Кръгът

12 октомври, петък

— Първо нека да видим видеото.

Рюджи Такаяма се усмихна. Седяха на втория етаж на едно кафене близо до кръстовището Роппонги. Петък, 12 октомври, 19,20. Бяха изминали почти двайсет и четири часа, откакто Асакава беше гледал касетката. Избра да се срещнат в петък вечерта в Роппонги, квартала с най-много забавления в града, с надеждата, че сред веселите гласове на момичета страховете му щяха да изчезнат. Но май не вършеше работа. Колкото повече говореше за това, толкова по-ярко му се привиждаха случките от миналата нощ. Ужасът нарастваше. Дори си помисли, че усеща как някаква сянка се таи в него и го овладява.

Официалната риза на Рюджи беше закопчана догоре, а вратовръзката — доста стегната, но не понечваше да я разхлаби. В резултат на това кожата на врата му беше леко подута — и от един поглед ставаше ясно колко му е неудобно. После — ъгловатите му черти. Дори и усмивката му щеше да се стори на обикновен човек някак злобна.

Той взе едно кубче лед от чашата си и го лапна.

— Не ме ли слушаше какво ти говоря? — изсъска Асакава. — Казах ти, че е опасно.

— Тогава защо ми донесе това? Искаш да ти помогна, нали?

Все още усмихващ се, шумно счупи кубчето между зъбите си.

— Има начини да ми помогнеш и без да го гледаш.

Рюджи наклони леко глава, но все още се усмихваше. Асакава беше обзет от ярост и извика истерично:

— Не ми вярваш, нали? Не вярваш и на едно нещо, което ти казвам!

Нямаше как иначе да разчете изражението на Рюджи.

Гледането на видеото за Асакава бе все едно бе отворил писмо бомба. За пръв път в живота си преживяваше подобен ужас. И той продължаваше. Още шест дена. Страх стискаше врата му като копринен шал. Смъртта го очакваше. А този смешник всъщност искаше да гледа касетката.

— Не прави скандал. Е, не ме е страх — проблем ли имаш с това? Чуй, Асакава, и преди съм ти го казвал: аз съм човек, който, ако може, ще седне на първия ред, за да гледа края на света. Искам да знам как е устроен светът, началото и края му, всичките му загадки, малки и големи. Ако някой ми предложи да ми ги обясни, с удоволствие ще дам живота си в замяна за знанието. Ти дори ме обезсмърти в печата. Сигурен съм, че си спомняш.

Разбира се, че си спомняше. Точно заради това му се беше обадил и му беше разказал всичко.

Асакава беше този, който първи измисли статията. Преди две години, когато навърши трийсет, се запита какво мислеха другите хора на неговата възраст в Япония — мечтите, които имаха за живота. Идеята беше да се вземат няколко трийсетгодишни активни хора от всички прослойки — от министерския чиновник и съветника в токийското кметство, от служителя в голяма търговка компания до най-обикновени хора. Да се представи всеки един — от най-общата информация за тях, която всеки читател би искал да прочете, до уникалните им характеристики. Като правеше това редовно в определеното място във вестника, щеше да разбере какво е да си на трийсет в днешна Япония. И просто по късмет, измежду тези двайсет-трийсет души беше попаднал на стар съученик — Рюджи Такаяма. Официалната му длъжност беше записана като гост-лектор по философия в университета „Фукузава“, едно от най-престижните частни училища в страната. Асакава се бе учудил много, защото си спомняше, че Рюджи беше записал медицина. В разработката си Асакава беше предвидил представянето на учен. Рюджи обаче беше твърде уникален, за да представлява младата академична прослойка като цяло. Човек трудно можеше да разбере що за личност е още в гимназията, а явно след школовката през следващите години това бе станало още по-трудно. След завършване на медицинския университет бе записал курс по философия. Защити докторската си степен в годината на проучването. Би трябвало веднага да го грабнат от най-добрите възможни университети за асистент-професор, ако не беше тъжният факт, че имаше по-стари учени преди него, а местата се разпределяха стриктно по старшинство. Затова беше приел временната работа на лектор и се отзова да преподава логика два пъти в седмицата в собствената си алма матер. Понастоящем философията като сфера на проучване се приближава все повече към науката. Вече никой не смята, че който поставя въпроса как да се живее, го прави за забавление. Да се занимаваш с философия означава да се занимаваш с математика, но без цифри. В древна Елада философите са били и математици. Рюджи беше такъв: факултетът по философия му даваше заплата, но мозъкът му беше устроен като на учен. От друга страна, в добавка към специализираните му професионални знания знаеше изключително много и за паранормалната психология. Асакава виждаше противоречие в това. Смяташе тази наука, занимаваща се с изучаването на свръхестественото и окултното, за несъвместима с науката. Отговорът на Рюджи: Напротив. Паранормалната психология е един от ключовете за разгадаването на структурата на Вселената. Беше горещ ден в средата на лятото, но също като днес носеше раирана риза с дълги ръкави със закопчано най-горно копче. Искам да присъствам на погубването на човечеството, беше казал Рюджи, докато по лицето му струеше пот. Всички тези глупаци, които плямпат за световен мир и спасението на човечеството, ме карат да повръщам. Проучването на Асакава съдържаше въпроси като този:

Кажете ми за мечтите си за бъдещето.

А Рюджи спокойно беше отговорил:

— Докато от някой хълм наблюдавам изчезването на човешката раса, да изкопая дупка в земята и да еякулирам в нея.

Асакава го беше притиснал:

— Смяташ ли, че ще е добре за мен да го напиша?

Рюджи просто се беше усмихнал леко, както сега, и кимна.

— Както ти казах, не ме е страх от нищо.

След като го каза, наведе се и се приближи към Асакава.

— Пак го направих снощи. Пак?

Това бе трета жертва, за която научаваше Асакава. Беше разбрал за първата в гимназията. И двамата живееха в квартал Тама, в Кавазаки, индустриален град, сбит между Токио и Иокохама. Учеха в общинското училище. Асакава отиваше един час преди началото на часовете и преглеждаше уроците за деня в ранната утрин. Освен чистачите той винаги беше първият там. Пълна противоположност, Рюджи рядко успяваше да дойде за първия час. Беше, както се казва, мързелив по навик. Но една сутрин, точно след края на лятната ваканция, Асакава беше отишъл рано както винаги и завари Рюджи седнал на чина си като в транс. Асакава му проговори:

— Какво става? Не очаквах да те видя толкова рано.

— Е, да — беше краткият отговор.

Рюджи продължаваше да гледа през прозореца, сякаш мислите му бяха някъде другаде. Очите му бяха зачервени. Бузите му горяха и дъхът му миришеше на алкохол. Не бяха толкова близки обаче и разговорът стигна дотам. Асакава отвори учебника си и започна да чете.

— Виж, искам да те помоля за една услуга… — каза Рюджи, като го тупна по рамото.

Той беше индивидуалист, имаше добри оценки и беше звезда в отбора по лека атлетика. Всички в училището го знаеха. Докато Асакава беше абсолютно незабележим. Някой като Рюджи да го моли за услуга не бе никак зле.

— Всъщност искам да се обадиш у нас — каза Рюджи, като сложи ръка на рамото му по доста фамилиарен маниер.

— Добре. Но защо?

— Само трябва да се обадиш. Обади се и ме потърси.

Асакава се опули.

— Да те потърся? Та ти си тук пред мен.

— Няма значение, ще го направиш, нали?

Така и стори, набра номера, а когато се обади майката на Рюджи, попита:

— Рюджи вкъщи ли е? — докато го гледаше точно пред себе си.

— Съжалявам, той вече излезе за училище — отговори спокойно майка му.

— О, да, разбирам — каза Асакава и затвори телефона. — Така добре ли е? — обърна се към Рюджи. Още не разбираше смисъла на всичко това.

— Звучеше ли сякаш нещо не е наред? — попита Рюджи. — Майка ми нервна ли беше или не?

— Не, не особено.

Асакава не беше чувал преди гласа на майката на Рюджи, но не му се струваше да е нервна.

— Не се чуваха някакви възбудени гласове зад нея?

— Не. Нищо особено. Нищо подобно. Само звуци от закуска.

— Е, добре тогава. Благодаря.

— Хей, какво става? Защо ме помоли да направя това?

Рюджи изглеждаше облекчен. Сложи ръката си на рамото на Асакава и го придърпа по-близо. Доближи устата си до ухото му и прошепна:

— Изглеждаш сякаш можеш да пазиш тайна, мога да ти се доверя. Затова ще ти кажа. Всъщност в пет часа сутринта изнасилих една жена.

Асакава онемя. Историята беше такава: че в пет тази сутринта Рюджи се промъкнал в апартамента на някаква ученичка, която живеела сама, и я нападнал. На излизане я заплашил, че ако се обади на ченгетата, няма да й се размине, и отишъл на училище. В резултат на това се притесняваше да не би полицаите сега да са у тях и затова беше помолил Асакава да се обади.

След това двамата започнаха да си говорят често. Естествено, Асакава никога не разказа за деянието на Рюджи. Следващата година Рюджи беше се класирал трети на областното състезание по хвърляне на гюле и се бе записал в медицинската програма на университета „Фукузава“. Асакава беше прекарал тази година в учене за повторен изпит за училището, където той искаше да постъпи, защото не беше успял първата година. Втория път успя и влезе в литературния факултет на известен университет.

Асакава всъщност искаше Рюджи да гледа касетката. Знанията и опитът му нямаше да са от голяма полза, ако се базираха само на това, което Асакава можеше да разкаже. От друга страна, струваше му се неетично да забърква някой друг, за да спаси собствената си кожа. Беше объркан, но знаеше на коя страна щеше да се наклонят везните, ако претегли двете възможности. Няма спор, искаше да увеличи шансовете си за оцеляване. И все пак… Изведнъж се хвана за пореден път да се чуди защо въобще е приятел на този тип. Десетте години работа за вестника го бяха сблъскали с много хора. Но той и Рюджи можеше да си звъннат и да отидат да пийнат нещо по всяко време — само с Рюджи Асакава поддържаше подобни отношения. Дали защото бяха съученици? Не, имаше още много други. Имаше нещо дълбоко в сърцето му, което резонираше с ексцентричността на Рюджи. Тук вече той престана да разбира сам себе си.

— Хей, хей. Хайде да се размърдаме. Само шест дена ти остават, нали?

Рюджи го хвана за ръката и я стисна. Захватът му беше здрав.

— Побързай и ми покажи касетата. Представи си колко ще съм самотен, ако гушнеш букета, защото сме се офлянквали.

Като продължаваше ритмично да стиска ръката на Асакава, забоде вилица в недокоснатия кекс, сложи го в устата си и започна шумно да дъвче. Имаше навика да яде с отворена уста. На Асакава започна да му става лошо при гледката как храната се смесва със слюнка и се разтваря пред очите му. Ъгловатите черти, набитата фигура, лошите му навици. Сега, докато дъвчеше кекса, сложи още едно ледче в устата си и още по-шумно го схруска.

Тогава Асакава осъзна, че няма кой друг да му помогне освен Рюджи.

Боря се със зъл дух, с незнайно нещо. Никой нормален човек няма да може да се справи. Сигурно няма друг освен Рюджи, който да гледа видеото, без да му мигне окото. Пусни крадец да хване крадеца. Няма друг начин. Какво ми пука, ако Рюджи умре? Всеки, който казва, че иска да гледа как измира човешката раса, не заслужава да живее дълго.

Така Асакава обоснова логично защо забърква и друг във всичко това.

13 октомври, събота

Асакава мислеше да си вземе почивка за седмица, но реши, че ако използва информационната система на компанията, ще има по-голям шанс да разкрие мистерията с видеокасетата, вместо да си седи в апартамента и да трепери от страх. Затова отиде на работа, въпреки че беше събота. Отиде на работа, но знаеше, че всъщност няма да свърши нищо, свързано с работата. Бе стигнал до убеждението, че най-добре би било да признае всичко на редактора си и да го помоли да бъде освободен от всичките си задължения. Помощта на редактора би била незаменима. Проблемът беше дали той ще повярва на историята. Сигурно отново ще припомни предишния инцидент и ще сумти. Имаше дори и касетката за доказателство, но ако Огури започне да противоречи на всичко, щеше да намери допълнителни аргументи в подкрепа на теорията си. Щеше да измисли всякакви неща, за да докаже, че е прав. Все пак… ще е интересно, помисли си Асакава. Беше сложил касетата в куфара си за всеки случай. Как ли щеше да реагира Огури, ако му я покажеше? По-точно, дали щеше да я удостои и с един поглед. Снощи до късно разказва на Йошино цялата поредица от събития и той беше повярвал. И после, като за доказателство, му беше казал, че въобще не иска да му показва касетата — моля ти се, не ми я показвай. В замяна ще помага, с каквото може. Разбира се, Йошино си имаше причина за това. Когато труповете на Харуко Цуджи и Такехико Номи са били открити, той е побързал да стигне до мястото и е усетил атмосферата, която е убедила следователите, че само нещо чудовищно е могло да извърши това. Но никой не го е изрекъл. Ако самият Йошино не е бил там, едва ли щеше да повярва толкова лесно на Асакава.

Във всеки случай, Асакава държеше в ръцете си бомба. Ако я размахаше заплашително пред очите на Огури, щеше да има поне някакъв ефект. Асакава изгаряше от любопитство да я използва.

Обичайната подигравателна усмивка бе изчезнала от лицето на Огури. Опрял лакти на бюрото, поглъщаше написаното от Асакава и мислено го прецеждаше през гъсто сито.

Четирима младежи със сигурност са гледали заедно една видеокасета в нощта на 29 август и седмица по-късно, точно както е било предсказано, са умрели при мистериозни обстоятелства. След това касетата е била забелязана от управителя на хижите, който я е прибрал в офиса си. Там тя прилежно е чакала, докато не се е появил Асакава. После той изгледал проклетото нещо. А сега щеше да умре след пет дена. Трябваше ли да вярва на това? И все пак тези четири смъртни случая бяха неопровержим факт. Как можеше да ги обясни? Къде беше логическата връзка между всичко това?

Изражението на Асакава, докато гледаше надолу към Огури, говореше за надмощие, което рядко му се случваше. От опит знаеше точно какво си мисли редакторът сега. Почака, докато мисловният процес на Огури стигна до задънена улица, и извади касетката от куфара си. Направи го с преувеличена гордост, театрално, сякаш сваляше роял флаш.

— Искаш ли да я видиш? Заповядай.

Асакава посочи с очи телевизора до канапето, усмихвайки се провокативно. Можеше да чуе как Огури шумно преглътна. Той дори не погледна в тази посока; очите му бяха фиксирани върху черната касета, оставена на бюрото. Трябваше да вземе решение как да постъпи.

Ако искаш да я гледаш, можеш просто да натиснеш копчето. Лесно е. Хайде, може да го направиш. Просто се изсмей, както правиш винаги, и кажи колко е глупаво и я заври при останалите касети. Направи го, пробвай се. Мозъкът на Огури се опитваше да даде команда за действие на тялото му. Престани да се правиш на идиот и я пусни. Ако я изгледаш, няма ли да покажеш, че не вярваш на Асакава? Което означава, точно-така, помисли си — означава, че ако откажеш да я гледаш, значи си повярвал на тази смешна история. Е, пускай я вече. Вярваш в съвременната наука, нали? Да не би да си дете, което се страхува от духове.

Всъщност Огури беше 99% убеден, че не вярва на Асакава. Но все пак дълбоко в себе си се питаше ами, ако… Ами ако е истина? Може би съществуваха някои ниши в този свят, които модерната наука не може да достигне. И щом го имаше този риск, независимо колко мощно работеше мозъкът му, тялото му щеше да отказва. И така, Огури си седеше на стола и не мърдаше. Не можеше да мръдне. Нямаше значение какво разбираше с ума си: тялото не му се подчиняваше. Докато съществуваше опасност, тялото щеше да остане вярно на инстинкта му за самосъхранение. Вдигна глава и каза с дрезгав глас:

— Е, какво искаш от мен?

Асакава разбра, че е победил.

— Искам да ме освободиш от всичките ми задължения. Искам да направя пълно разследване за тази касета. Моля те. Мисля, че разбираш — от това зависи животът ми.

Огури затвори очи.

— Ще можеш ли да напишеш статия за това?

— Ами, каквото и да си мислиш, аз все още съм журналист. Ще запиша всяко едно от разкритията, за да не бъде погребано с Рюджи Такаяма и мен. Разбира се, дали ще бъдат или няма да бъдат публикувани, е решение, което оставям на теб.

Огури кимна два пъти утвърдително.

— Е, няма да навреди. Ще пратя някой младок да се заеме с топ интервюто вместо теб.

Асакава леко се поклони. Тръгна да прибира касетката в куфара си, но не можа да устои на желанието да си направи още една шега. Подаде още веднъж касетката към Огури и попита:

— Вярваш ми, нали?

Огури въздъхна дълбоко и поклати глава. Въпросът не беше в това дали вярва или не; просто чувстваше някакво неудобство. Да, това беше.

— И аз се чувствам по същия начин — каза Асакава на прощаване.

Огури наблюдаваше как излиза и си каза, че ако остане жив след 18 октомври, ще изгледа всичко със собствените си очи. Но може би дори и тогава тялото му няма да му позволи. Това, ами ако, сякаш никога нямаше да си отиде.

Асакава беше стоварил три огромни тома върху масата в стаята на архива. „Вулканите на Япония“, „Вулканичен архипелаг“ и „Активните вулкани на света“. С мисълта, че вулканът от касетата най-вероятно е в Япония, започна с първата книга. Разгледа цветните снимки в началото. Планини, изпускащи бял дим и пара, елегантно се извисяваха към небето, страните покрити от черно-кафява застинала лава; яркочервени разтопени камъни, изхвърлени към нощното небе от кратери, чиито краища се топяха в мрака. Напомниха му за Големия взрив. Обърна страницата, сравнявайки тези снимки със сцената, запечатана в главата му. Вулканите Асо, Асама, Шоуа Шинзан, Сакураджима… Не му отне толкова време, колкото първоначално се опасяваше. Все пак вулканът Михара на остров Изу Ошима, част от същата вулканична верига, която включваше вулкана Фуджи, беше един от най-известните вулкани в Япония.

— Връх Михара? — промърмори Асакава.

На двете страници за него имаше две снимки от въздуха и една от близък хълм. Асакава си спомни за картината на касетата и се опита да ги сравни с тези пред него. Определено имаше сходство. Погледнат от подножието на планината, върхът изглеждаше леко наклонен. Но от въздуха можеше да се види обръч, в центъра на който имаше могила — устата на вулкана. Снимката от близкия хълм много приличаше на тази на касетката. Цветът и контурът на планината бяха почти същите. Но трябваше да го потвърди, а не само да разчита на паметта си. Асакава направи копия на снимките на връх Михара, заедно с още няколко възможни попадения.

Асакава прекара следобеда на телефона. Обаждаше се на хора, отсядали във вила Б-4 през последните шест месеца. Щеше да е по-добре да ги срещне на живо и да прецени реакциите им, но просто нямаше толкова време. Трудно е да усетиш лъжа само по гласа по телефона. Той беше наострил уши, за да долови и най-малката пукнатина. Трябваше да провери шестнайсет групи. Малко, защото във „Вила Лог“ не е било инсталирано видео при откриването през април. Бил съборен голям местен хотел и решили да преместят многобройните видео устройства там. Станало в средата на юли. Апаратите са били инсталирани и видеотеката оборудвана в края на месеца, точно преди началото на летния сезон. Ето защо в рекламната брошура не се споменава, че във всяка стая има видео. Повечето гости били изненадани и го използвали, колкото да убият време в някой дъждовен ден. Никой не е имал специално купена касета, за да записва нещо. Разбира се, така излизаше, ако трябваше да се вярва на гласовете по телефона. Тогава кой е донесъл касетата? Кой я е направил? Асакава се напрягаше да не пропусне нищо. Вслушваше се усърдно в отговорите на хората, но не можеше да познае дали някой не скрива нещо. От шестнайсетте летовници, на които позвъни, трима бяха дошли да играят голф и въобще не бяха забелязали видеото. Седем не са го пускали. Пет бяха дошли да играят тенис, но времето било лошо и гледали разни филми: главно класически. Любимите стари ленти, както изглежда. Последната група, семейство Канеко от Йокохама, донесли касета, за да запишат нещо от един канал, докато гледали исторически мини сериал.

Асакава затвори и прегледа информацията, която беше събрал за шестнайсетте групи гости. Само една вдъхваше надежда — семейство Канеко и двете им деца от началното училище. Два пъти са отсядали в Б-4 през лятото. Първия път е било за един ден в петък, 10 август, а втория — за два, събота и неделя, 25 и 26 август. Последният път е три дена преди да са били там четирите жертви. Никой не се е настанявал междувременно след семейство Канеко: именно четиримата тийнейджъри са били следващите. И не само това, синът им, ученик в шести в клас, донесъл със себе си касетка, за да запише някакво предаване. Момчето е било предан фен на едно комедийно шоу, което се излъчва в събота от осем. Разбира се, родителите му са имали предимство и точно по това време са следели историческите мини серии по Ен Ейч Кей, обществената телевизионна мрежа. Понеже е знаело, че във вилата има и видео, детето решило да вземе касета и да запише предаването си. По време на записа дошъл негов приятел да му каже, че дъждът спрял. Той и по-малката му сестра са излезли да играят тенис. Родителите му са изгледали своето предаване и са изключили телевизора, напълно забравяйки за записващото още видео. Децата тичали по кортовете чак до десет часа и когато се прибрали, били толкова изморени, че направо си легнали. Те също забравили за касетата. На следващия ден, почти пред къщи, детето се сетило, че е оставило касетката във видеото, и се развикало на баща си да се върнат. Станала доста голяма караница, но в крайна сметка момчето се отказало. Все мърморело, когато се прибрали.

Асакава извади касетата и я сложи на бюрото си. На мястото на етикета със сребърни букви прозираше надпис Fujitex VHS Т 120 Super AV. Отново набра номера на семейство Канеко.

— Здравейте, извинете, че пак ви безпокоя. Отново е Асакава от „Дейли Нюс“.

След кратка пауза същият глас, с когото беше разговарял по-рано, отговори:

— Да?

Беше г-жа Канеко.

— Споменахте, че синът ви е забравил касета. Да знаете каква марка е била?

— Ами, чакайте да видя — отговори тя през смях. Чу се шум край нея.

— Синът ми току-що се прибра. Ще го попитам.

Асакава изчака. Нямаше как детето да си спомня.

— Казва, че не знае. Но ние използваме само от евтините. От онези, които са в комплект от три.

Не се изненада. Кой обръщаше внимание каква марка използва всеки път, когато иска да запише нещо? Тогава на Асакава му хрумна нещо. Чакай малко, къде е опаковката на кутията? Касетите винаги са в картонени опаковки. Никой не ги изхвърля просто така. Поне Асакава самият никога не ги изхвърляше, нито аудио, нито видеокасети.

— Семейството ви пази ли опаковките от касетките?

— Да, разбира се.

— Много съжалявам, но можете ли да погледнете дали нямате някъде празна такава.

— А? — попита тя учудено.

Дори и да беше разбрала въпроса му, не проумяваше какво му трябва и затова малко бавно реагира.

— Моля ви. Нечий живот може да зависи от това. Майките бяха много чувствителни на тема „на живот и смърт“. Когато трябваше да спести време и да действа бързо, винаги тази фраза имаше нужния ефект. Но този път той не преувеличаваше.

— Един момент, моля.

Както бе очаквал, тонът й се промени. Забави се доста време, след като бе оставила слушалката. Ако кутийката е била забравена във „Вила Лог“, управителят със сигурност я е изхвърлил. Но ако не е, имаше голям шанс още да е в къщата на семейство Канеко. Гласът се върна.

— Празна обложка, нали?

— Точно така.

— Намерих две.

— Добре. Сега, името на производителя и типът на касетата трябва да са написани на кутията.

— Да видим. На едната пише Panavision Т120. Другата е… Fujitex VHS T120 AV.

Същата марка, като на тази, която държеше в ръцете си. Разбира се, Fujitex се продава в големи количества, едва ли това бе сигурно доказателство, но поне бе крачка напред. Това е сигурно. Можеше да се приеме със сигурност, че демоничната касета е била донесена от едно момче, ученик в шести клас. Асакава благодари любезно на жената и затвори телефона.

От осем часа вечерта на 26 август видеото в хижа Б-4 е оставено да записва. Семейство Канеко забравят за касетата и си отиват вкъщи. Тогава идват въпросните четирима младежи. Този ден пак е валяло. Искат да гледат филм, тръгват да използват видеото и откриват, че вътре вече има касета. Без да подозират нищо, я изглеждат. Виждат неразбираеми, зловещи неща. После — заплахата на края. Ядосани на лошото време, решават да си направят лоша шега. Изтриват частта, където се казва как да се избегне сигурната смърт. Оставят касетата там, за да изплашат следващите гости. Разбира се, не са повярвали на видяното. Ако бяха повярвали, нямаше да си правят шеги. Запита се дали са си спомнили за касетата по време на смъртта им. Може би не са имали време, когато е дошъл ангелът на смъртта. Асакава потрепери — не бяха само те. Ако не намереше начин да оцелее, след пет дни и той щеше да свърши като тях. Тогава щеше да научи как точно са се чувствали в момента на смъртта.

Но ако момчето е записвало телевизионно шоу, откъде са се взели тези картини? Досега Асакава смяташе, че някой ги е заснел с камера и после е занесъл касетата там. Но тя е записвала от телевизора, което означава, че по някакъв начин тези странни сцени са проникнали през телевизионното излъчване. Не беше и сънувал за подобно нещо.

Излъчването е било превзето.

Асакава си припомни случая от миналата година по време на изборите. След като програмата на Ен Ейч Кей бе приключила за деня, на същия канал бе излъчено нелегално предаване, оклеветяващо един от кандидатите.

Вълните са били превзети. Само така можеше да е. Вечерта на 26 август тези образи са превзели вълните в района на Южен Хаконе и видеото ги е прихванало по някаква случайност. Ако е вярно, явлението би трябвало да е регистрирано някъде. Трябва да се обади в местната редакция и да установи фактите.

Беше десет часът, когато Асакава се прибра у дома. Веднага щом влезе в апартамента, открехна вратата на спалнята да види лицата на спящите съпруга и дъщеря. Независимо колко изморен беше, когато се прибираше, винаги правеше това.

На масата в трапезарията имаше бележка. Г-н Такаяма те търси. Асакава цял ден се бе опитвал да намери Рюджи, но така и не го завари вкъщи. Сигурно е излязъл във връзка с разследването. Може би е открил нещо, си мислеше, докато набираше номера му. Изчака да позвъни десет пъти. Никой не вдигна. Рюджи живееше сам в апартамента си в Източен Накано. Още не се беше прибрал.

Асакава си взе един бърз душ, отвори си бира и опита пак да се обади. Още го нямаше. Прехвърли се на уиски с лед. Не можеше да спи добре без алкохол. Висок и слаб, Асакава никога не беше боледувал от нещо сериозно. А сега беше обречен на смърт. Част от съзнанието му действаше, сякаш това е сън. Ще настъпи 22 часа на 18 октомври, той няма да е разбрал заклинанието, но накрая нищо няма да се случи и дните ще продължат да се изнизват както преди. Огури ще му се подиграва и ще пита как тъй е могъл да повярва на някакви суеверия, а Рюджи ще му каже през смях:

— Просто не знаем как е устроен светът.

И пак ще го посрещат тези заспали лица на жена му и дъщеричката. Дори и пътникът в падащ самолет не престава да се надява, че точно той няма да загине.

Пресуши третата си чаша уиски и набра за трети път Рюджи. Ако пак не вдигнеше, щеше да се откаже да се обажда тази вечер. Иззвъня седем пъти, после се чу цък и някой вдъхна от другата страна.

— Къде, по дяволите, беше през цялото това време? — изкрещя, без дори да попита с кого разговаря.

Мислейки, че е Рюджи, си позволи да излее целия си гняв. Това още веднъж потвърждаваше необичайността на връзката им. Дори и с приятелите си Асакава се държеше дистанцирано и хладно. Но пък нямаше задръжки да обижда Рюджи. И въпреки това не възприемаше Рюджи като близък приятел.

Но изненадващо гласът, който отговори, не беше на Рюджи.

— Ало? Извинете…

Беше жена, изненадана, че са й се развикали без причина.

— О, извинете. Станала е грешка. Понечи да затвори.

— Професор Такаяма ли търсите?

— Ами да, всъщност да.

— Още не се е прибрал.

Асакава не можеше да не се зачуди чий беше този млад и привлекателен глас. Явно не е роднина, щом го нарече „професора“. Любовница? Невъзможно. Кое здравомислещо момиче ще си падне по Рюджи.

— Разбирам. Името ми е Асакава.

— Когато професор Такаяма се прибере, ще му кажа да ви се обади. Г-н Асакава, нали?

Дори след като затвори, мекият глас на жената приятно кънтеше в ушите му.

Футоните по принцип се използват само в стаи в японски стил, с татами рогозки. Подът в спалнята им бе застлан с мокет и първоначално имаха легло в западен стил. Но когато Йоко се роди, го изнесоха. Не можеше бебе да спи на креват, а нямаше място за него и за детско креватче. Бяха принудени да махнат двойното легло и всяка вечер да развиват футоните и всяка сутрин да ги прибират обратно. Слагаха два един до друг и спяха тримата. Сега Асакава пропълзя на свободното място на единия футон. Когато и тримата си лягаха по едно и също време, спяха един до друг. Но Шизу и Йоко имаха неспокоен сън — не минаваше и час, и завземаха цялото място. Затова Асакава трябваше да се намести на малкото свободно пространство, което беше останало. Запита се, ако си отидеше, колко ли време щеше да мине, докато това място отново бъде заето. Не се безпокоеше, че Шизу щеше да се омъжи повторно. Просто някои хора не можеха да запълнят празнината, останала след партньора им. Три години? Три години е нормално дълго време. Шизу щеше да се върне при родителите си и да остави детето на грижите им, а тя ще тръгне на работа. Асакава си представи лицето й, искрящо от жизненост. Искаше тя да бъде силна. Не можеше да си представи мъките, през които щяха да минат жена му и детето му, когато си отидеше.

Асакава и Шизу се бяха запознали преди пет години. Точно го бяха прехвърлили обратно в главната редакция в Токио от бюрото в Чиба; тя работеше за туристическа агенция, свързана с конгломерата „Дейли Нюс“. Тя — на третия, а той — на седмия етаж, и понякога се виждаха в асансьора, но познанството им стигаше дотам. Но ето че един ден му се наложи да вземе билети от агенцията. Трябваше да пътува по повод статия за списанието, а човекът, който трябваше да го обслужи, отсъстваше. Шизу го заместваше. Беше на двайсет и пет и обожаваше да пътува, по погледа й си личеше колко завижда на Асакава, че може да обикаля цялата страна. Този поглед му напомни за първото момиче, което някога беше обичал. След като вече си знаеха имената, говореха за дреболии, когато се засичаха в асансьора, и връзката им бързо се задълбочи. Две години по-късно се ожениха след кратко ухажване и без възражения от страна на родителите им. Около шест месеца преди сватбата купиха тристайния апартамент в Кита Шинагава — родителите им помогнаха с изплащането. Не защото се очакваше рязко покачване на цените на имотите се втурнаха да купуват дори преди венчавката. Просто искаха да изплатят ипотеката колкото се може по-бързо. Но ако не бяха платили тогава, може би никога нямаше да могат да си позволят да живеят в града. За една година цената на апартамента им се бе вдигнала тройно. Месечните им вноски за ипотеката се оказаха на половината от това, което щяха да плащат за наем. Постоянно се оплакваха, че е прекалено малък, но апартаментът всъщност си беше доста добра придобивка за семейството. Сега Асакава беше доволен, че има какво да им остави. Ако Шизу използва застраховката му живот, апартаментът ще е само неин и на Йоко.

Мисля, че полицата ми е 20 милиона йени, но не съм сигурен. Трябва да проверя.

Мислите му беше замъглени, но наум разпределяше парите по различни начини, казвайки си, че трябва да запише всякакви финансови съвети, за които се досетеше. Чудеше се как ли щяха да формулират смъртта му. Болест? Нещастен случай? Убийство?

При всяко положение по-добре да си прочета полицата.

Всяка нощ през последните три дни си лягаше в песимистично настроение. Умуваше как да повлияе на света, от който щеше да изчезне, и реши да остави нещо като завет.

14 октомври, неделя

На следващата сутрин, в неделя, Асакава набра телефона на Рюджи веднага щом стана.

— Да? — отговори Рюджи сънливо.

Асакава си спомни за яда си от снощи и изкрещя в слушалката:

— Къде беше снощи?

— А? О, Асакава!

— Трябваше да се обадиш, нали?

— О, да. Бях пиян. Колежанките в днешно време наистина могат да пият. А могат и да правят други неща, ако ме разбираш. У-ух. Изтощен съм.

Асакава занемя: сякаш последните три дена бяха само сън. Чувстваше се като глупак, че бе приел всичко толкова на сериозно.

— Е, тръгвам към теб. Чакай ме — каза Асакава и затвори телефона.

За да стигне до жилището, Асакава се качваше на метрото до Източен Накано и после вървеше десет минути в посока на Ками Очиаи. С надежда си мислеше, че въпреки че снощи беше пил, Рюджи все още си беше Рюджи. Може би дори беше разгадал тайната и беше излязъл да се весели. Колкото по-близко беше до апартамента, толкова по-нервен ставаше и вървеше все по-бързо. Емоциите му го изтощаваха, люшкайки се от страх към надежда, от песимизъм към оптимизъм.

Рюджи отвори все още по пижама. Несресан, неизбръснат, явно току-що беше станал от леглото. Асакава нямаше търпение да си свали обувките и попита още от антрето:

— Научи ли нещо?

— Не, всъщност не. Но влез — каза Рюджи, чешейки си главата.

Погледът му не бе съсредоточен и Асакава веднага разбра, че мозъкът му още не се е събудил.

— Хайде, събуди се. Пий кафе или нещо.

Чувствайки се сякаш надеждите му бяха предадени, Асакава шумно постави чайника на котлона. Изведнъж го облада тревога за времето.

Двамата седяха със скръстени крака. Цялата стена пред тях беше в книги.

— Е, кажи ми какво си открил — каза Рюджи, люлеейки едното си коляно.

Нямаше време за губене. Асакава извади всичко, което беше събрал предния ден, и го изложи хронологично. Първо му съобщи, че касетата е записана от телевизора в хижата в 20,00 часа на 26 август.

— Наистина ли?

Рюджи изглеждаше изненадан. Той също си беше мислил, че е записана с видеокамера и след това занесена там.

— Виж, това е интересно. Но ако вълните са били превзети, както казваш, то тогава и други би трябвало да видят същото нещо.

— Обадих се в поделенията ни в Атами и Мишима и ги попитах за това. Но казват, че не са получили сигнали за странни излъчвания в района на Южен Хаконе на 26 август.

— Разбирам, разбирам… — Рюджи скръсти ръце и се замисли за момент.

— Има две възможности. Едната е, че всички, които са го видели, са мъртви. Но почакай — когато е било излъчвано, магията не е била изтрита. Значи… Е, както и да е, местните вестници не са научили нищо, нали така?

— Да. Вече проверих това. Имаш предвид дали е имало други жертви? Не е имало. Никакви. Ако е била пускана касетата и са я видели и други хора, те не са станали жертви. Дори и слухове не е имало.

— Но помниш ли, когато се появи СПИН първоначално? Лекарите в Америка не знаеха какво става. Единствено че хора умират от симптоми, които не са срещали преди. Само подозираха, че това е някакво непознато заболяване. Започнаха да го наричат СПИН едва две години след като се беше появил. Случват се подобни неща.

В планинските долини, западно от хребета Танна, имаше само няколко разпръснати ферми, близо до магистралата Атами-Каннами. Ако се вгледаш на юг, можеш да видиш само „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, изолиран сред призрачни планински поляни. Имаше ли нещо невидимо, което се случва там? Може би много хора умираха внезапно, но това още не беше стигнало до медиите. Не беше само СПИН: болестта на Кавазаки, открита за пръв път в Япония, е съществувала десет години преди да бъде официално наречена болест3.

Беше изминал само месец и половина, откакто случайно беше записано мистериозното излъчване. Напълно възможно е явлението все още да не е разпознато. Ако Асакава не беше открил приликите между четирите смъртни случая — ако племенницата му не беше една от тях, — този „синдром“ щеше още да е неизвестен. И още по-страшно. Обикновено бяха необходими стотици, хиляди смъртни случаи, за да се признае едно нещо за „синдром“.

— Нямаме време да обикаляме от врата на врата и да разпитваме хората. Но, Рюджи, ти спомена за втора възможност.

— Да. Второ, единствените хора, които са го видели, сме ние и четиримата младежи. Ха, да не мислиш, че малкият тъпак, записал касетата, е знаел, че честотите са различни в различните райони? Това, което показват в Токио на канал 4, в провинцията може да е на съвсем различен канал. Едно глупаво дете няма как да знае това — може би е настроил видеото на канала, който гледа в Токио.

— Накъде биеш?

— Помисли. Хора като нас, които живеят в Токио, включват ли изобщо канал 2? Тук той не се използва.

— А-ха. Значи детето е настроило видеото на канал, който местните хора въобще не включват. А и щом са гледали нещо друго в момента, не е могъл да знае какво се записва. При всяко положение, с толкова малко население в тези планини по принцип не е могло да има много зрители.

— Както и да е, въпросът е откъде е дошъл сигналът? Звучеше толкова просто, като го каза Рюджи. Но само организирано научно изследване може да покаже откъде точно е било излъчено.

— Чакай, чакай малко. Дори не знаем дали основната ти предпоставка е вярна. Това, че момчето случайно е записало призрачни сигнали, е само предположение.

— Знам. Но ако чакаме за стопроцентови доказателства, няма да стигнем доникъде. Това е единствената ни следа.

Вълни. Научните знания на Асакава бяха ограничени. Дори не знаеше какво точно представляват: трябваше да започне проучването си оттам. Нямаше какво да прави, освен да провери. Точката на излъчването. Това означаваше, че трябва да се върне там. И след днес му остават само четири дни.

Следващият въпрос е: кой е изтрил заклинанието? Ако приемеха, че касетата е записана на място, не е могло да бъде никой друг освен четиримата. Асакава беше проверил в телевизионната мрежа и научил кога е гостувал младият разказвач, Шинраку Санютей, на Нощното шоу. Бяха прави. Отговорът беше 29 август. Почти няма съмнение, че са го изтрили младежите.

Асакава извади няколко фотокопия от куфара си — снимки на връх Михара на остров Изу Ошима.

— Какво ще кажеш? — попита, като ги показа на Рюджи.

— Връх Михара, а? Според мен е точно този.

— Как може да си сигурен?

— Вчера следобед говорих с един етнограф в университета за диалекта на бабата. Каза, че не се използва вече много, но се среща на Изу Ошима. Всъщност има особености, които насочват към района Сашикиджи в южната част на острова. Не беше много сигурен, не можеше да се закълне, че е точно така, но в комбинация със снимката мисля, че спокойно можем да приемем, че е от Изу Ошима и планината е Михара. Между другото провери ли за изригванията на Михара?

— Разбира се. След войната — мисля, че можем да се ограничим с изригванията след войната…

Ако се вземе предвид напредъкът във филмовата технология, предположението изглежда вероятно.

— Добре.

— Така, следиш ли мисълта ми? След войната вулканът Михара е изригвал четири пъти. Първият път е бил 1950–1951. Вторият — през петдесет и седма, а третият е бил през 1974. Четвъртият, сигурен съм, че и двамата добре го помним — есента на 1986. През петдесет и седма се е образувал нов кратер; един човек е загинал и петдесет и трима са били ранени.

— Като вземем предвид кога са се появили видеокамерите, мисля, че гледаме изригването от 1986, но не мога да бъда сигурен.

В този момент Рюджи сякаш се сети за нещо и започна да рови в чантата си. Извади лист хартия.

— О, да. Явно тя казва именно това. Колегата любезно ми го преведе на литературен японски.

Асакава погледна късчето хартия, на което пишеше:

Как е здравето ти оттогава? Ако прекарваш цялото си време във водата, ще те приберат чудовища. Разбираш ли? Пази се от непознати. Догодина ще родиш дете. Сега слушай баба, защото си само момиче. Няма нужда да се притесняваш от местните хора.

Асакава внимателно го прочете два пъти и вдигна поглед.

— Какво е това? Какво означава?

— Откъде да знам. Ето това ще трябва да разбереш.

— Остават ни само четири дена!

Асакава имаше прекалено много задачи. Не знаеше откъде да започне. Нервите му бяха на ръба и малко му оставаше да прекрачи границата.

— Виж. Имам един ден повече от теб. Ти си главният тук. Прави се на такъв. Дай всичко от себе си.

Изведнъж в душата си Асакава изпита недоверие. Рюджи можеше да злоупотреби с допълнителния ден. Ако например стигнеха до два варианта за решение на заклинанието, можеше да му каже за единия и да чака дали ще се спаси или не и така да разбере кой точно е правилният. Единият ден можеше да се превърне в опасно оръжие.

— Не ти пука много дали ще оживея или ще умра, нали, Рюджи? Седиш си така спокойно, смееш се… — Асакава зарида, осъзнавайки колко жалък изглежда отстрани.

— Сега говориш като жена. Щом имаш време да се оплакваш и да цивриш, използвай и главата си малко повече.

Асакава продължаваше да го гледа обидено.

— Така де, как искаш да го кажа? Ти си най-добрият ми приятел. Не искам да умреш. Правя всичко, на което съм способен. Искам и ти да направиш същото. И двамата трябва да го направим един за друг. Доволен ли си?

По средата Рюджи заговори на бебешки и приключи с подигравателен смях.

Докато се смееше, се отвори входната врата. Стреснат, Асакава се наведе и погледна през кухнята към коридора. Млада жена се бе навела и сваляше белите си кецове. Косата й беше къса, докосвайки върха на ушите й, украсени с бели обеци. Свали обувките си, вдигна поглед и срещна този на Асакава.

— О, извинете. Мислех, че професорът е сам — покри с ръка устата си.

Елегантните й движения и чисто белите й дрехи драстично контрастираха на апартамента. Краката под полата бяха тънки и стройни, лицето й нежно и интелигентно; напомняше на една писателка, участваща в телевизионни реклами.

— Влез — гласът на Рюджи се промени. Вулгарността бе сменена от неочаквано достойнство. — Нека те представя. Това е г-ца Май Таканото от философския факултет на университета „Фукузава“. Тя е една от най-добрите студентки там и внимателно следи моите лекции. Може би тя е единствената, която ги разбира. Това е Кузуюки Асакава от „Дейли Нюс“. Той е моят… най-добър приятел.

Май Такано погледна Асакава с лека изненада. Той се учуди защо го гледа така.

— Радвам се да се запознаем — каза Май с вълнуваща усмивка и се поклони. Усмивката й би ободрила всеки. Асакава не бе виждал толкова красива жена. Прекрасната й кожа, начинът, по който светеха очите й, съвършената фигура — да не говорим за интелигентността, класата и добротата, които излъчваше. Буквално нямаше дефект в тази жена. Той се отдръпна назад като жаба от змия. Не можеше да каже нищо.

— Хей, кажи нещо — каза Рюджи, като го побутна с лакът.

— Здравейте — каза накрая неловко, все още слисан.

— Професоре, излизахте ли снощи? — попита Май, грациозно пристъпвайки по-близо.

— Такаябаши и Яги ме поканиха да изляза с тях, така че…

Сега, като стояха един до друг, Асакава видя, че тя е по-висока от Рюджи поне с десет сантиметра. Но сигурно тежеше два пъти по-малко.

— Бих предпочела да ме предупреждавате, ако няма да се прибирате. Чаках ви.

Изведнъж Асакава се окопити. Това беше гласът, с когото разговаря снощи. Това беше жената, която вдигна телефона.

Рюджи бе навел глава, сякаш го гълчеше майка му.

— Е, няма значение. Прощавам ви този път. Ето, донесох ви нещо. — Държеше хартиено пликче. — Изпрах ви бельото. Щях, също и да подредя малко, но се ядосвате, когато местя книгите ви.

От разговора Асакава се убеди в характера на отношенията им. Беше очевидно, че бяха не просто преподавател и студентка, а любовници. На всичкото отгоре го е чакала сама миналата нощ! Толкова ли са близки? Усети досадата, която понякога го завладяваше при вида на не подхождащи си двойки, но това тук беше още по-фрапантно. Всичко около Рюджи беше ненормално. А се виждаше любовта в очите му, с която гледа Май. Като хамелеон, Рюджи променяше изражението си, дори начина, по който говореше. За миг на Асакава му се прииска да й разкрие неговите престъпления.

— Почти обяд е, професоре. Да сготвя ли нещо? Г-н Асакава, и вие ще останете, нали? Искате ли нещо специално?

Асакава погледна към Рюджи, не знаейки как да отговори.

— Не се стеснявай. Май направо е майстор готвач.

— Ще оставя избора на вас — успя да каже.

Май незабавно излезе до близкия пазар, за да купи продукти. Дори след като беше излязла, Асакава замечтано зяпаше към вратата.

— Човече, изглеждаш като сърна пред фаровете на кола — отбеляза Рюджи весело.

— О, извинявай.

— Виж, нямаме време да се забравяме така. Рюджи го плесна леко по бузата. — Трябва да обсъдим някои неща, докато я няма.

— Не си й показал касетата, нали?

— Ти за какъв ме мислиш?

— Добре, тогава. Да се залавяме. Ще си отида, след като хапнем.

— Добре. Първото нещо, което трябва да направиш, е да откриеш антената.

— Антена ли?

— Знаеш, мястото, откъдето са излъчвали този сигнал. Значи, не може да си позволи да се отпусне. На път за вкъщи ще трябва да се отбие в библиотеката, за да почете за антените. Искаше веднага да се втурне за Южен Хаконе, но му бе ясно, че първо трябва да е наясно какво точно търси. Колкото повече знаеше за характеристиките на вълните и как се улавят пиратски излъчвания, толкова повече възможности щеше да има да ги открие.

Имаше куп неща, които трябва да се свършат. Но сега Асакава се чувстваше объркан, мислите му бяха някъде другаде. Не можеше да отпрати лицето й, тялото й от мислите си. Защо Май беше с някого като Рюджи? Почувства се объркан и ядосан едновременно.

— Ехо, слушаш ли ме?

Гласът на Рюджи приземи Асакава.

— Имаше една сцена с малко момче, помниш ли?

— Да.

Прогони мислите за Май и си спомни новороденото в хлъзгава около плодна вода. Но преходът не бе удачен — представи си Май мокра и гола.

— Когато гледах тази сцена, почувствах нещо странно в ръцете си. Като че ли аз го държах.

Усещане. Да държи някого. В ръцете си. Въобразяваше си как първо държи Май, а после — детето, в ослепяваща последователност. Накрая го усети — чувството, което имаше, докато гледа касетата: как го държи и после изхвърля двете си ръце във въздуха. Рюджи беше усетил същото. Това трябваше да е от значение.

— И аз го почувствах. Определено нещо мокро и хлъзгаво.

— И ти, а? Тогава какво означава?

Рюджи клекна на четири крака и приближи лицето си до екрана, като гледаше отново сцената. Тя продължи около две минути — детето надаваше своя първи вик. Можеха да видят две нежни ръце, които го придържаха под главата и гърба.

— Чакай малко, какво е това?

Рюджи спря и започна да превърта кадър по кадър. Само за секунда екранът стана черен. Гледайки го с нормална скорост, беше толкова кратко, че почти не се забелязваше. Но ако се гледаше така, можеха да се уцелят моменти на абсолютна тъмнина.

— Ето го пак — извика Рюджи.

За кратко изви гърба си като котка, вторачен в екрана. После отметна глава и погледът му зашари из стаята. Мислеше усилено — Асакава съдеше по движенията му. Но нямаше представа за какво точно. Общо екранът потъмня трийсет и три пъти за две минути.

— Е, и? Да не искаш да кажеш, че си се досетил за нещо само от това? Просто проблем при снимането. Камерата е била дефектна.

Рюджи игнорира коментара на Асакава и започна да изучава други сцени. Чуха стъпки на стълбите отвън. Рюджи бързо натисна „стоп“.

Тогава Май отвори входната врата и каза:

— Върнах се.

Стаята отново бе обвита в уханието й.

Беше неделя следобед и семейства си играеха с децата си на ливадата пред градската библиотека. Някои бащи си подаваха топка със синовете си; други просто лежаха, оставяйки децата си да лудуват на воля. Беше прекрасен неделен следобед и светът изглеждаше обгърнат от мир.

Като видя сцената, на Асакава му се прииска да полети за вкъщи. Беше прекарал известно време на четвъртия етаж на библиотеката, в секцията за естествени науки, в четене за излъчванията. Сега просто гледаше навън през прозореца. Цял ден се унасяше по този начин. Всякакви мисли му идваха наум без определена причина, не можеше да се концентрира. Може би, защото нямаше търпение. Изправи се. Искаше да види лицата на жена си и на дъщеря си сега. Беше обзет от мисълта. Сега. Не му оставаше много време. Да играе с дъщеря си на моравата така…

Прибра се някъде преди пет. Шизу приготвяше вечеря. Можеше да усети лошото й настроение, както седеше зад нея и наблюдаваше как реже зеленчуци. Знаеше и причината, и то твърде добре. Най-после имаше свободен ден, но бе излязъл рано сутринта, като каза само:

— Отивам у Рюджи.

Ако Асакава не я отменяше в грижите за Йоко, та макар само в почивните му дни, Шизу се изнервяше допълнително. И така бе стресирана от гледането на малко дете. На всичкото отгоре той бе прекарал деня с Рюджи. Това беше проблемът. Можеше и да я излъже, но тогава нямаше как да го намери в спешна ситуация.

— Обади се един агент за недвижими имоти — каза Шизу, отбивайки безпогрешния ритъм с ножа.

— Какво каза?

— Пита дали искаме да продаваме.

Асакава беше сложил Йоко на коляното си и й четеше от книжка с илюстрации. Тя едва ли разбираше, но се надяваха, че ако сега й говореха с много думи, те ще се натрупат в главата й и ще се излеят бурно, когато станеше на две.

— Добра оферта ли направи?

Откакто цените започнаха главоломно да се покачват, агенти се опитваха да ги накарат да продадат жилището си.

— Седемдесет милиона йени.

Беше по-малко отпреди, но би им останало достатъчно дори и след като изплатят ипотеката.

— А ти какво му каза?

Избърсвайки ръцете си с кърпа, тя най-накрая се обърна.

— Казах му, че мъжът ми не си е вкъщи.

Винаги така правеше. Съпругът ми не е вкъщи, казваше, или ще трябва да го обсъдя с мъжа си. Шизу никога не взимаше сама решения. Боеше се, че скоро щеше да й се наложи.

— Какво мислиш? Може би е време да се решим. Ще имаме достатъчно да си купим къща в предградията с двор. Агентът също каза така.

Това беше скромната им мечта: да продадат апартамента, в който живееха, и да си построят голяма къща в предградията. Без капитал това щеше да си остане само мечта. Но имаха този силен коз: апартамент в сърцето на града. Притежаваха средството да осъществят мечтата си и всеки път, когато говореха за това, се въодушевяваха. Беше точно пред тях — трябваше само да протегнат ръце…

— И тогава, нали знаеш, можем да си направим още едно бебе.

На Асакава му беше ясно какво си представя Шизу. Просторна вила в предградията, с две отделни стаи за двете или трите им деца и да не трябва да се притеснява, ако дойдат много гости. Йоко, на коляното му, се размърда. Беше забелязала, че погледът на баща й се е отклонил от книгата и че вниманието му не е съсредоточено върху нея, и негодуваше. Асакава отново погледна към книжката.

— Много, много отдавна Блатоландия се е наричала Блатоплаж, защото обсипаните с тръстики блата са се простирали чак до брега на морето.

Докато четеше на глас, сълзи започнаха да се образуват в очите му. Искаше да осъществи мечтата на жена си. Наистина го искаше. Но му оставаха само четири дни. Щеше ли да го понесе, ако той умреше по неизвестни причини. Не знаеше колко крехка беше мечтата й, колко скоро щеше да се строполи.

21,00. Йоко и Шизу спяха както винаги. Асакава се бе замислил върху последната забележка на жена си. Защо пускаше отново и отново сцените с бебето? И думите на бабата:

— Догодина ще родиш дете.

Имаше ли връзка между новороденото и детето, което споменава старицата? Ами моментите на абсолютна тъмнина? Трийсет и няколко пъти се появяваха, на различни интервали.

Асакава си мислеше да пусне пак видеото, за да потвърди това. Рюджи търсеше нещо определено, независимо колко излишно му се струваше тогава. Логиката на Рюджи беше много силна, но той имаше и страшно развита интуиция. Асакава пък, от друга страна, можеше да извлича истината след задълбочени разследвания.

Асакава отвори шкафа и взе касетата. Понечи да я вкара във видеото, но точно в този момент си даде сметка, че нещо го притеснява. Чакай малко, нещо не е наред. Не беше сигурен какво, но шестото му чувство му казваше, че нещо не е нормално. Все повече се убеждаваше, че не си въобразява. Наистина усети нещо странно, когато докосна касетката. Нещо се беше променило, макар и малко.

Какво е? Какво е различното? Сърцето му биеше силно. Това е лошо. Нищо не върви на добре. Мисли, човече, опитай се да си спомниш. Последния път като я гледах… я превъртях. А сега касетата е по средата. На една трета от края. Там, където свършват картините, и не е била превъртяна. Някой я е гледал, докато ме е нямало.

Асакава изтича до спалнята. Шизу и Йоко спяха, свити една в друга. Асакава извъртя жена си и я разтърси за рамото.

— Събуди се! Шизу! Събуди се!

Говореше тихо, за да не събуди Йоко. Шизу смръщи лице и се опита да се превърти на другата страна.

— Казах, събуди се!

Гласът му звучеше по-различно от обикновено.

— … какво… какво има?

— Трябва да поговорим. Хайде.

Асакава извлече жена си от леглото и я заведе в трапезарията. Тогава й показа касетата.

— Гледала ли си това?

Учудена от свирепостта му, Шизу само поглеждаше ту към касетката, ту към лицето на мъжа си. Най-накрая каза:

— Не трябваше ли?

Защо си толкова бесен? — мислеше си. Ето, неделя е, а ти излизаш нанякъде и на мен ми е скучно. А касетата беше там — тази, за която си шепнехте с Рюджи. И я извадих. Но дори не беше интересна. Сигурно нещо, което момчетата от офиса са забъркали. Шизу остана мълчалива, отговаряйки само наум. Няма защо да се сърдиш толкова.

За пръв път, откакто бяха женени, Асакава поиска да удари жена си.

— Идиотка…!

Но някак си успя да се сдържи и остана така, със стиснат юмрук. Успокой се и помисли. Вината е твоя. Не трябваше да я оставяш там, където можеше да я види. Шизу никога не отваряше поща, адресирана до него, и си беше помислил, че е безопасно да я остави в шкафа. Защо не я скрих? Все пак тя влезе в стаята, докато я гледахме с Рюджи. Разбира се, че й е станало любопитно. Сгреших, като не я скрих.

— Извинявай — промърмори Шизу.

— Кога я гледа? — гласът на Асакава потрепери.

— Тази сутрин.

— Наистина ли?

Тя нямаше представа колко важно беше да знае кога точно я е пуснала. Просто кимна с глава.

— В колко часа?

— Защо питаш?

— Просто ми кажи! — Ръката му пак започна да се повдига.

— Около десет и половина. Беше точно след като свърши „Маскираният конник“.

„Маскираният конник“? Това е детско предаване. Йоко беше единствената в семейството, която го гледа с интерес. Асакава отчаяно се опитваше да не припадне.

— Сега. Това е много важно, така че ме слушай. Докато гледаше тази касета, къде беше Йоко?

Шизу погледна така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— В скута ми.

— И Йоко ли? Казваш, че и двете сте… гледали… тази касета?

— Просто гледаше как свети екранът — не разбираше нищо.

— Млъкни! Това няма значение!

Вече не бе въпрос само да разруши мечтите на жена си за къща в предградията. Сега цялото семейство беше застрашено — всички можеха да умрат. Всички щяха да умрат безсмислено.

Като видя яда, страха и отчаянието на мъжа си, Шизу започна да разбира сериозността на ситуацията.

— …това беше… беше шега, нали?

Спомни си думите в края на касетата. В онзи момент ги помисли за някаква тъпа шега. Не можеше да са истина. Но как да си обясни поведението на мъжа си?

— Не е истинско, нали? Нали?

Асакава не можеше да отговори. Просто поклати глава. След това го обзе топлота към тези, които споделяха съдбата му.

15 октомври, понеделник

Всяка сутрин като се събудеше, Асакава си пожелаваше това да е само сън. Беше се обадил на едно бюро за коли под наем в квартала и им бе казал, че ще дойде да вземе колата, която е резервирал. Бяха я записали, нямаше грешка. Реалността продължаваше напред без почивка.

Трябваше някак си да се придвижва, ако иска да научи откъде е дошло излъчването. Не е възможно да се манипулират телевизионните вълни с безжично предавателче, купено от магазина. Такова нещо се прави с професионална техника. А картините на лентата бяха чисти, без нарушения в предаването. Това означаваше, че сигналът е бил силен и наблизо. Ако научи повече за околността, където предаването е било прието, ще открие точката на излъчване. Но единственото, с което разполагаше, бе телевизорът във вила Б-4 на „Вила Лог“, приел сигнала. Трябва да отиде там, да огледа ландшафта наоколо и да претърси района сантиметър по сантиметър. Нямаше представа колко време щеше да му отнеме. Беше си взел дрехи за три дни. Със сигурност нямаше да са му нужни повече.

Гледаха се един друг, но Шизу мълчеше. Асакава така и не можа да измисли достоверна лъжа и остави жена си да си легне с мъгляво обяснение за заплахата от смърт след една седмица. Тя, изглежда, се боеше да научи нещо конкретно и с радост остави нещата неясни и необяснени. Вместо да го разпитва подробно, както правеше обикновено, изглежда, се досещаше за нещо и мълчеше. Асакава нямаше представа как тя си обяснява нещата, но то явно не облекчаваше безпокойството й. Докато гледаше обичайния сапунен сериал на следващата сутрин, реагираше изключително чувствително към всякакви звуци отвън и на няколко пъти скочи неспокойно от стола си.

— Хайде просто да не говорим за това, съгласна ли си? Нямам какво да ти кажа. Просто ме остави да се справя.

Това бе всичко, което Асакава каза, за да успокои тревогата на жена си. Не можеше да си позволи да изглежда слаб пред нея.

Точно като излизаше от апартамента, като по сигнал телефонът иззвъня. Беше Рюджи.

— Направих невероятно откритие. Искам да ми кажеш какво мислиш — гласът му бе развълнуван.

— Не можеш ли да ми кажеш по телефона? Трябва да взема кола под наем сега.

— Кола под наем ли?

— Ти беше този, който ми каза да открия откъде се е появил сигналът.

— Да, да. Слушай, остави това на заден план и идвай насам. Може би все пак няма да ти трябва да търсиш антена. Може би цялото това предположение е много погрешно.

Асакава реши все пак да вземе колата. Да тръгне незабавно от къщата на Рюджи, ако се наложеше да отиде до „Пасифик Ленд“ в Южен Хаконе. Паркира с двете предни колела на тротоара и заудря по вратата на Рюджи.

— Влизай! Не е заключено.

Асакава отвори и шумно изтрополи през кухнята.

— Е, какво е голямото откритие? — попита.

— Какво те притеснява? — Рюджи го гледаше, седнал с кръстосани крака.

— Просто побързай и ми кажи какво си открил!

— Успокой се!

— Как да се успокоя? Просто ми кажи!

— Рюджи замълча за момент. После тихо попита:

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Асакава се друсна по средата на пода, с ръце върху колената.

— Жена ми… жена ми и дъщеря ми са гледали тази гадост.

— О, това е лошо. Много съжалявам.

Рюджи изчака, докато Асакава се поуспокои. Той кихна и шумно издуха носа си.

— Е, искаш да спасиш и тях, нали?

Асакава наведе глава като малко момче.

— Ами тогава ето ти още една причина да си сдържаш нервите. Затова няма да ти казвам моите заключения. Само ще ти изложа фактите. Искам да видя ти какво ще помислиш. Затова не бива да си толкова възбуден, разбираш ли.

— Разбирам — каза Асакава покорно.

— Сега иди и си измий лицето. Стегни се.

Асакава можеше да плаче пред Рюджи. Той беше отдушникът за всичките му чувства, които не можеше да покаже пред жена си.

Върна се в стаята, бършейки лицето си с кърпа. Рюджи му подаде лист хартия. На него се виждаше следната проста схема:

Някои неща бяха ясни и от пръв поглед. Рюджи беше разделил целия филм на отделни сцени.

— Вчера изведнъж ми хрумна това. Виждаш какво е, нали? Филмът се състои от дванайсет сцени. Давам номер и име на всяка. Числото след името значи колко секунди продължава. Следващото число, в скобите, означава — ехо, слушаш ли ме? — колко пъти екранът става черен по време на тази сцена.

Асакава бе преизпълнен със съмнения.

— След като ти си тръгна вчера, започнах да разглеждам и другите сцени, наред с тази с бебето. Да видя дали и те имат тези мигновени затъмнявания. И, гледай и се май, има ги в сцени 3, 4, 8, 10 и 11.

— Следващата колонка е „истинска“ или „абстрактна“. Какво е това?

— Общо казано, можем да разделим дванайсетте сцени в две категории. Абстрактните, като картини в мислите, можем да наречем умствени пейзажи. А истинските, неща, които действително съществуват, можеш да видиш с очите си. Така съм ги разделил.

Тук Рюджи спря за секунда.

— Сега погледни таблицата. Забелязваш ли нещо?

— Ами, черната завеса пада само когато са „истински“ сцени.

— Точно така. Това е напълно вярно. Продължавай да разсъждаваш.

— Рюджи, това започва да става отегчително. Побързай и ми кажи накъде биеш. Какво означава?

— Сега, сега, почакай малко. Когато на човек му дадат отговорите предварително, интуицията му се потиска. Моята вече ме доведе до един отговор. И с това наум ще изкривявам всеки феномен според това заключение. Както в криминалните разследвания, нали? Веднъж като си помислиш този е виновният, сякаш всички доказателства започват да сочат към него. Виждаш ли, не можем да си позволим да сбъркаме. Искам и ти да подкрепиш заключението ми. Така де, като разгледаш всички сцени, дали интуицията ще ти подскаже същото като на мен.

— Съгласен съм. Продължавай.

— Добре: черното перде пада само при реални пейзажи. Това вече го разбрахме. Сега спомни си усещанията първия път, когато гледа филма. Вчера обсъждахме сцената с новороденото. Друго освен това? Какво ще кажеш за сцената с многото лица?

Рюджи използва дистанционното, за да я намери.

— Разгледай дълго и внимателно лицата.

Стената от множество лица бавно отстъпваше назад — броят им се увеличаваше до стотици, хиляди. Като ги разгледа отблизо, Асакава видя, че всяко беше различно като истинско лице.

— Как те кара да се чувстваш? — попита Рюджи.

— Сякаш ме обвиняват. Наричат ме лъжец и измамник.

— Точно. Като го гледах, почувствах същото или поне много наподобява чувството, което ти описваш.

Асакава се опита да разбере накъде водеше този факт. Рюджи очакваше ясен отговор.

— Е? — попита пак Рюджи. Асакава поклати глава.

— Няма смисъл. Нищо не ми идва наум.

— Ами, ако имаш възможността да го гледаш по-дълго време като мен, може би ще забележиш същото като мен. Виж, и двамата си мислехме, че всичко това е заснето с камера. Нали?

— Не е ли?

— Ами, какво ще кажеш за черното перде, покриващо за миг екрана.

Превъртя малко напред, докато не стигна до точно такъв момент. Ако пресметнеше, се получаваше, че чернотата трае за около една десета от секундата.

— Защо това става само в истинските сцени, а не в измислените? Погледни от по-близо. Не е напълно черно.

Асакава се приближи по-близо до екрана. Наистина беше така. Нещо като фина бяла отсянка оставаше в тъмнината.

— Размазана сянка. Това, което наблюдаваме, е проекция на зрението. И докато гледаш, не получаваш ли чувството на непосредственост, че наистина участваш?

Рюджи погледна право към Асакава и мигна бавно. Черното перде.

— А — измърмори Асакава. — Това да не е… мигането на клепача?

— Точно така. Греша ли? Ако се замислиш, логично е. Има неща, които виждаме с очите си, но и неща, които си представяме. И тъй като те не минават през ретината, няма мигане. Но като гледаме с очите си, образите се формират от силата на светлината, която достига до ретината. За да не засъхне тя, ние мигаме, без да съзнаваме. Черната завеса е мигът, когато се затварят очите.

Още веднъж на Асакава му стана лошо. Първия път трябваше да изтича до тоалетната, но сега зловещите тръпки бяха още по-лоши. Не можеше да се отърси от чувството, че нещо се е навряло в тялото му. Тази касета не беше записана от машина. Човешките очи, уши, нос, език, кожа — всичките пет възприятия бяха използвани. Тези тръпки, треперенето, идват от една сянка, която се настанява в него чрез сетивата му. Асакава беше гледал филма от същия ъгъл, както нещото в него.

Бършеше челото си непрекъснато, но то оставаше обляно в студена пот.

— Знаеш ли, че… ехо, слушаш ли ме? Като изключим индивидуалните разлики, мъжете мигат двайсет пъти на минута, а жените — петнайсет. Това значи, че сигурно жена е възпроизвела образите.

Асакава не го чуваше.

— Ехо! Какво има? Изглеждаш, все едно вече си мъртъв, толкова си блед — засмя се Рюджи. — Погледни от положителната страна. Сега сме с една крачка по-близо до решението. Ако тези картини са регистриране от сетивата на един човек, то заклинанието трябва да има нещо общо с желанието му. С други думи: може би той иска да направим нещо.

Асакава за момент беше изгубил способността да мисли. Думите вибрираха в ушите му, но смисълът им не достигаше до мозъка му.

— При всички положения сега знаем какво да правим. Трябва да открием кой е този човек. Или е бил. Смятам, че той или тя вече не е сред нас. И след това трябва да открием какво е искал, докато е бил жив. И това е заклинанието, което ще ни позволи да живеем.

Рюджи намигна на Асакава, сякаш казваше: как се справям?

Асакава беше слязъл от магистрала № 3 Токио-Йокохама и сега се движеше по пътя Йокохама-Йокосука. Рюджи беше свалил седалката си и спеше спокоен безметежен сън. Беше почти два на обяд, но Асакава не усещаше никакъв глад.

Протегна ръка, за да събуди спящия, но я отдръпна. Още не бяха стигнали. Той дори не знаеше и накъде точно пътуват. Всичко, което му беше казал Рюджи, бе да кара към Камакура. Не знаеше къде и защо отиват. Шофираше нервно и невнимателно. Рюджи бързо си беше събрал багажа и му каза, че в колата ще му обясни накъде потеглят. Но щом тръгнаха, каза:

— Снощи не можах да спя, не ме буди до Камакура — и после веднага заспа.

Излезе от пътя Йокохама-Йокосука при Асахина и пое пет километра по пътя Каназава, докато не стигнаха гара Камакура. Рюджи спеше вече два часа.

— Хей, стигнахме — каза Асакава и го бутна. Рюджи се опъна като котка, потърка очи с обратното на ръцете си и силно завъртя глава, устните му шляпаха.

— А-а-х, толкова хубав сън сънувах…

— Какво правим сега?

Рюджи се изправи, погледна през прозореца, за да види къде се намират.

— Просто продължавай по този път и като стигнеш Външната порта към гробницата на Хачиман, свий вляво и спри.

Тогава Рюджи пак легна и каза:

— Може би още мога да хвана края на съня, ако не възразяваш.

— Виж, ще сме там след пет минути. Щом имаш време да спиш, имаш време и да ми обясниш какво правим тук.

— Ще разбереш, когато стигнем — отговори Рюджи, като опря крака на таблото и отново заспа.

Асакава зави наляво и спря. Право пред него се намираше стара двуетажна къща с табела „Мемориална зала «Тецузо Миура»“.

— Влез в паркинга.

Рюджи беше отворил очи. Имаше доволно изражение и ноздрите му бяха разтворени, сякаш душеше парфюм.

— Благодарение на теб успях да довърша съня си.

— За какво ставаше дума? — попита Асакава, докато въртеше волана.

— За какво, мислиш? Летях. Обожавам сънищата, в които летя.

Рюджи доволно въздъхна и облиза устните си.

Мемориалната зала „Тецузо Миура“ изглеждаше запустяла. В огромно празно пространство на първия етаж имаше множество снимки и документи в рамки или под стъклени похлупаци и описание на постиженията на този Миура, залепено на стената. След като го прочете, Асакава най-после се сети кой е бил.

— Извинете. Има ли някой тук? — извика Рюджи към дълбините на сградата.

Нямаше отговор.

Тецузо Миура беше умрял преди две години, на 72, след пенсиониране като професор в университета „Йокодай“. Беше специалист по теоретична физика, занимаващ се с теориите за материята и статистическата динамика. Мемориалната зала обаче не бе в чест на постиженията му като физик, а заради изследванията му на паранормални феномени. В резюмето на стената се твърдеше, че теориите му са привлекли световен интерес, но малко хора са им обръщали внимание. Самият Асакава никога не бе чувал за него. И какви точно са били теориите му? Асакава започна да оглежда материалите по стените и под стъклата. Мислите имат енергия и тази енергия… Беше стигнал да чете дотам, когато чу как някой бърза по стълбите. Отвори се една врата и около четиридесетгодишен мъж с мустаци си показа главата. Рюджи се приближи до мъжа, подавайки му визитна картичка. Асакава реши да последва примера му, като извади една от своите.

— Името ми е Такаяма, от университета „Фукузава“. Говореше плавно и любезно; Асакава се заинтригува, като чу колко различен диалект говореше. Асакава подаде и своята картичка. Изправен пред учен и репортер, човекът беше доста смаян. Съсредоточено разглеждаше картичката на Асакава.

— Ако е възможно, искаме да се консултираме за нещо с вас.

— И какво ще е това? — Човекът внимателно ги изгледа.

— Веднъж имах удоволствието да се срещна с покойния професор Миура.

Мъжът, изглежда, се успокои, след като чу това, и се отпусна. Донесе три разгъващи се стола и ги постави така, че да се гледат един друг.

— Така ли? Моля, седнете.

— Трябва да е било преди три години… да, точно така. Годината преди да умре. В моя университет искаха да изнеса една лекция за научните методи и реших да използвам възможността да чуя какво професорът можеше да каже по темата…

— Тук, в къщата, ли е било?

— Да. Професор Такацука ни запозна.

Чувайки това име, мъжът най-накрая се усмихна. Разбра, че нещо общо го свързва с посетителите. Тези двамата явно са на наша страна. Не са дошли тук, за да ни атакуват.

— Разбирам. Съжалявам за всичко това. Името ми е Тецуаки Миура. Съжалявам, но ми свършиха визитните картички.

— Значи вие сте…?

— Да, аз съм единственият син на професора. Но не заслужаващ името си.

— Така ли? Напротив, нямах представа, че той има такъв чудесен син.

Асакава едва сдържа смеха си, като чу Рюджи да нарича мъж с десет години по-възрастен от него „чудесен син“.

Тецуаки Миура ги разведе набързо. След смъртта на професора някои негови студенти се бяха обединили, за да отворят къщата за посетители и да подредят насъбраните през годините научни материали. Колкото до самия Тецуаки, както сам беше казал, донякъде само осъждащо, не станал учен, както баща му е искал, но въпреки това бе построил гостилница до Залата и сега я управляваше.

— Ето как експлоатирам и земята, и репутацията на баща си. Както казвах, не съм достоен син.

Засмя се тъжно. Заведението му се посещаваше предимно от групи ученици, най-вече от кръжоци по физика и биология, но спомена и за една група, занимаваща се с пара-психологични изследвания. На кръжоците им дай само да ходят на екскурзии. Така Мемориалната зала играеше ролята на стръв за привличане на ученически групи.

— Между другото… — Рюджи стана и се опита да насочи разговора към главния въпрос.

— О, съжалявам. Сигурно съм ви отегчил, плямпайки толкова продължително. Кажете ми какво ви води насам?

Беше видно, че Тецуаки нямаше талант за учен. Беше обикновен търговец, който се нагаждаше спрямо ситуацията. Асакава можеше да познае, че Рюджи не изпитва голямо уважение към мъжа.

— Честно казано, търсим някого.

— Кого?

— Всъщност не знаем името. Затова сме тук.

— За съжаление не ви разбирам. — Изглеждаше затруднен, сякаш, за да накара гостите си да му дадат повече обяснения.

— Дори не можем да кажем дали този човек е жив, или вече е умрял. Ясно е само, че е притежавал сила, каквато обикновените хора не притежават.

Рюджи замълча, за да види реакцията на Тецуаки, който, изглежда, веднага разбра за какво става дума.

— Вероятно баща ви е най-големият колекционер в Япония на подобна информация. Беше ми казал, че чрез мрежа от връзки, които сам е създал, е направил списък на хора, които са притежавали паранормални сили. Каза, че пази информацията.

Лицето на мъжа се смръщи. Дано не го карат да прегледа всички тези архиви заради едно име.

— Да, разбира се, документите са запазени. Но са толкова много. А и повечето от хората са измамници.

Тецуаки пребледня пред мисълта да прегледа всички тях отново. На дузина студенти потрябваха няколко месеца, за да ги подредят. Следвайки желанието на починалия, бяха включили и неизяснените случаи, с което броят им още повече се увеличи.

— Не искаме да ви тормозим. С ваше разрешение, ние двамата сами ще ги проверим.

— Те са в архива горе. Може би най-напред ще искате да ги видите?

Тецуаки се изправи. Защото не знаят колко са, затова говорят така. Веднъж да видят всички тези рафтове, и ще се откажат. Заведе ги на втория етаж.

Архивът беше в стая с висок таван непосредствено до стълбата. Влязоха в стаята, за да се изправят пред две огромни библиотеки, всяка с по седем рафта. Всяка папка съдържаше материали за четиридесет случая. На пръв поглед изглеждаше, че са хиляди. Асакава не видя реакцията на Рюджи, самият той пребледня като платно. Ако губим време с това, може да си умрем в тази тъмна стая. Трябва да има друг начин!

Рюджи спокойно попита:

— Имате ли нещо против да разгледаме?

— Заповядайте. — Тецуаки остана малко, за да види — донякъде от учудване, донякъде от любопитство — какво си бяха въобразили, че ще намерят. Но накрая се предаде.

— Чака ме работа — каза на тръгване.

Като останаха сами, Асакава се обърна към Рюджи:

— Така, ще ми кажеш ли какво става?

Гласът му беше по-плътен, защото си кривеше врата, оглеждайки всички тези папки наоколо. Проговори за първи път, откакто бяха влезли в Залата. Документите бяха подредени хронологично от 1956 година и завършваха с 1988 — годината, когато Миура бе починал. Смъртта беше спуснала завесата над това тридесет и две годишно преследване.

— Нямаме много време, затова ще ти обясня, докато търсим. Ще започна с 1956, а ти — с 1960 година.

Асакава колебливо издърпа една папка и прелисти през нея. На всяка страница имаше поне една снимка и лист с описание, както име и адрес.

— Какво търся?

— Внимавай за имената и адресите. Опитваме се да открием жена от острова Изу Ошима.

— Жена? — попита Асакава, извивайки въпросително глава.

— Помниш ли старицата от касетката? Каза на някого, че ще роди дъщеря. Да не мислиш, че е говорила на мъж?

Рюджи беше прав. Мъжете не могат да раждат.

И така, започнаха да търсят. Беше проста, повтаряща се задача и понеже Асакава попита защо съществуват тези документи изобщо, Рюджи му обясни.

Професор Миура винаги се е интересувал от паранормални феномени. През 50-те е започнал изследвания на паранормални сили, но това не било достатъчно, за да изгради научна теория. Гадателите не можели да повторят пред публика онова, което правили насаме. Много концентрация се изисква, за да може да бъдат показани тези възможности. Професор Миура търсил човек, който да може да използва силите си при всяка ситуация, независимо от обстоятелствата. Разбирал е, че ако някой се провали пред публика, самият той е щял да бъде наречен измамник. Бил е уверен, че има много хора с паранормални сили, и е почнал да ги търси. Но как да го направи? Не можел да интервюира всеки, който казва, че има силите на гадател, трето око, телекинеза. Изработил свой метод. На всеки, който можело да притежава подобни способности, пращал парче фотолента в специално затворен пакет, молил го да запечата с мислите си някаква картина или образ и да му го изпрати обратно, все така затворен. По този начин можел да провери способностите им на големи разстояния. И понеже правенето на такава психична снимка донякъде е основна способност, често същите хора се оказвали и прорицатели. От 1956 г. нататък започнал да търси паранормални явления с помощта на бивши свои студенти, които работели в издателства и вестници. Те изградили мрежа, която съобщавала директно на професора за появата на подобни сили. Все пак след изследване на върнатите филми се оказвало, че не повече от една десета са имали подобни възможности. Останалите сръчно отваряли плика и сменяли лентата. Явните случаи на измама били отхвърляни още на този етап, а несигурните били запазвани и така се стигнало до необятните размери на този архив пред очите на Асакава. С течение на годините мрежата на Миура се усъвършенствала с развиването на медиите и с увеличаването броя на бившите студенти. Информацията се насъбирала година след година, докато професорът не починал.

— Разбирам — промърмори Асакава. — Значи това е предназначението на тази колекция. Но откъде знаеш, че името на човека, когото търсим, е тук?

— Не казвам, че непременно е тук. Но има огромна вероятност да е така. Виж само какво е направила. Знаеш, че има доста хора, които могат да създадат психо-снимка. Но никак не са много хората, които да излъчват картини върху телевизор без никаква техника. Това е сила от най-висш порядък. Някой с подобни възможности ще си проличи дори и да не иска. Не мисля, че мрежата на Миура е позволила такъв феномен да се изплъзне.

Асакава трябваше да признае, че вероятност съществуваше. Удвои усилията си.

— Между другото, защо търся за 1960 година? — изведнъж Асакава се изправи.

— Помниш ли сцената, която показва телевизор? Доста стар модел беше. Някой от най-ранните, от 50-те или началото на 60-те.

— Но това не означава непременно…

— Млъкни. Говорим за вероятности тук, нали?

Асакава се наруга мислено, че е прекалено раздразнителен през последните десетина минути. Но имаше основателна причина. Имайки предвид малкото време, броят на папките беше огромен. Щеше да е по-странно, ако беше спокоен.

В този момент Асакава видя думите „Изу Ошима“ в папката, която държеше.

— Хей! Намерих един! — изкрещя триумфално.

Рюджи се обърна изненадан и се вгледа в документа.

Мотомаки, Изу Ошима. Теруко Цучида, възраст 37. Датирана от 14 февруари 1960 година. Черно-бяла снимка, показваща бяла черта като светкавица върху черен фон. В описанието беше записано: Обектът изпрати това, описвайки изображение във формата на кръст. Няма следи от подмяна.

— Какво ще кажеш?

Асакава тръпнеше от вълнение, докато чакаше отговора на Рюджи.

— Възможно е. Запиши името и адреса за всеки случай.

Рюджи се обърна и продължи със собственото си търсене. Асакава беше доволен от скорошното откритие, но в същото време беше и недоволен от хладната реакция на приятеля си.

Минаха два часа. Не намериха друга жена от Изу Ошима. Повечето от попълненията бяха или от Токио, или от обкръжаващия го район Канто. Тецуаки се появи, предлагайки им чай. Подхвърли два-три саркастични коментара, преди да си тръгне. Ръцете им ставаха по-бавни и по-бавни, бяха минали два часа, а още не бяха свършили с една година.

Най-накрая Асакава успя да приключи 1960. Като посегна към 1961 година, погледна Рюджи. Той седеше със скръстени крака на пода, заровил поглед в една папка. Да не е заспал, идиотът? Протегна ръка, но тогава Рюджи издаде измъчен стон.

— Толкова съм гладен, че ще умра. Какво ще кажеш да отидеш да купиш нещо за ядене и чай улонг. О, и направи резервация за довечера в „Малък слънчев пансион“.

— И за какъв дявол?

— Това е гостилницата, която държи човекът.

— Знам това. Но защо да остана там с теб?

— Не искаш ли?

— Като за начало, нямаме време да се отпускаме в някакъв хотел.

— Дори и да успеем да я открием, няма как веднага да тръгнем към Изу Ошима. Днес никъде не можем да отидем. Не мислиш ли, че е по-добре да се наспим добре и да сме с пълни сили утре.

Асакава чувстваше неописуема неохота да прекара нощта с Рюджи в някаква странноприемница. Но нямаше алтернатива, така че се отказа и отиде да купи храна и да каже на Тецуаки Миура, че ще останат за през нощта. След това той и Рюджи се наядоха и изпиха чая улонг. Беше седем вечерта. Малка почивка.

Ръцете му бяха изморени, а раменете — схванати. Очите го боляха, свали си очилата. Сега държеше папките толкова близо, че можеше да ги оближе. Трябваше да се концентрира докрай, за да не пропусне нещо, и това го изтощаваше още повече. Девет часа. Тишината в архива беше разцепена от дивия крясък на Рюджи.

— Открих я най-после! Ето къде се е криела.

Асакава беше привлечен от документа. Седна до Рюджи и си сложи обратно очилата, за да го види. Пишеше:

Изу Ошима, Сашикиджи. Садако Ямамура. Възраст 10. Пликът беше датиран 29 август 1958 година Обектът прати това с бележка, описваща, че ще се появи собственото й име. Тя е автентична без съмнение. Беше прикрепена снимка с йероглифа яма, „планина“, в бяло, на черен фон. Асакава беше виждал този йероглиф някъде.

— Това… това е.

Гласът му трепереше. На касетата сцената с вулкана Михара беше директно последвана от появяването на йероглифа за „планина“, идентичен с този. Не само това, в десетата сцена старият телевизор показваше йероглифа сада. Името на жената беше Садако Ямамура.

— Какво мислиш? — попита Рюджи.

— Няма съмнение. Това е.

Най-накрая Асакава бе окрилен от надежда. Може би, може би ще изпреварят крайния срок, помисли си.

16 октомври, четвъртък

10,15 ч. Рюджи и Асакава се намираха на бърз пътнически кораб, който току-що беше напуснал пристанището на Атами. Нямаше редовен ферибот, който да свързва Ошима и главния остров, затова трябваше да оставят колата на паркинга до хотел „Атами Каракуен“. Асакава още стискаше ключа в лявата си ръка.

По разписание трябваше да стигнат Ошима след час. Духаше силен вятър и изглеждаше, че ще вали. Повечето от пътниците не бяха излезли на палубата, а се бяха сгушили по местата си. Асакава и Рюджи прекалено много бързаха, за да проверят това, преди да си купят билетите, но, изглежда, се задаваше тайфун. Вълните бяха големи и клатенето на кораба бе неприятно.

Отпивайки горещо кафе, Асакава още веднъж прехвърли в ума си всички събития, случили се досега. Не знаеше дали трябва да се поздравят за това, че стигнаха толкова далеч, или да се упрекват, че не са разбрали за Садако Ямамура и да тръгнат за остров Ошима по-рано. Всичко зависеше от това да се забележи, че черното перде, което примигва за момент върху образите на видеото, са клепачи, мигане. Образите не бяха записани от устройство, ами от човешкия сетивен апарат. Човекът е фокусирал своята енергия върху видеото в бунгало Б-4, докато то е записвало и така не е създал мислена снимка, а мислен филм. Това със сигурност свидетелстваше за паранормални сили с неизмерима мощ. Рюджи смяташе, че такъв човек ще се отличава в тълпата, беше тръгнал да го търси и беше намерил името му. Но не знаеха със сигурност, че Садако Ямамура беше извършителката, която търсеха. Тя все още беше само заподозряна. Отправиха се към Ошима, за да проверят съмненията си.

Морето беше бурно, корабът силно се люлееше. Асакава бе обзет от лошо предчувствие. Може би не беше толкова добра идеята да отидат на Ошима заедно. Ами ако тайфунът приклещи на острова и двамата? Кой щеше да спаси жена му и дъщеря му? Крайният срок настъпваше — 22,04 ч. вдругиден.

Асакава топлеше ръцете си с чашата кафе и се свиваше на мястото си.

— Знаеш ли, все още не мога да повярвам, че човек наистина е способен да направи нещо такова.

— Няма значение дали го вярваш или не, нали? — Рюджи отговори, без да сваля очи от картата на Ошима. — Както и да е, това е действителността право пред очите ти. Всъщност всичко, което виждаме, е една малка част от съзнателно променящ се феномен.

Рюджи свали картата върху коленете си.

— Нали знаеш за Големия взрив? Казват, че Вселената се е родила след изключителна експлозия преди 20 милиарда години. Математически мога да представя формата на Вселената от раждането й досега. Всичко е диференциални уравнения. Повечето феномени във вселената могат да се представят като диференциални уравнения. Като ги използваш, можеш да разбереш как е изглеждала Вселената преди сто милиона година, дори секунда или десета от секундата след този взрив. Но. Но. Няма значение колко назад се връщаме, както и да се опитваме да си я представим, просто не можем да разберем какво е било състоянието в самия момент на експлозията. Има и друго нещо. Какъв ще бъде краят на нашата Вселена? Ето, не знаем началото, не знаем и края. Знаем само това, което е помежду тях. Това, приятелю, е животът.

Рюджи го изръга с лакът.

— Може и да си прав. От снимка добивам известна представа как съм изглеждал на три години, или като новороден.

— Ето, виждаш ли? Но какво е преди раждането, какво е след смъртта — това са неща, които просто не знаем.

— След смъртта? Като умреш, настъпва краят, просто изчезваш. И това е, нали?

— Ами, умирал ли си някога?

— Не, не съм — Асакава поклати глава с абсолютна увереност.

— Е, тогава не знаеш, нали? Не знаеш къде се озоваваш след смъртта.

— Смяташ, че има такива неща като духове?

— Виж, казвам, само че не знам. Но когато говориш за зараждането на живота, мисля, че нещата стават по-лесни, ако приемеш за факт, че душата съществува. Нищо от бръщолевенията на днешните молекулярни биолози не звучи реално. Какво всъщност казват? Вземи стотни от двайсетина различни аминокиселини, сложи ги в една купа, смеси ги, добави малко електрическа енергия, и voila — протеин, тухлата на живота. И наистина искат да го повярваме? Може, също и да ни кажат, че всички сме деца на Бога — това поне е по-лесно за преглъщане. Това, което мисля аз, е, че по време на раждане участва съвсем различна енергия като че ли има специална движеща сила.

Рюджи, изглежда, се доближаваше до разбиранията на Асакава, но внезапно смени темата.

— Между другото, не можех да не забележа, че беше впечатлен от посланието на професора в музея. Нещо интересно?

При тези думи Асакава си спомни, че там беше започнал да чете нещо. Мислите притежават енергия и тази енергия…

— Май пишеше, че мислите били енергия.

— Друго?

— Нямах време да го прочета до края.

— Хе-хе, лошо. Тъкмо си стигнал до хубавата част. Професорът наистина можеше да ме разсмее с начина, по който с цялата си сериозност казваше неща, които на нормалния човек му се струват невероятни. Старецът твърдеше, че идеите са форма на живот със собствена енергия.

— Моля? Искаш да кажеш, че мислите в главите ни могат да се превърнат в живи същества?

— Горе-долу, да.

— Е, това е твърде радикално предположение.

— Прав си, но подобни идеи е имало още преди Христа. Според мен на това може да се гледа като на различна теория за живота.

Изведнъж Рюджи сякаш изгуби интерес към разговора и пак се съсредоточи върху картата.

Асакава разбираше за какво говори Рюджи, поне по-голямата част, но не всичко му допадаше. Може и да не можем да обясним по научен начин с какво се сблъскваме. Но то е истинско и защото е истинско, трябва да го разглеждаме като реален феномен и да се отнесем към него като такъв, дори и да не разбираме причината или резултата. Това, върху което сега трябва да се съсредоточим, е да разгадаем загадката на заклинанието и да спасим себе си, а не да разгадаем всички тайни на свръхестественото. Рюджи наистина имаше интересни идеи. Но на Асакава му трябваха точни отговори.

Колкото по-навътре влизаха в морето, толкова по-лошо ставаше клатенето на кораба. Асакава се опасяваше, че ще хване морска болест. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно ставаше неприятното чувство в гърдите. Рюджи, който вече задремваше, изведнъж вдигна глава и погледна през прозореца. От морето връхлитаха тъмни сиви вълни, а в далечината се виждаше неясното очертание на остров.

— Знаеш ли, Асакава, нещо ме притеснява.

— Какво?

— Четиримата младежи, отседнали в бунгалото. Защо не са се опитали сами да изпълнят заклинанието?

Пак същото.

— Не е ли очевидно? Не са повярвали на касетата.

— И аз така мислех. Това обяснява защо са си направили шега и са изтрили заклинанието. Но си спомних един излет с лекоатлетическия отбор на гимназията. Посред нощ Сайто нахлува в стаята. Помниш Сайто, нали? Не беше с всичкия си. Бяхме 12 души в отбора и всички спяхме в една стая. Този идиот влиза, тичайки, в стаята, зъбите му тракат и крещи: „Видях призрак!“ Отворил вратата на банята и видял едно малко момиченце, свито зад кофата за боклук — то плачело. Как мислиш, че реагирахме всички ние?

— Предполагам, че половината са повярвали, а другите са се изсмели.

Рюджи поклати глава.

— Така щеше да е във филм на ужасите. Първоначално никой не вярва, но постепенно, един по един, чудовището ги излавя, нали? Но в реалния живот не е така. Всеки един, без изключение, повярва. Всичките единадесет. И не защото бяха страхливци. Можеш да опиташ върху каква да е група хора и ще получиш същия резултат. У нас е заложено дълбоко чувство за страх по инстинкт.

— Искаш да кажеш, че е странно, дето и четиримата да не са повярвали на касетката.

Докато слушаше разказа на Рюджи, Асакава си припомни лицето на дъщеричката си, когато видя маската на демона. Спомни си и колко озадачен беше — откъде тя знае, че маската е страшна?

— Х-м. Сцените на касетата не разказват история и не са чак толкова страшни за гледане. Мисля, че може и да не се възприемат на сериозно. Но четиримата не са ли били поне притеснени? Ако ти кажат, че като изпълниш едно заклинание, ще запазиш живота си, дори и да не вярваш, няма ли поне да опиташ? Смятам, че поне един от тях би трябвало да си направи труда. Така де, тя или той се е правел на велик пред останалите, но би могъл да изпълни заклинанието тайно след завръщането в Токио.

Лошото усещане на Асакава се засилваше. И той се бе питал същото. Ами ако заклинанието се окаже нещо неизпълнимо?

— Може би е нещо, което не са били в състояние да изпълнят, и така са убедили себе си, че все едно не вярват…

Асакава се досети за един пример. Ами ако жена, която е била убита, е оставила съобщение в света на живите с желание някой да отмъсти за нея, за да почива в мир?

— Хе-хе. Знам какво си мислиш. Какво ще правиш, ако се окаже така?

Асакава се запита: ако заклинанието включва заповед да убие някого, щеше ли да го направи? Можеше ли да убие един напълно непознат, за да запази собствения си живот? Но това, което го тревожеше повече, бе — ако се стигне до това, кой ще изпълни заклинанието? Яростно разтърси глава. Престани да мислиш за такива глупости. Единственото, което можеше да направи в момента, бе да се моли желанието на тази Садако Ямамура да бъде нещо, което всеки може да стори.

Очертанията на острова ставаха все по-ясни; пристанът на Мотомаки бавно се приближаваше.

— Ей, Рюджи. Имам една молба към теб — каза Асакава развълнувано.

— Каква?

— Ако не успея навреме… така де…

Асакава не можеше да се накара да изрече думата „умра“.

— Ако разбереш заклинанието на следващия ден, можеш ли… Е, жена ми и дъщеря ми.

Рюджи го прекъсна:

— Разбира се. Остави на мен. Аз ще съм отговорен за спасяването на женичката и бебока.

Асакава извади една от визитните си картички и написа върху гърба й телефонен номер.

— Ще ги изпратя при родителите й. Ще ти дам това сега, за да не забравя по-късно.

Рюджи прибра картичката в джоба си, без дори да я погледне.

Точно тогава съобщиха, че корабът е влязъл в дока на Мотомаки на остров Ошима. Асакава възнамеряваше да се обади, като слязат на брега, и да убеди жена си за известно време да се прибере при родителите си. Не знаеше кога ще се върне в Токио. Кой всъщност знаеше? Времето му можеше да изтече още тук, на Ошима. Не можеше да понесе мисълта за семейството си само и ужасено в малкия им апартамент. Докато се спускаха по мостчето на кораба, Рюджи попита:

— Ей, Асакава. Наистина ли жена ти и детето означават толкова много за теб?

Въпросът не беше присъщ за Рюджи. Асакава не можеше да не се усмихне в отговор.

— Ще разбереш някой ден.

Асакава не смяташе, че Рюджи е способен да създаде нормално семейство.

17 октомври, сряда

Застанал на кръстовището на „Омотесандо“ и „Аояма-дори“, Йошино още веднъж извади тефтерчето си. 6–1 Минами Аояма, квартири „Сугияма“. Това е адресът на Садако от преди 25 години. Адресът го тревожеше. Вървеше по „Омотесандо“, докато улицата не зави. Със сигурност 6–1 беше блокът срещу музей „Незу“, в един от по-луксозните квартали на града. Както и очакваше, сега тук на мястото на евтините квартири „Сугияма“ бяха построени внушителни червени блокове.

О, кого будалкаш всъщност? Как ще проследиш следите на тази жена отпреди 25 години?

Единствената друга следа бяха младежите, постъпили в трупата същата година. От седемте беше успял да намери информация само за четирима. Ако никой от тях не знае местонахождението на Садако, следата щеше да е студена. А Йошино предчувстваше точно това. Погледна часовника си: 11 сутринта. Бързо влезе в един магазин, за да изпрати факс до редакцията на Изу Ошима. Поне можеше да каже на Асакава какво е открил до момента.

В това време Асакава и Рюджи се намираха в същата „редакция“ — домът на Хаятсу.

— Успокой се! — извика Рюджи на Асакава, който нервно обикаляше стаята. — Паниката няма да ти помогне, знаеш.

По радиото предаваха информация за наближаващия тайфун: максимална скорост на вятъра, атмосферно налягане в центъра на бурята, североизточен вятър, участъци с изключително силни ветрове и дъжд, прииждащи реки… Всичко това се отразяваше зле на Асакава.

В момента тайфун № 21 бушуваше над морето на около 150 километра на юг от нос Омаезаки, движеше се в североизточна посока със скорост около 20 км/ч, поддържаше скорост на вятъра от около 40 м/сек. С тази скорост щеше да удари на юг от Ошима до вечерта. Щяха да възобновят въздушния и морския транспорт най-рано утре, четвъртък. Поне такава бе прогнозата на Хаятсу.

— Четвъртък! — Асакава кипеше от нерви. Крайният срок е утре вечер в десет! Проклет тайфун, побързай и се издухай оттук или се превърни в тропическа депресия, или каквото и да е.

— Кога, по дяволите, ще можем да хванем самолет или кораб от този остров? — Асакава искаше да излее яда си на някого, но дори не знаеше на кого. Въобще не трябваше да идвам тук. Ще съжалявам цял живот. И това не е всичко — дори не знам откъде да започна да съжалявам. Въобще не трябваше да гледам тази касета. Въобще не трябваше да се интересувам от смъртта на Томоко Оиши и Шуичи Иуата. Въобще не трябваше да хващам такси тогава. Мамка му.

— Няма ли начин да се успокоиш? Да се оплакваш на г-н Хаятсу няма да доведе до никъде. — Рюджи хвана Асакава за ръката с неочаквана нежност. — Помисли. Може би заклинанието е нещо, което трябва да се изпълни тук, на острова. Поне е възможно. Защо ония хлапета не са изпълнили заклинанието? Може би, защото не са имали пари да дойдат до Ошима. Това е приемлив вариант. Може би тази буря е за добро, направи опит да повярваш, може би така ще се успокоиш.

— Така е, ако разберем какво е заклинанието! — Асакава избута ръката на Рюджи. Той видя как Хаятсу и жена му си разменят погледи и му се стори, че се смеят. Големи мъже, а говорят за заклинания.

— Какво е толкова смешно? — Започна да се приближава към тях, но Рюджи го дръпна за ръката, по-силно отпреди.

— Престани. Само си хабиш силите.

Като видя раздразнението на Асакава, добродушният Хаятсу се почувства едва ли не виновен, че транспортът е прекъснат заради тайфуна. Съчувстваше на хората, които страдаха така заради бурята. Молеше се за успеха на проекта на Асакава. От Токио трябваше да пристигне факс, но чакането сякаш засилваше гнева на Асакава. Хаятсу се опита да смекчи нещата.

— Как върви разследването ви? — Хаятсу попита любезно, като се стараеше да успокои Асакава.

— Ами…

— Един от приятелите от детинство на Шизуко Ямамура живее наблизо. Ако искате, мога да му се обадя и да чуем какво може да ви каже. Старият Джен няма да е отишъл за риба в ден като този. Сигурен съм, че скучае — ще се радва да дойде.

Хаятсу сметна, че ако даде на Асакава храна за размисъл, ще отвлече вниманието му.

— Приближава седемдесетте, така че не знам доколко ще може да отговори на въпросите ви, но все пак ще е по-добро от това просто да чакаме.

— Добре…

Без дори да изчака отговора, Хаятсу се обърна и извика на жена си в кухнята:

— Обади се у Генджи и му кажи да дойде веднага.

Както каза Хаятсу, на Генджи му беше приятно да говори с тях. С удоволствие разказа за Шизуко Ямамура. Той беше на 68, три години по-стар от Шизуко. Била приятелка от детството, а и първата му любов. Дали защото спомените му се избистряха, колкото повече говореше, или защото имаше публика пред себе си, но думите като че ли се изливаха от устата му. Да разказва за Шизуко, бе като да разказва за собствената си младост.

Асакава и Рюджи научиха доста от несвързаните, отчасти сълзливи истории за Шизуко. Но бяха наясно, че не могат да вярват напълно на стария Ген. Спомените винаги се украсяват, ай всичко това се е случило преди повече от 40 години. Можеше дори да я бърка с друга жена. А може би не — първата любов на един човек е нещо специално, някой, когото не можеш да сбъркаш.

Генджи не беше особено красноречив. Използваше много усукани изрази и Асакава скоро се умори да слуша. Но след това той каза нещо, което накара Асакава и Рюджи да се вслушат внимателно.

— Мисля, че това, което промени Шизуко, беше статуята на Аскета, която измъкнахме от дъното на морето. Беше пълнолуние тази нощ… — Според стареца мистичните способности на Шизуко са свързани по някакъв начин с морето и пълната луна. В нощта, когато се е случило, Генджи бил до нея, гребял лодката. Било през 1946 г., една нощ в края на лятото. Шизуко била на 21, а Генджи — на 24 години.

Било необичайно горещо за това време на сезона, дори спускането на нощта не донесло хлад. Генджи говореше за тези събития, сякаш не са се случили преди 40 години, а едва вчера.

През онази знойна вечер Генджи седял на верандата си и мързеливо си веел на лицето, гледайки замечтано в морето, отразяващо луната и звездите. Тишината била прекъсната от бягащата нагоре по хълма Шизу. Тя застанала пред него, започнала да го дърпа за ръкава и извикала:

— Ген, лодката ти! Ще ходим на риба.

Попитал я защо, но единственото нещо, което казала, било:

— Няма да има такава светла нощ повече.

Генджи седял като зашеметен, гледайки най-красивото момиче в града.

— Престани да ме гледаш като глупак и побързай! — Дърпала го за ревера, докато не се изправил на крака. Генджи бил свикнал да го командва и да му казва какво да прави, но все пак я попитал:

— Че какво ще ходим да ловим?

Втренчена в океана, тя кратко му отговорила:

— Статуята на Аскета.

— На Аскета?

Със съжаление в гласа Шизуко обяснила, че по-рано през деня няколко окупационни войници хвърлили статуята на Аскета в морето.

По средата на източния бряг на острова има ивица, наречена Брегът на Аскета, с малка пещера, наречена Пещерата на Аскета. Вътре се намирала каменна статуя на Ен но Озуну, прочулият се будистки аскет, който бил изпратен в изгнание тук през 699 година. Озуну бил велик мъдрец, а дългите години на дисциплина допринесли за появата на окултни и мистични умения. Говорило се, че може да призовава богове и демони по собствено желание. Но силата му да предсказва бъдещето му спечелила големи врагове в света на книгите и оръжията, бил обявен за престъпник и враг на обществото и заточен на остров Изу Ошима. Това било преди почти 1300 години. Озуну се затворил в една малка пещера на острова и се отдал на още по-жестока дисциплина. Също така научил местното население на земеделие и риболов, спечелил голямо уважение заради целомъдрието си. Накрая бил помилван и му било разрешено да се върне на главния остров, където основал монашеското движение Шугендо. Твърди се, че прекарал три години на острова, имало изобилие от истории, които разказвали за престоя му там, включително легендата, че веднъж обул стоманени сандали и излетял към вулкана Фуджи. След заминаването му местните хора запазили огромната си привързаност към Ен но Озуну, а пещерата на Аскета се смятала за най-свещеното място на острова. Всяка година на 15 юни се организирал фестивал, наречен Фестивал на Аскета.

Веднага след края на Втората световна война, в резултат от отношението си към шинтоизма и будизма, американците извлекли статуята на Ен но Озуну от светилището в пещерата и я хвърлили в морето. Шизуко, която дълбоко вярвала в Озуну, явно била свидетел на това. Тя се била скрила зад скалите на нос Уърм и гледала внимателно как американският кораб извлякъл статуята. Запомнила точното място.

Генджи не можел да повярва на ушите си, че ще ходят за статуята на Аскета. Той бил добър рибар, със силни ръце, но никога преди това не бил ходил да лови каменна статуя. Но не можел да разочарова Шизуко заради чувствата му към нея. Влязъл в морето с лодката си. Мислел, че това е идеалната вечер да й признае любовта си. Наистина навътре в морето под такава красива луна, само двамата — всичко говорело, че нощта да бъде прекрасна.

Запалили огньове на брега на Аскета и на нос Уърм да им служат за ориентир. Гребали все по-навътре и по-навътре. И двамата познавали океана — релефа на дъното, дълбочината и пасажите риба, които плували тук. Но сега било нощ, независимо колко силно светела луната, тя не можела да освети под повърхността на водата. Генджи нямал представа как Шизуко възнамерявала да открие статуята.

Попитал я, докато гребял навътре, но тя не отговорила. Просто следяла местонахождението им спрямо огньовете на брега. Човек можел да добие добра представа къде се намира по светлините на огньовете и отблясъците им по повърхността на водата и лесно да прецени какво е разстоянието между тях и брега. След като гребали няколкостотин метра, Шизуко извикала:

— Спри тук!

Отишла до кърмата на лодката, наклонила се над повърхността на водата и се вгледала в тъмното море.

— Обърни се — наредила на Генджи.

Той се досетил какво щяла да направи и сърцето му подскочило. Шизуко се изправила и свалила кимоното си. Генджи се затруднявал да диша, въображението му било възбудено от звука на робата, спускаща се по тялото й. Зад себе си чул как тя скочила в морето. Когато водата го опръскала, той се обърнал и погледнал. Шизуко порела водата, дългата й черна коса била вързана с парче плат, в зъбите си стискала единия край на въже. Силно изтласкала горната част на тялото си от водата, поела дълбоко въздух и се гмурнала до дъното на морето.

Колко пъти излязла на повърхността, за да си поеме въздух? Последния път тя вече не държала въжето със зъбите си. Вързах го здраво за Аскета. Давай, издърпай го, казала тя с треперещ глас.

Ген се навел до края на лодката и почнал да дърпа. За секунди Шизуко се качила на борда, наметнала кимоното си, отишла зад Генджи и започнала да дърпа. Поставили статуята в центъра на лодката и се отправили към брега. През целия път обратно никой не продумал и дума. Имало нещо във въздуха, което спирало всички въпроси. Сторило му се странно, че успяла да намери статуята на дъното в този мрак. Чак след три дни успял да я попита. Казала му, че очите на Аскета я повикали от дъното. Зелените очи на статуята, на господаря на демони и богове, блестели от дъното на тъмното море… Така му отговорила.

След това Шизуко започнала да се чувства зле. Преди това никога не бе имала главоболие, но сега често в главата й се появявала пареща болка, придружена от видения, неща, които никога преди това не била виждала. И ставало така, че нещата, които й се привиждали, се случвали по-късно в действителност. Генджи я разпитвал за подробности. Всеки път виденията за бъдещи събития, които нахлували в мозъка й, били придружавани с особен вкус на лимон. По-голямата сестра на Генджи се омъжила и се преместила в Одавара, на главния остров; преди тя да умре, Шизуко вече знаела какво ще се случи. Но не изглеждало така, сякаш тя съзнателно можела да предскаже бъдещето. Тези сцени просто преминавали през мислите й без предварително предупреждение. Затова Шизуко никога не позволявала на хората да я питат за бъдещето им.

Следващата година заминала за Токио въпреки усилията на Генджи да я спре. Запознала се с Хеихачиро Икума и заченала от него. Тогава, в края на годината, тя се завърнала у дома и родила момиченце. Садако.

Не знаеха кога ще свърши разказът на Генджи. Десет години по-късно Шизуко се хвърлила във вулкана Михара. Ако се съди по начина, по който Генджи обясняваше случилото се, той обвиняваше за това любовника й Икума. Това може би беше нормално, тъй като той е бил негов съперник за любовта на тази жена, но очевидната му не обективност правеше тезата му трудна за вярване. От него успяха да научат, че майката на Садако имала способност да предсказва бъдещето и че тези способности може би й били дадени от каменната статуя на Ен но Озуну.

В този момент факс машината започна да бучи. Тя изпринтира увеличена снимка на Садако Ямамура, тази, която Йошино беше взел от театрална трупа „Извисяване“.

Асакава беше потресен. За първи виждаше как изглежда тази жена. Само за един кратък миг като че ли усети чувствата й, виждайки света през нейните очи. Беше нещо като първия поглед върху лицето на любимата в слабата утринна светлина, когато след дълга нощ на вплетени крака и ръце и споделени оргазми в тъмното виждаш как тя изглежда наистина.

Странно, но не можеше да я възприеме като страховита. И това беше естествено: въпреки че снимката от факса беше малко размазана в краищата, все пак успяваше да предаде красивите й черти.

— Хубава жена е, нали? — каза Рюджи.

Асакава изведнъж си спомни за Май Такано. Ако ги сравниш, Садако определено щеше да е по-красивата. И все пак усещането за женственост беше далеч по-силно у Май. Ами „зловещото“, с което описваха Садако. Не можеше да си проличи в една снимка. Садако притежаваше сили, които обикновените хора нямат; сигурно те са повлияли така на хората, които са я срещали.

Втората страница от факса съдържаше информация за Шизуко Ямамура. Продължаваше точно оттам, докъдето беше стигнал Генджи.

През 1947 г., напускайки родния си град Сашикиджи, за да отиде в столицата, силни главоболия повалят Шизуко и тя попада в болница. Покрай един от докторите там се запознава с Хеихачиро Икума, доцент във факултета по психология на университета „Тайдо“. Икума се опитвал да обясни научно хипнозата и подобни феномени. Шизуко и нейните изумителни способности да предсказва бъдещето можели да се окажат преломен момент в неговите изследвания. Икума се задълбочил в изучаването на паранормални явления, а Шизуко била обектът на неговите изследвания. Скоро отношенията им преминали отвъд тези между лекар и пациент. Въпреки че имал семейство, Икума се влюбил в Шизуко. Към края на годината тя вече била бременна от него. За да избяга от любопитните погледи на околните, се върнала у дома и там родила Садако. След това Шизуко веднага се завърнала в Токио, оставяйки бебето на остров Сашикиджи. След три години го взела при себе си. Оттогава до момента на нейната смърт тя не се разделяла със Садако.

В края на 50-те тандемът Хеихачиро Икума и Шизуко Ямамура станал медийна сензация. Те дали поглед отвътре на научните изследвания на свръхестествените сили. Първоначално публиката безпрекословно вярвала в силите на Шизуко. Медиите я представяли в добра светлина. Но имало и твърдения, че всичко може да е лъжа и когато авторитетна асоциация от учени поставили теорията им „под въпрос“, подкрепата на обществеността към двамата започнала да намалява.

Паранормалните способности на Шизуко били отнесени към гадателството и способността да се правят медиумни снимки. Тя не владеела телекинезата — възможността да се местят предмети, без да бъдат докосвани. Според едно списание тя можела мислено да отпечата образ върху парче филмова лента, запечатано в плик; можела също така сто пъти от сто да познае съдържанието на подобна лента. Но в друго списание пишело, че тя не е нищо повече от една измамница, с обяснението, че същите неща могат лесно да бъдат направени и от обикновен фокусник. Така отрицателното отношение на хората към Икума и Шизуко нараствало.

По това време Шизуко била сполетяна от нещастие. През 1954 г. тя родила второто си дете, но то се разболяло и умряло само на четири месеца. Било момче. Садако, която била на седем по това време, изглежда, много се била привързала към новороденото си братче.

Следващата година, 1955, Икума хвърлил предизвикателство към медиите, като обявил публична демонстрация на уменията на Шизуко. Първоначално Шизуко не искала да участва. Казала, че й било трудно да се съсредоточи пред толкова много хора; било я страх от провал. Икума бил непреклонен. Не можел да понесе лепнатия му от медиите етикет на шарлатанин и какъв по-добър начин да им го върне, като им даде реални доказателства за нейните способности.

В деня на демонстрацията Шизуко неохотно се изкачила на подиума в залата на лабораторията под вторачените погледи на стотина учени и представители на пресата. Като начало тя била психически изтощена, така че това едва ли са били най-добрите условия за работа. Експериментът трябвало да бъде елементарен. Трябвало само да познае цифрите върху два зара, затворени в метален контейнер. Ако можела нормално да упражни силите си, всичко щяло да премине перфектно. Но тя знаела, че всеки един от заобикалящите я хора искал провала й. Треперела, паднала на колене и извикала от мъка: „Стига толкова!“ Шизуко обяснила това така: всеки има определена степен на психическа енергия. Нейната просто била по-голяма, отколкото на другите. Но заобиколена от стотици хора, които до един искали тя да се провали, енергията й била нарушена — не можела да я задвижи. Икума дори стигнал по-далеч с думите си: „Не само стотина човека. Сега цялото население на Япония се опитва да потъпче плодовете на моето изследване. Когато общественото мнение, подклаждано от медиите, започне да се променя, медиите казват само това, което хората очакват. Срам за вас!“ Така голямата публична демонстрация завършила с порицаване на пресата от страна на Икума.

Разбира се, медиите представили изобличителната реч на Икума като опит да прехвърли вината за провалената демонстрация върху тях и заглавията на следващия ден били: ВСЕ ПАК ВСИЧКО Е ЛЪЖА… ИСТИНАТА ИЗЛИЗА НАЯВЕ… ПРОФЕСОР ОТ УНИВЕРСИТЕТА ТАЙДО Е МОШЕНИК… ПЕТГОДИШНИТЕ СПОРОВЕ — РЕШЕНИ… ПОБЕДА ЗА СЪВРЕМЕННАТА НАУКА. Нямало нито една статия в тяхна защита.

Към края на годината Икума се развежда с жена си и напуска университета. Шизуко ставала все по-параноична. Икума решил самият той да се сдобие със свръхестествени сили и се оттеглил дълбоко навътре в горите, стоял под водопади, но се сдобил с белодробна туберкулоза. Наложило се да бъде приет в един санаториум в Хаконе. Междувременно психическото състояние на Шизуко ставало все по-нестабилно. Осемгодишната Садако убедила майка си да се върнат в родния град, за да избягат от очите на пресата и подигравките на хората, но Шизуко се изплъзнала от вниманието на Садако и скочила във вулкана. И така се сринал животът на трима души.

Асакава и Рюджи приключиха с четенето на двете страници от факса едновременно.

— Това е ужасно — измърмори Рюджи. — Представяш ли си как се е чувствала Садако, когато майка й се е хвърлила във вулкана?

— Мразила е медиите?

— Не само медиите. Ненавиждала е обществото като цяло, задето са разбили семейството й. Първоначално са били техни любимци, а после са ги изпепелили с думи. Садако е била с майка си и баща си между третата и осмата си година, нали? Добила е представа от първа ръка за капризите на общественото мнение.

— Но това не ти дава право да атакуваш всички наред. Асакава изказа упрека, съзнавайки, че и той е част от медиите. В сърцето си той се оправдаваше — умоляваше. Ей, аз съм също толкова критичен към тенденциозността на медиите, колкото и ти.

— Какво си говориш под носа?

— А?

Асакава осъзна, че е изговорил недоволството си на глас, като будистка песен.

— Е, започнахме да си обясняваме образите на касетката. Вулканът Михара се появява, защото там се е самоубила майка й и защото Садако е предсказала изригването на вулкана. Трябва да й е направило силно впечатление, подсъзнателно. Следващата сцена, на екрана изплува йероглифът „планина“, яма. Това сигурно е първата медиумна картина, която тя е успяла да възпроизведе като много малка.

— Много малка?

Асакава не разбираше защо трябва да е станало, когато е била много малка.

— Да. Сигурно като е била на четири или пет години. Следващото, сцената със заровете. Садако е присъствала на публичната демонстрация на майка си; тези сцени подсказват, че тя тревожно е наблюдавала как майка й се опитва да отгатне цифрите на заровете.

— Чакай малко. Садако ясно е виждала цифрите.

И двамата, Асакава и Рюджи, бяха гледали кадрите със собствените си очи, така да се каже. Нямаше грешка.

— И?

— Шизуко не е можела да ги види.

— Толкова е странно, че майката не е можела да направи това, което дъщерята е могла. Гледай сега, Садако е била само на седем години, но нейните способности вече са надминавали тези на майка й. Толкова много, че несъзнателното желание на стотици хора не я е притеснило. Помисли малко: това е момиче, което е можело да прожектира картини в катодно лъчева тръба. Телевизията излъчва картина по съвсем различен начин в сравнение с този на фотографията — не е само експонирането на филм на светлина. Картината на телевизора се състои от 525 линии, нали? Садако е можела да ги манипулира. Това е способност от съвсем различна величина.

Асакава все още не беше убеден.

— Ако е имала такава сила, какво ще кажеш за медиумната снимка, която е изпратила на проф. Миура? Можела е да възпроизведе нещо много по-впечатляващо.

— Ти си по-тъп, отколкото изглеждаш. Майка й си е навлякла само нещастия от това, че хората са знаели за нейните способности. И едва ли е искала дъщерята да направи същата грешка. Предполагам, че е казвала на Садако да крие способностите си и да води нормален живот. Садако вероятно е внимавала да не покаже истинските си способности и е създала само една обикновена медиумна снимка.

Садако е останала сама в онази репетиционна, след като всички са си тръгнали, за да изпробва силите си върху телевизора, който по онова време още е рядкост. Внимавала е никой да не разбере за възможностите й.

— Коя е старицата, която се появява в следващата сцена? — попита Асакава.

— Не знам. Предполагам, че й се е явила насън и й е шепнела предсказания. Говореше на архаичен диалект. Сигурен съм, че си забелязал — сега всички тук говорят литературен японски. Жената беше доста стара. Може би е живяла през XII век или е имала някаква връзка с Ен он Озуну. … Следващата година ще родиш бебе.

— Чудя се дали предсказанието се е сбъднало.

— А, това ли? Е, веднага след това е сцената с малкото момченце. Първоначално си мислех, че Садако е родила, но според този факс не е така.

— Малкият й брат, който е умрял на четири месеца…

— Да. Мисля, че е точно това.

— Ами предсказанието? Старицата определено говори на Садако — казва ти. Садако родила ли е?

— Не знам. Ако вярваме на старата жена, предполагам, че е родила.

— Чие е било детето?

— Откъде да знам. Разбери, не знам всичко. Просто излагам идеи.

Ако Садако Ямамура е родила, чие е било детето. И какво прави то в момента.

Рюджи рязко се надигна и си удари колената в масата.

— Май огладнях. Виж — вече е далеч след обедно време. Слушай, Асакава, ще отида да си взема нещо за ядене.

Рюджи се запъти към вратата, разтърквайки коленете си. Асакава нямаше апетит, но нещо продължаваше да го тревожи и реши да придружи приятеля си. Сети се за загадката, която Рюджи му бе поръчал да провери, но не знаеше как да подходи към нея и затова досега нищо не бе предприел. Въпросът за самоличността на човека от последната сцена на касетката. Може би е бащата на Садако, Хеихачиро Икума, но прекалено голямата враждебност, с която тя гледаше на него, ги караше да се съмняват в това. Беше красив мъж, особено очите му. Чудеше се защо го е мразила толкова. Както и да е, едва ли Садако щеше да погледне така на близък човек. Нямаше нищо в изпратеното от Йошино, което да казва, че тя се е настроила срещу баща си. Дори напротив, беше останал с впечатлението, че е била много близка с родителите си. Асакава подозираше, че е невъзможно да открият кой е този човек. Изминалите близо трийсет години със сигурност са променили външността му. Въпреки малката вероятност можеше да помоли Йошино да изрови снимка на Икума. Чудеше се какво ще каже Рюджи за това. Искаше да го попита и последва Рюджи навън.

Вятърът духаше силно и шумно. Нямаше смисъл от чадър. Асакава и Рюджи сведоха рамене и изтичаха до един бар пред пристанището.

— Бира?

Без да изчака отговора, Рюджи се обърна към сервитьорката и каза:

— Две бири.

— Рюджи, да се върнем на разговора ни от преди малко. Какво мислиш са кадрите от видеото все пак?

— Не знам.

Рюджи съсредоточено поглъщаше корейския специалитет, затова отговори кратко. Асакава бодна една наденичка с вилицата си и отпи глътка бира. През прозореца се виждаше кеят. Нямаше никой на гишето за билети за фериботната линия Тоаки Кисен. Беше тихо. Без съмнение всички туристи, залостени на острова, седяха в хотелските си стаи или квартирите си и гледаха притеснено към същото това тъмно море.

Рюджи надигна глава.

— Сигурно си чувал какво разказват хората за това, че в мига преди да умреш виждаш живота си като на лента, нали?

Асакава обърна поглед към морето.

— Сцените, които са ти направили най-силно впечатление през живота, се повтарят пред очите ти, нещо като ретроспекция.

Асакава беше прочел една книга, в която авторът обясняваше за преживяване от този тип. Карал колата си по път в планината, когато загубил контрол над управлението, забивайки се в дълбоко дефиле. В течение на секундата полет във въздуха осъзнал, че ще умре. В момента на осъзнаването различни събития от живота проблеснали пред очите му толкова ясно, че можел да види и най-малката подробност. В края, по чудо, той оцелял, но преживяването се запечатало ярко в паметта му.

— Да не би да намекваш, че… Това ли е всъщност? — попита Асакава.

Рюджи вдигна ръка и махна на сервитьорката да му донесе още една бира.

— Казвам само, че тази касета ми напомня точно това. Всяка една от тези сцени изобразява момент на изключително психическо или емоционално състояние у Садако. Не е трудно да се досетиш, че това са картини, оставили най-дълбоко впечатление у нея, нали?

— Разбирам. Но това не означава ли…

— Точно така. Има голяма вероятност да е точно това. Значи Садако Ямамура не е вече на този свят? Умряла е и картините, които са прелетели през ума й в мига на смъртта, са придобили тази форма и са останали в света на живите, така ли?

— А защо е умряла? Има и още нещо — каква е връзката с човека от последната сцена на видеото?

— Казах ти да престанеш да ми задаваш толкова много въпроси. Аз също не разбирам голяма част от всичко това.

Асакава не изглеждаше убеден.

— Опитай се да използваш главата си поне веднъж. Прекалено много се осланяш на други хора. Ами какво ще стане, ако нещо ми се случи и трябва сам да разбереш какво е заклинанието?

Това едва ли щеше да се случи. Асакава можеше да умре и Рюджи да разгадае заклинанието сам, но обратното никога нямаше да стане. Поне в това Асакава беше сигурен.

Върнаха се в „редакцията“, където ги чакаше Хаятсу.

— Търсеше ви човек на име Йошино. Каза, че ще звънне отново след десет минути.

Асакава седна пред телефона, молеше се за добри новини. Телефонът иззвъня. Беше Йошино.

— Опитвах се да ти се обадя. Къде беше? — с нотка на укор попита той.

— Извинявай. Излязохме, за да хапнем малко.

— Добре. А получи ли факса ми?

Тонът на Йошино се промени. Сега гласът му звучеше по-меко. Асакава усети, че ще му съобщи нещо лошо.

— Да, благодаря. Беше от голяма полза. — Асакава прехвърли слушалката от лявата в дясната си ръка. — Е, разбра ли какво се е случило със Садако след това? — Асакава попита ентусиазирано.

Имаше малка пауза, преди Йошино да отговори.

— Не, стигнах до задънена улица.

В момента, в който чу това, лицето на Асакава се сбръчка, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Рюджи гледаше и сякаш му бе забавно да наблюдава как изражението на човек за един миг се преобразява. После се тръсна на пода с лице към градината и изпъна краката си.

— Как така — задънена улица? — Асакава повиши тон.

— Успях да открия само четирима от студентите, които са постъпили в трупата заедно със Садако. Обадих им се, но никой не знаеше нищо. Всички са на средна възраст сега. Потвърдиха само, че малко след смъртта на Шигемори — директора на компанията, не са я виждали. Няма повече информация, която може да се изрови за Садако Ямамура.

— Глупости. Не може това да с всичко.

— Е, как е положението при теб?

— Как е при мен ли? Ще ти кажа. По всяка вероятност ще умра утре в десет. И не само аз — жена ми и детето ми ще умрат в неделя в единайсет сутринта. Ето така изглежда.

Рюджи извика иззад гърба му:

— Ей, не ме забравяй. Караш ме да се чувствам зле.

Асакава не му обърна внимание и продължи:

— Трябва да има и други неща, които да проучиш. Може би има още някой освен студентите, който да знае какво е станало със Садако. Чуй ме, животът на семейството ми зависи от това.

— Е, не е задължително.

— За какво говориш?

— Може би все още ще си жив и след като мине крайният срок.

— Не ми вярваш. Разбирам. — Асакава усети как целият свят почернява пред очите му.

— Ами… Така де, как да вярвам стопроцентово на история като тази?

— Виж, Йошино.

Какво да му каже. Как да го убеди.

— И аз вярвам наполовина. Глупаво е. Заклинание? Хайде стига, бе! Но, виждаш ли, ако има шанс дори само едно на шест всичко да е вярно… Като руска рулетка. Имаш револвер само с един патрон в него и знаеш, че възможността е едно на шест да дръпнеш спусъка и да умреш. Но ще дръпнеш ли спусъка? Ще рискуваш ли живота на семейството си при такъв шанс? Няма. Ще махнеш цевта от слепоочието си и ако можеш, ще хвърлиш проклетия пистолет в океана. Нали? Това е нормално.

Асакава замлъкна. Зад гърба му Рюджи извика:

— Ние сме идиоти! И двамата сме идиоти!

— Млъкни! — кресна Асакава и прикри слушалката с длан.

— Нещо не е наред ли? — Йошино снижи гласа си.

— Не, няма нищо. Чуй, Йошино, умолявам те. Ти си единственият човек, на когото мога да разчитам.

Изведнъж Рюджи сграбчи Асакава за ръката. Ядосан, Асакава се извъртя и видя, че Рюджи е сериозен.

— Ние сме идиоти. Ти и аз, и двамата тръгнахме по грешен път — промълви той тихо.

— Можеш ли да изчакаш малко? — Асакава отмести слушалката надолу и се обърна към Рюджи: — За какво говориш?

— Толкова е просто. Защо не се сетихме по-рано? Няма смисъл да проследяваме дирите на Садако хронологически. Защо не тръгнем отзад напред? Защо точно бунгало Б-4? Защо е трябвало да бъде в бунгала „Вила Лог“? Защо е трябвало да бъде Южен Хаконе, „Пасифик Ленд“?

Изражението на Асакава се измени в мига, щом осъзна. Тогава с много по-спокоен тон проговори в слушалката.

— Йошино?

Той все така чакаше на другия край на линията.

— Йошино, остави засега следата от театралната компания. Има друго, което искам спешно да провериш. Изникна току-що. Вече съм ти говорил за Южен Хаконе, „Пасифик Ленд“.

— Да. Това е ваканционно селище, нали?

— Точно така. Доколкото си спомням, преди десет години първо са построили игрище за голф, след което постепенно са го развивали, докато се превърне в курорта, какъвто е сега. Слушай, искам да провериш какво е имало на това място преди „Пасифик Ленд“.

Чуваше звука на писец върху хартия.

— Как какво е имало. Нищо, предполагам, освен горски ливади.

— Може би си прав. Но може и да грешиш. Рюджи дръпна Асакава за ръката.

— И план. Ако е имало нещо на това място, кажи на господина, с който разговаряш, да намери карта на разположението на сградите и парцелите.

Асакава предаде молбата на Йошино и затвори телефона. Беше го помолил да намери каквото и да е, което може да послужи за следа.

Наистина — всеки е малко екстрасенс.

18 октомври, четвъртък

Вятърът беше по-силен и ниски бели облаци бързо се движеха по иначе чистото небе. Тайфун № 21 премина миналата нощ, засягайки съвсем леко полуостров Босо на изток от Ошима преди да се разсее навътре в океана. След себе си остави ослепително синьо море. Въпреки спокойното есенно време Асакава стоеше на палубата на кораба, чувствайки се като осъден в очакване на екзекуцията си. Вдигайки поглед нагоре, можеше да види леките очертания на платото на Изу Ошима в далечината. Днес най-накрая щеше да застане очи в очи с поставения му краен срок. Сега беше десет сутринта; след дванайсет часа той щеше да настъпи. Беше изминала една седмица, откакто гледа видеото в бунгало Б-4. Но сякаш бе изминал цял век. Разбира се, че му се струваше отдавна: за една седмица беше изпитал толкова ужас, колкото повечето хора не изпитват за цял живот.

Асакава не беше сигурен как точно оставането му на Ошима през цялата сряда щеше да му навреди. По телефона се бе разгорещил и обвинил приятеля си Йошино, че се мотае, но сега, като помислеше на спокойствие, беше изключително благодарен на колегата си, задето направи толкова много за него. Ако се бе лутал сам в търсене на следи, сигурно щеше да се изтощи психически и да пропусне нещо важно или би стигнал до задънена улица.

Така е добре. Тайфунът е на наша страна. Ако не мислеше по този начин, нямаше да успее. Асакава се подготвяше мислено за момента на смъртта си и нямаше да е погълнат от съжаление за неща, които е или не е направил.

Последната следа се съдържаше в трите страници факс, който държеше. Йошино бе изгубил половин ден, докато намери и изпрати информацията. Преди „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, да бъде построен, на тази земя е стояла странна донякъде сграда. Странна в настоящето — по онова време съоръжения като това са били напълно в реда на нещата. Заведение за лечение на туберкулоза — санаториум.

Днес малко хора живеят със страх от тази болест, но който е чел разкази отпреди войната, не може да не се е сблъскал с това. Именно туберкулозният вирус е накарал Томас Ман да напише „Вълшебната планина“, той е и причината Мотоджиро Каджии да пее с кристален глас до своята смърт. Така или иначе, откритието на стрептомицина през 1944 г., а после и на хидразида през 1950 отне на болестта литературния й пиедестал, принизявайки статута й до обикновено заболяване. През 20-те и 30-те години 200 000 души са умрели от болестта, но след това жертвите са намалели драстично. Все пак бацилът не е изчезнал. Дори сега той убива по около пет хиляди души на година.

През годините, когато туберкулозата се е ширела, чистият въздух в съчетание с тихо, спокойно местенце били смятани за най-важни при лечението й. Затова санаториумите били строени в планината. Напредването на науката обаче довело до спад в броя на пациентите и тези заведения трябвало да разширят предлаганите услуги. С други думи, наложило се да започнат да лекуват вътрешни болести, дори да извършват операции, иначе не можели да оцелеят. В средата на 60-те на санаториума в Южен Хаконе се случило същото. Но там ситуацията била още по-критична заради отдалечеността му от града. Било прекалено трудно да се стигне до него. Заболелите от туберкулоза пациенти така и не били изписвани, затова достъпността му дотогава не била от голямо значение. Но се оказала фатална за осъществяването на идеята санаториумът да се превърне в клиника. През 1972 г. санаториумът бил закрит.

Хората от „Пасифик Ризортс“ търсели подходящо място за строеж на игрище за голф и вили за отдих. През 1975 фирмата купила планинския участък, включително санаториума, и незабавно започнала да строи своя комплекс. По-късно построили бунгала за отдаване под наем, хотел, басейн, спортен клуб и тенис кортове — целия набор от съоръжения. И така през април тази година, преди шест месеца, довършили бунгалата „Вила Лог“.

— Какво представлява мястото?

Рюджи, който трябваше да е на палубата, неочаквано се оказа на седалката до Асакава.

— А?

— „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, разбира се. Точно така. Той никога не е стъпвал там.

— Вечер гледката е много хубава.

Асакава си спомни странната безжизнена обстановка, глухото ехо от тенис топките под оранжевите светлини… Откъде тази атмосфера? Чудя се колко ли хора са умрели там, докато е имало санаториум. Асакава размишляваше над това, припомняйки си красивите вечерни светлини на Нумазу и Мишима, които се разпростираха под краката му.

Асакава пусна първата страница от факса на пода и разгърна другите две в скута си. Втората съдържаше проста графика на разположението на парцелите на санаториума; третата изобразяваше съоръжението в днешни дни — елегантна триетажна сграда, в която се помещаваха рецепцията и ресторантът. Сградата, където Асакава беше влязъл да попита за пътя към ваканционното селище. Той разглеждаше ту едната, ту другата схема. Преходът от трийсет години беше отпечатан на тези две страници. Ако главният път не си беше на същото място, нямаше да разбере кое от едната карта съответстваше на другата. Мислено реконструирайки местността, той се опитваше да разбере какво е имало на мястото на бунгалата. Не можеше да бъде абсолютно сигурен, но като поставеше единия лист върху другия, му се струваше, че там не е имало нищо. Само гъста гора, покриваща част от долината.

Върна се на първата страница. Тя съдържаше още едно важно сведение освен преобразуването на санаториума в курортен комплекс. Джотаро Нагао, на 57 години. Общо практикуващ лекар и педиатър с частен кабинет в Атами. Пет години — от 1962 до 1967 — е работил в Южен Хаконе. Бил е млад, току-що завършил следването си. От лекарите там по онова време единствените останали живи бяха той и Йозо Танака, вече пенсионер, живеещ с дъщеря си и мъжа й в Нагасаки. Всички други, включително и шефът на заведението, бяха мъртви. Затова д-р Нагао беше единственият им шанс да разберат нещо повече за санаториума. Йозо Танака беше вече на 80 години, а и Нагасаки беше твърде далеч, за да могат да го посетят.

Асакава яростно се бе молил на Йошино да открие поне един жив свидетел и той, стискайки зъби да не се развика, беше открил д-р Нагао. Изпрати не само името и адреса, но и интересна справка за кариерата му. Явно му беше попаднала подръка, докато е търсил информация, и я беше прикачил без определена цел. Нагао бил в санаториума от 1962 до 1967 година, но не е работил през цялото време. За две седмици — кратко време, но все пак — от доктор се превърнал в пациент и бил настанен в изолационна камера. През лятото на 1966, докато бил на посещение в подобен изолатор, прихванал едра шарка. За щастие бил имунизиран няколко години преди това и не се стигнало до нещо сериозно, болестта преминала без видими белези, без постоянна треска, налице били само дребни симптоми. Все пак той бил изолиран, за да не зарази някой друг. Интересното беше, че с това си заслужил място в историята. Оказал се последният заболял от едра шарка в Япония. Не беше нещо, което да му осигури място в Книгата на рекордите на Гинес, но явно Йошино беше сметнал факта за интересен. За хора от поколението на Рюджи и Асакава понятие като „едра шарка“ дори не съществуваше.

— Рюджи, имал ли си някога едра шарка?

— Идиот. Разбира се, че не. Тя е изчезнала.

— Изчезнала?

— Да. Била е унищожена от изобретателността на човека. Едрата шарка вече не съществува на тази планета.

Световната здравна организация си поставила за цел да изкорени тази шарка чрез ваксина и като резултат от това е трябвало да изчезне от лицето на Земята през 1975 година. Данните сочат, че последният боледувал от едра шарка, сомалийски младеж, е бил приет с тази диагноза на 26 октомври 1977 година.

— Може ли един вирус да изчезне? Възможно ли е? Асакава не разбираше много от вируси, но не можеше да се отърси от представата, че колкото и да се опитваш да унищожиш един вирус, той мутира и намира начин да оцелее.

— Разбираш ли, вирусите витаят на границата между живи и неживи организми. Някои хора смятат, че това всъщност са човешки гени, но никои не знае откъде и как са се появили. Сигурното е, че са тясно свързани с развитието и еволюцията на човечеството.

Рюджи беше сплел ръце зад главата си и сега ги протягаше. Очите му блестяха.

— Не ти ли се струва интересно, Асакава? Идеята за гени, които могат да се отделят от клетките ни и да се превърнат в самостоятелни живи организми. Може би всички антиподи първоначално са били идентични едни на други. Дори Светлината и Тъмнината — преди Големия взрив, са живели заедно в мир, без да си пречат. Богът и Дяволът също. Дяволът всъщност е бог, изгонен от Рая — по същество са едно и също нещо. Мъж и жена? Преди всички живи същества са били хермафродити като червеите и плужеците, с мъжки и женски полови органи. Не мислиш ли, че това е абсолютният символ на сила и красота? — Рюджи се засмя. — Това определено щеше да спести много време и проблеми, свързани със секса.

Асакава се опули срещу Рюджи, докато се опитваше да разбере какво толкова му беше смешно. Нямаше начин организъм с двата вида полови органи да означава съвършена красота.

— Има ли други изчезнали вируси?

— Брей, ако толкова те интересува, предлагам ти веднага, щом се върнеш в Токио, да потърсиш информация.

— Ако се върна.

— Хе-хе. Не се безпокой. Ще се върнеш.

Високоскоростният кораб, пътуващ по линията от Ошима до Ито на полуострова Изу беше вече преполовил пътя. Можеха да се върнат в Токио още по-бързо със самолет, но искаха да посетят д-р Нагао в Атами, затова бяха избрали морския маршрут.

Право пред тях се виждаше виенското колело в Коракуен. Пристигаха точно навреме, 10,50. Асакава слезе по мостчето от кораба и изтича до паркинга, където беше оставил колата под наем.

— Няма ли да се успокоиш?

Рюджи го следваше с бавна крачка. Клиниката на Нагао се намираше близо до спирка Киномия по линията Ито — не много далеч оттук. Асакава чакаше нетърпеливо, докато Рюджи се качи в колата. След това навлезе в лабиринта от стръмни еднопосочни улици.

Веднага щом се настани на мястото си, Рюджи каза напълно сериозно:

— Хей, мислех си — може би зад всичко това стои дяволът?

Асакава внимателно следеше табелките на улиците и не му отговори.

— Дяволът винаги се появява под различна форма. Нали знаеш за чумата, която опустошавала навред из Европа през втората половина на XIII век? Половината от цялото население на континента измряло. Можеш ли да повярваш. Половината, това е все едно населението на Япония да се смали до 60 милиона. Разбира се, художниците по това време изобразявали чумата като дявола. И в днешно време е така — не говорим ли за СПИН като за новия дявол? Но чуй, дяволите никога не докарват хората до изчезване. Защо? Защото ако хората престанат да съществуват, същото ще стане и с дяволите. И с вирусите е така. Ако приемната клетка спре да функционира, същото сполита и бацила. Но човечеството е довело вируса на едрата шарка до изчезване. Наистина ли? Наистина ли можем да направим това?

В днешни дни дори не можем да си представим ужаса, който е предизвиквала едрата шарка, когато се е ширила по света, взимайки толкова много жертви. Такива мъчения е предизвиквала, че породила огромен брой религиозни вярвания и суеверия в Япония, както и другаде по света. Хората вярвали в боговете на болестите, имало е Бог на Едрата шарка, донесъл тази болест, макар че е трябвало да го нарекат дявол. А могат ли хората да изтребят един бог?

Във въпроса на Рюджи прозираше съмнение.

Асакава не го слушаше. Само частица от съзнанието му се питаше какво изобщо дърдори тоя тип. Бе се съсредоточил да не направи грешен завой. Всеки нерв в тялото му бе настроен да открие клиниката на д-р Нагао възможно най-бързо.