Кристалният отломък

21 Леден гроб

В подножието на големия ледник, скрито в малката долчинка, която ледът бе издълбал в скалите през вековете, се намираше мястото, наричано от варварите Незамръзващата падина. Горещ извор подхранваше малко езерце, чиито топли води водеха неспирна война с леда и сковаващия мраз. Често варварите търсеха убежище в Незамръзващата падина, ако се случеше първите снегове да ги изненадат във вътрешността на тундрата, далеч от стадата северни елени. Питейната вода там не замръзваше дори и през най-студените месеци, а топлите изпарения от горещото езеро правеха температурите в долчинката, ако не приятни, то поне поносими. Ала в Незамръзващата падина имаше и нещо по-ценно от топлината.

Под матовата повърхност на езерните води лежаха несметни богатства — купища брилянти и скъпоценни камъни, сребро и злато, пред които бледнееха съкровищата и на най-богатия крал по тези земи. Нямаше варварин, който да не е чувал преданието за белия дракон, макар че той отдавна не бе излизал от бърлогата си, затова мнозина смятаха, че не е нищо повече от приказна измислица, с която старите хора плашеха малките деца.

Ала не и Уолфгар. Преди много години баща му, тогава още съвсем млад, се бе натъкнал на входа за тайната пещера и когато по-късно научил легендата за белия дракон, разбрал колко важно може да се окаже откритието му. Дълги години той търсел да научи нови и нови неща за драконите, особено за белите дракони и най-вече за Ингелоакастимизилян.

Беорнегар паднал в битка преди да успее да направи нещо, ала знаейки, че смъртта е честа гостенка в тундрата, той отрано предал наученото на сина си. Тайната на Беорнегар не умряла с него.

Уолфгар уби една кошута с чука си и като я нарами на гръб, измина последните мили, които го деляха от Незамръзващата падина. Той бе идвал тук два пъти преди, ала и сега загадъчната красота на мястото го изуми. Гореща пара се кълбеше във въздуха над езерото, из тъмните води, като призраци на отдавна потънали кораби, плаваха огромни късове лед. Високите скали, които обграждаха малкото езерце, бяха изпъстрени в безброй оттенъци на червеното и оранжевото, а тънкият слой лед, който ги покриваше, улавяше пламъка на слънчевите лъчи и го пречупваше, разпръсквайки наоколо искрящи разноцветни фонтани, които се открояваха сред мътната сивота на ледовете. Сгушена сред ледени стени, които спираха жаловития стон на вятъра, Незамръзващата падина тънеше в тишина.

След смъртта на баща си, в знак на синовна почит, Уолфгар се бе заклел, че ще отиде в падината и ще сбъдне мечтата му и сега се приближаваше към малкото езерце, изпълнен с трепет. Тежка тревога изпълваше мислите на младия варварин през целия път дотук, тревога за приятелите, които бе оставил назад да се борят с бурята, задаваща се откъм Гръбнака на света. Той поспря и, свел мълчаливо глава, се замисли. Бойци от всички племена на тундрата бяха идвали в Незамръзващата падина, лелеейки същите надежди като него. Нито един не се бе завърнал.

Ала Уолфгар бе решен да промени това. Той гордо вдигна глава и се залови да одере кошутата, която бе убил. Първото препятствие, което трябваше да преодолее, бе самото езеро. Животворната топлина на, водите му щеше да се превърне в смразяващ студ и да го вкочани до смърт само няколко мига, след като излезеше от тях.

След като одра кожата на животното, варваринът свали дебелия слой мазнина, който я покриваше отвътре, разтопи я на огъня, докато се сгъсти и намаза цялото си тяло. После си пое дълбоко въздух и като се съсредоточи върху тежката задача, която му предстоеше, стисна здраво Щитозъб и навлезе в езерото.

Под булото на кълбата пара, които я покриваха, водата изглеждаше неподвижна, ала щом се отдалечи от брега, Уолфгар усети мощното течение на горещия извор.

Над средата на езерото бе надвиснала голяма скала. Когато стигна там, Уолфгар си пое дъх за последен път и, следвайки указанията на баща си, се гмурна дълбоко под повърхността като се остави на течението. Продължи да се спуска към дъното още малко, после внезапно бе подет от мощна струя, която го отнесе към северния край на езерото. Дори и под парата, която я покриваше отгоре, водата бе матова и непрозрачна и Уолфгар можеше само да се надява, че ще успее да стигне целта си, преди въздухът му да свърши.

Видя огромния леден къс, който се издигаше насреща му, едва, когато се намираше само на два-три метра от него. Не му оставаше друго, освен да се приготви за удара, ала в този миг водите внезапно се завихриха и го запратиха още по-надълбоко. Полумракът, в който плуваше досега, отстъпи място на черна тъма, когато премина през тесния процеп в дъното на ледения блок и ако мощта на течението не го бе тласнала с всички сили, нямаше да успее да се промуши оттам, толкова тесен бе той.

Дробовете му щяха да се пръснат, трябваше му въздух! Прехапа устни в отчаян опит да не закрещи беззвучно под водата и да изгуби и последните безценни глътки кислород.

Внезапно навлезе в някакъв по-широк тунел, където бесният водовъртеж постихна, водата спадна и той жадно си пое дъх, докато течението го отнасяше все по-напред и по-напред.

Първата опасност бе отминала.

Все по-бързо го носеше водата и много скоро Уолфгар дочу пред себе си тътена на далечен водопад. Опита се да намали главоломната бързина, с която се приближаваше към страховития шум, ала не намери къде да се залови — ледените стени бяха съвършено гладки, полирани от неспирните води, които ги бяха обливали в продължение на векове. Течението яростно подмяташе тялото му насам-натам и докато той отчаяно се опитваше да се залови за нещо, стихията изтръгна Щитозъб от ръцете му. В този миг Уолфгар се озова в огромна пещера и видя страховития водопад.

На няколко крачки от мястото, където водите се устремяваха надолу, няколко ледени висулки се спускаха от свода на пещерата. Те бяха единствената му възможност. Когато от водопада го делеше по-малко от метър, Уолфгар подскочи и уви ръце около една от тях. Висулката започна да изтънява, сякаш мъничкото топлина, която още се таеше в ръцете му, можеше да я стопи, ала щом наближи дъното на водопада, тя отново нарасна, сякаш от пода бе израснала нова и се бе сляла с нея, забавяйки по този начин главоломното пропадане на Уолфгар.

Гледката, която се разкри пред очите му сега, когато поне за малко бе в безопасност, го изпълни със страхопочитание. При вида на водопада, по който току-що се бе спуснал, го обзе възхищение. От пропастта се издигаше пара и правеше всичко да изглежда нереално и вълшебно. Водата се спускаше по десетметровата скала и изчезваше в малък отвор на пода. Капчиците, които успееха да прескочат пукнатината, замръзваха в мига, в който се отделяха от водите и се разпръскваха във всички посоки, щом се удареха в ледения под на пещерата. Полузамръзнали, те бързо се втвърдяваха там, където паднеха и цялото подножие на водопада бе осеяно с причудливи ледени скулптури.

Щитозъб прелетя над водопада, с лекота прескочи малката пукнатина и се сгромоляса върху един от ледените сталагмити, разпръсвайки блестящи късчета във всички посоки. Макар че ръцете му все още бяха вкочанени от мразовития допир на висулката, Уолфгар се спусна към оръжието си и успя да го издърпа от вледеняващата прегръдка на леда, преди да бе замръзнало напълно.

Под кристалния под, там, където Щитозъб бе разбил горните пластове лед, Уолфгар видя тъмна сянка.

Приведе се, за да види какво има отдолу, ала веднага извърна очи, потресен от ужасяващата гледка. Напълно запазено, под дълбокия лед лежеше тялото на някакъв негов предшественик. Воинът очевидно се бе спуснал по водопада и ледовете, върху които се бе приземил, мигновено го бяха пленили в смъртоносната си прегръдка. Не успял да се измъкне от нея, той бе умрял там, където бе паднал. Колцина още, зачуди се Уолфгар, бе сполетяла същата участ?

Време за размишления обаче нямаше. Още едно от препятствията бе останало зад гърба му. Пещерата се намираше само на един-два метра под повърхността на земята и слънчевите лъчи често успяваха да си пробият път през ледения покрив. Дори и най-малката светлинка, която се процеждаше от тавана, се пречупваше хилядократно в кристалните стени и в пещерата изригваха истински фойерверки от искрящи лъчи.

Усещаше лютия студ, но мазнината от кошутата го предпазваше. Беше се справил с първите опасности от приключението си.

Ала призракът на дракона все така оставаше надвиснал над него.

Няколко криволичещи тунела, издълбани преди векове, когато подземната река е била много по-пълноводна, тръгваха в различни посоки от пещерата, но само един от тях бе достатъчно широк, за да може през него да мине дракон. Уолфгар се зачуди дали първо да не претърси останалите — някой от тях можеше да го отведе по-незабелязано до бърлогата му. Ярката, многократно пречупвана светлина и безбройните ледени висулки, които се спускаха от тавана като хищни зъби, го замаяха и той разбра, че ако се обърка или изгуби твърде много време там, нощта ще го настигне и ще го потопи в мрак и студ, които дори неговото силно тяло нямаше да е в състояние да издържи.

И като удари Щитозъб в земята, за да отърси и последните ледени късчета от него, Уолфгар смело навлезе в тунела, който трябваше да го изведе в бърлогата на Ингелоакастимизилян.

В най-просторната от ледените пещери драконът спеше дълбоко, убеден, че след дългите години, прекарани в самота, няма кой да го обезпокои. Съкровището му лежеше на пода до него. Ингелоакастимизилян, когото варварите наричаха Смразяващия, бе направил същата грешка, която бяха правили мнозина от неговите събратя, живеещи в подобни ледени пещери. Подземните реки, които им предоставяха вход и изход, с течение на вековете ставаха все по-малко пълноводни, докато накрая драконите се оказваха затворени в кристална гробница.

Годините на лов за Смразяващия вече бяха отминали. През малкото време, което бе прекарал буден, драконът бе сял смърт и разруха, будейки ужас навсякъде, където се появеше. Ала драконите, и особено белите, които живеят в постоянен студ, не са особено активни и понякога прекарват векове наред без да се хранят. Любовта, която изпитват към съкровищата си, може да ги поддържа безкрайно, а богатството на Смразяващия (макар и да не можеше да се сравнява с огромните купища злато на по-едрите сини и червени дракони, които обитават по-гъсто населени области) бе по-голямо от това на който и да било от драконите в тундрата.

Ако чудовището наистина искаше да се освободи от ледения си затвор, най-вероятно би могло да строши тавана на пещерата, ала то смяташе, че рискът е прекалено голям. И така, Смразяващият продължаваше да спи, броейки златото и скъпоценните си камъни насън. В един от онези сънища, които всички дракони намират за особено приятни.

Спящият червей дори не разбираше колко невнимателен бе станал. Не бе помръдвал десетилетия наред и огромното му туловище бе покрито с ледена обвивка, която ставаше все по-дебела и по-дебела, докато ледът най-сетне бе обгърнал цялото му тяло. Единствено около муцуната си имаше малко местенце, което студът не бе успял да покрие, благодарение на огнените искри, които изхвърчаха от големите ноздри при всяко вдишване и издишване.

И така, следвайки звука на похъркващия дракон, Уолфгар най-сетне стигна до бърлогата му.

Изпълнен със страхопочитание, младият варварин се спря на входа, когато видя великолепието на Смразяващия, засилвано още повече от кристалната му ледена обвивка. Из цялата пещера бяха разпръснати купища злато и скъпоценни камъни, покрити с лед, досущ като дракона, ала Уолфгар не можеше да откъсне очи от него. Никога преди не бе виждал такова великолепие, такава мощ!

Уверен, че чудовището е здраво приковано към земята от сковалия го лед, Уолфгар наведе главата на чука и се провикна:

— Добра среща, Ингелоакастимизилян!

Бледите, синкави очи внезапно се отвориха и дори леденият им воал не можа да скрие изпепеляващия огън, който гореше в тях. Под пронизващия им поглед Уолфгар не знаеше какво да каже, ала бързо се съвзе от първоначалната си уплаха и продължи:

— Аз съм воин на честта и няма да те погубя, когато не можеш да се защитиш — сухо се изсмя варваринът. — Ще се задоволя само да взема съкровището ти!

Току-що бе допуснал една огромна грешка.

Всеки по-опитен воин, пък бил той и най-доблестният рицар, щеше да пренебрегне повелите на честта, да приеме щастливата си съдба и да посече спящия звяр. Малцина смелчаги, дори и цял отряд, се бяха осмелявали да се бият в честен двубой с някой дракон, независимо от цвета му и бяха оцелявали, за да разкажат за подвига си.

Дори Смразяващия, в първия миг на ужас при вида на врага си, бе сметнал, че е безпомощен да се защити. Огромните мускули, отслабнали от дългото бездействие, не можеха да се преборят с тежестта и силата на ледената прегръдка. Ала когато Уолфгар спомена съкровището, червеят усети как из тялото му плъзва нова мощ и пропъжда и последните остатъци от съня и безсилието.

Гневът възвърна силите му и като напрегна мускулите си, той разчупи сковаващия го лед, запращайки огромни ледени късове из цялата пещера. Дори и Уолфгар не си бе представял такава мощ! Цялото ледено подземие затрепери, варваринът не успя да се задържи на хлъзгавия под и бе запратен на земята. В последния миг успя да се претърколи настрани и да избегне острия връх на една висулка, която се откъсна от тавана и се разби на пода.

Той се изправи бързо, ала когато се обърна, се озова лице в лице с бялата рогата глава, сведена ниско, за да се изравни с погледа му. Огромните крила на чудовището се разтвориха, запращайки и последните ледени парченца във въздуха, а злите сини очи се впиха в младия варварин.

Уолфгар отчаяно се огледа наоколо, търсейки начин за спасение. Помисли си дали да не хвърли Щитозъб, но веднага разбра, че само един удар дори на неговото могъщо оръжие, няма да бъде достатъчен за да убие огромния звяр. А след него щеше да дойде вледеняващият дъх на дракона.

Звярът също се чудеше. Ако използваше смразяващия си дъх, щеше да му се наложи да се примири с вкочаненото месо. Та той все пак бе дракон, ужасяващ червей и вярваше (най-вероятно с основание), че никой простосмъртен не може да му се противопостави. Ала този огромен човек и най-вече магическият му чук (драконът веднага бе надушил мощта на оръжието), го тревожеха. Именно предпазливостта бе запазила живота му през дългите векове и Смразяващият реши — няма да рискува да се бие с този човек.

Леденият въздух изпълни дробовете му.

Уолфгар чу как чудовището вдишва и инстинктивно отскочи настрани. Не успя напълно да избегне вледеняващия дъх на противника си, ала пъргавостта, както и остатъците от мазнината на кошутата, спасиха живота му. Приземи се зад един леден къс, с жестоко опарени от изпепеляващия студ крака и силна болка в дробовете. Трябваше му малко време, за да се съвземе, ала в този миг видя огромната бяла глава да се извива към него, преценявайки жалката защита, която му предлагаше леда.

Следващият дъх на дракона щеше да го погуби.

Внезапно облак непрогледна тъма обви главата на чудовището, след това във въздуха изсвистя чернопера стрела, после още една, и се забиха в мрака, който обгръщаше главата на звяра.

— Удряй, момче! — изкрещя Дризт До’Урден откъм входа на пещерата. — Сега!

Уолфгар инстинктивно се подчини на учителя си. С изкривено от болка лице той излезе иззад ледения къс и се приближи към противника си.

Смразяващият въртеше огромната си глава напред-назад, опитвайки да се отърси от магията на елфа. Още една стрела го уцели и в гърдите му забушува свирепа ярост. Искаше само да убива, да мъсти, да погубва. Макар да бе заслепен, сетивата на звяра бяха отлични — той бързо разбра къде се намира елфът и отново си пое дъх.

Ала Дризт знаеше твърде много за драконите и бе застанал на такова разстояние, че вледеняващият дъх не успя да го достигне. Уолфгар се възползва от това, че драконът се занимаваше с него и стовари Щитозъб върху белите люспи. Звярът потръпна от болка. Бронята му издържа, но никога досега не бе срещал такава сила у простосмъртен и не искаше да рискува да получи още един подобен удар. Той се обърна към незащитения варварин и за трети път си пое дъх.

В този миг го прониза още една стрела.

Уолфгар видя как на пода до него капна огромна капка драконова кръв, тъмният облак, в който се намираше главата на чудовището, клюмна настрани и то яростно изръмжа. Щитозъб отново се стовари върху него, после пак и пак. Една от люспите изпука и падна и при вида на беззащитната, гола плът надеждата за победа отново се завърна в Уолфгар.

Ала Смразяващият бе преживял стотици битки — с него още не бе свършено. Той вече знаеше колко уязвим бе за магическия чук — нямаше да може да понесе още един удар. Огромната му опашка се изви над люспестия гръб и се стовари върху Уолфгар, точно когато той отново замахваше с Щитозъб и вместо да почувства как оръжието му разкъсва плътта на дракона, варваринът бе запратен върху замръзнала купчина злато на десетина метра.

Пещерата се завъртя около него, очите му се насълзиха от силната болка, цветовете на пречупената светлина го замаяха, усети, че губи свяст. Ала успя да види Дризт, който смело вървеше право към дракона, извадил ятаганите си, които сега, сравнени с огромното тяло на чудовището, изглеждаха толкова малки. Чу и как Смразяващият отново вдишва.

Тогава с кристална яснота видя огромната ледена висулка, която висеше от тавана точно над дракона.

Дризт неотклонно вървеше напред. Нямаше никакъв план, не и срещу такъв могъщ противник, надяваше се само да успее да намери някое слабо местенце у врага си, преди драконът да го убие. Уолфгар вече не можеше да му помогне, мислеше си той, най-вероятно бе мъртъв, размазан от мощния удар на драконовата опашка. В този миг, за негова огромна изненада, елфът почувства някакво раздвижване откъм купчината злато.

Смразяващият също усети движението на варварина и вдигна опашката си във въздуха — сега вече щеше да приключи с него веднъж завинаги.

Ала Уолфгар вече бе успял да направи онова, което искаше. Събирайки всичката сила, която му бе останала, той се изправи на крака и запрати Щитозъб високо във въздуха.

Опашката на чудовището се стовари върху му и той така и не разбра дали отчаяният му опит бе успял. Единственото, което видя, или поне така му се стори, бе малко светло петънце на тавана. После го обви тъма.

Дризт обаче видя всичко. Смаян, елфът гледаше как огромната висулка безшумно пада.

Заслепен от мрака, който Дризт бе спуснал над очите му, Смразяващият не успя да види опасността и като реши, че в отчаянието си врагът му е запратил оръжието си без да се цели никъде, разпери огромните си криле. Предните му крака тъкмо се отделяха от земята, когато леденото копие се заби в гърба му и го прикова към пода.

Тъмата все така обгръщаше главата на дракона и Дризт не успя да види агонията в очите му.

Ала чу как дългият врат изпращя и като се наклони силно напред, се прекърши.

22 С благородна кръв, ала с подвиг

Топлината на малкия огън върна Уолфгар към живота. Замаян, варваринът отвори очи и докато се измъкваше от одеялото, което не си спомняше да бе взимал със себе си, се опита да разбере къде се намира. После видя мъртвото тяло на Смразяващия на няколко метра от себе си, видя и огромната ледена висулка, която още стърчеше от гърба на дракона. Тъмата около главата му се бе разпръснала и Уолфгар смаяно видя колко точно бе насочвал стрелите си елфът, без дори да вижда къде да се прицели. Една от тях стърчеше от лявото око на дракона, черните пера на още две стърчаха от устата му.

Варваринът протегна ръка към сигурността, която му даваше допирът на Щитозъб. Ала чукът го нямаше никъде. Борейки се с болката и вцепенението в краката си, Уолфгар успя да се изправи и отчаяно затърси оръжието си. И къде ли, зачуди си той, бе елфът?

Внезапно от другия край на пещерата долетя някакъв шум. Пристъпвайки едва-едва на вкочанените си крака, Уолфгар се приближи и предпазливо погледна. Застанал на върха на огромна купчина злато, Дризт държеше чука му и разбиваше леда, който я бе сковал.

Елфът забеляза приближаването на приятеля си и като се поклони ниско, го приветства:

— Добра среща, Убиецо на дракона!

— Добра среща, приятелю елф! — отвърна Уолфгар, безкрайно щастлив, че отново го вижда. — Дълго трябва да си ме следвал!

— Не чак толкова — рече Дризт и откърти още едно парче лед от купчината злато. — Скучно бе в Десетте града, а не можех да те оставя да ме изпревариш в нашата надпревара! Десет и половина на десет и половина… и един дракон, който трябва да си поделим. Настоявам за половината от заслугата!

И елфът широко се усмихна.

— Твоя е и то напълно заслужено! — съгласи се Уолфгар. — Както и половината плячка.

Дризт посочи малката кесийка, която висеше на сребърна верижка около врата му.

— Само няколко дреболии — обясни той. — Не ми трябват богатства, пък и надали бих могъл да изнеса кой знае какво оттук. Няколко дреболии ми стигат.

Той разрови златото, което бе успял да изчисти от леда и напипа инкрустирана с диаманти дръжка на меч, върху която изкусната ръка на незнаен майстор бе изваяла котешка муцуна. Привлечен неудържимо от изящната красота на дръжката, Дризт с треперещи пръсти издърпа оръжието изпод златото.

Ятаган. Извитото острие бе от блестящо сребро, обточено с брилянти. Елфът го вдигна и се възхити на лекотата и съвършения му баланс.

— Няколко дреболии… и това — поправи се той.

Дори и преди да се изправи срещу дракона, Уолфгар се тревожеше как щеше да излезе от подземния лабиринт.

— Течението е твърде силно, дори и да можехме да се изкачим обратно по високия водопад, затова няма как да се върнем оттам — рече той на Дризт, макар да бе сигурен, че елфът отлично знае това. — А дори и да успеем някак си да се преборим с водата, нямам повече мазнина, която да ни стопли, щом излезем от езерото.

— Нямам никакво намерение отново да минавам през водите на Незамръзващото езеро! — увери го Дризт. — Но недей забравя, че достатъчно дълго съм се скитал по света, за да се озова в такова положение без да съм подготвен за него! Откъде, мислиш, се взеха дървата за огъня и одеялото, с които те стоплих? Донесох ги чак дотук, увити в тюленови кожи. Както и това!

И Дризт извади от колана си тривърха кука и тънко, но яко въже — опитният елф вече бе намерил начин да се измъкнат от ледената пещера.

Високо горе, там, откъдето се бе откъснала огромната висулка, сега зееше дупка и именно нея посочи Дризт на варварина.

— Не мога и да се надявам да хвърля куката толкова високо — рече той, — но за твоята сила това е нищо и никаква работа!

— По всяко друго време щеше да си прав — отвърна Уолфгар. — Ала сега не ми е останала и капчица сила.

Само на косъм се бе разминал варваринът със смъртта, когато вледеняващият дъх на дракона го беше опарил и сега, когато го нямаше адреналинът на битката, който го бе поддържал преди, той още по-силно усещаше свирепия студ, който го хапеше жестоко.

— Боя се, че вцепенените ми пръсти не могат даже да задържат куката!

— Тичай тогава! — каза елфът. — Нека вкочаненото ти тяло само се сгрее!

Уолфгар дори не го изчака да довърши и скочи. Обиколи просторната пещера няколко пъти и скоро усети как кръвта започва да кипи във вкочанените му крака и ръце — топлината на тялото му бързо се завръщаше и плъзваше във вените.

Още на второто хвърляне успя да промуши куката през дупката и почувства как тя здраво се закачи за някакъв леден къс навън. Дризт се изкачи пръв — бяха му нужни само няколко минути, за да се изкатери до върха.

Уолфгар довърши каквото имаше в пещерата, напълни една торба със скъпоценности и всичко, което можеше да му потрябва, и тръгна след приятеля си. На варварина му беше много по-трудно да се изкачи по въжето, но с помощта на Дризт успя да стигне до върха преди залязващото слънце да се скрие зад хоризонта.

Прекараха нощта край езерото. Вечеряха с месото от кошутата, която Уолфгар бе убил и, сгрявани от топлата пара, която се кълбеше над горещите води, успяха да си починат — нещо, от което телата им отчаяно се нуждаеха.

Потеглиха на запад още преди зората. Бягаха рамо до рамо в продължение на два дни със същата трескава бързина, с която бяха летели на изток преди това. Когато стигнаха до дирята на варварските племена, която Уолфгар бе видял на идване, и двамата разбраха, че най-сетне бе дошло време да се разделят.

— Сбогом, приятелю! — рече варваринът и се приведе, за да разгледа дирите по-добре. — Никога не ще забравя всичко, което стори за мен!

— Сбогом и на теб, Уолфгар! — отвърна Дризт, а в очите му проблесна мъка от предстоящата раздяла. — И нека още дълги години могъщият ти чук всява ужас сред враговете ти!

И елфът се втурна напред без да се обърне нито веднъж, чудейки се дали някога отново щеше да види приятеля си жив.

Когато най-сетне съзря в далечината лагера на събралите се племена, Уолфгар спря за миг, въпреки че нямаше време за губене и се опита да разбере какви чувства го изпълват в този момент. Само преди пет години един по-млад Уолфгар бе отишъл на подобно събиране и бе влязъл в лагера, гордо стиснал в ръце знамето на Лоса. Бе пял песента на Темпос и бе пил медовина в прослава на божеството заедно с останалите бойци, които на другия ден щяха да се бият — и да загинат — рамо до рамо с него. Тогава битката му изглеждаше съвсем различна — просто още едно славно изпитание за силите на воина.

— Каква наивност! — промърмори той, като си припомни невежеството, в което тънеше тогава.

Ала вече не бе същият. Бруенор и Дризт бяха станали негови приятели и учители и като го накараха да види човешкото лице на онази безлична маса, която дотогава за него бе просто „врагът“, го изправиха лице в лице с жестоките последици от действията му.

Разяждаща горчивина запълзя в гърлото на Уолфгар при мисълта, че племената отново се готвеха за нападение над Десетте града. И сякаш това не бе достатъчно отвратително само по себе си, та трябваше да види как гордият му народ отива на война рамо до рамо с гоблини и великани!

Когато се приближи до стана, Уолфгар видя, че този път варварите не бяха издигнали Залата на медовината. В средата, заобиколени от огньовете на обикновените бойци, стояха само няколко малки палатки, на всяка от които се развяваше знамето на някое племе. Уолфгар ги разгледа и видя, че там се бяха събрали почти всички племена на тундрата, ала броят на воините едва надхвърляше половината от огромната войска, която преди пет години бе потеглила срещу Десетте града. Дризт бе прав, с болка си помисли Уолфгар, народът на тундрата още не се бе съвзел от жестокото клане по склоновете на Брин Шандер!

Двама стражи се насочиха към него. Уолфгар не възнамеряваше да се промъква незабелязано в лагера на народа си и сега остави Щитозъб в краката си и вдигна ръце нагоре в знак, че идва с добри намерения.

— Кой си ти, дето идваш сам и непоканен на Съвета на Хийфстааг? — обади се един от стражите и огледа непознатия, силно впечатлен от силата на Уолфгар и могъщото оръжие, което странникът бе оставил в краката си. — Не ще да си някой просяк, благородни боецо, ала не знаем името ти.

— Знаеш го, Ревик, сине на Йорн Червения — отвърна Уолфгар, разпознавайки мъжа като свой съплеменник. — Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар, воин на Лоса. Изгубихте ме преди пет години, когато поехме срещу Десетте града.

Младежът внимателно подбираше думите си така, че да не спомене жестокото поражение, което бяха претърпели тогава — варварите не говореха за битките, които са загубили в миналото.

Ревик се вгледа в младия мъж. Покойният Беорнегар беше негов приятел, познаваше и сина му, малкия Уолфгар. Пресметна годините, които бяха отминали от последния път, когато бе видял момчето и го сравни с възрастта на младия мъж, който стоеше пред него сега. Приликите не можеха да бъдат просто съвпадение.

— Добре дошъл у дома, сине на Беорнегар! — топло го приветства той. — Времето е било щедро към теб!

— Така е наистина — отвърна Уолфгар. — Велики чудеса видях и много мъдрост познах. Много имам да ви казвам, ала не му е сега времето за празни приказки. Дойдох да се срещна с Хийфстааг.

Ревик кимна и поведе младежа покрай огньовете:

— Хийфстааг ще се зарадва на завръщането ти.

— Надали — промърмори Уолфгар, без другите да го чуят.

Любопитни, воините се тълпяха около огромния млад мъж, който отиваше към най-голямата палатка, издигната в средата на лагера. Ревик влезе в нея, за да съобщи на краля за пристигането на Уолфгар и веднага се върна — новодошлият можеше да заповяда вътре.

Уолфгар метна Щитозъб през рамо, ала не направи и крачка към палатката, която Ревик държеше отворена пред него.

— Онова, което имам да кажа, ще изрека открито пред всички! — провикна се той така, че Хийфстааг да го чуе. — Нека Хийфстааг дойде при мен!

При това предизвикателство сред насъбралите се варвари се разнесе изумен шепот — та във вените на сина на Беорнегар не течеше кралска кръв!

Хийфстааг изскочи от палатката си. Спря се на един-два метра от младока, който се бе осмелил да го предизвика и като изпъчи гърди, яростно впери единственото си око в него. Тълпата затаи дъх в очакване свирепият крал да смачка дръзкия младеж.

Ала Уолфгар спокойно отвърна на погледа на Хийфстааг, без да отстъпи и крачка назад.

— Аз съм Уолфгар! — гордо заяви той. — Син на Беорнегар, син на Беорне; воин на Лоса; участвал в Битката при Брин Шандер; повелител на Щитозъб, Врага на великаните — тук той вдигна високо бойния чук — приятел на джуджетата от мините и ученик на един скиталец от Гваерон Уиндстром; убиец на великани и унищожител на скверните им бърлоги; погубил Едноустия, повелител на ледените великани.

Тук той спря за миг, очите му се присвиха, а по устните му се разля усмивка — искаше да засили още повече напрежението, с което насъбралите се наоколо воини очакваха следващите му думи. Когато най-сетне бе сигурен, че е приковал вниманието на всички, той продължи:

— Аз съм Уолфгар, Убиецът на дракона!

Хийфстааг потръпна. В цялата тундра нямаше друг, който да носи такава висока титла.

— Искам правото да предявя Предизвикателството! — продължи Уолфгар и този път в гласа му ясно се долавяха заплашителни нотки.

— Ще те смачкам! — отвърна едноокият крал с цялото спокойствие, на което бе способен.

Нямаше човек на този свят, от когото да се бои, ала все пак не можеше да пренебрегне току-така мощните рамене и яките мускули на Уолфгар. А и нямаше намерение да рискува властта си точно сега, когато победата над рибарите от Десетте града им беше вързана в кърпа. Ако успееше да злепостави младия воин, народът никога нямаше да позволи двубоят да се състои — щяха да накарат младежа да се откаже от Предизвикателството, а не бе изключено и да го убият.

— Докажи ми, че във вените ти тече благородна кръв и тогава ще приема Предизвикателството!

— Готов си да поведеш хората на война, само защото някакъв магьосник ти е заповядал! — отвърна Уолфгар и се ослуша, за да разбере дали воините одобряваха думите му или не. — Готов си да ги накараш да се бият рамо до рамо с гоблини и орки!

Никой не се осмели да се обади, ала Уолфгар почти осезаемо почувства безмълвния гняв, който предстоящата битка предизвикваше в гърдите на мнозина от воините. Това обясняваше и защо не бяха издигнали Хенгорот. Хийфстааг бе достатъчно умен, за да знае, че едва сдържаната ярост на хората лесно можеше да избухне по време на едно такова празненство.

Ревик се намеси преди кралят да бе успял да отговори… с думи или с оръжие.

— Сине на Беорнегар — твърдо рече той, — все още не си си спечелил правото да оспорваш заповедите на краля! Ти отправи Предизвикателството, а традицията повелява да докажеш правото си на такъв двубой. Как ще го направиш — с благородна кръв или с подвиг?

Вълнението ясно се усещаше в гласа на Ревик и Уолфгар разбра, че старият приятел на баща му се бе намесил, за да предотврати една разпра, която нямаше да бъде истински Двубой и поради това, резултатът от нея нямаше да бъде признат от воините. По-възрастният варварин явно бе сигурен, че младият боец щеше да получи правото да оспори властта на едноокия крал. Уолфгар усети, че не само Ревик, а и много от останалите варвари тайно се надяваха, че Хийфстааг ще бъде победен.

Уолфгар изпъна рамене и самоуверено се усмихна на противника си. Твърдо бе убеден, че хората следват позорните заповеди на краля си, само защото традицията го повелява и защото не можеха да излъчат достоен претендент, който да го победи и това му даваше сили.

— С подвиг! — разнесе се спокойният му глас.

Без да отделя очи от едноокия крал, Уолфгар развърза одеялото, което носеше на гърба си, извади два предмета, които напомняха копия и небрежно ги хвърли в краката на Хийфстааг. Из редиците на варварите се разнесе смаян шепот, дори кралят пребледня и отстъпи назад.

— Предизвикателството не може да бъде отхвърлено! — провикна се Ревик.

На земята лежаха рогата на Смразяващия.

Хийфстааг почистваше огромната си брадва, ала студената пот, която бе избила по челото му, издаваше напрежението му.

— Убиец на дракона, как ли пък не! — изсумтя неубедително той, когато неговият знаменосец влезе в палатката. — Спънал се е в някой спящ червей, мен ако питаш!

— Моля за извинение, могъщи кралю! — обади се младият мъж. — Ревик ме изпрати да ти кажа, че уреченият час настана.

— Прекрасно! — изсмя се Хийфстааг и прокара пръст по блестящото острие на брадвата. — Ще науча сина на Беорнегар да уважава краля си!

Воините на Лоса образуваха кръг около двамата противници. Въпреки че предстоящата битка засягаше племето на Хийфстааг, застанали на почетно разстояние, останалите варвари с интерес наблюдаваха приготовленията. Победителят от този двубой щеше да стане крал на най-могъщото племе на тундрата, а това пряко ги засягаше.

Ревик пристъпи в кръга и застана между двамата противници.

— До мен стоят Хийфстааг, крал на Племето на лоса — провикна се той и започна да изрежда многобройните титли и подвизи на едноокия крал.

Увереността на Хийфстааг се завърна докато слушаше дългия списък, макар че решението на Ревик да започне с неговото име, го учуди и ядоса. Едноокият постави ръце на хълбоците си и заплашително изгледа застаналите наблизо воини. Когато те уплашено заотстъпваха назад един по един, по лицето му плъзна самодоволна усмивка. Опита се да стресне и противника си, но и този път Уолфгар дори не трепна пред застрашителния му поглед.

— И Уолфгар — продължаваше Ревик, — син на Беорнегар и претендент за трона на Лоса!

Разбира се, списъкът на Уолфгар бе много по-кратък от този на Хийфстааг. Ала последният подвиг, който Ревик прочете, незабавно изравни двамата противници:

— Убиец на дракона! — провикна се Ревик и почтителната тишина, която цареше до този момент, отстъпи място на възбуден шепот — чуваха се най-различни истории за това как точно Уолфгар бе погубил Смразяващия.

Ревик за последен път погледна двамата съперници и излезе от кръга.

Настанал бе мигът на истината.

Двамата противници направиха няколко крачки по края на кръга, без да откъсват поглед един от друг — всеки търсеше да открие някаква слабост у съперника си. Уолфгар забеляза нетърпението, един от основните недостатъци на варварите, изписано по лицето на Хийфстааг. Ако не бяха суровите уроци на Дризт До’Урден, той щеше да е същият, ала бързите ятагани на елфа отдавна го бяха научили, че първият удар далеч не е така важен, както последния.

Най-сетне Хийфстааг не издържа и като изсумтя презрително, се нахвърли върху врага си. Уолфгар също изръмжа и се престори, че се кани да посрещне удара. Ала в последния миг се отдръпна и Хийфстааг, повлечен от замаха на тежкото си оръжие, се препъна и връхлетя върху най-близкостоящите зрители.

Едноокият крал бързо се съвзе и се нахвърли върху врага си с още по-голямо озлобление. Или поне така си мислеше Уолфгар. Ала Хийфстааг, който бе крал вече дълги години, бе водил стотици битки и ако досега не се бе научил да се приспособява към тактиката на противника си, отдавна щеше да е мъртъв. Той отново връхлетя върху него, с още по-голяма ярост от предишния път и Уолфгар отново отскочи встрани, но този път се озова пред брадвата на противника си. Едноокият крал, очаквайки отскачането на съперника си, замахна с оръжието настрани и острието се вряза в рамото на Уолфгар, разсичайки го до лакътя.

Младежът реагира светкавично и като вдигна Щитозъб, не даде възможност на Хийфстааг да нанесе втори удар. Не замахна особено силно, но се прицели добре и мощният чук запрати Хийфстааг назад. Уолфгар бързо погледна ръката си, от която течеше кръв.

Можеше да продължи битката.

— Добре се биеш — изръмжа Хийфстааг на няколко крачки от него. — Щеше да си ни от полза в предстоящата война. Жалко, че ще трябва да те убия!

Брадвата отново се вдигна във въздуха и посипа дъжд от удари — яростната атака трябваше бързо да сложи край на двубоя.

Ала сравнена със свистящите, по-бързи от светкавица, ятагани на Дризт, брадвата на едноокия крал сякаш едва-едва се вдигаше. Уолфгар с лекота успяваше да отбива ударите й и от време на време дори съумяваше да стовари тежкия си чук върху яките гърди на Хийфстааг с добре премерен удар, който отекваше из целия лагер.

Лицето на едноокия крал започна да почервенява от ярост и изтощение. „Когато противникът ти започне да се уморява“, му бе обяснил веднъж Дризт, „е много вероятно да се опита да ти нанесе удар, в който е вложил цялата си сила. Ала ударът рядко идва оттам, откъдето очакваш, оттам, откъдето той си мисли, че ти си мислиш, че ще дойде.“

Уолфгар внимателно следеше противника си, в очакване на заблуждаващото движение.

Разбрал, че няма да успее да сломи умелата защита на по-младия си и по-бърз противник, умореният крал вдигна огромната брадва високо над главата си и замахна, надавайки яростен вик, с който искаше да привлече вниманието на врага си.

Ала Уолфгар бе нащрек така, както никога досега не беше и прекалената очевидност на удара, го накара да очаква промяна в посоката. Вдигна Щитозъб, сякаш се готвеше да посрещне престореното нападение, ала когато Хийфстааг рязко отклони брадвата си настрани, така че да нанесе удар отдолу, Уолфгар бе готов.

Доверявайки се изцяло на оръжието на Бруенор, той отдръпна крака си и се обърна така, че да посрещне връхлитащата брадва на противника с Щитозъб.

Двете оръжия се сблъскаха със страшна сила и във въздуха се разнесе мощен тътен. Брадвата на Хийфстааг се строши на парчета в ръката му, а той самият бе запратен на земята.

Върху Щитозъб нямаше и драскотина. Сега Уолфгар трябваше само да отиде до падналия си противник и да го довърши с един удар.

Ревик стисна юмрук в очакване на победата на Уолфгар.

„Никога не бъркай честта с глупостта!“ — скарал му се бе Дризт след случката с дракона. Ала сега Уолфгар искаше не просто да спечели властта на племето. Искаше да остави трайно впечатление в сърцата на всички, които го гледаха. Затова пусна Щитозъб на земята и се приближи към Хийфстааг — сега и двамата бяха равни, без оръжие.

Варварският крал не се подвоуми — даже и съдбата бе на негова страна! Той скочи и се нахвърли върху младежа, сграбчвайки го с яките си ръце в опит да го повали на земята.

Уолфгар се приведе напред, готов да посрещне нападението на по-тежкия си противник. Широко разкрачен, той успя да спре връхлитащия Хийфстааг.

Яростно вкопчени, двамата си размениха няколко удара, преди близостта на телата им да направи юмруците безполезни. Очите им бяха насинени и подпухнали, многобройни рани покриваха гърдите и лицата им.

Ала Хийфстааг вече бе изтощен. Мощните му гърди тежко се надигаха, когато с мъка си поемаше дъх. Той обви огромните си ръце около кръста на непоклатимия си противник, опитвайки се да го повали на земята.

Тогава дългите пръсти на Уолфгар се сключиха около главата на едноокия крал. Кокалчетата му побеляха, яките мускули на ръцете и раменете му се напрегнаха. Започна да затяга хватката си.

Хийфстааг веднага разбра, че измъкване няма — ръцете на Уолфгар стискаха по-здраво от лапите на бялата мечка. Кралят се бореше отчаяно, сипейки удар след удар върху ребрата на противника си, с единствената надежда да прекъсне смъртоносната му съсредоточеност.

Ала в ушите на Уолфгар сега звучеше един от уроците на Бруенор: „Трябва да бъдеш кат’ невестулка, момче! Посрещай ударите на врага си, но никога, никога не ги оставай да те накарат да разхлабиш хватката си!“ Вратът и раменете му се издуха, когато повали едноокия крал на колене.

Ужасен от нечовешката сила на противника си, Хийфстааг се вкопчи в ръцете му, напразно опитвайки се да разхлаби желязната хватка, стиснала главата му.

Изведнъж Уолфгар разбра, че е на път да убие свой съплеменник.

— Предай се! — извика той, опитвайки се да намери по-приемлив изход.

Единственият отговор, който получи от гордия крал, бе немощен удар.

Уолфгар вдигна очи към небето и безпомощно се провикна, в отчаян опит да се оправдае пред някого, когото и да било, всеки, който би го чул:

— Не съм като него!

Ала не му оставаше нищо друго.

Кръвта нахлу в огромните му рамене и те почервеняха от напрежението. Видя как ужасът в очите на Хийфстааг се превърна в изумление. Чу пукота на костта и усети как черепът се разтрошава под натиска на мощните му ръце.

Сега Ревик трябваше да влезе в очертанията на кръга и да провъзгласи новия крал на Племето на Лоса.

Само че той, както и всички останали, стоеше без да мига, с широко отворена от смайване уста.

Студеният вятър, който духаше откъм гърба му, тласкаше Дризт все напред, към Десетте града, от които вече го делеше съвсем малко разстояние. Още същата нощ, когато се раздели с Уолфгар, съзря заснежения връх на Грамадата на Келвин. Гледката на дома му го караше да бърза още повече, ала имаше нещо, почти незабележимо, което го дразнеше и му казваше, че нещо не е наред. Човешко око не би могло да го забележи, ала зоркият поглед на израсналия в тъмното подземно царство елф, най-сетне го съзря — на южния хоризонт от планината се издигаше някакъв тъмен стълб и закриваше най-ниските звезди. След малко, още по на юг се извиси друг черен стълб.

Дризт рязко спря и присви очи — искаше да е сигурен в предположението си. После отново тръгна, ала вече не с онази трескава бързина. Трябваше да бъде много предпазлив, сега, когато му се налагаше да се отклони от първоначалния си път.

Каер Кьониг и Каер Диневал горяха.

23 Под обсада

Рибарите от Каер Диневал, възползвайки се от отсъствието на лодките на Източен пристан (всичките му жители бяха отишли в Брин Шандер), ловуваха из най-южните води на езерото Диншиър.

Както винаги, лодките на Каер Кьониг кръстосваха северната част на езерото. Те бяха първите, които видяха задаващата се гибел.

Като рояк разярени оси, презряната армия на Акар Кесел връхлетя откъм север и се спусна към Ледовития пролом.

— Вдигайте котва! — изкрещя Шермонт, последван от останалите капитани, когато успяха да се съвземат от първоначалния шок. Ала още тогава знаеха, че няма да успеят да стигнат навреме.

Челните редици на гоблиновата армия нахлуха в Каер Кьониг.

Мъжете в лодките видяха огнените езици, които се издигнаха в небето, когато къщите им пламнаха. Чуха кръвожадните крясъци на свирепите нашественици.

Чуха предсмъртните викове на семействата си.

Жените, децата и старците, останали в Каер Кьониг, дори и не помислиха да се съпротивляват. Побягнаха. В отчаян опит да спасят живота си, те бягаха. Гоблините ги преследваха и ги съсичаха на място.

В пристанището връхлетяха великани и людоеди и смазаха хората, които махаха на лодките да се върнат на брега. Някои от тях се издавиха в студените води на езерото.

Великаните носеха грамадни торби и когато храбрите рибари заприиждаха към пристанището, към тях полетяха огромни камъни, пробиващи лодките им, а тях запращащи в ледената прегръдка на водата.

Нови и нови гоблини прииждаха в обречения град, ала по-голямата част от огромната войска отмина и продължи към следващата цел, Каер Диневал. По това време, неговите жители, видели черния дим и чули отчаяните писъци, вече бягаха към Брин Шандер или, застанали на пристанището, се опитваха да накарат рибарите да се приберат от езерото.

Но макар и подпомагани от източния вятър в отчаяния си порив да достигнат брега, лодките на Каер Диневал трябваше да изминат дълги мили, докато стигнат пристанището. Рибарите видяха стълбовете дим да се издигат над града и разбраха какво ставаше там. Разбраха също, че въпреки силния вятър, който издуваше платната им, няма да успеят да стигнат навреме. И все пак, когато черните облаци покриха най-северните части на града, от всички палуби се разнесоха невярващи, пълни с болка стонове.

Тогава Шермонт взе доблестно решение. Виждайки, че градът му бе обречен, той предложи обединение със своите съседи.

— Не можем да влезем! — провикна се той към капитана на един от съседните кораби. — Предайте на останалите: отиваме на юг! Пристанището на Диневал още не е превзето!

От една наблюдателна кула в стените на Брин Шандер, Риджис, Касиус, Агорвал и Гленсатер с ужас гледаха как зловещата армия се изсипва от двата опустошени града и бързо настига бягащите от Каер Диневал хора.

— Отвори портите, Касиус! — извика Агорвал. — Трябва да им помогнем! Не могат да се спасят, освен ако не изпратим войска, която да забави преследвачите им!

— Не! — мрачно отвърна Касиус — колкото и да го болеше, осъзнаваше, че носи още по-голяма отговорност от тази да спаси шепа бегълци. — Имаме нужда от всеки мъж, за да защитим Брин Шандер. Навън ще сме безсилни срещу такава огромна армия. Градовете на Диншиър са обречени!

— Те са безпомощни! — изкрещя Агорвал. — В какво ще се превърнем, ако не можем да защитим братята си! Какво право имаме да стоим зад тази стена и да гледаме как посичат хората ни!

Касиус поклати глава, твърдо решен да защити Брин Шандер.

Ала в този миг откъм Бременския проход се зададе нова група бегълци. Обзети от ужас при вида на подпалените Каер Кьониг и Каер Диневал, жителите на незащитения Термалайн бягаха. Повече от хиляда човека се опитваха да се спасят и отчаяно тичаха към Брин Шандер. Като пресметна скоростта, с която се движеха и разстоянието, което ги делеше от сигурността на престолния град, Касиус разбра, че бегълците скоро щяха да се озоват в откритото поле пред северните порти на града.

Където гоблините щяха да ги хванат.

— Върви! — обърна се той към Агорвал.

Брин Шандер имаше нужда от воините му. Но ако не отидеха, полето пред тях скоро щеше да бъде залято от кръвта на жените и децата.

Агорвал поведе храбрите си воини по североизточния път, търсейки място, където да изкопаят окопи. Избраха малко хълмче, където пътят леко се спускаше надолу. Там бойците залегнаха и зачакаха, готови да се бият и да умрат. Край тях преминаваха последните бегълци, изпълнени с ужас и отчаяние, като виждаха, че няма да успеят да достигнат стените на Брин Шандер, преди гоблините да ги връхлетят.

Възбудени от мириса на човешка кръв, челните редици на чудовищната армия вече достигаха последните бегълци, най-вече майки, които носеха на ръце малките си деца. Насочили цялата си стръв към лесната плячка, гоблините забелязаха отряда на Агорвал, едва когато бойците се врязаха в редиците им.

А тогава вече бе твърде късно.

Храбрите термалайнци изстреляха колчаните си срещу чудовищата и когато и последната им стрела вече стърчеше от гърлото на някой гоблин, захвърлиха лъковете и с голи мечове се впуснаха в ръкопашен бой. Те се биеха безстрашно, като хора, приели жестоката си съдба, с гордо изправена глава. Труповете на гоблините скоро осеяха земята, а нови и нови чудовища разярено напираха напред, само за да бъдат и те посечени на свой ред.

Ала войската на Акар Кесел като че ли нямаше край. Всеки път, когато някой гоблин паднеше мъртъв, две нови чудовища заемаха мястото му. Много скоро самоотвержените термалайнци бяха обградени с море от гоблини.

Агорвал успя да се изкачи едно малко възвишение и погледна към Брин Шандер. Жените бяха далеч напред, ала се движеха бавно. Ако сега воините му се обърнеха и побегнеха, щяха да настигнат бегълците още преди да са изкачили хълма на престолния град. А гоблините щяха да ги следват плътно по петите.

— Трябва да се притечем на помощ на Агорвал! — извика Гленсатер.

Ала този път Касиус не отстъпи:

— Агорвал изпълни задачата си — отвърна той. — Бегълците ще успеят да се доберат до стените. Няма да пращам още бойци на смърт! Дори и всички воини от Десетте града да излязат на бой сега, ще са безсилни срещу тази чудовищна войска!

Мъдрият представител на Брин Шандер бе разбрал, че да победят Акар Кесел само със сила ще бъде невъзможно.

Жалостивият Гленсатер помръкна.

— Вземи един отряд — склони най-сетне Касиус — и върви да помогнеш на изтощените бегълци да се изкачат!

Воините от Термалайн бяха притиснати отвсякъде. От високото си място Агорвал погледна назад и се зарадва — жените и децата бяха спасени! После обърна очи към високите стени на Брин Шандер и макар да не можа да различи Риджис, Касиус и останалите сред множеството, което ужасено наблюдаваше отчаяната битка, знаеше, че те са там и го гледат — самотна фигурка, гордо изправена върху малкото възвишение.

Все така прииждаха пълчищата гоблини, скоро ги връхлетяха орки и вербези. Агорвал вдигна оръжие в последен поздрав към приятелите си. Щастлива усмивка озари лицето му, когато се обърна и заедно с воините си се вряза в редиците на презрените врагове — това бе най-славният миг в живота на доблестните термалайнци.

Риджис и Касиус видяха как черната вълна на чудовищата помете до един храбрите бойци от Термалайн.

Далеч под тях, тежките порти шумно се захлопнаха. Бегълците бяха спасени.

Славна бе победата на термалайнци, ала на твърде висока цена. Единствените, които се биха с войската на Акар Кесел този ден и наистина успяха да спечелят битката, бяха джуджетата. Дни наред се бяха подготвяли ковачите от Митрал Хол за нашествието на черната армия, ала когато най-сетне дойдоха, чудовищата замалко не ги отминаха без да ги забележат. Желязната воля на магьосника беше подчинила всички гоблини и с нечувана досега дисциплина (още по-смайваща, като се вземе предвид, че рамо до рамо крачеха десетки различни и враждуващи помежду си племена), войската се придържаше към ясния план, който й нареждаше какво точно да прави в първоначалното нападение. А джуджетата не бяха включени в този план… засега.

Ала бойците на Бруенор също имаха свой — различен — план. Нямаха никакво намерение да се затворят в пещерите си преди да са отсекли поне няколко гоблинови глави или да са строшили краката на поне двама-трима великани.

Неколцина от брадатите воини се изкатериха до южния край на долината и когато видяха чудовищата на Кесел да се задават по пътя, започнаха да ги предизвикват, крещейки проклятия и подигравки. Не че имаше нужда от обидите. Орките и гоблините мразят джуджетата повече от всяка друга раса и при вида на Бруенор и бойците му, чудовищата на мига забравиха изричните заповеди на Кесел. Вечно жадни за джуджешка кръв, много от воините на магьосника се отделиха от редиците на черната войска.

Джуджетата ги оставиха да се приближат, подмамвайки ги с подигравки и когато чудовищата почти ги бяха достигнали, Бруенор и бойците му бързо се отдръпнаха от скалистия хребет и се спуснаха надолу.

— Елате да си поиграем, глупави псета! — злобно се изсмя Бойният чук и се втурна след воините си.

Докато се скриваше от погледа на преследвачите си, джуджето си играеше с някакво въженце — беше измислил една малка хитринка и сега гореше от желание да я изпробва.

Гоблините се втурнаха в скалистата долина и толкова много бяха презрените чудовища, че на всяко джудже се падаха по четири. С тях дойдоха и повече от двадесет свирепи людоеда.

С чудовищата и с тях беше свършено.

Джуджетата все така ги подмамваха след себе си, надолу през скалистата долина, към тесните, стръмни скали, които скриваха входовете на пещерите им. Мястото очевидно бе превъзходно за засада, но глупавите гоблини, освирепели при вида на най-върлите си врагове, не спряха и за миг, без изобщо да заподозрат каква опасност ги дебне.

Когато повечето от тях достигнаха стръмните скали, а останалите вече навлизаха в долината, враговете им задействаха първия си капан. Кати-Бри, въоръжена, но добре скрита в дъното на тунелите, дръпна един лост и задвижи приспособлението, издигнато в горната част на долината. Тонове камъни и чакъл затрополиха надолу и смазаха последните редици на нахлуващите чудовища. Малцината, които успяха да се спасят от каменната лавина, откриха, че пътят им назад бе отрязан от скалите и мъртвите тела на другарите им — нямаше къде да избягат.

Иззад близките скали засвистяха тетиви, изскочи един отряд джуджета и се нахвърли върху челните редици на гоблиновата войска.

Бруенор обаче не беше сред тях. Скрит по-напред по пътя на чудовищата, той гледаше как гоблините минават покрай него, без да го забележат. Лесно можеше да ги нападне, ала сега бе излязъл за по-едър дивеч — чакаше да се появят людоедите. Въженцето в ръцете му отдавна бе внимателно премерено и завързано. Надяна единия му край около кръста си, а другият завърза здраво за една скала. След това откачи от кръста си две бойни брадви.

Планът му бе рискован, може би най-опасното нещо, което бе опитвал през живота си. И все пак Бруенор изпитваше единствено приятна възбуда и когато най-сетне чу людоедите да се приближават, по лицето му се разля доволна усмивка. Едва сдържа смеха си, когато две от чудовищата преминаха по тясната пътечка, край която се бе скрил.

Бруенор изскочи иззад прикритието си и запрати двете брадви към главите на враговете си. Людоедите се приведоха и с лекота ги избегнаха. Ала те не знаеха, че тези удари целяха само да отклонят вниманието им.

В това нападение истинското оръжие на Бруенор щеше да бъде собственото му тяло.

Изненадани от внезапната поява на джуджето, двете чудовища загубиха равновесие при опита си да избегнат връхлитащите брадви. Всичко вървеше по план — людоедите все още не бяха успели да стъпят здраво на краката си, когато Бруенор с всичка сила се нахвърли върху един от тях, събаряйки го върху другаря му.

Вкопчени един в друг, тримата се претърколиха от тясната скала.

Един от людоедите успя да стовари огромната си ръка върху лицето на джуджето, но то здраво го захапа и чудовището светкавично го пусна. В продължение на един дълъг миг тримата летяха надолу, вече не отделни тела, а кълбо от размахани ръце и крака. В този миг въжето на Бруенор се опъна и го измъкна от прегръдката на людоедите.

— На добър час, момчета! — провикна се Бруенор след тях, когато въжето спря падането му. — И предайте много поздрави на скалите долу!

Въжето още се люлееше напред-назад и Бруенор успя да скочи върху една от близките скали, която водеше към мините. Безпомощните му жертви все още падаха надолу… към своята смърт. През цялото време гоблините, които идваха след людоедите, наблюдаваха онова, което ставаше пред очите им с нямо изумление. Сега най-сетне успяха да се съвземат от слисването си и веднага видяха прекрасната възможност, която им се откриваше — щяха да проникнат в пещерите на джуджетата, като се спуснат по въжето, което все още се полюляваше пред входа на една от тях. Един по един, те се заспускаха по него.

Само че не знаеха едно — Бруенор бе предвидил и това. В началото гоблините не можеха да разберат защо въжето така се хлъзга в ръцете им. Недоумението им не продължи дълго — само след миг джуджето отново се появи върху скалата, хванал края му с едната си ръка и голяма факла с другата.

Пламъчето лизна намазненото въже и бързо запълзя нагоре. Гоблинът, който се намираше най-близо до върха, светкавично спря да се спуска и успя да се изкатери обратно на пътеката. Останалите последваха двамата людоеди. Един от гоблините като че ли щеше да се спаси — вместо да се разбие на острите скали долу, той тежко се стовари върху скалата, на която стоеше и Бруенор. Преди да успее да се изправи на крака, Бруенор го ритна и той полетя след другарите си.

Джуджето одобрително кимна, докато наблюдаваше блестящия успех, който малката му хитринка имаше. Трябваше добре да я запомни — не се знаеше кога пак ще да му потрябва. И като плесна с ръце, Бруенор влезе през входа, който се намираше на скалата и хукна към по-високите тунели.

На горните скали, джуджетата се биеха и постепенно отстъпваха все по-назад. Планът им бе не да се вкопчат в смъртоносна битка отвън, а да подмамят враговете си във вътрешността на пещерите. Жаждата за кръв замъгляваше и малкото разум, който те имаха и без да се поколебаят и за миг, чудовищата влязоха в капана, твърдо убедени, че джуджетата бягат, уплашени от тях. Скоро, вярваха глупавите чудовища, враговете им щяха да бъдат притиснати.

Из тунелите зазвънтяха мечове. Джуджетата все така отстъпваха назад, подмамвайки гоблините към последния капан. Внезапно, от вътрешността на пещерите се разнесе силен тръбен зов. Като по команда, джуджетата се обърнаха и хукнаха надолу по тунелите.

Гоблините и людоедите, убедени, че най-сетне са разгромили враговете си, спряха само за миг, колкото да нададат победоносни викове и се втурнаха след тях.

Ала дълбоко в недрата на мините се раздвижиха лостове. Последният капан най-сетне бе щракнал около бойците на Акар Кесел. Всички входове на пещерите се срутиха. Земята яростно се тресеше под тежестта на падащите скали. Целият склон се сгромоляса и затрупа изходите.

Единствените чудовища, които успяха да се спасят, бяха бойците от челните редици. И докато те стояха объркани, оглушени от трясъка на падащите камъни и заслепени от огромния облак прах, който се виеше във въздуха, скритите наблизо джуджета светкавично ги посякоха.

Дори и хората в далечния Брин Шандер бяха обзети от ужас, когато чуха страшния тътен. Всички се завтекоха към северната стена и смаяни видяха огромните кълба дим, които се носеха във въздуха. Ясно бе какво се е случило, мислеха си те — джуджетата са погубени.

Ала Риджис не мислеше така. Полуръстът завиждаше на джуджетата — сега, макар и откъснати от външния свят, те бяха на сигурно място в обширните си подземни тунели. Още щом видя пламъците да се издигат над Каер Кьониг и Каер Диневал, Риджис разбра, че докато чакаше появата на приятеля си от Самотната кория, бе загубил възможността да избяга.

Сега не му оставаше друго, освен безпомощно да гледа как черните пълчища прииждат към Брин Шандер.

Лодките на Маер Дуалдон и Езерото на алените води се прибраха в пристанищата си в мига, в който разбраха какво става. Намериха семействата си в безопасност, поне засега. Само жителите на Термалайн завариха града си опустял. Единственото, което им оставаше, докато се връщаха в езерото, бе да се надяват, че близките им са успели да се доберат невредими до Брин Шандер или някое друго сигурно място. Знаеха, че вече няма с какво да им помогнат — съвсем ясно виждаха как северните отряди на армията на Акар Кесел плъзват из земите, които водеха към обречения им град.

Таргос, почти толкова добре защитен, колкото Брин Шандер и единственият град, който имаше някаква надежда да устои поне известно време на многочислената войска на Кесел, отправи покана към термалайнци да влязат в пристанището му. Рибарите от Термалайн, които съвсем скоро щяха да останат бездомни, с радост приеха гостоприемството на доскорошните си врагове. На фона на огромната катастрофа, която бе надвиснала над главите им, дребнавите им караници с народа на Кемп изглеждаха жалки.

Чудовищата, събрали се пред стените на Брин Шандер, бяха сигурни, че ще пометат града още преди залез-слънце. Те следваха плана на Акар Кесел до най-малката подробност. Повечето от воините се отклониха на север и се разположиха в откритото поле между Таргос и Брин Шандер — сега вече войските на двата най-силни града не можеха да се обединят.

Няколко от гоблиновите племена се бяха откъснали от основната част на войската и сега се насочваха към Термалайн, изгарящи от желание да опустошат третия си град за този ден. Но когато откриха, че поселището е изоставено, чудовищата не подпалиха сградите. Сега една част от войската на Кесел разполагаше с прекрасен лагер, където можеха да изчакат планираната обсада, заобиколени от всякакви удобства.

Като две огромни вълни, още хиляди чудовища дойдоха от юг и се присъединиха към армията на магьосника. Толкова огромна бе войската на Кесел, че бойците му изпълниха обширното поле, което се простираше между Брин Шандер и Термалайн и пак останаха предостатъчно воини, които да обградят стените на престолния град.

Всичко това стана така бързо, че когато бесният щурм на гоблините най-сетне свърши, настъпи още по-страшна тишина. Ужасяващото затишие продължи само няколко минути, после напрежението отново започна да нараства.

— Защо просто не приключат с това? — обърна се Риджис към двамата представители, които стояха до него.

Касиус и Гленсатер, които знаеха много повече за битките от полуръста, прекрасно разбираха какво става.

— За никъде не бързат, малки приятелю — обясни Касиус. — Времето е на тяхна страна.

И тогава Риджис разбра. През дългите години, които бе прекарал из южните земи, полуръстът бе чувал не един и два разказа, описващи ужасите на обсадата.

Пред очите му се появи образът на Агорвал, щастието изписано на лицето му и готовността да умре храбро, защитавайки своя народ. Риджис изобщо не искаше да умира, храбро или не, ала лесно можеше да си представи какво ги очакваше сега, него и хората от Брин Шандер.

Внезапно разбра, че завижда на Агорвал.

24 Кришал Тирит

Дризт скоро достигна прегазената земя, откъдето беше минала армията на Кесел. Следите не го изненадаха ни най-малко — от стълбовете дим, които бе видял да се издигат в далечината, вече бе разбрал какво става. Единственият въпрос, на който все още нямаше отговор, бе дали някой от градовете е успял да устои на нападението. Чудейки се дали още има дом, в който да се завърне, елфът тръгна към планината.

Внезапно усети нечие присъствие, дошло като че от друг свят и то странно му напомни за отдавна отминалите времена на младостта му, когато още живееше в подземното царство на своя народ. Наведе се, за да разгледа още веднъж дирите. Някои от тях бяха оставени — и то съвсем наскоро — от тролове, ала имаше и още нещо, сякаш самата земя бе осквернена и ранена. Тези следи не бяха оставени от същество от този свят. Дризт притеснено се огледа наоколо. До него долиташе само жалният стон на вятъра, а единственото, което виждаше, бяха върховете на Грамадата и, още по-далеч на юг, Гръбнака на света. Елфът спря и се съсредоточи върху странното присъствие, опитвайки се да си припомни какво точно му напомня то.

Когато отново тръгна напред, колкото се може по-предпазливо, Дризт вече знаеше чий образ бе извикало странното същество у него. Макар че подробностите все още му се губеха, Елфът на мрака вече знаеше по чии дири върви.

В Долината на мразовития вятър бе дошъл демон.

Когато Дризт най-сетне успя да настигне малкия отряд, чудовищата почти бяха достигнали Грамадата на Келвин. Дългите векове прекарани в Мензоберанзан, през които си бе имал вземане-даване с обитатели на долните Равнини, бяха изострили неимоверно сетивата му и сега елфът усети, че се приближава до демона още преди да го бе зърнал.

Много скоро след това ги съзря в далечината — шестима тролове крачеха напред, а в средата на малката групичка се извисяваше огромно чудовище. Ала това не беше някой обикновен зъл дух, незабавно разбра Дризт. Това беше истински, невероятно могъщ демон. Кесел наистина трябва да притежаваше огромна сила, щом можеше да подчини такова чудовище на волята си!

Елфът тръгна след тях, следвайки ги отдалеч. Не че имаше нужда да бъде толкова предпазлив — чудовищата бяха напълно погълнати от целта си. И все пак Дризт не искаше да рискува — твърде добре знаеше на какво са способни такива демони в яростта си. В градовете на Мрачните такива същества се срещаха доста често, още едно доказателство за Дризт До’Урден, че той не бе като останалите Елфи на мрака.

Внезапно нещо привлече вниманието му и той предпазливо се приближи към отряда. Демонът носеше някакъв малък предмет, който излъчваше толкова силна магия, че Дризт ясно я усещаше дори и от разстоянието, което ги делеше. Само че магията на самия демон бе прекалено силна и като не можа да се съсредоточи върху неизвестния предмет, елфът отново се отдалечи от малкия отряд.

Скоро в далечината се показаха светлините на хиляди лагерни огньове. Гоблините бяха разположили съгледвачи в близост до Грамадата на Келвин и Дризт бързо разбра, че няма да може да продължи на юг. Елфът прекрати преследването и тръгна да си потърси по-добра позиция, високо в планината.

Точно преди зазоряване бе времето, когато привикналите с мрака очи на елфа виждаха най-добре и макар да бе изтощен, Дризт бе твърдо решен дотогава да си намери добро място за наблюдение. Бързо се заизкачва по скалите и скоро достигна южните склонове на планината.

Оттам видя огньовете, които обграждаха Брин Шандер. Още по на изток останките на Каер Кьониг и Каер Диневал тлееха. Откъм Термалайн се носеха дивашки крясъци и Дризт разбра, че градът на Маер Дуалдон бе в ръцете на врага.

Тогава сумракът, предхождащ зората, изсветли нощното небе и нови и нови гледки започнаха да се разкриват пред очите на елфа. Дризт незабавно обърна поглед към долината на джуджетата и се успокои, когато видя, че скалите в южната й част бяха срутени — хората на Бруенор и Риджис, както предположи елфът, бяха в безопасност.

Ала гледката на Брин Шандер съвсем не бе толкова успокояваща. Вярно, че бе чул хвалбите на пленения орк, видял бе и следите, и лагерните огньове на войската. Въпреки това елфът бе слисан при вида на огромните пълчища, които изпълваха земите наоколо.

Гледката го изуми.

— Колко гоблинови племена си събрал, Акар Кесел! — възкликна той. — И колко великани те наричат свой повелител!

Жителите на Брин Шандер щяха да оцелеят само докогато Кесел им позволеше. Срещу такова множество те бяха напълно безсилни.

Смаян, елфът се обърна и тръгна да търси някоя дупка, в която да си почине. Нямаше как да помогне на хората сега, а пък изтощението само засилваше отчаянието му и му пречеше да мисли.

В този миг някакво странно раздвижване в полето далеч под него привлече вниманието му. Разстоянието бе твърде голямо и елфът виждаше войската само като тъмна маса, ала все пак успя да разбере, че демонът бе излязъл пред редиците им. Дризт ясно видя как чудовището, което от това разстояние бе само едно черно петно закрачи към портите на Брин Шандер. Там, само на стотина метра от стените на града, демонът спря. Още веднъж Дризт усети свръхестественото присъствие на мощната магия, която бе почувствал и преди. Като туптящото сърце на живо същество пулсираше незнайният предмет в хищните ръце на демона.

Гоблините бързо се приближиха, за да наблюдават зрелището, но гледаха да се държат на почтително разстояние от непредсказуемия, жесток капитан на Кесел.

— Какво е това? — попита Риджис, притиснат от струпалите се по стените на Брин Шандер хора.

— Демон — отвърна Касиус. — Огромен демон.

— Защитата ни бледнее пред него! — извика Гленсатер. — Как бихме могли да се надяваме да устоим срещу такъв могъщ враг!

Демонът се приведе към земята, погълнат от ритуала. Постави кристала върху тревата и отстъпи назад. Неразбираемите думи на древното заклинание, които чудовището изричаше, ставаха все по-силни и по-силни, докато сивотата на небето се разсея — слънцето изгряваше.

— Стъклена кама? — недоумяващо каза Риджис при вида на туптящия предмет.

И тогава първият лъч на слънцето сякаш запали хоризонта. Кристалът проблесна и призова светлината. И толкова голямо бе могъществото на магическия предмет, че слънчевият лъч сякаш се пречупи и се вля в него, отдавайки му цялата си енергия.

Кристалът отново проблесна. Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова по-силно вибрираше той, жадно поглъщайки светлината и заключвайки я в ненаситното подобие на Креншинибон.

Онези, които гледаха от стените на Брин Шандер, извикаха от ужас. Нима Акар Кесел имаше власт над самото слънце? Единствено Касиус бе достатъчно мъдър, за да запази присъствие на духа и да свърже силата на кристала със слънчевата светлина.

Внезапно отломъкът започна да расте. Той ту се разширяваше, ту се свиваше леко, докато мощта, скрита в сърцевината му, набираше сила за следващия изблик на енергия. Всичко около него бе потопено в полумрак — кристалът алчно поглъщаше и най-малкия лъч светлина. Бавно, но сигурно, отломъкът се разширяваше, върхът му започна да се издига все по-нависоко и по-нависоко. Хората на стената и чудовищата в полето извърнаха очи — мощта на Кришал Тирит ги заслепяваше. Единствено елфът, който се намираше достатъчно далеч и демонът, който бе достатъчно могъщ, видяха как бе издигнато още едно копие на Креншинибон. Третата Кришал Тирит оживя. Ритуалът най-сетне свърши и кулата освободи слънцето. За миг всичко наоколо бе обляно от ярката утринна светлина.

Демонът изрева, когато видя, че заклинанието му бе успешно и гордо се отправи към входа на новата кула, следван от троловете, личната охрана на Акар Кесел.

Обсадените жители на Брин Шандер и Таргос гледаха невероятната кула със смесица от благоговение, възхита и ужас. Не можеха да устоят на неземната красота на Кришал Тирит, ала знаеха какво означаваше появата й — Акар Кесел, Повелителят на гоблините и великаните, бе пристигнал.

Орките и гоблините паднаха на колене и над огромната армия се разнесе името на магьосника — с фанатична преданост, която накара хората на стените на Брин Шандер да изтръпнат от ужас, слугите на Кесел му отдаваха почит.

Дризт също остана поразен като видя колко силно бе влиянието на магьосника над иначе непокорните гоблинови племена. В този миг елфът разбра, че единственият шанс за спасение на жителите на Брин Шандер, бе Акар Кесел да умре. Разбра също, още преди да бе обмислил другите възможности, които се изправяха пред него, че именно той, Дризт До’Урден, щеше да се изправи срещу него. В момента обаче, се нуждаеше от почивка! Елфът намери една тъмна дупка наблизо и най-сетне изтощението от всичко, което бе преживял през последните няколко дни, го връхлетя.

Касиус също бе уморен. През цялата мразовита нощ представителят на престолния град бе стоял на стената, взирайки се към лагерните огньове, в отчаян опит да разбере колко от естествената вражда, която различните гоблинови племена хранеха едно към друго, все още бе жива. Вярно е, че видя незначителни разпри й дребнави обиди, ала нищо по-сериозно, което да му даде надежда, че армията може да се разпадне от само себе си по време на обсадата. Не разбираше как магьосникът бе успял да обедини толкова много чудовища, които по рождение се ненавиждаха с люта омраза. От появата на демона и издигането на Кришал Тирит Касиус разбра колко голяма бе мощта на Кесел. Много скоро мъдрият представител стигна до същия извод, до който бе стигнал и Елфът на мрака.

За разлика от него обаче и въпреки протестите на загрижените за здравето му Риджис и Гленсатер, Касиус не отиде да си почине, когато всичко в полето под тях най-сетне утихна. На плещите си той носеше отговорността за живота на няколко хиляди хора, които ужасени се бяха скрили зад стените на града му. Не, нямаше почивка за него! Трябваше да научи толкова много неща, трябваше да открие слабото място на привидно непобедимия магьосник.

И така, през целия първи ден от обсадата на града, Касиус не помръдна от мястото си, отбелязвайки границите на земите, които всяко племе обяви за свои и разгадавайки колко високо в йерархията стои всяко едно от тях, в зависимост от това на какво разстояние от Кришал Тирит се бе разположило.

Далеч на изток, лодките на Каер Кьониг и Каер Диневал стояха закотвени в пристанището на изоставения Източен пристан. Неколцина от рибарите бяха слезли на брега, за да съберат припаси, ала повечето от хората, като не знаеха колко далеч на изток се простираше черната ръка на Кесел, предпочетоха да останат в езерото.

От палубата на „Мъглоброд“, флагманския кораб на Каер Диневал, Йенсин Брент и Шермонт поеха ръководството на хората. Враждата между двата града бе забравена, поне временно, макар че от всички страни вече се носеха обещания за траен мир между градовете на Диншиър. И двамата представители бяха единодушни, че засега няма да напускат водите на езерото и да бягат — нямаха къде да отидат. Всички поселища в Десетте града се намираха под угрозата на Кесел, Лускан бе на повече от четиристотин мили, а и за да стигнат до там, трябваше да минат покрай черната армия на магьосника. Освен това бегълците не бяха подготвени за такъв път и нямаше да успеят да стигнат преди да ги връхлетят първите снегове.

Рибарите, които бяха слезли на сушата, скоро се върнаха с добри вести — Източен пристан бе недокоснат от Мрака. Наредено бе да слязат още неколцина екипажа и да донесат храна и одеяла, но Йенсин Брент бе предпазлив и предпочете да задържи по-голямата част от бегълците във водите на езерото, далеч от Кесел.

Скоро дойде и друга обнадеждаваща вест:

— Сигнал от Езерото на алените води, представителю Брент! — провикна се съгледвачът, застанал високо на мачтата на „Мъглоброд“. — Добра медовина и Дуганова бърлога са невредими!

И той вдигна високо малката стъклена сфера, изработена в Термалайн, която пречупваше слънчевата светлина и с помощта на сложни, но ограничени сигнали се използваше за предаване на съобщения на големи разстояния.

— Отговарят ми! — радостно се провикна съгледвачът.

— Къде са сега? — развълнувано възкликна Брент.

— На източния бряг. Напуснали са градовете си, знаят, че без крепостни стени не могат да ги защитят. Гоблините още не са стигнали до тяхното езеро, но представителите на двата града са решили, че там ще са в по-голяма безопасност докато нашествениците не си заминат.

— Не спирай да поддържаш връзка с тях! — нареди Брент. — Съобщи ми веднага, щом научиш нещо ново!

— Докато нашествениците не си заминат? — невярващ на ушите си повтори Шермонт и се приближи до Брент.

— Глупава наивност, така е — съгласи се представителят на Каер Диневал. — Ала се радвам, че братята ни от Аленото езеро са живи.

— Ще идем ли при тях? Може да обединим силите си.

— Още не — отвърна Брент. — Страхувам се, че ще бъдем твърде уязвими в откритата местност, която разделя езерата. Трябва да знаем повече, преди да предприемем каквото и да било. Непрекъснато трябва да поддържаме връзка между двете езера. Събери доброволци, които да носят съобщенията ни до Аленото езеро.

— Ще ги изпратя незабавно! — Шермонт отиде да подбере вестоносци.

Брент кимна и обърна поглед към стълбовете дим, които се издигаха над тлеещия му град.

— Трябва да знаем повече… — повтори на себе си той.

По-късно същия ден нови доброволци се отправиха по опасните пътища на запад, за да се опитат да научат какво става в Брин Шандер.

Вярно бе, че досега Шермонт и Брент се справяха чудесно и сред хората им не бе настанала паника, ала въпреки прекрасната организация, която бяха въвели, първоначалният шок от внезапното смъртоносно нападение бе потопил оцелелите в пълно отчаяние. Единственото изключение бе Йенсин Брент. Представителят на Каер Диневал беше храбър воин, който отказваше да се предаде, докато последният дъх все още не е напуснал тялото му. Той се движеше край лодките на хората си и повдигаше духа им, като говореше за отмъщението, което щяха да стоварят върху Кесел.

Сега, изправен на флагманския кораб, Брент се взираше на запад и чакаше. Най-сетне, късно следобед, чу вика, който бе чакал и за който се бе молил:

— Държи се! — като обезумял се провикна съгледвачът от върха на мачтата, когато видя сигнала. — Брин Шандер още се държи!

Надеждата като че ли започна да заменя отчаянието, което цареше до този момент. Злочестата група бездомни жертви започнаха да се изпълват с желание за разплата. Към Езерото на алените води потеглиха нови вестоносци с вестта, че победата на Кесел все още не е пълна.

Скоро и на двете езера започнаха да отделят воините от обикновените хора. Жените и децата бяха качени на най-тежките и бавни съдове, докато всички мъже, които можеха да се бият, се прехвърлиха върху най-маневрените и бързи лодки. Превърнатите по този начин в бойни кораби лодки бяха закотвени най-далеч от брега, така че при нужда да могат незабавно да излязат в открити води. Платната им бяха проверени и затегнати — трябваше да са готови за мига, в който щяха да се понесат по водите на двете езера, отнасяйки храбрите си екипажи на война.

Или, както казваше Йенсин Брент, „отнасяйки храбрите си екипажи към победа!“

Когато уловиха сигнала от югозападния бряг на езерото Диншиър, Риджис отново се бе присъединил към Касиус. Полуръстът бе прекарал цялата нощ и по-голямата част от деня в сън — щом щеше да умира, това спокойно можеше да стане и докато правеше най-любимото си нещо на този свят. Ето защо остана твърде изненадан, когато най-сетне се събуди от това, което бе очаквал да се превърне във вечния му сън.

Касиус обаче вече гледаше малко по-различно на нещата. Бе съставил дълъг списък с възможни слаби страни на непокорната армия на Кесел: орките тормозеха гоблините, великаните тормозеха и орките, и гоблините. Само ако можеше да намери начин да удържат града достатъчно дълго, за да може очевидната неприязън, която цареше между воините на Кесел да вземе своето…

Точно тогава дойде сигналът от Диншиър, скоро го последва и Езерото на Алените води и у Касиус затрептя надеждата, че войската на магьосника може и да се разпадне, а Десетте града — да оцелеят.

В този миг Кесел се появи с гръм и трясък и крехката надежда на Касиус помръкна.

Всичко започна с това, че от единия край на стъклената стена в основата на Кришал Тирит внезапно тръгна ивица алена светлина. Почти веднага, в другия край затуптя още една ивица, този път синя. Двата лъча бавно обвиха основата на кулата, за миг засияха в зелено, когато се срещнаха, после отново се разделиха и продължиха по пътя си. Всички, които видяха омагьосващото зрелище, останаха по местата си, уплашено вперили поглед в кулата. Никой не знаеше какво ще да последва, ала всички бяха сигурни в едно — предстоеше им да видят демонстрация на огромното могъщество на Кесел.

Двата лъча се движеха все по-бързо, започнаха да светят все по-ярко и по-ярко. Много скоро цялата основа на кулата засия в зелено и толкова ярка бе тази светлина, че хората заизвръщаха очи от нея. В този миг, от Кришал Тирит излязоха два ужасяващи трола. Всеки от тях държеше в ръцете си по едно богато украсено огледало.

Светлините първо забавиха движението си. После напълно спряха.

Гледката на отвратителните тролове изпълни жителите на Брин Шандер с погнуса, ала всички искаха да разберат какво става и останаха по местата си. Чудовищата отидоха право до подножието на хълма, върху който се намираше престолният град и застанаха един срещу друг. Огледалата в ръцете им бяха обърнати така, че гледаха едно към друго, като в същото време и двете улавяха отражението на Кришал Тирит.

От кулата излязоха два лъча светлина, всеки от тях се отрази във всяко от огледалата и се съедини с другия по средата между троловете. Внезапно кулата потрепери и нещо подобно на светкавица потопи земята между двамата трола в димен воал. Когато димът се разпръсна, двата лъча бяха изчезнали, а на тяхно място стоеше образът на слаб, прегърбен човек, облечен в червени, копринени одежди.

Гоблините отново паднаха на колене и скриха лицата си. Акар Кесел бе дошъл.

Той обърна очи към стената, там, където стоеше Касиус и тънките му устни се разкривиха в самонадеяна усмивка:

— Добра среща, представителю на Брин Шандер! — изсмя се презрително той. — Добре дошъл в моя красив дом!

Сега вече смехът му бе студен и жесток.

Касиус разбра, че магьосникът го бе разпознал, макар той самият никога да не го бе виждал и да не знаеше откъде го познаваше Кесел. Той се обърна към Риджис и Гленсатер, ала и те не можаха да му отговорят.

— О, да, аз те познавам, Касиус — продължи Кесел. — Добра среща и на теб, добри ми Гленсатер. Трябваше да се досетя, че и ти ще бъдеш тук — народът на Източен пристан се слави с това, че винаги е готов да се присъедини към всяка обща кауза… колкото и безнадеждна да е тя!

Сега бе ред на Гленсатер да обърне изумен поглед към приятелите си. Но и той, както и Касиус, не получи никакво обяснение.

— Ти ни познаваш — обърна се Касиус към призрака на Кесел, — ала ние не знаем кой си. Това ти дава преимущество над нас.

— Това ми дава преимущество? — престори се на възмутен Кесел. — Глупави човече, та аз имам всяко възможно преимущество над вас.

Сухият смях отново се разнесе.

— Само че вие ме познавате — спря да се смее Кесел и продължи. — Или поне Гленсатер ме познава.

Представителят на Източен пристан смаяно сви рамене в отговор на въпросителния поглед на Касиус. Това като че ли ядоса Кесел.

— Прекарах няколко месеца в Източен пристан! — сопна се той. — Под маската на чирак на един магьосник от Лускан. Хитро, не мислиш ли?

— Помниш ли го? — тихо попита Касиус. — Може да се окаже много важно.

— Възможно е да е отсядал в Източен пристан — също така тихо му отвърна Гленсатер, — макар че вече има пет години, откакто в града ми не са идвали гости от Домовата кула. Ние сме отворен град и непрекъснато посрещаме всякакви чужденци, които пристигат с търговските кервани. Казвам ти истината, Касиус, изобщо не си спомням този човек.

Кесел бе изпълнен с ярост. Той нетърпеливо тропна с крак, а устните му се свиха в нацупена гримаса, като обидено дете.

— Може би този път ще запомните завръщането ми в Десетте града, глупаци! — изкрещя той и като вдигна ръце, се провикна:

— На колене пред Акар Кесел, тиранина на Долината на мразовития вятър! Вашият повелител дойде, жители на Десетте града!

— Не прибързваш ли малко… — започна Касиус, но магьосникът гневно го пресече.

— Никога не ме прекъсвай! — изкрещя Кесел.

Вените на врата му изпъкнаха и затуптяха, лицето му почервеня от ярост.

Изумен, Касиус млъкна и Кесел успя да възвърне част от самообладанието си.

— Скоро ще се научиш как да се държиш, горди Касиус — заплашително процеди магьосникът, — много скоро!

И като се обърна към Кришал Тирит, Кесел изрече някаква заповед. За миг кулата потъмня, сякаш бе заключила слънчевите лъчи и не искаше да освободи отражението им. След това в сърцевината й започна да пулсира светлина, която като че ли идваше от самата кула, а не бе просто отражение на слънчевата. Цветът й се менеше и непрестанно преливаше в нови и нови оттенъци, докато тя се издигаше и обточваше стените на Кришал Тирит.

— Коленичете пред Акар Кесел! — повтори магьосникът, а сърдитото изражение все още не бе напуснало лицето му. — Вижте великолепието на Креншинибон и оставете всяка надежда!

Нови и нови светлини започнаха да искрят във вътрешността на стените на кулата. Те ту се изкачваха нагоре, ту се спускаха надолу, извиваха се около нея, сякаш изпълняваха някакъв странен, необуздан танц, с който искаха да се освободят. Все по-нависоко се издигаха цветните лъчи, докато най-сетне достигнаха острия връх на Кришал Тирит. Засиял, сякаш подпален, той премина през всички цветове, докато накрая заблестя в бяло, толкова ярко, че засенчваше самото слънце.

Кесел нададе екзалтиран вик.

Огънят най-сетне бе освободен.

От върха на кулата излетя тънък, изпепеляващ лъч и се насочи на север, към злочестия Таргос. Върху високите стени на града имаше много хора, макар че кулата се намираше на много по-голямо разстояние, отколкото от Брин Шандер и за таргосци не бе нищо повече от светло петънце в далечната равнина. Те нямаха никаква представа какво се случва под стените на престолния град, ала прекрасно видяха огнения лъч, който се понесе към тях.

Само че вече бе твърде късно.

Гневът на Акар Кесел с тътен връхлетя гордия Таргос, покосявайки всичко по пътя си. Навсякъде, откъдето минеше огнената стихия, избухваха пожари. Хората, които имаха нещастието да се окажат на пътя й, дори не успяха да извикат, преди буквално да бъдат стопени. Тези, които оцеляха при първата огнена вълна, жени, деца и мъже, калени от суровия живот в Долината, хора, които неведнъж храбро бяха гледали смъртта в очите — всички като един закрещяха от ужас. Писъците им се разнесоха над езерото и достигнаха Самотната кория и Бремен, достигнаха до възторжените гоблини в Термалайн, стигнаха и до ушите на ужасените жители на Брин Шандер.

Кесел махна с ръка и промени ъгъла на огъня — искаше да изпепели целия Таргос. Скоро всички по-големи постройки в града горяха, по улиците лежаха стотици трупове. Тези, които още бяха живи, се търкаляха по земята в отчаян опит да потушат пламъците, които изгаряха телата им, или безпомощно се бореха макар и за една-единствена глътка въздух, която да прогони черния пушек от давещите се дробове.

Кесел се наслаждаваше на разрухата, която бе предизвикал.

Внезапно обаче го полазиха тръпки. Самата кула сякаш потръпна. Магьосникът стисна Креншинибон, скрит в гънките на мантията му и разбра, че бе тласнал отломъка отвъд предела на силите му.

В сърцето на Гръбнака на света, първата кула, която Кесел бе издигнал, рухна. Далеч от Брин Шандер, втората кула, която магьосникът бе издигнал сред откритата тундра, също се превърна в купчина отломки. Кристалът бе свил границите, над които се простираше мощта му, унищожавайки копията, които изсмукваха силите му.

Кесел също бе изтощен от усилието. Светлините в единствената оцеляла кула започнаха да се успокояват и да отслабват. Огненият лъч потрепера и угасна.

Ала смъртоносната му задача бе изпълнена.

Когато нашествениците се появиха за първи път, Кемп и останалите горди водачи на Таргос бяха обещали на народа си, че ще защитават града докато не падне и последният воин. Сега дори и упоритият представител разбра, че не им остава друго, освен да бягат. За щастие самият град — този, който бе поел удара на кеселовата ярост — се намираше върху малко възвишение, което гледаше към защитения залив. Лодките им бяха непокътнати. В пристанището се намираха и бездомните вече рибари от Термалайн. Веднага щом осъзнаха мащабите на чудовищната разруха, която бе сполетяла града, те започнаха да се подготвят за неизбежната поява на новите бегълци. По-голямата част от лодките и на двата града се отправиха към вътрешността на езерото, за да спасят платната от горящите отломъци и искри, които вятърът носеше. Няколко съда останаха в пристанището въпреки опасността — трябваше да спасят всички, които макар и късно потърсеха помощ там.

Хората в Брин Шандер ридаеха при звука на предсмъртните писъци и стонове на умиращите си братя в Таргос. Само Касиус, обсебен от мисълта да открие и разбере слабостта, която Кесел току-що им бе разкрил, нямаше време за сълзи. От виковете на умиращите таргосци го болеше също така силно, както и всички останали в града, ала гордият представител на Брин Шандер нямаше намерение да показва и най-малката слабост пред безумния Кесел. Затова вместо болката, която го разкъсваше, на лицето му се четеше само свирепа ярост.

Кесел се разсмя.

— Не се цупи, бедни Касиус — подразни го магьосникът, — не ти подхожда!

— Ти си едно жалко псе! — не му остана длъжен Гленсатер. — А непослушните кучета заслужават камшик!

С жест Касиус спря представителя на Източен пристан.

— Успокой се, приятелю — прошепна той. — Кесел ще се възползва от нашата паника. Остави го да говори — с думите си той ни разкрива много повече, отколкото подозира.

— Бедни Касиус! — подигравателно повтори магьосникът.

Изведнъж лицето му отново се разкриви от гняв. Касиус забеляза внезапната промяна и я прибави към всичко онова, което бе успял да научи досега.

— Запомнете добре какво видяхте току-що, жители на Брин Шандер — подигравателно се изсмя Кесел. — Преклонете се пред господаря си или същото ще сполети и вас! А зад вас няма никаква вода! Няма къде да избягате!

И като избухна в буен смях, той се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо:

— Какво ще правите — разнесе се подигравателният му кикот — като си нямате езеро?

После продължи:

— Аз казах онова, което имах да кажа, Касиус. Чуй ме добре! Утре при мен ще дойде твой пратеник, който ще ми донесе вестта за твоята безрезервна капитулация! А ако гордостта ти се противи на това, спомни си писъците на умиращия Таргос! Обърни се към града на Маер Дуалдон, ако се чудиш как да постъпиш, жалки Касиус! Когато се събудиш утре сутринта, пламъците още няма да са изтлели!

В този миг се втурна вестоносец и се обърна към Касиус:

— Много кораби са били забелязани да излизат изпод дима, който покрива Таргос! Бегълците вече започнаха да изпращат сигнали!

— А Кемп? — нетърпеливо попита Касиус.

— Жив е — отвърна вестоносецът. — Заклел се е да отмъсти!

Касиус въздъхна с облекчение. Таргосецът съвсем не беше любимият му представител, ала знаеше, че каленият в десетки битки Кемп може да направи много за Десетте града преди всичко да е свършило.

Кесел чу разговора и презрително изсумтя:

— И къде ще избягат?

Касиус, решен да научи всичко, което може за непредсказуемия си и неустойчив противник, не каза нищо, но Кесел отговори вместо него:

— В Бремен? Няма да могат! — и като щракна с пръсти, магьосникът изпрати отдавна подготвеното съобщение към разположените най-далеч на север свои бойци. Голяма група гоблини незабавно се отдели от войската и потегли на запад.

Към Бремен.

— Виждаш ли? Бремен ще падне преди да е свършила нощта. Съвсем скоро още един флот ще побегне към вътрешността на безценното им езеро. Същото ще се случи и в града край гората… и сам можеш да си представиш какъв ще бъде резултатът. Каква защита, мислиш, ще могат да предложат езерата на тези хора, когато дойде свирепата зима? — изкрещя той. — Как ще избягат от мен корабите, когато водата замръзне около тях?

И той отново се изсмя, само че по-зловещо, по-заплашително.

— На каква защита може да се надява който и да било от вас срещу Акар Кесел?

Касиус и магьосникът се втренчиха един в друг.

— Каква защита? — беззвучно повтори Кесел.

Касиус го чу прекрасно.

Във вътрешността на Маер Дуалдон, Кемп с мъка преглътна яростта си, когато видя града да рухва. Почернели от саждите лица ужасено и невярващо се взираха в горящите останки. Не можеха да повярват на очите си, мнозина открито заплакаха за изгубените си близки и приятели.

Също като Касиус и Кемп успя да превърне отчаянието си в съзидателен гняв. Веднага щом научи за гоблините, които се насочваха към Бремен, той изпрати най-бързия си кораб натам, за да предупреди хората от далечния град и да им съобщи това, което се бе случило с Таргос. След това изпрати втора лодка към Самотната кория, молейки за храна и превръзки, а може би и покана да акостират там.

Въпреки разногласията си, представителите на десетте поселища си приличаха по много неща. Също както Агорвал, който с радост пожертва живота си за доброто на хората и като Йенсин Брент, който отказваше да се предаде на отчаянието, Кемп Таргоски се захвана да повдигне духа на хората си и да ги подтикне да отвърнат на удара. Не знаеше как ще стане това, ала в едно бе сигурен — все още не бе казал последната си дума в тази война!

Застанал върху високата стена на Брин Шандер, Касиус също бе сигурен в това.

25 Ерту

Дризт изпълзя от пещерата точно, когато последните лъчи на залязващото слънце започваха да гаснат на хоризонта. Отправи поглед на юг и остана потресен. Отчаяно бе имал нужда от тази почивка и въпреки това усети, че го пронизва силно угризение, когато видя опожарения Таргос. Имаше чувството, че като не бе видял страданието на безпомощните жертви на Кесел, бе пренебрегнал дълга си.

Ала дори в часовете, които бе прекарал в онзи съзерцателен унес, който елфите наричат сън, Дризт не беше бездействал. Елфът се бе завърнал далеч назад, в спомените си от подземното царство на своя народ, за да потърси в мрака на онези дни едно познато усещане, мощно присъствие, което някога бе познавал. Макар че предишния ден не бе успял да се приближи твърде много до демона, нещо у чудовището бе събудило отдавна забравен спомен от най-ранните му години.

Когато се движеха из Материалната равнина, съществата от долните равнини неминуемо бяха обгърнати от силно, чуждо за смъртните хора, излъчване. Елфите на мрака, повече от всяка друга раса, се бяха научили да разпознават и разбират това излъчване. Дризт разбра не само към коя раса принадлежи този демон. Знаеше, че преди много години същото това чудовище бе служило на неговия народ в Мензоберанзан.

— Ерту — прошепна Дризт, бродейки из спомените си.

Сега знаеше истинското име на демона и той трябваше да се отзове на призива му.

Отне му около един час да открие подходящо място, където да призове демона и още няколко, за да подготви местността. Целта на Дризт бе да отнеме колкото се може повече от преимуществата на Ерту — най-вече възможността за бягство и надмощието, което му даваше огромният му ръст. Все пак, елфът силно се надяваше, че няма да се стигне до двубой. Всички, които познаваха Дризт, го смятаха за дързък, понякога дори безразсъден, ала това беше срещу смъртни врагове, които се бояха от болезненото ужилване на свирепите му ятагани. Само че демоните и особено такива огромни чудовища, каквото беше Ерту, бяха съвсем друго нещо. В онези отдавна отминали години в подземното царство Дризт неведнъж бе виждал на какво бяха способни в яростта си. Виждал бе как под хищническите им ръце рухват сгради и как огромни камъни стават на прах. Виждал бе как могъщи човешки воини нанасят на демоните удари, които биха повалили и най-ужасяващия великан, само за да разберат в последните си мигове, че оръжията им са безполезни срещу мощта на съществата от долните равнини.

Обикновено Елфите на мрака се справяха по-добре с такива чудовища. Всъщност, демоните дори ги уважаваха. Тези същества често се съюзяваха с Мрачните елфи, понякога даже им служеха — могъщите оръжия и магии, които елфите владееха, ги плашеха. Ала това бе там, в подземното царство, където самите камъни, със своята свръхестествена мощ, вливаха в оръжията на изкусните елфически майстори загадъчна и могъща магия. Дризт вече не притежаваше оръжия от родните си земи. Магията им не издържаше ярката светлина и макар да се бе опитал да ги предпази от лъчите на слънцето, всички те бяха станали безполезни малко след като дойде на повърхността. Съмняваше се дали ятаганите, които носеше сега, изобщо биха могли да наранят Ерту. А дори и да го направеха, могъщи демони като него не можеха да бъдат унищожени далеч от родните си равнини. Ако все пак се стигнеше до двубой, елфът можеше да се надява най-много да прогони чудовището от Материалната равнина за едно столетие.

Не, Дризт изобщо не възнамеряваше да се бие.

И все пак трябваше да предприеме нещо срещу магьосника, който заплашваше градовете. Целта му сега бе да се опита да открие някаква слабост на Кесел и смяташе да го направи с измама. Разчиташе на това, че Ерту все още си спомня достатъчно за Мрачните елфи, та историята му да прозвучи достоверно. От друга страна, Дризт искрено се надяваше, че демонът все пак е позабравил доста от престоя си в Мензоберанзан, за да не разкрие начаса съшитите му с бели конци лъжи.

Мястото, което избра за срещата, бе една закътана долчинка, скрита встрани от скалистото лице на планината. По-голямата част от него бе покрита с нещо като покрив, образуван от надвиснали скали и макар че другата част бе открита, цялата долина бе скрита от погледа на Кришал Тирит. С помощта на камата си Дризт изрисува стените и пода на своеобразната пещера с руни, които трябваше да го защитят. Много отдавна не бе виждал тези символи, годините бяха замъглили точните им очертания и елфът прекрасно знаеше, че знаците, които рисува, съвсем не бяха съвършени. Знаеше също така, че ако Ерту се нахвърли върху него, ще се нуждае от абсолютно всичко, което би могло да му даде дори и най-слаба защита.

Когато най-сетне приключи, Дризт седна на земята с кръстосани крака и извади малката статуетка, която носеше в раницата си. Гуенивар щеше да бъде прекрасно изпитание за силата на руните, които бе издълбал.

Пантерата светкавично се отзова на повика му. Застанала на прага на пещерата, котката бързо обходи мястото с поглед, търсейки опасността, която заплашва господаря й и като не видя нищо, любопитно го погледна.

— Ела при мен! — повика я той и помаха с ръка.

Пантерата се насочи съм него, но рязко спря, сякаш на пътя й се бе изпречила невидима стена. Дризт облекчено въздъхна, когато видя, че символите му даваха поне малко магическа защита. Увереността му значително нарасна, макар да знаеше, че демонът щеше да се окаже много по-голямо — най-вероятно, прекалено голямо — изпитание за силата на руните.

Гуенивар сниши глава, опитвайки се да разбере какво я бе спряло. Съпротивата, която бе усетила не бе много силна, ала това, че господарят й я викаше и същевременно я отблъскваше, объркваше магическото животно. Замисли се дали да не събере цялата си сила и да прекоси слабото препятствие, но господарят й изглеждаше толкова доволен от това, че бе успял да я възпре, че Гуенивар остана на мястото си и зачака.

Дризт внимателно огледа долчинката, търсейки най-подходящото място, където пантерата можеше да се скрие, за да изненада демона. Неголяма издатина в една от стените на пещерата близо до мястото, откъдето започваше своеобразният покрив, като че ли беше най-добре. Дризт каза на животното да се скрие там и да не напада преди да му даде знак. След това отново седна и се опита да се отпусне и да се съсредоточи върху последните си приготовления за срещата с демона.

Далеч от там, Ерту клечеше в един тъмен ъгъл в покоите на Акар Кесел и, както винаги, бдеше над глупавия магьосник, докато той се забавляваше с момичетата си. Всеки път, когато погледнеше към Повелителя на Креншинибон, в очите на Ерту пламваше люта ненавист. Този идиот замалко не бе провалил всичко с глупашката си демонстрация на сила този следобед. И сякаш това не стигаше, ами още повече бе изтощил отломъка, отказвайки да разруши двете кули, които бе оставил след себе си.

Мрачно задоволство бе изпълнило демона, когато Кесел се върна в Кришал Тирит и с помощта на магическите си огледала видя, че двете кули наистина бяха рухнали. Ерту неведнъж бе предупреждавал магьосника за опасността, която криеше издигането на трета кула. Само че слабохарактерният и горделив Кесел ставаше все по-упорит с напредването на войната и вече виждаше съветите на демона, та дори и на Креншинибон, като опит за подкопаване на собствената му абсолютна власт.

Така че когато чу призива на Дризт, Ерту му се подчини с готовност, дори с облекчение. В първия миг демонът не можа да повярва, че някой наистина го вика, ала при звука на името му, произнесено на висок глас в далечната долчинка, по гърба му плъзнаха тръпки. Не толкова ядосан, колкото заинтригуван от дързостта на неизвестния простосмъртен, който бе произнесъл името му, Ерту се измъкна от стаята на Кесел и излезе от Кришал Тирит.

В този миг зовът долетя отново, прорязвайки неспирния стон на вятъра, като огромна вълна, раздираща кристалната повърхност на малко езерце в безветрен ден.

Ерту разпери гигантските си криле и полетя на север, към онзи, който го бе призовал. Уплашени, гоблините побягнаха от мрака на демона. Толкова голям бе ужасът на съществото от Бездната, че дори и безлунната нощ изглеждаше светла в сравнение с катранената тъма, в която демонът потопяваше земите, над които минаваше.

Напрегнат, Дризт си пое дълбоко дъх. Усещаше съвсем ясно приближаването на чудовището, когато то се отклони от Бременския проход и се насочи към Грамадата на Келвин. Усетила злото същество, което идваше все по-близко, Гуенивар вдигна глава и изръмжа. После се сви колкото се може по-навътре зад издатината и зачака заповедите на господаря си, убедена, че безшумните й стъпки и умението да се крие, щяха да я предпазят дори от чувствителните сетива на демона.

Ерту кацна на издатината и прибра прилеповите си крила. Незабавно разбра откъде идва зовът и макар че трябваше да се свие почти надве, за да се промуши през входа на пещерата, връхлетя вътре, нетърпелив да задоволи любопитството си. След това щеше да има предостатъчно време да убие дръзкия глупак, който се бе осмелил да произнесе името му на глас.

Когато чудовището влезе и огромното му туловище изпълни онази част от пещерата, която се намираше извън пределите на малкото му убежище, Дризт призова всичките си сили, за да запази самообладание. Сега вече не можеше да се откаже от опасния си план. Вече не можеше да избяга.

Изумен, Ерту рязко спря. Бяха минали векове, откакто не бе виждал Елф на мрака и последното, което очакваше, бе да срещне един от тях на повърхността, в мразовитите северни земи.

Незнайно как, Дризт успя да си възвърне гласа:

— Добра среща, повелителю на хаоса! — спокойно рече той и ниско се поклони. — Аз съм Дризт До’Урден от дома на Даермон Н’а’сшезбаернон, деветия дом в йерархията на Мензоберанзан. Добре дошъл в скромния ми стан!

— Доста далеч си отишъл от дома си, елфе! — с явно подозрение отвърна Ерту.

— Както и ти, велики демоне на Бездната — хладнокръвно отговори Дризт. — Ала една и съща причина е подмамила и двама ни тук… освен ако жестоко не се лъжа.

— Знам защо аз съм тук! Делата на Мрачните никога не са ми били ясни… нито пък са ме интересували.

Дризт се засмя с престорена самоувереност. Стомахът му се бе свил на топка, усещаше, че по челото му започва да избива ледена пот. Изсмя се още веднъж и се опита да потисне надигащия се страх. Ако демонът усетеше, че се притеснява, надали щеше да повярва на думите му.

— Ала сега, след толкова години, пътищата на делата ни като че ли се пресичат, могъщи разрушителю! Моят народ проявява интерес — даже нещо по-силно — към магьосника, на когото явно служиш.

Ерту изпъна рамене и в червените му зли очи припламнаха опасни искрици:

— Да служа! — провикна се той и гласът му затрепери, сякаш бе на косъм да избухне в сляпа ярост.

Дризт бързо се поправи:

— По всичко личи, велико творение на Мрака, че магьосникът притежава някаква власт над теб. Очевидно е, че работиш заедно с Акар Кесел!

— Аз не служа на никой смъртен! — изрева демонът и така силно тропна с крак, че пещерата потрепери.

Елфът се зачуди дали двубоят, от който така се боеше, не започваше. Може би трябваше да повика Гуенивар — така поне те щяха да нанесат първия удар.

Внезапно демонът се успокои. Убеден, че поне отчасти се досеща каква е причината за неочакваното присъствие на Елфа на мрака, Ерту го погледна изпитателно.

— Аз да служа на магьосника! — изсмя се той. — Акар Кесел е достоен за презрение даже в очите на жалката си раса! Ала ти знаеш това не по-зле от мен, елфе и не можеш да го отречеш. Ти си тук, също както и аз, заради Креншинибон, а Кесел нека се продъни вдън земя!

Неразбиращото изражение на Дризт бе достатъчно искрено, за да обърка демона. Чудовището все още вярваше, че предположението му е вярно, но не можеше да разбере защо елфът не разбира за какво му говори.

— Креншинибон — повтори той и посочи на юг. — Древното творение, надарено с невероятно могъщество!

— Кулата? — попита Дризт.

Несигурността на демона се превърна в ярост.

— Не се преструвай, че не ме разбираш! — изкрещя той. — Елфическите властелини прекрасно познават силата на онова, което Кесел владее. Щяха ли иначе да излязат на повърхността, за да го търсят!

— Е добре, отгатна — отстъпи Дризт. — Трябваше да се уверя, че кулата в полето е именно онова, което търся. Малко милост имат господарите ми към небрежните шпиони.

Зла усмивка плъзна по устните на Ерту при спомена за злокобните стаи за мъчения в Мензоберанзан. Годините, които прекара сред Мрачните елфи, наистина бяха пълни с удоволствия!

Дризт бързо насочи разговора в друга посока, натам, откъдето можеше да се надява да научи някоя слабост на Кесел или кулата му.

— Едно нещо ме озадачава, страховито творение на най-черното зло — започна той, продължавайки с все нови и нови ласкателства към чудовището. — С какво право този магьосник властва над Креншинибон?

— С никакво! — отсече Ерту. — Магьосник? Ха! Сравнен с твоя народ, елфе, той не е нищо повече от жалък чирак. Та езикът му се преплита дори, когато изрича и най-простото заклинание! Ала съдбата често погажда такива номера. Още по-добре, мен ако питаш! Нека Акар Кесел се порадва на краткия си миг на слава! Човеците не живеят особено дълго!

Дризт знаеше, че въпросите му стават все по-опасни, но не се отказа. Дори и в този миг, когато могъщият демон бе застанал само на няколко метра от него, той имаше по-големи шансове да оцелее от приятелите си в Брин Шандер.

— Въпреки това моите господари са загрижени, че кулата може да пострада в предстоящата битка с хората — продължи с лъжите той.

Ерту отново се вгледа в него. Появата на Мрачните елфи доста усложняваше простия му план да наследи Креншинибон от Кесел. Ако могъщите елфически властелини от подземния град Мензоберанзан наистина се интересуваха от кристала, те със сигурност щяха да се сдобият с него. Дори и с помощта на Креншинибон, Кесел щеше да е безсилен срещу тях. Самото присъствие на този Елф на мрака променяше всичко за Ерту. Сега му се искаше само да погълне Кесел и да избяга с отломъка, преди Мрачните да се бяха намесили твърде много.

Само че Ерту никога не бе гледал на Елфите на мрака като на врагове и освен това отдавна вече бе започнал да презира нескопосния магьосник. Може би един съюз между него и елфическите властелини щеше да бъде от полза и за двете страни.

— Кажи ми, несравними повелителю на разрухата — настоя Дризт. — Креншинибон в опасност ли е?

— Ха? — изсумтя демонът. — Дори и кулата, която е само отражение на мощта на Креншинибон, е непробиваема. Тя поглъща мощта на всяко нападение, насочено срещу огледалните й стени и я обръща срещу нападателите си. Единствено туптящият кристал, сърцето на Кришал Тирит, е уязвим. А той е скрит на сигурно място.

— Вътре?

— Разбира се.

— Ами ако някой успее да проникне в кулата? — упорстваше Дризт. — Достатъчно добре ли е защитено сърцето й?

— Невъзможно! — отсече демонът. — Освен ако някой дух не служи на простите рибари от Десетте града. Или някой жрец, или пък могъщ магьосник, който владее изкуството да разкрива онова, което е скрито за очите на простосмъртните. Господарите ти положително знаят, че входът на Кришал Тирит е невидим за очите на съществата, населяващи равнината, върху която е издигната в момента. Никое същество от Материалната равнина, дори и твоята раса, не е в състояние да проникне в кулата.

— Но… — нетърпеливо продължаваше Дризт.

Ерту го прекъсна:

— Дори и ако въпреки това, някой съумее да открие вратата — изръмжа той, — ще му се наложи да мине покрай мен. А и силата на Кесел във вътрешността на кулата наистина е значителна. Магьосникът се е превърнал в придатък на самия Креншинибон, живо оръдие за необхватната мощ на кристалния отломък. Сърцето е отвъд пресечната точка на силата на Кесел и мощта на кулата и продължава до самия връх, където…

Демонът внезапно млъкна, обзет от подозрение. Ако елфическите властелини се интересуваха от Креншинибон, не трябваше ли да знаят повече за слабите и силните му страни?

И в този миг Ерту разбра грешката си. Отново измери Дризт с поглед, ала този път го гледаше с други очи. Когато за първи път го видя, бе толкова изумен да се натъкне на Елф на мрака в тази част на света, че единственото, което търсеше, бе някакъв признак, който да му подскаже дали Дризт наистина принадлежи към расата на Мрачните. Опитал се бе да открие нещо, което да го издаде, в случай, че чертите му на Мрачен елф бяха просто зрителна измама, хитра и лесна магийка за промяна на външния вид, която бе по силите дори и на някой не особено могъщ магьосник.

Когато се убеди, че пред него наистина стои Мрачен елф, Ерту лесно повярва в историята на Дризт — всичко се връзваше прекрасно с онова, което знаеше за нравите на Мрачните.

Сега обаче демонът се вгледа и в останалите подробности — вещите, които елфът носеше у себе си, както и мястото, което бе избрал за срещата. Никое от нещата, които Дризт притежаваше, нито дори оръжията на кръста му, не излъчваше специфичната магическа мощ на подземния свят. А може би елфическите властелини бяха дали на съгледвача си други, пригодени само за повърхността, оръжия? От онова, което бе научил за Елфите на мрака по време на дългите години, които бе прекарал в тяхна служба, Ерту знаеше, че това е напълно възможно.

Ала творенията на хаоса оцеляваха, само защото не се доверяваха на никого.

Демонът все така не отделяше пронизващ поглед от елфа. Единственото, което свързваше Дризт с расата му, бе изящната сребърна верижка, висяща на врата му — украшение, което бе често срещано сред Елфите на мрака и където те обикновено носеха малки кесийки със злато. Когато се вгледа още по-внимателно, Ерту видя още една верижка, по-тънка от първата, която се виеше около първото украшение и се скриваше в дрехите на елфа, образувайки едва забележима гънка.

Необичайно, помисли си демонът. Дали пък изящното украшение нямаше да издаде нещо за притежателя си? Ерту протегна ръка към верижката и като изрече някакво заклинание, вдигна пръста си право нагоре.

Дризт потръпна, когато усети как малката фигурка се плъзва изпод дрехата и пада върху гърдите му, открита за очите на демона.

Злата усмивка на Ерту стана още по-широка, той вече нямаше очи, а само две цепки, през които проблясваше злокобен червен пламък.

— Доста необичаен избор за един Елф на мрака — подигравателно просъска той. — Очаквах да видя образа на Лолт, демоничната кралица на твоя народ. Това никак няма да й се понрави!

Изведнъж, като дошли от нищото, в ръцете на звяра се появиха огромен камшик и жесток, назъбен меч.

Дризт трескаво започна да прехвърля най-различни истории в ума си, търсейки някоя лъжа, която да се стори достатъчно убедителна на демона. Елфът тръсна глава — нямаше да лъже! Нямаше да опозори своята богиня!

На сребърната верижка висеше подарък от Риджис, саморъчно издялан от него от костите на една от малкото пъстърви, които полуръстът бе хванал. Дризт бе дълбоко трогнат, когато Риджис му го подари и смяташе, че това бе най-красивата резба, излизала някога изпод ръцете на приятеля му. С изящните си линии и преливащи сенки, това бе истинско произведение на изкуството.

На дългата сребърна верижка висеше бяла глава на еднорог, символът на богинята Миелики.

— Кой си ти, елфе? — с повелителен тон запита Ерту.

Демонът вече знаеше, че ще му се наложи да убие Дризт, но необичайната среща го бе заинтригувала. Мрачен елф, който служеше на Горската богиня? А на всичкото отгоре живее на повърхността! Много Мрачни елфи бе срещал Ерту през живота си, ала никога не бе чул някой от тях да се откаже от жестоките обичаи на народа си. Хладнокръвни убийци — всички до един — които бяха научили дори него, могъщия демон на хаоса, на някоя и друга тънкост в мъченията — това бяха те.

— Аз съм Дризт До’Урден, това е вярно — спокойно отвърна той. — Онзи, който се отрече от дома на Даермон Н’а’сшезбаернон!

Сега, когато бе приел извън всякакво съмнение, че ще му се наложи да се бие с чудовището, елфът вече не изпитваше никакъв страх. Обзе го спокойствието на кален в безброй битки воин, той бе готов да се възползва от всяка възможност, която му се изпречеше.

— Скиталец в служба на Гваерон Уиндстром, слуга на богинята Миелики — рече Дризт и се поклони ниско.

Когато се изправи, в ръцете си държеше двата ятагана.

— Трябва да те спра, изчадие на най-черното зло — заяви той — и да те пратя обратно в нищото на бездънната Бездна! В тази равнина няма място за звяр като теб!

— Безумецо! — изсмя се демонът. — Отказал си се от своя народ и въпреки всичко вярваш, че можеш да ме победиш!

От камъните около Ерту бликна изпепеляващ огън.

— От уважение към расата ти щях да бъда милостив и да те убия бързо, с един удар на оръжието си. Ала гордостта ти заслужава наказание. Ще те накарам да се молиш за собствената си смърт! Ела, опитай прегръдката на моя огън!

Жегата на демонските пламъци почти повали Дризт, ярката им светлина така изгаряше чувствителните му очи, че вече не виждаше противника си, а само неясна, мъглива сянка в дъното на пещерата. Успя да види как от ръката на чудовището се разлива тъмнина и разбра, че Ерту бе вдигнал страховития си меч. Дризт се дръпна, за да избегне жестокия удар, ала демонът внезапно залитна и нададе яростен рев.

Гуенивар се бе вкопчила във вдигнатата му ръка.

Протегнал крайник далеч от тялото си, огромният демон притисна пантерата към скалата, като се опитваше да не й позволи да забие зъбите си в някоя жизненоважна част от тялото му. Впила нокти и зъби в чудовищната ръка, Гуенивар разкъсваше плътта й.

Ерту сви лице от болка, ала реши да се разправи с котката по-късно. Най-важен си оставаше елфът. Демонът нееднократно бе виждал Мрачните да погубват враговете си с безбройни хитрости и магии и знаеше, че трябва да бъде нащрек.

Дългият камшик се уви около краката на Дризт и той, все още замаян от внезапната ярка светлина, която бе поразила очите му, не можа нито да отскочи встрани, нито да отбие удара. Ерту рязко дръпна дръжката на бича си и повали елфа на земята.

Пронизваща болка плъзна по краката на Дризт, а свирепият удар о твърдата скала при падането му, го остави без дъх. Знаеше, че трябва да действа светкавично, но заслепяващата светлина и внезапният удар на демона, го бяха замаяли. Усети, че влачат тялото му, почувства как горещината става все по-силна и по-силна. Успя да привдигне глава и видя, че огънят на чудовището обгръща краката му, все още обвити от жестокия камшик.

— Сега вече с мен е свършено — безстрастно констатира той.

Ала краката му не пламнаха.

Жадуващ да чуе агонизиращите писъци на безпомощната си жертва, Ерту дръпна още по-силно камшика и огънят обгърна цялото тяло на елфа. Въпреки това, Дризт не чувстваше болка, само лека топлина.

И тогава, изсъсквайки за последен път, сякаш и те не разбираха какво става, пламъците потрепнаха и угаснаха.

Никой от двамата противници не знаеше какво се бе случило току-що, но и двамата бяха сигурни, че другият го бе направил.

Ерту светкавично нанесе втори удар. Демонът стовари тежкия си крак върху гърдите на падналия елф и го притисна към твърдия камък. Ятаганът на Дризт отчаяно се впи в чудовищния крак, ала се оказа безсилен срещу съществото от Бездната.

Елфът извади и втория си ятаган, онзи, който бе взел от пещерата на дракона.

С яростен съсък, сякаш леденостудена вода бе заляла буен пламък, острието прониза коляното на демона. Щом докосна плътта на чудовището, дръжката на оръжието се нажежи, опарвайки ръката на елфа. После изведнъж стана леденостудена, сякаш искаше да угаси жарта, която даваше живот на Ерту, със своя мраз. Сега Дризт разбра защо пламъкът на демона не го бе изгорил.

Изумен, демонът нададе агонизиращ вик. Никога досега не му бяха нанасяли такъв удар! Олюлявайки се, чудовището се отдръпна и докато се опитваше да избяга от пронизващата болка, повлече след себе си Дризт, който с всички сили се бе вкопчил в ятагана. Толкова силно се мяташе обезумелият от болката демон, че Гуенивар отхвръкна от ръката му и се строполи върху коравите скали.

Не вярвайки на очите си, Дризт се втренчи в раната на Ерту. От дупката в коляното му излизаше пара, краищата на раната се покриха със скреж.

Ала ударът омаломощи и елфа. В битката си с могъщия демон, ятаганът бе изчерпил силата на Повелителя си, въвличайки го в двубоя с огненото чудовище.

Сега Дризт бе толкова изтощен, че не можеше да стои на краката си. Въпреки това той скочи към врага си, сякаш самият ятаган, жаден за победа, го теглеше напред.

Изходът на пещерата бе твърде тесен. Ерту не можеше нито да излезе навън, нито да избегне удара.

Ятаганът се впи в корема на демона.

Мощният взрив, който избухна, когато острието прониза самата сърцевина на живота на Ерту, изсмука силата на Дризт и го запрати назад. Елфът се строполи върху твърдите скали, неспособен да се изправи, ала напрягайки всичките си сили, той успя да запази съзнание — ужасяващата битка все още бушуваше в другия край на пещерата.

Ерту успя да достигне издатината, зад която се бе скрила по-рано Гуенивар. Залиташе и едва се държеше на краката си, но въпреки това се мъчеше да разпери крилата си. Те обаче безпомощно увисваха всеки път, когато се опиташе да ги повдигне. Ятаганът вече сияеше с бяла светлина, мощта, която се криеше в него, пулсираше в сърцевината му и го тласкаше все по-навътре. Демонът не можеше да издържи болката от допира дори на дръжката му, не можеше даже да го извади от челото си. И така, магическото острие остана в тялото му, гасейки огъня, който бе създадено да потушава.

Ерту разбра, че бе проявил небрежност, прекалено уверен в силите си и в способността си да убие всеки смъртен в двубой. Дори и не беше предположил, че може да се изправи срещу такова оръжие, никога досега не бе чувал за нещо подобно на жестокото острие, което сега изпиваше и последните му сили.

От разпорения му корем излезе пара и обви двамата противници.

— Успя да ме изпратиш отново в Бездната, подли елфе! — изплю се той срещу Дризт.

Слисан, елфът гледаше как бялата светлина на ятагана му става все по-силна, докато мракът на демона намалява с всеки изминал миг.

— Сто години, елфе! — извика Ерту. — Не е кой знае колко за нашите раси!

Парата все така се сгъстяваше, а сянката на чудовището се топеше все по-бързо и по-бързо.

— Сто години, Дризт До’Урден! — долетя гласът на Ерту от много далеч. — Пази се тогава! Ерту няма да бъде много далеч от теб!

Парата се изви във въздуха и изчезна. Последният звук, който Дризт чу, бе изтракването на железния ятаган, когато падна на скалата до него.

26 Правото на победителя

Начело на масата в набързо построената Зала на медовината, Уолфгар се облегна, потропвайки нервно с крак — цялото това бавене, което спазването на всички обичаи предизвикваше, го притесняваше. Чувстваше, че хората му вече трябваше да са потеглили, но именно възстановяването на традиционните ритуали и празненства, го отделяха — и издигаха — над тиранина Хийфстааг в очите на недоверчивите, вечно подозрителни варвари.

В края на краищата, Уолфгар се бе завърнал сред тях след петгодишно отсъствие и бе предизвикал техния крал (на когото се подчиняваха вече години наред) на двубой. Само ден по-късно бе спечелил короната, а още един ден след това върху трона на Лоса се възкачи крал Уолфгар.

Уолфгар бе категоричен, че в неговото царуване — а той бе твърдо решен то да не продължи дълго — нямаше да се използват потисническите методи и заплахите, с които бе изпълнено времето на предшественика му. Смяташе да помоли воините от събралите се племена да го последват в битката. Нямаше да им заповяда да го направят, защото знаеше, че това, което ръководи варварските бойци, е преди всичко гордостта. Лишени от достойнството си, когато Хийфстааг бе отхвърлил независимостта на кралете на отделните племена, в битка воините нямаше да бъдат по-добри от най-обикновени хора. Уолфгар прекрасно знаеше, че за да се надяват на какъвто и да било успех срещу многократно превъзхождащата ги по численост армия на Кесел, варварите трябваше да си възвърнат потъпканата гордост.

Ето защо бе наредил да издигнат Хенгорот, а воините отново — след почти пет години — издигнаха глас в Предизвикателството на песента. Бяха щастливи дни, макар и кратки, на добродушно съперничество между племената, безжалостно потискани досега от безмилостната власт на Хийфстааг.

Решението да издигне Залата на медовината се оказа доста трудно за Уолфгар. Смятайки, че все още има време преди Кесел да нанесе първия си удар, младият крал внимателно бе претеглил ползата, която щеше да има от връщането към традициите на народа си срещу опасността от забавянето, което всичко това щеше да причини. Надяваше се само, че в бъркотията на подготовката за войната, магьосникът няма да забележи отсъствието на Хийфстааг. Ако Кесел обаче имаше и малко мозък, това не бе особено вероятно.

Сега Уолфгар тихо и търпеливо чакаше, виждайки как старият пламък отново се завръща в очите на хората му.

— Като едно време? — обади се седналия до него Ревик.

— А то беше хубаво време!

Доволен, Ревик се облегна на стената на палатката и замълча — новият крал явно искаше да остане насаме с мислите си. А Уолфгар отново зачака, търсейки най-подходящия миг, в който да направи предложението си на хората.

В другия край на шатрата започваше състезание по хвърляне на брадви. Подобно на онова, което бяха направили Хийфстааг и Беорг, когато се съюзиха преди пет години, предизвикателството тук се състоеше в това да се хвърли брадвата от колкото се може по-голямо разстояние и да се забие достатъчно дълбоко в бъчва с медовина, за да пробие в нея дупка. Броят на каните, които успееха да напълнят от дупката, определяше победителя.

Уолфгар най-сетне съзря възможността, която чакаше. Скочи от мястото си и като домакин, поиска правото да хвърля пръв. Мъжът, който бе избран да отсъжда в това състезание, му го даде и поведе новия крал към избраното място, откъдето трябваше да започне хвърлянето.

— Оттук — рече Уолфгар и приготви Щитозъб.

Изумен шепот се разнесе из шатрата. Никой досега не бе използвал чук в подобно състезание, ала никой не се възпротиви, нито помисли да се позове на правилата. Всеки, който бе чул, но не бе видял със собствените си очи, как чукът бе строшил на парчета огромната брадва на Хийфстааг, изгаряше от нетърпение да види на какво е способно прословутото оръжие. Върху стол в другия край на шатрата бе поставено буре с медовина.

— Сложете още едно зад него! — нареди Уолфгар. — И още едно зад него!

Напълно съсредоточен върху онова, което се канеше да направи, Уолфгар не чуваше шепота, който се понесе около него.

Бъчвите бяха готови и тълпата се отдръпна назад, за да не пречи на краля си. Уолфгар стисна Щитозъб и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Невярващи на очите си, варварите с изумление видяха как силата на новия крал сякаш изригна и се предаде на оръжието му, запращайки го с лекота и мощ, които нямаха равни на себе си сред всички воини на тундрата.

Щитозъб прелетя през цялата шатра, премина през първата бъчва, после през втората, през третата и след като отнесе не само тях, а и столовете, на които бяха поставени, проби дупка в стената на Хенгорот и излетя навън. Воините, които бяха най-близо, побързаха да излязат навън, за да проследят полета на невероятното оръжие, но то вече бе изчезнало в нощта. Варварите незабавно се втурнаха да го търсят.

Ала Уолфгар ги спря. Младият крал скочи върху масата и вдигна ръка:

— Чуйте ме, воини на тундрата! — провикна се той.

Бездруго изумени от невиждания подвиг на новия си крал, мнозина от събралите се бойци паднаха на колене, когато Щитозъб внезапно се завърна в ръката му.

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар и цар на Племето на Лоса! Ала сега се обръщам към вас не като ваш крал, а като ваш брат, отвратен от безчестието, към което Хийфстааг се опита да тласне народа ни!

Подтикван от мисълта, че бе успял да спечели вниманието и уважението им, както и от убеждението, че предположенията му за истинските желания на хората се бе оказало вярно, Уолфгар сграбчи предоставилата му се възможност. Тези хора се молеха да бъдат спасени от тираничната власт на едноокия крал, който замалко не ги бе погубил в последната им война, а сега искаше да ги накара да тръгнат на бой рамо до рамо с гоблини и орки; нуждаеха се от истински герой, който да им помогне да възвърнат изгубената си гордост.

— Аз убих дракона! — продължи той. — С правото на победител, сега аз притежавам съкровището на Смразяващия!

Оживеният шепот, който за пореден път се разнесе из шатрата, го прекъсна — всички говореха за богатството, което вече никой не пазеше. Уолфгар не продължи веднага — нека поговорят още малко, така само щеше да засили интереса им към златото на дракона.

Когато воините най-сетне замълчаха, той продължи:

— Племената на тундрата не се бият заедно с гоблини и великани! — провикна се той и наоколо се разнесоха одобрителни възгласи. — Ние се бием против тях!

Внезапно се възцари тишина. В шатрата се втурна един страж, но не посмя да прекъсне новия крал.

— Утре призори потеглям към Десетте града — обяви Уолфгар. — Ще се бия срещу магьосника Кесел и презрените пълчища, които е измъкнал из най-черните и мръсни дупки на Гръбнака на света!

Никой не отговори. Горещо одобряваха намерението на краля да се бие срещу Кесел, но мисълта да се завърнат в Десетте града и да помогнат на хората, които преди пет години замалко не ги бяха унищожили, никога не им бе минавала през главата.

В този миг се намеси стражът:

— Боя се, че походът Ви ще бъде напразен, млади кралю! — обади се той и Уолфгар го погледна уплашено, досещайки се какви вести му носеше. — В небето на юг вече се издигат огромни стълбове дим!

Уолфгар замълча за миг, опитвайки се да приеме страшната новина. Беше се надявал, че ще има повече време.

— Тогава тръгвам още тази вечер! — провикна се той към изуменото множество. — Елате с мен, приятели, храбри воини на Севера! Аз ще ви поведа по пътя към изгубената ни слава!

Хората мълчаха, несигурни и разкъсвани надве. Уолфгар изигра последния си ход:

— На всеки, който се присъедини към мен, или на семейството му, в случай, че падне убит, обещавам равен дял от съкровището на дракона!

Като снежна буря дошла от бреговете на Морето на неспирния лед, се появи той, пленявайки въображението и сърцето на всеки воин, като обеща да им възвърне богатството и славата от най-добрите им дни.

Още същата нощ, войската на Уолфгар напусна лагера си и полетя като вихър през равнината.

Нито един воин не отказа да се присъедини.

27 Надвиснала гибел

Подпалиха Бремен призори.

Жителите на малкия, зле защитен градец, бяха достатъчно мъдри, за да не останат да се бият, когато първата вълна на чудовищната армия пресече Шаенгарнската река. Първите редици на гоблините бяха посрещнати с изстрели, когато достигнаха брода на реката, ала това бе само символична съпротива, целяща единствено да даде достатъчно време на по-тежките и бавни лодки да излязат от пристанището и да достигнат защитата, която им предлагаше вътрешността на Маер Дуалдон. Тогава стрелците също побягнаха към пристанището и последваха събратята си.

Когато гоблините най-сетне влязоха в града, той бе напълно изоставен. Кипящи от ярост, чудовищата гледаха как лодките се отдалечават на изток, за да се присъединят към корабите на Таргос и Термалайн. Бремен бе твърде отдалечен, за да бъде от полза на Кесел и затова (за разлика от Термалайн, който бе превърнат в лагер за войската му) бе опожарен до основи.

Хората в езерото, последните от многобройните бездомни жертви на безсмислената разруха, която Кесел сееше наоколо, безпомощно гледаха как домовете им рухват и се превръщат в пепел.

От стените на Брин Шандер Касиус и Риджис също гледаха.

— Направи още една грешка — рече Касиус на полуръста.

— Как така?

— Кесел притисна към стената жителите на Таргос и Термалайн, на Каер Кьониг и Каер Диневал, а сега и на Бремен — обясни Касиус. — Сега те вече няма къде да отидат. Единствената им надежда е да го победят!

— Не е кой знае каква надежда — отбеляза Риджис. — Сам видя на какво е способна кулата. А дори и без нея, войската на Кесел може да ни унищожи до крак! Както сам той каза, всички възможни преимущества са у него.

— Може би — съгласи се Касиус. — Магьосникът вярва, че е непобедим, това поне е сигурно. И именно тук, приятелю, се крие грешката му! И най-кроткото животинче ще се бие храбро, когато е притиснато в ъгъла, защото вече няма какво да губи. Бедният човек е много по-опасен от богатия, защото за него животът му вече не означава нищо. А воинът, изгубил дома си и изтласкан в замръзналите степи, когато първите ветрове на зимата вече вият покрай него, е страховит враг!

— Не бой се, малки приятелю — продължи след малко представителят на Брин Шандер. — Когато Съветът се събере тази сутрин, все ще открием начин да се възползваме от слабостта на магьосника.

Риджис кимна — не можеше да оспори логиката в думите на Касиус, а и не му се щеше да разбие оптимизма му. И все пак, като погледна пълчищата гоблини и орки, които заливаха полето отвъд стените на града, полуръстът се почувства обезверен, почти отчаян.

Обърна поглед на север, където прахта над долината на джуджетата най-сетне се бе слегнала. Възвишението на Бруенор вече го нямаше — беше се срутило заедно с останалите скали, когато джуджетата затвориха пещерите си.

— Отвори ми да вляза, Бруенор! — прошепна Риджис. — Моля те, пусни ме вътре!

По някаква случайност, точно в този миг Бруенор и джуджетата обсъждаха дали да не отворят една врата в тунелите си. Но не, за да пускат някого вътре. Много скоро след пълната им победа над людоедите и гоблините, които бяха погубили на скалите извън мините си, дългобрадите бойци бяха осъзнали, че не могат да стоят със скръстени ръце, докато навън орки, гоблини и още по-ужасни чудовища, унищожават света около тях. Джуджетата изгаряха от нетърпение да нанесат втори удар срещу Кесел. В подземното си убежище те нямаха никаква представа, че Брин Шандер все още се държи и че армията на Кесел вече е превзела всички останали поселища от Десетте града. Ала прекрасно чуваха шума от лагера, който бе издигнат над най-южната част на подземните им жилища.

Бруенор бе един от онези, които дадоха идеята за втора битка. Водеше го най-вече гневът му, предизвикан от надвисналата заплаха да загуби най-близките си приятели от другите раси. Скоро след като гоблините, които бяха успели да се спасят от срутването на тунелите, бяха посечени, водачът на племето от Митрал Хол събра воините си около себе си.

— Изпратете съгледвачи до най-отдалечените краища на тунелите — нареди той. — Открийте къде смятат да спят онез’ псета!

Същата нощ доловиха шума на минаващите чудовища далеч на юг, под полето, което обграждаше Брин Шандер. Трудолюбивите джуджета незабавно се заеха да преустроят тунелите, които отиваха в тази посока. Щом достигнаха земята под мястото, където чудовищата се бяха разположили на лагер, изкопаха десет отделни прохода, които отиваха нагоре и свършваха съвсем близо под повърхността.

В очите им отново запламтя особен пламък — онези искрици, които започват да горят в очите на някое джудже, когато знае, че много скоро под брадвата му ще паднат няколко гоблинови глави. Хитрият план на Бруенор им даваше неограничени възможности за нападения над чудовищата, а опасността за самите тях бе съвсем малка. Само за пет минути можеха да довършат проходите. По-малко от една минута след това, всичките им воини щяха да се озоват сред изпозаспалите чудовища на Кесел.

Онова, което Касиус бе нарекъл Съвет, всъщност бе по-скоро нещо като среща, на която представителят на Брин Шандер възнамеряваше да им открие първите си планове за разплата. Никой от участниците в това съвещание, дори и Гленсатер, единственият представител освен Касиус, не се възпротиви. Касиус бе изучил всичко, което бе могъл за разположилата се около града войска и за магьосника, обръщайки внимание и на най-незначителните подробности. Беше им обрисувал положението в армията на Кесел, описвайки къде бе най-вероятно съперничеството между различните племена да прерасне в нещо по-сериозно и колко време според него ще е достатъчно, за да могат дрязгите между воините да отслабят силата на цялата войска.

Всички присъстващи се съгласиха, че въпреки всичко крайъгълният камък, от който зависеше целия успех на засадата, бе Кришал Тирит. Страховитото могъщество на кристалната кула щеше да прекърши и най-своеволния орк и да го превърне в покорен роб. Очевидно бе, смяташе Касиус, че най-важното сега е да открият границите, до които се простираше това могъщество.

— Защо иначе Кесел толкова настоява да се предадем незабавно? — обясняваше Касиус. — Би могъл да остави напрежението от неколкодневната обсада да пречупи съпротивата ни!

Всички се съгласиха с логиката в думите на Касиус.

— А може би властта на Кесел над воините му не е толкова силна, колкото си мислим — продължи представителят на Брин Шандер. — Може би магьосникът се бои, че армията му ще се разпадне, ако постои по-дълго.

— Може би — отвърна Гленсатер от Източен пристан. — А може би Акар Кесел просто вижда, че всички преимущества, всичко е на негова страна и като знае, че нямаме друг избор, освен да се предадем, няма закъде да бърза. Може би бъркаш увереността в собствените сили с безпокойство?

За миг Касиус се замисли над думите на Гленсатер.

— Уместна забележка — рече той накрая. — Ала не е от значение за плана ни.

При тези думи Гленсатер и неколцина от останалите наостриха уши.

— Да приемем второто предположение — обясни Касиус. — Ако магьосникът наистина държи войската си в пълно подчинение, то всичко, което бихме могли да предприемем, става безсмислено. Ето защо, трябва да действаме така, сякаш нетърпението на Кесел се дължи на основателно безпокойство. Не смятам, че магьосникът е превъзходен стратег. Потапяйки всичките ни градове в кръв и разруха, той се надяваше да ни уплаши и да ни накара да му се подчиним. Ала в действителност, по този начин само засили решимостта ни да се борим до последен дъх. Отдавнашните вражди между някои от поселищата, неприязън, от която един мъдър пълководец със сигурност би съумял да се възползва, бе заличена от Кесел по най-глупашки начин от безсмислената му жестокост.

По погледите на хората Касиус разбра, че всички са съгласни с него. В този миг представителят на Брин Шандер се опитваше да постигне две неща — да убеди останалите да приемат рискования план, който се канеше да им разкрие, както и да пропъди мрачния им поглед върху положението и да им даде поне мъничко надежда, за която да се заловят.

— Нашите братя са там навън — рече той и описа широка дъга с ръката си. — В Маер Дуалдон и Диншиър са се събрали всички кораби и чакат някакъв знак от Брин Шандер, че ще ги подкрепим. Народът на Дуганова бърлога и Добра медовина също чака този знак край южното езеро. Хората там са въоръжени и прекрасно осъзнават, че ако не успеем да победим, никой от оцелелите няма да има на какво да се надява!

При тези думи Касиус се приведе напред и изгледа поред всички, които бяха насядали около съвещателната маса.

— Няма да имаме домове — мрачно завърши той. — Няма да има надежда за нашите жени. Няма да има надежда за децата ни. Няма да има къде да избягаме.

Касиус продължи да повдига духа на хората по този начин, а скоро към него се присъедини и Гленсатер, който бързо разбра какво целеше приятелят му и горещо одобри намеренията му да. И когато на лицата на почти всички от събралите се първенци на града, изражението на мрачно отчаяние се смени с решимостта на хора, решили да оцелеят на всяка цена, Касиус им изложи дръзкия си план:

— Кесел настоя да му изпратим пратеник — рече той. — И ще си го получи!

— Аз или ти сме най-очевидният избор, струва ми се — намеси се Гленсатер. — Кой от двама ни ще бъде?

Странна усмивка плъзна по устните на Касиус.

— Нито един — отвърна той. — Един от нас щеше да бъде очевидният избор, ако възнамерявахме да се съгласим с исканията на Кесел. Ала имаме и още една възможност…

С тези думи представителят на Брин Шандер обърна поглед към Риджис. Полуръстът притеснено се завъртя на мястото, досещайки се отчасти какво има предвид Касиус.

— Сред нас има някой, който си е спечелел почти легендарна слава със забележителното си умение да убеждава хората в онова, в което иска. Може бе притегателната сила на личността му, ще ни спечели малко време в борбата ни с магьосника.

На Риджис замалко не му прилоша. Често се бе чудил, кога ли рубиненият медальон щеше да му докара неприятности, от които няма да има измъкване.

Няколко чифта очи се насочиха към полуръста, очевидно заинтригувани от възможностите, които предложението на Касиус откриваше. Историите за способностите на Риджис и умението му да убеждава хората в онова, в което искаше да вярват, както и обвиненията, които Кемп му бе отправил по време на последния Съвет, се разказваха из всички градове, украсявани и преувеличавани многократно. Макар да не му бе никак приятно, че тайната му бе разкрита (хората вече рядко го гледаха право в очите), Риджис се бе сдобил и с доста голяма слава. Досега не се бе замислял над лошите страни на това, че хората избягваха погледа му.

— Нека полуръстът, предишният представител на Самотната кория, ни представлява в палата на Акар Кесел — заяви Касиус, макар че почти всички вече се бяха съгласили с предложението му. — Може би малкият ни приятел ще съумее да накара магьосника да осъзнае колко лошо постъпва с нас.

— Грешите! — опита се да протестира Риджис. — Това са само слухове…

— Скромността — прекъсна го Касиус, — е прекрасно качество, добри ми полуръсте! Всички ние, които сме се събрали тук, оценяваме искреността, с която си признаваш съмненията, които изпитваш към собствените си сили и затова още по-високо ценим готовността ти да се възползваш от уменията си срещу Кесел, въпреки тях.

Риджис затвори очи и не отговори — знаеше, че решението ще бъде взето, независимо дали ще отговори или не.

Взеха го и то само с един глас против. Притиснатите до стената хора бяха готови да се вкопчат и в най-малката сламка, която им се предоставеше.

Касиус побърза да закрие съвещанието, убеден, че всички други въпроси — като пренаселеността на града и недостига на храна — можеха да почакат. Ако Риджис се провалеше, всичко друго ставаше без значение.

Риджис не каза нищо. Беше дошъл на съвещанието, само за да подкрепи останалите представители. Когато сядаше на местото си, изобщо не възнамеряваше да участва в обсъжданията. И през ум не му беше минавало, че ще се превърне в най-важният участник в плана им.

Съвещанието приключи. Касиус и Гленсатер си размениха многозначителни погледи, в които проблясваше искрица надежда.

Касиус задържа Риджис след като останалите си тръгнаха. Представителят на Брин Шандер затвори вратата зад последния човек — искаше да поговори насаме с главния участник в плана им.

— Трябваше първо да ме попиташ! — оплака се полуръстът щом всички излязоха от стаята. — Смятам, че и аз би трябвало да имам право на глас в това решение!

Касиус го погледна с мрачно изражение.

— Какво друго ни остава — тъжно попита той. — Така поне им дадохме някаква надежда.

— Надценявате ме! — възропта Риджис.

— Или пък ти се подценяваш — отвърна представителят на Брин Шандер.

Ясно бе, че Касиус няма да се откаже от плана си, ала загрижеността му за жителите на Десетте града и увереността му в силите на полуръста, донякъде поуспокоиха Риджис.

— Можем само да се молим, за доброто и на теб, и на всички нас, че последното е вярното — продължи Касиус и седна на мястото си. — Ала аз наистина вярвам, че съм прав. Вярвам в теб, дори и ти самият да не вярваш в себе си. Прекрасно помня какво направи с Кемп на онзи Съвет преди пет години и все пак разбрах какво точно е станало тогава, едва когато самият Кемп заяви, че си го подмамил да постъпи по този начин. Майсторска работа, Риджис от Самотната кория! И запазена в тайна толкова дълго!

Изчервен, Риджис се съгласи с него.

— А щом можеш да се оправяш с такива твърдоглавци като Кемп Таргоски, Акар Кесел ще бъде лесна плячка за теб!

— Вярно е, че Кесел не притежава особено силен характер — съгласи се полуръстът. — Само че магьосниците умеят да разкриват магиите на другите. А и забравяш демона. Никога не бих посмял да се опитам да заблудя чудовище като него!

— Да се надяваме, че няма да ти се наложи да си имаш работа с него — при споменаването на демона Касиус видимо потръпна. — И все пак наистина вярвам, че трябва да отидеш в кулата и да се опиташ да разубедиш магьосника. Ако по някакъв начин не успеем да възпрем войската му, докато неразбирателството и неприязънта, които царят вътре, не станат наши съюзници, с нас е свършено. Повярвай ми, аз съм твой приятел и никога не бих те помолил да се впуснеш в толкова опасно начинание, ако имаше и най-малката възможност да се спасим по друг начин!

Повдигащият духа оптимизъм, който допреди малко бе запалвал огън в очите на Касиус и в сърцата на останалите мъже, сега отстъпи място на истинска болка и безпомощна жалост към малкия му приятел. Изражението на Касиус трогна Риджис така, както би го трогнала молбата на умиращ от глад човек за къшей хляб.

Риджис наистина съчувстваше на притиснатия до стената представител на Брин Шандер, на чиито плещи тежеше отговорността за живота на хиляди хора. Освен това, не можеше да не се съгласи, че в плана му има логика — това като че ли наистина бе единственият им изход. Кесел не им бе дал никаква възможност да се прегрупират след първото нападение. С опожаряването на Таргос ясно им бе дал да разберат, че с лекота може да стори същото и с Брин Шандер и полуръстът изобщо не се съмняваше, че магьосникът ще изпълни зловещата си заплаха.

Нямаше как, трябваше да приеме отредената му роля — това наистина бе единственият им шанс. Риджис трудно решаваше да направи каквото и да било, но когато най-сетне се съгласеше да предприеме нещо, гледаше да го свърши добре.

— Преди всичко — започна той, — трябва да ти кажа съвсем поверително, че наистина мога да разчитам на магическа помощ.

В очите на Касиус отново заблещука надежда и, нетърпелив да научи повече, той се приведе напред. Риджис вдигна длан.

— Ала трябва да разбереш — продължи той, — че не притежавам силата (както говори мълвата) да променя онова, което се таи в сърцата на хората. Не мога да убедя Кесел да се откаже от чудовищните се намерения, както не мога да накарам Кемп да сключи мир с Термалайн.

Той стана от мекия стол и тръгна напред-назад, скръстил ръце зад гърба си. Притеснен и объркан, Касиус го следеше с поглед, чудейки се какво точно иска да каже приятелят му, като първо признава, а след това отрича да притежава някаква сила.

— Ала понякога — призна Риджис, — успявам да накарам някого да погледне на нещата от друг ъгъл. Точно както направих преди пет години с Кемп — просто успях да го убедя, че ако се присъедини към нас, това само ще го направи още по-уважаван и могъщ. Затова те моля, Касиус, още веднъж да ми кажеш всичко, което успя да научиш за магьосника и войската му. И нека видим дали не ще успеем да открием начин да накараме Кесел да се съмнява в онова, на което сега има най-голямо доверие и на което разчита.

Убедителността на полуръста смая Касиус. Въпреки че дори не го бе погледнал в очите, представителят на Брин Шандер вече започваше да се убеждава, че в историите, които се говореха за Риджис, явно има повече истина, отколкото си мислеше.

— Вече знаем, че Кемп е поел командването на оцелелите от четирите града на Маер Дуалдон — обясни Касиус. — Йенсин Брент и Шермонт са заели позиция в езерото Диншиър и заедно с корабите на Аленото езеро представляват значителна сила. Кемп вече се е заклел да отмъсти на Кесел, а и надали някой от останалите бегълци възнамерява да се предаде или да избяга.

— Къде ли могат да отидат… — промърмори Риджис и жално погледна към Касиус.

Ала Касиус вече не можеше да го успокои. По време на съвещанието, представителят на Брин Шандер изглеждаше решителен и изпълнен с надежда — трябваше да повдигне духа на останалите членове на Съвета и на хората в града. Ала сега не можеше да гледа Риджис в очите и да го залъгва с празни обещания.

Внезапно Гленсатер нахлу в стаята.

— Магьосникът отново е в полето! — извика той. — Настоява да изпратим пратеник… а светлините в кулата отново горят!

Тримата се втурнаха навън. В движение Касиус повтаряше всичко, което знаеше и което можеше да е от полза на полуръста.

Риджис го прекъсна:

— Готов съм — увери той приятеля си. — Не знам дали твоят безумен план има някакъв шанс за успех, ала, кълна ти се, ще направя всичко, което е по силите ми, за да успея да заблудя Кесел.

Вече бяха при портата.

— Планът ми трябва да успее! — отвърна Касиус и го потупа по рамото. — Това е единствената ни възможност!

С тези думи той се накани да си тръгне, но Риджис имаше още един въпрос, който трябваше да получи отговор на всяка цена:

— Ами ако Кесел се окаже прекалено силен за мен? — сериозно попита той. — Какво ще стане, ако измамата ми се провали?

Касиус се огледа наоколо и погледът му обходи хилядите жени и деца, които се криеха от свирепия вятър, сгушени зад стените на града му.

— Ако измамата се провали? — бавно рече той, — ако не успеем да убедим Кесел да не насочва мощта на кулата срещу Брин Шандер…

Касиус спря, сякаш се боеше да чуе думите, които се канеше да произнесе.

— Ако планът ни не успее — задавено продължи той — то лично аз ти нареждам да предадеш града!

С тези думи той се обърна и се отправи към стената, за да види как ще протече срещата, от която зависеше не само неговото бъдеще, но и бъдещето на всички хора, които очакваха от него да ги защити. Риджис не се поколеба дори за миг. Знаеше, че ако постои още малко там, на прага, който го делеше от ужасяващата среща с магьосника, ще се уплаши и ще побегне, търсейки най-дълбоката дупка, където да се скрие. Без дори да се замисли, полуръстът мина през портите на Брин Шандер и смело закрачи надолу по хълма, право към призрака на Кесел, който го очакваше в подножието.

Магьосникът отново се бе появил между двете огледала и сега стоеше там, кръстосал ръце пред гърдите си и нервно потропващ с крак по земята. Зла гримаса разкривяваше лицето му и Риджис внезапно се уплаши, че в пристъп на необуздана ярост, Кесел ще го погуби, преди да е успял да стигне при него. Въпреки това, Риджис не откъсваше очи от него — това бе единственият начин да накара тялото си да продължи да върви. Гнусните тролове го отвращаваха повече от всяко друго нещо, което бе срещал през живота си и трябваше да извика на помощ цялата си воля, за да се доближи до презрените твари. Дори и от върха на хълма усещаше скверната им миризма.

Напрягайки цялата си сила, Риджис успя да стигне до огледалата и се изправи лице в лице със злия магьосник.

Кесел впери поглед в пратеника и дълго го изучава. Със сигурност не бе очаквал, че градът може да бъде представян от полуръст и се зачуди защо Касиус лично не бе дошъл на важната среща.

— Ти ли идваш от името на Брин Шандер и всички негови жители?

Риджис кимна:

— Аз съм Риджис от Самотната кория — отвърна той — приятел на Касиус и доскорошен член на Съвета на Десетте града. Аз бях избран да представлявам народа на Брин Шандер.

Очите на Кесел се присвиха в очакване на пълната победа:

— Предполагам, че ми носиш известието за пълната ви капитулация?

Риджис неспокойно запристъпя от крак на крак и сякаш неволно разклати медальона, който висеше на гърдите му.

— Бих искал да поговорим насаме, могъщи магьоснико, за да обсъдим условията на споразумението.

С широко отворени очи, Кесел отправи поглед към стоящия на стената Касиус.

— Казах „безусловна“! — изкрещя той и светлините на Кришал Тирит започнаха да туптят и да се засилват.

— Сега ще понесете наказанието за дързостта си!

— Почакай! — извика Риджис, опитвайки се отново да привлече вниманието на магьосника. — Има някои неща, които трябва да знаеш, преди да решиш какво ще правиш!

Кесел не обърна никакво внимание на бръщолевенето на полуръста, ала внезапно рубиненият медальон прикова погледа му. Въпреки че бе защитен от разстоянието между тялото му и отражението, което стоеше сега в полето, магьосникът бе запленен от скъпоценния камък.

Въпреки опасността, в която се намираше Риджис, по устните му плъзна усмивка, когато видя, че магьосникът се взира в медальона без да мигне.

— Знам някои неща, които със сигурност ще те заинтригуват — тихо каза полуръстът.

Кесел му даде знак да продължава.

— Не тук — прошепна Риджис. — Твърде много любопитни уши има наоколо, а не всички от събралите се гоблини ще харесат онова, което имам да ти казвам!

За миг Кесел се замисли над думите на Риджис. По някаква причина, която все още не можеше да разбере, магьосникът се чувстваше някак си покорен от дребния пратеник на Брин Шандер.

— Добре, полуръсте! — съгласи се той. — Ще те изслушам.

Избухна ярка светлина, изви се гъст дим и магьосникът изчезна.

Риджис погледна назад, към стените на Брин Шандер и едва забележимо кимна.

По заповед от вътрешността на кулата, която никой друг не можеше да чуе, двамата трола обърнаха огледалата така, че да уловят отражението на полуръста. Отново избухна пронизваща светлина, разнесоха се кълба дим и Риджис също изчезна.

На върха на хълма, изправен върху стената на града си, Касиус кимна в отговор, макар че дребният му приятел вече бе изчезнал. Представителят на Брин Шандер като че ли дишаше по-леко, успокоен донякъде от последния поглед, който му бе хвърлили Риджис и от мисълта, че слънцето вече залязваше, а Брин Шандер все още не бе превзет. А ако бе прав, Кришал Тирит черпеше мощта си от слънцето.

Като че ли планът му им бе спечелил още една нощ.

Дори и със замъгления си поглед, Дризт разпозна фигурата, която стоеше надвесена над него. Когато дръжката на ятагана го запрати назад, елфът си удари главата в твърдите камъни и Гуенивар — макар също да бе лошо ранена в битката с Ерту — стоя над главата му през дългите часове, докато господарят й лежеше в несвяст.

Дризт седна и се опита да разбере къде точно се намира и какво става. В първия миг му се стори, че се зазорява, но после видя, че бледата светлина идва от запад. Изтощен напълно, след като в битката си с демона ятаганът бе изчерпил всичките му сили, елфът бе лежал в безсъзнание през по-голямата част от деня.

Гуенивар също сякаш всеки миг щеше да припадне. От сблъсъка със стената рамото й бе лошо наранено, а предната й лапа бе жестоко пронизана от демона.

Ала не толкова раните, колкото умората, изцеждаше силите на магическото животно. Останало бе в Материалната равина много повече от обикновено. Връзката между неговата равнина и тази на елфа бе останала непокътната само благодарение на магическата мощ на котката и всеки миг прекаран в чуждия свят, изцеждаше още една капчица от силите й.

Дризт нежно погали вярното животно по силния врат. Прекрасно разбираше каква саможертва прави Гуенивар заради него и повече от всичко му се искаше да може да я освободи и да я остави да се върне в собствената си равнина.

Ала не можеше. Ако котката се върнеше в своя свят сега, щяха да минат часове, докато успее да си възвърне силата, от която се нуждаеше, за да може отново да премине в Материалната равнина. А той се нуждаеше от Гуенивар сега.

— Още мъничко — примоли се той.

Вярното животно легна до него, без изобщо да се възпротиви. Дризт го погледна с очи, пълни с жал и отново го погали по врата — как искаше да го освободи! Ала не можеше.

От думите на Ерту бе разбрал, че вратата на Кришал Тирит бе невидима само за жителите на Материалната равнина.

Нуждаеше се от очите на пантерата.

28 Лъжи

Риджис потърка очи, заслепен от ярката светкавица и когато отново ги отвори, видя, че се бе озовал пред магьосника. Кесел се бе изтегнал върху един кристален трон, небрежно преметнал крака през облегалките за ръцете. Намираха се в квадратна кристална стая, която, макар да изглеждаше гладка като направена от най-крехко стъкло, бе по-здрава от скала. Риджис веднага разбра, че се е озовал във вътрешността на страховитата кула. В стаята имаше десетина изящни огледала със странна форма. Едно от тях, най-голямото и най-богато украсеното, привлече погледа на полуръста — в сърцевината му гореше буен пламък. В първия миг Риджис се огледа в обратната посока, очаквайки да види истинския огън, който се отразяваше в огледалото, но бързо разбра, че пламъците не бяха отражение. Те бяха напълно истински, истински огън, който гореше в едно друго измерение — това на огледалото.

— Добре дошъл в моя дом! — изсмя се магьосникът. — Трябва да се радваш — ти си един от малцината, които са имали щастието да видят великолепието му!

Риджис изпитателно се вгледа в него — защо ли не виждаше онова особено, замаяно изражение, което се появяваше на лицата на хората, когато попаднеха под омайващата власт на рубина?

— Прости изненадата ми, когато се срещнахме долу в полето — продължи Кесел. — Просто не очаквах храбрите воини на Десетте града да накарат един полуръст да им свърши работата!

Магьосникът отново се изсмя и Риджис разбра, че магията, с която бе покорил Кесел отвън, вече не действаше.

Стана му ясно какво се бе случило. Риджис и сам усещаше мощта, която пулсираше в стаята и бе повече от очевидно, че Кесел черпи сили от нея. Навън съзнанието на магьосника бе много податливо за влиянието на камъка, но във вътрешността на кулата, силата му многократно надвишаваше неговата магия.

— Каза, че имаш да ми съобщаваш нещо — в гласа на Кесел внезапно прозвучаха железни нотки. — Говори!

Искам цялата истина… освен ако животът не ти е отмилял и не искаш да умреш от особено жестока смърт!

Риджис заекна, опитвайки се да измисли някаква история. Щом Кесел не бе омагьосан от рубина, коварните лъжи, с които бе възнамерявал да го оплете, нямаше да имат никакво въздействие над него. Дори обратното, сега те можеха да разкрият много от плановете на Касиус.

Кесел се изправи на трона си и като се приведе към полуръста, впи поглед в очите му.

— Говори! — заповяда му той.

Риджис почувства как нечия чужда воля се промъква в мислите му и ги обсебва, принуждавайки го да се подчини на магьосника. Само че тази всепокоряваща сила не идваше от Кесел, сигурен бе Риджис. Сякаш нещо извън съществото на магьосника излъчваше неустоима мощ, навярно скритият под мантията на Кесел предмет, с който пръстите му непрестанно си играеха.

Ала полуръстовете по природа са неподатливи на влиянието на такива магии, а пък Риджис имаше и медальона, затова с негова помощ успя да се пребори с чуждата воля и да се изправи пред магьосника с ясно, непокорено съзнание. Внезапно му хрумна нещо. Достатъчно често бе виждал хората да изпадат под влиянието на медальона му и знаеше как изглеждат, когато волята им отстъпеше място на неговата. Тялото му се попрегърби, сякаш всички тревоги и мисли бяха изтрити с един замах от мозъка му. Празният му поглед се насочи към нещо зад рамото на Кесел. Усети, че очите го заболяват, но устоя на желанието да примига.

— Какво искаш да знаеш? — механично отвърна той.

Кесел се облегна назад, на лицето му се изписа самоуверено превъзходство.

— Обръщай се към мен с „господарю Кесел“ — заповяда той.

— Какво искаш да знаеш, господарю Кесел?

— Отлично — подсмихна се магьосникът. — Признай, че историята, която те изпратиха да ми разкажеш, е пълна лъжа!

Защо не, помисли си Риджис. Когато прибавиш няколко зрънца истина към лъжата, тя става още по-убедителна.

— Така е — отвърна той. — Трябваше да те накарам да повярваш, че най-верните ти съюзници заговорничат срещу теб.

— С каква цел? — продължи да го разпитва Кесел, доволен от силата си. — Жителите на Брин Шандер не може да не знаят, че мога да ги смачкам и без чужда помощ! Този план изобщо не струва!

— Касиус няма намерение да се бие с теб, господарю Кесел — все така монотонно отговори Риджис.

— Защо тогава си тук? Защо Касиус просто не се предаде, както му заповядах?

— Изпратен бях, за да посея съмнения у теб, господарю Кесел — каза полуръстът първото, което му хрумна.

Единствената му цел сега, бе да задържи вниманието на Кесел и да не му позволи да се усъмни в думите му, докато той се опитва да състави нов план за действие.

— Да дам на Касиус малко време, за да успее да измисли как да осъществи онова, което е замислил.

— И какво е замислил? — приведе се напред Кесел.

Риджис замълча, трескаво опитвайки се да измисли някакъв отговор.

— Не можеш да ми се противопоставиш! — провикна се магьосникът. — Силата на волята ми е твърде голяма! Отговори ми или ще изтръгна истината от сърцевината на мозъка ти!

— Да избяга — избъбри Риджис и след като го каза, пред него се разкриха няколко възможности.

Кесел отново се облегна назад.

— Невъзможно! — небрежно рече той. — Армията ми навсякъде е прекалено силна, за да могат някакви си рибари да разкъсат обръча й!

— А може би все пак не е толкова силна, колкото си мислиш, господарю Кесел!

Полуръстът заложи капана си. Вече знаеше какво трябва да направи. В голямата лъжа щеше да скрие по-малка. Идеята страшно му допадаше.

— За какво говориш? — напереното изражение на магьосника, отстъпи място на безпокойство.

— Касиус има съюзници сред твоите редици.

Кесел скочи от трона си, треперещ от ярост. Риджис се възхити колко лесно бе успял да заблуди магьосника с изпълнението си. За миг дори се зачуди дали някои от собствените му жертви не бяха изигравали него самия по същия начин, ала остави тази обезпокояваща мисъл настрани — това можеше да почака по-спокойни времена.

— Орките живеят между хората на Десетте града вече доста време — продължи Риджис. — Едно племе дори поддържа търговски връзки с рибарите. Бойците от това племе също откликнаха на повика ти, ала все още са верни — ако някой от тяхната раса изобщо може да бъде истински верен комуто и да било — на Касиус. Още в деня, в който армията ти обгради Брин Шандер, от града излязоха оркски съгледвачи и се свързаха с главатаря на това племе.

Кесел приглади косата си и нервно прекара длан през лицето си. Възможно ли бе непобедимата му наглед армия да има слаби брънки?

Не! Никой не би се осмелил да се противопостави на Акар Кесел!

И все пак, ако част от воините му наистина заговорничеха срещу него — ако всички те заговорничеха срещу него — дали щеше да разбере? А и къде ли беше Ерту? Можеше ли демонът да стои зад всичко това?

— Кое племе? — тихо попита той, а надменните нотки в гласа му вече бяха изчезнали — думите на полуръста бяха разклатили самоувереността му.

Риджис не се поколеба и за миг:

— Онези, които изпрати да сринат Бремен, господарю Кесел — отвърна той и със задоволство видя как очите на магьосника се разшириха от изненада и ужас. — Моята задача бе само да ти попреча да предприемеш нещо срещу Брин Шандер преди да е паднала тази нощ. Утре призори Змийското племе ще се върне, уж за да заеме позицията си в обсадата на града. В действителност възнамеряват да отворят пролука в западния ти фланг, за да може Касиус да поведе хората към откритата тундра. Единствената им надежда е, че с безпорядъка, който ще причинят сред редиците ти, Змийските воини ще им осигурят достатъчна преднина и тогава ще ти се наложи да ги преследваш чак до Лускан!

Много слабости имаше този план, ала хората от Десетте града бяха изпаднали в безнадеждно положение и като че ли не им оставаше нищо друго, освен да поемат огромния риск. Кесел стовари юмрук върху трона си.

— Глупци! — изрева той.

Поуспокоен, Риджис си пое дъх. Кесел му бе повярвал.

— Ерту! — изкрещя магьосникът, без да знае, че демонът е прогонен от Материалната равнина.

Отговор не дойде.

— О, проклет да си, демоне! — изруга Кесел. — Никога не мога да те намеря, когато ми трябваш.

Внезапно той се обърна към Риджис:

— Ти чакай тук! Пак ще говорим — още много искам да знам! — Кесел вече едва сдържаше гнева си. — Ала първо ще си поговоря с някои от моите пълководци. Ще покажа на Змийското племе какво се случва с онези, които се осмелят да ми се противопоставят!

Според Касиус, Змийските воини бяха най-силните и фанатично предани поддръжници на Кесел.

Лъжа в лъжата.

По-късно същата вечер, хората от лодките на Маер Дуалдон притеснено видяха как от войската на Кесел се отдели група гоблини и се отправи към Бремен.

— Странно — обърна се Кемп към представителите на Самотната кория и Бремен, които стояха до него на палубата на флагманския кораб на Таргос.

Всички жители на четирите града бяха в езерото.

След първите няколко стрели, които трябваше да дадат възможност на лодките да напуснат пристанището, чудовищата не бяха срещнали никаква съпротива. А и Брин Шандер все още не бе превзет. Защо тогава магьосникът изпращаше нов отряд толкова надалеч?

— Не мога да го разбера — обади се Малдун. — Или Кесел е толкова мъдър, че не можем да проумеем действията му, или допуска крещящи грешки в тактиката си.

— Да се надяваме, че е второто — рече Кемп, — защото иначе ще бъдем безсилни да направим каквото и да било.

И те продължиха да разполагат воините си така, че да бъдат готови за удар, когато настъпеше подходящия момент. Жените и децата — подобно на приготовленията, които бяха направили рибарите и от другите две езера — бяха изпратени с останалите лодки към все още непревзетите пристанища на Самотната кория.

От стената на Брин Шандер Касиус и Гленсатер също наблюдаваха действията на кеселовите воини. Те обаче много по-добре разбираха какво става.

— Майсторски свършена работа, приятелю! — прошепна Касиус, сякаш нощният вятър можеше да отнесе думите му на полуръста.

Гленсатер се усмихна и сложи ръка върху рамото на Касиус.

— Ще ида да съобщя на воините — рече той. — Може да дойде време да се впуснем в бой и трябва да сме готови!

Касиус стисна ръката на Гленсатер и кимна. Докато говорителят на Източен пристан се отдалечаваше, Касиус се облегна на стената и отправи поглед към потъмнялата сега Кришал Тирит.

— Това време ще дойде! — убедено рече той.

От високото си място в Грамадата на Келвин, Дризт До’Урден също видя неочаквания поход на гоблиновия отряд към Бремен. Той току-що бе приключил с приготовленията за опасното си нападение срещу Кришал Тирит, когато внезапно съзря светлинките от десетки факли да се отправят на запад. Известно време Дризт наблюдава движението на гоблините, опитвайки се да разбере какво бе накарало Кесел да изпрати още един отряд към Бремен.

Не видя нищо, което да му подскаже какво става, а нощта напредваше и трябваше да се бърза. Не бе сигурен дали промяната в тактиката на Кесел щеше да му бъде от полза, като разреди редиците на воините в лагера или ще му попречи, като повиши бдителността на останалите чудовища. Едно обаче бе сигурно — хората от Брин Шандер нямаха време за губене. Елфът на мрака пое надолу по планинската пътека и Гуенивар безшумно го последва.

Двамата бързо се спуснаха от планината и навлязоха в Бременския проход. В трескавата бързина, с която се движеше, Дризт нямаше време да се оглежда наоколо — но ако само бе долепил ухо до земята щеше да чуе далечния тътен на още една армия, която се приближаваше към полето около Брин Шандер.

Ала цялото му внимание бе отправено на юг, към очакващия го мрак на Кришал Тирит. Носеше само онова, без което нямаше да може да се справи с начинанието, с което се беше нагърбил. У него бяха оръжията му — двата ятагана висяха на кръста му, в колана си бе втъкнал една кама, а двата ножа бе скрил в ботушите си. Талисманът с лика на богинята, както и кесийката със злато, висяха на гърдите му, заедно с малката торбичка с брашно, останала от битката в пещерата на вербезите — спомен за дръзките приключения, в които се бе впускал с Уолфгар. Всичко останало (раница, въже, кожените манерки и още много жизненоважни за оцеляването му в суровата тундра неща) Дризт остави в малката пещера, където се би с Ерту.

Когато навлезе в източните покрайнини на Термалайн, Дризт чу пиянските викове на пируващите гоблини.

— Нападнете ги сега, моряци на Маер Дуалдон — прошепна елфът, макар да знаеше, че всъщност бе много по-добре, че лодките си стоят в езерото.

Дори и да успееха да се промъкнат безшумно в града и да нанесат светкавичен удар на нищо неподозиращите чудовища, рибарите не можеха да си позволят загубите, които неминуемо щяха да понесат. Това можеше да почака, сега му предстоеше по-важна битка.

Най-сетне Дризт и Гуенивар достигнаха основния лагер на кеселовите войски. Сега там всичко бе тихо и елфът се успокои, че изпращането на нов отряд към Бремен не бе предизвикало особена суматоха сред останалите гоблини. Облегнат на копието си, един орк стоеше на стража и вяло се взираше в пустите земи, които се простираха пред него. Дори да бе нащрек, той нямаше да успее да забележи двете фигури, които се промъкваха към него — по-черни от самата нощ, елфът и пантерата сякаш се загръщаха с нейния мрак.

— Обади се! — чу се глас от вътрешността на лагера.

— Чисто е! — отвърна стражът.

Дризт изчака докато проверката, която сега се чуваше и от други места, свърши и като нареди на Гуенивар да стои зад него, безшумно се прокрадна към пазача.

Умореният орк дори не чу изсвистяването на камата, която летеше към него.

С един скок Дризт стигна до падащото тяло, извади оръжието си от гърлото му и предпазливо, внимавайки да не вдигне никакъв шум, го пусна на земята. Елфът и пантерата две невидими, но смъртоносни сенки — продължиха необезпокоявано напред.

От северната страна на лагера беше поставена стража и след като успяха да я пробият, Дризт и Гуенивар с лекота се запромъкваха между заспалите воини на Кесел. Елфът можеше да убие десетина орки и гоблини и дори един вербег, макар че тишината, която щеше да настъпи, след като гръмовното му хъркане внезапно престане, може би щеше да предизвика подозренията на другарите му. Ала сега нямаше време за губене. Всеки изминал миг изпиваше силите на Гуенивар, в небето на изток се появиха първите признаци, вещаещи идването на още един враг — издайническата зора.

Досега всичко вървеше прекрасно и Дризт усети как го изпълва надежда, че начинанието му може и да се увенчае с успех. Ала в мига, в който достигна Кришал Тирит, елфът с ужас видя, че кулата бе обградена от въоръжени до зъби людоеди, край които нямаше как да се промъкне.

Дризт приклекна до пантерата и се замисли какво да прави сега. Ако искаха да избягат от лагера, преди първите слънчеви лъчи да разкрият присъствието им, щеше да им се наложи да изминат целия път, по който бяха дошли дотук. Той силно се съмняваше, че в ужасното състояние, в което се намира сега, Гуенивар ще успее да направи и няколко крачки. Ала ако продължаха напред, щеше да им се наложи да се изправят срещу група людоеди — неравна битка, която не можеха да спечелят. Този път като че ли наистина нямаше изход.

Ала точно в този миг в североизточната част на лагера избухна шум и суматохата даде възможност на елфа и котката да се промъкнат напред. В далечината се чуха силни викове и людоедите се отдалечиха от поста си, любопитни да видят какво става. В първия миг Дризт реши, че бяха открили тялото на убития от него орк, ала скоро разбра, че шумът идва от изток.

Внезапно в сумрака, предхождащ розовата зора, се разнесе звън на мечове. Избухнала бе битка. Враждуващи племена, помисли си Дризт, макар че биещите се, се намираха на твърде голямо разстояние от него и не можа да ги различи.

Не че чак толкова държеше да знае. Недисциплинираните людоеди направиха още няколко крачки. В този миг Гуенивар съзря вратата. Двамата не се поколебаха и за миг.

Людоедите дори и не забелязаха двете сенки, които се прокраднаха зад гърба им и влязоха в Кришал Тирит.

Когато влезе в кулата, Дризт усети странно чувство, някакво жужащо туптене, сякаш бе влязъл в утробата на живо същество. Ала елфът не спря, а продължи напред, през тъмния коридор, който водеше до първото ниво на кулата, възхищавайки се на странния кристал, от който бе направено всичко наоколо.

Озова се в квадратна зала, която се намираше в дъното на голямо, четиристайно помещение. Това бе мястото, където Кесел често се срещаше със своите пълководци, там, където приемаше почти всички, с изключение на най-висшите си генерали.

Дризт предпазливо се огледа наоколо в тъмната стая и в черните сенки, които се таяха из ъглите. Не усети никакво движение, ала инстинктивно разбра, че не бе сам. Гуенивар усещаше същото — козината на гърба й настръхна, а от гърлото й се разнесе заплашително ръмжене.

За Кесел тази стая бе нещо като буфер между него и паплачта от външния свят. Това бе единствената стая в кулата, в която магьосникът почти не влизаше. Тук живееха троловете му.

29 Други възможности

Джуджетата от Митрал Хол завършиха първия от тайните си изходи малко след залез-слънце. Бруенор бе първият, който се изкачи до върха на стълбата и надникна изпод изкопаните чимове — навън чудовищата се готвеха за сън. Толкова опитни бяха джуджетата, че бяха успели да изкопаят проход, излизащ сред голяма група гоблини и людоеди, без чудовищата да заподозрат каквото и да било.

Когато слезе при очакващите го долу джуджета, на лицето на Бруенор грееше широка усмивка.

— Довършете останалите девет! — нареди той и заедно с Кати-Бри се отправи към вътрешността на мините.

— Тази нощ момчетата на Кесел ще спят по-дълбоко, отколкото са очаквали! — добави той и потупа висящата на кръста му брадва.

— Какво ще правя аз в предстоящата битка? — попита Кати-Бри, когато двамата с Бруенор останаха сами.

— Ти ще дръпнеш лостовете, за да срутиш тунелите, ако някоя от онез’ свине успее да слезе тук — отвърна джуджето.

— Ами ако всички паднете убити? Какво ще стане с мен, ако остана погребана съвсем сама тук долу?

Бруенор поглади рижата си брада. Май не се бе замислял за това. Досега бе живял с мисълта, че Кати-Бри ще бъде в безопасност зад стените на срутените тунели, дори ако той и останалите джуджета бъдеха убити. Само че как щеше да живее тук долу сам-самичка? Каква цена щеше да й се наложи да плати, за да спаси живота си?

— Искаш ли да дойдеш и да се биеш с нас? — попита той. — Бива си те с меча, а и аз ще бъда до теб!

Кати-Бри се замисли за миг.

— Ще остана при лоста — реши тя. — Горе ще си имаш достатъчно грижи и без мен. А и някой наистина трябва да остане тук и да срути тунелите. Не можем да позволим на гнусните чудовища да осквернят подземния ни град и да го превърнат в свой дом!

— Освен това — додаде тя с усмивка, — беше много глупаво да се тревожа. Сигурна съм, че ще се върнеш при мен, Бруенор. Никога не сте ме изоставяли, нито ти, нито останалите джуджета.

И като целуна джуджето по челото, момичето се затича напред.

Бруенор я проследи с поглед и се усмихна:

— Смело момиче си ти, Кати-Бри!

Няколко часа по-късно тунелите бяха готови. Изходите до повърхността бяха изкопани, в тунелите около тях бяха поставени устройства, които да ги срутят, ако се наложеше да прикрият отстъплението си или да смачкат гоблините, които успееха да се вмъкнат вътре. С почернени със сажди лица и покрили оръжията и щитовете си с тъмни дрехи, всички джуджета стояха до проходите. Бруенор се качи пръв, за да разузнае какво е положението в лагера на чудовищата. Надникна навън и по лицето му плъзна широка усмивка — навсякъде около него людоедите и гоблините спяха дълбоко.

Точно когато Бруенор се канеше да даде знак на другарите си да тръгват в лагера внезапно настана суматоха. Джуджето остана на върха на прохода, макар и скрито под един голям чим (толкова добре, че един гоблин го настъпи по главата, когато минаваше отгоре), опитвайки се да разбере какво става. Из лагера се чуваха резки заповеди, разнесе се звън на оръжие.

Сред шумотевицата все по-често долитаха думите „Змийското племе“ и „изтребени“. Макар никога досега да не бе чувал това име, Бруенор веднага разбра, че става дума за някое оркско племе, което очевидно бе избито.

— А, значи са започнали да се избиват помежду си? — прошепна джуджето и тихичко се разсмя.

Ясно бе, че тяхното нападение щеше да почака и Бруенор се спусна долу.

Само че джуджетата, разочаровани от забавянето, не се разотидоха. Решени, че работата, която бяха предвидили за тази нощ, трябва да се свърши, те търпеливо зачакаха.

Полунощ отмина, а от лагера над тях все така долиташе шум. Ала дългото чакане ни най-малко не намали решимостта на джуджетата да се разправят с чудовищата, които се бяха разположили над главите им. Тъкмо обратното, забавянето само изостряше жаждата им за разправа с презрените воини на Кесел и разгаряше жаждата им за гоблинова кръв. Освен бойци, джуджетата бяха и ковачи, майстори, които можеха да прекарат часове наред, работейки върху една-единствена люспица от драконова статуя. Знаеха как да чакат.

Най-сетне всичко утихна и Бруенор отново се изкачи до изхода. Още преди да подаде глава навън, той чу успокояващия звук на дълбоко дишане и шумно хъркане.

Без да се бавят повече, джуджетата изскочиха от дупките и се заеха за работа. Да бъдат убийци не им харесваше — много повече предпочитаха да се бият с враговете си в честен двубой — ала прекрасно разбираха, че сега нямат друг избор, освен това, животът на тези скверни твари нямаше никаква стойност за тях.

Около тях ставаше все по-тихо, докато все повече чудовища заспиваха вечния си сън. Джуджетата гледаха първо да убият колкото се може повече людоеди, в случай, че бъдеха разкрити преди да успеят да причинят големи загуби сред редиците на противниците си. Оказа се, че този план не е бил необходим и мина дълго време, преди някой да ги забележи.

Когато стражите най-сетне усетиха какво става в лагера, земята наоколо вече бе напоена с кръвта на повече от хиляда от робите на магьосника. В лагера се надигнаха крясъци, ала Бруенор не заповяда да се оттеглят.

— Съберете се! — нареди той. — Обкръжете тунелите!

Джуджето прекрасно знаеше, че първото нападение на разярените чудовища ще бъде неорганизирано и зле подготвено.

Застанали плътно едно до друго, джуджетата заеха защитна позиция и с лекота посичаха връхлитащите гоблини. Брадвата на Бруенор се покри с резки дълго преди някой да успее дори да замахне срещу него.

След известно време обаче, нападенията на кеселовите бойци като че ли станаха по-добре организирани. Вече връхлитаха противниците си не безразборно, а на малки групички. Освен това чудовищата ставаха все по-многобройни — шумът разбуждаше все повече и повече воини — и започнаха сериозно да притискат джуджетата. Тогава откъм полето се зададе група людоеди, част от охраната на Кришал Тирит.

Джуджетата, които трябваше първи да се изтеглят — опитните миньори, които щяха да проверят устройствата за срутването на тунелите, преди да дръпнат лостовете — вече бяха на най-горните стъпала на стълбите, водещи надолу под земята. Бягството към мините им беше изключително деликатна задача и бързината, с която успееха да се изтеглят, щеше да реши изхода от начинанието.

Внезапно Бруенор нареди на миньорите да излязат от проходите и бързо строи воините около себе си, готови за бой.

Вятърът току-що бе донесъл до него първите ноти на една древна песен, която само преди няколко години щеше да го изпълни с ужас. Сега обаче тя носеше само надежда.

Бруенор съвсем ясно различи гласа, който се издигаше най-силно във въздуха, изричайки думите, призоваващи воините му към победа.

На пода тупна отрязаната ръка на още едно скверно чудовище — поредната жертва на свистящите ятагани на Дризт.

Ала свирепите тролове ставаха все повече и повече. Ужасната им воня, която не можеше да скрие нищо, много лесно би издала присъствието им на Дризт, ала когато прекрачи прага на помещението, чудовищата не бяха там. Когато елфът влезе навътре, заклинанието, с което Кесел бе защитил залата, внезапно потопи цялата стая в ярка магическа светлина и предупреди троловете, които светкавично минаха през магическите огледала, разпръснати наоколо.

Дризт успя да убие едно от чудовищата, но сега по-важно бе да избяга, а не да се бие с тях — дошъл бе за по-едра плячка. На мястото на убития от него трол изникнаха още петима — дори и такъв опитен боец като елфа не можеше да направи кой знае какво срещу толкова много чудовища наведнъж. Внезапно, отсечената глава на трола, когото Дризт току-що бе убил, се затъркаля към него, опитвайки се да го събори на земята.

В същия миг, нечия ръка с дълги, грабливи нокти се вкопчи в глезена му. И без да поглежда, Дризт знаеше — това бе ръката на чудовището, което току-що бе посякъл.

Ужасен, той изрита отвратителния крайник надалеч и се втурна към виещата се стълба, която водеше към второто ниво на кулата. Както й бе наредил, Гуенивар вече бе докуцукала дотам и го чакаше на върха.

Дризт ясно чуваше тежките стъпки на скверните си преследвачи, както и драскането на мръсните нокти на отрязаната ръка, която също се катереше по стълбите след него. Без да поглежда назад, Дризт се затича нагоре, надявайки се, че бързината и ловкостта му ще му дадат достатъчно преднина, за да успее да открие път за бягство.

Защото горе нямаше врата.

Откритата площадка на върха на стълбата бе правоъгълна и широка едва няколко метра. Единствената й стена бе гладко, кристално огледало, което се издигаше срещу последното стъпало и се простираше от единия й край до другия. Елфът се надяваше, че когато достигне площадката, ще успее да разбере как се отваря тази необичайна врата, ако огледалото изобщо бе врата.

Ала това нямаше да бъде никак лесно.

В огледалото с кристална яснота се отразяваше изкусната бродерия, която висеше на стената на стаята отсреща, но повърхността му бе съвършено гладка, без никакви пукнатини или нещо друго, което би могло да се окаже дръжка на скрита врата. Дризт прибра оръжията си в ножниците им и прокара пръсти по гладкото стъкло, опитвайки се да открие някаква издатина, останала скрита за острия му поглед. Ръката му срещна само хладното, гладко стъкло.

Троловете вече бяха в подножието на стълбата.

Дризт трескаво се мъчеше да премине през кристалното огледало, изричайки всички заклинания за отваряне на скрити врати, които знаеше, ала стената не помръдваше.

Първият от троловете достигна средата на стълбата.

— Трябва да има някакъв ключ към тази загадка! — изстена Дризт. — Магьосниците обичат такива предизвикателства, просто не могат да им устоят!

Единственото, което можеше да му даде някакъв отговор, бе отражението на бродерията. Дризт се вгледа в изкусните плетеници и образи, мъчейки се да открие сред хилядите фигури нещо, което да му подскаже как да се спаси.

Обгърна го задушаващата смрад на троловете, усещаше тежкото им дишане зад гърба си.

Трябваше да потисне отвращението си и да се съсредоточи върху изкусно преплетените бродерии.

Внезапно някакви думи привлякоха погледа му — в горния край на огледалото между образите се виеха няколко стиха. За разлика от избледнелите от времето фигури, думите грееха с ярки цветове, сякаш току-що бяха вплетени в бродерията. Може би бяха дело на Кесел?

Един от стиховете веднага привлече вниманието на елфа. В далечните дни на детството си, неведнъж бе чувал стихчето „той беше, без да е бил“. То се отнасяше до Ургута Форка, зловещ демон, изпратил преди много векове, когато прадедите на Дризт още живееха на повърхността, черна чума, която бе взела стотици хиляди жертви. Елфите на светлината и досега отричаха съществуването на Ургута Форка и обвиняваха Елфите на мрака за избухването на заразата. Ала Мрачните знаеха каква бе истината. Нещо у тях се бе оказало по-силно от чумата и от демона, който я бе създал и когато те разбраха колко пагубна бе заразата за враговете им, не се поколебаха и за миг се съюзиха с Ургута Форка. Ето как подозренията на Светлите се превърнаха в истина.

Така че това стихче всъщност бе част от една по-дълга история, с него Мрачните се подиграваха на омразните си роднини от повърхността, които бяха загубили хиляди близки от ръката на враг, чието съществуване никога не признаха.

Гатанката щеше да се окаже неразгадаема за всеки, който не знаеше историята за Ургута Форка. Дризт неочаквано бе получил огромно предимство. Очите му бързо обходиха стената, търсейки нещо, което да е свързано с демона и веднага го съзряха: в другия край на огледалото, на височината на кръста му, Дризт видя образа на самия Ургута. Изкусно вплетен в бродерията, демонът бе изобразен в цялото си ужасяващо великолепие: стиснал черен жезъл — неговия символ — чудовището разбиваше главата на един елф. Дризт и преди бе виждал същото изображение и не забеляза нищо необичайно или не намясто в него.

Само няколко стъпала деляха троловете от жертвата им. Време за губене нямаше. Дризт се обърна към бродерията, която висеше на отсрещната стена и се вгледа във фигурата на демона, търсейки някакво несъответствие между нея и отражението. Откри го още в мига, в който погледна стената. Там Ургута поваляше елфа с юмрука си, в ръката му нямаше никакъв жезъл!

— Той вижда се, без да се вижда! — промърмори той.

Елфът трескаво се обърна към огледалото и протегна ръка към оръжието на демона, но срещна само гладък кристал. Замалко не извика от разочарование.

Ала опитът му го бе научил на търпение и той бързо възвърна хладнокръвието си. Отдръпна ръката си от огледалото и се опита да застане така, че отражението му да бъде на същото дълбочина, на която смяташе, че бе и жезълът. После бавно сключи пръсти и с нарастваща възбуда видя как образът му в огледалото хваща черния жезъл.

Предпазливо повдигна ръка.

Тънка пукнатина плъзна по кристалната повърхност на огледалото.

Първият трол достигна площадката, ала там вече нямаше никой.

От другата страна на огледалото елфът плътно затвори кристалната врата, облегна се на нея и въздъхна с облекчение. Пред себе си видя тънеща в сумрак стълба, която стигаше до второто ниво на кулата. На върха й нямаше врата, а само тънка завеса, зад която прозираше оранжевата светлина на свещи. От вътрешността на стаята се носеше тих смях.

Елфът и пантерата безшумно се изкачиха по стълбата и предпазливо надникнаха в стаята. Бяха се озовали в покоите на Кесел.

Помещението тънеше в мека приглушена светлина. Подът бе покрит с възглавници, част от стаята бе отделена с плътни завеси. Наложниците, лишените от собствена воля играчки на Кесел, седяха на пода и се смееха като малки деца, погълнати от необичайно забавна игра. Дризт не вярваше, че ще го видят, но дори и да го забележеха, нямаше от какво да се притеснява. Още щом ги видя, елфът разбра, че тези нещастни, пречупени създания не бяха в състояние да му сторят нищо.

Все пак трябваше да бъде нащрек, особено за опасността, която може би го дебнеше зад дебелите завеси. Кесел надали би сложил стражи там, още по-малко пък непредвидимите в свирепостта си тролове, но сега не можеше да си позволи и най-малката грешка.

Следван плътно от Гуенивар, Дризт се запромъква през тъмните ъгли на стаята и когато двамата най-сетне изкачиха и последната стълба и застанаха на площадката пред вратата към третото ниво на Кришал Тирит, Дризт въздъхна с облекчение.

Внезапно в ушите му зазвънтя онова жужене, което бе чул, когато влезе в кулата. Сега звукът ставаше все по-силен, сякаш черпеше сили от самите стени на кристалната кула. Дризт се огледа наоколо, опитвайки се да открие откъде идва той.

Малките звънчета, които висяха от тавана, зазвънтяха зловещо, пламъкът на закачените на стените факли затрептя.

Тогава Дризт разбра.

Кулата се събуждаше за живот. Земята отвън все още тънеше в мрак, ала първите лъчи на зората вече огряваха високия връх на Кришал Тирит.

Внезапно, вратата пред него се отвори и Дризт видя тронната зала на Кесел.

— Добра работа! — изсмя се магьосникът.

Застанал насред стаята, той държеше незапалена свещ в ръката си и гледаше право в елфа. До него, с празно изражение на лицето, покорно стоеше Риджис.

— Заповядай, влез! — с подигравателна любезност продължи Кесел. — Не се притеснявай за троловете, чиито рани бързо ще се оправят.

И като отметна глава назад, магьосникът избухна в буен смях.

Дризт се почувства като пълен глупак — след всичките опасности, през които бе преминал и цялото това промъкване, не бе постигнал нищо повече, освен да развесели Кесел! Елфът сложи ръце върху дръжките на ятаганите си и пристъпи в стаята.

Гуенивар остана скрита в сенките зад вратата, отчасти защото магьосникът с нищо не показа, че я е видял, отчасти, защото бе прекалено изтощена, за да върви.

Дризт спря пред трона на Кесел и се поклони ниско. Гледката на Риджис в тронната зала на магьосника силно го разтревожи, но той успя да скрие изненадата си и се престори, че не го познава. Риджис също с нищо не показваше, че знае кой стои пред него, макар че елфът не бе съвсем сигурен дали това се дължеше на съзнателно усилие на полуръста или волята му вече бе покорена от Кесел.

— Добра среща, Акар Кесел! — обърна се той към магьосника, с разваления говор на подземните жители, сякаш езика на обитателите на повърхността му беше чужд.

Защо да не опиташе същата тактика, която бе използвал и с Ерту?

— Идвам от името на моя народ, за да обсъдим общите ни интереси.

Кесел силно се изсмя.

— Нима? — по устните му плъзна широка усмивка, която бързо отстъпи място на злобно смръщване, очите му заплашително се свиха. — Познавам те, елфе! Няма човек, живял в Десетте града, който да не е чувал името на Дризт До’Урден, било в някоя история, или в някоя подигравка! Така че не си прави труда да ме лъжеш!

— Извини ме, могъщи магьоснико! — спокойно рече Дризт, отказвайки се от плана си. — По всичко личи, че си по-мъдър от демона си.

Самоувереното изражение бързо изчезна от лицето на Кесел, който вече се чудеше защо Ерту не отговаря на призивите му. Когато отново погледна към Дризт, в очите му се четеше уважение. Нима този елф съвсем сам бе победил могъщия демон?

— Позволи ми да започна отново — рече Дризт и се поклони ниско. — Добра среща, Акар Кесел. Аз съм Дризт До’Урден, скиталец от Гваерон Уиндстром, закрилник на Долината на мразовития вятър. Тук съм, за да те погубя.

В същия миг ятаганите излетяха от ножниците си.

Ала Кесел бе готов. Свещта, която държеше в ръка, внезапно пламна. Многобройните огледала и кристални сфери, разпръснати из цялата стая, уловиха яркия пламък и го пречупиха в безброй пронизващи лъчи, които бързо се сляха и обгърнаха елфа. Никой от тях не го докосваше, ала Дризт съвсем ясно усещаше силата им и не посмя да ги пресече.

Ниското, туптящо жужене ставаше все по-силно, докато слънцето се издигаше все по-високо в небето навън. Някои от стените, които в полумрака изглеждаха като обикновени огледала, се оказаха прозорци и сега в стаята нахлу светлина.

— Нима наистина мислеше, че можеш просто да влезеш тук и да ме убиеш? — невярващо попита магьосникът. — Та аз съм Акар Кесел, глупако! Тиранинът на Долината на мразовития вятър! Аз командвам най-голямата войска, която някога е крачела из замръзналите степи на тези забравени от всички земи!

И като махна с ръка към едно от магическите огледала, Кесел се провикна:

— Виж моите воини!

В сърцевината на кристалната повърхност Дризт видя част от огромния лагер, който заобикаляше кулата и чу виковете на чудовищните бойци, които се събуждаха от първите слънчеви лъчи.

Внезапно откъм полето долетя предсмъртен вик. Дризт и Кесел незабавно наостриха уши и съвсем ясно доловиха звън на оръжие — в някоя част от лагера, която не се виждаше в огледалото, се водеше битка. Дризт любопитно погледна Кесел, чудейки се дали знае какво става в северната част на лагера му.

Магьосникът отвърна на неизречения въпрос на елфа с ново махване на ръката. Образът в огледалото избледня и отстъпи място на нова картина, този път от друга част на полето. Сега вече звукът от битката изпълни цялата стая. Мъглата в огледалото се избистри и Дризт ясно видя Бруенор и неговите воини. Опрели гръб в гръб, джуджетата се биеха сред море от гоблини, а земята около тях бе осеяна с труповете на орки и людоеди.

— Виждаш ли колко нелепо е да се опитваш да ми се противопоставяш? — изсмя се Кесел.

— На мен ми се струва, че джуджетата се справят прекрасно.

— Глупости! — изкрещя магьосникът и отново махна с ръка.

Кристалната повърхност отново бе обвита от мъгла. Внезапно, от вътрешността на магическото огледало долетя Песента на Темпос. Дризт се приведе напред, мъчейки се да види какво става в полето навън — на всяка цена трябваше да различи кой води воините, които се биеха с древната песен на уста.

— Жалките джуджета може и да са убили неколцина от по-слабите ми бойци, ала даже докато говорим, към армията ми се присъединяват нови воини! Удари часът на вашата гибел, хора и джуджета от Долината! Удари часът и на твоята гибел, Дризт До’Урден! Акар Кесел е тук!

Мъглата се разпръсна.

Уолфгар и храбрите му воини вървяха към нищо неподозиращите чудовища. Вярата в думите на Повелителя им бе непоклатима и когато видяха пристигането на обещаните съюзници, гоблините и орките, които бяха най-близо до войската на варварите, нададоха победоносни викове.

Миг по-късно вече бяха мъртви.

С песен на уста варварите се врязаха в редиците на чудовищата. Дори шумът на битката и стоновете на умиращите воини на Кесел не успяха да заглушат гласовете на джуджетата — бойците на Бруенор пееха Песента на Темпос.

С обезумял поглед и широко отворена уста, цял треперещ от ярост, Кесел махна с ръка и ужасяващият образ изчезна.

— Дори това няма значение! — свирепо се обърна той към Дризт, мъчейки се да спре треперенето на гласа си. — Няма да има никаква милост, когато се разправя с тях! А след това, Брин Шандер ще рухне в пламъци!

Кесел млъкна за момент.

— Ала сега е твой ред, подло псе! — просъска магьосникът. — Убиец и изменник на собствения си народ, на какви богове можеш да се молиш вече?

С тези думи Кесел духна срещу горящата свещ и пламъкът се залюля в злокобен танц. Ъгълът на отражението му се промени и един от лъчите, които все така държаха Дризт в плен, докосна тялото му, прогаряйки голяма дупка в дръжката на стария му ятаган и изгаряйки кожата на ръката му. Лицето на елфа се изкриви от жестоката болка и той стисна раната със здравата си ръка. Ятаганът му падна на земята, а лъчът потрепна и се отклони.

— Виждаш ли колко е лесно? — подигра му се Кесел. — Немощният ти ум не може дори да си представи силата на Креншинибон! Радвай се, че имаше рядкото щастие да видиш частица от нея преди да умреш!

Дризт гордо се изправи и погледна магьосника право в очите. В ясните му лавандулови очи нямаше страх — елфът никога нямаше да моли за милост. Много отдавна бе приел смъртта като част от живота, който водеше и не се боеше от нея — щеше да умре достойно.

Кесел се опита да го уплаши и размаха свещта напред-назад, карайки изпепеляващия лъч да танцува все по-близо до тялото на Дризт. Когато най-сетне разбра, че няма да чуе гордия скиталец да вика от болка или да проси милост, магьосникът се отегчи от играта си.

— Сбогом, глупако! — изръмжа той и се накани да насочи изгарящия лъч към сърцето на елфа.

В този миг Риджис духна свещта.

За няколко секунди времето като че ли спря. Изумен, Кесел погледна към полуръста, когото бе смятал, за свой роб. Риджис просто сви рамене, сякаш необичайната му смелост го бе изненадала точно толкова, колкото и магьосника.

Кесел захвърли сребърната чинийка, на която беше свещта, в магическото огледало и с ужасен вик хукна към скритата в другия ъгъл на стаята стълба. Дризт понечи да се втурне след него, ала бе успял да измине едва няколко крачки, когато в сърцевината на огледалото забушуваха пламъци. Два чифта червени очи застрашително се взряха в него и приковаха вниманието му. В следващия миг, от вътрешността на магическото огледало изскочиха две демонични хрътки и се втурнаха в стаята.

Гуенивар скочи покрай господаря си и пресече пътя на единия звяр. Вкопчени един в друг, двамата събориха Риджис настрани и се затъркаляха из стаята — огромно кълбо от черна и червеникавокафява козина, от което стърчаха остри зъби и нокти.

Огненият дъх на чудовището обгърна елфа, ала и той, както и пламъкът на Ерту, дори не го опари. Сега бе негов ред да напада. Магическият ятаган изскочи от ножницата с тържествуващ звън и посече тялото на кучето. Дризт бе смаян от мощта на острието, но нямаше време за губене и, без да погледне трупа на жертвата си втори път, се втурна натам, накъдето бе побягнал магьосникът.

Светкавично достигна стълбата и на върха й видя открехната врата, която водеше към най-високото ниво на кулата. Иззад вратата долиташе ритмично пулсиране на ярка светлина, която се усилваше при всеки нов тласък. Сърцето на Кришал Тирит туптеше все по-силно — слънцето изгряваше. Дризт прекрасно разбираше колко опасно бе начинанието му, но дори не се замисли дали да продължи напред — това бе последната му възможност и време за губене нямаше.

В следващия миг елфът се озова в най-малката стая в кулата и за втори път се изправи лице в лице с магьосника. Между тях, висящ във въздуха, пулсираше кристален къс — сърцето на Кришал Тирит. Квадратен и заострен като ледена висулка, макар и дълъг едва тридесетина сантиметра, кристалът бе досущ като кулата, в която се намираше.

Съвършено копие на Креншинибон.

Магическият предмет бе издигнал стена от светлина, която разделяше стаята на две и сега Дризт стоеше в едната й половина, а Кесел — в другата. По подигравателната усмивка, която разкривяваше устните на магьосника, елфът разбра, че това препятствие бе толкова непреодолимо, колкото и най-яката каменна стена. За разлика от предишната стая, която бе отрупана с многобройни огледала, тук имаше само едно, което приличаше на прозорец и висеше на стената до Кесел.

— Е, хайде, защо не удряш, елфе? — изсмя се Кесел. — Глупако! Сърцето на Кришал Тирит е по-могъщо от което и да било оръжие на света! Нищо, което можеш да направиш, дори и най-страшната магия, не може да остави дори и най-нищожна драскотина върху гладката му повърхност! Удряй! Нека видим докъде се простира самонадеяната ти дързост!

Ала Дризт имаше съвсем други намерения. Той бе достатъчно умен, за да знае, че някои противници не можеха да бъдат победени само със сила. Само че винаги имаше и други начини.

Той прибра магическия си ятаган и се залови да развърже торбичката, която висеше на кръста му. Кесел го погледна с любопитство, поуплашен от спокойствието на елфа, дори и сега, когато смъртта бе надвиснала над главата му.

— Какво правиш? — сопна се той.

Дризт не отговори и, без да трепне, продължи да развързва торбичката. Най-сетне успя да я отвърже от кръста си и дръпна шнурчето, което я пристягаше.

— Попитах какво правиш! — извика Кесел, когато елфът тръгна към кристала.

Внезапно копието на Креншинибон му се стори странно уязвимо. Обзе го неприятното усещане, че Мрачният елф може би е по-опасен, отколкото си мислеше в началото.

Креншинибон също усети надвисналата заплаха и заповяда на Кесел да изпепели елфа с поразяващ лъч.

Ала Кесел се боеше.

Дризт стигна до кристала. Опита се да го вземе в ръка и стената го отблъсна. Очаквайки нещо такова, той само кимна и отвори торбичката, колкото се може по-широко. Цялото му внимание сега бе насочено към кулата и той дори не поглеждаше към магьосника, нито обръщаше внимание на бръщолевенето му.

Светкавично, Дризт изсипа брашното върху кристалния къс.

Кулата простена и потъна в мрак.

Светлината, която го разделяше от Кесел, изчезна.

Ала цялото внимание на Дризт все така бе насочено към кулата. Знаеше, че задушаващият слой брашно щеше да потисне мощното лъчение на кристала само за малко.

Малко, но все пак достатъчно дълго, за да може той да нахлупи празната вече торбичка върху него и да стегне шнурчето й. Кесел изкрещя и се хвърли срещу него, но спря пред голото острие на ятагана.

— Не! — извика той безпомощно. — Знаеш ли какво направи!

В същия миг, сякаш в отговор на отчаяния му вопъл, кулата потрепера. Трусът трая само миг, ала и Дризт, и Кесел ясно усетиха задаващата се опасност. Далеч под тях, в недрата на Кришал Тирит, разрухата бе започнала.

— Прекрасно знам какво направих — отвърна елфът. — Победих те, Акар Кесел. Краткото ти царуване над Десетте града свърши.

— Сам се погуби, елфе! — при тези думи Кришал Тирит отново потръпна, този път по-яростно. — Няма да успееш да избягаш преди кулата да се срути, погребвайки те под себе си!

Стаята се разлюля от нов трус. Последва го още един и още един, и още един.

Дризт невъзмутимо сви рамене.

— Така да бъде — рече той. — Ала задачата ми е изпълнена, защото и ти ще загинеш заедно с мен.

Внезапно от устните на Кесел долетя безумен смях. Той се обърна и скочи към огледалото в стената на кулата. Ала вместо да прелети през стъклото и да се сгромоляса в полето долу, както Дризт очакваше, магьосникът влезе в него и изчезна.

Кулата потрепера отново, този път без да спира. Дризт се опита да стигне до вратата, която водеше надолу, но едва успя да се задържи на краката си. По стените плъзнаха пукнатини и скоро навсякъде зейнаха огромни дупки.

— Риджис! — изкрещя той, но не получи никакъв отговор.

Част от стената на горната стая вече се бе срутила — Дризт видя купчината отломки в дъното на стълбата. Молейки се приятелите му да са успели да избягат, той пое по единствения път, който му бе останал.

Без да знае къде ще се озове, елфът скочи след Кесел в магическото огледало.

30 Битката в Долината на мразовития вятър

Жителите на Брин Шандер чуха шума от битката, която се водеше в полето под града им, ала едва когато настъпи зората, успяха да видят какво става. При вида на джуджетата хората нададоха радостни възгласи, а гледката на варварите, които с песен на уста посичаха гоблини, ги изпълни с изумление.

Застанали както обикновено на стената, Касиус и Гленсатер, изненадани от неочаквания развой на събитията, се чудеха дали трябва да се включат в битката или не.

— Варвари? — зяпна от почуда представителят на Източен пристан. — Дали са наши приятели или врагове?

— Убиват орки — отвърна Касиус. — Приятели са!

Воините от четирите града на Маер Дуалдон също чуха шума от битката, макар да не виждаха какво точно става. Сякаш за да ги обърка още повече, откъм Бремен също долетя звън на оръжие. Да не би воините на Брин Шандер да им се бяха притекли на помощ? Или пък бойците на Акар Кесел се избиваха помежду си?

И тогава Кришал Тирит внезапно потъна в мрак. Блестящите й, пулсиращи стени потъмняха, сякаш бяха изгубили живота си.

— Риджис — промърмори Касиус, усещайки как кулата с главоломна бързина губи силата си. — Ако въобще някога сме имали герой, то това е той!

Кулата потрепера, по цялата й дължина премина мощен трус. По стените й запълзяха пукнатини, зейнаха дупки. Само след миг магическата кула рухна на земята.

Ужасени и невярващи на очите си, чудовищата на Кесел гледаха как крепостта на магьосника, когото почитаха като божество, се превръща в купчина отломки.

В Брин Шандер зазвучаха бойни рогове. Бойците на Кемп заликуваха и бясно загребаха към брега. Съгледвачите на Йенсин Брент светкавично съобщиха смайващата вест на флота в Диншиър, оттам новината незабавно прелетя до Езерото на алените води. Из всички убежища, които криеха бездомните вече бегълци от Десетте града, се разнесе една и съща команда:

— В атака!

Големите порти на Брин Шандер се отвориха и многочислената войска на престолния град се втурна на бойното поле. Лодките в Диншиър и Аленото езеро вдигнаха платна и като уловиха източния вятър, се понесоха към брега. Бойците от четирите града на Маер Дуалдон гребяха с всичка сила, борейки се със същия този вятър в трескавото си нетърпение да отмъстят за падналите си близки и опожарените си домове.

Така, сред вихър от хаос и неочаквани обрати, започна последната битка в Долината на мразовития вятър.

Пълзейки, Риджис се отдръпна от пътя на вкопчените в отчаяна битка животни. По всяко друго време Гуенивар с лекота би се справила с демоничното куче, ала в сегашното си състояние й се налагаше да се бори за живота си със зъби и нокти. Огненият дъх на хрътката изгаряше черната й козина, огромните зъби се впиваха в якия врат на магическата пантера.

Риджис искаше да помогне на котката, но така и не успяваше да се приближи достатъчно, за да ритне противника й. Защо му трябваше на Дризт да бяга точно сега?

Гуенивар усети как челюстите на противника й се забиват все по-дълбоко във врата й и се претърколи, повличайки чудовищната хрътка със себе си, ала натискът на могъщата паст не отслабна. Вече не можеше да си поеме дъх и усети как светът се завърта около нея. Започна да се приготвя да се върне обратно в своята равнина, макар горчиво да съжаляваше, че ще трябва да изостави господаря си, когато той имаше нужда от нея.

В този миг кулата потъна в мрак. Стреснато, демоничното куче разхлаби хватката си и Гуенивар светкавично се възползва от открилата се възможност. Забивайки здраво нокти в ребрата на врага си, пантерата успя да се измъкне от челюстите му и се претърколи назад, в приятелската прегръдка на мрака.

Чудовищната хрътка се огледа наоколо, мъчейки се да открие противника си, ала умението на котката да остава незабелязана, бе прекалено голямо дори за острите сетива на магическото куче. Тогава звярът съзря друга жертва. Само един скок и огненото куче се надвеси над Риджис.

Ала сега Гуенивар играеше игра, която познаваше отлично. Тя бе създание на нощта, хищник, който изскача от най-черните сенки и убива, преди жертвата да успее да усети присъствието му. Хрътката почти бе захапала полуръста, когато огромната пантера скочи върху гърба й, забивайки острите си нокти дълбоко в покритата с рижа козина плът.

Кучето успя да изскимти само веднъж, преди смъртоносните зъби да прегризат гърлото му.

Огледалата в стаята започнаха да треперят и да се пръскат. Подът под трона на Кесел се разтвори, погребвайки величествения стол под купчина отломки. Кулата се загърчи в агония и във въздуха полетяха грамадни кристални късове. От покоите на Кесел се разнесоха писъците на наложниците му и Риджис разбра, че разрухата вече бе обхванала всички нива на Кришал Тирит. Зарадва се, когато видя как Гуенивар убива чудовищната хрътка, макар да знаеше, че сега вече всичко бе безполезно. Вече нямаше накъде да бягат, не можеха да се спасят от гибелта на Кришал Тирит.

Полуръстът повика пантерата при себе си. В пълния мрак не можеше да види тялото й, ала съвсем ясно различи очите й — втренчени в него, те не го изпускаха от поглед, докато котката бавно обикаляше около него.

— Какво? — стресна се Риджис и се зачуди дали напрежението и раните, нанесени й от хрътката, не бяха помрачили ума на Гуенивар.

Голямо парче се откъсна от стената над него и го просна на земята. В следващия миг Риджис видя светещите очи на котката да се издигат във въздуха — Гуенивар бе скочила.

Тежкият прах го задушаваше. Полуръстът ясно почувства как в самите недра на кулата се заражда трус, по-мощен от всички досега — ударил бе последният миг на Кришал Тирит. И тогава го обви още по-непрогледна тъма — котката го погълна.

Дризт усети, че пропада.

Светлината бе твърде ярка и трябваше да затвори очи. Не чуваше нищо, нито дори свистенето на въздуха край лицето си. В едно обаче бе сигурен — падаше надолу с главоломна скорост.

Внезапно ярката светлина избледня и се превърна в сивкава мъгла, сякаш минаваше през облак. Всичко бе толкова нереално, толкова фантастично. Не помнеше как се бе озовал тук. Не помнеше какво бе станало. Не помнеше даже собственото си име.

В този миг падна в дълбока пряспа сняг и разбра, че не сънува. Чу воя на вятъра и усети как жестокият му, смразяващ дъх го пронизва до кости. Опита се да се изправи, за да разбере къде се намира.

И тогава, далеч под себе си, чу шума от кипящата в полето битка. Спомни си Кришал Тирит, спомни си откъде бе дошъл и как се бе озовал тук. Имаше само един възможен отговор.

Намираше се на върха на Грамадата на Келвин.

Бойците на Брин Шандер и Източен пристан, начело с Касиус и Гленсатер се втурнаха надолу по хълма и се врязаха в изумените редици на гоблините. Двамата представители имаха план — искаха да си пробият път през редиците на чудовищата и да се обединят с войската на Бруенор. Малко по-рано, докато още наблюдаваха битката от върха на стената, бяха видели, че варварите прибягват до същата тактика и бързо разбраха, че ако трите армии успеят да се съберат, неголемите им шансове за победа щяха да нараснат значително.

Гоблините бързо отстъпиха пред яростното нападение на хората. Изумени и ужасени от внезапния обрат на събитията, чудовищата не можаха да организират дори и бегло подобие на защита.

Когато лодките на четирите града акостираха на север от опожарения Таргос, бяха посрещнати от същата слаба и хаотична съпротива. Кемп и останалите водачи знаеха, че лесно ще успеят да заемат позиция, но се притесняваха, че многочислената гоблинова войска, разположена в Термалайн ще ги нападне отзад и ще отреже пътя им за бягство, ако посмееха да се отдалечат от брега.

Оказа се, че няма от какво да се страхуват. В началото чудовищата от Термалайн наистина бяха наизлезли от града с намерението да подкрепят магьосника. Точно тогава Кришал Тирит рухна. Гоблините, чули вече, че същата нощ Кесел бе изпратил отряд да погуби цялото Змийско племе, бездруго бяха изпълнени с подозрение и когато видяха кулата, олицетворението на силата на Кесел да се сгромолясва, набързо преосмислиха положението си. Претегляйки възможностите, които стояха пред тях, те не се колебаха дълго и скоро побягнаха на север, към безопасността на откритата равнина.

Силният сняг, който валеше неспирно, обвиваше всичко на върха на планината в гъста мъгла. Дризт държеше очите си сведени надолу, ала почти не виждаше краката си, докато крачеше с мъка напред. В ръката си държеше магическия ятаган, който сега искреше с бледа светлина, сякаш най-накрая бе доволен от температурата наоколо.

Вкочаненото тяло на елфа го умоляваше да се обърне и да се спусне в подножието на планината, но той не му обръщаше внимание и все така крачеше към върха. Натам, откъдето вятърът довяваше грозен звук — безумен смях.

Скоро Дризт видя неясната фигура на магьосника — надвесен над южния ръб на пропастта под себе си, той се опитваше да види какво става на бойното поле далеч долу.

— Кесел! — изкрещя елфът и, виждайки фигурата светкавично да се обръща, разбра, че магьосникът го бе чул, въпреки свирепия вой на вятъра. — В името на хората от Десетте града, ти заповядвам да се предадеш! Бързо, преди вледеняващия дъх на зимата да ни вкочани!

Кесел избухна в смях.

— Нима наистина не разбираш срещу какво си се изправил? — изумен попита той. — Наистина ли вярваш, че си спечелил?

— Как върви битката под нас не знам — отвърна елфът. — Ала ти си победен! Кулата ти рухна, Кесел, а без нея ти си само един нескопосан чирак!

Докато говореше, Дризт не бе спрял и за миг и сега бе на два-три метра от магьосника, макар все още да го виждаше само като някакво черно петно насред сивата мъгла.

— Искаш да знаеш как върви битката, така ли, елфе? — попита Кесел. — Гледай тогава! Виж как ще паднат Десетте града!

И като бръкна в една от гънките на мантията си, магьосникът извади искрящ предмет — кристален отломък. Самите облаци сякаш се отдръпнаха от небето. Вятърът спря — там, където се намираше Креншинибон, той бе безсилен. Дризт осезаемо почувства невероятната мощ на кристала. Усети как кръвта се завръща в изтръпналите му крайници. Видя как сивата мъгла се стопи и небето над тях се проясни.

— Кулата ми е разрушена, така ли? — подигра му се Кесел. — Та ти разруши само едно от безбройните копия на Креншинибон! Брашно? За да унищожиш най-могъщото творение в света? Погледни надолу и виж глупците, които се осмелиха да се изпречат на пътя ми!

Бойното поле се простираше под Дризт. Той съвсем ясно видя белите платна на лодките на Каер Кьониг и Каер Диневал, които, носени от силния вятър, наближаваха бреговете на Диншиър.

На юг корабите на Аленото езеро вече бяха закотвени в пристанищата. Воините от двата града не бяха срещнали никаква съпротива и сега се готвеха да нанесат удар на враговете си. Гоблините и орките, разположени в южната част на обсадата, не бяха видели рухването на Кришал Тирит, ала въпреки това бяха усетили загубата на сила и отсъствието на обединяващата воля на магьосника. И докато част от тях се втурнаха да заобикалят хълма на Брин Шандер, за да се присъединят към кипящата там битка, много от другарите им останаха, където бяха или побягнаха към тундрата.

Бойците на Кемп също бяха достигнали брега и сега предпазливо се отдалечаваха. Този отряд акостира там, където войската на Кесел бе най-гъста, ала това бе и мястото, което се бе намирало под най-силното влияние на кулата и където рухването й най-много бе потресло и обезсърчило воините. Рибарите срещнаха много повече гоблини, които трескаво бягаха, за да спасят живота си, отколкото такива, които искаха да се бият.

Сред полето, там, където битката бе най-ожесточена, хората от Десетте града и техните съюзници също се справяха добре. Варварите почти бяха достигнали бойците на Бруенор. Подтиквани от могъщия чук на Уолфгар и нямащия равен на себе си кураж на Бруенор, двата отряда посичаха всички, които стояха помежду им. Съвсем скоро мощта им щеше да нарасне още повече — Касиус и Гленсатер се приближаваха със сигурно темпо и вече бяха съвсем близо.

— Както виждам, войската ти май не се справя особено добре — обади се Дризт. — „Глупците“ от Десетте града още не са победени!

Кесел вдигна кристалния отломък високо над главата си и магическият предмет заискри още по-силно, разкривайки още по-голяма мощ. На бойното поле, воюващите веднага почувстваха завръщането на онова могъщо присъствие, което допреди малко бяха усещали в Кришал Тирит. Хора, джуджета и гоблини, дори онези, които се бяха вкопчили в смъртна схватка, спряха за миг и отправиха погледи към ярката светлина, която грееше на върха на планината. Чудовищата, усетили завръщането на своя повелител, нададоха победоносни викове и се хвърлиха в атака. Въодушевени от величественото завръщане на Кесел, те се хвърлиха в битката със свирепа ярост.

— Виждаш ли какво прави самото ми присъствие с моите бойци! — самодоволно извика Кесел.

Ала Дризт не обръщаше внимание нито на хвалбите на магьосника, нито на битката, която кипеше долу. Застанал в локвичките, образувани от топящия се от топлината на отломъка сняг, елфът цял се бе превърнал в слух. Въпреки шума от далечната битка, острите му сетива бяха доловили странен звук. От покритите със сняг върхове на Грамадата долиташе тътен, сякаш самата планина негодуваше.

— Вижте могъществото на Акар Кесел! — провикна се магьосникът, а силата на отломъка се преливаше в него и гласът му гърмеше оглушаващо. — Колко лесно ще разруша лодките в езерото!

Дризт разбра, че в дръзкото си пренебрежение към нарастващите опасности, които го заобикаляха, магьосникът допускаше пагубна грешка. Всичко, което трябваше да направи, бе да не му даде възможност да предприеме нещо в близките няколко мига. Елфът инстинктивно сграбчи камата си и я запрати срещу него, макар да знаеше прекрасно, че по някакъв отвратителен начин противникът му се бе слял с Креншинибон и бе недосегаем за такова слабо оръжие. Само че Дризт целеше единствено да ядоса Кесел и да отклони вниманието му от бойното поле.

Камата изсвистя във въздуха. Дризт се обърна и побягна надолу.

Тънък лъч изскочи от отломъка и разтопи оръжието още преди то да бе достигнало целта си, ала Кесел изпадна в ярост.

— Ще те накарам да паднеш на колене пред мен! — изкрещя той след Дризт. — Подло псе, ти току-що си заслужи честта да бъдеш първата ми жертва за деня!

И като насочи кристала към бягащия елф, той се накани да го довърши. Ала докато се обръщаше към противника си, магьосникът внезапно затъна до колене в омекналия сняг.

Най-сетне и той чу заплашителния тътен на планината.

Дризт успя да избяга от обсега на отломъка и без да се обръща назад, продължи трескавия си бяг, опитвайки се да се отдалечи, колкото се може повече от южната страна на Грамадата.

Полуразтопеният сняг вече стигаше до гърдите на Кесел и той с всички сили се бореше да се измъкне от клопката му. Опита се да призове силата на Креншинибон, ала бе прекалено уплашен от надвисналата над главата му гибел и не успя да се съсредоточи.

За първи път от толкова години насам Акар Кесел отново се чувстваше слаб и безпомощен. Вече не бе тиранинът на Долината на мразовития вятър. Нескопосният чирак, който бе убил учителя си, отново се завърна.

Имаше чувството, че кристалният отломък го бе отхвърлил.

И тогава цялата снежна шапка на планинския връх се срути. Страховитият грохот разтърси земите на десетки мили наоколо. Хора и орки, гоблини и джуджета, дори людоедите, бяха запратени на земята.

Кесел започна да пада и отчаяно се вкопчи в отломъка. Ала Креншинибон изгаряше ръцете му, отблъскваше го от себе си. Беше се провалял твърде много пъти. Вече не можеше да бъде господар на могъщия кристал.

Кесел усети, че отломъкът се изплъзва от пръстите му и изкрещя. Писъкът му обаче бе задушен от грохота на лавината. Леденият мрак на снега го обви, събори го, повлече го със себе си надолу по склоновете на планината. Кесел отчаяно вярваше, че щом държи кристалния отломък, ще успее да оцелее дори и сега. Слаба утеха, когато се сгромоляса върху една скала далеч под върха на планината.

И половината от вечните снегове на Грамадата на Келвин се стовариха отгоре му.

Чудовищната армия видя как нейният повелител и бог пада за втори път. Нишката, която ги бе подтиквала да се бият, се скъса. Ала в краткото време, през което Кесел се бе завърнал, войската му бе успяла да се организира поне малко. Двама ледени великани, единствените оцелели от истинските великани в цялата армия, поеха командването на воините. Те събраха отряда на людоедите около себе си и наредиха на орките и гоблините да ги последват.

Въпреки това, сред воините на Кесел настана смут. Враждата между отделните племена, която беше забравена заради желязната власт на Акар Кесел, сега отново изплува на повърхността под формата на очевидно недоверие. Единствено страхът от враговете им ги караше да продължават да се бият и единствено страхът от великаните ги задържаше рамо до рамо с другите племена.

— Добра среща, Боен чук! — провикна се Уолфгар и размаза главата на един гоблин, докато варварите най-сетне пробиха редиците на чудовищата и се обединиха с джуджетата.

— Добра среща, момче! — отвърна му Бруенор и заби брадвата си в гърдите на един орк — Най-сетне пристигна! Вече си мислех, че аз ще трябва да убия и твоя дял от гнусните твари!

Ала Уолфгар не го чу. Току-що бе открил двамата великани, които командваха армията.

— Ледени великани — посочи ги той на Бруенор. — Само те все още обединяват племената!

— Ха! — изсмя се джуджето. — Превъзходна плячка! Давай!

И така, следван от Бруенор и неколцината си най-приближени бойци, младият крал си запробива път през редиците на гоблините.

Людоедите светкавично обградиха двамата си нови повелители и препречиха пътя на варварина.

Ала Уолфгар вече бе твърде близо.

Щитозъб изсвистя над редиците на людоедите и се стовари първо върху главата на един от великаните. Чудовището се строполи мъртво на земята. Другият зяпна от ужас, когато видя, че един човек е способен да убие великан с един-единствен удар и се поколеба само за миг, преди да побегне.

Людоедите обаче не се уплашиха и се нахвърлиха срещу малкия отряд на варварите, изтласквайки ги назад. Ала Уолфгар бе доволен и отстъпи пред натиска им — без друго трябваше да се върне към останалите си воини и джуджетата.

Само че Бруенор имаше други намерения. Това бе точно онзи вид хаотичен бой, който той обожаваше. Незабелязан, Бойният чук се шмугна под краката на челните редици на людоедите и, скрит от прахта и бъркотията, тръгна между чудовищата.

С крайчеца на окото си Уолфгар видя чудноватото поведение на, джуджето и се провикна към него:

— Къде отиваш?

Жадният за битки Бруенор не го чу, но дори и да беше, нямаше да му обърне внимание.

Варваринът не можеше да види накъде върви джуджето, ала лесно можеше да отгатне къде се намира — или поне къде се бе намирал допреди миг — един след друг, людоедите се запревиваха от болка, вкопчили се я в коляното си, я в сухожилията, я в слабините.

А сред цялата бъркотия на битката, онези орки и гоблини, които в момента не се биеха, не отделяха очи от Грамадата на Келвин в очакване на второто завръщане на Повелителя им.

Ала сега там имаше само сняг.

Жадуващи мъст, бойците на Каер Кьониг и Каер Диневал дори не свиха платната си, когато акостираха направо в пясъка по брега на Диншиър — не искаха да губят и миг, за да закотвят лодките в пристанището. Скочиха от корабите и се хвърлиха в битката с безстрашен устрем, който изтласка смаяните им врагове назад.

Когато заеха позиция на сушата, Йенсин Брент ги събра в гъсти редици и се обърна на юг. Чул бе шума от битката, която се водеше там и разбра, че воините на Добра медовина и Дуганова бърлога си проправяха път на север, за да се обединят с тях. Планът му бе да се срещнат на Източния път и заедно да се отправят на запад, към Брин Шандер.

Много от гоблините, разположени в тази част на полето отдавна бяха избягали, а още повече се бяха отправили на северозапад, към останките от Кришал Тирит, където се водеше основното сражение. Армията на Диншиър се понесе напред с огромна бързина. Достигнаха пътя почти без загуби и, като се окопаха, зачакаха пристигането на другарите си.

Кемп нетърпеливо чакаше сигнала от единствения кораб, който се носеше из Маер Дуалдон. Таргосецът, който бе поел командването над воините от четирите града, се движеше предпазливо, боейки се от нападение откъм север. Той все още възпираше бойците си, разрешавайки им да се бият само с онези чудовища, които се приближаваха твърде много. Това твърде предпазливо поведение бе в пълно противоречие с нрава му и нуждата да чака и да бездейства, го подлудяваше.

Минутите се точеха без никакъв знак за задаващи се гоблинови подкрепления и Кемп изпрати една малка шхуна в езерото, за да разбере защо се бавят чудовищата, които бяха завзели Термалайн.

В този миг видя белите платна на корабчето. Високо на мачтата му се развяваше сигналът, който таргосецът най-силно желаеше, ала най-малко очакваше да види. Червеният флаг, който в мирни дни означаваше улов, сега се вееше на шхуната и казваше на таргосеца, че Термалайн бе празен и че гоблините бягаха на север.

С пламнало от жажда за разплата лице, Кемп се покатери на най-високото място, което можа да намери и се провикна към воините си:

— Напред, момчета! Напред през труповете на враговете ни към Града на хълма! Нека, когато Касиус се върне, да ни завари на прага на града си!

Победни възгласи раздраха гърлата им, докато крачеха напред — мъже, които бяха изгубили домовете и близките си и безпомощно бяха наблюдавали как градовете им горят. Много от тях вече нямаха какво повече да губят. Единственото, което можеха да спечелят бе горчивото задоволство от разплатата.

Битката бушува през цялата сутрин. Хора и чудовища размахваха мечовете и копията си, които като че ли тежаха двойно повече отпреди. Ала умората, макар да забавяше движенията им, ни най-малко не уталожваше гнева, кипящ във вените им.

В полето пред Брин Шандер редиците на противниците бяха загубили всякакъв ред. Отряди се биеха, без да знаят къде са командирите им. Орки и гоблини се избиваха помежду си — дори и общият враг не можеше да потисне първичната омраза, която изпитваха един към друг. Там, където битката бе най-люта, вече се издигаха гъсти облаци прах, отвсякъде долиташе звън на мечове и щитове, свистяха копия, ехтяха викове — агонизиращи, предсмъртни, победни — и се сливаха в едно.

Единствено редиците на калените в битки джуджета не отстъпиха пред всеобщия хаос, въпреки че Бруенор все още не се бе завърнал.

Редиците им даваха на варварите отлична възможност да атакуват и послужиха като ориентир на Уолфгар и малкия му отряд, докато се завръщаха от боя с великаните. Младият крал се върна при джуджетата в същия миг, в който Касиус и неговите воини най-сетне достигнаха бойците на Бруенор. Двамата се вгледаха изпитателно един в друг — никой не знаеше какво става в ума на другия. Ала и двамата бяха достатъчно мъдри, за да се доверят — поне за момента — един на друг. Те прекрасно знаеха, че разумните противници оставят различията настрани, когато са изправени пред по-голям, общ враг.

Да се обединят бе единствената им възможност да оцелеят. Заедно те надвишаваха силите на всяко оркско или гоблиново племе поотделно. И понеже различните племена на чудовищата отдавна вече не се биеха обединени, никое от тях не можеше да бе надява да получи подкрепата на останалите. Единни, Уолфгар и Касиус изпратиха част от воините си да прикриват фланговете им и поведоха основната част от войските си напред, обграждайки и унищожавайки племената едно по едно.

Макар че на всеки паднал човек се падаха по десет мъртви гоблина, Касиус бе сериозно разтревожен. Хиляди чудовища още не се бяха включили в битката, дори не бяха вдигнали оръжията, а неговите воини вече изнемогваха от изтощение. Знаеше, че трябва да ги отведе в града и остави джуджетата да ги поведат натам.

Уолфгар също се тревожеше за бойците си и знаейки, че друг път за бягство няма, им нареди да последват Касиус и джуджетата, без дори да е сигурен дали хората от Брин Шандер щяха да ги пуснат в града си.

В началото воините на Кемп напредваха с трескава бързина, помитайки всичко по пътя си, ала колкото повече наближаваха хълма на Брин Шандер, толкова по-гъсти бяха редиците на чудовищата и толкова по-отчаяни и свирепи ставаха враговете им. Когато се намираха едва на стотина метра от подножието на хълма, бойците на Маер Дуалдон се оказаха обградени от всички страни и трябваше да се бият за живота си.

Армията, която идваше от изток, засега не срещаше толкова препятствия. Устремени надолу по Източния път, воините почти не срещнаха съпротива и, първи достигнаха хълма. Безстрашните рибари бяха прекосили езерата с трескава бързина, бяха преминали през цялото поле, пробивайки си път с мечове и копия в ръка, ала дори и сега Йенсин Брент, единственият оцелял от представителите (Шермонт и представителите от Аленото езеро бяха убити на Източния път), не им разреши да си починат. До ушите му все по-ясно долиташе шума от лютата битка — храбрите воини, които се сражаваха с пълчищата на Кесел, отчаяно се нуждаеха от помощ.

Ала когато войската му най-сетне достигна последния завой на пътя и погледна към северните порти на Брин Шандер, хората замръзнаха по местата си. Пред ужасените им очи се разкри най-жестоката битка, която бяха виждали или чували, дори и в най-преувеличените разкази в някоя пивница. Застанали върху посечените тела на хилядите убити, воините бяха вкопчени в смъртоносна схватка, а тези, които по някакъв начин бяха изгубили оръжията си, посрещаха мечовете и копията на враговете си с голи ръце.

Брент веднага разбра, че Касиус и хората му ще успеят да достигнат до стените на града и без негова помощ. Ала бойците на Маер Дуалдон, притиснати от всички страни от чудовищата на Кесел, вече изнемогваха.

— На запад! — провикна се той и поведе воините към обградената армия на Кемп.

Право напред полетяха бойците — желанието да помогнат на другарите си прогони умората и вля нови сили във вените им. По заповед на Брент се спуснаха по склона в разгънат строй, но когато достигнаха бойното поле, воините, които се намираха в средата, продължиха напред, вклинявайки се дълбоко в редиците на чудовищата.

Хората на Кемп посрещнаха събратята си с радостни възгласи. Обединени, двете армии успяха да се оттеглят към северното подножие на хълма. В мига, в който и последният воин се добра до хълма на Брин Шандер, пристигнаха Касиус и Уолфгар със своите бойци и джуджетата. Сега, когато всичките им врагове се бяха обединили, гоблините предпазливо спряха. Бяха понесли страховити загуби. Нито един великан, нито пък людоед, не бе оцелял, цели оркски и гоблинови племена лежаха мъртви на бойното поле. Блестящата Кришал Тирит сега бе купчина черни отломки, а Акар Кесел лежеше в снежния си гроб.

Хората, които стояха на хълма, бяха изтощени и отслабнали, ала суровият блясък в очите им недвусмислено даваше да се разбере, че ще се бият до последната си капка кръв. Притиснати до стената, жителите на Десетте града вече нямаха какво да губят.

Разяждащи съмнения плъзнаха сред оцелелите орки и гоблини. Навярно редиците им все още бяха достатъчно многочислени, за да надделеят над враговете си, ала в тази битка неминуемо щяха да паднат още стотици жертви, преди да успеят да победят свирепите воини на Десетте града и ужасяващите им съюзници. А дори и тогава, на кое от всичките племена щеше да принадлежи победата? Без обединяващата воля на магьосника, онези, които щяха да оцелеят в битката, надали щяха да успеят да си поделят плячката, без да се стигне до нови кръвопролития.

Битката в Долината на мразовития вятър съвсем не се бе развила така, както им бе обещал Акар Кесел.

31 Победа

Воините на Десетте града, заедно с джуджетата и варварите, с мечове в ръка си бяха пробили път от всички краища на полето и сега стояха заедно пред северните порти на Брин Шандер. И докато те бяха преодолели всички препятствия по пътя си — разстояние, врагове и отдавнашна неприязън един към друг — за да се обединят и да могат да оцелеят, в армията на Кесел се случваше точно обратното. Когато навлизаха в Бременския проход, единствената им цел бе победата в прослава на Акар Кесел. Ала него вече го нямаше, Кришал Тирит се бе превърнала купчина отломъци и тънката нишка, която бе обединявала извечните врагове, се скъса. Омразата между съперничещите си племена заплашваше да избухне с всичка сила.

С нова надежда гледаха противниците си хората и джуджетата — все повече и повече от чудовищата напускаха бойното поле и побягваха към откритата тундра.

Ала въпреки това, многохилядната някога армия на Кесел все още бе достатъчно голяма и като море заливаше защитниците на Десетте града, притискайки ги плътно към северната стена на Брин Шандер. Засега чудовищата все още не се бяха впуснали в атака, но и не отстъпваха от подстъпите към престолния град.

По-рано, когато първото им нападение бе изненадало нашествениците, водачите на хората и джуджетата биха сметнали това затишие за пагубно — то не само можеше да отслаби жаждата им за разплата, но щеше да даде възможност на изумените им противници да се прегрупират и да заемат по-удобна позиция на бойното поле.

Сега обаче, то бе горещо приветствано от Касиус и останалите. То даде възможност на изтощените воини да си поемат дъх, а на гоблините и орките помогна да осъзнаят с още по-болезнена сила колко големи загуби бяха понесли. Бойното поле в тази част на града буквално бе покрито с трупове — повечето от тях гоблинови, а не човешки — а жалката купчина отломки, която допреди няколко часа бе величествената Кришал Тирит, постоянно напомняше на чудовищата за жестокото поражение, което бяха претърпели. Не бе останал нито един великан или людоед, който да стегне непрестанно разреждащите се редици. С всяка изминала минута, все повече и повече от чудовищата напускаха бойното поле.

Касиус свика оцелелите представители на кратко съвещание.

Малко встрани от тях, Уолфгар и Ревик говореха с Фендер Ковашкия чук, който бе поел командването над отряда на джуджетата по време на обезпокояващото отсъствие на Бруенор.

— Голяма радост изпълни сърцата ни, когато се върна, могъщи Уолфгар! — рече Фендер. — Бруенор бе сигурен в това.

Уолфгар отправи поглед към полето, търсейки някакъв знак, който да му подскаже, че Бруенор все още е там някъде и все така безмилостно посича враговете си.

— Знаете ли нещо за него?

— Ти си последният, който го е видял — с мрачен глас отвърна Фендер.

Двамата замълчаха, все така вгледани в полето.

— Нека пак чуя свистенето на брадвата ти! — тихо прошепна Уолфгар.

Ала Бруенор не можеше да го чуе.

— Йенсин — обърна се Касиус към представителя на Каер Диневал, — къде са жените и децата ви? На сигурно място ли са?

— В Източен пристан — отвърна Брент. — Заедно с жените и децата на Дуганова бърлога и Добра медовина. Имат достатъчно припаси, а ако презрените воини на Кесел се отправят натам, хората ще разберат достатъчно рано, та да успеят отново да излязат в Диншиър.

— Ала колко дълго ще могат да оцелеят в езерото? — попита Касиус.

Брент сви рамене:

— Предполагам, докато дойде зимата. Ала гоблините и орките не могат да обградят цялото езеро, така че винаги ще има място, където да слизат на сушата.

Касиус доволно кимна и се обърна към Кемп.

— В Самотната кория — отвърна таргосецът на неизречения му въпрос. — И се обзалагам, че са по-добре, отколкото ние сега. Имат толкова много лодки, че могат да основат град насред Маер Дуалдон.

— Това е добре — рече Касиус, — защото ни дава още една възможност. Бихме могли да удържим чудовищата още малко, а след това да се скрием зад стените на Брин Шандер. Въпреки че по брой все още ни превъзхождат, гоблините и орките няма да успеят да превземат града.

Тази идея като че ли се понрави на Йенсин Брент, ала Кемп изсумтя недоволно:

— Ами варварите?

— Техните жени са издръжливи и могат да оцелеят и без мъжете си — отвърна Касиус.

— Да не мислиш, че ме интересува какво ще стане с когото и да било от смрадливия им народ! — сопна се Кемп, нарочно повишавайки глас, така че Уолфгар и Ревик, които се съвещаваха наблизо, да могат да го чуят. — Говоря за самите тях. Нали не възнамеряваш да отвориш вратите на града си за тези бесни псета?

Гордият Уолфгар тръгна към тях.

Вбесен, Касиус се обърна към таргосеца:

— Упорит си като магаре! — остро прошепна той. — Единствената ни надежда сега е да се обединим!

— Единствената ни надежда е да се хвърлим в атака! — не му остана длъжен Кемп. — Та те са ужасени, а ти искаш да побегнем и да се скрием зад стените на града!

Огромният варварин застана срещу двамата представители.

— Добра среща, Касиус от Брин Шандер — учтиво рече той. — Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар и крал на племената, които ти се притекоха на помощ и се присъединиха към благородното ти начинание.

— Какво ли пък знаете вие за благородство! — грубо се намеси Кемп, ала Уолфгар не му обърна внимание и спокойно продължи, без да покаже с каквото и да било, че е чул думите на таргосеца:

— Чух голяма част от вашето съвещание и смятам, че невъзпитаният ти и неблагодарен съветник — тук той поспря за миг, за да се овладее — има право.

Касиус, който очакваше, че Уолфгар ще бъде разярен от обидите на Кемп, се обърка.

— Единствената ни надежда е да се хвърлим в атака — обясни Уолфгар. — Гоблините все още не знаят дали могат да спечелят нещо от тази битка. Чудят се защо изобщо са последвали злия магьосник към това гибелно за тях място. Ако им дадем още време, жаждата им за кръв може отново да се пробуди у тях и тогава ще се изправим пред твърде силен за изтощените ни воини противник.

— Благодаря ти за тези думи, кралю на варварите! — отвърна Касиус. — Ала се съмнявам, че тези отрепки са в състояние да държат Брин Шандер в обсада повече от няколко дена. Ще напуснат полето още преди да е минала и една седмица!

— Навярно — рече Уолфгар. — Ала дори и тогава хората ти ще трябва да платят висока цена. Гоблините няма да си тръгнат оттук с празни ръце. Няколко от градовете все още не са защитени и чудовищата със сигурност ще ги нападнат и оплячкосат, докато напускат Долината на мразовития вятър. Освен това — което е хилядократно по-лошо — те няма да си тръгнат оттук със страх в сърцата. Ако отстъпиш, ще спасиш живота на хората си, Касиус, ала няма да попречиш на гоблините да се върнат!

— Значи мислиш, че трябва да ги нападнем още сега? — попита Касиус.

— Враговете ни вече се боят от нас. Оглеждат се наоколо и виждат гибелта, която хвърлихме върху тях. Страхът е мощно оръжие, особено срещу страхливци, каквито са всички от скверната раса на гоблините. Нека ги разгромим напълно, така, както твоят народ разгроми моя преди пет години — Касиус ясно видя болката, която проблесна в очите на Уолфгар при спомена за онзи далечен ден, — нека ги накараме да побегнат с писъци към планините, в които се намират гнусните им дупки! Дълги години ще минат, преди гоблините отново да се осмелят да нападнат Десетте града.

Касиус се вгледа в младия варварин, а в очите му се четеше искрено уважение и силно любопитство. Трудно му бе да повярва, че гордите воини на тундрата, у които още бе жив споменът за жестоката загуба, която бяха претърпели от жителите на Десетте града, сега им се бяха притекли на помощ.

— Моят народ наистина разгроми твоя. Безмилостно. Защо тогава дойде?

— Да оставим отговора на този въпрос за по-късно! Сега нека запеем! Нека всеем ужас в сърцата на враговете си и ги унищожим! — и като се обърна към Ревик, младият варварин се провикна:

— Нека Песента на Темпос възвести смъртта на гоблините!

Победоносен възглас разтърси редиците на варварите и те запяха, прославяйки своя бог на битките.

Касиус видя мигновеното въздействие, което песента имаше върху най-близките чудовища. Те отстъпиха назад и уплашено стиснаха оръжията си.

По устните на представителя плъзна усмивка. Все още не можеше да разбере защо варварите им се бяха притекли на помощ, ала обясненията можеха да почакат.

— Да се присъединим към съюзниците си от тундрата! — провикна се той към бойците си. — Днес ще бъде победен ден!

Джуджетата подхванаха древния боен напев на изгубената си родина. Рибарите от Десетте града запяха с варварите, отначало бавно, докато научат думите, ала много скоро свикнаха с непривичните окончания и песента се понесе от устните им със съвършена лекота. Сега варвари и рибари пееха в един глас и всеки прославяше своето племе или своя град. Все по-силна ставаше песента, все по-яростно изпълваха звуците й въздуха. Гоблините потрепераха като чуха ясните гласове на страховитите си врагове. Все повече и повече чудовища панически побягваха към откритата тундра.

Така, като огромна гибелна вълна, хора и джуджета се втурнаха надолу по хълма.

Дризт успя да се отдалечи достатъчно далеч от върха на Грамадата, за да се спаси от смъртоносната лавина, ала опасностите, които го грозяха на всяка крачка, все още не бяха отминали. Грамадата на Келвин не бе висока планина, ала върховете й бяха покрити с вечни снегове и бяха непрестанно изложени на свирепия вятър, който бе дал името си на цялата земя наоколо.

И сякаш това не стигаше, ами и краката му — които се бяха намокрили, когато мощта на Креншинибон бе стопила снега на върха — сега отново се бяха вкочанили и водата, която бързо бе замръзнала в ботушите му, правеше всяка крачка в дебелия сняг непоносимо болезнена.

Само волята все още го караше да върви на запад, натам, накъдето планината предлагаше поне малко защита от мразовития вятър. Дризт използваше малкото останала му енергия, за да накара полузамръзналата във вените кръв да продължава да се движи из вкочаненото му тяло. Когато достигна ръба на върха и най-сетне заслиза надолу, трябваше да се движи съвсем предпазливо — всяко по-рязко движение щеше да означава същата бяла смърт, която бе сполетяла и Кесел.

Краката му бяха напълно вкочанени, но той не спираше, борейки се не само със студа и умората, но и със собственото си тяло.

И тогава се подхлъзна.

Свирепите бойци на Уолфгар бяха първите, които връхлетяха върху редиците на гоблините, посичайки и отблъсквайки ужасените чудовища все по-назад. Никой не смееше да се изправи пред могъщия крал, ала в бъркотията на бойното поле, малцина съумяваха да се отдръпнат от пътя му. Едно след друго чудовищата падаха мъртви на земята.

Ужасът вцепени гоблините и това се оказа гибелно за челните редици на армията им.

Ала истинският крах на кеселовата войска дойде от самите й бойци. Онези племена, които досега още не се бяха включили в битката, започнаха да се замислят дали имаше смисъл да продължават тази война. Вражеските им племена вече бяха достатъчно отслабени от загубите, които бяха понесли от ръцете на хората и джуджетата и оцелелите племена с лекота можеха да завземат земите им в Гръбнака на света. Така, малко след като започна второто нападение на съюзниците, над Ледовития пролом се издигна още по-гъст облак прах — десетки гоблинови племена напускаха битката и се завръщаха у дома си.

Въздействието на това масово бягство върху онези чудовища, които не можеха да избягат, бе ужасяващо. Дори и най-глупавият гоблин разбираше, че единственият им шанс да победят коравите защитници на Десетте града, бе численото превъзходство.

Тътенът на Щитозъб се носеше далеч из полето, докато Уолфгар вървеше напред, поваляйки всичко по пътя си. Дори и хората от Десетте града гледаха да стоят далеч от него, уплашени от огромната му сила. Ала варварите, изпълнени със страхопочитание пред могъществото на новия си крал, непоколебимо го следваха.

Уолфгар се вряза в една група орки. С мощен грохот Щитозъб се стовари върху един от тях и в следващия миг оркът падна мъртъв, погребвайки под себе си онези, които стояха зад него. Още един замах на магическия чук и повече от половината оркски отряд лежеше на земята — мъртви или зашеметени.

Онези, които още се държаха на краката си, нямаха никакво желание да се изправят пред могъщия варварин.

Гленсатер от Източен пристан се опита да предизвика същата жажда за победа у хората си и навлезе в една група гоблини. Ала Гленсатер не беше страховит исполин като Уолфгар и в ръцете си не държеше толкова могъщо оръжие като Щитозъб. Мечът му посече първия гоблин, който се изпречи на пътя му, после светкавично се заби в сърцето на друг звяр. Представителят на Източен пристан се биеше добре, ала в нападението му липсваше нещо — онова, което издигаше Уолфгар над обикновените хора. Гленсатер бе убил двама гоблини, но не бе успял да предизвика у останалите онзи ужас, който му трябваше, за да продължи напред. Вместо да побегнат, както орките бяха побягнали пред варварина, останалите гоблини оправиха редиците си и се впуснаха след него.

Гленсатер достигна до мястото, където се биеше Уолфгар, но в същия миг жестоко копие се вряза в гърба му и, разкъсвайки всичко по пътя си, прониза гърдите му.

Уолфгар, потресен от ужасяващата гледка, замахна с всички сили над Гленсатер и в следващия миг главата на гоблина, който още държеше копието в ръката си, хлътна в раменете му, покривайки Щитозъб с кръв и мозък. Гленсатер чу тътена от страховития удар зад гърба си и дори успя да се усмихне в знак на благодарност, преди да рухне мъртъв на земята.

Джуджетата се биеха по различен начин. Опрели гръб в гръб, те покосяваха гоблините редица след редица, без чудовищата да могат да наранят някого от тях — толкова плътно бяха застанали. Хората от Десетте града, борещи се за живота на жените и децата си, се биеха — и умираха — без капка страх.

За по-малко от час, гоблините бяха разбити, а само час и половина по-късно и последното чудовище падна мъртво на окървавената земя.

Без да може да спре, Дризт падаше по склона на планината, повлечен от бялата вълна на снега. Премяташе се безпомощно, опитвайки се да се залови за всеки камък, който се изпречеше по пътя му. Когато наближи основата на заснежения връх, елфът отхвръкна и полетя през глава над сивите скали, сякаш гордият, непокорим връх го бе запратил надалеч от себе си като неканен гост.

Сръчността му — както и голяма доза чист късмет — го спасиха. Когато най-сетне успя да спре, Дризт откри, че раните му бяха повърхностни — одрано коляно, разкървавен нос и изкълчена китка бяха най-сериозните наранявания, които бе получил. Всъщност, като се замислеше, малката лавина си беше истински късмет. Благодарение на нея бе успял да слезе доста бързо от върха, силно се съмняваше дали иначе нямаше да го постигне участта на Кесел.

По това време битката на юг от планината вече бе започнала. Дризт чу звъна на оръжията и с огромен интерес проследи хилядите гоблини, които бързаха през Ледовития пролом, в отчаян опит да избягат и да се завърнат в пещерите си далеч от тук. Елфът не можеше да бъде сигурен какво точно става в полето пред Брин Шандер, но добре знаеше, че гоблините се славят със своята страхливост.

Ала сега нямаше никакво време да се чуди какво ли става там долу. Очите му се насочиха към купчината черни камъни и кристални отломки — всичко, което бе останало от величествената Кришал Тирит. Дризт напусна склоновете на Грамадата на Келвин и пое през Бременския проход към мястото, където се чернееха останките на Кулата.

Трябваше да разбере дали някой от двамата му приятели се бе спасил.

Победа.

Малка утеха представляваше тази мисъл за Касиус, Кемп и Йенсин Брент, когато отправиха поглед към окървавеното поле и хилядите трупове около стените на Брин Шандер. Те бяха единствените оцелели от представителите на десетте поселища, останалите седем бяха паднали убити.

— Победихме — мрачно каза Касиус.

Безпомощен, представителят на Брин Шандер гледаше как все повече и повече воини от Десетте града падат мъртви, воини, които бяха получили смъртоносни рани, но бяха отказали да се предадат на смъртта, преди да са видели края на битката и спасението на родните си земи. Повече от половината мъже на Десетте града вече бяха мъртви, а още мнозина щяха да умрат по-късно от раните си — почти половината от оцелелите бяха тежко ранени. Четири града бяха напълно опожарени, петият бе плячкосан и разрушен от завзелите го гоблини.

Бяха платили ужасна цена за победата си.

Варварите също бяха претърпели жестоки загуби. Предимно млади и неопитни, бойците на Уолфгар се биха с неустрашимостта и издръжливостта, в която бяха възпитавани от малки. За тях смъртта на бойното поле бе достоен завършек на достоен живот.

Само джуджетата, калени в десетки битки, бяха почти невредими. Неколцина от тях бяха убити, двама-трима — ранени, но останалите бяха готови отново да вдигнат брадвите си, стига само да намереха още гоблинови глави за отсичане. Ала имаше нещо, което им тежеше и не им даваше покой — Бруенор не се бе завърнал.

— Идете при хората си — рече Касиус на другите представители, — а когато се върнете, ни чака съвещание. Кемп ще говори от името на градовете на Маер Дуалдон, а Йенсин Брент — от името на останалите пет града.

— Много неща трябва да обсъдим — отвърна Брент — а нямаме почти никакво време. Зимата скоро ще бъде тук.

— Ще се справим! — самоуверен както винаги, заяви Кемп, ала когато видя мрачния поглед на другарите си, добави:

— Макар че ще ни бъде много тежко.

— Тежка ще бъде зимата и за моя народ — обади се нечий глас.

Тримата представители се обърнаха и видяха Уолфгар да крачи към тях през труповете, които покриваха окървавената земя. Прашен и опръскан с кръвта на падналите си врагове беше варваринът, ала и най-великият крал не би могъл да изглежда по-величествен и благороден от него.

— Моля за разрешение да присъствам на вашето съвещание, Касиус. Нашите народи могат да предложат много един на друг в тежките времена, които ни предстоят.

— Ако ни трябват товарни добичета — изръмжа Кемп — ще си купим волове.

Касиус хвърли заплашителен поглед на таргосеца и се обърна към неочаквания си съюзник:

— На драго сърце те каня, дори те моля, да се присъединиш към съвещанието ни, Уолфгар, сине на Беорнегар. Много ти дължи моят народ за помощта ти в този така важен за нас ден. И пак те питам, защо ни се притече на помощ?

За втори път през този ден Уолфгар не обърна внимание на обидите на Кемп.

— За да платя един свой дълг — отвърна той на Касиус. — А може би и за да дам по-добър живот и на своя, и на твоя народ.

— Като убиваш гоблини? — обади се Йенсин Брент, досещайки се, че младият крал има още нещо наум.

— Като за начало — рече Уолфгар. — Ала още много можем да направим, ако сме единни. Моят народ познава тундрата по-добре и от снежните хора. Знаем на какво е способна тя и как да се справяме с нея, знаем как да оцелеем дори и в най-страшната зима. Вашият народ ще спечели много от нашето приятелство, особено в суровите времена, които ни чакат.

— Ха! — изсумтя Кемп, но Касиус го накара да замълчи, заинтригуван от възможностите, които се откриваха пред него.

— А какво ще спечели твоят народ от един такъв съюз? — обърна се той към Уолфгар.

— По-добър живот — отвърна младият крал. — Живот, какъвто досега не са познавали. Ние притежаваме драконово съкровище, ала златото и скъпоценните камъни не могат да ни стоплят, когато вятърът вие из тундрата, нито да ни нахранят, когато дивечът е малко. На вас ви предстои да построите наново половината от градовете си. Ние имаме богатство, което ще ви помогне да го направите. В замяна, Десетте града ще предложат на моя народ един по-добър и по-сигурен живот.

Касиус и Йенсин Брент кимаха одобрително, докато Уолфгар излагаше плана си пред тях.

— Освен това — рече накрая младият крал, — никой не може да отрече, че се нуждаем един от друг, поне за момента. И двата народа понесоха тежки загуби и са уязвими за опасностите, които дебнат из тези сурови земи. Ала обединени ще имаме достатъчно сили, за да оцелеем през зимата.

— В думите ти има много мъдрост — рече Касиус. — Бъди мой личен гост на съвещанието ни тази вечер и нека заедно решим какво да правим, та да осигурим по-добър живот на всички, които оцеляха в борбата срещу Акар Кесел!

С тези думи Касиус се обърна и се отдалечи. С една ръка, Уолфгар сграбчи ризата на Кемп и с лекота го повдигна от земята. Таргосецът се опита да се освободи, ала бързо разбра, че е безсилен срещу желязната хватка на огромния варварин.

Уолфгар го погледна застрашително:

— Сега — бавно рече той, — съм отговорен за народа си. Ето защо пренебрегнах обидите ти. Ала когато дойде денят, когато вече няма да съм крал, за теб ще бъде по-добре да не се изпречваш на пътя ми.

И само с едно леко движение на китката, Уолфгар запрати таргосеца на земята.

Кемп, твърде уплашен, за да почувства ярост или унижение, остана на земята, без да каже нищо. Касиус и Брент се спогледаха и се разсмяха, макар и достатъчно тихо, та Кемп да не ги чуе — и без това бе достатъчно унижен.

Смехът им бързо секна, когато видяха момичето. То идваше към тях, едната му ръка бе превързана, а лицето и кестенявата му коса бяха покрити с пръст. Уолфгар също я съзря и при вида на нейните рани усети по-силна болка, отколкото би почувствал и от най-жестоката рана, която би могъл да му нанесе най-свирепият великан.

— Кати-Бри! — извика той и се завтече към нея.

— Нищо ми няма — увери го тя, въпреки че бе очевидно, че е лошо ранена. — Макар да не смея да си помисля какво можеше да ми се случи, ако Бруенор не се бе появил.

— Видяла си Бруенор?

— В тунелите — обясни Кати-Бри. — Някакви орки намериха входа към подземията ни… може би трябваше да срутя прохода. Само че не бяха много, пък и чувах, че отвън джуджетата се справят добре в битката. Тогава дойде Бруенор, но след него нахлуха още орки. Една от поддържащите колони рухна… мисля, че Бруенор я строши нарочно, но не съм сигурна — сред цялата прах и бъркотията, която настана.

— Ами Бруенор? — уплашено попита Уолфгар.

Кати-Бри обърна поглед към полето зад себе си.

— Там е. Пита за теб.

Когато Дризт достигна останките от Кришал Тирит, битката пред стените на Брин Шандер вече бе свършила. Навсякъде около себе си виждаше и чуваше ужасите, които войната бе причинила, ала сега нямаше време за това. Без да спира и за миг, елфът се закатери по огромната камара камъни.

В действителност той знаеше, че това, което прави в момента, е безсмислено. Та ако Риджис и Гуенивар не бяха успели да избягат от кулата преди тя да се срути, как можеше да очаква да ги открие, още по-малко пък живи?

Ала Дризт продължаваше да търси, отказвайки да се вслуша в гласа на разума си. Именно по това се различаваше той от своите събратя, именно това го бе накарало да напусне мрака на тяхното подземно царство — Дризт До’Урден познаваше съчувствието и жалостта.

Когато се изкачи доста високо върху камъните, той започна да копае с голи ръце. Повечето от отломките бяха твърде големи и не можеше да проникне по-надълбоко в камарата, ала Дризт отказваше да се предаде и продължаваше напред, промъквайки се през тесни и нестабилни пролуки, които всеки миг заплашваха да се срутят върху му. Не можеше да използва лявата си ръка, която Кесел бе изгорил, а от острите камъни десницата му скоро се обля в кръв, но дори и сега не спря, а продължи да претърсва купчината и след като обиколи подножието й, започна да се изкачва към върха.

Упоритостта и благородните чувства, които го водеха, най-сетне бяха възнаградени. Когато успя да се изкатери до върха на грамадата, Дризт усети познато магическо излъчване. Воден от него, той достигна малък процеп между два камъка и бръкна вътре, молейки се да открие магическия предмет невредим. Когато извади ръката си, здраво стискаше малката статуетка, изобразяваща пантера. Дризт прокара треперещи пръсти по фигурката, за да види дали е здрава. Не откри и драскотина — магията, скрита в сърцето на статуетката, бе издържала огромната тежест на камъните.

Завладяха го смесени чувства. Макар и безкрайно щастлив, че Гуенивар очевидно бе успяла да се спаси, присъствието на магическата фигурка ясно говореше, че Риджис най-вероятно не бе успял да напусне полето, преди кулата да се срути върху него. Сърцето на Дризт се сви. В този миг погледът му бе привлечен от нещо, което блещукаше в малкия процеп. Протегна ръка и извади рубинения медальон на полуръста. Страховете му се потвърдиха — Риджис бе мъртъв.

— Подобаващ гроб, храбри малки приятелю! — тъжно прошепна Дризт и в този миг реши, че отсега нататък огромната купчина камъни щеше да носи името Могилата на Риджис. Не можеше обаче да разбере какво точно бе станало и как Риджис бе изгубил медальона си — по него нямаше нито кръв, нито нещо друго, което да говори, че е висял на шията на собственика си, когато Риджис е умирал.

— Гуенивар — повика Дризт магическото животно. — Ела при мен, сянко моя!

Незабавно усети разбуждането на магията в сърцето на фигурката докато я поставяше на земята пред себе си. Появи се черна мъгла, която бързо се превърна в огромната черна пантера — здрава и поотпочинала през няколкото часа, които бе прекарала в собствената си равнина.

Дризт тръгна към приятеля си, ала внезапно спря, когато видя още едно кълбо мъгла да се появява малко встрани.

Риджис.

Полуръстът бе седнал на земята със затворени очи и широко отворена уста, сякаш се канеше да отхапе огромен залък от някакво невидимо, но очевидно много вкусно лакомство. Едната му ръка бе стисната, сякаш държеше нещо, а другата тъкмо се вдигаше пред отворената му уста.

Зъбите му изтракаха във въздуха и Риджис изненадано отвори очи.

— Дризт! — простена той. — Ама наистина, трябваше да попиташ преди да ме отмъкнеш така! Тази прекрасна котка точно ми бе уловила най-сочното месо, което съм вкусвал някога!

Дризт поклати глава и облекчено се разсмя, макар все още да не можеше да повярва на очите си.

— О, прекрасно! — възкликна Риджис. — Намерил си рубина ми! Мислех си, че съм го изгубил. Не знам защо, но той не можа да дойде с мен и котката.

Дризт му върна медальона. Гуенивар можеше да взима и други със себе си, когато прекосяваше Равнините? На всяка цена трябваше да научи повечко за това умение на магическото животно, но сега това можеше да почака.

Елфът погали врата на пантерата и я остави да се върне в собствената си равнина, за да се възстанови от тежкото изпитание.

— Хайде, Риджис — мрачно рече той. — Да идем да видим дали можем да помогнем с нещо!

Полуръстът примирено сви рамене и се изправи, за да го последва. Когато погледна към полето, което се простираше пред него и видя хилядите трупове и реките кръв, Риджис проумя разрухата, която бе сполетяла Десетте града и, потресен и разтреперан, едва успя да слезе от върха на купчината камъни.

— Победихме ли? — попита той, когато наближиха полето — не знаеше дали хората от Десетте града наричаха жестоката сеч, която виждаше пред себе си, победа или поражение.

— Оцеляхме — отвърна Дризт.

Внезапно двамата приятели чуха вик. Към тях се завтекоха неколцина рибари.

— Убиецо на магьосника! Разрушителю на магическата кула! — викаха те.

Дризт, скромен както винаги, сведе очи към земята.

— Приветстваме те, Риджис — все така викаха мъжете, — спасителю на Десетте града!

Изненадан и развеселен, Дризт погледна към приятеля си. Риджис безпомощно сви рамене, сякаш и той не знаеше какво да каже.

Мъжете вдигнаха полуръста и го понесоха на раменете си.

— Ще те отведем с почести на съвещанието в града! — провикна се един от тях. — Та кой друг, ако не ти, заслужава да вземе участие във вземането на важните решения за бъдещето на Десетте града!

И добави, сякаш тази мисъл му бе хрумнала в последния миг:

— Ти също можеш да дойдеш, елфе.

Дризт отказа поканата.

— Славете Риджис! — рече той и по устните му плъзна усмивка. — Ех, малки приятелю, всеки път успяваш да откриеш злато там, където другите намират само кал и тиня!

И като потупа приятеля си по рамото, елфът се отдръпна, за да направи път на процесията.

Докато мъжете го носеха към града, Риджис се обърна назад и завъртя очи, сякаш просто използваше случая да го отнесат дотам, накъдето и без това бе тръгнал.

Ала Дризт го познаваше прекалено добре.

Веселото настроение на елфа трая съвсем кратко.

Преди още да бе успял да помръдне, две джуджетата го поздравиха.

— Добре, че те открихме, приятелю елф — рече едното от тях и Дризт веднага разбра, че му носеха лоши новини.

— Бруенор? — попита той.

Джуджетата кимнаха:

— На смъртно легло е. Може в този миг вече да е мъртъв. Питаше за теб.

Без да кажат нищо повече, джуджетата поведоха Дризт към малка палатка, която бе опъната близо до изхода на тунелите им.

Вътрешността й тънеше в приглушена светлина. Край леглото, поставено до отсрещната стена, свели глави стояха Уолфгар и Кати-Бри.

На леглото лежеше Бруенор, с окървавени превръзки на главата и гърдите. Джуджето дишаше трудно и накъсано, сякаш всеки дъх можеше да му бъде последен. Дризт бавно се приближи до него, мъчейки се с всички сили да скрие сълзите, които напираха в лавандуловите му очи. Бруенор би искал да го види силен.

— Елфът… ли е? — с усилие каза джуджето, когато видя приятеля си да се надвесва над него.

— Дойдох, скъпи приятелю! — простичко рече Дризт.

— За да… ме изпратиш?

Елфът не знаеше какво да отговори на такъв прям въпрос.

— Да те изпратя? — опита се да се засмее той, макар че в гърлото му бе заседнала огромна буца. — Справял си се и с по-лоши рани! Да не съм те чул да говориш за умиране! Че кой ще открие Митрал Хол тогава?

— Ах, моя дом… — при името на родните му земи, лицето на Бруенор просветна, сякаш спомените и мечтите щяха да направят последния му път по-лек. Значи ще дойдеш с мен?

— Разбира се! — отвърна Дризт и погледна към Уолфгар и Кати-Бри, ала те, погълнати от собствената си скръб, стояха със сведени очи.

— Ала не сега, не… — немощно продължи джуджето. — Няма да можем, зимата е съвсем близо. През пролетта. Да, през пролетта!

Гласът му заглъхна и той затвори очи.

— Да, приятелю! — съгласи се елфът. — През пролетта. Ще дойда с теб в далечния ти дом през пролетта!

Бруенор погледна Дризт и за миг в очите му се завърна старият блясък. Доволна усмивка се разля по лицето му и елфът се зарадва, че бе дарил поне един щастлив миг на умиращия си приятел.

Погледна към Уолфгар и Кати-Бри и видя, че те също се усмихват.

Един на друг, с учудване отбеляза Дризт.

Внезапно, за най-голям ужас и изненада на елфа, Бруенор се изправи и захвърли окървавените превръзки настрани.

— Прекрасно! — провикна се той към тримата си приятели. — Обеща ми и вече не можеш да се отметнеш — имам свидетели!

Дризт замалко не падна от изненада, а когато се съвзе, намръщено погледна към Уолфгар. Варваринът и Кати-Бри с всички сили се мъчеха да сподавят смеха си.

Младежът сви рамене и замалко не прихна:

— Бруенор заплаши, че ако кажа и думичка, брадвата му ще заиграе и след това няма да съм по-висок от някое джудже!

— И щеше да го направи! — додаде Кати-Бри.

После двамата забързаха към вратата.

— Чака ме съвещание в Брин Шандер — обясни Уолфгар, докато се измъкваше.

Навън варваринът и Кати-Бри най-сетне избухнаха в смях.

— Гоблините да те вземат, Боен чук! — смръщи се елфът и, без да може да се въздържи, разтвори ръце и силно прегърна приятеля си.

— Давай да свършваме с това — измърмори Бруенор, оставяйки елфа да го прегърне. — Ама по-бързичко, че ни чака страшно много работа таз’ зима! Пролетта ще дойде по-скоро отколкото си мислиш, а в първия топъл ден тръгваме към Митрал Хол!

— Където и да се намира! — избухна в смях Дризт, прекалено облекчен, за да се сърди на приятеля си за погодения номер.

— Ще успеем, елфе! — провикна се Бруенор. — Ние винаги успяваме!

Епилог

Последвалата зима бе тежка за жителите на Десетте града и техните съюзници варварите, ала с общи усилия те успяха да оцелеят. Не един и два пъти се събираха Касиус, Йенсин Брент и Кемп, заедно с Уолфгар и Ревик на съвещания през дългите месеци. Първата им работа бе да оповестят официалния съюз между жителите на Десетте града и варварите, макар че срещнаха силна съпротива и от двете страни.

През лютата зима градовете, които воините на Кесел не бяха разрушили, послужиха като убежище за всички, които бяха изгубили домовете си. Когато поселищата започнаха да се съвземат и след като варварите, по нареждане на Уолфгар, донесоха съкровището на Смразяващия, петимата се заеха да разделят градовете между оцелелите. Съюзът между двата народа на няколко пъти замалко не бе разрушен. Само респектиращото присъствие на Уолфгар и неизменното спокойствие на Касиус не позволиха на новосъздадения съюз да се разпадне. Когато всичко най-сетне бе решено, варварите получиха Бремен и Каер Кьониг и се заеха да ги съградят отново. Оцелелите жители на Каер Кьониг се преместиха в построения наново Каер Диневал, а онези бременчани, които не искаха да живеят сред варварите, отидоха в наново издигнатия Таргос.

Трудно им бе на всички тези хора, които доскоро бяха врагове, да забравят различията помежду си и да заживеят заедно. Макар че бяха спечелили битката, жителите на Десетте града не можеха да се нарекат победители. Нямаше човек, който да не бе понесъл тежки загуби — дом, семейство, приятели. Никой не бе спечелил от победата.

Никой, освен Риджис.

За ролята, която бе изиграл във войната, полуръстът получи титлата Пръв гражданин и най-хубавата къща в Десетте града. Касиус на драго сърце отстъпи палата си на „разрушителя на Кулата“. Риджис прие предложената му къща, както и всички дарове, които прииждаха от градовете. Макар да не можеше да каже, че бе заслужил всички похвали и почести, които получаваше, полуръстът оправдаваше късмета си, като се смяташе за партньор на скромния елф. И понеже Дризт До’Урден надали имаше намерение да дойде в Брин Шандер и да прибере даровете, Риджис реши, че на него се пада задачата да стори това.

Най-сетне бе получил онзи охолен живот, за който винаги бе мечтал и сега се наслаждаваше на всеки миг от него. Съвсем скоро щеше да научи, че за славата често се плаща висока цена.

Дризт и Бруенор прекараха зимата в подготовка за пролетта, когато щяха да тръгнат да търсят Митрал Хол. Елфът възнамеряваше да удържи на думата си, въпреки че приятелят му го бе изиграл, за да го накара да я даде — неговият живот не се бе променил кой знае колко след битката. Макар че той бе истинският спасител на Десетте града, хората, живеещи там, все така не гледаха на присъствието му между тях с добро око, а варварите, с изключение на Уолфгар, открито го избягваха, шепнейки молитви към своите богове, всеки път, когато случайно го срещнеха.

Елфът приемаше неприязненото отношение на хората с обичайното си мъжество.

— В града се говори, че си отстъпил на Ревик мястото си в Съвета — рече Кати-Бри на Уолфгар по време на едно от многобройните си посещения в Брин Шандер.

Варваринът кимна:

— Той е по-стар и по-мъдър от мен.

Изпитателният поглед на тъмните й очи го смути.

Момичето отлично знаеше, че причината да се откаже от престола бе съвсем друга.

— Ти просто искаш да заминеш с тях! — отсече тя.

— Дължа го на елфа — отвърна Уолфгар и се извърна — съвсем не бе в настроение да спори с нея.

— Пак отклоняваш въпроса — засмя се Кати-Бри. — Ще тръгнеш с тях не защото дължиш нещо комуто и да било! Искаш да отидеш, защото обичаш пътя!

— Какво ли пък знаеш ти за пътя! — изръмжа младежът, подразнен от болезнено точната й забележка. — Какво разбираш от приключения!

Искриците в очите на Кати-Бри бяха обезоръжаващи.

— Разбирам! — простичко рече тя. — Всеки ден, навсякъде, е приключение. Ето това все още не си разбрал. И затова все се скиташ по пътищата из далечни земи, с надеждата да утолиш вечната жажда за приключения, която гори в сърцето ти! Върви тогава, Уолфгар от Долината на мразовития вятър! Върви там, накъдето те тегли сърцето и дано откриеш щастието! И може би, когато най-сетне се завърнеш, ще си разбрал, че щастието понякога е просто да усещаш, че си жив.

И като го целуна по бузата, Кати-Бри се затича към вратата. Приятно изненадан от целувката й, Уолфгар се провикна след нея:

— А може би и нашите разговори ще станат по-приятни тогава!

— Но далеч не толкова интересни! — отвърна тя.

Една хубава утрин в началото на пролетта най-сетне дойде време Дризт и Бруенор да тръгнат на път. Кати-Бри им помогна да стегнат тежките си раници.

— Щом прочистим мястото, ще те взема при нас — рече Бруенор за кой ли път. — Очите ти ще светнат, кат’ видиш да се леят сребърните потоци на Митрал Хол!

Кати-Бри се усмихна.

— С теб всичко ще бъде наред, нали? — вече по-сериозно попита джуджето.

Знаеше, че тя ще се оправи, ала сърцето му бе изпълнено с бащинска загриженост.

Усмивката на момичето стана още по-широка. През зимата бяха водили този разговор стотици пъти. Макар че Бруенор щеше много да й липсва, Кати-Бри се радваше, че той заминава — очевидно бе, че никога няма да бъде напълно щастлив, докато не се опита да открие дома на предците си.

А и тя знаеше по-добре от всеки друг, че той ще бъде в добра компания.

Бруенор се успокои. Дошло бе време да тръгва.

Дризт и Бруенор се сбогуваха с джуджетата и се отправиха към Брин Шандер, за да се простят с двамата си най-близки приятели.

Пристигнаха в къщата на Риджис късно сутринта и завариха Уолфгар да ги чака на стъпалата, с раница и Щитозъб до себе си.

Дризт подозрително се вгледа във вещите на приятеля си, досещайки се за намеренията му.

— Добра среща, кралю Уолфгар! — рече той. — Към Бремен ли си тръгнал, или може би към Каер Кьониг, да нагледаш как върви работата на хората ти?

— Не съм крал аз — поклати глава младият варварин. — Съветите и речите подхождат повече на старците. Аз им се наситих. Сега Ревик ще представлява хората от тундрата пред Съвета.

— Ами ти? — попита джуджето.

— Аз идвам с вас — отвърна Уолфгар. — Да платя един последен дълг.

— Нищо не ми дължиш! — заяви Бруенор.

— Така е. А и сметките ми с хората от Десетте града, както и с моя народ, вече са чисти. Ала имам и още един дълг — при тези думи той се обърна, за да погледне Дризт в очите — към теб, приятелю елф!

Дризт не знаеше какво да каже, затова просто потупа огромния варварин по рамото и се усмихна топло.

— Ела с нас, Къркорещ корем! — рече Бруенор след богатия обяд в палата на полуръста. — Четиримата заедно да търсим приключения по широкия свят. Ще ти се отрази добре, пък току-виж си свалил мъничко от туй твое шкембе!

Риджис обгърна големия си корем с две ръце и го раздруса.

— Харесвам си корема такъв, какъвто е и мисля да си го запазя, благодаря. Може даже да прибавя още към него!

После продължи по-сериозно:

— Изобщо не мога да разбера защо и тримата толкова държите да тръгнете на това приключение — полуръстът бе прекарал дълги часове през зимата, мъчейки се да убеди Дризт и Бруенор да не заминават. — Толкова добре си живеем тук, защо ви е да си тръгвате?

— В живота има и по-важни неща от вкусната храна и мекото легло, малки приятелю — отвърна Уолфгар. — Във вените ни гори жажда за приключения. И сега, когато тук най-сетне се възцари мир, Десетте града не могат да ни предложат тръпката от опасността, ни сладостта на победата.

Дризт и Бруенор кимнаха в знак на съгласие, но Риджис поклати глава.

— И ти наричаш туй жалко местенце „изобилно“? — подсмихна се Бруенор и щракна с месестите си пръсти. — Кат’ се върна от Митрал Хол, ще ти вдигна двойно по-голяма къща от тая, че и украсена с безценни камъни, каквито не си и сънувал преди.

Ала в едно Риджис бе сигурен — що се отнасяше до него, той вече бе оставил своето последно приключение зад гърба си. Когато се нахраниха, той изпрати тримата си приятели до вратата.

— Ако някога се върнете…

— Твоят дом ще бъде първото място, което ще посетим — увери го Дризт.

Когато излязоха навън, видяха Кемп. Беше застанал от другата страна на улицата и явно се оглеждаше за тях.

— Мен чака — обясни Уолфгар и се усмихна при мисълта какво ли не би направил таргосецът, за да се отърве от него.

— Сбогом, добри ми представителю! — провикна се младият варварин и се поклони ниско. — Прайне де крабаг ам риндере бе-йогт игло кес грон!

Показвайки неприличен жест на Уолфгар, Кемп се отдалечи. Риджис се превиваше от смях.

Дризт разпозна думите и се зачуди защо ли приятелят му ги казва на таргосеца.

— Веднъж ми спомена, че това е древен боен вик на народа на тундрата — обърна се той към младежа. — Но защо го отправяш към човека, когото презираш най-много на този свят?

Уолфгар промърмори нещо, опитвайки се да се измъкне от неловкото положение, но Риджис отговори вместо него:

— Боен вик ли? — възкликна полуръстът. — Та това е стара варварска клетва! Обикновено старите варварки кълнат така неверните си мъже.

Лавандуловите очи на елфа се присвиха, докато Риджис продължаваше:

— Означава „нека слабините ти се превърнат в свърталище за бълхите на хиляда северни елена!“

Бруенор прихна, Уолфгар също се разсмя и Дризт нямаше какво друго да направи, освен да се присъедини.

— Е хайде, предстои ни дълъг път, а пък слънцето отдавна се вдигна в небето — рече елфът. — Нека да започнем това приключение, а то обещава да е интересно.

— Накъде ще се отправите? — попита Риджис, а в гласа му се долавяше лека печал.

Една част от него наистина завиждаше на приятелите му — не можеше да не признае, че щяха да му липсват.

— Първо към Бремен — отвърна Дризт. — Там ще си набавим останалите провизии и после ще се отправим на югозапад.

— Лускан?

— Може би, ако такава е волята на съдбата.

— На добър час! — рече полуръстът и, без да се бавят повече, тримата тръгнаха.

Риджис ги проследи с поглед докато изчезваха в далечината, чудейки се как изобщо е могъл да си намери толкова глупави приятели. После сви рамене и се накани да влезе в палата си — от обяда бе останала доста храна.

Спряха го преди да успее да прекрачи прага.

— Първи гражданино! — провикна се някой откъм улицата.

Гласът принадлежеше на един бакалин от южната част на града, там, където товареха и разтоварваха търговските кервани. Риджис го изчака да се приближи.

— Някакъв човек, Първи гражданино — рече бакалинът, като се поклони с извинение, заради това, че си бе позволил да обезпокои толкова важна личност. — Пита за Вас. Твърди, че е представител на Обществото на героите в Лускан и че е изпратен, за да Ви помоли да присъствате на следващото им събиране. Казва, че ще Ви възнагради богато.

— Името му?

— Не го каза. Предаде ми само това — и бакалинът отвори кесия, пълна със злато.

Това бе напълно достатъчно за Риджис и той тръгна да се срещне с човека от Лускан.

За пореден път само късметът спаси живота му — успя да види непознатия, преди той да го забележи. Позна го веднага, макар да не го бе срещал от години — по инкрустираната с изумруди дръжка на камата, която се подаваше, от ножницата, висяща на бедрото му. Риджис често си бе мечтал да открадне това красиво оръжие, но дори и неговото безразсъдство имаше граници. Камата принадлежеше на Артемис Ентрери.

Главният палач на Пук паша.

На другия ден, още преди зазоряване, тримата приятели напуснаха Десетте града. Нетърпеливи да се впуснат в новото приключение, те крачеха бързо и когато първите лъчи на утринното слънце запалиха хоризонта зад гърба им, вече бяха навлезли далеч навътре в тундрата.

Внезапно видяха Риджис да се задава от юг, препъвайки се през равнината. Бруенор изобщо не беше изненадан:

— Пак е загазил — засмя се той. — Или аз съм брадат гном.

— Добра среща! — рече Дризт, когато Риджис ги настигна. — Ала нали вече се сбогувахме?

— Реших, че не мога да оставя Бруенор отново да се забърка в нещо, без да съм там да го измъкна — останал без дъх от бързане, отвърна полуръстът.

— Да не би да идваш с нас? — изръмжа Бруенор. — Не сме взели никакви припаси, глупако!

— Аз не ям много — умолително рече Риджис, а в гласа му се промъкнаха нотки на отчаяние.

— Ха! Та ти ядеш повече от нас тримата взети заедно! Ама няма значение, можеш да дойдеш.

Лицето на Риджис видимо просветна и Дризт си помисли, че предположението на джуджето май не бе далеч от истината.

— Да тръгваме тогава! — провикна се Уолфгар. — Четирима сме — по един представител за всяка от четирите раси. Бруенор — за джуджетата, Риджис — за полуръстовете, Дризт До’Урден — за елфите и аз — за хората! Прекрасен отряд!

— Не мисля, че елфите биха избрали един Елф на мрака за свой представител — отбеляза Дризт.

— А да не би да мислиш, че полуръстовете биха избрали Къркорещия корем? — изсмя се Бруенор.

— Съвсем си пощурял, Боен чук — не му остана длъжен Риджис.

Бруенор пусна щита си на земята и като заобиколи Уолфгар се изпречи пред полуръста. С лице, изкривено в престорено яростна гримаса, той го сграбчи за раменете и го повдигна във въздуха.

— Прав си, Къркорещ корем! — провикна се той. — И никога не се изпречвай на пътя на някой дето е по-щур от тебе!

Дризт и Уолфгар се спогледаха и по лицата им се разляха многозначителни усмивки.

Приключението със сигурност щеше да се окаже интересно.

И така, с изгряващото слънце зад гърба си и дългите сенки пред себе си, четиримата приятели се отправиха на път.

Да открият Митрал Хол.