Крондор (Измяната. Убийците. Сълзата на боговете)

ПрологАтаката

Времето се разваляше.

Тъмни облаци се носеха по небето, раздирано от ослепителните светкавици, които пронизваха мрака на нощта. На наблюдателя от най-високата мачта на кораба „Ишапска зора“ неочаквано му се стори, че съзира някакво движение в мрака и той напрегна поглед. Помъчи се да заслони с ръка насълзените си очи от солените пръски и хапещия вятър, но когато премигна, онова, което бе привлякло вниманието му, вече го нямаше.

Нощта и постоянната заплаха да попаднат в буря бяха принудили наблюдателя да се покатери на най-високия съгледвачески пост — като предпазна мярка, в случай че капитанът неволно се отклони от курса. Наблюдателят знаеше, че е почти изключено да се случи нещо подобно, тъй като капитанът бе опитен моряк, избран заради уменията си да избягва опасностите, както и заради много други свои способности. Всеки моряк на кораба си даваше сметка колко рисковано е плаването им. Не само защото за Ордена корабният товар беше безценен. Слуховете за възможни пиратски набези покрай квеганския бряг бяха наложили да изберат рискования маршрут в близост до Носа на вдовиците — скалист крайбрежен участък, който корабите предпочитаха по възможност да избягват. Ала „Ишапска зора“ разполагаше с умел екипаж, който се подчиняваше безпрекословно на заповедите на капитана дори когато той ги водеше към Носа на вдовиците — тази прочута гробница на кораби. Всеки човек се страхува за живота си и това е съвсем естествено, но моряците на „Ишапска зора“ бяха подбрани не само заради опита си, но и заради предаността си към Ордена. Никой от тях не се съмняваше какво огромно значение има техният товар за Ордена на Ишап.

Долу в трюма осем монаси от Ордена стояха на стража около най-свещения предмет, който можеше да съществува на света — Сълзата на боговете. Този камък с изумителни размери, широк колкото човешки лакът и два пъти по-дълъг, се озаряваше от загадъчна вътрешна светлина. Веднъж на всеки десет години в таен манастир, скрит в малка долина в планините Сивите кули, се образуваше нова Сълза. Когато вече беше напълно готова, а заедно с това бяха приключени всички свещенодействия, тежковъоръжен керван я откарваше до най-близкото пристанище в Свободните градове на Натал, където я натоварваха на кораб, за да я превозят до Крондор. Още по-нататък Сълзата и нейният ескорт от монаси-воини, жреци и прислуга продължаваше към Саладор, за да бъде натоварена отново на кораб и откарана в главния храм в Риланон, където да замести предишната Сълза — чиято сила междувременно отслабваше.

Истинската същност и крайното предназначение на този скъпоценен камък обаче бяха известни само на малцина посветени сред най-висшите свещенослужители в Ордена и морякът, комуто бяха отредили да бди от „птичето гнездо“ на върха на мачтата, не се интересуваше от този въпрос. Стигаше му да се прекланя пред могъществото на боговете и не се и съмняваше, че служи на едно велико добро. Освен това му плащаха добре, което бе още един повод да си върши работата съвестно.

Но след две седмици упорита надпревара с ревящите над морето ветрове и постоянно бушуващите вълни дори най-набожният правоверен би сметнал най-малкото за изнервяща синкавата светлина, която мъждукаше всяка нощ в трюма, и несекващите напеви на монасите. Упоритостта на нетипичните за това време на годината ветрове и неочакваните бури караха някои от членовете на екипажа да мърморят, че са жертва на уроки и черна магия. Наблюдателят отпрати безмълвна благодарствена молитва към Килиан, богинята на Майката-природа и моряците (а сетне добави една по-кратка към Еортис, когото някои смятаха за истинския бог на морето), надявайки се, че по изгрев-слънце най-сетне ще съгледат бреговете на Крондор. Почти веднага след пристигането си Сълзата и нейният ескорт щяха да напуснат града и да се отправят на изток, но морякът щеше да остане при семейството си в Крондор. С парите, получени от това плаване, можеше да си позволи една доста дълга почивка.

Унесен в мисли за жена си и децата наблюдателят неусетно се усмихна. Дъщеря му вероятно бе пораснала достатъчно, та да помага на майка си в къщната работа, защото освен малкото й братче скоро на бял свят щеше да се пръкне още една рожба. За кой ли път морякът се укори, че е крайно време да си намери подходящо занимание близо до дома и семейството.

Мислите му бяха прекъснати от ново неясно движение към брега. Страничният фенер на кораба хвърляше отблясъци върху разпенените вълни, чрез които морякът следеше несекващия ритъм на морето. Но ето че нещо сякаш бе нарушило този ритъм. Той присви очи към мрака, опитвайки се да надзърне отвъд мъгливата му завеса, за да се увери, че течението не ги е отнесло твърде близо до скалите.

— Капитане, не ми харесва синкавата светлина, дето иде от кораба — каза Кнут.

Мъжът, когото заговори, се обърна и го изгледа отгоре. Почти двуметровият му ръст караше всички край него да приличат на джуджета. Беше облечен с черна кожена ризница и макар яките му ръчища да бяха съвсем голи, носеше нагръдници и нараменници, защитени с щръкнали метални шипове — ценна плячка, смъкната от трупа на един от най-почитаните квегански гладиатори. По кожата му се виждаха белези от многобройни битки, които се преплитаха като рибарска мрежа. Дълъг белег разсичаше лицето му от челото до челюстта, минавайки през дясното око, което беше млечнобяло. Но в лявото блещукаше зла червеникава светлина и Кнут не се съмняваше, че това око не пропуска нищо.

Като се изключеха шиповете, ризницата не се отличаваше с нищо особено, макар че беше поддържана и добре смазана. На шията на гиганта висеше амулет, бронзов и потъмнял от времето, с антична изработка, присъща на предмети, свързани с черни магии и ритуали. Червеният камък, инкрустиран в средата на амулета, запулсира със своя, вътрешна светлина, докато Мечището отвръщаше:

— Твоята грижа е да ни държиш настрана от подводните скали, лоцмане. Само заради това още не съм ти видял сметката. — Той се извърна към кърмата и подвикна с тих глас, който обаче се чуваше надалеч: — Давайте!

— Напред! — извика седналият на кърмата моряк на скупчените в трюма хора и същевременно заудря притиснатия между коленете му тъпан.

Още при първия удар прикованите към веслата роби вдигнаха греблата, а при втория ги спуснаха във водата и ги притеглиха към гърдите си. Бяха предупредени, ала въпреки това надзирателят мина между редовете и напомни отново:

— И да пазите тишина, скъпи мои! Ще убия първия, който посмее да заговори с глас, по-силен от шепот!

Корабът, квеганска патрулна галера, пленена при един набег преди година, бързо набра скорост. Изправен на носа, Кнут се приведе, втренчил поглед във водата отпред. Направляваше галерата така, че да излезе право срещу целта, но преди това предстоеше една последна маневра — не особено трудна, ако се преценеше точно моментът, но въпреки това криеща опасности.

— Дясно на борд! — нареди той с приглушен глас.

Мечището се извърна и предаде заповедта към кърмата, където кормчията я изпълни незабавно. Носът на галерата пореше вълните с нарастваща бързина.

Погледът на Кнут за миг се спря върху Мечището, после той отново насочи вниманието си към кораба, който предстоеше да превземат. Никога не бе изпитвал подобен непреодолим страх. Роден пират, пристанищен плъх от Натал, изминал дългия път от юнга до един от най-добрите лоцмани в Горчиво море, той познаваше всяка скала, плитчина, риф и подводно течение между Илит и Крондор, както и западно до Черните водовъртежи и покрай бреговете на Свободните градове. Тъкмо на тези познания дължеше своите четирийсет години, докато други, по-храбри, по-умни и по-силни от него, отдавна се бяха простили с този свят.

Кнут усети, че Мечището е застанал до него. И преди бе работил за пирата-гигант, веднъж дори бе откарал на тайно място заловен квегански търговски кораб, а друг път му бе помагал да преследват кораби на Кралството, прикривайки се под флага на Дърбинския губернатор.

От четири години Кнут бе събрал своя собствена шайка лешояди, които прибираха всичко от останките на кораби, примамени с лъжливи светлини към скалите край Носа на вдовиците. Тъкмо заради доброто познаване на този район Мечището отново го бе взел на служба. Всъщност всичко започна, когато загадъчният търговец Сиди, който се отбиваше всяка година в Носа на вдовиците, го бе помолил да издири сигурен човек, но такъв, който не би се побоял от каквито и да било опасности и чиято ръка не би трепнала, наложи ли се да убива. Почти година изгуби Кнут, преди да открие Мечището и да му прати хабер, че има за него работа, която ще е много опасна, но и ще донесе голяма печалба. Гигантът склони и дойде да се срещне със Сиди. Кнут предполагаше, че или ще му платят, задето ги е свързал, или че би могъл да си подели парите с Мечището срещу това той да използва кораба и екипажа му. Но от момента, когато бе събрал Мечището и Сиди на брега на Носа на вдовиците, всичко се промени. Вместо да работи за себе си Кнут откри, че отново е на служба при Мечището, като негов лоцман и помощник-капитан. Наложи се дори да потопи собствения си кораб, малък крайбрежен бриг, за да удовлетвори исканията на Мечището — дял за Кнут и хората му, ако се присъединят към него. Откажеха ли, чакаше ги само един изход: смърт.

Кнут отново погледна към странната синкава светлина, която трепкаше върху водата, докато се приближаваха към ишапския кораб, и сърцето му запърха като на подгонена птичка. Споходен от внезапната мисъл, че тази нощ може да е последната в живота му, дребничкият мъж вкопчи ръце в изгнилите дървени перила. Откакто Мечището си бе присвоил екипажа му, Кнут си даваше сметка, че тази възможност е въпрос единствено на време. Макар да познаваше гиганта от доста години, му се струваше, че сега той се е променил до неузнаваемост.

Безскрупулен в действията си, преди Мечището ценеше времето си и избягваше да го пропилява в безсмислени убийства и жестокости. Ала сега те сякаш го привличаха. Двама от екипажа на Кнут вече бяха изгубили главите си заради дребни, дори незначителни прегрешения. Мечището бе проследил екзекуцията им със садистичен интерес. Малко преди кончината им вграденият в амулета му камък бе заблестял със странна светлина, която сякаш бе запалила сходен пламък в едничкото зрящо око на пирата.

Мечището не направи никакъв опит да скрие крайната цел на тяхната операция — от тях се искаше да вземат свещената реликва от ишапския кораб и всеки, който се опитваше да им попречи, било то свой или чужд, трябваше да умре. Но освен това им бе обещал, че могат да си поделят всички останали богатства на кораба.

След като чу това, Кнут започна да обмисля свой план.

Настоя да му позволят няколко пробни плавания, оправдавайки се с необходимостта да опознае по-добре подводните скали и теченията, които — много опасни на дневна светлина — ставаха дваж по-страховити и непреодолими нощем. Макар и неохотно Мечището бе приел молбата му й Кнут получи възможност да си осигури онова, на което се бе надявал: да научи екипажа да приема команди от него, след като пиратът му предаде управлението. Хората на Мечището бяха от същия сой като господаря си: главорези и убийци, непрокопсаници и дори един канибал, но това, което ги обединяваше, бе липсата на каквато и да било интелигентност.

Планът на Кнут бе дързък и опасен, а на всичко отгоре му трябваше и късмет. Той погледна през рамо и видя, че Мечището е втренчил очи в синкавото сияние на ишапския кораб. Всичко, което можеше да си позволи, бе да плъзне поглед и по лицата на своите хора, преди отново да се извърне към плячката.

Прецени на око дистанцията и бързината, с която се движеха, после се обърна и извика над рамото на Мечището:

— Един румб надясно! Таранна скорост!

Мечището повтори командата:

— Таранна скорост! — После добави: — Катапулти — готови!

На борда лумнаха няколко факли, след това ги допряха до предварително приготвените мехове с квеганско запалително масло. Те мигновено пламнаха и офицерът край катапултите докладва:

— Готови сме, капитане!

— Огън! — отекна ниският басов глас на Мечището.

Наблюдателят премигна срещу ситните пръски солена вода. Беше съвсем сигурен, че е забелязал нещо откъм брега. Внезапно блесна светлинка. После още една. За миг бе трудно да определи размерите им и разстоянието до тях, после осъзна, че двете огнени топки се носят право към кораба.

Ядно съскащи оранжеви пламъци озариха небето само на метри над главата на наблюдателя, после топката профуча над него и падна от другата страна. Втората я последва толкова близо, че той почувства горещия й дъх върху лицето си.

— Нападение! — извика наблюдателят, колкото му глас държи, макар да знаеше, че всички дежурни на вахта са забелязали огнените топки — негово задължение бе пръв да подаде сигнал за опасност.

Следващата огнена топка падна по средата на палубата, разруши стълбичката, която водеше от предната надстройка до трюма, и обгърна в пламъци един от ишапските жреци. Нещастникът издъхна и ужасеният му писък секна.

Наблюдателят си знаеше, че ако предстои абордаж, позицията му е крайно неизгодна. Той се измъкна от „птичето гнездо“, спусна се надолу по мачтата и скочи на палубата тъкмо когато следващата огнена топка се удари в носа. Изведнъж нощта се изпълни със звуци и крясъци.

От мрака върху гребена на огромна вълна изплува кораб и морякът мигом съзря грамадния железен таран, щръкнал под носа му. Забиеше ли се в корпуса на избраната жертва, нащърбеното острие щеше да я задържи в мъртвата си хватка, докато до гребците-роби не бъде подаден сигнал да изтеглят галерата назад. Тогава водата щеше да нахлуе през огромния отвор и за минути да прати „Ишапска зора“ на дъното.

За един кратък миг наблюдателят се парализира от мисълта, че никога вече няма да види жена си и децата си, и побърза да отпрати няколко кратки молитви до всички божества, които бдяха над семейното огнище. Междувременно се приготви за бой — надяваше се заедно с другарите си да задържи нападателите, докато монасите излязат от трюма, та магията им да прогони врага.

Корабът се наклони и когато носът на галерата се вряза в борда му, нощта се изпълни с ужасяващия звук на разтрошено дърво и писъци. Моряците изпопадаха на палубата.

Докато наблюдателят се търкаляше настрани от разрастващия се огън, забеляза две ръце, вкопчени в перилата на борда. Тъкмо когато се надигаше, през перилата се прехвърли тъмнокож пират, следван от още неколцина.

Първият бе вдигнал грамадна крива сабя, а лицето му бе разкривено от налудничава усмивка. Наблюдателят се втурна насреща му, вдигнал своята сабя за удар. Косата на пирата висеше на мазни масури, които блестяха на светлината на пламъците. Лъсналият поглед на ококорените му черни очи му придаваше демоничен вид. Той се засмя зловещо, разкривайки два реда триъгълни зъби, и наблюдателят се поколеба, разбрал, че пред него стои канибал от Шакашанските острови. Ала когато видя следващия нападател, почувства, че губи опора под краката си.

Всъщност това беше последното, което видя, защото канибалът замахна и го повали с един удар. Последната дума, която промълви ужасеният нещастник, преди да издъхне, беше: „Мечището!“

Мечището огледа палубата. Огромните му юмруци се свиваха конвулсивно, докато говореше, а гласът му беше като тътнеж, извиращ изпод земята:

— Знаете какво ми трябва. Всичко друго е ваше!

Кнут вече се беше прехвърлил от галерата и стоеше зад своя водач.

— Здравата ги прободохме! Нямате много време! — извика той. Както се беше надявал, хората на Мечището се бяха хвърлили да избиват ишапските моряци, докато неговите — според уговорката — хукнаха към трюма. Отдолу се показа един ишапски моряк, който пръв забеляза подредените в полукръг пирати. Зад него се катереха другарите му. За един кратък миг всички останаха неподвижни и само се гледаха.

После Мечището извика на най-близкия от монасите с глас, наподобяващ свличаща се каменна лавина:

— Ей, ти там! Донеси ми Сълзата и ти обещавам бърза и милостива смърт!

Монахът вдигна молитвено ръце и подхвана приглушен напев, с който призоваваше магия. Другите заеха отбранителна позиция около него. Внезапно от дланите на монаха бликна стълб от ослепителна енергия, която се понесе право към гърдите на Мечището, но изчезна на един лакът пред него, без да му нанесе никаква вреда, а в същото време корабът се наклони рязко към носа.

— Нищо не ще ми сторят вашите магии! — изсмя се презрително Мечището, скочи напред с изненадваща пъргавина за човек с подобни размери и замахна със сабята си. Монахът, който все още не се бе съвзел от изненадата на обезсилената си атака, така и не направи опит да се защити и оръжието на грамадния пират го разсече като пъпеш. Победният вик на Мечището накара останалите монаси да се отдръпнат ужасени.

Макар невъоръжени и изправени срещу числено превъзхождащ ги противник, те все пак оказаха яростна съпротива, благодарение на изкусното владеене на различни методи на ръкопашния бой. Въпреки това в края на краищата се оказаха безпомощни срещу копията и сабите, ножовете и арбалетите, но все пак забавиха пиратите достатъчно, та когато Мечището най-сетне се спусна по стълбичката към помещенията под палубата, носът на кораба вече беше залят от вълните.

Кнут не отстъпваше и на крачка от огромния главорез. Следваха ги още неколцина пирати.

— Бързо, че нямаме време! — подкани ги Кнут и се огледа — навсякъде бяха разпръснати различни религиозни предмети, което му говореше, че се намират в личните помещения на монасите. Тук долу бълбукането на проникващата през пробойната вода се чуваше съвсем ясно. Кнут познаваше добре корабите — скоро преградата между предния отсек и трюма щеше да поддаде и корабът щеше да потъне като камък.

Погледът му бе привлечен от малко дървено ковчеже, поставено в единия ъгъл, и той тръгна право към него, докато Мечището крачеше към капитанската каюта. Олюляваха се от нарастващия крен на палубата и хлъзгавите дъски на пода. Двама от пиратите паднаха и се изтърколиха към подредените до стената дъски.

Кнут отвори малкото ковчеже и видя, че вътре има достатъчно скъпоценни камъни, за да му осигурят живот в лукс и изобилие до края на дните му. Блясъкът им мигом привлече двама от пиратите. Кнут им махна с ръка и нареди с приглушен глас:

— Ако искате и вие да се порадвате на това съкровище, бягайте горе на палубата, отворете люковете и спуснете товарната мрежа.

Те се поколебаха и погледнаха към Мечището, който се бореше със заключената врата. Спогледаха се отново, кимнаха и се втурнаха да изпълняват заръката на Кнут, който знаеше, че хората му вече са заели позиция около капака на люка. Ако планът му успееше, всички участници в него щяха да изиграят ролите си, без да си дават сметка, че сега той командва на кораба.

Мечището продължаваше да блъска с якото си рамо масивната врата, която, изглежда, беше затворена с някакво заклинание, защото почти не потрепваше под ударите му. Кнут изтича при капаците в средата на просторната каюта и ги повдигна — под него се разкри тъмният отвор и стълбата, водеща към трюма. Докато надзърташе предпазливо през ръба, корабът се люшна на една страна и той си даде сметка, че всеки момент може да се преобърне. Трябваше да действат бързо. Кнут спусна крака в отвора и се смъкна долу. Не се и съмняваше, че в трюма има достатъчно съкровища, за да направят богат като крал всеки човек на борда — онзи странен тип Сиди им бе казал, че заедно със Сълзата, която искаше да му донесе Мечището, на кораба ще бъдат натоварени събраните за десет години дарения от всички Свободни градове.

Въпреки това Кнут съжаляваше, че съдбата го е събрала със Сиди. Когато за пръв път се срещна с тайнствения търговец, не подозираше, че той се занимава с контрабанда на магични предмети, а след като узна истината, вече беше твърде късно. Постепенно в него се бяха пробудили подозрения, че зад цялата тази история се крие нещо много по-голямо — Сиди бе дал на Мечището един вълшебен талисман, който пиратът не сваляше от шията си нито денем, нито нощем. Кнут открай време гледаше да стои настрана от всякакви магии, храмове, заклинатели и вещици. Имаше нюх за тези неща, но нито веднъж досега не бе срещал човек, който да го отблъсква и изпълва със страхове повече от Сиди.

Люкът над главата му се отмести и един глас извика:

— Кнут?

— Спускайте мрежата! — викна той.

Товарната мрежа тупна на пода и той приклекна до нея да я разплете и викна на хората си:

— Хайде, слизайте! Още малко и ще потънем!

Четирима моряци се спуснаха с въжета и започнаха да товарят сандъците в мрежата.

— Първо по-малките! — нареди им Кнут. — В тях има скъпоценни камъни.

Моряците бяха пришпорвани от две неща: от алчността си и страха пред Мечището. Но в момента грамадният пират бе изцяло погълнат от вратата на капитанската каюта и не им обръщаше внимание. Още няколко удара и помещението се огласи от триумфалния му вик. Петима-шестима пирати, приключили с изколването на останките от екипажа, се спуснаха по въжетата и се скупчиха около лоцмана.

— Капитанът каза, че всичко на борда ни принадлежи, стига да получи проклетия камък, дето го пазеха монасите. Какво чакате — да не искате цялото това съкровище да отиде на дъното?

Те поклатиха глави и се захванаха за работа: местеха по-тежките сандъци към мрежата. Въпреки това Кнут видя, че на лицата на някои е изписано колебание.

— Вдигай нагоре! — провикна се не след дълго той. — Кажете им да изтеглят галерата назад!

Пиратите сграбчиха останалите малки ковчежета и чувалчета и се завтекоха към стълбището, което извеждаше на палубата. Корабът продължаваше да се накланя все по-заплашително. Притиснал към гърдите си малко ковчеже като свидна рожба, Кнут изтича след останалите на палубата. Видя, че през прозорците на капитанската каюта струи ярка светлина, и очите му се изцъклиха. Застанал на прага на каютата, очертан от сиянието вътре, Мечището сякаш се бореше с някакъв невидим враг.

— Връщай се! — викна му Кнут. — Потъваме! — Не че кой знае колко го беше грижа за съдбата на Мечището, но гледаше да се подсигури, в случай че грамадният пират оцелее и му потърси сметка за действията му. Изтича при планшира и се покатери непохватно върху него. Погледна още веднъж през рамо към драпащите по наклонената палуба моряци и извика още веднъж:

— Хайде, по-бързо!

Галерата бавно се отдръпваше и през пробойната нахлуваше все повече вода. Ако Кнут не беше дал нареждането за изтегляне на галерата, пробитият кораб щеше да я повлече към дъното. Точно под него се поклащаше привързана към борда лодка и той промърмори:

— Божичко, време е да се откажа от тази работа!

Погледна напред и забеляза, че моряците са извъртели стрелата на крана и спускат натоварената със съкровища мрежа на палубата на галерата. С една кратичка молба към първото божество, за което успя да се сети, Кнут скочи от потъващия кораб и без да изпуска ковчежето, цопна в разпенените вълни. Тежестта на съкровището го повлече надолу, но той размаха крака и скоро се озова на повърхността. Протегна свободната си ръка и се вкопчи в лодката — почти веднага нечии яки ръце го изтеглиха вътре.

— Корабът потъва! — крещяха останалите на борда пирати и един през друг се хвърляха в морето.

— Спасявай се! Зарязвай всичко! — извика някой, хвърли торбичката с жълтици, която стискаше, и се метна през борда.

— Не! Нееее! — долетя гневният вик на Мечището откъм търбуха на пробития кораб.

— Изглежда, капитанът го е закъсал — подметна пиратът, който бе помогнал на Кнут.

— Греби! — нареди му лоцманът. Пиратът мигом се приведе над веслата, а Кнут погледна през рамо. — Каквото и да става там, вече не можем да му помогнем.

— Ще го зарежем ли? — попита някой друг.

— Да видим дали проклетият му амулет ще го остави да потъне.

Един от пиратите се захили. Също като останалите, и той служеше на грамадния пират по-скоро от страх, отколкото от вярност.

— Кнут, ако капитанът оцелее, ще ти откъсне главата.

Но първо ще трябва да ме намери — отвърна дребният пират. — Омръзна ми да служа на този безумец! Стига съм му робувал! И вие също, момчета!

— Ако капитанът отърве кожата, ще те скълца на кайма — изръмжа един от пиратите. — Всъщност защо да не го направя аз? Сигурно ще ме похвали.

— Защото и ти си алчен като мен. Ако ме убиеш, няма кой да прекара галерата между подводните скали. Дори Мечището да оцелее, вече ще сме твърде далеч, за да ни направи нещо.

Стигнаха галерата и бързо се покатериха на борда. Успяха да приберат още неколцина плувци. Корабът скърцаше заплашително, докато вдигаха лодката. Пришпорвани от завладелия ги страх пред наближаващата гибел, моряците работеха като пощурели. Скоро целият товар бе струпан в средата на палубата и Кнут нареди:

— Потегляме!

— Накъде сега? — попита пиратът, който се бе сдърпал с него в лодката.

— Малко по-надолу на брега ме чакат мои верни хора. Там ще свалим товара, после ще потопим галерата в морето.

— Защо? — попита друг от пиратите, които се бяха скупчили около Кнут.

— Защо ли? — повтори лоцманът. — Ще ти кажа защо, глупако. Корабът, който превзехме, принадлежи на Храма на Ишап. До няколко дни целият свят ще търси хората, които са го потопили. Мечището може да има амулет срещу магии, но ние нямаме. Ще си поделим плячката и всеки по пътя си! Още тази нощ!

— Звучи примамливо — промърмори някой.

— Хващайте веслата! Половината роби са мъртви — нужен ми е всеки човек на борда! — кресна им Кнут.

В този момент гласът на Мечището отекна над грохота на вълните:

— Мой е! Държа го в ръцете си!

Всички погледи се извърнаха към потъващия кораб. Озарен от ярка светлина, пиратът се бе изправил до парапета. Покатери се върху него, заплаши с юмрук отдалечаващата се галера и се метна в морето.

Видът на готвещия се да ги преследва капитан подейства на всички като шпори на кон. Почти веднага откъм кърмата отекнаха ударите на тъпана, труповете на робите бяха откачени от веригите и хвърлени в морето и пиратите заеха местата им. Още няколко секунди Кнут гледа към мястото, където допреди миг бе стоял изправен Мечището. Готов бе да се закълне, че окото на грамадния пират беше запламтяло като въглен.

Той потрепери и се помъчи да прогони Мечището от мислите си. Може да беше страховит разбойник с невероятна сила, но дори той едва ли би могъл да се развилнее из града на принца и да потърси открито сметка на Кнут.

Лоцманът се засмя. Хората, които го очакваха на брега, бяха предупредени, че ще пристигне кораб, пълен с трупове и съкровища. Долу бяха приготвени делви с отровно вино и ейл и скоро Кнут щеше да го раздаде на екипажа. Докато разтоварят съкровището, всички моряци на борда щяха да са издъхнали — и с тях и неговите хора, но такъв им бил късметът. Колкото по-малко оцелели, толкова по-голям ще е неговият дял.

През целия си живот бе чакал подобна възможност и нямаше да се спре пред нищо, за да я осъществи. Нито един от тези хора не би си помръднал пръста, за да му помогне, тогава какво им дължеше? Честта бе понятие, което можеше да съществува само при Шегаджиите, където за съблюдаването на коректните взаимоотношения се грижеха биячите на Праведника. Но на кораба на Мечището основното правило бе да оцелееш — със сила или хитрост.

Кнут даде нови нареждания и галерата се извъртя срещу вълните и пое безопасен курс далеч от Носа на вдовиците. Скоро напусна района на подводните скали и гребците подхванаха равномерен ритъм. Дребният лоцман се прехвърли на кърмата и погледна назад към пенливата диря. За един кратък миг му се стори, че зърва нещо сред вълните. Приличаше на плувец, който преследва галерата с мощни загребвания.

Кнут разтърка очи, но не можа да различи нищо повече в мрака. „Сигурно е заради вълнението“ — помисли той. Такива несметни богатства действаха на въображението. Той обърна мислен взор към бъдещето и неволно се засмя. Вече беше уговорил всичко. Щеше да плати на керванджиите, а сетне, когато си свършат работата, да нареди да ги избият. Когато стигнеше в Крондор, всичко — до последния сребърник, до последното скъпоценно камъче — щеше да принадлежи само на него.

— Къде отиваме? — попита един от пиратите.

— „Капитане“ — подсказа му Кнут.

— Какво?

— Къде отиваме, капитане — повтори натъртено Кнут и го изгледа хладно.

Пиратът повдигна рамене, сякаш поправката нямаше особено значение и рече:

— Добре де: къде отиваме, капитане? Колко остава до брега и мястото, където ни чакат твоите хора?

Кнут поклати глава — още една причина да не съжалява, че този тип и другарите му скоро щяха да си получат заслуженото.

— Имаме уговорена среща на северния край на Рибарското селце до Крондор.

— Значи Рибарското селце — отвърна пиратът, но се сепна и добави: — Капитане!

Гребците изпъваха веслата през цялата нощ и когато до зазоряване оставаха не повече от два часа Кнут повика най-доверените си хора и ги попита:

— Каква е обстановката?

— Хората на Мечището са изнервени, но са твърде глупави, за да измислят нещо. Въпреки това изглеждат недоволни. Плаши ги мисълта, че са измамили капитана си.

Кнут кимна, после нареди:

— Щом всичко е наред, долу в трюма има няколко делви с вино. Раздайте го.

— Разбрано, капитане — рече един от хората му и се захили. — Ще празнуваме, а? Какво пък, това може да поуспокои духовете.

Кнут също се засмя, но не отговори.

След десетина минути откъм трюма долетяха радостни възгласи — приятно разнообразие след часовете, през които се чуваше само скърцането на веслата и пъшкането на изнурените гребци. Скоро гласовете се усилиха, чуха се весели подвиквания и шеги — хората му продължаваха да щъкат между редовете и да разливат щедро виното.

Междувременно Кнут се приближи към кормчията и му каза:

— Аз ще поема управлението. Слез и ти да си отдъхнеш. Вземи и останалите момчета от палубната вахта.

Пиратът кимна и без да чака втора подкана, се спусна в трюма. Изглежда, имаше пълно доверие в уменията на Кнут да се прокрадва из крайбрежните води. През това време лоцманът се зае да направи някои изчисления. Предполагаше, че ще доближат брега някъде по времето, когато първите членове на екипажа започнат да показват симптоми на обезсилване. Ако имаше късмет, останалите щяха да сметнат, че причината е в изпития алкохол. С още малко късмет можеше да стане така, че и те да са издъхнали в момента, когато галерата опре песъчливия бряг. Керванджиите, които ги очакваха там, не ставаха за резачи на гърла — от тях се искаше да натоварят съкровищата.

Кнут бе оплел всички с лъжите си. Керванджиите смятаха, че той работи за Праведника, прословутия водач на Гилдията на крадците. Кнут си даваше сметка, че без тази малка измама не би могъл да ги държи под контрола си, стигнат ли пределите на града. Ако не вярваха, че зад него стои тази страховита сила, щяха да му видят сметката също както той — на екипажа.

Шумът на вълните се промени и Кнут забеляза в далечината пяната на прибоя. Почти не се налагаше да поглежда, за да се ориентира къде се намира.

По стълбата от трюма се покатери полюшващ се пират. Изправи се пред него и го заговори, заваляйки думите:

— Капитане, ама к’во имаше в тоя ейл? Момчетата се натръшкаха до един…

Кнут се засмя. Пиратът пред него също не беше мъж в зряла възраст, а по-скоро седемнадесет-осемнадесет годишен младеж. Момъкът политна напред. Откъм трюма долетяха пиянски гласове, които скоро утихнаха.

Вече нямаше кой да гребе — идваше най-опасната част от неговия план. Кнут изтича при задната мачта, завъртя скрипеца и вдигна едно малко, предварително приготвено платно. Сега можеше да разчита само на него за движението на кораба. В противен случай, останала неуправляема, галерата щеше да се разбие в скалите.

Тъкмо когато затягаше въжетата на платното, нечия ръка го улови за рамото и го завъртя. Насреща му се хилеше злобното лице на канибала.

— Шакахан не пие ейл, дребосъко.

Кнут се вцепени. Ръката му се спусна към затъкнатия в колана кинжал, но въпреки това той реши да изчака, за да види какво ще предприеме канибалът. Зловещият пират стоеше пред него съвършено неподвижно.

— Не пие ейл — повтори той.

— Ще ти дам половината от златото — рече Кнут.

— Аз пък ще го взема всичкото — отвърна канибалът и извади ножа си. — А теб ще те изям.

Кнут отскочи и измъкна кинжала. Знаеше добре, че не може да си мери силите с опитния пират, но го пришпорваше страхът от смъртта и мисълта за несметното съкровище в трюма. Той зачака, надявайки се да спечели поне още няколко минути.

— Щакахан не пие ейл — рече отново канибалът.

Едва сега Кнут забеляза, че коленете на пирата се подгъват. Изведнъж той полетя напред и се просна на палубата. Кнут коленичи до него и го разгледа предпазливо. Канибалът бе спрял да диша.

— Може да не пиеш ейл, дяволско изчадие, но със сигурност се наливаш с бренди — разсмя се лоцманът, изправи се и отново зае мястото си при руля. Изви носа на галерата така, че да разцепи крайбрежните вълни и да се забие в гладкия песъчлив бряг, където вече го очакваха фургоните на кервана. Шестимата мъже, седнали на плажа, скочиха и размахаха ръце за поздрав. Кнут бе наредил да не спускат фургоните на самия плаж, за да не затънат до осите, когато ги натоварят със съкровищата. Керванджиите трябваше да пренесат сандъците и чувалите от трюма. Тежка, но добре платена работа.

Галерата едва бе заровила нос в пясъка, а Кнут вече раздаваше заповеди. Докато шестимата керванджии се качваха на борда, лоцманът извади кинжала и се спусна в трюма, за да провери дали има оцелели след отровния ейл.

Имаше само един човек на този свят, на когото лоцманът би могъл да се довери, за да скрие заграбената плячка. Едва след това можеше да си позволи да се отпусне, да се напие до забрава, да се сбие с първия срещнат и да бъде хвърлен в тъмницата. Пък нека след това Мечището да го търси, мислеше си Кнут — стига по някакво чудо да е оцелял. Нека онова побесняло животно се опита да го измъкне от най-добре охранявания затвор на града, в който на всяка крачка се срещат магьосници. Нека сам се напъха в ръцете на войниците и тогава най-малкото, което може да го сполети, ще е да го убият. А след като Кнут се увереше, че е изчезнала всяка заплаха за живота му, щеше да дойде времето за преговори. Защото той щеше да е единственият човек, който знае къде точно е потънал ишапският кораб. Само той би могъл да отведе хората на принца и представителите на Мореходната гилдия до мястото на бедствието, за да може магьосникът на гилдията да вдигне кораба на повърхността и да извади от трюма онова, на което така бе жадувал да сложи ръка грамадният пират. И тогава Кнут отново щеше да е свободен, а Мечището щеше да гние в тъмницата или да нахрани рибите на дъното, с привързана за краката тежест. Нека всички останали си мислят, че съкровището е потънало с пиратския кораб, в някоя подводна падина на миля от брега.

За пореден път Кнут се поздрави за брилянтния план и отново се залови за работа, докато носачите вече разтоварваха „съкровището на Праведника“.

На няколко мили по-надолу по брега първите лъчи на слънцето озариха една самотна фигура, която излизаше от вълните. Подгизналите от продължителното и изнурително плаване дрехи бяха прилепнали върху грамадното тяло на пирата. Единственото му зрящо око се плъзна по околния пейзаж, дирейки някакви познати ориентири. Едва когато изпълзя на сухия пясък, гигантът си позволи да въздъхне, а после от устата му се изтръгна вик:

— О, Кнут, проклетнико! Кълна се във всички най-страшни богове, че ще те намеря и ще набуча черния ти дроб на шиш. Но преди това ще ми кажеш къде е Сълзата на боговете!

След като се посъвзе, Мечището пое на север, към мястото край Носа на вдовиците и селцето Халдонова глава, където се намираше тайният храм. Там го очакваха верни хора, с чиято помощ се надяваше да проследи Кнут. Всеки член на екипажа, който го бе предал, щеше да умре от бавна и мъчителна смърт. При мисълта за тяхната измяна Мечището отново закрещя ядно. После изправи рамене и закрачи още по-уверено.

Глава 1Пристигане

Джеймс крачеше забързано в нощта.

Докато прекосяваше двора на двореца в Крондор, неволно се намръщи — тялото все още го болеше след изпитанията, на които го бе подложил при схватката с Нощните ястреби. Въпреки това смело можеше да заяви, че отново се чувства във форма, стига да не обръща внимание на постоянната жажда за сън. И нищо чудно, като се имаше предвид, че тъкмо се бе унесъл в сладка дрямка, когато на вратата се почука и един паж го осведоми, че към града най-сетне се приближава закъснелият керван от Кеш. Докато си навличаше дрехите, Джеймс трябваше да се пребори с желанието да се шмугне обратно под топлите завивки и да захърка.

Проклинайки задължението точно той да посрещне пристигащата магьосничка, Джеймс изтича при външната порта и се обърна към двамата часовои:

— Добър вечер, господа. Всичко наред ли е?

По-старшият, ветеранът Крюсон, му отдаде чест.

— Тихо като в гроб, скуайър. Накъде сте се запътили в този небогоугоден час? — И даде знак на другия да отвори вратата.

— Идват хора от Звезден пристан — отвърна Джеймс, потискайки прозявката си. — Нали принцът си няма магьосник. На мен се падна честта да ги посрещна при Северната порта.

— Ама че късмет, скуайър — засмя се по-младият часовой и отвори широко вратата.

— Всъщност бих предпочел хубавичко да се наспя — промърмори все така недоволно Джеймс. — Но какво да се прави — зовът на дълга. Всичко добро, господа.

Джеймс ускори крачка, защото знаеше, че керванът ще бъде разтоварен веднага след пристигането. Не се безпокоеше за безопасността на дългоочакваната гостенка, тъй като в града имаше подсилени патрули, а по-скоро за някое неволно нарушение на етикецията, ако не се окажеше там навреме, за да посрещне пратеничката от града на магьосниците. Макар да беше само далечна роднина на посланика на Велики Кеш в Западния двор, тя все пак си оставаше знатна благородничка, а отношенията между Островното кралство и Велики Кеш от доста време не можеха да се нарекат приятелски. Добра година бе тази, в която се случваха само няколко гранични стълкновения.

Джеймс реши да хване напряко през придворцовия квартал и да мине по пустите улички край търговските складове. Тъй като познаваше града като дланта си, не се боеше, че може да се изгуби, но когато малко по-късно от тъмното изникнаха две фигури, които му препречиха пътя, се наруга за прибързаното и необмислено решение. Съвсем естествено бе да очаква подобна среща встрани от най-оживените улици на града. А и тези двамата не му приличаха никак на законопослушни граждани.

Единият държеше тежка сопа, а в колана му бе затъкнат касапски нож, докато другият се облягаше небрежно на сабята си. Първият се бе издокарал с червен кожен кафтан; спътникът му се бе загърнат с простичко на вид наметало. И двамата носеха високи ботуши. Джеймс вече се досещаше с кого ще си има работа — гастролиращи бандити, които не са свързани с Шегаджиите и Гилдията на крадците.

— Майчице мила — въздъхна с престорена загриженост единият, — какво става с този град?

— Ами да — подхвана захилено вторият, — знатни господа да се скитат самотни в този късен час. И накъде ли сме се запътили?

Първият вдигна сопата си и посочи Джеймс.

— Човекът сигур смята, че кесията му е натежала твърде много, та си търси някой като нас да го облекчи.

Джеймс въздъхна с досада и рече:

— Всъщност мислех си за онези глупци, които никога не познават истинската опасност, когато се изправят насреща й. — Той извади бавно рапирата си и зае позиция така, че да може да отбива атаки от двете страни:

— Единствената опасност тук — отвърна вторият бандит — е, че се опитваш да ни измамиш. — Той пристъпи напред и замахна със сабята си.

— Искрено съжалявам, но наистина нямам време да се разправям с вас — рече Джеймс и отби с лекота удара. В същия миг пристъпи рязко напред и противникът му щеше да се наниже като прасе на шиш, ако не беше отскочил уплашено.

Червеният кафтан измъкна ножа и замахна със сопата, но Джеймс се извъртя и го изрита в корема и той залитна към другаря си.

— Все още можете да си тръгнете по живо по здраво, приятелчета.

Червеният кафтан изпъшка от болка, отърси се и се нахвърли върху Джеймс, размахвайки сопата, като същевременно държеше ножа ниско, готов за опасен удар отдолу.

Джеймс вече не се съмняваше, че противниците му не са от боязливите крадци — тези двамата не биха се посвенили да си изцапат ръцете с кръвта му. Той се изви леко на една страна, завъртя китка и острието на рапирата му прободе ръката с ножа. Оръжието на крадеца изтрака на калдъръма.

Червеният кафтан изквича от болка и отстъпи, но мястото му веднага бе заето от другия. Джеймс се отдръпна леко, привличайки противника в обсега на рапирата си, и когато той го последва, вдигнал сабята си за удар, приклекна, подпря се с лявата си ръка на паважа и изпъна дясната рязко напред — един номер, който бе научил от принц Арута. Сабята на нападателя профуча на сантиметри над главата му и нещастникът сам се наниза върху острието на рапирата. Застина с изцъклени очи, после коленете му се подгънаха и той се просна възнак.

Все още неизгубил самообладание, другарят му се опита да нападне Джеймс отстрани и ударът му сигурно щеше да счупи черепа на младия скуайър, ако той не бе отскочил навреме. Все пак сопата успя да го близне по рамото, което бе достатъчно да пробуди болезнен спомен от наскорошните стълкновения с Нощните ястреби.

Сега вече Джеймс бе само послушна играчка на собствените си тренирани бойни рефлекси — извърна се светкавично, замахна повторно и противникът му падна покосен на земята. Джеймс дори не се наведе да провери — знаеше, че острието на рапирата му е разпрало гърлото на крадеца. Избърса я в наметалото на поваления противник, след това я прибра в ножницата.

— Идиоти — промърмори, докато разтриваше удареното си рамо. После кимна и отново тръгна по пътя си, замислен — не за първи път в живота си — за вредните последици от човешката глупост. На всеки истински гениален човек като принц Арута например, изглежда, се падаха по хиляда глупаци като тези тук. През нелекия си живот Джеймс бе виждал и хубаво, и лошо, а законите на улицата познаваше от съвсем малък. В града имаше мнозина, които се прехранваха от джебчийство и дребни кражби, но никога не биха извършили по-сериозно престъпление — просто защото дълбоко в себе си оставаха свестни граждани. Такива, които при други обстоятелства бяха готови да пожертват дори живота си за общото благо. Някога и Джеймс бе един от тях, преди да го завладее желанието да постигне нещо повече — като например да го запомнят като смелия защитник на града. Ала това едва ли щеше да стане, защото обстоятелствата изискваха от него друго. Бяха му заръчали да създаде собствена шпионска мрежа от верни и проверени хора, готови да служат на Короната. А това със сигурност означаваше, че ще трябва да работи в сянка и да не разчита на слава и признание в двора.

Той отново машинално разтърка удареното си рамо, което го наведе на мисълта, че все още не се е възстановил напълно след премеждието в пустинята и схватката с Нощните ястреби — тази банда от фанатизирани убийци. Вярно, че оттогава бяха изминали близо три седмици, но дори след като се бе върнал в Крондор, не му бе останало много време за почивка. Сега след срещата с двамата бандити, рамото щеше да го наболява поне още няколко дни.

Джеймс свърна по една тясна уличка, която го изведе на пътя за Северната порта. Малко след това подмина вратата на ново сиропиталище, открито наскоро от ордена на Дала, богинята, известна още като „Закрилницата на слабите“. Над вратата бе окачен знакът на ордена: жълт щит и герб. Джеймс си спомни, че принцеса Анита бе взела дейно участие за осигуряването на тази сграда. Зачуди се какъв ли щеше да е животът му, ако бе попаднал в подобно място, след като майка му почина, вместо да постъпи в Гилдията на крадците. Забеляза в далечината двама стражници, които разговаряха със самотна млада жена, и ускори крачка.

Докато се приближаваше, огледа внимателно жената. Някои неща правеха впечатление от пръв поглед. Беше очаквал знатна дама от Кеш, издокарана с дрехи от скъпа коприна и накити, заобиколена от цял отряд прислужници и носачи. Ала жената, изглежда, пристигаше без никакви придружители и дрехите й бяха по-подходящи за пътешествие, отколкото за придворна церемония. Имаше мургава кожа, но не толкова тъмна, колкото на обитателите на южните страни, а черната й, вързана на плитка коса, лъщеше на светлината на трепкащата факла. Когато извърна поглед към него, Джеймс забеляза, че очите й също са тъмни, почти черни, с трепкащи в тях пламъчета. Излъчваха сила и гледаха проницателно и Джеймс веднага почувства уважение към тази жена. Нямаше никакво съмнение, че е необикновено интелигентна и способна, още повече, след като самият Пъг я бе препоръчал за придворна магьосница на принца.

В едната си ръка стискаше дебела тояга от дъб или явор, обкована на двата края с желязо — удобно и практично оръжие, предпочитано от пътниците, тъй като можеше да бъде използвано веднага и винаги беше подръка.

Джеймс знаеше от опит, че никак не е за подценяване — в ръце на познавач то бе в състояние да троши кости и да избива оръжия. А тази жена със сигурност знаеше как да си служи с него. За разлика от придворните дами в двореца на Арута, голите й ръце бяха мускулести, като на човек, прекарал дълги часове в упорен труд и занимания в залата за фехтовка. Като сумира първите си впечатления от магьосницата — жена с очевидно необикновени способности и привлекателни, макар и некрасиви черти — Джеймс започна да си обяснява объркването на Уилям, когато бе научил за пристигането й. Ако той наистина бе първият й любовник — както скуайърът подозираше, — връзката им едва ли можеше да бъде забравена толкова лесно. Припомнил си настоящото му увлечение по Талия, дъщерята на един местен ханджия, Джеймс се подсмихна — май личният живот на Уилям скоро отново щеше да стане твърде интересен. Джеймс не му завиждаше, но предвкусваше забавлението си като страничен и необвързан наблюдател. Все така усмихнат, той спря пред малката група.

Единият от двамата стражници, който разговаряше с младата жена, го забеляза и му кимна.

— Добър вечер, скуайър. Очаквахме ви.

Джеймс кимна и отвърна:

— Господа. Хиляди благодарности, задето сте наглеждали нашата почетна гостенка.

— Няма нищо, скуайър. Просто си изпълнявахме дълга.

Джеймс се обърна към младата жена, поклони се и каза:

— Моля за извинение, милейди, задето ви накарах да чакате. Аз съм скуайър Джеймс.

Магьосницата му отвърна с усмивка и изведнъж лицето й се промени. Тя наистина бе много красива, макар и по необичаен за жените от Западното кралство начин.

— Аз трябва да ви се извиня — пропя мелодичният й глас, — задето пристигам в този късен час, но керванът ни се забави по пътя. Казвам се Яжара и идвам от Звезден пристан.

— За мен е чест и удоволствие да се запозная с вас, милейди Яжара — рече Джеймс и се огледа. — Но къде е вашият антураж?

— В имението на баща ми, в покрайнините на пустинята Джал-Пур. В Звезден пристан нямах прислуга, нито ми беше необходима, докато пътувах насам. Смятам, че използването й отслабва волята. Откакто започнах да изучавам магьосническото изкуство, предпочитам да пътувам сама.

Джеймс бе сигурен, че изобилието от прислужници е една от главните атракции в двореца на принца: истинско удобство бе край теб винаги да се навърта някой, когото да пратиш по първата хрумнала ти работа. Едва сега се сети, че би трябвало да пристигне тук с почетен отряд войници, който да ескортира Яжара до двореца — рангът й със сигурност го изискваше — но беше предположил, че тя ще разполага със собствени телохранители. Но щом тя не бе повдигнала този въпрос, нямаше да го повдига и той.

— Разбирам — кимна Джеймс. — Ако желаете, ще оставим на войниците да пазят багажа ви, а аз ще уредя да го докарат в двореца още утре сутринта.

— Чудесно. Ще тръгваме ли?

Този път Джеймс реши да избягва преките пътища и се насочи към широките улици. Щеше да им отнеме малко повече време да стигнат до двореца, но пък нямаше да ги грозят опасностите на тъмните улички. Джеймс подозираше, че освен умението да използва тоягата при нападение, Яжара вероятно разполага и с известен брой подходящи магьоснически номера, но рискът от неприятни инциденти оправдаваше удължаването на пътя с няколко минути.

— Интересно — подхвана той разговор, след като избра новия маршрут, — какво мисли чичо ви за вашето назначение?

Яжара се засмя.

— Не зная, но се съмнявам да е особено доволен. А след като веднъж вече го ядосах, като избрах да уча в Звезден пристан, вместо да се омъжа за един „подходящ млад благородник“, боя се, че най-вероятно отново съм си навлякла гнева му.

— Имал съм честта да се срещам с чичо ви и от онова, което съм видял, ми се струва, че човек не би желал да е в списъка на противниците му.

Яжара се подсмихна само с ъгълчетата на устните си.

— За целия свят той може да е могъщият лорд Хазара-хан, човек, от когото се боят мнозина, поставили интересите си над интересите на Империята. За мен обаче си остава чичо Рахман, или „Рака“, както го наричах като малка, когато още не можех да произнасям правилно името му. Вярно, че искаше да ме омъжи за някакъв злощастен принц от Имперския дом — далечен братовчед на императрицата, — но когато заплаших, че ще избягам от къщи, ако ме прати на юг, той отстъпи.

Джеймс се засмя. Свиха зад ъгъла и продължиха нататък по широкия булевард, който водеше право към двореца.

Само след няколко минути Джеймс установи, че се забавлява истински в компанията на тази млада жена. Тя имаше жив ум, беше наблюдателна, интелигентна и духовита. Закачките й бяха лишени от типичната за придворните благородници язвителност.

За нещастие компанията й бе твърде забавна: твърде късно Джеймс осъзна, че се е отклонил от предназначения маршрут и се е отправил точно към района, който бе възнамерявал да избегне.

— Какво има? — попита го Яжара.

Джеймс се обърна към нея и се ухили — усмивка, която едва можеше да се различи на бледата светлина на един запален пред близката странноприемница фенер.

— Вие сте много наблюдателна, милейди.

— Това е част от занаята ми — отвърна тя и в гласа й се долови игривост. — Да не сме в опасност?

— Най-вероятно не, но в Крондор никога не можеш да си напълно сигурен. Нищо не пречи да сме нащрек. След няколко минути ще бъдем в двореца.

Без повече коментари двамата ускориха крачка, като оглеждаха тъмните сенки по улицата.

Тъкмо свиха зад един ъгъл, след който дворецът най-сетне се показа пред тях, когато Джеймс долови някакъв шум вляво. Обърна се и в същият миг осъзна, че е било примамка: камъче, хвърлено от другата страна, за да му отвлече вниманието.

Когато отново погледна към Яжара, зърна с крайчеца на окото си една дребна фигура, която се стрелна към тях откъм сенките. Яжара също гледаше натам.

Нападателят профуча край тях, за миг в нощта блесна стоманено острие и изведнъж двамата забелязаха, че това е хлапе, което вече се отдалечаваше, стиснало кесията на Яжара.

Джеймс бе очаквал, че отново ще бъдат нападнати, и затова изгуби няколко секунди, преди да осъзнае, че става дума за най-обикновен уличен грабеж.

— Ей! — кресна той. — Спри веднага! Върни се!

— Трябва на всяка цена да го хванем — възкликна Яжара. — Освен няколко дребни монети в кесията ми има и други неща, които могат да се окажат смъртоносни за хлапето.

Джеймс не чака втора подкана. Затича се по улицата, като същевременно се опита да си представи района, в който се намираха. Яжара го следваше. След няколко минути скуайърът забави крачка.

— Какво има? — попита магьосницата.

— Ако не ме лъже паметта, хлапето току-що свърна в задънена уличка.

Тръгнаха по улицата, но от малкия крадец нямаше и следа.

— Изчезнал е! — възкликна Яжара.

— Съмнявам се — засмя се Джеймс, приближи се до няколко прогнили сандъка, бръкна зад тях и изведнъж малкото зверче се дърпаше в хватката му и се мъчеше да се освободи. На всичкото отгоре му посягаше с джобния си нож.

— Пусни ме! — развика се хлапето, което всъщност се оказа дребничко момиче с неумито лице и дрипави дрешки. То хвърли кесията и ножа на земята. Джеймс знаеше, че това е само трик, за да го накара да разхлаби хватката си, и не се поддаде.

— Ако смяташ да ставаш крадла — заговори той с поучителен тон, — научи се да си подбираш жертвите.

Пусна дърпащото се момиче да стъпи на земята и клекна, за да може да го гледа в очите.

— Как се казваш, сладурче?

— Нита — отвърна момичето с тъничък гласец. — Мама ме е кръстила на жената на принц Рута.

Джеймс не можа да сдържи усмивката си. Не се и съмняваше, че принцеса Анита ще бъде поласкана, ако научи за оказаната й чест.

— Аз съм скуайър Джеймс, а това е Яжара — придворната магьосница.

— В тъмницата ли ще ме отведете? — попита изплашеното момиче.

— Джеймс — намеси се Яжара, — нали не смяташ да хвърлиш това дете в тъмницата?

— Имам право по закон — отвърна Джеймс с престорена сериозност. — Тя е опасен престъпник, който напада невинните хора нощем.

Очичките на момичето се разшириха, но все още не изглеждаше никак уплашено.

— Не, малката — продължи Джеймс. — Няма да те пъхаме в тъмницата. Има обаче едно място, където можем да те отведем. Нарича се „Знакът на Жълтия щит“, Там се грижат за деца като теб.

Реакцията на детето бе мигновена.

— Не! Не искам! И ти си като другите! Като лошите хора!

Момичето замахна със свободната си ръчичка към лицето на Джеймс и отново се задърпа.

Джеймс го стисна по-здраво.

— Чакай! Спри! Престани да ме удряш!

За миг момичето се усмири, но продължаваше да се опъва. Джеймс бавно пусна китката й и разпери ръце, за да покаже, че не смята да я задържа насила.

— Виж, Нита, щом желаеш да си останеш на улицата — твоя работа. Ние няма да ти направим нищо лошо.

— Почакай, Анита — намеси се Яжара. — Кои са тези лоши хора, дето ги спомена?

Момичето вдигна към нея насълзеното си личице.

— Ами те казваха, че са от „Жълтия щит“ и че всички добри деца трябвало да идат при тях, но ме излъгаха!

— И как по-точно те излъгаха? — попита Джеймс.

— Отведоха ме в една голяма къща, а там ме затвориха в клетка — както всички останали деца. После ми наредиха да боядисвам платове за Юсуф, инак ще ям бой, а някои от децата се опъваха и тогава ги отведоха някъде и те така и не се върнаха… а пък в храната имаше плъхове и червеи, и…

— О, това е ужасно! — възкликна Яжара. — Ще трябва „да се погрижим“ за този Юсуф, но първо ще се погрижим за теб, миличка.

— Да — кимна Джеймс и се обърна към Яжара. — Най-добре ще е да я отведем в двореца.

Това беше мигът, който очакваше момичето. То се стрелна между краката на Джеймс и побягна към изхода на улицата.

Джеймс се извърна и я проследи с поглед. Знаеше, че би могъл да я настигне пак, но не виждаше смисъл. Яжара го погледна с ням въпрос в очите и той каза:

— В края на краищата решението си е нейно.

— Но все пак ще предприемеш нещо по въпроса, нали?

Джеймс се наведе и вдигна захвърлената кесия. Преди да й я подаде, я изтупа от прахта.

— Разбира се, че ще направя. Не става въпрос само за дълг — струва ми се, че е лично.

Яжара обърна гръб на двореца и пое в посоката, от която бяха дошли.

— Ей! — повика я Джеймс и изтича до нея. — Накъде тръгнахте, милейди?

— Искам да пообиколя този квартал. Съмнявам се Юсуф да живее в двореца.

— Не е необходимо — увери я Джеймс. — Познавам един продавач на платове на име Юсуф, който обитава северната част на града — наричат го Вонящия квартал, защото там, освен бояджийниците са още кланиците и щавачите. Все ароматни занаяти. Но защо точно сега?

— Все някога трябва да започнем, нали? — Яжара го погледна.

— Е, така си е — кимна Джеймс и неволно се засмя.

Джеймс местеше поглед от една сянка към друга, докато Яжара крачеше изправена, втренчена право напред. Докато кръстосваха уличките на тази най-бедна част от града, тя попита:

— Неприятности ли очакваш?

— Винаги — бе лаконичният отговор на Джеймс, който не спираше да се озърта.

Миризмите из въздуха им подсказваха, че се движат в правилна посока.

— И къде според теб живее този Юсуф?

— Тъкачите са в последните няколко къщи на тази улица. Давате ли си сметка обаче, че дюкянът ще е затворен по това време?

Яжара се усмихна.

— Което ще ни даде възможност да разузнаем необезпокоявани, нали?

Джеймс на свой ред се засмя.

— Харесва ми начинът, по който мислите, Яжара.

На няколко пъти се разминаваха със закъснели забързани минувачи, но иначе градът бе съвсем пуст. Минувачите ги поглеждаха — ту предпазливо, ту с нездраво любопитство.

Стигнаха едно кръстовище и се огледаха. Вдясно цареше мрак, но за изненада на Джеймс отляво няколко дюкяна изглеждаха отворени.

— Бояджийниците на платове трябва да са доста печеливши, след като работят толкова до късно — промърмори той.

— Или не плащат нищо за свършената работа — допълни Яжара.

Вратата на дюкяна беше широко отворена — на пръв поглед вътре нямаше нищо подозрително. Собственикът и неколцина помощници, изглежда, опаковаха поредната голяма пратка платове, която най-вероятно сутринта щеше да бъде отнесена на шивачите.

Продължиха по зле осветената уличка, докато не стигнаха една голяма двуетажна сграда, пред която стоеше едър мъж, със затъкната в колана сабя. Докато се приближаваха към него, той ги изгледа безизразно.

— Чия е тази къща? — попита го Джеймс.

— Това е дюкянът на почитаемия Юсуф бен Али, прочутия търговец на платове — отвърна пазачът.

— Той вътре ли е? — поинтересува се Яжара.

— Не. Всичко хубаво. — Тъй като пазачът не даваше никакви признаци, че ще си тръгва, последното очевидно бе намек към тях двамата.

— Малко се съмнявам, че господарят ти отсъства в този късен час — запъна се Джеймс, — а пък ти стоиш тук и пазиш един отворен дюкян, в който никой не работи. — Той се изправи пред въоръжения мъж. — Аз съм скуайър на принц Арута.

— А аз — неговата нова магьосница — представи се Яжара.

Пазачът ги изгледа внимателно, после отвърна:

— Моят господар наистина е вътре. Работи до късно над една поръчка, която трябва да е готова за товарене утре сутринта, и не желае никой да го безпокои. Ще видя дали би желал да се срещне с вас. — Той се обърна и подметна през рамо. — Вървете след мен — ще ви отведа в канцеларията. Но моля ви — не пипайте нищо.

Влязоха в сградата и се озоваха в ярко осветена зала, в която бяха подредени топове разноцветни платове. Отзад имаше затворена врата и стълба, която водеше към втория етаж. От тавана висеше голям кръгъл полилей с много запалени свещи.

От другата страна на щандовете с платове започваше самата бояджийница — големи варели с боя и сушилки с проснато на тях сукно. Джеймс зърна две хлапета, които нямаха и десет години, да тикат една от сушилките настрани, за да направят място на друга, заобиколена от още няколко хлапета. Малките работници бяха мръсни, някои от тях трепереха заради оскъдното си парцаливо облекло. Имаше и едно съвсем невръстно момиче, което се прозяваше уморено, докато навиваше тежък топ вече изсушен плат. Двама пазачи следяха зорко работата на децата.

Пазачът, който ги бе придружил, нареди:

— Чакайте тук. Ще повикам господаря.

— Тия деца не работят ли твърде до късно? — попита Джеймс.

— Те са мързеливци — отвърна пазачът. — Имаме поръчка, която трябва да е готова до утре. Ако си бяха свършили работата преди мръкване, вече щяха да са си легнали. Знаят го много добре. Не говорете с тях — само ще ги забавите повече. Ей сега ще доведа господаря.

Мъжът се обърна и излезе през задната врата. Само след минутка се появи с друг мъж, явно търговец, но въоръжен с крив ятаган, каквито имаха обичай да използват пустинните племена. Въпреки че дрехите му бяха шити по модата в Кралството, главата му бе увита с кърпа по обичая на пустинните обитатели и краят й бе заметнат през лявото рамо. Имаше черна брада и смуглата кожа на сънародниците на Яжара — факт, който потвърди с думите, които използва, за да ги посрещне:

— Мир вам — рече той и се поклони.

— Мир и на теб — отвърна в същия тон Яжара.

— Добре дошли в занаятчийницата ми. Казвам се Юсуф бен Али. С какво мога да ви услужа?

— Чухме за това как се работи на това място — заяви ядосано Джеймс. — Ще наредя да бъде затворено.

Дори мъжът да беше изненадан, не го показа с нищо. На лицето му продължаваше да цъфти дружелюбна усмивка.

— О, чули сте значи? И какво по-точно ви казаха?

— Чухме за условията на работа и видяхме как се отнасяте с тези деца — рече Яжара.

Юсуф кимна бавно.

— Нека позная: всичко това ви го разказа една малка цивра, нали? Или беше някое хлапе?

— Някъде биеш? — попита го Джеймс.

— Скъпи ми господине, всичко е било лъжа. Конкурентите ми плащат на хлапетиите, за да се оплакват от мен пред градските власти. Тъпчат ги с измислени истории за „ужасите в работилницата на Юсуф“. На няколко пъти градските прокурори идваха да ме затварят и от това естествено печелеха онези негодници.

— Но ние лично се уверихме какви са условията на работа тук — рече Яжара.

Бен Али погледна към малките дрипави работници и едва забележимо поклати глава.

— Скъпа сънародничке, може да не съм в състояние да осигуря на децата онова, което заслужават, но и аз имам сърце. Тук имат покрив над главата, топла храна и облекло. Може обстановката да не е луксозна като онази, с която сте свикнали, но както казват мъдреците: „Бедността е храната на праведния, докато богатството е бавна отрова за душата“. — Той посочи с брадичка децата. — Днес работим до късно, но не всяка нощ е така. Просто имаме извънредна поръчка. Когато приключим, ще пратя децата да се наспят, а утре ще се разплатя щедро с тях. Какво друго да направя? Да ги оставя да крадат по улиците?

Деца, които издържат семействата си, не бяха нищо ново в Крондор. Но това тук приличаше по-скоро на робска експлоатация и Джеймс бе убеден, че Юсуф не е такъв, за какъвто се представя.

— Какво има горе? — попита той и посочи стълбата.

— Вторият етаж е в строеж — правим някои подобрения. В момента не е безопасно да се качвате, но като свършим, там ще има нови квартири за децата.

Джеймс понечи да каже нещо, но Яжара го спря с думите:

— Джеймс, мога ли да разменя няколко думи насаме с този господин?

— Защо? — погледна я учудено Джеймс.

— Моля те.

Джеймс премести поглед от нея към Юсуф и кимна.

— Ще бъда отвън.

Яжара го изчака да напусне помещението и попита с приглушен глас:

— За чичо ми ли работиш?

Юсуф се поклони.

— Да, милейди, работя за Хазара-хан. Аз също исках да разговарям с вас насаме. Добре направихте, че отпратихте младия си приятел. Той има ли представа за поста, който заема вашият чичо?

— Като губернатор на Джал-Пур, или като шеф на кешийското разузнаване на север?

— Второто естествено.

— Може да подозира нещо, но това едва ли има значение. Сега ме интересува твоята работилница. Истина ли е каквото ни разказа онова малко момиче?

— Имперската съкровищница не осигурява достатъчно средства за тази операция. Налага се да си подсигурявам допълнителни постъпления и работилницата се оказа доста печеливша, най-вече заради безплатния труд на дребосъците. — Той забеляза неодобрението, изписано на лицето й, и побърза да добави: — Изненадвате ме. Не очаквах една племенница на Хазара-хан да се поддава на такива чувства. В края на краищата измамата е първото оръжие на нашия занаят. Това, с което се занимавам тук, помага на нашата работа.

— Значи момичето е казало истината. Чичо ми знае ли за това?

— Не бих посмял да губя безценното му време с подробности за моята операция. Но сега, след като сте тук, разчитам на бързи успехи!

— Какво искаш да кажеш?

— Раздялата със семейството заради желанието ви да учите в Звезден пристан е публична тайна. Не ви предадоха на Имперския съд само защото чичо ви се застъпи за вас. Но сега е време да порастете и да осъзнаете своята отговорност. Вие сте поданичка на Империята, гражданка на Велики Кеш. На Кеш трябва да бъдете вярна.

— Ще бъда вярна на този двор и неговия принц — ето на кого! Аз съм придворна магьосница, първата жена, назначена на този пост.

Юсуф се вгледа внимателно в лицето й.

— Има моменти, когато родствените връзки стоят над тези лишени от съдържание понятия.

— Аз не съм шпионка!

— Но се налага да станете — настоя бен Али. — Работете за мен, поверете ми тайните на Крондорския двор и семейството ви ще се гордее с вас! — Лицето му помрачня. — Инак ще опозорите семейството си и дори родината. — Той се поколеба, после добави: — Зная, че това са сурови думи, Яжара. Но сега вече сте голяма и изборът е ваш. Знайте обаче, че оттук нататък всяко решение, което взимате, ще оказва влияние върху бъдещето ви.

— Вярно, че думите ти са сурови, Юсуф, но делата ти сами говорят за това кому си предан.

— Значи ще ми помогнете?

— Да. Така ще се отблагодаря за оказаното ми доверие и ще помогна за добруването на нашата нация.

— Чудесно! А сега по-добре тръгвайте, преди младият ви приятел да заподозре нещо. Върнете се, след като се установите в двора на принца, и тогава ще започнем.

Тя кимна и тръгна към вратата. Когато мина покрай групата невръстни работници, едно от децата вдигна глава и я погледна. Толкова много страх имаше в този поглед, че Яжара неволно забави крачка. Като стигна вратата, спря, обърна се и погледна усмихнатия шпионин и тримата му телохранители.

Джеймс я чакаше на улицата.

— Е? — попита той.

— Юсуф е шпионин на чичо ми.

Джеймс не можа да скрие изненадата си.

— Не зная на кое да се чудя повече — призна той. — На информацията или на това, че я споделяте с мен.

— След като напуснах двора на баща си и избрах да уча в Звезден пристан, реших, че не мога вече да служа на Велики Кеш. — Тя кимна към работилницата на Юсуф. — Този тук гледа как да си натъпче джобовете със злато, макар да се представя пред чичо ми за негов верен служител. Дори да служех на Кеш, нямаше да търпя да работя с него. — Тя стисна тоягата си и Джеймс забеляза, че кокалчетата й са побелели. Вече не се съмняваше, че рано или късно Юсуф ще плати за престъпленията си спрямо децата.

— Какво предлагате? — попита той.

— Охраната му се състои от трима. Ти, предполагам, умееш да въртиш сабята?

— Ами аз… — подхвана Джеймс.

— Също както аз — магиите — прекъсна го Яжара. — Да вървим.

Докато крачеха обратно към работилницата, Джеймс усети как космите по китката му настръхват — сигурен признак, че наблизо се събира магична сила. Никога не бе харесвал това усещане, дори когато този, който щеше да прилага силата, бе на негова страна.

— Аз ще им отвлека вниманието — прошепна Яжара. — Опитай се да заловиш Юсуф жив.

Джеймс измъкна рапирата и промърмори:

— Четирима срещу един и вие искате да запазя един от тях жив? Няма що.

Когато влязоха в работилницата, Юсуф се обърна и възкликна:

— Какво…

Яжара вдигна тоягата към него, въздухът се разтърси от пронизителен пукот и от върха й изскочи яркосиня огнена топка. Тя удари търговеца в гърдите и той се преви от болка.

Джеймс изтича покрай магьосницата и се огледа за децата. Бяха изчезнали. Тримата въоръжени пазачи се поколебаха за миг, после се хвърлиха в атака. Джеймс тъкмо се готвеше да повали единия от тях, когато над рамото му прелетя нова огнена топка и го порази. Джеймс бързо премести вниманието си върху другите двама.

Неведнъж досега се бе сражавал срещу многоброен противник и знаеше, че това има някои предимства. Най-важното бе, че ако противниците не са тренирани да действат като група, е по-вероятно да си пречат.

Той се хвърли напред и промуши единия. Когато отстъпи назад и издърпа острието, стана, както се беше надявал — другият се препъна в тялото на поваления.

Ятаганът на Юсуф неочаквано изсвистя над главата му — търговецът се бе съвзел от атаката на Яжара.

— Страхотно — промърмори Джеймс. — Шпионинът със сигурност е майстор на сабята!

Повъзвърнали самообладание, двамата пазачи представляваха известна опасност, но истинската заплаха идеше откъм Юсуф.

— Яжара! — провикна се Джеймс. — Отърви ме от тези двамата!

Яжара пристъпи напред и стаята се озари от нова огнена топка — този път червена, — която накара пространството между Джеймс и двамата пазачи да се изпълни с искри и пукот. Вдигналият се дим ги принуди да отстъпят.

Джеймс обаче нямаше време да се любува на гледката, защото Юсуф наистина се оказа опитен противник. Изглежда, почти нямаше шанс да запази кешийския шпионин жив, освен ако не го споходеше неочакван късмет. Ако трябваше да избира, би предпочел да си спаси кожата, вместо да я излага на риск заради търговеца.

Джеймс опита всички трикове, които знаеше, все смъртоносни комбинации от финтове и удари. На два пъти почти успя да прониже Юсуф, но и търговецът на два пъти едва не го порази.

Джеймс направи няколко крачки встрани, за да може да вижда Яжара и другите двама противници. Единият се приближаваше предпазливо към магьосницата, докато вторият очевидно бе решил да помогне на господаря си.

Джеймс знаеше, че сега не е време за излишни колебания. Той нанесе лъжлив удар към дясната страна на Юсуф и когато кешиецът направи опит да блокира, се извъртя рязко и нападна отляво. Преди кешиецът да успее да реагира, Джеймс проби отбраната му и го принуди да отскочи. Така скуайърът се озова в обсега на приближаващия се пазач, който замахна хоризонтално с оръжието си, опитвайки се да му отсече главата.

Скуайърът приклекна чевръсто, после се изправи и промуши противника си в гърдите. След това отскочи надясно — предполагаше, че Юсуф ще го нападне, — падна на пода, претърколи се и чу свистенето на ятагана над главата си. Както се беше надявал, Юсуф се бе забавил, за да не се спъне в трупа на своя подчинен, и това осигури време на Джеймс да се изправи.

С крайчеца на окото си забеляза, че Яжара и последният пазач са вкопчени в схватка. Младата жена въртеше тоягата като опитен боец, отбиваше с металните наконечници ударите на сабята и нападаше на свой ред. Един по-силен удар по главата на противника й и боят щеше да приключи.

Този път Юсуф тръгна в атака, отпуснал ятагана, като внимателно заобикаляше противника си. Джеймс зърна няколко бали с платове вдясно и се приближи към тях, за да ги използва за прикритие. Знаеше, че е въпрос само на време кой от двамата пръв ще допусне грешка. Умората и изтощението бяха фактори, с които никой от тях не бе в състояние да се справи. Лицето на Юсуф бе изпънато и съсредоточено — вероятно и на него му минаваха същите мисли.

Джеймс застина неподвижно, сякаш се двоумеше как да постъпи — като същевременно се надяваше Юсуф пръв да подхване атака. Търговецът обаче също предпочиташе да изчака. И двамата дишаха тежко.

Джеймс едва овладя желанието си да погледне към Яжара, но си даваше сметка, че ако го направи, ще осигури така чаканото преимущество от страна на Юсуф. Двамата стояха един срещу друг, готови за бой, и всеки предпочиташе другият да започне.

И тогава му хрумна една мисъл. Той извърна глава и погледна наляво — Яжара тъкмо отбиваше поредния удар, след това извъртя тоягата и удари мъжа в гърдите. Чу се болезнен стон. Както беше предположил, Юсуф премина към действие в мига, когато той отклони поглед от него, като предприе комбинация от няколко лъжливи движения. Първо финт към сърцето, който трябваше да принуди Джеймс да вдигне рапирата нагоре и встрани, за да отбие ятагана, последван от рязко снишаване на острието, за да го насочи право към корема на скуайъра.

Но Джеймс вече не беше там. Вместо да парира, той се бе извъртял наляво и отново се озова от дясната страна на Юсуф. И вместо да отстъпи, направи крачка напред. Юсуф се поколеба за миг, осъзнал, че се е разкрил твърде много и трябва да вдигне отново гарда. Точно това очакваше и Джеймс.

Той изнесе рапирата отривисто напред и острието й попадна право в шията на Юсуф. Шпионинът замръзна и от гърлото му се дочу мъчително клокочене. После очите му се извъртяха към небето, коленете му се подгънаха и той се строполи на пода.

Джеймс издърпа рапирата и се обърна тъкмо навреме, за да види как Яжара нанася съкрушителен удар върху черепа на своя противник.

Мъжът се строполи, а магьосницата отстъпи назад и се огледа, за да провери няма ли и друга опасност. Но след като видя, че Джеймс я наблюдава, се подпря на тоягата и си пое дъх.

— Добре ли си? — попита я Джеймс.

— Нищо ми няма.

Джеймс огледа помещението. Наоколо се въргаляха съборени топове с платове, по много от тях имаше алени петна.

— Ама че касапница — въздъхна Джеймс.

Глава 2Планове

Джеймс прибра рапирата в ножницата.

— Къде избягаха децата?

Яжара се огледа, после погледна към стълбите.

— Ще ида да ги потърся горе. А ти провери дали не се крият в канцеларията на Юсуф — нареди тя и посочи вратата отзад.

Джеймс кимна и неволно се засмя. Очевидно сега не беше моментът да си изясняват кой от двамата командва. В края на краищата тя беше принцеса. Но все пак, докато крачеше към вратата, той се запита дали една придворна магьосница стои по-високо от един скуайър?

Отвори вратата, хванал дръжката на рапирата, в случай че някой го дебне вътре. Влезе в неголяма стая, в средата на която бе поставено писалище. Помещението се осветяваше от два запалени фенера до стената, в другия край имаше висок скрин. Скринът, изглежда, не беше заключен, тъй като ключалката му бе обърната настрани, но Джеймс бе свикнал да се отнася с подозрение към привидните неща и затова го приближи предпазливо. Погледна първо разпилените върху писалището документи и видя, че някои от тях са на кешийски. Повечето от останалите бяха поръчки за боядисване на платове. Другите също бяха свързани с търговията на Юсуф. Най-отдолу видя още два документа, които бяха написани на непознат език.

Тъкмо оглеждаше скрина за поставени капани, когато на вратата се появи Яжара.

— Това куче беше заключило децата в клетка! — процеди тя през стиснати зъби.

Джеймс се обърна и забеляза зад вратата няколко изплашени хлапета на възраст от пет до десет години. Бяха облечени с мръсни парцаливи дрешки, а лицата им бяха черни от мръсотия. Джеймс се ядоса. В Крондор парцаливите хлапетии не бяха нещо необичайно, той самият някога сигурно бе изглеждал по същия начин, преди да стане крадец. И все пак системното малтретиране на деца не беше общоприето в града.

— Какво ще правим с тях?

— Кое беше онова място, което спомена одеве?

— Знакът на Жълтия щит. Сиропиталище, основано от принцесата и ордена на Дала.

При споменаването на сиропиталището лицата на няколко хлапета помръкнаха и Джеймс си спомни реакцията на Нита, повика най-голямото и го попита:

— Ей, момче, я ми кажи — какво те плаши?

Момчето завъртя глава. На лицето му се четеше страх. Яжара побърза да постави ръка на рамото му.

— Не се бой. Никой няма да ти направи нищо лошо. От какво те е страх?

— Ами тези хора — обади се стоящото зад хлапето момиче, — ни казаха, че са от Жълтия щит и че ако дойдем тук, ще ни нахранят.

— Излез навън — нареди Джеймс на момчето — и намери някой жандарм. Трябва да има пост на по-горната улица, при странноприемницата „Пет звезди“. Кажи му, че скуайър Джеймс иска да прати тук двама пазачи — колкото се може по-бързо. Запомни ли?

Момчето кимна и изприпка навън, като остави вратата широко отворена. Джеймс го изпрати с поглед и подхвърли:

— Ако не сбърка да тръгне по друга улица, помощта ще пристигне само след няколко минути.

Под учудения поглед на Яжара Джеймс излезе, преобърна мъртвия кешиец и го преджоби.

— Какво правиш? — попита тя, като го видя да се рови из портмонето му.

— Търсех това — отвърна Джеймс, извади един пръстен и й го подаде.

Тя го огледа. Беше излят от желязо, а отгоре бе прикрепен миниатюрен, боядисан в жълто щит.

— Тези, които служат в ордена на Дала, носят подобни пръстени. Предполагам, че са ги показвали на хлапетата, за да ги подлъжат, че наистина са членове на ордена.

— Това обяснява нежеланието на Нита да се върне тук.

Джеймс пак влезе в канцеларията и отново огледа ключалката на скрина. Поколеба се, после протегна ръка и го отвори. Вътре имаше още документи. Той извади няколко, прегледа ги и попита:

— Яжара, можеш ли да ги прочетеш? Изглежда, са написани на кешийски, но не ги разбирам.

Яжара взе един документ и го прегледа.

— Разбирам какво пише. Това е пустинен диалект, от един район близо до Дърбин.

Джеймс кимна. Той знаеше само официалния кешийски. Изведнъж Яжара се ококори.

— Мръсен предател! Юсуф е използвал чичо ми и предоставените му средства, за да противопоставя Кеш на вашия принц и принца на Кеш!

Джеймс я погледна объркано. Все още не се бе съвзел от шока, че Юсуф е бил кешийски агент. А сега се оказваше, че е работил дори срещу собствения си господар.

— Но защо?

Яжара посочи един от листовете.

— Изглежда, че е служил на някой с прозвището Гадника.

Джеймс завъртя очи към тавана, но премълча. Гадника беше трън в очите на принца и Шегаджиите от няколко месеца и Джеймс беше точно толкова близо до установяването на истинската му самоличност, колкото и в началото.

— Какво още пише вътре? — попита той заинтригуван. Яжара дочете документа и се прехвърли на следващия.

— Този Гадник е някой доста важен. Изглежда, е възнаградил Юсуф щедро за извършеното предателство. Тук се споменават солидни суми в злато и други дарения. — Тя прегледа още няколко документа, после лицето й пребледня.

— Не може да бъде… — прошепна Яжара.

— Какво? — попита Джеймс.

— Това е заповед да бъда убита, ако откажа да помагам на Юсуф. Носи подписа и печата на чичо ми.

Тя протегна документа с разтреперана ръка и Джеймс го взе.

— Не може — каза той, след като го разгледа внимателно.

— Какво не може? — попита тя.

— Ами ти каза, че не може да бъде и аз го потвърждавам. Този документ не е истински. Фалшификат е.

— Откъде знаеш? — попита го тя. — Виждала съм подписа на чичо ми и личния му печат върху много документи.

Джеймс се засмя.

— Твърде безупречен е. Съмнявам се, че дори прословутият ти чичо би написал подобен документ, без да му трепне ръката. А тук буквите са изписани съвсем внимателно. Не мога да разчета думите, но си личи, че почеркът е на спокоен и уравновесен човек. Дори и да се долавя известно вълнение, предполагам, че се дължи на други две причини.

— Които са? — подкани го тя нетърпеливо — отвън се чуваха приближаващи се стъпки.

— Чичо ти не е толкова глупав, че да постави подписа си под документ, в който се нарежда убийството на кешийска благородничка, при това член на неговото семейство. Аз също съм виждал доста документи, подписани от него, и мисля, че в този печат има нещо нередно. — Джеймс посочи. — Погледни ето тук, където един от лъчите на звездата докосва външния кръг на печата — би трябвало да има едва забележима вдлъбнатина, но я няма. Това не е бил неговият пръстен-печат.

— В такъв случай идва въпросът — защо? — попита Яжара. Докато разговаряха, през вратата влезе малък отряд от градската жандармерия.

— Защото — отвърна Джеймс и се отправи към вратата, — ако новата придворна магьосничка на Крондор умре и в Кешийския имперски двор се заинтересуват от случая, кой ще е първият виновник? Естествено шефът на Кешийския разузнавателен корпус. Някой в Имперския дворец очевидно държи да го свали от този пост и да го замени със свой доверен човек.

— Гадника? — попита Яжара.

Джеймс се обърна и кимна.

— Ако е така, той разполага с огромна власт — заключи тя. — Да заплашваш чичо ми е доста рисковано. Само човек с голяма власт и възможности би си позволил подобно нещо.

— Скуайър — обади се един от жандармите, — това хлапе ни повика тук. С какво можем да ви помогнем?

— Вътре има няколко трупа, които трябва да бъдат изнесени — отвърна Джеймс, — но иначе ситуацията е под контрол. И се погрижете за хлапетата, преди да са се пръснали.

— Къде да ги отведем?

— В сиропиталището „Щита на Дала“ до Морската порта. Доколкото знам, там винаги има свободни легла и топла храна.

Няколко от децата се отдръпнаха, сякаш се готвеха да побегнат. Яжара изтича към тях и ги задържа.

— Това не са хората, които са постъпили лошо с вас. Там наистина ще ви дадат храна и постеля.

Изправени пред алтернативата да прекарат една нощ на открито с празни стомаси, децата склониха да последват войниците.

— Хайде, деца — подкани ги един от войниците. — Скуайър — обърна се той към Джеймс, — имате ли нужда от охрана?

Джеймс поклати глава.

— А какво да правим с труповете? И с работилницата?

— Аз ще остана още малко — отвърна Джеймс. — Искам да поогледам. Като свърша, нека отнесат телата и ако някой намине насам да си прибере каквото му хареса — не му пречете. Обзалагам се, че предишният господар е оставил доста неизплатени сметки. Пък нека наследниците му дойдат в двореца да се оплачат.

Жандармите отдадоха чест, а Джеймс и Яжара се върнаха в работилницата. Яжара прегледа внимателно всички прибрани в скрина и писалището документи, а Джеймс претършува местата, подходящи за скривалища. След около час се отказа.

— Май няма да намерим нищо друго.

Яжара продължаваше да чете документите, които бе открила в канцеларията на Юсуф.

— Тук има предостатъчно излагащи факти, та чичо ми да започне пълно разследване — рече тя. — Например опитът да бъде издадена заповед за моето премахване, с неговия подпис отдолу, за да бъде дискредитиран… само това е достатъчно да избухне гражданска война в северните провинции на Империята. Представителите на пустинните племена веднага щяха да разкрият, че това е фалшификат.

— Но пък Императрицата и нейният съвет можеха да се хванат, нали?

Яжара кимна.

— Който и да е този Гадник, Джеймс, той търси ползата от противопоставянето на нашите два народа. Но кой би спечелил от влошените ни взаимоотношения?

— О, списъкът е дълъг. — Джеймс махна с ръка. — Ще го обсъдим някой друг път. Сега най-добре да се връщаме в двореца. Имаш съвсем малко време да подремнеш, да се преоблечеш, да се нахраниш и да се представиш на принцеса Анита.

Яжара хвърли последен поглед на помещението, опитвайки се да запомни всичко до най-малката подробност, после, без повече коментари вдигна тоягата си и закрачи решително към вратата.

— Ще пратиш ли писмо на чичо си? — попита я Джеймс, след като я застигна.

— Със сигурност. Този Гадник може да е кешиец, а случилото се в Крондор — част от по-голям план, но при всички случаи е ясно, че чичо ми е една от неговите цели.

— Не бива да забравяме и принца — припомни Джеймс.

— Какво? Нима смяташ, че би се възпротивил да предупредя чичо?

— Не е там въпросът. — Джеймс я докосна по рамото. — Но нали разбираш…

— Политика — прекъсна го тя.

— Нещо такова. — Свиха зад близкия ъгъл. — Сигурно преди да ти позволи да информираш чичо си, Арута ще поиска от теб да запазиш в тайна някои подробности.

Яжара се засмя с ъгълчето на устата.

— Като например разкритието, че Юсуф е шпионирал в полза на Велики Кеш?

— Нещо такова — засмя се Джеймс.

— Ами, бихме могли например да кажем, че докато сме се занимавали с престъпна група, използваща робски детски труд, случайно сме се натъкнали на заговор да бъда убита, с цел чичо ми да бъде злепоставен и свален от поста си.

— Все едно че ми прочете мислите.

Яжара се разсмя.

— Не се тревожи, приятелю. Политиката е втора природа на всеки кешийски благородник, стига да не е от истинската кръв.

Джеймс сбърчи вежди.

— Този термин съм го чувал и друг път, но трябва да призная, че значението му ми убягва.

Най-сетне излязоха на пътя, който водеше право към двореца.

— В такъв случай — отвърна Яжара — би трябвало да посетиш град Кеш и по-специално двора на императрицата. Някои от нещата, които бих могла да ти разкажа за Кеш, ще ти се сторят безсмислени, ако не идеш там и не ги видиш с очите си. Чистокръвните кешийци — тези, чиито предци първи са излезли на лов за лъвове в полята около Овернската глъбина, са точно такива. Но не бива да забравяме заслугите им.

Джеймс си помисли, че долавя в думите й стаена ирония. Не знаеше причината за това, но реши, че сега не е моментът да си я изяснява. Прекосиха Търговския квартал и влязоха в придворцовия район.

Докато приближаваха портата, Яжара погледна към голямата къща на другия край на площада.

— Ишапско убежище?

Джеймс огледа пазача, застанал неподвижно пред вратата на къщата — едър мъжага с безстрастно лице, тикнал в колана си тежък чук.

— Да, макар че ще ти призная, че не знам предназначението му. Яжара се извърна и го погледна с игриви пламъчета в очите.

— Значи е насред Крондор, а ти не знаеш нищо за него?

Джеймс й върна усмивката.

— Добре де, ще се поправя — не зная засега.

Щом видяха Джеймс и младата магьосница, часовоите застанаха мирно.

— Добре дошли, скуайър.

Джеймс кимна.

— Господа, позволете ми да ви представя Яжара, придворна магьосница на принца.

Часовоите се облещиха.

— Придворна магьосница? О, богове! — възкликнаха те едновременно.

— Имате нещо против ли? — попита ги Джеймс.

Войниците се изчервиха.

— Простете, скуайър, но тя е кешийка! И да стане доверен човек на принца?!

— Успокойте се, господа — намеси се Яжара. — В най-скоро време ще се закълна във вярност пред Арута. Вашият принц е мой господар и също като вас, аз ще бъда готова да му служа до смърт.

— Простете, милейди — сведе засрамено глава по-старшият от двамата пазачи. — За нас е истинска чест да ви посрещнем в Крондор.

— Благодаря ви — отвърна Яжара и прекрачи прага на двореца. Джеймс я последва и докато портата се затваряше зад тях, прошепна:

— Трябва да ги извините. Тук хората се отнасят с предубеждение към чужденците.

— Имаш предвид — към кешийците. Няма значение. И в нашия двор щяха да са подозрителни, ако пристигне магьосник от Крондор. Когато Пъг ме препоръча за този пост, не пропусна да ми обясни, че назначението ми не е политическо.

Джеймс се засмя. Какво ли в двора не беше свързано с политиката? Отново погледна младата жена. Колкото повече я опознаваше, толкова повече я харесваше.

— Това едва ли може да е проблем за жена с твоя ум и чар — каза той с обигран глас на придворен ласкател. — Аз самият вече съм готов да ти се доверя напълно.

Тя се засмя, но го погледна скептично.

— Благодаря за комплимента, скуайър, но не бива да приемаш всичко на доверие. Инак току-виж съм те превърнала в жаба и твоят принц ми се разсърди.

Джеймс не се сдържа и също се разсмя.

— Не колкото ще ти се разсърдя аз. Яжара, прощавай за прямотата и още веднъж — добре дошла в Крондор.

Спряха пред главния вход на двореца, където ги очакваше един паж.

— Това момче ще те отведе в отредените ти покои и ще се погрижи за всичко, което ти е необходимо. — Той вдигна глава към небето и продължи: — До зазоряване остават два часа. Аз трябва да се явя при принца по време на закуска. Ще пратя някого да те доведе на сутрешната аудиенция.

— Благодаря, скуайър — отвърна Яжара, обърна се и се заизкачва по стъпалата. Джеймс я изпроводи с поглед, любувайки се неволно на гъвкавото й тяло и изящната стойка. След като сви зад ъгъла, промърмори:

— Този Уилям наистина има вкус. Първо Яжара, а сега Талия. Направо да му завиди човек.

Но докато стигне малката врата до дворцовата стена, на алеята, водеща към входа за прислугата, мислите му се бяха прехвърлили от екзотичните красавици към поредната зловеща загадка, а именно какъв е новият план на тайнственият Гадник и защо се опитва да забърка Кралството във война.

Арута, принц на Крондор и Западните владения и втори по могъщество в цялото Островно кралство, втренчи поглед в своя скуайър и попита:

— Е, какво мислиш за нея?

— Дори херцог Пъг да не я бе препоръчал така горещо, пак щях да съм готов да й се доверя и да приема с открито сърце клетвата й за вярност.

Арута се облегна в креслото. Намираха се в неговия личен кабинет, където принцът предпочиташе да решава важните държавни дела.

— Сигурно си изморен — подхвърли Арута след кратък размисъл. — Пък и ако лоялността на Яжара все още беше под въпрос, тя въобще нямаше да е тук. Питах те какво мислиш за нея като човек?

— Ами… — Джеймс се поколеба. — Снощи двамата имахме едно приключение.

Арута посочи документите на бюрото си.

— Да не е свързано с кешийския бояджия на платове, който освен това е шпионирал в полза на Хазара-хан?

— Да, сър. Знаете ли, тя е забележителна жена. Бил съм в компанията на доста прочути магьосници, но все още ми е трудно да кажа какво мисля за нея. Изглежда ми толкова… не, не бих казал „могъща“, по-скоро „веща в работата си“. Възникне ли необходимост, е готова да действа без колебание и изглежда, е в състояние да създава сериозни неприятности на противниците си.

— Какво друго?

Джеймс се замисли.

— Ами… има аналитичен ум, не е прибързана, нито се поддава на чувствата си.

Арута му кимна да продължи.

— Добре образована е. Говори с едва забележим акцент. Чете на повече езици от мен, познава придворните порядки, церемонии и кастови отношения.

— Нищо от това, което ми каза, не се отличава от характеристиката, която й даде Пъг. Бива те да опознаваш хората, скуайър. А сега — Арута се надигна и кимна — е време да се запозная лично с нея.

Джеймс избърза и отвори вратата пред принца. От другата страна вече ги очакваше Брийон, новоназначеният старши скуайър на принц Арута. Брийон беше син на барона на Ястребово гнездо в източните планини на Ябонското херцогство. Висок русоляв момък, който не странеше от тежката работа, той очевидно бе най-подходящата кандидатура за овакантения от Джеймс пост на старши скуайър. Щом Арута се настани в креслото си, Брийон даде знак на Джеръм да отвори вратите на залата и да обяви началото на аудиенцията. С глас, трептящ от вълнение, церемониалмайсторът произнесе:

— Пристъпете напред и се поклонете. Принцът на Крондор е готов да ви изслуша от трона си!

После се обърна и се изпъна в подножието на подиума, а пажовете се разшетаха из залата. Повечето от присъстващите бяха постоянни членове на двора и знаеха къде точно трябва да застанат, но неколцина новопристигнали се нуждаеха от съветите и упътванията на пажовете. Церемониалмайсторът Брайън Деласи държеше на стриктното спазване на протокола.

Яжара влезе в залата заедно с няколко офицери, дошли за сутрешен рапорт при принца. Тя крачеше най-отпред, тъй като й предстоеше да измине прехода от новопристигнал гост до пълноправен член на двора.

Джеймс я гледаше смаяно. Нямаше я прашната, по-подходяща за пътуване рокля. Вместо нея младата жена бе облякла традиционната официална носия на родната си страна. Беше загърната от главата до петите с тъмновиолетова коприна и Джеймс бе принуден да признае, че този цвят й отива. Имаше по себе си много по-малко накити от обичайното за жени с нейното положение, но този, който бе избрала — брошка, придържаща воала й към рамото, който в родината й трябваше да бъде повдигнат на нивото на очите в присъствието на непознати — бе очевидно много рядък и скъп. Някогашният крадец едва сдържа усмивката си, докато си представяше какъв фурор би предизвикал сред крондорските бижутери, ако отмъкне брошката и им я занесе.

— Ваше височество — подхвана с тържествен глас Деласи, докато Джеймс търсеше с поглед Уилям, — имам честта да ви представя милейди Яжара, която идва при нас направо от Звезден пристан по препоръка на херцог Пъг.

Арута кимна на младата дама да се приближи и Яжара пристъпи със спокойна крачка и увереното държане на човек, който се е родил благородник и е израсъл сред благородници. Неведнъж в подобни ситуации Джеймс бе виждал самоуверени просители да потрепват под погледа на Арута, но Яжара стигна определеното място и се поклони с елегантен и грациозен жест.

— Добре дошла в Крондор, Яжара — заговори Арута. — Херцог Пъг те препоръча за този пост. А ти желаеш ли да го получиш?

— С цялото си сърце и душа, ваше височество — отвърна младата жена.

Деласи застана по средата между Яжара и принца и започна да произнася бавно клетвата за вярна служба. Текстът беше кратък и конкретен — за облекчение на Джеймс, който бе присъствал на много по-продължителни и досадни церемонии.

— За което залагам честта и живота си, ваше височество — завърши накрая Яжара.

Отец Белсон, свещеник от ордена на Прандур и настоящ съветник на Арута по въпроси, засягащи различните ордени в Кралството, се приближи и произнесе:

— Прандур, Пречистващият чрез огъня, Господарят на пламъка, освещава тази клетва. Нека всички отсега и занапред да знаят, че тази жена, Яжара от рода на Хазара-хан, е добропорядъчен и лоялен служител на принц Арута.

След което отведе Яжара на отреденото й място сред придворните — непосредствено до неговото, откъдето да може да дава съвети на Арута по въпроси, засягащи магьосническото изкуство. Джеймс плъзна поглед по присъстващите и прецени, че тази сутрин аудиенцията ще е кратка. Имаше само двама просители, а повечето от останалите присъстващи нямаха търпение да се захванат със задълженията си. Арута бе известен с това, че предпочиташе експедитивността пред помпозността и винаги оставяше на съпругата си да организира пищните ежемесечни балове и другите дворцови празненства.

Яжара улови погледа на Джеймс и го дари с лека усмивка, на която той отвърна. Не за първи път се зачуди дали зад този приятелски жест не се крие нещо повече, но побърза да прогони подобни мисли. Възгледите на Джеймс за жените се отличаваха доста от тези на неговите връстници: той ги харесваше и не се боеше от тях, въпреки че понякога го смущаваха с поведението си. И макар от време на време да се радваше на близостта на някоя жена, по правило предпочиташе да избягва усложненията, който можеха да му донесат подобни връзки. А връзката с официална съветничка на принца можеше да му донесе почти толкова неприятности, колкото с член на семейството на Арута. Ето защо той въздъхна едва забележимо и се опита да се успокои с мисълта: „Всичко е само защото е толкова екзотична“.

Най-сетне аудиенцията приключи, Арута освободи присъстващите и се надигна.

— Настани ли се вече? — обърна се той към Яжара.

— Да, ваше височество. Багажът ми бе докаран тази сутрин.

— Квартирата подходяща ли е?

Тя се усмихна.

— Напълно, ваше височество. Магистър Кълган ме предупреди какво да очаквам, но изглежда, се е шегувал с мен, защото условията далеч надхвърлят и най-скромните ми предположения.

Арута си позволи едва забележима усмивка.

— Кълган е известен със странното си чувство за хумор. — Той кимна към Джеймс. — Скуайър Джеймс ще бъде така добър да те придружава днес по време на първата ти разходка из Крондор и ако ти дотрябва нещо, ще се погрижи да ти го осигури.

— Благодаря ви, ваше височество. — Тя се обърна към Джеймс и добави: — Както сигурно вече знаете, снощи двамата със скуайъра вече направихме малка обиколка из града.

— Видях документите тази сутрин — кимна Арута. — А сега, ако обичате, елате и двамата в кабинета ми.

Брийон отвори вратата и Арута въведе Джеймс и Яжара в кабинета си.

— Яжара — подхвана той, след като се настани в креслото зад бюрото, — позволи ми да започна с уверението, че ако изпитвах и капчица съмнение към лоялността ти спрямо мен и моя двор, сега нямаше да стоиш тук.

— Разбирам, ваше височество. — Тя леко наклони глава.

— Джеймс, при първа възможност искам да предадеш на тази млада дама всичко, което ни е известно за онзи тип, известен ни засега с прозвището Гадника. Това, предполагам, ще изисква и кратка разходка из твоето минало, за да й разкажеш за Шегаджиите и тяхната роля в града. Бъди напълно откровен. От наблюденията си съдя, че нашата нова магьосница не е от онези, които се плашат лесно.

Яжара се усмихна.

Арута ги фиксира със спокойния си поглед.

— Този Гадник успя да ни причини някои доста сериозни неприятности през последните няколко години. Макар и непряко, той е свързан с едно от най-опасните нападения срещу нашата малка държава и с организирането на един план, целящ да влоши взаимоотношенията ни с някои от нашите съседи. Безпокои ме обаче това, че не сме в състояние да надушим следите му. — Той погледна Джеймс и продължи: — Покажи й всичко. Върнете се в двореца едва след като Яжара бъде наясно с обстановката в града.

— Обещавам, ваше височество. — Джеймс се поклони.

Яжара също се поклони и го последва навън, където Джеймс спря и я запита:

— Откъде ще желаете да започнем, милейди?

— От моята квартира. Нямам никакво намерение да обикалям из Крондор издокарана в тази нощница. Освен това се чувствам беззащитна, когато не си нося тоягата.

Джеймс се засмя.

— Добре, нека бъде от твоята квартира.

Докато вървяха по коридора, тя неочаквано подметна:

— Още не съм видяла Уилям. Да не ме избягва?

Джеймс я стрелна с поглед. Вярно, Уилям го нямаше никакъв.

— Съмнявам се. Може да е братовчед на принца, но е младши офицер, а това означава, че е натоварен с доста задължения. Ако не го срещнем днес по улиците, зная къде ще го открием довечера.

— Хубаво — кимна Яжара. — Трябва да поговорим, а предпочитам да е рано, отколкото късно.

Усмивката й бе помръкнала.

Глава 3Обетът

Пазачът им отдаде чест.

Джеймс отвърна на поздрава, докато Яжара се любуваше на панорамата на Крондор. Отново бе облякла дрехите си за пътуване. Носеше и тоягата с железни наконечници, а косата й бе вързана на плитка. С две думи, имаше съвсем делови вид. Джеймс намираше контраста с изгледа й тази сутрин в двореца за доста интересен. Две съвсем различни жени…

Бяха започнали рано сутринта, като обиколиха продавачниците и пазарите в квартала, който жителите на града обикновено наричаха Богаташкия, заради луксозните магазини и скъпите стоки, които се предлагаха в тях. Яжара се задържа в няколко от магазините, но Джеймс, който имаше опит от разходките на принцесата по тези места — понякога присъстваше на тях в качеството си на телохранител — издържа стоически и този път.

След това я отведе в така наречения Търговски квартал, където обстановката бе много по-живописна. В средата на един от големите пазари имаше просторна кафеджийница. Отбиха се да сръбнат по чашка кешийско кафе, което Яжара провъзгласи за също толкова добро, колкото и в родината й. С това си спечели усмивката на младия сервитьор Тимоти Барет, най-малкия син на съдържателя. На съседните маси бяха насядали търговци и предприемачи, които се занимаваха с пристигащите с корабите и керваните стоки.

След като напуснаха Търговския квартал, посетиха едно от работническите предградия. Вече се свечеряваше и по улиците се виждаха първите вечерни патрули.

— Дали да не се прибираме в двореца? — подметна Джеймс.

— В града има още за разглеждане, нали?

— Не съм сигурен, че би желала да посетим точно тези места по тъмно.

— Най-бедната част?

— Да, а също пристанището и Рибарското селище. Там дори денем понякога може да е опасно.

— Джеймс, мисля, вече ти доказах, че мога да се погрижа за себе си.

— Така е, но въпреки това предпочитам да стоим по-далеч от всякакви опасности — те и без това ще продължават да ни тормозят.

Тя се засмя.

— Добре, нека да бъде утре. Но какво става с Уилям? Нали каза, че тази вечер ще е свободен?

Джеймс посочи една странична уличка.

— Да свием оттук. Уилям най-вероятно е в „Шарения папагал“.

— Войнишка кръчма?

Джеймс повдигна рамене.

— Не точно, макар че някои от постоянните клиенти на Лукас са ветерани от Войната на разлома. Просто напоследък Уилям обича да се отбива там.

Яжара му хвърли кос поглед.

— Някое момиче?

Джеймс сметна, че прямият отговор ще е най-подходящ.

— Да. От няколко седмици Уилям се вижда с Талия, дъщерята на Лукас.

— Ами добре — отвърна Яжара. — Боях се, че още е…

— Влюбен в теб — добави Джеймс, като видя, че тя не иска да довърши.

— По-скоро жертва на сляпо увлечение — рече тя. — Направих грешка и…

— Виж, това не е моя работа — прекъсна я Джеймс. — Така че, ако не ти се говори, нямам нищо против.

— Не, искам да знаеш нещо. — Тя спря и се обърна към него. — Защото си негов приятел. Нали?

— Така е — потвърди Джеймс.

— А аз държа ние с теб също да сме приятели.

— И аз.

— Значи Уилям беше едно малко момче, което все ходеше по петите ми — искам да кажа веднага след като взе да забелязва жените. Аз бях с няколко години по-голяма от него и го мислех за досаден хлапак — нищо повече. — Тя спря и се загледа по улицата, сякаш се мъчеше да си припомни още подробности. — По това време бях влюбена в един от моите учители — много по-възрастен от мен. Доста глупаво от моя страна, разбира се. И той като мен беше кешиец, споделяхме общи възгледи за света и ролята на магията. Не беше никак трудно да започнем връзка… Но после всичко се обърка. Семейството ми не одобряваше, че се виждам с него, но вместо да ми нареди да преустановя връзката си, чичо ми предпочете да заповяда това на любовника ми. — Тя тръгна бавно, погълната от мислите си. — Той отказа да се вижда повече с мен, напусна Звезден пристан и се върна в Империята.

— Предполагам, срещу известно възнаграждение.

— Съмнявам се. Може би се е боял да не ми навлече гнева на баща ми, или той самият се е страхувал — ръцете на чичо ми стигат надалеч, дори до Звезден пристан.

— И? — подпита я Джеймс.

— Ами… дойде ред на Уилям. Бях потисната, уплашена и самотна, а Уилям бе близо до мен. — Тя го погледна. — Той е привлекателен млад мъж, внимателен и благороден, нежен и страстен, а аз се чувствах изоставена. Той ми помогна.

— А после?

— После… осъзнах, че съм сгрешила. Че не бива да се обвързвам с него, също както моят учител не биваше да се обвързва с мен. Уилям е син на херцог и му е предопределена друга съдба… а аз го използвах.

— Е, щом го е искал… тоест…

— Да, но аз бях по-голяма и трябваше да се досетя, че това може да доведе до нови проблеми. Е, в края на краищата скъсах с него. Боя се, че тъкмо това го накара да промени решението си и да напусне Звезден пристан.

Стигнаха края на улицата и в далечината се показа табелата с шарения папагал.

— Познавам Уил от доста време — рече й Джеймс. — Мисля, че можеш да забравиш притесненията си. Той е твърдо решен да стане войник. Каза ми, че ще посвети целия си живот на това занимание.

Яжара понечи да отвърне нещо, но преди да успее, Джеймс измъкна сабята си и й извика:

— Внимавай!

Тя вдигна тоягата и застана до него. Едва сега забеляза, че вратата на странноприемницата зее широко отворена и на прага лежи мъртъв войник. Отвътре се чуваше шум от борба.

Джеймс прескочи трупа и се втурна в помещението, следван от Яжара. Вътре беше истинска кланица. Двама въоръжени мъже се въргаляха мъртви на земята — ако се съдеше по дрехите им, бяха наемни войници. Още неколцина постоянни клиенти на заведението също лежаха безжизнени сред локви кръв и останки от натрошени мебели. Една млада жена бе паднала до огнището и от раната в главата й шуртеше кръв.

В ъгъла, вдигнал пред себе си двуръчния меч, стоеше Уилям Кондуин, приемен роднина на принца и лейтенант от дворцовата гвардия. Трима мъже настъпваха бавно към него.

Щом зърна новодошлите, Уилям извика:

— Джеймс! Яжара! Помогнете! Талия е ранена тежко!

Единият от мъжете се обърна, за да пресрещне скуайъра. Другите двама се нахвърлиха върху Уилям, който едва успяваше да отбива ударите им с тежкия неповратлив меч. Това ужасно оръжие с дръжка за две ръце и дълго, тежко острие бе доста неподходящо за употреба в тесни помещения.

Яжара вдигна ръка и около нея се появи облак от алено сияние. Тя го запрати към единия от двамата противници на Уилям, но остана разочарована, когато облакът се спусна към пода и се разсея бързо, без да причини никакви поражения.

— По дяволите! — изруга полугласно младата магьосница, след това пристъпи напред и замахна с тоягата към главата на единия мъж.

Непознатият почувства или долови по някакъв друг начин приближаващата се опасност, защото бързо наведе глава. После се извъртя на пета и отвърна с бързо мушване, което накара Яжара да отстъпи.

Все пак бе успяла да отърве Уилям от единия му противник и той бързо довърши другия. Джеймс също се отърва от своя и веднага след това удари с дръжката на рапирата си противника на Яжара в тила. Ала вместо да се строполи, наемникът само се забави при втория си опит да намушка магьосницата. Джеймс замахна отново и този път се чу ясен хрущящ звук — беше му строшил черепа.

Джеймс огледа кървавото меле и повдигна учудено вежди.

— Що за зловеща сцена е това?

Захвърлил окървавения меч, Уилям вече бе коленичил до ранената Талия и бе поставил главата й в скута си. Лицето на момичето беше бледо като платно: очевидно животът бързо я напускаше.

— О, Уилям… — прошепна тя. — Помогни ми…

Уилям се огледа отчаяно. Погледът му срещна този на Джеймс и той поклати безпомощно глава. След това потърси с очи Яжара.

— Ти беше една от най-добрите ученички на баща ми. Не можеш ли да я изцериш?

Яжара коленичи до раненото момиче и прошепна:

— Уилям, съжалявам, но раните й са твърде тежки. Дори да повикаме някой жрец… ще е твърде късно.

Джеймс коленичи от другата страна на момичето.

— Талия, кой го направи?

Талия го погледна.

— Търсеха баща ми. Не зная кои са. Водачът им беше едър като мечка. — Тя се закашля и от устните й потече кръв. — Той ме удари, Уилям. Той…

По лицето на младия лейтенант се стичаха сълзи.

— О, Талия, толкова съжалявам…

Изведнъж на лицето на момичето се изписа спокойствие. Джеймс и друг път бе виждал подобно изражение — малко преди животът да си отиде. За миг погледът й се проясни, сякаш болката беше изчезнала. Казваха, че така става, когато умиращият стъпва на прага на Залата на Лимс-Крагма и вижда едновременно и двата свята.

— Не се тревожи, Уилям — прошепна Талия. — Кълна се в Кахули, че ще бъда отмъстена!

После главата й се отпусна.

— Не… Талия! — извика отчаяно Уилям. Притисна я в обятията си, сетне бавно я положи на пода. След това се изправи, въздъхна и произнесе с неузнаваем глас: — Те трябва да си платят за това, Джеймс! Тръгвам след тях!

Джеймс погледна към входа на странноприемницата. Ако нашествениците бяха дошли за бащата на Талия, това бе най-вероятният път за бягство, избран от него.

— Почакай, Уилям — рече той. — Принцът ще ми откъсне главата, ако те оставя да тръгнеш сам. Ще получиш своето възмездие и аз ще бъда до теб в този миг. Но първо ми кажи какво се случи.

— Добре — склони Уилям след кратко колебание. — Двамата с Мартин тъкмо бяхме приключили дежурството и идвахме насам да пийнем по нещо, както правим всеки път. Когато наближихме, видяхме групичка съмнителни типове да излиза оттук. Петима-шестима негодници, начело с едрия си водач. Опитахме се да ги спрем, но те се нахвърлиха върху нас, без да промълвят нито дума. Ако не беше дошъл, сега щях да лежа до Мартин. — Той посочи мъртвия войник.

Джеймс се огледа. Нападателите бяха избили всички в странноприемницата. Сузан дьо Бенет, другата помощничка на Лукас, лежеше просната в ъгъла, с отсечена с един удар глава. Големите й сини очи бяха изцъклени и застинали в почуда. Останалите посетители също бяха посечени на парчета.

— Но защо? — попита Джеймс. — Защо е било необходимо да избиват всички по този жесток начин? — Той отново погледна към Уилям. — Едрият водач след Лукас ли тръгна?

— Не. Прати хората си да го последват, а той избяга надолу по улицата.

— Имаш ли някаква представа къде може да са отишли?

Но преди Уилям да отговори, странноприемницата се разтресе от тътнежа на страхотна експлозия. Джеймс бе първият, който изтича при вратата, следван от Уилям и Яжара. В небето, на запад от тях, се издигаше фонтан от зеленикави пламъци, сред които се рееха камъни. Джеймс и спътниците му се дръпнаха под стрехата на покрива, докато каменният дъжд отмине.

Когато и последният камък тупна на калдъръма, Уилям се провикна:

— Чуйте!

В далечината се чуваха викове и звънтене на оръжия. Тримата затичаха в посоката, от която идеше шумът, и свиха по улицата, водеща към градската тъмница. Докато приближаваха тъмницата, втора експлозия разтърси нощта и ги принуди да се хвърлят на земята. Още един стълб от зеленикави пламъци се издигна в нощното небе.

— Какво е това? — попита Уилям, докато се притискаха към стената на близката къща. — Да не е квегански огън?

Джеймс поклати глава.

— Съмнявам се. Квеганският огън не е зелен.

— Мисля, че зная какво е — обади се Яжара.

— Нещо против да го споделиш с нас? — попита Джеймс.

— Да. Поне засега.

Щом тропотът на сипещите се от небето камъни утихна, Джеймс скочи и се затича към тъмницата. Стигнаха едно кръстовище и свърнаха наляво. Малко по-нататък излязоха на друго кръстовище и видяха какво е останало от тъмницата. Грамадна дупка зееше на мястото в стената, където преди имаше дървена порта; зад нея към небето се извиваха огнени езици, обгърнати от черен дим. Съвсем наблизо една преобърната каруца бе послужила за прикритие на капитан Гурут и двама жандарми. Джеймс, Уилям и Яжара доближиха тичешком каруцата, като се стараеха да се крият зад нея, тъй като от отвора в стената летяха стрели от лъкове и арбалети.

Капитанът погледна през рамо, махна им да се наведат и когато Джеймс приклекна запъхтян до него, изруга:

— Дано Асталон да изтръгне проклетите им сърца! — Кимна на спътниците на Джеймс и добави: — Както виждате, здравата сме я загазили.

— Какво стана? — попита Джеймс.

— Тези негодници! Взривиха стената на тъмницата и изтрепаха половината от хората ми!

— Кои са те? — попита Уилям.

— И аз знам колкото теб, момко. Водачът им е едър мъж с плешива глава и черна брада. Носи на шията си някакъв амулет от кост и размахва грамаден меч.

— Същият е, Джеймс — рече Уилям.

— Кой? — попита капитанът и в същия миг една стрела се заби в каруцата над главата му.

Джеймс погледна към Уилям.

— Този, който уби Талия, дъщерята на Лукас от „Шарения папагал“.

— Дъщерята на Лукас значи. — Гурут въздъхна. — Беше толкова мила. — Той погледна Уилям. — Съжалявам… момко.

— Ще му изтръгна сърцето, капитане — заяви пребледнелият Уилям. — Кълна се, че ще го направя.

— Щом е тъй, сега имаш тази възможност, момко. Тук ни притиснаха здравата, но вие двамата може да опитате да заобиколите тъмницата отзад.

— Къде е шерифът? — попита Джеймс.

Гурут кимна към останките на тъмницата.

— Някъде вътре. Тъкмо идвах на среща с него.

Джеймс поклати глава. Не беше от почитателите на шерифа Уилфред Мине, но го познаваше като съвестен и лоялен служител на принца, а синът му Джонатан бе един от агентите му. Надяваше се, че поне младият Джонатан се е измъкнал невредим.

— Щом шерифът е бил вътре, когато негодниците са взривили тъмницата, не бива да чакаме скоро помощ от двореца — заяви Джеймс.

— Да — каза навъсено Гурут. — Ще имат достатъчно време да осъществят пъкления си замисъл — какъвто и да е той. Досега не бях виждал някой да вдига във въздуха тъмница, за да проникне в нея — обикновено напъват в обратната посока.

— Сигурно защото им трябва някой, който е вътре — подметна Джеймс.

— Смяташ, че Лукас е в тъмницата? — попита го Уилям.

— Може би — отвърна Джеймс. — Няма да узнаем отговора, докато не влезем и ние.

— По-добре оставете жената при нас, докато дойде подкрепление — посъветва ги Гурут.

— Благодаря за загрижеността — отвърна сухо Яжара, — но мога сама да се грижа за себе си.

— Както желаете. — Капитанът сви рамене.

Приведени, тримата изтичаха назад по пътя, по който бяха дошли, и излязоха на кръстовището, където вече бяха извън обсега на стрелите. Изправиха се и се затичаха.

Скоро се озоваха от задната страна на градската тъмница, където зееше още една грамадна дупка.

— Това трябва да е от втората експлозия — отбеляза Уилям.

— По-скоро от първата — поправи го Яжара. — Атакували са от две страни.

— Е, скоро ще узнаем какво е станало — рече Джеймс, приведе се и се шмугна през стената в помещението на пазачите.

Очакваше всеки момент да бъде посрещнат със залп от стрели. Вместо това се натъкна само на двама души, които претършуваха джобовете на убитите стражари. Единият издъхна още преди да се обърне към Джеймс, вторият бе покосен от меча на Уилям. Джеймс даде знак да не вдигат шум, застана от едната страна на вратата и махна на Уилям да заеме позиция от другата. Яжара се прилепи до стената на крачка зад Джеймс. Едва тогава скуайърът надникна през отвора. Петима-шестима мъже, въоръжени с лъкове и арбалети, бяха заели отбранителна позиция и обстрелваха всичко, което се движеше зад отвора в стената. Ясно беше, че целта им е да задържат Гурут и хората му, докато някой друг вътре свърши онова, заради което е дошъл.

Джеймс погледна към Уилям и Яжара, после към вратата за долния етаж, където бяха разположени останалите килии. Знаеше, че оттам тръгва второ стълбище, свързващо предното помещение с квартирата на шерифа и тъмничната канцелария. Кой път бе избрал едрият мъж? Нагоре или надолу? Така или иначе, за да се справят с него, щеше да им е необходима помощта на Гурут, а това означаваше, че първо трябва да обезвредят стрелците.

Джеймс вдигна три пръста, но Яжара поклати глава и се тупна в гърдите, за да покаже, че иска тя да предприеме първия ход, Джеймс погледна към Уилям, който повдигна рамене, после кимна на Яжара.

Магьосницата пристъпи напред, вдигнала дясната си ръка високо над главата; с лявата стискаше тоягата. Джеймс пак настръхна от концентрацията на магична сила. Златисто сияние обгърна тялото на жената, придружено от едва доловим пукот, после сиянието се събра в малка сфера, която почти се побираше върху дланта й. Яжара запокити сферата нагоре и тя се превърна в топка от светлина и тупна в средата на мъжете с лъковете. В същия миг те изпуснаха оръжията си, свлякоха се на земята и се загърчиха в мъчителни спазми. Само двама останаха невредими и дори се опитаха да се обърнат, но Уилям и Джеймс вече скачаха към тях. Осъзнали, че лъковете им са неподходящи за бой от близко разстояние, те ги хвърлиха и измъкнаха затъкнатите в коланите кинжали. Джеймс посече първия, а Уилям настигна втория, който се опита да се измъкне, и го повали с един удар. Забелязали промяна в ситуацията, капитан Гурут и хората му мигом щурмуваха отвора в стената. Останалите непознати, все още обезсилени от атаката на магьосницата, побързаха да вдигнат ръце.

Гурут нареди на двама от шестимата си войници да пазят пленниците и се обърна към Джеймс.

— Едва ли са били само тези тук. Аз ще поведа хората си към долния етаж, а ти и твоите приятели проверете горе.

— И кой според теб трябва да е там?

— Само момчетата от смяната и един писар, Денисън. Шерифът и помощниците му спят в квартирите си. Но като гледам касапницата тук, съмнявам се някой от тях да е оцелял. — Той се почеса по брадата. — Идеално замислено нападение. Знаели са точно кога да ударят, за да срещнат минимална съпротива. — Той махна с ръка и тръгна към стълбището, водещо към долния етаж. Двама от войниците го последваха, като се озъртаха уплашено.

Джеймс кимна на Уилям и Яжара да го придружат и тримата се заизкачваха по стълбата към горния етаж на тъмницата. Тъкмо когато стигнаха средата, се разнесе още една оглушителна експлозия, която ги накара да спрат.

През отвора в горния край на стълбата нахлу дим и прахоляк, а когато тътнежът утихна, чуха гласа на капитан Гурут:

— Насочват се към северната порта!

— След тях! — извика Джеймс без капчица колебание. Тримата се промушиха през отвора в стената и се озоваха на просторна и оживена улица. Джеймс погледна към северната порта и забеляза някакъв едър мъж — стърчеше поне една глава над минувачите. Той си пробиваше безцеремонно път през тълпата, събрала се да види какво става в тъмницата. Джеймс, Уилям и Яжара се втурнаха след него.

Малко преди да стигнат тълпата, Джеймс погледна през рамо и видя, че Гурут и хората му са се счепкали с няколко наемници.

— Останахме само ние! — извика той на Уилям и Яжара.

Зяпачите, които току-що бе разблъскал едрият мъжага, бяха разбутани отново — този път от Джеймс и приятелите му.

— Дайте път! — викаше Джеймс. — Държавни дела!

Тъй като гласът му почти не се чуваше в шумотевицата, се наложи Уилям, който бе по-едър и плещест от него, да излезе напред и да проправя път.

— В името на принца, дайте път! — викаше Уилям.

Ала вече бяха изгубили няколко безценни минути и едрият мъж се бе скрил от погледите им. Тъкмо когато приближаваха кръстовището с пътя, водещ към северната порта, отекна поредната мощна експлозия, последвана от викове и болезнени писъци.

Стигнаха ъгъла и видяха голяма двуетажна сграда, обхваната от пламъци. От долните прозорци струеше дим, а по стените пълзяха огнени езици.

— Боже! — възкликна Джеймс. — Той е запалил сиропиталището! Четири жени и един мъж изкарваха уплашените деца през предната врата. Джеймс изтича при тях.

Мъжът се обърна, хвана го за ръката и извика:

— Някой подпали сиропиталището! Хвърлиха граната през прозореца! — Той посочи с разтреперана ръка. — Лумнаха пламъци и едва успяхме да се измъкнем.

— Има ли деца вътре? — попита Яжара.

Вместо отговор откъм втория етаж долетя писък. Мъжът се закашля и обясни мъчително:

— Опитах се да се кача горе, но пламъците ми преградиха пътя.

— Колко деца има там? — попита Уилям.

— Три — отвърна с плач една от жените. — Тъкмо ги виках за вечеря, но тези горе се забавиха…

— Ще се опитам да направя нещо — заяви Яжара.

— Какво? — попита Джеймс.

— Зная едно заклинание, което пази от топлината, стига да не се допираш до пламъците. Но е доста краткотрайно.

— В такъв случай го използвай веднага, жено — подкани я мъжът от сиропиталището. — Инак нещастните хлапета са обречени.

Уилям понечи да си свали ризницата, но Джеймс го спря.

— Почакай, аз съм по-бърз от теб. А и не нося ризница. — Той подаде рапирата си на Уилям и заяви: — Готов съм.

— Заклинанието ще те пази от огъня — обясни му Яжара, — но трябва да внимаваш да не вдишваш дима. — Тя извади носна кърпичка и му я подаде. — Сложи си я пред носа и устата.

После затвори очи, сложи дясната си ръка на рамото на Джеймс, а опакото на лявата опря в челото си. Промърмори нещо полугласно, сетне добави:

— Готово. Произнесох го. А сега побързай, защото няма да действа много дълго.

— Нищо не почувствах — оплака се Джеймс.

— Няма какво да чувстваш.

— Но обикновено когато се концентрира магична сила…

— Тръгвай! — почти извика тя. — Нямаш време!

— Но…

— Тръгвай де! — повтори тя и го бутна силно.

Джеймс скочи през вратата и се приведе при вида на пламъците, които облизваха тавана. Изненада се, че не усеща никаква топлина. Димът обаче го накара да се закашля, а очите му се насълзиха. Едва сега съжали, че не бе успял да намокри кърпичката на Яжара. Насочи се към стълбата, като се препъваше в преобърнатата маса и столовете.

Скоро стигна горния етаж и почти веднага чу тъничките гласчета на децата, които пищяха и кашляха мъчително.

— Стойте там, деца! — извика им Джеймс. — Идвам да ви взема!

Изтича по коридора и надзърна през първата врата — вътре имаше детски легла, подредени на три реда. Две момчета и малко момиченце се бяха свили в ъгъла, втренчили изплашени очи в разгорелия се насред стаята огън. Момчетата бяха седем-осем годишни, а момиченцето — около четиригодишно.

Джеймс коленичи и протегна ръце.

— Елате при мен.

Децата заобиколиха огъня и се хвърлиха в прегръдките му.

— Ти се покатери на гърба ми — нареди Джеймс на най-голямото от децата, а другите две вдигна на ръце. — Ей, не стискай толкова силно, че ще ме удушиш!

Изправи се и забърза назад към стълбите. Когато наближи площадката, видя, че огънят е обхванал целия долен етаж.

— По дяволите! — изруга безпомощно Джеймс.

Но друг път нямаше. Джеймс се спусна надолу по стълбите, и се втурна право през пламъците, като се опитваше да се движи на скокове. Едва сега осъзна смисъла на предупреждението на Яжара. Не усещаше топлината, но всеки път, когато допираше пламъците, го пронизваше изгаряща болка.

Най-тревожното обаче бе, че таванът над главата му издаваше заплашителни звуци. Всеки момент гредите щяха да рухнат и да смажат всичко — включително него и децата. Димът караше нещастните хлапета да кашлят, а от очите на Джеймс течаха сълзи, които му пречеха да вижда.

— Яжара!… Уилям! — извика той на пресекулки. — Помогнете ми!

— Насам! — долетя мощният глас на Уилям. — Близо си!

Без да се колебае, Джеймс затича натам, откъдето бе долетял гласът. Опитваше се да прескача пламъците, но докато стигне външната врата, стъпалата му бяха сериозно обгорели. Децата също надаваха болезнени писъци, но поне бяха живи. Осъзнал, че най-сетне се е измъкнал, Джеймс рухна на паважа, раздиран от болезнена кашлица.

Две от жените веднага поеха грижата за пострадалите дечица, а Яжара коленичи до Джеймс, за да огледа раните му. След малко каза:

— Нищо сериозно!

— Лесно ти е на тебе — изсумтя Джеймс, втренчил в нея насълзените си очи. — Да знаеш само как боли!

Яжара извъди малко бурканче от чантичката си и каза:

— Това ще ти помогне да не усещаш болката, докато те отведем при някой знахар или монах.

— Какво е? — попита намръщено Джеймс, докато Яжара му мажеше раните.

— Мехлем от пустинно растение, което се среща в покрайнините на Джал-Пур. Моите сънародници го използват за лечение на рани и изгаряния.

Джеймс стана и се огледа.

— Изпуснахме го, нали?

— Да — отвърна Уилям. — Погледни. — Той посочи отсрещния край на улицата, където войници от градската жандармерия разблъскваха тълпата, за да направят място на верига мъже, които си подаваха кофи с вода. Сиропиталището не можеше да бъде спасено от пламъците, но хората се опитваха да преустановят разпространението на пожара из целия квартал. — Това са постовите от градската порта. Предполагам, че негодникът се е измъкнал необезпокояван.

— Що за чудовище би подпалило сиропиталище, за да се измъкне в суматохата? — попита Яжара.

— Същото, което би взривило тъмницата, за да проникне в нея — отвърна Джеймс. — Но по-добре да се върнем и да установим заради кого е станала тази работа. — Той закрачи обратно към разрушената тъмница.

От двореца бяха дошли войници, за да подсилят градската жандармерия около затвора. Джеймс току-що бе узнал, че шерифът Уилфред Мине и шестима от хората му са загинали. Джонатан, синът на шерифа, стоеше насред централното помещение и оглеждаше опустошенията. Джеймс наскоро бе вербувал младия мъж да работи за новоизграждащата се шпионска мрежа на принца. Скуайърът положи ръка върху рамото на Джонатан и каза:

— Съжалявам за това, което трябваше да преживееш. Двамата с баща ти не можехме да се наречем приятели, но аз го уважавах, защото беше човек на думата и дълга.

— Благодаря — отвърна пребледнелият Джонатан. — Искам да се прибера вкъщи. А и трябва да съобщя на майка ми.

— Да, разбира се, върви — кимна Джеймс. Не се съмняваше, че скоро Джонатан ще се възстанови от удара. Младежът беше способен и уравновесен и той се надяваше и за в бъдеще да може да разчита на него.

Приближи се Гурут и попита:

— Изпуснахте ли го?

Джеймс показа обгорелите си ръце.

— Негодникът запали сиропиталището.

— Мда, отдавна не си бях имал работа с такова животно — изсумтя Гурут. — Да знаеш само какво е там долу… — Той посочи към подземния етаж на тъмницата.

Джеймс сметна, че ще е най-добре, ако види сам. Кимна на другарите си да го последват и слезе по стълбите. Подземната част на затвора бе разделена с решетки на осем килии — две големи за дребните риби и още шест единични, в които да се държат по-важните престъпници.

Застаналият на пост жандарм отдаде чест, като видя Джеймс, и рече:

— Гледката не е от приятните, скуайър. Има само един оцелял — в последната килия.

Джеймс не знаеше дали да вярва на очите си. Жандарми изнасяха трупове от двете големи килии. Джеймс почти веднага си изгради представа за случилото се. Едрият мъж се бе спуснал по стълбите, може би следван от хората си, а може би сам, и се бе натъкнал на две заети килии и шест празни. Първо бе отворил една от големите. Решетестата врата се въргаляше на пода и Джеймс предположи, че я е изтръгнал с пантите.

На пода на килията лежаха три окървавени трупа; четвъртия тъкмо щяха да го изнасят. Тримата бяха посечени бързо и ефикасно, но четвъртият… Джеймс поклати глава. Сякаш някой си бе поставил за цел да го накълца на ситни парченца. Очите върху окървавената и почти отрязана глава бяха изцъклени, а лицето — застинало в маска на ужас и безмерно страдание. Целият под бе опръскан с кръв.

Джеймс погледна крадешком към Яжара и видя, че тя разглежда сцената с безизразно лице. Уилям бе пребледнял, макар че и преди бе виждал мъртъвци.

— Кой би могъл да направи подобно нещо? — попита младият лейтенант.

— Същият, който убива сервитьорки и подпалва сиропиталища — отвърна Яжара.

Джеймс коленичи до трупа и каза:

— Този го познавам. Казва се Кнут. Пират е, подвизава се по крайбрежието и от време на време прескача до града да продаде заграбеното. Умен копелдак… всъщност очевидно не чак толкова умен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Уилям.

— Имам една идея, но ще я запазя за себе си, докато не събера още информация — отвърна Джеймс. Погледна с едва забележима усмивка спътниците си и добави: — Не искам да ви изглеждам глупак, ако греша.

Изправи се, повика един от пазачите, посочи килията с единственият обитател и попита:

— Този за какво е тук?

Пазачът повдигна рамене.

— Не можахме да измъкнем много от него. Предполагам, че е някой местен пияница, скуайър. Изплашен е до смърт.

Джеймс махна на другарите си да го последват, мина по коридора и застана пред килията. Пияницата се бе вкопчил в решетките, сякаш се боеше да ги изпусне. Косата му бе побеляла, лицето — бледо и изпито от безбройните пиянски нощи. Очите му бяха подпухнали и притворени.

— Богове, богове — повтаряше той като в транс. — Успокой се, опитай се да се успокоиш де! Ей сегичка ще дойдат. Още малко и са тук… трябва да дойдат…

— Скови? — повика го Джеймс.

Мъжът отвори очи и подскочи уплашено.

— Джими! — възкликна той, като видя кой стои пред него. — Дала да те поживи! Дошъл си да ме спасиш!

— Не бързай, старче. Видя ли какво се случи?

— Ами да, че как, ама разбира се! — запелтечи уплашено пияницата. — Видях, че как, всичко видях аз. Ама бих предпочел да ме привикат в Залата на Лимс-Крагма, вместо да бях гледал какво става тук!

— За Кнут ли говориш?

Скови закима уплашено.

— Точно Кнут беше. Ти го знаеш, пират, навърта се край Носа на вдовиците. Все се хвалеше тоя хитрец, че нямало да увисне на бесилото. Самият принц щял да му подпише помилването, като чуе каква тайна пазел…

— Каква тайна? — попита Джеймс.

— Убий ме, ако знам, Джими. Кнут не щя да ми каже. Ако питаш мен, беше за някакво съкровище. Кнут трябва да го е скрил. За това е цялата работа, да знаеш.

— Кажи ни какво стана — намеси се Яжара.

Скови погледна към Джеймс.

— Ще ме пуснеш ли да си вървя?

— Ако ми хареса това, което чуя — отвърна Джеймс.

— Амии — поде Скови, — първо се чу онзи трясък отгоре, като че боговете блъскаха с юмруци по тъмницата. Разлюляха я цялата. Седях си на нара, ама едва не си ударих главата в покрива. Направо си изкарах акъла, да знаеш. А през това време гледам как оня тип слиза по стълбата. Грамаден мъжага, с брада и белег през едното око, с другото гледа на кръв. Кнут му казваше „Мечище“.

— И после какво? — подкани го Уилям.

— Ами Кнут значи започна да се кълне, че не бил го предал и тям подобни. Онзи уж му повярва, после протегна ръце и откъсна вратата. Влиза вътре значи, спокоен като планина, вади меча и хоп — посече другите трима нещастници. После нареди на Кнут да го последва, Кнут тръгна след него, а онзи се извърна, сграбчи го за гърлото и го вдигна във въздуха. Кнут риташе и квичеше като прасе, дето го колят, а онзи, Мечището де, все повтаряше: къде е, та къде е. Къде си го скрил? Какво направи с него?

— И после? — попита Яжара.

— Кнут все крещеше, че не бил направил нищо. Мечището му каза, че е лъжец, и започна да го реже, кълцаше го парче по парче. Дори не чакаше да чуе има ли отговор. Спря чак когато отгоре се чу шум от битка. После изрева като животно и разкъса каквото беше останало от Кнут на части. Да ти кажа — продължи Скови шепнешком, — жив съм само защото онова чудовище изтича нагоре. Той е безумец, Джими. И друг път съм виждал силни мъже, но не като този. Виждал съм и умопобъркани, но пак не като него. — Той вдигна очи към Джеймс. — Сега ще ме пуснеш ли?

— Освободи го — обърна се Джеймс към пазача.

Тъмничарят извади ключ и отвори вратата.

— Благодаря ти, Джими — запелтечи пияницата. — Никога няма да го забравя.

— Гледай да е така, Скови.

Докато затворникът се качваше по стълбите, Джеймс се обърна към спътниците си.

— Някакви предложения?

— Този Кнут да не е предал Мечището? — попита Яжара.

Джеймс кимна.

— Какво може да е търсел едрият? — попита Уилям. — Трябва да е нещо много важно, след като заради него се случиха всички тези неща.

— И аз това си мислех — въздъхна Джеймс. — Да идем да видим дали Гурут не е узнал нещо повече. В едно обаче не се съмнявам.

— И кое е то? — попитаха едновременно Уилям и Яжара.

— Че Арута няма да е никак доволен.

Глава 4Тайни

По стълбата се спусна войник.

— Капитане, открихме един оцелял. Денисън — докладва той.

Джеймс погледна Гурут, който кимна в знак той да поеме разследването и махна на Яжара и Уилям да го последват.

На горния етаж цареше същата невероятна бъркотия. През вратата се виждаше дупката в отсрещната стена, откъдето Мечището бе напуснал тъмницата.

На един от столовете седеше писарят Денисън, опрял мокра кърпа на челото си. Той вдигна глава и рече:

— Хвала на Дала, защитница на слабите и немощните. Кой знае какви ужаси ме чакаха, ако не се бяхте появили навреме.

— Какво стана? — попита Уилям, като оглеждаше стаята.

— Събори ме една гръмотевица, а после ме друсна и още една. Бях се скрил под масата, но тя се строши и ме фрасна по главата. — Той почеса голямата цицина на челото си. — По лицето ми се стичаше кръв, та като влязоха, се престорих на умрял. Избиха всички тъмничари в спалното. — Той посочи вратата към най-голямото помещение на приземния етаж. — Имаше един от тях, със силен басов глас, който издаваше заповедите. Не можах да го видя, но зърнах един от хората му.

— Позна ли го?

— Мисля, че да. И преди съм го виждал. Беше заместник-боцман при Сърдития Майкъл, пирата.

Джеймс присви очи. И друг път си бе имал работа с лъжци, а този не беше от най-добрите.

— Сърдития Майкъл, казваш? И откъде един законопослушен гражданин като теб ще познава пирата?

Писарят премигна уплашено и отвърна:

— Ами… навремето си падах по чашката… е, само понякога де… та се случваше да се отбивам и в кръчмите край пристанището. Но пък може и да греша. Всичко се случи толкова бързо — погледнах само за миг и пак затворих очи. Нищо чудно да е бил някой друг… — привърши той с разтреперан глас и се огледа гузно.

— Едно не мога да разбера. — Джеймс впи поглед в него. — Как си останал невредим, след като са избили всички? При това са действали доста методично.

— Ами, нали ви казах, сър, престорих се на умрял.

— Странно, че не са проверили по-внимателно — подхвърли хладно Яжара.

Джеймс кимна на Уилям, после пристъпи напред и сграбчи писаря за реверите.

— Повече от странно е, че всички присъстващи в тъмницата са били избити — всички, с изключение на теб и пияницата от долния етаж.

— А пияницата е оцелял само защото е бил в друга килия — добави Уилям.

Джеймс тласна писаря към стената.

— Нападателите са знаели съвсем точно кога да ударят. Кой познава разписанието на дежурните?

— Шерифът! — отвърна пребледнелият писар. — И заместниците.

— И ти! — добави Уилям и се наведе над писаря. — Едно момиче лежи мъртво в странноприемницата, недалеч оттук. Момичето, което обичах! Струва ми се, че казваш по-малко, отколкото знаеш, така че се чудя дали да не ти източа кръвчицата.

Писарят трепереше като лист на вятър и местеше поглед по лицата им.

— Истина е, господа, нямам ни най-малка представа.

Уилям измъкна кинжала си и го опря в шията на писаря. По острието се плъзна капка кръв.

— Лъжеш! Кажи си молитвата!

— Не, почакайте! — пропищя писарят. — Ще кажа. Ще кажа. Само не ме убивайте!

Джеймс пристъпи напред, сякаш се готвеше да дръпне Уилям настрани, и попита с безизразен глас:

— Ти познаваше ли този човек — Мечището?

Денисън кимна примирено.

— Имали сме вземане-даване. Той ми подмяташе по някоя крона, а аз го информирах, когато прибират при нас негови хора. После ги пусках на свобода, без никой да забележи. Не зная за какво му беше нужен на Мечището онзи пират, Кнут, но ужасно се ядоса, като разбра, че е при нас.

— И каква е тази тайна, дето Кнут пазел и заради която станаха всички тия убийства?

Писарят се разсмя уплашено.

— На Мечището не му трябва много, за да започне да убива. Готов е да трепе, без да му мигне окото. Не зная обаче защо му беше притрябвал Кнут. Открих само, че Кнут е държал стая в „Хапещото куче“, но така и не можах да кажа на Мечището, защото той и хората му почнаха да колят наред.

— И сега няма да имаш възможност да му кажеш — заяви Уилям, обърна кинжала и стовари дръжката му върху темето на писаря. — Ще наредя на капитана да го прибере на топло — заключи той.

Джеймс кимна.

— И да не разговаря с никого.

— Странна история. — Яжара замислено поклати глава.

— Не зная каква е била тайната на Кнут, но, изглежда, Мечището ужасно много е държал да я узнае — заговори Джеймс. — Да не се казвам Джеймс, ако до утре заранта Арута не обяви награда от десет хиляди златни суверена за главата на Мечището. И тогава всички, които служат при него, ще се замислят дали да не го предадат и да пипнат голямата награда.

— А ние какво ще правим?

— Първо ще напиша бележка на Арута. — Джеймс се приближи към писалището. — После ще прегледаме цялата документация, в случай че нашето приятелче от долния етаж е оставило нещо, което да ни бъде от полза. А след това ще започнем да търсим две неща.

— Първото е тайната на Кнут. — Яжара го погледна и вдигна един пръст.

Джеймс кимна и вдигна два пръста.

— А номер две: Лукас. Бащата на Талия. Не бих се изненадал, ако едното ни отведе при другото.

„Хапещото куче“ беше кръчма със съмнителна репутация, каквито се срещаха доста край крондорското пристанище.

— Не бих казал, че ми е любимото местенце — бе коментарът на Джеймс.

Уилям се подсмихна.

— Бях чувал друго за младежките ти години.

Джеймс се пресегна и отвори вратата.

— Внимавай какви ги дърдориш вътре. Тук едва ли ще сме добре дошли.

Той влезе, следван от другите, които мигом разбраха какво има предвид. Очите на всички присъстващи бяха втренчени в Уилям, по-скоро в униформата на гвардеец, която носеше. Не пропуснаха кървавите петна и прахоляка.

В дъното на помещението имаше висока кръгла маса, около която стояха група мъже. Ако се съдеше по дрехите и обущата им, бяха все моряци.

Трима други, вероятно работници, които клечаха край огнището и се грееха, също изгледаха внимателно новодошлите.

Близо до вратата двама тежковъоръжени мъжаги млъкнаха веднага щом съгледаха влезлите.

За един продължителен миг в помещението се възцари тишина, после разговорите бяха подхванати отново. Джеймс фиксира с поглед съдържателя и се приближи към него.

— Какво искаш, мътните те взели? — бе топлото посрещане.

Джеймс се ухили. Уилям познаваше тази усмивка. Обикновено означаваше, че предстоят неприятности.

— Пиячка за мен и хората ми.

Съдържателят беше чернокос мъж с гъста коса, която изглеждаше, сякаш не е виждала гребен от години. Имаше изпития вид на човек, който доста често посяга към чашката. Той постави три халби на бара и изръмжа:

— Това ще ви струва шест гроша. Пийте и се махайте, тук не обичаме доносници.

— Колко е любезен — промърмори Яжара, докато посръбваше от ейла. Оказа се не само разреден, но и горчив и тя го остави.

— Теб ли наричат Пит Късметлията? — попита Джеймс.

Пухкавото лице се разцепи в усмивка.

— Тъй де, на мен ми викат така, значи, сигур щото много ми върви по тънката част. — Той намигна на Яжара и допълни: — Намини да ме видиш по-късно, сладурано, ще ти покажа с какво плаша дамичките.

И сложи ръката си върху нейната. Тя се усмихна, наведе се към него и прошепна:

— Ако не ни помогнеш да открием онова, дето го търсим, скоро няма да има с какво да ги плашиш.

Пит се захили и показа два реда нащърбени зъби, което никак не допринесе да стане по-привлекателен.

— Огън жена си ти. Да знаеш, че много обичам таквиз кат’ теб.

— Чухме, че един тип на име Кнут държал стая тук — намеси се Уилям.

— Кнут ли? — завъртя глава Пит. — Кнут ли казахте? Щото нещо недочувам напоследък, а и паметта ми не е каквато беше. — Той постави длан зад едното си ухо.

Джеймс се огледа и видя, че неколцина от присъстващите внимателно следят разговора им. Познаваше добре това място и не се съмняваше, че ако се опитат да попритиснат Пит, ще стане голям бой. Той извади от кесията на колана си две жълтици и ги сложи на тезгяха. Лицето на Пит мигом се проясни.

— А, тъй де, изведнъж взех да си спомням! — Той снижи глас: — Знам го аз стария Кнут. Дребен пират, но го биваше да се оправя в живота. Е, поне докато онези тъпаци, жандармите, не го прибраха на топло. — Той погледна към Уилям. — Без да се обиждаш, братче.

— Няма… поне засега — обеща Уилям. — Та този Кнут да е говорил нещо по-необичайно през последните няколко дни?

Пит не отговори. След известно време Джеймс сложи на тезгяха още една монета. Отново тишина и той измъкна четвърта жълтица. Пит прибра златото и продължи:

— Ха! За човек като него, дето обичаше да си попийва, кой може да каже кога казва истината? Но ще ви кажа, че не го бях виждал толкоз уплашен и когато онези типове, жандармите, го пипнаха, изглеждаше облекчен, сякаш точно на това се бе надявал. Мълчеше си и крачеше кротко с тях, а такива кат’ него ще дадат мило и драго да не ги тикнат в дранголника. — Джеймс кимна. — Но старият Кнут сякаш не беше на себе си през цялото време. Първом вдигна голям скандал и се сдърпа тук с едни момчета, дори прасна един от тях в лицето, като се появиха жандармите. Скочи му отгоре, удари го с халбата, даже го изрита в прасеца. Сякаш сам си търсеше белята, ще знаете.

— Може ли да видим стаята му? — попита Джеймс.

Пит се престори на оскърбен.

— Ама какво си въобразявате? Това тук е почтено място! Не мога да позволя всякакви типове да се мотаят из стаите на гостите ми.

Джим подхвърли на бара още две жълтици й прошепна:

— Твоя гост го накълцаха на парчета.

Пит прибра монетите.

— Е, в такъв случай едва ли ще има нещо против. Ето ви ключа. Първата врата отляво след стълбите. Гледайте да не вдигате шум, за да не безпокоите останалите гости. И да не забравите после да ми върнете ключа.

Тримата се качиха по стълбите и се озоваха на неголяма площадка с четири врати, две отпред и по една отляво и отдясно. Джеймс спря пред вратата отляво и пъхна ключа в ключалката.

Тъкмо когато завърташе ключа, чу шум отвътре. Отстъпи назад, извади рапирата и изрита вратата. Вътре едър мъжага ровеше в ковчеже, поставено върху неоправеното легло. При шума на отварящата се врата се обърна и измъкна от колана си кинжал.

— Хвърли оръжието! — кресна му Джеймс.

Мъжът подметна кинжала във въздуха, улови го за острието и го запрати по Джеймс.

— Легни! — извика Джеймс и се просна на пода. Кинжалът профуча само на сантиметри над него.

Разнесе се трясък на строшено стъкло и когато Джеймс вдигна глава, видя, че мъжът се е хвърлил през прозорчето, което гледаше към задния двор на кръчмата. Уилям прескочи Джеймс и се озова пръв при прозорчето.

— По дяволите! — изруга той, като надникна навън.

— Какво? — попита Джеймс и застана до него.

Уилям му посочи. Мъжът лежеше проснат на калдъръма под тях. Ако се съдеше по ъгъла, под който бе извит вратът му, със сигурност си го бе строшил.

— Претършувай наоколо — нареди Джеймс на Уилям, — а ние с Яжара ще слезем да го огледаме отблизо.

Когато слязоха в гостната, Пит се опита да ги спре.

— Къде ми е ключът?

— Уилям ще ти го остави, когато свърши — обясни Джеймс. — Тази ли води към задния двор? — Той посочи една врата зад бара.

— Да, защо?

— Защото там лежи труп — отвърна Джеймс и отвори вратата.

Пит опря лакти на бара и въздъхна с безразличие.

— При мен това си е ежедневие, момко.

Джеймс отиде до трупа и клекна до него. Мъжът стискаше в ръката си малка кесийка. Той я измъкна и надникна вътре. Имаше само един ключ.

— Откъде според теб е това? — попита Яжара.

— Не съм сигурна, но ми се струва странно познат.

Появи се и Уилям.

— Горе няма нищо за крадене. Само дрехи.

— За това е дошъл. — Джеймс му показа ключа.

Уилям го взе и се премести на светло, за да го разгледа по-внимателно. После посочи знака в основата на ключа.

— Виждаш ли този символ?

Джеймс го взе и го разгледа отблизо.

— Ами че това е ключът на Лукас! Същият, с който отключва вратата към каналите.

— Значи няма съмнение, че негодникът е търсел точно него — каза Яжара. — Но какво се крие зад всичко това?

Джеймс се чукна с ключа по брадичката.

— Лукас има таен изход към канализацията — в един склад зад бара. Даваше този ключ при нужда и срещу заплащане.

— Значи Кнут е използвал тайния изход на Лукас — рече Уилям. Джеймс кимна.

— Точно така. Вероятно за да скрие съкровището от последния си набег — онова, за което говореше Скови. Същото, дето щяло да му изкара помилване от Арута.

— Как мислиш, дали не е откраднал ключа от Лукас? — попита Яжара.

— Подозирам, че и двамата са били замесени в тази история. Убиецът на Кнут е искал да узнае къде се намира нещо. Предполагам, че става дума за съкровището.

— Значи, когато се е появил Мечището, Лукас е избягал в каналите — обади се Уилям. — Но защо не е потърсил теб или принца?

— Може би не е успял — рече Яжара.

Джеймс поклати глава.

— Лукас е единственият човек, който познава каналите, без да членува при Шегаджиите. Освен мен естествено. Там долу разполага с поне няколко тайни местенца. Сигурно е знаел с какъв човек си има работа — говоря за Мечището. Откакто го познавам, Лукас винаги е вървял по тънката разделителна линия между закона и престъплението.

— И дъщеря му плати цената за това — подметна огорчено Уилям. Джеймс положи ръка на рамото му.

— Факт, с който Лукас едва ли ще успее да се примири, повярвай ми.

— Ако преди това не го открие Мечището — посочи Яжара. — Значи задачата ни е от ясна по-ясна — да намерим Лукас, преди да го намери Мечището.

Джеймс кимна.

— Откъде да започнем? — попита Уилям.

— От каналите, откъде другаде? — засмя се Джеймс.

Пред „Шарения папагал“ имаше пост.

— Саймън? — провикна се Уилям, познал войника. — Какво е положението?

— Засега е спокойно, лейтенант. Изнесоха телата и ги откараха в храма на Лимс-Крагма, за да ги подготвят за последния им път.

— Има ли още пазачи? — попита Джеймс.

— Само Джек охранява задната врата, други няма, скуайър. Тагарт им нареди да отнесат телата в храма. Сигурно не очаква, че някой може да се върне тук. Чакаме довечера да ни сменят други две момчета, за да слезем при останалите.

— Къде да слезете? — попита Джеймс.

— Ами как къде — в каналите, разбира се. Ама Не сте ли чули?

— Какво да чуя? — попита Джеймс.

— Разказва го един тип, дето са го пуснали преди няколко часа от тъмницата. Долу, в каналите, имало скрито пиратско съкровище. Планини от скъпоценни камъни и злато. Каза също, че някакъв пират на име Мечището нападнал тъмницата, за да узнае от едного там къде точно е съкровището.

— И сега каналите гъмжат от ловци на съкровища — въздъхна Уилям.

— Това е самата истина, лейтенант — кимна Саймън. — Каза ми го един градски жандарм, който мина оттук само преди няколко минути. Говори се, че Шегаджиите се опитвали да прогонят всички отдолу, за да приберат съкровището за себе си.

Джеймс въздъхна.

— Чудя се какво ли още може да се случи, та да ни попречи да открием Лукас.

— А, скуайър, щях да забравя. Разправят също, че долу имало някакво чудовище.

— Шегуваш се, нали? — обърна се Джеймс към Саймън.

— Какво говорите, скуайър? — обиди се войникът. — Преди две нощи открили из залива да плува някакъв труп, целият надъвкан. А после едни типове в „Хапещото куче“ разправяли, че ги нападнал звяр, едър като бивол, с дълги ръце и големи зъби.

— И след всичко това си готов да слезеш долу? — обърна се Яжара към Джеймс.

— Естествено не — отвърна някогашният крадец. — Само дето нямаме друг избор. Ако искаме да заловим Мечището, трябва преди това да открием Лукас. Имам една идея къде може да се крие. Хайде, да не губим повече време. А ти — обърна се Джеймс към Саймън — прати по някого вест до принца, че сме долу и ще ни е нужно подкрепление.

— Както наредите, скуайър — отвърна войникът. Джеймс понечи да тръгне, но той го спря. — И още нещо.

— Какво има?

— Преди малко плъзна още един слух. — Той се огледа, за да провери дали не ги подслушват. — Някакви типове чак от Рибарското село се появили от един от каналите и влачели част от своите — изглеждали много зле.

— Шегаджиите? — попита Джеймс, предположил, че рибарите са се натъкнали на Гилдията на крадците.

— Не, не са срещали Шегаджии, скуайър. — Той отново снижи глас. — Твърдели, че ги нападнало онова чудовище, за което ви разказвах. Отишли право в храма на Дала и помолили монасите да се погрижат за ранените им другари.

— Пак ли чудовището? — попита Уилям с нотка на съмнение. — Стига с тия глупости.

Саймън сви рамене.

— Казвам ви каквото съм чул, лейтенант. Било доста едро… дваж човешки бой. Един от рибарите разправял, че ги пресрещнало в тунела и започнало да им троши кокалите.

— Страхотно — завъртя глава Джеймс. — Направо страхотно. — Той махна с ръка и поведе другарите си към задната стаичка, където покрай стените имаше рафтове с припаси. Извади ключа, който бяха открили в стаята на Кнут, и размести няколко чувала с фасул. Отзад се показа врата с ключалка, в която ключът пасна съвсем точно. Едно тихо изщракване им подсказа, че вратата е отключена.

— Наведете си главите, че таванът е нисък — предупреди ги Джеймс. — Уилям, иди намери фенер.

Уилям отиде в гостната и скоро се върна с фенер в ръка.

— Можем да влезем от много места — обясни им Джеймс, — но оттук най-лесно ще проследим Лукас.

Взе фенера от Уилям и ги поведе в мрака.

— Внимателно, тук се спускаме — предупреди шепнешком Джеймс, докато се промушваше през отвора, свързващ складчето на Лукас с един от подземните канали. Обърна се и подаде ръка на Яжара. Уилям скочи последен и стъпи върху нещо, което се размаза под обувката му.

— Каква воня! — оплака се той, докато се опитваше да остърже подметката си в един от щръкналите над високата до глезените вода камък.

Джеймс се обърна към Яжара.

— Опасявам се, че не точно това имах предвид под разходка из града. Но зовът на дълга…

— Наистина ли смяташ, че твоят приятел Лукас е минал оттук? — попита тя.

Джеймс се заозърта в здрачината.

— Той познава тези канали почти толкова добре, колкото всеки уважаващ себе си Шегаджия. По времето на Войната на разлома Лукас работеше както с Шегаджиите, така и с контрабандистите на Тревор Хъл. Успя да си спечели уважението на Шегаджиите и те го оставиха на мира. Малцина могат да се похвалят с подобно постижение. Тъй че няма никакво съмнение, че ще се скрие тук, ако усети, че е в опасност.

— Чака ни доста път, така че по-добре да тръгваме — обади се Уилям. — Накъде първо?

— Оттук — посочи Джеймс. — Ще следваме течението.

— Защо? — попита Яжара.

— По-нататък има няколко скривалища на контрабандистите, които и Лукас знае. Почти съм готов да се обзаложа, че се е притаил в някое от тях.

— Знаеш ли къде са точно? — попита Уилям.

Джеймс повдигна рамене.

— Оттогава минаха години, но имам някаква обща представа.

— Обща представа? — повтори иронично Уилям.

— По-добре е от нищо — засмя се Яжара.

Продължиха през тунела. Плясъкът на вода и тътнежът на далечния прибой заглушаваха стъпките им. От време на време Джеймс вдигаше ръка да спрат и се ослушваше.

След близо половин час предпазливо придвижване навлязоха в един по-широк тунел. Отпред се чуваше шум на течаща вода.

— Намираме се близо до централната част на канализацията, където се отварят едновременно десетина тунела. Оттук ще свием по един от каналите, които често използват контрабандистите. Достатъчно е дълбок, та по него да мине и лодка, затова контрабандистите изградиха малък пристан точно под източната градска стена.

— Всъщност някой използва ли го в наши дни? — попита Уилям.

— Освен Лукас ли? Не зная. Малцината, които оцеляха от онези трудни времена, отдавна са си намерили тихи и кротки местенца. Може би Шегаджиите са открили скривалищата, за които ви казах.

Навлязоха в един канал, където шумът от водата се усили още.

— Стъпвайте внимателно тук — предупреди ги Джеймс.

Малко след това се озоваха в кръгло помещение, в което се отваряха шест канала, разположени на равни разстояния, като спици на колело. По тавана имаше отвори от улични канали, през които непрестанно се стичаше мръсна вода. Вървяха внимателно, един зад друг, по тесния перваз покрай мътната вода, тъй като камъните, с които бе облицован подът, бяха покрити със слузеста мръсотия. Когато подминаха втория тунел, Уилям попита.

— Този накъде води?

— Всеки отвежда към различна част на града — обясни Джеймс, спря и посочи един от тунелите на отсрещната стена. — Онзи там върви право назад, към двореца. Преди доста години един от принцовете решил да подобри системата на градската канализация. Там има един стар резервоар… — той посочи нагоре в мрака, — от който всяка нощ трябва да се изпуска вода, за да промива каналите. Не зная дали работи, или вече не се използва, но… — Той махна с ръка и продължи напред. — Всичко много се промени от времето, когато наминавах насам по-често. Сега дюкянджиите сами прокопават шахти към каналите, за да изливат в тях помията. Кралските инженери естествено разполагат с карти на канализационната система, но те са стари и не отговарят на действителността. Няма да е зле, ако предложа на принца да прати хора, които да проучат как точно стоят нещата тук долу. Влязоха в третия тунел и Джим отново ги предупреди:

— Бъдете внимателни. Оттук започва територията на Шегаджиите.

Малко по-нататък тунелът се отваряше в ротонда, от която излизаха още два тунела. Край един от отворите се бе подпрял старец, стиснал дълга пръчка, с която ровичкаше из носещите се във водата предмети.

Уилям сложи ръка на дръжката на меча си, но Джеймс го спря.

— Няма страшно. Това е просто един стар клошар — Джек Плъшата опашка.

— Клошар? — подпита шепнешком Яжара.

— Рови боклуците и търси ценни неща. Нямаш представа какво може да се намери тук долу.

Джеймс излезе напред и каза високо:

— Здрасти, Джек.

— Джими, да пукна, ако не си ти. От години не съм те виждал.

От близък поглед Джек се оказа мъж на средна възраст, с отпуснати рамене и мършаво тяло. Косата му бе сплъстена и мръсна, с неопределен цвят. Имаше малка брадичка и безцветни очи, които подскачаха от Джеймс към спътниците му.

— Виждам, че са те назначили за съгледвач — отбеляза Джеймс с усмивка.

Мъжът спря да се преструва, че се интересува от плаващите във водата боклуци.

— Очите ти са все така зорки, синко.

— Какво се носи из въздуха?

— Приказки за кървави убийства и несметно съкровище. Неколцина нещастници вече са пострадали. Говори се, че ще затворят Пътя на крадците.

— И какво искаш да кажеш — попита Джеймс, — че сега трябва да подвия опашка и да се прибера вкъщи, така ли?

— Няма да е зле, ако го сториш, синко. Малко по-нататък има пост на биячите. Не те съветвам да минаваш оттам. Знаеш, че това е територия на Шегаджиите. Големите плъхове ще те излапат за вечеря.

— Въпреки някогашните времена?

— Въпреки тях, Джими. Вярно, че се отърва от смъртната присъда, но все още си белязан, задето напусна Братството, а когато затворят Пътя, оттук могат да минават само Шегаджии.

— Няма ли друг път? — прошепна Уилям.

— Прекалено е дълъг — отвърна Джеймс. — Ще опитаме с преговори.

— И ако не стане? — намеси се Яжара.

— Тогава ще се бием. — Той се обърна към Джек. — Ние търсим Лукас. Да се е мярвал тъдява?

— Крие се, момче, някъде нататък из тунелите, но не мога да ви отведа при него.

— Ами Мечището? — намеси се Уилям. — Някаква вест от него?

— Тоя тип е много опасен — поклати глава Джек. — Слиза насам преди няколко дни — търсеше нещо. Изтрепа сума ти добри хорица. Сега и той има смъртна присъда.

— Има я и от Короната, ама какво от това? — сви рамене Джеймс.

— Това не прави Шегаджиите и Короната приятели, синко — подметна Джек.

— Кой командва там? — попита Джеймс.

— Мейс Боцмана.

Джеймс поклати глава. Мейс Боцмана беше бивш моряк от кралската флота, изгонен от служба заради кражби, след което бе отишъл на работа при Шегаджиите. Беше агресивен и избухлив и двамата с Джеймс не се погаждаха открай време. Мейс бе един от малцината приятели на Смеещия се Джак — бияч, когото Джеймс бе убил при неуспешен опит за покушение срещу принца.

— Значи мирише на як бой — промърмори Джеймс така, че другарите му да го чуят.

— Няма да е необходимо, приятелю — обади се Джек Плъшата опашка, — ако прибегнеш до прословутата си изобретателност. Винаги има нещо, което можеш да предложиш в замяна.

— Например? — попита Яжара.

— Иди и побъбри с Мейс, а когато започне да те заплашва, го попитай кой му дъвче момчетата. Това ще му привлече вниманието.

— Благодаря, Джек — отвърна Джеймс и даде знак на спътниците си да го последват. Свърнаха по левия тунел и в същия миг Джек изсвири пронизително.

— Това пък какво беше? — попита Уилям.

— Джек си връзва гащите — обясни Джеймс. Ако не вдигне тревога, биячите ще го обвинят, че е преминал на наша страна.

След десетина крачки тунелът се разшири и от двете им страни изникнаха притаени мъже, които бързо ги заобиколиха. Бяха поне шестима, всичките въоръжени до зъби. Едър сивокос мъжага пристъпи в осветения от факла кръг, огледа ги и лицето му разцъфна в усмивка. Гледката не беше от приятните. Имаше малки и злобни очи, провиснала двойна брадичка и подпухнал нос, чупен твърде много пъти, за да прилича на нещо повече от сбръчкана гъба.

— Брей, Джими Ръчицата! — възкликна едрият мъж и плесна с ръце. — Да не си зажаднял за малко болка, момче?

— Идвам да поговорим, Мейс.

— Винаги съм смятал, че дърдориш твърде много, плужек такъв, дори когато беше един от нас. Хванете ги, момчета! — провикна се той и замахна със сопата си към главата на Джеймс.

Глава 5Чудовища

Джеймс се наведе.

Сопата профуча на сантиметри над главата му и той извика:

— Мейс! Почакай! Трябва да поговорим!

Яжара бе вдигнала тоягата пред себе си, а Уилям бе извадил меча, но и двамата не бързаха да подхващат бой.

— Хубавичко ще си поговоря аз с теб — нареждаше Мейс и продължаваше да размахва сопата. — Ей с това!

— Кой ти дъвче напоследък момчетата? — викна Джеймс, след като избегна поредния удар.

Едрият мъж замръзна, вдигнал високо сопата.

— Ти какво знаеш за това, момче?

Изведнъж Мейс се бе променил — лицето му бе придобило угрижен вид, което бе доста изненадващо, тъй като открай време Боцмана бе известен като човек, който никога не проявява страх или колебание. Сега отпусна сопата, даде знак на хората си да спрат атаката и въздъхна:

— Добре. Да чуем какво си научил.

— Само, че някой — или нещо — ти отмъква хората и ги оставя… — Джеймс естествено блъфираше. Не знаеше никакви подробности, но предполагаше, че онова, което му бе казал Джек Плъшата опашка, е свързано по някакъв начин с разказите за „чудовища“, предадени от Саймън. Поне засега съветът на клошаря да повдигне този въпрос се бе оказал полезен.

— Смлени — подхвърли един от крадците.

— Смлени — повтори Джеймс.

— Направо е отвратително — намеси се друг крадец. — Изглеждат, сякаш ги е дъвкало някое грамадно животно.

Останалите закимаха.

— И всеки път ги откриваме на различни места — обади се Мейс. — Просто няма никаква връзка между убийствата.

— И от колко време продължава това? — попита Джеймс.

— Ами, трябва да е близо седмица вече — отвърна Мейс.

— Добре, Мейс — каза Джеймс. — Пусни ни да минем и аз ще открия кой избива хората ти и ще се разправя с него.

— Как смяташ да го направиш, след като някои от най-смелите ми мъже си отидоха?

Яжара вдигна ръка и от дланта й литна сфера от синя светлина.

— Проклет да съм! — възкликна един от крадците. — Тази е магьосница!

— И не коя да е — уточни Джеймс, — а придворната магьосница на принца.

Мейс посочи Яжара с пръст.

— Знаеш ли, Шегаджиите не обичат магьосници. Тук долу си имаме свои закони!

Яжара стисна ръка и светлината изчезна.

— Просто извърни за малко глава — посъветва го тя.

— Инак ще доведа тук цял отряд гвардейци — заплаши Уилям. — Няколкостотин души могат да преобърнат това място наопаки, не смяташ ли?

На лицето на Мейс се изписа колебание. Мисълта, че в тази светая светих на крадците могат да се появят няколкостотин тежковъоръжени гвардейци, очевидно му се стори по-страшна от идеята да пусне магьосницата да мине и той кимна.

— Добре, можете да минете. Но ако загине някое от момчетата ми, скуайър, да знаеш, че теб ще държа отговорен. Разчитай на думата ми за това.

— Чух те и те разбрах — рече Джеймс. — Сега може ли да продължим?

Мейс им махна с ръка.

— Добър път, Ръчице. И си отваряйте очите, защото в каналите се срещат не само членове на Гилдията.

— Разбрано. Каква е паролата?

— „Дългурестият“ — отвърна Мейс.

Разделиха се с Шегаджиите и продължиха по тунела. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, Яжара попита:

— Известно ми е, че много хора се боят от магията, но защо Шегаджиите са толкова ревниви към употребата й в подземията?

— Защото крадците разчитат на измамата и уловката. Да си чула някога за крадец, отмъкнал нещо от магьосник?

— Само в приказките — засмя се Яжара.

— Точно това исках да кажа. Ако Арута иска да се отърве от крадците, лесно може да го направи, като наеме още няколко като теб.

— Струва ми се, че надценяваш способностите ми. Също както и те. Бих могла да създам неприятности на някои от тях, и то в ограничен участък, но след като си тръгна, всичко ще се върне постарому.

— Така е, но нима съм твърдял, че опасенията им са основателни? — захили се Джеймс.

— Скуайър — отвърна Яжара, като го погледна внимателно, — бях чувала, че си доста обигран за човек на твоята възраст, но сега виждам, че си прозорлив като мъдрец.

Сега вече беше ред на Уилям да прихне, докато Джеймс се чудеше дали забележката е комплимент, или подигравка.

На два пъти ги спираха групи въоръжени мъже. След като подминаха и втората, Джеймс подметна:

— Тези са се сдърпали с някого съвсем наскоро.

Уилям кимна.

— Двама от тях може и да не изкарат до сутринта.

— Сега накъде поемаме? — попита Яжара.

— Откъдето идваха те — отвърна Джеймс.

Продължиха, навлизайки все по-надълбоко в тунела.

Шумът на буйно течаща вода им подсказа, че, приближават поредния пълноводен канал.

— Това е първоначалното корито на реката — обясни Джеймс. — Облицовано е с камъни при един от предишните принцове. Казват, че някога реката течала на повърхността й дори може би я използвали за плитко газещи шлепове.

Уилям се приближи към стената и я огледа.

— Изглежда доста стара. Я вижте! — Той посочи камъните. — Прилича на крепостна стена.

— Вярно е, че няма нито дръжки, нито стъпенки — съгласи се Джеймс.

— Ако наистина е крепостна стена, как се е озовала толкова дълбоко под земята? — попита Яжара.

— Хората строят открай време — сви рамене Джеймс. — Поне половината от тунелите приличат на стари пътища, а централната ротонда малко наподобява древен резервоар за вода.

— Невероятно — възкликна Яжара. — И горе-долу каква възраст му даваш?

— Крондор е бил построен преди четиристотин години — каза Джеймс. — Плюс-минус някоя и друга седмица.

— Доста млад град — по кешийските стандарти — засмя се Яжара. Джеймс повдигна рамене и закрачи напред.

— Оттук.

Тъкмо когато свиваха зад ъгъла към следващия пасаж, нещо претича в здрача недалеч пред тях — в самия край на осветения от фенера кръг.

— Какво беше това? — попита Уилям и постави ръка върху дръжката на меча.

— Беше доста голямо — отвърна Яжара. — По-високо от човешки бой.

Джеймс извади рапирата си от ножницата.

— Каквото и да е, трябва да сме нащрек.

Продължиха предпазливо напред, докато стигнаха кръстовището, където бе изчезнала фигурата. Нататък продължаваха два ръкава — единият дълъг като коридор, а вторият — съвсем къс и задънен.

— Ако чудовището се придвижва във водата — заговори Уилям, — това би обяснило защо е толкова трудно да бъде открито.

— И защо се мести толкова бързо от едно място на друго — отбеляза Джеймс. — Сега наляво.

Продължиха все така внимателно и след десетина крачки забелязаха недалеч пред тях зеленикаво сияние.

— Настръхвам — прошепна Яжара. — Наблизо има магия.

— Благодаря за предупреждението — отвърна Джеймс.

Яжара извади нещо от торбичката на колана си.

— Когато ви кажа, лягайте на земята и си покрийте очите.

— Разбрано. — Джеймс и Уилям кимнаха.

Приближиха се още малко към светлината и видяха, че иде откъм врата в каменната стена. Джеймс пръв надникна през вратата и замръзна, втренчил поглед в картината, която се разкри пред него. На пода се въргаляха човешки кости, примесени със скелети на плъхове и други дребни животни. С помощта на парцали и сламеници бе измайсторено просторно леговище, в което бяха положени няколко едри кожени предмета, дълги колкото човешка ръка. Тъкмо те пулсираха със зловеща зеленикава светлина.

— Милосърдни богове! — възкликна Яжара. Едва сега Джеймс започна да схваща смисъла на онова, което виждаше. В кожените чували, за каквито ги бе взел отначало, се виждаха малки.

— Това са бебета! — ахна магьосницата, затвори очи и подхвана някакво заклинание. След малко ги отвори и промълви: — Няма съмнение, че става въпрос за черна магия. Трябва да разрушим това място. Закрийте си очите!

Двамата мъже обърнаха гърбове на вратата, а през това време Яжара хвърли предмета, който бе извадила от торбичката. Яркобяла светлина озари помещението и те почувстваха вълна от силна топлина.

При внезапния блясък се разкри затъмненият далечен край на тунела. Там стоеше причудлива, зловеща, сгърбена фигура на някакво същество, което надвишаваше почти наполовина нормалния човешки бой. Върху широките рамене бе разположена уродлива карикатура на човешка глава с изпъкнала челюст и зъби, дебели колкото палци. Лъскавите черни очи се ококориха от изненада при изблика на светлина. Ръцете на тварта висяха почти до пода, пръстите на краката й бяха свързани с набръчкани перкоподобни ципи.

Секунда по-късно съществото нададе рев и се втурна в атака.

Джеймс и Уилям вече се бяха приготвили за бой, а Яжара тъкмо се извръщаше.

Само с няколко скока съществото се озова пред тях и Джеймс мигом измъкна от пояса си кинжала и го запрати напред с лявата си ръка. Острието се заби в гърдите на чудовището, което почти не забави крачка, макар че нададе болезнен и гневен рев.

На светлината, идеща откъм огъня зад тях, те забелязаха, че тялото му е покрито и с други зеещи рани. Битките с останалите обитатели на подземния свят бяха изтощили и обезкървили чудовището.

Уилям насочи меча напред към гърдите на чудовището, но вместо да се наниже на острието, както той се надяваше, създанието спря и размаха грамадните си ръце. Едната от тях профуча на сантиметри над главата на Джеймс и сигурно щеше да я отнесе, ако скуайърът не бе приклекнал навреме. Юмрукът на чудовището се блъсна в стената и ако се съдеше по звука, бе почти толкова твърд и здрав, колкото тухлата.

Яжара произнесе някакво заклинание и протегна ръка напред. На челото на чудовището се поява малка светла точка, която бързо се разширяваше и почервеняваше. Създанието внезапно изрева от болка и вдигна перкоподобните си ръчища, за да прикрие лицето си.

Уилям мигом се възползва от удалата му се възможност — скочи напред и замахна с цялата сила на яките си ръце и с тежестта на масивното острие. Мечът се заби дълбоко в гърдите на чудовището. Чу се болезнен писък.

Джеймс заобиколи спътника си и посече създанието през шията. Чудовището рухна бездиханно на земята.

— Какво беше това? — промълви задъхано Уилям.

— Нещо, което не е създадено от природата — отвърна Яжара.

— Значи е дело на човешки ръце? — попита Джеймс, като заобикаляше предпазливо трупа.

Яжара коленичи и докосна единия плавник, после прокара ръка по надвисналите над очите вежди. Накрая се изправи и двамата видяха, че очите й са насълзени.

— Това беше бебе.

Уилям едва не се задави.

— Това е било бебе?

Яжара се обърна и закрачи обратно по коридора.

— Трябва да се махна оттук — подхвърли тя през рамо със сподавен глас.

Уилям тръгна след нея.

— Почакайте! — извика им Джеймс.

Още преди да стигне кръстовището, Яжара спря и се върна при тях.

— Тук има някакво зло, пределите на което надхвърлят всякакво въображение. Съществува едно разклонение на Нисшия път, което на древния език наричат Арикен Витрус. Това означава „тайно познание за живота“. Когато се използва за добро, от него се очаква да открие причината за някое заболяване или смърт, или да намери лек за недъгавост. Но когато целта му е да си стори зло, то може да породи творения като това тук.

— Бебета? — повтори Уилям. Яжара кимна.

— Деца, откраднати или купени часове, след като са били родени, и поставени в тези „чували“, за да бъдат подложени на чудовищна метаморфоза, последствие от прокълнати магьоснически умения.

— Значи чудовището, което убихме, е само първото от люпилника? — попита Джеймс и неволно потрепери.

— Това бедно създание не е чудовище — възрази Яжара. — Чудовище е този, който го е сътворил. — Тя го погледна. — Някъде в Крондор се е притаил магьосник, който практикува черни магии. Някой, който не мисли доброто на принца и неговия град.

Джеймс затвори очи.

— Не ни стигаше Мечището — въздъхна той. — Но всяко нещо с времето си. Първо ще намерим Мейс и Джек Плъшата опашка, а после ще потърсим Лукас.

Обърнаха се и тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли.

Докато вървяха, Яжара каза:

— Това създание не може да е било отдавна там.

— А Мейс каза, че проблемите им започнали преди около седмица — замислено каза Джеймс.

— Може би неговият създател е искал да провери дали магията му ще свърши работа, преди да продължи в същата насока — обади се Уилям.

— Мисля, че си прав — съгласи се Яжара. — А това означава, че магията му е много силна, защото не само променя човешката форма, но и действа бързо — в рамките на няколко дена.

— Значи създанието наистина е било бебе — рече Джеймс. — И в двата смисъла.

— Да, при това изпитваше силно страдание — каза Яжара натъжено. — Ето заради такива неща започват да ни мразят хората. Ще пратя вест на магистър Пъг: трябва да го информирам, че в Крондор е пристигнал силен и опасен магьосник.

— Бих оставил това на принца — посъветва я Джеймс. — Арута предпочита сам да си върши нещата. Ако сметне, че е необходимо да информира Звезден пристан, ще го направи.

— Разбира се — отвърна Яжара. — Смятах само да посъветвам Негово височество да прати вест на магистър Пъг.

Известно време крачеха мълчаливо, като от време на време спираха и се ослушваха напрегнато в сумрака. Най-сетне стигнаха мястото, където ги бе спрял Мейс с хората си.

— Отишли ли са си? — попита Уилям.

— Наблизо са, повярвай ми — отвърна Джеймс, без да спира. Стигнаха до широкия канал, където Джек продължаваше да рови с пръчката си из боклуците.

— Виждам, че се връщате живи и здрави — посрещна ги той ухилено. — Скуайър, мисля си, че това заслужава една малка награда.

Джеймс не отговори, а само се подсмихна.

— А какво ще кажеш, дето не те убихме, въпреки че наруши клетвата на Шегаджиите и влезе в каналите без наше разрешение? — продължи да настоява Джек. — За това поне няма ли да почерпиш, скуайър?

Джеймс произнесе само една-единствена дума:

— Лукас.

— Чудовището наистина ли е мъртво?

— Да. Кажи какво знаеш за Лукас.

— Ами… вярно, че го държахме под око. От доста време си имаме вземане-даване с него, дори смятахме, че печалбата от сделките, които извършва, по право ни принадлежи. Една нощ откъм пристанището, по главния канал, пристигнаха три натоварени лодки, карани от някакви непознати момчурляци. Не можах да се доближа достатъчно, за да разбера кое от няколкото стари скривалища на контрабандистите използват, но знаех, че рано или късно ще открия. С тях беше и Лукас и когато приключиха, той си се прибра в странноприемницата. Вчера обаче се появи тук изневиделица и ни предложи странноприемницата срещу разрешението да преминава свободно през наша територия. Кой не би се съгласил за такава хубава бърлога? Пуснахме го и той се шмугна из тунелите. Явно ги познава добре, защото се отърва от момчето, което пратихме след него. Решихме, че рано или късно ще го намерим, още повече че нашите хора от повърхността донесоха вестта за пирати и съкровища. Предположихме, че Лукас знае къде е скрита тази плячка и затова е решил да се освободи от задълженията си към странноприемницата. Смятахме да му пратим няколко биячи, за да научат останалото, но междувременно се появи това чудовище и настъпи суматоха…

— И къде е той сега?

— Нямаме представа, скуайър, нали знаеш как е при Шегаджиите. Всеки дърпа чергата към себе си. Е, за добра цена всичко може да се намери.

— Ние убихме чудовището — рече Уилям.

— Срещу което получавате право на свободен достъп — отвърна Джек.

— Добре де, каква е твоята цена? — попита Джеймс.

— Една услуга от теб и приятелите ти. Ще я кажа по-късно.

— Какво? — възкликна Уилям.

— Защо? — попита Джеймс.

— Няма да я поискаме скоро, може би никога дори, но като се има предвид, че се задават трудни времена, и това може да стане. Много трудни. Чудовището беше само началото. Ще са ни нужни всички съюзници, на които можем да разчитаме.

— Знаеш, че не мога да престъпя клетвата си към принца и да извърша нещо, което противоречи на закона — напомни му Джеймс.

— Няма да искаме това от теб — отвърна Джек. — Но ще са ни нужни приятели, разбираш ли, Ръчице?

Джеймс обмисли предложението и накрая склони.

— Става, Джек. Давам ти дума.

— Ние смятаме, че Лукас е някъде близо до подземието, в което старият Тревор Хъл криеше принцесата — някога, когато ти беше още малко момче. Там има няколко изби от отдавна разрушени сгради, достатъчно големи, за да се скрие в тях съкровище, и достатъчно близо до водата, за да се използва воден транспорт.

— Зная мястото, за което говориш. Ако всичко е наред, до изгрев-слънце ще напуснем каналите.

— Погрижи се да стане. Думата да не те закачат едва ли ще стигне толкова бързо до всички наши хора.

Джеймс даде знак на Уилям и Яжара да го последват и ги поведе към централния канал.

Движеха се безшумно и предпазливо. В далечината се чуваха мъжки гласове.

Джеймс и спътниците му се приближиха до поредното кръстовище на главния канал с един от големите странични канали. Притаиха се в мрака с изгасен фенер и се вгледаха напред.

Шестима мъже, всичките облечени в черно, си шепнеха нещо. Едно сподавено възклицание от страна на Яжара подсказа на Джеймс, че ги е познала. Джеймс и Уилям вече знаеха кои са хората пред тях: измали. Кешийски убийци. Бяха се срещали с измали в тайната крепост на Нощните ястреби в пустинята — същата, която принц Арута бе разрушил само преди месец.

Джеймс прецени набързо шансовете им за успех: ако Яжара успееше да заслепи или парализира двама-трима от тях, той и Уилям биха могли да се разправят с останалите. Но в открит бой, без предимството на изненадата, ги чакаше неминуема гибел.

Джеймс се обърна и потупа Яжара по рамото, след това посочи шестимата мъже и опря устни до ухото й.

— Какво можем да направим?

— Ще се опитам да ги заслепя — отвърна Яжара. — Когато ви кажа, стиснете силно очи.

Тя предаде указанията си и на Уилям. После се изправи и подхвана с тих напев заклинание. Някакъв звук — шум от триене на дрехи, стържене на подметка по пода — привлече вниманието на един от убийците, който се извърна и погледна към тях, и каза нещо на спътниците си, които замлъкнаха и втренчиха погледи в посоката, която им сочеше.

После всички бавно извадиха оръжията си.

— Да действаме! — прошепна Джеймс.

— Затворете очи! — предупреди ги Яжара и протегна рязко ръка напред. От пръстите й бликна стълб златиста светлина, която се превърна в ослепително бяло сияние. Шестимата убийци бяха заслепени.

— Сега! — извика Яжара.

Джеймс скочи напред, следван от Уилям. Яжара вдигна капачетата на фенера и тунелът се обля в светлина. Младият скуайър повали първия от мъжете с дръжката на рапирата си и той пльосна в канала.

— Искам поне един жив! — извика Джеймс.

Уилям също свали един, но едва не бе промушен от следващия, който го дебнеше в засада и макар все още заслепен, се ориентираше по шума от битката.

— Първо ще се погрижа да не ми видят сметката, скуайър — рече запъхтяно той и развъртя двуръчния си меч.

Яжара дотича и стовари тоягата си върху главата на друг убиец, който се строполи в несвяст.

Междувременно последните двама измали бяха възвърнали зрението си и се готвеха да окажат съпротива. Джеймс знаеше от опит, че когато противниците са двама и повече, често си пречат един на друг, но тези, изглежда, умееха да се бият в тандем.

— Ще ми е нужна малко помощ — извика той на Яжара.

Едва бе произнесъл тези думи и двамата убийци се хвърлиха в добре синхронизирана атака и само бързината го спаси от гибел. Първият замахна хоризонтално, порейки въздуха с ятагана си на височината на гърдите на Джеймс, а вторият се намеси секунда по-късно, удряйки там, където предполагаше, че ще отстъпи противникът. Но вместо да се отдръпне, скуайърът бе предпочел да поеме тежестта на ятагана със собственото си оръжие, като принуди първия убиец да се придвижи наляво. После с лявата си ръка улови измала за десния лакът, пристъпи напред и го бутна в канала.

Внезапно вторият убиец се озова сам срещу Джеймс и Яжара: Уилям тъкмо викаше, че е готов да довърши противника си.

Измалът отпусна оръжието си, промърмори нещо на собствения си език, после вдигна лявата си ръка, опря я до устните си и рухна на земята. Противникът на Уилям постъпи по същия начин, само дето тялото му цопна във водата.

— Проклятие! — изруга Джеймс и се наведе над превития на камъните убиец. Както предполагаше, мъжът вече бе спрял да диша.

Яжара погледна падналия в канала и обяви:

— Плува възнак — мъртъв е.

— Какво стана? — попита Уилям.

— Нощни ястреби. Сами сложиха край на живота си. Фанатици. Разбра ли какво каза? — обърна се той към Яжара.

— Струва ми се, че нареди на другаря си да умре, но не съм съвсем сигурна. Казват, че измалите имали свой собствен език, само за членовете на клана.

— Срещнахме още от тях, когато призоваваха демона в изоставената крепост — обади се Уилям.

— Демон ли? — попита Яжара.

— По-късно ще ти разкажа — обещай Джеймс. — Няма съмнение обаче, че в редовете на Нощните ястреби има кешийци.

— Което означава, че те са заплаха не само за Кралството, но и за Империята.

Джеймс изгледа младата жена продължително, след което каза:

— Няма да е зле, ако пратим вест за всичко, което става тук, на чичо ти.

— Може би си прав — отвърна Яжара и се подпря на тоягата си. — Но както вече сам каза, това е въпрос от компетенцията на принца.

— Права си. Да претършуваме труповете.

Претърсиха дрехите на четиримата убийци, които не бяха паднали в канала, но не откриха нищо. Единствените лични вещи, които носеха Нощните ястреби, бяха окачените на кожени връзки амулети.

— Все се надявах, че сме приключили с тази пасмина в пустинята — въздъхна Уилям.

— Нанесохме им сериозен удар тогава, но вече е ясно, че има и други. — Джеймс се изправи и взе един от намерените амулети. — Ще го покажа на принца. Едва ли ще бъде доволен.

— Какво са търсели тук долу? — попита Яжара.

— Предполагам, че съкровището — отвърна Уилям.

— Ако твърдо са решили да изградят отново своята мръсна империя, със сигурност ще им е нужно злато — съгласи се Джеймс и се огледа. — Струва ми се, че дойдохме тъкмо навреме. — Той се приближи до стената, в която бяха забити два железни пръстена, и завъртя този отляво. След секунда се чу приглушен тътен и стената се отмести навътре.

— Лукас — провикна се той. — Аз съм — Джеймс. Дойдох ти на помощ.

— Джими! — разнесе се радостен вик от мрака на тунела. — Слава на боговете, че са те пратили! Тези негодници ме търсят навсякъде. Опитаха се да ме убият.

Джеймс даде знак на Яжара да донесе фенера и тримата влязоха в тунела. На десетина крачки по-нататък видяха Лукас, който стискаше зареден арбалет. Когато ги видя, въздъхна облекчено и го отпусна.

— Главорезите на Мечището са ме погнали още от сутринта.

— И не само те — съобщи му Уилям, — а също и ловци на съкровища, убийци и крадци от гилдията.

— По дяволите! — изруга Лукас. — Кнут каза, че хората му са отбрани и ще пазят тайна, но подозирах, че този глупак ще издрънка на някого.

— Какво търси Мечището? — попита Джеймс.

— Проклет да съм, ако зная, Джеймс — отвърна Лукас и се отпусна на една празна каца. — Обещах да помогна на Кнут да прибере плячката от последния си набег. Предполагам, че е измамил Мечището, защото той и хората му нахлуха в странноприемницата и започнаха да избиват всички наред. Едва успях да си спася кожата, след като наредих на Талия и другите да избягат през кухнята.

Джеймс и Уилям се спогледаха. Джеймс пристъпи напред и тихо каза:

— Лукас, Талия е мъртва. Мечището я заловил и се опитал да изтръгне от нея мястото, където се криеш.

Лукас пребледня. Очите му се напълниха със сълзи.

— Талия? — Брадичката му затрепери и той изхлипа мъчително. — Първо изгубих синовете си във войната, но не съм си и помислял, че Талия… — Той въздъхна, после преглътна и рече: — Всичко стана заради проклетата сделка с Кнут. Не трябваше да я държа в странноприемницата. Време й беше да се задоми, да си вземе някое свястно момче… — Погледът му неволно се плъзна към Уилям.

Младият лейтенант едва скриваше сълзите в очите си.

— Лукас, знаеш добре, че много държах на нея. Кълна се, че ще открия Мечището и Талия ще бъде отмъстена.

Лукас кимна опечалено.

— Толкова много усилия, убийства, и с каква цел? Трябваше да върна плячката на Кнут.

— Не си ли чул за него? — попита Джеймс.

— Чух, че жандармите го прибрали предната нощ. Сега е в тъмницата.

— Вече не е — отвърна Уилям. — Мечището нахлу там и го насече на парчета.

— Богове! Той е полудял! — възкликна Лукас.

— Ще се справим с Мечището! — повтори заканително Уилям.

— Благодаря ти, момко — отвърна Лукас, — но бъди предпазлив. Талия вече я няма, но ти си още при нас и ми се ще да си остане така. Мечището е опасен и силен, а и го пази някаква страшна магия.

— Каква магия? — намеси се Яжара.

— Черна магия, милейди. Кнут ми разказа за това, но целият трепереше от ужас. Затова решил да скъса с него. — Той поклати глава. — Искате ли да видите какво търси онзи негодник?

— Нямам търпение да узная — рече Джеймс.

Лукас се надигна и ги отведе при масивна дървена врата. Бутна резето встрани и я отвори. Яжара пристъпи напред с фенера, а Джеймс не можа да сдържи изуменото си възклицание.

Подът на малкото помещение бе затрупан със съкровища. Имаше чували със златни монети, скупчени върху няколко малки сандъчета. До тях се въргаляха излети от злато статуи. Лукас прекрачи прага и вдигна капаците на един от сандъците. Вътре имаше още злато и една малка статуетка. Яжара посегна и я взе.

— Ишапска изработка — произнесе тя. — Това е свещената икона на тяхната църква, символът на Ишап.

Джеймс се ококори.

— Значи са нападнали ишапския кораб! Не съм чувал за по-дръзко начинание, предприето от някой пират!

— Някои биха го нарекли недалновидно и глупаво. Но Мечището е искал нещо друго от този кораб — нещо съвсем определено. Кнут беше сигурен в това, но каквото и да е било то, нямаше го сред отмъкнатата плячка.

— Той откъде го знае? — попита Яжара.

— Кнут ми каза, че Мечището отказал да напусне нападнатия кораб дори когато започнал да потъва. Кнут и останалите побягнали, като прибрали плячката. Кнут обаче се страхуваше, че Мечището ще го намери и ще му отмъсти.

— И съвсем основателно, като се има предвид какво стана — отбеляза Яжара.

Уилям изглеждаше объркан.

— Но как ще ни помогне всичко това? Все още не знаем нито кого преследваме, нито какво търси той.

Лукас отвори едно от сандъчетата, което изглеждаше малко по-различно от останалите. Беше покрито с петна и пантите му бяха ръждясали. Извади отвътре навит на руло пергаментов свитък и го подаде на Джеймс. Следващата находка бе омачкана книга с кожена подвързия, която получи Яжара.

— Всичко е нанесено вътре. Тук са описани корабите, които Кнут е потапял през изминалите години, включително и този последният, при който са действали в съучастие с Мечището.

Джеймс разгърна картата.

— Тук сигурно е отбелязано къде е бил нападнат ишапският кораб.

— Кнут наистина беше педантичен, не може да му се отрече — призна Лукас.

— Което все още не ни подсказва какво точно е търсел Мечището — напомни Яжара.

— Дали да не го примамим, като пуснем слуха, че знаем какво търси? — предложи Уилям.

— Може би, но първо има по-важни неща — рече Джеймс. — Трябва да отида в двореца, за да докладвам на принца. — Той се обърна към Лукас. — Ти ще останеш при Уилям. Ще пратя Джонатан Мине и неколцина жандарми да се погрижат за златото.

— Какво ще правите с него? — попита Лукас.

Джеймс се засмя.

— Ще го върнем на ишапците. Може да не знаем какво търси Мечището, но съм готов да се обзаложа на годишния си доход, че те се досещат.

Лукас помръкна, но кимна примирено.

Глава 6Интриги

Арута чакаше пажът да излезе.

След като младежът напусна кабинета, принцът се обърна към Джеймс.

— С други думи, нещата са далеч по-зле, отколкото предполагахме, така ли?

Джеймс кимна.

Арута премести тежкия си поглед върху младата магьосница. На лицето му трепкаше едва забележима усмивка.

— Осигурихме ви доста необичайно посрещане, не мислите ли, милейди?

Яжара се засмя.

— Ваше височество, инструкциите от магистър Пъг бяха съвсем прости: да дойда в Крондор и да ви помагам с всичко, с каквото мога, стига да се отнася до въпроси, свързани с магьосническото изкуство, и дори ако се налага, да прибягна до воинските си умения в служба на Короната.

Арута се облегна назад, сплете пръсти и се замисли.

— Имаме два въпроса за решаване — поде той, — като и двата вероятно ще изискват да използвате споменатите „воински умения“.

— Чудовището — подсказа Уилям. Яжара кимна.

— Ваше височество, чудовищното дете, което открихме в подземията, както и количеството и качеството на черна магия, необходима за неговото сътворяване, сочат, че са въвлечени могъщи и зли сили.

— Така е — съгласи се принцът. — Но има ли някаква причина, според теб, да се практикува подобна магия в пределите на града? Възможността да бъде засечена е доста голяма, дори в най-изоставените кътчета на каналите.

— Целта е да се сее хаос в града — отвърна Яжара, — с всички произтичащи от това последствия. Ако предположим, че някой иска да предизвика хаос, в такъв случай очакваната полза би трябвало да надхвърля риска от откриване и залавяне. — Яжара се поколеба, после продължи: — Създанието, породено от употребата на черна магия в подземията, несъмнено само след няколко дни щеше да набере страховита сила. Онова, което унищожихме, вече бе убило поне десетина здрави мъже, и то само за няколко дни. За щастие беше отслабнало от схватките и многобройните наранявания. Освен това все още беше недоразвито, в детска възраст, според нашите представи. След няколко седмици, предполагам, щеше да достигне пълната си зрелост. Развилнее ли се такова чудовище из града…

— Мда, картината не е от приятните — съгласи се Арута и се наведе напред. — Още откакто дойде моределът Горат, си имаме работа с поредица от на пръв поглед необясними събития, между които обаче има едно общо: някой се опитва да предизвика безредици в града.

— Гадника — промърмори Джеймс.

— Съгласен — кимна Арута.

— Кой е Гадника? — попита Яжара. Арута кимна на Джеймс, който отговори:

— Все още не знаем. Ако знаехме, отдавна да сме го обесили. Появи се преди около година, ръководеше банда, която се опита да прогони Шегаджиите от Крондор. По същото време действаше и на пристанището с намерение да сложи ръка на търговията. Не след дълго открихме, че е свързан и с Нощните ястреби. С други думи, срещахме го едва ли не на всяка крачка.

— Трябва да призная, че в началото го подценихме — намеси се Арута. — Оказа се също така, че той има пръст в опита за покушение срещу принца на Оласко и неговото семейство. А сега и тази история с ишапците. — Той посочи статуетката. — Пратих вест на върховния жрец и предполагам, че ще дойде всеки момент.

— Ваше височество — рече Джеймс, — тук му е мястото да попитам, това има ли нещо общо с онази къща срещу двореца отвъд площада?

Арута отново се подсмихна.

— Виждам, скуайър, че не пропускаш нищо.

Джеймс само се поклони.

— Да — кимна Арута. — Но ще почакам появата на върховния жрец преди да те запозная с подробностите. А сега идете да си починете, но бъдете готови да се явите тук веднага щом ви повикам. Съмнявам се, че ишапците ще се забавят, след като получат вест от мен.

Арута се оказа прав. Джеймс и Яжара едва бяха преполовили разстоянието до стаите си, когато ги настигнаха пажове и им съобщиха, че принцът пак ги вика в кабинета си.

Там вече беше върховният жрец на Ишап, придружен от двама други свещенослужители и един монах-воин. Върховният жрец беше мъж в напреднала възраст, с побеляла коса и унесения вид на учен. Свещенослужителите носеха бели раса с кафяви ленти по края на полите, а монахът бе облечен с броня и държеше шлем под лявата си мишница. В колана му бе затъкнат тежък чук.

Принц Арута седеше в креслото си. От придворните присъстваха само херцог Гардан и един писар. Джеймс разбра, че Арута държи срещата да се проведе в поверителна обстановка, но да има и съответния официален характер.

Ишапците открай време се славеха като един от най-загадъчните религиозни ордени на Мидкемия — членовете им не се набираха по начина, по който го правеха останалите. Джеймс си бе имал работа с тях и преди, в старото Сартско абатство, и знаеше, че броят им далеч надхвърля общоизвестните представи. Знаеше също така, че другите ордени изпитват известна боязън от тях и не смеят да влизат в никакви конфликти с ордена им.

— Ваше височество — заговори върховният жрец, — тръгнах насам веднага щом получих съобщението ви, че се е случило нещо важно.

— Благодаря ви — отвърна принцът. После даде знак на писаря да покаже статуетката и върховният жрец я взе, за да я разгледа отблизо.

— Откъде я имате, ваше височество? — попита той учудено и дори разтревожено.

— Мои хора я открили рано тази сутрин сред куп откраднати вещи. Плячка от пиратски набег.

— Плячка? — повтори върховният жрец.

— Отче — заговори Арута, — и двамата сме в течение на едно важно събитие, което трябваше да се случи тази година. Искам да ми кажете дали този предмет е от кораба, който очаквахме този месец в Крондор.

— Ваше височество, не мога да обсъждам този въпрос в присъствието на странични лица.

Арута кимна на Гардан и херцогът освободи писаря. Върховният жрец погледна към Яжара и Джеймс и принцът каза:

— Скуайърът е мой личен агент, а Яжара — съветник по магьосническите въпроси. На херцога се доверявам като на себе си. Говорете спокойно.

Върховният жрец приличаше на човек, върху чиито плещи се е стоварила огромна тежест.

— Ваше височество, още преди седмица „Ишапска зора“ трябваше да пристигне в Крондор. Пратихме кораби да я търсят по обратния маршрут чак до Свободните градове. Смятахме, че корабът е пострадал при някоя буря, но… пиратско нападение… Възможно ли е това?

— Очевидно — заговори Джеймс. — Един безумец с прозвище Мечището, подпомаган от черна магия, е успял да превземе вашия кораб. В момента, отче, моите войници пренасят заграбеното в двореца, откъдето ще можете да си го получите.

В очите на върховния жрец блесна надежда.

— Кажете ми… имаше ли едно голямо ковчеже…

— Според боцмана — прекъсна го Джеймс — онова, което е търсел Мечището, е потънало заедно с кораба. Този случай е станал причина и за тяхната разпра. По-късно Мечището разкъса помощника си на парчета, за да узнае къде точно е потънал корабът.

Лицето на монаха-воин оставаше безстрастно, но другите двама свещенослужители изглеждаха, сякаш ще припаднат.

— Значи всичко е изгубено — прошепна върховният жрец.

Арута се наведе напред.

— На кораба е била Сълзата на боговете, нали?

— Да, и други съкровища, събирани през последните десет години във всеки храм от Далечния бряг до Свободните градове. Но всичкото злато и скъпоценни камъни нямат никаква стойност без Сълзата.

Джеймс улови погледа на Арута. Принцът каза:

— Когато дойде време да седна на този трон, понаучих някои неща за ролята на Сълзата, ала въпреки това вие продължавате да я пазите в тайна от Короната. Защо този предмет има толкова висока стойност за вас?

— Това, което ще ви кажа, ваше височество, е известно само на вашия брат, краля, и на още неколцина от нашия орден. Но преди това ще ви помоля да се закълнете, че ще го запазите в тайна.

Арута погледна към Гардан и Джеймс. Двамата кимнаха.

— Готови сме да се закълнем — потвърди принцът.

— Веднъж на всеки десет години на тайно място северно от планините на Сиви кули се образува голям скъпоценен камък. Произходът на този камък остава неизвестен, дори в най-древните архиви на ордена не се споменава нищо за това как сме узнали за съществуването на Сълзата на боговете. По-важното е, че чрез този камък боговете упражняват своята сила и могъщество върху хората. Лишени от него, ние ще станем глухи за техните слова — и боговете също няма да чуват нашите молитви.

Яжара не се сдържа и възкликна:

— Значи ще изгубите всякаква връзка с боговете!?

— Не само това, боя се — отвърна върховният жрец. — Ние смятаме, че постепенно ще отслабне и магията. Защото прилагането й се осъществява по милостта на боговете и без тяхната небесна намеса скоро ще станем безпомощни, като най-обикновените хора. Не след дълго силата на предишната Сълза в нашия главен храм в Риланон ще намалее, синкавото й сияние ще се изгуби в мрака. Ако не откараме новата Сълза преди това да се случи, ще изгубим връзката си с небесата.

— Но нали след още десет години ще се образува друга Сълза? — обади се Джеймс.

— Да, но можете ли да си представите десет години на мрак? Десет години, през които човекът няма да може да общува с боговете? Десет години без лечители? Десет години, през които никой да не отвръща на молитвите ни? Десет години без надежда?

Джеймс кимна.

— Мрачна картина, отче. Какво можем да направим?

— Знаем точното място, където е потънал корабът — подметна Арута.

В очите на върховния жрец отново блесна надежда.

— Наистина ли?

— Известен ни е районът — уточни Джеймс. — Разполагаме с карта и ако корабът е потънал право надолу, би трябвало да го открием без затруднения.

— Имаме заклинания, които могат да вършат много полезни неща — каза върховният жрец. — Но все още не владеем способността да накараме човек да диша под водата, докато търси потъналите съкровища. Няма ли някакъв друг начин? — Той погледна въпросително Яжара.

Тя поклати глава.

— За съжаление не зная други способи. Известно ми е, че някои от магьосниците в Звезден пристан владеят подобни трикове, но нито един от тях не би могъл да се похвали със силно здраве и издръжливост. За подобна задача ще ни е нужен опитен плувец и източник на светлина.

— Няма да се получи — обади се Джеймс.

— Защо? — погледна го Арута.

— Ваше височество, прекарал съм живота си край морето. Чувал съм какви ли не разкази от моряците. Гмурнеш ли се под определена дълбочина, водата започва да те притиска и дори със заклинание за дишане пак не можеш да издържиш на такъв натиск. Не, има един друг начин.

— Да го чуем — каза върховният жрец.

— Мореходната гилдия. Те се занимават с изваждане на потънали кораби. Издигат ги на повърхността, в някои случаи дори запушват пробойната и ги изтеглят на буксир до най-близкото пристанище. Виждал съм да го правят неведнъж.

— Но те ще узнаят, че търсим Сълзата — възрази върховният жрец. — Не бива да им казваме. В никакъв случай.

— Така е, отче — съгласи се Джеймс. — Ще поискаме от тях да издигнат кораба на повърхността. После някой, на когото имате доверие, ще се качи на борда, ще вземе Сълзата и ще се върне в Крондор.

— Брат Солон ще свърши тази работа. — Върховният жрец посочи монаха до себе си. — Около Сълзата е поставена скрита защита, така че дори онзи пират, Мечището, да се добере до нея, пак няма да успее да я вземе. Брат Солон ще премахне защитата, за да може Сълзата да бъде пренесена дотук.

Джеймс погледна към Арута.

— Ваше височество, ако Мечището не знае точното местонахождение на Сълзата, не мислите ли, че ще се навърта из района в очакване да се появи ишапска спасителна експедиция? Логично е да се мисли, че ще дебне до изваждането на камъка, а после ще нападне.

— Ние знаем как да пазим Сълзата — заяви върховният жрец.

— Без да се обиждате, отче, но от онова, което Кнут е казал на Лукас, съдим, че Мечището притежава някаква могъща защита срещу вашите магии. Иначе как да си обясним факта, че е превзел кораба ви?

Върховният жрец свъси угрижено вежди.

— Става въпрос за някакъв амулет — добави Яжара, — който пази онзи, който го носи, от заклинанието ви.

— Какво предлагаш? — попита Арута.

— Трябва да измислим нещо — отвърна Джеймс, — с което да отвлечем вниманието на Мечището. Ако успеем да го задържим достатъчно дълго, докато вдигнем кораба и приберем камъка, може би ще имаме някакъв шанс.

— Ваше височество — обади се върховният жрец, — лично аз бих предпочел нашите монаси-воини…

Принцът вдигна ръка.

— Отче, давам си сметка, че грижата за камъка е поверена на местния отдел на вашия орден, но не забравяйте, че пострада моята тъмница, беше изгорено сиропиталището, построено от жена ми, загубих опитни войници и всичко това означава, че сега проблемът е колкото ваш, толкова и на Короната. Ако се окаже вярно това, че Мечището е неуязвим за магията ви, колко от вашите монаси-воини ще са нужни, за да го спрат?

Върховният жрец въздъхна уморено.

— Разполагам само с трима, ваше височество. Останалите бяха на борда на „Ишапска зора“, където охраняваха Сълзата на боговете.

— Отче, като се има предвид колко са загинали в морето, а и жертвите, които дадохме в Крондор, най-добрият начин за действие е да спасите Сълзата и да я отнесете в Риланон преди Мечището да е разбрал, че вече не лежи на дъното на морето — намеси се Джеймс.

— Планът на Джеймс ми харесва — подкрепи го Арута. — Що се отнася до това „отвличане на вниманието“, първо ще наредим на нашите Следотърсачи да влязат в дирите на Мечището. Предай на Уилям да организира един патрул от крондорската конна гвардия, който да ги последва незабавно. Нека се опитат да го прогонят към пустинята. Мечището може да е неуязвим за магията, но двайсет саби ще го накарат да побегне. Предупреди Уилям също, че сме осъдили Мечището на смърт, така че случи ли се да му падне, да го довърши на място, без никакво колебание.

— Ами Сълзата? — попита Джеймс.

— Двамата с Яжара идете в Мореходната гилдия и поискайте да отделят достатъчно хора за вдигането на кораба. Съберете се без много шум някъде извън града, напуснете го на малки групи, за да не привличате излишно внимание, и се срещнете в някое от селцата по пътя за Сарт. Оттам потегляте за…

— Носа на вдовиците — подсказа Джеймс.

— За Носа на вдовиците — повтори Арута. — И се заемате с изваждането на Сълзата.

— Колко души да вземем? — попита Джеймс.

— Ще бъдете ти, Яжара, хората от Гилдията и брат Солон. Тръгвате още утре заран. Вдругиден ще пратя един конен патрул да отседне в… кое е най-близкото село до Носа на вдовиците?

— Халдонова глава — отвърна херцог Гардан, без да поглежда картата. — Разположено е на един хълм, от който се вижда Носът. Но не бива да се задържат там. Появата им може да привлече вниманието на Мечището и хората му.

— Кое е следващото село на юг? — попита Арута.

— Мелничарски отдих — вметна херцогът.

— Там ще ги разположите. Джеймс, веднага щом намерите Сълзата, поемате на юг, към Мелничарски отдих, а оттам патрулът ще ви придружи до Крондор. Ясно ли е?

— Ясно, сър.

— Отче — обърна се Арута към върховния жрец, — идете и се разпоредете хората ви да чакат Джеймс утре заранта отвъд градските порти. Джеймс, вземи двама души от Мореходната гилдия и тръгни на зазоряване. Яжара и останалите от Гилдията да ви последват след около час. Гледайте да се слеете с тълпата, която напуска града при изгрев-слънце. Необходимо ли е да ти казвам, че трябва да бъдеш предпазлив?

— Винаги съм предпазлив, ваше височество — отвърна Джеймс.

— Джеймс! — Арута размаха пръст. — Двамата с теб сме преживели не едно и две премеждия. Повече, отколкото на други ще им се съберат за десет живота. Но тази задача е по-важна и от най-важната досега. Ти си отговорен за съдбата на света, съдбата на всички ни е в ръцете ти.

— Разбирам, ваше височество. Арута се обърна към Яжара.

— Надявам се да бъдеш все така изобретателна и смела, каквато се прояви досега.

— Стига да се наложи, ваше височество — отвърна младата магьосница и се поклони.

— Тръгвайте тогава, и нека боговете ви закрилят.

Когато излязоха, Джеймс помоли Яжара да почака до появата на херцог Гардан.

— Ваша светлост? — спря го Джеймс.

— Какво има, скуайър? — попита го малко намръщено херцогът.

— Мога ли да разчитам на вас да предупредите завеждащия хранилището, че ще са ни необходими известни припаси и екипировка?

— Защо — има ли някакъв проблем?

Джеймс се засмя притеснено.

— Не съм сигурен, че искането ми ще бъде посрещнато охотно, като се има предвид, че прибягвах твърде често до името на принца…

— Без негово знание естествено — довърши Гардан, но се засмя. — Добре, ще имам грижата да го предупредя.

— Но кога ще ви освободят от служба? Мислех, че заминаването ви вече е уговорено.

— Трябваше да потегля за Крудий този месец, но не зная точно кога — отвърна херцогът и въздъхна. — Сигурно когато най-после престанеш да ни създаваш проблеми, момче.

— Е — ухили се Джеймс, — значи няма да си тръгнете поне още десет години.

— Дано не си прав. Все пак със сигурност ще дочакам завръщането ти. Никой не може да си позволи да напуска службата, докато не бъде решен проблем от подобен характер. А сега — време е да вървите. — Той се поклони на Яжара. — Милейди.

— Ваша светлост. — Тя леко приклекна. — Сега какво ще правим? — обърна се към Джеймс, след като херцогът си тръгна.

— Отиваме при Морската порта, където е Мореходната гилдия.

В късната сутрин Морската порта гъмжеше от народ. На пристанището се разтоварваха стоки, които се откарваха в града с ръчни колички и каруци. Пътят към Стария пазар беше задръстен. Току-що пристигнали от дълго плаване моряци бързаха към пристанищните кръчми. Откъм морето се чуваха крясъците на чайките, които летяха ниско над вълните и търсеха храна.

Яжара се прозина.

— Толкова съм изморена, че направо ще заспя права.

— Ще свикнеш — засмя се Джеймс. — Един от триковете, които научих, откакто съм на служба при Арута, е да придремваш винаги, когато ти се удаде възможност. Личният ми рекорд е четири дни без никакъв сън. Разбира се, тогава разполагах с един вълшебен еликсир, но когато ефектът му се преустанови, цяла седмица не ставах за нищо…

Яжара кимна.

— Подобни средства трябва да се употребяват внимателно.

— Дано поне тази нощ да успеем да се наспим.

— Дано.

Стигнаха сградата на Мореходната гилдия — солидна двуетажна къща, от която се виждаше Морската порта. Неколцина носачи се бяха събрали около голям фургон отпред и го разтоварваха. Джеймс потупа един от тях по рамото.

— Разкарай се! — бе лаконичният отговор.

— Пратеници на принца — побърза да каже Джеймс. Едва сега мъжът го погледна.

— Виж, ако си дошъл да се срещнеш с Майстора на гилдията, вече казах всичко, което знам, на капитана от стражата.

Джеймс го улови за рамото и го извъртя към себе си. Мъжът замахна с юмрук, но той се провря под ръката му и опря острието на кинжала си в гърлото му.

— Прощавай за безпокойството — произнесе Джеймс с глас, в който се долавяше нескрита заплаха. — Но ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво точно си казал на капитан Гурут за Майстора на гилдията?

Мъжът отпусна ръце и отстъпи крачка назад.

— Нищо повече, освен че е бил убит.

— Заради Кендарик е! — обади се един от останалите носачи. — Скъпо ще ни струва неговата ненаситност!

Първият мъж посочи входа на къщата.

— Ако искате подробности, най-добре да говорите с Йорат, той е вътре. Сега той замества Майстора.

Джеймс свали кинжала и даде знак на Яжара да го последва. Влязоха в приемната, където неколцина мъже обсъждаха нещо полугласно.

— Търсим заместник-майстор Йорат — каза високо Джеймс.

Без да се обръща, един от мъжете посочи с палец вратата в дъното на помещението.

— Благодаря — каза Джеймс и тръгна натам.

В стаята, в която влязоха, имаше бюро и няколко стола. До бюрото стоеше мъж на средна възраст с черна коса и къса, грижливо подстригана брада. Той вдигна очи от документите, които изучаваше, и попита:

— Какво обичате?

— Идвам от двореца — отвърна Джеймс.

— След като вече отговорих на всичките ви въпроси, предполагам, че идвате, за да ми съобщите за напредък в разследването, така ли?

— Не служа при стражата — отвърна Джеймс. — Необходима ни е помощта ви, за да извадим един кораб.

— Страхувам се, че ще трябва да ви разочаровам. Гилдията е затворена. Изглежда, не сте чули новината, но са убили нашия Майстор.

— Какво по-точно е станало? — попита Джеймс.

— Никой не знае със сигурност. Открили са го мъртъв в стаята му, всичко наоколо е било разхвърляно. Изглежда, е имало борба. Накрая сърцето му не издържало.

— И защо затваряте гилдията?

— Майсторът на гилдията и неговият заместник Кендарик бяха единствените, които познаваха ритуала за вдигане кораб на повърхността.

— Налага се незабавно да разговаряме със заместника.

— Невъзможно. Кендарик е главният заподозрян за убийството на Майстора и, изглежда, се е укрил някъде. — Мъжът въздъхна уморено. — Което сигурно не е чак толкова лошо, като се има предвид цялостното положение.

— Какво искате да кажете с това „като се има предвид цялостното положение“? — попита Джеймс.

— За никого не е тайна, че от няколко години гилдията работи на загуба. Гилдиите на други градове, като Дърбин и Илит, отдавна са възприели нови методи, с които да действат по-ефективно. Те ни измъкват всички договори.

Джеймс за миг се замисли, после попита:

— Откъде знаете, че Кендарик е убил Майстора?

— Ами те вечно се караха. Понякога почти стигаха до бой. Абигейл, жената, която почиства къщата, каза, че ги чула да се карат и предната вечер.

— Това не е никакво доказателство — обади се Яжара.

— Вярно, но Кендарик изчезна безследно веднага щом откриха трупа на Майстора. Не бих се учудил, ако излезе, че той е убиецът.

Яжара понечи да каже нещо, но Джеймс завъртя глава.

— Може ли да огледаме стаите на Майстора и Кендарик? — обърна се той към Йорат.

— Ваша воля — сви рамене Йорат. — Жандармите вече бяха там, но не откриха нищо. — Той отново се зарови в свитъците.

Джеймс и Яжара се качиха на горния етаж.

— Какво? — попита го Яжара.

— Какво какво?

— Какво не искаше да казвам пред Йорат?

— Това, което си мислеше — отвърна Джеймс и тръгна към най-близката врата.

— И какво според теб си мислех?

— Че може би Кендарик също е мъртъв. И че някой взема мерки да не бъде изваден един кораб, потънал край Носа на вдовиците. — Той втренчи поглед в бравата. — Тази врата е разбивана. Има някой вътре — добави Джеймс шепнешком.

Яжара зае позиция зад него и му кимна. Джеймс вдигна крак и изрита вратата, която отхвърча навътре.

Една старица подскочи уплашено и изпищя:

— О, небеса! В гроба ли искате да ме вкарате, вие двамата?

— Съжалявам — отвърна Джеймс със засрамена усмивка. — Чух, че има някой вътре, и като видях, че ключалката е строшена… — Той повдигна рамене.

— Тази сутрин почуках, но не можах да събудя господаря. Тогава накарах двама от чираците да разбият вратата. Намерихме го да лежи мъртъв на пода. — Тя подсмръкна и избърса една сълза.

— Какво друго можеш да ни кажеш? — попита Джеймс. — Идваме по заповед на принца.

— Господарят беше чудесен човек, но имаше слабо сърце. Често му правех чай от глог, за да му облекчи болката. Много зле му действаха постоянните караници със заместника Кендарик.

— Какво представляваше този Кендарик? — попита Яжара.

— Ами… бедно хлапе от улицата, без семейство и приятели. Толкова беше беден, че се наложи Майстора да му плати вноската за приемане. Но старецът знаеше, че на момчето умът му сече като бръснач, и щеше да е престъпление да го остави да умре от глад. И се оказа прав, хлапето стигна далеч — чак до заместник. Сигурно някой ден щеше да го наследи, ама… — Тя млъкна и отново изхлипа.

— Значи беше умен, така ли? — попита Яжара.

— О, много разбираше от новите методи. Работеше над едно заклинание, което щеше да позволи на един-единствен човек да издигне цял голям кораб на повърхността. Вярваше, че с тази магия гилдията бързо ще забогатее, но Майстора все му създаваше спънки и двамата много се караха. Понякога Майстора казваше, че обичал да спори с Кендарик, за да му помага да си изостря ума и да умее да се справя с трудностите, когато той самият застане начело на Гилдията. Малко странна е цялата тази работа.

— Че кое му е странното? — попита Яжара.

— Ами, първо, не ми се вярва Кендарик да го е убил. Може да се дърлеха, но той наистина обичаше Майстора.

— Но всички май са сигурни, че тъкмо Кендарик е убиецът.

— Може и тъй да е — въздъхна жената. — Но аз ги чух да се карат вечерта. И друг път са се карали, ама сега беше по-силно. На сутринта, като дойдох да донеса на Майстора закуската, го намерих мъртъв. Както ви казах, трябваше двама от чираците да разбият вратата. Разправят, че Кендарик го бил ударил, докато се карали, а после избягал през прозореца. Така поне твърдяха пред стражниците.

— Нали ще може да поогледаме? — попита Джеймс.

Скоро обаче установиха, че няма нищо, което да им даде допълнителна информация.

— Какво има в другите две стаи? — попита Яжара.

— Това са стаите на помощниците — отвърна Абигейл.

— А коя е на Кендарик?

— Последната по коридора.

Джеймс мина коридора и побутна вратата. В същия миг се хвърли на земята и се размина на косъм с огнената струя, която излетя през отвора. Яжара последва светкавично примера му. Джеймс нямаше възможност да провери дали се е справила успешно, защото магьосникът, запокитил огненото кълбо, бе отстъпил мястото си на воин в черни дрехи, който се готвеше да посече Джеймс.

Измалът вдигна сабята си и замахна.

Глава 7Конспирация

Джеймс се претърколи наляво.

Острието на измала се стовари на мястото, където допреди миг се намираше главата му, и убиецът отново вдигна оръжието си. Движеше се с неописуема бързина.

Джеймс нямаше време да извади рапирата си и вместо това го изрита, като вложи цялата си сила. Чу се хрущящ звук от строшена кост, придружен от болезнен вик. Измалът залитна, но не падна.

Джеймс отново се претърколи настрани и се изправи, като същевременно извади рапирата си.

Яжара направи заклинание, но искрящата топка от червеникава енергия отскочи встрани и се удари в пода пред краката на магьосника. Макар че остана невредим, той изглеждаше стреснат от появата на друг магьосник. Обърна се, провря се през отворения прозорец и скочи върху паважа на улицата.

Яжара насочи вниманието си към убиеца, който се приближаваше към Джеймс, и вдигна тоягата си. Джеймс замахна, принуждавайки убиеца да отстъпи и да пренесе тежестта върху ранения си крак. Мъжът обаче очевидно бе опитен фехтовач и вместо това се извъртя настрани, като на свой ред нанесе удар. Атаката му бе толкова неочаквана, че едва не коства живота на Джеймс. Докато скуайърът се отдръпваше, мястото му бе заето от Яжара, която парира удара с тоягата си. Измалът зае позиция зад вратата, така че да не могат да го нападат и двамата едновременно.

— Яжара! — извика Джеймс, без да откъсва поглед от него. — Слез долу и виж какво е станало с приятелчето му — магьосника! Аз ще се погрижа за този негодник.

Без да възрази, Яжара се обърна и изтича надолу по стълбите.

Джеймс поспря, опитвайки се да прецени ситуацията. Нито той, нито убиецът можеха да минат през вратата. Всеки, който се опиташе, щеше да срещне оръжието на другия в доста неизгодно положение — без възможност да маневрира настрани.

Джеймс отстъпи назад и отпусна рапирата, сякаш канеше другия да нападне.

Измалът остана на мястото си — отказваше да приеме поканата.

— Скоро ще пристигне подкрепление — подхвърли небрежно Джеймс. — Съмнявам се, че ще скочиш през прозореца с това счупено коляно. — Той погледна надолу към ранения крак на убиеца. — Трябва да призная, че се възхищавам на издръжливостта ти. Мнозина други на твое място сега щяха да се въргалят на пода и да крещят от болка.

Убиецът пристъпи едва забележимо напред — не повече от няколко сантиметра.

Джеймс продължаваше да говори.

— Срещал съм и други като теб — Нощни ястреби. Първият, когото надвих, искаше да убие принца — това беше доста отдавна. Тогава бях още младеж. Хвърлих го от покрива.

Още няколко сантиметра напред.

Джеймс опря острието на рапирата си в пода и се подпря върху него, сякаш си почиваше.

— Но най-страшни бяха онези бандити в пустинята. Съмнявам се да си чул за тях, защото сигурно не си бил там. Искам да кажа, че ако си бил, сега щеше да си мъртъв — нали?

Още няколко сантиметра.

— Все още не мога да си обясня как вашето братство допусна да стане пионка в ръцете на някакви самозабравили се фанатици. Вашите хора гинат, за да могат други да постигат целите си. Нима Гадника разполага с такава неограничена власт върху вас?

Убиецът се напрегна.

Джеймс млъкна и се наведе напред, сякаш бе преместил цялата си тежест върху рапирата.

— Все пак странно, че те срещам тук. Мислех си, че жалките ви останки отдавна са си плюли на петите.

Изведнъж от долния етаж долетяха викове. Измалът вдигна оръжието си и се хвърли върху Джеймс, но той се отдръпна в мига, когато видя острието да святка.

Както се надяваше, противникът му не бе забелязал, че той също се е приближил към вратата. С едно рязко движение Джеймс парира удара на падащия отгоре ятаган, след което нанесе мушкащ удар. Раненият крак на убиеца не издържа натоварването и се подгъна, мъжът се препъна и сам се наниза върху острието на рапирата.

Само след секунди в стаята нахлуха неколцина стражници, предвождани от Яжара.

— Магьосникът избяга — каза кешийската благородничка. — Тези стражници бяха пред вратата и ги повиках на помощ.

Един от войниците погледна мъртвия убиец и промърмори:

— Май вече не ви трябва помощ, скуайър.

Джеймс коленичи и почна да претърсва трупа.

— Я, какво е това? — възкликна той, след като напипа в един от джобовете малък пергаментов свитък. — Обикновено тези юначаги не носят нищо. — Той го разгледа внимателно и го подаде на Яжара. — Можеш ли да го разчетеш?

Яжара разгъна свитъка.

— Мисля, че да. Прилича на пустинния диалект, използван в писмото за Юсуф. „Вземете свитъка, убийте свидетеля в уличката, после се върнете при кучето.“ Няма подпис, нито печат.

— „Свидетеля в уличката“ — повтори озадачено войникът. Това да не е Том? Един местен моряк-бездомник.

— Ами да, живее в едни сандъци в задната уличка — добави друг стражник.

— Яжара, време е да видим какво са търсели тези типове — заяви Джеймс. — Един от вас да остане тук на пост — нареди той на стражниците и даде знак на Яжара да го последва в стаята.

Вътре на пръв поглед не се виждаше нищо необичайно.

— Знаеш ли, не обърнах внимание къде стояха тези главорези, когато отворих вратата — оплака се Джеймс.

— Бяха точно пред бюрото — рече Яжара.

Джеймс се приближи до бюрото и го разгледа внимателно.

— Но какво може да означава това „върнете се при кучето“? — попита Яжара.

Джеймс продължаваше да рови из бюрото.

— Вероятно е код за човек или място. — Той измери с опитно око дълбочината на чекмеджето и продължи: — Да не ми е името Джими Ръчицата, ако зад това чекмедже няма тайник. — Той коленичи и пъхна ръка в отвора. Чу се изщракване и в ръката му остана малко капаче, а под него бе пъхната червена плюшена кесия.

Джеймс я измъкна и я претегли на ръка.

— Тежичка е. Прилича ми на камък. — Разви шнурчето и изсипа съдържанието на кесията в шепата си. Беше скъпоценен камък в преливащи се зелени и мътно бели тонове, с формата на морска черупка.

— Това е Мидата на Еортис! — възкликна Яжара.

— Може ли по-подробно? — попита Джеймс. — Посещавал съм Силдън, но имам само най-обща представа за тамошната религия.

— Виждала съм подобен камък в Звезден пристан — обясни Яжара, взе черупката, доближи я до очите си и прошепна някаква заклинание. После подскочи: — Тя е! Това е един стар и много ценен предмет, който подсилва водните магии. За съществуването му знаят само хора като магистъра на Звезден пристан или върховният жрец на храма на морския бог Еортис. Но да го притежаваш… вероятно е тайна придобивка на Мореходната гилдия.

— Но защо тогава не го открихме сред вещите на Майстора? — попита Джеймс. — Това не е ли доказателство, че Кендарик го е убил? А може би Майстора му го е дал, за да го пази?

— И още нещо: защо го търсеха Нощните ястреби? — добави Яжара.

— Може ли да се използва при изваждането на потънал кораб?

— Не, но би могъл да помогне в осигуряването на благоприятно време, стига да знаеш необходимите заклинания.

— Как мислиш, дали него са търсели?

— Вероятно не.

— В такъв случай продължаваме да търсим. — Джеймс огледа другата страна на бюрото и откри още един тайник, достъпът до който обаче ставаше през отвора за долното чекмедже.

— Много хитро — отбеляза той. — Но не достатъчно.

Тук имаше кутия, приблизително двайсетина сантиметра дълга и десетина широка. На капачето, покрито с мозайка от камъни, нямаше нито бравичка, нито катинар и Джеймс опита директен подход — просто го вдигна. Кутията обаче беше празна.

— Нищо — промърмори той.

— Не, има нещо — възрази Яжара. — Затвори капака и го отвори пак.

Джеймс хлопна капачето, а Яжара обясни:

— Това е скатианска мозайка. Доста сложен заключващ механизъм.

— На какво? Кутията е празна. А стените й са твърде тънки, за да се крие нещо в тях.

— Става въпрос за чародейство. Целта му е да замаскира онова, което е поставено вътре, но може да бъде свалено със заклинание.

— Ти знаеш ли как да го свалиш?

— Ще се опитам. — Яжара взе кутията, затвори я и я постави върху бюрото.

Огледа мозайката върху капака, после постави пръст върху една от плочките. Цветът й се промени от червен в зелен, после в син и за един кратък миг Джеймс зърна някакво замъглено изображение, което се преливаше с мозайката. Яжара повтори опита, но този път докосна съседната плочка и цветовете се промениха, а изображението, което се мярна, бе различно.

Та почна чевръсто да размества плочките. Джеймс я гледаше смаяно — за човек като него, свикнал от малък да разгадава всякакви ключалки и клопки, всичко това бе ново и невероятно интересно. Скоро си обясни и припряността й — оставени за повече от няколко секунди без промяна, плочките бързо се връщаха към първоначалната си подредба. Колкото по-близо беше Яжара до края на мозайката, толкова по-бързо се налагаше да действа.

Сега вече пръстите й се движеха с невероятна скорост, а върху капака се оформяше изображение на плаващ в морето кораб. Изведнъж се чу отчетливо изщракване и капакът отскочи.

В кутията имаше малък свитък. Джеймс бръкна, извади го, погледна го и въздъхна:

— И този не мога да го разчета. Яжара го взе и го огледа.

— Това вече със сигурност е заклинание за изваждане на потънали кораби!

— И как по-точно действа?

Яжара продължаваше да плъзга поглед по редовете.

— Невероятно! — възкликна тя. — С този свитък и още няколко дреболии само един член на гилдията може да извади цял потънал кораб!

— И кое е невероятното?

— Гилдии от рода на Мореходната, които използват приложни магии, обикновено прибягват до сравнително прости заклинания, които се предават от поколение на поколение и се прилагат едновременно от неколцина членове. Авторът на това заклинание знае доста повече за магията от някой обикновен член на гилдия. — Тя помълча и добави: — Едва ли Кендарик се е досещал, че е магьосник от Нисшия път!

— В такъв случай това заклинание е струвало цяло състояние за гилдията!

— Без съмнение — съгласи се Яжара. — Всеки магьосник от Нисшия път би могъл да го прилага без особени усилия. Предполагам обаче, че само Кендарик е имал достъп до него.

— В такъв случай трябва да открием Кендарик. Скрий това. — Той й посочи свитъка, след това се обърна и излезе. Яжара прибра свитъка в една кесия на колана си и го последва.

Джеймс спря при трупа на Нощния ястреб и нареди на стражника:

— Дръж го под око. Ако се размърда, незабавно прати да ме извикат. А сега — обърна се той към Яжара — да идем да огледаме онази уличка.

— „Ако се размърда?“ — повтори Яжара, докато слизаха по стълбището.

— Не знаеш ли? — засмя се той. — Нощните ястреби имат отвратителния навик да възкръсват.

Заобиколиха къщата и видяха, че зад нея започва тясна тъмна уличка. Макар да бе още предобед, тук цареше сумрак, а сенките бяха достатъчно тъмни, та в тях да се притаят десетки противници. Джеймс машинално постави ръка върху дръжката на рапирата. Яжара стисна по-здраво тоягата.

Стигнаха до мястото, където бе скочил магьосникът.

— Трябва да е паднал тук — каза Джеймс, — а после се е затичал натам. — Той кимна в посоката, от която бяха дошли. — Почти съм сигурен, че другият край е задънен.

— Ами да, стигнал е пресечката и е продължил със спокойна крачка, като най-обикновен гражданин.

Джеймс кимна.

— Ето защо обичам градовете и мразя пущинаците. Тук можеш да се скриеш навсякъде.

— Мнозина от сънародниците ми не биха се съгласили с теб. Те знаят как да се крият в пустинята.

Стигнаха до купчина полуизгнили сандъци и Джеймс вдигна най-горния. Вонята, която ги лъхна, накара Яжара да отстъпи назад. Долу имаше мръсно одеяло, остатъци от полуразвалена храна и разни лични вещи — вълнена шапка, строшен гребен, лекьосано наметало.

— Стопанинът не е вкъщи — засмя се Джеймс и се огледа. — Стария Том е излязъл на просия или джебчийство. Няма да се върне преди мръкване.

— Не мога да повярвам, че има хора, които живеят така.

— Не е толкова трудно, след като свикнеш. Да вървим.

— Къде?

— Връщаме се в двореца. Ще си починем и ще наминем тук довечера. Трябва да си побъбрим с Том — струва ми се, че е станал свидетел на нещо важно. Нещо, за което някой не желае да се говори. Ако открием какво е, може би ще вникнем в тази странна история.

— Ясно е обаче, че някой не иска да изваждаме онзи кораб.

— Така е. И докато Уилям е по петите на Мечището, някой друг е организирал убийството на Майстора на гилдията, а сега ще потърси сметка и на този нещастен просяк.

— Гадника? — попита Яжара.

— Така предполагам — кимна Джеймс. — Хайде, да се връщаме в двореца и да съберем малко силици.

Уилям забеляза, че по пътя към тях препуска самотен ездач, и даде знак на патрула да спре. Намираха се на по-малко от час път от града и следваха знаците, оставени от двама кралски Следотърсачи. Ездачът дръпна юздите и отдаде чест. Беше Марик, един от Следотърсачите.

— Какво открихте? — попита Уилям.

— Половин дузина мъже са напуснали града пеша през северната порта и са тръгнали на североизток. Не са си направили труда да крият следите си. Един от тях е едър мъж, вероятно този, когото наричат Мечището. Отпечатъците му са големи и дълбоки. Край една горичка са ги чакали коне, с които са продължили. Джексън ги следва и поставя знаци.

Уилям махна на хората си да потеглят. Марик се изравни с него.

Следотърсачите бяха легендарен отряд, наследници на първите горски обитатели, по-късно лична охрана на най-ранните принцове на Крондор. Те познаваха околния пущинак така, както майка познава чертите на детето си, но не обичаха военната дисциплина и се подчиняваха само на командирите си. Капитанът им рядко се вясваше в двореца, освен когато не го викаше принцът, а хората му не общуваха с войниците от гарнизона. Но въпреки това ги ценяха високо заради ненадминатите им умения да проследяват противника.

— Какво друго? — попита Уилям след кратко мълчание.

— Какво имате предвид, лейтенант?

— Това, което не ми каза.

Следотърсачът изгледа младия офицер и се засмя.

— Тези хора не си правят труда да прикриват следите си. Не се боят, че ще бъдат открити. Бързат по друга причина.

— Трябва да стигнат някъде скоро, нали?

— Или да се срещнат с някого.

— Засада?

— Възможно е — отвърна Следотърсачът. — Ако избързат напред, а после внезапно се обърнат… — Той повдигна рамене.

— Джексън ще ни предупреди.

— Ако е жив — отвърна равнодушно Марик. Продължиха да яздят в мълчание.

Уличката наистина тънеше в сумрак през деня, а нощем тук бе непрогледна тъмнина. Джеймс вдигна фенера, който бе взел от двореца.

След като спаха през по-голямата част от деня, двамата слязоха да вечерят с принца и семейството му. Това беше първата вечеря на Яжара с тях — привилегия, която дължеше на новия си пост — и тя използва тази възможност, за да си побъбри с принцесите Анита и Елена и с близнаците Боррик и Ерланд. През това време Джеймс докладва на принца какво са открили и Арута одобри плана да продължат с издирването на изчезналия Кендарик.

Когато наближиха сандъците, Джеймс даде знак на Яжара да се прокрадват безшумно и тя го докосна по рамото, за да потвърди, че го е разбрала.

Щом спряха пред сандъците, един глас закрещя:

— Не! Недей! Стария Том не е казал на никого!

— Том, нищо няма да ти направим — подвикна Джеймс, повдигна фенера и освети вътрешността на сандъка, в който се бе сврял загърнат в дрипи старец. Носът му бе подут и зачервен от честите сбивания и запои. Предните му зъби липсваха, а оредялата му побеляла коса беше прилепнала върху темето.

Две кървясали воднистосини очи се втренчиха в тях.

— Нали няма да ме биете?

— Няма — обеща Джеймс. — Искаме само да ти зададем няколко въпроса.

— Аа, вие сте хората на принца. Съдбата е благосклонна към мен. — А аз си помислих, че са дошли онези убийци.

— И защо ще те търсят убийци, Том? — попита Яжара.

— Ами щото бях тук, когато влязоха в къщата на гилдията.

— И кога беше това? — попита Джеймс.

— През нощта, когато умря Майстора. Бяха двамина, с черни наметала — покатериха се по стената и влязоха право в неговата стая.

— Нощни ястреби — промърмори Джеймс. — Те наистина се върнаха, Том, но ние им видяхме сметката, преди да те открият.

— Вие сте добри хора. Цял живот ще ви благославям.

— Твоя воля — отвърна с усмивка Джеймс. — Видя ли нещо друго?

— Ами… преди да са покатерят, онези с черните плащове разговаряха с някого на улицата.

— Видя ли с кого? — попита Яжара.

— Очите ми не са вече, каквито бяха. Но май беше с дрехи на гилдията.

— Имаше ли огърлица?

— Да, от онези, дето ги носят техните хора.

— Да не е бил Кендарик? — попита Яжара.

— Може и той да е — онзи момък, дето все се кара с Майстора. Видях го в нощта на убийството. Излезе от къщата късно и повече не се е вясвал тъдява.

— Какво означава това — че Кендарик е свързан с Нощните ястреби? — попита Джеймс.

— Може да е — отвърна Стария Том. — А може и да не е. Когато си тръгваше, не носеше огърлицата.

— Има само още двама, които носят такава огърлица — замислено каза Джеймс. — Майстора и Йорат. Нощем къщата е затворена, но ще се върнем утре сутринта, за да си поговорим с Йорат.

Джеймс бръкна в кесията и извади две жълтици. Подаде ги на Стария Том и му каза:

— Купи си топла храна и свястно одеяло.

— Благодаря, синко — кимна старият рибар. — Ще те благославям, заклевам се.

На сутринта Джеймс и Яжара отново посетиха канцеларията на гилдията, но този път завариха много по-спокойна обстановка. Вътре беше само Йорат — пак преглеждаше документи.

— Пак ли? — попита той.

— Имаме още няколко въпроса, заместнико — рече Джеймс.

— Да чуя.

— Открихме някои неща, но няма съмнение, че случаят ще бъде разрешен едва когато намерим Кендарик. Какво можеш да ни кажеш за него?

— Той беше най-старшият член на гилдията след Майстора, точно над мен. Има още двама ръководители, но те не са в града. Кендарик беше човек с необичайни способности и със сигурност щеше да стане следващият Майстор. За съжаление беше алчен и арогантен, сигурно заради кешийската си кръв.

Яжара се опита да запази спокойствие, но Джеймс я видя как стиска юмруци.

— Наистина ли смяташ, че причината е в кръвта? — попита той.

— Без съмнение — отвърна Йорат. — Винаги се държеше надменно, но след като трябваше да се откаже от годежа с онова момиче, съвсем се озлоби срещу нас. Родителите й не искаха дъщеря им да се омъжи за кешиец и кой може да ги вини?

— Внимавай, заместнико, защото съм чувствителна по този въпрос — предупреди го Яжара.

— Мадам — отвърна спокойно Йорат, — не съм учен, нито специалист, но от опит мога да ви кажа, че кешийците не умеят да владеят чувствата си.

Яжара се наведе към него със смразяваща усмивка.

— Като новоназначен придворен магьосник и като племенница на Абдур Рахман Мемо Хазара-хан, посланик на Велики Кеш в двора на принца, ще ти кажа, че си в дълбоко заблуждение. Ако наистина не можех да се владея, щях да те смачкам като червей.

Йорат пребледня и запелтечи:

— Милейди, позволете да ви се извиня. Бях груб и нищо не извинява поведението ми. Моля ви, простете ми.

Джеймс едва успя да скрие усмивката си и каза:

— Разкажи ни за жената, за която е бил сгоден Кендарик.

Йорат нямаше нищо против да сменят темата.

— Тя е дъщеря на един тукашен дюкянджия. Не й помня името.

— Е, благодаря ти все пак. Нямаме повече въпроси.

Преди да излязат, Джеймс погледна нагоре по стълбите. После спря, даде знак на Яжара да пази мълчание и се прокрадна безшумно на втория етаж. Когато стигнаха горе, посочи стаята на Йорат.

— Какво правиш? — попита го Яжара.

— Нашият приятел долу май крие нещо.

— И аз си мислех така. Изглежда ми някак… прекалено спокоен след всичко, което се случи.

Джеймс с лекота отвори ключалката и влязоха. Стаята бе изрядно подредена, на пръв поглед всеки предмет си беше на мястото.

— Много прибран човек е този Йорат — подметна Джеймс.

— Така изглежда.

Джеймс се зае с писалището, а Яжара съсредоточи вниманието си върху скрина до леглото на заместника. В писалището Джеймс намери документи и счетоводна книга. Докато ги преглеждаше, Яжара го повика:

— Виж!

Джеймс се обърна. Яжара държеше още една счетоводна книга, същата като тази, която бе намерил Джеймс.

— Открих я скрита в дрехите.

Джеймс взе втората книга и я постави до първата.

— Това е значи — каза той след кратък размисъл. — Нашият приятел е присвоявал средства от гилдията. След смъртта на Майстора никой не би го заподозрял в измама.

— А след като намереше свитъка със заклинанието на Кендарик, щеше да възобнови дейността на гилдията и да се самоназначи за новия й Майстор.

Джеймс прелистваше книгата.

— Виж какво намерих. — Той посочи един лист. Тя зачете на глас:

— „Заместнико — ти постъпи правилно, като се обърна към нас. Получихме златото, което ни обеща. Покажи това писмо на кръчмаря и той ще ти услужи с всичко, което поискаш. Моите хора ще те чакат при кучето, там ще уточним подробностите за бъдещи разплащания. Орин.“

— При кучето — повтори Джеймс. Някое място?

— Ами да, „Хапещото куче“ — сети се Джеймс.

— Кръчмарят Пит Късметлията! — възкликна Яжара.

— Всичко започва да си идва на мястото — ухили се Джеймс и прибра двете книги и писмото. — Мисля, че дойде време пак да си поговорим със заместника Йорат. — Той загърна книгите и писмото в едно наметало, което извади от скрина.

Слязоха на първия етаж и влязоха в канцеларията. Йорат все така четеше разни документи.

— Да? — рече той, вдигна глава и ги погледна. — Пак ли вие?

— Ти знаеш кой е убиецът на Майстора — заяви Джеймс.

Йорат бавно се изправи и грижливо подреди документите върху бюрото.

— Чудна работа. Доскоро смятах, че хората на принца са доста по-интелигентни.

— Открихме, че си се съюзил с Нощните ястреби.

Йорат посрещна обвинението с безстрастно лице.

— Дори да съм имал намерението да се консултирам с представители на някоя престъпна група, с кого се срещам извън тази сграда си е лично моя работа, освен ако не успеете да докажете, че съм бил замесен в конспирация срещу гилдията. Освен това целият ми живот е свързан с тази гилдия — защо ми е да излагам кариерата си на риск?

— За да не разкрият, че си заделял средства за себе си — рече Джеймс и извади двете счетоводни книги.

— И заради новото заклинание на Кендарик — добави Яжара. — Което смяташе да си присвоиш.

— Ако го беше открил — заяви Джеймс. — Точно с тази цел си наел Нощните ястреби.

— Интересна теория — отвърна Йорат и бавно заотстъпва. — Много добре измислена. Кажете ми, как смятате — щях ли да се измъкна невредим, ако не бяхте се намесили вие?

Преди Джеймс и Яжара да отговорят, Йорат бръкна в ръкава на ризата си, извади нещо и го хвърли нагоре. Лумна ярка светлина и за миг Джеймс бе заслепен напълно. Той отстъпи, за да не го нападнат, докато е в неизгодна позиция.

И наистина сабята на Йорат изсвистя във въздуха пред него — на мястото, където бе стоял допреди секунда. Джеймс направи още две крачки назад, очаквайки Йорат да го последва. За всеки случай размаха рапирата пред себе си.

И друг път му се бе налагало да се бие в мрак, затова затвори очи, тъй като в тъмнината се съсредоточаваше по-лесно. Усети, че Яжара минава край него и отстъпва встрани. Замахна сляпо в противоположната посока и острието му със звън се сблъска със сабята на Йорат.

Без миг колебание Джеймс пристъпи напред и удвои усилията си. Разчиташе на това, че Йорат не е опитен фехтовач, а и бе почти сигурен, че с някой от ударите го е ранил.

Както предполагаше, Йорат бе изненадан от неочакваната атака, която го завари неподготвен. Макар и пипнешком, Джеймс успя да го улови за ръката, с която стискаше сабята, и стовари дръжката на рапирата върху лицето му. Чу се тъп удар и болезнен стон.

Йорат се строполи на пода, а Джеймс премигна мъчително и вдигна ръкав да изтрие сълзите си. Зрението му бавно се възвръщаше, достатъчно, за да забележи проснатия в безсъзнание на земята заместник. Яжара също премигваше мъчително.

— Всичко е наред — успокои я Джеймс. — Той лежи в несвяст.

— Какво ще стане с него?

— Най-вероятно Арута ще нареди да го обесят — след като го разпита.

— Как смяташ, дали е забъркан в издирването на Сълзата?

Джеймс поклати глава. На вратата се показа един чирак и втрещи очи в поваления Йорат.

— Момче, извикай градската стража! — нареди му Джеймс.

Чиракът побягна навън.

— Мисля, че Гадника и Нощните ястреби просто са го използвали — продължи Джеймс. — Или който стои зад цялата тази история. Задачата на Нощните ястреби и онзи, който ги е наел, е да попречат да бъде изваден корабът. Предполагам, че някой в Илит вече се е уговорил с тамошната гилдия да свърши тази работа. Ако бяха намерили свитъка със заклинанието на Кендарик, щяха значително да си облекчат задачата. Сигурно са обещали на Йорат да му помогнат, но всъщност са възнамерявали да го убият. — Джеймс побутна с крак проснатия на земята заместник. — Тъй че от самото начало той е бил обречен. Какъв глупак.

— И сега какво ще правим?

— Ще навестим Пит Късметлията и ако там открием някое недовършено гнездо на Нощни ястреби, ще го стъпчем. После ще намерим Кендарик и ще му съобщим, че вече не е заподозрян.

— Как ще го намерим?

— Ще потърсим жената, за която е бил сгоден. Тя сигурно ще може да ни упъти.

— Но Йорат каза, че не помни коя е.

Джеймс се засмя.

— Той може да не помни, но някой друг все ще знае. Например Абигейл. Такива неща не остават скрити.

— Ще ида да я попитам — заяви Яжара.

Джеймс кимна.

— А аз ще изчакам градската стража.

Яжара се върна само след няколко минути, тъкмо когато се появиха двама стражници. Джеймс им нареди да изтичат в двореца и да разкажат за случилото се на херцог Гардан. Стражниците козируваха и отнесоха и Йорат, който все още не бе дошъл на себе си.

— Научи ли коя е? — попита Джеймс.

Яжара кимна.

— Казва се Морейн. Държи едно магазинче, казва се „Златният чародей“.

— Тъкмо място за теб — захили се Джеймс. — Според слуховете това е дюкян за отвари, билета и дребни заклинания за продан. Намира се в най-хубавата част на града. — Той се огледа и добави: — Тук вече приключихме.

— И сега накъде? — попита Яжара.

— Ще се върнем в двореца и ще съберем половин дузина от най-добрите фехтовачи на херцога. А после право в „Хапещото куче“.

— Смяташ, че там ще си имаме неприятности?

— Не се и съмнявам.

Глава 8Кендарик

Джеймс даде знак.

Двамата с Яжара пресичаха улицата, отвъд която бе разположено „Хапещото куче“. Шестима от гвардейците на принца бяха заели позиция на пресечката с другата улица, спотаени в сенките на спускащата се нощ. С тях беше и младият Джонатан Мине, синът на бившия шериф Уилфред Мине. Джеймс го бе вербувал като свой доверен агент за замислената от него шпионска мрежа. Младият Мине щеше да изчакат петнайсет минути и после да влезе в кръчмата. При първия признак за някаква опасност щеше да повика войниците и те щяха да щурмуват сградата.

Джеймс и Яжара искаха да проверят каква информация ще изкопчат от Пит Късметлията, преди да прибегнат до употребата на сила. Но ако вътре имаше Нощни ястреби, близостта на отряда щеше да им е от полза.

Джеймс бутна вратата. Вътре вечерната глъчка тъкмо започваше да набира сила, докато докерите и проститутките се отдаваха на алкохолното опиянение.

Джеймс се огледа и установи, че вече е привлякъл вниманието на един от докерите, който оглеждаше малко учудено твърде хубавите им за подобен вертеп дрехи.

— Я какво си имаме тук! — обяви той гърлено.

Съседът му по маса също се извърна.

— Прилича ми на придворен гъзолизец и кешийско котенце.

— Внимавай, приятелю — озъби му се Яжара. — Котенцето си има нокти.

Мъжът премигна малко смутено, но спътникът му избухна в смях.

— Хайде стига — сряза ги Джеймс. — Не сме дошли тук, за да се караме. — Той улови Яжара и я дръпна към тезгяха в дъното на помещението, където кръчмарят подреждаше халби с ейл върху голям поднос.

Когато се приближиха, Пит вдигна глава и ги изгледа свъсено.

— Какво искате пък сега?

— Още малко информация, Пит — отвърна Джеймс.

— Може, но ще ви струва пари. Както винаги.

— Чу ли за инцидента в Мореходната гилдия?

— Може и да съм чул нещичко — отвърна уклончиво Пит.

Джеймс постави една монета на тезгяха.

— Добре де, чух.

Джеймс подхвърли още една монета, но Пит мълчеше. Едва след третата отвори уста.

— Изглежда, заместникът не е могъл да дочака своя стар Майстор да му освободи мястото и му е помогнал да се пресели по-бързо в отвъдното. Говоря за оня тип — Кендарик.

— И ние това чухме — каза Джеймс. — Да имаш представа къде може да е сега Кендарик?

— Не — и този отговор го давам безплатно.

Джеймс се зачуди дали Пит не го лъже, но сметна, че е твърде алчен, за да го направи. В противен случай щеше да поиска още пари, а не да се дърпа. Той погледна към Яжара и тя му кимна, че е на същото мнение. Изглежда, отново бяха стигнали до задънена улица.

— А какво ще кажеш по въпроса за „специалните услуги“? — продължи почти шепнешком Джеймс, като плъзна още една монета по тезгяха.

— Какви са тези „специални услуги“? — попита Пит, но прибра монетата.

— Ами например помощ от страна на едни по-яки момчета.

Пит сви рамене.

— Биячите в Крондор вървят дузина за грош. Има ги на пристанището и по пазарищата… — Той присви очи. — Но ти и сам го знаеш, нали?

— Чух, че при теб човек може да се свърже с една особена порода нощни птици.

— Откъде ти хрумна пък това за птиците? — попита Пит.

— Защото съм готов да им предложа добре платена работа.

Пит помълча малко, после отвърна:

— Изглеждаш ми смелчага, момче, но ще ти стигнат ли паричките, за да ги наемеш?

— За това не бери грижа. Там, откъдето идват тези жълтици, има още много. — Джеймс сложи още една монета на тезгяха, после добави нови четири, като ги подреди на купчинка.

Пит ги прибра.

— Момче, трябва да знаеш, че си дошъл точно където трябва. Мини отзад — в стаята има едни господа, с които трябва да си поговориш. — Той подхвърли на Джеймс ключ и му посочи вратата зад бара. — Без него не можеш да влезеш.

Джеймс улови ключа и тръгна към вратата. Огледа се и видя, че Яжара е нащрек, готова за всякакви изненади. Прецени, че му остават около десет минути, преди да се появи Джонатан Мине. Инструкциите на младежа бяха пределно ясни — ако двамата с Яжара не са в помещението, Мине трябва да извика войниците.

Влязоха в тесен коридор и в същия миг вратата зад тях се хлопна. Тук имаше други три врати. Първата вляво се отваряше към килерче и Джеймс я подмина. Вдясно пък се виждаше малка, мизерно оборудвана спалня, с мръсни дрехи, нахвърляни в безпорядък върху изтърканите завивки.

— Сигурно е стаята на Пит — прошепна Джеймс, погледна през рамо към вратата, през която бяха влезли, и добави: — Можеш ли да направиш нещо с онази врата — нещо толкова шумно, че да привлече вниманието на Мине и войниците?

Яжара кимна с игрива усмивка.

— Разполагам точно с това, за което питаш.

— Чудесно — рече Джеймс и отвори последната врата. Озоваха се в малка стая, насред която имаше маса. До масата седяха двама мъже. По-близкият беше брадат и черноок. Другият бе русокос и гладко избръснат. И двамата носеха черни наметала, черни панталони и черни ръкавици. И бяха препасали саби.

— Да? — попита брадатият.

— Пит каза, че тук ще намеря хора, които да ми помогнат за една досадна дреболия.

И двамата мъже се дръпнаха назад със столовете — на пръв поглед обичаен жест, който обаче целеше да им даде възможност по-лесно да извадят оръжията.

— Какво по-точно искаш? — попита първият.

Джеймс извади писмото, което бе намерил в стаята на Йорат.

— Знаем, че сте имали уговорка с Мореходната гилдия. Срещу неголяма сума ви обещавам никой да не разбере.

Двамата мъже се спогледаха. Този път взе думата русият.

— Ако търсиш начин да си натъпчеш джобовете със злато, хубаво ще е да те предупредя, че сега си имаш работа с Гилдията на смъртта. Тези, които се опитват да ни изнудват, не доживяват до дълбоки старини. Освен ако не предлагаш нещо в замяна.

Джеймс се усмихна.

— Точно това имах предвид. Ето какво ви предлагам… — При тези думи той скочи внезапно напред, преобърна масата върху русия и същевременно изрита стола на брадатия. — Яжара! Давай!

Яжара се обърна, вдигна тоягата си към вратата и извика нещо. Сноп бяла светлина изригна от върха на тоягата, прелетя през коридора и изби вратата, през която бяха влезли.

Джеймс, който вече бе извадил рапирата си, се захили.

— Това със сигурност ще им привлече вниманието. Брадатият отстъпваше назад, за да излезе извън обсега на оръжието му, като същевременно несръчно се опитваше да извади своето. Другият се бе прикрил зад съборената маса с вече измъкната сабя.

Джеймс скочи във въздуха, за да избегне атаката му, а Яжара замахна и стовари тоягата върху ръката на русокосия. Той изрева от болка и изпусна сабята. Докато се опитваше да извади кинжала с другата ръка, Яжара го халоса с тоягата в слепоочието и той се строполи на пода.

Джеймс чу викове и шумотевица от другия край на сградата и предположи, че е пристигнал Мине с хората си. Освен ако вътре нямаше и други Нощни ястреби, посетителите едва ли щяха да се опитат да му попречат.

Джеймс замахна и посече ръката на брадатия, който все още не бе извадил сабята си. Убиецът изохка и се дръпна. Джеймс опря върха на острието в шията му.

— Съветвам те да не мърдаш, ако искаш да живееш.

Яжара бе заела позиция до вратата, в случай че някой ги нападне отвън.

Брадатият се размърда и Джеймс натисна по-силно. После с едно рязко дръпване скъса веригата на врата на противника си. На нея висеше метален амулет.

Мъжът неочаквано се дръпна назад и посегна към амулета. Без да сваля очи от амулета, Джеймс го изрита и той рухна в несвяст на пода.

Точно в този момент в стаята нахлуха Джонатан Мине и неговите гвардейци. Водеха и Пит, чийто дървен крак потропваше комично по пода.

— Посетителите се разбягаха, когато Яжара взриви вратата — докладва ухилено Джонатан. — Предположих, че е ваше дело, милейди, а не на някой друг магьосник.

Тя кимна и му върна усмивката.

— А като се появихме и ние на сцената — продължи младият заместник-шериф, — настъпи истинска суматоха. Този — той посочи Пит — и още неколцина се опитаха да се съпротивляват, но бързичко ги усмирихме. — Той погледна проснатите на пода тела. — Какво си имаме тук?

Джеймс му подаде амулета.

— Лъжливи Нощни ястреби. Част от групата, пратена преди няколко месеца в каналите, за да създаде впечатление, че Гилдията на смъртта се е завърнала.

— И откъде знаеш, че са лъжливи? — попита Яжара.

— Не носят отровни пръстени, а и не се опитаха да се самоубият — отвърна Джеймс. — Нощните ястреби са фанатици, които не позволяват да бъдат заловени живи. — Той прибра рапирата си в ножницата.

— Но какво са искали да постигнат? — попита Джонатан.

— Ще разберем, след като ги разпитаме — отвърна Джеймс. — Нека ги отведат в тъмницата на двореца. Май нямаме друг избор.

— Така да бъде, скуайър — кимна Джонатан.

— А сега е време да си поговорим — обърна се Джеймс към Пит.

Кръчмарят се опита да се усмихне, но лицето му бе плувнало в пот.

— Скуайър, кълна се, че не знам нищо. Дадох им под наем стаята и мазето.

— И мазето? — повтори Джеймс с присвити очи.

— Да, през онази врата и надолу по стълбите. — Той посочи един капак на пода в ъгъла.

— Проклятие! — изруга Джеймс и отново извади рапирата. После нареди на Джонатан. — Остави един човек да пази Пит и тръгвай с мен!

Джеймс вдигна капака и заслиза надолу. Каменната стълба се спускаше до средата на стената, после свиваше в обратна посока.

— Джеймс! — извика отгоре Яжара. — Долу нещо не е наред!

— И аз го чувствам — отвърна Джеймс.

Чу се сухо пращене от концентрирана енергия, което му подсказваше, че някой набира магична сила. Докато слезе до долу, целият настръхна. Изчака Джонатан и Яжара да го настигнат и каза:

— Готови!

Изрита вратата и нахлу в голямо помещение, което заемаше цялата площ под кръчмата. Близо до центъра стояха трима мъже, двама от които бяха облечени като онези, които бяха намерили на горния етаж — с черни наметала, ръкавици и панталони и също със саби. Третият обаче носеше плащ досущ като на магьосника, когото Джеймс бе видял в Мореходната гилдия.

Но това, което го накара да се закове на място и да ахне от изненада, беше фигурата, която се оформяше в центъра на стаята, в средата на тайнствения знак, изрисуван с тебешир на пода.

— Това е демон! — извика той. Създанието бавно се материализираше от главата надолу. Имаше дълги криви рога, които стърчаха напред. Святкащите червеникави очи се втренчиха в новодошлите и чудовището измуча като бик, а масивните му рамене потрепнаха, докато, посягаше към тях.

— Задръжте ги! — извика вражеският магьосник. — Малко остана! Мъжете с черни дрехи извадиха сабите си и се втурнаха в атака.

Яжара опита да прати заклинание, но не й остана време да се съсредоточи, тъй като единият от нападателите се нахвърли върху нея.

Джеймс парира удара на нападателя си и в същия миг в помещението нахлу Джонатан Мине с един от хората си.

— Божичко! — възкликна Мине. — Какво е това чудовище?

— Убийте магьосника! — викна Джеймс.

Стражникът не се поколеба. Вместо да се приближава към демона, който вече се бе материализирал почти напълно, той извади от колана си кинжал и го запрати с всичка сила.

Острието попадна право в сърцето на магьосника и той тупна по гръб в същия миг, когато демонът завърши трансформацията си. Чудовището нададе гневен рев и понечи да се хвърли в атака, но чертите на пода сякаш образуваха някаква мистична преграда, която му пречеше да стигне до Джеймс и другите.

Джеймс видя, че Мине се е притекъл на помощ на Яжара, и се съсредоточи изцяло върху своя противник. Мъжът в черно несъмнено бе опитен сабльор, а и Джеймс все не можеше да откъсне очи от разярения демон зад него. Убиецът също усещаше присъствието на чудовището, защото от време на време мяташе поглед през рамо. Джеймс опита да се възползва от това, но противникът му не позволи да бъде изненадан.

Тогава Джеймс се отдръпна встрани и извика:

— Яжара! Не можеш ли да направиш нещо с това чудовище?

Яжара все още се биеше с втория убиец, но в подземието беше прекалено тясно, за да отскочи встрани и да го остави на грижите на Джонатан Мине.

— Не мога, Джеймс — отвърна тя. — В момента съм заета.

— Пусни ме да мина! — извика й Мине.

Яжара се отдръпна мигновено и младият воин се промуши край нея, след което се нахвърли с такова настървение срещу убиеца, че той заотстъпва.

Едва сега Яжара погледна към демона и поклати глава.

— Джеймс, не зная почти нищо за тези чудовища!

— Е, аз пък скоро ще стана експерт по демоните — отвърна задъхано Джеймс, докато си разменяше удари с мъжа в черно. — Това ми е третият, който срещам.

— Едно нещо зная със сигурност — извика Яжара. — Не пресичай чертите на пода.

— Благодаря — отвърна Джеймс и нанесе нисък удар към крака на противника си. — Това ще го запомня!

Чак в този момент Яжара намери време да си поеме дъх. После затвори очи, припомни си още веднъж формулата на избраното заклинание и започна бавно да го произнася. Когато приключи, от протегнатата й ръка бликна огнен сноп, който удари противника на Джеймс право в лицето. Мъжът изрева от болка, изпусна оръжието си, вдигна ръце към очите си и се олюля назад.

Твърде късно осъзна, че е пристъпил в очертанията, изрисувани върху пода. Опита се да се измъкне, но демонът се вкопчи в него. Първо го улови отзад, както баща би уловил свидната си рожба, после го подметна във въздуха и тялото на нещастника се удари със страховита сила в тавана. Докато падаше, демонът го посрещна с рогата си и го наниза на тях. Мъжът изпищя и издъхна.

Междувременно Джеймс се притече на помощ на Мине — посегна над рамото му и промуши втория убиец в гърлото. Чу се гъргорещ звук и мъжът подгъна крака, от устата и носа му бликна тъмна кръв. Той посегна към гърлото си, сякаш се опитваше да запуши раната, после падна и зарита.

Джеймс се обърна към демона, който довършваше жертвата си. От устата му висяха кървави останки.

— Какво ще правим? — попита Джонатан, докато оглеждаше чудовището.

— Демонът не може да пресича чертите, докато не му позволи този, който го е повикал — обясни Яжара. — Трябва да намерим някакъв начин да го прогоним обратно или да го убием.

— Тези чудовища не са лесни за убиване — намеси се Джеймс. — Зная го от опит.

Яжара се обърна към стражника.

— Пратете някого в двореца. Нека повикат отец Белсон. Да му кажат, че трябва да ни помогне да се преборим с демон.

Стражникът погледна към Джеймс, който кимна.

— Докато дойде отецът, най-добре да чакаме отвън — предложи скуайърът.

Минутите се нижеха отчайващо бавно. Джеймс бе застанал до вратата към подземието и не откъсваше поглед от чудовището, което ръмжеше гневно и го пронизваше с очи. На няколко пъти се хвърля в атака, но спираше в непосредствена близост до невидимата бариера.

— Какви са тия глупости за някакъв демон? — чу се нечий глас над тях.

Джеймс се обърна и видя отец Белсон. Стройният чернобрад свещенослужител бе тръгнал веднага и в бързината дори не си бе сложил обичайното виолетово расо. Вместо него носеше вълнена риза и плътно наметало.

— Този идиот — оплака се отецът и посочи стражника — дори не ми позволи да се облека. — И млъкна, щом видя Джеймс и вилнеещия зад него демон. — О, богове!

— Отче, да си сменим местата — предложи Джеймс. — Не искам да ви преча, докато работите.

— Докато работя ли? — повтори отец Белсон и премигна объркано. — Над какво да работя?

— Над демона, отче. Трябва да ни отървете от него. Затова ви повикахме.

— Да ви отърва от демона? Че аз не зная как — отвърна ужасено отецът.

— Не знаете ли? — учуди се Джеймс.

— Демоните са създания на подземните царства и като такива често консумират огнена енергия. А моята служба при Господаря на пламъците ми забранява да прибягвам до магьосничества, които биха могли да причинят вреда на подобно същество. — Той погледна отново демона и добави притихнало: — Най-много да го раздразня още повече, което само ще го направи по-силен.

— Но не знаете ли някое заклинание за прогонване на зли сили? — попита Яжара.

Свещеникът се обърна към нея.

— В моя орден не се занимаваме с подобни неща. Ще ви трябва свещеник от ордена на Сунг, или някой ишапец, но по-силничък.

Джеймс въздъхна, повика отново стражника и му нареди:

— Тичай в храма на Ишап и кажи на върховния жрец, че ще ни е нужен за прогонването на демон. Бягай веднага. Кажи, че изпълняваш заповед на принца.

— Слушам, скуайър — козирува мъжът, обърна се и изчезна.

— Съжалявам, че ви събудих — обърна се Джеймс към отец Белсон.

— О, не бих пропуснал тази гледка за нищо на света — отвърна отецът, без да сваля очи от чудовището.

— Хубаво — кимна доволно Джеймс. — В такъв случай ще ви моля да го държите под око, а аз ще ида да разпитам един пленник.

Джеймс се качи на горния етаж. Пит седеше на един стол, охраняван от другия стражник.

— Да се върнем към темата, която обсъждахме, преди да бъдем прекъснати… — подхвана Джеймс.

Пит беше пребледнял от страх.

— Скуайър, веднага ще ви кажа, че не знам нищичко. Тия типове дойдоха и ме затрупаха със злато, като ми поръчаха да си затварям очите. Какво да правя? Обръщах глава на другата страна всеки път, когато искаха да използват коридора към каналите. Нали знаете как е?

Джеймс кимна. Знаеше много добре „как е“.

— Отведете го в двореца да го затворят в тъмницата. После ще решим какво да правим с него.

Един стражник сграбчи кръчмаря за яката и го дръпна.

— Хайде, приятелче. Път ни чака.

Измина почти час преди да се появи ишапецът — сивокос свещеник, явно с доста висок ранг, придружаван от двама въоръжени монаси. Щом Джеймс ги запозна с обстановката, свещеникът се съгласи да помогне.

Спуснаха се в подземието и ишапският жрец се обърна към отец Белсон.

— Отче, вече можете да си тръгвате.

— Както желаете — отвърна Белсон с лек поклон.

— Тръгвате ли си, наистина? — попита го Джеймс, докато отецът минаваше покрай него.

— Щом не съм желан тук…

Джеймс поклати учудено глава. Във взаимоотношенията между отделните храмове и ордени имаше много неща, които му бяха непонятни. Съперничество или интриги — въпроси, чиито отговори тепърва му предстоеше да узнае и да използва в бъдещата си дейност.

— Как започна всичко това? — попита новодошлият жрец.

— С ето този човек. — Джеймс посочи мъртвия магьосник. — Той е повикал чудовището.

Свещеникът огледа помещението и промърмори:

— Жалко, че е мъртъв. С негова помощ щеше да е по-лесно да върнем демона в света, от който е дошъл.

— Да, но преди това той сигурно щеше да го прати срещу нас — намеси се Яжара.

Свещеникът я изгледа продължително, но не отговори. Вместо това се обърна към Джеймс.

— Така да бъде. Време е да почваме.

Монасите застанаха от двете му страни и подхванаха тих напев. Почти веднага Джеймс почувства мразовит полъх във въздуха и чу гласа на свещеника да се издига над останалите. Думите бяха на непознат език.

Демонът наблюдаваше всичко това безпомощно иззад невидимата преграда. От време на време биволското му лице се сбръчкваше от гняв и той започваше да реве яростно… но скоро всичко приключи. Джеймс се ококори от изненада — в един миг чудовището си стоеше там, а в следващия вече го нямаше и единственото доказателство за изчезването му бе леко разместване на въздуха в помещението и приглушен звук, като от захлопната врата.

Свещеникът се обърна към Джеймс.

— Скуайър, служителите на нашия орден са доволни, че можаха да окажат услуга на принца и Короната, но сега ще е най-добре, ако се захванете отново с основната задача.

— Щяхме да го направим и по-рано, господине, но тази работа не търпеше отлагане.

Свещеникът кимна безстрастно.

— Утре призори брат Солон ще ви очаква при градската порта. — Той се обърна и излезе, следван от двамата монаси.

Джеймс въздъхна.

— Преди да тръгнем обаче трябва да свършим още нещо — припомни му Яжара.

— Да открием Кендарик. — Джеймс кимна. — Мисля, че зная откъде да започнем.

„Златният чародей“ беше скромно на вид, но добре поддържано дюкянче. Приличаше на аптека, но Яжара веднага позна съдържанието на някои от подредените по рафтовете буркани — бяха съставки, често използвани от заклинателите. Една задрямала жена ги пусна вътре едва след като Джеймс настоя, че идват по важни държавни дела.

— Какво искате? — попита жената с нескрито подозрение.

Джеймс я огледа. Предполагаше, че това е Морейн, жената, за която е бил сгоден Кендарик. Беше стройна, с изпито лице, но имаше хубави черти.

Джеймс извади мидата и й я показа.

— Можете ли да ни осведомите какво е това?

Морейн вдигна учудено вежди.

— Поставете я тук, ако обичате. — Тя посочи парче плат, опънато върху масата до горящия фенер. Джеймс остави мидата и се отдръпна. — Без никакво съмнение това е Мида на Еортис. Притежава могъщи магьоснически свойства. Доколкото ми е известно, по целия свят съществуват само няколко. Предмет с неоценима стойност за всеки капитан, дръзнал да прекосява океана. — Тя изгледа Джеймс. — Откъде я имате?

Джеймс се възхити на способността й да запазва спокойствие. От нея със сигурност щеше да излезе добър картоиграч.

— Морейн, струва ми се, че и вие знаете отговора на този въпрос.

Тя издържа няколко секунди втренченият му поглед, но после сведе очи.

— Взели сте я от Кендарик. Бяхме любовници, но моето семейство се възпротиви. Аз му я подарих. Беше най-скъпата ми придобивка. — Тя въздъхна и добави, сякаш се оправдаваше: — Не съм го виждала отдавна.

— Не е необходимо да ни мамите — засмя се Джеймс. — И без това не ви бива особено. Кендарик е невинен и ние разполагаме с доказателство за това. Замисълът за премахване на Майстора на Гилдията принадлежи на другия заместник — Йорат. Оказа се, че от известно време той е бъркал в касата на гилдията.

Жената не отговори, но очите й подскачаха по лицата им.

— Можете да ни се доверите — намеси се Яжара. — Аз съм Яжара, новата придворна магьосница, а този човек е личният скуайър на принца. Трябва спешно да се срещнем с Кендарик, който може да окаже неоценима услуга на Короната.

— Елате с мен — рече тихо Морейн, взе фенера и ги поведе към отсрещната стена, където имаше лавица с книги.

Яжара плъзна пръст по кориците, прегледа заглавията — много от книгите бяха наръчници за изготвяне на вълшебни билета — и каза заинтригувано:

— При първи удобен случай пак ще намина насам.

Морейн извади един дебел том и в същия миг лавицата се отмести навътре, разкривайки тясна дървена стълба, отиваща нагоре.

— Стълбата води до една тайна стаичка на тавана — обясни тя и се заизкачва.

Стаята бе толкова миниатюрна, че едва побираше масичка и легло. На леглото седеше мъж със зелено наметало. Имаше козя брадичка, мустаци и обеца на ухото.

— Кои са тези? — попита той уплашено, втренчил поглед в Джеймс и Яжара.

— Хора на принца — отвърна Морейн.

— Не съм го убил аз! — викна Кендарик.

— Успокой се — рече му Джеймс. — Разполагаме с доказателство, че го е извършил заместникът Йорат.

— А хората в черно? Те се опитаха да ме убият. Едва се измъкнах.

Яжара позна кешийския акцент, характерен за северните градове на страната.

— Вече се погрижихме за тях — успокои го тя.

Кендарик скочи и прегърна Морейн.

— Това е чудесно! Сега вече мога да се върна в гилдията. Благодаря ви за добрите вести.

Яжара вдигна ръка.

— Един момент, заместнико. Нуждаем се от помощта ти.

— Сигурно, но това може да почака ден-два. Имам много работа. Трябва да се върна и да проверя какви ги е надробил Йорат. Ще ми е нужно известно време, докато изправя гилдията отново на крака.

— За съжаление се нуждаем от помощта ти веднага — рече Джеймс. — Принцът има нужда от услугите на вашата гилдия. Като се има предвид, че ако не бяхме ние, досега Нощните ястреби да са те открили, може да се каже, че ни го дължиш.

— Не съм ви молил за помощ, нали? Трябва да се върна в гилдията! Когато му дойде времето, ще си платя дълга!

— Кендарик! — рязко каза Морейн.

— Да, Морейн? — попита той овчедушно.

— Проявяваш неблагодарност към хора, които са ти спасили живота.

— Но, скъпа, работата…

— Работата може да почака. — Тя се обърна към Джеймс. — Разбира се, че ще ви помогне, скуайър. Той е добър човек, но в момента е малко объркан.

— Морейн, моля те!

— Съжалявам, скъпи, но това е положението.

— Е, добре. — Кендарик сведе глава.

— Все пак го дръжте под око — посъветва ги шепнешком Морейн. — Понякога има склонност да се надценява.

— О, разчитай на нас — отвърна с усмивка Яжара.

— Благодаря ви, задето му възвърнахте честното име.

Яжара и Джеймс излязоха, за да оставят за малко Морейн и Кендарик насаме. Когато заместникът се появи, Яжара му каза:

— Трябва да се поздравиш за избора на възлюбената си.

— Зная, че съм късметлия — отвърна Кендарик. — Като си помисля само какъв негодник бях, преди да срещна Морейн. Тя спаси не само живота, но и душата ми.

Джеймс погледна към обсипаното със звезди небе.

— До зазоряване остават само три часа. Ще ни стигне, колкото да се върнем в двореца, да докладваме на принца и да тръгнем за срещата с брат Солон. Умееш ли да яздиш? — обърна се той към Кендарик.

— Доста зле.

— Докато стигнем, закъдето сме се запътили — засмя се Джеймс, — ще станеш истински майстор.

Глава 9Диверсия

Уилям чакаше търпеливо.

Конят му тропна неспокойно с копито и тихичко изпръхтя. Уилям притисна хълбоците му с бедра и дръпна лекичко юздите.

Денят беше студен и от устата му излизаха облаци пара. Патрулът бе спрял на една малка полянка насред гората. Мъжете зад него мълчаха или си разменяха по някоя дума шепнешком. Знаеха, че врагът е наблизо.

С наближаване на вечерта мракът започна да се сгъстява. Предчувствайки близостта на битката, мъжете се споглеждаха изнервени. Сабите бяха извадени наполовина от ножниците, колчаните със стрели — преместени така, че да са подръка. Всички се озъртаха зорко.

И тогава на пътеката се появиха две фигури — изникнаха едновременно от мрака. Уилям пръв видя, че това са Марик и Джексън, и въздъхна облекчено. Ако противникът беше наблизо, двамата едва ли щяха да яздят така спокойно.

Без да изчака доклада им, той се обърна и подвикна на войниците:

— Ще се разположим на лагер тук.

Сержантът Хартаг, който командваше патрула, стар ветеран, кимна и отвърна:

— Но преди това ще разположа постовете, лейтенант.

Докато сержантът подбираше хората си, двамата Следотърсачи скочиха от седлата и застанаха пред Уилям.

— Изгубихме ги — докладва Марик.

— Какво?!

Джексън, вторият Следотърсач, разтърси оредялата си сива коса и кимна.

— Свиха неочаквано към скалите и там им изгубихме следите. Утре ще ги намерим, но по тъмно е невъзможно.

— Те знаеха, че някой ги следва — добави Марик.

— Знаели са значи — промърмори замислено Уилям. — На какво разстояние са пред нас?

— Два, може би три часа. Ако продължат да се движат и през нощта, ще изгубим половин ден, докато им влезем в дирите.

— Нахранете се и гледайте да поспите — рече им Уилям. — Утре да сте на път с първите лъчи на слънцето.

Двамата кимнаха и се отдалечиха.

Уилям подкара коня към пътеката, сякаш оттук можеше да види изчезналия противник. Конят изпръхтя отново и той долови у него глад и желание за почивка. „Още малко“, успокои го Уилям, като използва способността си да общува с животните.

Върна се в лагера, скочи от седлото и почеса коня по носа. Знаеше, че животното обича да усеща допира му. Но през цялото време погледът му бе зареян към далечната гора, където се бе скрил Мечището.

Уилям избра едно място близо до сержанта, разгъна одеялото, просна го на земята, после се върна при коня и го отведе в другия край на поляната, където бяха забили колове. Свали седлото и юздите, после спъна животното и го завърза за един от коловете. Накрая окачи на врата му торба с овес и изпрати едно „Скоро ще има трева“ до всички коне. Няколко от тях изпръхтяха и му отвърнаха с образи и настроения, които според Уилям можеха да се сравнят с насмешливото „Това вече сме го чували“, при хората.

Той неволно се засмя. Малко по-късно си даде сметка, че се усмихва за пръв път след смъртта на Талия. Вдигна очи към небето, прати й едно беззвучно „Възмездието няма да закъснее“ и бавно кимна. Докато проверяваше как се справят хората му, се сети за Джеймс и се зачуди докъде ли са стигнали с Яжара с тяхната задача.

Джеймс водеше коня си за юздите. Бяха слезли от седлата преди няколко минути, за да дадат почивка на животните, но продължаваха да вървят. Досега поне бяха пътували без каквито и да било премеждия и Джеймс искрено се надяваше да е така до края. До един ден щяха да стигнат Мелничарски отдих, от там до Халдонова глава бе още ден езда.

Джеймс бе решил да се измъкне от града с неголям керван, смесвайки се с охраната и търговците. На едно от следващите разклонения на пътя той и хората му се отделиха от групата и поеха на север. Оттогава бе изминала цяла седмица, през която — доколкото можеха да преценят — не бяха привлекли ничие внимание. Джеймс се надяваше да стигнат малката странноприемница, преди да се спусне нощта.

Това бе същата странноприемница, в която, според предварителния план, трябваше да се срещнат с един от тукашните агенти на принц Арута. Джеймс вече кроеше планове да оплете и този човек в мрежата, която възнамеряваше да създаде. Понастоящем Алан — човекът, с когото предстоеше да се срещнат — беше дребен чиновник, който отговаряше за някои от владенията на принца в тази област. Но освен това от него се искаше да събира полезна информация от всякакъв род и да я праща тайно в двореца.

През по-голямата част от пътуването Кендарик и брат Солон мълчаха. Монахът, изглежда, по принцип бе мълчалив и склонен към самовглъбяване човек и отговаряше на всички въпроси едносрично. На няколко пъти Джеймс се опита да го въвлече в разговор, колкото да преодолее досадата от дългия път, но бе принуден да се откаже. Откри само, че Солон има странно познат акцент, но заради лаконичните му реплики така и не можа да уточни произхода му.

Кендарик също почти не пророни дума през целия път. Изглежда, не се съмняваше в способностите си да вдигне кораба на повърхността, но от друга страна, язденето не му понасяше никак добре. Нямаше никакъв опит, така че първите няколко дни му се видяха доста трудни, но от известно време показваше удивителен напредък, дори се държеше върху седлото с известна изящност. Във всеки случай бе престанал да се оплаква от болки в краката и от натъртен задник.

Яжара се оказа единственият доста приятен спътник, макар че често изпадаше в периоди на замислено мълчание, прекъсвани от самата нея с въпроси за това къде се намират. За младата магьосница северните области на Крондор се оказаха рядко привлекателна и красива страна. Джеймс не преставаше да се изненадва от интелигентността й и живия интерес към всичко, което я заобикаляше. Сега вече можеше да си обясни силното влечение, което бе изпитвал към нея Уилям, докато бе живял в Звезден пристан. Това, което изпитваше Джеймс, бе по-скоро искрено възхищение пред една необикновена личност, но лесно можеше да си представи какво може да се случи с друг, по-млад и по-неопитен в сърдечните дела.

— Това място пред нас сякаш е създадено за засади — заговори неочаквано брат Солон. Безпокойството му го бе накарало да произнесе най-дългото изречение за времето, през което двамата се познаваха. Джеймс дръпна юздите на коня и погледна през рамо.

— Сега вече се сещам къде съм чувал такъв говор! — възкликна той. — Трябваше да се досетя по-рано — доста време съм живял сред джуджетата! — Той огледа монаха от главата до петите. — Солон, ти си най-високото джудже, което съм срещал!

— А ти пък трябва да си смахнат, щом наистина смяташ, че може да съм джудже — отвърна монахът. — Израсъл съм в една ферма близо до Доргин, където, освен с джуджета, няма с кого другиго да си играеш. Сигурно затова и говорът ми е такъв. Но предпочитам да не говорим за това. — Той посочи напред. — Чу ли какво казах за пътя отпред?

— Какво пък толкова — няколко храсталака и голяма открита площ? — намеси се Кендарик.

Джеймс поклати глава.

— Той е прав. Някой се крие сред дърветата.

— И го прави доста неумело — добави Солон.

— Дали да не се върнем назад? — попита Яжара.

Монахът подаде юздите на коня си на Кендарик и рече:

— Не мисля, милейди. Не съм от онези, дето си плюят на петите при първа опасност! — Той сви длани пред устата си. — Ей, вие, дето се криете там. Да знаете, че ви виждам! Излезте и се изправете срещу мощта на Ишап, или бягайте като кучета!

След продължително мълчание от шубраците се показа малобройна група. Мъжете бяха загърнати в парцаливи дрехи и носеха странен набор от сечива, навярно предназначени за оръжия. Зад тях стояха двама стрелци, други двама бяха разположени на фланговете. Групата прекоси пътя и спря на няколко крачки пред Солон.

Водачът, прегърбен мъж на средна възраст с дълъг и крив като клюн нос, пристъпи напред. Имаше толкова окаян вид, че Джеймс почти очакваше да запелтечи нечленоразделно. Вместо това мъжът се усмихна, разкривайки прогнилите си зъби, и произнесе с ясен глас:

— Хиляди извинения, господа, но ако държите да стигнете там, закъдето сте тръгнали, няма да е зле, ако ни оставите едно скромно дарение в размер на няколко сребърника. В края на краищата този край е суров и опасен.

Солон поклати невярващо глава.

— И смееш да искаш пари от един монах?

Водачът погледна към другарите си, които пристъпваха смутено от крак на крак, после отново извърна очи към Солон.

— Простете, милостиви господине. Не бихме желали да си имаме неприятности с боговете. Вие може да си продължите по пътя. Но останалите ще трябва да платят.

— Те са под моя закрила!

Мъжът огледа още веднъж монаха, сетне и неговите спътници.

— Ами те не носят свети одежди — подметна той насмешливо. — Не виждам как може да са под чиято и да било закрила, освен под своята собствена!

Солон скочи от коня и се приближи към мъжа, като почти се надвеси над него.

— Сигурно имаш наистина сериозно оправдание, щом дръзваш да изкушаваш боговете.

— Защо не ги изтрепем и да си продължим по пътя? — предложи с досада Джеймс.

— Трябва да избягваме излишното кръвопролитие, приятелю — укори го Солон. После, с изумителна пъргавина за човек с неговите размери, замахна с десницата си и я стовари право в щръкналата брадичка на водача. От удара мъжът подскочи във въздуха и рухна на земята. Приятелите му се втурнаха да му помогнат, но заковаха уплашено на няколко крачки от монаха.

— Има ли още някой, който настоява да получи подаяние от нас? — попита заплашително той.

Мъжете се спогледаха, после двама отнесоха поваления водач, а останалите се изпокриха в храсталаците.

Солон се върна, яхна си коня и каза отсечено:

— Да вървим.

Джеймс и Яжара се спогледаха, после едновременно прихнаха.

— Щом настояваш — рече Джеймс.

Скоро отрядът прекоси откритото място и навлезе в следващата гора.

Малко след смрачаване излязоха от един завой на пътя и забелязаха в далечината светлинка. Джеймс даде знак да забавят ход и да се движат предпазливо.

Скоро установиха, че светлината иде от прозореца на странноприемница, разположена на една поляна встрани от пътя. Беше дървена, двуетажна, с открита конюшня и щръкнал зидан комин, от който се виеше табела. Над вратата висеше табела, изобразяваща човек с вързоп и тояга.

— Това трябва да е „Друмник“ — обяви Джеймс.

— Странноприемницата, където ще ни чака човекът на принца, така ли? — попита зарадвано Кендарик. — Как се казваше — Алан?

Джеймс кимна.

— Преди да влезем — рече той, — искам да те предупредя да не споменаваш пред никого накъде сме тръгнали и по каква работа. Нищо чудно вътре да има агенти на Мечището.

— Виж, тези ваши интриги не ме засягат — заяви Кендарик. — Искам само легло и топла храна. Нима това е много?

— Понякога е твърде много — отвърна сухо Джеймс.

Скочиха от конете и Джеймс се провикна за прислуга. Откъм конюшнята дотича едно момче, улови конете за юздите и ги отведе отзад. Преди това обаче Джеймс го задържа и го инструктира подробно как да се погрижи за животните. След като се увери, че съветите му ще бъдат изпълнени, махна на другите да го последват в странноприемницата.

Влязоха в ниско и претъпкано, но инак чисто и подредено помещение. Весел огън трепкаше в огнището, а по масите се бяха смесили пътници и местни жители и разговаряха оживено, докато надигаха чаши с ейл и си похапваха.

Джеймс отведе спътниците си при тезгяха. Съдържателят, едър плещест мъж, ги посрещна с ведра усмивка.

— Господа — подхвана той, но забеляза Яжара и побърза да добави: — И дами. Аз съм Гудман Ройос, съдържателят на странноприемницата. Какво ще обичате?

— Като начало, по една халба ейл за изморените пътници.

— Веднага! — Ройос с опитни движения напълни четири големи халби. — Накъде сте тръгнали? — попита той, докато ги поднасяше.

— На север — отвърна Джеймс. — Е, какви са новините по тези места?

— О, тия дни всичко е спокойно, само дето жената на фермера Тут току-що пое за Крондор. Изглеждаше доста притеснена.

— И защо? — попита Яжара. Ройос сви рамене.

— Нямам представа. Двамата с мъжа й държат една ферма на десет мили оттук по пътя за Халдонова глава. Обикновено се отбиват при мен на път за града или като се прибират, понякога дори преспиват и оставят фургона отвън. Мили хорица.

— Спомена за Халдонова глава — намеси се Кендарик. — Точно натам сме тръгнали. Далече ли е?

— Кендарик! — Яжара го погледна строго.

— Халдонова глава ли? — повтори Ройос. — Ами не, само на два дни път. Не бих искал да ви плаша, но тук се носят слухове, че Халдонова глава била прокълната или омагьосана!

— Какво пък значи това? — попита Яжара.

— Вижте, не ме разбирайте погрешно. Не съм суеверен, но край Носа на вдовиците доста често потъват кораби. Някои казват, че мястото било прокълнато, обаче аз лично смятам, че причината е в подводните скали и опасните течения.

— И колко често потъват там кораби? — обади се брат Солон.

— Ами… за последните четиристотин години трябва да са се събрали доста такива случаи. Едни кораби си отиват заради невежеството на капитаните, други пък стават плячка на пирати. Има бандити, дето познават тукашните брегове като петте си пръста. Излъжат някой кораб да свърне към брега, а после като заседне или се удари в подводна скала, го нападат и ограбват.

— Изглежда, си добре запознат с този въпрос — отбеляза Джеймс.

— Е, не съм бил все ханджия… — засмя се Ройос.

— Няма да питам какъв си бил преди това — захили се Джеймс.

— Мъдро решение — похвали го Ройос.

— Та какво толкова е станало в Халдонова глава? — върна се на въпроса Солон.

Лицето на Ройос стана сериозно.

— Някои казват, че местността била обитавана от духовете на загинали моряци. — Той поклати глава. — Но сигурно ще е заради мъглата, която често се спуска там.

— И това е всичко? — попита Солон.

— Не съвсем. Напоследък взе да се говори за изчезнали хора, поболял се добитък и прочее… но какво пък, добитъкът винаги е боледувал, а хората от време на време се губят.

— Търсим един човек, казва се Алан — обади се отново Кендарик.

— Това трябва да е онзи Алан, дето седи на масата в ъгъла. Често се отбива насам. — Съдържателят снижи глас и добави: — Не е от приказливите, но подозирам, че често си има работа със служителите на Короната. Иначе го бива да слуша. Не си тръгва, докато не чуе края на историята.

Джеймс хвърли свиреп поглед на Кендарик, после се обърна и прекоси помещението. На масата в ъгъла седеше самотен мъж и рееше поглед из странноприемницата.

— Ти ли си Алан? — попита го Джеймс.

— Съжалявам. Познаваме ли се?

— Не мисля. Идваме от Цитаделата — натърти Джеймс.

Алан му махна да се приближи.

— Радвам се да го чуя. Чичо Артур прати вест, че ще дойдете.

Джеймс седна на единствения свободен стол, а Кендарик и Яжара застанаха зад него. Солон огледа стаята, за да се увери, че не ги подслушват.

— Чу ли се нещо за отряда на Уилям?

— Засега се справя чудесно. Той и приятелите му са излезли на лов из планината. Похвалили са се, че са се натъкнали на мечи следи.

— А какво ни разправя ханджията за Халдонова глава?

— Лично аз не съм ходил там от доста време. Разправят, че селцето било прокълнато. Чух за болни хора и животни, изчезнали деца и дори за някакви чудовища, които скиторели нощем по улиците. Не зная кое е истина и кое измислица, но срещнах доста хорица, които са си събрали багажа и бягат надалеч. Всичките се кълнат, че имало зла магия.

— Мразя тази дума! — ядоса се Яжара. — Какво по-точно искаш да кажеш?

Алан погледна Яжара и макар че не я познаваше, вероятно се досети, че това е новата магьосница на принца, защото каза почтително:

— Моля да ме извините, милейди. Край Носа на вдовиците живее една старица, при която местните хора ходят да ги лекува. Винаги са я почитали, но откак взеха да се случват тези неща, я намразиха и сега твърдят, че била вещица.

— Може би ще има нужда от помощта ни — промърмори замислено Яжара.

— Накъде тръгваш сега? — обърна се Джеймс към Алан.

— Бързам за гарнизона в Сарт. Чух, че на изток от него били забелязани таласъми. Нищо чудно да са си направили там бивак.

— Могат ли да ни попречат да стигнем Халдонова глава? — попита Джеймс.

— Съмнявам се, но най-добре нощем да не излизате на пътя. Досега са нападали само ферми с добитък. — Той огледа помещението и добави: — Време е да тръгвам. Оставил съм няколко души по-надолу по пътя. Реших, че ще е по-добре да не привличам вниманието върху себе си. Отивам да ги взема и потегляме на юг. И още нещо — сети се той, след като се надигна. — Патрулът, който трябваше да ви придружи, все още не е стигнал Мелничарски отдих. Може би ще са там, когато се появите и вие, или ще пристигнат по-късно. Но най-добре да изчакате в Халдонова глава, докато не сте сигурни, че са вече в района.

Джеймс благодари на Алан и агентът си тръгна.

— Не е ли време да похапнем? — попита Кендарик.

— И да поръчаме да ни приготвят стаите — каза Джеймс, стана, върна се при тезгяха и повика Ройос.

Уилям очакваше търпеливо завръщането на Следотърсачите. Беше разположил отряда на брега на потока, след като забеляза изрисуван на кората на едно дърво предварително уговорения знак „чакайте тук“.

Въпреки привидното си спокойствие младежът усещаше, че стомахът му се е свил от напрежение. Единствената причина да поставят този знак можеше да е близостта на врага. Минутите се нижеха бавно. Той се опита да прецени какви са шансовете им за успех. Вече седмица се движеха по следите на Мечището и хората му. На няколко пъти се наложи да спират и да изчакват, след като Следотърсачите губеха дирята, а после отново я намираха. В два от случаите стана ясно, че Мечището се е срещал с други хора. Следотърсачите предполагаха, че събира наемници. При други два случая конници от отряда на пирата се бяха отдалечавали в различни посоки, вероятно разпращани с поръчения. На три пъти се натъкваха на следи от таласъми и се наложи Уилям да прати вестоносец до Крондор, който да докладва за предполагаемо нарушение на съглашението с тях. Уилям се молеше да става въпрос за някакво племенно придвижване, а не за целенасочено нахлуване. Искаше да се съсредоточи върху преследването на Мечището, а не върху орда полуразумни чудовища, чиято цел бе отвличането на добитък и малки деца. Даваше си сметка, че ако случайно срещне подобен отряд, дългът ще изисква от него да преустанови преследването на Мечището и да прокуди нашествениците към планините. Колкото и да жадуваше да отмъсти за смъртта на Талия, не би могъл да понесе мисълта за отвлечено дете, което по-късно ще бъде пожертвано при някой от зловещите ритуали на таласъмите.

Най-сетне се появи единият от Следотърсачите — Джексън. Излезе на поляната, повел коня зад себе си.

— Лейтенант, забелязахме отряд наемници.

— Хора на Мечището?

— Марик е на това мнение, макар да не е видял самия него. Ако се съди по описанието, с което разполагаме, не е от онези, дето не се забелязват. Марик остана там. Лагерът им е на една поляна на миля оттук. Предлагам да ги заобиколим и да ги ударим едновременно от две страни.

Уилям обмисли плана. Не му хареса идеята да разделя отряда си по време на марш, но знаеше, че ако нападнат от едната страна, наемниците лесно могат да се пръснат из гората. Нуждаеше се от сведения, а не от трупове. Накрая кимна.

— След колко време?

— До един час ще сме на позиция.

Уилям вдигна очи към следобедното слънце. Това означаваше, че ще нападнат наемниците преди мръкване.

— Добре. Бъдете готови преди залез-слънце. Ще ударите едва след като се уверите, че сме от другата страна.

— Лейтенант?

— Да, Джексън?

— Познах някои от тези типове. Те са от Сивия нокът, едно свърталище горе в Ландрет.

— Ландрет значи? — повтори Уилям.

— Да. Корави копелдаци. Чух, че настоявали кешийците да им плащат за правото да минават през долината. Понякога слизат до Крондор да похарчат спечеленото злато, но по-често се навъртат тук, на север.

Уилям се замисли над думите му.

— Сигурно са били в Крондор с Мечището, а после той ги е отпратил на север.

— Нещо такова трябва да е станало — съгласи се Джексън.

— Което означава, че от първоначалния екипаж на Мечището са останали шепа хора.

— Звучи логично — каза Джексън. — Но тези момчета няма да си плюят на петите, освен ако не подушат, че им е спукана работата. Познавам ги добре.

— Затова пък е сигурно, че не хранят каквато и да било лична привързаност към Мечището. Ако успеем да заловим… — Той се обърна и повика сержант Хартаг. — Каква е местността нататък? На коне ли ще продължим, или пеша?

— Най-добре да се спешим, лейтенант. Конете ще вдигат повече шум.

— Пеша да бъде тогава — склони Уилям. — Вземи половината от хората и тръгвай с Джексън. Вържете конете колкото се може по-близо до лагера. Лъконосците ще разположиш на единия фланг. Нека сигнализират, когато са готови. Ще разчитаме на тях никой да не се измъкне жив от клопката. Ако срещнете силен отпор, отдръпни се и остави на стрелците да ви прикриват. Изчакай, докато чуеш, че атакуваме от другата страна, после удари с все сила. Но помни — искам поне един жив… — Той се обърна към Джексън. — Върви и кажи на Марик да ви чака при пътеката.

Следотърсачът кимна, метна се на коня и препусна. Само след минута сержантът раздели хората и поведе едната от двете групи. Уилям изчака да се скрият зад завоя, после махна на своя отряд да го следва. Докато крачеха сред дърветата, усети как напрежението в него расте. Скоро щеше да узнае къде се крие Мечището, а малко след това да се изправи срещу него.

Мъжете изчакваха уговорения сигнал. След като огледа лагера на противника, Уилям бе принуден да се съгласи, че наемниците несъмнено са опитни воини. Бяха трийсетина, настанили се на най-високата част на невисок хълм, от който се виждаха като на длан всички подстъпи. Добрата новина бе, че не си бяха направили труда да построят каквито и да било защитни укрепления. Дори неголяма землянка или заслон можеше да създаде сериозни затруднения на хората на Уилям. Със сигурност обаче щеше да има постове, които да бдят зорко през цялата нощ.

Уилям изчака слънцето да се спусне зад далечните хълмове, а местността да потъне в сумрак. Беше дал стриктни инструкции на стрелците си. Петима от дванайсетте войници, които се спотайваха зад него, трябваше да останат по местата си.

Уилям даде знак със сабята си и излезе на откритото, следван от седмина войници. Прекоси около десетина метра, преди нечий глас да извика:

— Кой е там?

— Здрасти, момчета! — отвърна с привидно нехайство Уилям, като продължаваше да върви. — Търся един отряд от Сив нокът.

— Е, вече си го намерил — дойде отговорът. — Не се приближавай повече!

Уилям спря.

— Нося съобщение от Мечището. — „Мечището“ беше предварително уговореният сигнал със стрелците.

Преди часовоят да успее да отговори, над главата на Уилям изсвистяха пет стрели и той извика:

— Напред!

Стрелците бяха подбрали целите си добре, защото още преди да осъзнаят, че са нападнати, петима от наемниците вече бяха свалени на земята. Още стрели литнаха откъм другата страна и Уилям въздъхна облекчено — сержант Хартаг се бе промъкнал там с хората си.

Докато наемниците скачаха и вадеха оръжия, от двете страни на лагера се появиха войници на Кралството. Уилям се хвърли срещу най-близкия часовой, който бе принуден да вдигне високо щита си, за да се предпазва от ударите на тежкия двуръчен меч. Уилям стовари острието на меча надолу, сетне го извъртя косо и то удари щита отстрани, отмествайки го заедно с часовоя, който не само че вече нямаше с какво да се защити, но и не бе готов за удар със сабята. Докато се опитваше да парира атаката на младия лейтенант, Уилям остави острието на меча да опише дъгата докрай и то подкоси краката на наемника. Мъжът се строполи с болезнен вик и Уилям го изрита с левия си крак. Наемникът не беше мъртъв, но и нямаше повече да представлява заплаха. Уилям се нуждаеше от пленници — искаше да разбере къде може да открие Мечището.

Като се възползваха от предимството на изненадата, хората на Уилям притиснаха здраво наемниците, но те постепенно се окопитваха. Битката беше кръвопролитна и само фактът, че половината от войниците от Сив нокът вече бяха избити, позволи на воините от Кралството да вземат превес. След като посече трима подред, Уилям спря да си поеме дъх, очаквайки противникът да помоли за пощада, но с изненада установи, че наемниците продължават да се бият, макар сега войниците на принца да ги превъзхождаха в съотношение две към едно.

— Оставете поне един жив! — провикна се Уилям и в същия миг си спомни за първия повален наемник, който се въргаляше сред труповете някъде зад него. Огледа се, за да провери как се справят хората му. Стрелците бяха прибрали лъковете и сега размахваха саби. Наемниците продължаваха да оказват упорита съпротива и неколцина от войниците на Уилям бяха повалени — тежко ранени или дори убити.

— Предайте се! — извика Уилям на един от отстъпващите наемници, който се сражаваше едновременно с двама войници.

Мъжът не му обърна внимание и продължаваше да се озърта, търсейки път за бягство. Малко след това го повалиха и посякоха. Уилям заобиколи един от последните отбраняващи се наемници, вдигна меча и го стовари върху шлема му. Мъжът рухна на земята, а Уилям се надвеси над него и викна на хората си:

— Не го убивайте!

Наемникът направи неуспешен опит да се надигне, но един от войниците на Уилям се наведе към него и изтръгна сабята от здраво стиснатите му пръсти. Друг замахна с тежката си ръка и го блъсна с юмрук в лицето.

С това битката приключи. Уилям се огледа и извика:

— Сержант!

— Сър! — Хартаг дотича при него.

— Какви са загубите?

— Шестима, сър. Трима убити, още двама, които вероятно няма да доживеят до заранта, и един, който може да прескочи трапа, ако му намерим бързо знахар. Още неколцина ранени, но нищо сериозно.

— Проклятие — промърмори Уилям. Оставаха им осемнайсет войници, при това част от тях ранени.

— Ами наемниците? — попита той.

— Сурови хора, сър. Не пожелаха да молят за милост. Биха се до смърт. Не съм виждал друг път наемници да се държат така. Обикновено си подвиват опашката, когато видят дебелия край!

— Колко от тях оцеляха?

— Двама — отвърна Хартаг. — Единият има дълбока рана на крака и скоро ще издъхне от загуба на кръв. — Уилям кимна. Това сигурно бе първият, когото бе посякъл. Хартаг продължи: — Другия го повалихте вие с удар по главата. Надявам се да дойде на себе си.

Наемникът дойде в съзнание след около пет минути и Уилям се наведе над него.

— Кой си ти? От хората на Мечището ли си?

— Вече не. Казвам се Шейн Макинзеи. Аз съм от… — той се огледа и преглътна, — бях от Сивите нокти. Наскоро с нас се свързаха агенти на Мечището — поканиха ни да се присъединим към него. Срещнахме се и той ни каза какво трябва да правим.

— Защо се бихте до смърт? — попита Хартаг.

— Заповеди. — Мъжът потърка цицината на главата си. — Нашият капитан… — Той махна към купчината трупове. — Някой му каза, че Мечището владеел някаква магична сила. Преследвал всеки, който му измени, и му изяждал душата. — Той стисна очи за миг. — Ей, и друг път са ме удряли по главата, но никога толкова силно. — Поклати глава. — Както и да е, капитанът каза, че е сто пъти по-добре да се озовеш в Залата на Лимс-Крагма, отколкото душата ти да бъде пленена и да гори във вечни мъки.

— Защо лагерувахте тук?

— Трябваше да убием всеки, който се опитва да го проследи. Това беше първата задача, която ни постави. Изглежда, е била и последната.

— Къде е сега Мечището?

— Нямам представа. От нас се искаше да останем на лагер тук и да пресрещнем всеки, който се опита да тръгне след него. После трябваше да се срещнем при прохода Двата зъба.

— Лъжеш! — извика Хартаг.

— Може би, но защо ще го правя, след като и без това ще ме убиете?

— Ще ти пощадим живота, ако ни помогнеш да издирим Мечището — обеща Уилям.

Шейн изгледа младия лейтенант надменно.

— Момче, аз съм наемник по-дълго, отколкото ти стискаш този меч. Не се боя от нищо, но пък виждам, че ръката ти би трепнала, ако трябва да ме убиеш хладнокръвно.

Уилям посочи купчината избити наемници.

— Погледни онези трупове и си помисли още веднъж дали ме е страх да ти видя сметката. Но ако бъдеш честен с нас, ще си запазиш кожата. Нали преди това не си работил за Мечището?

— Какво значение има това?

— Ами, няма да споделиш неговото наказание. Кажи ни каквото знаеш и хората ми ще те отведат в Крондор. Оттам можеш да се качиш на кораб закъдето пожелаеш. Лично аз те съветвам да се прибереш у дома.

Наемникът се почеса по главата.

— Какво пък, и без това останах само аз. Добре, съгласен съм. Задачата ни не беше да избием всеки, който се опитва да проследи Мечището. От нас се искаше да се оставим да бъдем нападнати — май прекалено добре се справихме с тази част, — а после да побегнем като гонени от дяволи. Мечището ви е направил засада при Двата зъба. Трябваше да ви отведем при него. Но ако побързате, можете да го изпреварите и да стигнете първи дотам.

— Направи мъдър избор. Благодаря ти. — Уилям повика един от войниците. — Двамата с Блейк ще отведете господин Макинзеи в Крондор.

— Слушам, сър! — козирува войникът.

— Уил, смяташ ли, че казва истината? — попита тихо сержант Хартаг.

— Няма причини да лъже, а и очевидно иска да е колкото се може по-далеч от Мечището. — Лицето на Уилям просветна. — Този път ни падна. Нареди на хората да се приготвят за марш. Ако трябва, ще препускаме цяла нощ, за да стигнем преди него до Двата зъба.

— Слушам, сър! — изпъна се Хартаг и се втурна да изпълнява заповедта.

Глава 10Таласъми

Джеймс се пробуди.

Нещо не беше наред. Той скочи и изрита леглото на Кендарик. Заместникът се надигна и се огледа сънено:

— Какво има?

— Мирише на дим.

Джеймс изтича при съседната стая, където спяха Яжара и монахът, и задумка по вратата. Коридорът вече се изпълваше със синкав дим, а възкиселият мирис на горящо дърво дразнеше мъчително очите.

— Ставайте! — изкрещя той. — Ханът гори!

Сънени посетители надникваха през вратите, за да видят какво се е случило. Джеймс повтори предупреждението си, после се върна за раницата и оръжието си. Яжара и Солон се появиха след секунди и го последваха надолу по стълбите.

В гостната стана ясно, че огънят е запречил входната врата — предната част на странноприемницата бе обхваната от пламъци.

— Към кухнята! — извика Джеймс. Когато влязоха в коридорчето, което водеше към кухнята, се сблъскаха с Ройос и дъщеря му, понесли ведра с вода.

— Запазете спокойствие! — извика им съдържателят. Джеймс го сграбчи за ризата.

— Не се опитвай — няма начин да успееш! Спасявай се, докато можеш!

Мъжът се поколеба, после кимна, захвърли ведрата и махна на дъщеря си да се измъква през задната врата след посетителите.

Писъци отвън подсказаха на Джеймс, че огънят не е единственото премеждие, което ги очаква.

Двамата със Солон извадиха оръжията си. Щом излязоха през задната врата, видяха, че банда таласъми се опитва да развърже спънатите в откритата конюшня коне.

Бяха поне десетина — по-ниски от хората и с по-тесни рамене, със скосени чела, надвиснали вежди и рунтава черна козина. Уловили отблясъците на пламъците, черните ириси на жълтеникавите им очи пламтяха като въгленчета. Джеймс и друг път си бе имал работа с таласъми и веднага прецени, че става въпрос за добре обучен и опитен отряд. Трима от воините носеха племенни украси от пера и кости на главите, които сочеха, че са вождове или жреци. Всички бяха въоръжени с боздугани и саби. Джеймс можеше само да благодари на боговете, че сред тях няма стрелци с лък.

Заедно с него, Солон и Яжара въоръжените сред гостите на странноприемницата наброяваха единадесет души. Той извика на Ройос:

— Кажи на момичето и останалите да се скрият отзад!

Таласъмите се хвърлиха в атака и Яжара запрати една огнена топка право в центъра на групата. Две-три от чудовищата бяха обгърнати от пламъци, още няколко бяха сериозно обгорени.

Останалите шест се понесоха напред със смразяващи кръвта вопли, като размахваха яростно оръжия. С крайчеца на окото си Джеймс забеляза, че Солон е измъкнал тежкия си боен чук и още с първия удар смаза черепа на един от нападателите.

Оставаха още петима.

Появи се и Кендарик, стиснал несръчно сабята, и едва сега Джеймс си даде сметка, че заместникът дори не умее да се защитава. Джеймс скочи встрани и събори един от таласъмите, който се опитваше да го заобиколи, после се завъртя в другата посока и посече през кръста чудовището, което застрашаваше да промуши Кендарик.

Ужасеният заместник го гледаше с облещени очи.

— Върни се отзад при Ройос! — кресна му Джеймс.

Кендарик стоеше като парализиран, така че се наложи да го бутне с рамо в посоката, в която трябваше да тръгне. В последния момент Джеймс долови някакво раздвижване във въздуха и едва успя да се наведе, за да избегне насоченото към главата му острие. Ако се беше забавил само секунда, щеше да е с една глава по-нисък.

Извърна се и видя, че го е нападнал един от обгорените таласъми. Цялата дясна страна на чудовището димеше, окото му беше подпухнало и затворено и Джеймс незабавно се премести от тази страна, за да попадне в сляпата зона на противника си.

Яжара произнесе ново заклинание и изстреля лъч яркочервена светлина, която попадна право в лицето на таласъма, атакуващ Кендарик. Съществото изпищя, изпусна сабята и притисна очите си с лапи. Останалите таласъми се разколебаха.

Кендарик се възползва от моментното затишие и избяга отзад. Мястото му заеха брат Солон и един от посетителите, които веднага се нахвърлиха върху заслепения таласъм. Чудовището едва успя да избегне удара на страховития чук, докато другият мъж се опитваше да го промуши. Възползвайки се от това, че атаките на двамата не бяха съгласувани, таласъмът се отдръпна и побягна.

Изведнъж всички останали таласъми се втурнаха да си спасяват живота. Джеймс последва неохотно един от тях, но бързо се отказа от преследването, спря и се обърна, за да провери какви са щетите от нападението.

Странноприемницата бе обгърната от пламъци и Ройос я гледаше отчаяно, прегърнал дъщеря си. До него стоеше конярчето и гледаше пламъците с широко отворени очи.

Половин дузина таласъми се търкаляха мъртви по земята.

Джеймс поклати учудено глава.

— Какво ли е докарало таласъмите толкова близо до брега?

Брат Солон застана до него.

— Таласъмите са прословути с глупостта си, но едва ли биха се опитали да крадат коне, ако нямаха лагер наблизо.

Дъщерята на Ройос се приближи към тях.

— Вчера оттук мина жената на фермера Тут. Беше тръгнала да търси войници, които да спасят малкото й момиченце.

— Мария! — скастри я Ройос. — Кой ти позволи да дрънкаш врели-некипели?

— Татко — обърна се момичето към него. — Нима мислиш, че можеш да ме защитиш от всички неволи на този свят? Погледни какво стана. Странноприемницата изгоря напълно. Успя ли да я спасиш?

Ханджията само повдигна широките си плещи.

— Дъще, май не съм забелязал кога си пораснала.

Около тях се скупчиха останалите гости — някои все още стискаха саби и кинжали.

— Благодаря на всички, които помогнаха за прогонването на таласъмите — обърна се към тях Ройос.

— Щеше ми се да свършим тази работа докрай — промърмори Джеймс.

— Ти спаси живота на мнозина — припомни му Ройос. — Къщата ще я вдигна отново. Но клиентела се намира по-трудно. — Той се наведе и целуна Мария по челото. — Също и дъщери. — Двамата се върнаха при димящите развалини на странноприемницата, за да видят какво може да се спаси.

— Брей — възкликна Солон. — Таласъмите ни чакаха отвън, за да ни погнат като пилци на заколение.

Джеймс се почеса зад ухото.

— Но защо им е трябвало да се излагат на риск? Сигурно знаят, че наблизо има конен патрул, който може да ги подгони.

— Може би тъкмо с тази цел — намеси се Яжара. — За да отвлекат патрула надалеч оттук.

Джеймс втренчи поглед в младата магьосница и й даде знак да го последва. Когато се отдалечиха достатъчно от останалите, я попита тихо:

— Мечището?

— Би могло. Той има полза наоколо да не се навъртат войници на принца, когато поднови опитите си да извади Сълзата.

— Ако знаехме как смята да я извади, вероятно можехме да предположим и къде е в момента.

— Да се поставим тогава на негово място. Щом не успя да се докопа до заклинанието на Кендарик, му остава да дебне някъде в засада, за да плени самия него.

— Или да ни изчака, докато извадим Сълзата, а след това да се опита да я отнеме.

— И в двата случая има сметка Кендарик да стигне безпрепятствено Носа на вдовиците — заключи Яжара.

— Не ми се ще да изчакваме, но от друга страна, не бих искал да се захващаме с тази работа преди подкреплението да е пристигнало в Мелничарски отдих. — Той погледна към групичката пред изгорялата странноприемница и се провикна: — Брат Солон! Изглежда, имаш известни познания за таласъмите. Според теб колко ще е голям този техен лагер, дето смяташ, че е наблизо?

Монахът се замисли.

— Трудно е да се каже. Проклетите създания не разсъждават като мен и теб. Да речем, още три групи като тази, дето ни нападна. Едната пази лагера, а другите две извършват набези. По-странното бе, че в тази група имаше вождове и жреци.

— И с каква цел може да е това? — попита Кендарик, който най-сетне се бе възстановил от уплахата.

— А, това е ясно като бял ден — отвърна Солон. — Те са отвлекли човешко бебе. — Той вдигна очи към небето, насред което грееше Малката луна. — След два дни, в нощта на пълното затъмнение, ще го поднесат, нещастното, в жертва на боговете. Тъй че тия тука не бяха бандити, тръгнали да събират плячка. Този набег е с религиозно предназначение. Изпълняват повелята на предците — да нахлуят в човешките поселения, да проливат човешка кръв, да взимат роби, да крадат коне, а после да се приберат. Много лоша работа, казвам ви.

— Трябва да направим нещо — заяви Яжара. — Ако наистина ще убият детето след две нощи, отрядът няма да пристигне навреме, за да го спаси.

— Ненавиждам мисълта, че ще подложат бедното дете на мъчения, но от друга страна, ни чака още по-важна и неотложна работа — въздъхна Джеймс.

Яжара го сграбчи за ръката и му заговори с нисък, ядосан глас:

— И ще оставиш едно бебе да бъде заклано като добиче?

— Не можем да бъдем навсякъде, нали? — попита я Джеймс.

— Не можем. Но аз ще ида сама, ако трябва.

Джеймс се освободи от хватката й.

— Не забравяй, че дългът стои над всичко.

— Ти сам каза, че може целта на това нападение да е да се отвлече вниманието на войниците. И без това трябва да чакаме в Халдонова глава, докато пристигне конният отряд. Ако спасим детето и го върнем на семейството му, ще изгубим не повече от два дена — време, достатъчно отрядът да заеме позиции в Мелничарски отдих.

Джеймс махна с ръка и даде знак на Кендарик и Солон да се приближат.

— Солон, възможно ли е тези таласъми да работят за Мечището?

— Не мисля — отвърна монахът. — Но не е изключено да са под негово въздействие. Малко натиск, малко магия, няколко бъчвички с ейл и вино и току-виж решили, че има хляб в това да опустошават тукашния район.

— Мечището да не е вездесъщ? — зачуди се Кендарик.

— Не, не вярвам — отвърна Джеймс. — Дори не смятам, че стои зад тази работа. Според мен той служи на някой друг.

— Защо? — попита Яжара.

— Ще ти отговоря по пътя. — Той погледна към небето. — До няколко часа ще започне да се развиделява. Време е да тръгваме.

— Къде отиваме? — попита Кендарик.

— На лов за таласъми — отвърна Джеймс с убийствена усмивка.

— Това ми се струва глупаво! — оплакваше се Кендарик.

Джеймс поклати глава — стараеше се да не му обръща внимание — и се наведе към Солон.

— Май не са си направили труда да прикриват следите.

Монахът-воин следваше дирите, уловил коня си за юздите.

— Защото са ранени, а и са бягали презглава.

Джеймс посочи напред. В далечината се издигаха хълмове, а зад тях се виждаха върховете на Калатийската планина.

— Как мислиш, дали не са в подножието на планината?

— Най-вероятно — отвърна монахът. — Обикновено се разполагат на място, удобно за отбрана — някой затворен каньон или малка долчинка, откъдето ще е трудно да ги прогониш.

— И кой ще ги гони — ние четиримата ли? — попита Кендарик.

— Не, ние няма да ги гоним оттам — тросна се изгубилият търпение Джеймс. — Ние ще държим конете, а ти ще идеш да ги избиеш.

Кендарик се закова на място и го погледна стреснато.

— Кой, аз ли?!

Яжара не можа да сдържи смеха си. Дори мълчаливият Солон се закиска.

— Не се безпокой — въздъхна Джеймс. — Имам план. Обърна гръб на Кендарик и се приближи към Яжара.

— И какъв е този твой план? — попита го тя.

— Нямам никакъв план — отвърна той шепнешком. — Като стигнем там, ще се огледам и ще измисля нещо. Просто исках да го накарам да млъкне.

Яжара се усмихна и кимна.

Най-после Солон даде знак да спрат.

— Не съм кой знае какъв следотърсач, но човек трябва да е слепец, за да не види това нещо. — Той скочи от седлото и се наведе над един дълбок отпечатък от ботуш в меката почва.

— Изглежда, доста е бързал — отбеляза монахът.

— Кой? — попита Кендарик.

— Може би само предполагам — отвърна монахът, — но ми прилича на отпечатък от крака на фермера, тръгнал да дири отвлеченото си чедо.

— Добро предположение — каза Джеймс и посочи напред. В далечината, на билото на хълма, се виждаше самотна фигура. — По-добре да го настигнем, преди да са го убили.

Солон се метна на коня и всички препуснаха по тясната пътека. Скоро настигнаха фермера. Мъжът се обърна и ги изгледа с нескрито подозрение. Беше въоръжен с коса, която държеше пред гърдите си — готов да отбива удари или сам да ги нанася.

— Почакай — вдигна ръка Джеймс. — Ние сме хора на принца.

— Най-сетне! Мислех си, че никой няма да ми прати помощ. Как е жена ми?

— Струва ми се, че ни бъркаш с други — отвърна предпазливо Джеймс.

— Какво? — подскочи фермерът. — Искате да кажете, че не ви е пратила Беки от Крондор? А аз си помислих, че сте дошли да спасите дъщеря ми!

— Успокой се, Тут — обърна се към него отец Солон. — Вече си под покровителството на Ишап. Казаха ни, че те е сполетяло нещастие. Моля те, разкажи ни какво се случи с дъщеря ти.

Мъжът видимо се поотпусна.

— Беше преди седмица. Излязох на лов с един мой приятел, Лейн. Намирахме се из хълмовете на изток оттук и една нощ чухме тъпани и зурли. Приближихме се, за да видим каква е причината за тази врява, и в един каньон недалеч оттук се натъкнахме на банда таласъми. Бяха заловили едно момченце и… о, богове… посякоха го на две. Принесоха го в жертва! Аз извиках… не можах да се сдържа… и те се втурнаха да ни преследват. Успяхме да им се измъкнем, но после, онзи ден, те нападнаха фермата ми. Влязоха в къщата и отвлякоха дъщеря ми! Лейн умее да разчита следи и тръгна след тях, а аз пратих Беки за помощ в Крондор и после поех след него. Днес пък се появихте вие.

— Накъде тръгна Лейн? — попита Джеймс.

— Обратно към каньона, дето ги видяхме за пръв път. Оставил ми е знаци, за да го следвам. Смятах да изчакам пристигането на войниците… но не можех да понеса мисълта, че дъщеричката ми ще бъде разкъсана от онези зверове!

— Ще бъде в безопасност до следващото лунно затъмнение — обясни Солон.

— Имаше затъмнение на Средна луна в нощта, когато убиха момченцето — каза Тут и изведнъж пребледня. — Утре е затъмнението на Малка луна!

— Трябва да действаме бързо — изсъска Яжара.

— Всичко е работа на онази вещица — просъска Тут.

— Вещица ли? — попита Яжара.

— Ами да, старицата от Халдонова глава — проклетата вещица вероятно е предизвикала отвличането на дъщеря ми с черните си магии!

Яжара го изгледа с присвити очи.

— Ти видя ли някакви „магии“, когато таласъмите убиха момчето?

— Не, но…

— Сега не е моментът да го обсъждаме — прекъсна ги брат Солон. — Ако искаме да помогнем, трябва да действаме незабавно.

— Моля ви, направете го! — възкликна Тут. — Помогнете да спасим дъщеря ми!

Солон се огледа.

— Ще се разположиш на лагер тук, добри ми човече. Тази нощ ще ги нападнем.

Джеймс кимна.

— Да тръгваме.

Те поеха по пътеката, а фермерът остана да намери подходящо място за лагер. Докато се отдалечаваха, Джеймс се обърна да го погледне. Нямаше никакво съмнение, че нещастният човечец възлага всичките си надежди на тях.

— Изглежда, Лейн — приятелят на Тут — е попаднал в беда — рече Джеймс. Бяха се натъкнали на няколко трупа на таласъми, разхвърляни върху пътеката и около нея. Под един от тях откриха и окървавено човешко тяло.

— Поне ги е накарал да си платят скъпо — изръмжа Солон.

— Но на каква цена, след като е мъртъв? — попита Кендарик.

— Успокой се най-после — сряза го Яжара.

— Да съм се успокоял значи! — промърмори Кендарик.

— Стори ми се, че тялото помръдна — подхвърли Джеймс и скочи от коня. Дръпна трупа на таласъма и се наведе над поваления човек. — Дайте вода!

Яжара му подаде един мях и Джеймс повдигна главата на мъжа в скута си, докато тя му миеше лицето. Лейн премигна и изпъшка:

— Таласъми… отвлякоха дъщерята на моя приятел… открих лагера им, но бяха… твърде много…

— Не се тревожи, ще ги намерим — рече Яжара.

— Наблизо са. Има един затворен каньон, на север оттук. Моля ви. Не им позволявайте да убият момичето.

Джеймс понечи да попита нещо, но Лейн склопи очи. Джеймс опря ухо на устните му и поклати глава.

— Издъхна.

— Но не умря напразно — заяви Солон. — Скоро смъртта му ще бъде възмездена.

Джеймс положи главата на Мъртвия на земята, изправи се и каза:

— След два часа ще се стъмни. Трябва да открием този каньон преди това. — Той махна на Кендарик и Солон да слязат от конете. — Ще отведем конете до входа на каньона. Като се върнем, ще погребем Лейн.

Изгубиха около час, докато стигнат входа на каньона. От него излизаше малък поток, който пресичаше пътеката и се спускаше по склона. Джеймс се обърна към Кендарик.

— Напой конете и ги пази да не се пръснат. Скоро се връщаме.

— Сам ли ще ме оставите? — попита уплашено Кендарик.

— Щом предпочиташ, ела с нас в лагера на таласъмите.

— Не! Просто не исках да остана…

— Колкото и да ми е неприятно да го призная — прекъсна го безкомпромисно Джеймс, — в този момент ти си по-важен от Яжара, брат Солон или от мен. — Той се замисли, после добави: — Всъщност, Солон, ти също ще трябва да останеш тук. Ако не се върнем, идете до Мелничарски отдих и повикайте патрула. После се прехвърлете в Халдонова глава, извадете кораба и намерете Сълзата.

Солон понечи да възрази, но бързо осъзна, че това е най-правилното решение.

— Добре, ще чакаме тук.

Джеймс и Яжара продължиха навътре в каньона. След известно време той започна да извива наляво. Джеймс надникна зад завоя, изправи се и показа на Яжара два пръста — значи имаше двама постови.

Тя кимна. Джеймс погледна нагоре и посочи едно място малко зад Яжара.

Тя проследи погледа му, забеляза няколко подходящи естествени подпори за изкачване и пак кимна. След това намести тоягата на гърба си и се заизкачва. Джеймс я последва. Когато стигнаха върха, й пошепна:

— Ще продължа сам напред, за да проверя дали можем да заобиколим поста. Ако не успеем оттук, ще опитаме от другата страна.

— Ами ако и от другата страна няма път?

— Тогава ще трябва да ги премахнем, преди да са вдигнали тревога.

По изражението на Яжара можеше да се съди какво мисли за тази възможност.

— Моля те, намери друг път — отвърна тя.

Джеймс продължи да пълзи по ръба на каньона, като се стараеше да не се подава на фона на все още светлото небе. Подмина завоя и погледна надолу, за да се увери, че не са го забелязали.

Продължи да се придвижва предпазливо. Склонът пред него се издигаше още нагоре. Отдолу се виждаха десетина шатри, сред които се открояваше една по-голяма. Джеймс беше изненадан. Шатрите обикновено се ползваха от хора, таласъмите предпочитаха сламени колиби или се спотайваха в пещери и скални кухини.

И тогава забеляза долу човек. Нищо чудно: нерядко се случваше в редиците на таласъмите да се срещат и ренегати. Дори предположи, че човекът ще е облечен с черните дрехи на Нощните ястреби, но остана разочарован, когато установи, че носи типични дрехи на наемник. И все пак съвпадението бе твърде голямо — таласъми и наемници. Най-вероятно зад набезите на таласъмите стоеше Мечището — или друг, който дърпаше конците…

Но сега по-важното бе да спасят детето.

Наемникът срита един таласъм, който се отмести неохотно, а войникът приклекна до огъня и си отряза голям къс месо. Набучи го на кинжала си, отхапа лакомо и бавно се отдалечи. Джеймс продължаваше да го наблюдава, но изведнъж чу детски плач и се сепна. Завладяха го противоречиви чувства при мисълта, че отвлеченото момиче е още живо — облекчение, тревога, безпокойство. Очите му се стрелкаха из лагера: някогашният крадец в него вече подбираше най-подходящия маршрут по ръба на каньона до голямата шатра, където, изглежда, държаха детето.

Няколко таласъма си превързваха раните — спомени от среднощното нападение срещу странноприемницата. „Как да вляза и да изляза от шатрата, без да ме забележат“ — питаше се Джеймс.

Вдигна очи към небето. До появата на Малка луна оставаха около три часа. Средна луна беше в първата си четвърт, високо в небето. Около час след изгряването на Малка луна щеше да се появи и Голяма луна.

Джеймс направи бързи изчисления. Разполагаше с около час относителен мрак, през който да проникне в лагера, да освободи детето и да се върне до мястото, където ги очакваха Солон и Кендарик. Колкото и да не му се искаше да преминава три пъти покрай лостовите, знаеше, че трябва да се върне, за да обсъди плана си с Яжара, защото нямаше да се справи без нейната помощ.

Прокрадвайки се бавно и безшумно, той се върна до мястото, където го чакаше Яжара.

— Какво откри? — посрещна го тя нетърпеливо.

— Детето е живо и мисля, че можем да го измъкнем, но трябва да измислим някакъв начин, за да го накараме да пази тишина. Изплаче ли дори веднъж, веднага ще ни открият.

— Мога да измисля нещо, но с колко време разполагаме?

— С около час.

— Малко е. Ще ми трябва огън, както и моите неща — те са при конете.

— Да се връщаме — рече той и я поведе обратно към входа на каньона, където ги очакваха Солон и Кендарик. Когато се появиха, Кендарик се опита да ги засипе с въпроси, но Джеймс му махна да ги остави на мира.

— Детето е живо и мисля, че ще мога да го спася. Първо обаче ни трябва огън.

Солон не чака втора покана и започна да събира клони и изсъхнали корени. Яжара смъкна дисагите от седлото и извади няколко стъкленици, малка медна съдинка и тънки платнени ръкавици.

— Сигурно няма да е лесно да накараме детето да пие — то е уплашено и може да извика — обясняваше им тя. — Ще забъркам една отвара, която може да го приспи за няколко часа, стига само да вдъхне от изпаренията й. Достатъчно е да поставиш пред носа и устата й парче плат, напоено с нея. Внимавай обаче да не вдишаш и ти. Няма да те приспи, но ще те обърка достатъчно, за да затрудни действията ти.

— С други думи, току-виж сам си паднал в ръчичките им — подметна ехидно Кендарик.

— Момко — озъби се добродушно брат Солон, — някой досега казвал ли ти е, че си досаден като трън в задника?

Джеймс се засмя. Яжара не им обърна внимание, изцяло погълната от забъркването на отварата. Смеси съдържанието на пет стъкленици, добави няколко капки вода, след това поднесе съдинката към неголемия огън, разпален от Солон.

Накрая извади една празна стъкленица, пресипа в нея получената течност и бързо я затапи.

— Пази я — предупреди още веднъж Джеймс, докато му подаваше стъкленицата. Отново бръкна в дисагите и извади парче чист плат. — Използвай и това. Сипи малко от течността върху кърпата точно преди да я долепиш до лицето на детето. Достатъчно е да я притиснеш за няколко секунди. После няма да ти създава проблеми.

— Благодаря — отвърна Джеймс и погледна небето. — Време е да тръгвам. Чакайте ме тук и дръжте конете оседлани и готови за незабавно потегляне.

— Най-после едно мъдро предложение — ухили се мрачно Кендарик.

Джеймс разкопча колана с рапирата — даваше си сметка, че ако му потрябва оръжие, това би означавало, че двамата с отвлеченото дете са загубени. След кратък размисъл все пак взе кинжала. Накрая пъхна стъкленицата и парчето плат под ризата си, обърна се и закрачи към каньона. Средна луна вече залязваше на запад, а Малка и Голяма щяха да изгреят скоро.

Огънят в средата на лагера бе позагаснал, а таласъмите бяха налягали на земята около него и спяха. От няколко шатри също се дочуваше похъркване, по което Джеймс определи, че целият лагер е потънал в сън. Той прати една кратка молитва до Рутия, богинята на късмета, на таласъмите и наемниците да не им е хрумнало да сложат постове по ръба на каньона. Разположи се точно над голямата шатра и се огледа. След това бавно започна да се спуска.

Когато стигна дъното, долепи ухо до земята и се заслуша, но не чу нищо подозрително. Приближи се до шатрата и извади кинжала. Вдигна го на височината на очите си, прободе внимателно дебелия плат и плъзна острието надолу, като се стараеше да го движи плавно, за да не вдига много шум. Когато цепката стана достатъчно голяма, за да си промуши главата, надникна вътре. Едва не повърна от вонята, която го посрещна. Веднага позна на какво мирише: на трупове. Когато привикна с тъмнината и тежката миризма, се огледа.

Три таласъма спяха на одеяла право на земята, а четвърти се бе разположил върху издигнат пред нещо като олтар подиум. Пред олтара имаше и нещо, което наподобяваше люлка. Джеймс се промуши през отвора и се приближи.

Наистина се оказа грубо скована люлка, в която спеше бебе. Джеймс се огледа и неволно потрепери. На пода на шатрата части от човешки тела бяха подредени в зловеща пародия на човек. Имаше женски гръден кош и таз от мъж, отрязани и окървавени ръце и крака — всички с различни размери. Джеймс надникна в люлката. Изглежда, възнамеряваха да вземат главата от детето. Нямаше представа що за черна магия се практикува тук, нито гореше от желание да остане, за да провери — наскорошните му премеждия в изоставената крепост в пустинята, където Нощните ястреби смятаха да го използват като примамка и храна за току-що призования демон, събуждаха у него остра неприязън към подобни преживявания.

Джеймс извади стъкленицата и парчето плат и капна няколко капки от течността. Приближи навлажнената кърпа към лицето на детето и лекичко я притисна. Със свободната си ръка постави тапата на шишенцето и го пъхна обратно под ризата си. След това се наведе и вдигна детето.

Вик на изненада го накара да погледне към подиума. Жрецът-таласъм, който допреди малко спеше там, се бе надигнал и го гледаше с ококорени очи. Джеймс сграбчи кърпата и я хвърли към таласъма — парчето се залепи точно върху щръкналия му нос. Жрецът премигна от изненада и понечи да махне кърпата, но в същия миг погледът му се замъгли и краката му се подгънаха. Докато се свличаше на земята, Джеймс мислено благодари на Яжара.

Той загърна бебето в малкото одеяло, измайстори с краищата му нещо като вързоп и го преметна през рамо. Понесъл детето така, както често в миналото бе носил заграбената плячка, се измъкна безшумно от шатрата и се изкатери по скалата. Почти очакваше да чуе сигнал за тревога, но в каньона цареше тишина. След като се отдалечи достатъчно, за да не чуят стъпките му, Джеймс се втурна презглава.

Имаше чувството, че измина цяла вечност, преди да намери другите — те го очакваха, яхнали конете.

— Взех я — изхриптя Джеймс и подаде вързопа на Яжара. След това се метна на коня си и четиримата препуснаха по обратния път.

Около час по-късно намериха Тут — клечеше до неголям огън. Той скочи още като чу тропота на копитата и изтича насреща им. Лицето му беше пребледняло от безпокойство.

— Тя ли е? — извика той, щом зърна вързопа в ръцете на Яжара.

Магьосницата му подаде детето с думите:

— Ще спи до сутринта, после ще е неспокойна още няколко часа.

— Благодаря ви! Слава на боговете! Тя е жива и здрава! Много ви благодаря на всички!

Джеймс се огледа.

— Ще те придружим до фермата. Таласъмите скоро ще разберат за отвличането.

— Имаме и една лоша вест — обади се Яжара. — Твоят приятел Лейн е мъртъв.

— И аз така си мислех, след като не се върна.

— Скъпо е продал живота си на тези чудовища — намеси се Солон и погледна многозначително Кендарик, но заместникът предвидливо предпочете да запази мълчание. — Без съмнение е бил истински герой.

— Още не бяхме дали име на нашето малко бебче — проговори развълнувано фермерът. — Сега вече знам как ще се казва — Лейн. В негова памет.

— Хубав избор — одобри Солон.

На зазоряване вече бяха само на няколко мили от главния път. Малко преди изгрев-слънце се размърда и детето.

— Гладна е, а майка й я няма — промърмори фермерът. — Ще трябва да потърпи, докато се приберем във фермата. Там имам козе мляко.

— Колко остава до фермата? — попита Кендарик, който непрестанно се озърташе за преследвачи.

— Не е далече — отвърна Тут. — Ако имаме късмет и жена ми е намерила помощ в Крондор, може вече да се е прибрала.

Джеймс и Яжара дръпнаха конете назад и магьосницата подметна:

— Не каза нищо за онова, което си видял в лагера.

— Така е.

— Нещо не ти дава мира.

— Аха.

— Не искаш ли да говориш за това?

— Никак — отвърна Джеймс, но добави: — Всъщност май с теб трябва да го споделя. Ти си съветник на принца по магьосническите дела. — Той й описа олтара и подредените части от човешки тела.

— Прилича ми на черна магия — подметна замислено Яжара. — Лоша работа. Напомня ми за онази история с чудовището в крондорските подземия. Някой се опитва да извика на този свят силите на хаоса, за да предизвика размирици в Крондор. Но с каква цел го прави?

— Ами ако е съвпадение? Таласъмите и друг път са проявявали интерес към подобни неща. — Той млъкна, забелязал неодобрителния й поглед.

— Знаеш не по-зле от мен — рече тя. — Има някаква обединяваща сила зад всичко това, някой, който дърпа конците.

— Гадника? — попита Джеймс. Яжара сви рамене.

— Той, или някой свързан с него, а може би друг, който го използва. Трудно ми е обаче да повярвам, че става въпрос за съвпадение, когато из Кралството действат подобни злонамерени сили.

— Страхотно — изпъшка Джеймс. — Ако трябва да слушам цицината си, която винаги надушва неприятностите отдалече, съм склонен да се съглася, че в тази история няма нищо случайно. Само дето не мога да разгадая замисъла.

— Ами ако няма никакъв замисъл?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако всичко, което виждаш, е следствие от случайни събития? Ако не става въпрос за осъществяване на план, а по-скоро за поредица от действия, целящи да дестабилизират този район?

— И кой би имал полза от това? — попита Джеймс.

Яжара се засмя.

— Списъкът ще е твърде дълъг, Джеймс.

Той кимна и се прозя.

— Уморих се вече. Кеш, Квег, някои от Източните кралства, а и половин дузина дребни аристократи, които биха се зарадвали на възможността да уголемят владенията си. Че и по-лошо дори.

— Какво имаш предвид?

— Говоря за онези, които са се съюзили със силите на мрака и използват хаоса като димна завеса, зад която да вършат тъмните си дела.

Солон се обърна към тях.

— Чух за какво говорите. Има сили на този свят, чиято единствена цел е да сеят бедствия и мрак около себе си.

— Трябва да призная, че никога не съм разбирал смисъла на подобни действия, но сигурно защото никога не съм бил магьосник, практикуващ черна магия.

Яжара се разсмя и дори Солон се изкиска тихичко.

— Достатъчно е, че си склонен да признаваш съществуването на нещо, което дори не си виждал — рече монахът.

— Мога да си го представя, макар че не съм го виждал. А онова, което каза — за сили, готови да сеят беди и нещастия, напълно съвпада със събитията от последно време.

— Тъй де — кимна монахът. — Това ти рекох и аз.

Продължиха да яздят мълчаливо до фермата на Тут. Десетина коня бяха завързани за оградата недалеч от къщата. В двора се бе събрал малоброен конен отряд и Джеймс с изненада установи, че познава някои от войниците.

— Джонатан! — провикна се той. — Какво те води толкова далече от града?

— Събитията взеха неочакван обрат, скуайър, и Негово височество реши, че ще е по-добре, ако за известно време напусна града.

— Какво означава това? — попита Джеймс, докато скачаше от коня и подаваше юздите на един от войниците.

— Означава, че капитан Гурут се опитва да убеди Негово височество в необходимостта да закрие поста на шерифа и да събере всички сили под егидата на градската стража.

— С което да повиши мощта и авторитета си — заключи Джеймс.

— Борба за власт — кимна мъдро Джонатан. — Лично аз не гоня никакви постове, но откакто се помня, винаги е имало шериф на Крондор.

Джеймс поклати глава.

— Понякога се чудя… — Той въздъхна. — Никак не е мъдро да се превръща града в частно владение на Короната. Този горчив урок са го научили още жреците-основатели. Открай време с дребните престъпления се занимават канцеларията на шерифа и Палатата на магистратите. — Той погледна Джонатан в очите. — Ще поговоря по въпроса с Арута веднага щом се върнем. Съмнявам се, че ще склони да приеме предложението на Гурут. — След което добави малко по-тихо: — Всъщност каква е истинската причина да напуснеш града?

— Ами просто в двореца изнемогват от недостиг на информация за това, което става по тези места, особено след слуховете за ужасяващи и необясними случки. През последните две седмици Алан — тукашният осведомител — е пратил няколко доклада за подобни събития — болести по животните, чудовища, скитащи из горите, изчезнали деца, други от тоя род. Наредиха ми да се срещна с отряда в Мелничарски отдих и да ти оказвам пълно съдействие.

— Значи Арута смята, че един отряд от крондорската кавалерия може да не се окаже достатъчен, така ли? — попита Джеймс.

— Очевидно — отвърна Джонатан. — Трябва да внимаваш, когато потеглиш за Халдонова глава. Там вече ще можеш да разчиташ само на себе си, докато не получим вест, че трябва да ти се притечем на помощ.

— Е, благодаря за предупреждението. — Джеймс кимна, давайки знак на Джонатан, че може да се върне при хората си.

Останал сам, отново се замисли за провалилия се опит да бъде открадната Сълзата. Какво общо можеше да има този случай с на пръв поглед хаотичните действия на Нощни ястреби, крадци, чудовища, заклинатели и побъркани жреци и всичко останало, на което бяха станали свидетели след предателството спрямо Крондор, осъществено от Макала и цуранските магьосници? Вече не се съмняваше, че в тази сложна игра е забъркан и трети играч. Не беше Гадника, нито Братството на Тъмната пътека, нито дори лудите жреци, които бяха взели под свой контрол Нощните ястреби.

Очевидно Яжара бе права — зад всичко това през последната година се долавяше нечие вездесъщо присъствие и той бе твърдо решен да го разкрие и да отърве Крондор от него.

Глава 11Халдонова глава

Пътят им отне цели два дни.

Не откриха и следа от конен отряд в Мелничарски отдих. Нямаше никаква причина да се задържат в селото, така че веднага след като купиха малко провизии, продължиха за Халдонова глава.

Южно от селото на запад се отклоняваше тесен път, който водеше към крайбрежните скали.

— Оттук до Носа на вдовиците е съвсем близо. — Джеймс посочи един нос. — Ако картите, които взехме от двореца, не ни лъжат, зад носа брегът би трябвало да се спуска полегато към морето.

Напоиха животните и ги вързаха, след което заслизаха пеша.

— До смрачаване остават още няколко часа — каза Джеймс, когато излязоха на пясъчната ивица. — Кендарик, колко време ще ти отнеме изваждането на кораба?

— Минути — отвърна заместникът. — Мога да го изкарам на повърхността с помощта на заклинанието и да го задържа там достатъчно дълго, за да откриете вътре онова, което търсите.

— Ще ни трябва лодка — обади се Солон. Кендарик се разсмя.

— Няма да е необходимо, отче. Заклинанието, което открих, е толкова гениално, че не само изважда потънали кораби, но и помага водата около тях да се втвърди. Ще можете да извървите разстоянието от брега без никакви затруднения.

— Дано най-сетне извадим късмет и да свършим поне една работа — засмя се Джеймс.

Скоро се увериха, че картата на принца е съвършено точна. Дълъг и тесен участък от скали и почва, наподобяващ пръст, бе щръкнал навътре в морето. Времето беше тихо и спокойно, върху вълните лениво се поклащаха птици. Тук-там от водата стърчаха мачти — мрачни паметници на предишни корабокрушения. Изкатериха се на носа и тръгнаха по него, докато стигнаха самия край.

Кендарик огледа с опитно око крайбрежието, като си отбеляза относително слабото течение и стърчащите от водата мачти.

— Кой от всичките трябва да повдигна? — попита той намръщено.

— Нямам представа — отвърна Джеймс.

Към тях се приближи Солон и изръмжа:

— Това място е истинска гробница за кораби!

— Чакайте, каква е тази миризма? — вдигна ръка Кендарик. — Като пред буря…

— Това е магия! — почти извика Яжара.

Изведнъж се изви силен вятър, който накара дрехите им да заплющят. Морето в краката им започна да бушува, а само на метри по-нататък си оставаше спокойно.

Един внезапен порив на вятъра събори Солон и той се просна върху острите камънаци. Джеймс извади рапирата, макар да не виждаше противник, срещу който да я използва. Кендарик се наведе, опитвайки се да издържи на невидимия натиск, а Яжара вдигна високо тоягата си и се провикна:

— Нека бъде разкрита истината!

Яркобяла светлина изригна от върха на жезъла и Джеймс трябваше да отмести поглед. От очите му бликнаха сълзи.

— Погледнете! — чу той гласа на Яжара.

Джеймс разтърка очи и погледна право напред. Две същества се рееха над корабните мачти. Приличаха на влечуги, с продълговати змиевидни шии и опашки. Големите им ципести криле пърхаха яростно във въздуха — тъкмо те предизвикваха поривите на вятъра. Лицата им бяха почти лишени от черти, ако се изключеха рубиненочервените очи и цепката на устата, която се отваряше и затваряше като на риба на сухо.

Яжара успя да се задържи на крака и дори да произнесе някакво заклинание, но се наложи да крещи с цяло гърло. Алена топка от енергия се появи върху дланта й и тя я запрати към съществата. Топката се блъсна в съществото отдясно и то разтвори уста в ням вик на болка и ужас. Но всичко, което чуваха, беше свирепият вой на вятъра. Чудовището отляво се спусна върху тях и Джеймс вдигна рапирата, а Солон размаха бойния чук.

Съществото се носеше право срещу Яжара. Джеймс замахна и го посече. При допира от острието бликнаха ослепително ярки искри и чудовището разтвори уста в болезнена гримаса. Вятърът засвистя с още по-голяма сила. Чудовището се поколеба за миг и в този момент до него се изправи Солон и стовари отгоре му тежкия си чук. Вцепенено от съкрушителния удар, създанието рухна на скалите.

Щом върхът на крилото му докосна земята, там лумна зеленикав пламък, който бързо обгърна цялото му тяло. То се сгърчи върху скалите, като махаше безпомощно с криле. Джеймс и спътниците му неволно отстъпиха назад. После съществото изчезна и на негово място остана само малко бледо облаче, което бързо се разсейваше. Вятърът веднага започна да отслабва.

Междувременно второто създание се бе освободило от заклинанието на Яжара и сега кръжеше над тях. То изду устни и вятърът отново се усили, придружен от тътен, като при наближаваща буря.

— Вижте! — посочи Яжара.

Още едно същество се появи във въздуха, описа кръг и се присъедини към първото. Вятърът бързо набираше сила и ставаше все по-трудно да издържат прави на неистовия му натиск.

Яжара отново прибягна до магия — този път използва тънка, пронизваща черта от алена енергия, която удари първото чудовище в муцуната. То се сгърчи от болка, изгуби ориентация, завъртя се и започна да се премята надолу, към вълните на бушуващото под него море. Щом докосна водата, и то изчезна сред изблик на зеленикав пламък, също както бе изчезнало и предишното.

Джеймс се огледа и изтича при един камък, който изглеждаше достатъчно тежък, за да свърши работа, и същевременно не толкова голям, че да не успее да го хвърли. Наведе се, напъна мишци, вдигна го и го запрати срещу последното чудовище. Камъкът удари създанието в муцуната, то затвори уста и вопълът, с който призоваваше още чудовища, секна.

— Яжара! — извика Джеймс. — Ако ти е останало нещо в запас, използвай го срещу това, преди да е повикало още някое.

— Остана ми само един фокус! — засмя се безгрижно магьосницата.

Вдигна тоягата си и от върха й изригна огнена топка. Джеймс и Солон се извърнаха едновременно, защото докато топката прелиташе край тях, усетиха горещото й дихание. Тя пресрещна летящото създание и го обгърна. Пламъците й позеленяха и чудовището се изгуби в тях.

В същия миг вятърът спря. Кендарик се надигна от земята.

— Какви бяха тези същества?

— Въздушни стихии — отвърна Яжара. — Но не ги бях виждала.

Джеймс кимна.

— Гардан веднъж ми е разказвал за тях. Изчезват веднага щом докоснат огън, вода или земя.

Кендарик закима енергично.

— Моля се на боговете друг път да не ги виждаме!

— Някой страшно много държи да не извадим кораба на повърхността — отбеляза Солон.

— Толкова по-важно е да свършим работата, преди да се е върнал онзи, който е оставил тези пазачи — заяви Яжара.

— Но кой кораб? — попита Кендарик.

— Ти си малоумен тъпак — ядоса се Солон. — Този, разбира се! И посочи с ръка.

— Как разбра, че е той? — попита Кендарик.

Джеймс се разсмя.

— Защото него пазеха стихиите!

Брат Солон затвори очи.

— Усещам там долу присъствието на едно нещо…

— Какво нещо? — попита уплашено заместникът.

— Онова, за което сме дошли — отвърна монахът.

— Чудесно — въздъхна облекчено Кендарик. — Дайте ми свитъка.

Яжара извади пергаментовия свитък, който бе прибрала, след като откриха Кендарик в тайната му стая, разгъна го, плъзна поглед по редовете, кимна и му го подаде. Кендарик го взе, също прочете написаното и въздъхна.

— Бих могъл да се справя и сам, но с помощта на магьосник ще стане много по-бързо. — Той посочи две места от заклинанието и обясни: — Изпълни това заклинание, после и тази част тук. За магьосница с твоята дарба няма да е никак трудно.

— Прочетох заклинанието — отвърна Яжара. — Ще направя каквото мога, за да ти помогна.

Кендарик се обърна към морето, посочи с ръка мачтата на кораба, който трябваше да извадят, и подхвана тих напев. Яжара се присъедини към него на мястото, което й бе указал, и гласовете им изпълниха въздуха с мистични слова.

Там, където сочеше Кендарик, се появи мъгла. После започна да се сгъстява над водата, а морето под нея се завихри, движено от загадъчни сили. Пронизителен звук изпълни въздуха и върхът на мачтата започна да трепери.

Внезапно всичко замря. Мъглата изчезна, морето се успокои, а корабът преустанови движението си.

— Мисля, че заклинанието ти се нуждае от доработване — промърмори Джеймс.

— Не — възрази Яжара. — Не е заради заклинанието. Когато приключихме с него, почувствах едва доловимо противодействие. Намеси се някой друг.

Кендарик погледна назад към крайбрежните скали, сякаш очакваше да зърне неизвестния противник там.

— Права е — рече той. — Аз също го почувствах.

— В такъв случай трябва час по-скоро да открием източника на това въздействие — заяви Солон. — Защото ако не успеем, ще е заплашено самото съществуване на ордена на Ишап, а една от най-дълбоко пазените му тайни ще попадне в ръцете на врага!

Кендарик погледна Джеймс, сякаш искаше да го попита дали монахът не преувеличава. Скуайърът обаче кимна навъсено. Кендарик поклати глава. Яжара тръгна първа към конете.

Халдонова глава беше малко селце — само десетина къщи, разпръснати около кръстопът. Пътят, който идеше от юг и продължаваше на север, бе част от Кралския друм, свързващ Квеганско око с Мелничарски отдих. Другият тръгваше от Носа на вдовиците и извиваше между съседните селца.

В самия център на селото имаше малка кръчма на име „Моряшка почивка“. Тъкмо когато малкият конен отряд на Джеймс се приближаваше, двама души отвън се караха на висок глас.

Единият от тях — селяк, ако се съдеше по грубите му дрехи — крещеше с цяло гърло:

— Това вече е прекалено! Някой трябва да я спре! Ще настояваш, когато пристигнат войниците, да я екзекутират!

Другият мъж бе облечен с наметало от фин плат и елек. Беше на средна възраст, добре охранен.

— Нищо не потвърждава думите ти, Алтон — отвърна също така високо той. — След всичко, което преживяхме, нима искаш нови неприятности?

— Ако продължаваш така, Тоди, няма да си още дълго старейшина. Току-виж и теб прогоним от селото. Лиле ми каза, че…

— Лиле е пияница! — прекъсна го Тоди, докато Джеймс и спътниците му слизаха от конете. — Ако мисли, че ще… — Най-сетне забеляза новопристигналите и млъкна.

— Май имаме гости — рече фермерът.

— Добре дошли в Халдонова глава, странници — посрещна ги старейшината. — Дълго ли смятате да останете?

— Не и ако им е мил животът — подсмихна се фермерът.

— Алтон! Сигурно си имаш по-важна работа!

— По-късно обаче ще си продължим разговора — закани се Алтон.

— Кълна се, че ще го продължим!

Обърна се и се отдалечи със забързана крачка.

— Простете грубостта на нашия приятел Алтон — поде старейшината. — Той е малко притеснен заради наскорошните неприятности.

— Какво спомена за някакви войници? — попита Яжара.

— Преди няколко дни оттук премина отряд крондорски гвардейци — преследваха някакъв беглец.

— Да не е бил отрядът на Уилям? — обърна се Яжара към Джеймс.

— Възможно е — кимна Джеймс.

Солон скочи от коня и попита:

— За какви неприятности става въпрос?

Тоди сведе поглед.

— Ами… имахме си ядове с вълците. Нали зимата беше доста дългичка… А сега, ако ме извините, ще се върна в кръчмата. Влезте и вие, около час след залез-слънце вратата се заключва и няма да ви е никак удобно да прекарате нощта отвън. — След тези думи той се шмугна в кръчмата и хлопна вратата.

— Ама че странна работа — промърмори Кендарик.

Джеймс им махна да го последват към задната страна на кръчмата, където едно хлапе вече ги очакваше, за да се погрижи за конете.

Макар и малка, кръчмата беше доста уютна. На долния етаж имаше само гостна и кухня, отзад тясна стълба водеше към горния етаж. Вляво имаше огнище, в което вече трепкаха пламъци. Откъм кухнята се носеха примамливи ухания, а край огнището бе поставен шиш, на който вероятно скоро щяха да нанижат приготвеното за вечеря месо. Появи се Тоди, нарамил голям бут, и ловко го наниза на шиша.

— Маурийн! — провикна се той. — Ела да въртиш шиша!

В гостната влезе възрастна жена и кимна на новодошлите. Тоди се обърна към Джеймс и спътниците му:

— Радвам се, че решихте да прекарате нощта тук. Може подредбата ми да не е богаташка, към каквато вероятно сте привикнали, но докато сте при мен, ще се чувствате като у дома си. Сега, ако желаете, ще ви поднеса ейл.

— Това ще е добро начало — отвърна Кендарик.

— В такъв случай — настанявайте се, а аз отивам за ейла. Появи се само след няколко минути с четири глинени чаши.

— Цялото ми име е Аганатос Тод Хъндър, но тукашните хора ми викат „Тоди“. Освен съдържател на кръчмата, аз съм и старейшина на селото. С други думи, аз съм тукашната ръка на властта и принца, негов справедлив наместник в мир и война — приключи той наперено и важно.

— Голяма отговорност е легнала на плещите ти — отбеляза сухо Джеймс.

— Е, не съвсем — отвърна Тоди. — Най-много някое прасе да се замотае и да влезе в градината на съседа — случай, който предизвиква по-скоро смях, отколкото гняв.

— Защо не седнеш при нас? — покани го Яжара.

— Ах, колко мило да споделите компанията си с мен в този нерадостен час — зарадва се Тоди, върна се в кухнята, наля си ейл и се настани на масата. — Благодаря.

— Защо да е нерадостен? — попита Яжара.

— Ами, нали туй… вълците де… заради тях наскоро изгубихме няколко съселяни.

Солон спря върху Тоди тежкия си поглед.

— Необичайно е да се навъртат вълци толкова близо до брега — заговори той. — Пък и те избягват гъсто населените райони. Няма ли тук някой, който да ги прогони?

Тоди сръбна от ейла.

— О, не биваше да ви занимавам с тези неща. Това въобще не е ваша грижа. Наслаждавайте се на отдиха си. Ще ви помоля само нощеска да не излизате отвън.

Джеймс втренчи поглед в кръчмаря, който очевидно полагаше отчаяни усилия да скрие страха си, и реши да смени темата:

— Одеве спомена кралските гвардейци. Знаеш ли нещо повече за тях?

— Останаха тук само една нощ, преди два дни, после си продължиха по пътя.

— Помниш ли кой ги водеше? — попита Яжара.

— Един доста млад офицер. Мисля, че се казваше Уилям. Дойдоха Следотърсачите му и съобщиха, че открили следи от бегълците на изток оттук. — Той допи халбата и се надигна. — А сега моля да ме извините, но трябва да се връщам към задълженията си. Когато сте готови да си лягате, ще ви покажа стаите.

Единственият друг посетител в кръчмата бе мъж, седнал в ъгъла и унесен в мисли над халбата.

Джеймс се наведе към спътниците си, за да не могат да ги чуват, и попита:

— Някой да е споходен от гениалната идея какво да правим сега?

— Все още не мога да си обясня защо заклинанието ми се провали — въздъхна Кендарик. — Би трябвало да се получи… ако не беше онази невидима намеса. Има нещо в този район, което сякаш действа срещу нас.

— Не е изключено да има друго заклинание — каза Яжара, — поставено на мястото, с цел да пази кораба под водата, докато не се появи Мечището или онзи, за когото работи. Ако е така, тогава твоето заклинание ще свърши работа веднага щом предишното бъде вдигнато.

— Значи от нас се иска да открием източника на задържащото заклинание и да го премахнем, така ли? — попита Джеймс.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, млади момко — изсумтя Солон. — Макар познанията ми в магьосническото изкуство да не могат да се сравняват с тези на Яжара, още сега ще ти кажа, че това не е дело на някой начинаещ. Този, който е омагьосал кораба, е опитен и силен противник.

Кендарик кимна.

— Това е самата истина. Не познавах такава сила, която да попречи на заклинанието ми да свърши работа.

Джеймс въздъхна.

— Ще ми се поне веднъж да свършим работата от първия път. Колко хубаво щеше да е, ако можехме още утре да се приберем в Крондор и да докладваме на принца: „Ваше височество, извадихме кораба, намерихме Сълзата и се върнахме“. Нямаше ли да е направо прекрасно? — Той въздъхна отново.

След няколко минути към масата се приближи съдържателят и попита:

— Ще вечеряте ли?

— Че има ли някъде другаде, където бихме могли да уталожим глада си? — попита Джеймс, озадачен от липсата на клиентела.

— Не — отвърна Тоди с измъчена усмивка. — Просто някои пътници гледат да пестят от всичко и си носят храна.

— Ние обаче ще опитаме от гозбата ти — рече Джеймс и кимна на жената, която въртеше месото над огъня.

— Храната ще е готова след час — обяви кръчмарят. Той понечи да си тръгне, но Яжара го спря.

— Почакайте за момент.

— Какво има, милейди?

— Бъркам ли, или в селцето си имате някакви неприятности?

— Ами да, аз също забелязах, че селото ви е доста опустяло — добави Солон. — Какво се е случило?

Тоди придоби загрижен вид, но се помъчи да отвърне с усмивка:

— Ами… тъй де… такъв си е сезонът. Жътвата още не е прибрана, няма ги зърнените кервани… Нали знаете как е в малките селца?

Джеймс втренчи в него изпитателен поглед.

— Честно казано, господине, чухме, че по тези места се случвали някои странни неща. Има ли истина зад тези слухове?

Старейшината се огледа, сякаш някой можеше да ги подслушва.

— Ами… хората говорят, че Носът на вдовиците се обитавал от душите на удавените, които не можели да влязат в Залата на Лимс-Крагма заради някакво ужасно зло. — Той сниши глас: — Други пък разправят, че селцето ни било прокълнато, но аз мисля, че това са суеверия и небивалици.

— Вече няколко пъти чувам за това „прокълване“ — подметна Яжара.

Джеймс не сваляше очи от лицето на старейшината.

— Господине, дошъл съм тук по заповед на принца. Не бива да го разпространявате, но пристигнахме с важна задача и трябва да знаем всичко, което може да я изложи на опасност. Призовавам ви да бъдете откровен с мен, инак съвсем скоро Халдонова глава може да има нов старейшина. Какво става в селото ви? Защо улиците са опустели още по светло?

Мъжът сведе обезсърчено глава, после кимна смирено.

— Хората се боят, почитаеми господине. Гледат да притичват от едно място на друго и да остават отвън за колкото се може по-малко, дори и през деня. Зли сили ни дебнат.

— И какви са тези зли сили? — попита Солон.

— Все на някой трябва да го кажа — въздъхна изморено Тоди. — Това селце се обитава от някакво същество — или същества, — които излизат нощем, избиват добрите хорица и крадат душите им. Дори отец Роланд беше безпомощен срещу тях.

— Кой е този отец Роланд? — попита брат Солон.

— Ами той е местният служител на Сунг. Живее по нашия край от няколко години, но едва напоследък реши, че за всичко това е виновна онази вещица. — Яжара подскочи при споменаването на думата „вещица“, но запази мълчание. Тоди продължи: — Да ви призная, по̀ очаквах така да мисли някой като онзи селяк Алтон, но не и божи служител.

— Терминът „вещица“ говори за невежество — намеси се сериозно Яжара. — Човек или е знахар, с дар от всевишните сили, и лекува, като използва заклинания, или не е такъв и прилага познанията си за билки и лечебни растения.

— Вие, разбира се, сте права — съгласи се Тоди. — Старицата неведнъж е помагала на хората от селото с билкови церове и отвари, но нали ги знаете какви са селяците: случи ли се нещастие, все ще обвинят това, дето не го разбират. Тя живее на един хълм недалеч от Носа на вдовиците, в случай, че поискате да разговаряте с нея лично. — Той се почеса по главата и добави доверително: — Според мен не е забъркана в тия ужасни дела, но пък, от друга страна, може да знае нещо, което да ви помогне.

— Докладвахте ли за случилото се на принца? — попита Джеймс.

— Само на патрула, който мина оттук преди няколко дни, но и те бързаха нанякъде. Алан, тукашният човек на принца, трябваше да се отбие насам миналата седмица, но още го няма никакъв. И друг път се е случвало да се изгуби по дела на Короната. Мислех да пратя моето момче с вестта на юг, но да го пусна само по тия пътища…

— Как започна всичко това? — попита Джеймс.

— Ще ми се да знаех. Просто един ден всичко си беше както преди, а на следващия с краката надолу. Беше преди месец — изчезна един дървар със семейството си, живееха на няколко мили източно от селото. Не знаехме точно кога е станало, но след като не се появи с товара си в селото, започнахме да се безпокоим. Шестима тръгнаха да го търсят, но само двама от тях се прибраха.

— И какво разказаха? — попита обезпокоеният Кендарик.

— Натан и Малкълм? Ами Малкълм, дано Лимс-Крагма се смили над душата му, беше убит снощи от… онова чудовище, дето е причина за това ужасно положение. А Натан се затвори у тях и оттогава не си е подавал носа. Нареди на моето конярче всеки ден да му носи храна.

— Ще се съгласи ли да говори с нас? — попита Джеймс.

— Може да опитате. Къщата му е на десет минути пеша оттук. На ваше място обаче бих изчакал до сутринта — по тъмно едва ли ще пожелае да ви види. — Тоди посочи самотния пияница в ъгъла. — Този там е Лиле, най-добрият приятел на Малкълм. — И като се наведе към тях, старейшината добави: — Но не бих се предоверявал на думите му — твърде много обича чашката.

Джеймс се изправи и Яжара го последва. Кендарик също понечи да се надигне, но Солон протегна тежката си ръка и го дръпна обратно на стола. Заместникът опита да възрази, но монахът постави пръст на устните си, после му посочи халбата. След това се изправи и последва Джеймс и Яжара. Тримата заобиколиха прегърбената фигура на Лиле.

— Да те почерпя едно? — подхвана разговора Джеймс.

— Не съм от тези, дето ще кажат не, пък дори и на непознати — отвърна мъжът, след като ги изгледа.

Джеймс даде знак на Тоди да донесе халба ейл.

— Ти си Лиле, нали?

— Същият — кимна мъжът.

— Казаха ми, че си приятел на един от пострадалите наскоро.

— Бяхме близки с Малкълм — отвърна мъжът. — Той умря снощи. — Лиле вдигна халбата и се провикна с дрезгав глас: — За моя приятел!

— После я пресуши на един дъх.

Джеймс махна да му донесат друга.

— Какво искате? — попита ги Лиле.

— Я ни разкажи за тази ваша „вещица“ — предложи Яжара.

— Всички тук смятат, че тя се е съюзила със злите сили, но аз не го вярвам! Тя е една мила старица. Идете да я видите и сами ще се уверите. Хванете пътя за носа и там, където излиза на брега, ще свиете по една тясна пътека. Сигурно ще си е в къщурката, освен ако не е излязла за билки. — Той въздъхна натъжено. — Не, друга е причината за всички тия нещастия, дето ни сполетяха.

— И каква е тя? — попита Джеймс.

— Кръволоците — отвърна Лиле шепнешком.

Джеймс присви очи и погледна към Яжара, преди да се наведе към Лиле.

— Кръволоците?

— Те излизат нощем. Възкръснали мъртъвци.

— Вампири? — ахна Яжара.

— Вампири? — повтори Джеймс и я погледна въпросително.

— Същества от легендите. Творения на най-черната възможна магия — обясни тя.

Припомняйки си подредените под формата на човешко тяло органи в шатрата на таласъмите и тварите от крондорските канали, Джеймс отбеляза:

— Напоследък ги срещаме все по-често.

— Те пият кръвта на живите, за да утолят нечистата си жажда, а жертвите им се надигат и тръгват с тях.

— И тъй като са вече мъртви, не е никак лесно да ги убиеш, така ли? — попита Джеймс.

Яжара кимна.

— Могат да бъдат поразени от магия или огън, а също и от хладно оръжие.

— Стига да ти се дадат, което не правят така охотно — приключи сухо Джеймс.

— Те дойдоха от колибата на дърводелеца! — продължи Лиле. — Дърводелецът и жена му живееха там от няколко месеца, а после един ден изчезнаха. Шестима мъже тръгнаха да ги дирят. Четирима не се върнаха, а Малкълм и Натан си бяха изгубили ума от страх.

— Какво се случи с Малкълм? — попита Джеймс.

— Мъртъв е. Убиха го чудовищата. Той си знаеше, че така ще стане. Натан го чака същата участ, макар тоя стар глупак да си мисли, че може да се отърве от тях, като се крие у дома. Той ми каза, че чудовищата са осквернили гробищата. Натъкнал се на тях случайно.

— И как е станало това?

— Открил един в гробището, заспал посред бял ден. Полял го с маслото, дето го ползваме да прочистваме нивите, и го запалил. Каза, че пламнал като факла. Тогава изскочил още един, но Натан му отсякъл главата със старата си сабя, дето я пази още от Войната на разлома. Хвърлил главата в реката и гледал как течението я отнася. Като се върнал там след няколко часа, тялото било станало на прах. Но те са твърде много. Снощи му видяха сметката.

— Значи вампири, казваш? — намеси се брат Солон, който досега мълчеше. — Сигурен ли си в думите си? Това са създания от легендите, измислици, с които плашат малките деца вечер.

— Аз също ги мислех за митични — съгласи се Яжара.

— А, не — отвърна Лиле, — съвсем истински са. Натан разправяше, че идвали за него всяка нощ! Затова се е залостил. Не го е страх от смъртта, но смята, че ако чудовищата го докопат, душата му няма да може да влезе в Залата на Лимс-Крагма, за да подхване нов цикъл на живота!

— Ако е истина, може и такава съдба да го сполети — съгласи се Солон.

Джеймс се изправи решително.

— Е, изглежда, този Натан е единственият в Халдонова глава, който е виждал чудовищата. Най-добре ще е да си поговорим с него.

— Съветвам ви да бъдете предпазливи — рече Лиле. — Свечерява се вече, а залезе ли слънцето, Тоди ще заключи вратата и ще останете отвън за цялата нощ.

— Колко далеч е къщата на Натан? — попита Солон.

— Като излезете от вратата — обясни Лиле, — попадате на пътя, който води право към нея. Няма да я пропуснете. Ще минете две дюкянчета и после първата къща отляво е на Натан.

— Имаме време — рече Джеймс. — Да побързаме.

Повикаха Кендарик и излязоха навън. Преди да затворят вратата, чуха Тоди да им вика:

— Побързайте да се върнете, преди да се стъмни, инак ще трябва да прекарате нощта отвън!

— Защо го правим? — попита ги Кендарик, щом излязоха. — Чух всяка дума. Кръвопийци!? Да не сте полудели?

— Не мислиш ли, че това може да е причината, задето заклинанието ти не подейства? — попита го Джеймс.

— Нямам представа защо не е подействало — отвърна Кендарик. — Но… вампири? Не може да е истина!

— Дано да си прав — рече брат Солон. — Светите писания са пределно ясни по въпроса за възкръсналите мъртъвци. За Лимс-Крагма те са изчадия на мрака, а според Ишап нарушават естественото устройство на света.

— Да не говорим, че със сигурност ще се опитат да ни убият — допълни Джеймс.

Кендарик погледна към залязващото слънце и побърза да им припомни:

— Скуайър, остава ни не повече от половин час.

— В такъв случай по-добре да побързаме — отвърна Джеймс.

Само след пет минути стигнаха къщата на Натан. Оказа се, че Лиле я бе описал добре — схлупена къщурка, почти колиба, след двата дюкяна. Всички прозорци бяха заковани с дъски, вратата бе залостена, а стърчащите от нея пирони подсказваха, че е подсилена по същия начин като прозорците, само че от вътрешната страна. Къщата изглеждаше съвсем запустяла, озарена от червеникавата светлина на залязващото слънце, но Джеймс зърна някаква светлинка между дъските, която му подсказа, че вътре гори огън.

— Ей, там, в къщата! — провикна се Кендарик и удари с юмрук по входната врата. — Искаме да говорим с вас!

— Вървете си, проклети чудовища! — долетя глас отвътре. — Никога няма да ме накарате да изляза доброволно.

— Здрасти — намеси се Джеймс. — Аз съм скуайър Джеймс, от двора на принца в Крондор.

— Оставете ме на мира, чудовища такива! Надушвам подлите ви номера.

Джеймс погледна Яжара и сви рамене.

— Господине — реши да опита тя, — аз съм придворната магьосница на принца. Трябват ни някои сведения за тези чудовища, които ви преследват. Може би тогава ще успеем да ви помогнем!

— А, много хитро, няма що. Вървете си, кръвопийци проклети!

Джеймс поклати обезсърчено глава.

— Какво да направим, за да те убедим в правотата на думите си?

— Идете си!

— Дайте да опитам аз — намеси се Солон. Той пристъпи до закованата врата и извика: — В името на Всемогъщия Ишап, Единствения над всички, пусни ни да влезем!

Последва кратко мълчание, след което отново чуха гласа на Натан:

— Е, това вече беше много добре. Не знаех, кръволоци такива, че можете да призовавате и боговете. За момент да ви се вържа — съвсем като джудже говори тоя!

Лицето на Солон почервеня от гняв.

— Ще ти дам аз едно джудже, страхливи глупако! Израсъл съм в Доргин!

— Когато се ядоса, още повече му личи — прошепна Джеймс на Яжара.

— Ще взема пак да пробвам — рече тя. — Господине, аз съм магьосница и мога да вляза в къщата ви, когато пожелая, но не бих искала да нарушавам светостта на вашия дом. Щом не желаете да ни пуснете вътре, поне ни разкажете за тези чудовища, които се навъртат из вашето селце. Може би ще успеем да ви помогнем. Имаме свои причини да ги прогоним оттук.

Последва ново мълчание, а после гласът на Натан долетя иззад дъските:

— За малко пак да се вържа, чудовища! — Той се изсмя и в гласа му се доловиха налудничави нотки. — Опитвате се да разберете какво зная, за да измислите някой друг хитроумен план как да ме спипате! Е, да знаете, че няма да стане.

— Джеймс… — подхвана Кендарик.

Джеймс му махна да мълчи.

— Виж, Натан, щом не искаш да излезеш, не излизай, но ние трябва да разберем причината за злините, сполетели селцето ви. Както вече ти каза моят приятел, преследваме свои цели, които налагат да се справим с този проблем. Ако тези „вампири“, както ги наричате, са истински, сигурно затрудненията, които срещаме, произтичат от тях и тогава ще се опитаме да ги премахнем.

— Скоро ще имате тази възможност! — извика тържествуващо Натан.

— Джеймс… — повтори Кендарик.

— Почакай малко! — скастри го Джеймс.

— Джеймс! — вече извика заместникът. — Май съвсем скоро ще имаш тази възможност!

Слънцето вече бе съвсем ниско над хоризонта и в близката гора бяха започнали да се събират някакви тъмни сенки. Те се движеха, скупчваха се и постепенно придобиваха човешки форми.

Джеймс бавно извади рапирата си и рече:

— Солон, Яжара, приемам всякакви полезни съвети.

Откъм гората се приближаваха няколко тъмни фигури. Приличаха на хора, но кожата им бе мъртвешки бяла, а очите им сияеха с червеникава светлина. Някои имаха зейнали рани на гърлата и всички пристъпваха някак несръчно.

— Натан… — произнесе с гробовен глас най-близкият. — Ела при нас… толкова ни липсваш…

— Трябва да си с нас, Натан — додаде друг. — Няма защо да се страхуваш.

Едва сега Джеймс забеляза, че едно от чудовищата е дете, малко момиченце, не повече от седемгодишно.

— Има само един съвет, който мога да ти дам, млади момко — рече монахът. — Да ги изтребим всичките.

После вдигна бойния си чук и тръгна срещу най-близкия вампир.

Глава 12Черна магия

Джеймс се хвърли след Солон.

— Внимавайте — извика Яжара. — Трябва да ги унищожите с огън или да им отсечете главите!

Кендарик се криеше зад нея, стиснал късата си сабя и готов да побегне при първа възможност. Яжара подхвана някакво заклинание и наведе тоягата срещу приближаващата се групичка. От върха й изригна топка зелена светлина, прекоси делящото ги разстояние и обгърна четири от чудовищата в тайнствени пламъци. Те започнаха да крещят и да се гърчат, изминаха още няколко крачки и паднаха на земята.

Солон посегна със скритата си в ръкавица ръка, сграбчи детето-чудовище и го запрати сред огнените езици на зеления пламък. Малкото създание изпищя, замята се и утихна.

— Нека Ишап донесе покой на душата ти, дете — извика монахът, развъртя тежкия си боен чук и го стовари върху рамото на едно чудовище, но без да обръща внимание на удара, то замахна с другата си ръка, извило пръсти като хищни нокти.

Солон отскочи, вдигна отново чука и го стовари върху черепа на чудовището. То падна на земята и се загърчи, но въпреки че половината от главата му бе смазана, пак се опита да се изправи. Яжара изтича до монаха и му извика:

— Дръпни се!

Той отстъпи, а тя вдигна отново тоягата си. След миг чудовището бе обгърнато от пламъци.

Противникът на Джеймс притежаваше необикновена сила. Изглежда, това бе дърводелецът, за когото им бе говорил Лиле. Беше едър, широкоплещест мъж с дълги мускулести ръце. Опита се да сграбчи Джеймс, без да обръща внимание на ударите на рапирата.

— Кендарик! — извика Джеймс. — Трябва ми помощ.

— И какво да направя? — попита заместникът, опрял гръб във вратата на Натан и стиснал сабята си.

— Рапирата ми не става за тази касапска работа.

— А моята сабя става, така ли? — попита Кендарик, размахал късата си сабя.

Джеймс избегна поредното мощно замахване и отвърна:

— Във всеки случай е по-добра за сечене от моята.

— Няма да ти я дам! — опъна се Кендарик, втрещил ужасен поглед в настъпващите чудовища. — Защо ме забъркахте в тая каша?

Изведнъж до него изникна Яжара и изтръгна сабята от ръката му.

— Не ни е нужна помощта на страхливец! — изсъска тя и хвърли сабята на Джеймс.

С бързина, граничеща със свръхестествени способности, Джеймс прободе крака на настъпващото чудовище с рапирата, после подскочи и улови късата сабя с лявата си ръка. Метна и двете оръжия във въздуха като опитен жонгльор и когато отново ги хвана, рапирата беше в лявата му ръка, а сабята — в дясната. Чудовището подгъна ранения си крак и се подпря на здравото си коляно — и в този миг Джеймс замахна и му отсече главата.

Метна сабята обратно на Кендарик и му извика:

— По-добре ела да ми помогнеш, освен ако не искаш да свършиш като тях!

Откъм гората се приближаваше ново попълнение от чудовища и Яжара ги посрещна със залп от сияещи топки.

— Не мога да продължавам дълго така! — извика тя на Джеймс. — Силите ми се изтощават!

— Трябва да се преместим някъде, където ще можем да се отбраняваме! — обади се брат Солон, след като повали поредния противник с тежкия си чук.

Джеймс изтича при вратата на Натановата къща, заблъска с юмрук и извика:

— За Бога, човече, пусни ни да влезем!

— Не, няма да ви дам да ме измамите! — дойде поредният отговор.

— Пусни ни, инак ще ти запаля къщата! — заплаши го Джеймс. — Яжара, остана ли ти поне още един изстрел?

— Един мога да изстискам — отвърна магьосницата.

— Отвори вратата — произнесе със спокоен и властен глас Джеймс, — или ей сегичка ще ти стане горещо. Кое избираш?

След кратко мълчание чуха скърцане от изважданите пирони и малко след това няколко дъски изтрополиха на пода. Най-сетне вратата бе освободена и Натан я открехна, колкото да надникне през цепката.

— Ама вие не ми приличате на вампири — бе първата му забележка.

— Радвам се, че най-сетне видя очевидното — отвърна Джеймс. — Разчисти вратата, а аз ще ида да помогна на другарите си. Връщаме се и веднага щом влезем, ще заковем дъските отново.

Без да чака кимването му, Джеймс изтича обратно, като пресече пътя на едно особено гадно на вид чудовище, което бе избрало за своя жертва Кендарик. Заместникът размахваше безцелно сабята си във въздуха и чудовището дори спря, за да го погледне озадачено.

Тази кратка пауза даде на Джеймс възможността да заобиколи чудовището в гръб и да го покоси отзад с рапирата си.

— Това няма да го убие — извика той на Кендарик, — но поне ще го забави! Опитай се да му отсечеш главата!

По съмнението, изписано на лицето на Кендарик, можеше да се съди за колебанията му относно това предложение. Той отстъпи назад, опитвайки се да избегне могъщите замахвания на чудовището.

— Кендарик, ти си безполезна торба със свински фъшкии — бе гневният коментар на брат Солон. Монахът се приближи с няколко скока и стовари страховит удар върху гръбнака на чудовището.

Кендарик му хвърли сабята си.

— Ти му отрежи главата!

— Ах, ти, нещастнико! Не знаеш ли, че светите завети не ми разрешават да режа плът с острие? Ако го направя, ще изгубя непорочността си и ще трябва години наред да се пречиствам със свещен огън, молитви и медитация! Не мога да си позволя да изгубя толкова много време за подобни глупости! Мен работа ме чака!

— Отваряй вратата! — извика Джеймс. Откъм гората се задаваше нова група чудовища. Без съмнение противникът скоро щеше да разполага с огромно числено преимущество.

Кендарик вече бе при вратата и блъскаше по нея с юмрук. Натан я отвори с една ръка — с другата размахваше грамаден ловджийски нож.

— Влизайте! — извика той. Кендарик скочи пръв, следван от другите. Джеймс, който бе последен, се извърна, когато чу тропота на застигащи го стъпки, замахна и преряза гърлото на съществото, било някога млада жена. Това бе достатъчно само за да я забави, но Джеймс се възползва от тази възможност, за да спечели нужната преднина. Солон стовари чука си върху друг от нападателите и също се втурна към вратата.

Яжара вече беше в къщата, Джеймс и Солон — по петите й. Натан затръшна вратата и спусна резето. След това вдигна една от дъските и извика:

— Помогнете да ги заковем!

— Това няма да ги задържи, ако станат твърде настойчиви — отбеляза спокойно монахът.

Джеймс прибра рапирата и се отпусна изнурено на един сандък до огнището. Едва сега намери време да се огледа. Къщата се състоеше от голяма стая и малка кухня. Легло, маса и сандъци вместо столове бяха цялата оскъдна мебелировка. Домакинът им бе мъж на средна възраст с черна коса, жилесто тяло и посивяла брада. Имаше обветреното лице на фермер; впечатлението се подсилваше и от мазолестите му ръце.

Джеймс завъртя глава, въздъхна и промърмори:

— Какво всъщност става тук?

— … Та тогава за пръв път чухме, че са изчезнали и други фермери, дето живеят извън селото. Има едно имение горе на хълмовете с много добри пасища, където дори зиме се намира храна за добитъка, а лете реколтата е богата. Някои от чудовищата, дето ви нападнаха одеве, приличаха на хорицата от онова имение. Познавам ги, защото често идваха до селцето за продукти. — Той поклати глава, сякаш сам не вярваше на думите си.

Джеймс и спътниците му слушаха мълчаливо разказа на фермера. От нападението беше изминал около час.

— Добре, да сумираме нещата — заговори Джеймс. — Някой, или нещо се е появило във вашия район. То е причината за това ужасно проклятие, каращо невинни хорица да се превърнат в кръвопийци. Прав ли съм дотук?

— Да — кимна Натан.

— Тези същества на свой ред нападат други хора и ги превръщат в себеподобни.

— Вампири — обади се Яжара. — Пълно е с истории за тях.

— Само че тези тук са истински — посочи Кендарик.

— Така е — съгласи се Солон. — Но Яжара е права. Легендите и историите нямат нищо общо с чудовищата — те са приказки, служещи да плашат малките деца.

— Не зная за децата — рече Кендарик, — но мен си ме плашат.

— Значи дърводелецът и семейството му бяха първите пострадали? — попита Джеймс.

— Да — отвърна Натан. — Шестима от нас отидоха да проверят каква е тази история. Само двама се върнахме. Пресрещнаха ни поне дузина от тези същества. Някои от тях познавахме — бяха от околните ферми, но имаше и непознати.

— Тогава кой е бил първият пострадал? — попита Джеймс.

— Нямам представа. — Натан уморено сви рамене.

— Толкова ли е важно? — попита Кендарик.

— Да — намеси се Яжара. — Защото, както казва Джеймс, някой или нещо е докарало тази напаст тук.

— Ако става въпрос за магия, ще ви призная, че не бях чувал за такава досега — рече Солон.

— Добре, но каква е целта на всичко това? — попита Джеймс. — Защо трябва да нападат точно това затънтено селце?

— Защото могат? — предположи Кендарик.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, все отнякъде е трябвало да започнат. Ако съберат тук достатъчно хора… които да станат като тях, могат да ги разпратят във всички посоки и… както каза Яжара, да се превърнат в напаст.

— Което означава, че трябва да потушим заразата в зародиша й — заяви брат Солон.

Джеймс дочу стъпки отвън.

— Вървете си, прокълнати кръвопийци! — извика Натан.

— Ела с нас. Ела при нас — чу се приглушен глас.

— Не зная почти нищо за тези създания, освен онова, което се разказва в легендите — призна Яжара. — Но както виждам, разказите за тях са били достоверни само донякъде.

— Имаш ли нещо за пиене? — обърна се Джеймс към Натан.

— Вода — отвърна фермерът и посочи една голяма кана на масата.

— Какво искаш да кажеш с това „достоверни само донякъде“? — попита Джеймс, докато си наливаше от каната.

— Легендите за вампири — заговори Яжара — разказват за могъщи и силни магьосници, способни да променят формата си и да общуват с животни като вълци и плъхове. А тези жалки създания отвън, макар да не са никак безпомощни, щяхме да победим лесно, стига да разполагахме с малък отряд войници.

Джеймс мълчеше замислено, спомнил си внезапно един отдавна отминал момент от живота си, когато двамата с принц Арута се бяха изправили срещу почти безсмъртните творения на лъжепророка Мурмандамус.

— Опитът ми показва, че създанията, които са трудни за убиване, обикновено са много по-опасни, отколкото изглеждат на пръв поглед.

— Така е — намеси се Натан, — а и, милейди, струва ми се, че пропускате очевидното. Това са били фермери и ратаи.

— Което означава — допълни Джеймс, — че този могъщ магьосник-вампир е някъде отвън. Същият, който стои зад всичко това.

— Аха — изсумтя Солон. — Според учението на нашия орден кръвопийците са древни и могъщи създания на злото, които произлизат от един-единствен прокълнат магьосник, живял преди векове в далечна и непозната земя. Никой не знае дали тази история е истинска, но в хрониките се казва, че прокълнатият магьосник се появявал от време на време и нещастия спохождали всички, които се изпречвали на пътя му.

— Защо? — попита Кендарик.

Всички погледи се извърнаха към него.

— Защо ги спохождали нещастия ли питаш? — уточни Солон.

— Не, питам защо съществуват тези създания?

— Никой не знае — отвърна Солон. — Според нашето учение силите на мрака често се възползват от хаоса за своите тъмни и никому неизвестни цели.

— Добре, това мога да го приема — рече Кендарик. — Но защо тук?

— Ами очевидно е — сви рамене Джеймс. — Някой се опитва да ни попречи да измъкнем Сълзата.

— Сълзата? — повтори учудено Натан.

Джеймс отпрати въпроса му с небрежно махване.

— Има неща, които е по-добре да не знаеш, повярвай ми. Достатъчно е да ти кажа, че тази зли магьоснически сили, които са се появили във вашия край, не са това, което изглеждат.

— И това е самата истина — съгласи се Яжара.

— Трябва да е заради онази вещица — ядоса се Натан. — Тя единствена използва магия по нашия край.

— Друг път създавала ли е проблеми? — попита Яжара.

— Не е — призна фермерът. — Но… кой друг може да бъде?

— Трябва да проучим този въпрос — заяви спокойно Джеймс. — Докога ще се навъртат кръвопийците отвън?

— До зазоряване — отвърна Натан. — Изчезват веднага щом се покаже слънцето.

— Кой го казва? — попита Джеймс.

— Моля? — Натан премигна.

— Няма значение. Просто не се доверявам така лесно на хорските приказки. Такъв ми е характерът. Събуди ме, когато си тръгнат.

— И тогава какво ще правим? — попита Яжара.

— Ще намерим този вампир-магьосник и ще го отървем веднъж завинаги от злото проклятие.

— Ами да — съгласи се брат Солон. — Премахнем ли него, всичко останало ще се оправи от само себе си.

— Едва ли наоколо има много места, на които да може да се крие — рече Джеймс.

— О, аз се сещам за едно възможно място — подхвърли Натан.

— Къде? — Джеймс почти подскочи.

— В гробището, на юг от селото. Има една гробница, която отдавна е изоставена. Сигурен съм, че се спотайва там.

— Защо не си казал на никого?

— Казах — отвърна Натан. — Но Тоди и останалите не искаха и да чуят за това. Отец Роланд спомена нещо за някакви божествени сили, които щели да защитават погребаните в съответствие с каноните, нещо от този род, не помня точно.

— Това е доста странно — обади се брат Солон. — Един жрец, последовател на Сунг, трябва да е между най-заинтересованите от подобно изследване. Все пак този орден е в предния фронт на борбата срещу злите сили.

— Може би другите са — заяви Натан. — Но той се занимава единствено с литургии и проповеди срещу вещицата. Пък може и да е прав.

— Пак тази „вещица“! — ядоса се Яжара. — Какво толкова е направила клетата жена?

— Ами, според отец Роланд тя е отровила добитъка, а дъщеричката на Мерик лежи с някаква екзема, дето сигурно й я е пратила вещицата.

— Но защо? — попита Солон. — Ако тази жена е проявявала добрина, защо сега ще се обръща срещу вас?

Натан сви рамене.

— Вие ми кажете. Нали сте жрец…

— Монах — поправи го Солон.

— Е, монах де. Значи знаете какво може да се е случило.

— Де да беше толкова лесно — поклати глава брат Солон. — Неведоми са пътищата на злото.

— Отложете теологичния си спор за друг момент, ако обичате — предложи Джеймс. — Искам да поспя поне малко.

Заслушан в тихите гласове отвън и в тропота на крака, Кендарик промълви учудено:

— Как можеш да спиш, когато се намираме в такава обстановка?

— Имам опит — отвърна Джеймс, после затвори очи и след минута вече хъркаше сладко.

Малко преди изгрев-слънце гласовете отвън утихнаха. Джеймс се събуди и видя, че отец Солон е заспал на пода. Яжара седеше, обгърнала коленете си с ръце и стиснала тоягата, и не откъсваше поглед от вратата. До нея бе приклекнал Натан. Кендарик се бе свил в ъгъла, откъдето се дочуваше пресекливото му хъркане.

Джеймс се надигна, протегна се да раздвижи изтръпналите си крайници и стана да се поразтъпче. Приближи се към Кендарик и го сръга с върха на обувката си.

— Какво има? — сопна се сънено заместникът и разтърка очи.

Солон също се събуди и се подпря на лакът.

— Сутрин ли е вече? — попита той. Джеймс кимна.

— Какво ще правим днес? — попита Натан, който също се бе изправил.

— Ще открием източника на злото — отвърна Яжара.

— В такъв случай най-добре потърсете вещицата от Носа на вдовиците — предложи Натан. — Все още смятам, че тя стои зад всичко това. Някой трябва да се разправи с нея!

— Имай вяра, приятелю — успокои го Солон. — Щом се справихме с едните, ще видим сметката и на другите!

— Стига, разбира се, тя наистина да е източникът на злото — засмя се Яжара.

— Ама вие луди ли сте? — възкликна Натан. — С никого не сте се справили! Да не мислите, че сте ги победили? Освен малцината, изгорени от магьосническия огън, всички останали ще се върнат още тази вечер!

— Е, ще видим какво можем да направим по въпроса. — Джеймс го потупа успокоително по рамото. — Но първо трябва да закусим.

— Тоди ще ви отвори вратата на кръчмата веднага след изгрев-слънце. Ще му кажете ли да ми прати храна?

— А ти какво ще правиш? — попита го Кендарик.

— Ще си барикадирам вратата. — Изведнъж в гласа на Натан се доловиха налудничави нотки. — Сами знаете, че накрая те ще ме спипат и ще ме превърнат в един от тях. Въпрос на време е.

— Спокойно. — Брат Солон сложи ръка на рамото му. — Не бива да се предаваш тъй лесно на отчаянието, млади момко. Под вещото ръководство на Ишап скоро ще прогоним тази напаст от бедното ви село.

Джеймс и Солон свалиха дъските, с които бе закована вратата, и излязоха. Още не бяха изминали няколко крачки и чуха, че Натан ги кове пак. Кендарик погледна нагоре.

— Какво има? — попита Джеймс. — Ще вали ли?

— Не, друго ме тревожи. От двайсет години обикалям моретата, но никога не бях виждал такова небе.

— Че какво му е на небето? — попита Яжара. — Не виждам нищо необичайно.

— Погледни към слънцето.

Всички извърнаха погледи към изгрева, но Солон възкликна пръв:

— Ишап да се смили над нас! Какво е станало със слънцето?

Огненият диск вече се бе показал над хоризонта, но въпреки че въздухът бе чист и нямаше никакви облаци или мараня, светлината му изглеждаше някак мътна и лъчите му не заслепяваха тъй ярко, както би трябвало да е рано сутрин.

— Това е магия — прошепна Яжара. — Във въздуха има нещо, което поглъща светлината. Не сме го забелязали вчера, защото пристигнахме малко преди залез.

— Каква може да е причината? — попита Джеймс. Яжара сви рамене.

— Реликва с могъща сила, или заклинание, измислено от магьосник с необикновени способности. Необходимо е да въздейства на огромно разстояние, за да засенчва по този начин лъчите на слънцето.

— А аз си мислех, че има облаци — промърмори Джеймс. — Така и не погледнах дали са ниски, или високи.

— И все пак — рече Кендарик, — не разбирам, с каква цел ще го прави?

— За да могат съществата, които се чувстват добре само на тъмно, да излизат и денем? — предложи Солон.

— Май ще трябва да отложим закуската — въздъхна Джеймс. — Време е да си поговорим с тази „вещица“.

Докато прекосяваха селото, забелязаха, че Тоди бърза насреща им откъм кръчмата.

— Ама вие сте живи! — засмя се той с неподправена радост. — Как оцеляхте през тази ужасна нощ?

— Оцеляването е наша втора природа — отвърна захилено Джеймс.

— А ти закъде бързаш?

— Дъщеричката на Мерик е болна — отвърна с внезапно помръкнала усмивка кръчмарят — и той повика част от селяните да се съберат в къщата му. Опасявам се, че са намислили нещо лошо.

Джеймс погледна към Яжара, която му отвърна с едва забележимо кимване. Без повече приказки те се присъединиха към Тоди.

Когато стигнаха пред къщата на Мерик, завариха неколцина негови съселяни и още толкова жени, събрани пред вратата. Фермерът и жена му стояха в центъра на това неголямо сборище.

— Трябва да направим нещо! — викаше едър мъж с червендалесто лице. — Това не може да продължава повече така!

— Какво става тук? — попита Тоди, след като разбута тълпата.

— Тоди, решили сме да се разберем веднъж завинаги с вещицата — отвърна червендалестият.

— Я се успокойте първо — рече кръчмарят и вдигна помирително ръце. — Не бива да предприемаме нищо прибързано. Този момък тук — той посочи Джеймс — е представител на Короната и ще се погрижи за всичко.

Изведнъж очите на всички се втренчиха в Джеймс. Той метна гневен поглед към Тоди, после заговори:

— Добре тогава. Ние сме пратеници на Короната, дошли сме да разследваме всичко, което става във вашето селце. Та кой ще ми обясни как се започна?

За негова изненада всички заговориха едновременно. Джеймс вдигна ръце и извика:

— Чакайте малко, поспрете. Един по един. — Той посочи червендалестия и рече: — Ти. Говори пръв.

— Кравите ми се разболяха! — извика мъжът. После осъзна, че не е необходимо да крещи във възцарилата се тишина, и продължи малко по-умерено: — Добитъкът ми се тръшна болен и всичко е заради тази вещица. Тя им е пратила проклятие да умрат бавно и в мъки.

— А и светлината чезне, малко по малко — добави една жена. — Всяка сутрин слънцето изгрява все по-късно и се скрива по-рано вечер. Дори когато грее, светлината му е различна — че погледнете сами де. Скоро съвсем няма да имаме дни, само нощи. А вие знаете какво означава това!

Из тълпата се разнесе ропот. Джеймс отново вдигна ръце.

— Не само кравите се разболяват — взе думата откъм къщата Мерик. — Нашето малко момиченце също се поболя.

— И какво й е? — попита го Джеймс.

— Прокълната е — какво! — извика една жена от тълпата.

— Може ли да я видя? — попита Яжара.

— Коя си ти? — обърна се към нея същата жена, която вероятно бе съпруга на Мерик.

— Аз съм придворната магьосница на принц Арута.

— А аз — монах от ордена на Ишап — добави брат Солон. — Ако наоколо витае черна магия, ще я прогоним.

Жената кимна и ги покани да влязат в малката къщурка.

Озоваха се в прихлупено помещение, в дъното на което, до разпаленото огнище, имаше легло. Мъничко момиче с бледо лице лежеше под завивките. Яжара коленичи до него и сложи длан на челцето му.

— Няма треска — бе първото й заключение. — Какво й е всъщност?

— Ами… нищо — отвърна Мерик, — освен че все е отпаднала и няма сили нито да върви, нито дори да стои будна. А когато се събуди, почти не може да ни познае.

— Понякога започва да трепери — добави жената.

Брат Солон коленичи до Яжара, за да огледа момичето отблизо.

— Какво е това? — възкликна той и посочи малък талисман на гърдите на детето. — Прилича ми на знака на Сунг.

— Отец Роланд ни го остави — обясни жената. — Отидох при старицата на Носа и тя ми даде муска за изцеление на детенцето. Рече ми, че някакво голямо и тъмно зло посягало към всички дечица в селото. Тя се опитвала да ги защити.

— Лариса! — скастри я мъжът. — Казах ти да не говориш за това! Продължавай — рече й Джеймс.

— Ама тя само се опитваше да защити дъщеря ни — заоправдава се жената.

— Както „защити“ сина на Реми, така ли?

— Да, точно така! — Жената се обърна към Джеймс. — Тя закъсня с момчето на Реми, но когато се прибрах у дома и поставих муската под леглото на моето малко момиченце, то веднага спря да трепери. Не оздравя, но и не се влошаваше повече! После отец Роланд се върна от пътуването и дойде да ни навести. Моли се цяла нощ, а на заранта дъщеря ми пак започна да трепери! А като изгря слънцето, кълна ви се, беше ядосан, че е още жива! — Лицето на жената бе изкривено от мъка и отчаяние.

— Лариса, това е богохулство! — кресна й Мерик. — Добрият отец се опитваше дай спаси душата. За всичко е виновна вещицата. Той ми го рече, преди да си тръгне.

— Ами ако не е? — упорстваше жената.

— Може ли да видя „муската“, дето ти я е дала „вещицата“? — попита Яжара.

Жената се наведе под леглото, взе оттам някакъв предмет и го подаде на Яжара. Тя погледна малката дървена кутийка, в която бяха поставени изсушени листа и кристали, затвори очи, вдигна я в шепата си и застина така за няколко секунди. След това заяви:

— Тук няма нищо злонамерено. Това е най-проста муска, която помага на детето да събере сили и да превъзмогне болестта. — Тя се наведе над болното момиче. — Но тук долавям нещо…

Яжара посегна, улови малкия амулет на шията на момичето, после внезапно дръпна ръка, сякаш се беше опарила.

— Брат Солон. Ти познаваш по-добре от мен знахарския занаят. Би ли разгледал този амулет?

Солон докосна внимателно амулета, затвори очи, промълви някакво кратко заклинание, после се ококори.

— Това не е талисманът на Сунг! — Предметът започна да се променя и той дръпна ръка. Металът внезапно потъмня и после на мястото, където допреди миг стоеше ликът на Сунг, започна да се оформя черна уста с тъмни остри зъби. Устата се разтвори широко, сякаш се готвеше да захапе, и в същия миг момиченцето се закашля мъчително. Облаче зеленикав газ бликна от носа и устата му и мигом бе всмукнато от черния отвор върху талисмана. Солон скъса верижката и дръпна амулета от шията на болното дете. Момиченцето изстена, по измъченото му телце премина болезнен гърч, после се отпусна на леглото. След една дълбока въздишка то сякаш започна да диша по-равномерно.

— Сега вече ми се струва поукрепнало — обяви Яжара.

Солон вдигна талисмана, който сега вече изобразяваше закривени нокти, вкопчени в черна перла.

— Готов съм да се обзаложа, че точно това е причинило болестта на детето.

Мерик изглеждаше объркан.

— Но нали отец Роланд й го даде!

Джеймс погледна Яжара и останалите и каза:

— Преди да изтичате при нещастната „вещица“, за да я изгорите на клада, ви предлагам да си поговорим хубавичко с този отец Роланд.

И без да чака отговор, излезе от схлупената къщурка.

Глава 13В погрешна посока

Джеймс спря.

Вдигна глава към небето, после премести поглед към Яжара и останалите, които трябваше да ускорят крачка, за да не изостават.

— Въобразявам ли си, или става все по-тъмно?

Кендарик погледна на запад.

— Не виждам да се приближават облаци, нито някакви други признаци, вещаещи промяна на времето.

— Не, не си въобразяваш — обади се отец Солон. — Наистина се стъмва.

— Погледнете слънцето! — извика Яжара.

Четиримата се обърнаха едновременно на изток и лицата им се изопнаха, когато забелязаха, че светлината отслабва. Ослепително белият диск бе станал мътно жълтеникав.

— Все още усещам топлината му на лицето си — заяви Яжара, — но светлината отслабва!

— Права си — съгласи се Солон. — Нещо сякаш отнема светлината от самия въздух!

— Какво може да означава това? — попита уплашено Кендарик.

— Не зная — отвърна Яжара. — Не познавам магия, която да е в състояние да извърши подобно нещо.

— Но какво все пак значи това? — повтори объркано Кендарик. Джеймс застана до изплашения заместник.

— Я се стегни! Повече от ясно е какво означава.

— И какво означава? — потрети Кендарик.

— Означава, че съвсем скоро нашите снощни приятелчета отново ще могат да излязат на лов.

Край тях претичаха неколцина жители на селото и един извика:

— Отец Роланд сигурно ще знае какво трябва да направим!

Към тях се приближи червендалестият мъж, когото бяха видели пред къщата на Мерик.

— Ако наистина си служител на принца — заяви той, — трябва да идеш и да изгориш онази вещица!

— А ти кой си? — попита го, Джеймс.

— Алтон. След като се изказах против вещицата на едно от селските събрания, тя прокле добитъка ми и той започна да измира. Попитай съседите, ако не вярваш. Нещастните животни издъхнаха пред очите им. Но тя е правила и по-лоши неща.

— Като например? — прекъсна го нетърпеливо Джеймс.

— Вземи например дърводелеца и семейството му. Кротки, добри хорица, които изведнъж изчезнаха. А после се появиха кръвопийците. И малкото момче на Реми — то се разболя, след като ходило да я следи тайно какво прави. Умря, горкичкото, след има-няма две седмици.

— Вашият старейшина не смята, че тя е причината за всички злини — възрази Джеймс.

— Тоди е мил човек и обича да помага на другите, но е малко глуповат.

— И къде е този отец Роланд? — попита Джеймс.

— Ще го намериш в църквичката отвъд площада. Там отиваме всички. — Изведнъж той се ококори. — Погледнете! — Сочеше на изток. Слънцето внезапно бе придобило мътно оранжев цвят и тежки плътни облаци бързо го закриваха.

Докато фермерът сочеше натам, Джеймс забеляза нещо да проблясва на шията му — беше верижка, скрита под яката, на която се поклащаше някакъв тъмен предмет.

Не току-така Джеймс навремето си бе спечелил прозвището Ръчицата. Той се пресегна с изненадваща бързина и издърпа верижката, на края на която висеше черна перла, стисната от тъмна метална ръка.

— Кой ти даде това?

Червендалестият отстъпи и заекна:

— Ами аз… ъъ… намерих го.

— Къде? — Ъъъ…

— Същия талисман носеше и дъщеричката на Мерик — каза Яжара.

— Ама това е само украшение — заоправдава се Алтон.

С неочаквана за неговото телосложение бързина брат Солон се хвърли напред и застана зад Алтон.

— Не бързай да си тръгваш още, друже.

Джеймс извади бавно рапирата си — по-скоро за драматичен ефект. Но той също усещаше, че не разполагат с много време и трябва бързо да получат някои отговори.

— Питам отново: кой ти даде талисмана?

Алтон понечи да отстъпи, но Солон го сграбчи за ръката.

— По-добре отговаряй — рече той, — защото приятелят ми не е в настроение за шеги.

Алтон погледна Яжара, която му отвърна с хладен поглед, после и към Кендарик, който също изглеждаше, сякаш вече губи търпение.

— Всичко ще ви кажа! — забърбори неочаквано фермерът. — Но да знаете, че не съм го измислил аз. Аз съм честен фермер и не правя зло никому. Обаче той дойде при мен. Повярвах му — всички му повярваха. Той ми предложи злато, много злато, за да отровя собствените си крави и да стоваря вината върху вещицата. Тя и без туй скоро ще си иде завинаги. Но тогава още не знаех кой е той в действителност. Мислех го за човек, когато се съгласих да работя за него… — Внезапно словоизлиянията на Алтон секнаха, приглушени от мъчително хъркане, защото верижката се стегна здраво около шията му. Той се олюля, вкопчил пръсти в талисмана. Очите му се изцъклиха, коленете му се подгънаха и Солон трябваше да го придържа, защото инак щеше да се строполи на земята. От раната в шията му рукна кръв, чу се хрущящ звук от натрошени кости и скъсани мускули. Миг по-късно главата на фермера се отдели от тялото и се търкулна на земята. Солон го пусна и той се срина в прахоляка.

Джеймс погледна към трупа, после към потъмняващото слънце, и махна на другите да го последват към малката къщурка в самия край на селцето. Когато я доближиха, видяха, че е църквичка с широко разтворени врати. Тъй като вътре нямаше пейки и столове, селяните стояха прави, заслушани в словото на някакъв мъж с бяло расо, който вероятно бе отец Роланд.

— Пак ви казвам: ако чакаме твърде дълго, ще бъдем пометени от вълната на злото; Но кое, ще попитате вие, е справедливото решение? Аз ще ви кажа кое. То се крие в силата на вашите ръце, в чистотата на душите ви и в пламъка, който ще отърве света от злото на вещицата!

Неколцина от селяните закимаха.

— Говори твърде сурово за жрец на Сунг — отбеляза Солон.

— Изглежда, доста бърза да се отърве от „вещицата“ — съгласи се Джеймс.

— При това като накара други да му свършат работата — добави Яжара.

— Някои казват — извиси се отново гласът на свещенослужителя, — че вещицата е повикала вълци, които нощем ходят изправени като хора, кръвопийци, които поглъщат душите на невинните и ги превръщат в чудовища като самите тях! Аз пък ви заявявам, че тя е призовала самите превъплъщения на мрака — духове толкова злокобни и гнусни, че са готови да пият от живителната сила на хора като вас и мен. Каквото и да разправят, вината е само нейна! Мракът отвън подсказва, че наближава времето за тяхната последна атака! Трябва да действаме още сега!

Някои от мъжете нададоха гневни възгласи, но Джеймс виждаше, че по лицата им се чете страх. Той си проправи път през тълпата и застана пред жреца.

— Добре дошъл, страннико — посрещна го отец Роланд. Беше среден на ръст, с черна коса и малка заострена брадичка. На шията му висеше талисман с герба на ордена на Сунг. Носеше бяло расо, покрито с петна и прах в долната част. — Да не си дошъл да ни помогнеш, за да се отървем от това проклятие?

Джеймс го огледа спокойно и каза:

— Така е, но се съмнявам, че проклятието е онова, за което говориш ти.

Свещеникът го измери с присвити очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Алтон е мъртъв — заяви Джеймс.

Жрецът го изгледа потресен.

— Алтон е мъртъв, казваш? Още една жертва на онази зла жена! — Той вдигна поглед към множеството и се провикна: — Не ви ли омръзна вече? Не е ли време да действаме?

Отново се чуха гневни възгласи и Яжара извика:

— Джеймс, внимавай! Тук нещо не е наред!

Джеймс втренчи поглед в тълпата и едва сега забеляза, че неколцина от онези, които размахваха юмруци, имат безизразни лица, а очите им са неподвижни и лишени от признаци на живот. Той се обърна към жреца, после с неочаквана бързина се пресегна и дръпна талисмана от шията му. Пред очите му той се промени от най-обикновен герб на орден до ръка, стиснала черна перла.

— Това са слуги на Тъмната сила! — провикна се отец Роланд. — Те трябва да умрат!

И вдигна ръка към гърлото на Джеймс, готов да го удуши. Джеймс понечи да отскочи, но изведнъж бе стиснат от няколко чифта ръце, които го приковаха на място. Чу вика на Яжара:

— Тези хора са невинни! Само са обладани от зъл дух! Постарай се да не ги нараняваш!

Джеймс почувства как пръстите на жреца докосват гърлото му и извика:

— Ще се опитам да го запомня! — После приклекна, изви се на една страна и опита да се отскубне от ръцете, които го държаха. Не можа да извади рапирата си, но успя да достигне затъкнатия в ботуша кинжал. Както беше полулегнал на пода, замахна и го заби в крака на жреца.

Отец Роланд нададе болезнен вик и падна назад, а Джеймс се извъртя на другата страна и отново направи опит да се изправи. Най-сетне успя да се запъне с крака в пода и натисна с всичка сила, отскубвайки се от хватката на мъжете.

Огледа се. Свещеникът отстъпваше назад. Яжара размахваше тоягата си и държеше обкръжилите я селяни на почтително разстояние. Кендарик беше на земята, притиснат от неколцина, докато други се опитваха да го ритнат в главата. Брат Солон размахваше чука, по-скоро за да сплаши нападателите си, докато се добере до Кендарик и Джеймс.

Джеймс прехвърли кинжала от лявата в дясната ръка и с едно рязко движение извади рапирата. Замахна и удари най-близкия от селяните с плоското по лицето, но въпреки това острието остави кървава резка през бузата му.

От удара мъжът се олюля назад и се блъсна в тези, които напираха зад него. Миг на затишие — всичко, от което се нуждаеше Джеймс. Той се хвърли напред тъкмо когато отец Роланд се готвеше да произнесе някакво заклинание и преди свещеникът да приключи, го промуши в корема.

Мъжът сведе изненадан поглед към хлътналото в тялото му острие, после очите му се разшириха от болка и ужас и в същия миг Джеймс издърпа рапирата. Свещеникът изцъкли очи, но не падна. Главата му се люшна към гърдите, долната му челюст увисна и отвътре се чу нисък и басов, напълно непознат глас:

— Дори смъртта на нашия верен слуга не ще намали силата ни. Опитайте от горчивия вкус на злото… и треперете.

Свещеникът се строполи на пода и Джеймс се извъртя, готов да посрещне нова атака, но вместо това се озова сред група от премигващи смутено объркани селяни. Те се споглеждаха, хъмкаха учудено и се блещеха към Кендарик, Солон и Яжара.

— Какво става?

— Как се озовахме в църквата?

— Вие защо сте оцапани с кръв?

— Тихо! — провикна се Джеймс и вдигна ръка.

Гласовете утихнаха.

— Този човек — посочи Джеймс — не е бил свещенослужител на ордена на Сунг. Бил е агент на същите онези тъмни сили, срещу които твърдеше, че ще се бие. Целта му е била да ви държи настрана от истинския извор на злото.

— Вижте слънцето! — изпищя една от жените в групата. Джеймс се извърна. Ставаше все по-тъмно.

— Скоро ще настъпи нощ — рече той, сякаш опитваше да обясни нещо, което очевидно не подлежи на обяснение. — Приберете се по къщите си и залостете вратите. Ние ще потърсим причината за всичко това.

Селяните се разбягаха, без да чакат нова команда. Някои, които бяха пострадали от жезъла на Яжара и чука на Солон, се нуждаеха от помощта на своите другари, но Джеймс с облекчение установи, че единственият труп в църквата е този на Роланд.

Кендарик беше уплашен, но се опитваше да се държи. Всички се събраха около Джеймс.

— Някой от вас чу ли какво каза той? — попита Джеймс.

— Не — отвърна Кендарик. — Аз бях твърде зает да отбивам атаките.

— Чух го, че говори — обади се Яжара, — но не и какво казва.

— Аз го чух — заяви брат Солон. — Че е слуга на Мрака, няма никакво съмнение. По-обезпокоително е, че се е превъплътил като служител на Сунг. Дори фалшивият знак, който носеше, би трябвало да навреди на един слуга на злото.

— Имаме работа с могъщ противник — рече Джеймс. — Чувал съм този глас й преди.

— Кога? — попита Яжара.

— Преди много години, от устата на един Черен кръвник, слуга на Мурмандамус.

— Но Мурмандамус беше унищожен — заяви Яжара и погледна към Солон и Кендарик: колебаеше се дали да продължи. Като придворна магьосница на Арута, Джеймс я бе посветил в истината за самоличността на убития от принц Арута моредел-лъжепророк и за наскорошните размирици в Мъглива гора, защото все още се носеха слухове, че моределът е жив.

Джеймс кимна.

— Зная. Но вече не се съмнявам, че си имаме работа с някой, чиито сили са равни на неговите. А това означава, че сме се изправили срещу нещо много по-опасно, отколкото си мислехме в началото.

— Казах ви, че работата е дебела, още когато се захванахме с потопения кораб — заяви Солон. — Надявам се, че не смятате да си подвиете опашките сега?

— Не — отвърна Джеймс и отново погледна към помръкващото слънце. — Особено сега. Събитията се развиват с постоянно нарастващо темпо и ако се поколебаем дори за миг, сме изгубени. — Едва сега той забеляза, че все още стиска рапирата, и я прибра в ножницата. — Няма време да чакаме подкрепления, а и не знаем колко дълго Уилям ще успее да задържи Мечището далеч от нас. Мисля обаче, че всичко това ще свърши най-много след два дни — по един или друг начин.

— И сега какво ще правим? — попита вечно нетърпеливият Кендарик.

Джеймс въздъхна уморено.

— Веднага щом се спусне мракът, кръвопийците ще се върнат. Мисля си, че единствената им цел е да ни отвличат вниманието. Така че, ако ще предприемем нещо, трябва да го направим незабавно. — Той погледна Яжара. — Едно нещо не ми дава покой. Роланд и Алтон показваха странен и с нищо необясним стремеж да се отърват от селската вещица. Има нещо в нея, от което се боят.

— Значи трябва да си поговорим с тази „вещица“ — рече Яжара, погледна към слънцето и добави: — И то час по-скоро. Мисля, че разполагаме с по-малко от два часа, преди да настъпи нощта.

Джеймс кимна и се обърна към останалите:

— Да вървим да се запознаем с вещицата от Носа на вдовиците.

Докато се катереха по хълма към Носа на вдовиците, околните гори се обгърнаха в почти непрогледен мрак. Избледняващото слънце хвърляше едва забележими, странно издължени сенки върху пътеката.

— Все едно че вървим нощем — прошепна Солон. Джеймс се разсмя.

— И на мен, кой знае защо, ми се иска да говоря шепнешком.

— Зная, че предпочитате да се прокрадваме незабележимо, но сега бързината е от първостепенно значение — припомни им Яжара.

Когато наближиха поредния завой на пътя, Джеймс вдигна ръка и прошепна:

— Там май има някой!

Продължиха още малко и Джеймс забеляза, че някаква фигура се е притаила в сенките. Беше момче, девет-десет годишно. Джеймс се приближи отзад, като не си даваше труда да се движи безшумно, но въпреки това вниманието на момчето оставаше фиксирано върху една къща в покрайнините на селцето. Когато скуайърът сложи ръка на рамото му, момчето ахна от изненада.

— Не се плаши — рече му Яжара. — Няма да ти направим нищо лошо.

— Кои сте вие? — попита ги момчето с разширени от ужас очи.

— Аз съм Яжара, а този е скуайър Джеймс от Крондор. До него са брат Солон и Кендарик. Ти кой си?

Гласът на момчето спря да трепери, но то все още изглеждаше изплашено.

— Аз съм Аларик. Скрих се тук да следя какво прави вещицата. Татко каза, че скоро ще я изгорят, та исках да видя дали няма да направи още някоя черна магия, преди дай видят сметката.

— Аз пък мисля, че трябва да побързаш за вкъщи, преди да се е стъмнило съвсем — посъветва го Джеймс.

— Тя там ли е сега? — попита Яжара.

— Не съм я виждал. Понякога излиза и скитори покрай брега. Но трябва да внимавам, защото е много опасна.

— Хубаво, ама сега се прибирай — настоя Джеймс. — Родителите ти сигурно се тревожат за теб.

Без да чака втора подкана, момчето се затича по пътеката. Приближиха се към къщата и Джеймс се провикна:

— Ей, имали някой! Отговор не последва.

Той заобиколи дървената веранда и се качи по стълбите. Покрай стената бяха накачени кратуни с различни форми и размери. Яжара огледа труповете на няколко дребни животни и птици, оставени да се сушат на слънцето, както и саксиите с различни билки.

— Тази „вещица“ май е запозната доста добре със знахарския занаят. Някои от тези растения се използват за лечение. От тях се правят целебни чайове.

Къщата бе построена върху дървена платформа, а верандата бе скрита под щръкналата напред стреха.

— Поне на терасата е сухо, когато вали — рече брат Солон.

— А край морето вали често — добави Кендарик, обгърна раменете си с ръце, сякаш му беше студено, и добави: — Не само се стъмва, но и като че ли взе да захладнява.

— Точно каквото ни трябваше — рече Джеймс и избута настрани рогозката, която служеше за врата. В къщата имаше само маса и стол. На огнището къкреше опушен котел.

— Нито следа от вещицата? — попита Кендарик. — А това какво е? — Той се наведе над котела.

Джеймс застана до него и подуши бълбукащата течност. Взе една дървена лъжица от рафта, гребна, вдигна я и я помириса.

— Супа — обяви, като се обърна към Кендарик. — И то доста добра.

Тъкмо когато оставяше лъжицата на мястото й, откъм вратата се чу глас:

— Да не сте дошли да ме изгорите?

Джеймс се обърна и видя, че на прага е застанала прегърбена старица, стиснала наръч съчки.

— Не ме зяпайте така де. Не очаквахте ли, че жертвата ви сама ще си носи дърва за кладата?

Старицата изглеждаше малко по-висока от момчето, което преди малко бяха отпратили за вкъщи. Кожата й бе почти прозрачна, а косите й — снежнобели. Малките й пръсти бяха кокалести като на скелет, но бе запазила всичките си зъби, а погледът й бе жив и буден. Джеймс се усмихна.

— Не сме дошли тук за да те изгорим, жено.

— О, така казват всички — отвърна старицата, бутна Кендарик встрани и стовари наръча пред огнището.

— С магия ли се занимаваш? — попита я Яжара.

Старицата приседна на столчето и сви рамене.

— Зная едно-две нещица. Но предпочитам да смесвам билки за хората или да предсказвам бъдещето. — Тя зарея поглед навън. — Понякога виждам разни неща, но това е доста… трудно. И никак не е приятно.

— Аз съм от Мореходната гилдия в Крондор каза Кендарик. — Пристигнах тук, за да се опитам да извадя един кораб, потънал недалеч от Носа на вдовиците, но нещо ми пречи да си свърша работата. Прилича ми на магия, но много силна. Да знаеш каква може да е причината?

Старицата го погледна за миг, после извърна очи към Яжара.

— И ти ли се занимаваш с магьосничество?

— Аз съм придворната магьосница на принц Арута — отвърна Яжара.

— Брей! — възкликна учудено старицата и на лицето й затрептя усмивка. — Магьосница значи. А беше време, когато с подобно признание в Крондор щяха да те пратят при палачите.

— Времената се менят — отбеляза Джеймс.

— В някои отношения само — уточни старицата. — Но в други — никак.

— Може би пак ще имаме възможност да обсъждаме тази тема, при това в по-приятна обстановка. Но в момента ме безпокоят други неща. — Той посочи мрачината отвън.

— Виждам — кимна жената. — Затова си помислих, че сте от селото и идвате да ме изгорите.

— Това бе идея на отец Роланд. Той събираше селяните и ги насъскваше да го направят.

— Как успяхте да го спрете? — попита старицата.

— С моята рапира — отвърна Джеймс. — Оказа се, че въобще не е свещеник от ордена на Сунг.

— Това и аз можех да ви го кажа — намръщи се старицата. — Злото се процеждаше през порите му. Мисля, че тъкмо по тази причина искаше да ме премахне — аз първа разкрих, че е шарлатанин.

— Трябва да има и друга причина — възрази Солон. — Едва ли щеше да се бои от теб, след като не разполагаш с други доказателства, освен своя нюх.

Старицата кимна.

— Има и друго — защото зная тайната на Халдонова глава и Носа на вдовиците.

— Тази тайна би ли могла да обясни всичко, което се случва в момента, както и затрудненията ни при изваждането на кораба? — попита Джеймс.

— Без никакво съмнение — отвърна старицата.

— Как се казваш? — попита я Яжара.

Старицата поклати глава и се засмя.

— Толкова отдавна не са ме наричали по друг начин, освен „дърто“ и „вещице“, че взех да забравям. — Тя въздъхна. — Казвам се Хилда.

— Хилда — повтори Джеймс. — Каква е тази тайна, за която говореше?

Старицата се огледа, сякаш се боеше, че могат да ги подслушат.

— Под скалите, в дълбока пещера, се намира един древен храм. Това място се обитава от зло, по-старо от спомените на най-възрастните хора.

— И какъв е този храм? — попита брат Солон. Ръката му машинално легна върху дръжката на бойния чук.

Хилда се надигна бавно и се приближи към един стар дървен сандък. Вдигна капака и извади малка платнена кесия. Подаде я на Солон и му каза:

— Отвори я.

Монахът отвори кесията и надникна вътре. Ако се съдеше по изражението му, нямаше никакво желание да докосва онова, което се намираше в нея.

— Съвсем като другите е — прошепна той. Изсипа предмета в шепата си и го показа на всички. Беше тъмна метална ръка, която стискаше черна сфера, изработена от скъпоценен камък, наподобяващ обсидиан. Но за разлика от обсидиана, този камък не отразяваше светлината на огъня.

— Не зная кой е построил Храма на Черната перла — промълви старицата, — но съм сигурна, че не е бил човек.

Солон върна предмета в кесията.

— Моят орден разполага с точен каталог на всички култове, познати на хората от Източното кралство, та чак до Кеш. Като защитник на правоверните, съм изучавал всички тези документи. Никога досега обаче не бях чувал за орден на Черната перла.

Старицата въздъхна.

— Но въпреки това той съществува. — Тя взе кесията от ръцете на Солон. — Злото, което се спотайва под скалите, е истинската причина за толкова много потънали по тези краища кораби. Заради него никой не се заселва в местността между селото и моята къща — земята нищо не ражда. Тези, които се опитват, си тръгват обезсърчени още на следващия сезон. Дори ловците избягват тукашните гори.

— Но ти как издържаш тук? — попита Кендарик.

— Това — отвърна жената и вдигна кесията — е талисман, който ме пази от тяхното зло, сякаш вече съм една от тях. Искам да го вземете с вас, защото ви очаква голяма опасност. — Тя надзърна в очите на всеки един от гостите си и подаде кесията на отец Солон, който я прие с благодарност. — Има и още — продължи старицата, след като приседна.

— Какво? — попита Джеймс.

— Това е и ключ. Когато се спуснете по пътеката към скалите, ще се озовете в неголяма вдлъбнатина, изкопана от морските вълни. Там, на скалата, горе-долу на височината на очите, ще видите малък, захабен от времето знак. С помощта на този ключ ще отворите вратата в скалите.

— Виждала ли си да го прави някой? — попита Яжара.

— Да — отвърна Хилда. — Много пъти съм проследявала онези, които слизат долу. Зная как да се притаявам така, че да остана незабелязана. Бях на няколко крачки от верандата, когато дойдохте, но така и не ме забелязахте, нали?

— Вярно — усмихна се Яжара.

— Опитвала ли си да влезеш? — попита Джеймс.

— Да — призна Хилда. — Опитвах. Но не съм влизала.

— Защо? — попита Кендарик.

— Защото само онези, които са се заклели да бъдат предани на тъмните сили на храма, могат да използват камъка. Опитах, но вратата не се отвори.

— Тогава как да използваме ключа? — попита Джеймс.

— Мисля, че имате само една възможност — отвърна старицата. — В селото се крие едно същество. Не зная какво представлява, нито името му знам, но съм сигурна, че съществува. Той е онзи, който пръв зарази кръвопийците. Той е слуга на тъмните сили от храма. Нямам представа какви цели преследва, но е въпрос само на време, преди принцът да пристигне с армията си в Халдонова глава и да поправи стореното от него.

— Ние знаем защо е тук — заяви Джеймс. — За да ни попречи да извадим кораба.

— И за да може неговият господар да го извади — добави Кендарик.

— С какво обаче ще ни помогне всичко това, за да влезем в храма? — попита Джеймс.

— Открийте чудовището, което е причина за всички нещастия. Убийте го и отсечете ръката му от китката. Пристегнете талисмана за отсечената ръка. Тогава вратата ще се отвори.

— Къде да открием чудовището? — попита Джеймс.

— Има една древна гробница в селското гробище. Построена е от най-старата местна фамилия — Халдонови. Никой от тях не е оцелял до наши дни, но гробницата е съхранена в знак на уважение към първооснователите. Там ще откриете чудовището, а заедно с него и причината за спускащия се мрак. Като си свършите работата, върнете се при мен, за да съм спокойна, че не съм ви пратила на сигурна смърт.

— Време е да вървим — заяви Джеймс. — Защото докато стигнем гробището, онези същества ще започнат да се пробуждат, а предпочитам да навестим чудовището, преди да са ни открили.

Излязоха от къщата на старицата. Тя ги изпрати до верандата, откъдето ги проследи с поглед, докато се катереха по пътеката към селцето.

— Нека боговете бдят над вас, деца — прошепна Хилда. После се прибра, отпусна се на столчето и зачака.

Глава 14Вампир

Небето потъмняваше.

Докато Джеймс и останалите приближаваха южния край на селцето, където според Хилда се намираше гробницата, светлината бързо отслабваше.

— Стъмва се — отбеляза Кендарик с глас, разтреперан от страх.

— Очаквай най-лошото — рече Солон. — Сигурен съм, че онези кръволоци знаят, че сме някъде наблизо.

— Вашият орден не познава ли някое заклинание, което просто да ги накара да изчезнат?

— Де да беше толкоз лесно, момко! — засмя се монахът. — Единственият орден, който притежава подобна сила, е този, в който се прекланят пред Лимс-Крагма.

Кендарик се огледа.

— А аз си мислех, че те ще са в съюз с тези същества.

— О, не, момче. — Монахът поклати глава. — Те са слуги на един напълно правоверен орден и като такива презират всички създания, които се противопоставят на волята на тяхната господарка. Чудовищата, срещу които ни предстои да се изправим, са не само наши, но и техни смъртни врагове. Ето защо трябва час по-скоро да ги пратим при Лимс-Крагма, а нека тя сама да реши как да постъпи с тях.

— Съвсем скоро ще имаме тази възможност — намеси се Джеймс, видял че между надгробните камъни се надигат черни сенки. Той извади рапирата и кинжала и продължи напред. — Не им позволявайте да ни забавят твърде много. Ако Хилда не греши, веднага щом открием техния господар и се разправим с него, те ще изчезнат.

— Аз ще се справя с първата група — заяви Яжара, вдигна тоягата и във въздуха се чу пукот, като от гръмотевица. Блесна ярка светлина, която се събра на топка и тупна сред първата група вампири, превръщайки се в облак от искри. Облакът обгърна чудовищата, изгори потъмнялата им плът и те започнаха да се гърчат в мъчителни конвулсии.

Джеймс хукна напред и викна през рамо.

— Нямаме време за губене! Ето я гробницата!

В центъра на затревена поляна се издигаше потъмнял каменен мавзолей със скосен покрив и широко разтворени врати. Вътре се виждаха мраморни постаменти, върху които бяха наредени ковчези. Нещо помръдваше зад ковчезите.

— Защо не горят мъртвите си, като всички останали в Крондор? — изпъшка уморено Кендарик.

— Тук сме близо до Ябон — отвърна Солон. — По тези места са на почит погребенията.

— Този път — рече Яжара, след като свали тоягата си и посочи вратата, — ще се съглася с Кендарик.

Във вътрешността на гробницата се мержелееше някакво червеникаво сияние, озаряващо движещи се тъмни фигури.

— Ще трябва да си проправим път със сила — заяви Джеймс.

Яжара изстреля нова топка от концентрирана енергия в гробницата и няколко от създанията в първата редица застинаха. Джеймс ги заобиколи и спря пред едър мъж с мъртвешки бледа кожа и очи, които сияеха като раздухани въглени. Зад него се поклащаше още една фигура, още по-едра и излъчваща неописуема мощ. Джеймс вече се досещаше, че тъкмо това е Господарят на вампирите.

— Ей този убийте! — извика той. Господарят се изсмя.

— Злочесто дете, аз съм мъртъв още отпреди ти да си се родил!

Вампирът се нахвърли върху Джеймс, пръстите му бяха свити като нокти. Джеймс дори не си направи труда да отбие удара — вместо това се мушна под протегнатите му ръце, после се изправи рязко, вдигна крак и изрита вампира с всички сили в гърдите. Противникът му се претърколи назад и се озова в краката на своя господар. Без да се двоуми, Джеймс се хвърли в атака срещу Господаря, но вампирът отскочи от пътя му с изненадваща бързина. Нито едно живо същество не беше в състояние да се движи с такава скорост. Джеймс имаше богат и горчив опит от схватките си с пратениците на отвъдното и знаеше, че трябва да разчита на инстинкта и бързината си. Възнамеряваше да обездвижи Господаря, като му отсече краката, или да го рани тежко, а след това да остави на Яжара да го изгори с тайнствения си огън.

Сега обаче виждаше, че планът му няма да сполучи.

— Отстъпвайте! — извика той. — По-добре да ги изгорим всичките вътре!

Солон строши черепа на един вампир, а Кендарик успя да нарани друг дотолкова, че да го накара да се отдръпне на почтително разстояние.

Яжара използваше тоягата си като обикновено оръжие, с което препъваше вампирите, а после стоварваше металния наконечник върху главите им. Тя също се справяше чудесно, но както вече ги бяха предупредили, раните не бяха достатъчни, за да задържат напора на зловещите създания.

Започнаха да отстъпват, като Яжара и Солон се опитваха да разчистят пътя на Джеймс, тъй като той бе изправен срещу най-силните противници. Джеймс едва успя да овладее надигащата се в него паника. Рискува да погледне за миг през рамо и едва не изгуби главата си, когато Господарят на вампирите замахна рязко с ръка. В последния момент Джеймс успя да парира удара с рапирата си.

В същия миг Солон се хвърли напред, като размахваше бойния си чук. Стовари го с всичка сила върху гърдите на едрия вампир и отпрати съществото назад, към неговия Господар. Но чудовището не само успя да отскочи навреме, а със същата неестествена бързина сграбчи поваления си помощник и го запокити настрани. Едрият вампир тупна на пода като парцалена кукла и започна да се гърчи в агония.

Неочакваната контраатака даде на Джеймс така необходимото време да отскочи и да се измъкне през вратата на каменния мавзолей.

Солон го последва и скуайърът извика:

— Затворете вратите! Яжара, изгори ги!

Яжара вдигна тоягата си към отвора, докато Кендарик и Солон се бореха с тежките врати.

Лумнаха пламъци, но за изненада на Джеймс, Господарят на вампирите като че ли изобщо не ги забеляза.

Най-сетне вратата бе затворена и Солон я подпря с цялата си тежест.

— Трябва да я залостим! — извика Джеймс.

Яжара сграбчи Кендарик за наметалото и го завъртя.

— Камъни! — викна тя и тласна заместника с неочаквана сила. Двамата изтичаха до най-близкия надгробен камък и със съвместни усилия успяха да го съборят.

— Благодаря ти, който и да си — поклони се Яжара пред осквернения гроб, докато Кендарик влачеше камъка към гробницата.

Джеймс и Солон подпираха масивната врата, която се бе издула навън под нечовешкия напън на Господаря на вампирите. Подпряха вратата с един камък, после с още един и едва тогава изглеждаше, че ще издържи на натиска отвътре.

— Нямам представа колко време спечелихме — рече Джеймс задъхано. — Но, Яжара, видях това чудовище да върви през твоя огън, без да му обръща внимание.

— Не зная какво да направя — отвърна тя.

— Дали да не опитаме с обикновен огън? — предложи Кендарик. — Можем да запалим клада и да направим факли от навити парцали.

— Съмнявам се, че ще има някакво въздействие — поклати глава магьосницата. — Дали пък Хилда не знае как трябва да постъпим?

— Вие двамата — рече брат Солон — тичайте при Хилда, а ние с Кендарик ще задържим вратата. — Сякаш за да подчертае думите му, отвътре се разнесе тежък удар и гробницата се разтърси до основи. — Побързайте! — подкани ги Солон. — Едва ли Господарят на вампирите ще успее да отмести вратите, но нищо чудно да ги разтроши на парчета.

Джеймс кимна, стисна Яжара за ръката и двамата се затичаха към Носа на вдовиците.

Със сетни сили стигнаха къщата над щръкналите в морето скали. Като чу, че се приближават, Хилда се надигна от верандата.

— Не ще да е на добро — промърмори тя.

Джеймс кимна и спря, за да си поеме дъх.

— Не можем да се справим с Господаря на вампирите — успя да произнесе на пресекулки.

— Сигурно ще е трудно да го убиете — съгласи се Хилда. — Но все пак той не е божество.

— Огънят не му причинява нищо — оплака се Яжара.

— Аха! — възкликна старицата. — Значи е скрил силата си някъде другаде.

— Не те разбирам — рече Яжара.

— Е, и аз не съм специалист по тези въпроси — сви рамене Хилда. — Никога не съм си падала по черни магии. Но на моята възраст човек все е чул това-онова.

— Като например? — попита Джеймс.

— Говори се, че някои от слугите на тъмните сили поддържат постоянна, макар и невидима връзка с живота. Отрежеш ли нишката, и те изчезват. Ала по-могъщите от тях са успели да откъснат напълно телата си от смъртното съществувание.

— И как могат да бъдат победени? — попита Яжара.

— Открийте съда, в който е приютена душата. За да се сдобиеш с подобна неимоверна сила, трябва да пожертваш други неща — каквото вземаш с едната ръка, даваш го с другата. — Тя протегна ръка. — За да може тялото да стане безсмъртно, душата се премества някъде другаде, но трябва да е наблизо. Често я охраняват пазачи или е скрита на място, за което никой не би се досетил.

— Нямаме време за това — въздъхна Джеймс. — Господарят на вампирите е много силен. Нищо чудно вече да е излязъл от гробницата и да е надвил Солон и Кендарик.

— А ако изгубим Кендарик… — подметна Яжара.

— Нямахме друг избор — каза Джеймс. — Трябваше да го оставим да помага на Солон. Налага се да побързаме.

— И къде да търсим този съд? — попита Яжара. — Дали няма да е някъде в гробницата?

Хилда поклати глава.

— Малко вероятно. — Сигурно го е скрил на безопасно място.

— Къде са го видели за първи път? — попита Джеймс.

— В къщата на дърводелеца — отвърна Хилда.

— Значи оттам ще започнем — заяви Джеймс. — Тя къде се намира?

— Идете при фермата на Алтон, оттам следвайте пътя, който върви на изток. На миля след последната ограда ще видите друг път, който свива към гората — след още една миля ще стигнете къщата на дърводелеца. Но внимавайте — нищо чудно там да има още съюзници на Господаря на вампирите.

— Почти нощ е — огледа се Джеймс. — Да имаш фенер или факли?

Старицата кимна.

— Факли. Ще ги донеса. — Тя влезе в къщата и след минутка се върна с три факли — едната вече гореше. — Това е всичко, което имам.

Джеймс взе запалената факла, а другите две даде на Яжара.

— Ще свършат работа. Благодаря ти, Хилда.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Когато всичко това свърши — обеща Яжара, — ще се върна и ще ти разкажа за Звезден пристан.

— Ще ми бъде приятно — отвърна старицата.

— Довиждане! — Джеймс й махна, обърна се и се затича към селото. Яжара го последва.

Старицата ги проследи, докато се изгубиха от погледа й, после се прибра в къщата.

Джеймс и Яжара тичаха през по-голямата част от пътя, като спираха само когато им се струваше, че ги дебне някаква стаена опасност. Прекосиха доста бързо селото и излязоха на източния път, от който се виждаше тъмната гора. Беше вече нощ, но заради липсата на лунна светлина местността изглеждаше още по-злокобна и изпълнена със сенки. Пътят бе добре отъпкан, но тесен, и Джеймс трябваше да удържа желанието си да подскача при всеки страничен шум.

Песента на птиците отдавна бе секнала, нямаше го и приглушеното свирукане на техните нощни посестрими. Въздухът бе неестествено спокоен и неподвижен, сякаш магията, затъмнила слънцето, бе успокоила и вятъра.

Изведнъж нощта се изпълни с далечни протяжни вопли. Скоро им отговориха и други.

— Вълци! — извика Джеймс.

— Побързай! — подкани го Яжара и се затича с главоломна бързина, рискувайки да се спъне в някоя дупка.

Като се промушваха между дърветата и едва избягваха надвисналите им клони, те най-после забелязаха една малка къща на открито място сред гората. Бе озарена отвътре с червеникава светлина, която се процеждаше през цепнатините около вратата и прозореца до нея.

— Вътре има някой — предупреди Джеймс.

— И отвън също — посочи Яжара.

Четири силуета изникнаха иззад къщата и съвсем целенасочено се запътиха право към Джеймс и Яжара.

Яжара насочи напред тоягата и отново от върха й бликна ослепителна светлина. Там, където светкавицата преминаваше над земята, разхвърляните листа пламваха и започваха да пушат. Светкавицата обгърна телата на четиримата вампири и те замръзнаха на местата си, като потръпваха конвулсивно, макар да полагаха отчаяни, но безполезни усилия да продължат напред.

— Влизай вътре! — извика Яжара. — Аз ще се справя с тези.

Джеймс изтича покрай сгърчените тела, две от които се бяха строполили на земята и подскачаха като риби на сухо. Без да спира, той вдигна крак, стовари го върху вратата и я изби.

Насред стаята една жена бе седнала на стол, наведена над плетена детска люлка. Още щом се извърна, стана ясно, че и тя е вампир. Жената се надигна, изръмжа и се нахвърли върху Джеймс.

Той отскочи, удари я и я повали. Тя се стовари на пода с болезнен вик и Джеймс я посече през шията. Острието на рапирата му разсече плътта, но се удари в кост и отскочи и той съжали, че не разполага с по-тежко оръжие.

Издърпа рапирата и удари няколко пъти протегнатите към него ръце. Жената отново нададе болезнен вик и се отдръпна, но въпреки раните си се опитваше да се надигне.

Докато тя се изправяше, Джеймс скочи към нея, затисна корема й с крак, замахна с факлата и подпали дрехите й.

Само след миг жената се въргаляше по пода и се мъчеше да изгаси обгърналите я пламъци. Едва сега Джеймс успя да огледа по-подробно вътрешността на къщата. Мебелировката бе съвсем оскъдна — грубо скована маса, бебешка люлка, стол и ведро пред огнището. Не се виждаше нищо, което би могло да послужи за скривалище — например скрин, гардероб или шкаф, където да е прибран такъв важен предмет, като съда с душата на вампира.

Джеймс пристъпи напред и надникна в люлката. Това, което видя, го накара да се намръщи: телцето, което бе положено вътре, очевидно бе мъртво от доста време. Съсухрената му кожа се бе изпънала върху крехките кости. Но най-отблъскваща бе червеникавата светлина, която се излъчваше от трупчето.

Джеймс се поколеба, неспособен да протегне ръка към трупа на детето. Все пак успя да преодолее отвращението си и положи длан на сбръчканото му коремче. Усети нещо твърдо под пръстите си. Извади кинжала, преглътна мъчително и заби острието в потъмнялата плът.

В гръдния кош на детето бе положен голям рубиненочервен камък, който сияеше със зъл блясък.

Наложи му се да строши две от ребрата, за да измъкне камъка. Докато свърши, Яжара вече бе застанала на вратата.

— Избих ги всичките… — почна тя, но млъкна. — Какво е това?

— Не съм сигурен, но ми се струва, че бебето е било споменатият съд.

Яжара втренчи поглед в червения камък.

— Значи това трябва да е Камъкът на душата — рече тя. Затвори очи, постоя така за миг, после отново ги отвори. — Усещам присъствие на силна магия, затворена зад стените на камъка. Злото направо извира от него.

— Какво да го правим? — попита Джеймс.

— Изнеси го навън — нареди Яжара. Воят на вълците се приближаваше.

— Побързай! — настоя Яжара. Джеймс изтича през вратата.

Щом се озоваха отвън, Яжара се огледа.

— Натам! — извика тя и посочи малката работилница на дърводелеца. В ъгъла, където се виждаше огнище и наковалня, имаше различни сечива, струпани едно връз друго, докато им дойде редът за поправка.

— Сложи камъка върху наковалнята — нареди Яжара.

Джеймс я послуша. Яжара се огледа, взе един тежък чук и го вдигна.

— Пази си очите! — нареди тя и Джеймс отмести поглед встрани.

Чу се трясък от стоварения върху камъка чук и Джеймс настръхна. Внезапният изблик на енергия му въздейства като пристъп на тежка болест и той едва се сдържа да не повърне. Веднага след това го споходи усещането за невъзвратима загуба, цялото му същество бе завладяно от мъка, изтласкана на свой ред от пристъп на гняв, който накара сърцето му да заподскача, а от очите му да бликнат сълзи.

Той изстена и в същия миг чу мъчителното стенание на Яжара. Отвори очи и забеляза, че младата магьосница се е превила и повръща.

Макар да беше замаян и объркан, воят на приближаващите се вълци бързо го накара да се съвземе. Небето имаше невъобразим вид. Цялото бе покрито със ситни пукнатини, които му придаваха изгледа на напукана стъклена полусфера. Нощта се топеше бързо, сякаш се сипеше на едри парчета от небосвода, за да се разтвори и изчезне, преди да достигне върховете на дърветата. Зад всяко от тези черни парчета грейваше ярка светлина.

После изведнъж настъпи ден.

Воят на вълците секна, заменен от чуруликане на птички.

— Ей това не го очаквах — зачуди се Яжара.

— Не зная дали си го чакала, или не, но аз се радвам пак да видя слънцето — отбеляза Джеймс. Вдигна поглед към огнения диск и добави: — Май наближава пладне.

— Доста неща се случиха за съвсем кратко време — въздъхна тя. — Ела да се върнем при гробницата и да видим какво е станало там.

Прекосиха на бегом селцето и се приближиха към древната гробница. Докато минаваха покрай къщите, забелязаха отвътре да надничат учудени селяни, невярващи, че денят се е завърнал. Неколцина смелчаци дори бяха излезли в дворовете и се споглеждаха с надежда, че животът отново се е върнал в нормалното си русло.

Задъхани и облени в пот от топлината на обедното слънце, двамата стигнаха до гробницата и завариха Солон и Кендарик все така да подпират вратата.

— Къде бяхте? — извика Кендарик.

— Не зная какво направихте, но се получи — заговори монахът. — Тук беше истински ад, а после небето се разпадна. Предполагам, че е ваша работа, нали?

— Намерихме проклетия камък и го разбихме — обясни Яжара.

— Помислих си, че той ще… умре, когато строшим камъка — подметна Джеймс.

— Не съм специалист по тези неща — отвърна Яжара. — Хилда сигурно знае повече по въпроса. Но съм готова да се обзаложа, че след като счупихме камъка, ще ни е много по-лесно да го убием.

— Не можем ли просто да го оставим затворен вътре, докато не умре от изтощение? — предложи Кендарик.

— Не и ако той е източникът на онова, което неутрализира твоето заклинание.

Кендарик кимна и лицето му помръкна. Той се отдръпна от вратата и се наведе към камъните, които я затискаха.

— Ще ми помогнете ли?

— Защо пък не? — попита Яжара, наведе се и дръпна друг камък.

— Имаме ли план? — попита Солон.

— Трябва да отсечем една от ръцете на Господаря на вампирите — припомни му Яжара.

— Нека ги оставим те да отворят вратата — предложи Джеймс. — Никак не обичат светлината и сигурно ще им е неприятно да я видят. Съвсем наскоро имах среща с един демон, чиято кожа направо изгаряше на слънцето. Може с тях да е същото.

— С по-нисшите вампири сигурно е така — съгласи се Солон. — Но предполагам, че Господарят им най-много да се подразни от светлината.

— Трябва да се опитаме да ги убием един по един, докато излизат — обади се Кендарик и се наведе да отмести последния камък.

Вратата се размърда под натиска на напиращите отвътре вампири.

— Не можем да ги изгорим — замислено каза Яжара. — Поне не можем да изгорим водача им.

— Ами ако го примамим да си подаде ръката? — попита Кендарик.

— Отсичаме я и си плюем на петите.

Солон се изкиска.

— Де да беше толкова просто.

— Може и да изглежда просто — рече Джеймс, — но няма да е никак лесно.

В този миг вратата се отвори и отвътре изскочиха две тъмни фигури.

Джеймс удари първия вампир в гърлото, докато още се олюляваше от ярката светлина. Щом лъчите на слънцето докоснаха кожата му, тя започна да почернява и чудовището нададе болезнен вик.

Вторият вампир се обърна и направи опит да се скрие обратно в гробницата, но беше изтласкан от напиращите зад него. Солон го повали с чука, после същата участ сполетя двамата, които излязоха след него.

Яжара вдигна тоягата си и скоро на входа се въргаляха четири димящи трупа. Джеймс надзърна в сумрака на гробницата. Не се забелязваше никакво движение.

— Мисля, че удари часът да влезем вътре и да се справим с него — каза той, обърна се и погледна Кендарик. — Само ти имаш сабя, която може да сече глави. Когато го повалим, гледай да не отсечеш моята или тази на Солон.

Кендарик пребледня, но кимна.

Джеймс погледна към Яжара и повдигна въпросително вежди. После отново се обърна към Кендарик.

— Ако тя успее да го подпали, тичай при него и бързо му отсечи ръката!

— Коя ръка? — попита Кендарик и избърса с ръкав рукналата от челото му пот.

— Която и да е, ще свърши работа. — Джеймс кимна на Солон и двамата едновременно нахлуха в гробницата. Спряха при първия саркофаг, за да си поемат дъх и да привикнат с тъмнината.

На пода един зад друг бяха подредени три саркофага и Джеймс знаеше, че Господарят на вампирите може да се крие зад всеки от тях. Докато се прокрадваха към втория, изпита внезапно предчувствие.

— Солон, погледни нагоре!

В мига, когато монахът вдигна глава, от тавана скочи нещо огромно, което щеше да се стовари върху него, ако не бе чул предупреждението на Джеймс. Солон се извъртя и стовари тежкия си боен чук върху гърдите на Господаря на вампирите.

Вампирът отхвърча към другия край на помещението и се блъсна в каменната стена. Джеймс се хвърли към него и се опита да го прободе с рапирата и да го прикове към стената, но и този път вампирът се измъкна с невероятна бързина.

В същия момент от тавана скочи втори вампир и внезапно Джеймс се озова притиснат към пода. Миризма на разлагаща се плът изпълни ноздрите му.

— Солон! — извика задъхано той.

С два скока монахът се озова при тях. Сграбчи единия вампир за врата и го запокити настрани. Съществото тупна на осветения кръг до вратата и изпищя, обхванато от агония.

Кендарик използва момента, пристъпи напред и отсече главата на вампира с един удар.

— Наведи се! — извика му Яжара.

Солон се приведе, а Яжара изстреля кълбо от зеленикави пламъци. То се стрелна напред и повали още двама вампири, който започнаха да се гърчат на пода.

Джеймс обаче трябваше да се измъкне от хватката на най-силния от всичките им противници. Макар на ръст Господарят на вампирите да бе колкото едър мъж, ръцете му притежаваха силата на великан и Джеймс усещаше, че е като детска играчка в тях. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да се изплъзне. Имаше чувството, че всеки миг мускулите на врата му ще се скъсат, ала въпреки това се стараеше да държи главата си извърната непрестанно към своя противник. С крайчеца на окото си зърна дългите нокти на вампира точно пред гърлото си…

Извъртя се настрани, опитвайки се да спечели поне малко време, но Господарят на вампирите бе силен за трима. И тогава брат Солон се изправи зад вампира, сграбчи го за дългата коса и изви главата му назад. Джеймс чу Яжара да вика:

— Затвори си очите!

Магьосницата завъртя тоягата и заби металния й наконечник в устата на чудовището. Очите му се облещиха от изненада и то застина за миг, сякаш бе парализирано.

И тогава Яжара произнесе една кратка фраза. От края на тоягата бликнаха лъчи. Главата на чудовището изригна в бели пламъци и стаята се изпълни с вонята на изгоряла плът.

Господарят на вампирите подскочи с безумен вопъл и Яжара издърпа тоягата. Джеймс се дръпна назад в мига, когато почувства, че вече не го притискат към пода.

Дотича Кендарик, замахна с всички сили, стовари сабята си върху шията на Господаря на вампирите и с един удар му отсече главата. Вампирът рухна на пода като камък.

Кендарик изглеждаше, сякаш всеки миг ще повърне.

— Благодаря на всички — въздъхна уморено Джеймс. После погледна Кендарик и добави: — Отсечи му ръката.

Кендарик завъртя глава и му подаде сабята.

— Направи го ти, ако нямаш нищо против. Нямам сили. — После се олюля и се строполи на пода.

Късно същия следобед седяха в кръчмата, за да си отдъхнат след боя. Джеймс посръбваше от халба тъмен пенлив ейл и се мъчеше да не обръща внимание на болката във врата.

— Сега какво ще правим? — попита Кендарик, който още се чувстваше засрамен, задето бе припаднал.

— Ще чакаме до сутринта — отвърна Джеймс. — Всички сме уморени и имаме нужда от почивка. Още на зазоряване ще се опитаме да извадим кораба. Ако не успеем, значи Хилда е права и не Господарят на вампирите ни е попречил, а онова, което се спотайва в храма.

— Дали да не потърсим помощ? — предложи Кендарик.

— Утре ще пратим някой до гарнизона в Мелничарски отдих. До два дни ще получим подкрепления.

— Защо да не изчакаме? — попита Солон.

— Не, мисля че ще е най-добре, ако посетим стария храм. Вече имам опит в тези неща. Съмнявам се обаче да открием някого там, инак хората от селото щяха да са надушили, че става нещо нередно още преди последните неприятности.

— Два въпроса все не ми дават покой — оплака се Яжара.

— Кой стои зад всичко това? — попита Джеймс.

— Да — потвърди магьосницата. — Няма съмнение, че някой се опитва да държи този район в изолация, за да може слугите му да приберат набелязаната плячка. — Тя се огледа, за да провери дали някой от останалите посетители в кръчмата не би могъл да ги чуе, и добави: — Сълзата.

— А кой е вторият въпрос? — поинтересува се Солон.

— Къде са сега Уилям и крондорската гвардия? — отвърна Яжара.

Джеймс веднага се сети за скрития под въпрос и докато за Солон и Кендарик изглеждаше, че тя се безпокои за местонахождението на Мечището, той знаеше, че тревогата й е за Уилям.

Той надигна халбата с ейл. Същите въпроси безпокояха и него.

Глава 15Двата зъба

Уилям напрегна взор.

Над върховете на близките дървета вече се виждаше проходът Двата зъба, очертан като тъмен контур на фона на изгряващото слънце. Двете високи скали, стърчащи от двете страни на пътя, на които проходът дължеше името си, бяха закривени като зъби на усойница. Пред и зад тях имаше открити равни участъци, заобиколени от гъста гора, с която бяха обрасли и склоновете на околните хълмове. Вляво от прохода поляната завършваше в дълбока клисура.

— Дали вече са тук, как мислиш? — попита сержант Хартаг.

— Нещо ми подсказва, че са тук — отвърна Уилям. — Тази нощ ще изгрее новата Малка луна, а на заранта Сивите нокти трябваше да ни избият.

— Уил, положихме неимоверни усилия, за да стигнем дотук — рече сержант Хартаг. — Ако продължим в същото темпо, конете ще изпокапят от умора, а хората няма да имат сили да се бият.

— Значи трябва да измислим нещо друго.

— Да ги разиграем? — попита сержантът.

— Хартаг, ти си човек с опит във военните дела. Какво би направил в подобна ситуация?

Сержантът се замисли и каза:

— Със сигурност се спотайват зад онези дървета. Готов съм обаче да се обзаложа, че Мечището е пратил поне десетина от хората си отвъд високата трева в ливадата, където не бихме могли да ги видим. Мисля, че планът им е да ни примамят да атакуваме прохода и тогава войниците там ще побегнат към предела. Ние естествено ще ги последваме и когато навлезем между Зъбите, Мечището ще ни удари отдясно, а отзад ще ни подпрат стрелците.

— И аз така смятах. Ако на билото се появят конници, ще смятаме, че предположенията ни са верни.

След по-малко от час от гората се показаха двама ездачи и препуснаха към хълма.

— Аха! — засмя се Уилям. — Май най-сетне открихме Мечището.

— Да пратя ли Следотърсачите?

— Нека тръгнат през гората. Чакам от тях доклад за числеността на противника. Искам да са тук най-късно до обед.

Докато чакаха, Уилям нареди на хората си да се готвят за бой. Предполагаше, че Мечището е скрил по-голямата част от отряда си в гората. Уилям обаче разчиташе, че липсата на наемниците ще наклони везните в негова полза.

Малко преди обед двамата следотърсачи, Марик и Джексън, се върнаха.

— Сър, в гората се крият петдесетина души.

— Пешаци или на коне?

— Има и от двата вида. Изглежда, възнамеряват да ни примамят, като изкарат напред пешаците, а след това да ни ударят с конницата.

Уилям помълча, после отбеляза:

— Не бива да им играем по свирката. — Даваше си сметка, че противникът има числено превъзходство: срещу неговите трийсет и шест души Мечището бе в състояние да изкара повече от петдесет. — Вземете пет-шест души — нареди той на Следотърсачите — и се скрийте в гората. Ще чакате там, докато не чуете Мечището да нарежда на хората си да тръгнат в атака — след това ще ги ударите в тил. — Той посочи лявата страна на прохода. — Там ще е първият удар.

— Как ще действаме? — попита Хартаг.

— Основният отряд излиза на поляната и тръгва натам — обясни Уилям и посочи подножието на хълма. — Като наближим, нападаме стрелците. Трябва да ги избием и прогоним преди Мечището да ни е атакувал. Така той ще е принуден да избира — да се бие пеша, или да се върне в гората, за да вземе конете. Ако Джексън, Марик и хората с тях успеят да задържат част от конницата, ще му се наложи да се спасява с бягство. Отстъпи ли в гората, ще го гоним до дупка. Ако ни нападне, ще ни даде възможност да се разправим с него на открито.

— А ако ни избяга?

— Ще го следваме, но без да го притискаме. Бих дал дясната си ръка, за да убия това куче, но в момента по-важното е да му попречим да изпълни онова, което е замислил.

— И то е?

— Да иде при Носа на вдовиците.

Сержантът се огледа.

— Сър, ако не се лъжа, той ни води право там.

— Какво? — подскочи Уилям.

— Минем ли прохода, има един път, който води през планината право при Халдонова глава. Не повече от два дена езда е — ако тръгнем веднага, ще сме там утре привечер.

— По дяволите! — изруга Уилям. — Това го няма на моята карта.

Сержантът се усмихна.

— Доста неща не ги слагат на картите. Затова трябва да се питат хора видели и патили.

— Благодаря. Ще го запомня.

— Е, какво ще правим в такъв случай?

— Няма да им позволим да се измъкнат. — Уилям се огледа. — Ще разчитаме на изненадата. Те са повече от нас. Ако започнат да ни надвиват, ще отстъпим към реката.

— Към реката ли? — подскочи Хартаг. — Уил, да не си си изгубил ума? Дори да оцелеем, след като скочим от тоя висок бряг, което е малко вероятно, водопадите и бързеите ще ни погубят…

— Не. Усетим ли, че няма да им удържим, събираме хората и тръгваме на юг. Щом е тръгнал за Халдонова глава, едва ли ще ни последва. Ще се върнем при брода, през който минахме вчера, и ще направим салове. Ако се спуснем по реката, може да стигнем в Халдонова глава преди него.

— Аха — кимна сержантът. — Значи не смяташ да скачаме.

— Казах ти, още не съм си изгубил ума. Колко време остава?

— Марик и хората му трябва съвсем скоро да заемат позиция.

— Събирай хората. Ще се подредим в колона и ще преминем в тръс през поляната, после, по дадена команда, атакуваме вляво.

— Разбрано.

Уилям почака войниците да се подредят, после зае мястото си в челото на колоната. Наведе се към сержант Хартаг и прошепна:

— За пръв път в живота си съжалявам, че капитан Трегар не е тук.

Хартаг прихна. Трегар несъмнено бе много надарен офицер, но в ежедневието бе голям досадник за подчинените си и макар от известно време двамата с Уилям да се погаждаха, той все още си оставаше костелив орех — най-вече заради ергенската си съдба.

— Да, Трегар наистина е човек, на когото може да се разчита в боя.

— Е, ще опитаме да се справим и без него. Напред!

Колоната пое в тръс. Стомахът на Уилям се сви от напрежение и той си наложи да диша бавно и дълбоко. Познаваше се достатъчно добре и не се съмняваше, че веднага щом се разнесе звънът на метал и възбуденото пръхтене на конете, ще го завладее онова състояние на относително спокойствие и максимална концентрация на ума, което му бе помагало да оцелее при всички досегашни сражения. Знаеше, че започне ли боят, всичко ще се подчинява на хаоса, а предварителните планове ще изгубят смисъл при първия контакт с противника. Още отрано Уилям бе открил, че притежава някаква тайнствена способност да усеща как се развива сражението и какво трябва да се направи.

Въпреки разправията с баща му заради решението да напусне обществото на магьосниците в Звезден пристан и да постъпи в армията, Уилям си даваше сметка, че може би има скрита дарба, която някой ден ще предопредели или ще промени наново съдбата му. Конят усети вълнението му и Уилям го подкани мислено да се успокои, като му придаде част от своята увереност. В подобни моменти бе искрено благодарен, че притежава способността да общува с животните.

Когато колоната стигна най-ниската част на пътя, на билото отново се появиха двамата конници, които служеха за примамка. Изиграха малка сценка на „изненада“ от приближаващия се отряд, обърнаха се и побягнаха.

Уилям вдигна ръка и извика:

— Атака!

Но вместо да последват препускащите нагоре по склона конници, войниците обърнаха конете и препуснаха напряко през ливадата. Откритата площ пред тях първо се издигаше, после се спускаше постепенно надолу. Както Уилям бе предположил, във високата трева се бяха скрили десетина стрелци, готови да открият огън веднага щом хората на Уилям ги подминат.

Но вместо това кавалерията внезапно се бе насочила право към тях и въпреки че неколцина успяха да пуснат стрелите си, скоро всички бяха изпотъпкани и посечени. След като хората му приключиха с тази задача, Уилям им нареди да обърнат конете и да чакат. Реакцията на Мечището не се различаваше от предположенията им. Между дърветата се показаха наемници, които забавиха ход, сякаш очакваха заповед за атака. Уилям преброи осемнадесет души. Това означаваше, че зад тях в гората дебнат още трийсетина.

— Стойте! — заповяда той.

Няколко минути противниците се измерваха с погледи, без да предприемат нищо.

— Уил, не е ли време да пораздразним противника? — попита Хартаг.

— Действай — одобри младият офицер.

— Лъконосци! — извика Хартаг и половин дузина крондорци прибраха сабите и извадиха лъкове. — Зареди и стреляй! — заповяда Хартаг и крондорските гвардейци откриха стрелба.

Шестима от хората на Мечището паднаха при първия залп. Останалите се обърнаха и се скриха в гората. Въпреки това стрелците пуснаха още един залп, преди да приберат оръжията си и да извадят сабите си.

Настъпи тишина. Мечището и наемниците му очакваха атаката на крондорската гвардия, но Уилям бе твърдо решен, че ще се бият на открито.

— Сега какво? — попита един от войниците.

— Да видим на кого първи няма да издържат нервите, момче — отвърна Хартаг.

Уилям мълчеше и се чудеше колко дълго ще се наложи да чакат.

Кендарик стоеше на самия край на носа, загледан в мачтата на кораба, който според Солон трябваше да вдигнат.

— Отваряйте си очите да не се появят пак онези ужасни същества — предупреди той.

— Ти си гледай твоята работа — отвърна Джеймс и извади рапирата си.

Кендарик произнесе заклинанието докрай, но отново не последва нищо. Той се обърна и извика отчаяно:

— Не става! Нещо неутрализира заклинанието.

Яжара повдигна рамене.

— Както и предполагахме. Нали Хилда ни каза, че не Господарят на вампирите дърпа конците.

— Да вървим да намерим пещерата — предложи Солон.

Върнаха се на брега, слязоха по една тясна пътека и за всеобща изненада почти веднага намериха пещерата. Беше плитка, не повече от двайсетина стъпки, и лъчите на ниското слънце пронизваха царящия вътре мрак. В дъното й се виждаше мозайка от камъни. Джеймс натисна един и той се размърда. Ослушаха се, но не се чу никакъв звук.

— Вратата не е механична — заключи Джеймс.

— Което означава, че се отваря с магия — каза Яжара.

— Не ме бива да отварям такива ключалки — засмя се Джеймс.

— И сега? — попита Кендарик.

— Разполагаме с ръката и амулета — припомни им Солон.

Джеймс смъкна торбата от рамото си и извади ръката на вампира и талисмана. Сви пръстите на вкочанената ръка около талисмана и я доближи към вратата. Опита няколко комбинации от натискания и накрая се отказа.

— Хилда явно не ни е казала всичко — отбеляза Джеймс и прибра ръката и талисмана в торбата.

— Каза ни пак да се върнем при нея — припомни му Яжара.

— Да вървим да я питаме тогава — заяви Джеймс.

Този път изминаха разстоянието до къщата на Хилда за по-малко от половин час. Хилда вече ги очакваше на терасата.

— Видяхте сметката на вампира, нали? — попита ги тя.

— Да — отвърна Джеймс. — Откъде знаеш?

— Не съм вчерашна в тия неща, момче. Ако не го бяхте надвили, той щеше да ви довърши и сега нямаше да сте тук. — Тя им обърна гръб и подметна през рамо. — Елате вътре и ме слушайте.

Влязоха в къщата и старицата нареди:

— Дайте ми ръката.

Джеймс развърза торбата и й подаде ръката. Тя откачи от куката над огнището голяма желязна тенджера и постави ръката вътре. Отново я върна над огъня и подметна:

— Това е най-неприятната част.

Кожата на отсечената ръка взе да потъмнява и да се сбръчква, постепенно я обгърна неприятен синкав пламък. Само след няколко минути от нея бяха останали почернели кости.

Старицата дръпна тенджерата и я сложи на каменната полица.

— Нека малко поизстине.

— И сега какво? — попита я Яжара. Хилда я изгледа намръщено.

— Ще ви кажа защо не ви казах, че ръката трябва да бъде изгорена на пепел. И защо не ви обясних и как да отворите вратата. — Тя ги огледа поред. — Предстои ви да се изправите срещу най-голямото зло на света и трябва да се уверя, че сте достойни. Победата над Господаря на вампирите показва, че имате необходимата смелост и решителност. Но врагът, срещу когото ще се изправите, е неизмеримо по-опасен. От много години зная за съществуването на Храма на Черната перла под тези скали. Нито веднъж не успях да надзърна вътре, освен с помощта на уменията си. От малкото, което видях, стигнах до извода, че там обитава зло, което надхвърля всякакво въображение.

— За какво „неимоверно зло“ говориш? — попита я нетърпеливо Солон.

— Откъде да започна? Моряците, които намериха смъртта си в морето край тези скали — а те са много, — до ден-днешен не знаят покой. Душите им бяха заробени от черната сила, разпростряла пипалата си от храма. Усещам присъствието й като някакво голямо, всевиждащо око. Дълги години беше затворено, но от известно време отново наблюдава всичко, що се случва в този район.

Джеймс си спомни за битката при Сетанон, когато Мурмандамус, лъжепророкът на моределите, успя да събере в себе си живителната сила на своите умиращи слуги, за да завладее Камъка на живота.

— Значи можем да предположим, че този план — какъвто и да е той — добави той бързо, за да не се наложи да обяснява на Хилда за съществуването на Сълзата, — е замислен и се изпълнява от много време, така ли?

— Несъмнено — увери го Хилда, изправи се, отиде до сандъка в ъгъла и извади от него някакъв предмет. — Но окото не знаеше, че то също е наблюдавано. — Тя вдигна една издължена пръчица, изработена от нещо, наподобяващо замръзнал кристал. — Позволих си да използвам тази вещ само веднъж, след това я скрих, защото очаквах, че този момент ще настъпи. Предупреждавам ви, че това, което ще видите, може да ви се стори страшно.

Тя размаха пръчицата във въздуха, произнесе някакво заклинание и изведнъж във въздуха пред тях се появи тясна цепнатина, черна като нощта, но същевременно с едва доловими разноцветни сенки. Внезапно цепнатината се разшири и се превърна в изображение и те видяха отново вътрешността на пещерата. Откъм входа се приближаваше някаква фигура и когато я познаха, Яжара и Солон промърмориха приглушени проклятия. Джеймс също я бе виждал — или по-скоро нейното подобие — отдавна умрял жрец или магьосник, съживен с помощта на черна магия. Само преди няколко месеца Джеймс се бе изправил срещу него в подземието на изоставената кешийска крепост в пустинята. Сега вече не се съмняваше, че между случилото се там и това, което ставаше тук, има връзка.

Фигурата се приближи към окаченото на стената огледало, размаха костеливата си ръка и там се показа изображение на мъж. Мъжът имаше орлов профил, а очите му блещукаха като разпалени въгленчета. Челото му бе съвсем голо, а побелялата му коса зад темето се спускаше към раменете на масури. Ако се съдеше по дрехите, приличаше на най-обикновен търговец. И тогава чуха гласа на неживия магьосник.

— Те идват — каза той.

— Човекът от Мореходната гилдия с тях ли е? — попита мъжът в огледалото.

— Както беше планирано. Ще бъдат пожертвани призори. Амулетът у теб ли е?

— Не — отвърна мъжът. — Все още е при моя слуга.

— Ти го носеше, но сила му дава гласът на нашия бог. Той е избрал друг, също както преди избра теб и мен.

При тези думи лицето на мъжа от огледалото се изкриви от гняв.

— Но той не заслужава подобна сила!

— Въпреки това без амулета не можем да постигнем нищо.

— Ще го намеря. А когато си го върна…

Внезапно картината се смени. Върху скалите на Носа на вдовиците се бе скупчило невероятно сборище от създания, чийто постоянен дом можеше да е само пъкълът. Джеймс едва сподави вика си, когато позна някои от тях; други виждаше за пръв път.

— Кой е този? — прошепна той.

— Маг, владеещ най-зловещите и тъмни сили, момчето ми. Не зная името му, но мога да съдя за него по делата му, а той е в съюз с чудовища, много по-страховити и могъщи от тези, които виждаш в момента. Гледай и помни.

Мъжът се извърна към сборището и Джеймс ококори очи, когато видя собственото си тяло, проснато на скалите, с разпорени от невидима гигантска ръка гърди. До него лежаха Солон и Яжара. Все още жив, но завързан като агне на заколение, до тях се гърчеше Кендарик. На врата на мъжа бе окачен грамаден талисман с кървавочервен рубин, а в ръката си стискаше дълъг черен нож. В другата му ръка проблясваше тежък камък с бледосин цвят.

— Сълзата! — прошепна изумено Солон.

Магьосникът коленичи пред Кендарик, разпори гръдния му кош и извади отвътре още туптящото сърце. Вдигна го така, че кръвта да капе върху Сълзата, и се извърна, за да го покаже на демоните. От бледосин, цветът на Сълзата се промени в кървавочервен и чудовищата нададоха триумфален вик. Внезапно картината изчезна.

— Не позволявайте на тази гледка да ви обезсърчава — посъветва ги Хилда.

— Но те ще ме убият! — изкрещя истерично Кендарик. — Ще ни избият всички!

— Ще се опитат, момче. Ще се опитат. Но бъдещето не е издялано от камък. А и злото обича да вижда нещата така, както му се иска да станат. Това е неговата голяма слабост. То никога не предвижда възможността да се провали. Докато вие вече имате представа каква ще е цената на вашия провал.

— Тоест тази картина… — заговори Яжара.

— Служи като предупреждение. Сега вече знаете повече за вашия противник и онова, което е намислил, отколкото той за вас. Той предполага, че само искате да си върнете Сълзата на боговете…

Солон стисна дръжката на чука.

— Ти откъде знаеш за Сълзата, жено?

Хилда махна небрежно с ръка.

— Вие, ишапците, си мислите, че сте единствените, на които е известно какво върти света. Била съм стара още преди да се роди баба ти и ако боговете се смилят над мен, ще живея, докато умрат внуците ти. Но и да не е така, през целия си живот съм служила на доброто и това ми е достатъчно, за да си ида удовлетворена. Може би затова са ме поставили на това място — за да ви науча какво трябва да направите, а след това — независимо дали успеете, или се провалите — да си отида от този свят. Не съм сигурна. Зная обаче, че ако не успеете, няма да съм сама, когато настъпи ужасният край. Никога не го забравяйте — виденията са силна магия, но дори най-яркото видение е само илюзия, отражение на вероятното. Все още можете да промените бъдещето. И трябва да го направите! — Тя се надигна. — А сега тръгвайте, защото времето е малко, а трябва да свършите много неща. Съществото, което видяхте, се нарича нежив, или човекоподобие. Възкръсването му се дължи на най-могъщата черна магия. Той ще направи всичко, на което е способен, за да ви попречи да извадите кораба. Трябва да го намерите, да го унищожите и да сложите край на тази напаст, която превръща бедните моряци в пленници на потъналите кораби, кара селяните да пият кръв и да скиторят нощем, а стариците — да сънуват кошмари. И трябва да го направите, преди да се появи другият, защото той е още по-опасен, а завладее ли амулета… е, видяхте какво може да направи.

Хилда се изправи и отиде при вече изстиналата тенджера.

— Братко Солон, талисмана, ако обичаш.

Солон откачи кесията от колана си и следвайки указанията на Хилда, изсипа вътре пепелявите останки от ръката на вампира. Хилда взе кесията, промърмори над нея някакво заклинание, разклати я и му я върна.

— Сега — заяви тя — Вече имате ключ от храма. За да го използвате, трябва да натиснете камъните в определена последователност. — Тя им показа във въздуха фигурата, която трябваше да опишат. — Едва тогава вратата ще се отвори.

— Покажи ни пак, моля те — рече Яжара.

Хилда повтори фигурата и Джеймс и Яжара кимнаха. Яжара улови старицата за ръката.

— Ти си необикновена жена. Истинска съкровищница на мъдрост. — Тя се огледа. — Когато за пръв път дойдох тук, останах дълбоко впечатлена от познанията ти за билките и лечебните растения. Сега виждам, че мога да науча от теб много повече. Когато всичко приключи, ще дойда да ти разкажа за Звезден пристан. Светът само ще спечели, ако се присъединиш към магьосническото братство.

Старицата се усмихна, но в очите й се четеше съмнение.

— Първо се върни, момиче. После ще говорим.

Яжара кимна и тръгна след останалите.

Старицата ги изпрати с поглед. Когато изчезнаха сред дърветата, се върна при огъня и се сгуши, защото от много време все й беше студено.

— Напред! — извика Уилям и посочи гората. Като един войниците му пришпориха конете и препуснаха срещу излизащите от гората конници.

Бе изминал близо час, преди Мечището да изгуби търпение, и Уилям не се съмняваше, че шансовете са на негова страна, защото боят щеше да се води на открито. Макар противникът да разполагаше с числено превъзходство, крондорските войници бяха по-добре въоръжени и обучени. Докато препускаха през тревите, Уилям се молеше хората му в тила на Мечището да изпълнят поставената задача.

— Спазвай линията! Внимавай за фланговете! — дереше се сержант Хартаг.

Светът пред очите на Уилям се превърна в поредица от бясно менящи се картини. Както ставаше винаги по време на сражение, вниманието му бе съсредоточено само върху едно — върху противника срещу него. Ездачът, който се изпречи на пътя му, дръпна рязко юздите и се изправи върху стремената, готов да го посече.

С едно плавно движение Уилям се наклони надясно, вдигна лявата си ръка над главата, отби удара с малкия щит и сабята му посече десния крак на противника. Мъжът изкрещя от болка. В следния миг Уилям вече го бе подминал.

Не знаеше дали противникът му е паднал от селото, нито имаше време да погледне. Пред погледа му се появи друг ездач и той веднага забрави за първия. Този нападна отляво, отби с лекота удара и се опита да го промуши.

Ако беше въоръжен с меча, щеше да се затрудни да спре атаката, но той предвидливо го бе пристегнал в калъф на гърба си и бе избрал къса сабя, много по-подходяща за бой на кон.

Уилям обърна коня и го пришпори след ездача, който бе профучал край него. Мъжът тъкмо се готвеше да посече един свален от седлото крондорски войник, когато Уилям го настигна. Един удар отзад и той увисна на стремената, свлече се на една страна и стана лесна жертва на човека, когото се готвеше да нападне.

И в този момент късметът изневери на Уилям. Конят му изцвили и той усети, че животното пада. Без да се двоуми, младият лейтенант изхлузи крака от стремената и остави на инерцията да го изхвърли от седлото. Докато падаше, сабята изхвръкна от ръката му. Той се изправи и видя, че е зад гърба на поредния противник. Измъкна меча, повали го с удар по главата и остави на друг войник да го довърши. Закачи малкия щит на колана си и улови дръжката на меча с две ръце.

Достатъчен бе един поглед, за да усети, че събитията не се развиват както му се иска. От гората се показа отряд конници, които се оглеждаха боязливо през рамо — някои бяха ранени. Осемте души, които бе пратил в тила на противника, бяха свършили добра работа, но сега победата клонеше на страната на Мечището.

Уилям посече изправения на пътя му наемник и си осигури миг на отдих, през който да се огледа. Пое си дъх и прати кратко и заплашително послание до всички коне: „Лъвове!“ Помъчи се да имитира рева на големите лъвове от северните гори и да прибави мириса на разярени диви зверове, носен от вятъра.

Конете направо полудяха: започнаха да скачат и да пръхтят, някои хвърлиха ездачите си на земята.

Уилям се хвърли срещу поредния противник. Изведнъж забеляза, че наемниците отстъпват. Някои от хората му се втурнаха да ги преследват, други се скупчиха около образувалите се отделни групички на съпротива. Цялото му същество се изпълни с ликуване. За броени минути везните на битката се бяха наклонили от едната на другата страна. Той видя човека, причинил на всички толкова много нещастия, и се втурна към него. Нямаше търпение да отмъсти на убиеца на Талия.

Докато го приближаваше, усети, че настръхва, и разбра, че наблизо действа магия. Спомни си годините, прекарани в Звезден пристан, и изведнъж си даде сметка, че радостта от спечелената битка може да се окаже малко преждевременна.

На пътя му застана един от крондорските гвардейци, целият в кръв.

— Уилям! — извика мъжът и падна на колене. — Той е неуязвим за нашите оръжия!

Уилям се обърна и видя още един от хората му да рухва. Сподвижниците на Мечището не можеха да се похвалят с подобна несъкрушимост и докато Уилям се приближи към мястото на схватката, едрият пират вече бе останал сам. Подобно на животното, чието име носеше, той ръмжеше свирепо, размахваше сабята си и крондорските войници стояха на почетно разстояние.

— Хайде де, не ви ли стиска да се биете! — подканяше ги той.

Тръпки преминаха по гърба на Уилям, когато видя как един от хората му напада Мечището в тил и как сабята му отскача от туловището му, сякаш се е ударила в яка гранитна скала. Мечището се извъртя, замахна със сабята си и го промуши. Единственото му зрящо око блещукаше с безумен пламък. Той се разсмя гръмогласно, сякаш всичко това бе някаква детинска игра.

— Кой е следващият, готов да умре? — провикна се пиратът.

Един от войниците се хвърли светкавично напред и нанесе удар, но и неговото острие се плъзна по рамото на пирата, без да остави следа. Мечището дори не си направи труда да замахва със сабята, а само изрита в лицето неуспелия нападател и го отпрати далеч назад.

— Нещастници — и вие се наричате войници! При мен няма да издържите и един ден!

На врата му се поклащаше някакъв талисман — едър камък, излъчващ червеникава светлина. Уилям предположи, че това е източникът на необикновената сила на пирата, сграбчи един от войниците за рамото и му извика:

— Заобиколи го отляво и му отвлечи вниманието!

Планът му беше отчаян, но той бе сигурен, че нямат друг избор — по някакъв начин трябваше да свали талисмана от шията на Мечището.

Войникът заобиколи Мечището от другата страна и го нападна. Въпреки че беше неуязвим за ударите, пиратът реагира мигновено, воден от дългогодишните си рефлекси. В същия миг Уилям се хвърли напред, вдигал пред себе си меча, но вместо да удря или промушва, го насочи така, че острието да попадне под веригата на талисмана и да я закачи. Надяваше се с едно движение да я скъса и да запокити талисмана настрани, а след това да довърши убиеца на възлюбената си.

Ала Мечището реагира с нечовешка пъргавина — пресегна се и сграбчи тежкото острие. Ръцете на Уилям се разтърсиха чак до раменните стави, стори му се, че мечът е попаднал в менгеме.

— Мислиш се за голям хитрец, а? — попита Мечището и се обърна към него с убийствена усмивка.

И без да обръща внимание на атаките на останалите войници, пристъпи към Уилям, който трябваше или да отстъпи, или да изпусне меча.

Уилям пусна меча и се хвърли към краката на пирата. Удари го с рамо в бедрата и го препъна с ръце. Двамата тупнаха на земята.

— Скачайте отгоре! — извика Уилям на войниците.

Войниците се хвърлиха върху тях, като се опитваха да притиснат Мечището към земята.

— Свалете му талисмана! — викна Уилям.

Няколко ръце се протегнаха едновременно към тежката верига. Купчината тела се разтресе и после, колкото и да бе невероятно, Мечището се надигна и се отърси от войниците — като баща, който се освобождава от наскачалите върху него деца. Плесна Уилям по ръката и извика:

— Стига толкова!

Пиратът завъртя ръка, изкривил лице в злобна гримаса, улови един от войниците и му прекърши врата, замахна с другата си ръка и строши черепа на следващия войник. Уилям отстъпваше, парализиран от ужас, а Мечището го следваше и нанасяше смъртоносни удари, с всеки от които убиваше по един противник.

Останаха само двама гвардейци и Уилям им извика:

— Бягайте!

Войниците не чакаха втора команда и побягнаха. Сега вече Уилям и Мечището бяха сами. Пиратът бавно пристъпваше към младия офицер. Уилям направи лъжливо движение вляво, после се хвърли вдясно, но Мечището продължи напред, заставайки между него и пътя.

Изведнъж Уилям осъзна, че няма друг избор. Мечището си бе играл с тях. Бяха избили наемниците му, но той самият оставаше неуязвим и ги бе примамил до себе си само за да ги избие с голи ръце.

Младият офицер се обърна и се затича към скалите. Мечището се поколеба, но все пак го последва. Уилям не смееше да погледне през рамо — разбираше, че дори секундно забавяне може да се окаже фатално. Скокът от скалата щеше да му даде някакъв, макар и нищожен шанс да оцелее.

Падането му се стори безкрайно — още повече че бе съпроводено от проклятията на Мечището, които ехтяха над него.

После Уилям се блъсна във водата и го обгърна мрак.

Глава 16Храмът

Джеймс се поколеба.

Затвори очи и бавно кимна. Фигурата, която бе открил сред подредените на скалата камъни, съответстваше напълно на онази, която им бе показала Хилда. Той взе покрития с пепел амулет и докосна с него камъните, следвайки напътствията на старицата.

Чу се приглушен тътен — по-скоро го усетиха през подметките на обувките си — и една голяма част от стената се отмести вляво. Джеймс извади факла и я запали.

Тръгнаха бавно през сумрачния коридор, издялан в скалата. Приличаше на тунел на изоставена миньорска шахта.

— Почакайте — каза Джеймс, обърна се и погледна към вратата, като броеше наум. След малко тя се затръшна. Джеймс огледа стената около нея и бързо откри отключващия механизъм. Дръпна ръчката и вратата се отвори. Отново зачака, броейки наум, и след същия интервал тя се затвори. Джеймс коленичи и прибра талисмана в торбата си.

— В случай, че в коридора се натъкнем на още някоя врата.

Отново закрачиха по коридора, в колона по двама. Отпред вървяха Джеймс и Яжара, Солон и Кендарик бяха на крачка, зад тях. След стотина крачки Солон каза:

— Спрете за малко. — Посочи едно място на стената и подхвърли на Джеймс. — Дай факлата.

Джеймс вдигна факлата и Солон огледа стената и каза:

— Този тунел е много стар. Прокопан е преди векове, още преди Кралството да е завладяло тези земи.

— Откъде знаеш? — попита Кендарик.

— Ако прекараш детството си сред джуджета, няма начин да не понаучиш това-онова за мините.

— Но тези следи изобщо не изглеждат стари — възрази Джеймс и посочи пода на тунела.

— Какви следи? — Кендарик се наведе.

Джеймс кимна към отпечатъците върху меката почва и пясъка.

— Няма прах, така че вероятно са скорошни. Бъдете нащрек.

— Не е нужно да ни го казваш, скуайър — изсумтя Кендарик.

Продължиха да навлизат все по-навътре под Носа на вдовиците. Десетина минути крачиха в напрегната тишина, после стигнаха портал, зад който се отваряше голяма кухина. Пристъпиха плахо в нея. Светлината от факлата на Джеймс мяташе зловещи сенки върху неравните стени.

Когато зърна първия скелет, Солон машинално стисна дръжката на чука. На равни разстояния в стената бяха издълбани девет ниши. Във всяка бе поставен скелет, издокаран в нашарена с орнаменти броня и въоръжен. На пода бяха изрисувани най-различни знаци и символи, които трепкаха под светлината на факлите. Кухината бе висока трийсетина стъпки и имаше приблизително овална форма.

Видяха барелефа едва когато приближиха отсрещната стена.

— Богове! — прошепна Кендарик.

Отсреща ги гледаше рояк зловещи създания, рожба на нечие кошмарно въображение или на самия пъкъл; някои от тях участваха в човешки жертвоприношения. Сцената поразяваше с бруталността и кръвожадността си.

— Вдигни по-високо факлата, момко! — каза Солон с дебелия си басов глас.

Джеймс вдигна факлата и освети стената по-нагоре.

— Стойте! — нареди Солон и протегна ръка към Яжара. — Подай ми друга факла! Бързо!

Яжара разгъна вързопа, който й бе дала Хилда, хвърли му една факла и той я запали от тази на Джеймс. След това я тикна в ръцете на Кендарик и нареди:

— Застани там! — И му посочи вляво.

— Какво?

— Казах ти да идеш там, гарго вреслива!

После взе още две факли и ги запали. Едната подаде на Яжара и й посочи да застане отдясно. Другата вдигна високо и пристъпи напред. В същия миг пред тях се разкри цялата панорама.

— В името на всички герои на Ишап! — прошепна монахът.

— Какво има? — попита Джеймс.

— Не виждаш ли средата, момко? — Солон посочи един празен участък, който приличаше на кръгъл прозорец, със скупчени в почтителни пози около него рояк ужасни създания.

— Да — присви очи Джеймс. — Празна е.

— Не, не е празна, приятелю. Вътре има нещо, което не можеш да видиш.

Солон закрачи пред барелефа, като от време на време спираше, за да огледа някоя фигура отблизо. Накрая затъкна факлата в една цепнатина на стената и даде знак на останалите, че могат да свалят своите.

— Какво има? — попита Кендарик. Солон плъзна мрачен поглед по лицата им.

— Трябва да запомните това, дето ще ви го кажа сега. Набийте си го в главите, както нищо друго в живота ви. — Той се обърна и посочи стената. — На тази стена е обрисувана историята на едно жестоко време. — Той спря и си пое дъх. — В ордена ни учат, че след Войните на хаоса в някои части от света настъпил мрачен и тежък период, докато силите на доброто и злото воювали за надмощие. И друг път са откривали подобни места — убежища на демони и разни злонрави създания, същества от друг свят, които трябва да бъдат прогонвани всякога, когато се появяват. Тази стена разказва една история. Подробностите не са толкова важни. По-важна е новината за нейното съществуване и този факт трябва час по-скоро да стане достояние на моя орден. Каквото и да се случи оттук нататък, има две неща, които трябва да направим на всяка цена. Първо — поне един от нас трябва да се върне здрав и читав и да съобщи за съществуването на този храм на моя орден, за да може братята да дойдат тук и да почистят мястото, а след това да го изолират за вечни времена. Каквото щете забравяйте, но не и да опишете съществуването на „празния прозорец“ и да кажете на върховния жрец, че съм сигурен в едно — това може да е само дело на последователите на Безименния.

— На Безименния ли? — повтори Кендарик. — Кой е пък този?

— Млади момко — отвърна Солон, — ако съдбата е милостива към теб, може би никога няма да узнаеш. — Той се огледа. — Боя се обаче, че съдбата никак няма да е милостива към нас.

— Каза, че има две неща — отбеляза Джеймс. — Кое е другото?

— На всяка цена трябва да върнем Сълзата на боговете в храма на Ишап. Не само защото загубата й ще ни донесе много нещастия — вече зная кой и защо толкова държи да я завладее.

— Защо? — попита Яжара.

Солон посочи празното място на стената и продължи:

— За да отвори портал като този. Ако това се случи, ще ни сполети голямо нещастие. Нито един човек, елф или джудже — нито дори Тъмното братство, таласъмите или тролите — никой смъртен няма да издържи на злото, което ще дойде оттам. Най-могъщите жреци и магьосници ще бъдат пометени като перушина от вятъра. Ще треперят дори някои от по-слабите богове. — Той посочи изображенията на чудовища, разкъсващи и поглъщащи човешка плът, и добави: — Ето такава ще е участта на малцината оцелели. Ще ни превърнат в добитък, за да задоволяват неистовия си глад.

Кендарик пребледня като платно.

— Ако пак припаднеш, ще те зарежа тук — стресна го Джеймс.

Кендарик въздъхна и рече:

— Няма да се дам. Да приключваме с тази история и да открием кой пречи на заклинанието ми.

Продължиха към високата порта вляво от барелефа.

— Затворена е — каза Джеймс и веднага се зае да разглежда фигурата от камъни на стената.

— Ще можеш ли да я отключиш? — попита Кендарик.

— Бих могъл да опитам — отвърна Джеймс, наведе се и след малко добави: — Мисля, че и тази ключалка е магична. А те са от най-трудните.

— Защо? — попита Кендарик.

— Защото — отвърна Джеймс — от механичните ключалки най-много да получиш отровна игла в пръста. Веднъж надвих една, която бе защитена от въртящо се острие — и за малко да си изгубя ръката. Но магичните ключалки правят… съвсем други неща.

Кендарик отстъпи назад.

— Сигурен ли си, че искаш да пробваш тази?

— Готов съм да чуя всякакви предложения — тросна се Джеймс. — Тук има шест скъпоценни камъка. И шест отвора, леко оцветени по краищата. Нещо, което прилича на рубин и червена дупка. Зелен камък, може би изумруд — и зелена дупка. — Той едва не завря нос в ключалката. — А по краищата са поставени мънички огледалца. — Джеймс вдигна ръка и докосна белия камък в средата. Изведнъж от шестте дупки бликна ярка светлина. — Уф, по дяволите! — изруга той и започна трескаво да мести огледалцата около овалната ключалка.

— Какво има? — попита Кендарик.

— Мисля — обясни Яжара, — че Джеймс трябва да премести всеки от камъните и огледалцата по такъв начин, че светлината да си променя цвета, преминавайки през камъка, и да се отразява в съответната дупка.

Джеймс мълчеше и продължаваше да шари с ръце по ключалката.

Светлината внезапно угасна. Отпърво не се случи нищо. После зад тях се чу някакъв шум.

Обърнаха се: Солон вече бе стиснал бойния чук, а Джеймс — дръжката на рапирата.

В деветте ниши воините-скелети бяха вдигнали оръжията и щитовете си и слизаха на земята.

— Лоша работа — прошепна Кендарик.

Уилям лежеше в мрак.

Последният му спомен бе как се блъска във водата, а след това течението го понесе и го запокити към един щръкнал над вълните камък.

Изправи се и установи, че е съвсем сух. Огледа ръцете и тялото си, но не забеляза никакви рани. Опипа се по лицето и по главата — отново нищо. Нямаше дори охлузвания.

За миг се зачуди дали не е умрял и прекрачил прага в Залата на Лимс-Крагма.

— Уилям!

Обърна се и видя, че е насред гостната на „Шарения папагал“. Зад него Мечището стискаше Талия за гърлото и я подмяташе, както териер подмята плъх. Грамадният мъж я запокити настрана и тя се удари в стената. Пиратът изтича през вратата, водеща към вътрешността на странноприемницата.

Уилям понечи да се приближи към момичето, но нещо го задържа на място. „Сигурно сънувам“ — рече си той.

Стълб от огън изригна около Талия и тя закрещя от нетърпима болка. Отнякъде се появиха огнени създания, наподобяващи демони, и я заобиколиха, затвориха я в пламтяща клетка.

— Уилям! — извика отчаяно Талия.

Изведнъж той разбра, че вече може да се движи. Носеше ризница, а в ръката си стискаше удивително лека сабя. Замахна с нея и когато удари първия демон, той изпищя от болка. Всички същества се извърнаха като по команда и започнаха да се събират около Уилям. Той размаха сабята. Но на мястото на всеки посечен изникваше нов. Горещи нокти дращеха по щита и ризницата му. Той почувства болка и парене, но бронята му оставаше невредима. Ръцете му започнаха да отмаляват, краката му трепереха, но Уилям продължаваше да размахва оръжието си и да коси противниците си.

Измина безкрайно много време. Дробовете му горяха и се налагаше да ги командва при всяко вдишване и издишване, сякаш се разпореждаше с някой непослушен слуга. Все по-трудно му беше да контролира и ръцете и краката си. А демоните продължаваха да прииждат, броят им непрестанно растеше и ударите им ставаха все по-силни.

И въпреки че усещаше докосването на множество зъби и нокти, Уилям не виждаше нито драскотина по ризницата си, нямаше и следа от рани по тялото му. Чудовищата го притискаха назад, опитваха се да го обкръжат и всеки път, когато му се струваше, че няма сили да продължи, до него достигаше гласът на Талия:

— Уилям! Спаси ме! Помогни ми, Уилям!

И отново вдигаше ръка, стиснал зъби да преодолее болката, и нанасяше нов удар.

А после, макар и бавно, вълната свирепи създания отстъпи. Падна един демон, а на негово място не се появи друг. Уилям покоси следващия, усети, че надеждата му се възвръща, и бавно пристъпи напред. Силата извираше от някакви неподозирани дълбини на съществото му и той започна да сече наляво и надясно.

После внезапно изчезна и последният демон. Уилям се препъна — от изтощение едва се държеше на крака. По някакъв начин успя да се добере до огнената кула, в която бе заключена Талия. Тя стоеше там и му се усмихваше съвсем спокойно.

Той разтвори с мъка напуканите си устни и прошепна:

— Талия?

Когато я доближи, пламъците изгаснаха. Любимата му висеше във въздуха и му се усмихваше. Под краката им се надигна тътен и „Шареният папагал“ се пропука като огледало, а останките му се изгубиха в нищото. Двамата висяха един срещу друг, заобиколени от чернота.

Уилям посегна да погали Талия по бузата, но преди да успее да я докосне, прокънтя нечий глас:

— Не, сине на Кондуин. Въпреки че спаси душата на Талия от заплахата да бъде погълната, участието ти в тази история едва сега започва.

Талия го погледна и размърда устни, но макар от тях да не излезе никакъв звук, той чу думите й в ума си:

„Кълна се в името на Кахули, че ще си отмъстя за стореното!“

Ниският глас отново прокънтя:

— Аз съм Кахули, богът на отмъщението, и с тази клетва тя ме призова. Готов съм да откликна на молбата на тази мъченица — Уилям, ти няма да си сам в това, което те чака.

Талия започна да избледнява пред очите му. Уилям отново посегна към нея, но пръстите му преминаха през образа й, сякаш бе видение от дим.

— Моля те, Талия, остани! — провикна се той през сълзи.

В чезнещите й очи също се мярнаха сълзи и той дочу думите й като шепот на вятъра:

— Кажи ми сбогом, моля те…

В последния възможен миг, преди обликът й да изчезне напълно, той успя да промълви:

— Сбогом, моя любов.

Изведнъж тялото му се изпълни с раздираща болка, а в дробовете му сякаш лумнаха пламъци. Той падна, сгърчи се и започна да повръща вода. Усети, че нечии яки ръце го вдигат.

Премигна и се огледа. Дрехите му бяха подгизнали, най-отгоре носеше бронята, с която се бе изправил срещу Мечището, а от тайнствената ризница, спряла ударите на демоните, нямаше и следа.

Пред погледа му изплува нечие лице. Някакъв мъж с орлови черти бе впил поглед в него.

Уилям внезапно се сепна.

— Ей, аз май те познавам!

— Да, мой млади приятелю — отвърна мъжът и се изправи, без да откъсва очи от него. — Ти си младият офицер, когото срещнах преди няколко седмици, докато ескортираше някаква важна клечка от далечни земи. Аз съм Сиди, помниш ли ме? Забелязах, че се носиш по реката, и тъй като ми се стори необичайно да се разхлаждаш, издокаран с тежка броня, реших, че имаш нужда от помощ. Изглежда, съм познал.

— Къде съм? — попита Уилям и се огледа.

— На брега на реката, както сам забелязваш. — Сиди посочи надолу по течението и добави: — В тази посока се намира едно селце, казва се Халдонова глава, а отвъд него е морето.

Уилям се огледа отново. Бяха заобиколени от гъста гора и не се виждаше нищо друго.

— А ти какво правиш тук?

— Търся един човек.

— Кой?

— Един гаден убиец — викат му Мечището.

Уилям почувства, че главата му започва да се прояснява.

— Добре, че не си го намерил. Аз го застигнах начело на отряд от трийсет крондорски конници и той ги изби всичките.

— Талисманът. — Сиди кимна, сякаш говореше на себе си. — Ела, ще поговорим, докато вървим.

— Откъде знаеш за него? — попита Уилям.

— Както вече ти казах, когато се срещнахме, аз търгувам не само с обикновена стока, но и с редки и ценни предмети. А талисманът е точно такъв. За съжаление, освен че осигурява на носителя си грамадна сила, той постепенно му взема ума. Предназначен е за ползване от магьосник с големи познания и способности, а не от касапин като Мечището.

— И как е попаднал в него?

— Как е попаднал сега няма значение — отвърна Сиди и отмести поглед встрани. — Въпросът е как да му го вземем.

— Ние?

— Както вече сам каза, щом трийсет войници не са успели да му направят нищо, как очакваш да се справя сам? — Той се засмя. — Но виж, двамата с теб… — Сиди остави изречението недовършено.

— „Няма да си сам в това, което те чака“ — повтори Уилям. — Обаче знай: всичко, което открием, първо трябва да бъде пратено в Крондор, за да бъде представено на принца. Можеш да получиш само онзи предмет, за който принцът сметне, че с нищо не заплашва безопасността на Кралството.

Сиди се усмихна.

— По-късно ще обсъдим този въпрос. Първата ни задача е да спипаме Мечището. Успеем ли да го изкараме от играта, тогава ще обсъждаме окончателната участ на талисмана. Ела, да побързаме. Времето ни е малко и Мечището със сигурност ще стигне Халдонова глава преди нас.

Уилям разтърси глава. Усещаше, че има нещо, за което трябва да попита Сиди, но не можеше да си спомни какво точно. Каквото и да беше обаче, Сиди бе прав за едно: Мечището трябваше да бъде спрян и за целта от тях се искаше по някакъв начин да му отнемат амулета.

Яжара опря тоягата си в земята и вдигна ръка. В дланта й се появи топка от алена светлина, която озари най-близкия скелет. Създанието спря и започна да трепери.

Солон вдигна чука, нарисува с другата си ръка някакъв неразгадаем знак във въздуха и произнесе тихо заклинание. Още двама от воините-скелети спряха, после се извърнаха и закуцукаха обратно, сякаш искаха час по-скоро да се отдалечат от монаха.

Оставаха шестима.

Солон се хвърли в атака, вдигнал бойния чук. Първият от скелетите вдигна щита си и отби удара. Звънът на метал отекна надалеч в пещерата. Битката започна.

Скелетът, който Яжара бе поразила с алената сфера, лежеше на земята и се гърчеше. Тя насочи вниманието си към следващия. Вдигна жезъла и го размаха, но скелетът парира удара й с щита и се опита да я промуши с дългата си крива сабя. Тя едва успя да отскочи и изведнъж осъзна, че стената е само на няколко крачки зад нея. Позволеше ли да я притиснат към нея, щеше да се озове в капан. Опита да се измъкне наляво, за да си осигури достатъчно свободно пространство, в което да маневрира.

В началото Кендарик само се отбраняваше, но след първите няколко удара смени тактиката, хвърли се на пода и се претърколи. Успя да закачи с крак глезена на противника си и скелетът изгуби равновесие, след което рухна на земята. Кендарик го изрита с всичка сила — имаше чувството, че рита желязо, но бе възнаграден от хрущящ звук на строшена кост.

Докато се надигаше, върху него се нахвърли друг скелет и едва не му отсече главата. Кендарик побягна, но се блъсна в поредното от зловещите създания и отхвърча назад. Препъна се и отново се озова на земята.

В този миг на сцената се появи Солон — замахна с чука, строши на парчета черепа на един от скелетите и полюшващото се създание се разпадна.

Кендарик се извърна и задраска отчаяно по импровизираната костница. Солон му обърна гръб и с отработено и бързо движение покоси следващия скелет. След това сграбчи Кендарик за яката и го изправи.

— Размърдай се, нещастнико! — кресна той. — И престани да ми се мотаеш в краката! Обаче много внимавай да не те убият! Трябваш ни, затова бъди така добър да се пазиш. — Избута Кендарик настрани и строши щита на следващия воин.

Джеймс се дуелираше с друго от призрачните създания, което едва ли можеше да се мери с него по фехтовачески умения. Проблемът обаче беше, че не можеше да му направи нищо. Рапирата му отскачаше от костите, без да оставя следа. Рано или късно скуайърът щеше да се измори и тогава скелетът щеше да го довърши.

Джеймс се озърна и видя, че Яжара си е осигурила известна преднина пред врага, който я гонеше, но че зад нея се приближава друг.

— Внимавай — зад теб е! — извикай Джеймс.

Тя се извърна, отби удара с железния наконечник на тоягата си, после замахна ниско и успя да подкоси призрачния воин. Скелетът се просна на пода със зловещо тракане на кокали.

Изведнъж на Джеймс му хрумна нещо.

— Повалете ги! — извика той. — Спъвайте ги!

Яжара развъртя отново тоягата и препъна и втория скелет, който креташе към нея. Джеймс направи лъжливо движение нагоре, но удари ниско, шмугна се между краката на противника си, сграбчи бедрените му кости и го прекатури назад. Веднага след това се извъртя, скочи високо във въздуха и се стовари върху черепа с цялата тежест на ботушите си. Цялото му тяло се разтресе от удара, но изпод обувките му долетя хрущящ звук, оповестяващ, че и този противник е вън от играта.

Кендарик пълзеше като рак, свиваше се под ударите и се претъркулваше от една страна на друга. Яжара последва примера на Джеймс и разби черепа на единия от повалените скелети, докато другият опитваше да се изправи на крака.

Джеймс изтича при нея, изрита отзад надигащия се скелет, а тя замахна и нанесе съкрушителен удар по черепа му. Джеймс огледа помещението.

— Намалихме ги с трима!

— С четирима! — поправи го Солон, докато разбиваше поредния череп с тежкия си чук.

— Да действаме заедно! — извика Джеймс.

— Как? — попита Кендарик, докато отбягваше поредната серия от замахвания и мушкаше слепешката със сабята си, без дори да гледа къде е противникът. Докато отстъпваше панически от скелета, който го преследваше, той се натъкна на друг, нададе ужасен вик, отскочи и се блъсна в трети, като го събори в краката на Солон.

Яжара препъна още един и остави на Джеймс да го довърши, а Солон разби главата на съборения от Кендарик.

Скоро се възцари тишина и единствените мърдащи скелети бяха повалените от магията на Яжара. Младата магьосница ги довърши с още една пламтяща топка и най-сетне всички получиха възможност да си поемат дъх.

— Милостиви богове! — възкликна Кендарик. — Това вече беше прекалено! Какво още да очакваме?

— Само неприятности — успокои го Джеймс и отново насочи вниманието си към ключалката. — Почти сигурно е, че ни очакват само неприятности. — Огледа още веднъж комбинацията от камъни, дупки и огледала и рече: — Ще ви помоля за миг тишина.

Натисна централния камък и светлината блесна отново. Сръчно и уверено той се зае да мести камъните и огледалата. Щом последният камък застана срещу своя отвор и го озари в златистото си топазено сияние, чуха изщракване, последвано от нисък тътнеж, и портите се разтвориха.

Помещението пред тях беше огромно. Лъхна ги миризма на морска сол и влага. Влязоха и видяха два грамадни басейна, около които имаше съвсем тесни пътеки.

— Какво е пък това сега? — попита Кендарик.

— Оттук ли смяташ, че трябва да минем, момко? — попита Солон.

— Почакай! — Джеймс смъкна торбата и извади талисмана, с чиято помощ бяха преодолели външната врата. — Това може да ни потрябва.

Спуснаха се по централната пътека и когато стигнаха до средата на басейните, от водата пред и зад тях се подадоха грамадни пипала и им преградиха пътя. Кендарик изпищя ужасено, но Джеймс вдигна невъзмутимо талисмана над главата си.

Пипалата бяха извити, сякаш се готвеха за атака. Дори потръпваха от нетърпение, но все не нападаха.

— Как се сети? — попита шепнешком Яжара.

— Не съм — отвърна също шепнешком Джеймс. — Само предполагах.

Солон се оглеждаше обезпокоено, но когато наближиха пипалата, те се плъзнаха надолу и изчезнаха в черната вода.

— Добре се справи, момко — изръмжа монахът. — Тези щяха да ни смажат като мравки.

Джеймс не отговори.

Глава 17Черната перла

Кендарик посочи и попита:

— Какво е това?

— Прилича на храм — отвърна шепнешком Солон, — но сякаш е бил сътворен от някой безумец. А, стига да не греша, това трябва да са архивите.

Влязоха в поредната подземна зала, чиито стени бяха закрити от високи до тавана рафтове с подредени на тях пергаментови свитъци и стари книги с кожени подвързии. Над главите им се виждаше сложна система от висящи мостчета, които се губеха в мрака. Тук-там бяха затъкнати факли, които хвърляха трепкащи отблясъци, но свещниците по масите бяха празни.

— Ако се използваше, щеше да е по-добре осветено — отбеляза Джеймс. — Тези факли стигат колкото човек да се ориентира къде е.

Чу се тропот на приближаващи се крака и Джеймс даде знак на останалите да се притаят зад един от рафтовете. По съседния проход минаваше групичка таласъми.

След като ги отминаха, Джеймс отбеляза:

— Сега вече знаем, че онези таласъми не са дошли чак от планините.

— Но какво търсят тук? — попита Кендарик.

— Предполагам, че това им е базата — отвърна Солон. — Подземният храм е достатъчно голям, за да има място и за казарми. Там ще открием останалите таласъми.

— Едно не разбирам. — Джеймс поклати глава. — Какво общо има между наскорошните проблеми в Крондор и това тук?

— Може и да няма — рече Яжара. — Може всеки да преследва свои цели, а да действат съвместно само когато това им носи полза.

— Питам се, ще стигна ли някога до дъното на тази мистерия — въздъхна Джеймс, присвил очи, за да разгледа онова, което ги очакваше по-нататък в мрака. После прошепна: — Последвайте ме.

Продължиха предпазливо напред, като от време на време спираха, за да може Джеймс да се ориентира. Всички се досещаха, че онова, което търсят, със сигурност ще се намира в самата сърцевина на храма, далеч под морската повърхност.

Яжара прочете заглавието на един пергаментов свитък и възкликна:

— Милостиви богове!

— Какво? — попита Солон. Тя посочи свитъка и обясни:

— Това е много древен кешийски ръкопис. Ако съм прочела правилно заглавието, вътре е описана една ужасно разрушителна черна магия.

— Съвпада напълно с всичко, на което бяхме свидетели досега — рече Джеймс.

— Аз съм само скромен член на Мореходната гилдия — завайка се Кендарик. — Не разбирам обаче какво толкова ви безпокои тази черна магия?

Този път се зае да му отговаря Солон:

— Във вселената съществува определен ред, както и граници за различните сили, или поне за тези, които могат да се проявяват в нея. Тези, които се намесват в законите на живота и се отнасят пренебрежително към смъртта, нарушават фундаменталните устои на природата. Твърде сложно ли го казвам за простоватата ти натура?

— Само питах — заоправдава се Кендарик, докосна една книга и промърмори: — Хубава корица.

— Това е човешка кожа — рече Яжара.

Кендарик дръпна ръка, сякаш бе докоснал нагорещено желязо.

— Да тръгваме — подкани ги Джеймс.

На няколко пъти спираха и изчакваха Джеймс да разузнае напред. Из грамадното помещение се движеха и други и се налагаше често да се крият от тях. Все пак успяха да избегнат неприятните срещи.

Около час след като влязоха в Храма, се озоваха в продълговата зала с гигантска статуя в дъното — изобразяваше някаква героична фигура, настанена на трон. Беше висока колкото двуетажна къща.

Фигурата беше човешка, с широки плещи и мускулести ръце, и настанена така, сякаш си почива. Обути в сандали крака стърчаха изпод полите на дълга до глезените туника.

— Вижте — обади се Кендарик. — Погледнете лицето.

Лицето на статуята бе отчупено.

— Защо ли са й махнали лицето?

— Сигурно заради злото, което олицетворява — отвърна с тих глас Яжара.

— Но кой е това? — попита Кендарик. — Кой е този бог?

Солон положи ръка на рамото му.

— Никога няма да узнаеш и мисля, че трябва да си благодарен за това.

Джеймс им даде знак да продължат.

Джеймс спря, подуши въздуха и вдигна ръка.

— Какво? — прошепна Кендарик.

Солон се наведе напред и попита:

— Не го ли усещаш?

— Вярно, че подушвам нещо — отвърна Кендарик. — Какво е това?

— Таласъми — отвърна Джеймс.

Вдигна пръст, за да им даде знак да останат на място, после се запромъква приведен към отворената врата.

Малко след това се върна. Вече бе извадил рапирата си.

— Четирима са. Двама спят, още двама се хранят в далечния ъгъл.

— Ще се погрижа за тях, без да вдигам шум — обеща Яжара.

— Чудесно — кимна Джеймс. — Аз пък ще „приспя“ другите двама.

Яжара затвори очи и Джеймс настръхна от събиращата се магия. Младата жена остана неподвижна за минута, после отвори очи.

— Готова съм.

— Какво направи? — попита Кендарик.

— Бавна магия. Заклинанието е почти завършено. Остава само да произнеса последните думи и ще влезе в сила. Много полезно нещо, когато трябва да се действа точно. Не става обаче за спешни случаи.

— Аха. — Той кимна, сякаш я е разбрал, макар да бе очевидно, че не е така.

Джеймс й даде знак да мине отпред. Стигнаха вратата и пристъпиха вътре. Тя произнесе на глас няколко думи.

— Един от таласъмите чу гласа й и се обърна. Понечи да се надигне, но в същия момент заклинанието на Яжара задейства и той застина — като насекомо, уловено в кехлибар. Спътникът му забоде лице в пълната чиния на масата.

Ослепително бялото поле около тях искреше така, сякаш бе от разпръснат диамантен прах.

Джеймс се приближи безшумно към койките, на които спяха двамата таласъми, и чевръсто им преряза гърлата. След това постъпи по същия начин с двамата парализирани. Когато приключи, се обърна към спътниците си:

— Трябва да побързаме. Другите със сигурност ще се върнат скоро.

Изтичаха до дъното на казарменото помещение и Джеймс отвори вратата. Влязоха в празна кухня. Над огъня вреше гърне.

Кендарик пребледня и се хвана за дръжката на вратата, а Яжара залитна назад. На окървавената маса до огъня се въргаляха останки от човешки труп. Главата бе подпряна в ъгъла, заедно с една ръка и крак.

— Майко на всички богове! — прошепна Солон.

Джеймс стоеше безмълвен. Едва успя да им направи знак да го последват. Излязоха от кухнята, минаха по едно мрачно тясно коридорче и Джеймс спря.

— А това подушвате ли го? — попита той.

— Пак ли таласъми?

— Мирише на нещо сладникаво и на боклуци — рече Яжара.

Влязоха в просторно помещение, издълбано в скалата. Далечният му край бе осветен. Продължиха нататък, докато вече можеха да различат онова, което се намираше там. Джеймс отново вдигна ръка и продължи сам. Стигна отворената врата и надникна в следващата стая, после махна на другите. Стаята бе квадратна и вътре имаше четири големи клетки с проходи между тях. Във всяка бяха затворени по десетина души. Ако се съдеше по дрехите, повечето затворници бяха моряци, но други приличаха на селяни или хора от града.

Един от затворниците видя Джеймс и сръга с лаикът човека до себе си. И двамата скочиха и се уловиха за решетките.

— Слава на Дала, че сте тук!

Джеймс се огледа. Останалите затворници също се надигнаха обнадеждени.

Джеймс вдигна ръка да пазят тишина, после коленичи, разгледа ключалката и попита:

— У кого е ключът?

— Не му знаем името — отвърна мъжът, който ги бе забелязал пръв. — Мисля, че е водачът на таласъмите. Викаме му Тъмничаря.

— Вероятно е извел патрула, който видяхме одеве — рече Солон.

Джеймс извади кесията, в която държеше разни инструменти, избра един от тях и го пъхна в ключалката.

— Интересно — отбеляза Яжара.

— Старите навици умират трудно — отвърна Джеймс. Чу се изщракване и вратата се отвори.

— Почакайте — нареди Джеймс. — Нека освободя и останалите. Само след няколко минути четирите клетки бяха отворени.

— Знаете ли пътя навън? — попита Яжара.

— Да, мадам — отвърна морякът. — Тук ни ползваха за две неща — за храна и за работа, та понаучихме какво има наоколо. Изглежда, че ни готвеха за пристигането на по-голяма група таласъми.

— Ще можете ли да си намерите оръжия?

— Наблизо има казарма с оръжейна, но там има таласъми.

— Бяха само четирима — каза Джеймс. — Справихме се с тях.

Мъжете зашушукаха развълнувано.

— Ще ни направите ли една услуга? — попита ги Джеймс.

— Ако не бяхте дошли — отвърна морякът, — щяха да ни изядат. Всеки ден убиваха по един от нас. Разбира се, че ще ви се отблагодарим. Какво се иска от нас?

— Ще чакате тук — аз ще оставя вратите на клетките отключени, — в случай че се появи някой, преди да сме привършили със задачата си. Чуете ли шум от бой, бягайте в казармата, въоръжете се и си пробийте път навън. Ако не чуете нищо до един час — свободни сте да си вървите. Съгласни ли сте?

Мъжът огледа останалите. Те закимаха.

— Съгласни — отвърна той.

— Добре — рече Джеймс. Мъжете се прибраха в клетките, той затвори вратите и ги чу да отброяват полугласно началото на заръчания час.

Преди да излязат от помещението, Джеймс им каза:

— Ще се видим в Халдонова глава. Там трябва вече да е пристигнал един конен отряд от Крондор. Ако са дошли, кажете им какво сте видели тук.

— Разбрано — кимна мъжът. — А вие къде отивате?

— В сърцето на черния дворец — отвърна Солон.

— Пазете се от главния — предупреди ги затворникът.

— Вие виждали ли сте го?

— Да.

— И как изглежда?

— В началото го помислихме за човек, но не е… той е… нежив! Тялото му е изгнило и разкапано, дрехите му висят на парцали и миришат на умряло и го охраняват същества, каквито не бях виждал. Само няколко пъти сме го зървали, когато ни водеха долу да работим.

— Дано боговете ви закрилят — пожела им Джеймс.

Мъжът кимна.

Джеймс поведе спътниците си по следващия тъмен коридор.

Спуснаха се по стълбата, която преди няколко минути бяха подминали, и се озоваха в началото на следващата поредица дълги и мрачни коридори. На няколко пъти Джеймс спираше, за да се ориентира и да избере най-подходящия маршрут, който да ги отведе в сърцето на храма. Поне се надяваше, че е избрал правилната посока.

Стигнаха един отвор в каменната стена и минаха през него. Влязоха в помещение с ниши на четирите стени, но вместо скелети тези тук съдържаха статуи. Някои от тях бяха човешки, други обаче не; имаше и статуи на същества, каквито Джеймс не бе виждал никога.

На равни разстояния, върху пиедестали бяха поставени статуи на герои с доспехи. Всичките имаха зъл и зловещ изглед.

В дъното на галерията имаше още една врата. Когато я стигнаха, Джеймс натисна дръжката и тя се отвори. Той я побутна съвсем леко и надзърна през процепа.

— Стигнахме — чуха развълнувания му шепот.

Той отвори вратата и видяха квадратна стая. Три от стените бяха покрити с човешки черепи, а на четвъртата имаше мозайка, върху която бе изобразена същата картина, като на барелефа в горното помещение. И тук „празният прозорец“ доминираше в центъра на картината.

Четири големи колони, издялани от камък и украсени с човешки черепи, подпираха тавана. На пода бяха изрисувани тайнствени руни.

В средата имаше масивен олтар, целият опръскан с кръв, която, ако се съдеше по цвета, датираше от различни ужасяващи моменти. Над жертвеника се издигаше гигантска зловещо извита ръка, излята от сребро или платина. Пръстите й стискаха огромна черна перла, два пъти по-голяма от човешка глава. Повърхността й блещукаше, зареждана от някаква мистична енергия.

— Да, сега вече стигнахме — съгласи се Яжара и изтича при олтара. — Кендарик, ето го източника на тайнствената сила, която неутрализира заклинанието ти. Сигурна съм в това.

— Ами да го разрушим и да изчезваме оттук — предложи Солон.

— Това ще е доста необмислено — обяви един пресипнал глас от сенките.

В мрака зад олтара се показа фигура. Беше облечена в парцаливо наметало и Джеймс веднага позна в нея създанието от видението. Яжара реагира мигновено, наведе тоягата и изстреля сноп от алена енергия.

Съществото размаха ръка и отби насочената към него светкавица — насочи я към стената и тя угасна с пукот и искри. На мястото, където удари, остана само димящо петно.

— Глупава жена — прошепна създанието и от думите му повя усещане за древно зло. — Оставете онзи, дето изважда кораби, и можете да си вървите. Имам нужда от неговите познания. Но възпротивите ли се, ще умрете.

— Аз ли? — рече Кендарик и отстъпи назад.

— Няма да стане — поклати глава Джеймс.

Съществото вдигна ръка към тях и извика:

— Убийте ги!

От вратите в двата края на залата се показаха две гигантски фигури. Всяка от тях наподобяваше воините-скелети, с които се бяха сражавали, само че бяха с по един бой по-високи. Почти триметрови, тези създания, освен това бяха надарени с четири ръце, в които стискаха дълги криви саби. Главите им бяха покрити с широки метални шлемове.

— Тая работа не ми харесва — промърмори Кендарик. — Ама никак.

Солон го стисна за яката и му изсъска:

— И този път гледай да не ми се мотаеш в краката. И искам да останеш жив, разбра ли!

След това го тласна назад, вдигна чука и се хвърли в атака с вика:

— Дай ми сила, Ишап!

Скелетът, срещу който се насочи, се поколеба само за миг, след това сабите му се завъртяха като метална мелница. С неочаквана за туловището си пъргавина Солон отбиваше ударите им, а след това внезапно коленичи и на свой ред стовари тежък удар върху коляното на противника си. Чу се пукот на строшена кост.

Ала създанието не реагира и продължи да върти сабите и Солон едва успя да отскочи, за да избегне ударите.

— Помогни му — подвикна Джеймс на Яжара. — Аз ще се заема с другия.

Изтича напред, за да пресече пътя на настъпващия скелет, а през това време Яжара вдигна тоягата и пусна едно заклинание срещу противника на Солон. Заклинанието, което се бе оказало ефикасно срещу скелетите от горното помещение, този път само обгърна призрачния воин в синкава светлина, без да му причини никаква вреда. Солон използва този миг, шмугна се под въртящите се саби и удари с чука на същото място.

Този път скелетът се олюля едва забележимо, но все пак продължи напред.

Джеймс се нахвърли върху втория скелет, като се опитваше да разгадае ритъма на ударите му. И да имаше обаче такъв, не го разбра и се отдръпна. Макар да бяха спечелили няколко минути, ставаше ясно, че не се ли справят скоро, призрачните воини ще ги победят.

Джеймс отново почна да брои проблясванията на сабите и му се стори, че улавя някаква последователност. Вдигна рязко рапирата, блокира удара, извъртя се надясно, парира и следващия, наведе се наляво, отби третия, отново се изви. Метален звън от блъскаща се стомана кънтеше из залата и Джеймс вече не се съмняваше, че ще издържи само още една-две минути. Опита се да не мисли за това, което щеше да последва, ако създанието пробие защитата му.

Яжара произнесе още едно заклинание, но и то се провали.

Като видя това, тя скочи напред, вдигнала тоягата високо над главата си, сякаш възнамеряваше да блокира сипещите се удари. В последния миг обаче приплъзна дясната си ръка до лявата, замахна и нанесе с всичка сила удар на същото място, което бе избрал за своя цел Солон. Чу се хрущящ звук от строшена кост.

Яжара едва успя да наведе глава под свистящата сабя и се отърва с една дълга кървяща цепнатина на дясното рамо. Отстъпи назад, притиснала раната с ръка, и мястото й бе заето от Солон.

Призрачният воин замахна отново и острието на сабята му отскочи от бронята на монаха. Желязото издържа, но силата на удара го повали по гръб. Скелетът продължи да напредва и изведнъж стана ясно, че Солон няма да успее да се надигне навреме.

Кендарик гледаше парализиран от ужас как гигантският скелет се навежда над монаха. Яжара се опита да го атакува отстрани, но бе отпратена с едно рязко мушване и изведнъж вече нямаше нищо, което да спре зловещия воин.

Кендарик се оттласна от стената, към която се бе притиснал, изскочи пред Солон и заразмахва трескаво сабята си.

— Не! — извика неживият. — Не го убивайте!

Скелетът се поколеба и това бе достатъчно за Солон, който се претърколи, изправи се и вдигна високо чука, стиснал дръжката му с двете си яки ръце. Удари с всичката сила, която успя да събере, като този път се прицели в левия крак.

В следващия миг двамата с Кендарик отстъпиха. Скелетът направи безуспешен опит да ги последва, но се залюля, залитна напред и рухна в краката на Солон. Кендарик се поколеба, после се наведе и дръпна металния шлем от главата на скелета. Миг по-късно чукът на Солон се стовари с отчаяна сила върху голата кост.

Чу се сух пукот и черепът на призрачния воин се разхвърча на парчета. Скелетът замря неподвижно сред прахоляка на пода.

Яжара вече се приближаваше към противника на Джеймс. Облян в пот, някогашният крадец прие подкрепата й с благодарност. Все още успяваше да удържа на дъжда от сипещи се удари, но силите му бяха на изчерпване.

Солон тръгна към неживия и подхвърли на Кендарик:

— Нямаме време да се занимаваме с втория скелет.

Кендарик кимна и стисна по-здраво сабята.

Зловещият магьосник вдигна ръка. От дланта му лумна сноп ослепително бяла енергия и Солон едва успя да отскочи от пътя й. Кендарик изтича напред и заби сабята си в тялото на магьосника.

Неживият го изгледа с презрение.

— Нищо не можеш ми стори, момче — изсъска той, протегна ръка и сграбчи Кендарик за рамото. — Сега вече си мой!

— Солон! — изкрещя уплашено Кендарик. — Не можем да го убием!

Яжара, която се опитваше да отвлече вниманието на втория скелет, за да даде възможност на Джеймс да го довърши, се обърна и извика:

— Сигурно и той е поставил душата си в някакъв съд!

— Но къде?! — Солон се огледа объркано. Яжара зашари отчаяно с поглед из помещението.

— Може да е навсякъде. В друга стая или в… перлата!

Солон се хвърли към перлата.

— Не! — извика магьосникът.

Монахът вдигна чука и нанесе страховит удар върху черната перла. По тъмната й повърхност затрепкаха гневни светлинки, тънки линии от яркобели пламъчета, които се разклоняваха като паяжина. Той удари отново и от перлата бликна черен дим. Третият удар я разтроши на парчета и тя избухна с такава сила, че го запокити в другия край на помещението.

Неживият наблюдаваше сцената с разширени от ужас очи.

— Какво направихте? — възкликна той с отпаднал глас. Кендарик почувства, че хватката му отслабва, и се дръпна.

— Все още не сте ме победили, нещастнико! — процеди през зъби магьосникът.

Вторият скелет започна да трепери и атаките му се забавиха. Джеймс се олюля от изтощение и Яжара побърза да го подхване под ръка. Скелетът направи две колебливи крачки и се строполи на пода.

Неживият отново сграбчи Кендарик за рамото.

— Не съм свършил с теб, приятелю.

Кендарик се пресегна, стисна дръжката на сабята, която все още стърчеше от тялото на магьосника, завъртя острието и неживият нададе болезнен вик.

— Но аз ще свърша с теб! — извика Кендарик. — Време ти е да умреш! — Той извади сабята и магьосникът се преви от болка, после падна на колене. Кендарик се извъртя с неочаквана пъргавина и му отсече главата. Кожата на съществото се цепеше като стар пергамент, а костите се трошаха като гнило дърво. Отсечената глава се търкулна по пода.

Джеймс се подпря на рамото на Яжара и рече:

— Интересна среща имахме, не смятате ли?

Солон се надигна от ъгъла. Лицето му бе покрито с драскотини от строшената перла.

— Не бих казал, че това е най-точното определение, млади момко, но все пак ще се съглася с теб.

— Сега какво ще правим? — попита Кендарик.

— Нека първо поогледаме наоколо — предложи Джеймс. — Може да открием и други, които да ни създадат неприятности.

— Преди да излезем, трябва да изгорим това място — каза Яжара.

— Съгласен — кимна Солон. — Злото се е окопало дълбоко тук и няма да е зле, ако прочистим всичко с огън.

Приближиха се към тялото на магьосника. Зад нишата, от която се бе появил, имаше тайна врата. Влязоха през нея и се озоваха в друга голяма стая, която, ако се съдеше по мебелировката, бе служила за лични покои на магьосника. По масите бяха подредени големи и малки стъкленици, а на стената в дъното бе окачена голяма клетка.

В клетката бе затворено същество, наподобяващо чудовището, което бяха срещнали в каналите под Крондор. То ги изгледа с очи, в които се четеше безмерна болка, и ги подкани с ръка да се приближат.

— Моля ви… — чуха детско гласче. Очите на Яжара се изпълниха със сълзи.

— Няма ли край това зло? — прошепна тя.

— Очевидно не — отвърна мрачно Солон.

Джеймс застана до клетката и създанието промълви:

— Боли ме… моля ви…

С едно бързо движение Джеймс посече тила на детето-чудовище и то се свлече без звук на пода.

Яжара погледна скуайъра, но като видя гнева, изписан на лицето му, реши да премълчи.

— Така е по-добре — въздъхна Солон.

— Сега какво ще правим? — попита Кендарик.

— Ще изгорим всичко — заяви ядосано Джеймс, изтича до стената, където имаше рафтове със свитъци и книжа, сграбчи цяла купчина и я хвърли на земята. На едно писалище имаше горящ светилник и той го взе. Хвърли го върху разпилените свитъци и те веднага лумнаха в пламъци.

— Вижте! — извика Кендарик.

Бе открил още една перла. За разлика от предишната, тази беше прозрачна и в нея имаше умалено изображение на Халдонова глава.

— Това е уред за наблюдение отдалече — обясни Яжара.

Картината се смени и сега вече виждаха Носа на вдовиците и къщичката на Хилда.

— Дали чрез този уред не са попречили на заклинанието ми? — попита Кендарик.

— Така смятам — кимна Яжара. — Той създава широко магично поле около наблюдавания район. Полето не би могло да неутрализира всяка магия, но вероятно се е справило с твоето заклинание.

Пожарът зад тях се разрастваше.

— Какво ще правим с това? — попита Джеймс.

Яжара вдигна прозрачната перла и я запокити в огъня.

— Ето как ще решим проблема!

— Чудесно — ухили се Джеймс. — Време е да тръгваме. Взимайте факлите и палете всичко, което може да гори.

— А какво ще правим, ако таласъмите ни нападнат? — попита Кендарик.

— Ако затворниците не са ги изтрепали — заяви решително брат Солон, — ще се наложи да го свършим ние, нали?

— Побързайте — подкани ги Джеймс. — Да вървим да вдигнем кораба.

Глава 18Сълзата на боговете

Когато излязоха от пещерата, слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта.

— Ще можеш ли да извадиш кораба? — обърна се Джеймс към Кендарик.

— Сега ли? — Той поклати глава. — Мога да опитам, но след всичко, което преживяхме, мисля, че ще е най-добре да го оставим за утре сутринта.

— Всъщност след всичко, което преживяхме, лично аз бих предпочел да не оставяме нищо за утре. Мечището е на свобода и колкото по-бързо открием Сълзата и се върнем в Крондор, толкова ще съм по-спокоен.

На връщане бяха срещнали неколцина слуги на убития магьосник — двама таласъми, които оказаха отчаяна съпротива, и двама воини-скелети. Натъкнаха се също и на следи от няколко кървави битки, които им подсказаха, че затворниците са взели оръжие от казармата и са се постарали да го използват според предназначението му.

Яжара успя да скалъпи груба превръзка, с която да стегне раненото си рамо.

— Боя се, че ако ни се изпречи някоя по-голяма група — рече тя, — силите няма да ни стигнат.

— И преди сме срещали по-многоброен противник — отвърна Джеймс. — Но досега все имахме късмет.

— Късметът — отвърна брат Солон, — както обясняваше баща ми, е резултат на добре свършена работа.

— Все пак — закани се Джеймс, — когато всичко това приключи, обещавам да направя голямо дарение на Рутия. Дори понякога да е много гадна измамница.

Солон се засмя.

Излязоха на скалата и Кендарик рече:

— Ако този път се получи, корабът ще се издигне на повърхността и оттук до него ще се образува мъгла, която ще е достатъчно твърда, за да се стъпва върху нея. Би трябвало да издържи, докато отидем да вземем Сълзата.

— „Би трябвало“ — повтори Джеймс. — Какво означава това?

Кендарик се усмихна и сви рамене.

— Е, досега не съм имал възможност да изпробвам това заклинание. Все още работя върху продължителността му. Та затова казвам „би трябвало“. Надявам се да означава един час.

— Един час значи? — Джеймс недоволно го погледна. — Е, дано да ни стигне.

Кендарик затвори очи и подаде ръка на Яжара. Тя я хвана и зачете заклинанието от свитъка.

В началото морето около кораба се успокои, а вълните, които заливаха мачтата, се разредиха и удължиха. Изведнъж се появи мъгла и върхът на мачтата потрепна. После започна да се издига над водата. Скоро се видяха натрошените рей и увисналите на парцали платна. След по-малко от минута корабът вече се полюшваше на повърхността: от палубата му се стичаха цели водопади.

Перилата му бяха оплетени от водорасли, по надстройките пълзяха морски раци. Мъглата около корпуса започна да се сгъстява и корабът постепенно замря неподвижно.

— Получи се! — възкликна изумено Кендарик.

— Ти съмняваше ли се? — попита го Солон.

— Е, не съвсем, но човек никога не знае…

Джеймс му хвърли гневен поглед.

— По-добре да не ти казвам какво щях да направя с теб, ако не се беше „получило“. Да вървим на кораба.

Кендарик докосна с обувка мъглата и рече:

— Малко е мекичка.

— Губим време! — заяви Солон и го побутна напред.

Четиримата поеха по Моста от мъгла, който се бе образувал между скалата и кораба.

От палубата висяха няколко въжета. Джеймс и Кендарик се изкатериха с лекота, но раненият Солон и Яжара се нуждаеха от помощ. Най-сетне и четиримата се озоваха на палубата и се огледаха.

Дъските бяха мокри и хлъзгави от водораслите. Навсякъде се въргаляха трупове, заплетени в такелажа. Миризмата на разложено бе непоносима.

— Накъде сега? — попита Джеймс.

— Оттук. — Солон посочи една врата на кърмовата надстройка, през която се слизаше на долната палуба.

Слязоха и Яжара запали факла, тъй като бе тъмно като в гроб. Трепкащата светлина придаде необичаен контраст на разкрилата се пред очите им сцена на опустошение. Водата още не се бе оттекла и трябваше да газят в нея до колене.

— Насам. — Солон посочи вратата отзад.

Внезапно Кендарик извика уплашено.

— Какво има? — попита Джеймс и измъкна рапирата си.

— Нещо се блъсна в крака ми!

Джеймс въздъхна отегчено.

— Риба. Нали в морето плуват риби.

Кендарик не изглеждаше никак убеден.

— Може да е някое чудовище.

Джеймс само поклати глава и въздъхна.

Задната врата не се отваряше. Джеймс я огледа и каза:

— Някой е строшил ключалката, но нахлулата впоследствие вода е затворила вратата и я е затиснала отвътре. Ще трябва да я избием.

Солон вдигна чука. След няколко удара вратата излетя напред, тласкана от насъбралата се вътре вода. Заедно с талазите мътна вода изплуваха и няколко трупа. Солон погледна тялото, което се полюшваше в краката му. Плътта вече се бе отделила от костите, а разръфаните участъци сочеха, че рибите са си правили угощение с него. Очните кухини бяха празни.

— Един добър и верен слуга на Ишап — произнесе с уважение Солон. Нещо привлече вниманието му, той се наведе, измъкна от колана на умрелия голям боен чук и заяви: — Това е чукът на Люк д’Обрейн! Някога е принадлежал на един ишапски светец от Батира! Безценна реликва на нашия орден, която се поверява само на най-заслужилия. Освен това е магичен талисман с голяма сила. А и като оръжие си го бива. — Той поклати тъжно глава. — Нищо чудно, че тъкмо Люк е слязъл да защитава с тялото си Сълзата.

— Ами вземи го тогава — подкани го Джеймс. — Да вървим да намерим Сълзата преди корабът да е потънал.

— Насам. — Солон посочи едно тясно коридорче, водещо към задната част на трюма.

Когато стигнаха следващата врата, той ги спря.

— Почакайте. — Бръкна под расото си и извади тънка верижка. На нея се поклащаше синкаво камъче, което блещукаше едва забележимо. — Близо сме вече до Сълзата.

— Това пък какво е? — попита Джеймс.

— Парченце от предишната Сълза. Даде ми го върховният жрец, за да ми помогне да намеря Сълзата, в случай че е била взета от кораба.

Джеймс посегна към дръжката на вратата, но Солон отново го спря.

— Чакай!

— Сега пък какво има? — попита раздразнено Джеймс.

— Сълзата има защита. Може да е била задействана, ако Мечището и хората му са стигнали твърде близо до нея, преди корабът да потъне.

— И какво представлява тази защита? — попита Джеймс, който не можеше да стои на едно място от безпокойство и нетърпение да приключат час по-скоро.

— Духът на един дракон, който е бил уловен и впримчен. Ако не бъдат спазени определени ритуали, той се появява и напада всеки, приближил се до Сълзата.

— Добре, че не ни го каза малко по-късно — измърмори саркастично Джеймс.

— Нямаше смисъл да ви го казвам, скуайър, преди да сме намерили Сълзата. Вижте, това създание е лишено от разум и ще нападне всеки, ако бъде освободено.

— Как е възможно цял един дракон да се побира в толкова малко помещение? — попита учудено Кендарик. — Драконите не са ли доста големички?

— Това не е дракон, а само неговият дух. Призрак, ако по ти харесва.

— Солон, харесва ли ми, или не, но думите ти хич не ме зарадваха — изръмжа Джеймс. — Защо най-сетне не ни кажеш нещо по-приятно?

— Зная ритуала за прогонването на това създание и връщането му обратно в призрачното царство.

— Е, това поне е добре — рече Джеймс.

— Но той отнема време.

— Виж, това не е добре. — Джеймс тръсна глава. — Нека позная: докато се опитваш да прогониш дракона, той със сигурност ще ни нападне, нали?

— Да.

— А докато се занимаваме с него, корабът може отново да потъне.

— Да — обади се Кендарик.

— Този ден зле започна и очертава да завърши зле — заключи Джеймс, сграбчи дръжката на вратата и заяви: — Да става каквото ще.

Отвори вратата и видяха стая — съвсем празна, с изключение на една маса в средата.

— Че това е капитанската каюта — рече Джеймс. — Сигурно я е предоставил на Ордена, а той се е настанил някъде другаде.

— А това е Сълзата — добави Солон.

На масата бе поставено дървено ковчеже, с гравиран отстрани дракон. То сияеше с мистична синкава светлина и Джеймс веднага долови магията, която се излъчваше от него.

Премигването на светлината, извираща от ковчежето, бе единственото предупреждение, което получиха. Изведнъж през стаята премина вятър. Невидим удар повали Кендарик и той цопна в дълбоката до колене вода.

Във въздуха изникна неясно видение, което бързо придоби формата на обгърнат в златиста мараня дракон.

— Дръжте го настрана от мен — извика Солон, — инак няма да успея да го прогоня!

Джеймс размаха рапирата си, за да привлече вниманието на дракона, а Яжара изтича при Кендарик и му помогна да се изправи. След това вдигна високо тоягата си и подхвана заклинание.

Драконът съсредоточи вниманието си върху Джеймс. Призрачната му глава се стрелна напред. Джеймс долови раздвижване из въздуха, предизвикано от приближаващата се муцуна, и бързо отскочи встрани. Въпреки че ударът само го облиза, силата му беше значителна. Той изпъшка, но не се отказа от опитите да отвлече вниманието на дракона от другите.

Все пак успя да погледне за миг към монаха и забеляза, че е стиснал чука на Люк д’Обрейн пред гърдите си и реди трескаво ритуалните думи. Очите му бяха затворени.

Яжара приключи със заклинанието си и във въздуха се появи сноп алена енергия, плъзна се по тавана на каютата и се стовари върху дракона, като го оплете в рубинена мрежа. Чудовището се замята яростно и направи опит да нападне Яжара, но беше здраво стегнато.

— Колко ще издържи? — попита Джеймс.

— Не зная — отвърна Яжара. — Досега не съм го правила.

— Как е Кендарик?

— В безсъзнание, но ще живее.

— Радвам се да го чуя — отвърна задъхано Джеймс. — Това чудо рита като катър.

Изведнъж над всичко се разнесе гласът на Солон, който очевидно стигаше до края на заклинанието. Пред смаяните им погледи златистият дракон започна да се разширява и да разпъва рубинената мрежа, която сякаш всеки момент щеше да се скъса. Когато отекнаха последните думи на Солон, драконът взе да се смалява, докато не се превърна в златиста точица светлина, която трепна и изчезна.

Опразнената мрежа остана да виси във въздуха.

— Готово — заяви доволно Солон.

— Чудесно — рече Джеймс. — А сега да вземаме това проклето ковчеже и да се махаме оттук преди корабът да е потънал!

Солон кимна, затъкна втория чук в колана си и внимателно вдигна ковчежето, в което бе положена Сълзата на боговете. Джеймс и Яжара уловиха Кендарик под мишниците и го вдигнаха. Едва сега той се размърда.

— Какво стана? — попита замаяно.

— Тръгвай — нареди му Джеймс. — Прибираме се.

— Това е най-хубавото нещо, което ми се случва от седмици — въздъхна Кендарик, дръпна се от ръцете им и рече: — Мога да вървя и сам.

Изкатериха се по хлъзгавата стълба. Солон трябваше да подаде ковчежето на Джеймс, за да се качи, но щом стъпиха на палубата, си го взе. После един по един се спуснаха по въжетата върху полутвърдата мъгла, която обгръщаше кораба.

Вече се стъмваше. Малко преди да стигнат скалата, Джеймс спря и изруга:

— По дяволите!

— Какво има? — попита Кендарик.

— На брега има въоръжени хора.

— Може да са избягалите затворници — предположи Яжара.

— Боя се, че не са те — въздъхна Джеймс. — Вижте!

По пътя, който се извиваше откъм хълмовете, се спускаше някаква голяма тъмна фигура. Дори от това разстояние се виждаше червеникавата светеща точка на височината на гърдите.

— Мечището! — каза Джеймс.

— Мъглата започва да се разсейва — отбеляза Солон и в същия миг Джеймс почувства, че краката му потъват.

Минаха на бегом последните десетина стъпки, които ги деляха от скалата.

— Имаме ли избор? — попита Джеймс.

— Никакъв — отвърна Солон. — Ще трябва да се бием. Откъм мрака на скалите долетя гласът на Мечището:

— Нямате никакъв избор, а търпението ми е на изчерпване. Дайте ми Сълзата, или всички ще загинете.

— Защо ти е дотрябвала Сълзата? — попита Яжара. — Каква полза можеш да имаш от нея?

Спряха там, където скалата допираше пясъка. Хората на Мечището се приближиха към тях с оголени саби.

— Ха! — извика гигантът. — Не ви ли е казал монахът? Чрез Сълзата можем да общуваме с боговете, нали така, ишапецо? Но има и други богове, освен Ишап!

— Глупак си, щом не се боиш от гнева на Ишап! — провикна се Солон.

— Имам всичко, което ми трябва, за да се справя с вас — отвърна Мечището и докосна окачения на гърдите му амулет. — И с пръст не можете да ме докоснете! — Той извади дългата си сабя. — Но аз мога! Дайте ми Сълзата!

Внезапно откъм скалите зад пирата се показа приведена фигура, която се прокрадна към него. Беше Уилям. Младият офицер се метна на гърба на пирата и го повали.

Неочакваното нападение завари всички неподготвени. Наемниците около пирата се обърнаха, привлечени от шума, и Джеймс се възползва от тази възможност: хвърли се към най-близкия и заби рапирата си в гърба му. Мъжът издъхна още преди да е паднал на земята.

Солон сложи ковчежето със Сълзата на пясъка, извади чука на Люк д’Обрейн и прошепна молитва към Ишап. Яжара насочи тоягата си към наемниците и изстреля сноп от енергия.

Кендарик извади сабята си и викна:

— Аз ще пазя Сълзата!

Уилям се бореше с огромния пират и се мъчеше да свали амулета от шията му. Мечището замахна назад с дивашка сила и нанесе страховит удар в ребрата на младия лейтенант.

Уилям отхвърча и падна тежко, но за щастие ризницата му пое голяма част от удара и той отново скочи.

Мечището се извърна и го изгледа със зловеща усмивка.

— Добре замислено, момче — рече той. — Но сега ще те убия.

Уилям погледна към скалата над тях, където стоеше Сиди, и извика:

— Помогни ми!

Сиди повдигна рамене.

— Млади момко, казах ти да вземеш амулета, и тогава ще ти помогна. Без него ще трябва да се оправяш сам.

— Кахули! — провикна се Уилям отчаяно. — Нали казваше, че няма да ме оставиш сам?

— Кахули? — повтори захилено Мечището. — Няма ли някой по-значителен бог, когото да повикаш? — Той стисна амулета и посочи ковчежето, в което бе положена Сълзата. — Този амулет ме прави неуязвим. Получа ли Сълзата, ще си осигуря могъщество, каквото имат само боговете! И аз ще стана бог!

Уилям отново вдигна глава към небето.

— Кахули, дари ме с възмездие!

Чу се остър пронизителен звук, който накара Джеймс, Яжара и пиратите около тях да си запушат ушите. Дори Мечището неволно отстъпи назад. Само Уилям, изглежда, не обърна внимание. Изведнъж между Мечището и младия лейтенант изникна някакво призрачно видение.

— Талия! — извика Уилям. Момичето се усмихна и отвърна:

— Няма да си сам, Уилям.

А после пристъпи към Уилям и се сля с него. Тялото му се окъпа в златисто сияние и бронята му заблестя.

Пред очите на изумените наблюдатели Уилям се променяше. Широките му рамене станаха още по-плещести. От сребриста ризница от халки бронята му се превърна в плътни доспехи от тъмен, почти черен метал. На главата му се появи шлем, който закри цялото му лице и само очите му святкаха през тесните процепи. И тогава един глас, който не принадлежеше нито на Талия, нито на Уилям, произнесе:

— Аз съм Кахули. Аз съм Богът на отмъщението.

Фигурата вдигна ръка и в нея се появи меч от пламъци. С изумителна скорост мечът проряза въздуха и удари Мечището по рамото. Пиратът трепна и отскочи. Едничкото му око се изцъкли.

— Тече ми кръв! И ме боли!

Той се хвърли върху тайнствената фигура, но когато я удари, цялото му тяло се разтърси. Превъплъщението на Кахули нанесе нов удар, Мечището се погледна и видя, че през гърдите му минава широка кървяща рана. Пиратът се олюля и извика:

— Не! Не може да бъде!

Замахна отново, но Богът на отмъщението отби невъзмутимо удара му, а след това го върна. Мечът му се стрелна право напред и прониза пирата в корема.

Мечището падна на колене, стиснал пламтящото острие.

— Не — каза невярващо. — Ти каза, че това не може да се случи. Каза ми, че не мога да умра. Ти ми обеща! Ти каза, че никога няма да умра! — Той се стовари на пясъка и единственото му око се ококори към небето. — Ти каза… че не мога… да умра…

Богоподобната фигура постоя за малко надвесена над него, после отново се обгърна в трепкаща светлина и прие облика на Уилям.

Младият воин се олюля, сякаш споходен от внезапна слабост. После падна на колене. До него отново се появи сянката на Талия.

— Успяхме, Талия — прошепна й той. — Свърши се. Духът на младата девойка му се усмихна.

— Сега вече мога да почивам в мир. Благодаря ти, Уилям.

По страните на Уилям се стичаха сълзи.

— Недей, Талия! Моля те, остани!

Докато постепенно чезнеше от погледа му, тя отвърна:

— Не, Уилям. Животът е за живите. Чака те дълъг път, а аз трябва да заема своето ново място в колелото. Сбогувай се с мен, моля те.

И точно преди да изчезне, тя засия за миг с ярка светлина, посегна и докосна Уилям. А после изчезна.

— Сбогом, Талия — промълви разплаканият Уилям.

Джеймс се огледа и видя, че хората на Мечището са се разбягали. Солон вече бе взел ковчежето със Сълзата.

Двамата с Яжара се приближиха към мястото, където бе коленичил младият лейтенант.

— Добра работа, Уил — похвали го Джеймс. — Девойката е отмъстена.

Яжара сложи нежно ръка на рамото на Уилям.

— И Сълзата е в безопасност.

— Значи онова, което той каза за Сълзата, е истина? — попита Уилям.

— И повече дори — намеси се Солон. — В Сълзата се крие могъща сила и благодарение на теб тя няма да бъде използвана за зли цели. — Той стисна още по-здраво ковчежето с безценния камък. — Но това, което преживяхме, е само една малка битка. Голямата война все още не е спечелена.

— А какво стана с амулета на Мечището? — попита Яжара. Джеймс го вдигна с върха на рапирата и каза:

— Не бих го докоснал с ръка за нищо на света. Изглежда, пробужда тъмната страна на човешката личност.

Отиде до надвесените над морето скали, замахна с рапирата и запокити амулета далеч във водата.

После се върна при спътниците си и каза спокойно:

— Ако съдбата е милостива, в Халдонова глава трябва да ни чака цял отряд конници и ще имаме охрана до Крондор.

Когато Яжара излезе от горичката пред къщата на Хилда, зората позлатяваше облаците на изток. Младата жена прекоси откритото място и когато наближи къщурката, внезапно почувства неясна тревога.

Къщата изглеждаше съвсем запустяла. Не само че от коминчето не излизаше дим, но и външната врата зееше. Нямаше и следа от окачените отвън да съхнат билки и лековити треви.

Яжара бавно се качи по стълбите и влезе. Освен стола и масата вътре нямаше нищо. Скринът и останалите вещи бяха изчезнали.

На масата бе оставена бележка.

Яжара я вдигна и я прочете.

— Отишла си е — каза Яжара, без да се обръща.

Уилям също пристъпи вътре и се огледа.

— Коя е била тя?

— Вещица, както казват — отвърна Яжара.

— Но ти не вярваш на това — каза Уилям. Беше израсъл в Звезден пристан и познаваше добре предразсъдъците срещу жените, които практикуват магьосничество в Крондор. — Коя е била в действителност?

— Просто мъдра жена — отвърна Яжара, сгъна бележката и я прибра. — Която служи на доброто. Която и да е била, вече я няма.

— Пише ли къде отива?

— Не — отвърна младата магьосница, огледа се, после погледна Уилям. — Защо дойде?

— Исках да си поговоря с теб, преди да тръгнем за Крондор.

— Можехме да говорим и по пътя — каза Яжара. — Говори де, слушам те.

Излезе и тръгна по пътеката към Халдонова глава. Уилям крачеше до нея.

— Малко ми е неудобно… — почна той.

— Защо?

— Казах някои неща…

Тя спря и го докосна по рамото.

— И двамата казахме неща, които не биваше да казваме. Ти си млад… и двамата сме млади. Но нека неразбирателството ни остане в миналото.

— Значи пак сме приятели?

Яжара кимна.

— Да, приятели сме.

— Добре — кимна Уилям и отново закрачи. — Изгубих човек… на когото много държах и… не исках да изгубя още един приятел.

— Никога няма да ме изгубиш, Уилям — каза тя. — Съжалявам за Талия. Зная, че изпитваше особени чувства към нея.

— Така е — кимна Уилям и я погледна. — Но и ти си ми скъпа.

Яжара се усмихна.

— И ти на мен.

— Надявам се да се виждаме често. Не искам между нас пак да има неразбирателство.

— Аз също.

Продължиха мълчаливо, уверени, че раздорът между тях е забравен.

Обратният път до Крондор премина без инциденти. В Халдонова глава ги очакваше конният патрул, който се присъедини към малкия им отряд.

След четири дни, без излишни церемонии, стигнаха в двореца. Дотичаха слуги и коняри, за да се погрижат за конете и багажа, а Джеймс, Яжара, Солон и Кендарик тръгнаха право към кабинета на принца.

Един конен отряд ги бе посрещнал пред града, а принцът бе извикал върховния жрец на храма на Ишап.

Джеймс вървеше най-отпред, до него бе Солон, който стискаше ковчежето със Сълзата. Кендарик, Уилям и Яжара ги следваха.

Джеймс се поклони.

— Господарю, за мен е чест и удоволствие да ви докладвам, че изпълнихме възложената ни задача. Брат Солон носи Сълзата на боговете.

Солон погледна върховния жрец, който пристъпи напред и отвори ковчежето в ръцете на монаха. Вътре имаше голям бледосин кристал, който сияеше с вътрешна светлина, и когато жрецът го вдигна, се разнесе мек и приятен мелодичен звук.

— Ваше височество, малцина извън нашия орден са виждали Сълзата на боговете — обяви върховният жрец. — Но всички тук напълно заслужават тази чест.

Върховният жрец затвори ковчежето и каза:

— Тръгваме утре призори, за да отнесем Сълзата в нашия главен храм в Риланон: брат Солон лично ще надзирава преместването.

— Ако не възразявате — обади се Арута, — заделил съм отряд копиеносци, които да ги придружат.

Върховният жрец се поклони в знак, че няма нищо против. Арута се обърна към Солон.

— Ти служи добре на твоя бог.

Върховният жрец кимна и каза:

— Той е един от най-верните и примерни служители. Ще бъде повишен, за да замени Михаел от Саладор. Солон, поверяваме ти водачеството на Братството на Чука на Ишап и ти оказваме безкрайното доверие да пазиш и носиш Бойния чук на Люк д’Обрейн.

— За мен е чест, отче. — Монахът наведе глава.

Върховният жрец се обърна към останалите:

— Благодарение на проявената от вас храброст и находчивост получихме обратно онова, на което се крепи нашата вяра. Храмът на Ишап ви дължи вечната си благодарност.

— Както и крондорският двор на теб, братко Солон — заговори Арута. — Погледна към Уилям и добави: — Лейтенант, ти се представи много добре. Кралската гвардия може да се гордее с теб.

Уилям се поклони.

— Заместник Кендарик… — рече Арута.

Кендарик пристъпи напред и се поклони.

— Ваше височество.

— Ти оказа голяма услуга на Короната. Задължени сме ти. Разбрахме, че след смъртта на вашия майстор в гилдията ви цари бъркотия;. Тъй като става въпрос за патентна гилдия, която получава разрешение за работа от Короната, те назначаваме на поста Главен майстор и възстановяваме членството ти в гилдията.

— Ваше височество. — Кендарик се изчерви. — Искрено ви благодаря, но гилдията е в руини. Заради мошеничеството на Йорат не ни остана й пукнат грош, служителите започнаха да се разбягват…

— Ще се погрижим за това. Короната е щедра към онези, които й служат добре. Ще възстановим разпиляното ви богатство и ще ви помогнем да се съвземете.

— Ваше височество е безкрайно великодушен — отвърна новият Главен майстор.

— Лейди Яжара — продължи Арута. — Ти доказа правилността на избора ми за придворен магьосник.

— Благодаря ви, ваше височество. — Яжара сведе глава.

Принцът на Крондор се усмихваше рядко, но този път лицето му направо светеше.

— Джеймс — подхвана той и в погледа му се четеше гордост. — Както винаги ти се прояви като добър и верен служител. Приеми личната ми благодарност. — Той стана и обяви: — Всички се справихте добре.

— Да изпълняваме дълга си за нас е чест — отвърна Джеймс от името на всички.

— Наредих тази вечер да се организира празненство във ваша чест — каза Арута. — Идете да си отдъхнете и да се подготвите, защото ще бъдете мои почетни гости.

Той тръгна към вратата, но даде знак на Джеймс да го последва. Яжара погледна Солон и попита:

— Ти ще дойдеш ли с нас?

— Не, миличка — отвърна монахът. — Аз трябва да се погрижа за безопасността на Сълзата, докато не бъде откарана в Риланон. Дотогава няма да свалям очи от нея. Всичко добро ви желая. — Той даде знак на двамата монаси, които стояха в ъгъла, да се приближат. Те се поклониха почтително на върховния жрец, след това заеха местата си зад него и брат Солон и излязоха от стаята, като отнесоха Сълзата.

— Сега какво ще правиш? — обърна се Уилям към Кендарик.

— Ще отида при Морейн. Като Майстор мога да поискам открито ръката й. Скоро ще се оженим.

— Радвам се да го чуя — рече Яжара.

— Трябва да побързам — засмя се Кендарик. — Е, довиждане.

— Ще позволите ли да ви придружа до покоите ви? — обърна се с прекалено официален тон Уилям към Яжара.

— Няма нужда — отвърна тя. — Време е да се науча да се оправям сама в двореца. Ако се изгубя, ще попитам за посоката някой паж.

Уилям знаеше, че тя познава пътя много добре.

— До довечера тогава — засмя се той.

— Уилям? — каза тя, преди да тръгне.

— Да?

Тя пристъпи към него и го целуна по бузата.

— Радвам се, че пак сме заедно.

Той надзърна в черните й очи и в първия миг не знаеше какво да каже. После й върна целувката и рече:

— И аз се радвам.

Разделиха се и всеки пое по своя път. Арута седеше зад писалището си.

— Очаквам утре подробен доклад от теб — каза той на Джеймс. — Май имаш нужда от почивка преди тазвечерното тържество.

— Ами така си е. Четири дни непрестанна езда, като не броим раните и ожулванията.

— Най-важното е, че Сълзата е в безопасност. Какво друго открихте?

— За Гадника нищо. Мисля, че този човек е един от агентите на някакъв тип, който се казва Сиди.

Уилям бе разказал на Джеймс всичко, което бе узнал за Сиди — от срещите с него преди нападението срещу херцога на Оласко и при реката. Джеймс предаде накратко наученото от Уилям и приключи:

— Изглежда, е търговец и ренегат, който си има вземане-даване с таласъмите от северните планини, както и с напълно законопослушни поданици. Поне така изглежда.

— Подозираш ли нещо повече?

— Доста повече. Той знае твърде много и освен това… — Джеймс се замисли. — Мисля, че го зърнах на хълма, когато Уилям нападна пирата в гръб. Ваше височество, направо настръхвам, като се сетя за него. Не ми се вярва да е обикновен търговец.

— Магьосник, или може би жрец?

— Възможно е. Много държеше да докопа амулета на Мечището, така че подозирам, че всъщност му го е дал той.

— Каква поредна загадка е това? — въздъхна Арута.

— Този въпрос, ваше височество, не дава мира и на мен — призна Джеймс.

Арута се надигна и отиде до прозореца. На плаца имаше строева подготовка и той видя как Уилям бърза към казармата.

— Младият Уилям се справи добре — отбеляза принцът.

— Някой ден ще стане рицар-маршал на Крондор — заяви гордо Джеймс. — Стига все пак най-накрая да пенсионирате Гардан.

Арута се обърна и го изгледа. На лицето му трепкаше усмивка — нещо необичайно за него.

— Той ме заплаши, че в най-скоро време ще се качи на някой кораб и ще отплава за Крудий. Каза ми, че съм можел да го върна само под стража.

— И как ще постъпите?

— Ще го оставя още малко на служба, после ще повикам Локлир да заеме неговия пост.

— Локлир — рицар-маршал?

— Ти самият ми каза, че докато аз командвам армията, ще ми е нужен някой с администраторски заложби. Локлир със сигурност е подходящ избор за тази работа.

— Така е — съгласи се Джеймс. — Аз самият нищо не разбирам от счетоводство.

— Ще го оставя да помръзне още една зима в изгнание, после ще го повикам и ще пратя Гардан у дома.

— Ама този път наистина?

Арута се засмя.

— Да. Ще му позволя да се прибере в Крудий и да лови по цял ден риба на пристана — да прави каквото му душа иска.

Джеймс се надигна.

— Ваше височество, трябва да свърша още някои неща преди празненството. Ще позволите ли да си тръгна?

Арута му махна.

— Свободен си. До довечера.

— Благодаря, ваше височество. — Джеймс се поклони и излезе.

Арута, принц на Крондор и вторият по власт в Островното кралство, стоеше до прозореца на кабинета си, дълбоко замислен. Заел този пост в младежките си години, при обсадата на Крудий по време на Войната на разлома, сега той вече бе мъж на средна възраст.

Чакаха го още доста години живот, ако боговете бяха милостиви, но той бе преизпълнен със спокойна увереност, след като съдбата на отечеството му лежеше в ръцете на млади и способни хора като Джеймс, Яжара и Уилям. Позволи си да поостане още малко до прозореца — наслаждаваше се на тези безгрижни мигове, преди да се върне при писалището, където го чакаше купчина книжа с неотложни дела.

Джеймс прекоси бързешком двореца. Трябваше да прати вест на Джонатан Мине и на другите двама агенти, за да ги осведоми, че се е прибрал в Крондор. След това възнамеряваше да се поразходи по улиците, за да навести осведомителите си, които трябваше да събират сведения за дейността На Гадника и неговата банда. Сега, когато случаят със Сълзата на боговете бе приключен успешно, Джеймс бе — твърдо решен да съсредоточи цялото си внимание върху този потенциален бъдещ водач на престъпния свят и най-сетне да разкрие истинската му самоличност. А след това щеше да освободи града от нежеланото му присъствие.

Припомни си отново нещата, които трябваше да свърши. Ако побързаше, щеше да има време да се прибере, за да се изкъпе набързо и да се преоблече преди празненството.

Беше уморен, но възнамерявайте да се наспи на следващия ден. В момента вършеше онова, което му доставяше най-голямо удоволствие — да служи на Принца. Освен това се Намираше там, където се чувстваше най-добре на целия свят: в Крондор.

ЕпилогПредизвикателството

Ручейчета вода се стичаха от самотната фигура, която куцукаше по потъналия в сумрак коридор. Миришеше на дим и на разложени трупове.

Малкият огън, който Сиди бе запалил сутринта, продължаваше да тлее. Той измъкна една затъкната в стената факла и я запали.

Най-сетне стигна помещението, в което лежеше тялото на неживия, което бързо се превръщаше в прах.

— Идиот! — извика Сиди, макар да знаеше, че трупът не може да го чуе.

Заобиколи трона и пипнешком намери скритото резе. Вдигна го и една част от стената се отмести. Той влезе в стаята, за чието съществуване не бе знаел дори неживият и която бе запазил за собствена употреба.

Щом прекрачи прага, го посрещна глас:

— Ти загуби.

— Не, не съм, дърто! — извика Сиди и гласът му отекна в стените. Той смъкна подгизналото си наметало.

— Но не можа да вземеш амулета. — В гласа на старицата звучеше подигравка.

— Ще продължавам да го търся. Минаха само четири дни.

— И да го намериш, какво ще направиш? Вече нямаш нито слуги, нито съюзници.

— Изнервям се, когато разговарям с празно пространство. Покажи се.

Във въздуха изникна призрачна фигура, прозрачна и ефирна, но достатъчно оформена, за да се види, че е на жена на средна възраст. Магьосникът събу мокрите си панталони и се загърна с едно одеяло.

— Напоследък все се завирам по разни влажни места… та как ти е името сега?

— Представям се за Хилда.

— А, Хилда значи. Добре. Взех да го намразвам това място. Слуги мога да си купя, когато пожелая. Съюзници също ще имам веднага щом им узная желанията. — Той погледна бледото привидение. — Знаеш ли, от години усещам, че се навърташ наоколо, макар да не съм те викал.

— Не можеш да се отървеш от мен. И двамата го знаем.

Сиди въздъхна.

— Нямаш си поклонници, нито фанатизирани проповедници. Никой на този свят не ти знае името дори, ала продължаваш да упорстваш. Доста странно поведение за една богиня.

Видението, което доскоро бе грохнала старица, отвърна:

— Такава ми е природата. Ти служиш на своя господар, а аз пък се боря с него.

— Моят господар е жив! — викна Сиди и посочи обвинително видението с пръст. — А ти дори нямаш доблестта да признаеш, че си мъртва, и да си идеш.

Видението изчезна.

Изведнъж Сиди изпита съжаление. Макар да не обичаше тази жена в нито едно от многобройните й превъплъщения, тя бе част от живота му от столетия. Той пръв бе открил амулета, преди почти хиляда години. Пръв бе станал пленник на скритата в него сила. От векове се поддаваше на пориви, които не можеше да обясни, и чуваше гласове, каквито никой наоколо не долавяше. Бе свикнал да се къпе в мощта на тази сила, а също и в лудостта, която тя излъчваше. Но с времето мъглата на безумието се разсея и той отново си възвърна яснотата на разсъдъка. Беше разбрал на кого служи.

На Безименния.

Беше използвал амулета и преди, за да впримчи други на служба — такива като неживия Саван и неговия брат. Но това се оказа грешка. Той въздъхна. Да служиш на тъмните сили често означаваше да се примиряваш с онова, с което разполагаш.

Старицата се бе появила малко след като бе овладял тази сила. Оказа се, че е отколешен враг на Безименния, и направо не оставяше Сиди на мира. В крайна сметка той бе принуден да признае, че тя е единствената личност — ако можеше привидението на една мъртва богиня да се нарече „личност“, — която познаваше вече от доста години. Останалите му познати загиваха доста бързо, по един или друг начин. Всъщност дори като че ли бе привързан към нея.

Той въздъхна отново. Битката бе загубена, но войната продължаваше, а заедно с нея и усилията да изпълни повелята на своя господар. Защото рано или късно господарят щеше да се върне в този свят. Може би това щеше да стане след векове, но Сиди имаше време. Службата при господаря имаше висока цена, но и възнаграждението бе повече от щедро. Макар да изглеждаше на петдесет, Сиди бе оставил зад себе си неизброимо повече години.

Той се изтегна на леглото и въздъхна уморено:

— Май е време да си намеря по-добро местенце.