Кръгът

19 октомври, петък

Телефонно обаждане от рецепцията събуди Асакава. Управителят им напомняше, че трябва да се изнесат до 11,00, и го попита дали ще останат за още една нощувка. Асакава протегна свободната си ръка и взе часовника си до възглавницата. Ръцете му бяха уморени, дори да ги мърда изискваше голямо усилие. Още не го боляха, но със сигурност утре нямаше да може да ги помръдне. Не си беше сложил очилата, затова не можеше да види колко е часът, докато не залепи часовника до очите си. Малко след единайсет. Не можа веднага да измисли как да отговори. Дори не знаеше къде се намира.

— Ще останете ли още една нощ? — попита управителят, едва прикривайки досадата си.

Рюджи изсумтя до него. Не беше неговата стая, това беше сигурно. Изглежда, целият свят беше пребоядисан, без той да знае. Дебелата линия, разграничаваща миналото с настоящето и настоящето с бъдещето, беше срязана на две: преди съня му и след него.

— Ало?

Сега управителят се уплаши, че от другата страна на линията няма никой. Дори без да знае защо, Асакава усети как гърдите му се изпълват с радост. Рюджи се претърколи и отвори полека очите си. От устата му течеше слюнка. Спомените на Асакава бяха смътни; докато се опитваше да си спомни нещо, всичко около него беше в мрак. Малко или много можеше да потвърди, че е бил на посещение при д-р Нагао, но всичко след това беше мъгла. Един след друг пред него изникнаха тъмни кадри, дъхът му спря. Чувстваше се, сякаш се е събудил от дълбок сън, оставил у него силно вълнение, макар и да е забравил точно за какво е бил. Но нещо го бе въодушевило.

— Ало? Чувате ли ме?

— А-а да. — Накрая Асакава успя да отговори и стисна по-здраво слушалката.

— Трябва да се изнесете до единайсет часа.

— Разбрах. Ще си опаковаме нещата и тръгваме веднага.

Асакава придоби официален тон, същия като на управителя. Можеше да чуе лекото капене на вода от кухнята. Изглежда, някой беше забравил да затвори кранчето снощи преди лягане. Асакава затвори телефона.

Рюджи пак беше затворил очи. Асакава го разбута.

— Ей, Рюджи. Ставай.

Нямаше представа колко време са спали. Обикновено Асакава спеше около пет или шест часа на нощ, но сега имаше чувството, че са били повече. Отдавна не беше спал толкова дълбоко и спокойно.

— Рюджи! Ако не си тръгнем, ще ни таксуват за още една нощувка.

Асакава го побутна още по-силно, но той не се събуди. Асакава вдигна очи и видя млечнобелия найлонов плик на масата. Изведнъж си спомни какво има в плика. Извика името на Садако. Извади я от студената земя под пода, пъхайки я в найлонов плик. Звукът на течаща вода. Рюджи беше онзи, който вечерта отиде до мивката, за да измие калта от Садако. Водата още течеше. Тогава нароченото време беше отминало. И дори сега Асакава още беше жив. Беше изключително радостен. Смъртта му беше дишала във врата и сега, когато я нямаше, животът му се струваше по-наситен от всякога; грееше. Черепът на Садако беше прекрасен като мраморна статуя.

— Хей, Рюджи! Събуди се!

Изведнъж не се почувства добре. Нещо в дълбините на съзнанието му го тревожеше. Положи ухо на гърдите на Рюджи. Искаше да чуе ударите на сърцето му през дебелия суичър, за да е сигурен, че е жив. Но точно преди да сложи ухо до гърдите му, Асакава се озова в мощната хватка на Рюджи. Той се изплаши и започна да се бори.

— Хванах те! Помисли си, че съм мъртъв, нали? Рюджи пусна Асакава и почна да се смее със странен, детски смях. Как можеше да се шегува след всичко, което преживяха. Всичко можеше да се случи. Ако в този момент беше видял Садако Ямамура до масата и Рюджи да дърпа косата си и да умира, щеше да го повярва. Потисна яда си. Дължеше много на Рюджи.

— Престани да се будалкаш.

— Време за разплащане. Снощи ми изкара ангелите. Все още полегнал на една страна, Рюджи започна да се киска.

— Какво съм направил?

— Припадна там, долу, на дъното на кладенеца. Наистина си помислих, че си отишъл. Притесних се. Времето ти беше изтекло. Помислих си, че си вън от играта вече.

Асакава нищо не каза, само примигна няколко пъти.

— Ха. Сигурно не си и спомняш. Неблагодарно копеле. Сега, като се замисли, Асакава не можеше да си спомни сам да е изпълзял от кладенеца. Последното нещо, което си спомняше, беше как виси на въжето напълно изтощен. Да дърпаш неговите 60 килограма сигурно не е лесно дори за някой със силата на Рюджи. Картината как той виси завързан за въжето му напомни малко за статуята на Ен но Озуну и как тя е била извадена от дъното на морето. Шизуко беше придобила свръхестествени сили заради това усилие, но Рюджи можеше да се похвали само с рани и болки.

— Рюджи? — попита Асакава с променен глас.

— Какво?

— Благодаря ти за всичко, което си направил. Наистина съм ти длъжник.

— Не започвай да се размекваш.

— Ако не беше ти, аз щях да съм… е, знаеш. Както и да е, благодаря.

— Спри с глупостите. Караш ме да повърна. Благодарността ти не струва пукната пара.

— Тогава какво ще кажеш за обяд? Аз плащам.

— О, добре тогава.

Рюджи се изправи и леко залитна. Всичките му мускули бяха схванати. Дори на Рюджи му беше трудно да накара тялото си да го слуша.

От почивната станция в „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, Асакава се обади на жена си в Ашикага да й каже, че ще я вземе в неделя сутринта с кола под наем, както беше обещал. Значи всичко е наред? — беше попитала тя. Асакава можа да каже само:

— Май, да.

От факта, че той беше все още тук, жив, можеше да приеме, че нещата са решени. Но като затвори телефона, нещо дълбоко в него все още не му даваше мира. Не можеше да се отърси от мисълта. Факт беше, че е жив, искаше му се да вярва, че всичко е приключило, но… Мислейки си, че Рюджи има същите съмнения, той се върна до масата и попита:

— Това наистина е краят, нали?

Рюджи набързо беше изял обяда си, докато Асакава беше отишъл до телефона.

— Семейството ти наред ли е?

Рюджи май нямаше да отговори на въпроса му веднага.

— Да. Ей, Рюджи, имаш ли чувството, че още не е свършило?

— Притеснен ли си?

— Ти не си ли?

— Може би.

— За какво? Какво те притеснява?

— Какво каза старата жена. Следващата година ще ти се роди дете. Това нейно предсказание.

В същия момент, когато разбра, че Рюджи има същите съмнения, Асакава се опита да ги разсее.

— Може би под ти, само този път, е имала предвид Шизуко вместо Садако.

Рюджи веднага го отхвърли.

— Не е възможно. Картините на видеокасетата идват от мислите и очите на Садако. Старата жена говори на нея. „Ти“ може да се отнася само за Садако.

— Може би предсказанието й е грешно.

— Способността на Садако да предсказва бъдещето трябва да е била безпогрешна, сто процента.

— Но Садако физически не е могла да има деца.

— Затова е толкова странно. Биологично Садако е била мъж, а не жена, затова не може да има деца. Плюс това е била девствена до момента точно преди да умре… И…

— И?

— Първото й сексуално преживяване е било с Нагао. Последният заразен от едра шарка в Япония. Доста голямо съвпадение.

Казано е, че в далечното минало Богът и Дяволът, клетките и вирусите, жената и мъжът, дори светлината и мракът са били еднакви, без вътрешно противоречие. Асакава започна да се чувства неудобно. Щом веднъж разговорът достигнеше областта на генетични структури или космосът преди създаването на Земята, отговорите бяха извън границите на субективни предположения. Трябваше само да се насили да прогони от мислите си дребните неясноти и да си каже, че всичко е приключило.

— Но аз съм жив. Загадката на изтритото заклинание е разгадана. Този случай е приключен.

В този момент Асакава осъзна нещо. Не е ли вярно, че самата статуя на Ен он Озуно е искала да бъде изтеглена от морето. Тази сила бе повлияла на Шизуко, напътствайки действията й, и като резултат тя беше получила новата си сила. Изведнъж схемата от действия изглеждаше изключително позната. Изкарването на костите на Садако от кладенеца, изваждането на статуята на Ен он Озуно от морето… Това, което го притесняваше, беше иронията: новата сила на Шизуко й беше донесла само болка. Но това беше неправилно тълкувание на нещата. Може би в случая на Асакава вдигането на проклятието беше еквивалент на придобитите сили от Шизуко. Асакава се накара да мисли по този начин.

Рюджи се вгледа в лицето му, повторно уверявайки се, че човекът пред него наистина е жив, после кимна два пъти.

— Мисля, че имаш право.

С проточена въздишка, той се потопи в креслото.

— Но все пак…

— Какво?

Рюджи се изправи и като че ли попита себе си:

— Какво е родила Садако?

20 октомври, събота

Радваше се да си е отново вкъщи, но без жена му и детето му жилището му изглеждаше някак пусто. Колко време беше изминало, откакто замина? Опита се да преброи на пръсти. Беше прекарал една нощ на Камакура, беше заклещен на Ошима за две, следващата нощ преспа в курорта „Вила Лог“ и още едно преспиване на Ошима. Далеч от дома само пет нощи. Но му се струваше много повече. И друг път е отсъствал за пет дена, проучвайки нещо за статиите си, но тогава времето сякаш летеше.

Асакава седна на бюрото в кабинета си и включи компютъра. Още усещаше болки тук-там и гърбът го болеше, като сядаше или ставаше. Дори десетте часа сън снощи не можаха да компенсират всичките безсънни нощи от последната седмица. Но сега не можеше да си почива. Ако не свършеше работата, която се беше насъбрала, нямаше да може да спази обещанието си и да ги заведе на Никко утре, неделя.

Седна точно пред компютъра. Беше вече запазил първата половина от историята на дискета. Сега трябваше да добави всичко след понеделника — деня, в който научиха името Садако Ямамура. Искаше да завърши този документ колкото се може по-бързо. До вечерта написа пет страници. Доста добро темпо. По принцип Асакава работеше по-бързо през нощта. С тази скорост щеше да успее да си почине и с удоволствие да види детето и съпругата си утре. След това в понеделник щеше да се върне към нормалния си живот. Нямаше представа как щеше да реагира редакторът му на това, което пишеше в момента, но нямаше да разбере, ако не го довърши. Знаейки, че може би това е безплодно начинание, той нареди събитията от седмицата последователно. Само когато го завърши, щеше да почувства, че всичко наистина е приключило.

Понякога пръстите му спираха над клавиатурата. Копието на снимката на Садако беше до бюрото. Имаше чувството, че това страховито красиво момиче го гледа и това нарушаваше концентрацията му. Беше видял нещата като нея, през тези прекрасни очи. Още имаше чувството, че част от нея е влязла в тялото му. Асакава сложи снимката така, че да не я вижда. Не можеше да работи, докато Садако го гледаше.

Вечеря в близко ресторантче и се зачуди какво ли прави в този момент Рюджи. Не беше притеснен — понякога просто виждаше лицето му. Когато се върна в стаята си да работи, това лице нахлу в мислите му, ставайки все по-отчетливо.

„Чудя се какво ли прави сега?“

Лицето на Рюджи влизаше и изчезваше от фокус. Почувства се страшно развълнуван и протегна ръка да вземе телефона. На седмия сигнал слушалката се вдигна, почувства облекчение. Но чу женски глас.

— Ало?

Гласът беше тих. Асакава го беше чувал и преди.

— Ало. Аз съм Асакава.

— Да? — дойде приглушеният отговор.

— А, вие сте Май Такано, нали? Трябва да ви благодаря за обяда, който ми направихте последния път, когато се видяхме.

— Няма нищо — прошепна тя и зачака.

— Рюджи там ли е?

Асакава се запита защо веднага не предаде телефона на Рюджи.

— Рюджи там… Професорът е мъртъв.

— Какво?

Колко време не можеше да каже нищо. Единственото, което измисли, бе глупавото „Какво?“. Очите му гледаха празно в една точка на тавана. Накрая, когато телефонът щеше да се изплъзне от ръката му, успя да каже:

— Кога?

— Снощи, около десет часа.

Рюджи беше свършил да гледа касетката в апартамента на Асакава миналия петък в 21,49. Умрял е точно по разписание.

— Каква беше причината за смъртта? — не бе нужно да пита.

— Внезапен отказ на сърцето… Но още не са определили точна причина за смъртта.

Асакава едва се държеше на крака. Това не беше приключило. Просто бяха преминали във втория кръг.

— Май, ще бъдеш ли там още време?

— Да. Трябва да подредя документите на професора.

— Веднага ще дойда. Изчакай ме.

Асакава затвори телефона и се свлече на пода. Крайният срок на жена му и дъщеря му беше утре сутрин в единайсет. Още едно надбягване с времето. И този път беше сам в битката. Рюджи го нямаше. Не можеше да лежи така на пода. Трябваше да предприеме нещо. Бързо. Веднага.

Излезе на улицата и прецени трафика. Изглеждаше, че да кара ще е по-бързо, отколкото да вземе метрото. Пресече на пешеходната пътека и влезе в паркираната на тротоара кола под наем. Радваше се, че беше продължил срока с още един ден, за да може да вземе семейството си.

Какво означаваше това? Хванал здраво волана, се опита да подреди мислите си. Виждаше кадър след кадър и в нито един нямаше смисъл. Колкото повече мислеше, толкова по-малко можеше да възприеме, а връзката между кадрите все повече се опъваше, докато не изглеждаше, че ще се скъса. Успокой се! Успокой се и мисли! Заповяда сам на себе си. Накрая разбра къде трябва да се фокусира.

Първо, не разгадахме наистина заклинанието как да избегнеш смъртта. Садако не искаше костите й да бъдат намерени, положени и отслужена служба. Тя искаше нещо съвсем различно. Какво? Какво е то? И защо аз съм още жив, щом не разгадахме заклинанието? Какво означава това? Кажи ми! Защо само аз оцелях?

В единайсет на другата сутрин Шизу и Йоко щяха да посрещнат своя край. Вече беше девет вечерта. Ако не направи нещо, ще ги загуби.

Досега бе разглеждал нещата от перспективата на проклятие, казано от Садако — жена, която бе срещнала неочакваната си смърт. Сега започна да се съмнява в този подход. Имаше лошо предчувствие за дълбоко зло, което се надсмива над цялото човешко страдание.

Май беше коленичила в стаята в японски стил с непубликуван ръкопис на Рюджи в скута й. Обръщаше страниците, вглеждайки се във всяка една, но и в по-добри времена би се затруднила, а сега нищо не схващаше. Стаята приличаше на пещера. Родителите на Рюджи бяха откарали тялото му в Кавазаки рано тази сутрин. Вече го нямаше.

— Кажи ми всичко за снощи.

Приятелят му беше мъртъв. Беше му като брат. Скърбеше. Но нямаше време да се размеква в сантименталности. Асакава седна до Май и се поклони.

— Беше след девет и трийсет вечерта. Професорът ми се обади…

Разказа му всичко подробно. Писъкът, който се чу от телефона, тишината след него. После беше бързала да стигне до апартамента му и го заварила облегнат на леглото с широко разтворени крака. Прикова поглед на мястото, където бе намерила трупа на Рюджи, и докато описваше сцената, в очите й се появиха сълзи.

— Виках и виках, професорът не отговаряше.

Асакава не й даде време да плаче.

— Имаше ли нещо особено в стаята?

— Не — каза, клатейки глава. — Само телефонът беше отворен и се чуваше пронизващ звук.

В момента на смъртта Рюджи се бе обадил на Май. Защо? Асакава продължи да пита.

— Не ти каза нищо накрая? Без последни думи? Нищо, да кажем, за видеокасета?

— Касета ли?

Изражението на Май показваше, че не вижда нищо общо между смъртта на Рюджи и някаква касетка. Асакава нямаше как да разбере дали Рюджи бе открил истината за заклинанието точно преди да умре.

Но защо се е обадил на Май? Трябва да го е направил, знаейки, че смъртта настъпва… Защото е искал да чуе гласа на любим човек? Възможно ли е да е разгадал заклинанието и да му е трябвала нейната помощ, за да го изпълни? И затова й се е обадил? В този случай трябва още един човек, за да проработи заклинанието.

Асакава понечи да си ходи. Май го изпрати до вратата.

— Май, тук ли ще останеш през нощта?

— Да. Трябва да се погрижа за ръкописа му.

— Е, съжалявам, че те притесних в такъв момент. Тръгваше си.

— Хм…

— Да?

— Г-н Асакава, страхувам се, че имате грешна представа за мен и професора.

— Какво имаш предвид?

— Вие мислихте, че имаме връзка… като мъж и жена.

— Не. Е, така де…

Май знаеше, когато хората ги приемаха за любовници — от начина, по който ги гледаха. Асакава ги гледаше по този начин. Това притесняваше Май.

— Първия път, когато ви срещнах, професорът ви представи като най-добрия си приятел. Това ме изненада. Не бях чувала професорът да говори по този начин за някого. Мисля, че сте му били много близък човек. Така че… — поколеба се преди да продължи. — Така че се надявам да можете да го разберете по-добре като негов най-добър приятел. Професорът…, доколкото знам, никога не е познавал жена.

Тя сведе очи.

Искаш да кажеш, че е умрял девствен?

Асакава не можеше да каже нищо. Остана безмълвен.

— Но…

Но ти не знаеш какво беше направил в гимназията — искаше да каже, но се спря. Не искаше да вади на показ престъпленията на мъртъв човек, а и не му се щеше да разруши свидния спомен на Май за Рюджи.

Изникнаха и нови съмнения. Асакава вярваше на женската интуиция. Изглежда, Май беше много близка на Рюджи и щом тя казва, че е бил девствен, значи трябваше да го приеме за достоверна теория. С други думи, това, че е изнасилил колежанка в квартала си, можеше да е просто измислица.

— Професорът беше като дете, когато беше с мен. Казваше ми всичко. Нищо не криеше. Знам почти всичко, което може да се знае за юношеството му. За болката му.

— Така ли? — беше всичко, което Асакава можа да отвърне.

— Когато беше с мен, беше невинен като десетгодишно момче. В присъствието на трети човек играеше джентълмена, а с вас, предполагам, е играл мръсника. Права ли съм? Ако не е така…

Май грациозно се протегна за бялата си чанта, извади една кърпичка и избърса очите си.

— Ако не беше играл такива роли, никога нямаше да може да се оправи със света. Разбирате ли какво казвам?

Асакава беше шокиран. Но изведнъж прозря. За човек, който се справя отлично с ученето и спорта, Рюджи беше доста самотен. Нямаше и един близък приятел.

— Беше толкова чист… Не повърхностен като всички глупаци, с които уча. Те не могат да се сравняват с него.

Кърпичката на Май бе подгизнала от сълзи.

Вече на вратата, Асакава си даде сметка, че има твърде много храна за размисъл и не може да подбере подходящите думи, за да се сбогува с Май. Рюджи, когото той познаваше, беше толкова различен от Рюджи на Май. Представата му за човека беше станала толкова неясна, та чак непознаваема. Приятелят му бе обгърнат от тъмнина. Колкото и да се бе старал, Асакава така и не бе успял да определи личността му. Наистина ли беше изнасилил онова момиче в гимназията? Нямаше как да узнае, както и дали бе продължил да прави подобни неща, както му казваше. А точно сега, когато наближаваше крайният срок за семейството му, не искаше да се тормози с допълнителни неща. Каза само:

— Рюджи беше и моят най-добър приятел.

Думите сигурно бяха задоволили Май. На красивото й лице се изписа усмивка, която можеше да означава още по-силна скръб. Тя се поклони съвсем леко. Асакава затвори вратата и се спусна по стълбите. Като излезе на улицата и се отдалечи от апартамента на Рюджи, се замисли за своя приятел, който беше хвърлил всичко в тази опасна игра, дори пожертва живота си. Асакава не си направи труда да избърше сълзите си.

21 октомври, неделя

Минаваше полунощ и неделя най-после настъпи. Асакава си отбелязваше на лист хартия, с надеждата да подреди мислите си.

Точно преди смъртта си Рюджи е разгадал заклинанието. Позвънил е на Май, вероятно да я повика. Това означава, че му е трябвала нейната помощ, за да проработи заклинанието. Важният въпрос тук е защо аз съм още жив? Има само един възможен отговор. В един момент през седмицата, без дори да знам, съм изпълнил заклинанието! Какво друго обяснение има? Заклинанието е нещо, което всеки може да направи с помощта на друг.

Тук изникна друг проблем. Защо четиримата младежи са избягали, без да изпълнят заклинанието? Ако е било толкова лесно, защо един от тях не се е направил на отворен пред всички и после сам да го е изпълнил тайно? Мисли. Какво правих тази седмица? Какво направих, което Рюджи явно не е направил?

Асакава извика:

— Откъде, по дяволите, да знам? Сигурно съм направил хиляда неща, които той не е направил! Не е смешно!

Удари снимката на Садако.

— Проклета да си! Колко време ще продължаваш да ме мъчиш?

Удряше я в лицето отново и отново. Но изражението на Садако не се промени; красотата й не пострада.

Отиде в кухнята и наля уиски в една чаша. Всичката му кръв се беше събрала на едно място в главата и имаше нужда да разпусне. Понечи да я изпие на един дъх, но се спря. Може довечера да разбере отговора и да се наложи да кара до Ашикага през нощта, така че по-добре да не пие. Яд го беше, че винаги се осланя на нещо друго освен на себе си. Когато трябваше да изрови костите на Садако, се беше предал пред страха и почти не умря самият. Само защото Рюджи беше с него, направи това, което трябваше да направи.

— Рюджи! Ей, Рюджи! Умолявам те, помогни ми! Знаеше, че няма да може да живее без съпругата и детето си. Никога.

— Рюджи! Дай ми силата си! Защо още съм жив? Защото пръв намерих останките на Садако ли? Ако е така, значи няма да мога да спася семейството си. Не може да е така, нали, Рюджи?

Беше съкрушен. Знаеше, че няма време да хленчи, но бе изгубил самообладание. След като се оплаква известно време на Рюджи, се успокои. Отново започна да си отбелязва на листа. Предсказанието на старата жена. Садако наистина ли е родила? Точно преди да умре, е правила секс с последния болен от едра шарка в Япония. Това има ли нещо общо? Всяка от бележките му завършваше с въпросителен. Нищо не беше сигурно. Щеше ли това да го доведе до заклинанието? Не можеше да си позволи провал.

Минаха още няколко часа. Навън започна да съмва. Лежейки на пода, Асакава можеше да чуе дишането на един човек. Птиците чуруликаха. Не знаеше дали е буден или сънува. По някакъв начин се беше озовал на пода, заспал.

Примижаваше от сутрешното слънце. Фигурата на мъж бавно се оттегляше в светлината. Не се страхуваше. Асакава напълно се събуди и се втренчи в посока на мъжа.

— Рюджи? Ти ли си?

Фигурата не отговори, но изведнъж едно заглавие на книга нахлу в съзнанието на Асакава — толкова ясно, сякаш бе скрита в мозъчните му гънки.

„Епидемиите и човекът“.

Заглавието се появяваше в бяло отвътре на клепачите му, когато си затвореше очите, после изчезваше, но все още оставаше в мислите му. Тази книга трябва да е в кабинета му. Когато за пръв път започна да разследва случая, Асакава се беше зачудил дали е могло да бъде вирус, който е накрал четирима младежи да умрат по едно и също време. Беше си купил книгата тогава. Не я беше прочел, но си спомни, че я бе оставил на рафта.

Това сън ли беше?

Отвори вратата на кабинета си. Взе книгата, която някой му беше предложил: „Епидемиите и човекът“. Разбира се, Асакава имаше добра представа кой беше този някой. Рюджи. Беше се върнал само за кратък момент, за да му разкрие заклинанието.

Та къде в този том от триста страници се намираше отговорът? Асакава получи още едно интуитивно просветление. Страница 191! Номерът му беше втълпен в мозъка, но не толкова силно, колкото първия път. Отвори я. Пред него изскочи една дума, която набъбваше и се уголемяваше.

Репродукция. Репродукция. Репродукция. Репродукция.

Инстинктът на един вирус е да се репродуцира. Той присвоява живите структури, за да се репродуцира.

— Оооооооо! — извика Асакава. Най-накрая беше разбрал същността на заклинанието.

Ясно е какво съм направил тази седмица, а Рюджи не е. Занесох касетата вкъщи, презаписах я и му я показах. Заклинанието е просто. Направи копие и го покажи на някой друг. Помогни да се репродуцира, като я покажеш на някого, който не я е гледал. Онези деца са били доволни от шегата си и глупашки са оставили касетката там. Никой не си е направил труда да се върне, за да изпълни заклинанието.

Без значение колко пъти го обмисля, това беше единственият възможен вариант. Вдигна телефона и набра Ашикага. Шизу отговори.

— Чуй ме. Слушай внимателно какво ще ти кажа. Има нещо много важно, което искам майка ти и баща ти да видят. Веднага. Сега съм на път, затова не ги оставяй да отидат някъде, преди да съм пристигнал. Разбираш ли? Това е изключително важно.

А-а, продавам ли душата си на дявола? За да спася живота на семейството си, рискувам този на майката и бащата на съпругата ми, дори и за кратко време. Но ако спася дъщеря им и внучката им, сигурен съм, че с удоволствие ще помогнат. Трябва само да направят копия и да ги покажат на някой друг. А след това… какво следва?

— За какво говориш? Не разбирам.

— Просто прави, каквото ти казвам. Тръгвам веднага. И, да — имат видео, нали?

— Да.

— Бета или VHS?

— VHS.

— Идеално. На път съм. Не излизай, повтарям, не излизай никъде.

— Почакай за минутка. Това, което искаш да покажеш на мама и татко, да не е онази видеокасета?

Не знаеше какво да отговори, затова замълча.

— Така ли е?

— Да.

— Не е опасно?

Опасно? Ти и дъщеря ти ще сте мъртви след пет часа. Остави ме на мира, по дяволите! Престани да задаваш толкова въпроси. Нямам време да ти обяснявам отначало. Асакава искаше да й се развика, но успя да се сдържи.

— Просто прави, каквото ти казвам!

Беше малко преди седем. Ако караше бързо по магистралата и нямаше задръствания, щеше да бъде в къщата на техните в Ашикага до 9,30. Прибавяйки времето, за което трябваше да направят копия за дъщеря му и жена му, щяха да се справят точно преди крайния срок в единайсет. Затвори телефона, отвори вратата на шкафа с видеото и го взе. Трябваха им два дека, за да направят копия, затова трябваше да вземе едно от своите.

На излизане погледна още веднъж снимката на Садако.

Наистина си родила нещо гадно.

Влезе на магистралата по алеята Ои, решавайки да заобиколи Токийския залив и да се качи на магистрала Тохоку извън града. Проблемът беше как да избегне задръстването. Като плати таксата на будката на Ои, погледна таблото с информацията за движението и за пръв път осъзна, че е неделя и почти няма коли в тунела под залива. Нямаше задръствания дори в сливащите се участъци. С това темпо щеше да стигне Ашикага точно навреме и щеше да започне да прави копия. Асакава отпусна газта. Сега повече се страхуваше да кара прекалено бързо и да не катастрофира някъде.

Караше покрай река Сумида. Гледайки надолу, можеше да види квартали, събуждащи се в ранната неделна сутрин.

Хората дишаха по различен начин, не като в делник. Спокойна неделна сутрин.

Не можеше да не се запита. Какъв ефект ще има това? С копията на съпругата и дъщеря ми вирусът ще се разпространи в две посоки — оттам как ще продължи? Представи се как едни хора показват копия на други, които вече са гледали касетката, опитвайки се да задържат нещото в ограничен кръг, без да се разпространява. Но това ще е против желанието на вируса да се репродуцира. Нямаше начин да знае как тази функция беше запечатана на лентата. Ще са нужни много експерименти. Сигурно щеше да бъде невъзможно да се открие някой, който е готов да рискува живота си, за да разкрие истината, преди вирусът да се е разпространил прекалено много и нещата да станат сериозни. Наистина не беше трудно да направиш копие и да го покажеш на някой друг — това ще правят хората. Както тайната се предава от уста на уста, ще се добави:

— Трябва да я покажеш на някой друг, който не я е гледал.

Колкото повече се разпространява касетката, срокът от една седмица със сигурност ще се съкрати. Хората, които са изгледали касетата, няма да чакат цяла седмица, за да я покажат на някой друг. Колко ще се разшири този кръг? Хората ще бъдат обладани от инстинктивния страх от зараза и тази чумава касетка без съмнение ще се разпространи в обществото само за миг. И подтиквани от страха, ще започнат да се носят всякакви слухове. Примерно: щом си я изгледал, трябва да направиш минимум две копия и да ги покажеш на двама души. Ще се превърне в пирамидална схема, разпръсквайки се много по-бързо, отколкото само една касетка. За половин година всеки в Япония ще стане носител и болестта ще излезе извън границите й. По време на процеса, разбира се, някои ще умрат и хората ще разберат, че предупреждението на касетката не е лъжа, и ще записват копията още по-ускорено. Ще има паника. Къде ще свърши всичко? Колко жертви ще вземе? Преди две години, по време на бума към окултното, редакцията беше засипана с милиони материали. Нещо се беше объркало. И пак щеше да се случи, позволявайки на вируса да се разпространява с главоломна скорост.

Омразата на една жена към хората, които бяха унищожили майка й и баща й, и омразата на вируса на едрата шарка към изобретателността на човечеството, което го е докарало до заличаването му, са се слели в тялото на един човек на име Садако Ямамура и са се появили на бял свят в неочаквана, немислима форма.

Асакава, семейството му, всички, които са гледали касетата, несъзнателно са били заразени. Те са носители. Вирусът се заравя дълбоко в гените, същността на живота. Нямаше начин да се предскаже как всичко това ще промени човешката история — човешката еволюция.

За да спася семейството си, ще пусна на свобода зараза, която може да заличи цялото човечество.

Асакава се плашеше от същността на това, което смяташе да направи. Един глас му шепнеше.

Ако оставя дъщеря ми и жена ми да умрат, всичко ще приключи. Ако един вирус изгуби приемника си, умира. Мога да спася човечеството.

Но гласът беше прекалено тих.

Излезе на магистралата Тохоку. Нямаше задръстване. Ако продължава така, ще стигне навреме. Асакава караше с двете си ръце опънати и здраво хванали волана.

— Няма да съжалявам. Семейството ми не е задължено да се жертва. Има неща, които просто трябва да предпазиш, ако са застрашени.

Говореше доста високо, по-силно от двигателя, за да подсили решимостта си. Ако на негово място беше Рюджи, какво щеше да направи? Беше сигурен, че знае. Духът на Рюджи му беше казал тайната на заклинанието. Практически му казваше да спаси семейството си. Това му даде кураж. Предполагаше какво щеше да каже Рюджи. Бъди верен на това, което чувстваш в момента! Всичко, което стои пред нас, е несигурно бъдеще! Бъдещето ще се погрижи само за себе си. Когато човечеството успее да приложи гениалността си, сигурно ще се открие решение! Това просто е още едно изпитание за човешкия вид. Във всяка ера дяволът се появява под различна форма. Можеш да го премахваш и премахваш, но той пак ще се връща. Пак и пак.

Асакава беше натиснал спокойно газта и колата се носеше към Ашикага. В огледалото си можеше да види небето над Токио, все повече отдалечаващо се. Черни облаци зловещо се спускаха по небосклона. Плъзгаха се като змии, предвещаващи отприщването на апокалиптично зло.