Кръгът на Матарезе

1.

Тумбестата рибарска лодка се провираше между насечените скали като странно тежко животно, което не се притесняваше от това, че водите тук бяха враждебно настроени. Вълните се плискаха в носа и бордовете й, изпращайки фонтанчета от пръски във въздуха, а по лицата на мъжете, които се занимаваха с мрежите, оставаха следи от сол, изсушена от ранния утринен вятър.

Един човек, обаче, не беше под влиянието на треската на улова. Той нито теглеше въжетата, нито приготвяше куките, нито пък се присъединяваше към проклятията и смеха, на които морският живот беше научил рибарите. Седеше самотен на палубата, с термос кафе в едната ръка и цигара в другата. Беше им дал да разберат, че ако се приближат френски или италиански патрулни лодки, щеше да се преструва на рибар, но ако такива не се появяха, трябваше да бъде оставен сам. Никой не се противопостави на този странен човек без име, защото всеки член на екипажа беше станал със сто хиляди лири по-богат, благодарение на неговото присъствие. Лодката го беше взела от кея в Сан Винченцо. Тя трябваше да отплава от италианския бряг рано призори, но чужденецът беше предложил ако бреговете на Корсика бъдат достигнати призори, капитанът и екипажът да получат далеч по-богат улов за своя труд. Рангът си имаше своите привилегии; капитанът получи сто и петдесет хиляди лири. Те отблъснаха от Сан Винченцо преди полунощ.

Скофийлд зави капачката на термоса и захвърли цигарата през борда. Той се изправи и се протегна, вглеждайки се в мъглата към брега. Бяха улучили добро време. Според капитана щяха да видят Солензара след няколко минути, а след около час щяха да оставят своя потаен пътник между Сейнт Луси и Порто Вечио. Не се очакваха никакви проблеми; имаше много безлюдни заливчета в скалистия бряг, използвани от временно повредените рибарски лодки.

Брей нави кордата, омотана около дръжката на неговия дипломатически куфар, и я хвана в китката си; тя беше здрава и влажна. Раната, която беше причинила върху китката му се раздразни от солената вода, но благодарение на солта щеше да зарасне бързо. Тези предпазни мерки може би бяха необосновани, но те биха могли да се окажат точно толкова ценни, колкото беше съдържанието на куфарчето. Някой можеше да се реши да ограби Брей, а корсиканците се славеха като хора, които можеха бързо да освободят пътниците от техния ценен багаж — особено такива пътници, които пътуваха, без да оповестяват своята самоличност, а и притежаваха много пари.

След половин час щеше да бъде в Корсика, стъпил на хълмовете, където се беше родил Матарезе. Това, че той се беше родил, беше неоспоримо, че хората му осигуряваха наемни убийци по средата на тридесетте години, се приемаше също като неопровержима възможност. Но за тези хора се знаеше толкова малко, че никой всъщност не можеше да определи каква част от цялата история беше митове и колко се базираха на действителни факти. По едно и също време легендата беше създавана и преразказвана; беше чиста загадка, тъй като никой не разбираше нейния произход. Знаеше се само, че онзи луд човек на име Гилом дьо Матарезе бил събрал някакъв съвет — никъде не беше записано откъде — и беше поставил началото на една банда от убийци, които според някои произхождаха от общността от убийци на Хасан ибн ал Сабах от деветнадесети век.

Това още повече придаваше култов привкус на историята, като по този начин подхранваше митовете и намаляваше истината. Нямаше нито едно заведено съдебно дело, нито един убиец не беше заловен, за да бъде проследена организацията, наречена Матарезе; ако беше имало признания, то те не бяха правени публично. Въпреки това съществуваха слухове. Из висшите кръгове се носеха различни истории; в отговорните вестници се появяваха статии, които биваха опровергавани с редакторска статия само в следващите няколко издания. Бяха започнали няколко независими проучвания; никой не знаеше някое от тях да беше завършено. И при това нито едно правителство не си беше позволило да коментира. Никога. Те мълчаха.

И за един млад офицер от разузнаването, който проучваше историята на атентатите преди няколко години, точно това мълчание беше причината хората на Матарезе да се ползват с такова доверие.

Също както и друг тип мълчание, настъпило внезапно преди три дни, което успя да го убеди, че срещата в Корсика не беше предложение, направено в разгара на насилието, а единствения възможен изход. Матарезе оставаше загадка, но това не беше мит. Беше истина. Един властен човек беше отишъл при други властни мъже и беше бил тревога; това не беше разбрано.

Робърт Уинтроп беше изчезнал. Брей беше избягал от Рок Крий парк преди три нощи и беше отишъл в един мотел в покрайнините на Фредериксбърг. В продължение на шест часа беше пътувал по магистралата, като се опитваше да се свърже с Уинтроп от телефонни постове, стопираше различни коли под претекст, че колата му се е повредила и трябва да стигне до града. Беше разговарял с жената на Уинтроп и беше сигурен, че това я беше притеснило, но не й каза нищо съществено, само че трябва да говори с посланика. Докато се зазори и на телефона вече никой не отговаряше, само продължителен сигнал, насечен на все по-дълги и по-дълги части — или поне така му се струваше — и нямаше абсолютно никой, който да вдигне телефона.

Нямаше към кого да се обърне, при кого да отиде. Обръчът се затягаше около него. Ако го бяха открили, унищожението щеше да бъде пълно; той разбираше това. Ако му беше позволено да живее, то щеше да бъде в очертанията на четирите стени на някоя килия или още по-лошо — като някой зеленчук. Но той не мислеше, че щяха да му позволят да живее. Талеников беше прав: те и двамата бяха белязани.

Ако имаше някакъв отговор, той беше на четири хиляди мили оттук, в Средиземноморието. В дипломатическото си куфарче той носеше дузина фалшиви паспорти, пет банкови сметки под различни имена, един списък от мъже и жени, които можеха да му осигурят всякакъв вид транспорт. Беше напуснал Фредериксбърг два дни преди това, при зазоряване, беше се отбил в банките в Лондон и Париж и късно предната вечер беше се добрал до рибарския кей в Сан Винченцо.

А сега беше въпрос на няколко минути, за да се добере до Корсика. Дългите часове на неподвижност, докато летеше и докато плаваше, му бяха дали възможност да мисли или поне имаше време да организира своите мисли. Трябваше да започне с неопровержимото.

Съществуваха два установени факта:

Гилом дьо Матарезе беше съществувал, беше съществувала и група от мъже, които наричаха себе си „Съвет на Матарезе“, посветени на влудяващата теория на своя патрон. Светът се движеше напред благодарение на постоянните насилствени смени в сферата на властта. Шокът и внезапната смърт бяха присъщи на еволюцията в историята. Все някой е трябвало да осигурява средствата. Навсякъде правителствата биха платили за политическите убийства. Атентатите — изпълнени при най-изпипаните методи, така че да не могат да бъдат проследени тези, които се договаряха за тях — можеха да станат глобален ресурс на богатства и влияние, които надхвърляха всяко въображение. Това беше теорията на Гилом дьо Матарезе.

Сред международната общност на разузнавачите малцина смятаха, че хората на Матарезе са отговорни за редицата политически убийства от второто десетилетие на века, по средата на тридесетте години, от Сараево до Мексико сити и от Токио до Берлин. Според тях колапсът на Матарезе беше предизвикан от избухването на Втората световна война, което беше породило разрастването на тайните служби, при което подобни убийства вече имаха своите източници или се считаше, че Съветът е бил погълнат от Сицилианската мафия, която сега беше пуснала пипалата си навсякъде, но се беше концентрирала в Съединените щати.

Но тази положителна преценка принадлежеше само на едно малцинство. Огромното мнозинство от професионалисти, които работеха за Интерпол, британската МИ-6 и американското Централно разузнавателно управление считаше, че властта на Матарезе е силно преувеличена. Без съмнение тя беше извършила няколко незначителни политически убийства, в мъглявините на страстните и неефективни френски и италиански политически системи, но освен това нямаше никакви твърди доказателства. Според познавачите това представляваше сбирщина от параноици, ръководени от заможен ексцентрик, който има грешна представа за философията също както и за правителствата, които сключваха възмутителните договори с него. Ако съществуваше нещо друго, продължаваха да твърдят тези професионалисти, защо никога никой не се беше свързал с тях?

Защото, мислеше си Брей преди много години, както вярваше и сега, ние бяхме последните хора на земята, с които Матарезе биха желали да правят бизнес. От самото начало ние бяхме конкуренти — под една или друга форма.

Матарезе. Беше ли възможно? Група мъже, които избираха и контролираха убийствата в глобален мащаб, обличайки тероризма в структура, пораждайки хаос навсякъде? Отговорът за Брей беше „да“. Думите на умиращия Изтребител, смъртната присъда, издадена от руснаците на Василий Талеников, екипът, който беше нает да убие самия него, събран от Марсилия, Амстердам и Прага… Всичко това беше прелюдия към изчезването на Робърт Уинтроп. Всичко беше свързано с този подновен Съвет на Матарезе. Това беше невидимият непознат „играч“.

Кои бяха те, тези криещи се мъже, които имаха ресурсите да достигнат до най-висшите кръгове на държавната власт със същата готовност, с която финансираха хладнокръвните терористи и подбираха важни личности, които трябваше да бъдат убити? По-големият въпрос беше защо. Защо? С каква цел или цели съществуваха те?

Но първо трябваше да бъде открит отговорът на въпроса кои… И които и да бяха те, трябваше да съществува някаква връзка между тях и онези фанатици, които първоначално беше събрал Гилом дьо Матарезе; откъде другаде биха могли да се появят те, как другояче биха разбрали за това? Онези първи мъже бяха дошли от хълмовете на Порто Вечио; те имаха имена. Миналото беше единственият смисъл на неговото заминаване.

Имаше и друга причина, спомни си той, но запалената кибритена клечка в горичката на Рок Крий парк я беше елиминирала. Робърт Уинтроп щеше да назове имената на двама политици от Вашингтон, които твърдо бяха отрекли да са чували за Матарезе. Това отричане създаваше усложнения; те трябваше да са чували за Матарезе — по един или по друг начин. Но Уинтроп не беше назовал тези имена; насилието беше прекъснало неговото намерение. Сега може би той никога нямаше да ги изрече.

Имената от миналото можеха да доведат до имената от настоящето; това трябваше да стане. Хората напускаха своята работа, оставяха отпечатък върху времето, в което бяха живели. Своите пари… Всичко това можеше да бъде проследено, а то водеше донякъде. Ако съществуваха ключове, които биха разкрили тайниците, пазещи отговорите за Матарезе, те трябваше да бъдат търсени между хълмовете на Порто Вечио. Той трябваше да ги открие… Също както и неговият враг, Василий Талеников, трябваше да ги открие. Никой нямаше да оцелее, ако те не успееха да го сторят. Нямаше да има ферма в Гразнов за руснака, нито пък щеше да има нов живот за Беоулф Агейт, докато не успееха да открият отговорите.

— Ето я… — изрева капитанът, завъртвайки руля. Той се обърна, хилейки се към пътника, през облака от пръски, които вятърът беше подгонил…

— Кой?…

— Корсика.

Талеников тичаше нагоре по скалистия хълм на лунната светлина, придържайки се към стръковете висока трева, които прикриваха неговите движения, но не избягваше пътя. Не желаеше тези, които го преследваха, да се откажат, просто да бъдат забавени, да се разделят, ако е възможно; ако успееше да залови един от тях, това щеше да бъде идеално.

Старият Крупской беше прав относно Корсика, Скофийлд беше точен относно хълмовете северно от Порто Вечио. Там се криеха някакви тайни; трябваха му по-малко от два дни, за да разбере това. Сега го преследваха по хълмовете в тъмнината, за да му попречат да научи нещо повече. Преди четири нощи за него Корсика беше един див пустинен остров, една алтернатива, която трябваше да бъде покорена. Порто Вечио беше просто един град на югоизточния бряг на острова, а хълмовете отвъд него напълно непознати.

Хълмовете бяха все още непознати; хората, които живееха там, бяха затворени, странни, необщителни, техният олтрамонтанен диалект беше труден за разбиране, но спекулациите бяха отстранени. Самото споменаване на Матарезе беше достатъчно, за да запуши устите на тези, които и без това бяха враждебно настроени; това създаваше предпоставки да бъдат прекъснати разговорите, които бяха започнати и с най-безобидната информация. Като че ли това име само по себе си беше част от някакъв племенен ритуал, за който никой отвъд хълмовете не говореше, особено в присъствието на чужденци. Василий беше започнал да го усеща часове след пристигането си в скалистата провинция; това беше драматично потвърдено още първата вечер. Преди четири дни той не би повярвал на това; сега знаеше, че е така. Матарезе беше повече от легенда, повече от някакъв мистичен символ за примитивните хора от хълмовете. Името беше форма на религия. Трябваше да е така; хората бяха готови да умрат, но да запазят неговата тайна.

Четири дни и светът се беше променил за него. Той вече не се занимаваше с интелигентни хора и модерно оборудване. Нямаше компютърни ленти, които да се завъртат в стъклените панели само при докосването на едно копче, нямаше зелени букви, които да се появяват на черни екрани, давайки непосредствена информация, необходима за следващото решение.

Търсеше миналото сред хората от миналото.

Точно това беше причината, поради която той толкова отчаяно се стремеше да залови един от преследвачите, които го гонеха по хълма в тъмнината. Прецени, че те са трима; склонът на хълма беше дълъг и широк и насечен от гори и скали. Те трябваше да се разделят, за да могат да покрият различни части, които водеха към другите хълмове и към равнината, която предхождаше планинските гори. Ако можеше да залови един от тези хора и да разполага с няколко часа, да поработи върху неговото съзнание и неговото тяло, можеше да научи много неща. Нямаше абсолютно никакви проблеми да го стори. Предната вечер дървеното легло, на което трябваше да спи, беше направено на трески, след като някакъв корсиканец, чийто силует можеше да види в очертанията на вратата, беше стрелял с автомат „Лупо“ по него. Талеников трябваше да бъде в това легло… Само един мъж — този мъж — мислеше си Василий, потискайки своята ярост, като навлезе в една малка горичка точно под подножието на хълма. Вече можеше да почине за няколко минути. Далеч отдолу можеше да види слабите светлини от фенерчетата. Едно, две… три. Трима мъже, и те се разделяха. Този отляво покриваше неговата зона; на него щяха да са му необходими десет минути, за да достигне до малката горичка. Талеников се надяваше, че това е мъжът с „Лупо“. Той се облегна на едно дърво, дишайки тежко и остави тялото си да се отпусне.

Случи се толкова бързо, тази екскурзия към примитивния свят. Имаше някаква странна симетрия в това. Беше започнал бягството си през нощта, покрай гористите брегове на един поток в Рок Крий парк във Вашингтон, а сега беше тук, на този изолиран остров, в тази гориста местност, високо в хълмовете на Корсика. През нощта. Пътешествието беше започнало бързо; той знаеше точно какво да направи и кога да го направи. В пет часа предния ден беше на римското летище Леонардо да Винчи, където преговаряше да получи частен полет до Бонифацио на запад, на южния бряг на Корсика. Успя да стигне до Бонифацио в седем часа и едно такси го откара на север до Порто Вечио, и нагоре към един хан, навътре в хълмистата провинция. Бяха му сервирали тежко корсиканско ядене и беше увлякъл любопитния собственик в един отвлечен разговор.

— Аз изучавам родовете — беше обяснил той. — Нуждая се от информация за един падроне, живял преди много години. Един мъж на име Гилом дьо Матарезе.

— Не разбирам — беше му отговорил собственикът на хана. — Казваш, че изучаваш родовете. Струва ми се, че този човек или го е имало, или го е нямало. Ти от някой голям университет ли си?

— Всъщност съм от частна фондация, но университетите имат достъп до нашите трудове.

— …?

— … Моят отдел се занимава с малко познатата история на Сардиния и Корсика от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Горе-долу по това време е живял и този падроне… Гилом дьо Матарезе, който е контролирал голяма част от земята по тези хълмове, северно от Порто Вечио.

— Той притежаваше повечето земя, синьоре. Беше добър към хората, които живееха в тази земя.

— Естествено. И ние бихме искали да му посветим място в корсиканската история. Но не съм сигурен, че зная откъде трябва да започна.

— Може би… — Собственикът на хана се облегна назад в стола си, очите му се концентрираха, гласът му стана странно колеблив. — Руините на вила Матарезе. Сега нощта е ясна, синьоре. Те са твърде красиви на лунната светлина. Мога да намеря някой, който да те заведе, освен, разбира се, ако не си твърде изтощен от пътуването.

— Ни най-малко. Полетът беше кратък.

Беше заведен нагоре по хълмовете, до останките от някога процъфтяващо имение, които напомняха за голяма къща, като само тя покриваше цял акър земя. Порутените стени и разрушените огради бяха единствените останки от нея. По земята се виждаха останките от бордюра на огромен кръгъл паркинг, който наболата трева почти беше покрила. От двете страни на голямата къща каменните пътеки се спускаха през високата трева, маркирани от изпочупените стълбове; забелязваха се и останките на някога изящно култивирани градини, които бяха унищожени.

Силуетът на руините се възправяше величествено на хълма, осветен от бледата лунна светлина. Гилом дьо Матарезе беше построил паметник на самия себе си и достолепната постройка не беше изгубила нищо от своето величие, дори и след разрушенията, които й бяха нанесли времето и климатът. Дори напротив, скелетът носеше някаква собствена странна сила.

Василий беше дочул гласове зад себе си, младото момче, което го беше завело до тук, не се виждаше. Двама мъже и техният недружелюбен поздрав бяха поставили началото на един разговор, който трая повече от час. Щеше да бъде лесно за Талеников да се отърве от двамата корсиканци, но той знаеше, че щеше да научи повече, ако се държи пасивно; неопитните мъже можеха да издадат повече, отколкото да сплашат някого, когато си имаха работа с трениран субект. Той повтори историята за Организационе Академика. Накрая беше получил един очакван съвет.

— Върнете се там, откъдето сте дошъл, синьоре. Наоколо няма да намерите никакви познания, които да ви бъдат от полза, ние не знаем нищо. По тези планини преди много години премина една болест; не остана никой, който може да ви помогне.

— Трябва да има и по-възрастни хора по тези хълмове. Може би ако се разходя из тях, ще успея да се добера до някаква информация.

— Ние сме по-стари хора, синьоре, но не можем да отговорим на твоите запитвания. Върни се. Ние сме прости хора по тези земи, овчари. Не ни е приятно, когато непознати започнат да се бъркат в нашия прост живот. Върни се…

— Ще приема съвета ви, но само при едно условие…

— Не си навличай такава беля, синьоре. Просто ни остави на мира. Молим те…

На сутринта Василий беше излязъл отново из хълмовете, беше стигнал до вила Матарезе, и дори отвъд нея. Спря се в няколко фермерски къщи и задавайки своите въпроси, забеляза искрите в тъмните корсикански очи, когато му даваха отрицателни отговори. Беше забелязал също, че го следяха.

Разбира се, не бяха му казали нищо, но прогресивно втвърдяващите се реакции относно неговото присъствие му помогнаха да научи нещо впоследствие. Не само че го преследваха, но преди него бяха минали и други хора, които бяха наплашили семействата, живеещи по хълмовете, че един непознат ще дойде. Те трябваше да го отпратят и да не му казват нищо.

Онази нощ — последната нощ, мислеше си Талеников, докато гледаше вълнообразните движения от светлината на фенерчето долу вляво, която бавно се изкачваше по хълма — собственикът на хана се приближи до неговата маса.

— Страхувам се, синьоре, че не мога да ти позволя да останеш тук повече. Дадох стаята на други наематели.

Василий погледна към него. В гласа му вече нямаше колебание.

— Жалко. Стига ми само едно кресло или някаква кушетка, ако имаш свободна. Още рано сутринта ще си тръгна. Успях да открия това, за което пристигнах.

— И какво е то, синьоре?

— Скоро ще разбереш. След мен ще дойдат други хора, с подходящо оборудване и с формуляри за описване на родовете. Ще има много внимателно научно изследване. Това, което се е случило тук, е забележително. Разбира се, говоря от академична гледна точка.

— Разбира се… Може би още една нощ.

Шест часа по-късно някакъв мъж беше нахлул в стаята му и беше изстрелял два куршума от големите цеви ма смъртоносното оръжие, което се наричаше „Лупо“ — Вълкът. Талеников беше чакал този момент. Той беше наблюдавал иззад леко отворената врата на килера как дървеното легло се разби на трески, твърдата имитация, която той беше сложил под завивките, беше отнесена към стената от куршумите.

Звукът беше разбиващ, една експлозия, която проехтя из малкия провинциален хан, въпреки това никой не се притича, за да види какво се бе случило. Вместо това, човекът с „Лупо“ стоеше в очертанията на вратата и тихо говореше на диалектаоолтрамонтан, като че ли изричаше някакво заклинание.

— Пер ностро сирколо — беше казал той и после беше побягнал навън.

Това не означаваше нищо, въпреки че още тогава Василий знаеше, че това означава всичко. Думите бяха изречени като клетва след отнемането на нечий живот… За нашия кръг.

Талеников събра нещата си и напусна хана. Той се беше отправил към тесния мръсен път, който водеше нагоре над Порто Вечио, и се настани в храсталака, на шест-седем метра под неговия край. Няколко стотици ярда по-надолу беше видял пламъчето на нечия цигара. Пътят се охраняваше; той беше изчакал. Трябваше да направи така.

Ако идваше Скофийлд, щеше да поеме по този път. Беше на зазоряване, на четвъртия ден. Американецът беше казал, че ако Корсика е всичко, което му остава, щеше да бъде там след три или четири дни.

До три часа на следния следобед нямаше и следа от него и един час по-късно Василий знаеше, че не може да чака повече. Надолу по пътя забързани се бяха отправили няколко мъже, които отиваха към малкия курорт. Мисията им беше ясна: досадникът беше успял да се измъкне. Трябваше да бъде намерен и убит.

Бяха организирани потери, които тършуваха из горите; двама корсиканци сечаха високата трева с планински мачете, бяха минали на десет метра от него. Скоро патрулите щяха да станат по-концентрирани, претърсването — по-старателно. Той не можеше да чака Скофийлд; нямаше гаранция, че Беоулф Агейт бе успял да избяга от мрежата, която му бяха устроили в собствената му страна, още по-малко се очакваше той да се добере до Корсика.

Василий прекара времето до залез, замисляйки своята собствена клопка за тези, които се опитваха да го вкарат в капана. Също като блатна лисица следите му се появяваха на едно място в един момент, а самият той беше на съвсем друго място. Изпочупените стръкове и утъпканата трева доказваше, че беше заграден в едно тясно блатисто пространство, изправен пред стена, която не можеше да бъде изкачена, и когато мъжете го обградиха, фигурата му можеше да бъде видяна да тича из полето една миля на запад. Появяваше се като светлоотразителна жилетка едновременно на няколко места.

Когато мракът се спусна, Талеников започна да изпълнява стратегията, която го доведе до мястото, в което се намираше в момента, скрит между няколкото дървета под билото на високия хълм, чакайки човека с фенерчето да приближи. Планът беше прост — щеше да го изпълни на три етапа, всяка фаза логически обвързана с предишната. На първо място беше разделянето на преследвачите, откъсването на по-големия брой на атакуващите възможно най-далеч; следваше откриването на тези, които бяха изостанали по-назад и откъсването им далеч зад множеството; и накрая, разделянето на тези, които бяха останали като най-малка група и залавянето на един от тях. Третата фаза трябваше да бъде завършена след запалването на огньовете на миля и половина долу на изток.

Той се отправи към горичката, спускайки се в посока към Порто Вечио, придържайки се към дясната страна на пътя. Беше събрал няколко сухи клони и листа и беше изсипал барута на куршумите от своя „Граз“ върху шумата. След като беше запалил своя огън в гората, изчака, докато той се разрасна, а след това и чу виковете на озадачените корсиканци. После се спусна на север, пресичайки пътя, в една по-гъста и по-суха местност на гористия хълм и беше повторил действието, запалвайки още по-голяма купчина от изсъхнала шума до дънера на едно сухо орехово дърво. Огънят избухна като запалителна бомба, пламъците запълзяха нагоре по дървото, обещавайки да плъзнат из цялата гора. Още веднъж се бе отправил на север и беше запалил своя последен и най-голям огън, избирайки една топола, отдавна унищожена от насекомите. След половин час хълмовете бяха озарени от три различни места. Ловците се спускаха от единия към другия огън, като забравяха да се замислят върху това, което ставаше в името на преследването. Огън. Винаги огън.

Той пресече по диагонал, връщайки се обратно на югозапад, изкачвайки се през гората към пътя, който водеше към хана. Беше се изправил точно под прозореца, през който беше избягал миналата нощ. Беше излязъл на пътя и беше видял няколко мъже с пушки в ръце, говорейки загрижено помежду си. Последният от охраната беше объркан от хаоса по-долу, несигурен дали те трябваше да останат там, където бяха, както им беше наредено от висшестоящите, или да отидат на помощ на своите островни братя.

Иронията на съвпаденията беше помогнала на Василий, след като беше запалил клечката. Драсването на една кибритена клечка беше сложило началото преди толкова много дни във Вашингтон на Небраска авеню; това беше знакът на клопката. Сега това означаваше друга клопка в хълмовете на Корсика.

Преследването беше започнало; сега вече приближаваше към своя край. Човекът с фенерчето беше на един хвърлей от него; той щеше да се изкачи до малката елхова горичка преди да са изминали и тридесет секунди. Долу, на склона на хълма, светлината от фенерчето в центъра се виждаше на неколкостотин ярда на юг. Лъчът му кръстосваше земята пред корсиканеца, който го държеше. Далеч долу, надясно, третото фенерче, което само преди няколко секунди се въртеше напред и назад в полукръгове, сега беше замръзнало странно, лъчът му беше насочен неподвижно към една точка на земята. Положението на светлината и нейното ярко обездвижване притесниха Талеников, но нямаше време да оценява този факт. Приближаващият корсиканец беше достигнал до първото дърво в естественото прикритие на Василий.

Мъжът кръстосваше с фенерчето по дънерите на дърветата. Талеников беше счупил няколко клона, освобождавайки място, така че да може светлината да попадне на бялото дърво. Корсиканецът пристъпи напред, следвайки следите; Василий се придвижи наляво, като се прикриваше зад едно дърво. Ловецът премина само на тридесетина сантиметра със заредена пушка. Талеников видя краката на корсиканеца, които се осветяваха от светлината на фенерчето; когато лявото му стъпало беше отделено от земята, това щеше да означава, че човекът, служещ си с лявата ръка, нямаше да има равновесие, при което нямаше и да може да реагира.

Стъпалото се отдели от земята и Василий се хвърли, сграбчвайки с ръката си врата на мъжа. Пръстите на другата му ръка моментално затвориха предпазителя и с нея той отскубна пушката от ръката на корсиканеца. Лъчът на фенерчето се стрелна нагоре към дърветата. Талеников заби дясното си коляно в бъбрека на своята жертва, повличайки го надолу към земята. Той обхвана кръста на човека със своите крака, вратът му беше обхванат в железния ключ на ръцете, а устните му бяха в непосредствена близост до ухото на корсиканеца.

— Ние двамата ще прекараме следващия час заедно — прошепна той на италиански, — през това време ти ще си казал това, което аз искам да науча, или никога няма да проговориш отново. Ще използвам собствения ти нож. Лицето ти ще бъде така обезобразено, че никой няма да може да те познае. А сега стани бавно. Само да се опиташ да проговориш и си мъртъв!

Постепенно Василий освободи ключа около кръста и врата на мъжа. Двамата започнаха да се изправят, пръстите на Талеников бяха обхванали гърлото на мъжа.

Тогава се появи внезапното изпращяване някъде горе. Звукът проехтя между дърветата. Някой беше стъпил на паднал клон. Василий се изви, взирайки се през гъстата шума. Това, което видя, го накара да изгуби дъха си. Между две дървета се виждаше силуетът на някакъв мъж, силуетът беше познат. Беше същият силует от рамката на вратата в хана. И също като онази нощ огромните цеви на „Лупо“ бяха насочени право напред. Но сега те бяха насочени към него. Измежду потока от мисли Талеников беше разбрал, че не всички професионалисти бяха обучавани в Москва и Вашингтон. Безразборно люшкащата се светлина от фенерчето в подножието на хълма, което после беше застанало неподвижно. Фенерчето явно е било завързано към някой пречупен ствол или към някой клон и от движението на вятъра създаваше илюзията за движение, а неговият притежател се беше втурнал нагоре в тъмнината, към познатото място.

— Снощи постъпи много хитро, синьоре — каза мъжът с „Лупо“. — Но тук сега няма къде да се скриеш.

— Матарезе! — изкрещя Василий с пълна сила. — Пер ностро сирколо! — добави той. После се хвърли наляво.

Двойната експлозия от „Лупо“ изпълни хълмовете.

2.

Скофийлд скочи през борда на лодката и закрачи през вълните към брега. Тук нямаше плаж, само скалите се събираха заедно и образуваха триизмерна каменна стена. Той стигна до една полегата, плоска и хлъзгава скала и се изправи срещу вълните, балансирайки със своя дипломатически куфар в лявата си ръка и с торбата в дясната. Успя да се добере до песъчливата, покрита с водорасли земя, докато нивото на водата беше достатъчно ниско, за да може да стои изправен. След това се втурна към близкия храст, който щеше да му служи за прикритие от скитащите патрули горе върху насечените скали. Капитанът го беше предупредил, че на полицията не можеше да се разчита; някои можеха да бъдат купени, но други не.

Той коленичи, извади едно сгъваемо ножче от джоба си и разряза кордата, увита около китката, освобождавайки по този начин куфара. После отвори походната торба, извади чифт сухи панталони, чифт ботуши и тъмен пуловер, една шапка и просто вълнено сако, всички купени от Париж, с изрязани етикети. Те бяха достатъчно груби на външен вид, за да бъдат приети за местно производство.

Преоблече се, нави влажните дрехи и ги натъпка в торбата заедно с дипломатическия куфар и тогава започна дългото катерене по пътя нагоре. Беше идвал в Корсика два пъти преди това — един път и в Порто Вечио — и двете пътувания бяха свързани с един вмирисан, постоянно потящ се собственик на рибарски лодки в Бастия, на когото Държавният департамент плащаше като наблюдател на съветските операции в Легурско море. Краткото посещение в южната част на Порто Вечио беше свързана с възможността от тайно финансиране на един проект за построяване на курорт в Тирения. Така и не разбра какво стана по-нататък. Докато беше в Порто Вечио, беше наел една кола и беше карал горе из хълмовете. Беше видял руините от вила Матарезе на изгарящото следобедно слънце и беше се отбил за чаша бира в една таверна край пътя, но тази предишна екскурзия бързо изчезна от неговите мисли. Никога не му беше минавало през ум, че някога ще се върне отново. Легендата за Матарезе беше не по-малко жива от руините на вилата. Не и тогава.

Той стигна до пътя и нахлупи шапката по-ниско, така че да прикрие синината в горната част на челото си, която беше резултат от удара в един железен стълб на стълбището.

Талеников. Дали беше стигнал до Корсика? Дали беше някъде из хълмовете край Порто Вечио? Нямаше да му трябва дълго време, за да разбере това. Всеки чужденец, който питаше за някаква легенда, лесно можеше да бъде проследен. От друга страна, руснакът щеше да бъде предпазлив; ако на тях двамата им беше минало през ум да се върнат към мястото на легендата, може би същата идея щеше да мине и през главите на други хора.

Брей погледна часовника си. Беше почти единадесет и половина. Той извади една карта, преценявайки своето местоположение на две мили и половина южно от Санта Лучия; най-пряката линия към хълмовете — към хълмовете на Матарезе, спомни си той — беше на запад. Но имаше нещо друго, което трябваше да открие, преди да стигне до тези хълмове. Своята база за операции. Някакво място, където да скрие нещата си и да може да разчита, че те ще бъдат там, когато се върне. Това изключваше всяко възможно място, където случаен пътник би могъл да спре. Нямаше да може да се справи с диалекта на олтрамонтан до няколко часа. Щяха да го разпознаят като чужденец, а чужденците винаги бяха белязани. Щеше да се наложи да устройва лагерите си в горите, близо до вода по възможност, и за предпочитане на такова разстояние, че да може да се добере до някой магазин или хан, откъдето да се снабдява с храна.

Предполагаше, че ще се наложи да остане в Порто Вечио за няколко дни. Нямаше друго приемливо предположение; всичко би могло да се случи, след като намери Талеников — ако успееше да го намери — но преди това трябваше да се занимае с потребностите, които имаше, преди да предприеме някакъв план. Всички дребни нещица.

Имаше някакъв път — твърде тесен, за да може да се движи кола по него, може би път, проправен от овчарите, който се отклоняваше от главния път към редицата хълмове. Водеше на запад. Той премести торбата в лявата си ръка и тръгна по пътя, като отстраняваше нискостоящите клони, докато се оказа във високата трева.

До дванадесет и четиридесет и пет измина не повече от пет или шест мили навътре в острова, но нарочно беше пътувал в зигзаг, за да може да огледа местността. Откри това, което търсеше, една гориста местност, която се издигаше рязко над един поток. Дебелите клони на корсиканския бор се спускаха до земята при брега на потока. Един човек и неговите вещи щяха да бъдат в безопасност зад тази зелена стена. На около миля на югозапад минаваше един път, който водеше към хълмовете. От това, което можеше да си спомни, той беше почти сигурен, че този е пътят, който трябваше да го отведе до руините на вила Матарезе. Имаше само един път. Освен това, ако паметта не му изневеряваше, той си спомни, че беше преминал през редица усамотени фермерски къщи по пътя към руините, и че ханът, където беше спрял да пие от местната бира през онзи горещ следобед, беше също на този път. Само че първо се минаваше край хана, близо до пътя на хълма, в мястото, където от главния път се отделяше един по-тесен. Дясното отклонение водеше нагоре, а лявото се връщаше в Порто Вечио. Брей погледна картата си отново, видя пътя, водещ към хълма, и отклонението надясно. Вече знаеше къде се намира.

Той премина през потока и се изкачи на противоположния бряг до високите борове. Пропълзя под тях, отвори торбата и извади малка лопата, озадачен, че два пакета от тоалетна хартия изпаднаха заедно с инструмента. Малките неща — мислеше си той, като започна да копае в меката пръст.

Беше почти четири часът. Той устрои своя лагер под зелените клони, зарови торбата, смени превръзката на врата си, изми лицето и ръцете си в потока. Освен това успя да почине малко, гледайки нагоре към провиращата се през клоните слънчева светлина, която падаше на тънки снопове през игличките на дърветата. Мислите му се лутаха, нещо, което се опита да отхвърли, но не успя. Сънят така и не идваше; само мисли.

Намираше се под някакво дърво, на брега на някакъв поток в Корсика… Пътуване, което беше започнало от моста в онази нощ в Амстердам. И сега не можеше никога да се върне, докато заедно с Талеников не откриеха това, което търсеха в хълмовете край Порто Вечио.

Нямаше да му бъде трудно да изчезне. В миналото беше уреждал толкова много изчезвания и то с по-малко пари и с по-малко опит от този, който имаше сега. Съществуваха толкова много места — Полинезия, островите Фиджи, Нова Зеландия, Тасмания, огромните територии на Австралия, Малайзия или който и да е от дузините острови Санда — беше изпратил толкова много мъже по тези места и все още поддържаше внимателно контакти с някои от тях в продължение на години. Те започваха своя нов живот, загърбваха миналото и откриваха нови приятели, нова работа, създаваха дори семейства.

И той можеше да постъпи така, мислеше си Брей. Може би така щеше и да направи. Имаше документи и пари. Можеше да плати своя път до Полинезия или до островите Кук, да си купи някое чартърно корабче и да започне почтен живот. Можеше да бъде добър живот. Едно анонимно съществуване, един край.

Тогава видя лицето на Робърт Уинтроп, електрическите очи, търсещи неговите, и усети загрижеността в гласа на стария мъж, когато заговори за Матарезе.

Чу и нещо друго. По-близко, по-непосредствено в небето над него. Няколко птици се виеха в истерични кръгове, виковете им отекваха рязко, ядосано някак над полетата и в гората. Явно някой беше нарушил спокойствието им. Можеше да чуе и бягането на хора, техните викове.

Дали го бяха забелязали? Той бързо се изправи на колене, вземайки своя „Браунинг“ от джоба на сакото си. Загледа се през боровите иглички.

Долу, на сто ярда вляво, двама мъже проправяха пътека с мачете през високата трева на брега на потока. Те спряха за момент, на коланите си имаха пистолети, огледаха се бързо във всички посоки, като че ли бяха несигурни в своите движения. Брей въздъхна; те не преследваха него; не беше забелязан. Двамата мъже ловуваха — някакво животно, което беше нападнало техните кози, може би, или някое диво куче, но не и него. Не чужденеца, който кръстосваше хълмовете.

Тогава чу думите и разбра, че е само отчасти прав. Викът не дойде откъм двамата корсиканци с мачете в ръка; той дойде откъм брега на потока, откъм полето отдолу.

Явно не преследваха някакво животно, а човек. Човек, който бягаше от другите хора, и ако можеше да се прецени от яростта на неговите преследвачи, този човек бягаше заради живота си.

Талеников? Дали беше Талеников? И ако беше той, защо? Дали руснакът беше успял толкова бързо да научи нещо, нещо, заради което корсиканците от Порто Вечио искаха да го убият.

Скофийлд забеляза как двамата мъже долу извадиха пистолетите от коланите си и се втурнаха към брега, който не се забелязваше от полето. Той пропълзя обратно до дънера на дървото и се опита да събере мислите си. Инстинктът му подсказваше, че… беше Талеников. Ако това беше така, имаше няколко варианта. Той можеше да се отправи по пътя и да стигне до хълмовете, да се представи за италиански моряк от някоя рибарска лодка, която е спряла за ремонт, и който разполагаше с време; можеше да остане там, където беше, докато се спусне нощта, и тогава да се отправи към хълма под прикритието на нощта, надявайки се да се приближи достатъчно, за да чуе разговорите на мъжете, или да тръгне сега и да проследи лова.

Последното беше най-малко привлекателно — но може би щеше да даде най-добрия резултат. Той избра този вариант.

Беше пет часът и тридесет и пет минути, когато Брей го забеляза да бяга по склона на хълма. По него стреляха, към малката криволичеща фигурка, под пламъците на залязващото слънце. Талеников, както се очакваше, вършеше неочаквани неща. Той не се опитваше да избяга, напротив, използваше преследването, за да всее объркване, и от това объркване да се опита да научи нещо. Тактиката беше разумна; най-добрия начин да разкриеш ценна информация е като накараш врага ти да се опита да я прикрие.

Но какво ли беше успял да научи досега, което си заслужаваше този риск? Колко дълго щеше — или можеше — да се задържи и да се концентрира така, че да раздразни своя враг?… Отговорите бяха ясни, както и въпросите: изолирай, вкарай в капана и разбий. И то на чужда територия.

Скофийлд проучи терена от местоположението, в което се намираше в полето. Ранният вечерен бриз правеше задачата му още по-лесна. Тревата се накланяше от всеки лек повей на вятъра и му даваше по-добра видимост. Опита се да анализира изходите, пред които беше изправен Талеников, къде беше най-приемливото място, за да се срещне с него. Мъжът от КГБ бягаше на север; още миля или малко повече и той щеше да достигне до подножието на планините, където щеше да спре. Нямаше да постигне нищо, ако започнеше да се изкачва по тях. Щеше да се върне обратно по същия път, насочвайки се на югозапад, за да избегне сблъсъка с преследвачите, които вървяха нагоре. И някъде щеше да опита да ги раздели, щеше да избере място, където да всее объркване в момент на хаос, малко след това щеше да последва и устройването на капана.

Може би срещата с Талеников трябваше да изчака до този момент, мислеше си Брей, въпреки че предпочиташе тя да стане по-рано. Щеше да има толкова много неща, които щяха да се случат за един кратък период от време. Така се правеха повече грешки. Щеше да бъде по-добре, ако можеше да се свърже с руснака по-рано. Тогава щяха да могат да създадат своята стратегия заедно. Пълзейки, Скофийлд се изправи на югозапад през високата трева.

Слънцето се спусна над далечните планини. Сенките се удължиха, докато заприличаха на дълги мастилени петна, разливащи се по хълмовете, покриващи изцяло полетата, които само мигове преди това бяха окъпани в оранжева светлина. Мракът идваше, а все още нямаше никаква следа, никакъв сигнал от Талеников. Брей се движеше бързо, в параметрите, които руснакът логически щеше да избере за своя зона на действие. Очите му се опитваха да привикнат с мрака, ушите му се ослушваха за всеки шум, който беше непривичен за полето и гората. Талеников все още го нямаше.

Дали човекът от КГБ не беше поел риска да използва някой от прашните пътища, за да може да се придвижва по-добре? Ако беше сторил това, щеше да бъде непоправима глупост, освен ако не беше избрал тактика, която беше далеч по-подходяща за ниските хълмове. Цялата местност сега беше покрита от преследвачи, разделени на групи от двама до шест души, всички въоръжени; ножове, пистолети, планински мачете висяха по техните тела, светлините от фенерчетата им кръстосваха наоколо като лазерни лъчове. Скофийлд се отправи, бягайки още по на запад към по-високите хълмове, като светлините от фенерчетата на преследвачите бяха неговата защита от евентуалното му разкриване. Той знаеше кога да спре и кога да продължи.

Бягаше, врязвайки се между две групи от преследващи мъже, когато изведнъж спря рязко при вида на някакво огромно животно с дебела козина и широки втренчени очи. Тъкмо щеше да използва ножа си, когато разбра, че това беше овчарско куче, което не се интересуваше от човешката миризма. Въпреки че успя да го разбере, това не му помогна да изгуби дъха си; той отстрани кучето и успя да залегне тъкмо навреме, когато лъчът от нечий фенер се стрелна от гората в посока към него и продължи нагоре към спускащото се поле. Успя да стигне до някакъв ров, изкопан в земята, и скочи в него. После се изправи бавно, с ръце опрени на скалата, готов да изскочи и да побегне отново. Той погледна към сцената, която се развиваше долу, светлината от фенерчетата разкъсваше мрака, посочвайки къде точно се намират групичките на преследвачите. Успя да разбере къде се намираше грубата дървена конструкция, която някога представляваше ханът, в който се беше отбил преди много години. Покрай него минаваше примитивен, прашен път, който беше прекосил няколко часа преди да стигне до по-високия хълм. Около сто ярда вдясно от хана беше широкият, виещ се път, който се спускаше от хълмовете надолу към Порто Вечио.

Корсиканците се бяха пръснали из цялото поле. Тук и там Брей можеше да чуе лаят на кучета измежду виковете на ядосаните хора и свистенето на мачете. Беше феерична гледка, не можеха да бъдат видени хората, само лъчовете светлина, които се стрелкаха във всички посоки. Невидими кукли, танцуващи на фосфоресциращите въжета в тъмнината. Внезапно се появи друга светлина, жълта, а не бяла, огън. Внезапна експлозия в тъмнината, вдясно от пътя, който водеше към Порто Вечио.

Трикът на Талеников, целящ да раздели преследвачите. Той успя да постигне своя ефект.

Мъжете побягнаха, крещейки, лъчовете светлина прекосиха пътя, препускайки към разпространяващия се огън. Скофийлд остана на своето място, чудейки се — методологично, професионално — как мъжът от КГБ щеше да използва своя метод да раздели преследвачите. Какво ли щеше да направи след това? Кой ли метод щеше да използва, за да устрои капан на някои от преследвачите си?

Началото на отговора дойде три минути по-късно. Втора, по-голяма експлозия от пламъци облиза небето на около четвърт миля вляво от пътя към Порто Вечио. Към предишната точка на разделяне сега се прибави и втора, объркваща корсиканците, които участваха в преследването; огънят беше смъртоносен в хълмовете.

Сега можеше да види марионетките, техните въжета от светлина се смесваха със светлината на виещите се пламъци. Появи се и трети огън, масивен, цяло дърво гореше в топка от жълт и бял пламък, като че ли обляно с напалм. То беше на триста или на четиристотин ярда още по-наляво, трета точка на разделението, която беше още по-голяма от предишните. Хаосът се разрази точно толкова бързо, колкото и пламъците, и двете застрашаваха да излязат от контрол. Талеников покриваше всички свои бази; дори и да не успееше неговата клопка, щеше най-малко да успее да се измъкне в настъпилото объркване. Но мисълта на руснака работеше с пълна мощ, мислеше си Брей, клопката щеше да бъде поставена всеки момент. Той пропълзя до скалата и се спусна надолу към наклоненото поле, придържайки раменете си ниско към земята, движейки се като животно — ръцете и краката му работеха едновременно.

Внезапно се появи светкавица, далеч от пътя. Тя продължи не повече от секунда, тънък вулкан от светлина, някой беше запалил кибритена клечка. Като че ли тази светлина беше безсмислена, докато Брей не видя светлината на фенерчето, което се насочи отдясно, последвано от още две други. Трите лъча се отклониха в посоката на набързо запалената клечка; секунди по-късно те бяха разделени от базата, от основата на хълма, която служеше за граница на пътя отдолу.

Сега Скофийлд знаеше каква е тактиката. Преди четири нощи една клечка беше запалена в Рок Крий парк, за да заложи нечий капан; сега подобна клечка беше запалена, за да унищожи такъв капан. От същия човек. Талеников беше успял да хвърли корсиканците, които го преследваха, в хаотична парализа; сега той отклоняваше няколкото изостанали преследвачи. Финалното надбягване беше започнало; руснакът щеше да залови един от тези мъже.

Брей извади автоматичния си пистолет от кобура под сакото си и бръкна в джоба за заглушителя. Завивайки го на мястото му, той освободи предпазителя и се затича по диагонала наляво по склона на хълма. Някъде там в тревата щеше да бъде заложен капанът. Въпросът беше да открие къде точно ще бъде това място и по възможност да се опита да обездвижи един от преследвачите, като по този начин увеличи шансовете за успех на клопката. Дори още по-добре, ако успееше да залови един от корсиканците. Предполага се, че два източника на информация ще дадат по-добър резултат, отколкото един.

Той тичаше по диагонал, придържайки се ниско до земята, а погледът му следеше трите фенерчета долу под него. Всяко от тях покриваше отделна секция от хълма и той можеше да види отраженията на оръжията ясно; при първата поява на преследвания щяха да бъдат дадени изстрели…

Скофийлд спря. Нещо не беше наред; беше лъчът от светлината вдясно, тази, която може би се намираше на двеста ярда точно под него. Лъчът се мяташе напред и назад твърде бързо, без да се фокусира върху някакъв предмет и нямаше никакво отражение — дори и тъпо отражение — на светлина, попаднала върху метал, дори тъп метал — нямаше никакво оръжие.

Това фенерче не беше държано от ръка! То беше прикрепено към някой дебел клон или ствол; измама, поставено на фалшиво място, за да прикрива фалшиво движение, което да прикрива друго движение. Брей залегна на земята, криейки се в тревата и в мрака, наблюдавайки, ослушвайки се за някакви знаци на бягащ човек. Всичко стана толкова бързо, толкова неочаквано, че Скофийлд почти стреля в инстинктивна защита. Фигурата на огромен корсиканец ненадейно застана до него, кракът му стъпи на по-малко от четиридесет сантиметра от главата му. Той се обърна наляво, за да избегне пътя на бягащия човек.

Той въздъхна дълбоко, опитвайки се да се отърси от шока и страха, после внимателно се изправи и проследи дирите на бягащия корсиканец. Мъжът се насочваше право на север през хълма, отвъд билото, както възнамеряваше да направи и Брей, разчитайки на лъчовете светлина и на звуците — или на внезапната липса и на двете — за да открие Талеников. Корсиканецът явно познаваше терена. Скофийлд ускори крачката си, подминавайки лъча светлина в средата, който беше изостанал далеч назад и като го подминаваше, знаеше, че Талеников се беше концентрирал върху третия човек. Фенерчето, което едва можеше да се забележи — далеч на север на хълма.

Брей затича още по-бързо; инстинктът му подсказваше, че трябва да държи корсиканеца в своя поглед. Но мъжът беше изчезнал. Всичко беше тихо, твърде тихо. Скофийлд залегна на земята и се присъедини към тази тишина, взирайки се в мрака, а палецът му бе поставен на спусъка на пистолета. Щеше да се случи всеки миг. Но как? Къде?

На около сто и петдесет ярда от него, по диагонала вдясно, се появи трети лъч светлина, който беше ту включван, ту изключван в серия къси, нередовни светлинни знаци. Не… Той не беше включван и изключван постоянно; светлината беше блокирана. Дървета. Този, който държеше фенерчето, вървеше между група дървета, растящи от тази страна на хълма.

Ненадейно лъчът светлина се стрелна нагоре, танцувайки бързо по високите участъци на стволовете, после падна надолу и светлината замръзна, поглъщана от шумата по земята. Сега беше моментът. Капанът беше заложен, но Талеников не знаеше, че корсиканецът чакаше за сигнала от този капан. Брей се изправи на крака и побягна колкото може по-бързо. Ботушите му издаваха резки звуци при контактите си със скалистата почва по земята. Имаше само няколко секунди, а трябваше да измине толкова голямо разстояние, и то в мрака. И не знаеше къде започват дърветата. Ако можеше поне да види силуета, към който трябваше да стреля, или звука от нечий глас… Глас. Той смяташе да изкрещи, за да предупреди руснака, когато чу гласа. Думите бяха произнесени на този странен италиански, на който говореха южняците корсиканци; звукът се понесе ведно с нощния бриз.

На десет крачки под него! Той видя мъжа, който стоеше между две дървета, тялото му беше осветено от замъглената светлина на неподвижното фенерче, което беше паднало на земята. Корсиканецът държеше в ръцете си пушка. Скофийлд се насочи надясно и се нахвърли върху въоръжения човек с насочен автоматичен пистолет:

— Матарезе! — Името беше извикано от Талеников, също както и загадъчната фраза, която последва. — Пер ностро сирколо!

Брей стреля в гърба на корсиканеца. Трите бързи изстрела бяха заглушени от експлозията на пушката. Мъжът падна напред. Скофийлд заби своя крак в тялото му, готов, очаквайки нападение. Това, което видя, беше предотвратило нападението; корсиканецът, който беше заловен от Талеников, беше разкъсан от куршумите на този, който трябваше да бъде негов спасител.

— Талеников?

— Ти! Това ти ли си, Скофийлд?

— Махни това фенерче! — кресна Брей.

Руснакът се хвърли към фенерчето на земята и го изключи.

— Има още един човек на хълма; той не се движи. Чака да бъде повикан.

— Ако дойде, ще трябва да го убием. Ако не го направим, той ще отиде за помощ. Ще доведе и другите с него.

— Не съм сигурен дали приятелите му ще могат да отделят време за нас — отвърна Скофийлд, наблюдавайки сноповете светлина из мрака. — Добра работа си им намерил… Ето, започва! Той тича надолу по хълма.

— Ела! — каза руснакът, изправяйки се и приближавайки се към Брей. — Знам дузина места, където ще можем да се скрием. Имам толкова много неща да ти казвам.

— Сигурен съм, че имаш…

— Да. То е тук!

— Кое е тук?

— Не съм сигурен… Отговорът, може би. Или поне част от него. Сам го виждаш — те ме преследват; в момента, в който ме видят, ще ме убият. Аз се намесих…

— Спрете!

Внезапната команда беше извикана от някой зад Скофийлд. Брей се просна на земята; руснакът вдигна своя пистолет.

— Баста! — Втората команда беше придружена от ръмженето на някакво животно, от куче, което водеха на каишка.

— Имам двуцевна пушка в ръцете си, синьори — продължи гласът. Гласът на жена, която сега говореше на английски. — Също като тази, която стреля преди няколко мига, и моята пушка е „Лупо“ и аз зная да я използвам по-добре от този, който лежи в краката ви. Но не смятам да го направя. Дръжте пистолетите си встрани от вас, синьори. Не ги пускайте, може би ще ви потрябват.

— Коя си ти? — попита Скофийлд, обръщайки поглед към жената горе. От това, което можеше едва да види на нощната светлина, разбра, че тя беше облечена в панталони и в някакво полево яке. Кучето изръмжа отново.

— Търся учения.

— Кого?

— Аз съм този — каза Талеников, — от Организационе Академика. Това е моят сътрудник.

— Какво, по дяволите, си ти!?…

— Баста — изръмжа руснакът тихо. — За какво ме търсиш, а не ме убиеш?

— Навсякъде пълзят слухове. Задаваш въпроси за падроне…

— Да. Гилом дьо Матарезе. И никой не иска да ми отговори.

— Един човек иска — отвърна момичето. — Една старица, горе в планините. Тя иска да разговаря с учения. Има да му каже някои неща.

— Но ти видя какво се случи тук — каза Талеников, изпитвайки момичето. — Хората ме преследват; опитват се да ме убият. И ти смяташ да рискуваш собствения си живот, за да ни отведеш при нея!

— Да. Предстои ни дълго пътуване, тежко пътуване. Пет или шест часа нагоре в планините.

— Моля те, отговори ми, защо поемаш този риск?

— Заради баба ми. Всеки в хълмовете я презира; тя не може да живее там долу, но аз я обичам.

— И коя е тя?

— Наричат я курвата от вила Матарезе.

3.

Те вървяха бързо през хълмовете към подножието на планините, а после продължиха нагоре по виещите се пътеки, прокарани през планинските гори. Кучето душеше двамата мъже, когато жената ги приближи. То беше освободено от нашийника си и вървеше пред тях по виещите се пътеки, сякаш беше сигурно, че познава пътя.

Скофийлд си помисли, че може да е същото куче, което беше се появило толкова внезапно и така го бе изплашило долу в полето. Той попита жената дали е така.

— Вероятно, синьоре. Ние бяхме там в продължение на няколко часа. Бях го пуснала, но то винаги беше близо до мен, в случай че ми потрябва.

— Дали щеше да ме нападне?

— Само ако му се посегне. Или пък на мен.

Минаваше полунощ, когато достигнаха до една равна отсечка, покрита с трева, след която започваха редица внушителни гористи хълмове. Ниските облаци изтъняваха; лунната светлина заливаше цялото поле, осветявайки върховете в планината, разкривайки цялото величие на този планински участък. Брей можеше да забележи, че ризата на Талеников под разкопчаното сако бе прогизнала от пот, също както и неговата, а нощта беше хладна.

— Сега можем да починем за малко — каза жената, сочейки тъмната сянка на неколкостотин метра по-нататък, в посоката, в която беше изтичало кучето. — В хълма има каменна пещера. Не е много дълбока, но поне ще ни даде подслон.

— Кучето ти я познава — добави човекът от КГБ.

— То очаква, че ще запаля огън — изсмя се момичето, — когато вали, носи съчки в устата си. Обича огъня твърде много.

Пещерата беше издълбана в мрачната скала, не повече от три метра дълбока, но поне два висока. Влязоха вътре.

— Да запаля ли огън? — попита Талеников.

— Ако желаеш. Учило ще те хареса за това, пък и аз съм твърде изморена.

— „Учило“ — попита Скофийлд. — „Птица“?

— Той лети над земята, синьоре.

— Твоят английски е много добър — каза Брей, докато руснакът събираше съчките в каменното огнище, което очевидно беше използвано и преди за палене на огън. — Къде си го учила?

— Посещавах едно училище във Весковато. Тези от нас, които желаеха да продължат във финансираните от правителството програми, трябваше да учат френски или английски.

Талеников драсна клечка под събраните дърва; огънят пламна моментално, пламъците обхванаха дървото, разпръсквайки топлина и светлина из пещерата.

— Много си добър в тези работи — каза Скофийлд към човека от КГБ.

— Благодаря. Това е един дребен талант.

— Не беше толкова дребен преди няколко часа.

Брей се обърна отново към жената, която си махна шапката и разпусна свободно дългата си тъмна коса. За момент той спря да диша и се загледа в нея. Дали беше косата? Или големите ясни, кафяви очи, които бяха с цвят на очите на елен, или високите скули, или чипият нос над сочните устни, които изглеждаха готови да се засмеят? Кое от тези неща беше, или просто той беше изморен и благодарен за възможността да види тази впечатляваща жена? Той не знаеше; знаеше само, че това корсиканско момиче от хълмовете му напомня за Карине, за жена му, чиято смърт беше заповядана от човека, който се намираше на по-малко от метър от него в тази пещера в Корсика. Той потисна мислите си и започна да диша отново.

— А ти продължи ли да учиш в тези програми — попита я.

— Дотам, докъдето ми разрешиха.

— И докъде беше това?

— До средното училище в Бонифацио. Останалото успях да постигна с помощта на другите. Парите бяха предоставени от фондовете.

— Не разбирам…

— Завършила съм университета в Болоня. Аз съм комунистка. Казвам го гордо.

— Браво — изрече почти нежно Талеников.

— Един ден ние ще устроим цяла Италия да заживее добре — продължи момичето, очите й бяха ясни. — Ще сложим край на хаоса, на глупостта на християните.

— Сигурен съм, че така ще направите — съгласи се руснакът.

— Но никога като марионетките в Москва; няма да допуснем това да се случи. Ние сме индепенденте. Ние не слушаме злите мечки, които се опитват да ни подмамят и да създадат една световна фашистка държава. Никога!

— Браво — възкликна Брей.

Разговорът секна. Младата жена неохотно отговаряше на техните въпроси за себе си. Тя им каза, че името й е Антония, но не каза почти нищо повече. Когато Талеников я попита защо тя, политическата активистка от Болоня, се беше върнала в този изолиран район в Корсика, жената отговори, че е само защото е искала да бъде поне за малко с баба си.

— Разкажи ни за нея — каза Скофийлд.

— Тя ще ви разкаже това, което искате да знаете — отсече момичето, изправяйки се. — Казах ви това, което тя ме инструктира да ви кажа.

— „Курвата от вила Матарезе“ — повтори Брей.

— Да. Но това не са думите, които аз бих използвала. Никога. Хайде, имаме още два часа да вървим.

Те стигнаха до гладкото било на планината и погледнаха надолу към равния склон, който водеше към низината отдолу. Нямаше повече от сто и петдесет ярда от планинския склон до низината, която обхващаше около една квадратна миля площ. Луната беше станала все по-ярка; можеха да забележат една малка фермерска къща в центъра на пасбището, и една кошара в края на краткия път. Чуваха шума от течаща вода; един поток, който извираше от планината близо до мястото, където стояха те, и се спускаше надолу по склона — между скалите, минавайки на петнадесет метра от малката къща.

— Много е красиво — продума Талеников.

— Това е единственият свят, който тя е познавала в продължение на цял век — отговори Антония.

— Ти тук ли си израснала? — попита Скофийлд. — Това ли беше твоят дом?

— Не — каза момичето, без да се замисля много. — Елате, ще я видите. Тя сигурно чака.

— По това време на нощта? — Талеников беше изненадан.

— Няма нито ден, нито нощ за моята баба. Тя каза да ви доведа при нея колкото може по-скоро. Веднага щом пристигнем. И ние пристигнахме.

Нямаше нито ден, нито нощ за старицата, която седеше в един стол близо до пламтящата печка. Не и в смисъла на светла и тъмна част от деня. Тя беше сляпа. Очите й представляваха две празни орбити от пастелносиньо, които се обръщаха към звука и към образите от миналите спомени. Чертите й бяха остри и ъгловати, покрити от набръчканата плът; лицето трябва някога да е било изключително красиво.

Гласът й беше мек, с приглушен шепот, качество, което принуждаваше слушателя да наблюдава нейните тънки, бели устни. Ако у нея нямаше някаква забележителна черта, това не беше нито колебливостта, нито нерешителността. Тя говореше бързо, прост разум, сигурен в собствените си знания. Имаше да разкаже някои неща, а смъртта вече чукаше на вратата й; действителност, която като че ли караше мислите и реакциите й да бързат. Говореше на италиански, но това беше някаква идиоматична форма от миналата ера.

Тя започна разговора като попита Талеников и Скофийлд за едно нещо — искаше всеки да й отговори със собствените си думи — защо се интересуват от Гилом дьо Матарезе. Василий отговори първи, повтаряйки историята за академическата фондация в Милано, като каза, че неговият отдел се занимава с корсиканската история. Той го изложи просто, давайки така възможност на Скофийлд да импровизира по удобен за него начин. Това беше стандартна процедура, когато двама или повече офицери от разузнаването бяха задържани и разпитвани заедно. Никой от тях не трябваше да изпъква на преден план; способността им да поднасят лъжи беше тяхна втора природа.

Брей слушаше руснака и преработи основната информация, добавяйки детайли относно различни дати и средства, които вярваше, че са характерни за Гилом дьо Матарезе. Когато завърши, не само се почувства сигурен в отговора си, но един вид по-висш от мъжа от КГБ; той беше свършил своята „домашна работа“ по-добре от Талеников.

Въпреки това старицата само продължаваше да стои, поклащайки глава мълчаливо, оправяйки един кичур бяла коса, който беше паднал върху сивото й лице. Накрая тя заговори.

— Вие и двамата лъжете. Вторият джентълмен е по-малко убедителен. Той се опитва да ме впечатли с факти, които всяко дете по хълмовете на Порто Вечио би могло да научи.

— Може би в Порто Вечио — протестира внимателно Скофийлд, — но не и задължително в Милано.

— Да. Разбирам какво имате предвид. Но никой от вас не е от Милано.

— Точно така — прекъсна я Василий. — Ние просто работим в Милано. Аз самият съм роден в Полша… В Северна Полша. Сигурен съм, че можете да забележите несъвършенството на моя италиански.

— Не забелязвам нищо подобно. Само вашите лъжи. Въпреки това, не се тревожете, няма значение.

Талеников и Скофийлд се спогледаха, после погледнаха Антония, която седеше превита от умора върху една възглавница пред прозореца.

— Кое няма значение? — попита Брей. — Разтревожени сме. Бихме искали да говорите свободно.

— Така и ще направя — каза сляпата старица. — Защото лъжите, които ми наговорихте, не са типични за хора, които търсят нещо за себе си. Може би сте опасни хора, но не и хора, движени от жаждата за печалба. Вие не търсите информация за падроне за ваша собствена изгода.

Скофийлд не можеше да се сдържи; той се наведе напред.

— Как разбрахте?

Празните, но въпреки това властни очи на старицата, се спряха върху него. Беше трудно да се приеме фактът, че тя не вижда.

— Личи си по гласовете ви — каза тя. — Вие сте изплашени.

— А имаме ли причина да бъдем изплашени? — попита Талеников.

— Зависи в какво вярвате, нали така?

— Вярваме, че се е случило нещо ужасно — каза Брей. — Но ние знаем твърде малко. Това е, което мога съвсем честно да кажа.

— Какво знаете, синьори?

Скофийлд и Талеников отново се спогледаха; руснакът кимна първи. Брей разбра, че Антония ги наблюдава изкъсо. Той заговори, очевидно както на нея, така и на старицата.

— Преди да ви отговорим, мисля, че ще бъде добре, ако вашата внучка ни остави сами.

— Не! — каза момичето рязко, така че Учило изправи глава.

— Послушайте — продължи Скофийлд. — Нас ни доведе едно нещо тук, двама чужденци, с които баба ти искаше да се срещне. Става въпрос за нещо друго, което касае само нас. Сътрудникът ми… и аз имаме опит в тези неща. Това е за твое собствено добро.

— Остави ни, Антония. — Сляпата старица се обърна в стола си. — Нямам причина да се страхувам от тези мъже, а и ти сигурно си изморена. Вземи Учило със себе си и отидете да починете в колибата.

— Добре — каза момичето и се изправи, — но Учило ще остане тук. — Внезапно, изпод възглавницата, тя взе „Лупо“ и го насочи пред себе си. — Вие и двамата имате пистолети. Хвърлете ги на пода. Няма да ви позволя да останете тук с тях.

— Но това е глупаво! — извика Брей, така че кучето се изправи на краката си.

— Направи това, което дамата казва — изсъска Талеников, хвърляйки своя „Граз“ на пода.

Скофийлд извади своя „Браунинг“, провери предпазителя и хвърли оръжието на пода пред Антония. Тя се наведе и взе двата автоматични пистолета, като стискаше здраво „Лупо“ в ръка.

— Когато свършите, отворете вратата и ме извикайте. Аз ще извикам Учило. Ако той не дойде, вие повече няма да видите пистолетите си, освен откъм цевите им.

Тя бързо излезе; кучето изръмжа сърдито и легна отново на пода.

— Внучката ми е много чувствителна — поясни старицата, отпускайки се отново на стола си. — Кръвта на Гилом, макар и примесена на няколко пъти, все още живее в нея.

— Тя е негова внучка? — попита Талеников.

— Негова правнучка, родена е от детето на моята дъщеря, доста късно в нейния живот. Но тази първа дъщеря се появи на бял свят като резултат от нощите, прекарани от падроне със своята млада курва.

— „Курвата на вила Матарезе“ — каза Брей. — Казали сте, че така са ви наричали.

Старицата се усмихна, отмествайки настрани кичур бяла коса. За момент тя се пренесе в онзи далечен свят и суетата я облада.

— Преди много години. Ще стигнем и до онези дни, но преди това вашите отговори, моля. Какво знаете? Какво ви води насам?

— Моят сътрудник ще говори първи — каза Талеников. — Той е по-опитен в тези неща, отколкото съм аз, въпреки че аз пристигнах при него с това, което мислех, че е зашеметяваща нова информация.

— Името ви, моля — прекъсна го сляпата жена. — Истинското ви име и мястото, откъдето идвате.

Руснакът погледна към американеца; погледите, които си размениха, им даде да разберат, че ако продължат да лъжат, това няма да ги доведе до добър край, тъкмо напротив, тази възможност можеше да бъде пропусната. Тази проста, но странно образована стара жена, беше слушала гласовете на лъжци в продължение на повече от половин век — в мрак; тя не можеше лесно да бъде измамена.

— Казвам се Василий Василевич Талеников. Бивш стратег по външните въпроси на КГБ, от съветското разузнаване.

— А вие? — Жената премести слепите си очи върху Скофийлд.

— Брендън Скофийлд. Пенсиониран офицер от разузнаването, европейски средиземноморски сектори, „Консулски операции“, Държавен департамент на САЩ.

— Разбирам.

Старата куртизанка беше сбрала своите ръце, деликатните й пръсти закриваха лицето й, един жест на тихо самовглъбяване.

— Аз не съм образована жена и живея отшелнически живот, но не и без новини от външния свят. Често слушам радиото си в продължение на часове. Новините от Рим се приемат достатъчно ясно, както и тези от Генуа, а понякога и от Ница. Нямам претенции да притежавам кой знае колко познания, но това, че пристигате в Корсика заедно, ми се струва странно.

— Така е, мадам — каза Талеников.

— Много е странно — съгласи се Скофийлд.

— Тогава оставете сътрудника ви да започне, синьоре.

Брей се наведе напред на стола си, ръцете му бяха поставени на коленете, очите бяха вперени в слепите очи срещу него.

— В един момент между годините хиляда и деветстотната и хиляда деветстотин и тринадесета Гилом дьо Матарезе е събрал група от хора в своето имение в Порто Вечио. Какви са били те и откъде са дошли, никога не е било установено, но те са дали на своята група едно име.

— Датата беше четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година — прекъсна го старицата. — Те не дадоха име на своята група, а падроне го избра. Те бяха известни като Съвета на Матарезе… Продължете, моля ви.

— Вие сте била там?

— Моля ви, продължете.

Моментът беше неловък; те говореха за събитие, което беше обект на спекулации в продължение на десетилетия, без да имат никакви записки за датите или за личностите, нито един свидетел. Сега — поднесено в рамките на няколко кратки секунди — те получиха точната година, точния месец и точния ден.

— Синьоре?…

— Съжалявам. През следващите трийсет или повече години този Матарезе и неговият „съвет“ са бил обект на противодействие…

Скофийлд разказа историята бързо, без заобикалки, поднасяйки я с най-простите италиански думи, които знаеше, така че да не бъде разбран погрешно. Той призна, че мнозинството от експерти, които бяха изучавали легендата за Матарезе, смятат, че тя е по-скоро мит, отколкото действителност.

— Вие на кое вярвате, синьоре? Това е въпросът, който ви зададох в началото.

— Не съм сигурен на кое да вярвам, но знам, че един голям мъж е изчезнал преди четири дни. Мисля, че той беше убит, защото заговори на други мъже от властта за Матарезе.

— Разбирам. — Старицата кимна с глава. — Преди четири дни. Стори ми се, че казахте тридесет години… От онази първа среща… Какво се е случило тогава, синьоре? Това е твърде голям период от време.

— Според това, което знаем — или си мислим, че знаем — след като Матарезе е умрял, съветът му е продължил да функционира извън Корсика в продължение на няколко години, после се е преместил, сключвайки договори с Берлин, Лондон, Париж, Ню Йорк и господ знае кои места още. Действията му са започнали да отмират с началото на Втората световна война. След приключването на войната, те са изчезнали; никога повече не са чули за тях.

На устните на старицата имаше следа от усмивка.

— И така отникъде те се връщат отново, това ли искате да кажете?

— Да. Сътрудникът ми може да ви обясни защо мислим така.

Брей погледна към Талеников.

— В изминалите няколко седмици двама мирни мъже от нашите две страни бяха брутално убити, така че правителствата ни да помислят, че другата страна е отговорна за това. Конфронтацията беше избегната само от бързата размяна на информация от нашите ръководители, но това бяха опасни моменти. Един скъп приятел беше изпратил да ме повикат. Той умираше и искаше да ми разкаже няколко неща. Оставаше му съвсем малко време и не можеше да събере мислите си, но това, което ми каза, ме принуди да търся помощ от други, да търся упътвания.

— Какво ви каза той?

— Че Съветът на Матарезе ни е обгърнал много здраво, че всъщност той никога не е изчезвал, а е продължил да съществува нелегално, като тихо се е разраствал и е разпростирал своето влияние. Че той е бил отговорен за стотици терористични актове и атентати в последните няколко години, за които светът обвиняваше други хора. Сред тези случаи бяха и убийствата на двамата мъже. Но Матарезе вече не убивали за пари; вместо това, те са започнали да убиват в името на свои собствени цели.

— Които са какви? — попита старицата с онзи странен, ехтящ глас.

— Той не знаеше. Знаеше само, че Матарезе е една разрастваща се болест, която трябва да бъде спряна, но не можеше да ми каже как или към кого да се обърна. Никой, който е имал работа с този съвет, няма да проговори за него.

— Значи той ти е предложил нищо?

— Последното, което ми каза, преди да умре, беше, че може би отговорът се крие в Корсика. Естествено, аз не бях убеден в това, докато не се случиха няколко последващи събития, които не ми оставиха друга алтернатива. Както за мен, така и за сътрудника ми, агентът Скофийлд.

— Разбирам причината на вашия сътрудник: един велик мъж е изчезнал преди четири дни, защото е проговорил за Матарезе. А каква е вашата, синьоре?

— Аз също говорих за Матарезе. На онези мъже, от които потърсих съвет, а аз бях уважаван човек в моята страна. Беше издадена заповед да бъда екзекутиран.

Старицата остана безмълвна, а онази лека усмивка не слизаше от набръчканите й устни.

— Падроне се завръща — прошепна тя.

— Мисля, че трябва да ни обясните — каза Талеников. — Ние бяхме искрени с вас.

— Вашият скъп приятел почина ли? — попита вместо това тя.

— На следващия ден. Беше му устроено погребение като на войник, а и той си го заслужаваше. Живя в един свят на насилие без никакъв страх. А в края му Матарезе го бяха изплашили до смърт.

— Падроне го е изплашил — промълви старицата.

— Приятелят ми не познаваше Гилом дьо Матарезе.

— Познавал е неговите служители, това е било достатъчно. Те са били той. Той беше техният Христос, и както Христос, той умря за тях.

— Падроне е бил техният Бог? — попита Брей.

— Също бе и техният пророк, синьоре. Те му вярваха.

— Вярваха на какво?

— Че те ще наследят Земята. Това беше неговото отмъщение.

4.

Празните очи на старицата се бяха втренчили в стената, когато тя заговори почти шепнешком.

— Той ме откри в един приют в Бонифацио и се споразумя на една разумна цена със светата майка. „Върнете, я на Сезар“, каза той, а тя се разписа, защото се беше съгласила, че аз не заслужавам да бъда предадена на Бог. Бях твърде своенравна и не залягах над уроците си, а и повече се оглеждах в тъмните стъкла, тъй като те ми показваха моето лице и тяло. Аз трябваше да бъда дадена на мъж, а падроне беше мъжът на всички мъже.

Бях на седемнадесет години и ми беше разкрит свят, който надхвърляше всяко въображение. Карети със сребърни колелета и златни коне с веещи се гриви ме отведоха горе над големите скали, в селата с прекрасните им магазини, където можех да купя каквото си поискам. Нямаше нещо, което не можеше да притежавам. А аз исках всичко, защото произхождах от бедно овчарско семейство — баща ми се боеше от Бог, а майка ми го оцени само тогава, когато ме отведе в приюта и не се появи повече.

И винаги до мен беше падроне. Той беше лъвът, а аз бях неговото спасено зверче. Той можеше да ме развежда из провинцията, из всички големи къщи и да ме представя като свое протеже, смеейки се, когато използваше тази дума. Всеки разбираше и се присъединяваше към смеха му. Съпругата му беше умряла, разбирате, а той беше минал седемдесетте години. Искаше хората да знаят — най-вече двамата му синове, поне така си мисля — че той все още имаше тялото и силата на младеж, че можеше да спи с млада жена и да я задоволява така, както малко мъже правеха това.

Бяха наети учители да ме обучават на обноските в неговия двор: музика, подходяща реч, дори история и математика, също както и френски език, който беше моден по онова време за дамите с положение. Беше разкошен живот. Често плавахме по море, до Рим, тогава се качвахме на влака на север към Швейцария, пътувахме до Франция, за Париж. Падроне правеше тези пътувания всеки пет-шест месеца. Неговите предприятия бяха из тези места, разбирате. Двамата му синове бяха директори, които докладваха всичко, което вършеха за него.

В продължение на три години бях най-щастливото момиче на света, защото светът ми беше даден от падроне. И тогава светът се разпадна. Само за една седмица той се разби на парчета и Гилом дьо Матарезе полудя.

Пристигаха мъже от Цюрих, от Париж, дори от голямата борса на Лондон, за да му съобщят. Беше време на големи банкови инвестиции и спекулации. Те му казаха, че през изминалите четири месеца синовете му извършили ужасни неща, взели неразумни решения и най-ужасното от всичко — влезли в нечестни сделки, поверявайки огромни парични суми на мошеници, които действали извън законите на банките и съдилищата.

Правителствата на Франция и Англия бяха наложили запор върху компаниите и бяха спрели техните операции, замразили всякакъв достъп до фондовете, с изключение на сметките, които той държеше в Генуа и Рим. Гилом дьо Матарезе не притежаваше вече нищо.

Той повика двамата си сина с телеграми, изисквайки да се приберат в Порто Вечио, за да му дадат отчет за това, което са извършили.

Новините, които се върнаха обаче, бяха като гръм сред бурята, който го прониза; той вече не беше същият човек.

От властите в Париж и Лондон бяха съобщили, че и двамата му синове са мъртви, че единият се е самоубил, а другият е убит — така беше казано — от човек, който той беше разорил. Не оставаше нищо на падроне; светът около него беше пропаднал. Той се заключи в своята библиотека в продължение на няколко дни, и до края не излезе от нея, вземаше подносите с храна зад затворената врата и не говореше с никого. Не спеше с мен, тъй като вече нямаше интереси, свързани с плътта. Самоунищожаваше се, умирайки от собствената си ръка, по същия начин, както би умрял, ако беше забил нож в стомаха си.

Тогава от Париж пристигна един мъж, който настояваше да наруши самотата на падроне. Беше журналист, който беше анализирал упадъка на компаниите на Матарезе и беше донесъл със себе си една невероятна история. Ако падроне вървеше към лудостта, преди да чуе тази история, то той със сигурност стигна отвъд нея, когато историята му беше разказана.

Унищожението на неговия свят било нарочно уредено от банкерите, които се били съюзили със своите правителства. Синовете му били измамени да подпишат незаконни документи, а след това били изнудвани — до разоряване — като всичко се отнасяло до плътта. Накрая те били убити, като били съчинени фалшиви истории за тяхната смърт, които да бъдат приемливи като официално доказателство за техните ужасни престъпления.

Всичко губеше своя смисъл. Защо бе сторено всичко това на великия падроне? Компаниите му бяха откраднати и унищожени, синовете му убити. Кой го бе пожелал?

Мъжът от Париж му даде част от отговора. „Един луд корсиканец стигаше на Европа за петстотин години“, това беше фразата, която той беше чул. Падроне разбра. В Англия Едуард беше мъртъв, но той беше поставил началото на френските и английските финансови договори, откривайки по този начин възможност за големите компании да се съберат; цели състояния бяха направени в Индия, в Африка и в Суец. Но падроне беше корсиканец. Освен печалбите, които им носеше, той нямаше никакъв друг принос за французите, а още по-малко и за англичаните. Той не само че отказваше да се присъедини към компаниите и към банките, но и им се противопоставяше на всеки техен ход, инструктирайки синовете си да маневрират със своите конкуренти. Състоянието на Матарезе възпираше мъжете на властта да прокарват своите проекти.

За падроне всичко това беше една голяма игра. За френските и английските компании неговата игра беше огромно престъпление, което трябваше да бъде наказано с още по-голямо престъпление. Компаниите и техните банки контролираха правителствата, съдилищата и полицията, политиците и държавниците, дори кралете и президентите — всички бяха лакеи и слуги на мъжете, които притежаваха огромни суми пари. Това винаги щеше да бъде така. Това бе и началото на неговата крайна лудост. Той беше открил начин как да унищожи тези, които корумпираха другите, а също и корумпираните. Щеше да хвърли правителствата навсякъде в хаос, тъй като политическите лидери бяха тези, които бяха изменници на доверието. Без съдействието на държавните служители синовете му щяха да бъдат живи, а неговият свят щеше да е такъв, какъвто беше преди. А ако правителствата бяха хвърлени в хаос, компаниите и банките щяха да загубят своите защитници.

„Те търсят един луд корсиканец“, извика той. „Те няма да го открият, но той ще бъде там.“

Ние направихме едно последно пътуване до Рим, но не както преди в разкош, в карети със сребърни колела, а като един обикновен човек и една обикновена жена нощувахме в евтини хотели на Виа дуе Мачели. Падроне прекарваше дните си, скитайки из Борса Валори, четейки историите на големите фамилии, които бяха се разорили.

Върнахме се в Корсика. Той написа пет писма на петима мъже, за които се знаеше, че бяха живи в своите страни, като ги покани на тайно посещение в Порто Вечио, за да разрешат някои спешни въпроси, въпроси, свързани с техните лични драми.

Той беше някогашният велик Гилом дьо Матарезе. Никой не отказа.

Подготовката беше забележителна, вила Матарезе изглеждаше по-красива, отколкото някога е била. Градините бяха оформени, препълнени с цветя, ливадите бяха по-зелени от очите на кафява котка, голямата къща и конюшнята бяха белосани, конете бяха ресани, докато заблестяха. Това отново беше приказната земя, падроне бягаше навсякъде, уреждайки нещата, проверявайки всичко, изисквайки съвършенство. Неговата жизненост се беше възвърнала, но това не беше жизнеността, която познавахме преди, това беше жестокостта, заговорила у него. „Ще ги накарам да ме помнят, дете мое“, ми беше извикал веднъж в спалнята. „Ще ги накарам да си спомнят това, което някога е било тяхно.“

Той дойде при мен в леглото, но духът му не беше вече същият. Имаше само брутална сила, когато проявяваше своята мъжественост; в нея нямаше никаква радост.

Ако всички ние — в къщата и в конюшнята, и в полетата — знаехме това, което скоро щяхме да научим, щяхме да го убием в гората. Аз, на която всичко беше дадено от великия падроне, която го боготворях едновременно като баща и като любовник, сама бих забила ножа в него. Великият ден настъпи, корабите доплаваха призори от Лидо де Остия и каретите бяха изпратени долу в Порто Вечио, за да докарат почетните гости до вила Матарезе. Беше величествен ден — музика в градините, огромни маси, отрупани с деликатеси и много вино. Най-добрите вина от цяла Европа, складирани в продължение на десетилетия в избите на падроне.

На гостите бяха дадени собствени апартаменти, всеки с балкон и с величествена гледка, и — не на последно място — на всеки гост беше осигурена една млада жена за следобедното удоволствие. Също както и вината, те бяха най-прелестните, не от Европа, а от Южна Корсика. Пет от най-красивите девици, които можеха да бъдат открити сред хълмовете. Нощта настъпи и най-величественият банкет, на който вила Матарезе някога беше свидетел, беше даден в голямата зала. Когато той започна, слугите поставиха бутилките с бренди пред гостите и им беше заповядано да отидат в кухнята. На музикантите беше наредено да вземат инструментите си, да излязат в градините и да продължат да свирят. На нас, момичетата, беше казано да се качим до горната къща и да изчакаме нашите господари. Бяхме обливани с вино, момичетата и аз, но имаше разлика между мен и тях. Аз бях протежето на Гилом дьо Матарезе и знаех, че става изключително събитие. Той беше моят падроне, моят любовник и аз желаех да бъда част от него. Като допълнение към прекараните три години в обучение и макар и недостатъчно образована жена, аз получавах по-добри неща, отколкото закачките към простоватите момичета от хълмовете.

Аз се отделих от другите зад парапета на балкона, над голямата зала. Наблюдавах и слушах в продължение на часове може би, разбирайки много малко от това, което моят падроне казваше, осъзнавах само, че той беше много настоятелен. Гласът му на моменти едва се чуваше, а в други моменти крещеше като че ли обзет от треска.

Той говореше за поколения, живели в миналото, когато мъжете са управлявали империи, дадени им от Бог и от техните собствени стремежи. Как са ги управлявали с желязна мощ, защото са били в състояние да се защитават от онези, които са искали да ограбят техните кралства, плодовете на техния труд. Тези дни обаче, бяха отминали и великите фамилии, строителите на велики империи — също както тези в стаята — сега бяха разсъблечени от крадци и корумпирани правителства, които произвеждаха крадци. Те — тези в стаята — трябваше да потърсят други методи да си възвърнат това, което по право си беше тяхно.

Те трябваше да убиват — внимателно, пресметливо, с умение и старание — и да разграничават крадците и техните корумпирани защитници. Никога нямаше да убиват лично, а щяха да бъдат хората, които вземат решение, хората, които избират жертвите — където вероятните жертви трябваше да бъдат избирани измежду корумпираните. Тези в стаята бяха известни като Съвета на Матарезе и трябваше да бъде пуснат слухът сред кръговете на властта, че съществува група от неизвестни, тихи мъже, които разбират необходимостта от непосредствена промяна и насилие, които не се страхуват да осигурят всички средства и които щяха да гарантират вън от всяко съмнение, че онези, които извършваха актовете, няма да могат да бъдат проследени до тези, които им поставят задачите.

Той продължи да говори за неща, които аз не разбирах; за убийци, обучени от великите фараони и арабските принцове преди много векове. Как хората можели да бъдат обучени да вършат ужасни неща извън тяхната воля, дори извън техните познания. Как на някои хора им било необходимо само да бъдат правилно насърчени и щели да бъдат склонни да поемат пътя на мъченичеството на убиеца. Такива щяха да бъдат методите на Матарезе, но в началото трябвало да има недоверие в кръговете на властта, така че трябвало да бъдат дадени няколко примера.

През следващите няколко години трябваше да бъдат убити някои отбрани хора. Те щяха да бъдат избрани внимателно по начин, който щеше да доведе до недоверие, хвърляйки политически сили една срещу друга, корумпираните правителства — едно срещу друго. Това щеше да бъде хаос и кръвопролития, а посланието щеше да бъде ясно: Матарезе съществува.

Падроне раздаде на всеки от гостите страници, на които беше написал своите мисли. Тези писания трябваше да бъдат източника на сила и указание за действие на Съвета, но те никога не трябваше да бъдат показвани пред нечии чужди очи. Тези страници бяха последната воля и завещанието на Гилом дьо Матарезе… А хората в стаята бяха неговите наследници.

Наследници? — попитаха гостите. Те му съчувстваха, но бяха прями. Въпреки красотата на вилата и множеството слуги, и музикантите, и голямата фиеста, на която те се бяха насладили, знаеха, че той беше разорен, тъй както и всеки от тях беше разорен. Кой измежду тях имаше нещо останало, освен своите изби и своите земи, и рентата, която получаваха от наемателите, за да могат да водят някакво жалко подобие на живота, който бяха водили преди? Един голям банкет, но за малко и нищо повече.

Отначало падроне не им отговори. Вместо това той пожела да научи от всеки гост дали те приемат нещата, които им беше казал, дали всеки беше готов да стане консилиере2 на Матарезе.

Те отговориха с „да“, като всеки беше по-убеден от предходния, заклевайки се в целите на падроне, тъй като голямото зло се беше стоварило върху всеки от тях и те жадуваха отмъщение. Беше ясно, че Гилом дьо Матарезе се явяваше пред тях като светец.

Всички, с изключение на един, един силно религиозен испанец, който заговори за Бог и за неговите заповеди. Той обвини падроне в лудост, нарече го изчадие в Божиите очите.

„Аз изчадие ли съм във вашите очи, сър?“, попита падроне.

„Да, сър“, отвърна мъжът. Тук се случи първото от най-ужасните неща. Падроне извади един пистолет от колана си, насочи го срещу мъжа и стреля. Гостите скочиха от своите столове и се втренчиха мълчаливо в мъртвия испанец.

„Той не можеше да напусне тази стая жив“, обясни падроне.

Като че ли нищо не беше се случило. Гостите се върнаха в своите столове, всички очи бяха съсредоточени пак върху най-могъщия мъж, който можеше да убие толкова хладнокръвно. Може би се страхуваха за собствения си живот. Трудно е да се каже. Падроне продължи. „Всички в тази стая сте мои наследници“, повтори той. Тъй като вие сте Съветът на Матарезе, и вие и вашите хора ще направите това, което аз повече не мога да сторя. Твърде съм стар и смъртта е близо, по-близо, отколкото ви се струва. Вие ще продължите това, което ще ви кажа. Вие ще разделите тези, които корумпират, от корумпираните. Вие ще разпространите хаоса и със силата на вашите постижения ще наследите далеч повече от това, което ви оставям. Вие ще наследите Земята. Ще си възвърнете това, което сте притежавали.

„Какво ще можеш да ни оставиш?“, попита един от гостите.

„Състояние в Генуа и друго състояние в Рим. Сметките са прехвърлени по начин, който е описан в документа. Всеки от вас ще получи копие от този документ в стаята си. Освен това ще видите и условията, при които ще получите парите. За тези сметки не се знае, че съществуват. Те ще ви дадат милиони, за да започнете работата.“

Гостите бяха шокирани, но един от тях попита: „Вашата“ работа не е ли това „наша“ работа?.

„Тя винаги ще е наша, но аз няма да съм тук. Защото ви оставям нещо много по-ценно от всичкото злато на Трансваал. Пълната секретност на вашите личности. Говоря за всеки от вас. Присъствието ви тук днес никога няма да бъде разкрито на никого на земята, нито едно име, нито едно описание, нито едно подобие на вашите лица, нито начинът, по който говорите дори ще могат да бъдат проследени. Нито пък ще могат да бъдат изтрити от разума на един старец.“

Някои от гостите протестираха — съмняваха се дали да повярват — но с право. Имаше твърде много хора във вила Матарезе онзи ден — слугите, момичетата, музикантите, булките…

Падроне вдигна ръката си. Тя беше непоколебима като блясъка в очите му. „Ще ви покажа как ви гарантирам това. Никога не трябва да отстъпвате от насилието. Трябва да го приемате с такава готовност, с каквато дишате въздуха, тъй като е необходимо на живота, необходимо е за вашия живот, за работата, която трябва да свършите.“

Той отпусна ръката си и мирният, елегантен свят на вила Матарезе изригна в изстрели и смъртни писъци. Първо дойдоха откъм кухнята, оглушителните изстрели на пушките, трошенето на стъкла, трясъкът на метал, слугите биваха избивани, като се опитваха да избягат през вратата в голямата зала, лицата и гърдите им бяха покрити с кръв. После започна в градините. Музиката внезапно спря, заменена от молитвите към Бог, на които беше отговорено с буря от изстрели. И тогава — най-ужасното — високите писъци на ужас откъм горната къща, където младите простовати момичета от хълмовете бяха изтребени. Деца, които само преди часове бяха девствени, обезчестени от мъже, които никога преди това не бяха виждали, по заповед на Гилом дьо Матарезе, сега бяха заклани от повторната му заповед.

Аз се скрих зад стената в мрака на балкона и не знаех какво да правя, уплашена отвъд всякакъв страх, който можете да си представите. И тогава изстрелите спряха и тишината, която последва, беше по-ужасна от писъците, тъй като тя беше доказателство за смъртта.

Внезапно чух някой да бяга — трима или четирима мъже, не можех точно да преценя — но знаех, че това бяха убийците. Те бягаха нагоре през вратите и си мислех — о, Господи на небето! — те сигурно търсят мен. Но не беше така. Те бягаха към едно място, където всички щяха да се съберат заедно. Струваше ми се, на северната веранда, не бях сигурна, всичко се случи толкова бързо. Отдолу, в голямата зала четиримата гости бяха шокирани, замръзнали в своите столове, а падроне ги държеше на местата им със силата на своите блестящи очи.

Тогава настъпи това, което си мислех. Щеше да бъде последният изстрел, пред моята собствена смърт. Три изстрела — само три изстрела — заедно с ужасни викове. И тогава аз разбрах. Самите убийци бяха убити от един човек, който беше издал онази заповед.

Тишината се възвърна отново. Смъртта беше навсякъде — в сенките, танцуваше по стените, в трептящата светлина от свещите на голямата зала. Падроне заговори на гостите си.

„Всичко свърши, каза той. Или почти свърши. Всички, освен вие около тази маса, са мъртви, остана само един човек, който няма да видите никога отново. Той е този, който ще ви откара с една карета до Бонифацио, където ще можете да се смесите с нощните минувачи и да се качите на сутрешния параход за Неапол. Имате петнадесет минути да съберете нещата си и да се срещнете пред главното стълбище. Страхувам се, че няма кой да носи багажа ви.“

Един гост се обади, шепнешком: „А вие, падроне?“.

„Накрая ви давам живота си като последен урок. Помнете ме! Аз съм пътят. Вървете напред и бъдете мои ученици. Разкъсвайте тези, които корумпират, и тези, които са корумпирани!“ Той беше полудял, виковете му кънтяха из голямата къща на смъртта. „Ентраре!“, изкрещя той.

Едно малко дете, овчарче от хълмовете, беше влязло през огромната врата на северната веранда. В двете си ръце то държеше пистолет; той беше тежък, а момчето беше слабо. То приближи към господаря.

Падроне повдигна очите си към небето, гласът му беше отправен към Бог. „Сторете каквото ви беше казано! — изкрещя той. — Защото едно невинно дете ще освети вашия път!“

Овчарчето вдигна тежкия пистолет и стреля в главата на Гилом дьо Матарезе.

Старицата беше свършила, немигащите й очи бяха пълни със сълзи.

— Трябва да си почина — каза.

Талеников, замръзнал в стола си, заговори тихо:

— Имаме някои въпроси, мадам. Вие със сигурност знаете това.

— По-късно — възпря го Скофийлд.

5.

Слънчевата светлина успя да пробие над околните планини, когато слоевете мъгла изплуваха нагоре от полето около къщата. Талеников намери малко чай и с разрешението на старицата възвари вода.

Скофийлд отпи от своята чаша, наблюдавайки спускащия се поток през прозореца. Беше време да говорят отново; имаше твърде много несъответствия между това, което сляпата жена им беше казала, и фактите, които те знаеха. Но съществуваше и един първостепенен въпрос: защо изобщо тя им разказа за тези неща? Отговорът щеше да изясни дали част от нейния разказ можеше да бъде сметната за достоверна.

Брей се оттегли от прозореца и погледна към старицата, която стоеше на стола до печката. Талеников й беше дал чай и тя го пиеше с изящество, сякаш си спомняше онези уроци по светски маниери, които бяха предадени на седемнадесетгодишното момиче преди няколко десетилетия. Руснакът коленичеше до кучето, галейки козината му, напомняйки му, че те бяха приятели. Той погледна нагоре, когато Скофийлд тръгна към старицата.

— Ние казахме нашите имена, синьора — каза Брей, говорейки на италиански. — Вие как се казвате?

— София Пасторине. Сигурна съм, че ще откриете името в записките на приюта в Бонифацио. Това е причината, поради която попитахте, нали? За да можете да проверите?

— Да — отговори Скофийлд, — ако решим, че е необходимо и ако имаме възможността да го направим.

— Ще намерите името ми. Дори е възможно падроне да е записан като мой настойник. На когото бях предадена — тъй като той възнамеряваше да ме даде за съпруга на някой от своите синове, може би. Така и не разбрах това.

— Тогава ще трябва да ви повярваме — каза Талеников, изправяйки се на крака, — иначе би било глупаво да ни насочите към такъв източник, който няма да е верен. Досиетата, които са били манипулирани в миналото, лесно се разпознават в наше време.

Старицата се усмихна, усмивка, в чиито корени се забелязваше тъга.

— Не ги разбирам тези работи, но разбирам защо имате такива съмнения. — Тя постави своята чаша на ръба на печката. — Нямам подобни спомени. Казах ви истината.

— Тогава първият ми въпрос ще бъде точно толкова важен, колкото и всички останали, които смятаме да ви зададем — каза Брей, сядайки на стола. — Защо ни разказахте тази история?

— Защото тя трябваше да бъде разказана, а никой друг не би могъл да я разкаже. Само аз оцелях.

— Имало е и някакъв мъж — прекъсна я Скофийлд. — И някакво овчарче.

— Но те не бяха в голямата зала, за да чуят това, което аз чух.

— Разказвали ли сте някога това? — попита Талеников.

— Никога — отвърна сляпата жена.

— А защо не?

— На кого трябваше да я разкажа? Малко хора ме посещават и тези, които идват, са отдолу — от хълмовете, когато ми носят някои неща, от които имам нужда. Да им разкажа, би означавало да им донеса смърт, защото със сигурност те щяха да разкажат и на другите.

— Значи историята е позната — настоя мъжът от КГБ.

— Не и тази, която ви разказах.

— Но там долу пазят някаква тайна! Те се опитаха да ни отпъдят, а когато аз не пожелах да си отида, се опитаха и да ме убият.

— Внучката ми не ми каза това. — Наистина изглеждаше изненадана.

— Мисля, че не е имала време да го стори — каза Брей.

Старицата явно не слушаше, все още се беше концентрирала върху думите на руснака.

— А какво казахте на хората от хълмовете?

— Просто им зададох някои въпроси.

— Сигурно сте направил повече от това.

Талеников се намръщи, опитвайки си да си спомни.

— Опитах се да провокирам собственика на хана. Казах му, че ще доведа други хора, учени, с исторически записки, да изучат по-нататъшните въпроси, касаещи Гилом дьо Матарезе.

Старицата кимна.

— Когато си тръгвате оттук, не се връщайте по пътя, по който пристигнахте. Няма да можете да вземете и дъщерята на внучката с вас. Трябва да ми обещаете това. Защото ако ви намерят, те няма да ви оставят да живеете.

— Знаем това — каза Брей. — Но искаме да знаем защо.

— Всички земи на Гилом дьо Матарезе бяха завещани на хората от хълмовете. Наемателите бяха станали собственици на хиляди полета и пасища, потоци и гори. Записано е в съда в Бонифацио и бяха устроени големи празненства навсякъде. Но имаше една цена и другите съдилища щяха да вземат тези земи, ако цената беше известна. — Сляпата София спря, като че ли претегляше нещо. — Може би цената на измяната.

— Моля ви, синьора Пасторине — каза Талеников, навеждайки се напред в стола си.

— Да — промълви тихо тя. — Това трябва да бъде разказано…

Всичко трябваше да бъде извършено много бързо, защото съществуваше опасност да се появят неканени гости, които да заварят голямата къща на вила Матарезе и смъртта, която беше посята навсякъде около нея. Гостите събраха своите документи и напуснаха стаите си. Аз останах в сянката на балкона, тялото ми беше изпълнено с болка. Тихото отвращение от страха пълзеше около мен. Не мога да кажа колко дълго съм останала там, но скоро чух нечии тичащи стъпки, бяха гостите, които се събираха пред стълбището, където трябваше да се срещнат. Чу се и шумът от колелетата на карета и цвиленето на коне; минути по-късно каретата изчезна, копитата известно време отекваха по твърдия камък заедно с ритмичното изплющяване на камшика, но всичко утихна скоро.

Започнах да пълзя към вратата на балкона, без да съм в състояние да мисля, очите ми бяха пълни със светлината от светкавици, главата ми трепереше така, че трудно успях да намеря пътя си. Притисках ръцете си към стената, като исках там да има скоби, за които да мога да се хвана, когато внезапно чух някакъв вик и се хвърлих на пода отново. Това беше ужасният писък, който беше издаден от някакво дете, но въпреки това беше студен и настоятелен.

Овчарчето викаше на някого от северната веранда. Всичко беше толкова безумно до този момент, но виковете на детето усилиха тази лудост отвъд всеки понятен предел. Защото това беше едно дете… но и убиец.

Някак си успях да се изправя на крака и побягнах през вратата към горните стълби. Трябваше да изтичам надолу, защото единственото ми желание беше да се махна оттам, да изляза на въздух сред полетата и под прикритието на мрака, когато чух и други викове и видях фигурите на бягащи мъже през прозореца. Те носеха фенери и само след секунди нахлуха през вратите.

Не можех вече да сляза долу, защото щяха да ме видят, за това изтичах горе — в горната къща. Бях обхваната от такава паника, че повече не знаех какво правя. Само бягах… бягах. Като че ли направлявана от някаква невидима ръка, която искаше да живея, аз се втурнах в шивачницата и видях мъртвите. Те бяха там, облени целите в кръв, устите им бяха разтегнати в ужас и като че ли още чувах техните викове.

Виковете, които чувах, не бяха истински, това бяха виковете на мъжете от стълбите; това беше моят край. Не оставаше нищо друго, щяха да ме заловят. Щяха да ме убият…

И тогава със сигурност невидимата ръка ме заведе до онази стая, накара ме да направя най-ужасното нещо, да се присъединя към мъртвите.

Сложих ръцете си в кръвта на моите сестри и я размазах навсякъде по лицето и по дрехите си. Тогава легнах върху сестрите си и зачаках.

Мъжете дойдоха в шивачницата, някои се кръстеха, други шепнеха молитви, но всички се заловиха за работата, която трябваше да свършат. Следващите часове бяха един кошмар, който само дяволът би могъл да сътвори.

Телата на сестрите ми и аз бяхме закарани надолу по стълбите, изнесени през вратата и захвърлени пред мраморните стълби на паркинга. От конюшните бяха докарани каруци и вече имаше много от тях, пълни с тела. Сестрите ми и аз също бяхме хвърлени в една каруца, която вече беше препълнена с труповете, които ме отвращаваха.

Миризмата на кръв и мърша беше толкова непоносима, че трябваше да стискам зъби, за да не изкрещя. През труповете над мен и около мен можех да чуя заповедите на крещящите. Не трябваше да откраднат нищо от вила Матарезе; всеки, който беше заловен да върши това, щеше да се присъедини към труповете вътре. И много тела бяха оставени там. Разложената плът и костите им бяха открити след доста време.

Каруците започнаха да се движат, отначало плавно, а после, когато стигнахме до полето, конете препуснаха безмилостно. Каруците препускаха през тревата и по камъните с непоносима скорост, като че ли всяка секунда беше секундата, в която нашите живи пазители искаха да оставят зад себе си онзи ад. Имаше смърт под мен, над мен и аз се молех на всемогъщия Бог да прибере и мен. Но не можех да извикам, въпреки че исках да умра, страхувах се от болката на умирането. Невидимата ръка ме държеше за гърлото. Но бях възнаградена с милост. Изпаднах в безсъзнание; не знам колко дълго е продължило това, но мисля, че е минало доста време.

Събудих се. Каруците бяха спрели и аз надникнах през телата и през ритлите отстрани. Все още беше тъмно, а на лунната светлина успях да забележа, че бяхме някъде далеч високо в гористите хълмове, но не и в планините. Местността беше непозната за мен. Бяхме далеч, доста далеч от вила Матарезе, но къде, не можех да кажа тогава, а не мога да ви кажа и сега.

Последната нощ на кошмара започна. Телата ни бяха издърпани от каруците и хвърлени в един общ гроб. Всеки труп се държеше от двама мъже така, че да могат да го захвърлят в най-дълбоката част. Аз паднах, пронизана от болка. Зъбите ми се бяха впили в плътта ми, за да не мога да изпадна в лудост. Отворих очите си и повърнах при вида на това, което забелязах. Навсякъде около мен имаше мъртви лица, окървавени ръце, издъхнали усти. Разрязани кървящи трупове, които само преди часове представляваха човешки същества.

Гробът беше огромен, широк и дълбок — и странно, струваше ми се в моята тиха истерия, че беше изкопан във формата на кръг.

Отвъд ръба на гроба чувах гласовете на нашите гробокопачи. Някои плачеха, докато други молеха Христос за милост. Някои искаха светите неща да бъдат дадени на мъртвите, в името на техните души да бъде повикан някой свещеник, за да ги покае в името Божие. Но други отговориха, че това не трябва да става. Те не бяха убийци, бяха просто избрани да положат убитите във вечен покой. Бог щеше да разбере.

„Баста!“, бяха казали те. „Това не може да бъде сторено.“ Каква беше цената, която трябваше да платят за добруването на все още неродените поколения? Хълмовете бяха техни; полята, потоците и горите им принадлежаха! Нямаше връщане назад сега. Те бяха сключили своя договор с падроне и той беше дал на старейшините да разберат: само ако правителството научи за конспирацията, земята можеше да им бъде отнета. Падроне беше най-образованият от всички мъже, той познаваше законите и съда; неговите простовати наематели не знаеха това. Те трябваше да постъпят точно така, както бяха инструктирани от старейшините или висшият съд щеше да отнеме земята им.

Нямаше да има никакви свещеници от Порто Вечио, от Санта Лучия или от някое друго място. Щеше да бъде рисковано и да разнесе слухове отвъд хълмовете. Тези, които мислеха различно, щяха да се присъединят към мъртвите; тайната им не трябваше никога да напуска хълмовете. Земите бяха техни!

Беше достатъчно. Мъжете потънаха в тишина, взеха лопатите си и започнаха да хвърлят пръст върху телата. Тогава си помислих, че вече със сигурност ще умра, устата и ноздрите ми щяха да бъдат затрупани с пръст. Въпреки това си мислех, че всички, които сме пленени от смъртта, винаги откриваме начини как да се отскубнем от нейното докосване, начини, за които дори и не сме сънували, преди да попаднем в нейния плен. Това се случи и на мен.

С всеки слой пръст, който беше хвърлен върху нас, и който беше утъпкван, аз придвижвах ръцете си в тъмнината, избутвайки пръстта над мен, така че да мога да дишам. В самия край не беше останало нищо друго, освен едно малко пространство, запълнено с въздух, но това беше достатъчно. Имаше пространство около главата ми, достатъчно да задържи Божия въздух. Невидимата ръка направляваше моята и аз можех да живея.

Струва ми се, че е било часове по-късно, когато започнах да проправям пътя си нагоре, едно… сляпо… незнаещо животно, търсещо живот. Когато ръката ми достигна студения влажен въздух, аз се разплаках извън всякакъв контрол, а част от съзнанието ми беше обзета от паника, бях изплашена, че могат да чуят моя плач.

Бог беше милостив; всички си бяха тръгнали. Изпълзях от пръстта и излязох от онази гора на смъртта обратно в полето и видях как утринното слънце изгрява над планините. Бях жива, но за мен нямаше живот. Не можех да се върна обратно в хълмовете, защото със сигурност щях да бъда убита, оставаше ми само да отида някъде другаде, на някое непознато място и просто да живея, но това не беше лесно за младо момиче в тази островна страна. Нямаше към кого да се обърна, бях прекарала три години като доброволна заложница на моя падроне. А не можех и просто да умра в онова поле, когато Божията светлина се разстилаше над небето. Тя ми каза да живея, разбирате ли?

Опитах се да помисля какво мога да направя, къде мога да отида. Отвъд хълмовете, на брега на океана, имаше други големи къщи, които принадлежаха на други падроне, приятели на Гилом. Питах се какво ще се случи, ако се появя в някоя от тях и ги помоля за подслон и милост. После разбрах в какво грешах. Онези мъже не бяха мои падроне; те бяха мъже със съпруги и семейства, а аз бях курвата от вила Матарезе. Докато Гилом беше жив, присъствието ми трябваше да бъде понасяно, дори хората трябваше да са доволни, когато ме виждат, защото великият мъж го беше пожелал по този начин. Но тъй като той беше мъртъв, аз също трябваше да съм мъртва.

Тогава си спомних. Имаше един мъж, който се грижеше за конюшните, в имението в Цонца. Той беше любезен с мен в онези времена, когато го посещавахме, и аз яздех конете на неговия работодател. Той често се усмихваше и ми обясняваше как правилно да стоя върху седлото, защото виждаше, че не бях родена за лов. Аз, разбира се, си го признавах, и заедно се смеехме на това. И всеки път виждах онова чудно нещо в неговите очи. Бях свикнала с погледи, които показваха желание, но неговите очи изразяваха повече от това. Имаше нежност и разбиране, може би дори уважение — и не за това, което бях, а за това, че не се преструвах каква съм.

Гледах към ранното слънце и знаех, че Цонца е наляво от мен, може би зад планините. Тръгнах към онези конюшни и към онзи мъж.

Той стана мой съпруг и въпреки че носех детето на Гилом дьо Матарезе, той я прие като собствена дъщеря, давайки ни любов и закрила докато беше жив. Онези години и животът ни през онези години не ви засяга; те нямат нищо общо с падроне. Достатъчно е да кажа, че не ни се случиха никакви беди. В продължение на години ние живеехме на север от Весковато, далеч от опасностите на хората на хълмовете, никога не смеех да спомена за тяхната тайна. Мъртвите не можеха да бъдат върнати обратно, разбирате, а убиецът и неговият син убиец — мъжът и овчарчето — бяха напуснали Корсика.

Казах ви истината. Цялата. Ако все още се съмнявате, тогава не мога да успокоя съмненията ви.

Тя отново беше приключила.

Талеников стана и приближи бавно до печката и до чайника. „Пер ностро сирколо“, каза той, поглеждайки към Скофийлд.

— Изминали са седемдесет години и те, въпреки това са готови да я убият заради своя гроб.

— Prego?3 — Старицата не разбираше английски, така че човекът от КГБ повтори изречението на италиански. София кимна. — Тайната се предава от баща на син. Има две поколения, които са родени откакто земята е тяхна собственост. Това не е толкова отдавна. Те все още се страхуват.

— Няма никакви закони, които биха могли да им я отнемат — каза Брей. — Съмнявам се дали някога ще има такива. Мъжете могат да бъдат изпратени в затвора за прикриването на информация за онази касапница, но в онези дни кой би водил обвинението? Те са погребали мъртвите и това е била тяхната конспирация.

— Имаше и по-голяма конспирация. Те не позволиха да бъдат причестени.

— Това е друг съд. И аз не знам нищо за него. — Скофийлд погледна към руснака, после върна погледа си върху очите на сляпата жена пред него. — Защо се върнахте?

— Можех да го направя и вече бях стара, когато открихме тази равнина.

— Това не е отговор…

— Хората от хълмовете вярват на лъжи. Те мислят, че падроне ме е запазил, че ме е изпратил далеч, преди да започнат убийствата. За другите аз съм източник на страх и омраза. Защото те са сигурни, че съм била пожалена от Бога, за да напомням за техните грехове, и освен това, ослепена от Бог, за да не мога да открия техния гроб в горите. Аз съм сляпата курва от вила Матарезе, на която е позволено да живее, защото те се страхуват да отнемат живота на това Божие наказание.

Талеников заговори, застанал до печката.

— Но преди малко вие казахте, че те няма да се поколебаят да ви убият, ако разкажете историята. Може би дори поради това, че вие знаете за нея. А сега ни казвате, че искате да я разнесем извън Корсика. Защо?

— А във вашата страна не ви ли повика един човек и не ви ли разказа нещата, които искахте да знаете? — Руснакът понечи да отговори, но София Пасторине го прекъсна: — Да, синьоре. Също както и онзи мъж, когато моят живот приближава своя край… с всеки изминал дъх аз го знам. Смъртта, струва ми се, кани тези от нас, които знаят някаква част от историята на Матарезе, да я разкажат. Не съм сигурна, че мога да ви кажа защо, но за мен имаше едно знамение. Внучката ми пътуваше надолу към хълмовете, но се върна с новините за някакъв учен, който търси информация за падроне. Вие бяхте това знамение. Аз я изпратих обратно, за да ви открие.

— Тя знае ли? — попита Брей. — Казвали ли сте й някога? Тя също можеше да разнесе историята.

— Никога! Нея я познават сред хълмовете, но тя не произхожда оттам. Щяха да я пропъдят, когато и да отидеше там, щяха да я убият. Искам думата ви, синьори, и вие трябва да ми обещаете. Не трябва да имате нищо общо повече с нея.

— Имате думата ни — съгласи се Талеников. — Тя не е в тази стая заради нас.

— Какво се надявахте да постигнете, като разговаряте с моя сътрудник? — попита Брей.

— Да разбера какво е очаквал, струва ми се. Да накара хората да погледнат под вълните, към дълбоките тъмни води отдолу. Това е мястото, където мощта на морето движи вълните.

— Съветът на Матарезе — каза мъжът от КГБ, взирайки се в слепите очи.

— Да… Казах ви. Аз слушам новините от Рим, Генуа и Ница. Това става навсякъде. Пророците на Гилом дьо Матарезе се появяват отново. Не е необходимо човек да е образован, за да го забележи. От години слушам новините и се чудя. Може ли да е вярно? Възможно ли е те все още да са оцелели? Тогава една нощ, преди много години, чух онези думи и ми се стори, че времето няма никакво значение. Внезапно се върнах отново в сянката на балкона над голямата зала и чух изстрелите и ужасените писъци, които кънтяха в ушите ми. Аз бях там с моите очи преди Бог да ми ги отнеме, наблюдавайки ужасната сцена долу. И си спомних какво беше казал падроне, няколко мига преди това: „Вие и вашите наследници ще направите това, което аз не мога повече да направя“.

Старицата спря, слепите й очи блуждаеха и после започна отново, като изреченията бяха изричани бързо, като че ли от страх.

— Беше вярно! Те бяха оцелели — не Съветът, такъв, какъвто беше тогава, а такъв, какъвто е днес. „Вие и вашите наследници.“ Наследниците „бяха оцелели“! Водени от един човек, чийто глас беше по-жесток от вятъра. — София Пасторине внезапно спря отново. Нейните кокалести, но деликатни ръце опипваха дървената облегалка на стола. Тя стана и с лявата си ръка се протегна към снопа тръстика зад печката. — Списъкът. Трябва да го получите. Измъкнах го от една просмукана с кръв дреха, след като изпълзях от гроба в планините. Бях облечена с нея в онази ужасна нощ. Носех списъка със себе си, за да не забравя имената и техните титли, за да може моят падроне да се гордее с мен.

Старицата потупа тръстиката пред себе си, пресече стаята до един шкаф до стената. Дясната й ръка опипваше ръба, пръстите й колебливо танцуваха между различните буркани, докато накрая откри това, което търсеше. Тя махна насмолената капачка, бръкна вътре и извади някакво парче хартия, пожълтяло от годините. Обърна се.

— Това е ваше. Имена от миналото. Това е списъкът на честитите гости, които пристигнаха тайно във вила Матарезе на четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година. Ако правя нещо ужасно като ви давам това, нека Бог има милост над душата ми.

Скофийлд и Талеников се изправиха на крака.

— Не, не грешите — каза Брей. — Постъпвате правилно.

— Единственото правилно нещо — добави Василий. Той докосна ръката й. — Може ли да го взема?

Тя пусна парчето хартия; руснакът го разгледа.

— Това е ключът — каза той на Скофийлд. — И е нещо съвсем различно от това, което бихме могли да очакваме.

— Защо? — попита Брей.

— Испанецът — мъжът, когото Матарезе е убил — е зачеркнат, но две от тези имена ще те озадачат. Най-малкото, защото са прочути личности. Ето, вземи.

Талеников се приближи до Скофийлд, внимателно държейки хартията между двата си пръста, така че да не я повреди. Брей я взе.

— Не мога да повярвам — каза Скофийлд, след като прочете имената, — бих искал това да се анализира, за да съм сигурен, че не е написано преди пет дни.

— Не е — каза човекът от КГБ.

— Знам. И това ме плаши много.

— Prego? — София Пасторине стоеше до шкафа.

Брей й отговори на италиански.

— Ние познаваме две от тези имена. Това са известни хора…

— Но това не са мъжете! — прекъсна го старицата, като събори тръстиката на пода. — Никой от тях! Това са само наследниците! Те са контролирани от друг. Той е човекът.

— За какво говорите? Кой?

Кучето изръмжа. Нито Скофийлд, нито Талеников му обърнаха внимание; гласът му беше станал ядосан и висок. Животното се изправи на краката си, ръмжейки. Двамата мъже — вниманието им беше насочено върху София — продължаваха да не му обръщат внимание. Но не и старицата. Тя повдигна ръка, жест, който изискваше тишина. Заговори отново, като гневът й беше заменен от тревога.

— Отворете вратата. Извикайте внучката ми. Бързо!

— Какво става? — попита руснакът.

— Идват някакви мъже. Те минават през гората. Учило ги чува.

Брей отиде бързо до вратата.

— Колко далече са?

— От другата страна на рида. Почти тук. Побързайте!

Скофийлд отвори вратата и извика:

— Хей! Антония. Ела тук. Бързо!

Ръмженето на кучето излизаше през стиснатите му зъби. Главата му беше наведена напред, краката му — напрегнати и опънати. Готови да защитят или да атакуват. Оставяйки вратата отворена, Брей се върна при печката и взе едно марулено листо. Разряза го на две и постави жълтия лист хартия между двете части, като ги уви заедно.

— Ще сложа това в джоба си — каза той на мъжа от КГБ.

— Аз запомних имената и страните — отвърна Талеников. — Но съм сигурен, че и ти си ги запомнил.

Момичето изтича през вратата, останало без дъх. Якето й беше полузакопчано, държеше „Лупо“ в ръка, пистолетите издуваха джобовете й.

— Какво става?

Скофийлд се обърна откъм печката.

— Твоята… баба каза, че идват някакви мъже. Кучето ги чуло.

— От другата страна на хълма — прекъсна го старицата. — Може би на деветстотин стъпки, не повече.

— Какво ли ще правят тук? — попита момичето. — Защо ли идват тук?

— Те видяха ли те, дете мое? Видяха ли Учило?

— Трябва да са ни видели. Но аз не им казах нищо. Не съм разговаряла с тях. Те нямат причина да мислят…

— Но те те видяха онзи ден — каза София Пасторине, прекъсвайки я отново.

— Да. Донесох нещата, които ти пожела.

— Но тогава защо си се върнала? — старицата говореше реторично. — Това е, което те се опитват да разберат, и явно са го разбрали. Това са хора от хълмовете; те са забелязали следите по тревата и са разбрали, че това са стъпките не на един човек, а на трима. Трябва да заминете оттук. Всички!

— Аз няма да тръгна, бабо! — заяви Антония. — Те няма да ни направят нищо лошо. Ще кажа, че може би са ме проследили, но че не знам нищо.

Старицата гледаше право пред себе си.

— Получихте това, за което дойдохте, синьори. Вземете го. Вземете и нея. Изчезвайте!

Брей се обърна към момичето.

— Дължим й това — каза той. Грабна пушката от ръцете й.

Тя се опита да си я възвърне, но Талеников хвана ръцете й, взе браунинга и граза от нейните джобове.

— Видя какво се случи там долу — продължи Скофийлд, — направи това, което тя ти казва.

Кучето изтича към отворената врата и започна злобно да лае. Далеч се чуваха гласове, носени от утринния бриз, някакви мъже явно викаха на други, които вървяха зад тях.

— Вървете! — настоя София Пасторине.

— Хайде. — Брей избута Антония пред себе си. — Ще се върнем отново, когато те си тръгнат. Още не сме свършили.

— Един момент, синьори — помоли сляпата жена. — Мисля, че свършихме. Имената, които притежавате сега, може да ви бъдат полезни, но това са само наследниците. Търсете онзи, чийто глас е по-жесток и от вятъра. Аз го чух! Открийте го. Това е Овчарчето. Той е!

6.

Те изтичаха до края на пасбището на границата му с гората и се изкачиха към върха на рида. Сянката на източния склон им помогна да се скрият. Имаше само няколко секунди, през които беше възможно да бъдат забелязани; те бяха готови за това, но то не се случи. Мъжете от противоположния рид бяха насочили вниманието си към лаещото куче, чудейки се дали да не използват пушките си и да стрелят по него. Не го направиха, защото кучето беше успокоено от едно изсвирване, преди още да вземат решението си. Сега Учило лежеше на тревата до Антония, дъхът му беше ускорен, също както и нейният.

Имаше четирима мъже на противоположния рид — също както и четирите оставащи имена върху парчето пожълтяла хартия в джоба му, помисли си Скофийлд. Искаше му се откриването им и залавянето им да бъдат също толкова лесни, колкото залавянето на четиримата мъже, които сега слизаха по склона на долината. Но четиримата мъже върху списъка бяха само началото.

Трябваше да открият и овчарчето.

— Глас, по-жесток и от вятъра!… Детски глас, който трябваше да бъде сравнен десетилетия по-късно с гласа… излизащ от гърлото на човек, който сега беше много, много стар.

Чух думите и като че ли времето нямаше никакво значение…

Какви бяха тези думи, кой беше този мъж? Истинският наследник на Гилом дьо Матарезе. Старец, който беше изрекъл една фраза, която възвърна спомените на сляпата жена седемдесет години по-назад в планините на Корсика. На какъв език? Трябваше да е френски или италиански; тя не знаеше други езици.

Те трябваше да говорят с нея отново, трябваше да разберат повече. Те не бяха свършили със София Пасторине.

Брей наблюдаваше как четиримата корсиканци приближават фермерската къща, двама от тях покриваха страните, двама вървяха към вратата, всички с приготвени оръжия. Мъжете при вратата спряха за малко; този отляво вдигна ботуша си и го заби в дървото, изблъсквайки вратата навътре.

Тишина.

Чуха се два вика, някой остро задаваше въпроси. Мъжете отвън изтичаха вътре. Чуваха се още викове… И непогрешимите звуци на плът, удряща се в плът.

Антония искаше да се надигне, по лицето й бе изписан гняв. Талеников я дръпна надолу, хващайки я за рамото на якето. Жилите на врата й бяха изопнати; тя искаше да изкрещи. Скофийлд нямаше избор. Той сложи ръката си на устата й и притисна пръстите в бузите й. Викът беше приглушен в кашлица.

— Мълчи! — прошепна Брей. — Ако те чуят, те ще я използват, за да те накарат да слезеш при тях.

— Това ще бъде далеч по-лошо за нея — каза Василий, — а и за теб. Ти ще чуеш нейната болка, а теб ще те вземат с тях.

Очите на Антония премигнаха. Тя кимна. Скофийлд отпусна своята хватка, но не я освободи. Тя прошепна през ръката му:

— Те я удариха! Сляпа жена, а те я бият!

— Те са изплашени — каза Талеников. — Повече, отколкото можеш да си представиш. Освен земята си нямат нищо друго.

— Какво имаш предвид? — Пръстите на момичето хванаха китката на Брей.

— Не сега! — заповяда Скофийлд. — Има нещо странно. Те останаха вътре твърде дълго.

— Може би са открили нещо — съгласи се човекът от КГБ.

— Или тя им казва нещо. О, Исусе Христе, тя не трябва да прави това!

— Какво мислиш? — попита Талеников.

— Тя каза, че сме свършили с нея, а не сме. Но тя иска да е сигурна в това! Те ще видят нашите стъпки на пода; ние пътувахме през влажната пръст; тя не би могла да отрече, че сме били там. Със слуха си е успяла да разбере в коя посока сме тръгнали, тя ще ги изпрати в противоположната посока.

— Това е чудесно! — каза руснакът.

— По дяволите, те ще я убият!

Талеников посочи с ръка назад към фермерската къща.

— Прав си — каза той. — Ако й повярват — а те ще й повярват — няма да я оставят жива. Тя е източникът; а освен това ще ги остави да го направят, само за да ги убеди. Нейният живот за овчарчето. Значи можем да намерим овчарчето!

— Но ние не знаем достатъчно! Хайде, да тръгваме!

Скофийлд скочи на крака, изваждайки пистолета от колана си. Кучето изръмжа; момичето стана и Талеников я бутна отново към земята. Не улучиха момента. Чуха се три последователни изстрела.

Антония изпищя; Брей залегна, държейки я, опитвайки се да я успокои.

— Моля ви, моля ви! — прошепна той. Видя руснака, който извади някакъв нож изпод палтото си. — Не! Всичко е наред!

Талеников прибра ножа си и коленичи. Погледът му се беше отправил към фермерската къща долу.

— Те бягат навън. Беше прав; насочват се към южния склон.

— Убийте ги!

Думите на момичето бяха прекъснати от ръката на Скофийлд.

— С каква цел? — попита човекът от КГБ. — Тя направи това, което желаеше да направи, това, което чувстваше, че трябва да направи.

Кучето не искаше да тръгне след тях; виковете на Антония нямаха никакъв ефект. То се спусна надолу към фермерската къща и не се върна. Лаят му се чуваше чак горе до рида.

— Довиждане, Учило — каза момичето, плачейки. — Ще се върна за теб. Преди Бог, ще се върна отново!

Те излязоха от планината, заобикаляйки на северозапад, отвъд хълмовете на Порто Вечио, после на юг към Санта Лучия, следвайки потока, докато достигнаха до един огромен бор, под който Брей беше заровил своя дипломатически куфар и торбата си. Те пътуваха внимателно, прикривайки се в гората, когато беше възможно, разделени, един зад друг през откритите пространства, така че никой да не ги вижда заедно.

Скофийлд измъкна лопатата изпод купчина клони, разкопа своите вещи, и тогава тръгнаха отново, следвайки потока на север към Санта Лучия. Разговорите бяха сведени до минимум; не искаха да губят време, за да се отдалечат от хълмовете.

Дългото мълчание и временните разделения им послужиха с практическа цел, мислеше си Брей, наблюдавайки момичето, което вървеше напред, озадачено, следвайки техните команди, без да мисли, със стичащи се от очите сълзи. Непрестанното движение обсебваше нейните мисли; трябваше по някакъв начин да се примири със смъртта на своята баба. Думите на непознатите не можеха да й помогнат; тя искаше да се усамоти със собствените си мисли. Скофийлд подозираше, че освен в моментите, когато се справяше с „Лупо“, Антония не беше дете на насилието. По-точно тя не беше дете; на дневната светлина. Той можеше да забележи, че тя беше прехвърлила тридесетте, но освен това тя идваше от един свят на радикални академици, а не на революция. Съмняваше се, че тя ще знае какво да прави на барикадите.

— Трябва да спрем да тичаме! — извика внезапно тя. — Вие можете да правите каквото си искате, но аз се връщам в Порто Вечио. Искам да ги видя избесени.

— Има нещо много важно, което ти не знаеш — каза Талеников.

— Тя беше убита! Това е, което трябва да знам!

— Не е толкова просто — каза Брей. — Истината е, че тя сама уби себе си.

— Те я убиха!

— Тя ги принуди да го направят. — Скофийлд взе ръката й, стискайки я здраво. — Опитай се да ме разбереш. Не можем да те оставим да се върнеш. Баба ти знаеше това. Това, което се случи през последните четиридесет и осем часа, трябва да бъде забравено колкото се може по-бързо. Сега ще настъпи ужасна паника горе в онези хълмове. Те ще изпратят хора, които ще се опитат да ни открият, но след няколко седмици, когато нищо не се случи, те ще се успокоят. Ще живеят със собствените си страхове, но ще бъдат тихи. Това е единственото, което могат да направят. Баба ти разбираше това. Тя разчиташе на него.

— Но защо?

— Защото ние имаме да свършим някои неща — каза руснакът. — Тя разбираше и това. За това те е изпратила обратно да ни намериш.

— Какви са тези неща? — попита Антония, после сама си отговори. — Тя каза, че вие имате имената. Говореше за някакво овчарче.

— Но ти не трябва да споменаваш за нищо от това — поръча й Талеников. — Не и ако уважаваш нейната смърт. Ние няма да ти позволим да се намесиш.

Скофийлд долови смисъла в думите на човека от КГБ и за секунда му се прииска да хване пистолета си. Тази кратка секунда, спомените от Берлин отпреди десет години изплуваха на повърхността. Талеников вече беше взел решение: ако се събудеше и най-малкото съмнение, той щеше да убие момичето.

— Тя няма да се намеси — каза Брей без сам да знае защо се чувстваше толкова уверен, защо гарантира за това, но го каза твърдо. — Да вървим. Ще спрем на едно място; трябва да видя един човек в Морато. Тогава ще се опитаме да стигнем до Бастия, оттам ще успеят да ни измъкнат.

— Накъде, синьоре? Вие не можете да ми заповядате…

— Мълчи — каза Брей. — Не си играй с късмета.

— Недей — добави мъжът от КГБ, поглеждайки към Скофийлд. — Трябва да поговорим. Както и преди, ще пътуваме разделени, ще поделяме и работата си, ще си определим схема и места за срещи. Имаме много неща за обсъждане.

— По моя преценка има около деветдесет мили оттук до Бастия. Имаме достатъчно време да разговаряме.

Скофийлд взе своя дипломатически куфар; момичето изскубна ръката си от неговата и ядосано се отдръпна. Руснакът се наведе над торбата.

— Предлагам да поговорим сами — каза той на Брей, — тя не може да ни е от полза, Беоулф.

— Ти ме разочароваш. — Скофийлд взе торбата от руснака. — Не са ли те учили някога как да превръщаш нещата без ценност в ценни?

Антония беше живяла във Весковато, на река Голо, на около двайсет мили южно от Бастия. Нейната непосредствена задача щеше да бъде да ги заведе там, без да ги забележат. Беше важно тя да взема решенията, най-малкото да освободи мисълта си от факта, че изпълнява някакви чужди заповеди, с които не беше съгласна. Тя го направи бързо, избирайки разбити, второстепенни пътища и планински пътеки, които познаваше като дете, израсло в провинцията.

— Бавачките ни извеждаха тук на пикник — каза тя, поглеждайки надолу към преградения поток. — Тук си правехме огньове и ядяхме колбаси, сменяхме се на групи, за да ходим в гората и да пушим цигари.

Те продължиха.

— На този хълм духа чудесен вятър сутрин — каза тя. — Баща ми правеше чудесни хвърчила и ние ги пускахме тук в неделя. След Мас разбира се.

— Ние? — попита Брей. — Имаш ли братя или сестри?

— Имам брат и сестра. Те са по-големи от мен и все още живеят във Весковато. Имат семейства, но не ги виждам често; нямаме за какво да говорим помежду си.

— Значи те не са ходили във висшите училища — попита Талеников.

— Мислеха, че такива амбиции са глупави. Те са добри хора, но предпочитат простия живот. Ако имаме нужда от помощ, те ще ни помогнат.

— За нас е по-добре да не търсим такава помощ — каза руснакът. — Или да не търсим тях.

— Те са от моето семейство, синьоре. Защо трябва да ги избягвам?

— Защото може да се наложи.

— Това не е отговор. Вие ме измъквате от Порто Вечио и от справедливостта, която аз трябваше да въздам; повече не можете да ми заповядвате.

Човекът от КГБ погледна към Скофийлд, намерението му се четеше в погледа му. Брей очакваше руснакът да извади оръжието си. Той набързо се замисли каква ще бъде неговата собствена реакция. Не можеше да прецени. Но моментът отмина, Скофийлд разбра нещо, което не беше разбрал напълно преди. Василий Талеников не искаше да убива, но професионалистът в него беше в силен конфликт с мъжа. Руснакът се бореше със себе си. Той искаше да разбере как да превърне пасива в актив. Скофийлд искаше сам да знае това.

— Успокой се — каза Брей. — Никой не иска да ти казва какво да правиш, освен когато се касае за собствената ти сигурност. Казахме ти го преди, а сега това е десет пъти по-вярно.

— Мисля, че има и още нещо. Карате ме да мълча. Да мълча за убийството на една сляпа старица.

— Твоята безопасност зависи от това. Казахме ти го. Тя разбираше.

— Тя е мъртва!

— Но ти искаш да живееш — настояваше Скофийлд внимателно. — Ако хората от хълмовете те намерят, ти няма да живееш. А ако се разбере, че си говорила с други, те също ще бъдат в опасност. Не разбираш ли това?

— Тогава какво трябва да направя?

— Просто това, което правиш сега. Да изчезнеш, да се махнеш от Корсика.

Момичето започна да се противопоставя. Брей я прекъсна.

— И повярвай ми. Трябва да ни вярваш. Баба ти ни вярваше. Тя умря, за да можем да живеем ние и да открием хора, които са били замесени в ужасни неща, случили се не само в Корсика.

— Вие не говорите на някакво дете. Какво имате предвид, като казвате „ужасни неща“?

Брей погледна към Талеников, приемайки неговото неодобрение, но кимайки, успя да го преодолее.

— Има едни хора — не знаем колко — чийто живот е посветен да убиват други хора, които разпространяват вражда и подозрение, като избират жертви и финансират убийствата им. Няма никакъв модел, никаква схема, освен насилието. Политическото насилие. Те хвърлят две сили една срещу друга, правителство срещу правителство… Хора срещу хора. — Скофийлд спря, забелязвайки концентрирането по лицето на Антония. — Ти каза, че си била политически активист, комунист. Чудесно. Добре. Такъв е и моят сътрудник. Той е бил обучен в Москва. Аз съм американец, обучен във Вашингтон. Ние сме врагове, борихме се един срещу друг доста време. Но подробностите не са важни, важен е фактът, че сега работим заедно. Хората, които се опитваме да открием, са далеч по-опасни, отколкото различията между нас, между нашите правителства. Защото тези хора използват тези различия за нещо, което никой не желае; те искат да взривят света.

— Благодаря ви, че ми казахте — изрече Антония отегчено. После се намръщи. — Но как тя е могла да знае за тези неща?

— Тя е била там, когато то е започнало — отговори Брей. — Преди почти седемдесет години, във вила Матарезе.

Думите излязоха бавно, когато Антония прошепна:

— „Курвата от вила Матарезе“… Падроне Гилом?

— Той е бил много силен мъж както в Англия, така и във Франция. Пречел е на картелите и на техните комбини. Стоял е на техния път и често е печелил, така че ги е разорявал. Те са използвали своите правителства, за да успеят да го разорят. Убили са синовете му. Той е полудял, но в своята лудост — и със средствата, които са му останали — той поставил началото на един дългосрочен план, за да си отмъсти. Повикал е други мъже, които са били разорени по същия начин като него; те са станали Съвета на Матарезе. В продължение на години тяхната специалност са били атентатите. Години по-късно се е предположило, че са умрели. Сега те се завръщат, по-смъртоносни, отколкото преди това. — Скофийлд спря; беше й казал достатъчно. — Това е, което мога накратко да ти обясня, и се надявам да разбереш. Ти искаш хората, които убиха баба ти, да си платят за това. Иска ми се да вярвам, че един ден това ще стане, но също трябва да ти кажа, че те не са толкова важни.

Антония мълча в продължение на няколко мига, интелигентните й кафяви очи бяха приковани в Брей.

— Достатъчно ясен бяхте, синьор Скофийлд. Ако те са без значение, значи и аз съм без значение. Това ли искахте да кажете?

— Мисля, че да.

— И моят другар социалист — добави тя, поглеждайки към Талеников, — скоро ще отстрани моето незначително присъствие, нали?

— Аз следвам целта си — отговори Василий — и правя най-доброто, което мога, за да анализирам проблемите и да ги разреша.

— Да, разбира се. Значи мога да се обърна обратно и да тръгна към гората, очаквайки куршума да сложи край на живота ми?

— Това ще решиш ти — каза Талеников.

— Значи имам избор? Ще приемете ли думата ми, че няма да кажа нищо?

— Не — отвърна човекът от КГБ. — Няма да приема.

Брей се взря в лицето на Талеников. Дясната му ръка беше на сантиметри от автоматичния „Браунинг“ на неговия колан. Руснакът водеше нанякъде, изпитвайки момичето.

— Тогава какъв е изборът? — продължи Антония. — Да оставя едното или другото от вашите правителства да ме отстранят, докато вие откриете мъжете, които търсите?

— Страхувам се, че това не е възможно — отвърна Талеников. — Ние действаме без знанието на нашите правителства; ние нямаме тяхното одобрение. Откровено казано, те ни търсят също толкова ожесточено, както ние търсим мъжете, за които ти споменахме.

Момичето реагира на изненадващата информация на руснака като че ли беше ударено.

— Значи сте преследвани от собствените си хора — попита тя.

Талеников кимна.

— Разбирам. Сега разбирам ясно. Няма да приемете думата ми и не можете да ме вкарате в затвора. За това аз съм заплаха за вас — даже повече, отколкото си представях. Значи нямам избор, така ли?

— Може и да се намери — отговори човекът от КГБ. — Сътрудникът ми спомена за него.

— Какъв е той?

— Повярвай ми. Помогни ми да се доберем до Бастия и ми повярвай. Можем да измислим нещо дотогава. — Талеников се обърна към Скофийлд и произнесе една дума: — Канал.

— Ще видим — каза Брей, отдръпвайки ръката си от колана.

Те мислеха за едно и също нещо.

Агентът на Държавния департамент в Морато не беше доволен; той не желаеше усложненията, срещу които беше изправен. Като собственик на рибарски лодки в Бастия, той пишеше доклади за съветските морски маневри и ги предаваше на американците. Вашингтон му плащаше добре и Вашингтон беше изпратил тревожните телеграми до всички свои хора, че Брендън Алън Скофийлд, бивш специалист в „Консулски операции“, беше счетен за изменник. При подобна класификация правилата бяха ясни: да бъде арестуван по възможност, но ако арестуването беше като изключен вариант, да се предприемат всички възможни мерки за неговото обезвреждане.

Силвио Монтефиори се питаше дали подобни действия си заслужават труда. Но той беше практичен човек и вместо изкушението, отхвърли подобна идея. Скофийлд предлагаше на Монтефиори да оближе неговия нож, а на острието наистина имаше мед. Ако Силвио откажеше на американеца, неговите действия щяха да бъдат издадени на руснаците. Ако Силвио приемеше желанието на Скофийлд, изменникът му обещаваше десет хиляди долара, а десет хиляди долара, дори и при лошия обменен курс, бяха повече от цената, която би получил за смъртта на Скофийлд.

Освен това той щеше да живее, за да може да изхарчи тези пари.

Монтефиори стигна до склада, отвори вратата в мрачната и изоставена сграда, докато стигна до задната стена, както му беше казано. Той не виждаше американеца — светлината беше твърде оскъдна — но знаеше, че Скофийлд е там. Беше въпрос на известно чакане, докато птиците започнаха да кръжат, а това щеше да бъде сигналът.

Той извади една тънка, омачкана цигара от джоба си, потършува из панталоните си, докато намери кибрит, извади го и запали клечка. Когато повдигна пламъка до върха на цигарата, се подразни, че ръката му трепери.

— Ти се потиш, Монтефиори. — Гласът идваше откъм сенките вляво. — Светлината показа, че потта е навсякъде по лицето ти. Последния път, когато те видях, също се потеше. Тогава отговарях за разследването и ти задавах някои конкретни въпроси.

— Брендън! — възкликна Силвио, поздравът му беше пресилен. — Моят добър, стар приятел! Колко е чудесно, че те виждам отново… Ако можех да те видя.

Високият американец излезе от сенките на бледата светлина. Монтефиори очакваше да види пистолет в ръката му, но той разбира се, не беше там. Скофийлд никога не правеше това, което се очаква от него.

— Как си, Силвио? — каза „изменникът“.

— Добре, скъпи приятелю! — Монтефиори знаеше по-добре, че не трябва да протяга ръка. — Всичко е уредено. Поемам голям риск, плащам на екипажа си десет пъти над заплатите им, но нищо не е твърде много за такъв приятел, на който се възхищавам. Ти и провокаторът трябва да стигнете до седми кей в Бастия в един часа след полунощ. Най-добрият ми траулер ще ви отведе до Ливорно на разсъмване.

— Това обикновеният му курс ли е?

— Не, естествено. Обичайното пристанище е Пиомбино. Но плащам за допълнителното гориво с радост, без да мисля за загубата.

— Това е много щедро от твоя страна…

— А защо не? Ти винаги си бил честен с мен.

— А защо не? Ти винаги ми предаваше информация. — Скофийлд бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. — Страхувам се, че ще има някои промени. Ще започна с това, че имам нужда от две лодки; едната ще отплава на юг от Бастия, а другата на север. Ще се срещнат на хиляда ярда от брега. Ще ги посрещне един скутер, който също трябва да бъде нает. Аз ще бъда в едната, а руснакът — в другата. Ще ти подам сигнал. След като се качим на борда, ще се отправим към открито море, където двата курса ще бъдат показани от нас, капитаните ще са единствените хора, които ще ги знаят.

— Толкова много усложнения, приятелю! Те не са необходими, имаш думата ми!

— И аз ще те възнаградя, Силвио, но докато държа ключа в сърцето си, ти ще правиш това, което ти казвам.

— Естествено! — каза Монтефиори, преглъщайки. — Но трябва да разбереш колко много разходи ще ми натрупа всичко това.

— Но те ще бъдат покрити, нали?

— Радвам се, че ме разбираш.

— О, да, Силвио. — Американецът измъкна няколко от големите банкноти. — За начало искам да знаеш, че дейността ти за Вашингтон никога няма да бъде разкрита от мен; а сама по себе си тя съдържа значителна сума, която ще ти бъде изплатена, ако цениш живота си. И искам да вземеш това. Това са пет хиляди долара. — Скофийлд подаде парите.

— Скъпи ми приятелю, ти каза десет хиляди! Разчитайки на думата ти, уредих всички тези неща, които ми струваха много! — Потта бликаше от порите на Монтефиори. Не стига че връзките му с Държавния департамент бяха в непредсказуема опасност, но тази свиня, този изменник, се канеше да го ограби безочливо!

— Още не съм свършил, Силвио. Ти май много се безпокоиш. Знам, че казах десет хиляди и ще си ги получиш. Остават още пет хиляди, без да броим допълнителните ти разходи. Нали така?

— Точно така — каза корсиканецът. — Разходите са убийствени.

— Всичко е убийствено в тези дни — съгласи се Брей. — Да кажем… петнадесет процента над цената, която си платил, това удовлетворява ли те?

— Ако беше някой друг, можеше и да споря, но с теб — никога.

— Значи, ще се разберем за допълнителни хиляда и петстотин, окей? Значи остават още шест хиляди и петстотин, които ще получиш.

— Фразата беше доста тревожна. Тя обещава да получа парите в бъдеще, а разходите съм направил сега. Те не могат да бъдат отложени.

— Хайде, стари приятелю. Сигурно мъж с твоята репутация може да спечели доверието на някого за ден-два.

— Ден-два, Брендън? Отново неопределено. Няколко дни и ти вече ще си в Сингапур или в Москва. Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Разбира се. Парите ще бъдат на един от твоите траулери. Не съм решил на кой по-точно. Ще бъдат под предната преграда, вдясно от напречната греда, ще ги скрия в някое кухо пространство между обкованото със стомана дърво, прикрепени към корпуса. Ще ги намериш лесно.

— Света Дево, ами нали ще ги намерят и другите!

— Защо? Никой няма да ги търси, освен ако ти не им съобщиш.

— Твърде е рисковано! На борда няма моряк, който да се поколебае да убие майка си пред своя свещеник за толкова много пари. Наистина, скъпи ми приятелю, къде ти е акълът!

— Не се тревожи, Силвио. Посрещни корабите си в пристанището. Ако не намериш дървото, търси човек с отсечена ръка; той ще държи парите.

— Смяташ да поставиш капан? — попита Монтефиори не вярвайки, потта напояваше яката на ризата му.

— Едно малко капанче; ти си го правил и преди. Просто развий гайката и то ще бъде дезактивирано.

— Ще помоля брат си… — Силвио беше потиснат. Американецът не беше приятен човек. Като че ли Скофийлд четеше неговите мисли. Ако парите бъдеха оставени на борда, нямаше да има смисъл да взривява лодката; Държавният департамент можеше и да не плати пълната стойност. А дотогава и двамата щяха да са обратно в Бастия. Презираният Скофийлд щеше да си плава надолу по Волга, или по Нил. — Няма ли да размислиш, скъпи приятелю?

— Страхувам се, че не мога. А и няма да разкажа на никого колко много Вашингтон си мисли за теб. Не се инати, Силвио, парите ще бъдат там. Разбери, може би ще се чуем пак. Много скоро.

— Не бързай, Брендън. И моля те, не казвай нищо повече. Не желая да зная нищо повече. Това е такъв товар за мен! Какви са сигналите за довечера?

— Прости. Два светлинни знака, повторени няколко пъти. Или докато спрат траулерите.

— Светлините от две фенерчета, повторени… Изгубили се скутери, търсещи помощ. Не мога да отговарям за произшествие, ако се случи в морето. Чао, стари приятелю. — Монтефиори избърса врата си с носната си кърпичка, обърна се в бледата светлина на склада и тръгна обратно по бетонния под.

— Силвио?

— Да? — спря се Монтефиори.

— Смени си ризата.

Те я наблюдаваха отблизо в продължение на почти два дена, двамата мъже разбираха, че тя скоро ще направи своята преценка. Или щеше да бъде техният канал, или щеше да умре. Нямаше средно положение, нямаше затвор, който да й осигури сигурност или някой изолиран приют, в който да бъде изпратена. Щеше да бъде техен канал за прехвърлянето или щеше да настъпи студената остра необходимост.

Имаха нужда от някой, който да предава съобщенията между тях. Не можеха да се свързват пряко. Беше твърде опасно. Трябваше да има трети човек, който да се помещава някъде под прикритие, да бъде запознат с всички основни кодове, които те използваха — и най-вече да пази тайна и да бъде акуратен. Можеше ли Антония да бъде този човек? И ако можеше, дали щеше да приеме рисковете, които следваха тази работа? Така че те я изучаваха, като че ли анализираха някакъв сблъсък между двама врагове, намиращи се на неутрална земя.

Тя беше бърза и имаше достатъчно кураж — качества, които те забелязаха горе в хълмовете. Освен това винаги беше нащрек, осъзнаваше опасностите. Въпреки това си оставаше една загадка; сърцевината й оставаше недостижима за тях. Тя се отбраняваше, прикриваше, мълчеше за дълги периоди от време, очите й се стрелкаха във всички посоки едновременно, като че ли очакваше удар в гърба или някой да я хване за гърлото в сенките. Но нямаше никакви удари, никакви сенки на слънчевата светлина.

Антония беше странна жена и на двамата професионалисти им се стори, че тя крие нещо. Каквото и да беше то — ако изобщо го имаше — тя нямаше да им го разкрие. Моментите за почивка не носеха нищо ново; тя се затваряше в себе си — изключително в себе си — и отказваше да разговаря.

Но правеше това, което й кажеха. Тя ги заведе до Бастия без никакви произшествия, дори им показа къде трябва да стопират един разбит автобус, който превозваше работници от предградията към пристанищния град. Талеников седна заедно с Антония на предната седалка, докато Скофийлд остана някъде назад, наблюдавайки останалите пътници.

Те слязоха на претъпканите с хора улици, Брей все още вървеше зад тях, наблюдаваше ги, беше нащрек за промяна в околната обстановка. Едно строго лице, чифт концентрирани очи, мъж на средна възраст, който вървеше с тъмнокосата жена на тридесет крачки пред него. Имаше само безразличие.

Той беше казал на момичето да върви към един бар, близо до пристанището, една порутена дупка, където никой не смееше да влезе при неговия приятел пияница. Дори повечето корсиканци избягваха това място; то служеше само на пияниците от кейовете.

След като влязоха вътре, те отново се разделиха. Талеников се присъедини към Брей на една маса в ъгъла, а Антония — на три метра встрани от тях — седна на друга маса, столът до нея имаше табелка „заето“. Това „заето“ не можеше да бъде преграда, която да спре желанията на пияните клиенти. Но пък беше част от нейното изпитание; беше важно да знаят как се оправя сама.

— Какво мислиш? — попита Талеников.

— Не съм сигурен — каза Скофийлд. — Твърде е прикрита. Не мога да я усетя.

— Може би търсиш твърде много. Изпаднала е в емоционален стрес; не можеш да очакваш да действа с нормални реакции. Мисля, че би могла да свърши работа. Скоро ще разберем дали няма да може; ще трябва да се застраховаме с някой предварително подготвен шифър, а пък и, съвсем искрено, към кого другиго бихме могли да се обърнем? Има ли някой в някоя от вашите агентури, на които да се довериш, или да се доверя аз… Или пък някои от тези, които наричаш явки извън агентурите? Кой не би бил любопитен? Кой би устоял на натиска на Вашингтон и Москва?

— Този емоционален стрес е това, което ме притеснява — каза Брей. — Мисля, че той се е получил доста преди да се срещнем с нея. Тя каза, че е била долу, в Порто Вечио, за да избяга за известно време. Да избяга от какво?

— Могат да съществуват дузина обяснения. Безработицата пълзи из цяла Италия. Може би е останала без работа. Или може би някой неверен любовник, някоя история, която е загрубяла. Тези неща нямат нищо общо с работата, която ще искаме да свърши за нас.

— Но не това са нещата, които виждам. Освен това, защо да й се доверяваме, а дори и ако ние поемем риска, защо тя трябва да приеме?

— Тя беше там, когато убиха старицата — каза руснакът. — Може би това е достатъчно.

Скофийлд кимна.

— Това е началото, но само ако тя е убедена, че съществува определена връзка между това, което видя, и това, което ние правим.

— Мисля, че й го изяснихме. Тя чу думите на старицата; нали ги повтори.

— Докато все още беше объркана, шокирана. Трябва да я убедим.

— Тогава убеди я.

— Аз ли?

— Тя ти вярва повече, отколкото на „социалистическия другар“, това е очевидно.

— Щеше ли да я убиеш? — Скофийлд вдигна чашата си.

— Не. Това решение трябваше да бъде взето от теб. И все още е така. Не ми беше приятно да виждам как ръката ти се спира на колана ти.

— И на мен не ми беше приятно. — Брей остави чашата и погледна към момичето. Берлин никога не беше далеч — Талеников разбираше това — но мислите на Скофийлд и погледът му не се заблуждаваха със спомените сега; той не беше в пещерата на склона на един хълм, наблюдавайки как една жена разпуска косата си на светлината на огъня. Нямаше никакво сходство между неговата съпруга и Антония. Той можеше да я убие, ако се наложеше. — Тогава тя ще дойде с мен — каза той на руснака. — Ще разбера за четиридесет и осем часа. Първата ни връзка ще бъде пряка; следващите две ще бъдат чрез нея, по предварително подготвен код, за да мога да проверя нейната акуратност. Ако, разбира се, искаме тя да работи за нас, и тя обещае да го прави.

— А какво ще стане, ако ние не искаме или ако тя не иска?

— Това ще реша аз, нали? — Брей изрече твърдение, той не зададе въпрос. После извади листа от марулените листа от джоба на якето си и го разтвори.

Жълтата хартия беше все още цяла. Имената бяха бледи, но все още можеха да се прочетат. Без да погледне към тях, Талеников ги повтори:

— Граф Алберто Скози, Рим. Сър Джон Уейвърли, Лондон. Принц Андрей Ворошин, Сейнт Питърсбърг — прибавено е името Русия, разбира се, градът сега се казва Ленинград, сеньор Мануел Ортис Ортега, Мадрид; той е задраскан. Джосуа — който всъщност трябва да бъде Джошуа Ейпълтън, щат Масачузетс, Америка. Испанецът е бил убит от падроне във вила Матарезе, затова никога не е бил част от Съвета. Останалите четирима са умрели отдавна, но двама от техните наследници са се издигнали много в момента. Дейвид Уейвърли и Джошуа Ейпълтън Четвърти. Британският секретар на Външното министерство и сенаторът от Масачузетс. Казвам да преминем към преки контакти с тях.

— Аз не мисля така — каза Брей, поглеждайки към хартията и към буквите, които бяха написани с детски почерк. — Защото знаем кои са те, а не знаем нищо за останалите. Кои са техните наследници? Къде са те? Ако има повече изненади, нека се опитаме да открием първо тях. Матарезе не се ограничава с тези двама мъже, а тези двамата конкретно може и да нямат нищо общо с него.

— Защо казваш това?

— Всичко, което знам и за двамата, отрича да имат някаква връзка с Матарезе. Уейвърли притежава това, което в Англия наричат „приятелски маниер“; един млад командор, високо образован. Освен това има невероятно досие във Външното министерство. Винаги е бил тактичен и компромисен, никога не е създавал интриги; някак си не пасва… Ейпълтън е бостънски брамин, който е преминал през всички класи и се е издигнал до либерален реформатор в продължение на три мандата в Сената. Защитава работниците, също както и интелектуалната общност. Той е един блестящ рицар на здрав политически кон, за когото по-голямата част от Америка мисли, че ще влезе в Белия дом следващата година.

— Каква по-добра резиденция за един консилиере на Матарезе?

— Той е твърде непосредствен, твърде достъпен. Мисля, че не крие нищо.

— Изкуството да убеждаваш — и в двата примера, може би. Но ти си прав: те няма да ни избягат. Затова да започнем от Ленинград и Рим, да видим докъде ще стигнем.

— Вие и вашите наследници ще направите това, което аз вече не мога да направя… Това са думите на Матарезе, казани преди седемдесет години. Съмнявам се, че е толкова просто.

— „Вашите наследници“ може да означава и че те могат да бъдат избирани, не непременно кръвните наследници? — попита Талеников. — Не преките наследници?

— Да.

— Възможно е, но всички те произхождат от велики фамилии. А Уейвърли и Ейпълтън все още са. В техните родове има някои конкретни традиции, кръвта винаги стои над всичко. Да започнем с фамилиите. Те е трябвало да наследят земята; това също са негови думи. Старицата каза, че това е неговото отмъщение.

— Знам. Тя каза също, че те са били единствените оцелели, че тях ги е контролирал някой друг, че ние трябва да търсим този човек — добави Скофийлд.

— С глас по-жесток и от вятъра — добави руснакът. — Това е той, каза тя.

— Овчарчето — допълни Брей, вглеждайки се в листа пожълтяла хартия. — След всички тези години, кой ли е той? Какъв е?

— Ще започнем със семействата — повтарям семействата — ако искаме да го открием, ще го постигнем чрез тях.

— Можеш ли да се върнеш в Русия? В Ленинград.

— Лесно. През Хелзинки. Ще бъде странно завръщане за мен. Прекарах три години в университета в Ленинград. Те ме намериха там.

— Не вярвам някой да ти спретне весело парти за добре дошъл вкъщи. — Скофийлд нави парчето пожълтяла хартия в листата от марулята и го постави обратно в джоба си. Той извади едно малко тефтерче. — Когато стигнеш в Хелзинки, отседни в хотел „Тавастиан“, докато не ти се обадя. Ще ти кажа с кого да се срещнеш там. Дай ми едно име.

— Ридуков, Пьотр — отговори човекът от КГБ без колебание.

— Кой е той?

— Един цигулар от севастополския симфоничен оркестър. Вече имам неговите документи.

— Надявам се, че никой няма да те кара да свириш.

— Жестокият артрит ми причинява неразположение…

— Нека сега поработим върху кодовете — каза Брей, поглеждайки към Антония, която пушеше цигара и разговаряше с някакъв млад моряк от Бастия, който стоеше до нея. Тя се държеше добре, смееше се учтиво, но хладно, поставяйки внимателно дистанция между себе си и настоятелния млад мъж. Всъщност, имаше повече от наченки на елегантност в нейното поведение, които някак си не бяха на място в кафенето до кея, но радваха очите. Неговите очи, спомни си Скофийлд, без да се замисля по-нататък.

— Какво мислиш, че ще се случи? — попита Талеников, наблюдавайки Брей.

— Ще разбера след четиридесет и осем часа — каза Скофийлд.

7.

Траулерът приближи италианския град. Зимното море беше бурно, срещащите се течения бушуваха, и това забави кораба. Трябваха им почти седемнадесет часа, за да довършат пътуването от Бастия. Скоро щеше да се стъмни и малката спасителна лодка щеше да бъде спусната на вода, за да могат Скофийлд и Антония да слязат на брега.

Освен че щяха да отидат до Италия, където щеше да започне търсенето на семейството на граф Алберто Скози, мъчителното, бавно пътуване имаше и друга пауза за Брей. Той имаше време и възможност да научи повече за Антония Гравет — неочаквано се оказа, че това е нейното фамилно име, баща й беше някакъв френски сержант от артилерията, който е бил на служба в Корсика по време на Втората световна война.

— Значи така — тя му беше казала, с усмивка на устните, — уроците ми по френски се оказаха много лесни. Беше необходимо само гневът на папа, който никога не се чувстваше добре с италианския на майка ми.

С изключение на онези моменти, когато мислите й се лутаха назад в Порто Вечио, тя се беше променила. Започна да се смее, кафявите й очи изразяваха смеха, светъл, заразителен, на моменти почти маниакален, като че ли самият акт на смеене й даваше някакво отпускане, от което тя имаше нужда. Беше почти невъзможно за Скофийлд да разбере, че момичето, което седеше до него, облечено в панталони каки и протрито полево яке, беше същата жена, която беше толкова затворена и неотзивчива, или която крещеше заповеди горе в хълмовете и боравеше с „Лупо“ толкова ефикасно. Имаха няколко минути, преди да слязат в спасителната лодка. Тогава той я попита за „Лупо“.

— Преминах през една фаза; това става с всички нас, струва ми се. Време, когато драстичната обществена промяна изглежда възможна само чрез насилие. Онези маниаци от Бригада Росса знаят само как да ни имитират.

— Бригадите? Ти си била в Червените бригади? Боже господи!

Тя кимна.

— Прекарах няколко седмици в един бригадирски лагер, учех се да стрелям с оръжие, да се изкачвам по стени и да крия контрабанда — никое от тях не правех особено добре, за съжаление — докато една сутрин, когато един млад студент, едно момче, наистина беше убито при това, което ръководителите нарекоха „учебно произшествие“. Едно учебно произшествие, такава военизирана фраза, но те не бяха войници. Само малки хлапета, които бяха оставени между ножове и пистолети. Той умря в ръцете ми. Кръвта се стичаше от неговата рана… Очите му бяха изплашени и озадачени. Почти не го познавах, но когато той умираше, не можех да понеса гледката. Не трябваше да става с ножове, с пики, не и по този начин. Онази нощ аз напуснах и се върнах в Болоня.

— Значи това, което си видяла в Порто Вечио, беше един акт. Беше тъмно и ти не видя страха в моите очи.

Той беше прав. Тя не ставаше за барикадите; това нямаше да бъде щастливия месец май за нея.

— Знам — каза бавно тя, — ще трябва да бъдем заедно за известно време.

Нямаше страх в очите.

— Още не сме уредили този въпрос, нали?

— Какъв въпрос?

— Къде отивам. Ти и руснакът казахте, че трябва да ви се доверявам, да правя това, което и вие правите, да напусна Корсика и да не казвам нищо. Добре, синьоре, ние напуснахме Корсика и аз ви се доверих. Не избягах.

— Защо не го направи?

Антония спря за малко.

— Страх, и вие добре знаете това. Вие не сте нормални мъже. Говорите превзето, но се движите твърде бързо за превзети мъже. Мисля, че вътре в себе си вие представлявате това, което онези, лудите от Червените бригади биха искали да бъдат. Вие ме плашите.

— Това ли те спря?

— Руснакът искаше да ме убие. Той ме наблюдаваше отблизо; щеше да ме застреля в момента, в който си помислеше, че ще избягам.

— Всъщност, той не искаше да те убива, а и нямаше да го направи. Той просто те предупреждаваше по този начин.

— Не разбирам.

— Не ти й трябва. Ти беше в пълна безопасност.

— А сега в безопасност ли съм? Ще приемете ли думата ми, че няма да кажа нищо и ще ме пуснете ли?

— Къде искаш да отидеш?

— В Болоня. Винаги бих могла да си намеря работа там.

— Като каква?

— Нищо особено. Имам договор с университета да работя за тях като изследовател. Събирам отегчителна статистика за професорите, които пишат техните отегчаващи книги и статии.

— Изследовател? — Брей се усмихна на себе си. — Сигурно си много акуратна в работата си.

— Какво толкова акуратно има в нея? Фактите са си факти. Ще ме пуснете ли да се върна в Болоня?

— Значи работата ти не е съвсем сигурна?

— Поне я обичам — отвърна Антония, — работя когато искам, като си оставям време и за други неща.

— Значи всъщност си напълно свободен рицар, който сам избира своя бизнес — каза Скофийлд, наслаждавайки се на себе си. — Това е същността на капитализма, нали?

— Ти си ненормален! Задаваш въпроси, а не отговаряш на моите!

— Съжалявам. Характерна черта на професията. Какъв ти беше въпросът?

— Ще ме пуснете ли да си отида? Ще приемете ли думата ми? Ще ми се доверите ли? Или трябва да изчакам момента, когато няма да ме наблюдават и ще мога да избягам.

— Не бих направил това, ако бях на твое място — отговори Брей с уважение. — Слушай, ти си един честен човек, а аз не срещам много такива. Преди една минута ти каза, че не си избягала, защото си се страхувала, а не защото ни имаш доверие. Това е да си честен. Ти ни отведе до Бастия. Бъди честна с мен и сега. Знаеш каквото знаеш — видя каквото видя в Порто Вечио — колко струва твоята дума?

По средата на кораба четирима мъже издигнаха спасителната лодка над борда; Антония я наблюдаваше, когато заговори.

— Вие не постъпихте честно. Знаете какво видях и знаете какво ми казахте. Когато се замисля за това, ми иде да се разплача и да…

Тя не довърши; вместо това се обърна към него, гласът й беше изморен.

— Колко струва моята дума? Не знам. Така че какво ми остава? Дали ще сте вие или руснакът, който ще изпрати куршума към мен?

— Мога да ти предложа една работа.

— Не желая работа от вас.

— Ще видим — каза Брей.

— …

Спасителната лодка беше спусната на вода. Скофийлд взе торбата си и се изправи. Той протегна ръка на Антония.

— Хайде. Имал съм и по-лесни хора, с които да се справя.

Това беше вярно. Той можеше да убие тази жена, ако искаше да го направи. Въпреки това щеше да се опита да не го прави.

Къде беше новият живот за Беоулф Агейт сега?

Господи! Той мразеше досегашния си живот.

Брей нае едно такси в Пиомбино, шофьорът отначало не желаеше да приеме поръчката до Рим, но веднага промени решението си, когато видя парите в ръката на Скофийлд. Те спряха да хапнат набързо и успяха да се доберат до центъра преди осем часа. Улиците бяха претъпкани с хора, магазините правеха добър вечерен бизнес.

— Спри на този паркинг — каза Брей на шофьора. Бяха пред един магазин за дрехи. — Чакай тук — добави той, като това се отнасяше и до Антония. — Мисля, че знам кой номер носиш.

Тя отвори вратата.

— Какво смятате да правите? — попита момичето.

— Малка промяна — отвърна Скофийлд на английски. — Не можеш да влезеш в някой изискан магазин, облечена по този начин.

Пет минути по-късно той се завърна, носейки кутия, съдържаща чифт дънки, бяла блуза и един вълнен пуловер.

— Облечи това — каза той.

— Вие сте луд!

— Скромността ти отива, но нямаме много време за това. Магазините ще затворят след един час. Аз имам какво да облека, но ти нямаш. — Той се обърна към шофьора, чиито очи бяха съсредоточени върху огледалото за задно виждане. — Ти разбираш английски по-добре, отколкото си мислех — каза той на италиански. — Тръгвай, ще ти кажа къде отиваме. — Той отвори своята торба и извади вълнено сако от нея.

Антония се преоблече на задната седалка на таксито, поглеждайки често към Скофийлд. Когато тя събу своя груб панталон и обу дънките, светлината от улицата попадна върху дългите крака. Брей погледна навън през прозореца, осъзнавайки, че това, което видя с периферията на погледа си, му подейства. Не беше имал жена от доста време; нямаше да има и тази. Беше напълно възможно да му се наложи да я убие.

Тя облече пуловера върху блузата и въпреки че бе отпуснат, не можа да скрие формата на гърдите й, затова с голяма мъка Скофийлд опитваше да държи погледа си върху нейните очи.

— Така е по-добре. Фаза първа приключи.

— Много сте щедър, но аз не бих избрала точно тези дрехи.

— До един час ще можеш да ги смениш. Ако някой те попита, пристигнала си с чартърен кораб от Ладисполи. — Той отново се обърна към шофьора. — Закарай ни до Виа Кондоти. Там ще ти платя; повече няма да ни трябваш.

Магазинът на Виа Кондоти беше скъп, предназначен за богатите и суетни хора и беше очевидно, че Антония Гравет никога не беше влизала в такъв магазин. Очевидно за Брей; той се съмняваше дали някой друг би забелязал това. Защото тя имаше много добър вкус, вроден, а не култивиран. Можеше и да се разплаче при вида на богатството от изложени украшения, но успя да се овладее. Беше същата елегантност, която Брей успя да долови в мръсното кафене на кея в Бастия.

— Харесват ли ви? — попита тя, излизайки от пробната, облечена в една страхотна рокля от тъмна коприна, с широкопола бяла шапка и чифт бели обувки на високи токчета.

— Разкошни са — каза Скофийлд, като наистина го мислеше и за нея, и за всичко, което видя.

— Чувствам се като предател за всички неща, в които съм вярвала досега — добави тя шепнешком. — Тези цени биха могли да хранят десет семейства в продължение на месец! Нека да отидем на друго място.

— Нямаме време. Вземи също и някакво палто или нещо друго, от което имаш нужда.

— Вие сте луд!

— Аз бързам.

От една будка на Виа Сестина той се обади на един пансион на пиаца Навона, където отсядаше често, когато идваше в Рим. Хазяинът и неговата съпруга не знаеха нищо за Скофийлд — те не любопитстваха за своите наематели — знаеха само, че Брей щедро им се разплащаше всеки път, когато го настаняваха. Собственикът беше щастлив да го настани и тази вечер.

Пиаца Навона беше претъпкана от хора; тя винаги беше претъпкана, като по този начин правеше мястото много удобно за човек с професията на Брей. Фонтаните Бернини бяха като магнит за гражданите и за туристите, наоколо имаше много кафета и други места за развлечение, изградени спонтанно или целенасочено; Скофийлд винаги беше целенасочен. Една маса на претъпкания площад винаги беше добро място за срещи или за наблюдения. Сега не беше необходимо да се тревожи нито за едното, нито за другото.

Трябваше му само да поспи малко, да остави съзнанието си да се избистри. Утре може би ще се наложи да се вземат важни решения. Животът или смъртта на жената до него, която той успя да доведе до пиаца Навона, до една стара каменна сграда и до вратата на пансиона.

Таванът на тяхната стая беше висок, прозорците бяха огромни и насочени към площада, намиращ се три етажа по-надолу. Брей избута натруфения диван до вратата и посочи към леглото от другата страна на стаята.

— Никой от нас не успя да поспи на онази проклета лодка. Почини си малко.

Антония отвори една от кутиите, които бяха взели от магазина на Виа Кондоти, и извади тъмната копринена рокля.

— Защо трябваше да ми купувате тези скъпи дрехи?

— Утре ще отидем до едно-две места, където ще ти трябват.

— И защо трябва да ходим на тези места? Те със сигурност трябва да са екстравагантни.

— Не е точно така. Има някои хора, с които трябва да се срещна и ти трябва да бъдеш с мен.

— Бих искала да ви благодаря. Никога не съм имала такива хубави дрехи.

— Моля, няма защо. — Брей отиде до леглото и дръпна завивката; той се върна при дивана. — Защо напусна Болоня и отиде в Корсика?

— Следващият въпрос, моля? — каза тя тихо.

— Просто съм любопитен, това е всичко.

— Казах ви. Исках да се измъкна за малко. Това не ви ли харесва като причина?

— Да, но не обяснява много нещо.

— Това е единственото обяснение, което предпочитам да дам. — Тя разгледа роклята в ръцете си.

Скофийлд хвърли покривката върху дивана.

— И защо Корсика?

— Вие видяхте равнината. Тя е отдалечена, мирна, едно хубаво място, където можеш да мислиш.

— Наистина е отдалечена; това я прави хубаво място и да се скриеш. Ти си се крила от някого или от нещо?

— Защо говорите такива неща?

— Трябва да знам. Криела ли си се?

— Не и от нещо, което бихте могли да разберете.

— Хайде опитай.

— Престанете! — Антония му подаде роклята. — Вземете си дрехите. Вземете всичко, което искате от мен. Не мога да ви спра! Но ме оставете на мира.

Брей се приближи до нея. За първи път той видя страха в очите й.

— Мисля, че е по-добре да ми кажеш. Всички онези приказки за Болоня… бяха лъжи. Ти нямаше да се върнеш там, дори и да можеше. Защо?

Тя се втренчи в него за миг, кафявите й очи заблестяха. Когато започна да говори, се обърна настрани и отиде до прозореца, гледайки към пиаца Навона.

— Всъщност, мога и да ви кажа, това повече няма значение… Вие грешите. Аз ще се върна там; те ме очакват. И ако не се върна, един ден те ще започнат да ме търсят.

— Кои?

— Лидерите на Червените бригади. Казах ви на лодката как избягах от онзи лагер в Медицина. Това беше преди повече от година и през цялото това време живея с една лъжа, по-голяма от тази, която ви разказах. Те ме откриха и насрочиха процес срещу мен в Червения съд — наричат го Червения съд на революционната справедливост. Смъртните присъди там не са само фрази, както вече целият свят научи, съществуват съвсем истински екзекуции. Аз не заслужавах повече доверие, освен това знаех местоположението на лагера и бях свидетелка на смъртта на момчето. Но най-ужасното — бях избягала оттам. Повече не можеха да ми имат доверие. Разбира се, аз не означавах нищо в сравнение с целите на революцията. Казаха, че съм доказала, че не съм нищо повече от едно нищожество… Един предател.

Знаех какво ще последва, затова молех да ме оставят жива. Заявих, че съм била любовница на момчето и че това е било спонтанна реакция — която въпреки че не беше за възхищение — беше съвсем разбираема. Изтъкнах им, че не бях споменавала нищо на никого, още по-малко на полицията. Че се бях отдала на революцията също както и всички присъстващи на онзи съд — дори повече, отколкото много от тях, защото произхождам от наистина бедно семейство.

По свой собствен начин бях много настоятелна, но имаше и нещо друго, което също работеше в моя полза. За да го разберете, трябва да знаете как са организирани групите им. Там винаги има борба между силните мъже, един или двама от тях, които винаги се стремят към лидерство, също както и вълците мъжкари в глутницата — изтъквайки се, доминирайки, избирайки своите собствени вълчици, тъй като това беше част от процеса на доминиране. Имаше един такъв мъж, който ме желаеше. Може би той беше най-злобният в цялата глутница; всички останали се страхуваха от него — аз също.

Но той можеше да спаси живота ми и аз направих своя избор. Живях с него повече от година, мразех всеки ден, презирах нощите, в които той спеше с мен, презирах себе си също толкова, колкото и него.

Обаче не можех да направя нищо. Живях със страха; с такъв ужасен страх, че и най-малко премисленият ход можеше да бъде грешен и това да ми струва главата… Техният любим начин за екзекуции…

Антония се обърна към прозореца.

— Попитахте ме защо не съм избягала от вас или от руснака. Може би сега ще разберете по-добре. Условията на моето оцеляване нямаше да са нови за мен. Да избягам, щеше да означава смърт; да избягам от вас сега също означава смърт. Аз бях една пленница в Болоня, станах пленница в Порто Вечио… И сега пак съм пленница в Рим. — Тя спря за малко, после продължи отново. — Омръзнахте ми всички. Не мога повече да понасям това… Ще дойде един момент и аз ще избягам… А вие ще трябва да стреляте… — Тя отново протегна ръката си с роклята. — Вземете си дрехите, синьор Скофийлд. Ще мога да бягам по-бързо с дънките, които ми дадохте.

Брей не помръдна, нито се противопостави с някакъв жест или фраза. Той понечи да се усмихне, но и това не можеше да направи.

— Радвам се, че твоето чувство за фатализъм не включва преднамереното самоубийство като изход. Имам предвид, че ти се надяваш да ми избягаш.

— Можете да разчитате на това. — Тя пусна роклята на пода.

— Аз няма да те убия, Антония.

Тя се изсмя, тихо, хитро.

— О, разбира се, че ще ме убиете. Вие и руснакът сте най-лошия избор. В Болоня те убиват с огън в очите, викайки лозунги. Вие убивате дори без гняв… Не ви трябва вътрешен подтик.

— Веднъж направих така. Но това трябва да се изживее. Няма никаква принуда, само необходимост. Моля те, не говори за тези неща. Начинът, по който си живял, е единственият начин да се предпазиш от унищожение; това е всичко, което трябва да знаеш. Няма да споря с теб. Не казах, че не мога да го направя или — че не бих могъл. Просто казах, че няма да го направя. Опитвам се да ти кажа, че не трябва да бягаш.

Момичето се намръщи.

— Защо?

— Защото имам нужда от теб. — Скофийлд коленичи и вдигна роклята и й я подаде. — Всичко, което трябва да направя, е да те убедя, че и ти имаш нужда от мен.

— За да спася живота си?

— За да ти го върна по някакъв начин. В каква форма, не съм сигурен, но ще е по-добър от предишния ти живот. Вероятно без страх.

— „Вероятно“ е твърде неопределено. Защо трябва да ви повярвам?

— Мисля, че нямаш голям избор. Не мога да ти дам друг отговор, докато не науча повече, но нека започнем с факта, че бригадите не се ограничават само в Болоня. Ти каза, че ако не се върнеш, те ще започнат да те търсят. Техните… глутници… са плъзнали из цяла Италия. Колко време ще можеш да се задържиш, криейки се от тях — ако те наистина искат да те открият?

— Можех да се крия с години в Корсика, в Порто Вечио. Те никога нямаше да ме намерят там.

— Дори да е така, сега това не е възможно, пък и това ли е начинът на съществуване, за който мечтаеш? Да прекараш останалата част от живота си като някакъв отшелник сред онези проклети хълмове? Мъжете, които убиха старицата, не са по-различни от бригадите. Всички държат на своите тайни, а онова беше една мръсна малка тайна — и те ще убият човек, за да си я запазят. Другите искат да променят света — чрез терор — и убиват всеки ден, за да го постигнат. Повярвай ми, те са свързани помежду си. Това е връзката, която Талеников и аз искаме да открием. По-добре е да успеем да я открием преди маниаците да са превърнали всичко в хаос. Твоята баба го каза: „Това се случва навсякъде“. Престани да се криеш. Помогни ни!

— Няма как да ви помогна.

— Но ти не знаеш какво ще те помоля.

— Да, знам. Искате да се върна обратно!

— Може би по-късно. Не сега.

— Няма да го направя. Онези свине. Той е най-голямата свиня на света!

— Тогава премахни го от света. Премахни го. Не им позволявай да се разрастват. Не им позволявай да те направят свой затворник — без значение дали това ще е в Корсика или където и да е. Не разбираш ли? Те ще те открият, ако си заплаха за тях. По този път ли искаш да се върнеш? Към своето унищожение?

Антония спря до натруфения диван. Брей го беше поставил пред вратата.

— Как ще ме открият те? Ще им помогнете ли да го направят?

— Не — каза Скофийлд, оставайки неподвижен.

— Няма да ви се наложи. Има стотици места, където бих могла да отида.

— А те имат хиляди начини, по които да те проследят.

— Това е лъжа! — Тя се обърна с лице срещу него. — Те нямат такива методи.

— Мисля, че имат. Групи като Червените бригади навсякъде получават информация, получават пари, получават достъп до модерните информационни средства и през по-голямата част от времето не знаят как или защо. Те са само едни обикновени войници, служещи на други хора и в това е иронията, но те ще те открият.

— Войници на кого?

— На Матарезе!

— Това е лудост!

— Би ми се искало да е, но се страхувам, че е истина. Твърде много неща се случиха, за да бъдат просто съвпадение. Мъжете, които вярваха на мира, бяха убити; един уважаван и от двете страни държавник отиде при други хора, за да разговаря за Матарезе. Той изчезна. Те са във Вашингтон, в Москва… В Италия и в Корсика, и бог знае къде още. Те са там, но ние не можем да ги видим. Знам само, че трябва да ги открием и онази старица сред хълмовете ни даде първата конкретна информация, с която да започнем. Тя се отказа от това, което оставаше от живота й, за да ни го даде. Тя беше сляпа, но го виждаше… Защото е била там, когато всичко е започнало.

— Само думи!

— Факти. Имена.

Звук. Не беше част от шума, идващ от площада отдолу, а от другата страна на вратата. Всички звуци представляваха част от някакъв модел, или просто бяха отделни звуци; този беше отделен звук. Стъпка, преместване, търкане на кожа в камък. Брей повдигна показалеца до устните си, после посочи на Антония да се придвижи към левия край на дивана, докато той бързо тръгна към десния. Тя беше озадачена; не беше чула нищо. Той й посочи да му помогне да вдигнат дивана далеч от вратата. Бавно и тихо.

Направиха го.

Скофийлд й махна да отиде в ъгъла, извади своя „Браунинг“ и с нормален, обикновен разговорен глас каза, приближавайки до вратата с гръб към нея.

— Ресторантите не са много претъпкани. Нека да слезем до Тре Скалини, за да похапнем. Бог знае дали ще мога да използвам…

Той отвори вратата, но в коридора нямаше никой. Въпреки това той не грешеше. Знаеше какво беше чул; годините го бяха научили да не греши относно такива неща. Годините го бяха научили също и кога да бъде недоволен от себе си, от собственото си невнимание. След Фиумичино той беше много безгрижен, отхвърляше всяка възможност да ги проследят. Рим не беше обект с голям, с особено голям приоритет; от трудните задачи преди четири години ЦРУ, Конс Оп и КГБ бяха свели своите дейности до минимум. Бяха минали повече от единадесет месеца, откакто за последен път беше в града, и тогава скенерът не показа наличието на агенти, които да имат оперативни задачи тук. Ако не друго, Рим беше намалил разузнавателния потенциал през последните години; кой ли можеше да се навърта наоколо?

Явно е имало някой и той е бил забелязан. Само миг преди това някой беше близо до тяхната врата, подслушвайки, опитвайки се да утвърди подозренията си. Внезапното прекъсване на разговора му беше послужило като предупреждение, но, който и да беше, беше там, някъде в сенките на коридора или стълбището.

По дяволите, мислеше си Брей ядосано, като се разхождаше тихо по площадката, беше забравил, че навсякъде, до всички явки бяха разпратени телеграми. Той беше един беглец, а в същото време не внимаваше. Къде ли го бяха проследили? На Виа Кондоти, или пресичайки пиацата?

Той чу свистенето на въздуха, но дори когато го чу, инстинктът му подсказа, че вече беше твърде късно да реагира. Той напрегна тялото си и се обърна надясно, падайки надолу, за да намали силата на удара.

Една врата внезапно беше отворена зад него и някаква фигура, която само миг преди това беше зад гърба му, се втурна напред с протегната ръка, но само за миг. Ударът го разби, влудяващата болка се разпространи от основата на черепа му към гърдите, после се спусна надолу към коленете, където и замря, донасяйки му мрак и неизвестност.

Той премигна, сълзите от болката бяха изпълнили очите му, карайки го да загуби ориентация, но по някакъв начин успели да му осигурят успокоение. Колко ли минути беше лежал на пода в коридора? Не можеше да каже, въпреки че усети, че не беше дълго. Внимателно се изправи и погледна към часовника си. Бяха изминали грубо около петнадесет минути; ако не беше омекотил удара, времето, което беше прекарал в безсъзнание, щеше да бъде почти час.

Защо беше там? Сам? Къде беше неговият нападател? Струваше му се безсмислено! Беше нападнат, а после беше оставен сам. Защо ли го бяха нападнали?

Той чу някакъв приглушен плач, бързо се изправи и се обърна озадачен към мястото, откъдето долиташе той. Озадачението го напусна. Не той беше мишената; той никога не е бил. Мишената беше тя. Антония. Тя беше единственият човек, който бяха забелязали; не и него.

Скофийлд стана, подпря се на парапета и погледна надолу към пода около себе си. Браунингът му го нямаше, естествено, той нямаше никакво друго оръжие. Но поне имаше нещо друго. Съзнание. Неговият нападател нямаше да очаква това — мъжът знаеше точно къде беше нанесъл удара; според него жертвата му щеше да остане безпомощна повече, отколкото няколкото минути, които бяха стигнали на Скофийлд. Да бъде отстранен този мъж нямаше да е голям проблем.

Брей безшумно приближи вратата на единичната стая и прилепи ухо към дървото. Стоновете бяха по-отчетливи сега. Силни писъци от болка, рязко прекъсване. Нечия силна ръка запушваше устата, пръстите се притискаха към плътта, като пресичаха всичко останало, освен гърлените стонове. А после се чуха думи, остро изречени на италиански.

— Курва! Свиня! Трябваше да бъдеш в Марсилия! Деветстотин хиляди лири! Две или три седмици най-много! Ние изпратихме нашите хора, а ти не беше там. Той не беше там. Никой от куриерите на наркотици не беше чувал за теб! Лъжкиня! Куче! Къде беше по това време? Какво си правила? Изменница!

Изведнъж се чу писък, внезапно пресечен, гърленият вик, който последва, заглъхна. Какво ли, за бога, ставаше? Скофийлд блъсна с ръка по вратата, изкрещявайки, като че ли беше в полусъзнание, зашеметен, думите му бяха провлачени и трудноразбираеми.

— Престанете! Престанете! Какво е това! Не мога… Не мога… Чакайте! Ще изтичам долу! На площада има полицаи. Ще доведа полицията!

Той започна да тропа с крака по пода, като че ли бягаше, виковете престанаха и настъпи тишина. Той се облегна отново на стената и зачака, заслушан в объркването, което настъпи. Чу удари и стонове от болка.

После внезапно се чу силен тъп удар. Нечие тяло — нейното тяло — беше изблъскано към вратата и после вратата се отвори, Антония беше изблъскана с такава сила, че се просна на земята на колене. Това, което Брей видя от нея, успя да потисне всичките му реакции. Нямаше никаква емоция, само движение… И неизбежното: той щеше да въздаде наказанието.

Мъжът се втурна през вратата с насочено напред оръжие. Скофийлд ритна дясната му ръка, улучвайки пистолета, обръщайки се и злобно забивайки левия си крак в слабините на неприятеля си. Мъжът сгърчи лицето си в шок и внезапна агония; пистолетът падна на пода, металът изтрещя при срещата с камъка. Брей хвана гърлото на мъжа, изблъсквайки главата му в стената, и хващайки го за врата, го изблъска през отворената врата. Той изправи италианеца и заби юмрука си в долните ребра, под диафрагмата. Чу как костите се строшиха. Отново заби коляното си в мъжа и с двете си ръце го изблъска, изпращайки го през вратата в стаята. Италианецът се препъна в изпречилия му се диван и рухна в безсъзнание на пода зад него. Скофийлд се обърна и изтича към Антония.

Реакцията му беше позволена едва сега — прилоша му. Лицето й беше цялото посинено; вените, излизащи от синините и подутините, бяха червени. Ъгълчето на лявото й око беше толкова силно ударено, че кожата се беше разкъсала; тънка струйка кръв се стичаше надолу по бузата й. Свободностоящият й пуловер беше насила свален, бялата блуза беше разкъсана на парчета, от нея не беше останало нищо, освен парцаливи кръпки. Под нея сутиенът й беше разкъсан и висеше само на една лента, откривайки гърдите й.

При вида на плътта в тази разкрита част Брей трябваше да преглътне от отвращение. Виждаха се изгаряния от цигари, грозни малки кръгчета от обгорена кожа, които се спускаха от дясната й гръд през корема и надолу към влагалището й.

Мъжът, който беше направил това, не беше някой агент, търсещ информация; ролята му беше второстепенна. Той беше садист, който се беше развихрил брутално и колкото се може по-бързо. А Брей не беше приключил с този мъж.

Антония изстена, клатейки главата си напред-назад, молейки се да не я удрят повече. Той я взе и отнесе обратно в стаята, като ритна вратата, за да я затвори зад себе си и мина покрай дивана и покрай мъжа в безсъзнание на пода, като стигна до леглото. Внимателно я положи, седна до нея и я притегли към себе си.

— Всичко е наред. Свърши се. Той не може повече да те докосне.

Усети нейните сълзи върху лицето си и тогава осъзна, че тя беше обхванала главата му със своите ръце. Беше го прегърнала силно, тялото й се тресеше, плачът, изригващ от гърдите й, не беше молба да бъде освободена от болката. Тя се молеше да бъде освободена от това, което я тормозеше в продължение на много дълго време. Но не беше сега моментът да се занимава с това; многобройните й рани трябваше да бъдат прегледани и излекувани.

Имаше един лекар на Виале Регина, а освен това трябваше да се оправи и с мъжа на пода. Завеждането на Антония при лекаря можеше да се окаже трудно, ако не успееше да я успокои. Оправянето със садиста на пода щеше да е по-просто. Дори можеше да научи нещо от него.

Щеше да се обади на полицията от някоя будка в града и да ги насочи към пансиона. Те щяха да открият един мъж и неговото оръжие и един груб знак върху безжизненото му тяло.

Бригадист.

8.

Лекарят затвори вратата на кабинета си и заговори на английски. Той беше получил образованието си в Лондон и беше нает от британското разузнаване. Скофийлд го беше открил по време на една съвместна операция на Конс Оп и МИ-6. Мъжът не беше опасен. Той си мислеше, че всички тайни служби бяха ненормални до известна стенен, но тъй като британците бяха платили за неговите последни две години в училището по медицина, той прие своята част от сделката. Просто работеше на повикване, за да лекува ранените хора в един много глупав бизнес. Брей го харесваше.

— Тя е успокоена и жена ми сега е с нея. Ще излезе след няколко минути и ще можете да си тръгнете.

— Как е тя?

— Боли я, но това няма да продължи дълго. Намазах изгарянията с един препарат, който действа като местен анестетик. Дадох й едно бурканче от него. — Докторът запали цигара; той не беше свършил. — Един-два пакета с лед трябва да бъдат положени върху лицевите й контузии; подутините ще спаднат за една нощ. Прорезните рани не са дълбоки, не са необходими шевове.

— Значи е добре — каза Скофийлд успокоен.

— Не, не е, Брей. — Лекарят вдиша от дима. — О, от медицинска гледна точка тя е добре и с малко грим и с тъмни очила вече ще може да се движи до утре до обяд. Но тя не е добре.

— Какво имаш предвид?

— Доколко я познаваш?

— Съвсем малко. Открих я преди няколко дни, без значение къде.

— Не ме интересува — прекъсна го докторът. — Никога не се интересувам от това. Аз просто искам да кажа, че не й се случва за пръв път тази вечер. Има следи от предишни насилия, някои от тях са много жестоки.

— Господи… — Скофийлд моментално се замисли за виковете от мъка, които беше чул преди по-малко от час. — Какви следи?

— Белези от многобройни прорези и изгаряния. Всичките са малки, но са точно на такива места, че да причинят максимална болка.

— Отскоро ли са?

— Отпреди около година, бих казал. Част от бележките са все още меки, сравнително нови.

— Някакви предположения?

— Да. По време на жестоки травми хората говорят за някои неща. — Докторът спря, поемайки отново от цигарата си. — Не трябва да ти казвам това; ти разчиташ на него.

— Продължавай — настоя Брей.

— Мисля, че тя систематично е психологически разбита. Продължаваше да повтаря разни откъслечни думи. Във връзка с това и онова; вярност до смърт и жертвоготовност, за другари. Този тип глупости.

— Бригадистите са едни долни копелета — каза Брей.

— Какво?

— Забрави го.

— Забравено. В красивата си глава тя е много объркана.

— Не толкова, колкото си мислиш. Тя успя да се измъкне.

— Значи е поразена и все пак е успяла? — попита докторът.

— Почти.

— Значи е забележително момиче.

— По-скоро тя е точно това, от което имам нужда — кимна Скофийлд.

— Това също ли беше очакван отговор? — Гневът на доктора си беше съвсем на място. — Хора, вие не спирате да ме разочаровате! Белезите на жената не са само по кожата й, Брей. Тя е била изнасилвана.

— Тя е жива. Бих искал да съм там, когато излезе от упойката. Може ли?

— За да можеш да я уловиш, докато съзнанието й е още замъглено и да изтръгнеш своите отговори. — Докторът отново спря. — Съжалявам, това не е моя работа.

— Бих искал да е твоя работа, ако тя има нужда от помощ. И ако ти нямаш нищо против.

Докторът го погледна.

— Услугите ми са свързани с медицината, знаеш това.

— Разбирам. Тя няма никой друг тук. Не е от Рим. Ще може ли да дойде при теб… ако някой от белезите й се разкъса?

Италианецът кимна.

— Кажи й да дойде и да ме види, ако има нужда от медицински преглед или приятел.

— Благодаря ти много. Благодаря и за още нещо. Помогна ми да наредя няколко парчета от мозайката, с които не можех да се справя. Сега ще вляза, ако може.

— Върви. Кажи на жена ми да излезе оттам.

Скофийлд докосна бузата на Антония. Тя лежеше неподвижно на леглото, но при докосването обърна главата си настрана, устните й се разтвориха, глух стон на протест се откъсна от гърдите й. Нещата сега бяха по разбираеми, загадката, каквато представляваше Антония Гравет, ставаше по-ясна. Защото точно тази яснота липсваше; той не беше в състояние да прогледне през непрозрачната стъклена стена, която тя беше изградила между себе си и външния свят. Командващата жена сред хълмовете, която беше демонстрирала кураж без особени усилия, още повече, която можеше да се изправи лице в лице с един мъж, за когото мислеше, че иска да я убие, и да му каже да стреля. И вдетинената жена на траулера, измокрена от морето, отдадена на моменти на заразителен смях. Смехът го беше объркал; сега не можеше да го обърка. Това беше начинът, по който тя си осигуряваше кратките периоди на спокойствие и нормален живот. Лодката беше нейният временен приют; тя не можеше да бъде наранена от морето, за това се беше опитала да се възползва от този момент. Едно пренебрегнато дете — или един затворник — на което беше позволено да поживее един час на свеж въздух и на слънчевата светлина. Да открие момента и радостта, която той можеше да донесе. Макар и само за да забрави. За тези кратки мигове.

Белязаното съзнание работеше по този начин. Скофийлд беше видял твърде много белязани съзнания, за да не открие синдрома, по който той разчиташе белезите. Докторът беше използвал фразата „голямо объркване в нейната красива глава“. А какво друго можеше да се очаква? Антония Гравет беше прекарала цяла вечност сред болка. Това, че беше оцеляла, беше не само забележително… То носеше белезите на професионализъм.

Странно, мислеше си Брей, но това беше изводът, който можеше да бъде най-големият комплимент за нея. В известен смисъл това го накара да се чувства зле.

Тя отвори очите си, примигвайки от страх, устните й трепереха. Тогава тя явно го позна; страхът намаля и треперенето престана. Той докосна бузата й отново и очите й показаха, че това докосване й е приятно.

— Грацие4 — прошепна тя. — Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви…

Той се наведе над нея.

— Знам повечето неща — каза тихо той. — Докторът ми каза какво са ти направили. Сега ми разкажи останалото. Какво се е случило в Марсилия?

Сълзите плъзнаха от очите й и треперенето отново започна.

— Не! Не, не трябва да ме питате за това!

— Моля те. Трябва да го знам. Те не могат да те достигнат; те повече няма да те докоснат.

— Вие видяхте какво направиха те! О, господи, болката…

— Тя свърши. — Той избърса сълзите й със своите пръсти. — Изслушай ме. Сега разбирам. Казах глупави неща, защото не знаех много неща. Разбира се, ти си се опитала да се измъкнеш, да стоиш настрана, да се самоизолираш — да се отделиш от човешката раса, за бога — аз разбирам това. Но не виждаш ли, ти не можеш. Помогни ми да ги спрем! Те са ти причинили толкова много неща… Нека си платят за това, Антония. По дяволите, ядосай се. Гледам те и съм адски ядосан!

Той не бе сигурен какво беше; може би факта, че не му беше безразлично, и наистина не беше, а и той не се опитваше да прикрие това. То беше в очите му, в думите му; и той го знаеше. Каквото и да беше, сълзите спряха, кафявите й очи заблестяха също както бяха заблестели на траулера. Гневът и разумът излязоха на повърхността. Тя разказа останалата част от своята история.

— Аз трябваше да бъда курвата с наркотиците — каза тя. — Жената, която да пътува с куриера, да държи очите му отворени, а тялото й да бъде на разположение по всяко време. Аз трябваше да спя с мъже — или с жени, за тях нямаше значение — и да върша всички услуги, които те пожелаеха. — Антония се намръщи, спомените й я караха да й се повдига. — Курвата с наркотиците е ценна за куриера. Тя може да прави неща, които той не може: да се отдава като подкуп и в същото време да бъде вярна като куче. Аз бях… обучена. Накарах ги да мислят, че не ми е останала никаква съпротивителна сила. Моят куриер беше подбран, едно вонящо животно, който не пропускаше и секунда, без да си легне с мен, защото аз бях любимката на най-силните; това му придаваше известен статус. Стомахът ми се обръщаше, когато си помислех за всичко, което ми се беше случило преди това, но броях часовете и знаех, че всеки час ме приближава по-близо до това, за което бях мечтала от месеци. Тъпият ми куриер ме заведе в Ла Специя, където успяхме нелегално да се качим на една гемия, целта ни беше Марсилия и човекът, който се занимаваше с наркобизнеса там.

Куриерът не искаше да пропусне нито миг, а аз бях готова за това. Бяхме настанени в един склад под палубата. Корабът нямаше да отплава в близките часове, затова казах на свинята, че може би е по-добре да изчакаме и да не рискуваме да ни разкрият. Но той не пожела да слуша, а и аз знаех, че няма да иска да слуша; а и дори да искаше, аз щях да го предизвикам. Защото всяка минута беше ценна за мен. Знаех, че не мога да изляза в морето; защото окажех ли се веднъж в открито море, с моя живот щеше да бъде свършено. Бях се заклела в себе си. Щях да скоча във водата през нощта и да потъна в мир. Щях да го направя, за да не видя Марсилия и целия ужас, който щеше да започне отново. Но не ми се наложи.

Антония спря, болката от спомените започна да я гложди. Брей взе ръката й и я поддържа в своята.

— Продължавай — каза той.

Тя трябваше да го каже. Това беше финалният момент, срещу който тя трябваше да се изправи и да го изживее; той го чувстваше, като че ли това беше неговият собствен живот.

— Свинята съблече палтото ми и разкъса блузата на гърдите ми. Нямаше значение дали аз исках да ги съблека, той трябваше да ми покаже своята волска сила; той трябваше да ме изнасили, защото искаше да вземе — не да му бъде дадено. Разкъса полата под кръста ми, докато застанах гола пред него. Като маниак той свали собствените си дрехи и застана на светлина, подозирам, за да може да ме впечатли неговата голота.

Сграбчи ме за косата и ме накара да падна на колене… Пред неговия… никога не ми беше толкова зле. Но знаех, че ще дойде времето, затова си затворих очите и си изиграх ролята, като си мислех за красивите хълмове на Порто Вечио, където живееше моята баба… Където щях да мога да изживея останалата част от живота си.

То се случи. Куриерът се нахвърли върху мен. Приближавахме се все по близо до макарата с въжето, аз виках неща, които изнасилвачът ми искаше да чуе, докато приближавах ръката си към средата на макарата. Моят миг беше дошъл. Носех един нож — обикновен кухненски нож, който бях наострила на камък, и който бях скрила в макарата. Докоснах дръжката и си помислих отново за красивите хълмове на Порто Вечио.

И както това животно лежеше голо върху мен, аз вдигнах ножа зад него и го забих в неговия гръб. Той изкрещя и се опита да се надигне, но раната му беше твърде дълбока. Извадих ножа и го забих още веднъж, и още веднъж, и още веднъж… И, о, Света Дево, и отново, и отново! Не можех да спра да убивам!

Тя го беше изрекла и сега плачеше неудържимо. Скофийлд я помилва, докосвайки косата й, без да казва нищо, защото нямаше нищо, което можеше да бъде казано, за да успокои болката. Накрая ужасният контрол, който тя наложи на себе си, се възвърна.

— Това е трябвало да бъде сторено. Разбираш това, нали? — каза Брей.

— Да — кимна тя.

— Той не е заслужавал да живее, това ти е ясно, нали?

— Да.

— Това е първата стъпка, Антония. Ти трябва да го приемеш. Ние не сме в някакъв съд, където адвокатите могат да оспорват различните тези. За нас принципът е — отрежеш ли го, ще изсъхне. Това е война, в която ти убиваш, защото ако не го направиш, някой друг ще убие теб.

Тя дишаше дълбоко, очите й се бяха приковали върху неговото лице, ръката й стоеше неподвижна в неговата.

— Вие сте странен мъж. Казвате верни неща, но аз имам чувството, че не ви харесва, когато ги изричате.

— Не. Не ми харесва това, което съм. Но не съм избрал сам моя живот, той се стовари върху мен. Аз съм в един дълбок тунел в земята и не мога да се измъкна от него. Верните думи са само едно приятно изживяване и през по-голямата част от времето имам нужда от тях, за да поддържам съвестта си.

Брей стисна ръката й.

— Какво стана след това?…

— След като убих куриера?

— След като си убила животното, което те е изнасилило. Което щеше да те убие?

— Грацие анкора5 — каза Антония. — Облякох неговите дрехи, обух панталоните му, скрих косата си в шапката му и напълних огромното сако с това, което беше останало с моите дрехи. Отправих се към палубата. Небето беше мрачно, но на кея имаше лампи. Докерите, които се мотаеха надолу-нагоре по кея, носеха различни кутии и приличаха на армия от мравки. Беше просто. Влязох в една от редиците и се измъкнах от кораба.

— Много добре — каза Скофийлд, като наистина го мислеше.

— Не беше трудно. С изключение на момента, когато стъпих на земята.

— Защо? Какво се случи?

— Исках да изкрещя. Исках да изкрещя и да се изсмея, и да избягам от кея, и да викам на всички, че бях свободна. Свободна! Останалото беше много лесно. На куриера му бяха дали пари. Те бяха в джоба на панталоните. Бяха повече, отколкото ми бяха нужни, за да стигна до Генуа, където си купих дрехи и самолетен билет за Корсика. Пристигнах в Бастия по обяд на следващия ден.

— И оттам до Порто Вечио?

— Да. Свободна!

— Не точно. Бог знае дали затворът е по-различен, но ти все още си била една затворничка. Онези хълмове са били твоята килия.

Антония погледна настрани.

— Щях да бъда щастлива там през останалата част от живота си. Още като дете обичах равнината и планините.

— Остани със спомените си — каза Брей. — Не се опитвай да се върнеш пак.

Тя обърна главата си към него.

— Вие казахте, че един ден ще мога! Онези мъже трябва да си платят за това, което сториха! Вие сам се съгласихте с това!

— Казах, че се надявам те да си платят. Може би те ще си платят, но остави на други да свършат тази работа, а не ти. Някой ще ти пръсне главата, ако се опиташ да стъпиш сред онези хълмове. — Скофийлд отпусна ръката й и отдръпна кичурите тъмна коса, които бяха паднали върху бузата й, когато се беше обърнала рязко към него.

Нещо го притесняваше. Той не беше сигурен какво е то. Нещо липсваше, беше направен голям скок, но беше пропусната някаква стъпка.

— Не знам дали е честно да те карам да говориш за това, но съм объркан. Този трафик на наркотици… Как успяват да го поддържат? Ти каза, че куриерът е подбран, че винаги се посочва жена, която да пътува с него, че двамата се срещат с него на някакво определено място.

— Да. Жената трябва да носи нещо характерно в облеклото си и свръзката установява контакт първо с нея. Той плаща, за да остане един час насаме с нея и те тръгват заедно, куриерът ги следва. Ако се случи нещо, нещо като намеса на полицията, куриерът казва, че той е сутеньор на момичето… Нейният сводник.

— И така, агентът и куриерът се срещат чрез жената. Тогава ли се предават наркотиците?

— Не, не мисля, че е тогава. Запомнете, всъщност аз никога не съм правила такъв курс, но ми се струва, че агентът само урежда схемата на доставката. Къде трябва да бъдат откарани наркотиците и кой трябва да ги получи. След това той изпраща куриера към източника, отново използвайки проститутката като свое прикритие.

— Значи, ако има някакви арести… проститутката… опира пешкира?

— Да. Отделите за наркотици не обръщат особено внимание на подобни жени. Бързо ги пускат.

— Значи източникът вече е ясен, схемата е установена, а куриерът е защитен… — Какво беше това? Брей гледаше към стената, опитвайки се да подреди фактите, опитвайки се да открие това, което го притесняваше. Дали беше в модела?

— Рисковете са сведени до минимум — каза Антония. — Дори курсовете с доставките се правят по такъв начин, че стоката може да бъде захвърлена и при най-малката опасност. Или поне това успях да науча от другите момичета.

— Рисковете… — повтори Скофийлд — … са сведени до минимум?

— Не всички, разбира се, но голяма част от тях. Това е много добре организирано. Всяка стъпка има вградени начини за избягване.

— Организирано? Избягване?… — Организирано! Това беше. Минимални рискове, максимална печалба! Това беше моделът, целият модел. Той се връщаше към началото, към самата концепция.

— Антония, кажи ми откъде бяха агентите? Как успяваха да се свържат с бригадите първоначално?

— Бригадите правят много пари от наркотици. Пазарът на наркотици е главният източник на приходи за тях.

— Но как е започнало всичко? Кога?

— Преди няколко години, когато бригадите започнаха да се разрастват.

— То не се е случило просто така. Как се е случило?

— Мога само да ви кажа това, което чух. При нашите лидери пристигнал някакъв мъж — няколко от тях бяха в затвора. Той им казал да го открият, когато излязат на свобода. Казал им, че ще им посочи големи източници на пари, без да се налага да се поемат тежките рискове, свързани с кражбите и отвличанията.

— С други думи — каза Скофийлд, мислейки бързо, докато говореше, — той е предложил да ги финансира по значителен начин с малко усилия. Екипи от двама души, които да излязат за три или четири седмици — и да се върнат с около девет милиона лири. Седемдесет хиляди долара за един месец. Минимален риск, максимална печалба. Без да участват много хора.

— Да. В началото той осигуряваше контактите, онзи мъж. После имаше и други. Както вие се изразихте, не се налага да участват много хора, а се получават огромни количества пари.

— Така бригадите можеха да се съсредоточат върху истинската си дейност — довърши Брей саркастично. — Разпадането на обществения ред. Или с една дума — тероризъм. — Той стана от леглото. — Онзи мъж, който дошъл да се види с лидерите в затвора, продължи ли да поддържа връзки с тях?

Тя се намръщи.

— Пак мога да ви кажа това, което съм чула. След втората среща никой не го видял повече.

— Сигурен бях, че ще е така. Всички преговори се водят на пет равнища, за да се отдалечат от източника… Геометрична прогресия, за да няма една линия, която да бъде проследена. Това е начинът, по който те организират нещата.

— Кои?

— Матарезе.

Антония се втренчи в него.

— Защо казвате това?

— Защото това е единственото обяснение. Сериозните трафиканти на наркотици не биха се свързали с такива маниаци като бригадите. Това е една контролирана ситуация, средство, което се използва за финансиране на тероризма, така че Матарезе да продължава да финансира убийците и убийствата. В Италия това са Червените бригади; в Германия — Баадер-Майнхоф; в Ливан — ПЛО; в моята страна това са МЕНИТЕ УЕДЪР МЕНИТЕ; ку-клукс-клан и GDL и всички проклети глупаци, които взривяват банки, лаборатории и посолства. Всички биват финансирани различно, тайно. Всички са пешки на Матарезе — вманиачени пешки и това е, което ме плаши. Колкото повече ги подхранват, толкова по-големи стават и толкова повече щети нанасят. — Той взе ръката й и се сети, че беше направил това едва след като се бяха докоснали.

— Вие сте убеден, нали, че това се случва?

— Сега повече от всякога. Ти само ми показа как една малка част от цялото бива манипулирана. Аз знаех — или си мислех, че зная — че те са манипулирани, но не знаех как. Сега знам и не ми трябва много въображение, за да се сетя за други варианти. Това е една партизанска война на хиляди бойни полета, без никое от тях да е определено.

Антония вдигна ръката му, като че ли искаше да се убеди, че тя е там, че й се дава свободно. И тогава тъмнокафявите й очи срещнаха неговите, внезапно питайки.

— Говорите така, като че ли тази война е нова за вас. Това със сигурност не е така. Вие сте офицер от разузнаването.

— Бях — поправи я Брей. — Вече не съм.

— Това не променя нещата, които знаете. Вие казахте само преди миг, че някои неща трябва да бъдат приети, че съдилищата и адвокатите нямат място тук, че някои хора убиват, за да не бъдат убити. Тази война по-различна ли е сега?

— Много по-различна, отколкото бих могъл да обясня — отговори Скофийлд, поглеждайки към бялата стена. — Ние бяхме професионалисти и там има правила. Повечето от тях бяха наши, собствени, много строги, но имаше правила и ние се придържахме към тях. Ние знаехме какво правим, нищо не беше необосновано. Мисля, че знаехме кога трябва да спрем. — Той отново се обърна към нея. — А тези са диви животни, пуснати на улиците. Те нямат никакви правила. Те не знаят кога да спрат и онези, които ги финансират, няма да им кажат. Не се заблуждавай, те са способни да парализират цели правителства.

Брей усети как гласът му заглъхна. Чу собствените си думи и те го озадачиха. Той беше го казал. С една проста фраза го беше казал! То беше там и през цялото време нито той, нито Талеников го бяха видели. Бяха стигнали до него, бяха го заобиколили, използвали думи, с които можеха да го дефинират, но никога не бяха се изправили лице в лице с него.

… те са в състояние да парализират правителствата…

Когато парализата се разпространява, се губи контрол. Всички функции спират. Създава се вакуум за една непарализирана сила да поеме целия контрол.

Вие ще наследите земята. Ще получите своето обратно. Други думи, изречени от един луд преди седемдесет години. Но тези думи не бяха политически; всъщност, те бяха аполитични. Те не се отнасяха за някои определени граници, нито една нация нямаше да оцелее. Те бяха насочени към един съвет, една група от хора, обвързани от общ дълг.

Но тези мъже бяха мъртви; кои ли бяха хората сега? И какво ги обвързваше? Сега. Днес.

— Какво има — попита Антония, виждайки напрегнатия израз на лицето му.

— Има някакъв график — каза Брей. Гласът му беше почти шепот. — Всичко е оркестрирано. Тероризмът ескалира с всеки месец като по някаква схема. Блекбърн, Юриевич… Те бяха само проверката. Проба за реакцията на най-високите равнища. Уинтроп алармира тези кръгове; той е трябвало да бъде накаран да мълчи. Всичко пасва.

— А вие си говорите сам. Държите ръката ми, но говорите на себе си.

Скофийлд я погледна, осенен от друга идея. Той беше чул две забележителни истории от две забележителни жени, и двата разказа почиваха върху насилието, защото и двете жени бяха обвързани със света на насилието, изградено от Гилом дьо Матарезе. Умиращият Изтребител беше казал в Москва, че отговорът може би лежи в Корсика. Не беше отговорът, но първите ключове към този отговор. Без София Пасторине и Антония Гравет, любовницата и дезертьорката, нямаше да има нищо; всяка по свой собствен начин беше направила зашеметяващи признания. Загадката беше, че Матарезе все още оставаше загадка, но вече не беше необяснима. Тя имаше форма, имаше и цел. Мъжете, които бяха обвързани заедно от някаква обща кауза, чиято цел беше да парализират правителствата и да поемат контрола… Да наследят Земята.

Тук съществуваше възможността от катастрофа: тази същата Земя можеше да бъде взривена в процеса на получаване на това наследство.

— Говоря на себе си — съгласи се Брей, — защото промених решението си. Казах, че искам да ми помогнеш, но ти вече го направи. Има и други, аз ще ги открия.

— Разбирам. — Антония опря лактите си в леглото, изправяйки се. — Точно така, значи повече не съм необходима.

— Не.

— Защо избрахте мен изобщо?

Скофийлд спря, преди да отговори. Той се чудеше как тя ще приеме истината.

— Ти беше права преди; трябваше да е или нейното, или другото. Или да те отпишем, или да те убием.

Антония се присви.

— Но това вече не е вярно? Нали не е необходимо да ме убивате?

— Не. Ще е безсмислено. Ти няма да кажеш нищо. Ти ни излъга преди; знам какво си преживяла. Ти не искаш да се върнеш към това; ти по-скоро би се самоубила, отколкото да стигнеш до Марсилия. Вярвам, че си щяла да постъпиш така.

— Тогава какво ще стане с мен?

— Открих те, когато се криеше, сега ще те изпратя, за да се скриеш пак. Ще ти дам пари и сутринта ще ти дам паспорт и билет за самолета до някое много отдалечено място. Ще напиша едно-две писма; ще трябва да ги дадеш на хората, които ти посоча. Тогава ще бъдеш добре. — Брей спря за миг. Той не можеше да се удържи; докосна подутата й буза и отметна назад кичура коса. — Дори можеш да намериш друга равнина в планината, Антония. Също толкова красива както и тази, която остави, но малко по-различна. Ти няма да бъдеш затворник там. Никой от този живот няма да те притеснява.

— Включително и вие, Брендън Скофийлд?

— Да.

— Тогава, мисля, че е по-добре да ме убиете.

— Какво?

— Аз няма да си тръгна! Не можете да ме принудите, не можете да ме изпратите оттук, защото ви е удобно така… Или още по-лошо, защото ме съжалявате… — Тъмните корсикански очи на Антония заблестяха отново. — Какво право имате? Къде бяхте вие, когато се случиха онези ужасни неща? На мен, а не на вас. Не вземайте такива решения, засягащи мен! Убийте ме първо!

— Не искам да те убивам — не ми е нужно. Ти искаше да бъдеш свободна, Антония. Вземи я твоята свобода. Недей да ставаш глупава.

— Вие сте глупак! Аз бих могла да ви помогна така, както никой друг не би могъл!

— Как? Като курва на куриера?

— Ако се наложи, да! Защо не?

— За бога, защо?

Момичето стоеше неподвижно; отговорът й беше изречен тихо.

— Заради нещата, които казахте…

— Знам — прекъсна я Скофийлд. — Казах ти, за да се ядосаш.

— Има и още нещо. Казахте, че навсякъде по света хора, вярващи в различни каузи — някои от тях не много целомъдрени, някои предизвикани от гняв и недоволство, биват манипулирани от други, насърчавани към насилие и убийства. Добре, видях някои от тези каузи. Не всички са нецеломъдрени, не всички, които вярват, са животни. Има много от нас, които искат да променят този несправедлив свят, наше право е да опитаме! И никой няма право да ни превръща в проститутки и убийци. Вие казахте, че тези манипулатори са Матарезе. Аз казвам, че те са по-богати, по-властни, но не са по-добри от Бригадите, които избиват деца и правят от хора като мен лъжци и убийци. Аз ще ви помогна. Вие не можете да ме отпратите оттук!

Брей се вгледа в лицето й.

— Вие всички сте едни и същи — каза той. — Не можете да престанете да държите речи.

Антония се усмихна; това беше тъжна усмивка, макар и малко срамежлива.

— През повечето време това е всичко, което ни остава. — Усмивката й изчезна, заменена от тъга, която Скофийлд не беше сигурен, че разбира. — Има и още нещо.

— Какво е то?

— Вие. Наблюдавах ви. Вие сте мъж, изпълнен от толкова тъга. Тя е изписана на лицето ви, като белезите по моето тяло. Но аз си спомням кога бях щастлива, а вие можете ли?

— Въпросът няма връзка с другото.

— За мен има.

— Защо?

— Мога да кажа, че спасихте живота ми и това ще бъде достатъчно, но този живот не струваше кой знае колко. Вие ми дадохте още нещо: причина, поради която да напусна хълмовете. Никога не съм мислила, че някой ще успее да ме накара да направя това. Вие ми предложихте свобода едва сега, но вече е твърде късно. Вече я имате и ми я давате на мен. Аз дишам отново. Затова сте от значение за мен. Бих искала да си спомните, кога сте бил щастлив.

— Това куриерската… жена ли е, която говори?

— Тя не е проститутка. Никога не е била.

— Съжалявам.

— Недейте. Позволено е. И ако това е дарът, който искате, вземете го. Бих искала да мисля, че има и други.

Брей внезапно почувства болката. Непринудеността на нейното предложение го потресе, заболя го. Тя беше наранена и той я беше наранил отново и знаеше защо. Той се страхуваше; той предпочиташе проститутките; не желаеше да легне в леглото с някоя друга, за която мислеше. Щеше да е по-добре да не си спомня лицата, да не си припомня гласовете им. Беше далеч по-добре да остане дълбоко в земята; той беше там от толкова дълго време. А сега тази жена искаше да го издърпа оттам, а той се страхуваше.

— Ти научи нещата, които ти разказах, това е достатъчно голям дар.

— Значи ще ми позволите да остана?

— Ти току-що каза, че няма нещо, което бих могъл да направя против това.

— Точно това имах предвид.

— Знам. Ако мислех по друг начин, щях веднага да се обадя на един от най-добрите мошеници в Рим.

— А защо сме в Рим? Ще ми кажете ли сега?

Брей не отговори веднага; после кимна.

— Защо не? Да открия какво е останало от едно семейство на име Скози.

— Това не е ли едно от имената, което баба ми ви даде?

— Първото. Те са от Рим.

— Те все още са в Рим — каза Антония, като че ли коментираше прогнозата за времето. — Поне един клон от семейството живее недалече от Рим.

Шокиран, Скофийлд я погледна.

— Откъде знаеш?

— Червените бригади. Те отвлякоха племенника на Скози — Паравацини, от едно имение близо до Тиволи. Неговият показалец беше отсечен и беше изпратен на семейството заедно с иска за откуп.

Скофийлд си спомни историята от вестниците. Младежът беше освободен, но Брей не си спомни името Скози, само Паравацини. Въпреки това той си спомни нещо друго:

— Откупът така и не беше платен. Преговорите не бяха много усилени, един млад живот беше в основата им. Но имаше някакъв провал, някакъв дезертьор беше освободил племенника от изплашените терористи, които го бяха отвлекли, няколко бригадисти бяха убити последователно, вкарани в засада от дезертьора.

Дали Червените бригади не бяха получили урок от някой от своите невидими спонсори?

— Ти беше ли замесена в това? — попита той. — По някакъв начин?

— Не. Тогава бях в лагера в Медицина.

— А дочула ли си нещо за тази история?

— Много неща. Разказваше се предимно за някакви изменници и за това, как трябва да ги избием по най-брутален начин, за да им дадем урок. Лидерите винаги говореха по този начин. Отвличането на Паравацини-Скози беше много важно за тях. Предателят беше подкупен от фашистите.

— Кого имаш предвид, като казваш „фашисти“?

— Един банкер, който представяше семейство Скози преди години. Интересите на Паравацини включваха това заплащане.

— Как ли се е свързал с него?

— Ако имаш много пари, винаги имаш начини. Никой не знае как точно.

Брей стана от леглото.

— Няма да те питам как се чувстваш, но готова ли си да излезеш оттук?

— Разбира се — отговори тя, присвивайки се, докато изпъна дългите си крака над леглото. Болката я сепна; последва остро поемане на въздух. Тя остана неподвижна в продължение на няколко мига.

Скофийлд я подхвана за раменете. Той отново не можеше да се сдържи. Докосна лицето й.

— Четиридесет и осемте часа свършиха — изрече той нежно. — Ще се обадя на Талеников в Хелзинки.

— Какво означава това?

— Означава, че си добре, че си жива и че живееш в Рим. Хайде, ще ти помогна да се облечеш.

Тя го докосна с пръсти по ръката.

— Ако бяхте предложили това вчера, не съм сигурна как щях да ви отговоря.

— А как ще отговориш сега?

— Помогнете ми.

9.

На Виа Праскати имаше един скъп ресторант, собственост на тримата братя Криспи, най-възрастният от които управляваше заведението с методите на съвършен крадец и с очите на гладен чакал, с ангелско лице и пращящ от ентусиазъм. Повечето от хората, населяващи кадифените слоеве на римската Долче Вита6, обожаваха Криспи, защото той винаги откликваше с разбиране и дискретност, дискретността беше по-ценна дори и от съчувствието. Съобщения, които му бяха оставяни, бяха предавани между мъже и техните любовници, между жени и техните любовници. Той беше една скала в морето от безотговорност и безотговорните деца от всички възрасти го обичаха.

Скофийлд го използваше. Преди пет години, когато започнаха проблемите на НАТО в Италия, Брей заложи на Криспи. Ресторантьорът беше готов да откликне търтей.

Криспи беше един от хората, които Брей искаше да види преди Антония да му беше разказала за Скози-Паравацини; сега това беше задължително. Ако някой в Рим можеше да хвърли светлина върху аристократично семейство като това Скози-Паравацини, то това щеше да е коронованият принц на глупостта Криспи. Те щяха да обядват в ресторанта на Виа Праскати.

Ранен обяд за Рим, реши Скофийлд, оставяйки кафето си и поглеждайки към часовника си. Беше почти 12, слънцето зад прозореца затопляше всекидневната в хотелския апартамент, шумът от трафика долиташе откъм Виа Венето отдолу. Докторът се беше обадил в „Екселсиор“ и беше направил необходимите процедури малко след полунощ, обяснявайки поверително на управителя, че един богат пациент има спешна нужда от квартира — поверително. Брей и Антония бяха посрещнати на сервизния вход и със сервизния асансьор бяха придружени до осмия етаж. Той поръча бутилка бренди и наля една след друга три чашки на Антония. Обединеният ефект на алкохола, на лекарствата, на болката и на напрежението дадоха като резултат състоянието, което според него беше най-добро: сънят. Той я отведе в спалнята, съблече я и я постави в леглото, завивайки я, докосвайки лицето й, отстоявайки на болката, която би изпитал, ако беше до нея.

На връщане към дивана във всекидневната той си припомни за дрехите от Виа Кондоти, беше ги натикал в торбата си, преди да тръгнат от пансиона. Бялата шапка беше най-трудна за пакетиране; но копринената рокля беше по-малко измачкана, отколкото той си мислеше. Окачи ги на закачалка, преди да заспи. Събуди се в десет часа и отиде в магазина в главното фоайе, за да купи грим с естествения цвят на кожата, с който щяха да намажат синините на Антония, и чифт слънчеви очила „Гучи“, които приличаха изключително на очите на скакалец. Той ги остави заедно с дрехите на стола до леглото.

Тя ги беше открила преди час, роклята беше първото, което видя, когато отвори очи.

— Вие сте личният ми панчиула7! — беше му извикала тя. — Аз съм принцеса от някоя приказка и моите прислужнички чакат около мен! Какво ли ще си помислят социалистическите ми другари?

— Ще научат нещо, което не знаят — беше й отговорил Брей. — Биха обесили Маркс в старанието си да сменят мястото с твоето. Изпий си кафето и се облечи. Ще обядваме в компанията на Медичите.

Сега тя се обличаше, тананикайки си фрагменти от някаква непозната мелодия, която звучеше като корсиканска рибарска песничка. Беше открила част от своето съзнание отново и смисъла на свободата; надяваше се, че ще може да запази и двете. За това обаче нямаше гаранции. Ловът щеше да продължи и в ресторанта на Виа Пескати, а тя беше част от него сега.

Тананикането спря, заместено от звука от токчетата, прекосяващи мраморния под. Тя застана в рамката на вратата и болката се върна отново в гърдите на Скофийлд. Видът й го беше развълнувал и той се почувства странно безпомощен. Дори още по-странно, за момент той само искаше да я чуе как говори, да чуе гласа й, като че ли той щеше по някакъв начин да потвърди нейното непосредствено присъствие. Тя обаче не заговори. Стоеше там, красива и уязвима, едно пораснало дете, търсещо одобрение, без да се притеснява от това, че имаше нужда да го търси. Копринената рокля беше изпъстрена с тъмночервено, което подхождаше на кожата й, бронзова от корсиканското слънце; огромната бяла шапка беше обрамчила половината й лице в бяло, а другата половина бе заградена от дългата й тъмнокафява коса. В Антония Гравет се бяха смесили типичните черти за Франция и Италия; резултатът беше зашеметяващ.

— Изглеждаш чудесно — изправи се от стола си Брей.

— Гримът покрива ли белезите по лицето ми?

— Забравих за тях, значи предполагам, че ги покрива. — В болката той беше забравил. — Как се чувстваш?

— Не съм сигурна. Мисля, че брендито ми подейства също толкова зле, колкото и бригадистът.

— Има един лек. Няколко чаши вино.

— О, благодаря, мисля, че не искам.

— Както кажеш. Ще ти донеса палтото, то е в гардероба. — Той прекоси стаята, после спря, забелязвайки как тя се преви. — Не ти е добре, нали? Боли те…

— Не, моля ви, наистина се чувствам чудесно. Мехлемът, който вашият приятел докторът ми даде, е много добър, много успокояващ.

— Искам да се връщаш при него винаги, когато имаш нужда от помощ — каза той. — Винаги, когато нещо те притеснява.

— Прозвуча ми така, сякаш вие няма да сте с мен — отговори тя. — Мисля, че се бяхме разбрали за това. Приех вашето предложение за работа, не си ли спомняте?

Брей се усмихна.

— Трудно бих забравил, но не сме определили каква е работата. Ще бъдем заедно за известно време в Рим, тогава, в зависимост от това, което намерим, ще продължим нататък. Работата ти ще бъде да останеш тук и да предаваш съобщения между Талеников и мен.

— Значи ще изпълнявам телеграфски услуги — попита Антония. — Що за работа е това?

— Много важна. Ще ти обясня, когато му дойде времето. Хайде, ще ти донеса палтото. — Той отново видя, че тя притвори очи. Болката я прорязваше. — Антония, изслушай ме. Когато те боли, не се опитвай да го прикриеш, това няма да донесе добро на никого. Много ли е зле?

— Не е толкова зле. Ще мине, знам. Случвало ми се е и преди това.

— Искаш ли да се върнем при доктора?

— Не. Но благодаря ви за загрижеността.

Болката все още беше там, но Скофийлд й устоя.

— Загрижен съм само дотолкова, че човек не може да функционира добре, когато е наранен. Когато има болка, хората правят грешки. А на теб няма да ти е позволено да правиш грешки.

— Може би в края на краищата да взема да изпия тази чаша с вино.

— Моля те, изпий я.

Те стояха във фоайето на ресторанта, Брей се страхуваше от погледите, които Антония привличаше. Зад деликатната мраморна арка, която представляваше вход към залата за хранене, стоеше най-възрастният Криспи, цял плувнал в усмивка и любезност. Когато той видя Брей, беше очевидно изненадан; за една кратка секунда очите му станаха замъглени, сериозни, после той си възвърна предишния вид и приближи към тях.

— Бенвенуто, амиго мио!8 — извика той.

— Мина повече от година — каза Скофийлд, отвръщайки на здравото ръкостискане. — Тук съм по бизнес само за един-два дни и бих искал приятелката ми да опита от твоите фетучини.

Това бяха думи, които означаваха, че Брей иска да говори насаме с Криспи на масата, когато има такава възможност.

— Те са най-добрите в Рим, синьорина! — Криспи щракна с пръсти към по-младия брат, за да заведе двойката към тяхната маса. — Бих искал да чуя как го казвате моментално. Но преди това опитайте от виното, в случай, че сосът не е много добър!

Той намигна, потупвайки Скофийлд по ръката, за да му даде да разбере, че положението му е ясно. Криспи повече не се появи до масата на Брей, докато не беше повикан.

Един келнер им донесе изстудена бутилка от Поули Хюме, придружени с поздравленията на Фратели, но докато фетучините не бяха донесени и по-късно не бяха отнесени, Криспи не дойде до масата. Той седна на третия стол; представянето им и краткият разговор, който го придружи, бяха съвсем бързи.

— Антония работи с мен — обясни Скофийлд, — но за нея не трябва да споменаваш никога, пред никого. Разбираш ли?

— Разбира се.

— А също и за мен. Ако някой от посолството — или откъдето и да е — попита за мен, не си ме виждал. Ясно е?

— Ясно, но странно.

— Всъщност, никой не трябва да знае, че съм тук, или че съм бил тук.

— Дори и твоите хора?

— Особено моите хора. Задачата ми надвишава интересите на посолството. Така най-просто бих могъл да ти обясня ситуацията.

Криспи смръщи веждите си, кимайки бавно.

— Дезертьори?

— Горе-долу.

Очите на Криспи станаха сериозни.

— Много добре, не съм те виждал, Брендън. Тогава защо си тук? Ще изпратиш ли някакви хора при мен?

— Само Антония. Когато има нужда от помощ, за да получи телеграми от мен… и до някой друг.

— Защо ще има нужда от моята помощ, за да изпрати тези телеграми?

— Защото ги искам преправени, адресите да са от различно място. Ще можеш ли да го направиш?

— Ако идиотите комунисти не вдигнат в стачка телефонните услуги отново, няма да е проблем. Обаждам се на един братовчед в Тиренце, той изпраща една; един износител от Атина или от Тунис, или от Тел Авив, те ще направят същото. Всеки прави това, което Криспи поиска, и никой не задава въпроси. Ти го знаеш.

— А що се отнася до твоите телефони? Те чисти ли са?

Криспи се изсмя.

— След всичко, което се говори по моите телефони, нямаше да остане нито един служител в Рим, който да не бъде изобличен. — Скофийлд си спомни за Робърт Уинтроп във Вашингтон.

— Един човек ми каза същото неотдавна, но той грешеше.

— Без съмнение — съгласи се Криспи, очите му бяха учудени. — Прости ми, Брендън, но вие се занимавате само с държавните работи. Ние от Виа Пескати се занимаваме с проблемите на сърцето. Нашите неща търсят места, където им е осигурена поверителност. Те винаги са търсили такива места.

Брей отговори на усмивката на италианеца.

— Знаеш ли, може би си прав. — Той приближи чашата с виното до устните си. — Нека да ти подскажа едно име. Скози-Паравацини. — И отпи.

Криспи кимна в отговор.

— Кръвта търси пари, а парите търсят кръв. Какво повече може да се каже?

— Кажи го по-просто.

— Скози са едни от благородническите фамилии в Рим. Благочестивата контеса и до ден-днешен се вози на нейното възстановено Бугати нагоре до Венето, а децата й са претенденти за тронове, които отдавна са били отхвърлени. За съжаление всички те имат своите претенции, но не притежават повече от хиляда лири, с които да застанат зад тях. Паравацини имат пари, много пари, но нямат благородническа кръв в своите вени. Този брак беше сключен в името на небесния съд, за да бъде постигнато едно общо удобство.

— Чий брак?

— Дъщерята на контесата се омъжи за синьор Бернардо Паравацини. Беше много отдавна, зестрата беше няколко милиона и свърши добра работа на сина й, графа. Той получи титлата на своя баща.

— Как се казваше той?

— Гиламо. Граф Гиламо Скози.

— Къде живее?

— Там, където интересите му — финансови или други — го отведат. Той има имение близо до имението на сестра си в Тиволи, но не мисля, че се застоява там много често. Защо питаш? Свързан ли е по някакъв начин с дезертьорите? Едва ли е възможно!

— Той може и да не знае за това. Може би само е използван от хората, които работят за него.

— Това е дори по-малко вероятно. Зад чаровната личност се крие съзнанието на един Боржел. Повярвай ми.

— Откъде знаеш?

— Познавам го — каза Криспи, усмихвайки се. — Той и аз не сме много различни.

Брей се наведе напред.

— Искам да се срещна с него. Не като Скофийлд, разбира се. Като някой друг. Можеш ли да ми го уредиш?

— Може би. Ако той е в Италия, а мисля, че е. Четох някъде, че жена му е настойница на Феста Вила Десте, който ще се открие утре вечер. Това е благотворителен бал за градините. Той няма да го пропусне; както твърдят, всички в Рим ще бъдат там.

— Твоят Рим, надявам се — каза Скофийлд.

— Не моят.

Той наблюдаваше от другия край на хотелската стая как извади полата от кутията и я постави в скута си, като че ли проверяваше за някакви дефекти. Разбра, че удоволствието, което беше предизвикал у нея, купувайки й различни неща, беше неуместно. Дрехите бяха необходимост; това беше много просто, но то не успя да изтрие топлината, която се разля у него, докато я наблюдаваше.

Затворничката беше свободна, решенията й бяха самостоятелни и въпреки че тя не се съгласи относно огромните цени в „Екселсиор“, не отказа той да й накупи дрехи от магазините. Това беше една игра. Тя щеше да погледне към Брей; ако той кимнеше, тя щеше да се намръщи, изразявайки неодобрение — поглеждайки с недоверие към етикетчето на цената — после бавно щеше да промени решението си, и накрая да одобри неговия вкус.

Жена му постъпваше по същия начин в Западен Берлин. Западен Берлин беше една от техните игри. Неговата Карине винаги се грижеше за парите. Те щяха да имат деца един ден и парите щяха да са важни, а правителството не беше някаква щедра корпорация. На никой служител от Външното министерство, особено от Клас 12, нямаше да бъде разрешено да си открие сметка в швейцарска банка.

Разбира се, Скофийлд вече имаше такава. В Берн. И в Париж, и в Лондон, и естествено, в Берлин. Той не беше й казал; неговият истински професионален живот никога не успя да се докосне до нея. Докато не се докосна завинаги. Ако нещата бяха тръгнали по различен начин, той можеше да й даде някоя от тези сметки. След като беше се прехвърлил от „Консулски операции“ в някой по-цивилизован отдел в Държавния департамент. По дяволите, тоя нямаше да го направи! Беше въпрос само на няколко седмици.

— Ти си някъде далеч.

— Какво? — Брей поднесе чашата към устните си. Беше рефлексен жест, тъй като вече беше свършил с питието. Хрумна му, че беше започнал да пие твърде много.

— Гледаш ме, но не мисля, че ме виждаш.

— Разбира се, че те виждам. Липсваше ми бялата шапка.

Тя се усмихна.

— Няма защо да нося шапка, когато сме вътре. Сервитьорът, който ни донесе вечерята, щеше да си помисли, че съм глупачка.

— Но ти я носеше, когато бяхме у Криспи. И онзи сервитьор не си го помисли.

— Ресторантите са по-различни.

— Да, но и двете са „вътре“. — Той се изправи и си наля от питието.

— Още веднъж ти благодаря за тези. — Антония погледна към кутиите и към пазарските чанти до стола. — Прилича ми на коледната нощ, не знам коя да отворя сега. — Тя се засмя. — Но в Корсика никога не е имало Коледа като тази! Папа щеше да подскача цял месец при вида на тези неща. Да, наистина ти благодаря.

— Няма защо. — Скофийлд остана до масата, наливайки още уиски в чашата си. — Това е просто екипировка. Също както една канцеларска пишеща машина или нов уред, или някакви шкафове. Те вървят заедно с работата.

— Разбирам. — Тя върна полата и блузата обратно в кутията. — Но ти не го разбираш — каза тя.

— Моля?

— Ниенте.9 Помага ли ти уискито да се отпуснеш?

— Ти би могла да кажеш. Искаш ли малко?

— Не, благодаря. Доста по-спокойна съм, отколкото през последно време. Просто ще бъде на вятъра.

— На всеки според нуждите му. Или според желанията — каза Скофийлд, сядайки в стола. — Можеш да си легнеш, ако искаш. Утре ни предстои дълъг ден.

— Притеснява ли те компанията ми?

— Не, разбира се.

— Но предпочиташ да си сам?

— Не съм се замислил за това.

Тя също казваше така, в Западен Берлин, когато съществуваха проблеми и когато трябваше да стоя сам, опитвайки се да мисля така, както може би мислеха другите. Тя щеше да говори, а аз нямаше да я чувам. Тя се ядосваше — не се ядосваше, а я заболяваше — и щеше да каже: „Иска ти се да си сам, нали?“ и аз щях да остана сам, но нямаше да мога да й го обясня. Може би ако й бях обяснил… Може би едно обяснение щеше да й служи като предупреждение.

— Ако нещо те притеснява, защо да не поговорим за него?

О, господи, нейните думи. В Западен Берлин.

— Престани да се опитваш да бъдеш някой друг. — Той чу как собственият му глас извика тези думи. Беше от уискито. От проклетото уиски. — Съжалявам, нямах предвид това — добави той бързо, оставяйки чашата. — Изморен съм и пих доста. Не исках да кажа това.

— Разбира се, че искаше. — Антония стана. — Мисля, че сега разбирам. Но ти трябва също да разбереш. Аз не съм някой друг. Аз трябваше да се преструвам, че съм някой друг и че не съм аз самата, а това е най-сигурният път да разбереш кой си всъщност. Аз съм си аз и ти ми помогна да открия този човек отново.

Тя се обърна и тръгна бързо към спалнята, после затвори вратата след себе си.

— Тони, съжалявам…

Брей стана, ядосан на себе си. В своя изблик беше разкрил далеч повече, отколкото трябваше. Мразеше да губи контрол над себе си.

Някой почука на вратата, на външната врата. Скофийлд се обърна и инстинктивно докосна кобура, преметнат през гърдите му, под сакото. Пъхна ръката си под сакото, махна веригата от вратата и я отвори. В коридора стоеше сервитьорът от Криспи, който беше обслужил тяхната маса. Държеше някакъв плик и го предаде на Скофийлд през отвореното пространство. Криспи не беше поел никакви рискове; неговият човек беше пощальон.

— Грацие. Уно моменто10 — каза Брей, бръквайки в джоба си за някаква банкнота.

Скофийлд затвори вратата и разкъса плика. Към някаква бележка имаше прикрепени два позлатени билета. Той ги махна и прочете съобщението на Криспи, почеркът беше също толкова цветист, колкото и езикът.

Брей се усмихна. Криспи беше прав; никой, който изпълняваше услугите на посредник за шейховете никога не обсъждаше тези услуги. Подробностите бяха изключително малко, тъй като интересите бяха изключително големи. Щеше да разговаря за други неща с граф Гиламо Скози.

Той чу как бравата на вратата на спалнята щракна. Настъпи момент на колебание, преди Антония да я отвори. Когато го направи, Брей разбра причината. Тя стоеше в рамката на вратата по черния комбинезон, който той й беше купил долу. Беше махнала сутиена си, гърдите й изпъкваха под коприната, дългите й крака бяха очертани под загадъчната тъмна материя. Беше боса, бронзовата кожа по раменете и глезените й беше в съвършен унисон с ръцете и лицето й. Красивото й лице, привличащо и нежно, с тъмните очи, които бяха приковани върху неговите, без да помръднат, без да го осъждат.

— Трябва да си я обичал много — каза тя.

— Да. Беше много отдавна.

— Недостатъчно, явно. Нарече ме Тони. Това ли беше нейното име?

— Не.

— Радвам се. Не бих искала да ме вземат за някоя друга.

— Даде ми да го разбера. Това няма да се случи повече.

Антония беше безмълвна, остана неподвижна до вратата, погледът й все още беше нерешителен. Тогава тя заговори, беше въпрос.

— Защо отказваш на себе си?

— Аз не съм някакво животно в трюмовете на някаква гемия.

— И двамата знаем това. Видях как ме гледаш, как после поглеждаш настрани, като че ти е било забранено. Ти си напрегнат, но не търсиш начин как да се успокоиш.

— Ако търсех този тип… успокояване… знам къде да го намеря.

— Аз ти го предлагам.

— Предложението ти трябва да бъде обсъдено.

— Престани! — кресна Антония, пристъпвайки напред. — Искаш някоя проститутка? Тогава мисли за мен като за проститутката на куриера.

— Не мога да го направя.

— Тогава гледай на мен както искаш! Част от теб с мен, друга част далеч. Какво искаш?

Моля те не прави това. Остави ме там, където бях, дълбоко в земята, удобно в мрака. Не ме докосвай, защото ако го направиш, ще умреш. Разбираш ли това? Мъжете ще те повикат от другата страна на бариерата и ще те убият. Остави ме с проститутките, с професионалистите, тъй като аз съм професионалист. Ние знаем правилата. Ти не ги знаеш.

Тя стоеше пред него; той не я беше видял кога се приближи, тя просто беше там. Когато погледна към нея, лицето й беше близо до неговото, очите й бяха близо, сълзите й бяха близо, устните й се разтвориха.

Цялото й тялото трепереше; тя беше обзета от страх. Белезите бяха изчезнали; тя ги беше махнала, защото беше видяла болката в очите му.

Той не можеше да изтрие болката. Какво я караше да мисли, че той може да изтрие нейната болка?

И тогава, като че ли четеше мислите му, тя промълви отново.

— Ако си я обичал толкова много, обичай ме поне малко. Може да ти помогне.

Тя посегна към него, ръцете обхванаха лицето му, устните й бяха само на сантиметри от неговите, трепетът не намаля при тази близост. Той я обгърна с ръцете си; устните им се докоснаха и болката беше успокоена. Той беше повлечен от вихъра. Почувства как собствените му сълзи извираха от очите му и се спускаха по бузите му, смесвайки се с нейните. Остави ръцете му да се спуснат по гърба й, да я галят, да я придърпват към него, да я държат, да я държат. Моля те, по-близо, влагата на устата й го съвзе, заменяйки болката с желанието да я има до себе си. Той прокара ръката си по нейната гръд; тя спусна своята ръка надолу и я притисна върху неговата, после се притисна по-силно до неговото тяло, въвличайки го в ритъма, който ги сливаше.

Тя отдръпна устата си.

— Заведи ме до леглото. За бога, заведи ме. И ме люби. Моля те, люби ме поне малко.

— Опитах се да те предупредя — каза той. — Опитах се да предупредя и двама ни.

Той идваше откъм вътрешността на земята, а там имаше слънце, горе. Въпреки това разстоянието, което оставаше да измине, беше обгърнато с мрак. И страх; той го почувства остро. Но само за миг, той реши да остане в слънчевата светлина — дори и само за малко. С нея.

10.

Великолепието на Вила Десте не беше намаляло под вечерния мраз. Светлините бяха включени и преградите на фонтаните потъваха в илюминации — хиляди спускащи се потоци, уловени от светлината — като падаха от стъпаловидните стръмни склонове. В центъра на големите басейни гейзерите се стрелваха нагоре в нощта, чадърите от пръски блестяха на светлината като диадеми. И всички имаха формата на скала, като от някакъв водопад потоци от течно сребро падаха върху античните статуи — светци и кентаври, потопени във величие.

Градините бяха официално затворени за обществото; само най-известните хора на Рим бяха поканени на Феста Вила Десте. Целта беше благотворителна, но Скофийлд имаше неясното впечатление, че тук ставаше нещо друго, че има и друг мотив: да се организира вечер, когато Вила Десте ще може да зарадва своите истински наследници, необезпокоявани от туристическия свят. Криспи беше праз. Всички от Рим бяха там.

Не от неговия Рим, помисли си Брей, докосвайки кадифените ревери на смокинга си. Техният Рим.

Огромните стаи на вилата сами по себе си бяха превърнати направо в дворове, претъпкани с банкетни маси и столове, наредени до стената — места за отдих за куртизанките и техните ухажори, докато си играеха. Руски нутрии и норки, чинчила и златни лисици обгръщаха раменете, облечени от моделиери като Дивенчи и Пучи; диамантени колиета и перли се спускаха от удължените вратове, а понякога и от дебелите гуши. Стройни кавалери, блестящи в своите алени фракове и с посивяващи слепоочия, съжителстваха с дебелите, плешиви мъже, които държаха пури и повече власт, отколкото външният им вид можеше да подскаже. Музиката се осигуряваше от не по-малко от четири оркестъра, изпълняващи всичко от строгите творби на Монтеверди до скучните ритми на дискомузиката. Вила Десте принадлежеше на Белли Романи.

От всички красиви хора, най-красива беше Антония — Тони. (Вече, след двойното споразумение постигнато в леглото, тя беше Тони.) Никакви скъпоценности не красяха врата или китките й. Някак си те щяха да не подхождат на нежната бронзова кожа, върху която лежеше простата рокля в бяло и злато. Лицевите подутини бяха спаднали, както беше обещал докторът. Тя не носеше слънчеви очила. Големите й кафяви очи отразяваха светлината. Беше толкова красива, колкото и всяка част от обкръжаващата я среда, по-красива от всички, които смятаха, че са й равни, защото нейната красота беше неочаквана, някак разцъфтяваща с всяка секунда от погледите на наблюдаващите я.

За удобство Тони беше представена като мистериозната приятелка на господин Пастор от Лейк Комо.

Някои части на езерото бяха известни като курорти на скъпите хлапета на Средиземноморието.

Криспи беше свършил работата си добре; беше осигурил достатъчно информация да заинтригува някои от гостите. Онези, които евентуално биха искали да научат повече за тихия господин Пастор, знаеха по-малко, докато тези, които бяха твърде заети със себе си, за да се занимават с Пастор, бяха научили повече неща, повече клюки, което беше тяхно основно занятие.

Онези мъже, чиито интереси бяха по-директно — дори изключително — финансови, се чувстваха горди, когато успееха да го хванат за лакътя и да го попитат за очаквания курс на долара или за стабилността на инвестициите в Лондон, Сан Франциско или Буенос Айрес. На този тип събеседници Скофийлд кимваше леко с глава след някое от техните предложения, а поклащаше главата си отрицателно при други. Веждите му се повдигаха незабележимо. Те притежаваха някаква информация, въпреки че Брей нямаше и представа каква беше тя.

След едно подобно запитване от страна на особено настоятелния събеседник, той хвана Тони под ръка и преминаха през огромната арка в следващата претъпкана градина. Вземайки две чаши с шампанско от подноса на сервитьора, Брей подаде една на Тони и докато отпиваше от шампанското си, се огледа наоколо през кристалната рамка.

Без да го беше виждал преди, Скофийлд знаеше, че току-що беше открил граф Гиламо Скози. Италианецът стоеше в ъгъла и разговаряше с две дългокраки момичета, очите му отбягваха техните хищни погледи, оглеждаше се наоколо притеснен. Той беше висок, слаб мъж, един истински кавалер, с опашка и посивяваща коса, която се спускаше на кичури от слепоочията му по съвършено оформената му глава. На ревера му имаше малки цветни панделки, около кръста му имаше тънък златен колан, бродиран с тъмночервено и с голяма катарама. Ако някой пропуснеше да забележи панделките, то със сигурност нямаше да пропусне изключителния пояс; Скози носеше своите знаци постоянно. В края на петдесетте си години графът беше представител на Белло Романо; нито един сицилиано не беше допълзявал до леглото на неговите наследници и за бога, светът трябваше да знае това.

— Как ще успееш да го откриеш? — попита Антония, отпивайки от виното.

— Мисля, че току-що го открих.

— Него? Онзи там ли? — попита тя. Брей кимна. — Прав си. Виждала съм снимката във вестниците. Той е любим обект на папараци. Смяташ ли да му се представиш?

— Не мисля, че ще ми се наложи. Освен ако не греша, той гледа точно към мен. — Скофийлд посочи към блок масата. — Нека отидем до края на масата при сладките. Той ще ни забележи.

— Но как ще те познае?

— Криспи. Нашият добронамерен посредник може и да не си е дал труда да ме опише, но е адски сигурно, че не е било необходимо да ме описва, когато съм с някой като теб. Не и на човек като Скози.

— Но тогава аз носех онези слънчеви очила.

— Много си смешна — каза Брей.

Мина по-малко от минута, когато те чуха подсладения глас зад себе си.

— Синьор Пастор, надявам се.

Те се обърнаха.

— Простете ме… Срещали ли сме се преди? — попита Скофийлд.

— Мисля, че трябва да го направим — каза графът, подавайки ръката си. — Скози. Гиламо Скози. Приятно ми е да се запозная с вас.

Неспоменаването на титлата я беше изтъкнало още повече.

— О, разбира се. Граф Скози. Казах на онзи прекрасен приятел, Криспи, че ще ви се обадя. Пристигнахме тука преди около час и беше доста оживено. Разбира се, щях да ви позная, но съм изненадан, че вие ме познахте.

Скози се засмя, показвайки зъбите си, които бяха съвършено бели и съвършено правилни, което говореше, че беше невъзможно да са истински.

— Криспи наистина е прекрасен човек, но се страхувам, че си пада малко мошеник. Той беше възхитен от ла белла синьорина. — Графът сведе глава към Антония. — Когато я видях, открих и вас. Както винаги, вкусът на Криспи е непогрешим.

— Извинете ме. — Скофийлд докосна ръката на Тони. — Граф Скози, моята приятелка, Антония… От Лейк Комо… — Първото име и езерото казаха всичко; графът взе ръката й и я повдигна към устните си.

— Едно божествено създание. Рим трябва да ви вижда по-често.

— Твърде сте любезен, Ваше Височество — каза Антония, като че ли беше родена да присъства на Феста Вила Десте.

— Наистина, господин Пастор — продължи Скози. — Осведомиха ме, че много от моите братя са ви ядосали с въпросите си. Извинявам се от тяхно име.

— Няма нужда. Страхувам се, че описанието на Криспи включва по-важни неща. — Брей се усмихна с обезоръжаващо удоволствие. — Когато хората научат с какво се занимавам, започват да задават въпроси. Свикнал съм с това.

— Проявявате голямо разбиране.

— Не е трудно. Бих искал да съм толкова просветен, колкото много хора си мислят, че съм. Обикновено просто се опитвам да реализирам решенията, направени преди аз да се окажа там.

— Но в тези решения — каза графът — са заложени познания, нали?

— Надявам се да е така, иначе страшно много пари биха отишли на вятъра.

— Да бъдат отнесени от пустинния вятър — изясни Скози. — Защо си мисля, че всъщност сме се срещали и преди, господин Пастор?

Внезапният въпрос беше очакван от Скофийлд; винаги съществуваше вероятност подобен въпрос да бъде зададен и той беше винаги готов за него.

— Ако беше така, щях да си спомня, но мисля, че трябва да е било в американското посолство. Там празненствата никога не са били толкова величествени, но затова пък винаги е имало толкова много хора.

— Значи вие се движите из посланическите среди?

— Едва ли може да се каже, че се движа, но понякога съм канен на техните събирания. — Брей се усмихна полунеодобрително. — Струва ми се, че понякога някои мои сънародници се интересуват от въпроси, също както и вашите приятели тук, в Тиволи.

— Информацията често е пътят към героичната национална кариера, господин Пастор. Вие сте един твърде скромен герой — промърмори Скози.

— Не е точно така. Просто трябва да си изкарвам прехраната. Това е всичко.

— Не бих си губил времето да преговарям с вас — каза Скози. — Откривам един опитен търговец.

— Това е твърде лошо — отвърна Скофийлд, запазвайки тона в своя глас точно толкова, колкото беше необходимо, за да бъде уловено от вътрешната антена на италианеца. — Мислех си, че можем да поговорим малко.

— О? — Графът погледна към Антония. — Но ние отегчаваме белла синьорина!

— Ни най-малко — каза Тони. — Научих повече за моя приятел през последните няколко минути, отколкото през цялата минала седмица. Но аз умирам от глад…

— Не казвайте ни дума повече — прекъсна я Скози, като че ли гладът й беше въпрос за оцеляване на цялата компания. Той вдигна ръката си. За секунди един млад, тъмнокож мъж, облечен във фрак, се появи до него.

— Моят адютант ще удовлетвори всички ваши нужди, синьорина. Казва се Паоло и, между другото, е чаровен танцьор. Струва ми се, че жена ми го е научила на това.

Паоло се поклони, отбягвайки погледа на графа и предложи ръката си на Антония. Тя я прие, пристъпи напред, лицето й се обърна към Скози и към Брей.

— Чао — каза тя, погледът й пожела на Скофийлд наслука.

— За завиждане сте, господин Пастор — отбеляза граф Гиламо Скози, наблюдавайки отдалечаващата се фигура в бяло. — Тя е божествена. Купили сте си я в Комо?

Брей погледна към италианеца. Скози имаше предвид точно това, което беше казал.

— Да си призная, не съм сигурен дали тя изобщо някога е била там — отвърна той, знаейки, че двойната лъжа щеше да бъде разобличена; графът можеше съвсем лесно да провери това. — Всъщност, един приятел от Ар Риар ми даде един телефонен номер, на който да се обадя на езерото. Тя се присъедини към мен в Ница. Откъде, никога не попитах.

— Бихте ли я попитали, въпреки това, ако нямате нещо против, за нейните ангажименти? Кажете й, че колкото по-скоро, толкова по-добре за мен. Тя ще може да се свърже с мен чрез офисите на Паравацини в Торино.

— Торино?

— Да, нашите заводи на север. Фиат на Анели привлича далеч повече вниманието, но мога да ви убедя, че Скози-Паравацини управляват Торино — също както и голяма част от Европа.

— Никога не съм го знаел.

— Наистина ли? Мислех, че поне част от вашето желание, „да си поговорим“, се дължи точно на това.

Скофийлд изпи част от шампанското си и заговори веднага щом отдели чашата от устните си.

— Мислите ли, че можем да излезем навън за минута-две? Имам поверително послание за вас от един клиент от — да речем Арабския залив. Това е причината, поради която съм тук тази вечер.

Очите на Скози се замъглиха.

— Послание за мен? Естествено, както по-голямата част от Рим и Торино, срещал съм се случайно с много джентълмени от тази зона, но не мога да си спомня някакво име. Но, разбира се, ще се поразходим. Вие ме заинтригувахте.

Графът тръгна напред, но Брей го спря с жест.

— Бих искал да не ни виждат, че излизаме заедно. Кажете ми къде ще бъдете и аз ще дойда след двадесет минути.

— Колко необичайно. Добре. — Италианецът спря. — Фонтанът на Иполито. Знаете ли го?

— Ще го намеря.

— Твърде далеч е. Би трябвало да няма никой наоколо.

— Това е чудесно. След двадесет минути.

Скофийлд кимна и двамата се обърнаха и тръгнаха в противоположни посоки през тълпата.

Нямаше никакви светлини при фонтана и никакви звуци, които да притесняват мъжа, който се изкачи по скалите и тихо тръгна през шумата. Брей се надяваше, че Скози не беше наредил на своите адютанти да стоят наоколо. Ако беше го направил това, Скофийлд щеше да му изпрати послание да уреди втора, незабавна среща.

Бяха сами — или щяха да бъдат след няколко минути. Графът се появи, слизайки надолу по пътеката към фонтана. Брей закрачи през осеяната с бурени градина и излезе на пътеката, на петнайсет метра зад Скози. Той се изкашля в момента, когато Скози достигна до стената на фонтана, която беше с височината на човешки ръст. Графът се обърна; имаше достатъчно светлина, спускаща се от терасата, за да могат да се видят един друг. Скофийлд се притесняваше от мрака. Скози можеше да избере редица далеч по-удобни места, не толкова сенчести. Брей не обичаше сенките.

— Беше ли необходимо да идваме чак тук? — попита той.

— Исках да ви видя насаме, но нямах предвид да извървя половината път обратно до Рим.

— Нито пък аз, господин Пастор, до момента, когато казахте, че не желаете да ни видят да излизаме заедно. Веднага се сетих за това, което беше очевидно. Може би няма да се окаже мое предимство да ме видят да разговарям с вас. Вие сте брокер на шейховете.

— Това пък защо ще ви притеснява?

— Защо искахте да тръгнем поотделно?

Умът на Скози работеше бързо, потвърждавайки сравнението на Криспи за манталитета на Боржа.

— Бих казал, за да не бъде твърде очевидно. Но ако някой решеше да се разходи насам и ни видеше сега, това също щеше да бъде твърде очевидно. Има и едно средно положение, случайна среща в градините, например.

— Ето я срещата, никой няма да ни види — каза графът. — Има само един вход към фонтана на Иполито. На четиридесет метра зад нас. Оставил съм един адютант. За Гиламо Скози се знае, че се разхожда, придружен от подбран от него компаньон. Ако желаете, по пътя с петуниите. В подобни моменти той не желае да бъде притесняван.

— Тези предпазни мерки заради моя бизнес ли са?

Графът вдигна ръка.

— Запомнете, господин Пастор, че Скози-Паравацини се занимават с бизнес из цяла Европа, а също и в двете Америки. Ние непрекъснато търсим нови пазари, но не търсим арабски капитали. Те са силно непредсказуеми; навсякъде се издигат бариери, за да се предотврати външна намеса. Ние няма да допуснем да бъдем толкова щателно проучени. Интересите на евреите в Париж и Ню Йорк ни струват достатъчно скъпо.

— Това, което имам да ви кажа, няма нищо общо със Скози-Паравацини — каза Скофийлд. — То засяга само Скози, но не и Паравацини.

— Вие нагазвате в една чувствителна зона, господин Пастор. Моля ви, бъдете по-конкретен.

— Вие сте син на граф Алберто Скози, нали?

— Това е добре известно. Също както и приносът ми към разрастването на индустрията на Паравацини. Надявам се, че не ви е убягнала промяната в значението на името Скози-Паравацини.

— Не, не е, но дори и да беше, нямаше да има значение. Аз съм само един посредник, да предположим, първият от няколкото посредници, всеки от които ще бъде сменян от следващия. Доколкото ми е известно, аз се натъкнах случайно на вас, по време на едно благотворително тържество в Тиволи. Ние никога не сме разговаряли за това.

— Посланието ви наистина трябва да е драматично. Кой го изпраща?

Сега беше ред на Брей да вдигне ръката си.

— Моля ви. Така, както ние разбираме правилата, личностите не трябва да бъдат никога конкретни на първата среща. Само географската зона и политическото уравнение, което включва хипотетични противоположности.

Скози присви очи; те се концентрираха.

— Продължавайте — каза той.

— Вие сте граф, затова ще променя малко правилата. Да речем, че има един принц, който живее в една огромна страна, едно шейхство, в действителност намиращо се на залива. Вуйчото, кралят, живее в друга ера; той е стар и сприхав, но думата му е закон, също както е било по времето, когато той е водил бедуинското племе през пустинята. Той пропилява милиони в лоши инвестиции, разпилявайки ресурсите на шейхството, отнемайки твърде много от богатствата на земята, и то твърде бързо. Да речем, че хипотетичният принц иска да го отстрани. За доброто на всички. Той се обръща към съвета на сина на Алберто Скози, наречен на името на корсиканския падроне, Гилом… Това е посланието. Сега бих искал да поговоря за себе си.

— Кой сте вие? — попита италианецът, очите му бяха се разширили. — Кой ви изпрати?

— Нека завърша — каза бързо Брей. Той трябваше да се възползва от първоначалното объркване и да прескочи на второто плато. — Като наблюдател на това… хипотетично уравнение, мога да кажа, че то достигна до своята критична точка. Няма нито ден за губене. Принцът се нуждае от вашия отговор и, откровено казано, ако аз му го занеса, това ще ме направи доста по-богат от сега. Вие, разбира се, ще трябва да посочите цената на Съвета. А аз ще ви кажа, че… петдесет милиона, американски, не са проблем.

— Петдесет милиона?

Явно задейства; вторият връх беше достигнат. Дори за човек като Гиломо Скози парите бяха шокиращи. Неговите арогантни устни бяха разтворени от учудване. Сега беше моментът да настъпи усложнението, да го обърка отново.

— Разбира се, сумата е условна. Това е максималната цифра, която изисква незабавен отговор, премахвайки необходимостта от следващи срещи и доставяне на услугата до седем дни. Няма да е лесно. Старецът се охранява денонощно от своите сабати — това са глутница луди кучета, които… — Скофийлд спря. — Но тогава аз няма да ви казвам нищо друго, свързано с Хасан ибн ал Сабах, нали? От това, което разбирам, корсиканецът го е следвал твърде плътно. Принцът предлага на всяка цена да бъде програмирано някакво убийство…

— Стига! — прошепна Скози. — Кой сте вие, Пастор? Трябва ли името да ми говори нещо? Пастор? Свещеник? Вие да не сте някой висш свещеник, изпратен да ме изпитва? — Гласът на италианеца се издигна неочаквано. — Говорите за неща, погребани в миналото. Как смеете?

— Говоря за петдесет милиона щатски долара и не ми казвайте, или на клиента ми, че нещата са погребани. Баща му беше погребан като гърлото му беше разпрано от брадата до яката от някакъв маниак, изпратен от Съвета. Проверете досиетата си, ако ги пазите. Ще го откриете. Клиентът ми иска да получи своето обратно и желае да плати за това петдесет пъти повече, отколкото чичо му е платил някога. — Брей спря за миг и поклати глава неодобрително и разочаровано. — Това е лудост! Казах му, че за половината пари мога да му осигуря законна революция, подкрепена от Обединените нации. Но той го иска по този начин. Чрез вас. И мисля, че знам защо. Той ми каза нещо; не знам дали е част от посланието, но ще ви го предам. Той каза: „Пътят на Матарезе е единственият път. Те ще видят моята вяра“. Той иска да се присъедини към вас.

Гиламо Скози се отпусна; краката му се притиснаха към стената на фонтана, ръцете му висяха неподвижно край тялото.

— Какво право имате да ми говорите тези неща. Вие сте луд, ненормален. Не зная за какво ми говорите…

— Наистина ли? Значи сме сбъркали адреса. Е, ще открием верния адрес; ще го открием. Ние знаем паролата, знаем какъв ще е отговорът.

— Каква парола?

— Пер ностро… — Скофийлд приглуши гласа си, погледът му беше прикован върху устните на Скози на мъглявата светлина. Неволно устните се разтвориха. Италианецът искаше да изрече третата дума, да завърши фразата, която беше живяла в продължение на седемдесет години из отдалечените хълмове на Порто Вечио.

Думата не беше произнесена. Вместо това Скози прошепна отново, като явно шокът беше заменен от тревога, почувствана толкова дълбоко, че едва можеше да бъде чут.

— Мили боже, вие не можете… Вие не трябва… Откъде сте дошли? Какво са ви казали?

— Достатъчно, за да разбера, че съм открил когото трябва. Един от тях, на всяка цена. Ще се споразумеем ли?

— Недейте да гадаете, господин Пастор! Или каквото и да е името ви. — Сега имаше гняв в гласа на италианеца.

— И Пастор ще свърши работата. Добре, получих моя отговор. Сега е ваш ред. Ще съобщя на клиента си — обърна се Брей.

— Алто!12

— Перке? Ке коза?13 — подхвърли Скофийлд през рамо, без да се помръдне.

— Италианският ви е много бърз, много плавен.

— Същото важи и за още няколко езика. Това помага, когато пътуваш много. Аз пътувам много. Какво искате?

— Ще останете тук, докато кажа, че можете да си тръгнете.

— Наистина ли? — каза Скофийлд, обръщайки се с лице към Скози отново. — Каква е целта? Нали получих отговора си?

— Ще направите това, което ви кажа. Трябва само да извикам и адютантът ми ще бъде до вас, за да не ви позволи да си тръгнете, както възнамерявате.

Брей се опита да разбере. Този властен консилиере можеше да отрича всичко — в края на краищата, той не каза нищо, а и някакъв странен американец го следваше при това. Той също можеше да извика и за помощ; или просто да си тръгне и да изпрати въоръжените си хора да го намерят. Можеше да направи което и да е от тези неща. То беше част от Матарезе. Признанието беше част от Матарезе. Но той не избра нито едно от тях.

Тогава Скофийлд си помисли, че разбира. Гиламо Скози, бързо мислещият индустриален пират с манталитета на Боржа, не беше сигурен как да постъпи. Той беше завладян от една дилема, която внезапно го обърка. Всичко се беше случило толкова бързо, че той не беше готов да вземе някакво решение, затова и не взе никакво.

Което означаваше, че има и още някой — някой наблизо, с когото да се свърже — който можеше да реши.

Някой във Вила Десте тази вечер.

— Това означава ли, че вие премисляте? — попита Брей.

— Не означава нищо!

— Тогава защо да остана? Не мисля, че трябва да ми давате заповеди, аз не съм някой от вашите преторианци. Ние не се пазарим; това е толкова просто.

— Не е чак толкова просто! — Гласът на Скози се разнесе отново, сега се усещаше по-скоро страх, отколкото гняв.

— Аз казвам, че е, и се кълна в това — каза Скофийлд, обръщайки се отново. Беше важно италианецът да повика своя невидим телохранител. Много важно.

Скози направи това.

— Вени! Престо!14

Брей чу забързаните стъпки по тъмния път; след секунди един широкоплещест набит мъж във вечерни дрехи се появи, тичайки надолу от сенките.

Телохранителят не се обърка, не загуби нито миг. Той извади един револвер с къса цев и го насочи към Брей. Скози заговори, като че ли се опитваше да установи контрол над себе си, обяснявайки неща, които не бяха необходими.

— Живеем в смутни времена, сеньор Пастор. Всички ние пътуваме с тези преторианци, за които току-що споменахте. Терористите са навсякъде.

Моментът е неустоим. Сега е моментът да бъде нанесен последният смъртоносен удар.

— Това е нещо, което трябва да знаете. Терористите, имам предвид. Като Бригадите. Заповедите от овчарчето ли идват?

Скози сякаш беше ударен с някакъв невидим чук. Цялото му тяло се разтресе, залитайки от удара, смазан от неговата сила, опитвайки се да се възстанови, без да е сигурен дали това е възможно. На оскъдната светлина Скофийлд видя как по лицето на италианеца се появиха капчици пот, съвършено пасващи на посивяващите му слепоочия. Очите му бяха очи на ужасено животно.

— Приманере — прошепна той на телохранителя си и след това се втурна нагоре по тъмната пътека.

Скофийлд се обърна към мъжа, гледайки уплашено, и заговори на италиански.

— Не мисля, че знам повече от това, което ти знаеш. Предложих на шефа ти много пари от някой, той взе, че полудя. Господи, аз съм само един търговец!

Телохранителят не каза нищо, но очевидният страх на Брей го успокои.

— Ще имаш ли нещо против, ако запаля цигара? Пистолетите ме плашат ужасно.

— Давай — кимна широкоплещестият мъж.

Това беше последното нещо, който той щеше да каже през следващите няколко часа. Скофийлд бръкна в джоба си с лявата си ръка, а дясната, която попадаше в сянка, вдигна на равнището на лакътя на телохранителя. Когато извади пакет цигари, той стрелна дясната си ръка нагоре, сграбчвайки с пръсти дулото на револвера, извивайки грубо ръката и оръжието, в посока обратна на часовниковата стрелка. Пускайки цигарите, той хвана мъжа за гърлото с лявата ръка, възпирайки всеки възможен звук, изблъсквайки телохранителя от пътеката към близките скали, в гъстия листак отдолу. Когато мъжът падна, Брей изтръгна пистолета от извитата му китка и със силен удар на дръжката халоса мъжа по черепа. Телохранителят припадна; Скофийлд го издърпа още по-навътре сред бурените.

Нямаше нито секунда за губене. Гиламо Скози беше изтичал, за да се свърже със своя съвет. Това беше единственото обяснение. Останал сам, на терасата или в стаята, консилиере донасяше своята шокираща информация на някой друг, или на някои други.

Брей изтича нагоре по пътеката, придържайки се към сенките, доколкото може, като намали темпото до бърза походка, когато излезе на терасите пред стълбището до самата вила. Там някъде, горе, беше паникьосаният Скози. На кого ли се опитваше да се обади? Кой ли можеше да вземе решение, което силен, но изплашен мъж не беше в състояние да стори?

Скофийлд изкачи стъпалата бързо с револвера на телохранителя в джоба на панталоните си, браунингът му беше в кобура под смокинга. Той премина през френския прозорец в претъпканата зала; това беше „градината“, отдадена анахронично на начупените звуци на диско ритъма. От тавана се спускаха въртящи се огледални глобуси или цветни светлини, мятащи се лудо, а танцьорите ръкомахаха заедно, техните лица бяха с неподвижни изрази, загубени в ритъма, в „тревата“ или в алкохола.

Това беше най-близката зала, до най-прякото стълбище, до най-близката тераса по пътя от фонтана на Иполито. В състоянието, в което се намираше Скози, това трябваше да бъде помещението, в което трябваше да влезе първо. Имаше два входа: кой ли беше избрал?

Движението на дансинга се наруши и Брей получи своя отговор. Имаше една тежка врата в стената зад дългата блок маса. Двама мъже тичаха към нея; те бяха повикани. Беше вдигната тревога.

Скофийлд се отправи към вратата, извинявайки се на множеството виещи се тела, и бавно я отвори, ръката му беше върху браунинга под сакото. Зад вратата имаше едно тясно, виещо се стълбище от дебел червен камък; той чуваше стъпките горе.

Дочуваха се и други звуци. Някакви мъже крещяха, после два гласа се извисиха в отговор, единият по-силен, но по-спокоен, другият беше на ръба на истерията. Последният глас принадлежеше на граф Гиламо Скози.

Брей тръгна нагоре по стълбите, опирайки гърба си о стената, държейки браунинга плътно до тялото си. При първия завой имаше някаква врата, но гласовете не идваха откъм нея; те бяха по-нагоре, зад втората врата, диагонално над третата площадка. Скози вече крещеше. Скофийлд беше достатъчно близо, за да чува думите.

— Той говореше за Бригадите и — о, господи! За овчаря! За корсиканците! Той знае! Мила майчице, той знае.

— Тишина! Той се преструва. Не знае нищо. Беше ни казано, че може да постъпи така; старецът му се е обадил и е знаел някои конкретни факти. Повече, отколкото предполагаме, и това е тревожно, уверявам ви.

— Тревожно! Та това е катастрофа! Една дума, едно щракване с пръсти, един дъх и аз ще бъда разорен, навсякъде!

— Ти? — изрече по-силният глас властно. — Ти си нищо, Гиламо! Ти си само това, което ние ти кажем да бъдеш. Запомни това… Ти избяга, разбира се. Ти не му остави и най-малкото съмнение, че всичко, което ти е казал, е истина.

Настъпи къса пауза.

— Обадих се на моя телохранител, казах на американеца да остане там, където беше. Той е под дулото на пистолета, все още до фонтана.

— Ти какво? Оставил си го с някакъв телохранител? Един американец? Ти луд ли си? Това е невъзможно. Той не е нищо подобно!

— Той е американец, разбира се, че е! Говори американски английски — съвършен американски. Използва името Пастор и аз ви го казах.

Нова пауза, този път по-дълга, напрежението беше наелектризирано.

— Ти винаги си най-слабата връзка, Гиламо; ние знаем това. Но сега ти си се закопал твърде много. Оставил си един открит въпрос, където е можело да няма въпроси! Този мъж е Василий Талеников! Той сменя езиците както хамелеона цветовете, а ще убие телохранителя с не повече усилия, отколкото да смачка някоя хлебарка. Ние не можем да си позволим да те оставим жив, Гиламо. Не трябва да остава никаква връзка. Никаква.

Тишина… Кратка, нарушена от пистолетен изстрел и от последвалия го издъхващ вопъл. Гиламо Скози беше мъртъв.

— Оставете го! — изкомандва непознатият консилиере на Матарезе. — Ще го намерят на сутринта, колата му ще бъде на дъното на дефилето на Хадриан. Отидете и открийте този „Пастор“, този неуловим Талеников! Той няма да ви се даде жив, затова не се и опитвайте. Открийте го. Убийте го… И момичето в бяло, нея също. Убийте ги и двамата.

Скофийлд залегна на тясното стълбище, зад завоя. Последните думи, които чу иззад вратата горе обаче, бяха толкова странни, толкова сковаващи, че той почти спря, изкушен да стреля към убийците, които се появиха, и да отиде, за да се срещне с непознатия мъж, който ги изпрати.

— … Скози! Боже господи! Свържете се с Торино. Кажете им да се обадят на орлите, на котката. Трябва да ги погребем…

Нямаше време за мислене, той трябваше да се свърже с Антония, трябваше да я изведе от Вила Десте. Затвори вратата и се спусна надолу към всеобщата лудост. Внезапно забеляза редицата столове, наредени до стената, повечето бяха празни, върху някои бяха оставени шапки, кожи или други атрибути.

Ако можеше да елиминира един от преследвачите, предимството му щеше да се умножи. Един човек, биейки тревога, щеше да бъде далеч по-малко ефективен, отколкото двама. А имаше и още нещо. Беше много по-вероятно някой заловен, убеден, че животът му скоро ще свърши, да издаде своята идентичност, за да опита да се спаси. Той се обърна към стената, ръцете му бяха поставени върху рамката на стола, един кавалер, който беше изпил твърде много вино.

Тежката врата се тресна и се отвори, и първите двама от убийците изскочиха, компаньонът им ги следваше отблизо. Първият се отправи към френския прозорец и към стълбището за терасата отдолу. Вторият тръгна към края на дансинга покрай отдалечената арка.

Скофийлд тръгна напред, друсайки тялото си в серия от гърчове, като че ли беше самотен танцьор, влуден от ударните звуци на рок музиката; той не беше единствената гротеска следствие пиянство; имаше още няколко подобни на претъпкания дансинг. Настигна втория мъж и пресегна ръката си през рамото му, хващайки ръката му върху кобура под сакото, обездвижвайки оръжието вътре и хващайки дръжката през плътта, насочвайки дулото към гръдния кош на мъжа. Италианецът се бореше; беше безполезно и след секунди той го разбра. Брей замахна с дясната си ръка към диафрагмата на мъжа и заби пръстите си под основата на ребрата с такава сила, че мъжът изкрещя.

Викът остана незабелязан, тъй като имаше много викове наоколо, а оглушителната музика и въртящите се светлини заслепяваха за момент, оставяйки те в следващия момент с бели петна в очите. Скофийлд издърпа мъжа назад към редицата столове до стената и го завъртя обратно, поставяйки го да седне върху най-близкия стол до тежката врата. Той сграбчи с пръсти гърлото на италианеца, докато лявата му ръка хлътна под сакото му, пръстите му се насочиха към спусъка, дулото все още забито в плътта на мъжа. Доближи устните си до ухото на убиеца.

— Мъжът горе! Кой е той? Кажи ми или пистолетът ти ще пръсне белите ти дробове! Тук дори няма да чуят изстрела. Кой е той?

— Не!

Мъжът се опита да се извие на стола; Брей заби коляното си между краката му, пръстите му стискаха неговата трахея. Натисна и на двете места; болка без никакво успокоение.

— Предупреждавам те, и това ще е за последно! Кой е той?

От устата на мъжа потече слюнка, очите му се превърнаха в кръгове от червени нишки, гърдите му свистяха отчаяно. Той изостави решителността си и изрече шепнешком името:

— Паравацини.

Брей стисна за последен път трахеята на убиеца; въздухът към белите му дробове и към главата му беше задържан за малко повече от две секунди; мъжът припадна. Скофийлд го положи върху близкия стол; един пиян белло романо повече.

Обърна се и тръгна към тясната пътека между редицата столове и криволичещата линия на трескавите танцьори. Първият мъж беше излязъл навън; Брей можеше да се помотае свободно за минута-две, но не повече. Той продължи да напредва през тълпата към входа, преминавайки през една по-малко претъпкана площадка в следващата зала.

Видя я в ъгъла, тъмнокосият Паоло стоеше до нея, двама други кавалери до него, всички домогвайки се да им обърне внимание. Паоло, обаче, изглеждаше най-малко настоятелен. Той знаеше на кого щеше да принадлежи тя, разбра го, когато ги забеляза, там, където неговият граф имаше интереси. Първата мисъл, която мина през съзнанието на Брей, беше, че роклята на Тони трябваше да бъде покрита.

Момичето в бяло. Нея също, убийте ги и двамата…

Той тръгна бързо към четворката, знаейки какво да направи. Имаше нужда от някакво разсейване, колкото по-истерично, толкова по-добре. Докосна ръката на Паоло, погледът му върху Антония, казвайки й да мълчи.

— Вие сте Паоло, нали? — попита той тъмнокосия мъж на италиански.

— Да, сър.

— Граф Гиламо иска да ви види веднага. Става въпрос за нещо спешно, мисля.

— Разбира се! Къде е той, сър?

— Преминете през онази арка ей там, тръгнете надясно, край редицата столове до онази врата. Там има стълбище…

Младият италианец се втурна. Брей извини Тони и себе си пред останалите двама. Той взе ръката й и я избута към арката, която водеше към дансинга.

— Какво става? — попита тя.

— Тръгваме си — отговори. — Тук вътре има някакви палта и разни други неща по столовете. Грабни най-тъмното и най-голямото, което можеш да откриеш. Бързо, нямаме много време!

Тя намери някакъв дълъг шлифер, докато Брей стоеше между нея и бутащите се на дансинга. Тя го грабна под мишница и с лакти си проправиха пътя към френския прозорец и към стълбището навън.

— Облечи го — заповяда Скофийлд, намятайки го върху раменете й. — Да вървим — каза той, спускайки се надолу по стълбата. — Ще минем за по-кратко през терасите надясно и отзад ще се върнем през коридора към паркинга…

Отвътре се чуха писъци. Мъжете крещяха, жените пищяха, и за няколко секунди през вратите наизскачаха фигури, намиращи се в различна степен на опиянение, блъскайки се един друг. Вътре настъпи внезапен хаос, но думите, изречени в резултат на паниката, бяха ясни.

Естато Учизо!

Терористи!

Бяха намерили тялото на граф Гиламо Скози.

Брей и Антония се спуснаха надолу към първия етаж на терасата. Започнаха да бягат край стената, изпълнена с декоративни цветарници. В края на коридора имаше тясна площадка, водеща към следващия коридор. Скофийлд хвана ръката й и я избута напред.

— Ти ще останеш!

Отгоре се чу някакъв вик; първият мъж, който беше изскочил през вратата само преди минути, стоеше на каменните стъпала, а в ръцете му имаше оръжие. Брей блъсна с рамо Антония, запращайки я към стената. Той скочи надясно към бетона, претъркулвайки се наляво, докато измъкваше браунинга от кобура. Изстрелите откъм мъжа се забиха в старинния камък над Скофийлд. Брей се прицели зад гърба си, раменете му бяха облегнати на паважа, дясната му ръка беше придържана от лявата. Стреля два пъти; убиецът падна напред, търкаляйки се по стъпалата.

Изстрелите усилиха хаоса; писъци на ужас изпълниха елегантните тераси на Вила Десте. Брей хвана Антония; тя се беше залепила до стената.

— Добре ли си?

— Жива съм.

— Хайде!

Те откриха процеп в стената, малко поточе се спускаше към басейна отдолу. Прескочиха и побягнаха надолу към утъпканата пътека, някаква алея, оградена и от двете страни, от нещо, което се оказа стотици каменни статуи, изпускащи монотонно водни струи. Светлини се процеждаха през дърветата; сцената беше изключително мирна, неподхождаща, но все още ненарушена от влудяващия хаос на терасите горе.

— Право напред — каза Скофийлд. — В края има един водопад и друго стълбище. Ще се върнем пак горе.

Те побягнаха през тунела от ниски клони, мъглата от влагата се смеси с потта по лицата им.

Антония падна, дългият черен шлифер на раменете й беше закачен от някакъв нисък клон. Брей спря и я повдигна.

— Еко куа!15

— Ла донна!16

Зад тях се чуваха викове; последваха изстрели. Двама мъже тичаха през плувналите във вода алеи; бяха се превърнали в мишени, осветени от прожекторите на фонтана зад тях. Скофийлд стреля три пъти. Единият мъж падна, държейки се за бедрото; вторият се хвана за рамото, пистолетът му излетя от ръката, когато той се протегна, за да се опре до близката статуя.

Брей и Антония стигнаха до стълбището в края на пътеката. Вход към вилата. Те изтичаха нагоре, качвайки по две стъпала наведнъж, докато достигнаха до паникьосаните тълпи, които тичаха към покрития паркинг.

Навсякъде се виждаха шофьори, стоящи до елегантните автомобили, предпазвайки ги, очаквайки да видят своите работодатели — и като всички шофьори в Италия по това време те си бяха извадили пистолетите; защитата беше всичко. Бяха обучени; бяха подготвени.

Един обаче, не беше достатъчно подготвен. Брей го приближи.

— Това не е ли колата на граф Скози? — попита той, останал без дъх.

— Не, не е, синьор! Отдръпнете се назад!

— Извинявайте.

Скофийлд направи крачка напред към мъжа, достатъчно, за да го изплаши, след това скочи напред, забивайки дулото на пистолета си в слепоочието на шофьора. Мъжът се строполи.

— Влизай! — кресна той на Антония. — Заключи вратите и остани на пода, докато се измъкнем оттук.

Трябваха им почти петнадесет минути, преди да достигнат до магистралата, излизаща от Тиволи. Караха бързо в продължение на шест мили, после навлязоха в една пресечка, по която нямаше движение. Брей отби от пътя, спря и в продължение на няколко минути отпусна главата си върху седалката и затвори очи. Пулсирането намаля. Той се изправи, бръкна в джоба си за цигара и предложи една и на Антония.

— Обикновено не пуша — каза тя. — Но сега ще запаля. Какво стана?

Той запали и двете цигари и й разказа, завършвайки с убийството на Гиламо Скози, загадъчните думи, които чу на стълбището, и идентифицирането на мъжа, който ги беше изрекъл — Паравацини. Подробностите бяха ясни, изводите — още повече. Той само можеше да се радва.

— Те мислеха, че аз съм Талеников; били са предупредени за него. Но не знаят нищо за мен, името ми не е било споменавано. Струва ми се невероятно; Скози ме описа като американец. Те трябва да знаят за това…

— Защо?

— Защото и Вашингтон, и Москва знаят, че Талеников ме търсеше. Те се опитаха да ни вкарат в капан; не успяха и за това предполагат, че сме се свързали…

А дали наистина беше така, питаше се Скофийлд. Единственият, който действително знаеше, че той и руснакът се бяха свързали, беше Робърт Уинтроп, а ако той беше жив, можеше да се разчита на мълчанието му. Останалите от разузнаването нямаха никакво конкретно доказателство, с което да се захванат; никой в действителност не ги бе видял заедно. Все още трябва да се изясни и другото, освен ако…

— Те мислят, че съм мъртъв — каза той високо, гледайки втренчено през цигарения дим към предното стъкло. — Това е единственото обяснение. Някой им е казал, че съм мъртъв. Това трябваше да се разбира под „невъзможно“.

— Защо ще им казват това?

— Бих искал и аз да знам. Ако това беше чисто разузнавателна маневра, можеше да бъде по причина като например да се спечели време, да се отхвърли опозицията, да се следва собственият капан. Но тук няма нищо подобно, не може да има. Матарезе има връзка до съветските и американските операции — не се съмнявам в това нито за миг — но обратната връзка не съществува. Не разбирам…

— А тези, за които си мислиш, могат ли да мислят, че си мъртъв?

Брей я погледна, съзнанието му препускаше.

— Не виждам как. Или защо. Това е адска идея, но не съм се замислил за нея. Да се заемеш с погребение, без да имаш труп, изисква голяма подготовка.

Погребение… Погребението трябва да е пълно.

Свържете се с Торино… кажете им да се обадят на орлите, на котката.

Торино. Паравацини.

— Сети ли се за нещо? — попита Антония.

— Още нещо — отговори той. — Този Паравацини. Той управлява компаниите на Скози-Паравацини в Торино.

— Да, някога. И Рим, и Милано, Ню Йорк и Париж. Навсякъде. Той се ожени за дъщерята на Скози и с течение на времето нейният брат, графът, получи все по-голям и по-голям контрол. Графът е този, който действително управляваше компаниите. Или поне това беше, което твърдяха вестниците.

— Това е искал Паравацини да съобщават те. Било е вярно. Скози е бил удобна фигура.

— Тогава той не е бил част от Матарезе…

— О, разбира се, че е бил част от тях; по някакъв начин е бил много важна част. Освен ако не греша, той е израснал с тях. Той и майка му, графинята, са го представили на Паравацини заедно с неговата съпруга, в жилите на която е течала синя кръв. Но сега стигаме до един истински въпрос. Защо би ги послушал човек като Паравацини? Хората като Паравацини желаят повече от всичко… политическа стабилност. Те преливат цели състояния в правителството, които притежават, и кандидатите, които го обещават — защото те губят състоянията си, ако стабилността я няма. Те търсят строги авторитарни режими, способни да стъпчат Червените бригади или Баадер-Майнхоф, независимо от това, доколко е законен процесът, или колко законно са успели да се издигнат.

— Такова правителство не съществува в Италия — прекъсна го Антония.

— А също и в много други страни. Това всъщност не се връзва. Хора като Паравацини на този свят се опират на закона и реда. Те не биха могли да спечелят нищо или да го заменят с нещо, ако законът бъде нарушен. А Матарезе стои срещу всичко това. Иска да парализира правителствата; поддържа терористите, подхранва ги с пари, разпространява парализата колкото се може по-бързо.

Скофийлд опъна от цигарата си. Колкото по-ясни ставаха някои неща, толкова по-мъгляви ставаха други.

— Ти си противоречиш, Брей. — Антония докосна ръката му; това беше станало съвършено естествен жест през последните двадесет и четири часа. — Казваш, че Паравацини е Матарезе. Или част от него.

— Той е. Това е, което липсва. Причината.

— А къде я търсиш?

— Не тук, повече не. Ще помоля доктора да вземе нещата ни от „Екселсиор“. Тръгваме си оттук.

— Ние?

Скофийлд взе ръката й.

— Тази вечер промени много неща. Белла синьорина не може вече да остане в Рим.

— Значи мога да дойда с теб?

— До Париж — изрече Брей колебливо. Колебанието не беше породено от съмнение, а по-скоро от тревога как да уреди свръзката в Париж. — Ще останеш там. Ще измисля някакъв начин и ще намеря място, където да останеш.

— А ти къде ще отидеш?

— В Лондон. Сега знаем за Паравацини; той е факторът Скози. Следващият е Лондон.

— Защо там?

— Паравацини каза, че Торино трябва да изпрати съобщения на „орлите, на котката“. От това, което баба ти ни разказа в Корсика, не е трудно да бъде разгадан кодът. Единият орел е моята страна. Другият — страната на Талеников.

— Тук няма връзка — не се съгласи Антония. — Русия е мечката.

— Не и в този случай. Руската мечка е болшевишка, руският орел — царски. Третият гост във Вила Матарезе през април на хиляда деветстотин и единадесета година е бил мъж на име Ворошин. Принц Андрей Ворошин. От Сейнт Питърсбърг. Днешният Ленинград. Талеников се отправи натам.

— „Котката“ е?

— Британският лъв. Вторият гост, сър Джон Уейвърли. Един от наследниците му, Дейвид Уейвърли е външен министър на Англия.

— Но това е много висок пост…

— Твърде висок, твърде очевиден. Няма смисъл за него да е замесен. Не повече, отколкото човекът от Вашингтон, един сенатор, който вероятно ще стане президент следващата година. И защото няма смисъл, това ме плаши адски. — Скофийлд отпусна ръката й и посегна към запалката. — Все повече се приближаваме. Това, което трябва да бъде открито под двата орела и под котката, може би ще бъде изкопано трудно, но то е там. Паравацини го каза ясно. Той каза, че „погребенията“ трябва да са „абсолютни“. Имал е предвид, че всички връзки трябва да бъдат възстановени, но да бъдат и прегледани, за да не могат да бъдат проследени.

— Но ти ще се изложиш на голяма опасност? — Тя докосна ръката му отново.

— Не чак толкова, колкото Талеников. Доколкото си спомням, според Матарезе аз съм мъртъв. Той не е. Точно поради това ние ще трябва първи да му изпратим съобщение. Трябва да го предупредим.

— За какво?

— Че всеки, който се скита из Ленинград и търси информация за процъфтяващото старо петербургско семейство на име Ворошин, най-вероятно ще получи куршум в главата. — Брей запали колата. — Той е див — каза той. — Трябва да търсим наследниците — или така си мислим — защото имаме техните имена. Но има още някой такъв, че всички от тях означават твърде малко без него.

— Кой е той?

— Овчарчето. Той е този, който в действителност трябва да намерим, а аз нямам и най-малката идея как да се доберем до него.

11.

Талеников стигна до средата между двете пресечки, забелязвайки светлините на американското посолство надолу по улицата. Тъкмо навреме, беше мислил за Беоулф Агейт през по-голямата част от деня. Беше му необходим почти цял ден, за да осмисли новините от телеграмата на Скофийлд. Самите думи не означаваха нищо, един търговски доклад до директора на вътрешния офис по отношение на италианския внос на финландски кристал, но новата информация беше озадачаваща и сложна. Скофийлд беше постигнал изключителен успех и то за много кратко време.

Беше открил първата връзка; това беше Скози — първото име от списъка на гостите на Гилом дьо Матарезе — и мъжът беше мъртъв, убит от онези, които го контролираха. Поради това, предположението на американеца в Корсика, че членовете на Съвета на Матарезе не са наследници, а подбрани, се оказа вярно. Матарезе беше превзет, една смесица от наследници и узурпатори. Това се връзваше с думите на умиращия Алексей Крупской в Москва.

Матарезе се криеше в продължение на години. Никой не можеше да се свърже с тях. После се върнаха отново, но не бяха същите, убийства… без клиенти. Безсмислена касапница без модел… Парализирани правителства.

Наистина бяха нов Матарезе и определено по-опасни, отколкото култовите фанатици, посветени на платените политически атентати. Освен това Беоулф беше прибавил едно предупреждение в своята телеграма. Матарезе предполагаха, че списъкът им е бил открит; издирването на семейство Ворошин в Ленинград определено щеше да бъде по-трудно, отколкото предполагаше само преди няколко дни.

Имаше хора, които очакваха в Ленинград някой да започне да задава въпроси за фамилията Ворошин. Но не и мъжете или мъжът, с който щеше да се свърже, мислеше си Талеников, потропвайки с крака от студа, оглеждайки се за знак от автомобила и човека, който трябваше да го посрещне и да го откара на изток до Хамина, близко до съветската граница.

Скофийлд беше тръгнал за Париж с момичето, американецът щеше да продължи до Англия, след като уредеше процедурите във Франция. Корсиканката беше издържала на тестовете на Беоулф Агейт, каквито и да бяха те. Тя щеше да живее и да бъде тяхна свръзка. Но както Василий беше започнал да разбира, Скофийлд рядко оперираше по проста линия; имаше и трета страна, мениджърът на хотел „Тавастиан“ в Хелзинки.

След като стигнеше в Ленинград, Талеников щеше да изпрати телеграма на мениджъра с това, което щеше да може да зашифрова като информация, а в замяна на това пък мъжът щеше да чака за пряк телефонен разговор с Париж и да предаде кодовете от Ленинград. Тогава щеше да дойде редът на жената да се свърже със Скофийлд в Англия. Василий знаеше, че проследяването на трафика на телеграми беше един от специалитетите на КГБ; единственият сигурен път, за да бъде това елиминирано, беше да се използва оборудване на КГБ. Някак си той трябваше да се добере до такова.

Един автомобил се отби от пътя, светлините премигнаха веднъж, шофьорът носеше червено шалче, единият край на което беше напъхан в тъмното кожено яке. Талеников прекоси тротоара и седна на предната седалка до шофьора. Той се връщаше обратно в Русия.

Град Вайникала се намираше на северозападния бряг на езерото; от другата страна беше Съветският съюз, по югоизточния бряг патрулираха екипи от войници и кучета, като го правеха по-скоро от скука, отколкото от заплаха някой да проникне или да избяга. Когато КГБ първи научиха за това, удължиха следенето, излагайки хората си на смразяващите ветрове през зимните месеци, но успяха да го направят твърде опасен маршрут, за да бъде използван за бягство; а през лятото безкрайният поток от туристически визи към и от Талин и Рига, и още повече за Ленинград, направиха тези градове най-лесните изходни пунктове към свободата. Като резултат от това в северозападните гарнизони по протежение на финландската граница бяха изпращани най-зле мотивираните руски военни служители, често сбирщина от неудачници и пияници, командвани от мъже, които бяха наказани за бивши грешни решения. Граничният пункт Вайникала беше най-логичното място да се влезе в Русия; дори кучетата бяха третокласни.

Финландците обаче не бяха такива, нито пък бяха загубили омразата си към руските нашественици, които бяха нахлули в страната им през хиляда деветстотин тридесет и девета година. Също както се бяха проявили като истински майстори на езерата и горите тогава, отблъсквайки цели дивизии чрез блестящо приложени клопки, бяха останали такива майстори и след четирийсет години. Преди Талеников сам да беше ескортиран по една тясна ледена ивица и да беше преведен зад патрулите над заснежените брегове, той не знаеше, че граничен пункт Вайникала се беше превърнал в маршрут за бягство от значителна величина. Той вече не беше за пренебрегване.

— Ако някога — каза той на финландеца, който го беше превел през последния етап на пътуването му — някой от вас, хората на Вашингтон, желае да се прехвърли при онези болшевишки копелета, спомнете си за нас, защото ние не забравяме.

Иронията не беше напуснала Василий Василевич Талеников, бившият майстор стратег на КГБ.

— Трябва да сте внимателни с подобни предложения — каза той. — Откъде знаеш, че не съм съветско растение?

Финландецът се усмихна.

— Проследихме те до „Тавастиан“ и направихме някои наши проучвания. Ти си изпратен от най-добрия, който може да се намери. Той ни беше използвал при редица различни балтийски операции. Предай на Тихия нашите поздрави. — Мъжът протегна ръката си. — Трябва да са извършени приготовленията, за да те преведат на юг през Виборг до Зеленогорск — продължи съгледвачът.

— Какво? — Талеников не беше изисквал това; той беше дал да се разбере, че след като влезе в Съветския съюз, предпочита да остане сам. — Не съм те молил да правиш това. Не съм плащал за това.

Финландецът се усмихна снизходително.

— Решихме, че това е най-добре; ще бъде най-бързо за теб. Продължавай да вървиш два километра по този път. Ще намериш една кола, паркирана до снежния бряг. Попитай мъжа за времето, като му кажеш, че колата ти се е счупила, но говори на руски; казват, че добре се справяш. Ако мъжът ти отговори, и после започне да навива часовника си, това е твоят човек.

— Наистина мисля, че не е необходимо — противопостави се Василий. — Смятах сам да уредя това — за улеснение и на двама ни.

— Каквото и да можеше да си уредиш, това ще е по-добро; скоро ще се зазори и пътищата ще бъдат наблюдавани. Няма за какво да се тревожиш. Мъжът, с когото ще се срещнеш, беше платен агент на Вашингтон в продължение на дълго време. — Финландецът се усмихна отново. — Той е вторият по ранг от КГБ — Виборг.

Талеников отвърна на усмивката. Гневът, който го беше споходил, се изпари. С едно изречение неговият съгледвач беше осигурил отговорите на няколко проблема. Ако да ограбиш крадеца беше най-сигурната форма на кражбата, то да си дезертьор и да изстискаш информация от един предател, беше дори още по-сигурно.

— Вие сте забележителни хора — каза той на финландеца. — Сигурен съм, че бизнесът ни ще продължи да се развива добре.

— Защо не? Географията продължава да ни занимава. Имаме още проблеми за разрешаване.

Талеников трябваше да попита.

— Още? След толкова много години?

— Това никога не спира. Ти си щастлив, приятелю, не трябва да живееш с дивата, непредсказуема мечка в задния си двор. Опитай понякога, наистина е потискащо. Не си ли чувал, ние пием твърде много?

Василий видя колата в далечината, една черна сянка сред другите сенки, заобиколени от снега на пътя. Зазоряваше се, след около час слънцето щеше да разпръсне своите жълти лъчи над арктическите мъгли и мъглите щяха да изчезнат.

Като дете беше стоплен той от това слънце. Беше си у дома. Бяха минали толкова много години, но никога не беше усетил чувството за завръщане, нямаше радост от възможността да види познати гледки, може би познато лице… Остаряло твърде много, също както и той самият беше остарял.

Това не му носеше никакви емоции, всичко беше пресметнато. Твърде много се беше случило; беше му студено и зимното слънце щеше да го топли при това пътуване. Имаше само едно семейство на име Ворошин. Той приближи колата, оставяйки колкото се може по-вдясно, в трудно забележимото пространство, „Граз“ беше в дясната му ръка, върху която имаше ръкавица. Той пристъпваше бавно, придържайки се близо до земята, докато се изравни с предницата на колата. Надигна глава и погледна към мъжа вътре.

Светлината от цигарата донякъде освети слабо познатото лице. Талеников го беше виждал и преди, на снимката от някакво досие, или може би по време на някое кратко посещение в Рига, което беше твърде незначително, за да си го спомни. Той дори си спомни името на мъжа, а името му възвърна спомените от фактите.

Малеткин. Пьотр Малеткин. От Гродро, на север, до полската граница. Беше в началото на петдесетте си години, лицето потвърждаваше това — считаше се за разумен, макар и не много вдъхновен професионалист, който вършеше работата си тихо, ефикасно, но без нищо повече. С натрупването на стаж се беше издигнал в КГБ, но отсъствието на инициатива у него го отпрати на служба във Виборг.

Американците бяха направили добър избор, избирайки го да работи за тях. Той беше един мъж, обречен на вечна незначителност от собствената си незначителност, макар и достатъчно издигнат, за да се занимава с шифри и схеми, поради натрупания си стаж. Вторият по длъжност във Виборг беше стигнал до края на един твърде безславен път. Сега можеше свободно да излее възмущението си. Обещанията за един по-богат живот бяха хубави подбуди. Той винаги можеше да бъде разстрелян, пресичайки леда при последното си пътуване към Вайникала. Никой нямаше да го изпусне, един малък успех за американците, едно малко смущение за КГБ. Но всичко се беше променило сега. Пьотр Малеткин щеше да стане много важен човек. Той самият щеше да го разбере в мига, в който Василий се покаже в прозореца, тъй като лицето на предателя беше слабо познато на Талеников, но лицето на дезертьора бе много добре познато на Малеткин. Всеки пункт на КГБ навсякъде по света търсеше Василий Василевич Талеников.

Под прикритието на заснежения бряг той пропълзя назад около двайсет метра зад автомобила, тогава излезе на пътя. Малеткин или беше се замислил дълбоко, или беше полузаспал. По нищо не личеше, че беше видял някого — не си обърна главата, не си угаси цигарата. Чак когато Василий беше на три метра от него, предателят размърда раменете си и лицето му се обърна към стъклото. Талеников обърна глава настрани, като че ли проверяваше пътя зад себе си, докато вървеше; той не искаше лицето му да бъде забелязано, преди да стигне до прозореца. Застана точно пред вратата, главата му беше скрита над покрива.

Чу тракането на ръчката и почувства краткия полъх на топлината откъм колата. Както очакваше, лъч от фенерче се стрелна откъм седалките; той се наведе и показа лицето си, „Граз“ се появи на отворения прозорец.

— Добро утро, другарю Малеткин. Вие сте Малеткин, нали?

— О, господи! Вие!

С лявата си ръка Талеников се протегна и хвана фенерчето, обръщайки го бавно надолу. В действието му нямаше никакво притеснение.

— Не се разстройвай — каза той. — Имаме нещо общо помежду си. Защо не ми дадеш ключовете?

— Какво… Какво? — Малеткин беше парализиран, той не можеше да говори.

— Дай ми ключовете, моля! — продължи Василий. — Ще ти ги дам веднага, когато вляза вътре. Ти си нервен, другарю, нервните хора правят нервни неща. Не желая да подкараш колата без мен. Ключовете, моля!

Злокобното дуло на „Граз“ беше само на няколко сантиметра от лицето на Малеткин. Погледът му бързо се стрелкаше между пистолета и Талеников, той посегна към контактния ключ и извади ключовете.

— Ето — прошепна.

— Благодаря ти, другарю. Ние сме другари, ти знаеш това, нали? Няма да има никакъв смисъл някой от нас да се опита да се възползва от критичното положение на другия. И двамата ще загубим.

Талеников заобиколи предницата на колата, вървейки по заснежения бряг и седна на предната седалка до намусения предател.

— Хайде, полковник Малеткин — трябва да си полковник вече, нали? Нямаш причина да си толкова враждебен. Искам да чуя всички новини.

— Само временно съм полковник; рангът ми не е постоянен.

— Срамота. Никога не сме оценявали достойнствата ти, нали? Добре, сигурно сме грешили. Виж какво си успял да постигнеш точно под носовете ни. Трябва да ми разкажеш как си го направил. Но в Ленинград.

— Ленинград?

— Да, на няколко часа път е от Зеленогорск, не е чак толкова далече и съм сигурен, че вторият по ранг във Виборг може да си измисли достатъчно разумно обяснение за едно такова пътуване. Ще ти помогна. Много съм добър в тия неща.

Малеткин преглътна, очите му бяха приковани върху Василий.

— Трябва да бъда във Виборг утре сутринта. Имам инструктаж с патрулите.

— Заповядай на някой друг да го направи. Всеки обича, когато му бъдат делегирани права. Показва, че хората са оценявани.

— Да, но то беше делегирано на мен — каза Малеткин.

— Не разбра ли какво имам предвид? Между другото, къде са ти банковите сметки? В Норвегия, Швеция, Ню Йорк? Със сигурност не са във Финландия, щеше да бъде глупаво.

— В град Атланта. В една банка, притежавана от арабите.

— Добра мисъл. — Талеников му подаде ключовете. — Е, ще тръгваме ли, другарю?

— Това е лудост — каза Малеткин. — Там ще бъдем мъртви.

— Е, поне не веднага. Имаме малък бизнес в Ленинград.

Вече беше пладне, когато преминаха по моста Киров, край летните градини, покрити със сняг, и на юг към огромния булевард, наречен Невски проспект. Талеников мълчаливо гледаше през прозореца паметниците на Ленинград. Кръвта на милиони беше пожертвана, за да се превърне замръзналата кал и мочурищата на река Нева във витрината на Петър Първи към Европа.

Стигнаха до края на проспекта под блестящия шпил на сградата на Адмиралтейството и завиха надясно към кея. Там, по продължение на реката, се издигаше Зимният дворец; ефектът му върху Василий беше същият, както всеки път, когато го видеше. Накара го да се замисли за Русия, която веднъж беше завършила тук.

Нямаше време за такива спомени, дори за Ленинград, който трябваше да претършува през следващите няколко дни, въпреки че по ирония, точно този Ленинград и тази Русия го бяха довели тук. Принц Андрей Ворошин е бил част и от двете.

— Мини по моста Анихов и завий наляво — нареди той. — Карай към района със старите къщи. Ще ти кажа къде да спреш.

— Какво има там — попита Малеткин, страхът му нарастваше с всяка измината пресечка, с всеки мост към центъра на града.

— Изненадан съм, че не знаеш, а трябваше. Има една редица незаконни общежития и точно толкова незаконни евтини хотели, които, според някои официални вестници, имат ревизионистични отношения.

— В Ленинград?

— Но ти не знаеш за това, нали? — каза Талеников. — И никой никога не ти е казвал. Ти беше следен, другарю. Когато аз бях базиран в Рига, онези от нас, които бяха ръководители на сектори, често се събирахме тук и използвахме този район за конференции, които искахме да държим в тайна, защото засягаха нашите собствени хора в сектора. Мисля, че тук за първи път чух името ти.

— Моето? Някой ме е наклеветил.

— Не се тревожи, аз отхвърлих обвиненията и те защитих. Теб и другия човек от Виборг.

— Виборг? — Малеткин изпусна контрола върху волана, колата изви и за малко се размина с идващия насреща камион.

— Съвземи се — изсъска Василий. — Една катастрофа ще изпрати и двама ни в черните стаи на Люблянка.

— Но Виборг — повтори изненаданият предател. — КГБ — Виборг? Знаеш ли какво говориш?

— Съвсем точно — отвърна Талеников. — Двама информатори от един и същ източник, без да знаят един за друг. Това е най-акуратния начин да се провери информацията. Но ако единият научи за другия, той и без това притежава най-доброто от двата свята. Не си ли съгласен? В твоя случай предимствата ще бъдат неизчислими.

— Но кой е той!?

— По-късно, приятелю. По-късно. Ако ми сътрудничиш изцяло и във всичко, ще научиш името му, когато си тръгна.

— Съгласен съм — каза Малеткин, като започна да се съвзема.

Талеников се облегна назад в седалката, когато продължиха по натоварената „Седовая“, по препълнените улици на старинния район, така нареченият „Донвашен“. Патината по чистите тротоари и излъсканите с пясък сгради прикриваха нарастващото напрежение, характерно за този район. Две или три семейства живееха в един апартамент, четири или пет души спяха в една стая. Това щеше да експлодира един ден.

Василий погледна към предателя до себе си. Той презираше този мъж. Само допреди минути Малеткин си мислеше, че ще му бъде дадено предимство, за което не беше мечтал: името на високопоставения офицер от КГБ, от собствения му район, предател също както и него, който можеше да бъде манипулиран безмилостно. Не му се налагаше да направи почти нищо, за да получи това име. Щеше да му бъде дадено — с три думи, без да е необходима друга идентификация. И, разбира се, то щеше да бъде фалшиво. Пьотр Малеткин нямаше да бъде убит от американците, пресичащи леда при Вайникала, а след съд, при бараките на Виборг. Така действаше политиката по отношение на незначителните мъже, мислеше си Василий, когато разпозна сградата, която търсеше.

— Спри на следващия ъгъл, другарю — каза той. — Почакай ме. Ако човекът, който искам да видя, не е там, ще се върна веднага. Ако той е вкъщи, ще се забавя около час.

Малеткин отби вдясно зад групата велосипеди, заключени към един стълб на завоя.

— Запомни — продължи Талеников, — че имаш две алтернативи. Можеш да отидеш в щабквартирата на КГБ — намира се на „Лиговски проспект“, между другото — и да ме издадеш; това ще доведе до верига от признания и като резултат — твоята екзекуция. Или можеш да ме изчакаш, да направиш това, което ти кажа, и ще успееш да получиш името на някой, който може да ти донесе настоящи и бъдещи отличия. Ще закача на куката ти един много важен човек.

— Значи, на практика аз нямам избор, нали? — изрече отчаяно Малеткин. — Ще бъда тук.

Предателят се ухили; по брадата му беше избила пот, виждаха се жълтите му зъби.

Талеников приближи каменните стъпала на сградата. Беше четириетажна и имаше двадесет до тридесет апартамента, много от тях бяха претъпкани, но не и нейният. Лодзия Кронеша имаше собствен апартамент. Решението беше взето от КГБ преди пет години.

С изключение на кратките конференции през уикенда преди четиринайсет месеца в Москва, той не беше я виждал откакто си беше тръгнал от Рига. По време на конференцията те бяха прекарали една нощ заедно — първата нощ — но бяха решили да не се срещат повече. По професионални причини. Блестящият Талеников беше започнал да показва признаци на умора, странно невъздържаното му поведение ядосваше твърде много хора — и твърде много хора бяха започнали да говорят за него, да шепнат за него. За него. Беше най-добре да преустановят всякакви срещи извън конферентните зали, защото въпреки пълната чистота във взаимоотношенията им, тя все още беше следена. А той принадлежеше към типа хора, с който тя трябваше да се вижда; той й беше казал това. Беше настоявал.

Преди пет години Лодзия Кронеша имаше неприятности; според някои бяха достатъчно сериозни, за да я отстранят от поста й в Ленинград. Други не се съгласяваха, твърдейки, че пропуските й се дължаха на временни неразположения или депресии, причинени от семейните й проблеми. Освен това тя беше изключително ефективна в своята работа. С кого можеха да я заменят по време на тези кризисни моменти? Лодзия беше много силна математичка, доктор на науките от Московския университет и преквалифицирана в Лениновия институт. Беше сред най-добрите компютърни програмисти в професията.

Така че я бяха задържали, но я бяха предупредили по подходящ начин за отговорността й към държавата — която беше й дала възможност да получи своето образование. Тя беше преместена в нощни операции, отдел компютри, КГБ — Ленинград, „Лиговски проспект“. Това беше преди пет години; тя щеше да остане там поне още година-две.

„Нарушенията“ на Лодзия можеха да бъдат определени като професионални грешки — серия незначителни математически промени — с изключение на едно тревожно произшествие на хиляда и триста мили от Ленинград, във Виена. Брат й беше висш офицер от Военновъздушните сили и се беше самоубил, по причини, които останаха неизяснени. Въпреки това, плановете за въздушна защита за цялата югозападна германска граница бяха променени. И Лодзия Кронеша беше разпитвана за това.

Талеников присъстваше на разпита, заинтригуван от тихата академичка, която беше поставена под прожекторите на КГБ. Той беше впечатлен от бавните й, обмислени отговори, които бяха толкова убедителни, като че ли нямаше никаква паника в тях. Тя с готовност беше признала, че беше боготворяла своя брат и че беше потресена до точката на пречупването от неговата смърт и от начина, по който се бе случила. Не, тя не знаеше за никакви нередности, свързани с неговия живот; да, той беше изцяло отдаден на своята партия; не, тя не беше поддържала никаква кореспонденция с него — никога не й беше минавало и през ум да прави това.

Талеников беше стоял безмълвен, знаещ всичко по инстинкт, всички противоречия с прикритата истина. Тя беше излъгала. От самото начало. Но лъжите й не се кореняха в измамата, или в стремежа й да оцелее на всяка цена. Имаше нещо друго. Когато ежедневните наблюдения на КГБ бяха отменени, той често беше летял до Ленинград от близката Рига, за да получи своите наблюдения.

Проследяванията на Василий разкриха това, което той беше сигурен, че ще открие. Изключително изкусните контакти в парковете на Петродворец с един американски агент, идващ от Хелзинки. Тя не търсеше тези срещи, но бяха я принудили да ходи на тях.

Една вечер той я проследи до апартамента й и й разказа за разкритията си. Инстинктът му подсказваше да се въздържа от официални действия. Действията й не бяха обусловени от желанието за измяна.

— Това, което съм правила е незначително! — беше извикала тя, сълзите на изтощение бяха изпълнили очите й. — То не е нищо в сравнение с това, което те искат от мен! Но те имат доказателства за това, че се занимавам с нещо; те няма да направят това, с което ме заплашват!

Американецът й беше показал някакви снимки, около дузина, повечето на брат й, но също и на други високопоставени съветски официални лица от виенските сектори. Те разкриваха изключителни извращения, крайности в сексуалното поведение — мъж с жена и мъж с мъж — всичките направени, когато обектите бяха пияни, всички показваха една Виена на изключителни сладострастия, на които отговорните съветски служители доброволно се бяха отдали, корумпирани от някой, който имаше интерес от това.

Заплахата беше проста: тези снимки щяха да бъдат разпространени из целия свят. Брат й, също както и останалите, които бяха по-висшестоящи по ранг и длъжност, щяха да бъдат публично осмени. Така също и Съветският съюз.

— Какво се надяваше да постигнеш с това, което правеше за тях? — беше я попитал той.

— Исках да ги разгоня! — беше отговорила тя. — Те искат да ме държат на въдицата си, но нямаше да знаят какво ще правя, какво мога да направя… Какво бях направила. Всеки път те получаваха съобщения с компютърни грешки. Бяха нищожни, но достатъчни. Така че няма да могат да реализират своите заплахи.

— Има и по-добър начин — беше предложил той. — Мисля, че трябва да го оставиш на мен. Има един мъж във Вашингтон, който изкара войните в Югоизточна Азия. Един генерал на име Блекбърн. Антъни Блекбърн.

Василий се бе върнал в Рига и беше изпратил съобщение чрез мрежата си в Лондон. Вашингтон получи информацията след няколко часа: резултатът, на който се надяваше американското разузнаване, използвайки историите от Виена, щеше да бъде последван от не по-малко уличаващо разкритие — и снимки — за един от най-уважаваните мъже в американските военни среди. Никой от Хелзинки повече не притесни Лодзия Кронеша. И тя и Талеников станаха любовници.

Докато Василий се изкачваше по мрачното стълбище към втория етаж, го обзеха спомените. Тяхната история беше продиктувана от взаимна нужда, без наличието на някаква трескава емоционална привързаност. Те бяха двама изолирани, посветени на своята професия, почти отричайки всичко останало; и двамата имаха нужда от умствено и физическо разтоварване. Никой не изискваше нещо повече от другия, а когато той беше прехвърлен в Севастопол, сбогуването им беше безболезнено разделяне на двама добри приятели, които се харесваха взаимно, но които не чувстваха никаква взаимна зависимост, дори бяха благодарни на факта, че такава отсъства. Сега се чудеше какво ли ще каже тя, когато го види, какво ще почувства… Какво самият той щеше да почувства.

Той погледна часовника си: един без десет. Ако графикът й не беше променен, дежурството й трябваше да приключи в осем, да се прибере до девет, да прегледа вестниците за един час и да заспи. Тогава му мина през ум една мисъл. Ами ако тя си имаше любовник? Ако беше така, той нямаше да я поставя в опасност; щеше да си тръгне бързо, още преди да го усетят. Но се надяваше, че нямаше да се наложи; имаше нужда от Лодзия. Нямаше как да се обади директно на човека от Ленинград, с когото трябваше да се свърже; тя можеше да му помогне — ако желаеше.

Той почука на вратата. След няколко секунди чу стъпки, звукът от кожени подметки върху твърдото дърво. Странно, тя не беше в леглото. Вратата се отвори наполовина и Лодзия Кронеша застана в процепа напълно облечена — странно облечена — в светла памучна рокля, лятна рокля, светлокестенявата й коса падаше върху раменете, острите черти на лицето й бяха сбрани в неподвижен израз, лешниково зелените й очи се бяха втренчили в него — втренчили в него — като че ли внезапното му появяване след толкова дълго време не беше неочаквано, като че ли тя знаеше.

— Колко хубаво, че се отбиваш, стари приятелю — каза, без най-малка следа от вълнение.

Тя му съобщаваше нещо. Имаше някой при нея, някой, който го чакаше.

— Хубаво е да те видя отново, стара приятелко — каза Талеников, кимайки в потвърждение, взирайки се в отвора между вратата и рамката.

Той успя да забележи част от някакво яке и кафявия плат от нечии панталони. Имаше само един мъж, тя му казваше и това също. Той измъкна своя „Граз“, вдигайки лявата си ръка с три изправени пръста, и с жест посочи наляво. С третото кимване на главата си тя трябваше да скочи надясно, погледът й му подсказа, че тя беше разбрала.

— Минаха толкова много месеци — продължи спокойно той. — Бях в района, за това си мислех, че…

Той кимна за трети път; тя скочи надясно. Василий блъсна вратата с рамо в лявата половина, така че входът да бъде чист, а ударът тотален — после я блъсна още веднъж, залепвайки човека зад нея на стената.

Той скочи вътре, изви се надясно, рамото му блъсна още веднъж. Измъкна пистолета от ръката на мъжа, изстъргвайки тялото му от стената, после заби коляното си в открития врат, претъркулвайки своя потенциален убиец към близкия стол, където той се строполи на пода.

— Ти разбра! — изхърка Лодзия, облягайки се на стената. — Толкова се тревожех, че няма да разбереш.

Талеников затвори вратата.

— Още няма един часът — каза той, хващайки ръката й. — Мислех, че ще спиш. Надявах се, че ще разбереш това. Освен това навън е адски студ, едва ли е сезонът за летни рокли.

— Знаех, че ще забележиш това. Повечето мъже не го правят, но ти не можеше да не го забележиш.

Той хвана раменете й, говорейки бързо.

— Натресох ти ужасни неприятности, съжалявам. Ще си тръгна незабавно. Разкъсай дрехите си, кажи им, че си се опитала да ме спреш. Ще вляза в някой апартамент горе и…

— Василий, изслушай ме. Този човек не работи за нас. Той не е от КГБ.

Талеников се върна при мъжа на пода. Той бавно се съвземаше, опитвайки се да се изправи, и в същото време да се ориентира.

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Ще започна с това, че е англичанин, руският му го издава. Когато спомена името ти, аз се престорих на шокирана, ядосана от това, че нашите хора ме считат за способна да приютя един предател. Казах му, че искам да се обадя на моя началник. Той не ми разреши. Каза: „Ние притежаваме всичко, което искаме от теб“. Това бяха неговите думи.

Василий я погледна.

— Ти наистина ли щеше да се обадиш на своя началник?

— Не съм сигурна — отвърна Лодзия. — Предполагам, че това щеше да зависи от неговия отговор. Много ми е трудно да повярвам, че ти си това, което те твърдят.

— Не, не съм. От друга страна, ти трябва да се защитаваш.

— Надявам се, че няма да ми се наложи.

— Благодаря ти… стара приятелко. — Талеников се обърна към мъжа на пода и тръгна към него. Той го видя, беше твърде късно.

Василий се хвърли, скачайки към фигурата на стола, ръцете му сграбчиха устата на мъжа, разтваряйки я, коляното му се заби в стомаха, в диафрагмата, опитвайки се да го накара да повърне.

Горчивият дъх на бадеми. Потасиев цианид. Сериозно количество. След секунди щеше да настъпи опиянението, а смъртта — след минути.

Студено сините английски очи под него бяха широки, ясни и доволни. Матарезе отново беше избягал.

12.

— Отново ще трябва да се оправяме заедно — настоя Талеников, поглеждайки нагоре, стоейки до голия труп. Те бяха съблекли тялото; Лодзия стоеше на един стол и преглеждаше внимателно съдържанието на неговите дрехи за втори път.

— Всичко, което той ти е казал…

— Не съм пропуснала нищо. Не беше толкова разговорчив.

— Ти си математик; трябва да запълним липсващите числа. Сумата е ясна.

— Сумата?

— Да, сумата — отвърна Василий, преобръщайки трупа. — Той търсеше мен, но беше способен да се самоубие, ако капанът не успееше. Това ме насочва към два извода. Първо, той не можеше да рискува да остане жив, заради това, което знаеше. И второ, той не е очаквал никаква подкрепа. Ако нещата бяха други, ти и аз нямаше да сме тук сега.

— Но защо е мислил, че ти ще дойдеш и ще започнеш оттук?

— Не че ще дойда — поправи я Талеников. — Бих могъл да дойда. Сигурен съм, че в някое от московските досиета е записано, че ти и аз сме се срещали, а хората, които искат да ме заловят, имат достъп до тези досиета, знам това. Но те ще покрият само хората тук, в Ленинград, с които мислят, че бих могъл да се свържа. Няма да се занимават с ръководителите на сектори. Ако някой от тях успееше да ме подуши, щяха да изпратят тревоги, които щяха да се чуят чак в Сибир. Тези, които ме търсят, щяха да вдигнат тревога. Не, те ще се насочат само към хора, които могат да ми се доверят. Ти си една от тях.

— Има ли и други, тук, в Ленинград?

— Трима-четирима. Един евреин в университета, добър приятел, с когото мога да пия и да споря цяла нощ; но той ще бъде наблюдаван. Един друг, в Жданов, политически теоретик, който преподава Маркс, но повече харесва Адам Смит. И още един-двама, предполагам. Аз, всъщност, никога не съм се тревожил за това с кого ме виждат.

— Не ти е било необходимо.

— Знам. Постът ми имаше своите предимства; имаше дузина обяснения за всяко нещо, което вършех, за всеки човек, с когото се срещах. — Той спря. — Доколко ли успешно ги наблюдават?

— Не разбирам…

— Има един мъж, с когото бих искал да се срещна. Те трябва да се върнат твърде много години назад, за да го открият, но може и да са успели. — Василий спря отново, пръстът му беше върху основата на гръбначния стълб на голото тяло под него. Той погледна към силното, макар и любопитно нежно лице на жената, която познаваше толкова добре. — Какви бяха думите, отново? Имаме всичко, което искаме от теб.

— Да. При което той грабна телефона от ръцете ми.

— Бил е убеден, че ще се обадиш на щаба?

— Бях убедителна. Ако ми беше казал да продължавам, можеше да сменя тактиката, не знам. Не забравяй, аз знаех, че той беше англичанин. Не мислех, че ще ми разреши да се обадя, но той не отрече да работи за КГБ.

— И по-късно, когато ти облече роклята, той не се противопостави?

— Напротив. Това го убеди, че ти действително ще дойдеш тук, че аз ти сътруднича.

— Какви бяха думите му тогава? Точните думи. Ти каза, че той се усмихнал и казал нещо за това, че жените са едни и същи; не си ли спомняш нещо друго?

— Беше съвсем просто.

— Нищо не е просто. Опитай се да си спомниш. Нещо за убиване на времето, ти спомена това.

— Да. Езикът беше наш, но фразата беше типично английска, спомням си това. Той каза „Да убием времето приятно…“ по-добре, отколкото останалите, че нямало „подобни гледки при залива“. Казах ти, че той настоя да се преоблека пред него.

— Заливът. Ермитажът, замъкът Малачите. Там има една жена — каза Талеников, мръщейки се. — Това е ясно. Още едно липсващо число.

— Любовникът ми е изневерявал?

— Често, но не и с нея. Тя беше непоправима монархистка, която отговаряше за архитектурните обиколки и беше много приятна. Освен това е по-близо до седемдесетте, отколкото до шестдесетте години, въпреки че и аз приближавам към тях. Често пиехме чай заедно.

— Това е трогателно.

— Компанията й ми бе приятна. Тя беше чудесен инструктор за неща, за които знаех твърде малко. За какво ли му е притрябвало на някой да я вписва в нечие досие?

— Що се отнася до Ленинград — каза Лодзия, озадачена, — ако забележехме, че конкуренцията ни от Рига се среща с такъв човек, щяхме да го заведем на отчет.

— Може би нещо подобно глупаво се е случило. Какво още каза той?

— Нищо впечатляващо. Докато бях по бельо, той направи глупава бележка, че математиците имали предимство пред академиците и библиотекарите. Ние сме били разглеждали фигури.

Талеников стана на крака.

— Това е — каза той. — Липсващото число. Те са го открили.

— Какви ги говориш?

— Нашият англичанин или не е могъл да устои на изкушението да се похвали, или е опипвал почвата. Кеят — Ермитажът. Академиците — моите приятели за чашка от Жданов. А думите за библиотекарката — библиотеката „Салтиков-Шчедрин“. Мъжът, с когото искам да се свържа, е там.

— Кой е той?

Василий се поколеба.

— Един старец, който преди години дружеше с един млад университетски студент и отвори очите му за неща, за които той не знаеше нищо.

— Кой е той? Кой е той?

— Аз бях един много объркан младеж — каза Талеников. — Как беше възможно три четвърти от света да отхвърли ученията за революцията? Не можех да приема факта, че толкова много милиони хора са непросветени. Но това е, което се говореше в учебниците, това, на което професорите ни учеха. Но защо? Трябваше да разбера защо нашите врагове разсъждаваха по техния начин.

— И този мъж беше в състояние да ти обясни?

— Той ми показа. Той ме остави да го открия сам. Тогава говорех английски и френски достатъчно добре, оправях се и с испанския. Той отвори вратите, образно казано, открехна стоманените врати на забранените книги — хиляди томове, които Москва не одобряваше — и ме остави сам с тях. Прекарах седмици, месеци, ровейки се в тях, опитвайки се да разбера. Точно там… Великият Талеников… научи най-ценния си урок: как да вижда нещата по същия начин като своя враг, как да може да разсъждава като него. Това е ключът към всички успехи, които съм имал. Благодарение на моя стар приятел.

— И трябва да се свържеш с него сега?

— Да. Той прекара целия си живот там. Бил е свидетел на всичко и е успял да оцелее. Ако някой може да ми помогне, то това е той.

— А ти какво търсиш? Мисля, че имам правото да знам.

— Разбира се, че имаш право, но това е едно име, което трябва да забравиш. Поне да не го споменаваш. Имам нужда от информация за едно семейство на име Ворошин.

— Семейство? От Ленинград?

— Да.

Лодзия поклати главата си в самодоволство.

— Понякога си мисля, че великият Талеников е велик глупак! Мога да получа името чрез нашите компютри.

— В мига, в който го направиш, ще бъдеш белязана — завинаги — ще бъдеш мъртва. Този мъж на пода има сътрудници навсякъде. — Той се обърна и отиде при трупа, коленичейки до него, за да продължи прегледа на тялото. — Освен това няма да откриеш нищо; твърде много време е минало от тогава, твърде много смени на режими и управления. Ако някога изобщо са му откривали досие, съмнявам се, че то ще бъде там сега. Иронията е в това, че ако някога е имало нещо в базата от данни, то най-вероятно ще означава, че семейство Ворошин повече не са ангажирани.

— Ангажирани с какво, Василий?

Той не отговори веднага, защото беше обърнал голото тяло обратно. Имаше едно малко цветно петно на кожата, в долната половина на гръдния кош, около зоната на сърцето, което едва можеше да се забележи през окосмяването на гърдите. Беше малко, не повече от сантиметър и половина в диаметър — синьо-лилавото петънце беше кръгло. При пръв поглед можеше да се помисли, че то е по рождение; съвършено естествен феномен, а не някакво външно въздействие върху кожата. Но не беше естествено; то беше направено там от някаква много опитна игла. Старият Крупской беше казал докато умираше: „Един мъж е бил заловен, със синьо кръгче на гърдите му, един войник на Матарезе“.

— Виж ти. — Талеников раздели черните косми по гърдите на мъжа, така че отпечатаният кръг да може да бъде видян ясно. — Ела тук!

Лодзия стана, отиде до трупа и коленичи.

— Какво, някакъв знак по рождение ли?

— Пер ностро сирколо — каза той. — То не е било там, когато нашият англичанин се е родил. Трябвало е да бъде заслужено.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Ще ти разкажа всичко, което зная. Не съм сигурен дали исках да го направя, но мисля, че сега нямам избор. Те могат лесно да ме убият. Ако го направят, има някой, с когото трябва да се свържеш, ще ти кажа как. Опиши този белег, четвъртото ребро, при гръдната кост, близо до сърцето. То не е трябвало да бъде открито.

Лодзия остана безмълвна докато гледаше синия белег върху плътта, а после погледна към Талеников.

— Кои са те?

— Известни се под името Матарезе.

Той й разказа. Всичко. Когато свърши, Лодзия не проговори дълго време, но и той не искаше да прекъсва мислите й, защото беше чула шокиращи неща, като не на последно място беше невероятният съюз между Василий Василевич Талеников и един мъж, познат в света на КГБ като Беоулф Агейт. Тя отиде до прозореца и погледна към потискащо мрачната улица. Заговори с лице, прилепено до стъклото.

— Предполагам, че си си задал този въпрос поне хиляда пъти; ще го задам още веднъж. Беше ли необходимо да се свържеш със Скофийлд?

— Да — отвърна той.

— Москва няма да те изслуша.

— Москва заповяда моето унищожение. Вашингтон заповяда неговото.

— Да, но ти казваш, че нито Москва, нито Вашингтон знаят за Матарезе. Капанът, заложен за теб и за Беоулф, е бил, за да ви държат разделени. Това мога да го разбера.

— Официален Вашингтон и официална Москва са слепи за Матарезе. В противен случай някой би се застъпил за нас; щяха да ни призоват да представим това, което знаем — което разказах на Скофийлд. Вместо това, ние бяхме обявени за изменници, беше заповядано да ни убият в момента щом ни видят, без да ни дадат и най-малката възможност да се изкажем. Матарезе е уредил всичко това, използвайки подривните апарати на двете страни.

— Тогава това Матарезе е както в Москва, така и във Вашингтон.

— Точно така. Във, но не и от. Способни са да манипулират, но остават невидими.

— Не са невидими, Василий — не се съгласи Лодзия. — Хората, с които си разговарял в Москва…

— Паникьосаните старци — прекъсна я Талеников. — Умиращи бойни коне, изоставени сред пасбището; импотентни.

— Тогава мъжът, с когото се е свързал Скофийлд. Държавникът, Уинтроп. Какво стана с него?

— Без съмнение е вече мъртъв.

Лодзия тръгна към прозореца и застана пред него.

— Тогава къде ще отидеш? Ти си обграден.

Василий поклати глава.

— Напротив, напредваме. Първото име от списъка, Скози, се оказа вярно. Сега имаме нашия мъртъв англичанин тука, никакви документи, никакво доказателство, или откъде идва, но с един белег, казващ много повече неща, отколкото цял портфейл, пълен с фалшиви документи. Той е бил част от тяхната армия, което означава, че в Ленинград има и друг техен войник, наблюдаващ стареца, пазител на литературния архив в библиотеката в Шчедрин. Искам го точно толкова, колкото искам да се свържа с моя стар приятел. Искам да го пречупя, да измъкна отговори от него. Матарезе са в Ленинград, за да защитават Ворошинови, да прикрият истината. Ние се приближаваме към тази истина.

— Но да предположим, че ти я откриеш. На кого ще я занесеш? Вие не можете да се защитавате, защото не знаете кои са те.

— Но знаем кои не са, а това е достатъчно. Ще започнем с премиера и президента.

— Но вие няма да можете да се доберете до тях?

— Ще се доберем, ако имаме нашите доказателства. Беоулф беше прав относно това; имаме нужда от неоспорими доказателства. Ще ми помогнеш ли?

Лодзия Кронеша погледна в очите му, собствените й очи омекнаха. Тя протегна двете си ръце и погали лицето му.

— Василий Василевич. Животът ми стана толкова опростен, а сега ти се завръщаш…

— Не знаех къде другаде да отида. Не можех да се свържа със стареца директно. Бях дал показания в негова полза на един процес, свързан със сигурността през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година. Ужасно съжалявам, Лодзия.

— Недей да съжаляваш. Липсваше ми. И, разбира се, ще ти помогна. Ако не беше ти, аз можех да преподавам в някое начално училище в секторите ни в Ташкент.

Той докосна лицето й, отвръщайки на жеста.

— Това не трябва да бъде причина за твоята помощ.

— Не това е причината. Това, което ми разказа, ме плаши.

При никакви обстоятелства предателят Малеткин не трябваше да научава за Лодзия. Офицерът от Виборг беше останал в автомобила на ъгъла, но след като измина повече от час, Талеников можеше да го види как крачи нервно по тротоара долу.

— Той не е сигурен дали сме в тази сграда или в съседната — каза Василий, отдръпвайки се от прозореца. — Мазите са все още свързани, нали?

— Бяха, когато за последен път слизах долу.

— Ще сляза долу и ще изляза на улицата няколко входа по-нататък. Ще се срещна с него и ще му кажа, че човекът, с когото съм искал да се срещна, ще ме задържи още половин час. Това ще ни даде достатъчно време. Ще приключиш ли с обличането на англичанина?

Лодзия беше права, нищо не беше се променило в старата сграда. Всяка маза се съединяваше със съседната посредством една врата, мръсните, влажни коридори, минаваха под целия блок. Талеников излезе на улицата четири входа по-нагоре от апартамента на Лодзия. Той излезе точно срещу нищо неподозиращия Малеткин, изненадвайки го.

— Мисля, че ти влезе оттам! — каза предателят от Виборг, кимвайки с гласа към стълбището вляво от него.

— Там?

— Да, бях сигурен в това.

— Ти все още си твърде възбуден, другарю, и това явно се отразява на наблюденията ти. Не познавам никой в онази сграда. Слязох долу, за да ти кажа, че мъжът, с когото се срещнах, има нужда от още малко време. Предлагам да изчакаш в колата; не е чак толкова студено, но ще привличаш по-малко внимание върху себе си.

— Няма да се бавиш още много, нали? — попита загрижено Малеткин.

— Искаш да отидеш някъде ли? Без мен?

— Не, не, разбира се, че не. Трябва да отида до тоалетна.

— Стегни си мехура — каза Талеников, отдалечавайки се бързо.

Двадесет минути по-късно той и Лодзия бяха изработили подробностите по срещата с пазача на архивите в библиотеката „Салтиков-Шчедрин“. Тя трябваше да му каже, че един студент отпреди много години, един мъж, който се бе издигнал високо в държавното управление и който беше дал показания в полза на стария господин през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, не може да се показва на публично място; той е в беда и има нужда от помощ.

Нямаше да има никакви съмнения относно самоличността на този студент, или относно опасността, на която той се беше изложил. Старецът трябваше да бъде озадачен, изплашен, загрижен за скъпия му някога млад приятел. Той трябваше да внимава особено много да не би някой да го проследи. Приготовленията за срещата бяха достатъчно усложнение, за да объркат съзнанието на стареца. Тъй като страхът и объркването на един учен биха предизвикали нежелани движения, неконтролирани движения, взети и веднага след това отхвърлени решения. При тези обстоятелства, който и да беше старецът, щеше да бъде разкрит, защото каквито и движения да предприемаше ученият, преследвачът му щеше да ги повтори.

Лодзия трябваше да инструктира стареца да напусне огромния библиотечен комплекс през югозападния вход в шест без десет вечерта; улиците щяха да бъдат тъмни, а не се очакваше и сняг. Щеше да му каже да върви няколко пресечки по-нататък, после още няколко по друг път. Ако никой не се свържеше с него по време на пътя, той трябваше да се върне в библиотеката и да чака; ако това изобщо беше възможно, приятелят му щеше да се опита да влезе там. Въпреки това, нямаше никакви гаранции.

Поставен в такова стресово положение, дори и само числата щяха да объркат учения, тъй като Лодзия трябваше рязко да прекъсне телефонната връзка, без да ги повтаря. Василий щеше да се погрижи за останалото, а предателят, наречен Малеткин, щеше да послужи като нищо незнаещия сътрудник.

— Какво ще правиш, след като се видиш със стареца? — попита Лодзия.

— Зависи от това, което ми каже или което мога да науча от човека, който го следва.

— Къде ще бъдеш? Ще те видя ли?

Василий стана.

— Може да се окаже опасно за теб, ако аз се върна отново тук.

— Бих искала да рискувам, за да те видя отново.

— Няма да си го позволя. Освен това ти работиш до сутринта.

— Мога да отида по-рано и да си тръгна в полунощ. Нещата са далеч по-спокойни отколкото последния път, когато беше в Ленинград. Често си разменяме смените, а и аз съм напълно реабилитирана.

— Някой ще те попита защо искаш да се смениш…

— Ще им кажа истината. Един стар приятел е пристигнал от Москва.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Един партиен шеф от Президиума с жена си и с няколкото си деца. Който желае да остане анонимен.

— Както казах, великолепна идея. — Талеников се усмихна. — Ще бъда внимателен и ще мина през мазите.

— Какво ще правиш с него? — Лодзия кимна към мъртвия англичанин.

— Ще го оставя в най-отдалечената маза, която мога да открия. Имаш ли бутилка водка? Той е жаден. Още един непознат самоубил се в рая. За тях пресата не съобщава. Ще ми трябва и един бръснач.

Пьотр Малеткин стоеше до Василий в сенките на коридора срещу югоизточния вход на библиотеката „Салтиков-Шчедрин“. Светлините в задния двор на комплекса светеха в широки кръгове от високите стени, създавайки илюзията за един огромен затворнически двор. Но коридорите, които водеха към улицата, бяха симетрично поставени на всеки тридесет метра от стената, затворниците можеха да влизат и да излизат свободно. Имаше много хора тази вечер в библиотеката; потоци от затворници влизаха и излизаха.

— Казваш, че този старец е от нашите — попита Малеткин.

— Че кои са новите ти врагове, другарю? Старецът е от КГБ, а мъжът, който го следва — който ще се свърже — е един от нас. Трябва да се свържем с него, преди да влезе в капана. Ученият е едно от най-ефективните оръжия, които Москва е създала за контраразузнаването. Името му е известно на не повече от пет души в КГБ; когато някой научи за него, явно трябва да има връзка с американските служби или да бъде техен информатор. За бога, недей дори да споменаваш за него…

— Никога не съм и чувал за него — каза Малеткин. — Но американците мислят, че той е техен?

— Да. Той е двоен агент. Докладва всичко пряко в Москва по частна линия.

— Невероятно — измърмори предателят. — Един старец. Хитро.

— Бившите ми сътрудници не са глупаци — каза Талеников, поглеждайки си часовника. — Нито пък сегашните ти. Забрави, че някога си чувал за другаря Миковски.

— Така ли се казва?

— Дори не искам и да го повтарям… Ето го.

Един старец, облечен в палто и с черна кожена шапка, излезе от входа, дъхът му се изпаряваше на студения въздух. За миг той остана на стъпалата, оглеждайки се наоколо, като се опитваше да реши по кой коридор да излезе на улицата. Късата му брада беше бяла, това, което можеше да се види от лицето му, бяха бръчките и изморената, бледа плът. Той тръгна надолу по стълбите внимателно, държейки се за парапета. Достигна до двора и тръгна към най-близката алея отдясно.

Талеников разгледа потока от хора, които вървяха след него през стъклените врати. Те бяха на групи от двама или трима, той търсеше сам човек, чиито очи да следят двора отдолу. Нямаше никой и това притесни Василий. Дали грешеше? Изглеждаше малко вероятно, но въпреки че нямаше някой сам, Талеников можеше да проследи кой от тълпата следеше с поглед Миковски. Мъжът беше стигнал до средата на двора. Когато ученият достигна до улицата, нямаше смисъл да чакат повече; те бяха сгрешили. Матарезе не бяха успели да открият неговия приятел.

Една жена. Той не грешеше. Беше жена. Една сама жена се отдели от тълпата и забърза надолу към стълбите, погледът й бе прикован в стареца. Колко хитро, помисли си Василий. Сама жена, която стоеше с часове в библиотеката, би привлякла далеч по-малко вниманието, отколкото някой мъж. Сред своите елитни войници Матарезе обучаваше и жени.

Не беше сигурен защо това го изненада — някои от най-добрите агенти на съветското КГБ и американските „Консулски операции“ бяха жени, но техните задължения рядко включваха насилието. Това беше, което го озадачаваше сега. Жената, следваща стария Миковски, вървеше след библиотекаря само за да открие него. Насилието беше присъщо на това задание.

— Онази жена — каза той на Малеткин, — онази с кафявото палто и с плоската шапка. Тя е информатора. Трябва да я спрем, за да предотвратим контакта.

— Жена?

— Тя е способна да направи редица неща, които ти не можеш, другарю. Хайде, тръгвай, трябва да бъдем внимателни. Тя няма да се приближи до него веднага. Ще изчака за най-добрия момент и тогава трябва да се намесим ние. Трябва да я отделим, да я изтеглим, когато тя е достатъчно далеч от него, за да не може той да я познае, ако случайно се вдигне някакъв шум.

— Шум? — отвърна озадаченият Малеткин. — А защо трябва да вдигаме някакъв шум?

— Жените са непредсказуеми. Това е ясно на всички. Да вървим.

Следващите осемнадесет минути бяха толкова неорганизирани и толкова болезнени за наблюдение, колкото Талеников беше очаквал. Болезнени за това, че разтревоженият старец ставаше все по-озадачен с напредването на времето, напрежението му се превърна в паника, когато нямаше и следа от младия му приятел. Той крачеше из студените улици огорчен, походката му беше бавна, краката му нестабилни. Непрекъснато поглеждаше часовника си на твърде оскъдната за неговите очи светлина; пешеходците го блъскаха всеки път, когато спреше. С всяко спиране дъхът и силите му намаляваха. На два пъти се спря, за да прегледа тефтерчето си под един навес, уверен, че беше преброил погрешно улиците; на пресечката при театър „Киров“ имаше три заслона и объркването му нарастваше. Той виждаше и трите все повече и повече озадачен.

Стратегията имаше очаквания ефект върху жената, преследваща Миковски. Тя интерпретира действията на стареца като на субект, който знаеше, че може би е следен. Субект, не обучен в методите на отърваването от преследвачи, а един стар, изплашен и неспособен да се справи със ситуацията човек. Така жената с кафявото палто и плоската шапка поддържаше разстоянието, придържайки се към сенките, минавайки покрай тъмните магазини и слабо осветените алеи, завладяна от несигурност, поради непредсказуемостта на нейния субект. Възрастният учен започна да се връща по пътя към библиотеката. Василий и Малеткин наблюдаваха от едно място на петдесетина метра встрани. Талеников изучаваше маршрута от другата страна на широкия булевард; имаше две алеи, и двете от които щяха да бъдат използвани от жената, когато Миковски минеше покрай нея по обратния път.

— Ела — заповяда Василий, сграбчвайки ръката на Малеткин и избутвайки го напред. — Ще се вмъкнем в тълпата зад него от другата страна. Тя ще се обърка, когато той мине покрай нея и когато тя подмине втората алея, тя ще я използва.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото тя я е използвала и преди. Това е естествено. Аз също бих го използвал. Ние бихме го използвали.

— Как?

— Ще ти кажа, когато стигнем там.

Мигът наближаваше и Талеников можеше да усети ударите в гърдите си. Той беше дирижирал събитията през последните шестнадесет минути, следващите няколко минути щяха да покажат дали оркестрацията беше успешна. Знаеше два неоспорими факта. Първо, жената щеше да го познае веднага; със сигурност й бяха осигурили снимки и подробно физическо описание. Второ, ако спрямо нея бъдеше упражнено някакво насилие, тя щеше да свърши със собствения си живот също толкова бързо и ефикасно, както беше го направил англичанинът в апартамента на Лодзия.

Навременното действие и шокът бяха единствените средства, с които можеше да разполага сега. Той щеше да осигури първото, а предателят от Виборг — второто.

Те пресякоха площада с група пешеходци и се вмъкнаха в тълпите пред театър „Киров“. Василий погледна през рамо и видя Миковски да прокарва с мъка пътя си през опашката, която се беше оформила за билети, да диша затруднено.

— Слушай ме и направи точно това, което ти кажа — каза Талеников, държейки все още ръката на Малеткин. — Повтори думите ми така, както ти ги кажа…

Те влязоха в потока пешеходци, качвайки се на тротоара, оставайки зад четирима войници; техните широки шинели служеха като стена, иззад която Василий можеше да погледне когато пожелаеше. Ученият отпред приближи първата алея. Жената бързо изчезна в нея, после се появи отново, когато той премина.

Мигове. Само мигове.

Втората алея. Миковски беше пред нея, жената беше вътре.

— Сега! — заповяда Василий, втурвайки се заедно с Малеткин към входа.

Чу и думите, които Малеткин извика така, че да не могат да бъдат сгрешени от шума, идващ от улицата.

— Чакайте. Спрете! Сирколо! Ностро сирколо!

Тишина. Шокът беше почти тотален.

— Кой сте вие? — Въпросът беше зададен със студен, почти напрегнат тон.

— Спрете всичко! Имам новини от овчаря.

— Какво?

Шокът сега беше пълен.

Талеников зави зад ъгъла на алеята, втурвайки се към жената, ръцете му бяха протегнати, когато се хвърли. Той грабна ръцете й, пръстите му се плъзнаха незабавно надолу към нейните китки, обездвижвайки ръцете, една от които беше в джоба на палтото и стискаше пистолет. Тя се напрегна, извивайки се наляво, изгуби контрол, повличайки го напред, после скочи надясно, левият й крак замахна към него, близо до тялото му, също както раздразнената котка замахва срещу някое друго животно.

Той контрира, нападайки директно, вдигайки я от земята, залепяйки гърчещото се тяло в стената, притискайки я с рамо, размазвайки я върху зида.

Всичко се случи толкова бързо, че на нея не й остана време да разбере какво ставаше, докато не почувства зъбите си да се впиват във врата на неговия врат. Тя беше вкопчила лицето си в неговото — ход, толкова неочакван, че той само можеше да се извие от болка. Устата й беше широко отворена, червените й устни се разкривиха гротескно. Ухапването й беше злобно. Челюстите й представляваха чифт клещи, впити в неговия врат. Той почувства как кръвта напоява яката му, не трябваше да я пуска! Болката беше неумолима; колкото по-силно я притискаше той към стената, толкова по-дълбоко се впиваха в плътта му зъбите й. Вече не можеше да издържа. Той освободи ръцете й, неговите ръце хванаха лицето й и го отделиха от неговото лице.

Експлозията беше силна, отчетлива, въпреки че беше приглушена от тежкото й палто. Ехото отекна и беше отнесено от вятъра по алеята. Тя се отдръпна от него, облегната на каменния зид.

Той погледна лицето й; очите й бяха широки и мъртви. Тя бавно се отпусна на тротоара. Беше направила точно това, за което беше програмирана: беше оценила шансовете — двама мъже срещу нея — и стреля с оръжието в джоба си, разкъсвайки гърдите си.

— Тя е мъртва! Господи, тя се самоуби! — извика Малеткин. — Изстрелът, хората е трябвало да го чуят. Трябва да бягаме. Милицията!

Няколко любопитни минувачи стояха неподвижни при входа на алеята, надничайки.

— Мълчи! — изкомандва Талеников. — Ако някой дойде насам, използвай картата си от КГБ. Това е официална акция; никой не може да дойде тук. Трябват ни само трийсетина секунди. — Василий измъкна една носна кърпичка от джоба си и я притисна о врата си, опитвайки се да спре кръвотечението. Той коленичи до тялото на мъртвата жена. С дясната си ръка разтвори палтото й, разкривайки блуза, потънала цялата в кръв. Разкъса плата, докато стигне до кожата й. Отвърстието под лявата й гръд бе впечатляващо, плът и вътрешности бяха запушили отвора. Той огледа плътта около раната; светлината беше твърде слаба. Извади запалка.

Запали я, изтривайки окървавената кожа под гърдата, държейки огъня на сантиметри над нея; пламъкът танцуваше на вятъра.

— За бога, побързай! — Малеткин стоеше на няколко метра, гласът му представляваше паникьосан шепот. — Какво правиш?

Талеников не отговори. Той продължи да движи пръстите си по плътта, избърсвайки кръвта, за да види по-ясно.

Откри го. Вдлъбнатината под лявата гръд, насочено към средата на гръдния кош. Един отпечатан син кръг, заобиколен от бяла кожа, набраздена в червено. Една бенка, която не беше никаква бенка, а знака на една изключителна армия.

Кръгът на Матарезе.

13.

Те бързо стигнаха до отдалечения край на алеята, смесвайки се с тълпата, крачеща на север. Малеткин трепереше, лицето му гореше. Василий стискаше с дясната си ръка лакътя на предателя, опитвайки се да контролира паниката, която лесно можеше да накара Малеткин да започне да бяга, привличайки по този начин вниманието върху двамата. Талеников имаше нужда от мъжа от Виборг. Трябваше да изпрати телеграма, която да изключи участие на КГБ, а Малеткин можеше да изпрати такава. Той разбираше, че разполага с много малко време, за да изпрати шифровка на Скофийлд. На стария Миковски щяха да са му необходими още десетина минути преди да стигне в службата си, но Василий знаеше, че ще бъде там. Един изплашен старец можеше да каже неща, които не трябва, на хора, които не трябва да знаят.

Талеников държеше кърпичката си на раната на врата. Кръвотечението беше намаляло в леко кървене от студа, скоро щеше да спре напълно, за да може да бъде превързано. На Василий му хрумна да си купи пуловер с висока яка, за да прикрие раната.

— По-бавно! — заповяда той, отпускайки лакътя на Малеткин. — Срещу нас има едно кафене. Ще влезем вътре за няколко минути да пийнем по нещо.

— Мога да обърна едно — прошепна Малеткин. — Господи, тя се самоуби! Коя беше тя?

— Някоя, която направи грешка. Ти недей да правиш такива.

Кафенето беше препълнено. Те седнаха на една маса с две жени на средна възраст, които не искаха да бъдат притеснявани и намусено се затвориха в себе си. Това беше чудесно за тях.

— Отиди при управителя до вратата — каза Талеников. — Кажи му, че приятелят ти е пил твърде много и се е порязал. Помоли го да ти даде някаква превръзка и нещо дезинфекциращо.

Малеткин понечи да се противопостави, но Василий го сграбчи за ръката:

— Направи го. Няма нищо необичайно за място като това.

Предателят се изправи и тръгна към мъжа при вратата. Талеников прегъна носната си кърпичка, притискайки чистата й част към разкъсаната си кожа и бръкна за молив. Взе измачканата салфетка от масата пред себе си и започна да подбира шифъра за Беуолф Агейт.

Изключи от съзнанието си целия шум и се концентрира върху азбуката и избора на числа. Дори когато Малеткин се завърна с памучна превръзка и малка ролка лейкопласт, Василий продължаваше да пише, зачерквайки грешките също толкова бързо, колкото ги беше и направил. Питиетата им пристигнаха; предателят беше поръчал три наведнъж. Талеников продължи да пише.

Осем минути по-късно той беше свършил. Разкъса салфетката на две и преписа думите с големи букви. Подаде парчето на Малеткин.

— Искам тази телеграма да бъде изпратена до Хелзинки на името и хотела, написани отгоре. Искам да бъде пусната на бяла лента, търговски трафик, неподлежащ на дублиране или прекъсване.

Очите на предателя се разшириха.

— Как очакваш да направя това?

— По същия начин, както предаваш информация за нашите приятели във Вашингтон. Знаеш каква е схемата за следене; всички се защитаваме сами от себе си. Това е един от нашите най-добре култивирани таланти.

— Но това става през Стокхолм. Ние подминаваме Хелзинки!

Малеткин се изчерви. Възбуденото му състояние и бързото поглъщане на алкохола го бяха направили невнимателен. Той не беше предвидил да разкрие шведската връзка. Тя не беше разкрита дори и от дезертьорите.

А и Василий не можеше да използва Стокхолм. Тогава телеграмата щеше да бъде в ръцете на американското разузнаване. Имаше и друг начин.

— Колко често слизаш тук, до щабквартирата, за конференции на сектора?

Изменникът сви устни смутен.

— Не много често. Може би три или четири пъти миналата година.

— Сега отиваш точно там — каза Талеников.

— Какво? Ти си си загубил ума!

— Ще загубиш твоя, ако не отидеш. Не се тревожи, полковник. Рангът все още има своите привилегии и своя ефект. Ще изпратиш една спешна телеграма до човека от Виборг в Хелзинки. Бяла линия, непроследяван трафик. Всъщност, трябва да ми донесеш копие от телеграмата.

— Да предположим, че те проверят във Виборг?

— Кой от дежурните там, горе, ще седне да се меси в работата на втория по ранг?

Малеткин се намръщи нервно.

— По-късно ще задават въпроси.

Василий се усмихна, гласът му подсказваше огромни богатства.

— Слушай думата ми, полковник. Когато се върнеш във Виборг, няма да има нищо, което да не можеш да притежаваш или командваш.

Изменникът се ухили, потта по брадичката му блестеше.

— Къде трябва да занеса потвърдителното копие? Ще се срещнем ли след това? Кога?

Талеников държеше превръзката на мястото на раната на врата си и развиваше парче от лейкопласта, края му държеше между зъбите си.

— Откъсни го — каза на Малеткин. Той го направи и Василий залепи лентата, откъсвайки друго парче, докато говореше. — Ще прекараш нощта в хотел „Европейски“. Ще се свържа с теб там.

— Но те ще поискат да се легитимирам…

— Разбира се, че ще се легитимираш. Един полковник от КГБ без съмнение ще получи най-добрата стая и най-добрата жена, ако слезеш долу във фоайето.

— И двете струват пари.

— Това е моя грижа — каза Талеников.

Беше време за вечеря. Огромните читални на библиотеката „Салтиков-Шчедрин“ с книжни рафтове по стените и изключително високи тавани бяха препълнени както никога преди това. Група студенти седяха при дългите маси, а няколко групи туристи се разхождаха, разглеждайки рафтовете и картините с маслени бои, шепнейки, изумени от величието, което представляваше Шчедрин.

Докато вървеше през мраморните коридори към комплекса от кабинети в западното крило, Василий си спомни за месеците, които беше прекарал в тези стаи — тази стая — пробуждайки съзнанието си за един свят, за който знаеше твърде малко. Той не беше преувеличил пред Лодзия. Точно тук, при просветляващия кураж на един мъж, той беше научил повече за врага, отколкото по време на цялото обучение, което беше получил по-късно в Москва и Новгород.

„Салтиков-Шчедрин“ беше неговото най-добро училище. Мъжът, с който щеше да се срещне след толкова много години, беше неговият най-добър учител. Той се чудеше дали училището или учителят можеха да му помогнат сега. Ако семейство Ворошини беше обвързано с новия Матарезе, нямаше да има никаква информация в базата данни на разузнаването, за това той беше сигурен. Но дали беше тук? Някъде сред хилядите томове, които описваха подробности за събитията по време на революцията, за семействата и огромните имения, опустошени и заграбени, но всичко документирано от историците на времето, защото те знаеха, че това време никога няма да се повтори отново, експлозивното начало на един нов свят. Това се беше случило тук, в Ленинград — Санкт Петербург — и принц Андрей Ворошин беше част от катаклизма. Революционните архиви на „Салтиков-Шчедрин“ бяха най-богати в цяла Русия. Ако съществуваха някакви данни, някаква информация за семейство Ворошини, тя щеше да бъде тук. Но да бъде тук е едно нещо, а да го откриеш — съвсем друго. Дали старият му учител щеше да знае къде да търси? Той зави наляво по коридора, от двете страни на който имаше врати на канцеларии. Всички бяха тъмни, с изключение на една в дъното на коридора. Отвътре струеше слаба светлина, препречвана от време на време от силуета на нечия фигура, която се движеше напред-назад пред настолната лампа. Това беше канцеларията на Миковски, същата стая, в която беше работил в продължение на повече от двадесет и пет години, движещата се бавно фигура отвъд матираното стъкло беше без съмнение тази на учения.

Стигна до вратата и почука леко; тъмната фигура почти веднага се приближи до стъклото.

Вратата се отвори и Янов Миковски се появи, с неговото набръчкано лице, все още зачервено от студа навън, очите му зад дебелите лещи на очилата, погледът му — питащ и уплашен. Той посочи на Василий да влезе бързо, затваряйки вратата веднага, след като Талеников беше вече вътре.

— Василий Василевич. — Гласът на стареца беше полушепот, полуплач. Той протегна ръце, прегръщайки младия си приятел. — Никога не съм мислел, че ще те видя отново.

Той пристъпи назад, ръцете му все още върху палтото на Талеников, оглеждайки го, набръчканата му уста мъчително се опитваше да издаде звуци, които не излизаха. Събитията през последния половин час бяха повече, отколкото можеше да приеме. Задържаните звуци излязоха, но без да са подредени в някакъв смисъл.

— Не се разстройвай — каза Василий, доколкото можеше да бъде убедителен. — Всичко е наред.

— Но защо? Защо тази тайнственост? Това тичане от място на място? Заслужаваше ли си? От всички мъже в Съветите… ти. През годините, през които беше в Рига; никога не се отби да ме видиш, но чух от други колко уважаван си станал, за това че си отговарял за твърде много неща.

— Беше по-добре, че не се срещнахме през онези дни. Казах ти го по телефона.

— Не можах да го разбера.

— Това бяха просто предпазни мерки, които бяха подходящи за онова време.

Те бяха даже повече от подходящи, мислеше си Талеников. Той беше научил, че ученият пиеше твърде много, потиснат от смъртта на жена си. Ако шефът на КГБ — Рига беше видян с този старец, хората можеха да започнат да търсят и други неща. И да ги открият.

— Това няма значение сега — каза Миковски. — Беше труден период за мен, като, надявам се, това ти е било известно. Имаше времена, когато някои хора можеха да бъдат оставени на мира, дори и старите ми приятели. Но това е минало! Какво се е случило с теб?

— Това е дълга история; ще ти кажа всичко, което мога. Трябва да ти го кажа, защото имам нужда от помощта ти.

Талеников погледна зад учения. Един чайник с вода на котлона на електрическата печка, вдясно от бюрото. Василий не беше сигурен, но си мислеше, че това беше същият чайник, същият котлон, който помнеше отпреди толкова много години.

— Твоят чай винаги беше най-хубавия в Ленинград. Ще свариш ли малко?

Мина почти половин час. Докато Талеников говореше, възрастният учен седеше безмълвен в своя стол, слушайки мълчаливо. Когато Василий за първи път спомена името принц Андрей Ворошин, той не каза нищо. Но когато неговият студент свърши, направи своя коментар.

— Именията на Ворошини бяха конфискувани от новото революционно правителство. Благосъстоянието на семейството беше иззето и сведено до минимум от Романови и техните индустриални партньори. Николай и неговият брат Михаил ненавиждаха Ворошини, твърдейки, че това са крадците, грабителите на цяла Северна Русия и на морските пътища. И, разбира се, князът знаеше, че е белязан от болшевиките за екзекуция. Единствената му надежда беше в Керенски, който беше твърде нерешителен или корумпиран, за да унищожава богатите семейства напълно. Тази надежда угасна с падането на Зимния дворец.

— Какво стана с Ворошин?

— Беше осъден на смърт. Не съм сигурен, но мисля, че името му беше споменато в списъка за екзекуции. Тези, които избягаха, се обадиха в следващите години; щях да си спомня, ако Ворошин беше сред тях.

— Защо щеше да си спомниш? Само в Ленинград е имало стотици хора. Защо би си спомнил за семейство Ворошин?

— Имаше много причини, за да не бъдат лесно забравени — не беше често явление руските царе да търсят крадци и пирати и да се опитват да ги унищожат. Семейство Ворошин бяха прочути. Бащата и дядото на княза имаха връзки с китайските и африканските търговци на роби, от Индийския океан до Африканския юг; те манипулираха имперските банки, принуждавайки търговските флоти и компании да банкрутират и след това ги поглъщаха. Говори се, че когато Николай се изправил тайно в съда пред княз Андрей Ворошин, той заявил: „Ако нашата Русия стане жертва на маниаците, то ще е заради хора като вас. Вие ги насъсквате срещу нашите гърла“. Това е било много години преди революцията.

— Ти казваш, тайно се изправил срещу него. Защо тайно?

— По това време не било прието да се показват разногласията между аристокрацията. Враговете им биха го използвали, за да оправдаят оплакванията си от националната криза. Революцията е назрявала десетилетия, преди да избухне. Николай е разбирал, той е знаел, че това ще стане.

— Ворошин имал ли е синове?

— Не знам, но предполагам, че е имал — поне в известен смисъл. Той е имал много любовници.

— А какво знаеш за самото семейство?

— Нямам конкретна информация, но подозирам, че са загинали. Както знаеш, трибуналите бяха обикновено снизходителни, когато ставаше въпрос за жени или деца. На хиляди беше позволено да отпътуват, само най-големите фанатици искаха да пролеят тяхната кръв. Но не вярвам, че на Ворошини е било позволено да заминат. Всъщност, почти съм сигурен, но нямам конкретна информация.

— На мен ми трябва конкретна информация.

— Разбирам, по моя преценка ти я имаш. Поне достатъчно, за да опровергаеш всякаква теория, включваща Ворошин в това невероятно общество на Матарезе.

— Защо го твърдиш?

— Защото ако князът беше успял да избяга, нямаше да бъде в негова полза да мълчи. Белите, намиращи се в изгнание, се организираха навсякъде. Тези със законни титли бяха посрещани с добре дошли и с отворени обятия и с изключителен ентусиазъм от големите компании и международни банки; това беше добър бизнес за тях. Не е в природата на Ворошин да отхвърли подобно признание и известност. Не, Василий. Той е бил убит.

Талеников слушаше думите на учения, търсейки някакво разминаване и несъответствие. Той стана от стола и отиде до чайника; напълни чашата си и погледна разсеяно кафявата течност.

— Освен ако не му е било предложено нещо много ценно, за да мълчи, за да остане анонимен.

— Този Матарезе? — попита Миковски.

— Да. Пари е имал на разположение. В Рим и Генуа. Там са били първоначалните им фондове.

— Но тези пари са били специално предназначени, нали? — наведе се напред Миковски. — Според това, което ми разказа, те е трябвало да бъдат използвани за наемане на убийци, разпространявайки духовното отмъщение според този Гилом дьо Матарезе, нали така?

— Това е успяла да долови старицата — съгласи се Талеников.

— Значи тези пари не са можели да бъдат използвани за възстановяване на индивидуалните богатства, или за финансирането на нови. Разбираш, това не мога да приема относно Ворошин. Ако той беше успял да избяга, нямаше да обърне гръб на всички предложени му възможности. Нямаше да се присъедини към организация, обвързана с политическо отмъщение; той беше един твърде прагматичен мъж.

Василий тръгна към стола си; той спря и се обърна, чашата застина неподвижно в ръката му.

— Какво каза току-що?

— Че Ворошин беше твърде прагматичен, за да отхвърли…

— Не — прекъсна го Талеников. — Парите не са били използвани за възстановяването на богатствата или…

— … финансирането на нови. Виж, Василий, огромни парични суми са били дадени на разположение на изгнаниците…

Талеников вдигна ръка.

— Финансиране на нови — повтори той. — Има твърде много начини за разпространяване на Евангелието. Просяците и лудите го правят на улиците, свещениците от своите олтари, политиците — от своите трибуни. Но как можеш да разпространяваш евангелие, което не може да бъде оповестено публично? Как можеш да платиш за него? — Василий остави чашата на малката масичка до стола си. — И двете се правят анонимно, използвайки сложните методи и процедури на съществуващата структура. Такава, при която всички зони оперират като отделни единици, различни една от друга, макар и подчинени на една-единствена личност. Където огромни суми биват прехвърляни ежедневно. — Талеников отиде обратно до бюрото и се облегна с ръце на ръба. — Тогава правиш необходимата покупка. Купуваш си място, за да участваш в решението! Структурата е твоя, за да бъде използвана.

— Ако те разбирам правилно — каза ученият, — парите, останали от Матарезе, е трябвало да бъдат разпределени и да бъдат използвани да се закупи участие в гигантски, съществуващи вече предприятия.

— Точно така. Търся на грешно място — съжалявам, на вярното място, но в друга страна. Ворошин е избягал. Той се е измъкнал от Русия вероятно доста време преди да му се е наложило, защото Романови са го дебнели, скубели са го, наблюдавали са всеки негов финансов ход. Той се е чувствал като окован във вериги тук, а по-късно този вид инвестиции, които Гилом дьо Матарезе е предвиждал, са били забранени в Съветите. Нали разбираш, той не е имал причина да остане в Русия. Решението му е било взето много преди революцията; точно затова никога не се е и чуло за неговото изгнание. Той е станал някой друг.

— Грешиш, Василий. Името му беше между осъдените на смърт. Спомням си, че съм го виждал.

— Но не си сигурен дали си го видял по-късно, в съобщенията за онези, които действително са били екзекутирани.

— Те бяха толкова много…

— Точно това имам предвид.

— Но той имаше връзки с правителството на Керенски, те със сигурност за заведени в досието му.

— Лесно е можело да бъдат записани. — Талеников се отблъсна от бюрото, инстинктът му подсказваше, че е много близо до истината. — Какъв по-добър начин за един мъж като Ворошин да изгуби своята идентичност в хаоса на революцията. Тълпите са извън контрол; дисциплината не е била наложена със седмици, и това просто е било спасителното чудо. Абсолютен хаос. Колко лесно е могло да бъде направено всичко.

— Ти прекалено опростяваш нещата — опита се да го възпре Миковски. — Въпреки че е имало период на насилие, през градовете и провинцията са пътували екипи наблюдатели и са записвали всичко, което са видели и чули. Не само фактите, но и впечатленията, мненията, интерпретациите на това, на което са били свидетели. Учените са настоявали това, тъй като моментът е бил исторически, който никога е нямало да се повтори, и те не са искали нищо да бъде пропуснато, да не остане нищо неотчетено. Всичко е било записано, независимо колко повърхностни са били наблюденията. Това е било някаква форма на дисциплина, Василий.

Талеников кимна.

— Защо мислиш, че съм тук?

Старецът приседна.

— Архивите от революцията?

— Трябва да ги видя.

— Лесно желание, но трудно за изпълнение. Разрешителното трябва да дойде от Москва.

— От кого се получава?

— От Министерството на културата. Изпращат човек от ленинградския отдел, който има ключ за стаите отдолу. Тук нямаме ключ за тях.

Погледът на Василий заигра върху купищата хартия по бюрото на Миковски.

— Този мъж архивар ли е? Умен като теб?

— Не. Той е просто един мъж с ключ.

— Колко често биват издавани тези разрешителни?

Миковски се намръщи.

— Не много често. Може би два пъти в месеца.

— Кога беше последния път?

— Преди около три седмици. Един историк от Жданов17 правеше някакво разследване.

— Къде чете той?

— В архивните стаи. Нищо не се разрешава да бъде изнесено оттам.

Талеников вдигна ръка. След това заговори. Прозвуча като нареждане. Или като молба:

— Нещо е било изнесено. Било ти е върнато и за благото на всички то трябва да бъде върнато в архивите незабавно. Телефонното ти обаждане в ленинградския отдел трябва наистина да бъде вълнуващо.

Мъжът пристигна след двадесет и една минути, лицето му беше зачервено от студа.

— Служителят от нощното дежурство каза, че е спешно, другарю — обясни младият мъж, останал без дъх, отваряйки куфарчето и изваждайки един ключ, толкова уникално изработен, че щеше да бъде необходим изключително прецизен инструмент, за да може да бъде направен дубликат.

— Нещо съвсем нередно и, без съмнение, криминално престъпление — отговори Миковски, ставайки от стола си. — Но, слава богу, добре че дойдохте. — Ученият мина зад бюрото си, с един голям плик в ръка. — Ще слезем ли долу?

— Това ли е материалът? — попита мъжът с ключа.

— Да. — Ученият подаде плика.

— Какъв материал? — Гласът на Талеников беше остър, въпросът прозвуча като обвинение.

Мъжът беше заловен. Той изпусна ключа и посегна към колана си. Василий скочи, сграби ръката му, извивайки я надолу, блъскайки го в гърдите с рамо, запращайки го към вратата.

— Ти сгреши! — извика Василий. — Никой дежурен офицер не съобщава на куриера подробностите за спешен случай. Пер ностро сирколо! Този път няма да има хапчета! Нито пистолети! Хванах те, войнико. И в името на твоя корсикански Христос, ще ми разкажеш всичко, което искам да знам!

— Prego — прошепна младежът, устата му беше разкривена, устните му присвити, езикът му… езикът му. Зъбите му. Той отхапа, челюстта изтрака, а резултатът беше невъзвратим.

С гневно учудване Талеников видя как капсулата с течността влезе в гърлото му, парализирайки мускулите му. То се случи след секунда; малко изригване на въздух, последният дъх.

— Обади се на министерството — каза той на шокирания Миковски. — Кажи на нощния офицер, че ще ни бъдат необходими няколко часа, за да върнем материала.

— Не разбирам. Нищо!

— Те са подслушвали телефона на министерството. Този е пресрещнал мъжа с ключа. Той е щял да го остави и да изчезне, след като убие и двама ни. — Василий разкъса палтото, а после и ризата отдолу.

Беше там. Бенката, която не беше никаква бенка, отпечатаният син кръг на Матарезе.

Възрастният учен се пресегна към двата горни рафта на най-горната полица и подаде папките на Талеников. Това бяха седемнадесети и осемнадесети том, до които бяха стигнали, търсейки името Ворошин.

— Щеше да бъде много по-лесно, ако бяхме в Москва — каза Миковски, внимателно слизайки по стълбата и отправяйки се към масата. — Целият този материал е бил преписан и индексиран. Един том щеше да ни каже къде точно да търсим.

— Ще има нещо; трябва да има.

Талеников подаде една книга, а сам отвори втората. Той започна да прелиства ръчно изписаните с мастило страници, внимателно прелиствайки ги.

Дванадесет минути по-късно Янов Миковски заговори.

— Тука е.

— Какво?

— Престъпленията на княз Андрей Ворошин.

— А екзекуцията му?

— Не още. Животът му, както и животът и криминалните действия на баща му и дядо му.

— Дай да видя.

Всичко беше там, внимателно, макар и патетично записано от някоя пунктуална, точна ръка. Бащата и дядото Ворошини бяха описани като народни врагове, свързани с убийствата на слугите и наемателите си, също както и по-редките манипулации на имперските банки, предизвиквайки оставането на хиляди хора без работа и обричането на хиляди други на глад. Князът е бил изпратен в Южна Европа за получаване на своето образование, една голяма обиколка, продължила пет години, осъществена благодарение на империалистическата власт и потискането на хората.

— Къде — заговори високо Талеников.

— Какво имаш предвид? — попита ученият, четейки същата страница.

— Къде е бил изпратен?

Миковски обърна страницата.

— Крефелд. Университетът Крефелд. Ето тук.

— Това копеле говореше немски… Значи е в Германия!

— Кое?

— Новата личност на Ворошини. Ето тук. Чети по-нататък.

Те прочетоха. Князът беше прекарал три години в Крефелд, две в университета в Дюселдорф, връщайки се често по-късно, когато беше създал близки лични връзки с германските индустриалци под имената Густаф фон Болен-Холбах, Фридрих Шоте и Вилхелм Хаберних.

— Есен — каза Василий. — След Дюселдорф е дошло ред на Есен. Било е територия, която Ворошин е познавал, говорил е и езика. Времето пасва чудесно; война в Европа, революция в Русия, светът е бил хвърлен в хаос. Военните заводи в Есен, ето на какво е станал част той.

— Круп?

— Или Верахтен. Конкурентът на Круп.

— Мислиш, че той е успял да се продаде на някой от тях?

— През задната врата и под ново име. Германската индустриална експанзия е била също толкова хаотична, колкото и войната на кайзера, директорите са се сменяли толкова често. Обстоятелствата са били идеални за Ворошин.

— Ето тук се казва за екзекуцията — прекъсна го Миковски, който беше обърнал страницата. — Описанието започва тук, от тук, горе. Страхувам се, че твоята теория започва да се срива.

Талеников се наведе напред, проследявайки думите. Записът разказваше за смъртта на княз Андрей Ворошин, жена му, двамата му сина и техните съпруги и една дъщеря в следобеда на двадесет и първи октомври хиляда деветстотин и седемнадесета година в тяхното имение в Царское село, на брега на река Славянка. Описани са кървавите подробности на последните минути от боя, Ворошини са били обкръжени в голямата си къща заедно със слугите, отхвърляйки атакуващата тълпа, стреляйки с оръжие през прозорците, хвърлящи кутии с горящ петрол от стръмните покриви — и накрая, освобождавайки слугите си и намирайки смъртта си — използвайки собствения си барут, за да се взривят заедно с голямата къща. Нищо друго, освен горящия скелет на имението не останало, останките на семейството изгорели в пламъците.

Образи изплуваха пред Василий, спомени от хълмовете в нощта над Порто Вечио. Останките от вила Матарезе. Там също е имало последен пожар.

— Не мога да се съглася — каза той спокойно на Миковски. — Това изобщо не е било екзекуция.

— Може да е липсвал трибунал — оспори ученият, — но се осмелявам да кажа, че резултат е бил същият.

— Няма никакъв резултат, никакви доказателства, никакво доказателство за смъртта. Останали са само тлеещи останки. Това описание е фалшиво!

— Василий Василевич, това са архиви. Всеки документ е освидетелстван и е одобрен от учени! От онова време.

— Единият е бил купен. Съгласен съм, че едно огромно имение е било изгорено до основи, но тук свършват доказателствата. — Талеников се върна няколко страници назад. — Виж, този доклад е много описателен, цифри за пушките на прозорците, мъжете на покривите, за слугите, излизали от къщата, за експлозиите, видени в кухните, очевидно за всичко се е държало сметка.

— Съгласен съм — кимна Миковски, впечатлен от изключителните подробности, които прочете.

— Напротив. Има нещо, което липсва. Във всяко досие от подобен тип, които видяхме — разрушаването на дворци или имения, спиране на влакове, демонстрации — има винаги такива фрази като „първата редица беше водена от другаря еди-кой си, разбитите вражески гвардейци бяха командвани от капитан еди-кой си, екзекуцията беше проведена под наблюдението на другаря еди-кой си“. Както каза и преди, тези досиета са пълни с имена, всичко е било записано за бъдещо ползване — е, прочети отново това. — Василий прелисти напред и назад няколко страници. — Подробностите са необичайни, дори за градуса на онези времена и за цвета на следобедното слънце и за кожените палта, носени от хората на покрива. Но няма нито едно име. Споменават се само Ворошини, никой друг.

Ученият постави пръсти върху жълтите страници, старите му очи се лутаха между редовете, устните му — разтворени от учудване.

— Прав си. Изключителната детайлност прикрива липсата на конкретна информация.

— Точно така се постъпва винаги — каза Талеников. — Екзекуцията на семейство Ворошини е измислица. Тя никога не се е състояла.

14.

— Този ваш младеж беше направо нетърпим — каза Миковски в телефона, тонът му беше силно критичен, той говореше на нощния дежурен в ленинградския отдел на Министерството на културата. — Бях казал съвсем ясно — като предполагам, че и вие сте му предали съвсем ясно — че той трябваше да остане в архивите, докато материалът бъде върнат. Сега какво откривам? Младежът е изчезнал, а ключът е пъхнат под вратата! Наистина, това е просто нетърпимо. Предлагам ви да изпратите някой, който да го вземе.

Възрастният учен бързо затвори телефона, отнемайки всякаква възможност за отговор на нощния дежурен. Той погледна към Талеников, в погледа му се четеше удивление.

— Това изпълнение навремето можеше да ти донесе диплом направо от Станиславски — усмихна се Василий, избърсвайки ръцете си с хартиените салфетки, взети от близката умивалня. — Ние сме прикрити — ти си прикрит. Само запомни, един труп без документи ще бъде намерен зад пещта. Ако те попитат, не знаеш нищо, никога преди това не си го виждал, единствената ти реакция трябва да бъде на шок и учудване.

— Но Министерството на културата… те със сигурност ще го познаят!

— Със сигурност няма. Той не е бил мъжът, изпратен с ключа. Министерството ще има свой собствен проблем, доста сериозен при това. Ще си получат ключа обратно, но ще загубят един куриер. Ако този телефон все още е подслушван, този, който слуша, ще предположи, че техният човек е успял. А ние спечелихме време.

— За какво?

— Трябва да се свържа с Есен.

— Есен?! Заради някакво предположение, Василий? Заради някаква хипотеза?

— То е повече от хипотеза. Две от имената, споменати в доклада за Ворошин, са известни. Шоте и Болен-Холбах. Фридрих Шоте е бил обвинен от германския съд скоро след Първата световна война за изнасяне на пари от страната му. Бил е убит в затвора още същата нощ, когато е пристигнал. Около това убийство се е вдигнал много шум, убийците не са били открити. Мисля, че е направил грешка и Матарезе са искали да му запушат устата. Густаф Болен-Холбах се е оженил за единствената оцеляла от фамилията Круп и е получил контрол върху заводите „Круп“. Ако това са били приятелите на Ворошин отпреди почти век, те сигурно са му помогнали. Всичко съвпада.

Миковски поклати глава.

— Ти търсиш петдесетгодишни духове.

— Само с надеждата, че те ще ме отведат към някои от живите сега. Бог знае дали съществуват. Имаш ли нужда от допълнителни доказателства?

— Не. Страхувам се за теб, за това, че те съществуват. Някакъв англичанин те чака в апартамента на някой, някаква жена ме проследява, някакъв младеж пристига тук с ключ за архивите, който е откраднал от друг… Всички от този Матарезе. Струва ми се, че са те хванали в клопка.

— От тяхна гледна точка са успели да го направят. Те са изучили досиетата ми и са изпратили своите бойци да проследят всички мои тайни действия, като са предполагали, че ако някой не успее, следващите няма да пропуснат.

Ученият сне очилата си.

— Къде ги намират тези… бойци, както ги наричаш? Къде трябва да бъдат търсени тези мъже и жени, които се отказват от живота си с такава готовност?

— Отговорът може да е по-страшен, отколкото и двамата си представяме. Корените му се връщат векове назад, до един ислямски принц на име Хасан ибн ал Сабах. Той е формирал взводове от политически убийци, които да го държат на власт. Наричали са ги „фидаиз“.

Миковски изтърва очилата си върху бюрото; звукът беше остър.

— Фидаиз? Убийците? Запознат съм с това, за което ми говориш, но тази концепция е абсурдна. Фидаиз, убийците на Сабах, са се основавали на забраните на една етническа религия. Те са заменяли своите души, своите умове, своите тела за удоволствията на Валхала, докато са били на земята. Подобни поощрения не звучат много привлекателно в днешно време.

— В днешно време? — попита Василий. — Точно днес му е времето. По-голяма къща, по-тлъста банкова сметка или използването на някоя вила в продължение на дълго време, обзаведена с повече лукс, отколкото тези на колегите; по-голям въздушен флот или по-мощен боен кораб, рамото на началника или покана за участия в събития, на които други не могат да присъстват. Точно това представлява времето, света в който ти и аз живеем. Лично, професионално, дори светски — той е едно глобално общество, пращящо от алчност. Девет от всеки десет жители представляват един Фауст. Мисля, че точно това Карл Маркс никога не е успял да разбере.

— Той нарочно го е пропуснал, приятелю. Разбирал го е напълно; просто е имал други проблеми, които е трябвало да атакува първо.

Талеников се усмихна.

— Това ми звучи като някакво извинение.

— А дали ще предпочетеш отговор, мисъл, че управлението на една нация е твърде важно, за да бъде оставено на хората?

— Монархистко твърдение, трудно приложимо. Трябва да го е направил царят.

— Но не е. Изказано е от американеца Томас Джеферсън. Отново е пропуснал нещо важно. И двете страни, както виждаш, тъкмо са били преминали през революции; и двете са били нови, току-що създадени нации. Думите и решенията е трябвало да бъдат практични.

— Твоята ерудиция не променя оценката ми. Твърде много съм видял, използвал съм твърде много.

— Аз не искам да променям нищо; още по-малко твоя талант за наблюдение. Бих искал само да можеш да върнеш нещата в перспектива. Може би всички се намираме в преходно състояние…

— Към какво?

Миковски сложи очилата си.

— Към рая или ада, Василий. Нямам и най-малка представа кое точно. Съжалявам единствено, че няма да бъда тук, за да разбера. Как смяташ да стигнеш до Есен?

— Обратно през Хелзинки.

— Ще бъде ли трудно?

— Не. Има един човек от Виборг, който ще ми помогне.

— Кога тръгваш?

— Сутринта.

— Ще се радвам, ако останеш при мен тази вечер.

— Не, може да бъде опасно за теб.

Ученият изненадано повдигна глава.

— Но аз мисля, че каза, че изпълнението ми по телефона е премахнало всякакви притеснения.

— Мисля, че е така. Може би затова няма да се спомене още няколко дни. Евентуално, разбира се, милицията ще бъде известена, но дотогава инцидентът — доколкото те касае — ще бъде въпрос само на процедури.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ако съм сгрешил. В такъв случай и двамата ще бъдем убити.

Миковски се усмихна.

— Значи краят ни е сигурен?

— Направих това, което трябваше. Нямаше никой друг. Съжалявам.

— Недей. — Ученият се изправи и с нестабилна походка обиколи бюрото. — Тогава трябва да си тръгнеш и аз няма да те видя повече. Прегърни ме, Василий Василевич. Рай или ад, кое ли ще бъде? Мисля, че ти знаеш. Това е второто и ти си стигнал до него.

— Стигнал съм там отдавна — каза Талеников, внимателно държейки стареца, когото нямаше да види никога повече.

— Полковник Малеткин? — попита Василий, знаейки, че колебливият глас от другата страна на линията принадлежеше на предателя от Виборг.

— Къде си?

— В една телефонна кабина на улицата, недалеч. Имаш ли нещо за мен?

— Да.

— Добре. И аз имам нещо за теб.

— Също е добре — каза Малеткин. — Кога?

— Сега. Излез пред входа на хотела и тръгни надясно. Продължавай да вървиш, аз ще те пресрещна.

Настъпи момент на мълчание.

— Сега е почти полунощ.

— Радвам се, че часовникът ти е точен. Трябва да е много скъп. Да не би да е някой от онези швейцарски хронометри, които са толкова популярни при американците…

— Тук има една жена…

— Кажи й да чака. Заповядай й, полковник, нали си офицер от КГБ!

Седем минути по-късно Малеткин изскочи като невестулка на тротоара пред входа, изглеждайки съвсем дребен и озъртайки се в няколко посоки наведнъж, без явно да обръща главата си. Въпреки че беше студено и тъмно, Василий веднага видя потта по брадичката на предателя; след около ден тази брадичка нямаше да я има. Щеше да бъде пръсната в съда на Виборг.

Малеткин закрачи на север. Нямаше много пешеходци по улица Бродски, няколко двойки, вървящи ръка за ръка, неизбежната тройка млади войници, търсещи топлина някъде, където и да е, преди да се върнат в стерилните си бараки. Талеников чакаше, наблюдавайки сцената на улицата, търсейки някой, който не трябваше да е там.

Нямаше никой. Изменникът не му играеше двойна игра, нито пък беше проследен от някой боец Матарезе. Василий излезе от сянката на вратата и забърза към пресечката; след минута той беше точно пред Малеткин. Започна да си свири „Янки дудъл данди“.

— Ето ти телеграмата! — каза предателят, изплювайки думите в мрака пред една затъмнена витрина. — Това е единственото копие. Кажи ми сега, кой е информаторът от Виборг?

— Другият информатор. Това искаш да кажеш, нали? — Талеников щракна със запалката и погледна копието на кодираното съобщение до Хелзинки. Беше точно. — Ще получиш името след няколко часа.

— Искам го сега! Защото знам, че някой вече се е обадил във Виборг. Искам си протекцията, ти ми я гарантира! Утре сутринта си тръгвам веднага.

— Ние си тръгваме — прекъсна го Василий. — Всъщност, преди да настъпи сутринта.

— Не!

— Да. Освен това, ти ще стъкмиш дневния ред.

— Не искам да правя нищо с теб. Снимката ти се намира на всяко табло на КГБ; в щабквартирата на „Леговски“ даже имаше две! Изпотих се, когато ги видях.

— Не бях помислил за това. Но, виждаш, трябва да ме откараш обратно при езерото и да ме свържеш с финландците. Работата ми тук в Ленинград свърши.

— Защо аз? Аз свърших достатъчно!

— Защото, ако не го направиш, няма да мога да си спомня името, което ще ти потрябва във Виборг. — Талеников потупа предателя по бузата; Малеткин изохка.

— Върни се при твоята жена, другарю, и се представи добре. Но недей да се бавиш твърде много с нея. Искам да излезеш от хотела в три и половина.

— Три и половина?

— Да. Откарай колата до Аничковия мост; трябва да си там преди четири часа. Ще преминеш по моста и после ще се върнеш обратно. Ще те срещна на едната или на другата страна.

— А милиционерите? Те спират подозрителните превозни средства, а една кола, която кара напред-назад по моста в четири часа сутринта не представлява нормална гледка.

— Точно така. Ако има милиционери наоколо, бих искал да го разбера.

— А да предположим, че ме спрат?

— Трябва ли непрекъснато да ти напомням, че си полковник от КГБ? Тук си по официална задача. Много официална и много секретна. — Василий тръгна, после се върна обратно. — Току-що ми хрумна — каза той. — Може да ти е минало през ума да вземеш някакво оръжие и да ме застреляш при удобен момент. От едната страна ще те похвалят, че си ме убил, а на другите ще можеш да се закълнеш, че си се опитал да ме спасиш с голям риск за себе си. В случай, че не искаш да научиш името на мъжа във Виборг, подобна тактика изглежда разумна. Много малко риск, награди и от двата лагера. Но трябва да знаеш, че всяка моя стъпка тук в Ленинград, се следи.

Малеткин започна да говори все по-бързо.

— Кълна ти се, никога не ми е хрумвало такова нещо!

Ти наистина си голям глупак, помисли си Талеников.

— Тогава до четири часа, другарю.

Василий приближи стълбището на сградата, четири входа по-надолу от този, в който се намираше апартаментът на Лодзия. Той погледна нагоре към прозорците й; лампите бяха включени. Беше си вкъщи.

Той се изкачи бавно по стъпалата, както би постъпил един изморен мъж, завръщащ се в нежелания дом след като бе работил нежеланата си, незаплатена работа извън работно време, зад безкрайния конвейер, за каузата на някакъв нов икономически план, който никой не разбираше. Отвори стъклената врата и влезе в малкия вестибюл.

Бързо го прекоси, бързо приключи преминаването; сега нямаше колебание у него. Отвори вътрешната врата, слезе по стълбището към мазите и потъна в мръсотията долу. Подмина вратата, зад която беше натикал мъртвия англичанин, в чието гърло беше налял водка и беше разрязал китките му с бръснач. Той извади запалката си, запали я и отвори вратата. Англичанинът го нямаше. Не само го нямаше, но нямаше и никакви следи от кръв. Всичко беше почистено.

Тялото на Талеников се смрази, мислите му застинаха в шок. Беше се случило нещо ужасно. Той грешеше.

Грешеше много!

Сега беше сигурен. Бойците на Матарезе може и да бяха на привършване, но последното нещо, което биха направили, е да се върнат на сцената на насилието. Твърде голяма беше вероятността да им бъде устроена клопка; Матарезе нямаше, не можеше да поеме този риск!

Но те го бяха поели, целта си заслужаваше хазартния ход. Какво ли беше направил?

Лодзия!

Той остави вратата открехната и забърза през свързаните мази, държейки „Граз“ в ръка, стъпките му бяха тихи, очите и ушите — напрегнати.

Стигна до входа на Лодзия и се заизчаква по стълбите до приземната площадка. Той затвори вратата бавно и се ослуша; от стълбището отгоре се чу силен смях. Висок женски глас, последван секунди по-късно от смеха на някакъв мъж.

Василий сложи „Граз“ в джоба си, заобиколи парапета и тръгна с нестабилна походка нагоре по стълбите след двойката. Те стигнаха до площадката на втория етаж, диагонално срещу вратата на Лодзия. Талеников заговори с глупава гримаса на лицето си:

— Млади хора, бихте ли направили на един любовчия на средна възраст малка услуга. Страхувам се, че изпих доста водки.

Двойката се обърна и се усмихнаха като един.

— Какъв ти е проблемът, приятелю? — попита младежът.

— Приятелката ми има проблем — каза Талеников, посочвайки към вратата на Лодзия. — Трябваше да се срещнем след представлението в „Киров“, страхувам се, че доста се забавих с един стар приятел от казармата, и мисля, че тя е адски ядосана. Бихте ли почукали вместо мен; ако чуе гласа ми, сигурно няма да ме пусне.

Василий се ухили отново. Мислите му бяха точно противоположни на усмивката му. Колкото повече остаряваше, толкова повече болезнено изживяваше пожертването на млади и хубави хора.

— Това е най-малкото, което бихме могли да направим за един войник — каза момичето, смеейки се силно. — Хайде, съпруже, направи нещо за военните.

— Защо не? — Младежът повдигна рамене и тръгна към вратата на Лодзия.

Талеников застана в ъгъла с гръб, опрян на стената, дясната му ръка беше в джоба. Съпругът почука на вратата.

Отвътре не се чу никакъв звук. Той погледна към Василий, който кимна, посочвайки му да опита пак. Младежът почука отново, сега по-силно, по-настойчиво. Отново имаше само тишина.

— Може би тя все още те чака пред „Киров“ — допусна момичето.

— Или пък — добави младежът, усмихвайки се — може би е намерила стария ти приятел от армията и сега и двамата те избягват.

Талеников се опита да се усмихне в отговор, но не можа. Той много добре знаеше какво ще намери зад вратата.

— Ще чакам тук — промълви той. — Благодаря ви много…

Съпругът разбра, че се беше опитал да бъде жлъчен в неподходящ момент.

— Съжалявам — измърмори тихо, хващайки ръката на жена си.

— Късмет — изрече момичето странно и двамата продължиха бързо по стълбището.

Василий изчака, докато чу звука от затваряща се врата два етажа по-нагоре. Той извади пистолета от джоба си и посегна към бравата пред себе си, страхувайки се да не би тя да не е заключена.

Не беше заключена и страхът му нарасна. Той отвори вратата, влезе вътре и я затвори. Това, което видя, прониза гърдите му от болка; той знаеше, че скоро след това ще последва и още по-голяма болка. Стаята беше разхвърляна, столовете, масите и лампите бяха преобърнати; книгите и възглавниците се стелеха разкъсани по пода, парчета плат бяха разхвърляни наоколо. Сцената беше създадена, за да имитира някаква борба на насилие, но тя беше фалшива, бяха се престарали — обикновено подобни нагласени сцени винаги бяха правени нереални. Не е имало никаква битка, а имаше нещо друго. Беше се провел разпит с мъчения.

Вратата на спалнята зееше отворена; той тръгна към нея, знаейки, че по-голямата болка щеше да настъпи след секунди, острите удари на мъката. Влезе и погледна към нея. Тя беше на леглото, дрехите бяха разкъсани по тялото й, позата на краката й посочваше, че е имало изнасилване, актът, ако изобщо беше извършен, беше извършен само да се заблуди аутопсията, без съмнение след като тя беше вече умряла. Лицето й беше подпухнало, устните и очите подути, зъбите — изпочупени. Струйки кръв се спускаха от бузите й, чертаейки абстрактни фигурки в тъмночервено върху светлата й кожа.

Талеников се обърна, някак внезапно отмалял. Беше чувствал същото много пъти преди това; искаше само да убива. Той щеше да убива.

И тогава се трогна, толкова дълбоко, че очите му внезапно се напълниха със сълзи и не можеше да диша. Лодзия Кронеша не беше се пречупила; тя не беше разкрила на животното, което я беше мъчило, че любовникът й от дните в Рига трябваше да се върне след полунощ. Дори беше направила много повече, отколкото просто да опази тайната. Беше отпратила животното в друга посока. Какво ли беше преживяла!

Не беше изпитвал любов през по-голямата половина от живота си; сега обичаше, а беше твърде късно!

Твърде късно? О, господи!

… Къде е проблемът?

… Това, че греша. В такъв случай ще ни убият и двамата.

Янов Миковски.

Ако Матарезе бяха изпратили войник да проследи Лодзия Кронеша, със сигурност бяха изпратили и друг, който да проследи учения.

Василий изтича към всекидневната, към телефона, който внимателно не беше докосван. Нямаше значение дали линията беше следена или не; той щеше да научи това, което му беше необходимо след секунди; секунди по-късно щеше да изчезне преди някой, изпратен от подслушвачите, да пристигне.

Набра номера на Миковски. Телефонът беше вдигнат незабавно… Твърде бързо за един старец.

— Да? — Гласът беше провлачен, неясен.

— Доктор Миковски, моля.

— Да? — повтори мъжкият глас. Това не беше гласът на учения.

— Аз съм сътрудник на другаря Миковски и трябва спешно да говоря с него. Знам, че не се чувстваше много добре, нужна ли му е медицинска помощ? Ще я изпратим незабавно, разбира се.

— Не. — Мъжът говореше твърде бързо. — Кой се обажда, моля?

Талеников започна непринудено да се смее.

— Аз съм съседът му по канцелария, Рудиков. Кажете му, че намерих книгата, която той търсеше… Не, нека му го кажа сам.

Тишина.

— Да? — Беше Миковски. Бяха му позволили да говори по телефона.

— Добре ли си? Приятели ли са тези мъже?

— Бягай, Василий! Изчезвай! Те са…

Оглушителна експлозия се чу в другия край на линията. Талеников държеше телефона в ръка, втренчен в него. Той остана така за миг, позволявайки на острите удари на болката да пропълзят по гърдите му. Обичаше двама души в Ленинград… и ги беше убил.

Не, това не беше вярно. Матарезе ги беше убил. А сега той щеше да убива, за да си отмъсти. Да убива… Да убива… и да убива.

Той влезе в една телефонна будка на Невски проспект и набра номера на хотел „Европейския“. Нямаше да има никакъв малък разговор; нямаше време за губене с някакви незначителни хора. Трябваше да премине през езерото Вайникала, в Хелзинки, да се свърже с корсиканката в Париж и да изпрати съобщение на Скофийлд. Трябваше да замине за Есен, тъй като тайната за Ворошин беше там, а животните бяха плъзнали, убивайки, за да предотвратят разкриването на тази тайна. Той ги искаше сега… Толкова силно… Тези елитни бойци на Матарезе. Всички те да измрат в неговите ръце.

— Да, да, какво има — бяха забързаните, насечени думи на предателя от Виборг.

— Измъквай се оттам веднага — изкомандва Талеников. — Карай към гара „Москва“. Ще се срещнем на завоя пред първия вход.

— Сега? Няма и два часът! Ти каза…

— Забрави какво казах, направи това, което ти казвам! Успя ли да уредиш нещо с финландците?

— Едно просто телефонно обаждане.

— Направи ли го?

— Ще го направя за минутка.

— Направи го. Бъди при „Москва“ в два и петнадесет.

Пътуването на север беше мълчаливо, нарушавано само от непрестанното хленчене на Малеткин за събитията през последните двадесет и четири часа. Той беше човек, който вършеше нещата толкова повърхностно, че дори измяната му беше гранясала, твърде плитка.

Те минаха през Виборг, край село Знева, към границата. Василий разпозна заснежения път край брега, който беше изминал по края на замръзналото езеро; скоро щяха да стигнат до отбивката от пътя, където първо беше забелязал изменника. Тогава беше призори; скоро отново щеше да се зазори. А толкова много неща се случиха, толкова много беше научено…

Той беше изтощен. Не беше спал, а имаше толкова много нужда от сън! Щеше да стигне до Хелзинки и да се наспи толкова дълго, колкото тялото и възприятията му позволяха, после да уреди нещата. За Есен.

Но имаше и нещо последно, което трябваше да уреди сега, преди да си тръгне от любимата Русия, от неговата Русия.

— След по-малко от минута ще стигнем до мястото на срещата — обяви Малеткин. — Ще те посрещне един финландец, на пътеката на брега на езерото. Всичко е уредено. Сега, другарю, аз изпълних моя край на сделката, сега е твой ред. Кой е другият информатор от Виборг?

— Нямаш нужда от името му. Трябва ти само неговият ранг. Това е единственият човек от твоя сектор, който може да ти дава заповеди, единственият ти началник. Първият в командването на Виборг.

— Какво? Той е тиранин, фанатик!

— Какво по-добро прикритие? Отбий се да го видиш лично. Ти знаеш какво да му кажеш.

— Да — съгласи се Малеткин, очите му горяха. Той намали скоростта, когато приближиха пресечката на снежния овраг. — Да, мисля, че знам какво да му кажа… Тук е пътеката.

— Ето и пистолета ти — каза Талеников, подавайки на изменника оръжието му без иглата на ударника.

— О? Да, благодаря ти — отвърна Малеткин, без да слуша повече. Мислите му бяха се концентрирали върху нещо, което не можеше да си представи преди секунди.

Василий излезе от колата.

— Довиждане — каза той, затваряйки вратата.

Когато заобиколи задницата на автомобила към пътеката, той чу звука от спускащото се стъкло на Малеткин.

— Това е невероятно — каза предателят, в гласа му се чувстваше благодарност. — Благодаря ти.

— Няма защо.

Стъклото беше вдигнато. Бръмченето на двигателя беше последвано от писъка на гумите, когато те се завъртяха върху снега. Колата препусна напред; Малеткин не искаше да губи време и бързаше да се прибере във Виборг. Към своята екзекуция.

Талеников навлезе по пътеката, която щеше да го заведе до неговия съгледвач, до Хелзинки, до Есен. Той започна да си свири тихо; мелодията беше „Янки дудъл данди“.

15.

Внимателният мъж с измачканите дрехи и с памучния пуловер с висока яка стискаше някакъв калъф от цигулка между коленете си. Той благодари на финландската стюардеса за чашата чай. Ако някой на борда на самолета се опитваше да отгатне каква е възрастта на музиканта, вероятно щеше да я определи някъде между петдесет и пет и шестдесет години, може би малко по-възрастен. Онези, които седяха по-далеч, щяха да започнат от шестдесет нагоре и да добавят, че той вероятно е и по-стар. Въпреки това, с изключение на белите кичури в косата му, той не беше използвал никаква козметика. Талеников беше научил преди години, че лицевите мускули и тялото прикриваха възрастта и физическото състояние далеч по-добре от праховете и течния грим. Трикът беше мускулите да бъдат изопнати в желаното положение на изключителен стрес, с който човек трябваше да свикне, да се преодолее неудобството от това, че трябва постоянно да се бориш с тях, също както възрастните хора се борят срещу силата на възрастта, а недъгавите се опитват да направят всичко възможно, за да прикрият своите деформации.

Есен. Той беше ходил в черната перла на Рур два пъти. Нито едно от пътуванията му не беше отбелязано в досието, тъй като това бяха твърде деликатни задания, свързани с индустриалния шпионаж — операторите в Москва не го бяха записали никъде. Поради това Матарезе нямаха никаква информация, която да им помогне в Есен. Нямаха явки, които можеха да бъдат проследени, нито приятели, които можеха да бъдат издирени и заловени, нищо. Нямаше Янов Миковски, нито Лодзия Кронеша.

Есен. Откъде щеше да започне? Ученият беше прав: той търсеше някакъв петдесетгодишен дух, скритите останки на един човек и семейството му в огромния индустриален комплекс, погълнати в годините на световния хаос. Всякакви истински документи, които се връщаха половин век назад, щяха да липсват — ако те изобщо бяха съществували някога. А и дори да бяха съществували и имаше достъп до тях, те щяха да бъдат така прикрити, че щеше да му отнеме седмици да проследи парите и хората, стоящи зад тях — в процеса на проследяването разкриването му щеше да бъде гарантирано.

Освен това съдебните досиета в Есен трябваше да бъдат между най-обърканите и най-сложните. Кой може да бъде човекът, способен да проправи път през подобна каша? Къде беше времето, когато можеше да го направи?

Имаше някакъв мъж, един частен адвокат, който обаче без съмнение щеше да вдигне ръце при мисълта, че трябва да се опита да открие името на някакъв руснак, дошъл в Есен преди петдесет години. Но той беше адвокат; той беше мястото, от което трябваше да се започне. Ако беше жив, ако желаеше да разговаря за онези смутни времена. Василий не беше се сещал за този мъж от години. Хайнрих Касел беше тридесет и пет годишен младши партньор в една фирма, която вършеше много юридически услуги за по-известните компании от Есен. Досието в КГБ за него разкриваше, че мъжът често беше влизал в конфликт със своите началници, човек, който изключително много държеше на либералната кауза — противопоставящ се дотам на своите работодатели, че бяха го заплашили да го уволнят. Но той беше твърде добър; никой от началниците му не искаше да поеме отговорността за неговото уволнение.

Конспиративните асове на Москва бяха заложили на своята мъдрост, че Касел беше един изключително подходящ материал за шпионажа върху патентования дизайн. С още по-мъдро решение асовете бяха изпратили своя най-добър парламентьор, някакъв си Василий Талеников, който да привлече адвоката за каузата на един по-добър свят.

На Василий му трябваше по-малко от час по време на една вечеря, за да разбере колко абсурдно беше заданието. Изводът беше дошъл, когато Хайнрих Касел се беше облегнал на стола си и беше възкликнал:

— Да не си си изгубил ума? Та аз правя всичко възможно, за да ви държа вас, копелета, настрани!

Не последва нищо. Убедителният парламентьор и адвокатът се бяха напили, привършвайки вечерта призори, наблюдавайки как слънцето изгрява над градините в парка Груда. Те бяха сключили един пиянски пакт: адвокатът нямаше да докладва за опита на Москва в правителството в Бон, ако Талеников гарантираше, че досието в КГБ ще бъде значително променено. Адвокатът беше останал безмълвен, а Василий се беше завърнал в Москва, променяйки досието на германеца в преценката, че радикалният вероятно беше провокатор, платен от американците. Хасел можеше да му помогне, поне да му каже откъде да започне.

Ако можеше да се свърже с Хайнрих Касел. Толкова неща биха могли да се случат, за да му попречат. Болест, смърт, промяна на местоживеенето, някакви инциденти… Бяха изминали дванадесет години от неуспешното изпълнение на заданието в Есен.

Трябваше да свърши и още нещо в Есен, размишляваше той. Нямаше пистолет; трябваше да си купи. Службите за сигурност на западногерманските летища бяха такива тези дни, че не можеше да рискува да разглоби своя „Граз“ и да го прекара в пътната си чанта.

Имаше толкова неща да свърши, а нямаше много време. Но моделът вече му се изясняваше. Беше неясен, отбягващ му, противоречив, но беше там. Корсиканската треска се разпространяваше, заразителите използваха огромни суми и хитри финансови методи да създават напрежение и хаос навсякъде, наемаха армия от елитни бойци, които биха се отказали от своя живот веднага, за да защитят каузата. Но отново, каква кауза? С каква цел? Какво се опитваха да постигнат жестоките философски наследници на Гилом дьо Матарезе. Атентати, тероризъм, свръхкриминални бомбардировки и бунтове, отвличания и убийства… Всички неща, които състоятелните хора трябваше да изпитат, защото разрушаването на реда носеше със себе си техния провал. Това беше гигантското противоречие. Защо?

Той почувства как самолетът започна да се гмурка, пилотът беше започнал спускането над Есен.

Есен. Княз Андрей Ворошин. Кой ли беше станал сега?

— Не вярвам! — възкликна Хайнрих Касел по телефона, гласът му издаваше същата добронамерена непримиримост, която Талеников помнеше отпреди дванадесет години. — Всеки път, когато мина покрай онези градини, спирам за миг и започвам да се смея. Жена ми си мисли, че това трябва да са спомените за някое старо гадже.

— Надявам се, че си й разказал за какво става въпрос.

— О, разбира се. Казвам й, че това е мястото, където почти станах международен шпионин, а тя си е все така убедена, че е някое старо гадже.

— Моля те, искам да се срещнем. Спешно е и няма нищо общо с предишния ни бизнес.

— Сигурен ли си? Няма да стане, ако си мислиш, че един от най-известните адвокати в Есен ще установи връзки с руснаците. Днешните времена са странни. Носят се слухове, че Баадер-Майнхоф се финансират от Москва, че съседите ни далеч на север са намислили някакви стари гадни номера.

Талеников спря за миг, изненадан от съвпадението.

— Имаш думата на един стар конспиратор. Аз съм безработен.

— Наистина ли? Колко интересно! Тогава паркът Груда. Сега е почти дванадесет. Да речем в един часа? На същото място в градината, въпреки че по това време на годината няма да има цветя.

Ледът на езерото блестеше на слънчевата светлина, храсталаците бяха свити от зимния студ, макар и малко живнали от дневната светлина на слънцето. Василий седна на пейката; беше един и петнадесет и той започна да усеща полъха на тревога. Без да мисли, той докосна издутината в своя десен джоб, която беше причинена от малкия пистолет, който си беше купил на площад Копщаб, после извади ръката си, виждайки фигурата на човека без шапка, вървящ бързо нагоре по градинската пътека.

Касел беше напълнял и беше почти оплешивял. В огромното си палто с черни кожени ревери имаше вида на проспериращ адвокат. Очевидно скъпото му облекло се разминаваше със спомените на Талеников за енергичния млад адвокат, който искаше да държи копелетата настрани. Когато приближи, Талеников видя, че лицето му беше затлъстяло — явно големи дози бяха минали през гърлото му, но очите му все още бяха живи, все още насмешливи и остри.

— Съжалявам, скъпи ми приятелю — каза германецът, когато Талеников стана и пое протегнатата ръка. — Един проблем в последната минута с един американски договор.

— Това има някаква действителна симетрия — отвърна Василий. — Когато се върнах в Москва преди дванадесет години, написах в досието ти, че смятам, че ти си на американска заплата.

— Колко схватливо. В действителност, плащат ми от Ню Йорк, Детройт и Лос Анджелис, но защо да се мотаем из разните градове?

— Добре изглеждаш, Хайнрих. Очевидно просперираш. Какво стана с онзи любимец на дребните риби?

— Направиха го голяма риба. — Адвокатът се изкиска. — Това никога нямаше да се случи, ако вие контролирахте Бундестага. Аз съм един безпринципен капиталист, който се разкайва за своята вина, като отпуска много пари за благотворителни цели. Марките ми вършат далеч повече работа, отколкото думите ми някога.

— Разумно твърдение.

— Аз съм разумен човек. А това, което ми се струва някак си неразумно, е защо искаш да се срещнеш с мен. Не че не ми харесва компанията ти. Напротив. Но защо сега? Казваш, че не се занимаваш с бившата си професия; с какво разполагам аз, което вероятно би могло да те заинтересува?

— С един съвет.

— Имаш проблеми с властите в Есен? Само не ми казвай, че един предан комунист има частни инвестиции в Рур.

— Само във време, а и те са много малки. Опитвам се да проследя един човек, едно семейство от Ленинград, които са дошли в Германия, в Есен, убеден съм — преди около шейсет или седемдесет години. Убеден съм също, че те са дошли незаконно и тайно са си купили участие в промишлеността на Рур.

Хасел се намръщи.

— Скъпи ми приятелю, ти си луд. Опитвам се да изчисля десетилетията — никога не съм бил много добър по числата — но ако не греша, ти ми говориш за някакъв период между хиляда деветстотин и десета и хиляда деветстотин и двадесета година. Вярно ли е?

— Да. Това са били бурни времена.

— Не ми говори! Имало е само една голяма война на юг, най-кървавата история на север, масови обърквания в източните славянски държави, атлантическите пристанища са били хвърлени в хаос, а океанът се е превърнал в една гробница. Накратко, цяла Европа е била — ако ми позволиш — в пламъци, а самият Есен е преживял изключителна индустриална експанзия, непозната нито преди, нито след това, включително и по времето на Хитлер. Всичко, естествено, е било секретно, всеки ден са се правели цели състояния. В тази лудница пристига някакъв бял руснак, продава скъпоценните си камъни — също както и стотици други — за да си купи парченце от баницата в някоя от дузината компании и ти очакваш от мен да го открия.

— Мислех си, че такава ще бъде реакцията ти.

— А каква друга бих могъл да имам? — Касел се изсмя отново. — Какво е името на този човек?

— За твое добро предпочитам да не ти казвам.

— Тогава как бих могъл да ти помогна?

— Като ми кажеш къде щеше да започнеш да търсиш, ако беше на мое място.

— В Русия.

— Това го направих. Революционните архиви. В Ленинград.

— И не намери нищо?

— Напротив. Открих подробно описание за масово семейно убийство, което толкова противоречеше на действителността, че явно беше фалшиво.

— Как беше описано убийството? Без конкретни данни, само най-общо?

— Имението на семейството е било атакувано от тълпите; атаката продължила цял ден и накрая защитниците използвали оставащите им експлозиви и се взривили заедно с главната къща.

— Едно семейство да отблъсква развилнялата се тълпа на болшевиките в продължение на цял ден? Малко вероятно.

— Точно така. На всичко отгоре беше толкова подробно, като някое упражнение на Фон Клаузевиц18, дори климатът и яснотата на небето бяха фиксирани. Всеки сантиметър от огромното имение беше описан, но освен името на самото семейство нямаше нито едно друго споменато име. Нямаше изброени свидетели, които можеха да потвърдят събитието.

Адвокатът се намръщи отново.

— Защо каза, че всеки сантиметър от огромното имение е бил описан?

— Така е.

— Но защо?

— Предполагам, за да предадат достоверност на фалшивото описание, като дадат повече подробности.

— Твърде разточително, може би. Кажи ми, действията на семейството през този ден бяха ли описани със същия стил като врагове на народа?

Талеников се замисли.

— Не, всъщност не бяха. Можеха да бъдат определени като самостоятелни изблици на кураж. — Тогава си спомни точно. — Те са освободили слугите си, преди да посегнат на собствения си живот. Освободили са ги. Това не е било нормално.

— А включването на подобен щедър акт в някакво революционно описание всъщност не би било много приемливо, нали?

— Към какво се насочваш?

— Описанието може и да е било написано от самия мъж, или от някой действителен член на семейството и след това да е прокарано през някои от корумпираните канали в архивите.

— Напълно възможно, но все още не разбирам накъде биеш.

— Възможностите са много, уверявам те, но трябва да ме изслушаш. През годините се научих, че когато един клиент бъде помолен да опише своето състояние, той винаги се показва в най-добра светлина. Това е понятно. Но той също неизменно включва обикновени подробности за неща, които са му много скъпи. Съвсем несъзнателно подхвърлят: красива жена или прекрасно дете, рентабилен бизнес или… разкошен дом. „Всеки сантиметър от огромното имение.“ Усеща се страстта на семейството, нали? Земя. Собственост.

— Да.

Василий си спомни описанията на Миковски за имението на Ворошини. Как патриарсите са били абсолютни властници над земята, как дори са имали свои собствени съдилища.

— Може да се каже, че те са били изключително привързани към собствеността си.

— Възможно ли е да са пренесли тази своя привързаност и в Германия?

— Възможно е, защо?

Очите на адвоката станаха студени.

— Преди да ти отговоря, трябва да задам на стария конспиратор един много сериозен въпрос. Това търсене не е ли някакво съветско военно разследване? Казваш, че си безработен, че не работиш за своите бивши началници, но какво доказателство за това мога да имам аз?

Талеников въздъхна дълбоко.

— Бих могъл да кажа, че имаш думата на един стратег на КГБ, който промени досието на своя враг преди дванадесет години, но ще направя и нещо повече. Ако имаш някакви връзки в разузнаването в Бон и можеш дискретно да се добереш до информация, попитай ги за мен. В Москва съм осъден на смърт.

Студенината напусна очите на Касел.

— Не би казал такова нещо, ако не беше вярно. Един адвокат, който всеки ден се занимава с международен бизнес, може да провери това твърде лесно. Но ти беше предан комунист!

— Все още съм.

— Тогава сигурно са направили огромна грешка.

— Манипулирана грешка — поясни Василий.

— Значи това не е операция на Москва, не е в интерес на Съветите?

— Не. Тя е в интерес на двете страни, на всички страни, и това е всичко, което ще ти кажа. Сега отговорих на сериозния ти въпрос много сериозно. Отговори на моя. Какво имаше предвид във връзка с привързаността на семейството към земята?

Адвокатът присви дебелите си устни.

— Кажи ми името? Може би ще мога да ти помогна.

— Как?

— Регистрите на собствеността, които се пазят в областния съвет. Има слухове, че няколко от големите имения в Релингхаузен и Щаадвалд — онези на северните брегове на езерото Балденей — са купени от руснаци преди няколко десетилетия.

— Те не биха ги купили със собствените си имена, сигурен съм в това.

— Вероятно не. Казах, че историята сигурно е дълга, но прикритото закупуване на собственост не е същото, като депозирането. Винаги се изпуска нещо. Притежаването на земя е много близо до това как човек сам разбира себе си. При някои национални култури той е земята.

— Защо не мога да ги издиря сам? Ако регистрите са достъпни, кажи ми къде да ги открия.

— Това няма да ти помогне. Само правоспособните адвокати могат да търсят в регистрите. Кажи ми името…

— Може да се окаже опасно за всеки, който търси — изрече разколебан Талеников.

— О, я стига! — Касел се изсмя, очите му бяха отново развеселени. — Покупка на земя преди седемдесет години.

— Мисля, че има пряка връзка между тази покупка и крайните актове на насилие, които се случват всеки ден.

— Крайните актове на… — Адвокатът провлече фразата, изразът на лицето му беше тържествен. — Преди час споменах Баадер-Майнхоф по телефона. Мълчанието ти беше твърде гръмко. Да не би да предполагаш?…

— Предпочитам да не предполагам нищо — прекъсна го Василий. — Ти си един много известен човек, мъж с връзки. Дай ми едно писмо — сертификат или нещо подобно, и ме вкарай в регистъра на собствеността.

Германецът поклати глава.

— Не, няма да го направя. Ти няма да знаеш какво да търсиш. Но можеш да дойдеш с мен.

— Ти ще го направиш сам? Защо?

— Презирам екстремистите, които раждат насилие. Спомням си твърде ясно крясъците и укорите на Третия райх. Аз наистина ще търся сам и ако имаме късмет, ти ще ми кажеш това, което искаш. — Гласът на Касел омекна, но тъгата все още беше там. — Освен това, някой, който е осъден на смърт от Москва, не може да бъде толкова лош. Сега кажи ми името.

Талеников загледа адвоката, предусещайки още една смъртна присъда.

— Ворошин — изрече той.

Униформеният чиновник в съвета на Есен, където пазеха регистрите, се отнесе към известния Хайнрих Касел с изключителна вежливост. Фирмата на хер Касел беше една от най-важните в града. Той даде да се разбере, че едрата администраторка зад бюрото ще бъде щастлива да направи копия от всичко, което хер Касел пожелае. Жената гледаше с неприязън, изразът й беше неодобряващ.

Стоманените шкафове в огромната стая, в която пазеха регистрите на собствеността, бяха като сиви роботи, наредени един върху друг, обграждащи стаята, втренчени надолу към откритото пространство, където двамата експерт адвокати правеха своето разследване.

— Всичко е записано по дати — обясни Касел. — Година, месец, ден. Бъди колкото можеш по-конкретен. Кога най-рано Ворошин би могъл да купи собственост в района на Есен?

— Имайки предвид бавните средства за пътуване през това време, да речем май или началото на юни хиляда деветстотин и единадесета. Но ти казах, че той не би могъл да го купи под свое собствено име.

— Няма да търсим неговото име или дори някакво вероятно име. Поне не в началото.

— А защо не някакво вероятно име? Защо да не е бил в състояние да купи каквото е можел под някакво друго име, ако е разполагал с парите?

— Заради времената, а и те не са се променили кой знае колко. Човек не навлиза в една общност ей така просто със семейството си и не придобива собственост върху голямо имение, без да предизвика любопитство. Този Ворошин, така както го описваш, едва ли е желал това. Той би си създал фалшива самоличност много бавно, много внимателно.

— Тогава какво трябва да търсим?

— Покупка, направена от адвокати за собственици в Абсенция. Или от някой тръст чрез някоя банка за инвестиции в имение; или от служители на някоя компания, или на някое дружество с ограничена отговорност във връзка с придобиване на имущество. Има много начини за придобиване на прикрита собственост, но не щеш ли, времето тече бързо, а собствениците искат да се настанят. Това е винаги моделът, независимо дали става въпрос за сладкарски магазин, за конгломерат от индустриални предприятия или за огромно имение. Никакви законосъобразни маневри не са присъщи на човешката природа. — Касел спря, поглеждайки сивите шкафове. — Ела. Ще започнем от месец май хиляда деветстотин и единадесета. Ако тук има нещо, може би няма да е трудно да го открием. На цялата територия на Рур не е имало повече от тридесет или четиридесет подобни имения. Може би десет до петнадесет в района на Релингхаузен-Щаадвалд.

Талеников почувства същата тръпка на очакване, която беше усетил с Янов Миковски в архивите на Ленинград. Същото чувство на обелване на слоевете на времето, търсейки ключове към документи, записани прецизно преди десетилетия. Но сега той беше озадачен от очевидните несъответствия, които Хайнрих Касел забеляза и отдели от дебелите страници на регистрите. Адвокатът беше като дете в сладкарницата, за която беше споменал; един малък експерт, чиито очи оглеждаха бонбоните и захарните петлета, избирайки от купчината неща за продан.

— Тук. Ела да научиш нещо, мой международен шпионино. Това парче земя в Бреденей, тридесет и седем декара в долината Балденей — идеална за някой като Ворошин. Била е закупена за Щаадсбанк в Дуисбург за наследниците на семейството Фремшайт. Глупости!

— Какво е името?

— Няма значение. Измислено. Трябва да открием кой се е нанесъл година или нещо след това. Това е името, което търсим.

— Мислиш, че може да е Ворошин? С новата си идентичност?

— Недей да подскачаш. Има и други като този — изсмя се Касел. — Нямах представа, че моите предшественици са били изпълнени с толкова законови капризи; това положително е шокиращо. Виж — каза той, изваждайки друг пакет листи, погледът му автоматично се закова върху посочената клауза на първата страница. — Още един. Братовчед на Круп, прехвърлил собственост върху имущество в Релингхаузен на жена от Дюселдорф като благодарност за многогодишната й служба. Друг път!

— Но това е възможно, нали?

— Разбира се, че не е; семейството никога няма да го позволи. Някой роднина е открил начин да скрие добра печалба, като продаде на някой, който не е искал тези, които са го следили — или кредиторите му — да знаят, че има пари. Някой, който контролира жената от Дюселдорф, ако тя изобщо е съществувала. Семейство Круп вероятно са поздравили своя братовчед. И така да видим. 1911, 1912, 1913, 1914… 1915. 20 август 1915.

Името е там. То не говореше нищо на Хайнрих Касел, но не беше така с Талеников. То веднага връщаше съзнанието към един друг документ, на две хиляди мили далече, в архивите на Ленинград. Престъпленията на семейство Ворошини, близките сътрудници на княз Андрей.

Фридрих Шоте.

— Чакай за минута — Василий постави ръка върху документите. — Къде е това?

— Щаадвалд. Там няма нищо нередовно. Всъщност е съвсем законно, чисто е.

— Може би е твърде законно, твърде чисто. Също както касапницата при Ворошини, натруфена с подробности.

— Какво в името на Бога се опитваш да ми кажеш?

— Какво знаеш за този Фридрих Шоте?

Адвокатът се нацупи, мислейки, опитвайки си да си спомни неясната история.

— Работил е за Круп, мисля, на много висок пост. Вероятно е купил това за него. Имал е проблеми след Първата световна война. Не си спомням обстоятелствата — някаква присъда или нещо такова — но не мога да разбера, защо мислиш, че е изопачена?

— Аз мога — каза Талеников. — Бил е обвинен в манипулиране на пари извън Германия. Бил е убит в първата нощ на изпълнението на присъдата, през хиляда деветстотин и единадесета година. Било ли е продадено имението тогава?

— Мисля, че да. От картата се вижда, че е било едно твърде скъпо имение, за да може една жена, чийто мъж е починал в затвора, да поддържа.

— Как можем да го разберем?

— Прегледай до хиляда деветстотин и деветнадесета година. Ще стигнем там…

— Нека сега да видим, моля те.

Касел въздъхна. Той стана и тръгна към шкафовете, връщайки се минута по-късно с една издута папка.

— Когато се прекъсне връзката, се губи последователността — измърмори той.

— Каквото и да загубим, ще можем да го възстановим; така можем да спечелим и време.

Изминаха почти тридесет минути, преди Касел да извлече едно досие от друго досие и да го постави на масата.

— Страхувам се, че току-що загубихме половин час.

— Защо?

— Имението е било купено от семейство Верахтен на 12 ноември хиляда деветстотин и деветнадесета година.

— Заводите „Верахтен“, конкурентите на „Круп“.

— Не и тогава. Още по-малко сега, може би. Верахтен са дошли в Есен от Мюнхен скоро след началото на века. Някъде около хиляда деветстотин и шеста или хиляда деветстотин и седма година. Това е известно, били са от Мюнхен и са били изключително уважавани. Имаш буквата В, но не и Ворошин.

Съзнанието на Василий препусна назад през информацията, която вече имаше. Гилом дьо Матарезе беше събрал главите на властните някога фамилии, ограбени — почти, но не напълно — от своите минали богатства и влияния. Според стария Миковски, Романови са водили дълга битка срещу Ворошини, наричайки ги крадците на Русия, провокаторите на революцията. Било е ясно! Падроне от хълмовете на Порто Вечио е повикал един мъж — и като допълнение неговото семейство — намиращо се вече в процеса на прикрита емиграция, вземайки със себе си всичко, което те са могли да изнесат!

— Императорското В, това открихме — каза Талеников. — Господи, каква стратегия! Дори непрестанните товари от злато и сребро, изпращани от Петербург със знака на имперското В! — Василий взе страниците от адвоката. — Ти сам го каза, Хайнрих. Ворошин би изградил фалшива идентичност много бавно, много внимателно. Точно това е направил той; просто е започнал пет или шест години преди времето, за което аз си мислех. Сигурен съм, че подобни записи са пазени или, ако спомените могат да бъдат задействани, ще открием, че хер Верахтен е дошъл в Есен първо сам, докато се установи семейството му накрая. Един богат мъж, опипвайки новите води за инвестиции и бъдеще, носейки със себе си внимателно изградената история за далечния Мюнхен, а парите са потекли чрез австрийските банки. Толкова просто, а и времената са съвсем точни!

Внезапно Касел се намръщи.

— Жена му — изрече адвокатът тихо.

— Какво общо има тя?

— Тя не е била от Мюнхен. Била е унгарка, от едно богато семейство от Дебрецен, така се е говорело. Никога не се научила да говори добре немски.

— Преведено означава, че е била от Петербург, и е била слаб лингвист. Какво е първото име на Верахтен?

— Анзел Верахтен — каза адвокатът, погледът му беше сега върху Талеников. — Анзел.

— Андрей. — Василий изпусна страниците. — Невероятно е как егото се опитва да надделее, нали? Запознай се с княз Андрей Ворошин.

16.

Те се разходиха из Гилден плац, сградата на кафе „Хаг“ беше искрящо бяла, емблемата на „Бош“ беше засенчена, но все още величествена под огромния часовник. Беше осем часът вечерта, небето беше мрачно, въздухът — студен. Не беше добра вечер за разходка, но Талеников и Хасел бяха прекарали почти шест часа в регистъра на собствеността, вятърът, който духаше от площада, беше освежаващ.

— Нищо не би шокирало един германец от Рур — каза адвокатът, поклащайки глава. — В края на краищата ние сме Цюрих на Севера, но това е невероятно. И аз знам само част от историята! Няма ли да премислиш и да ми разкажеш останалото.

— Може да го направя един ден.

— Това е твърде неопределено. Кажи какво имаш предвид?

— Ако съм жив. — Василий погледна към Касел. — Кажи ми всичко, което можеш за Верахтенови.

— Няма много за разказване. Жената е умряла в средата на тридесетте години, мисля. Синът и снахата са били убити при бомбардировките през войната, спомням си това. Телата не са били открити в продължение на няколко дни, погребани под развалините, също както и много други. Анзел е доживял до старини, успявайки по някакъв начин да избегне наказанията срещу военнопрестъпниците, под които е попаднал Круп. Починал е със стил, сърцето му престанало да бие докато яздел, някъде през петдесетте години.

— Кой останал?

— Валтер Верахтен, жена му и дъщеря им; тя никога не се е омъжила, но това не й попречило да се наслаждава на брачните удоволствия.

— Какво имаш предвид?

— Тя поваляла мъжете един след друг, както казват, а когато е била по-млада, никой не е можел да се мери с нея. Американците имат един термин, който би й подхождал: била е — в някои отношения все още е — мъжелапачка. — Адвокатът спря. — Странно как се обръщат нещата. Всъщност, сега Одиле управлява компаниите. Валтер и жена му наближават осемдесетте и рядко се появяват на публични места.

— Къде живеят те?

— Все още са в Щаадвалд, но не в първоначалното имение, разбира се. Както видяхме, то е било продадено на някои от следвоенните предприемачи; за това не можах да го разузная. Те сега имат малко по-отдалечена къща в провинцията.

— А какво е станало с дъщерята, тази Одиле?

— Това — отвърна Касел, хилейки се — зависи от капризите на дамата. Тя държи един огромен апартамент на „Вердерщрасе“ и през вратата й минават много бизнесмени, които се събуждат на следващата сутрин твърде изтощени, за да й се противопоставят на масата за преговори. Когато не е в града, доколкото знам, поддържа една вила в земите на родителите си.

— Звучи ми като зряла жена.

— Да, тя е малко над четиридесет и пет, но малцина могат да се мерят с нея. — Касел спря отново. Отново не довърши. — Тя, обаче, има един недостатък и доколкото ми е известно той е влудяващ. Въпреки че държи здраво юздите на предприятията на Верахтен, когато нещата не вървят добре и направените решения трябва да бъдат оттеглени бързо, тя често обявява, че й е нужно да се посъветва с баща си, отлагайки по този начин действията с няколко дни. По сърце тя е жена, но обстоятелствата я карат да носи мъжка шапка, въпреки че властта все още държи старият Валтер.

— Познаваш ли го?

— Срещали сме се, това е всичко.

— Какво мислиш за него?

— Нямам никакви особени впечатления. Винаги съм го възприемал като един твърде претенциозен автократ, без кой знае колко талант.

— Да, но заводите на Верахтен процъфтяват — каза Василий.

— Знам, знам. Винаги ми казват това, когато изразя мнението си. Моят слаб отговор е, че те биха могли да процъфтяват доста по-добре без него, но отговорът наистина е слаб. Ако Верахтен можеше да се развива по-добре, той щеше да владее Европа. За това предполагам, че това е лична неприязън от моя страна и че греша.

Не непременно, помисли си Талеников. Матарезе правят странни, но ефективни неща. Те имат нужда само от един апарат.

— Искам да се срещна с него — каза Василий. — Сам. Бил ли си някога в къщата му?

— Веднъж, преди много години — отвърна Касел. — Адвокатите на Верахтен ни повикаха, когато имаха някакъв проблем с патентите. Одиле беше извън страната. Имах нужда от подписа на Верахтен върху писмото с рекламацията — всъщност, то нямаше да бъде валидно без него — и се обадих на стария Валтер, след което отидох, за да го получа. Бентът се отприщи, когато Одиле се върна в Есен. Тя се развика по телефона: „Не трябваше да безпокоите баща ми! Вие повече никога няма да работите за Верахтен!“. О, тя беше нетърпима. Казах й възможно най-учтиво, че ние никога не бихме и работили за нея, ако първоначалната молба не беше отправена от тяхна страна.

Талеников погледна адвоката в лицето, когато заговори; германецът беше наистина ядосан.

— Защо ми каза това?

— Защото е истина. Не обичам компанията — компаниите. Там цари някаква подлост. — Касел се изсмя на себе си. — Вероятно чувствата ми са като някакъв махмурлук, останал от онзи радикален млад адвокат, когото ти се опита да вербуваш преди много години.

Това явно са инстинктите на възприятие на един почтен човек, помисли си Василий. Усещаш Матарезе и въпреки това не знаеш нищо.

— Имам една последна молба, мой стари приятелски враг — каза Талеников. — Всъщност две. Първата е, да не казваш нищо на никого за нашата среща днес или за това, което открихме. Втората е, да ми опишеш местоположението на къщата на Верахтен и каквото можеш да си спомниш за нея.

Ъгълът на тухлената стена изплува пред погледа му, осветен от фарове. Василий натисна газта на наетия мерцедес, погледът му пробягна по скоростомера, преценявайки разстоянието между началото на стената и желязната порта. Пет осми от километъра, около шестстотин метра. Високата порта беше затворена; тя беше задвижвана електронно, електронно защитена.

Той стигна до края на стената; беше някак си по-къса, отколкото противоположната част от другата страна на портата. Там беше само гората, по средата на която бяха построили огромната сграда на Верахтен. Той отпусна педала и се огледа за някаква отбивка от пътя, където би могъл да скрие мерцедеса. Откри я между две дървета, храсталакът беше разкалян от предишните снегове. Вкара колата в чудноватата пещера от дървета, спирайки колкото се може по-далече от пътя. Изключи двигателя, излезе и се върна по прокарания от колата път, измъквайки се от храсталака, докато стигна до пътя на пет метра от мястото. Обърна се и прегледа прикритието; в мрака то беше достатъчно. Тогава тръгна обратно към стената на имението.

Ако можеше да се прехвърли през нея, без да задейства алармената система, знаеше, че ще може да стигне до къщата. Нямаше начин гората да бъде наблюдавана с електронни средства; кабелите и фотоклетките биха били задействани твърде лесно от животните или птиците. Стената беше тази, с която трябваше да се споразумее по някакъв начин. Той стигна до нея и разгледа зида на пламъка на запалката си. Не се забелязваха никакви съоръжения. Беше съвсем проста тухлена стена, но прекалената й простота подвеждаше и Василий го знаеше. От дясната му страна имаше един висок дъб, клоните му се издигаха високо над зида, но не се надвесваха над двора.

Той запълзя, ръцете му се вкопчваха в кората, коленете му обвиваха ствола; успя да се хване за първия клон, премятайки крака си над него, издърпвайки се, докато го превзе и седна с гръб, опрян на дървото. Наведе се напред и после назад, изпробвайки тежестта, която клонът можеше да поеме, като балансираше с ръце, изучавайки горната част на зида на бледата светлина. Откри това, което знаеше, че трябва да бъде там.

В гладката повърхност на бетона беше вдълбана мрежа от пластмасови тръби с омотан около тях проводник, по които течаха въздушна струя и ток. Електричеството беше с достатъчен волтаж, за да отблъсне животните, които евентуално можеха да прегризат пластмасата, а въздушното налягане беше така подбрано, че да вдигне тревога в мига, в който определена тежест попаднеше върху тръбите. Тревогата без съмнение щеше да бъде приета в някоя електронна зала в имението, в която уредите щяха да покажат мястото на проникването. Талеников знаеше, че системата е на практика безотказна; ако една от мрежите бъдеше отстранена, имаше още пет или шест други, които да я заместят, а натискът на ножа, с който евентуално щеше да бъде разрязана тръбата, би бил достатъчен, за да вдигне тревога.

Но практически безотказните неща не можеха да бъдат напълно безотказни. Огън. Можеше пластмасата да бъде разтопена и въздухът да бъде освободен без намесата на острие. Единственият сигнал щеше да бъде сигналът за неизправност, като местоположението му щеше да бъде указано в началото на системата, което вероятно беше някъде близо до къщата.

Той се опита да изчисли разстоянието между края на клона на дървото и върха на стената. Ако можеше да достигне до края на клона с обвити около него крака и държейки се с една ръка, със свободната си ръка можеше да успее със запалката да разтопи пластмасовите тръби.

Извади запалката си — американска запалка, за която си спомни с малко горчивина — и нагласи малкото лостче за газта в максимално положение. Изпробва я. Пламъкът се стрелна нагоре и се задържа стабилен; намали го малко, защото светлината беше твърде ярка. Пое дълбоко въздух, напрегна мускулите на десния си крак и отпусна левия, държейки се с лявата ръка по ръба на стената, увиснал надолу. Спря люлеенето и започна да диша бавно, като се ориентираше в обърнатата гледка. Кръвта нахлу в главата му; рязко завъртя врата си, за да облекчи налягането, после запали запалката, държейки пламъка срещу първата тръба.

Чу се пращенето на тока, после изтичането на въздух, когато тръбата почерня и се разтопи. Той стигна до втората от следващата мрежа; тази гръмна като малка, навлажнена конфета, звукът не беше по-силен от пукота на малокалибрена въздушна пушка. Третата се разрасна в тънък раздут мехур. Мехур. Налягане! Тежест! Натисна пламъка върху него и той се спука; задържа дъха си, очаквайки звука на алармата. Такъв не се чу; беше успял да спука тръбата навреме, преди топлината и разширението да бяха достигнали размера на фиксираната тежест. Това го научи на нещо: да държи пламъка по-близо при първия контакт. Така и направи със следващите две мрежи, всяка от които се спука при докосването. Оставаше още една тръба.

Внезапно пламъкът намаля, потъвайки обратно в своя невидим източник. Газта беше свършила. Той притвори очи от разочарование и остър гняв. Кракът го болеше ужасно; кръвта в главата му го зашеметяваше. Тогава се сети за очевидното, ядосан на себе си, че не беше се сетил по-рано. Последната оставаща тръба може би беше предназначена да предотврати неизправности в цялата система; беше далеч по-добре, че не я беше докоснал. Имаше поне тридесет сантиметра върху повърхността на бетона, много повече от необходимото, за да може да се стъпи с крак и да се скочи от другата страна на стената.

Покачи се отново на клона и си почина за малко, позволявайки на главата си да се проясни. После бавно, внимателно отпусна левия си крак към стената, поставяйки го сигурно върху изгорените тръби. С не по-малко внимание вдигна десния си крак над клона, спускайки се надолу, така че клонът да остане зад гърба му. Пое дълбоко дъх, напрегна мускулите си и скочи напред, отблъсквайки се с левия крак от камъка и прехвърляйки се над стената. Падна на земята, претърколвайки се, за да не се удари. Беше влязъл в имението на Верахтен.

Изправи се на колене, ослуша се за звуци от алармата. Нямаше такива, затова се изправи и тръгна, проправяйки си път през гъстата гора към това, което предполагаше, че е централната сграда на имението. Фактът, че полувървеше, полупълзеше в правилна посока се потвърди след по-малко от минута. Видя светлините на главната къща, процеждаща се през клоните; с всяка стъпка се приближаваше до огромната ливада, която започваше от гората.

Светлина от цигара! Той залегна. Точно срещу него, може би на петнадесет метра, стоеше някакъв мъж до ръба на ливадата. Талеников мигновено се замисли за горския бриз, ослуша се да чуе звуците на някакво животно.

Нищо. Нямаше кучета. Валтер Верахтен имаше доверие на своите електронни порти и на прецизната алармена система; нужни му бяха само патрулиращи хора, за да е сигурен в мрака на своето имение.

Василий запълзя напред, погледът му беше прикован върху човека от охраната до него. Мъжът беше облечен в униформа — плоска шапка и тежко зимно яке, пристегнато в кръста с дебел колан, на който висеше кобурът на пистолет. Мъжът погледна часовника си и изтръска цигарата си, разпилявайки пепел върху тревата; явно беше служил в армията. Извървя няколко крачки наляво, сигурно се разпускаше, прозя се, продължи още пет-шест метра, после тръгна безцелно към мястото, където стоеше. Това малко парченце земя беше неговият пост, без съмнение имаше и други от охраната на всеки тридесет метра, обграждайки главната къща като преторианската охрана на Цезар. Но това не бяха нито времената на Цезар, нито заплахите над Цезар; дежурството беше досадно, охраната не се притесняваше открито да пуши цигари, да се прозява или да се скита безцелно. Мъжът нямаше да представлява проблем.

Но прекосяването на ливадата, за да стигне до сянката на паркинга отдясно на къщата, можеше и да бъде проблемно. Щеше да се наложи да изтича бързо под светлината на лампите, спускаща се от покрива на къщата.

На мъж без шапка, облечен в тъмен пуловер и панталони, който вършеше подобно нещо, щеше да му бъде заповядано да спре. Но човекът от охраната, облечен с плоска шапка, с тежко яке и с кобур отстрани, нямаше да вдигне толкова голяма тревога. А ако му бяха извикали, този охраняващ винаги можеше да се върне на своя пост; това беше важно да се има предвид.

Талеников пропълзя под храсталака, лактите и коленете му работеха усърдно върху твърдата земя, спирайки при всеки изпречил се клон, превръщайки шума, вдигнат от него, в шум на нощната гора. Беше вече на около метър и половина, като само стволът на един чемшир го разделяше от охраняващия. Отегченият мъж бръкна в джоба на якето си и извади пакет цигари.

Сега беше моментът да се действа. Сега!

Василий скочи, лявата му ръка сграби врата на охраняващия, лявата му пета се заби в земята, за да му осигури устойчивост. С едно движение той извади мъжа от равновесие и го блъсна върху чемшира, запращайки го с главата надолу към земята, пръстите му стиснаха трахеята, свивайки се все повече. Шокът от нападението се комбинира с удар по главата и спирането на въздуха, докато мъжът изпадна в безсъзнание. Имаше време, когато Талеников би довършил работата, убивайки охраната, защото това беше най-практичното нещо, което можеше да направи; това беше минало. Той не беше войник на Матарезе, нямаше смисъл да го убива. Съблече якето и шапката, като ги навлече и уви кобура около кръста си. Замъкна постовия навътре в гората, оставяйки главата му да лежи в праха, извади малкия си пистолет и удари с дръжката над дясното ухо на мъжа. Щеше да остане в безсъзнание в продължение на няколко часа.

Василий запълзя обратно към края на ливадата, изправи се, въздъхна дълбоко и тръгна през тревата. Беше наблюдавал походката на охраната — леко надута, с изопнат врат, главата вдигната високо, и той имитира това, което беше запомнил. С всяка стъпка очакваше да му подвикнат, да му заповядат или да му зададат някакъв въпрос. Ако някой му извикаше, щеше да се обърне и да се върне до поста на мъжа. Но не се случи.

Стигна до паркинга и до сенките. Петдесет ярда по-надолу по тротоара се виждаше светлината от някаква отворена врата и фигурата на някаква жена, която отваряше контейнера за отпадъци. В краката й имаше две книжни торби. Василий ускори ход, решението беше взето. Той приближи жената. Тя беше облечена с бялата униформа на прислужничка.

— Извинете ме, капитанът ми заповяда да съобщя нещо на хер Верахтен.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита набитата жена.

— Нов съм. Дайте, нека ви помогна. — Талеников вдигна торбите.

— Ти си нов. А аз съм Хелга това, Хелга онова. Но на кого му пука… Какво е съобщението? Аз ще му го предам.

— Бих искал да мога да ви го предам. Никога не съм се срещал със стареца и не желая да се срещам, но ми беше заповядано да го сторя лично.

— Онези там долу са големи дрисльовци. Командоси! Бих казала, шепа просмукани от бира грубияни. Но вие изглеждате по-добре от тях.

— Моля ви… хер Верахтен. Беше ми казано да побързам.

— Всички бързат насам-натам. Вече е десет часът. Жената на старият глупак е в стаите си, а той, разбира се, е в своя параклис.

— Къде?…

— О, добре. Хайде, ела, ще ти покажа… Ти изглеждаш по-добре, по-учтив си също.

Хелга го поведе по един коридор, който свършваше с врата, отваряща се пред огромно преддверие. Стените бяха покрити с многобройни ренесансови маслени платна, цветовете бяха ярки и драматични под насочените светлини. Продължиха по едно широко виещо се стълбище, стъпалата бяха от италиански мрамор. Като разклонения от голямото преддверие имаше няколко по-големи помещения и кратките погледи на Талеников бяха достатъчни да потвърдят описанието на изпълнената с безценни антики къща, което беше направил Хайнрих Касел. Тези погледи бяха наистина кратки. Прислужничката зави зад ъгъла след стълбището. Те приближиха към една дебела махагонова врата, по която имаше гравирани библейски фигури. Отвори я и заслизаха по стъпала, покрити с ален килим, докато достигнаха до някакъв вид стаичка, подът на която беше настлан с мрамор, също както и стълбището в голямото преддверие. Стените бяха покрити със стенописи, изобразяващи ранни християнски сцени. Вляво имаше някаква стара църковна пейка, барелефите по нея бяха пример за едно изкуство, забравено отдавна; това беше място за медитация, тъй като стенописът, който стоеше срещу нея, изобразяваше сцената на поставянето на кръста. В дъното на малката стая имаше ниска врата, очевидно зад нея беше параклисът на Валтер Верахтен.

— Можеш да го прекъснеш, ако искаш — каза Хелга без ентусиазъм. — Главният командос ще бъде обвинен за това, не ти. Аз ще почакам няколко минути; дотогава свещеникът трябва да свърши със своето бръщолевене.

— Свещеникът?

Думата се изплъзна от устата на Василий. Присъствието на такъв мъж беше последното нещо, за което би се сетил. Един консилиере на Матарезе заедно с някакъв свещеник.

— Негово пръдливо светейшество, така му викаме. — Хелга се обърна и тръгна назад. — Прави каквото желаеш — каза тя, повдигайки рамене. — Не казвам на никого какво да прави.

Талеников изчака тежката махагонова врата горе да се отвори и после да се затвори. След това тръгна тихо към вратата на параклиса, постави ухото си на дървото, опитвайки се да долови значението на припевната молитва, която се чуваше отвътре.

Руски. Езикът на проповедта беше руски!

Не беше сигурен защо беше толкова озадачен. В края на краищата цялата служба вътре се състоеше заради единствения оцелял син на княз Андрей Ворошин. Всъщност, самата служба беше твърде озадачаваща.

Василий постави ръка на бравата, натисна я тихо и открехна вратата. Моментално го поразиха две неща: сладникаво-киселият аромат на тамян и мигащите пламъци на огромните свещи, които го накараха да премигне, нагаждайки се към измамния ефект на ярката светлина срещу движещите се черни сенки върху сивата бетонна стена. По стените навсякъде имаше окачени икони от руската православна църква, тези, които бяха по-близо до олтара, бяха с вдигнати светски ръце, протегнати към златото в центъра на кръста.

Пред кръста стоеше свещеникът, облечен в своето расо от черна коприна, бродирано по краищата със сребро и злато. Той беше със затворени очи, ръцете му бяха присвити пред гърдите му, а от едва движещата се уста идваха думите на проповед, измислена преди повече от хиляда години.

Тогава Талеников видя Валтер Верахтен — един старец с оредяваща бяла коса, кичури от която падаха назад по дългия му набръчкан врат. Той се беше отпуснал на трите мраморни стъпала на олтара в краката на свещеника, ръцете му бяха протегнати напред в молитва, челото му опряно о мрамора в пълно покорство. Свещеникът повиши глас, показвайки, че краят на ортодоксалния кири елейкон е настъпил. Започна песента на опрощението; свещеническите слова биваха последвани от отговора на един грешник, едно хорово упражнение по успокоение и самозаблуждение. Василий се замисли за нанесената болка по нареждане на Матарезе и се отврати. Отвори вратата и влезе.

Свещеникът отвори очите си шокиран, ръцете му се спуснаха надолу пред гърдите му във възмущение. Верахтен се изви на стъпалата, тялото му, което приличаше на скелет, се разтресе. Несръчно, болезнено той с мъка се изправи на колене.

— Как смеете да ме прекъсвате — кресна той на немски. — Кой ви позволи да влезете тук?

— Един историк от Петроград, Ворошин — изрече Талеников на руски. — Това, също както и всеки друг отговор, е достатъчно, нали?

Верахтен се отпусна върху стъпалата, стискайки с ръце каменния ръб. Напрягайки се, той ги вдигна пред лицето си, покривайки очите си като че ли бяха изгорени. Свещеникът падна на колене, сграбчвайки стареца за раменете, прегръщайки го. Той се обърна към Василий гневно:

— Кой сте вие, какво право имате?

— Само не ми говорете за права! Стомахът ми се обръща, като ви гледам. Паразити!

Свещеникът остана на мястото си, прикривайки Верахтен.

— Бях повикан преди години и дойдох. Също както и моите предшественици в тази къща, не съм молил за нещо и не съм получавал нищо.

Старецът отпусна ръцете си, опитвайки се с мъка да се съвземе, кимайки с потреперващата си глава; свещеникът го пусна.

— Значи дойдохте най-накрая — каза той. — Непрекъснато ми разправяха, че ще дойдете. Отмъщението е Божи дело, но вие, хората, не можете да го приемете, нали? Вие отнехте Бога на хората и им дадохте толкова малко в замяна. Нямам намерение да споря с вас на този свят. Убий ме, болшевик. Изпълнявай заповедите си, но пусни този добър свещеник да си върви. Той не е от Ворошините.

— Да, но вие сте.

— Такава е орисията ми. — Гласът на Верахтен ставаше все по-твърд. — И нашата тайна. И двете успях да опазя добре, както Бог ми беше наредил да го направя.

— Единият говори за права, другият за бог! — бързо го сряза Талеников. — Лицемери! Пер ностро сирколо.

Старецът премигна с очи, без да реагира.

— Моля?

— Чухте ме! Пер ностро сирколо!

— Чувам ви, но не ви разбирам.

— Корсика! Порто Вечио! Гилом дьо Матарезе!

Верахтен погледна към свещеника.

— Да не би да полудявам, отче! За какво ми говори този?

— Той знае!

— Знае какво? — Верахтен се наведе напред. — На нашите души, на Ворошини, лежи много кръв, съгласен съм с това. Но не мога да приема това, което не знам.

— Овчарчето — каза Талеников. — С глас, по-жесток от вятъра. Трябва ли ви повече от това? Овчарчето!

— Бог е моят пастир…

— Престани, самообожествяващ се лъжец!

Свещеникът стана.

— Вие престанете, който и да сте! Този добър и почтен мъж е живял целия си живот, носейки хомота на грехове, които никога не е извършил! От дете е искал да бъде Божи син, но не му е било позволено. Вместо това той е станал човек с Бога. Да, с Бога!

— Той е от хората на Матарезе!

— Не знам какво е това, но знам какъв е той. Всяка година дарява милиони на гладуващите, на онеправданите. Всичко, което иска в замяна, е да го приемаме през неговите освещения. Това е единственото, за което някога е молил.

— Вие сте глупак! Тези фондове са фондове на Матарезе! Те купуват смърт.

— Те купуват надежда. Вие сте лъжец!

Вратата на параклиса се отвори с удар. Василий се обърна рязко. Някакъв мъж в тъмен, работен костюм стоеше в рамката на вратата с разтворени крака, с протегнати ръце, които държаха пистолет.

— Не мърдай! — Езикът беше немски.

През вратата влязоха две жени. Едната беше висока и слаба, облечена в синя кадифена пелерина, спускаща се до глезените й, около раменете беше наметната с някаква кожа, лицето й беше бяло, с остри черти, красиво. Набитата жена до нея беше ниска, облечена в платнено палто, лицето й беше подпухнало, малките й очички бяха предпазливи. Беше я видял само преди няколко часа; мъжът от охраната беше казал, че тя ще му помогне, ако Хайнрих Касел има нужда от дубликати.

— Това е мъжът — каза администраторката, която стоеше зад бюрото в регистрите на собствеността.

— Благодаря ти — отвърна Одил Верахтен. — Сега можеш да си вървиш. Шофьорът ще те отведе обратно в града.

— Благодаря ви, мадам. Много ви благодаря.

— Няма защо. Шофьорът е в коридора. Лека нощ.

— Лека нощ, мадам. — Жената си тръгна.

— Одил! — изхлипа баща й, изправяйки се с мъка на крака. — Този мъж влезе…

— Съжалявам, татко — прекъсна го дъщеря му. — Отлагането на неприятностите само ги натрупва; това е нещо, което никога не можа да разбереш. Сигурна съм, че този… мъж… ти е казал неща, които не е трябвало да чуеш.

С тези няколко думи Одил Верахтен кимна към своя придружител. Той премести оръжието си в лявата ръка и стреля. Експлозията беше оглушителна; старецът падна. Убиецът вдигна отново пистолета и стреля. Свещеникът се изви, главата му внезапно се превърна в маса от тъмна кръв.

Тишина.

— Това беше един от най-бруталните актове, които някога съм виждал — каза Талеников. Той щеше да ги убие… по някакъв начин.

— Това е доста странно твърдение от устата на Василий Василевич Талеников — изрече жената, пристъпвайки крачка напред. — Наистина ли вярваше, че този изкуфял старец, този, който искаше да бъде свещеник, можеше да бъде част от нас?

— Грешката ми беше в човека, а не в името. Ворошини е част от Матарезе.

— Поправка. Верахтен. Ние не сме просто родени, ние сме избрани. — Одил посочи към мъртвия си баща. — Той никога не е бил. Когато брат му беше убит по време на войната, Анзел ме избра! — Сега тя гледаше към него. — Чудехме се какво ли сте открили в Ленинград.

— Наистина ли искате да разберете?

— Едно име — отвърна жената. — Едно име от хаотичния период в доскорошната история. Ворошини. Но едва ли има някакво значение, че знаете. Няма нещо, което да кажете, няма обвинение, което можете да направите и което Верахтенови да не могат да отрекат.

— Вие не знаете…

— Знаем достатъчно, нали — каза Одил, поглеждайки към мъжа с пистолета.

— Знаем достатъчно — повтори убиецът. — Изтървах те в Ленинград, но не изтървах жената, Кронеша, нали? Ако се сещаш какво имам предвид.

— Ти! — Талеников тръгна напред; мъжът издърпа ударника на пистолета с палеца.

Василий спря, тялото и главата го боляха. Той щеше да ги избие, но за до го постигне, трябваше да се самоконтролира. Какъв шок. Лодзия. Моята Лодзия… помогни ми…

Той погледна към Одил Верахтен и заговори тихо, бавно, поставяйки върху всяка дума равно ударение.

— Пер ностро… сирколо!

Усмивката изчезна от устните й, бялата й кожа стана още по-бледа.

— Това също принадлежи на миналото. На примитивните хора, които дори не са знаели какво приказват. Трябваше да се сетим, че може да си го научил.

— Вярвате ли в това? Мислите, че те не са знаели какво казват?

— Да.

Сега или никога. Той направи една крачка към жената. Пистолетът на убиеца се насочи, само на няколко метра от него, насочен директно към черепа му.

— Тогава защо говорят за пастирчето?

Той направи още една крачка; убиецът пое дълбоко дъх, дочу свистенето в ноздрите му — прелюдия преди огъня — спусъкът беше натиснат.

— Спри! — кресна жената.

Изстрелът проехтя в момента, в който Василий се хвърли свит на кълбо. Одил Верахтен беше вдигнала ръка, за да предотврати изстрела, и в този момент Талеников скочи, очите, съзнанието и тялото му бяха се концентрирали в един-единствен предмет. Пистолетът, цевта на пистолета.

Той я хвана, пръстите му сграбиха топлия метал, ръката и китката се завъртяха обратно на часовниковата стрелка, натискайки надолу, за да нанесе най-голямата болка. Той заби дясната си ръка — пръстите бяха свити в юмрук — в стомаха на мъжа, разкъсвайки мускулите му, усещайки как гръдният му кош се свива. Удари с всичката си сила; убиецът извика и падна.

Василий се изви и скочи към Одил. В краткия миг на насилието тя се беше поколебала, сега действаше с точност, ръката й беше под кожената наметка, измъквайки някакъв пистолет. Талеников скочи към тази ръка, към този пистолет, блъскайки я на пода на параклиса, коляното му се заби в нейните гърди. Притисна дръжката на собствения й пистолет върху гърлото й.

— Този път няма да има грешки — каза той. — Няма да има глътнати капсули.

— Ти ще бъдеш убит! — прошепна тя.

— Може би — съгласи се Василий. — Но и ти ще дойдеш с мен, а аз знам, че не искаш това. Впрочем, сгреших! Ти не си някой от войниците; избраните не отнемат сами своя живот.

— Аз съм единствената, която може да спаси твоя живот. — Тя се задушаваше под натиска на стоманата, но продължи: — Пастирчето… Къде? Как?

— Търсиш информация? Добре! Аз също.

Талеников отдръпна пистолета от гърлото й; натискайки с лявата си ръка на същото място, с пръстите на дясната бръкна в устата й, притискайки езика, опипвайки меката тъкан под него. Тя се изкашля отново, само лиги и слюнка се стекоха по брадичката й. В устата й нямаше смъртоносни таблетки. Той беше прав; избраните не се самоубиваха. После отдръпна наметалото и прокара ръката си по цялото й тяло, обръщайки я върху пода, претърсвайки също и гърба й, обърна я обратно отново и претърси с ръка между краката й от глезените догоре, търсейки пистолет или нож. Нямаше нищо.

— Ставай! — заповяда й той.

Тя само се надигна, коленете й бяха под нея, държеше с две ръце врата си.

— Трябва да ми кажеш! — прошепна тя. — Знаеш, че не можеш да се измъкнеш оттук. Не ставай глупак, руснако! Спаси живота си! Какво знаеш за пастирчето?

— Какво ми предлагаш, за да ти кажа?

— Какво имаш предвид?

— Какво искат Матарезе?

Жената спря.

— Ред.

— Чрез хаоса?

— Да! Пастирчето? В името на Бога, кажи ми?

— Ще ти кажа, когато излезем от имението.

— Не. Сега.

— Да не мислиш, че ще се пазарим? — Той я издърпа, за да стане на крака. — Тръгваме веднага. Приятелчето ти ще се събуди не след дълго, а част от мен иска да направи всичко възможно, за да го убие. Бавно, с много болка, също както той уби някой друг. Но няма да го направя; той трябва да докладва на невидимите хора и те трябва да направят своя ход — а пък ние ще наблюдаваме. Тъй като Верахтен ще останат изведнъж обезглавени; ти ще бъдеш далеч от Есен.

— Не!

— Тогава ще умреш — каза Талеников просто. — Аз влязох, ще изляза.

— Издадох заповеди! Никой не може да си тръгне от къщата!

— Кой никой? Пък и защо да си тръгва? Един униформен мъж от охраната се връща на поста си и толкова. Тези отвън не са от Матарезе. Те са точно такива, каквито трябва да бъдат: бивши командоси, наети да защитават богатите собственици. — Василий притисна пистолета в гърлото й. — Какво избираш? За мен няма значение.

Тя изохка; той сграби врата й, притискайки го в цевта. Тя кимна.

— Ще говорим в колата на баща ми — прошепна. — И двамата сме цивилизовани хора. Ти имаш информацията, от която имам нужда, а аз имам едно откровение за теб. Ти нямаш към кого да се обърнеш сега, освен към нас. Можеше да бъде далеч по-лошо за теб.

Той седна до нея на предната седалка на лимузината на Валтер Верахтен. Беше си свалил униформата и сега не беше нищо друго, освен поредния жребец в конюшнята на Одил Верахтен. Тя беше зад волана, а неговата ръка лежеше преметната на раменете й, пистолетът му отново беше забит в нея, но без да се вижда. Когато войникът при портата кимна и тръгна да освободи бутона за отваряне на вратата, той се наведе към нея — един сигнал, един неин жест и тя щеше да бъде мъртва. Но и тя го знаеше и не помръдна.

Жената подкара през отворената врата, завивайки волана наляво. Той го грабна, кракът му настъпи спирачките върху нейния крак докато изви волана надясно. Колата се залюшка в полукръг; той я насочи и натисна докрай крака си върху нейния на спирачката.

— Какво правиш — изсъска тя.

— Избягвам някои предварително уредени срещи.

То беше в погледа й; друга кола чакаше на пътя за Есен. За трети път Одил Верахтен беше наистина уплашена.

Те поеха надолу по провинциалния път; на неколкостотин ярда отпред той видя ясно на светлината на фаровете някакво разклонение. Изчака; тя инстинктивно се придържаше вдясно. Разклонението беше достигнато, завоят започваше; той бързо протегна ръка към рамката на волана и го изви наляво, вкарвайки колата в лявото разклонение.

— Ще ни убиеш и двамата — изписка жената.

— Да, и двамата ще си отидем — кимна Талеников. Гората от двете страни намаляваше; имаше открити пространства пред тях. — Онова поле, отдясно, завий там.

— Какво?

Той вдигна пистолета и го опря в слепоочието й.

— Спри колата — нареди късо.

Излязоха. Василий взе ключовете и ги пусна в джоба си. Той я побутна напред към тревата и те вървяха, докато стигнаха средата на полето. В далечината се виждаше някаква фермерска къща, зад нея имаше кошара. Не се виждаха светлини; фермерите от Щадвалд спяха. Но зимната луна сега беше по-ярка, отколкото в Гилденплац.

— Какво ще правиш? — попита Одил.

— Ще видя дали притежаваш смелостта, която изискваш от твоите войници.

— Талеников, изслушай ме! Без значение какво ще ми направиш, ти няма да промениш нищо. Ние сме стигнали твърде далеч. Светът има нужда от нас твърде много!

— Този свят има нужда от убийци?

— За да го спасят от други убийци. Ти говореше за пастира. Той знае. Можеш ли да го оспориш? Присъедини се към нас. Ела с нас…

— Може би ще дойда. Но трябва да знам къде отивате.

— Ще се споразумеем ли?

— Може би…

— Къде научи за пастира?

Василий поклати глава.

— Съжалявам, първо ти. Кои са Матарезе? Какви са те? Какво правят?

— Първият отговор — каза Одил, разтваряйки наметалото си с ръце върху деколтето на пеньоара си. Тя го разкъса надолу, белите копчета се разхвърчаха от конците, разкривайки гърдите й. — За този знаем, че вече си го открил.

На лунната светлина Талеников го видя. По-голям от тези, които беше виждал преди, един изрязан кръг, който беше част от гръдта й, част от тялото й. Знакът на Матарезе.

— Гробът под хълмовете на Корсика — каза той. — Пер ностро сирколо.

— Това може да бъде твое — каза Одил, пресягайки се към него. — Колко много любовници са лежали на тези гърди и са се възхищавали на изключителната ми бенка. Ти си най-добрият, Талеников. Присъедини се към най-добрите! Позволи ми да те отведа при тях!

— Само преди малко ми каза, че нямам никакъв избор, че ти ще ми разкриеш нещо, ще ме принудиш да се обърна към теб. Какво е то?

Одил затвори деколтето на пеньоара си.

— Американецът е мъртъв. Ти си сам.

— Какво?

— Скофийлд беше убит.

— Къде?

— Във Вашингтон…

Шумът от някакъв мотор прекъсна думите й. Мракът беше пресечен от светлините на кола, която идваше по пътя зад горите отляво; после се мярна и колата. Тогава внезапно тя като че ли изчезна в черната бездна, спря зад лимузината. Още преди фаровете да бяха угасени, той видя трима мъже, които изскочиха от колата. Шофьорът ги последва. Всички бяха въоръжени. Двама носеха пушки; те бяха хищниците.

— Открили са ме — кресна Одил Верахтен. — Отговорът ти, Талеников. Наистина нямаш избор. Дай ми пистолета си. Една моя заповед може да промени живота ти. Без нея ти си мъртъв.

Шокиран, Василий погледна назад; полето продължаваше в пасбища, пасбищата продължаваха в мрак. Бягството не беше проблем — може би дори нямаше да е правилно решение. Скофийлд мъртъв? Във Вашингтон? Но той беше тръгнал за Англия; какво ли го е накарало да замине за Вашингтон? А Одил не лъжеше; той можеше да заложи живота си на това. Тя говореше истината, тъй като знаеше истината — също както и предложението беше направено наистина. Матарезе можеха да имат голяма полза от човек като Василий Талеников.

Дали това беше пътят? Единственият път?

— Отговорът ти! — Одил стоеше неподвижна, ръката й беше протегната.

— Преди да ти отговоря, кажи ми. Кога беше убит Скофийлд? Как?

— Бил е застрелян преди две седмици на едно място, наречено Рок Крий парк.

Лъжа. Пресметната лъжа. Тя е била излъгана. Дали дълбоко някъде в Матарезе нямаха някакъв вътрешен съюз? Ако това беше така, той трябваше да се свърже с този мъж. Василий сви пистолета в ръката си, подавайки го на Одил.

— Нямам къде да отида. С вас съм. Дай им заповедта.

Тя се обърна с гръб към него и им извика:

— Хей, вие, приберете оръжията си! Не стреляйте!

Самотен лъч от фенерче се стрелна към тях и Талеников видя това, което тя не можа да види, и моментално разбра онова, което тя не можа да разбере. Светлината беше насочена от един от мъжете, за да позволи на другите трима да видят; и въпреки че той също бе попаднал в светлината, лъчът не беше насочен към него. Беше насочен към нея. Той скочи вляво, към тревата. Поток от куршуми изригна от пушките в другия край на нивата.

Беше дадена друга заповед. Одил Верахтен изпищя. Тя направо беше повдигната във въздуха, тялото й залитна напред, после назад под тласъка на куршумите.

Последваха други изстрели, забивайки се в земята, вдясно от Талеников, докато той се търкаляше, бягайки от мястото, където преди това беше стояла мишената. Виковете ставаха все по-силни. Мъжете приближаваха мястото, където само преди секунди беше стоял един жив член на Съвета на Матарезе — издавайки заповед, но не беше неин ред.

Василий успя да се добере до относително безопасната гора. Той се изправи и се втурна в мрака, знаейки, че скоро ще трябва да спре и да се обърне, за да убие един мъж по пътя си обратно към лимузината. В другия мрак.

Но сега продължаваше да бяга.

Възрастният музикант седеше на последната редица в самолета, стискайки протрития калъф на цигулка между коленете си. Той разсеяно благодари на стюардесата за чашата горещ чай; мислите му го бяха погълнали.

Щеше да бъде в Париж след един час, за да се срещне с корсиканското момиче и да влезе в пряка връзка със Скофийлд. Беше наложително сега да работят в синхрон; толкова бързо се случваха различни неща. Трябваше да се присъедини към Беоулф Агейт в Англия. Две имена в списъка на Гилом дьо Матарезе отпреди седемдесет години бяха открити.

Скози. Мъртъв.

Ворошин — Верахтен. Мъртъв.

Пожертван.

Преките наследници бяха на привършване, което означаваше, че те не бяха истинските наследници на корсиканския падроне. Бяха просто посланици, носещи дарове за други, далеч по-властни, далеч по-способни да разпространяват корсиканската треска.

Този свят има нужда от убийци?

За да го спасят от други убийци! — беше казала Одил Верахтен.

Загадка.

Дейвид Уейвърли, външен министър, Великобритания.

Джошуа Ейпълтън Четвърти, сенатор, Конгрес на САЩ.

Дали те също бяха само посланици на привършване? Или бяха нещо друго? Дали всеки носеше знака на издълбания син кръг на гърдите си? Имаше ли и Скози? И ако всеки имаше, или ако Скози имаше, беше ли тази неестествена бенка знак на мистичната разлика, за която Одил Верахтен си мислеше, че беше, или това също беше нещо друго? Може би символ на наближаващия край? Защото на Василий му хрумна, че където и да се появеше тази марка, смъртта идваше с нея.

Скофийлд търсеше в Англия. Същият Беоулф Агейт, за когото някой от Матарезе беше докладвал, че е убит в Рок Крий парк. Кой беше този някой и защо беше докладвал тази лъжа? Като че ли този човек — или хора — искаха Скофийлд да бъде отстранен, извън обсега на убийците на Матарезе. Но защо?

Ти спомена за пастира. Той знае! Съмняваш ли се?

Пастирът. Овчарчето.

Загадка.

Талеников постави чая върху таблата пред себе си, лакътят му лежеше на седалката до неговия спътник. Бизнесменът от Есен беше заспал, ръката му се беше пресегнала извън седалката. Василий тъкмо смяташе да я премести, когато погледът му попадна върху прегънатия вестник, поставен в скута на германеца.

Снимката гледаше право в него и той спря да диша, острите болезнени удари се върнаха в гърдите му.

Усмихващото се, внимателно лице беше на Хайнрих Касел. Заглавието над снимката, изписано с дебели букви, крещеше: „ADVOKAT MORD“

Талеников се пресегна и взе вестника, болката се усили когато прочете:

Пер ностро сирколо!

Василий затвори очи. Той беше произнесъл смъртната присъда на Касел, заедно с името Ворошин. Тя беше изпълнена.