Кристалният отломък

9 Възмъжаване

Удобно облегнат на любимото си дърво, Риджис се протегна лениво, прозя се продължително и в трапчинките му заиграха ярките лъчи на слънцето, които бяха успели да пробият гъстия клонак над главата му. Въдицата му стоеше до него, макар че на кукичката отдавна вече нямаше стръв. Полуръстът рядко хващаше риба, но се гордееше с това, че никога не похабява повече от един червей.

Откакто се бе завърнал в Самотната кория, идваше тук всеки ден. Сега Риджис прекарваше зимите в Брин Шандер при своя добър приятел Касиус. Градът на хълма не можеше да се сравнява с Калимпорт, но палатът на Касиус беше най-близкото подобие на цивилизация, което можеше да се намери в Долината на мразовития вятър. Риджис бе много горд от хитростта, с която бе успял да убеди Касиус да го покани да прекарва суровите зимни месеци при него.

Откъм Маер Дуалдон полъхна хладен ветрец и полуръстът въздъхна доволно. Макар да бе вече средата на юни, това бе първият горещ ден от краткото лято и Риджис бе твърдо решен да получи колкото се може повече от него. За първи път от повече от година насам бе излязъл преди пладне и твърдо възнамеряваше да си лежи тук, захвърлил дрехите си и да усеща как топлината изпълва всяка частица на тялото му, докато не види и последният ален лъч на слънцето да се скрива зад хоризонта.

Яростен вик откъм езерото привлече вниманието му и Риджис привдигна глава, едва-едва отваряйки натежалите си клепачи. За негово огромно задоволство първото нещо, което забеляза бе, че коремът му значително е пораснал през последната зима и сега, както беше легнал по гръб, можеше да види само върховете на пръстите на краката си.

В средата на езерото четири лодки (две от Термалайн и две от Таргос) се опитваха да се доберат до някое по-хубаво местенце, като непрекъснато лавираха и обръщаха носовете си, а моряците ругаеха и плюеха срещу лодките на конкурентния град. Бяха изминали почти пет години от Битката при Брин Шандер, а двата града продължаваха да се намират в състояние на война. И макар битките да се водеха най-често с думи или юмруци, а не с истински оръжия, не един и два кораба бяха потопени, блъснати в крайбрежните скали или обърнати в плитчините край брега.

Риджис безпомощно сви рамене и отново облегна глава на жилетката си, която му служеше за възглавница. Нищо не се бе променило кой знае колко в Десетте града през последните четири години и половина, макар той и още неколцина от членовете на Съвета да се надяваха, че въпреки разпрата между Таргос и Термалайн заради ранения елф, поселищата ще заживеят в съюз.

Даже по бреговете на Диншиър примирието между отдавнашните съперници се бе оказало твърде кратко и бе продължило само до първия път, когато лодка на Каер Диневал улови рядка и ценна осемметрова пъстърва във водите, отстъпени им от Каер Кьониг като компенсация за нарастващия флот на Източен пристан.

А пък Добра медовина и Дуганова бърлога — двете скромни и свободолюбиви градчета, разположени край Аленото езеро, които гледаха да си нямат много вземане-даване с останалите градове — бяха настояли да получат компенсация от Брин Шандер и Термалайн. Те бяха понесли огромни загуби в Битката при Брин Шандер, една война, която както смятаха, дори не ги засягаше и сега настояваха, че тези, които бяха спечелили най-много от съюза, трябва да платят. Северните градове, както можеше да се очаква, просто се изсмяха на това искане.

И така, никой не се поучи от урока за ползата от обединението и десетте поселища останаха все така разединени, както и преди.

Всъщност градът, който се бе облагодетелствал най-много от битката, беше Самотната кория. Като цяло, населението на Десетте града бе останало непроменено. Много авантюристи и разбойници продължиха да кръстосват областта, ала и много от тях бяха убити или пък, уплашени от суровите условия на живот, се отправиха към по-гостоприемни земи.

Самотната кория обаче се бе разраснала значително. Маер Дуалдон с изобилието си от едрокоста пъстърва си оставаше най-богатото от трите езера, ала непрестанните дрязги между Термалайн и Таргос, както и честите наводнения, които непредвидимата Шаенгарнска река причиняваше в Бремен, превръщаха Самотната кория в най-привлекателното от четирите селища. Жителите на малкия градец дори бяха измислили нов начин за привличане на посетители като наричаха града си „Дома на храбрия полуръст“ и подчертаваха, че той е единственото място в продължение на повече от сто мили, където човек можеше да се излегне под сянката на истински дървета.

Риджис се отказа от участие в Съвета малко след битката, решение, което бе изгодно както за него, така и за съгражданите му. Самотната кория се разрастваше и бързо се отърсваше от славата си на сборище на най-пропадналите типове и затова имаше нужда от по-деен представител в Съвета. А пък и на Риджис вече не му се занимаваше с такава отговорност.

Естествено, Риджис бе намерил начин да спечели пари от славата си. Всеки, който искаше да се засели тук, трябваше да плати известна сума в замяна на правото да плава под флага на Самотната кория и полуръстът, като убеди новия представител и останалите големци от града, че отчасти и славата на името му бе помогнала за привличането на тези хора в града, си осигури дял от тези такси.

Широка усмивка се появяваше върху лицето на Риджис всеки път, когато си помислеше как щастието му се бе усмихнало. Живееше си спокойно, правеше каквото иска, когато иска, а това най-често бе да лежи облегнат на любимото си, обрасло с мъх дърво, с въдица до себе си и да оставя денят да се изнизва безметежно.

Ето как, макар единственото, с което се занимаваше сега, да бе малко резба от време на време, полуръстът си живееше охолно и леко. Неговите работи се продаваха десет пъти по-скъпо отпреди не само заради славата му, но най-вече понеже бе успял да убеди южните познавачи, които идваха в Брин Шандер, че творенията му притежават особена естетическа стойност.

Той потупа рубинения медальон, който лежеше върху гърдите му. Тези дни можеше да „убеди“ всекиго в каквото си поискаше.

Чукът се стовари върху горещия метал. Сноп искри отхвръкнаха от наковалнята и се извиха в огнена дъга, осветявайки за миг каменната работилница. Тежкият чук летеше ту нагоре, ту надолу — детска играчка в яката, мускулеста ръка, която го въртеше без никакво усилие.

В малката гореща стая ковачът носеше само панталони и кожена престилка. Широките му рамене бяха покрити с черни сажди, а в червените отблясъци на пещта тялото му лъщеше от пот. Движенията му бяха така ритмични и леки, сякаш не бе обикновен смъртен, а божество, изпод чиито ръце се раждаше нов свят.

Доволна усмивка се изписа по лицето му, когато металът най-сетне поддаде под силата на ударите му. Никога досега не бе срещал толкова яко желязо — то сякаш го предизвикаше и когато най-накрая го победи, през тялото му премина онази тръпка, която усещаше в разгара на битките.

— Бруенор ще бъде доволен!

Уолфгар поспря за момент и се усмихна, като си спомни първите си дни в мините на джуджетата. Какъв упорит млад глупак беше тогава, изпълнен с гняв, че някакво си мърморещо джудже му бе отнело правото да умре с чест на бойното поле, оправдавайки нежеланата си милост с думите „бива го за работа“.

Това беше петата и последна пролет, през която щеше да чиракува в подземните мини на джуджетата, където му се налагаше да държи двуметровото си тяло приведено. Копнееше за свободата на тундрата, където можеше свободно да протегне огромните си ръце към сгряващите лъчи на слънцето или към загадъчния сърп на луната. Или пък да лежи по гръб, без да се налага да свива нозе, докато неспирният вятър хапе бузите му, а звездите изпълват ума му с тайнствени видения от незнайни хоризонти.

И все пак, въпреки всичките им неудобства, Уолфгар не можеше да отрече, че горещият въздух и непрестанната глъчка на мините щяха да му липсват. През първата година той се бе вкопчил в суровите закони на народа си, според които пленничеството бе най-страшният позор и бе пял песента на Темпос всяка сутрин като противоотрова срещу онази слабост, от която така се боеше, докато живееше сред меките, цивилизовани южняци.

И все пак, Бруенор бе як като желязото, което ковеше. Той не обичаше битките, ала брадвата му, никога не пропускаше целта си, а самият той спокойно посрещаше удари, които биха повалили и великан.

В началото джуджето бе истинска загадка за Уолфгар. Младият варварин изпитваше уважение към него — този, който го бе победил в битка. Ала още тогава, докато бойното поле издигаше непреодолимата преграда на враждата между тях, варваринът съзря в очите на джуджето истинска и дълбока симпатия, която го изненада и обърка. Той и народът му бяха дошли, за да опустошат Десетте града и все пак отношението на Бруенор напомняше повече загрижеността на строг баща, отколкото безжалостния поглед на господар. Въпреки това, Уолфгар никога не забравяше положението си в мината, тъй като Бруенор често бе рязък, даже груб и караше варварина да върши черна, понякога дори обидна работа.

Ала след известно време гневът на Уолфгар изчезна и той търпеливо понасяше положението си, изпълнявайки нарежданията на Бруенор, без да задава въпроси и да се оплаква. Постепенно, положението му се подобри.

Джуджето го бе научило да кове желязо, а по-късно и да го оформя в превъзходни оръжия и инструменти.

И най-накрая, един ден, който варваринът никога нямаше да забрави, той получи своя собствена работилница, където можеше да работи сам и без надзор, макар че Бруенор често се отбиваше, за да му направи забележка за някой неточен удар или да му даде съвет. Освен че до голяма степен му бе възвърнала свободата, малката работилничка му върна и гордостта. Още от мига, когато за първи път вдигна чука, който вече наричаше „свой“, методичното търпение, с което се бе трудил дотогава, бе заменено от истинско желание за работа и педантичната отдаденост на истинския творец. Варваринът се измъчваше и от най-малкото несъвършенство в изкованите от него вещи, а понякога преработваше цял предмет заради съвсем малка грешка. Тази промяна у него го радваше — мислеше си, че може да му е полезна за в бъдеще, макар и още да не знаеше как.

Бруенор я наричаше характер.

Работата се отразяваше добре и на тялото му. Каменоделството и коването на якото желязо, бе заякчило мускулите му и бе придало на бездруго едрото му тяло невероятна сила. А и бе придобил голяма издръжливост — желанието да не изостава и за миг от неуморните джуджета бе закалило сърцето и дробовете му.

Уолфгар прехапа устни от срам при спомена за първата си мисъл след битката при Брин Шандер. Тогава се бе заклел да си отмъсти жестоко на Бруенор веднага след като минеха петте години. Ала за своя почуда, варваринът разбра, че времето, прекарано под настойничеството на Бруенор, го бе превърнало в по-добър човек и сега самата мисъл да вдигне оръжие срещу джуджето го отвращаваше.

После — сякаш използвайки силата на чувствата си, за да я превърне в чисто физическа мощ — Уолфгар отново вдигна ковашкия чук и под ръцете му твърдото желязо започна да добива очертанията на острие. От него щеше да излезе превъзходен меч.

Бруенор щеше да бъде доволен.

10 Събират се облаци

Оркът Торга стоеше срещу гоблина Грок, а върху лицето му беше изписано явно презрение. Техните племена воюваха от много години, всъщност, откакто се помнеха. Живееха в една и съща долина в Гръбнака на света и се бореха за земя и храна с онази жестокост, която бе характерна за свирепата им раса.

А сега стояха един срещу друг без никакво оръжие в ръцете, подчинявайки се на нещо по-мощно и от омразата, която изпитваха един към друг. Навсякъде другаде щеше да бъде невъзможно да стоят толкова близо без между двете племена да избухне яростна битка. Ала сега трябваше да се задоволят само с празни заплахи и свирепи погледи — заповядано им бе да забравят всички различия.

Торга и Грок се обърнаха и тръгнаха към постройката, в която се намираше онзи, който щеше да стане техен повелител.

И така, рамо до рамо, двамата влязоха в Кришал Тирит и застанаха пред Акар Кесел.

Двете племена се присъединиха към бързо нарастващата му армия. Навсякъде около кулата можеха да се видят знамената на най-различни гоблинови племена. Тук бяха и Гоблините — копиеносци, и Изкормващите орки, и Змийското племе, и още много други, дошли да изпълнят волята на господаря си. Кесел бе повикал дори едно людоедско племе, няколко трола и четиридесет вербези, вярно, най-малките сред събратята си, но все пак великани.

Ала най-голямото му постижение бе една група ледени великани, които сами бяха дошли в долчинката му, водени единствено от желанието да служат на Повелителя на Креншинибон.

Кесел бе прекарал последните години, напълно доволен от живота си в Кришал Тирит. Гоблините, които бе подчинил още в началото, покорно изпълняваха всичките му прищевки и дори бяха успели да нападнат един лускански керван и да му доведат няколко жени, с които да се забавлява. Животът му бе лек и приятен, точно какъвто той искаше.

Ала Креншинибон, чийто глад за власт бе неутолим, не беше доволен. В началото щеше да се задоволява с дребни победи, но полека-лека щеше да накара Кесел да обръща поглед към все по-големи завоевания. Отломъкът не искаше открито да се противопоставя на Кесел, тъй като в непрестанната борба между двамата, магьосникът бе този, който винаги вземаше решенията. Малкият кристален отломък може и да бе надарен с огромна мощ, ала без повелител бе като меч без десницата, която да го извади от ножницата. Затова Креншинибон налагаше волята си тайно, като изпращаше в сънищата на Кесел видения за славни победи и завоевания и така изостряше глада му за власт и всичко останало, което тя даваше. Размахваше пред очите на магьосника онази примамка, на която Кесел не можеше да устои — почитта на другите.

Кесел, който за магьосниците от Лускан (а и за всички останали) никога не бе представлявал нещо повече от изтривалка за краката, стана лесна плячка за кристала. Той, който винаги беше смятан за по-долен от прахта под краката на големците, сега копнееше да размени тези роли.

И сега — както Креншинибон постоянно му напомняше — му се предоставяше блестяща възможност да превърне мечтите си в действителност. С отломъка в ръце, Кесел щеше да стане истински завоевател и да накара всички, дори и магьосниците от Домовата кула, да треперят щом чуят името му.

Трябваше обаче да бъде търпелив. Бе му отнело няколко години да се научи как да държи в подчинение първо едно, а след това и второ гоблиново племе. Но да събере десетки различни племена и да превърне естествената им злост в покорство, бе много по-трудно. В началото дори му се налагаше да ги призовава едно по едно и едва след като напълно бе подчинил някое племе, се осмеляваше да повика друго.

Ала постепенно бе станал по-силен и сега бе призовал две враждуващи племена едновременно. И този път неговата мощ се беше оказала по-голяма от тяхната омраза един към друг. Когато Торга и Грок влязоха в кулата, всеки от тях се опитваше да измисли как да убие другия без да си навлече гнева на Кесел. Когато отново излязоха навън, вече разговаряха помежду си като стари приятели и обсъждаха славата, която битките в армията на Акар Кесел щеше да им донесе.

Магьосникът се облегна на възглавниците си и се замисли за невероятния си късмет. Войската му ставаше все по-силна и по-силна. Имаше снежни великани за командири, людоеди за гвардейци, светкавични отряди от вербези и тролове — огромни, всяващи ужас тролове — за своя лична охрана. И десет хиляди фанатично предани гоблини, които да поведе към погром и разруха.

— Акар Кесел — провикна се той към наложницата (чиято воля Креншинибон отдавна бе покорил на своята), която пилеше дългите му нокти, докато той размишляваше. — Преклонете се пред Повелителя на Долината на мразовития вятър!

На юг, далеч от скованите от леда степи, в цивилизованите земи, където хората имаха повече време за забавления и размишления и където постъпките им не се ръководеха единствено от мисълта за това как да оцелеят, магията се срещаше много по-рядко. Истинските магьосници, посветили живота си на мистичните изкуства, винаги се отнасяха с огромно уважение към нея и внимаваха за понякога непредвидимите последици от заклинанията си.

Освен ако не бяха обсебени от желание за власт — най-опасното зло, което ги дебнеше — истинските вълшебници никога не стигаха до крайности в експериментите си и рядко причиняваха беди.

Магьосническите чираци обаче (хора, които се бяха сдобили с някакви умения, или като бяха намерили някой древен ръкопис или книга с магии, или пък някой магически предмет) често правеха огромни поразии.

Точно това се случваше тази нощ в една земя, отдалечена на стотици мили от Акар Кесел и Креншинибон. Ученикът на един магьосник, у когото учителят му бе открил големи заложби, намери диаграма на мощен магически кръг, а после и магия, с която да го отключи. Чиракът, подмамен от жаждата за власт, успя да открие истинското име на демона от записките на господаря си.

Магиите, които призоваваха същества от другите Равнини и ги поставяха под властта на онзи, който ги бе повикал, бяха особено интересни за младия ученик. Неговият господар му бе разрешавал, макар и под строго наблюдение, да използва магически портали и да се свързва със зли духове и мани. По този начин магьосникът се бе надявал да покаже на ученика си опасността, която криеше призоваващото изкуство и да го научи да бъде предпазлив, ала всъщност само бе засилил жаждата на младия чирак да овладее тази магия. Младежът горещо бе молил учителя си да му разреши да призове истински демон, но магьосникът знаеше, че ученикът му още не е готов за такова изпитание.

Ала младежът не беше съгласен.

Точно този ден той най-сетне завърши кръга. И толкова голяма бе самоувереността му, че дори не си даде труд да провери още веднъж символите и руните (нещо, за което някои магьосници биха отделили цяла седмица), нито пък да изпробва магията с някой по-малък зъл дух.

И сега, седнал в средата на кръга, вперил поглед в мангала, чийто пламък щеше да послужи като порта към Бездната и с устни, върху които играеше самоуверена, горделива усмивка, магьосническият чирак призова демона.

От далечната равнина името на Ерту едва-едва достигна до ушите на могъщия демон. Във всеки друг случай огромното чудовище би отминало толкова слаб зов — очевидно бе, че онзи, който го викаше не притежаваше способности, достатъчни, за да принудят демона да се подчини.

Ала сега Ерту се зарадва на съдбоносния призив. Няколко години по-рано, той бе усетил мощен прилив на енергия към Материалната равнина и бе убеден, че краят на търсенето му, продължило цяло хилядолетие, най-сетне наближаваше. През последните няколко години, демонът чакаше, изгарящ от нетърпение, някой магьосник да отвори вратата на Бездната, за да може да иде в далечната равнина и да види какво става.

Младият чирак усети, че хипнотичният танц на огъня го държи в плен. Сега в мангала имаше само един пламък — като пламъка на свещ, но много по-голям — и той се люлееше изкушаващо ту напред, ту назад, ту напред, ту назад.

Омаян, младежът дори не усети как силата на огъня започна нараства все повече и повече. Пламъкът се издигаше все по-нависоко и по-нависоко, затрептя още по-бързо и скоро заискри с изпепеляваща белота.

Напред-назад, напред-назад.

Все по-яростно трептеше пламъкът и все по-голяма ставаше силата му — тя му трябваше, за да преведе огромния звяр, който чакаше от другата страна.

Напред-назад, напред-назад.

Чиракът започна да се поти. Знаеше, че магията вече бе твърде могъща за неговите способности, знаеше, че тя го бе надвила и сега живееше свой собствен живот. Знаеше, че вече не може да я спре.

Напред-назад, напред-назад.

Изведнъж тъмна сянка изпълни пламъка, показаха се ръце с нокти на граблива птица и крила на прилеп. Съществото беше огромно! Великан даже и за своята чудовищна раса.

— Ерту! — извика младият мъж — магията бе изтръгнала думите от глъбините на самото му същество.

Малко бе научил той за звяра от записките на учителя, ала ясно виждаше, че бе могъщ демон, чудовище, чиято мощ отстъпваше само на силата на Демоничните властелини на Бездната.

Напред-назад, напред-назад.

Ето че се показа и уродливата маймунска глава с вълча муцуна и глигански бивни. Огромните кървавочервени очи бяха присвити; разяждащата слюнка, която капеше от отворената паст, едва не угаси пламъка.

Напред-назад, напред-назад.

Пламъкът се изви високо в последен изблик на енергия и Ерту прекрачи в Материалната равнина. Без дори да погледне ужасеното човешко същество, което го бе призовало в глупашката си самонадеяност, чудовището започна да обикаля магическия кръг, опитвайки се да разбере докъде се простират уменията на този магьосник.

Младежът най-сетне спря да трепери. Беше призовал демон! И то не какъв да е, а огромно, надарено със страховита мощ чудовище! Тази мисъл му помогна да възвърне увереността в магическите си способности.

— Поклони ми се! — заповяда той, знаейки, че за да командва това същество от долните хаотични равнини, ще му трябва силна ръка.

Ерту продължи да обикаля кръга без дори да вдигне глава.

Чиракът се ядоса.

— Подчини ми се! — изкрещя той. — Аз те повиках тук и държа в ръцете си ключа към твоето мъчение. Подчини ми се и тогава може и да се съжаля над теб и да те оставя да се върнеш в мръсния си свят. Поклони ми се!

Чиракът бе дързък. Чиракът бе горделив.

Ала Ерту бе открил грешка в една от руните, фатално несъвършенство там, където не можеш да си позволиш да бъдеш почти съвършен.

Чиракът бе мъртъв.

Вече в Материалната равнина, Ерту усети познатата сила още по-ясно и съвсем лесно разбра откъде точно идва. Разперил гигантските си крила, демонът се понесе над градовете на простосмъртните като всяваше паника по пътя си, но не спря дори за миг, за да се наслади на хаоса, който оставяше след себе си.

Изпънат като стрела и с цялата бързина, на която бе способен, летеше Ерту. Над езера и планини, над долини и пусти степи се носеше той, право към най-северната част на Царствата, към Гръбнака на света и древното творение, което бе търсил в продължение на векове.

Кесел усети приближаването на демона много преди войските му да се разбягат ужасени, търсейки къде да се скрият от връхлитащата черна сянка. Креншинибон го бе предупредил — живият кристал предусещаше движенията на могъщото същество от долните равнини, което векове наред го бе преследвало.

Кесел не се притесняваше особено. В своята изпълнена с магическа сила кула, той можеше да се справи дори и с ужаса на Ерту. Освен това магьосникът имаше едно голямо превъзходство над демона — той беше законният повелител на отломъка. Кристалът му принадлежеше и, както много други магически предмети, сътворени в зората на света, Креншинибон не можеше да бъде отнет от господаря си със сила. Ерту копнееше да притежава кристалния отломък и затова не можеше да се противопостави на Кесел от страх да не предизвика гнева на Креншинибон.

При вида на кулата — съвършено копие на отломъка — разяждащите лиги потекоха още по-силно от устата на чудовището и то нададе победоносен вик:

— Колко години!

Ерту, който не принадлежеше към Материалната равнина, ясно виждаше вратата на кулата и се насочи право към нея. Никой от гоблините, нито дори някой от великаните, се опита да го спре.

Заобиколен от троловете си, магьосникът стоеше в главната зала на Кришал Тирит и го чакаше. Кесел много добре разбираше, че троловете нямаше да му бъдат от никаква полза срещу един огнен демон, ала искаше те да присъстват, за да впечатлят чудовището при първата им среща. Знаеше, че съвсем лесно може да отпрати демона обратно в неговата равнина, ала му бе хрумнала (всъщност, Креншинибон му бе подсказал) по-добра мисъл.

Демонът можеше да му бъде много полезен.

Ерту рязко спря, когато влезе през тясната врата и видя магьосника, заобиколен от своите стражи. Поради отдалечеността на кулата, звярът бе очаквал да намери Креншинибон в ръцете на някой гоблин или великан. Бе се надявал да надхитри глупавия притежател на отломъка и да го накара да му го даде, ала гледката на човешко същество — облечено с мантия, може би дори истински магьосник — обърка плановете му.

— Добре дошъл, могъщи демоне! — обърна се Кесел към него и се поклони ниско. — Позволи ми да те приветствам в своя скромен дом.

Ерту изръмжа от ярост и скочи към него, забравяйки в омразата и завистта си към самодоволния простосмъртен, какво би могло да стане, ако унищожи притежателя на кристала.

Креншинибон му го припомни.

Стените на кулата внезапно затуптяха с ослепителна светлина и обгърнаха демона в болезнената яркост на десетки пустинни слънца. Звярът спря и закри чувствителните си очи. Светлината бързо се разсея, ала Ерту остана на мястото си.

Кесел се подсмихна подигравателно. Кристалният отломък го бе подкрепил. Изпълнен със самоувереност, магьосникът отново се обърна към демона, ала този път в гласа му се усещаше желязна нотка:

— Дойде, за да получиш това, нали? — рече той и извади отломъка от гънките на мантията си.

Ерту присви очи и погледна предмета, който бе търсил толкова дълго.

— Не можеш да го имаш — отсече Кесел и отново прибра кристала. — Той е мой, аз го намерих и той никога няма да приеме теб за свой повелител.

Глупашката гордост на Кесел, този ужасен недостатък в характера му, който неизменно го тласкаше към горчив край, го караше да продължава да дразни безпомощния демон.

— Достатъчно! — предупреди го нещо у него, онзи беззвучен глас, който, подозираше Кесел, принадлежеше на самия кристал.

— Не е твоя работа! — прозвуча яростният отговор на Акар.

Ерту се озърна наоколо и се зачуди на кого ли говореше магьосникът. Очевидно не беше на троловете. За всеки случай, боейки се от невидими нападатели, демонът изрече няколко заклинания.

— Предизвикваш опасен враг — упорстваше кристалът. — Аз те предпазих от чудовището, ала ти държиш да превърнеш в противник този, който би могъл да ни бъде ценен съюзник!

Както винаги, когато Креншинибон му говореше, магьосникът скоро започна да вижда възможностите, които се откриваха пред него и се реши на компромис, споразумение, което щеше да задоволи както него, така и демона.

Ерту обмисляше затрудненото положение, в което бе изпаднал. Не можеше да погуби наглия простосмъртен, макар че това щеше да му достави огромна наслада. Ала да си тръгне без отломъка и отново да отложи това, което бе единствената му цел през последните векове, съвсем не бе приемливо решение.

— Имам предложение, сделка, която може да те заинтересува — съблазнително започна Кесел, избягвайки заплашителния поглед на демона. — Остани при мен и поведи войските ми! С теб начело и със силата на Креншинибон и Акар Кесел, която да ги подкрепя, те ще покорят северните земи!

— Да служа на теб? — изсмя се Ерту. — Ти нямаш никаква власт над мен, смъртни човече!

— Гледаш на нещата от погрешен ъгъл — отвърна магьосникът. — Мисли за това не като за служене, а като за възможност да се присъединиш към един поход, който обещава разруха и завоевания. Приеми най-дълбокото ми уважение, могъщи демоне и знай, че никога не бих посмял да те нарека мой слуга.

Креншинибон бе подучил Кесел добре.

Ерту зае по-малко заплашителна поза и магьосникът разбра, че го бе заинтригувал с предложението си.

— Помисли и за това, което ще спечелиш някой ден — продължи той. — Животът на хората не е толкова дълъг, особено за някой, който идва от земите, които не познават смъртта. Кой ще вземе отломъка, когато Акар Кесел вече няма да го има?

Върху устните на Ерту заигра зла усмивка и той се поклони на магьосника:

— Как бих могъл да откажа едно толкова щедро предложение? — изхриптя демонът със своя ужасяващ, нечовешки глас. — Покажи ми, магьоснико, славните завоевания, които ни чакат!

На Кесел му се прииска да затанцува от радост. Войската му най-сетне бе готова.

Беше се сдобил с пълководец.

11 Щитозъб

Пот течеше от ръката на Бруенор, докато пъхаше ключа в прашната ключалка на тежката дървена врата. На път бе да започне нещо, което щеше да подложи на изпитание цялото му умение и опитност — последното изпитание. Както всички майстори ковачи и той чакаше този миг с вълнение и безпокойство още от дните, когато бе неопитен калфа.

Натисна силно, за да отвори вратата, която водеше към малката стая. Дървото заскърца и застена в знак на протест — през дългите години, когато никой не я бе отварял, то се бе напукало и изкорубило. Това успокои джуджето, защото мисълта, че някой може да види най-скъпите му вещи, го ужасяваше. Огледа тъмните коридори на тази малко употребявана част от жилищата на джуджетата и като се увери, че никой не го бе последвал дотук, влезе в стаята, държейки свещта пред себе си, за да изгори многобройните паяжини, които висяха от тавана.

Тук имаше само една дървена ракла, обкована с желязо и заключена с огромен катинар. Паяжини покриваха всяка частица от сандъка, а върху капака имаше дебел слой прах. Още един добър знак, отбеляза Бруенор. После отново надникна в коридора и безшумно затвори дървената врата.

Джуджето коленичи пред сандъка и постави фенера на земята до себе си. Пламъчето близна няколко паяжини, те избухнаха в оранжеви искри и се стопиха. Бруенор извади парче дърво от кожената торбичка, която висеше на кръста му и свали сребърния ключ, който висеше на врата му. Вдигна парчето дърво пред себе си и, държейки пръстите на другата си ръка под катинара, внимателно пъхна ключа в ключалката.

Сега идваше трудната част. Джуджето бавно завъртя ключа и се заслуша. Когато чу езичето да щраква, той бързо отдръпна ръката си от ключалката, оставяйки катинарът да падне на земята и да освободи лоста, който бе закрепен между него и капака с помощта на пружина. Малката стреличка се заби право в парчето дърво и Бруенор въздъхна с облекчение. Макар че бе заложил капана преди почти един век, знаеше, че змийската отрова все още бе смъртоносна.

Тържеството на момента отстъпи място на силна възбуда, Бруенор захвърли веригите, които опасваха сандъка, настрани и издуха праха от него. После сграбчи капака и се накани да го отвори, ала внезапно си припомни колко важно бе всяко негово действие и отново си възвърна тържественото спокойствие.

Ако някой успееше да се добере до сандъка и да го отвори въпреки смъртоносната клопка, нямаше да остане разочарован от съкровищата, които се криеха в него. Сред многобройните вещи, които не биха привлекли интереса на никой крадец (нащърбен шлем, чифт стари ботуши и много други предмети без особена стойност, освен спомените, които собственикът им свързваше с тях), имаше и сребърен бокал, кесия пълна със злато и една кама, инкрустирана със скъпоценни камъни, макар и да не струваше като оръжие.

Но тези предмети служеха само за маскировка. Бруенор извади всичко от сандъка и го захвърли на прашния под.

Дъното на тежката ракла лежеше на пода и с нищо не подсказваше, че в него бе скрито още нещо. Ала Бруенор бе достатъчно хитър, за да издълбае пода и така умело бе наместил раклата, че и най-изпеченият крадец не би заподозрял нищо. Джуджето побутна малкия чеп, който стърчеше от дъното на сандъка и вкара пръст във внезапно появилата се цепнатина. Също като вратата и дървото се бе изкорубило от годините и Бруенор трябваше да дърпа с всичка сила, докато успее да го освободи. Най-сетне то изскочи навън със силен пукот и запрати джуджето на земята. Само след миг Бруенор отново бе на крака и предпазливо надзърна през ръба на сандъка, където лежаха най-големите му съкровища.

Къс най-чист митрал, малка кожена кесийка, златно ковчеже и сребърна калъфка за пергамент с диамантено капаче стояха пред него, точно както ги бе оставил в онзи далечен ден, когато ги прибра в раклата.

Ръцете на джуджето трепереха и на няколко пъти му се наложи да избърше овлажнелите си длани, докато изваждаше скъпоценностите и внимателно слагаше по-малките от тях в торбата си. Големият къс митрал Бруенор предпазливо положи върху парче плат. После бързо постави второто дъно обратно в раклата, внимателно нагласи механизма и сложи фалшивото съкровище на старото му място. След това отново заключи сандъка, ала този път не зареди отровната стреличка — от нея вече нямаше смисъл, а не му се щеше да рискува някой да пострада случайно.

Освен в подземните мини, Бруенор имаше и още една работилница. Тя бе сгушена в подножието на Грамадата на Келвин, в северната част на долината, там, където Бременският проход и Ледовитият пролом — съответно на запад и на изток — отстъпваха място на тундрата. За своя изненада, Бруенор откри, че скалите тук бяха чисти и здрави, пропити дълбоко със силата на земята — напълно подходящи за малкия му храм.

Както винаги джуджето се приближи към това свещено място с бавни, почтителни крачки. В ръцете си носеше съкровищата на своето минало и мислите му неволно се отправиха назад през годините към Митрал Хол, древния дом на народа му и към думите, които баща му бе изрекъл, когато младият Бруенор получи първия си ковашки чук.

— Ако те бива в този занаят и ако имаш щастието да живееш достатъчно дълго, та да се научиш да усещаш силата на земята, ще дойде и твоят ден. Един дар — макар някои да го наричат проклятие — е получил нашия народ. Веднъж в живота си — само веднъж — най-изкусните от нашите ковачи успяват да изковат оръжие — било то брадва, меч или боздуган. Оръжие, което по майсторство и сила надминава всичко, което са сътворили дотогава. Внимавай, когато дойде този ден, синко, защото в това оръжие ще вложиш голяма част от собствената си душа. Никога по-късно няма да успееш отново да постигнеш такова съвършенство и мисълта за това може да ти отнеме онази неутолима страст, която вечно гори в душата на ковача и го кара да размахва чука от сутрин до вечер. Животът може да ти се стори пуст, когато този ден отмине. Ала ако майсторската кръв на предците ти тече чиста във вените ти, ти ще създадеш легендарно оръжие, чието име ще живее дълго след като ти самият си се превърнал в прах.

Бащата на Бруенор падна, когато Мракът погълна Митрал хол, без да успее да доживее своя ден. Ако смъртта не го бе покосила, той щеше да вложи в своето оръжие някои от предметите, които синът му сега държеше в ръце. Ала Бруенор знаеше, че не проявява неуважение като ги взима — знаеше, че ще изкове оръжие, с което духът на баща му да се гордее.

Денят на Бруенор бе настъпил.

Образът на двуглавия чук, скрит в къса митрал, се бе явил в съня на джуджето преди няколко нощи. То веднага видя знака и разбра, че трябва да действа бързо, за да приготви всичко за своята нощ, а тя бързо приближаваше. Лунният сърп светеше все по-ярко в небето и много скоро щеше да се изпълни съвсем. Това щеше да стане в нощта на слънцестоенето, онези мигове на границата между сезоните, когато във въздуха трепти магия. Пълнолунието щеше да усили още повече вълшебството на онази нощ и Бруенор бе сигурен, че могъщите думи, които се канеше да изрече тогава, ще сътворят невероятно силна магия.

Ала ако искаше да бъде готов за тази нощ, трябваше да свърши още много неща. Първо построи малката работилничка. Това беше лесната част и Бруенор бе работил непрестанно над нея, опитвайки се да мисли единствено за непосредствената си работа и да победи нетърпението, с което очакваше да дойде Денят.

И сега времето, което бе чакал толкова дълго, най-сетне бе дошло. Той извади тежкия митрален къс от раницата си и прокара пръсти по него, дивейки се на чистотата и здравината му. Бруенор и преди бе държал подобни късове и притеснено се вгледа в скъпоценния метал.

В продължение на един дълъг миг митралът си остана обикновено квадратно парче руда. Внезапно страните му започнаха да се окръглят и джуджето съвсем ясно видя образа на великолепен боен чук. Сърцето на Бруенор подскочи, дишането му се учести.

Видението бе истинско.

Джуджето запали огнището в малката ковачница и веднага се залови за работа. Работи през цялата нощ, докато най-сетне първите лъчи на зората разпръснаха омаята, която го бе завладяла. Върна се у дома си, само за да вземе елмазената дръжка, която отдавна бе приготвил за чука и отново отиде в планината, където поспа, а после неспокойно закрачи напред-назад, в очакване да се спусне нощта.

Щом слънцето угасна, Бруенор нетърпеливо се захвана за работа. Металът послушно приемаше формата, която му придаваха изкусните ръце на ковача — преди зората да успее го прекъсне, главата на чука щеше да бъде готова. Макар че му предстояха още няколко часа работа, в този миг Бруенор усети как го изпълва гордост — щеше да успее да завърши творението си навреме. На следващата вечер щеше да прикрепи елмазената дръжка и тогава всичко щеше да бъде готово за заклинанието в нощта на слънцестоенето.

Совата безшумно се спусна върху малкия заек, водена от безпогрешните си сетива. Това щеше да бъде най-обикновен лов, нещастното животно дори нямаше да усети връхлитащия хищник… не и преди да бе станало твърде късно. Но този път совата бе странно напрегната и в последния момент отклони вниманието си. Рядко изпускаше плячката си хищната птица, ала тази нощ се върна в гнездото си в Грамадата на Келвин без да е уловила нищо.

Далеч в сърцето на тундрата, неспокоен и в същото време търпелив, неподвижен като статуя, стоеше самотен вълк и гледаше как сребърният диск на огромната лятна луна бавно изплува над хоризонта. Животното почака докато омагьосващото кълбо се издигна високо в небето и тогава нададе древния вой на своя народ. В отговор се разнесоха протяжните гласове на събратята му, смесвайки се със зова на останалите обитатели на нощта — всички те зовяха небесните сили.

Нощта на лятното слънцестоене, когато във въздуха витаеше магия и събуждаше трескава възбуда у всички, освен у онези „разумни“ същества, за които това бяха само „низки инстинкти“, бе настъпила.

В състоянието, в което се намираше, Бруенор особено силно усещаше магията, която се носеше из въздуха. Ала работата му, която вече приближаваше своята кулминация, го бе погълнала напълно и нищо не можеше да го откъсне от нея. Ръцете му не трепнаха и за миг, докато повдигаше златния капак на малкото ковчеже.

Грамадният боен чук лежеше върху наковалнята до джуджето. Той беше най-изкусното творение на Бруенор, могъщ и прекрасен дори и сега, когато все още очакваше изящните руни, които щяха да го надарят с магическа мощ.

Джуджето с благоговение извади малкото сребърно чукче и длетото от ковчежето и се приближи към своето творение. Без да се поколебае и за миг (знаеше, че разполага със съвсем малко време за тази фина работа), той опря длетото о митрала и вдигна сребърното чукче. Кристалночистият метал пропя ясно и високо и по тялото на Бруенор премина тръпка. Дълбоко в себе си той знаеше, че условията бяха идеални и мисълта за това, което щеше да се роди изпод ръцете му тази нощ, отново го накара да настръхне.

И дори не забеляза тъмните очи, които го наблюдаваха от близкото било.

Джуджето не се нуждаеше от модел за символите, които гравираше върху творението си — те бяха запечатани в самото му сърце. Тържествено, той издяла чука и наковалнята на Морадин Душековец от едната страна на двуглавия меч. Точно на същото място, но върху другата страна, изписа кръстосаните брадви на Клангедон, своя Бог на битките. После взе сребърната калъфка и внимателно повдигна диамантеното капаче. При вида на недокоснатия от годините пергамент, от устните му се откъсна въздишка на облекчение. Като изтри потта от ръцете си, джуджето внимателно извади свитъка и го разстла върху наковалнята. В началото страницата изглеждаше празна, ала лъчите на пълната луна постепенно извикаха могъщите руни на повърхността.

Бруенор бе наследил тези надарени със сила символи от предците си и макар никога преди да не ги бе виждал, загадъчните им линии и извивки му изглеждаха близки и познати. С нетрепваща ръка джуджето постави върха на длетото между руните на двете божества, които току-що беше гравирал и скоро изпод малкия сребърен предмет се показаха тайни знаци. Бруенор усещаше как силата, която извира от свитъка, се предава на него и после на оръжието и с изумление виждаше, как щом издяла някоя руна върху чука, тя незабавно изчезва от списъка. Докато пропадаше все по-дълбоко в омаята на работата, джуджето изгуби представата си за време, ала когато най-сетне издяла всички руни, то видя, че луната вече бе превалила пътя си и отново се спуска към хоризонта.

Дойде и мигът за първото истинско изпитание на умението му. Бруенор покри руните, които бе вплел в меча, с камъка от сърцето на планинския символ на Думатоин, Пазителя на тайните. Линиите на божествения символ се сляха напълно с руните и за миг покриха тънките линии на силата.

Бруенор разбра, че работата му бе почти завършена. Вдигна тежкия боен чук от наковалнята и извади малката кожена кесийка. После пое дълбоко дъх и се опита да се успокои — това бе последното, решаващото, изпитание. Развърза шнурчето, което пристягаше малката торбичка и възхитен се вгледа в нежното блещукане на диамантения прашец под меките лунни лъчи.

Скрит зад билото, като внимаваше да не наруши пълната концентрация на приятеля си, Дризт До’Урден тръпнеше от вълнение.

Внезапно Бруенор рязко вдигна ръка във въздуха и финият диамантен прашец полетя високо в нощното небе. После захвърли празната торбичка настрани, грабна чука с две ръце и го издигна над главата си. Усещаше как някой като че ли изсмуква силата от самите глъбини на съществото му, докато изричаше магическите думи, ала щеше да разбере как се бе справил, едва когато всичко свършеше. Успехът на заклинанието му зависеше от това как бе изписал руните върху оръжието — тяхната сила се вливаше в него. И именно тази сила притегляше сега диамантения прашец, а от това колко прашинки ще успее да привлече върху себе си, щеше да проличи колко могъщ бе бойният чук.

Черно було се спусна върху джуджето. Главата му се завъртя, не знаеше какво го задържа да не се строполи на земята. Ала всепоглъщащата мощ на магическите слова вече живееше свой живот. Макар че не разбираше какво точно казва, думите продължиха да се леят от устата му като поток, който вече нищо не можеше да спре и който изцеждаше и последната капчица сила от тялото му. Най-накрая усети, че пропада, милостивата празнота на безсъзнанието го обви и той се свлече на земята.

Дризт се обърна и се отпусна върху твърдата скала, изтощен от самата гледка, почти колкото и джуджето. Елфът не знаеше дали приятелят му щеше да оживее след това изпитание, но въпреки всичко се радваше за него. Беше присъствал на най-великия миг в живота на джуджето и макар че то не бе успяло да я види, пред очите на Дризт още искреше гледката на мощния чук: засияло с магически живот, могъщото оръжие бе привлякло върху си диамантения порой.

Нито една прашинка не бе убягнала от призива на Бруенор.

12 Дарът

Уолфгар седеше високо в северната част на Възвишението на Бруенор, а зорките му очи внимателно следяха всяко движение, което би могло да предизвести пристигането на джуджето. Младият варварин често идваше тук, когато искаше да остане сам с мислите си и печалното стенание на вятъра. Точно срещу него, от другата страна на долината на джуджетата, се намираха Грамадата на Келвин и северните брегове на езерото Диншиър. Между тях се простираше равна земя, известна като Ледовития пролом, която отиваше на североизток и водеше към откритата тундра.

За него този пролом водеше към дома.

Бруенор бе казал, че ще отсъства няколко дни и в началото Уолфгар се бе зарадвал. Сега щеше да си почине от постоянното мърморене и вечните забележки на джуджето. Ала радостта му бе кратка.

— Тревожиш се за него, нали? — дочу се глас зад гърба му.

И без да се обръща, знаеше — беше Кати-Бри.

Варваринът не отговори на въпроса — ясно бе, че тя не очакваше отговор, пък и надали би му повярвала, ако й кажеше, че не се тревожи.

— Ще се върне — сви рамене тя. — Бруенор е як като планинските камъни и в тундрата няма нищо, което да го спре.

Този път младият варварин се обърна да я погледне. Много отдавна, когато между него и джуджето се бе възцарило истинско доверие, Бруенор го бе запознал с „дъщеря си“ — човешко момиче на годините на Уолфгар.

Отстрани тя изглеждаше кротка и уравновесена, ала у нея се криеше такъв огнен дух, какъвто Уолфгар не бе срещал у никоя жена. Варварските девойки от малки бяха приучавани да не говорят много-много — мнението им без друго не бе от никакво значение за мъжете. Досущ като своя настойник и Кати-Бри винаги казваше това, което мислеше и никога не оставяше и капчица съмнение за това на какво мнение е. Уолфгар и тя непрекъснато спореха, често много разгорещено, но варваринът бе щастлив да има до себе си другар на своята възраст, някой, който да не го гледа от висотата на годините и опита си.

Кати-Бри му бе помогнала много през първата му година при джуджетата и макар често да не бе съгласна с него, винаги се отнасяше с уважение към Уолфгар в моменти, когато сам той бе изгубил уважението към себе си. Уолфгар дори подозираше, че тя имаше нещо общо с решението на Бруенор да го направи свой ученик.

Макар на години да бе колкото него, в много отношения Кати-Бри изглеждаше много по-възрастна, а обективният й поглед върху живота обуздаваше темперамента й. В други отношения обаче (както когато прескачаше пукнатините между камъните или взимаше по две стъпала наведнъж), Кати-Бри винаги щеше да си остане малко момиченце. Тази необикновена смесица от плам и уравновесеност, от кротост и бликаща жизнерадост, интригуваха Уолфгар и винаги го изненадваха, когато говореше с нея.

Имаше и друго, което го поставяше в неизгодно положение, когато бе с Кати-Бри. Не можеше да отрече, че бе красива: с гъста кестенява коса, която се спускаше на вълни по раменете й и невероятни, тъмносини очи, чийто проницателен поглед би накарал всеки ухажор да се изчерви. Ала имаше и нещо отвъд красотата й, което привличаше Уолфгар. За него тя бе нещо ново и необичайно, млада жена, която не се вместваше в рамките, които народът на тундрата бе отредил на жените и варваринът не бе съвсем сигурен дали тази независимост му харесва или не. Ала не можеше да отрече влечението, което изпитваше към нея.

— Май често идваш тук, нали? — попита Кати-Бри. — Какво се опитваш да откриеш?

Уолфгар сви рамене — и той самият не бе сигурен.

— Дома си?

— И него, и много други неща, които една жена не би могла да разбере.

Кати-Бри отмина неволната обида с усмивка.

— Опитай все пак — настоя тя, с едва доловим сарказъм в гласа. — Може пък невежеството да ти покаже нов ъгъл, от който да погледнеш това, което те тревожи.

Тя скочи от скалата, заобиколи го и седна на камъка до него.

Уолфгар още веднъж се възхити на изящните й движения. Също като характера й и външният й вид бе вълнуваща смесица от противоположности. Висока, стройна и крехка на вид, тя се бе превърнала в жена в подземията на джуджетата и бе свикнала с тежката физическа работа.

— Мисля за приключения и за една неизпълнена клетва — загадъчно отвърна Уолфгар, отчасти, за да я впечатли, но най-вече, за да й припомни какво според него беше и какво — не работа на една жена.

— Клетва, която се каниш да изпълниш, веднага щом ти се удаде такава възможност.

Уолфгар кимна сериозно.

— Това е моето наследство от народа ми, товар, който остана да тежи на моите плещи, когато баща ми падна в бой. Ще дойде денят, когато… — варваринът не довърши и с копнеж се загледа към тундрата, която лежеше отвъд Грамадата на Келвин.

Кати-Бри тръсна къдриците си. Тя прозираше през загадъчните думи на Уолфгар и много добре разбираше, че в името на честта, той възнамеряваше да предприеме нещо, което можеше да се окаже много опасно, дори пагубно за него.

— Желая ти късмет в твоето приключение — рече тя, — макар да не зная какво те подтиква да тръгнеш на него. Ала едно ще ти кажа — ако нямаш по-сериозна причина от тази, която ми каза, то тогава си погубваш живота напразно.

— Какво ли разбира една жена от чест! — ядоса се Уолфгар.

Кати-Бри не се уплаши и не отстъпи:

— Какво ли наистина! Да не си мислиш, че вие, мъжете, я държите в огромните си ръце, само заради онова, което имате в гащите си!

Лицето на варварина пламна и той се извърна настрани — такава дързост у една жена бе нещо, което той не можеше да приеме.

— Освен това — продължи момичето, — може да си говориш каквото щеш, ала аз знам, че дойде тук, защото се тревожиш за Бруенор. Не можеш да го отречеш.

— Знаеш само това, което искаш да знаеш!

Без да обръща внимание на думите му, Кати-Бри смени темата:

— Досущ като него си! Приличаш на джуджето много повече, отколкото искаш да си признаеш — засмя се тя. — И двамата сте толкова упорити и горди, че никой не иска да признае какво изпитва към другия. Е, прави, каквото знаеш, Уолфгар от Долината на мразовития вятър. Мен може и да излъжеш, ала себе си…

С тези думи момичето скочи от мястото си и се затича към пещерите на джуджетата.

Уолфгар я проследи с поглед, възхищавайки се на стройното й тяло и изящните й движения, въпреки гнева, който изпитваше. Дори и не се опита да разбере защо й бе толкова ядосан.

Отлично знаеше, че ако го направи, ще открие (както обикновено), че е ядосан, защото Кати-Бри бе съвсем права.

Два дни прекара Дризт До’Урден над тялото на изпадналия си в безсъзнание приятел. Ала въпреки тревогата си за Бруенор и за могъщия боен чук, елфът нито веднъж не прекрачи прага на тайната работилница.

Най-сетне, когато настъпи утрото на третия ден, джуджето се размърда и се протегна. Дризт безшумно се отдалечи по пътя, по който щеше да поеме приятелят му и щом намери подходящо място, побърза да издигне малък бивак.

В началото Бруенор виждаше слънчевата светлина само като ярко петно и му трябваха няколко минути, за да разбере къде се намира. После погледът му се проясни и очите му се спряха върху искрящото великолепие на бойния чук, който лежеше до него.

Джуджето бързо се огледа наоколо, търсейки следи от скъпоценните прашинки. Ала такива нямаше и нетърпението му нарасна още повече. Разтреперан, той вдигна великолепното оръжие и го завъртя в ръцете си, усещайки съвършения му баланс и невероятната му сила. А когато видя символите на трите божества, издялани в митрала и ситния диамантен прашец, който бе запълнил и най-малката резчица, почувства, че сърцето му сякаш спира. Омагьосан от очевидното съвършенство на своето творение, Бруенор внезапно почувства онази празнота, за която му бе говорил баща му. Знаеше, че никога вече няма да успее да създаде нещо толкова съвършено и се зачуди дали като знае това, някога отново ще може да вдигне ковашкия си чук.

Объркан, Бруенор прибра сребърното чукче и длетото в златното ковчеже и върна свитъка в калъфчето му, макар че пергаментът бе празен и магическите руни никога нямаше да се появят отново. Усети, че не е ял от няколко дни и че силата, която магията бе изсмукала от него, още не се бе завърнала напълно в тялото му. Бруенор събра тези от вещите си, които можеше да носи, нарами бойния чук и бавно се запъти към дома.

Внезапно пред него изникна лагерът на Дризт До’Урден, откъдето се носеше апетитният аромат на печен заек.

— Завърнал си се от своите скитания, а? — провикна се джуджето.

Елфът го погледна в лицето, опитвайки се да не издаде огромното любопитство, което като магнит привличаше погледа му към бойния чук на рамото на джуджето.

— На твоите услуги, добри ми Бруенор — отвърна той и се поклони ниско. — Доста хора беше изпратил да ме търсят, та завръщането ми надали ще да е толкова неочаквано за теб.

Бруенор не отрече, ала единственото обяснение, което даде на приятеля си в този момент, бе:

— Трябваше ми.

Сега обаче имаше много по-належаща нужда и видът на печеното месо му го напомни особено силно.

Дризт се усмихна с разбиране. Той вече се бе нахранил. Това зайче бе уловил и изпекъл единствено за приятеля си.

— Ще хапнеш ли с мен? — попита и преди да бе успял да довърши, Бруенор вече посягаше към месото.

Внезапно джуджето спря и хвърли подозрителен поглед на елфа:

— Откога си тук? — нервно попита то.

— Пристигнах едва тази сутрин — излъга Дризт, който не искаше да се натрапва в тайния обред на приятеля си.

При тези думи Бруенор се усмихна доволно и заби зъби в месото, докато елфът слагаше нов заек на огъня.

Дризт изчака да види, че джуджето е погълнато от яденето и грабна бойния чук. Преди Бруенор да успее да помръдне, елфът вече бе вдигнал оръжието.

— Доста е големичък за джудже — небрежно подхвърли той. — А и за моите ръце ще е тежък.

И като погледна Бруенор, който се бе изправил и нервно потропваше с крак по земята, кръстосал ръце пред гърдите си, продължи:

— За кого е тогава?

— Много те бива да си завираш носа там, дето не му е работата, елфе — сърдито отговори джуджето.

В отговор Дризт се засмя:

— За момчето? За Уолфгар? — с пресилено недоверие попита той.

Елфът много добре знаеше, че приятелят му изпитва силни чувства към младия варварин, ала също така знаеше, че Бруенор не би го признал пред никого.

— Твърде хубаво оръжие, та да го даваш на варварин — продължи Дризт. — Ти ли го направи?

Въпреки шеговития тон, елфът наистина бе изпълнен с почит към умението на приятеля си. Въпреки че чукът бе твърде тежък, за да се бие с него, Дризт ясно усещаше колко съвършено точно бе балансиран.

— Ами, нищо и никакъв стар чук, нищо повече — измърмори Бруенор. — Момчето си загуби тоягата. Пък нали ще го освобождавам, не мога да го оставя да се скита из тия диви места без оръжие.

— А как се нарича?

— Щитозъб — отвърна Бруенор без да се замисля, името излетя от устата му преди дори да успее да разбере какво точно казва.

Всъщност, макар да не си спомняше, Бруенор сам бе избрал това име, докато изричаше заклинанията по време на обреда.

— Разбирам — рече Дризт и върна меча на приятеля си. — Старичък чук, ама става за момчето. Митрал, елмаз и диаманти. Е, няма как, ще трябва да мине само с тях.

— О! Я си затваряй устата! — сопна се Бруенор, а лицето му пламна от смущение.

Дризт се извини и като му се поклони ниско, смени темата.

— Защо ме повика, приятелю?

Бруенор прочисти гърлото си и тихо измърмори:

— Момчето…

Дризт ясно видя буцата, която стягаше гърлото на приятеля му и спря преди да бе изрекъл следващата се закачка.

— Още преди да дойде зимата, ще е свободен — продължи джуджето, — пък не е обучен както си му е редът. Не съм виждал по-силен човек от него, а и се движи с плавността на бягащ елен, ама в битките не го бива много.

— Искаш да го обуча? — не повярва на ушите си елфът.

— Ами аз не мога — сопна се Бруенор. — Два метра е висок и ниските удари на едно джудже няма да са му от голяма полза.

Дризт с любопитство погледна ядосания си приятел. Както всички, които познаваха Бруенор малко по-добре, и той знаеше, че между джуджето и младия варварин се бе зародила истинска привързаност, ала досега не си бе давал сметка колко дълбока е тя.

— Не съм се грижил за него през тия пет години, само за да стане плячка на някой смрадлив снежен човек — нетърпеливо избъбри Бруенор, уплашен, че приятелят му се бе досетил за повече неща, отколкото му се щеше.

— Е, ще го направиш ли? — продължи той, като видя колебанието на Дризт.

Елфът отново се усмихна, ала този път не за да го подразни. Спомни си за онзи ден преди почти пет години, когато снежните хора го бяха нападнали в тундрата. Тогава Бруенор му бе спасил живота и нито за първи, нито за последен път, елфът се бе оказал негов длъжник.

— Небесата са ми свидетел, че ти дължа много повече от това, приятелю. Разбира се, че ще го обуча.

Бруенор само изсумтя и посегна към следващия заек.

Звънтенето на ковашкия чук на Уолфгар огласи мините на джуджетата. Разгневен от това, което Кати-Бри го бе накарала да види въпреки нежеланието му, младият варварин се захвана за работа с удвоена жар.

— Стига си чукал, момче — чу се грубоват глас зад него и Уолфгар се обърна.

Толкова бе погълнат от работата си, че не бе чул Бруенор да влиза. Неволна усмивка на облекчение се разля по лицето му, ала после, уплашен, че е показал слабост, отново нахлузи суровата маска, която носеше винаги.

Джуджето погледна високия, як варварин и русата брада, набола по светлото му лице и рече:

— Май вече не мога да те наричам момче.

— Можеш да ме наричаш, както поискаш — отвърна Уолфгар. — Аз съм ти роб.

— Необуздан си кат’ самата тундра — засмя се Бруенор. — Никога не си бил и никога няма да бъдеш роб. Било то на джудже или на човек.

Похвалата — така необичайна за джуджето — завари младия варварин неподготвен. Той се опита да каже нещо, но не намери думи.

— Никога не съм гледал на теб като на роб, момче — продължи Бруенор. — Служеше ми, за да изкупиш греховете на своя народ, а в замяна те научих на много неща. Остави сега чука настрани.

Джуджето спря за малко и погледна към изкусно изкованото парче желязо на наковалнята.

— Бива те с чука, пък и душата на камъка усещаш, ама не ти е мястото в пещера. Дойде време отново да почувстваш слънцето върху лицето си.

— Свобода? — прошепна Уолфгар.

— Избий си тая мисъл от главата! — сопна се Бруенор и като размаха дебелия си пръст пред лицето на младежа, изръмжа заплашително:

— Принадлежиш ми докат’ не отминат и последните дни на есента, недей го забравя.

Уолфгар прехапа устни, за да не се разсмее. Както винаги, чудатата смесица от състрадание и грубоватост, които джуджето показваше, го бе объркала. Тя обаче отдавна вече не го стряскаше. Четирите години, прекарани до Бруенор, го бяха научили да очаква и да не обръща внимание на внезапните му резки изблици.

— Довърши, каквото имаш за довършване — нареди му джуджето. — Утре сутринта ще те заведа при твоя учител. Дал си клетва и трябва да го слушаш така, като слушаш мен.

Уолфгар изкриви лице при мисълта, че трябва да служи на още някого, ала след като се бе заклел на Бруенор да му служи пет години, не можеше да си навлече позора да не изпълни клетвата си, затова кимна в знак на съгласие.

— Вече няма да те виждам много често — продължи джуджето, — затова искам да ми се закълнеш, че никога повече няма да вдигнеш оръжие срещу жителите на Десетте града.

Уолфгар се изпъна.

— Няма да го направя! — смело отвърна той. — Когато минат петте години и изпълня условията, за които се разбрахме, ще си тръгна оттук като свободен човек!

— Така е честно — съгласи се Бруенор, а упоритата гордост на варварина още повече засили уважението му към него.

Джуджето се вгледа в младия мъж и остана доволно като видя колко много бе пораснал.

— Нали помниш, че тогава счупи оназ’ твоя гадна тояга в главата ми? — предпазливо започна той.

Това последно изпитание го изнервяше. Не бе съвсем сигурен как да го направи, без да изглежда сантиментален или глупав. Прочисти гърлото си и продължи:

— Зимата здраво ще те стегне, веднага щом ти върна свободата. Не мога да те пусна в тундрата без оръжие — и като посегна зад себе си, грабна бойния чук.

— Щитозъб — рече той бързо и го подхвърли на Уолфгар. — Не ти нареждам какво да правиш, но те моля — за успокоение на собствената ми съвест — да се закълнеш, че никога няма да вдигнеш това оръжие срещу жителите на Десетте града.

Още щом ръцете му обхванаха елмазената дръжка, Уолфгар усети колко бе ценен магическият чук. Изпълнените с диамантен прашец руни уловиха пламъка на огнището и в миг по стените на стаичката затанцуваха безброй отблясъци. Хората от неговото племе винаги се гордееха с великолепните оръжия, които притежаваха и дори съдеха за мъжа по качеството на меча или копието му, ала Уолфгар никога не бе виждал нещо, което да може да се сравни с красотата на Щитозъб и невероятната му мощ. Той прилягаше като излят в огромната му ръка, а големината и теглото му така добре пасваха на собствената му сила, сякаш бе роден да върти това оръжие. Каза си, че много нощи ще трябва да благодари на боговете на Съдбата, задето му изпращаха такъв дар. Те наистина заслужаваха благодарността му.

Както и Бруенор.

— Имаш думата ми — заекна Уолфгар, великолепието на подаръка го бе развълнувало толкова, че му бе трудно да говори.

Опита се да се успокои и да каже още нещо, ала когато най-сетне успя да отмести поглед от изключителното оръжие, Бруенор бе излязъл.

Джуджето тръгна по дългите коридори, които водеха към стаята му, като тихо проклинаше слабостта си и се надяваше да не срещне някое от другите джуджета. Като хвърли предпазлив поглед наоколо, Бруенор вдигна ръка и избърса овлажнелите си очи.

13 По волята на Властелина

— Събери хората си и тръгвайте, Едноусти! — нареди магьосникът на огромния леден великан, който стоеше пред него в тронната зала на Кришал Тирит. — И не забравяй, че представляваш армията на Акар Кесел! Вие сте първият отряд, който отива там и ако искаме да успеем, трябва да пазим всичко в пълна тайна. Ще следя всяка твоя стъпка. Не ме разочаровай!

— Имай доверие в нас, господарю — отвърна великанът. — Пещерата ще е напълно готова и ще чака пристигането ви.

— Вярвам ти — увери Кесел огромния командир. — Тръгвай сега!

Ледения великан взе завитото с одеяло огледало, което Кесел му бе дал, поклони се ниско и излезе.

— Не трябваше да изпращаш тях — изсъска Ерту, който през целия разговор бе стоял скрит зад трона на магьосника. — Вербезите и огромният им водач веднага ще се набият в очи в онова място, пълно с джуджета и хора.

— Едноустият е мъдър пълководец — сопна се Кесел, вбесен от дързостта на демона. — Достатъчно е умен, за да държи войските далеч от очите на хората.

— И все пак хора щяха да са много по-подходящи тук. Точно както те посъветва и Креншинибон.

— Аз съм предводителят! — изкрещя Кесел и като извади кристала от дрехите си, се приведе към демона и заплашително размаха отломъка пред очите му. — Креншинибон дава съвети, но аз взимам решенията. Недей забравя къде ти е мястото, могъщи демоне! Аз съм Повелителят на кристалния отломък и няма да позволя да поставяш под съмнение всеки мой ход.

Червените очи на Ерту застрашително се присвиха и Кесел се дръпна назад, внезапно осъзнал колко неразумно бе да заплашва демона. Ала чудовището бързо се успокои — щеше да се примири с дребните неудобства, които гневните изблици на Кесел му причиняваха. В сравнение с това, което щеше да спечели в крайна сметка, можеше да си позволи да потърпи малко.

— Креншинибон съществува още от зората на света — рече той с грубия си глас. — Ръководил е хиляди войни, много по-големи от тази, която се каниш да водиш. Може би ще е по-разумно по-често да се вслушваш в съветите му.

Кесел нервно потръпна. Креншинибон наистина го бе посъветвал да използва за първия си отряд в онази местност хората, които скоро щеше да командва. Беше измислил десетки причини, с които да оправдае изпращането на великани, ала истината бе, че изпрати хората на Едноустия, воден не толкова от стратегически съображения, колкото от желанието да докаже на себе си, на отломъка и на дръзкия демон, кой беше господарят.

— Ще се вслушвам в съветите на Креншинибон, когато сметна за необходимо! — отсече Кесел.

После извади от мантията си друг кристал, досущ като Креншинибон и кристала, който лежеше в основата на Кришал Тирит и нареди на Ерту:

— Занеси го на подходящото място и изпълни обреда на издигането, а когато всичко е готово, аз ще се присъединя към теб през някоя огледална порта.

— Ще издигнеш още една кула, докато първата е още на мястото си! — възкликна Ерту. — Това ще изтощи мощта на отломъка неимоверно!

— Мълчи! — Кесел вече видимо трепереше. — Иди и направи, каквото ти наредих. Остави на мен да се тревожа за кристала!

Демонът взе копието на Креншинибон, поклони се ниско и излезе без да проговори. Той много добре разбираше, че по най-глупашки начин, за сметка на това, което бе разумно, магьосникът демонстрираше властта си над отломъка. Кесел нямаше необходимите умения, за да ръководи тази война, ала кристалният отломък продължаваше да го подкрепя.

Ерту тайно бе предложил на Креншинибон да го отърве от Кесел и да стане негов повелител, ала кристалът бе отказал. Отломъкът предпочиташе демонстрациите, които неувереността на магьосника изискваше от него, пред непрестанната борба за надмощие, която щеше да му се наложи да води с могъщия демон.

Варварският крал вървеше с гордо вдигната глава между огромните тролове и великани. Дързък и горделив, той влезе през тежката желязна врата на черната кула и заплашително изръмжа, когато мина покрай троловете, които стояха на пост. Мразеше това място на магии и бе твърдо решен да отхвърли зова, който почувства в мига, в който зърна високия й връх да се издига на хоризонта като вледеняващ пръст. Ала призивът на господаря на Кришал Тирит бе твърде силен.

Хийфстааг мразеше магьосника. В очите на всеки варварин Кесел щеше да изглежда слаб страхливец, който използва магии и демони, за да свърши онова, за което не му достига физическа сила. А това, че не може да отхвърли мощта, която Кесел владееше, го караше да го мрази още повече.

Варварският крал отметна обшитата с мъниста завеса, която водеше към личните покои на магьосника — там, където той приемаше посетителите си. Кесел седеше на пода, облегнат на голяма, пухена възглавница и нетърпеливо потропваше с пръсти, чиито нокти бяха добре оформени и грижливо лакирани. Няколко голи робини, чиято воля Креншинибон отдавна бе пречупил и подчинил, се въртяха наоколо, готови да изпълнят всяка прищявка на Повелителя на отломъка.

Хийфстааг се изпълни с ярост, виждайки жени да се подчиняват безропотно на такова отвратително, жалко подобие на мъж. Зачуди се (и не за първи път) какво би станало, ако се нахвърли върху магьосника и разбие черепа му с брадвата си. Ала стаята бе пълна с паравани и колони и Хийфстааг — макар да отказваше да повярва, че волята на магьосника може да пречупи неговата ярост — знаеше, че демонът на Кесел вероятно не бе далеч от господаря си.

— Радвам се, че успя да се присъединиш към мен, благородни Хийфстааг — спокойно и обезоръжаващо започна Кесел.

Знаеше, че Ерту и Креншинибон са наблизо и се чувстваше сигурен, дори и в присъствието на грубия варварин. Погали едно от момичетата, демонстрирайки абсолютната си власт над тях и меко продължи:

— Ала трябваше да дойдеш по-рано. Войските ми са почти готови, първите разузнавачи вече потеглиха — тук той се наведе, за да подчертае думите си и зла усмивка заигра по устните му, — ако не намеря място за хората ти в плановете си, те изобщо няма да ми трябват и тогава…

Нито един мускул не трепна по лицето на Хийфстааг.

— Е, хайде, могъщи кралю — тихо рече Кесел, ела и сподели с мен трапезата ми.

Горделивият варварин все така не помръдваше.

— Отлично! — изсъска магьосникът и като сви юмрук, прошепна някаква магическа дума.

После властно запита:

— Кому служиш?

Хийфстааг усети как тялото му се напряга и за свой ужас се чу да казва:

— На Акар Кесел!

— А кому служи народът на тундрата?

— Те служат на мен — отвърна Хийфстааг, — а аз служа на Акар Кесел. Акар Кесел заповядва на племената на тундрата.

Магьосникът отпусна юмрука си и напрежението от тялото на едноокия крал изчезна.

— Не обичам да ти причинявам това — рече Кесел и изчисти някакво петънце от грижливо оформените си нокти. — Не ме принуждавай да го правя отново.

После извади един свитък иззад възглавницата, на която се бе облегнал и го хвърли на пода:

— Седни пред мен — нареди магьосникът — и ми разкажи още веднъж за поражението си.

Хийфстааг седна на пода пред своя господар и взе пергамента.

Беше карта на Десетте града.

14 Лавандулови очи

Когато отиде при Уолфгар на следващата сутрин, Бруенор вече бе успял да си възвърне суровия вид. Ала гледката на Щитозъб, небрежно метнат на рамото на младежа, сякаш винаги бе стоял там, го развълнува дълбоко, макар да успя да го прикрие.

Уолфгар също бе надянал смръщена маска. Твърдеше, че просто е ядосан, задето трябва да служи на нов господар, но ако се вгледаше малко по-внимателно в себе си, щеше да разбере, че го натъжава предстоящата раздяла с джуджето.

Кати-Бри ги чакаше в последния коридор, който извеждаше навън.

— Колко сте вкиснати и двамата в това прекрасно утро — каза тя, когато двамата наближиха. — Ама не се бойте, слънцето бързо ще ви накара да се усмихнете.

— Тази раздяла май те радва — смутено рече Уолфгар, макар искриците в очите му да издаваха, че всъщност не беше истински сърдит. — Ти, разбира се, знаеш, че днес напускам долината на джуджетата?

Кати-Бри безгрижно махна с ръка:

— Много скоро пак ще се върнеш — усмихна се тя. — Радвай се, че заминаваш. Това, което ти предстои да научиш, със сигурност ще ти помогне, за да постигнеш онова, към което се стремиш.

Бруенор погледна към варварина. Уолфгар никога не бе говорил с него за това, което смяташе да прави, когато изтекат петте години и макар че възнамеряваше да го подготви колкото се може по-добре, джуджето така и не можеше да свикне с мисълта, че Уолфгар наистина ще си замине.

Уолфгар свъсено погледна към Кати-Бри — очевидно бе, че разговорът им за неизпълнената му клетва трябва да си остане между тях. Не че момичето се нуждаеше от това предупреждение — и без това не бе имала намерение да казва нещо повече по този въпрос. Просто искаше да подразни варварина и да го накара да издаде чувствата, които той всячески се стараеше да прикрие. Кати-Бри разпозна огъня, който гореше у младия варварин — виждала го бе във всеки поглед, който младежът отправяше към Бруенор, негов учител и настойник, независимо дали му се искаше да го признае или не. Виждаше го и всеки път, когато Уолфгар погледнеше към нея.

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар — гордо изрече той и се изпъна. — Израснах сред воините на Лоса, най-добрите бойци в Долината на мразовития вятър. Не знам кой е този учител, ала трудно ще му бъде да ме научи нещо за битките, което да не знам!

Кати-Бри съучастнически се усмихна на Бруенор.

— Сбогом, Уолфгар, син на Беорнегар — провикна се тя, когато двамата се отправиха към изхода на пещерата. — С нетърпение ще чакам да се върнеш, та да видя дали си научил добре урока си по скромност.

Варваринът се обърна и смръщено я погледна, ала Кати-Бри се усмихваше все така широко.

Бруенор и Уолфгар излязоха от мрачните подземия малко след изгрев-слънце и се насочиха на юг, към мястото, където трябваше да се срещнат с Дризт. Беше ясен летен ден и в ранината на утрото небето изглеждаше бяло. Уолфгар се протегна и усети как в него се разлива свобода — нямаше ги вече ниските тавани, които да привеждат огромното му тяло. Неговият народ бе създаден да живее в откритата тундра и да напусне задушаващо — тесните пещери на джуджетата за него бе истинско облекчение.

Когато пристигнаха на уреченото място, Дризт До’Урден вече ги чакаше. Застанал в сянката на една голяма скала и нахлупил ниско качулката си, Елфът на мрака се опитваше да се скрие от ярките слънчеви лъчи. Това бе проклятието на неговата раса — колкото и дълго да живееше на повърхността, тялото му никога нямаше да свикне напълно със светлината.

Макар да ги видя да приближават, елфът остана напълно неподвижен. Реши да ги остави да направят първата крачка, за да види как ще реагира момчето в новата ситуация.

Любопитен да види онзи, който щеше да бъде новият му господар и учител, Уолфгар се насочи право към скалата и застана пред елфа. Изпод качулката си.

Дризт с възхищение следеше плавните движения на силното му тяло. Първоначално елфът възнамеряваше да зарадва приятеля си и да се захване с нелепата задача, която Бруенор му бе възложил. После щеше да си измисли някакво извинение и да си тръгне. Ала докато гледаше лекотата и грацията, с които се движеше младият варварин (лекота твърде необичайна за човек с неговия ръст), Дризт усети как у него се заражда силно желание да развие способностите на младежа. А те изглеждаха неограничени.

Елфът знаеше, че най-болезнената част от срещата му с този мъж, както и с всеки друг, ще бъде първоначалната реакция на варварина при вида на един Мрачен елф. Нетърпелив да свърши, колкото се може по-бързо с това, Дризт отметна качулката си и погледна Уолфгар в очите.

Очите на младежа се разшириха от изненада и отвращение:

— Мрачен елф! — невярващо възкликна той. — Подло псе!

После се обърна към Бруенор и го погледна, сякаш го бяха предали:

— Не може да искаш това от мен! Нямам нито желание, нито нужда да уча долните магии на проклетия му род!

— Той ще те научи да се биеш… нищо повече — отвърна Бруенор.

Джуджето бе очаквало това и изобщо не се притесни. И той като Кати-Бри бе сигурен, че Дризт ще научи прекалено гордия варварин на смиреност.

Уолфгар презрително изсумтя:

— Какво ли мога да науча за битките от някакъв си слабоват елф! Хората от моя народ израстват като истински бойци — той погледна Дризт с открита неприязън. — А не като слаби кучета, които не знаят да се бият!

Дризт спокойно погледна към Бруенор и мълчаливо поиска съгласието му да започне първия си урок. Джуджето се подсмихна и кимна — варваринът изобщо не знаеше с кого си има работа.

Двата ятагана светкавично изскочиха от ножниците си и предизвикаха варварина. Уолфгар инстинктивно вдигна бойния си чук и замахна.

Ала Дризт бе по-бърз. С тъпата страна на оръжията си той нанесе поредица бързи удари по лицето на противника. По бузите на варварина се стекоха тънки струйки кръв. Уолфгар още не бе успял да отвърне на ударите на елфа, когато Дризт замахна с ятагана си към крака му. Варваринът успя да избегне удара, ала рязкото движение, както елфът очакваше, наруши равновесието му и той залитна. Дризт спокойно прибра ятаганите в ножниците им, докато в същото време кракът му запрати Уолфгар на земята. В следващия миг младежът лежеше по лице в прахоляка, а магическият му чук бе изхвръкнал на няколко метра от него.

— Е, щом вече се разбирате — обади се Бруенор, опитвайки се да изглежда сериозен, за да пощади чувствата на младия варварин, — ще ви оставя.

Той въпросително погледна Дризт, за да се убеди, че елфът е съгласен.

— Дай ми няколко седмици — намигна му елфът и отвърна на усмивката му.

Бруенор се обърна към Уолфгар, който бе вдигнал Щитозъб и, застанал на едно коляно, слисано гледаше Дризт.

— Слушай какво ти казва, момче — даде му последен съвет джуджето, — иначе набързо ще те превърне в храна за лешоядите.

За първи път от почти пет години насам, Уолфгар погледна отвъд границите на Десетте града към Ледовития пролом, който се простираше пред него. През първия си ден заедно двамата с Дризт бяха прекосили долината на джуджетата, заобикаляйки източното било на Грамадата на Келвин. Тук, точно в подножието на северния й склон, се намираше недълбоката пещера, която елфът наричаше свой дом.

Вътре имаше само няколко кожи и две-три глинени гърнета — за удобства не можеше да става и дума. Ала оскъдната пещера бе достатъчно добра за скиталеца. Тя му осигуряваше уединението и спокойствието, които елфът предпочиташе пред обидите и заплахите на хората. За Уолфгар, чийто народ рядко прекарваше повече от една нощ на същото място, самата пещера бе истински разкош.

Когато над тундрата започна да се спуска здрач, Дризт, който спеше в най-тъмната част на пещерата, се размърда и се събуди. Уолфгар бе доволен, че още от първия им ден елфът му се доверяваше достатъчно, за да заспи съвсем спокойно, без да се притеснява, че през това време е напълно беззащитен. Това, заедно с начина, по който Дризт го бе победил сутринта, поразклати неприязънта, с която го бе посрещнал.

— Е, какво, ще започнем ли с уроците тази вечер? — попита го елфът.

— Ти си господарят — горчиво отвърна варваринът. — Аз съм просто роб.

— Не повече, отколкото аз! — отсече Дризт.

Уолфгар го погледна с любопитство.

— И двамата сме задължени на джуджето — обясни елфът. — Аз му дължа живота си — десетки пъти ме е спасявал от смърт. Затова и се съгласих да ти предам бойните си умения. А ти изпълняваш клетвата, която си му дал в замяна на живота си. Затова трябва да научиш нещата, които мога да ти покажа. Не съм господар на никого, нито някога искам да бъда.

Уолфгар се обърна към тундрата. Все още не смееше да се довери напълно на елфа, макар че не можеше да си представи какви задни мотиви би могъл да има Дризт, за да се опитва да се държи приятелски.

— Двамата заедно плащаме дълговете си към Бруенор — рече елфът.

Той много добре разбираше чувствата на младия мъж, който след толкова години отново виждаше родните си земи и му съчувстваше.

— Порадвай се на тази нощ, момче. Иди, където поискаш, почувствай отново полъха на вятъра върху лицето си. Ще започнем утре, когато се спусне нощта — и с тези думи Дризт се отдалечи, оставяйки младия варварин сам с мислите си.

Уолфгар не можеше да не оцени уважението, с което елфът се бе отнесъл към него.

През деня Дризт си почиваше в хладната тъма на пещерата, докато Уолфгар опознаваше новата местност и ловуваше.

Нощем те се биеха.

Дризт беше безмилостен боец и го удряше с тъпата страна на ятагана си всеки път, когато варваринът оставеше незащитено място. И понеже Уолфгар беше горд воин и превъзходството на елфа го дразнеше и гневеше, двубоите им често ставаха доста разгорещени. Това поставяше варварина в още по-неизгодно положение, защото гневът му прогонваше и малкото дисциплина, на която бе способен. А Дризт никога не пропускаше да се възползва от това и му нанасяше поредица бързи удари, които неизменно оставяха младежа проснат на земята.

Ала Дризт никога не дразнеше ученика си, нито му се подиграваше и това му правеше чест. Елфът сериозно се бе заел със задачата си, а най-важното сега бе да изостри рефлексите на младежа и да го научи да се защитава.

Невероятните заложби на варварина, макар и не докрай развити, смайваха Дризт. В началото елфът се боеше, че заради упоритата си гордост и горчивината, с която бе изпълнен, Уолфгар няма да се поддава на обучение, ала младежът не го бе разочаровал. Разбирайки на колко много неща можеше да го научи някой, толкова опитен с оръжията, колкото бе Дризт, варваринът винаги го слушаше най-внимателно. Гордостта му, вместо да го накара да повярва, че е велик воин, който няма какво повече да научи, го подтикваше да се възползва от всяка възможност, която можеше да му помогне да постигне целите, които си бе поставил. В края на първата седмица вече успяваше да отбие много от ударите на елфа, стига да не позволеше на гнева му да го заслепи.

През тези дни Дризт рядко говореше и само от време на време поздравяваше варварина за някой особено добър удар или пък за напредъка, който младежът постигаше. Скоро Уолфгар забеляза, че с нетърпение очаква одобрителните думи на елфа всеки път, когато изпълнеше някой особено труден удар. По същия начин с ужас чакаше неизбежния удар, който следваше всяка негова грешка.

Уважението на младежа към Дризт нарастваше. Нещо у елфа, който стоически понасяше самотата, в която живееше, без да се оплаква, се докосваше до съкровения му идеал за чест. Той все още не можеше да проумее какво бе накарало Дризт да избере такъв живот, ала от това, което знаеше за учителя си, бе сигурен, че става дума за принципи.

В средата на втората седмица, Уолфгар вече напълно бе овладял Щитозъб и не само, че умело отблъскваше двата ятагана, но често сам нанасяше добре премерени удари. Елфът ясно виждаше промяната, която постепенно настъпваше в ученика му. Младежът вече не просто отвръщаше на ударите, а като знаеше кои бяха слабите му страни, се опитваше да предусети нападенията и да се предпази.

Когато Дризт най-сетне сметна, че Уолфгар вече е научил как да се защитава, елфът започна да му показва тънкостите на нападението. Той разбираше, че начинът, по който се биеше, надали ще бъде най-добрият за младия варварин. Огромната сила на младежа щеше да му бъде много по-полезна от бързите, лъжливи ходове, които елфът често използваше. А и в бой бойците от тундрата бяха по-агресивни и предпочитаха да нападат, вместо да се защитават. С един добре премерен удар, якият варварин можеше да повали и великан.

Единственото, на което му оставаше да се научи, бе да чака.

Една тъмна, безлунна нощ, докато се подготвяше за поредния урок, Уолфгар съзря пламъка на лагерен огън далеч в равнината. Варваринът гледаше като омагьосан как на хоризонта припламват нови и нови светлинки и се зачуди дали не бяха хората от неговото племе.

Погълнат от трепкащите пламъчета, младежът дори не чу безшумните стъпки на Дризт. Зорките очи на елфа бяха забелязали раздвижването в далечния лагер много преди светлинките на хоризонта да привлекат вниманието на Уолфгар.

— Твоят народ оцеля — рече той, за да успокои младия мъж.

— Откъде знаеш? — попита Уолфгар, стреснат от внезапната поява на учителя си.

Дризт застана до него и се загледа в тундрата.

— Те понесоха големи загуби в Битката при Брин Шандер — най-сетне рече той. — А и лютата зима бе тежка за жените и децата, останали без мъже, които да ловуват. Тръгнаха на изток, по дирите на северния елен и по пътя се присъединиха към други племена, дано така станат по-силни. Хората все още използват имената на племената, към които принадлежаха преди битката, ала в действителност сега има само две — Племето на Лоса и Мечото племе.

Дризт помълча малко.

— Ти принадлежеше към Племето на Лоса, нали? — запита той най-сетне и Уолфгар кимна. — Те се справиха добре и сега са господари на равнината. Много години трябва да минат преди народът на тундрата да си възвърне загубената сила, ала младите воини вече възмъжават.

Огромно облекчение се разля по тялото на Уолфгар. Той се боеше, че Битката при Брин Шандер е покосила твърде много воини, за да може народът на тундрата да се възстанови. Зимата по тези места бе сурова и жестока и младият варварин с болка си мислеше, че внезапната загуба на толкова мъже (някои племена бяха изгубили всички) е обрекла оцелелите, на бавна смърт.

— Знаеш много неща за моя народ — отбеляза Уолфгар.

— Не един и два пъти съм ги наблюдавал — отвърна Дризт и се зачуди какво ли си мислеше младежът, — за да науча как живеят и оцеляват в тази негостоприемна земя.

Уолфгар тихичко се засмя и поклати глава, дълбоко впечатлен от искреното уважение, което звучеше в гласа на Дризт всеки път, когато елфът говореше за неговия народ. Познаваше Дризт До’Урден едва от две седмици, ала вече разбираше нрава му достатъчно добре, за да е сигурен, че следващите му думи са повече от предположение:

— Обзалагам се, че си ловувал в нощния мрак и си оставял месото така, че хората да го намират на другия ден. А те са били твърде гладни, за да се запитат кой ли може да е неизвестният им благодетел.

Дризт не отговори, дори не го погледна, ала Уолфгар знаеше, че е прав.

— Знаеш ли какво е станало с Хийфстааг? — попита варваринът след малко. — Той бе крал на моето племе. Белязан бе в многобройни битки, а славата на името му се носеше из цялата Долина на мразовития вятър.

Елфът прекрасно помнеше едноокия крал. Самото споменаване на името караше рамото му да изтръпва от тъпа болка — там го бе ранила тежката брадва на огромния варварин.

— Жив е — отвърна Дризт, опитвайки се да прикрие презрението си. — Сега той властва над целия Север. А вече няма никой, чиято кръв е достатъчно чиста, за да му се опълчи и да го възпре.

— Той е могъщ крал! — рече Уолфгар, без да забележи неприязънта в гласа на елфа.

— Той е свиреп воин — поправи го Дризт.

Лавандуловите му очи се впиха в Уолфгар и неочакваният гняв в тях слиса варварина. В тези виолетови кладенци той видя отразен невероятния характер на елфа, те блестяха с вътрешна сила, чиято чистота и наситеност биха накарали и най-благородния крал да му завиди.

— Превърна се в мъж в дома на едно джудже със забележителен характер! — скара му се Дризт. — Нима не си научил нищо от него!

Смаян, Уолфгар не знаеше какво да каже.

Елфът реши, че е настъпил моментът да научи варварина на нещо по-важно дори и от умението да се бие, да му изложи принципите си и да прецени дали наистина от обучението му щеше да има някаква полза.

— Кралят — обясни той, — е човек със силен характер и убеждения. Човек, който сам дава пример за добро и зло на поданиците си и наистина милее за тях. Не някой звяр, който управлява, само защото е най-силният. Мисля, че би трябвало да можеш да направиш разликата.

Дризт забеляза как по лицето на младежа се изписа смущение и разбра, че годините, прекарани сред джуджета, бяха разклатили из основи онова, което животът сред варварите бе насадил в сърцето му. Надяваше се, че вярата, която Бруенор имаше в съвестта и принципите на Уолфгар, щеше да се оправдае — и той, както и джуджето преди пет години, бе искрено впечатлен от обещаващия, интелигентен младеж и разбра, че наистина го е грижа за бъдещето на варварина. Елфът рязко се обърна и се отдалечи — искаше да остави ученика си сам да намери отговор на въпросите, които си задаваше.

— Ами урокът? — провикна се Уолфгар след него, все още объркан и смутен.

— Вече получи урока си за тази вечер — отвърна елфът, без да спира или да се обръща — Може би най-важният урок, който ще ти дам някога.

С тези думи Мрачният елф потъна в тъмата на нощта, ала погледът на лавандуловите му очи дълго не напусна мислите на Уолфгар.

Варваринът се обърна към далечния лагерен огън.

И се зачуди.

15 Гибелна бързина

Свирепата буря, която връхлетя Десетте града откъм изток, скри пристигането им. По някаква странна прищявка на съдбата следваха точно същия път покрай Грамадата на Келвин, по който Дризт и Уолфгар бяха минали само две седмици по-рано. Този отряд вербези обаче, се насочи на юг, към поселищата, а не на север към тундрата. Високи и слаби, макар да бяха най-дребни от своята раса, те също притежаваха страховита мощ.

Разузнавачите от армията на Акар Кесел се водеха от огромен леден великан. Смразяващият вой на вятъра заглушаваше стъпките им и те се движеха с цялата бързина, на която бяха способни. Отиваха към тайната пещера, която орките — съгледвачи бяха открили в скалистото било в южната част на планината. Отрядът едва наброяваше двадесетина великана, ала всеки от тях носеше огромен вързоп с оръжия и храна.

Водачът им, лукав и невероятно силен великан, наричан Едноустия, неспирно ги тласкаше все напред. Горната му устна бе откъсната от челюстите на огромен вълк и сега лицето му бе вечно разкривено в гротескна едноуста усмивка. Обезобразеното му лице и огромният му ръст всяваха ужас, който държеше в подчинение иначе непокорните войски. Акар Кесел лично бе избрал Едноустия за водач на съгледвачите си, макар и да го бяха съветвали да изпрати на тази деликатна мисия някой, който да не бие толкова на очи — например хората на Хийфстааг. Ала Кесел високо ценеше Едноустия и бе силно впечатлен от огромните количества припаси, които малкият отряд можеше да носи.

Преди полунощ вербезите вече се бяха настанили в пещерата и се заеха да приготвят спални помещения, складове и малка кухня. После зачакаха, готови всеки момент да нанесат първия, смъртоносен удар в славното нападение на Акар Кесел над Десетте града.

Веднъж на всеки два дена пристигаше орк — вестоносец и им носеше последните заповеди на магьосника. Освен това ги осведомяваше за напредването на следващия отряд, който идваше към пещерата с нови запаси. Всичко вървеше според плана на Кесел, ала Едноустият с безпокойство забеляза, че воините му ставаха все по-нетърпеливи и колчем пристигнеше новият вестоносец решаваха, че времето да потеглят в бой най-сетне бе дошло.

Ала заповедите бяха все едни и същи: крийте се и чакайте.

След по-малко от две седмици в напрегнатата атмосфера на малката, задушаващо тясна пещера, за другарско отношение между великаните не можеше да става и дума. Вербезите обичаха да действат, а не да размишляват и скуката неминуемо ги правеше раздразнителни и избухливи.

Разприте ставаха все по-чести и по-чести, а понякога прерастваха и в свирепи побоища. Едноустият винаги бе наблизо и обикновено успяваше да спре сбиванията преди някой да се нарани сериозно, ала знаеше, че няма да може да удържа жадните за битки вербези още дълго.

Петият вестоносец пристигна в една особено гореща и неприятна нощ. В мига, в който нещастният орк влезе в пещерата, недоволните вербези го наобиколиха.

— Какви вести носиш, а? — нетърпеливо попита един от великаните.

Убеден, че подкрепата на Кесел е достатъчна защита, оркът предизвикателно погледна вербега и му нареди:

— Доведи командира си, войнико!

В същия момент една огромна ръка го сграбчи за врата и грубо го разтърси.

— Зададоха ти въпрос, гадино! — обади се друг великан. — Какви вести носиш?

Оркът, видимо уплашен, яростно каза:

— Магьосникът жив ще те одере за това!

— Чух достатъчно — изръмжа първият великан и като го стисна за гърлото, го повдигна във въздуха с огромната си ръка.

Оркът махаше с крака, мъчейки се да се измъкне, ала ни най-малко не успя да разхлаби хватката на вербега.

— Извий му мръсното вратле — провикна се някой.

— Избоди му очите и го хвърли в някоя мрачна яма! — обади си друг.

В този момент влезе Едноустият и разбута насъбралите се великани, опитвайки се да разбере за какво е цялата врява. Леденият великан ни най-малко не се изненада, когато видя вербега да измъчва някакъв орк. В действителност гледката му бе забавна, ала твърде добре разбираше колко опасен бе избухливият нрав на Кесел. Едноустият бе виждал не един и двама гоблини да умират от жестока смърт, задето не се бяха подчинили на магьосника или просто, за да задоволят вкуса му към извратени удоволствия.

— Пуснете този нещастник на земята! — спокойно нареди Едноустият.

Вербезите нададоха гневни викове и започнаха да мърморят.

— Разбий му мутрата! — извика един.

— Отхапи му носа!

Оркът вече почти не се съпротивляваше, лицето му започваше да посинява. Вербегът, който го държеше, отвърна на заплашителния поглед на Едноустия, после захвърли безпомощната си жертва в краката му.

— Задръж си го! — озъби се той на Едноустия. — Ама ако пак вземе да ми се репчи, ще го разкъсам.

— Писна ми от тая дупка — обади се някакъв вербег от задните редици. — А из долината е пълно с гадни джуджета, дето само чакат да ги изядем.

Останалите също надигнаха гласове.

Едноустият погледна бойците си и видя, че гневът, който кипеше у тях, заплашва да разруши всичко само с един-единствен пристъп на сляпа ярост.

— От утре вечер започваме да излизаме да се поогледаме наоколо — рече в отговор леденият великан; това беше опасен ход и той отлично го знаеше, но ако не предприемеше нищо, катастрофата бе неизбежна. — Само по трима наведнъж… и никой да не знае.

Оркът, успял донякъде да възвърне самообладанието си, чу последните думи и се опита да протестира, ала Едноустият незабавно го накара да замълчи:

— Затваряй си устата, оркско псе! — заповяда той и със зла усмивка погледна вербега, който бе заплашвал вестоносеца. — Или искаш приятелят ми да си похапне?

Великаните завиха от радост и, станали отново другари, започнаха да се тупат по раменете — Едноустият им бе върнал надеждата за битки. Ала съмненията на ледения великан за решението, което бе взел току-що, съвсем не се уталожиха при вида на кръвожадния възторг, обзел вербезите. Отвсякъде долитаха думи като джуджешки пай или джуджешки дробчета по селски (все имена на различни ястия с месо от джуджета), посрещани с одобрителни възгласи.

Едноустият с ужас си мислеше какво може да се случи, ако вербезите се натъкнеха на някой от дребната раса.

Леденият великан разрешаваше на бойците си да излизат само нощем и не повече от трима наведнъж. Струваше му се малко вероятно някое джудже да дойде толкова на север в долината, ала все пак знаеше, че поема огромен риск. Всеки път, когато поредният отряд се завръщаше в пещерата без произшествия, Едноустият въздъхваше с облекчение.

Дори това, че можеха да напускат тясната пещера, бе повдигнало многократно бойния дух на вербезите. Напрежението в пещерата забележимо намаля, а вълнението от предстоящата война отново ги обзе. Далеч на юг често се виждаха светлините на Каер-Кьониг и Каер-Диневал, отвъд пътя проблясваше Термалайн, а понякога успяваха да зърнат дори далечния Брин Шандер. Гледайки градовете, великаните си представяха предстоящите победи и това ги поддържаше през дългите дни на чакане.

Отмина още една седмица и като че ли всичко вървеше добре. Виждайки колко добре се бе отразила дори тази малка свобода на бойците му, Едноустият започна да се успокоява за последиците от рискованото решение, което бе взел.

Ала точно тогава две джуджета, дочули от Бруенор, че в тази част на Грамадата има прекрасни камъни, дойдоха на север, за да проучат положението. Пристигнаха на южния склон късно един следобед и когато се спусна вечерният мрак, двамата се разположиха на лагер върху голяма скала, покрай която течеше бърз ручей.

Това бе тяхната долина и в последните години в нея не се бе случвало нищо лошо. Двете джуджета не взеха почти никакви предпазни мерки.

Ето как първият отряд вербези, който напусна пещерата тази вечер, веднага забеляза пламъка на лагерен огън и чу гласовете на омразните джуджета.

От другата страна на планината, Дризт До’Урден се събуди от дневния си сън. В спускащия се мрак елфът намери Уолфгар на обичайното му място, замислено облегнат на една висока канара и вперил поглед в откритата равнина, която се простираше пред него.

— Копнееш да се върнеш у дома си? — без да очаква отговор попита Дризт.

Уолфгар сви огромните си рамене и разсеяно отвърна:

— Навярно…

Откакто се бе научил да уважава елфа, варваринът бе започнал да си задава множество неприятни въпроси за своя народ и живота, който той водеше. За него Дризт бе загадка — невероятно добър боец, притежаващ същевременно поразителен самоконтрол. Всяка своя постъпка елфът преценяваше като се вслушваше не само в приключенския си дух, но и в повелите на съвестта и морала, които за него бяха по-важни от всичко друго.

Уолфгар хвърли изпитателен поглед на Дризт и неочаквано запита:

— А ти защо си тук?

Сега бе ред на Дризт да загледа замислено земите, които се простираха пред него. На небето вече проблясваха първите звезди и се отразяваха в дълбоките му тъмни очи, ала той не ги виждаше. В мислите си, елфът отново се разхождаше из отдавна напуснатите земи на своя народ, където никога не огряваше слънце и където той никога вече нямаше да се завърне.

— Помня — заговори Дризт, а страховитите мигове отново оживяха пред очите му, така ярки, както могат да бъдат само най-ужасните спомени, — деня, в който за първи път дойдох тук, в открития свят. Тогава бях много по-млад и излязох с още много други елфи, мои събратя, дошли тук, за да грабят. Излязохме през една тайна пещера и нападнахме малко елфическо селце.

При яркия спомен за ужасите, които бе видял тогава, Дризт потръпна.

— Убиха всички жители на селцето. Всички жени. Всички деца.

Уолфгар слушаше с нарастващ ужас. Насилието, което Дризт описваше, спокойно би могло да бъде дело и на свирепите воини на Лоса.

— Моят народ убива — мрачно продължаваше елфът. — Убива безмилостно.

Той прикова поглед в Уолфгар — искаше да е сигурен, че варваринът напълно разбира думите му:

— Убива безстрастно.

Той млъкна и остави ученика си да вникне в онова, което току-що бе казал. Това кратко, ала изчерпателно описание на хладнокръвните убийци, смути варварина. Той бе отраснал сред свирепи воини, чиято единствена цел в живота беше бойната слава, битките в прослава на Темпос. Младежът просто не можеше да разбере безстрастната жестокост, която Дризт бе описал. Тънка бе разликата, ала след набезите и на Мрачните елфи, и на варварите оставаха единствено смърт и разруха.

— За богинята — демон, на която служи моят народ, на света няма място за други раси — обясни Дризт. — И най-малко за други елфически племена.

— Ала тук хората никога няма да те приемат сред себе си — рече Уолфгар. — Винаги ще те избягват и ти го знаеш не по-зле от мен.

Дризт кимна:

— Повечето — съгласи се той. — Ала докато ги има неколцината, които мога да нарека свои приятели, съм щастлив. Защото запазих самоуважението си. Не ми се налага да живея с вечно чувство на вина, не ме разяждат угризения, не се срамувам от това, което съм.

С тези думи елфът се изправи.

— Ела! — повика той ученика си. — Нощта ни чака. Ти се биеш все по-добре и скоро тази част от обучението ти ще свърши. Нека се възползваме от нощта, която е пред нас.

Уолфгар поседя още малко, замислен над думите на учителя си. Елфът водеше тежък живот, не притежаваше почти нищо, ала бе по-богат от всички хора, които варваринът бе срещал през живота си. Дризт не се бе отказал от принципите си, въпреки огромните трудности и несгоди. И сам бе избрал да изостави дома си, света, който познаваше и комуто принадлежеше и да дойде тук, където винаги щеше да бъде отбягван и неразбран.

Варваринът се загледа в отдалечаващия се Дризт, който сега бе просто сянка в сгъстяващия се мрак и тихичко прошепна:

— А може би ние с теб не сме толкова различни…

— Шпиони! — просъска един от великаните.

— Глупци! Запалили са огън! — обади се друг.

— Да ги смачкаме! — рече първият и тръгна към пламъка на лагерния огън.

— Шефът каза не! — припомни третият. — Само гледаме, ама не може да се бием.

Те се заспускаха по стръмния път, който водеше към бивака на джуджетата с всичката предпазливост, на която бяха способни, което в случая означаваше, че не вдигаха повече шум от търкаляща се скала.

Двете джуджета веднага разбраха, че някой се приближава и извадиха оръжията си, макар да предполагаха, че Дризт и Уолфгар, или пък някой рибар от Каер-Кьониг бе видял светлината на огъня им и идваше да сподели тяхната вечеря.

Когато най-сетне стигнаха лагера им, вербезите видяха джуджетата да стоят широко разкрачени, стиснали оръжията си в ръце.

— Видели са ни! — възкликна един от тях и залегна в мрака.

— Затваряй си устата! — сопна се друг.

Третият великан, който, както и вторият, много добре знаеше, че джуджетата все още не подозираха кой се приближава, сбута другаря си и злобно му смигна:

— Ако са ни видели, нямаме избор, освен да ги смачкаме.

Вторият вербег тихичко се изхили, намести тежкото копие на рамото си и тръгна към лагера.

Когато видяха тримата великани да излизат иззад близките скали и да се нахвърлят върху тях, двете джуджета се вцепениха от смайване. Ала притиснатото в ъгъла джудже е по-кораво и от най-коравата скала, а пък тези принадлежаха към племето от Митрал Хол и през целия си живот бяха водили свирепи битки, за да оцелеят в безмилостната тундра. Битката съвсем нямаше да бъде толкова лесна, колкото си представяха трите чудовища.

Едно от джуджетата избегна тромавия удар на главатаря на вербезите и моментално стовари тежкия си чук върху стъпалото му. Великанът инстинктивно се хвана за ранените пръсти и заподскача на един крак. Каленото в десетки битки джудже не се поколеба нито миг и с мощен удар в коляното събори чудовището на земята.

Другото джудже също бе реагирало светкавично и с точен удар в окото на другия великан, го бе запратило към отсрещните скали.

Ала третият вербег, който бе по-хитър от другарите си, се бе въоръжил с голям скален къс и сега го запрати срещу джуджето с огромна сила.

Камъкът уцели джуджето право в слепоочието, а от мощния удар главата му отхвръкна настрани. С пречупен врат, то падна мъртво на земята.

Другарят му бързо щеше да довърши великана, когото бе повалил на земята, ако главатарят на малкия отряд не се бе нахвърлил върху му. Скоро джуджето като че ли успя да вземе надмощие над вербега, ала то трая само до мига, в който вторият великан успя да се съвземе от удара в окото дотолкова, че да се надигне и да се включи в боя.

Двете чудовища сипеха удар след удар върху джуджето. В началото то успяваше да ги избягва и отклонява, ала после един от тях го уцели в рамото и го запрати по гръб на земята. Джуджето, яко като камъните, върху които бе паднало, бързо се съвзе, ала преди да успее да се изправи, отгоре му се стовари тежък ботуш и го притисна към земята.

— Смачкайте го! — изскимтя от земята вербегът, когото джуджето бе ранило. — После ще го занесем на готвача.

— Никъде няма да го носим! — изръмжа великанът, който бе повалил джуджето, а огромният му крак натискаше все по-силно и по-силно и бавно изцеждаше живота на жертвата си. — Едноустият нас ще даде на готвача, ако надуши какво направихме!

При мисълта за яростта на жестокия им предводител, двамата му другари изпаднаха в ужас и безпомощно впериха очи в по-хитрия си другар.

— Ще ги сложим заедно със смрадливите им вещи в една тъмна дупка и няма да споменаваме нищо в пещерата.

Далеч на изток, Акар Кесел седеше в кулата си и чакаше вести. Наесен последният — най-големият — от керваните на търговците щеше да пристигне в Десетте града от Лускан, натоварен с богатства и припаси за дългата зима. Дотогава огромната му армия най-сетне щеше да бъде напълно готова и щеше да потегли победоносно към поселищата, за да покори презрените рибари. Мисълта за лесната победа и всички блага, които тя щеше да му донесе, караше Кесел да потръпва от удоволствие.

И дори не подозираше, че първият удар във войната му вече бе нанесен.

16 Плитки гробове

Уолфгар се събуди малко преди пладне, добре отпочинал след нощния урок и с изненада видя, че Дризт вече бе на крак и стягаше раницата си за дълъг път.

— От днес ще те уча на ново умение — обясни елфът. — Тръгваме веднага, щом хапнеш.

— Накъде?

— Първо към мините на джуджетата. Бруенор ще иска да те види, сам да прецени колко си напреднал — при тези думи Дризт се усмихна на младия мъж. — Няма да остане разочарован.

Уолфгар отвърна на усмивката му. Сигурен бе, че умението, с което вече въртеше чука, ще впечатли дори и вечно мърморещото джудже.

— А после?

— Към Термалайн, на брега на Маер Дуалдон. Там живее един мой приятел. Един от малкото — добави елфът и намигна на варварина, който не можа да сдържи смеха си. — Човек на име Агорвал. Искам да се срещнеш с обитателите на Десетте града, та дано по-добре ги разбереш тогава.

— Какво има да разбирам? — гневно попита Уолфгар.

Тъмните проницателни очи на Дризт се впиха в младия варварин. Младежът много добре разбираше какво си бе наумил учителят му. Елфът на мрака се опитваше да превърне онази маса, която за варварина бе просто „врагът“, в отделни хора; да му покаже всекидневния живот на онези, които лесно можеха да паднат под тежката му тояга, ако битката на хълма бе протекла по друг начин. Безстрашен в боя, Уолфгар изпитваше ужас при мисълта да се изправи пред тези хора. Младият варварин вече бе започнал да преосмисля идеалите на своя войнствен народ и невинните лица, които щеше да види в града, който неговите събратя така безгрижно бяха решили да опожарят, можеха окончателно да сринат основите на целия му свят.

Потеглиха малко по-късно. Заобиколиха Грамадата на Келвин по същия път, по който бяха дошли преди. От изток духаше прашен вятър и фините песъчинки, които запращаше по тях, издраскваха лицата им до кръв. Макар че яркото слънце изцеждаше силите на Дризт, елфът бързо крачеше напред, без да спира да си почива.

Когато късно следобед най-сетне оставиха най-южното било на Грамадата зад гърба си и двамата бяха изтощени, но доволни.

— Скрит под покрива на мините, трябва да съм забравил колко свиреп може да бъде вятърът на тундрата — засмя се Уолфгар.

— Навлезем ли веднъж във вътрешността на долината, ще намерим къде да се скрием от вятъра — рече Дризт и потупа кожената манерка, която висеше празна на кръста му. — Ела, знам къде можем да ги напълним преди да продължим.

С тези думи той поведе Уолфгар на запад, към подножието на южния склон. Съвсем наблизо течеше леденостуден ручей, чиито води идваха от заснежения връх на Грамадата и именно към него се отправи елфът.

Потокът криволичеше с весел ромон в каменното си легло. Чу се грак на птица, голям рис безшумно се отдалечи при приближаването на двамата пътници. Всичко изглеждаше наред, ала в мига, в който достигнаха голямата, равна скала, върху която често бивакуваха пътешественици, Дризт усети, че нещо не е наред. Стъпвайки предпазливо, той се опита да намери някакъв признак, който да потвърди нарастващото му подозрение.

В това време Уолфгар легна върху камъка и нетърпеливо потопи потното си, прашно лице в студената вода. Когато най-сетне се отърси от водата и се накани да се изправи, блясъкът в очите му се бе завърнал, сякаш ледената вода му бе върнала жизнеността и силите.

В този миг варваринът забеляза алени петна върху скалата. Той проследи кървавата им диря, докато стигна до парченце кожа, което се бе закачило на ръба на някакъв по-остър камък, точно над буйните води на потока.

И двамата бяха опитни в разчитането на следи и веднага разбраха, че съвсем наскоро тук се е водила битка. Твърдите косми, които покриваха парченцето кожа, несъмнено бяха откъснати от нечия брада, което бързо ги наведе на мисълта за джуджетата. Наблизо намериха следи от трима великани, които отиваха на юг. Дризт и Уолфгар ги проследиха и скоро стигнаха малка дюна, в която намериха плитките гробове.

— Не е Бруенор — мрачно каза елфът, докато оглеждаше двете тела. — По-млади са… като че ли са Бундо, син на Непобедимия чук и Дургас, син на Арго Свирепото острие.

— Трябва час по-скоро да отидем в мините!

— Ще идем — отвърна елфът, — ала трябва да научим още за онова, което се е случило тук и тази вечер може да е последният ни шанс да го сторим. Какви са били тези великани? Дали са обикновени разбойници, случайно минали оттук или пък са се заселили някъде наблизо? А кой знае дали са били сами или тук се навъртат още от долната им раса.

— Бруенор трябва да научи за това! — настояваше Уолфгар.

— Трябва и ще научи. Ала ако тези тримата са някъде наоколо, а аз вярвам, че е така, защото иначе нямаше да си правят труда да заравят жертвите си, може отново да се върнат да се позабавляват, когато падне нощта.

И като посочи на Уолфгар розовите облаци, които вече плуваха по небето далеч на запад — слънцето залязваше, попита:

— Готов ли си за битка, варварино?

Уолфгар с решителен вид свали Щитозъб от рамото си и като стисна елмазената дръжка отвърна:

— Да видим кой ще се позабавлява тази вечер!

Скриха се зад една стръмна скала, близо до плоския камък и зачакаха. Слънцето се скри зад хоризонта, запълзяха нощни сенки, мрак обви земята.

Не чакаха дълго. Същите вербези, които бяха убили джуджетата предишната вечер, отново бяха излезли навън, нетърпеливи да намерят нови жертви. Шумен, както и предишната вечер, малкият отряд превали южния склон на планината и се насочи към плоския камък.

Уолфгар незабавно се приготви за нападение, ала елфът го дръпна назад преди да е успял да ги издаде. Дризт имаше твърдото намерение да убие тримата великани, но искаше да види дали преди това няма да научи какво търсеха тук.

— Хиляди демони! — изсумтя едно от чудовищата. — И пукнато джудже няма!

— Ама че късмет! — додаде друг. — Че и тая ни е последната нощ тука, така си е.

Другарите му го погледнаха с интерес.

— Другата група пристига утре — обясни великанът.

— И нашите ще станат двойно повече, и разни людоеди, и гнусни орки ще се довлекат, та шефът няма да ни пуща да излизаме, докато нещата не се поуспокоят.

— Още една група в оня смрадлива дупка! — възропта един от другарите му. — Че то въздух няма да ни остане!

— Да се махаме оттук тогава — намеси се и третият вербег. — Няма да има плячка тука, пък нощта взе да напредва.

Зад скалата, Дризт и Уолфгар застанаха нащрек, като чуха великаните да говорят за тръгване.

— Ако успеем да се доберем до онази канара — започна Уолфгар и макар да не го знаеше, посочи същата скала, зад която се бяха скрили вербезите предишната нощ, — ще сме ги довършили преди даже да успеят да разберат какво ги е сполетяло!

И той нетърпеливо се обърна към елфа, ала при вида на Дризт думите замръзнаха на устните му. Лавандуловите очи горяха с огън, който Уолфгар не бе виждал никога преди в спокойния поглед на учителя си.

— Само трима са — рече елфът, а крехкото спокойствие в гласа му всеки миг заплашваше да се взриви на хиляди частици. — Не ни трябва изненада.

Варваринът не знаеше как да реагира на неочакваната промяна у Мрачния елф:

— Нали ме учеше да се възползвам от всяко преимущество, което ми се предостави… — предпазливо рече той.

— Когато се биеш — да — отговори Дризт. — Ала това е мъст. Нека ни видят, нека се загърчат пред ужаса на надвисналата гибел!

С ятагани в двете си ръце, елфът излезе иззад скалата и сигурната му крачка вещаеше неминуема смърт.

Един от вербезите извика от изненада и тримата замръзнаха по местата си, когато Елфът на мрака застана пред тях. Уплашени и объркани, чудовищата заеха отбранителна позиция. Великаните бяха чували преданията, които се носеха за Мрачните елфи, дори се бе случвало някои Мрачни елфи да се съюзят с вербези, ала внезапната поява на Дризт сред тях ги стресна.

Видът на уплашените великани изпълни Дризт с огромно удоволствие и той нарочно позабави крачка, за да може да се наслади по-дълго на ужаса, изписан на лицата им.

— Кой си пък ти? — предпазливо попита един от вербезите.

— Приятел на джуджетата — отвърна елфът със зъл смях.

Най-едрият великан без колебание се нахвърли върху него и в този миг Уолфгар изскочи иззад скалата и застана до учителя си. Ала чудовището не можа да направи и крачка. Дризт насочи един от ятаганите си към него и с ужасяващо спокойствие рече:

— Мъртъв си.

В същия миг алени пламъци обвиха тялото на вербега. Той нададе ужасен рев и заотстъпва назад, но елфът неотклонно го следваше.

Внезапно Уолфгар почувства силен порив, който сякаш идваше от самия Щитозъб и му казваше да хвърли бойния чук. Оръжието изсвистя в нощния въздух, стовари се върху един от великаните и запрати размазаното му тяло в придошлия поток.

Смъртоносната мощ на Щитозъб изпълни варварина с истинско благоговение, но сега трябваше да се справи с третия великан, въоръжен само с една малка кама. Чудовището веднага разбра преимуществото, което имаше над противника си в този момент и яростно се нахвърли върху му. Уолфгар посегна към камата си.

Ала вместо това усети дръжката на Щитозъб в ръката си — незнайно как чукът се бе завърнал при него. Варваринът нямаше никаква представа за магическата сила, която Бруенор бе заключил в оръжието, но сега нямаше никакво време да се чуди.

Ужасен, ала неспособен да избяга, главатарят на вербезите отчаяно се нахвърли върху Дризт, който само това и чакаше. Движено от яростта си, чудовището вдигна тежкото си копие твърде високо и елфът моментално прониза кожената туника и незащитения му корем. Великанът залитна за миг, но раната не спря устрема на удара му. Пъргавият Дризт успя да отскочи навреме и от мощния замах чудовището загуби равновесие. Елфът светкавично му нанесе два леки удара в гърлото и рамото.

— Гледаш ли, момче? — весело се провикна той. — Бие се като някой от твоя народ.

Макар да бе зает да отклонява ударите на третия вербег с Щитозъб, Уолфгар все пак успяваше да види какво става около него. Гледката на биещия се елф още веднъж му показа на колко много неща го бе научил Дризт — елфът си играеше с чудовището, използвайки необуздания му гняв срещу него самото. Отново и отново замахваше великанът и всеки път Дризт успяваше не само да избегне удара, а и да прониже врага си. От многобройните му рани вече се лееше кръв. Уолфгар знаеше, че Дризт може да довърши противника си по всяко време, ала с удивление разбра, че елфът се наслаждава на жестоката игра.

Младежът все още не бе нанесъл сериозен удар на противника си. Точно както Дризт го бе учил, варваринът изчакваше разярения вербег да се изтощи сам. Той забеляза, че ударите на великана стават все по-редки и по-редки, започнаха и да отслабват. Най-сетне, задъхан и облян в пот, вербегът сбърка. Щитозъб веднага се стовари върху него, един, два пъти и чудовището се строполи на земята.

В това време противникът на Дризт бе паднал на едно коляно, след като елфът бе прерязал сухожилието му. Когато видя вторият великан да се сгромолясва в краката на Уолфгар, Дризт реши да приключи с играта. Чудовището безсилно замахна и елфът, избягвайки удара, отново заби ятагана си в своя враг, ала този път жестокото острие потъна в гърлото на вербега с цялата си мощ и прониза мозъка му.

Докато си почиваха от битката, Дризт не успя да се стърпи и зададе на Уолфгар въпроса, който го вълнуваше през цялото време:

— Оръжието? — простичко попита той.

Уолфгар погледна към Щитозъб и сви рамене:

— Не зная — откровено каза той. — Върна се в ръката ми само.

Дризт се усмихна. Той знаеше. Колко голямо бе умението на Бруенор, помисли си елфът. И колко ли трябва да държи на момчето, та да му даде такъв невероятен дар!

— Пристига цяла група вербези! — изръмжа Уолфгар.

— И една, която вече е тук — додаде Дризт. — Иди право при Бруенор. Тези тримата идваха направо от бърлогата си, няма да ми е трудно да проследя дирите им. Трябва да видя къде са останалите.

Уолфгар кимна, ала притеснено погледна учителя си. Непознатият огън, който бе видял да гори в очите на елфа преди нападението над великаните, го бе уплашил. Просто не можеше да бъде сигурен докъде щеше да стигне невероятната дързост на Дризт.

— Какво мислиш да правиш, когато ги намериш? — попита той, ала странната усмивка на Дризт само засили опасенията му.

— Ще се срещнем утре сутрин на същото място — най-сетне реши да разсее страха на приятеля си Дризт. — Обещавам ти, че няма да започна веселбата без теб!

— Ще се върна преди да е пукнала зората — рече варваринът, после се обърна и потъна в нощния мрак.

Дризт пое на запад по дирите на тримата великани. Скоро елфът чу дрезгавите гласове на други вербези и съзря набързо построените дървени порти, които пазеха входа на бърлогата им, умело прикрити зад някакъв храсталак, израснал върху скалите.

Дризт зачака и скоро от пещерата излязоха още трима великани, а когато те се прибраха, се показа и трета групичка. Елфът се опита да разбере дали изчезването на трите чудовища, които бяха убили, бе разтревожило другарите им. Ала вербезите обикновено бяха непокорни и недисциплинирани, та останалите великани решиха, че са се загубили или просто са избягали. Няколко часа по-късно Дризт незабелязано се отдалечи от лагера им, за да състави плана си. Никой не бе усетил присъствието му и елфът бе сигурен, че ще съумее да ги изненада.

Уолфгар не спря през цялата нощ. Предаде съобщението на Бруенор и без да чака джуджетата да се съберат, отново потегли на север. Той се движеше бързо и пристигна при равната скала цял час преди зората. Дризт още не се бе завърнал от пещерата на великаните и Уолфгар закрачи напред-назад, а притеснението за приятеля му нарастваше с всяка изминала секунда.

Накрая той вече не можеше да издържа страховете и мрачните опасения, които изпълваха мислите му и сам тръгна по дирята на тримата вербези. На всяка цена трябваше да разбере какво се бе случило! Не бе изминал и десетина метра, когато усети нечия ръка да го сграбчва за рамото. Уолфгар светкавично се обърна, готов да отвърне на удара, ала изненадата му бързо се превърна в радост, когато пред себе си видя Дризт.

Елфът бе пристигнал при скалата малко след Уолфгар, ала бе останал скрит, за да види дали нетърпеливият варварин ще удържи на уговорката им или ще да поеме нещата в свои ръце и ще тръгне да го търси.

— Никога не си тръгвай от уговорена среща и не се паникьосвай преди да е минал уговореният час — скара се той, опитвайки се да прикрие колко бе трогнат от загрижеността на Уолфгар за него.

Варваринът не успя да отговори, защото в този миг се чу познат рязък глас:

— Къде са проклетите изчадия! — провикна се Бруенор от върха на скалата.

Когато са разярени, джуджетата могат да се движат с неподозирана бързина. За по-малко от час Бруенор и останалите се бяха приготвили за битка и бяха потеглили след варварина с почти същата трескава скорост.

— Добра среща — обади се Дризт и тръгна към Бруенор, който с мрачно задоволство гледаше труповете на тримата великана.

Около него стояха петдесет джуджета, чиито очи горяха с безмилостен огън, а ръцете им здраво стискаха тежките брадви.

— Добра среща, наистина — отвърна Бруенор. — Бърлога, така ли?

— На около една миля оттук — кимна Дризт. — Ала има и по-важна вест от тази. Онези великани няма да ходят никъде. Всъщност точно днес очакват гости.

— Момчето ми каза — рече Бруенор. — Още двайсет от тез’ презрени твари. Ама ми се чини, че онез’ в пещерата няма да дочакат гости днес! Знаеш ли откъде ще дойдат?

— От север или от изток, друг път няма — отвърна елфът. — Някъде през Ледовития пролом, на север от Диншиър. Бойците ти ще ги посрещнат, нали?

— Иска ли питане! Отиваме към Стръмната падина — в очите на джуджето проблеснаха многозначителни пламъчета. — Ами ти? А момчето?

— Момчето остава с мен — настоя Дризт. — Трябва да си отдъхне малко. Ще наблюдаваме великаните в пещерата.

Нетърпението в погледа на елфа остави у Бруенор убеждението, че приятелят му си бе наумил нещо, доста по-различно от това просто да наблюдава бърлогата на вербезите.

— Съвсем е пощурял! — промърмори под носа си джуджето. — Ако не е решил да ги нападне съвсем сам, пък на!

И като хвърли още един поглед на мъртвите чудовища, додаде:

— И ще ги победи!

После джуджето се вгледа в труповете по-отблизо, опитвайки се да разбере с какво оръжие е бил убит всеки от тях.

— Момчето уби двама — отвърна на немия му въпрос Дризт.

По устните на Бруенор заигра непривична за него усмивка:

— Ха! А ти — само един. Изоставаш, елфе!

— Как пък не! — не му остана длъжен Дризт. — Просто видях, че момчето трябва да се поупражнява малко.

Бруенор поклати глава, изненадан от това, колко се гордее с Уолфгар. Разбира се, не можеше да му го покаже, само щеше да го накара да се възгордее.

— Изоставаш! — повтори Бруенор и застана начело на воините си.

Джуджетата подеха ритмичен напев, древна мелодия, която някога бе огласяла сребърните зали на изгубения им дом.

Бруенор се обърна, погледна двамата си приятели и се зачуди какво ли щеше да е останало от бърлогата на великаните, когато отрядът му се завърнеше от похода си.

17 Разплата

Джуджетата крачеха неуморно. Бяха тръгнали на война, натоварени с тежки раници и понесли на раменете си огромни греди.

Враговете им можеха да дойдат само по един път — онзи, който Дризт бе споменал, а Бруенор знаеше точно къде да ги причака. Най-лесно беше да се проникне в каменистата долина през Стръмната клисура, която макар да бе на едно ниво с тундрата, се намираше под равнището на южните склонове на планината.

Джуджетата бяха вървели без миг почивка през половината нощ и по-голямата част от утрото, ала щом стигнаха Клисурата, незабавно се заеха за работа. Не знаеха кога точно ще се появят великаните (макар да бе малко вероятно да пристигнат докато слънцето още грее), но искаха да са сигурни, че всичко ще бъде готово, когато враговете им дойдат. Бруенор бе решен да приключи това нападение бързо и с колкото се може по-малко жертви сред бойците си. По високите места из планината бяха изпратени съгледвачи, други се отправиха към равнината. Под командването на Бруенор останалите джуджета се заловиха да заложат капан. Копаеха окопи, от гредите направиха две каменохвъргачки, зад високите скали, които се извисяваха наоколо, залегнаха техни другари с тежки арбалети в ръце.

За кратко всичко бе готово, ала воините не спряха, за да си почиват, а се заеха да проучат местността — не знаеха какво може да им даде допълнително превъзходство над великаните.

По-късно през същия ден, когато слънцето вече бе започнало да се спуска към хоризонта, един от съгледвачите съобщи, че е видял голям облак прах да се задава от изток. Много скоро дойде и едно от джуджетата, които наблюдаваха равнината, за да докладва, че е видяло отряд от двадесет великана, няколко людоеда и поне една дузина орки да се приближават към Стръмната клисура. Бруенор нареди на стрелците да заемат местата си зад скалите. Няколко джуджета още веднъж провериха дали огромните каменохвъргачки са добре скрити. После най-силните бойци, начело с Бруенор, залегнаха в малките окопи, които бяха изкопали по протежение на пътя към Клисурата и внимателно отрязаха туфите трева, които стърчаха над главите им, за да могат да ги отместват назад.

Първият удар щеше да е техен.

Дризт и Уолфгар бяха заели позиция в Грамадата на Келвин, сред скалните късове, които се възправяха над бърлогата на вербезите. Единственото, за което се притесняваше елфът бе, че някой от великаните може да отиде да посрещне подкрепленията. Тогава с изненадата в нападението на Бруенор щеше да бъде свършено.

Изминаха няколко часа, през които не се случи нищо, но после опасенията на Дризт като че ли се оправдаха. Елфът си почиваше в сянката на един голям камък, докато Уолфгар стоеше на пост и следеше движенията на великаните. Варваринът не виждаше дървената порта, скрита зад храсталака, ала прекрасно чу проскърцването на пантите й, когато едно от крилата й се отвори. Той почака няколко секунди, за да се убеди, че някой наистина излизаше от пещерата, преди да отиде да събуди Дризт.

От мрачната дупка долетя говор на великани и варваринът внезапно видя шестима от тях да се показват навън. Той се накани да събуди елфа, ала когато се обърна, видя, че Дризт, който бе вечно нащрек, вече стоеше до него и с очи, присвити заради ярката светлина, гледаше великаните.

— Не знам какво правят — обърна се Уолфгар към елфа.

— Търсят изчезналите си другари — отвърна Дризт.

Острият му слух бе доловил част от разговора, който чудовищата водеха преди да излязат от пещерата. Вербезите бяха получили заповед на всяка цена да намерят изчезналите си другари или поне да установят посоката, в която се бяха отправили. Естествено, това трябваше да стане колкото се може по-незабележимо. Наредено им бе да се завърнат в пещерата още същата нощ, независимо дали бяха успели да намерят изчезналите великани или не.

— Трябва да предупредим Бруенор — рече Уолфгар.

— Ще намерят труповете на другарите си и ще го съобщят на главатаря си много преди да сме успели да се върнем — отвърна Дризт. — А пък Бруенор и без това си има достатъчно великани, за които да мисли.

— Какво ще правим тогава? Ясно е, че ще ни бъде десет пъти по-трудно да се справим с вербезите в пещерата, ако са нащрек и очакват неприятности — рече Уолфгар и видя, че унищожителният огън отново гореше в очите на елфа.

— Е, ако тези вербези не се завърнат, онези в пещерата няма как да бъдат предупредени… — небрежно подхвърли Дризт, сякаш да се изправиш срещу шестима великана бе най-лесното нещо на този свят.

Уолфгар го слушаше смаяно, макар да предполагаше какво си бе наумил.

Дризт забеляза лекото притеснение на варварина и широко се усмихна:

— Хайде, момче! — използва той снизходителното обръщение, надявайки се да разбуди гордостта на Уолфгар. — Толкова седмици се подготвяше именно за подобен случай.

И като прескочи с лекота пукнатината, която разполовяваше скалата, той се обърна към Уолфгар, а очите му горяха с изпепеляващ пламък в следобедната светлина.

— Хайде! — повтори той. — Само шестима са!

Уолфгар примирено въздъхна и поклати глава. През седмиците, които бяха прекарали заедно, той бе опознал учителя си като сдържан, макар и невероятно изкусен боец, който винаги претегляше всеки свой ход с хладнокръвна точност. Ала през последните два дни варваринът видя една друга — невероятно дръзка, дори безразсъдна — страна на елфа. Непоколебимата увереност на Дризт бе единственото, което караше Уолфгар да вярва, че учителят му не се е превърнал внезапно в самоубиец; единственото, което го караше да го следва, вместо да се вслуша в собствения си разум. Зачуди се дали доверието, което изпитваше към елфа, има някакви граници.

Именно там и тогава разбра, че един ден Дризт ще го поведе в посока, откъдето нямаше да има път за бягство.

Известно време шестимата великани вървяха на юг, а Дризт и Уолфгар ги следваха по петите. Вербезите не откриха никакви следи от изчезналите си другари и понеже се опасяваха, че започват да се приближават твърде много до мините на джуджетата, смениха посоката и се насочиха на североизток. Към скалата, където бе станала битката.

— Нямаме много време. Скоро ще трябва да ги нападнем — обърна се Дризт към варварина.

Уолфгар кимна. Малко по-късно достигнаха неравна местност, осеяна с остри камъни, между които пътят криволичеше в непрестанни завои. Двамата спътници разпознаха мястото — знаеха, че пътеката, която едва забележимо се изкачва, водейки на юг, скоро ще ги отведе до ръба на неголяма пропаст. Спускащият се здрач им предлагаше прикритието, от което се нуждаеха. Дризт и Уолфгар се спогледаха — дошло бе време да действат.

Каленият в много повече битки елф вече знаеше как точно да нападнат враговете си така, че да имат най-големи шансове да ги победят. Той безшумно даде знак на Уолфгар да спре и прошепна:

— Трябва да нанесем удар и веднага да се отдръпнем — обясни Дризт. — И чак тогава да нанесем следващия си удар.

— Няма да е лесно. Врагът вече ще е нащрек — поколеба се Уолфгар.

— Имам нещо, което може да ни е от полза.

И като отвори раницата си, елфът извади малката статуетка и повика своята сянка. Когато огромната котка внезапно се появи до него, варваринът ахна от ужас и отскочи назад.

— Защо призоваваш демони! — възкликна той толкова силно, колкото смееше, а кокалчетата на ръцете му побеляха — така здраво бе стиснал дръжката на Щитозъб.

— Гуенивар не е демон — увери го Дризт. — Тя е мой приятел и безценен съюзник.

Пантерата изръмжа, сякаш разбираше какво си говорят и Уолфгар уплашено отстъпи още по-назад.

— Това не е обикновен звяр! — отвърна Уолфгар. — Няма да се бия рамо до рамо с демон, призован с магия!

Племената от тундрата не се бояха от никой, звяр или човек, ала Черните изкуства им бяха напълно непознати и това ги правеше уязвими.

— Ако вербезите научат истината за изчезналите си другари — мрачно каза Дризт — Бруенор и останалите джуджета ще бъдат в сериозна опасност. Котката ще ни помогне да спрем този отряд. Нима ще позволиш на страха си да ни попречи да спасим джуджетата?

Уолфгар изпъна рамене и се опита да се успокои. Гордостта му и страхът за джуджетата (а Дризт се бе надявал да въздейства именно върху тях) го накараха временно да забрави отвращението, което изпитваше към Черните изкуства.

— Отпрати звяра, нямаме нужда от помощ!

— С Гуенивар ще сме сигурни, че ще ги погубим до един. Нямам намерение да залагам живота на джуджетата на карта, заради твоите суеверия.

Дризт знаеше, че щяха да са му нужни часове, за да накара Уолфгар да приеме Гуенивар за съюзник, ако въобще някога успееше, ала засега се нуждаеше единствено от съгласието му да участва в нападението.

Великаните вървяха вече часове наред и елфът забеляза как все повече и повече забавят крачка, редиците им се разхлабват, а някои от тях изостават назад. Всичко се нареждаше точно както се бе надявал.

Пътеката зави за последен път между два огромни скални къса, а после се разшири значително и започна да се изкачва към пропастта. Там рязко зави и тръгна покрай скалата — от едната й страна се издигаше висока каменна стена, от другата — скалиста пропаст. Дризт направи знак на Уолфгар да бъде готов и изпрати огромната пантера срещу враговете им.

Бойният отряд не се движеше особено бързо и достигна Стръмната клисура доста след падането на нощта. Имаше повече чудовища, отколкото бойците на Бруенор бяха очаквали (двадесет великана, три людоеда и дванадесет орки), ала джуджетата не се страхуваха от орките, знаеха и как да се справят с людоедите. Ключът към победата си оставаха вербезите.

Дългото чакане не бе притъпило яростта на джуджетата. Никое от тях не бе спало, откакто бяха тръгнали на път миналата нощ, ала гневът им и желанието да отмъстят за убитите другари, бяха все така силни.

Първият вербег навлезе в стръмната местност без да се случи нищо. Но когато и последното чудовище влезе в капана, джуджетата от Митрал Хол се нахвърлиха върху им. Първия удар нанесе отрядът на Бруенор. Бойците му изскачаха от окопите си, често точно пред някой орк или великан и посичаха всичко, което попаднеше под брадвите им. Ударите им целяха да осакатят, не да убиват и следваха основния принцип от бойната философия на джуджетата: острието на брадвата прерязва сухожилието и мускулите в задната част на коляното, чукът смазва капачката отпред.

С точен удар Бруенор повали един от вербезите и се обърна, за да избяга, но се озова лице в лице с меча на някакъв орк. Време за обикновен двубой нямаше и като подхвърли брадвата си високо във въздуха, джуджето извика:

— Дръж!

Очите на орка все още проследяваха с тъп поглед оръжието, когато Бруенор му нанесе жесток удар под брадичката с главата си, покрита с тежкия шлем, улови брадвата си и побягна в нощта. Поспря се само за миг — колкото да срита падналия орк.

Чудовищата бяха хванати напълно неподготвени и много от тях лежаха тежко ранени на земята. В този момент каменохвъргачките откриха огън и големи скални късове започнаха да се стоварват върху челните редици на вербезите, поваляйки ги един върху друг, или събаряйки ги на земята. Стрелците изскочиха иззад прикритието си и във въздуха засвистяха смъртоносни стрели. После захвърлиха арбалетите и се нахвърлиха върху враговете си. В този момент се завърна и отрядът на Бруенор и се вклини в редиците на чудовищата.

Противниците им така и не можаха да заемат позиция и преди да успеят да вдигнат оръжията си вече бяха мъртви.

Битката в Стръмната клисура продължи само три минути.

Нито едно джудже не бе сериозно ранено. Единственият жив от отряда на чудовищата бе оркът, когото Бруенор бе сритал.

Гуенивар разбра какво иска от нея господарят й и безшумно се втурна по дирите на вербезите. Заобиколи малкия им отряд и зачака върху каменната стена над пътя. Приклекнала върху скалата, пантерата напълно се сливаше със сенките. Първият великан мина под скалата, ала котката помнеше заповедите на господаря си и остана неподвижна като смъртта — чакаше подходящия момент. Дризт и Уолфгар предпазливо се приближиха, така че да виждат редиците на чудовищата.

Последният от тях, един особено едър вербег, спря за миг да си поеме дъх.

Гуенивар безшумно скочи.

Преди вербегът да разбере какво става, гъвкавата пантера вече бе върху него, впила дългите си нокти в лицето му. В следващия миг, котката отново бе върху скалата, а чудовището стенеше в агония, стиснало раздраното си лице с две ръце.

Тогава иззад скалите изсвистя Щитозъб и с мощен удар събори великана в пропастта.

Един от вербезите, които вървяха напред, чу предсмъртния вик и се втурна назад, завивайки точно навреме, за да види как тялото на другаря му полита в скалистата клисура. Гуенивар не се поколеба и в следващия миг острите й нокти се забиха в гърдите на чудовището, разкъсвайки плътта. Избликна силна струя кръв, когато огромните зъби на пантерата се впиха във врата му. Гуенивар остана нащрек, готова да отбие всеки удар на противника си, ала вербегът дори не успя да повдигне ръка, преди последната тъма да се спусне завинаги над него.

Останалите великани се приближаваха бързо и като остави падналия враг да се удави в собствената си кръв, Гуенивар отскочи. Дризт и Уолфгар заеха позиция зад скалите в края на пътеката. Елфът държеше двата ятагана, а варваринът стискаше дръжката на чука, който се бе завърнал в дланта му.

Котката не се поколеба и за миг. Стотици пъти бе разигравала този сценарий с господаря си и много добре разбираше какво преимущество дава изненадата в битка. Поспря се за миг, за да се увери, че великаните я бяха видели и се втурна по пътеката надолу, между скалите, зад които се криеха господарят й и ученикът му.

— Брей да му се не види! — провикна се едно от чудовищата, без да обръща никакво внимание на умиращия си другар. — Огромна котка беше! И черна като оня тиган дет’ си готвя в него!

— След нея! — изкрещя друг. — Какъв кожух ще стане за оня, дето я хване!

И без да се сетят повече за него, те прескочиха падналия си другар и се втурнаха след пантерата.

Дризт, който бе по-близо до тях, остави първите двама да отминат и се съсредоточи върху последните два великана. Един след друг те минаха покрай камъка, зад който се бе скрил елфът и преди да успеят да разберат какво става, Дризт изскочи пред тях, забивайки ятагана си дълбоко в гърдите на първия, а с другата ръка нанесе ослепяващ удар в очите на втория. После, без да изважда, оръжието си, което още стърчеше от тялото на първия вербег, Дризт светкавично се озова зад него и заби втория ятаган в гърба му. С умело движение той успя да освободи и двете си оръжия и да се отдръпне, преди смъртно раненият великан да се строполи на земята.

Уолфгар също остави главатарят на малкия отряд да отмине. В момента, в който Дризт нападаше двете чудовища, вторият великан почти се бе изравнил с варварина. Вербегът спря и се обърна с намерение да помогне на другарите си, ала в този момент Уолфгар с всичка сила запрати Щитозъб срещу него. Тежкият чук се стовари върху гърдите на великана и като изкара всичкия въздух от дробовете му, го събори по гръб. В следващия миг бойният чук вече летеше към главатаря на вербезите, който се обърна точно навреме, за да получи ужасяващ удар право в лицето.

Без да се колебае, Уолфгар скочи върху първия великан, когото бе повалил и сключи мощните си ръце около врата му. Чудовището бързо се съвзе и като стисна варварина в огромните си ръце, с лекота повдигна по-дребния си враг от земята. Ала годините, които бе прекарал с тежкия ковашки чук и каменоделското длето в ръка, бяха заякчили мускулите на варварина и ги бяха изпълнили с желязна сила. Той стегна пръсти около шията на противника си и бавно завъртя ръце. С шумен пукот вратът на вербега се прекърши и главата му увисна настрани.

Великанът, когото Дризт бе ослепил, яростно размахваше огромната си тояга напосоки. Елфът отскачаше ту наляво, ту надясно, сипейки удар след удар върху беззащитното чудовище и се опитваше да открие място, където ятаганът му щеше да бъде смъртоносен и да довърши звяра.

Здраво стиснал Щитозъб, Уолфгар се приведе над вербега, когото бе улучил в лицето, за да се увери, че наистина е мъртъв, ала очите му непрестанно се връщаха към пътеката, по която бе изчезнал Гуенивар. Сега, когато бе видял на какво е способна пантерата, никак не му се искаше да се изправя очи в очи с нея.

Когато и последният великан падна мъртъв, Дризт отиде при приятеля си.

— Май още не си разбрал на какво си способен в битка! — засмя се той и го потупа по рамото. — Спокойно можем да се справим с шестима великана!

— Ще идем ли да намерим Бруенор? — попита Уолфгар, макар да виждаше, че опасният огън все още гори в лавандуловите очи на елфа.

Стана му ясно, че май още нямаше да си тръгват.

— Няма нужда — отвърна Дризт. — Сигурен съм, че джуджетата вече държат всичко под контрол. Ала ние имаме проблем. Успяхме да унищожим първия отряд, без да обезпокоим особено останалите. Ала сега изчезнаха още шестима и онези в пещерата вече ще бъдат нащрек.

— Джуджетата ще се върнат на сутринта — рече Уолфгар. — Значи можем да нападнем пещерата преди пладне.

— Твърде късно! — престори се на разочарован Дризт. — Боя се, че ние двамата ще трябва да ги нападнем още тази нощ.

Уолфгар ни най-малко не бе изненадан и дори не се опита да спори. Опасяваше се, че се заемат с твърде тежка задача и че планът на елфа е твърде дързък, ала вече бе осъзнал едно нещо: щеше да последва Дризт във всяко начинание, колкото и безнадеждно да изглеждаше то.

А и започваше да признава пред самия себе си, че му харесваше да рискува живота си рамо до рамо с Елфа на мрака.

18 В дома на Едноустия

Дризт и Уолфгар бяха приятно изненадани, когато намериха задния вход на пещерата. Намираше се високо в западната част на стръмния склон. Скалите под него бяха отрупани с безброй боклуци и кости, от отвора се издигаше тънка струйка дим и разнасяше мириса на печено овнешко.

Двамата приятели приклекнаха в храсталака под входа и се ослушаха, за да чуят какво става вътре. Голяма и ярка, луната бе изгряла и нощта вече не бе така непрогледна.

— Чудя се дали ще пристигнем навреме за вечеря? — със зла усмивка рече Дризт.

Уолфгар поклати глава и се засмя на хладнокръвието на елфа.

Макар че от мрака на пещерата непрекъснато долиташе ту потракване на съдове, ту говор, никой не се показа навън почти до залеза на луната, когато един дебел вербег (най-вероятно готвачът) се дотътри до прага и от голямото метално гърне в ръцете му към скалите отдолу полетяха боклуци.

— Мой е! — каза Дризт, станал внезапно сериозен. — Можеш ли да му отвлечеш вниманието?

— Котката ще го направи — отвърна Уолфгар, макар никак да не му се щеше да остане сам с Гуенивар.

Дризт запълзя нагоре по стръмния склон, опитвайки се да остане скрит в сенките. Знаеше, че докато не стигне входа ще бъде уязвим под силната лунна светлина, ала изкачването се оказа по-трудно, отколкото очакваше и напредваше бавно. Когато почти бе стигнал, чу стъпките на готвача до изхода — явно пак се канеше да изхвърля боклук.

Ала елфът нямаше къде да се скрие. В този момент от вътрешността на пещерата се чу глас и готвачът влезе обратно. Знаейки с колко малко време разполага, Дризт се втурна към входа и предпазливо надникна зад ъгъла.

Кухнята се оказа квадратно помещение, осветено с факли и с голяма каменна пещ на отсрещната стена. До пещта имаше полуоткрехната дървена врата и оттам се чуваха гласове. Готвачът не се виждаше никъде, ала точно до прага бе оставен съд с боклук.

— Всеки момент ще се върне — промърмори Дризт и с двете си хватки в ръце се изкатери по стената и стигна тавана над прага. В подножието на скалата Уолфгар седеше напълно неподвижно и не откъсваше очи от Гуенивар, която крачеше напред-назад.

Няколко минути по-късно готвачът се показа с гърнето в ръце. Докато го изпразваше, Гуенивар изскочи от храсталака и като погледна към великана, изръмжа.

— Я се разкарай оттука, крастава котко — сопна се вербегът, очевидно без ни най-малко да се уплаши или изненада от внезапната поява на черната пантера, — докато не съм ти смачкал главата и не съм те хвърлил в тенджерата!

Още докато великанът изричаше безсмислената си заплаха, размахвайки огромния си юмрук към Гуенивар, тъмна сянка се отдели от стената над главата му и скочи върху него. В следващия миг ятаганите на Дризт До’Урден прерязаха гърлото на готвача и, без да успее да издаде дори звук, чудовището се сгромоляса сред боклуците в подножието. Елфът незабавно се отдръпна от прага на пещерата и се обърна, молейки се никой от великаните да не бе влязъл в кухнята.

За момента бе в безопасност — стаята беше празна. Гуенивар и Уолфгар изкачиха склона и Дризт безмълвно им даде знак да го последват в пещерата. Кухнята беше малка и оскъдно обзаведена. До дясната стена имаше маса, върху която бяха оставени седем тигана. До нея стоеше дървен плот, в който бе забит голям сатър, ръждясал, нащърбен и покрит с поне неколкоседмична мръсотия. Вляво от Дризт бяха заковани няколко лавици, върху които бяха наредени най-различни билки, подправки и други припаси. Елфът се приближи, за да ги разгледа по-добре, а Уолфгар безшумно надзърна в съседната стая.

Квадратно, както и кухнята, това помещение бе малко по-голямо от нея. Дълга маса го разделяше на две и зад нея, точно срещу мястото, където бе застанал, Уолфгар видя още една врата. Откъм него седяха трима великана, един бе седнал между тях и вратата, а още двама бяха заели отсрещната страна. Те ядяха овнешко и сърбаха гъста чорба, като в същото време си разменяха ругатни и подигравки — напълно обичайна за вербезите вечеря между „приятели“. Уолфгар не пропусна да забележи (ръководен далеч не само от обикновено любопитство за маниерите на хранене на чудовищата), че късаха месото от костите с голи ръце. В стаята нямаше никакви оръжия.

Държейки някаква торбичка, която бе намерил на лавиците, Дризт отново извади един от ятаганите си и заедно с Гуенивар се приближаха към варварина.

— Шестима — прошепна Уолфгар и посочи към другата стая.

Огромният варварин намести Щитозъб на рамото си и нетърпеливо кимна. Дризт надникна през вратата и бързо състави план за нападение.

— Вдясно! — прошепна той, посочвайки първо Уолфгар и после вратата, после посочи себе си. — След теб, вляво!

Уолфгар напълно го разбра, ала чудейки се защо елфът не включи и пантерата, я посочи безмълвно.

Дризт само сви рамене и се усмихна беззвучно, но той го разбра. Дори скептично настроеният варварин бе сигурен, че Гуенивар и сама знае къде ще бъде най-полезна.

Уолфгар разтърси ръце, за да прогони нервните тръпки, които пробягваха по мускулите му и още по-здраво стисна Щитозъб. Хвърляйки последен поглед към елфа, той нахлу в съседната стая и стовари оръжието си върху най-близкото чудовище. Великанът, единственият от групата, който не бе седнал, успя да се обърне с лице към нападателя си, ала това бе всичко. С яростен замах варваринът стовари Щитозъб в корема на вербега и продължи нагоре като смачка гръдния му кош. С невероятната си сила Уолфгар успя да повдигне великана на около метър над земята, после го остави да се строполи на пода, смазан и давещ се, без да го погледне втори път — вече мислеше за следващия удар.

Дризт, следван плътно от Гуенивар, връхлетя в стаята и се насочи към двете чудовища, които бяха замръзнали стъписани на местата си в дъното на масата. Елфът отвори торбичката, която бе взел от кухнята и я запрати срещу тях. Брашненият облак, който се вдигна от нея, ги заслепи напълно. Без да забавя крачка за миг, Дризт профуча покрай тях, забивайки меча си дълбоко в гърлото на единия и се претърколи върху дървения плот на масата. Гуенивар скочи върху втория вербег, изтръгвайки вътрешностите му с мощните си челюсти.

Двете чудовища от другата страна на масата бяха първите, които успяха да реагират. Единият се изправи на крака и се приготви да посрещне връхлитащия елф, а другият неразумно се насочи към задната врата и така сам се превърна в следващата мишена на Уолфгар.

Варваринът веднага видя великана, който се опитваше да избяга и без колебание запрати Щитозъб след него. Ако Дризт, който в това време се претъркулваше през масата, бе разбрал колко малко му оставаше, за да пресече траекторията на свистящия боен чук, може би щеше да поиска да размени някоя и друга дума насаме с приятеля си. Ала чукът безпогрешно улучи целта си и се вряза в рамото на вербега, събаряйки го на земята със сила, достатъчна да прекърши врата му.

Великанът, който Дризт бе повалил, лежеше на пода, стиснал пронизания си врат с две ръце, в безпомощен опит да спре кръвта, която изтичаше, отнасяйки и последните искрици живот от тялото му. В същото време Гуенивар разкъсваше другия. Оставаха само две чудовища.

Дризт стигна до другия край на масата, светкавично се изправи на крака, успявайки да избегне удара на очакващия го вербег и бързо застана между него и вратата. Чудовището се обърна с прострени напред ръце и замахна. Ала и вторият ятаган на Дризт вече бе в ръката му и заедно с първия затанцуваха страшния си танц. Остриетата проблясваха едно след друго, запращайки възлестите пръсти на великана един след друг на пода. Скоро чудовището нямаше ръце, а само два окървавени остатъка. Вбесено до безумие, то яростно размахваше онова, което бе останало от крайниците му. Последният удар на Дризт прониза великана в главата и го избави от мъките му.

В това време последният вербег се нахвърли върху невъоръжения Уолфгар и като го стисна в огромните си ръце, го повдигна от земята, опитвайки се да го задуши до смърт. Варваринът напрегна всичките си сили в отчаян опит да разхлаби хватката на по-едрия си противник и да не му позволи да прекърши костите му.

Уолфгар с мъка си поемаше дъх, ала яростта му бе толкова голяма, че успя да стовари юмрука си в брадичката на великана. После вдигна ръка, за да нанесе втори удар.

В този момент, подчинявайки се на мощната призоваваща магия, която Бруенор бе вложил в него, Щитозъб просвистя през стаята и се озова в ръката на господаря си. С ликуващ рев Уолфгар заби оръжието в окото на врага си и го ослепи. Великанът отслаби хватката си и залитна назад в агония. Светът около него се бе превърнал в петно от изгаряща болка и той не успя да види връхлитащия Щитозъб, който се стовари върху черепа му. Главата му сякаш избухна в огнена експлозия и безжизненото тяло се строполи върху масата, разсипвайки овнешкото и чорбата по целия под.

— Внимавай с храната! — престори се на сърдит Дризт и се втурна да спаси едно особено сочно парче месо.

Внезапно откъм коридора, който започваше от вратата в дъното, се чуха тежки стъпки и викове.

— Бързо! Навън! — изкрещя Уолфгар и понечи да се втурне към кухнята.

— Спри! Веселбата едва сега започва! — извика Дризт и посочи към един тъмен тунел, едва-едва осветяван от няколко мъждукащи фенера. — Насам! Бързо!

Уолфгар знаеше, че предизвикват съдбата, ала за пореден път послуша елфа.

И за пореден път го направи с усмивка на уста.

Варваринът мина покрай тежките дървени подпори на входа на тунела и се втурна напред в полумрака. Беше изминал около десетина метра, следван плътно от Гуенивар, когато усети, че Дризт не идва след тях. Обърна се назад точно навреме, за да види как елфът най-спокойно излиза от стаята и влиза в тунела, сякаш бе тръгнал на разходка из долината. Беше прибрал ятаганите си в ножниците и вместо тях държеше в ръката си дълга кама, на чийто връх имаше парче овнешко.

— А великаните? — обади се Уолфгар от мрака.

Дризт се приближи до него и застана зад една от гредите.

— Идват след мен — спокойно обясни той и отхапа още едно парче месо.

Челюстта на Уолфгар увисна, когато видя група яростни вербези да нахлуват в пещерата, без да забележат скрития в мрака елф.

— Прайне де крабаг ам кейке риндере бе-йогт игло кес грон! — извика Уолфгар и се втурна надолу, надявайки се, че тунелът има изход.

Дризт измъкна месото от върха на камата и без да иска го изпусна на земята, ядосвайки се, че го бе похабил. Обърса камата, за да я изчисти от мазнината и търпеливо зачака. Щом и последният от вербезите мина покрай него, елфът изскочи от прикритието си, заби камата си в коляното на отминаващия звяр и отскочи зад съседната подпора. Раненият великан изрева от болка, ала докато той и останалите чудовища успеят да се обърнат, от елфа не бе останала и следа.

Уолфгар сви зад един ъгъл и се долепи до стената, досещайки се какво бе спряло преследвачите му. Разбирайки, че близо до изхода се спотаява още един натрапник, великаните се върнаха.

Един от вербезите изскочи пред подпорите и с широко разтворени крака и тояга в ръка, започна да мести поглед между двете врати, опитвайки се да разбере през коя ли бе побягнал невидимият нападател. Малко встрани зад него Дризт извади по един малък нож от всеки от ботушите си и се зачуди как великаните можеха да са толкова глупави, че да се хванат на един и същи номер два пъти за по-малко от десет секунди. Не че имаше нещо против! Елфът изскочи иззад гредите и преди другарите на вербега да успеят да го предупредят, заби един от ножовете дълбоко в бедрото на чудовището, разсичайки сухожилието му. Великанът залитна към него и докато отскачаше леко встрани, Дризт си помисли каква прекрасна мишена ставаха дебелите вени във врата на един вербег, когато челюстите му са стиснати от болка.

Ала време за размишления нямаше. Останалите чудовища — пет разярени великана — вече бяха захвърлили тялото на ранения си другар встрани и бяха само на няколко крачки от него. Дризт заби и другия нож във врата на противника си и се насочи към вратата, която водеше обратно към бърлогата им. И щеше да успее, ако един от великаните не носеше камък. Вербезите по принцип са много изкусни в хвърлянето на камъни, а този бе по-добър от повечето от тях. Сега незащитената глава на елфа бе неговата цел, а ударът му винаги бе точен.

Ала и ударът на Уолфгар бе точен. Щитозъб разби гръбнака на последния вербег, точно когато той прескачаше падналия си другар. Раненият великан, който се опитваше да извади камата на Дризт от коляното си, изумено се втренчи в трупа на другаря си, смаян от свирепия удар на яростния варварин.

С крайчеца на окото си Дризт видя летящия към него камък и се приведе, за да го избегне. Успя да опази главата си, но тежкият къс го улучи в рамото и го запрати на пода. Светът се завъртя около него. Елфът се опита да се отърси от вцепенението, което го бе обзело — някаква частичка от мозъка му виждаше как великанът се приближава към него и се готви да го довърши. Ала всичко наоколо тънеше в мъгла. В този момент вниманието му бе привлечено от нещо, което лежеше до лицето му. Елфът се вгледа в него, опитвайки се да намери нещо, на което да се опре и да накара света да спре да се върти.

Пръст на вербег.

Елфът на мрака се завърна и светкавично посегна към оръжието си.

Ала когато видя великанът да се надвесва над него с тояга в ръка, Дризт разбра, че е твърде късно.

Раненият вербег застана в средата на тунела, готвейки се да посрещне нападението на Уолфгар, но единият му крак се бе вцепенил и му бе трудно да стои прав. Стиснал Щитозъб в ръка, варваринът отмести врага си встрани и влезе в стаята. Двамата вербези го чакаха.

Гуенивар се промуши между краката на единия от великаните и вложи всичката сила на гъвкавите си мускули в своя скок. Точно когато надвесеният над Дризт вербег замахна с тоягата си, пред него изскочи черна сянка и от лицето му рукна кръв. Елфът разбра какво се бе случило едва, когато чу тупването на меките лапи върху масата. В следващия миг към нападателя на Дризт се присъедини още един великан, ала елфът вече бе получил времето, от което се нуждаеше и със светкавично движение извади един от ятаганите и прониза първия вербег в слабините. Чудовището се преви надве от свирепата болка и в този миг тежката тояга на връхлитащия му другар се стовари върху тила му.

— Благодаря! — промърмори Дризт и като прескочи тялото му, отново замахна.

Колебанието на другия вербег му струва живота. Докато чудовището изумено се взираше в тоягата си, от която се стичаше мозъкът на другаря му, закривеното острие на ятагана се заби в ребрата му, като разкъса дробовете и прониза сърцето.

За умиращия вербег времето като че ли бе спряло. Тоягата му бавно полетя към земята, сякаш бе по-лека от въздуха. Великанът залитна като посечено дърво и започна да пропада все по-надолу и по-надолу. Ала така и не усети как тялото му докосна пода…

Уолфгар се надяваше, че бе ударил ранения вербег достатъчно силно, за да не може той да пропълзи от тунела и да му се нахвърли изотзад. И без това си имаше предостатъчно работа с двамата великани, които сега се изпречиха пред него. Не че имаше защо да се притеснява за тила си — раненият вербег тежко се отпусна до стената, без да вижда нищо наоколо. В другия край на стаята Дризт току-що беше довършил двамата си противници. Уолфгар се изсмя на глас като видя приятеля си да избърсва кръвта от оръжията си и спокойно да прекосява стаята. Един от вербезите също забеляза Мрачния елф и като остави другаря си сам да се оправя с варварина, се обърна към новия враг.

— Ей ти, дребният! Да не си мислиш, че можеш да се изправиш насреща ми и да оцелееш, та да го разказваш! — изрева великанът.

С престорено отчаяние, Дризт се озърна наоколо. Както обикновено и този път бързо откри лесен начин да победи врага си. Прилепена ниско до пода, Гуенивар бе пропълзяла между телата на падналите чудовища и сега се приближаваше. Елфът отстъпи назад, опитвайки се да накара вербега да пресече пътя на пантерата.

Тежката тояга се стовари върху ребрата на Уолфгар, запращайки го към дървените подпори. Но варваринът бе замесен от по-жилаво тесто, отколкото дървото и спокойно посрещна удара, отвръщайки му с двойно по-голяма сила. Вербегът замахна отново и отново Щитозъб се стовари върху него. Вече повече от десет минути варваринът се биеше без почивка, ала не усещаше никаква умора. Безкрайните часове, които бе прекарал в тежък труд рамо до рамо с Бруенор и дългите мили, които бе изминал с Дризт, започваха да си казват думата — ударите, които сипеше върху бързо отслабващия си противник, зачестиха.

Великанът пристъпи към Дризт.

— Недей да бягаш, жалък плъх! — изръмжа той. — И не ми играй номерца! Да те видим колко те бива в честен двубой!

В мига, в който вербегът достигна елфа, Гуенивар прекоси последните метри, които я деляха от двамата и с гигантски скок се метна върху гърба на чудовището, забивайки дългите си нокти в плътта му. Вербегът инстинктивно погледна назад, за да види новия си нападател, ала бързо се окопити и отново се обърна към елфа…

… точно навреме, за да види как острият ятаган се забива в гърдите му.

— От къде на къде реши, че ще се бия честно? — отвърна Дризт, като видя смайването, изписано по лицето на великана.

Вербегът се дръпна назад. Острието не бе пронизало сърцето му, ала раната щеше да го погуби, ако не направеше нещо. Кожената му туника светкавично се напои с бликналата кръв, не можеше да си поеме дъх.

Дризт и Гуенивар нанасяха удар след удар на ранения вербег — ятаганите на елфа се впиваха в огромното тяло, докато острите нокти на котката разкъсваха плътта на чудовището. И тримата знаеха, че битката скоро ще свърши.

Противникът на Уолфгар замахваше все по-слабо, трудно му бе да се защитава с тежката си тояга. Варваринът също започваше да се уморява и запя стара бойна песен от тундрата. Ясните ноти на Песента на Темпос прогониха умората от мускулите и му дадоха сили, за да нанесе последен удар на противника си. Изчака тоягата на вербега да падне надолу и стовари Щитозъб върху врага си — един, два, три пъти… След третия удар Уолфгар замалко не се строполи на земята от изтощение, ала врагът му вече бе рухнал. Варваринът уморено се облегна на бойния чук и се загледа в двамата си приятели, които довършваха своя противник.

— Добра работа! — засмя се Уолфгар, когато и последният вербег падна мъртъв.

Дризт се приближи до приятеля си, а ръката му висеше безпомощно. Дрехите му бяха разкъсани там, където го бе ударил камъкът и кожата на рамото му бе подута и изранена.

Уолфгар се вгледа в раната на приятеля си с тревога. Дризт отвърна на неизречения му въпрос, като вдигна ръката си високо над главата си, макар лицето му да се сви от болка.

— Бързо ще заздравее — увери той варварина. — Просто неприятна драскотина — нищожна цена, като я сравниш с телата на тринадесет великана.

От тунела долетя приглушен стон.

— Дванадесет засега — поправи го Уолфгар. — Единият май още е жив.

И като въздъхна дълбоко, варваринът нарами Щитозъб и се запъти да довърши работата.

— Само за минута! — спря го Дризт, на когото една мисъл не даваше покой. — Когато вербезите те подгониха в тунела, те чух да казваш нещо, предполагам на родния ти език. Какво им извика?

Уолфгар се разсмя гръмогласно:

— Един стар боен вик на моето племе — обясни той. — Сила за приятелите и смърт на враговете!

Дризт му хвърли подозрителен поглед и се зачуди докъде ли се простираше умението на Уолфгар да измисля небивалици щом му потрябват.

Раненият вербег още се подпираше на стената, когато Дризт и Уолфгар, следвани от Гуенивар, се приближиха. Камата на елфа все още стърчеше от крака на чудовището, здраво заклещена между две кости в коляното. Когато двамата застанаха пред него, великанът ги погледна с очи пълни с омраза, ала и с необичайно спокойствие.

— Ще си платите за това! — изплю се той срещу Дризт. — Едноустият добре ще се позабавлява с вас преди да ви довърши, не се и съмнявайте!

— А! Значи имал и език — рече елфът на варварина и после се обърна към вербега. — Едноустия?

— Главатарят на пещерата — отвърна великанът. — Едноустият ще иска да се срещне с вас!

— И ние искаме да се срещнем с него! — провикна се Уолфгар. — Имаме една малка сметка за уреждане с него… във връзка с две джуджета!

Като чу Уолфгар да споменава джуджетата, великанът отново се изплю срещу него. Ятаганът на Дризт просветна в полумрака на тунела и се спря на сантиметри от гърлото на чудовището.

— Убийте ме и да приключваме — изсмя се великанът без да трепне и непоклатимото му спокойствие стресна елфа. — Аз служа на Повелителя! Славно е да дадеш живота си за Акар Кесел!

Уолфгар и Дризт неспокойно се спогледаха. Никога преди не бяха виждали такава фанатична преданост у някой вербег и думите на чудовището ги разтревожиха. Основният недостатък на вербезите, който им пречеше да подчинят по-малките раси, бе нежеланието им да се посветят напълно на някаква цел и неспособността им да следват само един водач.

— Кой е Акар Кесел? — сурово попита Уолфгар.

Великанът се изсмя злобно:

— Ако сте приятели на Градовете, ще научите съвсем скоро!

— Нали каза, че Едноустият е главатар на тази пещера? — обади се и Дризт.

— На пещерата, да — отвърна вербегът. — А някога имаше и собствено племе. Ала сега и Едноустият се подчинява на Повелителя!

— Имаме проблем! — прошепна Дризт на Уолфгар. — Чувал ли си досега някой вербег да предаде властта си на другиго без бой?

— Боя се за джуджетата — беше отговорът на варварина.

Дризт обърна гръб на чудовището и се опита да изкопчи нещо, което може да им е от полза, като смени темата:

— Какво има в края на тунела?

— Нищо — прекалено бързо долетя отговорът на вербега. — Ъъъ… само местенце дето спим, това е.

Верен, но тъп, отбеляза Дризт наум и се обърна към варварина:

— Трябва да намерим този Едноуст и всички останали, които може да се крият там и биха могли да предупредят онзи Акар Кесел.

— Ами този? — запита Уолфгар.

Ала великанът му отговори вместо Дризт. В замъгления му мозък се редяха видения за слава и той реши да умре в служба на магьосника. Напрягайки мускулите си и стискайки зъби, за да превъзмогне свирепата болка, вербегът се нахвърли върху двамата.

Щитозъб строши ключицата и врата му, ятаганът на Дризт прониза ребрата му, а Гуенивар заби нокти във вътрешностите му.

Ала дори и смъртта не изтри усмивката от лицето на великана.

Тунелът, който започваше от задната врата на трапезарията, тънеше в мрак и двамата приятели трябваше да изтръгнат една факла от стената и да я вземат със себе си. После заслизаха надолу, навлизайки все по-дълбоко в сърцето на хълма. По пътя си минаха покрай многобройни малки стаи, повечето от които бяха празни, ала в някои бяха натрупани най-различни вещи: кожи, хранителни припаси, тояги и копия. Дризт предположи, че Акар Кесел възнамерява да използва пещерата като военна база за армията си.

Известно време вървяха в пълна тъмнина и Уолфгар, който нямаше отличното зрение на приятеля си, започна да става все по-неспокоен, особено като забеляза, че факлата догаря. Внезапно се озоваха в някаква просторна зала, по-голяма от всички, които бяха видели дотогава. Отвъд залата се простираше тъмното нощно небе.

— Стигнахме до другия вход — обади се Уолфгар. — Вратата е открехната. Мислиш ли, че Едноустият е избягал?

— Тихо! — прошепна Дризт.

Стори му се, че от дясната му страна долитат някакви звуци. Той направи знак на варварина да остане в средата с факлата, докато той предпазливо тръгна към сенките в десния ъгъл на стаята.

Внезапно елфът чу груби гласове пред себе си и рязко спря, чудейки се защо не вижда онези, които говореха. В следващия миг видя голямо огнище и разбра. Гласовете се носеха от комина.

— Едноустия? — запита Уолфгар и се приближи.

— Сигурно — отвърна Дризт. — Мислиш ли, че ще успееш да се промъкнеш през комина?

Варваринът кимна и помогна на елфа да се изкачи пръв — ръката все още отказваше да му служи. След това го последва, оставяйки Гуенивар да ги пази.

Двамата се заизкачваха нагоре, докато не стигнаха до някакво разклонение. Едното водеше надолу към стаята, от която идваха гласовете; другото постепенно изтъняваше и отиваше към повърхността. Разговорът в стаята бе шумен и разгорещен и Дризт се приближи, за да види какво става. Уолфгар го хвана за стъпалата, за да го задържи, когато в последните сантиметри наклонът стана почти отвесен. Висейки с главата надолу, елфът надникна в другата стая. Вътре имаше трима великана. Единият стоеше до вратата в далечния край на стаята и Дризт веднага разбра, че страшно му се иска да избяга. Вторият вербег бе застанал с гръб към огнището и с наведена глава посрещаше шумните упреци на третия — огромен леден великан. По разкривената безуста усмивка Дризт разбра — това бе Едноустият.

— За да предупредя Едноустия! — изскимтя по-малкият великан.

— Избягал си по време на битка! — изрева Едноустият. — Оставил си другарите си да умрат!

— Не… — опита се да протестира вербегът, ала Едноустият бе чул достатъчно.

С един замах на огромната си брадва той отсече главата на по-малкия великан.

Гуенивар все така стоеше на пост, когато Уолфгар и Дризт се завърнаха. Пантерата светкавично се обърна и дружески изръмжа, когато ги видя, ала Уолфгар, в чиито уши гърленият звук съвсем не звучеше приятелски, предпазливо отстъпи назад.

— Трябва да има още един тунел — обади се Дризт, без дори да се засмее на притеснението на приятеля си — бързаше прекалено много.

— Давай да свършваме най-после — рече Уолфгар.

Лесно намериха тунела и много скоро стигнаха до някаква врата, която трябваше да води към стаята с великаните. Двамата си пожелаха успех, а Дризт потупа Гуенивар по силния врат, но варваринът набързо отклони предложението на приятеля си да направи същото. После връхлетяха в стаята.

Ала там нямаше никой. Една врата, която Дризт не бе успял да види през комина, бе леко открехната.

Едноустият изпрати последния си воин със съобщение до Акар Кесел. Леденият великан бе опозорен и знаеше, че магьосникът няма да се примири току-така със загубата на толкова много ценни бойци. Единственото, което му оставаше бе да се „погрижи“ за двамата натрапници, с надеждата, че техните глави ще умилостивят безмилостния му господар.

Уолфгар и Дризт минаха през втората врата и се озоваха в разкошно обзаведена стая, с дебели кожи и огромни пухени възглавници. Имаше две врати — едната бе леко открехната и водеше към тъмен коридор, другата бе плътно затворена.

Внезапно Уолфгар протегна ръка, за да спре приятеля си и му даде знак да мълчи. Онова неуловимо умение на истинския боец, шестото чувство, което му позволява да види невидимата опасност, се бе пробудило у варварина. Той бавно се обърна към затворената врата и вдигна Щитозъб. Спря за миг пред нея и, наклонил глава на една страна, се опита да долови нещо, което да потвърди подозренията му. Не чу нищо, ала вярваше на инстинктите си. Надавайки боен вик, варваринът замахна с чука. Само с един удар магическото оръжие разтроши дървената врата, събаряйки свода й — и Едноустия — на земята.

Дризт усети слабо движение зад открехната врата и разбра, че последният от вербезите бе успял да се измъкне. Елфът светкавично изпрати Гуенивар след него. Пантерата разбра какво искаше господарят й от нея и като прелетя над гърчещото се тяло на падналия великан, изскочи от пещерата и се втурна след бягащия вербег.

По лицето на великана се стичаше кръв, ала здравият му череп бе останал незасегнат. Изумени, Дризт и Уолфгар видяха как огромният леден великан разтърси глава и се изправи, за да посрещне нападението.

— Не може да прави така! — извика Уолфгар.

— Този май е доста упорит — сви рамене Дризт.

Варваринът изчака Щитозъб да се завърне в ръката му и заедно с елфа тръгна към чудовището.

Едноустият бе застанал на прага така, че никой от противниците му, които уверено се приближаваха към него, да не успее да го заобиколи. Тримата си размениха заплашителни погледи и няколко леки удара, сякаш за да се опознаят.

— Ти трябва да си Едноустият — поклони се Дризт.

— Така си е! — изрева великанът. — Едноустия! Последният враг, пред когото се изправяте през живота си.

— И самоуверен, освен че е упорит — отбеляза Уолфгар.

— Дребно човече! — провикна се Едноустият. — Смачкал съм стотици от твоята жалка раса!

— Още една причина да те убием — спокойно отвърна елфът.

Внезапно, с бързина и ярост, които слисаха противниците му, великанът замахна с огромната си брадва. Уолфгар бързо отскочи назад. Дризт се приведе, за да избегне удара, потрепервайки, като видя острието да профучава на милиметри от него и да отчупва солидно парче скала от каменната стена.

Уолфгар отново скочи към чудовището и стовари Щитозъб върху огромните му гърди. През тялото на великана пробяга тръпка, ала той прие удара без да се поклати.

— Трябва да удряш много по-силно, жалко човече! — разнесе се гръмовният глас на Едноустия, а тъпата страна на брадвата му връхлетя върху двамата му противника.

И този път Дризт успя да избегне удара, ала умореният от битките варварин, успя само да поеме силата на удара с Щитозъб и огромното оръжие на великана го запрати към стената. Уолфгар се свлече на пода.

Дризт разбра, че положението става опасно. Все още не можеше да използва лявата си ръка, изтощението изцеждаше последните му сили, а и този великан бе твърде силен, за да се бие сам срещу него. Успя да го прониже само веднъж и докато чудовището си поемаше дъх, преди да нанесе нов удар, Дризт побягна към главния тунел.

— Бягай, мрачно псе! — провикна се Едноустият. — Не можеш да ми избягаш!

И надушвайки плячката, чудовището се втурна след врага си.

Щом стигна до тунела, Дризт прибра оръжието си и се заоглежда наоколо, опитвайки се да намери място, на което да устрои засада на Едноустия. Ала такова нямаше. Той се приближи към изхода и зачака.

— Излез! — чу се подигравателният глас на великана, а след малко се показа и огромното му туловище.

Скрит в сенките, елфът запрати двата си ножа срещу противника си. И двата го уцелиха, ала чудовището дори не забави крачка.

Дризт излезе навън. Знаеше, че ако Едноустият не го последва, ще му се наложи да се върне обратно в пещерата. Просто не можеше да остави Уолфгар да умре. Първите лъчи на зората вече докосваха върховете на планината и елфът се разтревожи, че светлината може да му попречи да устрои засада на противника си… ако въобще откриеше къде. Дризт се покатери на едно от дръвчетата, които закриваха входа на пещерата и извади камата си.

Едноустият изскочи навън и се огледа да види бягащия елф.

— Покажи се, жалко псе! Не можеш да ми избягаш!

В този миг елфът се стовари върху него, засипвайки лицето и врата му с канонада от светкавични удари. Великанът изрева от ярост и като разтърси огромното си тяло, събори Дризт, който не можеше да се хване здраво с ранената си ръка. После отново избяга в тунела. Елфът падна тежко върху раненото си рамо и от нечовешката болка замалко не изгуби свяст. Опита се да стане, но се спъна в нечий ботуш. Не може да е Едноустият, помисли си Дризт и бавно се обърна назад, чудейки се откъде се бе взел още един великан.

Ала изражението на лицето му незабавно се смени, щом видя Уолфгар да се надвесва над него, здраво стиснал Щитозъб в ръка. Със суров поглед варваринът проследи отдалечаващото се чудовище.

— Мой е! — мрачно рече Уолфгар.

Едноустият наистина изглеждаше ужасяващо. Там, където го бе ударил Щитозъб, кожата на главата му бе покрита със съсирена кръв, а по лицето му още течеше яркочервена кръв от раните, които Дризт му бе нанесъл. Двата ножа, които елфът бе запратил срещу него, още стърчаха от гърдите му — досущ някакъв зловещ орден.

— Да видим дали и този път ще можеш да поемеш удара! — провикна се варваринът и запрати Щитозъб след чудовището.

— Нищо, което идва от слабите ти ръце, не може да ме изплаши! — и Едноустият предизвикателно се изпъчи, готов да посрещне удара.

Щитозъб се стовари върху огромните му гърди, строшавайки няколко от ребрата на чудовището, но то все така остана на крака.

Ала имаше нещо, с което не можеше да се справи, нещо, което даже не знаеше — мощният удар на Щитозъб бе забил един от ножовете на Дризт дълбоко в плътта, изтласквайки го до сърцето на звяра.

Елфът най-сетне успя да се изправи на крака и като видя, че Едноустият отново се приближава към тях, прошепна на варварина:

— Да бягаме!

— Аз оставам! — отсече Уолфгар без дори да трепне.

Дризт извади ятагана от ножницата.

— Добре казано, храбри приятелю! Да погубим най-после този звяр, че ни чака вечеря!

— Това може да се окаже доста по-трудно, отколкото да седите тук и да бръщолевите глупости! — отвърна Едноустият и в този миг почувства пронизваща болка в гърдите си, ала с презрение я отмина. — Видях колко ви е силицата и още се държа на краката си. Не можете да ме победите!

Дризт и Уолфгар се бояха, че в думите на противника им имаше повече истина, отколкото им се щеше да признаят. Двамата вече едва се държаха на краката си от изтощение, ранени и задъхани, но с твърдото намерение да останат прави и да довършат задачата си.

Ала пълната увереност на великана, който, бавно, но сигурно се приближаваше към тях, бе твърде плашеща.

Едноустият разбра, че става нещо ужасно, когато се намираше само на два-три метра от противниците си. Уолфгар и Дризт също го разбраха — внезапно врагът им забави крачка.

Великанът яростно ги погледна, сякаш го бяха измамили.

— Псета! — изшептя той, от устата му рукна силна струя кръв. — Какво…

Преди да успее да довърши, Едноустият се строполи мъртъв на земята.

— Ще тръгнем ли след котката? — попита Уолфгар, когато се върнаха при тайната врата.

— Имай вяра в Гуенивар! — отвърна му Дризт, опитвайки се да направи факла от някакви дрипи, които бе намерил да се въргалят наоколо. — Тя няма да остави вербега да избяга. Освен това в задната част на пещерата ме чака превъзходна закуска!

— Ти върви. Аз ще остана тук да чакам завръщането на котката.

Дризт стисна рамото на приятеля си и се накани да тръгне. Двамата бяха преживели много през малкото време, откакто се познаваха и Дризт подозираше, че това бе само началото. Елфът навлезе в главния тунел, тананикайки си безгрижно, ала песента за пиршества, която си пееше, бе само за заблуда на варварина — преди да отиде да хапне, трябваше да свърши още нещо. Великанът, когото бяха разпитали, явно не искаше да им каже какво лежеше в дъното на единствения тунел, който все още не бяха изследвали. И като познаваше нрава на великаните, Дризт бе сигурен, че това може да значи едно-единствено нещо — съкровище.

Огромната пантера с лекота прескачаше назъбените камъни и бързо настигаше вербега. Обут с тежки ботуши, великанът пъхтеше шумно, борейки се за въздух при всяко ново изкачване и всеки нов скок. Чудовището отиваше към Стръмната клисура и към откритата тундра, която започваше отвъд нея. Ала толкова отчаяно бе бягството му, че вместо да мине през равнината, където имаше хубави пътеки, то потърси по-пряк път — вярваше, че той най-бързо ще го отведе в безопасността на падината на Кришал Тирит.

Гуенивар познаваше планината така добре, както и господарят му, знаеше и къде се крие всяко същество, което живееше там. Пантерата вече бе избрала мястото, където искаше да принуди вербега да отиде. Като овчарско куче, Гуенивар съкрати разстоянието между него и врага си и го насочи към едно планинско езеро, чиито води се плискаха наблизо. Ужасеният вербег, сигурен, че страховитият чук или смъртоносните ятагани са плътно след него, следваше пантерата почти по петите, без да посмее да спре и да се пребори с нея. И така, сляпо се втурна по пътя, който Гуенивар му бе избрал.

След малко пантерата се откъсна напред и се втурна към езерото. Когато достигна крайчеца на студените води, тя наклони глава настрани, с надеждата, че острите й сетива ще доловят нещо, което да улесни задачата й. В този миг тя забеляза леко блещукане под водата, върху която слънчеви лъчи вече хвърляха розови отблясъци. После видя и дългото тяло, което лежеше неподвижно като самата смърт. Капанът бе заложен, Гуенивар се скри зад близката скала и зачака.

Вербегът най-сетне се изкачи до езерото, изтощен и останал без дъх. Въпреки ужаса от предполагаемите преследвачи, той се облегна за миг на един голям камък. Всичко като че ли изглеждаше наред. Веднага щом си пое дъх, великанът се огледа наоколо и отново тръгна напред.

Имаше само един път, по който можеше да прекоси езерото — някакъв повален дънер се простираше през него. Ако решеше да заобиколи, макар езерото да не бе особено голямо, щеше да му се наложи да се катери по стръмни скали и да минава край дълбоки пропасти — щеше да се забави прекалено много.

Чудовището изпробва дънера. Изглеждаше здрав и то предпазливо тръгна напред. Гуенивар го изчака да наближи средата на езерото и, изскачайки от прикритието си, полетя във въздуха. Пантерата се стовари с цялата си сила върху гърдите на смаяното чудовище й като го прескочи, се приземи на отсрещния бряг, изскачайки от опасните води, колкото се може по-бързо. Великанът замаха с ръце, опитвайки се да се задържи върху дънера, после с шумен плисък падна в езерото. Дълбоките води се опитаха да го повлекат към дъното и той отчаяно се вкопчи в някакво дърво, което плаваше наблизо, онази сянка, която Гуенивар бе видяла.

Ала в мига, в който ръцете на вербега се увиха около спасителното дърво, то внезапно се раздвижи и петнадесетметровата боа — удушвач се уви около жертвата си със светкавична бързина. Жестоката хватка на змията се затягаше все по-силно около вербега, притискайки ръцете към тялото му и изкарвайки въздуха от дробовете му.

Гуенивар се отърси от водата и капчиците, които покриваха лъскавата й черна козина, се разхвърчаха на всички страни. Погледна към езерото и видя, че още един пръстен от тялото на чудовищната змия се бе увил около вербега, стискайки врата и брадичката му. После боата повлече жертвата си към дъното и Гуенивар разбра, че задачата й бе изпълнена. С дълъг, силен рев тя възвести победата си и се втурна към пещерата.

19 Мрачни вести

Дризт вървеше с меки стъпки през тунелите покрай труповете на вербезите без да спира дори за миг, забавяйки крачка само за да си вземе още едно парче овнешко от голямата маса. Стигна първия тунел, в който бяха влезли с Уолфгар и пое надолу, опитвайки се да потисне нетърпението си. Ако великаните бяха скрили съкровище там долу, до него сигурно щеше да се стига през тайна врата, възможно бе дори да го пази някакво чудовище, макар да бе малко вероятно това да е още един великан — той би се притекъл на помощ на другарите си в битката.

Тунелът беше доста дълъг и водеше все на север — Дризт разбра, че сигурно минаваше под самата Грамада на Келвин. Отдавна бе отминал и последната от факлите, които горяха по стените, ала мракът само го радваше. През по-голямата част от живота си бе пътувал из тъмните тунели в мрачния подземен свят на своя народ и големите му очи виждаха много по-добре в тъмата, отколкото в светлия свят на повърхността.

Тунелът свърши внезапно и Дризт се озова пред голяма, обкована с желязо врата, заключена с огромна верига и катинар. Внезапно изпита силно угризение, че не бе взел Уолфгар със себе си. Елфът имаше две слабости — трепетът, който изпитваше, когато откриеше плячката на победените си врагове, бе почти толкова силен, колкото и сладостната тръпка от битката. И не златото и скъпоценните камъни примамваха Дризт, не.

Той не се интересуваше от богатства и рядко задържаше каквото и да е от съкровищата, които бе спечелил. Това, което го привличаше, бе тръпката от първия допир с тях, трескавият поглед, с който ги оглеждаше, с надеждата да открие някой древен магически предмет, изгубен преди столетия или пък книга със заклинания на някой прастар и мъдър магьосник.

Чувството му за вина спрямо Уолфгар бързо отлетя, когато извади малко лостче от торбичката, висяща на кръста му. Никога не се бе обучавал в изкуството на кражбата, ала пъргавите му пръсти можеха да се мерят с тези на всеки опитен крадец. Използвайки умелите си ръце и острия си слух, той лесно се справи с грубовато направената ключалка — само след няколко секунди катинарът бе отворен. Ослуша се за някакви звуци иззад вратата и като не чу нищо, предпазливо повдигна тежкото резе. Ослуша се още веднъж, опитвайки се да долови някакво движение в стаята, после извади един от ятаганите си и като затаи нетърпеливо дъх, бутна вратата.

В следващия миг по лицето му се изписа огромно разочарование. Стаята, слабо осветена от две догарящи факли, бе малка и празна. Единственият предмет в нея бе голямо, обковано с метал, огледало в средата. Дризт, който добре знаеше, че в такива предмети често се крие странна магия, предпазливо се приближи до него, като внимаваше да не попада в обсега му.

Огледалото бе високо около метър, ала бе поставено върху изкусно изработена желязна поставка, така че да бъде на нивото на очите на онзи, който гледаше в него. Сребърният обков и пазената в тайна стая, в която бе поставено, говореха достатъчно красноречиво, че това не е обикновено огледало. Дризт се вгледа в странния предмет, но не успя да открие нито магически руни, нито други странни знаци, които да му подскажат за какво служи то.

Като не откри нищо необичайно в огледалото, Дризт се отказа от предпазливостта си и застана пред него. Внезапно във вътрешността на кристала се завихри розова мъгла, която сякаш се бореше да напусне тясното пространство на огледалото, като да бе затворена там против волята си. Дризт незабавно отскочи встрани без да откъсва очи от огледалото, изпълнен повече с любопитство, отколкото със страх.

Мъглата ставаше все по-гъста, сякаш подхранвана от невидим пламък. После сърцевината й започна да се разширява със страшна бързина и в нея се показа образа на някакъв човек с изпито и мрачно лице, досущ като взето от картина, нарисувана в някой от южните градове.

— Какво искаш? — попита лицето и гласът му се разнесе в празната стая, която се простираше пред огледалото.

Дризт отстъпи още една крачка назад — трябваше на всяка цена да остане незабелязан. За миг се замисли дали да не се изправи пред загадъчния магьосник, ала реши, че приятелите му можеха да загубят твърде много, ако си позволи да направи нещо толкова дръзко и необмислено.

— Застани пред мен, Едноусти! — заповяда образът в огледалото с презрителна усмивка.

Ала когато не се появи никой, магьосникът започна да се ядосва и яростно извика:

— Когато открия кой от вас, идиоти такива, се навърта около огледалото и ме вика, ще го превърна в заек и ще го хвърля сред глутница изгладнели вълци!

После мъглата просветна и образът изчезна.

Дризт се почеса по брадичката и се зачуди дали може да направи или да открие още нещо. Реши, че този път рискът е прекалено голям.

Когато се върна, Дризт откри Уолфгар да седи заедно с Гуенивар в главния тунел, на няколко крачки от залостената врата на главния вход. Варваринът галеше силния врат на пантерата.

— Виждам, че Гуенивар е спечелила приятелството ти — обади се елфът и се приближи.

Уолфгар се усмихна:

— Великолепен съюзник! — рече той и потупа животното. — И истински боец!

После се накани да се изправи, ала нещо го запрати на земята със страшна сила.

Силен взрив разтърси пещерата, когато огромен скален къс се стовари върху вратите й, разтрошавайки огромното дървено резе и изкъртвайки я от пантите й.

Дризт извади ятагана си и застана пред Уолфгар, закривайки мъчещия се да възстанови равновесието си варварин.

В този миг в пещерата се втурна брадат воин с кръгъл щит, чийто герб изобразяваше голяма чаша пенещо се пиво, в едната ръка и изцапана с кръв брадва в другата.

— Покажете се, великани! Нека се позабавляваме! — провикна се Бруенор и стовари тежката секира върху щита си… сякаш войската му вече не бе вдигнала предостатъчно шум!

— По-спокойно, свирепи Бруенор! — разсмя се Дризт. — Вербезите са мъртви.

Джуджето видя приятелите си и скочи в тунела, последван от шумните си воини.

— Мъртви! — провикна се то. — Окаянико, знаех си, че ще вземеш цялото забавление само за себе си!

— А подкрепленията? — обади се Уолфгар.

Бруенор се изсмя:

— Имай ми повече вяра, момче! Всичките лежат в една яма, макар че земята е прекалено добра за тез’ мръсни изчадия! Само един жалък орк още диша… пък и то ще продължи само докато не го накарам да си отвори гадната уста!

След случката с огледалото Дризт още повече искаше да разпита орка.

— Каза ли нещо? — попита той джуджето.

— А, досега си държи устата затворена — отвърна то. — Ама аз знам някои нещица, дето ще го накарат да я отвори набързо!

Ала Дризт мислеше друго. Орките по принцип не бяха особено верни на господарите си, но срещу заклинанията на някой магьосник мъченията нямаше да са от особена полза. Трябваше им нещо, което да противопоставят на магията и Дризт знаеше точно какво може да им помогне.

— Доведете Риджис! — обърна се той към Бруенор. — Полуръстът ще накара орка да ни каже всичко, което знае.

— Онуй, което му бях намислил, щеше да е по-забавно… — оплака се джуджето, но и то отлично разбираше, че елфът бе прав.

Това, че толкова много великани се бяха обединили, не само бе пробудило любопитството му, а и го бе разтревожило сериозно. А с тях имаше и орки…

Дризт и Уолфгар седяха в единия край на стаята, колкото се можеше по-далеч от Бруенор и другите две джуджета. Един от воините на Бруенор се бе върнал от Самотната кория още същата нощ и бе довел Риджис и макар всички да бяха уморени от похода и битките, не можеха да заспят — информацията, която щяха да изкопчат от орка, бе прекалено важна. Риджис и пленникът се бяха оттеглили, за да поговорят насаме в съседната стая, още щом полуръстът успя да го подчини на волята си с помощта на рубинения медальон.

Бруенор се бе заел с приготвянето на ново ястие — яхния от великански мозък — и сега вареше отвратителните смрадливи продукти в един празен череп на вербег.

— Помислете малко! — опитал се бе той да убеди Дризт и Уолфгар, когато видя отвращението и ужаса по лицата им. — Домашната гъска е много по-вкусна от дивата, защото не й се налага да използва мускулите си. Защо да не е така и за мозъка на вербезите?

Ала Дризт и Уолфгар не бяха съвсем убедени. Обаче никак не им се искаше да си тръгнат и да изпуснат да чуят какво ще каже Риджис, затова се свиха в най-далечния ъгъл на помещението и тихичко заговориха.

Бруенор напрягаше слух, опитвайки се да долови думите им, защото говореха за нещо, което живо го вълнуваше.

— Половин точка за последния в трапезарията — настояваше Уолфгар. — И половин за котката.

— Тогава и на теб ти се полага само половинка за онзи при пропастта — не му остана длъжен Дризт.

— Дадено — съгласи се варваринът. — А онзи в тунела и Едноустия си ги поделяме, нали?

Елфът кимна:

— Значи, като съберем всичко, се получава десет и половина за теб и десет и половина за мен.

— И четири за котката — добави Уолфгар.

— Четири за котката — повтори Дризт. — Добре се бихме, приятелю! Досега не беше зле, ама ми се струва, че ни предстоят още доста битки и най-накрая опитът ми ще надделее.

— Дотогава ще си престарял, елфе! — подразни го Уолфгар, облегна се на стената и се усмихна самоуверено, а зъбите му проблеснаха през русата брада. — Ще видим, ще видим!

Бруенор също се засмя — шеговитата надпревара между приятелите му го радваше, а и все повече се гордееше с младия варварин. Уолфгар се справяше отлично, щом не отстъпваше на каления в толкова много битки, Дризт До’Урден.

В този миг Риджис влезе в стаята и посивялото му лице сложи край на веселото настроение, което цареше дотогава.

— Имаме големи неприятности! — мрачно каза той.

— Къде е оркът? — погрешно го разбра Бруенор и измъкна брадвата си.

— Там си е, нищо му няма — отвърна Риджис.

Оркът с огромно удоволствие бе разказал на новия си приятел всичко за плановете на Акар Кесел да завземе Десетте града и за огромната му войска. Полуръстът видимо трепереше, докато разказваше на приятелите си онова, което бе научил:

— Всички орки, гоблини и вербези от тази част на Гръбнака на света са се обединили под командването на някакъв магьосник, наречен Акар Кесел — започна Риджис.

Когато чуха името, Дризт и Уолфгар се спогледаха. Варваринът бе сметнал Акар Кесел за някой леден великан, когато вербегът го бе споменал, ала Дризт имаше други подозрения, които случката с огледалото само бе засилила още повече.

— Възнамеряват да нападнат Десетте града — продължаваше Риджис. — Даже и варварите, предвождани от някакъв могъщ едноок главатар, са се присъединили към редиците им.

Лицето на Уолфгар почервеня от гняв и неудобство. Неговият народ да се бие заедно с орки! Много добре знаеше кого бе описал полуръстът — нали той самият някога принадлежеше към Племето на Лоса и дори бе носил знамето като вестоносец на Хийфстааг! Споменът на Дризт за едноокия крал също бе болезнено ясен. Той успокояващо стисна рамото на Уолфгар.

— Вървете в Брин Шандер! — обърна се елфът към Бруенор. — Хората трябва да са готови!

Лицето на Риджис се сви в болезнена гримаса — знаеше, че ще бъде безсмислено. Ако оркът бе казал истината за армията на Кесел, Десетте града щяха да бъдат безсилни да отблъснат нападението, дори и да се обединяха. Полуръстът сведе глава и беззвучно преглътна — не искаше да безпокои приятелите си повече, отколкото се налагаше:

— Да тръгваме!

Макар че Бруенор и Риджис успяха да убедят Касиус колко важни бяха вестите, които носеха, минаха няколко дни преди да се събере Съветът. Беше краят на лятото — разгара на риболовния сезон — и всички се бореха да уловят колкото се може повече едрокоста пъстърва, преди да е дошъл последният търговски керван от Лускан. Представителите на деветте града много добре разбираха отговорността, която носеха, ала не им се щеше да оставят езерата дори и за ден.

Ето защо, когато най-после се събраха, те не бяха настроени особено отзивчиво. Единственото изключение правеха Касиус от Брин Шандер; Малдун, новият говорител на Самотната кория, за когото Риджис бе герой, а думата му — закон; Гленсатер от Източен пристан, град, винаги готов да се включи във всяко начинание, което можеше да е от полза на Десетте града и Агорвал Термалайнски, който бе искрено предан на Бруенор.

Кемп, който още не бе простил на джуджето за скарването им след Битката при Брин Шандер, бе особено зле настроен. Още преди Касиус да успее да приключи с Формалностите, грубият представител на Таргос скочи от мястото си й като стовари юмрук върху масата, изръмжа:

— Зарежи глупавите Формалности и давай по същество! С какво право ни извика от езерата ни, Касиус? Докато ние седим тук, търговците от Лускан вече се готвят за пътуването си!

— Научихме, че се подготвя нападение над Десетте града, представителю Кемп — спокойно отвърна Касиус, който добре разбираше гнева на риболовците. — Никога нямаше да ви извикам, теб и останалите, по това време на годината, ако наистина не беше наложително.

— Значи слуховете са верни — подигравателно се изсмя Кемп. — Нападение, така ли? Ха! Ясни сте ми!

И с тези думи таргосецът се обърна към Агорвал. Напоследък боевете между Таргос и Термалайн бяха зачестили, въпреки усилията на Касиус да ги спре и да накара двамата представители да седнат на масата за преговори. Агорвал се бе съгласил да се срещне с таргосеца, но Кемп решително бе отказал каквито и да било преговори. Ето защо, за представителя на Таргос, без друго изпълнен с подозрения, съвещание по това време изглеждаше още по-съмнително.

— Какъв жалък опит! — провикна се той и огледа останалите представители. — Какъв жалък опит на Агорвал и хитрите му поддръжници да сложат изгоден за тях край на спора между Таргос и Термалайн!

Подтикван от подозрителността, която Кемп бе посял, Шермонт, новият представител на Каер Кьониг, насочи обвиняващо пръст към Йенсин Брент от Каер Диневал:

— Какво е твоята роля в това долно предателство? — изкрещя той и се изплю срещу съперника си.

Шермонт бе получил поста си, след като предишният представител на Каер Кьониг бе умрял в битка с лодка на Каер Диневал. Преди смъртта си Дорим Лугар бе приятел и водач на Шермонт и сега новият представител мразеше Каер Диневал повече и от предшественика си.

Риджис и Бруенор седяха на местата си, слисани и безпомощни. Най-сетне Касиус с всичка сила стовари председателското си чукче върху масата. Свирепият удар счупи дръжката на две, ала успя да укроти останалите поне за малко:

— Тишина! — нареди той. — Спрете отровните си думи за малко и чуйте мрачните новини!

Останалите се облегнаха на столовете и млъкнаха, ала Касиус се страхуваше, че злото вече бе сторено.

Риджис взе думата.

Ужасът на това, което бе научил от пленения орк, още го изгаряше и полуръстът с жар разказа за победата, която приятелите му бяха извоювали в пещерата и сред тревата на Стръмната клисура.

— И Бруенор успя да залови един от орките, които придружаваха великаните! — възкликна Риджис.

Много от представителите си поеха дълбоко дъх, уплашени от мисълта, че орки и великани могат да върлуват заедно. Но Кемп и още неколцина от членовете на Съвета винаги се плашеха повече от непосредствената „заплаха“, която представляваха за тях съперниците им в риболова, отколкото от който и да било враг. Те вече бяха решили, че знаят каква е истинската цел на това съвещание и изобщо не се впечатлиха от думите на полуръста.

— Оркът ни каза — мрачно продължи Риджис — за пристигането на някакъв могъщ магьосник, Акар Кесел и за огромната му армия от гоблини и великани! Идват, за да превземат Десетте града!

Полуръстът си мислеше, че поне това ще ги стресне.

Ала когато взе думата, у Кемп нямаше само страх, а само гняв:

— Заради думите на някакъв си орк, Касиус? Събрал си ни тук, когато трябва да ловим риба, само заради заплахите на някакъв си смрадлив орк?

— Не виждам нищо необичайно в разказа на полуръста — обади се и Шермонт. — Всички сме чували какво може да надрънка някой гоблин, когато го пленят, само и само да си спаси главата.

— Или имаш и друга причина да ни събереш? — изсъска таргосецът и подозрително изгледа Агорвал.

Касиус, макар наистина да вярваше на мрачните вести, които Риджис бе донесъл, се облегна назад и не каза нищо. При всичкото напрежение, което съществуваше между отделните градове и с приближаването на края на един особено неплодовит риболовен сезон, представителят на Брин Шандер бе очаквал нещо такова. Той хвърли примирен поглед на Бруенор и Риджис и сви рамене, когато съвещанието отново се превърна в надпревара по крещене.

Шумът ставаше все по-силен. Полуръстът извади рубинения медальон изпод жилетката си и побутна Бруенор. Двамата приятели се спогледаха разочаровани — бяха се надявали, че няма да им се наложи да използват камъка.

Риджис потропа с чукчето си и когато Касиус му даде думата, скочи върху масата и тръгна към главния си противник, точно както бе направил преди пет години.

Ала този път нещата не станаха, както ги бе очаквал. През годините, изминали след Битката при Брин Шандер, Кемп бе прекарал дълги часове, опитвайки се да си припомни всяка подробност от съвещанието преди варварското нападение. Таргосецът бе доволен от това как бе завършила цялата история и отлично разбираше, че той и всички останали от Десетте града бяха задължени на полуръста за навременното предупреждение. Ала начинът, по който той самият бе променил първоначалното си мнение по въпроса, го тревожеше немалко. Най-голямата любов на Кемп, по-голяма дори и от риболова, бяха битките, но освен че обичаше препирните, той бе и човек с остър ум и бе винаги нащрек за опасностите, които може би го дебнеха. През последните няколко години внимателно бе наблюдавал Риджис, чувал бе и разказите за невероятното умение, с което полуръстът успяваше да убеди хората в това, което искаше. И когато Риджис се приближи към него, едрият таргосец отбягна погледа му.

— Махни се, мошенико! — провикна се той. — Сега, когато вече знаем какъв си, магията ти не действа!

Бруенор, който до този момент бе мълчал, внезапно скочи от мястото си с разкривено от ярост лице:

— И това ли е магьоснически номер, таргоско псе? — изрева той и като взе торбата, която висеше на кръста му, изсипа съдържанието й на масата и отрязаната великанска глава се затъркаля към Кемп.

Неколцина от представителите ужасено отскочиха назад, но таргосецът не трепна.

— И преди сме си имали работа със скитащи великани — хладно отвърна той.

— Скитащи великани! — невярващ на ушите си, повтори Бруенор. — Повече от четиридесет от тези чудовища погубихме, без да броим орките и людоедите!

— Минавали са случайно оттам — таргосецът бе упорит. — И всички са мъртви, нали? Защо тогава, питам аз, четиридесет мъртви великана се превърнаха в повода за събиране на Съвета? Ако жадуваш почести и възхвала, могъщи Бруенор, то ще ги имаш!

От езика на Кемп вече капеше отрова и той с огромно удоволствие видя как джуджето почервеня от гняв.

— А защо пък Касиус да не произнесе реч в твоя чест пред всички жители на Десетте града…

Бруенор стовари и двата си юмрука върху масата и изгледа всички в залата, а в очите му гореше заплаха — да видим ще посмее ли някой да продължи обидите на Кемп!

— И преди сме ви се притичвали на помощ, та да спасите домовете и близките си! — провикна се той. — Може и да ни повярвате и да направите нещо, за да се спасите. А може и да решите да се вслушате в думите на псето от Таргос и да не направите нищо. Каквото и да изберете, вече не ме интересува достатъчно направих за вас! Вършете каквото знаете и боговете да са ви на помощ!

С тези думи той се обърна и излезе от стаята.

Мрачните думи на Бруенор накараха много от представителите да осъзнаят, че заплахата, за която той говореше, бе твърде голяма, за да си позволят да я отминат като празно бръщолевене на отчаян пленник или коварен план, измислен от Касиус и шепа съзаклятници. Ала Кемп, горделив и арогантен, бе убеден, че Агорвал и приятелчетата му — джуджето и полуръстът — използват прикритието на измислено нападение, за да получат преимущество над Таргос и не отстъпваше. По положение в обществото на Десетте града, Кемп отстъпваше само на Касиус и мнението му бе от голямо значение, особено за Каер Кьониг и Каер Диневал, които, след като не успяха да накарат Брин Шандер да вземе страна в спора помежду им, усилено търсеха благоразположението на Таргос.

Много от членовете на Съвета все още изпитваха подозрение към съперниците си и повярваха на думите на Кемп. Ето как Съветът не можа да вземе окончателно решение.

Риджис следеше размяната на реплики между останалите представители, ала думите на Кемп за него се бяха оказали пагубни и той не можа да направи нищо повече. Когато всичко приключи, не бе взето почти никакво решение. Единственото, което Агорвал, Гленса-тер и Малдун успяха да изкопчат от Касиус, бе публично изявление, гласящо: „Нека всеки жител на десетте града бъде предупреден за мрачните вести, които достигнаха до ушите ни. Знайте, че лично ще се погрижа зад стените на Брин Шандер да има място за всекиго, който реши да потърси закрилата на града.“

Риджис погледна разделените представители. Колко ли дълго, зачуди се полуръстът, щяха да издържат дори стените на Брин Шандер, ако не се обединяха…

20 Свободен!

— И без възражения! — отсече Бруенор, макар никой от четиримата му приятели, които стояха до него на Възвишението, да нямаше ни най-малко намерение да му възразява.

В глупавата си дребнавост и гордост, повечето от членовете на Съвета бяха обрекли градовете си на почти сигурна гибел. Сега нито Дризт, нито Уолфгар и Кати-Бри, нито пък Риджис можеха да очакват джуджетата да последват примера им.

— Кога ще затворите подземията? — попита Дризт.

Още не бе решил дали да се присъедини към джуджетата, които бяха решили да се затворят в мините си, ала засега възнамеряваше да бъде съгледвач на Брин Шандер. Поне докато не дойдеха войските на Акар Кесел.

— Още тази вечер започваме да се подготвяме — отвърна Бруенор. — Щом приготвим всичко там, няма да има закъде да бързаме. Ще оставим смрадливите орки да дойдат съвсем наблизо преди да срутим тунелите и да ги погребем отдолу. Е, оставаш ли с нас?

Дризт сви рамене. Макар повечето от жителите на Брин Шандер все още да го отбягваха, елфът изпитваше силно чувство на вярност към тях и не бе сигурен, че ще може да обърне гръб на дома, който сам си бе избрал, дори ако оставането му там да бе равносилно на самоубийство. И не гореше от желание отново да се погребе под земята, дори и в гостоприемния град на джуджетата.

— А ти какво решаваш? — обърна се Бруенор към Риджис.

Полуръстът също бе разкъсван между инстинкта си за самосъхранение и верността си към Десетте града. Рубиненият медальон бе направил живота му край Маер Дуалдон през последните няколко години много приятен. Ала сега бе разкрит. След случилото се в Съвета всички в Брин Шандер говореха за магьосническата му сила. Съвсем скоро и останалите градове щяха да научат за думите на Темп по време на съвещанието и щяха да започнат да го отбягват. Откъдето и да го погледнеше, с лесния живот, който водеше в Самотната кория досега, бе свършено.

— Благодаря за поканата — рече той на Бруенор. — Ще дойда преди Кесел да пристигне.

— Много добре — отвърна джуджето. — Ще ти намерим стая близо до момчето, та на никое джудже да не му се налага да слуша къркорещия ти корем!

И Бруенор смигна на Дризт.

— Не! — обади се Уолфгар.

Бруенор, не разбрал правилно намеренията на младежа, го погледна с любопитно, чудейки се какво ли има против това да живее врата до врата с полуръста.

— Внимавай, момче! — подразни го джуджето. — Ако си мислиш, че ще живееш до момичето, по-добре помисли как да се спасиш от тежката ми брадва!

Кати-Бри сподави смеха си, смутена, но и трогната.

— Мините не са за мен — внезапно рече Уолфгар. — Моят живот е в равнината.

— Забравяш, че аз се разпореждам с живота ти! — сопна се Бруенор.

Всъщност въпреки суровия глас, джуджето звучеше по-скоро като ядосан баща, отколкото като разгневен господар.

Уолфгар се изправи пред него, горд и непреклонен. Дризт разбра и в погледа му просветна одобрение. Бруенор също започна да се досеща какво си бе наумил варваринът и макар мисълта за раздялата да го изпълваше с мъка, почувства, че сега се гордее с момчето повече откогато и да било преди.

— Вярно е, че петте години още не са изтекли — започна Уолфгар, — но дългът ми към теб и джуджетата вече е многократно изплатен, приятелю.

— Аз съм Уолфгар! — гордо заяви той. — Вече не съм момче, а мъж! Свободен мъж!

Бруенор усети, че очите му се навлажняват, ала за първи път не се опита да прикрие сълзите си. Застана пред младия варварин и отвърна на погледа му, а в очите му се четеше искрено възхищение.

— Вярно е! — отвърна той. — Мога ли тогава да те попитам какво ще бъде свободното ти решение — ще останеш ли да се биеш с мен?

Уолфгар поклати глава:

— Дългът ми към теб е изплатен, приятелю. Винаги ще бъдеш приятел… скъп приятел. Ала имам и още един дълг за плащане — и варваринът отправи поглед към Грамадата на Келвин и земите, които се простираха отвъд, където под ясната светлина на хилядите звезди, тундрата изглеждаше още по-огромна и пуста. — Далеч… в един друг свят!

Кати-Бри въздъхна и неспокойно се размърда. Единствено тя разбираше напълно неясния смисъл на думите на Уолфгар и изборът му съвсем не я радваше.

Бруенор кимна — не можеше да не уважи решението на варварина.

— Върви тогава и бъди щастлив! — отвърна той, опитвайки се да говори твърдо и като се обърна, пое надолу по скалистата пътека.

Внезапно спря за миг и погледна високия млад варварин:

— Мъж си, няма спор — каза той през рамо. — Ала никога не забравяй, че за мен винаги ще си останеш моето момче!

— Никога не ще го забравя — прошепна Уолфгар, когато Бруенор се отдалечи и се скри в тунела.

Дризт меко сложи длан върху рамото му.

— Кога тръгваш? — попита той.

— Още тази вечер — отвърна Уолфгар. — Няма време за губене в тези мрачни дни.

— И къде ще идеш? — обади се Кати-Бри, макар вече да знаеше истината, както и неясния отговор, който варваринът щеше да й даде.

Младежът обърна замъглените си очи към равнината и рече:

— У дома.

После пое надолу по пътеката и Риджис го последва. Ала Кати-Бри остана на мястото си и даде знак на Дризт да направи същото.

— Вземи си сбогом с него тази вечер — обърна се тя към елфа. — Не вярвам някога да се завърне при нас.

— Разбирам избора му — отвърна Дризт и проследи с уважение отдалечаващия се варварин, досещайки се, че новината за присъединяването на Хийфстааг към Кесел, също бе изиграла своята роля за решението на Уолфгар. — Има си лични въпроси, за които трябва да се погрижи.

— Повече, отколкото си мислиш — рече Кати-Бри и като видя въпросителния поглед на Дризт поясни, — наумил си е нещо.

Не бе имала намерение да нарушава обещанието, което бе дала на Уолфгар, ала знаеше, че Дризт До’Урден повече от всеки друг щеше да намери начин да помогне на Уолфгар.

— Нещо, което е било стоварено на плещите му, преди да е готов за него — добави тя след малко.

— Не мога да се меся в отношенията с племето му — отвърна елфът, досещайки се какво цели Кати-Бри. — Варварите си имат свои обичаи и не обичат чужденците.

— Така е — съгласи се момичето. — Ала мисля, че пътят на Уолфгар няма да го отведе право у дома… освен ако жестоко не греша. Намислил е нещо, някакво приключение, за което често ми е намеквал, но никога не ми е казвал нещо повече. Знам единствено, че става дума за нещо много опасно, за някаква клетва, която дори той се бои, че няма да успее да изпълни сам.

Дризт се загледа в звездното небе и се замисли над думите на момичето. Знаеше, че Кати-Бри бе необикновено прозорлива и наблюдателна и не се съмняваше в предположението й.

Звездите проблясваха в студената нощ и небосводът се сливаше с далечния хоризонт. Хоризонт, на който все още не пламтяха вражески огньове, отбеляза елфът.

Може би все пак разполагаше с малко време.

Макар че изявлението на Касиус достигна и най-отдалечения град за по-малко от два дни, малко бяха бежанците, които поеха по пътищата към Брин Шандер. Точно това бе очаквал и Касиус, иначе никога не би предложил да приеме всички, които искаха да потърсят убежище в града му. Брин Шандер наистина бе голям град, а и в момента населението му бе по-малко отпреди няколко години. Имаше доста празни сгради, както и цяла една част от града, запазена за търговските кервани, където в момента не живееше никой. Но ако дори само половината от жителите на останалите девет града потърсеха убежище, на Касиус щеше да му бъде страшно трудно да удържи на дадената дума.

Но представителят на Брин Шандер не бе разтревожен. Жителите на Десетте града бяха жилави — всекидневно живееха под заплахата от гоблинови нападения. Касиус знаеше, че бе нужно много повече от едно неясно предупреждение, за да ги накара да напуснат домовете си. А и като се имаха предвид не особено добрите отношения между градовете, малцина от представителите щяха да си направят труда да убедят хората си да се скрият.

Ето как се случи, че пред вратите на Брин Шандер пристигнаха само Гленсатер и Агорвал. Почти всички жители на Източен пристан бяха последвали водача си, ала зад Агорвал стояха по-малко от половината термалайнци. Слуховете, които се носеха от Таргос, който бе почти толкова добре укрепен, колкото и Брин Шандер, даваха да се разбере, че никой от жителите на града няма да го напусне. Много от рибарите в Термалайн, боейки се от икономическото преимущество, което Таргос би могъл да получи над тях по този начин, отказаха да изоставят езерото и то през най-богатия на улов месец.

Същото беше и положението с Каер Кьониг и Каер Диневал. Никой от враждуващите градове не искаше да даде предимство на противника си. Нито един човек от Каер Кьониг и Каер Диневал не избяга в Брин Шандер. За хората от двата града орките бяха само една далечна заплаха, с която щяха да се справят, дори и ако се окажеше истинска, докато войната със съседите им бе жестоката действителност, част от всекидневния им живот.

Далеч на запад, Бремен си оставаше все така независим. За жителите му предложението на Брин Шандер бе просто безпомощен опит да затвърди поразклатената си власт. Южните Добра медовина и Дуганова бърлога нямаха никакво намерение да се крият зад стените на Брин Шандер, нито да изпращат войски на помощ. Двата града, разположени край Езерото на алените води, най-малкото и най-бедното на едрокоста пъстърва измежду трите езера в областта — не можеха да си позволят да загубят улова дори и за един ден. Пред заплахата от варварско нападение преди пет години, те се бяха отзовали на призива за обединение и макар да бяха понесли по-големи загуби от всички останали в битката, бяха спечелили най-малко.

От Самотната кория пристигнаха няколко групи, ала много от жителите на най-северния град предпочетоха да стоят настрана. Техният герой бе загубил авторитета си и дори Малдун вече гледаше на полуръста с други очи и сметна предупреждението му за недоразумение, а може би дори и преднамерена измама.

Добруването на областта бе отстъпило място пред дребнавите лични облаги и упоритата горделивост — за мнозина от жителите на Десетте града обединение означаваше подчинение.

На сутринта след заминаването на Уолфгар, Риджис се върна в Брин Шандер, за да уреди някои лични въпроси. Негов приятел от Самотната кория щеше да донесе личните му вещи. Полуръстът остана в укрепения град и с ужас виждаше как дните отминават и никой не предприема нищо, за да посрещне идващите войски. Дори и след последното съвещание Риджис се бе надявал, че хората ще осъзнаят размерите на надвисналата заплаха и ще се обединят, ала сега все повече се убеждаваше, че решението на джуджетата да изоставят Десетте града и да се затворят в своите подземия, бе единствената възможност за спасение.

Риджис винеше донякъде себе си за приближаващата заплаха — мислеше, че бе станал твърде небрежен. Когато измисляха плановете си при нападението на варварите, той и Дризт бяха прекарали дълги часове, обсъждайки положението в областта и вероятните реакции на различните представители. Този път обаче, полуръстът се бе доверил прекалено много на жителите на Десетте града и силата на медальона си и бе решил, че с помощта на камъка с лекота ще убеди малцината, които щяха да се усъмнят в ужасната съдба, която ги грози.

Ала чувството му за вина бързо се изпари, когато чу дръзките и недоверчиви отговори, които градовете дадоха на предложението на Брин Шандер. Защо трябваше да се опитва да накара тези хора да се защитят? Щом бяха достатъчно глупави да позволят на гордостта си да ги доведе до собствената им смърт, каква отговорност, какво право имаше той да се опитва да ги спасява?

— Това ви се пада! — рече той на глас и се засмя, когато усети, че започва да звучи като Бруенор.

Ала грубоватостта бе единствената му защита в безпомощното положение, в което се намираше. Надяваше се само приятелят му от Самотната кория да пристигне скоро.

Неговото убежище бе под земята.

Акар Кесел седеше на кристалния си трон в Огледалната стая в третото ниво на Кришал Тирит и се взираше в тъмното огледало пред себе си. Пръстите му нетърпеливо потропваха по облегалката на стола. Едноустият отдавна трябваше да му е докладвал какво става с подкрепленията, които бяха потеглили към пещерата. Последния път го бяха извикали доста подозрително и никой не се бе показал от другата страна, за да му отговори. А сега в огледалото имаше единствено мрак, през който погледът на магьосника не можеше да проникне.

Ако огледалото се бе счупило, Кесел щеше да го усети по промяната в това, което виждаше. Ала това бе нещо друго, по-загадъчно, нещо, което спираше погледа му и той не можеше да види какво става в пещерата. Това го притесняваше, дори плашеше — може би го бяха измамили или пък разкрили? Пръстите му все така потропваха нервно.

— Може би е време да вземеш решение… — обади се Ерту от обичайното си място до трона на магьосника.

— Още не сме достатъчно силни — отвърна Кесел. — Много гоблинови племена и едно голямо семейство великани още не са дошли. А и варварите не са готови.

— Войските жадуват кръв — настоя демонът. — Започват да се бият помежду си… току-виж войската ти се разпаднала, преди да си започнал войната!

Кесел бе съгласен, че да се държат толкова много гоблинови племена на едно място бе опасно и прекалено рисковано. Може би наистина щеше да бъде по-добре да тръгнат на война още сега. Ала магьосникът искаше да бъде сигурен. Искаше войската му да бъде колкото се може по-силна.

— Къде е Едноустият? — изстена Кесел. — Защо не ми отговаря?

— С какви приготовления са се заели човеците? — рязко запита Ерту, ала Кесел не го слушаше.

Магьосникът избърса потта, която се стичаше по лицето му. Може би кристалът и демонът все пак бяха прави, може би наистина трябваше да изпрати по-незабележимите хора на Хийфстааг да подготвят пещерата. Какво ли ще си помислят рибарите, като видят толкова много и различни чудовища да се навъртат из земите им? Какво ли подозираха вече?

Ерту забеляза притеснението на Кесел и се изпълни с мрачно задоволство.

Демонът и Креншинибон отдавна подтикваха магьосника към действие, още откакто Едноустият бе спрял да отговаря на повикванията. Ала страхливият Кесел искаше нови и нови доказателства, че силата на войската му ще бъде достатъчна и продължаваше да отлага войната.

— Да отида ли при бойците? — попита Ерту, уверен, че със съпротивата на Кесел най-сетне бе свършено.

— Изпрати вестоносци до варварите и до племената, които още не са се присъединили към нас! — нареди магьосникът. — Кажи им, че да се бият рамо до рамо с нас, означава да споделят и плячката от победата. Ала тези, които не тръгнат с нас, ще бъдат погубени! Утре тръгваме!

Без да се бави, демонът изскочи от стаята и скоро из огромния лагер се разнесоха победоносните възгласи на воините му — войната най-сетне започваше! Възторжени, гоблините и великаните тичаха насам-натам, събаряха палатките и събираха нещата си. Бяха чакали този момент седмици наред и сега не искаха да губят нито миг.

Още същата нощ войската на Акар Кесел вдигна лагера си и пое дългия си поход към Десетте града.

Далеч от тях, в опустошената пещера на вербезите, огледалото стоеше непокътнато, все така покрито с дебелото одеяло, което Дризт До’Урден бе хвърлил върху него.

Епилог

И за миг не спираше своя бяг той — нито под ярката светлина на слънцето, нито под далечните звезди на нощното небе, нито когато източният вятър жестоко брулеше лицето му. Огромните му крачки го отнасяха напред и напред, превърнал се бе само в една дребна точица в пустата равнина, петънце, което сякаш бе самото Движение. Дни наред Уолфгар напрягаше сили до самия предел на възможностите си, не спираше дори, когато ловуваше или се хранеше, докато изтощението не го повалеше насред крачка.

Далеч на юг, като отровен облак от зловонни изпарения, откъм Гръбнака на света прииждаха войските на Акар Кесел. Покорени напълно на волята на кристалния отломък, чудовищата искаха да сеят смърт и разруха. Да угодят на Акар Кесел.

Три дни след като напусна долината на джуджетата, варваринът се натъкна на дирите на многоброен отряд воини, които отиваха в посоката на гоблините. Зарадва се, че така лесно успя да открие народа си, ала от наличието на толкова много следи разбра, че племената наистина се събираха и това значеше, че трябваше още повече да бърза. Пришпорван от нуждата, той отново полетя напред.

Ала не умората, а самотата бе най-големият враг на Уолфгар. Отново и отново се връщаха мислите му към времето, прекарано сред приятелите, отново и отново се опитваше той да ги насочи към клетвата, която бе дал на баща си и към онова, което можеше да му донесе предстоящата победа. Но през цялото време се стараеше да прогони мисълта за пътя, който бе поел сега — боеше се да не би безнадеждността на начинанието му да прекърши неговата решителност.

Ала това бе единствената му възможност. Във вените му не течеше благородна кръв и той не можеше да предяви Предизвикателството на Хийфстааг. Дори и да победеше избрания крал, никой от племето нямаше да го признае за свой водач. Единственото, което би могло да му даде правото да претендира за кралска власт, бе извършването на нечуван подвиг.

И пак се понесе той — напред към целта, която бе подмамила десетки воини, които искаха да станат крале, към смъртта им. А в сенките го следваше Дризт До’Урден, с онази изящна лекота, която отличаваше неговата раса.

Все на изток, към Регхедския ледник и към мястото, наречено Незамръзващата падина.

Към бърлогата на Ингелоакастимизилян, белия дракон, който варварите наричаха просто Смразяващия.