Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете)

ПрологОтпътуване

По билото се движеше верига войници.

Обозът бе разделен на две части и първата тъкмо потегляше с ранените и убитите, като последните щяха да бъдат изгорени с всички почести в Крондор. Ботушите и колелата на каруците вдигаха от черния път грамадни прашни облаци, които смесваха с дима на полетите с вода лагерни огньове. Оранжевозлатистото изгряващо слънце тъкмо се бе показало и придаваше цветове на сивата утрин. Чуваха се весели песни на птици, които сякаш не забелязваха последствията от битката.

Арута, принц на Крондор и владетел на Западната част на Островното кралство, се подпря на седлото и си позволи кратък миг на отдих, за да се наслади на великолепната гледка и на песента на птиците, под чийто съпровод армията му се отправяше към дома. Битката бе кратка, но извънредно кръвопролитна и макар загубите да бяха по-малки от предвижданите, сърцето го болеше за всеки изгубен войник. Ето защо Арута разчиташе красивата гледка да успокои поне за малко болката и тъгата в душата му.

Принцът все още напомняше онзи младеж, който бе седнал на крондорския трон преди десет години, ала бръчките край очите му и сивите кичури в инак гарвановочерната му коса издаваха какво са му стрували тези години.

Погледът му се плъзна по кретащите във верига каруци, сякаш той се опитваше да види всеки от ранените, да им заговори и да им изрази безкрайната си благодарност за изпълнения дълг. Само приближените на Арута знаеха, че и той е платил своята мълчалива дан от страдание, защото всеки един от ранените и убитите бе истински, верен син на Крондор и Кралството.

Арута си наложи да забрави болката и да се съсредоточи върху последствията от победата. Вече два дни врагът — сравнително малка група тъмни елфи — отстъпваше в пълен безпорядък. На много по-голяма сила моредели бе попречено да се прехвърлят с помощта на машина на разлома в околностите на Мъглива гора, благодарение на усилията на двама скуайъри — Джеймс и Локлир. Това бе струвало живота на магьосника Патрус, но благодарение на неговата саможертва противникът бе паднал в плен на собствените си противоречия. Делекан, неуспелият завоевател на света, бе загинал в схватка с Горат — благороден моределски вожд, оказал безценна помощ на Арута и хората му — докато двамата се бореха за контрол над Камъка на живота. Дълбоко в себе си Арута проклинаше съществуването на този магичен предмет в подземията на изоставения град Сетанон и се питаше дали загадката му някога ще бъде разкрита и опасността от него — премахната.

Синът на Делекан — Мороулф — бе издъхнал, прободен от кинжала на Нараб, един от бившите съюзници на Делекан. След споразумение с Нараб позволиха на останалите моредели да се изтеглят необезпокоявани, стига да се придвижват право на север. Навсякъде бяха разпратени разпореждания да им позволяват да преминават, за да могат час по-скоро да напуснат пределите на Кралството.

Междувременно кралските войски се прибираха по своите гарнизони — повечето от тях се отправяха на запад, други на север, към пограничните баронства. Тайният гарнизон, разположен северно от Сетанон, щеше да бъде преместен на ново място.

Мъглата постепенно се разсея и лъчите на слънцето окъпаха лицето на Арута. Само димът и прахолякът нарушаваха кристалната чистота на въздуха. Денят още отсега се очертаваше да е горещ — студената зима се превръщаше в бързо топящ се спомен. Арута се замисли за последното нашествие, което бе нарушило спокойствието в Кралството.

Може би грешката му бе, че след края на Войната на разлома се бе доверил прекомерно на цуранските магьосници. Близо десет години те пътуваха необезпокоявани между световете, използвайки своите магични разломи. А сега принцът се чувстваше измамен й предаден. Той много добре разбираше мотивите, които бяха накарали цуранския Велик Макала да се опита да завладее Камъка на живота — опасенията му, че Кралството може би притежава страховито оръжие, никому неизвестна могъща машина, която в една предстояща война би могла да наклони везните в полза на онзи, който я притежава. Ако беше на мястото на Макала и го глождеха подобни подозрения, той сигурно щеше да постъпи по същия начин. Но след всичко случило се вече не можеше да позволи на цураните да пътуват свободно из Кралството, а това означаваше да сложи край на десетилетие плодотворна търговия. Арута се опита да прогони безпокойството си от последствията, които можеше да донесе подобно решение, но знаеше, че в най-скоро време ще трябва да привика съветниците си, за да изготвят план за бъдещата сигурност на Кралството. Не се съмняваше, че промените няма да се понравят никому.

Погледна встрани и видя двама много изморени млади хора, които едва се крепяха на седлото. На лицето му трепна една от редките му усмивки и чертите му веднага се смекчиха.

— Изтощени ли сте, господа? — попита той.

Джеймс, старши скуайър в двора на принца, го погледна с очи, заобиколени от тъмни кръгове. Джеймс и приятелят му Локлир бяха прекарали близо седмица в непрестанна езда, подхранвани единствено от някаква вълшебна билка, която им бе помагала да не заспят на седлата. Сега обаче, когато ефектът й се изчерпваше, в телата им се пробуждаше нетърпима болка от натрупаната през изминалите дни умора. Двамата бяха спали непробудно цяла нощ в шатрата на Арута, но посрещнаха сутринта изморени и схванати.

— Не, господарю — отвърна с престорена бодрост Джеймс. — Ние винаги си изглеждаме така, когато се събудим. Обикновено не ни виждате, преди да сме гаврътнали сутрешното кафе.

Арута се засмя.

— Гледам, че не си изгубил чувството си за хумор, скуайър.

Към тях се приближи нисък мъж с къдрава черна коса. Пъг.

— Добро утро, ваше височество — каза той и се поклони.

Арута отвърна на поздрава и попита:

— Пъг, ще се върнеш ли с нас в Крондор?

— Не веднага, ваше височество. Има някои нерешени въпроси в Звезден пристан. Не ми дават мира и опитите на цуранския Велик да проникне в подземията на Сетанон. Трябва да се уверя, че няма замесени и други магьосници и че онези, които работят в Академията, не са попаднали под нечие влияние.

Арута погледна към отдалечаващия се обоз и рече:

— Пъг, истина е, че трябва да обсъдим ролята на цураните в твоята Академия. Но не точно сега и тук.

Пъг кимна. Макар че всички, които присъстваха на разговора им, бяха посветени в тайната на скрития в подземията на Сетанон Камък на живота, предпазливостта изискваше този въпрос да се обсъжда насаме. Пъг знаеше, че Арута е особено обезпокоен от предателството на Макала, довело до нашествието на моределите и завършило с последната битка между армията на принца и останките от войските на тъмните елфи. Той предполагаше, че сега Арута ще поиска стриктен контрол върху всички, които използват разлома — този магичен портал между Мидкемия и цуранския роден свят Келеуан.

— Прав сте, ваше височество. Но първо ще се погрижа за безопасността на Катала и Гамина.

— Разбирам тревогата ти — рече принцът.

Дъщерята на Пъг бе отвлечена и прехвърлена с помощта на магия на един далечен свят, за да бъде примамен и той там, та да е далеч от Мидкемия, когато цуранецът се опита да открадне Камъка на живота.

— Ще взема мерки никога да не им се случи нещо подобно — заяви решително магьосникът. — Мисля, че в Звезден пристан ще са на много по-сигурно място. Жалко, че не мога да направя същото и за Уилям.

— Уилям е войник, което означава, че дългът изисква от него да се излага постоянно на риск. Все пак — усмихна се принцът — и аз взех мерки. Наредил съм постоянно да го охраняват шестима крондорски кралски гвардейци. Всеки, който се опита да те шантажира чрез Уилям, ще си има работа с тях.

На лицето на Пъг се изписа неодобрение.

— Той можеше да постигне много повече — промърмори магьосникът. — И все още може. Не е късно да се върне с мен в Звезден пристан.

Арута втренчи поглед в него. Даваше си сметка за разочарованието, което изпитваше Пъг, за желанието му собственият му син да тръгне по стъпките на баща си.

— Пъг — заговори той с помирителен тон, — зная, че вие двамата имате известни разногласия относно неговия избор, но мисля, че е време да стигнете до някакво споразумение. Както вече ти казах — когато за пръв път се възпротиви Уилям да постъпи на служба при мен, — той е не само мой роднина, но и зрял и свободен човек, който трябва сам да взема решения. Нямах никаква причина да откажа на молбата му. — Забелязал, че Пъг се опитва да каже нещо, принцът вдигна ръка. — Дори и за да ти направя услуга. — И продължи с посмекчен тон: — Но ще ти кажа, че като войник в него има бъдеще. Моят мечемайстор твърди, че се учел страшно бързо. — Арута реши да смени темата. — Оуин тръгна ли си за вкъщи? — Оуин Белефот, най-малкият син на барона на Тимонс, се бе оказал полезен помощник на Джеймс и Локлир в току-що преживяното изпитание.

— Още сутринта потегли. Опасява се, че ще си има разправии с баща си.

Арута махна на Локлир, без да сваля поглед от Пъг.

— Имам нещо за теб. — Локлир не помръдна и Арута трябваше да го разтърси за рамото — Скуайър, къде е онзи документ?

Локлир, задрямал в седлото, подскочи веднага щом гласът на принца премина през пелената на обърканите му мисли, побутна коня си към Пъг и му подаде навит на руло пергамент.

— Подписан и подпечатан от мен — заяви тържествено Арута, — този документ ти дава право на последна дума по всички магьоснически въпроси, които могат да имат отношение към сигурността на Западните владения. — Той се засмя. — Не срещнах никакви затруднения да убедя Негово величество в необходимостта да ратифицира подобен документ. Пъг, ти се занимаваш с тези въпроси от години, но сега ти се дава властта да се разпореждаш с офицери и благородници, без да се налага да прибягваш до моята помощ. Сега вече си официален придворен крондорски магьосник.

— Трогнат съм, ваше височество. — Пъг се поклони, понечи да каже още нещо, но се поколеба.

— Дали не долавям някакво „но“? — подкани го Арута.

— Но трябва да остана при семейството си в Звезден пристан. Чака ме доста работа, която също ще е в полза на Крондор, уверявам ви.

Арута въздъхна.

— Разбирам. Значи пак оставам без Придворен магьосник.

— Бих могъл да ви пратя Кълган — предложи Пъг.

— Не, някогашният ми учител често забравя да се държи с нужното уважение към мен, а това ме излага пред двора. След измяната на Макала оценявам повече от всякога мъдрото решение на баща ми винаги да държи подръка опитен магьосник за свой съветник. Но Кълган сега е в заслужен отдих. Щом ти не искаш, а младият Оуин замина, тогава кого ще препоръчаш?

Пъг се замисли за миг, после каза:

— Има едно лице, което може да се окаже подходящ кандидат. Само че има малък проблем.

— Какъв?

— Тя е кешийка.

— Това са два проблема — отбеляза Арута.

Пъг се засмя.

— Познавам жена ви и сестра ви и зная, че не сте глух и сляп за съвети, дадени от жени.

Арута кимна.

— Не съм, вярно е. Но мнозина в двора могат да сметнат това за… странно.

— Не съм забелязал да се влияете чак толкова от тяхното мнение, ваше височество.

— Времената се менят, Пъг — отвърна принцът. — Хората остаряват. — Той потъна в мълчание, загледан в поредния отряд, отдалечаващ се към гората, сетне извърна лице към Пъг. — Но… кешийка?

— Тъкмо никой няма да я обвини, че се съюзява с една или друга групичка при двора.

Арута прихна.

— Дано се шегуваш.

— Не се шегувам. Тя е необичайно надарена за възрастта си, освен това е възпитана и образована, чете и пише свободно на няколко езика, притежава забележителни магьоснически умения, което я прави най-подходяща за ваш съветник. И което е най-важното — тя единствена сред моите ученици умее да оценява политическите последствия на магьосническото изкуство, тъй като е получила обучението си в кешийския двор. От Джал-Пур е и познава добре живота на запад.

Арута обмисля няколко минути чутото и накрая каза:

— Ела в Крондор веднага щом можеш и ми разкажи по-подробно. Не съм казал, че ще се съглася, или че ще откажа — просто ще ти дам още една възможност да ме убедиш. — Подсмихна се едва доловимо и подръпна юздите на коня. — Но май ще склоня, само за да видя лицата на придворните благородници, когато обявя, че вземам на този пост кешийка.

— Гласувам с две ръце за нея — увери го Пъг.

Арута го погледна през рамо.

— Сериозно говориш, нали?

— Напълно. Готов съм да поверя дори сигурността на семейството си в ръцете на Яжара. Тя учи в Звезден пристан от седем години, което значи, че познавам една трета от живота й. Може да й се има доверие.

— И това не е малко — съгласи се Арута. — Всъщност може би е достатъчно. Добре, ще те чакам в Крондор, за да поговорим пак по въпроса. — Той се сбогува с Пъг, после се обърна към Джеймс и Локлир. — Господа, чака ни дълъг път.

При мисълта, че ще прекара цял ден на седлото, на Локлир му призля.

— Само за момент, ако позволите, ваше височество — обади се Джеймс. — Искам да поговоря с херцог Пъг.

Арута кимна и двамата с Локлир смушиха конете.

— Какво има, Джими? — попита Пъг, когато останаха сами.

— Кога ще му кажеш?

— Кое? — попита Пъг.

Въпреки умората Джеймс намери сили да се захили с една от вечните си усмивки.

— Че момичето, което възнамеряваш да му пратиш, е племенница на лорд Хазара-хан от Джал-Пур.

Пъг се изкиска.

— Смятах да го запазя за по-подходящ момент. — После на лицето му се изписа любопитство. — А ти откъде знаеш?

— Имам си свои източници. Арута подозира, че Хазара-хан е вербуван от кешийското разузнаване — което е почти сигурно, ако се съди по докладите на същите тези източници. Както и да е, Арута търси начин да се противопостави на кешийското разузнаване със своя собствена организация… но това не си го чул от мен.

— Разбрано — съгласи се Пъг.

— Тъй като имам свои възгледи по въпроса, реших доколкото е възможно да съм в течение на нещата.

— Значи шпионираш, а?

— Нещо подобно. — Джеймс повдигна рамене. — Помислих си, че едва ли има и друга Яжара, която да е от Джал-Пур.

Пъг се разсмя.

— Джими, ще стигнеш далеч, стига преди това да не увиснеш на бесилото.

— Не си първият, който ми го казва.

— При следващата ни среща с принца ще му разкрия връзката. Хайде, побързай, че виж къде стигнаха. — Той махна с ръка към Арута и Локлир.

— Прав си — рече Джеймс. — Приятен ден, ваша светлост.

— Приятен ден, скуайър.

Джеймс пришпори коня и се понесе в галоп след Арута и Локлир. Задмина ги и се изравни с рицар-маршала Гардан, за да обсъди с него предстоящото разпръсване на армията.

Когато най-сетне се върна при Локлир, младият скуайър го попита:

— Защо се забави?

— Исках да питам нещо херцог Пъг.

Локлир се прозя.

— Мога да спя цяла седмица.

Дочул думите му, Арута се намеси:

— Когато се върнем в Крондор, ще имаш тази възможност. А после потегляш на север.

— На север ли, сър?

— Доколкото си спомням, ти се върна от Тир-Сог без мое разрешение, макар че имаше основателна причина. А сега, след като опасността отмина, можеш да се прибереш при барон Мойе, за да отслужиш докрай отреденото ти време.

Лицето на Локлир се изкриви от мъка.

— Мислех, че…

— … че вече си се измъкнал от онази дупка, знам — подметна тихо Джеймс.

Арута се смили над младежа.

— Ако се справиш добре със службата при Мойе, обещавам да те прибера по-рано. Стига да не се забъркаш в някоя каша.

Локлир кимна мълчаливо и Арута пришпори коня и се отдалечи.

— Е, поне ще се наспиш в топло легло, преди да потеглиш отново — успокои го Джеймс.

— Ами ти? — попита Локлир. — Нямаш ли някоя недовършена работа в Крондор?

Джеймс затвори очи, сякаш дори мисленето го изтощаваше, и отвърна:

— Разбира се. Като например търканията ми с Гилдията на крадците. Но тия неща да не те безпокоят. Мога и сам да се справя.

Локлир изсумтя. Беше твърде уморен, за да отговори.

— Но ще ти призная — продължи Джеймс, — че след тази история с цураните и моредела проблемът с крадците ми се струва дребен.

Локлир го погледна. Джеймс изглеждаше загрижен и измъчен и той знаеше защо — Гилдията на крадците му бе издала смъртна присъда, защото ги бе изоставил и бе предоставил услугите си в служба на принца.

Но имаше и нещо друго. При Джеймс винаги имаше още нещо.

Глава 1Бягството

Шумът от преследването ехтеше из тъмните тунели.

Лимм дишаше на пресекулки, напрегнал сетни сили да се измъкне от онези, които бяха твърдо решени да го убият. Младият крадец се молеше на Банат, бога на крадците, преследвачите да не познават така добре като него отходните канали на Крондор. Даваше си сметка, че не може нито да им избяга, нито да се бие с тях — единственото му спасение бе да ги надхитри.

Момчето разбираше, че паниката е негов враг, и полагаше отчаяни усилия да прогони нарастващия страх от душата си. Спря за миг на разклонението на два тунела, после свърна наляво, вдигнало пред себе си трепкащия фенер. Беше оставил отворена само една тясна цепнатина отпред и се ориентираше почти пипнешком. В някои участъци от подземията през решетките на тавана или случайни пукнатини се процеждаше по малко дневна светлина. Точно толкова, колкото да определи под коя част на града се намира. Но имаше и места на непрогледен мрак, където се чувстваше като истински слепец.

Стигна едно разширение, направено с цел да забави течащата вода, наведе се, за да не си издраска темето, и краката му зашляпаха в локвите мръсна вода, останали след последното наводнение.

После вдигна ръце, запъна се с крака в стената, извъртя се настрани и продължи да пълзи така, защото знаеше, че само на няколко крачки по нататък в пода на тунела има отвор, през който водата се спуска на десетина метра. За всеки случай затвори и последното капаче на фенера, за да не би преследвачите му да го забележат. От другата страна имаше участък, който постепенно извиваше надясно.

Съвсем скоро се озова над отвора и почувства повея на хладен въздух отдолу, където водата се стичаше с глух екот. Още няколко по-малки тунела завършваха в този участък, известен сред местното братство като Кладенеца. Той затаи дъх, защото най-малката грешка или подхлъзване можеше да му струва живота.

Изцяло съсредоточен в звуците зад себе си, Лимм едва не се блъсна в решетката, която запречваше тунела от другата страна. Скочи на пода и приклекна, за да не бъде забелязан и дори прострелян, в случай че някой го дебнеше зад металната преграда.

Само след минута до слуха му долетяха гласове, но отначало думите бяха неразличими. После чу един от преследвачите му да казва:

— Не може да е избягал надалеч. Той е още хлапе.

— Видял ни е — отвърна водачът и Лимм веднага го позна. Макар да бе зърнал и единия, и другия само за миг, в самото начало на преследването, бе запечатал образите им в паметта си. Не знаеше името на водача, но познаваше добре други като него. Бе прекарал целия си живот сред подобни мъже, но малцина от тях бяха толкова опасни.

Лимм не хранеше илюзии относно собствените си възможности — знаеше добре, че не може да се справи с двамата мъже. Не беше страхливец, но предпочиташе да прибягва до смелостта си само когато това щеше да му е от полза. Не се съмняваше, че тези двамата няма да се церемонят с него. Щяха да му видят сметката без капчица колебание, тъй като той единствен можеше да ги издаде за участието им в едно ужасно престъпление.

Младият беглец се огледа и забеляза, че от тавана се стича струйка вода. Рискувайки да бъде разкрит, той насочи тънък сноп светлина нагоре. Левият край на решетката не достигаше до края на отвора, над който започваше почти вертикална шахта.

Без да се двоуми, младежът се изкатери до ръждясалата решетка, пъхна ръка от другата страна и се опита да промуши жилестото си тяло през тесния отвор. Първо прокара главата си, като се молеше на Банат да му помогне и този път да отърве кожата. След това се извъртя, като остърга болезнено ухото си в грапавия таван. Обезпокоителните шумове се приближаваха. Почти веднага след това усети в устата си соления вкус на кръвта от прехапания си език. За миг го завладя паническия страх, че ще го заловят, докато виси безпомощен на решетката.

После главата му премина от другата страна, а след нея изтегли и другата си ръка. За да прекара гръдния си кош, трябваше да издиша максимално въздух. Едва сега осъзна, че фенерът е твърде голям, за да го издърпа след себе си. Помисли за миг, после разтвори пръсти и го пусна да падне на пода.

— Там е! — извика някой от мрака веднага щом се чу металното дрънчене на фенера.

Лимм се промуши през дупката и се изправи внимателно върху решетката, като се ориентираше пипнешком в мрака.

— Проклети да са всички подземни плъхове! — изруга някой наблизо.

— Не можем да минем оттук — чу се друг глас.

— Но острието ми може!

Събрал цялата си сила, младият крадец започна да се катери нагоре по шахтата, подпирайки се от време на време с гръб в стената, за да си поеме дъх. Под него се разнесе стържене на метал в решетка. Ако се беше забавил още няколко секунди, сега острието щеше да е забито в тялото му.

— Изкатерил се е нагоре в шахтата — изсумтя някой отдолу.

— Значи ще излезе на горното ниво.

За миг ризата на гърба на Лимм се плъзна и той се изплаши, че ще се строполи надолу. Натисна по-силно с крака, молейки се да се задържи още малко. След секунда приплъзването му спря и той си пое дъх.

— Изчезнал е! — извика един от мъжете, които го преследваха. — Ако щеше да падне, досега да е паднал.

— Качете се на горното ниво и се разпръснете! — извика водачът. — Ще има награда за онзи, който го убие! Искам този плъх до зори да е издъхнал!

Лимм продължи да пълзи нагоре — едната ръка, кракът, другата ръка, три-четири сантиметра нагоре, после два-три надолу. Бавен и мъчителен напредък, който предизвикваше раздираща болка в мускулите му. Хладното течение, което се спускаше насреща, му подсказваше, че наближава по-горното ниво. Молеше се само каналът да е достатъчно широк, за да може да се придвижва по него. Нямаше никакво желание да се връща през тесния отвор на решетката.

Когато стигна горната част на шахтата, спря да си поеме дъх и опипа внимателно ръба. Пръстите на едната му ръка докоснаха нещо плъзгаво, но с другата успя да се залови здраво. Вече си мечтаеше за гореща вана, в която да остави цялата натрупана по дрехите и тялото му мръсотия.

Увиснал на ръце, прилепен към стената на шахтата, Лимм напрягаше слух да долови и най-малкия шум. Даваше си сметка, че мъжете, които го преследваха, може да се появят тук всеки момент. Импулсивен по природа, с времето той бе научил ползата да се въздържа от прибързани действия. Седем момчета се бяха появили в странноприемницата „При Мамчето“ — безопасното пристанище на Шегаджиите — приблизително по едно и също време, с не повече от няколко седмици разлика. Другите шест вече не бяха между живите. Две от тях загинаха при падания от покриви. Три бяха обесени като обикновени престъпници по време на размириците. Последното издъхна предната нощ в ръцете на мъжете, които сега преследваха него — на това убийство бе станал свидетел младежът…

Лимм изчака пърхащото му сърце да се успокои. След това се изкатери през отвора, изправи се бавно и закрачи в тунела, опрял дясната си ръка в стената. Макар че познаваше повечето подземни канали като пръстите на ръката си, знаеше колко е лесно да се заблуди, ако пропусне някой важен ориентир. В тази част на града имаше централен резервоар и стига да знаеше къде точно е разположен, Лимм бе в състояние да се ориентира почти толкова добре, колкото ако разполагаше с точна карта на района. Докато вървеше напред, мислите му неусетно се върнаха към безумието, което се бе настанило в града през последните няколко седмици.

В началото всичко изглеждаше почти невинно: нова банда, като много други, които се появяваха от време на време и започваха борба за място под слънцето. Обикновено проблемът се решаваше след среща с биячите на Шегаджиите или кратко донесение до шерифа.

Но не и този път.

Бандата, сред която имаше немалко кешийски главорези, в началото действаше в района на пристанището. В това също нямаше нищо странно — основният търговски партньор на Крондор бе Кеш. Това, което правеше тази група различна от предишните, бе безразличието и нехайството пред заплахите на Шегаджиите. Държаха се предизвикателно, вкарваха и изкарваха стока от града, без да се крият, подкупваха чиновниците и открито се подиграваха на Шегаджиите. Сякаш едничката им цел бе конфронтацията.

Най-сетне Шегаджиите решиха да действат, но последствията бяха катастрофални. Единадесет от най-отявлените биячи — елитът на Гилдията на крадците — бяха примамени в един склад в края на изоставен док. След като ги затворили вътре, негодниците бяха подпалили сградата, избивайки всички до един. Това бе началото на войната в подземния свят на Крондор.

Шегаджиите бяха притиснати в ъгъла, но и нашествениците, които работеха за някого, известен само с прозвището Гадника, също понесоха сериозни загуби, особено след като принцът взе мерки за възстановяването на реда в града.

Говореше се, че някакви непознати, облечени като Нощни ястреби — членове на прочутата Гилдия на убийците — били видени преди няколко седмици в подземията — примамка, която да накара армията на принца да слезе долу и да нахлуе във владенията на Шегаджиите. Хитър план, целящ да противопостави двете сили, които владееха града, който обаче се бе провалил.

Скуайър Джеймс, известен някога сред старите си приятели, Шегаджиите, като Джими Ръчицата, бе надушил капана, преди да потъне в неизвестност, вероятно пратен от принца на поредната тайна и важна мисия. А след като принцът нареди на армията си да се въздържа от преки действия, се бяха появили хората на Гадника.

Известно време двете враждебни сили се придържаха към районите си — Шегаджиите се навъртаха около „При Мамчето“, а хората на Гадника се срещаха на тайно място в един от доковете. Опитите да открият къде е това място се бяха провалили.

Каналите станаха ничия територия, в която дръзваха да навлизат малцина. Лимм също би предпочел да остане в странноприемницата, ако не бяха две неща: един ужасен слух и вест от стар приятел. Всяко от тези две събития би го накарало да се свие в някой ъгъл на безопасно местенце, но комбинацията го бе принудила да действа.

Сред Шегаджиите нямаше много приятели, лоялността между членовете на братството бе почти забравено понятие, затова пък към всички извън него крадците се отнасяха с нескрито недоверие. На почит бяха силата и хитростта.

Понякога обаче се случваше да възникнат и приятелски връзки, дори по-силни, отколкото се предполага в подобни обстоятелства, и такива приятели струваха повече от всичкото злато на света. Лимм би могъл да изброи само неколцина, заради които би си рискувал живота, и сега двама от тях бяха изпаднали в беда.

Нещо се размърда в мрака отпред и Лимм замръзна. Затаи дъх и се ослуша за някакви необичайни шумове. В канала винаги се чуваха звуци — екот на падаща вода, тътен от далечния прибой на морето, капещи от тавана капки, дращене и цвърчене на плъхове.

За пръв път Лимм съжали, че трябваше да се раздели с фенера. Търпението не бе присъщо за младеж на неговата възраст, но всеки знаеше, че припреният крадец е мъртъв крадец. Лимм бе спечелил авторитет и уважение сред Шегаджиите с джебчийските си умения, както и със способността да се промъква незабелязано през тълпата, а когато направи удар, да се измъкне с нехаен и непринуден вид. Повечето от момчетата на неговата възраст все още работеха в групи по улиците — сюрии, често използвани като средство за отвличане на вниманието, докато по-големите крадци направят удара.

Лимм скоро бе награден за търпеливото си очакване — дочу съвсем слабо драскане на подметка върху калдъръмения под. Недалеч отпред се събираха два широки подземни канала. Налагаше се да прекоси бавния поток в единия от тях, за да стигне от другата страна.

Мястото беше удобно за засада. Шумът от плискащата се вода щеше да предупреди притаилия се отсреща противник за приближаването му.

Лимм прецени внимателно възможностите си. Нямаше никакъв начин да заобиколи разклонението. Би могъл да се върне по обратния път, но така щеше да изгуби няколко безценни часа и да се изправи пред опасностите, които го дебнеха там. Можеше да опита да се прокрадне покрай стената, без да влиза във водата, и да поеме по дясното разклонение. В такъв случай трябваше да разчита, че никой няма да го забележи в мрака и че ще успее да запази пълна тишина. Отдалечеше ли се достатъчно от разклонението, можеше отново да поеме в нужната посока.

Лимм се долепи до стената и тръгна бавно, опипвайки внимателно с крак тесния перваз, за да не настъпи някое камъче, което да го издаде. Бореше се с желанието да бърза и се мъчеше да диша колкото се може по-безшумно. Така, стъпка по стъпка, приближи кръстовището на двата тунела и тъкмо когато стигна ъгъла, зад който смяташе да мине, долови слаб шум. Съвсем леко драскане на метал върху камък, като от ножница. Или оголено острие. Той замръзна.

Дори в мрака Лимм държеше очите си затворени. Не знаеше защо, но по такъв начин се изостряха останалите му сетива. Може би постоянното напрягане на очите в тъмнината опорочаваше възможността да разчита на слуха, нюха и допира.

След един продължителен, лишен от звуци и движение период, Лимм чу шум от стичаща се към него вода. Някой дюкянджия или обикновен работник вероятно бе излял каца с вода или бе отворил един от шлюзовете, които захранваха каналите. Но и този шум бе напълно достатъчен да прикрие движенията му и той веднага продължи да се прокрадва напред, докато не свърна зад ъгъла.

Тук ускори крачка, макар че все още се движеше предпазливо, докато не се отдалечи на достатъчно разстояние от онзи, който го дебнеше от другата страна на канала. Преброи стотина крачки и чак тогава отвори очи.

Както очакваше, далеч пред него се виждаше мъждукаща светла точка, която — предположи той — бе отражение на лъчите, спускащи се през решетката на Западния пазарен площад. Дори това бе достатъчно, за да се ориентира напълно.

Той ускори крачка и стигна един напречен тунел, движещ се успоредно на този, който бе следвал, преди да се приближи към дебнещия го непознат. Скочи на дъното, прекоси доста по-буйния подземен поток, от който се вдигаше тежка миризма, и стигна отсрещния перваз, без да вдига кой знае какъв шум.

Изкатери се върху него и продължи по пътя си. Знаеше, че мястото, където се спотайват приятелите му, е сравнително безопасно, макар че като се имаха предвид събитията от последно време, вече нищо не можеше да се нарече безопасно. Покривите на Крондор — наричани някога Широкия път на крадците — сега бяха зона на военни действия, също като каналите. Крондорското гражданство може би все още пребиваваше в щастливо неведение относно тази война, която се водеше под и над главите му, но Лимм не се съмняваше, че една случайна среща с хората на Гадника, войниците на принца или Нощните ястреби може да му струва живота.

Спря и опипа стената вляво от себе си. Макар че се движеше в почти пълна тъмнина, установи със задоволство, че преценката му е все така точна. От стената стърчаха метални пръстени. Той започна да се катери нагоре в тесния комин и съвсем скоро се озова на дъното на изба. Протегна ръка и напипа металното резе. Достатъчно бе да го дръпне леко, за да се увери, че е залостено от другата страна.

Лимм почука: два пъти късо, пауза, отново два пъти, още една пауза и единично потропване. Почака, броейки наум до десет, после повтори комбинацията в обратен ред: едно почукване, пауза, две, пауза, още две. Резето застърга.

В помещението бе почти толкова тъмно, колкото и в тунела под него. Който и да го очакваше вътре, предпочиташе да го посрещне на тъмно.

Лимм започна да се катери по въжената стълба и в същия миг нечии ръце го сграбчиха за раменете и го изтеглиха вътре.

— Какво правиш тук? — прошепна женски глас. Лимм се отпусна на пода и въздъхна уморено.

— Спасявам си животеца — бяха първите му думи. Той си пое дъх и продължи: — Снощи убиха Джеки Сладура пред очите ми. Уби го някакъв злобен мръсник, който работи за Гадника. — Той щракна с пръсти. — Строши му вратлето като на пиле, а другарчетата му зяпаха. Дори не му даде шанс да се помоли. Смачка го ей така, като дървеница. — Той преглътна напиращите в очите му сълзи, почувствал облекчение, задето най-сетне — от много часове насам — е на безопасно място. — Но това не е най-лошото.

Едър мъж с посивяла брада запали фенер. Погледът му бе пронизващ: от Лимм се очакваше по-добро обяснение, задето си е позволил да се появи в това толкова потайно местенце.

— Какво друго? — попита мъжът.

— Праведника е мъртъв.

Етан Грейвс, Някога главатар на биячите на Шегаджиите, а после член на ордена на Ишап — преди да се превърне в издирван от съдебните власти беглец — сведе угрижено глава, когато чу тази новина.

Жената — казваше се Кет и бе стара дружка на Лимм — бе два пъти по-млада от мъжа.

— Как? — попита тя.

— Говори се, че е бил убит. Никой не знае със сигурност, но едно е сигурно — вече не е между живите.

Грейвс приседна на малката масичка и облегна назад едрото си тяло.

— Но откъде са разбрали? — попита той. — Никой не знаеше, че той е… че той беше…

— Ето какво знам — прекъсна го Лимм. — Снощи, когато отидох „При Мамчето“, все още беше на смяна Дневният майстор. Седяха отзад с Мик Гифън, Рег дьо Врайс и Фил Пръстите.

Грейвс и Кет се спогледаха. Изброените бяха най-главните крадци сред Шегаджиите. Гифън бе наследил Грейвс като главатар на биячите, дьо Врайс се разпореждаше с крадената стока, а Фил отговаряше за джебчиите, уличните бандюги и хлапетата, които скитосваха из крондорските пазарища.

— Нощният майстор така и не се появи — продължи Лимм. — Пратиха хора да го потърсят — открили го едва преди зазоряване да се носи в един канал близо до пристанището. Главата му била смазана.

— Кой би посмял да му посегне? — възкликна изненадано Кет.

— Никой, когото познаваме — обади се Грейвс. — Някой, който не се страхува от гнева на Шегаджиите.

— Идва и най-лошата част — рече Лимм. — Дневният майстор каза, че Нощният трябвало да се срещне с Праведника. Доколкото ми е известно, ако имаш среща с Праведника и не се появиш на нея, той има свои начини да прати за това вест на Дневния или на Нощния. Такава вест обаче така и не дойде. Ето защо Дневният майстор изпроводи едно от момчетата, Тими Басколм, ако го помните — те кимнаха, — и час по-късно намериха Тими мъртъв. Та значи тогава Дневният майстор излезе с група биячи и само след час се върнаха тичешком в „При Мамчето“. Никой не каза нищо, но скоро всички вече знаеха, че Праведника го няма.

Грейвс кимна замислено и подметна:

— Сигурно и той е мъртъв. Няма друго обяснение.

— Двамата с Джеки решихме, че положението е достатъчно сериозно и че ще е най-добре, ако се притаим някъде, докато бурята отмине. Но снощи и нас ни издебнаха близо до Петте шахти — Кет и Грейвс кимнаха в знак, че познават мястото, — и след като видяха сметката на Джеки, аз реших, че ще е най-добре да се добера до вас.

— И сега какво? Искаш да напуснеш Крондор, така ли? — попита Грейвс.

— Ако ме вземете с вас — отвърна момчето. — Започва война, а аз съм последният оцелял от моята банда. Ако Праведника е мъртъв, нямам никакви шансове. Сега всеки трябва да се спасява сам.

— Зная правилата — прекъсна го Грейвс и Лимм мимоходом отбеляза, че в гласа му липсват командните нотки, които се долавяха, когато бе водач на биячите. Но въпреки това Грейвс го бе спасявал няколко пъти — както от гастролиращи главорези, така и от хората на принца. Лимм бе готов да направи всичко, което Грейвс му нареди.

— Засега остани тук, момче — заяви след кратко размишление Грейвс. — Никой от гилдията не знае, че си ни помогнал, а и няма да крия, че си ми симпатичен. Ти си добро момче, Лимм. Сега навън е страшно — всеки срещу всеки и кръвта се лее на поразия. Имам още неколцина приятели, на които се надявам, че мога да разчитам, но кой може да е сигурен?

— Но другите мислят, че си избягал! — възрази Лимм. — Знаехме само аз и Джеки, нали ни поръча да ти носим храна. И нали прати едни писма до Храма и до някои от твоите приятели, до онзи магьосник, с когото си пътешествал… — Момчето спря, защото не можеше да си спомни името.

— Оуин — подсказа му Грейвс.

— Оуин — повтори Лимм. — Та след тях из града плъзна слух, че си избягал в Кеш. Дори проводиха неколцина биячи по дирите ти.

— И още толкова монаси от Храма, не се съмнявам — кимна Грейвс.

— Вярно, че такъв беше планът. Да се спотайваме тук, докато ни търсят надалече.

— Планът си го биваше, Грейвс — обади се Кет.

Лимм кимна.

— Надявах се след десетина дни — заговори унило Грейвс, — когато вземат да ни позабравят, да се промъкнем незабелязано през нощта до пристанището и да се качим на кораб за Дърбин. Като някой обикновен търговец и дъщеря му.

— Жена му! — поправи го ядосано Кет.

Лимм се ухили.

Грейвс повдигна рамене, разпери ръце и каза:

— Младата му жена.

— Само дето сега моментът никак не е подходящ да се навъртате около пристанището — рече Лимм и огледа избата. — Защо просто не излезете през онази врата?

— Зазидана е — отвърна Грейвс. — Тъкмо по тази причина избрах това място за скривалище. Сградата на горния етаж е изоставена, покривът е рухнал. Човекът, чиято е била, е умрял и сега тя формално принадлежи на принца заради неплатени данъци. Само дето никой не би се наел да ремонтира тази съборетина.

— И колко още смяташ да останем тук? — попита го Лимм.

— Ти — надигна се Грейвс — оставаш в Крондор. Млад си и животът е пред теб. Зарежи това съмнително препитание и си намери свестен господар. Стани чирак, хвани се с някой занаят или пък си потърси работа като прислужник.

— Честен труд? — подсмихна се Лимм. — Че кога някой Шегаджия си е изкарвал прехраната с честен труд?

— Джими го направи — посочи мрачно Грейвс.

— Джими Ръчицата — съгласи се Кет. — Той си намери свястно занимание.

— Та той спаси живота на принца! — възрази Лимм. — Приеха го в двора. Освен това над главата му виси смъртна присъда. Никога вече не може да се върне при Шегаджиите.

— Ако Праведника е мъртъв, значи край с тази смъртна присъда — рече Грейвс.

— Все пак — какво да направя? — повтори притихнало Лимм.

— Скрий се някъде, докато всичко утихне, после напусни града — посъветва го Грейвс. — Има един човек, Тъскобар, някога беше търговец от Родез. Държи малко дюкянче в Бискар — градче на два дни път нагоре покрай брега. Той ми е задължен. Освен това няма момчета, няма и кой да му помага в магазинчето. Ако вземе да се опъва, ще му кажеш: „Грейвс обеща, че вземеш ли ме на работа, сметката ви е чиста“. Той знае какво имам предвид.

— С какво се занимава? — попита Лимм.

— Продава платове. Печели добре, защото търгува с дъщерите на благородниците.

Лимм кимна намусено.

— Предпочитам да отида в Дърбин и да си опитам там късмета. Ти какво ще правиш там?

— Останало ми е малко скътано злато — отвърна Грейвс. — Двамата с Кет възнамеряваме да отворим странноприемница.

— Странноприемница значи! — повтори с блеснал поглед Лимм. — Обичам такива местенца. — Неочаквано той падна на колене и протегна ръце в театрален жест. — Нека и аз да дойда! Моля те! Ще върша каквото ми поръчате. Мога да наглеждам огъня и да показвам стаите на клиентите. Ще нося вода и ще набелязвам най-дебелите кесии за крадене.

— Никакви кражби няма да има в моята странноприемница — заяви Грейвс.

— В Дърбин? — попита с нескрито съмнение Лимм. — Е, щом го казваш.

— Ще си имаме детенце — рече Кет. — Искаме да израсне като честен човек.

Лимм я погледна занемял. Очите му се ококориха.

— Детенце? — повтори прегракнало той. — Да не си се побъркала? Кой Шегаджия мисли за подобни неща? — Той махна отчаяно с ръка.

— Кое време на деня е? — попита го Грейвс. — Толкова дълго сме откъснати от света, че изгубих представата за време.

— Трябва да наближава полунощ — рече момчето. — Защо?

— Ако Праведника наистина е мъртъв, събитията сигурно се развиват с главоломна бързина. До утре повечето кораби ще са напуснали пристанището, независимо дали са били обслужени.

Лимм втренчи въпросителен поглед в Грейвс.

— Ти май знаеш нещо?

— Много неща знам, момче — бе отговорът. Лимм отново скочи на крака.

— Моля ви, вземете ме с вас. Вие сте единствените ми приятели и ако Праведника наистина е мъртъв, никой не знае кой ще заеме мястото му. Ако е Гадника, песента ни е изпята на всички.

Грейвс въздъхна примирено.

— Е, добре. Още един чифт ръце винаги може да е от полза. — Той погледна към Кет и тя кимна мълчаливо.

— Какъв е планът?

— Трябва да стигнем пристанището преди зазоряване. Има един кораб, „Стела Марис“, държи го квегански търговец. Капитанът ми е старо приятелче. Чака ме от няколко дни, пуснал е слуха, че трябва да направи някои поправки. Ще потегли за Дърбин веднага щом се качим на борда.

— И никой няма да му обърне внимание, защото утре с отлива ще отплават много кораби — добави Кет.

— И кога тръгваме за пристанището? — попита развълнувано Лимм.

— Час преди зазоряване. Още ще е тъмно, та ще можем да се спотайваме из сенките, но по улиците ще има достатъчно хора, за да не привличаме внимание.

— Ще бъдем като семейство — засмя се Кет.

— И ти ще си ми майка? — погледна я навъсено Лимм.

— По-скоро кака — побърза да уточни Кет.

— Само че имаме един проблем — рече Лимм.

— Да излезем на улицата — каза Грейвс.

Лимм въздъхна. Знаеше, че няма безопасен път, който да ги изведе отвън. Зад всеки ъгъл, във всеки страничен тунел можеше да ги дебне опасност. Изведнъж го налегна непреодолима умора.

— Ще взема да поспя — рече той.

— Добра идея — съгласи се Грейвс. — Легни на ей онзи сандък в ъгъла. Ще те събудим, когато стане време да тръгваме.

— Какви са ни шансовете? — попита шепнешком Кет, докато Лимм се отдалечаваше към ъгъла.

— Доста лоши — призна Грейвс. — Трябва да намерим дрехи за момчето. Не че на пристанището не се навъртат мръсни хлапета, но чак толкова мръсни… И все пак — продължи той с престорен оптимизъм, — ако Праведника наистина е мъртъв в града ще цари достатъчна бъркотия, за да се промъкнем незабелязано.

— Имаме ли друга възможност?

— Има още една — призна Грейвс, — но не ми се ще да я използвам, освен ако не ни заловят.

— И каква е тя?

Грейвс изгледа момичето, което бе захвърлило всичко заради него, и отвърна:

— Имам само един приятел, който не би спечелил нищо от моя провал. Ако се наложи, ще пратя Лимм да го помоли за помощ.

— Кой е той? — попита притихнало Кет.

Грейвс затвори очи и помисли за миг.

— Единственият, който би могъл да поиска от принца на Крондор да ми пощади живота.

— Джими?

Грейвс кимна.

— Да. Джими Ръчицата.

Глава 2Крондор

Колоната препускаше към града.

Крондор бе озарен от лъчите на следобедното слънце, тъмните му кули стърчаха към лимоненожълтото небе. Далеч на изток краищата на облаците бяха обагрени в розово и оранжево на фона на тъмносиния небосклон. С приближаване към най-южната градска порта, която бе най-близо до двореца и казармите, колоната зад авангарда на принца започна да сбива редове. Движението по пътя бе нормално за този час на деня: търговци, които бързаха да се приберат преди мръкване зад градските стени, и фермери, връщащи се по селата си от пазар.

— Не виждам тържествено посрещане — подметна ухилено Джеймс.

Локлир кимна. Край пътя наистина имаше само малобройна група зяпачи. Повечето минувачи не им обръщаха почти никакво внимание.

— Сигурно Арута не е пратил вестоносец да предупреди, че пристигаме днес.

— Не, трябва да е нещо друго — отбеляза Джеймс, чието пробудено любопитство бе прогонило остатъците от натрупаната умора.

Локлир плъзна поглед по лицата на зяпачите, които се отдръпваха бързо от пътя на конете, и забеляза с тревога и безпокойство.

— Май си прав, Джеймс.

Шумотевицата в столицата на Западните владения на Островното кралство не утихваше никога. Дори в най-късните часове на нощта из улиците се чуваха най-различни звуци. Всеки град има свой характерен пулс, а този на Крондор Джеймс познаваше като своя собствен. Достатъчно бе да се заслуша в ритъма, за да разбере какво му казва: „Нещо не е наред“. До залез-слънце оставаше само час, ала въпреки това градът бе необичайно смълчан.

— Какво смяташ, че може да е станало? — попита Локлир.

— Мисля, че ей сега ще разберем — отвърна Арута вместо Джеймс. Принцът бе забавил ход и незабелязано се бе приближил към двамата.

Младежите проследиха погледа му и забелязаха, че при градската порта ги очаква неголяма група. Най-отпред стоеше принцеса Анита и на лицето й се четеше облекчение. Все още млада, въпреки десетте години брак и майчинство, тя бе прибрала червеникавата си коса под широкопола бяла шапка, която — помисли си Джеймс — малко наподобяваше кораб с разперени платна. Но такава бе последната мода, а и той не би посмял да се шегува с предпочитанията на принцесата, особено когато следващата й усмивка бе предназначена за него.

Джеймс отвърна на усмивката и за миг си позволи да се отпусне в блажената й топлина.

Момчешкото му увлечение по Анита отдавна бе прераснало в зряла и всеотдайна обич и макар тя да бе твърде млада, за да я чувства като своя майка, често умело, с лекота и хумор, играеше ролята на негова по-голяма сестра. За всички, които ги познаваха достатъчно добре, бе вън от съмнение, че Анита гледа на Джеймс като на по-малък брат. Стигна се дори дотам, че децата й му казваха „чичо Джими“.

Отдясно на Анита стояха близнаците, деветгодишните принцове Боррик и Ерланд, които непрестанно се закачаха, сякаш не бяха в състояние да застанат спокойно дори за минута. Джеймс знаеше, че червенокосите малчугани са колкото интелигентни, толкова и палави. Някой ден с право щяха да заемат местата си сред най-могъщите благородници на Кралството, но за момента бяха просто две скучаещи момчета, на които им бе омръзнало да играят ролята на принцове и чакаха с нетърпение да ги освободят, за да се върнат към играта. От другата страна стоеше принцеса Елена, която бе с четири години по-малка от момчетата. Имаше нежните черти на майка си, но кожата й бе мургава като на баща й. Когато го зърна начело на неговата лична гвардия, лицето й грейна, тя посочи с ръка и извика:

— Ето го татко!

Арута даде знак на колоната да спре, пренебрегна официалните поздравления на церемониалмайстора, скочи от коня и пристъпи към семейството си. Първо прегърна жена си, после поздрави синовете и дъщеря си.

Джеймс кимна към почетната гвардия, строена отстрани, и подметна на Локлир:

— Уили е на служба.

Уилям, синът на Пъг, вече бе произведен в кадет. Той се спогледа с Джеймс и му кимна едва забележимо.

В този момент бе подадена обща заповед да слизат от конете. Джеймс и Локлир скочиха едновременно от седлата. Дотичаха прислужници и отведоха изморените животни.

Дългът повеляваше да почакат, докато не бъдат освободени от принца, и те застанаха отдясно на Арута.

Анита ги поздрави лъчезарно и насочи вниманието си към принца.

— Знаех си, че не бива да се безпокоя и че ще се върнеш при мен.

— Винаги — отвърна с щастлива усмивка Арута.

Малка група придворни се бяха скупчили отзад и Арута ги поздрави. По израженията им видя, че ще се наложи да свика съвет, преди да си позволи удоволствието да отдели повече внимание на семейството си. Забеляза, че присъства и шерифът на Крондор, и от устните му се отрони въздишка. Това можеше да означава само, че има сериозни въпроси за решаване, защото макар и важен сановник, шерифът не беше член на крондорския двор. Принцът погледна към Гардан и му каза:

— Маршале, осведомете се какво искат шерифът и останалите и ми докладвайте след половин час в работния кабинет. Искам да се отърся от този прахоляк, преди да се заема с работа. — Той се усмихна на Анита. — Ще открадна и няколко минути, за да поговоря с жена ми и децата. — Той се наведе и целуна Анита по бузата. — Отведи децата в нашите покои. Няма да се забавя повече от няколко минути, скъпа.

Анита поведе децата, а Арута повика Джеймс и Локлир, и каза:

— Няма почивка за лошите момчета. — Погледна към дворцовата охрана и добави: — Младият Уилям изглежда, сякаш ще се пръсне, ако веднага не ни каже нещо важно — идете и вижте какво му е на ума. Сигурен съм, че ще чуя малко по-различна версия от моите придворни. Ако нещо изисква да поразузнаете из града, направете го, но гледайте да се върнете преди края на вечерята. — Той погледна Джеймс право в очите и му каза: — Знаеш какво трябва да правиш.

Джеймс кимна. Когато се отдалечиха, Локлир попита:

— Какво имаше предвид?

— С кое?

— Ами с това: „Знаеш какво трябва да правиш“.

— Едно нещо, което двамата с него обсъждаме още откакто те прати в Тир-Сог…

— Не е необходимо да ми напомняш за моето изгнание в Тир-Сог — прекъсна го нервно Локлир.

Джеймс го дръпна към дворцовата стража.

— Как са нашите млади кадети днес, мечемайстор? — обърна се той към техния началник Макуирт.

— Все още не ги бива за нищо, скуайър, макар че един-двама от тях биха издържали, ако ги назначат за офицери в моята армия.

Джеймс се засмя сухо, тъй като двамата с мечемайстора не се обичаха особено. Като придворен на принца, младият мъж формално не се числеше към армията, но от друга страна, се бе прославил с уменията си в сабльорството и с това, че е предпочитан партньор на принца в упражненията му по фехтовка. Освен това като скуайър, тоест офицер с някакъв макар и неуточнен ранг, той бе по-старши от войниците и можеше да ги командва, което несъмнено дразнеше Макуирт.

Въпреки всичко това Джеймс уважаваше Макуирт, тъй като старият войник си разбираше от работата и офицерите, които подготвяше, особено тези, които бяха подбирани за елитната кралска гвардия, до един бяха чудесни войници. По време на многобройните си пътувания Джеймс бе виждал както най-слабите, така и най-силните единици на войската на принца и знаеше, че хората на Макуирт са най-добрите, с които разполагат Западните владения.

— Бих искал да разговарям с братовчеда на принца, мечемайстор, стига да не ви е нужен в момента.

Ветеранът погледна намръщено Джеймс, после се извърна рязко и кресна:

— Свободни сте! Кадет Уилям, при мен!

Уилям дотича и застана мирно пред мечемайстора. Останалите кадети тръгнаха към казармата.

— Сър?

— Един придворен желае да разговаря с теб. Когато свършите, прибери се в казармата и си провери оборудването. — Макуирт изгледа Джеймс и Локлир и им рече: — Приятен ден, господа.

— Слушам, сър! — отдаде чест Уилям.

Старият мечемайстор се отдалечи и Уилям погледна въпросително Джеймс.

— Какви са новините? — попита го той.

— Всякакви — отвърна Уилям. Беше нисък на ръст, макар и по-висок от баща си. Момчешкият му вид постепенно се бе изгубил след няколко месеца служба и някога крехките му рамене се бяха налели. Знаеше се, че владее до съвършенство двуръчния меч, опасно оръжие, което повечето войници избягваха, а ездаческите му умения бяха несравними. — Идната седмица ще ме произвеждат.

— Моите поздравления — захили се Локлир. — А мен пък ще ме прогонят в изгнание.

— Пак ли? — попита Уилям.

Джеймс се засмя.

— Не пак, а все още. Арута одобри решението му да напусне определения му гарнизон и да се прибере с важните вести, но смята, че това не е достатъчно, за да отмени присъдата си. Студеният север го очаква.

— Утре потеглям за Тир-Сог — навъси се Локлир.

— Нещо май не е наред в града — смени темата Джеймс. — Какво си чул, Уили?

Само членовете на семейството на принца, Локлир и Джеймс наричаха Уилям така — фамилиарност, която не бе позволена на никой ДРУГ.

— Странни неща. Изглежда, че последната седмица е имало необичайно висок брой мъртъвци, открити по улиците и в домовете им.

Джеймс кимна.

— Това обяснява защо шерифът чакаше принца.

Той потъна в замислено мълчание. Неведнъж си бе имал работа с шериф Уилфред Мине още по времето, когато се препитаваше като крадец. На няколко пъти бе на крачка от това да стане негов почетен гост в стария градски затвор. Шерифът приемаше Джеймс като скуайър на принца и се държеше с нужното почитание за ранга му, но отношенията им винаги си оставаха хладни. Джеймс изведнъж бе споходен от един далечен спомен — младият Уилфред мърда ядосано мустаци, докато Джеймс за пореден път му се изплъзва по покривите.

Но шерифът бе стриктен в задълженията си и се опитваше, доколкото е възможно, да държи под контрол престъпния свят на Крондор. За разлика от някои други чиновници, Уилфред Мине се славеше като неподкупен служител.

Това, че си бе позволил да чака пристигането на принца заедно с първите благородници на града, означаваше, че има въпроси, чието решаване не търпи никакво отлагане.

— Прибирай се в казармата — рече Джеймс на Уилям. — Ние с Локи ще настигнем Арута.

— Жалко, че ще пропуснеш произвеждането ми — обърна се Уилям към Локлир.

— Не бери грижа, Уили — намеси се Джеймс. — Друг път ще празнуваме и тогава ще си поканим най-хубавите момичета в града.

Уилям се изчерви, после каза:

— Пази се, Локи.

Локлир му махна за сбогом и когато младежът се отдалечи, се обърна към Джеймс.

— Видя ли как се засрами? Обзалагам се, че още не е бил с жена.

Джеймс сръга приятеля си с лакът.

— Не всеки е чевръст като теб, Локи.

— Но той е почти на двайсет! — възкликна Локлир с престорено учудване.

— Той е умно момче и го чака блестящо бъдеще. Предполагам, че докато се върнеш, нещата ще се променят. Мислиш ли?

— Сигурен съм — кимна Джеймс, докато влизаха в двореца. — Лично ще се погрижа да му намеря някоя хубава девойка, която да му разкрие тайните на женските ласки.

— Докато се върна! — повтори ядосано Локлир. — Че кога ли ще е това? Колко още смяташ, че ще ме държи там Арута?

Джеймс се засмя, но не отговори. Докато крачеха по коридора, към кабинета на принца, Локлир се опита да му върне сръгването в ребрата, но Джеймс ловко отскочи — за миг двамата заприличаха на някогашните момчета.

Когато наближиха кабинета, Арута тъкмо идваше от кратката среща с жена си и децата. Крачеше уверено по коридора, който свързваше кабинета с личните му покои. Джеймс забърза да се изравни с него и Локлир го последва. Застаналите на пост пред вратата пажове я отвориха широко.

Вътре ги посрещна церемониалмайсторът Брайън Деласи. Вдясно от него стоеше неговият помощник Джеръм. Двамата се поклониха едновременно на принца, но Джеръм успя да кимне на Джеймс и Локлир, с които се познаваше от малък.

— Много съм изморен и искам колкото се може по-бързо да се върна при семейството си — заговори принц Арута. — Ето защо ще оставим официалната част за тържествената вечеря утре! Кое е най-неотложното?

Деласи кимна, огледа присъстващите и попита:

— Да изчакаме ли идването на рицар-маршала?

В този момент Гардан влезе.

— Хиляди извинения, ваше височество. Исках да се уверя лично, че хората ми ще се погрижат за животните и екипировката.

Арута се засмя.

— Гардан, отдавна вече не си десетник. Ти си рицар-маршал на Крондор. Имаш подчинени, чието задължение е да проверяват подобни неща.

Гардан кимна невъзмутимо и отвърна:

— Има нещо важно, което трябва да обсъдя с вас. — Изгледа присъстващите благородници и добави: — Но може да почака, докато приключим с разговора. Ваше височество?

Арута даде знак, че могат да започват.

— Ваше височество — заговори Деласи, — по време на вашето отсъствие пристигнаха две писма от Велики Кеш, които, макар и свързани с маловажни въпроси, налагат официалния ви отговор.

Арута махна с ръка към Джеймс.

— Оставете му ги. Ще ги прочета довечера и ще подготвя отговора утре заранта.

Деласи подаде писмата на Джеймс, който ги пъхна под мишница, без да ги поглежда.

Церемониалмайсторът погледна към шерифа, който пристъпи напред и се поклони.

— Ваше височество, боя се, че се налага да докладвам за бум на улични убийства, откакто напуснахте града.

Принцът помълча за миг, сякаш обмисляше чутото, после отвърна:

— И смяташ, че това е нещо, което изисква личното ми внимание? В този град убийствата не са невиждано явление.

— Така смятам, ваше височество. Сред убитите има и известни хора, открити с прерязани гърла в леглата. Жените им спели до тях, без дори да разберат какво се е случило.

Арута погледна към Джеймс и кимна едва забележимо. Джеймс знаеше за кого мисли принцът: за Нощните ястреби.

Вече близо десет години градът не познаваше страха от Гилдията на смъртта. Наети от самия Мурмандамус, за да всяват ужас, убийците бяха изчезнали в края на Войната на разлома. Но преди няколко месеца плъзнаха слуховете за тяхното завръщане. А сетне наистина се появиха неочаквано, на различни места в пределите на Крондор. Джеймс собственоръчно бе премахнал техния главатар, но не хранеше надежди, че с това Нощните ястреби ще изчезнат от хоризонта. Сигурно другарчетата им в Крондор вече бяха известени за смъртта на Навон дьо Сандау, който бе работил под прикритието на кешийски търговец. Разкривайки истинската му самоличност, Джеймс едва не изгуби живота си на дуел и успя да му надвие само благодарение на упоритите занимания по фехтовка в партньорство със самия Арута.

— Какво откриха хората ви? — попита обезпокоено Арута.

— Нищо, ваше височество. Някои от жертвите бяха хора, за които би могло да се очаква, че ще завършат живота си по този начин: търговци с влияние в града. Но други не изглеждаха толкова важни за никого, освен за семействата си. Няма никакъв смисъл, нито връзка, между тези злодеяния. Изглеждат напълно… случайни.

Арута се облегна назад, претегляйки чутото.

— Случайни значи? — повтори накрая. — А може би ние не разбираме принципа в подбора на жертвите. Наредете на хората си още утре да разпитат подробно семействата на убитите, тези, които са работили с тях, съседите и всеки, който би могъл да знае нещо за причините. Нищо чудно да има някаква важна информация, която просто да не забелязвате или да пропускате. Нека всеки от хората ви се придружава от писар, който да записва разговорите. Едва тогава може би ще открием връзка между всички тези убийства. — Той въздъхна с посивяло от умора лице. — Връщайте се на поста си, шерифе. Утре ви чакам в двора, за да обсъдим отново този въпрос. Искам докладите на хората ви да са на бюрото ми до утре вечер.

Шерифът се поклони и излезе. Арута се обърна към Деласи.

— Какво друго?

— Нищо, което да не може да почака, ваше височество.

Арута се надигна.

— Всички сте свободни до утре, десет сутринта.

Деласи и Джеръм напуснаха кабинета, но Арута даде знак на Гардан и скуайърите.

— И така, Гардан, за какво искаше да говорим одеве?

— Ваше височество, служа във вашия дом от съвсем малко момче. Бил съм войник и десетник при баща ви, а при вас имах честта да бъда произведен в капитан, после в маршал. Време ми е обаче да се прибирам у дома, в Крудий. Бих желал да се оттегля.

Арута кимна.

— Разбирам. Може ли да поговорим за това по време на вечеря?

— Както желаете — отвърна рицар-маршалът.

— Добре. — Арута се обърна към двамата младежи. — Локлир, ти най-добре върви да се приготвиш за отпътуването ти утре заранта. Ще ти напиша пропуск и заповед за ново назначение. Ще тръгнеш със сутрешния патрул за Сарт. Ако не успея да те видя преди това, пожелавам ти лек път до Тир-Сог.

Локлир се опита да запази равнодушно изражение.

— Благодаря ви, ваше височество.

Арута се извърна към Джеймс и пак каза:

— Знаеш какво трябва да правиш.

След което се разделиха. Арута и Гардан тръгнаха към покоите на принца, а младежите се отправиха към изхода. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Локлир си позволи да имитира принца:

— „Знаеш какво трябва да правиш.“ Добре де, за какво е цялата тази тайнственост?

Джеймс въздъхна.

— Това означава, че и тази нощ няма да подгъна крак.

— Което е различен начин да ми кажеш, че не бива да си пъхам носа в чужди работи?

— Да — бе откровеният отговор. Джеймс не каза нищо повече, докато вървяха към крилото на двореца, в което бяха техните стаи. Заговори едва когато наближиха стаята на Локлир: — Аз също сигурно няма да те видя, преди да тръгнеш, та затова, пази се да не те убият, Локи.

Локлир му подаде ръка, после, подтикнат от внезапен импулс, го прегърна и обеща:

— Ще се постарая.

Джеймс се захили.

— Добре. В такъв случай, ако ни е писано, ще се видим на празника на Средилетието, стига да не забъркаш някоя нова каша, заради която Арута да те прати в поредното изгнание.

— Ще бъда послушен. — Локлир наведе комично глава.

— Гледай наистина да е така — засмя се Джеймс.

Раздели се с приятеля си и продължи към своята стая — като придворен на принца имаше право на помещение в двореца. Стаята му бе обзаведена доста скромно: легло, писалище, масичка за хранене и двукрил гардероб. Джеймс влезе, заключи внимателно вратата, след това се съблече. Отвори гардероба, побутна встрани вързопа с ризи, които имаха нужда от пране, и под тях откри онова, което търсеше. Тъмносива куртка, и сиви панталони с кръпки и петна, които ги караха да изглеждат доста по-стари, отколкото бяха в действителност. Облече се, нахлузи старите си ботуши и затъкна в колана обикновен на вид, но добре наточен кинжал. Огледа се, колкото да се увери, че отново е заприличал на някогашния обитател на подземния свят, след което се измъкна безшумно и като се стараеше да избягва среща с прислугата и охраната, се спусна право в подземията на двореца.

Скоро вече крачеше по тайния проход, който свързваше подземията с градската канализация. Когато нощта най-сетне се спусна, Джими Ръчицата вече бе стъпил на Широкия път на крадците.

Когато Джеймс стигна мястото, където тунелът под двореца се свързваше с градските канали, навън вече бе нощ. Докато денем каналите се озаряваха от мъждива светлина, която се процеждаше през уличните решетки, нощем долу цареше непрогледен мрак. Само истински познавач можеше да се придвижва в този лабиринт. От момента, когато напусна двореца, Джеймс имаше съвсем ясна представа къде се намира.

Като бивш член на Гилдията на крадците Джеймс познаваше всички условия за оцеляване в тази сурова среда, за което му винаги му бе помагала вродената му интелигентност. Той спря на едно място до стената и побутна фалшивия камък, изработен от плат, вълна и боя така изкусно, че вероятно би издържал на проверка дори ако някой оглеждаше този участък от стената на ярка светлина. Джеймс постави фалшивия камък на пода и извади от нишата скрития вътре фенер. В скривалището имаше и кибрит и няколко предмета, на които едва ли щяха да погледнат с добро око в двореца: разяждащи вещества, катераческа екипировка, както и нестандартни оръжия. Старите привички наистина умират трудно.

Джеймс запали фенера. Не го държеше в двореца, за да не могат да го проследят оттам и да открият мястото, през което проникваше в градската канализация. Това място бе най-строго пазената му тайна. На всеки от множеството чертежи на двореца двете канализации неизменно се обозначаваха като напълно самостоятелни, също както каналите във вътрешната част на града би трябвало да са разделени от тези зад стената.

Джеймс запали фенера и дръпна капачетата, докато не остана само един тесен лъч светлина, който обаче беше напълно достатъчен, за да се ориентира из тунелите. Би могъл да го направи и в непрогледен мрак, но това щеше много да го забави, тъй като тогава трябваше да се придвижва пипнешком, а го чакаше доста път.

Джеймс се огледа внимателно, за да се увери още веднъж, че не е оставил никакви следи. За миг се замисли върху странния парадокс: кралските инженери прахосваха купища пари и време да поправят градските канали и със същата скорост Шегаджиите ги рушаха, за да разполагат със свои пътища за придвижване. Навремето Джеймс също често бе участвал в тези набези за прокарване на нови проходи. От всички тях бе скрил за себе си само един — този, който му позволяваше да напуска двореца незабелязано.

Като разсъждаваше за новите отговорности, които идваха с поста му при двора, някогашният крадец забърза към мястото на първата си среща.

Когато Джеймс се запъти за срещата с последния си осведомител, наближаваше изгрев-слънце. Челото на младия скуайър бе сбърчено от безпокойство. Първите трима осведомители, които потърси, бяха изчезнали. На пристанището цареше необичайна тишина, не се чуваше дори обичайната среднощна глъчка от моряшките кръчми. Бедняшкият квартал бе като ничия земя — не се виждаше жива душа и всички врати бяха здраво залостени.

От Шегаджиите също нямаше и следа, но в това нямаше нищо необичайно. Той не бе единственият специалист по безшумно и невидимо прокрадване из каналите. Все пак тази нощ усещаше нещо различно. Обикновено имаше и други, които използваха каналите — просяци, които диреха тук спокойствие за през нощта, контрабандисти, пренасящи стоките си от един таен склад до друг или до пристанището. Всички тези дейности неизменно пораждаха присъщи за тях шумове: слаби и на пръв поглед неуловими, освен ако слухът ти не е привикнал да ги различава. Тази нощ обаче цареше мъртвешка тишина, ако се изключеше ромонът на водата, драскането на плъховете и гъргоренето на тръбите, шахтите и колекторите.

Обитателите на каналите се бяха притаили. А това означаваше само едно — опасност. При други подобни случаи, във време на заплаха, Шегаджиите обикновено изолираха отделни части на канализацията, затваряйки пътя към своята бърлога, която между крадците се славеше с името „При Мамчето“. Въоръжени биячи заемаха ключови позиции в очакване кризата да отмине. Извън тези райони на относителна безопасност всеки друг можеше да се превърне в жертва. Последния път, когато Джеймс си спомняше за подобно обстановка, бе в периода непосредствено след края на Войната на разлома, когато принцесата бе ранена и Арута бе обявил военно положение.

Колкото по-дълго Джеймс стоеше в тунелите под градските улици, толкова повече се изпълваше с убеждението, че за времето на неговото отсъствие в града се е случило нещо ужасно. Той се огледа, за да провери дали някой не го следи, после се запъти към дъното на уличката.

Две стари прогнили щайги бяха подпрени на тухлената стена като единствена защита срещу природните стихии. Под тях лежеше неподвижно тяло. Рояк мухи се вдигна нагоре в мига, когато Джеймс се наведе над него. Още преди да докосне крака на лежащия Джеймс вече знаеше, че той не е заспал. Претърколи вкочаненото тяло на Стария Едуин, някогашен моряк, чиято привързаност към чашката му бе коствала работата, семейството и последните остатъци от човешко достойнство. Но дори непрокопсаник като Едуин, помисли си Джеймс, заслужаваше по-милостива участ от това да му прережат гърлото като на теле в кланица.

Локвата полузасъхнала кръв сочеше, че убийството е било извършено вечерта или още предния ден. Джеймс подозираше, че съдбата на другите изчезнали осведомители не е била по-различна. Който и да стоеше зад престъпленията в града, убиваше или без да подбира — и тогава осведомителите на Джеймс бяха станали негови случайни жертви, — или изтребваше методично всички негови агенти в Крондор. Логиката диктуваше, че второто обяснение е много по-вероятно.

Джеймс се изправи и погледна към небето. Нощта бавно се топеше в зората на идващия ден. Имаше само още едно място, където би могъл да потърси отговори на въпросите си, без да рискува да се сблъска с Шегаджиите.

Джеймс знаеше, че още години преди да отиде на служба при принца между Арута и Шегаджиите е било постигнато някакво споразумение, чиито детайли обаче не му бяха известни. В известен смисъл съществуваше неписано споразумение и между него и Шегаджиите. Той не биваше да се навърта около тях и те нямаше да го закачат. Можеше да ползва колкото си иска каналите и покривите, Шегаджиите щяха да извръщат погледи. Но никога и при никакви обстоятелства не биваше да посещава тяхната бърлога. Или си Шегаджия, или не си, а той не беше такъв вече близо четиринайсет години.

Джеймс прогони опасенията си, че ще трябва да навести „При Мамчето“, и се отправи към единственото място, където би могъл да получи достоверни сведения.

Върна се в каналите и тръгна към колектора под една добре позната му кръчма. Намираше се на границата между най-бедния квартал на града и относително по-заможен район, обитаван от работници и техните семейства. Тук в стената, под обрасъл с мъх капак, бе скрита тайна ръчка и когато Джеймс я дръпна, част от стената се отмести.

Изработена майсторски от дърво и просмукан с восък плат, „каменната плоча“ прикриваше входа към тесен къс тунел. Веднага щом Джеймс се промуши в тунела, вратата зад него се затвори. Той беше почти сигурен, че познава всички разположени в тунела клопки, но тъй като акцентът падаше върху „почти“, се промъкваше с максимална предпазливост.

В другия край спря пред масивна дъбова врата, зад която започваше стълбище, водещо до избата над него. Той огледа ключалката и със задоволство отбеляза, че нищо не се е променило от последния път, когато бе наминавал насам. Въпреки това веднага щом бравата изщрака, той се отмести встрани, в случай че от другата страна на вратата има някоя неизвестна за него клопка. Нищо не се случи и той се изкачи по стълбите.

Горният край на стълбището извеждаше в просторна тъмна изба, наблъскана с бъчви и чували. Той си проправи път през лабиринта от продукти, изкачи се по дървените стъпала на приземния етаж на сградата, в един килер точно зад кухнята, и отвори вратата.

Вик на млада жена разцепи въздуха и миг по-късно пусната от арбалет стрела се заби на мястото, на което бе стоял само преди секунда. Младият скуайър се претърколи на дъсчения под, скочи и разпери ръце.

— Лукас, спокойно! Аз съм! — извика той.

Кръчмарят, който на младини си бе изкарвал прехраната като професионален войник, вече бе захвърлил арбалета и вадеше сабята. Като видя Джеймс, се поколеба, прибра сабята в ножницата, но продължи към него.

— Ах, ти, идиот такъв! — изсъска той. — Какво си намислил? Да не ти е омръзнал животът?

— Честно казано — не — отвърна Джеймс.

— Да се промъкваш, облечен по този начин, през вратата за избата! Как можех да зная, че си ти? Трябваше да пратиш вест, че ще дойдеш оттам, или да чакаш един час пред вратата, както правят порядъчните хора.

— Аз също съм порядъчен човек — засмя се Джеймс, заобиколи масата и влезе в гостната, където в този час нямаше никого. Огледа се, дръпна един стол и се тръшна уморено на него. — Поне в известна степен.

— В известна степен — повтори с усмивка Лукас. — Какво те води насам, та се промъкваш като изкормена котка?

Джеймс огледа девойката, която го бе последвала заедно с Лукас в общото помещение. Беше си възвърнала самочувствието, след като разбра, че непознатият е приятел на кръчмаря.

— Извинявам се, ако съм те изплашил.

— Така беше и се справи доста добре — отвърна тя. Поруменялото й от вълнението лице контрастираше с лъскавата й катраненочерна коса. Беше около двайсет — двайсет и пет годишна.

— Новата ти помощничка? — попита Джеймс.

— Това е дъщеря ми, Талия.

— Лукас, ти нямаш дъщеря — рече Джеймс.

Съдържателят на „Шареният папагал“ приседна срещу Джеймс и отвърна:

— Талия, изтичай в кухнята и виж дали нещо не загаря.

— Да, татко — отвърна девойката и излезе.

— Имам дъщеря — повтори натъртено Лукас. — Когато майка й почина, я пратих да живее във фермата на брат ми близо до Танербрук.

— Не си искал да израсте на лошо място? — попита с усмивка Джеймс.

— Да. Тук щеше да се нагледа на простотии.

— Брей! — Джеймс завъртя глава в престорено учудване. — Не бях забелязал подобно нещо.

Лукас го посочи обвинително с пръст:

— Далеч по-пропаднали типове от теб, Ръчице, са търкали задници на този стол.

Джеймс разпери ръце, все едно се предаваше.

— Склонен съм да се съглася. — Погледна към вратата на кухнята, сякаш можеше да вижда през нея. — Но тя не ми прилича на момиче, израснало на село.

Лукас се облегна назад и прокара пръсти през посивялата си коса. На лицето му се четеше раздразнение.

— Ходила е да се учи в близкия манастир. Може да чете, да пише и да смята. Доста й сече пипето.

— Щом казваш — съгласи се Джеймс. — Но се съмнявам клиентите ти да оценяват тези способности. Сигурно ги интересуват други неща…

Лицето на Лукас помрачня.

— Тя е добро момиче, Джеймс. И един ден ще се омъжи за свестен човек, не за някой… е, знаеш за какви хора говоря. — Лукас се наведе напред и продължи почти шепнешком: — Джеймс, ти си единственият от нашите, който се има с богаташите, имам предвид в двореца. Поне остана единственият, след като Лаури избяга от нас и се уреди като херцог на Саладор. Не можеш ли да се погрижиш моето момиче да се срещне с някое почтено момче? Върна се само преди няколко дни в града, а вече усещам, че не мога да се справя с нея. Братята й загинаха във войната и тя е всичко, което имам. — Той огледа разтребеното, но доста скромно обзаведено помещение. — Искам за нея повече от това тук.

Джеймс се захили.

— Разбирам те. Ще видя какво мога да направя. Може да доведа няколко приятелчета да пийнем по едно и да оставя на природата да свърши останалото.

— Но само не Локлир! — сепна се Лукас. — Него го дръж надалеч.

Джеймс се разсмя.

— Не се тревожи. Предполагам, че точно в този момент напуска града. Чака го дълъг път до Тир-Сог.

В този момент Талия се върна и докладва:

— Всичко е наред, татко.

— Добричката ми — разнежи се Лукас. — Отваряй вратата тогава и ако има хора отвън, пускай ги за закуска.

Когато тя се отдалечи, Лукас отново се наведе към Джеймс.

— Толкова по този въпрос. Предполагам, че не си изложил главата на риск само за да си бъбрим за бъдещето на дъщеря ми. Какво те води насам още преди изгрев-слънце?

Джеймс мигновено стана сериозен.

— Лукас, в подземията е започнала война. Някой е избил трима мои близки приятели. Какво става?

Лукас се облегна назад и кимна.

— Знаех си, че ще дойдеш тук да задаваш подобни въпроси. Дори очаквах да цъфнеш по-рано.

— Едва вчера вечерта се прибрах в града. Бях далеч, по работа с принца.

— Най-добре ще е Арута да обърне внимание какво става в града, защото скоро ще си има много големи ядове. Не зная доколко е вярно, но хората говорят, че някакви типове трепели всичко живо в каналите и по пристанищата. Този път мрат не само обикновени граждани, но и Шегаджии. Чух, че някакви кешийци си направили дюкян в къща, която доскоро била притежание на търговци от Кралството, и че на пристанището се подвизавали нови главорези. Никой не знае какво става освен Шегаджиите, които обаче са се изпокрили. Не съм виждал нито един от тях вече цяла седмица. Повечето от редовните ми клиенти сега идват по-късно и си тръгват рано — гледат да са на сигурно у дома, преди да се стъмни.

— Кой стои зад всичко това, Лукас?

Лукас се огледа, сякаш се боеше, че може да ги подслушват, и прошепна:

— Един тип, когото наричат Гадника.

— Защо ли не съм изненадан? — въздъхна Джеймс.

Глава 3Приемът

Джеймс чакаше търпеливо.

Един паж почука на вратата с невъзмутимо изражение, каквото следваше да се очаква от дванадесетгодишен младеж, привикнал да изпълнява изрядно дворцовите си задължения. Отвътре поканиха Джеймс да влезе и той спря за миг, докато двама други пажове разтваряха крилата на резбованата врата. Принцът вече закусваше със семейството си и двамата немирни хлапаци се закачаха всеки път, когато отвърнеше поглед от тях. Тъкмо когато Джеймс влизаше, майка им ги сгълча тихо. Малката принцеса си тананикаше песничката, която бе измислила сама, докато ровеше разсеяно с лъжичка в купичката с подсладена каша пред себе си.

Принцеса Анита посрещна Джеймс с усмивка, докато той се покланяше на цялото семейство.

— Нашият скуайър най-сетне благоволи да се появи — обяви сухо Арута. — Надявам се, че не сме ви притеснили тази сутрин?

Джеймс се изправи, отвърна на усмивката на принцесата и се извърна към принца.

— Не бях облечен по подходящ начин за закуска с кралското семейство, ваше височество. Съжалявам, че закъснях.

Арута даде знак на Джеймс да застане от дясната му страна, където трябваше да стои търпеливо, докато господарят му не реши, че ще разговаря с него. Джеймс зае мястото си и се отпусна в атмосферата на покой, царяща в семейството, към което — надяваше се — в известен смисъл принадлежеше и той.

Без никакво съмнение връзката между принца на Крондор и неговият скуайър бе уникална. В някои моменти те бяха не само господар и верен служител, но и другари по оръжие, почти братя. Но Джеймс никога не забравяше, че Арута е принц, а той самият — негов поданик.

— Изглеждаш уморен — отбеляза принцът.

— От доста време не съм имал възможността да се отпусна в топло легло, ваше височество — отвърна Джеймс. — Включително и предната нощ.

— Е, поне заслужаваше ли си?

— От една страна — напълно. От друга — не.

Арута хвърли поглед на жена си и децата и попита шепнешком:

— Налага ли се да разговаряме насаме?

— Разговорът ни наистина няма да е подходящ за маса, ако това е отговорът, който очаквате, ваше височество.

— Иди в кабинета ми и ме чакай — нареди Арута. — Ще дойда след няколко минути.

Джеймс кимна и излезе. Кабинетът на принца бе както винаги подреден и изрядно чист. Той отпусна изнуреното си тяло в едно кресло до бюрото и се унесе в дрямка.

Арута се появи само след няколко минути и Джеймс подскочи стреснато.

— Спеше ли? — попита го принцът и се подсмихна.

— Нощта наистина бе дълга и напрегната, ваше височество.

Арута му махна да седне в креслото и се настани зад бюрото.

— Разполагай се удобно, но гледай да не задремеш отново.

— Господарю — каза почтително Джеймс. — Трима от осведомителите ми са изчезнали.

— Доколкото разбрах от шерифа, градът е залят от вълна на убийства, които на пръв поглед нямат никаква връзка помежду си. Но изчезването на твоите осведомители ми подсказва, че някой държи да ни лиши от важни източници на информация.

— Аз също не намерих никаква връзка между убийствата — призна Джеймс.

— Може би е рано — рече принцът. На вратата се почука и той вдигна глава. — Момент. Това сигурно е Гардан с молбата за оттегляне — обърна се той към Джеймс.

— Значи наистина ни напуска? — попита Джеймс.

Арута кимна.

— Мъчно ми е, че си отива, но той заслужава почивка. Смята да се върне в Крудий и да прекара остатъка от живота си в компанията на своите внуци. Каква по-добра участ за един толкова изстрадал и заслужил човек? Препоръча ми да назнача на неговия пост някой с административни способности, а не военен — откакто реших лично да командвам армията си. Нека този разговор не напуска пределите на стаята.

Джеймс кимна мълчаливо. Арута посочи вратата.

— Тръгвай и пусни Гардан да влезе. Иди да се наспиш — днес си свободен от придворните си задължения, Чака те още една напрегната нощ.

— Пак ли ще душа из града? — попита Джеймс.

— Не — засмя се Арута. — Жена ми организира бал по случай завръщането ни и ще трябва да присъстваш.

Джеймс се облещи към тавана.

— Бих предпочел отново да пълзя из тунелите.

Арута се разсмя.

— Не. Ще стърчиш и ще се правиш на заинтригуван, докато разни богати търговци ти се хвалят с удачните си финансови операции, а дъщерите им се опитват да те запленят с натруфен чар. Това е заповед. — Той побутна един документ на бюрото. — Някакъв благородник от Изтока пристига на неочаквано посещение, тъй че трябва да сме готови за пищно забавление. Доколкото можем да се забавляваме, когато из улиците върлуват убийци — добави мрачно принцът.

— Така е, ваше височество.

Джеймс отвори вратата и покани Гардан, който го поздрави с отсечено кимване. След това излезе.

В залата все още нямаше посетители. След няколко минути Деласи и Джеръм щяха да поканят благородниците, търговците и просителите на аудиенция. Джеймс кимна на двамата, прекоси залата и излезе през една странична врата. Имаше чувството, че леглото му е като морска сирена, която му пее призивни песни. Изминалите няколко седмици на напрежение и продължителна езда бяха изцедили и последните му сили.

Малко по-нататък по коридора срещна един паж и му нареди да го събуди един час преди звънеца за вечеря. След това се прибра в стаята си и след миг вече спеше дълбоко.

Музикантите засвириха тържествено и Арута се поклони на жена си. Макар да не беше така строго официален като кралският двор в Риланон, дворът на крондорския принц се придържаше също толкова стриктно към традициите. Според една от тях никой не можеше да започне танците преди принца и принцесата.

Арута бе опитен танцьор и това не изненадваше Джеймс. Принцът бе известен с умението си да върти сабята, с великолепното си усещане за баланс и чувството за ритъм. А и танците не бяха толкова сложни. Джеймс бе чувал, че дворцовите танци в Риланон са трудно запомнящи се ритуали, докато тук, в далечния запад, те наподобяваха по-скоро танците на фермерите и гражданите, само дето се изпълняваха не така шумно и малко по-сдържано.

Джеймс забеляза, че Арута и Анита кимат едновременно на диригента. Вдигнал пръчицата, той на свой ред кимна на музикантите, сред които имаше няколко тръбачи и арфисти, двама барабанисти и трима с флейти с различна големина. Чу се весела встъпителна мелодийка и Анита отстъпи назад, без да изпуска ръката на Арута, след което се завъртя, разтваряйки полите на роклята си като ветрило. Промуши се ловко под ръката му и Джеймс си помисли колко е удачно, че не носи една от онези широкополи шапки, които бяха модерни през този сезон. Ако беше с нея, ръката на Арута сигурно щеше да я събори.

Тази мисъл му се видя забавна и той се засмя.

— Кое е смешното, Джими? — попита застаналият до него Джеръм.

Усмивката на Джеймс се стопи. Никога не бе харесвал Джеръм — неприязънта му датираше още от онзи далечен момент, когато го бяха приели в двора. При онзи първи — и последен — неуспешен опит на Джеръм да му свие сармите, Джеймс го бе повалил на земята, въпреки че той бе доста по-едър, и го бе осведомил вежливо, че той е личният скуайър на принц Арута и няма да позволи никому да се държи по този начин с него. Бе подчертал думите си, натискайки леко шията на Джеръм с върха на кинжала си, и не се наложи да го повтаря повече.

От този ден Джеръм се държеше с него предпазливо, макар че понякога се заяждаше с по-младите скуайъри. Едва след като стана помощник на Деласи, с възможност да бъде следващият церемониалмайстор, Джеръм изгуби интерес към заяжданията с по-младите и между двамата се възцари нещо като почти приятелско примирие. Джеймс все още го смяташе за горделиво прасе, макар вътре в себе си да признаваше, че Джеръм вече не е онова необуздано хлапе. Понякога дори го намираше за полезен.

— Сетих се нещо за модата — отвърна той уклончиво.

Джеръм също се засмя автоматично, но лицето му остана замислено, което означаваше, че търси скрития смисъл в думите на Джеймс.

Присъстващите в по-голямата си част наистина бяха облечени по последния вик на модата. Джеймс намираше за странни и дори смешни тези ежегодни промени в стиловете, но ги изтърпяваше стоически. Тази година, по молба на принцесата, бяха сменени и униформите на гвардейците, чиито сиви мундири се смятаха за твърде безцветни и еднообразни.

Почетната гвардия, подредена покрай стените на залата, бе облечена със светлокафяви куртки, върху които бе извезан герб с кацнал на планински връх орел. Джеймс не беше съвсем сигурен дали промяната е към по-добро, още повече че върху наметалото на принца си стоеше старият герб.

Появи се нова група гости, които бързо се смесиха с множеството в залата. Джеймс се наведе към Джеръм и го попита тихо:

— Кои са гостите?

— Местни благородници, богати търговци, неколцина изтъкнати воини — все от тоя сорт.

— Има ли кешийци? — попита Джеймс.

— Няколко търговци. — Джеръм го погледна през рамо. — Някой, който да те интересува по-специално?

— Не, просто питах.

Дори Джеръм да бе заинтригуван от въпроса му, не го показа с нищо. Джеймс се възхищаваше на сдържаността му, тъй като голяма част от времето си церемониалмайсторът губеше в разправии с дебелоглави кретени, повечето от тях знатни и облечени с власт. Умението да не чуваш онова, което не е предназначено за теб, очевидно бе полезна придобивка, чиято липса Джеймс чувстваше, и затова се опитваше да го изработи.

Междувременно първият танц приключи. Арута се поклони на Анита и в този момент подът се разтресе от тропването на жезъла на Деласи, който обяви пристигането на поредния знатен гост:

— Ваше височество, лорд Радсвил, херцог на Оласко!

— Радсуил от Оласко? — повтори Джеймс.

— Произнася се Радсвил, неграмотнико — прошепна с усмивка Джеръм. — Това е едно от Източните кралства — по-точно херцогство. Време е да си поприпомниш географията, приятелю. Този човек е най-малкият брат на грандхерцог Вацлав и чичо на принца на Аранор. — И с едва доловим шепот добави: — Което означава, че е братовчед на краля на Ролдем.

Из залата се разнесе приглушен шум и онези, които бяха най-близо до вратата, се отдръпнаха, за да направят място на новопристигналия. Херцогът беше едър мъж, следван от малоброен антураж, който поведе право към мястото, където стоеше Арута. Джеймс втренчи изпитателен поглед в непознатия и никак не хареса онова, което видя. Държеше се наперено, дори надменно; имаше прегърбената, но гъвкава походка на опитен дуелист. На главата си бе нахлупил кадифена шапка, която наподобяваше три номера по-голяма барета и бе килната на една страна, а на челото бе закичена със сребърна брошка и извито назад бяло перо. Черният му жакет бе скроен по тялото и си личеше, че раменете му не са подплатени с плънки, а са плещести и яки: създаваха недвусмисленото впечатление, че лордът би могъл да се защити с чест дори ако се наложи да си има работа с пасмината от някоя славеща се с лошата си репутация странноприемница в града. Целият този моден ансамбъл бе завършен от черни гамаши и фини чорапи. На хълбока му се поклащаше рапира, подобна на тази, с която бе въоръжен Арута — сериозно и опасно оръжие. Единствената разлика бе, че дръжката на тази завършваше със сребърна топка.

От дясната му страна крачеше девойка — не повече от петнайсет-шестнайсет годишна, облечена с блестяща рокля, която по разкош спокойно можеше да си съперничи с тази на принцесата, но бе спусната почти до долу, както повеляваше благоприличието. Джеймс огледа внимателно лицето й. Несъмнено беше красива, но имаше нещо хищно в чертите й, а очите й бяха проницателни като на опитен ловец. За един кратък миг той отправи мислена благодарност, че Локлир е далеч от двореца. Джеймс неведнъж се шегуваше с него, че някой ден ще си изгуби главата заради някоя хубавица, а тази изглеждаше най-опасна от всички, с които се бе запознавал досега.

Почувства, че някой го гледа, и извъртя глава. До дясната ръка на Радсвил стояха двама младежи, на пръв поглед на негова възраст. По-близкият бе ранно копие на самия Радсвил — плещест, с движения и осанка, в които се долавяше спотаена сила и увереност. Другият имаше сходни черти и прилика, благодарение на която лесно можеше да бъде определен за по-малкия брат, но беше по-слаб и във втренчения му в Джеймс поглед се долавяше заплаха. Джеймс усети, че го побиват тръпки. Херцогът тъкмо се покланяше на принца.

Джеръм, който отново бе влязъл в ролята си на помощник-церемониалмайстор, пристъпи напред и рече:

— Ваше височество, позволете да ви представя Радсвил, лорд Стезничия, херцог на Оласко.

— Добре дошли в нашия двор, милорд — каза Арута. — Пристигането ви ни заварва малко неподготвени. Очаквахме ви едва в края на идната седмица.

Херцогът се поклони отново.

— Хиляди извинения, ваше височество — отвърна той с нисък глас с едва забележим акцент. — От Опардум ни подгониха попътни ветрове и с тяхна помощ пристигнахме в Саладор седмица по-рано от предвиденото. Вместо да си губим времето, решихме незабавно да тръгнем насам. Надявам се, че не сме ви причинили някакво неудобство?

Арута поклати глава.

— Ни най-малко. Само дето не можахме да организираме прием във ваша чест.

Херцогът се засмя, но Джеймс не долови в смеха му никаква топлина. Радсвил несъмнено бе образован и възпитан, както изискваше произходът му, но в сърцето си оставаше интригантът и кавгаджията, който Джеймс бе зърнал в самото начало.

— Простете, ваше височество, задето си позволих да предположа, че тъкмо този бал е в наша чест.

Лицето на Анита замръзна за миг и херцогът побърза да се извърне към нея.

— Ваше височество, пошегувах се. Едва ли трябва да отдаваме подобно значение на въпроса. Отбихме се тук само за да изкажем почитанията си на вас и вашия съпруг. Тръгнали сме за кешийския град Дърбин, откъдето смятаме да потеглим с кораб към Тролските планини. Говори се, че там ловът бил изобилен и интересен. Всеки дребен жест на гостоприемство от ваша страна ще бъде повече от добре дошъл.

Джеймс и Джеръм следяха втрещени тази размяна на реплики. Херцогът, който очевидно умееше да се придържа към протокола, бе успял да отхвърли с привидно нехайство извинението на Арута и да отвърне с добре завоалирано оскърбление. Този човек явно не изпитваше никакво благоговение пред по-висшестоящи от него особи.

Израснала и възпитана в двора, Анита познаваше добре всички изисквания на етикецията и си даваше сметка, че каквото и да каже в отговор на тези думи, то само може да влоши положението. Ето защо леко склони глава и произнесе:

— Сигурно на вас, хората от Изтока, ние, западняците, ви се струваме малко грубовати и недодялани. Ще бъдете ли така добър да ни представите спътниците си?

Херцогът се поклони отново и се обърна към по-младия от двамата младежи:

— Ваше височество, позволете да ви представя Негово височество Владич, син на моя брат архерцога, наследник на трона и коронован принц на Оласко, както и принц по наследство на Ролдем. — Младежът пристъпи напред и прие с поклон поздравленията на принца и принцесата на Крондор. Междувременно херцогът продължи: — А това е Казамир, мой син и първи наследник, а също Ролдемски принц. — Вторият младеж се поклони леко, точно толкова, колкото изискваше протоколът. Херцогът се извъртя на другата страна и каза: — Дъщеря ми Паулина, принцеса на Ролдем.

Арута кимна на принцесата.

— Всички сте добре дошли в Крондор. — Той направи знак на Джеръм и младежът излезе, за да се разпореди да подготвят апартаменти за херцога и неговия антураж. Джеймс още веднъж си даде сметка колко опитен е младежът в службата си. Не се съмняваше, че апартаментите ще бъдат заредени с вино и освежаващи напитки и че вътре гостите ще бъдат очаквани от цял рояк пажове, готови да изпълнят всяка тяхна прищявка.

— Всъщност — заговори Арута — празнуваме моето завръщане от север, където имахме известни проблеми. Но вие, разбира се, ще бъдете наши почетни гости на празненството.

Херцогът се засмя.

— Имате искрените ми благодарности. От съобщенията и слуховете, които чухме на път от Саладор за Крондор, стигнах до извода, че става въпрос за доста сериозни неприятности. Със сигурност решаването им си заслужава подобно празненство. Тъй като съм изморен от пътуването, ще ви помоля за извинение и ще се оттегля. Но може би на децата ще им е приятно да се наслаждават на чудесната музика и да се поразсеят след дългия път.

Джеймс осъзна, че това не е предложение, а заповед. Момчето и момичето се обърнаха към баща си и се поклониха, а коронованият принц само го погледна и склони глава. Радсвил се поклони на принца и се отдалечи, преди Арута да успее да каже нещо. Деласи, който очакваше херцога и антуража му при вратата, ги поведе към отредените им покои.

Арута се обърна към Джеймс.

— Скуайър Джеймс, ще бъдете ли така добър да се погрижите гостите ни да не останат жадни?

Джеймс се поклони, спусна се по стъпалата и се представи на децата на херцога, които му отвърнаха с кратък поклон. Владич задържа погледа си върху него повече от останалите, сякаш го изучаваше внимателно.

Миг по-късно за своя изненада Джеймс се озова под ръка с принцеса Паулина, още преди да успее сам да й предложи ръката си. Фамилиарността й го завари напълно неподготвен.

— Кажете ми, скуайър — заговори Паулина, докато вървяха към голямата маса, отрупана с ястия и леки вина, — как стана така, че постъпихте на служба при вашия принц?

Джеймс бе поразен от две неща. Първо от уханието на нейния парфюм, което накара кръвта му да кипне, и второ — от неочакваната страст, която го бе завладяла. Паулина несъмнено бе много хубава девойка — мнозина биха я нарекли красива, — но Джеймс имаше достатъчен опит с жените, за да почувства, че това не е достатъчно, за да изпита подобно необяснимо и силно влечение към нея.

Той погледна двамата младежи и забеляза, че докато Казамир очевидно се забавлява, Владич изглежда напълно безразличен.

Връщайки се не без усилие към въпроса, който му бяха задали, той отвърна:

— Приеха ме в двора заради специални заслуги към Короната.

— Така ли? — попита девойката и едва забележимо се отдръпна. Ако въобще бе възможно само в две думички да се съдържат безброй значения, това бе в нейните.

Джеймс се усмихна с най-чаровната си усмивка и продължи:

— Ами да. Сигурно не го знаете, след като идвате толкова отдалеч. Преди да ме вземат на служба, бях крадец.

Необходимо бе огромно усилие на волята от страна на принцесата, за да не се отдръпне рязко.

— Наистина ли? — попита тя с крива усмивка. Зад гърба й Казамир едва сдържа смеха си. Дори Владич си позволи да разкриви лицето си в нещо подобно.

В този момент Джеймс забеляза Уилям, който се бе разположил до масата с напитки.

— Ваше височество, позволете ми да ви представя един човек — поде Джеймс и даде знак на младия кадет да се приближи. — Ваши височества, имам честа да ви представя Уилям Кондуин, син на херцога на Звезден пристан и роднина на нашия принц. Идната седмица ще бъде произведен в младши рицар от армията на принца.

Поведението на принцесата отново претърпя рязък обрат и тя пак се превърна в очарователна и жадуваща за компания млада дама. Ако се съдеше по червенината, която заля лицето на Уилям, той вече бе запленен и Джеймс пак си помисли, че принцесата, изглежда, притежава нещо повече от прелестите, с които очевидно я бе надарила природата.

— Може би младият кадет ще бъде така любезен да ме разведе из двореца, докато скуайър Джеймс забавлява брат ми и братовчед ми?

Джеймс погледна въпросително мечемайстор Макуирт, който кимна, давайки разрешение неговият подчинен да кавалерства на гостенката.

— Уилям — обърна се Джеймс към кадета, — сигурен съм, че принцесата ще бъде очарована, ако й покажеш галерията с гоблени и градината на принцеса Анита.

С гъвкавостта на плъзгаща се във водата змиорка принцесата освободи ръката на Джеймс и се прехвърли на Уилям.

— Как да ви наричам, мой млади рицарю? — попита тя игриво.

— Уил, ваше височество. Приятелите ми ме наричат Уил.

След като двамата се отдалечиха към галерията с гоблените, Джеймс кимна към масата с ястия и вина. Коронованият принц Владич си наля чаша вино и го опита.

— Много е добро — кимна той. — От Тъмнопол?

Джеймс също кимна.

— Доколкото ми е известно. Най-добрите ни вина идват оттам.

— Вие няма ли да го пробвате?

Джеймс се засмя.

— Аз съм на служба.

— Разбирам — намеси се Казамир — Между другото, доста ловко се справихте. Малко са младите мъже, които биха се отървали толкова лесно от компанията на сестра ми.

— Мога да си представя — рече Джеймс. — В нея има нещо…

Владич го огледа за няколко секунди, сякаш го преценяваше като възможен противник.

— Вие сте проницателен човек, скуайър — заключи накрая той. — Братовчедка ми има много почитатели. Между другото, тя прибягва до някои допълнителни средства, за да подсили естествената си привлекателност.

— Ах! — възкликна Джеймс. — Магия? Някакво чародейство?

— На лявата си ръка носи пръстен. Купи го от една жена от нашия край, която се занимава с подобен род заклинания. Страхувам се, че тази страст към мъжко внимание накрая ще донесе на скъпата ми Паулина сериозни неприятности. Не само на нея, впрочем, но и на бъдещия й съпруг.

— В такъв случай най-добре да си избере някой, който умее да върти сабята, или човек, надарен с безкрайно търпение.

Владич кимна и отново сръбна от виното. После взе късче пъпеш и го засмука с видимо удоволствие.

— Тукашният двор е доста освежителна промяна след онова, на което се натъкнахме източно от Саладор.

— Навярно е така — съгласи се Джеймс. — Животът е различен на запад от Малаково средище. Не съм бил дълго на изток, но казват, че там е…

— По-цивилизовано? — подсказа Казамир.

— Щях да кажа друго, но щом предпочитате да е цивилизовано, нека бъде така.

Владич се засмя и за първи път, откакто се бяха запознали, си позволи да се поотпусне.

— Всичко е въпрос на гледна точка, предполагам. Моят народ е доста древен, докато Западните владения са сравнително нови. В Оласко не сме виждали елф или таласъм от столетия. Между северните земи и Оласко сега са разположени шест други държавици.

— Елфите са най-интересни — поддържаше разговора Джеймс. — Що се отнася до таласъмите, нагледал съм им се за цял живот.

— Чух, че не се отличавали с остър ум, но пък ставали за ловна плячка — отбеляза Казамир.

— Ако се интересувате от лов на плячка, въоръжена със сабя или лък, тогава да. Аз съм градско чедо и нямам кой знае какъв опит в лова. Не ми е позната тръпката на този спорт.

— Това е за хора, които водят скучен живот — обясни Владич.

Джеймс се засмя.

— Ето я значи причината — животът ми никога не е бил скучен.

— Щастливец сте вие — рече Казамир — Ние също си имаме своите малки войни, но между тях няма никакво свястно мъжко занимание.

— Братовчед ми — поясни Владич — е като повечето наши благородници. Все търси изява във велики дела. Аз лично намирам тези занимания за по-маловажни от притегателната сила на властта. — Той посочи Арута, който се бе заслушал в нещо, което му шепнеше един от местните благородници. — В двора на баща ми интригантстването е начин на живот.

Джеймс се засмя.

— Този там е скуайър Рандолф от Среброград. Мисля, че се опитва да убеди принца да накара един от нахалните му съседи да изкара стадата си от пасищата на Среброград.

Казамир се разсмя.

— Доста дребна интрижка, братовчеде.

Владич завъртя глава, недоволен, че му се присмиват.

— Дълго ли ще останете в Крондор? — попита Джеймс.

Казамир сви рамене.

— Тъй като ни чака още път, предполагам, че ще е само няколко дни. Баща ми иска да половува в Тролските планини, където, освен диви троли имало глигани и — ако е вярно — се срещали дори дракони.

— Виждал съм дракон с очите си — отвърна Джеймс, който едва сдържаше усмивката си, — и ако позволите да говоря откровено, само безумец би тръгнал на лов за подобно чудовище.

— Безумец казвате? — повтори с помрачняло изражение Казамир.

Джеймс побърза да разпери извинително ръце.

— Пошегувах се, но, изглежда, неудачно. Но искам да знаете, че всички страшни неща, които сте чували за драконите, са верни. Ако ще гоните някой, вземете си армия.

Чертите на Казамир се посмекчиха, но Джеймс не беше сигурен дали обидата ще бъде забравена.

— Дори тролите трябва да се избягват, освен ако не е наложително да се изправяте срещу тях — продължи той. — Равнинните троли може да са само на една крачка пред дивите животни, но са много по-опасни от всеки лъв или мечка, по дирите на която тръгвате, защото са по-хитри и се движат на групи. Техните планински братовчеди имат свой език и използват оръжия. Излезете ли на лов за тях, да знаете, че те също ще ви подгонят.

— Интересно — рече замислено Владич. — А как е ловът по тези места?

— Да — кимна Казамир — Срещат ли се лъвове тъдява?

Джеймс сви рамене.

— Ако тръгнете на север към подножията на Калатийските планини, ще има какво да ловувате. Покрай Кралския друм не се срещат много животни, но нагоре из хълмовете има елени, мечки и дори големи леопарди.

— Ако останем няколко дни, ще можете ли да организирате един малък поход до тези планини? — попита Владич.

Джеймс кимна.

— Ще говоря с мечемайстора да събере ескорт и с ловния майстор да ни намери водачи. Само на ден път оттук сигурно ще се натъкнете на плячка в изобилие.

— Чудесно — зарадва се Владич. — Още утре ще разговарям с чичо ми и ако позволи, вдругиден може да потеглим.

— Няма да е зле да намерите някой, който да занимава сестра ми, докато ни няма — добави усмихнато Казамир.

Джеймс го погледна намръщено и той се разсмя.

— Предполагам, че в двора има достатъчно млади мъже, които с радост биха й правили компания — рече младият скуайър.

— Като този млад кадет, когото повикахте одеве — кимна Казамир.

— Да, но… на младия Уил му липсва опит — почна заговорнически Джеймс. — А сестра ви, предполагам, се нуждае от някой по-… обигран, ако мога да се изразя така.

Казамир тупна Джеймс по рамото и избухна в смях.

— Може да произхождате от простолюдието, приятелю, но съвсем не сте простоват. Да, сестра ми си търси съпруг с положение и той сигурно ще държи да бъде първият мъж в живота й. Но докато това стане, не се съмнявайте, че ще разбие доста сърца.

— А този неин вълшебен пръстен — смени едва забележимо темата Джеймс — не й ли създава известни проблеми у дома?

— Повечето мъже в Оласко изпитват страхопочитание пред баща й — обясни Владич и остави празната чаша на масата, като даде знак на прислугата, че не желае повече вино. — У дома никой не смее да предизвика гнева му.

— Навярно е така — подметна с любезен тон Джеймс. — На мен херцогът ми се видя забележителен човек.

— Сигурно не само на вас, скуайър — добави Казамир. — И все пак, намират се и такива, които не могат да устоят на изкушението и да протегнат ръка към подобна награда.

— Награда? — повтори учудено Джеймс.

— Както споменах вече, ние в Оласко обичаме приключенията. Ловът на жени е не по-малко популярен от този на диви животни.

— Интересен възглед — поклати глава Джеймс. — Приятелят ми Локлир сигурно щеше да го сметне за много подходящ.

— И той ли ходи на лов за жени?

— Непрестанно — отвърна Джеймс.

— В такъв случай, предполагам, че умее да върти сабята — отбеляза Владич.

— Така е, но защо?

— Защото в родината ми от един млад мъж се очаква да спечели толкова жени, колкото успее, но същевременно и да защитава с оръжие честта на сестра си.

— Значи в Оласко има много дуели?

— Постоянно.

— За щастие — продължи мисълта си Джеймс, — моят приятел Локлир тръгна на север, където известно време ще служи на границата. Тъкмо ще пропуснете възможността да се срещнете с него на дуел някоя ранна утрин. Което е добре, защото обичам да спя до късно.

— Аз също — рече коронованият принц. — Като се има предвид дългият път, който ни очаква, както и нищожната възможност да срещна тук някоя жена, която да подхожда на положението ми, май ще е най-добре да се оттегля.

— И аз — добави Казамир, след като огледа бавно залата. — В момента предпочитам уюта и топлината на леглото пред виното и танците.

Джеймс даде знак на един от пажовете и когато младежът се приближи, му нареди да отведе принцовете в апартаментите им. След това им пожела лека нощ и се върна при креслото на принца.

Музикантите продължаваха да свирят. Веднага щом се изправи до рамото на принца, Арута го попита тихо:

— Какво мислиш за това посещение?

— Странна работа — отвърна също така тихо Джеймс. — На пръв поглед изглежда сякаш херцогът е тръгнал да търси подходящ съпруг за дъщеря си и същевременно да се позабавлява с ловуване в чужди страни.

— На пръв поглед — повтори Арута, без да откъсва поглед от танцуващите.

— Да, защото всекиму е известно, че тази част на Кралството не изобилства с подходящи партии. Ето защо официалната причина ми се струва съмнителна.

— А каква друга причина може да има?

— Младежите твърдят, че искат да излязат на лов за троли и дракони, но това също ми изглежда малко съмнително. Само преди няколко седмици край Ромней си имахме работа с троли, но със сигурност оставихме достатъчно от тях живи, за да забавляват принца и спътниците му до края на живота им. Що се отнася до ловуването на дракони, дори джуджетата не тръгват след тях. Появят ли се, изкарват цели села да ги гонят. Не, херцогът може и да не е наясно с лова на троли и дракони, но друга е причината, която го е накарала да се отправи на запад. И тя, според мен, се крие в Дърбин.

— Че какво може да го интересува в Дърбин? На изток има поне двайсет големи кешийски пристанища.

— Ако знаехме какво ще търси в Дърбин, щяхме да знаем и какво го кара да лъже.

Арута го погледна през рамо.

— Май си заподозрял нещо. — После отново насочи поглед към танцуващите.

Джеймс кимна.

— Но все още не зная какво точно. Имам странното усещане, че всички тези събития — убийствата в града, изчезването на хора и пристигането на чуждоземния херцог, по някакъв начин са свързани.

— Ако откриеш още парченца от ребуса, съобщи ми.

— Вие ще сте първият — обеща Джеймс.

— Успя ли да поспиш?

— Одеве ли? Да — кимна Джеймс, който вече се досещаше какво ще последва.

— Хубаво. Знаеш какво трябва да направиш.

Джеймс кимна отново, поклони се на принца и на принцесата, след това напусна залата. На излизане даде знак на един от пажовете да го последва. Младежът тръгна след него.

Когато стигна галерията с гоблените, Джеймс откри, че е празна. Продължи към градината на принцесата и там завари изчервения и видимо оглупял Уилям да стърчи нескопосано до принцесата и да ломоти неразбрано в отговор на звънливите й въпроси.

— Хм — оповести появата си Джеймс.

Облекчението върху лицето на Уилям, докато Джеймс се покланяше на принцесата, бе повече от очевидно.

— Ваше височество, този паж ще ви отведе в покоите ви. Баща ви и брат ви вече се оттеглиха.

— Но още е рано — възрази девойката.

— В такъв случай, ако предпочитате, може да ви отведе обратно на празненството. За съжаление дългът налага кадет Уилям да отиде на друго място. — Тя понечи да възрази, но Джеймс добави: — По заповед на принца.

Принцесата се намръщи, после се усмихна пресилено и се обърна към Уилям.

— Благодаря ви, задето така мило ми кавалерствахте. Жалко, че разговорът ни приключи малко преждевременно. Но може би ще го продължим друг път?

— М-милейди — успя да промърмори Уилям.

Докато девойката минаваше покрай него, Джеймс отново почувства пристъп на желание. С отдалечаването й усещането бързо избледня. Той се приближи към все още объркания Уилям и го попита:

— Как си, Уили?

— Не зная — бе откровеният отговор. — Докато бях с нея… уф, как да го кажа? Чувствах нещо… но след като си тръгна…

— Магия — рече Джеймс.

— Магия?

— Според брат й тя използва магия — обясни Джеймс. — За да подсилва ефекта на прелестите си.

— Не мога да го повярвам!

— Странни думи от устата на човек, израснал на остров, пълен с магьосници — рече Джеймс и Уилям се изчерви. — Повярвай ми, така е. — Той сложи ръка на рамото на младежа. — Налага се да се погрижа за някои неща, които ми поръча Арута, а ти, изглежда, имаш нужда да пийнеш нещо.

— Май си прав — съгласи се Уилям. — Но трябва да се върна в Кадетското училище.

— Не и ако дойдеш с мен.

— Какво общо има между поръчението на Арута и това, че гърлото ми плаче за халба ейл?

Джеймс се засмя.

— Налага се да поразузная на едно-две места и ако съм с теб, ще се представим като двама приятели, излезли да си пийнат по кръчмите.

Уилям въздъхна, вероятно споходен от мисълта за реакцията на Макуирт, когато научи за плановете на Джеймс, но последва приятеля си през градината.

Глава 4Изненади

Уилям бе втренчил поглед право напред.

Знаеше, че всяко негово движение се следи стриктно от мечемайстор Макуирт. През последната година старият войник отделяше много по-голямо внимание на неговото развитие, отколкото на останалите кадети, а напоследък сякаш преценяваше всеки негов жест.

В началото Уилям се опитваше да си обясни това внимание с факта, че е особено надарен ученик, може би най-добрият майстор на двуръчен меч в целия гарнизон, притежаващ също така забележителни способности по тактика и стратегия. Смяташе, че роля играе и особеното му положение на приемен роднина на принца. Но колкото и да се опитваше през последните дни да се хареса на стария си учител, неизменно долавяше, че нещо не му достига. Или ударът му бе на косъм по-ниско от необходимото, или пък решението му да премине от отбранителна към настъпателна позиция идваше секунди по-рано. Уилям дори започна да подозира, че мечемайсторът таи някаква скрита неприязън към него, но се постара да прогони тази мисъл, когато Макуирт се изправи насреща му. С приятелски тон старият войник подхвана разговор:

— Да не сме си легнали късно, кадет?

Очите на Уилям бяха зачервени и подпухнали от недоспиване, но той се опита да надвие умората и да отвърне с престорено бодър глас:

— Почивах достатъчно, сър.

— Уморен ли си, питам?

— Не, мечемайстор!

— Добре — кимна Макуирт и повиши глас, за да могат да го чуят и останалите кадети. — Защото днес ще имаме ново упражнение. Някакви типове са обкръжили селцето Тратадон и трябва да препуснем бързо натам, за да спасим дъщерите на Тратадон от лапите на злодеите. — Той отново погледна Уилям и добави: — Разбира се, вие си давате сметка, че тези злодеи са войници от нашия гарнизон, които с радост биха сритали задниците на група нафукани кадетчета, затова се постарайте да ги разочаровате.

— Тъй вярно, мечемайстор! — разнесе се дружният отговор.

— До петнайсет минути готови със саби и седла! — извика мечемайсторът.

Уилям се втурна заедно с другите кадети, но пътем успя да погледне крадешком към отсрещното крило на двореца, където Джеймс вероятно хъркаше доволно. Уилям бе на път да му прати едно мислено проклятие, когато си спомни, че Джеймс не го бе карал насила да остава до късно в „Шарения папагал“ и че всичко бе заради онова красиво момиче — Талия. Ужасно му харесваше как се усмихва.

Но и тази мисъл потъна в забрава, когато стигна в оръжейната, където трябваше бързо да приготви оръжието и седлото.

Джеймс гледаше от горния прозорец към площада, из който търчаха кадети. Така и не му бе останало време да поспи, а само един поглед върху дневното разписание бе достатъчен да разбере, че кадетите ги чака тежък ден. Тратадон се намираше на десет часа ускорен марш, а отрядът, който бяха пратили да играе ролята на бандити, бе пристигнал още вчера и бе разполагал с достатъчно време, за да се окопае здраво. Макуирт обичаше да поставя пред учениците си сериозни предизвикателства.

— Скуайър? — разнесе се приглушен глас, който мигом извади Джеймс от унеса.

— Да? — отвърна той и се обърна към младия паж.

— Негово височество ви очаква в кабинета си.

Джеймс кимна и си наложи да преодолее умората, която го караше да заспива на всяка крачка. Когато стигна вратата на кабинета, друг паж му отвори, за да влезе.

Арута, който седеше зад бюрото, посочи две чаши и глинена кана и каза:

— Обслужвай се.

Джеймс вдигна каната, от която го лъхна приятното ухание на горещо кешийско кафе.

— Преди няколко години не можех да го понасям — промърмори доволно той, докато си наливаше. — А сега се питам какво ли бих правил, ако сутрин не глътна една чашка.

Арута кимна и вдигна чашата си.

— Също и чоча — подхвърли той.

Джеймс сви рамене при споменаването на тази сутрешна цуранска напитка.

— Не ми харесва. Горчива ми е и прекалено пикантна.

Арута му посочи едно кресло и рече:

— След петнайсет минути събирам двора, но днес ти няма да присъстваш. Измислил съм ти две задачи — едната лесна, другата — не чак толкова.

Джеймс кимна и зачака продължението.

— Херцог Радсвил и семейството му изразиха желание да половуват — обясни принцът. — Искам да предадеш на ловния майстор, че нареждам да събере група, която да придружи принца до планините. Вероятно ще потеглят вдругиден.

— Това сигурно е лесната задача — подхвърли Джеймс.

Арута кимна.

— Второ: искам да откриеш изчезналите си агенти и да разбереш каква е причината за бъркотията в града. Но ще пипаш внимателно, защото трябва да започнеш с посещение в градския затвор и среща с шериф Мине.

— И да го попитам защо ни чакаше, когато се прибрахме в Крондор, така ли?

Арута огледа внимателно младия скуайър.

— Още ли не си чул слуховете?

Джеймс потисна една прозявка.

— Бях доста зает.

— Имаме проблем с взаимоотношенията между градската стража и хората на шерифа. Вчера шерифът идва при мен, за да се оплаче от войниците на капитан Гурут, особено тези, които отговарят за бедняшките квартали.

— Спор за територии — подметна нехайно Джеймс.

— Нещо подобно. По принцип градската стража се занимава с охраната на града, докато жандармите на шерифа отговарят за борбата с престъпността, но напоследък помежду им непрестанно възникват противоречия. По-рано бе обикновено съперничество, което обаче, струва ми се, започва да излиза извън контрол.

— Какво искате от мен, ваше височество?

Арута се надигна и закрачи бавно към вратата.

— Искам всичко това да спре, преди да е прераснало в открити стълкновения между стражниците и жандармите. Помисли за някакъв начин да накараш едните и другите да насочат вниманието си към убийствата в града и да престанат да се джафкат. — Арута излезе от кабинета и Джеймс остана сам.

Надигна чашата, гаврътна последната глътка кафе и също излезе. Чакаше го доста работа и както обичайно — твърде малко време, за да я свърши.

Ранните утрини в Крондор бяха любимото време на Джеймс. Слънцето едва се подаваше на изток, а градът вече кипеше от оживление.

По улиците трополяха каруци, тръгнали да пресрещнат при вратите пристигащите кервани, или към пристанищата, за да приберат доставените от корабите стоки. Работници бързаха за работа, а ранобудните търговци вдигаха кепенците на дюкяните. Имаше дори зяпачи и посетители от други градове.

Откъм залива повя слаб вятър, който донесе мириса на соления океан, и Джеймс го пое с пълни гърди. До обед жегата щеше да напълни въздуха с вонята на гниещи плодове и разлагащо се месо, както и на някои отходни продукти на човешкия бит. Роден и израснал в града, Джеймс приемаше всички тези миризми за нещо естествено и неразривно свързано с цялостната картина, затова в повечето случаи не им обръщаше внимание. Но това не пречеше липсата им да му се струва приятна.

Той отново пое въздух с пълни гърди тъкмо в мига, когато край него изтрополи тежка волска талига и един от запрегнатите волове реши да разнообрази уханията с миризмата на задържаните в червата си газове. Джеймс сбърчи нос и побърза да се отдалечи, като си повтаряше, че тази случка не е нищо повече от проява на чувство за хумор от страна на боговете. Ако се беше случила с някой друг, вероятно дори щеше да я сметне за комична.

Отправи се към Кралското пазарище, което в действителност нямаше нищо общо с коронованите особи и бе наречено така само защото бе разположено най-близо до двореца. Тук оживлението бе в разгара си и търговците възхваляваха на висок глас вече подредената стока.

Джеймс продължи по Горната улица, като ловко заобикаляше запречилите я каруци и талиги. Кой знае защо, му хрумна мисълта, че няма да е зле, ако жандармите поемат върху себе си и управлението на движението по улиците, защото в последно време то ставаше все по-хаотично и объркано. Следобед обикновено нещата се поуспокояваха, но точно в този момент имаше поне пет-шест горещи точки, където каруцари, кръчмари и хамали си деряха гърлата и си разменяха пиперливи обиди.

На следващия ъгъл Джеймс се натъкна на спор, който вече бе прераснал в размяна на удари. Две каруци се бяха сблъскали и заплели, едната бе преобърната и впрегнатият в нея кон се дърпаше и събаряше околните сергии. Тъкмо в този момент на мястото се появиха двама градски жандарми и избутаха грубо Джеймс встрани, като единият му кресна:

— Разкарай се!

Джеймс се спъна и блъсна една млада жена, нарамила кошница със зърно, което се изсипа на улицата. Жената се разкрещя гневно. Джеймс смотолеви някакво извинение и се обърна тъкмо навреме, за да се изправи лице в лице с капитан Гурут, командира на градската стража. Капитанът бе грубоват мъж с черна брада, лъскави черни очи и басов глас, в който се долавяше нескрита заплаха.

— Какво става тука бе? — изръмжа той.

Почти веднага наоколо се възцари тишина, само биещите се продължаваха да си разменят удари. Двамата жандарми заобиколиха капитана и се заеха да ги разтървават с дръжките на копията си. Скоро кавгаджиите бяха укротени, а капитанът огледа тълпата.

— Ей, вие! Гледайте си работата, инак ще намеря място за всички ви в градската тъмница!

Тълпата бързо се разпръсна и Гурут се приближи към Джеймс.

— Скуайър? — произнесе той с въпросителен тон, сякаш очакваше обяснение за присъствието на Джеймс на тази сцена.

Джеймс бе малко раздразнен от начина, по който се бяха отнесли с него жандармите, и от надменното поведение на началника им.

— По работа на принца — рече той, докато се изтупваше от прахта. Капитанът се разсмя дрезгаво.

— В такъв случай бягай да я свършиш, докато аз се оправя с тая пасмина.

— Всъщност задачата ми включва вас и шерифа. Ще бъдете ли така добър да ме придружите до неговата канцелария? — Джеймс тръгна, без да се обръща, за да провери дали капитанът го следва.

Чу как Гурут дава заповеди на хората си, след което отзад долетяха тежки стъпки. Джеймс леко ускори крачка, за да накара капитана и хората му да се поизпотят, докато го настигнат. Канцеларията на шерифа не бе далеч от мястото, където се намираха — непосредствено до Старото пазарище. Тя беше също така и вход за градския затвор, който се разполагаше под земята, в голяма изба, разделена със стени и решетки, където имаше общо осем килии — две големи и шест, в които затворниците да бъдат изолирани от останалите. Почти по всяко време на деня и нощта поне половин дузина пияници, дребни крадци, кавгаджии и побойници търкаха наровете, очаквайки милостта на градския съдия. Горните два етажа бяха заети от жилищни помещения за заместниците на шерифа, които се бяха настанили тук със своите семейства.

Шериф Уилфред Мине вдигна глава от масата, която използваше вместо бюро, и рече:

— Капитане, скуайър. — Кимна им любезно. — На какво дължа честта? — Изражението му показваше всичко друго, но не и удоволствие. Заради постоянните противоречия между Градската стража и Градската милиция появата на капитана тук очевидно бе най-малкото нежелана, а тази на Джеймс — необяснима.

Всъщност противоречията датираха още от времето, когато Джими Ръчицата бе хлапе и трън в очите на жандармите. Какъвто и ранг да достигнеше, той знаеше, че за шерифа винаги ще си остане крадец по душа и следователно — подозрителен тип.

Джеймс прехвърли светкавично няколко начина да подхване разговора. Арута му бе казал какво иска, но изборът на начин на действие оставаше за него. Имаше нещо общо между капитана и шерифа: и двамата бяха мъже на честта, затова той реши да използва директния подход.

— Господа, имаме сериозен проблем — поде той.

Капитанът и шерифът се спогледаха и всеки даде на другия да разбере, че не знае за какво става въпрос.

— Проблем ли? — попита капитанът.

— Тъй като и двамата отговаряте за различни, макар и припокриващи се части от града, всеки от вас би могъл да се нуждае от определена информация, която другият притежава. Сигурен съм, че знаете за необичайно нарасналия брой на убийствата в града.

Шерифът изсумтя.

— Тъкмо по тази причина излязох вчера да чакам принца — рече той малко обидено.

Джеймс реши да не обръща внимание на тона му.

— Негово височество смята — продължи той, — че зад тези кървави убийства се крие нещо повече.

— Съмнявам се — обади се капитан Гурут. — Макар жертвите да са много, между тях няма никаква връзка.

Шерифът отново даде воля на чувствата си.

— Ти си войник, Гурут. Хлапаците ти може да ги бива да гонят селяци из полето, но не и да се ровят в подобни неща. Това е работа на Градската милиция.

Джеймс едва сдържа смеха си. Единственият източник на информация за Градската милиция бяха дребните осведомители, които често служеха на двама господари — другите бяха Шегаджиите — и чиито трупове нерядко изплуваха в залива.

— Не зная дали Негово височество — заговори той — ви е запознал с наскорошните действия срещу Братството на Тъмната пътека и Нощните ястреби.

— Нощни ястреби!? — Гурут подскочи, изруга и продължи припряно: — Те са като бурени в градината. Мислех си, че сме ги изтребили до крак още преди десет години, когато разрушихме Къщата на върбите!

Джеймс осъзна, че е забравил нещо много важно: че Гурут е бил още млад войник, вероятно десетник или младши офицер, когато Арута и Джеймс бяха повели отряд воини, за да разрушат щаба на Нощните ястреби в Крондор, разположен в подземието на един от най-прочутите бордеи. Там се бяха срещнали с един моредел и бяха станали свидетели на могъществото на краля-магьосник на тъмните елфи, известен като Мурмандамус, след като всички избити Нощни ястреби бяха възкръснали, за да се сражават с тях.

Малцината, които бяха участвали онази нощ в боя в подземието, нямаше да го забравят до края на дните си. Всъщност повечето от останалите бяха загинали в пламъците на избухналия пожар.

Гурут погледна Джеймс и добави:

— Скуайър, знаеш какво имам предвид.

Джеймс кимна.

— Да, спомням си. — Въздъхна и продължи: — Но както научихме, по пътя за Арменгар и отново при Кентингска треска, Нощните ястреби са все така многобройни и веднага щом унищожиш едно гнездо, другаде изниква друго.

— Значи из града се ширят убийци, така ли? — попита шерифът. Тъй като не бе пряк участник в едновремешната битка с Нощните ястреби, той вече поглеждаше към капитана и Джеймс с респект.

— Нещо такова, макар досега никой да не е докладвал за убийство, извършено от Нощни ястреби.

— И нищо чудно — изсумтя шерифът. — Те се стараят да останат невидими. Много хора смятат, че използват магия.

— Което не е никак далеч от истината — рече Джеймс. — Поне когато бяха в съюз с Мурмандамус и воюваха рамо до рамо с неговите Черни кръвници — тогава със сигурност използваха черна магия. — Черните кръвници бяха омагьосаните стражници на Мурмандамус. Доколкото Джеймс си спомняше, те бяха почти неуязвими. Той сви рамене. — Но онези, които избихме миналия месец при Кентингска треска, не водеха със себе си магьосници. И всички загинаха като обикновени смъртни.

Гурут дари Джеймс с полуусмивка и рече:

— Надявам се, че сте закопали труповете.

— Естествено. Какъв смисъл да предизвикваме съдбата?

— Какво по-точно иска принцът от нас? — попита шерифът, вече убеден, че положението е по-тежко, отколкото е предполагал.

Джеймс не разполагаше с конкретни инструкции, но след като капитанът и шерифът имаха общ враг, той реши да затвърди мира помежду им.

— Негово височество се опасява, че тези Нощни ястреби може да са агенти на някоя чужда сила. — Той погледна към капитана. — Най-добре ще е, ако изкарате хората си от града и ги съсредоточите върху охраната на градските порти, да пратите патрули из околните села, както и такива, които да извършват редовни проверки по пътищата. Всеки, който не разполага с нужните документи или с достоверна причина за посещението си в града, трябва да бъде арестуван и разпитан. — Джеймс се обърна към шерифа. — След като войниците на капитана се преместят извън градските стени, на вас остава охраната на реда в града. Увеличете броя на дневните и нощните патрули, пратете подкрепление на митницата, за да подсигури контрола на постъпващите и заминаващи стоки и пътници.

За по-малко от минута Джеймс бе създал достатъчно работа за всеки стражник и жандарм в града, за да ги накара да проклинат деня, в който са се родили. Но знаеше, че докато и едните, и другите имат занимание, няма да остане време да се дърлят.

— Очаквайте скоро нови инструкции от принца — завърши той.

— Нещо друго, скуайър? — попита капитанът.

— Не, капитане, но трябва да поговоря насаме с шерифа.

— В такъв случай аз тръгвам. Трябва да подготвя ново разписание на постовете и да инструктирам патрулите, които ще действат извън градските стени. — Той козирува отривисто на Джеймс и шерифа и излезе.

Шерифът погледна въпросително Джеймс и попита нетърпеливо:

— Е, скуайър?

— Одеве споменахте, че хората ви разполагали с възможности да събират информация, та се питам дали нямате подръка някой, който да е особено добър в тази дейност?

Мине се облегна назад и почеса с пръст посивелите си мустаци. Кестенявите му коси също бяха изпъстрени със сивкави кичури. Ала въпреки това очите му гледаха проницателно и показваха, че зад тях се крие опасен противник.

— Има един — рече той накрая. — Младият Джонатан. Умее да разчовърква нещата като къртица.

— Без да се обиждате, капитане, но имате ли му доверие? Историята познава и други случаи на измяна.

— Не се обиждам, скуайър. Разбирам какво имате предвид. — Ставаше въпрос за Нощните ястреби, които се бяха прославили с умението си да внедряват свои шпиони в редовете на противниците си. — Но на този момък може да му се гласува доверие. Той е най-малкият ми син.

— Е, в такъв случай — продължи ухилено Джеймс, — аз също ще му се доверя. Той тук ли е?

— Не, през деня обикновено си почива. Да ви го пратя ли в двореца?

— Бъдете така добър. Надявам се да се прибера до първа стража. Нека се представи в канцеларията на рицар-маршала. Ако не съм там, ще оставя бележка къде да ме търси.

— Мога ли да попитам за какво ще ви е нужен, скуайър?

Джеймс се подсмихна.

— Шерифе, някои наши различия в миналото от доста време ни пречат да работим заедно. Ще ми се това да се промени. — Усмивката му се разшири. — За краткия си живот съм видял толкова убийства, колкото на друг биха стигнали за сто живота. Искам да разбера кой стои зад тези на пръв поглед случайни екзекуции и да им сложа край.

Шерифът кимна и изсумтя неопределено.

— Щом казвате, скуайър.

Джеймс пожела на шерифа приятен ден и излезе. Без да бърза, се поразходи из града, като се стараеше да си придава нехаен вид и да не привлича ничие внимание. Отби се и в Митническата служба и съобщи на старшия митнически агент, че са им пратили жандарми за помощници при проверките на стоките и пътниците. Даде да се разбере, че не го вълнуват толкова стоките, колкото хората, които пристигат в града или го напускат. Контрабандата, макар и сериозно престъпление, не можеше да се сравнява с убийствата. Старшият агент кимаше с отсъствуващ вид и Джеймс си каза, че няма да е зле да намине пак след няколко дни, за да провери как се изпълняват напътствията му. Като дете често бе мечтал за пари, власт и богатства, но и през ум не му бе минавало, че всички тези неща вървят ръка за ръка с бюрокрацията.

Продължи обиколката на града: надничаше тук-там и се опитваше по най-дискретен начин да открие местонахождението на агентите, които търсеше — ако все още бяха живи. Някои от тях може би се бяха притаили, но трима бяха изчезнали безследно, а друг бе намерен с прерязано гърло, което означаваше, че може би и останалите са били сполетени от същата участ. Последиците от това бяха толкова неприятни, че той реши засега да не разсъждава върху тях.

С наближаване на нощта откъм Горчиво море започнаха да се скупчват облаци и скоро Крондор бе погълнат от мрак. „Прилича по-скоро на мъгла, отколкото на дъжд — помисли си Джеймс. — И то доста гадна мъгла.“

Ако утрото бе любимата му част от деня, следобедът и вечерта му бяха най-омразни. Улиците бяха претъпкани с изморени граждани, които бързаха да се приберат след цял ден неспирна работа. Немалко от тях се полюшваха, след като се бяха отбили в някоя кръчма. Нощта пък бе предпочитаното време за действие на представителите на подземния свят.

Някога и той се числеше в редиците на онези, които по това време напускаха дневните си леговища — обитателите на мрака, които се прехранваха от труда на честните граждани — когато, разбира се, не крадяха един от друг. Но сега Джеймс бе човек на принца и макар това да му осигуряваше известна закрила, той знаеше, че тя не представлява нищо за онези, които — смятаха, че ги е предал. Навремето Джеймс бе престъпил клетвата на Шегаджиите, за да предупреди принца, че Нощните ястреби готвят срещу него покушение, и с това бе извършил предателство спрямо Гилдията. Все още не знаеше подробностите, но по някакъв начин Арута бе откупил, или разменил живота му, след което го бе взел при себе си в двореца. Въпреки това чудесно избавление Джеймс не хранеше особени илюзии. Макар все още да поддържаше добри отношения с някои отделни Шегаджии, той не забравяше, че Гилдията му е издала смъртна присъда. За да избягват пряк конфликт с принца, Шегаджиите си затваряха очите пред този факт и се отнасяха към Джеймс с хладно безразличие. Той все още можеше да се спуска в каналите или да се катери по покривите на воля, но видеха ли в него заплаха за Гилдията, Шегаджиите мигом щяха да изпълнят присъдата.

Омръзна му да си пробива път през човешкото множество в централната част на града и реши да мине напряко по задните улички към двореца. Ако имаше късмет, щеше да стигне навреме, за да хапне нещо в кухнята и да се отбие в канцеларията на рицар-маршала, преди да се появи Джонатан Мине. Липсата на осведомители в града го безпокоеше повече от всичко друго и сега единствената му надежда да се сдобие с повече информация бе синът на шерифа.

Джеймс се шмугна в една тясна уличка, над която бяха надвиснали две сгради, ускори крачка към оживената пресечка и продължи по друга тясна уличка.

Къщите от двете страни бяха двуетажни и имаше усещането, че е навлязъл в тясна и мрачна клисура. Улицата бе дълга, паважът — покрит с мръсотия, но бе удобна, тъй като щеше да го изведе само на една пресечка от пристанището. Оттам пътят до пристанищната порта и двореца зад нея бе съвсем кратък.

Тъкмо когато се озова на улица Свещарска, дължаща названието си на свещоливниците, разположени от двете й страни, усети, че го следят. Някой бе излязъл от тясната уличка след него.

Джеймс бе достатъчно опитен в подобен род дела, за да не поглежда назад. Вместо това се забави пред една от витрините и в същия миг чу, че стъпките на преследвача му също замират. Така и не успя да различи отражението му в стъклото. Минувачите, които го подминаваха, бяха рибари, докери и всякакви подобни типове, каквито се очакваше да се навъртат в този район, и Джеймс неволно взе да се моли да срещне някой патрулиращ жандарм.

Отново тръгна със забързана крачка, после рязко спря и се ослуша.

Вече не се съмняваше, че преследващите го са двама. Дори за миг успя да зърне силуетите им между тези на останалите минувачи.

Малко по-нататък се намираше странноприемницата „Раненият леопард“. Джеймс отново ускори крачка, после забърза право към вратата, сякаш закъсняваше за среща.

Щом влезе, огледа задименото помещение. Коминът на огнището явно не бе почистван от доста време, а на всичко отгоре малцината посетители димяха с лули и грубо свити пури. Джеймс така и не се бе пристрастил към тази отрова и не можеше да си обясни какво толкова й харесват.

Той се приближи до тезгяха, промуши се между двама моряци, които промърмориха недоволно, но все пак се отместиха, и поръча на висок глас да му донесат ейл.

Ханджията, чието лице наподобяваше износена обувка, само кимна и го огледа с очи, под които бяха провиснали доста големи торбички. Ейлът беше топъл и горчив, но Джеймс плати, без да коментира, и се престори, че отпива с удоволствие.

Вратата се отвори, Джеймс не се съмняваше, че този, който влиза, е някой от преследвачите му. Когато погледна нехайно натам, забеляза двама мъже с работнически дрехи, които премигваха срещу пушека, опитвайки се да го открият.

— Не съм аз — каза високо Джеймс на моряка отляво.

— Какво? — попита той и го изгледа намръщено. Очевидно не беше в най-доброто си настроение.

— Не го казах аз — отвърна Джеймс.

— Какво да си казал бе? — попита вече заинтригуван морякът.

— Той го каза. — Джеймс посочи към вратата. — Той и приятелят му.

— Какво е казал? — повтори подпийналият моряк, раздразнен, че не разбира за какво става въпрос.

— Не съм казвал, че си впиянчен син на кешийска курва.

Мъжът сграбчи Джеймс за куртката и го раздруса:

— Как ме нарече ти бе?

— Не съм те наричал впиянчен син на кешийска курва — повтори Джеймс и посочи към вратата. — Онези те нарекоха тъй.

Морякът изсумтя заплашително и тръгна към двамата при вратата. Междувременно Джеймс се наведе към мъжа от другата си страна и прошепна:

— Да беше чул пък какво разправят за теб…

Мъжът се захили и поклати глава.

— Скуайър, ако държиш да те отърва от тия двамата, ще трябва да си платиш.

Джеймс въздъхна.

— Познаваш ли ме?

— Не съм тук от вчера, Ръчице.

— Колко?

— Като за теб, петдесет златни соверена.

— За толкова много ще трябва да ги откараш на далечно пътешествие. Колко ще струва за десет минути?

— Десет.

— Става — кимна Джеймс и в същия миг зад гърба му се чуха викове и трясък. Другите посетители побързаха да се отдръпнат и придърпаха със себе си масите и столовете. Един стол отхвърча към бара и се разби в рафтовете с подредени шишета.

Въпреки сънения си вид барманът подскочи пъргаво, стиснал дебела сопа.

— Такива да ги нямаме тука! — кресна той.

Джеймс отброи десет златни соверена от кесията на пояса си и ги тропна на тезгяха. Мъжът ги прибра с ловко движение, измъкна от колана си кинжала и се запъти към мястото на схватката.

Джеймс не чака да провери какво ще последва. Заобиколи тезгяха, бутна една врата и се озова в някакъв склад. За миг свери местонахождението си с картата на града, която държеше в главата си, и веднага се ориентира, че отзад има друга тясна уличка, по-скоро дворче с порта от едната страна.

Прекоси забързано склада, открехна вратата към кухнята, претича през тясното коридорче и през друга врата се озова на двора. Портата бе широка и залостена с масивно дървено резе. Джеймс го избута, отвори и излезе… и някой го посрещна с юмрук право в челюстта.

Краката му се подкосиха и Джеймс се строполи на калдъръма.

Глава 5Тайни

Джеймс се размърда.

Имаше огромна болезнена цицина над лявото слепоочие — вероятно от сблъсъка с паважа, — както и подутина на челюстта. Опита се да се надигне, но главата му сякаш щеше да се сцепи и той се отказа. Ръцете му бяха завързани отзад и имаше превръзка на очите.

Един нисък глас произнесе:

— А, нашият момък се свести.

Нечии груби ръце го изправиха и същият глас попита:

— Нещо за пиене?

— Да, ако обичате — отвърна Джеймс. Гласът му прозвуча странно и някак отдалече.

— Възпитан е, а? — обади се някой друг от дъното на помещението.

— Донесете му вода — нареди мъжът с ниския глас.

Малко след това опряха чаша до устата му. Джеймс отпи внимателно. Мъглата в главата му бавно се разсейваше.

— По-добре ли си вече? — попита мъжът с ниския глас.

Джеймс се пое дъх и отвърна:

— Да, Уолтър. Струва ми се обаче, че можеше да привлечеш вниманието ми и по друг начин, вместо да ме удряш по главата.

— Казах ви, че ще ни надуши — засмя се ниският глас. — Я му свалете превръзката.

Джеймс премигна и се огледа. Намираше се в някаква изба и около него имаше трима мъже. Край една от стените бяха подредени бъчви и сандъци. Мъжът с ниския глас попита:

— Как я караш, Джеймс?

— Добре съм, Уолтър, или поне бях допреди… колко време мина, има ли час?

Уолтър се пресегна, развърза въжетата, с които бяха стегнати китките му, и рече:

— Извинявай, че се получи така, но нали се опита да ни избягаш.

— Щом си искал да си поговорим, има и други начини.

Мъжът, който се наричаше Уолтър, погледна към спътниците си.

— Джими, нещата вече не са такива, каквито бяха. В града настана страшна бъркотия.

Уолтър Блонт бе един от най-силните биячи на Шегаджиите, ученик на прочутия Етан Грейвс. Беше уравновесен човек и никога не влагаше чувства в работата си. Имаше плоско кръгло лице и щръкнала черна коса, изпъстрена със сивкави кичури.

Джеймс огледа спътниците му. И двамата приличаха на биячи на Гилдията: с дебели вратове, налети плещи и крака като дънери. Всеки от тях сигурно можеше да строши с юмрук човешки череп. Лицата им не издаваха никакво присъствие на интелект, но Джеймс знаеше, че нерядко външният вид лъже. Не ги познаваше, но беше сигурен, че не са онези, които го бяха следили на улицата.

— Че не ме ли дебнеха твои хора?

— Не. — Уолтър поклати глава. — Тези, дето се мъкнеха след теб, бяха толкова погълнати от задачата, та не забелязаха, че ние вървим подире им. — Той се захили, показвайки два реда жълтеникави зъби. — Напоследък в Крондор се навъдиха доста нови банди. Всяка седмица с корабите и керваните пристигат биячи и наемни войници. Някой май си събира своя армия.

Джеймс се отпусна на един сандък и въздъхна:

— Уолтър, защо не започнеш от началото?

Уолтър се настани на съседния сандък и подпря замислено брадичка с юмрук.

— Всичко започна преди няколко месеца. Сигурно си чул за един тип, известен като Гадника?

Джеймс кимна, но съжали, защото главата отново го заболя.

— От самото начало си имаме ядове с хората му. Първо бяха само досадни, но после играта взе да загрубява. — Уолтър погледна към спътниците си. — Преди няколко вечери са влезли в „При Мамчето“…

— Някой е влязъл там, без да го спрете? — възкликна учудено Джеймс.

— Премахнали са всички постове, бързо, ефикасно и безкомпромисно. Ние с Джош и Хенри — той кимна към другите двама — бяхме навън по работа, но ни устроиха засада в каналите. Все пак успяхме да се справим с четиримата, които ни причакваха. — Той махна към мъжа отляво. — Джош получи удар с кинжал в ребрата, а Хенри трябваше да зашие с рибарска игла раната на рамото ми. Когато се върнахме в „При Мамчето“, там всичко беше изпотрошено. Оттогава се спотайваме на разни места.

— Това си е истинска война, скуайър — обади се Хенри. — В каналите е като на бойно поле, дори по-страшно.

— Войник ли си? — попита го Джеймс.

— Бях. Някога.

Джеймс кимна и отново потрепери.

— Трябва да престана да си мърдам главата.

— Съжалявам за удара, но инак е доста трудно да те улови човек — рече Уолтър.

Джеймс се намръщи. Главата щеше да го боли още дълго.

— Защо просто не ми прати бележка?

— Не е толкова лесно, когато на всяка крачка дебнат убийци. Изгубихме обичайните си канали за връзка.

— Убийци? — повтори Джеймс. — Да не са Нощни ястреби?

— Може и да са. Но не носят черните дрехи, с които ги помним от едно време. Каквито и да са, тия момчета не знаят нито страх, нито пощада.

— И си гледат сериозно на работата — добави Хенри.

Уолтър кимна.

— Успяхме да им се измъкнем само защото познаваме обстановката по-добре от тях. Рискувахме малко, като тръгнахме след теб, но едно от нашите момчета, дето ни носи тук храна, те видяло да се мотаеш из града и дойде да ни каже. От доста време не се беше показвал по улиците.

— Бях насам-натам по работа — засмя се Джеймс. — Нали знаеш, че служа при принца?

— Чух за това. Тъкмо по въпроса. Май ще ни трябва помощ.

— На кого, на Шегаджиите?

— На каквото е останало от тях — отвърна мрачно Уолтър.

— Че за какво е тогава Праведника? — Джеймс знаеше, че Уолтър никога не би говорил без негово разрешение от името на Шегаджиите. Вероятно бе само посредник.

Тримата се спогледаха и Уолтър попита:

— Ама не знаеш ли наистина?

— Какво да зная?

— Говорят, че Праведника е мъртъв.

Джеймс въздъхна.

— Това май доста променя нещата.

Уолтър сви рамене.

— Трудно можеш да се изкачиш до неговото положение, без да си създадеш цяла армия врагове.

— И кой ръководи сега Шегаджиите?

— Никой — отвърна Уолтър. — Ние вероятно сме единствените оцелели биячи. Най-много да има още един-двама, скрити като нас. Повечето са били избити при нападението срещу „При Мамчето“. Те убиват всички, Джими. Убиват джебчиите и просяците, курвите и уличните хлапета.

— И уличните хлапета? — повтори невярващо Джими.

— Мисля, че зърнах малкия Лимм и още няколко хлапетии да се спотайват долу в каналите, но не съм съвсем сигурен. Нямаше време да проверя, защото по дирите ми търчаха поне половин дузина мъжаги. Може и да са се измъкнали, но ако не са, едва ли са ги пощадили. Слухът за убийствата се разпространява бързо и всеки гледа да напусне час по-скоро града и подземията.

— Тези типове не са нито обикновени пристанищни кавгаджии, нито дори биячи като нас, скуайър — добави Хенри. — Това са убийци, които действат, без да се замислят, без да говорят, без да поискат нещо. Разпорват гърлата на всички наред — мъже, жени и деца — и даже не спират да погледнат какво са оставили след себе си. Няколко нощи си играхме с тях на криеница из каналите, преди да се доберем дотук. Оттогава гледаме да не си подаваме носовете навън.

Джеймс огледа помещението.

— Това не беше ли тайник на контрабандисти?

— Не си ли идвал тук? — попита го Уолтър.

— Няколко пъти, докато работех за Тревор Хъл и бандата му. Когато Батира беше регент.

— Спомням си — кимна Уолтър. — Дори много от Шегаджиите не знаят за него. Особено след като изгоря старата мелница отгоре и прокараха павиран път.

— Има ли нещо за ядене в тия сандъци?

— И да е имало, отдавна е изядено — отвърна Джош. — Това място не е било използвано, откакто Хъл стана човек на принца и взе да плава из моретата под флага на Короната.

— И все пак — колцина от вас може да знаят за него? — попита Джеймс.

— Не ще да са много — отвърна Уолтър. — Говоря за тези, които са оцелели. Преди тук се вясваха само хората на Хъл. Ние, биячите, си имахме други тайни места.

— В такъв случай — рече Джеймс, — нека това остане нашата малка тайна. — Той се изправи и се подпря на стената. — Кое време стана?

— Около час след залез-слънце — отвърна Хенри.

— По дяволите! — изруга Джеймс. — Трябва да се връщам в двореца, а вие ме отвлякохте на дваж по-голямо разстояние.

— Най-добре иди при близкия пост, който е на две пресечки оттук, и поискай да те придружи някой от стражниците.

— Така само ще се забавя повече — промърмори Джеймс. — Освен това знам един път, по който ще стигна по-бързо и без никой да ме забележи.

Уолтър се засмя — за пръв път от началото на разговора.

— Такъв си беше открай време. Винаги знаеш как да минеш незабелязано. Затова все ти възлагаха допълнителна работа. Тайно от Нощния майстор, разбира се.

— Аз да съм работил без разрешението на Нощния майстор? И да рискувам да ме хванете и да ми натрошите кокалите? Не, момчета, никога не бих го направил.

— Хубаво е, че си запазил чувството си за хумор — отбеляза Хенри. — Но какво да правим сега?

— Останете тук. Ще се опитам да се върна преди изгрев-слънце с храна и вода.

— И защо ще го правиш? — попита Джош.

— Защото ме помолихте. И защото сега вече работите за мен.

— Но клетвата на Шегаджиите… — поде Джош.

— … е валидна само докато съществуват Шегаджиите — довърши Джеймс и тръгна към най-отдалечената от изхода за каналите стена. — Ако по някакво чудо Праведника се завърне, смятайте, че сте свободни от всякакви ангажименти към мен. Зная какво е да нарушиш клетвата си към него. Само единици оцеляват. Но ако не се покаже, имам за вас една работа, която ще ви помогне да се очистите пред закона.

— Да се очистим пред закона? — попита учудено Джош.

— Това май ми харесва. — Хенри закима.

Джеймс ги посочи един по един с пръст.

— Имате нужда от всички приятели, на които можете да разчитате, а в момента аз съм ви единственият приятел.

— Май си прав, Джими — съгласи се Уолтър.

— Отсега нататък ще бъда за вас скуайър Джеймс.

— Разбрано, скуайър. — Уолтър се изпъна.

Джеймс заопипва стената и намери онова, което търсеше. Дръпна скритото резе и вратата — която отвън наподобяваше най-обикновена зидария — се отмести встрани.

— Не знаех че тук има врата! — възкликна Уолтър.

— Още колко неща не знаеш — засмя се Джеймс и преди да излезе, подхвърли през рамо: — Ако не се върна до два дни, смятайте, че се е случило най-лошото, и се оправяйте кой както може. В такъв случай ви съветвам да намерите шерифа и да му разкажете всичко, което знаете. Мине е суров човек, но е справедлив.

— За второто не знам, но в първото не се съмнявам — рече Уолтър. — Ще му мислим, ако стигнем дотам.

Джеймс кимна и излезе. Когато затвори вратата, се озова в непрогледен мрак. Знаеше, че тунелът се издига постепенно стотина стъпки и излиза в мазето на една изоставена къща в съседство с изгорялата мелница. Дворът на къщата бе обрасъл с шубраци и бурени.

Щом се озова на повърхността, той се отправи към дворцовия квартал. След половин час стигна градската порта северно от двореца и махна на изненадания часовой, който, изглежда, се готвеше да го попита нещо. Джеймс не му даде тази възможност.

Скоро след това прекоси малкия площад, отделящ града от двореца, и потропа на вратата. Двамата стражници понечиха да го спрат, но го познаха.

— Скуайър Джеймс? — попита единият. — Да не се е случило нещо?

— Винаги се случват разни неща — отвърна замислено Джеймс и продължи по пътя си без повече коментари.

Щом влезе в двореца, спря първия паж, изпречил се на пътя му.

— Съобщи на принца, че съм се върнал и ще го посетя веднага щом се приведа в подходящ вид.

Пажът сбърчи нос от миризмата на канал, която се носеше от дрехите на Джеймс, но после си спомни за задълженията си и отсече:

— Слушам, скуайър! — Обърна се и забърза по коридора. Джеймс почти дотича до стаята си и веднага смъкна вмирисаните дрехи. Смяташе да се изкъпе по-късно, засега успя само да се наплиска в един леген.

След минути излезе от стаята и се натъкна на същия паж, когото бе пратил при принца.

— Скуайър! — докладва момчето. — Негово височество каза, че ви очаква в кабинета си.

Джеймс забърза към кабинета на Арута, почука и влезе. До вратата стоеше сконфузен млад мъж с униформа на градски жандарм. Арута седеше зад бюрото си.

— Този млад човек, изглежда, търси теб — рече Арута и посочи с брадичката си жандарма. — След като не могли да те открият никъде, Гардан го прати при мен. Младежът твърди, че трябвало да се срещнете по някаква важна работа. Май бе доста обезпокоен от факта, че не го чакаш в уговореното време.

— Сигурно, но бях задържан против волята си — отвърна с усмивка Джеймс.

Лицето на Арута остана безстрастно, но в гласа му се долови спотаено любопитство.

— Виждам, че все пак си ми спестил неудобството да пращам градската стража, за да те спасява.

— Да, защото се споразумях с похитителите си.

Арута му даде знак да седне. Преди това Джеймс се обърна към младежа и го попита:

— Ти ли си Джонатан Мине?

— Да, скуайър — отвърна младият жандарм. Беше горе-долу на възрастта на Уилям, но животът сред подземния свят бе оставил отпечатъка си върху лицето му. В присъствието на принца Джонатан бе само едно неуверено в себе си момче, но в някоя кръчмарска свада сигурно знаеше как да се защити.

— По-късно ще ми разкажеш как си се измъкнал — продължи Арута. — Сега искам да знам какво става в града.

— Нищо добро — рече Джеймс. — Както Джонатан и другите жандарми несъмнено ще потвърдят, градът е залят от вълна на убийства, които на пръв поглед изглеждат напълно безсмислени. Струва ми се обаче, че между тях има връзка. Само дето още не сме я открили.

— Но все пак имаш нещо предвид, така ли? — попита Арута.

Джеймс кимна.

— Има един човек, Гадника. Изглежда, се е захванал да разбие организацията на Шегаджиите и от това, което научих, почти е успял.

— Какво значение, ако едни главорези изтласкат други от мястото им? — попита учудено Арута. — Хората пак ще бъдат бити и грабени.

— Като оставим настрана някогашните ми връзки с Шегаджиите и това, че имам приятели сред тях, мисля, че има съществена разлика. Шегаджиите са крадци. Сред тях има всякакви — едни биха отрязали кесията от пояса ви, без да забележите, други ще ви халосат с нещо по главата, за да я вземат. Има просяци, улични хлапетии, курви и такива като мен, които се специализират да се промъкват по къщите, без дори да пробудят обитателите. Но те не са убийци.

— Чувал съм друго — изръмжа Арута.

— Е, понякога се случва някой бияч да се поувлече или някой да се събуди, докато крадецът е в къщата му. Но това са по-скоро изключения. Праведника обичаше да ни повтаря едно нещо: убийството привлича много повече внимание, отколкото е необходимо за нормалното съществуване на организацията.

— А какво знаеш за Гадника и хората му?

Джеймс се замисли за миг, после се обърна към Джонатан.

— Шерифът каза ли ти защо искам да се срещнем в двореца?

— Не. Предаде ми само, че си пожелал да те потърся тук.

— Помолих го да ми намери човек, който има опит в събирането на информация от опасни места, без да се пари от огъня.

Младежът си позволи лека усмивка.

— Истина е, че имам един-двама информатори, които ми се доверяват.

Преди да продължи, Джеймс изгледа продължително принца и каза:

— Ваше височество, ще ми е нужна помощ. Събрах бащата на Джонатан и капитан Гурут и ги накарах да си разпределят задълженията в града.

— Това е добре — кимна Арута.

Джеймс описа накратко обиколката си из града и малко по-подробно преследването от двамата непознати и неочакваната среща с Уолтър, както и разказа на последния за онова, което се е случило в „При Мамчето“.

— Тъй че — завърши той, — ако искаме да свършим някоя свястна работа, ще са ни необходими повечко хора като Джонатан и Уолтър и приятелите му. Всъщност това, от което имам нужда, е мой собствен отряд.

— Отряд ли? — Лицето на Арута помрачня. — Скуайърите не командват отряди, Джеймс.

Джеймс се засмя.

— Не зная дали си спомняте, ваше височество, но само преди няколко седмици командвах целия гарнизон на Северен страж.

Арута също се засмя, после въздъхна:

— Как можах да забравя?

— Може би отряд не е най-точната дума, но ми трябва група от хора като Джонатан, хора, които няма да бият на очи, когато ги пращам на едно или друго място, и същевременно ще работят за мен.

— Нали в това няма нищо незаконно? — попита Джонатан. После се сепна и добави: — Ваше височество?

— Няма, разбира се, особено след като аз го казвам — отвърна Арута. — Не е необходимо баща ти да знае, че си преминал на служба към Короната. Само от време на време ще те викаме да изпълняваш някоя задача и за нас.

— Ще събера десетина мъже, може и една-две жени — продължи Джеймс. — Стига да намеря подходящи кандидатури.

— И какви трябва да са тези подходящи кандидатури? — попита Арута.

— Хитри, корави, способни да се оправят във всякаква ситуация. И верни.

— Верни на теб? — попита Арута.

Джеймс помълча няколко секунди, преди да отговори.

— Някои от хората, на които възнамерявам да разчитам, ваше височество, не изпитват особена почит към Короната. За тях е по-важна верността към техния главатар, клетвата, която са дали пред него. Има такива хора, които са готови да се закълнат във вярност към мен и на които бих могъл да поверя дори живота си, но които не биха си мръднали пръста, ако вашата власт е изложена на опасност. Може да ви е неприятно, но такава е горчивата истина.

Арута кимна.

— Знаеш, че от доста време обмислям идеята да създам собствена разузнавателна организация, която да си съперничи с тази на кешийците. Неведнъж двамата с краля сме обсъждали трудностите, които произтичат от това да разчиташ на платени информатори и разпространители на слухове. Каквото и да твърди посланикът им пред двора, Кеш винаги е проявявал нездрав интерес към онова, което става на север, и крои планове за възвръщането на изгубената провинция Босания, а също и на Долината на сънищата.

Джеймс се засмя.

— И на всичко останало, до което биха могли да се докопат.

— Това, което повече ме безпокои в този момент, е докладът за разгромяването на Шегаджиите, тъй като ако го свържем със срещата ти с агентите на Гадника в Силдън и с очевидната връзка между Гадника и Нощните ястреби в Кентингска треска, изводът е само един.

— И какъв по-точно?

— Че се готви нещо много голямо. И че виждаме само отделни, дребни фрагменти от цялостната картина.

Джеймс кимна.

— И аз се боя, че е нещо подобно. Мислех си, че сме приключили веднъж завинаги с Нощните ястреби, след като убихме водача им в Кавелската крепост.

— Джеймс, опасявам се, че той е бил само един от многото водачи. През всичките тези години, откакто за пръв път се натъкнахме на Нощните ястреби, имаше едно нещо, което не ми даваше покой. Май едва сега взех да осъзнавам кое е то.

— И кое? — попита Джеймс.

— Че има твърде много убийци — отвърна Арута.

Джеймс го погледна неразбиращо и повтори озадачено:

— Твърде много?

Арута се надигна и Джеймс скочи от стола си.

— Има различни причини, поради които могат да бъдат наети убийци — продължи принцът, като закрачи из стаята. — Първата е изнудване: пращат ти писмо, в което искат определена сума, за да не ти видят сметката, и ако не се подчиниш, те убиват. Втората е, когато са наети да премахнат някого заради отмъщение, пари или политика.

Той замълча.

— Забравихте третата причина — рече Джеймс. Арута махна с ръка.

— Не, не съм. Изключвам религиозния фанатизъм, тъй като храмът на Лимс-Крагма от години избягва всякакви контакти с Нощните ястреби, а храмът на Ги-Уа разполага със собствено котило убийци, които се различават в действията си от тези на Ловците на кръв.

Джеймс почувства, че се изчервява. Както винаги, Арута беше много по-подготвен, отколкото предполагаше.

— Прав сте — съгласи се той.

— Ако мотивът е печалба — продължаваше разсъжденията си Арута, — в такъв случай поне един или двама от пострадалите щяха да ни предупредят, че са получили заплашителни писма. Значи това отпада. Остава да се преследва някаква друга полза.

— Но каква?

— И аз това се питам. Защо трябва да убиват случайни граждани, за да разгромят Шегаджиите?

Джеймс се замисли, разбрал, че въпросът не е риторичен. Арута очакваше да чуе мнението му.

— Нямам обяснение по въпроса за случайните граждани — заговори той след малко, — още повече, вече се съгласихме, че може да не се окажат чак толкова случайни. Що се отнася до второто, единствената причина да преследват Шегаджиите е или за да ги изместят, или да им попречат да забележат нещо важно.

— Точно така. — Арута го погледна одобрително. — Но кое е по-възможно?

Джеймс въздъхна.

— Първото — да ги изместят. Ако целта беше да се скрие нещо, едва ли щяха да избиват хора наляво-надясно. Просто щяха да се притаят и да чакат. Има стотици потайни местенца в околните гори и планини, където можеш да си създадеш удобна база на не повече от ден път от града. Но не, за да се опитват да прогонят Шегаджиите от каналите, причината е само една — контрол върху престъпния живот в града.

— Съгласен съм — рече Арута. — Сега, след като стигнахме до този извод, каква може да е ролята на Нощните ястреби?

— Не зная със сигурност — отвърна Джеймс и с мъка потисна една прозявка. — Изглежда, работят за Гадника, но струва ми се, покрай това преследват и свои собствени цели.

Арута кимна.

— Помниш ли лъжливите Нощни ястреби, на които Локлир се натъкнал в каналите, докато водел Горат в двореца?

— Чух тази история — отвърна Джеймс.

— Успя ли някой да разбере за кого са работили?

Джеймс сви рамене.

— Локи не е могъл да ги попита, тъй като вече са били мъртви, а и по онова време бе по-логично да предположим, че работят за някой, който се опитва да попречи на Горат да стигне в двореца. Сега обаче съм по-склонен да вярвам, че целта им е била да ви накарат да пратите цялата си армия в каналите.

— И в двата случая са искали вината да падне върху истинските Нощни ястреби — рече Арута. — Имам една хипотеза. Да предположим, че Нощните ястреби са склонни да работят за Гадника тогава, когато това съвпада с техните интереси и може би подпомага осъществяването на някакви техни планове, или им осигурява нужните доходи. В края на краищата не е никак лесно да се издържа цяла една тайна армия. А после по някаква причина Гадника е започнал да се страхува от тях. Няма ли най-добрият начин да се отърве от доскорошните си съюзници да е, като стовари върху тях вината за всичко, което се върши от главорезите му в града?

— Тоест стигаме до извода, че в града действа повече от една група убийци — продължи мисълта му Джеймс. — От една страна, Нощните ястреби, а от друга — наемниците на Гадника.

— Напълно възможно — отвърна Арута. — Искам от теб да вземеш младия Джонатан под твое покровителство и двамата да организирате възможно най-обширна мрежа от информатори. Няма да ви казвам как да го правите, тъй като разполагате с необходимия опит, но ще ви предупредя да подбирате само опитни и проверени хора. Ще получите всякаква необходима финансова подкрепа. От вас ще искам само доклади.

Арута се обърна към Джонатан:

— Кажи на баща ти, че от време на време ще работиш за мен, но без да го посвещаваш в подробностите, и че ако се наложи да напуснеш поста си без предупреждение, е станало по моя заповед.

— Господарю — рече почтително младежът и сведе глава. На устните му трепкаше усмивка. — Зная, че няма да му се хареса, но след като сте го наредили вие, няма избор.

— А ти, скуайър — обърна се Арута към Джеймс, — започни да събираш групата.

Джеймс се захили.

— Сега вече мога ли да похапна и да се наспя?

— Да, но утре рано се захващай за работа.

Джеймс тръгна към вратата, но се сети нещо и спря.

— Какво правят гостите ни от Оласко?

— Ще ходят на лов в планините — отвърна Арута. — Ще се отървем поне за седмица от тях, а като се върнат, ще организирам прощално тържество и ще ги изпратим по живо по здраво за Дърбин.

— Ваше височество — поклони се Джеймс.

— Докато не съм забравил — спря го Арута. — Гледай да си тук утре рано сутринта. Ще произвеждаме в чин младите кадети и съм наредил да се събере целият двор.

Джеймс успя да запази безстрастно изражение, но вътрешно изстена мъчително. След като се нахранеше и изкъпеше, щяха да му останат не повече от пет часа за сън.

Джонатан се поклони на принца и последва скуайъра навън. Когато излязоха в коридора, Джеймс се обърна към младежа и му каза:

— Ела с мен в кухнята, ще хапнем заедно. Хем ще си поговорим и ще спестим още половин час за сън.

Джонатан кимна усмихнато и закрачи до него.

Глава 6Объркване

В двора прозвучаха фанфари.

Арута поведе присъстващите към терасата, откъдето се разкриваше гледка към площада пред двореца. Докато заемаше мястото си до парапета, мечемайстор Макуирт отдаде чест и заповяда на кадетите да застанат мирно.

— Днес — подхвана речта си Арута — тези млади хора ще получат своите еполети и шпори. Вие ще имате привилегията да бъдете наричани „рицари“, какъвто е новият ви ранг. Това е древна титла, чийто произход е потънал в забрава. Така са били наричани сподвижниците на най-ранните ни крале и управници, малка група доверени приятели, готови да защитават Короната с живота си. Днес и вие ставате част от тази група. За разлика от войниците, които полагат клетва пред господарите си, вашата клетва е пред Короната. От вас се очаква да се отнасяте с почит към всеки благородник в тази страна и ако е възможно и необходимо, да му оказвате помощ, но дългът ви е към нашия крал на изток и към моето управление на запад.

Джеймс се позволи едва забележима усмивка. Откакто познаваше Арута, принцът нито веднъж не си бе позволил да каже „дългът ви зове да сте верни на мен“.

— Днес — продължи принцът — някои от вас ще бъдат разпратени по гарнизоните край границата, където ще подпомагат местните барони. Може би след време там ще постигнете нови успехи и ще бъдете произведени в чин мечемайстор, или ще се завърнете в Крондор, когато повече не се нуждаят от вас. Други от вас ще заминат за крепостите и замъците, а трети ще останат в Крондор. Но на кого служите не е от първостепенно значение, защото вие вече сте избрали да служите на целия народ, независимо къде се намирате. Никога не го забравяйте. През целия си живот ще трупате нови повишения и привилегии, но повишенията и привилегиите не са награди. Те са по-скоро средства, за да служите още по-добре на Кралството. — Арута спря да си поеме дъх и продължи: — По време на войната с цураните, известна като Войната на разлома, ние се изправихме срещу враг, с когото сега сме сключили мир. Но борбата ни бе дълга и изтощителна, защото тези, които ни срещнаха на бойното поле, също бяха мъже на честта, посветени на своята служба. Победата ни се дължи единствено на факта, че ние — не по-малко от тях — бяхме отдадени докрай на своята служба. — Арута направи кратка пауза, след което обяви: — Млади офицери, щастлив съм да ви приема с добре дошли на кралска служба.

После кимна на Макуирт, който продължи:

— Всеки, който чуе името си, да пристъпи напред, за да приеме шпорите. — След това прочете първото име и кадетът направи крачка напред. Двама пажове се наведоха да му поставят шпорите.

Общо единадесет офицери получиха нови чинове и дадоха клетва за вярност. Уилям бе последният в списъка.

Вдясно от Арута стоеше рицар-маршал Гардан, за когото това бе последната официална проява, преди да се оттегли. Той се зае да чете назначенията. Четирима от кадетите щяха да отпътуват на север, на служба при граничните барони. Петима заминаваха за различни гарнизони и казарми на запад. Двама оставаха в Крондор. Единият от тях бе Уилям.

Джеймс забеляза, че Уилям се намръщи, когато обявиха това, и се зачуди кое ли е предизвикало недоволството му. Крондор бе най-добрият избор в цялото Островно кралство, както заради удобствата, така и поради възможността за бърза кариера. Вярно, че всеки можеше да се отрупа със слава, докато служи на границата, където непрестанно имаше стълкновения, но за да те забележат, трябваше да си близо до центъра.

Арута се наведе към Джеймс и го попита:

— Ти нямаше ли някаква работа в града?

Джеймс кимна.

— Бях забравил. Кога да се върна?

— Когато имаш да ми съобщиш нещо важно.

Между другото, вече не си старши скуайър.

Джеймс се ококори.

— Ваше височество?

Арута обърна гръб на площада и го дари с вяла усмивка. Побутна го по рамото и го насочи към залата.

— Не се сърди, скуайър, но напоследък си натоварен с толкова много работа, че Деласи и Джеръм непрестанно се оплакват, задето трябвало да поемат задълженията ти в твое отсъствие. Тъй че, докато ти оставаш мой личен скуайър, ще издигнем някой друг на предишния ти пост. Освен това, щом възнамеряваш да командваш отряд от хлапетии, а доскоро си бил началник на цял гарнизон, не можеш да очакваш друго, освен понижение.

Джеймс се разсмя.

— Значи все пак имам право да заявя, че се чувствам обиден.

— Нека бъде така, щом настояваш. И една последна задача, преди да изчезнеш от хоризонта. Херцогът на Оласко и хората му потеглят утре заранта. По причини, които не разбирам, помолиха с охраната да ги придружи лейтенант Уилям.

Джеймс сбърчи вежди.

— Паулина?

Влязоха в кабинета на Арута. Принцът се настани зад бюрото и даде знак на Деласи да покани първата група, която очакваше аудиенция.

— Да, принцесата — рече той. — Тя възнамерява да бъде с баща си и принцовете по време на лова. Защо?

— Мисля, че си търси богат съпруг.

— С други думи, някой син на херцог. Джеймс кимна.

— Но не съм сигурен дали са й обяснили, че херцог Пъг не отговаря напълно на обичайната представа на хората за херцог.

— Затова пък разполага със солидни връзки — посочи Арута.

— Е, което си е вярно, вярно си е. Но няма нищо лошо да прекара известно време в компанията на Уилям. На момчето това ще му е от полза.

— Щом казваш — отвърна Арута. Първите няколко посетители вече влизаха в кабинета. — Хайде, тръгвай. Знаеш какво трябва да направиш.

— Да, сър. — Джеймс се поклони и излезе. Спусна се на двора и тръгна към казармата. Искаше да поговори с Макуирт и Уилям преди новопроизведеният лейтенант да бъде пратен на някоя опасна мисия, като например да патрулира в Долината на сънищата, иди из северните предградия, където гъмжеше от бандити. След това смяташе да повика младия Джонатан и да се захване с изграждането на мрежа от агенти.

Откри Уилям в кадетското помещение — младежът тъкмо изваждаше дрехите и багажа си от малкия гардероб, който бе ползвал, за да държи личните си вещи през изминалата половин година. Макуирт надзираваше лично последните приготовления за отпътуване на младите: рицари и поведението му се бе променило осезаемо’. Сега вече, помисли си Джеймс, приличаше по-скоро на баща, който гледа децата си. Но само след няколко седмици в Крондор щеше да пристигне нова група синове на благородници и талантливи войници и старият ветеран отново щеше да приеме ролята на строг и вечно недоволен деспот.

Уилям вдигна глава и преди Джеймс да успее да го заговори попита:

— В Крондор? Защо?

— Нямам представа, но всеки друг на твое място щеше да подскача от радост. Тук се прави кариера, Уил.

Уилям сякаш понечи да каже нещо, но после се отказа.

— Трябва да пренеса всичко това в оръжейната — рече накрая.

— Ще ти помогна — предложи Джеймс.

Уилям не отговори. Лицето му бе все така мрачно. Той препаса сабята си и метна единия от вързопите на рамо. Взе другия, два чифта обувки и няколко книги й даде знак на Джеймс да го последва.

Когато стигнаха при вратата, Уилям се поколеба, после се обърна към Макуирт.

— Мечемайстор?

— Да, лейтенант? — отвърна Макуирт спокойно.

— Исках само да ви благодаря за всичко, на което ме научихте. Надявам се в бъдеще да не ви разочаровам.

— Синко — отвърна с усмивка Макуирт, — ако имаше и най-малък шанс да ме разочароваш в бъдеще, никога нямаше да получиш тези шпори. — Той посочи ботушите на Уилям. — Ще се справиш. А сега побързай, защото другите сигурно вече са в оръжейната и ще ти се присмиват, че не можеш да си пренесеш дори багажа, без да опреш до помощта на някой паж.

Джеймс се ококори, но после изведнъж избухна в смях. Едва сега Уилям осъзна, че като новопроизведен офицер има право да нарежда на пажовете и на всеки от войниците да му носят багажа. Междувременно Макуирт се обърна към Джеймс.

— Както и вие, скуайър. Хайде, размърдайте се и двамата.

— Да, мечемайстор — кимна усмихнато Джеймс.

Стигнаха оръжейната, влязоха през широката двукрила врата и тръгнаха по коридора, между рафтовете със саби, щитове, копия и различни други оръжия. Някъде отзад се чуваха звънливите удари на ковашки чук — майсторите поправяха захабените по време на тренировки оръжия. Стигнаха стълбището в дъното на помещението и се качиха на втория етаж. Уилям остави дрехите си на пода и се огледа.

— Тази стая май е свободна — посочи той и бутна една полуотворена врата.

— Нека ти спестя някои дребни неприятности — обади се Джеймс. — Трябва да почакаш да дойде старши бакалавър-рицарят, за да ти определи стая. — Той посочи празната стая, на която се бе спрял Уилям. — А тази стая със сигурност е на капитан Трегар.

Уилям направи кисела физиономия. Капитан Трегар бе сравнително млад, напълно лишен от чувство за хумор човек, който според слуховете би трябвало да бъде изключителен войник, след като бе успял да се задържи на своя пост въпреки грубоватото си и надменно поведение. Освен това го смятаха за необикновено умен, за да изкара толкова дълго в един гарнизон, който бе под прякото командване на Гардан.

След няколко минути току-що назначеният рицар-лейтенант Гордън О’Донъл, най-младият син на графа на Мелоуско пристанище, се качи по стълбите, нарамил вързоп с дрехи.

— Свободни стаи? — попита той задъхано.

— Чакаме Трегар — сви рамене Уилям.

Гордън тръшна вързопа на пода.

— И това ако не е очакван завършек на един чудесен ден — заяви той иронично и в гласа му се долови типичният акцент на кенарарската народност, обитаваща подножието на Върховете на спокойствието. Беше широкоплещест младеж, малко по-висок от Уилям и Джеймс, с пясъчноруса коса и сини очи. Имаше червеникави, подпалени от слънцето бузи и многобройни лунички.

— И двамата ми се струвате недоволни, че ви назначиха на най-добрата служба в целия Запад — отбеляза Уилям.

— Ха, в целия Запад! — повтори Гордън. — Обзалагам се, че баща ми е помолил принца да ме остави тук, за да не се излагам на опасности. И двамата ми братя загинаха във войната — Малкълм в битката срещу цураните в самия край на Войната на разлома, а Патрик при Сетанон. Аз съм най-малкият син и баща ми е решил да ме запази жив, докато дойде време да го наследя.

— Струва ми се, че мога да го разбера — намеси се Джеймс.

— Може и да е така, скуайър, за такива като теб, които са се родили тук, но за мен на запад няма кой знае какви шансове за повишение.

Джеймс сбърчи вежди.

— Поправи ме, ако греша, но някой ден ти ще станеш граф. Какво толкова се безпокоиш за повишението?

— Нашето графство е малко — отвърна Гордън, — а на изток бойната слава се цени високо. Вие тук си имате таласъми и Братството на Тъмната пътека и какво ли не още, но ние се огъваме под натиска на Източните кралства и Кеш. Там повишенията валят като дъжд и ако не успееш да си в крак с останалите, не можеш да разчиташ на подходяща партия.

Джеймс и Уилям се спогледаха и се ухилиха.

— Значи всичко е заради някое момиче!

— Че заради какво друго? — отвърна мрачно Гордън.

— И коя е тя? — попита го Джеймс.

Лицето на Гордън стана дваж по-червено.

— Ребека, дъщерята на владетеля на Дълбок Тонтън. Баща й е херцог и ако искам да спечеля ръката й, трябва да се посипя с толкова много слава, че да заслепя дори краля.

Джеймс повдигна рамене.

— Може би навремето наистина не е имало интересни войни на запад, но откакто аз съм в Крондор, това не отговаря на истината.

— Във всеки случай — добави Уилям, — сега си назначен на най-подходящото място в целия Запад, от гледна точка на повишенията.

Нечии тежки стъпки бавно се приближиха към вратата.

— Вземете си багажа — посъветва ги Джеймс.

Миг по-късно се показа една мургава глава, следвана от широките плещи на рицар-капитан Трегар, който се качваше по стълбите. Следваха го още неколцина рицари. Когато забеляза очакващите го лейтенанти, той се намръщи, а като зърна Джеймс, на лицето му се изписа отвращение.

— Това пък какво трябва да означава? — попита той.

— Чакаме да ни определите стаи, капитане — отвърна Уилям. Другите лейтенанти последваха капитана в помещението и то се напълни. Шепнеха си нещо и се споглеждаха. Джеймс забеляза, че очакват с нетърпение реакцията на Трегар. Последният тъкмо се готвеше да заговори, когато Джеймс го изпревари:

— Принцът няма търпение рицар-лейтенант Уилям да приключи с настаняването, тъй като има специална задача за него.

Каквото и да се готвеше да каже Трегар, то остана непроизнесено. Вместо това той посочи с ръка и обяви:

— Последната стая в дъното на коридора. Тъй като сме зле с помещенията, двамата ще трябва да се свирате заедно, докато някой не се ожени или не получи друго назначение.

— Да, капитане — каза Гордън и си запробива път през останалите офицери.

— Благодаря, капитане — добави Уилям и го последва.

— Ще те чакам тук, лейтенант — рече Джеймс.

— Нещо май си далеч от любимите си пътеки, скуайър? — отбеляза Трегар. — Чувам, че напоследък човек може да те зърне по-често в каналите, отколкото в двореца.

Джеймс изгледа внимателно капитана. Имаше черни хлътнали очи и в погледа му се долавяше само гняв и презрение. Гъстите му вежди винаги изглеждаха сключени в маска на дълбоко съсредоточаване. Говореше се, че не един и двама млади офицери или войници от гарнизона били привиквани на среднощен дуел само задето си позволили да го подразнят с нещо.

— Отивам там, където ме прати принцът — отвърна внимателно Джеймс. За миг му се дощя да предизвика Трегар, но годините, прекарани сред кавгаджии като него, му подсказваха, че това е бой, който може и да не спечели. Да унижи капитана пред младите офицери би означавало да си навлече откритата му омраза, а какъвто и да беше Трегар като човек, той си оставаше висш офицер от дворцовия гарнизон. Освен това не беше изключено да си изкара яда на Гордън или Уилям.

Разочаровани от това, че очакваното забавление се отменя, другите офицери се разпръснаха по стаите или слязоха на долния етаж. Скоро младите рицари се върнаха и Уилям попита:

— Каква е тази задача, Джеймс?

Трегар се извърна и изсъска:

— Лейтенант, когато се обръщате към някой придворен, бъдете така добър да използвате титлата му! — Той помълча, после добави: — Който и да е той!

— Разбрано, капитане — отвърна Уилям. — Каква е тази задача, скуайър?

— От теб се иска да събереш отряд от дванадесет души и да придружиш гостите на Негово височество по време на техния лов. Утре, час преди изгрев-слънце, ще се представиш с отряда на ловния майстор.

— Слушам, скуайър.

Джеймс погледна крадешком към Трегар и продължи със служебен тон:

— Лейтенант, искам да ми се представите довечера преди лягане. Трябва да ви предам някои последни инструкции.

— Слушам, скуайър.

Джеймс се обърна и излезе със забързана крачка. Знаеше, че ако продължи да се размотава, само ще вкисне още повече и без това ядосания Трегар. И тогава току-виж намерил някаква неприятна задача, за да запълни времето на Уилям. Рано или късно Уилям и Гордън щяха да му хванат цаката, но засега бе още рано да ловят бика за рогата.

Джеймс не се съмняваше в способностите на Уилям да се справя с подобни затруднения. А нищо чудно и Гордън да се окажеше момче на място. Освен това Трегар не беше вчерашен и знаеше добре докъде се простират правата му по отношение на младите офицери и откъде започват задълженията, след като се бе задържал толкова дълго на служба при Гардан.

Джеймс излезе от двореца през западната врата, махна на часовоя отвън, който му отдаде чест, спря и се огледа. Навремето западната врата беше основният достъп до двореца, но от известно време я използваха предимно за церемониални посрещания, градски процесии и празненства, а основният поток бе прехвърлен към пристанищната и източната врата.

Една голяма къща се издигаше на отсрещния край на площада, който бележеше западната граница на двореца. Между къщата и портата имаше шадраван, доста скромен, но добре поддържан, защото бе един от най-старите в града, построен по нареждане на някой от първите принцове. Джеймс огледа къщата. Беше масивна постройка, предполагаща многобройни вътрешни помещения. Доколкото му бе известно, бе изоставена преди много години. Не изоставена, а незаета — поправи се мислено Джеймс. От време на време зад прозорците й се наблюдаваше някакво движение, а фасадата й показваше белези на обновление — прясно боядисани рамки на прозорците или нови решетки, всичко това за кратко. Но в момента бе очевидно, че някой се готви да се настани в нея.

— Какво става там? — попита той часовоя, като кимна към къщата.

— Нямам представа. От вчера се нижат каруци една след друга.

— Тази къща е необитавана, откакто се помня — обади се часовоят от другата страна на вратата. — Нямам представа чия е.

— Доколкото знам, я владее храмът на Ишап — подметна Джеймс. Двамата го погледнаха едновременно, но никой не попита откъде може да го знае. Явно им беше известно, че това му е работата — да знае какво става из града. И през ум не им мина да подлагат думите му на съмнение.

— Обикновено не се разделят със собствеността си — продължи да разсъждава на глас Джеймс. — Какво ли е станало сега?

Двамата часовои знаеха, че въпросът е по-скоро риторичен, и продължиха да мълчат, а Джеймс забрави за новопристигналите и насочи вниманието си към един друг проблем: Нощните ястреби.

Когато излезе в тясната уличка, Джеймс вече не носеше модните дрешки, с които се подвизаваше из двореца. Разполагаше с няколко тайника на различни места из града, където държеше дрехи, оръжие и пари, които да задоволяват всички възможни нужди. Една от тях естествено бе да умее да се слива с тълпата.

Прекоси търговската част на града и навлезе в бедняшките квартали. На нито една карта районът не беше обозначен по този начин, но всички жители на Крондор знаеха добре къде свършва търговската част и започва пристанищният район и след коя улица той се сменя с рибарския квартал. Знаеха го, защото познаването на тези райони за тях нерядко бе въпрос на добро здраве и безопасност.

Джеймс пресече с нехайна походка уличката, която маркираше границата между търговската част и бедняшкия квартал, и още щом се озова от другата страна, къщите станаха по-ниски и прихлупени, а улиците — тесни, криви и заровени в мръсотия. Тук слънцето почти не надничаше, освен когато достигаше най-високата си точка в небето.

Улиците в бедняшкия квартал бяха също толкова оживени, както и в останалите райони на града, но Джеймс знаеше добре, че са много по-опасни. През нощта, невидима, тази опасност ставаше дваж по-смъртоносна. Погледите, с които го стрелкаха, бяха колкото любопитни, толкова и изучаващи, а минувачите вървяха малко по-бързо, отколкото в другите части на града. Гласовете, които се чуваха, бяха ниски, приглушени, понякога шептящи, и всички се следяха внимателно. Убийствата в последно време бяха повишили още повече градуса на недоверието в този опасен квартал.

Джеймс свърна по една още по-тясна уличка и се приближи към една едва забележима полуотворена врата в дъното. До вратата бе спряла малка каручка и някаква прегърбена жена товареше нещо.

Джеймс извади кинжала и го обърна така, че да остане скрит в ръкава му. Когато се приближи на една ръка разстояние от жената, спря и подвикна тихо:

— София?

Жената се извърна и изправи гръб. Едва сега Джеймс си позволи да се поотпусне. Жената пред него имаше посивяла коса, сред която се мяркаха редки черни кичури, колкото да припомнят за истинския й цвят на младини. Тя протегна ръка, сякаш се готвеше да го спре. Миг по-късно от устните й се отрони облекчена въздишка.

— Джими! Изкара ми акъла. От пет години не съм те виждала.

Джеймс застана до каручката и погледна към полуотворената врата.

— Тръгваш ли си?

— Веднага щом натоваря.

— Накъде ще поемеш?

— Не зная, а и не съм сигурна, че искам някой в Крондор да го знае.

Джеймс огледа лицето й. Не беше застаряваща красавица — по-скоро на младини бяха определяли чертите й като конски, — но в позата и осанката й се долавяше спотаена сила, която й бе спечелила цял легион от верни и нерядко заможни любовници. Но основният й занаят беше друг — заклинания, магии, чародейства, вълшебни отвари, заради които бе живяла доста самотно, ако се изключеха неколцина верни приятели — между които и Джеймс.

— Нямам нищо против, щом си решила да изчезнеш — заговори той, — но все пак би ли ми казала защо го правиш?

— Сигурно си чул за убийствата, Джими. Не може да не знаеш, след като си човек на принца.

— Да не се боиш, че може да се присъединиш към партията на мъртъвците?

Тя кимна.

— Може би не си забелязал, но по-голямата част от убитите, които не са били членове на Гилдията на крадците, са практикували моя занаят.

— Магьосници? — попита Джеймс внезапно заинтригуван.

— Петима от най-добрите, доколкото ми е известно. Имената им сигурно няма да ти говорят нищо, защото са известни сред ограничен кръг. Ние не сме обществени фигури като онези от Звезден пристан. Някои от нас предпочитат да работят инкогнито.

— А останалите?

— Занимават се с неща, на които все още не се гледа с добро око сред хората.

— Черна магия?

— Нищо чак толкова зловещо. По-скоро помощ, когато някой търговец помоли товара със зърно на конкурента му да изгние, или комарджия има нужда от солидна печалба. Сред нас има такива, които винаги са готови да откликнат на подобна молба.

— Срещу известно заплащане естествено.

София кимна и каза:

— Джеймс, някой избива магьосниците на Крондор.

— И колко още останаха? — попита Джеймс и неволно се озърна.

— Помогни ми да обърна каручката. Ох, трябваше да го направя, преди да започна товаренето.

Джеймс помогна на жената да обърне каручката към изхода на улицата и се подпря на стената, докато тя прикрепваше вързопите с въже.

— Защо не си купиш пони?

— Нямам толкова пари — отвърна жената и задърпа каручката по улицата.

— София, мога… да ти отпусна малък заем. Ти беше толкова мила с мен, когато бях малък.

Тя се усмихна и годините й проличаха.

— А ти беше странно момче, Джими. Странно, но никога грубо. Все пак ти благодаря за предложението. — Когато стигнаха ъгъла, тя спря и се обърна към него: — Май забравих да те питам защо дойде при мен.

Джеймс се усмихна.

— Всъщност, заради един дребен магьоснически проблем. — Той й разказа накратко за амулета на принцеса Паулина и неговия ефект и завърши с думите: — Помислих си, че ако младият ми приятел настоява да прекарва още известно време в компанията й, ще му е нужна защита срещу подсиления й чар.

София се изкиска на определението му.

— Подсиления чар. Това ми харесва. Е, да знаеш, че май имам нещо, което може да помогне на приятелчето ти. — Тя заобиколи каручката и се наведе над един от вързопите. Извади една малка торбичка и започна да рови в нея. — Тука имам една много полезна билка, която обаче действа само няколко часа. Не, не това. — Тя вдигна един малък пръстен от сребристосив метал, върху който бе кацнало самотно полускъпоценно камъче. — Ето какво може да свърши работа. — Тя го подаде на Джеймс. — Пази приносителя си от различни дребни заклинания и чародейства. От рода на онова, което използва младата дама. Безполезно е срещу всяко по-силно заклинание, но поне ще неутрализира опитите й да въздейства на младежа по друг начин.

Джеймс взе пръстена.

— Благодаря. Какво ти дължа?

— За теб — нищо. — Тя отново се запрегна в каручката.

— И откъде тази внезапна щедрост?

— И друг път си ми правил услуги, Джими. Да го наречем подарък на раздяла. — Тя дръпна каручката и излезе на оживената улица, която скоро щеше да я изведе от бедняшкия квартал.

Покрай Джеймс претичаха две момчета и той мигом отскочи. За миг си помисли, че са от уличните хлапета, които винаги действат по двойки — едното ти отвлича вниманието, а другото през това време ти отмъква кесията. После осъзна, че са най-обикновени деца, които се гонеха за забавление. Въпреки това по навик опипа кесията си, която се оказа на мястото си. След това настигна София.

— Позволи ми тогава да отвърна със същия жест. Там, където отиваш, ще са ти нужни средства за ново начало.

Тя се усмихна и очите й блеснаха, докато приемаше от него шепата монети.

— Джими, винаги си бил мой приятел.

— А когато се успокоиш, че си в безопасност, прати ми хабер къде си.

— Обещавам — рече тя, потупа го по рамото и затегли каручката по пътя към източната порта.

Джеймс я изпрати с поглед, после закрачи обратно към двореца. Преди да се заеме със следващата задача за деня трябваше да обсъди някои неща с принца.

Все още нямаше напълно ясна представа какво се крие зад всички тези на пръв поглед случайни убийства на граждани в Крондор, но фактът, че между тях имаше и магьосници, бе достатъчно важен, за да го сподели с Арута.

Следобедното слънце напичаше, ала Джеймс усещаше мъртвешки хлад в костите си.

Глава 7Засада

Конете изцвилиха.

Уилям се огледа. Откакто го бяха произвели в офицерски чин, беше под постоянно напрежение, макар че го придружаваше един опитен сержант и малка група подбрани войници. Въпреки грубоватото си държане в офицерското помещение капитан Трегар го бе повикал настрана и го бе посъветвал:

— Ако искаш да се правиш на глупак пред хората си, издавай заповеди. Ако държиш да изглеждаш като човек, който знае какво прави, остави на сержант Матюс да взема решенията.

Уилям не можеше да признае с ръка на сърцето, че съветът му се понрави, но реши да го спазва стриктно. До момента никой не можеше да го обвини, че не изглежда като офицер, който знае какво прави. Той се обърна към сержанта.

— Матюс!

— Да, сър! — дойде незабавният отговор.

— Намери ни местенце, където да обядваме на спокойствие.

Пътят, по който се придвижваха, се извиваше нагоре из гористите хълмове на Северен Крондор. Уилям бе непрестанно нащрек, макар да нямаше никакви причини за безпокойство, тъй като този район се смяташе за относително спокоен. Случваше се от време на време някоя банда да нападне пътуващи търговци, но едва ли би дръзнала да се нахвърли срещу конен отряд войници. Принцът ненапразно бе спрял избора си върху този район — освен с изобилието на дивеч той бе известен и с относителната си безопасност.

— Сър — докладва сержантът, вперил в него искрящите си сини очи. — Зад завоя има хан. Не бих предложил да нощуваме в него, но за обяд ще свърши работа.

— Прати някой напред да предупреди, че идваме — нареди Уилям.

Слушам, сър.

Един от войниците пришпори коня си в галоп по пътя и когато отрядът доближи хана, там вече всичко беше готово. Ханът бе двуетажен, от комина се виеше дим. Знакът на вратата изобразяваше пътник с торба на рамо, приседнал под дърво с разлистени клони.

— Наричат го „Дървото и пътникът“ — докладва сержантът.

Ханджията ги очакваше отпред. Войникът, изглежда, го бе предупредил, че гостите са знатни и изтъкнати, без да му казва кои са, и мъжът им се закланя почтително, докато слизаха от конете.

Херцогът на Оласко слезе без чужда помощ, но прислужникът се завтече и подаде ръка на принцеса Паулина. Облечена по момчешки с бричове и тясна фланела, тя не обърна внимание на протегнатата и ръка и сама скочи от седлото.

— Умирам от глад! — бяха първите й думи. — Какво е днешното меню? — обърна се тя към ханджията.

— Милейди — поклони се мъжът, — ще ви предложим еленско на шиш в пикантен сос. Имам също така печена дива кокошка, която ще е готова до половин час. Освен това ще ви препоръчам тукашното сирене и прясно изпечен хляб, ябълки и други свежи плодове, както и сушени. Ей сегичка ми донесоха току-що уловена риба, но още не е сготвена. Ако желаете, ще наредя да…

— Еленското и кокошката ще свършат работа — прекъсна го херцогът. — Но първо — ейл. Умирам от жажда — и от глад.

Уилям се разпореди войниците да се погрижат за конете и багажа, след това се присъедини към останалите гости и подхвърли:

— За мен само ейл и плодове. Първо нахранете войниците.

— Благодаря, лейтенант — обади се зад гърба му Матюс.

Уилям знаеше, че войниците са закусили солидно тази сутрин и тъй като бяха привикнали с продължителни маршове, едва ли щяха да са толкова изгладнели, колкото хората на херцога. Но без съмнение щяха да оценят загрижеността му. Той последва благородниците в гостната. Подредбата бе скромна — две големи квадратни маси в центъра на стаята, две малки кръгли в двата ъгъла, стръмна стълба покрай едната стена, водеща към втория етаж, и тезгях, зад който върху рафтове бяха подредени различни шишета. Отстрани бе вратата на кухнята. Другата стена бе заета от голямо опушено огнище. Явно тук също се готвеше, тъй като откъм кухнята се приближи една жена, която постави нещо в къкрещото над огъня гърне. Над жаравата бе поставен шиш с нанизан на него еленски бут, за чието равномерно изпичане се грижеше едно момче — гледаше ококорено ту бута, ту току-що влезлите благородници.

На една от кръглите масички бяха седнали двама мъже. Не изглеждаха въоръжени и първата преценка на Уилям бе, че не представляват заплаха. Единият бе доста възрастен, с посребряла оредяла коса, която висеше на масури до раменете му. Имаше голям закривен като клюн нос, който обаче не се забелязваше заради очите му. В тях се долавяше някакво властно предизвикателство. Едва сега Уилям забеляза, че дрехите му са от скъп вълнен плат, макар и да не са ушити по последна дума на модата. Събеседникът му бе загърнат в сиво наметало с отметната назад качулка. Беше или монах, или жрец, а може би някакъв магьосник, помисли си Уилям. Реши, че няма да е зле, ако поразучи кои може да са тези двамата и дали не представляват някаква заплаха.

Огледа се и забеляза, че ханджията продължава да кръжи трескаво около херцога и неговите хора. Тъй като моментът му се видя удобен, прекоси помещението и спря до масата в ъгъла.

— Нещо против да ми кажете каква работа имате тук? — попита той двамата непознати.

Мъжът с наметалото вдигна рязко глава, но като видя, че пред него стои офицер от личната стража на принца, отвърна:

— Сър, ние сме най-обикновени пътници.

Уилям долови нещо да преминава между двамата и за миг заподозря, че може да е мисловна реч. Той самият умееше да разговаря с животни — дарба, която притежаваше по рождение, макар досега да не й бе открил полезно приложение. Но когато въпросът опираше до по-висша магия, си оставаше само един ням наблюдател, въпреки че успяваше да долови присъствието й.

— Тук съм с особено важни гости на принца и ми е поръчано да се грижа за тяхната безопасност. Откъде идвате и накъде сте се запътили?

Мъжът с орловия нос каза:

— Тръгнал съм към брега, към едно селце на име Халденова глава. Идвам от Изтока.

— А аз отивам в Крондор, сър — каза другият. — Идвам от Егли.

— И просто така решихте да си правите компания по време на ядене?

— Срещата ни е случайна — отговори мъжът с наметалото. — Разказвахме си слухове и кой откъде идва и накъде е тръгнал.

— Имената ви?

— Аз съм Джакуин Медоса — отвърна мъжът, когото Уилям бе сметнал за монах или магьосник.

— А аз се казвам Сиди — рече другият.

Известно време Уилям ги разглежда внимателно. Имаше нещо в тях, което го безпокоеше. Но от друга страна, наистина изглеждаха като мирни пътници, седнали да похапнат.

— Благодаря ви. — Той кимна и без повече коментари тръгна към масата на херцога.

На нея вече бяха поставени халби с ейл и чинии с храна. Уилям повика ханджията и му нареди да отнесе една бъчонка ейл и храна на войниците. Едва след като се увери, че това е изпълнено, си позволи да седне, за да се нахрани. Но през цялото време не можеше да откъсне очи от кръглата маса с двамата непознати в ъгъла. Сигурен беше, че поне в половината от случаите мъжът, който се бе представил като Сиди, среща погледа му.

Принцесата го попита нещо, той се обърна да й отговори след малката й задявка, като прати мислена благодарност на Джеймс, задето му бе осигурил пръстена, защото сега девойката му се струваше привлекателна, но нищо повече — в сравнение с пламтящите желания, които будеше у него при първата им среща. Паулина, изглежда, не бе забелязала поохладнелия му ентусиазъм и продължаваше да дърдори каквото й хрумне, сякаш си мислеше, че го държи в плен на магията си. След като приключи разговора с нея, Уилям отново погледна към ъгъла и видя, че двамата мъже са си тръгнали.

Когато пристигнаха на мястото за лагеруване, се свечеряваше. Късно следобед бяха пратили неколцина съгледвачи да открият подходящо място за нощувка, както и да разузнаят какви животни има из района.

Слугите чевръсто разопаковаха багажа и веднага се заеха да вдигат шатрите за херцога и неговото семейство.

Уилям и хората му щяха да нощуват под открито небе, но разполагаха с платнени навеси, в случай че завали. Докато слънцето се спускаше към хоризонта, слугите бързаха да приготвят вечерята, а Уилям се зае да разполага нощните постове. Макар районът да се смяташе за спокоен, младият офицер знаеше, че от него се изисква да проявява бдителност при всякакви обстоятелства.

Матюс също намина да провери постовете, а после и как са се погрижили за снаряжението и конете си останалите войници. По време на преход от всеки войник се изискваше да се грижи сам за състоянието на коня си, въпреки че отрядът се придружаваше от немалък брой прислужници.

Уилям се присъедини към семейството на херцога в просторната шатра — която по размери наподобяваше павилион — и седна до масата, която вече бе отрупана с ястия, плодове и вина. Херцогът го покани да сподели вечерята им с небрежно махване на ръката, после попита:

— Откриха ли нещо съгледвачите?

— Пресни следи от дивеч на североизток, ваша светлост. Лосове, елени и мечка с малкото си.

Херцогът привърши с оглозгването на една кокоша кълка и я захвърли настрани. Уилям въздъхна с облекчение, че херцогът не беше взел и хрътки. Майка му никога не бе одобрявала обичая по време на храна край масата да има кучета и той бе израсъл с неприязън към присъствието им по време на ядене. Слугите щяха да почистят костите преди херцогът да се оттегли.

— Не бива да се напада мечка, преди да е отбила рожбата си. Малките трудно оцеляват и това намалява популацията. Какво друго?

— Вероятно една голяма котка — отвърна Уилям.

Това повече се хареса на херцога.

— Съгледвачите не можаха ли да определят от какъв вид?

— Не бяха съвсем сигурни, милорд. Обикновено по тези краища се срещат пуми. Те са дръзки и нерядко се спускат посред нощ в селата, за да крадат овце или пилета.

— Познавам ги добре — прекъсна го херцогът. — Но ще ти кажа, Уили, не ги смятам за кой знае какво предизвикателство. Друго?

— Понякога от югозапад идват лъвове, но почти винаги слухът за това ги изпреварва. Младоци, които нямат свой ловен район.

— От тях стават хубави ловни трофеи.

— Случва се — макар и много рядко — да се срещне и леопард.

— Ето това вече е нещо интересно. — Херцогът се поизправи. — Особено ако го сгащиш на някое дърво. Там става наистина опасен.

— Може би утре ще получим по-благоприятни сведения.

С напредването на вечерта херцогът и синът му постепенно се увлякоха в спомени за предишни ловни излети и всеки взе да се хвали с успехите си, Паулина прекарваше времето си, зареяла поглед в далечината или в напразни опити да пофлиртува с Уилям, но той ги отклоняваше вежливо. Единствен принц Владич мълчеше, погълнат от мислите си.

След като слугите отнесоха останките от вечерята, Уилям се извини и стана, като се оправда, че трябва да провери постовете. Херцогът кимна и му махна да върви.

Уилям откри почти веднага сержант Матюс и го попита:

— Как е обстановката?

— Спокойна, сър.

— Аз ще си легна. Събуди ме за последната смяна.

— Искате да дежурите ли, сър? — попита с привидно безразличие Матюс.

Уилям знаеше, че много офицери оставят надзора на постовете на своите сержанти.

— Да, за да можеш и ти да поспиш преди утрешния преход — отвърна той с глас, от който личеше, че решението му не подлежи на промяна.

— Слушам, сър — кимна Матюс и Уилям тръгна към мястото, където бе оставил завивките си. Легна с доволна въздишка, загърна се в одеялото и почти веднага се унесе в сън.

Уилям отвори очи, отметна одеялото и се изправи още преди да осъзнае какво го е събудило. Не беше някакъв звук, нито вик или сигнал за тревога, а по-скоро усещане. Почти веднага успя да го определи. Конете бяха обезпокоени от нещо и умът му бе доловил тревогата им, сякаш я бяха изказали гласно. Само след секунди щяха да започнат да цвилят. Той тръгна към мястото, където ги бяха завързали. Животните бяха повдигнали глави и наострили уши, а ноздрите им душеха нощния въздух.

Уилям не обичаше да разговаря с конете. Умовете им бяха странни, разделени.

„Какво има?“ — попита той мислено най-близкото от животните.

„Ловец! — дойде отговорът, придружен от неясното изображение на нещо, което се прокрадва в гората. — Подушвам ловец!“

Уилям погледна срещу вятъра — в посоката, от която идваше миризмата — и попита:

„Човек?“

Отговорът бе неясен. Някои от конете излъчваха образи на същество, наподобяващо голяма котка.

— Нещо не е наред ли, сър? — попита го Матюс, застанал до него.

— Не зная — отвърна Уилям шепнешком. — Конете са изплашени.

— Да не би в гората да има глутница?

Уилям не посмя да сподели със сержанта необичайната си способност. Вместо това само кимна.

— Може и да се навърта някое животно и конете да са го усетили…

Още преди да завърши изречението, конете започнаха да цвилят и да се дърпат уплашено.

— Тревога! — извика Матюс. — Всички на оръжие!

Уилям измъкна сабята и в същия миг нещо голямо и черно профуча край него, но едва когато го подмина, носейки се на известно разстояние от земята, той осъзна, че не е птица, а едро четирикрако същество. То прекоси с няколко скока лагера, мярна се за миг край огъня и се изгуби от другата страна.

— Проклет да съм! — викна Матюс. — Това беше черен леопард!

Наскачалите мъже бяха вдигнали оръжията си. Херцогът и синовете му изскочиха от шатрата. Когато Уилям се приближи към тях, вече им бяха докладвали за появата на голямата черна котка.

— Страхотно, а? — посрещна го херцогът с усмивка. — Колко мило от страна на леопарда да ни съобщи по този начин за присъствието си. — Той се огледа и попита: — Колко е часът?

— Остават три часа до изгрев-слънце, ваша светлост — обади се Матюс.

— Добре — кимна херцогът. — Хайде първо да закусим, а после ще тръгнем по дирите на тоя чернокож дявол.

— Както наредите, ваша светлост — рече Уилям.

Херцогът се върна в шатрата, а Уилям нареди да приготвят по-рано закуската. Не се съмняваше, че когато слънцето се покаже над хоризонта, вече ще са далеч навътре в гората.

Скоро започна да се развиделява и той отправи тревожен поглед към близките дървета, скрити от ниска мъгла. Не можеше да се отърве от странното усещане, че леопардът се спотайва там и ги наблюдава.

Херцогът се появи само след няколко минути — потриваше нетърпеливо ръце.

— Лейтенант, да закусим здраво, че ни чака дълъг ден.

— Разбира се, ваша светлост — отвърна Уилям и с мъка откъсна поглед от гората.

Докато вървяха към шатрата на херцога, благородникът подметна:

— Ама голям късмет извадихме, че чудовището реши да ни се покаже само, а? Човек би си помислил, че направо ни кани да тръгнем подире му.

Уилям не отговори, но мислите му съвпадаха с думите на херцога. Само дето той не смяташе случая за толкова невинен.

Следван от сина си, племенника и дъщеря си, херцогът се промъкваше безшумно през обвитите в мъгла дървета. Съвсем близо зад тях вървеше Уилям с отряда си от шестима войници. Най-отзад се придвижваха слугите и носачите. От откъслечните си наблюдения върху действията на херцога Уилям бе стигнал до заключението, че той е опитен ловец. Движеше се съвсем безшумно дори в сравнение с войниците.

Най-отпред крачеше един от следотърсачите, който вървеше по дирята на леопарда. Уилям бе напрегнал вътрешните си сетива, за да долови и най-малкия признак за присъствието на котката, но засега не усещаше нищо, освен дребни животинчета, които си разменяха уплашени сигнали: „Големи ловци! Опасност!“

Притихналата гора го потискаше. Само от време на време от клоните и листата над тях падаха капки.

С всяка крачка безпокойството му нарастваше. След още двайсетина крачки той прошепна на хората зад себе си:

— Ще се приближа към херцога. Повикайте слугите насам.

— Разбрано — отвърнаха му също шепнешком.

Уилям ускори крачка и скоро задмина слугите. Забеляза, че един от тях — този, който носеше оръжията на херцога — трепери от страх. Малко след това се изравни с принцесата, която крачеше зад брат си. Още по-напред различи сред мъглата силуета на херцога и принц Владич зад него. Изведнъж се смрачи и Уилям долови тревожния повик на вътрешния си глас. Спрял до херцога, съгледвачът се озърташе объркано, сякаш бе изгубил дирите на животното.

Херцогът вдигна ръка да спрат. Уилям неволно посегна към сабята си. Херцогът държеше лъка си готов за стрелба и не откъсваше втренчен поглед от гъстите сенки пред себе си, сякаш се опитваше да ги разсее с волята си. Изведнъж нещо се раздвижи високо над главата му и Уилям, който го забеляза пръв, извика:

— Това е клопка! Над вас!

Херцогът реагира, без да се двоуми — отскочи настрани и в същия миг отгоре се хвърли грамаден черен силует. Принц Владич пусна тетивата и стрелата изсвистя през мястото, заемано допреди секунда от животното. Леопардът тупна меко на земята, извъртя се, замахна с предната си лапа и удари херцога по рамото.

Уилям вече бе стигнал до Казамир, Синът на херцога отпусна тетивата, стрелата профуча опасно близо до братовчед му и се заби в крака на черния леопард.

Уилям изскочи пред херцога в мига, когато котката се готвеше да се хвърли върху него. Мечът му изсвистя и той усети как съсича рамото на леопарда. Животното нададе болезнен вопъл, забрави за атаката срещу херцога, обърна се и се втурна към гората, последвано от цял порой стрели.

Уилям се наведе над херцога, но той отблъсна протегнатата му за помощ ръка и кресна:

— След него!

— Не бива, ваша светлост!

— Махни се от пътя ми, момче! — викна херцогът и го избута встрани.

— Но, сър, вие сте ранен! — възрази Уилям. — Звярът ще ви подуши от цяла миля.

— Ходя на лов за леопарди отпреди да си се родил, момче! Пусни ми ръката!

Но Уилям успя да го задържи, докато не дотичаха синът му, дъщеря му и неколцина войници.

— Това не беше леопард, ваша светлост — рече Уилям.

— Какво? — Херцогът чак подскочи.

— Това не беше леопард.

— Но аз го видях! — възрази херцогът и продължи да се дърпа.

— Приличаше на леопард, но не беше.

— А какво беше тогава? — попита принц Владич.

— Магьосник — отвърна Уилям и едва сега пусна ръката на херцога. — Магьосник от Нисшия Път. — И прибра меча в ножницата.

— Магьосник ли? — повтори Паулина. — Откъде знаеш?

— Милейди, познавам магьосниците също толкова добре, колкото вие — леопардите. Повярвайте ми.

— Менящ облика си? — попита Казамир.

Уилям кимна.

— Тотемът на леопарда. Трябва да е доста силен, щом е в състояние да приеме подобен облик.

— Дойде в лагера, сякаш знаеше какво прави, татко — обади се Паулина.

— Искаше да тръгнете след него — обясни Уилям. — Беше излязъл на лов за вас. — Той посочи съгледвача, спрял недалеч от тях. — Макар че вървеше най-отпред, леопардът го пропусна, за да ви строши гръбнака.

— Да ми строши гръбнака?

— Скочи право върху вас. Ако не бяхте отскочили, когато викнах, щеше да ви убие.

— Истина е, ваша светлост — намеси се съгледвачът. — Ако ви беше докопал, сега щяхте да сте мъртъв.

— Ударът, преди да избяга, целеше да ви предизвика да го последвате — рече Уилям.

— Точно това смятам да направя. Сега аз ще го гоня — заяви гневно херцогът, без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше от раната на рамото му.

— Не, ваша светлост — възрази Уилям и махна на сержант Матюс. — За вас ловът е забава, но когато става въпрос за преследване на опасни престъпници, това вече е мое задължение. — Той се обърна към сержанта. — Придружете херцога до шатрата му и се погрижете за раните му. Искам да ми пратите десетина войници. — Уилям повика съгледвача. — Провери ясна ли е дирята, но внимавай. Помни: сега преследваме човек, а не диво животно.

Съгледвачът кимна мълчаливо, обърна се и потъна в гората. Херцогът понечи да възрази, но се намеси принц Владич:

— О, стига, чичо. Позволи им да се погрижат за раните ти. Не е наша работа да преследваме магьосници.

Уилям забеляза, че херцогът изучава внимателно следата, след което му хвърли дълъг изпитателен поглед. Едва след това кимна, обърна се и закрачи към лагера. Малко след това към тях се приближиха дузина войници и Уилям им даде знак да го последват.

— Очакваме нова засада — обясни им той шепнешком, — от човек или леопард, но ще го разберем едва когато ни нападне. Движете се на равни разстояния един от друг.

Той тръгна пръв и войниците изчакаха търпеливо, докато заемат местата си в колоната. Скоро мъгливата гора ги погълна.

Слънцето вече се бе изкатерило високо на хоризонта, но дълбоко в гората цареше мрак.

— Страшничко е — промърмори съгледвачът. — Не разбирам защо е толкова тъмно.

— Сякаш някой е… — Уилям млъкна. Познаваше заклинанието, но не можеше да си спомни името му. Макар че бе израсъл на Звезден пристан, нямаше интерес към изучаване на магията — тъкмо по тази причина отношенията с баща му Пъг си оставаха изострени. Все пак имаше известна представа. — Това е заклинание за спускане на мрак, което сгъстява сенките и позволява на този, който го използва, да се притаи сред тях… — Изведнъж той се надигна, огледа се и извика: — Назад към лагера!

— Обкръжени ли сме?

— Не ние — херцогът е в опасност! — извика Уилям и се затича по обратния път. Останалите го последваха. — По-бързо! — кресна им той през рамо.

Вече не се налагаше да пазят тишина и гората се изпълни с тропот на крака, пукот на скършени съчки и дрънкане на оръжия. Никой не говореше, всички си пазеха силите за предстоящото.

Уилям пръв чу шума от битката. С него имаше дузина войници, следователно в лагера бяха останали осем, плюс сержант Матюс, прислугата и носачите. Казамир и принцът вероятно бяха опитни воини, а херцогът сигурно също щеше да съумее да се защити, въпреки раните си. Уилям прокле мислено собствената си недосетливост. Беше нарушил едно от основните правила на военното дело: никога не разделяй силите си пред лицето на врага, освен ако не разполагаш с ясно изразено преимущество.

Беше предположил, че срещу него има само един магьосник. Но очевидно бе сгрешил.

Сред звънтенето на оръжия се чуваше ръмжене и вой. Щом стигна лагера, Уилям видя първата котка — едър леопард, но с петниста козина, а не черна, като на онзи, чиято форма бе приел магьосникът. Уилям се втурна към него и същевременно започна да му праща мисловни сигнали: „Бягай! Опасност!“ Но умът му се удари в невидима преграда, някаква загадъчна стена, която пречеше на мислите му да стигнат до ума на котката, както и да долавят нейните мисли. Леопардът се извърна към него, изръмжа разярено и се хвърли напред.

Уилям измъкна двуръчния си меч и го насочи към гърдите на животното, оставяйки инерцията на скока да замести необходимостта от удар. Леопардът се наниза на острието с болезнен писък, размаха безпомощно лапи във въздуха, строполи се на земята, загърчи се и издъхна.

Освен животни в лагера имаше и хора. Трима мъже стояха близо до шатрите, всеки от тях облечен с мантия и стиснал дълъг жезъл. Двама от тях изглеждаха в транс и Уилям бе сигурен, че тъкмо те ръководят атаката на леопардите, които виждаше да се мятат наоколо — докато третият ги охраняваше. Уилям хукна право към него.

Някак подсъзнателно, без да откъсва вниманието си от набелязаната цел, забеляза, че войниците му са се разделили на двойки и тройки и отбиват атаките на озъбените свирепи чудовища, които явно също действаха заедно, насочвани от опитна ръка.

Магьосникът забеляза приближаването на Уилям, вдигна жезъла си и го насочи към младия офицер. Уилям се приготви да отскочи встрани, но не бързаше, тъй като не знаеше какво ще е заклинанието.

Болката го заля внезапно, на вълни; зад гърба му се разнесоха писъците на войниците. Уилям се олюля, но после осъзна, че макар тялото му да е изтръпнало от нетърпимата болка, все още може да се движи. Магьосникът, който бе насочил жезъла си към него, се ококори от изненада, като видя, че не го е повалил с удара си. Захвърли жезъла, измъкна от пояса си закривен кинжал и с животински рев скочи върху олюляващия се лейтенант.

Уилям успя само да вдигне меча и — както постъпи при нападението на леопарда — да насочи острието му към гърдите на магьосника. Този път обаче добави и малко от силата си, така че острието прониза гърдите на нападателя му и се показа от другата страна. Магьосникът изцъкли очи, изпусна кинжала и увисна мъртъв върху меча.

Уилям го остави да падне и измъкна меча от гърдите му. Когато се обърна, видя, че всички войници се въргалят на земята, гърчейки се в ужасни мъки.

Сред ръмженето на животните и писъците на ранените Уилям си даде сметка, че не разполага с много време за действие. Вдигна меча и посече най-близкия магьосник — онзи, когото бе срещнал в крайпътния хан и който се бе нарекъл Джакуин Медоса. Острието сякаш се удари в дънер на як дъб, а магьосникът дори не падна, само се люшна напред. Уилям не се изненада, тъй като имаше известна представа за силите на магията и предполагаше, че тялото на противника му е защитено не само от мускули и кости. Някои магьосници, които изглеждаха с крехка конструкция, в действителност можеха да издържат на удар със сабя, меч или стрела.

Магьосникът извърна глава и втренчи поглед в Уилям, но преди да успее да изрече някое заклинание, младият офицер нанесе още един, добре премерен удар, който му отсече ръката от рамото. Магьосникът изпищя и падна, а от раната бликна кръв. Уилям го довърши без капка милост, като му преряза гърлото.

Последният магьосник също издъхна бързо и веднага след това шумът на битката започна да се променя. Свирепите животински звуци се превърнаха в уплашени вопли, но дори след смъртта на магьосниците леопардите продължаваха да се бият.

— Назад! — извика Уилям на хората си. Животните не бяха по-малко опасни, след като ги беше лишил от напътствията на магьосниците, и единственият начин да спаси хората си бе като ги накара да избягат в гората.

Той затвори очи и се помъчи да оформи в представите си образа на грамаден разярен лъв, готов да защитава територията си от нашествието на леопардите. Нито един леопард не би дръзнал да се изправи срещу подобно чудовище и вместо това би предпочел да се оттегли с максимална бързина.

Което и стана — изведнъж леопардите побягнаха от бойното поле. Само след секунди в лагера се възцари странна тишина.

— Сержант Матюс! — провикна се Уилям.

— Сър — отвърна Матюс с отпаднал глас и се приближи. Лявото му рамо беше цялото в кръв.

— Иди да те превържат, после се яви на доклад — нареди му Уилям.

Херцог Радсвил и синът му излязоха от шатрата — и двамата бяха опръскани с кръв.

— Всичко наред ли е, ваша светлост? — попита ги Уилям. Херцогът кимна и се огледа.

— Тези проклети котки… Нищо не разбирам. Леопардите винаги ловуват сами…

— Погледнете! — прекъсна го Казамир е пребледняло лице.

Уилям втренчи поглед към тримата магьосници, които бе убил, и откри, че телата им се променят. За пръв път им се случваше да присъстват на нещо, на което бяха ставали свидетели малцина простосмъртни: магьосник, който се възвръща към тотемния си облик. Вторият магьосник, този, който бе изненадал Уилям със силата си, се превръщаше в огромен черен леопард.

— Този ви дебнеше, ваша светлост — посочи го Уилям.

— Откъде знаеш? — попита херцогът.

— Ето къде го раних първия път. — Уилям се наведе към белега на лявото рамо. След това побутна отсечената ръка. — А после ударих тук. Този човек беше вчера в хана — представи се като Джакуин Медоса.

— Да, и аз го познах — обади се принц Владич.

— Как се спасихте? — попита го Уилям, който не можеше да скрие облекчението си.

— Чичо ми и братовчед ми са герои — отвърна Владич. — Преобърнаха масата и ме скриха зад нея. Докато ме защитаваха, получиха доста сериозни рани.

— А принцесата? — попита Уилям.

— Тя беше зад мен — рече Владич. — Скрихме я вътре в шатрата. Уилям огледа полесражението.

— Колко бяха хищниците?

— Поне дузина — отвърна един от войниците. — А може би повече, сър.

Уилям поклати глава.

— Сбор на тотема. Рядка и много силна магия. Тези, които се опитаха да ви убият, ваша светлост, бяха наели магьосници с голяма сила. Малцина биха могли да сторят онова, което направиха тези тримата.

— Ласкаеш ме, лейтенант. Но тези типове нямаха намерение да убиват мен.

— Сър? — Уилям го погледна учудено.

— Да, защото бяха дошли за мен — обади се Владич. — Лесно можеха да убият чичо ми, но атаките им бяха съсредоточени върху моя милост.

Уилям го погледна неразбиращо.

— Мисля, че мога да ти обясня — заговори херцогът, стиснал зъби, за да преодолее болката. — Ако не ме беше пратил да се върна в лагера, щях да съм с теб в гората, когато леопардите нападнаха. Владич несъмнено щеше да бъде убит, както и всички останали. Бих могъл да ти обясня всичко подробно, след като ми превържат раните, но с две думи картината е следната: някой иска принцът на Оласко да умре. При това държаха това да стане на територията на вашия принц.

Уилям почувства, че по гърба му преминават ледени тръпки. Значи целта бе не само смъртта на един наследствен принц — крайната цел бе да се предизвика война.

Глава 8Атака

Слугите се втурнаха напред.

Уилям даде знак на Матюс да разузнае местността около хана, докато слугите приготвят стаите за херцога и хората му. След края на атаката на магьосниците младият офицер бе преценил набързо ситуацията и бе стигнал до няколко заключения.

Първото бе, че двама или трима много могъщи магьосници бяха осъществили нападение, организирано и планирано до последната подробност. Което означаваше, че са били предизвестени за приближаването на херцога. Уилям се замисли какъв може да е източникът на тази информация — шпионин в двореца или случаен наблюдател, който ги е видял, когато са напускали града. Съжали, че Джеймс не е с тях, защото той бе много по-опитен в подобни ситуации. Уилям не беше кой знае какъв специалист по интригите, битката бе неговата истинска стихия — стратегия и тактика, тилова поддръжка, отбрана и нападение.

Второто неприятно заключение бе, че току-що е загубил седем от двайсетте си войници и около половината прислуга. Почти всички бяха загинали при атаката на хищниците. Само бързата реакция на херцога бе спасила Владич и Паулина от подобна участ.

Странно бе, че разказите на очевидците за сражението се разминаваха. Някои от слугите твърдяха, че са видели и облечени в черно хора между леопардите, докато други заявяваха, че не е имало нищо подобно. Сред първите бяха херцогът, Паулина и Владич.

След като се убеди, че херцогът е твърде тежко ранен, за да потеглят веднага за Крондор, Уилям прати конници за подкрепление в града, а отрядът се разположи в хана. Заръча, освен войници да им изпратят и знахар. Сержант Матюс бе успял да намали кръвотечението на раната на херцога с помощта на изкусно пристегната превръзка, но бинтът бързо подгизна от кръв и херцогът видимо губеше сили.

Принцеса Паулина също даваше признаци, че се нуждае от помощ, но Уилям не знаеше как да постъпят с нея. Тя седеше, зареяла невиждащ поглед нанякъде, и приличаше на уплашено дете.

Скоро се спусна нощта и Уилям излезе да провери постовете. Бяха му останали само единайсет войници — трима прати в града за подкрепление, а трима други бяха ранени. Дори да се прибавеха двамата принцове, пак не разполагаше с достатъчно годни да носят оръжие хора в случай на нова атака. Не можеше да разчита, че ще удържи дълго крайпътния хан, нито на помощта на ханджията и семейството му.

Умът му прехвърляше трескаво различни възможности. Всичко, което знаеше за магията, бе научил в Звезден пристан, сред едно сравнително добре организирано общество на магьосници, решили да изучават заедно това изкуство и да споделят познанията си.

Въпреки това бе чувал разни истории — най-вече от младите студенти, — които бе взел за рожба на тяхното въображение — истории за черни заклинания и тайни ритуали, извършвани от поклонниците на злите сили. Не всички магьосници мечтаеха да постъпят в Звезден пристан и да станат част от нещо голямо и красиво — имаше такива, което предпочитаха да останат настрана и да задоволяват най-ниските си амбиции.

Та някои от тези истории бяха за магьосници, които продавали черни отвари и зловредни талисмани на почитателите на тъмната магия, както и за такива, дето се прекланяли пред луди богове. Ритуалите им, шепнеха си студентите, били кървави и жестоки и Уилям дълго време — до днешната атака — бе смятал тези разкази за измислени, колкото да плашат вечер децата край огнището.

Сега обаче не се съмняваше в тяхната достоверност.

Все така унесен в тези мрачни мисли, той се прибра в хана. Посрещнаха го двама от войниците му, които бяха задържали човека, представил се като Сиди.

— Защо си още тук? — попита го направо Уилям.

— Ханджията ми каза, че утре оттук щял да мине известен търговец с добра репутация — отвърна мъжът с орловия профил. — Сметнах, че ще е по-безопасно да пътувам с него и охраната му. — Той погледна многозначително раните на Уилям. — Виждам, че предположенията ми са били правилни.

Уилям не можеше да се пребори със завладялото го подозрение.

— Човекът, с когото вечеря вчера — заговори той, — онзи, дето се представи за Джакуин Медоса. Той ни нападна.

Дори мъжът да знаеше за атаката, изненадата му бе напълно убедителна.

— Значи е бил бандит?

— Не, магьосник. Имаше и приятели.

— Така си и помислих — кимна Сиди. — Разправяше ми нещо за някаква сила, на която служел, но аз реших, че го прави, за да ме впечатли, та да му платя вечерята. — Сиди поклати глава. — Вярно, че не приличаше на бандит.

Уилям стигна до извода, че няма смисъл да го подозира в съучастие. Ако беше така, Сиди едва ли щеше да остане в хана.

— Имали сте късмет, лейтенант — продължи Сиди. — Покрай пътешествията си разбирам малко от магии и трябва да ви кажа, че дори най-слабото заклинание може да причини сериозни неприятности.

Уилям вдигна ръка и показа пръстена, който му бе подарил Джеймс.

— Ето това ми спаси живота. Носех го по съвсем друга причина, но то отби едно заклинание срещу мен, или поне го отслаби дотолкова, че да успея да довърша магьосниците.

Докато съобщаваше за смъртта на тримата магьосници, той втренчи изпитващ поглед в лицето на Сиди, но отново съзря само искрено учудване:

— Магьосници ли? Значи не е бил само един?

Уилям кимна.

— Важното е, че са мъртви.

— Наистина чудесен завършек.

Появи се един прислужник и докладва:

— Лейтенант, състоянието на херцога се влошава.

Уилям понечи да се качи по стълбата, но Сиди го улови за рамото.

— Позволете ми да дойда с вас. Имам известни, макар и скромни, лечителски умения.

Уилям се поколеба, но после кимна.

— Ще си взема торбата от стаята, там нося билки.

Уилям даде знак на един от войниците да придружи Сиди до стаята му и се отправи към покоите на херцога.

Това беше най-голямата стая в хана, но въпреки това малка, според дворцовите стандарти. Херцогът лежеше в леглото, бледото му лице бе покрито с едри капки пот. Малко по-късно влезе Сиди, нарамил голяма платнена торба. Под строгите погледи на Казамир и Владич присъстващите се отместиха, за да направят място. Сиди сложи торбата на леглото до главата на херцога, огледа раната и каза:

— Краищата й са потъмнели. Тук нещо не е наред.

— Нищо чудно, като се има предвид кой го рани — тихо каза Уилям.

Сиди се замисли, после заговори отново:

— И друг път съм виждал магьоснически рани, които не зарастват. Убийците използват кинжали с натопени в отвара остриета, а някои зверове могат да разкъсват кожата така, че после да не заздравява изобщо. Познанията ми по този въпрос са оскъдни, но тук имам един прашец, който може да забави процеса, докато го откарате в някой храм.

— Говори с мен, човече — обади се херцогът. — Не съм умрял.

— Хиляди извинения, сър — сепна се Сиди. — Още като ви видях вчера, си рекох, че трябва да сте човек с голяма власт и положение. Боях се да не ви оскърбя, като се обръщам направо към вас.

— Милорд, този човек е Сиди и каза, че би могъл да ви помогне.

— Прави каквото знаеш — изстена херцогът, после добави отпаднало: — Моля те.

Сиди отвори торбата и извади една кесия.

— От това ще ви заболи, милорд.

— Прави каквото трябва. — Херцогът стисна зъби.

Тъканта около раната беше белезникава и подпухнала, а от самата рана сълзеше кръв, примесена с жълтеникавобяла течност. Миришеше на гнило. Сиди отвори кесията и посипа раната със зеленикав прашец. Херцогът изстена и със свистене си пое въздух през стиснатите зъби. Казамир улови ръката на баща си и херцогът на свой ред стисна неговата; от очите му бликнаха сълзи.

След около минута той обяви с разтреперан глас:

— Божичко, все едно ми завряха нагорещено желязо в раната!

Сиди кимна.

— Почти същото е, милорд. Прашецът изгаря заразата. Невинаги от него минава, но поне досега е помагал.

— Мисля да поспя — рече уморено херцогът.

Стаята бързо се изпразни. Вътре остана само Казамир, за да бди над баща си. Владич отведе Уилям настрана и го попита тихо:

— Лейтенант, какво е положението?

— Разполагаме с дузина войници, сградата е подходяща за отбрана. Надявам се утре предобед да пристигне подкрепление, поисках с войниците да пратят и знахар.

— Дано да сме живи, докато дойде помощта. Очакваш ли друга атака?

— Не зная какво да очаквам, но съм се приготвил за най-лошото.

— Разкажи ми за атаката — рече Владич. — Одеве спомена, че разбираш малко от магия. Какво всъщност знаеш?

— Баща ми е херцогът на Звезден пристан — там израснах и аз. Виждал съм и съм чувал най-различни неща. Тези тримата, които ни нападнаха, според мен са едни от най-добрите магьосници, следващи Нисшия път. Онзи, който примами чичо ви… — Уилям направи пауза, после продължи: — Някои магьосници се заклеват пред тотемни същества — в замяна на определени способности. Една от тях е способността да приемат облика на тези същества. Колкото по-дълго време прекара магьосникът в кожата на животното, толкова повече мисли като него, така че това е опасна игра. Но колкото по-могъщ е магьосникът, толкова по-силно става животното. Тотемът на големия черен леопард ни подсказва, че този човек, който се наричаше Джакуин Медоса, е един от най-могъщите познавачи на тази магия. Мисля си, че баща ми със сигурност е чувал за него.

— Но защо един могъщ магьосник ще посяга на моя живот?

— Причините да се търси смъртта на един принц са много и различни — отвърна Уилям, — също както са различни и човешките амбиции, ваше височество. Всяка една от тези причини може да се превърне в мотив.

— Политическо убийство?

— Така си мисля. Това е най-доброто обяснение, освен ако враговете ви не са в тесни връзки с магьосниците. В двора на принц Арута има специалисти, които ще са по-добре запознати от мен с този въпрос. Това, което споделих с вас, са само мои предположения, непотвърдени от никакви факти.

— И това не е малко, лейтенант — рече замислено принцът. — А тази нощ? — Той погледна Уилям въпросително.

— Ако са били само трима, значи сме в безопасност. Дори да са оцелели, ще са твърде изтощени, за да подновят атаката. Призоваването на други животни от тотема отнема време и изисква пълно възстановяване. Ето защо двама от тях се бяха заели с тази работа. А третият ги пазеше.

Владич кимна.

— А ти как успя да издържиш на заклинанието?

Уилям вдигна ръка.

— С помощта на ей този пръстен.

— Много полезен талисман. Но защо го носиш?

Уилям не можа да се сдържи и се изчерви.

— Всъщност даде ми го един приятел, за да издържа на чара на братовчедка ви и да мога да се отдам всецяло на службата.

Владич се подсмихна.

— Ще стигнеш далече, лейтенант. — Той погледна към стълбите и добави: — Не е зле да похапнем. Не вярвам, че нощта ще бъде спокойна.

— Защо, ваше височество? — попита Уилям, докато го следваше надолу.

— Защото се съмнявам толкова изкусни в подготовката си противници да не разполагат с резервен план.

— Така е — съгласи се Уилям и отново се зае да прехвърля различни възможности за подобряване на отбраната.

Уилям бе разположил постове на всички входове на сградата. Нареди на войниците, които се грижеха за конете, да изоставят конюшнята и да се приберат в хана, тъй като позицията им бе твърде уязвима. Имаше двама войници при вратата на кухнята и други двама при главния вход. И двете врати бяха залостени с дебели дъбови резета, но ако се съдеше по ръждясалите и изгнили панти, вратите едва ли щяха да издържат на някой по-силен напън отвън. Имаше по един пост на всеки от прозорците на първия етаж. Сержант Матюс бе заел позиция пред вратата на стаята на принца, с още един човек до прозореца на втория етаж.

Останалите шестима войници бяха налягали под масите в гостната, облечени с ризници и с оръжия в ръце. Уилям бе опитвал да спи с ризница по време на ученията, но така и не можа да му хване цаката. Ето защо реши да не си прави труда.

Той седна на масата, където бяха вечеряли. Беше твърде възбуден, за да заспи. Потънал в мисли и тревожни предположения, скоро изгуби представа за времето. Макар да знаеше, че не е допуснал нито една сериозна грешка, продължаваше да се терзае, че не е изпълнил дълга си докрай. Един благородник, дошъл в страната им на приятелско посещение, лежеше тежко ранен на горния етаж, бяха загинали войници и за един кратък миг всичко висеше на косъм. Не се и съмняваше, че капитан Трегар ще изрече доста горчиви думи по въпроса.

Неусетно се унесе в дрямка, но някакво движение наблизо го накара да се сепне. Беше Сиди, който се наведе към него и му пошепна:

— Лейтенант, извинете, че ви стреснах.

— Няма нищо. И без това не исках да заспивам.

— Ако ще ни нападнат, ще е скоро. Зората е след два часа.

Беше прав. Противникът естествено знаеше, че часовете преди изгрев-слънце са най-подходящи за нападение.

Уилям втренчи поглед в лицето на Сиди — опитваше се да го огледа по-внимателно на трепкащата светлина на свещта.

— С какво всъщност се занимаваш? — попита го той.

— Живея в едно малко селце в Халденова глава. Това е нагоре в планината.

— И от какво се прехранваш?

Мъжът повдигна рамене.

— Ами, търгувам — скъпоценни камъни, редки минерали, понякога и с информация. По нашия край се срещат всякакви хора и други същества — таласъми и троли, — които са готови да разменят едни дрънкулки за други.

— Нали не си контрабандист на оръжие? — попита Уилям.

— Имам други неща, които тролите и таласъмите ценят. Не всичко, което търсят, е контрабанда.

Уилям въздъхна.

— Извинявай за проявеното недоверие, но при тези обстоятелства…

— Разбирам. Вчера седях с човека, който по-късно ви нападна. Но с моята професия не мога да си подбирам компания.

Уилям се загледа към вратата, сякаш очакваше всеки миг върху нея да се стоварят удари.

— Дали ще дойдат? — запита се той на глас.

— Скоро ще узнаем.

Настъпи тишина. Минутите се нижеха една след друга. После един от часовоите се провикна:

— Лейтенант!

— Какво? — попита Уилям и извади меча.

— Нещо се движи навън, сър.

Уилям напрегна слух. В първия момент не чу нищо особено, после го долови. Някой се прокрадваше отвън и проверяваше дали прозорците са залостени.

Изведнъж се чу тропот на бягащи крака, после вратата отхвърча с трясък навътре. Не беше необходимо да вдига тревога, защото войниците вече бяха наскачали.

Четирима мъже бяха разбили вратата с една дебела греда, която пуснаха на земята. Невъоръжени, те се нахвърлиха върху Уилям, Сиди и другите двама часовои, а зад тях в хана нахлуха други четирима със саби в ръце.

Уилям изрита един от мъжете в слабините и посече този зад него, докато той се готвеше да скочи върху Сиди. Сиди измъкна от пояса си кинжал и се извърна към следващия нападател, който размахваше къса крива сабя.

Шум от горния етаж подсказа на Уилям, че Матюс е барикадирал вратата на херцога и се готви да посрещне двамата, които се качваха по стълбите.

Те обаче се оказаха много по-опасни противници от първите четирима, които бяха нахлули през вратата.

Всеки от тях бе облечен в черно и с качулка, изпод която се виждаха само искрящите му очи. Носеха широки панталони, стиснати с гети на глезените и затъкнати в рязаните ботуши. Черните им ризи също бяха пристегнати на китките и вратовете, дори оръжията им бяха почернени.

— Пазете се от вратата! — извика Уилям. — Може отвън да има стрелци.

Мъжът, който се бе изправил срещу него, замахна със сабята си и Уилям посрещна закривеното острие с двуръчния си меч. Помещението се изпълни със звън на метал. Противникът му опита удар от другата страна и Уилям изведнъж изпита усещането, че го изпробват. Поотслаби преднамерено защитата си, очаквайки следващата атака да е от същата страна и с далеч повече сила и наистина един хоризонтален удар едва не попадна в сърцето му.

Миг след това мъжът срещу него се изцъкли и наведе глава към острието на меча на Уилям, което бе пронизало гърдите му. Още в самото начало на обучението си по фехтовка Уилям бе научил една важна тайна — че повечето сабльори смятат меча за сечащо, а не за промушващо оръжие и не очакват острието му да се насочи към тях. Ето защо бе заучил някои бързи мушкащи удари и използваше меча така, както другите използваха рапирата. Както неведнъж бе споменавал учителят му по фехтовка, сечащите удари раняват, но убиват мушкащите.

Мъжът се строполи на пода и в същия миг Уилям се обърна към двамата други облечени в черно нападатели, които тичаха нагоре по стълбите. Втурна се след тях и ги застигна тъкмо когато се счепкаха с Матюс и двамата му помощници.

Уилям повали единия от тях с удар отзад, докато другият покоси смъртоносно войника до Матюс.

Матюс успя да го посече, но нападателят пренебрегна болката, извъртя се ловко и тласна сержанта към Уилям. Вкопчени за миг един в друг, те трябваше да гледат безпомощно как мъжът се хвърля към вратата на спалнята на херцога.

Вратата отхвърча навътре сред порой от трески, които се разпръснаха като миниатюрни стрелички. От съседната стая долетя писък.

— Принцесата! — извика Уилям на Матюс и го тласна към стаята на херцога. После изрита вратата на стаята на принцесата. От удара се разтърси цялото му тяло, но вратата все пак поддаде.

Паулина се бе свила в ъгъла, скрила лицето си в юмручета. Някой се подаде в рамката на разбития й прозорец. Уилям прекоси стаята с два бързи скока и го прободе с меча в гърдите.

Мъжът издъхна без звук.

Уилям коленичи до принцесата, която го гледаше с разширени от ужас очи.

— Всичко наред ли е? — попита я той.

Тя продължаваше да го гледа втрещено, но поне бавно кимна. Уилям сметна това за знак, че не е ранена.

— Не мърдайте — прошепна й той. — Стойте тук. След малко ще дойда.

Втурна се в съседната стая и откри Владич, Казамир и Матюс надвесени над двамата мъртви убийци. Херцогът лежеше, по-блед от всякога, и се озърташе, сякаш не знаеше къде се намира.

Успокоен, че тук никой не е пострадал, Уилям нареди:

— Сержант, последвайте ме.

Двамата слязоха на долния етаж, където видяха трима мъртви войници и петима убити нападатели. Откъм кухнята се чу шум от бой и Уилям извика:

— Сержант, пазете стълбите! След което се втурна натам.

Още трупове се въргаляха по пода, между тях ханджията, жена му и малката им помощничка. Двама облени в кръв войници бяха затиснали последния нападател в ъгъла. Опрял гръб в стената, той се бранеше със сабя в едната ръка и кинжал в другата.

— Искам го жив! — извика им Уилям.

Видял, че пътят му за бягство е отрязан, мъжът неочаквано замахна и заби кинжала в гърлото си.

Войниците замръзнаха, втрещени от случилото се. Уилям се поколеба, после коленичи до нападателя. Той лежеше с изцъклени очи, а от прерязаното му гърло шуртеше кръв.

— Фанатици! — изсъска единият войник, стиснал сабята в лявата си ръка, тъй като дясната му висеше като парализирана.

— Да, фанатици — каза Уилям и се изправи.

— Лейтенант, кои бяха тези? — попита го другият войник, който също беше сериозно ранен. — Нощни ястреби?

— Не мисля — поклати глава Уилям. Вече имаше известна представа кои може да са неочакваните им нападатели, но не му се искаше да я споделя с войниците. — Елате да огледаме и другите стаи.

В кухнята, освен телата на ханджията, жена му и момичето, лежаха труповете на още трима убийци, както и на двамата войници, които бе оставил тук на пост.

Уилям подаде глава през вратата, която водеше към конюшнята, и видя, че небето на изток вече просветлява. Откъм конюшнята се чу пръхтенето на обезпокоените животни. Той се поздрави за идеята да изтегли постовете оттам. С двама или трима войници по-малко в хана може би нямаше да удържат на атаката.

Върна се в гостната и се огледа. После се обърна към Матюс.

— Къде е Сиди?

— Избяга по време на боя — докладва един от войниците. — Защитаваше се с кинжал от един от нападателите и когато се втурнах да му помогна, го видях да изчезва в нощта. Уилям кимна.

— Не бих могъл да го виня, като се имат предвид обстоятелствата. Но може би ще се върне. — Уилям се съмняваше. Вече имаше известна представа що за човек бе Сиди и предполагаше, че се прехранва предимно с незаконни сделки. Той пак се обърна към Матюс: — Каква е обстановката?

— Петима оцелели, освен вас и мен, сър.

— Слънцето скоро ще изгрее. Мисля, че никой няма да ни закача, докато пристигнат подкрепленията.

— Ще ида да видя как са войниците. А вие имате нужда от почивка.

Уилям кимна.

— Всички имаме нужда от почивка. Но преди това нека претърсят труповете на убийците. — Почти бе сигурен, че няма да открият нищо, освен оръжията — никакви лични вещи и скъпоценности, нищо, което да може да ги идентифицира.

Матюс отиде при войниците си, а Уилям коленичи до най-близкия от убитите нападатели. Смъкна му качулката, надникна неволно в разтворената му уста и видя, че езикът му е отрязан.

Той се изправи и бавно поклати глава. След това погледна на юг и промърмори:

— Защо ли кешийски убийци ще се опитват да премахнат принца на Оласко?

Глава 9Решения

Арута сбърчи вежди.

Стоеше до леглото на херцога на Оласко и наблюдаваше свещеника от ордена на Прандур, който го преглеждаше.

Свещеникът бе отскоро на служба при принца, посочен от ордена си да остане една година в свитата на Арута, в ролята на негов духовен водач. На този пост се редуваха представители на всички храмове от града, като всеки от тях изпращаше свой представител за една година — и през тази година изборът бе паднал върху отец Белсон.

Стройният, облечен във виолетово расо свещеник се изправи и се приближи към Арута.

— Раната е замърсена, но има и магия, която й пречи да заздравее. — Той потърси с очи Уилям. — Прахът, с който я посипаха, беше зелен, нали?

— Да, отче — отвърна Уилям.

Бяха се върнали само преди час в двореца и дори не му бе останало време да се измие. Когато същата сутрин в хана пристигна подкреплението, начело с капитан Трегар, придружаващият ги знахар заяви, че състоянието на херцога надхвърля способностите му, и поиска незабавно да го откарат в двореца. Капитанът нареди да изкарат един фургон от конюшнята и натовариха ранения херцог. Нямаше никакъв коментар за действията на Уилям, след като младият лейтенант му докладва подробно за всички събития.

— Зная нужното заклинание, за да преустановя въздействието на тази магия — обясняваше свещеникът, като поглеждаше и към Казамир, застанал до възглавницата на баща си. — Но като повечето подобни лечебни заклинания, то има доста тежки странични ефекти.

— Ще свърши ли работа? — попита разтревожено принцът.

— Да, но ще остане белег.

— Баща ми има много белези. Прави каквото щеш, но му спаси живота.

Белсон кимна.

— Ваше височество, ще ми е нужен калай и добре почистен нож, който да загрея на огън.

Арута даде знак да донесат исканите неща и кимна на Джеймс. Джеймс на свой ред махна на Уилям и му прошепна:

— Ела с мен.

Двамата излязоха отвън. Джеймс спря и сложи ръка на рамото на младия офицер.

— Добре си се справил, Уили.

Уилям го зяпна изненадано.

— Добре ли? След всичко, което стана?

Джеймс се засмя.

— Така смята капитан Трегар. Според него фактът, че си успял да опазиш живота на половината от войниците си и което е още по-важно — на семейството на херцога — не е за подценяване.

Уилям въздъхна.

— А аз си мислех, че ще ме разжалват. Не ми се струваше, че съм се справил кой знае колко успешно. Все си мислех за убитите.

— Не ми се ще да се правя на много видял и патил, но сам знаеш, че имам зад гърба си доста богат опит. Никога не забравяй, че си войник, а в тази професия човек рядко доживява преклонна възраст. Ела сега с мен.

— Къде отиваме?

— В кабинета на принца.

— Ама виж ме само. — Уилям посочи мръсните си дрехи.

Джеймс пак се засмя.

— А питаш ли ме, когато трябва да пълзя из каналите, а после ме викат на доклад? В момента експедитивността е по-важна от външния вид.

Стигнаха кабинета на принца, един от пажовете им отвори вратата и Джеймс въведе Уилям в приемната.

Вътре ги очакваха принцеса Анита и близнаците.

— Братовчеде Уили! — извикаха Боррик и Ерланд, скочиха от дивана, където майка им им четеше приказка, и се втурнаха към него.

— Научихме, че си участвал в битка! Страхотно!

— Не чак толкова — отвърна Уилям малко намръщено. — Изгубихме неколцина добри войници.

Това поохлади ентусиазма на момчетата.

— Ти уби ли някого? — попита Боррик.

— Да — кимна Уилям все така намръщен.

Анита стана и се приближи до тях.

— Пийнете нещо освежаващо, докато дойде Арута. — Тя посочи масичката в ъгъла. — А аз ще отведа двамата малки главорези.

— Ама, мамо… — почна Ерланд.

Анита вдигна пръст до устните си.

— Шшт. Това са държавни дела. Ще досаждате на Уилям и Джеймс по време на обяд. — Тя се обърна към двамата млади мъже. — Ще дойдете, нали?

Джеймс кимна.

— Освен ако съпругът ви няма други планове за нас.

Уилям се възползва от това, че останаха сами, за да се измие в поставения в ъгъла леген. Появи се един паж с чиста риза и той побърза да смъкне своята, която лепнеше от пот и бе опръскана с кръв. Тъкмо си бършеше лицето, когато влезе Арута.

— Херцогът ще живее — обяви той без предисловия и посочи на двамата дивана, където доскоро бяха седели близнаците. — След всичко, което се случи през изминалите две седмици, вече не се съмнявам, че сме изправени пред огромна опасност за суверенитета на нашето малко владение — по-голяма от тази, която представляваше наскорошното нападение на моределите. В града се извършват убийства, съществува необявена война между престъпните групировки, някой премахва методично магьосници и знатни благородници, а на север от границата ни с Велики Кеш действа банда кешийски измали. Накратко, принудени сме да бъдем неми свидетели на нещо, което се ръководи и изпълнява от други.

Джеймс мълчеше и когато Уилям го погледна, забеляза едва забележимо поклащане на главата, което му подсказваше, че трябва да изчака, докато принцът им даде думата.

След кратко мълчание Арута продължи:

— Джеймс, имам задача за теб.

— Друга ли? — усмихна се Джеймс.

— Не, същата, но вече малко по-определена.

Уилям чакаше търпеливо. Мислеше, че всеки момент ще го освободят. Арута забеляза напрежението му и рече:

— Предполагам, че жена ми те е поканила да обядваш с нас, нали?

Уилям кимна.

— Хубаво, защото и ти ще играеш известна роля.

— Аз ли? — зачуди се Уилям.

— Сигурно се опасяваше, че ще те смъмрим?

Уилям кимна отново.

— Никога не е лесно да губиш войници, които са били под твоя команда. А когато е на първата ти задача, е дваж по-тежко.

— Благодаря, сър. — Уилям сведе глава.

— Така — рече Арута. — Това, което ще си кажем сега, да не напуска стените на тази стая.

Уилям и Джеймс кимнаха едновременно.

— Джеймс, от две години обсъждаш идеята да създадеш собствена разузнавателна мрежа.

Джеймс мълчеше.

— Искам да престанеш с обсъжданията и да се захванеш с тази задача. Младият Уилям ще ти помага.

— Аз ли, ваше височество?

— Ако още не си го разбрал, хора като мен не могат да си позволят да имат доверие всекиму. — Арута твърдо го погледна. — Дори тези, които се кълнат във вярност към мен, биха могли да ме предадат при определени обстоятелства, въпреки че сами не го искат. През изминалите няколко дни, синко, ти доказа своята благонадеждност, а освен това си син на Пъг.

Лицето на Уилям помрачня.

— Господарю?

— Известно ми е, че имаш противоречия с баща ти, свързани със службата ти при мен. Можеш да си сигурен, че двамата с него сме обсъждали този въпрос неведнъж. Това, което искам да знаеш, е, че баща ти е оказал неоценима помощ на моето семейство и на народа ни. Той е преживял неща, за които двамата с теб само можем да гадаем, но винаги е служил на доброто. Ако ти беше човек, на когото не може да се има доверие, щях да го зная много преди да се появиш в Крондор. В добавка към това — продължи Арута, — като един от новопроизведените ми офицери, едва ли ще бъдеш заподозрян в изпълнение на толкова важна задача.

— А аз? — попита Джеймс.

Арута го погледна.

— За пред обществото ти ще запазиш поста си на скуайър, но и двамата ще знаем, че ще разполагаш с много по-широки пълномощия, дадени ти лично от мен.

Джеймс се ухили доволно.

— Ако двамата с Локлир доживеете до по-почтена възраст, смятам да ви направя баронети, но макар да съм сигурен, че сте го заслужили отдавна, това ще стане едва когато вече не е необходимо да се притеснявам, че привличате върху себе си излишно внимание. Сега обаче ме безпокоят хората, които от известно време действат срещу нас.

— Мен също — каза Джеймс. — Като се има предвид, че всичките ми осведомители бяха избити, ще се наложи да си осигуря нови.

— Младият Мине сигурно ще може да ти помогне. Това, което трябва да направиш, е да наемеш четирима или петима — не повече — доверени хора, които познаваш добре. На тях ще поръчаш да си осигурят осведомители. Ще те пратя и в други градове на Крондор, както и зад граница, за да можеш постепенно да разшириш мрежата си. Този процес несъмнено ще отнеме години. — Той се изправи и двамата млади мъже последваха примера му. — Но на първо време да видим какво ще постигнем в пределите на Крондор. Само внимавай да не влезеш и ти в бройката на жертвите.

— Досега успявах да го избегна — подметна Джеймс.

— Тъкмо по тази причина избрах теб за тази задача, мой млади бъдещ херцоже.

Джеймс се усмихна на тази тяхна отколешна шега.

— Наистина ли някой ден ще ме направите херцог на Крондор?

— Може би. Стига преди това да не те обеся. — Арута им даде знак да го последват към столовата. — Но ако успееш да създадеш такава шпионска мрежа, която да се мери с кешийската, нищо чудно да завършиш дните си в Риланон. На изток се нуждаем много повече от сигурно разузнаване, отколкото тук. — Пренебрегвайки формалностите, Арута сам отвори вратата.

Застаналите от другата страна пажове се втурнаха да му нагласят стола. Уилям зае място непосредствено до Джеймс и погледна няколко пъти крадешком младия скуайър, който вече явно бе потънал в мисли за предстоящата си задача.

— По-късно ще продължим този разговор — обяви Арута и насочи вниманието си към жена си и децата.

Джеймс се сепна, кимна и прошепна на Уилям да се храни. Обядът мина в спокойна обстановка. От време на време Анита задаваше по някой въпрос на Уилям, колкото да научи повече за живота на младежа.

Когато приключиха с храната, Арута се надигна и даде знак на двамата млади мъже да го последват в кабинета. След като стигнаха там и се настаниха на креслата, принцът каза:

— Джеймс, мислих доста по този въпрос. Зная, че си от хората, които работят най-добре, когато им отпуснат юздите, но този път бих желал да ми докладваш подробно за всеки агент, който възнамеряваш да вербуваш.

— Това ще ни забави, ваше височество.

— Разбирам, но не ми се иска да губим перспективни агенти от излишна прибързаност. Бих предпочел да пипаме крайно предпазливо и да проучваме хората внимателно.

— Аз също мислих по този въпрос, ваше височество. Какво ще кажете, ако организираме две агентурни мрежи?

— Какво имаш предвид?

— Да речем, че наема дузина докери, джебчии и улични търговци — все от онзи тип, който използвах за осведомители, преди да унищожат мрежата ми — и същевременно, тайно, подготвя група от дълбоко засекретени истински агенти?

— Звучи примамливо, но даваш ли си сметка каква може да е съдбата на тези, които ще наемеш открито? Дали няма да ги постигне същата печална участ?

— Може и да е така, ваше височество, но такива са правилата на играта. Всеки ден умират невинни жертви, тъй че онези, които са готови да получават от златото на Короната, за да изпълняват определени задачи, би трябвало да си дават сметка какъв риск поемат. Не ми се ще да се обграждам с примамки и искрено се надявам първият кръг от агенти също да изпълнява задачите си, стига да пипа достатъчно внимателно.

— Не бих казал, че всичко това ми харесва — рече Арута, — но има много неща, свързани с Короната и властта, които не ми се нравят. — Той се обърна към Уилям. — Разбираш ли ме, млади момко?

— Сър?

— Питам те, разбираш ли защо трябва да върша неща, които не ми се нравят?

Уилям потъна в размисъл, после отвърна:

— Господарю, през изминалата година научих доста неща за живота на войника. Обучението е само половината от него. Другата половина — най-трудната според мен — е да убиваш хора. Но като гледах как други войници, мои бойни другари, ми поверяват всеки ден живота си… мисля, че ви разбирам.

— Хубаво, защото ти си единственият младши офицер, комуто бих могъл да се доверя. Баща ти ми служи вярно, а сега прехвърля тази отговорност и върху твоите плещи. Време е да докажеш, че си заслужил неговото и моето доверие.

— Какво се иска от мен, ваше височество? — попита Уилям.

— Да бъдеш упорит, да се учиш, да слушаш внимателно, да трупаш опит, да си вършиш работата. От време на време Джеймс ще те откъсва от непосредствените ти задължения и ще ти поверява по-важни задачи. С течение на времето ще опознаеш всички свои преки командири — искам да си изработиш мнение на кои от тях можеш да имаш доверие за по-специални задачи. Напоследък дворцовата гвардия изпълнява предимно церемониални функции. Време е това да се промени. Бих искал да превърна този отряд в елитна бойна част, но засега ще го запазя в тайна. Защото ако обявя намерението си предварително, ще предупредя онези, които предизвикват хаос в града ми. — Арута се облегна назад и опря върховете на пръстите си. — Вече няма никакво съмнение, че на наша територия действат могъщи и злонамерени групировки. Все още не знаем дали срещу нас се изправя един, или множество врагове. Ето Нощните ястреби. Дали са свързани с измалите? Защо атаките им зачестиха? Ако действаха малко по-уверено, Уилям, опасявам се, че сега дори ти нямаше да си тук. Уилям кимна мълчаливо.

— И най-важното — защо избиват магьосниците?

— Нямаше да е зле, ако Пъг или Кълган бяха тук — подметна Джеймс.

Арута кимна замислено.

— Пъг е готов да ми прати нов придворен магьосник. След историята с Макала и цуранския Велик и сега тази мистерия с менящия облик и убийствата на магьосници… — Той въздъхна. — Мисля, че Пъг е прав. Ще му пратя вест да ми изпроводи онова кешийско момиче.

— Яжара? — Уилям се ококори.

— Да — кимна спокойно Арута.

— Но тя е…

— Зная — прекъсна го Арута. — Тя е племенница на лорд Хазара-хан. — Той погледна към Джеймс. — Който, предполагам, ще е твоят пряк опонент в двора на Велики Кеш.

— Ласкаете ме — отвърна Джеймс. — Ще ми е нужно поне едно десетилетие да създам агентурна мрежа, която да се мери с неговата.

— Имаш ли нещо против срещу назначаването й в двора? — обърна се Арута към Уилям.

— Не… ваше височество. Просто се изненадах.

— Защо?

— Ами защото е кешийка и е свързана с едно от най-влиятелните семейства в северните райони на Империята. И защото е твърде… млада.

Арута не можа да сдържи смеха си.

— А вие двамата с Джеймс сте застаряващи ветерани, така ли?

Уилям се изчерви.

— Не, но през целия си живот съм се срещал само с магьосници, повечето от които са най-малкото на преклонна възраст. Аз бях само…

— Какво само? — прекъсна го принцът.

— Малко изненадан, че баща ми е спрял избора си върху нея.

— Защо? — попита Арута.

— В Звезден пристан има и други, много по-опитни магьосници.

— Кои?

— Кои ли? — повтори смутено Уилям.

— Кои например? — Арута втренчи поглед в него. — Кого ще препоръчаш?

— Ами аз… те са няколко. — Уилям трескаво прехвърляше в ума си имената на познатите магьосници от Звезден пристан в търсене на подходяща кандидатура. Постепенно си даде сметка, че повечето от тях са прекалено погълнати от собствените си интереси и научни изследвания или пък нямат необходимите умения, за да изпълняват подобна функция при двора. — Май не мога да препоръчам никого — призна той. — Корш и Ватум също са кешийци и се занимават с някои проучвания по поръчка на академията. Золан Хусбар и Кълган са твърде стари. Има и други, но само Яжара притежава както познания по дворцовата политика, така и солидни магьоснически умения.

— Опасяваш се да не излезе предателка?

— Не — отвърна без колебание Уилям. — Не и това. Ако се закълне във вярност към вас и Короната, тя никога няма да измени на клетвата си.

— И аз така смятам — рече Арута, но още известно време разглежда лицето на Уилям. — Май има още нещо, което не ми казваш, но засега ще го оставим без внимание. — Той се обърна към Джеймс. — Ще наредя да създадат специален фонд, от който да черпиш средства за създаването на твоята агентурна мрежа. Искам да ми докладваш всяка седмица, дори ако докладът ще е в смисъл „тази седмица не се случи нищо“. Но не ми се ще много да чувам подобни думи. — Джеймс кимна. — Има три въпроса, които не търпят отлагане. Първо: каква е връзката между Нощните ястреби и Гадника? Второ: каква е крайната цел на тези на пръв поглед несвързани помежду си убийства? И трето: защо убиват магьосници?

Арута се изправи и Джеймс и Уилям скочиха.

— Ще отида да навестя херцога на Оласко и семейството му. Добавете към гореизброения лист и въпроса: защо трябваше да нападат херцога, докато е на приятелско посещение в нашата страна?

— Значи четири — промърмори Джеймс.

Арута отиде до вратата и я отвори, без да чака прислугата.

— Утре сутринта ви искам и двамата на сутрешния сбор на двора. Уилям изчака принцът да се отдалечи по коридора, после попита шепнешком Джеймс:

— Май се изложих напълно, а?

— Не напълно — успокои го с усмивка Джеймс. — Какво има между теб и онова момиче?

— Това е дълга история — смотолеви Уилям, забил поглед в пода.

— Разкажи ми я — имаме време.

— Май нямаме. Трябва да се явя на доклад при Трегар.

— Не е необходимо. Съобщено им е, че си повикан от Арута. Отсега нататък всеки път, когато си с мен или на доклад при принца, те ще знаят, че изпълняваш специално поръчение. Нищо повече.

Уилям въздъхна.

— А като дойдох тук, си мислех, че ще изкарам подготовката и после ще ме пратят на някой граничен пост.

Джеймс прихна.

— Ти си роднина на принца, макар и приемен. Нима очакваше да те пратят да гниеш зад стените на Висок замък или Железни проход?

— Защо не? Никога не съм се мислил за част от дворцовото семейство.

— Нищо чудно, след като си израсъл на оня остров сред магьосници.

Уилям се прозя.

— Щом не е нужно да се явявам на доклад, може поне да поспя.

— А, не — спря го Джеймс. — Чака ни още работа.

— Работа ли? Сега?

— Да. А освен това искам да чуя всичко за теб и тази Яжара.

Вместо да отговори Уилям завъртя очи към тавана в немия въпрос: „Защо на мен се случва всичко това?“

Джеймс дръпна вратата и пристъпи в шумната странноприемница. Уилям вече приключваше разказа си за връзката си с магьосницата, която възнамеряваха да поканят в двора.

— Та, виждаш ли, аз бях само едно глупаво момче, а тя се държа много мило. Въпреки това още ме е срам. Не зная какво ще кажа, когато се появи.

— На колко години беше тогава?

— На шестнайсет.

Джеймс огледа странноприемницата.

— Мисля, че те разбирам. Макар че на твоите години имах доста по-богат опит с жените. Не точно в този смисъл естествено. — Той махна с ръка. — Ей там има свободна маса.

— Защо дойдохме тук? — попита Уилям, когато седнаха.

— Първо — да се порадваме на обстановката — отвърна привидно нехайно Джеймс. Уилям се намръщи, сякаш не разбираше за какво говори. — Пък и докато седиш в твоята тясна стая в компанията на онзи, другия млад офицер…

— Гордън — подсказа Уилям.

— Да, Гордън. — Джеймс кимна. — Сигурно не можеш да правиш нищо, освен да дрънкаш празни приказки или да си блъскаш главата над предстоящата задача. Освен това обещах на Талия да те доведа пак.

— Какво си обещал? — подскочи Уилям, но в същия миг до тях застана Талия.

— Джеймс, Уилям, радвам се да ви видя. Какво обичате?

— Два пъти ейл, ако бъдеш така добра — поръча Джеймс.

Девойката се обърна и дари Уилям с мила усмивка, преди да се отдалечи.

— Видя ли? — сръга го Джеймс.

— Какво да видя?

— Ами тя те харесва.

Уилям се извърна и изпрати момичето с поглед.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. — Джеймс се наведе през масата и го стисна приятелски за рамото. — Повярвай ми. Тя те мисли за принц.

— Какво? — Уилям подскочи. — Казал си й, че съм принц?

Джеймс се разсмя.

— Не, дървена главо. Казах й, че си „благороден като принц“. Ужасно мил млад човек.

— Уф, това ли? — въздъхна Уилям и се облегна назад. После отново втренчи поглед в Джеймс. — Значи наистина смяташ, че ме харесва?

Джеймс едва сдържа смеха си, тъй като девойката междувременно се върна с поръчката. Докато поднасяше чашите, Уилям си позволи да й се любува скришом, но веднага след като се изправи, отмести поглед. Тя го изгледа внимателно и попита:

— Уил, нали не се опитваш да ме избягваш?

Уилям я погледна и като видя, че му се усмихва, й отвърна по същия начин.

— Не, аз просто… сега изпълнявам една задача по поръчка на принца.

— Ами това е чудесно — изчурулика тя, прибра парите, които Джеймс бе оставил на масата, и се отдалечи.

Уилям отпи от ейла и погледна Джеймс. Преди да успее да каже нещо, Джеймс повтори уверено:

— Тя те харесва.

— Ох! — изпъшка Уилям и заби поглед в чашата.

Джеймс се изкиска. Няколко минути двамата се наслаждаваха мълчаливо на питиетата си. Джеймс наблюдаваше посетителите с привидно безразличие, но Уилям забеляза, че погледът му скача по лицата им, сякаш се опитва да ги запомни или търси някого.

— Време е да тръгваме — надигна се неочаквано Джеймс. — Допий си ейла.

— Защо?

— Побързай.

Уилям довърши ейла, стана и последва Джеймс. Докато се промъкваха през тълпата посетители, Талия им подвикна:

— Да дойдете пак!

Уилям й помаха, но Джеймс продължи към вратата, без да й обръща внимание. Щом излязоха, спря и улови Уилям за ръката.

— Чакай.

— Какво?

— Ей онзи тип там — посочи Джеймс непознат мъж, който се отдалечаваше към ъгъла. — Сега ще се скрие.

Мъжът изчезна зад завоя и Джеймс го дръпна.

— Размърдай се.

— Преследваме ли го?

— Позна.

— Но защо?

— Защото преди няколко дни той и неколцина негови приятелчета преследваха мен. Искам да узная причината.

Уилям премълча, но ръката му инстинктивно легна на дръжката на меча.

Глава 10Разкритие

Джеймс надникна иззад ъгъла.

Мъжът, когото бяха проследили от „Шарения папагал“, тъкмо свиваше в следващата пряка. Джеймс даде знак на Уилям да не се подава. Както младият скуайър очакваше, миг след като изчезна, мъжът се появи отново и се огледа дали не го следят.

— Това е клопка — промърмори Джеймс.

Уилям извади меча.

— Ще бягаме или ще се бием?

— Нито едно от двете. Те знаят, че сме двама, и сигурно са наясно, че си въоръжен с това желязо и че те бива с него. Как си с катеренето?

— Какво? — Уилям се ококори. — Къде?

— Къде другаде? — отвърна с въпрос Джеймс и му посочи с поглед покривите. — Тръгвай след мен. И побързай. Нямаме много време. След няколко минути ще разберат, че не сме налапали примамката.

Стигнаха следващата къща, Джеймс спря и посочи една тясна дървена стълба, която водеше към горния етаж. Изтича нагоре по нея, като се опитваше да не вдига повече шум от необходимото, а Уилям го последва. Стори му се, че тропотът на тежките му подковани обувки ще събуди целия квартал, но Джеймс сякаш дори не го забелязваше. Когато стигнаха горния етаж, младият скуайър посочи надвисналата стряха и прошепна:

— Направи столче.

Уилям направи столче с ръце и повдигна Джеймс нагоре. След като се изкатери ловко на покрива, Джеймс се обърна и му подаде ръка.

— Хайде, по-бързо! — прошепна той.

Уилям се вкопчи в протегнатата ръка и задраска нагоре по стената. Малко след това се покатери задъхан горе. Джеймс го задърпа към другия край на покрива, надникна надолу, вдигна ръка и разпери четири пръста — толкова бяха мъжете под тях.

Уилям не посмя да надникне.

— Скачал ли си досега от покриви? — прошепна Джеймс.

— Какво?! До земята има поне пет метра!

— Горе-долу. Не те карам да падаш като камък. — Джеймс се плъзна до ръба на покрива, обърна се по корем и се улови за стряхата. Увисна за миг, намалявайки разстоянието до земята с дължината на тялото си, после се пусна и се стовари с ботуши върху раменете на един от мъжете долу. Нещастникът се строполи на земята — в несвяст или мъртъв, — а Джеймс се претърколи върху калдъръма. Без да мисли за последствията, Уилям се опита да повтори номера на Джеймс.

Ръката му се плъзна по стрехата и вместо да се улови за нея и да забави падането си, той се стовари с цялата си тежест върху втория от мъжете и направо му прекърши гръбнака. Уилям се огледа замаяно, но рефлексът от тренировките надделя и той бързо се изправи и машинално зае позиция за бой. Противникът му изглеждаше по-скоро изплашен, отколкото готов за атака. Джеймс вече се биеше с другия непознат. Мъжът, върху когото бе скочил скуайърът, лежеше и стенеше.

Противникът на Уилям, нисък набит мъж с изпъкнали като на докер мускули, неочаквано се нахвърли върху него и замахна със сабята си. Макар и замаян от падането, Уилям успя да парира удара, пропусна мъжа близо до себе си и го удари с рамо в гърдите. Непознатият се олюля, после неочаквано хвърли оръжието си на земята и вдигна ръце напред, разтворил длани в знак, че се предава. Зад него бе застанал Джеймс, опрял острието на сабята си в гърба му.

— Браво на теб — захили се скуайърът. — Няма смисъл да пукнеш като другите, нали?

Мъжът не отговори, пристъпи леко напред, после внезапно се извъртя и се хвърли с всичка сила върху острието на Джеймс.

— Ей, какво правиш? — извика ужасено Уилям.

Джеймс освободи сабята си и улови падащия мъж. Един поглед в изцъклените му очи бе достатъчен да обяви:

— Мъртъв е.

— Но защо?

Джеймс бръкна под наметалото на убития и извади окачен на верижка амулет. Беше изработен от тъмен метал, с гравиран отгоре ястреб.

— Нощни ястреби — прошепна той и се огледа. — Чакай ме тук.

Уилям кимна мълчаливо и Джеймс се изгуби в нощта. Секундите се нижеха бавно и младият рицар се зачуди къде ли се е дянал Джеймс. За всеки случай улови меча с две ръце. Тъкмо когато вече се питаше дали да не повика градската стража, Джеймс се появи също така неочаквано и безшумно, както беше изчезнал, следван от двама жандарми.

— Ето — посочи той труповете. — Искам един от вас двамата да ги пази, а другият да изтича за фургон. Ще ги откарате в двореца.

— Разбрано, скуайър — каза единият жандарм, погледна спътника си и той се обърна и потъна в нощта.

— Сега какво? — попита Уилям.

— Връщаме се в двореца веднага щом докарат фургона.

Уилям се облегна на стената, внезапно почувствал непреодолима умора. Кой знае защо, го споходи мисълта, че няма да успее да се справи със задачата, която му бяха поставили. Въздъхна дълбоко, опитвайки се да прогони неувереността си, и реши, че ще е най-добре, ако остави на съдбата и боговете да преценят доколко е способен за участта, която му бяха отредили.

Арута стоеше насред помещението, в което бяха докарали четирите трупа, и наблюдаваше мълчаливо, докато ги разсъбличаха и претършуваха. Всяка дреха и всеки предмет се преглеждаше внимателно в търсене на улики за това откъде са дошли тези мъже и какви са били намеренията им. Уилям също присъстваше на огледа. Както и очакваше, претърсването не даде никакви резултати. Четиримата носеха еднакви амулети с изображения на ястреби. Освен оръжията, пръстена на ръката на един от мъжете и малка кесия с жълтици на колана на друг, нямаше никакви насочващи предмети. Нападателите си оставаха напълно анонимни.

Арута посочи една от свалените ризи и заповяда:

— Дайте ми я.

Един от войниците изтича да му подаде ризата.

— Нямам опитното око на жена ми за тези неща, но ми се струва, че кройката е кешийска.

— Ботушите! — сети се Джеймс.

Арута кимна и войниците смъкнаха ботушите на мъртвите убийци. Тримата се наведоха да ги огледат внимателно. Върху кожата имаше печати на производителите.

— Не са ми познати — каза Арута. — Значи не са крондорски. Сигурен съм.

— Ще взема молив и хартия и ще ги прерисувам — каза Джеймс. — До утре следобед ще знаем имената на производителя.

Арута кимна и Джеймс прати един паж да донесе исканото. След по-малко от пет минути пажът се върна и докладва на Джеймс:

— Скуайър, казаха ми, че са ви търсили цял следобед.

— „Кои“ са го търсили? — попита високо Арута.

— Тъмничарят Моргон, сър, и хората му.

Арута си позволи лека усмивка.

— За какво ли си притрябвал на тъмничаря, приятелю?

— Ще ида да разбера — отговори скуайърът. — А ти рисувай — рече той на Уилям.

Джеймс излезе и тръгна след пажа. На горния етаж пътищата им се разделиха — пажът продължи към двореца, а Джеймс слезе по стълбите към тъмницата. Когато стигна вратата, зад която бе разположен миниатюрният апартамент на тъмничаря, вдигна юмрук и потропа.

— Кой е? — чу се глас от другата страна.

— Скуайър Джеймс. Разбрах, че си ме търсил.

— О, да — отвърна гласът. Вратата се отвори и старшият тъмничар Моргон надникна в коридора. Беше облечен с дебела фланелена пижама. — Чак сега ли идваш, скуайър? Пратих онова момче да те дири преди часове.

— Бях извън двореца по работа. Какво мога да направя за теб?

— За мен нищо, но долу в тъмницата има един тип, който държи да разговаря с теб. — Моргон беше възрастен мъж с издължено лице и гъста черна коса, в която не се виждаха никакви бели косми. Беше я подрязал на черта над челото, но отстрани бе спусната върху ушите. — Странна птица, ако ме питаш. Държим го от три седмици, а не беше казал и думичка на никого. Утре обаче ще го изправим на съд и изведнъж взе да врещи, че искал да се срещне с теб.

— Как се казва?

— Забравих да го питам — отвърна Моргон и се прозина. — Трябваше ли?

— Добре, ще сляза да го погледна. Кой е на смяна?

— Сайкс. Той ще те отведе при него.

— Хубаво. Лека нощ, Моргон.

— Лека нощ, скуайър — каза тъмничарят и хлопна вратата. Джеймс се спусна по тесния тунел, който водеше към тъмницата.

Самата тъмница бе на два етажа. Горният бе прокопан така, че през прозорците да прониква поне малко светлина откъм двора на двореца.

В долния цареше непрогледен мрак. Килиите тук бяха затворени с решетки и разделени от два кръстосани тунела. Един фенер, окачен на стълбището, бе единственият и доста оскъден източник на светлина. Часовият, който бе застанал в осветения кръг на фенера, се извърна, когато чу стъпките на Джеймс, и отдаде чест.

— Тук някой искал да разговаря с мен.

— Да, онзи тип в най-отдалечената килия. Ще ви отведа при него.

Джеймс последва войника покрай две празни килии, после покрай други две, на пода на които се бяха сгушили мъже и няколко жени — крадци, скандалджии, джебчии и бандити, на които предстоеше сигурно за пореден път да изпитат строгостта на закона върху плещите си. Някои от тях се опитаха да го заговорят, но Джеймс не им обърна внимание.

Най-отдалечената килия на пръв поглед имаше само един обитател, който го очакваше, провесил ръце през решетките.

Джеймс се изправи пред него и мъжът го посрещна с думите:

— Радвам се да те видя, Джими.

— Етан! — възкликна Джеймс. — Мислех те за отдавна умрял. Бившият монах от храма на Ишап и някогашен бияч в братството на Шегаджиите отвърна:

— Аз също, но изглежда, боговете имат други планове за нас.

— За нас?

Етан посочи с брадичка назад, към дъното на килията, което тънеше в мрак.

— Кет и Лимм са тук с мен.

— Кога е процесът?

— Утре.

— Какво е обвинението?

— Обвиненията. Бягство, съпротива при арест, побой над служител на закона, вероятно и предателство.

Джеймс повика часовоя.

— Изкарай ги оттук и ги отведи в моята стая.

— Скуайър?

— Казах да ги изкараш оттук и да ги отведеш в моята стая. Можеш да оставиш някой на пост пред вратата, докато се върна.

Часовият го гледаше колебливо.

— Налага ли се да повикам и принца, за да потвърди заповедите ми?

Като всички останали войници в гарнизона, часовият не се съмняваше, че скуайърът разполага с доверието на принца и със сигурност ще получи подобно разрешение, така че каза покорно:

— Слушам, скуайър.

— Чакам те горе, Етан — обърна се Джеймс към затворника и излезе.

Малко по-късно на вратата на стаята му се почука. Отвън стояха Грейвс, Кет и Лимм, оковани във вериги.

— Свалете веригите и пазете отвън — нареди Джеймс на войниците.

— Разбрано, скуайър — отвърна един от тях.

След като тримата затворници бяха освободени от оковите, Джеймс им махна да се настанят около масата, на която вече бяха поднесени ейл, сирене, хляб и студено пушено. Лимм започна да яде без повторна покана. Грейвс си напълни цяла чиния, докато Кет пресуши две халби.

— Етан, последния път, когато те видях, смяташе да тръгнеш с Кет за Крондор.

— Такъв беше планът.

— И какво стана?

— Изгубих почти цяла седмица да открия Кет и веднага се приготвихме да тръгнем за Дърбин. Скрихме се на едно тайно местенце, докато дойде денят, когато потегляше корабът. А после започнаха убийствата. — Той кимна на Лимм да продължи вместо него.

— Вече се знаеше, че зад всичко това стои Гадника с хората си — взе думата Лимм. — Чу ли миналия месец, когато откриха трупа на стария Донк?

Джеймс кимна, макар че не се сещаше кой точно е старият Донк.

— Тогава сигурно си чул и за биячите, дето ги издебнаха край пристанището?

Джеймс кимна пак — предполагаше, че става въпрос за случая, за който му бе разказал Уолтър Блонт.

— Та когато главорезите на Гадника удариха и „При Мамчето“, всички се пръснахме накъдето ни видят очите. Тъкмо щях да нося храна и вода на Кет и Грейвс, когато се разбра, че са пречукали и Нощния майстор. Намерили трупа му да плува в залива. Дневният майстор се сбра с Мик Гифън, Рег де Врайс и Фил Пръстите и изчезнаха нанякъде, а като се появиха отново, рекоха, че Праведника също бил мъртъв. И после започна войната из каналите. Повечето от момчетата се простиха с животеца, от биячите също. — Лимм спря да си поеме дъх и продължи: — Тримата с Грейвс и Кет се спотаихме, докато дойде моментът да отпрашим за Кеш. Накрая излязохме, като се преструвахме на благопочтено семейство, но на пристанището избухнаха размирици и войниците ни спипаха. Останалото го знаеш.

— Мда, напоследък убийствата в тоя град зачестиха твърде много — подметна замислено Джеймс. После им разказа всичко, което не смяташе, че трябва да държи в тайна, и което не би заплашило по някакъв начин сигурността на Крондор. Когато приключи, Грейвс каза:

— Тези измалски убийци никак не ме учудват. Забелязах неколцина кешийци на пристанището, които си бяха досущ главорези. Сигурно щяха да ни видят сметката, ако не ни бяха прибрали войничетата.

— Но защо им е да убиват магьосници? — попита Джеймс.

Грейвс за момент спря да дъвче, преглътна, ококорил очи, и рече:

— Единствената причина, която ми идва наум, е свързана с храма на Ишап. Може да съм предател на ордена, но има тайни, които няма да разкрия. Не е въпросът за дълга ми пред храма, а за вярата ми в боговете.

— Възможно ли е да е свързано със заемането на една къща, която е разположена срещу западната дворцова врата?

Грейвс не отговори, но в очите му блеснаха пламъчета.

— Няма значение — рече Джеймс. — Не ми се ще да наскърбявам чувствата ти — зная какво значи за теб вярата. Но ще съм ти безкрайно благодарен, ако ми подскажеш какво ги кара да избиват магьосниците.

— Ти ли?

— Аз… и Короната. — Джеймс се захили.

— И това ще бъде ли достатъчно да ни измъкнеш от тъмницата и да ни изпратиш по живо по здраво за Велики Кеш?

— Още тази нощ, ако принцът остане доволен от наученото.

— Отведи ме при него.

Джеймс кимна и каза на Лимм и Кет:

— Вие чакайте тук.

Двамата с Етан откриха принца в помещението с четиримата мъртви убийци.

— Този човек може би знае някои неща, които ще ни помогнат да разрешим загадката — почна Джеймс.

— И по-точно? — попита Арута.

— А опрощението? — попита и Грейвс.

— Какво опрощение? — Арута вдигна вежди.

— Дребна работа — намеси се Джеймс. — Обвинен е в нарушаване на обществения ред. Трябваше да го съдят утре заранта.

— Тази заран — поправи го Арута. — Слънцето ще изгрее след три часа. Но ако сведенията ти струват нещо, мисля, че ще можем да забравим тази дреболия.

— Известно ли ви е, ваше височество — заговори Етан, — че навремето бях монах от храма на Ишап? Но предадох клетвата си, измених на братята си и сега ме чака наказанието на боговете.

— Опрощението за твоята информация става все по-скъпо, абат Грейвс. Чувал съм за теб и от малкото, което зная, би трябвало веднага да наредя да те хвърлят обратно в тъмницата.

— Ето какво мога да кажа: в страната ви, ваше височество, са пристигнали хора, тъмни сили, които ви мислят злото. Те действат незабелязано и използват наемници, които дори не подозират в чии ръце са станали пионки. Скоро предстои да се случи нещо много важно. Досещате се за какво говоря, така че няма да го казвам.

Принцът кимна.

— Продължавай.

— Та ако тази работа се провали, споменатите хора ще спечелят много. За тях не е толкова важно дали ще успеят, по-важно е да се провалят храмовете.

— И искаш от мен да ги предупредя, така ли?

Грейвс се усмихна.

— Ваше височество, всичко, което ви казах, е добре известно в храма на Ишап, както и сред последователите на останалите ордени. Опитвам се да ви докажа, че враговете ви действат хаотично и избират жертвите си напосоки, без някаква конкретна причина, само и само за да ви създадат затруднения.

— Дотук не научих нищо ново — отвърна Арута.

— В такъв случай предстои да чуете нещо, което не знаете. Съществува една организация, ръководена от човек, известен като Гадника. Той се опитва да прогони Шегаджиите от Крондор, както и от останалите близки градове. Това, което иска да постигне, е ясно: власт и сила. Но за да го получи, се е съюзил не с друг, а с Нощните ястреби. — Грейвс млъкна, изчаквайки реакцията на принца.

— Продължавай — рече невъзмутимо Арута.

— Това е неравен съюз, защото Нощните ястреби преследват свои собствени цели, включително и да служат на онези тъмни сили, които споменах в началото. Хората на Гадника гонят крадците от града. Нощните ястреби избиват магьосниците.

— Знаеш ли нещо за нападението срещу херцога на Оласко?

— Дори когато си в тъмницата, пак можеш да научиш нещо. Това е заговор, измислен и осъществен от Гадника или Нощните ястреби. Ако е от Гадника, вероятно херцогът по някакъв начин е попречил на плановете му. Ако пък са Нощните ястреби, направили са го, защото така са поискали тъмните сили.

— Има ли магьосници, които да служат на Нощните ястреби? — попита. Джеймс.

— Не ми е известно, но не зная и да има такива, които да работят за Гадника. Крадците не вярват много на магьосниците, както ще потвърди и Ръчицата.

При споменаването на прякора Арута се усмихна.

— Джеймс също знае как да изстисква истината. Добре, ако ти кажем, че онези, които нападнаха херцога, са магьосници и че целта им бе не той, а принцът?

— В такъв случай трябва да е въвлечена и трета група. Вероятно споменатите тъмни сили са пратили свои агенти, за да постигнат замисленото, независимо дали Гадника и Нощните ястреби ще успеят.

Арута въздъхна с досада.

— Проклет да съм, но във времена като тези предпочитам да гледам врага си в очите.

— Ваше височество — обади се Грейвс, — мисля, че мога да ви посоча поне един.

— И той е?

Грейвс застана до най-близкия труп.

— Мъртъвците много бързо се променят, но този тук мисля, че го познавам. Името му е, или беше Дженди. Той е бандит от Джал-Пур, навремето Праведника си имаше вземане-даване с него. Убиец, крадец, търговец на роби. — Грейвс погледна принца. — Как се е озовал тук?

— Опита се да ме заговори, но аз не бях в настроение за приказки — ухили се Джеймс.

— По-скоро е мислел да изтръгне от теб всичко, което знаеш, преди да ти види сметката.

— Значи го познаваш — рече Арута. — И за кого според теб е работил?

— Говореше се, че от време на време се свързвал в начинанията си с Нощните ястреби.

— Но как е възможно? — зачуди се Арута. — Смятах, че Нощните ястреби винаги действат сами?

— О, така е, но нали им трябва връзка с външния свят. Затова понякога прибягват до подобни услуги — срещу подкуп или заплащане. Все някой трябва да се захване с преговорите, когато става въпрос за убийство срещу заплащане.

— Аз пък бях чувал — заговори Джеймс, — че когато искаш да премахнат някого, просто оставяш бележка с името му на определено място, а после на същото място откриваш друга — с цената.

— Така е, но нали някой трябва да вземе едната бележка и да върне другата. Нощните ястреби не си мърсят ръцете с подобни дреболии.

— Известно ли ти е — попита Арута, — дали сред Нощните ястреби има кешийци?

— Те са братство без нации, ваше височество — отвърна Грейвс. — Имат се за рода.

— Е, поне е ясно, че кешийците действат заедно с Нощните ястреби — рече Арута.

— И още как!

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че бихте могли да намерите Нощни ястреби — кешийци и ваши сънародници — на едно място само на седмица езда оттук.

— Къде? — попита Арута. — Кажи ми и престъпленията ти ще бъдат опростени.

— На юг от Шандънския залив — рече Грейвс — има един стар търговски път, който от много време не се използва. Зад него започва верига от хълмове, на един от които се издига стара разрушена кешийска крепост. Зная за нея само защото този човек — той посочи трупа — веднъж в пиянски унес разкри местонахождението й. Видял я на някаква древна карта. Но да знаете, че кулите и стените отдавна са рухнали и сега са останали само подземията.

— Прилича ми на скривалището, което използваха под крепостта Кавел — подметна замислено Джеймс.

Грейвс продължи:

— Там има вода от подземен извор, а храна могат да купуват от Шамата или Земен край. Достатъчно близо е до Крондор, за да нанасят светкавични удари, и ако не знаете какво търсите, лесно можете да минете съвсем близо до скривалището им, без да ги откриете.

Арута се обърна към Уилям, който слушаше всичко това внимателно, и му нареди:

— Изтичай до покоите ми — вземи колкото помощници ти трябват, но искам час по-скоро да преровите всички карти и да ми намерите някакъв знак за съществуването на тази кешийска крепост.

— Можеш ли да четеш кешийски, момче? — попита го Грейвс.

Уилям кимна.

— Мога.

— В такъв случай ще търсиш място, наречено Долината на изгубените хора. Оттам ще прокараш пръст на изток. Ако тази крепост я има на картата, вероятно ще е обозначена като Могилата на безнадеждните.

— Сигурно не са се претрепвали от мерак да служат там — подметна Джеймс.

— Това не зная — рече Грейвс, — но съм сигурен, че онзи пияница я нарече точно така. Каза също, че според легендата гарнизонът бил оставен да умре, докато защитавал крепостта от многократно по-силен противник. И до ден-днешен крепостта била обитавана от духовете на избитите войници — кръвопийци и разни подобни фантасмагории.

— Ако беше видял това, което видях аз с очите си, докато се биех с Нощните ястреби, щеше да смениш тона — каза сериозно Джеймс. — Не знаеш какво е да изтребиш цялата пасмина и след малко да ги видиш как се надигат окървавени от пода и отново ти скачат.

Грейвс въздъхна.

— Ваше височество, вече ви предупредих, че срещу вас действат тъмни сили, и не остава нищо друго, освен да го повторя.

— Добре, Грейвс — каза Арута. — Тазсутрешният съд ти се разминава, но засега ще останеш мой гост. Ако разказът ти отговаря на истината, лично ще наредя да те качат на кораба за Дърбин или Квег, или накъдето искаш да отплаваш. Джеймс, върни го в тъмницата.

— Слушам. — Джеймс отдаде чест, поведе Етан към изхода и пътем му пошушна: — Май мина добре.

— Щом ти го казваш, Джими.

— Не те предаде на ишапците, нито нареди да те обесят, нали?

Грейвс се усмихна.

— Да, и това не е малко.

Минаха покрай стаята на Джеймс, за да вземат Лимм и Кет, и отново слязоха в подземията. За Грейвс те бяха много по-уютни и безопасни и от най-луксозната странноприемница на Крондор. Така поне смяташе Джеймс.

Глава 11Крадешком

„Шареният папагал“ беше пуст.

Толкова рано сутринта още никой не се бе хванал за чашката. Джеймс се провикна:

— Лукас!

Уилям се огледа и лицето му грейна, когато забеляза, че откъм кухнята се приближава Талия.

— Уилям! — извика тя с нескрита радост. — Джеймс — добави след миг. — Татко откара отпадъците на реката. Всеки момент ще се върне. Нали ще го почакате?

— Разбира се — усмихна се Уилям.

Джеймс улови Уилям за ръката и не му позволи да седне.

— Талия, ако не се лъжа, всяка сутрин излизаш на пазар, нали?

— Ами да — рече девойката. — Чакам татко да се върне, за да тръгна.

— Уилям, защо не я придружиш на улицата? — предложи Джеймс. — Ние с баща й имаме да обсъдим някои важни неща.

Уилям едва не се спъна в едно трикрако столче, когато скочи да предложи ръката си на Талия.

— Ако не възразяваш…

Тя грациозно пъхна ръката си под неговата и отвърна:

— О, не, напротив, ще ми бъде приятно да ми правиш компания.

— После погледна Джеймс. — Нямате нищо против да ви оставя сам, нали, скуайър?

— Напротив, мечтая да остана поне за няколко минути насаме с мислите си. И без това напоследък в двореца е голяма шумотевица.

— О, да — отвърна момичето с блеснал поглед. — Чухме, че пристигнал някакъв източен благородник. — Тя се обърна към Уилям. — Трябва да ми разкажеш по-подробно за него.

Застанал зад гърба й. Джеймс завъртя глава, за да предупреди Уилям, че не бива да говори на тази тема, а на глас каза:

— Сигурен съм, че ще ти е по-интересно да чуеш какво носят дамите от Изтока, Талия.

Уилям позволи да го поведат към вратата, а Джеймс се отпусна изнурено на стола. Не чака дълго, защото, както бе казала Талия, баща й се появи само след няколко минути.

— Талия! — извика той откъм задната врата, после забеляза седналия Джеймс. — Къде е дъщеря ми?

— Излезе на пазар с Уилям. Обещах й да пазя тук, докато се върнеш.

Лукас втренчи поглед в него и рече:

— Намислил си нещо, Джеймс. Познавам те достатъчно дълго, за да го надуша. Казвай какво има.

Джеймс се изправи и се облегна на тезгяха до него.

— Малко ми е неудобно, Лукас. Трябва да те попитам нещо, но не и преди да се закълнеш, че ще пазиш тайна.

Лукас замислено се почеса по брадичката.

— Не мога да го направя, преди да разбера за какво става въпрос. Знаеш, че си имам свои принципи.

Джеймс кимна. Лукас бе един от малцината проспериращи съдържатели на странноприемници в Крондор, които нямаха зад гърба си нито могъщ покровител, нито някоя гилдия, като тази на Шегаджиите. През годините бе успял да сключи няколко много изгодни съюза, включително и приятелски връзки с неколцина високопоставени крондорски велможи. Познаваше Джеймс от сделките си с Шегаджиите, на които така и не позволи да го превърнат в свое сляпо оръдие. Старецът беше инатлив по природа и всички добре знаеха, че вироглавството му може да стигне далеч, рече ли някой да опита да му нахлузи хамута. С други думи, беше много по-добре да го имаш за съюзник.

Джеймс бе репетирал поне няколко пъти речта си, затова я подхвана без предисловия.

— И двамата знаем, че Шегаджиите вече не са главната сила в града. Знаем също, че онзи тип — Гадника — се опитва да заеме мястото им.

Лукас кимна.

— Известно ни е също така, че Праведника вече не е между живите.

— Не бързай толкова — засмя се Лукас. — Той е голям хитрец. Може и да са му видели сметката, но не е изключено да се спотайва нейде.

— Дори и да е второто, все едно че е мъртъв, защото остави на Гадника да си разиграва коня.

— Може и да си прав, а може и да не си.

— Някой казвал ли ти е — тросна се Джеймс, — колко е трудно да се разговаря с теб?

— Много пъти.

— Виж сега… трябват ми няколко верни другари на подходящи места.

Лукас се разсмя.

— Ами започни тогава с принца на Крондор. Той е на най-подходящото място.

— Имам предвид извън двореца. Хора, които могат да чуват разни неща.

Лукас се замисли, сякаш претегляше думите му.

— През всичките тези години съм чул и видял доста неща, Джеймс. Научих се да слушам, без другите да го забелязват. Хората свикнаха да се отпускат в моята компания. Зная неща, дето сигурно няма да се понравят на хората на принца. Как се заобикалят митническите чиновници на пристанището, кой кого искал да убие. Ей такива работи. Но мога да изгубя всичко постигнато, ако някой разбере, че съм станал доносник.

— Не търся доносници, Лукас. Има предостатъчно на всеки ъгъл. Трябва ми нещо повече — доверен човек. Трябва ми проверена информация, не слухове, сплетни и хвалби, разменени за дребни монети. Мисля, че разбираш за какво говоря.

Лукас отново потъна в размисъл. Накрая въздъхна и рече:

— Съжалявам, Джими, не мога да стана шпионин. Това е опасно занимание, дори за такива като мен. — Той заобиколи и застана зад тезгяха. — Но едно ще ти кажа. Никога не съм работил срещу интересите на Короната. Навремето бях войник и момчетата ми загинаха в сражения. Имаш думата ми — чуя ли нещо, което може да е важно за теб, ще намеря начин да ти го съобщя бързо. Какво ще кажеш за това?

— Става — отвърна Джеймс.

— Искаш ли ейл?

Джеймс се разсмя.

— Не е ли още рано? Не, ще тръгвам. Като се върнат Талия и Уилям, кажи на Уили да се прибира в гарнизона.

— За този младеж… — подхвана неуверено Лукас.

— Да?

— Той е от добро потекло, нали?

— Да — кимна Джеймс. — От добро семейство е момчето.

Лукас се зае да бърше с припрени движения тезгяха.

— Тъй де… щото исках да ти кажа, че Талия ми е едничка на този свят. Ще ми се дай потръгне в живота, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам какво искаш да кажеш — засмя се Джеймс. — Ако ще й потръгне с някого, това със сигурност е Уили.

— Баща му е херцог, казваш?

Джеймс прихна и излезе, без да се сбогува.

Уилям беше зачервен и замаян. Не знаеше дали е от преумора, или защото започва да се влюбва. Беше провел няколко разговора с баща си за отношенията между младите мъже и жени и на теория познаваше романтичната връзка, но едва ли можеше да се похвали с опита на мнозина свои връстници.

Докато Талия чуруликаше край него, обсъждайки качествата на различни продукти, мислите му неусетно поеха в друга посока. Уилям си бе имал вземане-даване с момичета през целия си живот, като се започнеше с приемната му сестра Гамина. Но макар много от тях да му бяха станали добри приятелки, само веднъж досега се беше влюбвал истински.

Опита се да прогони от мислите си образа на Яжара, но колкото повече се стараеше, толкова по-ясен ставаше той. С четири години по-голяма от него, тя бе дошла да учи в Звезден пристан, когато той бе едва на единадесет. Струваше му се толкова отдавна.

В началото странеше от останалите — кешийска благородничка, която умееше да прикрива любопитството си и да не се отдава на забавленията. После, в годината, когато той трябваше да замине за Крондор, всичко се промени. Той вече не беше срамежливото момче, а заякнал и поумнял младеж и интересът му към нея се засили. Връзката им беше бурна, краткотрайна и особено болезнена за Уилям.

Краят бе мъчителен, Уилям така и не разбра причината за тяхната раздяла и беше изгубил надежда да я узнае, докато не научи за предстоящото й пристигане в Крондор. Сега вече очакваше появата й със смесица от боязън и вълнение.

— Ама ти не ме слушаш — чу гласа на Талия през пелената от спомени.

— Извинявай — рече той с усмивка. — Не съм мигвал няколко нощи. — Тя го погледна учудено и той побърза да добави: — По служба на Короната.

Тя се усмихна и отново го улови за ръката.

— Добре, нека се порадваме на утринното слънце и поне за малко да забравим принца и службата. И ще ми обещаеш тази нощ да се наспиш хубавичко.

— Ще видя какво мога да направя — измърмори Уилям и загледа крадешком младата жена, докато тя разговаряше с продавача на една сергия.

— Ще взема шест от тези — реши накрая Талия и посочи шест връзки лук.

Докато момичето и продавачът се пазаряха, Уилям неусетно се зае да сравнява Талия и Яжара. Яжара беше кешийка, гъвкава и стройна като дете на пустинята и доста екзотична според крондорските представи. Беше магьосница с голямо умение и възможности, но също и храбър и опитен боец. Уилям не се съмняваше, че би могла да строши нечий череп с жезъла си със същата бързина, с която произнасяше заклинания, а освен това бе много по-образована от всяка жена, която познаваше — говореше няколко езика и знаеше историята на страната си и на Кралството, можеше да обсъжда различни научни теми — от пътя на звездите до загадките на боговете. За разлика от нея, Талия беше слънчево, общително момиче с весел нрав и вродена грациозност. Тя се обърна и забеляза, че Уилям я гледа.

— Какво има?

Той й се усмихна.

— Мислех си, че си най-красивото момиче, което съм виждал.

— Ласкател! — Тя се изчерви.

Той се засрами.

— Разкажи ми… за детството си. Каза ми, че си израсла в ордена на… как беше?

Тя пусна четири монети в шепата на продавача, прибра лука, обърна се и го улови за ръката.

— В ордена на Сестрите на Кахули.

— Кахули? — Уилям зяпна от изненада.

Чули името на Богинята на възмездието, неколцина продавачи се извърнаха към тях.

Тя го потупа по ръката.

— Всички реагират по този начин.

— Аз пък си мислех, че е бил някой манастир…

— Някой женски манастир?

— Нещо подобно.

— В този орден приемат само жени. Баща ми реши, че щом трябва да израсна извън града, най-добре ще е това да стане някъде, където да ме научат как да се защитавам. — Тя се пресегна и докосна дръжката на меча му с върховете на пръстите си. — Малко е голям за моя вкус, но сигурно ще мога да създам сериозни проблеми на някого с него.

— Не се съмнявам — рече той. Последователките на ордена на Кахули се бяха прочули с това, че издирваха на своя глава престъпници, за да упражнят върху тях собствената си справедливост. В най-добрия случай действаха като помощници на местните жандарми и шерифи и ги подпомагаха в борбата с престъпниците, като ги залавяха и предаваха на съдебните органи. В най-лошия приемаха върху себе си ролята на отмъстители от името на цялото общество и тогава преследваха и избиваха собственоръчно престъпилите закона. В последния случай отказваха да се вслушват в каквито и да било доводи за невинността на жертвата. Кредото им беше „Да ги изтребим, пък нека Кахули решава кой е виновен и кой не“. Често поведението им създаваше повече проблеми, отколкото да решава наболелите.

— Зная какво си мислиш — подметна Талия.

— Какво? — попита Уилям.

— „Дали да побягна още сега, или да изчакам, докато се обърне с гръб към мен?“

Той избухна в смях.

— О, нищо подобно. Аз само…

— Ако не ми сториш зло, Уилям, обещавам да не пострадаш.

— Няма — рече той все така засмяно. — Кълна ти се.

— Хубаво — рече тя и го погали игриво по рамото. — В такъв случай няма да се налага да те преследвам и да ти отмъщавам.

— Шегуваш се, нали?

Сега вече тя се разсмя. След това склони глава към него.

— Е, поне имах възможност да си побъбря с теб повече от няколко минутки.

Уилям се престори, че не обръща внимание на думите й. Истината бе, че не знаеше какво да мисли. Наслаждаваше се на приятното чувство, което го завладяваше всеки път, когато я погледнеше. Любуваше се на черната й коса, бялата кожа, стройната снага и младежката енергия, която бликаше от нея. Всичко, което искаше, бе да е до нея и да не мисли за нищо друго.

— Лейтенант! — дочу познат глас — най-неприятния в подобна ситуация.

Обърна се и видя, че към него се приближава капитан Трегар, придружен от двама стражници.

— Сър! — рече той и застана мирно.

— Пратиха ме да те открия — теб и скуайър Джеймс — почти изръмжа Трегар. — Негово височество — допълни той и Уилям забеляза, че капитанът едва сдържа гнева си. Трегар погледна Талия и продължи: — Предположих, че си зает с важна работа, щом не намери за нужно да се явиш на дежурство в двореца, но Негово височество, изглежда, смята присъствието ти при него в този час за крайно наложително.

— Ами… — запелтечи Уилям, — скуайър Джеймс е в „Шарения папагал“ и…

— Не, тук е — чу се друг глас.

Уилям се обърна и видя, че Джеймс е застанал зад него.

— Какво има, капитане? — попита Джеймс.

— Заповеди, скуайър. Двамата с лейтенанта трябва незабавно да се върнете в двореца.

— Добре — отвърна Джеймс и погледна Уилям и Талия. — Извинявай, момиче, но трябва да вървим.

— Беше ми приятно да прекараме поне малко време заедно — каза Талия на Уилям. — Надявам се да наминеш пак, скоро.

— Разбира се — измънка Уилям, погледна към Трегар и добави: — Веднага щом службата ми позволява.

Талия им обърна гръб и продължи покрай сергиите. Само след няколко крачки метна един поглед на Уилям и се усмихна.

— Готов ли сте, скуайър? — попита Трегар.

Джеймс кимна и ги поведе към двореца. Уилям се нареди на опашката. Усещаше растящо напрежение в отношенията с капитана и си даваше сметка, че трябва да направи час по-скоро нещо по въпроса, ако не иска да си осигури един силен и опитен враг.

Арута огледа стаята. Капитан Трегар и войниците, които го придружаваха, бяха застанали до вратата. Четирима крондорски Следотърсачи — специална елитна група към двореца — се бяха подредили от другата страна на масата.

— Ето тук някъде — рече принцът и посочи с пръст картата. — Ако информаторът ни не греши, скривалището им е южно от Шандънския залив.

Застанал до принца, Джеймс проследи с поглед очертанията на брега върху картата и прочете на глас:

— Долината на изгубените хора. Ще си позволя да отбележа, ваше височество, че територията, която трябва да претърсим, е доста обширна.

Арута посочи Следотърсачите.

— Те тръгват след час.

— Вече запомнихме разположението на картата, ваше височество — обади се един от тях.

— Моите хора ще ви последват след един ден — продължи той. — Ще се чакате… — той отново плъзна пръст по картата — ето тук. Един от вас да стои на пост всяка нощ.

— Разбрано, ваше височество — отдаде чест водачът на Следотърсачите и махна на спътниците си да го последват.

Арута изчака четиримата Следотърсачи да излязат и се обърна към Трегар.

— Капитане, подгответе план за действие. Разпространете слуха, че ще провеждаме маневри на югоизток и североизток. След това искам да отделите двеста от най-добрите си войници, но само такива, които са били на служба при мен не по-малко от пет години.

Джеймс си спомнил за тримата Нощни ястреби от гарнизона в Северен страж.

— Най-късно утре — продължи Арута — ще поведа лично тези хора на юг. Капитан Леланд ще предвожда останалите на изток. Намерете някакво достоверно обяснение за разделянето на отряда.

— Милорд — прекъсна го капитан Трегар. — Ако ми позволите да попитам…

Арута кимна.

— Няма ли да е по-добре, ако рицар-маршалът поеме командването?

— Рицар-маршалът вече не е на служба, капитане. Той се оттегли. Утре следобед ще организираме парад и прощална вечеря. След това той потегля с кораб за Крудий.

— Прощална вечеря? — повтори Джеймс.

— Да, но ти няма да присъстваш — отсече Арута.

Джеймс въздъхна пресилено.

— Чувствам се пренебрегнат, ваше височество.

— Ще подготвя обяснението преди парада, сър — обеща Трегар.

— Не, искам да е готово още преди залез-слънце. Защото час след това вие петимата… — той посочи капитана, двамата войници, Уилям и Джеймс — потегляте с един керван за Кеш. Като наближите отбивката за Шандънския залив, ще свърнете на запад по стария път. Ще се придвижвате на половин ден зад Следотърсачите. Така ще им осигурите достатъчно време, за да надушат нашата плячка.

— А вие ще сте на още половин ден след нас — заключи Джеймс.

— Точно така — рече Арута. — Получите ли съобщение, тръгвайте незабавно към мястото, където се крият Нощните ястреби. Заедно със Следотърсачите ще премахнете всички постове из околността, а аз и войниците ми ще стъпчем това змийско гнездо.

— Разчитайте на нас, ваше височество — рече Джеймс.

Когато излязоха, Трегар попита:

— Скуайър, но защо точно аз? Принцът никога досега не ми е възлагал подобна задача.

Джеймс сви рамене.

— След като те пратиха да ни търсиш, значи си в течение на това, че двамата с Уилям потегляме със специална задача. Нощните ястреби разполагат с информатори навсякъде — трябва да се вземат мерки изтичането на сведения да бъде ограничено максимално. — Джеймс забеляза, че лицето на капитана помръква, и побърза да добави: — Освен това Негово височество със сигурност нямаше да те избере за тази задача, ако не смяташе, че си достоен за нея. По пътя ще ти разкажем подробностите, капитане. По-важното сега е да измислиш онова достоверно обяснение, а аз ще се заема с приготовленията.

— Какви приготовления? — попита Уилям.

— Няма да е никак лесно да се промъкнем незабелязано към постовете, лейтенант — обясни Джеймс. — Още повече ако сме облечени с униформи. Трябва ни маскировка. Да побързаме, защото скоро ще се свечери.

Капитан Трегар кимна на Джеймс и се обърна към Уилям.

— Лейтенант, последвайте ме.

— Слушам, сър — отвърна Уилям и тръгна след началника си. Джеймс тръгна в противоположна посока — право към любимия си изход, вратата за прислугата, откъдето можеше да напусне двореца незабелязано. Имаше някои хора, с които трябваше да се срещне, преди да тръгне на път: синът на шерифа и главорезите, които го очакваха в канализацията. А минутите течаха.

Вятърът носеше пясък и прахоляк над платото, насред което се беше разположила на бивак неголяма група пътници с две магарета, камила и стадо кози, заобиколили претоварена със стока каручка. За непредубедения наблюдател те бяха обикновени чергари или бедно семейство, тръгнало да дири препитание в далечни краища.

Загърнат в оръфаното си наметало, Уилям отметна качулката си и се огледа, като примижа срещу подхвърляните из въздуха песъчинки. После надигна глас, за да надвие свистенето на вятъра.

— Капитане, следят ли ни?

— Ако са някъде наблизо, сигурно не свалят очи от нас — отвърна Трегар.

Преди три дни бяха напуснали лагера близо до южния край на Шандънския залив. Принц Арута ги следваше на два дни път, начело на отряд от двеста конници. Някъде отвъд завесата от прахоляк бяха Следотърсачите, издирващи руините на древната кешийска крепост.

— Изглеждаш чудесно, скъпа — обади се с пресипнал глас Джеймс.

— Моля?

— Казах — повтори Джеймс малко по-високо, — изглеждаш чудесно, скъпа.

Като най-нисък в групата, на Уилям се бе паднало наметалото на жена от Бени-Шазда. Другите двама войници, също облечени като жени, се разсмяха, като забелязаха раздразнението на младия лейтенант. Скуайърът се шегуваше с него още от самото начало на пътуването, когато им бе подбрал тези дрехи. Уилям допусна грешката да се оплаче от избора му, докато останалите го приеха мълчаливо и безропотно, разчитайки на опита на Джеймс в подобни дела.

Осъзнал със закъснение безсмислието на съпротивата си, Уилям само поклати глава.

— И като си помисля, че само преди няколко дни се разхождах из двореца в компанията на най-красивите момичета в Островното кралство и се радвах на перспективите за блестяща кариера! А сега съм… издокаран като последна дрипла. Но да не забравя и красивия пейзаж. — Той махна с ръка към окаяната местност, която ги заобикаляше.

— Сега ще те ударя — рече неочаквано Трегар. — Като го направя, падни и остани да лежиш.

Изведнъж ръката му се стрелна и перна Уилям по рамото. Младият лейтенант падна и Трегар се изправи над него.

— Мисля, че не могат да ни чуят! — извика той. — Долавят шума от гласовете, но не различават думите.

Джеймс, който седеше на пясъка, не помръдна, но попита:

— Къде са?

— Зад втория хълм отдясно, скуайър. Малко по на север от посоката, в която продължава пътят. Одеве забелязах някакво движение. След малко се повтори.

— Всички знаете какво трябва да правите — рече Джеймс. Другите двама войници се засуетиха около каручката, сякаш за да се уверят, че багажът е завързан достатъчно здраво, за да не го отнесе вятърът.

— Изпълзи настрана — каза Трегар на Уилям, — там се обърни към мен, поклони ми се на колене и иди да видиш какво правят козите!

Уилям изпълни нареждането. Трегар се приближи към каручката, вдигнал ръка пред лицето си, за да се защити от вятъра, измъкна от багажа един раздут мях, надигна го и се престори, че пие. След това се облегна на колелото и плъзна разсеян поглед наоколо.

— Сега ела при мен, престори се, че ме молиш за прошка, и докато го правиш, погледни към онзи хълм.

Уилям се приближи към него, вдигнал ръце като за молитва.

— Не виждам нищо, капитане.

— Поклони се отново!

Уилям се поклони. През това време Джеймс заобиколи каручката и надзърна крадешком към хълма, докато привидно ровичкаше отзад. Почти веднага ги забеляза — ритмични движения, които сякаш следваха поривите на вятъра.

— Наблюдават ни — обяви той.

— Можеш да престанеш да се кланяш, лейтенант — нареди Трегар.

Уилям се сепна и завъртя глава.

— Май се увлякох. По-добре да извадя храната и да ви я раздам.

— И внимавай първо да поднесеш на мен и на скуайър Джеймс, а после на „жените“.

Този път войниците не се разсмяха. Бяха втренчили погледи в хълма, докато се преструваха, че работят.

— Довечера имаме среща с един от Следотърсачите. Ако имаме късмет, скоро ще узнаем къде се крият тези негодници.

През останалата част от вечерта продължиха със сценката на отдъхващо насред пустинята чергарско семейство. Вятърът утихна час преди залез-слънце и те запалиха огън, на който сготвиха месо. После се загърнаха в наметалата си и зачакаха.

До зори на следващия ден Следотърсачът още не се бе появил.

Трегар се изправи и отърси пясъка от наметалото си.

Небето на изток вече просветляваше. Скоро слънцето щеше да се покаже на хоризонта. Капитанът направи почтителен поклон на изток, после се обърна на север и повтори поклона.

— Какво правиш? — попита го Джеймс.

— Търся нашите приятелчета — отвърна капитанът, докато се обръщаше с лице на запад. — Надявам се да наподобява някой утринен ритуал. — Той завърши с поклон на юг и добави: — Вдигай „жените“ да работят.

Джеймс срита наужким Уилям и му подвикна:

— Запали огъня и сготви закуска. Ще потеглим на път веднага след изгрев-слънце.

Уилям се засуети, като се правеше на недоволен, но раболепен. Запали огъня от изсушен тор и щом огнените езици затрепкаха, постави отгоре гърнето с месо, в което доля малко вода. След малко Джеймс седеше със скръстени крака, поставил чинията в скута си, и дъвчеше лакомо.

— Не ги виждам — подметна той. — Дали още не са станали?

— Станали са — отвърна Трегар — и са на същото място. Поне един от тях. Ако изчезването на Следотърсача бе тяхна работа, вече нямаше да сме живи.

— Какво може да се е случило с него и останалите? — попита Уилям.

— Каквото и да им се е случило, не са могли да го избегнат — рече Трегар. — Или са мъртви, или се крият някъде. Може и да са забелязали, че ни държат под наблюдение, и да са отпратили към Арута и хората му. — Трегар сръбна няколко глътки вода и се изправи. — Време е да се размърдаме. Докато се приготвяме — обърна се той към войниците, — слезте в онази долчинка и се престорете, че пикаете. Клекнали, нали? — Той се огледа, сякаш даваше разпореждания, и посочи козите. — Лейтенант, иди при животните и се направи, че проверяваш дали с тях всичко е наред. И докато го правиш, се престори, че оставяш някакъв знак или писмо.

Уилям кимна, макар да бе малко объркан от тази заповед, и попита:

— Какъв е планът?

— Според мен нашите приятели на хълма снощи са си тръгнали за вкъщи, но са оставили един човек да ни наблюдава. Щом потеглим, той ще слезе тук да провери дали сме тези, за които се представяме. Нека се поразрови из козите барабонки и камъните в долчинката, а ние през това време ще оставим знак за съгледвачите на принца.

Джеймс кимна, изправи се и почна да товари багажа в каручката.

Трегар вдигна меха, изсипа водата върху огъня и разрови с крак въглените. Веднага щом към небето със съскане се вдигна пушек, примесен с пара, се наведе и размести камъните около огнището.

— Това ли ти е посланието? — попита Джеймс.

— Да — отвърна Трегар. — Стар войнишки номер. Различните части на кръга около огъня имат различно значение. Северната означава „чакайте тук“. Източната — „връщайте се“. Южната — „доведете помощ“. Щом се отдалечим оттук, ще зарежем каручката и животните и ще се върнем обратно към онези скали на югозапад, за да потърсим следи.

— Точно от това се боях — въздъхна Джеймс.

Кръгът от камъни около огнището бе отворен откъм южния край.

— Скуайър — рече Трегар, — от всичко, което съм чувал за теб, бях останал с впечатлението, че си човек, привикнал с рисковете.

— Да, но само когато аз вземам решенията.

Трегар се разсмя, после се изправи и им подвикна:

— Потегляме!

Изгубиха почти целия ден, докато се убедят, че никой не ги преследва. Час преди залез-слънце Трегар нареди да спрат и рече:

— Ще се върнем на около половин миля — до онзи малък оазис, който подминахме, и ще оставим там животните и каручката.

— Поне открихме къде им е скривалището — промърмори Джеймс.

— Защо смяташ така, скуайър? — зачуди се Трегар.

Джеймс коленичи и зарови пръст в пясъка.

— Тук — той очерта един кръг — бе мястото, където ги засякохме за първи път. — Начерта една почти права линия и продължи: — А на това място нашият невидим приятел престана да ни следи.

— Тоест? — попита капитанът.

— Спомняш ли си картата? — попита Джеймс.

— Да.

— По обед се намирахме северно от едно голямо плато — същото, от което се вижда цялата област на много мили. Оазисът, в който искаш да оставим животните, е разположен в една долина, която се отваря към него. Нагоре започва козя пътека, която се вие по склона и излиза…

— На платото! — възкликна Уилям.

— И край древната крепост! — допълни Трегар. — Разбира се, че това е най-подходящото място! До него води само един път.

— Единственото възможно в целия район.

— И какво ще правим сега? — попита Уилям.

— Ще се върнем в оазиса — рече Джеймс. — Ако принц Арута ни последва чак дотук, може да се озове в капан. На всяка цена трябва да се постараем това да не се случи.

— А какво ще правим с каручката и животните? — попита един от войниците. — Не бива да ги оставяме в оазиса — могат да събудят нечии подозрения.

— Прав е — каза Трегар на Джеймс.

— Значи се разделяме? — попита Уилям.

Джеймс кимна и се обърна към войниците.

— Един от вас ще кара каруцата. Камилата ще завържем отзад. Другият ще се погрижи за козите. Ще тръгнете обратно за Крондор. Ако по някаква причина се разминете с принца, насочете се към граничния пост при Шандънския залив или към Земен край. Ще докладвате за всичко, което се случи тук. Но искам да побързате.

Загърнат в плътното си наметало, Трегар приличаше на бивш наемник. Изпод наметалото се подаваше очукана сабя и никакви други оръжия.

Джеймс бе облечен по подобен начин, само дето вместо сабя бе препасал рапира. Уилям извади от каручката тежкия си двуръчен меч и го нагласи на гърба си.

Трегар се огледа и рече:

— Ще се придържаме към южната страна на пътя, под сянката на скалите — в случай, че някой ни дебне отгоре.

— Няма да ни забележат, ако се постараем да не вдигаме прах — отбеляза Джеймс. — Аз ще ви водя.

Трегар не възрази и докато Джеймс се отдалечаваше на изток, метна прощален поглед към каручката и двамата войници, които вече изчезваха в обратна посока.

Уилям не познаваше двамата войници, но знаеше какво си мисли капитанът: дали хората му ще се приберат безпрепятствено в Крондор? Докато разглеждаше скалите над пътя, по който предстоеше да минат, си зададе същия въпрос: дали някой от тях ще се прибере жив в Крондор?

Из въздуха летяха прилепи и гонеха насекомите. Джеймс коленичи и се взря в тъмнината, опитвайки се да види онова, което умът му подсказваше, че е някъде пред тях — засада или клопка. Засега нищо. Дори някой да бе видял приближаването им, не се издаваше по никакъв начин.

Джеймс вдигна ръка, обърна се към Трегар и Уилям и прошепна:

— Тази работа не ми се нрави. Ще се озовем направо пред прага на официалния вход.

— Какво предлагаш? — попита Трегар.

— Да си чувал за укрепление без задна вратичка?

— Чувал съм, но и аз се съмнявам тук случаят да е такъв. За да контролират район с подобни размери, кешийците вероятно са разполагали с гарнизон от поне стотина души, по-вероятно дори двеста или триста. Това превръща крепостта им в първостепенна цел при някоя война. Което означава, че са си подсигурили изход за отстъпление.

— Но къде може да е той? — попита отчаяно Джеймс. — От другата страна на крепостта?

— Ако крепостта все още я имаше, лесно можехме да определим предполагаемата посока на отстъпление. Но при липса на надземни постройки… — Уилям поклати глава.

— Добре, ще се приближим още малко — рече Джеймс, — и ако не открием нищо, ще се върнем обратно и ще заобиколим откъм източната страна на платото.

Уилям не отговори, но си даваше сметка какво би означавало да се катерят по скалната стена откъм изток. Надяваше се да не се стига дотам. Малко се страхуваше от височината.

Повървяха още известно време и изведнъж му хрумна една мисъл.

— Почакайте — прошепна той.

— Какво? — попита Трегар.

— Искам да опитам едно нещо… — Уилям вдигна ръка, после затвори очи. Пресегна се мислено напред и долови присъствието на щъкащо из мрака мишле. „Я спри!“ — нареди му Уилям.

Мислите на мишлето бяха съвсем примитивни, почти несвързани. То се поколеба за миг, сякаш се чудеше накъде да побегне. Трите грамадни същества бяха потенциална заплаха.

Като малък Уилям неведнъж бе разговарял с мишки, плъхове и полски гризачи. Известно му бе, че имат ограничени възможности за концентрация и минимални способности за общуване. Но знаеше също така, че умеят да надушват всякакви пътища към и от леговищата си.

Помъчи се да оформи някакъв въпрос, за да разбере дали наблизо има и други по-големи проходи. Мишлето отвърна с размътен образ на голям тунел и го задържа достатъчно, та Уилям да успее да се ориентира за местонахождението му. После избяга.

— Какво има? — повтори Трегар.

— Мисля, че зная къде е задният вход.

— Че откъде ще знаеш? — попита капитанът.

— Ако ви кажа, едва ли ще ми повярвате. Насам. — Той посочи нагоре към стената, до която бяха спрели. — Ще трябва да се покатерим, за да стигнем до него.

— Ти си пръв — изръмжа Трегар.

— Не, аз ще водя — каза Джеймс, погледна нагоре, после бавно започна да пълзи по стената и се изгуби в тъмнината.

Уилям се обърна към Трегар и го попита:

— Капитане, катеренето по скалата на тъмно спада ли към категорията на безсмислено рискованите постъпки?

— Напълно, лейтенант.

Уилям последва Джеймс, като промърмори:

— Просто исках да съм сигурен.

Трегар изчака малко и го последва.

Докато се изкачваха, в небето изгря Средна луна и озари една цепнатина в скалите, достатъчно голяма, за да могат и тримата да се напъхат в нея.

— Колко остава? — попита задъхано Уилям.

— А, не е много — отвърна Джеймс. — Стотина стъпки.

Уилям поклати глава.

— А аз мислех, че е два пъти повече. — Стараеше се да не поглежда надолу. Досега бе успявал да потисне надигащата се в него паника само с огромно усилие на волята. Ръцете и краката го боляха от напрежение.

Джеймс подаде глава и погледна нагоре.

— Близичко сме вече, а? — подметна капитанът.

— Аха — отвърна Джеймс. Вече различаваше скалния ръб на двайсетина стъпки по-нагоре, очертан рязко на фона на звездното небе. — Няма какво повече да чакаме — добави, надигна се и отново се закатери.

— Само внимавай — предупреди го Трегар.

— Ако не той, аз със сигурност — обади се Уилям и се закатери нагоре в пукнатината, опрял крака в страните й. Когато наближи ръба, протегна ръка и Джеймс го издърпа. Малко след това двамата изтеглиха със съвместни усилия Трегар. Докато лежаха, запъхтени, на равната площадка, Джеймс се огледа и отбеляза:

— Тук вече можем да се изправим.

— И накъде сега? — попита капитанът.

— Мисля, че е натам. — Уилям посочи нагоре по склона. Тази нощ щеше да има две луни — Средна и Малка, и по времето, когато Средната щеше да достигне зенита си, Малката трябваше да изгрее и двете да окъпят всичко в призрачна светлина.

Склонът беше скалист, назъбен и запречен от щръкнали обветрени и напукани от слънцето канари. От време на време спираха, за да заобиколят предпазливо някоя от тях.

След около половин час Уилям се обади:

— Ако моето приятелче мишлето не се е заблуждавало, входът трябва да е някъде под нас.

— Какво приятелче мишле? — попита Трегар.

— По-късно ще ти кажа — обеща Уилям. — Сега трябва да потърсим път надолу.

В същия миг зърна отблясък от светлина.

— Това пък какво е?

— Луната се отразява в нещо — рече Джеймс.

— Колко е надолу според теб?

— На двайсетина стъпки — отвърна Джеймс, придобил умението да преценява дистанцията от скитосванията си по крондорските покриви.

— И как ще стигнем дотам? — попита Трегар.

— Ще увиснем и ще скочим — обясни простичко Джеймс.

— Дори тогава височината е достатъчна, за да си строшим краката — изръмжа капитанът. — Пък и не знаеш какво те чака долу.

Джеймс погледна към изгряващата луна.

— Ами да почакаме още няколко минути.

Сенките бързо започнаха да се скъсяват. След още няколко минути Трегар възкликна:

— Ей, това е изсечен в скалите път!

Точно под тях между две каменни стени се виждаше тесен проход, който свързваше древната крепост с площадката, на която се намираха.

— Уилям — нареди Джеймс, — легни и ме улови за ръцете. Когато увисна достатъчно, ще ме пуснеш да скоча. А аз ще ви подхвана отдолу.

Скоро тримата вече бяха на тесния път.

— Дано само не се наложи да отстъпваме — промърмори Трегар.

— Да отстъпваме ли? — попита Уилям.

— Сам виждаш, лейтенант, че е прекалено тясно, за да се бием.

Едва сега Уилям си даде сметка, че старият воин има право. В тесния проход можеха да използват само кинжали, й то за да задържат противника. Път за отстъпление обаче нямаше. Стените от двете страни се издигаха на двайсетина стъпки.

— Насам — каза той, след като се огледа. И без това не им оставаше нищо друго, освен да следват посоката на прохода.

— Погледнете към стените! — прошепна Уилям. Джеймс спря и огледа каменната стена.

— Съвсем наскоро е дялана. Още се виждат следите от длетата.

— Работа на нашите приятелчета, предполагам — подметна Трегар.

— Което означава, че при стария вход със сигурност е поставена засада — рече Джеймс. Замисли се и добави: — Оттук коне не могат да влязат, което означава или че разполагат и с трети вход, или че конюшнята е скрита някъде отвън.

— По-вероятно второто — предположи Трегар.

Постепенно проходът се разшири, но малко по-нататък пътя им запречи гладка стена. Уилям вдигна ръка да я опипа, но Джеймс го спря.

— Не я докосвай!

Уилям отдръпна ръката си, а Джеймс нареди:

— Направи ми място. — Промуши се край Уилям и огледа стената. — Жалко, че не можем да я осветим.

— Не можем я! — изсумтя Трегар.

— Тихо — сгълча го Джеймс.

Прокара пръсти по десния ръб на стената, натисна леко и отдръпна ръка. След това повтори същото с другата ръка от лявата страна. Накрая се обърна и прошепна:

— Поставили са капан.

— Откъде знаеш? — попита Трегар.

— Зная — рече Джеймс.

— И какъв е този капан? — попита Уилям.

— От най-коварните, предполагам — отвърна Джеймс и коленичи. Изучи внимателно подножието на стената като отново отдели най-много време на ръба. — Отдръпнете се! — нареди накрая.

Те отстъпиха няколко крачки.

— Капитане, ако искаш да разбереш откъде го зная — заговори Джеймс, — ще ти е нужно да прекараш поне половината от живота си в обезвреждане на подобни клопки и чак тогава ще развиеш шесто чувство към тях. Обърнете внимание на тази пукнатина в основата — Джеймс я докосна с пръсти, после я натисна лекичко. — Не ви ли прави впечатление колко е права? — Той пъхна пръсти в пукнатината и притисна леко горния й край. Внезапно плочата над нея се приплъзна нагоре и се видя тъмен, постепенно разширяващ се отвор. Джеймс погледна през рамо и продължи почти шепнешком: — Първо са изградили стената, после са прокопали в нея отвор, но са се престарали. Сега не докосвайте нищо, освен земята. И най-вече внимавайте да не допрете плочата, докато пропълзявате под нея. — След тези думи Джеймс се шмугна в черния отвор и изчезна.

Уилям и капитанът го последваха.

В тунела цареше непрогледен мрак. Джеймс прошепна:

— Не мърдайте.

Изминаха няколко напрегнати секунди, после в мрака блесна пламъче на светилник.

— Как го направи? — попита Трегар.

— По-късно ще ти покажа — отвърна Джеймс и подаде горящия светилник на Уилям. — Придвижи се още малко навътре в тунела.

След това спусна внимателно плочата на мястото й, обърна се и протегна ръка. Уилям му върна светилника. Малкото пламъче даваше изненадващо много светлина, достатъчно, за да огледат околните стени и да виждат на няколко крачки в тунела.

— А сега — продължи с инструкциите Джеймс — бъдете нащрек. И отново ги поведе. Тунелът извиваше надолу, в недрата на земята.

Най-сетне в далечината се появи светлина и Джеймс изгаси светилника и го прибра. Скоро стигнаха до друг тунел, който пресичаше техния под прав ъгъл. Той също бе дело на човешки ръце — облицован с дялани камъни и с павиран под.

— Мисля, че това е пътят, който ми посочи мишлето — промърмори Уилям.

— Какво мишле? — пак попита Трегар.

— Сигурно някъде наблизо има склад с хранителни припаси — подметна Джеймс, без да обръща внимание на въпроса на Трегар.

Изведнъж чуха стъпки. Джеймс им даде знак да отстъпят в тунела. След секунди по напречния тунел минаха двама души, които си осветяваха пътя с фенер. Крачеха мълчаливо и облечените им в черни дрехи фигури почти не се виждаха.

— Какво ще правим сега? — попита шепнешком Уилям.

— Ще тръгнем след тях — отвърна Джеймс.

— Само да не забравим обратния път — предупреди ги Трегар. — Поне един от нас трябва да се върне и да разкаже на принца за това място.

Джеймс и Уилям не отговориха.

Приближиха се предпазливо до кръстовището и свърнаха вляво, накъдето бяха изчезнали двете фигури.

На стотина крачки пред тях по коридора се чуваха приглушени гласове и тропот на крака. Когато се приближиха, видяха, че мъжете са спрели пред просторна, добре осветена подземна галерия. Бяха с гръб към тях.

Джеймс се огледа и посочи един портал със стълба, която водеше нагоре. Изкатери се безшумно по стъпалата и Уилям и Трегар го последваха.

Озоваха се в кръгло помещение, вероятно предназначено за спалня на прислугата, зад което имаше оръжейна. Покрай стените бяха наредени ръждиви, отдавна неизползвани ризници.

Вече нямаше съмнение, че се намират в древната кешийска крепост, по-точно в подземията й, издълбани в скалите.

— Сигурно тук е спала прислугата — прошепна Джеймс.

— Какво става долу? — попита Уилям.

Джеймс надникна през ръба на площадката и бързо се отдръпна. Дори на трепкащата светлина, която идваше от помещението под тях, Уилям и Трегар забелязаха, че лицето му е пребледняло.

— Поемете си въздух, преди да погледнете — предупреди ги той. Уилям надзърна и видя поне стотина мъже с черни наметала или туники. Всички се бяха втренчили в церемонията, която се разиграваше край насрещната стена. Някогашната оръжейна сега бе превърната в храм, а кафявите петна по стената сочеха недвусмислено, че в този храм се слугува на тъмните Сили.

Четирима мъже, облечени с дрехи на жреци, бяха по средата на жертвоприношение. Жертвата бе просната по гръб върху голям плосък камък. Други четирима, загърнати в черни наметала, й държаха ръцете и краката.

На стената зад жреците бе окачена маска, по-голяма от човешки бой, изобразяваща ужасяващо същество, родено в налудничави кошмари. Макар очертанията й да напомняха конска глава, отпред бе щръкнала свинеподобна зурла, а от нея се извиваха заострени бивни. Зад заострените уши се подаваха криви кози рога, а на мястото на очите горяха пламъчета.

Един от жреците подхвана напев и останалите се присъединиха към него.

— На какъв език пеят? — попита Трегар.

— Прилича ми на кешийски — отвърна Уилям, — но на непознат диалект.

Изведнъж забиха барабани, чу се вой на рог и дрезгав мъжки глас произнесе едно име. Джеймс почувства, че по гърба му пробягват тръпки.

Напевните гласове на жреците се усилиха, един от тях разтвори голяма книга, после мина от другата страна на жертвата. Друг взе позлатена купа от застаналия до него, приближи се до жертвата и коленичи до главата й.

Напевът не спираше нито за миг. Пееха не само жреците, но и всички присъстващи. Гласовете им се усилваха, все по-високи и по-настойчиви.

Главният жрец вдигна голям черен нож с двете си ръце над очите на жертвата. Мъжът на камъка, съвсем гол, с изключение на набедрената си препаска, не можеше да помръдне, но очите му се разшириха.

После, с едно рязко движение, жрецът заби ножа в гърлото на жертвата и го преряза. Бликна фонтан от тъмна кръв. Другият жрец подложи купата и в мига, когато първите капки попаднаха в нея, Джеймс усети, че се сковава от вледеняващ мраз.

— И ти ли почувства студа? — попита го шепнешком Уилям.

— Аз го усетих — намеси се Трегар.

— Магия — рече Уилям. — И то много силна.

Изведнъж притъмня, макар че факлите по стените пламтяха все така ярко. Появи се черен облак, който започна да се сгъстява над олтара.

— Назад! — изсъска Уилям.

Гласовете на жреците ставаха все по-пискливи.

Когато отстъпиха в стаята на прислугата, Джеймс попита:

— Какво беше това?

— Демон — отвърна Уилям. — Почти съм сигурен. Не се показвайте. Жреците може и да не ни забележат в тъмното, но демонът ще ни види със сигурност. — Тримата се приведоха и изтичаха надолу по стълбите.

Откъм импровизирания храм долетяха нови писъци и Трегар спря.

— Това пък какво беше?

— Целта на жертвоприношението е да се примами демонът — обясни Уилям. — Но за да се нахрани, трябва да прибегне и до вярващите.

— И те му се оставят доброволно? — попита Трегар. Беше пребледнял.

— Фанатици — обясни Джеймс — И преди сме срещали такива, капитане. Забрави ли Мурмандамус?

— Черните кръвници — сети се Трегар.

— Трябва да предупредим Арута — заговори Уилям. — Той има достатъчно хора, за да изтреби тази пасмина, но не и ако демонът застане на тяхна страна. Принцът не води със себе си магьосници и жреци.

Джеймс си спомни за нападението срещу принца при Сартското абатство и отвърна:

— На принца няма да му е за първи път да се изправя срещу демон.

Отекнаха нови писъци.

— Хайде — подкани ги Трегар. — Да се връщаме вече. Сега вниманието им е приковано другаде, но за колко време?

Джеймс кимна и отново ги поведе. Поеха назад през тунела, който водеше към тайната порта. През цялото време ги съпровождаха виковете и писъците на умиращите зад тях. Неведнъж им се струваше, че кръвопролитието е спряло, но скоро шумът отново се възобновяваше.

Когато навлязоха в по-тъмната част на тунела, Джеймс запали светилника.

— Онзи мъж върху камъка не извика нито веднъж — промълви Уилям.

— Не би го направил никога — отвърна Трегар. — Той беше един от нашите Следотърсачи.

Джеймс премълча.

Когато приближиха задънения тунел, той отново им подаде светилника и се зае да отваря скритата врата. Първо огледа внимателно стената, после подпъхна пръсти в цепнатината.

Вратата не се отвори.

Глава 13Скривалище

Джеймс опита отново. И този път без резултат.

— Какво има? — попита Трегар.

— Не мога да я отворя — отвърна Джеймс, прокара пръсти по ръба на плочата, после опита и стените.

— И защо не можеш? — Уилям се наведе към него.

— Ако знаех, вече да съм я отворил — изсумтя Джеймс.

— Не зная дали сте го забелязали, скуайър — изръмжа Трегар, — но в момента се намираме в дъното на доста дълъг и тесен коридор, без никаква възможност да се скрием. Ако не успеете да отворите вратата, ще се наложи да се върнем и да потърсим друг изход.

Джеймс не отговори, но движенията му станаха по-трескави.

— Де да можех… — промърмори си той. Не след дълго се отказа, надигна се и ги погледна. — Добре, да тръгваме.

Пое обратно през тунела и когато стигна кръстовището, свърна наляво.

— Къде отиваме? — попита Уилям.

— Нямам представа — отвърна Джеймс. — Но се надявам да открием някое голямо и празно помещение, където да се скрием.

— Но защо в тази посока? — попита Трегар.

— Защото е обратно на посоката, в която тръгнахме одеве.

Трегар млъкна. Изглежда, отговорът го задоволяваше. Мракът отново се сгъсти и Джеймс запали светилника.

— Как го правиш? — попита Уилям.

— Ако намерим подходящо местенце, където да се скрием, ще ти покажа — обеща Джеймс.

Известно време крачеха мълчаливо. Тишината беше угнетяваща. Джеймс спря, клекна и приближи светилника към пода.

— Вижте — прах. Тук никой не е минавал от години. Изправи се и продължи напред.

Скоро стигнаха до помещение, навремето вероятно използвано за склад. Рамката на вратата беше изгнила, пантите — ръждясали. Къде беше изчезнала самата врата оставаше загадка.

Джеймс влезе пръв и вдигна светилника високо. Трепкащата светлина озари помещението: дълго двайсетина стъпки и широко десет. Отсрещната стена бе скрита от свлекли се камъни.

— Ей там. — Той им посочи ъгъла срещу входа. — Сигурно никой не се е вясвал в тази част на подземията от години, но все пак не ми се ще да поставяме късмета си на изпитание.

Трегар погледна към свлачището и промърмори:

— Не зная дали е безопасно. Всъщност може би тъкмо по тази причина са го изоставили. Погледни онези греди.

— Сигурно са изсъхнали като папирус — каза Джеймс, разбута няколко камъка и се настани удобно насред свлачището.

— Аз пък мислех, че с остаряване дървото става по-здраво — рече Уилям.

— Понякога — обясни Трегар. — Виждал съм стари сгради, в които гредите са яки като стомана. — Той вдигна една треска и я завъртя между пръстите си. — Но друг път просто остарява.

— Кое време ли е станало вече? — попита Джеймс.

— Трябва да наближава изгрев-слънце — отвърна Трегар.

— Предполагам, че нашите приятелчета ще прекарат деня в непробуден сън. Особено след такава изтощителна нощ. Ако не успеем да намерим друг изход, пак ще пробвам да отворя тайната врата. Не можем да останем дълго тук.

— По-добре да потърсим първо вода — рече Уилям. — Умирам от жажда.

Джеймс кимна. Бяха оставили припасите в подножието на скалната цепнатина.

— Ще видя какво мога да направя.

— Преди да тръгнеш — какъв беше онзи трик със светлината? — попита го Уилям.

Джеймс му подаде запаления светилник и каза:

— Гледай. — Бръкна в кесията на колана си и извади дълъг черен фитил и миниатюрна стъкленица. — Във фитила има самозапалващо се вещество. Този фокус ми го показа един уличен жонгльор в Крондор. — Джеймс пусна една капка от стъкленицата на самия край на фитила и той пламна. — Много е удобно и не се налага да чукаш желязо и кремък, което е безнадеждна работа, особено ако има силен вятър.

Уилям се захили.

— Аз пък си помислих, че си го научил от стария Кълган.

— Не си познал. Бих ви оставил светилника, но на мен повече ще ми е нужна светлина. Не мърдайте оттук. — Джеймс се изправи, шмугна се през вратата и изчезна. Стаята потъна в мрак.

— Капитане — заговори Уилям, — нося със себе си кремък, стомана и прахан — за всеки случай.

— Добре си се сетил. В ъгъла има достатъчно трески. Ако ни потрябва огън, можем да ги разпалим бързо.

— Разбрано, капитане.

Последва продължителна пауза. Пръв я наруши Трегар.

— Този скуайър е доста необикновен човек, не смяташ ли?

— Така се говори — съгласи се Уилям. — Не съм прекарал кой знае колко време с него. Странното е, че вие не го познавате по-добре.

— Съвсем малко — призна Трегар. Последва нов период на мълчание, който отново бе нарушен от капитана. — Той е личен скуайър на принца. Някои го наричат негов питомец, но гледат да не ги чуе. Има доста привилегии.

— И доколкото ми е известно, ги е заслужил.

— Така изглежда, нали?

— Капитане? — попита Уилям.

— Какво?

— Исках само да ви кажа, че това назначение в Крондор не ми беше по вкуса. Предпочитах да ме пратят някъде надалеч.

— И аз останах с подобно впечатление.

Отново тишина.

— Та защо не ти се служеше в Крондор? — попита Трегар.

— Всъщност аз не съм роднина на принца. Баща ми е бил осиновен от херцог Боррик преди много години.

— Нищо, момче. Това също те прави член на семейството на принца.

— Така ми казаха. Но аз предпочитам да бъда войник. Държа сам да си изкарвам прехраната.

— Войнишката професия е трудна работа — заговори Трегар. — Повечето от синовете на благородниците си мислят, че е свързана с перчене в блестящи доспехи и размахване на саби, а не знаят, че… — той млъкна.

— Че има и друго? — подсказа му Уилям.

— Точно така. Аз започнах като доброволец, записах се в самото начало на Войната на разлома. Бях зачислен в гарнизона на Дуланич, но за първи път помирисах кръв край Ябон, когато дойде херцог Ги.

По времето на тези събития Уилям беше още невръстно хлапе.

— В онези дни твоето приятелче Джеймс още беше нагъл крадец, а аз бях само един уплашен войник, стиснал здраво пиката и застанал редом с други уплашени войници, докато цуранските бойци се хвърляха на вълни срещу нас и в очите им се четеше само безумие.

Уилям кимна в мрака.

— Както и да е, войната продължи дълго и много добри момчета не доживяха да видят края й. Втората зима горе в планините ме завари сержант. Третата бях лейтенант и тъй като служех в отряда на принца, станах „рицар-лейтенант“. Но честно казано, не съм се стремил към слава… Всъщност защо ли ти говоря всички тези неща?

— Няма нищо, капитане. Гласът ви ми действа успокояващо.

— Аз съм най-старият ерген в целия гарнизон, Уил.

Уилям се смути, че капитанът го нарича така.

— Сигурно ви е трудно, капитане.

— Не ме канят често на танци, за да се запознавам с младите госпожици. Нямам роднински връзки със знатни господа. Баща ми беше докер.

Изведнъж Уилям си даде сметка, че Трегар е изплашен. Това, че говореше така откровено с него, също бе начин да забрави страха си. Уилям не знаеше какво да каже и затова промърмори:

— И баща ми е започнал като помощник в кухнята.

— Но не е останал там до края, нали?

Уилям се разсмя.

— Вярно, така е. Вие щяхте ли да останете, ако ви се предоставеше и друга възможност?

— Искам да си намеря свястна женица. Не е необходимо да е от сой. Някоя мила, добра жена. Инак постът, на който съм сега, ми харесва. Дори да ме пратят някъде по границата, няма да им се разсърдя. Какво толкова лошо да отговаряш за петдесетина мъже и да гониш контрабандисти и селски бандити по друмищата, а вечер да се прибираш вкъщи?

— Ако се измъкнем живи оттук — рече усмихнато Уилям, — готов съм да дойда с вас навсякъде, където ви пратят, капитане. Опасявам се обаче, че принцът има други планове за мен.

— То си е бреме да си член на кралското семейство.

— И други са ми го казвали.

Отново настъпи тишина.

— Какво ли прави Джеймс? — произнесе по някое време Уилям.

Джеймс пълзеше по корем, като се стараеше да не вдига никакъв шум. Беше открил единствения възможен път покрай помещението на убийците, но се съмняваше, че Уилям и Трегар биха могли да минат по него безшумно. Дори за човек с опит като него се изискваше цялото умение, за да не бъде разкрит. Най-сетне се натъкна и на втори път — една напукана канализационна тръба — и се зае да проверява дали не се стеснява прекалено много.

Крепостта се разпадаше от старост. Кешийците я бяха изоставили преди много векове, по причини, забравени още в далечното минало. Повечето подземни помещения бяха празни, само в едно Джеймс откри огромна купчина човешки кости. Предположи, че сегашните обитатели на подземията са ги преместили тук, за да не им пречат.

Забеляза светлина отпред и започна да се придвижва още по-внимателно. Последните няколко метра, преди да се озове под снопа светлина, пропълзя сантиметър по сантиметър. Тук горната част на тръбата бе счупена и имаше широк отвор към пода на помещението над него. Джеймс се извъртя по гръб и подаде глава през отвора.

Стаята беше празна. Той се изправи.

Това, изглежда, беше тъмница, защото три от страничните помещения бяха затворени с метални врати. Тесен коридор я свързваше с друго, потънало в мрак помещение. Джеймс надникна през прозорчето на най-близката килия. В нея седеше полугол мъж, облечен само с бели зацапани бричове.

— Ей! — повика го шепнешком Джеймс. Мъжът вдигна глава, премигна и прошепна:

— Кой си ти?

— Джеймс, скуайър от Крондор.

Мъжът скочи и дотича до вратата.

— Аз съм Едуин. От Следотърсачите.

— Видях как убиха един от другарите ти. Принесоха го в жертва.

— Това беше Бенито. Предната нощ заклаха Арауан. Аз съм следващият, освен ако не се измъкна оттук.

— Търпение — рече му Джеймс. — Ако те пусна, ще разберат, че имат и други противници в крепостта.

— Колцина сте тук?

— Трима. Аз и двама офицери. Очакваме пристигането на принца.

— Убийците също — въздъхна Едуин. — Не зная какво подготвят, но разбирам достатъчно езика им и ги чух да си говорят, че Негово височество идвал насам и те щели да се погрижат за посрещането му.

— Демонът — прошепна Джеймс.

— Демон ли? — учуди се Едуин. — Знаех, че е намесена тъмна магия…

— Скоро ще се върна — обеща Джеймс. — Щом редът ти е чак тази нощ, имам достатъчно време да огледам наоколо и да намеря друг път за бягство.

— Аз зная пътя! Заловиха ме при източния край на крепостта. Бяха отворили някаква стара порта, през която могат да преминават и коне.

— Ние влязохме по друг път, през тайна врата горе на платото. Не можах обаче да я отворя отвътре.

— Виж, в това не мога да ти помогна, скуайър. Какво смяташ да правиш?

— Кажи ми първо, къде е онази порта.

— Има една подземна конюшня, където държат конете си — непосредствено до оръжейната е. След нея започва широк коридор, който излиза на спускаща се порта, която е мост през неголям изсъхнал ров. Там обаче са подредили няколко поста и всичките са изкусно замаскирани — всеки, който се приближава откъм източната страна на склона, ще бъде забелязан отдалеч.

Джеймс се замисли. Вече имаше известна представа за цялостното разположение на крепостта и подземията.

— Добре, ще се върна за теб. Кога мислиш, че ще дойдат да те вземат?

— Около час преди церемонията. Веднъж на ден ни хранят — това ще е след няколко часа.

— Нахрани се добре. Ще ти трябват повечко сили. Изчезваме, преди да са разбрали, че те няма.

— Няма да закъснявам, скуайър — отвърна с мрачен хумор следотърсачът.

Джеймс се обърна и пое по коридора. Движеше се бързо и безшумно и скоро се изгуби в мрака.

При първия шум Уилям и Трегар измъкнаха кинжалите. От известно време бяха престанали да си шепнат, погълнати от собствените си нерадостни мисли.

— Спокойно — дочуха гласа на Джеймс откъм мрака. Миг по-късно той застана между тях и запали светилника. — Имаме проблем.

— Само един ли? — попита Трегар.

— Един, но достатъчно голям. Последният Следотърсач ще бъде убит тази нощ, ако не успеем преди това да го измъкнем.

— А можем ли да го спасим? — попита Уилям.

— Разбира се, че можем.

— В такъв случай не виждам какво ще ни спре — заяви Трегар.

— Няма да е толкова лесно. Не разполагаме с храна, вода и коне, а Арута ще се появи в околностите най-рано след два дни — ако въобще успее да ни намери. Не съм сигурен колко убийци се крият тук, но предполагам, че са най-малко триста. — Джеймс подаде светилника на Уилям. — Подръж това.

После клекна и започна да чертае с пръст на пода.

— Ето тук се намираме ние. На изток от нас са централните подземия, където са струпани Нощните ястреби, или каквито са там. На север има изоставени помещения, повечето са били предназначени за складове. Прекарах известно време в канализацията…

— Не миришеш на канали — подсмихна се Трегар.

Джеймс завъртя глава.

— Сигурно, след като не са били използвани от векове. — Той нарисува един правоъгълник. — Ние сме в югозападния край на старата тъмница. Видяхме къде е оръжейната, която сега използват за храм. Някогашните казармени помещения са превърнати в столова. На север има още няколко празни стаи. На изток е конюшнята и една спускаща се врата, която използват за главен вход.

— А пътят, по който дойдохме ние? — попита Уилям.

— На връщане минах и покрай тайната врата. Затворена е с резе, което обаче е скрито в стената. Отключващият механизъм е вграден зад една фалшива плоча. Всичко е измислено много хитро — ако отвориш вратата отвън, задействаш капана.

— И какво представлява той? — попита Трегар.

— Не зная, нито имах желание да провеждам експерименти, но видях зъбци, свързани с опънати метални жици. Освобождават се, ако вдигнеш вратичката догоре.

— Значи затова ни накара да пропълзим под нея.

— Имал съм и друг път работа с подобни капани. Старите навици трудно умират. Глупавият крадец е мъртъв крадец — засмя се той. — Просто предположих, че ако има капан, ще се задейства само когато вратата се отваря по обичайния начин.

— А какво научи за западния вход? — попита Трегар.

— Не можах да намеря проход, който да води нататък. Но открих един, който върви право нагоре. — Той посочи срутения таван в дъното на стаята.

— Това ли е твоят път нагоре? — попита Уилям.

— Може би — отвърна Джеймс. — Ако не греша в представите си за цялостното разположение на крепостта, намираме се точно под част от стената и западната врата. Не може да няма коридор, който да води от оръжейната до двора над нас.

Трегар се изправи, приближи се до купчината в ъгъла, покатери се върху нея и внимателно огледа назъбения отвор. Беше запречен от няколко големи камъка, които обаче поддаваха при натиск. Той освободи един и го изтърколи надолу.

— Само че трябва да внимаваме — предупреди го Джеймс. — Гредите са доста паянтови. Ако ги разместим, най-вероятно целият таван ще се срути върху нас. Малко по-нататък по коридора има друга стая, където срутването е още по-голямо. Но ако и там не намерим начин да се изкатерим горе, остава само пътят, по който дойдохме. Само че ако надушат, че сме помогнали на Едуин да избяга, ще завардят хълмовете наоколо. Да можехме да откраднем конете от конюшнята, бихме могли да си осигурим значителна преднина. Успеем ли да стигнем Арута преди тях… — Той сви рамене.

— Ти ходи ли до тази конюшня? — попита го Трегар. — Знаеш ли как да отвориш вратата? Дали и там няма някакъв скрит механизъм? Какво има от другата страна на рова?

— Разбрах те, капитане — рече Джеймс.

— Освен това — намеси се Уилям, — ако успеем да избягаме и да предупредим принца, ще заварим ли някого тук, когато се върнем? Дали убийците няма да се разпръснат из околността, или да се преместят някъде другаде?

— Напълно възможно — кимна намусено Джеймс. — Оставете ме да помисля.

Той изгаси светилника, седна на пода и опря гръб в стената. Близо час никой не наруши мълчанието.

Най-сетне гласът на Джеймс проряза тишината.

— Измислих го!

Джеймс лежеше съвсем неподвижно в спуканата канализационна тръба и се ослушваше. След като се увери, че никой не се движи в стаята над него, той внимателно се промуши през отвора. Едуин го усети още щом застана до вратата.

— Време ли е?

— Време е — потвърди Джеймс и се зае да оглежда ключалката. Механизмът беше съвсем прост, би могъл да я отвори дори със завързани очи. Той извади от колана си една тънка метална тръбичка и я пъхна в ключалката. След няколко леки завъртания се чу щракване и вратата бе отключена.

Без да губи време, Следотърсачът напусна килията и последва Джеймс към отвора над спуканата тръба. Докато пълзяха в мрака, Едуин промърмори:

— Открият ли, че ме няма, ще претършуват цялото подземие.

— Точно на това разчитам — отвърна Джеймс.

Стигнаха края на тръбата, Джеймс се изниза от нея и скочи на пода. Едуин го последва.

— А сега, никакъв шум — предупреди го Джеймс. — Сложи си ръката на рамото ми и върви след мен. Внимавай да не се спънеш в тъмнината.

Тръгнаха, като пристъпваха бавно. Едуин очевидно имаше опит в подобни приключения и действаше умело. Нито се колебаеше, нито пък беше твърде припрян. На няколко пъти Джеймс спира, за да се ослуша, и той също замираше.

Джеймс чу гласа му едва когато стигнаха при Трегар и Уилям.

— Ще ти бъда задължен, скуайър.

Джеймс запали светилника.

— Остана ми съвсем малко от фитила, тъй че ще трябва да пестим светлината — предупреди ги той.

— Как те заловиха? — обърна се Трегар към Едуин.

— Познаваха местността по-добре от мен. Вземах предпазни мерки, но имаше обширни открити участъци, където е невъзможно да се скриеш. Първо заловиха Арауан и Бенито, а на следващия ден пипнаха и мен.

— Защо останах с впечатление, че принцът прати четирима Следотърсачи на юг? — попита Трегар.

— Бруно — отвърна Едуин и се засмя. — Той все още е на свобода.

— Можем ли да го открием? — попита Джеймс.

— Аз бих могъл — отвърна Едуин.

— Чудесно — рече Джеймс. — Мисля, че знам как да се измъкнем навън, но преди това ще открадна храна и вода. Вие ме чакайте тук. — Без повече обяснения Джеймс изгаси светилника и излезе.

— Мразя, когато прави така — промърмори Уилям.

Трегар се разсмя беззвучно.

Джеймс се притисна към стената на коридорчето, което водеше към кухнята. В този час вероятно по-голямата част от гарнизона спеше, но готвачите бяха станали, за да приготвят закуска.

Джеймс надникна иззад ъгъла и зърна дремещия готвач, който се поклащаше на столчето си. Край него се бяха излегнали две измършавели хлапета, облечени в дрипи. Вероятно бяха роби, купени в Дърбин или отвлечени от минаващ наблизо керван. Джеймс забеляза голям кози мях, окачен на стената близо до отвора на вътрешен кладенец. Напълно логично бе крепост с подобни размери да разполага със собствен водоизточник. Когато вдигна глава, установи, че над кладенеца има отвор — шахтата, която вероятно водеше към централния двор на вътрешната крепост.

Изведнъж му хрумна друг план. Откриването на шахтата, за чието съществуване не бе предполагал, му предоставяше нова възможност. Той изтича безшумно до кладенеца, скочи върху зидания му ръб и се опря с длан на насрещната стена. Погледна нагоре и зърна мъничък кръг от светлина на около стотина стъпки. Кладенецът все още бе свързан с платото горе! Никой не си бе направил труда да запълни шахтата.

На стената под него имаше кука с навито до нея въже, чийто край изчезваше във водата.

Джеймс повдигна козия мях — както предполагаше, беше пълен. Забеляза още няколко празни меха да се въргалят до кладенеца, взе един и го окачи на стената. Някое от момчетата сигурно щеше да отнесе един-два шамара за това, че не го е напълнило, но това сега нямаше значение.

До няколко дни момчетата щяха да са мъртви — или свободни.

Джеймс претършува безшумно шкафовете и взе хляб, сирене и сушено месо. Излезе от кухнята, отдалечи се на десетина крачки и остави плячката си на пода. После се върна и отново се покатери върху кладенеца. Приклекна леко и скочи право в отвора на шахтата — задържа се, като се запъна с крака и ръце в стените. Наложи се да употреби максимални усилия, за да не се плъзне надолу. Пое си дъх и бавно започна да пълзи нагоре. Стените на шахтата бяха покрити с мръсотия, която се сипеше надолу. Готвачът трябваше да е слепец, за да не я забележи във водата.

Джеймс отпусна ръце и лекичко се плъзна надолу. В мига, когато краката му се удариха във водата, той сграбчи с ръце ръба на кладенеца. Чу се плисък, но готвачът продължаваше да похърква. От силното дръпване ръцете му едва не изскочиха от ставите, но Джеймс стисна зъби и напрегна мишци. Спомни си предишния път, когато бе правил нещо подобно — беше на един от крондорските покриви, когато се натъкна на Нощните ястреби.

Пое си дъх и бавно се измъкна от кладенеца. За да не остави мокри следи в прахта около външната стена, приклекна и скочи върху една от плочите. Обърна се, взе малко прах и поръси влажната диря, която бе останала зад него.

Без да губи повече време, излезе от кухнята, взе от пода храната и водата и тръгна към стаята, където го чакаха другите. По пътя разтри навехнатото си рамо и си обеща друг път да не използва този трик.

Докато се хранеха, Джеймс отново взе думата.

— Има две възможности — или готвачът ще забележи следите ми около кладенеца, или стражата ще открие, че предстоящата жертва е изчезнала. Надявам се на първата.

— Защо? — попита Уилям, докато предъвкваше залък хляб.

— Защото — обясни Трегар, — ако открият, че затворникът е изчезнал, ще претърсят всяка стая в подземията. Но ако първо забележат следите, а после разберат, че затворникът е изчезнал, ще сметнат, че се е изкатерил в шахтата.

— А ние как ще се измъкнем? — попита Едуин.

— Ние няма — отвърна Джеймс. — Ти ще се измъкнеш. Арута идва насам начело на отряд от двеста отбрани войници. Но в крепостта се крият поне триста убийци, които го чакат да се приближи. Някой трябва да го предупреди и ти си най-подходящата кандидатура за тази задача.

— И как смяташ да го измъкнеш оттук? — попита Трегар.

— През източната врата — обясни Джеймс, бръкна във вързопа с храната и водата и извади едно черно наметало. — Я го премери. — Джеймс извади и черен панталон и шапка. — Тези също. Ще станеш досущ като измалските фанатици, които търсят своя избягал затворник.

— А вие какво ще правите през това време? — попита Едуин.

— Все някой трябва да остане тук, за да отвори вратата на Арута — отвърна Джеймс. — Ако сме трима, значи шансовете ни да оцелеем са три пъти по-големи.

— Успя ли въобще да я видиш тази врата? — попита Трегар.

— Мярнах я откъм коридора.

— И?

— Две големи дървени крила, желязно резе, отваря се навътре.

— И как ще я задържим отворена? — попита Уилям.

— Няма да я задържаме — рече Джеймс. — Нека си стои затворена. Ще я отворим, когато решим.

— Не те разбирам — призна Трегар.

— Капитане, колко души би пратил да търсят избягалия затворник? — попита Джеймс.

— Колкото се може повече. Първия път са го заловили, защото е идвал насам. Но когато бяга, ще е доста по-трудно.

— Ако успея да се отдалеча на повече от миля от преследвачите, никой не може да ме хване — похвали се Едуин.

— Какво ще правим сега? — попита Уилям.

— Ще чакаме.

Не се наложи да чакат дълго. След около час откъм коридора долетяха развълнувани гласове.

— Излизам на разузнаване — рече Джеймс. Скоро се върна и обясни: — Навън е като гнездо на стършели. Сигурно готвачът се е пробудил и е вдигнал тревога. Помислили са, че Едуин се е изкатерил през шахтата. Вие двамата ще чакате тук — нареди той на Уилям и Трегар. Ако не се върна до час, смятайте, че съм мъртъв, и се оправяйте както можете. — Той се обърна към Едуин. — А ти ела с мен.

Уилям и Трегар отново останаха сами в мрака.

— Капитане? — попита Уилям.

— Да?

— Неприятно ли ви е, че скуайърът ви нарежда какво да правите?

Трегар се разсмя.

— Ако ме беше попитал преди седмица, щях да ти кажа, че никога не бих търпял подобно нещо. Но Джеймс не е като останалите скуайъри, с които съм си имал работа. — Той сниши глас. — Освен това има благословията на принца, а срещу това не се спори. Теб притеснява ли те?

— Понякога — призна Уилям. — Но това е защото е прекалено самоуверен.

— Да, така е — призна Трегар. — Но за един водач няма нищо лошо да изглежда самоуверен. Запомни това. Когато станеш генерал или херцог и хората очакват от теб да вземаш решения, се постарай да се държиш като човек, който знае какво прави. Това има голямо значение.

— Ще го запомня.

Отново замълчаха. Подземията се изпълваха с тревожен шум.

Джеймс и Едуин се придвижваха предпазливо. След като се разминаха с няколко групи убийци, които проверяваха стаите, стигнаха коридора, който водеше към конюшнята.

Едуин носеше къса сабя, която Джеймс бе открил в оръжейната. Облечен с черните дрехи, той наистина приличаше на измалски убиец.

Раздвижване отпред накара Джеймс да застине на място. Не се наложи да дава знак на Следотърсача, който също бе замрял насред крачка. „Може да не е крадец — помисли си Джеймс, — но умее да се прокрадва безшумно.“

Двама души се приближаваха към тях. Джеймс изтика Едуин отпред и се притисна към стената. Надяваше се убийците да се успокоят, като видят някой облечен в дрехи като техните.

Измамата послужи само в първите няколко секунди, защото веднага щом ги доближиха, мъжете се ококориха. И този знак бе достатъчен за Едуин, който скочи и се нахвърли върху първия от двамата.

Вторият още вадеше сабята си, когато Джеймс заби кинжала си в гърдите му. Едуин повали първия убиец и чевръсто му преряза гърлото.

— Трябва да скрием някъде труповете — рече той.

— В онази стая — посочи Джеймс и задърпа единия за ръката. В стаята откриха празен сандък за оръжия и натъпкаха труповете вътре. След това подадоха глави, огледаха се, за да проверят дали не са ги забелязали, и продължиха към конюшнята.

Там завариха трескава дейност, макар да беше ясно, че потеглят последните конни отряди. Почти всички отделения бяха опустели.

— Изкарали са най-малко стотина конници да те търсят — прошепна Джеймс.

— Хубаво — отвърна тихо Едуин. — Колкото по-голяма бъркотия, толкова по-лесно ще изпълним нашия план.

В центъра на конюшнята имаше група мъже — разговаряха оживено. Бяха облечени с черни наметала, които приличаха по-скоро на ритуалните раса на жреците, отколкото на униформите на убийците.

Скоро след това един от жреците се обърна и закрачи към изхода в западната стена на конюшнята. Останалите го последваха, свели глави.

Конюшнята опустя съвсем, ако се изключеха двамата пазачи при вратата и още двама мъже, които оседлаваха конете си. Джеймс предположи, че те ще бъдат използвани за свръзка между отделните отряди, ако някой забележи беглеца.

Той кимна към мъжете, които подготвяха конете, и двамата с Едуин внимателно запристъпваха към тях: прокрадваха се незабелязано от едно отделение към следващото.

Когато стигнаха съседното отделение на това, в което се намираха двамата убийци, Джеймс даде знак на Едуин, който излезе на пътеката и тръгна по нея. Единият от мъжете вдигна глава, но като видя, че минаващият е свой, продължи със заниманията си. Погледна отново, когато мярна с крайчеца на окото си някакво неочаквано движение, но вече беше късно — ездачът в съседното отделение се свличаше, покосен от удара на Едуин. Преди убиецът да успее да нададе вик, Джеймс заби кинжала в гърлото му и го повали на земята.

После кимна на Едуин и двамата се метнаха на седлата на вече готовите за езда коне. Когато приближиха лостовите, по-бдителният от тях ги погледна, но трябваше да мине цяла секунда, преди да забележи, че единият от ездачите не носи обичайните дрехи. Той нададе тревожен вик и вторият пазач се обърна, без да знае какво е събудило подозренията на другаря му.

Едуин скочи от седлото и повали по-близкия пазач на каменния под. Вторият измъкна крив ятаган, но Джеймс метна кинжала си по него. Мъжът отскочи встрани и кинжалът го одраска по рамото.

— По дяволите! — изруга Джеймс. — Дразнят ме, когато не стоят на едно място.

Едуин се бореше със своя противник и успя да опре острието на сабята си в шията му. С едно рязко движение натисна и му преряза гърлото.

Джеймс едва не се наниза на острието на ятагана, след като пазачът нанесе един неочакван удар.

— Сега вече се ядосах! — кресна той, отби ятагана със силен замах, после нанесе втори, косящ удар към шията на противника.

Мъжът отскочи и приклекна, вдигнал ятагана пред себе си. Джеймс пристъпи бързо напред, като замахна в обратна посока. Мъжът отново нанесе удар и той се изви настрани. След това скъси рязко дистанцията между двамата, промуши се под святкащото острие и го прободе в гърдите.

Следотърсачът, който вече бе приключил двубоя със своя противник, му махна с ръка, метна се на коня и го пришпори. Животното подскочи и се понесе в галоп.

Джеймс изтича и затвори вратата след него, преди някой да е забелязал какво е станало в конюшнята. Докато постави двете тежки резета на местата им, лицето му се обля в пот. След като приключи, извлече труповете в едно от отделенията и тръгна обратно по коридора. Когато стигна при Уилям и Трегар, вече се задъхваше от умора. Веднага щом влезе, седна и запали светилника. Изчака да си поеме дъх и докладва:

— Едуин тръгна. Ако имаме късмет, най-късно утре Арута ще знае какво се готви тук.

— Ако имаме късмет — повтори като ехо капитанът.

— Хапнахте ли? — попита ги Джеймс.

— Да — отвърна Трегар. — Оставихме и за теб.

— Благодаря, но ще ям по-късно. — Той огледа двамата си спътници. — Арута разполага с двеста войници. Ако тръгне право насам, може да се натъкне из околностите на конни отряди, дирещи Едуин. Познавам добре Нощните ястреби — имал съм си работа с не един и двама от тях. В открит бой те не се отличават по нищо от обикновения войник. Силата им се крие в славата им на безпощадни убийци, в умението да се прокрадват незабелязано, да действат изненадващо и да всяват страх. Ако Арута ги пресрещне някъде отвън, направо ще ги смаже.

— А тези, които са останали тук?

— Когато приближи, ще се озове през източната врата, където има само високи и гладки стени с голяма дървена порта в тях. В стените има амбразури за стрелци, които ще затруднят сериозно хората му, ако се опитат да разбият вратата. Съборят ли я обаче, ще трябва да се сражава с противник, който добре познава обстановката и ще е разположил из помещенията многобройни засади.

— И тогава може да загуби — приключи Трегар.

— Кой знае? — обади се Уилям.

Джеймс извади сабята.

— Трябва да се погрижим нито един от останалите в крепостта да не я напусне жив. Колкото по-малко останат тук, толкова ще са по-големи шансовете на принца.

Трегар кимна и също оголи сабята си. Уилям изгледа решителните лица на двамата мъже и последва примера им.

Глава 14Убийства

Джеймс разпери пръсти.

Даваше знак на Трегар и Уилям, че в стаята има трима мъже. Трегар тръгна пръв, приведен и вдигнал сабята за удар.

Най-отзад вървеше Уилям, стиснал двуръчния си меч. Това инак страховито оръжие бе крайно неудобно в затворени помещения и затова бяха отредили на Уилям последното място в редицата.

Джеймс си пое безшумно дъх и отправи кратка молитва към онези богове, които сега бдяха над тях. После издиша, пристъпи в стаята и метна кинжала по най-близкия от мъжете. След това прекрачи трупа му, изправи се пред сащисаните му другари и бавно започна да изважда сабята.

Край него изтича Трегар и двамата почти едновременно се вкопчиха в бой. Капитанът беше опитен и силен фехтувач, лишен от скрупули, когато беше въпрос на живот и смърт. Използваше всички мръсни трикове, които биха могли да му донесат успех, и Джеймс неволно започна да му се възхищава. Капитанът направи лъжлив финт към лицето на противника си и когато той вдигна сабя, за да се защити, го изрита с коляно в слабините.

Джеймс изпита съчувствие към нещастника, който се превиваше мъчително, но не можеше да не признае, че номерът бе постигнал целта си. Преди убиецът да намери сили да се предпази, капитанът го удари в слепоочието с дръжката на сабята и когато се строполи на пода, го довърши с острието.

Джеймс също приключи набързо със своя противник, а междувременно и Уилям влезе в стаята.

— Дотук шестнайсет, като броим и четиримата, които сте убили в конюшнята — отбеляза капитанът.

— Остават още около сто и трийсет — рече Джеймс, докато вадеше кинжала от трупа на първия убит. — Засега още не са ни разкрили, но скоро и това ще стане и тогава ще започнат да ни търсят.

— Някой идва! — изсъска капитан Трегар.

— Нямаме време да крием труповете — рече Джеймс. — Оттук! — Той посочи един страничен коридор и тримата затичаха по него.

Движеха, се през поредица свързани помещения, които убийците бяха използвали за спални. Стаите бяха озарени от затъкнати в стените факли. В третото помещение се натъкнаха на някакъв мъж, който вдигна глава и ги погледна учудено. Умря, преди да осъзнае, че влезлите са негови врагове — Трегар почти не забави крачка, докато го посичаше.

Стигнаха едно разклонение. Джеймс свърна по левия коридор, който беше по-зле осветен. Скоро мракът се сгъсти дотолкова, че се наложи да забавят крачка. Отзад се чуваха виковете на преследвачите им.

— Подпрете се с ръка на перваза на лявата стена — предупреди ги Джеймс. — Точно отпред на пода има дълбока дупка. Ако се прилепите към стената когато ви кажа, ще я избегнете.

— Ти как разбра? — поинтересува се Уилям.

— По трудния начин — бе лаконичният отговор.

Уилям едва не се подхлъзна, когато кракът му не намери опора. Ако не го бяха предупредили, сигурно щеше да падне в дупката. Стигнаха серия от малки стаи и Джеймс каза:

— Това трябва да са били килии или складови помещения, но вратите са откачени.

— Нищо не виждам — оплака се Трегар.

— Аз също — успокои го Джеймс. — Но от предишната си професия съм се научил да запаметявам местата, които съм посещавал. Опирай се с ръка на стената.

— Къде отиваме? — попита Уилям.

— На едно място, където мисля, че ще сме в безопасност поне за известно време.

— Мислиш? — попита Трегар.

— Капитане, условията в подземията не са в наша полза. Има съвсем малко канали, повечето стаи са голи и без врати. Възможностите за скривалища са ограничени.

Продължиха още малко по коридора и Джеймс ги спря.

— Приближете се до дясната стена и плъзнете ръка по нея. Сега ме следвайте.

Двамата изпълниха послушно инструкциите му и свърнаха в следващия коридор.

— Тук открих едно местенце…

— Така ли? — попита Уилям. — И какво е то?

— Ще видиш. Вече стигнахме.

— Къде?

— Последния път, когато минавах насам, носех факла. Точно над нас има пукнатина в тавана. Достатъчно е широка да се промушим през нея и да се спотаим в една ниша поне за известно време. Хайде, кой ще ми помогне?

— В тъмното ли? — попита Уилям.

— Да имаш светлина? — попита Джеймс.

— Не.

— Така и предполагах. Хайде, повдигни ме.

Уилям прибра меча си, след това зашари с ръце и докосна Джеймс по рамото.

— На ръце или на рамене?

— Наведи се, за да мога да ти стъпя на раменете, после се изправи.

— Както кажеш. — Уилям коленичи.

Джеймс се покатери на раменете му, балансирайки като акробат.

— Давай! — нареди той и Уилям се изправи, като го придържаше за глезените. — Пусни ме! — каза Джеймс и след миг добави: — Сега вдигни ръце, за да мога да те изтегля.

Наложи се Уилям да подскочи три пъти, преди Джеймс да успее да го улови. После дойде ред на Трегар. Когато и тримата се сгушиха в тясното пространство върху гредите на тавана, Уилям попита шепнешком:

— Какво е това място?

— Не зная — отвърна Джеймс. — Може би са се разместили камъните. Или оттук е текла вода.

— Водата щеше да дойде отнякъде, а доколкото познавам района, наоколо няма никакви водоизточници — възрази Трегар.

— Тук сме под повърхността — отвърна Джеймс. — Може би нивото в кладенеца преди години е било по-високо. Не зная. Важното е, че можем да се възползваме от нишата.

— Между нивото, на което се намираме, и повърхността има поне петдесет стъпки яка скала — рече Уилям. — Нищо чудно в нея да са прокопани и други помещения.

— Но нали каза, че не си срещал други стълбища — посочи Трегар.

— С изключение на последните две стаи в западния коридор, където покривът бе напълно срутен. Може там да е имало стълбище.

— Какво ще правим сега? — попита Уилям.

— Ще чакаме — рече Трегар.

След няколко минути чуха приближаващи се стъпки и коридорът отвън се озари от светлина. Покрай вратата се засуетиха въоръжени до зъби мъже, които осветяваха пътя си с факли. Всички носеха черни наметала — само един бе загърнат в свещеническо расо.

Те огледаха мълчаливо стаята и продължиха нататък. Малко след това Джеймс заговори:

— Докато онези долу светеха с факлите, забелязах няколко разместени камъка над нас.

— Гледал си нагоре? — попита Уилям.

— Стар навик — отвърна Джеймс. — Когато те преследват из каналите и си осветяват пътя, е хубаво да отместваш поглед настрани, за да не губиш остротата на зрението си в тъмното. Джеймс прокара ръка по тавана над тях.

— Плочите са дялани и еднакви.

— Може би е под на друга стая — подхвърли Трегар.

— Помогнете ми да отместя този камък — рече Джеймс и лекичко се надигна.

Трегар се промуши в тясното пространство до него и двамата разклатиха масивната плоча, а после я пуснаха внимателно на пода на стаята. Отгоре се посипа прах и мазилка. Джеймс подаде глава през образувалия се отвор и каза:

— Стая е.

Наложи се да разместят още две плочи, за да успее да се промуши през отвора. Трегар и Уилям го последваха.

Въздухът бе застоял и влажен. Мракът бе непроницаем.

— Почакайте да проверя колко е голямо помещението — предупреди ги шепнешком Джеймс. Приклекнали зад него, Уилям и Трегар не помръдваха, докато Джеймс обикаляше пипнешком стаята.

— Тук има стена — докладва той след няколко секунди: гласът му долетя от десетина стъпки разстояние. После го чуха да крачи в обратната посока и след още няколко секунди да казва: — Подът изглежда стабилен, с изключение на отвора, през който минахме. Аха!

— Какво има? — попита Трегар.

— Врата. Дървена. Затворена. — След още няколко секунди се чу дращене, блесна искра и изведнъж се появи пламък. — Открих една стара факла. Да видим какво имаме тук.

Стаята бе правоъгълна, дълга и широка приблизително четирийсет стъпки, с празни рафтове за оръжие покрай стените. В средата бяха поставени две стойки, с празни жлебове за копия.

— Ако оръжейната е под нас… — произнесе замислено Джеймс.

— Значи тук са държали резервните оръжия — довърши Трегар. Джеймс постави факлата в пръстена на стената и се приближи към вратата.

— Оттук вероятно се излиза на парадния площад. — Той натисна дръжката. — Клеясала е. Да опитаме да раздвижим пантите.

Уилям и Трегар извадиха кинжалите и почнаха да стържат ръждата от пантите.

— Де да имахме масълце — промърмори Трегар.

— Зная откъде да взема — сети се Джеймс.

— Откъде? — попита Трегар.

— От едно местенце долу — рече Джеймс и се запъти към отвора в пода.

— Да не си се побъркал? — опита се да го спре Трегар.

— Не е изключено — отвърна нехайно Джеймс и се спусна през отвора.

Трегар и Уилям се спогледаха. Не им оставаше нищо друго, освен да седят и да чакат.

Времето се точеше бавно. Най-сетне чуха гласа на Джеймс от тъмнината в долната стая.

— Ей, някой да ми подаде ръка.

Уилям изтича и се наведе през отвора. След няколко неуспешни опита Джеймс успя да го улови за ръката и се озова при тях.

— Ето — рече той и подаде на Уилям един буркан. — Олио.

— Как е положението долу? — попита Трегар.

— Тъкмо започнаха второ претърсване. Сигурно са пратили хора до горния отвор на стария кладенец и като не са открили там следи, са решили, че още сме някъде долу. Вероятно смятат, че става въпрос само за Едуин. Рано или късно ще се доберат и до това местенце.

— И тогава ще ни открият — довърши Уилям.

— Навярно — рече Джеймс. — Но не това ме тревожи.

— Че кое тогава? — учуди се Трегар.

Джеймс измъкна от колана си тежък железен лост и кимна към вратата.

— Смажи пантите. — Докато Уилям изпълняваше заръката, той продължи: — Страхувам се да не ни заловят преди Арута да получи предупреждението. Докато се надлъгваме тук долу, повечето от тези негодници ще бъдат твърде заети, за да забележат приближаването на принца. Ако всичко върви според плана, крондорската кавалерия ще преследва конниците отвън до последния момент и те ще се натъкнат на здраво залостената порта.

— Това ли ти е планът? — попита Трегар.

— Това беше старият план — отвърна Джеймс. — Ако тази врата води там, където си мисля, разполагам с още по-добър.

След като смазаха пантите, Трегар нагласи железния лост в цепнатината до бравата и натисна с всичка сила. Чу се пукот, но вратата се отмести само с няколко сантиметра.

— Не зная какво я затиска от другата страна, но я държи здраво.

— Капитане, ще позволите ли? — предложи услугите си Уилям.

Трегар подаде лоста на широкоплещестия момък.

Уилям огледа вратата, после постави лоста в горната й част и натисна силно и рязко, като използва и тежестта на тялото си. Вратата се премести още малко. Уилям натисна повторно и изведнъж вратата изхвърча от пантите си и се стовари върху каменния под сред облак прах.

— Вижте — посочи Уилям.

Помещението бе прокопано в скалата непосредствено под централния площад на крепостта. Точно от средата нагоре водеше широка полегата платформа, която опираше в двукрила врата в тавана, залостена с масивно резе. Краищата на металното резе завършваха с пръстени, от които някога вероятно бяха висели въжета, отдавна изгнили. Издърпването им освобождаваше резето и вратата се разтваряше надолу към платформата.

— Хитро измислено — възхити се Джеймс. — При отварянето си крилата се подпират на горния край на платформата.

— Стар кешийски номер — обясни Трегар. — Лично аз не съм се сблъсквал с него, но рицар-маршал Дуланич веднъж ни разказа как превзели някакво укрепление насред пустинята. Уж избили всички, влезли вътре и се настанили на лагер. Но посред нощ укреплението се напълнило с врагове, които сякаш изникнали изпод земята! — Той огледа помещението. — Сигурно и там е имало подобно тайно подземие.

Трегар се изкатери на платформата и огледа вратата.

— Отгоре сигурно са застлали платнище, върху което са изсипали пясък. Така няма да чука на кухо, в случай че някой реши да тропне с крак, за да търси скривалище.

— И като добавиш прахта от няколко столетия — промърмори Джеймс, — ще са ни нужни осем коня, за да отворим тази врата.

— Ако я дърпат навън — да — потвърди Трегар.

— Прав си — съгласи се Джеймс. — Почакайте! Какво ще стане, ако освободим тези скоби? — Той посочи скобите, които придържаха резето.

— Аз бих могъл да опитам — намеси се Уилям и се зае със задачата без повече подканване. След минута обяви: — Дървото е съвсем изсъхнало. Троши се като стар хляб. — Продължи да работи и скоро две от скобите изскочиха от местата си и тупнаха на пода. Още една ги последва, а заедно с нея и тежкото резе, което издрънча върху плочите и накара Джеймс да подскочи. Уилям дишаше тежко. Очакваше всеки миг вратите да се люшнат към него, но не последва нищо.

— Не трябваше ли да се отворят надолу? — попита той.

— Трябваше — потвърди Трегар.

Джеймс се изкатери на платформата и се зае да оглежда процепа между вратата и рамката. После извади кинжала си и го забоде в него. Изстърга нещо с острието и го пусна в шепата си, за да го огледа внимателно.

— Какво е това? — попита Уилям.

— Кал.

— Кал ли? Че откъде се е взела?

— По тези места вали рядко — рече Трегар, — но понякога се случва. Водата е проникнала през процепа и е размекнала прахта, а след това жегата я е спекла.

— Като тухла — каза Джеймс и им подхвърли парченцето, което бе изстъргал.

— Значи сме затворени тук? — попита унило Уилям.

— Не е задължително — отвърна Джеймс и се огледа. Скочи долу, застана до едната от двете масивни стойки и каза: — Помогни ми да я избутаме на платформата. — След като я изтикаха там, продължи: — А сега ми подай резето. — Покатери се върху стойката и запъна резето между нея и вратата. — Няма да я задържи, тръгне ли да пада, но поне ще я забави, та да мога да се измъкна. — След тези думи се зае да стърже спеклата се кал в цепнатината. — Няма да я махна всичката — обясняваше им той, — а само колкото да се отвори, ако някой стъпи отгоре.

— Ти си се побъркал — въздъхна Трегар.

— Все това ли ще повтаряш? — захили се Джеймс.

— Или може би пак имаш план? — отвърна с въпрос Трегар.

— Както винаги — рече Джеймс. — Някой от вас има ли представа кое време е?

— Около полунощ, плюс-минус един-два часа — рече Трегар.

— Чудесно — заяви Джеймс. — Ще чакаме значи.

— Какво? — попита Уилям.

— Да заспят онези, които са пратили горе да пазят шахтата над кладенеца.

Притиснат към грапавата стена на кухнята, Джеймс се опитваше да се слее напълно със сянката. Самотен часовой се навърташе около кладенеца и от време на време се оглеждаше с видима досада.

Джеймс внимателно прецени всички възможности. Би могъл да метне кинжала, но шансът да убие часовоя от това разстояние бе минимален. Можеше да се нахвърли върху него, но предполагаше, че наблизо има и други, готови да му се притекат на помощ при първия вик.

Беше влязъл в кухнята само преди няколко минути и се бе притаил зад шкафовете в ъгъла. Сега стоеше там неподвижно и чакаше да му се усмихне щастието.

Мъжът отмести поглед встрани и Джеймс реагира мигновено — заобиколи пъргаво шкафовете и закрачи по коридорчето, опитвайки се да си придаде нехаен вид.

Мъжът вдигна глава и го погледна.

— Здрасти — подметна Джеймс. — Това бе единствената дума на кешийския пустинен диалект, която знаеше.

— Здрасти — отвърна машинално мъжът и премигна сънено. После зададе някакъв въпрос, който Джеймс естествено не разбра, но той вече замахваше със скрития в ръкава си кинжал и след миг от гърлото на часовоя рукна кръв. С гъргорещ звук мъжът се строполи по гръб.

Някъде наблизо се чуха гласове и Джеймс скочи върху кладенеца. Повтори номера си от по-рано и се закатери по шахтата, като се запъваше с крака и ръце. Скоро стигна до средата, спря и се ослуша. Знаеше, че не може да остане дълго тук, а и небето над него просветляваше. Ето защо си пое дъх и продължи нагоре.

Отново дочу гласове. Надзърна предпазливо над ръба и видя шестима часовои — четирима спяха на земята, а другите двама разговаряха оживено.

Въпреки че не гледаха към него, Джеймс не се съмняваше, че ще го забележат, ако се опита да излезе от кладенеца. Но друга възможност като че ли нямаше. Той се обърна с гръб към тях и бавно започна да се прехвърля през отсрещната стена на кладенеца. Надяваше се, че ще остане скрит в сянката, и се молеше уморените очи на часовоите да са поизгубили остротата си след нощното бдение.

Успя да прехвърли безпрепятствено рамене и бавно се отпусна върху пясъка. Ако съдбата бе благосклонна към тях, Едуин вече трябваше да е открил другия Следотърсач или авангарда на принц Арута. В такъв случай до пристигането на основния отряд оставаше не повече от един, най-много два дни.

Джеймс се завъртя леко и приклекна зад кладенеца. Извади сабята, пое си въздух, като се стараеше да не обръща внимание на болката в ожулените ръце, после скочи.

Единият часовой успя да извика и заспалите му другари скочиха и се заозъртаха сънено. Джеймс затича право към мястото, където по негови предположения се намираше скритата врата към подземната стая. Още няколко крачки и изведнъж почувства, че земята под краката му поддава. Спря, обърна се и отскочи назад.

Пясъкът пред него внезапно се свлече надолу. Джеймс погледна преследвачите — наближаваха го, но най-неприятното бе, че се готвеха да се разпръснат, за да го заобиколят. Той отново затича напред, сякаш завладян от внезапна паника, и докато прескачаше мястото, където се намираше скритата врата, до слуха му долетяха ядните им викове. Последва оглушителен трясък и Джеймс се обърна и видя, че шестимата мъже пропадат. Мигновено спря и се затича с всичка сила обратно. Макар изненадата да бе на негова страна, противникът имаше числено преимущество.

Стигна отвора към подземната стая, скочи, без да се колебае, и се извъртя във въздуха така, че да се приземи с лице към платформата.

Засъхналата кал бе попречила на лявото крило да се отвори до долу. Мъжете бяха нападали един върху друг и се блъскаха в тясното пространство. Уилям и Трегар вече се биеха с двама от тях.

Джеймс скочи върху следващия от часовоите и усети хрущящ звук под ботушите си. Мъжът нададе болезнен вик. Джеймс се препъна в него и тъкмо когато политаше надолу, забеляза, че вместо да се сражава, един от противниците се опитва да се изкатери обратно. Джеймс замахна към него, но не го уцели и мъжът се покатери върху платформата. Не можеше да му отдели повече внимание, тъй като пред него се изправи друг убиец, размахал святкащ ятаган. Джеймс успя само да се метне назад, за да избегне острието, което бе насочено към гърлото му. Макар и проснат по гръб, се извъртя ловко и прониза мъжа, който седеше до него и стенеше от болка.

Изправи се и зърна един облечен в черно наметало гръб. Промуши го, без да се двоуми. Все още му се виеше свят от удара в платформата.

Трегар бе стъпил върху един мъртъв убиец и се биеше с друг.

Уилям посече единия си противник, като същевременно отбиваше атаките на втори.

Джеймс му се притече на помощ и със съвместни усилия ги довършиха.

— Един избяга! — извика Джеймс.

— Аз ще го пипна! — отвърна Уилям и изтича нагоре по платформата. Мъжът бе вече на стотина крачки от него и бягаше към една цепнатина в скалата. Уилям се втурна по петите му.

Джеймс и Трегар довършиха последния убиец и надникнаха какво става горе. Видяха, че Уилям тича към източната врата.

— Бягай след него — нареди Джеймс. — Като приключите с онзи, вземи момчето й тръгнете към пустинята.

— А после?

— Открийте Арута. Първоначалният план беше да задържим вратите на конюшнята затворени, докато хората на принца довършат убийците отвън. След това щяхме да пуснем нашите вътре.

— Тримата да задържим сами портата срещу всички в крепостта?

— Нали затова се опитвахме да им намалим броя?

— А сега какво ще правим?

— Предай на Арута да прати десетина изпитани мъже, които да слязат през тази стая и отвора на пода в коридора и да проникнат в крепостта от изток. Останалите да се преструват, че искат да разбият източната врата — така ще задържат убийците там.

— А ти какво ще правиш?

— Ще им отвлека вниманието. Ако открият този изход към повърхността, губим голямо преимущество.

Трегар го погледна, сякаш се канеше да каже нещо, но само кимна, обърна се и се затича след Уилям.

Джеймс пое дъх, огледа се, после се спусна в подземията на древната крепост.

Макар да не се бе прославил като най-бързото хлапе в Звезден пристан, нито като най-бързия кадет в Крондор, Уилям знаеше, че силата му е в неговата издръжливост. Ако надбягването между двамата опираше до последното, тогава убиецът, който несъмнено бе много по-бърз от него, му беше вързан в кърпа. Уилям изведнъж осъзна, че противникът му е допуснал грешка, като бе избрал да се спусне надолу към оврага от западната страна, а оттам вероятно да свърне към западния проход, през който тримата бяха проникнали в крепостта. Ако беше побягнал в противоположната посока, вероятно щеше да открие свои край източната врата или да вдигне шум, за да му се притекат на помощ. Сега обаче шансът бе на страната на Уилям.

Оврагът се разшири и постепенно изви на север и той отново забеляза тичащия мъж. Без да забави крачка, Уилям отбеляза мислено, че мъжът пред него вече не бяга толкова бързо. Страхът и жаждата да оцелее го бяха пришпорили в началото, но сега вече умората казваше тежката си дума. Уилям също усещаше, че сърцето му блъска лудо и очите му парят от напрежение. Премигна и се опита да изтрие стичащата се от челото му пот. След това си наложи да ускори крачка и скоро забеляза, че разстоянието между двамата започва да се скъсява. Уилям нямаше никаква представа къде точно се намират и какво разстояние ги дели от завоя и пътеката към крепостта. По-важното бе, че беше скъсил дистанцията наполовина и бе само на стотина крачки зад убиеца, когато той за първи път погледна през рамо. Или бе усетил по някакъв начин приближаващия се Уилям, или го бе чул, но в крайна сметка вече знаеше, че го преследват.

Мъжът побягна по-бързо и Уилям трябваше да се пребори със споходилото го отчаяние. Какъвто и да беше планът на Джеймс, нямаше съмнение, че той не предвиждаше убийците да открият входа към крепостта откъм платото.

Без да обръща внимание на болката в краката си, той също се помъчи да ускори бяг. Убиецът сигурно беше много изморен. Сега вече идваше моментът за истинска проверка на силите. Разстоянието отново започна да се съкращава и Уилям почувства, че надеждата му се възвръща. Вече нямаше никакво съмнение, че противникът му е твърде изморен, за да се измъкне.

Оврагът се разшири още и най-сетне Уилям зърна пътеката, където преди няколко дни се бяха разделили с двамата войници.

Когато излезе на нея, убиецът се поколеба за миг накъде да тръгне и тази колебливост реши съдбата му. Не му оставаше друго, освен да приеме боя.

Той се извърна, извади ятагана си и се приготви за схватка. Очевидно очакваше Уилям да спре, да извади оръжието си и едва тогава да нападне, но вместо това момъкът сграбчи двуръчния меч и без да забавя бяг, го размаха над главата си, като нададе боен вик.

Убиецът отскочи встрани, стреснат от неочакваната атака, но без да губи присъствие на духа. Парира удара на Уилям и се извъртя към него, когато момъкът го подмина и заора в мекия пясък.

Двамата приклекнаха и се измериха с погледи. С лявата си ръка мъжът измъкна кинжал от пояса и се приготви да отбива с него ударите. Уилям знаеше, че подобна тактика е напълно безполезна срещу тежко и дълго оръжие като неговото, но въпреки това беше нащрек, защото не се съмняваше, че убиецът ще хвърли кинжала по него при първа възможност. Вече бе преценил, че противникът му може да действа еднакво добре и с двете ръце.

Уилям заобиколи противника си отляво — търсеше и най-малката възможност за атака. Когато беше отпочинал, Уилям можеше да се мери с меча си и с най-бързите сабльори, но сега усещаше, че умората надделява. Даваше си сметка, че ако не успее с първите два или три удара, с него е свършено.

Той скочи напред и замахна. За да не му избият оръжието, убиецът, вместо да парира, се отдръпна и Уилям реши да използва удалата му се възможност. Пристъпи още две крачки и влезе в обсега на кинжала, който убиецът размахваше с лявата си ръка. Мъжът замахна към шията му, но Уилям се извъртя навреме и острието само се плъзна по рамото му, оставяйки кървава диря.

— По дяволите! — изруга Уилям и очите му се замъглиха. Ако кинжалът го бе улучил няколко сантиметра по-навътре, щеше да го прободе в сърцето. Въздухът излизаше на пресекулки от дробовете му. Убиецът се възползва от объркването му, изви се, блъсна го с рамо в гърдите и го повали на земята. Като се стараеше да не обръща внимание на болката, Уилям се претърколи и се надигна на коляно. В същия миг убиецът го изрита в лицето и отново го събори по гръб. Пред очите на момъка затанцуваха червени кръгове.

Уилям отчаяно се мъчеше да не изгуби съзнание. Изведнъж осъзна, че е изпуснал меча. Докато се опитваше да седне, му нанесоха още един удар и главата му забуча. Заслепен от болка, той едва усещаше, че на гърдите му се е стоварила някаква тежест.

Уилям премигна в мъчителни усилия да махне кървавата пелена пред погледа си и видя притисналия го с крак убиец, вдигнал ятаган, за да нанесе последния удар. Но в мига, в който Уилям осъзна, че съдбата му е решена и че вече е твърде късно да се бори, убиецът замръзна и после започна да се свлича.

Над Уилям се надвеси фигура, облечена в метална ризница, която доста наподобяваше неговата собствена, и трябваше да минат още няколко секунди, преди младежът да познае капитан Трегар.

Капитанът прибра сабята си и се наведе над него.

— Чуваш ли ме, Уилям?

— Да — простена младежът.

— Можеш ли да се изправиш?

— Не зная — отвърна Уилям. — Нека се подпра на вас и ще разберем.

Трегар му подаде ръка и му помогна да се надигне.

— Я дай да видя — рече той и огледа раната на рамото му. — Ще я преживееш.

— И това ако не е добра новина — засмя се Уилям.

— Ще смъди доста, след като я превържем. — Докато говореше, капитанът откъсна парче от наметалото си и пристегна раната. Уилям почувства, че коленете му се подгъват, но Трегар го прихвана. — Сега не е време да припадаш, лейтенант.

— Прав сте, сър — отпаднало се съгласи Уилям.

— Отиваме да намерим принца. Ще те оставя с някой от хората му.

— Разбрано, сър — рече Уилям, който все още дишаше на пресекулки. — Разчитайте на мен.

— Зная, Уили — рече Трегар. — Хайде да видим къде е принцът, преди убийците да са ни открили.

— А Джеймс? — сети се Уилям.

— Той остана вътре. Каза, че ще трябва да се поизпотят, ако искат да го намерят.

Уилям не каза нищо, но се запита дали би имал куража да постъпи по същия начин. Джеймс трябваше да разчита на много повече от късмета си, ако искаше да оцелее, докато пристигнат хората на принца.

Тръгнаха на изток. Отначало вървяха бавно, но скоро Уилям взе да идва на себе си и ускориха крачка.

Джеймс се огледа. Намираше се в коридора под стаята, през чийто таван се бяха измъкнали горе. Беше преценил, че вероятността да го търсят в тази част на крепостта е относително най-малка.

— Рутия — прошепна той: обръщаше се към богинята на късмета. — Зная, че невинаги съм ти бил верен и че от доста време не съм посещавал храма ти, но ако се постараеш и този път да ме опазиш от неприятни случайности, обещавам да стана твой най-страстен поклонник.

Сви зад ъгъла и се озова в голямо помещение. Нещо се раздвижи зад него и Джеймс се извъртя, но беше твърде късно. Две тъмни фигури се спотайваха зад вратата и сега сабите им сочеха към гърдите му. В същия миг още поне десетина убийци нахлуха през останалите три врати.

Джеймс се огледа, но като видя, че положението му е безнадеждно, бавно вдигна ръце. Пръстите му се разтвориха и сабята издрънча на пода.

— Ах, Рутия — прошепна той едва чуто. — Защо си толкова отмъстителна?

Един от убийците пристъпи напред и го зашлеви през лицето. Джеймс се строполи на пода и мъжът го изрита в ребрата.

— Рутия — каза той пресекнало, докато се опитваше да си поеме дъх. — Ама ти наистина си мръсна кучка!

Мъжът го изрита още веднъж и той изгуби съзнание.

Глава 15Отчаяно положение

Джеймс се свести бавно.

В килията цареше мрак, само една факла пламтеше отвън в коридора и светлината й се процеждаше през прозорчето на вратата. Джеймс се огледа и видя, че са го натикали в същата килия, където бяха държали Едуин.

Лежеше върху нар, покрит със слама. Миришеше на мухъл и влага. Той се надигна и изпъшка от болка. Болеше го цялото тяло. Едва ли имаше местенце върху кожата му, което да не бе покрито с охлузвания и рани. Все пак фактът, че са го оставили жив, означаваше, че тепърва предстои да се случват някои неща. Или щяха да го разпитват, за да разберат дали е сам и ако не — колцина като него още се спотайват из крепостта, или да го използват като жертва за призоваването на демона.

В първия случай би могъл да спечели поне малко време. Ако например се престореше, че губи съзнание, докато го измъчват, току-виж го върнали в килията, за да се свести. Във втория случай обаче часовете му бяха преброени — ако Арута не се появеше пред вратите до полунощ, той беше обречен. Джеймс разтърси глава, изправи се бавно и закрета към вратата. Но щом погледна през прозорчето, видя, че в коридора има пазачи — вероятно в случай, че някой от приятелите му се опита да го измъкне. Върна се обратно, като се стараеше да не вдига никакъв шум. „Ако са намислили да ме разпитват — помисли си, — колкото по-дълго чакат да се свестя, толкова по-голям е шансът Арута да пристигне с войската.“

Сламеникът не беше никак удобен, а камъните на пода бяха студени, но въпреки това само след няколко минути той се унесе в дрямка.

Събуди се от звука на отварящата се врата. Без да кажат нито дума, двама от пазачите влязоха и го хванаха за ръцете. Извлякоха го навън и го помъкнаха из тунелите. Отведоха го в една част на подземния лабиринт, която не бе успял да разучи, но предположи, че е отредена за водачите — жреците, които призоваваха демоните. Захвърлиха го на пода в краката на облечен в черни дрехи мъж, който очевидно го очакваше.

— Изправи се, за да те огледам — рече мъжът. Гласът му пропукваше сухо като стар пергамент.

Джеймс вдигна глава и видя, че мъжът е втренчил поглед в него. Изправи се несигурно. Човекът срещу него бе в напреднала възраст, ала в погледа му се долавяше стаена мрачна сила. Лицето му бе насечено от безброй бръчки, а кожата му бе покрита с петна. Оредялата му коса бе прилепнала върху голото теме. Джеймс изведнъж осъзна, че старецът не диша и си отворя устата само когато говори. Не човек, а възкръснал мъртвец бе застанал пред него. Джеймс настръхна.

— Кой си ти? — попита старецът.

— Казвам се Джеймс — отвърна скуайърът. Не виждаше никакъв смисъл да лъже.

— Шпионин на Кралството, предполагам?

— Нещо такова.

— Не си самичък, нали?

— Не съм. Другарите ми скоро ще бъдат тук.

— Това няма значение. — Старецът се захили зловещо и се видяха два реда криви жълтеникави зъби. — Ние служим на смъртта и на онова, което съществува отвъд нея. Не ни е страх от копията на вашите крондорски войници. Знаем какво ще се случи и с подкрепата, която ще ни окаже нашият господар, можем да се справим с него. Тази нощ отново ще го призовем, за да ни прати своя инструмент — демон, с който да разрушим Кралството! — Той изгледа още веднъж Джеймс, после нареди на пазачите: — Отведете го в криптата. Скоро ще удари съдбовният час!

Джеймс остана като гръмнат. Беше очаквал десетки въпроси, вероятно изтезания и възможност да печели време. Вместо това му бяха обещали, че тази нощ ще му прережат гърлото като жертва на поредния демоничен ритуал.

Отведоха го в една стая, съседна на някогашната оръжейна, и грубо му смъкнаха дрехите и ботушите, като го оставиха само по долни дрехи. После го уловиха под мишниците и го стиснаха така, че да не може да мърда.

Появи се друг жрец, който още от вратата подхвана своя зловещ напев. Държеше купа, издълбана от човешки череп, в която се полюшваше вонлива течност. Размаха черепа пред лицето на Джеймс и той настръхна. Когато купата го докосна по челото, кожата му засмъдя като от изгаряне.

Влезе още един жрец с подобна купа — течността в нея обаче беше бяла. Той поднесе купата към Джеймс и му нареди:

— Пий!

Джеймс стисна зъби. Не знаеше какво му предлагат, но предполагаше, че е нещо, което да го направи по-смирен.

До Джеймс застана един от убийците и вкопчи яките си пръсти в челюстта му, опитвайки се да му отвори устата. Джеймс успя да го захапе за ръката до кръв и в резултат получи няколко силни удара в лицето.

— Добре — каза жрецът. — Нека изпита още малко болка, докато животът го напуска, а душата му се отделя, за да се превърна в храна на нашия господар. Дръжте го здраво — не искам да мърда. Нашият господар не прощава дори най-малките грешки.

Той се обърна и тръгна към вратата. Двамата пазачи повлякоха Джеймс. Зад тях вървяха още двама убийци.

Макар положението да изглеждаше безизходно, Джеймс не изпитваше никакъв страх. И друг път бе изпадал в подобни на пръв поглед безнадеждни ситуации, но винаги бе намирал начин да се измъкне. Привикнал с опасностите, Джеймс отдавна се бе примирил с мисълта за смъртта и в подобни моменти обичаше да си спомня думите на стария си приятел Амос Траск: „Никой не се измъква жив от живота“.

Ала въпреки всичко това усещаше, че някаква част от него, самата сърцевина на неговото същество, отказва да приеме факта за близката му кончина. Вместо да е парализиран от страх, умът му продължаваше трескаво да дири изход.

Влязоха в оръжейната. Церемонията вече беше започнала. Стотината убийци коленичиха, щом видяха жреца, и подхванаха познатата зловеща тягостна песен. Из въздуха витаеше някаква черна магия.

По стените трепкаха факли и Джеймс, който бе привикнал да забелязва и най-малката подробност, внимателно се огледа. Над наковалнята имаше стари мехове, които въпреки възрастта си изглеждаха напълно запазени; веригите, използвани за повдигане и преместване на котела за разтопения метал за броните, макар и ръждясали, бяха съвсем здрави. Той прецени машинално разстоянието между подиума и двете каменни маси за изработка и поправка на оръжия, както и до провесените от тавана вериги. Тъй като нямаше никакво съмнение, че ще е невъзможно да се промъкне през тълпата коленичили убийци, трябваше да потърси някакъв друг изход, и то бързо.

Убийците бяха обърнати към подиума, на който предстоеше да бъде принесен в жертва, втренчили очи в изрисувания на стената демон. Двамата, които го бяха довели, продължаваха да го стискат за ръцете, но другите двама се бяха слели с тълпата пред импровизирания олтар.

Докато го водеха по стълбите към жертвения камък, върху който щяха да го проснат, Джеймс видя, че на пода пред него е начертана пентаграма. На края на всеки лъч гореше восъчна свещ. Направи му впечатление, че жреците се стараят да не стъпват върху линиите на пентаграмата. Прерови набързо паметта си — сигурен бе, че някога някъде бе чел или срещал нещо важно за изрисувани на пода знаци.

Изправи се пред каменния олтар. Сърцето му биеше лудо. Но Джеймс все още не изпитваше страх, а някакво странно чувство за предопределеност. Каквото и да предприемеше, трябваше да го направи в следващите няколко секунди… но все още нямаше никаква идея.

Изведнъж той се изпъна рязко, дръпна се назад и се разкрещя:

— Не! О, не! Всичко друго, само не и това!

Черният жрец го погледна за миг, за да види каква е причината за тази суматоха, но изглежда, видът на дърпаща се и молеща за пощада жертва не беше нищо ново за него и той отново подхвана прекъснатия напев.

Друг жрец разтвори дебела книга й я повдигна пред очите на първия, за да може да чете от нея. Старецът плъзна мълчаливо поглед по редовете, после извика нещо пискливо на непознат на Джеймс език. В помещението притъмня, като че ли нещо бе започнало да поглъща светлината на факлите, и в центъра на пентаграмата изплува някакво смътно очертание.

Джеймс не се съмняваше, че веднага щом бъде пролята кръв, ужасяващото създание ще се сдобие с плът и ще се появи в този свят. Двамата убийци го дръпнаха и го помъкнаха към олтара.

Джеймс си пое дъх, разбрал, че това е моментът. Проснеха ли го по гръб на олтара, вече нищо не можеше да го спаси от смъртта.

Той се дръпна силно, сякаш в болезнена конвулсия, изкрещя неистово и падна на колене, като повлече двамата мъже. После изведнъж рязко се изправи и ги отметна настрани. Стисна зъби от болка и вдигна ръце нагоре, принуждавайки убийците да го уловят за китките. И в същия момент измъкна ръце от халките.

С дясната си ръка дръпна кинжала от колана на мъжа вдясно, удари го с рамо и го повали върху олтара. Другия изрита с крак и го отметна към тълпата.

Мъжът върху олтара зашари с ръка в колана си, но установи, че кинжалът му е изчезнал.

— Това ли търсиш? — изсмя се Джеймс и замахна. Острието разсече гърлото на убиеца и от разкъсаната артерия бликна кръв, която опръска камъка и пода. — Щом толкова държите да призовете това ваше чудовище, направете го със своята кръв!

— Не! Още не е дошъл моментът! — извика черният жрец.

В мига, когато първите капки кръв попаднаха върху пентаграмата, в нея започна да се оформя фигура, дори по-страшна, отколкото я помнеше Джеймс. Имаше вълче лице с пламтящи очи и криви кози рога. Постепенно се появи и долната част на тялото — демонът стоеше на кози крака.

— Не! — извика пак жрецът.

Съществото извърна очи към него и с дълбок и ужасяващ глас попита нещо на същия език, който бе използвал жрецът. Свещенослужителят, изглежда, не знаеше какво да отговори и трескаво запрелиства дебелата книга, която бе паднала на земята.

Джеймс не губеше време. Мъжът с разпорения гръклян се гърчеше върху олтара, а другият се опитваше да се покатери на подиума. Джеймс реши да му помогне — наведе се, сграбчи го за наметалото и го дръпна нагоре. След това се извъртя настрани и го запрати към черния жрец. Мъжът полетя натам и се блъсна в свещенослужителя, който тъкмо посягаше към купата, в която трябваше да се пролее кръвта на Джеймс.

Древната книга изхвърча от ръцете на жреца и той посегна инстинктивно към нея, като отново извика:

— Не!

Убийците около подиума бяха започнали да се надигат, все още неразбрали какво точно се е случило горе, но тези по-назад си стояха на колене.

Докато се опитваше да улови книгата, черният жрец се надвеси над линиите на пентаграмата. Демонът нададе гневен вик, протегна яките си ръце, завършващи с криви нокти, и сграбчи стареца.

Черният жрец изпищя и почна да се дърпа, осъзнал, че е обречен. Чудовището разтвори паст — видяха се разкривените му зъби, дълги колкото човешки пръсти — и от долната му челюст потече димяща слюнка. Със светкавично щракване на челюстите си то откъсна лицето от черепа на жреца и опръска убийците от първите редове с тъмна кръв.

За един кратък миг всички погледи в залата бяха вперени в тази зловеща сцена и Джеймс реши да се възползва от това. Сграбчи другия жрец за колана и рамото и го завъртя към пентаграмата. Жрецът се препъна в една от свещите — и тогава настъпи истински хаос.

Чудовището изрева и откъсна главата и на втория жрец, после ръката на убиеца с прерязаното гърло. Парчета кожа и кръв се стичаха по лъщящата му брада.

Изгаснаха и другите свещи и в помещението отекнаха изплашени викове.

Някои от убийците продължаваха да пеят, но други вече се надигаха и се озъртаха — диреха път за отстъпление. Двама дори извадиха ятагани, за да се защитават от демона, но останалите се блещеха, като че ли бяха в транс.

Джеймс реши, че едва ли ще настъпи по-подходящ момент за бягство. Скочи върху жертвения олтар и погледна демона. Чудовището също го измери с очи и в този ужасяващ миг Джеймс осъзна, че лапите му са празни. Миг преди демонът да го докопа, Джеймс се метна върху една от провесените отгоре вериги, вдигна крака и се залюля, за да избегне замаха на закривените нокти. Когато стигна най-далечната точка, се пусна и скочи върху една прогнила дървена маса, зад която се бе спотаил един стреснат убиец.

Очите на всички все още бяха вперени в демона, който бе слязъл от платформата и бе започнал да се тъпче с видим апетит.

Джеймс скочи от масата и се шмугна между нея и стената, до която се бяха свили други двама убийци. Те не му обърнаха внимание, втрещени от онова, което ставаше в подножието на подиума.

Повечето от бягащите убийци се насочваха към конюшните и Джеймс реши, че ще е твърде рисковано да избере същата посока. Свърна в един страничен коридор и се затича към стаята с отвора в тавана, който бе използвал вече на няколко пъти този ден. Остана изненадан от бързината, с която я откри — в сравнение с предния път, когато се бе прокрадвал безшумно в мрака. Влезе вътре, вдигна глава и изруга. Нямаше никакъв начин да стигне до отвора без чужда помощ. Изтича в съседната стая, видя един шкаф за оръжие, сграбчи го и го помъкна към стаята с отвора. Целият беше плувнал в пот, която се стичаше в отворените рани по тялото му и му причиняваше неистови страдания. Изтощените му мускули боляха непоносимо, но той стискаше зъби и продължаваше да влачи тежкия шкаф.

Докато се напъваше да го изправи, усети, че му се вие свят. Спря, пое си въздух и се помъчи да успокои бесния ритъм на сърцето си. Едва след това се покатери върху шкафа и се промуши през отвора, като се придържаше с разтреперани ръце към назъбените му краища. Насмалко да падне, но се задържа единствено с огромно усилие на волята. Излегна се на пода, отново си пое дъх и едва тогава погледна към платформата и нощното небе над нея.

Откъм подземията долетяха писъци и нечовешки рев — чудовището бе докопало поредната си жертва. Джеймс знаеше, че съвсем скоро демонът ще започне да дири изход навън. Надигна се, олюля се от изтощение и закрета нагоре по платформата. Направи само три крачки, след което залитна и тупна в несвяст в прахта.

Свести се, когато някой изля вода върху лицето му. Премигна и видя, че Уилям му придържа главата, докато някой друг поднася мях към устните му. Той отпи жадно.

Едва след като дръпнаха меха забеляза, че човекът, който го държи, е войник от Крондор. Чу тропота на множество крака, надигна се и видя, че цял отряд войници се готви да се спусне по платформата.

— Спрете! — извика им той с пресипнал глас.

— Какво има? — попита Уилям.

— Долу има демон. Вилнее на воля.

Уилям улови най-близкия войник за дрехата и му каза:

— Спешно съобщение до Негово височество. Скуайър Джеймс докладва, че в подземията вилнее демон. — Обърна се към останалите войници. — Ще чакате тук. Никой да не слиза през отвора без моя заповед. Джеймс, ти ела с мен. Принцът сигурно ще иска да чуе всичко от твоите уста. — Прегърна Джеймс през кръста и му помогна да се изправи, след което го поведе нагоре. — Да имаш достоверно обяснение за това, че те намерихме да лежиш по лице в прахта само по долни дрехи?

Джеймс потръпваше от болка при всяка стъпка.

— Не точно.

— Ще можеш ли поне да яздиш? — попита го Уилям, когато се изкачиха горе.

— Имам ли друг избор?

— Ще те взема на коня при мен — отвърна Уилям и махна на един от войниците да му доведе коня. След това помогна на Джеймс да се покатери и се намести зад него. — Дръж се! — извика и пришпори животното.

Джеймс застена от болка, но не пускаше гривата. Слязоха по стръмния склон на оврага, огрян от лъчите на изгряващото слънце.

— Къде е Арута? — попита на пресекулки Джеймс.

— Пред източната врата! — отвърна Уилям. — Едуин успял да го пресрещне и принцът наредил да продължат напред в ускорен марш. Двамата с Трегар ги открихме тъкмо когато бяха разбили конния отряд на убийците и ги поведохме насам.

— Само се моля да не е наредил да щурмуват източната врата — промърмори Джеймс.

Спуснаха се в подножието на платото, препуснаха на изток и след една от най-мъчителните езди в живота на Джеймс най-сетне стигнаха позициите на Арута.

Принцът и офицерите му се бяха покатерили на една канара, откъдето наблюдаваха и ръководеха разполагането на войниците пред източната врата. Арута пръв вдигна глава и забеляза приближаващия се Уилям. До принца стоеше капитан Трегар и разглеждаше разпънатата на походната маса карта.

— Прибираш се, а? — посрещна го усмихнато Арута.

Джеймс се свлече от коня и изпъшка:

— Не. Бих предпочел да остана още малко.

Арута нареди да донесат наметало и да загърнат младия скуайър.

— Какво става долу? — попита Арута. — На пет мили оттук пресрещнахме конен отряд на тези негодници и направо го разпиляхме. Останките се втурнаха насам, а ние ги последвахме. Успяха да се приберат вътре, но изскочиха обратно, сякаш бяха щастливи, че ни виждат. Дори ни накараха да отстъпим за кратко.

— Демон — отвърна лаконично Джеймс. — Тези глупаци призоваха истински демон.

Арута кимна.

— Слушай заповед — обърна се той към един от вестоносците. — Лейтенант Гордън да остане на сегашната позиция. — После се обърна към Джеймс. — Е, скуайър, какво още ще ми кажете?

Джеймс преглътна мъчително и кимна на Уилям да му подаде меха.

— Не много, ваше височество. Нямам опит с тези неща, но подозирам, че чудовището няма да излезе на повърхността, преди да падне нощта. Но покаже ли се, не виждам как бихте могли да го усмирите.

Арута погледна замислено към широко разтворените порти на конюшнята.

— В такъв случай най-добре да влезем и да го довършим в бърлогата му.

— Почакайте малко — спря го Джеймс.

— Да, скуайър?

— Простете, че се намесвам, ваше височество, но аз видях това чудовище с очите си. Мисля, че ни е необходим някакъв план.

Арута се засмя мрачно.

— Значи предлагаш план? Това е рядко за теб, скуайър.

— Бях доста близо до него, ваше височество, и ще ви кажа, че притежава исполинска сила и е в състояние да изскубне ръката на човек само с едно леко дръпване. Трябва ни жрец, който да го прогони обратно в царството му, или магьосник, за да го унищожи.

— Не разполагаме нито с жрец, нито с магьосник — отвърна Арута. — Освен това, доколкото си спомням от книгите, които съм чел на тази тема, всеки демон може да бъде убит, стига да не е превъплъщение на някаква по-голяма сила. Има и други способи, освен дневната светлина и стоманата. — Принцът се обърна към Уилям. — Лейтенант, искам двамата с капитана да се върнете при другия вход. Вземете отряд стрелци с лък и още преди залез-слънце подгонете това същество към тази врата.

Трегар и Уилям отдадоха чест и се отдалечиха.

— Ами ако не успеят да го подгонят, ваше височество? — попита Джеймс.

— В такъв случай ще трябва да влезем вътре и да го потърсим — заяви спокойно принцът. — Това не включва теб, скуайър — добави той, след като огледа Джеймс още веднъж. — Имал си и по-добри дни. — Той повика един от помощниците си и му нареди: — Отведете скуайъра назад и се погрижете да се нахрани и да получи достатъчно вода. Има нужда от почивка.

Джеймс се остави на войника да го отведе зад една скала, където му дадоха сушено месо и мях с вода. Тъй като обозът бе на много дни път зад тях, той знаеше, че това е храната, която споделят всички войници от отряда, включително и принцът.

Докато се хранеше, на няколко пъти заспива. Помнеше само, че някой му донесе чисти дрехи и обувки. Всъщност това бе последната му съзнателна мисъл, преди да се унесе в непробуден сън.

След като разположиха войниците, Трегар се обърна към Уилям.

— Лейтенант?

— Да, сър?

— Ще сляза долу с първите шестима. Изчакай малко, после прати сержанта със следващите шестима, а ти поведи последната група. Лъконосците остават тук.

— Разбрано, сър.

— Първата група поема на изток — продължи Трегар. — Втората ще тръгне на юг. За теб остава най-трудното, Уил. Искам да се отправиш на север — към оръжейната.

— Слушам, сър.

— Първият, който открие демона, заема позиция и праща вестоносец до останалите. Защитавай се, ако трябва, но не се опитвай да го нападаш. Ще се помъчим да го погнем със стрели към вратата, зад която го очакват хората на принца.

Бяха завързали с въжета два плетени коша, с които да спускат и вдигат войниците през отвора в тавана.

След като даде необходимите разпореждания, Трегар поведе първия отряд към мрака. Уилям ги изчака да се спуснат и даде знак на сержанта и хората му да ги последват. После тръгна и той. Двайсет и един войници, за да прогонят демон на дневната светлина! Надяваше се, че ще са достатъчно. Макар да не беше магьосник, Уилям бе прекарал сред магьосници половината си живот и нищо от онова, което бе чувал през тези години за демоните, не му звучеше успокояващо.

Уилям настоя да води колоната и тъй като войниците възроптаха, прибягна до аргумента, че за разлика от тях, познава подземията. После се сети, че не е необходимо да се оправдава пред тези хора — трябваше просто да им заповяда.

Вървяха бавно през стаи, свързани така, че оформяха дълъг коридор. Стените бяха опръскани с кръв, навсякъде по пода се въргаляха окървавени човешки останки. Уилям забеляза, че черепите на жертвите са счупени, а мозъците им — изядени. Лицата на мъртвите бяха бледи, със застинала маска на ужас. Преглътна, за да не повърне.

Силен шум недалеч пред тях ги накара да замръзнат. Уилям даде знак на останалите да изчакат и тръгна сам напред. Движеше се бавно, опрял рамо в стената. Доколкото си спомняше, пред него се намираше едно от големите спални помещения.

Стигна до вратата и надникна, но не видя нищо обезпокоително. За всеки случай отстъпи встрани и огледа стаята под различни ъгли. Кой знае защо, беше сигурен, че демонът се е притаил зад вратата и го чака да се покаже. Отляво или отдясно?

В този момент демонът му спести колебанията, като отново се раздвижи. Шумът дойде отляво.

Уилям се притисна към стената, наведе се и се подаде напред. Първото, което зърна, бяха косматите крака на чудовището — то, изглежда, седеше на пода, изпружило нозе пред себе си. Сякаш чакаше.

Какво? Или кого?

Отговорът дойде от само себе си — да залезе слънцето. Уилям знаеше, че сега е моментът тихо да отстъпи назад и да повика лъконосците, но го глождеше любопитство. Щеше му се да погледне още веднъж и той реши, че рискът си заслужава.

Подаде се съвсем бавно, опасявайки се, че и най-лекото движение може да привлече вниманието на чудовището. За щастие демонът бе извил глава в противоположна посока. По тялото му се виждаха няколко рани.

Уилям се отдръпна и бавно, стъпка по стъпка, тръгна назад. Когато приближи хората си, вдигна пръст към устата си в знак да пазят тишина. След това шепнешком им нареди да отстъпят до предишното кръстовище. Едва там си позволи да си поеме дъх и им съобщи шепнешком:

— Демонът е в стаята пред нас. Изглежда, някои от убийците са успели да го наранят. Ранен е на няколко места.

— Това е добре — прошепна един от бойците.

— Тръгни на юг — нареди му Уилям — и намери капитан Трегар.

Войникът кимна и се затича по коридора.

— А ти повикай стрелците — рече Уилям на друг. — Час по-скоро!

Мъжът се завтече да изпълни заповедта.

— Бъдете готови — предупреди Уилям останалите. — И пазете пълна тишина. Никакви приказки, докато не чуете заповед от мен.

Бойците кимнаха и зачакаха мълчаливо.

Глава 16Разкритието

Първи пристигнаха лъконосците.

Шестимата мъже се подредиха мълчаливо пред Уилям. Малко по-късно дойде и капитан Трегар с хората си.

— Каква е обстановката, Уил? — попита той.

Уилям обрисува ситуацията, като начерта схема на коридора и стаята в прахта на пода.

— Няма да е никак лесно да го прогоним оттам — изръмжа Трегар. — Първите, които пратим през вратата, ще са обречени на смърт.

— Не и ако не спрат — отвърна Уилям.

— Какво искаш да кажеш? — попита Трегар.

— Игра на гоненица.

Трегар се засмя.

— Ако демонът ги последва, те ще са примамката, която да го отведе в конюшнята. А после ние ще го прогоним навън — срещу хората на принца.

Уилям вече си сваляше бронята.

— Не те — аз.

— Ти?

— Аз познавам пътя. Никой друг, освен вас, капитане, не може да се ориентира в този лабиринт, но при цялото ми уважение, аз съм по-бързият от двама ни.

— Вчера не те ли настигнах?

— За което ще съм ви безкрайно благодарен — засмя се Уилям. — До края на живота си. — Той подаде ножницата си на един от войниците, но задържа меча. Беше облечен само по жакет, панталони и ботуши. Махна да му донесат факла и друг войник изпълни заповедта. — Време е да тръгвам.

Пое си дъх, затича се по коридора и без да забавя ход, нахлу в помещението, където си почиваше демонът. Стигна до средата на стаята, преди да погледне назад и ужасен да види, че чудовището вече е скочило и се носи след него като призрачен пратеник на мрака. Стените отекнаха от яростния му рев.

Макар и изтощен от предишните дни на сурови изпитания, Уилям почувства, че тялото му се изпълва с най-доброто гориво за подобни случаи — страха. Хукна с бързината на вятъра, като се молеше само инстинктът да го поведе в правилната посока. Прекоси дългия каменен коридор, мина през няколко празни стаи и продължи в следващия тъмен коридор. Демонът не изоставаше и на крачка от него.

След броени секунди младежът се озова в конюшнята и едва не се блъсна в желязната наковалня. Заобиколи я и се пъхна под металния капак на огнището — ако не си бе навел главата толкова чевръсто, щеше да я счупи. В същия миг силен трясък зад него му подсказа, че демонът не е бил толкова ловък и се е блъснал в нещо. Последва нов яден вопъл.

Уилям зърна слънчева светлина в другия край на конюшнята и хукна натам, без да щади сили. Оставаха му не повече от трийсетина крачки, но имаше чувството, че тича цяла вечност.

Най-сетне, полузаслепен, той изскочи под лъчите на слънцето. Засенчи очи с длан и зърна принц Арута и конния му отряд точно насреща. На няколко крачки зад него чудовището бе спряло, стреснато от ярката светлина.

Демонът не се отличаваше с особен интелект, но и не беше безнадеждно тъп. Веднага бе разгадал клопката и отказваше да влезе в нея.

Уилям се обърна и размаха меча. Пое въздух с пълни гърди и нададе боен вик.

Демонът отвърна с яростен рев, който нямаше нищо общо с предизвикателството на Уилям. Откъм дъното на конюшнята шестимата лъконосци бяха стреляли едновременно. Чудовището се извъртя и Уилям забеляза три стрели да стърчат от гърба му, а четвърта от хълбока.

Чудовището се втурна обратно в конюшнята и Уилям се затича след него. Щом влезе, видя, че демонът е застанал в средата на помещението. Лъконосците продължаваха да го обсипват със стрели. Една от тях едва не повали и младия лейтенант.

— Прекрати стрелбата! — извика той. — Ще уцелите някого от другата страна!

Стрелците свалиха лъковете. Уилям вдигна меча и се хвърли в атака. Замахна с всичка сила към оголения гръб на чудовището, но от последвалия сблъсък ръцете му се разтърсиха, сякаш се бе опитал да отсече дънера на стар дъб. Демонът нададе болезнен вик, завъртя се и посегна назад. Уилям отстъпи миг преди да се раздели с главата си.

Претърколи се през рамо и побягна, без дори да знае дали демонът го е последвал, или е насочил вниманието си към стрелците с лъкове. Но тъкмо преди да стигне външната врата съкрушителен удар по гърба го осведоми за местонахождението на чудовището.

Уилям полетя напред, просна се по очи, претърколи се и мигновено отново се изправи. Пронизителен писък отзад му подсказа, че някой друг се е опитал да отвлече вниманието на чудовището, за да му осигури тъй нужните няколко секунди. А после чу тропот — конният отряд се носеше право към него.

Единственото, което можеше да направи, бе да застане неподвижно и да се надява, че няма да го прегазят!

Ездачите дръпнаха юздите почти едновременно и наскачаха около него. Показаха великолепно взаимодействие — един на всеки петима улови юздите на животните и ги поведе назад, докато останалите четирима се приготвяха за бой. След тях дойде и Арута и по негов сигнал те се втурнаха в атака.

Уилям отново вдигна меча и се присъедини към тях.

Демонът се бе върнал при стрелците в конюшнята, но като чу шум зад гърба си, се извърна. Крондорските войници се разпръснаха и бързо оформиха около него пръстен, като се прикриваха от ударите му с щитовете си.

— Тези, които са зад гърба му — атака! — провикна се Арута. Чул гласа му, демонът се обърна и в същия миг двама войници отзад се хвърлиха и го промушиха с копията си. Чудовището се извъртя, с което даде възможност, на други двама да използват оръжията си. То продължаваше да се върти разярено и скоро гърбът му се покри с десетки кървави рани.

Въпреки сериозните поражения тактиката нямаше нужния ефект. Поне трима от войниците вече бяха повалени и изглежда, скоро нямаше да дойдат на себе си, може би дори бяха мъртви. Още двама бяха тежко ранени. Демонът удряше слепешката, без да търси цел, но при сблъсъка с лекота отбиваше щитовете и трошеше копия.

Мъжете ругаеха и бършеха кръвта от раните си. Още неколцина паднаха, но останалите продължаваха борбата.

Уилям успя да заеме подходяща позиция и нанесе съкрушителен удар в гърба на чудовището с двуръчния си меч. Бе възнаграден от гледката на дълбока рана, от която шурна димяща кръв. Демонът се извъртя и посегна към Уилям с ноктестата си лапа, която младият лейтенант отби с меча. При сблъсъка на ноктите със стоманата се разхвърчаха искри, но тъкмо когато демонът вдигна другата си ръка, за да го довърши, нададе болезнен вик, разтърсен от удар в хълбока.

Уилям отстъпи назад, подготвяйки се за нова атака, когато един спокоен глас зад него каза:

— Как е, лейтенант?

Познал гласа на принца, Уилям отвърна:

— Гадна работа, ваше височество. Посякохме го на стотина места, но това проклетото чудовище отказва да се предаде и да умре.

Арута застана до него, стиснал сабята си. В този миг Уилям вече не се съмняваше — принцът не бе само наследствен управник, който си слага ризница за тържествени случаи, а храбър воин, натрупал в живота си опит от толкова битки, колкото други войници виждаха за дваж по-дълъг период.

Без да каже повече нито дума, Арута пристъпи напред и насочи острието на сабята си към гърдите на демона. Прицели се в една оголена част под дясната мишница и я промуши с такава светкавична бързина, че Уилям си даде сметка за удара едва след като бе приключил.

Демонът сякаш замръзна за миг, после потрепери и изрева така, както не бе ревал досега. Не от гняв ревеше този път, а от ужас. Чудовището се извърна към Арута и втренчи кървясали очи в него, сякаш той бе единственият противник в помещението.

Без да се двоумят, войниците зад него го доближиха и отново се заеха да секат окървавения му гръб. Но чудовището не сваляше поглед от Арута. То приклекна и нанесе нисък, косящ удар с лапата си.

Арута бързо отстъпи и замахна — и остави кървавочервена димяща диря върху ръката на демона. Демонът посегна с другата си лапа, принуждавайки Уилям да отскочи назад, но Арута само се отдръпна леко встрани, после пристъпи напред и посече чудовището през гърдите.

— Какво е това оръжие? — провикна се възхитено Уилям. — То нанася по-страшни поражения от всички наши, взети заедно!

— Попитай баща си някой път — отвърна Арута. — Сега съм малко зает.

Принцът на Крондор беше най-бързият сабльор, който Уилям бе виждал, и демонът нямаше никакъв шанс да се мери с него.

Уилям се присъедини към останалите, които изтощаваха зловещото създание със странични удари, за да помогнат, доколкото могат, на своя неустрашим владетел.

Кървав танц се играеше на пода на конюшнята и чудовището неусетно се приближаваше към осветения кръг от слънчева светлина. То се поколеба, извърна се и изръмжа заплашително към скупчилите се отдясно войници и Уилям побърза да им се притече на помощ. Много по-отпаднал, отколкото бе в началото на битката, демонът пристъпи в осветената част след предпазливо отстъпващия Арута.

Уилям усещаше, че мускулите му започват да отмаляват, но въпреки това стисна зъби и продължи да нанася удари в ребрата на чудовището. Сега вече не само гърбът, но и хълбоците на демона бяха покрити с безброй кървящи рани, а козите му крака потреперваха конвулсивно при всяка крачка.

Колкото по-бавно се движеше демонът, толкова по-бърз изглеждаше Арута. Острието му святкаше във въздуха и нанасяше страхотни рани при всяко съприкосновение с гърдите на демона.

Най-накрая чудовището се олюля, направи крачка назад и се строполи на пода.

Без да се колебае, Арута скочи към него и заби сабята си дълбоко в шията на мястото, където тя се съединяваше с рамото. Натисна дръжката с две ръце, докато острието не потъна почти до дръжката, после го измъкна.

Чудовището нададе последен слаб стон и замря. Димяща кръв се стичаше от сабята на Арута. От раната в шията на демона изригна малко пламъче. Войниците отскочиха. Пламъкът започна да се разширява, превърна се в зеленикаво сияние и изпълни въздуха с мирис на изгоряла плът и сяра.

Всички започнаха да кашлят мъчително, някои дори повръщаха, но след секунди демонът изчезна, като остави на пода само почернения контур на тялото си и непоносима миризма на изгоряло.

Дотича личният паж на принца и му подаде една пътна чанта. Арута я отвори, извади отвътре чисти превръзки и избърса сабята си. Платът бързо почерня и започна да дими.

— Лейтенант, кажете на хората си да внимават, докато почистват кръвта на демона — спокойно каза Арута.

— Слушам, сър! — отвърна Уилям, макар че всички присъстващи бяха наблюдавали последиците от действията на принца.

— Трябва да призная — заговори отново принцът, — че съм виждал и по-кървави битки, но не са чак толкова много. — Той огледа войниците и се провикна: — Капитан Трегар!

— Да, сър? — Трегар пристъпи напред.

— Чудесна работа, капитане. Но случаят още не е приключил. Искам да разпратите отряди във всички посоки. Нека проверят дали не са останали още убийци и да ги довършат на място.

— Разбрано, ваше височество — викна Трегар и се обърна да даде нужните заповеди.

— Лейтенант… — продължи Арута.

— Ваше височество? — Уилям се изпъна мирно.

— Не мога да не оценя храбростта ви, но ако още веднъж направите глупост като тази преди малко — да се втурнете в конюшнята, — ще ви оставя да дежурите пред кралската кухня до края на службата си. Разполагахме с достатъчно хора, с тежки брони, а вие нямахте никаква. Това изобщо не беше умно, лейтенант.

— Простете, ваше височество. — Уилям сведе глава.

Арута го дари с една от редките си усмивки.

— Всички допускаме грешки. Но трябва да се учим от тях, за да оцеляваме.

— Ще се постарая да не я повтарям — обеща Уилям.

Арута сложи ръка на рамото му.

— Нямаше и година, откакто бях поел управлението на Крондор, когато се изправих срещу първия си демон. Дори онази победа не ме подготви напълно за току-що приключилата битка. Също както този случай няма да те подготви съвсем за следващото премеждие. — Той се наведе към ухото на Уилям и додаде шепнешком: — Никога не може да си съвсем готов, Уил. Всеки път ще трябва да откриваш ново решение. И най-добрите планове се провалят в мига, когато започне сражението. Добрите генерали са онези, които знаят как да импровизират и да запазят живота на хората си. — Той повиши глас и попита: — Ясен ли съм, лейтенант?

— Напълно, ваше височество.

— Хубаво. А сега да видим какво още ще намерим вътре.

Докато Трегар разпращаше конните отряди из околността, Арута даде знак на десетина войници и на Уилям да го придружат при претърсването на крепостните подземия.

— Добре беше и Джеймс да дойде с нас — обади се Уилям. — Той вече познава това място доста добре.

— Ако не се лъжа — засмя се Арута, — в момента Джеймс хърка непробудно и трябва да призная, че е заслужил напълно всяка секунда от почивката си.

— Не изглеждаше никак добре, когато го зърнах за последен път — каза Уилям.

— Както казва моят стар крудийски коняр: „обязден грубо и захвърлен потен“.

Уилям не сдържа смеха си.

— Това Алгон ли го казва, сър?

Арута повдигна въпросително вежди.

— Баща ми обичаше да ни разказва най-различни истории за детството си и често цитираше различни свои учители. Но най-смешните ни разправяше Кълган — обясни Уилям.

— Без съмнение — съгласи се Арута. Той също си спомняше добре заядливия хумор на стария магьосник, чиято мишена често ставаха точно онези, които най-малко го очакваха.

Влязоха в старата оръжейна и Уилям отново почувства, че му е нужно съвсем малко, за да изпразни оскъдното съдържание на стомаха си. Неколцина от войниците не се сдържаха и започнаха да повръщат.

Тук демонът бе вилнял най-необуздано. Дори Арута си позволи да прошепне:

— Може да са прокълнати убийци, но нито едно човешко същество не е заслужило подобна участ.

Той обаче не отмести поглед, а огледа внимателно касапницата, сякаш се стараеше да запомни всяка подробност. Стените и дори таванът бяха опръскани с кръв. Навсякъде се въргаляха разкъсани тела и окървавени човешки останки, вече привлекли облаци черни мухи.

— Когато приключим — обади се принцът, — искам да изгорите това място до основи.

Уилям кимна и даде нареждане на хората си да подсигурят необходимите количества сухи дърва и да потърсят запалителни материали из подземията.

Арута видя дебелата книга, която старият жрец бе използвал по време на жертвоприношението, и махна с ръка да му я донесат.

— Каквито и черни думи да са изписани тук — рече той, докато я разглеждаше, — друг ще трябва да ни ги преведе.

— Ще позволите ли, ваше височество? — намеси се Уилям.

Арута му подаде книгата.

— Милорд, не съм магьосник, но изучавах известно време този занаят. Всъщност вие го знаете — добави момъкът.

Арута кимна усмихнато. Уилям прочете първите няколко изречения, после хлопна книгата.

— Не познавам езика, но дори и така усещам, че в тези редове е спотаена ужасна сила. Побиваха ме тръпки дори само когато плъзгах поглед по тях. Струва ми се, че този въпрос е от компетенцията на някой опитен свещенослужител. Заради общата безопасност, ваше височество, моля ви, не позволявайте никому да чете тази книга, докато не бъде изучена от специалист.

Арута пак кимна, подаде книгата на един войник и нареди:

— В моите дисаги. Веднага.

Войникът отдаде чест и отнесе книгата. Арута отново погледна Уилям и каза:

— За сетен път се убеждавам, че имам нужда от придворен магьосник. Какво според теб щеше да каже твоята позната магьосница, ако сега беше тук?

Цяла гама от противоречиви чувства премина по лицето на Уилям, докато обмисляше отговора на този въпрос. Той потисна първоначалното си желание да подхвърли нещо хапливо за Яжара или да заяви, че не познава истинските й способности.

— Ваше височество — каза вместо това, след като войниците се пръснаха да претърсят района, — сигурно си давате сметка, че това ще са само предположения. Смятам обаче, че тя щеше да е в състояние да ни обясни всичко, което е ставало тук. Тя… — Той се поколеба. — Тя беше изключителна ученичка и е всеотдайна в работата си.

— Значи точно от нея имам нужда — заяви Арута.

Двамата тръгнаха по дългия коридор към спалните помещения. От една стая излязоха войници, които носеха подвързани с кожа книги. Арута нареди да ги отнесат в Крондор.

Стигнаха последната стая, където двама войници се потяха над голям дървен сандък. До тях имаше още един. Когато влязоха, единият от войниците докладва:

— Ваше височество, на другия има печат, така че решихме засега да не го пипаме.

— Добре сте решили — рече Арута. — Откарайте го в Крондор. Нека учените имат последната дума по този въпрос.

— Защо трябва да ги носят чак в Крондор, ваше височество — обади се някой зад тях, — след като разполагате със специалист тук?

Обърнаха се и видяха Джеймс. Подпираше се на касата, а в другата си ръка стискаше прашните си ботуши.

— Реших, че няма да си тръгна без тях — обясни той.

— Оправи ли се вече? — попита принцът.

— Щом съм тук, трябва да съм се пооправил, нали? — отвърна Джеймс и повдигна нехайно рамене. — Нима предполагахте, че ще мога да заспя при тая врява, докато се мъчехте да видите сметката на демона?

Арута се засмя.

— Добре, да видим тогава какво можеш да ми кажеш за този сандък.

Джеймс коленичи до сандъка и огледа внимателно ключалката и печата. После погледна процепа и пантите, помисли малко и рече:

— Струва ми се, че идеята да го отнесем в Крондор не е чак толкова лоша. Готов съм да се заема с ключалката, но ми се ще преди това някой жрец да вземе мерки да не се случи нещо особено неприятно. Пък и инструментите ми са в стаята ми в двореца.

Един от войниците, които тършуваха из отворения сандък, подаде на принца пергаментов свитък.

— Господарю, мисля, че трябва да погледнете това.

Арута разтвори документа и вдигна очи към войника.

— Знаеш ли какво е това?

— Ваше височество — отвърна войникът, — чета и говоря на три кешийски наречия. Текстът е на езика на едно пустинно племе, който ми е познат, но не чак дотам, че да мога да го преведа. Разчетох само някои отделни думи.

— Какво е това, господарю? — попита Джеймс.

— Тук виждам нещо познато. — Принцът посочи с пръст. — „Радсвил Оласко“. — Той се обърна и добави: — Уилям, искам да претърсите основно останалите стаи. Погрижи се всички намерени документи да бъдат откарани в двореца. Джеймс, тръгвай с мен. Потегляме незабавно за Крондор.

След тези думи Арута и Джеймс излязоха. Уилям ги изпроводи с поглед, после отиде да провери как върви подготовката за подпалването на подземията. Кой знае защо, изпитваше някакво облекчение, че ще е този, който ще поднесе факлата, когато приготвят кладите.

Глава 17В погрешна посока

Бойните знамена плющяха на вятъра.

След като напуснаха крепостта, бойците пришпориха конете и ги яздиха до пълно изтощение по целия обратен път до Крондор — вместо за осем, изминаха целия път само за шест дни. Когато наближиха крайбрежието, Арута посочи малката крепост в Шандънския залив. Прашна пелена се стелеше откъм хълмовете и конете потропваха нетърпеливо, усетили близостта на прясна вода и храна.

— Изглежда, си имаме компания — каза Джеймс.

Беше се повъзстановил по време на ездата, макар че най-дълбоките му рани все още не бяха заздравели.

— Така изглежда — изсумтя Арута.

На идване Арута бе пристигнал от Крондор до крепостта в залива по море и бе наредил корабът да го чака. Сега обаче на тесния кей бяха привързани още три кораба.

— Това не е ли корабът на Амос? — подметна Джеймс.

— Ами да, „Кралски леопард“ — отвърна Арута. — А до него са „Кралска усойница“ и „Кралска сърна“. Че това е почти половината му ескадра.

Докато се приближаваха към укреплението, забелязаха, че целият гарнизон се е строил на стената. Комендантът бе подготвил тържествено посрещане, но Арута сухо каза, че няма време за церемонии, скочи от коня и отиде да поздрави плещестия мъжага, застанал до капитана.

— Амос — каза принцът, — кой вятър на съдбата докара адмирала на Западната флотилия в това жалко пристанище?

Прошарената брада на Амос Траск се размърда в усмивка. В очите му блеснаха весели пламъчета — те не слизаха оттам дори в най-тежки моменти — и той отвърна с тътнещия си глас:

— Винаги се отбивам в този залив, когато слизам на юг. Забелязал съм, че пиратите, които дебнат търговски кораби, обичат да се спотайват из гористите северни брегове. И този път правех рутинна обиколка, когато зърнах „Кралски ястреб“ — той посочи кораба на пристана — с развято знаме. „Какво — викам си — може да търси принц Арута в това забравено ъгълче на Кралството?“ Нямах търпение да узная отговора.

— Тъй като корабът ти е по-бърз от моя — рече Арута, — ще наредя да преместят багажа ми на него.

— Вече наредих — ухили се Амос.

— Кога тръгваме?

— Най-късно след час — отговори Амос. — Но ако желаете да си починете, може да отплаваме и на сутринта.

— Капитане — обърна се Арута към коменданта на гарнизона, — благодаря за посрещането, което сте ми подготвили, но въпроси от първостепенна важност налагат незабавното ми завръщане в Крондор.

— Той потърси с очи капитан Трегар: — Нека хората ви отдъхнат един ден, докато ви застигне обозът, и тогава се качете на „Кралски ястреб“.

— Слушам, ваше височество — отвърна Трегар.

— Е, Амос — можем да отплаваме — приключи Арута.

— Очаквах, че ще стане така, и съм наредил корабът да е готов за незабавно вдигане на котвата.

Арута даде знак да му доведат коня, извади от джоба на седлото пергамента и документите, които бяха взели от подземията, и ги даде на Уилям. След това тръгна към пристана, където го очакваше лодка, готова да го откара на адмиралския кораб. С него се качиха Уилям и Джеймс, последен беше Амос. Неколцина войници изтласкаха лодката навътре и тя се понесе по вълните.

Само след час трите великолепни кораба вече бяха разпънали всичките си платна и напускаха залива, възползвайки се от вечерния отлив. Арута и Джеймс бяха настанени в адмиралската каюта, Амос делеше място с първия помощник, а Уилям с младшите офицери. Джеймс още разопаковаше багажа, когато адмиралът почука на вратата.

Амос влезе, настани се на собствената си маса и заяви:

— Наредих да поднесат лека вечеря. — Изгледа Джеймс и добави: — Джими, приятелю, и друг път съм те виждал покрит с рани, но сега надминаваш всякакви очаквания. Предполагам, че зад всичко това се крие някоя доста интересна история.

— Най-интересната от всички — отвърна Джеймс.

Арута посрещна стария си приятел с усмивка и каза:

— Радвам се, че си тук, защото ще ни осигуриш не само бързо прибиране, но и компанията си.

На вратата се почука и на прага застана Уилям.

— Ваше височество — Той сведе глава. — Адмирале.

— Теб те познавам — махна с ръка Амос. — Ти си момчето на Пъг. Откога не сме се виждали — трябва да има десет години, а?

Уилям се изчерви и каза:

— Горе-долу толкова, сър.

— Дръпни един стол и се настанявай. Вечерята ще пристигне след… — Думите му бяха прекъснати от ново почукване на вратата. — Влез! — извика той. — Вратата се отвори и в каютата влязоха двама войници с подноси, върху които имаше храна и напитки. След като поднесоха храната, войниците се поклониха и излязоха. Амос си наля вино и попита: — Е, каква е тази ваша история?

Арута преразказа накратко събитията, като започна с на пръв поглед несвързаните помежду си убийства в Крондор и завърши с щурма на подземията, където се бяха укрепили Нощните ястреби.

— Та сред всичко, което открихме там, имаше и един документ, написан на език, който никой от нас не познава. Разчетохме само името на херцог Оласко.

— Я да го погледна — предложи бившият пират. — Понаучих малко от пустинния диалект още когато… плавах край кешийските брегове.

Джеймс се усмихна. На младини пиратът Тренчард бе нападал с еднакво упорство както кешийските, така и кралските пристанища. Амос прочете документа два пъти и каза:

— Проблемът не е само в това, че е написан на пустинен диалект. А че е написан твърде неграмотно. Но както и да е, доколкото разбирам, става въпрос за смъртна присъда. Някой е платил… не, това само го предполагам. Някой е наредил на убийците да видят сметката на херцога на Оласко.

— Но ние смятаме, че това е фалшива следа — рече Арута.

— Така ли? — учуди се Амос. — И защо?

— Сред групата на гостите е и принцът, наследник на Оласко и ние смятаме, че тъкмо той беше целта на един опит за покушение.

Амос прочете отново документа и промърмори:

— Тук има още няколко имена: Владич и Казамир, както и Паулина.

— Деца и племенник — обясни Арута.

— Този някой иска и тяхната смърт. — Амос побутна документа настрани: — Може и да греша, така че няма да е зле, ако го погледне и специалист. Но ако питате мен, някой се опитва да предизвика война между Кралството и Оласко.

— Но кой? — попита Уилям. Амос го погледна и вдигна вежди.

— Първо разберете защо, а после ще узнаете и кой.

Джеймс се размърда неспокойно и прошепна едва чуто:

— Защо, наистина?

Най-сетне на хоризонта се показа Крондор. Времето бе чудесно. Амос бе накарал да развеят неговото знаме на адмирал на Кралския флот, както и знамето на Арута, и когато наближиха пристанището, всички други кораби побързаха да очистят кралския кей.

Както винаги безупречният в задълженията си церемониалмайстор Деласи бе изкарал на пристана почетната гвардия, зад която стояха принцесата и децата. Арута направи всичко възможно церемонията да бъде съкратена максимално, но отдели достатъчно време за жена си и децата. След това се извини и кимна на Джеймс и Амос да го последват на съвещанието с неговите заместници. Анита познаваше мъжа си достатъчно добре, за да се досети, че става дума за решаването на някой особено важен въпрос, така че отведе децата обратно в покоите. Арута нареди да му доведат най-добрите преводачи от кешийски, след което се оттегли, за да се преоблече.

Уилям се раздели с Джеймс и тръгна към офицерските квартири, където бе подложен на кръстосан разпит от другарите си.

Гордън О’Донъл се появи тъкмо когато Уилям си лъскаше ботушите и се провикна:

— Уилям, най-добри ми приятелю, как я караш?

— Най-добри ми приятелю? — повтори засмяно Уилям.

— Какъв иначе, след като ни отърва от Трегар за цяла седмица? Не бих казал, че живеехме като в рая, но беше нещо подобно.

Уилям го изгледа скептично.

— Гордън, ще ти кажа нещо. Струва ми се, че съдиш капитана твърде сурово. Повярвай ми, изпаднеш ли в затруднено положение, трябва да мечтаеш за човек като него до себе си.

Гордън се почеса по брадичката.

— Е, щом казваш. И все пак беше доста приятно да ни оставят цяла седмица на спокойствие.

— Как изглеждам? — попита го Уилям.

— Като издокаран за бал лейтенант.

— Хубаво. Защото принцът ме вика в заседателната зала.

— Аз пък си помислих, че ще навестиш приятелката си в „Шарения папагал“.

Уилям вече бе тръгнал към стълбите, но спря и се обърна:

— Талия ли?

— Ходих при нея няколко пъти, докато те нямаше — отвърна О’Донъл. Забеляза, че Уилям е сбърчил вежди, и побърза да допълни: — Като твой приятел, разбира се.

— Разбира се — повтори Уилям с усмивка.

— Но не виждам защо трябва да се безпокоиш. Това момиче не щеше и да чуе за мен. Както и за всеки друг младеж. Май много си пада по теб, Уил.

— Така ли? — попита Уилям. Едва сдържаше усмивката си.

О’Донъл го побутна игриво.

— Хайде, не бива да караш принца да те чака. Сигурен съм, че ще намериш време да отскочиш и до Талия.

Уилям слезе по стълбите и мина през оръжейната. Когато влезе в залата, другите вече бяха заели местата си. Той се огледа и забеляза, че Джеймс му маха да застане близо до Арута. Мястото между Джеймс и принца бе запазено за рицар-маршала на Крондор — опразнено след оттеглянето на Гардан. Амос също присъстваше на съвета, както и капитан Гурут, шерифът Мине и капитан Исакс, който командваше дворцовите гвардейци.

Арута откри съвещанието:

— Наредих десетина писари, които владеят добре кешийски, да прегледат донесените от нас документи. Отец Белсон от храма на Прандур ще се занимае със запечатания сандък и съвсем скоро ще сподели с нас първоначалните си впечатления. — Той погледна към двамата капитани и шерифа и добави: — За онези от вас, които не бяха с нас през последните няколко дни, ще преразкажа накратко събитията.

Дори след десет години служба при принца Джеймс продължаваше да се учудва на безупречния начин, по който работеше умът му. Той винаги знаеше как да поднесе нужната информация, без да изпада в излишни подробности, ала като същевременно подчертава важните неща.

Тъкмо когато Арута привършваше разказа си, в залата влезе отец Белсон.

— Ваше височество — каза жрецът на Прандур, — използвах всички познати умения и доколкото можах да определя, няма нищо мистично, свързано с интересуващия ви печат. Изглежда ми на най-обикновен восъчен печат, поставен за да подсказва дали някой е отварял сандъка.

Арута му даде знак да заеме едно от празните кресла.

— След като приключим заседанието, ще се запознаем със съдържанието на сандъка — рече той и се обърна към останалите. — Искам да бъде удвоена охраната на херцога и семейството му.

— Господарю — намеси се с видимо притеснение капитан Исакс. — Негова светлост се възстановява от раните си, но въпреки това непрестанно се оплаква от охраната, която съм му назначил. Освен това той… се е сближил с една млада особа, която го посещава доста често.

Арута го изгледа със смесица от раздразнение и любопитство.

— В такъв случай, капитане, няма да е зле, ако напомните на херцога, че неговата съпруга със сигурност ще държи да бъде охраняван строго. Направете го така, че да го чуе и споменатата от вас особа.

Джеймс се ухили, а Уилям едва сдържа усмивката си. За разлика от тях, Амос се изсмя на глас и понечи да каже нещо, но Арута го изпревари:

— Амос, да не си посмял да ми правиш забележки, че лишавам другите от солта на живота.

Амос избухна в още по-гръмогласен смях, а Арута продължи:

— Нанесохме сериозен удар на Нощните ястреби в този район, но съм далеч от мисълта, че сме им прекършили гръбнака. Запалим ли светлина, те се спотайват в сенките. Това, че не ги виждаме, не значи, че ги няма. Ако някои от оцелелите, каквито несъмнено има, влязат в града и се свържат със своите сподвижници тук, със сигурност ще опитат нова атака срещу херцога. Тези типове следват докрай поетите задължения.

На вратата се почука и един войник въведе прегърбен писар, който се поклони.

— Ваше височество, прочетох текста, който благоволихте да определите като най-важен.

— И какво можеш да ми кажеш?

— Адмирал Траск вече ви е обърнал внимание върху факта, че онзи, който го е написал, не е бил особено грамотен. На пръв поглед изглежда точно така, но в действителност се касае за хитро замаскиран шифър.

— Шифър?

— Не като този, който използват квеганците — и който, ще си позволя да добавя, не се отличава с особена изобретателност — а по-скоро чрез готови фрази, на които е придаден предварително уговорен смисъл. Имената на херцога и членовете на неговото семейство са предадени в прав текст, но останалата информация е забулена във фрази с привидно банално значение. Нека ви цитирам един примерен пасаж: „Нашият господар очаква всички да заемат местата си в часа на зеления прилив“. „Часът на зеления прилив“ очевидно е някакво предварително определено време между написалия документа и онзи, който трябва да го прочете. Ето още един пример: „Подаръкът трябва да стигне до получателя преди празненството на гаргите“.

— Има ли някакъв начин да открием скрития зад тези думи смисъл? — попита Арута.

— Ако разполагате с пленник, на който е известен ключът, и ако можете да го накарате да ви го даде. Но да се правят предположения за истинския смисъл на тези фрази е безполезно.

— Би ли ни прочел още няколко изречения? — обади се Джеймс.

— Ами… — поколеба се писарят, докато избираше подходяща част. — „Новината трябва да стигне до нашия господар през най-мразовитата нощ на зимата“.

Джеймс кимна.

— Не зная дали това може да ни е от полза, но имаше една кешийска банда, която прекарваше роби до Дърбин. Наричаха се Скръбните братя или нещо подобно.

— Братството на скръбта — подсказа му Амос. — Навремето си имах вземане-даване с тях. Отвратителна сбирщина. Не признаваха никакви закони, отвличаха когото им падне и продаваха нещастниците на пазарището в Дърбин.

— Веднъж-дваж се появяваха и в Крондор — спомни си Джеймс. — Шегаджиите ги погваха веднага щом ги надушеха. Чувал съм, че използват един код, при който вместо за място, става въпрос за човек, вместо за човек, за време, е вместо за време — за място.

— Тоест „празненството на гаргите“ може да е място, а не време, така ли? — попита Арута.

— Да — каза Джеймс. — Не зная дали ще помогне, но реших, че трябва да го споделя с вас.

— Може и да помогне — рече замислено Арута.

— Би могло — присъедини се към него писарят. — Разполагаме с доста подобни фрази, които се повтарят в различните документи. Може би ще успеем да определим значението на някои от тях.

— Ако разгадаете нещо — рече Арута, — съобщете ми незабавно. Писарят кимна, поклони се и излезе.

Арута се обърна към капитан Исакс, Гурут и шерифа:

— Искам да претърсите целия град. Камък да не остане непреобърнат. Намерите ли някой от онези убийци, доведете го незабавно на разпит при мен.

Тримата козируваха и си тръгнаха. Арута се изправи и всички също станаха.

— Да идем да погледнем онзи сандък. Отче, ще бъдете ли така добър да се присъедините към нас, в случай че сте пропуснали да забележите някакви следи от магия?

Жрецът на Прандур кимна с готовност. Уилям и Джеймс застанаха зад принца, който се обърна и попита:

— А ти, Амос?

— Сякаш би могъл да ме спреш — засмя се адмиралът. Слязоха в едно от складовите помещения, където бе докаран сандъкът.

— Дали да не го преместим в подземието, преди да го отворим? — предложи Джеймс.

— Първо огледай ключалката, скуайър, а после, ако решиш, че има някаква опасност, ще го преместим долу.

Джеймс извади някакви тънички инструменти от калъфа на колана си, наведе се над ключалката и я заразглежда.

— Тук има капан — каза той след малко, — но не е от сложните. Вероятно при погрешно отключване се подава отровна игла. — Извади една метална тръбичка и я пъхна в ключалката. Завъртя я лекичко в различни посоки и изведнъж се чу отчетливо изщракване. Джеймс взе малки клещи и преряза иглата. — За всеки случай — обясни той. — Отдръпнете се.

Всички отстъпиха и той бавно вдигна капака. В същия миг в стаята притъмня, сякаш облак бе закрил слънцето. От сандъка повя мразовит вятър и започна да се надига някаква черна фигура. Имаше човешки очертания, но наподобяваше хвърлена във въздуха сянка, рееща се над пода. Сянката се огледа, после се отправи към вратата.

Всички замръзнаха. Джеймс пръв дойде на себе си и извика:

— Спрете я!

Арута светкавично извади сабята си. Уилям стоеше на пътя между сянката и вратата и се опита да й попречи да излезе, като вдигна меча пред себе си. Съществото премина през острието, сякаш го нямаше.

— След него! — извика Арута. — Какво е това? — обърна се той към Джеймс.

— Никога не съм виждал подобно нещо — обади се Амос.

— Аз също — каза Джеймс. — Но май съм чувал нещо за тях.

— И какво по-точно? — попита Арута.

— Това е Сенчест следоход. Магичен убиец. Ето защо сандъкът се отваряше толкова лесно — някой е искал да го донесем тук и да го отворим!

— Доста ще ти е трудно да ме убедиш — рече Арута, забързан след сянката, която премина през затворената врата, — че убийците са се оставили да ги изтребим до крак само за да докараме този сандък тук.

Отвориха вратата и надникнаха в коридора. От митичното същество нямаше и следа.

— Не мисля, че планът им е бил точно такъв, ваше височество, но може би са смятали да донесат по някакъв начин сандъка. Ето там! — Той посочи към дъното на коридора.

— Какво? — попита Арута.

— Нещо се раздвижи в сенките.

— Нищо не виждам — отвърна Арута.

Джеймс се затича и Арута го последва. Внезапно над главите им се вдигна огнено кълбо, което скочи към ъгъла и замря. Ярката му светлина прогони всички сенки и очертанията на убиеца се видяха ясно. Отец Белсон бе вдигнал жезъла си, сякаш насочваше с него огненото кълбо.

— Огънят на Прандур изкарва всичко наяве, ваше височество — каза той. — Не зная дали бих могъл да спра това създание, но поне мога да ви го покажа!

— Следвайте ни, отче! — извика принцът.

— Накъде ли е тръгнало? — попита Уилям.

— Сигурно там, където е и Оласко — отвърна принцът.

— Насочва се към крилото за гости — викна Джеймс.

Арута настигна съществото и замахна със сабята. Острието премина през човекоподобната сянка, която се поколеба, сякаш се оглеждаше, после отново пое по пътя си.

— Май успяхте да му привлечете вниманието — подхвърли Джеймс, — но не ми изглежда ранено.

— Приемам с разтворени обятия всякакви предложения за това как да го спрем — изсумтя Арута.

— Продължавай да го удряш! — извика Амос.

Арута отново настигна сянката и я посече няколко пъти. Тя потрепери, отскочи наляво, после надясно и накрая се удари в стената, където замря като изрисуван човешки силует. Само след няколко секунди обаче поднови движението си. И тогава огненото кълбо угасна и създанието потъна в мрака.

— Ето там! — посочи Джеймс.

— Ако вдигна ново кълбо — предупреди ги отец Белсон, — няма да мога да направя нищо друго.

— Знаете ли заклинания, които могат да спрат това същество, отче? — попита Арута, който продължаваше да крачи редом с Джеймс.

— Повечето бойни заклинания предизвикват големи разрушения, ваше височество.

— Отче, готов съм да рискувам с пожар в двореца, за да избегна война в Кралството — заяви спокойно Арута.

— Но не е изключено да не свърши никаква работа.

— Дали да не изтичам напред и да предупредя стражите? — предложи Уилям.

— Готов ли си да го сториш? — попита го Арута. — Техните оръжия са безсилни срещу това нещо.

Джеймс подтичваше най-отпред, вдигнал глава към тавана, за да не изгуби от погледа си създанието. Излязоха в един широк многолюден коридор и Арута се провикна:

— Дайте път!

Слугите и стражите бяха еднакво стреснати от странната гледка — принцът, следван от въоръжени мъже, бързаше по средата на коридора, вдигнал глава към тавана. Те също погледнаха нагоре, но не забелязаха нищо необикновено, освен една местеща се сянка.

— Сега вече поне знаем кой и защо е убивал магьосници в Крондор — заяви Джеймс.

— За да не може принцът да спре това сенчесто чудовище, така ли? — попита Уилям.

— Или да провери сандъка с друга магия — обади се Амос.

— Какво още знаеш за тези създания? — обърна се Арута към Джеймс.

— Не много, защото го узнах от един стар уличен фокусник. Те не притежават разум. Захванат ли се да изпълняват поставената им задача, нищо не може да ги спре, докато не унищожат жертвата си.

— Има контразаклинания за най-различни магии — обади се свещеникът, — но нямам представа какво трябва да се използва в този случай, а и не разполагам с време, за да се посъветвам с моите надзорници от храма или да потърся помощ от другите ордени.

— Аз май знам нещо подходящо… — промърмори Уилям.

— Какво? — обърна се към него Арута.

— Може би е само предположение, но имам една идея.

— Не се стеснявай, Уил — подкани го Джеймс. — Вече сме близо до крилото за гости.

— Доколкото си спомням, Сенчестият следоход използва два начина, за да извърши убийство. Единият е като се материализира в телесна обвивка и действа така, както би действал всеки нормален убиец — с оръжие или примка…

— Или като ти строши врата — прекъсна го Амос. — Разбрах те. Карай по-накратко.

— А вторият е… да отрови херцога или да го зарази с опасна болест.

— Отче, ако херцогът бъде отровен или заразен, бихте ли могли да го изцерите? — попита Арута.

— Мога да го запазя жив — отвърна малко по-уверено свещеникът. — Поне докато доведете знахари.

— А какво ще стане, ако се материализира? — попита Джеймс, тъкмо когато стигнаха пред високата двойна врата към покоите на херцога. — Отворете! — извика той на смаяните пазачи.

— Да, какво ще стане тогава? — повтори като ехо Амос.

— Ами тогава ще го убием — заяви решително принцът. Уилям изтича напред и нареди на стражите да отворят вратите преди Джеймс да е изгубил от погледа си трепкащата сянка на тавана. Създанието продължи по коридора, все едно нямаше никаква врата. Когато обаче стигна следващата, изглежда, се поколеба.

— Отворете! — извика Арута.

Стражите го погледнаха стреснато, после се втурнаха да изпълнят заповедта, но в краткия миг на бездействие съществото се промуши през процепа над вратата.

Принц Владич седна в леглото, а жената, която се гушеше до него, се скри под завивките.

— Какво означава това? — провикна се Владич.

Джеймс огледа тавана, после и стените на стаята и се обърна към свещеника:

— Ако обичате, отче!

Жрецът на Прандур вдигна жезъла и от върха му изскочи огнено кълбо. Владич се отдръпна назад и викна:

— Какво става? — После скочи от леглото и извади сабята си.

— Ето го! — викна Джеймс, забелязал очертанията на създанието. Беше се притаило на стената зад Владич.

Уилям реагира мигновено — хвърли се напред, прегърна принца през раменете и го дръпна настрани.

В същия момент сянката се спусна от стената на пода и започна да се изпълва със субстанция и да се обгръща в телесна обвивка. Арута застана пред Владич, като пътем му кимна и каза:

— Простете, ваше височество.

Макар че беше съвсем гол, Владич продължаваше да стиска сабята и да се държи наперено.

— Какво е това? — попита той.

— Нещо, на което мястото му не е тук — рече Джеймс, който междувременно бе застанал до Арута и също бе извадил сабята си.

Сянката вече наподобяваше по-скоро на човек, макар и лишен от черти на лицето, коса и други белези. Имаше лъскава черна кожа, която поглъщаше светлината.

Арута замахна, съществото отстъпи неуверено назад и острието на принца се заби в тялото му.

И тогава то се хвърли върху принц Владич.

Глава 18Свалянето на маските

Уилям се хвърли напред.

Изтласка принц Владич настрани тъкмо когато чудовището скочи. В стаята нахлуха войници, а Амос и Арута се приготвиха за атака. Неколцина от войниците се изправиха между създанието и принца и най-предният се опита да спре настъплението му с щита си. Металният щит зазвънтя, сякаш бе ударен от арбалетна стрела, а чудовището замахна с ръка; Кървав фонтан изригна от гърлото на войника и окъпа пода на стаята.

Джеймс зае позиция зад зловещото създание, а Арута извика:

— Стреляйте с лъкове!

Един от войниците изскочи от стаята, за да извика стрелците, а другите двама, въоръжени с дълги копия, се хвърлиха в атака. Оръжията им бяха по-скоро декоративни, с позлатени върхове, върху които се мъдреше гербът на крондорския двор, но въпреки това можеха да убиват. И двамата бяха добре подготвени да боравят с тях и когато приближиха следохода, завъртяха остриетата им ловко, готови да ги забият в черната плът.

Първият войник замахна рязко и удари с всичка сила чудовището в хълбока. Ударът бе толкова силен, че всички очакваха острието да прониже тялото и да се покаже от другата страна — вместо това то се плъзна по него, без да му причини никаква вреда. Сенчестият следоход спря за миг, улови копието за острието с едната си ръка, а с другата го удари през средата и го скърши на две.

— Здрав е като дънер! — извика Амос.

Уилям вече се беше изправил и дърпаше Владич зад леглото покрай младата жена, която се бе свлякла на пода заедно със завивките. Усетил, че жертвата му се изплъзва, следоходът скочи върху леглото и жената нададе уплашен писък. Съществото не й обърна никакво внимание.

С един скок Арута се озова зад гърба на черното създание и го удари отзад със сабята си, но и този път острието се плъзна настрани.

— Пазете се, ваше височество! — предупреди го Джеймс. — Не бива да се излагате на риск.

Амос предприе по-директен подход — покатери се на леглото зад принца и го дръпна назад тъкмо когато съществото замахваше със страшната си ръка.

— Май го ядоса, Арута — захили се бившият пират.

Появиха се лъконосците, но също както остриетата на сабите, стрелите отскочиха от черната кожа, без да оставят никаква следа.

— Никакъв смисъл няма! — извика Арута. — Трябва просто да се опитаме да го забавим.

Войниците се подредиха пред чудовището в плътна стена, от която стърчаха остриета. Притиснаха се един към друг, припокривайки щитовете си като люспи на риба. Зад стоманената бариера бяха подредени копиеносците, но създанието дори не обърна внимание на остриетата и се насочи право към тях. Тежките, подсилени с метални накрайници копия се разхвърчаха като трески.

Следоходът вдигне двете си ръце и ги стовари надолу. Само един удар бе достатъчен, за да разкъса и пробие стената. За щастие в този момент през вратата нахлуха още войници, които се скупчиха зад първите. Десетникът им потърси с поглед Уилям, очаквайки нови заповеди.

— Притиснете го към стената! — извика Уилям. — Използвайте щитовете, но внимавайте — ударите му са смъртоносни!

— Чухте лейтенанта! — провикна се десетникът. — Напред!

Щитоносците и копиеносците се хвърлиха като един и създанието бе принудено да отстъпи. Съпротивляваше се с всички сили, но не можеше да се задържи върху хлъзгавия под.

Появиха се нови подкрепления и скоро между черното създание и Арута се оформи плътен жив щит. Почувствал, че жертвата му може да се измъкне невредима, следоходът утрои усилията си. Свил ръката си в юмрук, той блъскаше безогледно лицата и щитовете на войниците, а повалените на пода тъпчеше с тежките си крака. Успя да освободи и другата си ръка и размаха двете като страховити вятърни мелници, трошейки гръбнаците на войниците, които се бяха изправили срещу него. Всеки удар завършваше със зловещ пукот на кости и към стените летяха кървави пръски. Опитни, безстрашни ветерани отхвърчаваха настрани като че ли бяха досадни хлапета. Изпаднали в несвяст от тежките удари, войниците продължаваха да стърчат прави, притискани от общата маса, която бавно се местеше напред-назад.

Още войници нахлуха през широко разтворената врата, за да се изправят като стена пред своя монарх и неговия почетен гост. Отново отблъснаха създанието към стената и дори успяха да го повалят. Болезнените им стенания и пронизителните им викове, които огласяха помещението, бяха единственият белег за цената, която плащаше кралската гвардия, за да спре развилнялото се чудовище. Тези, които бяха най-отпред, рискуваха живота си два пъти — веднъж попадайки под ударите на черното създание и втори път, да бъдат смазани от притискащите ги отзад техни другари.

Купчината тела растеше, постоянно разтърсвана сякаш от някакъв вътрешен катаклизъм. После изведнъж започна да се свива, като топка, от която е изпуснат въздухът. Един глас се провикна:

— Господарю! Чудовището изчезна!

— Не, не е! — отвърна Джеймс.

Една черна сянка се стрелна по пода към мястото, където стояха Арута и Владич, и там отново започна да се материализира.

Без да се двоуми, Арута се хвърли в атака. Сабята му святкаше във въздуха с бързина, която човешкото око едва можеше да проследи. Същата сабя, която притежаваше допълнителна магична сила, като всеки ишапски талисман, дадена му от Черния Макрос преди последната схватка на Арута с Мурмандамус в самия край на Големия бунт. Оттогава само демонът, убит в подземията на тайната пустинна крепост, бе изпитвал силата на това острие.

Ала следоходът изглеждаше по-скоро подразнен, отколкото наранен от сабята на Арута. Той се отмести леко встрани, след това замахна с десницата си към принца.

Арута отскочи назад, а Джеймс пристъпи зад гърба на черното създание и го посече с всичка сила. Острието на сабята му зазвъня, като че ли се бе блъснало в метал, и Джеймс почувства, че ръцете му се разтърсват до раменете. Обърна се към отец Белсон и извика:

— Нищо друго ли не можеш да направиш?

— Мога да опитам едно нещо, но е доста опасно!

Арута бе въвлечен в двубой, който не можеше да спечели, но поне успяваше да задържи следохода и да опази принц Владич.

— Не може да е по-опасно от това, отче! — провикна се той. — Действай!

Жрецът кимна, после сведе глава и подхвана протяжен напев на мистичния език на ордена си. Джеймс поднови атаката си в тил, но отново имаше усещането, че се сражава с каменна статуя.

Помещението се озари от ярка светлина и температурата бързо започна да се покачва. Вдигнал ръце, отец Белсон крепеше над тях огнен пръстен, чиито пламъци разпръскваха непоносима горещина. Пръстенът се въртеше все по-бързо и по-бързо, като същевременно се уголемяваше и нажежаваше. Жрецът довърши заклинанието и извика:

— Бягайте!

Никой от присъстващите не чака втора покана. Всички се обърнаха и се втурнаха към вратата и само Арута подхвана нова атака, за да спечели няколко безценни секунди, през които да изнесат ранените, след което заотстъпва, прикривайки хората си.

Само труповете и изгубилите съзнание останаха на пода.

Свещеникът произнесе една-единствена дума на езика на своя орден и пламъците на пръстена се събраха, образувайки човекоподобна фигура, като тази на следохода. Горещото й сияние се усещаше дори при вратата. Арута, който вървеше заедно с последните, го почувства като полъх на грамадна пещ.

Джеймс се обърна и видя, че огненото създание е запречило пътя на следохода към Владич, който бе втренчил очи в тази сцена, сякаш бе омагьосан.

— О, създание от огън, стихия от пламъци, унищожи това петно от мрак! — провикна се отец Белсон.

Огненото създание се хвърли в атака и нова вълна от непоносима горещина заля любопитните зрители на страховитата битка и ги накара да опразнят бойното поле. Единствено жрецът на Прандур сякаш не усещаше изгарящата жега.

За пръв път следоходът сякаш забрави за задачата си, принуден да се защитава. Двете чудовища се счепкаха насред стаята. Единственият звук, който се чуваше, беше пукотът на пламъците.

Джеймс изскочи в преддверието и свърна в един страничен коридор. Затича се по него, прекоси тесен пасаж и се върна в голямата зала, където бяха Арута й Владич. Тук спря и даде указания на няколко войника да се върнат по същия път и да изнесат ранените.

Арута не сваляше поглед от сражаващите се фигури. Когато Джеймс се приближи към него, го чу да казва:

— Трябваше да се сетя.

— Бяхте твърде зает с други неща — опита се да го успокои Джеймс, като същевременно си свали наметалото и загърна с него голия Владич.

— Благодаря — бе всичко, което каза принцът, който, изглежда, още бе зашеметен от събитията.

Двете магични създания бяха вкопчени едно в друго, уловени за ръце като изнурени борци, които се полюшват насред арената. Всеки път, когато огненото създание се доближаваше до нещо запалимо, то се обгръщаше в дим и избухваше в пламъци. Следоходът заблъска своя пламтящ противник в стената, за да се освободи от него, но колкото повече се дърпаше, толкова по-здраво го стискаше създанието.

— Ако тази схватка не свърши скоро — рече Арута, — ще подпалят целия дворец.

Няколко гоблена на стената изпускаха черен дим, а един вече се беше запалил. Следоходът блъсна огненото създание върху една масичка, на която бе поставена ваза с цветя. Цветовете разцъфнаха за секунди, масичката бе обхваната в пламъци, а вазата се пукна от силната топлина.

— Гледайте! — посочи с ръка Джеймс. — Нещо става!

Там, където огненото създание улавяше следохода, се показваха тънки черни струйки дим. Скоро те се превърнаха в гъсти стълбове, които достигнаха тавана и взеха да обгръщат цялата стая, разпространявайки отвратителна смрад.

Следоходът започна да се дърпа бясно. Мяташе огненото създание във всички посоки, но така и не успя да се освободи от мъртвата му хватка.

Сега вече цялата зала бе обхваната от пламъци и Арута извика на войниците:

— Евакуирайте всички от това крило на двореца! И донесете вода! Направете верига и по-бързо — скоро стените ще пламнат!

— Вижте! — Джеймс посочи отново. — Те се смаляват!

Двете мистични фигури продължаваха да играят своя причудлив танц, но сега вече се въртяха все по-бързо и наистина се смаляваха. Димът, който бълваше помежду им, бе толкова гъст, че заплашваше да задуши всички присъстващи.

— Навън! — заповяда Арута. — Всички да излязат в градината!

Точно пред вратите на това крило бе разположена една от най-хубавите градини на двореца. Джеймс изтича при голямата остъклена врата и я разтвори широко. Вечерният въздух, който нахлу отвън, бе свеж и прохладен и температурата в залата бързо започна да се понижава.

Като се блъскаха на изхода, войниците се изнизваха навън, гонени от миризмата на изгоряло и сяра. Откъм съседните крила на двореца ехтяха камбаните на пожарната тревога. Джеймс се обърна, погледна към задимената зала и попита Амос:

— Отец Белсон измъкна ли се?

— Той беше зад нас — отвърна адмиралът. — Не го виждам. Джеймс изтича до вратата, но спря, посрещнат от гъсти облаци лютив дим. Стените и таванът бяха обгърнати от пламъци, които се сливаха в огнена река. Джеймс премигна, за да прочисти бликналите в очите му сълзи, и изведнъж забеляза насред помещението самотна фигура.

Жрецът на Прандур стоеше, разперил ръце, и из въздуха ехтеше напевният му глас. Джеймс едва различаваше очертанията му на фона на сиво-черната мъгла, която изпълваше залата. Песента на жреца ставаше все по-мрачна и тържествена, като погребален химн, който пробуждаше печал в душата на Джеймс. Скуайърът погледна нагоре, видя, че таванът започва да се руши, и извика:

— Отец Белсон! Бързо насам! Огънят ще ви погълне!

Изведнъж пламъците, които бушуваха из залата, потрепериха и се отдръпнаха, сякаш бяха всмукани в стените и тавана от невидимо, божествено дихание. И само след секунда изчезнаха заедно с дима.

Джеймс погледна през рамо към струпаното в градината човешко множество и видя, че всички са зяпнали от почуда. Когато отново се обърна към залата, видя, че пламъците и димът се събират в огромна топка над главата на жреца, който стоеше съвършено неподвижно. Топката бързо се превърна в по-малка сфера, която ставаше все по-ярка, колкото повече се смаляваше. Накрая се сви до размерите на детска топка, но същевременно сияеше като слънце по пладне. Джеймс засенчи очи от блясъка й. После също така внезапно светлината изчезна и залата потъна в непрогледен мрак. Джеймс отстъпи назад и излезе в градината, като продължаваше да кашля от задушливия дим.

— Какво стана? — попита Арута.

— Мисля, че се свърши — отвърна Джеймс.

Миг по-късно отец Белсон излезе през вратата. Димни вихри се въртяха около краката му, а краищата на расото му изпускаха пара. Лицето му бе почерняло, но иначе изглеждаше съвсем невредим.

— Ранен ли си? — попита го Джеймс.

— Последното нещо, от което един жрец на Прандур трябва да се страхува, млади човече, е огънят. — Той се изправи пред принца на Крондор. — Ваше височество, искам да се извиня за щетите… — Той млъкна и повдигна рамене.

Принц Владич застана до него, засмя се и се загърна по-плътно в наметалото на Джеймс.

— Скъпи приятелю, в знак на благодарност, задето ми спаси живота, давам обет да построя наново цялото това крило и да издигна храм на Прандур в Оласко!

Видимо доволен, отец Белсон се поклони и отвърна:

— Това е много мило, но… — И недовършил думите си, се строполи на пода.

Джеймс коленичи до него, опря ухо на гърдите му и след секунда каза:

— Припаднал е.

— Отнесете го в моите покои — нареди Арута и четирима стражници се завтекоха да изпълнят заповедта.

В градината се появи познатият писар и премигвайки от тежкия дим, потърси с очи принца.

— Ваше височество!

— Какво има? — попита Арута.

— Ние… — Писарят размаха ръце и се закашля. — Простете, ваше височество, но този дим…

— Казвай какво има! — сряза го Арута.

— Простете, господарю. Успяхме да разшифроваме съобщенията. Някои са от агенти, действащи тук, в Крондор, както и от други наши градове. Едно обаче изисква спешна намеса и затова си позволих да се обърна незабавно към вас.

— И кое е то? — попита Арута. Търпението му вече се изчерпваше. Писарят му подаде един пергаментов свитък.

— В този документ се говори за необходимостта един запечатан сандък да бъде отнесен в двореца. Става ясно, че той представлява някаква клопка. Реших, че е важно да ви предупредя, преди споменатият сандък да се озове тук.

Арута поклати изумено глава. След това огледа помощниците си, въздъхна и предложи:

— Какво ще кажете за една вечеря? — Обърна се към писаря и му нареди: — Хващайте се на работа. До утре сутринта искам да знам съдържанието и на останалите документи.

— Слушам, господарю. — Писарят сведе почтително глава и се отдалечи, като продължаваше да кашля мъчително.

— Ваше височество, не го съдете твърде сурово — обади се Джеймс.

— Няма — обеща Арута. — Той се справи добре. Само дето малко… закъсня.

Уилям и Амос прихнаха едновременно, а принц Владич каза:

— Ваше височество, ако нямате нищо против, ще се върна отново в спалнята си, стига там да не е твърде задушно.

Арута кимна и даде знак на стражата да придружи принца.

— Ако знаехме по-рано… — подметна той на Джеймс.

— Пак щяхме да отворим сандъка — довърши Джеймс. — Само че щяхме да го направим в най-дълбокото подземие на двореца, в присъствието на не повече от десетина войници и това щеше да е катастрофа.

Арута го изгледа продължително и замислено.

— Винаги гледаш толкова оптимистично на нещата, скуайър. Хайде, да вървим да вечеряме. Сигурен съм, че жена ми ще поиска да й обясним какво е наложило изгарянето на цяло крило от двореца.

— Ами кажете й, че е било породено от желанието ви да оставите на нея пребоядисването и освежаването, и това ще я направи щастлива.

— Някой ден, скуайър — засмя се принцът, — ще срещнеш подходящата половинка и се надявам да се смили над теб, инак те чакат черни дни.

— Ще гледам да го запомня — обеща Джеймс.

Уилям застана до тях и се поклони на принца.

— Ваше височество, трябвам ли ви още?

— Защо? Да нямаш някоя по-важна работа? — Арута втренчи поглед в него.

Уилям се изчерви и запелтечи:

— Не, но… такова…

Джеймс прихна, а Арута сложи ръка на рамото на младежа и каза:

— Добре, млади момко, иди да видиш какво прави дамата на сърцето ти. И гледай да се позабавляваш.

— Дамата на сърцето ми? — повтори смутено Уилям и погледна към Джеймс. — Всички ли вече знаят?

— Не всички — отвърна Арута. — Но аз държа да съм в течение на онова, което става с членовете на семейството ми. Хайде, тръгвай.

— Благодаря, господарю. — Уилям сведе глава и се изчерви.

— Утре сутринта ни чака сериозен разговор. Но дотогава искам всички хубаво да си починете — каза Арута.

Уилям се обърна да си върви, но Джеймс го спря:

— Уили?

— Какво, Джеймс?

— На твое място първо щях да се преоблека. Изглеждаш като четка за комини.

Уилям като че ли едва сега забеляза, че всички наоколо са покрити с черни петна.

— Уф, благодаря.

— Няма нищо.

Джеймс изпрати младежа с поглед, след което подметна:

— Малко му завиждам.

— За кое, за любовта ли? — попита Арута.

— Ами да. Зная, че някой ден и аз ще срещна жена, която ще ми е особено близка, но никога досега не ми се е случвало да изпитвам подобна… младежка радост от срещата с една млада дама.

Арута се разсмя.

— Джими, откакто те познавам, винаги си бил непоправим циник. Всъщност на колко години беше, когато се срещнахме — на четиринадесет?

Джеймс също се разсмя.

— Нещо такова, ваше височество. С ваше разрешение ще се оттегля, за да се почистя преди вечерята.

— Аз също — добави Амос. — Чувствам се, сякаш са ме въртели на шиш.

— Вървете — кимна Арута, — а аз ще наредя да докарат повечко вино и ейл. Имаме нужда да се поотпуснем. — Лицето му помрачня. — А утре пак се захващаме за работа.

Джеймс и Амос се спогледаха и тръгнаха. И двамата познаваха достатъчно добре Арута и не се съмняваха, че няма да се спре пред нищо, за да открие онзи, който стои зад опита за убийство на принца на Оласко — и че когато го направи, ще се погрижи негодникът да получи най-строго наказание.

Уилям си проправи път през гъстата тълпа в странноприемницата и откри Талия зад бара, където помагаше на баща си да поднася ейл. В този час помещението бе пълно с изнурени работници, които имаха много по-голям интерес към напитките, отколкото към храната.

Той се подпря на тезгяха и търпеливо изчака момичето да го забележи.

— Уил! — извика тя и на лицето й разцъфна радостна усмивка. — Кога се върна? — Изприпка при него и го целуна по бузата.

— Ами, тази вечер — рече той и се изчерви. — Но имах малко работа в двореца, та принцът ме освободи чак сега.

— Вечерял ли си?

— Аа, не — отвърна той и изведнъж осъзна, че го мъчи вълчи глад.

— Ще ти приготвя нещичко — обеща тя. — Татко, виж, Уили е дошъл!

Лукас погледна към тях и му помаха.

— Добър вечер, момко.

— Добър вечер, господине — отвърна Уилям.

Талия изчезна в кухнята.

— Гледаш по онзи начин — рече Лукас.

— По кой начин, сър?

— И аз съм бил на служба.

— Аха — кимна Уилям. Започваше да се досеща.

— Трудности?

— И още как — рече Уилям. — Изгубихме някои добри другари.

Лукас го потупа по рамото.

— Радвам се, че поне ти се върна, момчето ми.

— Благодаря ви, сър.

Талия се върна с храната и каза:

— Ще ти сипя и ейл. — И му наля голяма халба. — Чаках те — добави с блеснал поглед. — Зная, че не е редно да го казвам, но си е така.

Уилям се изчерви, сведе очи към халбата и промърмори:

— Радвам се, че ми го каза. Аз… през цялото време си мислех за теб.

Тя се огледа, сякаш някой я бе повикал, но Лукас й даде знак да не се притеснява и да остане още малко с Уилям.

— Е — заговори тя, — разкажи ми за подвизите си.

Той се засмя.

— По-скоро за глупостите, като се има предвид, че целият съм в рани.

— Ранен ли си? — попита тя и лицето й стана загрижено.

— О, не — побърза да я успокои той. — Само драскотини.

— Добре — рече тя и се престори на разгневена. — Защото в противен случай щях да се постарая да отмъстя за теб.

— Наистина ли? — Той прихна.

— Разбира се. Нали не си забравил, че съм отгледана от Сестрите на Кахули?

Той не отговори, но продължаваше да я гледа усмихнат и да се наслаждава на компанията й и на скъпоценните мигове покой.

Арута не беше мигнал през цялата нощ. Джеймс не се съмняваше в това от минутата, в която влезе в кабинета му. Ако се съдеше по торбичките под очите на Уилям, младежът също бе будувал, но вероятно по съвсем различна причина от тази на принца.

Амос изглеждаше както винаги — ухилен, изпълнен с енергия, готов да даде съвет.

Арута посочи на Джеймс едно кресло и рече:

— Надявам се, че си успял да си починеш?

— Достатъчно, за да мога да се наслаждавам на живота, сър — отвърна Джеймс, докато сядаше.

— Добре, защото има някои въпроси, с които бих искал да те запозная незабавно. — Арута се изправи, заобиколи бюрото и продължи: — Амос, знаеш, че неведнъж съм ти поверявал живота си. Уилям, ти си член на моето семейство. Ето защо ви казвам това. Преди известно време поръчах на Джеймс да създаде шпионска мрежа.

— Крайно време беше — подметна ухилено Амос. — Той е най-големият хитрец, когото съм срещал, и ще ви призная, че го обичам като син, какъвто никога не бих си пожелал да имам.

— Е, благодаря ти все пак — отвърна с усмивка Джеймс.

— Нямам нищо против синовете — продължи все така безгрижно Амос. — Дори не е изключено да имам един-двама някъде, но ако се случи да ги срещна и дори с нещо дребно ми напомнят за теб, Джеймс, ще се метна от първия пристан.

— Хайде, стига — прекъсна го Арута. Принцът очевидно не беше в настроение за шеги и това си пролича от острия му глас. Джеймс и Амос млъкнаха. — Никой извън стаята не знае за тази моя идея. Повиках ви — той погледна Амос и Уилям, — защото държа точно вие двамата да сте информирани за специалния статут на Джеймс. Ако нещо се случи с мен и Луам прати заместник, който да бъде регент, докато принц Рандолф порасне, ще потвърдите пред него това мое решение. Втората причина е, че ако нещо се случи с Джеймс, искам да сте в течение на събитията, за да ми помогнете при избора на негов наследник на този пост.

— Наследник — повтори Джеймс и се направи на разтревожен. — Надявам се, имате предвид, когато реша да се оттегля?

— Имам предвид, ако си мъртъв — каза студено Арута. — Разчитам на теб до средата на идната година да си вербувал достатъчно агенти, за да посочиш кой от тях може да те замести.

Амос се засмя.

— Няма да казваш на никого кого си избрал — включително на нас тримата. Когато му дойде времето, ще уговорим начин, по който този човек да се свърже с нас. Освен това се постарай агентите ти да не знаят нищо повече от необходимото за колегите си.

— Разбрано, ваше височество — рече Джеймс. — Аз също имам някои идеи по въпроса. Вече съм обмислил една система, която ще ми позволява да ръководя агентите си, без те да знаят един за друг.

— Чудесно — кимна Арута. — И аз имам някои идеи по въпроса. И накрая: има още един човек, който ще е известен за твоята позиция — Джеръм.

Джеймс едва се сдържа да не подскочи.

— Джеръм? Но защо, ваше височество?

— Деласи скоро ще се пенсионира и смятам, че Джеръм ще е най-подходящ за нов церемониалмайстор. Ще са ти необходими доста средства за операциите, които ще изпълняваш, а канцеларията на церемониалмайстора разполага с дискретно финансиране за най-различни цели. Джеръм ще ти осигури нужните пари — след моето одобрение естествено.

Джеймс се навъси, но не му оставаше нищо друго, освен да приеме решението на принца.

— А сега, по текущите проблеми. Писарите са завършили разшифроването на секретните документи на убийците и вече знаем кой стои зад нападението срещу принц Владич.

— Кой? — надигна се Джеймс.

— Неговият чичо, херцогът.

— Но, сър, той и синът му едва не загинаха при първия опит.

— Може нещо при атаката да се е объркало, някой да е получил погрешна информация или да действа по друго нареждане, защото се натъкнахме на още едни документи, в които се нарежда да бъдат убити херцог Радсвил и Казамир.

— Тези документи подписани ли са? — попита Джеймс.

— Не — отвърна Арута. — Щеше да е твърде лесно, не мислиш ли? Вместо това завършват с познатите ни тайнствени цитати. Може би някой ден ще ги разшифроваме и ще разберем кой е авторът им, но за момента нямаме необходимите доказателства.

— Какво смяташ да правиш? — попита Амос.

— Да поставя херцога, сина му и дъщеря му под стража, под предлог че е за тяхната безопасност, и да ги натоваря на кораб за Оласко, като им връча едно дълго запечатано писмо до брата на херцога. Единствената ми грижа е войната между Оласко и Кралството да бъде избягната. За останалото ще оставя на тяхното семейство да решава — нека те изберат виновния и начина, по който да го накажат, а също и да берат грижа кой е наредил да бъдат убити братът на херцога и синът му. Що се отнася до мен, ще въздъхна доволно в момента, когато напуснат пределите на Кралството.

— А Нощните ястреби? — попита Джеймс. — Да смятаме ли, че сме ги изтребили?

Арута въздъхна уморено.

— Че ги ударихме лошо, няма съмнение, но все още разполагат с доверени хора в Кралството. Мисля обаче, че над тях има някой, от когото получават заповеди.

— Със сигурност — каза Джеймс, припомнил си зловещата церемония в подземията на изоставената крепост, която бе описал на принца с най-малки подробности.

— Но ще са им нужни години, за да се възстановят — отбеляза Амос.

— Да се надяваме. Една от първите задачи на новообразуваната шпионска организация ще е да издири останалите Нощни ястреби, както и агентите на Кеш, Квег и на всички останали, които си пъхат носа в нашите дела.

— Захващам се още днес — обеща Джеймс.

— И колко време ще отнеме според теб? — попита игриво Амос. — Седмица? Или две?

— Години, Амос, години — отвърна Джеймс. — Погледна Арута и добави: — Но това означава, че ще трябва да променя целта на кариерата си — от херцог на Крондор към херцог на Риланон.

Арута се разсмя.

— Ами да, сигурно някой ден ще се наложи да изградиш подобна мрежа и в Изтока. Но не тази седмица, съгласен?

— Не тази седмица — кимна засмяно Джеймс.

— Чака ни доста работа — заяви Арута, — но първо ще ида да ядосам херцога и да разваля един предполагаемо чудесен ден на принца.

— Още нещо, ако разрешите, ваше височество — обади се Джеймс.

— Да?

— Бих искал да помолите Нейно височество да организира още един бал, и то скоро.

Арута, който вече се надигаше, спря, изненадан от странната молба.

— Защо, скуайър? Останах с впечатлението, че бихте предпочели да се провирате из каналите под града, вместо да присъствате на забавите, организирани от Анита.

— Всъщност, ваше височество — обади се Уилям, — молбата е моя. Джеймс обеща да я отправи вместо мен.

— На Уилям му хрумна идеята капитан Трегар да бъда награден за достойно изпълнение на задачата, а след това да бъде представен на някои млади дами от висшето общество — обясни Джеймс.

— Но защо? — Арута учудено повдигна вежди.

Уилям се изчерви, но продължи:

— Той е много способен офицер, изключително храбър и освен това… ми спаси живота.

— Това заслужава награда — съгласи се Арута.

— А може би и поземлено владение — допълни Джеймс. — Не е необходимо да е голямо, достатъчно е да осигурява приличен доход.

— Защо не и титла? — добави през смях Амос.

Джеймс кимна сериозно.

— Придворен скуайър ще е напълно достатъчно.

— Какво сте намислили вие двамата? — попита Арута.

— Не виждаш ли? — избухна в смях Амос. — Решили са да женят капитана.

— Да го женят?

— Не е само моя идеята, сър — въздъхна Уилям. — Другите млади офицери ме накараха да обещая, че ще помогна на капитан Трегар да сложи край на ергенския си живот.

ЕпилогСрещи

Над главите им крякаха чайки.

Джеймс и тримата му спътници си проправяха път през тълпата на пристанището — бързаха към последния кораб на кея, на който вече течеше трескава подготовка за отплаване. И други кораби в залива вдигаха котва, за да се възползват от вечерния отлив. Някои от тях дори вече заобикаляха външния вълнолом и разпъваха платна, други ги теглеха лодки с гребла, насочвани от опитни лоцмани.

Джеймс, Грейвс, Кет и Лимм стигнаха „Кралски леопард“ и спряха. Двамата пазачи на трапа отдадоха чест, когато Амос излезе лично да посрещне скуайъра на принца.

— Адмирал Траск, позволете да ви представя моите приятели — рече официално Джеймс.

Амос се захили.

— Стига де, нали ги познавам. — Той кимна на Етан Грейвс и Лимм и улови Кет за ръката. — Чух, че се очаквал наследник, а?

— Да — кимна Кет и се изчерви.

Джеймс също се засмя и намигна на Грейвс. Доколкото познаваше Кет, тя никога през живота си не се бе засрамвала от каквато и да било забележка.

— Чудесно, скъпа, защото наредих да ви приготвят каюта — за вас и вашия съпруг. — Той я поведе нагоре по трапа.

— Сбогом, Кет — подхвърли Джеймс.

Тя се обърна и му помаха, а Етани каза:

— Идвам след минутка.

— Лимм, трябва да поговоря с Етан насаме — обърна се Джеймс към момчето.

— В такъв случай, скуайър, желая ви всичко хубаво и ви благодаря за всичко, което направихте за нас. Винаги ще съм ви задължен.

Джеймс се опита да изслуша със сериозен вид думите на младия крадец.

— Тръгвай, Лимм, и се постарай да започнеш живота си наново. Помни: Дърбин не е Крондор. Внимавай да не се изкушиш да кривнеш пак.

— Не се безпокойте, скуайър. Вие сте моят герой и отсега нататък ще следвам вашия пример. Щом вие сте успели да забравите стария начин на живот и да станете почтен човек, и аз ще мога.

— Аз ще го пазя да не кривне от правия път, Джими — обеща Грейвс. — Хайде, тръгвай. — Той побутна младежа към кораба.

Джеймс изчака Лимм да се качи на борда, после дръпна Грейвс настрана от двамата пазачи, бръкна под наметалото си, извади една кесия и му я подаде:

— Вземи.

— Не мога да приема злато от теб, Джими. И без това направи твърде много за нас.

— Ще ти трябва, за да започнеш на чисто. Смятай го за заем.

Грейвс кимна.

— Разбирам. Благодаря ти. — Взе кесията и я прибра в пояса си.

— Амос каза, че познава в Дърбин двама, на които би доверил и живота си. Единият е корабен майстор, а другият — доставчик на храна. И двамата ще могат да носят съобщения на крондорските кораби.

— Вече наруших две клетви — заяви Грейвс. — Какво те кара да мислиш, че няма да наруша и тази към теб?

Джеймс сви рамене.

— Нищо, Етан, освен дето те познавам добре и зная защо си нарушил онези клетви. Излишно е да ти напомням, че гневът на Арута може да те застигне и в Дърбин. Ти си безстрашен човек… — той спря за миг, после добави: — особено когато става въпрос за собствената ти безопасност.

— Сигурно си прав — кимна Грейвс и вдигна глава към борда на кораба, където стояха Лимм и Кет.

— Никой не ги заплашва, Етан — побърза да го успокои Джеймс. — Кълна ти се.

Грейвс видимо се отпусна.

— Искам само да кажа — продължи Джеймс, — че отговорността ни променя. Погледни мен! — Той се захили.

— Някои неща никога не се променят, Ръчице — отвърна бившият бияч и също се засмя. — Какво смяташ да правиш с Уолтър и другите?

— Нищо — отвърна Джеймс. — Утре ще намина да ги видя в скривалището и ще им съобщя, че вече могат да си покажат носовете. Те ще си мислят, че работят за мен, но аз знам и кътните им зъби. Готови са да ме продадат веднага щом решат, че имат изгода. — Джеймс за момент се замисли. — Освен това подозирам, че Праведника скоро ще се покаже на хоризонта и ще си събере всички заблудени овчици. Не, Етан, трябва ми човек като теб, но ще ми е доста трудно да го намеря.

— Е, благодаря още веднъж — рече Грейвс и му подаде ръка. — Рядко се случва да започнеш втори живот, а виж, трети е вече истинско чудо.

— Какво пък, може би Ишап има други планове за теб.

— Изглежда е така — кимна Грейвс.

— Когато пристигнеш в Дърбин, купи някоя малка странноприемница, по възможност до казарма или още по-добре — до двореца на губернатора. От онези местенца, където войниците обичат да е отбиват, за да си пийнат и побъбрят. Дръж разумни цени и си отваряй ушите.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Грейвс.

— Хайде, качвай се — подкани го Джеймс. — Че днес ме чака и друга работа.

Изпрати Етан с поглед, докато той се качваше на борда. Появи се Амос и нареди да вдигнат стълбичката и да откачат въжетата. Моряците се завтекоха да изпълняват заповедите му, а през това време лоцманът застана на носа на „Кралски леопард“ и започна да дава инструкции на лодката-влекач. Корабът бавно се отдалечи от кея.

Джеймс хвърли последен поглед на своя стар приятел Етан, след това се обърна и закрачи към кралския пристан. Даваше си сметка, че желанията му все още надхвърлят възможностите, но се надяваше някой ден да разполага със свои агенти в двореца на Велики Кеш. За момента се радваше дори на помощта на Грейвс в Дърбин. Очакваше това да е първото изпитание на замисления от него план. Грейвс щеше да използва Лимм, за да осъществява контакт с двамата, които им бе посочил Амос, а те щяха да пращат съобщенията по корабите, плаващи между Дърбин и Кралството.

На излизане от пристанището забеляза Джонатан Мине, който явно го чакаше. Младият жандарм го поздрави с кимване.

— Откри ли го? — попита Джеймс.

— Да, скуайър. Държи едно малко магазинче в края на кея, отпред виси герб с котва и две кръстосани весла.

— Говори ли с него?

— Не — отвърна Джонатан. — Наблюдавах от разстояние, за да проверя дали магазинчето работи, после дойдох тук.

— Добре — рече Джеймс. — Връщай се към ежедневните си задължения. И не забравяй да благодариш на баща ти, задето забеляза, че този човек се е върнал в града.

Джонатан си тръгна, а Джеймс се замисли как да действа. Поради липса на по-добра възможност избра най-дръзкия подход и тръгна към магазинчето, за което му бе казал Джонатан.

Докато вървеше, се замисли как да подхване разговора. Спря пред вратата, поколеба се за миг, после я побутна, разклащайки окаченото над нея звънче.

Иззад тезгяха излезе мъж на средна възраст, но с вече прошарена коса. Имаше едро, но не затлъстяло тяло. Повдигна вежди и каза:

— Господине, тъкмо смятах да затварям. Не бихте ли наминали утре заран?

— Доналд ли се казваш? — попита Джеймс.

Мъжът кимна и се облегна на тезгяха. На рафтовете зад него бяха подредени стоки, каквито обикновено, се търсеха на пристанището: сандъчета с пирони, въжета, котви, части от такелаж.

— Аз съм скуайър Джеймс от двора на принца — представи се Джеймс, като следеше внимателно каква ще е реакцията.

Лицето на мъжа остана безстрастно.

— Познавам придворния снабдител, момко — отвърна той. — Ако те праща той, казвай за какво си дошъл, че бързам да се прибера вкъщи.

Джеймс се усмихна. Мъжът въобще не се притесни при споменаването на принца, но Джеймс и не очакваше да е иначе.

— Всъщност работата ми е свързана по-скоро със спазването на закона, отколкото със снабдяването на двореца.

Отново никаква реакция.

— Името ти наскоро се появи в списъка.

Този път мъжът като че ли трепна, но лицето му си остана непроменено.

— Какъв списък? — попита той, втренчил в Джеймс сините си очи.

— На хора, убити неотдавна в града.

— А, убийствата ли? И аз чух за тях. Е, както сам виждаш, не съм мъртъв. Не зная как името ми е попаднало в този списък.

— Къде беше през последните пет седмици?

Мъжът се засмя пресилено.

— На гости на семейството ми — нагоре по брега. Предупредих няколко души тук — изненадан съм, че не са казали на жандармите.

— Аз също — сухо каза Джеймс. — Може би ще бъдеш така добър да ме осведомиш на кого по-точно си казал?

Мъжът повдигна рамене.

— На няколко приятелчета в близката кръчма. Май казах и на моряците, дето идват да пазаруват от корабите. А също и на Марк, шивача на платна от съседния дюкян — точно вечерта, преди да замина.

Джеймс кимна. Беше сигурен, че на шивача е било съобщено в последния момент и че другите свидетели едва ли могат да бъдат открити.

— Щом е тъй — рече той, — не бива да се учудваш, че предполагаме, че си бил сред убитите.

— Ами сигурно е така — кимна продавачът. — Успяхте ли да спрете убийците?

— До известна степен — отвърна уклончиво Джеймс. — Но долу в каналите все още действат няколко групи — нали знаеш, където е свърталището на крадците.

— Там не е място за почтени хора — отбеляза невъзмутимо Доналд. — А какво става в града?

— Всичко си е постарому. Както си беше преди да започнат убийствата.

— Радвам се да го чуя — рече мъжът. — А сега, скуайър, ако нямате повече въпроси, ще си тръгвам.

Джеймс кимна.

— Пак ще си поговорим, сигурен съм.

Мъжът го изпрати до вратата и тъкмо преди да излезе, Джеймс се обърна и го погледна още веднъж в лицето. Беше почти сигурен, че е разговарял с Праведника.

Шегаджиите се готвеха да си възвърнат изгубеното, което означаваше, че ще има нови стълкновения с хората на Гадника, и докато Праведника възстановяваше своята престъпна империя, Джеймс имаше добри възможности да внедри поне няколко агенти при него. Познаваше добре вътрешното устройство на Гилдията на крадците и не се съмняваше, че хората му ще отговарят на техните изисквания. Проблемът обаче бе да намери подходящи кандидати.

Но за момента предстояха други, по-важни задачи. Арута сигурно го очакваше в двореца, където щяха да обсъдят сведенията за Гадника, с които разполагаха до момента. Джеймс бе почти сигурен, че Гадника не е в Крондор и дърпа конците от друго място, като например Квег или Кеш, тъй като сред хората му имаше доста кешийци.

Трябваше също да размотае кълбото от връзки, които, изглежда, свързваха Гадника с Нощните ястреби. По този въпрос Арута смяташе, че Нощните ястреби преследват и някои свои цели. Онзи отряд в пустинята наистина приличаше по-скоро на малка армия, отколкото на банда опитни убийци.

И магията. Кой стоеше зад нея? Това също не му даваше покой.

Когато излезе на кралския пристан, двама стражи му отдадоха чест. Толкова много загадки и нерешени проблеми. Но нали беше млад и здрав, изпълнен със сили и решимост да се справи с тях. Може би щеше да му отнеме години, но все някога щеше да узнае кой стои зад изпитанията, пред които бе изправено Кралството.

Създанието, седнало на издялания от камък трон насред лабиринта от пещери, някога бе човек, дори магьосник със забележителни способности. Тук, под земята, тътнежът на прибоя не се чуваше, а по-скоро се усещаше, тъй като тайният храм бе разположен близо до морето, но дълбоко под неговата повърхност. Стените на пещерата бяха мокри, а въздухът винаги бе влажен.

Пред самия трон бе положена грамадна, издялана от камък ръка, която държеше голяма черна перла. Зад ръката стоеше магьосник, облечен като най-обикновен търговец. Съществото на трона извърна лицето си към него. Мъжът с ястребово лице не се боеше от близостта на това възкръснало от мъртъвците създание, това човешко подобие, което древните наричаха нежив. Слугите на неживия имаха не по-малко зловещ изглед — неговата Мъртвешка гвардия се състоеше от ходещи скелети. Но магьосникът не изпитваше боязън и от тях.

— Ти се провали — изграчи неживият. Гласът му бе сух, колкото пещерата — влажна.

Сиди размаха пръст.

— Не, Нощните ястреби се провалиха. Ние винаги успяваме. Измират хора, принцът на Крондор е готов да преобърне всеки камък в града, за да открие виновника, и търси скрит замисъл там, където го няма.

— Но дали това ще е достатъчно, за да му отвлечем вниманието?

Стройният магьосник повдигна рамене.

— Кой може да определи кое е достатъчно? А и не бива да прекаляваме, инак току-виж ишапците променили плановете си. Платих с двайсет години от живота си, за да постигна това, което бях замислил, и не бих искал да го изгубя заради някое необмислено действие и да се върна там, откъдето започнах. Боговете може да чакат векове, но не и ние.

Съществото на трона се разсмя с хъркащ и пукащ звук. Кожата на лицето му бе изпъната върху черепа, а ръката, с която посочи магьосника, приличаше на пръчка, върху която се поклащаше сбръчкана и отпусната плът.

— Ти може да не разполагаш с векове, но аз ги имам.

Сиди се наведе напред и отвърна:

— Саван, не се възгордявай. Ти си един жалък некромант. Това не спаси твоето братче, когато проклетият шпионин на Арута го хвърли на демона.

— Смятах, че като поръчам на Неман да наглежда Нощните ястреби, ще го държа настрани от моята работа. Той не беше готов за призоваването. Той беше безумец.

— Всички, които се връщате от онзи свят, сте малко луди, но това, изглежда, не може да се избегне — заяви Сиди. — Ето защо, след като те извадих от гроба, те държах тук няколко години — помниш ли? — Той махна с ръка. — Но и безумието има своите малки предимства. Дори има моменти, в които е особено ползотворно. — Той изцъкли поглед и си придаде налудничав вид, а неживият се разсмя. — Какво? — попита Сиди.

— Ти си не по-малко луд от мен — отвърна възкръсналият магьосник.

Сиди се изкиска.

— Може би, но това не ме тревожи. — Той наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше. — Той е тук.

— Кой? — попита неживият.

— Онзи, който ще ни осигури това, което се опитваме да постигнем от двайсет години, Саван. Не бих искал да влиза в тази пещера, той още не е готов да те види — нито теб, нито слугите ти — и да узнае пред кого се е заклел. Нека първо получи обещания подарък и се подложи на неговото въздействие. Време е да тръгвам.

Докато магьосникът се отдалечаваше, живият мъртвец се провикна от трона:

— Постарай се да ни стане верен служител!

— Скоро ще бъде.

Сиди закрачи из тунелите, които водеха към повърхността. Пиратът, когото наричаха Мечището, скоро щеше да стигне до брега с малката си лодка и да се промъкне през нащърбените останки на наводненото селище, известно някога като Носът на вдовиците. Сиди щеше да го чака на пясъка пред тайния вход към Храма на Черната перла. След време, мислеше си той, когато Мечището изпълнеше задачата си и докажеше, че наистина е бил полезен, щеше да си извоюва правото да влезе в храма и да се закълне във вярна служба пред него.

Но дотогава Сиди щеше да го остави да си мисли, че му служи срещу щедро заплащане, както дълги години смятаха и Нощните ястреби. Когато Мечището узнаеше истината, вече щеше да е твърде късно.

Когато наближи тайния вход, Сиди бръкна под наметалото си и извади отвътре бронзов амулет, окачен на дебела верижка. Върху него бе изрисувано лицето, пред което се прекланяха онези, които служеха на Безименния — лисичеподобната муцуна на демона, който осигуряваше връзката с царството на демоните.

„Чака ме още толкова много работа“ — помисли си Сиди, докато дърпаше ръчката, която отваряше скритата в скалната стена врата. Спешно му трябваше доверен човек, а не можеше да разчита на онези, с които разполагаше — никой от тях не знаеше нито кой е той всъщност, нито откъде черпи силата си. За момент изпита съжаление, че си няма приятел, с когото понякога да споделя всичко, което не му дава покой, че е заобиколен само от безгласни и безволеви пионки.

Вятърът от запад запокити пясък в очите му и той вдигна ръка, за да ги засенчи от залязващото слънце, което бе обагрило небето в алено. Недалеч в морето бе хвърлил котва кораб — стара квеганска бойна галера, превзета по време на битка. Очертанията й контрастираха рязко със сиянието на хоризонта.

Откъм галерата се приближаваше издължена лодка с гребла — издигаше се над високите пенести вълни. Малцина се навъртаха доброволно из околностите на Носа на вдовиците, но пиратът, който направляваше лодката, познаваше добре коварните води на залива.

Докато лодката цепеше с носа си прибоя, Сиди погледна още веднъж амулета и въздъхна с облекчение. Рубинените очи на демона бяха започнали да светят. Няколко години бе изгубил Сиди, за да изработи този вълшебен предмет, който възнамеряваше да подари на Мечището, за да го пази от магиите на жреците и от случайни наранявания. Докато го носеше, пиратът щеше да е неуязвим. И не само това, защото чрез амулета магьосникът можеше да прониква в сънищата на своя нов слуга и да направлява мислите му.

Въпреки разгрома на неговата малка армия в пустинята и неуспеха Праведника да бъде прогонен от Крондор, Сиди бе изпълнен с оптимизъм, защото съвсем скоро смяташе да сложи ръка на единствения и най-могъщ талисман на този свят. А сдобиеше ли се с него, щеше да изпълни половината от задачата, заръчана му от неговия истински господар.