имейли от агенциите за подбор на кадри известни като „ловци на глави“, защото се опитваха да привличат изтъкнати специалисти за компаниите, ангажирани като техни клиенти. Но най-интересен бе имейлът на президента на Колумбийския университет, с който канцеларията на деканата се интересуваше дали ще намеря време да помогна на комисията, съставена за избора на новия декан на юридическия факултет. „Да, непременно ще намеря време за тази комисия“, помислих си.

Точно в 9 часа в кабинета ми се появи Мичъл Сусер. Трябваше да обсъдим предстоящото предварително съдебно гледане на иска срещу Франклин Улф — бивш старши съдружник в „Кредит Меркантайл“. Той вече бе осъден веднъж, като делото бе възложено на един от нашите старши съдружници, но последва обжалването и сега искаха аз да се заема с него.

— Отпусни се, Мич — опитах се да го успокоя аз, макар без особен успех.

Мичъл Сусер наскоро бе нает в нашата юридическа агенция „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“. Току-що се бе дипломирал в юридическия факултет в Харвард. Сега той забързано препрочиташе протоколите от съдебните заседания.

— Франклин Улф — започна Мичъл — е посветил много от времето си на неразрешена от закона дейност, така че съдебното преследване срещу него съвсем не е лишено от основание, както той се старае да изтъкне. Това ще му коства загуба на доверие. Още отсега почти със сигурност може да се твърди, че той няма да спечели обжалването. Според мен второто гледане на делото е чудесна възможност за нас да докажем правотата си.

Тъкмо се бяхме впуснали в подробностите около стратегията на нашата защита, с която да спечелим изгодно предварително извънсъдебно споразумение, когато Тони Рийд напъха през вратата посивялата си глава. Същият онзи Рийд от „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“. Зад него се появи Рандъл Кейн, може би най-скъпоценният клиент на нашата агенция.

— Имаш ли една свободна минута, Кейт? — попита реторично Рийд.

Мичъл Сусер припряно прибра книжата си и на бърза ръка напусна кабинета ми. Тони Рийд и Рандъл Кейн се настаниха на столовете в другия край на кабинета ми.

— Ти, разбира се, се познаваш с Ранди, нали, Кейт?

Дори не бе необходимо да се познавам лично с Кейн, след като прекрасно знаех кой е той. Докато бе зает с утвърждаването на своята „Банкрофт Субсидиърис“ като една от най-бързо разрастващите се корпорации в света, Кейн неусетно се превърна в нещо като икона за желаещите да преуспеят в бизнеса. Той беше самото въплъщение на превъзходния и непоколебимо стремящ се към успех главен изпълнителен директор. С предложение, надраскано върху салфетка, наскоро един колега от другия отдел му осигури аванс от цели шест милиона долара за книга, посветена на преуспяването в съвременния бизнес.

Но докато Тони Рийд обясняваше всичките подробности по казуса със задължителната за случая напрегната интонация, аз не можех да се отърся от тревожното предчувствие, че всичките ни усилия могат да се окажат изложени на огромен риск. И то въпреки старателната подготовка и стремежа всичко да бъде изпипано до съвършенство. Противниковата страна обвиняваше корпорацията „Банкрофт Субсидиърис“ в толериране на работна среда, изпълнена с враждебност спрямо представителките на нежния пол. Дори ги представяха като модел за масови изяви на сексуално насилие на работното място. В обвинителния акт директно се цитираше Рандъл Кейн като главния виновник за това непростимо прегрешение.

— Знам, че няма нужда да ти го казвам, Кейт — продължи Тони Рийд, — че този опортюнистичен съдебен процес не е нищо друго, освен завоалирано изнудване.

Съдейки по опита си от сблъсъците си с първокласни юристи, това навярно бе истина. Обиграните адвокати, специализирали се във водене на дела за обезщетение, си набелязват жертвата, подготвят съдебно дело, а след това хвърлят мрежите, за да я уловят.

— Няма да се хвана на тази въдица, Кейт — категорично заяви Кейн. — Това са пълни дивотии! Трима от осемте старши вицепрезиденти на „Банкрофт Субсидиърис“ са жени, а съпругата ми е сред основателите на компанията. Сбъркали са адреса. Ако се наложи, ще ги съдя до последния си дъх.

— Не ми се вярва да се стигне чак дотам — уверих го аз, — но ви уверявам, че отговорът ни ще бъде агресивен.

— Обзалагам се, че ще е такъв! — присъедини се Рандъл Кейн.

Остатъкът от деня бе зает от кратки съвещания, делови срещи и събиране на всички сътрудници в заседателната зала. В столовата на агенцията за обяд предлагаха любимата салата на шефа, а за вечеря — суши. В единадесет вечерта, когато най-после угасих осветлението в кабинета си, десетки мои колеги още не бяха напуснали работните си места.

Падането на нощта успокои нервите ми, но и ми напомни, че бях прахосала още един скъпоценен ден в досадни професионални задължения. Затова реших да се поразтъпча, преди да хвана някое такси.

Още не бях извървяла и десетина метра към вече опустялото Парк авеню, когато една висока фигура ненадейно изникна сред сенките, падащи върху малката каменна площадка край офиса на нашата агенция.

44.Кейт

С твърда стъпка мъжът забърза към мен, но спря, преди да стигне до осветения тротоар.

— Дълъг ден, а? — попита той.

Беше Том!

— Откога стоиш тук? — ядосах се аз.

— Не помня вече. Нали знаеш, че не ме биваше по математика.

Бях шокирана да го видя отново… Но колкото и да мразех да си го призная — наистина останах дълбоко, искрено впечатлена от постъпката му. Томи винаги е бил така очарователен, че чак дъхът ти секва, ала никога, абсолютно никога досега не съм и предполагала, че е способен да чака на някаква каменна скамейка в продължение на цели единадесет часа. По дяволите, та нали един от проблемите между нас двамата още оттогава беше, че никога не можех да бъда сигурна на какво е способен Том Дънлеви.

— Кейт, трябва да ме изслушаш. Мога ли да те почерпя едно питие? — Вече стигнахме до стълба с уличните лампи и това ми помогна да забележа колко е изтерзан. Гледаше ме умолително. — Въпросът е на живот и смърт. Е, на теб това може да ти звучи неубедително, но не и за Данте Хейливил.

— Да изпием по чаша кафе — съгласих се аз.

— Наистина ли? Това е най-добрият подарък, който съм получавал от десет години насам! — възкликна той ободрен.

Най-малко предразполагащото към интимничене заведение, за което успях да се сетя в суматохата, бе кафенето от веригата „Старбъкс“ зад ъгъла. Заведох Том в него. Той погълна кифлата си само на три-четири залъка, а бутилката с минерална вода пресуши на една глътка.

— Кейт, ето каква е историята ми, която тази сутрин нямах възможност да ти разкажа — започна напрегнато Том. — През целия си живот Данте Хейливил никога не е видял нищо хубаво. Баща му бил наръган с нож пред очите му, когато Данте бил само на дванадесет години. Представяш ли си как момчето е гледало баща му да издъхва от загуба на кръв насред улицата, защото от най-близката болница не успели веднага да изпратят линейка до Крайбрежния път? Майка му била отчаяна наркоманка, проститутка, пияница и крадла, по-добре въобще да я нямало. Непрекъснато влизала и излизала от затвора, още преди баща му да умре. И как Данте се справял с всичко това? Оказа се, че притежава страхотен талант, който може да го измъкне от неговия мизерен свят и така да помогне на цялото си семейство. Той играе страхотно баскетбол.

— Звучи ми познато… — кимнах скептично аз.

— Искам да кажа, че Данте Хейливил наистина може да играе, Кейт. При това с класа, съвсем различна от моята. По-скоро с класата на Майкъл Джордан или Меджик Джонсън. Вече се утвърди като най-добрия играч от всичките училища в страната. С лекота се е справял с всевъзможни тестове и още от гимназията е можел да постъпи в професионалната лига, но не го сторил от уважение към баба си Мари. Обещал й, че първо ще влезе в колеж. Но преди три седмици го обвиниха за четири убийства, с които той няма нищо общо, Кейт. И сега щатът Ню Йорк ще му наложи смъртна присъда. Най-малкото, което заслужава, е един способен адвокат.

— Ами ти?

— И двамата знаем, че не съм велик адвокат. Когато съм във форма, съм сносен професионалист, който си скъсва задника от работа. Но Данте се нуждае от една блестяща адвокатка, която да си скъсва задника от работа.

Погледнах го удивено, но той побърза да ме успокои:

— Кейт, изразих се образно.

Това бе ловък ход. Явно Том не си бе губил времето през тези единадесет часа, докато бе седял на онази скамейка. Но не биваше да мисля за това. Копелето бе способно да очарова дори и птичките, накацали по клоните на дърветата. Аз обаче няма да падна в мрежите му. Не и втори път! Светът е толкова голям, може да си намери друг балама.

— Съжалявам, не мога да го направя. Но те съветвам да продължаваш да си скъсваш задника — резултатите може и да те изненадат. — Сега той ме погледна удивено, а аз побързах да го успокоя: — Том, изразих се образно. И благодаря за кафето.

45.Том

Определено се бях набъркал до шия в случая с Данте и затова отново се озовах в центъра на вниманието.

И понеже нито Луси, нито хората в сладкарницата в Манток повече искаха да слушат моите истории, с преданото ми куче се видяхме принудени да внесем корекции в традиционната сутрешна програма. Между впрочем Уинго е кръстен на великия резервен играч от „Никс“ Хартхорн Натаниъл Уинго, но отговаря на всичко, съдържащо в себе си думата „уинг“17. Затова решихме да започваме работния ден с посещение в онова ресторантче, чийто собственик бе някакъв емигрант от Хондурас. Там поне никой не знаеше имената ни. Сега си седях самотен на една от масите отвън, на три метра от шосе 27, и се опитвах да си представя как няма да позволя на щата Ню Йорк да екзекутира един невинен младок.

Вече сериозно се бях заел със случая на Данте Хейливил. Дните ми се нижеха като в мъгла и приключваха чак когато заспивах върху бележките си по делото. Такъв съм си — отдавам се изцяло на това, с което съм се заел, пък и съм си малко налудничав.

И така, седях си сред меката светлина на тази октомврийска утрин, загледан в потока от коли и камиони, устремени на запад по шосе 27, само на три метра от мен. Бях прекалено обсебен от мислите си, за да може нещо да отвлече вниманието ми. Когато Данте се поразрови в паметта си и ми съобщи за онзи тип на скамейката, той не подозираше каква изкусителна следа ми бе подхвърлил. Но нямаше да бъде лесно да я проследя докрай.

Ако имаше някой, който би могъл да подкрепи версията на Данте за събитията или да е видял истинските убийци, то щатът Ню Йорк щеше да бъде принуден да оттегли обвинението си. Само че засега разполагах единствено с някакво смътно описание, а за името на свидетеля въобще и не ставаше дума.

Може би Артис Лафонтен — дилър на дрога, сводник или какъвто и да е там — бе останал край баскетболното игрище достатъчно дълго, за да види пристигането на този тип. Но представа си нямах как да се свържа с Артис. В полицията може би щяха да успеят да го открият сред техните бази данни, но мразех да ходя там, освен ако не съм задължен на всяка цена да го сторя.

И докато продължавах да се наливам с кафе, покрай мен профуча един жълт симпатичен фолксваген. „Жълтото днес е на мода“, казах си аз, което пък машинално насочи мислите ми към жълтата като канарче открита спортна кола на Артис.

Няма много места, където човек може да си купи ферари за четиристотин хиляди долара, нали?

Вдигнах мобилния си телефон и се впуснах в издирване. От местния автосалон в Хемистед ме прехвърлиха към някаква екзотична компания за продажба на автомобили на Единадесето авеню в Манхатън. Оттам пък ме препратиха в автосалона в Гринуич, в щата Кънектикът.

След два часа, все още в моя „офис“ на открито онзи, който бе в абсолютно непосредствена близост до шосе 27, аз вече разговарях с Бри Елизабет Педи. Тази дама се оказа топ продавачката на автосалона „Маями Ауто Импориъм“ в Саут Бийч.

— Разбира се, че познавам Артис. Той уреди децата ми в колежа.

Успях да убедя Педи да му позвъни и само след две-три минути той бе на другия край на линията. Но гласът му прозвуча по-хладно, отколкото бях очаквал.

— Ако се обаждаш за онази нощ на баскетболното игрище, веднага ти казвам, че не съм бил там.

— Артис, ако трябваше, щях да те призова като свидетел… — започнах отдалече аз.

— Но първо ще трябва да ме откриеш! — прекъсна ме той.

— Данте го очаква смъртна присъда. Знаеш ли нещо, което не си казал?

— Не познаваш Локо. Готов съм на всичко, само и само да не свидетелствам срещу него. Но ако вече си проумял, че аз не съм бил там, тогава може би ще успея да ти помогна.

Описах му младежа, който е лежал на скамейката, и се оказа, че Артис е съвсем наясно за кого става дума.

— Трябва ти значи Мани Родригес — отсече накрая той. — Както всеки друг на неговата възраст, и той се натиска да стане рапър. Каза ми, че работел за някаква невзрачна фирма с гръмкото име „Колд Граунд Инкорпорейтед“. Обзалагам се, че я има в телефонния указател.

46.Том

И така, ето ме вече на детективското поприще, макар и само като аматьор. Трябваше да се върна в Манхатън, понеже се оказа, че въпросната компания „Колд Граунд Инкорпорейтед“ се намира малко преди Юниън скуеър — в една толкова стара и порутена сграда, че чак страх да те хване, преди да се осмелиш да пристъпиш вътре.

Асансьорът, целият в огледала, ме отведе на седмия етаж, където една дебела линия, очертана на стената и завършваща със стрелка, ме насочи към съседния коридор. Беше боядисан в жълто, но с черни орнаменти по ръбовете на стените. Докато крачех по него, ме съпровождаше силната миризма на цигари с марихуана.

Зад последната врата вляво заварих неголямо студио за записи на хип-хоп парчета. Въпреки невероятната теснотия там се развиваше трескава дейност, едва ли не в индустриални мащаби. Това, което някога навярно е било скромна всекидневна на едностаен апартамент, сега бе превърнато в студио за звукозаписи.

Зад стъклената звукоизолираща преграда видях един хлапак, с още бебешко лице, нахлупил върху отдавна невчесваната си коса чисто нова шапка с емблемата на „Янките“. Той ритмично редеше римувани слова пред един месингов микрофон:

Творецът надали имаше навършени седемнадесет години. Нито пък неговата спътница, настанила се удобно върху дивана в ъгъла от другата страна на стъклената преграда. Тя дундуркаше в скута си дете, облечено досущ като невръстния си татко, включително и накривената шапчица и мъничките му маратонки „Найк“, в ретро стил. Наоколо се мотаеха още дузина тийнейджъри, доста издължени на ръст. Всички те ми се сториха като типични екземпляри от тяхното поколение.

Но кой бе тук главният? Никой не изглеждаше като шеф, да не говорим, че нямаше и помен от секретарка. Че то всъщност липсваше дори и бюро за нея.

— Мани тъкмо завършва дублите — рече ми една висока жена, която всички тук наричаха Ерика. Тя ми посочи с кимване слабичкото като антена хлапе с черна коса, прихваната на опашка, което мярнах в задната стаичка.

В ръцете му видях купчина от някакви пакети, приличащи на кутиите за доставки на пица.

— Ще ги нося в другото студио — обясни ми той, докато забързано се насочи към външната врата. — Хайде, да тръгваме! По пътя ще поговорим.

В маршрутното такси Мани Родригес започна да ми описва перипетиите на живота си:

— Роден съм в Хавана — започна той. — Баща ми беше лекар. Доста добър, което в Куба означава, че печелеше към стотина долара месечно. Една сутрин, след обилна закуска, седнах в една триметрова рибарска лодка, отблъснах я от кея и потеглих. След двадесетина часа едва не се удавих, докато плавах към едно място на брега, на осемдесет километра южно от Маями. Носех на ръката си този часовник. Бях се заканил — ако ще се мре, по-добре да е в Щатите!

След три години Мани се видял принуден да се прости с мечтата си да стане кубинският Еминем.

— Аз съм голям загубеняк, но най-лошото е, че и другите го знаят — побърза да се охарактеризира той.

Подозирах, че ми губеше времето с тези приказки, понеже се притесняваше защо го търся. Затова побързах да му обясня целта на посещението ми. Щом стигнахме до Западна двадесет и първа улица пред кметството на Челси, той остави кутиите със записите в другото студио. То също се помещаваше в тесен апартамент в една от близките сгради.

— Няма да върша това дълго — обясни ми Мани.

Предложих да му взема нещо за обяд, докато го чакам в ресторанта „Емпайър Дайнър“ на ъгъла с Трето авеню. Седнах на маса с черна лакировка, с изглед към авенюто.

— И така, каква ти беше фирмата? — запита Мани, след като пристигна по-късно и даде поръчката си.

— Не съм от фирма, Мани. Аз съм адвокат и представлявам в съда Данте Хейливил. Той е обвинен несправедливо в убийството на онези трима младежи край имението на Т. Смити Уилсън в Ийст Хамптън. Знам, че си бил там в онази нощ. Надявам се да ми съобщиш нещо, което може да помогне на Данте да се размине със смъртната присъда.

Може би Мани остана силно разочарован от това, че не съм търсач на млади музикални таланти, опитващ се да сключи с него някаква страхотна сделка, но поне не го показа. Само ме измери с преценяващ поглед, сякаш се двоумеше какво точно от видяното в онази нощ да сподели с мен.

— Ти си баскетболист! — ненадейно възкликна той. — Виждал съм те. Беше от професионалистите.

— Точно така. Но само за десетина минути — усмихнах се горчиво.

— Имаш ли касетофон, за да запишеш разговора? — полюбопитства Мани.

— Не, но си нося бележника. Ще запиша внимателно всичко, което ще ми разкажеш.

— Добре — съгласи се той. — Но първо трябва да се отбия до тоалетната. А после може да ти опиша цялата история, така че да се опитаме да помогнем на онзи висок чернокож младеж.

Отворих бележника си и на бърза ръка скицирах най-важните си въпроси, които исках да му задам. „Стой спокоен, казах си аз, и го изслушай внимателно.“

Бях зает да преглеждам записките си, докато чаках Мани, когато келнерът донесе поръчката. Обърнах се и погледнах към тоалетната — вратата й зееше широко отворена.

Моментално скочих от стола си и изтърчах на тротоара като ужилен.

Тъкмо навреме, за да видя как Мани Родригес се качваше в спрялото такси, което след секунди пое с пълна газ по Трето авеню. Хлапакът се извърна и на раздяла мило ми размаха среден пръст през задното стъкло.

47.Локо

Откъм залива в Ийст Хамптън има един малък каменист плаж, където всяка неделя следобед се събираха доминиканци, еквадорци и костариканци, за да играят волейбол. През цялата седмица, в продължение на седемдесет работни часа, те подстригват тревата по моравите пред къщите, подкастрят живите плетове около тях и чистят басейните. Всеки делник, късно вечер, се прибират преуморени по домовете си, по-точно в къщурките край фермите в околността. Отдалеч тези къщи може да изглеждат съвсем обичайни, но вътре са преградени на десетки миниатюрни стаички. Затова в неделните следобеди, ако тези работници не намереха някаква разтуха, натрупаното им напрежение можеше да избухне като бомба.

Забавленията им винаги бяха разюздани. Зяпачите, струпани около тях, пиеха, пееха, играеха хазарт или пък танцуваха салса — казано с една дума, едновременно се разиграваха всичките сценарии, които можеш да срещнеш в една типична латиноамериканска драма. Приблизително на всеки три минути двама боксьори аматьори, от най-невзрачната категория „петел“, се отдалечаваха от тайфата, за да си изпробват юмруците без досадни зрители и още по-досадни съветници. Но само след пет минути отново можеше да ги видиш сред веселата компания да се потупват дружелюбно по рамо. А след още пет можеха да запеят и в хор.

Лично аз участвах в тази латиноамериканска сага само като зрител, скрит на зелената пейка на около двадесетина метра от групата.

Беше към шест и четвърт, малко бях подранил.

Но това не беше случайно, а част от играта — нещо като задължителна демонстрация на лоялност и уважение. Което бе добре дошло за мен. Това ми осигуряваше малко свободно време, колкото да си запаля пурата и да се полюбувам безгрижно на лениво поклащащите се мачти на яхтите, които се прибираха край пристана в яхтклуба „Девън“.

Редно бе да намаля пурите. Тази кутия „Давидов“ вече бе третата ми само за тази седмица. Но какво е животът без някой и друг порок? Или какво е пък цял живот да го караш с някой порок? Знаете ли, че Зигмунд Фройд е изпушвал по половин дузина пури на ден? И накрая умрял от рак на устата. Винаги съм си мислел, че това навярно е божие наказание, защото е обяснил на света, че всеки хлапак копнее да затрие баща си, за да може на спокойствие да се чука до насита с майка си. Хм, аз поне не се нуждая от подобно задълбочено познание за човешката природа.

Като заговорих за авторитетни личности, ето че се появи моят човек. Моля, ударете барабаните за тържествения марш! И така, той — ще го наричам само с инициалите Б. У. — вече бе тук, закъснял само с единадесет минути.

С джинси от „Хелмут Ланг“ за триста долара, износени и избелели точно колкото трябва, и бог знае колко скъпа тениска с качулка, светлосиня, кашмирена, както и със своята едноседмична брада, той прилича на един от онези проклети туристи, които се мотаят всеки уикенд наоколо. Но кой ще дръзне да му го каже в лицето? Не и аз, макар че неслучайно прякорът ми е Локо.

— Е, как е? — попита ме Б. У., но не дружески, както го правят повечето хора.

В неговата уста това звучеше по-скоро като „какъв ти е проблемът?“ или „сега пък какъв ти е проблемът?“ Само че този път проблемът не беше само мой, а наш. Дори него го засягаше десетократно повече от мен.

— Очевидно сме си имали компания — рекох аз. — Там, зад къщата на Т. Смити Уилсън.

— О, така ли? И кой ти го съобщи?

— Линдгрен.

— Това недоносено сукалче? — ухили се презрително Б. У.

Освен всичките си други peccadilloes18 той притежаваше таланта да ругае невероятно цветисто.

Долу на плажа някакъв пиян волейболист посочи към топката и се разкрещя просташки на испански или на португалски.

— Какво да правя сега, шефе? — попитах.

— Както винаги — това, което според теб е най-разумното — отговори Б. У.

Макар че думите му бяха повече от конкретни, аз повторих:

— Онова, което както винаги ще е най-разумното според мен, така ли?

— Но накрая, като го свършиш, не забравяй да ме уведомиш. Както винаги.

Сетне Б. У. се изпари като облаче дим от някоя прескъпа пура. На плажа останахме само аз, нощта и салсата.

48.Локо

Веднага проумях какво искаше Б. У. от мен, а това, означаваше още едно пътуване до Бруклин и още едно бум-бум по поредния боклук.

Също като своите copmpadres19 в Хамптън и Ийст Хамптън, Мани Родригес работеше твърде много. Вече бе три часът сутринта, а още от единадесет вечерта бях паркирал колата си на улицата срещу апартамента на Мани. Всички, освен него, в Бед-Стю вече спяха. Дали това е някаква задължителна част от работния кодекс на емигрантите, или е нещо, което просто е в кръвта им? Quien sabe, ay?20

Най-сетне се появи и Мани Родригес. Точно навреме, защото стомахът ми не можеше да понесе повече дози от скапаното кафе.

Дори в тези среднощни часове той си подскачаше, докато крачеше. Клатушкаше се в такт с музиката, която напомпваше адреналина му през слушалките.

Ако ме питате, няма нищо по-пагубно за този град от слушалките, всевъзможните iPods21 и компютрите. Цял Ню Йорк е залят с тях, на хлапетата се предлага невероятен избор. Но как да ти излезе късметът с някое готино гадже, което чака до теб светофарът да превключи на зелено, като изобщо не го забелязваш, вглъбен в музиката си.

Или пък как да споделиш нещо е някой приятел и — въобще не говоря за гей двойките — а просто за двама приятели, обменящи мисли за живота. Сега всеки крачи насам-натам, очевидно заслушан само в своята музика, даунлоудвана от миниатюрния си компютър. Да, брат, тук царува пълна самотия до шия.

Освен това си е опасно. Стъпвайки на уличното платно, няма как да чуеш грохота на градския автобус, докато не попаднеш под колелата му. Нито пък ще разбереш кога някакво дребно китайче ще връхлети право отгоре ти иззад ъгъла с очукания си велосипед.

Е, сега може да добавя към всичко това и тъжния край на поучителната история на Мани Родригес. Толкова се бе вглъбил в своята музика, че въобще не ме чу, когато застанах зад него и свалих предпазителя на пистолета. Не усети нищо нередно, докато куршумът не разтроши черепа му.

Нещастникът дори не разбра, че е убит.

49.Кейт

Синята папка с формалните оплаквания на противниковата страна срещу Рандъл Кейн бе оставена върху бюрото ми в офиса на „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“ някъде към два и половина следобед. Затворих вратата на кабинета си и отмених всичките си ангажименти до края на деня.

Много добре осъзнавах, че изборът ми да водя това дело не се базираше само на моите умения в съдебните спорове. При дела срещу някой всемогъщ главен изпълнителен директор, обвиняван в нарушение на стриктно спазваните морални ограничения с жените, беше елементарен ход той да се появи в съдебната зала, съпровождан от жена адвокат. Не, за мен това въобще не представляваше някакъв проблем. Все още имах възможност да се ползвам от предимството си като преуспяваща в кариерата си дама, затова не губех надежда, че ще съумея да обърна съдебното изслушване в моя полза.

След като се запознах с обвинителния акт, реших, че можем да спечелим не само в съдебната зала, но и да се сдобием с подкрепата на медиите. Това предчувствие ме осеняваше всеки път, когато се натъквах в документацията на изрази като „враждебна работна атмосфера“. А те обикновено се срещаха в рубриките с читателски писма от страниците на „Спортс Илюстрейтид“. Поместваха ги редом до красавиците по бански костюми, чиито снимки украсяваха шкафчетата в мъжките съблекални.

Пресегнах се към купчината, за да взема първата папка със свидетелски показания. Всички те уличаваха Рандъл Кейн в изнудване в служебна обстановка с цел постигане на сексуално удовлетворение. Жена на тридесет и седем години, майка на три деца, бе работила като секретарка на Кейн в продължение на девет години. В нейните писмени, дадени под клетва показания, тя споменаваше за повече от тридесет случая, при които е била подлагана от Рандъл Кейн на физическо посегателство, придружавано от непристойни словесни изблици. Накрая не издържала и подала оплакване, но той впрегнал всичките си огромни ресурси, за да съсипе живота й.

След като изчетох всичко в тази папка, осъзнах, че съдебните проблеми на Рандъл Кейн не се ограничават единствено до защита от оклеветяване. Разбрах, че трудно биха могли да бъдат уредени чрез предварително съдебно споразумение. Още единадесет други жени бяха подали оплаквания, всичките заверени под клетва в съда. По същество поводите за тях бяха сходни. Включително и телефонните предупреждения на лакея на Рандъл Кейн — той прилежно ги осведомявал, че повече няма да работят за корпорацията на господаря му, ако не удовлетворят плътските му желания.

Няколко от жените бяха запазили записите на тези разговори от свои телефонни секретари.

Затворих папката, отместих я в края на бюрото си и се загледах през прозореца към Ийст Ривър. Кейн очевидно не бе само един от многото съпрузи, редовно изневеряващи на жените си. Явно можеше да бъде много неприятен, досаден и отблъскващ, дори и нищо чудно да е изнасилвал жени… И тъй като богатството му се оценяваше на милиарди долари, той си заслужаваше да плати висока цена за своите прегрешения. Но ето че аз бях задължена да му помагам да избегне възмездието. Следователно с нищо не се различавах от домашния му лакей…

От десет години изпълнявах съвестно всичките си професионални задължения. Започнах от списанието „Юридически преглед“ в Колумбийския университет, после две години бях младши прокурор по корпоративни съдебни дела към кабинета на окръжния прокурор и накрая се озовах тук, в тази изтъкната юридическа агенция. И сега, след три и половина години, посветени на успешна кариера в „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“, вече имах основание да се надявам, че ще дочакам деня, в който ще бъда удостоена с издигането ми до старши съдружник.

А знаете ли колко са жените, издигнали се до старши съдружник в „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“? Нито една.

Изведнъж се замислих дали бе възможно Том Дънлеви да се е заел с някакво истинско, вълнуващо, жизненоважно криминално разследване? Бог да ми е на помощ, ако се окажеше, че е така. Досега Том ме е унижавал по много начини, но никога не бях допускала, че ще ме принуди да изпитвам професионална завист. Или — което бе още по-зле — чисто човешка…

Но сега съм много добре платен юридически консултант по корпоративно право, а пък Том Дънлеви се е заел да защитава някакъв чернокож младеж, за когото вярва, че е невинен. На всичкото отгоре — безплатно.

В този миг Тони Рийд ми махна с ръка да го посетя в кабинета му. Тръшнах купчината с клетвените декларации върху бюрото му, което със сигурност можеше да мине за антикварна ценност.

— По-добре ги прочети — започнах аз. — Ако се стигне до съдебен процес, Рандъл Кейн може да бъде изобличен като ненаситен и безмилостен сексуален маниак.

— Тогава не бива да се стига до процес — отсече Рийд.

— Не мога да представлявам Рандъл Кейн, Тони.

Той най-спокойно се надигна и затвори вратата на кабинета си, при това съвсем безшумно.

— Не мислех, че ще е нужно точно на теб да напомням колко е важен Рандъл Кейн за нашата агенция — впери поглед в мен Тони Райд. — Във всеки отдел — от отдела за корпоративно право до недвижимите имоти и трудовоправните въпроси — той ни натрупва стотици работни часове годишно. Една дузина нещастни жени са били манипулирани от някакъв безсъвестен адвокат, от някой, който преследва само собствените си користни цели. Е, нима тъкмо ние не сме наясно с тази игра! А какво ще стане, ако се докаже, че жените не лъжат? Знаете ли какво ще чуят тези дами? Че светът е доста груб и че всичко това отдавна вече се е случвало на толкова много преди тях.

— Вземи някой друг, Тони — повторих аз. — Моля те. Говоря съвсем сериозно.

За миг Тони Рийд сякаш се замисли над думите ми. После заговори с убедителния тон, който му бе помогнал да се утвърди като един от най-способните фирмени адвокати:

— За един амбициозен юрист, Кейт — а всичко досега сочи, че ти си сред най-амбициозните и способни наши юристи — случаи като този са само преходен етап. Затова, ако не се върнеш утре сутринта, в осем часа, в този офис и не ми съобщиш нещо друго, за твое добро и за доброто на тази фирма ще се престоря, че този наш разговор никога не се е състоял.

50.Кейт

Тази вечер се прибрах в апартамента си нечувано рано — в седем часа. Преди три години купих този невероятно скъп едностаен апартамент в Горен Уест Сайд, построен през осемдесетте години, защото се предлагаше в комплект с малка градинка на балкона. Така че сега, докато си наливах в чашата от скъпото „Пино Поар“, можех да си седя в градинката и да се вслушвам в шумовете на големия град, гледайки светлините на апартаментите от отсрещните блокове.

Дълго съзерцавах как небето потъмняваше в тази късна октомврийска вечер. След това се прибрах вътре, за да напълня отново чашата и да си взема едно одеяло. Почти всичко вече бе наред, но все пак нещо не достигаше… Затова измъкнах навън и отоманката си, за да поставя краката си върху нея. Ето, сега вече ми хареса — удобно, топло и мизерно, както и целият ми живот.

Този арогантен тип Рийд обаче бе прав в едно: трудно може да ме шокира откритието, че Рандъл Кейн е изключително гаден. Нали сейфовете на „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“ се пълнят най-вече с парите на подобни богаташи. Ако нашата агенция се нуждае от лесен за запомняне девиз, бих предложила да издълбаят по мраморните стени на коридорите „Най-гадните богаташи са нашите най-предпочитани клиенти!“.

Но не искам аз да бъда тази, която ще защитава занапред такива гадняри. Как се стигна дотам? Когато постъпих в юридическия факултет, дори за миг не допусках, че един ден ще подпомагам извършването на крупни финансови престъпления. Това въобще не влизаше в плановете за бляскава адвокатска кариера. Но след дипломирането ми в Колумбийския университет поех направо по бързата писта и жадувах да се докажа като способна да устоя на всякакви предизвикателства, да спечеля колкото можеше повече пари, по-рано да ме одобрят за съдружник във фирмата…

Сгушена в одеялото сред все по-хладната нощ в моята любима градинка, с третата чаша „Пино Ноар“ в ръка, аз осъзнах, че има и други неблагоприятни последици от зашеметяващо успешната ми кариера. Например да споделям потискащо тъжните си мисли за собствените си проблеми само със себе си. Това е така, защото всъщност нямам приятели — нито мъже, нито жени. Липсва ми поне една истински близка приятелка, пред която да мога да разкрия всичко, което тежи на сърцето ми.

Личната ми гордост, амбициите и кариеризмът ли бяха виновни? В юридическия факултет имах две чудесни приятелки, с които бях много близка — Джейн Ан и Рейчъл. Трите бяхме дръзки и решителни и се бяхме заклели, че ще раздаваме правосъдие докрай и ще принудим копелетата да паднат на колене, за да молят за милост.

Но след това Джейн Ан се влюби, заживя щастливо с избраника си, а накрая забременя. Рейчъл обаче се задържа на бързата писта за още две години, преди да се откаже от кариерата и да се посвети на каузата на „Амнести Интърнешънъл“.

И двете не останаха очаровани от моето преуспяване. Аз пък, на свой ред, се обидих от тяхното охладняване. Така се стигна дотам, че измина една седмица, без някоя от нас да отговори на записаното на телефонния секретар обаждане на другата. После седмиците станаха две, три и така до времето, когато изобщо престанахме да се чуваме. Е, веднъж все пак се обадих и на двете, но от другия край на линията ме лъхна такъв хлад, че веднага се запитах на коя от нас бе нужно да продължаваме приятелството си?

Ето защо сега съм самотна в мрака, само с едно одеяло и бутилка вино за компания.

Стана два през нощта. Празната бутилка „Пино Ноар“ се търкаляше редом до полупразната кутия „Марлборо“, която купих преди три часа от магазина с бутилката вино. Сетих се, че никога не съм представлявала производители на цигари. Разбира се, това се дължеше най-вече на простия факт, че никой от тютюневите монополи не е търсил услугите ми, но въпреки това можеше да се брои за някакво постижение?

След още един час и след още две цигари набрах телефонния номер на единствената личност в света, която оцених като достойна да чуе гласа ми в три сутринта.

— Разбира се, че не спя — отвърна ми Маклин с тон, сякаш току-що му бяха съобщили, че е спечелил голямата награда от лотарията. — На моята възраст човек никога не спи, освен ако съзнателно не се стреми да остане буден. Толкова ми е приятно да чуя гласа ти, Кейт.

Защо го каза това, Мак? Защото се разплаках… Изминаха цели пет минути, преди да успея да промълвя сподавено:

— Съжалявам, Мак.

— Съжаляваш ли? За какво намекваш, скъпо момиче? Нали за това са часовете, през които можем да си говорим по намалена тарифа.

Думите му сложиха край на хлипането ми.

— Мак, още ли ме слушаш?

— Да, както винаги.

— И така, мисля да дойда за известно време в Манток. Та питам още ли е в сила предложението ти за онази допълнителна спалня?

— А ти как мислиш, Кейт?

И тогава сълзите ми отново рукнаха.

А на сутринта се обадих на Джейн Ан и на Рейчъл.

51.Том

Спомних си за оня ден, в който един милиардер от Ийст Хамптън навърши петдесет години. Тогава той се отърва от втората си съпруга, макар че разводът му излезе доста солен. Купи си мотоциклет „Харли Дейвидсън“ — от най-скъпите — направи си татуировки и си намери едно красиво двадесет и няколко годишно момиче (всъщност не беше ли момче?), което да го обожава заради това, което той наистина бе — една адски богата личност.

Сега, вместо да отморява със скутера си, за който той рядко намираше време, може би си е купил сърф, макар хич да не се справя с дъската. И вместо в кожени дрехи се навлича в полиуретанов комбинезон, от онези, дето им викат още „непромокаеми костюми“.

Лично аз много уважавам истинските сърфисти. Фейф например беше страхотен атлет и същински цар на сърфа. Много повече ме дразнят сърфисти на средна възраст, които се чудят за какво ли се използват безупречно гладко оформените дъски за гмуркане. И се ядосвам, когато се опитват да завързват разговор с преднамерено подбрания простичък въпрос:

— Вие сърфирате ли?

Все пак лудостта по сърфовете се отрази добре на моите приятели. Имаше времена, когато Фейф изкарваше до петстотин долара на ден от уроците по сърфиране. Цялата тази мания бе паднала като манна небесна за Грифин Стенгър, който държеше в Амагенсет магазин за сърфове и велосипеди.

Та именно този Грифин ми спомена, че в събота сутринта на Крайбрежния път се струпват сърфисти любители. Опитвали се да се задържат на смешно ниските вълни, остатъци от високата вълна, която обикновено приижда от края на плажа по протежението на отсрещния бряг на залива Джордика. А той е на не повече от двеста метра от мястото, където бяха убити Фейфър, Уалко и Рочи. И тъй като през уикенда нямаше смисъл да се връщам в Колд Граунд Инкорпорейтед, реших да поразпитам дали някой от тези богове на океана не е видял нещо през нощта на убийствата.

В събота сутринта излязох от къщи още на разсъмване и зачаках да се вдигнат по-високи вълни, които да примамят маниаците сърфисти.

В първата група зърнах заобиколения от двама свои бодигардове Морт Семел, който миналата година продаде компанията си на eBay за три милиарда долара.

Пристъпих към него, за да се представя, но двамата мускулести и ужасно млади придружители и охранители пуснаха дъските си на пясъка и предизвикателно извикаха в един глас право в лицето ми:

— С какво можем да ви помогнем, сър?

— Искам да поговоря за минутка с господин Семел — бързо отвърнах аз.

— За какво, сър?

— Адвокат съм и представлявам един младеж, обвинен в извършването на три убийства тук, наблизо, преди два месеца. Зная, че господин Семел е съсед и добър познат на Г. Смити Уилсън и че често сърфира тук. Само искам да узная дали е видял или чул нещо в онази нощ, или дали познава някой, който може да съобщи нещо по случая.

Единият бодигард остана при мен, докато другият отиде при милиардера, след което дотърча обратно, сякаш нямаше търпение да сподели лошите новини.

— Нищо не е видял и нищо не е чул.

— О, да, разбира се. Но след като си направих труда да дойда чак до тук, бих искал да го чуя лично от него — упорито продължих аз.

— Идеята не е добра — изгледа ме бодигардът заплашително.

— Това тук не е негова частна собственост — заявих аз и усетих прилив на адреналин. — Това е обществен плаж, задник такъв. Ще говоря с Морт! — И закрачих към него.

Очевидно и тази идея не беше добра, защото се озовах проснат по гръб на пясъка, по-едрият от двамата затъкна устата ми с обувката си.

— Стой така — посъветва ме той. — И кротувай.

52.Том

— Проумях картинката — рекох. — Ясна ми е, чухте ли?

Но това не означаваше, че бях престанал да обмислям ситуацията. Един сърфист с двама бодигардове. Колко мило! Дори забавно, ако не броим забележката ми, че това тук е обществен плаж. Така че сега лицето ми бе посипано с обществен пясък.

Малко след това сграбчих обувката, притисната върху лицето ми, и я усуках като главата на малката Линда Блеър във филма „Екзорсистът“. Глезенът на бодигарда издаде удовлетворяващ душата ми неестествен звук. После хрущялът около якото му коляно изпращя, а от устата му излетя страховит рев. Не го видях как падна, защото вече бях съсредоточил цялото си внимание върху неговия колега, с когото си разменихме няколко яки удара. Бяхме загрижени да си потрошим костите, преди другите сърфисти да се притекат, за да ни разтърват.

Трошене на кости в случая звучи може би леко преувеличено от моя страна. Но когато се върнах в колата си, едното ми око вече съвсем се затвори. А след още половин час, у дома, се наля с кръв. Ала щях да се чувствам много по-зле, ако тези негодници бяха успели да ме подплашат насред моя собствен плаж.

Освен това другото око все пак си вършеше добре работата, така че отново се заех с бележките си от последния ми разговор с Данте.

Освен проблема с окото и болките от натъртените ми ребра може би съм получил някой и друг як удар по главата, защото мога да се закълна, че една жена, изглеждаща досущ като Кейт Костело, току-що прекоси задния двор. Въпросната особа носеше сини джинси, бяла риза от „Пенгуин“ и черни маратонки „Конвърс“. Без предисловие пристъпи към ъгъла, където седях до дървената маса и все тъй свойски се настани на съседния стол.

— Какво се е случило с теб? — попита тя.

— Имах среща с двама бодигардове.

— Кого охраняваха?

— Някакъв тип от Крайбрежния път, с когото тази сутрин се опитах да поговоря за убийствата.

Кейт поклати глава и въздъхна:

— Не си се променил…

— Всъщност много съм се променил, Кейт.

Тогава тази жена, за която бях съвсем сигурен, че действително е Кейт Костело, рече:

— Промених решението си. Искам да ти помагам като съдебен защитник на Данте Хейливил.

Толкова се слисах, че не знаех какво да кажа.

— Работата е в това, че сега нямаш друг избор — продължи тя, — освен да кажеш „да“, защото междувременно вчера зарязах работата си и се преместих тук.

— Нали знаеш, че от всичко това няма да паднат нито пари, нито слава, нито медицинска застраховка. Нищо.

— Е, със здравето съм добре.

— И аз бях така тази сутрин.

— Съжалявам за срещата, която те е сполетяла — опита да се усмихне тя.

— А няма ли да съжаляваш, че ще работиш с някой, който никога дори не се е надявал да бъде нает от „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“?

Тогава Кейт се разсмя:

— За мен непригодността ти за „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“ е само един много важен плюс в твоя полза.

53.Кейт

Та той си е още дете.

Много високо дете, което сега изглеждаше адски уплашено.

Това бяха първите ми недоизбистрени мисли, когато Данте Хейливил, силно приведен, за да не си удари главата в ниския таван, пристъпи в тясната стая за свиждания, където го чакахме с Том.

Личеше си, че Данте не плува в свои води, както преди време, заобиколен от връстници на баскетболното игрище. Как ли се мъчеше да издържи в такъв затвор с максимално строг режим, наблъскан с хиляда и петстотин престъпници. Очите му несъмнено го издаваха, че е адски притеснен…

— Идвам с добри новини — заговори Том. — Това е Кейт Костело. Тя е много известна юристка от Ню Йорк. Току-що пое твоя случай, като за целта временно се оттегли от работата си за една от големите юридически фирми в града.

Данте, който напоследък бе обръгнат от струпване на все по-лоши новини, само сви лице в тревожна гримаса.

— Нали няма да ме изоставиш, Том? — усъмни се тийнейджърът.

— В никакъв случай — увери го мъжът, загрижен Данте да разбере мотивите за моето привличане като втори негов защитник. — Сега се занимавам единствено с твоята защита и искам само едно: час по-скоро да те измъкна оттук. Но сега ти разполагаш с истински юридически екип — един поуморен бивш баскетболист и една първокласна адвокатка. А на всичкото отгоре Кейт също е от Манток, така че можем да я приемаме като една от нашите — довърши той и протегна ръка, за да стисне дланта на Данте. — Всичко това е само за твое добро!

Хлапакът на свой ред нетърпеливо сграбчи ръката на Том и двамата се прегърнаха. Едва тогава Данте за пръв път стеснително ме изгледа.

— Благодаря, Кейт. Оценявам жеста ти — отрони той.

— Радвам се да се запозная с теб — отвърнах.

Изведнъж делото ме заинтригува. Подобно чувство не бях изпитвала нито веднъж през последните няколко години. Зная, че звучи доста странно, но е истина.

Първото, което Том и аз сторихме, бе да поговорим с Данте за убийството на Майкъл Уокър. Той едва не се разплака, когато ни описа колко бил близък с него и колко му бе трудно сега да повярва, че може да е имал нещо общо с убийството му. В адвокатската си практика се бях срещала с какви ли не изкусни мошеници, майстори в даването на лъжливи свидетелски показания, така че Данте в никакъв случай не можеше да им бъде достоен съперник.

— Имам още една добра новина — добави Том. — Успях да попадна на следите на онзи младеж, който е бил в онази нощ на баскетболното игрище. Някакъв кубинец е, името му с Мани Родригес. Не можахме да си поговорим по-подробно, но той ми спомена, че видял нещо в онази нощ. Нещо сериозно. А след като вече знам къде работи, няма да е трудно отново да го посетя.

Лицето на Данте леко просветна и аз се убедих колко кураж му е необходим, за да може да издържи в този затвор. Сърцето ми сякаш се отвори за него. „Допада ми това хлапе“, казах си аз. „Ще се хареса и на съдебните заседатели, ако се подберат правилно.“

— Държиш ли се? — попитах.

— Играта тук е толкова груба — бавно заговори Данте, — че някои не могат да се приспособят. Миналата нощ, към три след полунощ, звънците се включиха, а по интеркома някой изкрещя: „Опит за обесване в осма килия!“. Така му казват, когато някой от затворниците опита да се обеси. Случва се толкова често, че надзирателите носят на колана си специален нож, за да могат веднага да прережат чаршафите. — Момчето млъкна за миг и ни изгледа съкрушено. — Аз съм в девети блок, точно срещу коридора, така че успях да видя как надзирателят притича запъхтян в килията и веднага започна да реже чаршафа, с който затворникът се беше обесил на решетката на прозореца. Не зная дали обаче е пристигнал навреме. Съмнявам се да е успял.

Още не бях изчела всичките материали по делото, но Том и аз останахме с Данте до края на следобеда само за да му правим компания и да му предоставим шанса малко да ме опознае. Разказах му за случаите, с които се бях занимавала, и му обясних защо ми бе дошло до гуша от цялата тази работа. А Том му припомни за някои от по-слабо известните легендарни случки в Ен Би Ей, като например как веднъж Майкъл Джордан задържал топката на главата си.

— Искаше ми се да помоля рефера да свири фал, да спре играта и да присъди ние да я продължим — обясни Том, — но не ми се вярваше това да се хареса на моя треньор.

Данте го слушаше прехласнат. За секунда улових безгрижие в усмивката му, която наистина можеше да ти покори сърцето. Но към шест часа, когато времето за свиждане изтече, лицето му отново помръкна. Налегна ни ужасно чувство, когато трябваше да го оставим отново самотен.

Когато се прибрахме в Манток, минаваше осем, но Том поиска да ми покаже офиса. Нашият офис. Преди да се качим, той се наведе и взе вестниците, след което ме поведе нагоре по скърцащото стълбище. Мансардният му кабинет беше със скосени стени, така че Том трябваше внимателно да се изправя в цял ръст само в средата на стаята. Тя, естествено, по нищо не приличаше на това, с което бях свикнала при „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“. Но на мен ми допадна. Чувствах се като в квартирата, в която живеех, докато учех в колежа. Усетих се изпълнена с надежди и искреност, все едно започвам всичко отначало.

— Не се съмнявам, че вече ти е направило впечатление, че тук обзавеждането е оригинално, изцяло от ИКЕА — заговори Том.

Сетне се зае да прелиства „Ню Йорк Таймс“, докато аз се озъртах на всички посоки.

— Помниш ли — попита ме, — че навремето четях само спортните страници? А сега чета…

Изведнъж млъкна насред изречението. Сякаш се вкамени.

— Какво? Какво има? — попитах разтревожена и се приближих, за да надзърна във вестника.

Почти най-горе на страницата бе поместена снимка, направена на някакъв тротоар в Бед-Стю. Бяха оставени запалени свещи около един импровизиран параклис, като протест срещу поредното улично убийство.

Под фотографията бе отпечатан репортаж със заглавие: „Враждата между хип-хоп групите взе още една жертва“.

Името на жертвата бе изписано още на първия ред, сякаш нарочно, за да ни стресне: Мани Родригес.

54.Том

Много скоро, от горчив опит, усвоих прастарата истина: нещастието никога не идва само. Но се надявах, че двама адвокати без никакви шансове за успех все пак е по-добре, отколкото един.

Кейт и аз стигнахме до двора на гимназията в Ийст Хамптън точно когато от ноемврийското слънце на унилото небе бе останала само смътна виолетова диря. Паркирахме зад гимназията, като всячески се постарахме да не обръщаме внимание на спомените, които пазехме от същото това място, където бяхме седели един до друг, само че двадесет години преди днешния ден.

— Всичко е отново като deja vu — промърморих най-после и моментално съжалих.

— Още продължаваш да цитираш Йоги22 — отбеляза Кейт.

— Само когато е уместно.

От задните врати наизлязоха учениците — всичките безумно млади. Веднага се завтекоха към автомобилите и джиповете, чакащи ги на паркинга.

— Къде е нашето момиче? — попита Кейт.

— Не знам. Какъвто ни е късметът, ще се окаже, че отсъства заради грипа.

По-скоро, каквито сме си кутсузлии, ще е дошла още в седем сутринта.

Чак към шест и половина, когато отвън бяха останали само две коли, сестрата на Ерик се появи на вратата и пристъпи в студа навън. Също като брат си, Лиза Фейфър бе слаба и грациозна. Очевидно бе звездата в отбора на училището по лакрос23. Личеше си по лекотата, с която пое към паркинга.

Щом метна чантата върху покрива на стария си джип и отключи вратата, Кейт и аз излязохме от нашия автомобил.

— Не бива да си губим времето, като само скърбим за Мани Родригес — ядоса се Кейт тази сутрин, когато се появи в нашия офис. Тя вече бе изчела бележките ми от разговорите ни с Данте и бе преценила, че си заслужава да започнем разследване в няколко насоки.

— Не е наша работа да издирваме кой всъщност е убил Фейфър, Уалко и Рочи, както и Уокър — каза тя сега, докато наблюдавахме Лиза. — Но със сигурност ще помогне, ако успеем да насочим вниманието на съдебните заседатели към някаква друга следа. Определено трябва да открием още нещо за миналото на убитите.

— Искаш да кажеш, да започнем да ровим из кирливите им ризи ли? — намръщих се аз.

— Щом държиш така да го формулираш — примирено въздъхна тя, — нямам нищо против. Фейфър, Уалко и Рочи бяха и мои приятели. Но сега трябва да спасим Данте. Затова ще ровим, и то безмилостно, за да надушим нещо, което може да се окаже от полза. Щом се налага, ще си позволим дори да подразним някого.

— Някои хора вече доста са раздразнени — напомних й аз.

— Не ми пука! — махна с ръка Кейт.

Знаех, че тя имаше право, пък и ми допадаше идеята й да предприемем безмилостни действия. В този момент Лиза Фейфър се обърна и видя, че се приближаваме към нея. Изгледа ни като че сме двойка улични джебчии.

— Здравей, Лиза — поздрави я Кейт, полагайки усилия гласът й да звучи естествено. — Може ли да поговорим за минута?

— За какво? — изгледа ни подозрително момичето.

— За Ерик — обясни Кейт. — Знаеш, че защитаваме Данте Хейливил в съда.

— Как можа да се забъркаш в това? — разгневи се Лизи. — Навремето нали си държала Ерик в скута си, когато е бил бебе? А сега ще защитаваш убиеца му!

— Ако вярвахме, че Данте може да има нещо общо с убийството на брат ти, на Рочи и Уалко, сега нямаше да се занимаваме със защитата му.

— Глупости! — отряза я момичето.

— Ако пък ти знаеш за нещо опасно, в което Ерик се е замесил, най-добре ще е да ни го кажеш — намесих се аз. — Защото ако не го сториш, само ще помогнеш на истинския убиец да се отърве безнаказан.

— Точно това правите вие двамата! — сопна се Лиза и се намъкна в джипа си. И тъй рязко потегли от паркинга, че ако не бяхме отскочили назад, като нищо щеше да ни прегази.

— Не ми пука — отбелязах.

— Много добре — кимна Кейт. — Бързо схващаш.

55.Том

Да се рови човек в кирливите ризи на своите стари приятели в градче като Манток, се оказа неблагодарна работа.

Бащата на Уалко затръшна вратата пред лицата ни. Докато братът на Рочи веднага грабна двуцевката си, насочи я срещу мен и ни даде само тридесет секунди да напуснем къщата му. А пък майката на Фейфър — иначе толкова мила жена, която доброволно дежуреше по три пъти седмично в обществената библиотека в Манток — сега ни посрещна с такъв порой от проклятия и ругатни, че можеше да спечели възхищението на най-разпасаните съкилийници на Данте от Ривърхед.

С обиди, недоверие и омраза ни посрещнаха и онези, които от много години бяха приятели или колеги с Фейфър, Уалко и Рочи. Дори и бившите им приятелки, зарязани някога от тях с разбити сърца, се бяха превърнали в яростни защитнички на паметта им.

Данте смяташе, че ще му е от полза, ако бъде защитаван от местни адвокати, но сега това се оказа ужасна пречка. Местните жители възприеха прекалено лично решението ни да го представляваме като юристи. Достатъчно бе само да видят, че Кейт или аз се задаваме по улицата, за да ни изгледат враждебно и да затръшнат вратите под носа ни.

Презрението им за мен се оказа по-мъчително, отколкото за Кейт. Тя от години не живееше тук, а стажът й при „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“ бе спомогнал да се научи да понася какви ли не враждебни реакции.

Но след като в течение на седмици не постигнахме никакъв напредък, моят възтесен и овехтял мансарден офис скоро изгуби очарованието си в нейните очи. За това допринесе и непоносимо шумното скърцане на дървените стъпала към кабинета на нашия съсед от съседната врата — масажист или хиропрактик24, както той предпочиташе да се рекламира. От друга страна, на мен присъствието на Кейт ми действаше ободряващо, вдъхваше ми увереност. Някак си ми помагаше да изглежда по-реална цялата работа, с която се бяхме заели.

Веднъж, когато поредният посетител се довлече за масаж при съседа ни, Кейт не издържа и ядосано се развика:

— Това е все едно да работиш в къща, обитавана от духове!

— Ще отида да ти донеса едно кафе — успокоих я аз.

Тъй като трябваше да вървя поне половин час до най-близкото кафене, където нямаше вероятност собствениците да се опитат да ни отровят, предпочетох да домъкна от къщи старата си кафеварка. Но дори и отдавна доказалата се комбинация от кофеин и отчаяние не ни помогна да постигнем напредък.

— Нуждаем се от някой външен човек — заключи накрая Кейт. — Някой, който да е израснал тук, но да не е толкова привързан към града.

— Искаш да кажеш някой трети, освен нас двамата?

— Някой, който да поиска да разговаря с нас, Том. Хайде, размърдай си мозъка. Кой ще е нашето Дълбоко гърло25?

Замислих се над предложението й.

— Какво ще кажеш за Шон? — предложих й след дълго колебание.

— Той беше приятел и с тримата убити младежи. Освен това е спасител на плажа. Мисля, че в никакъв случай не е мразен от местните — прецени Кейт.

— Да, той не е отритнат от обществото като нас. Тукашните хора са свикнали да споделят с Шон. Би могъл да е чул нещо.

— Смяташ ли, че ще е по-добре да поговориш с него насаме? — попита Кейт.

Поклатих глава.

— Всъщност според мен ти имаш по-добри шансове да успееш, защото аз съм негов чичо. Освен това той си пада по теб.

Лицето на Кейт се стегна.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не знам. Пък и защо да не си пада?

56.Кейт

Музиката бе пусната толкова силно, че сигурно кънтеше из целия Лонг Айланд. Шон, племенникът на Том, както всеки ден след опразването на шезлонгите по плажа, се трудеше допълнително в един от малкото магазини, все още работещи в Ийст Хамптън. Не ми стана ясно обаче защо трябваше да бъде отворен толкова до късно.

В девет вечерта в тесния, но ярко осветен магазин се виждаха само двама мъже. Единият бе Шон, облегнат на тезгяха до касовия апарат, а в другия край на помещението самотен клиент преглеждаше изложените стотици дискове по щандовете. Шон бе приятен на вид младеж с дълга руса коса. Всъщност той повече приличаше на чичо си Том, отколкото на баща си Джеф.

Огледах се наоколо. За музиката винаги имаше запазено място в сърцето ми. Преди откриването на големия търговски център в Бриджхамптън този магазин тук бе единственото място в радиус от петдесет километра, където се продаваха дискове с музика. Стените му бяха облепени с плакати на Джими Хендрикс, Боб Дилън и Джон Ленън. Персоналът, съставен без изключения от ревностни почитатели на добрата музика, принуждаваше клиентите да прекрачват прага с благоговение, като че ли влизат в църковен храм.

Шон ме посрещна с усмивка. След което побърза да постави в плейъра един компактдиск с музиката на някаква непозната за мен рок банда.

Другият клиент бе някакъв висок и мършав мъж, с очила с телени рамки. И той като мен се озърташе на всички посоки. Явно нищо не се бе променило, откакто бях напуснала Ийст Хамптън. Клиентът имаше вид на прехвърлил петдесетте, но се носеше раздърпано като осемнадесетгодишен хлапак. Беше решил да търси името на някакъв състав или певец от края на азбуката, затова аз започнах от другия край, от Ей Си/Ди Си към Клеш и Флийтуд Мак26.

Когато купувачът най-после излезе, аз взех един екземпляр на преиздадения наскоро албум „Румърс“27 на Флийтуд Мак и го отнесох на касата.

— Явно предпочиташ класиката? — промърмори Шон.

— Одобряваш ли избора ми? Мислех, че ще ти се стори твърде превзета.

— Какви ги говориш, Кейт? Тъкмо тях бях пуснал преди малко. И аз, и кривогледата ми котка не можем да им се нарадваме.

— А и заглавието на този албум — „Румърс“ — е подходящо подбрано — отбелязах аз.

— Не те разбирам.

— Сигурно си чул и други слухове?

Шон като че ли остана леко разочарован. Но не бях сигурна дали се дължеше на подхванатата тема или на опита ми да се пошегувам.

— За това ли си дошла тук? — помръкна той.

— Да, Шон — признах.

— Значи искаш да се сдобиеш с информация за Фейфър, Уалко и Рочи?

— Или пък с поне един факт, който може да обясни защо някой е поискал да ги убие.

— Дори и да знаех нещо, не съм сигурен дали трябва да го споделям с теб.

— Защото са ти казали да не го правиш ли?

Шон ме изгледа така, сякаш му бях нанесла кръвна обида.

— Не ми пука кой какво говори. Но тези пичове бяха мои приятели, а сега ги няма, за да се защитават от хорските клюки.

— Ние само се опитваме да разберем кой ги е убил, Шон. Мисля, че и ти искаш да узнаеш истината.

— Спести ми лекцията си, Кейт — хладно отсече Шон. Но още в следващия миг на лицето му разцъфтя една от онези великолепни усмивки, с които мъжете от рода Дънлеви основателно се гордееха. — И така, ще купиш ли този диск, или само ще си губиш времето?

Платих диска и излязох на улицата. Отдалечих се до една близка пейка в тъмното, за да махна целофанената опаковка. Вдишвах хладния, изпълнен с много аромати въздух. Ийст Хамптън е едно от най-красивите градчета, които можете да си представите. Само хората са тези, които понякога го загрозяват.

До пейката имаше пощенска кутия. Забелязах, че далеч не съм първият клиент на музикалния магазин, който се е спирал тук на излизане. Синята пощенска кутия бе облепена със стотина тесни лентички със заглавията на дисковете с музика, отлепени от опаковките им, така че сега и етикетът на „Румърс“ стана част от тази колекция от графити.

Щом седнах зад волана, пуснах диска, за да го прослушам, докато се прибирах при Маклин. Парчетата в „Румърс“ се оказаха още по-добри, отколкото ги помнех.

Когато най-после се прибрах, Мак кротко похъркваше на дивана във всекидневната. Звънът на мобилния ми телефон въобще не го събуди.

Беше Шон и шепнеше:

— Знаеш ли, аз всъщност подочух нещичко, Кейт. И то от хора, на които имам доверие. Цялата работа е в това, че през последните няколко седмици Фейфър, Уалко и Рочи започнаха яко да си падат по дрогата. То през това лято и без това всички тук се побъркаха по крека28, особено по плажа под Крайбрежния път. Нищо чудно тримата да са се забъркали в някаква игричка. А след като веднъж захапеш тази въдица, само един уикенд може да струва до стотина долара. Това е всичкото, което чух. Хареса ли ти дискът?

— Чудесен е. Благодаря. За всичко, Шон — тихо отвърнах аз.

Оставих слушалката и се обърнах, за да погледна моя спящ домакин. Добре че Мак още не се бе размърдал. Издърпах одеялото до брадичката му и се качих на горния етаж. И така, какво излиза? Убитите момчета са си падали по дрогата, по-точно по крека.

Питах се само дали е вярно.

57.Том

Изглежда, че точно обаждането на племенника ми Шон сложи край на обезсърчителния застой в нашето разследване. Още през следващия следобед осемнадесетгодишният Джарвис Малоуни изкачи скърцащите дървени стъпала към нашия офис. Той бе първият посетител от цяла седмица насам. Кучето Уинго го посрещна с такъв възторг, че едва не го повали на пода.

— Зная нещо, което… знам ли, може и никаква работа да не ви свърши… — заговори объркано той. — Но моят шеф ми рече да ви го съобщя.

Всяко лято Ийст Хамптън се препълваше с поток от туристи, безцелно шляещи се по цял ден, обсаждани от цяла армия тийнейджъри, сезонно работещи към общинските служби. Облечени в кафяви панталони и бели ризи, тези момчета и момичета дежуреха по главната улица, помагайки на туристите да се настанят в квартирите. Упътваха ги, но при необходимост издаваха актове за неправилно паркиране и късаха квитанции за какви ли не нарушения, така че снасяха доста пари в хазната на града. Джарвис бе гимназист от горните класове. Макар и с леко глуповат вид, той бе успял да се отличи във футболния отбор на училището, а през миналото лято се присъедини към пехотата от доброволни сътрудници на общината. След като най-после успяхме да го изтръгнем от ласките на Уинго, той сподели какво го водеше при нас.

— Към девет вечерта в онази събота, когато Фейфър, Уалко и Рочи бяха убити, аз съставих акт за неправилно паркиране на една кола на плажа Джордика. Всъщност става дума не за един, а за два акта. Първият бе за невалиден пропуск за паркиране край плажа, останал незаверен още от 2003 година. А вторият бе за липса на стикер на колата. Единствената причина, поради която тази случка не излиза от главата ми, е, че автомобилът беше страхотен! Светлокафяво, чисто ново „Девет-Единадесет“29, само на хиляда и сто километра. — Джарвис млъкна, колкото да се увери дали ме е заинтригувал. — А на следващия ден — продължи той — излязох рано, за да се порадвам на прохладния утринен бриз заедно с едно приятелче, което тогава поемаше първата смяна. С него си съперничехме кой ще продупчи квитанцията на някой по-готин автомобил и аз му се похвалих, че съм попаднал на онова порше. Ама той ми рече, че също успял да го спипа, при това на същото място, рано същата сутрин. Това означаваше, че колата е останала през цялата нощ там, където бяха намерени телата на убитите. Както вече ви рекох, туй може и нищо да не значи, ама шефът ми заръча да се отбия при вас и да ви го съобщя.

Малко след като Джарвис си тръгна, аз подкарах колата към полицейския участък. Като незначително нарушение това можеше да бъде проследено само по два начина. Полицейският патрул от Хамптън следеше движението по пътищата между Саутхамптън и Манток, но местната полиция отговаряше за всички произшествия в самото селище. И както можеше да се очаква, полицаите от двете служби никак не се обичаха.

Мики Портър, шефът на местния полицейски участък, бе стар мой приятел. Но за разлика от ченгетата в Хамптън, които се взимаха прекалено на сериозно, високият момък с червеникави мустаци не претендираше за екшън герой. Освен това нямаше нищо против Кейт и аз да защитаваме Данте пред съда.

Както навсякъде в страната, след 11 септември 2001 г. и нашият полицейски участък се сдоби с нов, мощен компютър за петдесет хиляди долара, доставен от Агенцията за националната сигурност. С негова помощ само след тридесет секунди Мики прочете от екрана данните за регистрацията на автомобила — нюйоркски номер, IZD235, издаден на името на моето приятелче от плажа Морт Семел. Неговият адрес в Манхатън бе Парк авеню 850.

Бинго.

Е, не съвсем…

— Въпреки че автомобилът е регистриран на името на Семел — заяви Портър, — аз съм напълно сигурен, че го кара само дъщеря му Тереза. — Прочете по-надолу по екрана и добави: — Ето, Тереза Семел, осемнадесетгодишна. Една седмица през август тя бе тук, като получи три акта за нарушения. Два от тях бяха за превишена скорост.

— Е, какво може да се очаква, когато се даде автомобил за сто хиляди долара на една осемнадесетгодишна хлапачка?

— Тук, на Крайбрежния път, нейното порше винаги предизвиква фурор — обясни Портър. — Опитите на родителите й да я ограничат бяха безполезни. Обаче Тереза наистина не е като другите тийнейджърки.

— Тя май беше модел — досетих се. — И излизаше с някакъв музикант от Гънс енд Роузис?

— Да, със Стоун Темпъл Пайлътс, но тази история май приключи наскоро. Красиво момиче. Беше само на четиринадесет години, когато поместиха снимката й на корицата на „Вог“. Сетне изигра ролите на отявлени млади наркоманки в един-два филма, посветени на живота на тийнейджърите. Само че оттогава на няколко пъти е посещавала клиника за рехабилитация.

— Сигурно й е дошло до гуша да бъде хем богата, хем красива — подхвърлих иронично.

— Не зная. Аз съм само красив — усмихна се Портър.

— Тогава е по-добре да ми се довериш. Налага се да се срещна с това момиче. Не зная поради каква причина, но тя е присъствала на мястото на убийствата.

58.Том

В най-скоро време трябваше да си поговоря с Тереза. И то преди самата тя да си бе навлякла някаква беля или друг да й стори тази услуга. Ала съвсем не очаквах Мики да ми позвъни още преди да бях изминал половината от обратния път към Манток.

— Имаш късмет. Том. Тереза Семел току-що се появи в града, след като я изписали за пореден път от клиниката „Бети Форд“. Побързай, може би ще я завариш, докато още е чиста. От това, което подочух, напоследък решила да замени страстта си към хероина с фитнес. Та затова по цял ден ще виси в Центъра за рехабилитация.

— Не се казва страстта, Мики, а зависимостта.

— Да, Том, знам. Само ти напомням, че това момиче пръска по хиляда долара на ден, за да се изчисти като Пилат Понтийски.

След четвърт час паркирах колата пред входа на Центъра за рехабилитация и се спрях, за да наблюдавам Тереза през овалния прозорец от зелено стъкло.

Върху дюшеците на пода бяха налягали пет жени, предани привърженички на програмата за здравословно възстановяване. Доколкото можех да преценя, всичките изглеждаха в чудесна форма, но нито една не можеше да съперничи на Тереза Семел по усърдието, с което се самовглъбяваше в трудните физически и дихателни упражнения.

Докато я гледах как се потеше, ме обзе съжаление, че си бях позволил да се шегувам с нея. Вместо да вехне от самосъжаление у дома, тя буквално се стремеше да повали на тепиха вкопчилите се в нея демони.

Дойде деликатният момент за съобщаване на клиентите, че времето на сеанса им е изтекло. Инструкторът избра да приключи с очистващо вдишване и издишване, след което не забрави да поздрави жените за проявеното от тях старание.

Всички, освен Тереза се изправиха, отидоха до пейките, взеха дрехите си и напуснаха залата.

Само момичето остана да лежи на своя дюшек, може би ужасено от мисълта, че отново ще трябва сама да се оправя със себе си. Така че наистина ми се стори облекчена, когато се приближих и се представих.

— Сигурен съм, че сте чули за престъплението на плажа през това лято — казах. — Аз съм съдебен защитник на младежа, обвиняван в убийствата.

— Говорите за Данте Хейливил, нали? — попита Тереза. — Той не го е направил.

— Откъде знаете това? — наострих уши аз.

— Просто го знам — отвърна девойката, сякаш отговорът бе изплувал в красивата й глава съвсем случайно.

— Сега съм тук, защото вашият автомобил е бил паркиран наблизо на плажа през онази нощ.

— Тогава едва не умрях — призна ми Тереза. — Или може би в онази нощ се спасих. До смрачаване ми беше толкова хубаво, но по-късно се вкиснах и се надрусах. Преди това се бях срещнала с моя човек на паркинга. После се върнах на плажа и се завих с едно одеяло. Спала съм там през цялата нощ…

— А нещо видяхте ли? Чухте ли? — погледнах я настойчиво.

— Не — отсече тя. — Там е цялата работа, нали? На следващата сутрин си признах за всичко на татенцето, а след дванадесет часа вече бях в рехабилитационния център.

— И от кого купувахте наркотика?

— Сякаш тук има някакъв избор — насмешливо промърмори Тереза.

Не ми се искаше да изглеждам прекалено неосведомен, но се налагаше да попитам:

— Какво искате да кажете с това?

— Тук, на Крайбрежния път, има само един човек, от когото можете да се снабдите с дрога. И така е било, откакто се помня — промълви момчето.

— А той има ли си име?

— По-скоро прякор. Локо. Или Лудия.

59.Кейт

Излетяхме от летището за хеликоптери в Ийст Хамптън. Пет минути по-късно мъжът от съседната седалка погледна надолу към оживения трафик, насочен на запад по шосе 27. На лицето му блесна ослепителна усмивка.

— Много обичам да се прибирам у дома с хеликоптер. Само час след като съм се излежавал на плажа, се озовавам в апартамента си на Пето авеню и дори вече отпивам от мартинито. Това се казва приятен уикенд.

— А и не се потиш и бъхтиш като онези нещастници там долу в колите… — допълних аз.

— Гледката също е чудесна — отново се усмихна мъжът.

Изглеждаше малко над четиридесетте, със силен загар, слаб, облечен в типичната за богатите „униформа“ за пътуване — добре изгладени джинси, широка дънкова риза, кашмирен блейзър. На китката му блестеше платинен „Патек Филип“, бе нахлузил на босо италиански мокасини.

— Само петнадесетина секунди ви бяха достатъчни, за да ме разберете. Докато на повечето хора им е нужен цял час. — Той протегна ръка и се представи: — Роберто Нуньес. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

— Казвам се Кейт. Радвам се, че пътуваме заедно, Роберто.

Всъщност вече знаех името му, както и това, че притежаваше малка инвестиционна компания в Южна Америка и че е съсед на Морт Семел в Хамптън. След като Том се сби с бодигардовете на Семел, ние своевременно стигнахме до извода, че няма да е лесно да се общува с типове като тях. Затова аз се обадих на Еди Юркевич, брат на една моя колежка от юридическия факултет. Като пилот на хеликоптер Еди наскоро се бе завърнал от полетите за аварийни транспортни доставки между Багдад и Фалуджа, за да се заеме с далеч по-безопасна и по-доходна дейност — превозваше с хеликоптера си милиардерите между Манхатън и Хамптън.

Миналата седмица му изпратих имейл със списъка на богаташите, притежаващи имоти покрай Крайбрежния път. Помолих го да ме настани в хеликоптера си до един от тях. Четиридесет и пет минутното пътуване ми костваше три хиляди и петстотин долара. Днес следобед той ми позвъни, за да ми съобщи да се явя на южната площадка на летището в шест и петдесет и пет. И ме предупреди да не идвам нито минута по-рано, ако не искам да ми издуха шапката.

През следващите десетина минути Роберто напразно се стараеше да ме впечатли, разказвайки, че притежавал половин дузина къщи и още толкова ламборгини и майбаси. Не пропусна нехайно да добави, че бил президент на „неголяма бизнес империя“, но от ден на ден в него все повече се засилвало желанието да заживее „по-скромен, но по-истински живот“.

Монологът му бе като добре премерена пиар кампания и когато най-после млъкна, Роберто ме дари със стеснителна усмивка:

— Сега е твой ред, Кейт. С какво се занимаваш? — мина на „ти“ спътникът ми.

— Господи, този въпрос е толкова притеснителен. Мисля, че само се опитвам да разнообразя живота си. Или по-скоро се опитвам да помагам на другите и те да се порадват на живота. Ръководя две фондации, като едната от тях подпомага децата да се справят с предучилищната подготовка. А другата организира летни лагери за хлапета от всичките рискови групи.

— Значи се занимаваш само с добри дела. Колко впечатляващо.

— Поне от време на време — скромно изрекох аз.

— А какво правиш, когато слънцето залезе? Впрочем много ми харесва как умееш да се обличаш.

Бях си купила една черна рокля от „Лакост“, с три размера по-тясна, защото след като приключих разговора с Еди, ми остана достатъчно време, за да притичам до търговския център в Бриджхамптън.

— Ами опасявам се, че се посвещавам на обичайните човешки пороци. Не могат ли да измислят някакви по-нови? — усмихнах се закачливо.

— Алтруистична и неприлична. Звучи перфектно! — възкликна Роберто.

— Като заговорихме за перфекционизъм, знаеш ли някой филантроп, който би могъл да ми пусне малко екстази? — неочаквано го попитах аз.

За част от секундата мъжът присви устни и си помислих, че няма да ми каже нищо. Но нали, дяволите да го вземат, иска да се пише за мой сърдечен приятел?

— Мисля, че тази работа може да ти я уреди същият човек, който доставя всичко, от което се нуждаеш в тази насока. Говоря за извънредно скъпия Локо. Изненадан съм, че още не си се включила като негова клиентка. От това, което съм подочул, той притежава добре уреден монопол и е твърдо решен никому да не отстъпва територията си. Оттам идва прякорът му. Но в негов плюс е това, че е адски дискретен и надежден, пък и плаща щедро на местните полицаи, за да не му създават затруднения.

— Звучи доста впечатляващо. Срещал ли си се с него?

— Не. И възнамерявам да се придържам към тази схема. Но ако ми дадеш телефонния си номер, ще гледам да ти уредя нещо за следващия уикенд.

Под нас магистралата от Лонг Айланд се скри в тунела Мидтаун, а след секунда в далечината изскочиха небостъргачите на долен Манхатън.

— А защо ти не ми дадеш твоя? — предложих му аз. — Ще ти звънна в събота следобед.

Само минута ни отне да прекосим Манхатън по ширината му, след което хеликоптерът се спусна над тясната бетонна площадка между Хъдсън и магистралата към Уест Сайд.

— Ще те очаквам с нетърпение — отвърна Роберто и ми подаде визитната си картичка.

На нея бе изписано само: „Роберто Нуньес, човек“. Мили боже!

— Междувременно има ли някакъв шанс да те убедя да се присъединиш към мен за едно мартини? — предложи мъжът. — Моят иконом го прави отлично.

— Нека да не е тази вечер.

— Не обичаш ли мартини?

— Обожавам го.

— Тогава какво?

Погледнах го в очите:

— Може да съм декадентски настроена и да се занимавам с добри дела, Роберто, но не съм лесна.

Той се засмя. Аз съм толкова готино момиче — когато пожелая.

60.Том

Горе-долу по същото време, когато Кейт отпътува с хеликоптера за Манхатън, аз се настаних на тясната седалка в скромната зала в Амагенсет, вмирисана на тебешир и вкиснато мляко.

Също като Кейт имах роля, която се налагаше да изиграя. Но ако трябва да бъда честен, не бях сигурен докъде можех да се разпростирам.

Докато се адаптирах към условията на сцената, на която щях да играя, вътре влязоха още хора, повечето от тях възрастни, понесли със себе си малки столчета. Колкото и да бяха богати, никой от тях не се държеше надменно. Ръководителят на групата „Анонимни алкохолици“ затвори вратата след последния и ми даде знак с ръка. Станах, отидох до стената и се изкашлях.

— Казвам се Джон Смит — започнах. — И съм алкохолик.

Тълпата забъбри одобрително, разпознала в мен един от своите. Бяха решени да ме подкрепят, за да разкажа докрай семейната си драма.

— Моят баща ми даде първата чаша бира, когато бях на единадесет — продължих с лекота, понеже по една случайност това бе самата истина. — На следващата вечер излязох с приятели и славно се напих. — И за това не излъгах, но от тук нататък трябваше да разчитам единствено на въображението си. — Чувствах се толкова добре, че прекарах следващите двадесет години в опити да пресъздам онова превъзходно усещане, което тогава ме изпълни. Това, разбира се, никога не се повтори, но както сами се досещате, не ми попречи да продължавам с опитите.

Последваха окуражителни кимвания, които означаваха, че може би действително принадлежа към тях, тоест — че едва ли мога да послужа като пример за трезвеник. Но се опитах да не мисля за това, а само да се съсредоточа в моята изповед:

— Преди шест години жена ми се изнесе, а аз се озовах в болницата. Тогава именно за пръв път отидох на сбирка като тази и, слава богу, сетне ми бе по-лесно да се въздържам от чашката. Но по-късно моят живот и най-вече работата ми започнаха да стават все по-стресиращи.

Допусках, че някои от събралите се могат да познават работата, която посочих, но Амагенсет е свят, различен от Манток, пък и аз лично не познавах нито един от тях.

— През последните две седмици се почувствах склонен отново да рухна в бездната, затова сега съм тук, пред вас — продължих. Това също не беше кой знае колко далеч от истината. — Трудно ми е да си го призная, но се нуждая от малко помощ.

До края на сбирката аз вече разполагах с неколцина нови приятели, дори част от тях останаха да се мотая с мен на паркинга. Не искаха да ме оставят тук сам и безпомощен. И така, облегнати на своите биймъри и мерцедеси, те се заеха да ми разказват своите преживелици, достигащи чак до спомените от казармата. Мъжете цял живот си остават момчета и е невъзможно да не се надпреварват в хвалбите си.

Един от тях например ми описа как го ескортирали двама полицаи от родилния дом на сутринта, когато се родил първият му син. Друг пък успя да го надмине с описанието си как се напил до безсъзнание след смъртта на своя старец. Действително започнах да се усещам донякъде излекуван.

— А твоята любима отрова каква е? — попита ме холивудски продуцент с посивяла брада, притежател на един от онези скъпи, прекрасни домове покрай Крайбрежния път.

Признавам, че ме спипа неподготвен.

— Искаш да ти я кажа по-конкретно? — попитах аз, докато трескаво се мъчех да измисля нещо по-правдоподобно.

— Да, именно по-конкретно — натъртено повтори той и предизвика залп от бурен смях сред събеседниците ни.

— Ами падам си по белите, а не по чернокожите. А руснаците все пак са от бялата раса, нали не греша? — набързо импровизирах аз. — Зная, че звучи смешно, но на мен хич не ми е до смях. Стигал съм до две бутилки водка на нощ. А ти? Какво ще кажеш за себе си?

— Харчех по три хиляди долара на седмица и един от проблемите ми е, че можех да си го позволя.

— От Локо ли се снабдяваше? — попитах аз, но тутакси усетих, че съм прекрачил една невидима черта.

Внезапно всички наоколо притихнаха. Продуцентът ме фиксира с втренчен поглед. Моментално се присвих и измънках приглушено:

— Попитах, защото и аз се снабдявах само от този налудничав шибаняк.

— О, така ли? — Продуцентът се наведе доверително към мен, подпрян на капака на черния си рейндж роувър. — Тогава си попаднал на точния адрес. Но какъв си по-точно: алки или джънки30?

— Джънки — признах си, свел поглед към бетона. — Не ви познавам, момчета, затова си съчиних тези глупости за пиенето.

— Ела тук — подкани ме той.

Казах си, че съм загубен, ако му хрумне да провери ръцете ми за следи от инжекции, но нямах друг избор.

Пристъпих плахо към джипа му, а той отново се втренчи в очите ми. Стори ми се, че ме гледа цяла вечност. После се отдръпна от колата си, сграбчи ме за раменете и завря сивата си брада в лицето ми.

— Хлапе — рече, — щом аз можах да го превъзмогна, и ти ще се справиш. И повече да не си се приближил до онзи шибан Локо. От това, което съм чул, излиза, че е един от онези, дето са пречукали момчетата на плажа през лятото.

61.Том

На следващата сутрин двамата с Кейт разпръснахме навред бележките си из офиса, така както рибарите разпъват своите мрежи на кея в Манток. След цял месец ровене — отчасти открито, отчасти безсрамно задкулисно — успяхме донякъде да се справим. Вече разполагахме с половин дузина обнадеждаващи следи. Според Кейт всяка нова брънка от веригата ще ни облекчава все повече в усилията ни да убедим съдебните заседатели да се усъмнят в представената от обвинението версия за случилото се в онази фатална нощ.

— За съда всичко това е повлияно от страха, който бунтарски настроените млади чернокожи вдъхват на бялото население — обясни ми Кейт. — Е, ще се наложи да разчупим този стереотип. Ако всичко, с което разполагаме досега, е вярно, то излиза, че няколко седмици преди да загинат, тези младежи са се забъркали в нещо много опасно. При това не са се насочили към кокаин или екстази или друг синтетичен наркотик на хапчета, а към крека, най-черната дрога, характерна за негърските гета. А после се появява и този мистериозен наркодилър Локо.

— Какво ще правим сега? — попитах я аз.

— Ще се опитаме да потвърдим стойността на всичко, което сме надушили, като валиден за съда доказателствен материал. Ще търсим още. Ще издирим и Локо. Но междувременно ще споделим това, с което разполагаме.

— Да го споделим ли? — учудих се аз.

Кейт измъкна от спортния си сак една бяла кутия за обувки и я постави върху масата. Със същата тържествена церемониалност, с която един самурай би извадил меча си от ножницата, тя измъкна от кутията един старомоден ролодекс.

— Тук, в този комплект от визитни картички, се съхраняват телефонните номера на всички топрепортери и издатели в Ню Йорк — обясни ми тя. — Това е най-ценното, което успях да отмъкна със себе си при раздялата ми с „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“.

През останалата част от деня Кейт се посвети на разговори по телефона. Представяше историята на Данте пред един или друг вестникарски издател, като започваше с убийствата и ареста му, описвайки обкръжението му и надвисналата над него смъртна присъда.

— Всичко има в този случай — убеждаваше тя Ейми Бъроус от „Венити Феър“, а после повтори същото и на Грейдън Картър. — Има знаменитости, гангстери, милиардери. Има расови конфликти, класово неравенство, както и бъдеща звезда от Ен Би Ей, заплашена сега от смъртно наказание. И всичко това се е случило в Хамптън.

Всъщност историята наистина беше гореща. Следобед вече преговаряхме с дузина от водещите списания за ексклузивни репортажи, посветени както на Данте Хейливил, така и на нас двамата.

— Пуснахме вълка в кошарата — отбеляза Кейт, след като приключи с последното обаждане, прибирайки своя ролодекс. — Сега Бог да ни е на помощ.