Крайбрежен път

62.Рейборн

Когато трябва да се справя с някоя главоблъсканица, аз — за разлика от Тони Сопрано от онзи гангстерски сериал — не се втурвам през глава към кабинета на психоаналитика си. Вместо това предпочитам да се поразходя из Форт Грийн Парк и да седна на пейката край каменната маса срещу един непроницаем Метусалем, запален по шахмата приятел, чието име всъщност е Изикиъл Уитакър. Стократно го предпочитам пред какъвто и да било разговор. Още повече че двамата с него сме на открито, а не сврени в някаква сенчеста стая, особено в неделен следобед като днешния, когато още можем да се радваме на циганското лято. Приятно шумолят последните кафяви листа, все още необрулени от клоните в този парк в Бруклин.

— Ти си на ход — нетърпеливо ме подкани Зеке веднага щом се отпуснах на каменната пейка. И за него времето е пари, както и за психиатрите.

Зеке има лице, като че ли издялано от дърво, и дълги, грациозни пръсти. Моят приятел беше емигрант, преселил се тук сравнително наскоро. Отначало се изхранваше, като береше плодовете в овощните градини, та затова и сега винаги предпочита да се срещаме някъде на открито. Така че трябваше да се съобразявам с неговите предпочитания и да наглася работите си тъй, че да ми остане време за срещите ми със Зеке на чист въздух.

Но след десетина минути, в разгара на играта, когато буквално изпод вечно навирения му нос успях да задигна единия от двата му топа, не се стърпях и ликуващо възкликнах:

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре днес, братко? Може би нещо не си във форма, а? Да не би да си простинал или някакъв грип те е налегнал? Ами ако най-после те е пипнал Алцхаймерът?

Трябваше да си държа устата затворена, защото само това можеше да ми помогне да забравя за миг разположението на фигурите върху шахматната дъска и да си припомня фотографиите върху дъската с неразрешените случаи в нашия полицейски участък. И вместо да се съсредоточа върху това как да укрепя позицията си на шахматната дъска, за да науча този дърт козел на смирение и уважение към моите способности като шахматист — урок, който той отдавна си просеше — аз се увлякох в размисли относно Мани Родригес. От седмици насам неразкритото убийство на Родригес ме измъчваше, макар и това мое притеснение да си оставаше необяснимо дори за мен. Всеки път, щом прекрачвах прага на участъка, името му, изписано с едри букви най-горе на дъската, бодеше очите ми.

Естествено, че нито за секунда не повярвах на историята, която ни поднесоха във вестниците за някаква вражда между „Глок31 Инкорпорейтед“ и „Колд Граунд Инкорпорейтед“. Работата е там, че рапърите са прекалено горещи глави, за да успеят да замислят, организират и осъществят едно добре прикрито престъпление. Убиецът не бе оставил никакви следи след себе си. А самият Родригес, който често е бил принуждаван да търчи през глава в дъжда, за да достави пакетите с дисковете, ми изглеждаше прекалено нископоставен в цялата йерархия, за да се превърне в толкова важна цел за отстрелване.

Мани Родригес е бил момче за всичко, незначителна пешка, както обичаме да казваме ние, любителите на шахмата. Само че докато умувах върху всичко това, Зеке, с прецизността на ловък крадец, се пресегна и отмъкна царицата под носа ми.

— Вземи си я! И без това тази кучка никога не съм я харесвал — троснах се аз.

Сега обаче победата ми беше под въпрос, по-скоро много по-вероятно бе да загубя партията. Шахматната дъска изглеждаше като някакъв ръждясал горски капан, който в следващия миг щеше да забие стоманените си зъби в задника ми. Ако притежавах поне капка достойнство, още сега щях да вдигна бялото знаме, но нали се бях довлякъл чак дотук само за да мога да поразмишлявам за Мани Родригес на спокойствие. Защо тогава да не оставя Зеке да се порадва и да спечели някой и друг долар от мен, докато аз заработвах моите долари? И докато продължавах да се отплесвам все в тази насока, Зеке прегази моите редици досущ като Шърман през Джорджия32. Обра ми последния офицер, сетне и последния кон, а когато накрая и царят ми бе пленен, той победоносно заяви:

— Мисля, че не биваше да се безпокоиш толкова за моята кондиция, Кони.

— Е, с това вече окончателно ме успокои — мрачно отроних аз.

Играта приключи доста бързо, претърпях безмилостен разгром. Както винаги в подобни ситуации, си припомних за една латиноамериканска румба, в която се пееше: „Шах, шах, шах и накрая — мат“.

Длъжен бях да бръкна в портфейла си и да връча на Зеке честно спечелената двадесетачка. Загубата обаче не ми попречи да се почувствам тъй добре, както не ми се бе случвало от седмици насам. Защото най-после стигнах до едно заключение, което може би щеше да ми помогне да разкрия кой би могъл да е убиецът на Мани Родригес.

63.Рейборн

Винаги ми е било крайно неприятно тъкмо през уикендите да звъня на „интенданта“ Краус, затова много често съм се въздържал да му досаждам. Но сега се наложи и той, слава богу, се съгласи да дойде чак от Куинс. Когато паркирах в оградената за служебни автомобили зона пред моргата, той вече ме чакаше там, облегнат на своето волво. Като изключим димящата цигара, стърчаща от устните му, в този миг Краус изглеждаше досущ като малкия Буда.

— Благодаря ти, че дойде — рекох му аз.

— Спести си благодарностите, Кони. У дома е пълно с роднини на жена ми. Довлякоха се още от петък вечерта. Да знаеш само откога се моля да ми се обадиш за някой спешен случай.

За съжаление много скоро трябваше да заменим слънчевия паркинг с дългите коридори с бежов линолеум, където бе тихо като гробница. Насочих се право към кабинета на Краус, там той ми прочете рапорта за балистичната експертиза на куршума, убил Родригес.

Когато свърши, кимнах признателно, но веднага добавих:

— А сега искам една услуга от теб. Иди и ми донеси аналогичния рапорт по случая с Майкъл Уокър.

Уокър е онзи тийнейджър, когото преди около месец намерихме в леглото му в апартамента, намиращ се през три пресечки от мястото, където смъртта е застигнала Мани Родригес. Все си мисля, че не е изключено двете убийства да се окажат свързани в обща схема. Знаех, че между тях съществуват сходства, макар и само на пръв поглед — и двете убийства бяха извършени късно през нощта приблизително в един и същи район от града. Нещо обаче ми подсказваше, че е възможно да има още прилики.

Но когато Краус ми прочете двата листа с описанията на калибъра на куршумите, размерите на смъртоносните рани и прочее подробности, се оказа, че нищо не съвпада. Дори и заглушителите към пистолетите не бяха еднакви.

— Различна е и логиката в двете убийства — добави Краус. — Искам да кажа, че не е трудно да се разбере защо Уокър, като главен заподозрян в тройно убийство, може да си е заслужил смъртта. Но защо да премахнат един доставчик на дискове с музикални записи, който никога и на никого не е създавал проблеми? Това най-вероятно е някаква свада на местно ниво.

— Или пък двата случая са толкова различни, че тъкмо заради това трябва да подозираме наличието на връзка между тях — предложих аз.

Отново взехме рапортите и ги прочетохме още по-внимателно, сред дълбоката потискаща тишина, която може да съществува само в една морга, при това в неделя следобед.

Никой от нас не откри и най-малка следа, за която да се заловим. Накрая тишината започна да ни действа толкова зловещо, че се принудихме да излезем. Навън слънцето заливаше брега с топлите си лъчи, а животът си продължаваше както винаги досега.

64.Том

В понеделник сутринта двамата с Кейт отидохме в дрогерията на Барнс, за да прегледаме новите януарски броеве на водещите списания. Като някакви маниаци, жадуващи да узнаят последните клюки от светските рубрики, награбихме по два броя от „Венити Феър“, „Ню Йорк“ и „Нюйоркър“, след което веднага се върнахме в моята кола и оставихме по един брой на задната седалка.

Щом стигнахме до ресторанта на Сам, се настанихме край една от масите в задната стая и веднага разгърнахме лъскавите корици. Кейт посегна към „Ню Йорк“, а на мен подаде „Венити Феър“. На страница 185 Данте ме гледаше през затворническите решетки. Фотографията беше поразителна — на нея той бе показан млад, но изплашен. Не липсваха и доста фалшиво звучащи редове, съдържащи опити за прикриване на фактите.

Във всички списания лицето му бе толкова силно осветено от фотосветкавиците, че изглеждаше още по-черно. Очевидно комбинацията от расови сблъсъци в скъпи курорти като Хамптън и Ийст Хамптън се бе оказала доста печеливша в надпреварата за спечелване на интереса на читателите. Затова издателите не пропускаха възможностите да изцедят докрай благодатната тема.

Независимо от всичко беше много мило да съм насаме с Кейт. За мен поне беше почти като любовна среща. През следващия час изчетохме всичко, което ни интересуваше, след което прелистихме за всеки случай списанията още веднъж. Спирахме само за да опитаме пая с артишок и бекон или за да отпием по глътка от студената бира. Статията в „Нюйоркър“, придружена от изразителна черно-бяла снимка, на която Данте приличаше повече на танцьор или поп звезда, бе доста кратка. Но Доминик Дън във „Венити Феър“ и Пит Хамил в „Ню Йорк“ с лекота бяха изписали по няколко. И в двата материала се долавяше симпатия към Данте Хейливил. Не липсваше нито една от основните теми, на които Кейт бе наблегнала в телефонните си разговори с журналистите — от расизма до прекалено педантичния прокурор, както и за слуховете за увлечението на жертвите по наркотиците. Беше зашеметяващо да гледаш всичките тези лъскави и стилно оформени страници, пръснати по масата, макар повечето описания да се основаваха на слухове и все още недоказани предположения.

Не по-малко бе мястото, отделено на „онази дръзка двойка млади, отрасли в Манток, адвокати“, които доброволно се нагърбили с тежката участ да представляват чернокожия младеж, въпреки че бил обвинен в убийствата на техните стари приятели.

Не подозирах, че двамата с Кейт ще се окажем в центъра на толкова нашумяла вестникарска рубрика.

Дън например ни описваше като забележителна двойка. Представяше Кейт на публиката като някакво ново, червенокосо подобие на Джаки, придружавана от един още по-чепат нов Джон Кенеди. Дори бе добавил, че „бостънският териер Уинго е страхотно фотогеничен“. А Хамил твърдеше: „Тяхната «химия» съвсем не е плод на моето журналистическо въображение. През тийнейджърските си години те са били гаджета за повече от пет години“. Както „Венити Феър“, така и „Ню Йорк“ не бяха пропуснали да поместят и снимката, на която сме ние двамата след победата на отбора на „Сейнт Джон“ през 1992 г.

— Хубаво е, че всички в града вече окончателно ще ни намразят — отбелязах аз. — Публикациите не ти ли се струват доста притеснителни?

Платихме сметката и отвързахме Уинго от пейката пред ресторанта. Кучето като че ли бе успяло много по-бързо от нас да свикне с внезапно връхлетялата го слава, но се притесняваше от миризмата на нещо изгоряло, носеща се из въздуха. И докато крачехме към паркинга зад ресторанта, покрай нас забързано профуча една пожарникарска кола от Ийст Хамптън.

Миризмата ставаше все по-силна. Щом завихме покрай ъгъла, съзряхме, че пожарникарите се суетяха около нещо, което се оказа моята кола. Или това, което бе останало от нея.

Всичките прозорци бяха изпотрошени, ламарината на покрива — нагъната, а по седалките се въргаляха овъглени останки от списания.

65.Том

Никакво значение няма дали си в центъра на Багдад или в центъра на Ийст Хамптън — мирисът на току-що изгоряла кола винаги е зловещ. За миг Кейт и аз останахме като вцепенени, неспособни да откъснем погледи от догарящата развалина. Накрая Уинго се разлая, като че ли да ни събуди. Зарязахме изстиващите останки и се върнахме отново при Сам, където си поръчахме по едно уиски с лед. Едва тогава позвъних на Кларънс.

— Банда мракобесници! — разгневи се Кларънс, когато се върнахме на мястото на пожара и той видя какво бе останало от баровската ми кола.

После се качихме в неговия широк жълт буик комби и той ни откара до къщата на Мак в Манток.

— Том обичаше тази таратайка — отбеляза Кейт, — но го приема доста спокойно. Длъжна съм да призная, че съм впечатлена.

— Та това беше само една кола, просто вещ! — махнах с ръка, надявайки се да си извоювам още малко от уважението й.

Истината е, че дори аз се изненадах колко малко ми пукаше за автомобила. Нещо повече — гледката на димящите руини ми се стори като символ на някакво справедливо възмездие.

По пътя Кларънс остана намръщен. Всичко в него — и изражението му, и поведението му — ми напомняше за ареста на Данте и за предстоящия процес. Опитах се да го успокоя:

— Макар сега хич да не ти се вярва, нещата започват да се променят в наша полза.

— И как стигна до този извод? — иронично ме попита Кларънс.

— Списанията, които изгоряха по седалките на колата, са пълни с версии за нашата история, което много ще ни помогне по случая. Дори и подпалването на автомобила ми ще бъде заснето от техните фоторепортери и ще отвори очите на хората за това, което се случва тук.

Но нищо от казаното не се отрази върху смръщеното лице на Кларънс. Като че ли бе изгубил целия си оптимизъм, който никога досега, дори и в най-трудните периоди, не го бе напускал.

През нощта в този януарски понеделник навсякъде из околността беше тихо и тъмно. Но не и в къщата на Мак! Тя светеше като коледна елха и когато паркирахме пред нея, на прага се появи домакинът, в карираната си, доста поовехтяла хавлия за баня. От двора, почти едновременно с нашето пристигане, потеглиха две полицейски коли.

— О, не! — извика Кейт и изскочи от автомобила.

Но Мак, с бастун в едната си ръка и бутилка скоч в другата, й заговори успокоително:

— Няма нищо, скъпо момиче. Само някой хвърли едно камъче през прозореца. На моята възраст трябва да съм благодарен дори и за най-малката проява на внимание.

Въпреки протестите на Мак аз настоях да оставим Уинго при него. Заради благия си нрав кучето нямаше да се справи много добре като пазач, но поне щеше да лае и да вдига шум.

Кейт ми махна за довиждане и аз се върнах в колата при Кларънс.

— Чу ли какво изтърси Мак пред Кейт, когато изскочи на верандата? — попитах го аз с най-провлачения ирландски акцент, на който бях способен. — Каза й: „Не е някаква голяма работа, скъпо момиче, само едно камъче“. Нали допреди десетина минути същото показно безразличие демонстрирах и аз пред останките от колата си. Този кучи син е по следите на моето момиче, Кларънс, така че ние трябва да възприемем същата стратегия.

— По-добре си отваряй очите за онзи дърт козел! — каза Кларънс и дори съвсем леко се усмихна. — Чух, че се запасявал с виагра. Купувал я по интернет в огромни дози.

Това пък въобще не беше смешно.

66.Том

Никак не ми се искаше да оставям Кейт в къщата на Мак, но тя упорито настояваше, че всичко било наред и нямало защо да се безпокоя за двама им. Работата бе в това, че ми се искаше Кейт да остане с мен тази вечер. За известно време вярвах, че ще се случи, и това ме изпълни с радост, особено след всичките днешни събития.

Почувствах се странно, когато се прибрах у дома, защото за пръв път Уинго не притича към мен по дългия тъмен коридор. Не чух подрънкването на каишката му при удрянето й в металната купа в ъгъла, от която кучето обикновено пиеше вода.

Освен потискащата тишина ме измъчваше и някаква миризма, която не можах да определя на какво се дължи. Но беше неприятна, като от засъхнала пот. Може би моята… Нищо чудно, след като днешният ден бе толкова дълъг и изнурителен.

Продължих по коридора към кухнята, взех си една бира и се загледах през плъзгащите се стъклени врати към задния двор. Не се притеснявах заради опожарената ми кола, но засилващата се в града ненавист срещу двама ни с Кейт ме измъчваше. Осъзнавах, че никога нямаше да стихне.

Имах две възможности: да се излегна на дивана и да гледам телевизия или да се напъхам под горещия душ. Реших да се изкъпя, но докато се връщах в спалнята, отново се спрях в коридора заради същата загадъчна миризма.

Но този път бе още по-силна, затова реших, че може да е от потта ми.

Чак тогава осъзнах, че това бе мирисът на страха. Последва рязко изскърцване на пода, внезапно прошумоляха някакви дрехи, нещо едро се втурна към мен и ме връхлетя. Сетне нечии яки юмруци се стовариха върху лицето ми.

Кръвта шурна от носа ми. От силата на ударите политнах назад и едва се задържах на нозе, олюлявайки се. После се килнах напред и залитнах право към този, който се бе изпречил пред мен. Той отново ме цапардоса, но този път лакътят ми се заби в гърлото на копелето и го чух да изохква. В следващата половин минута всичко пред очите ми се превърна в нагорещен до червено хаос. Размахваха се юмруци и лакти, разменяха се ритници. Всичко това се разиграваше в моята къща, в моя коридор. Не разбрах колко души ме бяха нападнали, но все пак имах своите шансове до мига, в който започнах да се свличам на пода.

Вече лежах безпомощно долу, когато ритниците се почнаха по главата и ребрата ми. Тогава нечий глас проряза въздуха и за миг като че ли превъзмогнах болката.

— Достатъчно! Достатъчно, казах!

Но не бих могъл да се закълна, че действително съм го чул. Може би само съм си го помислил. Или съм го изрекъл в молитвите си.

67.Кейт

Уинго се разлая в колата ми, когато протегнах ръка да почукам по предната врата на къщата.

Вече бе станало осем сутринта, така че Том отдавна би трябвало да е буден, но нито лаят на кучето, нито моето упорито чукане по вратата бяха удостоени с отговор. Тогава си казах, че сигурно още е под душа в банята.

Градската служба по чистотата вече бе разчистила от улицата останките от колата на Том. Уинго и аз преминахме покрай мястото, преди да стигнем до задния двор на къщата на Том.

Но плъзгащите се врати, водещи към верандата, бяха заключени. Все пак успях да надникна вътре през прозорците. Един стол и шкафът за книги във всекидневната бяха прекатурени.

Веднага набрах номера на мобилния телефон на Том, но попаднах на гласовата му поща. Започнах да се плаша, особено след като Уинго се разлая диво, сякаш бе надушил следи от вълк.

Затичах се назад и го заварих да лае ожесточено срещу малкия навес над лятната кухня.

Вратата зееше отворена. Видях вътре падналите на пода два сгъваеми стола и стар плажен чадър. Отново позвъних на Том, но никой не отговори.

Не го бях предупредила, че тази сутрин ще се отбия да го взема със себе си, затова вместо да нахлуя вътре или да позвъня на полицията, аз си казах, че навярно е излязъл да се поразходи с Кларънс. Прибрах Уинго в колата и потеглих към нашия офис в Манток.

Освен всичко, струпало се на главата ми, силното сутрешно слънце тъй ме заслепи, че за малко да блъсна някакъв велосипедист, който бясно натискаше педалите в края на уличното платно.

Едва когато Уинго радостно се разлая и захапа ръкава ми, аз се сепнах, вдигнах очи към огледалото за обратно виждане и съзрях, че мъжът с велосипеда беше Том. Натиснах рязко спирачките, а после бързо превключих на заден ход.

Изпитах огромно облекчение, но то продължи само докато не видях лицето му. Едното му око беше напълно затворено, а другото — пурпурночервено. Имаше синини и червени резки по врата и ухото, а едната му вежда беше жестоко сцепена.

— Когато се прибрах у дома, двама души ме чакаха вътре — обясни ми Том. — Искам да кажа не двама, а четирима.

— Обади ли се в полицията?

— Реших, че няма смисъл. Както би рекъл Мак, това беше по-скоро предупреждение.

— Не е много разумно да се оставяш да те удрят по главата през всеки два месеца. Мозъчните сътресения могат да бъдат опасни, Том.

— Том? Така ли се казвам? — възкликна той.

— Не е смешно — намръщих се аз.

— Напротив, много е смешно, Кейт — настоя Том.

— Да, всъщност е много смешно — съгласих се.

— Признай, че с годините ставам все по-добър.

— Има още доста да се желае.

Спрях пред дрогерията на Барнс, за да взема дезинфектанти, стерилна марля, лейкопласт и бинт. Върнах се в офиса и се заех с почистването на раните му. Постарах се да облекча болките му, като през цялото време си повтарях, че всичко това е нещо естествено, след като сме се заели с толкова опасно разследване. Но да си призная, не ми се искаше още веднъж да се залавям за подобна история, особено ако в нея е намесен Том Дънлеви. Предполагам, че се държах като пълна глупачка, тъй като не преставах да се питам доколко е разумно да се сърдя на някого за нещо, което ми бе причинил толкова отдавна. Тогава и двамата бяхме на двадесет и две и навярно не сме осъзнавали докъде се простират границите за лошо поведение.

68.Том

На следващия ден в офиса Кейт преписа бележките от разговорите, които проведохме с хората от апартаментите, съседни на този, в който Данте се беше укривал в Ню Йорк. Междувременно аз се сдобих от полицията с рапорта за балистичната експертиза на онзи пистолет 45-и калибър, който е бил намерен в нощта, когато Данте се бе предал на полицията. Обвинението го представяше като най-убедителното доказателство по делото.

А с какво можеше да бъде полезен на нас?

Към рапорта бяха приложени пет много големи черно-бели фотографии на пистолета. Разстлах ги върху масата. Според експертите от отдела по съдебна медицина към окръжния съд в Съфолк по дръжката са били открити отпечатъци от пръстите само на едно лице, като всичките те напълно съвпаднали с дактилоскопичните данни за Майкъл Уокър. Балистичните проби доказвали, че оръжието е било използвано при убийството и на четирите жертви. Обаче нали Данте се бе заклел пред мен, че никога преди не е виждал този пистолет. Дори ми беше заявил при първата ни по-продължителна и по-изморяваща среща в Ривърхед: „Пистолетът на Майкъл беше съвсем различен — беше малък, евтин, от онези, с които можеш само да се перчиш. А това е истинско оръжие. Два пъти по-голямо и с друг цвят. Нали и ти беше там, братко?“.

Наистина бе така. Бях съвсем близо до Уокър, от дясната му страна, когато опря пистолета си в главата на Фейф. Ако някой бе състояние точно да опише използваното от Майкъл Уокър оръжие, това бях именно аз. Но нито за миг не се вгледах в самия пистолет, защото тогава за мен много по-важно бе да го убедя да свали дулото. Дори твърдях, че не се е стигало до насочване на оръжие, че в онази съботна сутрин ние просто сме си поговорили като двама разумни мъже.

Обаче обстоятелствата около намирането на този пистолет си оставаха крайно подозрителни. Затова сега казах на Кейт:

— Ако Данте е убил Майкъл Уокър в Бруклин, както твърдят те, той е разполагал с достатъчно време, за да се отърве от оръжието, с което е извършил това убийство. Можел е да го изхвърли в някой от стотиците контейнери за смет в Бед-Стю. Или пък да го метне във водите на Ийст Ривър. А вместо това го държи в себе си до последната минута преди онази вечеря в Саутхамптън.

— Как е името на този, чийто подпис фигурира под полицейския рапорт? — попита ме Кейт.

— Не ми е познато — отвърнах аз, докато се опитвах да разчета подписа в долния край на страницата. — Прилича на Линкълн. А малкото му име започва с „Х“. Може би е Хари.

69.Том

Сержантът зад бюрото ми обясни, че името на офицера било Линдгрен, а не Линкълн, че малкото му име било Хюго и че тази седмица бил само нощна смяна.

След като заключихме грижливо нашия офис, Кейт и аз се отправихме към приличащата на барака сграда на местната полиция. Спряхме край задната врата с надеждата да засечем Линдгрен, когато пристигне, за да поеме смяната си.

След драматичните преживелици, струпали се върху главата ми през последните двадесет часа, вече едва се сдържах. Изгарях от нетърпение да се махна, но все още не се осмелявах да го споделя със своя делови партньор.

— След като така и така сме вече тук — заговорих аз, като изпънах краката си и хвърлих един поглед към моя „Касио“, — мисля, че добрият стар Уинго и аз сме си заслужили една малка разходка. Полезно е преди лягане.

— Том, толкова си вкиснат днес, че чак ме плашиш! — възнегодува Кейт.

— Нищо особено не искам, освен да се поразтъпча за петнадесетина минути покрай плажа, без да събувам обувките си. При това няма да стигнем много надалеч.

Точно тогава обаче се появи един стар джип и от него изскочи бившият ми приятел Джон Поулис. Последва го Майк Карузо, друг бивш приятел, който излезе от своята хонда. Съвсем уместно ги описвам като „бивши“, както и повечето от всичките ми приятели в околността, защото и двамата полицаи гледаха през нас като че ли бяхме от стъкло.

Следващият автомобил, който зае мястото си на паркинга, беше един блестящ сребрист датсун, модел „Z“.

— Много спортно го дават ченгетата при техните годишни заплати от тридесет и четири хилядарки — отбелязах аз.

— Откъде знаеш кой колко взима? — попита ме Кейт.

— Ако административният директор на юридическия колеж „Сейнт Джон“ не беше толкова запален фен на баскетбола, сега може би и аз щях да паркирам колата си на този паркинг. Офицер Линдгрен? — провикнах се аз и набитият мъж се спря. — Можем ли да ви помолим да ни отделите две-три минути?

— Може, но не повече, защото и без това вече съм закъснял.

Заех се с встъплението, след което Кейт продължи вместо мен:

— Онова анонимно обаждане, което е постъпило във връзка с оръжието на престъплението, за което говорим, пряко до вас ли бе адресирано или узнахте за него от таблото със спешните случаи?

— Адресирано бе пряко до мен — обясни Линдгрен.

— Това нормална практика ли е? Не е ли редно анонимните обаждания да се пренасочват към специално определен за целта ваш служител?

— Откъде да зная кое е нормално и кое не? Всъщност какво преследвате с всичко това?

— Опитвам се да приключа подготовката за случая на един мой клиент, офицер Линдгрен. Всичко се свежда до стандартната процедура. Защо сте толкова предпазлив? Да не би да има някакъв проблем? Или съм пропуснала нещо?

Несъмнено най-приятното, на което ми бе съдено да се любувам днес, бе да гледам с каква лекота Кейт успя да побърка този нещастник Линдгрен.

— Искам да кажа: не е ли странно един гражданин, който знае на кого звъни, да е бил толкова загрижен да скрие името си?

Линдгрен побърза да коригира тона си от подчертано войнствен към добронамерено снизходителен.

— В никакъв случай. Този, който ми позвъни, е рискувал много, като се е забъркал в едно убийство и потенциално си е създал доста опасни врагове. Ето защо всяка полицейска служба в Америка поддържа гореща линия за анонимни обаждания.

— Обаче този, който се е обадил, въобще не е използвал горещата линия за анонимни обаждания — парира го Кейт.

— Ами… може да ме е виждал тук, наоколо — разпери ръце Линдгрен. — Или може би е преценил, че е по-удобно да се обади директно на мен. Кой, по дяволите, може да знае какво си е наумил той? Във всеки случай, мили хора, нямам повече време за вас. Някои трябва да се трудят за прехраната си.

— Значи лицето, което се е обадило, е мъж — заключи Кейт. — Нали казахте той.

— Така ли съм казал?! — удиви се Линдгрен и едва не ни прегази, забързан към задния вход на участъка.

Пет минути по-късно — когато Кейт ме откара до моята къща — заварихме един сребрист миникупър, паркиран зад това, което бе останало от моя ягуар. Щом излязох от колата на Кейт, шофьорът на миникупъра се показа. Какво ли ме очакваше този път?

Беше към двадесет и пет годишен мъж, индиец или може би пакистанец, от онези, които изглеждат страхотно привлекателни.

— Искрено се извинявам за безпокойството — заяви посетителят, който побърза да се представи с името Амин. — Изпраща ме моят работодател с покана към всеки от вас двамата. А лично аз ви пожелавам щастлив ден, след като успях да ви открия заедно.

— Откъде ни познавате? — учудих се.

— Вас двамата всички ви знаят, господин Дънлеви — усмихна се Амин.

Сетне ни подаде два плика от някаква по-особена хартия, която… ми се стори фина като кашмир. Имената ни бяха изписани ръчно, в тъмносиво.

— А мога ли да ви попитам за името на вашия работодател? — попита Кейт.

— Разбира се — откликна с готовност Амин, без нито едно трепване по лицето му. — Стивън Спилбърг.

70.Локо

Ако Б. У. е решил да го чакам дълго всеки път, когато ще се срещаме, за да си говорим за нашия общ бизнес, ще се наложи да прилагам същата мярка към тези, които работят под мое командване. Как иначе ще разберат, че трябва да стоят чинно и мирно пред шефа си?

Така че макар да видях полицая Линдгрен да седи на скамейката зад мотела „Ийст Дек“, аз направих още една обиколка с колата и оставих ченгето да ме чака с нетърпение. Нали точно така се държеше Б. У. с мен?

Закъснението ми беше причината този път Линдгрен да се вкисне повече от всякога и затова, когато най-после седнах до него в мрака, той дори не вдигна очи от своето „Гънс енд Амо“33.

— Повече ще ти приляга да четеш „Къщи и градини“ — рекох му.

— Закъсня — мрачно ме прекъсна той.

— Наложи се — обясних аз. — Какво ти е влязло в гащите, че не те свърта?

— Например адвокатите на Хейливил. Снощи ме причакаха зад участъка. Онази нахакана кучка от Бръшлянената лига34 нещо се е заяла с мен.

— За какво?

— Защо обаждането за пистолета било към моя телефон за пряка външна линия, а не през централата.

Прихнах, макар хич да не ми беше до смях:

— Ами че тя просто мята въдицата си напосоки!

— Не мисля така — възрази ченгето. — Те са се докопали до нещо и затова искам да узная какво възнамеряваш да предприемеш?

— Нищо. А ти какво очакваш от мен, драги? Да убивам някого всеки път, когато сърцето ти се разтупка? Ако си толкова страхлив, трябва да се отдадеш само на писането на ръководства за полицаи и да стоиш настрани от калтаци и наркопласьори като мен. Подай ми ръката си! — дружелюбно му наредих аз.

— Да не си нещо превъртял? — засмя се Линдгрен.

— Няма такава опасност. Хайде де, дай ми ръката си. От никого няма да излезе свестен наркодилър, ако не вярва в лечебното могъщество на съвременната фармакология.

Така че когато Хюго най-после разтвори пръстите си, аз напълних шепата му с дузина от любимите ми хапчета „Викодин“35.

— Тези дребни хапчета могат да те отърват от всичките ти тревоги.

— Мисля, че сме изправени пред сериозен проблем — продължи Линдгрен. — Затова си казах, че сигурно ще поискаш пръв да го узнаеш. Но ще продължа да съм нащрек.

След тези думи ченгето сложи на езика си два викодина, напъха останалите в джоба на ризата си и се отдалечи с бодра стъпка, за да се бори с престъпността в Хамптън и Ийст Хамптън.

71.Том

Да се появим на парти на Спилбърг — на това в баскетбола му казват „висока топка“. И наистина така си беше. Но най-малкото с Кейт отдавна имахме нужда да поразпуснем в друга среда.

Амин ни приветства така, сякаш бяхме стари приятели, преди да ни поведе през поредица от просторни високи стаи, украсени с картини от Пикасо и Полак36. Всъщност не бях напълно сигурен, тъй като не ми бяха познати. После ни изведе на задната тераса, застлана с масивни каменни плочи, откъдето се откриваше безкраен изглед към брега на залива Джордика. Неведнъж се бях опитвал да го фотографирам, но никога не успявах да заснема целия този великолепен пейзаж, може би понеже нямах достъп до този бряг.

На терасата заварихме малкото коктейл парти в разгара му. Още с първите ни крачки зърнахме Стивън Спилбърг, който сега изглеждаше много по-достъпен за общуване, може би защото беше без типичната за него бейзболна шапка. Беше увлечен в оживен разговор, но го прекъсна веднага щом ни видя.

— Том! Кейт! Толкова е прекрасно, че най-после се срещаме — приветства ни той, сякаш само някакви невероятни обстоятелства ни бяха попречили да отлагаме толкова дълго тази среща. Едновременно с това даде знак на келнерите, понесли бутилки с шампанско и подноси със стриди.

— И ние сме не по-малко радостни, Стивън — усмихна му се Кейт така свойски, че вече започнах да се съмнявам дали не сънувам.

— За нашите нови приятели — вдигна Спилбърг тост в наша чест, след което, разбира се, последва още една наздравица с пожеланието да се справим успешно със защитата на Данте Хейливил в съда.

Будните му, засмени очи светнаха още по-силно, когато Кейт и аз отпихме първата глътка от неговото шампанско. Казвам „неговото“ в буквалния смисъл, тъй като му го донасят от собствената му винарска изба в Северна Калифорния.

На три метра от нас, пред джаз оркестъра от трима музиканти, една изключително красива чернокожа жена с дълга рокля пееше: „Точно навреме, намерих те точно навреме“, а наоколо се разнасяше одобрителното нашепване на някои от гостите. Но по всичко си личеше, че в центъра на вниманието бяхме точно ние двамата с Кейт.

Тогава Стивън — мога да го нарека така, нали вече бяхме на „ти“ — вдигна ръка, сякаш едва сега си бе припомнил задълженията като домакин:

— Хайде, позволете ми да ви представя.

Последвахме го от края на терасата към центъра на компанията, където се водеше някакъв оживен разговор. Вечерта все повече напомняше на сцена от „Зоната на здрача“.

— Джордж и Джулиан — заговори ги Стивън, — радвам се, че мога да ви представя Кейт и Том.

И така, споходи ни шансът да споделим насладата от прохладния бриз с Джордж Клуни и Джулиан Мур. И двамата бяха ослепителни, както винаги при гостуванията им в предаванията на Летърман, Лено или Джон Стюарт. Тъкмо започнахме да се поотпускаме, след малко настана време да се запознаем и с Клайв Оуен, Джулия Робъртс, Мат Деймън и Ашли Джъд. Единственото непознато за нас лице се оказа Албърт Силитоу, защото той бе получил своите Оскари като сценарист.

На терасата присъстваха още няколко гости, но те очевидно не спадаха към холивудските знаменитости. Не можех да повярвам, че всичко това се случваше в Хамптън, особено по това време на годината. Накрая не устоях и попитах Спилбърг на какво дължим честта, а той ми отвърна само:

— Ами защото днес следобед прелетях дотук.

Половин час по-късно се преместихме на втората тераса, където вече бе сервирана масата за вечеря. През следващите два часа Кейт и аз трябваше да отговаряме на десетки въпроси за нас двамата, за миналото ни, за случая Данте Хейливил. Предположих, че им служим само като забавление, просто на Спилбърг му бе хрумнало да ни покаже пред своите гости.

Оказа се обаче, че съвсем не било така. Тези актьори и актриси реагираха съвсем професионално на запознанството си с нас. Искам да кажа, че ни гледаха като колеги, а не като приятели… В началото се питах защо не откъсваха очи от мен и Кейт, защо ни следяха с такива втренчени изучаващи погледи, защо се стремяха да уловят всяка наша дума, сякаш щяха да се явяват на някакъв изпит утре сутринта? Можех да се закълна, че нищо не изглеждаше предварително режисирано, но докато говорех нещо, неволно ми направи впечатление, че Клуни и Деймън си държаха ръцете скръстени точно както го правя аз. И се поклащаха на столовете си, превити също като мен.

Дали актьорите понякога не подражават несъзнателно, или са ме взели на майтап? Или и двете? Чак тогава ми просветна. Проектът за филма, посветен на нашия случай, вече е бил одобрен. Стивън Спилбърг го е подписал, но всичко останало още е в зародиш. Така че това, с което сега се занимаваха Джордж и Джулиан, Джулия и Кейт, и Клайв по време на това бляскаво парти, бе само едно прослушване.

За да изиграят нас.

72.Кейт

Всички посетители в предварителния арест в Ривърхед са приветствани още от входа със следния „дружелюбен“ плакат:

„Предаването на пари, храна или каквато и да е друга контрабандно внесена стока на някой от затворниците е строго наказуемо със затвор до една година. Ако ви заловят да внасяте нещо забранено в това изправително заведение, и вие ще останете вътре за дълго.“

Том и аз многократно бяхме преминавали покрай този заплашителен надпис, но тази сутрин той ме сръга и се изкашля притеснено.

— И какво от това? — успокоих го аз.

Пет минути по-късно вече бяхме оставили парите си и ключовете си в шкафчето в гардероба за посетители и ни провериха с детектора. След това преминахме през безбройните метални врати, веднага затварящи се зад гърбовете ни, и отново се озовахме в малката стая за свиждане на задържаните с техните адвокати, която напоследък се бе превърнала в нашия втори офис.

Но днес не се очертаваше да бъде нормален работен ден. Щом Данте пристъпи в стаята, аз му посочих да седне на стола пред лаптопа „Макинтош Пауърбук“, който обикновено се намираше от другата страна на масата, където седях аз. След това затворих вратата след мен.

— Данте — започнах с приятелски тон, — ние знаем, че днес е рожденият ти ден, затова сме ти подготвили скромно честване.

Тогава върху лицето на младежа разцъфтя усмивка, в която изненадата се преплиташе с възторг. Лъчезарна усмивка, която няма да забравя дори и на стогодишнината си. Ако я доживея. Том нахлузи двете слушалки на главата му, след което натисна някакъв клавиш от клавиатурата, а аз угасих осветлението в стаята.

„Честит рожден ден, Данте!“

Този надпис се плъзна по екрана на фона на ритмичен хип-хоп, толкова завладяващо жив, че от възторг Данте затропа с крака. Всичко бе съвсем аматьорско, ала това не ни пречеше да се чувстваме като истински филмови продуценти. Всъщност трябваше още много да се учим, но след като преди две седмици бяхме толкова въодушевени от срещата си с асовете на киното в имението на Стивън Спилбърг, решихме, че Данте Хейливил също заслужава едно, макар и кратко откъсване от действителността.

След този мил поздрав за рождения му ден следваше втората атракция: съвсем нов, още непрожектиран филм на Джейми Фокс, с който ние се бяхме сдобили благодарение на помощта на нашия нов най-добър приятел. Сега, когато кадрите започнаха да запълват целия компютърен екран, Данте се усмихваше като дете, какъвто всъщност още си беше. Докато се изреждаха надписите, аз отворих чантата си, както винаги, когато трябваше да му връча някакъв важен съдебен документ. Само че в случая му връчих един малък пакет пуканки. Да, бях прочела предупредителния надпис на входа. Знаех, че извършвам углавно престъпление, но какво е един филм, ако нямаш пуканки пред себе си?

След още два часа, когато нашата импровизирана презентация клонеше към своя край, Том за последен път натисна клавиша „Return“. След толкова много несправедливи обвинения, които Данте трябваше да преглътне през последните седем месеца, следваше още една изненада, освен филма: гледане на състезанията по най-майсторско вкарване на топката в коша, в което участваха най-прочутите звезди от Ен Би Ей. Снощи ние свалихме в моя лаптоп от интернет последното предаване на тази тема, така че сега, през следващите петнадесет минути можех да се любувам на Данте и Том, които тръсваха глави и шепнеха възторжени коментари: „Страхотно!“, „Жалко, не успя!“ или „Абсурдно!“.

Не мога да си припомня кога за последен път толкова много съм се забавлявала. Изведнъж осъзнах, че целият мой свят сега се побира в тази тясна стаичка.

73.Данте

Въобще не бях допускал, че е възможно. Не и в тази адска дупка. Не и докато се влачех по дългия гаден тунел, с оковани ръце и крака, лишен от свобода заради нещо, което не бях извършил.

Но сега наистина се чувствах добре. Вместо да мисля за това как всичко се обърка и за разбитото сърце на баба ми, останала сама в нейната каравана, аз си мислех за изненадата, което тази сутрин Кейт и Том спретнаха за мен. Тъкмо тя страхотно ме сгряваше отвътре.

Това, което е в главата на човека, е по-важно от всичко останало. За пръв път, откакто бях попаднал тук, убиването на времето не ми напомняше на влачене на тежък камък, който трябваше да мъкна от края на предишния ден до началото на следващия. Имах усещането, че всичко ще се уреди от само себе си.

Бях изминал около двеста метра в тунела, по който трябваше да се върна в килията си. Още не бях стигнал до стълбището към блока, когато ми направи впечатление, че моят надзирател днес беше нещо необичайно притихнал. Какво му ставаше на Луис? През повечето време той не спираше да бъбри за какво ли не — вече по няколко пъти ми бе разправял за рок звездите, които бе обожавал през осемдесетте и деветдесетте — но тази сутрин, когато наистина ми се искаше да поговоря с някого, той дума не обели. Дали и на него не му бе дошло до гуша да бъде затворнически надзирател?

— Трябва да прескоча до тоалетната — каза Луис. — Само за минута ще те оставя сам.

— Както искаш. Няма закъде да бързам — отвърнах аз.

Луис прехвърли веригата около глезена ми през тръбата, монтирана покрай стената в коридора. Но щом съзрях изражението на лицето му миг преди да се скрие в тоалетната, всичко изведнъж ми просветна. Знаех какво щеше да се случи.

Тогава чух някакви тежки стъпки да се приближават забързано откъм края на коридора.

Опитах да се докопам до бутона на стената, онзи за алармата към противопожарната инсталация, но Луис така ме бе вързал за тръбата, че не можах да го стигна. Напънах се да изскубна тръбата от стената, но дори и не можах да я помръдна.

От най-близката килия проехтя вик:

— Бягай, млади момко! Бягай!

Но как, за бога, да бягам с ръце и крака, оковани във вериги? Пък и вече бе прекалено късно за това. Дори до пожарогасителя на стената не успях да се добера. Но в последния миг ме осени идея: трябва да се преместя другаде, и то колко по-бързо, толкова по-добре.

Стъпки те закънтяха още по-силно и когато отново се обърнах назад към коридора, видях, че бяха пратили един чернокож като мен да свърши работата. Голям брат. Изпълваше коридора както влакът на метрото — тунела.

Зърнах за миг лицето му и нещо блестящо в дясната му ръка.

Успях да направя само три стъпки, но се оказаха достатъчни, за да стигна до вратата на тоалетната. Там, където сега се бе скрил Луис, изчаквайки всичко да свърши, за да може едва тогава да изскочи и да вдигне тревога.

Не затропах бясно по вратата като някакъв отчаян несретник, приготвил се да умре. Почуках леко, само с кокалчетата на пръстите си. Сякаш аз бях този, който бе извършил убийството, след което прошепнах с преправен глас:

— Готово е, Луис.

После бързо се дръпнах от едната страна на вратата. И започнах да се моля.

Моят убиец беше вече на по-малко от четири метра от мен, така че успях да видя, че и той се бе изплашил. Исках и той да ме зърне, не бях по-нисък от него, а свитите ми юмруци издаваха, че няма да се дам без бой. Това го накара да се спре, но за секунда.

Сетне пристъпи още една крачка, вдигнал ножа като копие. Хвърли се към мен, но точно в този момент вратата на тоалетната рязко се отвори и аз се стоварих вътре, а Луис излезе.

Убиецът беше толкова смаян, че застина. Успях да скоча на крака и със събраните си юмруци да го халосам под брадата. Цапардосах го с цялата сила, на която бях способен. Това го повали моментално на пода в несвяст. Саморъчно направеният нож издрънча на бетона в краката му.

Дори и с оковани ръце и крака успях да се добера до ножа. И убих бандита, изпратен да ме убие. През целия си живот не бях убивал никого. И не възнамерявах да го правя.

74.Рейборн

В рапортите на експертите от съдебната медицина не се съдържаше нищо, което да свързва убийствата на Майкъл Уокър и Мани Родригес. Този факт ме накара известно време да не мисля за тях. Но после отново ме обзе безпокойство и реших да преровя всичко, което можеше да бъде разровено. Позвъних на Винсънт Мийхан, който отговаряше за склада с уликите. Той ми даде телефонния номер на жената, на която върнали сребърното кръстче, празния портфейл и плейъра, намерени в Мани Родригес.

Разбрах, че сега те принадлежат на една двадесет и три годишна келнерка, чието име беше Мореал Ентонес. След няколко часа вече бях на ъгъла на някакъв модерно обзаведен кубински ресторант в Нолита, за да изслушам историята на живота й с Мани Родригес.

Оказа се доста тъжна. Двамата не само имаха една сладка дъщеричка, само на осемнадесет месеца, но и Мореал наистина вярвала в таланта на Мани. Може би младежът действително имал бъдеще.

— Мани имаше заложби — каза Мореал, чиято кожа с цвят на карамел ми напомняше за плодовата пита, която ми поднесе заедно с кафето. — Но все не успяваше да пробие. Ето защо се хвана на работа в „Колд Граунд“ — продължи тя. — Мани беше артист, но работеше като момче за всичко, при това дори бе готов да го върши безплатно. Купуваше им сандвичи с кафета, понякога даже с нашите пари, само и само защото изчакваше шанса някой от продуцентите, от големите клечки, да му отдели четири-пет минутки от скъпоценното си време. И ето какво се случи, когато най-после продуцентът склони да изслуша една негова песен — Мани получи куршум в главата. И то точно в предната нощ, забъркан в някаква налудничава история, с която нищо общо не е имал.

— Каква беше последната му песен? — попитах аз.

— Arroz con Frijoles. Или „Ориз и боб“. Тази мелодия беше нещо свястно. Нещо истинско.

— А какво означава името ви, Мореал37? По-реална ли?

— Добро хрумване. Мога да го използвам някога. Но не е така. В Колумбия, откъдето съм дошла, името Мореал по-скоро е като вашето Мери или Марта.

Отново се заех с кафето си с мляко, докато оглеждах снимките от Куба, окачени по стените — красиви, дори на места прекалено пищни улици, по които се виждаха много американски автомобили, от онези, тромавите, от петдесетте години. Оставих на Мореал Ентонес да реши кога да свърши разказа за живота си с Мани Родригес. Отне ни само още десетина минути, преди да й задам тъкмо онзи въпрос, заради който бях дошъл:

— Мореал, зная, че може би звучи неуместно, но прекарваше ли Мани много време в Хамптън? Или в Ийст Хамптън?

75.Рейборн

Чувствах се така, сякаш бях отишъл твърде далеч.

На следващата сутрин, вместо да поема както винаги към полицейски участък в Бруклин, аз подкарах по магистралата Гранд Сентръл Паркуей, водеща към щатите на север от Ню Йорк. Следвах пътните знаци, насочващи трафика към Лонг Айланд. След още два часа вече напредвах съвсем бавно под сенките на най-високите брястове, които някога бях виждал — сигурен признак, че бях стигнал до Ийст Хамптън.

Понеже за пръв път идвах тук, трябваше непрекъснато да се оглеждам, докато лавирах с моя таурус между едно порше от състезателните модели, и едно яркочервено ферари.

Тази магистрала сякаш бе главната улица на Щатите. Откакто бях тръгнал от Бед-Стю, бяха изминали само два часа, но вече не можех да се отърся от усещането, че съм като пътешественик от екипите на Нешънъл Джиографик. Или че съм самият Чарлс Дарвин по време на посещението му на островите Галапагос. Купих бележник, за да записвам впечатленията си, но тази идея така и си остана неосъществена.

Единствените стоки за продан тук, изглежда бяха кашмирените дрехи, кафето и имотите. По дяволите, та тук имаше повече агенции за недвижими имоти, отколкото са винарните в Бруклин, където надписите до един са на испански, или както им викат латиноамериканците — „бодега“. Само между две пресечки преброих седем агенции, всичките изписали имената си върху къщите, облицовани с бели дъски. Всяко име ми се видя изискано и стилно, например като Девлин Макниф или Браун Харис Стивънс.

Ала нищо изискано не открих в цените на имотите, изписани под черно-белите фотографии — големи, колкото онези снимки, дето Краус ми бе показал в моргата. Двадесет милиона долара за едно великолепно, първокласно имение. Или четири милиона долара за друг имот, който на фотографията наистина изглеждаше доста привлекателен. Или пък деветстотин и петдесет хиляди долара само за някаква си колиба с двор от петстотин квадратни метра. Как бе възможно всичко това?

Когато се поуморих от обиколката, реших да се отбия в една „бодега“, наречена „Златната круша“, където всичко зад тезгяха беше латиноамериканско. Избрах си едно от шестте вида кафе и резен от ангелски кейк за шест долара, след което ги отнесох на пейката до масата отвън.

Кафето се оказа по-добро от това, с което бях привикнал, но паят нищо не струваше. Направи ми впечатление, че дори слънчевата светлина тук беше някак по-особена. Трудно можеше да се каже къде свършва градът и къде започва царството на големите пари. Вместо да си губя времето в търсене на отговора, реших да си почина. Прекарах следващите часове в припичане на слънце, докато се усмихвах на момичетата, минаващи наоколо. Внезапно си припомних, че животът е прекалено кратък, за да се занимаваш с нещо друго.

76.Рейборн

Полицейският участък в Ийст Хамптън обаче съвсем не изглеждаше идиличен като алеята край „Златната круша“. За мое разочарование се оказа, че той прилича на всяка друга полицейска сграда — отвън малка, невзрачна и унила, а отвътре — претъпкана и вмирисана на пот. В една от стаите заварих трима едри и яки детективи, имащи вид на хора от ирландско потекло. Единствено старшият — по-младият от тримата, притежаваше свой кабинет, който обаче също приличаше на килер.

— Чувствайте се като у дома си — посрещна ме детектив Ван Бърън. Изхвърли със замах на пода всичко оставено върху стола, преди да ми го посочи. — От две години чакаме да ни преместят в новата сграда.

Не смятах, че ще бъда посрещнат много учтиво и, разбира се, точно това се случи. Няма местно ченге, което би пожелало да го посети полицай от големия град, за да наднича в ежедневната му работа. Но Ван Бърън, като всеки друг млад и амбициозен детектив, с нищо не се издаде, че е притеснен от неочакваната ми поява.

— Тук съм — започнах аз, — защото месец след като бе застрелян Майкъл Уокър започнах да разследвам убийството на Мани Родригес — един рапър, също застрелян от упор. Вчера узнах, че той също е посещавал имението на Т. Смити Уилсън. Така убитите, свързани със случилото се край игрището, стават петима.

— Направо се заформя отбор — ухили се Ван Бърън.

Аз също се усмихнах, надявайки се да разтопя леда между нас.

— Отбор, но вече мъртъв — уточних аз.

— Вероятно би трябвало да разговаряте с някого от отдел „Убийства“ към полицията в Съфолк. След първите две седмици те поеха случая от нас. Но тъй като така и така сте дошли дотук, ще се радвам поне да ви отведа до имението на Т. Смити Уилсън.

Оставих на паркинга моя черен очукан таурус и потеглих с колата на Ван Бърън — също черна и очукана. Прекосихме почти цялото градче. Скоро се озовахме в квартала, където „главната улица“ на Щатите изглежда точно както я рекламират в проспектите на агенциите за недвижими имот.

— Отвъд този жив плет — обясни ми Ван Бърън — се намира палатът на Зайнфелд38. Задигна го от Били Джоел39 за петдесет и шест милиона долара. А пък точно нагоре по този път се стига до двореца, където Марта Стюарт40 предпочита да се усамотява.

— Всичко това е много интересно, но къде живеят чернокожите? — попитах.

— Вече почти стигнахме до местенцето на Т. Смити Уилсън — успокои ме Ван Бърън. След това зави по една необикновено широка автомобилна алея, виеща се край плажа, за която ми спомена, че тук я наричали Крайбрежния път.

Щом стигнахме до дървена порта от грубо одялани дъски, Ван Бърън отключи катинара към веригата, поставена от местната полиция. После продължихме по дългата вътрешна алея, насочена към океанския бряг. Вътрешната врата на телената ограда около баскетболното игрище също беше заключена, но Ван Бърън притежаваше ключ и за нея.

— Вие ли сте този, който е говорил пръв с Т. Смити Уилсън? — заинтересувах се аз.

— Не, никой не е разговарял с Уилсън — отвърна небрежно детективът.

Погледнах го удивен.

— Труповете на трима от местните младежи са били открити скупчени насред неговото игрище. По-късно е бил застрелян един техен познат, докато се е укривал от следствието, а никой в града не е сметнал за необходимо да поговори с Уилсън? — втрещих се аз.

— Ами не. Ние тук не действаме така — махна с ръка Ван Бърън.

Огледах имението, но освен впечатляващата гледка към океана нямаше нищо интересно.

Накрая Ван Бърън и аз се спряхме на верандата на внушителната къща, която, както той спомена, вече била обявена за продан.

— Е, точно в момента съм малко притеснен с парите в брой — усмихнах се аз.

Ван Бърън също се засмя. Май наистина започвахме да се разбираме, въпреки странните им методи на разследване.

— Изскочи още едно име около това престъпление — подхвърли накрая той. — Става дума за един местен наркодилър, който държи да го наричат само с прякора му — Локо.

Кимнах и се постарах да го запомня.

— Е, вие говорихте ли с този Локо?

— Досега никой не е успял да го открие.

— Имате ли нещо против аз да опитам?

77.Рейборн

Какво не беше наред в тази объркана картина?

Преди три дни бях в Ийст Хамптън, а сега в Ню Йорк, клекнал на пода в един раздрънкан микробус за скрито наблюдение. През цялото време се стараех да не изпускам от поглед входа на една сграда в Уилямсбърг, Бруклин.

Скоро след като се върнах в града, заедно с моя екип решихме да активираме мрежата от информатори, за да проверим дали ще узнаем нещо повече за мистериозния наркопласьор Локо.

Оказа се обаче, че това име нищо не говореше на неколцината наши осведомители от ниското ниво. Ала по-късно узнахме, че през последния понеделник на всеки месец някакъв работещ на едро наркодилър пристигал от Ийст Хамптън, за да попълва запасите от дрога. Снабдявал се от една колумбийска банда, действаща точно от тази сграда в южната част на Уилямсбърг. Името му беше Сузи Уок.

През последните два часа не откъсвах очи от страничната врата, през която дефилираха щедро татуирани хипари в плътно опънати черни кожени панталони и износени маратонки. Навремето Хемингуей отиваше в Париж, за да напише някой нов роман, а сега хлапаците идваха от Париж в Уилямсбърг, за да основат някоя рок банда.

Екипът от следователи към окръжния прокурор от месеци следеше колумбийците. Подслушваше всичките им разговори и упорито напредваше към най-важната следа, водеща към истинските шефове на бандата. Затова не можеше дори с пръст да пипнем Сузи. Оставаше ни само да дебнем за появата на Локо. Ако такъв тип въобще съществуваше…

Успеехме ли да го засечем, можехме да го проследим обратно до Лонг Айланд и там да го пипнем под претекст за нарушаване на правилата за движение по пътищата или нещо подобно.

Но дали този Локо въобще щеше да се появи.

В продължение на часове не видях никого, приличащ на наркоман или наркопласьор, да се насочва към свърталището на Сузи Уок. Коленете започнаха да ме болят от неудобната поза, в която бях застанал. Накрая зърнах един евреин от най-фанатичната секта, дето им викаха хасидити, да мъкне със себе си цяла опаковка свинско месо — храна, категорично забранявана от тяхната религия. Ядосано махнах с ръка — бях си загубил целия ден.

След като съвсем напразно бях дебнал пред свърталището на Сузи Уок, сега ми се искаше и аз да имам пред себе си порция свинско печено.

78.Локо

В понеделник, както винаги, трябваше да прескоча до Бруклин за стоката, затова оставих своето тахое у дома и взех кола под наем.

Летовниците, идващи в Ийст Хамптън само за уикендите, нехайно зарязваха автомобили си по тукашните улици и паркинги чак до следващия петък следобед, така че още от площадчето зад жп гарата разполагах с богат избор на коли за крадене. За днес си харесах един десетгодишен избелял форд акорд, толкова невзрачен, че никой не би му обърнал внимание. След всичко на всичко тридесет секунди, посветени на разбиване на ключалката и включване на двигателя — вече бях на път за Бруклин.

Ченгетата разполагаха с голяма мрежа от доносници, обаче и аз си имах доверени хора, които да ми докладват. Всъщност това бяха от същата мрежа, само че аз им плащах по-щедро и играех доста по-грубо.

Тъкмо те ми съобщиха, че напоследък ченгетата много усърдно дебнели Сузи Уок. Заради струпалите се копои се наложи да не бързам да влизам директно при Сузи, а първо да обиколя с колата си няколко пъти квартала, за да се уверя лично как са нещата около неговото свърталище.

При първата ми обиколка всичко ми се стори спокойно и безопасно.

Но щом започнах втория тур, изведнъж забелязах, че един бял микробус беше паркиран твърде необичайно покрай тротоара — съвсем според правилата, на които кварталните полицаи толкова държаха. А при третата обиколка, като се вгледах по-внимателно, видях, че затъмнените прозорци на микробуса изглеждаха доста по-нови от износената му каросерия.

Ако притежавах коефициента на интелигентност на предпазлив бъзливец, щях да обърна колата и да побързам да офейкам по-далеч, но вместо това се оттеглих само временно. Посветих следващите три часа на грижливо гримиране и пълна промяна на облеклото си. Накрая, с новопридобитата си, прошарена в сиво брада и подплънките на раменете си едва се познах в огледалото. Паркирах колата на четвърт миля по-надолу, нахлузих си широка черна шапка и торбесто черно сако, след което продължих пеша до заведението на Сузи Уок.

Не се съмнявах, че се бях дегизирал досущ като евреин, защото на четири пресечки преди къщата на Сузи двамата типа, облечени като мен, ме поздравиха с „Честит празник“. А едно дребно, но симпатично момче от хасидитите ме изгледа с одобрение.

Щом влязох при Сузи Уок, заварих моя човек Диего да крачи нетърпеливо пред тесния си офис.

— Шалом — поздравих аз.

— Шалом и на теб, приятелю — отвърна Диего и нервно погледна часовника си.

— Като ти казвам шалом, наистина точно това имам предвид41.

Последните ми многозначително изречени думи привлякоха вниманието на Диего и той се взря по-зорко в мен. След малко на устните му разцъфна лека усмивка.

— Локо? — смаяно прошепна той.

— Точно така, приятелю мой — поклатих глава аз.

Залостихме плътно вратите и на бърза ръка извършихме размяната. Двадесет хилядарки за Диего и хората му, а за мен — стока за сто хилядарки. Дрогата бе опакована в малки картонени и метални кутии за храна за вкъщи с менюта върху тях.

Всичко приключи добре, щом като ми се размина на излизане. Тъкмо се показах от вратата и стъпих на тротоара, когато ме заговори някакъв едър чернокож полицай е надпис NYPD42 на гърба на черното си кожено яке. Същият надпис, но с още по-едър шрифт, се мъдреше и на вратата на автомобила му.

— Добре си похапваме, а? — попита ме той.

— Екстра! — самодоволно отвърнах аз и продължих по пътя си. После дори не си направих труда да вдигна поглед към огледалото за обратно виждане, докато потеглях с колата. Щях да се измъкна през моста Уилямсбърг и оттам да се прибера в Лонг Айланд.

— Ей, шефе! — провикнах се към ченгето от прозореца на откраднатия форд акорд, преди да настъпя педала за газта. — Грижовен си като мама!

79.Том

Беше петък и оставаха броени дни до началото на процеса срещу Данте Хейливил. В Ийст Хамптън заприиждаха първите автобуси с протестиращи. Очевидно хората от цялата страна бяха започнали да проумяват мащаба на предстоящия съдебен процес и неговото значение за нацията.

Автобусите не бяха от високите елегантни модели с климатици, които прибираха изискано облечените жители на Манхатън от спирките по шосе 27. Това тук беше по-скоро една армада на колела от ръждясали училищни автобуси, овехтели возила от компанията за междуградски превози „Грейхаунд“ или изпотрошени частни микробуси. Бяха стотици, насъбрали се тук от далечните северни области като Ню Хемпшир, и от още по-далечния Юг. Имаше дори от Флорида — щата, източен като дръжка на тиган.

Спряха в покрайнините на Ийст Хамптън, подобно на средновековна войска, подготвяща се за продължителна обсада на вражеската крепост. По-рано пристигналите запълниха полето край гарата Гети, а когато вече нямаше къде да се настаняват новодошлите, постепенно разпростряха биваците си по улиците на юг от шосето и така неусетно стигнаха чак до брега.

В девет часа се оформи колона, дълга почти два километра, с по двадесетина души в редица, която бавно, но неотстъпно започна да марширува към центъра на града. Дори и съседните улици, където само допреди седмица не можеше да се види нито един негър, сега бяха препълнени с чернокожи. Мъже, жени, деца… Сигурно наброяваха тридесетина хиляди души.

Всички размахваха саморъчно сковани плакати, на които се четеше: „Свобода за Данте Хейливил!“ или „Стига сте линчували нашите младежи!“. В този ден те олицетворяваха онова, което никога не можеше да се види сред жителите на Ийст Хамптън — шумна, невъздържана, гневна тълпа.

Преминаха покрай сградите по улиците „Кешмир Хамптън“, „Коуч“ и „Ралф Лурен“, чиито прозорци в последния момент трескаво бяха заковани с дъски. После завиха наляво по „Нютън Лейн“ и запълниха всичките улични платна на „Калипсо“, „Скууп“ и „Ом Йога“, докато накрая стигнаха до гимназията.

Едва там изпадналата в паника местна полиция и току-що пристигналите подкрепления от националната гвардия ги спряха. Бяха барикадирали улицата и така ги принудиха да свърнат към парка.

На нисък подиум, набързо скован насред игрището за софтбол в далечния ъгъл на парка, разпрострял се върху площ от осемдесет декара, се покатери преподобният Марвин Шийлдс. Беше в ослепителнобял костюм, с жилетка. Веднага сграбчи микрофона.

— Няма справедливост! — ревна Шийлдс.

— Няма да се примирим! — отвърнаха му хиляди гласове, които отекнаха като оглушителен залп.

— Не ви чувам! — извика преподобният, притиснал длан към ухото си. — Какво казахте?

— Няма да се примирим! — повтори гръмовно тълпата.

— Тази сутрин имаме един много специален гост — отново заговори Шийлдс. — Един мъж, който се е доказал като наш приятел от много време насам. Човек, който сега работи в скромния си офис, в съседство с моя в Харлем. Бившият президент на Съединените американски щати господин Бил Клинтън!

Президентът Клинтън се появи на подиума, посрещнат от оглушителен рев. През първата минута бе принуден само да маха с ръце и да се усмихва, отвред заобиколен от тази многохилядна, предимно чернокожа тълпа, сред която той явно се чувстваше като свой. После прегърна с една ръка преподобния Шийлдс, а с другата грабна микрофона:

— Добре дошли в Хамптън и Ийст Хамптън, всички вие! — провикна се бившият президент. — Хубаво е, че сме се събрали тук, нали?

80.Том

Бил Клинтън още продължаваше речта си, когато Кейт хвана ръката ми и ме задърпа назад. Ийст Хамптън като нищо можеше да експлодира заради това, с което тя се бе заела точно сега. Трябваше да се подготвим за тежка защита в един изключително труден съдебен процес. А тепърва ни чакаше още доста работа.

Пътят назад към Манток бе така безлюден, сякаш бе наредено на цялата източна част на Лонг Айланд да се евакуира. Пътуването с Кейт възкреси в паметта ми общите ни спомени от дните, когато бяхме по-млади. Тогава през цялото време се държахме за ръце, така че и сега ми се прииска да го сторя. Но, разбира се, не го направих, от което само ми стана още по-зле. Когато най-после се добрахме до Манток, не видяхме нито една кола на паркинга пред нашия офис.

Окуражена от невероятната тишина наоколо, Кейт подготви по една папка за всеки свидетел, когото възнамерявахме да призовем, а аз се заех да нахвърля черновата за първата си реч. По едно време тя се смили над мен и за кратко ме прегърна. Не си въобразих кой знае какво, освен че искрено ми се щеше това наше уединение да няма край.

Историческото значение на предстоящите събития в съдебната зала от първия ден на процеса ме вдъхновяваше, така че много набързо преглеждах фразите в речта си. Но Кейт не се впечатли от написаното и се зае да нанася корекции по черновата. Когато приключи, половината текст беше зачеркнат, а другата половина — изпъстрена със забележки.

— Ще се получи забележителна реч, Том — похвали ме тя накрая, вероятно с единствената цел да ме насърчи.

Благодарих на съдбата, че стандартите на Кейт бяха много по-високи от моите, и трескаво се заех да преписвам черновата на чисто. После се наложи да повторя и да потретя, докато чух как някакъв автомобил спира на нашия паркинг. Бях изгубил представа за времето и внезапно забелязах през единствения прозорец, че навън бе паднал мрак. Оказа се, че беше към десет вечерта.

Вратите на колата шумно се затръшнаха, после по стъпалата отекнаха нечии тежки стъпки. Вдигна се такъв тропот, като че ли идваха трима-четирима яки мъжаги.

Протегнах ръка към бейзболната бухалка, която винаги държах зад бюрото си, след което погледнах към Кейт. Тя ми се усмихна притеснено. Сетне мълчаливо присви рамене, ала блясъкът в очите й сякаш ми казваше: „Вземи я!“.

81.Том

Човекът, който надникна през вратата, не беше някой от местните пияници и побойници. Беше Калвин Коулс, оглавяващ тукашната баптистка църква. Беше ни посещавал на два пъти през последните няколко месеца и сега започна с поднасянето на извинения, че идва толкова късно. След него обаче в стаята влязоха още двама едри чернокожи мъже в черни костюми. Главите и на тримата почти опираха до тавана.

Коулс се усмихна стеснително и ни представи своите спътници, макар това да бе напълно излишно. Всички познаваха преподобния Марвин Шийлдс. Другият бе Рони Монтгомъри — елегантно облечен чернокож адвокат, който се превърна в знаменитост от национален мащаб, след като спечели делото срещу бившата звезда от бейзболната лига Лоренцо Луис, заведено за убийство на жена му.

— Нося ви изключително вълнуващи новини — заговори преподобният Марвин Шийлдс, като пристъпи напред и стисна ръката ми в грамадните си шепи. — След доста сериозно ухажване и едновременно с това яко извиване на ръце господин Монтгомъри най-после склони да се нагърби със защитата на Данте Хейливил.

— Но процесът започва само след няколко дни! — опита се да възрази Кейт. Гласът й прозвуча привидно спокойно, но очите й пламнаха.

Рони Монтгомъри реагира само с една съчувствена усмивка:

— Очевидно ще се наложи да поискам отлагане на делото. Пък и нямам основания да се опасявам, че не мога да се справя.

— Говорихте ли с Данте? — най-после се насилих да продумам и аз.

— Исках вие първи да узнаете — обясни Монтгомъри, — като израз на колегиална любезност.

Знаменитият адвокат огледа скромния ни офис, като сегиз-тогиз свиваше рамене, което подсказваше недвусмислено какво е мнението му за способностите ни. А и за шансовете ни да постигнем оправдателна присъда. Накрая разпери ръце и заговори:

— Зная, че работите добре, дори съм сигурен, че много се стараете. И двамата ще бъдете добре дошли като помощници. Но оттук не можете много да постигнете, а Данте Хейливил несъмнено заслужава много повече подкрепа.

Когато Монтгомъри ни поднесе следващата си съболезнователна усмивка, съжалих, че бях оставил зад бюрото си бейзболната бухалка.

82.Том

На следващата сутрин, докато Кейт паркираше своята джета пред затвора в Ривърхед, оттам потегли черният мерцедес на Рони Монтгомъри. Явно нямаше още дълго да бъдем защитници на Данте. Все едно да пристигнеш на работа, но да завариш стола си вече зает от наследника ти, а бюрото — старателно почистено от твоите вещи.

Но Кейт и аз продължихме да се придържаме към установения ритуал. Стигнахме до стаята за свижданията, като преди това си разменихме дружелюбни поздрави с Майк и Били зад бюрото в приемната и оставихме в гардеробната часовниците и ключовете си в шкафчето с номер 1924.

Вероятно за последен път Шийла, единствената жена сред надзирателите, за която се говореше, че работела тук от двадесет и три години, ни съпроводи през плъзгащите се стоманени врати към така нареченото „чистилище“ — стаите за разговори на подследствените с техните адвокати. Точно там заварихме Данте, който току-що бе приключил срещата си с Рони Монтгомъри.

Щом ни видя, той се надигна и уклончиво рече:

— Трябва да поговорим.

Кейт и аз се отпуснахме на нашите столове край малката метална маса. Стиснал зъби, зачаках най-лошото. От дълго време насам не се бях чувствал толкова отвратително.

— Току-що с мен се срещна Рони Монтгомъри — започна Данте. — Този брат е успял да спаси от смъртта бейзболиста Лоренцо Луис.

— Снощи се отби в нашия офис — прекъсна го Кейт.

— Е, тогава сигурно вече знаете, че ми предложи да поеме моя случай. Похвали се, че от петнадесет години насам не бил загубил нито едно дело в съда.

— Може би е вярно — съгласи се Кейт.

— Добави още, че това щяло да бъде най-важното решение, пред което някога съм бил изправян. Увери ме, че съм се нуждаел от време, за да го обмисля.

— А ти какво му отвърна?

— Казах му: „Времето не чака, господин Монтгомъри. И без това вече изгубих цели десет месеца тук“. И добавих, че сега зная какво трябва да сторя.

— И какво е то? — полюбопитствах аз.

— Трябва да разберете, че това не е нещо лично. Дрехите на Лоренцо Луис са били опръскани с кръвта на жена му. А когато ченгетата довтасали, той се заключил в банята, глътнал тридесет хапчета приспивателно и се разплакал, като все за майка си споменавал. Ама въпреки това Монтгомъри успял да го спаси.

— Това е уникален случай — отбеляза Кейт, — но не се тревожи, ние няма да го приемем лично.

— Сигурна ли си? — попита младежът.

— За бога, Данте, ще ни съобщиш ли най-после какво му отговори? — не издържах аз.

— Отговорих му: Не, благодаря, братко. Харесвам си адвокатите, дето си ги имам. Кейт, нали не смяташ, че съм си луд? — попита Данте, вдигна дългия си пръст към нея и се ухили. — Ако бях наел Монтгомъри, всички, включително и съдебните заседатели, щяха да решат, че съм виновен като Лоренцо Луис. Освен това си мисля, че Монтгомъри си изразходва късмета за три живота в онзи процес. Кейт, да не би да плачеш, мойто момиче?

83.Кейт

Мари, бабата на Данте, наведе глава и се пресегна за ръката ми, която аз с радост й подадох.

— Благодаря ти, Господи, за милостта, с която ни дари — произнесе тя. — Благодаря ти за силата, която ни вдъхваш, да понасяме това ужасно изпитание. Но най-вече ти благодаря за туй, че ни даде такива предани адвокати като Том и Кейт. Благослови храната ни, о, Боже, и намери място в сърцето си да не отвръщаш очи от моя невинен внук Данте. Амин.

Беше събота вечерта, два дни преди началото на процеса, и всичките приятели, които ни останаха в този град, се бяха събрали около масата в трапезарията на Маклин: самият Маклин и Мари, братът на Том — Джеф, и племенникът му Шон, Кларънс и жена му Върнъл. Малката стая бе изпълнена до краен предел.

— Да пием за това да се съберем пак тук по същото време догодина! — Маклин произнесе своя тост, опитвайки се както винаги да вдигне настроението на присъстващите. — Когато и Данте заеме мястото си сред нас, ще има да му разказвам до зори най-невероятните истории с Шак43, Коуб44, Амаре45 и Леброн46.

Гостите на празненството не бяха много, но таблата се огъваше от богати и разнообразни блюда — рядко срещана комбинация от карибска и ирландска кухня. След почти цяла година, прекарана в изолация, тази компания означаваше за мен много повече от угощението. Тъкмо се бяхме посветили на храненето, когато звънът на мобилния телефон на Том разтърси стаята.

— По-добре аз да се обадя — рече той.

Извади го от джоба си и вдигна ръка за извинение. Но след малко внезапно пребледня като платно.

— Трябва да превключим на Фокс Нюз — тревожно ни извика той.

Половината от нас вече се бяха завтекли към всекидневната, всеки грабнал чинийката с десерта си, а останалите още се суетяха, нагласявайки столовете си пред „Зенит“, отдавна остарелия телевизор на Мак. Шон веднага превключи на шестнадесети канал, точно когато водещият от студиото включи от мястото на събитието репортерката — една наперена блондинка.

— Живея в Куинс — заяви тя. — Точно срещу сградата на юридическия факултет. Тази Алма матер на Том Дънлеви, един от адвокатите на Данте Хейливил, когото подозират в извършването на онова тройно убийство. Според документите, току-що получени от телевизия Фокс, Дънлеви, като много способен баскетболист, е бил приет да следва във факултета, макар че не е успял да вземе приемните изпити с необходимия минимален успех.

— Е, това ли е голямата сензация? — възмутено изсумтя Маклин.

— Въпреки че се е дипломирал сред петимата най-слаби по успех свои състуденти — продължи репортерката, Дънлеви е бил назначен като стажант в службата за обществени защитници към Бруклин. А там получил доста незавидна атестация. Но според най-смущаващото твърдение през 1997 година Дънлеви успял някак си да приключи висшето си образование. — Блондинката млъкна за миг и размаха някакви листове: — Това са копия от изпитните протоколи, с които телевизия Фокс успя своевременно да се сдобие и да ги предостави за проверка на независими експерти по анализ на почерка. Изпитните въпроси, развити изненадващо добре от Том Дънлеви, са били написани от човек, пишещ с дясната си ръка. Обаче на всички треньори и мениджъри в Ен Би Ей е много добре известно, че Том Дънлеви е левак! — сензационно заключи репортерката. — Ако всичко това се окаже вярно, то излиза, че Данте Хейливил, изправен пред опасността да получи най-тежкото наказание, е поверил живота си в ръцете на някой, който дори не е юрист.

84.Том

На следващата вечер, точно в двадесет и един часа, чиновникът с мрачното лице от канцеларията на съдията Ричард Ротщейн към съда в окръг Съфолк ни даде знак с ръка да го последваме. Кейт, аз и окръжният прокурор Доминик Йоли се отправихме към кабинета на съдията, където ни предложиха да се настаним в креслата около дългата махагонова маса.

Йоли — мъж с гъста сива коса, словоохотлив, явно интересуващ се от политиката, на два пъти се опита да ни въвлече в безобиден разговор на общи теми, но когато разбра, че не сме в настроение за общуване, се задълбочи в своя „Таймс“. Знаех твърде много за прокурора — той беше по-умен, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и рядко губеше съдебни дела.

Последен в кабинета се появи съдията Ротщейн, в панталони с цвят каки и бяла, закопчана догоре, риза. Проницателните му черни очи и дългият му заострен нос ми подсказаха, че си имам работа с твърдоглав ирландец или шотландец, който не понася да му губят времето напразно.

Без излишни любезности, съдията веднага се обърна към Йоли:

— Какво е становището на прокуратурата по случая, Доминик?

— Не разполагахме с достатъчно време за пълноценно разглеждане на обвиненията срещу Дънлеви — заяви прокурорът, — но мисля, че това сега не е най-важното. Каквото и решение да вземе съдът, то няма да подлежи на преразглеждане. Ако защитата настоява, ние ще оставим широко отворена врата, за да се възползва от правото на обжалване. Но ако преценим, че се налага да се определи нов защитник, това ще изисква отлагане на делото, макар че е по-добре да се пожертва известно време, отколкото после да се наложи да се връщаме назад, за да започнем всичко отначало.

— Хм, звучи разумно — замислено процеди съдията Ротщейн и се обърна към мен: — Какво ще кажеш, Дънлеви?

Бях се приготвил да реагирам гневно, още повече че въобще нямах намерение да падам на колене пред когото и да било.

— Ваша чест, моите дипломи и оценки от изпитите са такива, каквото са — започнах с хладен, донякъде дори безцеремонен тон. — Но съм сигурен, че вие, във вашата дългогодишна кариера, сте срещали поне двама или трима превъзходни адвокати, които не са били отлични студенти по наказателно право. От това, което ми е известно, дори и окръжният прокурор е един от тях.

Окуражен от насмешливия проблясък в очите на Ротщейн, аз смело продължих:

— Така че единственото обвинение, което заслужава внимание, е това, че съм използвал друг студент, който да се явява на изпитите във факултета вместо мен. Това е абсолютна измислица! Ето, прилагам копие от рентгенова снимка на лявата ми ръка, направена вечерта, преди да се явя на последния изпит в университета. А това тук е медицинско свидетелство за лечението ми в спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“, където постъпих на 5 април 1997 г. — Подадох му документите и продължих: — В този ден имахме важен мач, но аз паднах и зле си ударих ръката. Трябваше да отложа изпитите поради болест, но се бях готвил упорито в продължение на много месеци, пък и честно казано, тогава още не бях сигурен дали толкова искам да ставам адвокат. Реших, че ще се науча да пиша с дясната ръка, а бъдещето ми ще бъде решено от оценките, които ще получа.

— Да не би да се опитвате да ме убедите, Дънлеви, че сте взели писмените си изпити с дясната ръка, въпреки че сте левичар по рождение? — усъмни се съдията.

— Точно така. Еднакво сръчен съм и с двете си ръце.

— Можете ли да го потвърдите на практика?

— Това е самата истина — твърдо заявих аз и го погледнах право в очите. — Ако желаете — повярвайте ми. Ваше право е и да не ми вярвате.

— Ще проверим — каза Ротщейн и ми подаде през масата един бележник. После се обърна назад и наслуки грабна един том от лавицата. — Имате късмет, Дънлеви, щом ви се падна „Одисей“ от Джойс. Ще ви продиктувам първото изречение, а вие ще го запишете с дясната си ръка колкото може по-бързо. Готов ли сте?

— От седем години не съм вършил това — признах аз.

— Какво значение има? Нали сте еднакво сръчен и с двете си ръце? И така, готов ли сте?

— Да.

— Бък Мълиган, внушителен и възпълен — зачете Ротщейн с наслада, — се появи в дъното на стълбището с легенче пяна за бръснене, върху което лежаха огледалото и бръсначът.47

С трескава скорост записах продиктувания текст и веднага му подадох бележника.

— Сега ми стана ясно защо толкова държахте на тази проверка, Дънлеви — рече Ротщейн. Многозначителната му усмивка се премести от очите му върху тънките му устни. — Вие сте по-добър в краснописа от мен. Между впрочем днес следобед ми позвъниха на два пъти по телефона и така се установи, че слухът е тръгнал от кабинета на Рони Монтгомъри. Ще се видим утре сутринта в съдебната зала.

— Но, Ваша чест… — опита се да възрази прокурорът.

— И с теб ще се видя утре, Доминик — приключи съдията.

85.Кейт

Напълно изцеден от теста в кабинета на Ротщейн, Том подкара бавно колата ми на връщане през Ривърхед към магистралата Сънрайз Хайуей. Никой от нас не отрони нито дума.

Случи се пълнолуние и полумесецът осветяваше не само шосето пред нас, но и част от предната седалка, върху чиято дръжка лежеше отпусната дясната ръка на Том.

Ако трябва да бъда съвсем честна, длъжна съм да призная, че винаги съм харесвала силните ръце на Том. Изпъкналите му вени, от китките до кокалчетата на пръстите, издаваха стаената му сила. След две десетилетия, посветени на баскетбола, всеки негов пръст толкова пъти е бил удрян и изкълчван, че сега нито един от тях не бе прав. Бяха се превърнали в нещо като релефна карта на живота му, разкриваща всичко, през което е преминал.

Без много да му мисля, отпуснах ръката си върху неговата.

Дланта на Том потръпна и той ме погледна смаяно. После бързо се извърна.

Защо ми трябваше да го правя? Не бях съвсем сигурна в отговора на този въпрос. Може би се дължеше на дързостта и очарованието му, с които успя да се справи с изпитанието, на което го подложи Ротщейн, и за пореден път победи. Или пък защото двамата толкова много се сближихме отново през последната година. А може би точно това жадувах от месеци насам.

Но не съжалявам… позволих на Том да разбере, че не бе случайност, а преднамерена проява на временна лудост — да сплета пръстите си с неговите.

През следващия половин час в колата се възцари тишина, но сега всичко вече бе съвсем различно.

— Ще те взема в седем и половина — каза Том, след като мълча през цялото пътуване. Но когато накрая удари спирачките пред къщата на Маклин, имах чувството, че бяхме разговаряли с часове.

— Е, лека нощ и да се наспиш добре — отвърнах и изскочих от колата. — Чудесно се справи, Том. Гордея се с теб.

Тогава на устните му разцъфна онази усмивка, която не бях виждала, откакто и двамата бяхме деца.