Кръгът на Матарезе

1.

Скофийлд? Мъжът със сивото лице беше озадачен, името беше изречено след реакция на шок.

Брей побягна сред тълпите на лондонското метро към изхода на „Черинг Крос“. То се случи; щеше да се случи рано или късно. Нямаше шапка, която да може да прикрие едно лице, ако тренираните очи видеха това лице, и нямаше необикновено облекло, което да подведе един професионалист, след като лицето беше белязано.

Току-що го бяха забелязали, мъжът, който го идентифицира, и който без съмнение сега тичаше към най-близкия телефон — беше агент ветеран на ЦРУ, работещ в американското посолство на Гросвънър скуеър. Скофийлд го познаваше бегло; бяха обядвали един-два пъти в „Гвинеята“, бяха се засичали на две или три конференции, които неизбежно бяха свиквани, преди „Консулски операции“ да навлязат на територии, които Компанията19 считаше за нейна лична собственост. Никакви близки отношения, само хладни разговори. Мъжът беше борец за запазване на традициите в ЦРУ, а Беоулф Агейт ги беше нарушавал твърде место.

По дяволите! След минути американската мрежа в Лондон щеше да бъде вдигната по тревога. След броени часове всички мъже и жени, всички платени информатори щяха да плъзнат из града, за да го търсят. Можеше да се предположи, че дори британците щяха да бъдат повикани на помощ, но това беше малко вероятно. Онези във Вашингтон, които искаха Брендън Алън Скофийлд, го искаха мъртъв, не им беше необходимо да го разпитват, а това не беше стилът на англичаните. Не, британците щяха да бъдат избягвани.

Брей разчиташе на това. Имаше един човек, на когото той беше помогнал преди няколко години, при обстоятелства, които имаха малко общо с тяхната професия, но това бе позволило на англичанина да остане в британското разузнаване. И не само да остане, но и да се издигне до един значително отговорен пост.

Роджър Саймъндс беше пропилял две хиляди лири от фондовете на МИ-620 на масите в казиното на Льо Амбасадор. Брей беше прехвърлил сумата от една от своите сметки. Парите не бяха върнати, не защото Саймъндс се беше измъкнал, а защото Скофийлд не се бе появявал на пътя му. В тяхната работа никога не се оставяше следващ адрес.

Сега щеше да му бъде предложена нова форма, под която да се изплати. За Скофийлд беше без съмнение, че тази форма щеше да бъде предложена, но дали щеше да бъде приета, беше нещо съвсем различно. Въпреки това, нито едно от двете нямаше да се случи, ако Роджър Саймъндс знаеше, че той фигурира в списъка за унищожение във Вашингтон. С изключение на дълговете англичанинът гледаше на работата си сериозно; в съвестта му нямаше място за хора като Квеч или Филби. Още по-малко от един бивш убиец от „Консулски операции“, превърнал се в платен атентатор.

Брей искаше Саймъндс да уреди една лична конфиденциална среща между него и английския външен министър, Дейвид Уейвърли. Срещата обаче трябваше да бъде уговорена, без да се споменава името на Скофийлд — британският агент би се оттеглил, би отказал напълно, ако научеше, че Вашингтон го преследва. Скофийлд знаеше, че ще трябва да измисли някакъв приемлив мотив, а още не беше измислил такъв.

Той излезе от станцията на метрото и се вля в тълпата пешеходци, вървящи по „Странд“. При Трафалгар скуеър пресече широката улица, смесвайки се с тълпите в ранната вечер. Погледна часовника си. Беше шест и петнадесет, седем и петнадесет в Париж. След трийсет минути трябваше да се обади на Тони в нейния апартамент на „Рю дьо Ба“, имаше телефонна централа на няколко пресечки от мястото, при Хеймаркет. Нямаше да бърза за там, щеше да спре и да си купи нова шапка и яке. Мъжът от ЦРУ щеше да даде точно описание на облеклото му; беше наложително да го смени.

Той беше със същата грейка, която беше носил в Корсика, и със същата рибарска шапка с козирка. Остави ги в съблекалнята на един от магазините на „Данс“, купувайки си тъмно вълнено яке „Макинол“ и една ирландска шапка, чиято мека козирка се спускаше над челото му, хвърляйки сянка върху лицето му. Той отново продължи на юг, този път по-бързо, като, за да скъси разстоянието, мина по тесните криволичещи улички, водещи към Хеймаркет.

Плати на една от телефонистките на гишето в централата, получи кабина, влезе и затвори стъклената врата, надявайки се, че е достатъчно плътна. Беше седем без десет. Антония трябваше да чака при телефона. Винаги си оставяха по половин час толеранс поради натовареността на линиите; ако той не успееше да й се обади до осем и петнайсет парижко време, тя трябваше да очаква следващото повикване между единадесет и четиридесет и пет и дванадесет и петнадесет. Единственото условие, за което Тони настояваше, беше да се чуват всеки ден. Брей нямаше нищо против; той беше излязъл от гроба и беше открил нещо много ценно за себе си, нещо, което мислеше, че беше загубил завинаги. Можеше да обича отново; вълнението и очакването се върнаха при него. Гласът й го караше да усеща топъл прилив на кръв, докосването на ръката й беше пълно с топлина. Той беше открил Антония Гравет в най-неподходящото време в своя живот, въпреки това тя донесе смисъл на живота му, нещо, което не беше чувствал в продължение на години. Искаше да живее и да доживее до старини с нея. Беше толкова просто и човешко. Той никога не беше мислил за старините си преди това; сега беше за първи път.

Ако Матарезе допуснеха това.

Матарезе. Международна власт без профил, лидерите му бяха мъже без лица, които се опитваха да постигнат нещо, но какво?

Хаос? Защо?

Хаос. Скофийлд внезапно беше поразен от коренното значение на думата. Състоянието на безформена материя, на безцелно движение на телата в пространството, преди сътворението. Преди редът да беше въведен във Вселената.

Телефонът иззвъня; Брей го вдигна бързо.

— Василий е тук — каза Антония.

— В Париж? Кога пристигна?

— Днес следобед. Ранен е.

— Лошо ли?

— Вратът му. Трябва да му се направят няколко шева.

Имаше кратка пауза на телефона, явно беше подаден или взет.

— Той трябва и да поспи малко — каза Талеников на английски. — Но имам първо да ти кажа няколко неща. Няколко предупреждения.

— А какво стана с Ворошин?

— Запазил е само буквата В от името си поради практични, макар и глупави цели. Станал е Верахтен, в Есен. Анзел Верахтен.

— Заводите Верахтен?

— Да.

— Господи!

— Синът му е вярвал на това.

— На какво?

— Няма значение; има толкова много неща, които трябва да ти разкажа. Внучката му е била между избраните. Тя е мъртва, убита по заповед на Матарезе.

— Също както и Скози? — попита Скофийлд.

— Точно така — съгласи се руснакът. — Те са били само проводници; носели са плановете, но са били командвани от други. Сега ще бъде интересно да видим какво ще стане с компанията Верахтен. Тя вече няма ръководство. Трябва само да наблюдаваме и да видим кой ще поеме контрола.

— Значи сме стигнали до един и същ извод — каза Брей. — Матарезе работят чрез огромните корпорации.

— Така излиза, но аз нямам и най-малката представа докъде ще доведе това. Това са изключително противоречиви неща.

— Хаос… — Скофийлд произнесе думата много тихо.

— Моля?

— Нищо. Каза, че искаш да ме предупредиш.

— Да. Те са разгледали досиетата ни под микроскоп. Струва ми се, че знаят всяка наша явка, всеки наш приятел, всеки информатор, всеки… учител и любовница. Внимавай!

— Но няма как да знаят това, с което никога не сме се захващали; те не могат да покрият всички.

— Не залагай на това. Получи ли телеграмата ми за знаците по телата им?

— Това е лудост! Взводове от убийци, идентифициращи себе си. Не съм сигурен, че мога да го повярвам…

— Трябва — натърти Талеников. — Но има и още нещо, което не можах да си обясня. Те предпочитат да се самоубият; не искат да попаднат във вражески ръце. Което ме кара да вярвам, че не са толкова многобройни, както техните лидери се опитват да ни накарат да мислим. Те са един вид елитни войници, изпратени в зоните на напрежение, но не трябва да се бъркат с наемните убийци, ангажирани от някоя втора или трета страна.

Брей спря, опитвайки се да си спомни.

— Ти знаеш какво описваш, нали?

— Твърде добре — отвърна руснакът. — Хасан ибн ал Сабах. Фидаиз.

— Ротите от убийци… Докато смъртта стане удоволствие за нас. Как ли е модернизирано това?

— Имам една теория; може би си струва. Ще я обсъдим, когато се срещнем.

— А кога ще стане това?

— Утре вечер — може би рано на следващата сутрин. Мога да наема пилот и самолет в района Кап Грис; правил съм го и преди. Има едно частно летище между Хит и Ашфорд. Трябва да съм в Лондон към един часа, най-късно в два или три. Знам къде си отседнал. Момичето ми каза.

— Талеников?

— Да?

— Тя се казва Антония.

— Знам това.

— Дай да говоря с нея.

— Разбира се, ето ти я.

Той откри името в указателя на Лондон: Р. Саймъндс, Бредбъри, Лондон, Челси. Записа си номера и позвъни за първи път от една будка на Пикадили Съркъс. Жената, която отговори, му каза учтиво, че господин Саймъндс е на път за вкъщи от офиса си.

— Ще се върне всеки момент. Да му кажа ли кой се е обаждал?

— Името няма да означава нищо за него. Ще се обадя след малко, благодаря ви.

— Той има разкошна памет. Сигурен ли сте, че не желаете да оставите името си?

— Сигурен съм, благодаря ви.

— Той си идва направо от офиса.

— Да, разбирам.

Скофийлд затвори телефона, обезпокоен. Излезе от будката и тръгна към „Пикадили“, после мина през „Фортнъм“ и „Мейсън“ до „Сейнт Джеймс стрийт“ и продължи нататък. Имаше друга будка при входа на Грийн парк. Бяха минали малко повече от десет минути. Искаше да чуе гласа на жената още веднъж.

— Върна ли се съпругът ви? — попита той.

— Току-що се обади от локала, нали го знаете! „Брейс & Бит“, на „Олд Чърч“. Доста е раздразнен, ако мога да кажа така. Трябва да е имал ужасен ден.

Брей затвори телефона. Той знаеше номера на МИ-6 в Лондон; хората от неговата професия трябваше да помнят такива номера. Набра го.

— Господин Саймъндс, моля. Спешно е.

— Веднага, сър.

Роджър Саймъндс не пътуваше по пътя за дома, нито пък бе в кръчмата, наречена „Брейс & Бит“. Дали не свиваше някакъв номер на жена си?

— Саймъндс — изрече познатият глас.

— Жена ти току-що ми каза, че си тръгнал към къщи, но си се отбил в „Брейс & Бит“. Това ли беше най-доброто, което можа да измислиш?

— Какво аз?… Кой говори?

— Един стар приятел.

— Страхувам се, че нито едното от двете. Аз не съм женен. А и приятелите ми го знаят.

Брей спря, после заговори бързо.

— Бързо. Дай ми някой чист номер, или номера на някой близък автомат. Бързо!

— Кой говори?

— Две хиляди лири.

По-малко от секунда беше необходимо на Саймъндс да разбере и да се съвземе. Той продиктува един номер, повтори го веднъж и после добави:

— Избите. Четиридесет и пет етажа високи.

Чу се изпукване. Телефонът беше затворен. Четиридесет и пет етажа до избите означаваше, да бъде разделено числото и да се извади единица. Трябваше да се обади на този телефон точно след двадесет и две минути в рамките на една минута, през която подслушвателните апарати щяха да бъдат задействани. Той излезе от будката, опитвайки се да намери друга, възможно най-далеко, доколкото му позволяваше времето и бързият му ход. Телефоните можеха да бъдат подслушвани и в двете посоки. Будката в Грийн парк можеше да бъде поставена под наблюдение само за минути.

Тръгна по „Олд Бонд стрийт“, после продължи по „Ню Бонд стрийт“, докато стигна „Оксфорд стрийт“, където зави надясно и започна да бяга към „Уордър стрийт“. На „Уордър“ забави ход, зави отново надясно и се смеси с тълпите в Сохо.

Изчисли времето: деветнадесет минути и половина.

Имаше една будка на ъгъла на „Шафтсбъри авеню“. Някакъв хлапак, облечен в костюм в син електрик, крещеше в телефона. Скофийлд чакаше до вратата, гледайки часовника си.

Двадесет и една минути.

Не можеше да рискува. Извади една банкнота от пет лири и почука на стъклото. Младежът се обърна, видя банкнотата и вдигна средния си пръст в жест, който подсказваше, че това не го трогва.

Брей отвори вратата, сложи лявата си ръка на рамото му, хвана го здраво и когато невъзпитаният младеж започна да кряска, го изхвърли от будката, препъвайки го с левия си крак, като пусна петачката върху него. Тя падна; хлапакът я грабна и побягна.

Двадесет и една минути и тридесет секунди.

Скофийлд пое няколко пъти дъх, опитвайки се да намали бързото туптене в гърдите си. Двадесет и две минути. Набра номера.

— Не се прибирай вкъщи — каза Брей, веднага щом Саймъндс вдигна телефона.

— А ти не оставай в Лондон! — беше отговорът. — „Гросвънър скуеър“ беше вдигнат по тревога за теб.

— Ти знаеш? Значи са се обадили от Вашингтон.

— Едва ли. Те няма да кажат и дума за теб. Ти подлежиш на унищожение, обект извън границите. Ние направихме проучване преди няколко седмици и получихме резултата.

— Резултатът откъде?

— От източниците ни в Съюза. От КГБ. Те също те търсят, но нали винаги са те търсили?

— Какво ви отговориха от Вашингтон, когато проучвахте?

— Увъртаха. Не знаели точното ти местоположение, нещо такова. Твърде са смутени, за да поставят официалния печат върху една глупост. Ти какво си замислил? Явно онези оттатък са много притеснени.

— Как разбра за тревогата? — прекъсна го Скофийлд. — Тази, която е била заради мен?

— О, хайде стига, нали знаеш, че имаме уши навсякъде. Имаме много лоялни хора, на които „Гросвънър“ плаща.

Брей спря за малко озадачен.

— Роджър, защо ми казваш това? Не мога да повярвам, че за две хиляди лири би го направил.

— Тази объркана сума пари си стои в една банка в Челси и ти носи лихви от деня, в който ти успя да ме измъкнеш.

— Тогава защо?

Саймъндс се изкашля, един истински англичанин, пред когото стоеше необходимостта да покаже емоция.

— Нямам представа за какво е тази разправия при вас, сигурен съм, че не ми пука от нея — ти имаш толкова пуритански разбирания — но бях отвратен, когато научих от основния ни източник във Вашингтон, че Държавният департамент се е допитал до съветското разузнаване. Както казах, това е не само глупост, а го намирам за изключително обидно.

— Разузнаване? Какво разузнаване?

— Че си започнал да работиш със Серпентината.

— Серпентината?

— Ние така наричаме Василий Талеников, име, което съм сигурен, че ще си спомниш. Ще повторя, не знам в какво си загазил, но знам, че това е проклета лъжа, ужасяваща лъжа при това, такава, каквато я чух. — Саймъндс отново се изкашля. — Някои от нас помнят Източен Берлин. А аз бях тук, когато ти се върна от Прага. Как смеят след това, което си направил… Тъпи копелета!

Скофийлд пое дълбоко дъх.

— Роджър, не се прибирай вкъщи.

— Да, каза ми го вече. — Саймъндс се успокои, че се върнаха към практичния тон; беше собственият му глас. — Каза, че има някой там, който се е представил за жена ми?

— Може би не вътре, но наблизо, за да може да наблюдава. Явно добре са се включили в телефона и в оборудването ти. Няма никакво ехо, никакво статично напрежение.

— В моя телефон? Те ме следят? В Лондон?

— Проследяват те, но търсят мен. Те знаят, че сме приятели и мислят, че мога да опитам да се свържа с теб.

— Мамка им! Тези от посолството ще си изпросят една мълния, която ще опърли златните перца на шибания им и скапан орел! Те прекалиха!

— Това не са американците.

— Не?… Брей, какво, за бога, се опитваш да ми кажеш?

— Така е. Ние трябва да поговорим. Но маршрутът трябва да бъде много сложен. Две мрежи ме търсят, а едната от тях те държи под лупа. При това са добри.

— Ще проверим това — щракна Саймъндс, възмутен, предизвикан и любопитен. — Смея да кажа, че няколко коли, една-две примамки и една голяма лъжа ще свършат работа. Къде си ти?

— В Сохо. На „Уордър“ и „Шафтсбъри“.

— Добре. Тръгни към „Тотнъм Корт“. След двадесет минути едно сиво мини — задният му номер ще бъде леко килнат — ще се спусне на юг от „Оксфорд стрийт“ и ще спре на ъгъла. Шофьорът е тъмнокож, един приятел от Западна Индия; той е твоята свръзка. Влез вътре; моторът ще те накара да се отпуснеш значително.

— Благодаря ти, Роджър.

— Няма защо. Но не очаквай от мен да ти дам двете хиляди кинти. Банките са затворени, както знаеш.

Скофийлд седна на предната седалка на минито, тъмнокожият шофьор го наблюдаваше отблизо, вежливо, дясната му ръка не се виждаше. Явно му бяха дали някаква снимка преди това. Брей свали ирландската си шапка.

— Благодаря — кимна шофьорът, бързо бръкна в джоба си и после хвана волана. Двигателят заработи незабавно и те излязоха от „Тотнъм Корт“. — Казвам се Израел. Ти си Брендън Скофийлд, очевидно. Радвам се да се запознаем.

— Израел? — попита той.

— Точно така — отвърна шофьорът, усмихвайки се, а в гласа му се долавяха нотки, типични за Западна Индия. — Не мисля, че родителите ми са имали предвид неприкосновеността на малцинствата, когато са ме кръстили, но те са били страстни читатели на Библията. Израел Айлс.

— Това е хубаво име.

— Жена ми мисли, че те просто са го изплюли, както вие американците казвате. Тя непрекъснато ми повтаря, че ако са ме кръстили Изшмаел, вместо това, хората, запознаващи се с мен, никога нямало да го забравят.

— Наричайте ме Изшмаел… — Брей се изсмя. — То е близко.

— Тази шега се опитва да прикрие това, че съм малко притеснен в момента — каза Айлс.

— Защо?

— Изучихме някои от твоите постижения в обучението. Не беше толкова отдавна. В момента возя мъж, с когото всички бихме искали да се съревноваваме.

Следите от смеха изчезнаха от лицето на Скофийлд.

— Поласкан съм. Сигурен съм, че ще можете, ако поискате. А когато станеш на моята възраст, надявам се, ще разбереш, че си я заслужавал.

Излязоха на юг от Лондон, по пътя за Хитроу, отбиха се от магистралата при Ред хил, потеглиха на запад към провинцията. Израел Айлс беше достатъчно схватлив, за да прекрати шегите. Той явно разбираше, че вози човек, или твърде претоварен с работа, или твърде изтощен. Брей беше благодарен за тишината; трябваше да вземе трудно решение. Рисковете бяха големи без значение какво щеше да реши.

Освен това част от това решение вече му бе наложено, което означаваше, че той трябва да разкаже на Саймъндс, че основният проблем не идва от Вашингтон. Не можеше да позволи Роджър погрешно да адресира гнева си към американското посолство; не беше посолството, което подслушваше телефона му. Бяха хората на Матарезе.

Освен това, ако разкажеше цялата истина, щеше да означава да включи Саймъндс, който нямаше да мълчи. Той щеше да отиде при други хора, а тези, другите, щяха да отидат при своите началници. Не беше сега времето да се говори за конспирация, толкова мащабна и противоречива, че отстраняването на двама от офицерите на разузнаването нямаше да представлява голяма загуба — и двамата бяха търсени за измяна на своите страни. Щеше да дойде времето, но не сега. Защото истината беше, че те не притежаваха някакво солидно доказателство. Всичко, което знаеха, че е вярно, беше толкова лесно отречено, също както параноичното бръщолевене на лунатиците и предателите. На повърхността логиката беше на страната на враговете им. Защо им трябваше на лидерите на корпорациите мамути, на конгломератите, които зависеха от стабилността, да финансират хаос?

Хаос. Безформена материя, скитащи се тела в пространството…

— Още няколко минути и ще стигнем до целта си — поясни Израел Айлс.

— Първата цел?

— Да, пътуването ни ще премине на два етапа. Ще сменим колите след малко; тази ще бъде откарана обратно в Лондон. Шофьорът ще бъде тъмнокож, а пътникът бял — а ние ще продължим с друга, съвсем различна кола. Следващата спирка е след по-малко от петнадесет минути. Господин Саймъндс може да закъснее малко. Той трябва да сменя четири коли в градските гаражи.

— Разбирам — кимна Скофийлд успокоен.

Западноиндиецът току-що даде на Брей отговора, който той търсеше. Както срещата със Саймъндс преминаваше на етапи, също така щеше да му обясни нещата. Щеше да му каже част от истината, но нищо, което да засяга външния министър, Дейвид Уейвърли. Въпреки това, на Уейвърли трябваше да бъде подадена информация, при това по съвсем поверителен път; решенията на външната политика можеха да бъдат засегнати от новините за мащабно движение на капитала, който се манипулира тайно. Това беше информацията, която Скофийлд срещна, и която беше търсил: мащабно движение на капитала. И въпреки че тайните икономически маневри бяха обект на разузнавателните служби, тези излизаха извън сферата на действие на МИ-5 и МИ-6, също както надвишаваха интересите и на ФБР и ЦРУ.

Във Вашингтон съществуваха такива хора, които се опитваха да му попречат да разкрие това, което знаеше, но не можеше да докаже. Най-сигурният начин да го направят, беше да го дискредитират, да го убият, ако се наложеше. Саймъндс щеше да разбере. Хората убиваха хладнокръвно за пари; и офицерите от разузнаването го знаеха най-добре. Твърде често това стоеше в основата на техните… постижения.

Айлс намали скоростта и отби встрани от пътя. Той направи обратен завой, насочвайки колата в посоката, от която беше дошла.

След тридесет секунди приближи друг, по-голям автомобил; той ги беше настигнал някъде по пътя и ги следваше на дискретно разстояние. Брей знаеше какво се очаква от него, също както и западноиндиецът. Бентлито спря. Един бял шофьор отвори задната врата за своя черен придружител. Никой не заговори по време на смяната, и двете коли сега бяха шофирани от чернокожи.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита колебливо Израел Айлс.

— Разбира се.

— Минах през цялото обучение, но никога не съм убивал човек. Понякога се тревожа за това. Какво ли чувства човек?

Скофийлд погледна през прозореца към прелитащите сенки.

— То е като да минеш през врата и да влезеш в някакво място, където никога преди това не си бил. Надявам се, че няма да ти се наложи да отидеш там, защото то е изпълнено с хиляди очи — някои от тях са ядосани, повечето са изплашени, но най-много са доволните… И всички са учудени.

— Защо го обяснявате така?

— В днешно време това не се случва често — продължи Брей. — Никога не убиваш, освен ако не е абсолютно необходимо, ако знаеш, че трябва да го направиш, защото по този начин ще спасиш много повече. Това е едно оправдание, единственото възможно. Трябва да го премахнеш от съзнанието си, да го заключиш зад някоя врата, някъде в главата си.

— Да, мисля, че разбирам. Оправданието е в необходимостта. Човек трябва да приеме това, нали?

— Точно така. Необходимостта. Докато не остарееш и вратата започне да се отваря все по-често. И накрая тя няма да се затвори и ти ще останеш там, вътре.

Те навлязоха в един запустял паркинг, на една пикник зона в провинцията Гилдфорд. Зад металната ограда се виждаха силуетите на различни люлки и пързалки. Още няколко седмици и пролетта щеше да дойде и цялото това място щеше да бъде изпълвано от виковете и смеха на децата; сега тук отекваше само ръмженето на мощния двигател и тихият шепот на разговарящите мъже.

Една кола ги чакаше, но Роджър Саймъндс не беше в нея; очакваха го всеки момент. Двама души бяха пристигнали по-рано, за да са сигурни, че в зоната няма да има никой друг, че телефоните няма да се подслушват.

— Здравей, Брендън — каза един нисък, набит мъж, облечен в широко палто, той подаде ръка.

— Здрасти, как си? — Скофийлд не си спомняше името на агента, но помнеше лицето и червената коса. Беше един от най-добрите мъже на МИ-6. Конс Оп бяха го повикали с разрешение на британците, когато шпионският кръг Москва — Париж — Куба беше плъзнал в камарата на депутатите. Брей беше впечатлен да го види сега. Саймъндс използваше един първокласен екип.

— Минали са осем или десет години, нали?

— Най-малко — съгласи се Скофийлд. — Как я караше през това време?

— Ами, все тук. Скоро ще се пенсионирам. С нетърпение го чакам.

— Наслаждавай се на пенсията си.

Англичанинът се поколеба, после заговори смутено.

— Не съм те виждал след онази ужасна работа в Източен Берлин. Не че бяхме големи приятели, но знаеш какво имам предвид. Закъснели съчувствия, приятелю. Гнусно нещо. Шибани животни, бих казал.

— Благодаря. Беше доста отдавна.

— Не чак толкова — каза мъжът от МИ-6. — Моят източник? Москва ни разказа онези глупости за теб и за Серпентината. Беоулф и Серпентината. Господи, как можаха онези задници от Вашингтон да преглътнат тази мръсотия?

— Това е твърде сложно…

Той видя първо светлините, после чу шума от двигателя. Едно лондонско такси навлезе в пикник зоната. Шофьорът обаче не беше лондонски таксиметраджия. Беше Роджър Саймъндс.

Офицерът на средна възраст от МИ-6 излезе от колата и за секунда-две премигна с очи и се разкърши, като че ли искаше да събере мислите си. Брей го наблюдаваше, забелязвайки, че Роджър не беше се променил през годините, откакто се бяха запознали. Англичанинът все още имаше няколко излишни килограма, а рошавата му, кафява коса все още си стоеше несресана. За себе си той създаваше впечатление на неориентираност, което прикриваше първокласния му аналитичен ум. Беше мъж, който лесно можеш да надхитриш, като му кажеш част от истината или се опиташ да я скриеш.

— Брей, как си? — тръгна срещу него Саймъндс с протегната ръка. — За бога, не ми отговаряй това, ще стигнем и до него. Нека да ти кажа, тези коли никак не са лесни за каране. Имам чувството, че току-що съм изпълзял от най-лошия ръгби мач в Ливърпул. Ще бъда много по-щедър към таксиметраджиите в бъдеще. — Роджър се огледа около себе си, кимвайки на мъжете, после забеляза отвора в оградата, който водеше към игралната площадка. — Нека да се поразходим. Ако си добро момче, мога да те пусна да направиш едно-две кръгчета на люлките.

Англичанинът слушаше безмълвен, облегнат на железния крак на люлката, докато Брей стоеше на седалката и разказваше своята история за мащабното движение на фондовете. Когато Скофийлд свърши, Саймъндс се отблъсна от металния лост, мина покрай Брей и го потупа по раменете.

— Ето ти кръгчето, което ти обещах, въпреки че не го заслужаваш. Ти не беше добро момче.

— Защо?

— Защото не ми казваш това, което трябва, а тактиката ти е обезпокояваща.

— Ясно. Ти не разбираш защо те моля да не използваш името ми пред Уейвърли.

— О, не, това е съвсем ясно. Той се свързва с Вашингтон всеки ден. Едва ли ще иска да бъде записано в досието на Външното министерство, че си е уредил неофициална среща с един пенсиониран офицер от американското разузнаване. Имам предвид, че ние всъщност не дезертираме един от друг, нали разбираш. Ще поема тази отговорност, щом се налага.

— Тогава какво те притеснява?

— Хората, които те гонят. Не „Гросвънър“, разбира се, но другите. Ти не беше искрен; каза, че те са добри, но не ми каза колко добри. Или каква е достоверността на техните източници.

— Какво имаш предвид?

— Когато взехме досието ти и подбрахме три имена на хора, които познаваш, им се обадихме, като им казахме, че се обажда твой посредник, инструктирайки всеки от тях да отиде до конкретна явка. И трите съобщения бяха подслушвани; тези, на които се обадихме, бяха следени.

— Защо те изненадва това? Мисля, че ти казах всичко.

— Това, което ме изненадва, е, че едно от тези имена беше известно само на нас. Нито на МИ-5, нито на тайните служби, нито дори на адмиралтейството. Само на нас.

— Кой беше това?

— Граймс.

— Никога не съм го чувал — каза Брей.

— Срещнал си се с него само веднъж, в Прага, под името Бразуг.

— КГБ — каза Скофийлд изненадан. — Той дезертира през хиляда деветстотин седемдесет и втора, аз ви го предадох. На нас не ни беше необходим, а нямаше смисъл да го пропиляваме.

— Но само ти знаеше това. Ти не каза нищо на твоите хора и откровено казано, ние в МИ-6 взехме кредит за покупката.

— Значи отнякъде е изтекла информация…

— Абсолютно изключено — отвърна Саймъндс. — Поне с оглед на сегашните обстоятелства така, както ти ми ги описа.

— Защо?

— Ти каза, че си се натъкнал на този акт на глобални финансови злоупотреби съвсем наскоро. Нека бъдем щедри и да речем няколко месеца, ще се съгласиш ли?

— Да.

— И оттогава онези, които искат да те накарат да мълчиш, са действали срещу теб, това също ли е вярно?

Брей кимна. Мъжът от МИ-6 се наведе напред, ръката му беше върху веригата, над главата на Скофийлд.

— От деня, в който поех офиса преди две години и половина, досието на Беоулф Агейт беше под мое лично наблюдение. То можеше да бъде изваждано само при наличието на два подписа, единият от които трябваше да е моят. Не беше изваждано, а е единственото досие в Англия, което показва някаква връзка между теб и Граймс-Бразуг и неговото дезертьорство.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Има само още едно място, където тази информация може да бъде намерена.

— Хайде, изплюй камъчето.

— В Москва. — Саймъндс произнесе думата тихо.

Брей поклати глава.

— Това предполага, че Москва знае идентичността на Граймс.

— Напълно възможно. Също като някои други, които вие купихте, Бразуг беше непотребен. Ние нямахме нужда от него, но не можехме да го върнем. Той беше хроничен алкохолик, бил е такъв в продължение на години. Работата му в КГБ е била само декоративна, един дълг, изплатен на смелия някога войник. Подозираме, че е разкрил прикритието си неотдавна. Никой не го беше грижа, докато ти не се появи. Кои са тези, които те преследват?

— Излиза, че не съм ви направил услуга, когато ви предадох Бразуг — въздъхна Скофийлд, избягвайки погледа на мъжа от МИ-6.

— Ти не знаеше това, нито пък ние. Кои са тези хора, Брей?

— Мъже, които имат връзки в Москва. Очевидно. Също както и ние.

— Тогава трябва да ти задам един въпрос — продължи Саймъндс. — Въпрос, който щеше да бъде немислим преди няколко часа. Вярно ли е това, което Вашингтон мисли за теб? Работиш ли за Серпентината.

Скофийлд погледна англичанина.

— Да.

Саймъндс спокойно отпусна веригата и се изправи в пълен ръст.

— Мисля, че бих могъл да те убия за това — каза той. — За бога, защо?

— Ако работата е в това, че ти ще ме убиеш, при положение, че не ти кажа, значи нямам избор, нали?

— Има едно средно положение. Хващам те и те отвеждам на „Гросвънър скуеър“.

— Не го прави, Роджър, и не ме карай сега да ти кажа това. По-късно ще ти го кажа, не сега.

— Защо трябва да се съглася?

— Защото ме познаваш, не се сещам за друга причина.

Саймъндс се извърна. Не си говориха в продължение на няколко секунди. Накрая англичанинът се обърна отново с лице към Брей.

— Толкова проста фраза — познаваш ме. А наистина ли е така?

— Не бих се свързал с теб, ако не мислех, че е така. Не бих карал непознати да рискуват живота си заради мен. Мисля това, което казах преди. Не се прибирай вкъщи, ти си белязан. Също както и аз. Ако успееш да се покриеш, ще бъдеш добре. Ако разберат, че си се срещнал с мен, ти си мъртъв.

— В този момент ме издирват за някаква спешна среща в адмиралтейството. В офиса и апартамента ми се обаждат, за да осигурят моето присъствие.

— Добре. Не съм и очаквал друго.

— Върви по дяволите, Скофийлд! Всичко е заради твоя дар. Вкарваш хората в беля, докато те не могат да изтраят това… Да, познавам те и ще направя това, което ме помоли — но за малко. И не поради твоята мелодраматичност; тя не ме впечатлява особено. Има нещо друго обаче. Казах, че бих могъл да те убия за това, че работиш с Талеников. Мисля, че бих могъл да го направя, но подозирам, че ти се убиваш по малко всеки път, когато го погледнеш. Това е достатъчна причина за мен.

2.

Брей слезе по стъпалата на наетата къща, излизайки на утринното слънце и смесвайки се с тълпите, пазаруващи на Найтс Бридж. Това беше лондонска зона, където човек можеше да се скрие от чуждите погледи; от девет часа сутринта улиците бяха задръстени от коли. Той спря при една вестникарска будка, прехвърли куфарчето в лявата си ръка, взе един брой на „Таймс“, и влезе в малък ресторант, където потъна в един стол, доволен, че му дава чиста гледка към входа, и още по-доволен, че монетният телефонен апарат на стената беше само на няколко метра. Беше десет без петнайсет; трябваше да се обади на Роджър Саймъндс точно в десет и петнадесет, на един чист телефон, който не можеше да бъде подслушван.

Поръча си закуска на една несловоохотлива сервитьорка от източен Лондон и разтвори вестника. Откри това, което търсеше в една малка колонка в горната лява секция на първа страница.

Погледът на Скофийлд бързо препусна по посмъртната биографична справка на починалата, описана от редактора като разглезена, самоуверена курва, която без съмнение спеше с всеки толкова често, макар и не с такова изящество, както проститутките от Сохо.

Точно под нея следваше и малка история, Брей започна да я чете и веднага разбра инстинктивно, че още един фрагмент от неясната истина беше разкрит.

Думите подскочиха от страницата към Скофийлд. Щабквартирата в Бостън!

… Дали не бяха разкрити два фрагмента от тяхната забулена истина? Джошуа Ейпълтън Четвърти беше сенатор от Масачузетс, фамилията Ейпълтън беше най-влиятелната политическа сила в щата. Те бяха епископските Кенеди, далеч по-сдържани в своите предизвикателства, но всяка част от тях беше също толкова влиятелна на националната сцена. Което беше присъщо на сцената на международните финанси.

Дали нямаше една ретроспекция на Ейпълтън да подскаже връзки — прикрити или други — с „Транс комюникейшън“? Това беше още нещо, което трябваше да бъде научено.

Телефонът на стената зад него иззвъня. Той погледна часовника си. Беше десет и десет; още седем минути и щеше да се обади на Саймъндс в щабквартирата на МИ-6. Той погледна към телефона ядосан като видя, че сервитьорката от източен Лондон се насочи към слушалката, по устните й се виждаше, как се опитваше да произнесе нещо. Надяваше се, че разговорът й няма да продължи дълго.

— Господин Хагейт? Има ли тук господин Б. Хагейт?

Въпросът беше извикан сърдито.

Брей замръзна. Б. Хагейт тук!

Агейт, Б.

Беоулф Агейт.

Дали Саймъндс не играеше някаква игра, демонстрирайки мъжествеността си? Дали англичанинът не беше решил да докаже висшите качества на техниките на проследяване на британското разузнаване? Дали проклетият глупак не беше толкова егоцентричен, та не можеше да се сдържи?

Господи, какъв глупак!

Скофийлд стана възможно най-незабележимо, държейки своя куфар. Отиде до телефона и заговори:

— Какво има?

— Добро утро, Беоулф Агейт — произнесе някакъв мъжки глас, като гласните бяха удължени, а съгласните — произнасяни остро, така че акцентът явно беше от Оксфорд. — Надяваме се, че сте си починал след трудното пътуване от Рим?

— Кой е на телефона?

— Името ми е без значение. Не ме познавате. Ние искаме просто да разберете. Открихме ви, винаги ще можем да ви открием. Но всичко това е толкова досадно. Мислим, че ще бъде далеч по-добре за всички засегнати, ако седнем и решим да споделим различията между нас. Може би ще откриете, че те не са толкова големи.

— Не се чувствам удобно с хора, които се опитват да ме убият.

— Трябва да ви поправя. Някои са се опитвали да ви убият, други са се опитвали да ви спасят.

— За какво? За някой сеанс с химическа терапия, за да разберете какво съм научил, какво съм направил?

— Това, което сте научил, е без значение, а и не можете да направите нищо. Ако вашите хора ви заловят, знаете какво можете да очаквате. Няма да има съд, няма да има публично изслушване; вие сте твърде опасен за твърде много хора. Вие си сътрудничите с врага, убихте един младеж в Рок Крий парк, за когото началниците мислят, че е офицер от разузнаването, и избягахте от страната. Вие сте предател. Ще бъдете екзекутиран при първа възможност. Можете ли да се усъмните в това след събитията на Небраска авеню? Ние можем да ви убием в мига, в който излезете от този ресторант, или още преди да излезете.

Брей се огледа наоколо, разглеждайки лицата по масите, търсейки неизбежния чифт очи, един поглед зад прегънатия вестник или над чашата кафе. Имаше няколко кандидати; не можеше да бъде сигурен. А без съмнение отвън в тълпите имаше и други невидими убийци. Той беше вкаран в капана; часовникът му показваше десет и единадесет. Още четири и той щеше да може да се обади на Саймъндс по непроследяваната линия. Но сега си имаше работа с професионалисти. Ако затвореше телефона и набереше номера, дали нямаше някой от тези на масите — безобидно ядящи нещо или пиещи кафе — да извади някакво достатъчно мощно оръжие и да го прикове към стената? А може би тези вътре бяха просто наемни убийци, които не желаеха да бъдат жертвани от Матарезе, също както техния елит? Трябваше да си спечели време и да поеме риска, наблюдавайки масите всяка секунда, подготвяйки се за мига, когато ще избяга с неочакван ход и с вероятното — за съжаление — жертване на невинни хора.

— Вие искате да се срещнем, а аз искам гаранция, че ще мога да се измъкна оттук.

— Имате я.

— Това, че го казвате, не е достатъчно. Посочете ми някой от вашите хора тук.

— Нека тогава така да направим нещата, Беоулф. Можем да те държим там, да се обадим в американското посолство и още преди да си мигнал с очи, те ще те обградят. Дори и да успееш да се измъкнеш през тях, ние ще те чакаме при външния кръг, както тук.

Часовникът му показваше десет и дванадесет. Три минути.

— Значи очевидно, вие не сте особено загрижени да се срещнете с мен.

Скофийлд слушаше, концентрацията му беше пълна. Той беше почти сигурен, че мъжът на телефона беше само посланик. Някой горе искаше Беоулф Агейт заловен, не и убит.

— Казах, че ще бъде по-добре за всички засегнати.

— Дайте ми едно лице! — прекъсна Брей. Гласът беше на посредник. — В противен случай се обадете на проклетото посолство. Ще поема своя риск. Давайте!

— Много добре — бързо пристигна отговорът. — Има един мъж с хлътнали бузи, облечен в сиво палто.

— Виждам го. — Брей го видя на пет маси по-навътре.

— Излез от ресторанта. Той ще стане и ще те последва. Той е твоята гаранция.

Десет и тринадесет. Две минути.

— Каква гаранция има той? Откъде да знам, че няма да го убиете заедно с мен?

— О, хайде, Скофийлд…

— Радвам се да чуя, че имате и друго име за мен. А вие как се казвате?

— Казах, това е без значение.

— Нищо не е без значение. — Брей спря. — Искам да знам името ти.

— Смит. Приеми го.

Десет и четиринадесет. Една минута. Време да започне.

— Трябва да си помисля. Освен това искам да довърша закуската си.

Внезапно той затвори телефона, премести дипломатическото си куфарче в дясната ръка и тръгна към простовато изглеждащия мъж пет маси по-навътре.

Мъжът се скова, когато Скофийлд приближи; ръката му бръкна под палтото.

— Тревогата е отменена — каза Скофийлд, докосвайки скритата под палтото ръка. — Трябваше да ти предам това; трябва да ме изведеш оттук, но първо трябва да се обадя по телефона. Той ми даде един номер. Надявам се, че ще си го спомня.

Убиецът с хлътналите бузи остана неподвижен, безмълвен. Скофийлд отиде обратно до телефона на стената.

Десет и четиринадесет и петдесет и една секунди. Девет секунди до края. Той се намръщи, като че ли се опитваше да си спомни някакъв номер, вдигна телефона и набра. Три секунди след десет и петнадесет. Чу отекващия звук, който последва в прекъсването на звънеца; електронните апарати бяха задействани. Той пусна монетата.

— Трябва да говорим бързо — каза той на Роджър Саймъндс. — Откриха ме. Имам проблем.

— Къде си? Ще ти помогна.

Скофийлд му каза.

— Просто изпрати две полицейски коли, редовната полиция ще свърши работа. Кажи им, че има някакъв инцидент с ИРА, че вероятно е поставена бомба. Това е всичко, от което имам нужда.

— Записвам си го. Те тръгват.

— Какво стана с Уейвърли?

— Утре вечер. Къщата му е в Белгрейвия. Разбира се, аз трябва да те откарам.

— По-рано не може ли?

— По-рано? Господи, човече, единствената причина, поради която е толкова скоро, е, че аз ръководих един меморандум в адмиралтейството. Същата тази митична конференция, на която трябваше да присъствам снощи. — Брей искаше да заговори, но Саймъндс продължи. — Между другото, ти си прав. Било е отправено запитване, за да проверят дали съм бил там.

— Беше ли се прикрил?

— Казали на обаждащия се, че конференцията не може да бъде прекъсвана, че ще ми бъде предадено съобщението, когато тя свърши.

— Ти отговори ли на обаждането?

— Да. От адмиралтейството; час и десет минути, след като си тръгнах от теб. Събудих някакъв бедняк в Кенсигтън. Подслушване, разбира се.

— Значи ако си се върнал там, те са те видели как излизаш от сградата на адмиралтейството.

— От добре осветения главен вход.

— Добре. Не си използвал името ми пред Уейвърли?

— Използвах друго име, не твоето. Освен ако разговорът ти не е изключително плодотворен, върху мен ще се струпа голям гаф.

Очевидният факт порази Брей. Играта на Роджър Саймъндс беше успяла. Матарезе го бяха заловили в ресторанта на Айдс Бридж, въпреки че Уейвърли му беше уредил поверителна среща тридесет и шест часа по-късно. Значи никаква връзка не беше направена между срещата в Белгрейвия и Беоулф Агейт.

— Роджър, по кое време утре вечер?

— Около осем. Аз трябва да му се обадя първо. Ще те взема около седем. Имаш ли представа къде ще бъдеш?

Скофийлд отбягна въпроса.

— Ще ти се обадя на този номер в четири и половина. Удобно ли е?

— Доколкото знам, да. Ако не съм тук, остави някакъв адрес две пресечки на север от мястото, на което ще бъдеш. Аз ще те открия.

— Ще донесеш ли снимките на всички онези, които преследваха твоите примамки вчера?

— Трябва да бъдат на бюрото ми до обяд.

— Добре. И още нещо. Трябва да измислиш някаква много добра, някаква много официална причина, поради която няма да можеш да ме заведеш на Белгрейвия скуеър утре вечер.

— Какво?

— Това ще кажеш на Уейвърли, когато му се обадиш утре, малко преди нашата среща. Ще му кажеш, че е по решение на разузнаването; ще го вземеш лично и ще го откараш обратно в МИ-6.

— МИ-6?

— Но няма да го заведеш там; ще го доведеш до „Конът“. Ще ти дам номера на стаята в четири и половина. Ако те няма, ще ти оставя съобщение. Извади двадесет и две от числото, което ще предам.

— Виж какво, Брендън, ти искаш твърде много!

— Ти не знаеш това. Може би искам да спася живота му. И твоя.

В далечината някъде отвън Брей чуваше острия, двутонов звук на лондонската полиция. Миг по-късно към нея се присъедини още една.

— Помощта ти пристигна — каза Скофийлд. — Благодаря.

Той затвори телефона и тръгна назад към убиеца на Матарезе с хлътналите бузи.

— С кого говореше? — попита мъжът, акцентът му беше американски.

Сирените приближаваха. Те щяха да му помогнат.

— Не ми каза името си — отвърна Брей. — Но ми даде инструкции. Трябва да се измъкнем оттук бързо.

— Защо?

— Нещо се е случило. Полицията е забелязала пушка в някоя от вашите коли. Имало е голямо раздвижване от страна на ИРА в магазините наоколо. Да вървим!

Мъжът стана от стола, кимвайки вдясно от себе си. В другия край на препълнения ресторант Скофийлд забеляза една жена на средна възраст с грубовато лице, която стана и потвърди командата, като отпусна бялата каишка на чантата, преметната през рамото й, и тръгна към вратата на ресторанта.

Брей стигна до касата, пресмятайки движенията си, броейки парите си и чека, наблюдавайки сцената зад стъклената витрина. Две полицейски коли обърнаха и заковаха спирачки при завоя. Събра се тълпа от любопитни пешеходци, после се разпръснаха, любопитството беше заменено от страх, когато четиримата лондонски полицаи с шлемове на главите изскочиха от колите и тръгнаха към ресторанта.

Брей прецени разстоянието, после тръгна бързо. Стигна до стъклената врата и я отвори няколко секунди преди полицаите да я бяха блокирали. Мъжът с хлътналите бузи и жената на средна възраст го следваха по петите; но в последния момент отстъпиха настрани, за да избягнат спречкването с полицията.

Внезапно Скофийлд се изви надясно, сграбчвайки дипломатическия си куфар под мишница, после хвана тези, които трябваше да го придружат за раменете и ги блъсна надолу.

— Тези са! — извика той. — Проверете ги за оръжие! Чух ги да казват, че ще взривяват Скоч хаус!

Полицаите се нахвърлиха към двамата от Матарезе, ръцете и палките разсякоха въздуха. Брей стъпи на колене, освобождавайки двойната си хватка и тръгна наляво, измъквайки се през вратата. Той се изправи на крака, побягна през тълпата на ъгъла и изтича на улицата, проправяйки си път през движението. Продължи да тича още три пресечки, спирайки за малко под навесите или във входовете на магазините, за да види дали не го следят; две минути по-късно той забави ход и хлътна през огромните бронзови врати на Хародс.

След като влезе, той ускори крачка, без да предизвиква любопитството на хората, оглеждайки се за телефон. Трябваше да се свърже с Талеников в този апартамент на „Рю дьо Ба“, преди руснакът да тръгне за Кап Грис. Трябваше, защото след като Талеников стигнеше в Англия, щеше да се отправи за Лондон към евтината къща под наем на „Найтс Бридж“. Ако човекът от КГБ направеше това, щеше да бъде заловен от Матарезе.

— През аптеката и после през южния вход — обясни му един спокоен чиновник. — На стената има няколко телефонни апарата.

Телефонните линии не бяха особено претоварени късно сутрин; успя да се свърже, без да се забави.

— Щях да тръгна след няколко минути — каза Талеников, гласът му беше странно колеблив.

— Слава богу, че не си тръгнал. Какво ти става?

— Нищо. Защо?

— Звучиш ми странно. Къде е Антония? Защо тя не вдигна телефона?

— Излезе до бакалницата. Ще се върне скоро. Ако съм ти прозвучал странно, то е, защото не обичам да отговарям на този телефон. — Гласът на руснака сега беше нормален, обяснението му беше логично. — Какво става с теб? Защо се обаждаш извън графика?

— Ще ти кажа, когато дойдеш тук, но забрави за „Найтс Бридж“.

— Къде ще бъдеш?

Скофийлд тъкмо щеше да спомене за „Конът“, когато Талеников го прекъсна.

— Знаеш ли какво, когато пристигна в Лондон, ще се обадя в Таур Сентръл. Спомняш си борсата, нали?

Таур Сентръл? Брей не беше чувал името от години, но си спомни. Това беше кодираното наименование на квартирата на КГБ на моста Виктория, напуснат, когато „Консулски операции“ го откриха някъде в края на шейсетте години. Туристическите корабчета, които пътуваха нагоре и надолу по Темза, това беше.

— Помня — каза Скофийлд озадачен. — Ще ти отговоря.

— Значи тръгвам…

— Почакай за минута — прекъсна го Брей. — Кажи на Антония, че ще се обадя след малко.

Настъпи кратко мълчание, преди Талеников да отговори.

— Всъщност тя каза, че може да се отбие в Лувъра, той е толкова близо. Мога да стигна до района на Кап Грис след около час. Няма нищо — повтарям — няма нищо, за което да се тревожиш.

Чу се изпукване и връзката с Париж прекъсна. Руснакът беше затворил телефона.

Няма нищо — повтарям — няма нищо, за което да се тревожиш.

Думите се сляха с експлозивния звук на близката гръмотевица; очите му бяха заслепени от болезнената мълния, която отнесе посланието в неговия мозък. Имаше нещо, за което да се тревожи и то касаеше Антония Гравет.

Всъщност тя каза, че може да се отбие в Лувъра… Мога да стигна до района на Кап Грис след около час… Няма защо да се тревожиш.

Три несвързани изречения, последвани от прекъсване, според което не можеха да се срещнат в уговореното място в Лондон. Скофийлд се опита да анализира последователността; ако това имаше някакво значение, то щеше да бъде в прогресията. Лувърът беше само на няколко пресечки от „Рю дьо Ба“, от другата страна на Сена, но наблизо. Районът на Кап Грис не можеше да бъде достигнат за един час; два и половина или три часа беше по-логично. Нищо — повтарям — нищо, за което да се тревожиш; тогава защо последва прекъсването? Защо беше необходимо да се избегне споменаването на моста Виктория?

Последователност. Прогресия. Още по-назад?

Не обичам да отговарям на този телефон. Думите бяха произнесени строго, почти сърдито. Това беше. Внезапно Брей разбра и облекчението, което почувства, беше като хладна вода, изливаща се върху запотено тяло. Талеников беше открил нещо тревожно — някое лице на улицата, вероятност за среща с някой бивш колега, кола, останала твърде дълго на „Рю дьо Ба“ — някакъв необичаен инцидент или наблюдение. Руснакът беше решил да премести Тони от Приве Гош, от другата страна на реката в друг апартамент. Тя щеше да бъде настанена след около час и той нямаше да си тръгне, докато това не станеше; точно затова нямаше за какво да се тревожи. При това, при положение, че можеше да съществува някакъв обезпокояващ инцидент или да ги наблюдават, мъжът от КГБ беше оперирал с изключително внимание — винаги внимание, то беше истинския им щит — а телефонът беше един инструмент на откровението. Не беше изречено нищо разкриващо.

Последователност, прогресия, значение. Дали беше така? Серпентината беше убил неговата жена. Дали Брей не търсеше успокоението там, където то не съществуваше? Руснакът пръв беше предложил да елиминират момичето на хълмовете в Порто Вечио — любовта, която беше дошла в живота му в най-неподходящото време в неговия живот. Можеше ли той да го направи?

Не! Сега нещата бяха различни! Нямаше да се налага Беоулф Агейт да се напряга до костите на пречупването, защото тази точка гарантираше смъртта на Серпентината, краят на издирването на Матарезе. Най-добрите професионалисти не убиваха, когато не беше необходимо.

Той все още се чудеше, когато вдигна телефона при южния вход на Хародс, какво представлява необходимостта, дали не е един човек, убеден в нуждата? Изключи въпроса от съзнанието си; трябваше да си намери подслон.

Лондонският хотел „Конът“ не само че притежаваше една от най-добрите кухни в Лондон, но беше идеален избор за бързо прикритие, доколкото човек стоеше встрани от фоайето и опитваше от кухнята от румсървиса. Твърде просто, беше невъзможно да се получи стая в „Конът“ без резервация, направена няколко седмици предварително. Елегантният хотел на Карлос Плейс беше един от последните бастиони на Империята, подслонявайки с голямо гостоприемство онези, които оплакваха нейния край, и имаха достатъчно богатства, за да го правят грациозно. Имаше достатъчно хора, за да може хотелът да е винаги препълнен; рядко се намираше свободна стая в „Конът“.

Скофийлд знаеше това и още преди години беше решил, че може да настъпи случай, когато изключителната атмосфера на „Конът“ да бъде полезна. Той се беше свързал и беше подработил един от директорите на финансовата група, която притежаваше хотела, и беше уредил нещата. Също както театрите си имат вътрешни места и повечето ресторанти пазят постоянно резервирани маси за онези екзалтирани личности, които трябва да бъдат настанени. Така и хотелите запазват празни стаи за подобни цели. Брей беше убедителен; работата му беше на страната на ангелите, на страната на торите. На негово разположение винаги щеше да има стая, когато имаше нужда от това.

— Стая шестстотин двадесет и шест — бяха първите думи на директора, когато Скофийлд се обади за втори път, за да потвърди. — Просто се качете на асансьора, както обикновено. Можете да подпишете регистрирането си в стаята, както обикновено.

Брей му благодари и върна мислите си върху един друг проблем, който го беше раздразнил. Той не можеше да се върне в наетата къща на няколко пресечки оттам, а всичките му дрехи, освен тези на гърба му, бяха там. В една торба върху неоправеното легло. Нямаше нищо друго значително; парите, както и няколко дузина полезни документи, карти за идентификация, паспорти, банкови книжа бяха в дипломатическия му куфар. Но освен измачканите панталони, евтиното яке „Макинол“ и ирландската шапка, той нямаше абсолютно нищо, което да облече. А дрехите му не бяха просто прикритие за тялото. Бяха присъщи на работата му и трябваше да подхождат на работата му. Те бяха средства, често пъти по-ефикасни от оръжията или от някоя казана дума. Той тръгна от телефонните кабини и се върна в коридорите на Хародс. Изборът щеше да му отнеме един час. Това беше добре. Щеше да прекъсне мислите му за Париж и мислите за ненавременната любов в неговия живот.

Беше малко след полунощ, когато Скофийлд излезе от стаята си в „Конът“, облечен в тъмен шлифер и черна шапка с тясна периферия. Взе сервизния асансьор към мазата на хотела и излезе на улицата през входа за служители. Намери едно такси и каза на шофьора да го отведе до „Ватерло Бридж“. Настани се на седалката и запали цигара, опитвайки се да контролира нарастващото чувство за тревога. Чудеше се дали Талеников беше разбрал промяната, която беше настъпила, една промяна толкова неразумна, толкова нелогична, че той не беше сигурен как би реагирал, ако беше на мястото на руснака. Сърцевината на успехите му, това че беше успял да се задържи в работата си толкова дълго време, винаги се дължеше на способността му да мисли, както мислеше неговият враг; сега не беше способен на това.

Аз не съм твой враг!

Талеников беше извикал това безпричинно, нелогично твърдение по телефона във Вашингтон. Може би — нелогично — той беше прав. Руснакът не му беше приятел, но не му беше и враг — врагът беше Матарезе.

И толкова ненормално, толкова нелогично, чрез Матарезе той беше открил Антония Гравет. Любовта…

Какво се беше случило?

Изключи въпроса от мислите си. Щеше да разбере достатъчно скоро, а това, което щеше да научи, без съмнение щеше да му донесе успокоението, което беше почувствал в Хародс, намалено от твърде многото време, с което разполагаше, и липсата на неща, които можеше да свърши. Телефонното обаждане до Роджър Саймъндс, точно в четири и тридесет беше рутинно. Роджър беше извън офиса, за това той предаде съобщението на телефониста от службата по охрана. Необясненото число, което трябваше да бъде предадено 643 — 22… Стая 621, „Конът“.

Таксито изви встрани от „Трафалгар скуеър“, нагоре по „Странд“, край „Савой Корд“, към входа на „Ватерло Бридж“. Брей се наведе напред; нямаше смисъл да продължи да върви по-нататък от мястото, на което трябваше да слезе. Той можеше да пресече накратко през страничните улички надолу към Темза и моста Виктория.

— Тук ще бъде чудесно — каза той на шофьора, подавайки парите, ядосан при вида на треперещата си ръка.

Спусна се надолу по павираната алея към хотел „Савой“ и стигна до подножието на хълма. От другата страна на широкия, добре осветен булевард беше бетонният тротоар и високата тухлена стена, зад която лежеше река Темза. Преустроената баржа, наречена „Каледония“, беше закотвена временно и използвана като кръчма, затваряше в единадесет часа, като всички останали заведения в Англия според законите. Светлините зад дебелите стъкла показваха как чистачите почистваха, премахвайки петната и отпадъците от деня. Четвърт миля по на юг триредовият кей беше приютил стабилните, широки, неколкопалубни речни корабчета, които пореха Темза през по-голямата част от годината, превозвайки туристи нагоре до кулата на Лондон и обратно до Ламбед Бридж, преди да се върнат във водите на Иглата на Клеопатра.

Преди години тези корабчета бяха популярни като Таур Сентръл, явки за съветските куриери и агентите на КГБ, влизащи във връзка с информаторите и дълбоко прикрития шпионски персонал. „Консулски операции“ бяха разкрили тази явка; руснаците навреме го разбраха. Таур Сентръл беше отнета; разкритото място за явки беше елиминирано за сметка на някое друго, за което щяха да бъдат необходими няколко месеца, преди да бъде също открито.

Скофийлд сви през градинските алеи на парка зад „Савой“; от балните зали горе долиташе музика. Той стигна до един малък амфитеатър с редици от дъсчени пейки. Наоколо се бяха пръснали няколко двойки и разговаряха тихо. Брей се оглеждаше да види някакъв мъж, който е сам, защото вече беше стигнал територията на Таур Сентръл. Руснакът трябваше да бъде някъде наоколо.

Но не беше. Скофийлд излезе от амфитеатъра на най-широката алея, която водеше към булеварда. Той излезе на тротоара; движението по улицата беше натоварено, фаровете святкаха и в двете посоки, разсеяни от зимните мъгли, които се спускаха откъм водата. През съзнанието на Брей мина мисълта, че Талеников може да е наел автомобил. Той се огледа нагоре и надолу по авенюто, за да види дали имаше паркирани коли на някои от страните; такива нямаше. От другата страна на булеварда пред стената на моста разхождащите се вървяха спокойно по двойки, тройки или на по-големи групи. Нямаше самотни хора. Скофийлд погледна часовника си; беше един без пет. Руснакът беше казал, че може да закъснее до два или три часа сутринта. Брей се ядосваше на собственото си нетърпение, на тревогата в гърдите си всеки път, когато си помислеше за Париж. За Тони.

Внезапно се появи пламъкът на нечия запалка, отначало беше стабилен, после угасен, за да бъде запален отново секунда по-късно. По диагонала от другата страна на широкия булевард, вдясно от затворените, преградени с вериги порти на кея, който водеше към туристическите лодки, един белокос мъж държеше пламъка под цигарата на някаква руса жена; двамата се бяха облегнали на стената, гледайки към реката. Скофийлд разгледа фигурата — това, което можеше да види от лицето, и трябваше да положи усилия, за да не се затича. Талеников беше пристигнал.

Брей се обърна надясно и продължи да върви, докато не се изравни с руснака и русото му прикритие. Той знаеше, че Талеников го беше видял и се чудеше защо мъжът от КГБ не беше освободил жената, не беше й платил това, за което се бяха спазарили, за да се оттегли. Беше глупаво — дори опасно — за една примамка да забележи двете страни на мястото на срещата. Скофийлд изчака до завоя, виждайки сега, че главата на Талеников беше напълно обърната, руснакът го гледаше, ръката му беше на кръста на жената. Брей махна първо наляво, после надясно, смисълът беше ясен. Разкарай я! Тръгни на юг; ще се срещнем скоро след това.

Талеников не помръдна. Какво правеше руснакът? Нямаше време за проститутки.

Проститутки? Проститутката на куриера? О, господи!

Скофийлд слезе от тротоара, чу се автомобилна сирена, една кола сви рязко към средата на булеварда, за да избегне удара. Брей почти не чу звука, едва ли го интересуваше гледката; той можеше да гледа само към жената до Талеников.

Ръката около кръста й не беше жест на нескрита привързаност, руснакът искаше да я обърне. Талеников заговори в ухото на жената; тя се опита да се извие; главата й легна на рамото, устата й се отвори, искаше й се да извика, но нищо не се чу.

Прикритото лице беше лицето на неговата любов. Под русата перука беше Тони. Той загуби контрол; побягна през широкия булевард, забързаните коли набиваха спирачки, чуваше се писъкът на гуми, свиренето на клаксони. Мислите му се редуваха като насечени, една мисъл, една цел, по-болезнена отколкото всички други.

Антония изглеждаше повече мъртва, отколкото жива.

3.

— Тя беше упоена — обясни Талеников.

— Защо, по дяволите, си я довел тук? — навъси се Брей. — Има стотици места във Франция, дузини в Париж, където можеше да бъде в безопасност! Където щяха да се грижат за нея. Ти ги знаеш точно толкова добре, колкото и аз!

— Ако можех да бъда сигурен, щях да я оставя — отвърна Василий със спокоен глас. — Не се тревожи. Разгледах и други алтернативи.

Брей разбра, мълчанието му изразяваше благодарност. Талеников лесно можеше да убие Тони, може би той щеше да е убие, ако не беше Източен Берлин.

— Има ли нужда от доктор?

— Ще помогне от гледна точка на времето, но не е изключително необходимо.

— Какъв беше химикалът?

— Скупуламин.

— Кога?

— Рано вчера сутринта.

Не беше сега времето за обяснения. Само запита:

— Имаш ли кола?

— Не смеех да рискувам, сам мъж с една жена, която не може да се държи на краката си; следата щеше да бъде ясна. Пилотът ни докара от Ашфорд.

— Можеш ли да му имаш доверие?

— Не, но той спря за бензин десет минути преди Лондон и влезе в тоалетната да се облекчи. Добавих един литър масло към бензина; трябва да започне да действа обратно по пътя до Ашфорд.

— Намери такси.

Погледът на Скофийлд предаде комплимента, който той нямаше да каже.

— Имаме да обсъдим много неща — добави Талеников, отблъсквайки се от стената.

— Тогава побързай — кимна Брей.

Дишането на Антония беше равномерно, лицевите й мускули бяха отпуснати в съня. Когато се събудеше, щеше да се чувства замаяна, но това щеше да премине през деня. Скофийлд зави раменете й, наведе се надолу и целуна бледите й устни, после се оттегли от леглото.

Той излезе от спалнята, оставяйки вратата открехната. Искаше да чуе, ако Тони евентуално се раздвижеше; истерията беше последица от скупуламина. Тя трябваше да бъде контролирана, поради това Талеников не можеше да рискува и да я остави сама, дори за няколко минути, които щяха да са му необходими, за да наеме кола.

— Какво се случи — попита руснакът, седнал в стола с чаша уиски в ръката. — Тази сутрин, вчера сутринта? — Белокосата му глава беше облегната на рамката на стола, очите му затворени; мъжът явно беше изтощен. — Казаха ми, че си мъртъв. Знаеше ли?

— Да. Какво общо има това?

— Помогна ми да я върна.

Руснакът отвори очи и погледна към Брей.

— Има много малко неща за Беоулф Агейт, които не знам.

— Е, и?

— Представих се за теб. Имаше няколко прости въпроса, на които трябваше да се отговори. Не бяха трудни. Предложих себе си в замяна за нея. Те се съгласиха.

— Започни от начало.

— Бих искал да мога, бих искал да знам какво е било. Матарезе или някой вътре в Матарезе иска да те залови жив. Поради това на някои хора е казано, че си мъртъв. Те не търсят американеца, само руснака. Бих искал да разбера.

Талеников отпи.

— Какво се случи?

— Открили са я. Не ме питай как, не знам. Може би Хелзинки, може би са те проследили от Рим, може би нещо или някой, не знам.

— Но са я открили — каза Скофийлд, сядайки. — Тогава какво?

— Вчера рано сутринта, четири или пет часа преди да се обадиш, тя слезе до хлебарницата; беше само през няколко входа. Измина един час, а тя не беше се върнала. Тогава знаех, че имам два избора. Можех да изляза след нея — но откъде да започна, къде да търся? Или можех да чакам някой да дойде в апартамента. Виждаш, те не са имали избор. Телефонът звъня няколко пъти, но аз не отговорих, знаейки, че с всяко иззвъняване някой от тях щеше да приближи.

— Ти отговори на моето позвъняване — прекъсна го Брей.

— Това беше по-късно. Дотогава вече бяхме преговаряли.

— Тогава?

— Накрая дойдоха двама. Това беше един от най-критичните моменти в живота ми, да не ги убия и двамата, особено единия. Той имаше онова малко, грозно кръгче на гърдите си. Когато разкъсах дрехите му и го видях, почти полудях.

— Защо?

— Те са убивали в Ленинград, в Есен. По-късно ще разбереш. Това е част от нещата, които трябва да обсъдим.

— Продължавай. — Скофийлд си наля от питието.

— Ще ти кажа накратко, трябва сам да запълниш празнините — ти си бил там. Държах войника и наетия от него убиец в безсъзнание повече от един час. Телефонът иззвъня и този път отговорих, използвайки най-характерния американски акцент, който можах да имитирам. Щеше да си помислиш, че небето над Париж се беше продънило, толкова истеричен беше обаждащият се. „В Лондон има имитатор!“ извика той. Нещо за голяма грешка, направена в посолството, информацията, която те са получили, е била напълно грешна.

— Мисля, че прескочи нещо — прекъсна го Брей отново. — Мисля, че когато каза, че си се представил вместо мен.

— Да речем, че бях отговорил положително, когато истерикът зададе своя въпрос. Беше изкушение, на което не можех да устоя, тъй като по-малко от четиридесет и осем часа преди това научих, че си бил убит. — Руснакът замълча, после добави: — Преди две седмици във Вашингтон.

Скофийлд отиде отново до стола си, мръщейки се.

— Но човекът на телефона е знаел, че съм жив, също както и тези в Лондон са знаели, че съм жив. Значи си прав, само на някои хора от Матарезе е било казано, че съм мъртъв.

— Това подсказва ли ти нещо?

— Същото, което и на теб. Те правят разграничение.

— Точно така. Когато и двамата сме искали да отстраним някой от подчинените си, ние сме казвали, че проблемът е решен. За тези хора ти вече не си между живите, вече не си издирван.

— Но защо? Те ме издирват. Те ме бяха хванали в клопка.

— Един въпрос с два отговора, мисля — каза руснакът. — Като всяка разнолика организация, Матарезе е несъвършена. Сред хората й има и недисциплинирани, отдадени на насилието, хора, които убиват заради самата идея или заради някаква фанатична вяра. Точно на този тип хора е било казано, че си мъртъв. Ако те не те преследват, няма и да те убият.

— Това е първият отговор; какъв е вторият? Защо някой иска да ме запази жив?

— За да те направят консилиере на Матарезе.

— Какво?

— Помисли само. Помисли какво би донесъл на една такава организация.

Брей погледна към мъжа от КГБ.

— Не повече от теб.

— О, много повече. Няма кой знае какви големи удари, които Москва може да нанесе, приемам това. Но във Вашингтон могат да бъдат открити изненадващи откровения. Ти можеш да им ги осигуриш; ти би бил изключително ценен за тях. Самовеличаещите се са винаги далеч по-уязвими.

— Съгласен съм с това.

— Преди Одил Верахтен да бъде убита, тя ми направи предложение. Това не беше предложение, което тя е била упълномощена да направи; те не са искали руснака, искали са теб. Ако не могат да те получат, ще те убият, но явно някой ти дава този избор.

Би било по-добре за всички засегнати, ако седнем и изложим различията между нас. Можеш да откриеш, че те не са толкова големи. Думи от един куриер без лице.

— Да се върнем в Париж — каза Брей. — Как я получи обратно?

— Не беше толкова трудно. Мъжът на телефона беше твърде загрижен; в бъдещето си той се е виждал или като генерал, или мъртвец. Обсъдихме това, което можеше да се случи на войника с грозния малък белег на гърдите; фактът, че аз знаех за това, сам по себе си беше достатъчен. Уговорих редица ходове, предлагайки войника и Беоулф Агейт за момичето. Беоулф беше изморен от бягане и щеше да се съгласи дали да слуша това, което искаха да му кажат. Той — аз — знаеше, че съм обграден, но професионализмът налагаше той — ти — да изисква някои гаранции. Момичето трябваше да бъде освободено. Реакциите съответстваха ли на твоята известна способност да убеждаваш?

— Само за аплодисменти — отвърна Скофийлд. — Нека да видя дали ще мога да запълня няколко празни места. Ти отговори на въпросите: какво е второто име на майка ми? Или кога баща ми си смени работата?

— Не чак толкова обикновено — намеси се руснакът. — Кой беше четвъртият човек, който си убил? Къде?

— В Лисабон — каза тихо Брей. — Един американец, който не можеше да бъде спасен. Да, ти си знаел това… Тогава ходовете ти са били направени като последица от редица телефонни обаждания в апартамента — моето обаждане от Лондон те е обезпокоило — и с всяко обаждане ти си давал нови инструкции, някаква промяна и размяната е щяла да бъде отложена. Размяната е трябвало да стане на улицата, за предпочитане на еднопосочна улица, с една кола, един човек и Антония. Всичко е трябвало да стане за шестдесет до сто секунди.

Руснакът кимна.

— По пладне. Колата и момичето бяха взети, мъжът и войника завързани за лактите, хвърлени в една пресечка на Плейс дьо ла Конкорд, после няколко бързи обиколки на Париж.

Брей остави уискито и отиде до хотелския прозорец като погледна към Карлос Плейс.

— Преди малко каза, че си имал два избора. Да излезеш и да я търсиш, или да чакаш в апартамента на „Рю дьо Ба“. Струва ми се, че е имало и трети, но ти не си го потърсил. Можел си да се измъкнеш от Париж веднага.

Талеников затвори очи.

— Такъв избор нямах. Усещаше се в гласа й, всеки път когато споменеше за теб. Мисля, че го забелязах в Корсика, в онази първа нощ в пещерата над Порто Вечио, когато я гледаше. Тогава си мислех, колко лудо, колко съвършено… — Руснакът поклати глава.

— Безсмислено — попита Брей.

Талеников отвори очи.

— Да. Безсмислено… Без да е необходимо, без да се налага.

Мъжът от КГБ вдигна чашата си и изпи оставащото уиски на една глътка.

— Историята от Източен Берлин е вече напълно чиста; повече чистене няма да има.

— Никой няма да иска такова или да го очаква.

— Добре. Предполагам, че си видял вестниците.

— „Транс комюникейшън“. Холдингите им във Верахтен.

— По-скоро собствеността им. Надявам се, че си видял местоположението на щабквартирата им. Бостън, Масачузетс. В град, който ти е доста познат, мисля.

— Това, което е по-важно, е градът — и щатът — на Джошуа Ейпълтън, четвъртият, патриций и сенатор, чийто дядо е бил гост на Гилом дьо Матарезе. Ще бъде интересно да видим какви са — ако изобщо съществуват — връзките му с „Транс-ком“.

— Съмняваш ли се, че такива съществуват?

— В този момент се съмнявам във всичко — каза Скофийлд. — Може би ще мисля различно след като сглобим фактите, които казваш, че имаме. Да започнем от момента, когато напуснахме Корсика.

Талеников кимна.

Внезапният стон премина в удължен плач, последван от вик на болка, приглушен, несигурен, отчаян. Скофийлд изтича в спалнята. Тони се мяташе на леглото, с ръце, покрили лицето й, краката й злобно ритаха въображаемите демони, които я обкръжаваха. Брей седна на леглото и издърпа ръцете от лицето й, внимателно, но здраво, повдигайки всеки пръст така, че ноктите да не наранят кожата й. Той вдигна ръцете й и я хвана, прегръщайки я така, както я беше прегръщал в Рим. Виковете й утихнаха, заменени още веднъж от плач, тя трепереше, дишането й беше ускорено, бавно връщащо се към нормалното, когато тялото й отново стана неподвижно. Първите истерични спазми, последвали употребата на скупуламина, спряха. Скофийлд чу стъпки в коридора; той повдигна глава, за да покаже, че слуша.

— Това ще продължи до сутринта, както знаеш — каза мъжът от КГБ. — Напуска тялото бавно и много болезнено. Няма нищо, което можеш да направиш. Просто я дръж.

— Знам. Ще го направя.

Настъпи момент на мълчание; Брей усещаше погледа на руснака върху себе си, върху Антония.

— Сега си тръгвам — каза Талеников. — Ще ти се обадя утре тук по пладне, ще дойда малко по-късно през деня. Тогава ще можем да изясним подробностите, да координираме сигналите си и този род неща.

— Добре. Такъв род неща. Къде ще отидеш? Можеше да останеш тук, ако ти харесва?

— Мисля, че няма да остана. Също както в Париж, и тук има дузина места. Знам ги, също както и ти. Освен това, трябва да намеря кола, да разгледам улиците. Нищо не може да замести предварителната подготовка, нали?

— Да, така е.

— Лека нощ. Грижи се за нея.

— Ще се опитам.

Отново стъпки; руснакът излезе от стаята. Скофийлд заговори.

— Талеников?

— Да?

— Съжалявам за Ленинград.

— Да. — Отново настъпи тишина; после думите бяха произнесени тихо. — Благодаря.

Външната врата се затвори; той беше сам със своята любов. Положи я на възглавницата и докосна лицето й. Толкова нелогично, толкова неразумно. Защо те намерих, защо ти ме намери. Трябваше да ме оставиш там, където си бях, дълбоко в земята. Сега не е времето за двама ни, не можеш ли да разбереш това? То е толкова… толкова ненавреме.

Сякаш мислите му бяха изречени на висок глас. Тони отвори очите си, фокусът беше размазан, съзнанието й беше замъглено, но тя го позна. Устните й изрекоха неговото име, звукът беше шепнещ.

— Брей?

— Ще се оправиш. Те не са те наранили. Болката, която усещаш, е от химикалите. Тя ще премине, повярвай ми.

— Ти се върна.

— Да.

— Моля те, не си тръгвай без мен.

— Няма.

Внезапно очите й се разшириха, погледът й потъна, белите й зъби се оголиха като на младо животно, заловено в капан, който чупеше гърба му. Някъде дълбоко вътре от нея се надигна един сърцераздирателен стон.

Тя припадна в ръцете му.

Утре, любов моя, единствена моя любов. Утре ще дойда със слънчевата светлина, всички знаят това. И тогава болката ще премине, обещавам ти. Обещавам ти и още нещо, моя толкова ненавременна любов, толкова късно в живота ми. Утре, днес, довечера… ще заловя мъж, който ще ни приближи към края на този кошмар. Талеников е прав. Ще го пречупя, така както никой мъж никога не е бил пречупван — и светът ще ни изслуша. Когато това стане, моя любов, моя единствена божествена любов, ти и аз ще бъдем свободни. Ще отидем някъде далече, където нощта носи сън и любов, а не смърт, не страх и омраза към мрака. Ще бъдем свободни, защото Беоулф Агейт ще си замине. Той ще изчезне — защото не свърши много добри неща на този свят, но има още едно нещо да свърши. Довечера.

Скофийлд докосна бузата на Антония. Тя хвана ръката му леко, поднасяйки я към устните си, усмихвайки се, прегръщайки го с очи.

— Как е главата — попита Брей.

— Болката премина в замайване — каза тя. — Добре съм, наистина.

Скофийлд освободи ръката й и отиде до стаята, където Талеников се беше навел над една маса, разучавайки някаква пътна карта. Без да го бяха обсъдили предварително, и двамата мъже бяха облечени почти еднакво за своята работа. Пуловери и панталони от тъмна материя, здраво пристегнати на раменете им кобури с черни кожени каишки, преметнати през гърдите им; обувките им също бяха тъмни на цвят, но леки, дебелите гумени подметки бяха нарязани с ножове, за да станат груби отдолу.

Талеников погледна нагоре, когато Брей приближи масата.

— От Грейт Дънмоу ще се насочим на изток към Когшел по пътя ни към Нейланд. Между другото, там има едно летище, което отдава под наем малки реактивни самолети на юг от Хейдли. След няколко дена такова летище може да ни бъде потребно.

— Може би си прав.

— Освен това — допълни мъжът от КГБ с явна неохота, — този маршрут минава през река Блек уотър; горите в тази зона са доста гъсти. Те ще са добро място да изхвърлим нашия багаж.

— Мъртвецът все още си няма име — каза Скофийлд. — Отдай му заслуженото. Той е Роджър Саймъндс, един честен мъж, а аз мразя този шибан свят.

— С риск да ме сметнеш за глупак, може ли да си представя — прости ми — да предложа — че това, което ще направиш довечера, ще бъде от полза за този тъжен свят, с който ние и двамата се поругахме в продължение на доста дълго време.

— Предпочитам нито да си представяш, нито да предлагаш нещо. — Брей погледна часовника си. — Той ще се обади скоро. Когато това стане, Тони ще слезе във фоайето и ще плати сметката на господин Едмънтън — това съм аз. Тя ще се върне с един стюард, който ще смъкне чантите и куфарите ни долу в колата, която наехме на името на Едмънтън, и ще отиде право в Колчестър. Тя ще ни чака в един ресторант, наречен „Бонърс“, до единадесет и тридесет. Ако има някаква промяна в плана или ако имаме нужда от нея, ще й се обадим там. Ако не се чуем, тя ще отиде до Нейланд, до Дабъл Краун Ин, където има стая, запазена на името на Викъри.

Талеников стана от масата.

— Моят куфар не трябва да бъде отварян — каза той. — Заключен е.

— Също и моят — отвърна Скофийлд. — Други въпроси?

Телефонът звънна; и тримата погледнаха към него — един миг, запечатан във времето, защото звънецът означаваше, че беше дошло времето. Брей отиде до бюрото, изчака телефонът да звънне втори път и тогава го вдигна.

Каквито и думи можеше да очаква, каквито поздрави, информация, инструкции или откровения можеха да се чуят, нищо на този свят не можеше да го подготви за това, което чу. Гласът на Саймъндс беше един вик от някакъв вътрешен свят на терор, една неизмерима крайна болка.

— Те всички са мъртви. Същинска касапница! Уейвърли, жена му, децата, тримата слуги… Мъртви. Какво, по дяволите, си направил?

— О, господи! — Мислите на Скофийлд препуснаха, думите бяха внимателно подбрани, за да могат да ги преведат точно. — Роджър, слушай, точно това се опитах да предотвратя. — Той закри микрофона с ръка, очите му бяха върху Талеников. — Уейвърли е мъртъв, всички в къщата са били убити.

— Метод? — скочи руснакът. — Белези по телата, оръжие, разбери за всичко!

Брей поклати глава.

— Ще ги научим по-късно.

Той вдигна глава от микрофона; Саймъндс говореше бързо, почти истерично.

— Това е ужасно. О, господи, най-ужасното нещо! Били са заклани като животни!

— Роджър! Съвземи се! Слушай ме сега. Това е част от техния модел. Уейвърли го е знаел. Той е знаел твърде много. За това е и убит. Не можах да се свържа с него навреме.

— Не си могъл?… В името на Бога, защо не ми… защо не можа да ми кажеш? Той беше външният министър, външният министър на Англия! Имаш ли някаква представа за реакцията, която ще последва? О, боже мой, каква трагедия! Катастрофа! Заклан!

Саймъндс спря. Когато заговори отново, беше очевидно, че професионалистът в него се бореше да надделее.

— Искам да дойдеш долу в офиса ми в най-кратък срок. Считай се за призован от британското правителство.

— Не мога да направя това. Не ме питай защо.

— Не те питам, Скофийлд! Давам ти пряка заповед, подкрепена от най-висшите власти в Англия. Ти няма да излезеш от този хотел! Докато стигнеш до асансьора, и всички входове ще бъдат затворени, всички стълбища, всички изходи ще бъдат поставени под въоръжена охрана.

— Добре, добре. Ще дойда до МИ-6 — излъга Брей.

— Ще бъдеш ескортиран. Остани в стаята си.

— Забрави за стаята, Роджър — каза Скофийлд, търсейки отчаяно думи, които да подхождат на настъпилата криза. — Трябва да те видя, но не в МИ-6.

— Мисля, че ме чу!

— Постави охрана на вратите, можеш да спреш проклетите асансьори, можеш да направиш каквото искаш, но аз трябва да те видя тук. Ще изляза от тази стая и ще сляза долу в бара до най-тъмното сепаре, което мога да открия. Ще се срещнем там.

— Повтарям…

— Повтаряй каквото си искаш, но ако не дойдеш тук и не ме изслушаш, ще има и други атентати — те са такива, Роджър! Атентати. И те няма да се спрат пред външния министър, нито пред държавния секретар… или президента, или министър-председателя.

— О, господи — прошепна Саймъндс.

— Това е, което не можех да ти кажа снощи. Това е причината, която ти търсеше, когато разговаряхме снощи. Но няма да допусна това да бъде документирано, не мога да работя под заплаха, под угроза от наказание. А това би трябвало да ти говори достатъчно. Ела тук, Роджър. — Брей затвори очи, дъхът му спря; моментът беше сега или никога.

— Ще бъда там след десет минути — каза Саймъндс, гласът му беше прегракнал.

Скофийлд затвори телефона, поглеждайки първо към Антония, после към Талеников.

— Той тръгна насам.

— Но той ще те арестува! — възкликна руснакът.

— Не мисля така. Познава ме достатъчно добре, за да знае, че няма да бъда разпитван, ако аз не искам това. А и не иска всичко останало да се стовари върху неговата глава. — Брей пресече стаята до стола, където беше хвърлил шлифера и пътната си чанта. — Сигурен съм за едно нещо. Ще се срещнем долу и той ще ми даде един шанс. Ако приеме, ще се върна до един час. Ако не приеме… ще го убия.

Скофийлд отвори ципа на чантата си, бръкна в нея и извади един дълъг ловджийски нож, втъкнат в калъф. Етикетчето от Хародс беше все още на него. Той погледна към Тони, очите й му подсказаха, че тя разбираше. Както необходимостта, така и омразата към нея.

Саймъндс седна срещу Брей в сепарето на бара в „Конът“. Дори оскъдното осветление не можеше да прикрие бледността на лицето на англичанина; той беше човек, принуден да взема такива изключителни решения, само при мисълта за които можеше да се разболее. Да бъде физически болен и умствено изтощен.

Те разговаряха в продължение на четиридесет минути. Скофийлд, както беше планирал, му каза част от истината — много по-голяма част, отколкото му се искаше — но това беше необходимо. Сега му предстоеше да отправи последната си молба към Роджър. И двамата мъже знаеха това. Саймъндс усещаше ужасната тежест на своето решение; личеше си от погледа му. Брей чувстваше ножа на своя колан; отвращаващата го решимост да го използва, ако се наложеше, му пречеше да диша.

— Ние не знаем доколко мащабно е всичко това, или колко хора от различните правителства са включени, но знаем, че се финансира от огромни корпорации — обясни Скофийлд. — Това, което се случи тази вечер на Белгрейвия скуеър, може да бъде сравнено с това, което се случи с Антъни Блекбърн в Ню Йорк, с физика Юриевич в Русия. Ние приближаваме, имаме имена, тайни съюзи, имаме информация, че службите на разузнаването във Вашингтон, Москва и Бон са били манипулирани, но нямаме доказателства; ще ги получим, но ги нямаме сега. Ако ме арестуваш, никога няма да ги имаме. Изключено е срещу мен да бъде заведено дело; няма нужда да ти обяснявам какво означава това. Ще бъда екзекутиран в първия… възможен момент. Поради друга причина, от други хора, но резултатът ще бъде същият. Дай ми време, Роджър.

— А ти какво ще ми дадеш?

— Какво повече искаш?

— Тези имена, съюзите.

— Те са без значение сега, дори по-лошо. Ако сега бъдат документирани, ще се скрият в още по-дълбока нелегалност, отрязвайки всички следи, или убийствата, тероризмът ще се увеличат. Ще има серия от кървави бани… и ти ще бъдеш мъртъв.

— Това е моето условие. Имената, съюзите. Или ти няма да излезеш оттук.

Брей погледна мъжа от МИ-6.

— Ще ме спреш ли, Роджър? Имам предвид тук, сега, в този момент, ще го направиш ли? Можеш ли да го направиш?

— Може би не. Но онези двамата, ей там, ще го направят. — Саймъндс кимна вляво от себе си.

Скофийлд погледна натам. От другата страна на помещението, на една маса в центъра на бара седяха двама британски агенти, единият от тях беше червенокосият набит мъж, с когото беше говорил миналата вечер на осветената игрална площадка в Гилфорд. В погледа му сега нямаше съчувствие, само враждебност.

— Ти си се покрил — каза Скофийлд.

— Мислеше ли, че няма да го направя? Те са въоръжени и инструктирани. Имената, моля. — Саймъндс извади тефтерче и химикал. Постави ги пред Брей. — И те моля, не пиши глупости. Бъди практичен. Ако ти и руснакът бъдете убити, няма да има никой друг. Аз може да не съм от същата класа като Беоулф Агейт и Серпентината, но не ми липсва известен талант.

— Колко време ще ми дадеш?

— Една седмица. Нито ден повече.

Скофийлд взе химикалката, отвори тефтерчето и започна да пише.

Под имената и фирмите той написа една дума: „Матарезе“

Брей излезе от асансьора, мислите му бяха заети с въздушните маршрути, с местата, където можеха да спрат, с прикритията. Сега часовете бяха също толкова скъпи, колкото дните по-рано; имаше толкова много неща, които трябваше да научат, толкова много да открият, а толкова малко време, за да свършат всичко това.

Надяваха се, че всичко можеше да свърши в Лондон със залавянето на Дейвид Уейвърли. Трябваше да знаят друго; наследниците можеха да бъдат пожертвани.

Трима бяха мъртви, три имена, премахнати от списъка на гостите на Гилом дьо Матарезе от датата четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година. Оставаше само един. Златният политик от Бостън. Мъжът, за когото малцина се съмняваха, че ще спечели първичните, а без съмнение — и изборите през есента. Той щеше да бъде президент на Съединените щати. Мнозина твърдяха, че беше единственият човек в състояние да обедини нацията през годините на насилието — между шестдесетте и седемдесетте години; Ейпълтън никога не беше толкова самонадеян, за да направи такова изказване, но по-голямата част от Америка мислеше, че може би той е единственият способен на това.

Но да я обедини за какво, за кого? Това беше най-страшната от всички перспективи. Дали той не беше единственият наследник, който не можеше да бъде пожертван, избран от Съвета, от пастирчето да извърши това, което другите не можеха да направят?

Те щяха да стигнат до Ейпълтън, мислеше си Брей, като зави зад ъгъла на коридора, вървейки към своята стая, но не там, където Ейпълтън очакваше да бъде потърсен — ако очакваше това. Те нямаше да отидат във Вашингтон, където шансовете бяха на страната на хората от Държавния департамент, ФБР и Компанията. Нямаше смисъл да се натъкват на двама от враговете си наведнъж. Вместо това, те щяха да отидат в Бостън, в конгломерата, толкова умело наречен „Транс комюникейшън“.

Някъде, някак из горните етажи на тази огромна компания щяха да открият един човек — един мъж със синьо кръгче на гърдите, или с връзки със Скози-Паравацини, или Верахтен, а този мъж щеше да прошепне думата тревога и да повика Джошуа Ейпълтън Четвърти. Те щяха да го заловят, да го закарат в Бостън. И когато свършеха с него, тайната на Матарезе щеше да бъде разкрита, разказана от един мъж, чието безупречно битие можеше да бъде покрито само от невероятната му измама. Това трябваше да бъде Ейпълтън. Нямаше никой друг. Ако те…

Скофийлд посегна към оръжието в кобура си. Вратата на стаята му, на шест-седем метра надолу по коридора беше отворена. Нямаше никакви обясними обстоятелства, които да подсказват, че тя е оставена отворена доброволно! Тук някой — някои — се бе намесил.

Той спря, изтърси парализата от своето съзнание и изтича до вратата, облягайки се с гръб на рамката. Скочи вътре, завъртайки се, насочи оръжието пред себе си, готов да стреля. Нямаше никой, абсолютно никой. Нищо друго, освен тишина и една съвсем подредена стая. Твърде подредена; пътната карта беше махната от масата, чашите бяха измити, върнати на сребърния поднос на бюрото, пепелниците бяха избърсани. По нищо не си личеше, че стаята беше ползвана. Тогава го видя — тях — и парализата се върна. На пода, до масата, бяха дипломатическото му куфарче и пътната му чанта, поставени — спретнато — така, както само един стюард би могъл да ги постави. И прегънат — спретнато — върху пътната му чанта беше неговият тъмносин шлифер. Един гост, готов за заминаване.

Двама посетители вече си бяха тръгнали. Антония си беше тръгнала, Талеников си беше тръгнал.

Вратата на спалнята беше отворена, леглото беше напълно оправено, гарафата и пепелникът, само допреди час пълен с изпушени наполовина цигари, доказателство за тревожните, болезнените нощ и ден — ги нямаше на масичката.

Тишина. Нищо.

Внезапно погледът му беше привлечен от единственото нещо — отново на пода — което не беше в унисон с чистотата на стаята, от което му прилоша. На мокета от лявата страна на масичката имаше малко кърваво кръгче — опръскано кръгче, все още влажно, все още блестящо. Тогава погледна нагоре. Едно от малките прозорчета липсваше върху дървената рамка.

— Тони!

Той извика; викът му раздра тишината, но не можеше да се сдържи. Не можеше да мисли, не можеше да се движи.

Стъклото се строши; второ прозорче изхвърча от дървената си рамка и той чу писъка на куршума, който се заби в стената зад него. Залегна на пода.

Телефонът иззвъня, дрънчащият звънец беше някакво странно доказателство за лудостта! Той изпълзя до бюрото, без да може да бъде забелязан от прозореца.

— Тони?… Тони! — Той викаше, плачеше, въпреки че още не беше стигнал до бюрото, че не беше докоснал телефона.

Вдигна ръка и смъкна телефона на пода до себе си. Вдигна слушалката и я постави до ухото си.

— Винаги можем, да те открием, Беоулф — изрече прецизният английски глас от другата страна на линията. — Казах ти това, когато говорехме преди.

— Какво направихте с нея? — извика Брей. — Къде е тя?

— Да, мислихме, че точно така ще реагираш. Твърде странно за теб, нали? Дори не те интересува нищо за Серпентината.

— Престани! Кажи ми!

— Възнамерявах да го направя. Между другото, как можа така да си загубиш разсъдъка — това също е странно за човек, толкова опитен като теб. Просто трябваше да проследим приятеля ти Саймъндс от Белгрейвия. Един бърз преглед на хотелския регистър — също както и времето и начина, по който си се регистрирал, ни показа коя е стаята.

— Какво направихте с нея?… С тях?

— Руснакът е ранен, но може би ще оживее. Поне достатъчно дълго за нашата цел.

— Момичето!

— Пътува към летището, заедно със Серпентината.

— Къде ги водите?

— Мислехме, че знаеш. Последното нещо, което записа преди да споменеш за Корсиканеца. Един град в щата Масачузетс.

— О, господи, Саймъндс!

— Мъртъв, Беоулф. Имаме тефтерчето. Беше в колата му. С неизвестни намерения и цели Роджър Саймъндс, МИ-6, е изчезнал. От гледна точка на задълженията му, той дори може да бъде свързан с терористите, които са заклали външния министър на Англия и семейството му.

— Вие… Копелета.

— Не. Просто професионалисти. Мислех си, че ти ще оцениш това. Ако си искаш момичето обратно, ще ни последваш. Знаеш ли, има някой, който иска да се срещне с теб.

— Кой?

— Не ставай глупак — каза грубо невидимият куриер.

— Бостън?

— Страхувам се, че не можем да ти помогнем да стигнеш там, но ти имаме доверие. Регистрирай се в хотел „Риц Карлтън“ под името… Викъри. Да, това е хубаво име, такова грациозно звучене.

— Бостън — каза Брей, изтощен.

Внезапно отново се чу трошене на стъкло; трето прозорче беше отнесено от дървената му рамка.

— Този изстрел — каза гласът в телефона — е символ на нашата добра воля. Можехме да те убием още с първия.

4.

Той стигна до брега на Франция по същия начин, по който беше го напуснал преди четири дни — през нощта с моторница. Пътуването до Париж продължи по-дълго, отколкото беше очаквал. Пилотът, който очакваше, че ще може да използва, не искаше да го види. Светът се беше преобърнал, цената за трупа му беше твърде висока, наказанието за оказване на помощ на Беоулф Агейт беше твърде сурово. Мъжът беше длъжник на Брей; той предпочиташе да се оттегли.

Скофийлд откри един жандармерист, който не беше на дежурство, в някакъв бар в Булон-сюр-мер; преговорите бяха кратки. Имаше нужда от бърз транспорт до Париж, до летището Орли. Жандармеристът беше шокиран от това, което Брей му плати; той стигна до Орли призори. В девет часа сутринта господин Едмънтън пътуваше с първия полет на Еър Канада за Монреал. Самолетът се отдели от земята и върна мислите му към Антония.

Те щяха да я използват, за да го хванат, но нямаше да й позволят да живее, след като капанът бъдеше затворен. Още по-малко щяха да позволят на Талеников да живее, след като научеха всичко, което той знаеше. Дори Серпентината не би могъл да издържи на скупуламиновите инжекции или на содиевия амитал; нямаше човек, който можеше да скрие паметта си и да предотврати изсмукването на информация, след като вратите на паметта бъдеха отворени от химикалите.

Това бяха неща, които той трябваше да приеме и след като ги приемеше, да основава ходовете си на реалностите. Той нямаше да достигне до старини с Антония Гравет; нямаше да има години на мир. След като го разбра, не му оставаше нищо друго, освен да се опита да обърне нещата, знаейки, че шансовете за това са твърде малки. Просто казано, след като нямаше абсолютно нищо за губене, значи нямаше и риск, който не можеше да бъде поет, нямаше стратегия, която да беше твърде неуместна или твърде неземна за прилагане.

Ключът беше Джошуа Ейпълтън, това оставаше непроменено. Беше ли възможно сенаторът да беше толкова добър актьор, че да е в състояние да измами толкова много хора толкова добре и в продължение на толкова дълго време? Очевидно беше така; човек, който от рождението си беше обучаван да постигне своята цел, с неограничени пари и разполагащ с талант, вероятно можеше да прикрие всичко. Но пропастта, която трябваше да бъде запълнена, бяха историите на Джошуа Ейпълтън, офицер от морската пехота в Корея. Те бяха твърде популярни, публикувани от мениджърите на неговата кампания, подчертани от неохотата на кандидата да ги обсъжда, различаваха се от тези на хората, които бяха служили с него.

Капитан Джошуа Ейпълтън беше отличаван за смелост при пет различни случая, но медалите бяха само символи, изразяваха признанието на неговите хора за абсолютната му преданост. Джошуа Ейпълтън беше офицер, отдаден на идеята, че нито един войник не трябваше да поема риска, който той не би поел сам; и никой от лазарета, без значение колко лошо беше ранен или колко безнадеждна беше ситуацията, не трябваше да бъде оставян на врага, ако въобще съществуваше някакъв шанс да го върнат обратно. С такива убеждения той невинаги беше най-добрият офицер, но беше най-добрият мъж. Многократно се излагаше на най-сурови наказания, за да спаси живота на някой отделен войник, или да отвлече огъня от взвода на някой сержант. Беше раняван два пъти, спасявайки хора от хиловете на Пан Мунджон, и почти не загина при Чосан, когато беше изпълзял под вражеските редици, за да ръководи спасяването на един хеликоптер.

След войната, когато се върна у дома, Ейпълтън се хвърли в друга битка, също толкова опасна, като онези, които беше преживял в Корея. В Търнайк в Масачузетс се случи един почти фатален инцидент. Колата му се прехвърли над разделителната ивица, разбивайки се в един засилен камион, раните покриваха тялото му от главата до краката, изтормозвайки докторите в Масачузетс Дженерал толкова, че те почти го бяха отписали. Когато бяха издадени бюлетините за този изключителен син на едно процъфтяващо семейство, от цялата страна се стекоха хора — механици, шофьори на автобуси, фермери и чиновници; войниците, които бяха служили при капитан Джош.

В продължение на два дена и две нощи те бдяха над него, по-откритите се молеха, други просто стояха със своите спомени от миналото, заедно със своите бивши другари. И когато кризата беше преминала и Ейпълтън беше отписан от критичния списък, тези мъже се прибраха вкъщи. Те бяха дошли, защото бяха искали да дойдат; тръгнаха си, без да знаят дали бяха помогнали с нещо, но се надяваха, че беше така. Капитан Джошуа Ейпълтън Четвърти от морската пехота на САЩ заслужаваше тази надежда.

Това беше пропастта, която Брей не можеше нито да запълни, нито да разбере. Капитанът, който беше рискувал живота си толкова место, толкова открито в името на други хора; как можеха тези рискове да бъдат съпоставени с един човек, програмиран още от рождение да стане президент на САЩ? Как можеше неколкократното му излагане на смърт да бъде оправдано за Матарезе?

По някакъв начин беше така, защото вече нямаше съмнение относно това, къде стоеше сенаторът Джошуа Ейпълтън. Мъжът, който щеше да бъде избран за президент на САЩ още преди края на годината, беше неизменно обвързан с една конспирация, каквато в американската история не беше съществувала.

На Орли Скофийлд взе парижкото издание на „Хералд трибюн“, за да види дали новините за убийството на Уейвърли бяха излезли наяве. Нямаше ги. Но имаше нещо друго на втората страница. Имаше продължение на историята на холдингите на „Транс комюникейшън“ във Верахтен, включително и списък на част от директорите от конгломерата от Бостън. Третото име в списъка беше името на сенатора от Масачузетс.

Джошуа Ейпълтън беше не само консилиере на Матарезе, той беше единственият наследник от списъка с гостите отпреди седемдесет години в Порто Вечио, който можеше да стане истински наследник.

Гласът на пилота прозвуча в говорителите на самолета. Летяха над островите в Ла Манш. След шест часа щяха да стигнат бреговете на Нова Скотия, час по-късно — Монреал. А четири часа по-късно Брей щеше да прекоси границата със САЩ южно от Лакол на река Ришельо, където водите й се вливаха в езерото Шанклен.

Часове след това щеше да започне последната лудост. Той щеше да живее или да умре. И ако не можеше да живее в мир с Тони, без сянката на Беоулф Агейт пред него или зад него, нямаше смисъл дали въобще щеше да живее повече. Той беше пълен с… празнота. Ако тази ужасна пропаст можеше да бъде изтрита, да бъде заменена от простото удоволствие да бъде друго човешко същество, тогава колкото и години да му оставаха, те щяха да са добре дошли.

Ако не, да вървят по дяволите.

Бостън.

Има някой, който иска да се срещне с теб.

Кой? Защо?

За да те направят консилиере на Матарезе… Само помисли какво би занесъл в една такава организация.

Не беше трудно да го определи. Талеников беше прав. Москва не можеше да нанесе удари, но във Вашингтон можеха да бъдат намерени зашеметяващи откровения. Беоулф Агейт знаеше къде бяха телата, и как и защо не можеха да дишат повече. Той щеше да бъде безценен.

Те те искат. Ако не могат да те получат, ще те убият.

Така да бъде; той нямаше да стане дар за Матарезе.

Брей затвори очи; имаше нужда от сън. Идващите дни не можеха да му обещаят това.

Дъждът плющеше по предното стъкло в непрекъснати потоци, стичащи се надясно под напора на вятъра, който духаше от Атлантика към крайбрежната магистрала. Скофийлд беше наел колата в Портланд Мейн с шофьорска книжка и кредитна карта, които никога преди това не беше използвал. Скоро щеше да бъде в Бостън, но не по пътя, по който го очакваха Матарезе. Той нямаше да препуска през половината свят и да съобщи за пристигането си, като се регистрира в „Риц Карлтън“ като Викъри, само за да изчака следващия ход на Матарезе. Би го направил един мъж, обхванат от паника, един мъж, който чувства, че това е единственият начин да спаси живота на някой, когото толкова силно обича, но той беше надживял паниката, беше приел пълната загуба, за това щеше да се сдържа и да изработи своя собствена стратегия.

Той щеше да бъде в Бостън, на територията на своя враг, но врагът му нямаше да знае това. В „Риц Карлтън“ щяха да получат две телеграми, изпратени през един ден. Първата щеше да пристигне на следващия ден, за да запази апартамент за господин Б. А. Викъри от Монреал, който щеше да пристигне ден по-късно. Втората щеше да бъде изпратена на следващия ден следобед, заявявайки, че господин Викъри е бил задържан, че пристигането му ще бъде отложено с два дни. Нямаше да има адресите на Викъри, само телеграфните офиси от улиците „Кинг“ и „Маркет“ в Монреал, без искане на потвърждение, което щеше да покаже, че се предполага, че в Бостън някой щеше да се погрижи да има свободни стаи.

Само двете телеграми, изпратени от Монреал; Матарезе нямаше да имат голям избор и щяха да вярват, че той е все още в Канада. Това, което те не можеха да знаят — сигурно щяха да подозират, но не можеха да бъдат сигурни — беше, че той бе използвал свой подставен човек да ги изпрати. Така си беше. Свърза се с един мъж, един изявен сепаратист, когото познаваше отпреди, и който го посрещна на летището, давайки му двете написани на ръка съобщения на телеграфни формуляри, заедно с известна сума пари и инструкции кога и откъде да ги изпрати. Ако Матарезе се обадеха в Монреал за проверка на произхода на тези телеграми, те щяха да открият, че формулярите са написани с почерка на Брей.

Той разполагаше с три дни и една нощ да оперира на територията на Матарезе, да научи всичко, което може за „Транс комюникейшън“ и нейната йерархия. Да открие някакъв пробив, достатъчно значим, за да може да призове сенатор Джошуа Ейпълтън Четвърти в Бостън, при неговите условия в паника.

Толкова много трябваше да научи, а разполагаше с толкова малко време…

Скофийлд се напрегна да си спомни всички, които познаваше в Бостън и Кеймбридж — като студент и професионалист. Сред тълпата от приятни и неприятни хора трябваше да има някой, който трябваше да му помогне.

Мина покрай една пътна табела, посочваща, че току-що беше излязъл от град Марбъл Хед; щеше да пристигне в Бостън след по-малко от половин час.

Беше пет и тридесет и пет, клаксоните на нетърпеливите шофьори свиреха от всички страни, когато таксито напредваше сантиметър по сантиметър надолу по „Бойлстън стрийт“ в претъпкания с хора район на магазините. Той паркира наетата кола в най-отдалечената част на паркинга при станцията на метрото в Пруденшъл, за да му бъде на разположение, ако имаше нужда от нея, но да не бъде подложена на въздействието на времето или вандалите. Пътуваше към Кеймбридж; едно име беше изплувало в съзнанието му. Един мъж, който беше прекарал двадесет и пет години, преподавайки фирмено право в Харвард скуул ъф бизнес. Брей не беше се срещал никога с него; нямаше начин Матарезе да го бяха нарочили.

Беше странно, помисли си Брей, когато таксито се задруса по металните ребра на Лонг Фелоу Бридж, че както той, така и Талеников бяха върнати обратно — макар и за малко — на онези места, където всеки от тях беше започнал.

Двама студенти, единият в Ленинград, другият в Кеймбридж, с явно изявени таланти към чуждите езици.

Дали Талеников беше все още жив? Или беше мъртъв, или умираше някъде в Бостън?

Тони беше жива; те щяха да я запазят жива… за малко.

Не мисли за тях. Не мисли за нея сега! Няма надежда. Наистина. Приеми го, живей с това. После направи най-доброто, което можеш…

Движението отново се задръсти при Харвард скуеър, потокът от коли предизвикваше хаос по улиците. Хората се струпваха по витрините, студентите, облечени в дънки и леки палта, тичаха от тротоар на тротоар, прескачайки претрупаните щандове, пропълзявайки под навесите на огромния вестникарски павилион…

Вестникарският павилион. „Вестници от целия свят“, казваше надписът, изписан на белия транспарант, вдигнат над щанда. Брей погледна през дъжда и през телата на чакащите хора. Едно име, един мъж доминираше в заглавията на вестниците, които можеше да види.

Уейвърли! Дейвид Уейвърли! Външният министър на Англия!

— Остави ме тук — нареди той на шофьора, вземайки пътната си чанта и куфарчето, които бяха в краката му.

Проби си път през тълпата, взе два американски вестника от щанда, съдържащ около двадесет различни издания, остави един долар и пресече улицата при първото спиране на движението. Половин пресечка по-надолу на Масачузетс авеню имаше един ресторант в немски стил, който той слабо си спомняше от студентските си години. Входът беше задръстен с хора. Скофийлд се извини и мина към вратата, използвайки пътната си чанта, за да си проправи път и влезе вътре.

Имаше опашка от чакащи за маси; той отиде до бара и си поръча скоч. Когато питието му беше донесено, разтвори първия вестник. Беше „Бостън Глоуб“. Започна да чете. Погледът му препускаше по думите, подбирайки най-важните места в статията. Свърши и взе „Лос Анджелис Таймс“, историята беше идентично представена като тази в „Глоуб“, служебен, телеграфен репортаж, като почти сигурно официалната версия беше представена от Белия дом, което Брей искаше да разбере със сигурност.

Убийството на Дейвид Уейвърли, жена му, децата му и служителите на Белгрейвия скуеър беше представено като терористичен акт, най-вероятно някоя независима група фанатични палестинци. Беше посочено обаче, че никоя група не беше поела отговорността, а ООП упорито отричаше каквото и да е участие. От целия свят пристигаха съболезнователни послания, изпратени от политическите лидери, и вести за предизвикания шок; парламентите и президиумите, конгресите и кралските съвети, всички прекъснаха своята работа, за да изразят своята горест и болка.

Брей прочете двете статии още веднъж и допълващите ги истории във всеки вестник, търсейки да открие името на Роджър Саймъндс. Не можа да го открие; то нямаше да се появи в продължение на няколко дни, ако изобщо се появеше. Спекулациите бяха твърде диви, вероятностите звучаха твърде невероятно. Един висш офицер от британското разузнаване, обвързан по някакъв начин с касапницата, на която беше подложен британският външен министър. Външното министерство можеше да спре публикациите за смъртта на Саймъндс по редица причини. Не беше сега времето да…

Мислите на Скофийлд бяха прекъснати. На бледата светлина на бара той беше пропуснал приложението; това беше последният бюлетин на „Глоуб“.

Медицинският експерт от Лондон може и да е имал затруднения с откриване на причината за метода на убийството, но не и Скофийлд. Ако външният министър на Англия е имал изрисувано синьо кръгче на гърдите си под формата на бенка, то беше изчезнало.

А и употребата на „Лупо“ сама по себе си носеше послание. Матарезе искаха Беоулф Агейт да разбере ясно колко нашироко се е разпростряла корсиканската треска и до какви високопоставени кръгове на властта беше достигнала тя.

Той свърши питието си, остави парите на бара заедно с двата вестника и се огледа за телефон. Името, за което се беше сетил, човека, когото искаше да види, беше доктор Теодор Голдмън, декан на Харвард Скуул ъф Бизнес и шеф на катедрата по право. Той беше известен критик на антитръстовското движение, като непрекъснато обвиняваше, че правосъдието преследва дребните нарушители, а оставя акулите да се скитат свободни. Беше мъж на средна възраст, който се наслаждаваше на работата си с гигантите, защото самият той беше гигант, прикриващ своя гений зад фасада от добронамерена невинност, която не можеше да заблуди никого.

Ако някой можеше да хвърли светлина върху конгломерата, наречен „Транс комюникейшън“, то това беше Голдмън.

Брей не познаваше мъжа, но беше срещал сина на Голдмън предната година в Хага, при обстоятелства, които бяха потенциално унищожителни за един пилот от въздушните сили. Аарон Голдмън се беше напил в компанията на неприятни хора близо до Гроуте Керк, хора, които бяха въвлечени в проникването на КГБ в НАТО. Синът на известния американски евреин беше желана цел от руснаците.

Някакъв непознат офицер от разузнаването беше успял да измъкне пилота от сцената, беше му помогнал да изтрезнее и му беше казал да се прибира в своята база. И след няколко чаши кафе Аарон Голдмън беше изразил своята благодарност.

— Ако имаш дете, което иска да учи в Харвард, обади ми се, който и да си ти. Ще говоря с баща ми, кълна ти се. Между другото, как се казваш?

— Няма значение — беше казал Скофийлд. — Само се махай от тука и не си купувай хартия за пишещата машина от КООП. Тя е по-евтина в другия край на пресечката.

— Какво има…

— Разкарай се оттук.

Брей видя монетния телефонен апарат на стената; взе багажа си и отиде до него.

5.

Той взе някакво малко влажно парче от вестник, намокрен от дъжда, и тръгна към станцията на метрото на Харвард скуеър. Слезе по стълбите и остави куфара си от мека кожа в един сейф. Ако го откраднеха, това щеше да означава нещо, а и в него нямаше нищо, което не би могъл да си набави. Залепи мокрото парченце хартия внимателно под далечния десен ъгъл на чантата. По-късно, ако крехкото парченце беше намачкано или разкъсано, това щеше да му каже още нещо: че чантата е била претърсвана и че той е в полезрението на Матарезе.

Десет минути по-късно натисна звънеца на къщата на Теодор Голдмън, намираща се на „Братъл стрийт“. Някаква слаба жена на средна възраст с приятно лице и любопитни очи отвори вратата.

— Госпожа Голдмън?

— Да?

— Обадих се на съпруга ви преди няколко минути.

— О, да, разбира се — прекъсна го тя. — Добре, за бога, скрийте се от дъжда! Вали като на четиридесетия ден от Потопа. Влизайте, влизайте, аз съм Ани Голдмън.

Тя взе палтото и шапката му, дипломатическият му куфар остана в него.

— Извинявайте за безпокойството.

— Не ставайте глупав. Аарон ни разказа всичко за онази нощ в… Хага. Знаете ли, така и не успях да открия къде се намира това място. И защо името на града е членувано?

— Да, това е объркващо.

— Разбирам, че синът ни е бил много объркан онази нощ; което е начина, по който майките казват за синовете си, че са се натряскали. — Тя посочи към двойната врата, която беше толкова често срещана в старите къщи на Нова Англия. — Тео е на телефона и в същото време се опитва да си приготви коктейла; това го подлудява. Той мрази телефоните и обича вечерните си питиета.

Теодор Голдмън не беше много по-висок от жена си, но у него имаше някаква експанзивност, която го караше да изглежда далеч по-едър, отколкото беше. Интелектът му не можеше да бъде прикрит, за това той търсеше бягство в хумора, правейки гостите си — и без съмнение колегите си — предразположени.

Те седнаха в трите кожени кресла, поставени пред камината, Голдмън пиеха своите коктейли, а Брей — скоч. Дъждът навън беше силен, барабанеше по прозорците. Повтарянето на историята с освобождаването на сина им в Хага приключи бързо, Скофийлд я представи като незначително събитие в онази нощ там.

— Със значителни последици, подозирам — отбеляза Голдмън, — ако непознатият офицер от разузнаването не се беше оказал наоколо.

— Синът ви е добър пилот.

— Така трябва и да бъде. Той не е голям пияч. — Голдмън седна отново в креслото си. — Но сега, след като се срещнахме с този непознат джентълмен, който беше достатъчно любезен, за да ни каже името си, какво можем ние да направим за него?

— За начало, моля ви, не казвайте на никого, че съм се виждал с вас.

— Това звучи много злокобно, господин Викъри. Не съм сигурен, че одобрявам тактиката на Вашингтон в тези сфери.

— Аз вече не съм обвързан с правителството. Молбата ми е лична. Откровено казано, правителството не ме одобрява повече, защото в предишната си работа, мисля, че съм разкрил информация, която Вашингтон — особено Министерството на правосъдието — не иска да бъде разкривана. Според мен тя трябва да излезе на бял свят; така най-просто мога да ви го представя.

Голдмън се опита да разбере.

— Достатъчно просто е.

— Съвсем честно казано, използвах кратката ни среща със сина ви като извинение за разговора с вас. Знам, че не е за възхищение, но това е истината.

— Възхищавам се пред истината. Защо искахте да се видим?

Скофийлд остави чашата си.

— Има една компания тук, в Бостън, или поне щабквартирата на фирмата се намира тук. Става въпрос за един конгломерат, наречен „Транс комюникейшън“.

— Със сигурност е тук — изсмя се Голдмън. — Мраморната булка на Бостън. Кралицата на „Конгрес стрийт“.

— Не разбирам — каза Брей.

— Небостъргачът на „Транс-ком“ — обясни Ани Голдмън. — Това е една бяла каменна сграда, висока тридесет или четиридесет етажа, с редица от огледални сини стъкла на всеки етаж.

— Кулата от слонова кост, с хиляда очи, втренчени във вас — добави Голдмън, забавлявайки се. — В зависимост от ъгъла на слънцето, някои изглеждат отворени, някои затворени, докато други като че ли ви намигват.

— Намигват? Затворени?

— Очи — намеси се Ани, премигвайки със своите собствени. — Хоризонталните линии от огледално стъкло представляват огромни прозорци, редици и редици от огромни сини кръгове.

Дъхът на Скофийлд спря. Пер ностро сирколо!

— Звучи ми странно — каза той, без да подчертава думите си.

— Всъщност, е доста внушителна — кимна Голдмън. — Малко странна за моя вкус, но мисля, че точно такъв е смисълът. Има някаква пресилена чистота в нея, една бяла стрела, забита в средата на черната бетонна джунгла на финансовия район.

— Това е интересно. — Брей не можеше да се сдържи; той откри някаква неясна аналогия в думите на Голдмън. Бялата стрела представляваше лъч светлина; джунглата беше хаосът.

— Толкова за мраморната булка — каза професорът адвокат. — Какво искате да знаете за „Транс-ком“?

— Всичко, което можете да ми кажете — отговори Скофийлд.

Голдмън беше леко озадачен.

— Всичко?… Не съм сигурен дали знам много. Това е класически мултинационален конгломерат, това мога да кажа. Изключително добре диверсифициран, блестящо управляван.

— Онзи ден четох, че много финансисти са шокирани от обема на холдингите им в рамките на Верахтен.

— Да — съгласи се Голдмън, кимайки с глава по такъв пресилен начин, както реагира човек, който чуе някаква глупава мисъл, повторена няколко пъти. — Много хора бяха изненадани, но аз не бях. Разбира се, „Транс-ком“ притежава голяма част от Верахтен. Осмелявам се да кажа, че мога да назова четири или пет други страни, където холдингите им биха шокирали същите тези хора. Философията на конгломерата е да купува колкото може повече и да диверсифицира своите пазари. Той използва и в същото време опровергава икономическите закони на Малтос. Създава агресивна конкуренция в рамките на своите предприятия, но прави всичко най-добро, за да премахне всички външни конкуренти. Такава е целта на мултинационалните компании, а „Транс-ком“ е една от най-проспериращите по света.

Брей наблюдаваше адвоката докато говореше. Голдмън беше роден преподавател — речта му привличаше като магнит, гласът му вибрираше от ентусиазъм.

— Разбирам какво казвате, но едно от вашите твърдения ме обърква. Казахте, че можете да назовете четири или пет други страни, в които „Транс-ком“ има силни инвестиции. Откъде знаете това?

— Не само аз го знам — сви рамене Голдмън. — Всеки може да ви го каже. Всичко, което човек трябва да направи, е да може да чете и да има малко въображение. Законите. Законите, господин Викъри. Законите на страната домакин.

— Законите?

— Те са единственото, което не може да бъде заобиколено, единствената протекция, която купувачите и продавачите имат. В международната финансова общност те заемат мястото на армиите. Всеки конгломерат трябва да се приспособи към законите на страната, в която поделенията му функционират. Днес същите тези закони често осигуряват поверителност; те са рамките, в които мултинационалните компании трябва да оперират. Разбира се, когато могат да ги подкупват и променят. И тъй като те правят това, те трябва и да търсят посредници, които да ги представят. Законно. Един бостънски адвокат, практикуващ в щата Масачузетс, няма да бъде много ценен в Хонконг или в Есен.

— Към какво ме насочвате? — попита Брей.

— Вие изучавате законовите фирми. — Голдмън се наведе напред отново. — Съпоставяте фирмите и тяхното местоположение с общото равнище на техните клиенти и услугите, с които те са най-популярни. Когато намерите такава, която е популярна с това, че преговаря за закупуването на ценни книжа и размяна, оглеждате се да видите какви компании от тази зона могат да са узрели за инвазия. — Преподавателят по право се наслаждаваше на себе си. — Наистина е толкова просто — продължи той — и е адски забавна игра. На летните семинари направо побърках няколко симпатяги, казвайки им точно къде финансистите на техните компании се насочват. Имам един малък индексиран файл — три карти от пет — където крия хитринките си.

Скофийлд заговори; той трябваше да знае.

— А какво ще ми кажете за „Транс-ком“? Откривали ли сте някога файл за нея?

— О, разбира се. Точно това имах предвид, когато ви споменах за другите страни.

— Кои са те?

Голдмън стана пред камината, намръщвайки се, докато се опитваше да си спомни.

— Да започнем със заводите „Верахтен“. Отвъдокеанските доклади на „Транс-ком“ включваха солидни суми, които трябваше да се изплатят на „Гемайнхоф-Заленгер“ от Есен. „Гемайнхоф“ беше прекият законов посредник към „Верахтен“. И те не се интересуваха от някакви операцийки за жълти стотинки; „Транс-ком“ трябва да са се насочили към някой голям дял от целия комплекс. Въпреки че признавам, дори аз не вярвах, че е толкова голям, колкото показваха слуховете. Вероятно те са верни.

— А кои са другите?

— Да видим… Япония. Киото. „Транс-ком“ използват фирмата на Айкава-Онмура… и още нещо. Мисля, че става въпрос за „Якашуби електроникс“.

— Те са доста големи, нали?

— „Панасоник“ не могат да се мерят с тях.

— А в Европа?

— Ами, ние знаем за „Верахтен“. — Голдмън присви устни. — Тогава, разбира се, идва ред на Амстердам; законовата фирма там е „Хайнаут & Санс“, което ме кара да мисля, че „Транс-ком“ купуват от „Недерландс текст стайлз“, която представлява един чадър за редица компании от Скандинавските страни до Лисабон. Оттук можем да отидем в Лион… — Адвокатът спря и поклати глава. — Не, това по-скоро е обвързано с Торино.

— Торино? — Брей се изправи напред.

— Да, те са твърде близки, интересите им са толкова взаимозаменяеми, че без съмнение основният собственик е някъде в Торино.

— Кой в Торино?

— Законовата фирма се казва „Аладино-е-Латона“, което може да означава само една компания, или компании. „Скози-Паравацини“.

Скофийлд замръзна.

— Те са картел, нали?

— Господи, да. Те — тя — със сигурност е. Цялата публичност получават „Анели“ и „Фиат“, но „Скози-Паравацини“ управлява Колизеума и всички лъвове в него. Като ги обединим с „Верахтен“ и „Недерландс текст стайлз“, ако хвърлим Якашуби, добавим Сингапур и Пърт, и още дузина имена в Англия, Испания и Южна Африка, за които споменах, мраморната булка от Бостън си събра цяла федерация.

— Звучите така, сякаш одобрявате това.

— Не, всъщност не го одобрявам. Не мисля, че някой може да го одобрява, когато толкова много икономическа власт е централизирана на едно място. Това е корупция на закона на Малтос; конкуренцията е фалшива. Но уважавам ръста на гения, когато неговите постижения са толкова явни и изненадващи. „Транс-ком“ беше една идея, развита в ума на един мъж. Никълъс Гидероне.

— Чувал съм за него. Един съвременен Карнеги или Рокфелер, нали?

— Повече. Много повече. Всички Гениин, Лукасовци, Блъдхорновци, децата чудо от Детройт и Уолстрийт, никой от тях не може да се мери с Гидероне. Той е последният от изчезващите гиганти, един наистина грациозен монарх на индустрията и финансите. Оказвани са му почести от повечето от най-мощните правителства на Запада, а също и немалко от Източния блок, включително и Москва.

— Москва?

— Разбира се — каза Голдмън, кимвайки с благодарност към жена си, която наливаше втори коктейл в чашите. — Никой не е направил повече, за да открие търговията между Изтока и Запада, отколкото Никълъс Гидероне. Всъщност, не мога да се сетя за някой, който да е направил толкова много за световната търговия изобщо. Сега той е над осемдесет години, но доколкото разбирам, все още е изпълнен с толкова оцет и урина, както когато е излязъл от Латинския квартал на Бостън.

— Той е от Бостън?

— Да, забележителна история. Дошъл е в тази страна като момче. Емигрантче на десет или единадесет години, без майка, пътувайки с почти неграмотния си баща на някакъв кораб. Предполагам, че можете да го наречете точната история за американската мечта.

Скофийлд неволно стисна облегалката на стола. Той усети напрежението в гърдите си, свиването в гърлото си.

— Откъде е дошъл този кораб?

— Италия — каза Голдмън, отпивайки от питието си. — Южният път. Сицилия или някой от островите.

Брей се страхуваше да зададе следващия въпрос.

— Случайно да знаете дали Никълъс Гидероне не е познавал някой член на семейство Ейпълтън?

Голдмън погледна над рамката на очилата си.

— Знам, също както и всички в Бостън. Бащата на Гидероне е работил за Ейпълтън, за дядото на сенатора в Ейпълтън хол. Точно старият Ейпълтън е забелязал таланта на момчето, дал му е подкрепата си, убедил е училищата да го приемат. В онези дни не е било толкова лесно, в началото на века. Богатите ирландци, които имаха по две тоалетни в къщите си, едва можеха да си позволят да имат второ дете, а и не бяха кой знае колко много. А едно италианско дете би било загубено. Парче загубено месо.

Думите на Брей изплуваха. Той сам трудно можеше да ги чуе.

— Това е бил Джошуа Ейпълтън Втори, нали?

— Да.

— Той е направил всичко за това… дете.

— Твърде много неща, нали? А и Ейпълтън са имали доста тревоги. Загубили са почти всичко по времето на пазарните колебания. Оцелели са на косъм. Сякаш старият Джошуа е видял някакво послание на някаква мистична стена.

— Какво имате предвид?

— Гидероне е успял да се отблагодари, като е изплатил всичко няколко хиляди пъти. Преди Ейпълтън да влезе в гроба, той е видял компаниите си отново на върха, видял ги е да печелят в сфери, за които никога не е мечтал; капиталът, който е изтичал от банките, притежавани от италианското хлапе, което той открил в една колиба.

— О, господи…

— Казах ви — подсмихна се Голдмън, — това е изключителна история. Тя трябва да се прочете.

— Ако знаете къде да търсите. И защо.

— Не ви разбрах?…

— Гидероне… — На Скофийлд му се струваше, че върви през въртящи се кълбета от мъгла, към някаква феерична светлина. Той облегна назад главата си и се загледа в тавана, към хвърлените от огъня танцуващи сенки. — Гидероне. Това е производно от италианската дума гида. Водач.

— Или пастир — каза Голдмън.

Брей подскочи, очите му бяха разширени, погледът му забит в адвоката.

— Какво казахте?

Голдмън беше изненадан.

— Не го казах аз, а той самият. Преди около седем-осем месеца в Обединените нации.

— В Обединените нации?

— Да. Гидероне беше поканен да говори пред Общото събрание. Поканата беше съгласувана, между другото. Вие не слушахте ли? Беше предавана по целия свят. Той дори я записа на френски и италиански за „Рейдио Интернешънъл“.

— Не съм я слушал.

— Постоянният проблем на Обединените нации. Никой не слуша.

— Какво каза той?

— Почти същото, което вие току-що казахте. Че името му се корени в думата гида, или водач. И че това е начинът, по който винаги е мислил за себе си. Като един прост пастир, направлявайки своите стада, внимаващ за скалистите склонове и дълбоките потоци… И въобще неща от този тип. Речта му беше свързана с международните отношения, основаващи се от взаимната нужда от материални блага, което според него можело да доведе до един по-висш морал. Беше малко странна философия, но беше адски ефективна. Толкова ефективна всъщност, че в дневния ред на Сесията имаше резолюция, с която го направиха пълноправен член на икономическия съвет на Обединените нации. Това, между другото, не е само титла. С неговия опит и ресурси няма правителство по света, което да не се заслуша много внимателно, когато той говори. Той ще стане един адски могъщ amikus kuriae.

— Вие слушахте ли тази реч?

— Разбира се — засмя се адвокатът. — Тя беше задължителна за Бостън; щяха да ни отстранят от списъка за абонамент на „Глоуб“, ако я бяхме пропуснали. Пък и видяхме всичко по Пъблик телевижън.

— Как звучеше той?

Голдмън погледна към жена си.

— Ами, той е доста стар. Все още е жизнен, но въпреки това е стар. Ти как би го описала, скъпа?

— Също както теб — каза Ани. — Един старец. Не е голям, но е твърде внушителен, с този поглед на човек, който е свикнал да го слушат. Спомням си едно нещо въпреки това — гласът му. Беше висок и може би не му достигаше много въздух, но говореше изключително чисто, всяка фраза беше съвсем прецизна, много проникваща. Доста студен, всъщност. Не бихте пропуснали дума, която той казва.

Скофийлд затвори очи и се замисли за сляпата жена в планините над Порто Вечио в Корсика, която сменяше станциите на радиото си и слушаше един глас по-жесток и от вятъра.

Беше открил пастирчето.

6.

Беше го открил!

Тони, открих го! Бъди жива! Не им позволявай да те унищожат. Те няма да убият тялото ти, но ще се опитат да убият съзнанието ти. Не им позволявай да го направят. Ще се опитат да проследят мислите ти и начина, по който мислиш. Ще се опитат да те променят, да променят процесите, които те карат да бъдеш такава, каквато си. Те нямат избор, скъпа моя. Заложникът трябва да бъде програмиран дори и след като капанът се затвори; професионалистите разбират това. Никаква крайност не може да бъде изключена. Намери нещо в себе си — заради мен. Виждаш ли, скъпа моя любов. Аз намерих нещо. Намерих нещо. Пастирчето! Това е едно оръжие. Трябва ми само време, за да го използвам. Бъди жива. Пази съзнанието си!

Талеников, врагът, който повече не мога да мразя. Ако си мъртъв, няма нищо, което мога да направя, освен да се обърна и да знам, че съм сам. Ако си жив, продължавай да дишаш, но не ти обещавам нищо; няма никаква надежда, наистина. Но ние имаме нещо, което нямахме преди. Имаме него. Знаем кой е пастирчето. Сега паяжината е ясна и тя обгражда целия свят. „Скози-Паравацини“, „Верахтен“, „Транс комюникейшън“… И още сто различни компании между всяка от тях. Всички събрани заедно от пастирчето, всички управлявани от мраморната кула, която гледа града с хиляда очи. А има и още нещо. Знам го, чувствам го! Още нещо, което седи в средата на паяжината. Ние, които „тормозихме този свят твърде дълго“ си създаваме инстинкти, нали? Моят е силен. Той е там. Трябва ми само време. Продължавай да дишаш… приятелю.

Не мога повече да мисля за тях. Трябва да ги изключа от съзнанието си; те се намесват, натрапват се, те са бариери. Те не съществуват; тя не съществува и аз съм я загубил. Ние няма да доживеем старини заедно; няма надежда. Сега, движи се. В името на Бога, размърдай се!

Той си тръгна от къщата на Голдмън бързо като им благодари, озадачавайки ги с внезапното си заминаване. Зададе им само няколко въпроса — за семейство Ейпълтън — на които всеки буден човек в Бостън можеше да отговори. Единственото, от което имаше нужда, беше информацията. Нямаше смисъл да остава повече. Сега той вървеше под дъжда, пушейки цигара, мислите му се бяха концентрирали върху липсващия фрагмент, за който инстинктът му подсказваше, че е по-голямо оръжие от пастирчето, макар че беше част от самото пастирче, присъщ на измамите на Никълъс Гидероне. Какво беше то? Къде беше фалшивата нотка, която беше чул толкова ясно?

Знаеше едно нещо обаче, и то беше повече от инстинкт. Знаеше достатъчно, за да хвърли сенатора Джошуа Ейпълтън Четвърти в паника. Той щеше да се обади на сенатора във Вашингтон и тихо да му изрецитира една подробна сметка, която е започнала преди седемдесет години, на датата четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година сред хълмовете на Порто Вечио. Дали сенаторът щеше да каже нещо? Дали можеше да хвърли някаква светлина върху организацията, позната като Матарезе, която е започнала своята дейност във второто десетилетие на века — Сараево, може би — продавайки политически убийства? Една организация, от която семейство Ейпълтън никога не са излизали, защото това можеше да бъде проследено до белия небостъргач в Бостън, една компания, която имаше честта да притежава сенатора в Съвета на директорите си. Ерата на Водолея се беше превърнала в ера на конспирацията. Един мъж, който беше тръгнал на поход към Белия дом, трябваше да изпита паника, а паниката поражда грешки.

Но паниката можеше да бъде контролирана. Матарезе бързо щеше да издигне защитна стена около сенатора, президентството беше твърде голяма награда, за да бъде пожертвано. А и обвинения, направени от един предател, не бяха никакви обвинения; това бяха просто думи, изречени от човек, който беше предал своята страна.

Инстинкт. Разгледай мъжа — мъжа — по-отблизо.

Джошуа Ейпълтън не беше такъв, какъвто го възприемаше нацията. Популярната фигура, чийто апел обикаляше страната. А какво се криеше зад ежедневния му личен живот? Беше ли възможно в личния си живот да имаше слабости, които по-трудно щеше да може да отрече, отколкото обвиненията в мащабна конспирация, отправени от един предател? Беше ли понятно — и колкото повече Брей се замисляше за това, толкова по-логично му се струваше — че цялата история в Корея беше един голям сапунен мехур? Дали командирите не бяха подкупени, а за медалите не беше платено? Стотици мъже бяха убедени от парите да устроят едно бдение, за което никой не даваше пукната пара? Сигурно това не беше първият случай, когато войната беше използвана като трамплин за издигане в цивилния живот. Беше едно естествено, съвършено заблуждение, ако сценарият можеше да бъде изработен прецизно — а кой сценарий не можеше да бъде добър с ресурсите, контролирани от Матарезе…

Разгледай мъжа. Мъжът.

Голдмън беше описал на Брей съвременното семейство на Ейпълтън. Официалната резиденция на сенатора беше една къща в Конкорд, където той и семейството му отсядаха през летните месеци. Баща му беше умрял преди няколко години; Никълъс Гидероне беше изразил своята последна почит към сина на своя настойник, като беше закупил огромния Ейпълтън хол от вдовицата на цена, далеч над пазарната, обещавайки да запази името вечно. Възрастната госпожа Ейпълтън понастоящем живееше в Бейкън хил, в една тухлена къща на Луисбърг скуеър.

Майката. Що за жена беше тя? Голдмън беше изчислил, че трябва да е някъде около седемдесет и пет годишна. Дали можеше да му каже нещо? Неволно, може би, знаеше много. Майките бяха далеч по-добри източници на информация, отколкото се считаше — не с това, което казваха, а с това, което не казваха, променяйки бързо темата на разговора.

Беше девет и двадесет. Брей се чудеше дали щеше да може да се свърже с майката на Ейпълтън и да говори с нея. Къщата може би беше наблюдавана, но не и като първостепенна задача. От някоя кола, паркирана на площада с изглед към къщата, един мъж, вероятно двама. Ако имаше такива мъже и успееше да ги залови, Матарезе щяха да разберат, че е в Бостън, а той още не беше готов за това. Въпреки всичко, майката можеше да му подскаже някакъв кратък път, някакво име, някакво произшествие, нещо, което бързо можеше да проследи; нямаше много време. Господин Б. А. Викъри трябваше да се появи в хотел „Риц Карлтън“, но когато се появеше, трябваше да притежава своите средства. Като оптимален вариант той трябваше да има свой заложник; трябваше да има Джошуа Ейпълтън Четвърти.

Нямаше никаква надежда. Но нямаше и нещо, което да не си заслужаваше да се опита. Там беше инстинктът.

Стръмният склон на Честнат стрийт към Луисбърг скуеър беше характерен с все по-тихите пресечки. Сякаш човек излизаше от един объркан и влизаше в един свещен свят. Ярките неонови светлини бяха заменени от трептящата светлина на полузатъмнените газови лампи, павираните улици бяха чисто измити. Той стигна до площада, придържайки се в сенките на тухлената сграда на ъгъла. Извади малък бинокъл от дипломатическия си куфар и го сложи пред очите си, фокусирайки силните лещи на Цайс-Айкън върху всяка неподвижна кола на улицата край оградения парк, който беше центърът на Луисбърг скуеър.

Нямаше никой.

Брей прибра обратно бинокъла в дипломатическия си куфар, излезе от сянката на сградата на ъгъла и тръгна по тихата улица към тухлената къща на Ейпълтън. Самостоятелните къщички, ограждащи малкия парк с огради и порти от ковано желязо, бяха притихнали. Мощният въздух беше много студен, лампите премигваха по-често от непрекъснатите повеи на зимния вятър. Прозорците бяха затворени; в камините на Луисбърг скуеър гореше огън. Това беше един различен свят, отдалечен, почти изолиран, със сигурност живеещ в мир със себе си.

Той се изкачи по белите каменни стъпала и натисна звънеца. Стенните лампи от двете страни на вратата хвърляха повече светлина върху него, отколкото би му се искало.

Чу звука на стъпки; някаква жена отвори вратата и той мигновено разбра, че жената го позна; разбра го по краткия, неволен дъх, който излезе от устните й, в повдигането на клепачите. Това обясняваше защо на улицата няма никой, охраната беше вътре в къщата.

— Госпожа Ейпълтън, моля?

— Страхувам се, че тя се пенсионира.

Жената се опита да затвори вратата. Скофийлд заби левия си крак под основата й, а с рамото си подпря тежкия черен панел и го отвори.

— Страхувам се, че вие знаете кой съм — каза той, влизайки вътре, оставяйки куфара си на земята.

Жената се изви, дясната й ръка се стрелна към джоба на униформата й. Брей контрира, като я принуди да продължи да се завърта, хващайки китката й, извивайки я надолу и встрани от тялото й. Тя извика. Скофийлд я просна на пода, коляното му се заби в основата на гръбнака й. С лявата си ръка стисна врата й отзад, ръката му беше между плешките й и той грубо дръпна нагоре, когато тя падна; още няколко килограма налягане и щеше да й счупи врата. Но той не искаше да го направи. Искаше тази жена да остане жива; тя припадна в безсъзнание на пода.

Той се наведе тихо, изваждайки револвера с къса цев от джоба на служителката, очаквайки да чуе звуци от хора в къщата. Викът трябваше да бъде чут, ако имаше някой в къщата — имаше нещо, но то беше толкова слабо, че не можеше да долови какво беше. Видя един телефон до стълбището и пропълзявайки до него, го вдигна. Чу се само звукът на сигнала. Никой не използваше телефона. Може би жената беше казала истината; беше напълно възможно госпожа Ейпълтън да се беше пенсионирала. Той скоро щеше да разбере това.

Първо трябваше обаче да научи още нещо. Върна се обратно до сестрата, издърпа я по пода под лампата в коридора и разкъса униформата й отпред. Съдра комбинезона и сутиена отдолу, повдигайки нагоре лявата й гръд, за да разгледа плътта.

Беше там. Малкият, нарисуван син кръг, както го беше описал Талеников. Белегът не беше никакъв белег по рождение, това беше знакът на Матарезе.

Внезапно отгоре се дочу стържещият звук на някакъв двигател, вибрациите бяха постоянни, басови. Брей залегна върху неподвижното тяло на сестрата, в сянката на стълбището, и вдигна револвера.

Иззад ъгъла на първата площадка се видя някаква старица. Тя седеше в декориран стол в автоматичен асансьор, сухите й ръце държаха гравирания лост, който се издигаше от парапета. Беше облечена в тъмносив пеньоар с висока яка, деликатното й някога лице беше набръчкано, гласът й бе прегракнал.

— Мога да си представя, че това е един от начините да прецакаш кучката или да издебнеш отзад разгонената вълчица, но ако целта ви е сексуална, младежо, ще се усъмня във вкуса ви.

Госпожа Джошуа Ейпълтън Трета беше пияна. От вида й можеше да се разбере, че бе пияна от години.

— Единствената ми цел, госпожо Ейпълтън, е да се срещна с вас. Тази жена се опита да ме спре; това е нейният пистолет, а не моят. А съм кадрови офицер от разузнаването, работещ за правителството на Съединените щати, и съм готов да ви покажа картата си. С оглед на това, което се случи, проверявам за някакво скрито оръжие. Бих направил същото при всякакви обстоятелства, навсякъде, по всяко време.

С тези думи се опита да повлияе на постоянния стрес, в резултат на продължителната злоупотреба с алкохола. Старицата прие неговото присъствие. Скофийлд отнесе сестрата в една малка съблекалня, завърза ръцете и краката й с ивици от разкъсания й найлонов комбинезон, запазвайки ластичното коланче, което прекара между зъбите й и завърза здраво за врата й. Той затвори вратата и се върна при госпожа Ейпълтън във всекидневната. Тя си беше наляла бренди; Брей погледна чашата със странна форма и гарафите, които бяха поставени на масите в стаята. Чашата беше толкова дебела, че не можеше да бъде счупена лесно, а кристалните гарафи бяха поставени така, че бяха на разстояние два до три метра една от други. Беше странна терапия за човек, който очевидно беше алкохолик.

— Страхувам се — изрече Скофийлд, спирайки при вратата, — че когато съзнанието се върне при вашата служителка, ще трябва да й изнеса една лекция за това как да крие огнестрелното оръжие. Тя е избрала странен начин, за да ви защитава, госпожо Ейпълтън.

— Много странен, младежо. — Старицата вдигна чашата си и внимателно седна в тапицираното кресло. — Но след като тя се опита и се провали толкова мизерно, защо не ми разкажете от какво се бе наложило да ме защитава? Защо дойдохте да се срещнете с мен?

— Може ли да седна?

— Където пожелаете.

Брей започна своя разказ.

— Както ви споменах, аз съм офицер от разузнаването, прикрепен към Държавния департамент. Преди няколко дни получихме доклад, който уличава вашия син — чрез баща му — във връзки с някаква организация в Европа, която от години е известна с участието си в международни престъпления.

— Какво? — Госпожа Ейпълтън се ухили. — Вие наистина сте много забавен.

— Простете ми, но в това няма нищо забавно.

— Какво ми говорите?

Скофийлд описа група мъже по подобие на Съвета на Матарезе, наблюдавайки старицата отблизо за знаци, които щяха да му подскажат, че тя е направила връзка. Той дори не беше сигурен, че успяваше да проникне през нейното замъглено съзнание; беше се опитал да засегне майката, не жената.

— Информацията от Европа беше изпратена и предадена като строго секретна. Доколкото ми е известно аз съм единственият човек във Вашингтон, който я е чел, а освен това съм убеден, че мога да я задържа. Вижте, госпожо Ейпълтън, мисля, че е много важно за тази страна това да не се отрази на сенатора…

— Младежо — прекъсна го старицата. — Нищо не може да се отрази на сенатора, не го ли знаете? Синът ми ще бъде президент на САЩ. Той ще бъде избран наесен. Всички казват така. Всички го искат.

— Значи не съм бил ясен, госпожо Ейпълтън. Докладът от Европа може да бъде опустошителен и аз имам нужда от малко информация. Преди синът ви да се насочи към държавната работа, доколко близко беше обвързан той с бизнеса на баща си? Пътуваше ли често до Европа с вашия съпруг? Кои бяха най-близките му приятели в Бостън? Това е ужасно важно. Хора, които само вие познавате, мъже и жени, които са идвали да се срещнат с него в Ейпълтън хол.

— Ейпълтън хол… на върха на Ейпълтън хил — прекъсна го старицата. С прегракнал глас се опитваше да пее с нещо като шепот, без да улучи тона. — С най-великата гледка към Бостън… И тя винаги ще бъде такава. Джошуа Първи е написал това преди повече от сто години. Не е много добро, но казват, че е съчинил музиката, докато е свирил на клавесина. Такъв е Джошуа — един клавесин. Такива сме всички ние. Наистина!

— Госпожо Ейпълтън, след като синът ви се завърна от Корейската война…

— Ние никога не говорим за тази война! — За миг очите на старицата се концентрираха и станаха враждебни. После облаците се върнаха. — Разбира се, когато синът ми стане президент, те няма да ме возят на количка както Роуз или мис Лилиан. Ще се появявам само в много специални случаи.

Тя спря и се изсмя тихо, един фееричен смях, с който се самоиронизираше.

— След няколко много специални сесии с доктора. — Тя спря отново и вдигна левия палец към устните си. — Вижте, младежо, трезвеността не е най-добрият ни приятел.

Скофийлд я наблюдаваше отблизо, натъжен от това, което виждаше. Под набръчканото лице някога е имало красиво лице, очите някога са били красиви и живи, не плуващи в мъртвите трапчинки, каквито бяха сега.

— Съжалявам, сигурно е болезнено да го знаете…

— Напротив — отвърна засегнато тя. Сега беше неин ред да го разгледа. — Да не си мислите, че сте хитър?

— Никога, по никакъв начин не съм си мислил така…

Инстинкт.

— От колко време сте… болна, госпожо Ейпълтън?

— Благодаря ви за въпроса. Откакто се помня, а това е достатъчно отдавна.

Брей отново погледна гарафите.

— Сенаторът идвал ли е тук скоро?

— Защо питате?

Изглеждаше, че и е забавно или просто се прикриваше по този начин.

— Просто така — каза Скофийлд небрежно; не искаше да я тревожи. Не сега; не беше сигурен какво, но нещо се случваше. — Казах на служителката ви, че сенаторът ме е изпратил тук, че той самият може би пътува насам.

— А, така значи — кресна старицата; в прегракналия й алкохолизиран глас се чувстваше триумф. — Не се изненадвам, че се е опитала да ви спре!

— Заради това? — попита Брей тихо, посочвайки към гарафите. — Пълните бутилки — пълнени всеки ден — с пиячка. Може би синът ви би имал нещо против?

— О, не бъдете такъв глупак. Тя се е опитала да ви спре, защото сте излъгал.

— Излъгал?

— Разбира се! Сенаторът и аз се срещаме само при специални случаи, и то при тези много специални срещи с доктора — когато съм така нагласена, че възторжените му привърженици могат да видят възторжената му майка. Синът ми никога не е бил тук и никога няма да дойде. Последния път когато бяхме сами, беше преди повече от осем години. Дори при погребението на баща му, въпреки че бяхме заедно, не си говорихме.

— Може ли да попитам защо?

— Не можете. Но мога да ви кажа, че това няма нищо общо с вашите измишльотини — от това, което можах да схвана — които ми разказахте.

— Защо казахте, че никога не говорите за Корейската война?

— Младежо, недейте да гадаете. — Госпожа Ейпълтън вдигна чашата към устните си, ръката се разтрепери и чашата падна, брендито се разля върху пеньоара.

— По дяволите!

Скофийлд се надигна от стола.

— Не я пипайте! — изкомандва тя.

— Ще я вдигна — каза той, коленичейки пред нея. — Няма смисъл да се спъвате в нея.

— Тогава я вдигнете. И ми дайте друга, ако обичате.

— Разбира се.

Той отиде до близката маса и й наля бренди в чиста чаша.

— Казвате, че не обичате да говорите за войната в Корея…

— Казах — прекъсна го старицата, — че никога не сме я обсъждали.

— Вие имате късмет. Имам предвид да споменете за нещо и с това да свърши всичко. Някои от нас не са такива късметлии. — Той остана пред нея, сянката му падаше върху й, лъжата беше пресметната. — Аз не мога. Аз бях там. Като вашия син.

Старицата отпи няколко глътки, без да спре.

— Войните убиват много повече, отколкото труповете, които остават след тях. Случват се ужасни неща. Те случиха ли ви се на вас, младежо?

— Случиха ми се.

— Те направиха ли с вас онези ужасни неща?

— Какви ужасни неща, госпожо Ейпълтън?

— Държаха ли ви гладен, биха ли ви, погребваха ли ви жив, запушиха ли ноздрите ви с прах и кал, за да не можете да дишате? Умирайки бавно, в съзнание, буден, но умиращ?

Старицата разказваше за мъченията, документирани от мъжете, които бяха пленени в севернокорейските лагери. Каква беше връзката?

— Не, тези неща не се случиха с мен.

— Знаете ли, те са се случили с него. Лекарите ми разказаха. Това го е накарало да се промени. Вътре. Да се промени толкова много. Но ние не трябва никога да говорим за това.

— Разговаряме?… — За какво говореше тя? — Имате предвид сенатора?

— Шшшт! — Старицата изпи остатъка от брендито. — Ние не трябва никога, никога да говорим за това.

— Разбирам — каза Брей, но не разбираше.

Сенатор Джошуа Ейпълтън Четвърти никога не беше попадал в плен при севернокорейците. Капитан Джош Ейпълтън беше успял да се измъкне от залавяне в редица случаи; всеки път, когато успееше да постигне това, зад гърба на врага, ставаше детайл от неговото величие. Скофийлд остана пред нея и заговори отново.

— Но не мога да кажа, че съм забелязал някаква голяма промяна в него, освен дето остарява. Разбира се, преди двадесет години не го познавах толкова добре, но за мен той все още е един от най-прекрасните хора, които изобщо съм познавал.

— Вътрешно! — старицата прошепна остро. — Той е вътре! Той представлява една маска… и хората за това го обожествяват.

Внезапно в замъглените й очи се появиха сълзи, а думите, които последваха плача, изникнаха дълбоко от нейната памет.

— Те трябва да го обожествяват! Той беше такова красиво момче, такъв красив младеж. Никой не беше като моя Джош, никой не обичаше толкова, никой не беше изпълнен с толкова любезност!… Докато те не направиха онези ужасни неща с него. — Тя се разплака. — А аз бях такъв ужасен човек. Аз бях неговата майка, а не можех да разбера. Исках си моя Джошуа обратно! Исках си го обратно толкова силно!

Брей коленичи до нея и взе чашата от ръцете й.

— Какво имате предвид, като казвате, че сте си го искали обратно?

— Аз не можех да разбера! Той беше толкова студен, толкова дистанциран. Те бяха му отнели радостта. В него нямаше радост! Той излезе от болницата… и болката беше толкова много, а аз не можех да разбера. Той ме гледаше и нямаше радост, нямаше любов. Нямаше го вътре!

— Болницата? Катастрофата след войната — веднага след войната?

— Той страда толкова много… а аз пиех толкова много… толкова много. Всяка седмица, докато той беше на онази ужасна война, аз пиех все повече и повече. Не можех да издържам! Той беше всичко, което имах. Съпругът ми беше… съпруг само по име — моята грешка беше толкова голяма, колкото и неговата, предполагам. Той беше отвратен от мен. Но аз обичах моя Джош толкова много…

Старицата посегна към чашата. Той първи стигна до нея и й наля от питието. Тя го погледна през сълзите си, очите й плуваха, изпълнени с тъга от това, че знаеше какво представлява.

— Благодаря ви много — каза тя с просто достойнство.

— Моля — отговори той, чувствайки се безпомощен.

— В известен смисъл — прошепна тя, — аз все още го имам, но той не го знае. Никой не го знае.

— Как го имате?

— Когато се изнесох от Ейпълтън хол… на Ейпълтън хил… запазих стаята му такава, каквато беше, такава, каквато винаги е била. Вижте, той никога не се върна. Наистина. Само за един час една вечер, за да си вземе някои неща. За това определих една от стаите тук и я направих негова стая. Тя винаги ще бъде негова, но той не го знае.

Брей отново коленичи пред нея.

— Госпожо Ейпълтън, може ли да видя тази стая? Моля ви, може ли да я видя?

— О, не, това няма да е хубаво — каза. — Тя е много лична. Тя си е негова и аз съм единствената, когото той пуска вътре. Той все още живее там, разбирате ли. Моят красив Джошуа.

— Аз трябва да видя тази стая, госпожо Ейпълтън. Къде е тя?

Инстинкт.

— Защо трябва да я видите?

— Аз мога да ви помогна. Мога да помогна на сина ви. Зная го…

Тя изкриви очите си, разглеждайки го от някакво вътрешно място.

— Вие сте любезен мъж, нали? И не сте толкова млад, колкото си мислех. На лицето ви има бръчки и по слепоочията си имате сива коса. Вие имате силна уста, някой казвал ли ви го е?

— Не, не мисля, че някой ми го е казвал. Моля ви, госпожо Ейпълтън, аз трябва да видя стаята. Позволете ми…

— Хубаво е, че питате. Хората рядко ме питат вече за нещо; те просто ми казват. Много добре, помогнете ми да стигна до асансьора и ще се качим горе. Вие разбирате сигурно, че ще трябва първо да почукаме. Ако той каже, че не можете да влезете, ще трябва да останете отвън.

Скофийлд я заведе през коридора на всекидневната до асансьора със стола. Той вървеше до нея по стълбата до втория етаж, където й помогна да се изправи на крака.

— Насам — каза тя, посочвайки към един тесен, притъмнен коридор. — Последната врата вдясно е.

Те стигнаха до нея, спряха за миг и тогава старицата почука леко на дървото.

— След минутка ще разберем — продължи тя, навеждайки глава, като че ли се ослушваше да чуе някаква команда отвътре. — Добре — усмихна се. — Каза, че можете да влезете, но не трябва да пипате нищо. Той е подредил всичко така, както му харесва.

Тя отвори вратата и натисна ключа на стената. Светнаха три различни лампи, но въпреки това светлината беше слаба. Върху пода и стените падаха сенки.

Стаята беше стая на младеж, вещите от скъпата младост бяха изложени навсякъде. Флаговете над леглото и бюрото бяха от Андовър и Принстън, по рафтовете имаше трофеи от спортове като ветроходство, ски, тенис и бейзбол. Стаята беше поддържана — внимателно поддържана — като че ли всичко това принадлежеше на някой принц от Ренесанса. До някакъв химически прибор стоеше един микроскоп, един том от Британика21 лежеше отворен, повечето от страниците бяха подчертани, в полетата имаше изписани бележки. На нощната масичка до леглото бяха романите на Дос Пасос и Костлър, до тях имаше напечатана заглавна страница на някакво есе, написано от знаменития притежател на тази стая. То беше озаглавено: „Удоволствията и отговорностите да плаваш в дълбоки води. Написано от Джошуа Ейпълтън Старши, академия Андовър. Март, 1945 година“. Под леглото се подаваха три чифта обувки: боти, маратонки и черни кожени половинки, носени с официални дрехи. Животът беше някак си прикрит в стаята.

Брей потрепери на бледата светлина. Той беше в гробницата на мъж, който беше съвсем жив, вещите от живота му бяха запазени, за да могат по някакъв начин да пренесат мъртвия безопасно през време на пътуването му из мрака. Беше ужасяващо изживяване, когато човек се замислеше за Джошуа Ейпълтън, наелектризиращия, хипнотизиращ сенатор от Масачузетс. Скофийлд погледна към старицата. Тя се беше втренчила неподвижно към няколко снимки на стената. Брей пристъпи напред и ги погледна.

Това бяха снимки на по-младия Джошуа Ейпълтън и няколко негови приятели — същите приятели, явно екипажът от лодката — случаят беше указан от снимката в центъра. Тя показваше един дълъг флаг, носен от четирима мъже, стоящи на борда на кораба Шампионат Марбъл Хед регата — лято, 1949 година.

Само централната снимка и трите над нея показваха и четиримата членове на екипажа. Долните две бяха моментални снимки само на двама от четиримата. Ейпълтън и друг младеж, и двамата голи до кръста — слаби, мускулести, подавайки ръце през борда; усмихвайки се на фотоапарата, стоейки от двете страни на мачтата, седнали на борда, протегнали напред чаши за поздрав.

Скофийлд разгледа отблизо двамата мъже, после ги сравни с техните колеги. У Ейпълтън и у очевидно близкия му приятел имаше сила, която липсваше в другите двама. Чувство на сигурност, на някаква убеденост. Те не си приличаха, с изключение може би на ръста и теглото — атлетични мъже, чувствайки се добре в компанията помежду си — въпреки това не бяха и кой знае колко различни. И двамата имаха остри, макар и различни черти — силни челюсти, широки чела, големи очи и кичури права, тъмна коса — същият тип лица като тези от броевете на Айви Лийг.

Имаше нещо обезпокояващо при тези снимки. Брей не знаеше какво е то, но то беше там. Инстинкт.

— Те сякаш са братовчеди — каза той.

— В продължение на много години бяха като братя — отвърна старицата. — В мирно време щяха да бъдат партньори, по време на война — войници, стоящи рамо до рамо. Но той излезе мръсник, предаде сина ми. Моят прекрасен Джошуа отиде на война сам и му се случиха ужасни неща. Той избяга в Европа, скри се в някакъв замък, но съществува възмездие. Умря в Гщаад, от раните при падане. Доколкото ми е известно, синът ми никога оттогава не е споменавал името му.

— Оттогава? Кога беше това?

— Отпреди 25 години.

— Кой беше той?

Тя му разказа. Скофийлд не можеше да диша. В стаята нямаше въздух, само сенки във вакуума. Той беше открил пастирчето, но инстинктът му подсказваше да търси нещо друго, един фрагмент също толкова странен, колкото и всичко останало, което беше научил. Най-ужасяващото парченце от мозайката си дойде на мястото, сега вече можеше да си обясни скока над пропастта. Трябваше му само доказателство, защото истината беше толкова странна.

Той беше в една гробница; мъртвият беше пътувал в мрака в продължение на двадесет и пет години.

7.

Той отведе старицата до спалнята й, наля й бренди за последен път и я остави. Когато затвори вратата, тя стоеше на леглото, тананикайки си невъзможната мелодийка. Ейпълтън хол… на Ейпълтън хил.

Звуци, изтръгвани от някакъв клавесин преди повече от сто години. Нотите бяха загубени, също както и тя беше загубена, без сама да знаеше защо.

Той се върна в слабо осветената стая, в мястото където почиваха спомените, и отиде при залепените на стената снимки. Взе една, като извади кукичката, на която беше окачена, заглаждайки тапета около дупката; това можеше да забави разкритието, но със сигурност нямаше да го предотврати. Изключи лампите, затвори вратата и слезе по стълбите към коридора.

Охраняващата сестра все още беше в безсъзнание. Той я остави където си беше и преди. Нямаше да спечели нищо, ако я убиеше или я преместеше някъде. Изключи всички светлини, включително и лампите над стълбището пред входа, отвори вратата и се измъкна на Лиусбърг скуеър. На тротоара зави вдясно и закрачи бързо до ъгъла, където щеше отново да завие надясно, спускайки се по Бейкън хил към Чарлс стрийт, за да намери такси. Трябваше да прибере багажа си от сейфа в метрото в Кеймбридж. Разходката надолу по хълма щеше да му даде време, за да поразмишлява. Време да махне снимката от стъклената рамка, да я увие внимателно в джоба си, така че лицето да не бъде повредено.

Имаше нужда от място, където да отседне. Място, където да седне и да запълни страниците с факти, предположения и вероятности, неговата сметка с подробностите. На сутринта трябваше да свърши няколко неща, сред които беше и посещението в болницата Масачузетс Дженерал и бостънската обществена библиотека.

Стаята не беше по-различна от всички стаи в евтините хотели в големите градове. Леглото беше хлътнало, а единственият прозорец гледаше към мръсната каменна стена с изтрошени прозорци, която беше на по-малко от три метра. Предимството обаче беше същото, каквото е навсякъде в подобни места: никой не задаваше въпроси. Евтините хотели имаха място на този свят, обикновено за онези, на които не им пукаше да влязат в тях. Самотата беше основно човешко право, което не трябваше да бъде нарушавано.

Скофийлд беше в безопасност; можеше да се концентрира върху своя списък с подробностите.

В четири и тридесет и пет сутринта беше изписал седемнадесет страници. Факти, предположения, вероятности. Той беше изписал думите внимателно, прилежно, така че да могат да бъдат възпроизведени ясно. Нямаше място за интерпретации; обвинението беше конкретно дори там, където мотивите не бяха. Той събираше своите оръжия, складираше своите патрондаши с амуниции; това беше всичко, с което разполагаше. Отпусна се на хлътналото легло и затвори очи. Два или три часа сън щяха да му бъдат достатъчни.

Чу собствения си шепот да се издига към напукания таван.

— Талеников… Продължавай да дишаш. Тони, любов моя. Скъпа моя любов. Бъди жива. Пази съзнанието си.

Набитата чиновничка от болничния отдел „Архиви и сметки“ изглеждаше озадачена, но нямаше да откаже на молбата на Брей. Медицинската информация пазена там не беше поверителна, а мъжът, който представи документ от правителството, със сигурност трябваше да получи помощ.

— Сега нека да изясним нещата — каза тя със силния си бостънски акцент, четейки етикетите на лицевата страна на шкафовете. — Сенаторът иска имената на лекарите и сестрите, които са го посещавали по време на престоя му тук през хиляда деветстотин петдесет и трета и хиляда деветстотин петдесет и четвърта. От около ноември до март?

— Точно така. Както ви казах, през следващия месец има нещо като годишнина. Ще се навършат двадесет и пет години откакто е получил своето възкресение, както се изразява той. Между нас да си остане, той ще изпрати на всеки от тях малък медальон във формата на медицински щит с техните имена и личните си благодарности, гравирани на украшението.

Чиновничката спря.

— Типично за него, нали? Да си спомни? Повечето хора, на които се случват подобни неща, се опитват да забравят всичко. Пука им само че са оживели, а останалото пращат по дяволите. До следващия път, разбира се. Но не и той; той е толкова… ами, загрижен, ако разбирате какво имам предвид.

— Да, разбирам.

— Гласоподавателите го знаят също, да ви кажа. Щатите от Залива ще имат първия си президент след G. F. K22. Няма да има никакви подобни глупости като онези за папата и кардиналите, които щели да управляват Белия дом.

— Не, няма — съгласи се Брей. — Искам още веднъж да подчертая поверителната страна на идването ми тук. Сенаторът не желае да има никаква публичност относно неговия малък жест… — Скофийлд спря и се усмихна на жената. — А що се отнася досега, вие сте единственият човек в Бостън, който знае.

— О, не се тревожете за това. Както ние обичаме да казваме, когато бяхме деца, устните ми са запечатани. И аз наистина ще бъда поласкана да получа нота от сенатор Ейпълтън с неговия подпис и всичко останало имам предвид. — Жената спря и потупа по шкафа. — Ето ги — каза тя, отваряйки чекмеджето. — Сега, спомних си, всичко това са имената на докторите — хирурзи, анестезиолози, консултанти, записани от администраторите на етажа и от главната регистратура; посочени са също така и сестрите и графикът за използване на оборудването. Няма никакви психиатрични оценки или информация, отнасяща се до някаква болест; те могат да бъдат получени само пряко от лекуващия лекар. Но вие, както разбирам, не се интересувате от това; ще си помислите, че говоря на някой от онези проклети застрахователни агенти. — Тя му подаде картона. — В края на коридора има маса. Когато свършите, просто оставете папката на бюрото ми.

— Добре — каза Брей. — Ще я върна; няма смисъл да ви притеснявам. Благодаря ви отново.

Скофийлд започна бързо да чете, за да получи обща представа. От медицинска гледна точка повечето неща, които прегледа, бяха непонятни, но изводът беше неизбежен. Джошуа Ейпълтън е бил по-близко до смъртта, отколкото до живота, когато линейката го е докарала в болницата след катастрофата. Разкъсванията, контузиите, конвулсиите, фрактурите, заедно с живите рани по главата и врата рисуваха кървавата картина на увреденото човешко лице и тяло. Имаше списък на препаратите и серумите, използвани, за да удължат живота, подробни описания на използваното сложно оборудване, предназначено да спре влошаването на положението. И в крайна сметка, седмици по-късно, обратният процес е започнал да настъпва. Невероятно по-сложната машина, каквато представляваше човешкото тяло, беше започнала да се лекува сама.

Брей прочете имената на лекарите и сестрите, изброени в схемата на офиса по регистрацията. Двама хирурзи, един специалист по кожни рани и един въртящ се екип от осем сестри се появяваха непрекъснато по време на първите седмици, после внезапно техните имена вече не присъстваха, заменени от двама различни лекари и три частни сестри, работещи на осемчасови смени.

Той имаше това, което му трябваше. Общо петнадесет имена, пет отначало и после още. Щеше да се концентрира на последните двама лекари и на трите сестри; първите имена бяха отстранени през въпросното време.

Той остави папката и отиде при гишето на чиновничката.

— Готово — каза, после добави, като че ли току-що му беше хрумнало. — Да речем, че можете да ми направите — на сенатора — още една услуга, ако желаете.

— Мога, разбира се.

— Тук имам имената, но имам нужда от малко осъвременяване на информацията. В края на краищата това се е случило преди двадесет и пет години. Някои от тях може би вече не работят тук. Ще ми помогнете, ако ми дадете някои техни адреси.

— Не мога аз да ви помогна — каза чиновничката, посягайки към телефона на бюрото си. — Но мога да ви изпратя горе. Това е територия за пациенти; те притежават записки за персонала. Копелетата са късметлии, те са компютризирани.

— Все още продължавам да съм загрижен относно запазването на всичко в тайна.

— Хей, не се тревожете, имате думата на Пег Фланаган. Приятелката ми ръководи това място.

Скофийлд седна до един брадясал чернокож студент пред компютърната клавиатура. Младежът беше помолен да помогне от приятелката на Пег Фланаган. Той беше ядосан от това, че новата му задача в офиса му беше наложила да изостави за малко учебниците.

— Съжалявам, че ви притеснявам — каза Брей, като се опитваше да спечели симпатиите му.

— Няма нищо, човече — отвърна студентът, блъскайки по клавишите. — Само дето утре имам изпит, пък даже и пикливите мравки могат да работят с този варварски хардуер.

— По какво е изпитът ти?

— Дертиарна кинетика.

Скофийлд погледна студента.

— Някой някога ми беше споменавал думата дертиарна, когато бях в училище.

— Ти сигурно си ходил в Харвард, човече. Това е било по турско време. Аз съм в техническия.

Брей се радваше, че старият студентски дух беше все още жив в Кеймбридж.

— Какво имаш? — попита той, оглеждайки екрана над клавиатурата. Чернокожият беше набрал номера на първия доктор.

— Имам изтрита лента, а ти нямаш нищо.

— Какво имаш предвид?

— Добрият доктор не съществува. Не и доколкото се касае за тази институция. Разтворил се е като аспирин във вода.

— Това е лудост. Беше записан в картона на Ейпълтън.

— Говори с шефа на докторите. Аз чукнах клавишите и се появява няма запис.

— Аз знам нещо за тези машини. Те са лесно програмируеми.

Чернокожият кимна.

— Което означава, че са лесно депрограмируеми. Да се отстранят грешките. Твоят доктор е бил изтрит. Може би е откраднал нещо от лекарствената служба.

— Може би. Дай да пробваме следващия.

Студентът набра името.

— Ами, зная какво се е случило с това момче. Моз кръв. Умрял е точно тук на третия етаж. Мозъчен кръвоизлив. Дори не е имал шанса да изплати таксата за обучението си.

— Какво имаш предвид?

— Медицинското училище, човече. Той е бил само на тридесет и две. Адско нещо е да си отидеш на тридесет и две.

— Също необичайно. Каква е датата?

— Двадесет и първи март хиляда деветстотин петдесет и четвърта година.

— Ейпълтън е бил изписан на тринадесети — промълви Скофийлд колкото на студента, толкова и на себе си. — Тези три имена са на сестри. Моля те, пробвай ги.

Студентът погледна назад; той не беше глупав.

— Изглежда, като че ли е имало истинска епидемия тогава, нали? Март е бил суров месец, а двадесет и шест е било лошо число за три малки момиченца, облечени в бяло.

— Някаква причина за смъртта?

— Нищо не е посочено. Което означава само, че те не са умрели от собствена смърт.

— Но и трите са умрели на един ден? Това е…

— Ще се закопае — каза младежът. — Лудост.

Той вдигна ръка.

— Ей, тук има един стар котарак, който се е навъртал наоколо в продължение на шест хиляди години. Той отговаря за стаята с доставките на първия етаж. Може би ще си спомни нещо; дай да го повикам с тръбата.

Цветнокожият придвижи стола си до телефона на бюрото.

— Включи се на втора линия — каза той на Брей, посочвайки към другия телефон на близката маса.

— Доставки на първи етаж — изрече гласът със силен ирландски акцент.

— Хей, Метузала, тук е Амус — като в историята на Амус и Анди.

— Ти си палаво момченце, такъв си.

— Хей, Джими. Абе тука, на рогчето, имам един готин тип. Той търси информация за времето, когато ти беше страшилището на храма небесен. Той всъщност се интересува от три ангелчета. Джими, спомняш ли си онова време, някъде в средата на петдесетте, когато три сестри умрели в един и същи ден?

— Три… О, разбира се, че си спомням. То беше ужасно нещо. Малката Кати Конъли беше една от тях.

— Какво се случи? — попита Брей.

— Те се удавиха, сър. И трите момичета се удавиха. Бяха на едно корабче и проклетото корито се обърна, изхвърляйки ги в лошото море.

— Корабче? През март?

— Едно от онези луди неща, сър. Нали знаете как богатите хлапета се навъртат около общежитията на сестрите. Те знаят, че сестричките през цялото време гледат голи тела и може би нямат нищо против да погледат малко и техните. Ами, една вечер тези пънкарчета си спретнали купон, взели, че поканили и момичетата. Имало поркане и всичките тия други глупости и на някой педераст му хрумнала блестящата идея да излязат да се поразходят с корабче. Адски тъпо нещо, разбира се. Както казвате, беше през март.

— През нощта ли се е случило?

— Да, така беше, сър. Телцата се чипкали цяла седмица.

— Някой друг бил ли е убит?

— Разбира се, не. Това никога не става, нали? Имам предвид, богатите хлапета са винаги добри плувци, нали?

— Къде се е случило? — попита Скофийлд. — Можеш ли да си спомниш?

— Разбира се, мога, сър. Тогава бях на брега. Марбъл Хед.

Брей затвори очи.

— Благодаря ти — каза тихо, затваряйки телефона.

— Благодаря, Метузала. — Студентът също затвори телефона, погледът му се върна на Скофийлд. — Имате неприятности, нали?

— Имам неприятности — съгласи се Брей, тръгвайки обратно към компютъра. — Имам и още десет имена: двама доктори и осем сестри. Можем ли да ги прегледаме, само че малко по-бързо?

От осемте сестри половината бяха все още живи. Една се беше преместила в Сан Франциско на неизвестен адрес, друга живееше с дъщеря си в Далас, а оставащите две бяха в някакъв пенсионерски дом в Уорчестър. Един от лекарите беше все още жив. Специалистът по кожни рани беше починал преди осемнадесет месеца на седемдесет и три годишна възраст. Първият записан хирург, доктор Натаниъл Крофърд, се беше пенсионирал и живееше в Куинси.

— Мога ли да ползвам телефона ти? — попита Скофийлд. — Ще платя каквото струва.

— Последния път, когато погледнах сметките, нямаше нито една на мое име. Моля, ползвайте го.

Брей беше прочел номера от екрана; отиде до телефона и набра.

— Крофърд е на телефона.

Гласът от Куинси беше груб, но не и неучтив.

— Казвам се Скофийлд, сър. Не се познаваме, не съм лекар, но съм силно заинтересуван от един случай, с който сте се занимавали преди много години в Масачузетс Дженерал. Бих искал да го обсъдим набързо с вас, ако нямате нищо против.

— Кой беше пациентът? Имах няколко хиляди такива.

— Сенаторът Джошуа Ейпълтън.

Настъпи кратка пауза в другия край на линията; когато Крофърд заговори, към грубия му глас се добавиха и нотки на отпадналост.

— Тези проклети катастрофи могат да преследват човек чак до гроба, нали така? Добре, от две години вече не практикувам, така че каквото и да кажете или каквото и да кажа, няма да има кой знае какво значение… Да речем, че съм направил грешка.

— Грешка?

— Не ми се случва често, бях ръководител на хирургията в продължение на онези проклети дванадесет години. Заключението ми е записано в медицинския картон на Ейпълтън; единственият възможен извод е, че рентгеновата снимка не е била добре проявена или скенерът ми е подал грешни данни.

Нямаше никакво обобщение от доктор Натаниъл Крофърд в медицинския картон на Ейпълтън.

— Имате предвид, че сте бил отстранен като водещ хирург?

— Отстранен, глупости! Томи Белфорд и аз бяхме направо изритани от гилдията.

— Белфорд? Това да не е доктор Белфорд, специалистът по кожни рани?

— Хирург. Специалист по пластична хирургия и един истински творец. Той връща лицето на човека, сякаш е всемогъщият Бог. Според мен, онова вундеркиндче, което доведоха, оплеска цялата работа на Томи. Въпреки това го съжалявам. Хлапето току-що беше свършило, когато главата му се пръсна.

— Имате предвид мозъчния кръвоизлив, сър?

— Точно така. Швейцарецът беше там, когато това се случи. Той оперира, но беше твърде късно.

— Като казвате „швейцареца“, да не би да имате предвид хирурга, който ви е заместил?

— Точно така. Великият хер доктор от Цюрих. Това копеле се отнасяше с мен, сякаш бях последният двойкаджия на медицинското училище.

— Знаете ли какво се случи с него?

— Предполагам, че се е върнал в Швейцария. Никога не съм се интересувал…

— Докторе, казвате, че сте направили грешка или рентгеновата снимка или оборудването са ви подвели. За каква грешка става въпрос?

— Проста. Аз се отказах. Бяхме го поставили на системи за пълна поддръжка и не съм очаквал нищо друго. Пълна поддръжка; без нея той нямаше да оживее и един ден. А дори и да оживееше, щеше да представлява боклук; щеше да живее като растение в саксия.

— Не сте виждали никаква надежда за възстановяване?

Крофърд сниши гласа си — признак за неговата скромност.

— Аз бях хирург, не бях бог. И аз бях грешен. Мое беше мнението тогава, че Ейпълтън не само беше вън от всякаква надежда да се възстанови, но той просто умираше по малко с всяка минута… Но не бях прав…

— Благодаря ви за възможността да разговаряме, доктор Крофърд.

— Както ви казах и преди, сега това няма значение. И аз нямам нищо против. Прекалено много години съм прекарал с ножа в ръка; не съм правил много грешки.

— Сигурен съм, че е така, сър. Дочуване.

Скофийлд се върна обратно при компютъра, чернокожият студент четеше учебника си.

— Рентгенови снимки?… — каза Брей тихо.

— Какво? — Момчето погледна нагоре. — Какви рентгенови снимки?

Брей седна до младежа; сега — повече от всякога имаше нужда да спечели момчето на своя страна. Той се надяваше, че го беше постигнал.

— Доколко добре познаваш болничния персонал?

— Човече, но това е голямо място.

— Да, но знаеше достатъчно много, за да се обадиш на Метузала.

— Е, работил съм тук в продължение на три години с малки прекъсвания. Оправям се някак си…

— Има ли тука някъде хранилище за рентгенови снимки, където те се пазят от предни години?

— Имате предвид около двадесет и пет години?

— Да.

— Има. Няма да е голям проблем.

— Можеш ли да ми намериш някой от каталозите?

Студентът повдигна вежди.

— Тук има нещо друго, нали?

— Готов съм да ти платя. Щедро.

Тъмнокожият направи гримаса.

— О, човече! Не че не трябва да си изкарвам залъка, повярвайте ми. Но аз не крада и не чукам за пари, а и Бог знае, че не съм получил никакво наследство.

— Това, което те моля да направиш, е съвсем законно — дори морално, ако искаш — нещо, за което бих могъл да помоля всеки. Аз не съм лъжец.

Студентът погледна Брей в очите.

— Дори и да сте, сте адски убедителен. А и си имате проблеми, разбрах това. Какво желаете?

— Една рентгенова снимка на устата на Джошуа Ейпълтън.

— На устата? На неговата уста?

— Имал е сериозни наранявания по главата. Дузина счупвания е трябвало да бъдат оправяни. Би трябвало да има много работа за зъболекарите. Можеш ли да го направиш?

Младежът кимна.

— Така мисля.

— Още нещо. Знам, че ще ти прозвучи… оскърбително, но запомни думите ми, в това няма нищо оскърбително. Колко получаваш на месец тук?

— Средно осемдесет-деветдесет на седмица. Около триста и петдесет месечно. Не е толкова лошо за един студент. Някои от момчетата печелят и по-малко. Разбира се, получавам храна и квартира. Защо?

— Да предположим, че ти платя десет хиляди долара, за да хванеш самолета за Вашингтон и да ми донесеш друга рентгенова снимка. Просто един плик с рентгенова снимка в него.

Чернокожият потри късата си брада, погледът му беше прикован върху Скофийлд, като че ли наблюдаваше някакъв ненормален.

— Да предположим? Бих казал „ще го направя за теб“. Десет хиляди долара?

— Тогава ще имаш повече време за тази дертиарна кинетика?

— И няма нищо незаконно? Всичко е точно, имам предвид наистина точно?

— За да се счита поне малко незаконно, трябва да знаеш някои неща, които обаче никой няма да ти каже. Всичко е точно.

— Аз съм само един куриер. Отлитам до Вашингтон и донасям обратно един плик… с някаква рентгенова снимка в него.

— Може би няколко малки снимки. Това е всичко.

— И откъде трябва да са те?

— От устата на Джошуа Ейпълтън.

Беше един и половина следобед, когато Брей стигна до библиотеката на Бостън стрийт. Новият му приятел Амос Лафолет щеше да се качи на самолета в два часа и да се върне от Вашингтон с полета от осем вечерта. Скофийлд щеше да го посрещне на летището.

Получаването на рентгеновите снимки нямаше да бъде трудно. Всеки, който познаваше бюрокрацията във Вашингтон, можеше да ги получи. Брей се обади на две места; първо в административния офис на Конгреса, а после и на въпросния зъболекар. Първото обаждане беше от името на разтревожения адютант на добре познатия народен избраник, който заболял от абсцес на зъба. Дали беше възможно администраторът да даде на този адютант името на зъболекаря на сенатор Ейпълтън? Сенаторът беше споменавал за добрата работа на служителя. Администраторът поласкан му даде името на зъболекаря.

Телефонното обаждане до зъболекаря беше една рутинна проверка от генералния счетоводен офис, съвсем бюрократична процедура, без кой знае какво значение, която щеше да бъде забравена на следващия ден. Генералният счетоводен офис събираше информация за извършените на сенаторите зъболекарски услуги, а някакъв идиот от Кей стрийт се натъкнал на някакви рентгенови снимки. Дали щеше да представлява някакво затруднение, ако някой от администраторите извади снимките на Ейпълтън и ги остави на главното гише, за да бъдат взети от куриера на генералния счетоводен офис. Щяха да бъдат върнати след двадесет и четири часа.

Вашингтон работеше с пълна пара. Просто нямаше достатъчно време за работата, която трябваше да бъде свършена, и генералният счетоводен офис правеше своите проверки, като нарушаваше процедурата. Те бяха досадници и се бяха заровили в досадни неща, но въпреки това исканията им биваха изпълнявани. Рентгеновите снимки на Ейпълтън щяха да бъдат оставени на гишето.

Скофийлд прегледа указателя на библиотеката, взе асансьора за втория етаж и тръгна по коридора към „Отдел журналистика — съвременни и минали публикации. Микрофилми“. Той отиде до гишето в отдалечения край на стаята и заговори чиновника зад него.

— Март и април, хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, моля. „Глоуб“ или „Екзаминър“, който от тях имате на разположение.

Дадоха му осем кутийки с филми и го упътиха към мястото, където можеше да ги разгледа. Той го намери, седна и постави първата ролка.

До март хиляда деветстотин петдесет и четвърта година бюлетините, отчитащи състоянието на Джошуа Ейпълтън, капитан Джош, бяха помествани на задните страници. Той беше лежал повече от двадесет седмици до тогава, но все още не беше пренебрегван. Прочутото бдение беше описано с подробности. Брей прочете имената на някои от интервюираните; до следващия ден щеше да знае дали ще има смисъл да се свързва с тях или не.

Кратката история беше описана на шестнадесета страница. Не се споменаваше, че хирургът се е грижил за Джошуа Ейпълтън.

Историята беше отразена в долния ляв ъгъл на предната страница, но отново не се споменаваше за Джошуа Ейпълтън. А и наистина щеше да бъде странно, ако беше споменато; и трите е трябвало да бъдат на трисменен осемчасов график. Ако и трите са били в Марбъл Хед, тогава кой е бил на дежурство при Ейпълтън?

Откри го.

Беше — естествено — на предната страница, заглавието се набиваше в очи, а пасажът беше така написан, че да предизвика съчувствие, но в същото време и да отрази трагичната смърт на младежа. Скофийлд прочете историята, сигурен, че ще му подскаже някои конкретни неща.

Така и беше.

Брей се чудеше кой ли е бил в онзи ковчег в Кол дю Пилон. И дали не е бил просто празен?

Той се върна в евтиния хотел, събра нещата си и взе такси до паркинга на Пруденшъл сентръл, вход А. Карайки наетата кола, излезе от Бостън по Ямайка Уей и продължи към Бруклин. Намери Ейпълтън хил, премина покрай портите на Ейпълтън хол, поглъщайки всеки детайл, който малкият период от време можеше да му позволи.

Огромното имение се беше разпростряло като крепост по склоновете на хълма, висока каменна стена обграждаше вътрешните сгради, високите покриви създаваха илюзията за парапети, гледани над отдалечената стена. Пътят зад главната порта се виеше нагоре по хълма край огромните тухлени къщи, обвити с бръшлян, в които се вместваха не по-малко от осем до десет апартамента; пред огромния паркинг долу имаше пет самостоятелни гаража.

Той обиколи хълма. Триметровата ограда от ковано желязо беше непрекъсната; на всеки неколкостотин метра имаше малки будки, вкопани в хълма като миниатюрни бункери, а в някои от тях той видя униформени хора, стоящи прави или седящи, пушещи цигари или говорещи по телефона.

Това беше седалището на Матарезе. Домът на Пастирчето.

В девет и тридесет той подкара към летище Лоугън. Беше казал на Амос Дафолет да слезе от самолета и да тръгне право към слабо осветения бар, точно срещу главния вестникарски павилион. Сепаретата бяха толкова мрачни, че беше почти невъзможно да се различи нечие лице на по-голямо разстояние от два метра, единствената светлина, която идваше, беше от отраженията от огромния телефонен екран на стената.

Брей се отпусна на черното пластмасово сепаре, нагаждайки очите си към мрака. За миг се сети за едно друго сепаре, в един друг слабо осветен бар и за един друг мъж. Лондон, хотел „Конът“, Роджър Саймъндс. Той прогони спомените от съзнанието си. Те щяха да му пречат. Не можеше да си позволи да се справя с препятствия точно сега.

Видя как студентът премина през входа на бара. Скофийлд леко се изправи; Амос го видя и се приближи към него. В ръката му имаше някакъв бежов плик и Брей почувства бързото затопляне в гърдите си.

— Явно всичко е минало добре — каза той.

— Трябваше да се разпиша за него.

— Какво?

На Брей му прилоша; беше толкова малко нещо, очевидно нещо, а той не беше се сетил.

— Успокойте се. Неслучайно съм израснал на 135 улица и Ленъкс авеню.

— Какво име използва? — попита Скофийлд, пулсът му намаля.

— P. М. Никсън. Администраторката беше много готина. Благодари ми.

— Ти ще стигнеш далеч, Амос.

— Това и възнамерявам да направя.

— Надявам се, че това ще ти помогне.

Брей му подаде един плик над масата.

Студентът го задържа между пръстите си.

— Хей, човече, знаете ли, наистина няма нужда да правите това.

— Разбира се, че трябва. Имахме споразумение.

— Знам, но ми се струва, че доста сте се поизпотили за много хора, които не познавате.

— И за много, които познавам много добре. Парите са просто така. Използвай ги.

Брей отвори дипломатическия си куфар и пусна плика с рентгеновите снимки — точно върху папката, съдържаща медицинския картон на Джошуа Ейпълтън с рентгеновите снимки отпреди двадесет и пет години.

— Запомни, никога не си ме срещал, не знаеш името ми и никога не си ходил във Вашингтон. Ако изобщо те попитат, ти просто си избрал няколко забравени имена на компютъра за човек, който не ти се е идентифицирал. Моля те. Запомни това!

— Ама това е кофти!

— Защо? — притесни се Скофийлд.

— Ами как да посветя тогава първия си учебник на вас?

Брей се усмихна.

— Ще измислиш нещо — каза той, излизайки от сепарето. — Предстои ми един час път и още няколко да поспя.

— Дръж се, човече!

— Благодаря, професоре!

Скофийлд чакаше пред зъболекарския кабинет на Мейн стрийт в Андовър, Масачузетс. Името на зъболекаря му беше предадено — с радост, дори с ентусиазъм — от медицинския офис на академията в Андовър. Всичко беше възможно за прочутия и щедър гений на Андовър, а естествено, и за адютанта на сенатора. Разбира се, зъболекарят не беше същият човек, който беше обслужвал сенатора Ейпълтън в студентските му години; практиката беше поета от някакъв племенник преди много години, но нямаше съмнение, че настоящият доктор щеше да му сътрудничи. От медицинския офис щяха да му се обадят и да му кажат, че адютантът на сенатора отива при него.

Брей разчиташе на една психология също толкова стара, колкото и професията на зъболекаря. Двама младежи, които бяха близки приятели и бяха учили заедно в началното училище, сигурно имаха подобен начин на живот; може би дори ходеха при един и същ зъболекар.

Да, и двете момчета бяха ходили при един и същ човек в Андовър.

Зъболекарят излезе от вратата, която водеше към склада; на върха на носа му бяха кацнали половинки очила. В ръката си държеше два картонени листа, на всеки от който имаше забодени малки негативи. Рентгенови снимки на двама студенти от Андовър, направени преди повече от тридесет години.

— Заповядайте, господин Викъри — каза зъболекарят, подавайки му рентгеновите снимки. — По дяволите, ще забележите ли примитивния начин, по който са използвали тези неща. Един ден ще трябва да изчистя всички тези боклуци там, но кой знае… Миналата година трябваше да идентифицирам един стар пациент на чичо ми, който беше изгорял при онзи пожар в Боксфърд.

— Благодаря ви много — каза Скофийлд, приемайки рентгеновите снимки. — Между другото, докторе, знам, че сте претоварен с работа, но се питам дали ще имате нещо против още една малка услуга? Тук имам две нови снимки на двамата мъже и трябва да ги съпоставя с тези, които ни давате. Разбира се, мога да наема някой да го направи, но ако разполагате с минутка…

— Разбира се. Дори няма да ни трябва цяла минута. Дайте ми ги.

Брей извади двата пакета с рентгенови снимки от пликовете. Едните бяха откраднати от болницата Масачузетс Дженеръл, другите бяха получени от Вашингтон. Върху имената беше залепил бяло тиксо. Той ги подаде на зъболекаря, който ги поднесе към лампата и ги разгледа последователно.

— Ето — каза той, държейки съвпадащите си рентгенови снимки поотделно във всяка ръка.

Скофийлд постави двата пакета в различни пликове.

— Още веднъж ви благодаря, докторе.

— Винаги съм на разположение.

Зъболекарят бързо се върна в офиса си. Явно беше претоварен от работа човек.

Брей седна на предната седалка в колата си, дишането му беше ускорено, по челото му беше избила пот. Отвори пликовете и извади снимките.

Отлепи лентичките, които покриваха имената.

Беше прав. Странният фрагмент без съмнение си дойде на мястото. Доказателството беше в ръката му.

Мъжът, който седеше в Сената, мъжът, който без съмнение щеше да бъде президент на САЩ, не беше Джошуа Ейпълтън Четвърти.

Това беше Джулиън Гидероне, син на Пастирчето.

8.

Скофийлд подкара на югоизток към Салем. Сега нямаше смисъл да отлага, предишните схеми трябваше да бъдат отхвърлени. Можеше да спечели много, ако се движеше колкото се може по-бързо, ако, разбира се, всеки ход беше правилен ход, всяко решение — правилно решение. Той имаше своето оръжие и своята атомна бомба — своята сметка с подробностите и рентгеновите снимки. Сега въпросът беше да насочи точно оръжията си, да ги използва не само да премахне съществуването на Матарезе, но първо — и над всичко първо — да открие Антония и да ги принуди да ги освободят. И Талеников, ако все още беше жив.

Което означаваше, че трябваше да създаде своя собствена измама. Всички измами се основаваха на илюзията, а илюзията, която той трябваше да пробута, беше, че Беоулф Агейт можеше да бъде заловен, оръдията и бомбата му да бъдат обезвредени, да бъде спряна неговата атака, самият той да бъде унищожен. За да постигне това, трябваше да избере първоначална силна позиция, след която да последва проява на слабост.

Стратегията с вземането на заложник повече не му вършеше работа; той нямаше да може и да се приближи до Ейпълтън. Пастирчето нямаше да му позволи; цената на мястото в Белия дом беше твърде висока, за да бъде проиграна лесно. Без човека нямаше никаква цена. Така че силната му позиция лежеше върху рентгеновите снимки. Беше наложително да се основава на факта, че съществува само по едно копие от рентгеновите снимки; че не е възможно съществуването на дубликати. Спектроанализът щеше да разкрие подобна обработка, а Беоулф Агейт не беше глупак; той очакваше да бъде направен такъв анализ. Той искаше момичето, искаше руснака; рентгеновите снимки щяха да бъдат заменени за тях.

Щеше да има малки пропуски в механиката на размяната, една очевидна слабост, на която врагът щеше да заложи; но тя щеше да бъде пресметната, нямаше да бъде никаква слабост. Матарезе щяха да бъдат принудени да извършат размяната. Едно корсиканско момиче и един офицер от КГБ за рентгенови снимки, които неоспоримо доказваха, че мъжът в Сената — тръгнал към президентството, не беше Джошуа Ейпълтън Четвърти — легендата от Корея, вълшебният политик, а човек, за когото се знаеше, че е погребан през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година в швейцарското село Кол дю Пилон.

Той подкара към пристанището на Салем, привлечен както винаги, през целия си живот, към водата, без да е точно сигурен какво търсеше, докато не го видеше. Табела във формата на щит, поставена в градината на малкия хотел. Удобни апартаменти. Звучеше добре. Стаи с хладилник и приспособления за готвене. Нямаше да представлява чужденец, хранещ се в ресторанти; сега не беше туристическият сезон в Салем.

Паркира колата на паркинга, застлан с бял чакъл и ограден с бяла, подвижна ограда, сивите води на пристанището бяха от другата страна на пътя. Внесе дипломатическото си куфарче и пътната си чанта, регистрира се под някакво безобидно име и помоли за апартамент.

— С кредитна карта ли ще платите, сър? — попита младата жена зад рецепцията.

— Простете, не ви разбрах?

— Не сте посочили как ще платите. Ако е с кредитна карта, политиката ни е да я прекараме през машината.

— Разбирам. Не, всъщност аз съм един от онези странни хора, които използват истински пари. Сам борец срещу пластмасовите пари. Защо да не ви платя за една седмица напред, съмнявам се дали ще остана по-дълго. — Той й подаде парите. — Предполагам, че наблизо има бакалница.

— Да, сър. Малко по-нагоре по улицата.

— А други магазини? Трябва да си купя някои неща.

— Шопинг центърът се намира на около десет пресечки на запад. Сигурна съм, че там ще намерите всичко, от което имате нужда.

Брей се надяваше да е така; разчиташе на това.

Беше отведен до апартамента си, което всъщност представляваше една голяма стая със сгъваемо легло и параван, който прикриваше малката печка, на която не можеше да се сготви повече от едно ястие, и хладилник. Но стаята имаше изглед към пристанището. Това беше чудесно. Отвори дипломатическия си куфар, извади снимката, която беше свалил от стената на гробницата на госпожа Ейпълтън в чест на сина й, и се вгледа в нея. Двама млади мъже, високи, мускулести, които не можеха да бъдат сбъркани, но си приличаха достатъчно, за да може един непознат хирург някъде в Швейцария да размени лицата им. Един млад американски лекар беше принуден с пари да подпише медицинско свидетелство за уволнение, а после за сигурност беше убит. Една майка, доказана алкохоличка, беше държана на разстояние, но с която се парадираше, когато беше удобно и полезно да се постъпи така. Кой можеше да познава един син по-добре от майката? Кой в Америка щеше да спори с компрометиралата се госпожа Джошуа Ейпълтън Трети?

Скофийлд седна и към седемнадесетте страници от неговата сметка с подробностите добави още една. Лекари: Натаниъл Крофърд и Томас Белфорд. Един швейцарски лекар, изваден от паметта на компютъра; млад специалист по пластична хирургия, починал внезапно от мозъчен кръвоизлив. Три сестри, удавили се в Марбъл Хед. Гщаад — един ковчег в Кол дю Пилон; рентгенови снимки — един пакет от Бостън, един от Вашингтон, два от Мейн стрийт, Андовър, Масачузетс. Двама различни мъже, слети в един, а това беше лъжа. Един мошеник щеше да стане президент на САЩ.

Брей спря да пише и отиде към прозореца, който гледаше към неподвижните, студени води на пристанището на Салем. Сега дилемата беше по-ясна отпреди: те бяха проследили Матарезе от неговите корени в Корсика през федерацията от мултинационални корпорации, които обгръщаха целия свят; знаеха, че те финансират тероризма по света, насърчаваха хаоса, който идваше като резултат от атентати, убийства по улиците и взривяване на самолети в небето. Те разбираха всичко това, но не знаеха защо.

Защо?

Причината трябваше да почака. Нищо нямаше значение, освен измамата, каквато представляваше сенаторът Джошуа Ейпълтън Четвърти. Защото успееше ли синът на пастирчето да стане президент, Белият дом щеше да принадлежи на Матарезе.

Каква по-добра резиденция за един консилиере…

Продължавай да дишаш, мой стар враг.

Тони, любов моя. Бъди жива! Пази съзнанието си!

Скофийлд отиде до куфара си на масата, отвори едно от джобчетата и извади бръснач с едно острие, който беше вмъкнат в кожата. После взе двата картонени листа със забодените върху тях рентгенови снимки на двамата студенти от Андовър, направени преди 35 години, и ги постави на масата, една върху друга. Имаше четири реда негативи, всеки с по четири пози, общо шестнадесет на всеки лист. В горните леви ъгли на всяка от позите имаше малко червено етикетче, което указваше имената на пациентите и датите, когато бяха направени рентгеновите снимки. Той внимателно провери дали ръбовете на листите съвпадат; те съвпадаха. После с помощта на хартиения плик натисна горните листа между първия и втория ред рентгенови снимки, извади бръснача и започна да реже така, че острието да минава и през двата листа със снимки. Горният ред се отдели, две парчета с по четири рентгенови негатива.

Имената на пациентите с датите на правенето на снимките, напечатани върху малките червени етикетчета преди повече от тридесет и пет години, бяха останали по двете части; най-простият химически анализ щеше да докаже тяхната автентичност.

Брей се съмняваше дали такъв анализ ще бъде направен на новите етикети, които щеше да купи и да залепи на оставащите два листа с по дванадесет снимки; то щеше да бъде само загуба на време. Снимките щяха да бъдат сравнени с новите снимки от човека, който наричаше себе си Джошуа Ейпълтън Четвърти. Джулиън Гидероне. Това беше единственото доказателство, от което Матарезе имаха нужда.

Той взе двете ленти и по-големите листа с негативите, коленичи и внимателно заглади ръбовете на филма върху мокета. След пет минути всички ръбове бяха гладки, достатъчно големи, за да съвпаднат с ръбовете на оригиналите.

Той стана и върна всичко обратно в дипломатическия си куфар. Беше време да се връща в Андовър, да задейства плана си.

— Господин Викъри, нещо не е наред ли? — попита зъболекарят, излизайки от офиса си, все още забързан, а трима следобедни пациенти, четящи списанията си, погледнаха към него, леко раздразнени.

— Страхувам се, че забравих нещо. Може ли да поговорим за секунда?

— Влезте вътре — каза зъболекарят, побутвайки Скофийлд към малкия работен кабинет, на рафтовете на който имаше снимки на зъби, поставени на подвижни закачалки. Той запали цигара от пакета върху рафта.

— Няма да скрия нищо, като ви кажа, че това беше един ужасен ден. Какво има?

— Законите, всъщност.

Брей се усмихна, отвори дипломатическия си куфар и извади двата плика.

— HR 7485.

— Какво, по дяволите, е това?

— Едно ново правило в Конгреса, част от морала след Уотъргейт. Когато държавен служител взема собственост от какъвто и да е източник, с каквато и да е цел, трябва да има пълно описание на въпросната собственост, подписано от предоставилия я.

— О, господи…

— Съжалявам, докторе. Сенаторът е голям педант по отношение на тези неща. — Скофийлд извади рентгеновите снимки от пликовете. — Ако прегледате отново това, можете да повикате сестрата и да й дадете описанието. Тя ще може да напечата документа на някоя ваша бланка и аз просто ще изчезна оттук.

— Бих направил всичко за следващия президент на САЩ — каза зъболекарят, вземайки скъсените листи с рентгенови снимки и отправяйки се към телефона. — Кажете на Ейпълтън да намали данъците ни.

Той натисна бутона на апарата за вътрешна връзка.

— Моля те, вземи си тефтера.

— Имате ли нещо против? — Брей извади цигарите си.

— Да не сте луд? Ракът обича да има компания.

Сестрата влезе през вратата с молив и някакъв бележник в ръка.

— Как да започна? — попита лекарят, поглеждайки Скофийлд.

— Достатъчно е да напишете „На вниманието на заинтересованите“.

— Окей. — Зъболекарят погледна към сестрата. — Опазваме честността на правителството.

Той включи сканиращата лампа и вдигна двата листа с рентгеновите снимки пред стъклото.

— На вниманието на заинтересованите. Господин…

Лекарят спря, отново поглеждайки Брей.

— Какво е първото ви име?

— Достатъчно е да напишете Б. А.

— „Господин Б. А. Викъри от офиса на сенатор Ейпълтън във Вашингтон поиска и получи от мен два пакета с рентгенови снимки от единадесети ноември 1943 година за пациентите, идентифицирани като Джошуа Ейпълтън и… Джулиън Гидероне.“

Зъболекарят спря.

— Нещо друго?

— Едно описание, докторе. Точно това изисква HR 7485.

Зъболекарят въздъхна, цигарата увисна на устните му.

— „Въпросните идентични пакети включват…“ Един, два, три, четири… „дванадесет негатива“.

Докторът спря и се намръщи над половинките си очила.

— Знаете ли — каза той. — Чичо ми не е бил само примитивен, той е бил просто невнимателен.

— Какво имате предвид — попита Скофийлд, наблюдавайки внимателно зъболекаря.

— Десните и левите части липсват и на двете. Тази сутрин бързах толкова много, че не забелязах.

— Но това са листите, които ми дадохте сутринта…

— Разбира се, че са те; ето ги етикетите. Мисля, че аз лично работих върху долните и горните кучешки зъби. — Той подаде снимките на Скофийлд и се върна при сестрата. — Ще преведеш това, което казах, на английски и ще го напечаташ, нали? Ще го подпиша вън.

Той угаси цигарата си и протегна ръка.

— Приятно ми беше да се запознаем, господин Викъри. Наистина трябва да се връщам.

— Само още едно нещо, докторе. Ще имате ли нещо против, ако поставите инициалите на тези листи и напишете датата?

Брей раздели снимките и ги постави на рафта.

— Ни най-малко — каза зъболекарят.

Скофийлд шофира обратно до Салем. Имаше още много неща за изясняване, да бъдат взети нови решения така, както събитията ги оформеха, но цялостният му план беше вече готов. Той имаше мястото, от което щеше да започне. Времето, когато господин Б. А. Викъри трябваше да пристигне в „Риц Карлтън“, беше почти дошло, но не още.

Той беше се отбил по рано в Шопинг центъра в Салем, където беше купил малки червени етикетчета, почти идентични с онези, които бяха използвани преди повече от тридесет и пет години, беше намерил и някакъв магазин, в който продаваха пишещи машини, където напечата имената и датите, нащърбвайки етикетчетата леко, за да им придаде вид на стари и износени. И докато се връщаше към колата си, той се огледа наоколо по магазините и видя това, което се надяваше да види.

Беше на удобно място. Два входа от магазин за алкохол и три от един супермаркет. Щеше да се отбие там и да направи копия на своята сметка с подробностите, а след това щеше да си купи нещо за пиене и за ядене. Щеше да остане в стаята си дълго време; предстояха му телефонни обаждания. Щяха да му бъдат необходими между пет и седем часа. При това трябваше да бъдат проведени през един много точен маршрут, минаващ през Лисабон, и то точно навреме.

Брей наблюдаваше как мениджърът на „Плаца Дъпликейтинг Сървис“ извади подредените листи на неговото обвинение от сивите табли, които се подаваха от машината. Той поговори набързо с оплешивяващия мъж, отбелязвайки, че прави услуга на племенника си; каза му, че хлапето посещавало някакви курсове по творческо писане в Емерсън и че се включило в някакво състезание.

— Това хлапе има известно въображение — каза мениджърът, прикрепяйки листите с телбод.

— О, прочетохте ли го?

— Само части. Стоя си при машината и нямам какво да правя, освен да гледам да не се задръсти, разбирате, нали? Но когато хората дойдат с лични писма или завещания — знаете какво имам предвид — винаги се опитвам да си държа очите върху копчетата. Понякога е трудно.

Брей се изсмя.

— Казах на племенника си, че е по-добре да спечели, ако или не, ще влезе в затвора.

— Вече няма такива работи. Днешните хлапета, те са велики. Те не казват нищо. Знам много хора, които не ги харесват за това, но аз ги харесвам.

— Мисля, че и аз ги харесвам.

Брей погледна сметката пред себе си и извади пари от джоба си.

— Кажете, случайно да ви се намира някаква машина Алфа 12?

— Алфа 12? Та това нещо струва осемдесет хиляди долара. Имам добър бизнес, но не съм от тази класа.

— Предполагам, че бих могъл да намеря поне една в Бостън.

— Онази застрахователна компания на Лафайет стрийт има такава. Мога да заложа живота си, че вътрешното министерство е платило за нея. Тя е единствената, за която знам на север от Бостън, имам предвид чак до Монреал.

— Застрахователна компания?

— „Уест Хартфорд Кежуълти“. Аз обучавах двете момичета, които работят на Алфата. Не е ли типично за застрахователните компании? Купуват си машина като тази, но няма да платят за договор за обслужване.

Скофийлд се облегна на рафта, един изморен мъж, който се доверяваше.

— Слушайте, пътувам от пет дни, а трябва да предам един доклад по пощата до довечера. Имам нужда от една Алфа 12. Сега бих могъл да отида до Бостън и вероятно ще намеря някоя. Но е вече почти четири часът и предпочитам да не го правя. Фирмата ми е малко луда; шефовете ми мислят, че времето ми е твърде ценно, за това ми плащат достатъчно пари, за да си го спестявам, когато мога. Какво ще кажете? Можете ли да ми помогнете?

Брей извади една стодоларова банкнота от джоба си.

— Явно работите за страхотна компания.

— Така е.

— Ще се обадя.

Беше пет и четиридесет и пет, когато Брей се върна в хотела при пристанището на Салем. Машината Алфа 12 беше изпълнила това, от което имаше нужда и той беше открил магазин за канцеларски принадлежности, където си беше купил машинка за телбод, шест хартиени плика, две рула от опаковъчни ленти и чифт везни, марка „Парк-Шърман“, които измерваха теглото както в унции, така и в грамове. От пощенския офис в Салем си купи марки за петдесет долара.

Списъкът с покупките му беше допълнен от една пържола и бутилка скоч. Той изсипа покупките на леглото, отнасяйки някои до масата, други до шкафа между лилипутската печка и хладилника. Наля си уиски и седна на стола пред прозореца, който гледаше към пристанището. Смрачаваше се и той виждаше водите само там, където се отразяваха светлините от доковете.

Отпи от уискито на малки глътки, оставяйки алкохола да се разнесе, концентрирайки мислите си. Не му оставаха повече от десет минути, преди да започне телефонните разговори. Оръдията му бяха нагласени; атомната бомба беше на мястото си. Сега беше много важно всичко да стане в определена последователност — винаги последователност — а това означаваше да подбира точните думи, точното време; нямаше място за грешки. За да избегне грешките, умът му трябваше да бъде свеж, свободен, непритеснен — в състояние да слуша внимателно, да долавя нюансите.

Тони?…

Не!

Затвори очи. Чайките в далечината атакуваха водите за последното си хранене преди да падне мракът. Той слушаше техните писъци, дисонансът беше някак си успокояващ; във всяка битка за оцеляване имаше някакъв особен вид енергия. Надяваше се, че и той самият ще има такава.

Задряма, после се събуди внезапно. Погледна часовника си и се ядоса. Беше шест часът и шест минути. Неговите десет минути се бяха разтегнали почти до петнадесет. Време беше за първото телефонно обаждане, това, което бе най-малко вероятно да даде някакъв резултат. Нямаше нужда то да бъде отправено през Лисабон, възможността за подслушване беше толкова малка, че на практика почти не съществуваше. Но на практика не означаваше напълно. За това разговорът му нямаше да продължи повече от двадесет секунди, минимално необходимото време, дори за най-модерния тип подслушваща техника да започне да функционира.

Това ограничение от двадесет секунди беше същото, на което беше инструктирал французойката няколко седмици по-рано, когато цяла вечер се обаждаше вместо него в апартамента в хотела на Небраска авеню.

Той стана от стола и отиде при дипломатическия си куфар, изваждайки бележките, които си беше водил. Бележките бяха имена и телефонни номера. Отиде до телефона до леглото, придърпа едно кресло до него и седна. Замисли се за миг, съставяйки изреченията, които искаше да каже на френски, съмнявайки се обаче, че това щеше да има някакво значение. Посланикът Робърт Уинтроп беше изчезнал преди повече от месец; нямаше причина да мисли, че беше оцелял. Уинтроп беше споменал имената на Матарезе пред хора — или пред човека — във Вашингтон, пред които не трябваше да го прави.

Вдигна слушалката и набра номера; последваха три иззвънявания, преди телефонистката да отговори и да попита за номера на стаята му. Той й го каза, а след това последваха иззвъняванията до едно по-далечно място.

— Ало?

— Слушай! Няма време. Разбираш ли?

— Да. Продължавай.

Тя го позна. Беше с него. Той заговори бързо на френски, погледът му следеше секундарника на часовника.

— Посланик Робърт Уинтроп. Джорджтаун. Вземи двама мъже от Компанията с тебе, без обяснения. Ако Уинтроп е там, помоли го да се видите насаме, но не казвай нищо високо. Дай му бележка с думите: „Беоулф иска да се срещне с вас“. Поискай да отговори писмено. Срещата трябва да е чиста. Ще ти се обадя пак.

Седемнадесет секунди.

— Трябва да говорим — беше силният бърз отговор. — Обади се пак.

Той затвори; тя щеше да бъде в безопасност. Не само че беше малко вероятно Матарезе да я бяха открили и да я подслушват, но дори и да беше така, те нямаше да я убият. Нямаше да спечелят нищо, дори можеха да научат повече, ако държаха посредничката жива. А и щяха да си навлекат много неприятности, убивайки хората на Компанията, които щяха да отидат с нея. Освен това при тези обстоятелства имаше някои ограничения; съжаляваше, но те съществуваха.

Беше време за Лисабон. Още от Рим той знаеше, че когато настъпи моментът, ще трябва да използва Лисабон. Само веднъж можеше да си позволи да използва серия от телефонни разговори, минаващи през Лисабон. Защото след като бъдеха записани тези, към които бяха адресирани разговорите, веднага към компютрите щяха да полетят червените карти, сигнализиращи за тревога. Кодираният източник щеше да бъде засечен от другите компютри в Ленгли и нямаше да могат да бъдат отправени други телефонни разговори през този източник. Всички предавания щяха да бъдат унищожени. Достъпът до Лисабон беше ограничен за всички, с изключение на тези, които се занимаваха само с дезертьорство от най-високо равнище, хора, които по време на тревога трябваше директно да се свържат със своите началници във Вашингтон, които от своя страна пък бяха оторизирани да вземат незабавни решения. Не повече от двадесет офицери от разузнаването в страната имаха кодовете на Лисабон, а никой от Вашингтон никога не можеше да откаже разговор от Лисабон. Никой не знаеше дали някой генерал или ядрен физик, или високопоставен член на Президиума, или някой агент на КГБ нямаше да бъде наградата.

Освен това беше ясно, че всякаква злоупотреба с линията в Лисабон щеше да доведе като последица абсолютно сурово наказание за нарушителя. Брей почти се забавляваше при наличието на такава концепция; злоупотребата, която щеше да извърши, надминаваше всичко, предвидено от хората, които бяха изработили тези правила. Той погледна петте имена и длъжностите на хората, на които щеше да се обади. Имената сами по себе си не бяха толкова необичайни; вероятно те можеха да бъдат открити във всеки телефонен указател. Постовете им обаче не можеха да бъдат намерени.

Държавният секретар.

Председателят на националния съвет за сигурност.

Директорът на ЦРУ.

Главният съветник по външната политика към президента.

Началникът на обединения щаб на командването.

Вероятността един, а може би и двама от тези мъже да бъдат консилиере на Матарезе, накара Брей да не се опитва да изпраща своето обвинение директно на президента. Той и Талеников считаха, че след като вече разполагат с доказателствата, трябваше да се свържат с ръководителите на своите страни и да се опитат да ги убедят. Това не беше вярно; президентите и премиерите бяха твърде строго охранявани. Твърде добре защитавани; съобщенията биваха филтрирани; думите — интерпретирани. Обвиненията, отправяни от предателите, щяха да бъдат спрени. Други трябваше да бъдат хората, които да се свържат с президентите и премиерите. Мъжете, чиито постове на доверие и отговорност изключват възможността за съмнения; тези мъже трябваше да отнесат новините, не предателите.

Мнозинството, ако не и всички от тези, на които щеше да се обади, се бяха посветили на благоденствието на нацията, всички те имаха подкрепата на президента. Това беше всичко, което той желаеше от тях, а никой не трябваше да откаже телефонен разговор с Лисабон. Той вдигна телефона и набра номера на отвъдокеанската централа.

Двадесет минути по-късно телефонистката се обади обратно. Лисабон както винаги беше разчистил линиите до Вашингтон бързо. Държавният секретар беше на телефона.

— Тук е Стейт Уан — каза секретарят. — Кодовете ти са потвърдени, Лисабон. Какво има?

— Господин секретар, до четиридесет и осем часа вие ще получите един хартиен плик по пощата; на левия горен ъгъл ще бъде изписано името Агейт…

— Агейт? Беоулф Агейт?

— Моля ви, изслушайте ме, сър. Този плик трябва да бъде донесен директно на вас, без да се отваря. В него има подробен доклад, описващ редица събития, които са се случили и продължават да се случват в момента. Които разкриват конспирация, целяща да поеме над правителството…

— Конспирация? Моля, бъдете конкретен. Комунист?

— Не. Не мисля.

— Трябва да бъдете конкретен, господин Скофийлд! Вие сте издирван от закона и злоупотребявате с лисабонската линия. Разтревоженият ви плач, целящ да се спасите, не е във ваш интерес, нито в интерес на тази страна.

— Ще откриете конкретните неща, от които имате нужда в доклада ми. Между тях е доказателството. Повтарям, доказателство, господин секретар, че в Сената е налице една измама, която датира отпреди двадесет години. Тя е от такъв мащаб, че не съм сигурен дали страната ще бъде в състояние да понесе шока. Може дори да не е в неин интерес да я разкрие.

— Обяснете го сам!

— Обяснението е в плика. Но там няма препоръка; аз нямам никакви препоръки. Това си е ваш бизнес. И на президента. Представете му информацията възможно най-скоро, след като я получите.

— Заповядвам ви да ми докладвате незабавно!

— Ще се появя след четиридесет и осем часа, ако все още съм жив. Когато се появя, искам две неща: реабилитация за мен и подслон за офицера от съветското разузнаване — ако той е жив.

— Скофийлд, къде сте?

Брей затвори.

Той изчака десет минути и проведе втория си телефонен разговор до Лисабон. Тридесет и пет минути по-късно на телефона беше председателят на Националния съвет за сигурност.

— Господин председател, вие ще получите хартиен плик по пощата; в горния ляв ъгъл ще бъде записано името Агейт…

Беше точно четиринадесет минути след полунощ, когато приключи последния разговор. Сред мъжете, с които се беше свързал, имаше почтени мъже. Гласовете им трябваше да бъдат чути от президента.

Имаше четиридесет и осем часа. Това можеше да означава цял живот.

Сега беше време за уискито. Докато очакваше включването, беше погледнал към бутилката скоч. Беше близо до мисълта именно по този начин да успокои своите тревоги, но и в двата случая отхвърли метода. Когато беше притиснат, той беше най-студения мъж, когато познаваше; може би невинаги щеше да чувства това, но това беше начинът, по който трябваше да работи. Сега вече заслужаваше да пие; това щеше да бъде наздравица за разговора, който щеше да проведе след малко със сенатора Джошуа Ейпълтън Четвърти, а иначе Джулиън Гидероне, син на Пастирчето.

Телефонът иззвъня, шокът от звука накара Брей да стисне бутилката в ръката си, забравяйки за уискито, което наливаше. Алкохолът изпълни чашата и започна да се излива на рафта. Беше невъзможно! Нямаше начин обажданията му до Лисабон да бъдат проследени толкова бързо. Магнитните импулси пътуваха с часови колебания, откривайки погрешни източници; цялата система трябваше да бъде закрита за минимум осем часа, за да може да бъде проследено едно единично обаждане. Лисабон беше изключен; просто човек можеше да се обади и да бъде в безопасност, местоположението му да бъде погребано до следващия път, когато щеше да бъде издирвано пак.

Телефонът иззвъня отново. Ако не отговореше, нямаше да разбере. Липсата на информация беше далеч по-опасна дори в случай, че беше проследен. Независимо от това какво се беше случило, той все още разполагаше с козове; или поне с убеждението, че тези козове ще играят. Вдигна телефона.

— Да?

— Стая 212?

— Какво има?

— На телефона е управителят, сър. Няма нищо спешно, но външната телефонистка ни каза — съвсем естествено — че от нашата телефонна централа има задгранични телефонни разговори. Спомнихме си, че вие не използвате кредитна карта, а предпочитате сметките ви да бъдат записвани на стаята ви. Счетохме, че ще бъде добре да знаете, че таксата ви вече надхвърля триста долара.

Скофийлд погледна преполовената бутилка скоч. Скептицизмът на янките нямаше да се промени до края на света; а после счетоводителите на Нова Англия щяха да дадат под съд Вселената.

— Защо не дойдете лично и аз ще ви платя за разговорите. Ще бъде в брой.

— О, не е необходимо, наистина не е необходимо, сър. Всъщност, аз не съм в хотела, вкъщи съм си. — Настъпи съвсем кратка пауза на смущение. — В Бевърли. Ние просто ще добавим…

— Благодаря ви за загрижеността — отвърна Брей, затваряйки телефона и връщайки се при барчето и бутилката скоч.

Пет минути по-късно той беше готов. Ледено спокойствие беше обхванало цялото му тяло, когато седна до телефона. Думите щяха да се появят, защото оскърблението беше там, те сами щяха да се появят лесно. Това, за което се беше замислил, беше последователността. Изнудване, компромис, слабост, размяна. Някой вътре в Матарезе искаше да разговаря с него, да го привлече поради най-логичната причина на света; той щеше да даде на този мъж — който и да беше — шанса да направи и двете. Това беше част от размяната, прелюдия към бягството. Но първата стъпка по опънатото въже нямаше да бъде направена от Беоулф Агейт. Тя щеше да бъде предприета от сина на Пастирчето.

Вдигна телефона. Тридесет секунди по-късно чу познатия глас с неповторимия бостънски акцент, който толкова често му напомняше за младия президент, убит в Далас.

— Ало? Ало?

Явно беше прекъснал съня на сенатора; разбра го от изкашлянето.

— За бога, кой се обажда?

— Има един гроб в швейцарското селце Кол дю Пилон. Ако в онзи ковчег там долу има тяло, то не е на мъжа, чието име е изписано върху камъка.

Въздишката в телефона беше наелектризираща. Тишината, която последва, представляваше един вик, пресечен от прегръдката на страха.

— Кой?…

Мъжът беше шокиран, неспособен да състави въпроса си.

— Няма нужда да казваш нищо, Джулиан…

— Престани! — Викът най-после излезе.

— Добре, без имена. Знаеш кой съм аз — ако не знаеш, значи Пастирчето не е информирало синчето си.

— Няма да слушам!

— О, ще слушаш, сенаторе. Точно сега този телефон е част от ръката ти; ти няма да го изпуснеш. Не можеш. За това по-добре слушай. На единадесети ноември хиляда деветстотин четиридесет и трета година ти и един твой близък приятел сте отишли при един и същ зъболекар на Мейн стрийт, Андовър, в Масачузетс. Същия ден са ви направили рентгенови снимки. — Скофийлд направи пауза, която продължи точно една секунда. — Аз притежавам тези снимки, сенаторе. От офиса ти ще го потвърдят сутринта. От офиса ти могат също да потвърдят факта, че вчера един куриер от Генералния счетоводен офис взе снимки, направени неотдавна от сегашния ти зъболекар във Вашингтон. И накрая, щом си толкова настоятелен, офисът ти може да провери в каталога на рентгеновите снимки в болницата Масачузетс Дженерал в Бостън. Ще открият, че една единична, фронтална рентгенова снимка, направена преди двадесет и пет години, липсва от картона на Ейпълтън. Отпреди един час те всички са на мое разположение.

В телефона се чу тих, обикновен плач; един стон без думи.

— Продължавай да слушаш, сенаторе — продължи Брей. — Има един шанс. Ако момичето е живо, имаш шанс, ако не е — нямаш. Що се отнася до руснака, ако той трябва да умре, аз съм човекът, който може да го убие. Мисля, че знаеш защо. Виж какво, можем да се разберем. Това, което знам, не желая да го знам. Това, което правиш, не ме засяга, повече не. Това, което ти искаш, вече си го спечелил, а хората като мен свършват, работейки за хора като теб, така е от край време. В края на краищата няма голяма разлика между всички вас. Навсякъде.

Скофийлд отново направи пауза, стръвта блестеше; дали щеше да я налапа…

Налапа я. Шепотът беше дрезгав, изречението — пробващо почвата.

— Има… хора, които искат да говорят с теб.

— Ще ги изслушам. Но само след като момичето бъде освободено, а руснакът бъде предаден на мен.

— А рентгеновите снимки?…

Думите бяха изречени бързо, прекъснати; един мъж потъваше.

— Такава ще бъде размяната.

— А как?

— Ще се договорим. Трябва да разбереш, сенаторе, единственото нещо, което сега има значение за мен, съм аз самият. Момичето и аз, ние просто искаме да се измъкнем.

— Какво?

Мъжът отново беше неспособен да зададе въпроса си.

— … Искам ли? — довърши Скофийлд. — Доказателство, че е жива, че все още може да ходи.

— Не разбирам…

— Не знаеш много и за размяната също. Пакет, който е неподвижен, не е никакъв пакет; той проваля размяната. Искам доказателство, а имам много мощен бинокъл.

— Бинокъл?

— Хората ти ще разберат. Искам телефонен номер и да я видя. Очевидно аз съм в района на Бостън. Ще ти се обадя утре сутринта на този номер.

— Има дебати в Сената, кворум за…

— Ще ги пропуснеш — каза Брей, затваряйки телефона.

Първият ход беше направен; телефоните между Вашингтон и Бостън щяха да бъдат използвани цяла нощ. Доверие и париране, натиск и проверки; преговорите бяха започнали. Той погледна към книжните пликове на масата. Между обажданията ги беше запечатал, претеглил, беше залепил и марките. Бяха готови да заминат. С изключение на един, а нямаше причина да вярва, че ще му се наложи да го изпрати. В изчезването на мъжа и в това, което той може би беше направил, имаше някаква трагедия.

Беше време отново да се обади на старата си приятелка от Париж. Вдигна телефона и набра номера.

— Брей, слава богу! Чакаме те от часове!

— Вие?

— Посланик Уинтроп.

— Той е там?

— Всичко е точно. Беше уредено изключително добре. Неговият човек, Стенли, ме убеди, че не е възможно някой да ги е проследил и че на всички е известно, че посланикът е в Александрия.

— Стенли е добър!

Скофийлд чувстваше, че му се иска да изкрещи до небето от силното облекчение, силната радост. Уинтроп беше жив! Фланговете бяха покрити, Матарезе — унищожени. Беше свободен да преговаря така, както никога не беше преговарял в своя живот. А той беше най-добрия.

— Дай да говоря с Уинтроп.

— Брендън, аз съм на телефона. Страхувам се, че взех телефона от приятелката ти твърде грубо. Прости ми, скъпи.

— Какво се случи? Опитвах се да ти се обадя.

— Бях ранен, не сериозно, но достатъчно, за да ми се наложи да се лекувам. Отидох при един познат лекар във Фредериксбърг; той има частна клиника. Някак си не вървеше най-възрастният от така наречените държавници да се появи във вашингтонска болница с куршум в ръката. Имам предвид, можеш ли да си представиш Хариман да се появи в някое спешно отделение в Харлем с огнестрелна рана? Не исках повече да те намесвам, Брендън.

— Господи! Трябваше да се сетя за това.

— Имаш достатъчно неща, за които трябва да се сещаш. Къде си?

— Край Бостън. Има толкова много неща, които трябва да ви разкажа, но не по телефона. Всичко е в един плик, заедно с четири ленти от рентгенови снимки. Трябва веднага да ви го предам, а вие трябва да го предадете на президента.

— Матарезе?

— Повече, отколкото и двамата можем да си представим. Имам доказателството.

— Хвани първия самолет за Вашингтон. Ще се свържа с президента сега и ще ти осигуря пълна протекция. Военен ескорт, ако трябва. Издирването ти ще бъде отменено.

— Не мога да направя това, сър.

— Защо не?

Посланикът не искаше да повярва.

— Има… намесени няколко заложници. Имам нужда от време. Те ще бъдат убити, ако не започна преговори.

— Преговори? Не ти трябва да преговаряш. Ако наистина имаш това, което казваш, че имаш, остави правителството да свърши тази работа.

— За натискането на спусъка са необходими грубо около петстотин грама натиск и около една пета от секундата — каза Скофийлд. — Аз трябва да преговарям; но вижте, сега мога да го направя. Ще поддържам връзка с вас, ще ви посоча мястото на размяната. Ще можете да ме прикривате.

— Отново тези думи — каза Уинтроп. — Те никога не излизат от речника ти, нали?

— Никога не съм чувствал благодарност за това, че ми се налага да ги използвам.

— Колко време?

— Зависи; въпросът е деликатен. Двадесет и четири, може би тридесет часа. Трябва да са по-малко от четиридесет и осем. Това е крайният срок.

— Предай ми доказателството, Брендън. Има един адвокат; фирмата му е в Бостън, но той живее в Уолтъм. Той е добър приятел. Имаш ли кола?

— Да. Мога да стигна до Уолтъм за около четиридесет минути.

— Добре. Ще му се обадя. Той ще хване първия самолет за Вашингтон. Името му е Пол Бърджърън. Ще трябва да намериш адреса му в някой указател.

— Няма проблеми.

Беше един и четиридесет и пет минути след полунощ, когато Брей натисна звънеца на вратата на къщата в Уолтъм. Пол Бърджърън отвори вратата, облечен в халат. По застаряващото му интелигентно лице, се виждаха бръчки на тревога.

— Знам, че не трябва да питам за името ви, но ще имате ли нещо против, ако влезете? От това, което разбирам, съм сигурен, че ще можете да пийнете едно.

— Много ви благодаря, но все още трябва да свърша някои неща. Това е пликът и още веднъж ви благодаря.

— Може би друг път. — Адвокатът погледна дебелия хартиен плик в ръката си. — Знаете ли, чувствам се по същия начин, както Джим Сейнт Клер трябва да се е чувствал, когато за последен път му се е обадил Ал Хаиг. Това да не е някакъв вид димка?

— Не, но също има връзка с огъня, господин Бърджърън.

— Обадих се на авиокомпанията преди един час. Ще летя за Вашингтон със самолета от седем и петдесет и пет. Уинтроп ще получи това до десет сутринта.

— Благодаря. Лека нощ.

Скофийлд подкара обратно към Салем, оглеждайки пътищата инстинктивно за някой, който да го следи; нямаше, а и не очакваше да има. Освен това търсеше да види някакъв денонощен супермаркет. Стоките им почти винаги се ограничаваха само с храни.

Намери един в покрайнините на Медфорд, встрани от магистралата. Паркира пред него, влезе и видя това, което търсеше във втората зала. Евтини будилници, макети на Биг Бен. Купи десет от тях.

Беше три и осемнадесет, когато влезе в стаята си. Извади будилниците от кутиите, нареди ги на масата и отвори дипломатическия си куфар, изваждайки малка кожена чантичка, съдържаща миниатюрни ръчни инструменти. Първото, което щеше да направи сутринта, беше да купи батерии и телефонни кабели, а малко по-късно и експлозиви. Можеше да струват доста, но това не беше непреодолим проблем, трябваше му по-скоро шоу, отколкото сила, а по всяка вероятност нямаше да му трябва нищо. Годините, обаче, го бяха научили да бъде внимателен; една размяна беше като изработването на гигантски самолет. Всяка система имаше резервна система, всяка резервна — алтернативна.

Разполагаше с шест часа, за да подготви своите алтернативи. Беше добре, че имаше какво да прави. Сънят сега беше изключен.

9.

Промяната между зората и деня беше едва доловима; времето отново обещаваше зимен дъжд. Той пристигна в осем часа. Брей стоеше с ръце, облегнати на перваза на прозореца, и гледаше океана, мислеше си за по-спокойните и топли морета, чудейки се дали той и Тони ще могат някога да плават по тях. Вчера нямаше никаква надежда, днес имаше и той беше поставен на изпитание да работи така, както никога преди това не беше работил. Всичко, което Беоулф представляваше, трябваше да бъде видяно и чуто, да бъде събрано в този ден. Той беше прекарал живота си, подготвяйки се за няколкото кратки часа, които можеха да му позволят да продължи да живее по единствения възможен начин. Щеше да я спаси или щеше да умре; това не беше се променило. Фактът, че беше успял ефективно да унищожи Матарезе, беше почти без значение сега. Това беше професионална задача, а той беше най-добрият… Той и руснакът бяха най-добрите.

Отдръпна се от прозореца и отиде до масата, преглеждайки труда си от последните няколко часа. Беше му отнело по-малко време, отколкото беше проектирал; толкова пълна беше концентрацията. Всеки часовник беше разглобен, всички валове на основните колелца бяха изпробвани, към въртящите се в една посока механизми бяха прибавени нови неонови гайки, миниатюрните болтчета бяха балансирани. Сега всички бяха готови да приемат включването на телефонните кабели, свързани с батерия, която щеше да хвърли искрите към открития барут в продължение на тридесет секунди. Тези искри от своя страна щяха да запалят и възпламенят експлозивите, наредени в кръг в разстояние на петнадесет минути. Всеки будилник беше нагласен и проверен отново дузина пъти, зъбчатките бяха така подбрани, че да осигуряват последователност; всички бяха отработени по дузина пъти за тази последователност. Професионални инструменти, когато ги изучаваше, нямаше някакво конкретно поръчение. Дизайнерът трябваше също така да бъде и механик, архитектът — строител, критикът на даден занаят трябваше да може да го практикува. Това беше важно.

Барут можеше да бъде получен след закупуването на куршуми от който и да е оръжеен магазин. Що се отнасяше до експлозиви, едно обикновено посещение до някой обект, който предстоеше да бъде съборен, или до някоя строителна площадка, въоръжен с подходящата правителствена идентификация, беше всичко, необходимо за получаването на инвентара на място. Останалото беше въпрос на това да имаш големи джобове в шлифера. Всичко това го беше правил и преди; манталитетът на обикновените хорица беше един и същ навсякъде. Внимавай в човека, носещ черен пластмасов пропуск, който говори тихо. Той е опасен. Трябва да му сътрудничиш; не позволявай името ти да попадне в списъка.

Той постави часовниковите механизми в една кутия, дадена му от чиновника в супермаркета пет часа по-рано, запечата капака и я отнесе до колата си. Отвори багажника си, нагласи кутията в ъгъла и се върна във фоайето на хотела.

— Налага ми се да си тръгна скоро — каза той на младия мъж зад рецепцията. — Платих за една седмица, но плановете ми се промениха.

— На вашата стая има записани много телефонни разговори…

— Вярно — съгласи се Скофийлд, чудейки се колко хора от Салем знаеха това. Дали вещиците все още ги изгаряха в Салем? — Ако вече сте ми направили сметката, ще сляза долу след около половин час. Прибавете и тези вестници към сметката ми, моля.

Той взе два вестника от рафтовете на рецепцията. Сутрешният „Екзаминър“ и местният седмичен вестник. После се изкачи по стълбите в стаята си.

Направи си кафе, отнесе чашата до масата и седна до нея с вестниците и телефонния указател на Салем. Беше осем и двадесет и пет. Пол Бърджърън вече летеше от тридесет минути, времето на летище Лоугън позволяваше полетите да се състоят. Това беше нещо, което щеше да провери, когато започне телефонните обаждания.

Отвори „Екзаминър“, обръщайки на секцията за обявите. Имаше две, с които се търсеха строителни работници, първата в Нютън, втората в Брейнтрий. Записа си адресите, надявайки се да открие трети и четвърти някъде наоколо.

Успя. В местния вестник от Салем имаше снимка, направена преди пет дни, показваща сенатора Джошуа Ейпълтън на церемонията при започването на изкопните работи в Суомпскот. Това беше федерален проект, координиран с щата Масачузетс, един квартал за хора със средни доходи, който щеше да бъде построен на скалистата земя, на север от Филипбийч. Заглавието казваше: „Започват разрушителни и изкопни работи…“.

Иронията беше чудесна.

Той отвори телефонния указател и намери оръжеен магазин в Салем; нямаше причина да търси по-нататък. Записа адреса.

Беше осем и тридесет и седем. Време да се обади за лъжата, която беше прикрита под името на Джошуа Ейпълтън. Стана и отиде до леглото, импулсивно решавайки да се обади първо на летище Лоугън. Обади се и думите, които чу, бяха точно тези, които искаше да чуе.

— В седем и петдесет и пет за Вашингтон? Това трябва да е полет 62 на Ийстърн. Сега ще проверя, сър… имало е дванадесетминутно закъснение, но самолетът е излетял.

Пол Бърджърън пътуваше към Вашингтон и към Робърт Уинтроп. Сега нямаше да има отлагане, нямаше да има кризисни конференции, нямаше да има набързо свикани срещи между арогантните мъже, опитващи се да решат как и кога да процедират. Уинтроп щеше да се обади в Овалния офис; щеше да бъде уредена незабавна среща и цялата мощ на правителството щеше да бъде хвърлена срещу Матарезе. И утре сутринта, Уинтроп се беше съгласил с това, сенаторът щеше да бъде отведен от тайните служби и да бъде откаран директно в болницата Уолтър Рийд, където щеше да бъде подложен на интензивни прегледи. Щеше да бъде разкрита една двадесет и пет годишна измяна. Пастирчето и синът му щяха да бъдат унищожени.

Брей запали цигара, отпи от кафето и вдигна телефона. Беше напълно самообладан; щеше да се концентрира тотално върху преговорите, върху размяната, която щеше да бъде без значение за Матарезе.

Гласът на сенатора беше напрегнат, от краткото изречение се долавяше изтощение.

— Никълъс Гидероне иска да те види.

— Самото Пастирче — каза Скофийлд. — Ти знаеш условията ми. Той знае ли ги? Готов ли е да ги изпълни?

— Да — прошепна синът. — Съгласен е да ти даде телефонния номер, но не е сигурен какво имаш предвид като казваш изглед.

— Тогава няма какво повече да си говорим. Затварям.

— Чакай!

— Защо? Това е проста дума; казах ти, че имам бинокъл. Какво още да ти кажа? Той е отказал, сбогом, сенаторе.

— Не! — Дишането на Ейпълтън се долавяше. — Добре, добре. Ще ти бъде казано време и място, където да се обадиш на номера, който ще ти дам.

— Ще ми бъде какво? Ти си мъртъв, сенаторе. Ако те искат да те пожертват, това си е техен бизнес — и твой. Така предполагам, но със сигурност не е моя работа.

— За какво, по дяволите, говориш? Какво има?

— Това е неприемливо. Не те ще ми кажат време и място, а аз ще ти кажа на теб и ти ще им кажеш на тях. Давам ти конкретно място и период от време, сенаторе. Между три и пет часа днес следобед, при северните прозорци на Ейпълтън хол, тези, които гледат към езерото Ямайка. Разбра ли? Ейпълтън хол.

— Телефонният номер…

— Не ми го казвай. Искам прозорците да са осветени, жената да бъде в една стая, руснакът в друга. Искам да видя как те се движат, как разговарят; искам да ги видя да ходят, да говорят, да реагират. Ясно ли е?…

— Да. Да говорят… да реагират.

— И, сенаторе, кажи на хората си да не си правят труда да ме търсят. Снимките няма да бъдат в мен; те ще бъдат у някой друг, на когото съм казал къде да ги изпрати, ако не се върна на уговорената автобусна спирка до пет и половина.

— Автобусна спирка?

— По северния път от Ейпълтън хол минава маршрутът на обществената автобусна линия. Тези автобуси са винаги пълни, а дългият път около езерото Ямайка ги прави доста бавни. Ако дъждът продължи да вали, ще бъдат и по-бавни от обикновено. Така че ще имам достатъчно време да видя това, което искам да видя.

— Ще се срещнеш ли с Никълъс Гидероне? — Въпросът беше зададен бързо, на ръба на истерията.

— Ако съм доволен — каза Скофийлд студено. — Ще ти се обадя от някоя телефонна кабина около пет и половина.

— Той иска да говори с теб сега!

— Господин Викъри не разговаря с никого, докато не се настани в хотел „Риц Карлтън“. Мислех, че това е ясно.

— Той се тревожи, че може да си направил дубликати; той е много разтревожен от това.

— Това са двадесет и пет и тридесет и осем годишни негативи. Всякакво излагане на фотографска светлина ще се отрази на спектрографа веднага. Не бих рискувал да бъда убит за това.

— Той настоява да се свържеш с него сега. Казва, че е изключително важно!

— Всичко е изключително важно.

— Той каза да ти предам, че грешиш. Грешиш много.

— Ако днес следобед съм доволен, той ще има шанса да ми го каже по-късно. А ти ще си получиш президентския пост. Или може би той?

Брей затвори телефона и изтърси цигарата си. Както си мислеше, Ейпълтън хол беше най-логичното място Гидероне да държи своите заложници. Той се беше опитал да не мисли за това, когато бе обиколил огромното имение — близостта на Тони беше пречка, която едва ли можеше да преодолее — но инстинктивно го знаеше. И защото го знаеше, очите му бяха реагирали като бързите прекъсвачи на дузина камери, запечатвайки стотици образи. Мястото беше обширно; акри, изпълнени с гъсти гори и дебели шубраци, а охраната в малките заслони беше поставена около хълма. Подобна крепост беше вероятна цел за нашествие — всъщност възможността никога не е напускала съзнанието на Гидероне — и Скофийлд възнамеряваше да спечели от този страх. Щеше да симулира едно въображаемо нашествие, което щеше да създаде впечатлението, че е организирано от такъв тип армия, каквато Пастирчето най-добре познаваше.

Той се обади за последен път, преди да тръгне за Салем; на Робърт Уинтроп във Вашингтон. Посланикът по всяка вероятност щеше да бъде зает през следващите няколко часа в Белия дом — съветът му щеше да бъде необходим при всяко решение, взето от президента. А Скофийлд искаше да си осигури защитата на предната линия. Наистина му беше необходима само тази защита; въображаемите нашествия нямаха нашественици.

— Брендън? Не съм спал цяла нощ.

— Също както и много други хора, сър. Чиста ли е тази линия?

— Проверих я електронно рано сутринта. Какво стана? Видя ли се с Бърджърън?

— Той пътува. С полет шестдесет и две на Ийстърн. Пликът е у него и той ще бъде във Вашингтон в десет часа.

— Ще изпратя Стенли да го посрещне на летището. Говорих с президента преди петнадесет минути. Той се освобождава от срещите си и ще ме приеме в два следобед. Предполагам, че това ще бъде много дълга среща. Сигурен съм, че ще иска да покани и други хора.

— Точно за това се обаждам сега; мислех си за това. Уговорих мястото на размяната. Имате ли молив?

— Да, казвай.

— Това е едно място, наречено Ейпълтън хол в Бруклин.

— Ейпълтън? Сенаторът Ейпълтън?

— Ще разберете, когато получите плика от Бърджърън.

— Господи!

— Имението се намира над езерото Ямайка, на един хълм, наречен Ейпълтън хил. Той е доста известен. Ще уговоря срещата за единадесет и половина довечера. Ще подготвя пристигането си точно. Кажете на тези, от които зависи, да започнат да обграждат хълма в единадесет и четиридесет и пет. Блокирайте пътищата в разстояние на половин миля във всички посоки, като използвате знаци за отбиване на пътя. На всеки петдесет или сто метра от оградата има охрана. Поставете командния пост на черния път, точно срещу главната врата. Там има една голяма бяла къща, ако си спомням правилно. Трябва да я завземете и да прережете телефонните кабели; тя може и да принадлежи на Матарезе.

— Само минутка, Брендън — прекъсна го Уинтроп. — Записвам си това, а ръцете и очите ми не са същите, каквито бяха някога.

— Съжалявам, ще говоря бавно.

— Добре. Прерязваме телефонните кабели. Продължавай.

— Стратегията ми направо е извадена от учебника. Те може и да я очакват, но не могат да я спрат. Ще им кажа, че крайният ми срок е петнадесет минути след полунощ. Тогава трябва да изляза през вратата със заложниците, да отида до колата си и да запаля две клечки една след друга; те ще познаят модела. Ще им кажа, че зад вратата съм оставил един търтей, който стиска пликове с рентгеновите снимки.

— Търтей? Рентгенови снимки?

— С първото наричам човека, когото съм наел. Второто е доказателството, което те очакват да им предам.

— Но ти не можеш да го предадеш!

— Това няма да има значение. Вие ще имате достатъчно пликове, които Бърджърън ще ви донесе.

— Разбира се. Какво още?

— Когато запаля втората клечка, кажете на командващия операцията да ми даде ответни сигнали.

— Ответни?…

— Да запали две клечки.

— Разбира се. Съжалявам. После?

— Да изчака докато стигна до вратата. Ще наглася всичко да свърши до дванадесет и двадесет. В момента, в който се отвори вратата, войниците трябва да влязат. Ще бъдат прикривани от отвличащи вниманието статични взривове — кажете им, че са само такива. Статични.

— Какво? Не разбирам.

— Те ще разберат. Сега трябва да тръгвам, господин посланик. Имам все още много неща да свърша.

— Брендън!

— Да, сър.

— Има едно нещо, което не трябва да правиш.

— Какво е то?

— Да се тревожиш за реабилитацията ти. Обещавам ти. Ти винаги си бил най-добрият, който сме имали.

— Благодаря ви, сър. Благодаря ви за всичко. Искам просто да бъда свободен.

Собственикът на оръжейния магазин на булевард Хотърн в Салем беше както озадачен, така и доволен, че непознатият си купи два кашона е ловни куршуми 04, и то извън сезона. По принцип туристите бяха големи глупаци, но този направи адска глупост като плати хубави пари не само за куршумите, но и за десет пластмасови тръби, които производителите доставяха безплатно. Той говореше с един от онези равни, един вид мазни гласове. Вероятно някакъв адвокат от Ню Йорк, който никога не е държал пистолет в ръката си. Абсолютни глупаци.

Дъждът продължаваше да вали, образувайки локви в калта, докато недоволните групи строителни работници стояха в колите си, чакайки дъжда да спре, за да могат да се разпишат; четири часа означаваха дневна надница, но без да се разпишат, нямаше да има нищо.

Скофийлд приближи вратата на изфабрикувания фургон, стъпвайки на някаква плоча, която потъна в калта пред заливания от дъжда прозорец. Вътре видя началника, който седеше до някаква маса и говореше по телефона. На десетина метра вляво имаше бетонен бункер с тежък катинар на стоманената врата, на която с червени букви беше изписано ясно и четливо:

Брей почука първо на прозореца, отвличайки вниманието на мъжа от телефона, после слезе от плочата и отвори вратата на фургона.

— Да, кво има? — изгледа го началникът.

— Ще изчакам, докато свършите — каза Скофийлд, затваряйки вратата. Един знак на масата му подсказа името на мъжа. А. Патели.

— Може да се наложи да почакаш, момко! Говоря с един крадец по телефона. Един шибан крадец, който казва, че шибаните му шофьорчета не могат да карат, защото било мокро навън!

— Моля ви, бъдете по-кратък. — Брей извади картата с легитимацията си. Разтвори я. — Вие сте господин Патели, нали?

Шефът се втренчи в картата.

— Ъхъ.

Той заговори отново в телефона.

— Ще ти се обадя след малко, разбойнико! — Стана от стола. — Вие сте от правителството?

— Да.

— Какво, по дяволите, има пък сега?

— Нещо, което мислим, че не ви касае, господин Патели. Моят екип работи заедно с Федералното бюро за разследване…

— ФБР?

— Точно така. Имали сте няколко доставки от експлозивни материали, донесени тук.

— Заключени добре и добре съхранявани — прекъсна го шефът. — Всяка скапана пръчица.

— Ние не мислим така. За това съм тука.

— Какво?

— Преди два дни в Ню Йорк имаше експлозия, може би сте чел за нея. Една банка на „Уолстрийт“. Оксидацията е била повишена с няколко единици над серийния номер, който е гръмнал заедно с детонационната шапчица; мислим, че следите водят към една от вашите доставки.

— Това е голяма тъпотия!

— А защо да не проверим?

Експлозивите в бетонния бункер не бяха пръчици, те бяха солидни блокчета, дълги около дванадесет сантиметра, високи осем и широки пет, опаковани в кашони по двадесет и четири.

— Подгответе документи за пратка, моля — каза Скофийлд, разглеждайки повърхността на една от тухличките. — Били сме прави. Точно тези са.

— Документи?

— Ще взема един кашон за експертизен анализ.

— Какво?

— Вижте, господин Патели, задникът ви може да се окаже на много тясно място. Вие сте подписал за тези доставки, но не мисля, че сте ги преброил. Ще ви посъветвам да ми сътрудничите напълно. Всеки отказ или противопоставяне могат да бъдат изтълкувани погрешно; освен всичко друго, това е ваша отговорност. Откровено казано, не мисля, че вие сте въвлечен, но аз съм само оперативен следовател. От друга страна пък, моята дума има значение…

— Ще подпиша това скапано нещо, което ви трябва. Какво да напиша?

От един магазин за битови стоки Брей купи десет батерии със сухи клетки, десет пластмасови петлитрови туби, една ролка телефонен кабел и един флакон с черна аерозолна боя. Помоли да му дадат един много голям кашон, за да може да отнесе всичко под дъжда.

Той седна на задната седалка на наетата кола, постави последния часовник в пластмасовата туба, оставяйки тухличката с експлозив на дъното до батерията. Ослуша се за равномерното цъкане на механизма; успя да го чуе. Тогава постави капачката на мястото й и я запечата с тиксо.

Беше дванадесет и четиридесет и две на обяд. Будилниците бяха нагласени последователно, улейчетата на лостовете бяха заключени между зъбите на пиньонките, задействането трябваше да започне точно в единадесет и двадесет и шест минути.

Както беше направил и с останалите, той напръска контейнера с черна боя; почти цялата задна седалка беше изцапана от боята. Щеше да остави една стодоларова банкнота на гишето на агенцията.

Той пусна една монета в телефонния апарат. Беше в Уест Роксбъри, на две минути път от границата с Бруклин. Набра номера, изчака, докато вдигнат телефона на другия край и изрева в телефона.

— Санитарни служби?

— Да, сър. Какво можем да направим за вас?

— Ейпълтън Драйв! Бруклин! Канализацията се е запушила! Цялата ми ливада отпред е наводнена.

— Къде се намира това, сър!

— Току-що ви казах. Ейпълтън Драйв и Бийчнът Теръс. Ужасно е.

— Ще изпратим веднага един камион, сър.

— Моля, побързайте!

Камиончето на санитарния отдел вървеше бавно по Бийчнът Теръс към пресечката с Ейпълтън Драйв. Шофьорът очевидно проверяваше канализационните шахти на улицата. Когато стигна до ъгъла, някакъв мъж в тъмносин шлифер му махна да спре. Беше невъзможно да го заобиколи; той се движеше напред и назад по средата на улицата, махайки с ръце като обезумял. Шофьорът отвори вратата и извика в дъжда.

— Кво има?

Това щеше да е последното нещо, което каза за следващите няколко часа.

Зад оградата на Ейпълтън хол един от охраната в дървените будки вдигна телефона си и се обади на телефонистката от централата да го свърже с външна линия. Той се обаждаше на санитарния отдел в Бруклин. Едно от техните камиончета се намираше на Ейпълтън Драйв и спираше през всеки тридесет метра.

— Докладвано е задръстване в района на Бийчнът и Ейпълтън, сър. Изпратили сме камион, който да провери.

— Благодаря — каза войникът от охраната и натисна някакъв бутон на вътрешната комуникационна система за всички станции. Той предаде информацията и се върна на стола си.

Кой ли идиот проверяваше канализационните шахти, за да си изкара хляба?

Скофийлд носеше черен дъждобран с изписан на гърба с бели букви надпис: „Санитарен отдел. Бруклин“. Беше три часът и пет минути. Огледът беше започнал, Антония и Талеников стояха зад прозорците от другата страна на имението; хората от Ейпълтън хол щяха да се концентрират върху пътя отдолу. Той караше санитарното камионче бавно нагоре по Ейпълтън Драйв, придържайки се близо до тротоара, спирайки на всяка шахта на улицата. Тъй като пътят беше дълъг, имаше най-малко двадесет или тридесет такива шахти. При всяко спиране той излизаше навън с двуметров гумен маркуч и разни други инструменти, които намери в камиончето, подходящи за измисления набързо проблем. Това ставаше при всяко спиране; на десетото обаче той прибави още нещо. Една петлитрова пластмасова туба, която беше боядисана в черно. Вече беше успял да натика седем такива между шиповете на оградата от ковано желязо, извън полезрението на дървените будки. Останалите три привърза с остатъка от телефонния кабел под решетките на шахтите.

В четири и двадесет и две привърши и подкара обратно към Бийчнът Теръс, където започна странният процес на съживяване на санитарния служител в каросерията на камиончето. Нямаше време да бъде деликатен. Свали дъждобрана и плесна мъжа няколко пъти, докато го върна в съзнание.

— Какво стана, по дяволите? — Мъжът беше изплашен, подскачайки при вида на Брей, който се беше надвесил над него.

— Направих грешка — обясни Скофийлд просто. — Можете да го приемете или не, но нищо не липсва, не съм ви направил нищо лошо, а и няма никакъв проблем с шахтите.

— Вие сте луд!

Брей извади портмонето си.

— Сигурно така излиза, затова бих искал да ви платя за това, че използвах камиона. Никой няма да разбере. Ето ви петстотин долара.

— Пет?…

— През изминалия час вие проверявахте шахтите по Бийчнът и Ейпълтън, това е всичко, което другите трябва да разберат. Бил сте изпратен и сте си свършил работата. Това е в случай, че искате тези петстотин долара.

— Вие сте луд!

— Нямам много време да споря с вас. Искате ли парите или не?

Очите на мъжа се изцъклиха. Той взе парите.

Нямаше значение дали го бяха видели; само това, което той видя, имаше значение. Часовникът му показваше четири и петдесет и седем, три минути оставаха преди изгледът да бъде прекратен. Той спря колата си точно под средната част на Ейпълтън хол, смъкна стъклото си, вдигна бинокъла, фокусирайки през дъжда върху осветените прозорци на около триста метра по-нагоре.

Първата фигура, която видя, беше на Талеников, но това не беше същият Талеников, когото беше видял в Лондон. Руснакът стоеше неподвижен зад стъклото, част от главата му беше омотана в превръзка, под отворената му яка се виждаше някаква подутина, още едно доказателство за рани, превързани здраво с бинт. До руснака стърчеше някакъв мускулест тъмнокож мъж, ръката му беше скрита зад гърба на Талеников. Скофийлд имаше впечатлението, че без подкрепата на този мъж Талеников щеше да припадне. Очите му гледаха право напред, премигвайки на всяка секунда; руснакът му казваше, че беше жив.

Брей обърна бинокъла надясно, дъхът му спря, туптенето в гърдите му беше като бързо ускоряваните удари на барабан в някаква ехокамера. Беше повече, отколкото можеше да понесе. Дъждът замъгляваше лещите; той щеше да полудее.

Тя беше там! Стоеше права зад прозореца, главата й беше изправена, първо се обърна наляво, после надясно, очите й се движеха, реагираха на гласове. Реагираха.

И тогава Скофийлд видя това, което не се осмеляваше да се надява, че ще види. Облекчение се разнесе по тялото му и той за малко да извика в дъжда от силното вълнение. Имаше страх в очите на Антония, това беше ясно, но имаше и още нещо. Гняв.

Очите на неговата любов бяха изпълнени с гняв и нямаше нищо на земята, което да го замени! Гневният ум беше непокътнат ум.

Той свали бинокъла, вдигна стъклото и запали двигателя. Трябваше да се обади на още няколко места и да уреди последните приготовления. Когато стореше това, щеше да дойде времето господин Б. А. Викъри да пристигне в хотел „Риц Карлтън“.

10.

— Останахте ли доволен? — Гласът на сенатора сега беше по-контролиран, отколкото сутринта. Тревогата все още беше там, но сега тя беше по-дълбоко под повърхността.

— Колко лошо е ранен руснакът?

— Той е загубил кръв, отслабнал е.

— Видях това. Може ли да се движи?

— Достатъчно, за да го качите в колата, ако това желаете да направите.

— Точно това искам да направя. Двамата, той и жената, да дойдат в моята кола с мен, точно в момента, когато кажа. Ще карам колата надолу към портала и когато подам сигнал, вратата трябва да бъде отворена. Тогава ще си получите рентгеновите снимки, а ние ще заминем.

— Мислех, че искаш да го убиеш.

— Преди това искам нещо друго. Той притежава информация, която може да направи остатъка от живота ми много приятен, без значение кой какво ще управлява.

— Разбирам.

— Сигурен съм, че разбираш.

— Ти каза, че ще се срещнеш с Никълъс Гидероне, чуй това, което той ще ти каже.

— Ще го чуя. Ще излъжа, ако не призная, че имам въпроси.

— Той ще отговори на всичко. Кога ще се видиш с него?

— Той ще разбере, когато се настаня в хотел „Риц Карлтън“. Кажи му да се обади там. И да си изясним нещо, сенаторе. Телефонен разговор, никакви войници. Рентгеновите снимки няма да бъдат в хотела.

— Къде ще бъдат те?

— Това е моя работа.

Скофийлд затвори и излезе от телефонната будка. Щеше да направи следващото обаждане от една будка в центъра на Бостън, да се свърже с Робърт Уинтроп, а и да види каква е реакцията на посланика за материала в плика, както и всичко останало. И да бъде сигурен, че протекцията му е вече осигурена. Ако съществуваха спънки, искаше да знае за тях.

— Тук е Стенли, господин Скофийлд.

Както винаги, шофьорът на Уинтроп говореше грубо, но не и неприятно.

— Посланикът е все още в Белия дом; той ми каза да се върна тук и да очаквам обаждане от вас. Каза ми да ви предам, че всичко, за което сте помолил, е уредено. Каза ми да повторя времената. Единадесет и тридесет, единадесет и четиридесет и пет и дванадесет и петнадесет.

— Това исках да чуя. Благодаря много.

Брей отвори вратата на телефонната будка в бакалницата и отиде до тезгяха, на който продаваха чертожна хартия и маркери в различни цветове. Избра си бледожълта хартия и тъмносин маркер.

Отиде обратно в колата си и използвайки дипломатическото куфарче за подложка, написа съобщението с големи, ясни букви върху жълтата хартия. Удовлетворен, отвори куфара, извади петте запечатани плика със залепени марки, адресирани до петимата най-влиятелни мъже на нацията, и ги постави на седалката до себе си. Вече беше време да ги изпрати. После извади шестия плик и напъха жълтата хартия в него; той го запечата с тиксо и написа върху него: „За бостънската полиция“.

Подкара бавно по Нюбъри стрийт, търсейки адреса, който беше намерил в телефонната будка. Беше от лявата страна, четири входа от ъгъла, една голяма боядисана табела на прозореца.

Една слаба, скована жена с израз на сериозен професионализъм се надигна от бюрото си и приближи до гишето.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — каза Скофийлд с непоколебимост в гласа си, като отвори легитимационната си карта. — Аз съм от бостънската полиция и се занимавам с прегледите на връзките между отделите.

— Полицията? Боже господи…

— Няма защо да се тревожите. Провеждаме едно учение, проверяваме каква е реакцията при задаване на външна тревога. Бихме искали този плик да бъде предаден на станцията в Бойлстън довечера. Ще успеете ли?

— Разбира се, че ще успеем.

— Чудесно. Колко струва.

— О, не мисля, че ще е необходимо, господин офицер. Ние всички зависим от това.

— Не мога да приема това, благодаря ви. Освен това, имаме нужда от квитанция. А и вашето име, разбира се.

— Разбира се. Таксата за нощните доставки обикновено е десет долара.

— Ще можете ли да ми дадете квитанция, моля. — Скофийлд извади парите от джоба си. — И ако нямате нищо против, моля ви, посочете, че пратката трябва да бъде предадена между единадесет и единадесет и петнадесет. Това е много важно за нас. Ще го направите, нали?

— Ще направя дори по-добре от това, господин офицер. Сама ще я предам. Аз съм дежурна до полунощ, така че просто ще оставя едно от момчетата тук и ще отида право там, лично. Аз наистина уважавам нещата, с които се занимавате. Броят на престъпленията достигна астрономически цифри в наше време; всички трябва да се борим с това, бих казала.

— Много сте любезна, мадам.

— Знаете ли, има много странни хора в сградата, в която живея. Много странни.

— Какъв е адресът ви? Ще изпратя патрулна кола да наблюдава по-отблизо от сега нататък.

— Защо… благодаря ви…

— Благодаря ви аз, мадам.

Беше девет и двадесет, когато той влезе във фоайето на „Риц Карлтън“. Беше карал до кея и обядва риба, времето му премина в мисли за това, което той и Тони щяха да направят след като минеше нощта. Къде щяха да отидат? Как щяха да живеят? Парите не представляваха проблем за него; Уинтроп беше му обещал реабилитиране, а шефът на „Консулски операции“, този, който се беше опитал да го убие, Даниел Конгдън, беше достатъчно щедър в пенсиите и другите допълнителни облаги, които щеше да получи, ако си държеше устата затворена. Беоулф Агейт щеше да изчезне от света; но къде щеше да отиде Брей Скофийлд? Ако Антония щеше да бъде с него, това нямаше значение.

— Има съобщение за вас, господин Викъри — каза администраторът, подавайки му малък плик.

— Благодаря — кимна Скофийлд, чудейки се дали под бялата риза на мъжа нямаше едно малко синьо кръгче, впито в плътта му.

Съобщението представляваше само един телефонен номер. Той го смачка с ръка и го пусна върху рецепцията.

— Нещо не е наред ли? — попита чиновникът.

Брей се усмихна.

— Кажи на този кучи син, че не се обаждам на телефонни номера. Само на имена.

Той остави телефона да иззвъни три пъти преди да го вдигне.

— Да?

— Вие сте арогантен човек, Беоулф.

Гласът беше жесток, по-жесток и от вятъра. Беше Пастирчето, Никълъс Гидероне.

— Значи съм бил прав — каза Скофийлд. — Мъжът долу не работи постоянно в „Риц Карлтън“. И когато се къпе, не може да измие едно малко синьо кръгче на гърдите си.

— Те го носят с изключителна гордост, сър. Те са изключителни мъже и жени, които са се отдали на нашата изключителна кауза.

— Къде ги намирате? Хора, които са готови да си теглят куршума или да глътнат цианид…

— Съвсем просто, в нашите компании. Има хора, желаещи да принесат крайна жертва за различни каузи от зората на началото. Това не означава, че винаги трябва да бъде на бойното поле или във военновременна конспирация, или дори в света на международния шпионаж. Има много каузи; няма нужда да ви казвам това.

— Такива като тях, фидаиз, Гидероне? Хасан ибн ал Сабах и неговите ескадрони с атентатори?

— Вие сте изучил падроне, както виждам.

— Доста отблизо.

— Има някои конкретно практически и философски сходства, няма да ги отрека. Тези мъже и жени имат всичко, което искат на тази земя, и когато я напуснат, техните семейства — съпруги, деца, съпрузи — ще имат повече дори от това, което им трябва. Това не е ли мечта? Сред петстотин компании компютрите могат да подберат шепа хора, желаещи и способни да сключат тази сделка. Едно просто продължение на мечтата, господин Скофийлд.

— Едно адски хубаво продължение.

— Не е така. Много повече наши служители умират от сърдечни удари, отколкото от насилие. Четете дневните бюлетини. Но аз съм сигурен, че това е само един от многото въпроси. Мога ли да изпратя кола за вас?

— Можете да не изпращате.

— Нямате причина да бъдете враждебно настроен.

— Не съм враждебно настроен, внимателен съм. В себе си аз съм един мошеник. Съставил съм си една схема и възнамерявам да я спазя. Ще дойда там точно в единадесет и тридесет. Вие ще говорите, аз ще слушам. Точно в дванадесет и петнадесет ще изляза заедно с момичето и руснака. Ще бъде подаден сигнал, ние ще се качим в колата и ще караме до главния портал. Точно тогава ще си получите рентгеновите снимки, а ние ще си заминем. Ако се появи и най-малкото отклонение, снимките ще изчезнат. И ще се появят някъде на друго място.

— Ние имаме правото да ги прегледаме — запротестира Гидероне. — За акуратност и спектроанализ; искаме да бъдем сигурни, че не са направени дубликати. Трябва да имаме време за това.

Пастирчето захапа; изпускането на този преглед беше слабостта, на която Гидероне съвсем естествено разчиташе. Огромната електронна желязна врата трябваше да бъде отворена и да остане отворена. Ако тя останеше затворена, нито войниците, нито взривните устройства нямаше да могат да предотвратят някой да стреля по колата. Брей се поколеба.

— Наистина е справедливо. Поставете оборудването и един техник долу при портала. Проверката ще отнеме две или три минути, но вратата трябва да бъде отворена през това време.

— Много добре.

— Между другото — добави Скофийлд, — съвсем съзнателно казах всичко това на сина ви…

— Имате предвид сенатор Ейпълтън, надявам се.

— Надявайте се. Ще намерите рентгеновите снимки непокътнати, никакви следи от преснемане. Няма да ме убиете за това.

— Убеден съм. Но намирам една слабост в това споразумение.

— Слабост?… — Брей усети студ.

— Да. От единадесет и тридесет до дванадесет и петнадесет има само четиридесет и пет минути. Няма да имаме достатъчно време, за да разговаряме. Тоест аз да говоря, а вие да слушате.

Скофийлд въздъхна отново.

— Ако сте убедителен, ще знам къде да ви открия на следващата сутрин, нали?

Гидероне се изсмя тихо със своя феерично висок глас.

— Разбира се. Толкова е просто. Вие сте мъж с логика.

— Опитвам се да бъда. Тогава до единадесет и тридесет.

Брей затвори телефона.

Направи го! Всяка система си имаше своя осигурителна система, всяка осигурителна система — алтернатива. Размяната беше осигурена на всички флангове.

Беше единадесет и двадесет и девет, когато той премина през вратите на Ейпълтън хол и навлезе по алеята, която се извиваше край къщата при портала на обграденото със стена имение, построено върху склона на хълма. Когато мина край пристроения гараж към къщата на портала, той беше изненадан от няколкото лимузини. Десет или дванадесет униформени шофьори разговаряха помежду си; това бяха мъже, които се познаваха взаимно. Те бяха идвали тук и преди.

Стената, обграждаща огромната основна къща, служеше повече за ефект, отколкото за защита; тя беше едва два метра и половина, но построена така, че да изглежда по-висока отдолу. Джошуа Ейпълтън Първи си бе направил доста скъпа играчка. Една трета представляваше замък, една трета крепост, една трета функционално имение с невероятна гледка към Бостън. Светлините на града блещукаха в далечината; дъждът беше спрял, оставяйки след себе си студена прозрачна мъгла.

Брей видя двама мъже в обсега на фаровете си; този отдясно му посочи да спре пред отвора в стената. Той спря; пътят зад стената беше препречен от две тежки вериги, закачени на дебели железни стълбове, вратата в дъното беше поставена под една арка. Това, което липсваше, беше една падаща врата, под която смъртоносните шипове да се спускат след отпускането на някакво въже.

Брей излезе от колата и незабавно беше залепен върху багажника, всеки джоб, всяка зона от тялото му беше претърсена за оръжие. Обграден от охраната, той беше ескортиран до вратата в арката и пропуснат да мине.

Още от пръв поглед разбра защо Никълъс Гидероне е трябвало да притежава имението Ейпълтън. Стълбището, стенописите, полилеите… Изключителното величие на голямата къща спираше дъха. Най-близкото до него, което Брей можеше да си представи, беше обгореният скелет в Порто Вечио, на мястото на който някога се е издигала Вила Матарезе.

— Заповядайте насам, моля — каза охраната вдясно от него, отваряйки една врата. — Ще имате три минути с гостите.

Антония изтича през стаята в неговите обятия, сълзите й навлажниха бузите му, силата на прегръдката й беше отчаяна.

— Скъпи мой, ти дойде за нас!…

— Шшшт… — Той я държеше. О, господи, той я държеше! — Нямаме време — изрече тихо. — След малко ще излезем оттук. Всичко ще бъде наред. Ще бъдем свободни.

— Той иска да говори с теб — прошепна тя. — Бързо.

— Какво?

Скофийлд отвори очи и погледна зад Тони. В другия край на стаята Талеников седеше неподвижно в едно кресло. Лицето на руснака беше бледо, толкова бледо, че беше като тебеширено, лявата част на главата му беше превързана; ухото му и половината от бузата му бяха отнесени от куршум. Вратът и рамото му също бяха превързани, обездвижени от метална шина във формата на буквата Т; той едва можеше да се движи. Брей хвана ръката на Антония и приближи. Талеников умираше.

— Тръгваме си оттук — каза Скофийлд. — Ще те заведем в болница. Всичко ще бъде наред.

Руснакът бавно поклати глава, болезнено, нарочно.

— Той не може да говори, скъпи. — Тони докосна дясната буза на Василий. — Няма глас.

— Господи. Какво са…? Няма значение. След четиридесет и пет минути си тръгваме оттук.

Талеников отново поклати глава. Руснакът му подсказваше нещо.

— Когато охраната му помагаше да слезе долу по стълбите, той получи конвулсия — каза Антония. — Беше ужасно; те бяха повлечени заедно с него и това ги вбеси. Започнаха да го удрят и беше толкова болезнено.

— Те бяха повлечени надолу? — попита Брей, чудейки се, поглеждайки към Талеников.

Руснакът кимна, бръквайки под ризата си, към колана под нея. Той извади един пистолет и го постави между краката си към Скофийлд.

— Много хубаво е паднал — прошепна Брей, усмихвайки се, като коленичи и взе оръжието. — Не можеш да имаш доверие на тези комунистически копелета. — После премести руснака, доближавайки устните си близо до дясното ухо на Талеников. — Всичко е чисто. Имаме наши хора отвън. Заредил съм експлозиви навсякъде около хълма. Те искат доказателството, което имам; ще се измъкнем.

Мъжът от КГБ още веднъж поклати глава. Тогава спря, очите му се разшириха и той кимна на Скофийлд да наблюдава устните му.

Устните изрекоха: „Пожар… Всегда пожар“.

Брей преведе.

— Пожар, винаги пожар?

Талеников кимна, после изрече други думи, почти недоловим шепот излизаше от устните му.

— Зажигание… пожар.

— Експлозии? След експлозиите, огън? Това ли казваш?

Талеников отново кимна, очите му бяха умоляващи.

— Ти не разбираш — каза Брей. — Ние сме покрити.

Руснакът още веднъж поклати глава, този път по-силно. После вдигна ръка с два пръсти пред устните си.

— Цигара? — попита Скофийлд.

Василий кимна. Брей взе пакет от джоба си заедно с един кибрит. Талеников избута цигарите и грабна кибрита.

Вратата се отвори; охраната заговори остро.

— Достатъчно, господин Гидероне ви очаква. Те ще бъдат тук, когато свършите.

— Хубаво е да бъдат.

Скофийлд се изправи, скривайки пистолета в колана под шлифера си. Той хвана ръката на Антония и тръгна с нея към вратата.

— Ще се върна след малко. Никой няма да ни спре.

Никълъс Гидероне седеше зад бюрото в своята библиотека. Гъста бяла коса ограждаше старческото му лице, бледата му кожа беше изопната, набръчкана около слепоочията и отпусната, потъваща в кухините, от които надничаха тъмните му блестящи очи. Във физиономията му имаше нещо селско; не беше трудно да се мисли за него като за пастирче.

— Ще имате ли нещо против, ако ни изложите схемата на времето си, господин Скофийлд? — попита Гидероне със своя висок, някак си останал без дъх глас, без да поглежда към Брей, с поглед впит във вестниците. — Четиридесет минути е твърде кратко време, а аз имам толкова неща да ви казвам…

— Ще ми ги кажете някой друг път, може би. За тази вечер схемата остава.

— Разбирам. — Старецът погледна нагоре, втренчил се в Скофийлд. — Мислите, че сме сторили ужасни неща, нали?

— Не знам какво сте направили.

— Със сигурност знаете. Имахме на разположение руснака почти четири дни. Монолозите му не бяха доброволни, но с помощта на химикалите думите излязоха. Вие сте разкрили модела на огромните компании, обвързани помежду си из целия свят; допуснали сте, че чрез тези компании ние финансираме огромни парични суми за терористичните групи навсякъде. Между другото, сте твърде прав. Съмнявам се дали има някаква ефективна група от фанатици някъде, която да не се е облагодетелствала от нас. Вие знаете всичко това, но не можете да го разберете. То е пред очите ви, но ви убягва.

— Пред очите ни?

— Думите са ваши. Руснакът ги използва, но те са ваши. Когато се намират под химична обработка, хората, говорещи различни езици, говорят на езика на своя източник… Парализа, господин Скофийлд. Правителствата трябва да бъдат парализирани. Нищо не може по-бързо или по-пълно да постигне това, отколкото страхотният глобален хаос, или това, което ние наричаме тероризъм.

— Хаос… — прошепна Брей; това беше думата, към която той продължаваше да се връща, без да знае защо. Хаос. Безцелното движение на тела в пространството…

— Да. Хаос! — повтори Гидероне, искрящите му очи представляваха два светещи черни камъка, отразяващи светлината на настолната лампа. — Когато хаосът е пълен, когато цивилните и военните власти станат импотентни, признавайки си, че не могат да унищожат хилядата изчезващи глутници с танкове и бойни глави, с тактически оръжия, тогава мъжете на разума ще заемат техните места. Тогава най-после ще свърши периодът на насилието и този свят ще може да заживее продуктивно.

— Под купчината ядрена пепел ли?

— Няма да има такива последици. Ние сме поели контрола; имаме наши хора там.

— Какво говорите?

— Правителствата, господин Скофийлд! — кресна Гидероне, очите му ръсеха огън. — Правителствата са вече износени! На тях повече не може да им бъде позволено да функционират, както са функционирали през цялата си история. Или ако бъдат оставени, тази планета няма да доживее следващия век. Правителствата, такива каквито ги познаваме, повече не са способни да съществуват. Те трябва да бъдат заменени.

— От кого? С какво?

Гласът на стареца омекна; той стана приглушен, хипнотичен.

— От нова порода крале философи, ако искате. Хора, които разбират какво представлява този свят, които измерват неговия потенциал от гледна точка на ресурсите, технологията и производителността, които не преценяват способността на човека по цвета на кожата му или наследството, което оставя на своите наследници, или на какви идоли се прекланя. Които ще мислят единствено за неговия пълен производителен потенциал като човешко същество. И неговия принос към пазарите.

— Господи — промърмори Брей. — Вие говорите за конгломератите.

— Това обижда ли ви?

— Нямаше да ме обижда, ако притежавах такъв.

— Много добре.

Гидероне се разсмя със смях, който напомняше воя на чакалите; внезапно смехът секна.

— Но това е една ограничена гледна точка. Сред нас има такива, които смятат, че единствено вие сред всички хора ще разберете. Вие сте видял пълната безпомощност; преживял сте я.

— По избор.

— Много, много добре. Но това предполага, че в нашата структура няма избор. Това не е вярно. Човек е свободен да развива своя пълен потенциал; колкото по-голяма е производителността му, толкова по-голяма е свободата и възнаграждението, което получава.

— Да предположим, че той не иска да бъде производителен, както вие го определяте.

— Тогава очевидно ще има по-малко възнаграждение за по-малкия принос.

— Но кой определя това?

— Подготвените екипи от управленски персонал, които ще използват всичката технология, създадена в модерната индустрия…

— Струва ми се, че не е лоша идеята да се срещна с тях.

— Не си губете времето за сарказъм. Такива екипи работят ежедневно навсякъде по целия свят. Международните компании не са в бизнеса, за да губят пари или да пропиляват печалбите си. Системата работи. Доказваме го всеки ден. Това ново общество ще функционира в рамките на една конкурентна, нямаща нищо общо с насилието структура. Правителствата повече не могат да гарантират това; всички те са поели курса към ядрено унищожение. Но „Крайслер корпорейшън“ не обявява война на „Фолксваген“; да сте виждали самолети в небесата, които да се опитат да изтрият от лицето на земята предприятията и целите градове, които израстват покрай тях? Новият свят ще бъде отдаден на пазарите, на развиването на ресурсите и технологията, които ще осигурят продуктивното оцеляване на човечеството. Няма друг път. Мултинационалното общество е доказателство за това; то е агресивно, силно конкурентно, но няма нищо общо с насилието. То не носи оръжие.

— Хаос — каза Брей. — Безцелното движение на телата в пространството… Унищожение преди сътворението на реда.

— Да, господин Скофийлд. Периодът на насилие преди трайната ера на спокойствието. Но правителствата и техните лидери не отстъпват своите отговорности лесно. Алтернативите трябва да бъдат дадени на хора, чийто живот е осигурен.

— Алтернативи?

— В Италия ние контролираме двадесет процента от парламента. В Бон — дванадесет процента от Бундестага; в Япония — почти тридесет процента от Диет. Щяхме ли да постигнем това без Бригаде Россса или Баадер-Майнхоф, или Червената армия на Япония? Нашата власт нараства с всеки месец. Всеки терористичен акт ни приближава към нашата цел — пълното отстраняване на насилието.

— Но Гилом дьо Матарезе не е имал това предвид преди седемдесет години.

— Но е много по-близо, отколкото си мислите. Падроне искаше да унищожи тези, които корумпират другите хора в правителствата, което често е означавало, че целите правителства са корумпирани. Той ни даде структурата, методите — атентатори наемници, които да хвърлят политическите фракции навсякъде по света срещу техните противници. Той осигури първоначалните средства, за да бъде задвижено всичко това; той ни показа пътя към хаоса. Всичко, което оставаше, беше да поставим нещо на неговото място. Ние го открихме. Ние ще спасим този свят от самия него. Не може да съществува по-велика кауза от това.

— Убедителен сте — каза Скофийлд. — Мисля, че това може да ни даде основа за бъдещ разговор.

— Радвам се, че мислите така — отговори Гидероне; гласът му отново стана студен. — Звучи удовлетворяващо, когато ти казват, че си убедителен, но е далеч по-интересно да наблюдаваш реакциите на един лъжец.

— Лъжец?

— Вие можете да станете част от това!

Старецът започна отново да вика.

— След онази нощ в Рок Крий парк аз сам свиках Съвета. Казах им да променят преценките си, да размислят! Беоулф Агейт можеше да бъде с неизмерима стойност за нас! Руснакът беше безполезен, но не и вие. Информацията, която притежавате, може да разклати моралните устои във Вашингтон. Сам бих могъл да ви направя директор на всички служби за сигурност. По моите инструкции се опитахме да се свържем с вас в продължение на седмици, да ви доведем, да ви направим един от нас. Това, разбира се, е вече невъзможно. Вие сте безпощаден във вашата измама! С други думи казано, на вас не може да се има доверие. Никога не може да ви се гласува доверие!

Брей приседна. Пастирчето беше един маниак; това се виждаше от вманиачените му очи, надзъртащи от кухините на бледото му, слабо лице. Той беше мъж, способен на тихи, очевидно логически разсъждения, но ирационалността го беше завладяла. Представляваше една бомба; бомба, която трябваше да бъде контролирана.

— Ако бях на ваше място, не бих забравил целта на посещението си тук.

— Вашата цел? При всички случаи тя ще бъде изпълнена. Вие искате жената? Искате Талеников? Те са ваши! Ще бъдете заедно, убеден съм. Вие ще бъдете отведен от тази къща далеч и за вас никога повече няма да чуя.

— Нека се споразумеем, Гидероне. Не правете глупави грешки. Имате син, който може да бъде следващия президент на Съединените щати — поне докато остане като Джошуа Ейпълтън. Но той не е, а аз имам рентгеновите снимки, с което ще го докажа.

— Рентгеновите снимки? — изрева Гидероне. — Ти си голям задник!

Той натисна един бутон на пулта върху бюрото си и заговори.

— Доведете го — каза той. — Доведете нашия високопоставен гост.

Пастирчето седна отново на стола си. Вратата зад Скофийлд се отвори.

Брей се обърна, тялото и съзнанието му бяха пронизани от болка при вида на това, което видя.

Седнал в инвалидната си количка, с горящи очи и със синини по нежното си лице, Робърт Уинтроп беше доведен през вратата от шофьора, който му беше служил двадесет години. Стенли се усмихна, изражението на лицето му беше арогантно. Скофийлд скочи; шофьорът вдигна ръката си иззад инвалидната количка. В нея имаше пистолет.

— Преди години — каза Гидероне — един сержант от морската пехота беше осъден да прекара по-голямата част от живота си в затвора. Ние открихме една по-подходяща работа за човек с неговите способности. Беше необходимо този грациозен висш държавник, когото всеки във Вашингтон търсеше за съвет или подкрепа, да бъде наблюдаван много внимателно. Така научихме много неща.

Брей погледна встрани от бития Уинтроп и се загледа към Стенли.

— Поздравления… копеле такова! Какво си направил? Бил си го с пистолета?

— Ами… той не искаше да дойде — каза Стенли, а усмивката му изчезна. — Той падна.

Скофийлд тръгна напред; шофьорът вдигна пистолета още по-високо, целейки се в главата на Брей.

— Искам да говоря с него — каза Скофийлд, без да обръща внимание на оръжието и коленичи в краката на Уинтроп.

Стенли погледна към Пастирчето. Брей видя, че Гидероне кимна в знак на съгласие.

— Господин посланик?

— Брендън…

Гласът на Уинтроп беше слаб, уморените му очи бяха тъжни.

— Страхувам се, че не можах да помогна особено много. Казаха на президента, че съм болен. Отвън няма войници, няма команден пост, никой не те чака да запалиш кибритената клечка и да тръгнеш към вратата. Аз те провалих.

— А плика?

— Бърджърън мисли, че е у мен. Той познава Стенли, разбираш, нали? Той хвана следващия самолет обратно за Бостън. Съжалявам, Брендън. Много, много съжалявам. За толкова много неща.

Старецът погледна нагоре към бившия пехотинец, когото считаше за верен приятел в продължение на толкова много години, после насочи поглед към Скофийлд.

— Според Никълъс Гидероне аз съм чул Евангелието на смъртта. Знаеш ли какво са направили те? Господи, знаеш ли какво са направили?

— Още не са го направили — каза Брей.

— През януари те ще имат Белия дом! Администрацията ще бъде тяхна администрация!

— Това няма да стане.

— Ще стане! — кресна Гидероне. — И светът ще стане едно по-добро място. Навсякъде! Периодът на насилие ще спре — ще настъпят хиляда години на производително спокойствие.

— Хиляда години…?

Скофийлд се изправи на крака.

— Друг маниак е казал това някога. Това вашият личен хилядагодишен Райх ли ще бъде?

— Сравненията са без значение, няма смисъл от етикети! Няма връзка.

Пастирчето стана зад бюрото си, очите му отново горяха.

— В нашия свят нациите могат да пазят своите лидери, хората — своята идентичност. Но правителствата ще бъдат контролирани от компаниите. Навсякъде. Ценностите на пазарния свят ще свържат хората на тази земя!

Брей улови думата и тя го отврати.

— Идентичности!? Във вашия свят няма идентичности! Ние сме символи и числа в компютрите! Кръгчета и квадратчета.

— Ние трябва да конфискуваме разнообразието в личностите, за да може мирът да бъде запазен.

— Но тогава ние ще станем роботи!

— Но живи. Функциониращи!

— Как? Кажете ми как? „Ти, там! Ти не си човек повече; ти си фактор. Ти си X или Y или Z, и каквото и да правиш, се измерва и съхранява върху магнетофонни ролки от експерти, обучени да оценяват факторите. Продължавай, фактор! Бъди продуктивен или експертите ще ти отнемат хляба… или новата лъскава кола!“ — Скофийлд трескаво спря. — Вие грешите, Гидероне. Грешите много. Дайте ми едно несъвършено място, но където ще знам кой съм аз.

— Намери си го в отвъдния свят! — изкрещя Пастирчето. — Съвсем скоро ще се озовеш там!

Брей усети тежестта на колана си — пистолетът, който умиращият Талеников му беше подал. Посетителят в Ейпълтън хол беше претърсен внимателно за оръжие, такова не беше намерено, но му беше дадено по-късно от стария му враг. Решението му да направи последния жест беше клинично; в края на краищата нямаше никаква надежда. Но преди да се беше опитал да убие и да бъде убит, искаше да види по лицето на Гидероне това, което беше намислил.

— Преди малко казахте, че съм лъжец, но вие нямате никаква представа колко големи са моите лъжи. Вие си мислите, че рентгеновите снимки са у вас, нали?

— Знаем, че са у нас.

— Същото си мислят и други хора.

— Така ли?

— Да, така. Да сте чували някога за копирната машина Алфа 12? Това е едно от най-съвършените произведения на техниката, което някога е произвеждано. Това е единствената копирна машина, която може да направи снимка от рентгенов негатив. Снимка, която е толкова точна, че се приема като доказателство в съда. Аз отделих четирите горни рентгенови негатива от оригиналите от Андовър, направих копия и ги изпратих на пет различни мъже във Вашингтон! С вас е свършено! Те ще се погрижат за това.

— Това вече продължи твърде много…

Гидероне заобиколи бюрото си.

— Ние сме в средата на една наша конференция и вие ни отнехте твърде много време.

— Мисля, че е по-добре да чуете!

— А аз мисля да отида до онази завеса и да дръпна въжето. Вие ще видите нашата зала за конференции, но тези, които са вътре, няма да ви видят… Сигурен съм, че няма нужда да ви обяснявам технологията. Бяхте толкова загрижен да се срещнете със Съвета на Матарезе, сега ще го направите. Не всички ще присъстват тази вечер, не всички са равни, но срещата е редовна. Наслаждавайте се, моля.

Брей отиде до завесата, попипа въжето и го дръпна надолу. Завесите се разделиха, показвайки една огромна зала с дълга овална заседателна маса, около която имаше близо двадесет мъже. Пред всяко място имаше гарафи с бренди, поставени до тефтери, моливи и водни чаши. Светлината идваше от няколко кристални полилея, усилвана от някакво жълтеникаво сияние, пристигащо от отдалечения край на помещението, където гореше огън. Това можеше да бъде огромната зала за хранене на Вила Матарезе, описана с толкова подробности от една сляпа жена в горите на Порто Вечио. Скофийлд почти се огледа, за да потърси балконите и изплашеното седемнадесетгодишно момиче, което се криеше в сянката.

Но погледът му беше привлечен от дванадесетметровата стена зад масата. Между два огромни стенописа, свързани в горния край, имаше карта на света. Някакъв мъж с показалка в ръка говореше на другите, стъпил на малка платформа. Всички погледи бяха съсредоточени върху него.

Мъжът беше облечен в униформа на американската армия. Беше началникът на Обединения щаб.

— Виждам, че познахте генерала пред картата.

Гласът на Пастирчето още веднъж се прояви такъв, какъвто го беше описала сляпата жена: по-жесток от вятъра.

— Присъствието му тук обяснява смъртта на Антъни Блекбърн, надявам се. Може би трябва да ви представя и някои от другите, задочно… В средата на масата, точно под платформата, е държавният секретар, до него стои съветският посланик. Срещу посланика се намира директорът на ЦРУ; очевидно той води някакъв оживен разговор със съветския комисар по планирането и развитието. Един човек, който може би ви интересува, не присъства в момента. Не е на разположение, както виждате, но той се обади в ЦРУ след като получи едно много странно телефонно обаждане, пренасочено през Лисабон. Главният съветник по външните работи на президента. Той катастрофира; пощата му беше проверена, а последните рентгенови снимки без съмнение са в нашите ръце сега… Да продължавам ли?

Гидероне посегна да дръпне въжето, за да закрие прозореца.

Скофийлд хвана ръката му; завесата се изви, преди да се затвори. Той не гледаше към мъжете на масата; посланието беше ясно. Гледаше към един войник от охраната, застанал до една малка врата вдясно от камината. Мъжът беше нащрек, очите му бяха широко отворени. В ръката си държеше 30-калиброва, полуавтоматична пушка с пълнител.

Талеников знаеше за тези предателства в най-висшите кръгове на властта. Той беше чул думите, изречени от други, докато забиваха иглите, скъсяващи живота му.

Бившият му враг се беше опитал да му даде последния му шанс да оживее. Последният му шанс. Какви бяха думите?

Пожар… всегда пожар! Зажигание пожар!

Когато започнат експлозиите, ще последва пожар.

Не беше сигурен какво е имал предвид, но знаеше, че това е пътят, който трябва да следва. Те бяха най-добрите. Човек се доверяваше единствено на професионалисти, които можеха да бъдат равни с него.

А това означаваше да наложи контрола, който равният му по професионализъм щеше да изисква. Сега не трябваше да има грешни ходове. Стенли стоеше до инвалидната количка на Уинтроп, пистолетът му беше насочен към Брей. Само ако можеше да се обърне, да се извие, да извади оръжието си под шлифера. Той погледна към Уинтроп, вниманието му беше привлечено от погледа на стареца. Уинтроп се опитваше да му каже нещо, също както Талеников се опитваше да му каже нещо. То беше в очите му; старецът непрекъснато движеше очите си надясно. Това беше! Сега Стенли беше до количката, не зад нея. Със слаби, недоловими движения, Уинтроп изместваше количката си; щеше да се опита да отстрани пистолета на Стенли! Очите му казваха това. Те също така му казваха да говори!

Скофийлд разсеяно погледна към часовника си. Оставаха шест минути, преди да започнат последователните експлозии. Трябваха му три, за да се подготви; в такъв случай оставаха три минути, за да отстрани Стенли и да залови някой друг. Сто и осемдесет секунди. Говори!

Той се обърна към чудовището до себе си.

— Спомняте ли си кога го убихте? Когато дръпнахте спусъка онази нощ във Вила Матарезе?

Гидероне го погледна.

— Този миг трябваше да бъде забравен. Това беше моята съдба. Значи курвата от Вила Матарезе е жива?

— Вече не е.

— Не? Това не беше изписано на страниците, които сте изпратили на Уинтроп. Значи е била убита?

— От легендата. Пер ностро сирколо.

Старецът кимна.

— Думи, които много отдавна означаваха едно, а сега — съвсем друго нещо. Значи още охраняват гроба?

— Те още се страхуват от него. Този гроб ще ги избие всички до един някой ден.

— Предупреждението на Гилом дьо Матарезе.

Гидероне тръгна обратно към бюрото си.

Говори. Уинтроп натискаше колелетата на своята количка, всеки натиск два сантиметра.

— Предупреждение или пророчество? — попита бързо Брей.

— Те често са взаимозаменяеми, нали?

— Наричали са ви Пастирчето.

Гидероне се обърна.

— Да, знам. Това е само отчасти вярно. Като дете съм излизал да паса стадата, но не беше често. Свещениците го изискваха; те имаха други планове за мен.

— Свещениците?

Уинтроп се придвижи отново.

— Аз ги бях озадачил. На седемгодишна възраст вече знаех и разбирах религията по-добре от тях. На осем можех да чета и пиша на латински. Преди да стана на десет години вече можех да дискутирам най-сложните проблеми от теологията и догмите. Свещениците ме виждаха като първия корсиканец, който ще бъде изпратен във Ватикана, който ще получи висок пост… Може би най-високият. Това щеше да бъде голяма чест за техните енории. Тези прости свещеници от хълмовете на Порто Вечио откриха моя гений преди мен. Те говориха с падроне, събирайки петиция, за да спонсорират обучението ми… Гилом дьо Матарезе направи това по начин, недостъпен за техните възприятия.

Четиридесет секунди. Уинтроп беше на петдесет сантиметра от пистолета. Продължавай да говориш!

— Значи Матарезе е уредил това с Ейпълтън? Джошуа Ейпълтън Втори.

— Американската промишлена експанзия беше изключителна. Това беше логичното място за един надарен младеж, разполагащ с много пари.

— Вие сте бил женен? Имали сте син.

— Аз си купих жена, най-съвършено оформената, която щеше да роди моите деца. В това винаги е имало известен дизайн.

— Включително и смъртта на младия Джошуа Ейпълтън?

— Едно произшествие на войната и съдбата. Решението беше в резултат от собствените стремежи на капитана, то не беше част от оригиналния план. Въпреки това, то беше една несравнима възможност, която трябваше да се използва. Мисля, че си говорихме достатъчно.

Сега! Уинтроп скочи от количката, ръцете му сграбиха пистолета на Стенли, насочвайки го към него, всеки грам от силата му беше насочен към оръжието, като не му позволяваше да бъде издърпано.

Изстрел. Брей измъкна собствения си пистолет, насочвайки го към шофьора. Тялото на Уинтроп се изви във въздуха, гърлото му беше разкъсано. Скофийлд натисна спусъка веднъж; това беше достатъчно. Стенли падна.

— Отдръпнете се от бюрото! — кресна Брей.

— Вие бяхте претърсен! Това не е възможно! Къде?…

— От един по-добър мъж, който никой от компютрите ви никога няма да може да намери! — каза Скофийлд, поглеждайки с тъга към мъртвия Уинтроп. — Също какъвто беше и той.

— Вие никога няма да се измъкнете оттук!

Брей скочи напред, сграбчвайки Никълъс Гидероне за гърлото, изблъсквайки го върху бюрото.

— Ще направиш това, което ти казвам, или ще ти измъкна очите!

Той заби пистолета в кухината на дясното око на Гидероне.

— Не ме убивай! — изкомандва висшият лорд на Матарезе. — Стойността на живота ми е твърде изключителна! Работата ми не е завършена; тя трябва да бъде завършена, преди да умра!

— Ти си това, което най-много мразя на този свят — каза Скофийлд, опирайки пистолета в черепа на стареца. — Няма да ти казвам какъв е залогът. Всяка секунда, в която продължаваш да живееш, означава, че можеш да оживееш и една повече. Ще направиш това, което ти казвам. Ще натисна бутона — същия бутон, който ти натисна преди. Ти ще издадеш следната заповед. Кажи я правилно или никога нищо повече няма да можеш да изречеш. Нареди на този, който отговори: Изпратете човек от охраната на конферентната зала, този с полуавтоматичната пушка. Разбра ли?

Той натисна главата на Гидероне надолу към пулта и натисна бутона.

— Изпратете охраната на конферентната стая.

Думите бяха бързи, но страхът не беше доловим.

— Онзи, с полуавтоматичната пушка.

Скофийлд прекара лявата си ръка около врата на Гидероне и го повлече към завесите, после ги дръпна. През стъклото видя как в другия край на стаята един мъж приближи до войника. Войникът кимна, наведе оръжието си към пода и бързо тръгна през стаята към изхода.

— Пер ностро сирколо! — прошепна Брей.

Той стисна с всичка сила, ключът около гърлото на Гидероне се затвори, разчупвайки костите и хрущяла. Чу се изщракване, изпускане на дъха. Очите на стареца изскочиха от орбитите си, вратът му беше счупен. Пастирчето беше мъртво.

Скофийлд изтича през стаята до вратата, облягайки гръб на стената до рамката. Вратата се отвори; той първо видя наведеното оръжие, фигурата на охраната се появи секунда по-късно. Брей затвори вратата с ритник, като двете му ръце се вкопчиха напред към гърлото на мъжа.

Обезпокоеният дежурен сержант от районното отделение на Бойлстън стрийт погледна към слабата, официално облечена жена, чиято уста беше стисната, очите й — присвити в неодобрение. Той държеше плика в ръцете си.

— Окей, госпожо, вие го предадохте и то вече е у нас.

— Окей? Телефоните тази вечер са малко заети, окей? Ще го предам възможно най-скоро, окей?

— Не е окей, сержант… Витковски — каза жената, прочитайки името върху табелката на бюрото. — Гражданите на Бостън няма да си седят идилично, докато техните права биват нарушавани от разни криминални елементи. Ние ще се надигнем в едно оправдано насилие, а нашият вик не е останал незабелязан. Вие сте наблюдаван, сержант! Има такива, които разбират нашата болка и те ви изпитват. Бих ви посъветвала да не бъдете такъв кавалер…

— Окей, окей…

Сержантът разкъса плика и извади лист жълта хартия. Той я разгъна и прочете думите, напечатани с големи сини букви.

— Исус Христос на някакъв скапан сал — каза той тихо, очите му внезапно се разшириха от учудване. Той погледна към неодобряващата жена, като че ли я виждаше за първи път. Както я гледаше, посегна към едно копче на бюрото си; натисна го няколко пъти.

— Сержант, възмутена съм от вашето невежество!

На всички врати, които се виждаха в участъка, започнаха да святкат и угасват червени светлини; дълбоко отвътре прозвуча звукът на сирена, чийто звук отекна по стените на невидимите стаи и коридори. След секунди вратите започнаха да се отварят и да излизат мъже с шлемове на гърдите, бързо нахлузваха четирисантиметровите щитове от плат и стомана на гърдите си.

— Хванете я! — заповяда сержантът. — Сложете й белезници! Хвърлете я в оръжейната!

Няколко полицейски служители обградиха жената. Един участъков лейтенант излетя от офиса си.

— Какво, по дяволите, има, сержант?

— Погледнете това!

Лейтенантът прочете думите, написани върху жълтата хартия.

— О, господи!

Лейтенантът издаде своите заповеди.

— Гидероне има охрана около цялото място; стигнете до къщата! После се обадете в Бруклин, кажете им какво става там долу. Подберете всички патрулни коли, които имаме в района на Ямайка Уей; изпратете ги там.

Офицерът спря, взирайки се в жълтия лист и изписаните сини букви върху него, после добави остро:

— По дяволите! Свържи ме с Централния щаб. Искам най-добрия им екип от отдела за борба с престъпността да бъде докаран до Ейпълтън хол.

Той тръгна обратно към кабинета си, спирайки за миг, за да изгледа с отвращение жената, която беше изблъскана към вратата. Ръцете й бяха извити встрани от двама мъже, облечени в ризници и с шлемове на главите.

— Армията на свободата и справедливостта от Третия свят! Скапани копелета! Заключете я! — изрева той.

Скофийлд завлече тялото на войника от охраната в стаята и го скри зад бюрото на Гидероне. Той изтича до мъртвото пастирче и за няколко мига се загледа в арогантното лице. Беше невъзможно да го убие отново и отново, след като вече го беше убил веднъж. Замъкна Гидероне в отдалечения ъгъл, хвърляйки тялото му върху купчината трупове. Тогава спря при трупа на Уинтроп, като му се прииска да беше имал възможност поне да се сбогуват.

Той вдигна полуавтоматичната пушка на охраната от пода и изтича до завесите. Разтвори ги и погледна часовника си. Оставаха петдесет секунди до началото на експлозиите. Провери оръжието в ръцете си; беше заредено. Погледна през стъклото в конферентната зала, забелязвайки нещо, което не беше забелязал преди, защото мъжът го нямаше там преди.

Сенаторът беше пристигнал. Всички погледи бяха впити в него, магнетичното му присъствие хипнотизираше цялата зала; леката грациозност, застаряващото, но все още красиво лице, отдаващо на всеки мъж внимание — макар и само за миг — казваше на този мъж, че той е важен. А всеки мъж беше прелъстен от суровата власт на властта; това беше следващият президент на САЩ и той беше един от тях.

За първи път през всички години, през които Скофийлд беше виждал това лице, той видя това, което една разрушена, алкохолизирана майка беше видяла; това беше маска. Блестящо прикрита, изкусно програмирана маска… и ум.

Дванадесет секунди.

Чу се пращене от статично напрежение в говорителя на бюрото. Някакъв глас изригна.

— Господин Гидероне, трябва да прекъснем! Обадиха ни се от Бостънската и от Бруклинската полиция! Съобщено е за въоръжена атака срещу Ейпълтън хол. Мъже, наричащи себе си Армия на свободата и справедливостта от Третия свят. Нямаме такава организация от нашия списък, сър. Патрулите ни са нащрек. Полицията иска всеки да остане…

Две секунди.

Съобщението беше предадено на конферентната зала. Мъжете скочиха от столовете си, събирайки книжата си. У тях надделяваше паниката: как можеше да бъде обяснено на полицията присъствието на тези мъже тук? Кой можеше да го обясни?

Една секунда!

Брей чу първата експлозия зад стените на Ейпълтън хол. Тя беше в далечината, далече долу на хълма, но не можеше да я сбърка. Последва звукът от скорострелните оръжия; стреляха към източника на първата експлозия.

Вътре в конферентната зала паниката се повиши. Консилиерите на Матарезе се залутаха, при изхода стоеше само един мъж от охраната с полуавтоматичната си пушка, насочена през арката. Внезапно Скофийлд разбра какво правеха тези влиятелни мъже: те хвърляха своите книжа и тефтерите, и картите в огъня в далечния край на стаята.

Сега беше моментът; мъжът от охраната щеше да бъде първият; просто първият.

Брей строши стъклото с цевта на автоматичното си оръжие и започна да стреля. Войникът от охраната се изви, когато куршумите го улучиха. Полуавтоматичната му пушка беше на бърз отстрел; мъртвият натиск върху спусъка накара пушката да започне да изригва лудо, потокът от тридесеткалиброви куршуми изригваше от цевта, стените, полилеите и мъжете се пръсваха, експлодираха, строполяваха се при тяхното докосване. Залата се изпълни със смъртни писъци и викове на ужас.

Скофийлд знаеше своите цели, окото му беше ги репетирало по време на изпълнения му с насилие живот. Той строши остатъците от стъклото и вдигна оръжието на рамо. Натисна спусъка точно в определена, точно преценена последователност. Една стъпка — една смърт — една по една.

От прозореца се изнизваха експлозии от пушечни изстрели. Генералът падна, показалката в ръката му поряза лицето му, когато той падна. Държавният секретар се сви зад масата; Скофийлд му пръсна главата. Директорът на ЦРУ заедно с колегата си от Националния съвет за сигурност побягнаха към арката, прескачайки труповете в истерия. Брей ги улучи и двамата. Гърлото на директора се превърна в кървава маса; председателят на НСС вдигна ръцете към челото си, което вече не беше там.

Къде беше той? Най-вече той сред всички мъже трябваше да бъде открит!

Ето къде е!

Сенаторът беше пропълзял под конферентната маса под трещящите изстрели. Скофийлд се прицели в мишената на своя живот и натисна спусъка. Потокът от куршуми експлодира в дървото, някои трябваше да проникнат. Успяха! Сенаторът падна назад, после се изправи. Брей изстреля още един откос; сенаторът се изви и рухна в огъня на камината, после отново скочи назад, обвит в огън и кръв. Той сляпо изтича напред, после наляво, хващайки се за картината на стената, докато падаше.

Картината пламна; при падането си сенаторът я беше откачил от стената. Огромното платно се строполи в пламъци върху конферентната маса. Огънят плъзна, пламъците наизскачаха от всички краища на огромната зала.

Пожар!

След експлозиите. Пожар!

Талеников.

Скофийлд изтича през прозореца. Беше свършил всичко, което трябваше да свърши; сега беше моментът да направи това, което толкова отчаяно искаше да направи. Ако беше възможно, ако имаше някаква надежда изобщо. Той спря пред вратата, проверявайки остатъка от амунициите си; беше ги запазил добре. Третият и четвъртият взрив бяха избухнали в основата на хълма. Петият и шестият бяха нагласени да избухнат след секунди.

Чу се петият; той отвори вратата, скачайки напред с вдигнато оръжие. Чу шестата експлозия. Двама от охраната при подобната на катедрален вход врата се появиха на пътеката пред него. Брей изстреля два откоса; охраната на Матарезе рухна.

Изтича към вратата на стаята, в която бяха Антония и Талеников. Беше заключена.

— Отдръпнете се назад! Аз съм!

Той изстреля пет куршума в дървото около бравата; то се разби. Ритна тежката врата и тя се отвори; блъсна се в стената отзад. Изтича вътре.

Талеников беше станал от стола и коленичеше до дивана в отдалечения край на стаята, Тони беше до него. И двамата работеха усилено, разкъсвайки възглавниците от калъфите. Разкъсвайки… възглавниците? Какво правеха те? Антония погледна към него и извика:

— Бързо! Помогни ни!

— Какво?

Той изтича при тях.

— Пожар!

Руснакът трябваше да напрегне гласа си; сега той излезе като прошепнат вик.

Шест възглавници бяха извадени от калъфите. Тони стана, разхвърляйки петте из стаята.

— Сега! — каза Талеников, подавайки й кибрита, който беше взел от Брей преди това.

Тя изтича до най-отдалечената възглавница и я поднесе към тънкия плат. Той веднага се възпламени. Руснакът подаде ръка на Скофийлд.

— Помогни ми… да стана!

Брей го вдигна от пода; Талеников държеше последната възглавница пред гърдите си. Чуха седмата експлозия в далечината; последва отсечен откос, а после и писъците вътре в къщата.

— Хайде! — подкани Скофийлд, слагайки ръка около кръста на руснака. Той погледна към Тони; тя беше запалила четвъртата възглавница. Пламъците и дима изпълниха стаята. — Хайде! Трябва да излизаме!

— Не! — прошепна Талеников. — Ти! Тя! Заведете ме до вратата!

Руснакът държеше възглавницата и залитна напред.

Голямата зала на къщата беше изпълнена с дим, пламъците от вътрешната конферентна зала изскачаха от вратите и през арките, а мъжете тичаха към стълбището, водещо към прозорците, по отбранителните места — висока позиция — от които да насочат оръжията си към нашествениците.

Един от охраната ги забеляза; той вдигна своята полуавтоматична пушка.

Скофийлд стреля първи; мъжът се изви назад, краката му се отлепиха от земята.

— Слушай! — промълви Талеников. — Винаги пожар! За теб това е последователността, за мене пожарът!

Той вдигна нагоре меката възглавница.

— Запали това! Ще направя бягането на живота си.

— Не бъди глупав.

Брей се опита да издърпа възглавницата; руснакът не му позволи.

— Нет! — Талеников погледна Скофийлд; в очите му той прочете последната му молба. — Ако можех, нямаше да живея по този начин. Ти също. Направи това за мен, Беоулф. Ще го направя за теб.

Брей отвърна на погледа на руснака.

— Работихме заедно — каза той просто.

— Гордея се с това.

— Ние сме най-добрите. — Талеников се усмихна и вдигна ръка към бузата на Скофийлд. — Сега, приятелю, направи това, което аз бих направил за теб.

Брей кимна и се обърна към Антония; в очите й имаше сълзи. Той взе кибрита от ръката й, запали една клечка и я поднесе към възглавницата.

Пламъците плъзнаха нагоре. Руснакът се изви на място, прилепвайки огненото кълбо към гърдите си. И с рева на ранено животно, почувствало се внезапно свободно от челюстите на смъртоносния капан, Талеников се хвърли, втурвайки се в едно мъчително бягство, блъскайки се в стените и столовете, притискайки пламтящата възглавница и себе си към всичко, което докоснеше — и всичко, което докоснеше, пламваше. Двама от охраната се спуснаха надолу по стълбището, забелязвайки тримата; преди те или Скофийлд да могат да стрелят, пламтящият руснак се хвърли към тях, пренасяйки пламъците върху техните лица.

— Скорее23 — изхриптя Талеников. — Бягай, Беоулф!

Пистолетен откъс заглуши думите, бликнали откъм горящото тяло на Серпентината; той падна, повличайки и двамата от Матарезе със себе си надолу по стълбите.

Брей сграби ръката на Антония и побягнаха нагоре по каменния път, ограден от редиците черни тежки вериги. Те изтичаха до арката в стената, водеща към открития бетонен паркинг; откъм покрива на Ейпълтън хол шареха лъчовете на мощни прожектори; при прозорците имаше мъже с оръжие в ръцете.

Осмата експлозия се чу отдолу в основата на хълма, зарядът беше толкова мощен, че околната растителност се обви в пламъци. Мъжете при прозорците строшиха стъклата и започнаха да стрелят към танцуващата светлина. Скофийлд забеляза, че три от другите детонации бяха причинили малки пожари в храсталаците. Това бяха дарове, за които той беше благодарен; той и Талеников бяха прави. Последователност и пожар, пожар и последователност. И двете отвличаха вниманието, което можеше да спаси живота им. Нямаше никакви гаранции — никога — но имаше надежда.

Наетата кола беше паркирана до стената на около петдесет ярда вдясно от тях. Тя попадаше в сянка — една изолирана кола, която трябваше да остане там. Брей придърпа Тони към стената.

— Колата е там. Тя е моята. Това е нашият шанс.

— Но те ще стрелят по нас!

— Шансовете са по-добри, отколкото ако започнем да бягаме. Има патрули както долу, така и горе на хълма. Ако тръгнем пеш, те ще ни унищожат.

Изтичаха покрай стената. Деветият взрив озари небето на северозапад в основата на хълма. Изригнаха серии от автоматични оръжия и единични изстрели. Внезапно откъм разрастващия се пожар в Ейпълтън хол избухна огромна експлозия, отнасяща част от предната стена. От прозорците се разлетяха мъже; отломки от камък и стомана се понесоха в нощта. Половината от прожекторите изчезнаха. Скофийлд разбра. Седалището на Матарезе имаше своите арсенали; огънят беше открил един от тях.

— Да вървим! — извика той, избутвайки Антония към колата, насочвайки се към шофьорското място.

Около него бетонът започна да се троши; някъде от оставащата част на покрива някой с полуавтоматичен пистолет го беше забелязал. Брей приклекна до колата и видя източника на изстрелите; той вдигна оръжието си и задържа спусъка в един продължителен откос. Преди тялото да полети към земята, се чу писък. Той отвори вратата и се плъзна към волана.

— Няма ключ! — извика Тони. — Взели са ключа!

— Вземи — каза Скофийлд, подавайки й пушката, като се протегна към сенника от дясната страна на тавана. Изви го; един ключ падна в ръката му. Запали двигателя.

— Мини отзад — кресна той. Тя се подчини, премятайки се през седалката. — Изкарай пушката през левия прозорец и когато завия, натискай спусъка! Цели се високо и не спирай да стреляш; трябва да изстреляш всички куршуми, докато достигна първия завой, но си пази главата! Ще можеш ли да го направиш?

— Мога!

Брей зави на сто и осемдесет градуса и подкара бързо към паркинга. Антония направи това, което той й каза, бързите експлозии на автомата изпълниха колата. Те стигнаха до завоя на паркинга при първия склон на хълма.

— Мини на десния прозорец — заповяда й той, извивайки автомобила по завоя, като държеше волана с такава сила, че усети болка в ръцете си. — След няколко секунди ще минем покрай един фургон; там има гараж, а в него — доста мъже. Ако имат оръжия, започни да стреляш по същия начин. Дръж главата си долу и натискай здраво спусъка. Разбра ли?

— Разбрах.

Там имаше мъже; те имаха оръжия и ги използваха. Предното стъкло се строши, когато ятото от куршуми долетя откъм отворената врата на гаража.

Антония беше смъкнала стъклото; подаде пушката през рамката, натисна спусъка и експлозиите още веднъж завибрираха откъм препускащия автомобил. Телата се запревиваха; писъци и трошене на стъкло, свистенето от рикошетите на куршумите изпълни покрития гараж зад фургона. Последният пълнител беше изстрелян, когато Скофийлд, чието лице беше нарязано от парченцата от предното стъкло, стигна до последните двеста ярда, които оставаха до портата на Ейпълтън хол. Там долу имаше мъже, въоръжени мъже, униформени мъже, но това не бяха войниците на Матарезе. Брей натисна ключа за светлините и неколкократно го натисна напред-назад. Фаровете просветнаха няколко пъти — последователност, винаги последователност.

Портите бяха отворени; той натисна крака на спирачката. Автомобилът се плъзна, опитвайки се да спре, гумите изсвириха.

Полицията го обгради. После и други хора, които бяха повече от полицаи; мъже, облечени в черни костюми, полувоенни униформи, мъже, обучени за специални сражения, за моментни въоръжени конфликти. Командирът им приближи колата.

— Спокойно — каза той на Брей. — Измъкнахте се. Кой сте вие?

— Викъри. Б. А. Викъри. Имах работа с Никълъс Гидероне. Както казахте… измъкнахме се. Когато този ад започна там горе, аз грабнах жена си и се скрихме в един килер. Мисля, че те нахлуха в къщата, разделени на групи. Колата ни беше отвън. Това беше единственият шанс, който имахме.

— Сега, успокойте се, господин Викъри, но бързо. Какво се случи там горе?

Десетият експлозив изтрещя от другата страна на хълма, но светлината му се загуби сред пламъците, които пълзяха по склоновете на хълма.

Ейпълтън хол беше погълнат от пожара, експлозиите сега бяха по-чести, тъй като арсеналите бяха станали по-открити, по-изложени на огъня. Пастирчето беше постигнал своята съдба. Той беше открил своята Вила Матарезе и също както неговия падроне преди седемдесет години, неговите останки щяха да бъдат погребани в скелета й.

— Какво става, господин Викъри?

— Те са убийци. Избиха всички вътре. Избиха всички, които можаха. Вие няма да можете да ги заловите живи.

— Тогава ще ги заловим мъртви — каза командирът, гласът му бе изпълнен с вълнение. — Значи наистина са дошли. Италия, Германия, Мексико… Ливан, Израел, Буенос Айрес. Какво ли ни караше да си мислим, че сме имунизирани. Измъкнете колата си оттук, господин Викъри. Тръгнете надолу по пътя, карайте около четвърт миля. Там долу има линейки. По-късно ще вземем показанията ви.

— Да, сър — каза Скофийлд, запалвайки двигателя.

Те минаха покрай линейките в основата на Ейпълтън Драйв и завиха наляво по пътя към Бостън. Скоро щяха да прекосят Лонгфелоу бридж, който водеше към Кеймбридж. На станцията на метрото на Харвард скуеър имаше обществен гардероб; в него беше дипломатическият му куфар.

Бяха свободни. Серпентината беше загинал в Ейпълтън хол, но те бяха свободни, свободата им беше техният дар.

Най-после Беоулф Агейт беше изчезнал.