Кръгът на Матарезе

1.

Групата певци се сгуши в ъгъла, потрепвайки с крака и триейки ръцете си, техните млади гласове се промъкваха през студения нощен въздух между острите писъци на автомобилните клаксони, полицейските свирки и металните звуци на коледната музика, изригвани от говорителите пред магазините. Снеговалежът беше обилен, объркваше движението, караше тълпата от закъснели купувачи да прикриват очите си с ръце. Въпреки това те успяваха да се опазят взаимно, както и от постоянно пречкащите се автомобили, а и от купчините киша. Гумите буксуваха по мокрия асфалт; автобусите се придвижваха влудяващо инч по инч, а звънците на преоблечените като Дядо Коледа мъже продължаваха да звънят безсмислено.

Един тъмен кадилак седан зави на ъгъла и пропълзя покрай певците. Солистът, по нечия идея облечен в костюм на Дикенсовия Боб Крачит, приближи задното дясно стъкло с протегната напред ръка в ръкавица и с гримаса на лицето, което залепи на стъклото.

Ядосаният шофьор наду клаксона си и махна на просещия певец да се разкара от пътя му, но пътникът на средна възраст от задната седалка бръкна в джоба на връхното си палто и извади няколко банкноти. Той натисна един бутон; задното стъкло се плъзна надолу и мъжът, чиято коса посивяваше, натика парите в протегнатата ръка.

— Бог да ви благослови, сър — извика певецът. — Младежкият клуб от Източна петдесета улица ви благодари. Весела Коледа, сър!

Думите щяха да прозвучат по-ефектно, ако устата, която ги беше произнесла, не смърдеше на уиски.

— Весела Коледа — отвърна пътникът, натискайки бутона, за да сложи край на по-нататъшни разговори.

Имаше моментно отпушване на движението. Кадилакът се стрелна напред, за да бъде принуден да спре рязко, плъзгайки се трийсет фута по-надолу. Шофьорът удари по волана; това беше жест, който замести силна псувня.

— Спокойно, майоре — обади се сивокосият пътник като тонът на гласа му беше едновременно разбиращ и заповеден. — И да се ядосваш няма да си помогнеш с нищо; няма да ни откараш по-бързо там, накъдето сме тръгнали.

— Прав сте, генерале — изрече шофьорът с уважение, каквото не изпитваше. Обикновено уважението го имаше, но не и тази вечер, не и точно при това пътуване. Причината беше в самозабравянето на генерала, който с адско безгрижие го повика на разположение в коледната нощ. Да кара наета, неслужебна кола за Ню Йорк, за да може генералът да си поиграе. Майорът можеше да се сети за дузина приемливи причини, за да бъде на дежурство тази вечер, но тази не беше измежду тях.

Публичен дом. Освободена от смисловото си значение, това беше тя. Председателят на Обединения щаб на Командването отиваше в публичен дом в коледната нощ! И поради това, че се налагаше да се играят игри, най-довереният помощник на генерала трябваше да бъде там, за да оправя бъркотиите, когато игрите свършеха. Вземи го, сложи го заедно, нахрани го на следващата сутрин в някой смотан мотел и направи така, че да си адски уверен, че никой не би открил каква е играта или кой е вътре в бъркотията. И до утре на обед Председателят ще си облече униформата, ще си издава заповедите и до вечерта бъркотията ще бъде забравена.

Майорът беше правил такива пътувания многократно през последните три години — от деня, в който генералът получи странното си назначение — но пътуванията по правило следваха винаги след важни операции в Пентагона или в моменти на национални кризи, в които генералът показваше своята професионална класа. И никога в нощ като тази. Никога в коледната нощ, за бога! Ако генералът беше някой друг, а не Антъни Блекбърн, майорът щеше да оспори повикването, изхождайки от това, че семействата на дори подчинените офицери се ползват с някакви предимства по време на празници.

Но майорът не би отправил и най-малкото възражение срещу нещо, в което генералът бе действаща фигура. „Лудият Антъни“ Блекбърн беше изнесъл на ръце ранения млад лейтенант от северновиетнамския лагер за пленници, далеч от несгодите и глада и го беше върнал през джунглите обратно при американските позиции. Това беше преди години; лейтенантът вече беше майор, старши адютант на председателя на Обединения щаб на Командването.

Военните често говорят с изключителна почит за някои офицери, които биха последвали до ада и обратно. Да, майорът вече беше стигал до ада с Лудия Антъни Блекбърн и би се върнал там, дори ако трябваше да си тегли куршума само при щракване с пръсти от страна на генерала.

Те стигнаха до Парк авеню и завиха на север. Движението не беше толкова натоварено, като в централната част на града, която беше считана за по-добра. Оставаха още петнадесет пресечки; мястото беше на Седемдесет и първа улица между Парк и Медисън.

Старшият адютант на председателя на Обединения щаб на Командването щеше да паркира кадилака на предварително подготвено място пред сградата и да наблюдава как генералът излиза от колата и се изкачва по стълбите към заключената врата. Той нямаше да каже нищо, но щеше да го обземе чувство на тъга, докато чакаше.

Една дребна жена, облечена в тъмен копринен пеньоар, с диамантено колие на врата, щеше да отключи вратата след три и половина или четири часа и да запали осветлението пред сградата. Това щеше да бъде сигнал за майора да се качи по стълбите и да прибере своя пътник.

— Здравей, Тони! — Жената приближи по слабо осветения коридор и целуна генерала по бузата. — Как си, скъпи? — каза тя, сочейки към колието си като се наведе към него.

— Напрегнат — отговори Блекбърн, измъквайки ръцете си от връхното палто, подпомаган от една прислужница, облечена в униформа. Той погледна момичето; беше нова и красива.

Жената забеляза погледа му.

— Тя не е готова за теб, скъпи — каза тя, хващайки го под ръка. — Може би след месец-два. Ела сега с мен, да видим с какво можем да те разтоварим. Ние разполагаме с всичко, от което имаш нужда. Най-чистият хашиш от Анкара, ликьор от най-добрите дестилационни в Марсилия, и точно това, което докторът препоръча от нашия специален каталог. Между другото как е жена ти?

— Напрегната — каза тихо генералът. — Изпраща ти поздрави.

— Предай й моята обич, скъпи.

Те минаха през коридора в една огромна стая с мека многоцветна светлина, която идваше от различни невидими източници; сини, жълти и кървавочервени кръгове бавно обикаляха по стените и тавана. Жената заговори отново.

— Има едно момиче, което бих искала да се присъедини към теб и твоята мацка. Милото просто е скроено за теб, скъпи. Не можех да повярвам, когато я интервюирах; то е невероятно. Просто ми я изпратиха от Атина. Ти ще я боготвориш.

Антъни Блекбърн лежеше гол върху голямото легло с кралски размери. Лека светлина се спускаше от тавана, покрит със синьо стъкло. Димът от хашиш се беше задържал на ароматични слоеве в неподвижния въздух на тъмната стая. Три чаши с чист ликьор бяха поставени на масичката до леглото. Тялото на генерала беше покрито с черти и кръгове от водна боя, навсякъде се виждаха отпечатъци от пръсти, имаше стрелки, сочещи слабините му; тестисите и пенисът му бяха боядисани в червено, гърдите му, както и космите на гърдите му — в черно. Зърната му, оцветени в синьо, се съединяваха от права бяла линия, нарисувана с пръст. Той стенеше, въртейки глава назад-напред в сексуално забвение, докато компаньонките му вършеха своята работа.

Двете голи жени на свой ред масажираха и разнасяха дебели слоеве боя върху гърчещото се тяло. Докато едната поднасяше гърдите си към стенещото му лице, другата беше обхванала гениталиите му и издаваше чувствени звуци с всяко движение, придружени от фалшиви приглушени стонове на удоволствие с приближаване оргазма на генерала — задържан умело от двете професионалистки, които знаеха своята работа.

Червенокосото момиче, което стоеше при лицето му, продължаваше да шепне тихи неразбираеми фрази на гръцки. Тя грубо се отдръпна, за да вземе една чаша от масата, хвана главата на Блекбърн и изля тежката течност върху устните му. Усмихна се на своята компаньонка, която й намигна, държейки боядисания в червено орган на Блекбърн.

Тогава гъркинята се отдръпна от леглото, сочейки вратата на банята. Нейната помощничка кимна, като протегна лявата си ръка към главата на генерала, вкарвайки пръстите си между устните му, за да прикрие временното неразположение на своята компаньонка. Червенокосата мина по черния килим и влезе в банята. В стаята продължаваха да се чуват стоновете на гърчещия се генерал, който беше изпаднал в еуфория.

След трийсет секунди гъркинята излезе, но вече не беше гола. Сега беше облечена в тъмно вълнено палто с качулка, която покриваше косата й. Тя остана за момент в сянката, след това пристъпи към най-близкия прозорец и внимателно отдръпна тежките завеси.

Звукът от трошащо се стъкло изпълни стаята, докато вятърът изду завесите. Фигурата на широкоплещест, набит мъж изпълни прозореца; той беше разбил с крак стъклото и се провря през рамката, като на главата си носеше скиорска маска, а в ръката си държеше пистолет.

Момичето на леглото се обърна и изкрещя ужасено, когато убиецът насочи оръжието и дръпна спусъка. Изстрелът беше приглушен от заглушител; момичето се просна върху отвратително изрисуваното тяло на Антъни Блекбърн. Мъжът приближи леглото; генералът повдигна глава, опитвайки се да фокусира погледа си през мъглата от наркотици, очите му блуждаеха, а спазмени звуци изригваха от гърлото му. Убиецът стреля още веднъж. И още веднъж, и отново. Куршумите влизаха във врата на Блекбърн, в гърдите му, в корема му, като малките вулканчета кръв се смесваха с блестящите цветове на боята.

Мъжът кимна към момичето от Атина; тя се втурна към вратата, отвори я и каза на гръцки:

— Тя ще бъде долу в стаята с въртящите се светлини. Облечена е в дълга червена рокля и на врата си има диамантено колие.

Мъжът кимна отново и двамата се втурнаха по коридора.

Мислите на майора бяха прекъснати от неочаквани звуци, които като че ли идваха от вътрешността на тухлената къща. Той се ослуша и дъхът му спря.

Това бяха някакви викове… крясък… писъци. Пищяха хора!

Той погледна нагоре към къщата; тежката врата се отвори рязко, а две фигури се спуснаха надолу по стълбите, мъж и жена. Тогава той го видя и остър пристъп прониза стомаха му; мъжът напъхваше пистолет в колана си.

Господи!

Майорът протегна ръка под седалката за своя автоматичен „Арми“, измъкна го и изскочи от колата. Той се втурна нагоре по стълбите право през антрето. Оттатък, отвъд арката, писъците се усилваха; хората бягаха, някои нагоре, други надолу по стълбите.

Изтича в огромната стая с тъпо въртящите се цветни светлини. На пода видя фигурата на слабата жена с диамантите. Челото й бе цялото в кръв; беше застреляна.

О, господи!

— Къде е той? — изкрещя майорът.

— Горе! — извика едно момиче, криещо се в ъгъла.

Майорът изпадна в паника и се втурна нагоре по декорираното стълбище, вземайки по три стъпала наведнъж, минавайки покрай един телефон върху малката масичка на междинната площадка; той се запечата в мозъка му. Знаеше стаята; беше винаги една и съща. Той сви по тесния коридор, достигна вратата и прелетя през нея.

О, господи! Беше извън неговото въображение. Беше по-отвратително от всичко най-гадно, което беше виждал дотогава. Голият Блекбърн облян в кръв и безумно боядисан, мъртвото момиче, проснато върху него, с лице върху гениталиите му. Беше видение от ада, ако адът можеше да бъде толкова ужасен.

Майорът никога не разбра как успя да се овладее, но наистина го направи. С вдигнат автомат той затръшна вратата. Сграбчи някаква жена, която тичаше по коридора към стълбището, и й кресна:

— Прави каквото ти казвам или ще те убия! Ей там има телефон. Набери номера, който ти давам! И ще предадеш думите, които ти казвам, точно тези думи.

Той злобно изблъска момичето към телефона в преддверието.

Президентът на Съединените щати премина мрачно през вратата на Овалния кабинет и стигна до бюрото си. Там вече го очакваха, стоейки един до друг, държавният секретар и директорът на Централното разузнавателно управление.

— Запознат съм с фактите — каза президентът остро с познатия провлачен тон. — И те карат стомаха ми да се обръща. А сега ми кажете какво правите по въпроса.

Директорът на ЦРУ пристъпи напред.

— Нюйоркският криминален отдел ни сътрудничи. Все пак имахме късмет, че адютантът на генерала е успял да остане при вратата и не е позволил на никой да влезе. Нашите хора пристигнаха първи на местопроизшествието. Направиха най-доброто, което можеха, за да почистят всичко.

— Това е козметика, по дяволите — отряза президентът. — Предполагам, че е трябвало да го направят, но не това ме интересува. Какви са предположенията ти? Дали е някой от онези смотани убийци педерасти или е някой друг?

— По моя преценка — отговори директорът, — бил е някой друг. Казах това и на Пол снощи. Било е много добре пресметнато и предварително подготвено убийство. Брилянтно осъществено. Дори и ако вземем убийството на собственичката на дома, която единствена би могла да загаси лампите.

— Кой мислиш, че го е направил?

— Бих казал КГБ. Изстреляните куршуми са от руски автоматичен пистолет „Граз-Буря“, тяхното любимо оръжие.

— Трябва да опровергая това, господин президент — намеси се държавният секретар. — Не мога да се съглася с изводите на Джим; може би пистолетът е необичаен, но той би могъл да бъде купен в Европа. Бях в продължение на един час със съветския посланик тази сутрин. Той, както и ние, беше потресен. Не само че отрече някакво възможно участие на Русия, но коректно посочи, че генерал Блекбърн е бил далеч по-приемлив за тях, отколкото всеки друг, който би могъл да го наследи.

— КГБ — прекъсна го директорът, — често е в противоречия с дипломатическия корпус на Кремъл.

— Както Компанията с нас ли е? — изгледа го секретарят.

— Не повече отколкото твоят собствен консултативен отдел, Пол — отговори директорът.

— По дяволите — изръмжа президентът, — не ми се слушат подобни глупости от вас двамата. Дайте ми факти. Първо ти, Джим. След като си толкова сигурен в себе си, кажи докъде си стигнал?

— Голяма работа. — Директорът отвори папката с досиетата, взе един лист и го постави пред президента. — Прегледахме последните петнайсет години и всичко, което успяхме да научим снощи, поставихме в компютрите. Съпоставихме концепциите за метода, мястото, крайните резултати, времето и екипите. Сравнихме ги с всички известни досега убийства, извършени от КГБ. Получихме профилите на трима души. Трима от най-добрите убийци на съветското разузнаване. Във всеки от случаите, разбира се, те са оперирали под нормалното прикритие и са оставали неразкрити, но те и тримата са убийци. Изброени са по реда на експертизата.

Президентът погледна трите имена.

Държавният секретар беше възмутен; не можеше да премълчи това.

— Господин президент, подобна спекулация, основаваща се в най-добрия случай само на широк брой неизвестни, може само да доведе до конфронтация. А сега не е време за това.

— Сега, почакай за минутка, Пол — каза президентът. — Аз поисках факти и не ми пука дали е, или не е време за конфронтация. Началникът на Обединения щаб беше убит. Той може и да е бил мръсно копеле в личния си живот, но беше неповторим войник. Ако убийството е дело на руснаците, бих искал да го науча.

Държавният глава остави листа на масата, като погледът му беше все още прикован върху секретаря.

— Освен това, докато научим повече — добави той, — няма да има никакво конфронтиране. Убеден съм, че Джим е успял запази това в пълна тайна.

— Разбира се — кимна директорът на ЦРУ.

На вратата на Овалния кабинет се почука бързо. Главният помощник на президента по връзките влезе, без да дочака отговора.

— Сър, премиерът на Съветска Русия е на червения телефон. Потвърдихме връзката.

— Благодаря ти — каза президентът, пресягайки се към телефона зад стола му. — Господин премиер? Тук е президентът.

Думите на руснака бяха произнесени бързо, насечено и при първата пауза преводачът се включи. Както беше обичайно, съветският преводач спря, и един друг глас — този на американския му колега — каза просто:

— Вярно, господин президент.

Разговорът между четиримата продължи.

— Господин президент — продължи премиерът, — съчувствам ви за смъртта, за убийството на генерал Антъни Блекбърн. Той беше чудесен войник, който презираше войната, също както вие и аз. Той беше уважаван у нас, силата и разбиранията му за глобалните проблеми оказваха влияние и върху нашите военни ръководители. Той със сигурност ще ни липсва.

— Благодаря ви, господин премиер. Ние също скърбим за смъртта му — за убийството му. За нас това е загуба, която трудно бихме могли да опишем.

— Това е причината за обаждането ми, господин президент. Трябва без съмнение да знаете, че смъртта, убийството на генерал Блекбърн никога не биха били желани от отговорното ръководство на СССР. Ако мога така да се изразя, само мисълта за това би била анатемосана у нас. Надявам се, че ме разбирате добре, господин президент.

— Мисля, че ви разбирам, господин премиер, и ви благодаря още веднъж. Но ако позволите, изключвате ли възможността да съществува и някакво външно, безотговорно ръководство?

— Не повече, отколкото тези във вашия Сенат, които са готови да бомбардират Украйна. Такива идиоти ги уволняваме, както се и полага.

— Тогава не съм убеден, че разбирам загадъчността в начина ви на изразяване, господин премиер.

— Ще бъда по-ясен. Вашето Централно разузнавателно управление разполага с три имена, за които счита, че са замесени в смъртта на Блекбърн. Това не е вярно, господин президент. Имате тържествената ми дума. Това са отговорни мъже, намиращи се под абсолютния контрол на своите началници. Всъщност един от тях — Жуковски, постъпи в болница преди една седмица. Другият — Крилович — бе командирован на китайската граница през последните единадесет месеца. А уважаваният Талеников е пенсиониран и не е ангажиран с никакви задачи. Понастоящем е в Москва.

Президентът спря и погледна към директора на ЦРУ.

— Благодаря ви за разяснението, господин премиер, и за акуратността на вашата информация. Разбирам, че не ви е било лесно да се обадите. Съветското разузнаване заслужава поздравления.

— Вашето също. Малко тайни остават неразкрити в наше време; някои казват, че това е добре. Разсъждавах върху ценностите и прецених, че трябва да ви се обадя. Това не е наша работа, господин президент.

— Вярвам ви. Просто се чудя кой ли го е направил.

— Разтревожен съм, господин президент. Мисля, че трябва да научим отговора на това.

2.

— Димитри Юриевич — изръмжа доста силно цоцоланестата жена, приближавайки леглото с подноса със закуската в ръка, — днес е първата сутрин от отпуската ви. Снегът стои по земята, слънцето го топи и преди да сте изтрезнели от снощната водка, горите ще са отново зелени!

Мъжът зарови лицето си във възглавницата, после се обърна и отвори очите си, примигвайки поради ослепителната белота на стаята. Навън от огромните прозорци на дачата клоните на дърветата скърцаха под тежестта на снега.

Юриевич се усмихна на жена си, докато пръстите му опипваха малката брадичка, която беше по-скоро сива, отколкото кафява.

— Мисля, че съм се изгорил снощи — каза той.

— Щеше да го направиш — изсмя се жената. — За щастие синът ни е наследил селските ми инстинкти. Виждайки огъня, той не си губи времето да анализира компонентите му, а се залавя да го изгаси!

— Спомням си как се хвърли към мен.

— Да, наистина.

Жената на Юриевич постави подноса на леглото, избутвайки краката на мъжа си, за да направи място за себе си. Тя седна и се пресегна към челото му.

— Топъл си, но ще оживееш, юнако мой.

— Дай ми една цигара.

— Не преди плодовия сок. Ти си много важен човек; шкафовете са пълни с плодов сок в кутии. Нашият лейтенант казва, че сигурно ги държиш, за да гасиш брадата си, когато я палиш с цигарите.

— Нравите на войниците никога няма да се оправят. Ние, учените, знаем това. Сокът в кутии е там, за да бъде смесван с водка.

Димитри Юриевич отново се усмихна тъжно.

— Една цигара, любов моя? Дори ще ти позволя да я запалиш.

— Ти си невъзможен!

Тя взе пакет цигари от масичката до леглото, изтръска една навън и я постави между устните на съпруга си.

— Внимавай да не издишаш като запаля клечката. И двамата ще експлодираме и аз ще бъда погребана без всякакви почести като убиеца на най-значимия съветски ядрен физик.

— Трудовете ми ще останат да живеят и след мен; нека се поопуша малко.

Юриевич пое дъх, когато жена му запали клечката.

— Как е синът ни тази сутрин?

— Добре е. Стана рано, за да смаже пушките. Гостите му ще бъдат тук след около час. Ловът ще започне около обяд.

— О, господи! Съвсем забравих за това — изстена Юриевич, надигайки се от възглавницата в седнало положение. — Наистина ли трябва да отида?

— Двамата сте в един екип. Не си ли спомняш, че снощи на вечеря каза, че баща и син ще донесат вкъщи наградата от играта?

Димитри се отпусна отново в леглото.

— Трябва да е говорила съвестта ми. След всички тези години, когато той израсна някак зад гърба ми…

Жена му се усмихна.

— Ще ти се отрази добре, ако излезеш за малко на въздух. Сега си свърши цигарата, изяж си закуската и се облечи.

— Знаеш ли какво? — каза Юриевич, улавяйки ръката на жена си. — Едва сега започвам да го осъзнавам. Това е ваканция. Не мога да си спомня кога беше последната ни.

— Не съм сигурна дали изобщо е имало такава. Ти работиш повече от всички, които познавам.

Юриевич сви рамене.

— Беше хубаво, че от армията се съгласиха да пуснат сина ни.

— Той го поиска. Искаше да бъде с теб.

— Да, това е хубаво от негова страна. Обичам го, но почти не го познавам.

— Всички казват, че бил прекрасен офицер. Можеш да се гордееш с това.

— О, горд съм, наистина. Само че просто не знам какво да му кажа. Толкова малко общо имаме помежду си. Водката помогна много снощи.

— Не сте се виждали почти две години.

— Всички знаят, че трябваше да работя.

— Ти си учен. — Жена му стисна ръката му. — Но не и днес. Не и през следващите три седмици! Никакви лаборатории, никакви черни дъски, никакви нощни събрания с нетърпеливите млади професори и студенти, които искат да се похвалят на всеки, че са работили с великия Юриевич. — Тя извади цигарата измежду устните му и я угаси. — А сега си изяж закуската и се облечи. Зимният лов ще ти се отрази доста добре.

— Скъпа ми жено — запротестира Димитри, смеейки се. — Това сигурно ще ме убие. Не съм стрелял с пушка повече от двадесет години!

Лейтенант Николай Юриевич вървеше тежко през дълбокия сняг към старата сграда, която някога представляваше конюшнята на дачата. Той се обърна и погледна огромната триетажна основна сграда. Тя блестеше на утринната слънчева светлина, малък мраморен палат, положен в мраморната котловина, издълбана в снежната гора.

Москва почиташе много баща му. Всеки искаше да знае за великия Юриевич, този брилянтен, иначе сприхав мъж, чието име само плашеше водачите на западния свят. Говореше се, че Димитри Юриевич носи в главата си формулите на дузина ядрени тактически оръжия; знаеше се, че ако бъде оставен в оръжеен склад с пригодена лаборатория, той би могъл да създаде такава бомба, която да унищожи централната част на Лондон, целия Вашингтон или по-голямата част от Пекин.

Това беше великият Юриевич, човек, неподвластен на никакви критики и дисциплина, освен действията и думите му, които понякога бяха невъздържани. Не ставаше въпрос за вярност и служба на държавата.

Димитри Юриевич беше петото дете на беден селянин от Куров. Без държавата той би вървял след магарето в нивата на някой аристократ. Не, той беше комунист в кръвта си, но както всички способни мъже нямаше търпимост към бюрокрацията. Говореше се за неговите привички и скандали, но никога досега не беше подвеждан под отговорност за тях. Поради това мнозина искаха да се запознаят с него.

Николай допускаше, че дори само близостта му с великия Юриевич би променила неговото отношение спрямо тях.

Лейтенантът знаеше, че това е положението днес и това го изпълваше с неприятно чувство. „Гостите“, които вече пътуваха към бащината му дача, на практика се бяха самопоканили. Единият от тях беше командирът на Николай от батальона във Вилнюс, а другия Николай дори и не познаваше. Приятел на командира от Москва, човек, който според думите на командира, би могъл да направи добра услуга на младия лейтенант, ако се наложи. Николай не се интересуваше от подобни връзки; първо той разчиташе на себе си, а след това беше и син на баща си. Сам щеше да търси начин да се оправи; за него това беше много важно. Но не би могъл да откаже на настоящия си командир, защото ако имаше някой в съветската армия, който да заслужава по-приятелско отношение, това беше полковник Янек Дригорин.

Дригорин не се страхуваше да говори срещу корупцията, която беше бич за специалните офицерски части. Клубовете в черноморските курорти бяха поддържани с фалшиви фондове, складовете бяха пълни с контрабандна стока, противно на всякакви армейски разпореждания с военни самолети в поделенията бяха докарвани жени.

Той беше изритан от Москва, изпратен във Вилнюс да гние в забвение. Докато Николай Юриевич беше двайсет и една годишен лейтенант, носещ голяма отговорност, но на нисък служебен пост, Дригорин беше висш военен талант, обречен на забрава при ниския пост, който заемаше. Ако такъв мъж пожелаеше да прекара един ден с баща му, Николай не би имал нищо против. А и в края на краищата полковникът беше разкошен човек; чудеше се само що за птица бе другият.

Николай стигна до конюшните и отвори вратата, която водеше към яслите. Пантите бяха смазани; старата врата се отвори без звук. Той тръгна покрай чудесно поддържаните клетки, в които някога бяха държани най-добрите породи коне, и се опита да си представи как е изглеждала Русия в онези времена. Почти чуваше цвиленето на жребците с огнени очи, нетърпеливото потропване на копитата, виковете на ловците, нетърпеливи да препуснат към полетата.

Такава Русия трябва да е била голяма работа. Освен ако не е трябвало да вървиш след магарето.

Той стигна до края на дългия коридор, където имаше още една врата. Отвори я и излезе на снега. В далечината нещо привлече погледа му; то изглеждаше странно и не се връзваше с нищо наоколо.

Започвайки от ъгъла на склада за зърно, към гората отиваха следи. Може би стъпки. При това двамата слуги, изпратени от Москва, не бяха напускали основната сграда. А чистачите бяха в своите бараки, надолу по пътя.

От друга страна, мислеше си Николай, топлото утринно слънце би могло да разтопи снега във формата на странни фигури; а и ослепителната светлина би могла да заблуди погледа. Без съмнение това бяха следите на някое животно, минало отдавна оттам.

Лейтенантът се усмихна на себе си при мисълта, че някое горско животно би могло да търси зърно тук, около тази считана за реликва конюшня на дачата. Животните не бяха се променили, но Русия беше.

Николай погледна часовника си; беше време да се връща в къщата. Гостите щяха да дойдат скоро.

Всичко вървеше толкова добре, че Николай не можеше да повярва. Благодарение предимно на баща му и на човека от Москва нямаше нищо, което да им липсва. Отначало полковник Дригорин изглеждаше притеснен — командирът, който се осмеляваше да притеснява известния, или с големите връзки подчинен — но Димитри Юриевич не му даваше основание за подобни притеснения. Той посрещна началника на сина си като внимателен — макар и много уважаван навсякъде — баща, заинтересуван само от развитието на сина си. Николай не можеше да не бъде притеснен — баща му беше толкова открит. Водката беше сервирана с кафе и плодов сок, а Николай строго следеше винаги да има цигари.

Приятелят на полковника, който се казваше Брунов, висш партиен функционер във военнопромишленото планиране, беше истинска изненада, и то приятна. Не само че Брунов и бащата на Николай имаха общи приятели, но скоро стана ясно, че и двамата имаха еднакво отношение към московската бюрокрация — което естествено обясняваше и наличието на мнозина от общите им приятели. Не след дълго започнаха да се смеят заедно, като всеки от бунтарите се опитваше да надмине другия с хапливи коментари като този за комисаря-с-куха-кутия-за-правене-на-ехо-ефекти-вместо-глава или за икономиста-който-нямал-пукната-рубла-в-джоба-си.

— Ние сме деградирали типове, Брунов! — изрева бащата на Николай, а очите му бяха налети със смях.

— Точно казано, Юриевич! — съгласи се московчанинът. — Жалко е, че сме толкова акуратни.

— Но бъди внимателен, заедно сме с войници. Ще докладват за нас!

— Тогава ще ги задраскам от списъка със заплатите, а вие ще направите бомба, с която ще им го върнем.

Смехът на Димитри Юриевич секна за миг.

— Надявам се, че няма да се стигне дотам да използваме тези, които вече са произведени.

— И аз, че такива големи разходи за заплати не са необходими.

— Да спрем дотук — каза Юриевич. — Пазачите твърдят, че мястото е великолепно за лов. Синът ми обеща да ми помага, а аз обещах да застрелям най-голямата плячка. Елате сега, тук имаме и това, което не сте си взели. Ботуши, кожи… водка.

— Не и докато ловуваме, татко.

— За бога, научили сте го и на това — каза Юриевич, усмихвайки се на полковника. — Между другото, другари, не искам и да чуя, че ще си тръгвате днес. Ще останете през нощта, разбира се. Москва е щедра; има печено месо и пресни плодове от Лени-знае-къде…

— И каси с водка, надявам се.

— Не каси, Брунов. Каски! Познавам по погледа ви. И двамата сме в отпуска. Ще останете.

— Аз бих останал — каза московчанинът.

В гората проехтяха пушечни изстрели, като вибрираха в ушите. Но те бяха изстреляни напразно; писъци и плясък на крила се прибавиха към ехото от гърмежите. Николай чуваше също и възбудените гласове, но те бяха твърде далеч, за да може да ги разбере. Обърна се към баща си.

— Би трябвало да чуем изсвирване трийсет секунди след като улучат нещо — каза той, докато пушката му сочеше надолу към снега.

— Това е подигравка! — отвърна Юриевич ядосано. — Пазачите се кълняха, че всичкият дивеч е в тази част на гората. Близо до езерото. Че там няма нищо, затова настоях те да отидат там…

— Ти си стар мошеник — каза синът, преглеждайки оръжието на баща си, — предпазителят ти е спуснат. Защо?

— Стори ми се, че чух някакъв шум там, отзад. Исках да съм готов.

— С уважение, татко, но моля те, вдигни го обратно. Почакай, докато не видиш това, което ще чуеш, преди да го спуснеш.

— С уважение, сине, но тогава ще имам твърде много неща да правя наведнъж.

Юриевич забеляза угриженост в погледа на сина си.

— Като се замисля пак, сигурно си прав. Ще падна и ще предизвикам детонацията. Това вече е нещо, от което разбирам.

— Благодаря ти — каза лейтенантът, като се обърна рязко. Баща му беше прав; имаше нещо зад тях. Шум от стъпки, чупене на клони. Той спусна предпазителя на оръжието си.

— Какво е? — попита Димитри Юриевич с възбуда в очите си.

— Шшт — прошепна Николай, взирайки се в тесните коридори на заобикалящата ги белота.

Не виждаше нищо. Щракна предпазителя в затворено положение.

— Ти го чу също, нали? — попита Димитри. — Значи не са били само моите петдесет и пет годишни уши.

— Снегът е тежък — каза синът му. — Клоните се чупят под тежестта му. Това сигурно сме чули.

— Е, това, което не чухме, е изсвирване — каза Юриевич. — Не са улучили нищо.

Чуха се три нови пушечни изстрела.

— Видели са нещо — каза лейтенантът. — Може би сега ще чуем свирката им…

Изведнъж те го чуха. Звук. Но това не беше свирка. Беше отчаян, дълъг писък, далечен, но ясен. Явно ужасен писък. Беше последван от друг, по-истеричен.

— Господи, какво става? — Юриевич сграбчи ръката на сина си.

— Не зн…

Отговорът беше прекъснат от трети вик, смразяващ и страхотен.

— Стой тук! — кресна лейтенантът на баща си. — Ще отида при тях.

— Ще те последвам — каза Юриевич. — Върви бързо, но бъди внимателен!

Николай побягна през снега по посока на виковете. Те огласяваха гората сега, не толкова ужасяващи, но по-болезнени, поради загубата на сила. Войникът използваше пушката си, за да прокарва пътя си през тежките клони, като предизвикваше облачета от сняг. Краката го боляха, студеният въздух хапеше дробовете му, погледът му беше премрежен от сълзи на умора.

Първо чу ръмженето, а после видя това, от което най-много се страхуваше и което нито един ловец не би пожелал да види.

Огромна черна мечка, чиято глава представляваше ужасяваща маса кръв, изливаше отмъщението си върху тези, които бяха причинили раните й, разпаряйки, разкъсвайки и размазвайки враговете си.

Николай вдигна пушката си и стреля докато в пълнителя не остана нито един куршум.

Гигантската мечка падна. Войникът изтича към двамата мъже; дъхът му секна при вида на това, което беше останало от тях.

Московчанинът беше мъртъв, гърлото му беше разпрано, окървавената му глава едва се крепеше към тялото му. Дригорин все още беше жив, но ако не умреше в следващите няколко секунди, Николай щеше да зареди оръжието си и да довърши това, което животното не бе успяло да направи. Полковникът нямаше лице; то не беше там. На мястото му беше останала гледка, която жигоса съзнанието на войника.

Как? Как е могло да се случи?

И тогава погледът на лейтенанта се закова върху дясната ръка на Дригорин, а шокът надхвърляше всякакво въображение.

Беше разкъсана на две от лакътя, по метода на хирургическата ампутация: тежкокалибрени куршуми.

Ръката, с която полковникът стреляше, беше разкъсана с изстрели!

Николай изтича към трупа на Брунов; преобърна го.

Китката на Брунов беше непокътната, но лявата му ръка направо липсваше, само одраната окървавена длан беше останала заедно с оголените кости на пръстите. Лявата му ръка. Николай Юриевич си спомни сутринта, кафето, плодовия сок, водката и цигарите.

Московчанинът беше левичар.

Брунов и Дригорин бяха обезвредени от някого, който имаше пушка, някой, който е знаел какво има на пътя им.

Николай се изправи внимателно, войникът заговори в него, търсейки невидимия враг. И това беше враг, който той с цялото си сърце искаше да открие и убие. Съзнанието му се върна при отпечатъците от стъпки, които видя зад конюшнята. Значи не бяха стъпки на изгладняло животно — въпреки че бяха животински — бяха следи на отвратителен убиец.

Кой беше той? И защо, най-вече?

Лейтенантът видя светкавицата от светлинно отражение. Слънчево отражение от цевта на пушка. Той направи движение вдясно, след това рязко сви вляво и се просна по очи върху снега, залягайки зад дънера на един дъб. Извади празния пълнител и го смени със зареден. Стрелна поглед към източника на светлина. Идваше високо от един бор.

Някаква фигура се виждаше на петнайсет метра над земята, а в ръцете й имаше пушка с телескопичен мерник. Убиецът носеше снежнобяла куртка с бяла кожена качулка, а лицето му беше закрито от огромни черни слънчеви очила.

Николай мислеше, че ще повърне от гняв и омраза. Мъжът се смееше и лейтенантът знаеше, че се смее на него. Той вдигна с ярост пушката си. Заслепи го експлозия от сняг, последвана от силния трясък на мощната пушка. Последва втори изстрел; куршумът се заби в дървото над главата му. Той се отдръпна под прикритието на дънера.

Друг изстрел, този път от по-близо, не от бора на убиеца.

— Николай!

Мозъкът му се пръсна. Не остана нищо друго, освен гняв. Гласът, който викаше името му, беше на баща му.

— Николай!

Още един изстрел. Войникът скочи от земята, стреляйки по посока на дървото, и изтича през снега.

Обзе го смразяващо предчувствие. Не чуваше и не чувстваше нищо, докато не осъзна, че лицето му беше студено.

Премиерът на Съветска Русия постави ръцете си върху дългата маса под прозореца, който гледаше към Кремъл. Той се наведе и разгледа снимките, плътта на огромното му селско лице беше отпусната от изтощение, очите му бяха изпълнени с яд и гледаха шокирано.

— Ужасно — прошепна той. — Ужасно е, че тези мъже умряха по такъв начин. Поне Юриевич да беше оцелял — а то… и какъв край.

В стаята имаше още двама мъже и една жена, които седяха около друга маса, с неподвижни лица гледаха премиера. Пред всеки от тях имаше кафява папка и беше явно, че всеки беше загрижен заседанието да продължи. Но никой не си позволяваше да прекъсне мислите на премиера; злият му нрав можеше лесно да бъде предизвикан от подобни прояви на нетърпение. Той беше човек, чийто мозък работеше по-бързо от тези на останалите в стаята, но въпреки това решенията вземаше бавно, поради сложността на проблемите. Той успяваше да оцелее в един свят, в който само най-бързите и най-хитрите оцеляват.

Страхът беше оръжието, което той изключително умело използваше.

Изправи се, избутвайки настрани с отвращение снимките и закрачи към заседателната маса.

— Всички ядрени установки са в готовност, а подводниците ни приближават стрелковите позиции — каза той. — Искам тази информация да бъде предадена до всички посолства. Използвайте кодовете, които Вашингтон успя да разгадае.

Единият от мъжете на масата се наклони напред. Той беше дипломат по-стар от премиера, очевидно беше дългосрочен сътрудник и това му позволяваше да говори по-свободно от другите двама.

— Поемате риск. Който не съм сигурен, че е оправдан. Не сме сигурни за реакцията им. Американският посланик явно беше силно шокиран. Познавам го; не лъжеше.

— Тогава не е бил информиран — намеси се отсечено вторият мъж. — Що се отнася до ВКР, ние сме сигурни. Куршумите и гилзите бяха идентифицирани: седеммилиметрови — с резба за придаване на въртеливо движение. Бяха маркирани, няма как да сгрешим. Били са изстреляни от „Браунинг Магнум“. Какво повече ви трябва?

— Доста повече от това. Не е толкова трудно да се снабдиш с такова оръжие и се съмнявам, че американски убиец би оставил визитната си картичка.

— Би могъл, ако това е оръжието, с което най-често е боравил. Имаме подобен модел.

Мъжът от ВКР се обърна към жената на средна възраст, чието лице сякаш бе изсечено от гранит.

— Ще можете ли да обясните, другарю директор.

Жената отвори своята папка и прегледа най-горния лист, преди да започне да говори. Тя обърна на следващата страница и заговори на премиера, като погледът й отбягваше дипломата.

— Както знаете, имало е двама убийци, вероятно и двамата — мъже. Единият трябва да е бил изключително точен в координацията си и в стрелбата, а другият без съмнение е притежавал същите качества, но освен това е бил и експерт в областта на електронните подслушвателни средства. Има оставени следи — миниатюрни кабелчета и отпечатъци, насочващи ни към местата, където се е намирала апаратурата — това ни кара да вярваме, че разговорите в дачата са били подслушвани.

— Вие описвате експерти на ЦРУ, другарко — прекъсна я премиерът.

— Или на Консултативния оперативен отдел — отговори жената. — Важно е това да се има предвид.

— О, разбира се — съгласи се премиерът. — Малката банда от парламентьори на Държавния департамент.

— А защо не китайските Тао-пан? — предположи дипломатът съвсем искрено. — Те са едни от най-ефективните убийци в света. Китайците имаха повече основание от всеки друг да се страхуват от Юриевич.

— Страхът им просто ги вади от строя — оспори мъжът от ВКР. — Ако някой от тях бъдеше заловен дори след като е взел цианид, Пекин щеше да е наясно, че…

— Върнете се на модела, който сте разработили — прекъсна ги премиерът.

Жената продължи.

— Прекарахме всичко през компютрите на КГБ, като се ориентирахме към американските разузнавачи, за които знаехме, че са прониквали в Русия, които говорят езика перфектно и за които се знае, че са убийци. Достигнахме до четири имена. Трима от ЦРУ и един от Консултативния оперативен отдел на Държавния департамент.

Тя подаде страницата на мъжа от ВКР, който на свой ред се изправи и я подаде на премиера.

Той погледна имената.

— Извинете ме — прекъсна мъжът от ВКР четенето. — Сътрудникът ми имаше предвид, че имената са подредени по степен на приоритет. По наше мнение засадата и убийството на Димитри Юриевич носят почерка на първия човек в този списък.

— Този Скофийлд?

— Да, другарю генерален секретар. Изчезнал е преди месец в Марсилия. Нанесъл е повече щети, извършил е повече операции от който и да е друг агент на Съединените щати от войната насам.

— Наистина ли?

— Да, другарю генерален секретар. — Мъжът от ВКР спря. След това продължи колебливо, като че ли не искаше да говори, но знаеше, че трябва. — Жена му е била убита преди десет години. В Източен Берлин. Оттогава той просто е маниак.

— Източен Берлин?

— Било е засада. КГБ.

Телефонът на бюрото на премиера иззвъня; той бързо прекоси стаята и вдигна слушалката.

Беше президентът на Съединените щати. Преводачите бяха на линия; започнаха да работят.

— Съжаляваме за смъртта, за ужасното убийство на този велик учен, господин премиер. Също както и за ужаса, сполетял приятелите му.

— Благодаря за думите ви, господин президент, но както знаете, тези убийства са предварително организирани. Благодарен съм за съчувствието ви, но не мога да не се изненадам, ако вие не се чувствате някак успокоен от това, че Съветският съюз загуби своя най-добър ядрен физик.

— Не съм, сър. Неговият блясък преминаваше границите и различията между нас. Той принадлежеше на всички народи.

— Да, но той избра да бъде част само от един народ, нали? Искрено ви заявявам, моята тревога не минава през границите на нашите различия. Дори ме кара да се сетя за нашите врагове.

— В такъв случай, простете ми, господин премиер, но вие търсите фантоми.

— Може би вече ги открихме, господин президент. Имаме доказателства, които изключително ме безпокоят. Толкова много, че имам…

— Простете ми още веднъж — прекъсна го президентът на Съединените щати. — Вашите доказателства са точно причината да ви се обадя, въпреки обяснимото ми нежелание да го направя. КГБ направи голяма грешка. Четири грешки, ако трябва да съм по-точен.

— Четири?

— Да, господин премиер. Става въпрос за имената Скофийлд, Рандолф, Залцман и Бергстрьом. Никой от тях не е замесен, господин премиер.

— Озадачавате ме, господин президент.

— Не повече, отколкото вие ме озадачихте миналата седмица. Има малко тайни в наше време, спомняте ли си?

— Думите не струват нищо. Доказателствата са силни.

— Това имам предвид и аз. Но нека поясня. Двама от тримата сътрудници на Централното разузнаване вече не са действащи. Рандолф и Бергстрьом понастоящем са зад бюрата си във Вашингтон. Господин Залцман е хоспитализиран в Ташкент; диагнозата му е рак. — Президентът направи пауза.

— Но остава, едно име, нали? — каза премиерът. — Вашият човек от небезизвестния Консултативен отдел. Толкова признат в дипломатическите кръгове, но въпреки това неприятен за нас.

— Това е най-болезненият аспект на разясненията ми. Просто е невъзможно господин Скофийлд да е бил замесен. Има по-малко шансове той да е замесен отколкото останалите, наистина. Казвам ви това, защото вече няма значение.

— Думите струват толкова малко.

— Трябва да продължа. През последните няколко години ние имахме пълно досие на доктор Юриевич, като почти ежедневно го допълвахме с информация, със сигурност, всеки месец. В някои отношения беше дошло вече време да се доберем до Димитри Юриевич с някои добри предложения.

— Какво!

— Да, господин премиер. Недостатъци човешки. Двамата мъже, които са били на посещение в дачата, работеха за нас. Контролираше ги Скофийлд. Това беше неговата операция.

Премиерът на Съветска Русия се втренчи в купчината снимки върху масата. Той заговори по-меко.

— Благодаря ви за откровеността.

— Търсете други врагове.

— Ще търся.

— И двамата трябва да го правим.

3.

Късното следобедно слънце представляваше огнена топка, чиито лъчи се отразяваха в ослепителна светлина от водите на канала. Хората, които вървяха на запад по амстердамската улица Калверщраат, крачеха забързано по тротоарите, присвивайки очи, благодарни на февруарското слънце и на полъха на вятъра, който идваше по безбройните канали, водещи началото си от река Амстел. Твърде често февруари носеше мъгли и дъжд, убийствена влага, а днес не беше така и гражданите на най-големия пристанищен град на Северно море изглеждаха доволни от чистия щипещ въздух, затоплен от слънцето.

Един човек обаче не беше доволен. Той не беше нито тукашен, нито се разхождаше по улиците. Казваше се Брендън Алън Скофийлд, старши аташе от Консултативния отдел на Държавния департамент на Щатите. Той стоеше до прозореца, четири етажа над канала и над Калверщраат, взирайки се с бинокъл в тълпата, и по-точно към една остъклена телефонна будка, която отразяваше ярките слънчеви лъчи. Светлината го караше да присвива очи, но бледото му лице не издаваше и най-малък признак на нетърпение, лице, чиито остри черти бяха обтегнати под небрежно сресаната светлокафява коса, посивяваща вече.

Той продължаваше да фокусира бинокъла, проклинайки светлината и резките движения на хората долу. Очите му бяха изморени, с дълбоки тъмни кръгове под тях, резултат от твърде недостатъчния сън, за който Скофийлд имаше твърде много причини да не се замисля. Предстоеше му да свърши една работа, а той беше професионалист; не можеше да разсейва вниманието си.

Имаше още двама души в стаята. Един плешив техник стоеше на масата пред разглобен телефон, чийто кабели бяха свързани с магнетофон, а слушалката беше извадена. Някъде под улицата в телефонния комплекс вече бяха направени приготовленията; те бяха единствената помощ от страна на амстердамската полиция, техен дълг, който бе поискан от старшия аташе от Американския държавен департамент. Третият човек беше по-млад от другите двама в стаята, в началото на трийсетте и лицето му още носеше признаци на енергия, в очите му нямаше следи на умора. Ако чертите му бяха изпити, то беше поради стръвта да се изяви; беше младеж, горящ от желание за мъст. Оръжието му беше една скоростна филмова камера, поставена върху триножник, с прикрепен телескопичен обектив. Той предпочиташе да има малко по-различно оръжие.

Долу на улицата една фигура се появи в замъгления бинокъл на Скофийлд. Фигурата се поколеба около телефонната кабина и в този кратък момент беше повлечена от тълпата към тротоара, заставайки пред блестящото стъкло така, че тялото й прикри отражението, една мишена, заобиколена от ореол от слънчева светлина. За всички заинтересовани щеше да бъде много по-добре, ако мишената можеше да бъде повалена сега. Една мощна пушка, калибрована за седемдесет ярда, би свършила работа; а мъжът до прозореца щеше да натисне спусъка. Беше го правил често преди. Но въпросът не беше в удобството. Трябваше да бъде даден един урок, а друг — да бъде научен, и тези инструкции усложняваха преплитането на някои важни фактори. Тези, които щяха да дадат урока, и онези, които трябваше да го получат, трябваше да разберат ролите си. Иначе една екзекуция щеше да се окаже безполезна.

Фигурата долу беше на един застаряващ мъж, към края на шейсетте. Беше облечен в измачкани дрехи, дебело палто, чиято яка беше увита около врата му, за да го пази от вятъра, и износено бомбе, нахлупено до челото му. На уплашеното му лице беше набода брада; той беше обикновен човек и за американеца, който го наблюдаваше през бинокъла, нямаше нищо страшно или притесняващо, просто един обикновен стар мъж. Ако изключим, може би, старицата. Беше виждал и двамата. По-често, отколкото би му се искало.

Скофийлд погледна часовника си.

— Продължавай — нареди той на техника на масата. После се обърна към младежа до него. — Готов ли си?

— Да — беше краткият отговор. — Уловил съм копелето на фокус. Във Вашингтон се оказаха прави; и ти го доказа.

— Още не съм сигурен какво съм доказал. А бих искал да съм. Когато влезе в кабината, снимай устните му.

— Добре.

Техникът набра предварително подготвения номер и натисна копчетата на магнетофона. Той бързо стана от стола си и подаде на Скофийлд апарат с микрофон и слушалка.

— Звъни — поясни той.

— Знам. Оглежда се през стъклото. Не е сигурен, че иска да говори. Това ме притеснява.

— Хайде, кучи сине! — изръмжа младежът с камерата.

— Ще го направи — отвърна Скофийлд, като държеше внимателно бинокъла и слушалките. — Уплашен е. Всяка секунда му струва много и не знам защо… Ето, започва; отваря вратата. Тихо.

Скофийлд продължи да гледа през бинокъла, ослуша се и заговори тихо в микрофона.

— Добрий день, приятель…

Разговорът, изцяло на руски, продължи осемнайсет секунди.

— Досвидания — каза Скофийлд, добавяйки — завтра ночью. На мосте.

Продължи да държи апарата до ухото си, докато гледаше изплашения мъж долу. Мишената изчезна в тълпата. Моторът на камерата спря, а старшият аташе остави бинокъла, подавайки апарата на техника.

— Успя ли да хванеш всичко? — попита той.

— Достатъчно ясно за експертиза на гласа — кимна оплешивяващият телефонист, проверявайки номерата.

— Ти? — Скофийлд се обърна към младежа с камерата.

— Ако разбирах езика по-добре, щях да разбера какво говори дори само по устните му.

— Добре. Другите ще направят това; те ще разберат всичко много добре.

Скофийлд бръкна в джоба си, извади малко кожено тефтерче и започна да пише.

— Искам да занесете лентата и филма в посолството. Проявете филма веднага и направете дубликати и на двете. Искам микрофилми. Ето ви параметрите.

— Съжалявам, Брей — каза техникът, поглеждайки към Скофийлд, докато навиваше телефонния кабел. — Не ми е позволено да приближавам на повече от пет пресечки от нашата зона и ти го знаеш.

— Говоря на Хари — отвърна Скофийлд, обръщайки се към по-младия мъж. Той откъсна страницата от бележника си. — Когато направиш умаленията, постави ги във водонепромокаема плоска кутия. Искам ги така опаковани, че да издържат поне седмица във вода.

— Брей — каза младежът, поемайки листа хартия. — Успях да разбера една трета от това, което каза по телефона.

— Развиваш се — прекъсна го Скофийлд, връщайки се до прозореца и бинокъла. — Когато успееш да разбереш всичко, ще те препоръчам за повишение.

— Мъжът искаше да се срещнете довечера — продължи Хари, — но ти му отказа.

— Точно така — каза Скофийлд, вдигайки бинокъла и фокусирайки го през прозореца.

— Инструкциите ни бяха да го вземем колкото може по-скоро. Шифрограмата съобщаваше точно това. Да не губим никакво време.

— Времето е относително, нали? Когато старецът чу телефона да звъни, всяка секунда за него беше минута на агония. За нас един час може да струва колкото цял ден. Във Вашингтон, за бога, дните обикновено ги отбелязват в годишните календари.

— Това не е отговор — настояваше Хари, търсейки верния тон. — Можем да умалим тези боклуци и да ги опаковаме за четирийсет и пет минути. Можехме да се свържем и довечера. Защо не го направим?

— Времето е кофти — каза Скофийлд, държейки бинокъла пред очите си.

— Времето е разкошно. Няма и един облак на небето.

— Това имам предвид. Кофти е. Една ясна нощ означава много хора, които ще се шматкат край каналите; при лошо време това го няма. Прогнозите обещават дъжд за утре.

— Това не ми изглежда оправдано. За десет секунди блокираме моста, той лети през перилата и е мъртъв във водата.

— Кажи на този клоун да млъкне, Брей! — кресна техникът, който стоеше до масата.

— Чу, нали? — каза Скофийлд, фокусирайки върху покривите на отсрещните къщи. — Току-що изгуби повишението. Твоето тъпо твърдение, че възнамеряваме да извършим посегателство срещу личността, уронва престижа на приятелите ни от Компанията.

Младежът направи гримаса. Упреците бяха заслужени.

— Съжалявам, но все още не виждам смисъл. Онази шифрограма беше от най-висока степен на спешност; трябваше да го приберем довечера.

Скофийлд смъкна бинокъла и погледна към Хари.

— Ще ти обясня какъв е смисълът — каза той. — Нещо повече от онези проклети фрази, които някой е прочел на гърба на някоя кутия от бисквити. Този мъж долу беше уплашен. Не беше спал от няколко дена. Той е стигнал точката на пречупването и искам да разбера защо.

— Може да има цяла дузина причини — противопостави се младежът. — Той е стар. Неопитен. Може би мисли, че го преследваме, че малко му остава, за да бъде заловен. Какво значение има за нас?

— Един човешки живот, това е всичко.

— Хайде, Брей, не и от теб тези. Той е съветска гадина; двоен агент.

— Искам да бъда сигурен.

— А пък аз искам да се омитам оттук — намеси се техникът, подавайки на Скофийлд една ролка и вдигайки машината. — Кажи на клоуна, че никога сме се срещали.

— Благодаря ви, господин Безименен. Задължен съм ви за това.

Мъжът от ЦРУ си тръгна, кимайки на Брей и отбягвайки всякакъв контакт със сътрудника му.

— Тук не е идвал никой, освен нас, птичките, Хари — каза Скофийлд, след като заключи вратата. — Разбираш това, нали?

— Той е отвратително копеле…

— Кой щеше да подслушва тоалетните на Белия дом, ако не беше той — каза Брей, подавайки ролката на Хари. — Предай нашите неоспорими доказателства на посолството. Вземи филма и остави камерата тук.

Хари не искаше да бъде изритан; той взе ролката, но не помръдна към камерата.

— Аз също ще участвам. Шифровката се отнасяше и за мен. Искам да зная отговорите, в случай че ми зададат въпроси; в случай, че нещо стане до утре.

— Ако Вашингтон не е сгрешил, нищо няма да стане. Казах ти. Искам да съм сигурен.

— Какво повече ти трябва? Обектът мисли, че току-що е влязъл в контакт с КГБ — Амстердам! Ти го изработи. Ти го доказа!

Скофийлд се загледа в сътрудника си за момент, след това се обърна и тръгна към прозореца.

— Знаеш ли, Хари? Обучението, което получаваш, думите, които чуваш, всички задачи, които ти се възлагат, никога не съвпадат с правилата.

Брей вдигна бинокъла и го фокусира върху една далечна точка на небето.

— Научи се да мислиш така, както мисли врагът ти. Не както би ти се искало да мисли, а както той наистина мисли. Не е лесно, не е като да си правиш веселото, което е нещо лесно.

Ядосан, младежът заговори.

— За бога! Какво общо има това тук? Нали имаме доказателствата…

— Така ли? Както и сам каза, нашият „клиент“ се свърза сам със себе си. Той е един гълъб, който си мисли, че е намерил пътя назад към Майка Русия. Мисли, че е в безопасност, че вече не е на студа.

— Да, това е, което си мисли!

— Тогава защо не е щастлив? — попита Брей Скофийлд, насочвайки бинокъла надолу към канала.

Мъглата и дъждът оправдаха надеждите на Амстердам за зима. Нощното небе представляваше непроницаемо платнище, чиито краища бяха избледнели от мъждукащите светлини на града. На моста нямаше разхождащи се, нямаше и лодки в канала под него; облачета от мъгла плуваха над главите — доказателство, че северноморските ветрове духаха безпрепятствено на юг. Беше три часът сутринта.

Скофийлд се наклони над желязната релса над западната страна на античния каменен мост. В лявата си ръка държеше малко транзисторно радио — не за устни комуникации, а само за приемане на сигнали. Дясната му ръка беше в джоба, като протегнатите му пръсти докосваха барабана на 22-милиметровия автоматичен пистолет, не много по-голям от пистолет за начинаещи, но изключително безшумен. За малки разстояния беше много прецизно оръжие. Стреляше мигновено, с точност, която можеше да бъде измерена в инчове, и едва можеше да бъде различен от нощните шумове.

Двеста ярда по-надолу младият сътрудник на Брей се прикриваше зад една врата на улица Зарфатищраат. Обектът трябваше да мине покрай него по пътя си към моста; друг път нямаше. Когато възрастният руснак наистина минеше, Хари щеше да натисне бутона на предавателя си — сигналът. Екзекуцията щеше да тръгне по реда си; жертвата щеше да извърви последните стотина ярда — до средата на моста, където личният й палач щеше да я поздрави, да й даде водонепромокаемия пакет, който тя щеше да сложи в палтото си, и да извърши останалата част от задачата.

След ден-два пакетът щеше да отпътува за КГБ — Амстердам. Лентата щеше да бъде прослушана, филмът да бъде внимателно изгледан. И щеше да бъде усвоен още един урок.

И, естествено, да остане неразкрит, както и всички останали уроци — те винаги оставаха неразкрити. В дъното на това стоеше неефективността, мислеше си Скофийлд. Безкрайната неефективност, която убиваше чувствата с всяко повторение.

В какво се състои разликата? Един очевиден въпрос, зададен от нетърпеливия и млад, макар и не толкова схватлив колега.

В нищо, Хари. Няма никаква разлика. Не от сега нататък.

Но точно тази нощ иглите на съмнението продължаваха да пробождат съзнанието на Брей. Не моралът му; много отдавна моралът му беше заменен от практицизма. Ако вървяха работите, значи беше морално, ако не — значи, не беше практично, т.е. не беше морално. Това, което го тревожеше тази нощ, стоеше в основата на утилитарната философия. Щеше ли екзекуцията да е практична? Беше ли урокът, който трябваше да бъде предаден, най-подходящия избор? Заслужаваше ли си рисковете и евентуалния срив, който щеше да последва със смъртта на един стар човек, който беше прекарал съзнателната част от живота си в името на космическото инженерство?

На повърхността отговорът, който се забелязваше, беше „да“. Преди шест години съветският инженер реши да дезертира по време на едно международно космическо изложение в Париж. Той поиска и получи политическо убежище; беше посрещнат добре от космическото общество в Хюстън, получи работа, закрила, къща. Въпреки това, той не беше блестящ учен. Дори всъщност руснаците си правеха шеги с идеологическото му превъплъщение, твърдейки, че талантът му бил по-високо ценен от не дотолкова взискателните капиталистически лаборатории, отколкото от техните. Той бързо беше забравен.

Допреди шест месеца, когато беше установено, че съветските разузнавателни станции се добират до американските сателити с тревожна честота, редуцирайки стойността на фотографските проверки през добрия земен камуфлаж. Получаваше се така, като че ли руснаците предварително знаеха по-голямата част от орбиталните траектории.

И това наистина беше така. Но беше открита и следата; тя водеше към забравения мъж в Хюстън. Това, което последва, беше много просто: В Амстердам беше свикана една малка конференция, която се занимаваше изключително с тясната сфера, в която работеше забравеният учен; той беше прехвърлен с правителствен самолет, а останалото зависеше от един специалист по тези въпроси. Брендън Скофийлд, старши аташе към консултативния отдел.

Скофийлд отдавна познаваше кодовете и методите за влизане във връзка на КГБ — Амстердам. Той ги пусна в действие и беше леко изненадан от реакцията на обекта; това беше в основата на главната му грижа сега. Старецът не можеше да се отпусне по време на явките. След шест години двойствени действия, обектът имаше всички основания да очаква унищожаването си с почести, като благодарност от неговото правителство, а и за последната година от живота му, прекарана в удобства. Очакваше ада. В техните шифровани разговори Брей успя да долови това.

Но старият руснак не беше щастлив човек. И нямаше някакви близки лични контакти с никого в Хюстън. Скофийлд успя да се сдобие с досие Четири-Нула, отнасящо се за обекта, досие, което беше толкова подробно, че даваше часовете, в които той ходеше до тоалетната. В Хюстън нямаше нищо; мъжът си беше къртица — и двете значения на думата. И това също притесняваше Брей. В шпионажа къртиците нямат същите характеристики като еквивалентите им в социалния живот.

Нещо не беше в ред. Въпреки че доказателствата бяха налице и двойната игра беше потвърдена. Урокът трябваше да бъде даден.

Кратък, остър сигнал се чу в трансмитера в ръката му. Беше повторен три секунди по-късно; Скофийлд потвърди приемането с натискане на бутона. Той сложи радиото в джоба си и зачака.

Мина по-малко от минута и той забеляза фигурата на стареца, който идваше през одеялото от дъжд и мъгла; уличната светлина зад него го превръщаше във фееричен силует. Походката на обекта беше колеблива, но някак си болезнено решителна, сякаш отиваше на среща, която беше и желана, и отбягвана. Това нямаше значение.

Брей погледна вдясно от себе си. Както и очакваше, на улицата нямаше никой, никой не се виждаше в тази пустинна част на града в този час. Той тръгна наляво и започна да се качва по рампата към средата на моста, а възрастният руснак беше от другата страна. Той се придържаше към сянката; не беше трудно, тъй като първите три крушки горе бяха предварително отвити.

Дъждът заливаше античните павета. От другата страна на моста старецът стоеше, взирайки се във водата с ръце, подпрени на перилата. Скофийлд стъпи на пътя и приближи изотзад, като звукът от дъжда заглушаваме стъпките му. В левия джоб на шлифера си той напипа кръгла плоска кутийка — пет сантиметра в диаметър и по-малко от инч дебела. Беше увита във водонепромокаемо фолио, което беше покрито с такъв химикал, който я правеше абсолютно херметична трийсет секунди след потапянето й в течност; в това състояние щеше да остане, докато не бъдеше отворена. В кутийката бяха скътани доказателствата: една филмова и една магнетофонна ролка. И двете можеха да бъдат изследвани от КГБ — Амстердам.

— Плохая ночь, старий приятель — каза Брей зад гърба на руснака, докато изваждаше пистолета от джоба си.

Старецът се обърна изненадан.

— Защо се свърза с мен? — попита той на руски. — Случило ли се е нещо?…

Видя пистолета и спря. След това продължи, като страхът в гласа му беше заменен от странна мекота.

— Да, виждам, че се е случило и аз вече съм непотребен. Направи го, другарю, и ще ми сториш голяма услуга.

Скофийлд се втренчи в стареца; в пронизващите очи, които вече не бяха изплашени. Беше виждал този поглед и преди. Брей отговори на английски.

— Добра работа свърши през последните шест години. За съжаление на нас не можа да ни направиш никаква услуга. Ти не беше толкова благодарен, колкото очаквахме да бъдеш.

Руснакът кимна.

— Американец — каза той, — чудех се. Някаква измислена конференция в Амстердам и то по проблеми, които лесно можеха да бъдат анализирани и в Хюстън. Моя милост трябваше да бъде изведен извън странната, за да бъда унищожен прикрито, а и охрана — тази закрила нямах тук. Но ти имаше всички кодове, каза верните думи. А и руският ти е безупречен, приятелю.

— Това ми е работата. А твоята каква беше?

— Ти знаеш отговора. Затова си тук…

— Искам да знам защо.

Старецът се усмихна тъжно.

— О, не. Няма да чуеш нищо повече от това, което вече знаеш. Виж, казах точно това, което имах предвид. Ще ми направиш услуга. Ти си моят листок.

— Аз съм изходът ти от какво?

— Съжалявам.

Брей вдигна пистолета; малкият му барабан лъсна на дъжда. Руснакът го погледна и задиша дълбоко. Страхът се върна в очите му, но той не трепна и не каза нито дума. Изведнъж нарочно Скофийлд опря пистолета под лявото око на мъжа, стоманата потъна в плътта му. Руснакът трепна, но остана мълчалив.

На Брей му се повдигна.

Какво значение има?

Никакво, Хари. Никакво. Не и от сега нататък.

Трябваше да бъде даден един урок…

Скофийлд свали пистолета.

— Изчезвай оттук — каза той.

— Какво?…

— Чу. Изчезвай оттук. КГБ действа на диамантената борса на Толщраат. Прикритието им е фирмата на Хасидим, Diamant Bruusteen. Разкарай се.

— Не разбирам — изхърка едва доловимо руснакът. — Това друг трик ли е?

— Майната ти! — извика Брей, треперейки сега. — Махай се оттук.

Изведнъж старецът залитна, след това сграбчи перилото, за да се задържи. Той странно се наклони назад, после се скри в дъжда, бягайки.

— Скофийлд! — Викът дойде откъм Хари. Той беше при западната страна на моста, точно на пътя на руснака. — Скофийлд, за бога!

— Пусни го да си върви! — извика Брей.

Или беше твърде закъснял, или думите му се изгубиха в шума от дъжда; не знаеше кое от двете. Той чу три приглушени, остри изстрела и с отвращение видя как старецът се хвана за главата и падна към перилата.

Хари беше професионалист. Крепейки тялото, той стреля още веднъж във врата му и като повдигна трупа, го изхвърли в канала през парапета.

Какво значение има?

Никакво. Не и от сега нататък.

Скофийлд се обърна и тръгна към източната страна на моста. Прибра пистолета в джоба си; стори му се тежък.

Чуваше бягащите стъпки да приближават в дъжда. Беше ужасно изморен и не искаше да ги чува. Още по-малко искаше да слуша пискливия глас на Хари.

— Брей, какво, по дяволите, стана там? Той за малко щеше да избяга!

— Да, но не можа — каза Скофийлд, усилвайки ход. — Благодарение на теб.

— Точно така! За бога, какво ти става?

Младежът беше отляво на Брей; погледът му попадна на ръката на Скофийлд. Той видя ръба на водонепромокаемата кутийка.

— Господи, та ти не си му я пробутал!

— Какво?

Тогава Брей разбра за какво говореше Хари. Той вдигна глава, погледна малката кръгла кутийка и я хвърли покрай младежа зад перилата.

— Какво правиш?

— Върви по дяволите — каза тихо Скофийлд.

Хари спря, а Брей продължи. След секунди Хари го настигна и сграбчи края на шлифера на Скофийлд.

— Велики боже! Ти го пусна да се измъкне!

— Разкарай си ръцете от мен.

— Не, по дяволите! Ти не можеш…

Хари беше стигнал твърде далеч. Брей измъкна дясната си ръка, хвана с пръсти палеца на младежа и го пречупи.

Хари изпищя; палецът му беше счупен.

— Върви по дяволите — повтори Скофийлд. Той продължи да върви по моста.

Тайната квартира беше близо до Розенграхт, срещата щеше да бъде на втория етаж. Всекидневната беше затоплена от огъня, който освен това служеше и за изгарянето на някои бележки, които се налагаше да бъдат водени. От Вашингтон беше долетял официален представител на Държавния департамент; искаше да разпита Скофийлд за подробностите на място, такива, каквито бяха, в случай че имаше обстоятелства, които само там можеха да бъдат събрани. Беше важно да се разбере какво се беше случило, особено с човек като Брендън Скофийлд. Той беше най-добрият, с когото разполагаха, най-хладнокръвният; той беше изключително ценен за общността на американското разузнаване, ветеран с двадесет и две години, прекарани в най-сложния вид „преговори“, които можеха да съществуват. Трябваше да се отнесат с внимание към него… по въпроса. Да не се получи като оплакване, докладвано от подчинен. Той беше специалист и нещо се беше случило.

Брей осъзна това и приготовленията го озадачиха. Хари беше отведен от Амстердам още на следващата сутрин и то по начин, по който Скофийлд нямаше как да го види. Измежду малцината в посолството, които трябваше да бъдат запознати със случая, никой не даде повод на Брей да забележи по-различно отношение. Казано му беше да си вземе няколко почивни дни. Някой трябваше да долети от Вашингтон във връзка с някакъв проблем в Прага. Това беше уговореният код. Не беше ли Прага старо познато място, където му се налагаше често да ловува?

Прикритие, разбира се. И то не много добро. Скофийлд знаеше, че сега всяка негова стъпка в Амстердам се следи, най-вероятно от екипите на Компанията. И ако тръгнеше към диамантената борса на Толщраат, без съмнение щеше да бъде застрелян.

Една трудна за описание жена, на неопределена възраст, го пусна да влезе в тайната квартира, слугиня, която съобщи, че къщата принадлежи на двойка пенсионери, които живееха там и й плащаха. Той каза, че има среща със собственика и с адвоката му. Момичето кимна и го поведе нагоре по стълбите към всекидневната на втория етаж.

Старият господин беше там, но мъжът от Щатите го нямаше. Когато прислужницата затвори вратата, собственикът заговори.

— Ще изчакам няколко секунди и ще се кача в апартамента си. Ако имате нужда от нещо, натиснете бутона на телефона, той звъни горе.

— Благодаря — кимна Скофийлд, гледайки холандеца, който му напомни за другия старец на моста. — Сътрудникът ми скоро ще дойде. Няма да имаме нужда от нищо.

Мъжът кимна и излезе. Брей се заразхожда из стаята, разглеждайки разсеяно книгите върху полиците. Осъзна, че дори не се опитваше да прочете заглавията; всъщност той не ги и виждаше. И тогава осъзна, че не усеща нищо — нито студа, нито топлината, нито дори гняв или отвращение. Не чувстваше нищо. Беше някъде в облак от пара, упоен, всичките му сетива бяха притъпени. Чудеше се какво може да каже на мъжа, прелетял три хиляди и петстотин мили, за да се срещне с него.

Не му пукаше.

Чу стъпките по стълбището зад вратата. Явно прислужницата беше заменена от някой, който знаеше разположението на къщата. Вратата се отвори и човекът от Департамента влезе.

Скофийлд го познаваше. Беше от отдел „Планиране и развитие“, стратег по прикриване на операциите. Беше на възрастта на Брей, но по-слаб и по-нисък, и с огромно самочувствие, идващо още от ученическите му години, което, той се надяваше, успява да прикрие с амбиции. Но не успяваше.

— Брей, как си, стари приятелю? — каза той като почти викаше, протягайки самодоволно ръка за още по-самодоволно ръкостискане. — Господи, трябва да са минали цели две години оттогава. Дали нямам някоя и друга история да ти разкажа!

— Наистина ли?

— Да! — Самодоволно твърдение, което не допускаше никакви въпроси. — Ходих в Кеймбридж за двайсетата година от дипломирането ни и се натъкнах на някои твои приятели както от левия, така и от десния лагер. Е, стари друже, беше ми толкова тъпо, че не си спомням на кого какви лъжи разправях за теб! Велики боже, казвах им, че си анализатор по импорта в Малая, езиков специалист в Нова Гвинея, секретар на посолството в Канбера. Беше истерично! Тоест, не си спомням да ми е било толкова тъпо някога.

— На кого му е притрябвало да те разпитва за мен, Чарли?

— Ами, те знаеха, че и двамата бяхме в Департамента; всички знаеха, че бяхме приятели.

— Хайде престани. Никога не сме били приятели. Подозирам, че съм ти почти толкова противен, колкото и ти на мен. А и никога не съм те виждал пиян.

Мъжът от Департамента стоеше неподвижен; самодоволната усмивка бавно изчезна от устните му.

— Искаш да го изиграем грубо?

— Ще го играя такова, каквото е.

— Какво се случи?

— Къде? Кога? В Харвард ли?

— Знаеш за какво говоря. Онази нощ. Какво се случи онази нощ?

— Ти ми кажи. Ти пусна операцията в ход, ти първи завъртя колелото.

— Ние разкрихме опасен за сигурността ни шпионин, образец за активен шпионаж, и то от години насам, който редуцираше ефективността на космическите ни изследвания до момента, в който разбрахме, че ни се подиграват. Искахме потвърждения; ти ги даде. Ти знаеше какво трябва да последва, а просто се измете.

— Аз се изметох — съгласи се Скофийлд.

— А когато това е било оспорено от сътрудника ти, ти си му нанесъл телесна повреда. На твоя човек!

— Точно така направих. Ако бях на твое място, щях да се отърва от него. Да го пратя в Чили; там щеше да му се разкаже фамилията.

— Какво?

— От друга страна, ти няма да направиш това. Той твърде много прилича на теб, Чарли. Никога няма да се научи. Внимавай да не ти вземе работата някой ден.

— Пиян ли си?

— Не, за съжаление. Мислех да се напия, но имам киселини в стомаха. Разбира се, ако знаех, че ще изпратят теб, щях да се пребори с това и да се натряскам. В името на добрите стари времена.

— Ако не си пиян, то сигурно си излязъл от нерви.

— Пътят беше кофти, тези колела, дето ги завъртя, не можаха да вземат завоя.

— Я спри с тия глупости.

— Каква неточна фраза, Чарли. В днешно време се казва тъпотии, въпреки че аз лично предпочитам думата простотии…

— Достатъчно! Твоите действия, или по-точно твоето бездействие, беше в разрез с основните положения на контрашпионажа.

— Хайде, сега ти престани с простотиите! — изръмжа Брей, тръгвайки застрашително към мъжа от Департамента. — Чух всичко, което исках да чуя от теб! Не съм нарушил нищо. Ти го направи! Ти и всички останали копелета там! Ти си открил дупка, през която ти е изтичало нещо, и реши да я запълниш с един труп. За да можеш да отидеш в Комитета на четирийсетте и да им се похвалиш колко ефикасен си бил!

— За какво ми говориш?

— Старецът е бил непотребен. Свързали са се с него, но не им е вършел работа.

— Какво имаш предвид, като казваш, че са се свързали с него?

— Не съм сигурен; бих искал да съм. Някъде в онова досие Четири-Нула нещо е било пропуснато. Може би съпругата му, която не е починала, а се е криела някъде. Или внуци, които никой не си е направил труда да проучи. Не знам, но има нещо. Заложници, Чарли! Затова е правил всичко. И аз бях неговият листок.

— Това пък какво означава?

— За бога, научи езика. Ти си длъжен да си експерт.

— Не ми приказвай тия глупости за езика. И без него съм експерт. Няма никакви доказателства в подкрепа на теорията ти за изнудването, обектът не е имал семейство и не се е свързвал с никого по никое време. Той е бил доброволен агент на съветското разузнаване.

— Доказателства ли? О, хайде, Чарли, ти дори по-добре го знаеш. Ако е бил достатъчно добър, за да успее да се оттегли, значи е бил достатъчно умен, за да погребе всичко, което е трябвало да бъде погребано. Предположението ми е, че проблемът е бил във времето и нещо там се е провалило. Тайната, или тайните му, са били разкрити. Бил е разкрит; и то чрез досието му. Живял е ненормално, дори и за ненормално съществуваме.

— Ние отхвърлихме този подход — каза Чарли възбудено, — бил е ексцентрик.

Скофийлд спря и се втренчи: Ние отхвърлихме… Ексцентрик?

— По дяволите, ти си знаел. Ти сигурно си можел да използваш това, да му дадеш да клъвне нещо. Но, не, ти искаш бързо решение, за да може онзи горе да види колко си добър. Можел си да го използваш, а не да го убиваш! Но не си знаел как, затова си си мълчал и си повикал палача.

— Това е абсурдно. По никакъв начин не можеш да докажеш, че някой се е свързал с него.

— Да докажа? Няма нужда да го доказвам. Аз го знам.

— И как?

— Видях го в очите му, копеле такова.

Човекът от Департамента направи пауза и заговори меко.

— Изморен си, Брей. Имаш нужда от почивка.

— С пенсия — каза Скофийлд, — или с орден?

4.

Талеников излезе от ресторанта на студения вятър, който разпръскваше снега, вдигайки го от тротоара с такава сила, че за момент го превръщаше в мъгла, затъмняваща светлината от уличната лампа. Щеше да бъде още една мразовита нощ. Според прогнозата на Радио Москва температурата щеше да падне до минус осем градуса по Целзий.

Снегът вече беше спрял да вали тази сутрин и пистите на летище Шереметиево бяха почистени, а това беше всичко, което тревожеше Василий Талеников в момента. Полет 85 на Ер Франс за Париж беше преди десет минути. На борда му имаше един евреин, който трябваше да излети два часа по-късно с полет на Аерофлот за Атина.

Ако се беше появил на изхода за този полет, нямаше да успее да излети, защото щяха да го спрат и да го помолят да ги последва в една стая. Щеше да го поздрави един екип от Военная контра разведка и абсурдът щеше да започне.

„Беше глупаво“, мислеше си Талеников, завивайки надясно и вдигайки нагоре яката на палтото си и нахлупвайки козирката на каскета си. „Глупаво, защото ВКР нямаше да свърши нищо друго, освен да предизвика големи недоразумения. Нямаше да може да прецака никого, а още по-малко онези, които се опитваше да впечатли.“

Дисидент, който да се покае заради дисидентството си! Какви ли комедии трябва да са чели младите фанатици от ВКР? Къде ли са се дянали старите мъдреци, щом глупаците излизат с подобни схеми?

Когато Василий чу за плана, той се разсмя. Целта била да се подеме кратка, но силна кампания срещу обвиненията в ционизъм, да се покаже на всички на Запад, че евреите мислели по същия начин в Русия.

Еврейският писател предизвика известен интерес сред американската преса — нюйоркската преса, по-точно. Той бе измежду тези, които разговаряха с някакъв сенатор, който търсеше поддръжници на осем хиляди мили от района си. Но не бе нищо особено, слаб писател, всъщност дори хората от неговата религия не можели да го разбират.

Не само че не бе подходящ избор за този случай, но дори, поради редица причини, свързани с една друга операция, беше наложително да му позволят да напусне Русия. Сенаторът беше останал с впечатлението само благодарение на това, че се познаваше с аташето от консулството, съветските емиграционни власти склониха да издадат виза на евреина; сенаторът щеше да направи капитал от този инцидент, а това беше и добра възможност да се пусне една малка уловка. Достатъчно уловки и едно странно приятелство щеше да се зароди между сенатора и познатите му от структурите на съветската власт; това можеше да се окаже полезно. Евреинът трябваше да напусне Москва тази вечер. След три дни сенаторът щеше да организира посрещане с пресконференция на летище Кенеди.

Но младите агресивни мислители от ВКР бяха глупаци. Писателят щеше да бъде задържан, отведен на Лублянка и операцията по прехвърлянето му да пропадне. Никой извън ВКР нямаше да научи за операцията: успехът й зависеше от изненадващото му изчезване, от абсолютната тайна. Щяха да бъдат пуснати в действие няколко химикала, докато обектът стане готов за друг тип пресконференция. Такава, на която той щеше да каже, че еврейски терористи са го заплашвали с репресии срещу роднините му в Тел Авив, ако не последва инструкциите им и не предизвика общественото влияние, за да му бъде разрешено да напусне Русия.

Схемата беше абсурдна и Василий го каза при срещата си във ВКР, но му беше подшушнато, че дори изключителният Талеников не може да се меси в работата на Девета група от контраразузнаването.

И какво, в името на всички дискредитирани царе, представляваше Девета група?

Беше новата Девета група, му обясни един негов приятел. На мястото на отвратителната Девета секция от КГБ „Смерть шпионам“. Това направление от съветското разузнаване се занимаваше изключително с това да пречупва волята и разсъдъка на хората посредством насилие, тормоз и онзи най-отвратителен метод — чрез убиване на любимите хора пред очите ти.

Убиването не беше нещо непознато за Василий, но този тип убийства караха стомаха му да се преобръща. Заплахата от използването на този метод понякога успяваше, но самият акт — никога. Държавата не го налагаше, но на садистите им доставяше удоволствие. Ако наистина имаше наследници на „Смерть шпионам“, те трябваше да знаят кои ще бъдат съперниците им от огромната сфера на действие на КГБ. Особено един от тях, „странният Талеников“. Щяха да се научат да не влизат в противоречие с човека, кръстосвал Европа в продължение на двадесет и пет години в името на държавата.

Двайсет и пет години. Беше изминал четвърт век, откак двайсет и една годишният студент с дарба към изучаването на чужди езици беше изтеглен от курса му в Ленинградския университет и изпратен в Москва на тригодишно интензивно обучение. Беше такова обучение, каквото синът на социалистите учители едва ли си представяше. Беше измъкнат от тихия си дом, където книгите и музиката бяха на почит и запратен в свят, в който конспирацията, насилието, шифрите, кодовете и физическият тормоз бяха неотменна част. Където всички форми на разузнаване и шпионаж, на саботажи и отнемане на живот — не убийства; убийство беше термин без приложение — бяха науките, които се изучаваха.

Той можеше и да не успее, ако не беше един нещастен случай, който промени живота му и го мотивира да тръгне по пътя. Беше свързан с животни — американски животни.

Беше изпратен на практическо упражнение в Източен Берлин като наблюдател на подмолните тактики за действие при границата на Студената война. Там имаше връзка с една девойка, германско момиче, което безрезервно вярваше в каузата на марксистката държава и което беше вербувано да работи за КГБ. Постът, който заемаше, беше незначителен, дори името й не фигурираше в списъците за заплати; тя беше просто организатор на демонстрации, финансирани с купища дойче марки от разходния бюджет. Беше просто една обикновена студентка, по-скоро встрастена в убежденията си, отколкото способна в учението, краен радикал, мислещ се за Жана д’Арк. Но Василий я обичаше.

Живяха заедно няколко седмици и това бяха великолепни седмици, изпълнени с възторга и очакванията на всяка млада любов. И тогава, един ден, тя беше изпратена от другата страна през пункта Казимир. Беше важна протестна акция на Курфюрстендам. Едно дете водеше други деца, викащи думи, които едва ли разбираха, въвлечени в една идея, която не бяха готови да приемат. Незначителен ритуал. Безсмислен.

Но не и за животните от Американската окупационна армия, Клон G 2, които изпратиха други животни срещу нея.

Тялото й беше изпратено обратно с катафалка, лицето й беше наранено до неузнаваемост, беше бита, докато кожата й се беше разкъсала, кръвта й се беше превърнала в буци от сух, червен прах. И докторите потвърдиха най-лошото. Беше многократно изнасилена и се бяха гаврили с нея.

В ръката й с гвоздей беше забита бележка със следните думи: „Право в комунистическите ви задници. Точно както в нейния“.

Животни!

Американски животни, които купуваха пътя си към победата, без нито един снаряд да беше паднал върху тяхна територия, чиято мощ се измерваше с огромната им промишленост, носеща още по-огромни печалби от заграбването на чужди земи, чиито войници продаваха консервирана храна на гладните деца, за да задоволят някои други свои апетити. Във всички армии имаше животни, но американските бяха най-отблъскващите; те прокламираха този морал. Тези, които сами си правеха морала, винаги бяха най-отблъскващите.

Талеников се върна в Москва, но спомените за ужасната смърт на момичето бяха запечатани в неговото съзнание. Той се превърна в човек, съвсем различен отпреди. Според мнозина стана най-добрият, който някога е съществувал, а по неговата собствена преценка никой ле можеше да желае да постигне нещо по-добро. Беше видял врага, а той беше мръсник. Същият този враг обаче, имаше ресурси, които ничие въображение не можеше да си представи; огромно богатство, значи трябваше да бъде по-добър от врага в това, което не можеше да бъде купено с пари. Трябваше да се научи да мисли като него. И тогава щеше да може да мисли и по-добре. Василий беше разбрал това; той стана експерт по стратегиите и контрастратегиите, умът му беше извор на идеи за неочаквани клопки, раздавач на неподозирани удари — убийство посред бял ден на ъгъла на някоя оживена улица.

Убийство на Унтер ден Линден в пет часа след обяд. В часа, когато движението беше най-натоварено.

Това също го беше направил той. Беше отмъстил за убийството на момичето след години; когато като директор на оперативния отдел на КГБ в Източен Берлин беше очистил жената на един американски убиец, и то през граничния пункт. Беше унищожена чисто, професионално, безболезнено, беше далеч по-безобидна смърт от тази, която американските животни бяха натворили преди четири години.

Той одобрително беше поклатил глава, когато научи за смъртта от новините, но въпреки това не се зарадва. Знаеше какво чувства другият мъж, точно както си заслужаваше, но това не можеше да го изпълва с гордост. Защото Талеников знаеше, че мъжът няма да се спре, докато не постигне отмъщението си.

И той успя. Три години по-късно, в Прага.

Брат.

Къде ли беше омразният Скофийлд през тези дни? — чудеше се Василий. И за него бяха изминали почти двайсет и пет години. И двамата служиха добре на своите каузи, толкова можеше да бъде казано и за двамата. Но Скофийлд имаше повече късмет; във Вашингтон нещата бяха по-прости, враговете се откриваха по-лесно. Презираният Скофийлд не трябваше да се сблъсква с такива маниаци аматьори като Девета група на ВКР. И в американския Държавен департамент имаше ненормални, но упражняваният контрол беше по-строг, Василий трябваше да се съгласи с това. След няколко години, ако Скофийлд оцелееше в Европа, щеше да се пенсионира и да се оттегли в някое отдалечено място, да гледа пилета или портокали, или да се напива до забрава. Не трябваше да се тревожи за оцеляването си във Вашингтон, само в Европа.

Талеников беше длъжен да мисли и за оцеляването си в Москва.

Нещата… нещата се променят за четвърт век. И той се беше променил; тази нощ беше пореден пример, не и първият. Той прикрито провали целта на другата разузнавателна единица. Преди пет години не би постъпил така — може би дори и преди две. Щеше да обори стратезите на тази единица и напълно професионално да им се противопостави. Той беше експерт и според неговата експертна оценка операцията не само че беше погрешно изчислена, но и не беше толкова значима, колкото една друга операция, с която се пресичаше.

Той не тръгна по този път днес. Не беше го правил през последните две години като директор на Югозападните сектори. Сам реши да действа, без да обръща внимание на реакциите на глупаците, които знаеха далеч по-малко от него самия. Постепенно тези реакции започната да предизвикват недоволството на Москва; въпреки това той правеше това, което намираше за правилно. В крайна сметка тези незначителни бъркотии се превръщаха в голяма пречка и той беше извикан обратно в Кремъл зад едно бюро, където стратегиите оставаха далеч и трябваше да се занимава с абстракции, като как да се подхвърли някоя примамлива стръв в ръцете на някой американски политик.

Талеников щеше да бъде свален и той го знаеше. Беше само въпрос на време. Колко му оставаше? Щяха ли да му дадат някоя малка ферма северно от Гразнов, където да си отглежда реколтата и да си поддържа собствено стопанство? Или и тук маниаците щяха да му казват какво точно да прави? Дали щяха да обявят „странния Талеников“ за твърде опасен?

Докато вървеше надолу по улицата, Василий се почувства изморен. Дори омразата, която чувстваше към американския убиец, който беше убил брат му, беше замъглена от мрака на неговите чувства. Бяха му останали твърде малко такива.

Неочакваната снежна буря се разрази в много голям мащаб; вятърът набираше скорост, вдигайки вулкани от бяла маса по обширния Червен площад. Мавзолеят на Ленин щеше да бъде покрит до сутринта. Талеников остави мразовитите частици да масажират лицето му, когато се насочи към своя апартамент. В КГБ бяха съобразителни; стаите му бяха на десет минути път от службата на площад Дзержински, само на три пресечки от Кремъл. Беше или съобразителност, или нещо не толкова доброжелателно, но определено беше практично: апартаментът му беше на десет минути път от центъра на кризите, три минути с бърз автомобил.

Той влезе във входа на сградата, потропвайки с крака, и докато затваряше тежката врата, острият писък на вятъра секна. Както правеше винаги, провери пощенската кутия и както винаги в нея нямаше нищо. Това беше един безсмислен ритуал, който се беше превърнал в безсмислен навик в продължение на толкова години, след толкова много различни пощенски кутии и толкова много различни сгради.

Единствената лична кореспонденция, която беше получавал някога, беше само в чужбина и то на странни имена, когато беше под дълбоко прикритие. Освен това кореспонденцията беше кодирана и зашифрована; смисълът нямаше нищо общо с думите върху хартията. Въпреки че понякога тези думи бяха топли и приятелски и на него му се искаше те наистина да означават това, което иначе означаваха. Но за не повече от няколко минути нямаше да му донесе нищо добро да си въобразява подобни неща. Особено когато ти предстои да анализираш врага.

Той се заизкачва нагоре по тясното стълбище, ядосан на мъждеещата светлина на слабата крушка. Сигурен беше, че плановиците от Московска електрическая не живееха в такива сгради.

Тогава чу скърцането. Не беше резултат от недостатъци в строителството на сградата, нямаше нищо общо и със смразяващия студ на вятъра навън. Беше звук от някого, който се движеше горе. Имаше слух на опитен в занаята си човек; веднага можеше да определи разстоянието. Звукът не идваше от горната площадка, а отнякъде по-нагоре по стълбището. Апартаментът му беше на следващия етаж и явно някой го чакаше да приближи. Може би този някой искаше той да се прибере вкъщи, странно, може би клопка.

Василий продължи да се изкачва, без да наруши ритъма на стъпките си. Годините го бяха научили да държи в левия си джоб дори такива неща като ключове и монети, а дясната му ръка беше винаги свободна бързо да хване оръжието или самата тя да бъде използвана като оръжие. Той стигна до площадката и се обърна, вратата му беше само на сантиметри.

Скърцането отново се чу, слабо, едва доловимо, примесено със звука на далечния вятър навън. Този, който беше на стълбището, се беше отдръпнал и това му подсказа две неща: че щеше да чака, докато се убеди, че Василий е влязъл вътре, и че който и да беше, беше или непредпазлив, или неопитен, или и двете. Би трябвало да не помръдва, когато беше толкова близо до обекта си — въздухът беше проводник на всяко движение.

В лявата си ръка държеше ключа си, а с дясната разкопча копчетата на палтото и хвана дръжката на автоматичния си пистолет, който бе окачен на открит кобур около гърдите му. Вкара ключа, отвори вратата, след това я затвори с трясък, като бързо се отдръпна назад в сянката на стълбището. Облегна се на стената с вдигнат пистолет, подпрян на парапета.

Преди да се появи тичащата фигура, се чу звукът от стъпки и човекът се засили към вратата. В лявата му ръка имаше някакъв предмет; той не успя да го види, дебело облеченото тяло на човека го закриваше. Нямаше никакво време за чакане. Ако предметът беше експлозив, сигурно щеше да е от тези, които се задействат за няколко секунди. Фигурата вдигна дясната си ръка, за да почука на вратата.

— Облегни се на вратата! Лявата ти ръка — пред теб! Между корема ти и дървото! Действай!

— Моля ви! — Човекът се обърна леко настрани.

Талеников се хвърли отгоре му, като го притисна към панела. Беше младеж, по-точно момче, нямаше и двайсет години, реши Василий. Беше висок за възрастта си, но лицето му не можеше да я скрие: беше бледо, очите му бяха разширени, ясни и уплашени.

— Отдръпни се бавно назад — нареди строго Талеников. — Вдигни лявата си ръка. Бавно.

Младежът се отдръпна назад, лявата му ръка се виждаше; беше стисната в юмрук.

— Не съм направил нищо лошо, другарю. Кълна ви се!

Шепотът на младежа излизаше на пресекулки от страх.

— Кой си ти?

— Андреев Данилович, другарю. Живея на Черьомушки.

— Не си ли много далече от къщи? — каза Василий.

Кварталът, за който спомена младежът, се намираше на четирийсет и пет минути южно от Червения площад.

— Времето е отвратително и някой милиционер би могъл да те прибере на твоята възраст.

— Трябваше да дойда тук, сър — отговори Андреев. — Един човек е тежко ранен. Мисля, че той умира. Трябва да предам това на вас.

Той отвори лявата си ръка; в нея имаше емблема — армейски знак, сочещ ранга на генерал.

— Старецът каза да ви предам името Крупской, Алексей Крупской. Той ме накара да го повторя няколко пъти, за да не го забравя. Това не е името, което той използва долу при нас, в Черьомушки, но каза това да предам на вас. Той каза още да ви заведа при него. Той умира, другарю!

При произнасянето на това име, съзнанието на Талеников препусна назад във времето. Алексей Крупской! Не беше чувал това име от години, име, което малцина в Москва желаеха да чуят. Някога Крупской беше най-великият учител в КГБ. Човек с изключителен талант да убива и оцелява. Той беше последният от прочутите Изтребители, тази високо специализирана група от унищожители, които бяха елитно формирование на старото НКВД и чиито корени произхождаха още от почти забравеното ОГПУ.

Но Алексей Крупской беше изчезнал — както още много други — преди поне дванайсет години. Носеха се слухове, които го обвързваха със смъртта на Берия и Журков, някои дори споменаваха и името на Сталин. Веднъж в изблик на гняв — или страх — Хрушчов стана в президиума и нарече Крупской и сътрудниците му банда вманиачени убийци. Това не беше вярно; никога в работата си Изтребителите не са били маниаци, тя беше твърде методична. Съответно изведнъж престанаха да виждат Алексей Крупской на Лублянка.

Е, имаше и други слухове. Такива, според които съществуваха документи, подготвени от Крупской, скрити на някакво отдалечено място и те представляваха гаранция за това, че той ще доживее до старини. Считаше се, че тези документи уличаваха различни лидери на Кремъл в убийства — докладвани, недокладвани и прикривани. Така се предполагаше, че Алексей Крупской живееше някъде северно от Гразнов в някаква ферма, където може би отглеждаше своята реколта и си държеше езика зад зъбите.

Той беше най-добрият учител, който Василий някога беше имал; без търпеливите инструкции на стария майстор, Талеников навярно отдавна щеше да е мъртъв.

— Къде е той? — попита Василий.

— Прибрахме го долу в нашия апартамент. Той чукаше по пода — по нашия таван. Ние се качихме горе и го намерихме.

— Ние?

— Сестра ми и аз. Добър старец. Беше добър с мен и със сестра ми. Родителите ми са мъртви. А мисля, че скоро и той ще бъде мъртъв. Моля ви, побързайте, другарю!

Старецът на леглото не беше същият Алексей Крупской, който Талеников помнеше. Нямаше ги вече късо подстриганата коса и гладко избръснатото лице, които някога изразяваха такава сила. Кожата му беше бледа и обтегната, набръчкана под побелялата брада, а дългата му бяла коса беше разрошена на малки сплъстени кичури, които разкриваха посивяващата плът върху черепа на Крупской. Мъжът умираше и едва можеше да говори. Той леко, но изцяло отметна завивките и махна един напоен с кръв парцал, който откри пробитата от куршум рана.

Нямаше време за поздрави; респектът и привързаността между тях, които можеха да бъдат прочетени в очите им, бяха достатъчни.

— Въвлякох и учениците си в играта на смъртта — изрече Крупской, усмихвайки се леко. — Той помисли, че съм мъртъв. Свърши си работата и изчезна.

— Кой беше?

— Един убиец. Изпратен от корсиканците.

— Корсиканците? Какви корсиканци?

Старецът болезнено пое дълбоко дъх, посочвайки на Василий да се наведе по-близо.

— Аз ще съм мъртъв още преди да изтече този час, а има някои неща, които ти трябва да чуеш. Никой друг не може да ти ги накаже. Ти си най-добрият, който имаме, и трябва да ги знаеш. Повече от всички останали ти си способен да се изправиш срещу тях. Ти и още един, но един от всяка страна. Може би вие, може би само вие сте останали.

— За какво говориш?

— За хората на Матарезе.

— На какво?

— На Матарезе. Те знаят, че аз съм наясно какво правят, какво смятат да правят. Аз съм единственият оживял, който може да ги разобличи. Който би се осмелил да говори срещу тях. Тогава аз прекъснах контактите с тях, но нямах нито амбициите, нито куража да ги издам.

— Не те разбирам…

— Ще се опитам да ти обясня. — Крупской поспря, събираше сили. — Неотдавна един генерал на име Блекбърн беше убит в Америка.

— Да, знам. Председателят на началник-щабовете. Това не беше наша работа, Алексей.

— Знаеш ли, че ти беше единият, за които американците мислеха, че са най-вероятните убийци?

— Никой не ми е казвал. Но това е глупаво…

— Вече не ти казват много неща, нали?

— Не се минавам лесно, стари приятелю. Доста съм дал. Не знам какво повече бих могъл да дам. Може би Гразнов не е толкова далече…

— Ако изобщо те оставят да стигнеш дотам — прекъсна го Крупской.

— Мисля, че ще ме пуснат.

— Няма значение… Миналия месец ученият Юриевич беше убит по време на отпуската си в дачата в Протасово заедно с полковник Дригорин и Брунов от промишленото планиране.

— Чух за това — кимна Талеников. — Трябва да е било ужасно.

— Чете ли доклада?

— Какъв доклад?

— Този, съставен от ВКР.

— Глупаци и идиоти — не се сдържа Талеников.

— Невинаги — поправи го Крупской. — В този случай те имаха някои точни факти, точни, доколкото това може да се докаже.

— И какви са тези предполагаеми точни факти?

Дишайки тежко, Крупской преглътна и продължи.

— Седеммилиметрови гилзи, американски. Носеха белезите на „Браунинг Магнум“, клас 4.

— Брутално оръжие — каза Талеников, кимайки. — Много надеждно. Но това е последният пистолет, който някой, изпратен от Вашингтон, би употребил.

Старецът като че ли не чу нищо.

— Пистолетът, с който са убили генерал Блекбърн, е бил „Граз-Буря“.

Василий повдигна вежди.

— Много ценно оръжие, ако можеш да се сдобиеш с него. — Той спря и тихо кимна. — Аз обожавам моето.

— Точно така. Както и „Магнум“, клас 4, е обожаваното оръжие на един друг човек.

Талеников възкликна.

— О?

— Да, Василий. ВКР успя да се добере до няколко имена, като мисли, че те биха могли да са замесени в убийството на Юриевич. Най-силните съмнения падат върху един мъж, когото ти презираш: „Беоулф Агейт“.

— Брендън Скофийлд, Консултативен оперативен. Кодово име, Прага — Беоулф Агейт.

— Да.

— Той ли е бил?

— Не.

Старецът се повдигна с мъка от възглавницата.

— Не повече, отколкото ти си бил въвлечен в убийството на Блекбърн. Не разбираш ли, те знаят всичко; дори функционерите ни с доказани умения, но с уморени мозъци. Те може би имат нужда да убият някоя важна клечка. Проверяват най-висшите етажи на властта, преди да пристъпят към реализиране на своя ход.

— Кои? Кои са те?

— Хората на Матарезе. Корсиканската треска.

— Но какво означава това?

— То се разраства. Доста се е променило в новата си форма. — Старият Изтребител се отпусна на възглавницата.

— Трябва да бъдеш по-ясен, Алексей. Не разбирам нищо. Каква е тази Корсиканска треска, този… Матарезе?

Очите на Крупской бяха разширени и сега бяха втренчени в тавана. Той прошепна:

— Никой не говори; никой не се осмелява да говори. Нашият Президиум; Английският Форийн офис и Председателството на неговата МИ-6; Френската Сосиете Диабл д’Ета. И американците. О, никога не забравяй американците!… Никой не говори. А всички ги използвахме! Опетнени сме от Матарезе.

— Опетнени? Как? Какво се опитваш да кажеш? Какво, по дяволите, означава Матарезе?

Старецът обърна главата си бавно; устните му трепереха.

— Според някои всичко е започнало още в Сараево. Други се кълнат, че е още от времето на Долфус, Бернадоте… че дори Троцки е бил в техните списъци. За Сталин сме сигурни; ние сключихме договора, за да го убият.

— Сталин? Значи е вярно това, което се говори?

— О, да. Също и Берия; ние платихме. — Очите на Изтребителя като че ли блуждаеха, без да виждат нищо.

— През четирийсет и пета… светът мислеше, че Рузвелт почина от удар. — Крупской бавно поклати глава, в ъгълчетата на устата му имаше слюнка. — Имаше финансово заинтересувани хора, според които политиката му спрямо Съветите беше икономически опустошителна. Те не можеха да му позволят повече да взема подобни решения. Платиха и му беше изработена една инжекция.

Талеников се скова.

— Искаш да кажеш, че Рузвелт е бил убит? От този Матарезе?

— Отстранен, Василий Василиевич Талеников. Това е вярната дума и това е една от истините, за които никой никога няма да заговори. Толкова много… от толкова много години. Никой не дръзва да проговори за договорите, за плащанията. Подобни признания биха били катастрофални за много правителства по целия свят.

— Но защо? Защо е бил използван този Матарезе?

— Защото го е имало. И е премахвал клиента от сцената.

— Това е абсурдно. Нали са залавяли убийците. Никога това име не е било споменавано!

— Ти би трябвало да знаеш по-добре, Василий Василиевич. Ти самият си използвал тази тактика; тя не е по-различна от тази на Матарезе.

— Какво имаш предвид?

— И двамата убивате и… програмирате убийци. — Старецът потвърди кимването на Талеников. — В продължение на години Матарезе се спотайваше. После пак се появи, но вече не беше същият. Започнаха убийства без клиенти, без някой да плаща. Безсмислена касапница без какъвто и да е модел. Хора с положение биваха отвличани и убивани, крадяха или взривяваха самолети по време на полети, парализираха цели правителства — искаха се откупи или убиваха масово. Произшествията ставаха все по-изчистени, по-професионални.

— Но ти ми описваш работата на терористите, Алексей. Тероризмът няма централен апарат.

Старият Изтребител се опита да се надигне още веднъж.

— Вече има. През последните няколко години. Баадер-Майнхоф, Червените бригади, палестинците, Африканските маниаци — всички те гравитират около Матарезе. Убиват без всякаква милост. А сега хвърля двете суперсили в хаос, за да направи най-дръзкия си ход. И това — за да постигне контрол над едната или другата, а в крайна сметка и над двете.

— Откъде си толкова сигурен?

— Беше заловен един човек, бяха обезобразили тялото му, един от войниците на Матарезе. Пуснаха в действие химикалите, всички в стаята се издадоха, но не и моят човек. Аз го предупредих.

— Ти?

— Чуй ме. Има цял списък, но да ти говоря за него ще означава да разкривам миналото; никой не смее да направи това! Ще заставят Москва чрез убийства, Вашингтон — чрез политически маневри, дори и убийства, ако е необходимо. Два-три месеца най-много; всичко вече е задействано. На най-високо равнище бяха изпробвани предизвикателството и ответната реакция, в най-висшите центрове на властта има неизвестни, които са вече обхванати от тази отрова. Скоро това ще се случи и когато стане, ще бъдем свършени. Ние сме унищожени, подвластни сме на Матарезе.

— Къде е този човек?

— Мъртъв е. Химикалите се бяха износили; под кожата му е имало цианова ампула. Сам е разкъсал плътта си и я активирал.

— Отстраняване? Политически маневри, убийства? Трябва да бъдеш по-конкретен.

Дъхът на Крупской почти секна, когато отново се отпусна на възглавницата. Но странно, гласът му стана по-стабилен.

— Няма време — аз нямам време. Източникът ми е най-надеждният в Москва — в целите Съвети.

— Извини ме, скъпи Алексей, ти беше най-добрият, но ти вече не съществуваш. Всички знаят това.

— Трябва да се свържеш с Беоулф Агейт — каза старият Изтребител, като че ли Василий не беше казал нищо. — Вие двамата трябва да ги откриете. Спрете ги. Когато единият от нас бъде превзет, унищожението на другия е гарантирано… Ти и Скофийлд… Вие сега сте най-добрите, а трябват наистина най-добрите.

Талеников погледна безчувствено умиращия Крупской.

— Има нещо, което никой не може да ме накара да направя. Ако Беоулф Агейт попадне пред погледа ми, ще го убия. Както и той щеше да ме убие, ако имаше възможността.

— Вие не сте чак толкова важни! — Старецът трябваше да диша бавно, отчаяно, за да върне въздуха обратно в белите си дробове. — Вие нямате време за вас самите, не разбираш ли? Те са вече в нашите тайни служби, в най-влиятелните кръгове и на двете правителства. Вече и двамата ви използваха веднъж; ще ви използват още много пъти. Те използват само най-добрите и ще убият само най-добрите! Вие сте тяхно подобие, вие и хората като вас!

— Къде са доказателствата?

— В модела им — прошепна Крупской, — аз го изучих, познавам го добре.

— Какъв модел?

— Гилзите от „Граз-Буря“ в Ню Йорк; седеммилиметровите гилзи от „Браунинг Магнум“ в Протасово. Само за часове Москва и Вашингтон се хванаха за гърлата. Това е почеркът на Матарезе. Те никога не убиват, без да оставят следи — понякога дори убийците — но никога истинските следи, никога верните, никога истинските убийци.

— Алексей, били са залавяни хора, които са натискали спусъците.

— Но по други причини. Поради причини, създадени от хората на Матарезе… Сега на нас остава да потънем в хаоса или да се отървем от него.

— Но защо?

Крупской изви главата си, очите му бяха съсредоточени, отговаряйки:

— Не зная. Имаме модела им, но не и причините. Това е, което ме плаши. Човек трябва да се върне назад във времето, за да разбере. Корените на Матарезе са в Корсика. Лудият от Корсика… От него започва всичко. Корсиканската треска. Гилом дьо Матарезе. Той е бил висшия им жрец.

— Кога? — попита Талеников. — Преди колко време?

— В началото на века. Гилом дьо Матарезе и съветът му. Жрецът и неговите министри. Те се върнаха пак. И трябва да бъдат спрени. Ти и Скофийлд!

— Кои са те? — попита Василий — Къде са те?

— Никой не знае. — Гласът на стареца отпадна отново. Той самият отпадаше. — Корсиканската треска… Тя се разпространява.

— Алексей, слушай ме — каза Талеников, разтревожен от възможността, която не можеше да бъде пренебрегната, макар че фантазиите на един умиращ човек не биваше да бъдат приемани на сериозно.

— Кой е този твой сигурен източник? Кой е човекът в Москва, който е толкова осведомен? Как си се добрал до информацията, която ми предаде? За убийството на Блекбърн, за доклада на ВКР по повод убийството на Юриевич? И най-вече този човек, който говори за някакви графици?

През мъглата на приближаващата го смърт Крупской успя да разбере. На бледите му, треперещи устни се появи лека усмивка.

— През няколко дни — каза той, борейки се, за да го чуят, — един шофьор идва да ме види, понякога ме взема на разходка някъде из провинцията. Понякога тихо се срещам с още един човек. Това е любезността на държавата към един стар войник, чието име беше тайна. Държат ме добре информиран.

— Не разбирам, Алексей.

— Премиерът на Съветския съюз е моят източник.

— Премиерът? Но какво общо имаш ти с него?

— Той е мой син.

Талеников почувства студена вълна, която разтърси цялото му тяло. Откровението обясняваше много неща. Крупской трябваше да бъде приет на сериозно; старият Изтребител притежаваше информацията — амуницията — да елиминира всички, които стояха на пътя на сина му при марша му към премиерското кресло на Съветите.

— Той ще се срещне ли с мен?

— Никога. При първото споменаване на Матарезе, той ще те застреля. Опитай се да разбереш, той не би имал друг избор. Но той знае, че аз съм прав. Съгласява се, но никога не го показва; не може да си го позволи. Просто се чуди дали ще бъде той или американския президент този, който ще види дулото.

— Разбирам.

— Сега ме остави — промълви умиращият Крупской. — Направи това, което трябва, Талеников. Не ми остава вече дъх. Свържи се с Беоулф Агейт, намерете Матарезе. Трябва да ги спрете. Корсиканската треска не трябва повече да се разпростира.

— Корсиканската треска?… В Корсика?

— Отговорът може да е там. Това е единственото място, откъдето трябва да се започне. Имена. Първият съвет!… Преди много години…

5.

Сърдечната недостатъчност беше приковала Робърт Уинтроп в инвалидна количка, но това по никакъв начин не беше се отразило на остротата на неговата мисъл, нито беше променило стабилния му характер. Той беше прекарал живота си в служба на своята страна; никога не липсваха проблеми, които той считаше по-важни от самия себе си. Гостите в дома му в Джорджтаун скоро забравиха за инвалидната количка. Слабата фигура с грациозни жестове и вечно любопитното лице им напомняше за човека, който той някога представляваше: енергичен аристократ, който използваше личното си богатство, за да освободи себе си от дребното ежедневие и да се посвети на обществена дейност. Вместо като един неуравновесен старши държавник с посивяваща коса и все още перфектно подстриганите мустаци, хората го възприемаха като човека от Ялта и Потсдам, като агресивния младеж от Държавния департамент, който винаги се навеждаше над стола на Рузвелт или над рамото на Труман, за да изясни една или друга точка или да предложи някоя идея.

Много хора във Вашингтон — а също в Лондон и Москва — мислеха, че светът щеше да бъде едно по-добро място за живеене, ако Робърт Уинтроп беше издигнат за държавен секретар от Айзенхауер, но политическите ветрове се смениха и той вече не беше добър избор. А по-късно Уинтроп вече не можеше да бъде избран; започна да работи в друга сфера на правителството, която изискваше пълното му концентриране. Той тихо бе издигнат като старши консултант по дипломатическите отношения в Държавния департамент.

Преди двадесет и шест години Робърт Уинтроп беше създал един обособен отдел в Държавния департамент, наречен „Консулски операции“. И след шестнайсет години на пълно себеотдаване той си подаде оставката — някои твърдят, че е бил отвратен от това, в което неговото творение се е било превърнало, докато други смятат, че твърде много се е стараел да го върне отново в правия път, но не е успял да вземе някакви конкретни решения. Въпреки това, през десетте години от неговото оттегляне той постоянно бе търсен за съвети и напътствия. Също както и тази вечер.

„Консулски операции“ имаха нов директор. Един кариеристично ориентиран офицер от разузнаването на име Даниел Конгдън, който беше пренасочен от една незначителна длъжност в Националната агенция по сигурността към секретното кресло в Държавния департамент. Той замени наследника на Уинтроп и чудесно се нагоди към строгите отговорности, изисквани от Конс Оп. Но той беше нов; беше изпълнен с въпроси. Имаше също и проблем с един мъж на име Скофийлд и не знаеше как да го разреши. Знаеше само, че иска да унищожи Брендън Алън Скофийлд, да го отстрани от Държавния департамент и то с добро. Действията му в Амстердам бяха нетърпими; те разкриваха един опасен и нестабилен човек. Колко ли по-опасен щеше да бъде той без контрола на „Консулски операции“? Това беше сериозен въпрос. Мъжът с кодово име Беоулф Агейт знаеше повече за секретните мрежи на Държавния департамент, отколкото всеки друг измежду живите. И тъй като Скофийлд поначало беше доведен във Вашингтон преди много години от посланик Робърт Уинтроп, Конгдън отиде направо при извора.

Уинтроп с готовност се съгласи да се срещне с Конгдън, но не в някоя безлична канцелария или оперативна стая. С годините посланикът се беше научил, че хората, занимаващи се с тайни операции, съвсем инстинктивно отразяваха своята околна среда. Кратките, криптови изречения заеха мястото на свободните безгрижни разговори, докато можеше да се научи далеч повече. Поради това той покани новия директор на вечеря.

Ястието свърши, като нищо съществено не бе обсъдено. Конгдън разбра: посланикът опипваше повърхността, преди да нагази в дълбоките води.

— Какво ще кажеш, ако отидем в библиотеката? — предложи Уинтроп, отдалечавайки се върху количката си от масата.

След като влезе в стаята с плътно наредени книги, посланикът реши да не губи време.

— Значи искаш да говорим за Брендън…

— Точно така — отвърна новият директор на Конс Оп.

— И как се отблагодаряваме на хората за това, което са направили? — попита Уинтроп. — За това, което са загубили? Тази работа им коства ужасно много.

— Те нямаше да са там, ако сами не го искаха — каза Конгдън. — Ако по някаква причина нямаха нужда от това. Но след като веднъж вече са били там и са успели да оцелеят, тогава възниква въпросът какво да правим с тях. Те са като ходещи експлозиви.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не съм сигурен, господин Уинтроп. Бих искал да знам повече за него. Кой е той? Що за човек е? Откъде идва?

— Всяко дете е син на баща си, нали?

— Нещо такова. Чел съм досието му — всъщност няколко пъти. Но въпреки това трябва да говоря с някой, който наистина го познава.

— Не съм сигурен дали ще намериш такъв човек. Брендън… — Старият държавник спря за малко и се усмихна. — Всъщност наричат го Брей и така и не успях да разбера причината за това. Това е последното, което той прави. Да дава обяснения. Брей, имам предвид.

— Това е едно от нещата, които успях да науча — прекъсна го директорът, като върна усмивката на лицето на Уинтроп, докато сядаше в коженото си кресло. — Като дете е имал по-малка сестра, която не е можела да казва Брендън. Наричала го е Брей. Името просто му е паснало.

— Това трябва да сте го прибавили към досието му след моето напускане. Всъщност, представям си колко много неща са били прибавени към това досие. Може би, с изключение на неговите приятели или на липсата на приятели. Той е просто един затворен в себе си човек, и то доста по-затворен след смъртта на жена му.

— Тя е била убита, нали? — попита тихо Конгдън.

— Да.

— Всъщност, през следващия месец ще се навършат десет години, откак е била убита в Източен Берлин. Нали така?

— Да.

— Следващия месец ще се навършат и десет години, откак вие се оттеглихте от управлението на „Консулски операции“ — тясно специализираната служба, която създадохте.

Уинтроп се обърна. Очите му се прицелиха в новия директор.

— Това, което създадох, и това, което се получи накрая, бяха две съвсем различни неща. „Консулски операции“ беше замислен като хуманитарен инструмент, който да подпомага преминаването на хиляди хора от една политическа система, която те считаха за непоносима, в нашата страна. С времето — когато обстоятелствата се промениха — целите бяха сменени. Хилядите ставаха стотици, а когато се намесиха и някои външни гласове, стотиците бяха намалени до няколко дузини. Вече престанахме да се интересуваме от прехвърлянето на хора, които ежедневно се обръщаха към нас, а само от тези подбрани малцина, чийто талант и информираност бяха счетени за далеч по-важни от тези на обикновените хора. Службата се концентрира върху шепа учени, военни и специалисти от разузнаването. Точно както функционира и днес. Но ние не започнахме така.

— Но както вие посочихте, сър, обстоятелствата са наложили тази промяна.

Уинтроп кимна.

— Не изопачавайте думите ми, аз не съм наивник. Занимавах се с руснаците в Ялта, Потсдам, Казабланка. Бях свидетел на бруталността им в Унгария през 56-а година. Видях също и ужаса на Чехословакия и Гърция. Сега мисля, че знам на какво е способен Съюзът, също както и всеки специалист от тайните служби. И от години допуснах тези по-агресивни гласове да се намесят във властта. Разбирах необходимостта от това. Мислиш ли, че не я разбирах?

— Не, разбира се. Просто си мислех… — разколеба се Конгдън.

— Ти просто направи връзка между убийството на жената на Скофийлд и моята оставка — забеляза любезно държавникът.

— Да, сър. Наистина. Съжалявам, сър, не исках да ви засегна. Просто обстоятелствата наистина са се…

— Променили — довърши Уинтроп. — Това е, което се е случило, както знаеш. Аз наех Скофийлд; сигурен съм, че е отбелязано в досието му. Подозирам, че затова си тук тази вечер.

— А тогава връзката?… — Думите на Конгдън се провлачиха.

— Правилно. Чувствах се отговорен.

— Но със сигурност е имало и други инциденти, други мъже и… жени.

— Не е същото, господин Конгдън. Знаеш ли защо жената на Скофийлд е била избрана като цел онзи следобед в Източен Берлин?

— Предполагам, че е било засада, предназначена за самия Скофийлд. Само че се е появила тя, а не той. Случва се.

— Засада на Скофийлд? В Източен Берлин?

— Той е имал контакти в съветския сектор. Често е прониквал там, сам е провеждал акции. Подозирам, че са искали да го хванат заедно със списъците с контактите му. Тялото й е било претърсвано, взели са портмонето й. Това не е необичайно.

— Предположението ти е, че той я е използвал в своята операция? — попита Уинтроп.

Конгдън кимна:

— И това не е необичайно, сър.

— Не е необичайно? Страхувам се, че в случая това е било невъзможно. Тя беше част от прикритието му в посолството, но никога и по най-елементарния начин не е била свързана с тайните му дейности. Не, господин Конгдън, грешите. Руснаците знаеха, че никога няма да успеят да устроят засада на Брей Скофийлд в Източен Берлин. Той беше твърде добър, твърде ефикасен… твърде неуловим. Затова те примамиха жена му да пресече граничния пункт и я убиха с друга цел.

— Май не ви разбрах…

— Разяреният мъж е непредпазлив мъж. Това искаха да постигнат руснаците. Но те, както и вие, оценяваха погрешно своя обект. Неговият гняв доведе до решението му да трепе врага по всеки начин, по който можеше да стори това. Ако и да беше брутално професионален в действията си преди смъртта на жена си, след нея той стана порочно професионален.

— Все още не съм сигурен, че разбирам…

— Опитайте, господин Конгдън — каза Уинтроп. — Преди двайсет и две години срещнах един майор от правителствените части в Харвардския университет. Млад мъж с талант към изучаването на чуждите езици и с известен авторитет, който му обещаваше блестящо бъдеще. Беше вербуван чрез моя офис, изпратен в Максуел Скул в Сиракуза и след това доведен във Вашингтон, за да стане част от „Консулски операции“. Това беше чудесно начало на една може би брилянтна кариера в Държавния департамент.

Уинтроп спря, погледът му блуждаеше, като че ли се беше загубил в собствения си унес.

— Никога не съм очаквал, че той ще остане в Конс Оп; много странно, мислех си, че това ще бъде само един трамплин за него. Към дипломатическия корпус, може би до поста на посланик. Уменията плачеха да бъдат използвани за организирането на международни конференции…

— Но нещо се случи — продължи след пауза държавникът, разсеяно поглеждайки към новия директор.

— С промяната на Конс Оп се променяше и Брендън Скофийлд. Колкото по-важни се считаха тези специализирани прехвърляния на емигранти, толкова по-бързо ескалираше и насилието. И от двете страни. Още много рано Скофийлд беше обучен като командос; той прекара пет месеца в Централна Америка, изучавайки най-тънките техники за оцеляване — както нападателни, така и отбранителни. Получи подготовка по разшифроване на кодове и шифри; беше също толкова ефикасен, колкото и всички останали криптографи на Националната агенция по сигурността. Тогава се върна в Европа и стана експерт.

— Разбирал е изискванията на своята работа — каза Конгдън впечатлен. — Бих казал, че му е било гласувано изключително доверие.

— О, да, наистина — съгласи се Уинтроп. — Защото, виждаш, той стигна своя връх. Обратен път нямаше, вече не можеше да се промени. Вече не го приемаха около масата за конференции; присъствието му би било отхвърлено с най-силни дипломатически средства, тъй като вече имаше изградена репутация. Младият способен майор, който аз бях наел за Държавния департамент, беше станал убиец. Независимо от всички оправдания, той си беше професионален убиец.

Конгдън промени позата си върху стола.

— Мнозина биха казали, че той беше войник на едно поле, на едно бойно поле, опасно… където битката никога не спираше. Трябвало е да оцелее, господин Уинтроп.

— Трябвало е и е успял — кимна старият джентълмен. — Скофийлд беше способен да се променя, да се адаптира към новите правила, но аз не бях готов. Когато убиха жена му, знаех, че мястото ми не бе вече там. Видях какво бях направил: бях избрал един надарен студент за една цел и видях как тази цел беше опорочена. Също както и благородната идея на „Консулски операции“ беше опорочена от обстоятелствата, за които вече говорихме и които доведоха до тези промени. Аз се бях изправил пред собствените си ограничения и не можех повече да продължа.

— Но вие сте искал да ви държат в течение относно действията на Скофийлд в продължение на няколко години. Отбелязано е в досието, сър. Ще ми позволите ли да попитам защо?

Уинтроп се намръщи, като че ли се чудеше на себе си.

— Не съм сигурен. Един понятен интерес към него — дори възхищение, предполагам. Или може би наказание; и това не е изключено. Понякога сведенията стояха с дни в сейфа ми, преди да се реша да ги прочета. И, разбира се, след Прага аз вече не исках да ми ги изпращат. Сигурен съм, че и това също е отбелязано в досието.

— Да, така е. Под Прага, предполагам, че разбирате инцидента с куриера.

— Да — отговори меко Уинтроп. — „Инцидент“ е много безлична дума, нали? Точно допада на Скофийлд в онзи доклад. Професионалният убиец, мотивиран от необходимостта да оцелее — така, както оцеляват войниците, превърнали се в хладнокръвни убийци, водени единствено от желанието за отмъщение. Промяната вече беше пълна.

Новият директор на Конс Оп отново промени положението си, като неудобно си кръстоса краката.

— Беше установено, че куриерът от Прага е бил брат на агента от КГБ, който организирал убийството на жената на Скофийлд.

— Бил е братът, а не човекът, който е издал заповедта. Бил е някакво хлапе, не повече от един незначителен предавач на съобщения.

— Да, но би могъл да се превърне в нещо друго.

— И къде би свършила тази логика?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Но бих могъл да разбера защо Скофийлд го е направил. Не съм сигурен дали и аз не бих постъпил по същия начин.

— Без никакви морални угризения? — поклати глава застаряващият държавник. — Не съм сигурен дали аз бих го направил. Нито съм убеден, че младежът от Кеймбридж отпреди двайсет и две години би постъпил така. Успя ли да ти се проясни, както често задават този въпрос тези дни?

— Болезнено, сър. Но в моя защита — и в защита на днешния Скофийлд — не ние създадохме света, в който трябва да живеем днес. Мисля, че е честно да си го признаем.

— Болезнено честно, господин Конгдън. Но вие го продължавате.

Уинтроп подкара количката си към бюрото и взе една кутия с пури. Предложи на новия директор, който поклати отрицателно глава.

— Аз също не ги обичам, но от Джак Кенеди насам от нас се очаква да поддържаме доставките на хавански пури. Не одобрявате ли това?

— Не. Доколкото си спомням, Канадският доставчик беше един от най-акуратните информационни източници по отношение на Куба за президента Кенеди.

— Още оттогава ли сте в този бизнес?

— Започнах в Националната агенция по сигурност, когато той беше сенатор… Знаехте ли, че Скофийлд е започнал да пие отскоро?

— Не зная нищо за сегашния Скофийлд, както вие го нарекохте.

— Досието му показва, че и преди е употребявал алкохол, но няма никакви сведения, че е прекалявал.

— Мисля, че не е прекалявал; в противен случай би се отразило на работата му.

— Може би сега вече се отразява.

— Може би? Или се отразява, или не се отразява. Не мисля, че това е нещо толкова трудно за установяване. Ако пие много, това е прекаляване; и значи се отразява. Съжалявам, че го научавам, но не мога да кажа, че съм изненадан.

— О? — Конгдън се наклони напред в стола си. Беше очевидно, че си мислеше, че вече ще изтръгне информацията, която го интересуваше.

— Тогава, когато го познавахте добре, имаше ли някакви признаци на потенциална нестабилност?

— Абсолютно никакви.

— Но вие току-що казахте, че не сте изненадан.

— Не съм. Не бих се изненадал, ако някой мислещ мъж се насочи към алкохола след толкова много години на ненормален живот. Скофийлд е — или беше — мислещ мъж и само Бог знае дали е живял нормално. Ако съм изненадан, то е само защото му е трябвало толкова дълго това да се случи и с него. Какво ли го е утешавало през тези нощи?

— Мъжете успяват да се нагодят. Както и вие подчертахте, той се е адаптирал. Изключително успешно.

— Но все още неестествено — продължи да отстоява Уинтроп. — Какво смятате да правите с него?

— Той е отзован. Искам да го отстраня от този бизнес.

— Добре. Дайте му едно бюро и атрактивна секретарка и го оставете да анализира теоретични проблеми. Не е ли това обичайният път?

Конгдън се поколеба преди да отговори.

— Господин Уинтроп, мисля, че трябва да го отстраня от Държавния департамент.

Основателят на Конс Оп смръщи вежди.

— Наистина ли? Двайсет и две години не са достатъчни за една порядъчна пенсия?

— Не в това е проблемът; днес се прави много за нашите хора. Това е всеобща практика.

— Тогава какво да прави той с живота си? На колко е той? На четирийсет и пет… шест?

— На четирийсет и шест.

— Едва ли ще е подготвен за нещо такова, нали? — каза държавникът, сочейки към своята количка. — Мога ли да ви попитам защо стигнахте до този извод?

— Не искам да е включен сред хората, занимаващи се с тайни дейности. Според последната ни информация, той е враждебно настроен към официалната ни политическа линия. Може да привнесе негативно влияние.

Уинтроп се усмихна.

— Някой сигурно се е опитал да му дава акъл. Брей никога не е имал търпение да се занимава с глупаци.

— Аз казах официалната политика, сър. Не става въпрос за отделни личности.

— Отделните личности, господин Конгдън, са носители на официалната политика. Те я създават. Но това може би е извън рамките на нашия разговор… поне засега. Защо се обърнахте към мен? Очевидно вече сте взели своето решение. Какво бих могъл да добавя аз?

— Вашата преценка. Как ще го възприеме той? Може ли да му се има доверие? Той знае за нашите операции, връзки, тактика повече от всеки друг в Европа.

Погледът на Уинтроп изведнъж стана студен.

— И каква е алтернативата ви, господин Конгдън? — изрече ледено той.

Новият директор се изчерви; той разбра накъде биеше събеседникът му.

— Следене отблизо. Контрол. Проверка на пощата и телефонните му разговори. Опитвам се да бъда честен с вас.

— А такъв ли сте? — Сега Уинтроп се беше втренчил в човека пред себе си. — Или чакате да ви подскажа някоя дума — или някой въпрос — че можете да изберете и друго решение?

— Не зная какво имате предвид.

— Мисля, че знаете. Чувал съм как правите това случайно, и то ме отвращава. Изпращате съобщение до Прага или Берлин, или Марсилия, че някой вече не е в играта. И с него е свършено. Но той е неукротим, пие много. Имената на свръзките биха могли да бъдат разкрити от него, да издаде целите мрежи. Или по същество тръгва слухът, че животът ви е застрашен. И така се решава, че някой друг или двама, или трима, се качват на самолетите от Прага или Берлин, или Марсилия. Те пристигат във Вашингтон само с една-единствена цел: да бъде накаран този човек да замълчи. С него е свършено. Всички се успокояват и Американската разузнавателна общност — която е успяла да остане извън инцидента — започва да диша по-спокойно. Да, господин Конгдън, това ме отвращава.

Директорът на Конс Оп остана безмълвен в стола си. Отговорът му беше тих и монотонен.

— Доколкото ми е известно, господин Уинтроп, използването на този вид решение се преувеличава далеч повече, отколкото в действителност. Отново ще бъда напълно искрен с вас. От петнайсет години насам съм чувал, че е било прилагано само два пъти, като и при двата… инцидента… агентите, които е трябвало да бъдат отстранени, са били вън от всякаква възможност за спасяване. Те са се били продали на Съветите; издавали са имена.

— И Скофийлд ли е „вън от всякаква възможност за спасяване“? Това е точната фраза, нали?

— Ако ме питате дали мисля, че той се е продал, разбира се, че не е. Това е последното, което той би направил. Аз наистина дойдох тук, за да науча повече за него, в това съм напълно откровен. Как ще реагира той, като му съобщя, че е вън от играта?

Уинтроп спря, спокойствието му се възвърна, после отново се намръщи.

— Не зная, защото не познавам сегашния Скофийлд. Това е драстично: какво ще направи? Няма ли някакво междинно решение?

— Ако зная, че има такова, което да е приемливо и за двама ни, ще избера точно него.

— Ако бях на ваше място, щях да се опитам да го намеря.

— То не може да е в учебниците — изрече Конгдън твърдо. — Убеден съм в това.

— Тогава ще ми позволите ли да ви предложа нещо?

— Моля ви.

— Изпратете го колкото можете по-далеч. На някое място, където той ще намери мирно забвение. Предложете му го лично; той ще ви разбере.

— Дали?

— Да. Брей не се самозаблуждава, поне никога не го е правил досега. Това беше един от най-ценните му таланти. Ще разбере, защото аз мисля, че разбирам. Струва ми се, че вие описахте един умиращ мъж.

— Няма медицински доказателства, които биха подкрепили това.

— О, за бога — изохка Робърт Уинтроп.

Скофийлд изключи телевизора. Не беше виждал американско новинарско предаване от няколко години — откакто за последен път го бяха повикали за брифинг между няколко операции — и не беше сигурен, че иска да гледа и през следващите няколко години. Не защото мислеше, че новините трябва да бъдат произнасяни с грубия тон, като на погребение, а защото усмивките и хиленето, акомпаниращи описанията на пожари или изнасилвания, го възмущаваха безкрайно.

Той погледна часовника си; беше седем и двайсет. Знаеше го, защото часовникът му показваше двайсет след полунощ; беше все още настроен на амстердамско време. Срещата му в Държавния департамент беше в осем часа.

Вечерта. Беше обичайно за специалисти от неговата класа, но това, което не беше обичайно, беше мястото — самата сграда на Държавния департамент. Старшите аташета от „Консулски операции“ неизменно уреждаха срещите си във връзка със стратегически решения в тайни квартири, обичайно в провинциите на Мериленд, или в някой апартамент в центъра на Вашингтон.

Но никога в Държавния департамент. Не и за специалисти, които трябваше отново да се върнат на полето. Но тогава Брей знаеше, че не е планирано да се върне обратно на полето. Беше върнат само за една-единствена цел. Прекратяване.

Двайсет и две години и край. Безкрайно малък период от време, в който се побираше целият му съзнателен живот — всичко, което беше научил, натрупал и предал на другите. Сам очакваше собствената си реакция, но такава нямаше. Сякаш беше един зрител, наблюдаващ нечий друг образ върху бялата стена, като неизбежният извод все повече се приближаваше, но не успяваше да го въвлече в събитията такива, каквито последваха. Той просто беше умерено любопитен. Как ли щяха да го направят?

Стените на кабинета на заместник-секретаря на Държавния департамент бяха бели. В това имаше известно удобство, помисли си Скофийлд, докато слушаше с половин ухо приказките на Конгдън. Той можеше да види образите. Лице след лице, няколко дузини, появяващи се във фокус и избледняващи бързо след това. Лица на запомнени и незапомнени хора, втренчени, замислени, плачещи, смеещи се, умиращи… Смърт.

Жена му. Пет часът след обяд. Унтер ден Линден.

Мъже и жени бягащи, спиращи. В сянка и в слънчева светлина.

Но къде беше той? Не беше там.

Той беше само зрител.

После изведнъж вече не беше. Не беше сигурен дали чу правилно думите. Какво му каза този студен некадърен подсекретар? Берн, Швейцария?

— Извинете?

— Фондовете ще бъдат депозирани на ваше име, като пропорционално ще бъдат правени ежегодни вноски.

— В допълнение към пенсията, която би трябвало да получавам?

— Да, господин Скофийлд. И във връзка с това са уредени и всичките ви дългове. Ще получавате максимално възможното.

— Това е много щедро.

Наистина беше. Изчислявайки набързо, Брей установи, че годишният му доход щеше да бъде повече от петдесет хиляди долара.

— Чисто практично. Тези фондове заемат мястото на всички приходи, които бихте реализирал от продажбата на книги или статии, които бихте написали за дейността си в „Консулски операции“.

— Разбирам — отрони бавно Брей. — Наскоро имаше доста такива случаи, нали? Марчети, Ейджи, Снеп.

— Точно така.

Скофийлд едва се сдържаше; кучите синове никога не можаха да се научат.

— Твърдите, че ако бяхте им превели подобни фондове, те нямаше да напишат тези работи, така ли?

— Мотивите се различават, но ние не изключваме възможността за това.

— Изключете я — каза Брей рязко. — Аз познавам двама от тези мъже.

— Отхвърляте ли парите?

— Не, по дяволите. Ще ги взема. Когато реша да напиша някоя книга, ще се обадя първо на вас.

— Не ви съветвам да правите това, господин Скофийлд. Подобни нарушения на правилата за сигурност са забранени. Неизбежно ще ви струва няколко години затвор.

— И ако загубите в съда, може да последват и някои надзаконови наказания. Куршум в главата, докато си карате в натовареното движение, например.

— Законите са ясни — сви рамене подсекретарят. — Не мога да си представя другото.

— Аз мога. Погледнете в досието ми Четири-Нула. Обучавах се заедно с един човек в Хондурас. Убих го в Мадрид. Беше от Индианаполис и се казваше…

— Не се интересувам от предишната ви дейност — прекъсна го рязко Конгдън. — Просто искам да се разберем взаимно.

— Разбираме се. Можете да се успокоите, няма да… наруша правилата за сигурността. Нямам сили да го направя. Освен това не съм и толкова смел.

— Вижте, Скофийлд — започна подсекретарят, облягайки се назад в креслото си с доволна усмивка на лице. — Зная, че ще ви прозвучи изтъркано, но за всички нас настъпва време, когато трябва да се оттеглим от по-активните сфери на работа. Искам да съм откровен с вас.

Брей се усмихна тъжно.

— Винаги ставам нервен, когато някой каже това.

— Какво?

— Че иска да е откровен с мен. Като че ли честността е последното нещо, което може да се очаква.

— Аз съм откровен.

— Аз също. Ако търсите някакъв аргумент, няма да го получите от мен. Просто тихо ще си изчезна.

— Но ние не искаме това от вас — каза Конгдън, навеждайки се напред и подпирайки лактите си върху бюрото.

— О?

— Разбира се. Човек с вашия опит е от изключителна ценност за нас. И в бъдеще ще възникват кризисни моменти; бихме искали да можем да се обръщаме към вас като към експерт.

Скофийлд изучаваше мъжа.

— Но не действащ. Не стратегически.

— Не. Не официално. Естествено, ще искаме да знаем къде живеете, какви пътувания предприемате.

— Обзалагам се, че ще го правите — каза меко Брей. — Но за протокола аз не съществувам.

— Да. Ще искаме да е извън протокола. Ще ги водим в Четири-Нула.

Скофийлд не помръдна. Имаше чувството, че се намира на полето и урежда някаква много чувствителна промяна.

— Почакайте за минутка, нека ви разбера правилно. Искате официално да съм вън от играта, но някой ще трябва да знае това. И въпреки че официално ще съм вън, вие ще искате да поддържаме постоянни контакти.

— Познанията ви са безценни за нас, както знаете. И мисля, че добре си плащаме за това.

— Тогава защо ще водите Четири-Нула?

— Мислех, че и на вас би ви се искало да е така. Без официалната отговорност вие ще имате запазен някакъв статус. Все още ще бъдете част от нас.

— Бих искал да зная защо по този начин.

— Аз ще… — Конгдън спря, на лицето му се появи леко притеснена усмивка. — Ние наистина не искаме да ви загубим.

— Тогава защо ще ме отстраните?

Усмивката напусна лицето на подсекретаря.

— Ще го кажа така, както виждам нещата. Можете да се убедите в това, след като попитате един ваш стар приятел, разбира се, ако желаете. Робърт Уинтроп. Същото казах и на него.

— Уинтроп? Какво сте му казали?

— Че не искам да сте тук наоколо. И съм готов да платя от нашия бюджет, за да унищожа досиетата и да ви извадя от играта. Слушах един ваш запис, направен от Чарли Енгелхарт в Амстердам.

Брей свирна тихо с уста.

— Старият червен Чарли. Трябваше да се сетя.

— Мислех, че го знаете. Мислех, че ни изпращате лично послание. Както и да е. Получихме го. Имаме доста работа тук и вашето упорство, вашият цинизъм не са ни необходими.

— Сега вече стигнахме на друго място.

— Но всичко, казано досега, е вярно. Ние наистина имаме нужда от вас като експерт. Трябва да можем по всяко време да се свържем с вас. И вие трябва да можете да се свържете с нас по всяко време.

Брей кимна.

— И Четири-Нула ще означава, че моето отделяне е висша тайна. Полето няма да знае, че аз съм отстранен.

— Точно така.

— Добре — изрече Скофийлд, бръквайки в джоба си за цигара. — Мисля, че вие си навличате много ненужни неприятности, за да можете да ме следите, но, както и вие казахте, плащате си за това. Една проста оперативна директива би свършила същата работа: издайте заповед за пълното ми анулиране. Специална категория.

— Тогава ще има много въпроси. По-лесно е по този начин.

— Наистина ли? — Брей запали цигарата си, а в погледа му се четеше изненада. — Много добре.

— Добре. — Конгдън промени положението си в стола. — Радвам се, че се разбираме взаимно. Вие си изработихте всичко, което сме ви дали, и съм сигурен, че ще продължите да печелите… Разглеждах досието ви тази сутрин; обичате водата. Само бог знае колко стотици явки имате организирани нощно време в лодки. Защо не пробвате и през деня? Имате парите. Защо не отидете на някое място като Карибските острови и не се наслаждавате на живота? Завиждам ви.

Брей стана от стола си; срещата беше свършила.

— Благодаря, може и така да направя. Обичам топлите страни.

Той протегна ръка; Конгдън стана и я пое. Докато си стискаха ръцете, Скофийлд продължи.

— Знаете ли, че тая работа с Четири-Нула щеше да ме нервира, ако не бяхте ме поканили тук?

— Какво имате предвид?

Ръцете им още бяха хванати, но вече неподвижни.

— Ами, нашият оперативен персонал няма да знае, че съм вън от играта, но руснаците ще знаят. Вече няма да ме притесняват. Когато някой като мен е изваден от строя, всичко се променя. Явките, кодовете, шифрите, тайните квартири; нищо не остава същото. Те знаят правилата; ще ме оставят на мира. Благодаря ви много.

— Не съм сигурен, че ви разбрах — каза подсекретарят.

— О, хайде, казах ви, че съм ви благодарен. И двамата знаем, че КГБ държат камерите си нащрек по двайсет и четири часа в денонощието тук, на това място. Нито един от действащите специалисти, който е трябвало да продължи да функционира, не е довеждан тук. Така че от един час насам те вече знаят, че съм вън от играта. Още веднъж ви благодаря, господин Конгдън, беше много мило от ваша страна.

Подсекретарят на „Консулски операции“ към Държавния департамент наблюдаваше как Скофийлд прекоси кабинета му и излезе през вратата.

Беше свършило. Всичко. Вече нямаше да се налага да бърза към някоя вмирисана хотелска стая, за да провери какво секретно съобщение е пристигнало. Повече нямаше да се налага да урежда смяната на три превозни средства, за да стигне от точка А до точка Б. Лъжата към Конгдън си я биваше, Съветите вероятно знаеха, че той е отстранен. Ако не знаеха, сега със сигурност щяха да научат. След няколко месеца на бездействие Съветите щяха да приемат, че той вече не струва нищо. Това правило беше постоянно; тактиката и кодовете щяха да бъдат променени. Съветите щяха да го оставят на мира; те нямаше да го убият.

Но лъжата към Конгдън беше необходима, та дори и само за да се види изражението на лицето му. Ние бихме искали това да не влиза в протокола. Ще се записва в Четири-Нула. Мъжът беше толкова прозрачен! Той наистина повярва, че е успял да подготви почвата за екзекуцията на собствения си човек, човек, когото той намираше за опасен. Че един предполагаемо действащ агент ще бъде убит от руснаците само заради самото убийство. Тогава — посочвайки официалното оттегляне — Държавният департамент щеше да отхвърли всякаква отговорност, като без съмнение щяха да кажат, че убитият е отказал да има телохранители.

Кучите синове никога нямаше да се променят, но те знаеха толкова малко. Една екзекуция заради самата себе си нямаше никакъв смисъл, евентуалният провал би бил твърде хазартен. Хората биваха убивани с някаква цел; да научат нещо като отстранят някоя важна брънка във веригата, или за да се предотврати някакво събитие. Или за да бъде даден някой урок. Но винаги с причина.

С изключение на примери като този от Прага, въпреки че това можеше да се разглежда като урок. Брат за жена.

Но вече свърши. Нямаше да има разработване на стратегии, нямаше да се вземат решения за прехвърлянето или обратното връщане на някого, или на някой, който трябва да живее, или друг, който не трябва да живее. Свърши.

Може би вече нямаше да има и хотелски стаи. И смърдящите легла в похабените хотелски стаи на даваните под наем къщи в най-лошите части на стотици градове. Беше му писнало от тях; презираше ги всички. С изключение само на един кратък период — толкова кратък, толкова ужасно кратък — той не беше живял на място, което можеше да нарече свое в продължение на двайсет и две години.

Но онзи, за съжаление кратък период, двайсет и седем месеца от целия му живот, беше достатъчен, за да го накара да понесе агонията на стотици кошмари. Спомените никога не го напускаха; щяха да живеят в него до деня на смъртта му.

Беше само един малък апартамент в Западен Берлин, но беше домът на мечтите, любовта и радостта, които не подозираше, че може да преживее. Неговата красива Карине, неговата божествена Карине. Тя, с широките любопитни очи, и със смеха, който идваше дълбоко отвътре, и тихите моменти, когато го докосваше. Той беше неин и тя беше негова и…

Смърт на Унтер ден Линден.

О, господи! Едно телефонно обаждане и една парола. Съпругът й имаше нужда от нея. Отчаяно. Виж войника от другата страна на пункта. Побързай!

И свинята от КГБ без съмнение се е смяла. Докато дойде Прага. Този мъж не се е смял след Прага.

Скофийлд усещаше паренето в очите си. Няколкото ненадейни сълзи го накараха да усети допира на нощния вятър. Той ги избърса с ръкавицата си и прекоси улицата.

От другата страна беше осветената фасада на сградата на някаква пътническа агенция, чиито плакати на витрините показваха идеални, недействителни тела, които попиваха слънцето. Вашингтонският аматьор, Конгдън, си беше прав; Карибските острови не бяха лоша идея. Никоя уважаваща себе си агенция от разузнаването не изпращаше хората си на Карибите — поради страха от загуба. Долу, на островите, руснаците щяха да разберат, че той вече не е в играта. Имаше желание да прекара известно време в Гренада; защо не сега? Сутринта щеше да…

Фигурата се отразяваше в стъклото — малка, замъглена, на фона на широкия булевард, едва забележима. Всъщност Брей нямаше да го забележи, ако мъжът не беше минал под светлината на уличната лампа. Който и да беше, явно търсеше прикритието на сянката; който и да беше, явно го следеше. И беше добър. Нямаше резки движения, никакви внезапни скоци от светлината. Походката беше свободна, ненапрегната. Чудеше се дали не бе някой, обучен от самия него.

Скофийлд уважаваше професионализма; щеше да изиграе мъжа и да му пожелае по-лесен обект за следене следващия път. Държавният департамент не губеше нито момент. Конгдън искаше докладите да започнат веднага. Брей се усмихна; щеше да осигури на подсекретаря първия му доклад. Но не такъв, какъвто той искаше, а такъв, какъвто трябваше да получи.

Забавлението започна, малка игра между двама професионалисти. Скофийлд се отдалечи от витрината, набирайки скорост, докато достигна до ъгъла, където светлинните кръгове от четирите срещуположни улични лампи се покриваха един друг. Той рязко зави наляво, като че искаше да прекоси улицата, след това спря по средата на пресечката. Застоя се по средата на уличното платно и се загледа в пътния знак — един объркан човек, който не е сигурен къде се намира. След това се обърна бързо и тръгна обратно към ъгъла, ускорявайки крачка, докато накрая, достигайки до завоя, вече практически бягаше. Продължи надолу по тротоара, докато стигна до първата неосветена витрина, тогава се шмугна в мрака на входа и зачака.

През витрината под прав ъгъл можеше добре да вижда ъгъла. Преследващият го мъж трябваше да навлезе в покриващите се светлинни кръгове; нямаше как да ги избегне. Преследваният щеше да му се изплъзне, затова нямаше много време за търсене на сянка.

Така и стана. Облечената във връхно палто фигура се появи забързана, пресичайки булеварда. Лицето му навлезе в осветения участък.

Лицето му навлезе в осветения участък.

Скофийлд замръзна. Очите го заболяха; кръвта нахлу в главата му. Цялото му тяло се разтърси, а това, което беше останало от разсъдъка му, отчаяно се мъчеше да контролира яростта и гнева, които го пронизаха. Мъжът при ъгъла не беше от Държавния департамент, осветеното лице не принадлежеше на никой, свързан с американското разузнаване.

Беше от КГБ. КГБ — Източен Берлин!

Беше лицето от една от половин дузината снимки, които беше изучавал — изучавал, докато научи всяка бръчка, всеки косъм — в Берлин преди десет години.

Смърт на Унтер ден Линден. Неговата красива Карине, неговата божествена Карине. Попаднала в засада на граничния пункт, засада, организирана от най-мръсния убиец в Съюза. В. Талеников. Животно.

Това беше един от неговите хора. От същата група. Един от главорезите на Талеников.

Тук! Във Вашингтон! Минути след неговото оттегляне от Държавния департамент!

Значи КГБ бяха открили. И някой в Москва бе решил да допринесе за истинския край на Беоулф Агейт. Само един човек можеше да измисли това с такава драматична прецизност. В. Талеников. Животно.

Както гледаше през стъклото, Брей вече знаеше какво ще направи, какво трябва да направи. Щеше да изпрати едно последно послание до Москва; щеше да бъде точно на мястото си като последната тухла, един последен жест, който щеше да постави края на един живот и началото на друг — независимо чий щеше да бъде той.

Щеше да хване в капан убиеца от КГБ. Щеше да го убие.

Скофийлд излезе от входа и побягна надолу по тротоара, тичайки в зигзаг по безлюдната улица. Чуваше тичащите стъпки зад себе си.

6.

Самолетът, изпълняващ нощния полет на Аерофлот от Москва, наближи Азовско море, североизточно от Крим. Щеше да пристигне в Севастопол в един часа сутринта, след малко повече от час. Самолетът беше препълнен, развеселените пътници отиваха да прекарат зимната си ваканция далеч от своите канцеларии. Малцината военни — пехотинци и моряци — бяха по-малко въодушевени; за тях Черно море означаваше не ваканция, а завръщане на работа отново в морските и въздушните бази. Те бяха си изкарали отпуската в Москва.

На една от задните седалки седеше мъж с черен кожен калъф за цигулка, който държеше здраво между коленете си. Дрехите му бяха износени, безлични, някак в конфликт със здравото му лице и проницателните ясни очи, които като че ли биха подхождали повече на друг тип одежди. Според документите му, той беше Пьотр Ридуков, музикант. Бордовият му паспорт даваше да се разбере, че пътува за Севастопол, където щеше да свири в градския симфоничен оркестър.

И двата бяха фалшиви. Мъжът беше Василий Талеников, майстор стратег на съветското разузнаване.

Бивш майстор стратег. Бивш оперативен директор на КГБ — Източен Берлин, Варшава, Прага, Рига и Югозападните сектори, които обхващаха Севастопол, Босфора, Мраморно море и Дарданелите. Точно последният пост беше причината за настоящия полет за Севастопол. Беше началото на полета му да напусне Русия.

Имаше няколко маршрута, по които можеше да се напусне Съветският съюз и със своя професионализъм той ги беше открил, беше залавял и тези, които ги ползваха. Правеше го много по-често, отколкото когато му се налагаше да убива агентите на Запада, които поддържаха тези маршрути, стремейки се да изкушат отрепките, готови да предадат Русия срещу техните лъжи и обещания за пари. Винаги пари. Той никога не се колебаеше да преследва лъжците и жертвите на алчността; нямаше такъв маршрут за бягство от страната, който да се изплъзне от вниманието му.

Освен един. Една едва забележима нишка през Босфора, Мраморно море и Дарданелите. Беше я открил преди няколко месеца, през последните седмици на заеманото от него директорско място в Югозападните сектори на КГБ. В дните, когато се оказа в положение на безкрайни спорове с дебелоглавите глупаци от военните бази и със заповедите на техните шефове в Москва.

По това време той още не беше сигурен защо не избърза с разкриването; сам се опитваше да се убеди, че ако я остави отворена и я наблюдава отблизо, тя ще го изведе до някоя по-голяма мрежа. Въпреки това, с подсъзнанието си усещаше, че това не е вярно.

Настъпваше неговото време; беше си спечелил твърде много врагове на твърде много места. Щяха да се намерят и такива, които да решат, че едно тихо пенсиониране северно от Гразнов не би подхождало на човек, който е длъжен да пази толкова много тайни в главата си. А сега знаеше и друга тайна, по-ужасяваща от всичко, разкрито от съветското разузнаване. Матарезе. И тази тайна беше причината, поради която напускаше Русия.

Всичко се случи толкова бързо, помисли си Талеников, отпивайки от горещия чай, сервиран от стюарда. Всичко се случи толкова бързо. Разговора край смъртния одър на Алексей Крупской и шокиращите неща, които умиращият му каза. Убийците, изпратени да избиват елита на нацията — и на двете нации. Насъсквайки Съветите и Щатите едни срещу други, докато започнат да контролират едните или другите. Един премиер и един президент, единият или и двамата бяха постоянно под прицел.

Но кои бяха те? Каква беше тази треска, която била започнала в началото на века в Корсика? Корсиканската треска. Хората на Матарезе.

И те съществуваха; и действаха — живи и то адски. Той вече знаеше това. Беше изрекъл името и заради него беше задействан план за арестуването му; изпълнението на екзекуцията щеше да последва.

Крупской му беше казал, че посещението при премиера е абсолютно изключено, поради това той се обърна към влиятелните някога московски лидери, които сега бяха щедро пенсионирани, а това означаваше, че никой не би се осмелил да ги притеснява. С всеки от тях беше говорил за странния феномен, наречен Матарезе, повтаряйки думите на умиращия Изтребител. Един от тях очевидно не знаеше нищо; той беше не по-малко потресен от Талеников. Двама не казаха нищо, но потвърждението беше в погледите им и в изплашените им гласове, когато протестираха. Никой не искаше да бъде част от разпространяването на такава лудост; всеки беше изгонил Василий от своя дом.

Последният, един грузинец, беше най-възрастен — по-възрастен и от мъртвия Крупской — и въпреки че фигурата му беше здрава, не му оставаше много време да се радва на правия си гръб. Беше на деветдесет и шест години, умът му все още беше бодър, но вече се поддаваше на старческите страхове. При споменаването на името Матарезе, слабите му ръце със силно изпъкнали вени потръпнаха и по древното му съсухрено лице започнаха да пробягват леки мускулни спазми. Изведнъж гърлото му пресъхна; гласът му започна да дращи, думите станаха едва доловими.

Името, което старият грузинец прошепна, беше име, идващо отдалеч назад във времето, име, което никой не би искал да чуе. Той беше преживял ранните чистки, беше оцелял във времето на лудия Сталин, на злия Берия, но никой не беше оцелявал при Матарезе. В името на всичко свято в Русия, старецът беше го заклел да бяга далеч от Матарезе!

— Ние бяхме глупаци, но не бяхме единствените. Хората на властта навсякъде по света бяха изкушавани от сладкото удобство, когато техните врагове и пречките пред тях бяха отстранявани. Гаранцията беше абсолютна: елиминирането никога не беше отвело до този, който го беше поръчал. Споразуменията бяха правени чрез четири-пет посредници, които сключваха фиктивни сделки, без да знаят какво купуват, а после биваха отстранявани. Крупской беше видял опасността; той знаеше. Той ни предупреди през четирийсет и осма никога повече да не се свързваме с тях.

— Защо го е направил? — беше попитал Василий. — Ако гаранцията е била вече доказана. Имам предвид от професионална гледна точка.

— Защото хората на Матарезе прибавиха ново условие: съветът на Матарезе вече искаше да има право да одобрява поръчките. Това ми беше казано.

— Прерогативът на наемния убиец бих казал — размисли на глас Талеников. — Някои цели просто не са били приемливи.

— Подобно одобряване не е имало никога преди. Крупской не мислеше, че е ставало въпрос за приемливост.

— А за какво тогава?

— Непрекъснато изнудване.

— Как бяха осъществявани контактите с този съвет?

— Никога не съм знаел. Алексей също.

— Все някой трябва да ги е правил.

— Дори да бяха живи, пак нямаше да проговорят. Крупской беше прав за това.

— Той ги нарича Корсиканската треска. Казваше, че отговорът би могъл да бъде в Корсика.

— Възможно е. Това е мястото, откъдето са тръгнали. Гилом дьо Матарезе.

— Вие би трябвало да имате влияние върху партийните лидери… Ще ми помогнете ли? Крупской ми каза, че този Матарезе трябва да бъде…

— Не! — кресна старецът. — Остави ме на мира! Казах повече, отколкото трябва, признах повече, отколкото имах право. Но само за да те предупредя, да те спра! Матарезе няма да донесе нищо добро на Русия! Откажи се от тях!

— Не ме разбрахте. Аз съм този, който иска да ги спре. Тях. Този съвет на Матарезе. Дадох дума на Алексей, че…

— Но с мен не си разменил нито дума! — извика съсухреният, някога влиятелен лидер, като гласът му прозвуча по детски панически. — Ще отрека, че някога въобще си идвал тук, ще отрека всичко, което си казал! Ти си непознат и аз не съм те срещал!

Василий си тръгна обезпокоен, объркан. Върна се в апартамента си, възнамерявайки да анализира загадката на Матарезе и да се опита да вземе решение какво да направи след това. Както обикновено, той хвърли поглед към процепа на пощенската си кутия; дори всъщност вече беше се качил на първото стъпало, когато осъзна, че вътре имаше нещо.

Беше бележка от връзката му във ВКР, написана на един от елиптичните кодове, които те бяха измислили помежду си. Съобщението беше безобидно: беше уговорена среща за вечеря късно през нощта в 11:30 и беше подписана с първото име на момичето. Изключителната простота на съобщението само прикриваше неговото значение. Имаше някакъв много сериозен проблем; използването на числото единадесет означаваше спешен случай. Нямаше време за губене по уреждане на срещи; приятелят му щеше да го чака на обичайното място.

Той беше там. В едно кафене близо до Ломоносовия държавен университет. Беше шумно пиянско заведение в тон с новите разрешителни разпоредби за студентите. Те се бяха изтеглили в дъното на залата; информаторът му не беше изгубил нито секунда, а направо беше преминал по същество.

— Трябва да действаш, Василий, в списъците им си. Не го разбирам, но това се говори.

— Заради евреина ли?

— Да, и не виждам никакъв смисъл в това! Когато тази идиотска пресконференция се провеждаше в Ню Йорк, момчетата от нашия отдел се смяха. Нарекохме го „изненадата на Талеников“. Дори един от секторните шефове на Девета група се възхити от това, което си направил, беше дал урок на размазаните картофени глави. Но след това, вчера, всичко се промени. Това, което беше направил, вече не беше шега, а твърде сериозно противопоставяне на официалната политическа линия.

— Вчера ли каза? — попита своя приятел Василий.

— Късно следобед. След четири часа. Тази курва, директорката, маршируваше из офисите като напечена горила. Беше подушила чукачката и явно й се наслаждаваше. Каза на всички старши офицери да са в кабинета й в пет часа. Когато отидохме и я чухме, просто не можахме да повярваме. Изкараха те, че ти си виновен за всеки наш неуспех през последните две години. Онези маниаци от Девета група бяха там, но секционният началник го нямаше.

— Колко време ми остава?

— Три или четири дни на открито. Събират се инкриминиращи сведения срещу теб. Но тихо, никой няма да споменава нищо.

— Вчера?…

— Какво се е случило, Василий? Това не е операция на КГБ. Това е нещо различно.

Наистина беше нещо различно и Талеников го разбра веднага. През въпросния вчерашен ден той се беше срещнал с двамата бивши служители от Кремъл, които го бяха изгонили от домовете си. Другото нещо беше Матарезе.

— Ще ти кажа някой ден, приятелю — беше отговорил Василий. — Повярвай ми.

— Разбира се. Ти си най-добрият. Най-добрият, който изобщо сме имали.

— Точно сега имам нужда от трийсет и шест, може би четирийсет и осем часа, дали ги имам?

— Мисля, че да. Искат главата ти, но ще бъдат внимателни. Ще гледат да изфабрикуват колкото може повече документи.

— Сигурен съм, че ще го направят. Ще им трябва нещо, с което да оправдаят трупа ми. Благодаря ти. Скоро ще ти се обадя.

Василий не се беше върнал в апартамента, а вместо това беше отишъл в службата си. Беше стоял с часове в мрака, докато стигне до своето необикновено решение. Часове по-рано то би било немислимо, но не и тогава. Щом Матарезе можеха да подкупят най-висшите етажи на КГБ, значи щяха да съумеят да направят същото и във Вашингтон. Ако самото споменаване на името му се свързваше със смъртта на висшия стратег от същия ранг като неговия — а в това нямаше съмнения: смъртта беше крайната цел — тогава значи властта, с която те разполагаха, наистина беше изключителна. Ако наистина те бяха извършили убийствата на Блекбърн и Юриевич, значи Крупской беше прав. Имало е някакъв списък. Матарезе стесняваха кръга, премиерът и президентът скоро щяха да попаднат на мушка.

Трябваше да се свърже с един човек, когото ненавиждаше. Трябваше да се свърже с Брендън Алън Скофийлд, американския убиец.

Сутринта Талеников беше задействал няколко неща, едно след едно. С присъщата му — макар и ограничена в момента — свобода при избора на решения, той тихо беше пуснал мълвата, че ще пътува под прикритие към Балтийско море за някаква конференция. Тогава му беше хрумнала идеята за прикритието на музикант и беше открил името на някакъв цигулар, който се бе пенсионирал преди пет години в Урал; щеше да изиграе тази роля. Накрая беше задействал компютрите да открият вероятното местонахождение на Брендън Скофийлд. Американецът беше се изгубил някъде в Марсилия, но в Амстердам имаше инцидент, който носеше неповторимия почерк на експерта Скофийлд. Василий беше изпратил шифровка до един агент в Брюксел, човек, на когото можеше да има доверие, защото беше спасявал живота му неведнъж.

Всичко се беше случило толкова бързо и Талеников беше благодарен, че годините го бяха научили да взема бързи решения. Оставаше по-малко от час до Севастопол. В Севастопол — и след него — тези години на тежки изпитания щяха да бъдат изпитани.

Той си нае стая в един малък хотел на булевард Черзонез и се обади на един телефон в щабквартирата на КГБ, към който нямаше свързан телефон; беше го инсталирал сам.

Все още ВКР — Москва, не бяха пуснали хайка срещу него, толкова можеше да се разбере от топлия поздрав от отсрещната страна. Един стар приятел се беше върнал, той даде на Василий информацията, която му трябваше.

— Искрено казано — каза той на офицера от нощното дежурство, един бивш сътрудник — имаме доста дълъг конфликт с ВКР. Те отново се намесиха. Ще получиш телетипно известие. Не си ме чувал, окей?

— Няма проблеми, стига да не вземеш да се появиш тук; добре че се обади на този телефон. Укриваш ли се сега?

— Да. Няма да те товаря с местоположението си. Занимаваме се с едни куриерски опити, няколко конвоирани камиони са се отправили към Одеса. Това е мрежа на ЦРУ.

— По-лесно е, отколкото рибарски лодки през Босфора. Между другото, Амстердам да ти говори нещо?

Талеников беше озадачен. Не очакваше толкова бърз отговор от своя човек там.

— Може и да ми говори. Казвай какво имаш.

— Пристигна преди два часа; толкова ми трябваше да го разгадая. Нашият криптограф — човекът, когото ти доведе от Рига — разпозна един от старите ти кодове. Смятахме да го изпратим в Москва със сутрешните сводки.

— Не го правете — каза Василий, — прочети ми го.

— Чакай минутка. — Чу се шум от хартия. — Ето го. „Беоулф е изведен от орбита. Буреносни облаци над Вашингтон. По силата на заповедта се старая да установя бял контакт. Телефонни инструкции в депото.“ Това е.

— Достатъчно — каза Талеников.

— Звучи впечатляващо, Василий. Бял контакт? Улучил си някоя голяма птица, която се готви да отлети май? Добре. Има ли връзка с твоите опити?

— Мисля, че да — излъга Талеников. — Но не казвай на никого. Дръж се настрани от ВКР.

— С удоволствие. Искаш ли да ти се обадим?

— Не — отвърна Василий. — Аз ще ти се обадя. Правила. Довечера, да речем в девет и половина; би трябвало да е достатъчно време. Поздрави стария ми приятел от Рига. Никого другиго обаче. И ти благодаря.

— Когато разследването ти свърши, нека вечеряме заедно. Хубаво е да се видим пак тук, в Севастопол.

— Хубаво е, че се върнах. Ще поговорим.

Талеников затвори телефона и се концентрира върху посланието от Амстердам. Скофийлд беше отзован обратно във Вашингтон, но обстоятелствата бяха ненормални. Беоулф Агейт се беше набутал в някаква жестока каша в Държавния департамент. Дори само този факт беше достатъчен за прехвърлянето на брюкселския агент на разследване отвъд океана, средствата бяха без значение. Контакт с бял статус означаваше незабавно примирие; примирието означаваше, че някой е на път да извърши нещо драстично. И ако съществуваше дори и най-малката вероятност легендарният Скофийлд да бъде привлечен, тогава рискът си струваше труда. Човекът, който успееше да привлече Беоулф Агейт, щеше да държи цялото съветско разузнаване в ръцете си.

Но Скофийлд не можеше да стане изменник… най-малко той. Врагът си беше враг; нищо не можеше да промени това.

Василий отново вдигна телефона. На морската граница в района на Лазарево имаше денонощна телефонна централа, която обслужваше гръцките и иранските бизнесмени, желаещи да се свържат с офисите в своите страни. Ако знаеш какво да кажеш, можеха да ти дадат предимство пред чакащите за свръзка; след няколко часа телеграмата му щеше да стигне до „депото на Капитолийския хълм“. Това беше един хотел на Небраска авеню във Вашингтон.

Той щеше да се срещне със Скофийлд на неутрална земя. Някъде, където никой нямаше да може да се възползва от предимствата на мястото. В близост до пропуска за заминаващите пътници на някое летище, където мерките за охрана бяха най-строги; Западен Берлин или Тел Авив — нямаше значение; разстоянието също не играеше никаква роля. Но те трябваше да се срещнат и Скофийлд трябваше да бъде убеден в необходимостта от такава среща. Шифровката до Вашингтон даваше инструкции на агента от Брюксел да предаде следното на Беоулф Агейт.

Беше почти четири сутринта преди да успее да заспи. Не беше спал в продължение на три дни и когато накрая сънят дойде, беше дълъг и дълбок. Бе си легнал още преди слънцето да се беше появило на източното небе и се събуди час, след като то залезе на запад. Това беше добре. Умът му и тялото му имаха нужда от почивка, а му предстоеше и пътуване през нощта до мястото в Севастопол, което трябваше да посети.

Оставаха три часа преди дежурният офицер да пристигне в КГБ; щеше да бъде по-просто, ако не се налагаше да ангажира други хора от щабквартирата. Колкото по-малко знаеха, че той е в града, толкова по-добре. Разбира се, криптографът знаеше, той беше осигурил връзката, разшифровайки съобщението от Амстердам, но той не би казал нищо. Талеников го беше обучил, извеждайки го от провинциализма на Рига към по-свободния живот в Севастопол.

Можеше добре да оползотвори времето си, помисли си Василий. Щеше да хапне и след това да уреди пътуването с един гръцки кораб, който трябваше да отплава директно за Босфора, и след това да продължи за Дарданелите. Ако в някоя от гръцките или иранските бази, поддържани от ЦРУ или САВАК го разпознаеха, щеше да действа напълно професионално. За разлика от предишния директор на тамошния сектор на КГБ, той нямаше да използва този маршрут за лични цели. Ако обаче музикантът Пьотр Ридуков не се обадеше през следващите два дни в Севастопол, разкриването му щеше да е сигурно, щяха да последват хайките на КГБ. Щеше да бъде срамота; можеше по-късно и други привилегировани мъже да поискат да ползват този маршрут, а си заслужаваше техният талант и информация да бъдат съхранени.

Талеников навлече износено, стоящо му зле връхно палто, нахлупи измачкана шапка. Добави също бастун и чифт очила с метални рамки. Провери как изглежда в огледалото и резултатът му се стори задоволителен. Взе в ръка и калъфа от цигулката и това допълни промяната на външния му вид; в края на краищата никой музикант нямаше да си изостави инструмента в стаята на някой евтин хотел. Излезе от стаята, спусна се по стълбите — никога не използваше асансьор — и се озова на севастополската улица. Щеше да отиде пеш до вълнолома, знаеше къде да отиде и какво трябва да каже.

Мъглата се спускаше откъм морето и се оцветяваше странно от водните отражения при кея. Беше оживено наоколо, тъй като товареха кораба. Гигантски кранове спускаха на палубата окачени на въжетата си огромни контейнери със стока. Докерите бяха руснаци, но ги контролираха гърци. Наоколо патрулираха войници със свободно провесени на раменете им оръжия, безполезни патрули, които повече се интересуваха да наблюдават машините, отколкото да следят за нередности.

Ако го попитаха, разсъждаваше Василий, наближавайки портала, щеше да им каже. Нередностите бяха в огромните контейнери, които се товареха на борда на кораба. Мъже и жени бяха пакетирани в картонените кутии; където се налагаше, бяха прекарани тръби, за да могат да дишат, а преди няколко часа бяха инструктирани да се изходят, защото нямаше да бъдат освободени чак до полунощ, след като излезеха в открито море.

Офицерът на портала беше млад лейтенант, отегчен от работата си, а на лицето му беше изписано раздразнение. Той изръмжа към опърпания очилат старец срещу него.

— Какво искаш? Забранено е да се движиш по кея, освен ако имаш пропуск. Какво е това? — посочи той към калъфа от цигулката.

— Това е насъщният ми, лейтенант. Аз съм от Севастополската филхармония.

— Не са ми съобщавали за концерти, организирани на доковете.

— Как се казваш? — каза изведнъж Василий.

— Какво?

Талеников се изправи в пълния си ръст като постепенно разбулваше първоначалното впечатление за своята немощ.

— Попитах те за името ти, лейтенант.

— За какво? — Офицерът стана някак по-малко враждебен.

Василий махна очилата и погледна строго в неговите озадачени очи.

— За да проверя самоличността ти и да докладвам за тебе.

— Но какви ги говорите? Кой сте вие?

— КГБ — Севастопол. Това е част от програмата ни за бреговото инспектиране.

Младият лейтенант беше учтиво колеблив; явно не беше глупав.

— Страхувам се, че не съм предупреден, сър. Ще трябва да ви помоля да се легитимирате.

— Ако не беше го направил, това щеше да бъде първата точка от доклада ми — каза Талеников, бръквайки в джоба си за картата от КГБ. — Втората ще бъде, ако споменеш за посещението ми тук тази вечер. Името ти?

Лейтенантът му го каза и след това добави:

— Вие да не би да подозирате за някакви нередности тук? — Той разгледа пластмасовата карта и я върна.

— Неприятности? — Талеников се усмихна шеговито и конспиративно. — Единствената неприятност, лейтенант, е, че бях лишен от една топла вечеря в компанията на дама. Мисля, че новите директори в Севастопол ще си пръснат задниците, за да си заслужат рублите. Вие, момчета, вършите добра работа; те знаят това, но пукната пара не дават, за да го признаят.

Успокоен, младият офицер отвърна на шегата.

— Благодаря ви. Правим всичко, което можем в тази монотонна работа.

— Но не казвай на никого, че съм бил тук, те не се шегуват с това. Миналата седмица беше докладвано за офицерите от бреговата охрана. — Василий се усмихна отново. — Тяхната сигурност зависи от думата на директора. Работата им — също.

Лейтенантът се ухили.

— Разбирам. Оръжие ли носите в тази кутия?

— Не. Всъщност това е една много добра цигулка. Бих се радвал, ако можех да свиря на нея.

Двамата мъже кимнаха разбиращо. Талеников продължи по кея през мелето от машинария, докери и контролиращ персонал. Той търсеше точно един човек от последните, един грък от Кавала на име Заимис. Което подсказваше, че човекът, когото търсеше, беше от гръцки произход и чието фамилно име беше Заимис, но гражданството му всъщност беше американско.

Карас Заимис беше агент на ЦРУ, бивш началник жп гара в Солун, а понастоящем полеви експедитор по маршрута за прекарване на дезертьори. Василий познаваше лицето на агента от няколкото снимки, които беше изтрил от досиетата в КГБ. Той се взираше между човешките фигури през мъглата и светлините. Не можеше да го забележи.

Талеников се отправи към огромния склад, минавайки покрай стрелкащите се наоколо мотокари и групите от оплакващи се работници. В грамадното помещение светлината беше оскъдна, жичните лампи бяха накачени твърде високо на тавана, за да могат да бъдат от някаква полза. Лъчове светлина от ръчни фенерчета кръстосваха из контейнерите; хората проверяваха номерата. Василий се питаше колко ли много таланти стоят скрити в тези кашони. Колко ли много информация се изнасяше сега вън от Русия. Всъщност и от двете нямаше кой знае колко, сети се той. Това беше второстепенен маршрут за осигуряване на бягство; далеч по-удобни условия за настаняване се предлагаха на сериозните таланти и носителите на важни данни за разузнаването.

Контролирайки походката си с бастуна и със странно нахлузените очила, той се извини, минавайки покрай един гръцки надзирател, който спореше за нещо с някакъв руски работник. Заскита се към дъното на склада, минавайки покрай стелажите с контейнери и пътеките между тях, блокирани от екипажа, и изучавайки лицата на тези от тях, които държаха фенерчета в ръце. Започваше да се ядосва; нямаше много време за губене. Къде беше този Заимис? Не бе имало някаква промяна на положението; гръцкият кораб щеше да бъде превозвачът, а агентът все още трябваше да бъде изпълнителя. Той беше чел всеки доклад, изпратен от Севастопол; нямаше абсолютно никакви данни за този маршрут. Къде беше той?

Изведнъж Талеников усети пронизващата болка, след като цевта на нечий пистолет се заби в десния му бъбрек. Нечии здрави пръсти сграбчиха протрития плат на палтото му и го съдраха до височината на кръста му; изблъскаха го в една от безлюдните пътеки между стелажите. Злобно прошепнатите думи бяха на английски език.

— Няма да си правя труда да говоря на английски, или да се опитвам да ти говоря на руски. Казвали са ми, че английският ти е точно толкова добър, колкото и на всеки друг във Вашингтон.

— Определено е по-добър от този на повечето от тях — каза през зъби Василий. — Заимис?

— Не съм чувал за него. Мислехме, че вече си напуснал Севастопол.

— Така е. Къде е Заимис? Трябва да говоря с него.

Американецът не обърна внимание на въпроса.

— Трябва да ти кажа, че не ти провървя. Няма никой от КГБ на десет пресечки оттук.

— Сигурни ли сте в това?

— Напълно. Имаме цяло ято нощни птици там. Те виждат и в тъмното. Те те забелязаха. Господи, калъф за цигулка!

— А наблюдават ли откъм морето?

— Чайките правят това.

— Вие, птиците, сте много организирани.

— А ти не си чак толкова печен, колкото разправят. Какво си мислеше, че ще направиш? Малко лично разследване?

Василий усети как хватката около кръста му се разхлаби и след това чу приглушеният звук на някакъв предмет, който измъкнаха от гумен калъф. Ампула с отрова. Спринцовка!

— Недейте! — твърдо каза той. — Не правете това! Защо мислите съм дошъл сам? Искам да се измъкна оттук.

— Точно там ще те изпратим. Подозирам, че ще те тикнат в някоя болница някъде във Виржиния, където ще изсмучат информацията от теб в продължение на три години най-много.

— Не. Вие не разбирате. Трябва да се свържа с някого. Но не по този начин.

— Кажи го на готините доктори. Те ще изслушат всичко, което ще им кажеш.

— Няма никакво време!

Нямаше никакво време. Талеников усети как тежестта на мъжа се премести; след секунди иглата щеше да премине през дрехите му и да се забие в плътта му. Не можеше да стане по този начин! Нямаше как да се свърже със Скофийлд официално!

Никой не се осмелява да говори за това. Евентуални признания биха били катастрофални… за правителствата навсякъде по света. Хората на Матарезе.

Ако можеше да бъде унищожен в Москва, американците нямаше да премислят как да го принудят да мълчи.

Василий повдигна дясното си рамо — резултат от болката от дулото в бъбрека му. Пистолетът беше още по-силно притиснат о гърба му — реакция в резултат на неговото движение. В този кратък миг, точката на налягането на ръката, държаща оръжието, падаше върху дланта, а не върху палеца. Движението на Талеников беше прицелено точно за този момент.

Той се изви надясно, като ръката му се извиси нагоре, притискайки лакътя на американеца, извивайки го около кръста му, докато костта се счупи. С пръстите на дясната си ръка той сграбчи гърлото на мъжа и стисна дихателната му тръба. Пистолетът падна на пода, а изтракването беше заглушено от шума в склада. Василий го вдигна и натика агента от ЦРУ в една картонена кутия. В болката си американецът беше стиснал хиподермичната спринцовка в лявата си ръка; тя също падна на пода. Очите му бяха изцъклени, но все още беше в съзнание.

— Сега, ти ме слушай! — каза Талеников с лице, изправено срещу лицето на Заимис. — Аз знаех за „Операция Дарданели“ от почти седем месеца. Знам, че ти си Заимис. Ти се занимаваш само с трафика и не струваш нищо. Но не това е причината, поради която не те направих на парчета. Помислих си, че един ден може да ми потрябваш. И това време дойде. Можеш да приемеш или не.

— Талеников да дезертира? — избъбри Заимис, държейки се за гърлото. — Това не може да бъде. Ти си съветска отрова. Можеш да бъдеш двоен агент, но никога дезертьор.

— Прав си, не дезертирам. А дори и това да ми беше минало през ума, щях да се свържа с британците или с французите преди вас. Казах, че искам да се измъкна от Русия, а не да я предам.

— Лъжеш — изрече американецът, докато ръката му се плъзна надолу към ревера на тежкото му палто. — Можеш да отидеш където си поискаш.

— Страхувам се, че не и в момента. Има някои усложнения.

— Ти какво, да не си станал капиталист? Искаш да се чупиш с някой друг документ?

— Хайде, Заимис. Кой от нас няма своята малка кутийка с мангизи? Често законни; по този начин си отлагаме края. Къде е твоята? Съмнявам се, че Атина и Рим са твърде нестабилни. Предполагам Берлин или Лондон. Моите са съвсем обикновени: влогова книжка от „Чейз Манхатън“, Ню Йорк Сити.

Изражението на мъжа от ЦРУ остана непроменено, а палецът му тършуваше нещо под ревера на сакото му.

— Значи са те хванали — предположи той разсеяно.

— Губим си времето! — прекъсна го Василий. — Прекарай ме през Дарданелите. Оттам ще се оправям сам. Ако не го направиш и не се получи телефонно обаждане тук в Севастопол, когато трябва, с твоята операция е свършено. Ще бъдеш…

Ръката на Заимис се стрелна нагоре към устата му; Талеников сграбчи пръстите на агента и ги разтвори грубо. За палеца на американеца имаше залепена малка таблетка.

— Ти, проклет глупако! Какво си мислиш, че ще направиш?!

Заимис се отпусна, болката го пронизваше.

— По-добре да стигна там, отколкото на Лубянка.

— Смотаняк! Ако откарат някого на Лубянка, това ще бъда аз! Защото има такива маниаци като тебе, които седят зад бюрата си в Москва. И глупаци — точно като теб — които предпочитат хапчето пред възможността да чуят истината! Ако искаш да умреш, аз ще ти помогна. Но първо ме прекарай през Дарданелите.

Агентът погледна Талеников, дишайки трудно. Василий отпусна ръката му, отмахвайки таблетката от палеца на Заимис.

— Ти наистина ли го мислиш? — попита Заимис.

— Наистина. Ще ми помогнеш ли?

— Нямам какво да губя — изръмжа агентът, — ще те кача на кораба.

— Не забравяй. Тук трябва да се получи съобщение от другата страна на Дарданелите. Ако това не стане, с теб е свършено.

Заимис спря, после кимна.

— Добре. Уговорихме се.

— Уговорихме се — съгласи се Талеников. — Сега можеш ли да ме отведеш до някой телефон?

В склада имаше два телефона, инсталирани от руснаците, които без съмнение се следяха електронно от САВАК или от ЦРУ за подслушване, помисли си Василий. Те трябваше да са чисти; можеше да говори. Американският агент вдигна своя телефон, когато Талеников набра номера. Веднага щом му отговориха, Василий заговори.

— Ти ли си, стари мой другарю?

Беше и в същото време не беше. Не беше началникът на станцията, с когото беше говорил преди; вместо него на линията слушаше криптографът, когото Талеников беше обучил преди години и прехвърлил от Рига в Севастопол. Гласът на мъжа беше тих и угрижен.

— Повикаха общия ни приятел в стаята за закодиране; беше уредено. Казах, че аз ще чакам да се обадиш. Трябва да те видя веднага. Къде си сега?

Заимис се протегна, изподраните му пръсти хванаха слушалката на телефона на Василий. Талеников поклати глава; въпреки че имаше доверие на криптографа, нямаше намерение да отговаря на въпроса му.

— Това няма значение. Пристигна ли телеграмата от депото?

— Доста повече неща от нея, стари приятелю.

— Но тя се получи? — настоя Василий.

— Да. Но не е в шифър, който мога да разгадая. Нищо, което сме използвали по-рано. Нито през годините в Рига, нито тук.

— Прочети ми я.

— Има и още нещо — настоя мъжът, гласът му стана по-силен. — Търсят те съвсем открито. Препратих телеграмата в Москва за вътрешно потвърждение и изгорих оригинала. Ще я повторят след по-малко от два часа. Не мога да повярвам. Няма да го повярвам!

— Успокой се. Какво беше?

— Вдигната е тревога заради теб от Балтика до границите с Манджурия.

— ВКР? — попита Василий, разтревожен, но запазил контрол; очакваше Девета група да действа бързо, но не чак толкова бързо.

— Не само ВКР. КГБ и всички групи от разузнаването! Също и военните части. Навсякъде. Не може това да се отнася за теб; не е възможно. Няма да повярвам на това!

— Какво казват?

— Че си изменил на страната. Трябва да бъдеш заловен, но няма да има никакъв съд, никакви разпити. Заповядано е да бъдеш… екзекутиран… без отлагане.

— Разбирам — каза Талеников.

И наистина разбираше; очакваше го. Това не беше ВКР. Бяха силните, които го чуха да произнася едно име, което никой не трябваше да чуе. Матарезе.

— Повярвай ми, не съм предал никого.

— Зная. Познавам те.

— Прочети ми телеграмата от „депото“.

— Добре. Имаш ли молив? Няма никакъв смисъл…

Василий бръкна в джоба за писалката си; на масата имаше хартия.

— Давай.

Мъжът заговори бавно и ясно.

— Както следва: „Покана Казимир. Schrankenwarten пет врати“…

Криптографът спря; Талеников чуваше гласове в другия край на линията.

— Не мога да продължа. Идва някой — само каза.

— Аз трябва да чуя останалата част от телеграмата!

— След трийсет минути. Магазин „Амар“. Ще те чакам там.

Линията прекъсна.

Василий удари с юмрук по масата, после затвори телефона.

— Трябва да я имам! — повтори той на английски.

— Кой е магазин „Амар“? Магазинът за омари ли? — попита човекът от ЦРУ.

— Един рибен ресторант на улица Керенски, на около седем преки от щабквартирата. Никой, който познава Севастопол, не ходи там — храната е ужасна. Но става за това, което той се опита да ми каже.

— Какво е то?

— Когато криптографът има да ми покаже някакъв пристигнал материал, преди другите да го видят, винаги предлага да се срещнем в „Амар“.

— Той не идва просто в твоя офис, за да поговорите?

Талеников хвърли бърз поглед на американеца.

— Ти знаеш повече и от това.

Агентът погледна враждебно към Василий.

— Искат те мъртъв, нали?

— Това е глупава грешка.

— Винаги е така — каза Заимис, намръщвайки се. — Имаш ли му доверие?

— Нали го чу? Кога ще отплаваме?

— В единайсет и половина. След два часа. Приблизително по същото време, когато ще пристигне потвърждението от Москва.

— Ще успея да се върна.

— Знам, че ще успееш — каза агентът. — Защото аз ще дойда с теб.

— Ти какво?

— Имам прикритие там, в града. Разбира се, ще си искам пистолета обратно. И твоя. Ще видим колко много искаш да минеш през Босфора.

— И защо ще го правиш?

— Мисля си, че може да премислиш онова твое невероятно предложение. Искам да не те изгубя.

Василий бавно поклати глава.

— Нищо никога не се променя. Това няма да стане. Аз все още мога да те разкрия, но ти не знаеш как. И като те разкрия, ще разбия на пух и прах цялата ви черноморска мрежа. Ще ви отнеме години, за да я възстановите. А времето винаги стои на преден план, нали?

— Ще видим. Искаш ли да стигнеш до Дарданелите?

— Разбира се.

— Дай ми пистолета — каза американецът.

Ресторантът беше препълнен, престилките на сервитьорите бяха толкова мръсни, колкото праха по пода. Талеников седеше сам до дясната задна стена, а Заимис беше две маси по-нататък в компанията на един гръцки търговец, на когото ЦРУ плащаше. На лицето на гърка беше изписано отвращение от обкръжението му. Василий отпи от водката с лед, която му помогна да убие вкуса на петокласния хайвер.

Криптографът влезе през вратата, забеляза Талеников и се отправи към него, провирайки се между сервитьорите и клиентите. Очите зад дебелите лещи разкриваха едновременно радост и страх, издаваха стотици незададени въпроси.

— Всичко е толкова невероятно — каза той, сядайки. — Какво са ти сторили те?

— Те го правят на себе си — отвърна Василий. — Не искат да слушат, не искат да чуят това, което трябва да им бъде казано, това, което трябва да бъде спряно. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Но да говорят за твоето екзекутиране! Не мога да го проумея!…

— Не се тревожи, стари приятелю. Аз ще се върна — и, както те се изразяват — ще бъда реабилитиран с почести.

Талеников се усмихна и докосна ръката на мъжа.

— Не забравяй никога, че в Москва има добри и достойни хора, повече отдадени на страната си, отколкото на своите собствени амбиции и страхове. Винаги ще ги има и тези са хората, до които ще се добера. Те ще ме посрещнат и ще ми благодарят за това, което ще направя. Повярвай ми… Сега трябва да свършим за минути. Къде е телеграмата?

Криптографът отвори ръката си. Хартията беше стегнато прегъната, прилепена към дланта му.

— Исках да съм в състояние да я изхвърля, ако се наложеше. Знам думите.

Той я подаде на Василий.

Ужас обзе Талеников, когато прочете посланието от Вашингтон.

Когато свърши да чете, бившият майстор стратег от КГБ прошепна:

— Някои неща никога не се променят.

— Какво е това? — попита криптографът. — Не можах да го разбера. Такъв код никога не сме използвали.

— Няма как да го разбереш — отговори Василий, а в гласа му имаше гняв и мъка. — Това е комбинация от два кода. Наш и техен. Нашият е от времето в Източен Берлин, а техният — от Прага. Тази телеграма не е била изпратена от нашия човек в Брюксел. Изпратена е от един убиец, който няма да престане да убива.

Всичко стана толкова бързо, че имаше само няколко секунди да се реагира и гръцкият моряк реагира първи. Лицето му беше обърнато към влизащите клиенти. Той изстреля думите.

— Внимавайте! Козите са нечисти!

Талеников погледна нагоре; криптографът се изопна на стола си. Петнайсет метра по-нататък, в един коридор изпълнен със сервитьори, имаше двама души, които не бяха дошли, за да се хранят; физиономиите им бяха наострени, погледите им се стрелкаха из стаята. Те претърсваха масите, но не за приятели.

— О, господи! — прошепна криптографът, обръщайки се към Василий. — Открили са телефона и са го подслушвали. Страхувах се от това.

— Да, проследили са те — каза Талеников, поглеждайки към Заимис, който се беше полунадигнал от стола си, идиотът. — Знаят, че сме приятели; бил си под наблюдение. Но не са намерили телефона. Ако бяха сигурни, че съм тук, щяха да връхлетят с цяла дузина войници. Това са районните от ВКР. Познавам ги. А сега спокойно си свали шапката и се изнеси от стола си. Тръгни към задния салон, към мъжката тоалетна. Там има друг изход, нали си спомняш?

— Да, да спомням си — измънка мъжът. Той се изправи, присви рамене и се запъти към тесния коридор, няколко маси по-нататък.

Но той беше лаборант, а не оперативник и Василий се прокле за това, че се опита да го инструктира. Един от двамата от ВКР го забеляза и се приближи, разблъсквайки сервитьорите в коридора.

Тогава видя Талеников и ръката му се плъзна под сакото му за незабележимото оръжие. При това гъркът се изправи от стола си, олюлявайки се, размахвайки ръце към него, като че ли беше изпил твърде много водка. Той се блъсна в човека от ВКР, който се опита да го изблъска настрани. Гъркът симулира пиянска раздразненост и блъсна руснака с такава сила, че го просна върху масата, от която по пода се разпиляха храна и съдове.

Василий скочи и се втурна покрай стария си приятел от Рига, изблъсквайки го към тесния коридор; тогава видя американеца. Заимис се беше изправил с пистолет в ръка. Идиот!

— Разкарай това! — извика Талеников. — Не се разкривай…

Беше твърде късно. През шума от хаоса се чу изстрел, който предизвика страхотна бъркотия. Мъжът от ЦРУ се хвана за гърдите докато падаше, ризата под сакото му моментално прогизна от кръв.

Василий сграбчи криптографа за рамото, изблъсквайки го по тесния коридор. Последва и втори изстрел; кодировчикът се преви назад, вулкан от кръв изригна от гърлото му. Куршумът го беше пронизал през врата.

Талеников залегна на пода на коридора, шокиран от това, което се случи. Чу трети изстрел, последван от смразяващ писък, който проникна през какофонията от викове наоколо. И тогава гръцкият търговец се хвърли през летящата врата с автоматичен пистолет в ръка.

— Има ли изход оттук? — изрева той на развален английски. — Трябва да бягаме. Първата коза изчезна, но ще дойдат други!

Талеников скочи на крака и махна на гърка да го последва. Преминаха през една врата и влязоха в кухнята, изпълнена с ужасени готвачи и сервитьори, и излязоха отвън на алеята. Завиха наляво и побягнаха по тъмния тротоар между старите сгради, докато стигнаха задните улици на Севастопол.

Продължиха да бягат повече от миля. Василий познаваше всеки инч от града, но гъркът беше този, който извикваше накъде да завият. Когато навлязоха по една слабо осветена странична улица, търговец сграбчи ръката на Талеников, беше загубил дъх.

— Можем да починем тук за минутка — каза той задъхано. — Няма да ни намерят.

— Това не е първото място, за което се сещаме, когато трябва да търсим — съгласи се Василий, поглеждайки редицата от чисти жилищни блокове.

— Винаги се крий в някой добре поддържан квартал — каза гъркът. — Гетата бъкат от информатори; ще те предадат на минутата. Всички го знаят, затова не търсят по такива места.

— Каза, че можем да спрем за минута — каза Талеников. — Не съм сигурен къде ще можем да отидем след това. Трябва ми време да помисля.

— Значи се отказваш от кораба? — попита гъркът. — Така си и мислех.

— Да. Заимис имаше документи със себе си. Но по-лошото е, че един от пистолетите ми беше у него. ВКР ще блокират кейовете след по-малко от час.

Гъркът разгледа Василий на слабата светлина.

— Значи великият Талеников се чупи от Русия. Иначе може да остане само като труп.

— Не от Русия, а само от изплашените хора. Но трябва да се измъкна — за малко. И трябва да реша как.

— Има начин — каза търговецът просто. — Ще се насочим към северозападния бряг и тогава — на юг към планините. Ще бъдеш в Гърция след три дни.

— Как?

— Има един конвой от камиони, който ще стигне първо до Одеса…

Талеников седеше на твърдата пейка в каросерията на камиона, светлината на зората се промъкваше през короните на дърветата, строени край пътя. След малко той и останалите трябваше да се свият под дъските на пода и да останат неподвижни и безмълвни в двойното дъно между двете оси, докато преминат през следващото КПП. Но час и нещо можеха да подишат малко въздух, който не вонеше на масло и бензин, и да се отпуснат.

Той бръкна в джоба си и извади шифровката от Вашингтон, телеграмата, която вече струваше три живота.

Два кода. Едно значение.

С писалката си Василий написа значението на шифъра отдолу.

Зад бруталността на решението на американския убиец най-електризиращият аспект в телеграмата на Скофийлд беше фактът, че той не служеше вече на страната си. Беше отстранен от разузнаването. И с оглед на това, което беше свършил, и патологичните сили, които го бяха принудили да го извърши, отстраняването му без съмнение беше жестоко. Защото никой държавен професионален убиец нямаше да убие куриер при обстоятелствата на този изключително важен контакт със Съветите. А ако Скофийлд не беше нищо друго, то поне беше професионалист.

Буреносните облаци над Вашингтон се оказаха катастрофални за Беоулф Агейт. Те го бяха унищожили.

Това беше странно, борба на ръба на ужаса. Двама врагове, които се ненавиждаха, бяха избрани от Матарезе като първата от смъртоносните мишени, както старият Крупской ги беше нарекъл. Засега само единият от тези врагове го знаеше; другият — не. Той беше загрижен само да човърка раните, предизвиквайки пак да се лее кръв между тях.

Василий пъхна обратно листа в джоба си и въздъхна дълбоко. Наближаващите дни щяха да бъдат изпълнени с движение и отговор на движението; двама експерти, дебнещи се един друг, докато стигнат до неизбежния сблъсък.

7.

Подсекретарят на Държавния департамент Даниел Конгдън скочи от стола с телефонната слушалка в ръка. От първите си дни в НАС той се беше научил да контролира изблиците си на гняв с физически движения по време на криза. А контролът беше ключ към всичко в неговата професия; поне в това, което тя изглеждаше. Той слушаше, тъй като точно тази криза беше описана от ядосания държавен секретар.

По дяволите, той беше контролиран.

— Току-що се срещнах тайно със съветския посланик и двамата се съгласихме, че инцидентът не трябва да бъде огласяван. Важното сега е да спрем Скофийлд.

— Убеден ли сте, че е бил Скофийлд, сър? Не мога да го повярвам!

— Да речем, че докато той не отрече с някое неоспоримо доказателство, като например, че е бил на две хиляди мили оттук през последните четирийсет и осем часа, ние ще считаме, че трябва да е бил Скофийлд. Никой друг от разузнавателните служби не би извършил такова деяние. Това е немислимо.

Немислимо? Невероятно. Тялото на мъртвия руснак беше изпратено пред портала на съветското посолство на задната седалка на едно такси в осем и тридесет сутринта във върховото натоварване на движението във Вашингтон. И един шофьор, който не знаеше нищо, освен че беше качил двама пияни, не един, въпреки че единият беше в по-лошо състояние от другия. Какво, по дяволите, беше станало с другия мъж? Онзи, който приличаше на руснак и носеше тъмни очила и шапка и разправяше, че слънчевата светлина била твърде ярка след нощта, прекарана във „Водка“. Къде беше той? И беше ли добре човекът на задната седалка? Той изглеждаше като размазан.

— Кой е бил човекът, господин секретар?

— Разузнавач от съветското разузнаване, работещ в Брюксел. Посланикът беше искрен; КГБ не са знаели, че той е бил във Вашингтон.

— Вероятно дезертьорство?

— Няма абсолютно никакви доказателства в подкрепа на това.

— Тогава какъв бизнес има той със Скофийлд? Освен възможността да е бил само свръзка?

Държавният секретар спря, след това отговори внимателно.

— Трябва да разберете, господин Конгдън, че посланикът и аз се познаваме от няколко десетилетия. Често сме по-скоро приятелски настроени един към друг, отколкото служебно.

— Разбирам, сър — каза Конгдън, осъзнавайки, че отговорът, който щеше да получи, не трябваше да става официално достояние.

— Въпросният офицер от разузнаването е бил член на екипа на КГБ в Източен Берлин преди около десет години. Предполагам, че в светлината на скорошните ви решения, сте запознат с досието на Скофийлд.

— Жена му? — Конгдън седна. — Мъжът е бил един от онези, които са убили жената на Скофийлд?

— Посланикът не направи никаква връзка с жената на Скофийлд; той съвсем бегло спомена факта, че мъртвият е бил част от някаква относително автономна единица на КГБ в Източен Берлин преди десет години.

— Тази единица е била контролирана от един стратег на име Талеников. Той е издал заповедта.

— Да — потвърди държавният секретар. — До известна степен обсъдихме господин Талеников и последвалия инцидент няколко години по-късно в Прага. Търсихме връзката, която вие току-що предложихте. Възможно е и да съществува такава.

— Какво означава това, сър?

— Василий Талеников е изчезнал преди два дни.

— Изчезнал?

— Да, господин Конгдън. Помислете за това. Талеников е научил, че трябва официално да бъде пенсиониран, открил е някакво просто, но ефективно прикритие и е изчезнал.

— Скофийлд е бил…

Конгдън заговори меко, по-скоро на себе си, отколкото в телефона.

— Точно така — съгласи се държавният секретар. — Паралелът е нашият непосредствен довод. Двама пенсионирани специалисти, заели се да свършат това, което не са могли да свършат преди. Да се убият взаимно. Те имат явки навсякъде, хора, които са лоялни спрямо тях поради редица причини. Личните им отмъщения могат да създадат огромни проблеми и на двете правителства през тези ценни месеци на помирение. Това не трябва да се случва.

Директорът на Конс Оп се намръщи; имаше нещо невярно в изводите на секретаря.

— Аз лично говорих със Скофийлд преди три дена. Не ми изглеждаше да е обхванат от гняв, желание за отмъщение или от нещо подобно. Той беше един уморен полеви агент, който беше живял… ненормално… в продължение на доста време. Години. Той ми каза само, че просто иска да изчезне някъде и аз му повярвах. Между другото говорих с Робърт Уинтроп за Скофийлд и той каза същите неща за него. Той каза…

— Уинтроп не знае нищо — прекъсна го държавният секретар с неочаквана острота. — Робърт Уинтроп е блестящ човек, но той не разбира значението на конфронтацията, освен в най-редките й форми. Имайте предвид, господин Конгдън, че Скофийлд е убил онзи офицер от разузнаването от Брюксел.

— Може би е имало обстоятелства, за които не знаем.

— Така ли?

Държавният секретар отново спря и заговори, като смисълът зад изреченото не можеше да бъде погрешно разбран.

— Ако има такива обстоятелства, подозирам, че потенциално имаме далеч по-опасна ситуация, отколкото някаква лична вражда би могла да предизвика. Скофийлд и Талеников знаят повече за полевите операции и на двете разузнавания, отколкото които и да са други двама мъже измежду живите. Не трябва да им бъде позволено да се срещнат. Нито като врагове, които желаят да се убият един друг, нито, ако има такива обстоятелства, за които не знаем нищо, заради тях. Разбрахте ли ме, господин Конгдън? Като директор на „Консулски операции“ това е ваше задължение. Как ще го предотвратите не е моя грижа. Може би ще се наложи да го унищожите. Но това ще решите вие…

Даниел Конгдън остана неподвижен като чу прекъсването на връзката в другия край на линията. През всичките си години в тази служба той не беше получавал толкова лошо прикрита заповед. Можеше да бъде оспорен тонът, не заповедта. Той постави телефона на мястото му и се пресегна за един друг, отляво на бюрото му. Натисна един бутон и набра трицифрен номер.

— Вътрешна охрана — докладва някакъв мъжки глас.

— Тук е подсекретарят Конгдън. Открийте Брендън Скофийлд. Имате информацията. Доведете го веднага тук.

— Една минутка, сър — вежливо отвърна мъжът. — Мисля, че преди два дни на името на Скофийлд постъпиха данни от второ равнище. Но нека проверя в компютъра. Всички данни са там.

— Преди два дни?

— Да, сър. Сега е на екрана. Скофийлд е напуснал хотела си приблизително около единайсет вечерта на шестнайсети.

— Шестнайсети. Днес е деветнайсети.

— Да, сър. Що се отнася до новопостъпилите данни, няма разминаване във времето. От хотела ни информираха за часа.

— Къде е той?

— Оставил е два следващи адреса, но без датите. Жилището на сестра си в Минеаполис и един хотел в Шарлот Амали, Сейнт Тома, Вирджинските острови.

— Адресите проверени ли са?

— Що се отнася до акуратността, да, сър. Той има сестра, която живее в Минеаполис, а от хотела в Сейнт Тома потвърдиха предплатена резервация на името на Скофийлд, започваща от седемнайсети. Парите са преведени от Вашингтон.

— Значи е там.

— Не и до днес на обяд, сър. Проверихме по телефона; не беше пристигнал.

— А при сестрата? — прекъсна го Конгдън.

— Отново проверихме по телефона. Тя потвърди факта, че Скофийлд се е обаждал и е казал, че ще се отбие, но не и кога. Тя добави също, че това било необичайно за него. Обикновено той е казвал конкретния ден на посещението си. Очаквала го някой ден от седмицата.

Директорът на Конс Оп почувства нужда да скочи още веднъж, но успя да я потисне.

— Значи, казвате ми, че не знаете къде е той?

— Ами, господин Конгдън, равнище С-2 се занимава с получените доклади, а не със следене на хората. Ще ви свържа с равнище едно веднага. В Минеаполис няма да има никакви проблеми, но такива може да се появят на Вирджинските острови.

— Защо?

— Нямаме надеждни информатори там, сър. Никой няма такива.

Даниел Конгдън стана от стола си.

— Ще се опитам да ви разбера. Твърдите, че Скофийлд е под наблюдение на равнище две. Значи инструкциите ми са били ясни; по всяко време трябваше да знаем неговото местонахождение. Защо не е бил предаден и на първо равнище? Защо не е бил поставен под постоянно наблюдение?

Човекът от вътрешна охрана отговори неохотно.

— Това не би могло да стане с мое решение, сър, но мисля, че разбирам защо не е било направено това. Ако Скофийлд е бил прехвърлен на първо равнище, той щеше да забележи и… ами, просто щеше да се избудалка с нас и да ни заблуди.

— Какво, по дяволите, си мислите, че е направил той. Открийте го! И докладвайте в офиса ми на всеки час!

Конгдън седна ядосан, затваряйки телефона с такава сила, че той звънна. Втренчи се в апарата, вдигна го още веднъж и набра нов номер.

— Външни връзки, госпожица Андрос — докладва женският глас.

— Госпожице Андрос, тук е подсекретарят Конгдън. Моля ви, изпратете незабавно специалист шифровчик в офиса ми. Класифицирайте Код А с максимална сигурност и предимство.

— Това спешен случай ли е, сър?

— Да, госпожице Андрос, спешен случай. Телеграмата трябва да бъде изпратена до трийсет минути. Отложете всички връзки с Амстердам, Марсилия… и Прага!

Скофийлд чу стъпките в коридора и стана от стола си. Приближи до вратата и погледна през малката шпионка. Някакъв мъж премина, но не спря при отсрещната врата, която беше вход за апартамента, използван от куриера на Талеников. Брей се върна при стола и отново седна. Облегна главата си назад и се загледа в тавана.

Бяха изминали три дни от преследването по улиците, три нощи, откакто очисти куриера на Талеников — куриер допреди три дни, убиец на Унтер ден Линден преди десет години. Беше странна нощ, странно преследване, чийто край би могъл да бъде и друг.

Мъжът можеше и да бъде жив; решението да го убие постепенно изгуби смисъла си за Брей, също както и толкова много други неща. Куриерът сам си го беше изпросил. Руснакът, обзет от паника, беше извадил десетсантиметров остър като бръснач нож някъде изпод хотелския стол и се беше нахвърлил върху него. Смъртта му беше резултат от реакцията на Скофийлд; това не беше предварително планираното убийство, което той беше решил да извърши на улицата.

Нищо ново не се беше случило. Куриерът от КГБ беше използван от Талеников. Мъжът беше убеден, че Беоулф Агейт ще дезертира и че този, който щеше да го прехвърли, щеше да получи най-висшия орден в Москва.

— Бил си подведен — беше му казал Брей.

— Не е възможно! — беше извикал руснакът. — Това е Талеников!

— Ясно е, че е. И той избира човек от Унтер ден Лиден, за да осъществи контакта — човек, чието лице аз никога няма да забравя. И той го знае. Залогът е, че аз бих могъл да изгубя контрол във Вашингтон. Аз съм разкрит, уязвим… и теб те залавят.

— Грешиш! Това е бял контакт!

— А в Източен Берлин какъв беше, копеле такова?

— И какво смяташ да правиш?

— Ще си платя някоя от старите сметки. Ти идваш при нас.

— Не!

— Да.

Мъжът се нахвърли върху Скофийлд.

Бяха изминали три дни от този момент на насилие, три сутрини, откакто Скофийлд депозира пакета в посолството и изпрати шифъра до Севастопол. Още никой не беше идвал до вратата от другата страна на площадката, а това не беше нормално. Апартаментът беше нает от някаква брокерска къща от Берн, Швейцария, за нуждите на нейните „изпълнителски кадри“. Обикновена процедура за международните бизнесмени, но също и прозрачно прикритие за съветската бърлога.

Брей беше измислил всичко. Шифърът и трупът на куриера трябваше да провокират някого да провери апартамента. Все още обаче никой не беше сторил това; нещо не беше наред.

Освен ако част от телеграмата на Талеников не беше вярна: че той действа сам. Ако това беше вярно, имаше само едно обяснение: съветският убиец е бил премахнат и преди да се пенсионира и да се отдаде на изолирания живот някъде северно от Гразнов, вероятно е решил да уреди един стар дълг.

Беше се заклел да го направи след това, което се случи в Прага; обръщението беше ясно: „Ти си мой, Беоулф Агейт. Някой ден, някъде. Ще те видя как за последен път си поемаш дъх“.

Един брат за една жена. Съпругът заради брата. Това беше отмъщение, коренящо се в ненавистта, и тази ненавист никога нямаше да угасне. Нямаше да има покой и за двамата, докато единият от тях не си отидеше завинаги. Добре е да знам това сега, помисли си Брей, отколкото да се окажа на някоя оживена улица или на някой безлюден плаж с нож в гърба или с куршум в главата.

Смъртта на куриера беше случайност, тази на Талеников нямаше да бъде. Нямаше да има мир, докато те не се срещнеха, а тогава щеше да дойде и смъртта — от едната или от другата страна. Сега въпросът беше да се унищожи руснакът; той направи първия ход. Той беше хищникът, ролята беше ясна.

Стратегията му беше класическа: хищникът си беше набелязал пътеките, по които щеше да преследва жертвата си, но в избрания момент — най-неочаквано — пътеките нямаше да бъдат там, хищникът — озадачен, разкрит; капанът задействан.

Също както и Брей, Талеников можеше да пътува където пожелаеше, с или без официално разрешение. През годините и двамата бяха научили твърде много методи; винаги имаше за продан купчина от фалшиви документи, стотици мъже бяха готови да осигурят прикритие или транспорт, убежище или оръжие — всякакво и винаги. Имаше само две основни изисквания: да се идентифицираш и да си платиш.

Нито той, нито Талеников имаха проблеми с това. И двамата бяха професионалисти, оттук идентифицирането идваше съвсем естествено, парите — малко по-малко, но никога толкова, че да се стигне дотам да те обесят поради това, че си се забавил да се изплатиш на бюрократичната машина. Всеки специалист от по-висок ранг имаше своите лични източници за финансиране. Заплатите биваха надувани, парите се прехвърляха и депозираха в някои стабилни страни. Целта не беше нито облагодетелстване, нито кражба, а просто — оцеляване. Хората от полето трябваше да се опарят веднъж или дваж, за да разберат необходимостта от осигуряването на икономически гръб.

Брей имаше сметки на различни имена в Париж, Мюнхен, Лондон, Женева, Лисабон. Всички избягваха Рим и комунистическия блок; Италианската банкова система представляваше лудост, а банките на източните сателити — твърде корумпирани.

Скофийлд рядко се замисляше за собствените си пари, когато трябваше да харчи за нещо; дълбоко в съзнанието той си мислеше, че един ден ще върне тези пари. Ако хищникът Конгдън не беше толкова погълнат от собствените си изкушения и не беше направил официалното отстраняване толкова сложно, Брей можеше да отиде при него на следващата сутрин и да му предаде всички банкови сметки.

Но не и сега. Действията на подсекретаря отложиха тази възможност. Човек не би се опитал да върне няколко стотици хиляди долара на човек, който се опитва да дирижира елиминирането ти и в същото време да остане вън от играта. Това беше твърде професионална концепция. Скофийлд си спомни, че преди много години тя беше доведена до своя апогей от убийците на Матарезе. Но те бяха наемни убийци; преди тях не е имало други такива от времето на Хасан ибн-ал-Сабах. И никога вече нямаше да има други като тях, а хора като Конгдън бяха бледо подобие в сравнение с тях.

Конгдън. Скофийлд се изсмя и бръкна в джоба за цигарите си. Новият директор на „Консулски операции“ не беше глупак и само един глупак можеше да го подцени, но той имаше манталитета на отбраното общество на Вашингтон, което така много преобладаваше в тайните служби. Той не можеше да разбере какво правеше с хората полевата работа; би могъл да изрече фразите, но не можеше да види и най-простия ред при едно действие и при ответната му реакция. Малцина можеха това или биха искали да го правят, защото да го разберат, би означавало да признаят, че знаят за ненормалността на подчинените си, без чиито функции департаментът — или Компанията — не биха могли да минат. Твърде просто, патологичното поведение беше нещо естествено за живота на полевия човек, а на това не се обръщаше абсолютно никакво внимание. Полевият мъж трябваше да приеме факта, че той е престъпник, още преди да е извършил каквото и да е престъпление. Поради това, още преди първоначалния си опит за действие, той вземаше мерки да се защити, преди да се е случило нещо; беше нещо като втора природа.

Брей беше направил само това. Докато куриерът на Талеников се настаняваше в другия край на хотелската стая на Небраска авеню, Скофийлд беше провел няколко телефонни разговора. Първият беше със сестра му в Минеаполис: уж щеше да лети до Средния запад след два часа и да я види през следващите дни. Второто обаждане беше до един приятел от Мериленд, който беше дълбоководен риболовец и стаята му беше изпълнена с препарирани трофеи, които висяха по стените: къде имаше едно малко добро място в Карибско море, където човек можеше да се скрие? Приятелят му имаше приятел в Шарлот Амали; притежаваше хотел и винаги пазеше една-две стаи свободни за спешни случаи като този. Риболовецът от Мериленд щеше да му се обади за Брей.

И така, за всеки случай, подобен на този от нощта на шестнайсети, той щеше да е на път или за Средния запад… или за Карибския басейн. И двете места, отдалечени на повече от хиляда и петстотин мили от Вашингтон — където той щеше да остане ненаблюдаван, без да напуска хотелската стая, на отсрещната страна срещу съветската бърлога.

Колко ли често беше набивал този урок в главите на по-младите и неопитни полеви агенти? Твърде много, за да ги преброи. Човек, стоящ неподвижно в тълпата, трудно ще бъде забелязан.

Но всеки час увеличаваше усложненията. Трябваше да бъдат прегледани всички възможни обяснения. Най-очевидното беше, че руснакът беше задействал тази бърлога, която беше позната нему и на неговия куриер; от нея биха могли тихо да бъдат изпращани инструкции до Берн, апартаментът беше нает чрез телеграма. Щеше да отнеме седмици преди информацията да бъде филтрирана обратно в Москва — една бърлога сред хилядите други по света.

Ако това беше така — и това може би беше единственото обяснение — Талеников не действаше просто сам, той действаше в конфликт с интересите на КГБ. Отмъщението му сега беше изместено на заден план от конфликта със страната му, в противен случай апартаментът от другата страна на площадката щеше да гъмжи от руснаци. Това беше единственото обяснение. Те може би щяха да изчакат да премине наблюдението на ФБР в продължение на двайсет и четири или трийсет и шест часа, но не повече от това; имаше твърде много начини да се елиминира наблюдението на Бюрото.

Брей имаше инстинктивното усещане, че е прав, инстинкт, развиван през годините до такава степен, че можеше да му се довери напълно. Сега трябваше да се постави на мястото на Талеников и да се опита да мисли така, както Василий би мислил. Щеше да бъде защитата му от някой нож в гърба или от куршума на някой снайпер. Това щеше да бъде пътят, по който щеше да доведе всичко докрай, а не да живее ден след ден, питайки се какво ли се крие в сянката. Или в тълпата.

За човека от КГБ нямаше избор: това беше негов ход и той трябваше да бъде направен във Вашингтон. Човек започваше с физическата връзка и това беше тайната бърлога на отсрещния край на площадката. Беше въпрос на дни — сега вече може би и часове: Талеников щеше да долети на летище Дюл и преследването щеше да започне.

Но руснакът не беше идиот; той нямаше да влезе в капана. Вместо него щеше да дойде някой друг, някой, който не знае нищо, на когото щеше да се плати, за да бъде нищо незнаещата примамка. Някой неподозиращ пътник, чието приятелство щеше бъде внимателно култивирано по време на трансатлантическия полет; или някоя от дузината слепи явки, които Талеников беше използвал във Вашингтон. Мъже или жени, които нямаха представа, че европеецът, на когото щяха да свършат добре платената услуга, беше стратег на КГБ. Сред тях щеше да бъде примамката, или примамките, а също и птиците. Примамките нямаше да знаят нищо; те бяха само стръвта. Птиците щяха да наблюдават и да изпратят тревожния сигнал, когато стръвта бъде захапана. Примамките и птиците, това щяха да бъдат оръжията на Талеников.

Но някой щеше да дойде в хотела на Небраска авеню. Който и да бъдеше, той нямаше да има други инструкции, освен да проникне в онзи апартамент; нито телефонен номер, нито някое име, което да означава нещо. А наблизо птиците щяха да дебнат жертвата да тръгне след стръвта.

Когато жертвата бъдеше забелязана, птиците щяха да се свържат с ловеца. Което означаваше, че ловецът също беше някъде наблизо.

Това трябваше да бъде стратегията на Талеников, тъй като нямаше други на разположение; това щеше да е също и стратегията, която Скофийлд щеше да използва. Трима или четирима — най-много пет души, които вече бяха на разположение за такава работа. Просто решена: щяха да бъдат поставени хора на летището, които да сигнализират по телефона. Една среща някъде в центъра на града, в някой ресторант. Едно евтино упражнение за проверка на личната стойност на жертвата.

Отвън вратата се чуваше шум. Гласове. Брей стана от стола и бързо приближи до малката стъклена пролука на вратата.

В другия край на площадката една добре облечена жена разговаряше с портиера, който носеше чантата й. Това не беше куфар, нямаше и следа от багаж за трансатлантически полет, само една малка вечерна дамска чанта. Примамката беше пристигнала, птиците не бяха далеч. Талеников беше се приземил; започваше се.

Жената и портиерът изчезнаха в апартамента. Сега беше моментът да започне контраупражнението. Той имаше нужда от време; два или три дни нямаше да се отразят зле.

Той позвъни на риболовеца от брега на Мериленд, като настояваше да се свърже директно с него. Той закри устата си с дясната си ръка, говорейки в слушалката през леко разтворените си пръсти. Поздравът му беше бърз, обаждащият се бързаше.

— Намирам се в Кейс и не мога да се свържа с онзи забутан хотел в Шарлот Амали. Обади им се вместо мен, ще го направиш, нали? Кажи им, че ще пристигна с чартърния полет от Таверние след два дни.

— Ще го направя, Брей. На истинска ваканция си, нали?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. И благодаря.

Следващият разговор не изискваше такива мерки. Беше с една французойка, с която той беше живял известно време преди няколко години в Париж. Тя беше сред най-добрите от персонала за прикриване на агентите до момента, в който човекът, когото прикриваше, не беше унищожен. Сега работеше в една база на ЦРУ, дислоцирана във Вашингтон. Вече нямаше сексуално привличане между тях, но бяха останали приятели. Тя не задаваше никакви въпроси.

Той й даде името на хотела на Небраска авеню.

— Обади се след петнайсет минути и поискай да те свържат с апартамент 211, ще ти отговори някаква жена. Попитай за мен.

— Ще бъде ли бясна, скъпи?

— Тя няма да знае кой съм аз, но някой друг ще знае.

Талеников се облегна на тухления зид на тъмната алея срещу хотела. За няколко мига той остави тялото си да се отпусне и разкърши врата си напред-назад, опитвайки се да успокои напрежението, да намали умората. Беше пътувал в продължение на почти три дни, беше летял осемнайсет часа, шофирал из села и градове, докато открие хората, които щяха да му осигурят фалшивите документи, позволяващи му да премине през трите емиграционни служби. От Солун до Атина, от Атина до Лондон, от Лондон до Ню Йорк. И накрая полета късно следобед, след три посещения в различни банки в центъра на Манхатън.

Той успя; хората бяха осигурени. Беше довел една скъпа проститутка от Ню Йорк, три други от Вашингтон, двама мъже и една по-възрастна жена. Всички, с изключение на един от тях бяха добре познати мошеници, това, което американците наричат продажници. Всеки беше изпълнявал някакви услуги в миналото на щедрия „бизнесмен“ от Хага, който имаше манията да следи и проверява своите сътрудници като мярка за сигурност, като за това плащаше огромни суми.

Те бяха предпочетени поради вечерните им ангажименти. Проститутката беше в апартамента, който всъщност беше депото „Берн-Вашингтон“; — след минути Скофийлд щеше да разбере това. Но Беоулф Агейт не беше аматьор; той щеше да получи новините — от администратора на хотела или от телефонния оператор — и щеше да изпрати някой друг да разпита момичето.

Който и да беше, щеше да бъде видян от една, две, или от всички птици на Талеников. Двамата мъже и по-възрастната жена. Той беше дал на всеки миниатюрни радиостанции, не по-големи от ръчно радио; беше купил пет от комплекса „Мицуби“ на Пето авеню. Те щяха да се свържат с него веднага, но без паника. Освен проститутката. Нямаше риск, който можеше да бъде поет, за да можеха да открият този неин недостатък по-рано. Тя можеше да свърши работа само веднъж.

Единият от мъжете седеше в едно сепаре в слабо осветения коктейлбар във фоайето, с малки свещници на всяка маса. До него имаше отворено дипломатическо куфарче, от което той извади няколко листа и ги поднесе към светлината от свещта; един търговец, който си прави равносметка след бизнес пътуването. Другият мъж беше в ресторанта, на маса, заредена за двама, а резервацията беше направена от високопоставен служител в Белия дом. Домакинът закъсняваше; управителят на залата беше получил и предал няколко телефонни обаждания с извинения за закъснението. За госта трябваше да се грижат така, както подобава на човек, получаващ извинения от Пенсилвания авеню 16001.

Но всъщност възрастната жена беше тази, на която Талеников разчиташе най-много; на нея се плащаше доста повече, отколкото на останалите и причината за това не беше случайна. Тя не беше от онези продажници. Тя беше убиец.

Неговото неочаквано оръжие. Грациозна, изискана дама, която нямаше да има никакви задръжки да застреля някого в другия край на стаята, или да забие нож в стомаха на компаньона си за вечеря. Никой не би могъл да забележи промяната у нея — от достойната дама до убиеца — и всички нюанси между двете. Василий й беше платил хиляди през последните шест години, няколко пъти я беше изпращал в Европа за случаи, за които нейният талант беше особено подходящ. Тя не беше се провалила нито веднъж; нямаше да се провали и тази нощ. Свърза се с нея скоро след като кацна на летище Кенеди; беше имала на разположение цял ден, за да се подготви за вечерта. Беше й достатъчно.

Талеников се отблъсна от тухления зид, разтърсвайки пръстите си, вдишвайки дълбоко, прогонвайки мислите за сън далеч от съзнанието си. Беше си осигурил фланговете; сега можеше само да чака. Ако Скофийлд искаше да избегне срещата — която по негова преценка щеше да бъде фатална за единия от тях. А защо да я избягва? Щеше да бъде по-добре да се реши на нея, отколкото да се оглежда във всяко по-тъмно място или на всяка препълнена с хора улица и да се чуди кой ли може да се е скрил… и да се прицелва, или да изважда ножа. Не, беше далеч по-желателно да се излезе в двубой; това беше мнението на Беоулф Агейт. И колко грешеше! Ако имаше само някакъв начин да се добере до него, да му каже! Че съществува Матарезе! Трябваше да се види с някои хора, да ги убеди, да ги привлече! Те биха могли да го направят заедно; имаше почтени хора и в Москва, и във Вашингтон; хора, които нямаше да се страхуват.

Но нямаше начин да се добере до Брендън Скофийлд на неутрална земя, тъй като никоя територия нямаше да бъде неутрална за Беоулф Агейт. При първия поглед към врага си, американецът щеше незабавно да използва каквото и да е оръжие, до което се добереше, за да го унищожи. Василий разбираше, защото ако беше на мястото на Скофийлд, той щеше да направи същото. Така че, беше въпрос на чакане, кръжене, знаейки, че всеки от тях си мисли, че другият е жертвата, която ще се разкрие първа; всеки щеше да действа така, че да накара противника си да сгреши.

Ужасната ирония беше, че единствената важна грешка, която можеше да бъде допусната, бе при положение, че спечели Скофийлд. Талеников не можеше да допусне това да се случи. Където и да беше Скофийлд, той трябваше да бъде уловен, обездвижен, накаран да слуша.

Това беше причината, поради която беше толкова важно да се изчака сега. А майсторът стратег от Източен Берлин, Севастопол и Рига беше експерт по търпеливост.

— Чакането си заслужаваше, господин Конгдън — каза развълнуваният глас по телефона. — Скофийлд е взел чартър от Таверние във Флорида Кейс. Очаква се да пристигне на Вирджинските острови вдругиден.

— Какъв е източникът на информацията ви? — попита директорът на „Консулски операции“ нетърпеливо, изкашляйки съня, който бяха прекъснали, поглеждайки към часовника на нощната му масичка. Беше три сутринта.

— Хотелът в Шарлот Амали.

— Какъв е източникът на тяхната информация?

— Получили са телефонно обаждане, с което е било помолено резервацията да бъде запазена. Предадено е, че той ще бъде там след два дни.

— Кой се е обадил? Откъде?

В другия край на линията на Държавния департамент настъпи мълчание.

— Предполагаме, че Скофийлд. От Кейс.

— Недейте да предполагате, а разберете това.

— Разбира се, ще проверим всичко. Нашият човек в Кейс Уескт пътува за Таверние в момента. Той ще провери всички чартърни записвания.

— Проверете онова телефонно обаждане и пак ми се обадете.

Конгдън затвори телефона и се облегна изправен на възглавницата си. Той погледна към жена си на леглото близо до неговото легло. Беше се завила през глава. Годините я бяха научили да не се събужда по време на нощните обаждания. Замисли се за това, което току-що му бяха казали. Беше твърде просто, твърде вероятно. Скофийлд се беше скрил в мъглата, но това случайно предприето в последния момент пътуване; един изтощен мъж, който беше решил да избяга от действителността за малко. В това имаше противоречие. Скофийлд не беше човек, който да се изтощи до такава степен, че да взема случайни решения. Той нарочно беше забулил в тайнственост действията си, което означаваше, че именно той беше убил офицера от разузнаването от Брюксел, КГБ. Брюксел, Талеников.

Източен Берлин.

Талеников и човекът от Брюксел бяха работили заедно в Източен Берлин в една „относително автономна“ секция на КГБ, което означаваше Източен Берлин и отвъд него.

Във Вашингтон? Дали тази „относително автономна“ единица от Източен Берлин беше изпращала хора във Вашингтон? Не беше изключено. Думата „автономна“ имаше два смисъла. Тя не само изразяваше не носенето на отговорност от висшите началници за действията на техните подчинени, но освен това подчертаваше и факта, че те разполагаха със свободата да действат. Агент на ЦРУ в Лисабон би могъл да проследи някого до Атина. Защо не? Той беше запознат с операцията. Съответно агент на КГБ в Лондон можеше да проследи някой заподозрян в шпионаж до Ню Йорк. С някои общи разяснения това влизаше в рамките на неговите задължения. Талеников беше работил и във Вашингтон. Имаше подозрения, че беше направил дузина или дори повече пътувания до Съединените щати през миналото десетилетие. Талеников и човекът от Брюксел, това беше връзката, която те трябваше да проверят. Конгдън се изправи още и се пресегна за телефона, но после спря. Сега всичко зависеше от времето. Телеграмите бяха приети в Амстердам, Марсилия и Прага преди почти 12 часа. Според надеждните информатори, те бяха шокирали адресатите. Секретните източници и в трите града бяха реагирали на новината за „неспасяемото“ поведение на Скофийлд с известна доза паника. Можеха да бъдат разкрити имена, мъже и жени да бъдат тероризирани, убити, да бъдат разкрити цели мрежи; не трябваше да се губи време, а да бъде елиминиран Беоулф Агейт. Бяха тръгнали слухове, предадени късно вечерта, че вече са избрани двама мъже, които да го убият. В Прага и в Марсилия. В момента те летяха за Вашингтон, бяха получили паспортите си без отлагане и бяха преминали безпроблемно през емиграционните процедури. Трети щеше да напусне Амстердам сутринта. Там вече беше сутрин.

До пладне екзекуционният екип, напълно откъснат от знанието на правителството на САЩ, щеше да бъде във Вашингтон. Всеки от тях трябваше да се обади на един и същ телефон. Един неподслушван телефон в гетото на Балтимор. Каквато и информация да беше открита за Скофийлд, тя трябваше да бъде предадена на човека от този телефон и само той можеше да ретранслира тази информация във Вашингтон; човекът, който носеше отговорността, директорът на „Консулски операции“. Никой друг в Съединените щати нямаше този номер.

„Можеше ли да бъде направена последната връзка?“, питаше се Конгдън. Имаше толкова малко време и то щеше да наложи извънредно коопериране. Можеше ли това коопериране да бъде изисквано, дори да се насочат към него? Нищо подобно на това не беше се случвало по-рано. Но ако това бъдеше сторено, местоположението би могло да бъде открито и двойната екзекуция щеше да бъде гарантирана.

Смяташе да се обади на Държавния секретар, за да му предложи една много необичайна среща със съветския посланик рано сутринта. Но това щеше да отнеме твърде много време с дипломатичните усложнения, тъй като никоя от страните не искаше да потвърди употребата на насилие. Имаше по-добър начин; беше опасен, но определено по-директен.

Конгдън тихо се измъкна от леглото си, слезе на долния етаж и влезе в малката стаичка, която му служеше за кабинет. Отиде до бюрото си, което беше закрепено върху пода с помощта на болтове, като долните чекмеджета отдясно разкриваха сейф с шифрово заключване. Запали лампите, отвори вратата и набра кода. Ключалката изщрака, стоманената врата се отвори. Той бръкна вътре и извади една индексна карта с написан върху нея телефонен номер.

Никога не се бе и замислял дори да използва този номер. Местният номер беше 902 — Нова Скотия и на него винаги можеше да се получи отговор; беше номерът на един компютърен комплекс, централната диспечерска станция на цялото оперативно съветско разузнаване в Северна Америка. Обаждайки се на този телефон, той щеше да разкрие информация, която не трябваше да бъде разкривана; официалната версия беше, че Щатското разузнаване не знае нищо за комплекса в Нова Скотия, но изключителните обстоятелства налагаха да се рискува с мерките за сигурност. Имаше един човек в Нова Скотия, който щеше да разбере това; той нямаше да се разтревожи от подобно разкритие. Беше получавал толкова много смъртни присъди. Офицерът на КГБ зад граница с най-висок служебен пост.

Конгдън взе телефона.

— Кабът Стрейт Експортърс — изрече мъжкият глас от Нова Скотия. — Нощният диспечер.

— Тук е Даниел Конгдън, подсекретарят на Държавния департамент. От „Консулски операции“, правителството на Съединените щати. Предлагам да проверите това обаждане, за да сте сигурни, че се обаждам от частен дом в Херндън Фолз, Виржиния. Докато правите това, моля ви активирайте електронните скенери за следене на линията. Няма да намерите такива. Ще чакам колкото желаете, но трябва да говоря с Волтидж Уан, Волът Один, мисля, че така го наричате.

Думите му бяха посрещнати от тишина в Нова Скотия. Не беше необходимо много въображение, за да си представи шокирания оператор, натискащ бутоните за тревога. Най-накрая някакъв глас отговори.

— Може би имаше намеса на друга линия, моля ви, повторете съобщението.

Конгдън го повтори.

Отново тишина. И след това:

— Ако почакате малко, контрольорът ще говори с вас. Въпреки това, мисля, че сте избрали погрешен номер тук, в Кейп Бретън.

— Вие не сте в Кейп Бретън. Вие сте в Сейнт Питърс Бей, остров Принц Едуард.

— Изчакайте, моля.

Чакането трая почти три минути. Конгдън седна, явно беше успял.

Волтидж Уан беше вече на другия край на линията.

— Моля, изчакайте една-две секунди — каза руснакът.

Последва приглушеният звук от свързването, връзката все още не беше прекъсната, но почти се изгуби; бяха пуснати в действие електронните проследители. Руснакът се върна отново.

— Скенерите показват, че това обаждане наистина идва от домашен телефон в Херндън Фолз, Виржиния. Не можахме да получим доказателства за каквото и било следене, но това, разбира се, не означава нищо.

— Не знам какво друго доказателство бих могъл да ви дам…

— Бъркате ме с някого, господин подсекретар. Фактът, че вие притежавате този номер, сам по себе си не може да предизвика земетресение; по-скоро фактът, че сте стигнали до там да го използвате и да се обръщате към мен с кодовото ми име, има някакво значение. Имам доказателството, което ми трябва. Какъв бизнес може да има между нас?

Конгдън му предаде с колкото можеше по-малко думи.

— Вие искате Талеников. Ние искаме Скофийлд. Контактът между тях ще се осъществи във Вашингтон, убеден съм в това. Ключът към мястото на срещата е вашият агент от Брюксел.

— Доколкото си спомням, трупът му е бил предаден на посолството преди няколко дни.

— Да.

— И вие го свързвате със Скофийлд?

— Вашият посланик го свърза с него. Той посочи, че човекът е бил част от някаква секция на КГБ в Източен Берлин през 1968 година. Единицата на Талеников. Имало и инцидент, засягащ жената на Скофийлд.

— Разбирам — каза руснакът. — Значи Беоулф Агейт все още убива, за да си отмъсти.

— Това е твърде много, не мислите ли? Ще позволите ли да ви припомня, че така излиза, че всъщност сега е ред на Талеников, а не обратно.

— Бъдете конкретен, господин подсекретар. Ако се съгласим по принцип, какво ще искате от нас?

— То се намира във вашите компютри или в някое от досиетата ви. Може би е отпреди няколко години, но е там; би трябвало да го има и в нашите. Вярваме, че някога човекът от Брюксел и Талеников са действали във Вашингтон. Трябва да знаем адреса на бърлогата им. Това е единствената връзка, която имаме между Скофийлд и Талеников. Мислим, че това е мястото, където те ще се срещнат.

— Разбирам — повтори руснакът. — И ако предположим, че такъв адрес или адреси съществуват, каква ще бъде позицията на вашето правителство?

Конгдън беше готов за този въпрос.

— Няма да има никаква позиция — отговори той монотонно. — Информацията ще бъде предадена на други, които са много загрижени от поведението на Беоулф Агейт в последно време. Освен мен, никой друг от правителството няма да бъде ангажиран.

— До три контрареволюционни групировки в Европа сте изпратили шифрована телеграма с подобно съдържание. До Прага, Марсилия и Амстердам. Такива телеграми обикновено създават убийци.

— Поздравявам ви за информираността — каза директорът на Конс Оп.

— И вие правите същото ежедневно. Няма защо да си раздаваме комплименти.

— И вие не направихте нищо, за да се намесите?

— Разбира се, че не сме, господин подсекретар. Вие щяхте ли да го направите?

— Не.

— Сега е седем часът в Москва. Ще ви се обадя до един час.

Конгдън затвори телефона и се отпусна в стола. Отчаяно искаше да пийне нещо, но нямаше да се поддаде на желанието си. За първи път през дългата си кариера той се свързваше директно с невидимия враг в Москва. Тук нямаше и следа от безотговорност; беше сам и защитата му беше в този самотен контакт. Той затвори очите си и си представи празни стени от бял бетон.

Двайсет и две минути по-късно телефонът иззвъня. Той подскочи напред и вдигна слушалката.

— Има един малък изключителен хотел на Небраска авеню…

8.

Скофийлд остави студената вода да тече, наведе се над мивката и погледна в огледалото. Очите му бяха кървясали от недоспиване, брадата му беше набола. Не беше се бръснал от почти три дни, а му се събираха и не повече от три часа почивка. Беше малко след четири сутринта и не беше време да мисли нито за сън, нито за бръснене.

От другата страна на площадката добре облечената примамка на Талеников също не спеше; на всеки петнадесет минути получаваше телефонни обаждания.

Бившата любовница на Брей от Париж си вършеше работата добре. Тя беше задала само един въпрос, когато той я помоли за тези обаждания.

— Неприятности ли имаш, скъпи?

— Да.

— Тогава ще направя каквото кажеш. Кажи ми колкото можеш, за да знам какво да казвам.

— Не говори повече от двайсет секунди. Не зная кой контролира централата.

— Ти си загазил.

След един час жената от съседния апартамент щеше да се паникьоса и да изчезне от хотела. Каквото и да й бяха обещали да й платят, не си заслужаваше мракобесните телефонни обаждания, надигащото се у нея чувство за опасност. Така примамката щеше да бъде отстранена, а ловецът — изигран.

Тогава Талеников щеше да бъде принуден да изпрати своите птици и същият процес щеше да бъде задействан отново. Само че телефонните обаждания щяха да бъдат по-редки, може би на всеки час, точно когато се появеше желанието за сън. Птиците евентуално щяха да отлетят, имаше си ограничения за това колко време биха издържали във въздуха. Ресурсите на ловеца бяха екстензивни, но не чак толкова. Той действаше на чужда територия; колко ли примамки и птици можеше да има на разположение? Не можеше безразборно да търси слепи контакти, да предлага съмнителни сделки, като дава инструкции и срещу тях да плаща пари.

Не, той не можеше да си позволи да прави това. Разочарованието и изтощението щяха да си кажат думата и ловецът щеше да остане сам, без своите ресурси. И накрая щеше да се покаже. Нямаше избор; не можеше да остави бърлогата, без да влезе в нея. Това беше единственият капан, с който той разполагаше, единствената връзка между него и жертвата.

Рано или късно Талеников щеше да мине по коридора на хотела и да спре пред вратата на апартамент 211. А когато го направеше, това щеше да бъде последната гледка в живота му.

Съветският убиец беше добър, но щеше да загуби живота си от човека, когото той наричаше Беоулф Агейт, мислеше си Скофийлд. Той спря крана и потопи лицето си в студената вода.

Вдигна глава; чуваше се звук от движение по коридора. Той отиде до малката кръгла шпионка. От другата страна една странно изглеждаща камериерка отключваше вратата. На дясната й ръка бяха преметнати няколко хавлиени кърпи и чаршафи. Камериерка в четири часа сутринта? Брей тихо се усмихна на фантазията на Талеников; той беше наел нощна камериерка да бъде неговото око вътре, късно през нощта. Беше хитро измислено, но нямаше да свърши работа. Тази фигура щеше да бъде твърде ограничена, твърде лесна за отстраняване; тя можеше да бъде повикана на рецепцията, например с някой от гостите можеше да се случи нещастие, някъде цигара да подпали нещо, някой преобърнат съд за вода… Твърде ограничено. И много неуспешно.

На сутринта тя трябваше да завърши дежурството си. И тогава, в коридора, щеше да си получи наградата от един гостенин, настанен на същия етаж.

Скофийлд смяташе да се върне обратно при мивката, когато чу раздвижването; погледна още веднъж през стъклената шпионка.

Добре облечената жена беше излязла от стаята с нощната си чантичка в ръка. Камериерката стоеше при входа на апартамента. Скофийлд чу думите на примамката.

— Кажи му да върви по дяволите! — кресна жената. — Той е смотан педераст, скъпа. Цялото това проклето място гъмжи от педерасти!

Камериерката тихо наблюдаваше как жената си тръгва по коридора. Тогава тя затвори вратата от вътрешната страна.

Странно изглеждащата камериерка явно беше добре платена; щеше да й бъде платено още по-добре от един гост, от отсрещната страна на етажа. Преговорите щяха бързо да започнат в секундата, в която тя прекрачеше прага на стаята си.

Въжето се затягаше все повече, сега всичко опираше до търпението. И до това да не заспи.

Талеников скиташе по улиците, краката му почти се подкосяваха, бореше се, за да бъде нащрек и да избягва сблъсъците по тротоара. Играеше различни умствени игри, за да поддържа вниманието си концентрирано, броеше стъпките и паветата по тротоара и пресечките между телефонните будки. Радиостанциите повече не можеха да бъдат използвани; гражданските честоти бяха изпълнени с шумове и смущения. Прокле факта, че не разполагаше с достатъчно време, за да купи някой по-добър модел. Но и не мислеше, че това бе възможно да продължи толкова дълго!

Лудост!

Беше единайсет и двайсет преди обяд, Вашингтон вибрираше, хората вървяха забързани, автомобилите и автобусите задръстваха улиците… и все още влудяващите телефонни обаждания продължаваха да пристигат в хотела на Небраска авеню.

„Брендън Скофийлд, моля. Трябва спешно да говоря с него…“

Лудост!

Какво си мислеше, че прави Скофийлд! Къде беше той? Къде бяха посредниците му?

Само старата жена беше останала в хотела. Проститутката се разбунтува. Двамата мъже отдавна бяха изтощени, присъствието им беше по-скоро смущаващо, без да върши никаква работа. Жената остана в апартамента, без да успее да почине кой знае колко между влудяващите телефонни обаждания, предавайки всяка дума, изречена от обадилите се. Някаква жена с подчертано чужд акцент — никога не се задържаше на телефона повече от петнайсет секунди, не позволяваше да я прекъсват и беше много рязка. Тя или беше професионалистка, или беше инструктирана от професионалист; не беше възможно да бъде проследен нито номерът, нито местоположението на тези обаждания.

Василий приближи телефонната будка на петдесет ярда северно от входа на хотела, на противоположната страна на улицата.

Това беше четвъртото обаждане, което той направи от тази будка и беше запомнил странните номера, които бяха издраскани по сивия метал. Влезе, затвори стъклената врата и пусна монетата; сигналът изпищя в ухото му и той набра номера.

Прага!

Очите му изневеряваха! От другата страна на Небраска авеню някакъв мъж излезе от едно такси и застана на тротоара, гледайки надолу по улицата към хотела. Той познаваше този човек!

Поне познаваше лицето му. И го познаваше от Прага!

Историята на този човек беше преминала през насилието както политическо, така и неполитическо. Полицейското му досие беше пълно със случаи на измами, кражби и недоказани убийства, а годините, които беше прекарал в затвора, бяха почти десет. Беше работил срещу държавата, повече заради пари, отколкото по идеологически причини. Американците му плащаха добре. Стрелбата му беше добра, а с нож беше дори още по-добър.

Това, че той беше във Вашингтон, и то на по-малко от петдесет ярда от точно този хотел, можеше да означава само, че има някаква връзка със Скофийлд. Въпреки че нямаше кой знае колко смисъл в съществуването на подобна връзка. Беоулф Агейт имаше доверени мъже и жени, към които можеше да се обърне за помощ в дузина големи градове, но не би се обадил на някой чак в Европа, а и със сигурност не би се обадил точно на този мъж; хора, които олицетворяваха садизма, бяха трудно управляеми. Защо той беше тук? Кой го беше призовал?

Кой го беше изпратил? Имаше ли и други като него?

Точно това изгаряше съзнанието на Талеников. Фактът беше силно притесняващ. Освен факта, че и депото „Берн-Вашингтон“ беше разкрито, без съмнение доста хитро от самия Скофийлд — някой, който знаеше за него, се беше свързал с Прага, за да повика този убиец, известен с това, че се занимаваше изключително само с американци.

Защо? Кой беше мишената?

Беоулф Агейт!

О, господи! Та за това си имаше метод; той и преди беше използван от Вашингтон… Макар и странно, но имаше леко подобие с начините, по които действаха хората на Матарезе. Буреносни облаци над Вашингтон…

Скофийлд се беше изправил срещу буря, толкова сурова, че беше не само отстранен, но очевидно беше заповядано да бъде екзекутиран. Василий трябваше да бъде сигурен; човекът от Прага можеше и да бъде примамка, за да може руснакът да попадне в капана, а не да убие някой американец.

Ръката му все още беше върху бутоните. Той натисна лоста за връщане на монетите и се замисли за момент, чудейки се дали би могъл да поеме риска. Тогава забеляза, че човекът от другата страна на улицата се запъти към входа на едно кафене; отиваше да се види с някого. Явно имаше и други и Василий знаеше, че не може да си позволи да поеме риска. Трябваше да разбере, но нямаше начин да разбере колко време му остава. Може би само броени минути.

В посолството имаше някакъв служител, асистент дипломат, чийто крак беше разкъсан по време на една антиправителствена операция в Рига преди няколко години. Той беше ветеран от КГБ и някога бяха приятели с Талеников. Може би не сега беше моментът да бъде поставено на изпитание това приятелство, но Василий нямаше друг избор. Той знаеше номера на посолството, не беше се променял с години. Отново пусна монетата в апарата и набра номера.

— Доста време измина от онази ужасна нощ в Рига, стари приятелю — каза Талеников, след като го бяха свързали с офиса на служителя.

— Ще задържите ли линията, моля — беше отговорът, — имам разговор на другия телефон.

Василий се втренчи в телефона. Ако чакането продължеше повече от трийсет секунди, щеше да получи необходимия му отговор; бившето приятелство нямаше да му бъде от полза. Дори руснаците си имаха свои средства за проследяване на телефонните разговори в столицата на Съединените щати. Той обърна китката си и задържа поглед върху тънката, подскачаща стрелка на часовника си. Двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет, трийсет и една… трийсет и две. Посегна да прекъсне връзката, когато чу гласа.

— Талеников? Това си ти?

Василий разпозна отразения звук на задействаното устройство, бързо монтирано в слушалката на телефона. То действаше на принципа на електронното разпръскване; всички прекъсвания щяха да бъдат засечени.

— Да, стари приятелю. Почти бях затворил телефона.

— Рига не беше толкова отдавна. Какво се е случило? Приказките, които достигат до нас, са пълна лудост.

— Аз не съм предател.

— Никой тук не вярва, че си. Смятаме, че си настъпил някой московски големец по мазола. Но ще можеш ли да се завърнеш?

— Да, някой ден.

— Не мога да повярвам на обвиненията. Сега си тук!

— Защото трябва да бъда тук. В името на Русия, в името на всички нас. Повярвай ми. Имам нужда от известна информация, бързо. Ако някой в посолството разполага с нея, то това ще си ти.

— Каква е тя?

— Току-що видях един човек от Прага, някой, когото американците използваха заради таланта му да създава насилие. Имахме доста подробно досие за него; предполагам, че все още го пазим. Знаеш ли нещо?

— Беоулф Агейт — прекъсна го дипломатът. — Скофийлд е, нали? Това е причината, която те води насам.

— Кажи ми какво знаеш!

— Откажи се от това, Талеников. Откажи се от него. Остави го на собствените му хора; с него е свършено.

— Господи, значи съм прав — промърмори Василий, докато погледът му следеше кафенето от другата страна на Небраска авеню.

— Не знам за какво си прав, но знам, че са били изпратени три телеграми. До Прага, Марсилия и Амстердам.

— Изпратили са екип — прекъсна го Талеников.

— Дръж се настрана. Имаш твоето отмъщение, най-сладкото, което можеш да си представиш. След като мина цяла вечност, неговите хора са по петите му.

— Това не трябва да се случи! Има неща, за които не знаеш.

— То ще се случи без значение на това, което знам. Не можем да го спрем.

Внезапно вниманието на Василий беше привлечено от един пешеходец, който се канеше да пресече улицата на не повече от десет ярда от телефонната будка. Имаше нещо у човека, изразът на лицето му, очите, които шареха от единия край до другия зад тънките метални рамки — може би озадачен, но не и изгубен, изучаващ обстановката. А и дрехите на мъжа, широки, от евтин велур, плътен и здрав… те бяха френски. Очилата бяха френски, лицето на мъжа беше типично за Галия. Той погледна към другия край на улицата, към входа на хотела и закрачи натам.

Марсилия беше пристигнала.

— Ела при нас — говореше дипломатът, — каквото и да се е случило, не може да е непоправимо от гледна точка на изключителния ти принос.

Бившият приятел от Рига беше припрян. Твърде припрян. Това не беше присъщо за разговор между професионалисти.

— Фактът, че си дошъл доброволно, ще бъде в твоя полза. Бог е свидетел, че ще имаш подкрепата ни. Ще изложим идването ти тук като временно умопомрачение, силно емоционално състояние. В края на краищата Скофийлд уби брат ти.

— Аз убих жена му.

— Жената не е от същата кръв. Нещата са разбираеми. Направи правилния ход. Ела при нас, Талеников.

Прекалената припряност вече беше нелогична. Човек не се предаваше доброволно, докато доказателството за помилване не стане по-конкретно. Не и тогава, когато е налице заповед за екзекутирането на някого. Може би, след всичко това, бившето приятелство не можеше да устои на петното, хвърлено върху него.

— Ще ме защитиш ли? — попита той служителя.

— Разбира се.

Лъжа. Такава защита не можеше да бъде обещана. Нещо не беше наред.

От другата страна на улицата човекът с очилата със стоманени рамки приближи до кафенето. Той забави ход, после спря и отиде до прозореца, като че ли разглеждаше менюто, закачено на стъклото. Запали цигара. Отвътре, почти незабележимо, поради слънчевата светлина, се мярна пламъкът на кибритена клечка. Французинът пристъпи вътре. Прага и Марсилия бяха влезли във връзка.

— Благодаря за съвета ти — изрече Василий в телефона, — ще помисля върху това и ще ти се обадя пак.

— Ще е най-добре, ако не отлагаш — отговори дипломатът, като съчувствената му припряност беше заменена от усещане за спешност. — Положението ти няма да се подобри, ако започнеш да се занимаваш със Скофийлд. По-добре е да не те виждат там долу.

Да не те виждат там долу? Талеников реагира на думите като че ли пред лицето му бяха стреляли с пистолет. Старият му приятел криеше предателството! Да не те виждат долу къде? Колегата му от Рига знаеше! Хотелът на Небраска авеню. Скофийлд не беше им издал за депото за Берн — нито несъзнателно, нито по друг начин. КГБ бяха го издали! Съветското разузнаване участваше в екзекуцията на Беоулф Агейт. Защо?

Матарезе? Нямаше време за мислене, само за действия.

… Хотелът! Скофийлд не стоеше сам до телефона в някакво затънтено място, чакайки новини от посредниците си. Той беше в хотела. Нямаше нужда някой да напуска хотела, за да докладва на Беоулф Агейт, нямаше възможност някоя от птиците да бъде проследена до целта. Целта беше изпълнила една блестяща маневра: той беше в прекия обхват на огъня, но оставаше незабелязан, наблюдаваше, без да могат да наблюдават него.

— Ти наистина трябва да ме изслушаш, Василий. — Думите на служителя сега бяха изречени по-бързо; очевидно той беше усетил нерешителността. Ако бившият му колега от Рига трябваше да бъде убит, то можеше да бъде сторено по колкото си искаха начини на територията на посолството. Това беше за предпочитане, отколкото да открият трупа на другаря му в някакъв американски хотел, обвързан по някакъв начин с убийството на офицер от американското разузнаване, убит от чуждестранни агенти. Което означаваше, че КГБ беше разкрил местоположението на депото на американците, но не разполага с точното разписание на екзекуцията във времето.

Сега вече го знаеха. Някой от Държавния департамент им беше казал, посланието беше ясно. „Сега нямам какво да печеля, само да губя.“ Неговите сънародници трябваше да стоят далеч от хотела, също както и американците. Никой не можеше да се заеме с това. Василий трябваше да си купи няколко минути, защото минутите може би бяха всичко, което му беше останало сега. Промяна.

— Ще те послушам. — Гласът на Талеников беше пропит от искреност, в него заговори изтощеният мъж. — Прав си. Сега нямам какво да спечеля, само мога да загубя всичко. Ще се оставя в твоите ръце. Ако мога да намеря такси в това лудо движение, ще бъда в посолството след трийсет минути. Погрижи се за мен. Имам нужда от теб.

Василий прекъсна връзката и пусна друга монета. Той набра номера на хотела; не трябваше да бъде загубена нито секунда.

— Той е тук? — изрече възрастната жена, без да вярва, в отговор на това, което Талеников й беше съобщил.

— Подозирам, че е някъде наблизо. Това би обяснило бързината на реакциите му, телефонните обаждания, това, че знаеше дали има някой в апартамента. Той е можел да чува шума в коридора, през стените. Все още ли си в униформата си?

— Да. Твърде съм изморена, за да я съблека.

— Провери съседните стаи.

— Господи, знаеш ли какво ме караш да правя? Какво ще стане, ако той…

— Знам за какво ти плащам; ще има и още, ако го направиш. Направи го! Няма нито момент за губене! Ще ти се обадя пак след пет минути.

— Как да го позная?

— Той няма да те пусне в стаята.

Брей стоеше гол до кръста между отворения прозорец и вратата, като оставяше хладните тръпки да пропълзят свободно по тялото му. Температурата в стаята беше спаднала до петдесет градуса по Фаренхайт, студът му беше необходим, за да го държи буден. Един уморен човек, на когото му беше студено, би бил далеч по-внимателен, отколкото един уморен човек, на когото му е топло.

Дочу тихия притъпен звук от удрянето на метал в метал, а после и отварянето на брава. Навън в коридора някой отваряше някаква врата. Скофийлд приближи прозореца и го затвори, а след това бързо се втурна до един друг прозорец — неговата шпионка, прозорецът му към един малък свят, тя скоро щеше да се превърне в свидетел на отговора му на устроения нему капан. Това трябваше да стане скоро; не беше сигурен още колко време щеше да бъде в състояние да издържи.

От другата страна на коридора приятно изглеждащата застаряваща камериерка беше излязла от апартамента, като отново върху ръката й имаше наметнати хавлиени кърпи. От изражението на лицето й личеше, че е объркана, но спокойна. Без съмнение, че й е била предложена нечувана сума пари от някакъв чужденец, който е поискал от нея само да стои в хотелския апартамент, да стои будна и да отговаря на серията странни телефонни обаждания.

И още някой стоеше буден, за да се обажда по телефона. Някой, комуто Брей дължеше много; един ден той щеше да й се отплати. Но точно сега трябваше да се концентрира върху птичката на Талеников. Тя си тръгваше; не беше в състояние да се държи във въздуха повече.

Тя напускаше бърлогата. Сега всичко беше въпрос на време, на много малко време при това. Ловецът щеше да бъде принуден сам да провери капана си. И да попадне сам в него.

Скофийлд се прибра в стаята и взе от отворения си куфар, който беше поставен върху рафта за багаж, една нова риза. Колосана, не мека; твърдата колосана риза беше като студената стая; малко неудобство, което щеше да го държи нащрек.

Той я облече и се запъти към нощната масичка, където беше оставил пистолета си. „Браунинг Магнум“, клас 4, със специално изработен заглушител, пригоден към неговите изисквания.

Брей замръзна при появата на неочаквания звук. На вратата му някой почука колебливо. Защо? Беше си платил, за да бъде напълно изолиран. От главната рецепция бяха инструктирали тези, на които служебните задължения налагаха при нужда да влизат в стая 213, че трябва да зачитат знака върху бравата: „Не безпокойте!“.

А сега някой нарушаваше тази инструкция, подминавайки желанието на госта, което беше гарантирано от неколкостотин долара. Който и да беше това, беше или глух или неграмотен, или…

Беше камериерката. Птичката на Талеников, която все още се държеше във въздуха. Скофийлд надникна през малкото стъкълце, в което се виждаха застаряващите черти на лицето само на няколко сантиметра. Уморените очи, заобиколени от подпухнала и набръчкана плът, потънала от липсата на сън. Тя се огледа наляво, после надясно, после се наведе към долната част на вратата. Възрастната жена трябваше да се съобразява със знака „Не безпокойте“, но за нея той нямаше никакво значение. Освен необичайното в поведението, имаше нещо странно и около лицето й, но Брей нямаше време да го проучва повече. При тези обстоятелства преговорите трябваше да започнат бързо. Той тикна пистолета под ризата си, така че плътният плат да прикрие подутината.

— Да? — попита той.

— Камериерски услуги, сър — беше отговорът, изречен от неопределимия плътен, по-скоро гърлен глас. — От ръководството наредиха да бъде проверено зареждането на всички стаи, сър.

Беше жалка лъжа, но птичката беше твърде изтормозена, за да може да измисли по-добра.

— Влезте — каза Скофийлд, улавяйки дръжката на пистолета си.

— Никой не отговаря в апартамент 211 — каза телефонистката, ядосана от настоятелността на обаждащия се.

— Опитайте пак — отговори Талеников, докато очите му бяха приковани към входа на кафенето от другата страна на улицата. — Може да са излезли за малко, но ще се върнат веднага. Знам го. Продължавайте да звъните, аз ще чакам на телефона.

— Както желаете, сър — изсъска телефонистката.

Лудост! Бяха изминали девет минути, откакто възрастната жена беше започнала търсенето, девет минути, за да провери четирите врати на етажа. Дори в случай, че всички стаи бяха заети и се наложеше камериерката да дава обяснения, девет минути бяха доста повече, отколкото й беше необходимо. Четвъртият разговор щеше да бъде кратък и тъп. „Вървете си. Не трябва да ме безпокоите.“ Освен ако…

На слънчевата светлина проблесна нещо. Силното му отражение попадна върху тъмното стъкло на кафенето; от някоя от невидимите маси вътре се получи отговор на сигнала и бързо прекъсна.

Амстердам беше тук; екипът на екзекуторите беше попълнен. Талеников разглеждаше фигурата, която вървеше към малкия ресторант. Той беше висок и облечен в черно палто, а около врата му имаше сив копринен шал. Шапката му също беше сива и прикриваше профила му.

Телефонният сигнал беше станал накъсан. Дълги и резки превключвания, идващи от вбесената телефонистка, която натискаше яростно клавиша. Нямаше отговор и Василий започна да си мисли немислимото. Беоулф Агейт беше заловил неговата стръв. Ако това беше така, американецът се намираше в опасност, по-голяма, отколкото можеше да си представи. От Европа бяха долетели трима мъже, за да му станат палачи, освен това — не по-малко опасната — безобидно изглеждаща старица, която може би той щеше да се опита да привлече на своя страна, щеше да го убие в първия момент, щом усетеше, че е застрашена. Той нямаше никога да разбере откъде щеше да дойде куршумът, нито дори и това, че тя имаше оръжие.

— Съжалявам, сър — каза ядосано телефонистката. — Все още никой не вдига телефона в апартамент 211. Предлагам ви да се обадите по-късно.

Тя не дочака отговора; връзката с телефонната централа беше прекъсната.

Централата? Телефонистката?

Беше тактика на отчаянието, такава, каквато той никога не би предприел, освен като най-крайна мярка; рискът да се саморазкрие беше твърде голям. Но това беше краен случай и дори да имаше някакви алтернативи, беше твърде изморен, за да мисли за тях. Знаеше само, че ще трябва да действа, всяко решение щеше да следва инстинктивните му рефлекси, а на подготовката на тези свои рефлекси той можеше да се довери. Бръкна в джоба, където бяха парите му, и отдели пет стодоларови банкноти. После извади калъфа за паспорта си и измъкна от него едно писмо, което беше написал на английски още в Москва, преди пет дена. Бланката беше от някаква брокерска къща от Берн; тя представяше получателя като един от партньорите на фирмата. Не знаеше какво би могло да се случи…

Той излезе от телефонната кабина и се вля в потока от пешеходци, докато стигна точно срещу входа на хотела. Изчака докато тълпата намалее и бързо пресече Небраска авеню.

Две минути по-късно дневният мениджър представяше телефонистката на мосю Бланшар. Същият този мениджър, който беше точно толкова впечатлен от представителността на мосю Бланшар, колкото и от двестате долара, които швейцарският финансист настоя да вземе за създадените неприятности — да осигури някоя по-спокойна телефонистка, докато той разговаря насаме с настоящата?

— Моля ви да простите грубостта на един разтревожен мъж — каза Талеников, поставяйки трите стодоларови банкноти в нервно потрепващата й ръка. — Начините, по които международните финанси се развиват в наше време, могат да бъдат отблъскващи понякога. Това е една безкръвна война, постоянна борба да се предотврати възможността безскрупулни бизнесмени да се възползват от честните брокери и институции. Моята компания има точно такъв проблем. В този хотел има някой…

Минута по-късно Василий четеше списъка с телефонните сметки, записани от компютъра. Той се съсредоточи върху разговорите, направени от втория етаж; имаше два коридора; апартаменти 211 и 212, три двойни стаи срещу тях, в западното крило и четири единични стаи от другата страна. Той прегледа всички сметки, записани на стаите от 211 до 215. Имената нямаше да му подскажат нищо; местните разговори не бяха идентифицирани по номер; само разговорите с други страни биха могли да дадат някаква информация. Беоулф Агейт трябваше да си осигури прикритие и то нямаше да бъде във Вашингтон. Той беше убил човек във Вашингтон.

Хотелът, както знаеше Талеников, беше скъп. Това беше потвърдено и от обхвата на телефонните разговори, водени от гостите, за които не беше трудно да вдигнат телефона и да изберат Лондон, като че ли се обаждат до съседния ресторант. Той прегледа листите, като се съсредоточи върху изброените зони О. О. Т.

Къде беше моделът? От апартамент 212 бяха правени чести разговори с Европа, но това беше твърде очевидно, твърде опасно. Скофийлд нямаше да търси такива лесно откриваеми места. Стая 214 се беше свързвала със Средния запад. 215 — с Юга. Имаше нещо тука, но той не можеше да се сети какво точно. Нещо, което се беше загнездило в паметта му.

Тогава той го видя и спомените му се появиха, избистриха се. Стаята, от която бяха говорили без модел, 213. Два разговора с Ийстън, Мериленд, и един — с Минеаполис, Минесота. Василий виждаше думите, като че ли четеше досието му. Брендън Скофийлд имаше сестра, която живееше в Минеаполис, Минесота.

Талеников си записа двата номера, в случай че му се наложеше да ги ползва, ако имаше време да ги ползва, за да се убеди, че предположенията му са верни. Той се обърна към телефонистката.

— Не зная какво да ви кажа. Вие наистина се опитахте да ми помогнете, въпреки че не виждам нещо, което може да ми бъде от полза тук.

Телефонистката от централата се беше включила в малката конспирация и се наслаждаваше на интригата с впечатляващия швейцарец.

— Ако забелязахте, мосю Бланшар, от апартамент 212 са провели няколко задгранични разговора.

— Да, виждам. За съжаление никой от тези градове не би могъл да има нещо общо със сегашната криза. Въпреки това е странно. От стая 213 са се обаждали в Ийстън и Минеаполис. Странно съвпадение е, че имам приятели и в двата града. И въпреки това, нямат никаква връзка…

Василий умишлено прекъсна мисълта си, за да предизвика коментари от другата страна.

— Само да си остане между нас, мосю Бланшар, не зная, но не мисля, че джентълменът от стая 213 е съвсем добре, ако разбирате какво имам предвид?

— О?

Жената обясни. Знакът „Не безпокойте“ върху бравата на 213 стая беше изискван по поръчка, никой не трябваше да нарушава покоя на госта. Дори от румсървиса бяха инструктирани да оставят подносите с храната до вратата в коридора, а камериерките не трябваше да влизат в стаята, освен ако не бъдат специално повикани. Доколкото телефонистката знаеше, от три дена не беше получавано такова желание. Кой можеше да живее по този начин?

— Разбира се, хора като него отсядат при нас през цялото време. Мъже, които искат да се напият до смърт, или да се отърват от жените си, или да се срещнат с други жени. Но мисля, че три дни без камериерка да влезе в стаята е направо лудост.

— Едва ли е нормално.

— Става все по-ясно — каза поверително жената. — Особено в правителството; всички са толкова откачени. И като се замислите, че за това плащаме данъци — нямам предвид вашите, мосю…

— Той е от правителството? — прекъсна я Талеников.

— Ами, така си мислим. Нощният мениджър не трябваше да казва нищо на никого, но ние тука не сме от вчера, ако разбирате какво имам предвид.

— Стари приятели, разбира се. И какво стана?

— Ами, снощи един човек дойде — всъщност беше тази сутрин, около 5 часа — и показа на мениджъра някаква снимка.

— Снимка на човека от 213 стая ли?

Телефонистката се огледа бързо наоколо; вратата на офиса беше отворена, но нямаше как да бъде чута.

— Да. Оказа се, че той наистина е болен. Алкохолик или нещо такова; случай за психиатрията. Никой не трябвало да му казва нищо; те не искат да го предупреждават. Някакъв лекар ще дойде да го види по-късно днес.

— Днес, по-късно? И разбира се, човекът, който показа снимката, се представи като служител на правителството, нали? Имам предвид, това ви накара да си помислите, че вашият гост е държавен служител?

— Когато прекарате толкова години във Вашингтон, колкото нас, мосю Бланшар, няма да е необходимо да искате да ви се легитимират. То е изписано на лицата им.

— Да, мога да си представя, че това е така. Толкова ви благодаря! Много ми помогнахте.

Василий бързо излезе от стаята и се спусна към фоайето. Беше получил потвърждението си. Беше открил Беоулф Агейт.

Но имаше и други, които го бяха открили. Екзекуторите на Скофийлд бяха само на няколко метра оттук, подготвяйки се да унищожат белязания мъж.

Да нахълта в стаята му, за да го предупреди би означавало да предизвика престрелка; единият или и двамата щяха да умрат. Да се свърже с него по телефона щеше само да предизвика недоверие; как можеше да се разчита на предупреждение, идващо от презрения враг, за съществуването на трети враг, за когото все още не знаеше нищо?

Трябваше да има някакъв начин и той трябваше да бъде намерен бързо. Ако само имаше време да изпрати някой друг, който лично да може да докаже на Скофийлд каква е истината. Нещо, което Беоулф Агейт би приел…

Нямаше време. Василий видя мъжа с черното палто да влиза през входа на хотела.

9.

Скофийлд веднага разбра какво го беше притеснило относно лицето на възрастната камериерка. Бяха очите. В тях се криеше интелигентност, която беше неприсъща за една простовата домакиня, прекарваща нощите си в почистване боклуците на гостите на хотела. Тя беше изплашена или просто любопитна — но което и от двете да беше вярно, никое от тях не беше плод на нечий недоразвит мозък.

Може би просто играеше?

— Извинете ме за притеснението, сър — каза жената, забелязвайки небръснатото му лице и студената стая, като се отправи към отворената врата на банята. — Само за минутка.

Актриса. Акцентът й беше само преправен, нямаше нищо общо с Ирландия. Освен това походката й беше твърде лека; нямаше мускулите на краката, така типични за старите жени, които се превиваха от носенето на чаршафи и се огъваха при оправянето на леглата. А и ръцете бяха бели и нежни, не като на някой, който използва химически перилни препарати.

Брей се улови, че я съжалява, въпреки че отново откри слабия избор на Талеников. Една истинска камериерка щеше да бъде по-добра птичка.

— Кърпите ви са сменени, сър — каза старицата, излизайки от банята и отправяйки се към вратата. — Тръгвам си. И извинете за притеснението.

Скофийлд я спря с жест.

— Сър? — попита жената, докато очите й бяха нащрек.

— Кажете ми от коя част на Ирландия идвате? Не мога да определя точно диалекта. Графство Уиклоу, мисля.

— Да, сър.

— Южната част на страната?

— Да, сър, много добре, сър — избърбори бързо тя, докато ръката й хващаше бравата.

— Ще имате ли нещо против, ако ми оставите една допълнителна хавлия? Просто я оставете на леглото.

— О? — Старицата се обърна, а озадаченият поглед отново се върна на лицето й. — Да, сър, разбира се. — Тя тръгна към леглото.

Брей отиде до вратата и я заключи, като в същото време заговори внимателно; нямаше да спечели нищо, ако уплашеше птичката на Талеников.

— Бих искал да си поговорим. Знаете ли, наблюдавах ви снощи, по-точно в четири часа тази сутрин.

Рязко движение, разкъсване на плат. Звуци, които му бяха познати. Зад него в стаята.

Той се завъртя, но не навреме. Той чу приглушения звук и усети как нещо като бръснач го резна по врата. Фонтан от кръв се изсипа върху лявото му рамо. Той залегна надясно; последва втори изстрел, куршумът се заби в стената над него. Той изви ръката си като мощна кука и изпрати лампата от масичката към невъзможната гледка, на два метра от него в средата на стаята.

Старицата беше изтървала хавлиите, а в ръката й имаше пистолет. Лекото й, прикрито учудване беше изчезнало, на неговото място беше спокойното, решително лице на опитния убиец. Той трябваше да се сети!

Пропълзя по пода, пръстите му се вкопчиха в основата на масата; отново се изви надясно, после се завъртя наляво, вдигайки масата за краката й като че ли беше някаква лека дъсчица. Изправи се, спускайки се напред; бяха изстреляни още два нови куршума, разцепвайки дървото на сантиметри над главата му.

Той блъсна жената, приковавайки я към стената с такава сила, че поточе слюнка се отдели от устата й в момента, когато извади дъха й.

— Копеле!

Викът беше преглътнат, когато пистолетът издрънча на пода. Скофийлд пусна масата, която се стовари върху краката й, и се пресегна към пистолета.

Взе го, изправи се и сграбчи превитата на две жена за косата, издърпвайки я настрани от стената. Червената перука под камериерската шапчица остана в ръката му, като го накара да изгуби равновесие. Някъде изпод униформата си сивокосата убийца беше извадила нож — тънко шило. Брей беше виждал подобни оръжия и преди; бяха толкова опасни, колкото и пистолета, остриетата бяха напоени със съксинил колин. Парализата започваше след секунди, а смъртта настъпваше секунди по-късно. Драскотина или миниатюрно убождане бяха достатъчни на нападателя.

Тя го атакуваше, тънкият нож шареше напред, най-трудното препятствие за преодоляване, използвано от най-опитните. Той се наведе назад, замахвайки с пистолета към ръката й. Тя умело се отдръпна, но болката, която ударът й причини, явно не я притесни особено много.

— Не го прави! — извика той, насочвайки пистолета точно към главата й. — Бяха изстреляни четири куршума, остават още два! Ще те убия!

Старицата спря и наведе ножа. Тя стоеше неподвижна, безмълвна, дишайки тежко, втренчена в него с някакво недоверие. На Скофийлд му мина през ума, че тя може би никога не беше изпадала в подобно положение досега; винаги беше побеждавала.

Птичката на Талеников беше зъл ястреб, дегизиран като малък сив гълъб. Тази защитна окраска беше нейната застраховка. Тя никога не я беше проваляла.

— Коя си ти? КГБ? — попита Брей, пресягайки се към хавлията на леглото и увивайки я около раната на врата си.

— Какво? — прошепна тя, докато очите й блуждаеха.

— Ти работиш за Талеников. Къде е той?

— Плаща ми човек, който използва много имена — отговори тя, все още държейки смъртоносния нож здраво в ръката си. Гневът й беше изчезнал, заменен от страх и изтощение. — Не знам кой е той.

— Но той е знаел къде да те намери. Ти работиш за него. Къде си се обучавала? Кога?

— Кога? — повтори тя с безкръвния си шепот. — Когато ти си бил дете. Къде? Край Белзен и Дахау… и други лагери и фронтове. Всички ние…

— Господи… — промълви тихо Скофийлд.

Всички ние. Те бяха цял легион. Момичета, вземани от лагерите, изпращани на военните фронтове, на барикадите, на летищата. Преживявайки като проститутки, обезчестявани от техните собствени хора, нежелани, подигравани. Те се бяха превърнали в щитоносците на Европа. Талеников знаеше къде да търси своите помощници.

— Защо работиш за него? Той не е по-добър от онези, които са те изпратили в лагерите.

— Аз трябва да го правя. Той ще ме убие. А сега ти казваш, че ще го направиш.

— Преди трийсет секунди щях да го направя — не ми остави друг избор. Ще се погрижа за теб. Ти поддържаш връзка с този човек. Как?

— Той се обажда. В апартамента в другия край на коридора.

— Колко често?

— Всеки десет или петнайсет минути. Ще се обади скоро отново.

— Да вървим — каза внимателно Брей. — Тръгни надясно и пусни ножа на леглото.

— И тогава ти ще стреляш — прошепна старата жена.

— Ако щях да го направя, нямаше да чакам досега — каза Скофийлд. Той имаше нужда от нея, от нейната увереност. — Нямаше да имам никаква причина да чакам, нали? Хайде, отивай при онзи телефон. Каквото и да ти е обещал да ти плати, аз ще платя двойно.

— Не мисля, че ще мога да вървя. Мисля, че съм си счупила крака.

— Ще ти помогна. — Брей смъкна хавлията и пристъпи към нея. Протегна ръката си. — Хвани се.

Старицата постави болезнено левия крак пред себе си. После внезапно, като разярена лъвица тя се хвърли напред, лицето й отново стана бясно, очите й подивяха.

Острието се стрелна към стомаха на Скофийлд.

Талеников последва човека от Амстердам в асансьора. В него имаше още някаква двойка. Млади, богати, наперени американци; модно облечени любовници или младоженци, отдадени само на себе си и на своите апетити. Те явно бяха пили.

Холандецът с черното палто свали сивата си шапка, когато Василий, който изви леко главата си, застана до него, облегнат на стената в малкото затворено пространство. Вратите се затвориха. Момичето се изсмя тихо; придружителят й натисна бутона за петия етаж. Човекът от Амстердам пристъпи и натисна втория бутон.

Когато пристъпи обратно, той се обърна леко наляво и погледът му срещна погледа на Талеников. Човекът замръзна, шокът беше тотален, беше го разпознал. И в този шок, в това потвърждение, Василий откри една друга истина: капанът за екзекуцията беше предназначен и за него. Екипът си имаше свой приоритет и той беше Беоулф Агейт, но ако на сцената се появеше агентът от КГБ, който беше известен като Талеников, той трябваше да бъде отстранен също така безцеремонно, както и Скофийлд.

Мъжът от Амстердам изви шапката си пред гърдите си, бръквайки с дясната си ръка в джоба. Василий го блъсна, забивайки го в стената, лявата му ръка сграбчи китката на ръката в джоба, плъзвайки се надолу, разделяйки я от оръжието, хващайки палеца, огъвайки го назад, докато костта изпращя и мъжът олекна. Той се отпусна на коленете си.

Момичето изпищя. Талеников заговори високо. Той се обърна към двойката.

— Няма да бъдете наранени. Повтарям, няма да бъдете наранени, ако направите това, което ви кажа. Не вдигайте шум и ни заведете до стаята ви.

Холандецът се изви надясно; Василий го удари с коляно в лицето, отнасяйки главата към стената. Той извади пистолета си и го насочи към тавана.

— Няма да използвам това. Няма да използвам това, освен ако не ми се подчините. Нашият спор не ви засяга и не желая да ви причинявам беди. Но трябва да правите това, което ви кажа.

— Исусе! Исусе Христе!… — Устните на младежа потрепериха.

— Извадете ключа си — нареди им Талеников почти добронамерено. — Когато вратите се отворят, тръгнете спокойно към стаята си. Ще сте в абсолютна безопасност, ако правите каквото ви наредя. Ако не искате, ако извикате или се опитате да вдигнете тревога, ще бъда принуден да стрелям. Няма да ви убия, ще стрелям в гръбнаците ви. Ще останете парализирани до края на живота си.

— О, господи, моля ви!… — Треперенето на младежа се разнесе по цялото му тяло, по главата му, по врата му, по раменете му.

— Моля ви, господине! Ще направим каквото ни кажете! — Момичето поне беше кротко; тя измъкна ключа от елечето на любовника си.

— Ставай! — изсъска Василий на човека от Амстердам. Бръкна в джоба на палтото му и измъкна неговото оръжие.

Вратите на асансьора се отвориха. Двойката излезе бързо, минавайки край някакъв старец, който четеше вестник, и завиха право надясно. Талеников, който прикриваше своята „Граз“ встрани от тялото си, хвана Амстердам за палтото му и го издърпа навън от асансьора.

— Само един звук, холандецо — прошепна той, — и си мъртъв. Ще ти пръсна гърба и няма да имаш време да извикаш.

В двойната стая Василий просна холандеца в един стол, насочи пистолета си срещу него и още веднъж заповяда на изплашената двойка.

— Влезте в онзи гардероб. Бързо!

По изнеженото лице на младежа се стичаха сълзи; момичето го изблъска към тяхната мрачна временна килия. Талеников пъхна един стол под бравата и го ритна, докато вратата се застопори плътно. Той се обърна към холандеца.

— Имаш точно пет секунди да ми обясниш как ще бъде направено всичко — каза той, вдигайки пистолета диагонално на лицето му.

— Трябва да си по-ясен — дойде професионалният отговор.

— Разбира се. — Василий удари с цевта на „Граз“ по лицето му, разкъсвайки плътта на убиеца. Кръвта бликна; мъжът вдигна ръцете си. Талеников наведе стола и пресече успешно и двете китки.

— Не пипай! Ние току-що започнахме. Изпий я! Скоро няма да имаш устни. После зъби. После брада, скули! Накрая ще ти извадя очите! Виждал ли си някога как изглежда човек в такъв вид? Лицето е ужасен източник на болки, а извадените очи са нещо непоносимо.

Василий удари още веднъж, този път от долу нагоре, разпорвайки ноздрата на мъжа.

— Не… Не! Аз изпълнявах чужди заповеди!

— Къде ли съм чувал това и преди? — Талеников вдигна оръжието си; ръцете отново се повдигнаха нагоре и отново бяха смъкнати долу с удар. — Какви са тези заповеди, холандецо? Вие сте трима, а петте секунди изтекоха! Сега трябва да сме сериозни. — Той рязко заби дулото в лявото око на холандеца, а после и в дясното. — Няма повече време! — Отдръпна оръжието и го заби като нож в гърлото на Амстердам.

— Спри! — изкрещя мъжът, въздухът му секна и думата не можа да излезе. — Ще ти кажа… Той ни предава, взема пари, за да издаде имената ни. Продал се е на враговете ни!

— Да не спорим! Заповедите!

— Той никога не ме е виждал. Аз трябва да го очистя.

— Как?

— Ти. Аз отивах да го предупредя, че ти го търсиш. Че си тръгнал.

— Той щеше да те отстрани. Да те убие! Много плосък замисъл. Как разбра в коя стая е?

— Имаме снимка.

— Негова, но не и моя.

— Всъщност и на двама ви. Но аз показах само неговата. Нощният мениджър го разпозна.

— Кой ти даде тази снимка?

— Приятели от Прага, които действат във Вашингтон и имат връзки с руснаците. Бивши приятели на Беоулф Агейт, които знаят какво е направил.

Талеников се загледа в човека от Амстердам. Той казваше истината, защото обяснението почиваше на частичната истина. Скофийлд щеше да търси някакви компрометиращи факти, но нямаше да отхвърли думите на Амстердам; не можеше да си позволи този лукс. Щеше да вземе холандеца като заложник и след това да търси благоприятна позиция. Да чака, да наблюдава, но да остане незабелязан. Василий натисна дулото на „Граз“ върху дясното око на холандеца.

— Къде са Марсилия и Прага? Къде трябва да бъдат по-късно?

— Освен главните асансьори има само още два изхода от етажите. Стълбището и сервизният асансьор. Те ще застанат при тях.

— Кой от тях къде точно се намира?

— Прага е при стълбището, Марсилия — при сервизния асансьор.

— Каква е схемата ви, по минути.

— Тя е плаваща. Аз трябва да отида при вратата в дванайсет и десет.

Талеников погледна към старинния часовник на бюрото на хотелската стая. Беше дванайсет и единадесет.

— Те вече са заели позиция.

— Не зная, не мога да си видя часовника, кръвта влиза в очите ми.

— Как смятате да го унищожите? Ако излъжеш, ще разбера. И ще умреш по начин, за който не си и сънувал. Опиши ми го!

— Нулевият час настъпва в дванайсет и трийсет и пет. Ако Беоулф не се появи на нито едно от тези места, стаята ще бъде разбита. Честно казано, нямам доверие на Прага. Мисля, че ще накара аз и Марсилия да открием огън. Той е маниак.

Василий се изправи.

— Преценката ти превишава таланта ти.

— Казах ти всичко! Не ме удряй пак. За бога, остави ме да си избърша очите. Не виждам нищо.

— Избърши ги. Искам да виждаш ясно. Ставай!

Холандецът се изправи, ръцете закриваха лицето му, избърсвайки струйките кръв, „Граз“ беше впита във врата му.

Талеников стоеше неподвижен за момент, гледайки към телефона в другия край на стаята. Скоро щеше да говори със своя враг, когото мразеше почти от десет години, щеше да чуе неговия глас.

Щеше да се опита да спаси живота на врага си.

Скофийлд се извъртя и смъртоносното острие разпра ризата му и се спря о метала на пистолета му, втъкнат под ризата само минута преди това. Старицата беше луда, търсеше си смъртта! Той трябваше да я убие, а не искаше да прави това!

Пистолетът.

Той беше казал, че са изстреляни четири куршума и остават още два. Тя знаеше, че това не беше вярно!

Тя го атакуваше отново, замахвайки с ножа по диагонал; всичко, което попаднеше на пътя му, макар и само докоснато или одраскано — една безобидна драскотина при други обстоятелства — щеше да означава смърт. Той насочи пистолета към главата й и натисна спусъка. Не се чу нищо друго, освен изщракването на ударника. Тогава замахна с десния си крак и я улучи между гръдта и мишницата, отблъсквайки я за момент, но само за момент. Тя беше дива, размахваше ножа като че ли това беше нейният паспорт към живота. Ако го докоснеше, щеше да бъде свободна. Беше прегърбена, замахваше с лявата ръка пред себе си, за да прикрива оръжието си, което яростно размахваше с дясната ръка. Той отскочи назад, търсейки нещо, нещо, което можеше да използва, за да парира атаката й.

Защо ли беше отлагала преди? Защо беше спряла внезапно, за да разговаря с него, за да му каже неща, които ще го накарат да мисли. Тогава той разбра. Старият ястреб не беше само зъл, а и мъдър; тя знаеше как да възстанови загубените си сили, знаеше, че може да го направи само като ангажира своя враг, като го забаламоса, изчаквайки момента на непредпазливост… Едно докосване с напоеното с отрова острие.

Тя се хвърли отново, ножът описваше кръгове в посока от пода към краката му. Той замахна с крак; тя отдръпна острието назад, после замахна отново, разминавайки се с неговото коляно на сантиметри. Когато ръката й се изви наляво от замаха, той успя да улучи рамото й с десния си крак и я отхвърли назад.

Тя падна; той грабна най-близкия изправен предмет — една настолна лампа, с тежка метална основа — захвърляйки я към нея, като замахна още веднъж към ръката, която държеше шилото.

Китката й се прегъна; върхът на острието прониза тъканта на нейната камериерска униформа, навлизайки в плътта над лявата й гръд.

Това, което последва, беше гледка, която той не желаеше да си спомня. Очите на старицата се разшириха и изпъкнаха, устните й се изтеглиха в гримаса, ужасно хилене, което нямаше нищо общо с усмивката. Тя започна да се гърчи на пода, тялото й конвулсираше и се тресеше. Сви се в поза като за изхождане, притискайки тънките си крака към стомаха, агонията беше пълна. Продължителни, приглушени викове изригваха от нейното гърло когато се присви отново и започна да дъвче килима; от разкривената й уста потекоха лиги, беше си глътнала езика и той й пречеше да диша.

Внезапно тя пое дълбоко дъх и издъхна завинаги. Тялото й се отпусна в спазми на пода, после застина; очите й бяха широко отворени, гледайки към нищото; устните й бяха разтворени от смъртта. Всичко това бе продължило по-малко от шейсет секунди. Брей се наведе над нея и вдигна ръката й, разтваряйки костеливите и пръсти. Той махна ножа, изправи се и тръгна към бюрото, където имаше кибрит. Запали една клечка и я поднесе към острието. Мигновено избухналият пламък беше толкова силен, че опърли косата му, горещината беше толкова непоносима, че обгори лицето му. Той изпусна шилото и започна да гаси огъня, тъпчейки с крака.

Телефонът иззвъня.

— Обажда се Талеников — каза руснакът, след като никой не отговори от другата страна. Телефонът беше вдигнат, но не се чу никакъв глас. — Надявам се, че положението ти няма да се влоши, ако приемеш да се срещнем.

— Приемам — беше отговорът.

— Ти отхвърли моята телеграма, моя бял флаг, но ако аз бях на твоето място, щях да направя същото. Но ти грешиш, впрочем аз също бих сгрешил. Кълна се, че бих те убил, Беоулф Агейт, може би един ден ще го направя, но не сега и не по този начин.

— Ти прочете моята шифровка — беше отговорът, изречен монотонно, — ти уби жена ми. Ела да ме заловиш, готов съм за теб.

— Престани! Ние и двамата убихме. Ти уби моя брат… а преди това и едно невинно младо момиче, което не представляваше никаква заплаха за животните, които я изнасилиха и я убиха.

— Какво?

— Нямаме време. Има хора, които искат да те убият, но аз не съм от тях. Както и да е, хванах един от убийците; сега той е при мен.

— Да, но изпрати друг — прекъсна го Скофийлд. — Тя е мъртва. Ножът се заби в нея, не в мен. И не беше необходимо да се забие много дълбоко.

— Ти сигурно си я предизвикал. Това не беше планирано! Но ние губим секунди, а не разполагаме с време. Чуй човека, който ще ти дам да говори. Той е от Амстердам. Лицето му е малко повредено и не вижда много добре, но ще може да говори. — Василий сложи слушалката до окървавените устни на холандеца и заби „Граз“ в неговия врат. — Кажи му, холандецо!

— Бяха изпратени телеграми — раненият мъж прошепна, тресейки се от страх и от кръвта, която течеше по него. — Амстердам, Марсилия, Прага. За Беоулф Агейт нямаше спасение. Всички щяхме да бъдем избити, ако той продължаваше да живее. Телеграмите носеха обикновено обявление: това беше тревога, която ни принуждаваше да вземем предпазни мерки, но ние знаехме какво означават те. Не вземайте предпазни мерки, а отстранете проблема, елиминирайте Беоулф лично… Ти всички ни познаваш, хер Скофийлд. Издавал си подобни заповеди и на нас; знаеш, че те трябва да бъдат изпълнени.

Талеников издърпа слушалката, но продължаваше да държи дулото на оръжието си, притиснато във врата на Амстердам.

— Чу го. Капанът, който ми устрои, беше използван, за да те хванат в засада твоите собствени хора.

Мълчание. Беоулф Агейт не каза нищо. Търпението на Василий се изчерпваше.

— Не разбираш ли? Те са обменили информация, това е единственият начин, по който са могли да узнаят твоята явка — това, което ти наричаш бърлога. От Москва са им я дали, не можеш ли да разбереш. Всеки от нас е бил използван, за да бъде организирана екзекуцията на другия, за да могат да ни убият и двамата. Но моите хора са по-директни от твоите. Заповедта за моята смърт беше изпратена до всяка съветска централа, гражданска или военна. Вашият Държавен департамент го прави по различен начин. Вашите аналитици не поемат отговорността за такива неконституционни решения. Те просто изпращат предупреждение на тези, на които не им пука много от абстракции, а само за техния живот.

Тишина. Талеников експлодира.

— Какво повече искаш? Амстердам е трябвало да те очисти; нямало е да имаш никакъв избор. Щеше да се опиташ да се измъкнеш през някой от двата изхода — сервизния асансьор или стълбището. Сега, в момента, Марсилия е до сервизния асансьор, а Прага е на стълбището. Човекът от Прага ти е добре познат, Беоулф. Ти си използвал неговия пистолет и неговия нож в много случаи. Той те чака. След по-малко от петнадесет минути, ако не се появиш на някое от двете места, те ще нахлуят в стаята ти. Какво повече искаш?

Скофийлд отговори най-после:

— Искам да знам защо ми казваш всичко това?

— Прочети шифрограмата ми отново! Това не е първият път, когато ние двамата сме били използвани. Случи се нещо невероятно и то не зависи нито от мен, нито от теб. Малцина знаят за него. В Москва и във Вашингтон. Но те не казват нищо. Никой не може да каже нищо. Признанията биха били катастрофални.

— Какви признания?

— Наетите атентатори и от двете страни. Това датира от години, от десетилетия.

— И по какъв начин ме засяга това? Не ми пука за теб.

— Димитри Юриевич.

— Какво общо има той с това?

— Казват, че ти си го убил.

— Лъжеш, Талеников. Мисля, че на теб повече ти приляга. Юриевич се поддаваше, щеше да премине при нас. Цивилният, който беше убит, беше мой агент, под мой личен контрол. Това е било операция на КГБ. По-добре един мъртъв език, отколкото дезертирал. Повтарям ти, ела и се опитай да ме хванеш.

— Грешиш!… По-късно! Нямаме време да спорим. Искаш доказателства. Тогава слушай. Надявам се, че с ушите си възприемаш по-добре, отколкото с мозъка си!

Руснакът бързо натика „Граз“ в своя колан и вдигна слушалката във въздуха. С лявата си ръка той сграбчи гърлото на мъжа от Амстердам, палецът му натисна адамовата ябълка. Той продължаваше да натиска, ръката му беше като клещи, пръстите му смачкаха тъканта и костите, когато се затвориха. Холандецът се разтресе жестоко, ръцете му се размахаха, опитвайки се да се освободят от хватката на Василий; усилията му бяха безполезни. Той извика от болка и този вик премина от вой към агония. Мъжът от Амстердам падна на пода в безсъзнание. Талеников заговори отново в телефона.

— Мислиш ли, че има човешко същество, което би позволило да играе ролята на стръв и да изтърпи това, което аз направих току-що?

— А той имаше ли друга алтернатива?

— Ти си глупак, Скофийлд! Пукни сам! — Василий поклати глава в отчаяние. Това беше реакция на собствената му загуба на контрол. — Не… Не, не трябва да умираш. Ти не можеш да разбереш, а аз трябва да ти обясня така, че да ме разбереш. Ненавиждам това, което си, всичко, което стои зад теб. Но точно сега ние трябва да направим това, което малцина биха успели да направят. Да накараме хората да слушат, да ги накараме да говорят. И ако не успеем да открием друга причина, заради която да го направят, то те трябва да го направят, защото се страхуват от нас, страхуват се от това, което знаят. Страхът стои от двете страни…

— Не зная за какво говориш — прекъсна го Скофийлд. — Развиваш ми някаква чудесна стратегийка от КГБ; може би за нея ще ти дадат някоя огромна дача в Гразнов, но нямаш късмет. Повтарям ти, ела и ме хвани.

— Стига! — кресна Талеников, поглеждайки към часовника на масата. — Имаш единадесет минути! Знаеш къде се намира последното ти доказателство. Ще го откриеш в сервизния асансьор или на стълбището. Освен ако не искаш да го научиш като умреш в собствената си стая. Ако предизвикаш някоя бъркотия, ще се събере тълпа. А това на тях ще им хареса дори повече, но няма защо да ти обяснявам тези неща. Ще можеш да познаеш Прага, но не и Марсилия. Не можеш да се обадиш в полицията, но съществува вероятност управителите да се обадят; и двамата знаем това. Върви и намери своето доказателство, Скофийлд! Виж дали твоят враг лъже. Ще стигнеш не по-далеч от първия завой по коридора! Ако оживееш — което е малко вероятно, аз ще бъда на петия етаж, стая 505. Направих каквото можах! — Василий тресна телефона, жест, който беше изпълнен с отчаяние и ярост. Нищо не можеше да вразуми американеца.

Сега всяка секунда беше скъпа на Талеников. Той беше казал на Беоулф Агейт, беше направил всичко, което можеше, но това не беше вярно. Коленичи и свали черното палто от безжизненото тяло на Амстердам.

Брей затвори телефона, съзнанието му беше напрегнато. Само ако можеше да поспи, или ако не се беше случила тази неочаквана атака на насилие от страна на старицата, или ако Талеников не му беше разкрил толкова много неща от истината, нещата щяха да бъдат по-ясни. Но всичко се беше случило сега и както много пъти в миналото, той трябваше да започне да действа сляпо, като взема непосредствено решения. Не му беше за пръв път да бъде обект на нападение от няколко различни места. Трябваше да свикне с това при положение, че имаше вземане-даване с враждуващи помежду си партизани от един и същи огромен лагер, въпреки че убийството досега никога не беше крайна цел. Необичайно беше и времето, обединяването на отделни убийци. А това беше толкова понятно, толкова ясно.

Подсекретарят на Държавния департамент, Даниел Конгдън, наистина го беше направил! Безобидният на пръв поглед чиновник беше намерил кураж да реализира собствените си убеждения. Дори повече, беше открил Талеников и пътя, по който Талеников да го отведе до Беоулф Агейт. За каква по-добра възможност би могъл да мечтае, без да нарушава правилата, защото елиминирането и убийството на един специалист според него беше опасно? Какъв по-добър мотив да се свърже с руснаците, които само биха помогнали за отстраняването на двамата мъже.

Толкова ясно, толкова добре оркестрирано, като че ли той или Талеников лично бяха изработили тази стратегия. А после щяха да казват колко са учудени и колко са озадачени, да вървят ръка за ръка, държавниците от Вашингтон и Москва, твърдейки, че насилието между бившите офицери от разузнаването принадлежи на друга ера. На ера, в която личната омраза беше надхвърлила националните интереси. Господи, той си представяше, той чуваше тъпите речи на хора като Конгдън, които прикриваха вонящите си решения зад своите уважавани титли.

Но най-неприятното нещо беше, че действителността щеше да подкрепи подобни речи, думите бяха потвърдени и от желанието на Талеников за отмъщение. Кълна се, че ще те убия, Беоулф Агейт, и един ден може би ще го направя! Този ден беше днес, „може би“ нямаше никакво значение за руснака. Талеников искаше Беоулф Агейт за себе си; той не желаеше намесата на убийци, наети и програмирани от чиновниците във Вашингтон и Москва. Ще те видя как издъхваш… Това бяха думи на Талеников преди шест години; тогава той ги беше казал съзнателно, сега също би ги изрекъл.

Той със сигурност щеше да спаси врага си под пистолетите на Марсилия и Прага. Врагът му си заслужаваше по-добро оръжие, неговия пистолет. И нищо от това, което беше изрекъл, не беше безсмислено, нито една от думите не беше преувеличена, за да доведе врага му пред дулото на неговия пистолет.

Вече всичко му беше омръзнало, помисли си Скофийлд, отдръпвайки ръката си от телефона. Беше уморен от напрежението да действа и да противодейства. Но в крайна сметка на кого му пукаше за това? Кой би дал пукната пара за двамата застаряващи специалисти, посветили се на желанието си да видят своя противник мъртъв…

Брей затвори очи, притискайки силно клепачите си, осъзнавайки, че имаше влага в очните му кухини. Сълзи на умора, умствена и физическа; нямаше време да се замисли за изтощението, защото на кого ли му пукаше — а смъртта го дебнеше зад всеки ъгъл, той нямаше да умре под пистолетите на Марсилия, Прага или Москва. Беше по-добър от тях; винаги е бил по-добър.

Според Талеников имаше единадесет минути; две бяха минали откакто руснакът му каза това. Капанът беше в неговата стая и ако мъжът от Прага беше същият, който Талеников беше описал, нападението щеше да бъде направено бързо, с минимален риск. Преди оръжията щеше да има газови димки. Техните пари щяха да обездвижат всеки, намиращ се в стаята. Това беше тактика, използвана от пражкия убиец; той рядко играеше на хазарт.

Непосредствената цел поради това беше да се измъкне от капана. Да мине по коридора не беше разумно, може би дори да отвори вратата. Задачата на Амстердам беше да го убие и ако те не забележеха, че той е свършил това, Прага и Марсилия щяха да нападнат. Ако нямаше никой в коридора — което щеше да бъде доказано от липсата на някакъв шум — на тях не им оставаше нищо друго. Тяхната схема нямаше да бъде нарушена, само може би ускорена.

Има някой в коридора, няма никой в коридора. Хора, които се суетяха, развълнувани хора, можеха да бъдат неговото прикритие. По-често тълпата беше предимство за убийците, а не за жертвата, особено ако жертвата беше идентифицирана, а един или повече от убийците не бяха. От друга страна, жертвата, която знаеше точно кога ще бъде проведено нападението, можеше да използва тълпата, за да се опита да избяга от смъртта. Бягство, което се базираше на объркването и на промяната в плана. Промяната нямаше да бъде голяма, но достатъчна да предизвика нерешителност. Безогледната стрелба по време на екзекуцията трябваше да бъде избягвана. Осем минути. Или по-малко. Всичко зависеше от подготовката. Той трябваше да вземе своите по-важни вещи, защото ако започнеше да бяга, то щеше да трае дълго; колко дълго и колко надалеч, не можеше да каже, нито можеше да мисли за това сега. Трябваше да се измъкне от капана и да заблуди четирима мъже, които искаха да го убият; единият, по-опасен от останалите трима, защото не беше изпратен от Вашингтон или от Москва. Той беше дошъл сам.

Брей се приближи бързо до мъртвата жена на пода, завличайки я към банята, претърколи трупа вътре и затвори вратата. Той вдигна лампата с тежката основа и я запрати към бравата. Ключалката беше разбита, сега вратата можеше да бъде отворена само ако бъдеше разбита.

Можеше да остави дрехите си. По тях нямаше никакви знаци от обществени перални или някакви други символи, които да подскажат непосредствена връзка със Скофийлд. Отпечатъците му щяха да послужат за това, но да ги изтрива сега нямаше време. Щеше да бъде достатъчно далеко дотогава, ако успееше да се измъкне жив от хотела. Дипломатическият му куфар обаче му трябваше; той съдържаше твърде много средства, необходими за неговата професия. Затвори го, разбърка комбинацията и го хвърли на леглото. Облече си сакото и се върна при телефона. Вдигна го и набра номера на централата.

— Това е стая 213 — каза той шепнейки, опитвайки се да изглежда слаб. — Не бих искал да ви тревожа, но познавам симптомите. Получих удар. Имам нужда от помощ…

Той остави телефона да падне на масата и оттам на пода.

10.

Талеников облече черното палто и взе сивия шал, който все още беше увит около врата на Амстердам. Размота го и го уви около своя врат. После вдигна сивата шапка, която беше паднала до стола. Беше твърде голяма; той нахлупи горницата й, така че да стои по-нормално на главата му и тръгна към вратата, минавайки покрай гардероба. Заговори строго на двойката, която беше вътре:

— Останете там, където сте и не издавайте никакъв звук. Ще бъда вън в коридора. Ако чуя някакъв шум, ще се върна и това ще бъде най-лошото, което може да ви се случи.

В коридора той изтича към главния асансьор, а после премина покрай тях и продължи към обикновения тъмен асансьор в дъното на коридора. До стената имаше някаква маса за подноси, използвана от румсървиса. Той премести „Граз“ от своя колан и го пусна в джоба на палтото, като натисна бутона с лявата си ръка. Червената светлина над вратата светна; асансьорът беше на втория етаж. Марсилия беше заел позиция и чакаше Беоулф Агейт.

Светлината угасна и секунди по-късно светна таблото с цифра три, после номер четири. Василий се обърна с гръб към плъзгащия се панел.

Вратата се отвори, но не се чуха думи, които да изразяват, че са го разпознали. Нямаше изненадани от вида на черното палто и сивата шапка. Талеников се обърна обратно с пръст на спусъка. В асансьора нямаше никой. Той влезе и натисна бутона за втория етаж.

— Сър? Сър? Господи, това е онзи, лудият, от стая 213! — възбуденият глас на телефонистката пищеше пронизващо от телефона. — Изпратете няколко момчета! Вижте какво могат да направят. Ще се обадя на линейката. Получил е инфаркт или нещо…

Думите й бяха прекъснати. Хаосът започна.

Скофийлд стоеше до вратата, отвори я и зачака. Не повече от четиридесет секунди изминаха откакто чу тичащите стъпки и виковете в коридора. Вратата се отвори; главният портиер изтича вътре, следван от един по-млад, по-голям мъж, друг портиер.

— Слава богу, че не беше затворена! Къде?…

Брей затвори вратата с шут, показвайки се на двамата мъже. Пистолетът беше в ръката му.

— Никой няма да пострада — каза той спокойно. — Само направете това, което ви кажа. Ти — обърна се Брей към по-младия мъж — свали сакото си и шапката, а ти — продължи той, говорейки на старшия портиер — отиди на телефона и кажи на телефонистката да изпрати мениджъра. Ти си изплашен, не искаш да докосваш нищо. Може би тук се е случило нещастие. Мислиш, че е мъртъв.

По-възрастният мъж се скова, очите му се спряха на пистолета и после побягна към телефона. Думите му бяха убедителни, наистина беше изплашен до смърт.

Брей взе шапчицата и сакото на златни райета, които огромният мъж му подаде. Той свали своето сако, облече униформата като взе своето под мишница.

— Шапката — заповяда Скофийлд.

Беше му подадена.

Старият портиер свърши. Очите му диво гледаха към Брей, последното му изречение беше:

— За бога, побързайте! Изпратете някого тук горе!

Скофийлд посочи с оръжието си.

— Застани до вратата, до мен — каза той на изпадналия в отчаяние мъж, после се обърна към по-младия: — Там, зад леглото, има един гардероб. Влизай в него, веднага!

Огромният набит портиер се поколеба, погледна лицето на Брей и тръгна бързо към гардероба. Скофийлд, с насочен към старшия портиер пистолет, пристъпи към гардероба и затвори вратата с ритник. Той хвана лампата за нейната основа.

— Мини вдясно! Разбираш ли? Отговори ми?

— Ъхъ — дочу се приглушеният отговор отвътре.

— Почукай на вратата.

Почукването дойде от най-лявата част, това беше дясно за мъжа. Брей стовари основата на лампата върху бравата. Тя се счупи. После вдигна пистолета си, на който беше поставил заглушителя, и стреля от дясната страна на вратата.

— Това беше куршум! — каза той. — Без значение какво ще чуеш, дръж си устата затворена или ще последва още един. Аз съм точно отвън тази врата.

— О, господи…

Мъжът щеше да мълчи дори и да имаше земетресение. Скофийлд отиде обратно при старшия портиер, вземайки дипломатическия си куфар.

— Къде е стълбището?

— В дъното на коридора, до асансьорите. Трябва да завиете надясно. Той е в дъното на коридора.

— А сервизния асансьор?

— На същото място, само че от другата страна, от другия край, завийте наляво.

— Слушай ме — прекъсна го Брей — и запомни това, което ще ти кажа. След няколко секунди ще чуем мениджъра заедно с няколко души вероятно, да идват по коридора. Когато отворя вратата, ти ще излезеш навън и ще извикаш — и то да крещиш така, като че ли те шибат — после ще започнеш да бягаш надолу по коридора заедно с мен.

— Господи! Какво трябва да им кажа?

— Че искаш да се махнеш оттук — отговори му Брей. — Кажи го както искаш. Не мисля, че ще ти бъде трудно.

— А къде ще отидем? Имам жена и четири деца…

— Това е чудесно! Що не си отидеш вкъщи?

— Какво?

— Кой е най-краткият път към фоайето?

— Господи, не знам!

— По асансьорите може да отнеме доста време.

— Ами стълбите? Стълбите! — Паникьосаният старши портиер откри триумф в своята идея.

— Използвай стълбището — каза Скофийлд, като прилепи ухото си на вратата.

Гласовете бяха приглушени, но приближаваха. Той чу думите „полиция“ и „линейка“, а после „спешен случай“. Бяха трима или четирима души.

Брей отвори вратата и избута старшия портиер в коридора.

— Давай — каза той.

Талеников се обърна, когато вратата на сервизния асансьор се отвори на втория етаж. Отново нямаше признаци черното палто и отличителната сива шапка да бъдат разпознати. Той отново се обърна, ръката му стискаше здраво „Граз“ в джоба. В коридора имаше подноси с недоизядена храна и мирис на кафе — останки от късната закуска — но никаква следа от Марсилия.

Една двойна летяща метална врата водеше към коридора на втория етаж, в средата на всеки от панелите имаше по един кръгъл прозорец. Василий приближи и надникна през десния.

Той беше там. Фигурата в тежък велурен костюм се движеше до стената, приближавайки ъгъла към пресечката, която водеше към стая 213. Талеников погледна часовника си. Беше дванадесет и тридесет и една. Четири минути до нападението; това щеше да трае колкото живота на Скофийлд, ако той не му повярваше. Беше необходимо нещо, с което да му отвлече вниманието; най-сигурното нещо беше огънят. Телефонно обаждане, пламтяща възглавница, натъпкана с парцали и хартия и хвърлена в коридора. Чудеше се дали Беоулф Агейт би се сетил за това.

Скофийлд беше намислил нещо. В дъното на коридора светлината на един от главните асансьори светна; вратата се отвори и излязоха трима мъже, говорейки разпалено. Единият беше мениджърът, който беше изпаднал в паника; друг носеше черна чанта: лекар. Третият беше ченге. Лицето му беше остро, косата му късо подстригана: частният детектив на хотела.

Те изтичаха покрай объркания Марсилия, който се обърна рязко настрани, и продължиха надолу по коридора, който водеше към стаята на Скофийлд. Французинът извади пистолета си.

В другия край на коридора под червения знак за изход една тежка врата се отвори. Фигурата на прага се появи, той кимна на Марсилия. В дясната му ръка имаше дългоцев, тежкокалибрен автоматичен пистолет, в лявата — нещо, което изглеждаше… то беше граната. Палецът беше вдигнат, притиснат към лостчето; възпламенителната игла беше извадена!

Ако имаше една граната, значи имаше и повече. Прага беше цял оръжеен арсенал. Щеше да избие всички, които бяха в тази зона до момента, в който не убиеше Беоулф Агейт. Щеше да подхвърли гранатата в края на коридора, след това бързо ще побегне още преди да се е разнесъл димът, и да изстреля няколко куршума в главите на оцелелите, като особено щеше да се погрижи Скофийлд да е първият от тях. Без значение какво беше намислил американецът, той явно беше обграден. Нямаше никакъв път, по който да избяга от куршумите.

Освен ако Прага не беше спрян на мястото, на което се намираше, така че гранатата да експлодира под него. Василий извади „Граз“ от своя джоб и бутна летящата врата пред себе си.

Тъкмо щеше да стреля, когато чу някакъв писък… писъци на човек, изпаднал в паника.

— Махнете се оттук! За бога, трябва да се махна оттук!

Това, което последва, беше лудост. Двама мъже в хотелски униформи идваха, тичайки по коридора, единият се обърна надясно, блъскайки се в Прага, който го изблъска настрани, удряйки го с цевта на пистолета. Прага извика към Марсилия, заповядвайки му да тръгне нагоре по коридора.

Марсилия не беше глупав — не повече от Амстердам. Той видя гранатата в ръката на Прага. Двамата мъже започнаха да крещят един на друг.

Вратата на асансьора се затвори.

Тя се затвори. Светлината угасна. Тя беше позиция задръж.

Беоулф Агейт успя да се измъкне.

Талеников се обърна и мина зад металната врата; в объркването не бяха го забелязали. Но Прага и Марсилия бяха видели асансьора; очевидно, бяха се сетили за втория мъж, облечен в тъмночервено сако, бягайки право напред, без паника, знаейки какво прави, и носейки нещо под лявата си ръка. Също както Василий двамата екзекутори наблюдаваха светещите цифри над вратата на асансьора, очаквайки, както и Талеников очакваше, да светне буквата „Ф“. Но тя не светна.

Светлината стигна до три. И спря.

Какво ли правеше Скофийлд? Той можеше да избяга на улицата само за секунди, да бъде в безопасност сред тълпата, насочвайки се към някое от стотиците възможни убежища. Но беше останал в обсега на бурята! Отново лудост!

Тогава Василий разбра. Беоулф Агейт отиваше при него.

Той погледна през кръглия прозорец. Прага говореше нещо като бесен. Марсилия кимаше, държейки палеца си на бутона на левия асансьор, а Прага побягна нагоре по стълбите и изчезна зад вратата.

Талеников трябваше да знае какво са си казали. Можеше да му спести няколко секунди — ако можеше да научи нещо за секунди. Той сложи „Граз“, премина през летящата врата със сивия копринен шал, омотан около неговия врат, и сивата шапка, нахлупена плътно над челото му, лицето му бе прикрито.

При възбуденото състояние на Марсилия, бързината и изненадата имаха своя ефект. Черното палто, сивата шапка и коприненият шал бяха достатъчни да бъде объркан образът на един човек, с когото се беше срещал само веднъж за малко в някакво кафене. Той беше шокиран, изтича към Талеников, викайки на собствения си език. Думите бяха толкова бързо изречени, че бяха почти неразбираеми:

— Какво правиш тук? Целият ад се продъни! Някой вика в стаята на Беоулф; те трошат вратите! Той се измъкна. Прага…

Марсилия спря. Той видя лицето пред себе си и озадаченият израз на лицето му премина в шок. Ръката на Василий се стрелна напред, сграбчвайки оръжието на французина, изтръгвайки го с такава сила, че Марсилия изкрещя високо. Пистолетът беше отскубнат от пръстите му. Талеников удари мъжа, като го просна върху стената, забивайки коляното си между чатала на французина, разкъсвайки с лявата си ръка дясното ухо на Марсилия.

— Прага, какво? Имаш само една секунда да ми кажеш! — Той отново заби коляното си в слабините на французина. — Веднага!

— Ще търсим път към покрива… — Марсилия сдъвка отговора, изплювайки го между стиснатите си зъби, главата му политна назад от болка, — етаж по етаж, докато стигнем до покрива.

— Защо? — Господи, помисли си Василий. Имаше някаква метална конструкция, свързваща хотела с прилежащата му сграда. Те знаеха? Той заби коляното си отново и повтори: — Защо?

— Прага смята, че Скофийлд се страхува, че има твои хора на улицата… При вратите на хотела. Той ще чака, докато дойде полицията… Объркването. Той е направил нещо в стаята. В името на Бога, спри!

Василий заби дръжката на пистолета на французина малко зад лявото слепоочие на Марсилия. Убиецът припадна, а от раната бликна кръв. Талеников претърколи безжизненото тяло до стената, оставяйки го да падне така, че да бъде напреки на пресечния коридор. Който и да дойдеше от 213 стая, щеше да бъде посрещнат и от друга неочаквана гледка. Паниката щеше да нарасне и да бъдат спечелени ценни секунди.

Асансьорът от лявата страна пристигна при повикването на французина. Василий влезе вътре и натисна бутона за третия етаж. Вратите се затвориха, когато в същото време от долния край на коридора двама развълнувани мъже изтичаха от стая 213. Единият беше управителят на хотела. Той видя падналия французин насред прогизналия от кръв мокет. И изкрещя.

Скофийлд съблече сакото и шапката, захвърляйки ги в ъгъла, и облече своето сако. Асансьорът спря на третия етаж; той се стресна при вида на младата камериерка, която влезе, носейки кърпи на ръката си. Само кимна; той се вгледа в нея. Вратата се затвори и те продължиха към четвъртия етаж, където камериерката слезе. Брей натисна този път бутона за шестия етаж. Най-горният етаж.

Ако беше възможно, една част от цялата лудост щеше да свърши с това! Той нямаше да избяга оттук, само за да започне да бяга отново след това и да се чуди къде ще бъде поставен следващият капан. Талеников беше в хотела и това бе всичко, което знаеше.

Стая 505. Талеников беше дал този номер по телефона; той каза, че ще чака. Брей се опита да си спомни, опита се да си спомни шифъра или кода за цифрите, но не можа да си спомни за такава комбинация и се усъмни дали човекът от КГБ би си играл да закодира своето положение.

5-0-5.

5-смърт-5?

Ще те чакам на петия етаж. Един от нас ще умре.

Дали беше толкова просто? Дали Талеников беше паднал до предизвикателство? Дали неговото его беше толкова накърнено, или изтощението му беше толкова пълно, че нямаше нищо друго, което да им остава, освен да си уредят един дуел?

За бога, нека да го решим веднъж завинаги! Аз идвам, Талеников! Ти може да си добър, но не си лъжица за устата на човек, който наричат Беоулф Агейт!

Толкова необходимо… Толкова изморително…

Асансьорът стигна до шестия етаж. Дъхът на Брей спря, когато двама добре облечени мъже слязоха. Те говореха за бизнес, за цифрите от миналата година, въобще върху някаква скучна тема. И двамата погледнаха набързо, неодобрително към него. Той ги разбра. Брадата, кървясалите очи. Стисна дипломатическия си куфар и избегна техните погледи. Вратата започна да се затваря и Брей влезе вътре, като държеше ръката си в сакото.

— Съжалявам — измърмори той, — моят етаж.

Нямаше никой в дългия коридор, право напред, четири етажа над 211 и 213 стая. Далеч долу вдясно имаше две врати с два кръгли прозореца. Сервизният асансьор. Единият панел току беше затворен; все още се люлееше. Скофийлд извади автоматичния си пистолет наполовина от колана си; после го постави на мястото му, когато чу тракането на чинии зад люлеещите се врати. Явно вземаха някакъв поднос за храна; човек, който се прикрива и има намерение да извърши убийство, няма да вдига шум.

Долу, вляво, към стълбите, някаква чистачка току-що беше свършила стаята си. Тя затвори вратата и бавно започна да бута количката си към следващата стая.

505.

Пет-смърт-пет.

Ако имаше място, на което трябваше да се срещнат, то той беше над него, на по-високото място, но това беше високо място, което все още не виждаше, а времето течеше. Той набързо си помисли да приближи към чистачката и да я използва по някакъв начин, но след като той се появи, мисълта му се изпари. Неговото появяване решаваше твърде много неща; бръсненето беше лукс, който той не можеше да си позволи. За да се облекчи, означаваше, че трябва да се откаже от ценни мигове, далеч от капана. Малките неща ставаха големи, толкова важни по време на чакането. И той беше толкова изморен.

Използването на сервизния асансьор трябваше да бъде изключено; то беше средство твърде лесно за обездвижване, за изолиране. Стълбището не беше много по-добро, но имаше едно предимство; с изключение на покрива — ако имаше изход към покрива — то не отиваше по-нагоре. Гледката отгоре винаги беше предимство за човека. Хищните птици кръжаха, те рядко атакуваха от долу нагоре.

Акулите обаче правеха точно това.

Разсейване. Някакъв вид разсейване. Знаеше се, че акулите атакуват подвижните предмети, плаващите останки.

Брей бързо тръгна към тежката врата на стълбището, спирайки за малко до количката на чистачката. Той взе четири стъклени пепелника, напъха ги в джобовете си и хвана дипломатическия си куфар под мишница.

Възможно най-тихо натисна бравата на вратата. Тежката стоманена врата се открехна. Тръгна надолу по стъпалата, придържайки се близо до вратата, ослушвайки се за звук от своя враг.

Той беше там. На няколко етажа по-надолу можеше да чуе бързите стъпки, отеквайки при допира с бетонните стълби. Те спряха и Скофийлд престана да се движи. Това, което последва, го обърка. Чуха се няколко звука от плъзгане, поредица от бързи движения — стържещи, металически. Какво ли беше това?

Той погледна назад към стълбите, към металната врата, през която беше преминал, и видя. Стълбището се използваше изключително като изход при пожар; бравата се отваряше само в едната посока, но не и откъм стълбището, защитавайки по този начин хотела от крадци. Човекът отдолу използваше тънка метална пластина или пластмаса, опитвайки се да отвори вратата. Методът беше универсален; повечето подобни врати можеха да бъдат манипулирани по този начин, ако действаха както трябва. А те наистина действаха както трябва в този хотел.

Стърженето спря. Вратата беше отворена.

Тишина.

Вратата се удари и се затвори. Скофийлд приближи до края на стъпалата и погледна надолу; той не видя нищо друго, освен парапетите, които чезнеха в мрака. Тихо, стъпка по стъпка, той започна да слиза, докато стигна до следващата площадка. Беше на петия етаж.

505. Един безсмислен номер. Едно безсмислено усложнение.

Стратегията на Талеников беше вече ясна. И логична. Брей също щеше сам да я използва. След като хаосът беше веднъж започнал, руснакът чакаше във фоайето, наблюдавайки асансьорите, и ако той не се появеше, щеше да предположи, че Беоулф е изчезнал, след като може би е успял да си пробие път навън. Само след като Талеников беше сигурен, че врагът му не е излязъл от хотела, щеше да започне последното надбягване, и то по стълбището, тършувайки из коридорите, докато оръжието му щеше да бъде готово за неговата движеща се мишена.

Но руснакът не можеше да започне гонитбата от върха, той трябваше да започне от стълбището във фоайето. Беше принуден да се откаже от високата позиция, която беше смъртен недостатък на стълбището, също както би била и в някоя хълмиста местност. Скофийлд остави дипломатическия си куфар на земята и извади два стъклени пепелника от джоба си. Чакането почти свърши; мигът щеше да настъпи всяка секунда.

Вратата отдолу се отвори. Брей захвърли първия пепелник между парапетите; чупенето на стъклото отекна между бетонните стени и стоманената врата.

Чуха се стъпки. Търкането на тежко тяло, опряно о стената. Скофийлд подскочи към празното пространство; той хвърли надолу и втория пепелник. Стъклото се строши точно отдолу; фигурата отдолу се стрелна покрай ръба на парапета. Брей стреля с пистолета си; врагът му изкрещя, завъртя се във въздуха, хвърляйки се извън обсега на погледа му.

Скофийлд слезе три стъпала по-надолу, притискайки се към стената. Той забеляза крака и стреля още веднъж. Чу се песента на куршума, който рикошира в стоманата, забивайки се в цимента. Беше пропуснал; беше ранил руснака, но не беше го убил.

Тогава изведнъж се чу друг звук. Сирени. Далече. Навън. Приближаващи. И викове, които едва достигаха през тежките врати; по коридорите и площадките някой редеше команди.

Вариантите намаляваха, шансът да се избяга намаляваше с всяка секунда. И сега беше моментът да свърши. Не оставаше нищо друго, освен една последна размяна. Стотиците уроци от миналото бяха обобщени в един: стреляй първи, накарай пистолета да те издаде — това означава, че издаваш част от себе си. Една незначителна рана не означава нищо, ако може да спаси живота ти.

Секундите отлитаха бързо; нямаше друга алтернатива.

Брей извади оставащите два пепелника от джоба си и ги захвърли към откритото пространство над парапета. Той стъпи надолу и при звука на първия счупен пепелник се изви с лявото рамо напред, разсичайки въздуха, описвайки полукръг, част от него в прекия обстрел на руснака. Но не и оръжието му. То беше готово за атака.

Две оглушителни експлозии изпълниха вертикалния тунел…

Пистолетът беше изтръгнат от ръката му! От дясната му ръка! Той гледаше безпомощно как оръжието изхвърча от пръстите му, пръски кръв по дланта му, малкото кръгче от рикоширалия в метала куршум.

Беше обезоръжен от един погрешно изстрелян куршум. Убит от едно ехо.

Автоматичният „Браунинг“ затрака надолу по стълбите. Той скочи към него, въпреки че знаеше, че е твърде късно. Убиецът отдолу вече се виждаше, изправяйки се на крака, огромното дуло на неговия пистолет се изправяше, насочено към главата на Скофийлд.

Това не беше Талеников. Не лицето от хилядите снимки, лицето, което мразеше в продължение на цяло десетилетие! Това беше човекът от Прага, мъжът, който беше използвал толкова често за каузата на свободомислещите хора. Този мъж щеше да го убие сега.

Две мисли се появиха в съзнанието му, едната изпревари другата. Последните желания, това бяха те. Смъртта щеше да настъпи бързо; беше благодарен за това. А и освен това най-после беше лишил Талеников от неговия трофей.

— Всички си вършим работата — каза човекът от Прага, трите му пръста, здраво стегнати около дръжката на пистолета. — Ти ме научи на това, Беоулф.

— Ти никога няма да се измъкнеш оттук.

— Забравяш собствените си уроци. „Хвърли оръжието си, смеси се с тълпата.“ Ще се измъкна. Но ти няма. Ако успееш да се измъкнеш, много хора ще трябва да умрат.

— Подаждите! — Гласът изгърмя някъде отгоре, без да се чуе трясък на врата преди това. Мъжът, който извика, беше се намесил бързо и тихо. Екзекуторът от Прага се изви наляво, приклякайки, обръщайки мощния си пистолет нагоре към стълбите, където беше Василий Талеников.

Руснакът стреля и проби дупка в главата на Прага. Чехът падна пред Скофийлд, когато Брей се хвърли за пистолета си, сграбчвайки го на стъпалата, претъркаляйки се бързо надолу под прикритието на стълбището. Той диво стреля към мъжа от КГБ; нямаше да позволи на Талеников да го спаси от Прага, само за да запази своя трофей.

Ще видя как издъхваш…

Не тук! Не сега! Не, докато все още мога да се движа!

И тогава почувства, че не може да се движи. Почувства удара и само разбра, как главата му широко се разтвори, очите му се изпълниха с ослепителна бяла светлина, някак смесвайки се със звуците на хаоса. Сирени, викове, крещящи гласове, долитайки от далечните етажи някъде долу.

Претъркулвайки се, за да се скрие от обстрела на Талеников, той беше ударил главата си в острия стоманен ръб в стълба на ъгъла на парапета. Един куршум, едно ехо, един идиотски стълб от арматурно желязо. Това щеше да му донесе смъртта.

Образът беше замъглен, но непогрешим. Фигурата на добре сложения руснак се появи, тичайки надолу по стълбището. Брей се опита да вдигне пистолета си, който все още държеше в ръка; не можа. Беше затиснат от нечий тежък ботуш; оръжието беше измъкнато от ръката.

— Направи го — прошепна Скофийлд. — За бога, направи го сега! Ти спечели по случайност. Това е единственият начин, по който би могъл да спечелиш.

— Не съм спечелил нищо! Не ми трябва такава победа. Хайде! Ставай! Полицията е тук; всеки момент ще се качат горе по стълбището.

Брей почувства как силните ръце го повдигат и сложи ръката си около здравия врат, рамото му се заби отстрани за подкрепа.

— Какво правиш, по дяволите? — Той не беше сигурен, че думите са негови; не можеше да мисли през болката.

— Ранен си. Раната на врата ти се е отворила; но не е лоша. Само че си си пукнал главата. Не знам колко зле.

— Какво?

— Има един изход. Това беше моята бърлога в продължение на две години. Познавам всеки сантиметър от сградата. Хайде! Помогни ми. Раздвижи си краката! Към покрива.

— Моят куфар…

— Взех го.

Те бяха в една голяма катраненочерна конструкция. Плътни струи от студен въздух караха заледените страни да пращят, температурата, която беше близка до точката на замръзване, произвеждаше доловими вибрации. Пълзяха по металния под в мрака.

— Това е главният въздухопровод — обясни Талеников, гласът му беше тих, притесняваше се от магнитното ехо. — Инсталацията служи на хотела и на принадлежащата й офис сграда. И двете са сравнително малки постройки, собственост на една и съща компания.

Скофийлд беше започнал да събира мислите си отново, резките движения го принуждаваха да изпраща импулси към своите ръце и крака. Руснакът беше разкъсал копринения шал на части, увивайки една част около главата на Брей, а другата около врата му. Кървенето не беше спряло, но беше намаляло. Той откри част от своето съзнание, но там все още нямаше яснота по това, което се случваше.

— Ти спаси живота ми. Бих искал да знам защо!

— Тихо! — прошепна мъжът от КГБ. — И продължавай да вървиш.

— Искам да ми дадеш отговор.

— Вече ти го дадох.

— Не беше убедителен.

— Ти и аз, ние живеем само с лъжи. Не виждаме нищо друго.

— От теб не очаквам и нищо друго.

— Имаш няколко минути, за да направиш своя избор. Оставям ти това.

— Какво имаш предвид?

— Ще стигнем до края на тръбата; има една решетка на три-четири метра от пода. В зоната на склада на покрива. Ако успеем да слезем долу, ще се измъкнем на улицата, но сега всяка секунда е ценна. Ако има хора около тази решетка, те трябва да бъдат подплашени. Изстрелите ще свършат тази работа; стреляй над главите им.

— Какво?

— Да. Ще ти дам пистолета.

— Ти уби жена ми.

— Ти уби моя брат. Преди това вашата окупационна армия върна трупа на едно младо момиче — едно дете, което обичах много.

— Не знам нищо за това.

— Сега знаеш. Направи своя избор.

Металната решетка беше широка приблизително метър и двайсет. Отдолу имаше огромна, слабо осветена стая, която служеше за склад, изпълнен с щайги и кутии с различни доставки. Не се виждаше никой. Талеников даде пистолета на Скофийлд и започна да избутва металната решетка от скобите с рамо. Руснакът изчака няколко мига за евентуална реакция на шума; такава нямаше.

Той обърна тялото си обратно с краката напред и започна да се плъзга по тръбата. Раменете и главата му минаха под мрежата, пръстите му напипаха ръба; той търсеше баланс, готов да падне на пода.

Странният звук се появи едва доловимо отначало, а после по-силно. Стъпка… Триене. Стъпка… Триене. Стъпка… Триене. Стъпка. Талеников замръзна, тялото му замря между решетката и пода.

— Добро утро, другарю — изрече внимателно на руски гласът, — походката ми се е подобрила от Рига? Нали? Дадоха ми нов крак.

Брей се изтегли обратно в сянката на тръбата. Отдолу, до една огромна щайга, беше застанал мъж с бастун. Инвалид, чийто крак не беше никакъв крак, а представляваше едно право дърво под панталоните. Мъжът продължи, като извади пистолет от джоба си.

— Познавах те много добре, стари приятелю. Ти беше велик учител. Даде ми един час, за да опозная твоята бърлога. Има няколко начина да се избяга, но този е единственият, който ти би използвал. Съжалявам, учителю. Не можем да си позволим да си с нас повече.

Той вдигна пистолета си.

Скофийлд стреля.

Те побягнаха към алеята от другата страна на улицата, след като излязоха от хотела на Небраска авеню. Двамата се облегнаха на тухлената стена, дишайки тежко. Очите им бяха разширени. Три патрулни коли с включени светлини бяха блокирали входа на хотела, като пропуснаха една линейка. Бяха изнесени две носилки, телата бяха покрити с плат; изнесоха и още една. Талеников видя окървавената глава на Прага. Униформените полицаи задържаха любопитните пешеходци на разстояние, докато техните началници шареха напред-назад, викайки нещо в ръчните си радиостанции, издавайки заповеди.

Беше оформена една мрежа около хотела, всички изходи бяха покрити, всички прозорци се наблюдаваха, бяха приготвили и оръжията си за неочаквани случаи.

— Когато се почувствам достатъчно силен — говореше между вдишванията, — ще се слеем с тълпата и ще повървим няколко пресечки, докато бъдем на по-сигурно място, за да намерим такси. Трябва обаче да бъда честен с теб, не зная къде да отидем.

— Аз знам — каза Скофийлд, отблъсквайки се от стената. — По-добре е да вървим, докато там все още цари объркване. Съвсем скоро те ще започнат да търсят из цялата околност. Те търсят някой ранен. Имаше доста изстрели.

— Един момент — руснакът се обърна към Брей. — Преди три дни бях на един камион из хълмовете около Севастопол. Тогава знаех какво ще ти кажа, когато се срещнем. Ще ти го кажа сега. Ние или ще се избием взаимно, Беоулф Агейт, или ще говорим.

Скофийлд се втренчи в Талеников.

— Можем да направим и двете — каза той. — Да вървим.

11.

Колибата се намираше в отдалечените гори на Мериленд, на брега на река Патоксен, заобиколена с полета от трите страни и вода отдолу. Тя беше изолирана, нямаше други къщи на разстояние от една миля и до нея можеше да се достигне само по един примитивен черен път, по който не можеше да бъде убеден да премине нито един шофьор на такси. А и никой не беше молен да прави това.

Вместо това Брей се обади на един човек от иранското посолство, един нерегистриран агент на САВАК, който се занимаваше с трафика на тежки наркотици и с обмяната на студенти, чиято действителна работа би смутила добронамерения шах. Той им беше оставил една кола под наем на платения паркинг на Кей стрийт, а ключовете бяха скътани под балатума на пода.

Колибата принадлежеше на един професор по политически науки от Джорджтаун, един затворен хомосексуалист, на когото Скофийлд беше услужил преди няколко години като изчисти от досието му една част, която нямаше нищо общо със способностите на човека да оценява поверителната информация за Държавния департамент. Брей беше използвал колибата няколко пъти по време на завръщанията си във Вашингтон, често, когато искаше да бъде недостъпен за чиновниците, обикновено в компанията на жена. Беше необходимо само едно телефонно обаждане до професора; нямаше никакви въпроси, беше му казано и къде да открие ключа. Онзи следобед той беше окачен на един гвоздей на втората греда отдясно под предната стреха. Брей го взе, използвайки една стълба, която беше облегната на близкото дърво.

Вътре декорът беше типично селски; тежки греди и спартанска мебелировка, допълнени с множество възглавници на карета, бели стени и червени завеси. От двете страни на каменната камина имаше етажерки за книги, които се спускаха от тавана до пода и бяха претъпкани, разнообразните корици внасяха допълнителен колорит и топлина.

— Той е образован мъж — продума Талеников, като проследи с поглед заглавията.

— Много — кимна Брей, запалвайки газовата печка, марка „Франклин“. — Има кибрит над камината, а дървата са подредени и готови за запалване.

— Колко удобно — изрече мъжът от КГБ, взимайки една клечка от малката чашка на камината, коленичи долу и я запали.

— Включена е в наема. Който и да използва камината, почиства колибата и я зарежда отново.

— Част от наема? А какви са другите приготовления?

— Това е единственото. Недей да казваш нищо. За мястото или за собственика.

— Много удобно.

Талеников отдръпна ръката си, когато огъня запълзя по сухите дърва.

— Много — потвърди Скофийлд, нагласяйки котлона, доволен, че работеше. Той се изправи и се обърна към руснака. — Не искам да обсъждаме нищо, докато не подремна малко. Може и да не си съгласен, но ще стане точно така.

— Нямам нищо против. Не съм сигурен дали ще мога да събера мислите си точно сега, а трябва да мога да ги събера, когато говорим. Сигурно съм спал дори по-малко и от теб.

— Преди два часа можехме взаимно да се избием — промълви Брей, стоейки неподвижно. — Но никой от нас не го направи.

— Точно обратното — съгласи се мъжът от КГБ.

— Взаимно се предпазихме от други, които искаха да ни убият.

— Което обаче ни освобождава от всякакви задължения един към друг.

— Такива задължения не съществуват, разбира се. Въпреки това, подозирам, че ще научиш за едно такова, когато започнем да говорим.

— Може и да си прав, но се съмнявам. На теб може и да ти позволят да живееш в Москва, но мен няма да ме оставят след това, което се случи днес във Вашингтон. Но мога да направя нещо за това. Може би в това е разликата между нас.

— В името на двама ни — в името на всички нас — ужасно се надявам да си прав.

— Прав съм. Аз също смятам да поспя малко.

Скофийлд посочи към дивана до стената.

— Превръща се на легло; има одеяла в онзи килер. Аз ще използвам спалнята. — Той тръгна към вратата, после спря и се обърна към руснака. — Между другото, стаята ще бъде заключена, а аз спя леко.

— Условие, което важи и за двама ни, сигурен съм — каза Талеников. — Няма защо да се страхуваш от мен.

— Никога и не съм се страхувал — каза Брей.

Скофийлд дочу слабите, но остри дращещи звуци и се изви под чаршафа, сграбчвайки автоматичния „Браунинг“ до коленете си. Той го вдигна под завивките, като отдръпна краката си от леглото; беше готов да се прицели и да стреля.

В стаята нямаше никой. Лунната светлина се процеждаше през северния прозорец — струйки безцветна бяла светлина, преминаващи през дебелите капаци в разделени лъчове от феерична луминация. За момент се почувства несигурен дали знае къде се намира, толкова пълно беше изтощението му и толкова дълбок беше сънят му. Разбра, когато краката му докоснаха пода. Врагът му беше в съседната стая. Много странен враг, който беше спасил живота му и чийто живот той беше спасил минути по-късно.

Брей погледна луминесцентния циферблат на часовника си. Беше четири и петнадесет сутринта. Спал беше почти тринадесет часа, тежестта в ръцете и краката му, влагата по очите му и изсъхналото му гърло бяха доказателство за това, че се беше движил твърде малко през това време. Той остана седнал за малко на ръба на леглото, дишайки тежко студения въздух, после остави пистолета си и разтърси ръце, преплитайки пръстите си. Погледна към заключената врата на спалнята.

Талеников беше станал и беше запалил огъня, острото пращене беше непогрешимия звук от горящи дърва. Скофийлд реши да отложи срещата си с руснака с още няколко минути. Лицето го сърбеше, брадата му беше неприятно набола и беше причинила обрива по врата му. В банята винаги имаше прибори за бръснене; сега вече можеше да си позволи лукса да се обръсне и да смени превръзките, които беше поставил на врата и главата си преди четиринадесет часа. Това щеше да отложи с още малко разговора с бившия — дезертирал? — човек от КГБ. За каквото и да ставаше въпрос, Брей не искаше да участва, въпреки че неочакваните събития и взетите решения през последните двадесет и четири часа му подсказваха, че той вече беше включен в играта.

Беше четири и тридесет и седем, когато отключи вратата и я отвори. Талеников стоеше до огъня, отпивайки от някаква чаша в ръката си.

— Извинявай, ако огънят те е събудил — каза руснакът. — Или звукът от вратата, ако си я чул.

— Печката е угаснала — каза Скофийлд, поглеждайки към „Франклин“-а.

— Мисля, че пропановата бутилка е празна.

— Това ли беше причината да излезеш навън?

— Не. Излязох, за да се облекча. Тук няма тоалетна.

— Бях забравил.

— Изобщо чу ли ме, когато излязох, или когато се върнах?

— Това кафе ли е?

— Да — отговори Талеников. — Лош навик, който придобих на Запад. Чаят ви е без всякакъв вкус. Джезвето е върху котлона. — Мъжът от КГБ посочи към паравана, където печката, мивката и хладилникът бяха подредени плътно до стената. — Изненадан съм, че не го подуши, когато вреше.

— Мисля, че го усетих — излъга Скофийлд, тръгвайки към печката и джезвето. — Но мирисът беше слаб.

— Сега и двамата по детински си разменихме по няколко приказчици.

— По детински — повтори Брей, наливайки си кафе. — Продължаваш ли да твърдиш, че имаш нещо да ми кажеш? Започвай.

— Първо, ще ти задам един въпрос. Чувал ли си някога за организация, наречена Матарезе?

Скофийлд спря, припомняйки си; кимна.

— Политически убийци под наем, управлявани от някакъв съвет в Корсика. Започнали са преди повече от половин век и са отмрели в средата на четиридесетте години, след войната. Какво общо имат те?

— Организацията им никога не е отмирала. Продължила е да се развива нелегално — или, ако искаш, е спряла да функционира — но е била възстановена в далеч по-опасна форма. Започнала е да оперира в началото на петдесетте. Функционира и сега. Проникнала е в най-чувствителните и властни сфери и в двете правителства. Целта й е да установи контрол и над двете страни. Матарезе са отговорни за убийствата на генерал Блекбърн тук и на Димитрий Юриевич в моята страна.

Брей отпи от кафето, разглеждайки лицето на руснака през рамката на чашата.

— Откъде знаеш? Защо вярваш на това?

— Един старец, който е видял повече в живота си, отколкото ти и аз взети заедно, ми разказа за това. Той не грешеше; беше измежду малцината, които го признаха — или които някога ще признаят — че са имали работа с Матарезе.

— Видял? Бил? Минало време.

— Той умря. Повика ме, когато умираше; искаше аз да знам това. Имаше достъп до информация, която нито ти, нито аз бихме получили при каквито и да е обстоятелства.

— Кой беше той?

— Алексей Крупской. Името е без значение, струва ми се, за това ще ти обясня.

— Без значение? — прекъсна го Скофийлд, приближавайки към креслото пред камината, в което седна. — Не е точно така. Крупской, бялата котка от Кривой Рог. Изтребителят. Последният от екстерминаторите на Девета секция от КГБ. Първоначалната девета, разбира се.

— Добре си си научил урока, но тогава, както казват, ти си бил в Харвард.

— Този тип уроци понякога помага. Крупской е изчезнал преди двадесет години. Станал е Господин Никой. Ако е бил жив, предполагам, че е вегетирал някъде в Гразнов, но в никакъв случай не е бил консултант, който да получава информация от хората в Кремъл. Не вярвам на твоята история.

— Ще повярваш сега — каза Талеников, сядайки срещу Брей. — Защото не са били хора „от Кремъл“, а само един човек. Синът му. В продължение на трийсет години той е един от най-високопоставените сред оцелелите в Политбюро. А през последните шест години премиер на Съветска Русия.

Скофийлд остави чашата си на пода и отново разгледа лицето на човека от КГБ. Беше лице на трениран лъжец, на професионален лъжец, но не лъжец по природа. Сега не лъжеше.

— Синът на Крупской е премиер? Това е… шокиращо.

— И за мен беше, но не толкова шокиращо, когато се замислиш. Направляван след всеки завой, защитаван от изключителната колекция на баща му от… да речем компрометиращи факти. Хипотетично, би могло да се случи и тук. Подозирам, че вашият Джон Едгар Хувър е имал политически амбициозен син. Кой би могъл да се изпречи на неговия път? Секретните досиета на Хувър биха застлали всеки път, дори и на този, водещ към овалния офис. Пейзажът тук е различен, но дърветата са същите. Те не са се променили особено много, откакто сенаторите са предали Рим на Калигула.

— Какво ти каза Крупской?

— Разказа ми най-напред за миналото. Имаше неща, които не можех да повярвам, докато не разговарях за тях с някои пенсионирани ръководители на Политбюро. Един изплашен старец ги потвърди, другите създадоха план, който трябваше да доведе до моето екзекутиране.

— Твоето?…

— Да. Василий Василиевич Талеников, главен стратег, КГБ. Един избухлив мъж, за когото най-добрите години бяха отминали, но на чиито знания можеше да се разчита в продължение на няколко десетилетия — черпени от някоя ферма в Гразнов. Ние сме практичен народ; това би било практично решение. Въпреки малките съмнения, които всички ние имаме, вярвах на това, знаех, че това ще бъде моето бъдеще. Но не и след като споменах за Матарезе. Внезапно всичко се промени. Аз, който бях служил добре на своята страна, внезапно се превърнах във враг.

— Какво точно каза Крупской? Какво, според твоята преценка, е било потвърдено?

Талеников си спомни за думите на умиращия Изтребител, за мисиите, които подсказват за някои от убийствата на Матарезе. Включително Сталин, Берия и Рузвелт. Как е била използвана корсиканската организация от всички големи правителства, както в рамките на техните страни, така и извън тях. Никоя не беше останала неопетнена: Съветска Русия, Англия, Франция, Германия, Италия… САЩ; лидерите на всяка, по едно или друго време, бяха сключвали договори с Матарезе.

— С всичко това се е спекулирало преди — каза Брей. — Правени са опити, но нищо конкретно не се е получило от разследванията.

— Защото никой от големите хора никога не се е осмелявал да даде показания. По думите на Крупской признанията биха били катастрофални за всички правителства. Сега се предприема нова тактика, цялата подчинена на целта да се създаде нестабилност в центровете на властта.

— По какъв начин?

— Терористични актове. Бомбардировки, похищения, отвличания на самолети; ултиматуми, издавани от банда фанатици, заплашване с масови убийства, ако не бъдат изпълнени техните условия. Те се увеличават всеки месец и голяма част от тях са финансирани от Матарезе.

— Но как?

— Мога само да гадая. Съветът на Матарезе научава целите на ангажираните страни, изпраща експертите и осигурява финансирането на прикритие. Фанатиците не се пазарят за това откъде идват средствата, а само за самите средства. Подозирам, че аз и ти сме използвали такива мъже и жени дори по-често, отколкото си мислим.

— За определени цели — каза Брей, вдигайки чашата си от пода. — Какво общо имат Блекбърн и Юриевич с това? Какво са постигнали Матарезе, като са ги убили?

— Според Крупской те са поставили на изпитание лидерите, за да проверят дали техните собствени хора са в състояние да контролират реакциите на правителствата. Сега не съм толкова сигурен. Мисля, че е имало още нещо. Откровено казано, поради това, което ти разказа.

— Кое имаш предвид?

— Юриевич. Ти каза, че той е бил предвиден да премине на ваша страна. Вярно ли е това?

Брей се намръщи.

— Вярно е, но не беше толкова просто. Юриевич беше твърде зрял; нямаше да дезертира по нормален начин. Той беше учен, убеден, че и двете страни са отишли твърде далеч. Нямаше доверие на маниаците. Беше само проба; не бяхме сигурни докъде ще успеем да стигнем.

— А знаехте ли, че генерал Блекбърн, който беше почти унищожен от войната във Виетнам, направи това, което нито един председател на обединения щаб никога не е правил във вашата история? Той тайно се срещаше с вашите потенциални врагове. Швеция, град Скелефтий, Ботаническият залив, пътувайки тайно като турист. По наша преценка той щеше да направи всичко възможно, за да предотврати повторението на безсмислените масови убийства. Мразеше войната с конвенционални оръжия и вярваше, че атомните оръжия никога няма да бъдат използвани. — Руснакът спря и се наведе напред. — Двама мъже, които дълбоко и страстно вярваха, че човечеството трябва да престане да бъде жертва, които търсеха покой — и двамата убити от Матарезе. Възможно е тази проверка да е била само част от упражнение. Възможно е да е имала и друга цел: да бъдат елиминирани влиятелни мъже, които са вярвали в стабилността.

Отначало Скофийлд не отговори; информацията за Блекбърн беше изненадваща.

— Значи с тази проверка те са уличили мен за убийството на Юриевич?

— И мен — за убийството на Блекбърн — довърши Талеников. — Един „Браунинг Магнум“ четвърти клас е бил използван при убийството на Юриевич, а „Граз“ — за убийството на Блекбърн.

— И двама ни са обвинили за тези убийства…

— Точно така — кимна руснакът. — Защото от всички хора в разузнаването на нашите страни, ние ще сме последните, на които те ще позволят да живеят. Това никога няма да се промени, защото ние не можем да бъдем променени. Крупской беше прав: ние сме белязани; ще бъдем използвани и след това убити. Твърде сме опасни.

— Защо ли мислят така?

— Защо се занимават с нас… Знаят, че ние не можем да приемем съществуването на Матарезе, също както и на маниаците в нашите собствени отдели. Ние сме мъртви, Скофийлд.

— Говори само за себе си! — Брей изведнъж се ядоса. — Аз съм изчерпан, унищожен, свършен! Не ми пука за това, което става там! Недей да ми казваш каква е преценката ти за мен!

— Преценките вече са били направени. От други.

— Защото ти твърдиш това. — Скофийлд стана, остави кафето долу, ръката му не беше далеч от браунинга в неговия колан.

— Защото вярвах на човека, който ми разказа това. За това съм тук, за това спасих живота ти, а не те убих.

— Би трябвало да съм изненадан от това, нали?

— Какво?

— Всичко е било нагласено, дори си знаел къде точно се е намирал Прага на стълбището.

— Аз убих човек, който беше насочил пистолета си в теб!

— Прага? Минимална жертва. Аз представлявам една отписана енциклопедия. Нямам доказателства, че моето правителство се е свързало с Москва, само вероятни предположения, базирани на това, което ти ми разказа. Може би пропускам очевидното, може би великият Талеников разиграва някаква малка игричка, за да привлече Беоулф Агейт.

— Майната ти, Скофийлд! — кресна мъжът от КГБ, скачайки от стола си. — Трябваше да те оставя да умреш. Чуй ме ясно! Това, което ти предлагаш, е немислимо и КГБ знае за него. Чувствата ми са твърде дълбоки. Никога не бих се захващал да те привличам. По-скоро бих те убил.

Брей гледаше втренчено към руснака, истинността в твърдението на Талеников беше очевидна.

— Вярвам ти — промълви Скофийлд, кимайки, ядът му премина в загриженост. — Но това не променя нещата. Не ми пука! Наистина не ми пука… Дори не съм сигурен дали още искам да те убия, просто искам да бъда оставен на мира. — Брей се обърна. — Вземай ключовете на колата и се разкарай оттук. Можеш да се считаш за жив.

— Благодаря ти за щедростта, Беоулф, но се страхувам, че е твърде късно.

— Какво?

Скофийлд се обърна към руснака.

— Още не съм свършил. Бил е заловен някакъв мъж, открили са химикали. Имало е някаква таблица за два или най-много три месеца. Думите били: „Москва чрез атентати; Вашингтон чрез политически маневри — и убийства, ако се налага“. Когато това се случи, нито ти, нито аз ще оцелеем. Ще ни открият дори и на края на земята.

— Почакай малко — каза Брей разгневен. — Да не би да твърдиш, че твоите хора имат човек там?

— Имали са — поправи го Талеников. — Под кожата му е имало капсулка с цианид; той я е активирал.

— Но са го чули. Успели са да го запишат. Думите му са били там!

— Чули са го. Но не са успели да запишат това. А и е бил само един човек, който е бил предупреден от баща си да не позволява никой друг да чуе за това.

— Премиерът ли?

— Да.

— Значи той знае!

— Да, знае. Но всичко, което може да направи, е да се опита да се защити — нищо особено ново за неговото положение — но той не може да говори за това. Защото който говори за това, както казва Крупской, признава за миналото. Това е векът на конспирацията, Скофийлд. На кого му трябва да се връща към договори от миналото? В моята страна има редица трупове без обяснение; и тук не сте много по-различни. Семейство Кенеди, Мартин Лутър Кинг; и може би най-шокиращото — Франклин Рузвелт. Можехме да се хванем за гърлата — по-точно да натиснем ядрените копчета — ако нашето минало беше взаимно разкрито. Ти какво би направил, ако беше премиер?

— Щях да се защитавам — каза Брей тихо. — О, господи… Сега разбираш, нали?

— Не бих искал. Наистина не бих искал. Оставам вън!

— Подозирам, че не можеш да останеш вън. Нито пък аз. Доказателството е вчера, на Небраска авеню. Ние сме белязани; те ни търсят. Успели са да убедят други да ни убият — измислили са някакви причини — но те всъщност се крият зад тяхната стратегия. Можеш ли да го оспориш?

— Бих искал да мога. Манипулаторите винаги са най-лесни за манипулиране, хората от „Консулски операции“ са най-големите глупаци. Господи! — Скофийлд отиде до печката и си наля още кафе. Внезапно му хрумна нещо, което той не беше споменавал до тогава, което не беше ясно. — Не разбирам. От малкото, което се знае за Матарезе, е започнало като култ и се е развило в бизнес. Приемали са контракти — или се предполага, че приемат контракти — на базата на трудността за осъществяване и цената. Убивали са за пари; никога не са се интересували от властта. Защо сега се интересуват от това?

— Не знам — сви рамене мъжът от КГБ. — Крупской също не знаеше. Той умираше и не можеше да събере мислите си, но каза, че отговорът би могъл да се намери в Корсика.

— Корсика? Защо?

— Там е започнало всичко.

— Но не и мястото, където са сега. Ако изобщо съществуват. Има слухове, че Матарезе са се изнесли от Корсика в средата на тридесетте години. Договорите са били сключвани както в Лондон, така и в Ню Йорк… Дори в Берлин. Центровете на международния трафик.

— Тогава може би ключовете към този отговор са по-лесни за откриване. Съветът на Матарезе е бил свикан в Корсика, само едно име някога е било разкрито. Гилом дьо Матарезе. Кои са били другите? Защо са отишли там? Кои са те сега?

— Има и по-бърз начин да разберем това, отколкото да ходим в Корсика. Ако за Матарезе някога се е говорило във Вашингтон, има един човек, който би могъл да знае нещо. Той е мъжът, на когото ще се обадя при всички случаи. Бих искал да получа гаранции за живота си.

— Кой е той?

— Робърт Уинтроп — каза Брей.

— Създателят на „Консулски операции“ — кимна руснакът. — Добър човек, който не понасяше това, което сам беше създал.

— Конс Оп, за който споменаваш, не е вече същият, като в началото. Той все още е единственият човек, за когото съм чувал, че може да позвъни в Белия дом и да се срещне с президента двадесет минути по-късно. Много малко неща се случват, за които той не знае. Или не може да разбере. — Скофийлд погледна към огъня, припомняйки си. — Странно. В известен смисъл той е отговорен за всичко, което представлявам аз в момента, и той не одобрява това. Но мисля, че ще ме изслуша.

Най-близкият телефонен пост беше на три мили надолу по магистралата, от другата страна на черния път. Беше осем и десет, когато Брей влезе, засенчвайки очите си от блясъка на утринното слънце и затваряйки стъклената врата след себе си. Той откри домашния телефон на Уинтроп в дипломатическия си куфар. Не беше се обаждал от години. Набра номера, като се надяваше да е все още същият.

Същият беше. Оттренираният глас върна много пропуснати възможности, много реализирани възможности.

— Скофийлд! Къде си?

— Страхувам се, че не мога да ви кажа. Моля ви, опитайте се да ме разберете.

— Разбирам, че си загазил здравата и че няма да направиш добре, ако се появиш наоколо. Конгдън ми се обади. Мъжът, който е бил убит в хотела, е застрелян с руски пистолет…

— Зная. Руснакът, който го уби, спаси живота ми. Убитият е бил изпратен от Конгдън; също както и другите двама. Те бяха екипът, който трябваше да ме отстрани. Прага, Марсилия и Амстердам.

— О, господи… — Застаряващият държавник помълча за миг, но Брей прекъсна мълчанието му. — Знаеш ли какво казваш? — попита Уинтроп.

— Да, сър. Познавате ме добре, за да сте сигурен, че няма да кажа нещо, ако не съм убеден. Не греша. Говорих с мъжа от Прага, преди той да умре.

— И той го потвърди?

— С други думи, да. Изпратените съобщения са били такива; думите винаги са двусмислени.

Отново настъпи миг на мълчание, преди старецът да заговори.

— Не мога да повярвам, Брей. По причина, която няма как да знаеш. Конгдън дойде при мен преди една седмица. Беше загрижен за това, как ти би приел пенсионирането. Той имаше обикновените тревоги; един доста посветен агент, отстранен срещу собствената му воля, с твърде много свободно време и може би твърде много алкохол. Той е студен, този Конгдън, и се страхувам, че ме ядоса. След всичко, през което ти премина, да ти има толкова малко доверие… Твърде язвително споменах за това, което ти току-що описа. Не че някога съм сънувал, че той би могъл да каже някога нещо подобно, просто неговото отношение ме отвращаваше. И не мога да повярвам, нали виждаш? Той знаеше, че аз ще позная. Не би поел този риск.

— Значи някой му е наредил, сър. Точно затова бих искал да поговорим. Онези трима мъже знаеха къде да ме открият и има само един начин, по който биха могли да разберат. Това беше бърлога на КГБ, а те бяха от състава на Конс Оп. От Москва са съобщили на Конгдън; той е предал информацията.

— Конгдън се е свързал с руснаците? Това не заслужава аплодисменти. Дори и да се е опитал, защо биха му сътрудничили? Защо биха разкрили своята бърлога?

— Един от техните хора е бил част от преговорите; те са искали да го убият. А той се опитваше да се свърже с мен. Бяхме си разменили съобщения.

— Талеников?

Сега беше моментът Скофийлд да спре. Той тихо отговори:

— Да, сър.

— Бяла свръзка?

— Да. От начало не можах да разбера, но точно така си беше. Сега съм убеден.

— Ти… и Талеников? Странно…

— Обстоятелствата са странни. Спомняте ли си за организация от четиридесетте години, която е действала под името Матарезе?…

Уговориха се да се срещнат в девет часа същата вечер на една миля северно от Мисури авеню, на изхода на Рок Крий парк от източната страна. Встрани от пътя имаше едно асфалтирано разширение, където автомобилите можеха да паркират и пешеходците да навлязат по множеството пътеки, които осигуряваха добра гледка към живописния каньон. Уинтроп възнамеряваше да отложи дневните си ангажименти и да се съсредоточи върху научаването на всичко, което може, за изненадващата, макар и частична информация на Брей.

— Той ще свика комитета на четиридесетте — каза Скофийлд на Талеников, когато се връщаха към колибата.

— Може ли да стори това? — попита руснакът.

— Президентът може — отговори Брей.

Двамата мъже разговаряха малко през деня, тясното пространство беше неудобно и за двамата. Талеников прочете няколко неща от претъпканите рафтове с книги, поглеждайки от време на време към Скофийлд. Погледът му представляваше смесица от познати гняв и любопитство.

Брей чувстваше погледите; избягваше да им отговаря. Той слушаше по радиото новините: за убийството в хотела на Небраска авеню и за смъртта на руския аташе в прилежащата сграда. Те бяха оставени на втори план, без коментар, без да се спомене за мъртвия чиновник от посолството. Беше казано, че убийствата в хотела са извършени от чужденци — толкова беше позволено — и то без съмнение, от криминално естество, най-вероятно свързани с висшите кръгове в трафика на наркотици. Убийците се издирваха; Държавният департамент работеше усилено със сигурни стъпки.

И след всеки все по-оскъден доклад, Скофийлд се чувстваше все повече притиснат в някакъв капан. Чувстваше се въвлечен в нещо, в което не искаше да участва; новият му живот не започваше след всеки ъгъл вече. Започна да се чуди къде ли се намира, или къде ще трябва да се намира. Неудържимо беше въвлечен в една загадка, наречена Матарезе.

В четири часа той излезе на разходка из полята по продължението на брега на Патоксен. Когато излезе от колибата, се убеди, че руснакът го видя как напъхва своя автоматичен „Браунинг“ в кобура. Човекът от КГБ видя; той постави своя „Граз“ на стола до масата.

В пет часа Талеников забеляза нещо.

— Мисля, че трябва добре да се разположим още преди часа на срещата.

— Аз вярвам на Уинтроп — отвърна Брей.

— Сигурно имаш основание. Но можеш ли да се довериш на тези, с които той ще се свърже?…

— Той няма да каже на никого, че ще се срещне с нас. Освен това той иска да говори и с теб. Ще ти зададе някои въпроси. Имена, заемани постове, военни чинове.

— Ще се опитам да му отговоря, само ако те имат връзка с Матарезе. Няма да навлизам в никакви други сфери.

— Толкова по-зле за теб.

— Няма значение, и без това мисля…

— Тръгваме след петнадесет минути — прекъсна го Скофийлд. — Има едно кафене по пътя; ще ядем отделно.

В седем и тридесет и пет Брей спря колата в южния край на паркинга, на границата с Рок Крий парк. Той и мъжът от КГБ навлязоха в гората, оглеждайки просеките от пътеките, проверявайки дърветата и скалите, и каньона отдолу за някакви следи от вмешатели. Нощта беше студена; нямаше никакви пешеходци, никой наоколо. Те се срещнаха на предварително уговореното място, на ръба на едно малко езерце. Талеников заговори пръв.

— Не видях нищо, зоната е чиста.

Скофийлд погледна часовника си в мрака.

— Сега е почти осем и половина. Ще чакам до колата; ти стой тук. Първо ще се срещна с него и ще ти дам сигнал.

— Как? Това е на неколкостотин ярда.

— Ще запаля кибритена клечка.

— Много подходящо.

— Какво?

— Нищо. Не е важно…

В девет без две лимузината на Уинтроп излезе от изхода на Рок Крий парк и навлезе в паркинга, като спря на шест метра от наетата кола. При вида на шофьора Брей се притесни, но само за момент. Скофийлд разпозна огромния мъж почти моментално; той беше с Робърт Уинтроп в продължение на повече от две десетилетия. За шофьора се носеха слухове, че е бил морски пехотинец, чиято кариера е прекъсната от няколко комисии, но Уинтроп никога не говореше за него, освен когато го наричаше „моят приятел Стенли“, а и никой не настояваше за това.

Брей излезе от сянката и тръгна към лимузината. Стенли отвори вратата и с едно движение се оказа на тротоара, като държеше дясната ръка в джоба си, а в лявата имаше фенерче. Той го включи. Скофийлд затвори очи. Само след секунди светлината угасна.

— Здравей, Стенли — поздрави Брей.

— Отдавна не сме се виждали, господин Скофийлд — отвърна шофьорът. — Приятно ми е да ви видя.

— Благодаря. Хубаво е, че те виждам.

— Посланикът ви очаква — продължи шофьорът, протягайки се да отвори ключалката. — Сега вратата е отворена.

— Чудесно. Между другото, след две минути ще изляза от колата и ще запаля една кибритена клечка. Това е сигналът за един човек, който трябва да дойде и да се присъедини към нас. Той е горе в другия край; ще излезе от една от пътеките.

— Разбрано. Посланикът каза, че вие ще бъдете двама. Окей.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че ако продължаваш да пушиш от онези тънки твои цигари, ще те помоля да изчакаш, преди да запалиш. Бих искал за момент да остана насаме с господин Уинтроп.

— Имате невероятна памет — каза Стенли, потупвайки джоба на сакото си с фенерчето. — Някога и с мен беше така.

Брей седна на задната седалка на колата и се изправи до мъжа, който до голяма степен беше отговорен за неговия начин на живот. Уинтроп беше остарял, но очите му все още можеха да наелектризират, все още бяха изпълнени с тревога. Те се здрависаха, като по-възрастният, държавникът, продължително задържа ръката на Скофийлд.

— Често съм си мислел за теб — каза той тихо, а погледът му затърси погледа на Скофийлд, после забеляза превръзките. — Имам смесени чувства, но не мисля, че трябва да ти казвам това.

— Не, сър, не трябва.

— Толкова неща се промениха, нали, Брей? Идеалите, възможността да направиш толкова много за толкова много хора. Ние бяхме кръстоносци, наистина. В началото. — Старецът пусна ръката на Скофийлд и се усмихна. — Спомняш ли си? Веднъж ти дойде с готов план, който трябваше да бъде вместен в рамките на една фирма за отдаване под наем. Дългове в окупираните територии за многобройната имиграция. Брилянтна концепция в икономическата дипломация, винаги съм казвал това. Човешки живот за пари, които никога нямаше да бъдат изплатени.

— И трябваше да бъде отхвърлено…

— Вероятно, но на арената на световното мнение една такава акция щеше да притисне руснаците до стената. Спомням си думите ти. Ти каза: „Ние сме определени като едно капиталистическо правителство, не се отказвайте от това, използвайте го. Определете го. Американските граждани плащаха за половината от руската армия. Подчертайте психологическата обвързаност, открийте нещо, открийте хората“. Това бяха твоите думи.

— Това беше един дипломиран студент, който се упражняваше в наивна теоретична геополитика.

— Често в подобен наивитет се среща голяма доза истина. Знаеш, че все още мога да видя онзи дипломиран студент. Чудя се за него…

— Няма време за това, сър — прекъсна го Скофийлд. — Талеников ни чака. Между другото, проверихме зоната; чиста е.

Очите на стареца премигнаха.

— Мислиш ли, че можеше да бъде другояче?

— Тревожех се да не би да подслушват телефона ви.

— Не е необходимо — каза Уинтроп. — Подобни апаратури би трябвало да бъдат изброени някъде, да бъдат заведени някъде. Не бих имал нищо против, ако бях човекът, който прави тези неща. Твърде много частни разговори се водят по моя телефон. Това е най-добрата ми защита.

— Успяхте ли да научите нещо?

— За Матарезе ли? Не… и да. Не в смисъл, че дори и най-труднодостъпните данни от разузнаването не споменават за нищо подобно, поне през последните четиридесет и три години. Президентът ме убеди в това и аз му повярвах. Той беше възмутен; притесни се от вероятността това да е вярно и постави хората си в тревога. Той беше разярен и изплашен, мисля.

— А защо да?

Старецът подбра думите си внимателно.

— Прикриват го, но то съществува. Преди да реша да се обадя на президента, се свързах с петима мъже, които в продължение на години — десетилетия — са били въвлечени в най-чувствителните сфери на разузнаването и дипломацията. От петимата трима си спомниха за Матарезе и бяха шокирани. Те предложиха да направят каквото могат, за да помогнат, тъй като вероятността от завръщането на Матарезе ги ужасяваше твърде много. Въпреки това останалите двама, хора, които, ако не друго, би трябвало да знаят доста повече от своите колеги, заявиха, че никога не са чували за него. Реакцията нямаше смисъл; те трябваше да са чували. Също както и аз — моята информация беше минимална, но със сигурност не е забравена. Когато им казах това, когато ги притиснах, и двамата се държаха странно, казвайки, че гледат на миналите ни съвместни действия не без да имат едно наум. Всеки се отнасяше с мен като че ли бях някакъв отнесен патриций, отдаден на отнесените си фантазии. Наистина, това беше изненадващо…

— Кои бяха те?

— Отново, странно…

В далечината се видя светлина. Очите на Скофийлд бяха привлечени от нея. И още веднъж… и още веднъж. Някой палеше клечки бързо една след друга.

Талеников.

Мъжът от КГБ палеше клечки една след друга и то с голяма бързина, това беше предупреждение. Талеников го предупреждаваше, че нещо се беше случило — че нещо се случваше.

Изведнъж далечният пламък се задържа за по-дълго, но прикрит от ръката пред него — в бърза последователност, по-дълго време, по-кратко. Основен морз. Точки и тирета.

Точките се повториха два пъти. S. Дълъг пламък, само веднъж. Едно тире. Т.

S. Т.

— Какво става — попита Уинтроп.

— Само една секунда — отвърна Скофийлд.

Три точки, пауза, после последва едно тире. Буквите S и Т се повториха. S. Т.

Следят. Тревога.

Пламъкът се премести наляво към пътя, който граничеше с гората до паркинга и после угасна. Руският агент променяше положението си. Брей се обърна към стареца.

— Доколко можете да сте сигурен за вашия телефон?

— Съвсем сигурен съм. Никога не са ме подслушвали, имам начини как да разбера това.

— Може би не са достатъчно успешни. — Скофийлд докосна копчето за прозореца. Стъклото се спусна надолу и той повика шофьора, който стоеше пред лимузината.

— Стан, ела тук! — Шофьорът го последва. — Когато навлезе в парка, провери ли дали някой не те следи?

— Разбира се, но нямаше никой. Винаги следя с едно от очите си огледалото за обратно виждане. Винаги. Особено когато имаме среща с някого през нощта… Видяхте ли светлината ей там? Това вашият човек ли беше?

— Да. Той ми съобщи, че там има още някой.

— Невъзможно — каза Уинтроп емоционално. — Ако има някой, то не е наша грижа. В края на краищата това е обществен паркинг.

— Сър, не искам да ви тревожа, но Талеников има опит. Не се виждат фарове, не се виждат коли. Който и да е там, явно не иска ние да разберем и със сигурност не е излязъл за случайна разходка. Страхувам се, че това ни засяга. — Брей отвори вратата. — Стен, отивам да взема куфара си от колата. Когато се върна, трябва да тръгнеш оттук. Спри за малко на северния край на паркинга, близо до пътя.

— А какво ще стане с руснака? — попита Уинтроп.

— За това ще спрем. Той ще разбере кога да скочи в колата. Добре е да разбере.

— Почакайте една минутка — каза Стенли. В гласа му нямаше вече уважение. — Ако наистина сме в беда, няма да спра за никого. Имам само една работа. Да го изведа оттук. Нито вас, нито когото и да било друг.

— Нямаме време да спорим. Пали двигателя! — Брей изтича към наетата кола, ключовете бяха в ръката му. Той отключи вратата, взе своя дипломатически куфар от предната седалка и тръгна обратно към лимузината.

Не успя да стигне до нея. Един сноп от силна светлина пресече мрака и се насочи към огромната кола на Робърт Уинтроп. Стенли беше зад волана и палеше двигателя, готов да изчезне от това място. Този, който беше насочил светлината, нямаше да позволи това да се случи. Той искаше колата и онези, които бяха в нея.

Колелетата на лимузината се завъртяха и изсвириха върху асфалта, когато огромната кола се стрелна напред. Избухна насечен откос от изстрели; прозорците се натрошиха, куршумите се забиха в метала. Лимузината започна да криволичи в полукръгове, очевидно контролът върху нея беше изгубен.

Откъм гората се чуха два силни изстрела; снопът светлина секна, последва го един вик от болка. Колата на Уинтроп продължи направо за миг, после направи остър ляв завой. В светлината на фаровете се виждаха двама мъже с приготвени оръжия, на земята имаше трети.

Пистолетът на Брей беше в ръката му; той залегна на земята и стреля. Единият от двамата мъже падна. Лимузината направи пълен завой и изчезна от паркинга по южния път.

Скофийлд се претърколи надясно; бяха изстреляни два куршума, които изсвириха на асфалта точно на мястото, където беше преди няколко секунди. Брей се изправи на крака и побягна в мрака към парапета, който ограничаваше каньона.

Той скочи над горната релса, а дипломатическият му куфар се удари в дървения стълб, издавайки отчетлив звук. Очакваше се и друг изстрел; появи се, когато той залегна на земята върху скалите.

Светлини. Светлини от фарове! Два лъча се стрелнаха нагоре, придружени от звука на бързаща кола. Чу се шум от строшено стъкло, което бе последвано от писъка на гумите и внезапно всичко спря. Един силен — неясен, истеричен… вик, пресечен от силната експлозия — последва тишина.

Двигателят беше замлъкнал, фаровете все още светеха, разкривайки картината на разнасящия се дим и двете неподвижни тела, проснати на земята. Трети човек беше коленичил, оглеждайки се наоколо в паника. Мъжът чу нещо; той се изви и вдигна пистолета си.

Откъм гората някой стреля. Това беше последният изстрел; този, който трябваше да бъде убиец, трябваше да бъде убит.

— Скофийлд! — извика Талеников.

— Насам!

Брей се прехвърли над парапета, откъдето долетя гласът на руснака. Талеников излезе от гората; той беше на не повече от три метра от загасналия автомобил. Двамата мъже приближиха колата внимателно. Прозорецът на шофьора беше строшен, разбит само от един изстрел от пистолета на човека от КГБ. Главата зад строшеното стъкло беше окървавена, но можеше да бъде идентифицирана. Дясната ръка беше гипсирана — след като един палец беше счупен на моста в Амстердам, в три часа сутринта, от един ядосан, изморен старец.

Беше агресивният, млад агент, Хари, който беше извършил едно безсмислено убийство в онази дъждовна нощ.

— Не мога да повярвам! — промълви Скофийлд.

— Познаваш ли го? — попита Талеников. В гласа му се долови нотка на любопитство.

— Казва се Хари, работеше за мен в Амстердам.

Руснакът замълча за момент, после заговори:

— Бил е с теб в Амстердам, но той не работеше за теб, а и името му не беше Хари. Младежът е офицер от съветското разузнаване, обучаван от деветгодишна възраст в американската единица в Новгород. Беше агент на ВКР.

Брей разгледа лицето на Талеников, после погледна през счупения прозорец към Хари.

— Поздравления. Сега нещата си отиват на мястото и всичко става по-ясно.

— Страхувам се, че за мен още не са си дошли на мястото — каза мъжът от КГБ. — Повярвай ми като ти казвам, че е почти изключено каквато и да е заповед от Москва да бъде изпратена за пряко нападение срещу Робърт Уинтроп. Ние не сме глупаци. Ние го ценим — един глас и умения, които трябва да бъдат запазени, а не унищожени. И със сигурност не за такива наемници — като теб и мен.

— Какво имаш предвид?

— Това беше екзекуционен екип, също както и онзи в хотела. Аз и ти не трябва да бъдем изолирани, не трябва да бъдем разделяни. Искат да ни убият. Уинтроп също е трябвало да бъде убит и от всичко, което знаем, той можеше да бъде убит. Подозирам, че заповедта не е дошла от Москва.

— Адски съм уверен, че не е дошла и от Държавния департамент.

— Съгласен съм. Нито Вашингтон, нито Москва, а някой мощен източник, който е в състояние да издава заповеди от името на едните или другите.

— Матарезе — попита Скофийлд.

— Матарезе — кимна руснакът.

Брей задържа дъха си, опитвайки се да мисли, да подреди нещата.

— Ако Уинтроп е все още жив, той ще бъде заловен, ще бъде вкаран в капан и ще го натикат под микроскопа. Няма да мога да се добера близо до него. Биха ме убили в момента, в който се поява пред тях.

— И с това съм съгласен. Има ли други, на които можеш да им имаш доверие и с които можеш да се свържеш?

— Това е лудост — каза Скофийлд, потрепервайки от студ. И тогава го осени мисълта: Трябва да има, но не знам кои са те. При когото и да отида, ще трябва да ме издадат, законите са ясни относно това. Освен това им дават полицейски гаранции, тук става въпрос за националната сигурност. Делото срещу мен ще бъде съставено бързо, според законите. Подозрение в измяна, вътрешен шпионаж, издаване на информация на врага. Никой няма да ме докосне.

— Сигурно има хора, които биха те изслушали.

— Да изслушат какво? Какво да им кажа? Какво имам аз? Теб? Ти ще бъдеш захвърлен в някоя строго секретна болница още преди да можеш да кажеш името си. Думите на умиращия Изтребител? На един комунистически убиец? Къде е логиката? По дяволите, ние сме отрязани. Всичко, което имаме, са нашите сенки!

Талеников направи крачка напред, гласът му прозвуча убедително.

— Може би старият Крупской беше прав; може би отговорът е в Корсика, въпреки всичко.

— О, господи…

— Изслушай ме. Казваш, че имаме само сенки. Дори така да е, трябва да свършим някои неща. Ако имахме повече, ако имахме няколко имена, щяхме да изградим нашата мрежа от вероятности — да си съставим целия случай, ако искаш. Тогава щеше ли да можеш да отидеш при някой и да го принудиш да те изслуша?

— От разстояние — отвърна Брей бавно. — Само от разстояние. Извън техния обсег.

— Естествено.

— Този случай трябва да бъде повече от вероятен. Той трябва да е адски убедителен.

— Бих могъл да раздвижа хората в Москва, ако имах такова доказателство. Надявах се, че тук произшествията приключват с по-малко доказателства. Вие сте известни с вашите безконечни сенатски разследвания. Аз просто предполагах, че това може да бъде сторено, че ти ще можеш да го направиш.

— Не сега. И не аз.

— Тогава към Корсика?

— Не знам… Трябва да помисля за това. Все още остава Уинтроп.

— Ти сам каза, че няма да можеш да се свържеш с него. Че ако се опиташ да се добереш до него, те ще те убият.

— Опитвали са се и преди. Ще се браня. Трябва да разбера какво се е случило. Той лично го видя; ако все още е жив и мога да говоря с него, той ще знае какво трябва да се направи.

— А ако не е жив или ти не можеш да се свържеш с него?

Скофийлд погледна към труповете върху асфалта.

— Може би има само едно нещо, което остава. Корсика.

Мъжът от КГБ поклати глава.

— Аз виждам шансовете дори по-ясно от теб, Беоулф. Няма да чакам. Няма да рискувам да ме захвърлят в онази „болница“, за която спомена. Отивам в Корсика.

— Ако наистина отиваш, започни от Югоизточния бряг, на север от Порто Вечио.

— Защо?

— Това е мястото, откъдето е започнало всичко. Това е страната на Матарезе.

Талеников кимна.

— Да, разбирам — уроците ти. Благодаря. Може би ще се срещнем в Корсика.

— Можеш ли да се измъкнеш от страната? — попита Брей.

— Да се вмъкна, да се измъкна… лесна работа. Няма никакви пречки. А ти, ако решиш да се присъединиш към мен?

— Мога да откупя пътя си до Лондон, до Париж. Там имам банкови сметки. Ако тръгна, брой три, най-много четири дни. По хълмовете има малки ханове. Ще те открия…

Скофийлд спря. Двамата мъже се обърнаха бързо при звука на приближаващия се автомобил. Някаква лимузина зави откъм пътя и навлезе в зоната на паркинга. На предната седалка имаше някаква двойка, ръката на мъжа беше преметната върху рамото на жената. Светлините от фаровете попаднаха право върху неподвижните тела на тротоара. Отражението освети счупения прозорец на спряната кола и окървавената глава вътре.

Шофьорът отдръпна бързо ръката си от рамото на жената, избутвайки я надолу към седалката и сграбчи волана с две ръце. Той изви рязко надясно и подкара бързо обратно към пътя, ревът на мотора отекна из гората и откритото пространство.

— Те ще се свържат с полицията — каза Брей. — Да изчезваме оттук.

— Подозирам, че ще е по-добре да не използваме тази кола — отвърна мъжът от КГБ.

— Защо не?

— Шофьорът на Уинтроп. Ти можеш да му имаш доверие, но не съм сигурен, че аз му вярвам.

— Това е лудост! За малко не беше убит.

Талеников посочи към мъртвите върху асфалта.

— Тези бяха белязани, руснаци или американци, това е без значение, те бяха експерти — а Матарезе няма да наеме други. Стъклото на онази лимузина беше поне метър и половина широко, шофьорът беше твърде лесна цел за такива експерти. Защо не го убиха? Защо не спряха колата? Трябва да се оглеждаме за капани, Беоулф. Бяхме вкарани в такъв и не го видяхме. Може би дори от самия Уинтроп.

На Брей му прилоша. Не можеше да отговори.

— Ще се разделим. По-добре е и за двама ни. Може би Корсика?

— Може би. Ще разбереш дали съм там.

— Много добре.

— Талеников?

— Да?

— Благодаря за това, че използва кибрита.

— При тези обстоятелства, надявам се, че ти би сторил същото за мен.

— При тези обстоятелства… да, щях да го направя.

— Разбираш ли? Ние не се избихме, Беоулф Агейт. Ние разговаряхме.

— Разговаряхме.

Студеният нощен вятър им помогна да чуят самотната сирена. Скоро щяха да се чуят и други; патрулни коли щяха да блокират мястото. И двамата се обърнаха и побягнаха, Скофийлд надолу по пътеката към гората, отвъд наетата кола, а Талеников — към парапета, който ограждаше каньона в Рок Крий парк.