Кръгът

Глава 1

ГЛАВА 2

Ранната светлина на есенното утро се отразяваше във водата на вътрешния ров на императорския дворец. Непоносимите септемврийски жеги най-после свършваха. Казуюки Асакава беше преполовил стълбите към метрото, но изведнъж промени решението си: поиска му се да види водата отблизо, вместо от деветия етаж. Мръсният въздух от редакционните помещения сякаш се беше спуснал тук, долу, като утайка в бутилка: искаше му се да подиша малко свеж въздух навън. Изкачи се по стълбите и излезе на улицата. Зеленината на дворцовата градина отпред правеше отровните газове, идващи от експресната магистрала № 5 и от околовръстното шосе, по-поносими. Проясняващото се небе светеше във ведрата утрин.

Асакава се чувстваше изтощен, защото беше работил цяла нощ, но не му се спеше. Фактът, че завърши статията си, го ободри и мозъкът му работеше активно. Не беше почивал две седмици и възнамеряваше днес и утре да си стои вкъщи и да си почине. Щеше да отморява според разпореждането на главния редактор.

Видя приближаващо свободно такси откъм Куданшита и инстинктивно вдигна ръка. Картата му за метрото от Такебаши до Шинбаба беше изтекла и още не си я беше подновил. Да стигне до апартамента си в Кита Шинагава с метро му струваше 400 йени, а с такси беше около две хиляди. Избягваше да харчи повече от 1500 йени дневно, но като си помисли за трите прекачвания, които му предстояха, и фактът, че току-що му бяха платили, прецени, че поне този път може да си го позволи.

Решението му да вземе такси на точно това място и в този час беше просто прищявка, резултат от ред безобидни импулси. Не беше излязъл от метрото с намерението да хване такси. Беше го примамил чистият въздух навън, когато покрай него мина такси със светната червена лампичка „Свободно“2 и в този момент се сети как ще трябва да си купи билет, да вземе метрото и да се прехвърли на три различни спирки.

Стори му се, че няма да издържи. Ако беше взел метрото обаче, поредица от инциденти нямаше да бъдат свързани. Разбира се, всяка история започва с такива съвпадения.

Колата бавно спря до „Палассайд Билдинг“. Шофьорът беше дребен човек, на около четиридесет. Личеше, че е работил цяла нощ — очите му бяха зачервени. На таблото имаше негова цветна снимка с името му: Микио Кимура.

— До Кита Шинагава, моля.

Като чу посоката, на Кимура му се прииска да подскочи от радост. Мястото беше точно до гаража на фирмата му в Хигаши Готанда и тъй като беше краят на смяната, и без това щеше да пътува натам. В моменти като този, когато всичко ставаше както той иска, си спомняше колко обича работата си. Изведнъж му се дощя да побъбри.

— Статия ли пишете?

Асакава бе вторачил поглед през прозореца, без да мисли, когато шофьорът се обърна към него.

— А? — проговори стреснато, озадачен откъде шофьорът знае какво работи.

— Репортер сте, нали? В някой вестник.

— Да. Всъщност за седмично списание. Но откъде знаете?

Кимура бе работил дълги години и можеше да познае какво е положението на клиентите му по това откъде ги качва, как са облечени и как говорят. Ако клиентът има хубава работа и се гордее с нея, винаги с готовност говори за нея.

— Сигурно е трудно да ходиш на работа толкова рано сутрин.

— Тъкмо обратното — отивам вкъщи да спя.

— А-а, значи също като мен.

Асакава, общо взето, не се гордееше много с работата си. Но тази сутрин чувстваше същото задоволство, както първия път, когато видя своя статия отпечатана. Беше приключил една поредица и тя имаше доста голям успех.

— Интересна ли е работата ви?

— Да, може да се каже — отвърна Асакава. Понякога е, а понякога не е, но сега не му се впускаше в обяснения. Все още не беше забравил огромния си провал отпреди две години. Спомняше си и заглавието, над което бе работил:

„Новите богове на съвременността“.

Не му излизаше от ума приведената стойка, в която изслуша упреците на главния редактор, че от него репортер не става.

Известно време в таксито цареше тишина. С висока скорост взеха левия завой към „Токио Тауър“.

— Извинете, — каза Кимура, — по канала ли да тръгна или по №1 „Кейхин“?

И двата маршрута бяха удобни в зависимост от целта в Кита Шинагава.

— Вземете магистралата. Оставете ме точно пред Шинбаба.

Един таксиметров шофьор може да се отпусне, щом узнае точно къде отива клиентът му. Кимура сви надясно при Фуда-но-цуджи.

Приближаваха кръстовището, което Кимура повече от месец не можеше да прогони от ума си. За разлика от Асакава, когото мислите за неуспеха преследваха постоянно, Кимура можеше да погледне на случката по-обективно. Не той беше отговорен за инцидента и нямаше угризения. Вината беше изцяло на другия и Кимура не би могъл да предотврати случилото се, каквото и да направеше. Беше превъзмогнал ужаса напълно. Един месец. Много време ли е това? Асакава две години не можеше да се отърси от кошмара си.

Все пак незнайно защо всеки път, когато минеше покрай това място, Кимура се чувстваше длъжен да разкаже какво се беше случило. Поглеждаше в огледалото и ако видеше, че пътникът спи, се отказваше. Иначе разказваше на всички без изключение. Сякаш се бе вманиачил.

— Преди около месец тук се случи ужасно нещо… Сякаш по поръчка светофарът превключи от жълто на червено. — Знаете ли, много странни неща се случват на този свят. Кимура се опита да привлече вниманието на клиента си, намеквайки за характера на историята. Асакава беше полузаспал, но рязко изправи глава и се заоглежда неспокойно. Гласът на Кимура го стресна и сега се опита да се ориентира къде се намират.

— Случаите на внезапна смърт нарастват ли? При младежите.

— А?

Изразът отекна в ушите на Асакава. Внезапна смърт… Кимура продължи.

— Ами… Случи се преди около месец. Седя си аз в таксито ето там и чакам светофарът да светне зелено. Изведнъж някакъв мотоциклетист се стоварва върху колата ми. Не беше като да кара и да се подхлъзне, а просто си стоеше и изведнъж — бам! И какво мислите стана след това? Оказа се абитуриент на 19 години. Умря, идиотът. Казвам ви изкара ми ангелите. И линейка, и ченгета, и моето такси — нали разбирате, беше паднал към колата ми. Голяма работа беше, казвам ви.

Асакава не слушаше внимателно, но притежаваше интуицията на репортер с десетгодишен стаж. Инстинктивно си записа името на шофьора и фирмата.

— Начинът, по който умря, беше също толкова странен. Отчаяно се опитваше да си свали каската. Имам предвид, че се опитваше просто да я откъсне. Лежеше по гръб и се гърчеше. Отидох да се обадя за линейка и докато се върна, си беше отишъл.

— Къде казахте, че се е случило? — Асакава вече беше напълно буден.

— Ето там, виждате ли?

Кимура посочи към пешеходната пътека пред гарата. Гара Шинагава се намира в квартал Таканава на район Минато. Асакава отбеляза факта наум. Инцидент на това място попада под юрисдикцията на полицейското управлението в Таканава. Прецени кой от контактите му можеше да му осигури достъп до местното управление. Това беше хубавото да работиш за голям вестник: имаха връзки навсякъде и понякога способността им да събират информация беше по-голяма от тази на полицията.

— Значи го определиха като внезапна смърт?

Не беше сигурен дали това е точният медицински термин. Попита бързо, без да си дава сметка защо случката го беше заинтригувала толкова…

— Невероятно, нали? Таксито ми стоеше абсолютно неподвижно. Онзи просто спря и падна върху него. Вината беше изцяло негова. Но трябваше да попълня доклад за инцидента и на косъм ми се размина да го впишат в досието ми за застраховката. Уверявам ви, беше голямо нещастие, стана изневиделица.

— Спомняте ли си точно в кой ден и час стана всичко това?

— Хе-хе, на материал за статия ли ви намирисва? Септември, само да си спомня — четвърти или пети. Часът мисля, че беше около единайсет вечерта.

В мига, в който го каза, сцената изплува пред очите на Кимура. Тежкият въздух, капещото масло от мотора. То приличаше на живо същество, докато се плъзгаше към канала. Светлини от фарове се отразяваха върху повърхността му, която се оформяше на тежки капки и безшумно се изливаше в канавката. Моментът, когато усещанията му престанаха да му служат. После — шокът, отразен върху лицето на мъртвеца, облегнато на каската. Какво всъщност го е изненадало толкова?

Светофарът светна зелено. Кимура даде газ. От задната седалка се чуваше звук от химикалка върху хартия. Асакава си записваше. На Кимура му прилоша. Защо спомените му от случката оставаха толкова живи. Преглътна горчивата слюнка, която се беше надигнала, и притъпи гаденето.

— Каква казахте, че е причината за смъртта? — попита Асакава.

— Сърдечен удар.

Сърдечен удар? Това ли беше диагнозата на съдебния лекар? Не мислеше, че още използват този термин.

— Ще трябва да проверя това заедно с датата и часа — промърмори Асакава, докато си записваше. — С други думи, не е имал никакви външни наранявания?

— Точно така. Абсолютно никакви. Беше само шокът… Аз трябва да съм този, който е шокиран, нали?

— А?

— Така де… Мъртвият имаше изражение на абсолютна изненада.

Асакава усети как нещо прещраква в мозъка му; в същото време някакъв вътрешен глас отрече да има връзка между двата случая. Просто съвпадение, това е всичко.

Гара Шинбаба по теснолинейката Кейхун Кюко се изправи пред тях.

— На следващия светофар завийте наляво и спрете, моля.

Таксито спря и вратата се отвори. Асакава подаде две хиляди йени заедно с визитната си картичка.

— Името ми е Асакава. Работя за компанията „Дейли Нюс“. Бих искал да чуя повече за случилото се, ако нямате нищо против.

— Няма проблем — каза Кимура, доволен. Незнайно защо му се струваше, че това е негов дълг.

— Ще ви се обадя утре или вдругиден.

— Искате ли да ви дам телефона си?

— Няма нужда. Записах името на фирмата ви, виждам, че е близо оттук.

Асакава слезе от таксито и тъкмо да затвори вратата, се спря за миг. Почувства неописуем ужас от мисълта, че това, което току-що бе чул, ще бъде потвърдено. Май не бива да си навирам носа в странни случки. Може да се повтори провалът от миналия път. Но след като веднъж любопитството му беше провокирано, не можеше просто така да го подмине. Добре разбираше това. За последен път попита Кимура:

— Този човек се е мъчил от болка, опитвайки се да свали каската, нали?

ГЛАВА 3

Огури, редакторът, се мръщеше, докато слушаше разказа на Асакава. Спомни си го отпреди две години. Денем и нощем прегърбен над клавиатурата, като вманиачен се трудеше над биографията на гуруто Шоко Кагеяма, обобщаваща всичките му проучвания, та и повече. Нещо не беше наред с него тогава. Беше толкова обсебен, че Огури дори се опита да го прати на психоаналитик.

Част от проблема беше моментът. Преди две години цялата издателска индустрия претърпя безпрецедентен бум на окултното. Снимки на „духове“ бяха залели редакциите. Всички издания в страната бяха затрупани с истории и снимки на свръхестествени събития, от които нито едно не беше достоверно. Огури се беше чудил какво се случва. Смяташе, че разбира как е устроен светът, но просто не можа да намери смислено обяснение за подобно явление. Броят на информаторите, които изпълзяха и от най-малката дупка, беше направо абсурден. Няма да е преувеличение да се каже, че редакцията всеки ден се давеше в поща и всяка пратка беше свързана по някакъв начин с окултното. Не само „Дейли Нюс“ бе мишена на този потоп: всяко реномирано издание в Япония стана част от този необясним феномен. С въздишка по загубеното време проучваха набързо постъпилите материали. Както и се очакваше, повечето бяха анонимни, но се стигна до заключението, че не съществуваше един-единствен човек, който да изпраща множеството материали под фалшиви имена. По груби сметки излизаше, че около десет милиона души бяха изпратили писма на различни издателства. Десет милиона! Цифрата беше просто потресаваща. Самите случки не бяха толкова плашещи, колкото броят им. Всеки десети в страната беше изпратил по нещо. При все това сред тях нямаше нито един човек от бранша, нито приятел или роднина. Какво се случваше? Журналистите се почесваха по главата в недоумение. И тогава, преди някой да разбере какво става, писмата започнаха да секват. Странният феномен трая шест месеца и изведнъж, като насън, редакциите се върнаха към нормална работа и никога повече не получиха материал, свързан с подобно нещо.

Огури отговаряше за политиката на седмичното издание към случващото се и трябваше да реагира. Реши да го игнорират. Подозираше, че искрата, подпалила лудостта, бе хвърлена от някои списания, които той наричаше „дрипите“. С публикациите на снимки и истории на читатели те бяха отприщили интереса на обществеността към подобни неща и процесът придоби чудовищни измерения. Разбира се, Огури съзнаваше, че не всичко може да се обясни така просто. Но все пак беше някакво разумно обяснение.

Накрая всички редактори начело с Огури решиха да оставят пощата неотворена и направо да я пращат на боклука. И така се справиха. Държаха се, сякаш нищо не се случваше. Придържаха към стриктна политика да не публикуват нищо, което да е свързано с окултното, и не обръщаха внимание на анонимните източници. Дали това свърши работа или не, но напливът от подобна поща започна да намалява. Точно тогава като глупак Асакава беше налял масло в стихващия огън.

Огури погледна строго Асакава. Щеше ли да повтори грешката си?

— Чуй ме сега.

Всеки път, като не знаеше точно какво да каже, Огури започваше така. Чуй ме сега.

— Знам какво си мислите, господине.

— Не казвам, че не е интересно. Не знам с какво ще се сблъскаме. Но виж. Ако това нещо прилича на миналия път, няма да ми хареса.

Миналия път. Огури все още смяташе, че този бум е бил замислен от някого. Мразеше окултното заради онова, което му беше причинило, и предубеждението му си оставаше същото и след две години.

— Не говоря за нещо мистично. Казвам, само че не може да е съвпадение.

— Съвпадение. Хм…

Огури зарови глава в ръцете си и се опита да си обясни случая.

Племенницата на съпругата на Асакава беше починала в дома си в Хонмоку около 23 часа на пети септември. Причината за смъртта беше „внезапен отказ на сърцето“. Тази година завършваше гимназия, беше само на седемнайсет. В същия ден, по същото време 19-годишен младеж на мотор беше умрял от същото нещо, докато чакал на светофар пред гара Шинагава.

— Прилича ми на съвпадение и нищо друго. Научаваш за това от шофьор на такси и се сещаш за племенницата на жена ти. Не е ли така?

— Напротив — заяви Асакава и нарочно направи лека пауза. После каза: — Младежът с мотора в момента, когато е умрял, се е мъчил да свали каската си.

— … Е, и?

— Томоко също — когато са открили тялото й, сякаш е искала да си откъсне главата. Пръстите й здраво са били заплетени в косата.

Асакава бе срещал Томоко няколко пъти. Като всяко момиче в гимназията, тя много се грижеше за косата си, като я миеше всеки ден и подобни неща. Защо едно момиче ще дърпа косата си по този начин? Всеки път, като си помислеше за това, Асакава си представяше някакво невидимо нещо, придружено от неописуем ужас, който е изпитала.

— Не знам… Чуй ме сега. Сигурен ли си, че не се захващаш с това с предварителна настройка? Ако вземеш два нещастни случая, ако се вгледаш по-внимателно, ще откриеш прилики. Казваш, че и двамата са умрели от сърдечен удар. Сигурно много ги е боляло. Тя е дърпала косата, а той каската си… На мен ми звучи съвсем естествено.

Разбираше, че и това е възможно, но Асакава поклати глава. Нямаше да се предаде толкова лесно.

— Но, господине, тогава би трябвало да ги боли в гърдите. Защо са се дърпали за главата?

— Чуй ме сега. Някога имал ли си сърдечен удар?

— Ами… не.

— А питал ли си лекар за това?

— За какво?

— Дали човек, който получава инфаркт, не се дърпа за главата?

Асакава млъкна. Всъщност беше попитал лекар. Той му беше отговорил, не мога да го изключа. Уклончив отговор. Все пак понякога се наблюдават противоположни реакции. Някои хора при сърдечен кръвоизлив чувстват дискомфорт в стомаха и главоболие.

— Зависи от човека. Когато се мъчат над трудна математическа задача, някои се чешат по главата, други пушат. Някои дори могат да се чешат по корема.

Огури се завъртя в стола, казвайки това.

— Там е работата, че на този етап не можем да кажем нищо по случая, нали така? Няма място. Знаеш, заради случаите отпреди две години. Няма да докосваме подобна тема с лека ръка. Ако ни отърваше да спекулираме в печата с тази тема, тогава — да.

Може би е така. Може би редакторът имаше право — било е някакво невероятно съвпадение. В крайна сметка лекарят просто бе поклатил глава. Асакава го бе притиснал — наистина ли жертвите на сърдечен удар си дърпат косите? А той просто се намръщи и каза: Хм. Погледът му беше красноречив: никой от пациентите му не бе реагирал по този начин.

— Да, господине. Разбирам.

В момента нямаше какво да направи, освен прилежно да отстъпи. Ако не можеше да открие някакво истинско доказателство за връзка между случаите, нямаше да убеди редактора. Асакава си обеща, че ако не може да изрови нищо, ще зареже всичко.

ГЛАВА 4

Асакава затвори телефона и остана така известно време — с ръка върху слушалката. В ушите му все още звучеше собственият му глас, ненужно развълнуван от събеседника му. Май няма да се справи. Човекът от другата страна на линията беше поел обаждането от секретарката си с доста надут тон, но когато чу предложението на Асакава, гласът му омекна. Сигурно в първия момент си помисли, че му се обаждат за реклама. После е пресметнал набързо възможните предимства, ако излезе статия за него.

Поредицата „Топ интервю“ започна през септември. Идеята беше да представя по един главен изпълнителен директор, който сам е изградил компанията си от нищото, препятствията, които е превъзмогнал и как го е постигнал. След като бе успял да си уговори час за интервюто, Асакава би трябвало да затвори телефона по-удовлетворен. Но нещо го тормозеше. Всичко, което щеше да чуе от този тузар, е все същата история за корпоративни битки, намеци за гениалност и как е издрапал по пътя нагоре… Ако Асакава не благодареше и не станеше, за да си тръгне, героичните разкази никога нямаше да свършват. Писнало му беше. Ненавиждаше онзи, който беше измислил този проект. Даваше си сметка, че списанието трябва да продава реклама, за да съществува, а такива статии създават възможност за това. Но него малко го интересуваше дали фирмата печели или губи пари. Трябва работата да е интригуваща. Колкото и лесна физически да е една работа, ако не изисква въображение, рано или късно ще те изтощи.

Асакава се отправи към архива на четвъртия етаж. Трябваше да прочете нещо и да събере материал за интервюто утре, но имаше друго, което го безпокоеше. Идеята за обективно случайна връзка между двата инцидента го беше завладяла. И точно тогава си спомни. Не знаеше откъде ще започне, но един въпрос вече се оформи в ума му, докато мислите му блуждаеха около тона на богаташа.

Наистина ли имаше само два случая на необяснима внезапна смърт около 23 часа на пети септември?

Ако има и други сходни случаи, значи възможността да са случайни съвпадения се свежда до нула. Асакава реши да прегледа вестниците от началото на септември. Част от работата му се състоеше в това да чете вестниците от край до край. Но той четеше само заглавията на местните новини и затова беше повече от вероятно нещо да му убягнало. Усещаше, че точно това е станало. Струваше му се, че преди около месец в ъгъла на една страница беше попаднал на доста странно заглавие. Малка статийка на страницата отляво. Спомняше си, че бе прочел заглавието и си бе казал ха, но точно тогава някой го извика и толкова се бе отплеснал в работа, че така и не я дочете.

С детско нетърпение започна търсенето на сутрешното издание от шести септември. Беше сигурен, че попадна на следа. Четенето на стари вестници в сумрака на архива му даваше такова удовлетворение, каквото никога не можеше да му осигури интервюирането на някакъв надут пуяк. Това повече му прилягаше, отколкото да тича насам-натам и да се занимава с разни хора.

Вечерното издание от седми септември — ето там беше публикацията, точно на мястото, което си спомняше. Натикано в ъгъла до репортаж за потънал кораб, отнел живота на 34 души. Заемаше дори по-малко място, отколкото си мислеше. Нищо чудно, че го бе подминал. Асакава свали очилата си, зарови глава във вестника и зачете.

Това беше всичко, но Асакава знаеше, че успя. Първо, момичето е посещавало частно девическо училище в Йокохама, също като племенницата му Томоко. Момчето, което е наело колата, е било на деветнайсет и е посещавало подготвително училище за колеж, също като моториста. Предполагаемият час на смъртта е практически същият, а причината — пак неизвестна.

Не може да няма връзка между тези четири смъртни случая. Нямаше да е трудно да се открият точни съвпадения. Все пак Асакава работеше за огромна новинарска агенция — не му липсваха източници на информация. Направи копие на статията и се запъти обратно към редакцията. Чувстваше се, сякаш е открил съкровище, все ускоряваше крачка. Едва дочака асансьора.

Прес клубът на кметство Йокосука. Йошино седеше зад бюрото си и пишеше нещо с химикалка. Когато магистралата не е натоварена, можеш да стигнеш от тук до главния офис в Токио за около час. Асакава застана зад него и го извика.

— Хей, Йошино.

Не се бяха виждали от година и половина.

— А? О, Асакава! Какво те води в Йокосука? Заповядай, седни.

Той издърпа един стол и покани Асакава. Беше с няколкодневна брада, което му придаваше оръфан вид, но това не му пречеше да е много внимателен към другите.

— Зает ли си?

— Може да се каже.

Двамата се познаваха от времето, когато Асакава още работеше в местната редакция, а Йошино беше постъпил три години по-рано. Сега беше на трийсет и пет.

— Обадих се в офиса в Йокосука. Така разбрах, че си тук.

— Защо? Трябвам ли ти за нещо?

Асакава му подаде статията. Йошино се вторачи доста дълго. Понеже той беше авторът, трябваше да си спомни за какво става дума още щом я зърнеше. Застина, напрегнал всички нерви. Сякаш предъвкваше: припомняше си какво бе написал и го смилаше.

— Какво за случая?

Беше придобил сериозно изражение.

— Нищо специално. Просто исках да науча повече подробности.

Йошино се изправи.

— Добре. Да отидем някъде да пийнем по един чай или нещо такова.

— Имаш ли време за това? Надявам се, не те прекъсвам.

— Няма страшно. Това е по-интересно от заниманието ми в момента.

До кметството имаше малко кафене, където можеше да си поръчаш кафе за 200 йени. Йошино седна и веднага извика в посока към щанда:

— Две кафета, моля.

После се обърна към приятеля си, приведе се по-близо.

— Тъй. И ти трябва да ми кажеш нещо. Защо от главния офис се интересуват от случая?

Асакава не беше готов да хариже темата. Искаше да я запази за себе си. Ако спец като Йошино я надуши, тутакси ще се втурне и ще обере лаврите. Асакава набързо скалъпи лъжа.

— Без определена причина. Племенницата ми е била приятелка с момичето и постоянно ме тормози за информация — знаеш, за инцидента. И тъй като бях наблизо…

Нескопосана лъжа. Стори му се, че Йошино го изгледа подозрително и се отдръпна назад притеснен.

— Наистина ли?

— Да, ами тя е ученичка в гимназията. Не само, че приятелката й е мъртва, а пък и тези странни обстоятелства. Постоянно ме тормози. Умолявам те. Разкажи ми подробностите.

— Е, какво искаш да знаеш?

— Определиха ли въобще причината за смъртта? Йошино поклати глава.

— Казват, че сърцата им просто изведнъж спрели. Нямат представа защо.

— Ами версията за убийство? Удушаване например.

— Невъзможно. Нямат охлузвания по вратовете.

— Наркотици?

— Не са открити при аутопсията.

— С други думи, случаят не е решен.

— По дяволите, не. Няма какво да му се решава. Не е убийство, дори не е и нещастен случай. Умрели са от някакво заболяване, някакво нещастие, само това е. Точка по въпроса. Дори няма и разследване.

Беше грубо да се представят нещата така. Йошино се облегна назад.

— А защо не са публикували имената им?

— Защото са непълнолетни. А и има вероятност да е било самоубийство от любов.

В този момент Йошино изведнъж се усмихна като че ли се сети за нещо, и отново се наведе напред.

— Знаеш ли — за момчето. Джинсите и боксерките му са били смъкнати до коленете. На момичето също — и нейните бикини са били до коленете.

— Значи, искаш да кажеш, че е било coitus interruptus?

— Не казах, че са го правили. Тъкмо са се приготвяли да го направят. Тъкмо са се канили малко да полудуват и, бам! Ето това е станало — Йошино плесна с ръце за по-голям ефект.

— Какво е станало?

— Хайде, Асакава, признай си. Имаш нещо. Искам да кажа, нещо, което е свързано със случая. Нали?

Асакава не отговори.

— Мога да пазя тайна. Няма и да ти открадна темата. Просто интересува ме случаят.

Асакава продължаваше да мълчи.

— Още ли ще ме държиш в напрежение?

Да му кажа ли?… Не мога. Не трябва да казвам нищо. А лъжите не вършат работа…

— Съжалявам, Йошино. Можеш ли да изчакаш още малко? Сега не мога да ти кажа. Но след два или три дни — да. Обещавам.

Върху лицето на Йошино се изписа разочарование.

— Щом казваш, приятелю…

Асакава го погледна, молейки го да продължи разказа.

— Е, трябва да приемем, че нещо се е случило. Момче и момиче се задушават точно когато се готвят да го направят? Това дори не е смешно. Предполагам са заели поза по-рано и точно тогава ги е хванало, но няма следи. Разбира се, има отрови, които не оставят следи, но не можем да си представим как двама ученици ще се докопат до нещо такова. Колата е била паркирана на обрасло парче земя в малка клисура, близо до черен път, който води от Ашина до връх Окузу. Минаващите коли са можели, да зърнат само за миг отраженията на стоповете им. Не е чудно защо момчето, което е карало, е избрало точно това място. По тъмно почти никакви коли не са използвали пътя, а и гъсто растящите дървета за прикритие са създавали перфектното място за палавата млада двойка.

После, имаш момчето със забита глава между волана и страничното стъкло. Междувременно главата на момичето е между вратата и седалката. Така са умрели. Видях как ги изваждат от колата със собствените си очи. И двата трупа се строполиха, щом отвориха вратите. Сякаш в момента на смъртта някаква сила ги е бутала отвътре, не е спряла, когато са умрели, а е продължила да натиска трийсет часа, докато полицаите отварят колата, и тогава изхвърчат навън. Следиш ли мисълта ми? Колата е била с две врати, от онези, които не можеш да заключиш, ако ключът е все още вътре. Ключът е бил на стартера, а вратите… е, досещаш се. Колата е била като запечатана. Трудно можеш да повярваш, че някаква сила отвън им е влияела. И как мислиш, че са изглеждали лицата им? И двамата са били уплашени. Лицата им бяха изкривени от ужас.

Йошино спря, за да си поеме въздух. Чу се усилено преглъщане. Не се разбра кой точно от двамата преглътна слюнката си.

— Помисли малко. Да предположим за миг, че някакъв ужасяващ звяр е излязъл от гората. Щяха да се изплашат и щяха да се гушнат един в друг. Дори ако не той, момичето определено щеше да се вкопчи в него. Все пак са били гаджета. А вместо това гърбовете им са опрени във вратите, сякаш са се опитвали да избягат колкото се може по-надалеч един от друг.

Размаха ръце, сякаш се предава.

— Абсолютно нищо не разбирам.

Ако не беше потъналият кораб в Йокосука, може би щяха да отредят по-голямо място на статията. И ако бяха, със сигурност щеше да има много читатели, които да се опитат да разгадаят мистерията, да си играят на детективи. Но… Но. Имаше споразумение между следователите и всички, оказали се на мястото. Всички си мислеха за почти едно и също нещо, и а-ха да го изкажат, но не го сториха. Такъв тип споразумение. Дори да е изключено двама млади хора да умрат от инфаркт едновременно, дори и никой от служителите да не го вярваше, всички повтаряха тази медицинска лъжа. Не че се страхуваха да станат за смях, а защото не е научно доказано. Просто чувстваха, че ще се въвлекат в неописуем ужас, ако го признаят. По-удобно е да се спреш на научното обяснение, независимо колко е неубедително.

Тръпки преминаха по гърба и на двамата едновременно. Не е чудно, че си мислеха за едно и също нещо. Тишината потвърждаваше предчувствието, което се зараждаше в гърдите им. Не е свършило — тепърва започва. Независимо от науката, хората дълбоко в себе си знаят, че има неща, които тя не може да обясни.

— Когато са ги открили… къде са били разположени ръцете им? — неочаквано попита Асакава.

— На главите им. Или, no-скоро, покривали са лицата си с ръце.

— Да не би да са си дърпали косите, ето така? За да покаже, Асакава сам издърпа косата си.

— А?

— С други думи, дърпали ли са си главите или косите, или нещо такова?

— Не. Едва ли.

— Ясно. Мога ли да взема имената и адресите им, Йошино?

— Разбира се. Но не забравяй за обещанието си.

Асакава се усмихна и кимна, а Йошино се изправи. Като стана, бутна масата и кафето им се разля. Йошино дори не беше докоснал своето.

ГЛАВА 5

Асакава продължи да проучва миналото на четирите жертви винаги, щом можеше — бе толкова зает, че не напредваше, колкото му се искаше. Една седмица измина незабелязана, настъпи нов месец и августовската дъждовна влага, и септемврийската жега вече се превърнаха в далечен спомен, изместен от хладната есен. От известно време нищо не се бе случвало. Откакто се зарече да чете всяка дума от вестниците, Асакава не бе се натъквал на нищо сходно на случките. Дали нещо ужасно бавно и сигурно се приближаваше, а той не можеше да го види? Но колкото повече време минаваше, толкова повече вярваше, че четирите смъртни случая нямат нищо общо и са просто съвпадение. А и оттогава не беше виждал Йошино. Той сигурно също беше забравил всичко. Ако не беше така, досега щеше да му се е обадил.

Когато ентусиазмът му да разгадае случая отслабваше, Асакава изваждаше четири карти от джоба си и си напомняше, че не би могло да е съвпадение. На картите беше написал имената на загиналите, адресите и допълнителна информация за тях, на оставащото място планираше да напише какво са правили през месеците август и септември, живота им и каквото друго изрови.

Томоко Оиши и Харуко Цуджи са ходели в едно училище и са били приятелки; Шуичи Иуата и Такехико Номи са учили в едно и също подготвително училище и са били приятели: това беше ясно и преди, проучването само го потвърди. От простия факт, че Цуджи и Номи са били в колата към връх Окусу в Йокосука вечерта на 5 септември, става ясно, че ако не са били гаджета, то поне са излизали заедно. Когато беше попитал приятелите й, научи, че тя се е срещала с момче от подготвителното училище в Токио. Въпреки това все още не знаеше как и кога са се запознали. Подозираше, че Оиши и Иуата също са се срещали, но нямаше как да го потвърди. В такъв случай какво можеше да свърже четиримата? Били са твърде близки, за да е случайна срещата им с това странно същество. Може би е имало някаква тайна, която са знаели само четиримата, и заради това са умрели… Асакава се опита да даде по-научно обяснение: може би четиримата са били на едно и също място и са се заразили с вирус, който атакува сърцето.

Хайде стига. Асакава поклати глава. Вирус, който причинява внезапен отказ на сърцето. Как не.

Изкачи стълбите и си мънкаше: вирус, вирус. Наистина трябва да потърси научно обяснение. Поне звучи по-реалистично, отколкото да си представя, че зад всичко стои нещо свръхестествено, и нямаше да предизвика насмешки. Ако на Земята все още не е открит такъв вирус, може да е паднал с някой метеорит. Или пък е бил създаден като биологическо оръжие и са го изпуснали. Не бива да пренебрегва тази възможност. Разбира се. Опита да разсъждава за него като за вирус. Не че това щеше да удовлетвори съмненията му. Защо всички бяха умрели с удивени изражения? Защо Цуджи и Томи са умрели на различни страни в малката кола, сякаш са се опитвали да избягат един от друг. Защо аутопсиите не бяха разкрили нищо? Възможността за откраднато оръжие вирус щеше да отговори поне на третия въпрос. Би трябвало да има заповед да се мълчи по случилото се. Ако развие тази хипотеза, може да направи заключението, че щом няма други жертви, значи вирусът не се предава по въздуха. А също и по кръвен път като СПИН, или пък беше слабо заразен. Но по-важното е къде са го прихванали? Трябва да се върне и пак да провери всичките им занимания през август и септември и да търси местата и времето, когато са били заедно. Нямаше да е лесно, щом са замлъкнали завинаги. Ако срещата им е била тайна само между четиримата и за нея не знаят нито родители, нито приятели, ще е невъзможно да открие нещо. Но знаеше, че имат някакво място, време, нещо общо помежду си. Пред компютъра Асакава прогони неизвестния вирус от мислите си. Извади бележките, които току-що беше си направил, за да обобщи съдържанието на касетата, която беше записал. Трябва да свърши статията днес. Утре, в неделя, той и жена му Шизу щяха да посетят сестра й, Йошими Оиши. Искаше да види с очите си къде е починала Томоко, да усети атмосферата. Съпругата му се беше съгласила да утеши съкрушената си сестра; не подозираше за истинските мотиви на мъжа си.

Асакава започна да чука по клавишите, преди да измисли добро изложение.

ГЛАВА 6

Шизу се срещна с родителите си за пръв път от един месец. Откакто беше починала внучката им Томоко, те идваха, когато могат, от дома си в Ашикага. Не само за да утешат дъщеря си, но и те самите да бъдат утешени. Шизу разбра това едва днес. Заболя я сърцето, като видя опечалените лица на старите си родители. Преди имаха трима внуци: Томоко — от най-голямата им дъщеря Йошими, Кеничи — синът на втората им дъщеря Казуко, и дъщерята на Шизу — Йоко. По едно внуче от всяка дъщеря — не беше често срещано явление. Томоко беше първата им внучка и лицата им светваха, щом я зърнеха; обичаха да я глезят. Сега бяха толкова депресирани, че не можеше да се каже кой скърбеше повече, те или родителите й.

Явно внуците наистина означават много.

Шизу тъкмо беше навършила трийсет тази година. Можеше само да се постави на мястото на сестра си и да си представи, че е загубила собственото си дете. Но не можеше да се направи сравнение между Йоко, която е на година и половина, и Томоко, която почина на седемнайсет. Нямаше представа как всяка изминала година ще задълбочава любовта й към детето й.

Малко след три на обяд родителите й започнаха да се готвят обратно за Ашикага.

Шизу едва прикриваше изумлението си. Мъжът й, който постоянно твърдеше, че е прекалено зает, сам бе предложил да направят това посещение. Той, същият, който не бе дошъл на погребението, защото имал да предава статия. И ето вече почти беше време за вечеря, а той не даваше и най-малък знак да си тръгват. Беше срещал Томоко само няколко пъти, едва ли си е говорил дълго с нея. Едва ли е запазил много спомени за починалата.

Шизу потупа леко Асакава по коляното и му прошепна в ухото:

— Скъпи, сигурно е време…

— Погледни Йоко. Спи й се. Може да я оставим да подремне малко тук.

Бяха довели и дъщеря си. Наистина беше й време за сън. Тя бе започнала да примигва, сякаш всеки момент ще заспи. Но ако я оставят да си легне, трябва да прекарат още два часа в тази къща. За какво щяха да си говорят толкова време със скърбящата й сестра и съпруга й?

— Може да спи и във влака, не мислиш ли? — каза Шизу, като понижи глас.

— Последния път нервничеше и беше отвратително по целия път до вкъщи. Не, мерси.

Когато на Йоко й се доспиваше сред непознати, ставаше много раздразнителна. Махаше на всички посоки с малките си ръце и крака и създаваше много грижи на родителите си. Ако й се караха, нещата само се усложняваха — нямаше да се успокои, освен, ако не легне да спи. В такива моменти Асакава изключително се притесняваше от наблюдаващите го хора и започваше да се муси, сякаш главната причина за крясъците на дъщеря му беше той. Укорът в погледа на другите пътници винаги го караше да се задушава от неудобство.

Шизу не искаше да вижда мъжа си да стиска нервно зъби.

— Добре, щом казваш.

— Страхотно. Да видим дали ще заспи горе.

Йоко лежеше в скута на майка си, с полузатворени очи.

— Ще я занеса — каза той, като я галеше по бузата с обратното на дланта си.

Думите звучаха странно от устата на Асакава, който почти никога не помагаше с бебето. Може би е размислил, след като видя тъгата на родителите, загубили детето си.

— Какво ти става? Плашиш ме.

— Не се притеснявай. Струва ми се, че веднага ще се унесе. Остави на мен.

Шизу подаде бебето.

— Благодаря. Жалко, че не си такъв винаги.

Щом я вдигнаха от прегръдката на майка й и попадна при баща си, Йоко се смръщи, но още преди да заплаче, заспа. Асакава изкачи стълбите, като внимателно люлееше дъщеричката си.

Горният етаж се състоеше от две стаи в японски стил и от една в западен — тази на Томоко. Остави Йоко на футона в японската стая, която гледаше на юг. Дори не трябваше да чака, докато заспи.

Асакава се измъкна от стаята, ослуша се какво става долу, после влезе в спалнята на Томоко. Чувстваше се малко виновен, влизайки в стаята на едно мъртво момиче. Това беше едно от нещата, които презираше. Но го правеше в името на благородна кауза — победата над злото. Нямаше избор. Мразеше се за това, че винаги се хващаше за нещо привидно приемливо, за да оправдае постъпките си. Но сам си възрази: не го правеше заради статия — просто искаше да разбере къде четиримата са били заедно. Съжалявам.

Отвори шкафчетата на бюрото й. Нормалният асортимент от принадлежности, които всяко момиче от гимназията има — добре подредени. Три паспортни снимки, кутия за боклучета, писма, тефтерче, комплект за шиене. Дали родителите бяха подредили нещата й след смъртта й? Едва ли. Сигурно по природа си е била прибрана. Надяваше се да открие дневник — щеше да му спести много време. Днес се срещнах с Харуко Цуджи, Такехико Номи и Шуичи Иуата и ние… Ако само можеше да открие нещо подобно… Взе един тефтер от полицата и го разлисти. Всъщност намери един момичешки дневник навътре в чекмеджето, но там имаше само няколко самотни записки отпреди доста време.

На рафта до бюрото нямаше книги, а кутия с гримове на червени цветя. Отвори още едно чекмедже. Само някакви евтини аксесоари. Много на брой не съответстващи обеци — явно е имала навика да губи по една от всеки чифт. Джобно гребенче с останали няколко черни косъма на него.

Като отвори гардероба й, го удари уханието на гимназистка. Беше претъпкан с шарени рокли и поли. Вероятно родителите й още не бяха решили какво да правят с дрехите, все така носещи аромата й. Асакава наостри уши, за да чуе какво става долу. Не знаеше какво щяха да си помислят, ако го заварят тук. Не се чуваше шум. Сигурно жена му и сестра й още си говореха. Той претърси всеки един от джобовете на дрехите. Кърпички, билети за кино, дъвки, калъф за транспортни карти. Разгледа я: карта за отсечката между Ямате и Цуруми, студентска карта и някаква друга карта. Имаше име: нещо си Нонояма. Не беше сигурен как да произнесе йероглифите на първото име — Юки може би?

От тях не можеше да се разбере дали е мъж или жена. Защо имаше карта на друг човек у нея? Чу стъпки по стълбите. Прибра картата в джоба си, върна калъфа, където го намери, и затвори гардероба. Излезе в коридора точно когато се показа майката на Томоко.

— Извинявай, има ли тук тоалетна?

Ходеше бавно, сякаш му се налагаше да я посети.

— Там, в дъното на коридора.

Май нищо не заподозря.

— Йоко спи ли като добро момиченце?

— Да, благодаря. Съжалявам, че така ви затрудняваме.

— О, не, няма нищо.

Тя се поклони леко и влезе в японската стая, придържайки колана на кимоното си.

В банята Асакава извади картата. На нея пишеше „Клубна членска карта «Пасифик Ризортс»“. Под това стоеше името Нонояма, членският номер и датата на валидност. Обърна я. Пет условия за членство, в ситен шрифт, плюс името и адресът на компанията. Клуб „Пасифик Ризортс, Инк.“, 3–5 Коджимаки, район Чийода, Токио. Тел. номер: (03) 261–4922. Ако не я е намерила или откраднала, сигурно я е взела назаем от този Нонояма. Защо? За да използва съоръженията на „Пасифик Ризортс“, разбира се. Кое точно и кога?

Не можеше да телефонира от къщата. Каза, че отива да купи цигари, и изтича до един уличен автомат. Набра номера.

— „Пасифик Ризортс“, как мога да ви помогна?

Гласът беше на млада жена.

— Искам да знам какви съоръжения мога да ползвам с членска карта.

Гласът не отговори веднага. Може би имаха толкова много, че не можеше да ги изброи всичките.

— Така де… имам предвид… за една нощувка — допълни.

Щеше вече да знае, ако четиримата бяха отсъствали за две или три нощи. Щом все още не беше открил нищо, това означаваше, че трябва да ги е нямало за не повече от една нощ. Томоко би могла лесно да излезе, ако излъже родителите си, че отива да спи у приятелка.

— Имаме пълен комплект съоръжения в „Пасифик Ризортс“ в Южен Хаконе — каза тя делово.

— По-специално, какви развлечения предлагате там?

— Разбира се, господине. Имаме голф, тенис и други спортове, както и басейн.

— А отдавате ли квартири?

— Да, господине. Освен хотел, „Пасифик Ленд“ има и хижи „Вила Лог“ — група от вили под наем. Да ви изпратя ли брошурата ни?

— Да. Моля.

Преструваше се на потенциален клиент с надеждата по-лесно да извлече информация от нея.

— Хотелът и вилите достъпни ли са за не членове?

— Разбира се, на цени за не членове.

— Разбирам. Бихте ли ми дали телефона? Може да дойда да разгледам.

— Мога веднага да уредя резервация, ако желаете.

— Не, аз, хм, може да пътувам оттам в скоро време и ако реша да се отбия… Може ли само телефонния номер?

— Един момент, моля.

Докато чакаше, Асакава извади тефтерче и химикалка.

— Записвате ли?

Жената му продиктува два единайсет цифрени номера. Селищните кодове бяха дълги — мястото бе затънтено. Асакава ги записа.

— Искам да ви попитам още нещо. Къде се намират другите ви курорти?

— Имаме същите напълно оборудвани почивни станции на езерото Хамана и в Хамджима, префектурата Мие.

Прекалено далече! Ученици не биха тръгнали на такъв дълъг път.

— Разбирам. Всичките са на Тихия океан, както подсказва името.

После жената започна да описва всички прекрасни предимства за членовете на клуб „Пасифик Ризортс“; Асакава слушаше любезно, докато най-накрая не я прекъсна:

— Страхотно. Сигурен съм, че останалото мога да науча от брошурата. Ще ви дам адреса си, за да можете да я изпратите.

Даде й го и затвори. Докато слушаше описанието, си помисли, че няма да е толкова лошо да се запише, ако може да си го позволи.

Беше минал един час, откакто Йоко беше заспала, а родителите на Шизу вече се бяха прибрали в Ашикага. Тя самата миеше чиниите, за да отмени сестра си, която не се чувстваше добре. Асакава пъргаво помогна, като пренесе чиниите от хола.

— Какво ти става днес? Държиш се странно — каза Шизу, без да прекъсва миенето. — Сложи Йоко да легне, сега помагаш в кухнята. Да не би да отваряш нова страница? Ако е така, надявам се да е за дълго.

Асакава се беше умислил и не искаше да го безпокоят. Искаше му се жена му да съответства на името си, което означаваше „мълчалива“. Най-добрият начин да затвориш устата на една жена е да не й отговаряш.

— О, между другото, сложи ли й пелена, преди да легне? Не искаме да се напикае на чуждо място, нали?

Асакава не обърна внимание на въпроса, а заоглежда стените в кухнята. Томоко беше умряла тук. Имало е счупени стъкла и локва от кола, когато са я намерили. Сигурно е била нападната от вируса точно преди да си пийне кола от хладилника. Асакава отвори хладилника, повтаряйки нейните действия. Представи си, че държи чаша и се престори, че пие.

— Какво правиш?

Шизу го гледаше с широко отворена уста. Асакава продължи: все така преструвайки се, че пие, и погледна зад себе си. Когато се извърна, пред него се изправи стъклена врата, разделяща кухнята и хола. Върху нея се отразяваше флуоресцентната лампа над мивката. Може би, защото още беше рано и в хола беше светло, стъклото отразяваше само светлината, но не и лицата на хората от тази страна. Ако от другата страна е било тъмно, а от тази — светло, както е било онази нощ, когато тук е стояла Томоко… Стъклената врата щеше да е като огледало — отразяваше кухнята и изкривеното от ужас лице на момичето. Асакава прие стъклото едва ли не за свидетел. То може да е и прозрачно, и да отразява, в зависимост от взаимодействието на светлина и мрак. Точно в този момент чуха Йоко да плаче. Беше будна.

— Йоко се събуди.

Шизу избърса ръцете си. Дъщеря им не плачеше толкова силно, когато се будеше. Тя избърза към горния етаж.

Докато тя излизаше, дойде Йошими. Асакава й подаде картата, която бе намерил.

— Беше паднала под пианото.

Говореше небрежно и зачака реакцията. Йошими взе картата и я обърна.

— Странно. Какво прави тук? Поклати глава учудена.

— Може ли Томоко да я е взела от приятел, как мислиш?

— Но аз не съм чувала това име. Не мисля, че е имала приятел с това име.

Йошими погледна Асакава много притеснена.

— Боже мой. Това изглежда важно. Кълна се, това момиче…

Изведнъж млъкна. Дори и най-малкото нещо можеше да съживи мъката й. Асакава се поколеба, преди да пита, но го направи.

— Хм, дали Томоко и приятелите й не са ходили през лятото в този курорт?

Йошими поклати глава. Имаше доверие в дъщеря си. Томоко не би излъгала, че ще спи у някоя приятелка. Освен това учеше за изпитите си. Асакава разбираше как се чувства Йошими. Реши да не разпитва повече за Томоко. Едва ли ученичка в гимназията с наближаващи изпити ще каже на родителите си, че ще наеме вила с приятеля си. Щеше да излъже и да каже, че ще учи у някоя приятелка. Родителите й нямаше как да знаят.

— Ще намеря собственика и ще я върна.

Йошими наклони мълчаливо глава. Мъжът й я извика от хола и тя бързо излезе от кухнята. Съкрушеният баща седеше пред наскоро поставен будистки олтар и говореше на снимките на дъщеря си. Гласът му беше странно весел. Това потисна Асакава. Явно бащата още отричаше загубата. Асакава можеше само да се моли за него.

Беше установил едно нещо. Ако лицето Нонояма наистина беше услужило на Томоко с картата, то тогава тя или той щеше да се свърже с родителите й, за да си я поиска обратно. Но майката не знаеше нищо за нея. Дори да беше част от фамилно членство с отстъпка, вноските бяха твърде високи, за да остави картата не потърсена. Какво означаваше това? Асакава стигна до следното заключение: този Нонояма беше услужил на някого от другите трима, на Иуата, Цуджи или Номи. Някак си е попаднала в Томоко. Нонояма би трябвало да се свърже с родителите на човека, на когото я е дал. Те ще претърсят принадлежностите на детето си и няма да я намерят. Картата бе тук. Ако Асакава се свърже с родителите на останалите трима, може да разбере адреса на Нонояма. Трябва веднага да се обади, довечера. Ако не попадне на следа, едва ли картата ще помогне да се разбере къде и кога четиримата са били заедно. На всяка цена искаше да се срещне с Нонояма и да чуе какво ще каже. Ако трябва, може да намери начин да разбере адреса по членския номер. Да пита „Пасифик Ризортс“ направо, няма да е от полза, но някоя от връзките на вестника му щеше да свърши работа.

Някой го викаше. Далечен глас.

— Скъпи… Скъпи…

Разтревоженият глас на жена му се смесваше с плача на бебето.

— Скъпи, можеш ли да дойдеш за минутка?

Асакава дойде на себе си. Вече едва си спомняше за какво си мислеше преди малко. Имаше нещо особено в начина, по който плачеше дъщеря му. Чувството му се засили, докато изкачваше стълбите.

Прогони размишленията си. Изведнъж осъзна, че има нещо странно в плача на детето му. Втурна се по стълбите с тревогата, че нещо се е случило.

— Какво има? — попита жена си осъдително.

— Нещо не е наред с Йоко. Мисля, че нещо й се е случило. Плачът й не е като друг път. Мислиш ли, че е болна?

Асакава сложи тъка на челото й. Нямаше температура. Но ръчичките й трепереха. Спазмите се разпространяваха по цялото тяло и гърба й. Лицето й беше зачервено, а очите здраво стиснати.

— От колко време е така?

— Това е, защото се е събудила сама и не е имало никой до нея.

Бебето често плачеше, когато се събудеше, а майка й я нямаше наблизо. Но винаги се успокояваше, когато тя идваше и я вземеше. Ако едно бебе плаче, то иска нещо, но какво… Опитваше се да им каже нещо. Не беше просто непослушна. Ръцете й бяха покрили напълно лицето… и трепереха. Това беше. Детето умираше от страх. Йоко извърна лице и леко разтвори юмручета: сякаш се опитваше да посочи напред. Асакава погледна в тази посока. Там имаше колона. Вдигна поглед. На около трийсет сантиметра от тавана висеше маска с размерите на юмрук, на ханная — женски демон. От маската ли се страхуваше детето?

— Я погледни — каза Асакава и посочи с брадичка. Едновременно погледнаха към маската, а после един към друг.

— Не е възможно. От демона ли я е страх?

Асакава се изправи. Свали маската от гредата, на която беше закачена, и я постави с лице надолу върху гардероба. Там Йоко не можеше да я види. Изведнъж тя спря да плаче.

— Какво има, Йоко? Лошото чудовище ли те изплаши?

Шизу се успокои, след като разбра какво става, и доволна потърка бузата си в тази на детето. Асакава не се успокои толкова лесно. Поради някаква причина не искаше да стои повече в тази стая.

— Хей. Хайде да тръгваме — подкани жена си.

Същата вечер, щом се върнаха от дома на Оиши, веднага се обади на семействата на Цуджи, Номи и Иуата поред. Попита всички дали не им се е обаждал някой от познатите на децата им във връзка с членска карта за курорт. Последният човек, с когото говори, майката на Иуата, му даде дълъг и несвързан отговор:

— Обади се някой, който каза, че е посещавал същото училище като сина ми, по-голямо момче, каза, че е дал на сина ми курортната си карта, дали може да си я получи… Аз претърсих всички ъгли на стаята на сина ми, но не можах да я открия. Оттогава се притеснявам за това.

Незабавно поиска телефона на Нонояма и го набра.

Както се предполагаше, Нонояма се беше засякъл с Иуата в последната неделя от август и му беше услужил с картата. Момчето бе казало, че ще замине с момиче от гимназията, с което се среща. Лятната ваканция почти свърши, нали знаеш. Искам да си изкарам кефа, преди да е изтекла, иначе няма да мога да се стегна и да уча за изпитите.

Нонояма се беше изсмял на това. Учениците в подготвителните училища по принцип не трябва да имат лятна ваканция.

Последната неделя на август беше 26-и. Ако са отишли някъде, трябва да е било на 27-и, 28-и, 29-и или 30-и. Асакава не знаеше как е в подготвителното училище, но за момичетата от гимназията срокът почва на първи септември.

Може би, защото беше уморена от часовете в непозната среда, Йоко скоро заспа до майка си. Когато сложи ухо до вратата, той чуваше нормалното им дишане при заспиване. Девет вечерта беше времето, когато Асакава се отпускаше. Докато детето и жена му не заспяха, нямаше къде да седне и да работи в това тясно жилище.

Извади си една бира от хладилника и си наля в чаша. Тази вечер тя имаше особен вкус. Намирането на членската карта бе определен напредък. Имаше голям шанс между 27-и и 30-и Шуичи Иуата и останалите трима да са отседнали в „Пасифик Ризортс“. Най-вероятното място беше курортът „Вила Лог“ в Южен Хаконе. Това беше единственият достатъчно близък курорт, а и не можеше да си представи бедни ученици да вземат стаи в хотела. Сигурно са използвали картата, за да наемат някоя вила по-евтино. Само пет хиляди йени за една нощувка — малко повече от хиляда йени на човек.

Телефонът на „Вила Лог“ бе подръка. Остави бележника си на масата. Най-бързият начин е да се обади на рецепцията и да пита дали група от четирима не се е настанявала под името Нонояма. Но по телефона нямаше да му кажат. Естествено, всеки, който е достигнал до поста мениджър на вили под наем, ще смята за свой дълг да пази неприкосновеността на информацията за клиентите си. Дори и да разкриеше длъжността си репортер и ясно да представи мотивите си да пита, нямаше да му кажат по телефона. Асакава обмисли възможността да се обади на местната редакция и да ги накара да използват познат адвокат, който да провери в книгата за гости. Управителят има право да показва регистъра само на полицаи и адвокати. Асакава можеше да се престори на единия или другия, но веднага щяха да го разобличат, а това би означавало проблеми за вестника. Беше по-сигурно и ефективно да използва връзки.

Това ще отнеме поне три дена, а той не искаше да чака толкова дълго. Искаше да разбере сега. Желанието да разгадае случаят беше толкова голямо, че не можеше да изтърпи толкова време. Какво ще излезе от всичко това? Ако наистина четиримата са отсядали във „Вила Лог“ в „Пасифик Лендс“, Южен Хаконе, в края на август, ако наистина тази следа му разкрие причината за смъртта им — каква можеше да бъде тя. Вирус, вирус. Ясно съзнаваше, че си повтаря за вируса само и само да не допусне мисълта, че зад всичко стои някакво мистериозно нещо. Има смисъл донякъде да използваш силата на науката, за да победиш свръхестествените сили. Доникъде нямаше да стигне, ако се бори с нещо, което не разбира, с думи, които не разбира. Трябва да преведе нещото на разбираем за него език.

Асакава си спомни за плача на Йоко. Защо се беше уплашила толкова при вида на демоничната маска? Във влака по пътя за вкъщи беше попитал жена си:

— Някога разказвала ли си на Йоко за демоните?

— Какво?

— Знаеш, с книги с картинки или нещо подобно. Учила ли си я да се страхува от чудовища?

— Не. Защо бих го направила?

Така беше приключил разговорът. Асакава се притесняваше, а Шизу — не. Подобен страх беше дълбоко подсъзнателен. Придобитият отвън страх е различен. Откакто човекът е слязъл от дървото, все се е боял от нещо. Гръмотевици, бури, диви зверове, вулканични изригвания, тъмнината… Първия път, когато едно дете види светкавица, усеща инстинктивен страх — това е нормално. Но гръмотевицата е истинска. Наистина съществува. А какво са демоните. В речника пише, че са въображаеми чудовища или духове на мъртвите. Ако Йоко се страхува от демони, би трябвало да я е страх и от куклата Годзила — нали и тя е направена да изглежда заплашително. Беше видяла една умело направена играчка на витрината на универсален магазин. Далеч не бе изплашена, а я наблюдаваше с широко отворени очи, изпълнени с интерес. Как да си обясни това? Единствено че със сигурност Годзила е въображаемо чудовище. А демоните…? А демоните само за Япония ли са характерни? Не. И други култури имат подобни неща. Дяволи… Втората бира не беше толкова вкусна като първата. Има ли нещо друго, от което се страхува Йоко? Точно така, има. Тъмнината. Много я е страх от тъмното. Никога не влиза в неосветена стая сама. „Йо-ко“, дете на слънцето. Но тъмнината също съществува като противоположност на светлината. Дори и сега детето спеше в прегръдките на майка си в тъмна стая.