Кръвна връзка

ГЛАВА 1

Истанбул

Събота, 5 септември

22:00 часа

Той седеше сам в тъмнината зад бюрото на Хаджиб Кафир и гледаше с невиждащ поглед през прашния прозорец на кабинета към вечните минарета на Истанбул. Чувстваше се като у дома си в десетина от световните столици, но Истанбул бе един от любимите му градове. Но не Истанбул на туристите като улица „Бейоглу“ или безвкусния бар „Лалезаб“ на хотел „Хилтън“, а затънтените местенца, известни само на мюсюлманите: калдъръмените улички, пазарчетата отвъд големите магазини и Тели Баба — гробището, в което е погребан само един човек и където хората идваха да се молят.

Умееше да чака търпеливо като ловец, със спокойствието на човек, владеещ тялото и чувствата си. Роден бе в Уелс и бе наследил мрачната и буреносна външност на дедите си. Имаше черна коса и открито лице с подвижни и умни тъмносини очи. Висок бе повече от шест стъпки, а стройното му, мускулесто тяло показваше, че поддържа добре формата си. Кабинетът бе изпълнен с миризмите на Хаджиб Кафир — на сладникавия му тютюн, на силното турско кафе, както и на пълното му, мазно тяло. Но Рийс Уйлямс не им обръщаше внимание. Мислеше за телефонното обаждане от Шамони преди час.

„… Голямо нещастие! Повярвайте ми, мистър Уйлямс, всички сме съсипани. Стана толкова бързо, че нямаше никаква възможност да го спасим. Мистър Рофи загина моментално…“

Сам Рофи бе президентът на „Рофи и синове“ — втората по големина фармацевтична компания в света, династия с капитал от милиарди долари и с клонове по цялото земно кълбо. Струваше му се невероятно Сам Рофи да е мъртъв. Той винаги е бил толкова жизнен, пълен с бодрост и енергия, човек, прекарващ живота си в самолетите, отнасящи го до фабриките и представителствата по целия свят, където разрешаваше проблеми, с които другите не можеха да се справят, и създаваше нови концепции, подтикващи останалите да работят повече и по-добре. Въпреки че се бе оженил и създал едно дете, за него работата му представляваше единственият истински интерес. Сам Рофи бе надарен и изключителен човек. Кой можеше да го замести? Кой би могъл да управлява огромната империя, която той оставяше след себе си? Сам Рофи не бе определил бъдещия си наследник. Но пък и не бе предвиждал, че ще умре на петдесет и две години. Мислил си е, че има още много време.

А сега времето му бе свършило.

Лампите в кабинета блеснаха изведнъж и Рийс Уйлямс погледна към вратата, заслепен за миг.

— Мистър Уйлямс! Не знаех, че тук има някой.

Беше Софи, една от секретарките в компанията, която даваха на разположение на Рийс Уйлямс при посещенията му в Истанбул. Тя бе туркиня на двайсет и няколко години, с привлекателно лице и гъвкаво, чувствено тяло, пълно с обещания. С неуловими древни способи вече бе подсказала на Рийс, че е готова да му създаде всякакви удоволствия, които би пожелал, по всяко време, но това не го интересуваше.

— Върнах се да довърша няколко писма на мистър Кафир — обясни момичето и тихо добави: — Може би ще искате нещо?

Докато тя пристъпваше към бюрото, Рийс усети миризмата на мускус като у диво животно през любовния период.

— Къде е мистър Кафир?

Софи поклати глава със съжаление.

— Той си тръгна вече. — Приглади роклята си отпред с меките си и ловки длани. — Мога ли да ви помогна с нещо? — Очите й бяха тъмни и влажни.

— Да — отговори Рийс. — Намерете го…

Тя сви вежди:

— Нямам представа къде би могъл…

— Опитайте в „Кервансарай“ или в „Мармара“.

По-вероятно бе да е в „Сарая“, където една от любовниците на Хаджиб Кафир беше танцьорка. „Макар че човек никога не може да бъде сигурен в Кафир — помисли си Рийс. — Той би могъл да е дори и при жена си.“

Софи се опитваше да обясни:

— Ще се опитам, но се страхувам, че…

— Обяснете му, че ако не се появи до един час, може да се чувства уволнен.

Изразът на лицето й се промени.

— Ще видя какво мога да направя, мистър Уйлямс. — Тя тръгна към вратата.

— Загасете лампите.

Чувстваше се някак по-удобно да седи на тъмно, зает с мислите си. Образът на Сам Рофи не излизаше от ума му. Монблан бе лесен за изкачване по това време на годината — началото на септември. Сам се бе опитвал да го изкачи и преди това, но бурите му бяха попречили да стигне върха.

— Този път ще забия знамето на компанията там горе — бе обещал той шеговито на Рийс.

А после бе дошло телефонното обаждане преди малко, докато Рийс уреждаше сметката си в хотел „Пера Палас“. Още чуваше развълнувания глас по телефона:

„Правели са траверс през глетчера… Мистър Рофи се подхлъзнал и въжето му се скъсало… Паднал в една бездънна пукнатина…“

Рийс си представи как тялото на Сам полита надолу в пукнатината на глетчера и се удря с все сила в непрощаващия лед. Опитваше се да не мисли за разигралата се трагедия. Тя оставаше в миналото. Сега трябваше да се погрижи за настоящето. Роднините на Сам Рофи трябваше да бъдат уведомени за смъртта му. А те бяха пръснати по целия свят. Налагаше се да подготви съобщение за пресата. Новината щеше да се разпространи като шокова вълна сред международните финансови кръгове. А тъй като компанията бе изпаднала във финансова криза, от първостепенна важност бе да се намали до минимум отражението от смъртта на Сам Рофи. Това щеше да бъде негова работа.

Рийс Уйлямс бе срещнал за първи път Сам Рофи преди девет години. По онова време двайсет и пет годишният Рийс работеше като търговски пътник в една малка фармацевтична фирма. Бе умен и с новаторски идеи, а когато компанията се разрасна, името му бързо се разчу. Предложиха му работа в „Рофи и синове“, а след като отказа, Сам Рофи откупи компанията, в която работеше Рийс, и изпрати да го повикат. И досега си спомняше изключителната сила от присъствието на Сам Рофи по време на първата им среща.

— Мястото ти е тук, в „Рофи и синове“ — бе го уведомил той. — Затова купих тая старомодна фирмичка, в която работиш.

Рийс се бе почувствал едновременно поласкан и раздразнен.

— А ако не искам да остана?

Сам Рофи се бе усмихнал и бе отвърнал самоуверено:

— Ще поискаш да останеш. Ние с тебе имаме нещо общо, Рийс. И двамата сме амбициозни. Ние искаме да притежаваме света. Аз ще ти покажа как.

Думите му бяха като магия, обещавано пиршество за пламенните желания, бушуващи в младия мъж, защото той знаеше нещо, което Сам Рофи не знаеше — че Рийс Уйлямс не съществува. Името бе само мит, създаден от отчаяние, бедност и яростна упоритост. Роден бе близо до въглищните находища в Гуент и Кармартен — белязаните в червено долини на Уелс, където пясъчниците и приличащите на чинии пластове от варовик и въглища се гушеха сред зеленината на околността. Израсна в земя на митовете, където самите названия звучаха поетично: Брекън, Пени Феи, Пендърин, Глинкоръг и Маестег. Земя на легендите, където скритите дълбоко в земята въглища са се образували преди 280 милиона години и където околността някога е била покрита с толкова много дървета, че катериците са можели да преминават от Брекън Бийкънс до морето без изобщо да стъпват на земята. Но настъпила индустриалната революция и красивите зелени дървета били отсечени от въглищарите, за да бъдат поддържани ненаситните пещи на стоманодобивната промишленост.

Момченцето растяло с имената на герои от други времена и светове. Робърт Фарър, изгорен на кладата от католическата църква заради отказа му да даде обет за безбрачие и да напусне жена си; крал Хайуел Добрия, въвел законността в Уелс през X век; славния воин Бричън, създал дванайсет сина и двайсет и четири дъщери и храбро устоявал на всички нападения срещу кралството му. Момчето израснало в земя на славни подвизи. Но не всичко било така славно. Предците на Рийс били миньори и момченцето свикнало да слуша ужасните разкази на баща си и чичовците си. Разказвали му за тежките времена, когато нямало никаква работа, когато богатите въглищни находища в Гуент и Кармартен били затворени по време на лютата битка между компаниите и миньорите и унизителната бедност на миньорските семейства прекършила амбицията и гордостта на мъжете, смазала мъжествения им дух и сила, принуждавайки ги в крайна сметка да отстъпят.

Когато мините заработили пак, настъпил друг ад. Повечето от роднините на Рийс намерили смъртта си в тях. Някои загинали в недрата на земята, а други изкашляли до смърт почернелите си дробове. Малцина надживели трийсетте.

Рийс слушал разказите на баща си и преждевременно остарелите чичовци за миналото, за срутвания, осакатявания и стачки, за добри и лоши времена, но на момчето му се струвало, че всичко било едно и също. Лошо. Мисълта да прекара живота си в подземен мрак го отвращавала. Разбирал, че трябва да избяга.

Избяга от къщи, когато бе на дванайсет години. Напусна долините на въглищата и стигна до морския бряг — до залива Съни Рени и до Левърнок, където идваха богати туристи. Момчето пренасяше багаж, помагаше на дамите да слизат по стръмните скали до плажа, мъкнеше тежките кошници за пикник, караше теглена от понита каручка в Пенарт и работеше в увеселителния парк в залива Уитмор.

Намираше се само на няколко часа път от родния си дом, но разликата беше неизмерима. Хората тук бяха от друг свят. Рийс Уйлямс никога не си беше представял, че съществуват толкова красиви хора или толкова разкошни дрехи. Всяка жена му приличаше на кралица, а всички мъже бяха елегантни и изискани. Такъв бе мечтаният от него свят и той бе готов на всичко, за да стане част от него.

Когато Рийс Уйлямс стана на четиринайсет години, вече бе спестил достатъчно пари, за да си плати пътя до Лондон. Първите три дни прекара, като просто скиташе из огромния град, заглеждаше се във всичко, попивайки жадно невероятните гледки, звуци и аромати.

Първата му работа бе като прислужник в един магазин за текстил. Там имаше двама продавачи и една продавачка, която караше сърцето на младото момче от Уелс да замира всеки път когато я видеше. Мъжете се отнасяха към него така, както се и очакваше — като с боклук. Той беше странен екземпляр. Обличаше се чудато, имаше отвратителни маниери и говореше с непонятен акцент. Не можеха дори да произнесат името му. Наричаха го Райе, Рай или Риз. „Правилното е Рийс“ — непрекъснато им повтаряше той.

Момичето го съжаляваше. Името й бе Гледис Симпкинс и делеше едно апартаментче с още три момичета. Един ден тя позволи на момчето да я изпрати до тях след работа и го покани на чаша чай. Младият Рийс бе страшно притеснен. Мислеше си, че това ще бъде първото му сексуално преживяване, но когато се опита да прегърне Гледис, тя го погледна за миг, а после се засмя. „Няма да получиш нищо от мен — каза му тя. — Но ще ти дам един съвет. Ако искаш да направиш нещо от себе си, купи си нормални дрехи, образовай се малко и се научи да се държиш сред хора.“ Огледа мършавото, страстно, младо лице и се взря в дълбоките сини очи на Рийс, добавяйки: „От теб ще стане нещо, когато пораснеш.“

„Ако искаш да направиш нещо от себе си…“ В този момент се роди измисленият Рийс Уйлямс. Истинският Рийс Уйлямс бе едно необразовано и просто момче, без произход, без възпитание, без минало и без бъдеще. Но той притежаваше въображение, интелигентност и страстно честолюбие. Това му стигаше. Зае се със създаването на образа на това, което искаше да бъде, на човека, който възнамеряваше да бъде. Когато се поглеждаше в огледалото, не виждаше недодяланото и мърляво момче със смешния акцент — образът в огледалото бе приветлив, изискан и преуспяващ. Стъпка по стъпка Рийс започна да се пригодява Към създадения в съзнанието му образ. Тръгна на вечерно училище и започна да прекарва свободните си дни в художествените галерии. Посещаваше често библиотеките или отиваше на театър, сядаше в галерията и разглеждаше внимателно елегантните дрехи на седналите на първите редове мъже. Пестеше от храната си, за да може веднъж в месеца да отиде на изискан ресторант, където старателно копираше държанието на другите посетители. Наблюдаваше, учеше се и запомняше. Приличаше на гъба — изтриваше миналото и попиваше бъдещето.

Само след година Рийс научи достатъчно, за да разбере, че Гледис Симпкинс, неговата принцеса, е едно обикновено момиче, говорещо на диалект, което вече не отговаряше на изискванията му. Напусна магазина за текстил и отиде да работи като продавач в една аптека, която бе част от цяла верига. Вече бе почти на шестнайсет години, но изглеждаше по-възрастен. Наедря и стана по-висок. Жените започнаха да се заглеждат в загадъчното, приятно уелско лице и да се заслушват в ласкателните му думи. Веднага завоюва успехи в аптеката. Клиентките предпочитаха да изчакат докато Рийс се освободи, за да ги обслужи. Обличаше се добре и говореше правилно, а и осъзнаваше, че е изминал дълъг път от Гуент и Кармартен, но когато се погледнеше в огледалото, все още не беше напълно доволен. Пътят, по който възнамеряваше да поеме, бе все още пред него.

След две години го направиха управител на аптеката, в която работеше. Местният директор на веригата насърчи Рийс: „Това е само началото, Уйлямс. Работи здраво и някой ден ще станеш управител на половин дузина магазини.“

Рийс едва се въздържа да не се изсмее. Да се мисли, че това можеше да бъде върхът на нечии амбиции! Рийс изобщо не беше преставал да учи. Изучаваше стопанска администрация, маркетинг и търговско право. И искаше още. Образът в огледалото стоеше на върха на стълбата, а Рийс чувстваше, че е все още на първото стъпало. Възможността да се придвижи нагоре се появи, когато един ден в аптеката влезе някакъв търговец на лекарства, който проследи как Рийс очароваше няколко жени да купят неща, от които нямаха нужда, и каза:

— Губиш си времето тук, момче. Трябва да работиш за нещо по-голямо.

— Какво имате предвид? — попита Рийс.

— Нека да поговоря с шефа си за теб.

Две седмици по-късно Рийс работеше вече като търговски пътник в една малка фармацевтична фирма. Той бе един от петдесетината търговци, но когато се погледна в своето особено огледало, разбра, че това не е истина. Единственият му съперник бе той самият.

Приближаваше се вече до своя образ, достигаше измисления герой, който бе създал. Мъж, който да бъде интелигентен, изтънчен, любезен и очарователен. Това, което се опитваше да направи, бе невъзможно. На всекиго е известно, че човек трябва да се роди с такива качества, те не могат да се създадат. Но Рийс успя. Той стана това, което си бе изградил като образ.

Пътуваше из страната и продаваше продукцията на фирмата, като говореше и слушаше. Връщаше се в Лондон, пълен с практически предложения, и започна бързо да се изкачва нагоре по стълбата.

Три години след постъпването му в компанията Рийс бе назначен за главен директор по продажбите. И компанията започна да се разраства под умелото му ръководство.

А след четири години в живота му се появи Сам Рофи. Той бе усетил стремежите на Рийс.

„Ти си като мен — бе казал Сам Рофи. — Ние искаме да притежаваме света. Аз ще ти покажа как.“

И настина му показа.

Сам Рофи бе чудесен наставник. През следващите девет години Рийс се бе превърнал в незаменим служител на компанията под ръководството на Сам Рофи. Постепенно му се възлагаха все по-отговорни задачи — да реорганизира различните поделения, да урежда спорове в различни части на света, когато станеше нужно, да създава нови концепции. В крайна сметка Рийс се научи да управлява компанията по-добре от когото и да било с изключение на самия Сам Рофи. Рийс Уйлямс бе логичният наследник на президента.

Една сутрин, когато Рийс и Сам Рофи се връщаха от Каракас със самолет на компанията — луксозен, преоборудван Боинг 707–320, един от осемте такива самолета, Сам Рофи бе похвалил Рийс за изгодната сделка, която той бе сключил с венецуелското правителство.

— За теб ще има голяма премия, Рийс.

Рийс бе отвърнал бързо:

— Аз не искам премия, Сам. Бих предпочел няколко акции и да стана член на Управителния съвет.

Заслужаваше си го и двамата знаеха, че е така. Но Сам бе отговорил:

— Съжалявам. Не мога да променя правилника дори и заради теб. „Рофи и синове“ е частна фамилна компания. Никой извън фамилията не може да стане член на Управителния съвет или да притежава акции.

Рийс, разбира се, знаеше това. Той присъстваше на всички заседания на съвета, но не като член. Бе страничен наблюдател. Сам Рофи бе последният наследник от мъжки пол във фамилията Рофи. Другите представители на фамилията бяха жени, братовчедки на Сам.

Съпрузите им бяха заели местата в съвета на компанията. Валтер Гаснер, който се бе оженил за Ана Рофи; Иво Палаци, женен за Симонета Рофи; Шарл Мартел, женен за Елен Рофи, и сър Алек Хикълс, чиято майка също бе от фамилията.

Така че Рийс бе принуден да вземе решение. Знаеше, че заслужава да бъде член на съвета, че един ден трябва да управлява компанията. Сегашните обстоятелства не даваха възможност за това, но обстоятелствата можеха да се променят. Рийс бе решил да остане, да изчака и да види какво ще се случи. Сам го бе научил да бъде търпелив. Но сега Сам бе мъртъв.

Светлината в кабинета блесна отново и на вратата застана Хаджиб Кафир. Кафир бе турският търговски представител на „Рофи и синове“. Той бе нисък, мургав мъж, който носеше диаманти, а дебелия си корем носеше гордо като украшение. Имаше раздърпан вид, като човек, който се е облякъл набързо. Значи Софи не го е открила в някой бар. „Е, добре — помисли си Рийс. — Странични ефекти от смъртта на Сам Рофи. Прекъснат коитус.“

— Рийс! — възкликна Кафир. — Мили мой, прости ми! Нямах представа, че си още в Истанбул! Нали бързаше да хванеш самолета, а пък аз имах спешна работа…

— Седни, Хаджиб. Слушай внимателно. Искам да изпратиш четири телеграми по кодовия канал на компанията. В четири различни страни. Искам да бъдат връчени на ръка от нашите куриери. Разбираш ли?

— Разбира се — отвърна озадачено Кафир. — Напълно ми е ясно.

Рийс погледна финия си часовник марка „Бауме и Марсиер“.

— Пощата в Новия град вече е затворена. Изпрати телеграмите от пощенския клон на „Йени Постхане Кад“. Искам да тръгнат до трийсет минути. — Подаде на Кафир текста на телеграмата, която бе написал. — Всеки, който каже и дума за това, ще бъде незабавно уволнен.

Кафир погледна телеграмата и очите му се разшириха.

— Господи! — възкликна той. — О, мили Боже! — Вдигна очи към мрачното лице на Рийс. — Как… как е станало това?

— Сам Рофи е загинал при нещастен случай — обясни Рийс.

И сега, за първи път, той си позволи да се замисли за нещо, което се опитваше да пропъди от съзнанието си, за нещо, за което се опитваше да не мисли — Елизабет Рофи, дъщерята на Сам. Тя бе вече на двайсет и четири години. Когато я видя за първи път, беше петнадесетгодишна, със скоби на зъбите, много стеснителна и прекалено пълна, една самотна бунтовничка. С времето Рийс бе наблюдавал как Елизабет се превръща в една много особена млада жена, притежаваща красотата на майка си и интелигентността и духа на баща си. Бе му станала близка. Рийс знаеше колко дълбоко ще я засегне новината. Налагаше се да й съобщи лично.

След два часа Рийс Уйлямс бе над Средиземно море в самолета на компанията на път за Ню Йорк.

ГЛАВА 2

Берлин

Понеделник, 7 септември

10:00 часа

Ана Рофи Гаснер осъзнаваше, че не трябва да крещи повече, защото Валтер щеше да се върне и да я убие. Сви се в един ъгъл на спалнята, без да може да овладее треперещото си тяло, и притихна в очакване на смъртта. Всичко, което бе започнало като красива приказка, се бе превърнало в кошмар, в невъобразим ужас. Прекалено дълго време й трябваше, за да приеме истината: мъжът, за когото се бе омъжила, бе един маниак, готов да убива.

Преди да се запознае с Валтер Гаснер, Ана Рофи не беше обичала никого, дори майка си, баща си и себе си. Като дете Ана бе крехка и болнава и имаше припадъци. Не помнеше някога да е била далеч от болници, медицински сестри и лекари, довеждани откъде ли не.

Тъй като баща й бе Антон Рофи от „Рофи и синове“, най-големите светила на медицината идваха да я преглеждат в Берлин. Но след като я преглеждаха и изследваха, те си тръгваха, без да могат да кажат нещо повече, отколкото преди да я видят. Не можеха да поставят диагноза на болестта й.

Ана не можеше да ходи на училище като другите деца и след време се затвори в себе си, създавайки си свой собствен свят, изпълнен с мечти и илюзорни представи, в който не допускаше никого. Затвори се в своя собствен свят, тъй като реалният живот й изглеждаше прекалено суров. Когато Ана стана на осемнайсет години, виенето на свят и припадъците изчезнаха така мистериозно, както се бяха появили. Но те бяха помрачили живота й. На възраст, когато повечето момичета са сгодени или женени, Ана дори не се беше целувала с момче. Опитваше се да се убеди, че й е все едно. Задоволяваше се да живее в света на собствените си измислици, далеч от всичко и от всички. Когато стана на двайсет и няколко години, започнаха да се появяват кандидати за женитба, тъй като Ана Рофи бе наследница, носеща едно от най-уважаваните имена в света, и много млади мъже с готовност щяха да споделят богатството й. Получи предложения от един шведски граф, от италиански поет и от пет-шест принца от по-бедни страни. Ана отказа на всички. На тридесетия рожден ден на дъщеря си Антон Рофи сподели жаловито:

— Ще си умра, без да дочакам внуци.

За тридесет и петия си рожден ден Ана отиде в Кицбюел, в Австрия, и там се запозна с Валтер Гаснер, учител по ски, с тринайсет години по-млад от нея.

Когато го видя за първи път, дъхът й буквално спря. Той се спускаше със ските си по „Ханенкамп“ — стръмното състезателно трасе, и това бе най-красивата гледка, която Ана някога бе виждала. Тя отиде до края на пистата, за да го разгледа по-отблизо.

Приличаше й на млад бог и Ана бе доволна само да го гледа. Той усети настоятелния й поглед.

— Вие не карате ли ски, gnaediges Fraulein?1

Тя поклати отрицателно глава, страхувайки се, че гласът й ще я подведе, а той се усмихна и предложи:

— Тогава ми позволете да ви поканя на обяд.

Ана изпадна в паника като ученичка. От този момент Валтер Гаснер бе започнал да я ухажва. Ана Рофи не беше глупава. Знаеше, че нито е хубава, нито пък е ефектна на вид, че е една обикновена жена и че освен името си, едва ли би могла да предложи нещо много на някой мъж. Но Ана знаеше, че зад невзрачната фасада се крие красива и чувствителна девойка, изпълнена с любов, поетичност и музика.

Може би защото не беше красива, Ана изпитваше дълбоко благоговение пред красотата. Имаше навика да ходи по големите музеи и да прекарва часове в съзерцание пред картините и статуите. Когато видя Валтер Гаснер, като че ли всички богове оживяха пред нея.

На следващия ден тя закусваше на терасата на хотел „Тенерхоф“, когато Валтер Гаснер се приближи към нея. Той наистина приличаше на млад бог. Имаше правилен, ясно очертан профил, а чертите му бяха деликатни, чувствителни и решителни. Лицето му бе с хубав тен, а зъбите му бяха бели и равни. Косите му бяха руси, а очите — сивосини. Под скиорското му облекло Ана забеляза движението на бицепсите и твърдите му мускули, което я накара да усети тръпки в слабините си. Скри ръцете си в скута, за да не се виждат петната от кератит.

— Търсих ви вчера следобед по пистите — каза Валтер. Ана не можеше да продума. — Ако не можете да карате ски, с удоволствие ще ви науча. — Усмихна се, а после добави: — Безплатно.

За първия й урок я заведе на Хаусберг — пистата за начинаещи. И на двамата веднага им стана ясно, че от Ана никога няма да стане скиор. Тя непрекъснато губеше равновесие и падаше, но продължаваше да прави опити, защото се страхуваше, че Валтер ще започне да я презира, ако се провали. Обаче след десетото й падане той я бе вдигнал и бе казал внимателно:

— Явно е, че вашето призвание е другаде.

— Какво по-точно? — бе попитала Ана с нещастен вид.

— Ще ви кажа довечера.

Вечеряха заедно същата вечер, закусиха на следващата сутрин, а после обядваха и вечеряха отново заедно. Валтер забрави за клиентите си. Пропускаше часовете с учениците си, за да може да ходи до селото с Ана. Водеше я в казиното в „Дер Голдене Грайф“, пързаляха се с шейна, пазаруваха, катереха се по скалите и седяха на терасата на хотела, където прекарваха часове в разговор.

На Ана й се струваше, че е в някакъв чуден сън.

Пет дни след като се запознаха, Валтер взе ръцете й в своите и каза:

— Ана, любима, искам да се оженя за теб!

Той бе развалил всичко. Бе я извадил от чудесната приказка и бе я върнал в жестоката действителност, в която тя добре знаеше коя е и каква е. Една непривлекателна, трийсет и пет годишна девствена награда за търсачите на богатство.

Опитала се бе да си тръгне, но Валтер я бе задържал.

— Ние се обичаме, Ана. Не можеш да избягаш от това.

Слушаше го как я лъже, а после го чу да казва: „Никога не съм обичал когото и да било.“ А и тя го улесняваше, защото искаше така отчаяно да му повярва. Заведе го в стаята си и докато седяха и Валтер й разказваше историята на живота си, тя изведнъж започна да му вярва, като си помисли с учудване: „Та това е историята и на моя собствен живот!“

Подобно на нея Валтер никога не бе обичал никого. Като незаконороден, той е бил чужд на света, така, както и Ана, поради своята болест. И Валтер като нея е имал нужда да дава любов. Бил отгледан в сиропиталище, а когато станал на тринайсет години и хубавата му външност вече била съвсем очевидна, жените в сиропиталището започнали да го използват, като го взимали нощем в стаите си, лягали с него и го учели как да им създава удоволствие. Като награда момчето получавало повече храна, по-големи парчета месо и десерти с истинска захар. Получавал всичко, освен любов.

Когато пораснал достатъчно, за да избяга от сиропиталището, Валтер открил, че светът навън не бил по-различен. Жените искали да ползват хубавото му тяло, да го имат като украшение, но всичко стигало само дотам. Давали му подаръци в пари, дрехи и бижута, но нищичко от себе си.

Ана разбра, че Валтер е нейният духовен събрат, нейният двойник. Ожениха се със скромна церемония в градската община.

Ана бе очаквала, че баща й ще се зарадва много. Но той избухна в ярост:

— Ти си една безнадеждна глупачка! — изкрещя Антон Рофи. — Омъжила си се за някакъв некадърен зестрогонец. Аз вече го проверих. През целия му живот е бил издържан от жени, но никоя от тях не е била толкова глупава, че да се омъжи за него.

— Престани! — извика Ана. — Ти не го разбираш.

Но Антон Рофи бе убеден, че разбира прекалено добре Валтер Гаснер. Той покани новия си зет да го посети в кабинета му.

Валтер огледа одобрително тъмната ламперия и закачените по стената стари картини.

— Много е хубаво тук — подхвърли той.

— Да. Сигурен съм, че е по-добре, отколкото в сиропиталището.

Валтер го погледна рязко и застана нащрек.

— Не ви разбрах.

— Хайде да оставим настрана глупостите — отговори Антон. — Направили сте грешка. Дъщеря ми няма никакви пари.

Сивите очи на Валтер като че ли се вкамениха.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Аз не се опитвам, а просто ви казвам. Няма да получите нищо от Ана, защото тя не притежава нищо. Ако бяхте проверили по-старателно, щяхте да научите, че „Рофи и синове“ е затворена корпорация. Това означава, че никакви акции, не се продават. Ние живеем богато, но нищо повече. Няма да можете да получите никаква зестра. — Той бръкна в джоба си, извади някакъв плик и го хвърли на бюрото пред Валтер. — Това ще ви обезщети за неприятностите. Очаквам да напуснете Берлин преди шест часа. Не искам Ана да ви вижда повече.

Валтер попита тихо:

— А не ви ли е минавало през ума, че може да съм се оженил за Ана, защото съм се влюбил в нея?

— Не отговори ледено Антон. — А на вас минавало ли ви е през ума подобно нещо?

Валтер замълча за миг преди да отговори:

— Я да видя каква е пазарната ми цена. — Разкъса плика и преброи парите. После вдигна очи към Антон Рофи. — Според мен цената ми е много повече от двайсет хиляди марки.

— Това е всичко, което ще получите. Смятайте се за късметлия.

— Това и правя — отвърна Валтер. — Ако искате да знаете истината, мисля, че съм голям късметлия. Благодаря ви. — Сложи парите в джоба си с небрежен жест и миг по-късно вече излизаше през вратата.

Антон Рофи се успокои. Изпитваше слабо чувство за вина и се отвращаваше от това, което бе направил, но все пак бе убеден, че няма друго разрешение. Ана щеше да се разстрои, че мъжът й я напуска, но по-добре е всичко да стане сега, отколкото по-късно.

Той ще се опита да я запознае с някои по-подходящи мъже на нейната възраст, които ако не я обичат, поне ще я уважават. Мъже, които ще се интересуват от нея, а не от парите или името й. Мъже, които няма да бъдат купени за двайсет хиляди марки.

Когато Антон Рофи се прибра вкъщи, Ана изтича да го посрещне с насълзени очи. Прегърна я силно и каза:

— Ана, миличка, всичко ще се оправи. Ти ще го забравиш…

Но когато Антон погледна над рамото й, на вратата стоеше Валтер Гаснер. Ана вдигна пръста си нагоре и извика:

— Виж какво ми купи Валтер! Виждал ли си по-красив пръстен? Струва двайсет хиляди марки.

В края на краищата родителите на Ана бяха принудени да приемат Валтер Гаснер. Като сватбен подарък им купиха чудесно имение край езерото Ванзее, обзаведено с френски мебели, антики, удобни канапета и фотьойли, и шкафове с книги по стените. Горният етаж бе обзаведен с елегантни датски и шведски мебели от осемнадесети век.

— Но това е прекалено много — протестираше Валтер пред Ана. — Не искам нищо от тях или от теб. Искам да мога аз да ти купувам красиви вещи, любима. — Усмихна се по неговия момчешки начин и добави: — Но нямам пари.

— Разбира се, че имаш — успокои го Ана. — Всичко, което имам аз, принадлежи и на теб.

Валтер се усмихна мило и попита:

— Наистина ли?

По настояване на Ана, защото Валтер не желаеше да обсъждат парични въпроси, тя му разясни финансовото си състояние. Тя имаше на разположение фонд, който й позволяваше да живее охолно, но по-голямата част от богатството й бе в акции на „Рофи и синове“.

Акциите не можеха да бъдат продавани без единодушното одобрение на Управителния съвет.

— Колко е твоят дялов капитал? — попита Валтер.

Ана му каза. Валтер не можеше да повярва. Накара я да повтори сумата.

— И не можеш да продаваш акциите си, така си?

— Не. Братовчед ми Сам няма да позволи. Той държи контролния пакет. Някой ден…

Валтер прояви интерес да работи в семейния бизнес, но Антон Рофи се противопостави.

— Какво може да даде на „Рофи и синове“ един некадърен скиор? — попита той.

Но накрая отстъпи пред дъщеря си и Валтер бе назначен в администрацията на компанията. Той заработи отлично и бързо напредваше. И когато след две години бащата на Ана почина, Валтер Гаснер стана член на Управителния съвет. Ана бе толкова горда с него!

Той бе идеален съпруг и любовник. Винаги й носеше цветя и дребни подаръци и като че ли беше щастлив да седи с нея вечер без никой друг наоколо. Ана просто не можеше да повярва на сполетялото я щастие. „О, благодаря ти, мили Боже!“ — шепнеше тихо тя.

Ана се научи да готви, за да може да поднася на Валтер любимите му ястия. Правеше шукрут — блюдо от хрупкаво кисело зеле и гъсто картофено пюре, покрити с пушена свинска пържола, франкфуртер, и нюрнбергски колбас. Приготвяше му и свинско филе, сготвено в бира и подправено с кимион, поднасяно с голяма печена ябълка, обелена и издълбана, напълнена с аирелес — ситни зърнести плодове.

— Ти си най-добрата готвачка на света, любима — казваше Валтер и Ана се изчервяваше от гордост.

На третата година от сватбата им Ана забременя.

През първите осем месеца на бременността Ана изпитваше доста болки, но ги понасяше с радост. Безпокоеше я обаче нещо друго.

То започна един ден след като обядваха. Тя плетеше пуловер за Валтер и мечтаеше, докато изведнъж чу гласа на Валтер:

— За Бога, Ана, какво правиш тук в тъмното?

Следобедът бе преминал в здрач, погледна към плетката в скута си и разбра, че не я е докосвала. Къде бе изчезнал денят? Къде е бил умът й? По-късно Ана имаше и други подобни преживявания и започна да си мисли дали подобни изчезвания в нищото са предвестник или знамение, че ще умре. Не смяташе, че се страхува от смъртта, но не можеше да понесе мисълта, че ще остави Валтер.

Четири седмици преди да се роди детето Ана изпадна в едно от нейните вглъбения, спъна се по стълбите и падна чак на долната площадка. Събуди се в болницата.

Валтер седеше на края на леглото и държеше ръката й.

— Знаеш ли как ме изплаши!

Тя изведнъж се стресна при мисълта за бебето: „Ами бебето! Не чувствам бебето.“ Посегна с ръка надолу. Коремът й бе гладък.

— Къде ми е бебето?

А Валтер я притегли към себе си и я прегърна.

— Родихте близнаци, мисис Гаснер — обади се лекарят.

Ана се обърна към Валтер и очите му се напълниха със сълзи.

— Момченце и момиченце, любов моя.

И тя щеше да умре от щастие в този момент. Усети неподозиран и неудържим копнеж да ги притисне към себе си. Трябваше да ги види, да ги почувства и да ги прегръща.

— Ще поговорим за всичко, когато укрепнете — каза лекарят. — Не и преди да укрепнете.

Уверяваха Ана, че е по-добре с всеки изминат ден, но тя започна да се страхува. С нея ставаше нещо, което не можеше да разбере. Валтер идваше, вземаше ръката й и казваше довиждане, а тя го гледаше изненадано и се опитваше да каже: „Но ти току-що дойде…“ А после поглеждаше стенния часовник и разбираше, че са минали три-четири часа.

Нямаше представа кога е отлетяло времето.

Имаше някакъв неясен спомен, че са й донесли децата през нощта и после е заспала. Не можеше да си спомни съвсем ясно, а се страхуваше да попита. Но това нямаше значение. Щеше да ги притисне към себе си, когато Валтер я заведе у дома.

И този чудесен ден най-после дойде. Ана напусна болничната стая на количка, макар да настояваше, че е достатъчно силна, за да върви. В действителност се чувстваше съвсем отпаднала, но бе толкова развълнувана, че нищо нямаше значение, освен факта, че ще види децата си. Валтер я пренесе до къщата и започна да я качва по стълбите към спалнята.

— Не, не! — запротестира тя. — Занеси ме в детската стая.

— Трябва да си почиваш сега, мила. Нямаш достатъчно сили да…

Но тя не го изчака да довърши изречението си. Изплъзна се от ръцете му и изтича в детската стая.

Щорите бяха спуснати, стаята бе тъмна и на Ана й бяха необходими няколко мига, за да вижда по-добре. Обхвана я такова вълнение, че й се зави свят. Боеше се, че ще припадне.

Валтер бе дошъл след нея. Говореше й нещо, опитваше се да обясни, но каквото и да бе то, за нея нямаше никакво значение.

Защото те бяха там. И двете бяха заспали в кошчетата си, а Ана се приближи тихо към тях, за да не ги събуди, и застана, загледана в тях. Това бяха най-хубавите деца, които някога бе виждала. Дори и сега можеше да забележи, че момченцето ще има хубавите черти на Валтер и неговата гъста руса коса. Момиченцето бе като прелестна кукла с мека златиста косица и малко, триъгълно личице.

Ана се обърна към Валтер и прошепна със задавен глас:

— Те са прекрасни. Аз… аз съм толкова щастлива.

— Ела, Ана — прошепна Валтер. Прегърна я, притискайки я към себе си, и почувствала огнената му страст, усети завладяващото я желание. Не бяха се любили от толкова отдавна. Валтер бе прав. За децата щеше да има достатъчно време и по-късно.

На момчето даде името Петер, а на момичето — Биргита. Те бяха две изключителни чудеса, създадени от нея и Валтер, и Ана прекарваше с часове в детската стая, като си играеше с тях и им говореше. Макар че все още не я разбираха, знаеше, че усещат любовта й. Понякога, както се бе заиграла, тя се обръщаше, виждаше застаналия на вратата Валтер, който се прибираше от работа, и разбираше, че някакси целият ден вече е отминал.

— Ела при нас — казваше му тя. — Играем една игра.

— Още ли не си приготвила вечерята? — питаше Валтер и тя изведнъж започваше да се чувства виновна.

Решаваше да сложи край на това и да обръща повече внимание на Валтер, а по-малко на децата, но на следващия ден се повтаряше същата история. Близнаците бяха като непреодолим магнит и я привличаха към себе си. Ана все още обичаше много Валтер и се опита да разсее вината си, като си повтаряше, че децата са част от него. Всяка нощ щом Валтер заспиваше, Ана се измъкваше от леглото и се промъкваше в детската стая, сядаше и съзерцаваше децата, докато утрото не започнеше да се прокрадва в стаята. Чак тогава ставаше и се затичваше обратно в леглото, преди да се е събудил Валтер.

Веднъж, посред нощ, Валтер влезе в детската стая.

— Какво, за Бога, правиш тук? — възкликна той.

— Нищо, мили. Просто си…

— Лягай веднага!

Никога по-рано не й бе говорил по този начин.

На закуска Валтер каза:

— Мисля, че трябва да си починем. Хубаво ще е да заминем някъде.

— Но, Валтер, децата все още са много малки.

— Говоря за нас двамата.

— Не мога да ги оставя — поклати глава тя.

Той взе ръката й и каза:

— Искам да забравиш за децата.

— Да забравя за децата? — В гласа й имаше уплаха, Той я погледна в очите и обясни:

— Ана, спомни си колко хубаво ни беше преди да забременееш. Помниш ли какви хубави мигове преживяхме? Колко приятно ни беше да бъдем заедно, само двамата, и никой да не ни пречи?

Тогава тя разбра истината. Валтер ревнуваше заради децата.

Седмиците и месеците минаваха бързо. Валтер вече не се приближаваше до децата. На рождените им дни Ана им купуваше прекрасни подаръци. Валтер винаги успяваше да бъде извън града по работа. Ана не можеше да продължава да се заблуждава. Истината бе, че Валтер не се интересува изобщо от децата. Ана усещаше, че вината може би е нейна, защото тя се интересуваше прекалено много от тях. „Вманиачена“ бе думата, употребена от Валтер. Помолил я бе да отиде на лекар и тя бе отишла само за да му угоди. Но докторът бе излязъл глупак. В момента, в който бе започнал да й говори, Ана бе спряла да го слуша, мозъкът й заплува надалече и го чу чак когато каза:

— Времето ви изтече, мисис Гаснер, Ще ви видя ли следващата седмица?

— Разбира се.

И изобщо не го посети повече.

Ана чувстваше, че проблемът е колкото у Валтер, толкова и у нея. Ако нейната вина бе, че обича децата прекалено много, то неговата вина се състоеше в това, че не ги обича достатъчно.

Ана свикна да не споменава за децата в присъствието на Валтер, но едва можеше да го изчака докато тръгне за работа, за да изтича в детската стая и да бъде при тях. Но те вече не бяха бебета. Вече бяха станали на три години и Ана можеше да види как ще изглеждат като пораснат. Петер бе висок за възрастта си, тялото му бе силно и добре сложено като на баща му. Ана го слагаше в скута си и възкликваше:

— О, Петер, какво ще правиш с горките госпожици? Бъди мил с тях, синко. Няма да могат да ти устоят.

И Петер се усмихваше свенливо, притискайки се до нея.

После Ана се обръщаше към Биргита. От ден на ден тя ставаше по-хубава. Не приличаше нито на Ана, нито на Валтер. Имаше къдрава руса коса и нежнобяла кожа като порцелан. Петер имаше буйния нрав на баща си и понякога се налагаше да го напляска, но Биргита имаше ангелски характер. Когато Валтер не бе у дома, Ана им пускаше плочи или им четеше. Любимата им книга бе „101 приказки“. Настояваха да им чете приказки за великани, джуджета и вещици отново и отново, а нощем Ана ги слагаше да спят, като им пееше приспивно:

Ана се молеше времето да промени отношението на Валтер и той да стане по-нежен. И той наистина се промени, но в лошия смисъл. Намрази децата. В началото Ана си мислеше, че това е защото Валтер иска цялата й любов само за себе си, че не иска да я дели с никого. Но постепенно започна да разбира, че причината не е в любовта му към нея. Причината бе в омразата му към нея. Баща й бе прав. Валтер се бе оженил за нея заради парите й. Децата представляваха заплаха за него. Искаше да се отърве от тях. Все повече и повече говореше на Ана да продадат акциите.

— Сам няма никакво право да ни спира! Можем да вземем парите и да отидем някъде другаде. Само двамата.

— Ами децата? — погледна го втренчено тя.

Очите му блестяха трескаво.

— Не. Слушай ме сега. И за двама ни е по-добре да се отървем от тях. Трябва да го направим.

От този момент Ана започна да разбира, че той е луд. Изпадна в ужас. Валтер бе уволнил цялата прислуга с изключение на чистачката, която идваше веднъж в седмицата. Ана и децата бяха сами с него, в ръцете му. Той имаше нужда от помощ. Може би все още не беше късно да бъде излекуван. През петнадесети век събирали лудите и ги затваряли завинаги на кораби къщи — „нареншифе“, корабите на безумните, но при наличието на съвременната медицина тя смяташе, че сигурно можеше да се помогне на Валтер.

И сега, в един септемврийски ден, Ана седеше свита на пода в стаята, където я бе заключил Валтер, и го чакаше да се върне. Разбра какво трябва да направи. За негово добро, както и за доброто на децата и на самата нея. Ана се изправи, залитайки, и отиде до телефона. Поколеба се само за миг, после вдигна слушалката и започна да набира номер 110 — номера на полицията.

Чу някакъв непознат глас да казва:

— Ало. Тук е полицейската служба. Мога ли да ви помогна?

— Да, ако обичате. — Гласът й се задави. — Аз… — Отнякъде се появи ръка и дръпна слушалката от нея, а после я тресна върху вилката. Ана се дръпна назад.

— Ох, недей — изхлипа тя, — моля те, не ме бий.

Валтер се приближаваше към нея, очите му блестяха, гласът му бе толкова тих, че тя едва разбра думите му.

— Любов моя, няма да ти направя нищо лошо. Аз те обичам, не знаеш ли това? — Докосна я с ръка и тя усети, че я полазват тръпки. — Ние просто не искаме полицията да идва тук, нали така? — Тя поклати глава отрицателно, не можейки да говори от ужас. — Децата са тези, които ни причиняват беди, Ана. Ние ще се отървем от тях. Аз…

Чу се звънецът на входната врата. Валтер стоеше разколебан. Някой отново позвъня.

— Стой тук! — Заповяда й той. — Аз ще се върна.

Ана гледаше вцепенено, докато той излизаше от стаята. Затръшна вратата зад себе си и го чу да превърта ключа.

„Аз ще се върна“ — бе казал той.

Валтер Гаснер забърза по стълбите надолу, отиде до входната врата и я отвори. Пред него стоеше човек в сива униформа на куриер и държеше запечатан кафяв плик.

— Нося специална пратка за мистър и мисис Валтер Гаснер.

— Да — отвърна Валтер. — Аз ще я приема.

Затвори вратата, погледна плика, а после го разкъса.

Прочете бавно известието:

„С дълбоко съжаление Ви уведомяваме, че Сам Рофи е загинал при нещастен случай в планината. Моля Ви да бъдете в Цюрих в петък на обяд за извънредното заседание на Управителния съвет.“

Подписът бе на Рийс Уйлямс.

ГЛАВА 3

Рим

Понеделник, 7 септември

18:00 часа

Иво Палаци стоеше по средата на спалнята, а кръвта се стичаше по лицето му.

— Mama mia! Mi bai rovinato!2

И двамата стояха голи в огромната спалня на апартамента им на Виа Монтемигнайо. Донатела имаше най-чувственото и вълнуващо тяло, което Иво Палаци бе виждал някога, и дори сега, докато собствената му кръв се стичаше по лицето му от ужасните драскотини, той усети познатия трепет в слабините. Господи, колко е хубава! У нея имаше някаква невинна поквара, която го подлудяваше. Имаше лице на леопард, с високи скули и косо разположени очи и пълни, сочни устни, с които го хапеше и смучеше и… но не трябваше да мисли за тези неща сега. Взе провесената на стола бяла кърпа, за да изтрие потеклата кръв, но когато разбра, че е грабнал ризата си, бе вече много късно. Донатела стоеше права в средата на огромното двойно легло и крещеше по него.

— Дано ти изтече всичката кръв! Когато свърша с теб, мръсни развратнико, даже пиле няма да има на какво да се изсере!

Иво Палаци се питаше вече за стотен път как бе изпаднал в това невероятно положение. Винаги се бе гордял, че е най-щастливият мъж, и всичките му приятели бяха съгласни с него. Само приятелите ли? Всички! Защото Иво нямаше неприятели. Като ерген бе просто един щастлив римлянин без никакви грижи в живота, един Казанова, на когото завиждаха половината мъже в Италия. Философията му се изразяваше с мотото „Farsi onofe con una donna“ — „Уважавай себе си чрез жената.“ Иво беше постоянно зает. Бе истински романтик. Непрекъснато се влюбваше и всеки път използваше новата си любов, за да може да забрави предишната. Иво обожаваше жените и те всички му се струваха красиви — от проститутките, упражняващи древната си професия по Виа Апия, до манекенките на висша мода, разхождащи се важно по Виа Кондоти. Единствените момичета, от които Иво не се интересуваше, бяха американките. Бяха прекалено независими за неговия вкус. И освен това какво може да очаква човек от нация, чийто език бе толкова неромантичен, че превеждаха името Джузепе Верди като Джо Грийн?

Иво винаги съумяваше да държи дузина момичета в различно състояние на готовност. Измислил си бе пет фази на подготовка. Във фаза едно бяха момичетата, с които току-що бе се запознал. Те получаваха ежедневни обаждания по телефона, цветя и малки книжки с еротична поезия. Във фаза две бяха онези, на които изпращаше дребни подаръци като шалчета от „Гучи“ и порцеланови кутии с шоколадови бонбони „Перуджина“. Момичетата от трета фаза получаваха бижута и дрехи и бяха водени на вечеря в „Ел Тула“ или „Таверна Флавия“. Другите пък, в четвъртата фаза, споделяха леглото на Иво и се радваха на забележителните му способности като любовник. Любовна среща с Иво бе като театрална постановка. Изящно украсеният му малък апартамент на Виа Маргута се изпълваше с цветя, слушаше се оперна музика, класическа или рок, в зависимост от вкуса на момичето. Иво бе превъзходен готвач и един от специалитетите му бе с подходящото название „пиле по ловджийски“. След вечерята — бутилка изстудено шампанско в леглото… О, да, Иво обичаше фаза четири.

Но фаза пет бе може би най-деликатната от всички. Тя се състоеше от сърцераздирателна прощална реч, щедър подарък на раздяла и „сбогом“ със сълзи в очите.

Но всичко това бе останало в миналото. Иво Палаци огледа набързо кървящото си, издраскано лице в огледалото над леглото и изпадна в ужас. Изглеждаше като че ли го е нападнала някоя полудяла вършачка.

— Виж какво си ми направила! — проплака той. — Скъпа, знам, че не си искала.

Приближи се до леглото и се опита да прегърне Донатела. Меките й ръце го обгърнаха и докато той се опитваше да я притисне, до себе си, тя заби дългите си нокти в голия му гръб и го одра като диво животно. Иво изпищя от болка.

— Пискай сега! — крещеше Донатела. — Ако имах нож, щях да ти отрежа патката и да ти я натъпча в нещастното гърло.

— Моля те! — прошепна Иво. — Децата ще те чуят.

— Нека ме чуят! — пищеше тя. — Време е да разберат какво чудовище е баща им.

Той пристъпи към нея.

— Любима моя…

— Не ме докосвай! По-скоро бих се отдала на първия пиян сифилистичен моряк на улицата, отколкото да ти позволя да ме докоснеш отново.

Иво се дръпна назад с накърнена гордост.

— Не очаквах майката на децата ми да говори по такъв начин.

— Искаш да ти говоря хубави неща, така ли? Искаш да спра да се държа с тебе като с паразит, какъвто си, а? — извиси се гласът на Донатела до писък. — Тогава дай ми това, което ти искам!

Иво погледна нервно към вратата.

— Любима моя — не мога. Нямам толкова пари.

— Тогава ми ги намери! — изкрещя тя. — Обещал си ми!

Започваше да изпада отново в истерия и Иво реши, че ще е най-добре да си тръгне преди съседите да извикат пак карабинерите.

— Ще ми трябва време, докато намеря един милион долара — успокои я той. — Но аз… аз ще намеря начин.

Навлече набързо гащетата, панталоните, чорапите и обувките си, докато Донатела бушуваше из стаята, поклащайки прекрасните си, твърди гърди, а Иво си мислеше: „Боже мой, каква жена! Колко я обожавам!“ Посегна към изцапаната с кръв риза. Нямаше друг избор. Навлече ръкавите, усещайки лепкав хлад по гърба и гърдите си. Огледа се за последен път в огледалото. От дълбоките драскотини, където Донатела беше забила ноктите си, по лицето му все още се процеждаха тънки струйки кръв.

— Любов моя — изпъшка Иво, — как ще обясня всичко това на жена си?

Съпругата на Иво Палаци бе Симонета Рофи, наследница на италианския клон на фамилията Рофи. Когато се запозна със Симонета, Иво бе млад архитект. От компанията, в която работеше, бяха го изпратили да ръководи някои промени във вилата на Рофи в Порто Ерколе. В мига, в който Симонета зърна Иво, дните му като ерген бяха преброени. Иво стигна до четвъртата фаза с нея още през първата нощ и малко по-късно разбра, че е женен за нея. Симонета бе толкова решителна, колкото бе хубава, и знаеше какво иска: искаше Иво Палаци. Така Иво се превърна от безгрижен ерген в съпруг на красива, млада наследница. Отказа се без съжаление от амбициите си в архитектурата и постъпи в „Рофи и синове“, където получи великолепен кабинет в ЕУР — квартала на Рим, започнат с толкова големи надежди от покойния, злощастен дуче.

Иво започна да работи във фирмата успешно още от самото начало. Той бе интелигентен, схващаше бързо и всички бяха възхитени от него. Невъзможно бе човек да не се възхищава от Иво. Винаги бе усмихнат и очарователен. Приятелите му завиждаха на чудесното му настроение и недоумяваха как успява да го поддържа. Отговорът бе прост. Иво скриваше в себе си мрачната страна на своята природа. В действителност бе дълбоко емоционален човек, способен да мрази силно и дори да убие.

Бракът на Иво със Симонета бе щастлив. В началото се боеше, че бракът ще бъде някакво обвързване, което ще задуши до смърт мъжествеността му, но страховете му се оказаха неоснователни. Просто си наложи режим на строги ограничения, като намали броя на приятелките си и всичко продължи както преди.

Бащата на Симонета им купи чудесна къща в Олгиата, обширен частен имот, на двайсет и пет километра на север от Рим, охранявана от яка ограда и от униформени пазачи.

Симонета бе чудесна съпруга. Обичаше Иво и се отнасяше към него като към крал, което според него бе именно това, което той заслужаваше. Симонета имаше само един дребен недостатък. Когато ревнуваше, тя се превръщаше в звяр. Веднъж бе заподозряла, че Иво е завел една клиентка до Бразилия. Той с основание се обиди, че го обвиняват. Докато отмине скандалът, цялата им къща беше изпотрошена. Нито една чиния или мебел не останаха здрави, като повечето от тях бяха счупени в главата на Иво. Симонета бе го погнала с касапски нож, като заплашваше, че ще го убие, а после ще сложи край на живота си и Иво трябваше да упражни цялата си сила, за да изтръгне ножа от ръцете й. Продължиха да се боричкат на пода, като най-накрая Иво разкъса дрехите й и я накара да забрави гнева си. Но след този инцидент Иво стана съвсем дискретен. Каза на клиентката, че не може да пътува повече с нея, и внимаваше да не остави и най-малкото подозрение. Знаеше, че е най-щастливият мъж на света. Симонета бе млада, красива, интелигентна и — богата. Харесваха едни и същи неща и хора. Бракът им бе идеален и понякога, докато прехвърляше някое момиче от втора в трета фаза, а пък друго — от четвърта в пета фаза, Иво се чудеше защо продължава да й изневерява. Тогава свиваше рамене и философски си казваше, че все някой трябва да направи тия жени щастливи.

Иво и Симонета бяха женени от три години, когато Иво срещна Донатела Сполини по време на служебно пътуване до Сицилия. Всичко приличаше повече на експлозия, отколкото на среща — като две планети преди да избухнат. Докато Симонета притежаваше стройното и свежо тяло на млада жена, изваяно от Манзу, Донатела имаше чувственото и пищно тяло от картините на Рубенс. Лицето й бе с изящни черти, а зелените й загадъчни очи възпламеняваха Иво. Само час след като се запознаха бяха вече в леглото и Иво, който винаги бе се гордял с уменията си на любовник, откри, че той бе ученикът, а Донатела — учителката. Накара го да се издигне до висини, които никога не бе достигал преди, а с тялото си го караше да прави неща, които никога не бе смятал за възможни. Тя бе като някакъв рог на изобилието за удоволствия и докато Иво лежеше с притворени очи, вкусвайки невероятните наслади, разбра, че ще е глупак, ако не задържи Донатела за себе си.

И така, Донатела стана любовница на Иво. Единственото условие, което му постави, бе да изостави всички други жени, с изключение на съпругата си. Иво се бе съгласил начаса. Това се бе случило преди осем години и през цялото време Иво никога не бе изневерил нито на съпругата си, нито на любовницата си.

Задоволяването на две страстни жени би било достатъчно да изтощи всеки обикновен мъж, но в случая с Иво бе тъкмо обратното. Когато правеше любов със Симонета, той си мислеше за Донатела и нейното пищно, здраво тяло, като това го изпълваше със страст. А когато правеше любов с Донатела, мислеше за нежните, млади гърди на Симонета, за мъничката й вулва и това го караше да се люби диво. Независимо с коя от жените бе, имаше чувството, че изневерява на другата. А това увеличаваше неимоверно удоволствието му.

Иво купи на Донатела разкошен апартамент на Виа Монтемигнайо и ходеше при нея винаги, когато можеше. Успяваше да си уреди служебно пътуване по спешност и вместо да замине, прекарваше цялото си време в леглото с Донатела. Спираше да я види на път за работа и прекарваше цели следобеди с нея. Веднъж, когато пътуваха със Симонета за Ню Йорк на борда на „Куин Елизабет II“, Иво настани Донатела в каюта на долната палуба. Това бяха петте най-вълнуващи дни в живота му.

Вечерта, в която Симонета съобщи на Иво, че е бременна, той бе преизпълнен от радост. След седмица Донатела му съобщи, че и тя е бременна и Иво щеше да се побърка от радост. „Защо ли — питаше се той — боговете са толкова добри към мен?“ Обземан от скромност, Иво понякога чувстваше, че не заслужава всички огромни удоволствия, които животът му предоставяше.

Междувременно Симонета роди момиче, а след седмица Донатела роди момче. Какво повече можеше да иска човек? Но боговете не бяха приключили с Иво. След известно време Донатела му съобщи, че отново е бременна, а седмица по-късно Симонета също забременя.

След девет месеца Донатела дари Иво е още един син, а Симонета зарадва съпруга си с втора дъщеря. Четири месеца по-късно и двете жени забременяха пак и този път родиха в един и същи ден. Иво спринтираше като луд от болницата „Салватор Мунди“, където бе настанена Симонета, до клиниката „Санта Чиара“, където бе завел Донатела. Летеше от едната болница до другата, като караше по „Ракордо Ануларе“ и махаше на момичетата, седнали на сянка под розовите си чадърчета пред своите малки палатки край пътя в очакване на клиенти. Иво караше прекалено бързо, за да види лицата им, но ги обичаше всички и им желаеше късмет.

Донатела роди още едно момче, а Симонета даде живот на още едно момиче.

Понякога на Иво му се искаше да беше станало обратното. Смешно е, че съпругата му роди дъщери, а любовницата му — синове, защото предпочиташе мъжки наследници да продължават да носят името му, И все пак Иво бе доволен от живота. Измайсторил бе три деца на собствен терен и три — при гостуване. Обожаваше ги и се държеше чудесно с тях, като не забравяше рождените и именните им дни. Момичетата се казваха Изабела, Бенедета и Камила, а момчетата — Франческо, Карло и Лука.

И тъй като децата растяха, животът на Иво ставаше все по-сложен. Като се смятат съпругата, любовницата и шестте деца, Иво трябваше да се справя с осем рождени дни, осем именни дни и по два пъти всеки празник. Направил бе необходимото децата да учат в съвсем отдалечени училища. Момичетата бяха записани във френския манастир „Сен Доминик“ на Виа Касиа, а момчетата — в „Масимо“, училище на йезуитите в квартала ЕУР. Иво се срещаше с всички техни учители и ги очароваше, помагаше им с домашните, играеше с тях и им поправяше счупените играчки. Трябваше да прилага цялата си находчивост, за да може да се оправя с две напълно отделни семейства, но той успяваше във всичко. Бе наистина примерен баща, съпруг и любовник. На Коледа оставаше вкъщи със Симонета, Изабела, Бенедета и Камила. В деня на Бефана, шести януари, Иво се обличаше като вещицата Бефана и раздаваше подаръци и карбоне — черните, твърди бонбони, обожавани от децата, на Франческо, Карло и Лука.

Съпругата и любовницата на Иво бяха красиви, а децата му — умни и хубави и той се гордееше с всички тях.

Животът бе чудесен.

И тогава боговете му обърнаха гръб.

Както при всички големи бедствия, неприятностите на Иво започнаха без никакво предупреждение.

Той се бе любил със Симонета същата сутрин преди закуска, а после бе отишъл направо на работа, където съвестно изпълни сутрешната си програма. В един часа каза на секретаря си — мъж, по настояване на Симонета, че ще има срещи през целия следобед.

Усмихвайки се при мисълта за очакващите го удоволствия, Иво заобиколи строежа, блокиращ улицата към „Лунго Тевере“, където от седемнайсет години строяха метрото, пресече моста по посока на „Корсо Франция“ и след трийсет минути вкарваше колата си в гаража на Виа Монтемигнайо. В момента, в който отвори вратата на апартамента, Иво разбра, че се е случило нещо ужасно. Франческо, Карло и Лука бяха се скупчили разплакани около Донатела и докато Иво вървеше към нея, тя го погледна с такава омраза, че за момент той си помисли, че сигурно е сбъркал апартамента.

— Strouzo!3 — извика тя срещу него.

Иво се огледа наоколо, без да знае какво да прави.

— Любов моя… Дечица… Какво се е случило? Какво съм направил?

Донатела се изправи.

— Ето какво си направил! — хвърли тя в лицето му новия брой на списание „Оджи“. — Погледни това!

Озадачен, Иво се наведе и вдигна списанието. На корицата имаше снимка на него самия, Симонета и трите им дъщери. Заглавието на статията бе: „Баща на семейство“.

Господи! Изобщо бе забравил за това. Преди няколко месеца списанието бе помолило за разрешение да напишат статия за него и той, без да мисли много, бе дал съгласието си. Но Иво изобщо не бе си представял, че ще придадат такава важност на статията.

Вдигна очи към разплаканата си любовница и децата и измънка:

— Сега ще ви обясня…

— Децата в училището вече са им обяснили! — изпищя Донатела. — Децата ми се върнаха вкъщи разплакани, защото всички в училището им викат „копелета“!

— Миличка, аз…

— Хазяинът и съседите се държат с нас, като че ли сме прокажени. Не можем да ги погледнем вече в очите от срам. Трябва да махна децата оттук.

Иво я зяпна като ударен от гръм.

— Какви ги говориш?

— Ще се махна от Рим и ще взема децата със себе си.

— Те са и мои деца! — извика той. — Не можеш да направиш това.

— Опитай се да ме спреш и ще те убия.

Истински кошмар. Иво стоеше, гледаше тримата си синове и изпадналата в истерия обожавана любовница и мислеше: „Възможно ли е на мен да ми се случи това?“ Но Донатела не беше свършила с него.

— Преди да си тръгнем — съобщи му тя, — искам един милион долара. В брой.

Казаното бе толкова абсурдно, че Иво започна да се смее.

— Един милион…

— Или ще ми го дадеш, или ще се обадя на жена ти.

Това стана преди шест месеца. Донатела, все още не бе изпълнила заплахата си, но Иво знаеше, че ще я изпълни. С всяка седмица засилваше натиска. Обаждаше му се по телефона в службата и заявяваше:

— Не ме интересува откъде ще намериш парите. Намери ги!

Имаше само един начин, по който Иво можеше евентуално да се сдобие с такава огромна сума. Ако можеше да продаде акциите си в „Рофи и синове“. Сам Рофи бе човекът, който блокираше продажбата, излагаше на опасност брака на Иво, рискуваше бъдещето му.

Трябваше да му се противопостави. Ако човек знае към кого да се обърне, всичко може да се направи.

Но това, което го болеше повече от всичко друго, бе, че Донатела — милата му, страстна любовница, не му позволяваше да я докосне. Иво получи разрешението й да посещава децата всеки ден, но спалнята й бе табу.

— Когато ми дадеш парите — обеща Донатела, — тогава ще ти позволя да ме любиш.

Напълно отчаян, Иво й се обади по телефона един следобед и съобщи:

— Идвам веднага. Уредих парите.

Първо щеше да я люби, а след това щяха да се сдобрят. Но нещата не се развиха по този начин. Успя да я съблече и когато и двамата бяха голи, той й каза истината:

— Още нямам парите, мила, но някой ден ще…

Тогава тя го нападна като див звяр.

Иво размишляваше за всички тия неща, докато потегляше от апартамента на Донатела (както вече го наричаше) и докато завиваше на север към оживената Виа Касия по посока на дома си в Олгиата. Разгледа лицето си в огледалото за обратно виждане. Кървенето бе намаляло, но драскотините изглеждаха пресни и обезцветени. Погледна изцапаната с кръв риза. Как щеше да обясни на Симонета драскотините по лицето и гърба си? Защото в един необмислен миг Иво наистина смяташе да й каже какво се е случило, но отхвърли мисълта веднага, щом се появи в главата му. Би могъл — просто би могъл, да си признае пред Симонета, че в момент на временно загубване на паметта е легнал с момиче и тя е забременяла и тогава би могъл — евентуално, би могъл да отърве кожата. Но три деца? За цели три години? Животът му нямаше да струва и пет стотинки. Нямаше как да не се прибере вкъщи сега, защото очакваха гости за вечеря и Симонета щеше да го чака. Иво бе попаднал в клопка. Бракът му бе съсипан. Единствено Сан Дженаро, светията на чудесата, можеше да му помогне. Погледът му бе привлечен от един надпис, встрани от Виа Касия. Натисна внезапно спирачките, отби се от магистралата и спря колата.

След около половин час Иво преминаваше през портала на Олгиата. Направи се, че не забелязва погледите на охраната, които зяпаха одраното му лице и окървавената риза. Иво продължи по виещите се пътеки, стигна до завоя, водещ към алеята, и спря пред къщата. Паркира колата, отвори входната врата и влезе във всекидневната. В стаята бяха Симонета и най-голямата им дъщеря Изабела. Лицето на Симонета се сви от уплаха при вида на съпруга й.

— Иво! Какво е станало с теб?

Иво се усмихна неловко, като се опитваше да не обръща внимание на последвалата болка, и обясни притеснено:

— Май че направих една глупост, мила…

Симонета се приближи, като разглеждаше драскотините по лицето му, и Иво забеляза, че очите й започват да се свиват. Когато проговори, гласът й бе леденостуден:

— Кой ти е одрал лицето?

— Тиберио — обясни Иво. Измъкна иззад гърба си една голяма, фучаща и грозна сива котка, която се отскубна от ръцете му и избяга. — Купих го за Изабела, но проклетото животно ме нападна, докато се опитвах да го сложа в сандъчето.

— Бедничкият ми! — Симонета изведнъж започна да му съчувства. — Ангелчето ми! Качи се горе и легни. Ще повикам лекар. Ще ти сложа йод. Ще…

— Не не! Няма нищо — храбро запротестира Иво.

Лицето му се сгърчи от болка, докато тя го прегръщаше. — Внимавай! Май че ме одра и отзад.

— Аморе! Колко ли те е боляло!

— Не много — отговори Иво. — Чувствам се добре. — И наистина се чувстваше добре.

Звънецът на входната врата иззвъня.

— Аз ще отворя — каза Симонета.

— Не, аз ще отворя — обади се бързо Иво. — Аз… очаквам едни важни документи от службата.

Забърза към вратата и я отвори.

— Синьор Палаци?

— Да.

Облеченият в сива униформа куриер му подаде плика. Вътре имаше телеграма от Рийс Уйлямс. Иво прочете бързо известието. Стоя дълго до вратата, без да помръдне.

После пое дълбоко дъх и се качи на горния етаж, за да се подготви за гостите.

ГЛАВА 4

Буенос Айрес

Понеделник, 7 септември

15:00 часа

Автомобилната писта в прашните предградия на Буенос Айрес бе претъпкана с петдесет хиляди зрители, дошли да наблюдават основното състезание в шампионата. То се състоеше от 115 обиколки по пистата, дълга почти четири мили. Надпреварата се водеше под горещото безмилостно слънце от почти пет часа и от стартиралите трийсет коли бяха останали само няколко. Публиката стана свидетел на историческо събитие. Никога досега не бе имало подобно състезание, а вероятно и никога нямаше да има. Всички легендарни имена бяха на пистата в този ден: Крие Еймън от Нова Зеландия и Брайън Редмън от Ланкшир, Англия. Тук бе италианецът Андреа ди Амичи с „Алфа Ромео“ — Типо 33, а също и бразилецът Карлос Меко с „Мач“ — Формула 1.

Участваше също Джеки Икс от Белгия, както и шведът Райне Визел с БРМ.

Пистата приличаше на пощуряла дъга, изпълнена с вихрените червени, зелени, черни, бели и златисти машини на „Ферари“, „Бребъм“, „Макларън“ М19-А и „Лотус“ — Формула 3.

С изминаването на всяка изтощителна обиколка лидерите започнаха да отпадат. Крие Еймън бе на четвърта позиция, когато му се запушиха клапаните. Той се удари странично в купъра на Брайън Редмън, преди да успее да овладее колата си, изключвайки запалването, но и с двете коли бе свършено. Райне Визел бе на първа позиция, непосредствено следван от Джеки Икс. Когато стигна далечния завой, скоростната кутия на БРМ-а се разпадна, а акумулаторът и електрическата му инсталация бяха обхванати от пламъци. Колата започна да се върти и ферарито на Джеки Икс попадна в завихрената въздушна струя.

Публиката обезумя.

Три коли изпреварваха останалите на пистата. Хорхе Амандарис от Аржентина на волана на „Съртийс“, Хилс Хилсон от Швеция с „Матра“ и едно „Ферари“ 312 Б–2, управлявано от Мартел от Франция. Те караха превъзходно, като рискуваха по правата отсечка, не се бояха на завоите и увеличаваха преднината си.

Хорхе Амандарис излезе начело и тъй като бе аржентинец, зрителите го подкрепяха френетично. Непосредствено след Амандарис бе Нилс Нилсон, на волана на червено-бяла „Матра“, а зад него се движеше черно-златистото „Ферари“, карано от Мартел от Франция.

Френската кола бе останала почти незабелязана до последните пет минути, когато започна да излиза напред. Стигна до десета позиция, после седма и пета. И излизаше все по-напред. Публиката наблюдаваше вече как френският пилот застига движещия се на втора позиция Хилсон. Трите коли се движеха със скорост, превишаваща 180 мили в час. Подобна скорост бе опасна на писти с добре очертан профил като Брандс Хеч или Уоткинс Глен, но на по-твърдата аржентинска писта бе равносилна, на самоубийство. Край пистата застана съдия в червено сако и вдигна табела с надпис „Пет обиколки“.

Френското черно-златисто ферари се опита да задмине матрата на Нилсон от външната страна и Нилсон се отклони леко, блокирайки пътя на французина. Двете коли застигаха по вътрешната страна една немска кола и вече я натискаха да се отдръпне. Сега тя бе срещу колата на Нилсон. Френската кола леко изостана и се изтегли така, че зае тясното пространство зад немеца и матрата на Нилсон. Френският пилот рязко настъпи газта, вмъкна се в тясната пролука, принуждавайки двете коли да се отдръпнат от пътя му, и профуча напред на втора позиция. Зрителите, които бяха затаили дъх, изреваха одобрително. Маневрата бе майсторски изпълнена и опасна.

Сега начело бе Амандарис, на второ място бе Мартел, а на трето Нилсон, като оставаха още три обиколки. Амандарис бе забелязал маневрата. „Французинът е добър — помисли си Амандарис, — но не толкова, че да ме бие.“ Амандарис имаше намерение да спечели състезанието. Някъде отпред видя издигнатия знак „Две обиколки“. Състезанието почти бе завършило и победата бе негова. С крайчеца на окото си успя да забележи, че черно-златистото ферари се опитва да се изравни с него. Хвърли бърз поглед към озъртащото се, покрито с прах лице на пилота, напрегнато и изпълнено с решителност. Амандарис въздъхна. Съжаляваше, че трябва да го направи, но нямаше друг избор. Автомобилизмът не бе за спортсмени, а игра за свикналите да побеждават.

Двете коли наблюдаваха северния край на овала, където имаше висок стръмен завой — най-опасния вираж на пистата и сцената на десетина катастрофи. Амандарис хвърли още един бърз поглед към френския пилот, а после стисна здраво волана. Когато двете коли започнаха да наближават завоя, Амандарис повдигна леко крака си от газта, така че ферарито пое напред. Забеляза, че пилотът му хвърля бърз, недоумяващ поглед. После пилотът продължи да кара редом с неговата кола, попадайки в клопката му. Публиката ревеше. Хорхе Амандарис изчака, докато черно-златистото ферари се реши да го изпревари от външната страна. В този момент даде пълна газ и започна да се изтегля надясно, пресичайки пътя на французина към правата отсечка, като му оставяше единствено възможността да се забие челно в предпазния насип.

Амандарис видя внезапно настъпилия ужас върху лицето на френския пилот и прошепна безмълвно „привет“. В този миг пилотът на френската кола изви волана направо към съртиса на Амандарис. Амандарис не вярваше на очите си. Ферарито летеше право към него.

Деляха ги само три стъпки и при такава скорост Амандарис трябваше да вземе моментално решение. Откъде можеше да знае човек, че французинът е пълно куку? Следвайки рефлекса си, Амандарис изви рязко волана наляво, опитвайки се да избегне връхлитащите върху му петстотин килограма метал, и натисна рязко спирачката, така че колата на французина профуча на милиметри от него и отлетя по финалната права. Колата на Хорхе Амандарис се поднесе за миг, после остана без контрол, завъртя се бясно на пистата и започна да се преобръща, докато избухна в стълб от червени и черни пламъци.

Но вниманието на публиката бе приковано във френското ферарй, което профуча победно през финалната линия. Зрителите избухнаха в бурни овации, втурнаха се към колата, заобиколиха я и завикаха приветствено. Пилотът бавно се изправи и свали очилата и шлема си.

Тя имаше късо подстригана коса с цвят на пшеница, а лицето й бе със строги и волеви черти. В класическата й красота имаше нещо студено. Тялото й трепереше, но не от изтощение, а от възбудата при мисълта за мига, в който бе погледнала в очите на Хорхе Амандарис, преди да го изпрати в небитието. Говорителят викаше възбудено по радиоуредбата: „Победител е Елен Рофи-Мартел от Франция, с автомобил на «Ферари»!“

Два часа по-късно Елен и съпругът й Шарл бяха в апартамента си в хотел „Риц“ в центъра на Буенос Айрес. Бяха се разположили върху килима пред камината. Елен бе гола и застанала в класическата поза върху него, а Шарл проплакваше:

— О, Господи! Моля те, не прави това с мен! Моля те!

Но молбите му за милост увеличаваха възбудата й и тя започна да влага повече сили, увеличаваше болките му и гледаше насълзените му очи. „Наказан съм без никаква причина“ — помисли си Шарл. Ужасяваше се от мисълта какво би направила Елен, ако някога научеше за извършеното от него престъпление.

Шарл Мартел се бе оженил за Елен Рофи заради името и парите й. След бракосъчетанието тя бе запазила името си наред с неговото и бе задържала парите при себе си. Когато Шарл разбра, че е направил несполучлива сделка, бе вече твърде късно.

Шарл Мартел бе младши адвокат в голяма парижка юридическа фирма, когато се срещна за първи път с Елен Рофи. Казаха му да занесе някакви документи в заседателната зала, където имаше среща с клиент. В залата седяха четиримата старши съдружници във фирмата и Елен Рофи. Шарл бе чувал за нея. Цяла Европа бе чувала за нея. Тя бе една от наследниците на фармацевтичната корпорация Рофи. Беше буйна и ексцентрична, а вестниците и списанията я обожаваха. Бе шампионка по ски, караше собствения си реактивен самолет, водила бе няколко експедиции по планините в Непал, караше спортни коли и яздеше коне, а мъжете си сменяше така често, както и гардероба си. Снимката й постоянно се появяваше в „Пари Мач“ и „Жур дьо Франс“. Сега бе дошла в юридическата кантора, защото фирмата уреждаше развода й. Четвъртия или петия й развод — Шарл Мартел не беше сигурен кой точно поред, нито пък се интересуваше. Космополитите Рофи бяха твърде далеч от неговия свят.

Шарл поднесе неспокойно документите на шефа си, но не се притесняваше от присъствието на Елен Рофи, дори не погледна към нея, а се смущаваше от четиримата старши съдружници. Те олицетворяваха Авторитета, а Шарл Мартел уважаваше авторитетите. По принцип бе затворен човек, доволен от скромния си живот в малко апартаментче в Паси и неголямата си колекция от марки.

Шарл Мартел не беше блестящ адвокат, но бе компетентен, задълбочен и благонадежден. Притежаваше някакво отживяло чувство за достойнство. Бе в началото на четиридесетте, а външният му вид, макар и не неприятен, далеч не бе предразполагащ. Някой някога го бе описал като мокър пясък и изказването не бе далеч от истината. Ето защо бе доста изненадващо, че на другия ден след срещата с Елен Рофи, Шарл Мартел бе извикан в кабинета на мосю Мишел Сашар, един от старшите съдружници, където му съобщиха:

— Елен Рофи желае вие да се заемете лично с бракоразводното й дело. Започвате веднага.

Шарл Мартел остана като гръмнат.

— Защо именно аз, мосю Сашар? — попита той.

Сашар го погледна в очите и отвърна:

— Нямам представа. Погрижете се да я обслужите добре.

И тъй като водеше делото за развод на Елен, на Шарл му се налагаше да я вижда често. Прекалено често според него. Обаждаше му се по телефона и го канеше на вечеря във вилата си в Ле Весине, за да поговорят за делото, или пък го канеше на опера и в къщата си в Дьовил. Шарл непрекъснато се опитваше да й обясни, че делото е много леко и че няма да има никакви проблеми да получи развод, но Елен — тя настоя да я нарича Елен, за да го притесни още повече, — му каза, че й е необходимо да бъде успокоявана непрекъснато. По-късно се сещаше за това с горчива усмивка.

През седмиците, последвали първата им среща, Шарл започна да подозира, че Елен Рофи се интересува от него в романтичен план. Не можеше да го повярва. Той бе никой, а тя бе член на една от най-известните фамилии, но Елен не го остави да се съмнява относно намеренията й.

— Аз ще се омъжа за теб, Шарл.

Никога не бе мислил да се жени. С жените не се чувстваше добре. Освен това не обичаше Елен. Не беше дори сигурен дали я харесва. Суетенето и вниманието, с които я посрещаха, където и да отидеха, го смущаваха. Попаднал бе в центъра на вниманието, тъй като тя бе известна личност, а с подобна роля не бе свикнал. Усещаше болезнено и пълната противоположност помежду им. Нейната претенциозност бе обидна за консервативния му характер. Тя налагаше модни тенденции и бе образец за очарователност, докато той — той бе един обикновен, с нищо незабележителен адвокат на средна възраст. Не можеше да разбере какво намира в него Елен Рофи. Нито пък другите можеха да разберат. Поради добре известните й занимания с опасни спортове, които обикновено бяха чисто мъжка територия, се носеха слухове, че Елен Рофи е защитник на движението за права на жените. В действителност тя презираше движението и се отнасяше с недоверие към концепцията за равноправие. Не виждаше никаква причина да се разрешава на мъжете да бъдат равноправни с жените. Хубаво е да има мъж наоколо, когато е необходимо. Мъжете не са особено интелигентни, но могат да бъдат научени да поднасят и палят цигари, да изпълняват поръчки, да отварят вратите пред дамите и да създават удоволствия в леглото.

От тях стават чудесни домашни питомци, обличат се и се къпят сами и са научени да ходят в тоалетната.

Елен Рофи бе притежавала не един плейбой, множество храбреци, богаташи и чаровници. Но никога не бе притежавала мъж като Шарл Мартел. Знаеше точно какво представлява той — едно нищо. Парче безцветна глина. И точно в това се състоеше предизвикателството. Възнамеряваше да го превземе, да го моделира и да види какво може да направи от него. А след като Елен Рофи взе решението си, за Шарл Мартел не оставаше никаква друга възможност.

Ожениха се в Ньой и прекараха медения си месец в Монте Карло, където Шарл загуби девствеността си и всичките си илюзии. Беше си правил планове да се върне в адвокатската фирма.

— Недей да ставаш глупак — заяви му младоженката. — Да не си мислиш, че съм искала да се омъжа за чиновник? Ще започнеш в семейния бизнес. Един ден ще го ръководиш. Ние ще го ръководим.

Елен уреди Шарл да започне работа в парижкия клон на „Рофи и синове“. Той й докладваше за всичко, което ставаше там, а тя го насочваше, помагаше му и му подсказваше какви предложения да прави. Шарл напредна бързо. Скоро започна да отговаря за дейността във Франция и стана член на Управителния съвет. Елен Рофи го превърна от невзрачен адвокат в ръководител на една от най-големите корпорации в света. Това би трябвало да го накара да се чувства щастлив. Но той се чувстваше нещастен. Още от първия момент на брака им Шарл осъзна, че жена му напълно доминира над него. Определяше му къде да си шие дрехите, къде да си поръчва обувките и ризите. Направи го член на елегантния „Жокей Клуб“. Елен се отнасяше с Шарл като с жиголо. Заплатата му се изпращаше направо на нея и тя му отпускаше обидно малки суми. Ако се нуждаеше от допълнителни средства, Шарл трябваше да помоли Елен. Караше го да й се отчита за всяка минута от свободното си време и бе постоянно на нейно разположение. Изглежда й бе приятно да го унизява. Обаждаше му се по телефона в службата и му нареждаше да се върне незабавно вкъщи с бурканче крем за масаж или някаква друга подобна глупост. Когато пристигаше, тя бе вече в спалнята и го очакваше разсъблечена. Бе ненаситна като звяр. Шарл бе живял с майка си до трийсет и три годишната си възраст, когато тя бе починала от рак. Откакто се помнеше, майка му бе инвалид. Шарл трябваше да се грижи за нея и не му оставаше време да мисли за момичета или пък за женитба. Тя му бе в тежест и когато почина, Шарл си мислеше, че ще усети свободата. Вместо това започна да усеща колко е загубил. Нямаше интерес към жените или към секса. В момент на наивно откровение бе обяснил на Елен как се чувства, когато тя за първи път бе заговорила за брак.

— Моето… либидо не е много силно — бе й заявил той.

Елен се бе засмяла.

— Бедният Шарл. Не се тревожи за секса. Обещавам ти, че ще ти хареса.

Но той го намрази. Това като че ли създаваше допълнително удоволствие на Елен. Подиграваше му се заради немощта му и го заставяше да върши отвратителни неща, от които се чувстваше унизен и му прилошаваше. Самият сексуален акт бе достатъчно унизителен.

Но Елен обичаше да експериментира. Шарл никога не знаеше какво може да очаква. Веднъж в момента, в който получаваше оргазъм, тя постави натрошен лед върху тестисите му, а друг път навря в ануса му електрически кабел. Шарл се ужасяваше от Елен. Тя го караше да мисли, че тя е мъжът, а той жената. Опита се да запази гордостта си, но, уви, не можеше да посочи нито една област, в която Елен да не го превъзхожда. Тя притежаваше блестящ ум. Знаеше толкова за правните въпроси, колкото и той, но доста повече за бизнеса. Прекарваше с часове в разговори за компанията. И никога не й омръзваше.

— Помисли си само за цялата тази мощ, Шарл! „Рофи и синове“ може да разори или да оправи икономиката на половината от страните в света. Аз би трябвало да ръководя компанията. Прадядо ми е нейният основател. Тя е част от мен.

След всеки подобен изблик Елен ставаше сексуално ненаситна и Шарл бе принуждаван да я задоволява със способи, за които не беше си и помислял. Започна да я ненавижда. Единствената му мечта бе да се махне от нея, да избяга. Но за това му бяха нужни пари.

Един ден по време на обяд приятелят му Рене Дюшамп спомена, че има възможност да направи състояние.

— Един от чичовците ми, който притежаваше голямо лозе в Бургундия, почина наскоро. Лозето ще бъде предложено за продан — десет хиляди акра първокласен регион с контролиран произход. Запознат съм с нещата отвътре — продължи Рене Дюшамп, — като член на семейството. Нямам достатъчно пари, за да сключа сделката сам, но ако участваш с мен, можем да удвоим парите за една година. Поне ела да го видиш.

Понеже Шарл не можеше да си позволи да признае пред приятеля си, че няма никакви пари, отиде просто да огледа земята по стръмните червени склонове на Бургундия. Остана дълбоко впечатлен.

Рене Дюшамп обясни:

— Всеки от нас ще вложи по два милиона франка. След година ще имаме по четири милиона.

Четири милиона франка! Това би означавало свобода, спасение. Би могъл да изчезне някъде, където Елен нямаше да може да го намери.

— Ще си помисля — обеща Шарл на приятеля си.

И наистина започна да мисли. Ден и нощ. Това бе шансът в живота му. Но как? Шарл знаеше, че е невъзможно да заеме пари, без Елен да не научи веднага. Всичко бе на нейно име — къщите, картините, колите, бижутата. Бижутата… красивите, безполезни накити, които пазеше заключени в сейфа в спалнята. Постепенно идеята се оформи. Ако можеше да измъкне бижутата й, едно по едно, би могъл да ги замени с копия и да заеме пари срещу истинските бижута. След като направи големия удар с лозето, просто ще върне бижутата. И ще има достатъчно пари да изчезне завинаги.

Шарл позвъни на Рене Дюшамп и му съобщи с разтуптяно сърце:

— Реших да се включа.

Първата част от плана го изпълваше с ужас. Налагаше се да отвори сейфа и да открадне бижутата на Елен.

Шарл толкова много се изнерви в очакване на ужасното дело, което се готвеше да извърши, че едва ли бе способен да работи. Прекарваше дните си като някакъв автомат, като нито чуваше, нито виждаше какво става около него. Всеки път, когато виждаше Елен, Шарл започваше да се изпотява. Ръцете му започнаха да треперят в неподходящи моменти. Елен се безпокоеше за него, така както би се обезпокоила за някое домашно галено животно. Повика лекар, за да прегледа Шарл, но той не можа да открие нищо нередно.

— Изглежда малко напрегнат. Нека полежи един-два дни.

Елен изгледа продължително голия Шарл в леглото и се усмихна.

— Благодаря ви, докторе.

Щом като лекарят излезе, Елен започна да се съблича.

— Аз… не се чувствам добре — запротестира Шарл.

— Но не и аз — отвърна Елен.

Никога не бе я мразил повече.

Удобният момент се появи през следващата седмица. Елен отиваше на ски в Гармиш-Партенкирхен с приятели. Реши да остави Шарл в Париж.

— Искам да си бъдеш вкъщи всяка вечер — нареди му тя. — Ще ти се обаждам по телефона.

Шарл я наблюдаваше как потегля, седнала зад волана на червения си „Дженсен“ и в момента, в който изчезна от погледа му, изтича към вградения в стената сейф. Наблюдавал я бе, когато го отваряше, и знаеше повечето цифри от комбинацията. Трябваше му около час, за да разгадае останалите числа. Отвори сейфа с треперещи пръсти. В поставените вътре тапицирани с кадифе кутии лежеше свободата му във вид на миниатюрни звездички. Намерил бе вече бижутер, някой си Пиер Ришо, майстор на копия на диаманти. Шарл бе започнал да обяснява нервно надълго и нашироко защо са му нужни копия на диамантите, но Ришо му каза сухо:

— Мосю, правя копия за кого ли не. Никой разумен човек не носи истински диаманти по улиците в днешно време.

Шарл му носеше по един брой всеки път, за да направи копието, а когато то бе готово, заменяше го с истинския диамант. Зае пари срещу истинските диаманти от „Кредит Мюнисипал“ — държавна заложна къща.

Цялата операция отне повече време, отколкото Шарл бе предполагал. Можеше да отваря сейфа само когато Елен бе вън от къщата, а се появяваха и непредвидени закъснения при изработката на копията. Но накрая дойде денят, когато Шарл можа да съобщи на Рене Дюшамп:

— Утре ще ти донеса парите.

Целта му бе постигната. Станал бе съсобственик на огромно лозе. А Елен нямаше и най-малко подозрение за това, което бе направил.

Шарл бе започнал тайно да чете за лозарството. И защо не? Не беше ли вече винар? Изучаваше различните видове лози: каберне совиньон бе основно използваната лоза, но наред с нея се садяха и други като: гро каберне, мерло, малбек и пети вердо.

Чекмеджетата в кабинета на Шарл се напълниха с брошури за почвите и обработката на лозите. Научи за ферментацията, зарязването и ашладисването. И че търсенето на вина в целия свят продължава да расте. Срещаше се редовно със съдружника си.

— Ще бъде дори по-добре, отколкото очаквах — уверяваше го Рене. — Цените на вината скачат нагоре. Трябва да изкараме триста хиляди франка на бъчва от първите преси.

Повече, отколкото Шарл бе си мечтал! Гроздето бе червено злато. Шарл започна да си купува туристически брошури за островите в южните морета, за Венецуела и Бразилия. Самите им имена му звучаха като магия. Единственият проблем бе, че в света бяха останали малко местата, където „Рофи и синове“ нямаха клонове и където Елен не би могла да го намери. А ако го намереше, щеше да го убие. Знаеше това с абсолютна сигурност. Освен ако той не я убие. Обичаше да фантазира на тази тема. Убиваше Елен отново и отново, по хиляди начини и е удоволствие.

Странно, но Шарл започна да се наслаждава на униженията, на които го подлагаше Елен. Когато го караше да прави неописуеми неща с нея, той през цялото време си мислеше: „Скоро ще се махна, мръснице. Ще забогатея от твоите пари и с нищо не можеш да ми попречиш.“

А на командите й: „По-бързо сега!“ или „По-силно“, или „Не спирай!“ кротко се подчиняваше.

А в себе си й се присмиваше.

Шарл знаеше, че за лозарството решаващи са месеците през пролетта и лятото, тъй като гроздето се бере през септември и за това му е необходимо сезонът да е добре балансиран откъм слънце и дъжд. Силното слънце унищожава букета на виното, така, както многото дъждове го разводняват. Месец юни започна чудесно. Шарл проверяваше времето в Бургундия в началото по веднъж, а после и по два пъти дневно. Изпаднал бе в треска от нетърпение, само седмици го деляха от осъществяването на мечтата му. Беше се спрял на Монтего Бей. „Рофи и синове“ нямаше клон в Ямайка. Щеше да бъде лесно да се потули там. Нямаше да се мярка към Раунд Хил или Очо Риос, където можеха да го видят приятелите на Елен. Ще си купи малка къща в планините. Животът на острова е евтин.

Може да си позволи прислуга и хубава храна и да живее в разкош, според собствените си разбирания.

И така, през първите дни на юни Шарл Мартел бе наистина щастлив човек. Сегашният му живот бе унижение, но той не живееше в настоящето: живееше в бъдещето, на тропическия, гален от слънцето и вятъра остров в Карибско море.

Времето през юни като че ли ставаше по-хубаво с всеки изминат ден. Имаше и слънце, и дъжд. Идеални условия за все още нежното грозде. А с растежа на гроздето растеше и богатството на Шарл.

На петнайсети юни в района на Бургундия започна да ръми. После започна да вали по-силно. Валеше ден след ден, седмица след седмица и накрая Шарл не се решаваше да проверява бюлетините.

Рене Дюшамп му се обади по телефона:

— Ако спре до средата на юли, реколтата все още може да бъде спасена.

Месец юли се оказа най-дъждовният месец в историята на френската метеорологична служба. На първи август Шарл Мартел бе загубил до сантим парите, които бе откраднал. Обзе го страх, какъвто никога не бе изпитвал досега.

— Другият месец заминаваме в Аржентина — съобщи Елен. — Ще участвам в състезанието там.

Беше я наблюдавал да лети по пистата с ферарито и не можеше да не си помисли: „Ако катастрофира, аз ще съм свободен.“

Но името й беше Елен Рофи-Мартел. Съдбата й бе определила ролята на победител, така, както на него бе отредила да бъде губещ.

Победата в състезанието развълнува Елен повече, отколкото обикновено. Прибраха се в хотелския апартамент в Буенос Айрес и тя накара Шарл да се съблече и да легне по корем на килима. Когато видя какво държи в ръката си, докато го възсядаше, той извика:

— Моля те, недей!

Някой почука на вратата.

— По дяволите! — промърмори Елен.

Изчака неподвижна и притихнала, но почукването се повтори.

— Сеньор Мартел? — повика нечий глас.

— Остани тук! — изкомандва Елен.

Изправи се, наметна пенюара си от тежка коприна върху стройното, стегнато тяло, отиде до вратата и я отвори широко. Пред нея стоеше човек в сива куриерска униформа и държеше запечатан кафяв плик.

— Нося бързо известие за сеньор и сеньора Мартел.

Елен взе плика и затвори вратата.

Разкъса го и прочете телеграмата, после я прочете бавно още веднъж.

— Какво има? — попита Шарл.

— Сам Рофи е мъртъв — отговори тя с усмивка.

ГЛАВА 5

Лондон

Понеделник, 7 септември

14:00 часа

Клубът „Уайт“ бе разположен в горната част на улица „Сейнт Джеймс“, близо до площад „Пикадили“. Построен като хазартен клуб през осемнадесети век, „Уайт“ бе един от най-старите клубове в Англия и с най-ограничен достъп. Членовете му подаваха молби от името на синовете си още при раждането им, защото трябваше да изминат около трийсет и три години, докато се освободи място.

Фасадата на „Уайт“ бе образец на дискретност. Широките еркерни прозорци с изглед към улица „Сейнт Джеймс“ бяха направени така, че да създават уют на минаващите по улицата зяпачи. До входа се стигаше по късо стълбище, но освен членовете и техните гости малцина други бяха влизали през вратата. Залите в клуба бяха обширни и внушителни, полирани от тъмната и великолепна патина на времето. Мебелите бяха стари и удобни — кожени канапета, лавици за вестници, безценни антични масички и дълбоки фотьойли от плътна дамаска, на които бяха се разполагали половин дузина министър-председатели. Имаше зала за игра на табла с голяма открита камина зад решетка от бронз, а към трапезарията на горния етаж водеше елегантна вита стълба. Трапезарията се простираше по цялата ширина на сградата, като в нея бе поставена огромна маса от махагон, достатъчна за трийсет души, а освен нея имаше и пет странични маси. За обяд или за вечеря тук идваха някои от най-влиятелните мъже в света.

Сър Алек Никълс, член на парламента, седеше на една от малките ъглови маси и обядваше с госта си, Джон Суинтън. Бащата на сър Алек бе баронет, както и баща му и дядо му преди него. Всички са били членове на „Уайт“. Сър Алек бе слаб, блед мъж в края на четиридесетте, с чувствително, аристократично лице и очарователна усмивка. Току-що бе пристигнал с кола от имението си в Глостършър, облечен в спортно сако и панталони от туид и с мокасини на краката си. Гостът му бе облечен в костюм на тънки райета, крещяща риза на карета и червена вратовръзка и изглеждаше не на място в спокойната и разкошна обстановка на клуба.

— Тук наистина ви угаждат — забеляза Джон Суинтън с пълна уста, докато дъвчеше остатъците от поднесения му огромен телешки котлет.

Сър Алек кимна с глава.

— Да. Нещата се промениха от времето, когато Валтер бе казал: „Британците имат сто религии и само един сос.“

Джон Суинтън вдигна глава.

— Кой е тоя Валтер?

Сър Алек обясни смутено:

— Ами… едно приятелче от Франция.

— Я го виж ти. — Джон Суинтън прокара храната си с глътка вино. Остави ножа и вилицата и изтри устата си със салфетката. — Е, хайде, сър Алек. Време е да си поговорим малко по работа.

Сър Алек смирено обясни:

— Казах ви преди две седмици, че ще уредя всичко, мистър Суинтън. Трябва ми още малко време.

Към масата се приближи сервитьор, крепейки голям куп от кутии с пури. После ловко ги нареди на масата.

— Нали няма да възразите? — попита Джон Суинтън. Заразглежда етикетите на кутиите, подсвирна от възхищение, извади няколко пури, които постави в джоба на сакото си, а после запали една. Нито сервитьорът, нито сър Алек реагираха по някакъв начин на обидното му държане. Сервитьорът кимна на сър Алек и отнесе пурите на друга маса.

— Шефовете ми са много търпеливи към вас, сър Алек. Ама вече ми се струва, че не могат да чакат. — Вдигна изгорялата клечка кибрит, наведе се напред и я пусна в чашата с вино на сър Алек. — Между нас казано, те са кофти хора, когато се ядосат. Нали не искате да се заемат с вас, знаете какво искам да кажа, нали?

— Аз просто не разполагам с парите в момента.

Джон Суинтън се изсмя високо.

— Я стига, бе приятелче! Маменцето нали била Рофи? Имаш ферма от сто акра, шикозна градска къща до моста „Хайтсбридж“, един „Ролс-Ройс“ и едно проклето „Бентли“. Значи не си съвсем закъсал, нали?

Сър Алек се огледа огорчено наоколо и тихо каза:

— Те не са ликвидни авоари. Аз не мога да…

Суинтън му намигна и подхвърли:

— Обзалагам се, че сладката ти женичка Вивиан е ликвиден авоар, а? Има си всичко.

Сър Алек почервеня. Името на Вивиан в устата на тоя човек звучеше като кощунство. Алек си помисли за Вивиан, как сладко спеше, когато тръгваше сутринта. Имаха отделни спални и едно от големите удоволствия за сър Алек бе да влезе в стаята на Вивиан на „посещение“. Понякога, когато се събудеше рано, Алек влизаше в стаята на Вивиан, докато тя още спеше, и просто я съзерцаваше. Будна или заспала, тя бе най-красивото момиче, което някога бе виждал. Спеше гола и нежното й, стройно тяло оставаше полуотвито, докато се гушеше в завивките. Имаше руса коса, големи светлосиви очи и кожа като кадифе. Вивиан бе второстепенна актриса, когато сър Алек я срещна за първи път на някакъв благотворителен бал. Външността й го очарова, но това, което го привлече към нея, бе нейното непосредствено и дружелюбно излъчване. По-млада бе от Алек с двайсет години и бе изпълнена с жизненост. Докато Алек бе стеснителен и вглъбен в себе си, Вивиан бе общителна и открита. Алек не можеше да спре да мисли за нея, но му бяха нужни две седмици, за да събере достатъчно смелост и да й се обясни по телефона. За негова изненада и радост Вивиан бе приела поканата му. Алек я заведе на театър в „Олд Вик“, а после на вечеря в „Мирабел“. Вивиан живееше в мрачно апартаментче на приземния етаж в Нотинг Хил и когато Алек я изпрати до тях, го попита:

— Искаш ли да влезеш, все пак?

Бе останал през нощта и животът му се промени напълно. За първи път му се случваше жена да го доведе до оргазъм. Никога не бе срещал момиче като Вивиан. Тя бе един кадифен език, разпуснати руси коси и влажни, пулсиращи и искащи глъбини, в които Алек се потопи, докато остана без дъх. Самата мисъл за нея го възбуждаше.

Имаше и още нещо. Тя го разсмиваше, вдъхваше му живот. Присмиваше му се, че е стеснителен и малко тромав и това му харесваше. Можеше да легне с нея, когато тя пожелаеше. Когато Алек я завеждаше някъде, Вивиан винаги ставаше център на вниманието. Алек се гордееше с нея, но я ревнуваше от събраните около нея млади мъже и се питаше с колко ли от тях е спала.

Той пощуряваше от ревност през вечерите, когато не можеше да я види, защото бе поела други ангажименти. Отиваше с колата до апартамента й, паркираше на съседната пряка, за да види кога и с кого се прибира. Знаеше, че се държи глупаво, но не можеше да се въздържа да не го направи. Попаднал бе под властта на нещо прекалено силно, за да може да го преодолее.

Разбираше, че Вивиан не е за него, че в никакъв случай не трябва да се жени за нея. Той бе баронет и уважаван член на парламента с блестящи перспективи. Бе един от наследниците на династията Рофи и член на Управителния съвет на компанията. Произходът на Вивиан по никакъв начин не съответстваше на неговия свят. Родителите й бяха второстепенни артисти във вариете, играли по провинциалните сцени. Вивиан не бе получила никакво образование освен наученото на улицата или зад кулисите. Алек знаеше, че е развратна и повърхностна. Беше хитра, но не особено интелигентна. И въпреки това непрестанно мислеше за нея. Опитваше се да я забрави. Насилваше се да спре да я вижда, но без никакъв резултат. Чувстваше се щастлив, когато бе с нея, а когато беше без нея, го обземаше отчаяние. В края на краищата реши да й предложи брак и когато Вивиан се съгласи, сър Алек Никълс изпадна във възторг.

Младоженката се нанесе в семейния дом — красива стара къща в Глостършър, строена през XVIII век, с делфийски колони и дълга, лъкатушеща алея за автомобили. Разположена бе сред зеленината на сто акра обработваема земя, собствен ловен участък и рибарници с течаща вода. Зад къщата имаше парк, красиво оформян от поколенията.

Интериорът на къщата бе разкошен. Огромният преден хол бе постлан с камък, а стените му бяха от боядисано дърво. Осветяваше се от старинни двойни фенери, мебелите бяха от позлатено дърво и мрамор в стил Адам, столове — от махагон. Библиотеката бе обзаведена с оригинални, вградени етажерки от осемнадесети век, две писалищни маси в стил Хенри Холънд и столове по проект на Томас Хорп. Приемната бе смесица от стиловете Хепълуайт и Чипъндейл, застлана с дебел пухкав килим и осветявана от два стъклени полилея „Уотърфорд“. Обширната трапезария можеше да побере четиридесет души, а до нея имаше пушалня. На втория етаж имаше шест спални с камини в стил Адам, а на третия етаж бяха помещенията за прислугата.

Шест седмици след като се нанесоха в къщата, Вивиан реши:

— Хайде да се махнем оттук, Алек.

Погледна я озадачено.

— Искаш да отидем в Лондон за няколко дни, така ли?

— Имам предвид да се преместим в Лондон.

Алек погледна през прозореца към смарагдовозелените ливади, където бе играл като малък, и към огромните чинари и дъбове, а после промълви колебливо:

— Но Вивиан, тук е толкова тихо. Аз…

— Знам, миличък — прекъсна го тя. — Точно това не мога да понасям — проклетата тишина!

Следващата седмица се преместиха в Лондон.

Алек притежаваше елегантна четириетажна градска къща на площад „Уилтън“, зад моста „Хайтсбридж“, с чудесна приемна, кабинет и голяма трапезария, а цветният прозорец на задната стена на сградата гледаше към симетрично очертаната градина с изкуствена пещера, водоскок, статуи и бели пейки. На горните етажи имаше великолепна голяма спалня и четири по-малки стаи.

Вивиан и Алек бяха делили голямата спалня в продължение на две седмици, когато една сутрин Вивиан каза:

— Обичам те, Алек, но ти страшно хъркаш, нали знаеш. — Алек не знаеше за това. — Наистина трябва да спя сама, миличък. Нали нямаш нищо против?

Алек беше напълно против идеята й. Обичаше нежното й, топло тяло, когато се сгушеше до него в леглото. Но дълбоко в себе си усещаше, че не може да въздейства сексуално на Вивиан така, както й въздействаха други мъже. Затова и тя не го искаше в леглото си.

— Напълно те разбирам, мила.

Но настояване на Алек Вивиан остана в голямата спалня, а той се премести в една от малките стаи за гости.

В началото Вивиан ходеше в Камарата на общините и сядаше в галерията за посетители в дните, когато трябваше да говори Алек. Поглеждаше нагоре към нея и сърцето му се изпълваше с дълбока, неизразима гордост. Тя бе несъмнено най-хубавата жена сред посетителките. А после дойде денят, когато Алек завърши речта си и вдигна поглед, за да получи одобрението на Вивиан, но видя само празния й стол.

Алек смяташе себе си за виновен, че Вивиан не обичаше да стои вкъщи. Приятелите му бяха по-възрастни, прекалено консервативни за нея. Предложи й да покани младите си приятелки вкъщи и ги събра с неговите приятели. Резултатът беше катастрофален.

Алек непрекъснато си повтаряше, че когато роди, Вивиан ще се успокои и ще се промени. Но един ден, неизвестно как — Алек не искаше да знае причината, Вивиан получи инфекция във влагалището и трябваше да й се направи операция. Алек беше си мечтал за син.

Новината го потресе, но Вивиан бе съвсем спокойна.

— Не се тревожи, миличък — усмихнато подхвърли тя. — Махнаха полога, но кокошката остана.

Алек я изгледа продължително, после се обърна и излезе.

Вивиан обичаше да пилее пари. Харчете безразборно и без мярка за дрехи, бижута и коли, а Алек нямаше сърце да я спре. Повтаряше си, че е израснала в беднотия и жадува за красиви вещи. Искаше му се той да й ги купува, но за съжаление не можеше да си го позволи. Заплатата му отиваше за покриване на данъците. Богатството му лежеше в акциите на „Рофи и синове“, но те бяха с ограничен режим. Опита се да обясни това на Вивиан, но на нея й беше безинтересно. Сериозните разговори я отегчаваха. И Алек я остави да си кара както преди.

Първия път когато чу, че играе комар, бе когато Тод Майкълс — собственик на ползващия се с лоша слава хазартен клуб „Тодс“ в Сохо, го навести за разговор.

— Сър Алек, имам разписка от съпругата ви, че ми дължи хиляда лири. Имаше лош ден на рулетката.

Алек бе потресен. Възстанови парите срещу разписката, а вечерта проведе сериозен разговор с Вивиан.

— Ние просто не можем да си позволяваме подобни неща — кипеше той. — Харчиш повече, отколкото печеля.

Тя като че ли се разкайваше.

— Извинявай, ангелче. Бебенцето беше лошо.

А после отиде до него, прегърна го, като го притискаше с тялото си, и гневът му отмина.

Прекара незабравима нощ с нея в леглото. Реши, че повече няма да имат никакви неприятности.

След две седмици Тод Майкълс дойде да го посети отново. Разписката, подписана от Вивиан, вече бе за пет хиляди лири. Алек побесня.

— Защо сте й позволили кредит? — попита той.

— Тя е ваша съпруга, сър Алек — отговори любезно Майкълс. — Как можехме дай откажем?

— Аз… аз ще трябва да намеря пари — започна сър Алек. — В момента нямам толкова в брой.

— Но моля ви! Считайте го за заем. Ще платите, когато можете.

Алек почувства огромно облекчение.

— Много сте великодушен, мистър Майкълс.

Но само месец по-късно Алек научи, че Вивиан е проиграла още двайсет и пет хиляди лири и че са му сложили лихва в размер от 10 процента на седмица. Изпадна в ужас. По никакъв начин не можеше да събере толкова пари. Нямаше и нищо, което да продаде.

Къщите, красивите антики, колите — всичко принадлежеше на „Рофи и синове“. Гневът му стресна Вивиан дотам, че обеща да не залага повече. Но вече бе твърде късно. Алек бе попаднал в ръцете на лихварите кожодери. Колкото и да им даваше, Алек не успяваше да смогне да изплати дълга си. Вместо да намалява, той продължаваше да расте с всеки нов месец и това продължаваше вече почти година.

Когато гангстерите на Тод Майкълс го притиснаха за парите първия път, Алек ги заплаши, че ще се обърне към полицията.

— Имам връзки в най-висшите кръгове — бе им казал той.

Онзи се бе изсмял:

— Аз пък имам връзки в най-низшите.

А сега сър Алек седеше в „Уайт“ с този неприятен тип и трябваше да се унижава, молейки за отсрочка.

— Вече им върнах повече, отколкото взех назаем. Не могат…

— Това беше само лихвата, сър Алек — възрази Суинтън. — Все още не сте изплатили основната сума.

— Но това е грабеж — каза Алек.

Очите на Суинтън потъмняха.

— Ще предам на шефа какво сте ми казали — надигна се той.

Алек бързо го задържа.

— Недейте! Седнете, моля ви.

Суинтън бавно седна отново.

— Не използвайте подобни думи — предупреди той. — Имаше един, дето говореше така, и се намери със заковани за пода колена.

Алек бе чел за този случай. Братята Крей бяха измислили това наказание за своите жертви. А хората, с които си имаше работа Алек, бяха също толкова зли, също така безмилостни. Усети, че в гърлото му засяда буца.

— Не исках да кажа това — заизвинява се той. — Просто защото аз… нямам повече пари в брой.

Суинтън тръсна пепелта от пурата си в чашата на Алек и подхвърли:

— Притежаваш цяла връзка с акции в „Рофи и синове“, нали, мойто момче?

— Да — отвърна Алек, — но те не могат да бъдат продавани или прехвърляни. Нямат никаква стойност, докато „Рофи и синове“ не предложи акциите си на борсата.

Суинтън дръпна от пурата си.

— А ще ги предложат ли?

— Зависи от Сам Рофи. Аз… аз се опитах да го убедя.

— Опитай по-настоятелно.

— Предайте на мистър Майкълс, че ще си получи парите — каза Алек. — Но моля ви, престанете да ме тероризирате.

Суинтън се втренчи в него.

— Да те тероризираме ли? Е, сър Алек, нещастнико, ти не знаеш какво е да те тероризират. Шибаните ти конюшни ще бъдат изгорени до основи и ще почнеш да ядеш печено конско месо. После ще ти запалят къщата. А може би и жена ти. — Засмя се, а на Алек хич не му бе до смях. — А ял ли си готвено путе?

Алек побледня.

— За Бога…

Суинтън продължи успокоително:

— Само се шегувам. Тод Майкълс ти е приятел. А приятелите си помагат, нали? Говорихме за теб тая сутрин. И знаеш ли какво каза шефът за тебе? „Сър Алек е добър човек. Ако няма парите сега, знам, че ще измисли някакъв начин да ни ги намери.“

Алек се намръщи.

— Какъв начин?

— Е, хайде сега, не е толкова трудно за умно момче като тебе да измисли нещо, нали? Шеф си в голяма фармацевтична копания, нали така? Произвеждате разни неща, като кокаин например. Между нас да си остане, кой ще знае изобщо, ако случайно изпратиш няколко пратки на друго място?

Алек го изгледа ужасен.

— Вие сте луд! — възкликна той. — Аз… не мога да направя подобно нещо.

— Не можеш да си представиш какви неща правят хората, когато им се наложи — весело рече Суинтън, ставайки от масата. — Или ще ни донесеш парите, или ще ти кажем къде да изпратиш стоката.

Смачка пурата си в чинийката пред Алек.

— Предай моите поздрави на Вивиан, сър Алек. Благодаря.

И Джон Суинтън си тръгна.

Сър Алек остана сам, с празен поглед, заобиколен от познатите, удобни вещи, които бяха част от живота му, но над тях вече бе надвиснала заплаха. Единственото чуждо тяло бе мръсният, мокър фас от пура в чинията му. Как изобщо им позволи да навлязат в живота му? Разреши им да го докарат до състояние, при което бе в ръцете на подземния свят. И вече знаеше, че искат от него не само пари. Парите бяха само примамката, с която го вкараха в клопката. Целта им бе да използват връзките му във фармацевтичната компания. Щяха да се опитат да го накарат да работи за тях. Ако станеше известно, че е попаднал под властта им, опозицията нямаше да се поколебае да направи капитал от това. Неговата собствена партия вероятно щеше да го помоли да си подаде оставката.

Щяха да го направят тактично и кротко. Сигурно щяха да настояват да подаде молба за Стотицата на Чилтърн — пост, за който се получаваше номинална заплата от сто лири на година от Короната. Едно от ограниченията да бъдеш депутат бе, че не можеш да получаваш заплата от Короната или от правителството. Така че Алек нямаше да може да бъде повече в парламента. Естествено причината нямаше да може да се скрие. Щеше да бъде опозорен. Освен ако не намереше голяма сума пари. Говорил бе многократно със Сам Рофи, убеждавайки го да предложат акциите на борсата, да разреши акциите да се продават.

— Остави това — бе му отговорил Сам. — В момента, в който пуснем външни хора в къщата си, ще трябва да слушаме от тях как да работим. Преди да се усетим, ще превземат Управителния съвет, а после и компанията. И какво значение има това за тебе, Алек? Имаш голяма заплата, неограничена сметка за харчене. Не са ти нужни пари.

За миг Алек се изкушаваше да каже на Сам колко отчаяно се нуждае от пари. Но знаеше, че няма да постигне нищо. Сам Рофи бе изцяло отдаден на компанията и не изпитваше никакво състрадание. Ако разбереше, че Алек е компрометирал по някакъв начин „Рофи и синове“, щеше да го отстрани без никакво колебание. Не, Сам Рофи бе последният човек, към когото би се обърнал.

Алек бе изправен пред пълна разруха.

Към масата на сър Алек се приближаваше портиерът на „Уайт“ и водеше човек в куриерска униформа, който носеше запечатан кафяв плик.

— Извинете, сър Алек — почтително каза портиерът, — но този човек твърди, че му е наредено да предаде нещо лично на вас.

— Благодаря — отговори сър Алек.

Куриерът му подаде плика, а портиерът го отведе обратно.

Алек седя дълго преди да посегне към плика и да го отвори. Прочете телеграмата три пъти, после бавно смачка хартията в шепата си, а очите му започнаха да се пълнят със сълзи.

ГЛАВА 6

Ню Йорк

Понеделник, 7 септември

11:00 часа

Частният Боинг 707–320 правеше последен заход към летище „Кенеди“, намерил пролука в претрупания трафик за кацане. Полетът бе дълъг и еднообразен и Рийс Уйлямс се чувстваше изтощен, след като не можа да мигне през цялата нощ. Пътувал бе със същия самолет многократно със Сам Рофи. Присъствието му още се усещаше.

Елизабет Рофи го очакваше. Рийс й бе изпратил телеграма от Истанбул, съобщавайки й само, че пристига на следващия ден. Можеше да й съобщи за смъртта на баща й по телефона, но реши, че заслужава по-голямо внимание.

Самолетът бе вече на земята и се придвижваше бавно към терминала. Рийс имаше съвсем малко багаж и мина бързо през митницата. Небето навън бе сивочерно, напомняйки за идващата зима. Пред страничния изход стоеше лимузина, за да го откара до частното имение на Сам Рофи в Лонг Айлънд, където щеше да го чака Елизабет.

Докато пътуваше с колата, Рийс реши да си повтори още веднъж това, което бе решил да й каже, с желанието да намали жестокия удар, но в мига, в който Елизабет излезе да го посрещне, подготвените думи изчезнаха от главата му. Винаги когато застанеше срещу нея, хубостта й го объркваше. Наследила бе външността на майка си с нейните аристократични черти и маслиненочерни очи, подчертавани от дълги, тежки мигли. Кожата й бе бяла и нежна, а косите й — лъскавочерни. Имаше великолепна стегната фигура. Облечена бе в кремава копринена блуза с отворена яка, плисирана пола от сива каша и бежови обувки. У нея нямаше и помен от непохватното момиченце, което Рийс бе видял за първи път преди девет години. Пред него стоеше интелигентна и чувствена жена, неосъзнаваща напълно собствената си красота. Усмихваше му се, радостна, че го вижда. Подаде ръка и каза „Заповядай, Рийс“, а после го въведе в обширната библиотека, облицована с дъбова ламперия.

— Сам с тебе ли пристигна?

Нямаше как да й го поднесе тактично. Рийс пое дълбоко въздух и каза:

— Със Сам се е случило нещастие, Лиз. — Видя как кръвта се отдръпва от лицето й, очаквайки го да продължи. — Загинал е.

Стоеше като замръзнала. Когато най-после проговори, Рийс едва успя да я чуе.

— Какво… Какво се е случило?

— Все още не знаем всички подробности. Изкачвал е Монтблан. Въжето му се скъсало. Паднал в ледникова пукнатина.

— Намерили ли са…?

Тя притвори очи за момент, после отново ги отвори.

— Пукнатината е била бездънна.

Лицето й бе побеляло. Рийс усети внезапна тревога.

— Добре ли си?

Тя се усмихна лъчезарно и каза:

— Естествено, че съм добре. Благодаря ти. Искаш ли чай или да хапнеш нещо?

Погледна я изненадан и понечи да каже нещо, но после разбра. Изпаднала бе в шок. Дърдореше непрекъснато без никакъв смисъл, като очите й блестяха неестествено, а усмивката не слизаше от устата й.

— Сам бе такъв изключителен спортист — продължаваше Елизабет. — Виждал си наградите му. Винаги побеждаваше, нали? Знаеш ли, че вече се е качвал на Монтблан?

— Лиз…

— Разбира се, че знаеш. Ти не беше ли с него веднъж, Рийс?

Рийс я остави да говори и да се упоява срещу болката, опитвайки се да се предпази с приказките си и да отдалечи момента, в който ще трябва да остане насаме с мъката си. Докато я слушаше, за миг си припомни безпомощното момиченце, което бе срещнал някога — прекалено чувствително и нежно, за да може да се защитава в жестоката действителност. А сега бе наранена, напрегната и уязвима и именно тази й крехкост тревожеше Рийс.

— Ще повикам лекар — предложи той. — Може да ти даде нещо…

— О, не. Наистина ми няма нищо. Ако не възразяваш, ще полегна за малко. Чувствам се малко изморена.

— Искаш ли да остана?

— Благодаря. Няма да е необходимо.

Изпрати го до вратата и докато той вървеше към колата, Елизабет извика след него: „Рийс“. Спря се и се обърна към нея.

— Благодаря ти, че дойде. Мили Боже!

Дълго след като Рийс бе заминал, Елизабет Рофи остана да лежи в леглото с поглед към тавана, наблюдавайки променящите се фигури, рисувани от бледото септемврийско слънце.

И болката дойде. Не бе взела успокоително, защото искаше да усеща болката. Длъжна бе да го направи заради Сам. Щеше да я понесе, защото бе негова дъщеря. И лежа така цял ден и цяла нощ, като ту не мислеше за нищо, ту пък се опитваше да мисли за всичко, спомняйки си всяка подробност. Смееше се и плачеше, разбирайки, че е изпаднала в истерия. Но й беше все едно. Нямаше кой да я чуе. Посред нощ изведнъж усети силен глад, слезе до кухнята, където си направи огромен сандвич. Излапа го бързо, а после го повърна. Не й стана по-добре. Нищо не можеше да облекчи обзелата я болка. Имаше усещането, че всичките й нервни възли горят. Мислите й непрекъснато се връщаха назад към годините, прекарани с баща й. Посрещна изгрева на прозореца на спалнята. По някое време прислужницата почука на вратата, но Елизабет я отпрати. Веднъж иззвъня телефонът и при мисълта, че може да е Сам, сърцето й се разтуптя, докато посягаше към слушалката. После се опомни и отдръпна ръката си.

Той никога вече нямаше да й се обади. Никога вече нямаше да чуе гласа му. Никога вече нямаше да го види. Бездънна ледникова пукнатина. Бездънна.

Елизабет продължаваше да лежи, като прехвърляше миналото и си спомняше за всичко.

ГЛАВА 7

Раждането на Елизабет Роуън Рофи бе двойна трагедия. По-малкото нещастие бе, че майката на Елизабет почина в родилната зала, а по-голямото бе, че Елизабет се роди момиче.

В продължение на девет месеца, докато се появи от мрака на майчината утроба, тя бе очакваното с най-голямо нетърпение дете на света, наследяващо огромна империя — гигантската компания „Рофи и синове“, с капитал от милиарди долари.

Съпругата на Сам Рофи, Патриша, бе тъмнокоса удивителна хубавица. Много жени се бяха опитвали да се омъжат за Сам Рофи заради положението, известността и богатството му. Патриша се бе омъжила за Сам, защото се бе влюбила в него. Оказа се, че това е била най-неподходящата причина. Сам Рофи бе търсил практическо решение и Патриша отговаряше идеално на изискванията му. Той нямаше нито време, нито нагласа да бъде семеен човек. В живота му нямаше място за друго, освен за „Рофи и синове“. Бе се отдал фанатично на компанията и очакваше същото от всички около себе си. Патриша имаше стойност дотолкова, доколкото би могла да допринесе за репутацията на компанията. Но когато най-после разбра какъв брак си е избрала, бе станало много късно. Сам й бе определил роля, която тя изпълняваше прекрасно. Безупречна като домакиня, тя бе идеалната мисис Сам Рофи. Не получила любов от съпруга си, след време Патриша се научи да не отдава и своята любов. Обслужваше Сам и бе на подчинение в „Рофи и синове“ така, както и най-обикновената секретарка. Бе на разположение по двайсет и четири часа в денонощието, готова да полети навсякъде, където Сам щеше да има нужда от нея, можеше да прави компания на неколцина чуждестранни ръководители или пък, уведомена в последния момент, да поднесе изискана вечеря на сто души върху колосани, богато бродирани покривки с блестящи кристални сервизи и тежки сребърни прибори от XVIII век. Патриша бе една от необявените ценности на „Рофи и синове“. Правеше всичко необходимо да поддържа чудесния си вид, спортуваше и спазваше диета като спартанец. Имаше превъзходна фигура, а дрехите й се шиеха по модели на Норъл в Ню Йорк, Шанел в Париж, Хартнъл в Лондон и младия Сибил Конъли в Дъблин. Бижутата, които Патриша носеше, бяха създадени за нея от Жан Шлумбергер в България. Животът й бе изпълнен с ангажименти, но безрадостен и лишен от съдържание. Но когато забременя, всичко се промени.

Сам Рофи бе последният мъжки наследник на династията Рофи и Патриша знаеше колко силно иска да има син. Осланяше се на нея. И ето че сега бе като кралицата-майка, носеше бебето в себе си — младия принц, който един ден щеше да наследи кралството. Когато я качиха на носилката за родилната зала, Сам стисна ръката й и промълви: „Благодаря ти.“

Почина от емболия трийсет минути по-късно и хубавото бе, че си отиде, без да знае, че не е оправдала надеждите на мъжа си.

Сам Рофи отдели време от претрупаната си програма, за да погребе жена си, а после се зае с проблема, свързан с отглеждането на невръстната си дъщеря.

Седмица след раждането Елизабет бе отнесена вкъщи и предадена на бавачка — първата от дългата поредица бавачки. През първите пет години от живота си Елизабет виждаше баща си съвсем рядко. За нея той бе като някакъв неясен образ, непознат човек, който винаги пристигаше или заминаваше. Пътуваше постоянно, а Елизабет създаваше допълнително неудобство, тъй като трябваше да я мъкне със себе си като допълнителен багаж. Елизабет прекарваше месец в имението им в Лонг Айлънд, където имаше алея за боулинг, тенискорт, плувен басейн и игрище за скуош. След няколко седмици бавачката й опаковаше дрехите и я изпращаха със самолет във вилата им в Биариц. Там имаше петдесет стаи и трийсет акра земя и Елизабет постоянно се губеше.

Наред с това Сам Рофи притежаваше обширен апартамент на площад „Бийкмън“ в Ню Йорк и вила на Коста Смералда в Сардиния. Елизабет пътуваше до всичките домове, сновеше между къщата, апартамента и вилите и растеше сред разточителна елегантност. Но навсякъде се чувстваше като външен човек, попаднал по погрешка на богато празненство с негостоприемни домакини.

Когато порасна, Елизабет разбра какво значи да бъдеш дъщеря на Сам Рофи. Тя бе пожертвала чувствата си заради компанията, така както и майка й го бе направила някога. Лишена бе от семеен живот, защото не съществуваше семейство, а само платени заместители и далечната фигура на човека, който бе неин баща, но не се интересуваше от нея, а само от компанията. Патриша бе съумяла да се примири с положението, но за детето това бе мъчително. Елизабет се чувстваше нежелана и необичана и не знаеше как да се справи с отчаяното си състояние, като накрая започна да обвинява себе си за това, че е отблъскваща. Опитваше се отчаяно да спечели любовта на баща си. Когато тръгна на училище, започна да прави в клас различни подаръци за него — детски рисунки с молив и водни бои и несиметрични пепелници, които пазеше старателно, очаквайки го да се върне от някое от служебните си пътувания, така че да може да го изненада, да го зарадва и да го чуе да казва: „Толкова е хубаво, Елизабет. Много си талантлива.“

Когато се връщаше, Елизабет му поднасяше с обич подаръка си, а баща й кимаше или поклащаше глава и я питаше: „Няма да ставаш художничка, нали?“

Понякога Елизабет се събуждаше посред нощ, слизаше по дългата вита стълба в апартамента на площад „Бийкмън“ и пресичаше подобния на пещера хол, водещ към кабинета на баща й. Влизаше в празната стая, като че пристъпваше в храм. Тук бе неговата стая, където работеше, подписваше важни документи и управляваше света. Елизабет се приближаваше до огромното, тапицирано с кожа бюро и бавно прокарваше ръка по него. После го заобикаляше и сядаше на кожения стол. Там се чувстваше по-близо до баща си. Струваше й се, че като влезе в неговата стая и седне, където сядаше той, ще може да стане част от него. Водеше с него въображаеми разговори, а той я изслушваше заинтригувано и се отнасяше с внимание към проблемите й. Веднъж, докато Елизабет седеше на бюрото му в тъмното, лампите в кабинета изведнъж светнаха. На вратата стоеше баща й. Изгледа седналата зад бюрото му, облечена в тънка нощница Елизабет и възкликна: „Какво правиш тук сама в тъмното?“ После я взе в прегръдките си и я занесе на ръце по стълбите до леглото й, а Елизабет остана будна до сутринта, като си мислеше как баща й я беше прегърнал.

После слизаше долу всяка нощ и сядаше в кабинета му, като го очакваше да се появи и да я вземе, но това вече не се повтори.

Никой не говореше с Елизабет за майка й, но в приемната имаше прекрасен портрет на Патриша Рофи в цял ръст и Елизабет обичаше да го гледа с часове. После се поглеждаше в огледалото. Грозотия. Бяха й сложили скоби на зъбите и изглеждаше ужасно. „Никак не е чудно, че баща ми не се интересува от мене“ — мислеше си Елизабет.

После изведнъж получи страшен апетит и започна да трупа килограми. Бе стигнала до някаква своя истина, че ако е дебела й грозна, никой няма да иска да я сравнява с майка й.

Когато Елизабет стана на дванайсет години, започна да ходи в престижното частно училище в Ийст Сайд в Манхатан, след 70-а улица. Откарваха я с „Ролс-Ройс“, влизаше в клас и сядаше мълчаливо и вглъбена в себе си, като не обръщаше внимание на другите наоколо. Никога не пожелаваше да отговори на въпрос. А когато я вдигаха, като че ли никога не знаеше отговора. Учителите й скоро започнаха да не й обръщат внимание. Говореха за Елизабет помежду си и единодушно се съгласяваха, че тя е най-разглезеното дете, което са срещали някога. В поверителния си доклад в края на годината пред директорката класната ръководителка на Елизабет бе написала:

„Не успяхме да постигнем никакъв напредък с Елизабет Рофи. Държи се настрана от съучениците си и отказва да участва в груповите занимания. Няма приятели в училище. Оценките й са незадоволителни, но е трудно да се прецени дали са такива, защото не полага никакви усилия или защото не може да се справя с материала. Арогантна и егоистична. Ако баща й не беше един от основните дарители на училището, щях да предложа настоятелно да бъде изключена.“

Докладът бе на светлинни години от действителността. Елизабет Рофи чисто и просто нямаше защита, нямаше броня, която да я предпази от обкръжаващата я ужасна самота. Обхваната бе от такова чувство за собствената си малоценност, че се боеше да създава приятелства, защото щяха да разберат колко безлична и отблъскваща е тя. Не беше арогантна, а почти патологично стеснителна. Усещаше, че не принадлежи на света, в който живее баща й. За нея нямаше място никъде. Мразеше да я возят с „Ролс-Ройс“, защото знаеше, че не го заслужава. В клас знаеше отговорите на задаваните й от учителите въпроси, но не смееше да отговаря, за да не привлича вниманието върху себе си. Обичаше да чете и оставаше будна до късно през нощта, погълната от книгите.

Мечтаеше си и какви чудесни измислици си представяше! Че е в Париж с баща си, пътуват с карета през Булонския лес и той я завежда в кабинета си — огромна зала, нещо като катедралата „Сейнт Патрик“, при него влизат хора с някакви документи за подпис, а той ги отпраща с думите: „Не виждате ли, че съм зает сега? Разговарям с дъщеря си Елизабет.“

Тя и баща й се пързалят със ски в Швейцария, като се спускат рамо до рамо по стръмния склон, а леденият вятър свири покрай тях и той изведнъж пада и вика от болка, защото кракът му е счупен, а тя го успокоява: „Не се бой, татко! Аз ще се погрижа за теб.“ Спуска се със ските до болницата и вика: „Бързо, баща ми е ранен.“ И цяла дузина мъже в бели престилки го свалят с блестящата линейка, тя сяда до леглото му и го храни (значи тогава ръката му трябва да е счупена, а не кракът), а в стаята влиза майка й, изведнъж оживяла, и баща й казва: „Не мога да те приема сега, Патриша. Имам разговор с Елизабет.“

Или пък са в красивата вила в Сардиния… Прислужниците ги няма и Елизабет приготвя вечеря за баща си. Той изяжда по две чинии от всичко и казва: „Ти си много по-добра готвачка от майка си, Елизабет.“

Измислените случки с баща й винаги завършваха по един и същи начин. На вратата се звъни и някакъв огромен мъж, по-висок от баща й влиза и иска Елизабет да се омъжи за него, а баща й я моли: „Моля ти се, Елизабет, не ме оставяй. Имам нужда от теб.“

И тя се съгласява да остане.

От всичките домове, в които бе израснала, Елизабет обичаше най-много вилата в Сардиния. Тя в никакъв случай не бе най-голямата, но бе най-живописната и най-уютната. Самата Сардиния очароваше Елизабет. Приказно красивият скалист остров се намираше на около 160 мили югоизточно от италианския бряг и представляваше една поразителна панорама от планини, море и зелени поля. Огромните му вулканични скали са се появили преди хиляди години сред някогашното море, а бреговата му ивица се извива като огромен полумесец, докъдето поглед стига, и Тиренско море обгръща острова в синята си прегръдка.

Според Елизабет островът имаше свои собствени ухания — миризмата на морските ветрове и на горите, аромата на бялата и жълтата мачия, приказното цвете, обожавано от Наполеон. Тук растяха и храстите корбекола, достигащи до шест стъпки височина и даващи червени плодове с вкус на ягоди, и гуарсиас — огромни яки дъбове, чиято кора се караше на континента, за да правят от нея коркови тапи.

Обичаше да се заслушва в песента на скалите, на огромните заоблени камъни с дупки по средата. Когато вятърът свистеше през дупките, камъните издаваха тайнствен и пронизителен звук, подобен на погребална песен.

А ветровете винаги духаха. Елизабет се научи да ги разпознава. Мистрал, поненте, трамонтана, грекате и леванте. Нежни и сурови ветрове. А после идваше страховития сироко — топъл вятър, духащ откъм Сахара.

Вилата на Рофи бе на Коста Смералда, над Порто Черво, построена на върха на висока скала, надвесена над морето, закътана сред хвойни и диви сардински маслинови дървета с горчиви плодове. Изгледът към разположеното далеч в ниското пристанище бе поразителен, а къщите наоколо, пръснати по зелените хълмове, бяха смесица от хоросан и камък, образувайки невероятна бъркотия от цветове, подобно на детска рисунка с боички.

Вилата бе от измазани тухли, с огромни греди от хвойна от вътрешната страна. Построена бе на няколко нива и имаше просторни и удобни стаи, всяка от които беше с камина и разполагаше с балкон. Всекидневната и трапезарията имаха цветни прозорци с панорамен изглед към острова. Стълбата с лека конструкция водеше към четирите спални на горния етаж. Мебелите бяха в чудесно съчетание с околността. Имаше грубо изработени маси и пейки като в манастир, но имаше и удобни кресла. На прозорците бяха закачени бели вълнени завеси, ръчно тъкани на острова, а подът бе покрит с пъстрите плочки чересарда, правени в Сардиния, и с докарана от Тоскана теракота. В баните и в спалните имаше вълнени килими от околността, багрени с растителни бои по традиционните методи. Къщата бе пълна с картини — смесица от френски импресионисти, италиански майстори и примитивизми на Сардо. В хола висяха портретите на Самуел Рофи и Терения Рофи, прапрадядото и прапрабабата на Елизабет.

От всичко в къщата Елизабет най-много обичаше горната стая под полегатия керемиден покрив. До нея се стигаше по тясно стълбище от втория етаж и Сам Рофи я използваше за кабинет. В нея имаше масивно дървено бюро и удобен, тапициран въртящ се стол.

Стените бяха покрити с етажерки и географски карти, повечето от които бяха свързани с династията Рофи. Към малкия балкон над стръмната скала водеше двукрила стъклена врата, а изгледът оттам просто спираше дъха.

Точно в тази къща тринайсетгодишната тогава Елизабет откри произхода на своето семейство и за първи път през живота си почувства, че принадлежи някому и е част от нещо.

Всичко започна от деня, в който намери Книгата. Баща й бе заминал за Олбия и Елизабет се мотаеше в горната стая. Книгите по лавиците не я интересуваха, защото отдавна знаеше, че са специализирани издания по фармакология и фармацевтика, както и за мултинационалните компании и международно право. Скучни и безинтересни. Някои от ръкописите бяха редки и се пазеха в стъклени витрини. Имаше и един том на латински със заглавие „Circa Instans“, писан през средните векове, и още един, озаглавен „De material Medica“. И понеже Елизабет бе започнала да учи латински, полюбопитства да разгледа някой от старите томове и отвори стъклената витрина. Извади книгата, но зад нея видя скрита друга книга. Елизабет я измъкна. Беше дебела, подвързана в червена кожа и нямаше никакво заглавие.

Заинтригувана от вида й, Елизабет я разтвори. Сякаш отвори врата към друг свят. Това беше биографията на нейния прапрадядо Самуел Рофи, печатана за лично ползване на английски език върху пергамент. Името на автора липсваше, нямаше и дата, но Елизабет бе сигурна, че е на повече от сто години, тъй като повечето от страниците бяха избледнели, а други бяха пожълтели и олющени от времето. Но всичко това не бе важно. Значение имаше съдържанието й, историята, вдъхваща живот на висящите на долния етаж портрети. Елизабет бе виждала портрети на своите прапрародители стотици пъти: старомодни рисунки на мъж и жена, облечени в необичайни дрехи. Мъжът не бе хубав, но лицето му излъчваше сила и интелигентност. Имаше руса коса, високи славянски скули и проницателни светлосини очи. Жената бе красавица. Тъмна коса, безупречен цвят на лицето и катраненочерни очи. Облечена бе в бяла копринена рокля, наметало и елече от брокат. Две непознати лица, които не означаваха нищо за Елизабет.

Но сега, когато, сама в горната стая, Елизабет разтвори Книгата и започна да чете, Самуел и Терения Рофи оживяха пред нея. Елизабет се чувстваше така, сякаш бе пренесена назад във времето, сякаш живее в гетото на Краков през 1853 година заедно със Самуел и Терения. Колкото повече четеше Книгата, научаваше, че нейният прапрадядо Самуел, основателят на „Рофи и синове“, е бил романтик и авантюрист.

А също и убиец.

ГЛАВА 8

Най-ранният спомен на Самуел Рофи, четеше Елизабет, бе за майка му, убита в погрома през 1855 година, когато бил на пет години. Скрили го в мазето на малката дървена къща, в която Рофи живеели с още няколко семейства в гетото на Краков. Когато след безкрайно дълги часове размириците най-сетне утихнали и се чували само воплите на оцелелите, Самуел предпазливо излязъл от скривалището си и тръгнал да търси майка си из улиците на гетото. На момчето му се струвало, че целият свят гори. Небето било цялото почервеняло от пламъците на дървените сгради, които се виждали във всички посоки, а облаци от гъст черен дим се носели навсякъде. Мъже и жени като обезумели търсели близките си или се опитвали да спасяват магазините, домовете и скромната си покъщнина. В средата на XIX век в Краков имало пожарна команда, но на евреите било забранено да я ползват. Тук, в гетото на края на града, те били принудени да се борят с голи ръце с пожарищата. Вадели от кладенци вода и мнозина образували верига с кофи в ръце, за да гасят огъня. Самуел виждал смърт накъдето и да се обърнел — обезобразени тела, захвърлени като счупени кукли, изнасилени голи жени и деца, кървящи и стенещи за помощ.

Самуел открил майка си да лежи в полусъзнание на улицата, с окървавено лице. Момчето приклекнало до нея с лудо биещо сърце.

— Мамо!

Тя отворила очи, погледнала го и се опитала да проговори, но Самуел разбрал, че умира. Отчаяно искал да я спаси, но не знаел как и още докато изтривал кръвта й, вече било твърде късно.

По-късно Самуел стоял и гледал как гробарите внимателно изкопават пръстта под тялото на майка му, защото тя била напоена с кръвта й, а според свещените книги трябвало да погребат кръвта й с нея, за да може да се яви пред Господ цяла.

Точно в този миг Самуел решил в себе си, че ще стане лекар.

Семейство Рофи живеело в триетажната тясна дървена къща с още осем семейства. Младият Самуел живеел в една стаичка с баща си и леля си Рашел, като през целия си живот никога нямал самостоятелна стая и никога не се бил хранил или спал сам. Не можел да си спомни нито миг, без да е чувал гласовете на другите, но той не мечтаел за уединение, защото нямал представа, че подобно нещо съществува. Винаги бил живял с много хора.

Всяка вечер Самуел, роднините и приятелите му били заключвани в гетото от християните, тъй като евреите отвличали козите, кравите и кокошките им.

При залез слънце масивните двойни дървени порти на гетото се затваряли и ги заключвали с голям железен ключ. При изгрев слънце отваряли отново портите и на еврейските търговци се разрешавало да влизат в центъра на Краков, за да търгуват с християните, но били задължени да се връщат зад стените на гетото преди залез.

Бащата на Самуел дошъл от Русия, откъдето избягал след един погром в Киев и се добрал до Краков, където се запознал с бъдещата си жена. Старият бил прегърбен, посивял човек, с повехнало и сбръчкано лице. Бил търговец, който разнасял с количка по тесните криви улички на гетото стоката си — дреболии, евтини бижута и домакински съдове. Младият Самуел обичал да се скита по оживените и многолюдни калдъръмени улици. Приятно му било да вдъхва миризмата на прясно изпечен хляб, примесена с уханията на сушена риба, сирене, зрели плодове, дървени стърготини и кожа. Обичал да слуша как амбулантните търговци провлечено хвалят стоката си, а домакините се пазарят със свадливи и пискливи гласове. Разнообразието от стоки, предлагани от търговците, било смайващо: бельо и дантели, дреб и прежда, кожи, месо, зеленчуци, игри, тоалетен сапун, скубани цели пилета, бонбони, копчета, сиропи и обувки.

Когато Самуел станал на дванайсет години, баща му го завел за първи път в Краков. Мисълта, че ще мине през забранените порти и ще види самия Краков, изпълвала момчето с неописуемо вълнение.

В шест часа сутринта Самуел, облечен в единствения си хубав костюм, стоял до баща си в тъмното пред огромните заключени порти, водещи към града, сред шумна тълпа от мъже с грубо сковани колички и подвижни сергии. Въздухът бил студен и влажен и Самуел се загръщал в овехтелия си кожух.

Сторило му се, че минали часове преди яркооранжевото слънце да се покаже на хоризонта от изток и тълпата да се раздвижи нетърпеливо. Няколко минути по-късно огромните дървени порти започнали да се разтварят и търговците се втурнали през тях по посока на града, като колона от трудолюбиви мравки.

Когато наближили прекрасния и страховит град, сърцето на Самуел започнало да бие учестено. Пред себе си виждал извисяващите се над Висла укрепления. Той се притиснал още по-силно до баща си. Бил наистина в Краков, заобиколен от страховитите християни, които ги заключвали в гетото всяка вечер. Поглеждал бързо и уплашено лицата на минувачите и се изненадал, че са толкова различни. Те не носели пайве — обици, нито пък бекече — дългите черни палта, а мнозина били гладко обръснати. Самуел и баща му крачели по улица „Планте“ към оживения пазар и минали край огромен храм с две кули — църквата на Дева Мария. Самуел никога не бил виждал подобно великолепие. Новият свят бил изпълнен с чудеса. Преди всичко го обзело вълнуващото чувство, че е свободен и е на воля, което просто спирало дъха му. Къщите покрай улицата не били скупчени, а всичките били отделени една от друга и пред повечето от тях имало градинки. Самуел си помислил, че в Краков сигурно всички са милионери.

Той придружил баща си до шестима различни снабдители, от които купили стока и я натоварили на количката. Щом я напълнили, бащата и синът потеглили обратно към гетото.

— Не можем ли да останем още малко? — примолил се Самуел.

— Не, синко. Трябва да се прибираме.

Самуел не искал да се прибира. За първи път през живота си излизал извън портите и бил изпълнен с толкова силно въодушевление, че бил като замаян. Значи хората можели да живеят така, да ходят свободно където си пожелаят, да правят каквото си поискат…

Защо не се е родил от другата страна на портата? Но моментално се засрамил, че е могъл да си помисли подобно нещо.

Същата нощ когато Самуел си легнал, останал буден дълго, мислейки си за Краков и красивите къщи с цветята и зелените градини. Трябвало да намери начин да бъде свободен. Искало му се да поговори с някого за нещата, които го вълнували, но никой нямало да го разбере.

Елизабет остави книгата и се облегна с притворени очи, опитвайки се да си представи самотата на Самуел, вълненията му и обзелата го безизходица.

От този момент тя започна да се отъждествява с него, така както и той бе част от нея. В жилите й течеше неговата кръв. Изпълни я чудесно и опияняващо чувство за принадлежност.

Елизабет чу шума от колата на баща й, изкачваща се по алеята, и бързо скри книгата. До края на престоя й във вилата нямаше никаква възможност да продължи да чете, но когато се върна в Ню Йорк, книгата лежеше скрита на дъното на куфара й.

ГЛАВА 9

След топлото зимно слънце на Сардиния Ню Йорк й се стори като Сибир. Улиците бяха покрити със сняг и киша, а духащият откъм Ийст Ривър вятър бе ледоностуден, но на Елизабет й бе все едно. Сега живееше в Полша, в друго столетие, и споделяше приключенията на прапрадядо си. Всяка вечер, след като се прибереше от училище, Елизабет изтичваше в стаята си, заключваше се и изваждаше Книгата. Мина й през ума да я обсъди с баща си, но се боеше, че може да й я вземе.

А именно старият Самуел й вдъхваше смелост съвсем необяснимо и неочаквано. На Елизабет й се струваше, че си приличат много. Самуел е бил самотник. Не е имал с кого да си поговори. „Като мен“ — мислеше си тя. И тъй като бяха почти на същата възраст, макар и разделени от цял век, тя можеше да се идентифицира с него.

Самуел искаше да стане лекар.

Само трима лекари имаха разрешение да се грижат за хилядите хора, натъпкани в нехигиеничните, непрекъснато нападани от епидемии квартали на гетото, като от тримата, най-преуспял бе д-р Зено Вал. Къщата му изпъкваше сред бедните му съседи като замък в средата на коптор. Беше на три етажа, а през прозорците й се виждаха изпраните и колосани завеси от бяла дантела и лъскавите, полирани мебели. Самуел си представяше как докторът вътре преглежда, превързва и лекува пациентите си: правеше това, за което си мечтаеше Самуел. Разбира се, ако някой като д-р Вал се заинтересува от него, мислеше си Самуел, той би могъл да му помогне да стане лекар. Но доколкото му бе известно, д-р Вал бе недостижим, подобно на християните, живеещи в Краков, отвъд забранената стена.

От време на време Самуел зърваше великия д-р Вал да върви по улицата, потънал в оживен разговор с някой колега. Един ден, когато Самуел минаваше покрай къщата на Вал, вратата се отвори и докторът излезе с дъщеря си. Тя бе на същата възраст като Самуел и бе най-красивото създание, което той някога бе виждал. В момента, в който я погледна, разбра, че тя ще стане негова жена. Не знаеше как ще успее да направи това чудо. Знаеше само, че трябва да го направи.

През всеки следващ ден Самуел си намираше причина да се озове близо до къщата с надеждата да я зърне пак.

Един следобед, когато Самуел минаваше край дома на Вал, тръгнал по някаква работа, чу, че вътре някой свири на пиано, и беше сигурен, че е тя. Трябваше да я види. Като се озърташе да не би да го забележи някой, Самуел отиде до къщата. Музиката идваше отгоре, точно над главата му. Отстъпи назад и огледа стената. Имаше достатъчно издатини, за да се задържи с ръце и без изобщо да се колебае, започна да се катери. Вторият етаж се оказа по-висок, отколкото предполагаше, и преди да достигне прозореца, бе на около десет стъпки от земята. Погледна надолу и за момент му се зави свят. Музиката вече се чуваше по-добре и му се стори, че тя свири за него. Пресегна се още веднъж и се добра до прозореца. Повдигна бавно глава, за да може да надникне над перваза.

Пред очите му изникна обзаведеният със скъпи мебели хол. Момичето бе седнало пред бяла пиано с позлатени букви, а на фотьойла зад нея седеше д-р Вал и четеше книга. Но Самуел не се интересуваше от него. Погледът му бе прикован в красивото видение само на няколко метра пред него. Обичаше я! Ще трябва да направи нещо ефектно и дръзко, за да се влюби в него и тя. Ще вземе да… Самуел бе толкова завладян от мечтите си, че ръката му се отпусна и той полетя надолу. Нададе вик и успя да види две слисани лица малко преди да тупне на земята.

Събуди се на операционната маса в кабинета на д-р Вал — просторна стая, обзаведена с шкафчета и пълно хирургическо оборудване. Д-р Вал държеше под носа на Самуел късче памук, което миришеше отвратително. Младежът се закашля и се надигна.

— Така е по-добре — каза д-р Вал. — Трябваше да извадя мозъка, но се съмнявам, че имаш такъв. Какво се готвеше да откраднеш, момко?

— Нищо — отвърна възмутено Самуел.

— Как се казваш?

— Самуел Рофи.

Пръстите на доктора започнаха да опипват дясната китка на Самуел, а момчето извика от болка.

— Хм. Китката ти е счупена, Самуел Рофи. Може би ще трябва да извикаме полицията, за да ти я оправят.

Самуел простена високо. Мислеше си какво ще се случи, когато полицаите го заведат позорно вкъщи. Леля му Рашел направо щеше да припадне, а баща му щеше да го убие. Но по-важното бе, че вече нямаше никаква надежда да спечели дъщерята на д-р Вал. Той бе престъпник, белязан човек. Самуел усети внезапен, болезнен спазъм в китката и вдигна изненадано поглед към доктора.

— Всичко е наред — успокои го д-р Вал. — Наместих я. — Продължи да работи, поставяйки шина на ръката му. — Тук някъде ли живееш, Самуел Рофи?

— Не, господине.

— Не съм ли те виждал наоколо?

— Да, господине.

— Защо направи това?

Защо? Ако Самуел му кажеше истината, д-р Вал щеше да му се изсмее.

— Искам да стана лекар — избъбри Самуел, като едва успя да се овладее.

Д-р Вал го гледаше невярващ.

— И за това ли се катериш по стената на къщата ми като крадец?

Самуел му разказа всичко за себе си. Разказа му как майка му е издъхнала на улицата, за баща си, за първото му посещение в Краков и за потискащото чувство, когато го заключват вечер в гетото като животно. Разказа му и за чувствата си към дъщеря му.

Разказа му за всичко, а докторът го слушаше мълчаливо. Дори и самият Самуел мислеше, че разказаното звучи абсурдно, а когато свърши, добави тихо:

— Аз… Съжалявам.

Д-р Вал го изгледа продължително, а после каза:

— И аз съжалявам. Заради теб, за мен и за всички нас. Всеки човек е пленник, а най-голямата ирония е да бъдеш пленник на друг като тебе.

Самуел го погледна озадачено.

— Не ви разбирам, господине.

Докторът въздъхна.

— Някой ден ще ме разбереш. — Изправи се, отиде до бюрото, взе една от лулите и я натъпка бавно и старателно. — Боя се, че днешният ден е много лош за тебе, Самуел Рофи.

Поднесе пламъчето към тютюна, духна клечката, а после се обърна към момчето.

— Не заради счупената ти китка. Тя ще оздравее. Но аз ще направя нещо, което може и да не оздравее толкова бързо. — Самуел го наблюдаваше с широко отворени очи. Д-р Вал отиде до него, а когато заговори, гласът му звучеше успокоително. — Съвсем малко са хората, които имат някаква мечта. Ти имаш две мечти. И ме е страх, че ще ги разруша и двете.

— Но аз не…

— Слушай ме внимателно, Самуел. Ти никога не можеш да станеш лекар, не и в нашия свят. Само на трима от нас е разрешено да практикуват медицина в гетото. Тук има цяла дузина квалифицирани лекари, които чакат някой от нас да се пенсионира или да умре, за да му заемат мястото. Нямаш никакви шансове. Никакви. Родил си се в неподходящо време и на неподходящо място. Разбираш ли ме, момко?

— Да, господине — отвърна сподавено Самуел.

Докторът се позабави преди да продължи.

— А относно втората ти мечта — боя се, че и тя също е неосъществима. Няма никаква вероятност да се ожениш някога за Терения.

— Защо? — попита Самуел.

Д-р Вал го изгледа изпитателно.

— Защо ли? По същата причина, по която не можеш да станеш лекар. Ние живеем по правила и спазваме традициите. Дъщеря ми ще се омъжи за човек от нейната среда, някой, който ще може да й осигури същите условия, в които е била отгледана. Тя ще се омъжи за човек с професия — адвокат, лекар или равин. А ти — е, ще трябва да си я избиеш от главата.

— Но…

Докторът го поведе към вратата.

— След няколко дни иди при някой да ти свали шината. Гледай да пазиш чиста превръзката.

— Да, господине — отвърна Самуел. — Благодаря ви, д-р Вал.

Д-р Вал изгледа внимателно застаналото пред него русо, интелигентно на вид момче.

— Сбогом, Самуел Рофи.

В ранния следобед на следващия ден Самуел позвъни на входната врата на д-р Вал. Докторът го видя през прозореца. Разбираше, че трябва да го отпрати.

— Покани го да влезе — разпореди се той на прислужничката.

После Самуел започна да идва по два-три пъти седмично в къщата на д-р Вал. Изпълняваше разни поръчки на доктора, а в замяна д-р Вал му разрешаваше да гледа как лекува пациентите си или как приготвя лекарства в лабораторията си. Момчето наблюдаваше, учеше се и запомняше всичко. Притежаваше естествена дарба. Д-р Вал изпитваше все по-засилващо се чувство за вина, знаейки, че по този начин насърчава Самуел да стане такъв, какъвто никога няма да може да бъде, и въпреки това не можеше да се застави да изгони момчето.

Случайно или умишлено Терения почти винаги се въртеше наоколо, когато Самуел беше у тях. Понякога я виждаше да минава през лабораторията или да излиза от къщата, а веднъж се сблъска с нея в кухнята и сърцето му се разтуптя толкова силно, че му се стори, че ще припадне. Тя го изгледа продължително и замислено, а после надменно тръсна глава и излезе. Поне го бе забелязала! Това бе първата стъпка. Останалото бе въпрос на време. Самуел ни най-малко не се съмняваше в това. Съдбата го бе решила. Терения бе най-важното нещо в мечтите на Самуел за бъдещето. Така, както някога бе мислил само за себе си, сега вече мислеше за двамата. По някакъв начин щяха да се измъкнат от ужасното гето — от този смрадлив и претъпкан затвор. Той щеше да преуспее. Но неговото преуспяване нямаше да бъде само негово, а и на двама им.

Макар че не му се вярваше.

Елизабет заспа над книгата, четейки за стария Самуел. Когато се събуди на сутринта, внимателно я скри и започна да се приготвя за училище. Самуел не излизаше от ума й. Как ли се е оженил за Терения? Как ли се е измъкнал от гетото? Как е станал прочут?

Книгата я бе завладяла напълно и с неудоволствие приемаше всичко, което я откъсваше от четенето, принуждавайки я да се завръща в двадесетия век.

Елизабет трябваше да посещава и часовете по балет, които никак не обичаше. Надяваше късата розова поличка и се разглеждаше в огледалото, като се опитваше да се убеди, че е добре сложена. Но истината излизаше наяве. Беше дебела. Никога нямаше да стане балерина.

Малко след четиринадесетия й рожден ден учителката й по балет, мадам Нетурова, съобщи, че след две седмици ще има годишна продукция по танци в залата на училището и че ученичките трябва да поканят родителите си. Елизабет изпадна в ужас. Самата мисъл, че трябва да се качи на сцената пред публика, я изпълваше със страх. Нямаше да може да го понесе.

„Едно детенце изтича през улицата пред връхлитащата кола. Елизабет го забеляза, изтича и измъкна детето от лапите на смъртта. Но за съжаление, дами и господа, колата премаза пръстите на краката на Елизабет Рофи и тя няма да може да танцува по време на годишната продукция тази вечер.“

„Разсеяната прислужница оставила калъп сапун на стълбището. Елизабет се подхлъзнала и се изтърколила по стълбите, като си счупила бедрото. Но няма повод за безпокойство според лекаря. До три седмици ще оздравее.“

Но де тоя късмет. В деня на представлението Елизабет бе напълно здрава, но бе изпаднала в състояние на истерия. И отново именно старият Самуел й се притече на помощ. Спомни си колко изплашен е бил, когато е застанал отново пред д-р Вал. Няма да направи нещо, с което да опозори стария Самуел. Няма да трепне пред изпитанието.

Елизабет дори не бе споменала за представлението пред баща си. Много често по-рано го бе канила на срещи с учителите и на празненства, на които присъстваха и родители, но той винаги бе прекалено зает.

Същата вечер докато Елизабет се стягаше да тръгва за представлението, баща й се прибра. Не беше се връщал от десет дни.

Мина покрай стаята й, видя я и каза:

— Добър вечер, Елизабет. — А после добави: — Малко си напълняла.

— Да, татко — отговори почервеняла тя и се опита да прибере корема си.

Той понечи да каже нещо, но после промени решението си.

— Как върви училището?

— Добре, благодаря.

— Някакви проблеми?

— Не, татко.

— Чудесно.

Подобен разговор бяха водили стотици пъти от години насам. Нищо неозначаващи реплики, които като че ли бяха единственият им начин на общуване. „Как върви училището?“, „Благодаря, добре.“, „Някакви проблеми?“, „Не, татко.“ и „Чудесно.“. Като двама непознати, които си говорят за времето и никой от тях не слуша другия, нито пък се интересува от мнението му. „Е, поне единият от нас се интересува“ — мислеше си Елизабет.

Но този път Сам Рофи стоеше и наблюдаваше дъщеря си замислено. Свикнал бе да решава конкретни проблеми и макар че усещаше нещо нередно тук, нямаше никаква представа какво е то, а ако някой бе му казал, отговорът на Сам Рофи щеше да бъде: „Не ставай глупак. Аз съм дал на Елизабет всичко.“

И докато баща й се готвеше да си тръгне, Елизабет се чу да казва:

— Моят… моят клас по балет ще изнася продукция тази вечер. Ти няма да искаш да дойдеш, нали?

И още докато произнасяше думите, усети, че я изпълва ужас. Не искаше той да види колко е несръчна. Защо го попита? Но тя знаеше защо. Защото бе единственото момиче в класа, чиито родители нямаше да бъдат в залата. „Няма значение — каза си тя. — Той ще откаже да дойде, така или иначе.“ Поклати глава, сърдита на себе си, и се обърна. И не можеше да повярва, когато го чу да казва зад гърба й:

— Ще дойда.

Залата бе претъпкана от родители, роднини и приятели, които наблюдаваха ученичките, танцуващи под акомпанимента на два рояла, поставени от двете страни на сцената. Мадам Нетурова бе застанала отстрани и тактуваше на глас, докато децата играеха, привличайки вниманието на родителите към себе си.

Само няколко от децата бяха наистина грациозни и показваха, че имат талант. В изпълненията на останалите се забелязваше, че са решени да заместят дарованието с ентусиазъм. В размножената на циклостил програма бе написано, че ще има три музикални откъса от „Копелия“, „Пепеляшка“ и, неизбежно, от „Лебедово езеро“. Най-тежкото идваше със соловите изпълнения, когато всяко дете щеше да разполага с време за себе си.

Зад кулисите Елизабет бе изпаднала в пълно отчаяние. Непрекъснато надничаше през страничната завеса и всеки път, когато видеше баща си, седнал в средата на втория ред, си мислеше колко глупаво беше да го покани. През цялото време Елизабет бе успявала да бъде на заден план, скрита зад другите балерини. Но сега идваше ред на соловото й изпълнение. Чувстваше се отвратително в късата си поличка, като че ли бе в циркаджийски дрехи. Сигурна бе, че всичко ще й се смеят, когато излезе на сцената, а беше поканила баща си да гледа позора й! Единствената й утеха бе, че солото й продължаваше само шестдесет секунди. Мадам Нетурова не бе глупава. Всичко щеше да свърши толкова бързо, че никой нямаше и да я забележи. Баща й само трябваше да обърне поглед встрани и номерът й щеше да е свършил.

Елизабет следеше изпълненията на другите момичета, докато танцуваха едно по едно, и й се струваше, че те играят като Маракова, Максимова и Фонтейн. Усети нечия хладна ръка върху голото си рамо и се стресна, а мадам Нетурова изсъска:

— На палци, Елизабет, твой ред е.

Елизабет се опита да каже „Да, мадам“, но гърлото й бе пресъхнало и не можа да промълви нищо. Двете пианистки засвириха познатата тема на нейното соло. Стоеше като вцепенена, неспособна да се помръдне, а мадам Нетурова шепнеше: „Излизай веднага!“

Елизабет усети, че я бутат отзад и ето че бе на сцената — полугола, пред стотина враждебно настроени съвършено непознати хора. Не смееше да погледне към баща си. Всичко, което искаше, бе да свърши с това мъчение, колкото се може по-бързо и да избяга.

Това, което трябваше да направи, бе съвсем просто — няколко плиета, пируета и скокове. Започна да прави стъпките, като спазваше такта и си представяше, че е стройна, висока и гъвкава. Когато свърши, откъм публиката се чуха слаби, любезни аплодисменти.

Елизабет погледна надолу, към втория ред и видя, че баща й ръкопляска с горда усмивка — ръкопляскаше на нея, от което нещо у Елизабет като че ли се отпуши. Музиката беше спряла. Но Елизабет продължи да танцува, правеше плиета, пируети, скокове и батмани, изпаднала в унес. Обърканите музиканти започнаха да я догонват с такта, като първо засвири едната пианистка, а после и другата, като се опитваха да влязат в ритъма й.

Зад кулисите мадам Нетурова й правеше отчаяни значи с почервеняло от гняв лице. Но изпаднала в опиянението си, Елизабет бе прекалено щастлива, за да й обръща внимание. Единственото, което имаше значение за нея, бе, че е на сцената и танцува за баща си.

— Мистър Рофи, аз съм убедена, че нашето училище просто не може да толерира подобно поведение. — Гласът на мадам Нетурова трепереше от гняв. — Вашата дъщеря пренебрегна всички други деца и си позволи да продължава като че ли… като че ли е някаква звезда.

Елизабет усети, че баща й се извръща да я погледне, като се боеше да срещне погледа му. Знаеше, че направеното от нея е непростимо, но не можа да се въздържи. Опитала бе там, на сцената, да създаде нещо красиво заради баща си, поискала бе да му направи впечатление, да го накара да я забележи и да се гордее с нея. И да я обича.

Чу го да казва:

— Вие сте абсолютно права, мадам Нетурова. Ще взема съответните мерки и Елизабет ще понесе наказанието си.

Мадам Нетурова погледна тържествуващо към Елизабет и добави:

— Благодаря ви, мистър Рофи. Оставям всичко във ваши ръце.

Елизабет и баща й стояха навън пред училището. Той не бе казал нито дума след като излязоха от кабинета на мадам Нетурова. Елизабет се опитваше да измисли някакво извинение, но какво ли можеше да каже? Как би могла изобщо да накара баща си да разбере защо бе постъпила така? Той бе чужд човек и тя се страхуваше от него. Чувала го бе да избухва ужасно ядосан, че някой друг е сгрешил или пък не е изпълнил задълженията си. И сега стоеше и чакаше гневът му да се излее върху главата й.

Той се обърна към нея и предложи:

— Елизабет, какво ще кажеш да се отбием в „Рампълмайер“ и да пийнем по една сода с шоколад?

И Елизабет избухна в плач.

Вечерта лежеше в леглото си прекалено възбудена, за да може да заспи. Повтаряше си отново и отново случилото се през деня. Преживяното бе повече, отколкото можеше да понесе. Защото не бе някаква нейна измислица. Беше се случило наистина. Виждаше се как седи с баща си на масата в „Рампълмайер“ сред огромните препарирани мечки, слонове, лъвове и зебри. Елизабет си бе поръчала сладолед с банани, който се оказа наистина огромен, а баща й не бе направил никаква забележка. Разговаряше с нея. Но не по познатия начин: „Как върви училището“ и т.н. Наистина разговаряше с нея. Разказа й за последното си пътуване до Токио и как в знак на особено внимание домакините му поднесли скакалци и мравки, залети с шоколад и как се насилил да ги изяде, за да не се изложи.

Когато Елизабет излапа и последните капки сладолед, баща й изведнъж я запита:

— Какво те накара да го направиш, Лиз?

Сигурна бе, че сега всичко ще се развали, че той ще я смъмри и ще й каже колко е разочарован от нея. Отвърна му:

— Исках да бъда най-добрата от всички. — Не можа да добави „заради тебе“.

Баща й се вгледа в нея продължително, а после се засмя.

— Ти наистина безкрайно изненада всички. — В гласа му се прокрадваше гордост.

Елизабет усети, че бузите й се зачервяват, а после попита:

— Нали не ми се сърдиш?

В погледа му забеляза израз, какъвто виждаше за първи път.

— За това, че си искала да бъдеш най-добрата ли? Всички от семейство Рофи искат това. — После се пресегна и стисна ръката й.

Последната мисъл на Елизабет преди да се унесе в сън бе: „Баща ми ме харесва, наистина ме харесва. Отсега нататък ние ще бъдем заедно през цялото време. Ще ме взема със себе си, когато пътува. Ще си споделяме всичко и ще станем добри приятели.“

На следващия ден секретарката на баща й съобщи, че всичко е уредено и Елизабет заминава да учи в пансион в Швейцария.

ГЛАВА 10

Елизабет бе записана в „Шато Леман“, девическо училище в село Сен Блез, разположено над езерото Нюшател. Момичетата бяха на възраст от четиринайсет до осемнайсет години. То бе едно от най-добрите училища в първокласната швейцарска образователна система.

Елизабет не можеше да го понася.

Чувстваше се като заточеница. Отпратили я бяха от къщи и настаняването в пансиона й се струваше като сурово наказание за престъпление, което не бе извършила. В онази чудна вечер, когато откриваше баща си, а и той се разкриваше пред нея и ставаха приятели, бе почувствала, че е на прага на нещо прекрасно. Но сега той бе по-далече от когато и да било.

Елизабет успяваше да следи живота на баща си по това, което пишеха във вестниците и списанията. Публикуваха често статии и негови снимки, показващи го на срещи с министър-председатели или президенти, или пък откриващ нов фармацевтичен завод в Бомбай, или пък на вечеря с шаха на Иран. Елизабет залепваше всички статии в албум, който често разглеждаше. Слагаше го на скришно място заедно с книгата на Самуел.

Елизабет се държеше настрана от другите ученички. Някои от момичетата живееха по две или по три в стая, но Елизабет бе поискала да я настанят самостоятелно. Пишеше дълги писма на баща си, а после късаше онези от тях, които издаваха чувствата й. От време на време идваше по някоя кратка бележка от него, а за рождените си дни получаваше весело опаковани подаръци от скъпи магазини, изпращани й от секретарката му. Елизабет страдаше от отсъствието на баща си ужасно.

За Коледа щяха да се съберат във вилата в Сардиния и колкото по-малко време оставаше дотогава, толкова повече търпението й се изчерпвайте. Щеше да се поболее от вълнение. Направи си цял списък от задачи за изпълнение и внимателно ги записа:

Да не бъда досадна.

Да проявявам интерес.

Да не се оплаквам от нищо, особено от училището.

Да не разбере, че се чувствам самотна.

Да не го прекъсвам, когато говори.

Да бъда в спретнат вид, дори на закуска.

Да се смея много, така че да види колко съм щастлива.

Записаното бе като молитва, отправена към боговете. Ако вършеше всички тези неща, може би — просто може би, решенията й ще се покрият с фантазиите й. Ще прави задълбочени изказвания за третия свят и развиващите се страни, а баща й ще се учудва: „Не знаех, че проявяваш такъв интерес“ (правило номер две), или пък: „Ти си много умно момиче, Елизабет.“ А после ще се обърне към секретарката си и ще и каже: „Мисля, че Елизабет няма защо да ходи повече на училище. Защо да не я задържа тук, при мене?“

Една гореща, искрена молитва.

Малкият реактивен самолет на компанията взе Елизабет от летището в Цюрих и я отведе до летището в Олбия, където я посрещна една лимузина. Елизабет седна в колата отзад, като се заставяше да успокои разтрепераните си колена. „Каквото и да се случи — упорито си мислеше тя, — няма да ме види разплакана. Не трябва да узнае, че ми е липсвал толкова много.“

Колата пое по дългия, лъкатушещ планински път, водещ за Коста Смералда, а после се отби по тесния път към върха. Елизабет винаги се страхуваше, когато се движеше по този път. Беше тесен и стръмен, като от едната му страна се издигаше планината, а от другата се спускаше ужасната пропаст.

Колата спря пред къщата, а Елизабет излезе и тръгна към вратата, после се затича с всички сили. Входната врата се отвори и местната прислужница Маргарита застана на прага с усмивка.

— Здравейте, мис Елизабет.

— Къде е баща ми? — попита Елизабет.

— Наложи се да замине за Австралия по някаква спешна работа. Но ви остави тук цял куп прекрасни подаръци. Ще бъде една чудесна Коледа.

ГЛАВА 11

Елизабет бе донесла със себе си Книгата. Застана в хола на вилата и се загледа в портрета на Самуел Рофи с Терения до него, усещайки присъствието им, сякаш бяха оживели. Доста време мина преди Елизабет да се обърне и да се качи по стълбите до горната стая с Книгата в ръце. Всеки ден прекарваше там с часове, като прочиташе и препрочиташе написаното, чувствайки се все по-близка със Самуел и Терения, а разделящите ги сто години просто изчезваха…

През следващите няколко години, четеше нататък Елизабет, Самуел прекарвал дълги часове в лабораторията на д-р Вал, като му помагал да смесва мехлемите и лекарствата и учел за какво се използват. И винаги на заден план стояла Терения — ефирна и красива. Самото й присъствие го изпълвало с увереност, че мечтата му ще се осъществи и че някой ден тя ще му принадлежи. Самуел се разбирал добре с д-р Вал, но с майката на Терения нещата стояли другояче. Тя била женище с остър език, обичала да се превзема и мразела Самуел. Той се стараел да не се изпречва на пътя й.

Самуел бил изненадан от големия брой лекарства, с които се лекуват хората. На едни папируси прочел списък от 811 рецепти, използвани от египтяните 1550 години преди новата ера. Продължителността на живата тогава била петдесет години и след като прочел някои от рецептите, Самуел разбра причината: крокодилски изпражнения, месо от гущер, кръв от прилеп, слюнка от камила, лъвски черен дроб, жабешко краче, прашец от еднорог. Знакът Px, поставян на всяка рецепта, се оказа древната молитва към Хорей, египетския бог-лечител. Дори думата „химия“ произлизала от древното име на Египет, земята на ками или хеми. Самуел научи, че египетските жреци лечители били наричани „маги“.

Аптеките в гетото и в самия Краков били примитивни. Повечето от шишенцата и бурканите съдържали непроверени и неизвестни медикаменти, като някои били негодни за нищо, а други — вредни. Самуел ги изучил всичките. Имаше боброва мас, каломел, ревен, йодни съединения, кодеин и ипекак. Можело да се купи универсално лекарство за коклюш, колики и коремен тиф. Тъй като не се вземаха никакви предпазни мерки за хигиенизиране, често в мазилата и сиропите откриваха умрели насекоми, хлебарки, миши изпражнения, пера и косми. Болшинството от пациентите, които вземаха от тези лекарства, умираха или от болестта си, или пък от самите лекарства.

Публикуваха се няколко списания, посветени на новостите в аптечното дело, и Самуел ги изчиташе жадно. Обсъждаше идеите си с д-р Вал.

— Логично е — твърдеше Самуел убедено — да има цяр за всяка болест. Да бъдеш здрав е естествено, а болестта е ненормално състояние.

— Може би — отговаряше му д-р Вал, — но повечето от пациентите ми дори не искат да опитат новите препарати, които им давам. — После сухо добави: — И мисля, че постъпват разумно.

Самуел се ровеше в разхвърляната библиотека на д-р Вал и четеше за лекарствените средства. А когато изчете и препрочете всичките книги, остана озадачен, че между кориците им има толкова въпроси без отговор. Самуел бе въодушевен от настъпилите революционни новости. Някои учени бяха убедени, че е възможно да се противодейства на причината, за заболяването, като се създадат съпротивителни сили, които да унищожат болестта. Д-р Вал направи един-единствен опит.

Той взе кръв от пациент, болен от дифтерит, и я инжектира на един кон. След като конят умря, д-р Вал се отказа от експериментите си. Но младият Самуел бе сигурен, че докторът е бил на погрешен път.

— Не трябва да спирате — рече Самуел. — Зная, че ще успеете.

Д-р Вал поклати глава.

— Мислиш така, защото си на седемнайсет години, Самуел. Когато стигнеш моите години, няма да си сигурен в нищо. Забрави тая работа.

Но Самуел не бе убеден. Искаше да продължи с експериментите си, но за тази цел му трябваха животни, а те се намирали трудно, с изключение на уличните котки или плъховете, които успяваше да улови. Но те умираха, въпреки минималните дози, които им слагаше. „Много са дребни — мислеше си Самуел. — Ще ми трябва по-голямо животно. Кон, крава или овца.“ Но откъде да ги вземе?

Когато един късен следобед се прибра, пред къщата стоеше стар кон, впрегнат в каруца. Отстрани на каруцата имаше грубо написани букви: „Рофи и син“: Самуел гледаше с невярващи очи, а после изтича в къщата, където го очакваше баща му.

— Оня… оня кон там — попита той, — откъде го взе?

Баща му се усмихна гордо.

— Направих една сделка. С кон можем да обикаляме много повече. След четири-пет години може да си купим още един. Помисли си само. Ще имаме два коня.

Амбициите на баща му стигаха дотук — да има два грохнали коня, които да теглят каруцата му из мръсните и претъпкани улици на краковското гето. На Самуел му идеше да заплаче.

Същата нощ, когато всички заспаха, Самуел отиде в конюшнята и огледа коня, на който дали името Ферд. Доколкото разбираше от коне, този без съмнение бе един от най-нечистокръвните. Конят бе много стар, с изкривен гръбнак й окуцял от шпат. Вероятно не може да се движи много по-бързо от баща му. Но това нямаше значение. Важно беше, че вече имаше лабораторно животно. Можеше да си прави опитите, без да трябва да лови плъхове и улични котки. Но, разбира се, трябваше да внимава баща му да не разбере какво прави. Самуел потупа коня по главата.

— Ти ще навлезеш в аптекарския занаят — съобщи той на Ферд.

Самуел направи импровизирана лаборатория, като използваше ъгъла на конюшнята, където държаха Ферд.

Отгледа култура от бацили на дифтерит в паница с гъст бульон. Когато бульонът помътня, отсипа малко в друг съд и после го разреди, като първо доля вода, а после го затопли на слаб огън. Напълни една спринцовка и се приближи към Ферд.

— Помниш ли какво ти казах? — прошепна Самуел. — Е, настъпи и твоят час.

Самуел впръска съдържанието на спринцовката в увисналата кожа на гърба на коня, така, както бе виждал да прави д-р Вал. Ферд се извърна и го погледна с укор, а после го опръска с урина.

Самуел изчисли, че ще са нужни около седемдесет и два часа, докато културата се развие в организма на Ферд. В края на този период щеше да му сложи по-голяма доза. А после — още една. Ако теорията за антителата се потвърдеше, всяка доза би трябвало да изгради по-силна съпротива в кръвта срещу болестта. И Самуел щеше да създаде ваксината. По-нататък щеше да му е необходимо да намери човек, за да я провери, но това нямаше да бъде трудно. Всеки заболял от смъртоносната болест щеше да бъде доволен да опита нещо, което би могло да му спаси живота.

През следващите два дни Самуел прекарваше почти всяка свободна минута при Ферд.

— Не съм виждал досега някой да обича толкова много едно животно — учудваше се баща му. — Не можеш да се отделиш от него, нали?

Самуел промърмори нещо неразбрано. Усещаше се донякъде виновен за това, което вършеше, но знаеше какво щеше да стане, ако бе казал на баща си. Баща му не трябваше да знае. Самуел само трябваше да вземе малко кръв от Ферд и да напълни едно-две шишенца със серум, а после щеше да им покаже каквото трябва.

На сутринта на третия и съдбоносен ден Самуел се събуди от гласа на баща си, който викаше пред къщата. Скочи от леглото, изтича до прозореца и погледна навън. Баща му стоеше на улицата при каруцата и викаше колкото му глас държи. От Ферд нямаше и помен.

Самуел се облече набързо и изтича навън.

— Момзер! — не спираше баща му. — Мошеник! Лъжец! Крадец!

Самуел усети, че сърцето му се свива.

— Отнасяхме се с него толкова добре. Вършех си работата без да го пресилвам, нали знаеш, без да го шибам с камшика или да го гоня като някои други, които мога да назова по име. И как ми се отблагодари? Падна и умря. Ако хвана оня мошеник, дето ми го продаде, ще го убия!

Самуел се обърна натъжен. Но не само защото Ферд бе умрял. С него бяха изчезнали и мечтите му. С Ферд изчезнаха бягството от гетото, свободата, хубавата къща за Терения и децата им.

Но му предстоеше да преживее едно още по-голямо нещастие.

На следващия ден Самуел научи, че д-р Вал и жена му се уговорили с един равин да се ожени за Терения. Самуел не можеше да повярва. Терения му принадлежеше! Изтича до къщата на доктора. Завари д-р Вал и съпругата му в хола. Застана пред тях, пое дълбоко дъх и изрече:

— Станала е някаква грешка, Терения е сгрешила. Тя ще се омъжи за мен!

Те го гледаха в недоумение.

— Зная, че не съм достоен за нея — продължи бързо Самуел, — но тя няма да бъде щастлива с никой друг. Равинът е прекалено стар за…

— Небиш! Вън! Вън! — викаше майката на Терения вбесена.

След минута Самуел се намери на улицата, като му забраниха да идва в къщата на д-р Вал. През нощта той проведе дълъг разговор с Бога.

— Какво искаш от мен? Ако не мога да притежавам Терения, защо ме накара да я обикна? Нямаш ли никакви чувства? — Гласът му се надигна от гняв и извика: — Чуваш ли ме?

И всички останали, които живееха в къщата, извикаха й отговор:

— Всички те чуваме, Самуел. За Бога, млъкни и ни остави да поспим!

На другия ден д-р Вал повика Самуел. Въведоха го в хола, където седяха д-р Вал, съпругата му и Терения.

— Явно, че имаме някакъв проблем — започна д-р Вал. — Нашата дъщеря понякога може да бъде доста упорита. По някаква причина тя те харесва. Не мога да го нарека любов, Самуел, защото не вярвам, че младите момичета знаят какво значи това. Тя обаче отказва да се омъжи за равина Рабинович. Иска да се омъжи за тебе.

Самуел погледна скришом към Терения, а тя му се усмихна и това го изпълни с радост. Но радостта му бе за кратко.

— Ти каза, че обичаш дъщеря ми — продължи д-р Вал.

— Д-д… да, господине — запъна се Самуел. Опита се да повтори думите си с по-силен глас. — Да, господине.

— Тогава нека те попитам нещо, Самуел. Би ли искал Терения да прекара остатъка от живота си, омъжена за амбулантен търговец?

Самуел изведнъж усети клопката, но нямаше как да се измъкне. Хвърли отново поглед към Терения и тихо отговори:

— Не, господине.

— Аха. Значи разбираш какъв е проблемът. Никой от нас не иска Терения да се омъжи за амбулантен търговец. А ти си точно такъв, Самуел.

— Но няма да бъда винаги такъв, д-р Вал. — Гласът му бе силен и уверен.

— А какъв ще бъдеш? — сопна му се мисис Вал. — Произхождаш от семейство на амбулантни търговци и ще си останеш такъв. Няма да позволя на дъщеря си да се омъжи за човек като тебе.

Самуел ги изгледа и тримата напълно объркан. Дошъл бе при тях разтревожен и отчаян, после бе преизпълнен от щастие, а сега отново пропадаше в някаква тъмна бездна. Какво искаха от него?

— Решихме да направим компромис — обади се д-р Вал. — Ще ти дадем шестмесечен срок, за да докажеш, че си нещо повече от амбулантен търговец. Ако през това време не можеш да предложиш на Терения условията, с които е свикнала, тя ще се омъжи за равина Рабинович.

Самуел слисано го зяпна.

— Шест месеца!

Никой не можеше да постигне успех за шест месеца! Със сигурност не и човек, който живее в гетото на Краков.

— Разбра ли ме? — попита д-р Вал.

— Да, господине. — Самуел разбираше всичко много добре.

Усети изведнъж някаква тежест в стомаха си. Нямаше нужда от решение на проблема, а имаше нужда от някакво чудо. Семейство Вал щяха да се задоволят само ако зет им е лекар или равин, или пък е богат.

Самуел бързо прехвърли наум всички възможности.

Законът му забраняваше да стане лекар.

А равин? Човек трябва да започне да учи за равин още когато е на тринайсет години, а Самуел бе вече почти на осемнайсет.

Да забогатее? Изключено. Дори и да работеше по двайсет и четири часа на ден продавайки стоката си по улиците на гетото докато станеше на деветдесет години, той все още щеше да си бъде бедняк. Д-р Вал и жена му бяха поставили неразрешима задача. Те явно бяха отстъпили пред Терения, разрешавайки й да отложи сватбата си с равина, докато в същото време поставяха условия, които знаеха, че Самуел не може да изпълни. Терения бе единствената, която вярваше в него. Тя бе уверена, че той може да постигне слава или да стане богат за шест месеца. „Тя е по-луда и от мене“ — помисли си отчаяно Самуел.

Шестмесечният срок започна да тече, а времето летеше. Дните на Самуел минаваха в търговия по улиците, помагайки на баща си. Но щом като сенките на залязващото слънце започнеха да се спускат над стените на гетото, Самуел бързо се прибираше вкъщи, хапваше набързо и отиваше да работи в лабораторията си. Приготви стотици банки със серум, инжектира зайци, котки, кучета и птици, но те всички умираха. „Много са малки — отчаяно си мислеше Самуел. — Нужно ми е по-голямо животно.“

Но не разполагаше с такова, а времето препускаше.

Самуел ходеше два пъти в седмицата до Краков, за да се снабдява със стока, която после продаваха от количката. Заставаше на разсъмване пред заключените порти, заобиколен от другите търговци, но нито ги виждаше, нито ги чуваше. Умът му витаеше в други светове.

И както Самуел стоеше замечтано една сутрин, чу, че някой вика:

— Хей, евреино! Мърдай!

Самуел вдигна очи. Портите бяха разтворени, а количката му препречваше пътя. Единият от пазачите ядосано махаше на Самуел да тръгва. Пред портите винаги имаше двама пазачи на пост. Те носеха зелени униформи със специални отличителни знаци, а въоръжението им се състоеше от пушки и тежки палки. Единият от пазачите носеше на кръста си огромен ключ, закачен на верижка, с който отключваха и заключваха портите. Край гетото течеше рекичка, над която някога бе построен дървен мост. От другата страна на моста се намираше полицейският гарнизон, към който бяха прикрепени пазачите на гетото. Самуел неведнъж бе наблюдавал да влачат някой нещастен евреин през моста. Пътуването бе винаги еднопосочно. Евреите бяха задължени да се прибират в гетото до залез слънце, а всеки, когото хванеха извън портите след като се е стъмнило, задържаха под арест и го изпращаха в трудов лагер. Кошмарът на всеки евреин бе, че може да го хванат извън портите след залез слънце.

И двамата пазачи бяха длъжни да стоят на пост и да патрулират пред портите през цялата нощ, но в гетото бе добре известно, че след като заключат евреите, единият от тях изчезваше към града и се веселеше там до сутринта. Връщаше се малко преди изгрев слънце, за да помогне на колегата си да отворят портите за новия ден.

Двамата пазачи, които обикновено стояха на пост, се казваха Паул и Арам. Паул бе приятен човек, с весел нрав. Арам бе напълно различен. Беше като животно, мургав и як, с мощни ръце и тяло, приличащо на бирена бъчва. Обичаше да тормози евреите, а когато беше на пост, всички евреи, които бяха извън портите, правеха така, че да се върнат по-рано, защото за Арам нямаше по-голямо удоволствие от това да хване някой евреин, да го пребие до безсъзнание и да го повлече през моста към омразната полицейска казарма.

Именно Арам бе този, който стоеше и викаше по Самуел да премести количката си. Самуел бързо мина през портите и пое към града, усещайки, че Арам е впил злобния си поглед в гърба му.

Шестмесечната отсрочка, дадена на Самуел, бързо се стопи на пет, после на четири и накрая — на три месеца.

Нямаше ден или час, в който Самуел не мислеше как да разреши проблема или пък да не работи трескаво в мъничката си лаборатория. Опита се да поговори с някои от богатите търговци в гетото, но малцина му отделиха от времето си, а онези, които му обърнаха внимание, му дадоха само безполезни съвети.

— Искаш да направиш пари ли? Пести си стотинките, момче, и някой ден ще имаш достатъчно, за да си купиш магазин като моя.

Много лесно им бе да говорят така, защото повечето от тях бяха родени в богати семейства.

Самуел си помисли да вземе Терения със себе си и да избягат. Но къде? Щяха да стигнат до някое друго гето, а той щеше да бъде пак беден небиш. Не, обичаше Терения прекалено много, за да й стори подобно нещо. И това беше истинската клопка, в която бе попаднал.

Времето неумолимо напредваше и трите месеца станаха два, а после — един. Единствената му утеха през това време бе, че му позволяваха да вижда любимата си Терения по три пъти в седмицата, естествено с придружителка, и при всяка нова среща Самуел разбираше, че я обиква още по-силно. Усещането бе и сладко, и горчиво, защото колкото по-често я виждаше, толкова по-близо бе мигът, в който щеше да я загуби.

— Ще намериш начин — окуражаваше го постоянно Терения.

Но вече бяха останали само три седмици, а така, както и в началото, Самуел не бе намерил никакво решение.

Късно една вечер Терения дойде при него в конюшнята. Прегърна го и прошепна:

— Хайде да избягаме, Самуел.

Никога не я бе обичал така, както я обичаше в този миг. Готова бе да се опозори, да напусне майка си и баща си, да изостави удобствата, в които живееше, само заради него.

Притегли я към себе си и каза:

— Не можем. Където и да отидем, аз ще си остана амбулантен търговец.

— Няма значение.

Самуел си помисли за хубавия й дом с просторните стаи и за прислужниците, а после си припомни за мизерната стаичка, в която живееше с баща си и леля си, и каза:

— Но за мен има значение, Терения.

И тя се обърна и излезе.

На следващата сутрин Самуел срещна бившия си съученик Исак, който вървеше по улицата и водеше кон. Конят бе едноок, страдаше от остри колики, бе окуцял и оглушал.

— Добро утро, Самуел.

— Добро утро, Исак. Не знам накъде си тръгнал с това бедно конче, но по-добре да побързаш. Май няма да издържи много.

— Няма нужда да издържи. Повел съм Лоти към фабриката за туткал.

Самуел се загледа в животното, внезапно заинтересован.

— Мисля, че няма да ти дадат много за нея.

— Знам. Искам само няколко гулдена, за да си купя количка.

Сърцето на Самуел започна да бие учестено.

— Мисля да ти спестя пътя. Ще ти дам моята количка срещу коня.

Сделката бе сключена за по-малко от десет минути.

Сега Самуел трябваше само да си направи нова количка и да обясни на баща си, че е загубил старата, а и как се е сдобил с кон, който едва се крепи на краката си.

Самуел заведе Лоти в конюшнята, където бяха държали Ферд. При по-щателен оглед конят се оказа в още по-отчайващо състояние. Самуел поглади животното и каза:

— Не се тревожи, Лоти, ти ще влезеш в историята на медицината.

Няколко минути по-късно Самуел вече работеше с новия серум.

Поради пренаселеността и нехигиеничните условия епидемиите бяха често явление в гетото. Последната напаст бе треска, която причиняваше задушаваща кашлица, подуване на жлезите и болезнена смърт. Лекарите не знаеха от какво е причинена, нито пък как да я лекуват. Бащата на Исак също се зарази от болестта. Когато Самуел научи, изтича да види приятеля си.

— Докторът беше тук — каза му разплаканото момче. — Нищо не може да се направи. От горния етаж се чуваха ужасните звуци на мъчителната кашлица, която като че ли нямаше край.

— Искам да направиш нещо за мен — помоли Самуел. — Дай ми една от носните кърпи на баща ти.

— Какво? — зяпна го учудено Исак.

— Използвана кърпа. И внимавай, докато я носиш. Пълна е с бацили.

Час по-късно Самуел бе в конюшнята и внимателно остъргваше съдържанието на носната кърпа в съд, пълен с бульон.

Работи през цялата нощ, на другия ден и на следващия ден, като инжектираше малки дози от съдържанието на съда на пациентката Лоти, после увеличи дозите, борейки се с времето, опитвайки се да спаси живота на бащата на Исак.

Опитвайки се да спаси и собствения си живот.

Години по-късно Самуел все още не бе сигурен дали Бог се е погрижил за него или за стария кон, но Лоти издържа на постепенно увеличаваните дози, а Самуел получи първата банка с антитоксин. Следващата му задача бе да убеди бащата на Исак да му разреши да го приложи върху него.

Оказа се обаче, че не е нужно да го убеждава. Когато Самуел пристигна в къщата на Исак, тя бе пълна с роднини, оплакващи умиращия на горния етаж.

— Съвсем малко му остава — съобщи му Исак.

— Мога ли да го видя?

Двамата младежи се качиха горе. Бащата на Исак лежеше с почервеняло от треската лице. Всяко изтощително изкашляне причиняваше спазми, от които все повече губеше сили. Очевидно бе, че умира.

Самуел пое дълбоко дъх и каза:

— Искам да поговоря с майка ти.

Никой не вярваше, че стъкленото шишенце, донесено от Самуел, може да помогне, но нямаха друг избор пред смъртта. Рискуваха, защото просто нямаше какво да загубят.

Самуел инжектира серума на бащата на Исак. Остана до леглото му цели три часа, но нямаше никаква промяна. Серумът не даде резултат. Само пристъпите станаха по-чести. Накрая Самуел си тръгна, като избягваше погледа на Исак.

На следващия ден Самуел трябваше да отиде до Краков за стока. Нямаше търпение да се върне и да види дали бащата на Исак е все още жив.

По всички пазари имаше огромни тълпи и на него му се струваше, че никога няма да може да направи покупките си. Когато най-после напълни количката и тръгна обратно към гетото, бе вече късен следобед.

Нещастието дойде, когато бе все още на две мили от портите. Едното колело на количката се счупи на две и стоката се разпиля на тротоара. Самуел бе изправен пред ужасна дилема. Трябваше да намери отнякъде колело, но не смееше да остави количката без надзор.

Наоколо бяха започнали да се събират хора, които алчно поглъщаха стоката с очи. Видя, че към него се приближава униформен полицай — християнин и разбра, че е загубен. Щяха да му вземат всичко. Полицаят си проправи път сред тълпата и се обърна към изплашеното момче.

— Нужно ти е ново колело за количката.

— Д-да, господине.

— Знаеш ли откъде да го вземеш?

— Не, господине.

Полицаят написа нещо на едно листче.

— Иди на това място. Кажи им какво ти трябва.

— Не мога да оставя количката — каза Самуел.

— Можеш — отвърна полицаят, оглеждайки строго тъпата. — Аз ще остана тук. Бързай!

Самуел не спря да тича нито за миг. Следвайки упътванията върху листчето, той се намери в някаква ковачница и след като обясни какво се е случило, ковачът извади едно колело, което бе същият размер като неговото. Плати за колелото от малката чанта, в която държеше парите си. Бяха му останали половин дузина гулдени.

Върна се тичешком при количката, търкаляйки пред себе си колелото. Полицаят бе все още там, а тълпата се бе разотишла. Стоката бе непокътната. Загуби още половин час да постави колелото и да го затегне, въпреки че полицаят му помагаше. После отново пое към къщи. Мислеше си непрекъснато за бащата на Исак. Дали е умрял или е още жив? Не можеше да издържи и миг повече в неизвестност.

Гетото бе вече само на половин миля. Самуел виждаше високите му стени, извисяващи се на хоризонта. Забеляза, че слънцето клони на запад, а непознатите улици потъват в тъмнина. Бе забравил за времето, увлечен в случилото му се премеждие. Слънцето вече беше залязло, а той бе извън портите! Затича се, бутайки пред себе си количката, а сърцето му биеше така, сякаш щеше да се пръсне. Портите на гетото сигурно са затворени. Спомни си за всички ужасни истории, които бе чувал за евреи, останали извън гетото през нощта. Започна да тича още по-бързо. Вероятно вече е останал само единият от пазачите. Ако беше приятелски настроеният Паул, можеше и да има късмет. Но ако беше Арам — Самуел дори и не искаше да си го помисли. Тъмнината се сгъстяваше, спускайки се над него като черна мъгла, а започна и да вали слаб дъждец. Самуел наближаваше стените на гетото, оставаха му още две преки и изведнъж съзря огромните порти. Бяха заключени.

Никога досега не бе ги виждал как изглеждат затворени отвън. Сякаш животът му се бе обърнал наопаки и той потрепера от ужас. Откъснат бе от семейството си, от своя свят, от всичко, което му бе близко. Забави крачка и продължи предпазливо към: портите, оглеждайки се за пазачите. Не се виждаха никакви. Изведнъж го изпълни безумна надежда. Вероятно са извикали по спешност пазачите. Самуел щеше да намери начин да отвори портите или пък да се покатери по стените, без никой да го забележи. Когато стигна до портите, от сянката се появи фигурата на единия от пазачите.

— Продължавай да вървиш — заповяда пазачът.

Самуел не можеше да види лицето му в тъмното, но позна гласа му. Беше Арам.

— По-близо. Ела тук.

Арам следеше приближаващия се Самуел с ехидна усмивка. Младежът пристъпваше несигурно.

— Точно така — извика окуражително Арам. — Продължавай да вървиш.

Самуел бавно се приближаваше към великана, започна да му се гади, главата му забуча.

— Господине — започна Самуел, — нека ви обясня, ако обичате. Случи ми се неприятност. Количката ми…

Арам се пресегна с огромната си месеста ръка, сграбчи Самуел за яката и го повдигна във въздуха.

— Тъпо еврейско копеле — тихо изръмжа той. — Да не мислиш, че ми пука защо си останал навън? Ти си останал извън портите! Знаеш ли какво ще ти се случи сега?

Младежът завъртя глава ужасено.

— Аз ще ти обясня — продължи Арам. — От миналата седмица имаме нова разпоредба. Всички евреи, хванати извън портите след залез слънце, трябва да се изпращат в Силезия. Десет години тежък труд. Как ти харесва тая работа?

Самуел не можеше да повярва.

— Но аз… Аз не съм направил нищо лошо. Аз…

Арам удари силно с дясната си ръка Самуел през устата и го остави да се строполи на земята.

— Хайде да тръгваме — отсече Арам.

— На… накъде? — попита Самуел.

Гласът му бе задавен от ужас.

— В участъка. Сутринта ще те откарат с останалата измет. Ставай.

Самуел лежеше, неспособен да мисли нормално.

— Аз… аз ще трябва да вляза вътре и да се сбогувам с близките си.

Арам се ухили.

— Няма да им липсваш.

— Моля ви! — замоли се Самуел. — Нека… Нека поне им изпратя една бележка.

Усмивката изчезна от лицето на Арам. Надвеси се заплашително над Самуел.

— Казах да ставаш, еврейско лайно. Ако трябва да повтарям още веднъж, ще ти смачкам топките.

Самуел бавно се изправи на крака. Арам го хвана за ръката с железните си пръсти и го поведе към полицейския участък. Десет години тежък труд в Силезия! Оттам не се връщаше никой. Погледна към човека, който го държеше за ръката и го дърпаше към моста, водещ в участъка.

— Моля ви, не правете това — примоли се Самуел. — Пуснете ме да си вървя.

Арам стисна ръката му още по-силно, така че кръвта му като че ли спря.

— Продължавай да се молиш — каза Арам. — Обичам да слушам, когато евреи се молят за милост. Чувал ли си за Силезия? За зимата ще бъдеш там. Но не се тревожи, в мините под земята е хубаво и топло. А когато дробовете ти почернеят от въглищата и почнеш да се съдираш от кашлица, ще те изхвърлят навън на снега да си умреш.

От другата страна на моста, едва забележима в дъжда, се намираше грубо скованата сграда, която служеше за полицейски участък.

— По-бързо! — заповяда Арам.

И изведнъж Самуел разбра, че не може да позволи на никого да постъпва така с него. Помисли си за Терения, за семейството си и за бащата на Исак. Няма да позволи на никого да съсипе живота му. Трябваше да избяга по някакъв начин, да се спаси. Вече вървяха по тясното мостче, а отдолу шумно течеше реката, придошла от зимните дъждове. Оставаха им само трийсетина метра. Ако щеше да става нещо, то трябваше да стане сега. Но как да избяга? Арам имаше оръжие, а дори и без него огромният пазач можеше лесно да го убие. Беше почти два пъти по-голям от Самуел и много по-силен. Стигнали бяха другия край на моста и пред тях се виждаше полицейският пост.

— Побързай — изръмжа Арам, теглейки след себе си Самуел. — Аз си имам и друга работа.

Бяха стигнали толкова близо до сградата, че Самуел вече чуваше разнасящия се отвътре смях на полицаите. Арам го стисна здраво и започна да го тегли през покрития с камъни двор, водещ към полицейския участък. Оставаха му само секунди. Самуел бръкна в джоба си с дясната ръка и напипа кесията с шестте гулдена. Сви я в шепата си, в кръвта му започна да пулсира учестено. Извади внимателно кесията от джоба си със свободната си ръка, разхлаби шнура и я пусна върху камъните. Монетите иззвънтяха силно.

— Какво беше това? — спря се изведнъж Арам.

— Нищо — бързо отвърна Самуел.

Арам погледна младежа в очите и се ухили. Направи стъпка назад, като държеше здраво Самуел, и се взря надолу към земята, където видя разтворената кесия.

— Там, където отиваш, няма да ти трябват пари — рече Арам.

Посегна надолу, за да вземе кесията, и Самуел се наведе едновременно с него. Арам сграбчи кесията с парите. Но Самуел не търсеше кесията. Ръката му напипа един от големите кръгли камъни и когато се изправи, го тресна с все сила в дясното око на Арам, превръщайки го в червена пихтия. Продължи да го удря, без да спира. Видя как носът на пазача хлътва навътре, а после и устата му, докато цялото му лице се превръща в кървава буца. Но Арам все още се държеше на крака, подобно на някакъв сляп колос. Самуел го гледаше, парализиран от страх, неспособен да го удари отново. После огромното тяло бавно започна да се свлича. Самуел се взираше в мъртвия пазач и не можеше да повярва на случилото се. Откъм сградата се чуха гласове и той изведнъж осъзна ужасното положение, в което бе изпаднал. Ако го хванеха сега, нямаше да го пращат в Силезия. Щяха да го одерат жив и да го провесят на градския площад. Ако някой само удареше полицай, го наказваха със смърт. А Самуел бе убил техен колега. Трябваше бързо да изчезва. Можеше да се опита да избяга през границата, но тогава щеше да бъде преследван до края на живота си. Трябваше да се намери някакво друго решение. Погледна към обезобразеното лице на мъртвеца и изведнъж му стана ясно какво трябва да направи.

Наведе се и претърси тялото на пазача, докато напипа огромния ключ, ключа, с който отваряха портите. После, превъзмогвайки отвращението си, Самуел хвана ботушите на Арам и започна да дърпа тялото към речния бряг. Мъртвецът като че ли тежеше цял тон.

Самуел продължи да го тегли, подгонен от идващите откъм сградата звуци. Стигна до брега на рекичката. Спря за момент, за да си поеме дъх, а после прехвърли тялото през стръмния бряг и го проследи, докато стигна до бушуващите в ниското води. Едната ръка се задържа на брега като че ли цяла вечност, а после тялото бавно пое надолу по течението и изчезна от погледа му. Самуел продължаваше да стои на мястото си като хипнотизиран, ужасен от това, което бе извършил. Вдигна камъка, който бе използвал и го запрати във водата. Смъртната опасност все още не бе отминала. Обърна се и побягна през моста към огромните, заключени порти на гетото. Наоколо нямаше никой. Самуел постави с треперещи пръсти ключа в ключалката и го превъртя. Напъна огромните дървени порти. Нищо не се получи. Прекалено тежки бяха за него. Но през тази нощ за Самуел нямаше нищо невъзможно. Изпълнен бе със сили, които се появиха отнякъде, и той успя да разтвори огромните порти. Вкара количката, после затвори зад себе си и се затича към къщи, тласкайки количката. Обитателите на къщата седяха в хола и когато Самуел влезе, всичко го погледнаха, така, сякаш виждаха жив призрак.

— Пуснали са те да се върнеш!

— Аз… аз не разбирам — запелтечи баща му. — Помислихме, че…

Самуел бързо им обясни какво се е случило и изразът на загриженост, изписан по лицата им, се смени с ужас.

— О, Боже мой! — проплака баща му. — Ще убият всички ни!

— Няма, ако ме изслушаш — успокои го Самуел.

После започна да обяснява плана си.

Петнайсет минути по-късно Самуел, баща му и двама техни съседи стояха пред портите на гетото.

— Ами ако другият пазач се върне? — прошепна баща му.

Самуел отговори:

— Трябва да рискуваме. Ако е там, ще поема всичко върху себе си.

Самуел разтвори огромните порти и се промъкна навън, като очакваше всеки миг някой да го нападне. Пъхна големия ключ в ключалката и го превъртя. Сега портите на гетото бяха заключени отвън. Самуел завърза ключа за китката си и отиде на няколко метра вляво от портите. След секунда отгоре се спусна въже, което се плъзна по стената като дебела змия. Самуел се хвана за него, а от другата страна баща му и другите започнаха да го изтеглят нагоре. Когато стигна върха на стената, Самуел направи примка на единия край на въжето, затегна я на стърчащия шип и се спусна на земята. Когато бе вече долу, разклати въжето и го освободи.

— О, Боже! — мърмореше баща му. — Какво ли ще стане по съмнало?

Самуел го погледна и отговори:

— Ще тропаме по портите и ще им викаме да ни отворят.

На разсъмване гетото гъмжеше от униформени полицаи и войници. Наложи се да търсят специален ключ, за да отворят портите при изгрев слънце, защото търговците викаха и настояваха да ги пуснат. Паул, вторият пазач, бе признал, че е напуснал поста си и е прекарал нощта в Краков, и беше арестуван. Но това все още не изясняваше мистерията с Арам. Обикновено изчезването на пазач в непосредствена близост до гетото беше идеално извинение за погром. Но полицаите бяха объркани от заключената порта. След като евреите със сигурност са били заключени вътре, те явно не са могли да го убият. Накрая решиха, че Арам сигурно е забягнал с някоя от многобройните си приятелки. Сметнаха, че може да е захвърлил тежкия и неудобен ключ някъде наоколо и претършуваха навсякъде, но не можаха да го намерят. И как да го открият, след като той бе заровен дълбоко в земята под къщата на Самуел.

Изтощен физически и психически, Самуел бе легнал и заспал почти моментално. Събуди се от виковете на някой, който го разтърсваше. Първата мисъл в главата му бе: „Намерили са тялото на Арам. Дошли са да ме хванат.“

Отвори очи. Пред него стоеше Исак и изглеждаше много възбуден.

— Изчезна! — продължаваше да вика Исак. — Кашлицата изчезна! Ела веднага у нас!

Бащата на Исак седеше в леглото. Треската бе изчезнала като по чудо. От кашлицата нямаше и следа. Когато Самуел се приближи към леглото, старецът каза:

— Мисля, че мога да хапна малко пилешка супа.

И Самуел се разплака.

Само в един ден бе отнел живота на човек и бе спасил друг.

Новината за бащата на Исак се разпространи из гетото. Роднините на умиращи мъже и жени обсадиха къщата на Рофи, молейки Самуел да им даде от магическия серум. Невъзможно бе да задоволи търсенето. Отиде при д-р Вал. Докторът бе научил за постижението на Самуел, но се отнесе скептично.

— Трябва да го видя със собствените си очи — каза той. — Приготви ми една банка и аз ще я опитам на някой от моите пациенти.

Можеше да избира от десетки болни и д-р Вал се спря на човек, който почти умираше. След двайсет и четири часа пациентът му бе на път да оздравее.

Д-р Вал отиде в конюшнята, където Самуел бе работил ден и нощ върху серума, и попита:

— Има резултат, Самуел. Ти успя. Какво искаш да получиш като зестра?

А Самуел го погледна и отговори уморено:

— Още един кон.

През тази година, 1868, бе сложено началото на „Рофи и синове“.

Самуел и Теренни се ожениха, а зестрата на Самуел се състоеше от шест коня и една малка, добре обзаведена лаборатория, специално за него. Самуел разшири експериментите си. Започна да добива лекарства от билки и не след дълго съседите му започнаха да идват в малката му лаборатория, за да купуват лекарства за всякакви болести. Лекарствата им помагаха и авторитетът на Самуел нарасна. На онези, които не можеха да платят, Самуел казваше:

— Не се безпокойте. Вземете го без да плащате.

А с Терения споделяше: „С лекарствата трябва да се лекува, а не да се правят пари от тях.“

Работата му се разрастваше непрекъснато и след време можа да съобщи на Терения:

— Мисля, че е време да отворим малка аптека, където можем да продаваме мазила, прахове и всичко, което не е с рецепти.

Аптеката имаше успех още от самото начало. Богаташите, които бяха отказали някога да му помогнат, започнаха да го навестяват и да му предлагат пари.

— Ще бъдем съдружници — казваха те. — Ще създадем верига от магазини.

Самуел се посъветва с Терения.

— Страхувам се от съдружници. Това си е наша работа. Не искам чужди хора да разполагат с нашия живот.

Терения се съгласи с него.

И тъй като работата се разрасна и откриха нови аптеки, предложенията за участие с пари се увеличиха. Самуел продължаваше да ги отхвърля.

Когато тъстът му го попита защо им отказва, Самуел отговори:

— Никога не пускай хитрата лисица в кокошарника. Някой ден тя ще огладнее.

Както процъфтяваше работата му, така растеше и семейството на Самуел и Терения. Тя му роди пет сина — Абрахам, Йосиф, Антон, Ян и Питор, а с раждането на всеки син Самуел откриваше и нова аптека, като всяка бе по-голяма от предишната. Отначало Самуел нае един човек, после двама, а скоро за него работеха повече от две дузини служители.

Един ден при Самуел дойдоха представители на властите.

— Вдигаме някои от ограниченията за евреите — съобщиха му те. — Бихме искали да откриете аптека в Краков.

И Самуел я откри. Три години по-късно бе преуспял достатъчно, за да си построи своя собствена сграда в центъра на Краков и да купи на Терения хубава къща в града. Най-после мечтата му да се измъкне от гетото се бе осъществила.

Но мечтите му надхвърляха мащабите на Краков.

Когато момчетата пораснаха, Самуел им взе частни учители и всяко от тях учеше различен език.

— Той е полудял — казваше тъщата му. — Хората в квартала му се подиграват, че Абрахам и Ян учат английски, Йосиф — немски, Антон — френски, а Питор — италиански. С кого ще говорят? Никой тук не говори тия варварски езици. Момчетата даже няма да могат да говорят помежду си!

Самуел само се усмихваше и търпеливо обясняваше:

— Това е част от образованието им.

Той знаеше с кого ще разговарят синовете му.

Когато момчетата станаха на 15–16 години, те вече бяха пътували в различни страни с баща си. При всяко пътуване Самуел поставяше основите за бъдещите си планове. Когато Абрахам стана на двайсет и една години, Самуел събра цялото семейство и съобщи:

— Абрахам отива да живее в Америка.

— Америка ли! — извика майката на Терения. — Там е пълно с диваци! Няма да позволя да направиш такова нещо на внука ми. Момчето остава тук, защото е безопасно.

Безопасно. Самуел си спомни за погромите, за Арам и за убийството на майка си.

— Той заминава в чужбина — натърти Самуел. После се обърна към Абрахам. — Ще отвориш фабрика в Ню Йорк и ще ръководиш работите там.

— Да, татко — отговори гордо Абрахам.

Самуел се обърна към Йосиф:

— Когато станеш на двайсет и една, ще заминеш за Берлин.

Йосиф кимна ас глава. Обади се и Антон:

— А аз ще отида във Франция. Надявам се, в Париж.

— Само че внимавай — изръмжа Самуел. — Някои от неверничките са много хубави.

Обърна се към Ян:

— Ти ще отидеш в Англия.

Питор, най-малкият син, се намеси нетърпеливо:

— А аз ще отида в Италия, татко. Кога мога да тръгна?

— Няма да е тая вечер, Питор. Ще трябва да почакаш, докато станеш на двайсет и една — засмя се Самуел.

И така, всичко бе решено. Самуел придружи синовете си в чужбина и им помогна да си открият кантори и фабрики. През следващите седем години се появиха клонове на фамилията Рофи в пет чужди държави, Създаваше се династия и Самуел нареди на адвоката си да направи така, че макар и всяка компания да оставаше независима, тя бе в същото време отговорна пред централата.

— Никакви чужди хора — непрекъснато повтаряше Самуел на адвоката. — Основният капитал не трябва да напуска никога семейството.

— Няма — уверяваше го адвокатът. — Но ако синовете ти не могат да продават акции, Самуел, как ще живеят? Уверен съм, че искаш да живеят добре.

— Ще направим така, че да живеят в хубави къщи — кимна с глава Самуел. — Ще имат големи заплати и сметки за харчене, но всичко друго трябва да бъде включено в работата. Ако искат да продават акции, решението трябва да се вземе единодушно. Основният пакет ще принадлежи на най-големия ми син и на неговите наследници. Ще станем нещо голямо. Ще станем по-големи от ротшилдовци.

След години предсказанието на Самуел се превърна в действителност. Бизнесът се разрастваше и процъфтяваше. Макар че семейството бе пръснато, Самуел и Терения се грижеха да поддържат връзка, доколкото бе възможно. Синовете им си идваха вкъщи за рождените дни и големите празници. Гостуванията им не бяха, обаче, само заради празниците. Момчетата се затваряха с баща си и обсъждаха работата си. Имаха си собствена шпионска система. Когато някой от синовете в дадена страна научеше, че се разработва ново лекарство, той изпращаше куриери до останалите и те започваха да го произвеждат, като по този начин оставаха постоянно пред конкуренцията.

След време момчетата се ожениха и дариха Самуел с внуци. Абрахам бе заминал за Америка на двайсет и първия си рожден ден, през 1891 година. Ожени се за американка седем години по-късно и през 1905 г. се роди първият внук на Самуел, Удроу, който пък имаше син на име Сам. Йосиф се ожени за германка, която му роди син и дъщеря. Синът на свой ред се ожени за момиче, което му роди дъщеря, Ана. Ана се омъжи за германец, на име Валтер Гаснер. Във Франция Антон се бе оженил за французойка, която му роди двама сина. Единият от синовете му се самоуби. Вторият се ожени и имаше една дъщеря, Елен. Тя имаше няколко брака, но нямаше деца. В Лондон Ян се бе оженил за англичанка. Единствената им дъщеря се омъжи за един баронет на име Хикълс, а сина си нарекоха Алек. В Рим Питор се бе оженил за италианка. Родиха им се син и дъщеря. Когато на свой ред синът се ожени, жена му роди дъщеря, Симонета, която се влюби и се ожени за младия архитект Иво Палаци.

Това бяха наследниците на Самуел и Терения Рофи.

Самуел живя достатъчно дълго, за да стане свидетел на настъпилите в света промени. Маркони изобрети радиото, а братя Райт полетяха с първия самолет в Кити Хоук. Аферата „Драйфус“ завладя страниците на всички вестници, а адмирал Пири достигна Северния полюс. Модел „Т“ на Форд бе пуснат в масово производство, имаше вече електрически крушки и телефони. В медицината бацилите, причиняващи туберкулоза, тиф и малария, бяха изолирани и укротени.

„Рофи и синове“ се превърна в мултинационална гигантска компания за по-малко от половин век от създаването й.

Самуел и неговата кранта Лоти бяха създали династия.

Когато Елизабет прочете Книгата може би за пети път, тя я сложи внимателно на мястото й в стъклената витрина. Повече не й беше нужна. Беше станала част от нея, така, както и Книгата бе вече част от самата Елизабет.

За първи път през живота си Елизабет знаеше коя е и откъде е произлязла.

ГЛАВА 12

Елизабет за първи път видя Рийс Уйлямс на петнайсетия си рожден ден през втория срок на първата учебна година в пансиона. Той се бе отбил, за да й донесе подаръка за рождения ден от баща й.

— Той искаше да ти го поднесе лично — обясни Рийс, — но не можа да се освободи.

Елизабет се опита да прикрие разочарованието си, но Рийс бързо го усети. У нея имаше нещо отчаяно, някаква уязвимост, която го развълнува. И без много-много да му мисли, той предложи:

— Защо не излезем да вечеряме заедно?

„Каква невероятна идея“ — помисли си Елизабет. Представи си как влизат в ресторанта заедно: той, невероятно хубав и изискан, и тя, със скоби на зъбите и дебела.

— Благодаря, но не мога — отговори твърдо Елизабет. — Аз… имам да уча.

Но Рийс Уйлямс отказа да приеме отрицателния й отговор. Спомни си за самотните рождени дни, които бе прекарал самият той. Поиска разрешение от директорката да изведе Елизабет на вечеря. Качиха се в колата му и потеглиха към летището.

— Нюшател е в другата посока — обади се Елизабет.

Рийс я погледна и попита невинно:

— Кой каза, че отиваме в Нюшател?

— Къде отиваме?

— В „Максим“. Единственото място, където може да се отпразнува петнайсетият ти рожден ден.

До Париж летяха с частен самолет, а вечерята бе превъзходна. Първо им поднесоха гъши пастет с трюфели, после крем-супа от омари, хрупкава патица с портокали, специалитета — салата „Максим“, и завършиха с шампанско и торта. След вечерята Рийс я разходи с колата по „Шанз Елизе“ и се върнаха в Швейцария късно през нощта.

Това бе най-приятната вечер в живота на Елизабет. Рийс успяваше някакси да я накара да се чувства интересна и хубава, което бе опияняващо преживяване. Когато я остави пред училището, тя каза:

— Не зная как да ти благодаря. Никога не съм прекарвала такава приятна вечер.

— Благодари на баща си — отвърна с усмивка Рийс. — Идеята бе изцяло негова.

Но Елизабет знаеше, че това не е вярно.

Реши, че Рийс Уйлямс е най-прекрасният човек, който е срещала някога. И несъмнено най-привлекателният. Мушна се в леглото си, мислейки за него. После стана и отиде до малкото бюро под прозореца. Взе лист хартия и писалка и написа: „Мисис Рийс Уйлямс“.

Дълго стоя загледана в написаните думи.

Рийс закъсня с двайсет и четири часа за срещата си с една чаровна френска актриса, но не съжаляваше. Озоваха се в „Максим“ и Рийс не можеше да се отърве от мисълта, че прекараната с Елизабет вечер бе много по-интересна.

Някой ден щяха да се съобразяват с Елизабет.

Елизабет така и не разбра кой оказа по-голямо влияние за настъпилата промяна у нея — Самуел или Рийс Уйлямс, но започна да се гордее със себе си по нов начин. Натрапчивото й желание да яде постоянно изчезна и излишните й килограми се стопиха. Започна да спортува, а и училището й стана интересно. Направи опит да се сприятели с другите момичета. Те не можеха да повярват. Често бяха я канили на „пижамени“ събирания, но тя винаги им бе отказвала. И съвсем неочаквано за всички Елизабет една вечер се появи по нощница при събралите се момичета.

Те бяха в стая, където живееха четири от тях, а когато Елизабет влезе, помещението бе изпълнено от поне две дузини ученички по пижами или пеньоари. Едно от момичетата погледна изненадано и извика:

— Я вижте кой е тук! Бяхме сигурни, че няма да дойдеш.

— Аз… съм тук.

Въздухът бе изпълнен с остро-сладникавия аромат на цигарен дим. Елизабет знаеше, че много от момичетата пушат марихуана, но никога не бе опитвала. Домакинята — французойка на име Рене Токар, се приближи към Елизабет с дебела кафява цигара в уста.

Дръпна дълбоко, а после подаде цигарата на Елизабет.

— Нали пушиш?

Въпросът й звучеше повече като даденост.

— Разбира се — излъга Елизабет. Взе цигарата, поколеба се за момент, после я лапна и смукна дълбоко. Имаше чувството, че лицето й е позеленяло, дробовете й се бунтуваха, но успя да се усмихне и да въздъхне: „Готино“.

Щом Рене се обърна, Елизабет се задави от кашлица. Усещаше се замаяна, но след малко й мина. От любопитство реши да опита още веднъж. Чувстваше се странно, главата й се замая. Чувала бе и бе чела за ефекта на марихуаната. Твърдеше се, че премахва задръжките и че човек се отпуска. Дръпна още веднъж, този път по-дълбоко, и започна да се чувства приятно, сякаш плува и се намира на друга планета. Виждаше момичетата в стаята и чуваше гласовете им, но те бяха някакси неясни, а звуците — приглушени и далечни. Светлината бе много ярка и тя притвори очи. В мига, в който замижа, започна да плува в пространството. Усещането бе великолепно. Виждаше се как се издига над покрива на училището, нагоре и все нагоре над снежните Алпи, сред море от пухкави снежнобели облаци. Някой я извика, връщайки я на земята. Елизабет неохотно отвори очи. Над нея бе се надвесила Рене, а лицето й изглеждаше загрижено.

— Има ли ти нещо, Рофи?

Елизабет се усмихна блажено и измърмори неясно.

— Чувствам се прекрасно.

Приятната възбуда още не бе отминала и тя си призна:

— Никога не бях пушила марихуана.

Рене я зяпна изненадано.

— Марихуана ли? Та това беше „Галоаз“.

На другия край на Нюшател имаше мъжки пансион и съученичките на Елизабет се измъкваха при всяка възможност, за да ходят на срещи с момчетата. Девойките говореха постоянно за момчета. Говореха си за телата им, размера на пенисите им, какво им позволяват да правят с тях и какво пък те, на свой ред, правят на момчетата. На Елизабет понякога й се струваше, че е попаднала в училище, пълно с побеснели нимфоманки. Мислеха непрекъснато за секс. Едно от интимните занимания в училището бе фролаж.

Едното момиче се събличаше изцяло и лягаше по гръб на леглото, а другата я милваше от гърдите до бедрата. Възнаграждението бе една паста, закупена в селото. Десет минути фролаж струваха една паста. На края на десетте минути момичето обикновено стигаше до оргазъм, но ако не успееше, другото продължаваше и спечелваше още една паста.

Мястото на другото любимо сексуално развлечение бе банята. В училището имаше огромни старомодни вани с подвижни душове, които можеха да се свалят от куките на стената. Момичетата сядаха във ваната, пускаха душа и насочваха бликащата топла вода между бедрата си, местейки бавно струята напред-назад.

Елизабет не се задоволяваше с фролаж, нито пък с душа, но сексуалните й пориви ставаха все по-силни. Някъде през този период тя стигна до потресаващо заключение.

Една от учителките на Елизабет бе дребната и стройна Шантал Арио, Тя бе малко под трийсетте, с външност на ученичка. Беше привлекателна, а когато се усмихваше, ставаше дори красива. Бе най-симпатичната учителка и Елизабет се чувстваше много привързана към нея. Когато Елизабет бе притисната от нещо, тя отиваше при мадмоазел Арио и й разказваше проблемите си. Мадмоазел Арио умееше да слуша с разбиране. Вземаше ръката на Елизабет и я стискаше приятелски, даваше й някакъв съвет, черпейки я с чаша топъл шоколад и сладкиши, след което Елизабет винаги се успокояваше моментално.

Мадмоазел Арио преподаваше френски и водеше часовете по шев и кройка, в които наблягаше на стила и съчетанието на цветовете, както и на подходящите аксесоари.

— Запомнете, момичета — казваше тя, — че и най-хубавата дреха на света може да изглежда ужасно, ако към нея не носите подходящите аксесоари.

„Аксесоари“ бе ключовата дума за мадмоазел Арио.

Когато Елизабет лежеше в топлата вана, откриваше, че си мисли за мадмоазел Арио, за израза на лицето й, когато си говореха, и за начина, по който учителката галеше ръката й — нежно и внимателно.

Когато седеше в час по друг предмет, Елизабет се улавяше, че мислите й се отнасят към мадмоазел Арио, спомняше си миговете, когато учителката я прегръщаше и я утешаваше, докосвайки гърдите й. В началото Елизабет смяташе, че докосванията са случайни, но те започнаха да стават все по-чести и всеки път мадмоазел Арио й отправяше нежен, питащ поглед, като че ли в очакване на някакъв отговор. Елизабет си представяше мислено мадмоазел Арио с нейните нежно надигнати гърди и дълги бедра, питайки се как ли изглежда без дрехи в леглото. И тъкмо тогава дойде смайващото прозрение.

Реши, че е лесбийка.

Не се интересуваше от момчета, защото се интересуваше от момичета. Но не от глупави момиченца, каквито бяха съученичките й, а от чувствени и разбиращи жени като мадмоазел Арио. Елизабет си представяше как лежат двете в леглото, прегръщайки се и любувайки се една на друга.

Тя бе слушала и чела достатъчно за лесбийките, за да й бъде ясно колко е труден животът им. Обществото не ги одобряваше. Лесбийството се смяташе като престъпление срещу природата. Но какво лошо има в това да обичаш някого дълбоко и нежно, чудеше се Елизабет. Имаше ли значение дали е мъж или жена? Не е ли любовта най-важното нещо? По-добре ли е да встъпиш в хетеросексуален брак без любов, отколкото в хомосексуална връзка с много обич?

Елизабет си помисли колко ще се ужаси баща й, когато научи истината за нея. Е, нещата трябва да се приемат такива, каквито са. Ще се наложи да направи преоценка на плановете си за бъдещето. Никога няма да може да води така наречения нормален живот със съпруг и деца като другите жени. Където и да отидеше, щеше винаги да бъде изгнаница, бунтовничка, отхвърляна от по-голямата част на обществото. Тя и мадмоазел Арио… Шантал, ще си намерят един малък апартамент някъде, а може би и малка къща. Елизабет ще я украси великолепно в меки пастелни цветове и с всички подходящи аксесоари. Ще има елегантни френски мебели и хубави картини по стените. Баща й може да помогне — не, не трябва да очаква никаква помощ от баща си. Най-вероятно е той никога да не й проговори.

Елизабет се замисли за облеклото си. Може да е лесбийка, но реши, че няма да се облича като такава. Никакви голфове или панталони, или пък костюми и просташки мъжки шапки. Емоционално осакатените жени ги носеха, така, както някога прокажените са носели звънци. Тя ще се опита да изглежда колкото е възможно по-женствена.

Елизабет реши, че ще се научи да готви превъзходно, за да може да приготвя на мадмоазел Арио, не, на Шантал, любимите й ястия. Виждаше във въображението си как двете седят в апартамента или в малката къща, наслаждавайки се на приготвената от Елизабет вечеря на светлината на свещи. Първо ще има ордьовър, следван от чудесна салата, после може би скариди или омари, или пък „Шатобриан“, а накрая — превъзходен сладолед за десерт. След като вечерят, ще седнат на пода пред лумналия огън в камината и ще гледат меките снежинки навън. Снежинки. Значи ще бъде през зимата. Елизабет бързо смени менюто. Вместо студен ордьовър ще приготви хубава, силна подлучена супа, а може да направи и фондю. Десертът може да бъде суфле. Ще трябва да се научи как да го прави, за да не се разпада. После двете ще седнат на пода пред уютния огън и ще си четат стихове. Т.С. Елиът, вероятно. Или пък В. Дж. Раджадхон.

Да, Елизабет виждаше дългите години, през които щяха да бъдат заедно, а времето ще се топи в златен, топъл блясък.

После заспиваше.

Елизабет бе го очаквала, но когато се случи, остана изненадана. Събуди се една нощ от звука на вратата, която някой тихо затваряше след себе си. Ококори очи. Виждаше някаква сянка, която се движеше през осветената от луната стая към леглото й, а после случаен лунен лъч освети лицето на мадмоазел Арио — на Шантал. Сърцето й затупа диво.

Шантал прошепна „Елизабет“ и се спря, сваляйки пенюара си. Отдолу бе съвсем гола. Елизабет усети, че устата й пресъхва. Очакваше този миг отдавна, но сега, когато той наистина настъпи, изпадна в паника. Всъщност не знаеше какво точно трябва да прави или как да го направи. Не й се искаше да изглежда като глупачка пред жената, която обича.

— Погледни ме — нареди й с глух глас Шантал. Елизабет й се подчини. Огледа изпитателно голото тяло. На живо Шантал Арио не бе точно това, което Елизабет си бе представяла. Гърдите й приличаха повече на повехнали ябълки, а и бяха малко увиснали. Имаше малко коремче, а задникът й приличаше — Елизабет не можа да намери поточна дума — на увиснал диференциал.

Но всичко това нямаше значение. Важното бе онова, което оставаше под повърхността, душата на жената, смелостта и решимостта да бъде различна от останалите, да се опълчи срещу целия свят и да желае да прекара живота си с Елизабет.

— Направи ми малко място, мое малко ангелче — прошепна тя.

Елизабет се премести, както й бе наредено, а учителката се вмъкна в леглото до нея. От нея се разнасяше силен аромат. Извърна се към Елизабет и я притисна до себе си, шепнейки: „О, cherie, колко съм мечтала за този миг!“ Започна да целува Елизабет по устните, принуждавайки я да поеме езика й в устата си и издавайки бързи и стенещи звуци.

За Елизабет това несъмнено бе най-неприятното усещане, което някога бе изпитвала. Лежеше като парализирана. Шантал… мадмоазел Арио опипваше с пръсти тялото й, стискаше гърдите й, плъзгайки ръце надолу по корема й към бедрата. А от устните й, които не спираха да я целуват по устата, потече слюнка като на животно.

Ето, това е то. Това бе магическото красиво усещане. „Ако ние бяхме едно цяло, ти и аз, щяхме да накараме Вселената да разтърси звездите и да премести небесата.“

Мадмоазел Арио продължаваше да движи ръцете си надолу, галеше бедрата й и започна да достига между краката й. Елизабет бързо се насили да призове на помощ вечерите на свещи, суфлето и нощите пред камината, както и всичките прекрасни години, които щяха да споделят заедно, но всичко бе безполезно. Умът и плътта й бяха отвратени — чувстваше се като че ли се гаврят с тялото й.

Мадмоазел Арио простена:

— О, cherie, искам да те чукам.

Елизабет не можа да измисли нищо друго, освен:

— Имаме обаче един проблем. Никой от нас няма подходящите аксесоари.

Започна да се смее и да плаче истерично, оплаквайки осветеното от свещи видение, което бе изчезнало, а се смееше, защото бе здраво, нормално момиче, което току-що разбра, че е свободно.

На другия ден Елизабет опита душа.

ГЛАВА 13

През последната й година като ученичка, когато стана на осемнадесет години, Елизабет замина за вилата в Сардиния за десет дни по време на великденската ваканция. Бе се научила да кара кола и за първи път можеше свободно да разгледа сама острова. Караше с часове покрай плажовете и посещаваше малките рибарски селища. Плуваше в басейна на вилата под топлото средиземноморско слънце, а нощем лежеше заслушана в стенещите звуци на пеещите скали, когато вятърът тихо свиреше през тях. Отиде на карнавала в Темпио, където цялото село се бе облякло в народни носии. Скритите зад анонимността на маските момичета канеха момчетата да танцуват и всеки се чувстваше свободен да прави неща, които не би посмял да направи друг път. Някое момче можеше да си мисли, че знае с кое момиче прави любов през тази нощ, но на другата сутрин не бе толкова сигурно. На Елизабет й се струваше, че цялото село играе „Гвардеецът“.

Отиде с колата до Пунта мура и гледаше как сардинците пекат агнета на открити огньове. Местните жители й дадоха сеада — козе сирене, обвито в тесто и намазано с топъл мед. Пи от местното бяло вино селемемонт, чийто превъзходен вкус не можеше да се срещне никъде другаде, защото бе прекалено нетрайно, за да бъде транспортирано.

Едно от любимите заведения на Елизабет бе кръчмата „Червения лъв“ в Порто Черво. Тя бе малка винарна в мазе с десет маси за хранене и старомоден бар.

Елизабет нарече тази ваканция „Времето на момчетата“. Всички те бяха синове на богати хора, идваха на тълпи и я канеха непрекъснато да плуват или да ходят на езда. Това бяха първите стъпки от ритуала на любовните закачки.

— Всичките тия момчета имат необходимите качества — уверяваше я баща й.

Според нея всички те бяха глупаци. Пиеха без мярка, говореха непрекъснато и я опипваха. Сигурна бе, че не я желаеха заради нея самата и не защото е интелигентна или заслужава внимание, а защото бе Рофи — наследница на династията Рофи. Елизабет нямаше представа, че е станала красавица, защото й бе по-лесно да вярва на отминалата реалност, отколкото на огледалото.

Момчетата я водеха на вечери и се опитваха да я вкарат в леглото си. Усещаха, че Елизабет е девствена, а някакво отклонение в мъжкото его караше всеки момък да си мисли погрешно, че ако вземе девствеността й, то тя ще се влюби в него до полуда и ще остане негова робиня завинаги. Независимо къде я водеха, вечерите неизбежно завършваха с покана за леглото. И тя любезно им отказваше.

Не знаеха какво да мислят за нея. Виждаха, че е хубава, така че от това следваше, че сигурно е глупава. Изобщо не им минаваше през ума, че е по-интелигентна от тях. Чувал ли е някой някога, че едно момиче може да бъде едновременно хубаво и интелигентно?

И така Елизабет излизаше с момчетата, за да угоди на баща си, но те всички я отегчаваха.

Рийс Уйлямс пристигна във вилата и Елизабет бе изненадана, че се радва и вълнува толкова много, виждайки го пак. Бе станал още по-привлекателен, отколкото си го спомняше.

Рийс изглеждаше щастлив, че я вижда.

— Какво е станало с тебе? — възкликна той.

— Какво имаш предвид?

— Не си ли се поглеждала скоро в огледалото?

— Не — изчерви се тя.

Той се обърна към Сам:

— Ако всички момчета не са глухи, глупави и слепи, имам чувството, че Лиз няма да остане дълго с нас.

С нас! На Елизабет й стана приятно, че го чува да казва това. Въртеше се около двамата мъже колкото се може повече, като им сервираше питиета и изпълняваше разни поръчки, радостна, че просто може да вижда Рийс. Понякога сядаше някъде отзад, заслушана в служебните им разговори, и оставаше очарована. Говореха си за сливания, нови фабрики и за продукти, с които са успели, или пък за други, с които са се провалили, и защо е станало така. Говореха за конкурентите си, планирайки стратегии и контрастратегии.

Струваше й се, че всички тия неща са много важни.

Веднъж, когато Сам работеше в горната стая, Рийс я покани на обяд. Тя го заведе в „Червения лъв“ и го наблюдаваше как хвърля стрелички по мишената до бара с другите мъже. Елизабет бе удивена, че Рийс се чувства толкова свободно. Изглеждаше, че се чувства у дома си навсякъде. Чувала бе една испанска поговорка, която досега не бе могла да разбере, но вече схващаше смисъла й, докато наблюдаваше Рийс. „Той е човек, който се чувства удобно в кожата си.“

Седнаха на малката масичка в ъгъла, покрита с червено-бяла покривка, поръчаха била с овчарски пирожки и си говореха. Рийс я попита за училището.

— Не е чак толкова зле — довери му се Елизабет. — Сега почвам да разбирам колко малко знам.

Рийс се засмя.

— Малцина стигат до това заключение. Ти свършваш през юни, нали?

— Да — отговори Елизабет, учудена, че знае това.

— Знаеш ли какво искаш да правиш след като завършиш?

Подобен въпрос бе си задавала самата тя.

— Не. Наистина не.

— Мислиш ли да се омъжиш?

Сърцето й като че ли спря да бие за миг. После разбра, че въпросът му е съвсем обикновен.

— Още не съм намерила за кого.

Сети се за мадмоазел Арио, тихите вечери пред камината и падащия сняг, което я накара да се разсмее на глас.

— Тайна ли е? — попита Рийс.

— Тайна е — искаше й се да сподели с него, но не го познаваше достатъчно добре. Елизабет установи, че всъщност изобщо не познава Рийс. Той бе чаровен и красив непознат мъж, който веднъж я бе съжалил и завел в Париж, на вечеря по случай рождения й ден.

Известно й бе, че в работата си е незаменим и че баща й се осланя на него. Но не знаеше нищо за личния му живот или пък какъв в действителност е той. Докато го наблюдаваше, Елизабет имаше усещането, че е сложна личност, че чувствата, които показва, са предназначени да прикрият онова, което е истинско, и си мислеше дали изобщо има човек, който наистина го познава.

Именно Рийс Уйлямс бе виновен, че Елизабет загуби девствеността си.

Идеята да легне с мъж я завладяваше все повече и повече. Тя се дължеше отчасти на силния физиологически порив, който някога я сварваше неподготвена, обхващаше я някаква нервност — остра физическа болка, която не я напускаше. Но в същото време бе изпълнена от силно любопитство, от необходимостта да научи какво е онова нещо. Не можеше, разбира се, да легне с когото и да е. Трябваше да бъде някой избраник, човек, когото обича нежно и който също би я обичал по същия начин.

В една съботна вечер баща й даваше голям прием във вилата.

— Сложи си най-хубавите дрехи — каза й Рийс. — Искам всички да видят колко си хубава.

Елизабет се развълнува и прие, че тя ще бъде дамата, на Рийс за вечерта. Но когато Рийс пристигна, водеше със себе си една красива италианска принцеса с руси коси. Елизабет се почувства толкова оскърбена и измамена, че през нощта напусна тържеството и легна в леглото на един брадат пиян художник — руснак на име Василиев.

Цялата кратка връзка бе катастрофа. Елизабет бе толкова нервна, а Василиев — толкова пиян, че нямаше нито начало, нито среден период или пък край. Прелюдията на акта се състоеше в това, че Василиев си свали панталоните и се строполи на леглото. В този момент Елизабет се изкушаваше от мисълта да избяга, но бе решена да накаже Рийс за неговата измяна. Съблече се и пропълзя в леглото. Миг по-късно Василиев вече проникваше в нея. Усещането бе странно. Не беше неприятно, но пък и светът не се преобърна.

Усети, че тялото на Василиев започва да потръпва бързо, а секунди след това той захърка. Елизабет лежеше, отвращавайки се от себе си. Трудно й бе да повярва, че всички песни, книги и стихове са написани заради това. Стана тихо, облече се и се прибра у дома. Когато художникът се обади на другия ден, Елизабет накара прислужницата да му каже, че не е вкъщи. На следващия ден се върна в училище.

Пътуваше с частния самолет на компанията заедно с баща си и Рийс. Построеният да вози сто пътника самолет бе превърнат в луксозен салон. В задната му част имаше две огромни, красиво обзаведени спални с напълно оборудвани бани и един удобен кабинет в средата, украсен с картини хол, а в предната част — кухня с всички удобства. Помисли си че това е вълшебното килимче на баща й.

Двамата мъже говореха по работа почти през цялото време. Когато Рийс се освободи, изиграха една партия шах с Елизабет. Тя му направи реми, а когато Рийс промълви „Изненадваш ме“, се изчерви от удоволствие.

Последните няколко месеца в училището минаха бързо. Време бе да започне да мисли за бъдещето си. Елизабет си припомни въпроса на Рийс: „Знаеш ли какво искаш да правиш?“. Още не бе сигурна. Но заради стария Самуел Елизабет бе започнала да се интересува силно от семейния бизнес и бе уверена, че ще поиска да стане част от него. Не бе сигурна какво може да прави. Вероятно ще може да започне, като помага на баща си. Припомняше си всички разкази за това колко добра домакиня е станала майка й, колко безценна помощница е била на Сам. Ще се опита да заеме мястото на майка си.

За начало щеше да е добре.

ГЛАВА 14

Свободната ръка на шведския посланик притискаше Елизабет малко под кръста, а тя се преструваше, че не забелязва, докато танцуваха в кръг из залата. Усмихната, весело оглеждаше елегантно облечените гости, сервитьорите в ливреи, отрупания с разнообразни деликатеси и фини вина бюфет, и си помисли със задоволство: „Приемът е чудесен.“

Танцуваха в балната зала на имението им в Лонг Айлънд. Гостите бяха около двеста и всички бяха важни партньори на „Рофи и синове“. Елизабет усети, че посланикът започва да се притиска по-плътно до нея, опитвайки се да я възбуди. Докосна с език ухото й и прошепна:

— Танцувате превъзходно.

— Вие също — отвърна с усмивка Елизабет, после неочаквано направи погрешна стъпка и го настъпи силно по крака с острия ток на обувката си. Той извика от болка, а Елизабет разкаяно възкликна:

— Много се извинявам, г-н посланик. Ще ви донеса нещо за пиене.

Остави го и се отправи към бара, като се промъкваше с лекота между гостите, а очите й внимателно оглеждаха залата, за да види дали всичко е наред.

Съвършенство — това искаше от нея баща й. Елизабет бе домакинствала вече на стотина приеми, давани от Сам, но все не можеше да се отпусне. Всеки прием бе събитие, премиера, на която цяла дузина неща можеха да станат не както трябва. И въпреки това никога не се бе чувствала толкова щастлива. Момичешката й мечта да бъде близо до баща си и той да има нужда от нея се бе изпълнила. Привикнала бе с факта, че той няма лични нужди, че нейната стойност за него се основава на приноса й за компанията. Такъв бе единственият критерий на Сам Рофи, когато оценяваше някого. Елизабет бе успяла да запълни появилата се след смъртта на майка й празнина. Бе станала партньорка на баща си. Но тъй като бе много интелигентно момиче, беше нещо много повече.

Присъстваше на работните срещи на Сам — в самолети, чуждестранни хотелски апартаменти, фабрики, посолства и дворци. Следеше как баща й увеличава силата си, влагайки милиардите долари, с които разполагаше, за да купува и продава, да събаря и строи.

„Рофи и синове“ бе гигантски рог на изобилието и Елизабет виждаше как щедро се държи баща й с приятелите на компанията и как спираше възнагражденията на враговете й. Това бе един обаятелен свят, пълен с интересни хора, а Сам Рофи бе ненадминат майстор.

Докато се оглеждаше из залата, забеляза, че Сам стои на бара в разговор с Рийс, един министър-председател и един сенатор от Калифорния. Баща й я видя и я повика с ръка. Докато вървеше към него, Елизабет си спомни за онзи ден преди три години, когато започна всичко.

Елизабет бе излетяла за дома в деня, в който завърши училище. Бе станала на осемнайсет години. За момента неин дом бе апартаментът на площад „Бийкмън“ в Манхатан. Рийс бе там заедно с баща й. Усещаше някак си, че той ще бъде там. Носеше образа му, скътан някъде в паметта си, и когато бе самотна, потисната или обезсърчена, тя си го представяше пред себе си и спомените я успокояваха. Петнайсетгодишна ученичка и мъж на двайсет и пет. Тия десет години й се струваха като цял век. Но с помощта на някаква чудесна математическа алхимия, когато стана на осемнайсет, разликата в годините бе вече по-незначителна. Като че ли растеше по-бързо от Рийс, опитвайки се да се изравни с него.

Когато влезе в библиотеката, където говореха по работа, двамата въже станаха. Баща й подхвърли разсеяно:

— Елизабет, сега ли пристигаш?

— Да.

— А, значи училището е свършило.

— Да.

— Чудесно.

И с това свърши приветствието му. Рийс тръгна към нея, усмихвайки се.

— Изглеждаш чудесно, Лиз. Как мина връчването на дипломите? Сам искаше да бъде там, но не можа да се освободи.

Рийс казваше всички неща, които баща й трябваше да каже.

Елизабет се сърдеше на себе си, че се чувства обидена. Повтаряше си, че е така не защото баща й не я обича, а просто защото той се бе посветил на свят, в който за нея нямаше място. Той би въвел син в този свят, но дъщерята оставаше чужда. Тя не се вписваше в общия план на корпорацията.

— Аз сигурно ви преча — реши тя и тръгна към вратата.

— Чакай малко — обади се Рийс. Обърна се към Сам: — Лиз се прибира тъкмо навреме. Тя може да ни помогне за приема в събота.

Сам се извърна към Елизабет и я огледа изпитателно, като че ли наново я оценяваше. Приличаше на майка си. Хубава бе като нея и притежаваше същия вроден финес. В очите на Сам проблесна някакъв интерес. Досега не му бе минавало през ума, че дъщеря му може да бъде потенциално полезна на „Рофи и синове“.

— Имаш ли официална рокля?

— Аз… — погледна го изненадана Елизабет.

— Няма значение. Иди да си купиш. Знаеш ли как се дава прием?

Елизабет преглътна и отговори: „Разбира се.“ Нали това бе едно от предимствата да учи в швейцарски пансион? Там ги учиха как да се държат в обществото.

— Разбира се, че знам как се дава прием.

— Добре. Поканил съм гости от Саудитска Арабия. Ще бъдат около… — вдигна поглед към Рийс.

Рийс се усмихна на Елизабет и допълни:

— Четиридесет. Около четиридесет.

— Оставете всичко на мен — уверено каза Елизабет.

Вечерята бе пълно фиаско.

Елизабет поръча на готвача да приготви за предястие коктейл от раци, последван от индивидуални блюда с месо, сервирани с отлежали вина. За нещастие в месните блюда имаше и свинско и арабите не се докоснаха нито до раците, нито до месото. Нито пък пиха от алкохола. Гостите разглеждаха храната, но не ядяха нищо. Елизабет седеше начело на дългата маса срещу баща си, вцепенена от неловкото положение, и й се искаше да умре.

Но Рийс Уйлямс спаси положението. Изчезна в кабинета за няколко минути и се обади по телефона. После се върна в трапезарията и започна да разказва на гостите разни забавни истории, докато прислугата разчистваше масата.

Не след дълго пристигна цяла кавалкада от камиони с провизии и като по чудо започнаха да се появяват разнообразни блюда: кус-кус, печено агнешко, плата с печени пилета и риба, последвани от захаросани плодове, сирена и пресни плодове. Всички харесаха храната, с изключение на Елизабет. Бе толкова разстроена, че не можа да преглътне нито хапка. Всеки път, когато погледнеше към Рийс, усещаше в погледа му, отправен към нея, израз на съучастник. Елизабет не можеше да каже защо, но се ужасяваше от мисълта, че Рийс не само е бил свидетел на срама й, но е трябвало и да й се притече на помощ. Когато вечерята най-после свърши и последните гости си тръгнаха неохотно в ранните часове на утрото, Елизабет, Сам и Рийс се оттеглиха в хола. Рийс наля по чаша бренди. Елизабет пое дълбоко дъх и се обърна към баща си:

— Съжалявам за вечерята. Ако не беше Рийс…

— Сигурен съм, че следващия път ще се справиш много по-добре — просто каза Сам.

И излезе прав. От този момент нататък, когато Елизабет даваше прием, независимо дали за четири или за четиристотин души, тя винаги проучваше гостите, научаваше какво обичат или не обичат, какво ядат и пият и какъв вид забавление предпочитат. Създаде си каталог с папки за всеки поотделно. Гостите оставаха поласкани, когато виждаха любимото си вино или уиски и предпочитаните пури, приготвени специално за тях, и че Елизабет можеше да разговаря за тяхната работа.

Рийс присъстваше на повечето от приемите и винаги идваше с най-красивите момичета. Елизабет ги мразеше до една. Опитваше се да им подражава. Ако Рийс дойдеше с момиче, което си е вдигнало косата отзад, тя си правеше същата фризура. Опитваше се да се облича по начина, по който се обличаха момичетата на Рийс, и да се държи като тях. Но той като че ли не забелязваше нищо. Изобщо не му правеше впечатление. Елизабет се ядоса и реши да си бъде такава, каквато е.

На сутринта на двайсет и първия й рожден ден, когато Елизабет слезе за закуска, Сам нареди:

— Поръчай билети за театър за довечера. Вечерята ще бъде в „Клуб 21“.

Елизабет си помисли: „Значи си е спомнил“ и й стана страшно приятно. После баща й добави:

— Ще бъдем дванайсет души. Ще говорим за боливийските контракти.

Не му каза нищо за рождения си ден. Получи телеграми от няколко бивши съученички, но това бе всичко. До шест часа вечерта, когато пристигна огромен букет цветя. Сигурна бе, че е от баща й. Но на картичката пишеше: „Какъв прекрасен ден за една прекрасна дама.“ Подписана бе от Рийс.

Баща й тръгна да излиза в седем същата вечер на път за театъра. Забеляза букета и подхвърли разсеяно: „Обожател ли имаш?“

Елизабет се изкушаваше да каже: „Те са за рождения ми ден“, но имаше ли някакъв смисъл? Ако трябва да припомняш на някого, когото обичаш, кога е рожденият ти ден, всичко става безсмислено.

Проследи как заминава и се чудеше какво да прави вечерта. Двайсет и първият рожден ден винаги е бил знаменателно събитие. Ден, в който си пораснал, вече си зряла личност, вече си свободен. Е, ето го този особен ден, а тя не се чувстваше по-различно, отколкото миналата година или пък преди две години. Защо не бе си спомнил? Щеше ли да си спомни, ако тя му бе син?

Икономът се приближи и я попита кога ще вечеря. Елизабет не беше гладна. Чувстваше се самотна и изоставена. Усещаше, че се самосъжалява, но се дразнеше от нещо по-важно от непразнувания й рожден ден. Това бяха всичките й самотни рождени дни в миналото, болката, че расте сама, без майка или баща, или без никого, който да се интересува от нея.

В десет часа същата вечер облече пеньоара си и седна в хола на тъмно пред камината, когато чу нечий глас да казва: „Честит рожден ден!“

Лампата светна и пред нея застана Рийс Уйлямс. Пристъпи към нея и каза укорително:

— Така не се празнува рожден ден. Колко пъти в живота си ще бъдеш на двайсет и една?

— Аз… мислех, че трябва да си с баща ми тази вечер — развълнувано изрече Елизабет.

— Бях с него. Той спомена, че ще бъдеш сама цялата вечер. Обличай се. Отиваме да вечеряме.

Елизабет поклати глава. Отказваше да приеме съжалението му.

— Благодаря ти, Рийс. Аз… наистина не съм гладна.

— А аз съм гладен и не обичам да се храня сам. Давам ти пет минути да се облечеш или ще те взема така, както си.

Вечеряха в един ресторант в Лонг Айлънд. Хапнаха хамбургери с люти чушки и пържени картофи, пиха бира и разговаряха, а на Елизабет й се струваше, че й е по-хубаво, отколкото на вечерята в „Максим“. Цялото му внимание бе насочено към нея и тя започна да разбира защо е така привлекателен за жените. Не беше само заради външния му вид. Истината бе, че той наистина харесва жените и му е приятно да бъде в тяхната копания. Държеше се така, че да я накара да се почувства по особен начин, че иска да бъде с нея повече, отколкото с която и да е друга. Елизабет не се учудваше на това, че всички се влюбваха в него.

Рийс й разказа някои неща за детството си в Уелс и от устата му то звучеше като че ли е било чудесно, весело и пълно с приключения.

— Избягах от къщи — разказваше й той, — защото бях жаден да видя всичко и да направя всичко. Исках да бъда като всички, с които се срещах. Моето „аз“ не бе достатъчно за мен. Можеш ли да е разбереш?

О, как добре го разбираше тя!

— Работех в парковете и по плажовете, а едно лято се хванах на работа като водач на туристите по Росили с кораклите и…

— Чакай малко — прекъсна го Елизабет. — Какво е Росили и какво е коракъл?

— Росили е една бурна река, пълна с опасни бързеи и течения. Коракъл е вид древно кану, направено от дървени летви и непромокаеми животински кожи. Никога не си виждала Уелс, нали? — Тя поклати глава отрицателно. — При долината на Хийт има един водопад, който е сред най-красивите гледки на света. А другите прекрасни места, които заслужават да се видят, са Ейбър-Ейди, Кеърбъди, Портклей, Кигъти и Лангуъм. — Думите се лееха от устатата му като някаква звучна песен. — Уелс е една дива и неопитомена страна, пълна с чудни изненади.

— И все пак си напуснал Уелс.

Рийс се усмихна и обясни:

— Заради жаждата у мен. Исках да завладея света.

Но не й каза, че тази негова жажда не го е напуснала.

През следващите три години Елизабет не се делеше от баща си. Работата й бе да му създава удобства, така че да може да се съсредоточава върху това, което бе единствено важно за него — работата. Подробностите от ежедневието бяха оставени изцяло на грижите на Елизабет. Тя назначаваше и уволняваше прислужници, подреждаше и опаковаше мебелите в различните им жилища според нуждите на баща си и му правеше компания.

Нещо повече, превърна се в очи и уши за него. След всяка работна среща Сам питаше Елизабет какви са впечатленията й от някого или пък й обясняваше защо се е държал по определен начин. Наблюдаваше го да взема решения, от които зависеше животът на хиляди хора и се финансираха със стотици милиони долари. Чувала бе държавни глави да се молят на Сам Рофи да отвори фабрика или пък да настояват да закрие някоя. След една от тези срещи Елизабет възкликна:

— Това е невероятно! Все едно, че ръководиш държава.

Баща й се усмихна и отговори:

— „Рофи и синове“ има по-големи доходи, отколкото три четвърти от държавите в света.

При пътуванията с баща си Елизабет отново бе запознавана с другите членове на фамилията Рофи, с нейните братовчеди и братовчедки и техните съпруги или съпрузи.

Като малка Елизабет ги беше виждала по време на ваканциите, когато пристигаха в някоя от къщите на баща й или пък тя заминаваше да им погостува през кратките училищни ваканции.

Най-весело й бе при Симонета и Иво Палаци в Рим. Те бяха открити и дружелюбни, а Иво винаги я караше да се чувства като жена. Той бе ръководител на италианското поделение на „Рофи и синове“ и бе постигнал доста. Хората обичаха да работят с Иво. Елизабет запомни какво й каза една от съученичките й, след като се бе запознала с него: „Знаеш ли какво харесвам у братовчед ти? Той е сърдечен и чаровен.“

Такъв си беше Иво — сърдечен и чаровен.

Другите бяха Елен Рофи-Мартел и съпругът й Шарл, в Париж. Елизабет никога не бе разбирала Елен и не се чувстваше спокойно в дома й. Тя винаги се държеше любезно с нея, но бе някак си хладно резервирана, с което Елизабет не можеше да свикне. Шарл бе шеф на френския клон на „Рофи и синове“. Той бе добре информиран, но Елизабет бе чула баща й да казва, че му липсва предприемчивост. Можеше да изпълнява заповеди, но не бе инициативен. Сам не бе го заместил, защото френският клон работеше много доходно.

Елизабет подозираше, че Елен Рофи-Мартел имаше голямо участие в успешната му дейност.

Елизабет харесваше немската си братовчедка Ана Рофи-Гаснер и съпруга й Валтер. Чувала бе семейните клюки, че Ана Рофи не се е омъжила на ниво. Валтер Гаснер бе смятан за черна овца, за зестрогонец, който се е оженил за непривлекателна, а и доста по-стара от него жена заради парите й. Елизабет не смяташе братовчедка си за непривлекателна. Винаги бе мислила, че Ана е стеснителна, чувствена личност, затворена в себе си и малко изплашена от живота. Елизабет харесваше и Валтер. Той имаше класическите черти на кинозвезда, но не бе нито арогантен, нито фалшив. Изглеждаше истински влюбен в Ана и Елизабет не вярваше на ужасните неща, които бе чувала за него.

Любимецът й сред всички братовчеди бе Алек Никълс. Майка му бе от фамилията Рофи и се бе оженила за сър Джордж Никълс, трети баронет. Елизабет се обръщаше именно към Алек, когато имаше нужда от съвет. Може би заради чувствителността и спокойствието си Алек изглеждаше някак си равен на младото момиче, а тя усещаше колко много се ласкае той от нейната привързаност. Той винаги се бе държал с нея като с равен, готов да й предложи каквато и да е подкрепа и съвет. Елизабет си спомняше, че веднъж в момент на мрачно отчаяние бе решила да избяга от къщи. Бе си приготвила куфара и после внезапно реши да позвъни на Алек в Лондон, за да му каже „сбогом“. Той бе на заседание, но излезе по средата и говори с нея по телефона повече от час. Когато свършиха, Елизабет бе решила да прости на баща си и да му даде още една възможност. Такъв бе сър Алек Никълс. Жена му — Вивиан, бе егоистична и безразсъдна. Тя бе най-егоцентричната жена, която Елизабет някога бе срещала.

Преди няколко години, когато Елизабет бе отишла за края на седмицата в имението им в Глосестършир, тя отиде на пикник сама. Бе завалял дъжд и се бе върнала по-рано в къщата. Влязла бе през задната врата и докато вървеше към хола, откъм кабинета чу гласовете им. Бяха започнали да се карат.

— Писна ми да се правя на бавачка! — викаше Вивиан. — Можеш да си вземеш безценната братовчедка и да си я забавляваш сам. Аз отивам в Лондон. Имам ангажименти.

— Разбира се, можеш да ги отложиш, Вив. Детето ще остане при нас само още един ден, а тя…

— Съжалявам, Алек. Много ми се чука и ще си го получа довечера.

— За Бога, Вивиан!

— О, набий си го в главата! Не се опитвай да ми казваш как да живея.

В този момент, преди Елизабет да се помръдне, Вивиан бе излетяла от кабинета. Погледнала бе набързо стреснатата Елизабет и бе подхвърлила весело: „Много бързо се върна, котенце!“ И изтича нагоре по стълбите.

Алек бе дошъл до вратата. Поканил я бе тихо:

— Влез, Елизабет.

Влязла бе в кабинета с неохота. Лицето на Алек бе пламнало от негодувание. Прииска й се отчаяно да го успокои, но не знаеше как. Той се приближи до голямата дървена маса, взе лулата си, напълни я с тютюн и я запали. На Елизабет й се стори, че всичко това продължава ужасно дълго.

— Трябва да разбереш Вивиан.

— Алек, това не е моя работа. Аз…

— Но в известен смисъл е. Ние сме от една фамилия. Не искам да я упрекваш.

Елизабет не можеше да повярва на ушите си. След невероятната сцена, на която току-що бе станала свидетел, Алек защищаваше жена си.

— Понякога в семейния живот — продължаваше Алек — мъжът и жената имат различни нужди. — Замълча неловко, търсейки точния израз. — Не искам да упрекваш Вивиан, защото аз… аз не мога да задоволявам някои от тези нужди. Вината не е нейна, нали разбираш?

Елизабет не успя да се въздържи и попита:

— Из… излиза ли с други мъже често?

— Боя се, че да.

Елизабет бе ужасена.

— Защо не я напуснеш?

Усмихна й се с обичайната си нежност.

— Не мога да я изоставя, детето ми. Знаеш ли, аз я обичам.

На другия ден Елизабет се върна в пансиона. От този ден нататък чувстваше Алек по-близък от останалите.

Елизабет бе загрижена напоследък за баща си. Изглеждаше разтревожен от нещо, но нямаше представа какво може да бъде то. Когато го попита, той отговори:

— Просто една малка неприятност, с която трябва да се оправя. Ще ти кажа по-късно.

Станал бе потаен и Елизабет нямаше вече достъп до личните му документи. Когато й каза: „Утре заминавам за Шамони да се покатеря малко по планините“, Елизабет се зарадва. Знаеше, че му е необходима почивка. Отслабнал бе и имаше блед и посърнал вид.

— Ще ти направя резервация — предложи му Елизабет.

— Не се безпокой. Вече е направена.

Това също не бе в неговия стил. Заминал бе на другата сутрин. Тогава го бе видяла за последен път. И повече никога нямаше да го види…

Елизабет лежеше в тъмната стая, припомняйки си миналото. Имаше нещо нереално в смъртта на баща й, може би защото той бе винаги толкова жизнен.

Той бе последният, който носеше името Рофи. Освен нея. Какво щеше да стане сега с компанията? Баща й бе държал контролния пакет. Чудеше се на кого ли щеше да бъде поверен сега.

Научи отговора на въпроса в късния следобед на следващия ден. При нея дойде адвокатът на Сам.

— Донесох ви копие от завещанието на баща ви. Неприятно ми е, че трябва да ви безпокоя в такъв тъжен момент, но сметнах, че е най-добре да научите веднага. Вие сте единствената наследница на баща си. Това означава, че контролният пакет на „Рофи и синове“ е във ваши ръце.

Елизабет не можеше да повярва. Сигурно не си е мислил, че тя може да ръководи компанията.

— Но защо? — попита тя. — Защо именно аз?

Адвокатът се поколеба за миг, а после каза:

— Мога ли да бъда откровен, мис Рофи? Баща ви бе сравнително млад човек. Сигурен съм, че не е очаквал да умре толкова рано. Убеден съм, че след време е щял да направи друго завещание, посочващо лицето, което да поеме компанията. Вероятно все още не е взел решение. — Адвокатът сви рамене. — Всичко това обаче е само предположение. Важното е, че сега ръководството е във ваши ръце. Вие ще трябва да решавате какво да правите с контролния пакет и на кого да го дадете.

Спря се, изучавайки я, а после продължи:

— В Управителния съвет на „Рофи и синове“ никога досега не е имало жена, но — е, за момента вие заемате мястото на баща си. Този петък в Цюрих има заседание на съвета. Можете ли да отидете?

Сам щеше да поиска от нея да го направи.

А също и старият Самуел.

— Ще отида — отговори Елизабет.