Кръвна връзка

ГЛАВА 15

Португалия

Сряда, 9 септември

Полунощ

В спалнята на малък апартамент под наем на улица „Дос Бомбейруш“ — криволичеща, опасна улица в крайните квартали на Алто Ещорил — се снимаше сцена от филм. В стаята имаше четирима души: един кинооператор и на леглото — двамата актьори, участващи в епизода. Мъжът бе над трийсетгодишен, а младото момиче с руси коси имаше великолепно тяло. Върху себе си нямаше никакви дрехи с изключение на вързаната около врата й яркочервена панделка. Мъжът бе огромен, с рамене на борец, с подобно на бъчва тяло, а гърдите му бяха странно неокосмени. Фалусът му бе огромен, макар че не бе възбуден. Четвъртият човек в стаята беше зрител с широкопола черна шапка и тъмни очила, седнал на заден план.

Операторът се обърна към зрителя въпросително и той му кимна. Операторът натисна бутона и камерата заработи. Извика на актьорите:

— Добре. Почвайте.

Мъжът клекна над момичето и то пое пениса му в устата си, докато започна да се втвърдява. Извади го от устата си и възкликна:

— Господи, колко е голям!

— Мушни й го! — нареди операторът.

Мъжът се плъзна надолу по тялото на момичето и намести пениса си между краката й.

— По-внимателно, миличък. — Гласът й беше висок и раздразнителен.

— Дай си вид, че ти е приятно.

— Как да го направя? Голям е колкото пъпеш.

Зрителят вече дишаше учестено, втренчен в сцената на леглото. Момичето тук бе третото и дори беше по-хубаво от другите.

Тя се гърчеше наляво и надясно, като издаваше кратки стенещи звуци. „О, да — пъшкаше тя. — Не спирай!“ Сграбчи бедрата на мъжа и започна да ги дърпа към себе си. Той започна да помпа по-силно и по-бързо с буйни и ритмични движения. Нейните движения също станаха по-енергични, а ноктите й се впиха в голия гръб на мъжа.

— О, да — изстена тя. — Да, да, да! Свършвам!

Операторът погледна към наблюдаващия ги и той му кимна с блеснали зад черните стъкла очи.

— Сега! — извика операторът към мъжа на леглото. Обхванатото от необуздана страст момиче дори не го чу. Докато лицето й се изпълваше с див екстаз, а тялото й започна да трепери, мъжът обхвана шията й с огромните си ръце и започна да стиска, от което въздухът й спря и не можеше да диша. Зяпна го изненадано, а после ужасеният и поглед показа, че изведнъж е разбрала какво ще се случи.

Зрителят си помисли: „Това е моментът! Сега! Мили Боже! Какъв поглед!“ Очите й бяха обезумели от ужас. Опита се да се измъкне от железните окови около гърлото й, но напразно. Все още свършваше, като удоволствието от оргазъма се смесваше с ужасяващите тръпки на настъпващата смърт.

Зрителят бе плувнал в пот. Вълнението му бе непоносимо. Момичето умираше по средата на най-голямото удоволствие в живота, очите й гледаха в лицето на смъртта. Каква красота!

Изведнъж всичко свърши. Зрителят седеше изтощен, разтърсван от сладострастни тръпки и дишаше дълбоко. Момичето бе наказано.

Зрителят се чувстваше като бог.

ГЛАВА 16

Цюрих

Петък, 11 септември

12:00 часа

Главната кантора на „Рофи и синове“ заемаше площ от шестдесет акра край Шпретенбах в западните покрайнини на Цюрих. Администрацията се помещаваше в дванайсететажна модерна сграда от стъкло, която се извисяваше над струпаните наоколо изследователски центрове, производствени предприятия, експериментални лаборатории, планови отдели и железопътни прелези. Тук бе мозъчният център на огромната империя „Рофи и синове“.

Фоайето бе съвсем съвременно, боядисано в бяло и зелено и обзаведено с датски мебели. Администраторката седеше зад стъклено бюро, а посетителите, на които разрешаваше да влязат в сградата, трябваше да бъдат придружавани от някой служител. В задната дясна част на фоайето се намираха няколко асансьора, единият от които бе експресен и се използваше от президента на компанията.

Тази сутрин частният асансьор извозваше членовете на Управителния съвет. Те бяха пристигнали през последните няколко часа от различни части на света със самолет, влак, хеликоптер и лимузини. Вече се бяха събрали в обширната, тапицирана с дъбово дърво заседателна зала с високи тавани: сър Алек Никълс, Валтер Гаснер, Иво Палаци и Шарл Мартел. Единственият присъстващ в залата, който не бе член на съвета, бе Рийс Уйлямс.

На помощните масички бяха поставени закуски и разхладителни напитки, но никой в стаята не им обръщаше внимание. Всички бяха напрегнати, нервни и прекалено заети с мислите си.

В залата влезе Кати Ерлинг — експедитивната швейцарка обяви:

— Колата на мис Рофи пристигна.

Огледа залата, за да се увери, че всичко е на мястото си: писалки, бележници, сребърни гарафи с вода пред всеки стол, пури и цигари, пепелници и кутии кибрит.

Кати Ерлинг бе личната секретарка на Сам Рофи от петнайсет години. Фактът, че е починал, не й даваше повод да понижи както неговите, така и своите изисквания. Поклати доволно глава и се оттегли.

Долу, на площадката пред административната сграда, Елизабет Рофи слизаше от лимузината. Облечена бе в черен втален костюм и бяла блуза. На лицето си нямаше никакъв грим. Изглеждаше бледа и уязвима, много по-млада от своите двадесет и пет години.

Журналистите я очакваха. Когато тръгна към входа, я заобиколиха репортери от радиото, телевизията и вестниците с камери и микрофони.

— Аз съм от „Еуропео“, мис Рофи. Ще направите ли изявление? Кой ще поеме ръководството на компанията, след като баща ви…?

— Обърнете се, ако обичате, насам, мис Рофи. Ще се усмихнете ли на нашите читатели?

— Аз съм от Асошиейтид прес, мис Рофи. Какво ще ни кажете за завещанието на баща си?

— Вестник „Ню Йорк дейли нюз“. Баща ви не беше ли отличен алпинист? Откриха ли как…?

— „Уол стрийт джърнъл“. Можете ли да ни кажете нещо за финансовото състояние на компанията…

— Аз съм от лондонския „Таймс“. Планирали сме една статия за „Рофи и…“

Елизабет си пробиваше път към фоайето с помощта на трима телохранители, промъквайки се през морето от репортери.

— Още една снимка, мис Рофи…

Тя бе вече в асансьора и вратата се затвори. Пое дълбоко дъх и потръпна. Сам бе мъртъв. Защо не я оставят на мира?

След няколко минути Елизабет влезе в заседателната зала. Пръв я поздрави Алек Никълс. Прегърна я нежно и промълви:

— Съжалявам много, Елизабет. Това бе такъв удар за всички ни. Опитахме се да ти се обадим с Вивиан, но…

— Знам. Благодаря ти, Алек. Благодаря ти за телеграмата.

Иво Палаци се приближи и я разцелува по двете бузи.

— Кара, какво мога да ти кажа? Ти как се чувстваш?

— Добре съм. Благодаря ти, Иво.

Обърна се на другата страна.

— Здравей, Шарл.

— Елизабет, Елен и аз бяхме направо съсипани, ако има нещо, с което…

— Благодаря ти.

Валтер Гаснер се приближи към нея и продума притеснено:

— Ана и аз искаме да изразим огромната си скръб заради случилото се с баща ти…

— Благодаря ти, Валтер — отговори Елизабет с високо вдигната глава.

Не искаше да бъде тук, заобиколена от всички, които й напомняха за баща й. Искаше й се да избяга, да бъде сама.

Рийс Уйлямс стоеше замислен встрани и следеше лицето на Елизабет. Ако не спрат, сигурно ще припадне. Решително разбута скупчилите се около нея, подаде й ръка и каза:

— Здравей, Лиз.

— Здравей, Рийс. — За последен път го бе видяла, когато дойде у тях, за да й съобщи за смъртта на Сам. Струваше й се, че е било преди години. Или преди секунди. Беше преди седмица.

Рийс разбираше какви усилия полага Елизабет, за да запази спокойствие. Затова предложи:

— Е, след като всички са тук, защо да не започнем? — Погледна я успокоително. — Няма да продължи дълго.

Усмихна му се с благодарност. Мъжете заеха обичайните си места край огромната правоъгълна дъбова маса. Рийс я придружи до мястото й начело на масата и й помогна да седне. „Столът на баща ми“ — помисли си Елизабет. Сам бе сядал тук и бе ръководил заседанията.

Шарл започна:

— Тъй като нямаме… — Спря и се обърна към Алек: — Защо не започнеш ти?

Алек се огледа наоколо, а другите измърмориха одобрително.

— Добре.

Алек натисна бутона на масата пред себе си, след което се появи Кати Ерлинг с бележник в ръка. Затвори вратата — зад себе си и седна на стола отстрани готова да води бележки.

Мисля, че при така създалите се обстоятелства можем да изоставим формалностите. Всички ние понесохме тежък удар. Но — Алек отправи към Елизабет поглед, изпълнен със съжаление — най-важното в момента е да демонстрираме пред обществеността стабилното състояние на „Рофи и синове“.

— Съгласен съм. Напоследък пресата доста ни критикуваше — изръмжа Шарл.

— Защо? — обърна се към него Елизабет.

— Компанията в момента е изправена пред доста необичайни проблеми, Лиз — намеси се Рийс. — Срещу нас има заведени дела, правителството извършва разследване, а и някои от банките ни притискат. Важното в случая е, че всички тези действия са неблагоприятни за нашия авторитет. Хората купуват фармацевтични продукти, защото имат доверие на компанията, която ги произвежда. Ако загубим тяхното доверие, губим и клиентите си.

— Няма неразрешими проблеми — обади се успокоително Иво. — Важното сега е да реорганизираме незабавно компанията.

— Как? — попита Елизабет.

— Като продадем акциите на борсата — обясни Валтер.

— По този начин можем да се погрижим за всичките си банкови заеми и да ни останат достатъчно пари за… — не довърши изречението си Шарл.

Елизабет погледна към Алек.

— Съгласен ли си с това?

— Всички сме съгласни, Елизабет.

Елизабет се облегна на стола и се замисли. Рийс взе някакви документи, стана и ги поднесе пред нея.

— Приготвил съм всички необходими документи. Само трябва да ги подпишеш.

Елизабет погледна към поднесените й документи.

— И ако подпиша, какво ще стане?

— Имаме на разположение цяла дузина международни брокерски фирми, готови да образуват консорциум, гарантиращ акциите ни — намеси се Шарл. — Ще осигурят продажбата на цена, която ние ще определим. При предложение като нашето ще има покупки както от институции, така и от частни лица.

— Имаш предвид банки и застрахователни компании, нали? — попита Елизабет.

— Точно така — кимна Шарл.

— И те ще включват свои хора в Управителния съвет, така ли?

— Такава е обикновената…

— Значи на практика, те ще управляват „Рофи и синове“ — заключи Елизабет.

— Ние ще си останем в Управителния съвет — бързо се намеси Иво.

Елизабет се обърна към Шарл:

— Ти каза, че консорциумът от брокери е готов да пристъпи към действие.

— Да — кимна Шарл.

— И защо не са го направили досега?

— Не те разбирам — отвърна той със запъване.

— Ако всички са съгласни, че е най-добре за компанията да не остане чисто фамилна и да се предаде в ръцете на чужди хора, защо не е направено досега?

Настъпи неловко мълчание. Иво каза:

— Трябва да стане при пълно съгласие, кара. Всеки член на съвета трябва да даде съгласието си.

— И кой не се е съгласил? — настоя Елизабет.

Този път мълчанието бе по-дълго.

— Сам — най-после проговори Рийс.

И Елизабет изведнъж разбра какво я безпокоеше в мига, в който влезе в залата. Те всички изразяваха съболезнованията си, изненадата и скръбта си от смъртта на баща й, но в същото време в залата се усещаше атмосферата на напрегнато очакване, усещането за — странно, но думата, която й идваше на ум, бе „победа“. Бяха приготвили всички документи без нея, всичко бе готово. „Ти само трябва да подпишеш.“ Но ако това, за което настояваха, бе правилно, защо баща й се бе противопоставил? Зададе въпроса си на глас.

— Той имаше свои собствени разбирания — обясни Валтер. — Баща ти понякога можеше да бъде много упорит.

„Като стария Самуел“ — помисли си Елизабет. Никога не допускай хитрата лисица в кокошарника. Някой ден тя ще огладнее. И Сам не бе пожелал да продаде. Сигурно е имал основателна причина.

Иво заговори:

— Повярвай ми, кара, много по-добре е да оставиш всичко това на нас. Не разбираш тия неща.

— Бих искала да ги разбера — спокойно отговори Елизабет.

— Защо ти трябва да се тормозиш с това? — възрази Валтер. — Когато продадеш своя дял, ще получиш огромна сума цари, повече, отколкото можеш да похарчиш. Можеш да заминеш където си искаш и да си живееш безгрижно.

Казаното от Валтер не бе лишено от смисъл. Защо й трябва да се ангажира? Трябваше само да подпише документите, сложени пред нея, и да си отиде.

— Елизабет, само си губим времето. Нямаш никакъв избор — нетърпеливо се обади Шарл.

И точно в този момент Елизабет разбра, че има избор. Така, както баща й бе имал избор. Можеше да си тръгне и да ги остави да правят с компанията каквото искат, но можеше да остане и да разбере защо я притискат да подпише. Защото усещаше натиска им. Бе толкова силен, че бе почти болезнен. Всички в залата искаха да подпише документите.

Погледна към Рийс, без да може да разбере за какво мисли. По израза на лицето му не можеше да отгатне нищо. Елизабет погледна към Кати Ерлинг. Тя бе секретарка на Сам от дълги години. Прииска й се да поговори с нея насаме. Всички гледаха към Елизабет и очакваха да се съгласи.

— Аз няма да подпиша — реши тя. — Не сега.

Настъпи гробна тишина. После Валтер каза:

— Не те разбирам, Елизабет. — Лицето му бе посивяло. — Разбира се, че трябва да подпишеш! Всичко е уредено.

— Валтер е прав. Трябва да подпишеш — ядосано добави Шарл.

Всички заговориха в един глас, а обърканата и гневна неразбория от думи бе насочена към Елизабет.

— Защо няма да подпишеш? — настоя Иво.

Не можеше да им отговори: „Защото баща ми нямаше да подпише. Защото вие ме насилвате.“ Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред и бе решена да разбере какво е то. Но само каза:

— Ще ми трябва още малко време, за да обмисля всичко.

Мъжете се спогледаха един друг.

— Колко време ще ти е нужно, кара? — попита Иво.

— Не знам още. Бих искала да добия по-добра представа за какво става дума тук.

Валтер избухна:

— По дяволите, ние не можем да…

— Мисля, че Елизабет е права — прекъсна го Рийс. Останалите се извърнаха към него. Рийс продължаваше: — Трябва да й се даде възможност да добие ясна представа за проблемите, пред които е изправена компанията, и тогава да реши какво да прави.

Опитваха се да схванат казаното от Рийс.

— Аз съм съгласен — реши Алек.

Шарл горчиво подхвърли:

— Господа, няма никакво значение дали сме съгласни, или не. Елизабет решава нещата.

Иво вдигна очи към Елизабет.

— Кара… Необходимо ни е бързото ти решение.

— Ще го имате — обеща Елизабет.

Всички я проследиха с поглед, като всеки бе зает със собствените си мисли.

Един от тях си мислеше: „О, Господи! И тя ще трябва да умре.“

ГЛАВА 17

Елизабет изпитваше страхопочитание.

Идвала бе много пъти в главния офис на баща си в Цюрих, но винаги като гост. Властта бе принадлежала на него. А сега принадлежеше на нея. Огледа огромния кабинет и се почувства като натрапница. Стаята бе великолепно аранжирана по проект на Ернст Хол.

От едната страна имаше остъклен шкаф, над който бе закачен пейзаж от Миле. Пред камината имаше диван от шведска кожа, широка масичка за сервиране и четири фотьойла. На стените висяха картини на Реноар, Шагал, Кле и две ранни творби на Курбе. Бюрото бе от солиден черен махагон. Върху широкия плот до бюрото бе инсталирана съобщителна апаратура — комплект телефонни апарати за пряка връзка с представителствата на компанията по цял свят. Имаше и два червени радиотелефона, сложна система за вътрешна връзка, телекс и други апарати. На стената зад бюрото бе закачен портрет на стария Самуел Рофи.

Скрита в ламперията врата водеше към просторна стая, обзаведена с вградени гардероби и шкафове от кедрово дърво. Някой бе прибрал дрехите на Сам и Елизабет мислено му благодари. Продължи към облицованата с плочки баня, снабдена с мраморна вана и отделна ниша с душ. Върху подгряваните полици бяха наредени чисти хавлиени кърпи. Аптечката беше изпразнена. Всички лични вещи на баща й бяха изнесени. Вероятно Кати Ерлинг ги бе прибрала. Елизабет разсеяно си помисли дали Кати не е била влюбена в Сам.

В огромния президентски апартамент имаше помещение със сауна, напълно оборудван гимнастически салон, бръснарски салон и трапезария, в която можеха да се съберат стотина души. Когато посрещаха гости от чужбина, в центъра на масата поставяха знамето на съответната страна върху украсен с цветя плот.

В съседство бе личната трепезария на Сам с фрески по стените и изискано обзаведена.

Кати Ерлинг бе обяснила на Елизабет: „През деня дежурят двама майстор-готвачи, а през нощта — един. Ако приемете повече от дванайсет души за обяд или за вечеря, необходимо е само да ги предупредите два часа предварително.“

Елизабет седеше на бюрото, отрупано с вестници, бележки, статистически данни и доклади, и не знаеше откъде да започне. Представи си как баща й е седял тук — на същия стол и на същото бюро, и изведнъж я обзе чувството, че го е загубила безвъзвратно. Сам бе толкова способен и интелигентен. Колко й бе нужен сега!

Елизабет успя да се види с Алек за няколко минути преди той да си замине за Лондон.

— Спокойно — посъветва я той. — Не позволявай на никого да ти казва какво да правиш.

Значи бе усетил какво я безпокои.

— Алек, смяташ ли, че трябва да се съглася да пуснем акциите на борсата?

Усмихна й се и отвърна с известно неудобство:

— Боя се, че да, моето момиче, но пък всеки си гони своето. Нашите дялове не ни вършат никаква работа, след като не можем да ги продадем. Сега ти трябва да решаваш.

Спомни си за този разговор, докато седеше сама в огромния кабинет. Страшно й се прииска да позвъни на Алек. Само трябваше да каже: „Промених решението си.“ И да се махне. Мястото й не бе тук. Чувстваше се непълноценна.

Погледна към бутоните на таблото за вътрешна връзка. Срещу един от тях бе написано: „РИЙС УЙЛЯМС“. Поколеба се за миг, а после натисна копчето.

Рийс се бе разположил срещу нея и я наблюдаваше. Елизабет усещаше точно какво си мисли той, какво си мислят всички те. Че мястото й не е тук.

— Хвърли голяма бомба на заседанието сутринта — каза Рийс.

— Съжалявам, ако съм ги разстроила.

— „Разстроила“ е много меко казано — засмя се Рийс. — Изпаднаха в шоково състояние. Всичко беше предварително подготвено. Съобщенията за пресата бяха готови за разпращане. — Погледна я внимателно за момент. — Какво те накара да не подпишеш, Лиз?

Как можеше да му обясни, че не бе нищо друго освен някакво полуинтуитивно чувство? Щеше да й се изсмее. И все пак Сам бе отказал да разреши разпродаването на акциите на „Рофи и синове“. Налагаше се да разбере защо.

Рийс като че ли четеше мислите й, защото каза:

— Твоят прапрадядо основал „Рофи и синове“ като чисто семейна копания, за да не допуска външни хора. Но тогава компанията е била малка. Нещата са се променили. Ние ръководим една от най-големите фармацевтични фирми в света. Който и да седне на мястото на баща ти, ще трябва да взема всички решения. Отговорността е страшно голяма.

Погледна го и се зачуди дали с тия думи не я съветва да се оттегли.

— Ще ми помогнеш ли?

— Знаеш, че ще ти помогна.

Изведнъж се почувства облекчена и разбра колко много е разчитала на него.

— Първото нещо, което трябва да направим — реши Рийс, — е да ти покажа тукашния завод. Запозната ли си със структурата на компанията?

— Не много.

Но истината беше друга. През последните няколко години Елизабет бе присъствала на достатъчно срещи със Сам, на които бе слушала доста много за дейността на „Рофи и синове“. Но искаше да чуе и неговото мнение.

— Освен лекарства ние произвеждаме много други неща, Лиз. Правим химикали, парфюми, витамини, спрейове за коса и пестициди. Произвеждаме козметика и биоелектронни инструменти, имаме поделение за хранителни продукти. — Елизабет знаеше всичко това, но го остави да продължава. — Публикуваме медицински списания и ги разпращаме на лекарите. Правим лепила, стабилизиращи химикали за строителството и пластични експлозиви.

Елизабет усещаше, че той се увлича в обясненията си, в гласа му се долавяше нотка на гордост, с която донякъде приличаше на баща й.

— „Рофи и синове“ притежава фабрики и холдингови компании в над сто държави. Всяка една от тях изпраща докладите си тук. — Замълча, като че ли искаше да се увери, че разбира за какво й говори. — Старият Самуел е започнал с един кон и една епруветка. Днес по света имаме шестдесет фабрики, десет изследователски центрове, цяла мрежа от хиляди търговски пътници и квалифицирани специалисти. — „Това са хората, които посещават лекарите и болниците“ — помисли си Елизабет. — През миналата година само в Съединените щати са продадени лекарства за четиринайсет милиарда долара, а нашият дял е доста голям.

И все пак, „Рофи и синове“ имаше неприятности с банките. Нещо не беше наред.

Рийс разведе Елизабет из фабриката, която се намираше до седалището на компанията. В действителност цюрихското поделение имаше дузина фабрики със седемдесет и пет сгради, построени на площ от шестдесет акра земя. Това бе един свят, който се самоиздържаше напълно. Обиколиха производствените предприятия, научноизследователските отдели, лабораториите по токсикология и складовете. Рийс я заведе в студиото, където правеха филми за изследователската дейност, рекламни записи, изпращани по цял свят, а после и в производствените цехове.

— Тук използваме повече филмова лента — посочи й Рийс, — отколкото в най-големите холивудски компании.

Минаха през отдела, занимаващ се с молекулярна биология и през цеха за бутилиране, където от петдесет огромни резервоара от стомана и стъкло, закачени на тавана, пълнеха с течности различни опаковки. Разгледаха халетата, в които се правеха таблетки от прахообразни материали, сортираха се, слагаха етикети, без да ги докосва човешка ръка. Някои от лекарствата бяха препарати, продавани само с рецепта, а други — патентовани артикули, свободно продавани в аптеките.

Встрани от другите сгради имаше няколко ниски постройки. В тях се помещаваха научните работници: специалисти по аналитична химия, биохимици, специалисти по органична химия, паразитолози и патолози.

— Тук работят повече от триста учени — разказваше Рийс на Елизабет. — Повечето от тях имат докторски титли. Искаш ли да видиш залата за сто милиона долара?

Елизабет кимна с готовност.

Изолираната сграда бе построена от тухли и се охраняваше от униформен въоръжен полицай. Рийс показа пропуска си и охраната ги пусна да влязат в дълъг коридор, в дъното на който имаше желязна врата. Тя се отваряше с два ключа и Елизабет и Рийс влязоха в стаята. Помещението нямаше прозорци. От пода до тавана имаше поставени рафтове, върху които бяха наредени всевъзможни бутилки, буркани и епруветки.

— Защо я наричат „Залата за сто милиона долара“? — попита тя.

— Защото всички тези неща струват толкова. Виждаш ли онези препарати на рафтовете? Те нямат наименования, а само номера. Продукти, които не са се наложили. Не сме успели с тях.

— Но сто милиона долара…

— На всяко лекарство, което се е наложило, има около хиляда, които остават в тая зала. Някои препарати се разработват в продължение на десет години, а после се отказваме от тях. Разработката на едно-единствено лекарство може да ни струва от пет до десет милиона долара, преди да установим, че няма да излезе нищо или че някой ни е изпреварил. Запазваме обаче всички разработки, защото понякога специалистите ни откриват, че може да ни свършат работа.

Изразходваните суми звучаха невероятно.

— Хайде — подкани я Рийс. — Ще ти покажа „Залата със загубите“.

Тя се намираше в друга сграда, която не се охраняваше и подобно на другите стаи в нея имаше само отрупани с бутилки и буркани рафтове.

— Тук също сме изгубили цяло състояние — каза Рийс. — Но това влиза в плановете ни.

— Не те разбирам.

Рийс се приближи към един от рафтовете и взе някаква бутилка. На нея бе написано „Ботулизъм“.

— Знаещ ли колко заболявания от ботулизъм е имало в Съединените щати през миналата година? Двайсет и пет. Но на нас ни струва милиони долари да държим на склад този медикамент. — Взе напосоки една друга бутилка. — Това пък е против бяс. Тази стая е пълна е лекарства против редки болести — ухапвания от змии и отровни растения. Пращаме ги като безплатна помощ на армията и по болниците.

— Това ми харесва — каза Елизабет.

Помисли си, че и старият Самуел щеше да е доволен.

Рийс я заведе в капсуловъчния цех, където с огромна транспортна лента се вкарваха празните шишенца. Преминавайки през залата, шишенцата бяха стерилизирани, напълнени с капсули, етикетирани, допълнени с памук и запечатани. Всичко се правеше автоматично.

Имаше и фабрика за стъкло, архитектурно бюро за планиране на нови сгради, както и отдел за недвижими имоти, който се занимаваше с покупки на терени. В една от сградите се помещаваха печатарските преси, от които излизаха брошури на петдесет езика, подготвяни от цял куп преводачи.

Някои от цеховете напомняха за книгата на Джордж Оруел „1984“. Стерилните зали бяха окъпани във феерични ултравиолетови светлини. Съседните стаи бяха боядисани в различни цветове — бял, зелен или син, а работниците носеха униформи. Всеки път, когато влизаха или излизаха от залата, трябваше да преминават през специална стерилна камера. Работниците в сини работни облекла бяха по цял ден в заключени помещения. Преди да се хранят, почиват или да отидат до тоалетната, трябваше да се съблекат, да влязат в неутралната зелена зона, да си сложат други дрехи и да направят същото, когато се връщат.

— Мисля, че ще ти бъде интересно — каза Рийс.

Тръгнаха по сивия коридор на сградата за научни разработки. Стигнаха до врата, на която пишеше: „Вход забранен“. Рийс я отвори и влезе, следван от Елизабет. Минаха през втора врата и се озоваха в слабо осветена стая, пълна със стотици клетки с животни.

Помещението бе топло и влажно и на нея й се стори, че са я отвели в джунглата. Когато очите й привикнаха с полумрака, откри, че клетките са пълни с маймуни, хамстери, котки и бели мишки. Много от животните имаха противни израстъци по различни части на тялото. На някои главите бяха обръснати и бяха обкичени с електроди, имплантирани в мозъците им. Други пищяха и издаваха невъобразими звуци, мятайки се из клетките, а трети бяха притихнали или в безсъзнание. Шумът и вонята бяха непоносими. Всичко приличаше на някакъв ад. Елизабет се приближи към една клетка, в която имаше самотно бяло котенце. Черепът му бе отворен и покрит с чиста пластмасова шапчица, през която стърчаха половин дузина кабели.

— Какво правите тук? — попита Елизабет.

Високият брадат мъж, който си отбелязваше нещо пред клетката, обясни:

— Изпитваме ново успокоително средство.

— Надявам се, че ще действа — вяло подхвърли тя. — Не бих се отказала от нещо успокоително. — И излезе от стаята, преди да й прилошее.

Рийс я настигна по коридора.

— Лошо ли ти е?

— Няма ми нищо — дълбоко пое дъх тя. — Необходимо ли е всичко това?

Рийс я изгледа и отговори:

— Тези експерименти спасяват живота на мнозина. Повече от една трета от хората, родени след 1950 година, са живи благодарение на съвременните лекарства. Само си представи какво означава това.

Елизабет се замисли.

Необходими им бяха цели шест дни, за да обиколят основните сгради, а когато свършиха, Елизабет бе напълно изтощена и зашеметена от огромните мащаби, А знаеше, че бе разгледала само един от заводите на Рофи. Десетките други бяха пръснати по целия свят.

Фактите и цифрите бяха смущаващи.

— Необходими са от пет до десет години преди да пуснем на пазара нов медикамент, а от всеки две хиляди опитвани съединения получаваме средно по три крайни продукта…

Или пък: „… Само в отдела за качествен контрол на «Рофи и синове» работят триста души.“

Или: „… Работещите за «Рофи и синове» по целия свят са над половин милион души…“

Или: „… Общите приходи за миналата година бяха…“

Елизабет слушаше, опитвайки се да асимилира съобщаваните й от Рийс цифри. Известно й бе, че компанията е голяма, но понятието „голяма“ не разкриваше всичко. Изразено в хора и пари, то бе направо зашеметяващо.

Вечерта, когато Елизабет си легна и си припомни за всичко видяно и чуто, и усети, че я обхваща чувство за непълноценност.

Иво: „Повярвай ми, скъпа, че е много по-добре да оставиш всичко на нас. Не разбираш тия неща.“

Алек: „Мисля че трябва да продадеш, но пък всеки си гони своето.“

Валтер: „Защо ти трябва да се тормозиш с това? Можеш да заминеш, където си искаш и да си живееш безгрижно.“

„Те всички са прави — помисли си тя. — Ще се оттегля и ще ги оставя да правят каквото си искат с компанията. Тая работа не е за мене.“

Щом като взе решението, усети огромно облекчение. Заспа почти веднага.

От следващия ден — петък, започнаха празничните дни. Когато пристигна на работа, Елизабет нареди да повикат Рийс, за да му съобщи решението си.

— Мистър Уйлямс замина снощи за Найроби — уведоми я Кати Ерлинг. — Помоли ме да ви предам, че ще се върне във вторник. Някой друг не може ли да ви помогне?

Елизабет се подвоуми.

— Свържете ме със сър Алек, ако обичате.

— Да, мис Рофи. — Кати се поколеба, преди да продължи: — Сутринта донесоха един пакет за вас от полицията. В него са личните вещи на баща ви, които е занесъл в Шамони.

Споменаването на името му отново я изпълни с познатото чувство на скръб от загубата.

— От полицията се извиниха, че не са могли да ги дадат на вашия куриер. Вече са били изпратени.

— Моя куриер ли? — намръщи се Елизабет.

— Човекът, когото сте изпратили до Шамони да ги прибере.

— Никого не съм изпращала до Шамони. — Вероятно ставаше въпрос за някаква бюрократична грешка. — Къде е пакетът?

— Оставих го в шкафа ви.

В пакета имаше куфар с дрехите на Сам и дипломатическо куфарче със залепено върху него ключе. Вероятно с документи за компанията. Щеше да накара Рийс да се заеме с тях. После се сети, че е заминал. Помисли си, че не е лошо и тя да се махне от града през свободните дни. Погледна куфарчето и си каза, че в него може да има някои лични вещи на Сам. Реши да отвори първо него.

Кати Ерлинг позвъня:

— Съжалявам, мис Рофи. Сър Алек е излязъл от кабинета си.

— Оставете му бележка да ми се обади, ако обичате. Аз ще бъда на вилата в Сардиния. Предайте същото и на мистър Палаци, мистър Гаснер и мистър Мартел.

Ще им каже, че се оттегля, че могат да продават акциите и да правят каквото искат с компанията.

Очакваше с нетърпение празничните дни. Щеше да се усамоти във вилата като в уютен пашкул и да помисли за бъдещия си живот. Събитията я връхлетяха толкова бързо, че нямаше възможност да помисли обстойно за всичко. Инцидентът със Сам — запъна се пред думата „смърт“, наследяването на контролния пакет на „Рофи и синове“, настоятелният натиск на членовете на фамилията да продаде акциите. А и самата компания. Страховитият пулс на гиганта, чиято мощ въртеше света. Не можеше да се справи изведнъж с толкова много неща.

Когато излетя за Сардиния късно следобед, Елизабет бе взела със себе си и куфарчето на баща си.

ГЛАВА 18

Елизабет взе такси от летището. Във вилата нямаше никой, защото по това време не се използваше, а не бе съобщила, че ще пристигне. Настани се и започна да обикаля бавно големите, до болка познати помещения. Струваше й се, че никога не ги е напускала. Не бе допускала, че къщата ще й липсва толкова много. Мислеше си, че малкото щастливи спомени от детството й са свързани именно с вилата. Чувстваше се странно съвсем сама сред лабиринта от стаи, където винаги имаше половин дузина прислужници да шетат, готвят, чистят и разтребват. Сега бе сама сред спомените от миналото.

Остави куфарчето на Сам в хола на долния етаж и качи багажа си горе. По стар навик се отправи към стаята си по средата на коридора, а после се спря. Стаята на баща й се намираше в дъното на коридора. Елизабет се обърна и тръгна към нея. Отвори бавно вратата и макар че разумът й осъзнаваше действителността, някакъв първичен инстинкт я караше да очаква, че ще види Сам и ще чуе познатия му глас.

Стаята, разбира се, бе празна и нищо не се бе променило, откакто Елизабет я бе видяла за последен път. Обзаведена бе с голямо двойно легло, висок скрин, тоалетно шкафче, два удобни тапицирани стола и диван, поставен пред камината. Остави куфара си на пода и пристъпи към прозореца. Спуснатите метални жалузи и пердетата скриваха стаята от късното септемврийско слънце. Разтвори широко прозорците и в стаята нахлу свеж планински въздух, напомнящ за есента с приятната си хладина. Реши, че ще спи в неговата стая.

Елизабет се върна на долния етаж и влезе в библиотеката. Седна на един от удобните кожени столове, поглаждайки с ръце подпорите отстрани. Рийс винаги сядаше тук, когато разговаряше с баща й.

Сети се за Рийс и й се прииска той да е тук. Спомни си вечерта, когато я върна в пансиона след като вечеряха в Париж, и как се бе прибрала в стаята си и бе писала в тетрадката си „мисис Рийс Уйлямс“. Без да мисли много, Елизабет отиде до бюрото, взе писалка и бавно написа „мисис Рийс Уйлямс“. Погледна написаното и се засмя. „Чудя се колко ли други глупачки правят същото в този момент?“

Опита се да откъсне мислите си от него, но Рийс бе все още в ума й, от което се почувства приятно успокоена. Стана и започна да се мотае из къщата. Огледа старомодната кухня, печката, която палеха с дърва, и двете фурни.

Приближи се до хладилника и го отвори. Беше празен. Можеше да се очаква, че е изпразнен, след като къщата не се използваше. Празният хладилник изведнъж я накара да огладнее. Претърси шкафовете. Имаше само две малки консерви от риба тон, половин буркан нескафе и неотворено пакетче бисквити. Елизабет си помисли, че ако ще остава тук през почивните дни, ще трябва да реши въпроса с храната. Вместо да пътува до града за всяко ядене, ще спре в някое от магазинчетата в Кала ди Волпе и ще напазарува за няколко дни. Под навеса винаги държаха товарен джип, но не бе сигурна дали е все още там. Мина през кухнята и излезе през вратата, водеща към навеса. Дали има бензин в резервоара? Завъртя ключа и натисна стартера. Моторът заработи почти веднага. И така, този проблем отпадаше. Сутринта ще отиде до града и ще си купи всички необходими продукти.

Върна се отново в къщата. Мина по теракотения под на приемния салон, вслушвайки се в празното и самотно ехо на стъпките си. Прииска й се Алек да се обади и докато го мислеше, телефонът я стресна. Отиде до апарата и вдигна слушалката.

— Ало.

— Елизабет. Аз съм, Алек.

Тя се засмя на глас.

— Защо се смееш?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа. Откъде се обаждаш?

— От Глосестършир.

Елизабет внезапно почувства колко много й се иска да го види и да му съобщи решението си за компанията. Но не по телефона.

— Алек, ще ми направиш ли една услуга?

— Можеш да бъдеш сигурна.

— Можеш ли да дойдеш тук в неделя? Искам да поговорим за някои неща.

— Разбира се — отговори след кратко колебание Алек.

Нито дума за ангажиментите, които трябва да отложи, или пък колко неудобства би си създал. Просто отговори с „разбира се“. Такъв си е Алек.

Елизабет добави с усилие:

— И доведи Вивиан.

— Страхувам се, че няма да може да дойде. Тя е… ъ-ъ… доста заета в Лондон. Мога да пристигна утре сутринта. Така става ли?

— Идеално. Само ми кажи в колко часа и ще дойда да те взема от летището.

— По-лесно ще ми бъде да си взема такси.

— Добре. Благодаря ти, Алек. Много ти благодаря.

Затвори телефона и се почувства по-добре.

Знаеше, че е взела правилно решение. Бе заела поста само защото Сам бе умрял преди да има време да определи кой да го замести.

Елизабет се замисли кого ли ще изберат за президент на „Рофи и синове“. Съветът да решава. Постави се на мястото на Сам и името, което й дойде веднага наум, бе Рийс Уйлямс. Другите бяха подходящи за работата, която вършеха, но Рийс бе единственият, който познаваше на практика цялостната дейност на компанията. Бе способен и експедитивен. Проблемът естествено бе в това, че Рийс не можеше да бъде избран за президент. Не можеше да бъде избран дори за член на Управителния съвет, защото не носеше името Рофи, нито пък бе женен за жена от фамилията.

Елизабет влезе в коридора и видя куфарчето на баща си. Спря се разколебана. Едва ли имаше някакъв смисъл да го отваря сега. Можеше да го даде на Алек, когато пристигне. И все пак, ако в него има нещо лично… Отнесе го в библиотеката, постави го върху бюрото, отлепи ключето и отключи двете ключалки. По средата на куфарчето лежеше голям кафяв плик. Елизабет го отвори и извади няколкото написани на пишеща машина листа от папката с надпис:

Вероятно беше някакъв доклад, но върху него нямаше отбелязано име, така че не можеше да се разбере кой го е писал. Започна да го прелиства, после се загледа по-подробно и накрая спря. Не можеше да повярва на очите си. Седна на фотьойла с документа в ръце, събу си обувките, сви крака и се зачете от първата страница.

Сега вече прочете внимателно всяка дума и я обзе ужас.

Поверителният доклад от разследването на поредицата събития, случили се през миналата година, беше поразителен документ.

Химически завод в Чили, собственост на „Рофи и синове“, бе избухнал и изхвърлил тонове отровни вещества над площ от десет квадратни мили. Загинали дванайсет души, а стотици други били настанени в болница. Всички селскостопански животни измрели, а реколтата била отровена. Живеещите в района трябвало да бъдат евакуирани. Заведените срещу „Рофи и синове“ дела били за стотици милиони долари. Но най-голямата изненада предизвикваше фактът, че експлозията е била предумишлена. В доклада се казваше: „Разследването, направено от чилийското правителство, има повърхностен характер. Официалното становище звучи по следния начин: Компанията е богата, хората са бедни, нека компанията да заплати щетите. Според членовете на нашата анкетна комисия няма никакво съмнение, че инцидентът е в резултат на саботаж, извършен от лице или лица с помощта на пластичен експлозив. Но ще бъде невъзможно да се докаже това поради враждебното отношение на властите.“

Елизабет помнеше много добре аварията. Вестниците и списанията бяха пълни с ужасяващи статии и снимки на жертвите, като световната преса отправяше нападки срещу „Рофи и синове“, обвинявайки компанията в немарливост и безразличие към страданията на хората. Цялата история се бе отразила доста зле върху репутацията на компанията.

Следващият раздел на доклада разглеждаше главните научноизследователски проекти, разработвани в продължение на години от учените на „Рофи и синове“. Изброени бяха четири проекта, като за всеки един оценката бе, че притежава изключителни потенциални възможности. Общата сума за разработките им бе над петдесет милиона долара. Във всеки един от случаите конкурентна фармацевтична фирма е патентовала продукта малко преди „Рофи и синове“ да изпрати документите за патент, като е била използвана същата формула. И докладът продължаваше: „Един изолиран случай би могъл да се приеме като случайно съвпадение. Приемаме, че няколко компании могат да разработват един и същ продукт в област, в която десетки компании работят по подобни проблеми. Но наличието на четири такива случая в продължение на няколко месеца ни води до заключението, че някой от служителите на «Рофи и синове» е дал или продал на конкурентните фирми научноизследователски материал. Поради секретния характер на експериментите, както и поради факта, че те са били извършвани в съвсем отдалечени лаборатории и при най-строги охранителни мерки, настоящото разследване достига до извода, че лицето или лицата, стоящи зад деянието, вероятно имат достъп до най-секретните документи. Ето защо заключението на нашия екип е, че който и да е извършителят, същият е човек от най-висшия ешелон на «Рофи и синове»“.

Посочваха се и други факти.

Голяма партида от отровни вещества е била погрешно етикирана и експедирана. Преди да успеят да ги върнат обратно, химикалите са причинили смъртта на няколко души, а реномето на компанията е пострадало още повече. Никой не е можел да разбере откъде са дошли грешните етикети.

От строго охраняваната лаборатория изчезнали смъртоносни токсични вещества. Само след час някакво анонимно лице съобщило за инцидента на вестниците и с това започнало сензационно журналистическо проучване.

Следобедните сенки отдавна бяха изчезнали и бе настъпила вечер, а въздухът бе станал неприятно студен. Елизабет бе седяла на стола, изцяло погълната от документа в ръцете й. Когато в кабинета вече стана тъмно, тя запали лампата и продължи да чете, като изпитваше все по-голям ужас.

Ужасяващата драма не можеше да бъде скрита дори от сухия и стегнат стил на доклада. Едно беше ясно. Някой методически се опитваше да унищожи „Рофи и синове“.

„Човек от най-висшия ешелон на компанията.“ В полето на последната страница имаше бележка, написана със ситния и четлив почерк на баща й: „Допълнителен натиск, за да разреша продажбата на акции? Да се открие негодникът.“

Спомни си колко разтревожен бе Сам и колко потаен бе станал изведнъж. Не е знаел на кого може да вярва.

Елизабет погледна отново първата страница на доклада: „ЕДИНСТВЕН ЕКЗЕМПЛЯР“.

Сигурна бе, че докладът е на независима детективска агенция. Така че най-вероятно бе никой друг да не знае за него освен Сам. А сега вече и тя. Виновникът няма представа, че е заподозрян. Дали Сам е знаел кой е той? Дали се е срещнал с него преди нещастния случай? Нямаше кой да й каже. Знаеше само, че има предател.

„Човек от най-висшия ешелон на компанията.“

Никой друг не можеше да има възможността или способността за извърши толкова много злини на толкова различни нива. Дали защото Сам бе отказал да продадат акциите на борсата? Опитвал ли се е първо да открие виновника? Ако компанията се разпродаде, щеше да е невъзможно да се проведе тайно разследване, защото всичко ще бъде докладвано на хора извън фамилията.

Елизабет си спомни за заседанието на съвета и как настояваха да продадат акциите на борсата. Всички до един.

Изведнъж се почувства съвсем самотна. Силното позвъняване на телефона я накара да подскочи. Стана и вдигна слушалката.

— Ало?

— Лиз, ти ли си? Рийс се обажда. Току-що ми предадоха, че си ме търсила.

Зарадва се, че чува гласа му, но изведнъж си спомни защо го бе търсила. За да му каже, че ще подпише документите, че ще разреши да разпродадат компанията. Всичко се бе променило само за няколко часа. Елизабет погледна към портрета на стария Самуел в коридора. Основал бе компанията си и се бе борил за нея. Баща й беше я доизградил и превърнал в гигант, бе живял за нея, бе й се посветил докрай.

— Рийс — каза тя, — искам да свикам съвета във вторник. В два часа. Ще можеш ли да съобщиш на всички да дойдат?

— Вторник, в два часа — потвърди Рийс. — Има ли нещо друго?

— Не. Това е всичко. Благодаря ти — отвърна тя след кратко колебание.

Остави бавно слушалката. Нямаше да им се остави.

Изкачваше се по високата планина рамо до рамо с баща си. „Недей да гледаш надолу“ — повтаряше Сам, но тя не го послуша и в продължение на хиляди стъпки надолу нямаше нищо друго освен празно пространство. Чу се силният трясък на гръмотевица, а срещу тях се затъркаля кръгла мълния. Тя се удари във въжето на Сам и го запали, а той започна да пада в бездната. Елизабет гледаше как тялото на баща й се премята надолу и започна да пиши, но писъците й бяха заглушено от шума на бурята.

Събуди се внезапно, нощницата й бе мокра от пот, а сърцето й биеше лудо. Разнесе се силен гръмотевичен тътен, вдигна очи към прозореца и видя, че навън се лее като из ведро. Дъждът плющеше в стаята през отворената стъклена врата, подгонен от вятъра. Елизабет бързо скочи от леглото, изтича до вратата и я затвори плътно. Вдигна поглед към изпълнилите небето буреносни облаци и към проблясващите на хоризонта светкавици, но сякаш не виждаше нищо.

Сънят й не я напускаше.

До сутринта бурята бе отминала острова, оставяйки след себе си само ситен дъждец. Елизабет се надяваше, че времето няма да попречи на Алек да дойде. Чувстваше остра нужда да поговори с някого след като бе прочела доклада. Помисли си междувременно, че няма да е зле да го скрие на безопасно място. В горната стая имаше вградена каса. Ще го скрие там. Елизабет се изкъпа, сложи си някакви стари панталони и пуловер, а после слезе в библиотеката, за да прибере доклада. Той бе изчезнал.

ГЛАВА 19

Стаята изглеждаше така, като че ли през нея е минал ураган. През нощта бурята бе отворила стъклената врата, а вятърът и дъждът бяха преобърнали и разпръснали всичко. На килима бяха останали няколко откъснати страници от доклада, но повече явно са били отнесени от вятъра.

Елизабет се приближи до стъклената врата и погледна навън. Не видя никакви хартии по тревата навън, но вятърът лесно би могъл да ги отнесе отвъд скалата. Сигурно така е станало.

„ЕДИНСТВЕН ЕКЗЕМПЛЯР“. Ще трябва да открие името на наетия от Сам детектив. Кати Ерлинг вероятно ще знае. Но Елизабет вече не можеше да бъде сигурна, че Сам е имал доверие на Кати. Всичко се бе превърнало в някаква ужасна игра, в която никой не вярваше на никого. Налагаше й се да действа много внимателно.

Изведнъж си спомни, че в къщата няма нищо за ядене. Можеше да напазарува в Кала ди Волпе И да се върне преди Алек да е пристигнал. Отвори стенния гардероб в хола и извади шлифера си, а за косата си взе шал. Когато дъждът спре, ще претърси навън за липсващите страници. Отиде в кухнята и взе ключа на джипа от закачалката. После излезе през задната врата, водеща към навеса.

Елизабет запали двигателя и внимателно изкара колата на заден ход извън навеса. Направи завой и се насочи към тясната алея, като намаляваше скоростта със спирачките заради мократа настилка. В края на алеята зави надясно по тесния планински път, водещ към сгушеното в ниското селце Кала ди Волпе. По това време по пътя нямаше никакво движение, а пък и наоколо рядко се движеха коли, защото имаше много малко къщи. Елизабет погледна вляво от себе си, надолу към морето, и видя, че е потъмняло и бурно от придошлите през нощта потоци вода.

Караше бавно, защото тук пътят бе коварен. Тясното с две платна шосе бе прокопано от снагата на планината над спускащата се на стотици метри надолу към морето бездна. Елизабет караше колкото се може по-близо до вътрешната лента и натискаше спирачките, за да убива инерцията по стръмния планински наклон.

Колата наближаваше остър завой. Тя машинално настъпи спирачката, за да намали скоростта.

Спирачките отказаха.

Не можа веднага да осъзнае какво става. Настъпи отново педала, после още веднъж, натискаше го с всички сили, а сърцето й започна да тупти бързо, докато джипът набираше скорост. Колата взе завоя и вече се движеше по-бързо, спускайки се по стръмното шосе и набирайки все по-голяма инерция с всяка изминала секунда. Натисна отново спирачките. Нямаше никаква полза от тях.

Отпред се показа нов завой, Елизабет се боеше да вдигне очи от пътя, за да погледне спидометъра, но с крайчеца на окото си успя да забележи подскочилата нагоре стрелка и замръзна от ужас. Стигна завоя и колата поднесе от високата скорост. Задните колела се плъзнаха към ръба на пропастта, после гумите стъпиха отново на пътя и джипът се понесе пак напред, гълтайки опъналия се пред него път. Вече нямаше какво да го спре и той летеше напред като влакче в увеселителен парк към канещите го за смъртен танц завои.

Умът й работеше светкавично, търсейки някакво спасение. Помисли да скочи. Реши се да хвърли бърз поглед към спидометъра. Скоростта бе достигнала вече седемдесет мили в час, като се увеличаваше с всяка изминала секунда, а Елизабет бе попаднала в клопка между яката планинска стена и убийствената бездна от другата страна. Щеше да загине. И в този миг тя разбра, че някой я убива, така, както са убили и баща й. Сам бе прочел доклада и го бяха убили. Така, както щеше да бъде убита и тя. И нямаше представа кой е нейният убиец, кой ги мразеше толкова, че да извърши подобно ужасно деяние. Можеше да го понесе някак си по-лесно, ако бе някой непознат човек. Но бе някой, когото познава, а и той я познава. Няколко образа минаха през съзнанието й. Алек… Иво… Валтер… Шарл… Беше някой от тях. „Човек от най-висшия ешелон на компанията.“

Смъртта й щеше да се приеме като нещастен случай, както и смъртта на Сам. Елизабет заплака тихо, като сълзите й се смесваха с влажната мъгла на дъжда, който все още валеше, но тя дори не го усещаше. Джипът бе станал неуправляем върху мократа настилка, а Елизабет се мъчеше да задържи колелата върху пътя. Разбираше, че й остават само няколко секунди, преди да излети над камъните към небитието. Тялото й се вдърви, а ръцете й изтръпнаха от стискането на кормилото. На света нямаше вече нищо друго, освен нея самата, препускаща бясно по планинския път, повлечена от развилнелия се вятър, шепнещ на ухото й „ела с мен“ и блъскащ колата, опитвайки се да я изхвърли през ръба на пропастта. Джипът отново започна да поднася, а Елизабет отчаяно се мъчеше да го овладее, спомняйки си какво я бяха учили. „Навий волана по посока на занасянето, винаги по посока на занасянето.“ Задните колела се изправиха и колата продължи да се спуска надолу. Елизабет хвърли още един поглед към спидометъра… осемдесет мили в час! Отпред се показа следващият стръмен и остър завои и на нея й стана ясно, че този път няма да успее.

Нещо в мозъка й като че ли бе замръзнало, а между нея и това, което ставаше наоколо, като че ли бе спусната някаква завеса. Чу гласа на баща си да казва: „Какво правиш сама тук, в тъмното?“, а после я взема на ръце и я отнася в леглото, след това бе на сцената и танцуваше и се въртеше, и се въртеше, без да може да спре, а мадам Нетурова й крещеше: „Колко пъти в живота си ставаш на двайсет и една години?“ И Елизабет си помисли: „Никога вече няма да видя Рийс“, извика силно името му и завесата изчезна, но кошмарът още не бе свършил. Острият завой вече бе по-близо, а колата летеше към него като куршум. Ще излети над скалата. „Нека всичко стане бързо“ — тихо се молеше тя.

В този миг вдясно от себе си, малко преди острия завой, Елизабет зърна тясна пътечка, изсечена в камъните и водеща нагоре из планината. Трябваше да решава мигновено. Нямаше престава накъде води пътеката. Разбираше само, че отива нагоре, че може да намали инерцията, давайки й някакъв шанс. И тя реши да го използва. Когато джипът достигна пътечката, Елизабет рязко изви волана надясно в последния момент. Задните колела поднесоха, но предните бяха стъпили на каменната пътека, а инерцията ги изхвърли достатъчно силно, за да се задържат. Джипът се понесе нагоре, а Елизабет се бореше с волана, като се опитваше да задържи колата върху тясната пътека. Клоните на дърветата я зашибаха, когато профуча през тях, като деряха лицето и ръцете й. Пътеката водеше само до отвъдната страна на скалата. Нямаше никакво спасение.

Приближаваше се все повече и повече към ръба на пропастта, а скоростта бе прекалено висока, за да скочи от джипа. Краят на скалата бе вече съвсем близо, а морето бе на стотици метри надолу. Джипът се носеше към ръба и последното, което Елизабет запомни, бе, че пред нея изникна някакво дърво, а после се разнесе експлозия, която огласи целия свят.

После всичко стана тихо и бяло, спокойно и неподвижно.

ГЛАВА 20

Отвори очи и видя, че лежи на болнично легло, и първият, когото разпозна, бе Алек Никълс.

— В къщата няма нищо за ядене — прошепна тя и започна да плаче.

Очите на Алек се изпълниха с болка, прегърна я е две ръце и я притисна към себе си.

— Елизабет!

— Всичко е наред, Алек. Добре съм — промълви тя.

И наистина бе така. Цялото й тяло бе в подутини и синини, но бе останала жива, което бе невероятно. Спомни си за преживения от адското спускане ужас и тялото й потръпна от студ.

— Откога съм тук? — Гласът й бе слаб и дрезгав.

— Докараха те преди два дни. Оттогава си в безсъзнание. Лекарят казва, че е станало чудо. Всички, които са видели катастрофата, мислят, че е невъзможно да си останала жива. Спасителният екип се натъкнал на теб и те е докарал веднага тук. Имаш мозъчно сътресение и страшно много натъртвания, но слава Богу, няма нищо счупено. — Погледна я с недоумение. — Какво си правила на тая пътека?

Елизабет му разказа. Забеляза появилия се ужас в очите му, докато съпреживяваше с нея спускането. Непрекъснато повтаряше: „О, мили Боже“. Когато Елизабет завърши разказа си, Алек бе пребледнял.

— Каква нелепа и ужасна злополука!

— Злополуката не беше случайна, Алек.

— Не те разбирам — погледна я объркано той.

И как можеше да я разбере? Елизабет си помисли, че сигурно не е прочел доклада.

— Някой е пипал спирачките.

Той поклати недоверчиво глава.

— Който и да е бил, защо ще го прави?

— Защото… — Не можеше да му каже. Все още не. Вярваше в Алек повече, отколкото във всеки друг, но все още не бе готова да говори. Поне докато не се почувства по-добре и не обмисли нещата.

— Не зная — избегна прекия отговор тя. — Просто съм сигурна, че някой го е направил.

Наблюдаваше го внимателно и следеше израза на лицето му. Недоверието му премина в недоумение, а после го обзе гняв.

— О, непременно ще разберем кой е! — Гласът му стана безжалостен.

Вдигна телефона и след няколко минути говореше с началника на полицията в Олбия.

— Алек Никълс ви безпокои — каза той. — Аз… а, да, тя е добре, благодаря ви… Благодаря, ще й предам. Обаждам ви се във връзка с джипа, който е карала. Можете ли да ми кажете къде е той сега?… Бихте ли наредили да го оставят там? И ако можете, да намерите някой добър монтьор. Аз ще дойда след половин час. — Остави слушалката. — Колата е в гаража на полицията. Отивам веднага там.

— И аз ще дойда с теб.

Изгледа я изненадано.

— Докторът каза, че трябва да лежиш поне още един-два дни. Не можеш да…

— Ще дойда с тебе — настоя упорито тя.

След четиридесет и пет минути Елизабет бе изписана от болницата въпреки протестите на лекаря, че е контузена и подута, и бе на път за гаража на полицията заедно с Алек Никълс.

Началникът на полицията в Олбия, Луиджи Фераро, бе мургав сардинец на средна възраст, с голямо шкембе и криви крака. До него стоеше инспектор Бруно Кампания, който стърчеше над шефа си. Кампания бе около петдесетгодишен, с добре сложено тяло и имаше вид на човек, който добре си знае работата. Застана до Елизабет и Алек, за да наблюдава как монтьорът проверява долната част на вдигнатия с пневматичен крик джип. Предният ляв калник и радиаторът бяха смачкани и изпръскани със сока на дърветата, в които се бе удряла колата. В първия миг, когато видя колата, на Елизабет й прилоша и трябваше да се облегне върху Алек. Той я погледна загрижено:

— Сигурна ли си, че ще издържиш?

— Добре съм — излъга Елизабет.

Чувстваше се слаба и ужасно изморена. Но трябваше да види всичко сама.

Монтьорът изтри ръцете си с някакъв мазен парцал и се приближи към тях.

— Вече не правят такива коли — каза той.

„И слава Богу“ — помисли си Елизабет.

— Всяка друга щеше да е станала на парчета.

— А как са спирачките? — попита Алек.

— Спирачките ли? Те са в отлично състояние.

Елизабет изведнъж усети, че я обзема някакво особено чувство.

— Какво… Какво имате предвид?

— Работят идеално. Изобщо не са се повредили от катастрофата. Именно това имах предвид, когато казах, че вече не правят…

— Но това е невъзможно — прекъсна го Елизабет. — Спирачките на джипа не работеха.

— Мис Рофи смята, че някой е повредил спирачките — поясни Фераро.

— Не, господин началник, — поклати глава монтьорът. Отиде до джипа и посочи някъде отдолу. — Има само два начина, по които може да се преебат… — извърна се към Елизабет, — извинете ме, синьорина, да се повредят спирачките на джипа. Или да се прережат съединенията, или да се отвие ей тая пробка — посочи някаква метална част отдолу, — и да се източи спирачната течност. Сама можете да видите, че съединението е здраво, а аз проверих и резервоара със спирачната течност. Пълно е.

Шефът на полицията се обърна успокоително към Елизабет:

— Мога да ви разбера, че във вашето състояние…

— Само за момент — прекъсна го Алек, обръщайки се към монтьора. — Не е ли възможно някой да е прекъснал съединенията, а после да ги е подменил или пък да е източил спирачната течност и след това да е налял пак?

Монтьорът твърдо поклати глава.

— Господине, тия съединения не са докосвани. — Извади отново парцала и старателно изтри маслото около пробката на картера. — Виждате ли пробката? Ако някой си е играл с нея, щеше да има пресни следи от ключа. Мога да гарантирам, че никой не се е докосвал до нея през последните шест месеца. На спирачките им няма нищо. Сега ще ви покажа.

Отиде до стената и натисна копчето. Нещо забръмча и хидравличният кран започна да спуска джипа на земята. Всички следяха механика, който се качи в колата, запали двигателя и даде заден ход. Когато задницата на колата опря в стената отзад, включи на първа скорост и натисна газта. Колата се понесе към инспектор Кампаня. Елизабет отвори уста, готова да извика, но в този момент джипът се закова на сантиметри от него. Монтьорът се направи, че не забелязва отправения му от инспектора поглед, и подхвърли:

— Видяхте ли? Спирачките са в идеално състояние.

Всички погледнаха към Елизабет и тя знаеше какво си мислят. Но нищо не можеше да заличи ужаса от спускането по планинския път. Не бе забравила как натискаше спирачките без никакъв резултат. И все пак монтьорът от полицията доказа, че работят. Освен ако и той не е замесен. Което означаваше, че и шефът на полицията вероятно е посветен. „Сигурно съм полудяла“ — помисли си Елизабет.

— Елизабет… — безпомощно се обади Алек.

— Когато карах джипа, спирачките му не работеха.

Алек я изгледа за миг, а после се обърна към механика:

— Да предположим, че някой наистина е направил така, че спирачките да не работят. По какъв друг начин може да се направи това?

— Може да са намокрили накладките — намеси се инспектор Кампаня.

Елизабет усети, че я обзема някакво вълнение.

— И какво е могло да стане, ако са ги намокрили?

— Когато накладката се е опряла в барабана, не е имало зацепване — обясни Кампаня.

— Прав сте. Само че… — Монтьорът се обърна към Елизабет. — Спирачките действаха ли, когато потегляхте?

Елизабет си спомни, че бе използвала спирачките, когато изкарваше на заден ход колата от навеса, а и после, когато наближи първия завой.

— Да — отговори тя. — Действаха.

— Ето го и отговора на въпроса ви — тържествуващо заяви монтьорът. — Спирачките ви са се намокрили от дъжда.

— Чакайте — възрази Алек. — Защо да е невъзможно някой да ги е намокрил преди да е потеглила?

— Защото ако някой ги е намокрил предварително, не биха работили и когато е тръгвала — търпеливо обясни монтьорът.

Полицейският началник се обърна към Елизабет.

— Дъждът може да бъде много опасен, мис Рофи. Особено по тесните планински пътища. Подобни неща се случват доста често.

Алек наблюдаваше Елизабет и не знаеше какво да направи. Самата тя се чувстваше като глупачка. В края на краищата наистина е било злополука. Искаше й се да се махне оттук. Вдигна очи към полицейския началник:

— Аз… съжалявам, че ви създадох всичките тези неприятности.

— Но моля ви. Беше ми приятно. Искам да кажа, че съм разстроен от случилото се, но винаги ми е приятно да бъда на ваше разположение. Инспектор Кампаня ще ви закара обратно до вилата.

Алек започна:

— Недей да се сърдиш, че ти го казвам, моето момиче, но изглеждаш ужасно. Сега искам да се пъхнеш в леглото и да лежиш няколко дни без да ставаш. Ще поръчам продукти по телефона.

— Ако аз лежа, кой ще ни готви?

— Аз ще готвя — заяви Алек.

И Алек наистина приготви вечеря, след което й я поднесе в леглото.

— Боя се, че не съм много добър готвач — подхвърли весело той, докато поставяше подноса пред нея.

„Това е най-хубавият виц за годината“ — каза си Елизабет. Алек бе ужасен готвач. Всяко ядене бе или прегорено, или недопечено, или пък пресолено. Но Елизабет успя да хапне, отчасти защото умираше от глад, а също и защото не искаше да го обиди. Той седеше при нея и я разсейваше с разни истории. Не спомена нито дума, че се е изложила в гаража на полицията. За което му бе благодарна.

Двамата прекараха следващите няколко дни във вилата, като Елизабет лежеше в леглото, а Алек шеташе около нея, готвеше и й четеше. Струваше й се, че през цялото време телефонът не спря да звъни. Иво и Симонета се обаждаха всеки дан, за да проверят как се чувства, а също и Елен и Шарл, и Валтер. Дори Вивиан й се обади. Всички предлагаха да дойдат и да поседят при нея.

— Наистина съм добре — уверяваше ги тя. — Няма смисъл да идвате. След няколко дни ще бъда в Цюрих.

Рийс Уйлямс се обади. Едва когато чу гласа му, Елизабет разбра колко много й е липсвал.

— Научих, че си решила са съперничиш на Елен — каза той.

Но в гласа му се усещаше загриженост.

— Грешиш. Аз се състезавам само в планините, и то на спускане. — Стори й се невероятно, че вече може да се шегува за случилото се.

— Радвам се, че си добре, Лиз — добави той.

Топлината в гласа му, както и думите му, я успокоиха. Помисли си дали не е с друга жена в момента и коя ли може да е тя. Сигурно е някоя красавица.

„Да бъде проклета!“

— Знаеш ли, че вестниците писаха за тебе? — попита Рийс.

— Не.

— Цитирам: „Богата наследница едва остава жива след автомобилна катастрофа. Само няколко седмици след като баща й — известният…“ За останалото можеш да се досетиш.

Говориха по телефона около половин час, а когато Елизабет остави слушалката, се чувстваше много по-добре. Рийс й се струваше истински загрижен за нея. Не можеше да разбере дали прави същото с всяка жена. Това бе част от чара му. Спомни си как бяха отпразнували рождения иден. „Мисис Рийс Уйлямс.“

В стаята влезе Алек и забеляза:

— Много си се захилила.

— Така ли?

Рийс винаги успяваше да я накара да се развесели. Помисли си, че може би ще трябва да му разкаже за поверителния доклад.

Алек бе уредил да дойдат да ги вземат с един от самолетите на компанията и да ги закарат до Цюрих.

— Неприятно ми е, че трябва да те закарам обратно — извини й се той, — но има няколко спешни въпроса, които не търпят отлагане.

Полетът до Цюрих премина нормално. На летището я посрещнаха журналисти. Елизабет даде кратко изявление за катастрофата, а после Алек й помогна да се качи в лимузината и потеглиха към офиса на компанията.

Седеше в заседателната зала, заобиколена от членовете на съвета. Рийс също бе там. Заседанието продължаваше вече повече от три часа и залата бе задимена от цигари и пури. Елизабет все още не се бе успокоила от преживяното и имаше силно главоболие. „Няма защо да се тревожите, мис Рофи. Щом отмине сътресението, ще изчезне и главоболието.“

Огледа напрегнатите и гневни лица около себе си.

— Реших да не продаваме — бе им съобщила тя.

Решиха, че е деспотична и упорита. Ако само знаеха колко малко й трябваше да се предаде. Но вече бе невъзможно. Някой от присъстващите бе враг. Ако сега се оттегли, той ще бъде победителят.

Бяха се опитали да я убедят, като всеки действаше в собствения си стил.

Алек разсъждаваше логично.

— „Рофи и синове“ има нужда от опитен президент, Елизабет. Особено в настоящия момент. Искам да се оттеглиш, което ще бъде от полза и за тебе, и за всички останали.

Иво се осланяше на умението си да очарова.

— Ти си хубава млада жена, скъпа. Целият свят е твой. Защо искаш да станеш робиня на нещо толкова скучно като бизнеса, след като можеш да се оттеглиш, да си живееш приятно и да си пътуваш…

— Пътувала съм достатъчно — напомни му Елизабет.

Шарл приложи логиката на галите:

— Случи се така, че ти получи ръководството вследствие на трагедия, но няма никакъв смисъл да се опитваш да ръководиш компанията. Имаме сериозни проблеми. Ти само ще ги влошиш.

Валтер заговори без заобикалки:

— Компанията си има достатъчно неприятности. Нямаш представа колко са. Ако не продадеш, сега, утре ще бъде късно.

Елизабет се почувства така, като че ли е попаднала във вражеска обсада. Слушаше ги, изучаваше ги и обмисляше казаното от тях. Всеки твърдеше, че иска доброто на компанията — но в същото време някой от тях се опитваше да я унищожи.

Но имаше нещо, което й бе съвсем ясно. Всички искаха тя да се оттегли, да им разреши да продадат дяловете си и да допусне странични хора в ръководството на „Рофи и синове“. Елизабет знаеше, че в момента, в който направи това, шансовете й да открие предателя изчезват. Докато оставаше вътре в играта, щеше да има възможност да разбере кой саботира компанията. Ще остане само дотогава, докато е необходимо. Не бе прекарала напразно последните три години близо до Сам и бе научила нещичко за големия бизнес. Ще продължава да прилага стратегията на Сам с помощта на изградения от него опитен щаб от специалисти. Настойчивостта на всички членове на съвета да я накарат да се оттегли сега само я убеждаваше, че е длъжна да остане.

Реши, че е време да прекрати заседанието.

— Аз реших за себе си — съобщи Елизабет. — Нямам намерение да ръководя сама компанията. Зная още колко много имам да уча. Уверена съм, че мога да разчитам на помощта на всички ви. Проблемите ще решаваме един по един.

Седеше начело на масата, все още бледа от катастрофата и изглеждаше дребна и беззащитна. Иво разпери отчаяно ръце:

— Не може ли някой да я вразуми?

Рийс се обърна към Елизабет и се засмя:

— Струва ми се, че всички трябва да се съгласим с решението на дамата.

— Благодаря ти, Рийс — Елизабет огледа останалите. — Има още нещо. Тъй като заемам мястото на баща си, мисля, че ще е най-добре да вземем официално решение за поста ми.

Шарл я зяпна изненадан.

— Искаш да кажеш… Искаш да станеш президент?

— В действителност — напомни му сухо Алек — Елизабет е вече президент. Тя просто ни дава възможност официално, да потвърдим съществуващото положение.

Шарл се поколеба за миг, а после реши:

— Добре. Предлагам Елизабет Рофи да бъде избрана за президент на „Рофи и синове“.

— Подкрепям предложението — обади се Валтер.

Предложението бе прието.

„Колко е тъжно да бъдеш президент в наше време — помисли си тъжно той. — Много лесно е да те убият.“

ГЛАВА 21

Никой не можеше да осъзнае по-добре от самата Елизабет огромната отговорност, която бе поела. Докато ръководеше компанията, работните места на хиляди хора щяха да зависят от нея. Имаше нужда от помощ, но нямаше представа на кого може да вярва. Алек, Рийс и Иво бяха хората, на които най-много й се искаше да се довери, но още не се чувстваше готова. Повика Кати Ерлинг.

— Да, мис Рофи?

Елизабет се колебаеше, чудейки се откъде да започне. Кати Ерлинг бе работила с баща й в продължение на дълги години. Сигурно е усещала подмолните течения под измамно спокойната повърхност. Сигурно е добре запозната със скритите проблеми на компанията, с мислите и плановете на Сам. Тя би могла да й бъде стабилна опора.

— Баща ми е наредил да му изготвят някакъв поверителен доклад, Кати — започна Елизабет. — Знаете ли нещо за него?

Кати Ерлинг сви замислено вежди, а после поклати глава.

— Никога не го е обсъждал с мен, мис Рофи.

Елизабет опита по друг начин.

— Ако баща ми е искал да се проведе някакво поверително разследване, към кого би се обърнал?

Отговорът й дойде без никакво колебание:

— Към нашия отдел по сигурността.

„Сам би се обърнал към всеки друг, но не и към тях“, помисли си Елизабет и каза:

— Благодаря ви.

Нямаше с кого да поговори за доклада.

Върху бюрото й лежеше текущият финансов отчет. Елизабет го прочете с нарастващо безпокойство, а после се разпореди да изпратят при нея ревизора на компанията.

Казваше се Уилтън Краус. Беше по-млад, отколкото Елизабет бе очаквала. Интелигентен, амбициозен и със самочувствието, че я превъзхожда. Реши, че сигурно е завършил колежа Уортън или вероятно Харвард. Елизабет започна без предисловие:

— Как може компания като „Рофи и синове“ да изпадне във финансово затруднение?

Краус я изгледа и сви рамене. Явно не бе свикнал да дава отчет пред жена. Заговори със снизхождение:

— Ами, ако се опитаме да го кажем накратко…

— Нека да започнем с факта — рязко го прекъсна Елизабет, — че само допреди две години „Рофи и синове“ винаги е успявала да се финансира със собствени средства.

Наблюдаваше лицето му, чийто израз се промени, опитвайки се да се приспособи към положението.

— Ами… да, мис Рофи.

— Тогава защо имаме толкова много задължения към банките?

Краус преглътна и обясни:

— Преди няколко години имаше период на необикновено големи разходи. Баща ви и останалите членове на Управителния съвет решиха, че би било разумно да се наберат средства чрез краткосрочни заеми от банките. Текущите ни нетни задължения към различните банки възлизат на шестстотин и петдесет милиона долара. Някои от заемите са дължими сега.

— Просрочени са — поправи го Елизабет.

— Да, мадам, просрочени са.

— Плащаме първоначалната такса, плюс един процент, плюс лихвата за просрочване. Защо не сме изплатили просрочените заеми, намалявайки главницата на другите дългове?

Изненадата му бе пълна.

— Защото… ъ-ъ… поради известни неблагополучия напоследък обезпечеността на компанията с парични средства е много по-зле, отколкото бяхме предвидили. При нормални обстоятелства бихме се обърнали към банките — с молба за удължаване на сроковете. Поради настоящите ни проблеми обаче — различните съдебни разследвания, закриването на някои от експерименталните ни лаборатории и… — гласът му постепенно заглъхна.

Елизабет седеше, разучаваше го и не можеше да определи на чия страна е. Погледна още веднъж документите с баланса, опитвайки се да разбере откъде са започнали бедите. Извлечението посочваше остър спад през последните три тримесечия главно поради значителните разходи за съдебните дела, вписани в графата „Извънредни разходи (Невъзвращаеми)“. Представи си мислено експлозията в Чили и облака от отровни химикали, понесен от вятъра. Чуваше писъците на жертвите. Една дузина загинали. Стотици други настанени в болници. И накрая цялата човешка болка и нещастие бяха обърнати в пари, в „Извънредни разходи (Невъзвращаеми)“. Вдигна очи към Уилтън Краус:

— Според вашия доклад, мистър Краус, проблемите ни имат временен характер. Ние сме „Рофи и синове“. Но все още сме в рисковата категория за която и да е банка в света.

Сега бе негов ред да я преценява. Надменността му бе изчезнала и бе станал предпазлив.

— Трябва да разберете, мис Рофи — внимателно започна той, — че репутацията на една фармацевтична фирма е също толкова важна, колкото и продукцията й.

Кой бе й казвал подобно нещо вече? Баща й? Алек? Спомни си, че бе го чувала от Рийс.

— Продължавайте.

— Проблемите ни придобиват прекалено голяма известност. Светът на бизнеса е джунгла. Ако конкурентите усетят, че си ранен, те са готови да те убият. — Поколеба се, преди да добави: — Решили са да ни убият.

— С други думи — отвърна Елизабет, — банките на конкурентите ни заедно с нашите банкери.

Поздрави я с кратка усмивка.

— Точно така. Банките разполагат с ограничени фондове за заеми. Ако решат, че лицето А представлява по-малък риск от лицето Б…

— И така ли смятат?

Краус прокара нервно пръсти през косата си.

— След смъртта на баща ви хер Юлиус Бадрут няколко пъти ми се обади по телефона. Той оглавява банковия консорциум, с който работим.

— И какво иска хер Бадрут? — Знаеше какво ще последва.

— Искаше да знае кой ще бъде новият президент на „Рофи и синове“.

— Знаете ли кой е новият президент? — попита Елизабет.

— Не, мадам.

— Аз. — Гледаше го внимателно, докато той се опитваше да прикрие изненадата си. — Какво мислите, че ще се случи, когато хер Бадрут научи новината?

— Ще ни спрат кранчето — избъбри Уилтън Краус.

— Ще поговоря с него — реши Елизабет. Облегна се на стола и се засмя. — Искате ли да пиете кафе с мен?

— Ами това… това е много мило от ваша страна. Да, благодаря ви.

Елизабет го наблюдаваше как се отпуска все повече. Усетил бе, че го е поставяла на изпитание, а сега бе сигурен, че е издържал проверката.

— Бих искала да чуя вашия съвет — подхвърли Елизабет. — Ако вие сте на моето място, мистър Краус, какво бихте направили?

Зае отново позата на покровител.

— Е — самоуверено каза той, — всичко е много просто. „Рофи и синове“ има огромни активи. Ако продадем една значителна част на борсата, можем лесно да се сдобием с достатъчно средства, за да изплатим заемите си към банките.

Сега вече й бе ясно на чия страна стоеше той.

ГЛАВА 22

Хамбург

Петък, 1 октомври

02:00 часа

Вятърът духаше откъм морето, а въздухът в ранната утрин бе хладен и влажен. Улиците в хамбургския район Реепербан бяха изпълнени с туристи, желаещи да вкусят от забранените удоволствия в града на греха. Реепербан задоволяваше всички възможни вкусове. Алкохол, наркотици, момичета или момчета — човек можеше да получи всичко на съответна цена.

На главната улица се намираха ярко осветените барове, предлагащи компаньонки, а на „Гросе Фрайхайт“ бяха разположени заведения с долнопробен стриптийз. Следващата пряка бе затворената за автомобили „Хербертщрасе“, от двете страни на която по прозорците на партерните жилища седяха проститутки, показващи атрибутите си през нищо не прикриващите леко замърсени нощници. Реепербан бе огромен пазар, предлагащ човешка плът, на който можеш да си избереш всякакво парче месо, стига да си платежоспособен. За пуританите в секса се предлагаше традиционният начин за правене на любов; за предпочитащите малко разнообразие имаше орален секс, федерос и содомия. В Реепербан можеш да си платиш за дванайсетгодишно момче или момиче или пък да се любиш с майка и дъщеря едновременно. Ако пък имаш по-различен вкус, можеш да наблюдаваш сношение между жена и огромен датски дог или да те шибат с камшик, докато стигнеш до оргазъм. На някоя от оживените улички можеш да си наемаш беззъба старица за орален секс, но можеш и да си поръчаш оргия в спалня с много огледала и с толкова момичета или момчета, колкото са ти необходими за задоволяване на страстта ти. В Реепербан се гордееха, че имат по нещо за всекиго. По тротоарите обикаляха млади проститутки с къси поли и впити блузи, предлагайки се по един и същи начин на мъже, жени или девойки.

Операторът мина бавно по улицата и привлече вниманието на дузина момичета и ярко начервени момчета. Никое от тях не му правеше впечатление, докато не попадна на момиче на не повече от осемнайсет години. Беше руса. Бе се облегнала на стената и говореше с приятелка. Когато я наближи, тя се обърна към него и му се усмихна:

— Искаш ли да се позабавляваш, миличък? Аз и моята приятелка можем да ти покажем някои удоволствия.

Мъжът я огледа и отвърна:

— Само с тебе.

Другото момиче сви рамене и си тръгна.

— Как се казваш?

— Хилди.

— Искаш ли да се снимаш във филми, Хилди? — попита операторът.

Младото момиче го изгледа хладно.

— Господи! Да не искаш да ми пробутваш тъпите холивудски лайна?

— Не, не — успокои я с усмивка той. — Наистина ти правя предложение. За порнофилм. Правя го за един приятел.

— Ще ти струва петстотин марки. Плащането — предварително.

— Добре.

Момичето веднага съжали, че не е поискало повече. Е, ще намери някакъв начин да получи допълнителна премия от него.

— И какво трябва да правя? — попита Хилди.

Хилди бе неспокойна.

Лежеше гола и отпусната върху леглото в оскъдно обзаведената стая, наблюдаваше тримата мъже и си мислеше, че тук има нещо нередно. Животът й на улиците на Берлин, Мюнхен и Хамбург бе изострил сетивата й. Бе се научила да се осланя на инстинкта си. А у тия мъже имаше нещо, което не й вдъхваше доверие. Искаше й се да си тръгне, преди да започнат каквото и да е, но вече бяха й дали петстотин марки и бяха обещали още петстотин, ако се представи добре. Щеше да се представи добре. Бе професионалистка и се гордееше с работата си. Обърна се към голия мъж, който лежеше в леглото до нея. Беше як и добре сложен, но нямаше никакви косми по тялото си. Хилди се дразнеше от лицето му. Прекалено стар бе за такъв филм. Но най-много се безпокоеше от зрителя, който тихо седеше в другия край на стаята. Той бе облечен в дълго палто, широкопола шапка и носеше тъмни очила. Хилди дори не можеше да каже дали е мъж или жена. Излъчването му бе слабо. Тя опипа с пръсти червената панделка около врата си, като се чудеше защо ли я бяха накарали да си я сложи. Операторът каза:

— Добре. Вече сме готови. Действие!

Започна с „околосветското пътуване“: усърдна работа с езика и устните по ушите и шията, спускане надолу през гърдите и корема, с целувки в кръг по слабините и около пениса, после — по двете бедра и чак до пръстите на краката и леко смукване на всеки пръст. Забеляза, че започва да се възбужда. Обърна го да легне по корем и започна да движи езика си отзад по тялото му. Движеше го бавно, сръчно, откривайки всички ерогенни зони и чувствителни местенца, като ги обработваше внимателно. Мъжът бе вече напълно възбуден и твърд като камък.

— Влез в нея — нареди операторът.

Мъжът се обърна, намести се върху нея и разтвори бедрата й. Пенисът му бе достигнал огромните си размери, а когато проникна в нея, Хилди забрави предишните си страхове. Усещането бе неописуемо.

— Мушни ми го, скъпи! — извика тя.

Мъжът бе проникнал много навътре в нея, поклащайки се напред-назад и Хилди започна да се движи в такт с тялото му, като хълбоците й се гърчеха все по-бързо и по-бързо. В далечния край на стаята зрителят седеше наведен напред и не изпускаше нито едно движение. Момичето притвори очи. „Но тя ще развали всичко!“

— Очите й! — извика зрителят.

Режисьор-операторът извика:

— Offne die Augen!4

Хилди стреснато отвори очите. Гледаше мъжа върху себе си. Добър бе. Точно такъв секс й харесваше. С твърд и проникващ дълбоко пенис. Партньорът й вече се движеше по-бързо и тя започна да му отвръща в такт. Обикновено не стигаше до оргазъм, освен когато се любеше с приятелката си. С клиентите винаги се преструваше, а те изобщо не усещаха измамата. Но операторът я бе предупредил, че ако не стигне до оргазъм, няма да си получи премията. Така че се отдаде напълно на акта и започна да си мисли за всичките хубави дреболии, които щеше да си купи с парите. Усети, че кулминацията наближава.

— По-бързо! — извика тя. — По-бързо!

Тялото й започна да се свива в конвулсии.

— Ох, сега! — изписка Хилди. — Сега! Сега!

Зрителят кимна и операторът изкрещя:

— Хайде!

Ръцете на мъжа обхванаха шията на момичето. Огромните му пръсти се свиха върху гръкляна и започнаха да стискат. Тя го погледна в очите и погледът му я изпълни с ужас. Опита се да извика, но не можеше да си поеме дъх. Започна отчаяно да се мъчи да се освободи, като тялото й се тресеше в дивите спазми на оргазъма й, но той я държеше здраво. Нямаше никакво спасение.

Зрителят седеше и поглъщаше всичко, опиянен от удоволствието да гледа в очите на умиращата, получила наказанието си.

Тялото на момичето потръпна още веднъж, а после утихна.

ГЛАВА 23

Цюрих

Понеделник, 4 октомври

10:00 часа

Когато Елизабет влезе в кабинета си, намери върху бюрото запечатан плик, адресиран до нея и с надпис „Строго поверително“. Разпечата го и извади доклад от химическата лаборатория. Подписан бе от Емил Йопли. Докладът бе пълен с технически термини и тя го прочете, без да го разбере. После го прочете отново. И още веднъж. Четеше все по-бавно. Когато най-после разбра смисъла на прочетеното, позвъни на Кати:

— Ще се върна след един час.

Тръгна да търси Емил Йопли.

Той бе висок, около тридесет и пет годишен, със слабо, луничаво лице и плешива глава, ако не се смяташе един светлочервен кичур. Въртеше се неспокойно и като че ли не бе свикнал да приема посетители в малката си лаборатория.

— Прочетох доклада ви — започна Елизабет. — Но в него има доста неща, които не разбирам. Помислих си, че може да ми ги обясните.

Смущението на Йопли моментално изчезна. Наведе се напред, с уверен и спокоен вид и започна бързо да говори:

— Експериментирам с метод за забавяне на бързото обособяване на колагените, като използвам микозни полизахариди и ензимни блокиращи техники. Колагенът, естествено, е основната протеинова съставка на всички съединителни тъкани.

— Естествено — съгласи се Елизабет.

Дори не се опитваше да разбере изброяваните от Йопли технически подробности. Разбираше само, че разработваният от него проект би могъл да забави процеса на стареене. Идеята бе изумителна.

Седеше неподвижно и го слушаше, мислейки си какво би означавало всичко това за коренната промяна на човешкия живот на земята. Според твърденията на Йопли нямаше причина човек да не може да живее до сто, сто и петдесет години, а и до двеста години.

— Няма дори да е необходимо да се използват инжекции — заяви Йопли. — По моя метод съставните части на препарата могат да се приемат чрез устата във вид на хапчета или капсули.

Възможностите бяха невероятни. Ефектът би бил равен на социална революция. И милиарди долари за „Рофи и синове“. Щяха да го произвеждат сами, а и да продават лицензи на други компании. Трудно би се намерил човек, прехвърлил петдесетте, който да не поиска да вземе хапче, запазващо младостта му. Елизабет едва прикриваше обзелото я вълнение.

— Докъде сте стигнали с работата си по проекта?

— Както съм посочил в доклада, през последните четири години правя опити с животни. Всички резултати напоследък са положителни. Вече сме почти готови да го изпробваме и с хора. — Ентусиазмът му й харесваше.

— Кой друг знае за проекта? — попита Елизабет.

— Баща ви знаеше. Провежда се при най-строга секретност, което означава, че докладвам само на президента на компанията и на един от членовете на съвета.

Елизабет усети внезапен хлад.

— Кой от членовете?

— Мистър Валтер Гаснер.

Елизабет замълча за малко.

— Отсега нататък — реши тя — искам да се отчитате пред мен. Само пред мен.

— Да, мис Рофи — отговори изненадано Йопли.

— След колко време можем да го пуснем на пазара?

— Ако всичко върви добре, след година и половина до две години.

— Чудесно. Ако имате нужда от нещо — пари, допълнителна помощ или апаратура, уведомете ме. Искам да продължавате колкото е възможно по-бързо.

— Да, мадам.

Елизабет се надигна, а Емил Йопли моментално скочи на крака.

— Приятно ми беше да се запозная с вас — каза той със срамежлива усмивка. — Уважавах баща ви.

— Благодаря ви — отвърна Елизабет.

Сам е знаел за проекта. Дали това е било едно от основанията му да не продава компанията?

Вече бе стигнала до вратата, когато Емил Йопли каза:

— Ще има ефект и за хората!

— Да — съгласи се Елизабет. — Разбира се, че ще има.

Непременно трябва да има.

— Как се процедира със свръхсекретен проект?

— От самото начало ли? — попита Кати Ерлинг.

— От самото начало.

— Ами, както ви е известно, ние разработваме неколкостотин нови продукти, които са на различен етап на експериментиране. Те…

— Кой ги одобрява?

— До определен размер на влаганите средства — от ръководителите на съответния отдел — обясни Кати Ерлинг.

— До какъв размер?

— Петдесет хиляди долара.

— А след това?

— Трябва да се получи одобрението на съвета. Естествено един проект не може да попадне в категорията на свърхсекретните разработки, докато не се получат резултати от първоначалните изпитания.

— Искате да кажете, докато няма уверения, че може да бъде успешен?

— Точно така.

— Как се запазва тайната?

— Ако е важен проект, цялата работа се прехвърля в някоя от най-охраняваните ни лаборатории. Цялата документация се изважда от общата картотека и се поставя в специално помещение, до което имат достъп само трима души. Ученият, който ръководи проекта, президентът на компанията и един от членовете на съвета.

— Как се решава кой от членовете да бъде информиран? — попита Елизабет.

— Баща ви определи Валтер Гаснер.

В мига, в който изрече тези думи, Кати осъзна грешката си.

Двете жени се спогледаха и Елизабет каза:

— Благодаря, Кати. Няма друго.

Елизабет не бе споменала за проекта на Йопли. И все пак Кати знаеше за кой проект става дума. Възможните варианти бяха два. Или Сам й е имал доверие и е казал за проекта на Йопли, или пък тя сама е научила за него. Заради някого.

Проектът бе изключително важен и не можеше да се допуска никакъв провал. Ще провери сама как го охраняват. Трябваше да говори и с Валтер Гаснер. Посегна към телефона, но после размисли. Имаше и по-добър начин.

Късно следобед Елизабет бе вече на борда на редовния полет за Берлин.

Валтер Гаснер бе неспокоен.

Бяха седнали в ъгловото сепаре на горния етаж на ресторант „Папийон“. При предишните й посещения в Берлин Валтер винаги бе настоявал Елизабет да вечеря с Ана и с него у дома им. Но този път изобщо не спомена подобно нещо. Предложи й да се срещнат в ресторант. И бе дошъл без Ана.

С откритото си момчешко лице Валтер Гаснер все още приличаше на кинозвезда, но под хубавата фасада се бяха появили пукнатини. В изражението му се усещаше някакво напрежение, а ръцете му не спираха да се движат. Изглеждаше много разтревожен от нещо. Когато Елизабет попита за Ана, Валтер измърмори неясно:

— Ана не се чувства добре. Не можа да дойде.

— Нещо сериозно ли е?

— Не, не. Ще се оправи. Вкъщи си е и си почива.

— Ще й звънна и…

— Няма нужда да я безпокоиш.

Разговорът я озадачи, защото не бе в стила на Валтер, когото Елизабет винаги бе смятала, за открит и отзивчив. Подхвана въпроса за Емил Йопли:

— Проектът, по който работи, ни е крайно необходим.

— Ще излезе нещо голямо — кимна Валтер.

— Помолих го да не докладва пред никого оттук нататък — каза тя.

Ръцете му изведнъж спряха да се движат. Остана като вцепенен. Вдигна очи към нея и попита:

— Защо си решила така?

— Не го приемай като лична обида, Валтер. Щях да направя същото с когото и да било друг от членовете на съвета. Искам просто аз да се занимавам с изпълнението на проекта.

— Разбирам — отвърна той, но ръцете му останаха неподвижни върху масата. — Имаш право, разбира се. — Усмихна се насила, но тя видя какво усилие му костваше това. — Елизабет, Ана притежава голям дял в компанията. Тя не може да го продаде, докато ти не дадеш одобрението си. Това е… много важно. Аз…

— Съжалявам, Валтер, но не мога да допусна да продаваме сега.

Ръцете му неочаквано започнаха да треперят.

ГЛАВА 24

Хер Юлиус Бадрут беше слаб и отблъскващ човек, подобен на скакалец, неподходящо облечен в черен костюм. Напомняше за рисуваните от децата човечета с ъглести крайници и квадратно тяло, към което е прикачено сухо, недовършено лице. Седеше вдървено срещу Елизабет на масата в заседателната зала на „Рофи и синове“. С него бяха дошли още петима банкери. Всички бяха облечени в черни костюми с жилетки, бели ризи и тъмни вратовръзки. Облеклото им според Елизабет повече приличаше на униформа. Огледа студените и безизразни лица на насядалите около масата и усети някакво лошо предчувствие. Преди началото на срещата Кати бе поднесла кафе и вкусни, прясно изпечени сладкиши. Мъжете отказаха до един. Така, както отказаха и на поканата на Елизабет за обяд. Реши, че това е лош знак. Бяха дошли само да си получат парите, които им дължеше.

— Преди всичко — започна Елизабет — искам да ви благодаря, че дойдохте днес при нас.

В отговор се разнесе учтив, неопределен шепот. Пое дълбоко дъх и продължи:

— Поканих ви тук, за да обсъдим удължаването на сроковете за изплащане на заемите, които ви дължи „Рофи и синове“.

Юлиус Бадрут поклати глава с бързи и резки движения.

— Съжалявам, мис Рофи. Вече сме информирали…

— Не съм свършила — прекъсна го Елизабет и огледа стаята. — Ако аз бях на вашето място, господа, щях да откажа.

Всички я зяпнаха, а после се спогледаха с недоумение. Елизабет продължи:

— Ако сте били загрижени за заемите, когато баща ми ръководеше компанията — а той бе отличен бизнесмен, защо трябва да удължавате срока заради една жена, която няма никакъв опит в бизнеса?

Юлиус Бадрут каза сухо:

— Струва ми се, че вие си отговорихте сама, мис Рофи. Нямаме намерение да…

— Не съм свършила — прекъсна го Елизабет.

Погледите им бяха станали по-внимателни. На свой ред и тя ги изгледа подред, уверявайки се, че слушат внимателно. Те бяха швейцарски банкери — почитани, уважавани и гледани със завист от по-незначителните им колеги в други части на финансовия свят. Вече я слушаха внимателно, с протегнати напред шии, а позата им на нетърпение и досада бе заменена с любопитство.

— Всички вие познавате „Рофи и синове“ от много години — продължи Елизабет. — Сигурна съм, че повечето от вас познаваха баща ми, а ако сте го познавали, сигурно сте го уважавали.

Неколцина от присъстващите кимнаха утвърдително.

— Предполагам — продължаваше Елизабет, — че вие, господа, сте се задавили със сутрешното си кафе, когато сте научили, че аз съм заела президентското място.

Един от банкерите се усмихна, а после се разсмя високо и каза:

— Съвсем права сте, мис Рофи. Не искам да съм неучтив, но мисля, че говоря от името на колегите, като казвам, че… Как го казахте? Задавихме се със сутрешното си кафе.

— Не ви упреквам — отговори Елизабет с невинна усмивка. — Сигурна съм, че и аз щях да реагирам по същия начин.

Намеси се още един от банкерите:

— Любопитно ми е, мис Рофи, защо седим тук, след като всички сме единодушни относно резултата от срещата — разпери театрално ръце той.

— Вие сте тук — обясни Елизабет, — защото сте едни от най-големите банкери в света. Не мога да повярвам, че сте преуспели, пресмятайки всичко в долари и центове. Ако е така, то тогава всеки един от вашите счетоводители може да ви върши работата. Убедена съм, че банковото дело означава много повече.

— Разбира се, че е така — промърмори трети банкер, — но ние сме и бизнесмени, мис Рофи, а…

— А „Рофи и синове“ е бизнес. Голям бизнес. Размерите му не ми бяха ясни преди да седна зад бюрото на баща си. Нямах представа на колко много хора по целия свят компанията е спасила живота. Или за огромния ни принос за развитието на медицината. Или колко хиляди души зависят от компанията, за да преживяват. Ако…

— Всичко това заслужава уважение — прекъсна я Юлиус Бадрут, — но ми се струва, че се отклоняваме от същността на въпроса. Доколкото зная, подсказали са ви, че ако освободите акциите за продажба, ще имате повече от достатъчно средства, за да изплатите заемите си.

„Първата му грешка — помисли си Елизабет. — Доколкото зная, подсказали са ви.“

Предложението бе направено в тесен кръг на заседание на Управителния съвет, където всички въпроси бяха поверителни. Някой от присъствалите на това заседание е проговорил. Някой, който се опитва да я изнудва. Възнамеряваше да открие кой е той, но това щеше да стане по-късно.

— Искам да ви задам един въпрос — подхвърли Елизабет. — Ако ви изплатим заемите, ще се интересувате ли откъде са дошли парите?

Юлиус Бадрут я изгледа изпитателно, прехвърляйки наум въпроса й в очакване на някакъв капан. Най-после отвърна:

— Не. Няма да се интересуваме, след като си получим парите.

Елизабет се наведе напред и добави настойчиво:

— Значи за вас няма значение дали ще ви платим със средства от продажбите на акции или със собствени пари. На всички ви е известно, че „Рофи и синове“ няма да фалира. Нито днес, нито утре, нито пък когато и да е. Моля ви само да ни дадете още малко време.

Юлиус Бадрут сви тънките си устни и каза:

— Мис Рофи, повярвайте, че наистина ви съчувстваме. Разбираме колко сте разстроена от ужасната трагедия, но ние не можем да…

— Три месеца — предложи Елизабет. — Деветдесет дни. Като, естествено, ще добавите наказателните лихви.

Около масата настъпи мълчание. Но то бе неодобрително. Лицата им бяха студени и враждебни. Реши да направи последен опит.

— Аз… не зная дали е уместно да ви се доверя — започна тя с преднамерена колебливост, — и ще ви помоля да го запазите в тайна. — Огледа се наоколо и разбра, че отново е привлякла вниманието им. — „Рофи и синове“ е пред прага на огромно научно откритие, което ще промени изцяло фармацевтичната промишленост. — За миг се спря, за да ги заинтересува още повече. — Нашата компания е на път да създаде нов препарат, който според нашите предвиждания ще надмине по продажби всеки друг продукт на пазара.

Усещаше, че атмосферата се променя.

Пръв захапа въдицата Юлиус Бадрут.

— За какъв… ъ-ъ… препарат става дума?

— Съжалявам, хер Бадрут — поклати глава Елизабет. — Казах ви вече повече, отколкото трябваше. Мога само да допълня, че става въпрос за най-голямото изобретение в историята на нашия бранш. Ще ни бъде нужно да направим значителни разширения на заводите. Ще трябва да ги удвоим, а вероятно и да ги утроим. Естествено, че ще ни се наложи да търсим някой, който да ни финансира в големи мащаби.

Банкерите се споглеждаха и си правеха някакви тайни знаци. Хер Бадрут наруши мълчанието:

— Ако ви дадем отсрочка в размер на 90 дни, ние естествено ще разчитаме да бъдем основните банкови посредници на „Рофи и синове“ при всички бъдещи сделки.

— Естествено.

Нова размяна на многозначителни погледи. „Нещо подобно на там-тамите в джунглата“ — помисли си Елизабет.

— Като същевременно — продължи хер Бадрут — имаме пълните ви уверения, че в края на тримесечния срок всичките ви отсрочени плащания ще бъдат покрити изцяло, нали така?

— Да.

Хер Бадрут замълча замислено. Погледна към Елизабет, после огледа останалите и получил мълчаливото им съгласие, заключи:

— За себе си мога да кажа, че ще се съглася. Смятам, че една отсрочка с наказателна лихва няма да ни навреди.

Един от банкерите кимна с глава в знак на съгласие и каза:

— Щом смяташ, че можем да се съгласим, Юлиус…

И това бе всичко. Елизабет се облегна назад, опитвайки се да прикрие обзелото я чувство на облекчение. Спечелила бе деветдесет дни.

Всяка минута от тях щеше да й бъде необходима.

ГЛАВА 25

Сякаш бе попаднала в кратера на вулкан.

Какво ли не преминаваше през бюрото на Елизабет: доклади от стотиците отдели към седалището на компанията, справки от фабриките в Заир, от лабораториите в Гренландия, от представителствата в Австралия и Тайланд — от всички посоки на света. Пристигаха сведения за нови препарати, продажби, статистически прогнози, рекламни кампании и експериментални програми.

Трябваше да взима решения за строежа на нови фабрики, за продажбата на стари сгради, за поглъщането на фалирали компании, да назначава и уволнява служители. Елизабет ползваше съветите на специалисти по всяка от дейностите на компанията, но крайните решения трябваше да взема тя. Както някога ги бе вземал Сам. Сега оценяваше по достойнство трите години, прекарани близо до баща си. Знаеше много повече за компанията, отколкото бе предполагала, но не достатъчно. Самите й мащаби бяха грандиозни. Досега Елизабет си бе представяла компанията като кралство, но всъщност тя беше мрежа от кралства, управлявани от вицекрале, а кабинетът на президента бе тронната зала. Всеки от братовчедите й управляваше свое собствено владение, но същевременно надзираваше и други задморски територии, така че се налагаше да пътува постоянно. Елизабет бързо разбра, че има и един по-особен проблем. Тя бе жена, попаднала в света на мъжете, което имаше своето значение. Никога не бе вярвала истински в мита, че мъжете си приписват някакво превъзходство над жените, но скоро се убеди в противното. Никой не говореше за него, нито пък го показваше открито, но Елизабет се сблъскваше с присъствието му всеки ден. Невъзможно бе да не усети създаденото от някогашните предразсъдъци отношение. Мъжете не понасяха да бъдат ръководени от жени. Чувстваха се обидени, ако жена поставяше под съмнение техните оценки или ако се опитваше да ги поправи. Фактът, че Елизабет бе млада и хубава, влошаваше нещата още повече. Мъжете се опитваха да й докажат, че трябва да си седи вкъщи — в леглото или в кухнята, а не да се занимава със сериозните въпроси на бизнеса и да ги остави на тях.

Елизабет всеки ден се срещаше с ръководителите на различни отдели. Не всички бяха враждебно настроени. Някои се държаха като хищници. Седналото в президентското кресло красиво момиче предизвикваше мъжкото его. Мислите им лесно можеха да се разгадаят: „Ако успея да я изчукам, ще мога да й се наложа.“

Както си мислеха момчетата в Сардиния, но във вариант за възрастни.

Мъжете я задиряха по погрешен начин. Можеха да успеят, ако се възхищаваха на интелекта й, защото именно там тя ги превъзхождаше. Подценяваха интелигентността й, което беше съвсем погрешно.

Подценяваха способността й да взема решения, което бе още по-погрешно.

Недооценяваха и силата на духа й, а това бе най-голямата им грешка. Тя бе Рофи — кръвно свързана със стария Самуел и баща си, и бе наследила тяхната решителност и дух.

Макар че мъжете около нея се опитваха да я използват, в действителност изиграни оставаха те. Елизабет успяваше да се добере до познанията, опита и уменията, които бяха натрупали, и ги усвояваше за себе си. Оставяше мъжете да говорят, а тя ги слушаше. Задаваше въпроси и запомняше отговорите.

И научи много.

Всяка вечер Елизабет вземаше вкъщи две тежки чанти с доклади, които изчиташе. Понякога работеше до четири часа сутринта. Фотографът от някакъв вестник успя да я снима една вечер, когато излизаше от работа, придружена от секретарката с двете чанти. На следващия ден снимката й се появи във вестниците под заглавието: „Работещата богата наследница“.

Елизабет изведнъж стана световна знаменитост. Историята на красивото младо момиче, наследило корпорация с многомилиарден капитал и станало неин президент, бе наистина завладяваща. Пресата направо пощуря. Елизабет бе хубава, интелигентна и непосредствена — съчетание, което рядко се срещаше при знаменитостите. Отделяше време на журналистите винаги, когато можеше, опитваше се да възстанови разклатената репутация на компанията, за което й бяха благодарни. Когато не можеше да отговори на някой от задавените й въпроси, не се стесняваше да вдигне телефона и да попита някого.

Братовчедите й летяха всяка седмица до Цюрих, за да присъстват на заседанията и Елизабет беше с тях колкото се може повече. Срещаше се с всички заедно, но и с всеки поотделно. Разговаряше с тях, изучаваше ги, опитвайки се да открие кой от тях е позволил да умрат невинни хора при експлозията, кой бе продал секретните разработки на конкурентите и кой се мъчеше да унищожи „Рофи и синове“. Някой от братовчедите й.

Иво Палаци, завладяващо сърдечен и очарователен.

Алек Никълс, коректен и благ човек, истински джентълмен, готов да й помогне винаги, когато е нужно.

Шарл Мартел, потискан и изплашен човек. А изплашените хора могат да станат опасни, когато са поставени натясно.

Валтер Гаснер. Истински германец. Хубав и приветлив на външен вид. Но какъв бе по характер? Бе се оженил за Ана, богата наследница, тринайсет години по-възрастна от него. По любов ли се бе оженил или заради парите й?

Когато се срещаше с тях, Елизабет ги наблюдаваше, слушаше ги и търсеше доказателства. Споменаваше за експлозията в Чили, следейки реакциите им, говореше за патентите, откраднати от други компании, и обсъждаше предстоящите дела, заведени от властите.

Не успя да научи нищо. Който и да бе той, явно че бе много хитър и нямаше да се издаде. Трябваше да му се постави клопка. Елизабет си спомни забележката, написана от Сам на една от страниците на доклада: „Да се открие негодникът.“ Трябваше да намери някакъв начин.

Елизабет откри, че скритите игри в търговията с лекарства почват да й стават все по-забавни.

Лошата новина преднамерено се разпространяваше. Ако се появеше съобщение, че някой е умрял в болницата от лекарство на конкуренцията, само след половин час десетина души вече звъняха по телефона из цял свят. „Между другото, чухте ли за…?“

Външно обаче всички компании поддържаха най-добри отношения. Шефовете на някои от големите фирми редовно провеждаха неофициални срещи, на една от които поканиха и Елизабет. Тя бе единствената поканена жена. Разговаряха за общите си проблеми.

Президентът на една от големите компании, който бе известен развратник на средна възраст, през цялата вечер вървеше подир Елизабет.

— С всеки божи ден правителството налага все по-строги ограничения. Ако утре някой гений изработи аспирина, управниците изобщо няма да го одобрят — каза й той с високомерна усмивка. — А вие, млада госпожице, имате ли представа кога се е появил аспиринът?

Младата госпожица отговори:

— Четиристотин години преди Христа, когато Хипократ открил салицила в кората на върбите.

Той я изгледа изненадано, след което усмивката му се стопи.

— Правилно.

И изчезна.

Шефовете на фирмите единодушно се съгласиха, че един от най-големите им проблеми е свързан с фирмичките от типа „и ние искаме“ — имитатори, които крадяха рецептите на наложили се лекарства, променяха имената им и бързо наводняваха пазара. А големите уважавани фармацевтични фирми губеха стотици милиони долари годишно.

В Италия дори не бе необходимо да се краде формулата.

— Италия е една от страните, където няма разпоредби в защита на новите лекарства — разказваше й един от шефовете. — Срещу подкуп от неколкостотин хиляди лири всеки може да купи формулите и да ги произведе без разрешително под друго наименование. Ние харчим милиони долари за научноизследователска дейност, а те прибират печалбите.

— Само в Италия ли е така? — попита Елизабет.

— В Италия и Испания е най-зле. Във Франция и Германия не е чак толкова лошо. В Англия и Щатите са най-почтени.

Елизабет гледаше всички тия възмутени, високонравствени хора и се питаше дали някой от тях не е замесен в кражбите на патенти от „Рофи и синове“.

На Елизабет й се струваше, че прекарва по-голямата част от времето си в самолети. Държеше паспорта си в най-горното чекмедже на бюрото. Поне веднъж седмично някой започваше да звъни като луд от Кайро, Гватемала или Токио и след няколко часа тя бе вече в самолета с половин дузина помощници, излитайки по някакъв нетърпящ отлагане случай.

Срещна се с директорите на заводите и техните семейства в големи градове като Бомбай, както и в отдалечени райони като Пуерто Валарта, и постепенно започна да възприема по нов начин „Рофи и синове“. Докладите и справките вече не бяха за нея някаква безлична купчина. Докладът с надпис „Гватемала“ вече означаваше Емил Нуньос, дебелата му, весела жена и техните дванайсет деца; „Копенхаген“ означаваше Нилс Бьорн и сакатата му майка, която живееше при него; „Рио де Жанейро“ й напомняше за вечерята с Алесандро Дювал и неговата прелестна любовница.

Елизабет поддържаше постоянна връзка с Емил Йопли. Обаждаше му се винаги по директния телефон в малкия му апартамент в Аусерзил, когато вече бе вкъщи.

Взимаше предпазни мерки дори по телефона.

— Как вървят нещата?

— Малко по-бавно, отколкото очаквах, мис Рофи.

— Имате ли нужда от нещо?

— Не. Само от време. Натъкнах е на един дребен проблем, но мисля, че вече съм го разрешил.

— Чудесно. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо — каквото и да е то.

— Непременно. Благодаря ви, мис Рофи.

Елизабет слагаше слушалката. Искаше й се да го подтикне, да му каже да бърза, тъй като даденото й от банките време течеше. Отчаяно се нуждаеше от това, върху което работеше Емил Йопли, но ако го притесняваше, нямаше да постигне нищо, така че потискаше нетърпението си. Тя бе наясно, че опитите вероятно няма да бъдат завършени до изтичането на срока на заемите. Но имаше свой план. Възнамеряваше да разкаже на Юлиус Бадрут за тайната разработка, да го вземе в лабораторията и да го остави да види сам какво се прави. Тогава банките щяха да й дадат отсрочка, колкото бъде необходимо.

Елизабет работеше с Рийс Уйлямс все повече и повече, като понякога оставаха до късно през нощта. Често работеха само двамата, а после вечеряха в личната й трапезария до кабинета или в елегантния апартамент, който бе наела. Жилището се намираше в съвременна сграда на Цюрихберг, имаше изглед към Цюрихското езеро и бе просторно и слънчево. Тя усещаше повече от всякога силното, животинско привличане на Рийс, но ако той я харесваше, с нищо не показваше, че е така. Държеше се винаги учтиво и приятелски. Искаше да може да разчита на него, да му се доверява, но все пак знаеше, че трябва да бъде предпазлива. Неведнъж бе почти готова да му разкаже за опитите да саботират компанията, но нещо я спираше. Още не бе подготвена да го обсъжда с когото и да е. Поне докато не научи нещо повече.

Елизабет придобиваше все по-голямо самочувствие. Веднъж обсъждаха продажбите и стана дума за нов гел за коса, който не се продаваше достатъчно добре. Елизабет го бе опитвала и знаеше, че е много по-добър от други подобни стоки на пазара.

— Масово ни го връщат от парфюмерийните магазини — оплакваше се отговарящият за продажбите. — Просто не може да се наложи. Необходима е по-голяма реклама.

— Вече сме надхвърлили средствата за реклама — възрази Рийс. — Ще трябва да измислим някакъв друг подход.

— Изтеглете го от парфюмериите — намеси се Елизабет.

Всички се обърнаха към нея.

— Какво?

— Навсякъде може да се купи — обясни тя на Рийс. — Мисля да продължаваме с рекламите, но да го продаваме само във фризьорските салони. Направете го недостъпен, да не се среща често. Създайте такава представа за него.

Рийс се замисли за миг, после кимна и каза:

— Добре. Нека опитаме.

Започнаха да го търсят навсякъде.

След време Рийс бе й направил комплимент:

— Ти не си само хубава кукла!

Значи бе започнал да забелязва!

ГЛАВА 26

Лондон

Петък, 2 ноември

17:00 часа

Алек Никълс бе сам в сауната на клуба, когато вратата се отвори и в изпълненото с пара помещение влезе някакъв човек с пешкир около кръста. Седна до Алек на дървената пейка.

— Горещо като между циците на вещица, нали, сър Алек?

Алек се обърна. Беше Джон Суинтън.

— Как сте влязъл тук?

— Казах, че ме очакваш — намигна му Суинтън, а после го погледна настойчиво. — Ти ме очакваше, нали сър Алек?

— Не — отговори Алек. — Казах ви, че ми трябва повече време.

— Каза ни също така, че миличката ти братовчедка ще продаде акциите и че ще ни дадеш парите.

— Тя… тя промени решението си.

— Е, тогава ще трябва да я накараш да си го промени отново, нали така?

— Опитвам се. Въпрос на…

— Въпросът е колко глупости още ще слушаме от тебе. — Джон Суинтън се премести по-близо до Алек, принуждавайки го да се отдръпне. — Не искаме да ставаме груби, защото е хубаво човек да си има добро приятелче като тебе в парламента. Нали разбираш какво искам да ти кажа? Но всичко си има граници. — Вече почти се облягаше върху Алек, избутвайки го към края на пейката. — Ние ти направихме услуга. Време е вече и ти да ни се отплатиш. Трябва да ни намериш една пратка с наркотици.

— Не! Невъзможно е! — извика Алек. — Не мога. Няма никакъв начин да…

Алек изведнъж се намери избутан на края на пейката в близост до огромния метален контейнер с горещи камъни.

— Внимавайте! — извика Алек. — Аз…

Суинтън сграбчи ръката на Алек и я изви, натискайки го към купчината камъни. Алек усети, че космите на ръката му се опърлиха.

— Не!

В следващия миг ръката му бе натисната върху камъните, той изпищя и падна на пода, обезумял от болки. Суинтън се надвеси над него.

— Ще намериш начин. Пак ще ти се обадя.

ГЛАВА 27

Берлин

Събота, 3 ноември

18:00 часа

Ана Рофи Гаснер не знаеше докога ще може да издържи.

Бе се превърнала в затворничка в собствената си къща. С изключение на чистачката, която идваше веднъж в седмицата за по няколко часа, Ана оставаше сама с децата, напълно в ръцете на Валтер. Той вече не се и опитваше да прикрива омразата си. Веднъж Ана седеше в детската стая и слушаше с децата една от любимите им песнички.

В стаята се втурна Валтер.

— Писна ми вече! — изкрещя той и счупи плочата, а децата се разтрепериха от страх.

Ана се опита да го успокои:

— Аз… съжалявам, Валтер. Не… не знаех, че си се прибрал. Искаш ли нещо?

Пристъпи към нея с искрящи очи и заяви:

— Трябва да се отървем от децата, Ана.

„Пред тях!“ — помисли си тя.

Сложи ръцете си върху раменете й.

— Каквото и да става в къщата ни, трябва да си остане наша тайна!

„Наша тайна. Наша тайна. Наша тайна.“

Усещаше как думите закънтяха в главата й, а ръцете му започнаха да я стискат, докато спря да диша. Загуби съзнание.

Когато се събуди, Ана откри, че е в леглото си. Завесите бяха спуснати. Погледна към часовника върху нощното шкафче. Беше шест часът следобед. В къщата бе тихо. Прекалено тихо. Първата й мисъл бе за децата и я обзе ужас. Надигна се от леглото с разтреперани крака и се повлече към вратата. Беше заключена отвън. Доближи ухо до рамката на вратата и се заслуша. Трябваше да се чуе някакъв шум от децата. Сигурно щяха да дойдат при нея.

„Ако изобщо могат. Ако все още са живи.“

Краката й трепереха толкова силно, че едва се добра до телефона. Прошепна тихо молитвата си, а после вдигна слушалката. Чу познатия сигнал. Поколеба се, ужасявайки се да мисли какво би й направил Валтер, ако разбере. Прогони мислите за Валтер и започна да избира номер 110. Ръцете й трепереха толкова силно, че избра погрешен номер. После сгреши отново. Започна да плаче. Оставаше й съвсем малко време. Борейки се с нарастващата уплаха опита отново, като избираше номера едва-едва. Чу някакъв звън, а после като по чудо се обади мъжки глас:

— Полицията. Мога ли да ви помогна с него?

— Да! — Гласът й се превърна в плач. — Да, ако обичате! Изпаднала съм в голяма беда. Изпратете веднага…

Пред нея се изпречи Валтер, издърпа телефона от ръцете й и я блъсна на леглото. Тресна силно апарата, като дишаше тежко, откъсна кабела от стената и се обърна към Ана.

— Децата — прошепна тя. — Какво си направил с децата?

Валтер не й отговори.

Централното отделение на берлинската криминална полиция се намираше на „Кайтщрасе“ 2932 в квартал с обикновени на вид жилищни кооперации и административни сгради. Номерът за спешни случаи бе съоръжен е автоматична система, така че обаждащият се не можеше да прекъсне линията, докато електронният превключвател не я освободи.

По този начин можеше да се открие всеки телефонен номер, откъдето са се обаждали, независимо от продължителността на разговора. Сложната апаратура бе гордостта на отдела.

Пет минути след позвъняването на Ана Гаснер инспектор Паул Ланге влезе в кабинета на началника си, майор Вагеман, носейки със себе си касетофон.

— Ще ви помоля да чуете това. — Инспектор Ланге натисна бутона. Металическият глас произнесе: „Полицията. Можем ли да ви помогнем?“

После се чу изпълнен с ужас женски глас: „Да! Да, ако обичате! Изпаднала съм в голяма беда. Изпратете веднага…“

После се чу трясък, припукване и връзката се загуби. Майор Вагеман вдигна очи към инспектора.

— Проследихте ли откъде е обаждането?

— Знаем от чие жилище са се обадили — предпазливо отвърна инспектор Ланге.

— Тогава какво чакате? — попита нетърпеливо майор Вагеман. — Обадете се да ви пратят кола и тръгвайте.

— Искам да дадете съгласието си. — Инспектор Ланге постави лист хартия върху бюрото на майора.

— По дяволите! — втренчи се майор Вагеман в него. — Сигурни ли сте?

— Да, господин майор.

Майорът погледна отново към сведението. Телефонът се водеше на името на Валтер Гаснер. Шеф на немския клон на „Рофи и синове“ — един от индустриалните гиганти в Германия.

Не бе нужно да обсъждат какви неприятности можеха да имат. Само някой идиот можеше да не разбира това. Един погрешен ход и двамата щяха да си търсят работа. Майорът се замисли за миг, а после реши:

— Добре. Проверете. Искам вие да отидете лично. И пипайте много внимателно. Ясно ли е?

— Разбрано, господин майор.

Имението на Гаснер се намираше във Ванзее — скъп квартал на югозапад от Берлин. Инспектор Ланге избра по-дългата „Хохенцолерндай“, вместо по-бързия аутобан, защото движението по нея бе по-слабо. Премина по „Клейалее“ край скритата зад ограда от бодлива тел сграда на ЦРУ, Продължи край щаба на американските войски и зави надясно по някогашния път номер 1 — най-дългото шосе в Германия, започващо от Източна Прусия и стигащо до белгийската граница. Вдясно остана Мостът на съюзниците, на който бяха разменили шпионина Абел за пилота на Ю–2 Гари Пауърс. Инспектор Ланге излезе от магистрала и пое сред гористите хълмове на Ванзее.

Къщите бяха големи и хубави. Инспектор Ланге понякога вземаше жена си в неделя и идваха насам просто за да погледат отдалече къщите и поляните.

Откри необходимия му адрес и зави по дългата алея, водеща към имението на Гаснер. То демонстрираше нещо повече от богатство, и това беше власт. Династията Рофи бе достатъчно мощна, за да сваля дори правителства. Майор Вагеман имаше право: трябваше да бъде много внимателен.

Инспектор Ланге спря пред входната врата на триетажната каменна сграда, излезе от колата, свали шапката си, натисна звънеца и зачака. Отговори му тягостна тишина, сякаш къщата бе напусната. Знаеше, че не е възможно да е празна. Позвъни отново. Никакъв звук, само потискаща тишина. Чудеше се дали да обиколи откъм задния вход, но изведнъж вратата се разтвори. На прага застана жена. Беше на средна възраст, обикновена на вид, облечена в измачкан пеньоар. Ланге помисли, че е прислужницата. Извади полицейската си карта.

— Бих искал да се видя с мисис Валтер Гаснер. Предайте й, че я търси инспектор Ланге.

— Аз съм мисис Гаснер — отговори жената.

Инспектор Ланге едва прикри изненадата си. Жената срещу него изобщо нямаше вид да е стопанката на къщата.

— Аз… Някой позвъни в полицията преди известно време — започна той.

Гледаше го с празен и незаинтересован поглед. Инспектор Ланге усети, че нещо не е наред, но не можеше да си обясни причината. Стори му се, че е изпуснал някаква важна подробност.

— Вие ли се обадихте, мисис Гаснер? — попита той.

— Да — отговори тя. — Но направих грешка.

Гласът й звучеше безжизнено и резервирано, което го обезпокои. Спомни си острия, истеричен глас, записан на касетата преди половин час.

— Само заради протокола, мога ли да ви запитам каква бе тази грешка?

— Имаше… — Колебанието й едва се усещаше. — Помислих, че едно от бижутата ми липсва. Намерих го.

На телефонния номер се обаждаха за убийства, изнасилвания и тежки телесни повреди. „И пипайте много внимателно.“

— Ясно. — Инспектор Ланге се повъртя, искаш да влезе вътре и да разбере какво крие от него. Но не можеше да направи нищо повече.

— Благодаря ви, мисис Гаснер. Извинявайте, че ви обезпокоих.

Продължаваше да стои ядосан пред вратата и я гледаше как се затваря под носа му. Върна се бавно при колата и потегли.

Ана затвори вратата и се обърна.

Валтер кимна с глава и каза тихо:

— Беше чудесна, Ана. Хайде да се качваме горе.

Обърна се към стълбището, а Ана измъкна скритата в пеньоара й ножица и я заби в гърба му.

ГЛАВА 28

Рим

Неделя, 4 ноември

12:00 часа

Времето този ден беше прекрасно и Иво Палаци реши да се разходят със Симонета и трите им хубави дъщери до Вилад’Есте. Докато вървеше подръка с жена си из легендарния парк Тиволи и гледаше тичащите пред тях момичета около фонтаните, Иво лениво си мислеше дали Пиро Лиджорио, създавайки парка за покровителите на семейство д’Есте, изобщо си е представял колко много радост ще дарява някой ден на милиони посетители. Вила д’Есте бе недалеч от Рим, сгушена сред разположените на североизток високи Сабински хълмове. Иво често идваше тук, но винаги го изпълваше особено чувство, когато застанал на върха, погледнеше надолу към десетките бликащи, фонтани, всеки от които бе изкусно проектиран и различен от останалите.

Иво бе идвал тук преди с Донатела и тримата си сина. Колко бяха се възхищавали на парка! Мисълта за тях го натъжи. Не беше се виждал с Донатела, нито пък бе говорил с нея след онзи ужасен следобед в жилището й. Още си спомняше живо колко жестоко го бе издрала. Сигурен бе, че в момента тя се разкайва и силно го желае. Е, няма да е зле да се поизмъчи малко, така, както и той бе страдал. В ушите му още звучеше гласът й, когато викаше по децата: „Елате насам. Оттук, момчета.“

Звукът бе толкова ясен, че му се стори съвсем истински. Чуваше я, че вика: „По-бързо, Франческо!“ Иво се обърна и видя отзад Донатела с трите момчета, поели решително към него, Симонета и момичетата. Първата му мисъл беше, че Донатела е дошла случайно в Тиволи, но в мига, в който видя израза на лицето й, всичко му стана ясно. Тая уличница бе решила да събере двете му семейства, опитвайки се да го съсипе! Иво скочи като луд и извика към Симонета:

— Елате да ви покажа нещо. Елате бързо всички!

И повлече семейството си по дългите виещи се каменни стъпала към долната площадка, като разблъскваше туристите и хвърляше изплашени погледи назад. Донатела и момчетата се приближаваха към стъпалата. Иво знаеше, че ако момчетата го забележат, всичко беше загубено. Достатъчно бе само някое от тях да извика „Татко!“, и на него нямаше да му остане нищо друго, освен да се удави в някой от фонтаните. Подгони Симонета и момичетата напред, като не ги оставяше да се спират и не смееше да се забави нито за миг.

— Накъде сте се затичали? — задъхано попита Симонета. — Защо трябва да бързаме?

— Подготвил съм ви изненада — весело обяви Иво. — Ще видиш.

Престраши се да погледне още веднъж назад. Донатела и момчетата не се виждаха. Напред имаше лабиринт, от който тръгваха стъпала и нагоре, и надолу. Иво избра стъпалата за нагоре.

— Елате насам! — извика на момичетата той. — Който стигне пръв върха, ще получи награда!

— Иво! Уморих се! — оплака се Симонета. — Не може ли да си починем малко?

Той я погледна изненадано.

— Да почиваме ли? Та тогава няма да има никаква изненада. Давай бързо!

Хвана Симонета за ръка и я повлече по стръмните стъпала, а дъщерите тичаха пред тях. Иво усети, че не му стига въздух. „Заслужават — помисли си с горчивина той — да ми се пукне сърцето и да умра на място. Проклети жени! На никоя не можеш да вярваш. Как може да ми прави такива номера? Обожавала ме! Ще я убия тая кучка!“

Представи си как ще удуши Донатела в леглото. Тя ще е облечена в прозрачна нощница. Ще разкъса нощницата и ще се качи върху нея, а тя ще се моли за милост. Иво усети, че започва да се възбужда.

— Няма ди да спрем за малко? — примоли се Симонета.

— Не! Вече почти стигнахме!

Пак се бяха изкачили на горната площадка. Иво бързо се огледа наоколо. Донатела и момчетата не се виждаха.

— Накъде си ни повел? — настоя Симонета.

— Ще видите — нервно извика Иво. — Следвайте ме! — И започна да ги бута към изхода.

Изабела, най-голямото момиче, попита:

— Ама тръгваме ли си, татко? Ние току-що дойдохме!

— Отиваме на друго място — запъхтяно обясни Иво.

Погледна назад. Донатела и момчетата вече се катереха по стъпалата.

— По-бързо, момичета!

Миг по-късно Иво и едното от семействата му бяха вече извън портата на Вила д’Есте и тичаха към паркираната на огромния площад кола.

— Никога не съм те виждала такъв — изпъшка Симонета.

— Никога не съм бил такъв — съгласи се Иво. Запали двигателя още преди да затворят вратите и изхвърча от паркинга, сякаш подире му се бе втурнал дяволът.

— Иво!

Той погали ръката на Симонета.

— Искам всички да се отпуснете вече. За награда ще… ще ви заведа на обяд в ресторант „Хаслер“.

Седнаха до прозореца с цветни стъкла с изглед към Испанската стълба, а в далечината се издигаше величествено катедралата „Свети Петър“.

Симонета и децата прекараха чудесно. Храната беше великолепна. Иво за малко не изяде листа с менюто. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва държеше ножа и вилицата. „Не мога да издържам повече — молеше се той. — Няма да й позволя да ми съсипе живота.“

Защото вече нямаше никакво съмнение, че Донатела възнамерява да направи точно това. Всичко бе загубено. Освен ако не намереше начин да даде на Донатела парите, които му искаше.

Трябваше да ги намери. Независимо по какъв начин.

ГЛАВА 29

Париж

Понеделник, 5 ноември

18:00 часа

Още в момента, в който Шарл Мартел влезе вкъщи, той усети, че ще има неприятности. Елен го очакваше, а при нея седеше Пиер Ришо — бижутерът, който бе направил копията на откраднатите бижута. Шарл застана ужасен на вратата.

— Заповядай, Шарл — покани го Елен. В гласа и имаше някаква скрита нотка, която го хвърли в паника. — Предполагам, че се познавате с мосю Ришо.

Шарл гледаше втренчено, знаейки, че каквото и да каже, то ще е достатъчно, за да го обесят. Бижутерът гледаше притеснено пода, явно чувствайки се неловко.

— Седни, Шарл! — прозвуча командата.

Шарл седна. Елен започна:

— Мили ми съпруже, очаква те обвинение в кражба с особено големи размери. Крал си бижутата ми и си ги заменял с несръчно изработени от мосю Ришо имитации.

Шарл с ужас усети, че си подмокря панталоните, нещо, което не бе правил от малък. Изчерви се. Отчаяно му се искаше да може да излезе от стаята за малко и да се преоблече. Не, искаше му се да избяга и никога да не се връща.

Елен знаеше всичко. Нямаше никакво значение как бе разбрала. Не можеше да има никакво спасение, нито пък милост. Самият факт, че Елен е разкрила кражбата, бе достатъчно ужасяващ. Но какво щеше да стане, когато разбере причината! А пък когато разбереше, че бе замислял да използва парите, за да избяга от нея. Представата му за ада щеше да придобие нови измерения. Никой не познаваше Елен така, както я познаваше Шарл. Тя бе жестока и способна на всичко. Щеше да го съсипе без изобщо да се замисля, щеше да го превърне в клошар — един от онези нещастни скитници, които спяха върху скъсани черги по улиците на Париж. Животът му изведнъж се бе превърнал в купчина лайна.

— Наистина ли си мислил, че подобна глупост може да остане неразкрита? — питаше го Елен.

Шарл седеше нещастен и мълчалив. Усещаше, че панталоните му се подмокрят отново, но не смееше да погледне надолу.

— Накарах мосю Ришо да ми разкаже всички подробности.

Накарала го. Шарл се боеше дори да си представи как го е направила.

— Имам фотокопия от всички разписки за парите, които си откраднал от мене. Мога да те вкарам в затвора за двайсет години. — Елен замълча, а после добави: — Ако реша да постъпя така.

Думите й само увеличаваха паниката, която бе обзела Шарл. Опитът го бе научил, че когато Елен започне да се държи великодушно, положението става опасно. Шарл не смееше да срещне погледа й. Чудеше се какво ли ще поиска от него. Нещо чудовищно.

Елен се обърна към Пиер Ришо:

— Няма да споменавате на никого нищо, докато не реша какво да правя.

— Разбира се, мадам Рофи-Мартел, разбира се, разбира се — избъбри нещастният човечец. Той погледна с надежда към вратата. — Мога ли да…

Елен кимна с глава и Пиер Ришо се изниза навън.

Елен го изчака да излезе, после се извърна и впи поглед в мъжа си. Усещаше колко го е страх. Но усещаше и нещо друго. Урина. Засмя се. Шарл се бе напикал от страх. Добре го бе дресирала. Елен бе доволна от Шарл. Бракът й я задоволяваше. Успяла бе да го пречупи и да го превърне в свое творение. Нововъведенията, които бе направил за „Рофи и синове“, бяха отлични, но зад всички тях стоеше Елен. Тя управляваше една малка част от „Рофи и синове“ посредством мъжа си, но това вече не й стигаше. Тя бе Рофи. Сама за себе си беше богата, а от предишните си бракове бе забогатяла още повече. Но не парите я интересуваха. Искаше да ръководи компанията. Замислила бе да използва дяловете си за закупуването на повече акции. Вече бе обсъждала плана си с останалите. Те бяха съгласни и щяха да се задоволят с по-малък брой акции. Първо Сам й пречеше да изпълни плана си, а сега й се изпречваше Елизабет. Но Елен нямаше намерение да позволи на Елизабет или на който и да е друг да й попречи да постигне каквото си бе наумила. Щеше да го постигне чрез Шарл. Ако нещо се провалеше, той щеше да бъде изкупителната жертва.

А сега, разбира се, той трябваше да бъде наказан за своето малко неподчинение. Гледаше лицето му и каза:

— Никой не може да краде от мене, Шарл. Никой. С тебе е свършено. Освен ако не реша да те спася.

Той продължаваше да седи без да отронва нито дума, искаше му се да умре поради ужаса, който изпитваше от нея. Тя се приближи към него, допирайки бедрата си до лицето му.

— Искаш ли да те спася, Шарл? — попита тя.

— Да — глухо каза той. Тя започна да сваля полата си, очите й го гледаха порочно, а той си помисли: „О, Господи! Не и сега!“

— Тогава слушай. „Рофи и синове“ е моя компания. Искам да получа контролния пакет.

Той я погледна нещастно и отвърна:

— Знаеш, че Елизабет не иска да продаваме.

Елен свали блузата и пликчетата си. Застана чисто гола, тялото й бе стройно и великолепно, а зърната на гърдите й щръкнаха от възбуда.

— Тогава ще трябва да направиш нещо за нея. Или да прекараш следващите двадесет години от живота си в затвора. Не се безпокой. Аз ще ти кажа какво да направиш. Но преди това ела насам, Шарл.

ГЛАВА 30

В десет часа на другия ден прекият телефон на Елизабет иззвъня. Обаждаше се Емил Йопли. Тя му бе дала номера, за да не може никой да разбере за разговорите им.

— Много бих искал да ви видя — каза той.

Гласът му звучеше възбудено.

— Идвам след петнадесет минути.

Кати вдигна учудено вежди, когато видя, че Елизабет излиза от кабината си, облечена с палто.

— Имате среща в…

— Отменете всякакви срещи за следващия час — нареди Елизабет и излезе.

Въоръженият пазач пред научноизследователския корпус провери пропуска на Елизабет.

— Последната врата вляво, мис Рофи.

Елизабет намери Йопли сам в лабораторията си. Той я посрещна с ентусиазъм.

— Снощи свърших с последните проби. Действа. Ензимите напълно задържат процеса на стареене. Вижте.

Заведе я до една клетка, в която имаше четири пъргави и изпълнени с жизненост зайчета. До тях имаше втора клетка, съдържаща още четири заека, но те бяха по-спокойни и по-уравновесени.

— Това е петстотното поколение, на което се поставя ензимът — каза Йопли.

Елизабет застана пред клетката.

— Те изглеждат здрави.

— Това е част от контролната група — усмихна се Йопли и посочи клетката вляво. — А тези са възрастните граждани.

Елизабет се бе втренчила в енергичните зайци, припкащи из клетката, и не вярваше на очите си.

— Тези ще надживеят другите поне три към едно — каза Йопли.

Ако същото отношение се приложеше за хората, резултатите ставаха зашеметяващи. Тя едва можеше да прикрие обхваналото я вълнение.

— Кога… кога ще бъдете готов да започнете с хора?

— Обработвам данните от последните опити. След това може би най-много още три или четири седмици.

— Емил, не обсъждайте това с никого — предупреди го Елизабет.

— Разбира се, мис Рофи — кимна с глава Емил Йопли. — Работя сам. Вземам всички предпазни мерки.

Заседанието на съвета отне целия следобед, но мина добре. Валтер не се появи изобщо. Шарл отново повдигна въпроса за продажбата на акциите, но Елизабет решително го отхвърли. После Иво демонстрира обичайното си очарование, както и Алек. Шарл изглеждаше необикновено напрегнат. На Елизабет й се искаше да знае защо.

Покани ги всички да останат в Цюрих и да вечерят с нея. Елизабет спомена за изброените в доклада проблеми по възможно най-безобидния начин, следейки за тяхната реакция, но не можа да забележи никакви признаци на безпокойство или вина. А на масата седяха всички, които можеше да бъдат замесени, с изключение на Валтер.

Рийс не бе дошъл нито на заседанието, нито на вечерята.

— Имам да свърша една спешна работа — бе обяснил той и Елизабет се питаше дали работата му не е свързана с жена. Тя бе наясно, че когато Рийс оставаше да работи с нея до късно през нощта, той отлагаше любовните си срещи. Веднъж не бе успял да се свърже по телефона и момичето се появи в кабинета. Тя бе зашеметяваща червенокоса красавица и имаше тяло, в сравнение с което Елизабет изглеждаше като момче. Момичето бе бясно, че Рийс не е отишъл на срещата, и не се опитваше да прикрие раздразнението си. Рийс я изпрати до асансьора и се върна.

— Съжалявам, че се получи така — бе й се извинил той.

Елизабет не бе успяла да се въздържи.

— Очарователно момиче. С какво се занимава?

— Мозъчен хирург е — сериозно бе отвърнал Рийс, а Елизабет се бе изсмяла.

На другия ден Елизабет научи, че момичето действително е мозъчен хирург.

Имаше и други и Елизабет установи, че не може да ги понася до една. Искаше й се да опознае по-добре Рийс.

Общителният и популярен Рийс Уйлямс й беше познат, но искаше да се запознае с истинския Рийс Уйлямс, да разбере същината, която той пазеше в тайна. Елизабет неведнъж си бе мислила, че Рийс би трябвало да ръководи компанията вместо да изпълнява нарежданията й. Интересно какво ли мислеше той по въпроса?

След като вечеряха и членовете на съвета си тръгнаха, за да хванат своите влакове и самолети, Рийс влезе в кабинета на Елизабет, където тя работеше с Кати.

— Реших, че трябва да ти помогна — небрежно каза той.

И никакво обяснение за това къде е бил. „Но пък защо трябва да ми обяснява — помисли си Елизабет. — Не е длъжен да ми дава отчет.“

Всички се заеха с работа и времето летеше. Елизабет поглеждаше към наведения над някакви документи Рийс, който бързо прелистваше страниците с внимателен и напрегнат поглед. Открил бе пропуски в някои от важните документи, останали незабелязани от адвокатите. По някое време Рийс се изправи, протегна се и погледна часовника си.

— Не може да бъде! Минава полунощ. Щях да забравя, че имам среща. Ще дойда рано сутринта да довърша проверката на тия договори.

Елизабет се питаше дали срещата му е с мозъчния хирург или с някоя друга… Реши да не мисли повече. Това, което Рийс Уйлямс правеше в частния си живот, си бе негова лична работа.

— Извинявай — каза тя. — Не знаех, че е станало толкова късно. Ти бягай. Ние с Кати ще довършим тези документи.

Рийс кимна с глава.

— Ще се видим утре сутринта. Лека нощ, Кати.

— Лека нощ, мистър Уйлямс.

Елизабет го проследи с поглед, докато излизаше, а после насочи вниманието си към договорите. Но след миг мислите й отново бяха заети с Рийс. Нямаше търпение да му разкаже колко е напреднал Емил Йопли с разработката на новия препарат и да чуе мнението му, но въпреки това се въздържа. „И това ще стане“ — каза си тя.

Свършиха към един часа през нощта. Кати Ерлинг попита:

— Има ли още нещо, мис Рофи?

— Не, мисля, че това е всичко. Благодаря ви, Кати. Утре можете да дойдете следобед.

Елизабет се изправи и усети колко се е вдървила от дългото седене.

— Благодаря ви. Всичко ще бъде напечатано утре следобед.

— Чудесно.

Елизабет си взе палтото и чантата, изчака Кати и тръгнаха към вратата. Излязоха заедно в коридора и тръгнаха към личния експресен асансьор, който ги чакаше с отворени врати. Двете влязоха в асансьора. В момента, в който Елизабет понечи да натисне бутона, чуха внезапния звън на телефона в кабинета.

— Аз ще се обадя, мис Рофи — каза Кати Ерлинг. — Вие продължавайте. — И излезе от кабината.

Нощният пазач на партера видя, че червената лампичка върху контролното табло светна и асансьорът започна да се спуска. Бе сигналната лампичка за личния асансьор, което означаваше, че мис Рофи е тръгнала надолу. Шофьорът й седеше на стола в ъгъла и дремеше е вестник в ръце.

— Шефката идва — съобщи пазачът.

Шофьорът се протегна и се изправи мързеливо.

Тишината във фоайето изведнъж бе раздрана от алармения звънец. Пазачът бързо вдигна очи към контролното табло. Червената светлина бе започнала да примигва често, отбелязвайки спускането на асансьора с нарастваща бързина.

Асансьорът бе станал неуправляем.

— О, Господи! — прошепна пазачът.

Той изтича към таблото, отвори вратичката и дръпна аварийния шалтер, за да задейства аварийната спирачка. Червената лампичка продължи шеметното си спускане. Шофьорът бе дотичал до контролното табло. Видя изплашеното лице на пазача.

— Какво ста…

— Махай се! — изкрещя пазачът. — Сега ще се разбие!

Двамата се дръпнаха от асансьорите и изтичаха към стената в дъното. Фоайето бе започнало да се тресе от скоростта на летящата кабина в шахтата, а пазачът си каза: „Дано не е вътре“ и в момента, в който падащият асансьор прелетя през партера, отвътре се чуха ужасени писъци.

Миг по-късно се разнесе силен трясък, а сградата потрепери, сякаш бе разтърсена от земетресение.

ГЛАВА 31

Старши-инспектор Ото Шмид от Цюрихската криминална полиция седеше на бюрото си с притворени очи и се опитваше да овладее обзелия го гняв, като дишаше дълбоко.

В работата на полицая съществуваха правила, които бяха толкова елементарни и ясни, че никой не би помислял да ги посочва в полицейския наръчник. Те се подразбираха от само себе си, така, както и това, че човек трябва да яде, да спи и да диша. Първото нещо, което правеше водещият разследването инспектор при произшествие със смъртен случай, преди да запише каквото и да е в проклетия си бележник, бе да посети мястото на злополуката. Нямаше нищо по-елементарно от това. И все пак на бюрото пред старши-инспектор Ото Шмид лежеше рапортът на инспектор Макс Хорнунг, който бе в нарушение на всички правила на полицейската практика. „От него можеше да се очаква подобно нещо — помисли си ядно полицейският началник. — Защо ли изобщо се учудвам?“

Според инспектор Шмид Хорнунг бе черната овца, кръстът, който той трябваше да носи, Моби Дик (инспектор Шмид бе страстен почитател на Мелвил). Шмид пое отново дълбоко дъх и бавно издиша. После почти успокоен взе рапорта на Хорнунг и започна да го чете от началото.

На това място инспектор Шмид усети, че по дясната му буза започва да играе познатият тик. Няколко пъти пое дълбоко дъх и продължи да чете.

Инспектор Шмид яростно захвърли рапорта върху бюрото. „Възможно е!“, „Може да съм събудил!“ Старши-инспекторът трябваше да слуша оплакванията на половината швейцарско правителство. Какво си мислеше, че прави — да не е гестапо? Как смееше да събужда президента на уважавана строителна корпорация посред нощ и да му нарежда да му носят документи? Как смееше да поставя под съмнение почтеността на фирми като „Рудолф Шац“ и т.н., и т.н.?

Но най-шокиращото в случая бе невероятният факт, че инспектор Макс Хорнунг дори не бе отишъл на мястото на произшествието в продължение на цели четиринадесет часа след като му е било съобщено! Когато пристигнал, тялото на жертвата вече било отнесено, идентифицирано и аутопсирано. Половин дузина други детективи били огледали мястото на произшествието, разпитали свидетелите и попълнили донесенията си.

Когато свърши с повторното четене на рапорта на инспектор Макс Хорнунг, старши-инспекторът Шмид нареди да го повикат в кабинета му.

Старши-инспекторът не можеше да го понася дори на външен вид. Макс Хорнунг беше тантурест, плешив и със замислен израз, а лицето му сякаш е било събирано от някой разсеян шегобиец. Главата му бе прекалено голяма, ушите му — прекалено малки, а устата му приличаше на забодена в пудинг стафида. Според строгите изисквания на Цюрихската криминална полиция инспектор Хорнунг трябваше да бъде с шест инча по-висок и с петнайсет фунта по-тежък, а беше и безнадеждно късоглед. На всичко отгоре беше и арогантен. Всички служители в отдела изпитваха едни и същи чувства към него — мразеха го.

— Защо не го уволниш? — бе попитала съпругата на старши-инспектора, а на него му идеше да я удари.

Макс Хорнунг бе приет в Цюрихската полиция поради простата причина, че сам той бе допринесъл за националния доход на Швейцария повече, отколкото всички фабрики за шоколад и часовници взети заедно. Макс Хорнунг бе счетоводител — математически гений с енциклопедически познания по финансовите въпроси, инстинктивно усещаше човешката измама и имаше търпение, което би накарало Йов да се разплаче от завист. Макс беше работил в Бетруг Абтайлунг — отдел, чиято задача бе да разследва всякакви финансови нарушения, нередности при продажбата на акции и при банковите транзакции, а също и вноса и износа на валута от Швейцария. Именно Макс Хорнунг бе човекът, който спря незаконното внасяне на пари в Швейцария, който разкри изкусно извършени, но незаконни финансови операции на стойност милиарди долари и който бе вкарал в затвора половин дузина от най-уважаваните бизнесмени в света. Колкото и умело да бяха скривани парите, смесвани повторно с други авоари, изпращани до Сейшелските острови за изпиране и превеждани многократно чрез сложна поредица от фиктивни корпорации, накрая Макс Хорнунг разкриваше истината. Казано накратко, той се бе превърнал в ужаса на швейцарските финансисти.

От всичко, което уважават и ценят, швейцарците най-много държат на неприкосновеността. Но при наличието на Макс Хорнунг не можеше да съществува никаква тайна и неприкосновеност.

Заплатата на Макс като финансов ревизор беше незначителна. Предлагали му бяха подкупи за милиони франкове в скрити банкови сметки, вила в Кортина д’Ампецо, яхта, а на няколко пъти и бракове с красиви жени. Във всеки един от случаите подкупът не бе приеман и властите бяха своевременно уведомявани. Макс Хорнунг изобщо нямаше отношение към парите. Той можеше да стане милионер просто като употреби финансовите си умения на борсовия пазар, но подобна идея никога не бе му хрумвала. Единственото, което го интересуваше, бе да залавя хората, които се отклоняваха от правия път в света на финансите. Ах, да, имаше още нещо, което Макс желаеше силно и в крайна сметка то се оказа благословено за бизнесмените. По неизвестни никому причини Макс искаше да бъде полицейски инспектор. Виждаше се в ролята на Шерлок Холмс или Мегре, който върви търпеливо сред лабиринта от улики и преследва безмилостно престъпника, докато го залови. Щом като един от видните швейцарски финансисти научи случайно за силното желание на Макс Хорнунг да стане копой, той веднага извика неколцина от влиятелните си приятели и след двайсет и четири часа на Макс бе предложена длъжността на полицейски инспектор в полицията на Цюрих. Макс не можеше да повярва на сполетялото го щастие. Прие с готовност, а целият финансов свят отдъхна с облекчение и се зае отново с тайнствените си машинации.

Дори не се бяха посъветвали със старши-инспектор Шмид. Той бе получил нареждане по телефона от най-влиятелния политически лидер в Швейцария и проблемът бе приключен. Или, по-точно казано, оттогава започнаха проблемите. За старши-инспектора това бе началото на един безкраен кошмар. Искрено се бе опитвал да превъзмогне обидата, че е бил заставен да назначи неопитен и неквалифициран детектив. Предполагаше, че сигурно има някаква важна политическа причина за подобен нечуван ход. Е добре, съгласен бе да сътрудничи, убеден, че лесно ще се справи с положението. Увереността му изчезна в момента, в който пред него се яви Макс Хорнунг. Външният вид на детектива бе достатъчно смехотворен. Но това, което поразяваше инспектор Шмид докато гледаше недодяланото човече, бе чувството му за превъзходство. Държеше се така, сякаш искаше да каже: „Макс Хорнунг е тук — можете да бъдете спокойни и да не се тревожите.“

Надеждите на инспектор Шмид за някакво бързо решение изчезнаха. Вместо това той реши да възприеме друг подход. Опита се да прати в глуха линия Макс Хорнунг по обичайния начин, като го прехвърляше от отдел в отдел и му възлагаше незначителни задачи. Макс работи в техническия криминален отдел — отделението за дактилоскопия и индитифициране, а после в отдела по кражбите и безследно изчезналите. Но винаги се връщаше отново като черен гологан.

Всеки детектив по правило трябваше да дава нощни едноседмични дежурства в службата за спешни случаи по веднъж на всеки три месеца. Винаги когато Макс бе дежурен, ставаше някакво произшествие, и докато другите детективи на инспектор Шмид тичаха наоколо и се опитваха да открият някакви улики, Макс се справяше с положението. Просто да побеснее човек.

Той не разбираше нищо от полицейската практика, криминологията, съдебната медицина, балистиката или криминалната психология — неща, с които другите детективи бяха запознати отдавна, и все пак се справяше със случаи, при които другите бяха безсилни.

В никакъв случай не можеше да се каже, че е въпрос на случайност. Детективът Макс Хорнунг разкриваше криминалните дела по същия начин, по който финансистът Макс Хорнунг бе разнищвал стотици машинации в банките и в правителството. Умът на Макс Хорнунг се движеше по еднорелсов път, като при това релсата бе много тясна. Достатъчна му бе само една изпусната нишчица, която да не съответства на останалите в тъканта, и след като веднъж бе започнал да я разнищва, изградената от някого чудесна схема се разпадаше по всички шевове.

Способността на Макс да запечатва в ума си всичко, като на фотолента, подлудяваше колегите му. Макс можеше веднага да си припомни всякакви подробности, които е чул, прочел или видял.

Друг негов минус — ако изобщо бе необходимо нещо повече, бе, че правеше такива разходи, които поставяха в неудобно положение целия екип от детективи. Първия път, когато представи сметката за направените разходи, шефът го бе извикал в кабинета си и весело му бе подхвърлил:

— Явно си допуснал някаква грешка в сметките си, Макс.

Все едно човек да каже на Капабланка, че е пожертвал царицата си неразумно.

— Грешка в сметките ли? — примига Макс.

— Да. Дори са няколко. — Шефът посочи листа хартия пред себе си. — Транспортни разходи в града — осемдесет сантима. Завръщане — също осемдесет сантима. — Вдигна поглед и добави: — Максималната тарифа за такси е трийсет и четири франка в едната посока.

— Да, господине. Ето защо аз използвам автобуса.

— Автобус ли? — зяпна го изненадано шефът.

Никой детектив не ползваше автобус, когато разследваше случай. Това бе нечувано. Единственото, което можа да каже, бе: „Е, това… не е необходимо. Искам да кажа… ние наистина не насърчаваме прекалените разходи в нашия отдел, Хорнунг, но бюджетът ни е съвсем приличен. И още нещо. Ти си бил служебно ангажиран със случая в продължение на три дни. Забравил си да включиш разходите за храна.“

— Не, господине. Сутрин пия само едно кафе, а обедите си приготвям сам и ги нося със себе си. Посочени са вечерите ми.

И наистина бяха посочени. Три вечери за общо шестдесет франка. Сигурно е вечерял в кухните на Армията на спасението.

Шефът хладно каза:

— Инспектор Хорнунг, отделът съществува от сто години, преди ти да се появиш, и ще съществува още сто години, след като го напуснеш. Има известни традиции, с които се съобразяваме. — Той подаде сметката с разходите обратно на Макс. — Трябва да мислиш и за колегите си. Вземи сега това, поправи го и ми го върни.

— Слушам. Аз… съжалявам, ако съм допуснал някаква грешка.

— Няма нищо — махна с ръка великодушно началникът. — Все пак си нов тук.

Трийсет минути по-късно инспектор Макс Хорнунг донесе поправената сметка. Посочените разходи бяха с три процента по-малко.

И ето че в този ноемврийски ден старши-инспектор Шмид държеше в ръка рапорта на инспектор Макс Хорнунг, докато авторът на писанието стоеше пред него. Инспектор Хорнунг се бе издокарал в яркосин костюм, кафяви обувки и бели чорапи. Въпреки че бе решил да бъде спокоен след йогийските упражнения, инспектор Шмид започна да вика:

— Ти си бил дежурен, когато е дошло съобщението. Твоя работа е било да провериш злополуката, а си отишъл на мястото на произшествието чак след четиринадесет часа! Цялата проклета полиция на Нова Зеландия е могла да долети и да се върне за това време.

— О, не, господине. Летателното време от Нова Зеландия до Цюрих е…

— О, я млъкни!

Старши-инспектор Шмид прокара пръсти през гъстата си бързо посивяваща коса, опитвайки се да измисли какво да каже на този тип. Нито можеш да го обидиш, нито пък можеш да се разбереш с него. Един роден с късмет идиот.

— Няма да търпя некомпетентност в моя отдел, Хорнунг! — изкрещя старши-инспектор Шмид. — Когато другите инспектори дошли на работа и видели съобщението, те веднага отишли на местопроизшествието, за да разследват случая. Извикали линейка, изпратили тялото в моргата, идентифицирали го… — Знаеше, че говори прекалено бързо и се опита да се успокои. — Накратко, Хорнунг, те са постъпили така, както трябва да се действа при подобен случай. А ти си седял в канцеларията и си събудил най-важните хора в Швейцария посред нощ.

— Мислех, че…

— Млъкни! Цялата сутрин прекарах на телефона, за да се извинявам заради тебе.

— Трябваше да открия…

— О, я се махай оттук, Хорнунг!

— Слушам, господин инспектор. Мога ли да присъствам на погребението? Тази сутрин е.

— Да! Тръгвай!

— Благодаря ви, господине. Аз…

— Тръгвай веднага!

След още тридесет минути старши-инспектор Шмид отново започна да диша нормално.

ГЛАВА 32

Погребалното бюро в Зигфелд беше претъпкано. То бе богато украсено, старомодно здание от камък и мрамор и имаше зали за подготовка на погребенията и крематориум. Предните пейки в просторния параклис бяха заети от дузина служители на „Рофи и синове“, а по-назад седяха приятелите, съседите и журналистите. Инспектор Хорнунг бе седнал на последния ред, разсъждавайки, че в смъртта няма никаква логика. Човек достига разцвета на силите си и после умира, когато може да даде най-много и има за какво да живее.

Ковчегът бе от махагон и бе покрит с цветя. „Чисто прахосване“ — помисли си инспектор Хорнунг. Ковчегът бе херметически затворен. Макс се досещаше защо. Свещеникът говореше с приглушен глас: „… смърт по средата на жизненото поприще, родена в грях, пепел на пепел.“ Макс не го слушаше. Той изучаваше присъстващите в параклиса.

„Бог дава и бог взема.“ Хората започнаха да стават и да се отправят към изхода. Опелото бе свършило.

Макс застана до вратата и когато към него се приближиха мъж и жена, той пристъпи към жената и попита:

— Мис Елизабет Рофи, нали? Мога ли да поговоря с вас?

Инспектор Макс Хорнунг седеше с Елизабет Рофи и Рийс Уйлямс в едно от сепаретата на сладкарницата срещу погребалното бюро. През прозорците се виждаше как товарят ковчега в сива катафалка. Елизабет отвърна поглед. Очите й бяха изпълнени с мъка.

— Какво значи всичко това? — попита Рийс. — Мис Рофи вече даде показания в полицията.

Инспектор. Хорнунг отговори:

— Мистър Уйлямс, ако не се лъжа, нали? Просто искам да проверя някои дребни подробности.

— Не можете ли да изчакате? Мис Рофи преживя едно много мъчително…

Елизабет стисна ръката му.

— Няма нищо. Ако мога да ви помогна с нещо… — каза тя, обръщайки се към Макс. — Какво бихте искали да знаете, инспектор Хорнунг?

Макс погледна към Елизабет и за първи път през живота си не знаеше какво да каже. Жените за него бяха толкова непонятни, колкото и съществата от някоя далечна планета. Те бяха нелогични и непредсказуеми, поддаващи се по-скоро на чувствата, отколкото на разума. Не можеха да бъдат обяснени със средствата на математиката. Сексуалните вълнения на Макс не бяха много, тъй като го занимаваше повече разумът, но можеше да оцени точната логика на секса. Вълнуваше го именно механичната конструкция от движещи се части, съчетаващи се в едно координирано и действено цяло. Според Макс в това се състоеше поезията на любовта. Нейната чиста динамика. Той смяташе, че всички поети изпускат главното. Чувствата са неточни и разхвърляни — просто загуба на енергия, с която не може да се премести и най-дребната песъчинка дори на един инч, докато със силата на логиката може да се премести земното кълбо. Но сега Макс бе озадачен от факта, че присъствието на Елизабет му е приятно. Това го смущаваше. Никоя жена досега не му бе действала по подобен начин. Тя сякаш не мислеше, че той е грозен и смешен дребен мъж, както правеха другите жени. Отмести с усилие погледа си от нея, за да може да се съсредоточи.

— Обикновено до късно ли работехте, мис Рофи?

— Много често — отговори Елизабет.

— До колко късно?

— Различно. Понякога до десет часа. Понякога до полунощ или по-късно.

— Значи е било нещо обичайно, нали? Хората около вас сигурно са знаели, че ви е навик?

— Предполагам — погледна го тя изненадано.

— В нощта, когато се разби асансьорът, работихте ли до късно с мистър Уйлямс и Кати Ерлинг?

— Да.

— Но не сте си тръгнали заедно, така ли?

— Аз си тръгнах по-рано. Имах уговорена среща — обади се Рийс.

Макс го погледна за миг, а после се обърна към Елизабет:

— Колко време след мистър Рийс си тръгнахте и вие?

— Мисля, че след около час.

— Заедно ли си тръгнахте с Кати Ерлинг?

— Да. Взехме си палтата и излязохме в коридора. — Гласът й потрепера. — А… асансьорът беше на етажа и ни чакаше.

„Специалният експресен асансьор.“

— Какво се случи после?

— И двете влязохме в кабината. Телефонът в кабинета иззвъня. Кати… мис Ерлинг… каза: „Аз ще се обадя“ и тръгна да излиза. Но аз очаквах международен разговор, който бях поръчала, и затова й казах, че аз ще се обадя. — Елизабет замълча, а очите й се напълниха със сълзи. — Излязох от асансьора. Тя ме попита дали да ме изчака, а аз й казах да слиза. Тя натисна бутона за партера. Тръгнах обратно към кабинета и докато отварях вратата, чух… чух писъците, а после… — Повече не бе в състояние да продължи.

Рийс се обърна с потъмняло от гняв лице към Макс Хорнунг:

— Достатъчно. Ще ни кажете ли за какво е всичко това?

„Става въпрос за убийство“ — помисли си Макс. Някой се бе опитал да убие Елизабет Рофи. Макс седеше и мислеше съсредоточено, като се опитваше да си припомни всичко, което бе научил за „Рофи и синове“ през последните четиридесет и осем часа. Компанията бе изпаднала в сериозни затруднения, осъдена бе да плаща астрономически обезщетения, пресата бе залята с отрицателни материали, губеше клиентите си и дължеше огромни суми на банките, които започваха да стават нетърпеливи. Една узряла за промени компания. Нейният президент Сам Рофи, който имаше решаващия глас, бе умрял. Опитен алпинист, загинал при злополука в планината. Контролният пакет бе преминал в ръцете на дъщеря му Елизабет, която за малко не бе загинала при катастрофа с джип в Сардиния и едва се бе разминала със смъртта след авария с наскоро проверяван асансьор. Някой си играеше със смъртта.

Инспектор Макс Хорнунг би трябвало да се чувства щастлив. Намерил бе изпуснатата нишка. Но сега, когато се бе запознал с Елизабет Рофи, тя не бе само някакво име или просто уравнение в математическа задача. В нея имаше нещо много особено. Макс усети внезапно желание да я брани и да я защитава.

Рийс настоя:

— Попитах ви какво…

Макс го изгледа и подхвърли мъгливо:

— Ъ-ъ… обикновената процедура, мистър Уйлямс. Нищо особено. — Стана от стола си. — Извинете ме.

Чакаше го неотложна работа.

ГЛАВА 33

Старши-инспектор Шмид бе изкарал тежък ден. Пред бюрото на авиокомпания „Иберия“ имаше политическа демонстрация, задържани бяха трима души. Пожар със съмнителен характер в книжна фабрика в Брунау. Извършваше се разследване. В парка Платшпиц бе изнасилено момиче. Два случая на кражби с взлом в Гюбелин и в Грима, близо до Баур-о-Лак. И като допълнение, инспектор Макс Хорнунг отново бе тук, развиващ някаква безсмислена теория. Старши-инспектор Шмид усети, че отново започва да диша учестено.

— Барабанът на асансьора се е счупил — обясняваше Макс. — Когато е паднал, всички предпазни устройства са излезли от строя. Някой…

— Видях докладите, Хорнунг. Обикновена амортизация.

— Не, господин старши-инспектор. Прегледах спецификацията на кабелния барабан. Трябвало е да издържи още пет-шест години.

Старши инспектор Шмид усети, че бузата му започва да трепери.

— Какво искате да кажете?

— Че някой е повредил асансьора.

Не „Мисля, че някой е повредил асансьора“ или „Според мен някой е повредил асансьора.“ А, не! „Някой е повредил асансьора.“

— Защо им е трябвало да го правят?

— Тъкмо това искам да разбера.

— Искате да отидете пак в „Рофи и синове“ ли?

Инспектор Макс Хорнунг изгледа инспектор Шмид с неприкрито превъзходство:

— Не, господин инспектор. Искам да отида в Шамони.

Град Шамони е разположен на 3400 фута височина над морското равнище, на четиридесет мили от Женева, във френския департамент Горна Савоя, между масива Монблан и хребета Егил руж, откъдето с разкрива една от най-величествените гледки в света.

Инспектор Макс Хорнунг изобщо не обръщаше внимание на пейзажа, докато слизаше от влака на гарата в Шамони, стискайки износения си картонен куфар в ръка. Отпъди приближилото се такси и се отправи пеша към ниското здание на полицейския участък, разположен на главния площад в центъра на града. Макс влезе и веднага се почувства у дома, изпълнен с топли чувства към полицейското братство по целия свят. Той бе станал един от тях.

Френският сержант зад бюрото вдигна очи и попита:

— On vous pourrait aider?5

— Oui — засия Макс и започна да говори. Макс подхождаше към всички чужди езици по един и същ начин: пробиваше си път през непроходимия гъсталак от неправилни глаголи, времена и причастия, използвайки езика си вместо мачете. Докато той говореше, първоначалният израз на объркване върху лицето на дежурния сержант се смени с пълно недоумение. На французите са им били необходими стотици години, за да развият говорният си апарат така, че да се постигне чудесната мелодия на френския език. А ето че застаналият пред изумения полицай човек успяваше по някакъв начин да го превърне в поредица от ужасни и неразгадаеми звуци.

Дежурният сержант не можа да издържи повече и попита:

— Какво се опитвате да кажете?

— Какво имате предвид? Нали ви говоря на френски.

Сержантът се наведе напред и попита с неприкривано любопитство:

— Ив момента ли говорите на френски?

„Тоя глупак не знае дори собствения си език“ — помисли си Макс. Извади полицейската си карта и я подаде на дежурния. Сержантът я прочете два пъти, погледна с изучаващ поглед Макс, а после отново я заразглежда. Не можеше да повярва, че човекът, който стоеше пред него, е детектив.

Французинът неохотно върна удостоверението на Макс.

— С какво мога да ви помогна?

— Разследвам една злополука при изкачване в планината, която е станала тук преди два месеца. Загиналият е Сам Рофи.

— Да, спомням си — кимна сержантът.

— Бих искал да поговоря с човек, който може да ми даде някаква информация за случая.

— Най-добре е да се обърнете към службата за планинска помощ. Името й е Societe Chamoniarde de Secors en Montagne6. Намира се на площад „Монблан“. Телефонният номер е 53–16–89. А може да ви дадат информация и в болницата. Тя се намира на улица „Дю Вале“. Телефонният номер е 53–01–82. Ето, сега ще ви запиша всичко — посегна той за писалката си.

— Не е необходимо — отговори Макс. — Societe Chamoniarde de Secors en Montagne, площад „Монблан“, 53–16–89. Или болницата на улица „Дю Вале“, 53–01–82.

Сержантът остана с отворена уста дълго след като Макс бе излязъл.

В Societe Chamoniarde de Secours дежуреше тъмнокос атлетичен млад мъж, който седеше зад овехтяло бюро. Той вдигна очи към влизащия Макс и първата му мисъл бе: „Дано тоя чудак не поиска да се катери в планината.“

— Какво ще обичате?

— Инспектор Макс Хорнунг — представи се Макс и подаде картата си.

— С какво мога да ви помогна, инспектор Хорнунг?

— Разследвам причините за смъртта на един човек на име Сам Рофи — обясни Макс.

— А, да — въздъхна младежът зад бюрото. — Аз харесвах много мистър Рофи. Това беше много неприятна злополука.

— Вие видяхте ли какво стана?

Младият мъж поклати отрицателно глава.

— Не. Веднага щом получихме сигнала им за помощ, вдигнах спасителната група, но не можеше да се направи нищо. Мистър Рофи бе паднал в пукнатината на ледника. Никога няма да намерим тялото му.

— Как е станало това?

— В групата са били четирима катерачи. Водачът и мистър Рофи вървели отзад. Доколкото знам, правели са траверс по една заледена морена. Мистър Рофи се подхлъзнал и паднал.

— Не е ли имал предпазно въже?

— Разбира се, че е имал. То се скъсало.

— Случват ли се често такива неща?

— Само по веднъж. — Французинът се засмя на шегата си, но след като видя израза върху лицето на инспектора, бързо добави: — Опитните катерачи винаги проверяват щателно екипировката си, но стават злополуки.

Макс се замисли за миг.

— Искам да се срещна с водача.

— Водачът, който редовно придружаваше мистър Рофи, не се е катерил в този ден.

— О, така ли? — примигна Макс. — И защо не се е катерил?

— Доколкото си спомням, той беше болен. Замести го друг водач.

— Можете ли да ми дадете името му?

— Ще го намеря, ако ме почакате за момент.

Младият мъж се скри във вътрешната канцелария и след няколко минути се върна с лист хартия в ръце.

— Името на водача е Ханс Бергман.

— Къде мога да го намеря?

— Той не е тукашен. — Младежът се зачете в листчето. — Живее в село Леже, на около шестдесет километра оттук.

Преди да тръгне от Шамони, Макс спря в хотел „Клайне Шайдег“ и попита администратора:

— Бяхте ли на работа, когато мистър Рофи бе отседнал тук?

— Да — отвърна администраторът. — Ужасно нещастие, наистина ужасно.

— Мистър Рофи сам ли беше?

Хотелиерът поклати глава.

— Не. С него имаше някакъв приятел.

— Приятел ли? — зяпна го Макс.

— Да. Мистър Рофи бе направил резервация и за двамата.

— Можете ли да ми кажете името на приятеля му?

— Разбира се — отговори администраторът. Измъкна един огромен дневник изпод рафта и започна да прелиства назад страниците му. Спря да прелиства и прокара пръст надолу по страницата, след което съобщи:

— А, ето го…

На Макс му бяха необходими почти три часа, за да стигне до Леже с наетия фолксваген — възможно най-евтината кола, която успя да намери, и за малко не подмина селото. То дори не беше и село. Селцето се състоеше от няколко магазина, малък алпийски хотел и смесен магазин, пред който имаше една-единствена колонка за бензин.

Макс паркира колата пред хотелчето и влезе.

Пред откритата камина седяха няколко души и разговаряха. Когато Макс застана на вратата, всички млъкнаха.

— Извинете — каза той, — търся хер Ханс Бергман.

— Кой?

— Ханс Бергман. Водачът. Живее в това село.

Един възрастен мъж с набраздено от годините лице плю в огъня и каза:

— Някой се е пошегувал с вас, господине. Аз съм роден в Леже. Не съм чувал за никакъв Ханс Бергман.

ГЛАВА 34

Елизабет тръгна на работа седмица след смъртта на Кати Ерлинг. Влезе развълнувана във фоайето на партера, отговаряйки машинално на поздравите на портиера и охраната. В дъното видя работниците, които сменяха разбитата асансьорна кабина. Тя си спомни за Кати Ерлинг и си представи ясно какъв ужас е изпитвала, докато е падала шеметно, за да намери смъртта си. Знаеше, че вече никога няма да се качи на този асансьор.

Когато влезе в кабинета си, Елизабет видя, че пощата й вече е отворена от Анриет, втората секретарка, и е наредена спретнато върху бюрото й. Прегледа я набързо, като парафираше някои от документите, а на други поставяше въпросителни знаци или пък ги отбелязваше за ръководителите на различните отдели. На дъното на купчината лежеше голям запечатан плик с надпис: „За Елизабет Рофи — лично“. Елизабет взе ножа за писма и разряза плика в горния му край. Бръкна вътре и извади снимка с размери 20 на 25 сантиметра. На нея в едър план видя дете монголоид, чиито изтъкнали очи гледаха втренчено от огромната му глава. Към снимката имаше прикрепена бележка, написана с цветен молив: „Това е моят хубав син Джон. Вашите лекарства го направиха такъв. Ще ви убия.“

Елизабет изпусна бележката и снимката и усети, че ръцете й треперят. В стаята влезе Анриет с куп документи.

— Тези са готови за подпис, мис… — Тя забеляза разстроеното лице на Елизабет. — Нещо лошо ли се е случило?

— Моля… повикайте мистър Уйлямс да дойде при мене — отвърна Елизабет и се загледа отново в снимката върху бюрото.

Компанията „Рофи и синове“ не можеше да бъде отговорна за подобна трагедия.

— Вината беше наша — обясни Рийс. — Една пратка с лекарства беше етикирана погрешно. Успяхме да върнем обратно по-голямата част, но… — вдигна той безпомощно ръце.

— Кога е станало това?

— Почти преди четири години.

— Колко души са засегнати?

— Около стотина. — Той забеляза помръкналото й лице и бързо додаде: — Получиха обезщетение. Но всички не бяха като този, Лиз. Виж, ние внимаваме дяволски много. Вземаме всякакви предпазни мерки, за които можеш да си помислиш, но хората са си хора. Понякога стават грешки.

Елизабет седеше загледана в снимката на детето.

— Но това е ужасно.

— Не е трябвало да ти показват писмото. — Рийс прокара пръсти през гъстата си черна коса и добави: — Знай, че моментът е съвсем неподходящ, но има още няколко въпроса, които са по-важни от този.

Тя не можеше да си представи, че има нещо по-важно.

— Да?

— Службата за контрол на лекарствата току-що е издала решение срещу нас във връзка с аерозолните спрейове. До две години ще бъде наложена пълна забрана на аерозолите.

— Как ще ни се отрази тази забрана?

— Ще понесем големи загуби. Забраната означава, че трябва да закрием половин дузина фабрики по целия свят и да загубим едно от най-печелившите си поделения.

Елизабет се сети за Емил Йопли и разработвания от него препарат, но не каза нищо.

— Има ли още нещо?

— Чете ли сутрешните вестници?

— Не.

— Съпругата на един белгийски министър е вземала „Бенексан“.

— Наше ли е лекарството?

— Да. От групата на антихистамините. Противопоказно е за хора с много високо кръвно налягане. На етикета му пише съвсем ясно. Но тя не му обърнала внимание.

Елизабет усети, че я обзема паника.

— И какво е станало с нея?

— Изпаднала в кома — обясни Рийс. — Може и да не оживее. В статията се споменава, че лекарството е наше. От цял свят заваляха анулирани поръчки. От Агенцията за контрол на лекарствата ни уведомиха, че са започнали разследване, но то ще отнеме най-малко година. А докато приключат, ние можем да продължаваме с продажбите.

— Искам да спрем да го продаваме — реши Елизабет.

— Няма смисъл да го спираме. То е много подходящо за…

— Има ли и други пострадали от него?

— Помогнало е на стотици хиляди. — Тонът му бе хладен. — То е едно от най-ефективните ни…

— Не отговори на въпроса ми.

— Предполагам, че в някои изолирани случаи е навредило. Но…

— Искам да се спре продажбата му. Незабавно.

Той се опита да преодолее гнева си, а после каза:

— Добре. Искаш ли да научиш колко ще ни струва това?

— Не.

Рийс поклати глава.

— Дотук бяха добрите новини. Лошата новина е, че банкерите искат среща с тебе. Незабавно. Искат си парите.

Елизабет седеше сама в кабинета си, мислейки за детето монголоид и за лежащата в кома жена заради лекарствата на „Рофи и синове“. Тя знаеше добре, че освен с „Рофи и синове“ подобни трагедии са свързани и с други фармацевтични фирми. Във вестниците почти ежедневно се пишеше за подобно случаи, но никой от тях не бе й подействал като този. Чувстваше се отговорна. Реши твърдо да поговори с шефовете на отделите, отговарящи за предпазните мерки, и да види дали нещо не може да се подобри.

„Това е моят хубав син Джон.“

„Мадам ван ден Лог е в кома. Може и да не оживее.“

„Банкерите искат среща с тебе. Незабавно. Решили са да си поискат парите.“

Чувстваше, че се задушава, сякаш всичко наоколо бе започнало да я притиска изведнъж. За първи път се замисли дали ще може да се справи. Отговорностите й бяха прекалено големи и бързо се увеличаваха. Елизабет се завъртя на стола, за да погледне към закачения на стената портрет на стария Самуел. Той изглеждаше толкова знаещ и уверен в себе си. Но тя знаеше колко неуверен е бил понякога, изпълнен от съмнения и крайно отчаяние. Но все пак е успял. И тя щеше да се справи някак си. Нали бе от фамилията Рофи.

Забеляза, че портретът виси накриво. Вероятно в резултат на злополуката с асансьора. Елизабет стана, за да го оправи. Докато наместваше рамката, кукичката й се откачи и картината се разби на пода. Елизабет дори не я погледна. Тя се загледа втренчено към мястото, където бе висял портретът. Върху стената имаше залепен миниатюрен микрофон.

Вече бе станало четири часът сутринта, а Емил Йопли все още работеше. Напоследък това му бе станало навик. Макар че Елизабет Рофи не му бе дала някакъв краен срок, Йопли разбираше колко е важен проектът за компанията и бързаше да приключи работата си колкото е възможно по-скоро. Напоследък все по-често се носеха обезпокоителни слухове за „Рофи и синове“. Искаше му се да направи каквото може, за да помогне на компанията. Тук се бяха отнасяли добре към него. Дадоха му хубава заплата и пълна свобода. Харесвал бе Сам Рофи, така, както харесваше и дъщеря му. Елизабет Рофи може би никога нямаше да узнае, че той й посвещаваше работата си в късните часове. Седеше прегърбен над малкото си бюро и проверяваше данните от последния експеримент. Резултатите надхвърляха очакванията му. Напълно погълнат от изследванията си, той не обръщаше внимание на носещата се откъм клетките с животните отвратителна смрад, нито пък на тежката влага и късния час. Вратата се отвори и в стаята влезе поелият нощната охрана Сеп Нолан. Нолан не обичаше нощното дежурство. Нощем лабораториите изглеждаха зловещи. Миризмата на затворените в клетки животни направо го поболяваше. Нолан се питаше дали убитите тук животни нямат духове, които се връщат и обикалят по коридорите. „Ще трябва да накарам тоя звяр да си плати за стореното“ — каза си той. Всички работещи в сградата си бяха отишли отдавна. Освен проклетия луд учен с неговите клетки, пълни със зайци, котки и хамстери.

— Докога ще работите, докторе? — попита Нолан.

Йопли вдигна глада, осъзнал чак сега, че Нолан е в стаята.

— Какво?

— Ако ще останете още, мога да ви донеса сандвич или нещо друго. Ще прескоча до бюфета да хапна нещо.

— Само едно кафе, ако обичате — отговори Йопли и се надвеси отново над таблиците.

Нолан добави:

— Ще заключа външната врата, когато изляза. Връщам се веднага.

Йопли дори не го чу.

Десетина минути по-късно вратата на лабораторията се отвори и той чу глас.

— Много до късно работиш, Емил.

Йопли вдигна стреснато глава, Кога видя кой е влязъл, стана и смутено отговори.

— Да, господине. — Чувстваше се поласкан, че такъв важен човек е минал да го посети.

Свръхсекретният проект „Извор на младостта“, нали така?

Емил се поколеба. Мис Рофи му бе казала, че никой не трябва да знае за проекта. Но това, разбира се, не се отнасяше за госта му. Той бе човекът, който го бе довел в компанията. И Емил Йопли се усмихна с думите:

— Да, господине. Свръхсекретен е.

— Добре. Нека си остане такъв. Как върви?

— Чудесно, господине.

Гостът се отправи към една от клетките със зайци. Емил Йопли го следваше.

— Имате ли нужда от някакви подробности?

Мъжът се усмихна.

— Не, нямам. Твърде добре съм запознат с проекта ти, Емил. — Гостът тръгна да си върви, но докато се обръщаше, събори една паничка от лавицата, която падна на пода. — Извинявай.

— Не се безпокойте, господине. Аз ще я прибера. — Емил Йопли се наведе да вдигне паничката и усети в тила си поток от червени пламъци, а последното, което осъзна, бе, че полита към пода.

Елизабет се събуди от настоятелния звън на телефона. Седна в леглото с все още натежали от съня очи и погледна будилника върху нощното шкафче. Пет часът сутринта. Протегна се пипнешком и вдигна слушалката. Чу нечий разтревожен глас:

— Мис Рофи, вие ли сте? Тук е охраната на завода. В една от лабораториите избухна експлозия. Всичко е унищожено.

Тя моментално се разсъни.

— Има ли пострадали?

— Да, мадам. Един от учените е загинал в пламъците.

Не беше нужно да й казва името му.

ГЛАВА 35

Инспектор Макс Хорнунг седеше и мислеше. Стаята на инспекторите бе изпълнена с шума на пишещи машини, гласовете на спорещи и звъна на телефони, но Хорнунг не виждаше и не чуваше нищо. Той умееше да се съсредоточава еднопосочно, като компютър. Мислеше си за устава на „Рофи и синове“, така, както го бе съставил старият Самуел със запазване на контролния пакет в ръцете на фамилията. „Умно измислено — каза си Макс. — Но й опасно.“ Уставът на компанията му напомняше за тонтината, измисления от италинския банкер Лоренцо Тонти през 1695 г. застрахователен план. Всеки член на тонтината внасял равен дял средства, а когато някой умирал, надживелите го наследявали неговия дял. Подбудите да се премахнат останалите били достатъчно силни. Както и при „Рофи и синове“. Прекалено голямо изкушение бе да оставиш някому наследство в размер на милиони, а после да му кажеш, че не може да го продава, докато всички не се съгласят.

Макс откри, че Сам Рофи не е бил съгласен. Той бе мъртъв. Елизабет Рофи не се бе съгласила. Едва бе избегнала смъртта на два пъти. Прекалено много злополуки. Инспектор Макс Хорнунг не вярваше в злополуките. Той отиде да говори със старши-инспектор Шмид.

Старши-инспекторът изслуша рапорта на Макс Хорнунг за нещастния случай със Сам Рофи и изръмжа:

— Е, имало някакво объркване с имената на водачите. Това не е достатъчен повод за образуване на следствие за убийство, Хорнунг. Не и в моя отдел.

Дребничкият детектив търпеливо обясни:

— Мисля, че не е само това. „Рофи и синове“ имат големи проблеми вътре в компанията. Възможно е някой да е сметнал, че премахването на Сам Рофи ще ги реши.

Старши-инспектор Шмид се облегна назад и се загледа в инспектор Хорнунг. Той бе убеден, че предположенията му са безпочвени. Но мисълта, че инспектор Макс Хорнунг може да му се махне от очите за известно време, го изпълваше с огромна радост. Отсъствието му щеше да повдигне настроението на всички в отдела. А имаше и още едно съображение: хората, които Макс Хорнунг си бе наумил да разследва. Не някои други, а влиятелната фамилия Рофи. При нормални обстоятелства Шмид би наредил на Макс Хорнунг да стои много надалеч от тях. Ако инспектор Хорнунг ги разсърдеше — а другояче не можеше и да стане, — те имаха, достатъчно власт да го изхвърлят от полицията. И никой нямаше да обвинява старши-инспектор Шмид. А не бяха ли му натрапили дребничния детектив? Ето защо той отговори на Макс Хорнунг:

— Случаят е ваш. Работете спокойно.

— Благодаря — отговори с щастлива усмивка Макс.

Докато Макс се прибираше по коридора към стаята си, към него се приближи следователят от отдела за убийства.

— Хорнунг! Можеш ли да ми дадеш на заем за малко паметта си?

— Моля? — примигна Макс.

— Речният патрул току-що извади от водата едно момиче. Ще дойдеш ли да я видиш?

Макс преглътна и каза:

— Щом искаш.

Тази част от задълженията му изобщо не се харесваше на Макс, но той реши, че е негов дълг.

Тя лежеше в един от многото еднакви метални шкафове в студената морга. Бе на около двадесет години, с руса коса. Тялото бе подпухнало от водата. Беше гола, с изключение на завързаната около шията червена панделка.

— Има следи от полово сношение непосредствено преди смъртта. Удушена е, а после са я хвърлили в реката — обясни следователят. — В дробовете й няма въздух. Не можем да вземем никакви отпечатъци. Виждал ли си я някога?

Инспектор Макс Хорнунг погледна лицето на момичето и отвърна:

— Не.

Излезе и тръгна да хване автобуса за летището.

ГЛАВА 36

Когато инспектор Макс Хорнунг кацна на летището на Коста Смералда в Сардиния, той нае възможно най-евтината кола — Фиат 500, и потегли за Олбия. За разлика от останалата част на Сардиния, Олбия бе индустриален град, в чиито покрайнини имаше множество грозни фабрики и заводи, а до градското сметище се намираше огромно гробище за стари автомобили, които някога са били хубави коли, превърнали се в ненужни скелети, годни само за претопяване. „Всеки град по света си има гробище за автомобили — каза си Макс. — Паметници на цивилизацията.“

Макс стигна до центъра на града и спря пред сграда, на която имаше надпис: „Полицейско управление на Олбия“. В момента, в който влезе, Макс усети познатото чувство, че е част от всичко това. Той показа полицейската си карта на дежурния сержант и след няколко минути вече влизаше в кабинета на полицейския началник Луиджи Фераро. Фераро се изправи с радушна усмивка, но тя моментално изчезна, щом видя госта си. У Макс имаше нещо, което не се връзваше с понятието за детектив.

— Мога ли да видя документите ви? — учтиво попита Фераро.

— Разбира се — отвърна Макс.

Извади картата си, а полицейският началник я разгледа внимателно от двете страни и после му я върна. Първата му мисъл бе, че в Швейцария сигурно много трудно намират детективи. Седна на мястото си зад бюрото и попита:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Макс започна да обяснява на чист италиански. Лошото бе, че на Фераро му бяха необходими няколко минути, за да проумее на какъв език говори Макс. Когато разбра, че би трябвало да е италиански, той вдигна ужасено ръка и извика.

— Стига! Говорите ли английски?

— Разбира се — отвърна Макс.

След като Макс свърши с обясненията си, Фераро каза:

— Имате грешка, сеньор. Мога да ви уверя, че си губите времето. Нашите механици вече прегледаха джипа. Всички са единодушни, че става въпрос за катастрофа.

Макс кимна невъзмутимо.

— Но аз не съм го прегледал.

— Добре — съгласи се Фераро. — Той е изложен за продан в един обществен гараж. Ще пратя един от моите хора да ви заведе. Искате ли да видите мястото на катастрофата?

— Защо? — примигна Макс.

За придружител на Макс избраха инспектор Бруно Кампаня.

— Ние вече направихме оглед. Катастрофа е било — обясни Кампаня.

— Не — отговори Макс.

Джипът стоеше в ъгъла на гаража, а предницата му все още беше смачкана и изцапана със засъхнал сок от дърветата.

— Все не ми остава време да го оправя — извини се монтьорът.

Макс обиколи джипа, за да го огледа.

— Как са били повредени спирачките? — попита той.

— Господи! И вие ли? — Гласът на монтьора бе изпълнен с негодувание. — Аз работя като монтьор от двайсет и пет години, сеньор. Проверих го лично. За последен път са пипали спирачките на тая кола, когато са я изкарали от завода.

— Някой ги е повредил — настоя Макс.

— Как? — заекна от яд монтьорът.

— Още не зная как, но ще разбера — увери го спокойно Макс.

Той хвърли последен поглед към джипа, след което се обърна и излезе от гаража.

Полицейският началник Луиджи Фераро изгледа инспектор Бруно Кампаня и попита:

— Какво направихте с него?

— Нищо. Заведох го в гаража, той се държа като глупак пред монтьора, а после каза, че иска да се разходи сам.

— Невероятно!

Макс стоеше на брега и гледаше към сините води на Тиренско море, но не виждаше нищо. Опитваше се да се съсредоточи, а умът му трескаво прехвърляше всички подробности. Все едно, че сглобяваше огромна картина от парченца. Всичко си отиваше точно на мястото, ако човек знае как да го направи. Джипът бе малка, но важна частица от ребуса. Спирачките му са били прегледани от монтьорите. Макс нямаше основание да се съмнява в честността или способностите им. Ето защо приемаше твърденията им, че спирачките на джипа не са били умишлено повредени. Но тъй като Елизабет бе карала джипа и някой е искал да я убие, той приемаше също така факта, че са били повредени. Нямаше начин, по който да са го направили. И все пак някой ги бе повредил. Противникът му беше умен човек. От това нещата ставаха по-интересни.

Макс пристъпи по пясъка на плажа, седна върху един голям камък и затвори очи, опитвайки се да се съсредоточи отново, като си представяше парченцата, разместваше ги, разрязваше ги и ги пренареждаше, за да подреди ребуса.

След двайсет минути последното парченце си легна на мястото. Макс отвори широко очи и радостно си каза: „Браво! Ще трябва да се запозная с човека, който го е измислил.“

После инспектор Макс Хорнунг се отби на две места, първото от които бе малко извън Олбия, а второто бе в планините. Качи се на последния следобеден самолет за Цюрих.

Туристическа класа.

ГЛАВА 37

Началникът на охраната на „Рофи и синове“ обясняваше на Елизабет:

— Всичко стана толкова бързо, мис Рофи. Нищо не можеше да се направи. Когато дойде пожарната, цялата лаборатория беше изгоряла.

Открили бяха останките от овъгленото тяло на Емил Йопли. Нямаше как да се разбере дали откритата от него формула е била взета от лабораторията преди да избухне пожарът.

— Сградата на научноизследователския отдел се охранява двайсет и четири часа в денонощието, нали така? — попита Елизабет.

— Да, мадам. Ние…

— Откога сте началник на охраната?

— От пет го дини. Аз…

— Уволнен сте.

Той се опита да каже нещо, но после промени решението си.

— Да, мадам.

— Колко души са подчинените ви?

— Шестдесет и пет.

Шестдесет и пет! И не са могли да спасят Емил Йопли.

— Давам им двайсет и четири часа — реши Елизабет. — Искам всички да се махнат оттук.

Той я погледна за миг и попита:

— Мис Рофи, смятате ли, че постъпвате справедливо?

Тя се замисли за Емил Йопли, за откраднатата лицензна формула и за поставения в кабинета й микрофон, който бе смачкала с обувката си.

— Махайте се! — нареди Елизабет.

Тя работи усърдно цялата сутрин, като се опитваше да изтрие от съзнанието си спомена за овъгленото тяло на Емил Йопли и лабораторията, пълна с изгорели животни. Опитваше се да не мисли какво щеше да струва на компанията загубата на формулата. Съществуваше вероятност някоя от конкурентните компании да я патентова, а Елизабет не можеше да попречи с нищо. Когато конкурентите ти видят, че си слаб, те решават да те унищожат. Но тук не бе замесен съперник. Беше някой приятел. Приятел, който искаше да я унищожи.

Елизабет реши да наеме професионална охранителна служба. Щеше да се чувства в по-голяма безопасност сред външни хора.

Тя позвъни по телефона в Международната болница в Брюксел, за да се осведоми за състоянието на жената на белгийския министър. Съобщиха й, че мадам ван ден Лог е все още в кома. Не знаеха дали ще оцелее.

Елизабет се бе замислила за Емил Йопли, за детето монголоид и за жената на министъра, когато в стаята влезе Рийс. Той забеляза посърналото й лице и попита тихо:

— Толкова ли е сериозно положението?

Тя кимна унило.

Рийс се приближи към нея и я огледа внимателно. Тя изглеждаше уморена и съсипана. Чудно му беше докога може да издържи. Взе ръцете й и попита внимателно:

— Мога ли да ти помогна с нещо?

„С всичко“ — помисли си Елизабет. Имаше огромна нужда от Рийс. Имаше нужда от силата, помощта и любовта му. Погледите им се срещнаха и тя бе готова да се хвърли в прегръдките му, да му разкаже за всичко, което се бе случило или ставаше в момента.

— Има ли нещо ново за мадам ван ден Лог? — попита Рийс.

И поривът й отмина.

— Не — отвърна Елизабет.

— Някой обаждал ли се е във връзка със статията в „Уолстрийт Джърнал“?

— Каква статия?

— Не си ли я видяла?

— Не.

Рийс се обади на секретарката да му донесат вестника. В статията се изброяваха всички неприятности, сполетели напоследък „Рофи и синове“, но основното бе, че компанията се нуждае от опитен ръководител. Елизабет остави вестника и попита:

— Колко ще ни навреди това?

— Неприятностите вече са започнали — сви рамене Рийс. — Те просто ги съобщават. Започваме да губим голяма част от пазарите, а ние…

В този момент иззвъня вътрешният телефон. Елизабет натисна бутона.

— Да?

— На другата линия е хер Юлиус Бадрут, мис Рофи. Казва, че е спешно.

Елизабет погледна към Рийс. Досега беше отлагала срещата с банкерите.

— Свържете ме с него. — Вдигна слушалката. — Добро утро, хер Бадрут.

— Добро утро. — Гласът му по телефона звучеше сухо и обидено. — Свободна ли сте следобед?

— Ами, аз…

— Чудесно. Ще ви бъде ли удобно в четири часа?

Елизабет се поколеба за миг.

— Да. В четири часа.

В слушалката се чу сух, дразнещ шум и Елизабет разбра, че хер Бардрут прочиства гърлото си.

— Съжалявам за случилото се с Емил Йопли — каза той.

„Името на Йопли не бе споменато в съобщенията на вестниците за експлозията“ — помисли си тя.

Остави бавно слушалката и видя, че Рийс я наблюдава.

— Акулите подушват кръв — подхвърли той.

Телефонът не спря да звъни през целия следобед. Обади се Алек:

— Елизабет, видя ли какво пишат във вестниците днес?

— Да — отговори Елизабет. — В „Уолстрийт джърнал“ преувеличават.

Настъпи пауза, след която Алек каза:

— Нямах предвид „Уолстрийт Джърнал“, а уводната статия на „Файненшъл Таймс“. Никак не е хубава. Телефоните ми не спират да звънят. Анулират много поръчки. Какво ще правим?

— Аз ще ти се обадя пак, Алек — обеща Елизабет.

Обади се Иво:

— Карисима, трябва да се подготвиш за нещо неприятно.

„Вече съм се подготвила“ — помисли си с горчивина Елизабет.

— За какво става дума?

— Един италиански министър бил задържан преди няколко часа за приемане на подкупи.

Елизабет внезапно усети какво ще последва.

— Продължавай нататък.

Гласът на Иво звучеше така, сякаш се извиняваше за нещо.

— Не е по наша вина — каза той. — Министърът е алчен и станал непредпазлив. Хванали го на летището при опит да изнесе тайно пари от Италия. Установили, че парите идват от нас.

Макар че Елизабет беше подготвена за подобно нещо, казаното от Иво я изпълни с недоверие.

— Защо ни е трябвало да го подкупваме?

— За да можем да въртим бизнес в Италия — обясни сухо Иво. — Това е начин на живот тук. Престъплението ни не се състои в това, че сме подкупвали министъра, а че са ни хванали.

Тя се облегна назад и в главата й нещо забуча.

— Какво ще стане сега?

— Предлагам да се срещнем с адвокатите на компанията в най-скоро време — отговори Иво. — Не се тревожи. В Италия само бедните влизат в затвора.

От Париж се обади разтревожено Шарл. Френската преса била пълна с материали за „Рофи и синове“. Шарл убеждаваше Елизабет да продаде акциите, докато компанията все още има някакво реноме.

— Купувачите губят доверие в нас — заключи Шарл. — А щом е така, компанията не може да съществува.

Елизабет се замисли за обажданията по телефона, за банкерите, за братовчедите си и за пресата. Прекалено много неща се бяха случили за толкова кратко време. Някой дърпаше конците на всичко това. Трябваше да го открие.

В тефтерчето с телефоните на Елизабет все още стоеше името на Мария Мартинели. То я върна към спомена за високата и дългокрака италианка, с която бе учила в Швейцария. После си бяха писали от време на време. Мария бе станала манекенка и ходеше със собственика на един милански вестник. На Елизабет й трябваха петнадесет минути, за да се свърже с нея. След като си размениха обичайните любезности, Елизабет попита:

— Все още ли ходиш с оня вестникар?

— Разбира се. Ще се оженим в момента, в който Тони получи развод.

— Мария, искам да ми направиш една услуга.

Мария Мартинели й се обади след по-малко от час.

— Получих информацията, която ти трябва. Онзи банкер, който се е опитвал да изнесе пари от Италия, попаднал в клопка. Тони каза, че някакъв човек подкупил граничарите.

— Успял ли е да разбере името на този човек?

— Иво Палаци.

Инспектор Макс Хорнунг бе направил интересно откритие. Той научи, че експлозията в „Рофи и синове“ не само е била умишлено извършена, но и че е била причинена от експлозива „Рилар X“, произвеждан изключително за нуждите на армията. Макс бе заинтригуван от факта, че „Рилар X“ се произвежда в една от фабриките на „Рофи и синове“. Необходимо му бе само едно телефонно обаждане, за да разбере коя е фабриката. Намираше се в околностите на Париж.

Точно в четири часа следобед хер Юлиус Бадрут отпусна ъгловатото си тяло на стола и започна без предисловия:

— Колкото и да ни се иска да ви помогнем, мис Рофи, боя се, че трябва да дадем предимство на отговорността ни към притежателите на акции.

„Подобни изказвания — каза си Елизабет — банкерите правят пред вдовици и сираци преди да обявят ипотеките им за просрочени.“ Но този път тя бе подготвена за срещата с хер Бадрут.

— Ето защо нашият съвет на директорите ме упълномощи да ви уведомя, че банката ни настоява за незабавното погасяване на заемите, направени от „Рофи и синове“.

— Казахте ми, че разполагам с деветдесет дни — забеляза тя.

— За съжаление положението се влоши. Трябва да ви съобщя също така, че и другите банки, с които работите, са взели същото решение.

След като банките отказваха да й помогнат, вече нямаше никакъв начин да запази компанията в свои ръце.

— Съжалявам, че трябваше да ви съобщя такава неприятна новина, мис Рофи, но реших, че мой дълг е да ви уведомя лично.

— На вас, разбира се, ви е известно, че „Рофи и синове“ е все още много силна и стабилна компания.

Хер Юлиус Бадрут кимна само веднъж с глава.

— Разбира се. Компанията е огромна.

— И въпреки това няма да ни дадете повече време.

Хер Бадрут я погледна за момент, а после отговори:

— В банката смятаме, че проблемите ви са разрешими, мис Рофи, но… — Той се поколеба дали да продължи.

— Но не вярвате, че има кой да ги разреши, нали така?

— Боя се, че сте права — отговори той и се надигна.

— А какво бихте казали, ако някой друг стане президент на „Рофи и синове“? — попита Елизабет.

Той поклати глава.

— Обсъждали сме и тази възможност. Не смятаме, че някой от сегашните членове на Управителния съвет е способен да се справи напълно с…

— Аз имах предвид Рийс Уйлямс — прекъсна го Елизабет.

ГЛАВА 38

Полицаят Томас Хилър от патрулното отделение по Темза беше в ужасно състояние. Сънлив, гладен, вбесен и мокър, той не можеше да определи кое го дразни най-много.

Спеше му се, защото годеницата му Фло го бе държала буден през цялата нощ, за да му се кара; гладен беше, защото след като Фло най-после спря с крясъците си, той вече бе закъснял за работа и не му бе останало време да хапне; вбесен бе, защото тя не му бе дала да я пипне; а беше мокър, защото десетметровата полицейска моторница, с която се движеше, бе направена за работа, а не за удобство и усилващият се вятър вкарваше дъжда в кабинката, в която се бе скрил. Речното отделение покриваше петдесет и четири мили по течението на Темза от Дартфърд крийк до моста „Стейнс“ и обикновено полицаят Хилър обичаше патрулните дежурства. Но не и когато бе в подобно състояние. Проклети жени! Представи си голата Фло в леглото и огромните й гърди, които се повдигаха и спускаха, докато му се караше. Погледна часовника си. Още половин час и отвратителната обиколка щеше да свърши. Моторницата бе завила и се насочваше обратно към кея „Ватерло“. Хилър вече се питаше какво да направи най-напред: да се наспи, да се наяде или да скочи в леглото с Фло. „А може и трите наведнъж“ — каза си той. Потърка очи, за да прогони дрямката, и се загледа в калните води на придошлата от дъжда река.

Пред очите му се мярна нещо неопределено. То приличаше на огромна бяла риба, плуваща с корема нагоре, и първата мисъл на полицая Хилър бе, че ако я измъкнат на борда, целите ще се овонят от нея. Тя бе на около десет ярда от десния борд и лодката вече се отдалечаваше. Ако вземеше да се обади, проклетата риба щеше да го забави да си тръгне. Щеше да се наложи да спрат и да я търсят наслуки, а после или да я качат на лодката, или да я закачат на буксир. Каквото и да направеха, то щеше да го забави да се прибере при Фло. Е, няма нужда да докладва. Ами ако не е видял нищо? Ами ако…? Лодката продължаваше да се отдалечава.

Полицаят Хилър извика:

— Сержант, някаква риба се влачи по реката на двайсет градуса от десния борд. Прилича ми на голяма акула.

Мощният дизелов мотор от сто конски сили изведнъж намали оборотите и лодката започна да забавя ход. Сержант Гаскинс дойде към десния борд.

— Къде е? — попита той.

Неясният предмет бе изчезнал зад пелената от дъжда.

— Ей там беше.

Сержант Гаскинс се двоумеше. Той също искаше да се прибере по-бързо. Не му се щеше да се занимава с проклетата риба.

— Мислиш ли, че може да е опасна за корабите? — попита той.

На полицая Хилър му се искаше да излъже, но не можа да се пребори със себе си.

— Да — отвърна той.

Патрулната лодка направи обратен завой и се насочи към мястото, където бяха забелязали за последен път предмета. Той изскочи внезапно, почти под носа на лодката, а двамата полицаи зяпнаха втрещени. Под тях плуваше тялото на младо русо момиче.

Тя бе съвсем гола с изключение на червената панделка, завързана около шията й.

ГЛАВА 39

В момента, в който полицаят Хилър и сержант Гаскинс вадеха тялото на убитото момиче от Темза, на десет мили от тях, в другия край на Лондон, инспектор Макс Хорнунг влизаше в сиво-бялото мраморно преддверие на новата сграда на Скотланд Ярд. Самият факт, че влиза през легендарните двери го изпълни с чувство на гордост. Той бе станал частица от великото братство. Приятно му беше, че телеграфният адрес на Скотланд Ярд беше „БЕЛЕЗНИЦИ“. Макс обичаше англичаните. Единственото, което го смущаваше, беше неспособността им да общуват с него. Англичаните говореха на родния си език по много странен начин.

Дежурният полицай на пропуска го попита:

— Какво ще обичате, господине?

Макс се обърна.

— Имам уговорена среща с инспектор Дейвидсън.

— Името, господине?

Макс изрече бавно и отчетливо:

— Инспектор Дейвидсън.

Полицаят го погледна с нескриван интерес.

— Вие се казвате Инспектор Дейвидсън?

— Аз не се казвам Инспектор Дейвидсън. Казвам се Макс Хорнунг.

Полицаят на пропуска попита с извиняващ се глас:

— Извинете ме, господине, но говорите ли поне малко английски?

Пет минути по-късно Макс вече седеше в кабинета на инспектор Дейвидсън — едър мъж на средна възраст с червендалесто лице и неравни жълтеникави зъби. „Типичен англичанин“ — каза си Макс радостно.

— Казахте по телефона, че ви е необходима информация за сър Алек Никълъс, тъй като е заподозрян в убийство.

— Той е един от шестимата.

Инспектор Дейвидсън го зяпна изненадано:

— Той е укрит под камината?

Макс въздъхна. Повтори още веднъж бавно и внимателно това, което бе казал.

— А-ха. — Инспекторът се замисли за момент. — Ще ви кажа какво ще направим. Ще ви изпратя в С–4 — криминалния архив. Ако там няма нищо за него, ще опитаме в С–11 и С–13 — криминалното разузнаване.

Името на сър Алек Никълс не фигурираше в нито една от архивите. Но Макс знаеше къде може да намери необходимата му информация.

Макс бе позвънил сутринта на служителите в Сити — финансовия център на Лондон.

Реакцията им бе позната. Щом Макс си каза името, те се разтрепериха, тъй като всеки работещ в Сити има да крие по нещичко, а славата на Макс като финансов ангел мъстител се носеше навсякъде. Но в мига, в който Макс им съобщи, че му е необходима информация за някой друг, те изведнъж бяха изпълнени с готовност да му помогнат.

В продължение на два дни Макс посещаваше банки, финансови компании, кредитни организации и статистически служби. Хората, работещи там, не го интересуваха. Искаше само да поговори с компютрите им.

Макс бе гениален по отношение на компютрите. Сядаше пред монитора и си играеше с машините като виртуоз. Нямаше значение какви програми бяха заложени в тях, защото Макс можеше да работи с всякакви програми. Разговаряше с различни компютри. Спокойно се справяше с ФОРТРАН и ФОРТРАН IV, гигантския Ай-Би-Ем 370, с ПДП 10 и 11, както и с АЛГОЛ 68.

Беше на „ти“ с КОМОЛ, програмиран, за бизнес-програми, и с използвания от полицията БЕЙСИК, както и с бързо действащия АПЛ, с който се разговаряше само чрез таблици и диаграми. Макс говори с ЛИСП и АРТ, а също и с ПЛ–1. Провеждаше разговори чрез бинарен код, задаваше въпроси с аритметични и графични единици, а бързодействащият принтер отговаряше със скорост от 1100 реда в минута. През целия си живот огромните компютри ненаситно бяха поглъщали информация, бяха я съхранявали, анализирали и запомняли, а сега я бълваха на ухото на Макс, доверявайки му тайните си в снабдените с климатична инсталация зали.

Нямаше нищо неприкосновено, нито пък нещо оставаше скрито. Личният живот при съвременната цивилизация е една илюзия, един мит. Всеки гражданин е напълно разголван, най-съкровените му тайни излизат наяве и могат да бъдат прочетени от всекиго. Хората влизат в регистрите, ако имат номер за социална застраховка, някаква застрахователна полица, шофьорска книжка или банкова сметка. Имената им влизат в списъци, ако са платили данъците си, получили са обезщетение като безработни или пък са получили социални помощи. Имената им се съхраняват в компютрите, ако имат медицинска застраховка, ако са си направили ипотека на жилището, ако притежават автомобил или велосипед и ако си открият влогове или чекова книжка. Компютрите знаят имената им, ако са лежали в болница, били са на военна служба, притежавали са ловен или риболовен билет, ако са подавали молби за задграничен паспорт, за телефон или за свързване към електрическата мрежа, или пък са се женили, развеждали и създавали деца.

Ако човек знае къде да провери и има необходимото търпение, той може да получи всякакви данни.

Макс Хорнунг се разбираше прекрасно с компютрите. Те не му се подиграваха заради акцента, нито пък се смееха на външния му вид, на държанието му или пък на облеклото му. Те уважаваха интелигентността му, възхищаваха му се и го обичаха. С удоволствие споделяха тайните си с него, разказвайки му пикантни клюки за глупостта на простосмъртните. Бъбреха си с него като стари приятели.

— Хайде да си поговорим за сър Алек Никълс — предложи Макс.

И компютрите започнаха. Пред Макс се появи математическата диаграма на сър Алек, показана в цифри, бинарни кодове и графики. След два часа той получи цялостна представа за човека и за финансовото му състояние.

Пред очите му се появиха копия от банкови разписки и от анулирани чекове и сметки. Макс веднага бе заинтригуван от поредицата чекове с крупни суми, надписани с „на приносителя“ и осребрени с подписа на сър Алек Никълс. Къде бяха отишли тия пари? Макс провери дали са били вписани като служебни или лични разходи, или пък като удръжки за данъци. Отговорът бе отрицателен. Върна се отново към списъка с разходите: Издаден чек на клуб „Уайт“, сметка от месарницата, неизплатена… вечерна рокля от магазини „Джон Бейтс“… екзотична рокля от Гвинея… сметка от зъболекар, неплатена… сметка от ресторант „Анабела“… елегантна рокля от Сен Лоран в Париж… сметка от „Белия слон“, неизплатена… фиш за превишена скорост… сметка от фризьора Джон Уиндман, неизплатена… четири рокли от Ив Сен Лоран, заплати на прислугата…

Макс зададе въпрос на компютъра за регистрация на моторни превозни средства.

Отговорът беше положителен. „Да, сър Алек притежава «Бентли» и «Морис».“

Нещо липсваше. Нямаше сметка от автомобилен сервиз.

Макс накара компютрите да разровят паметта си. За седем години нямаше нито една отбелязана сметка.

„Забравили ли сме нещо?“ — попитаха компютрите.

„Не — отговори Макс, — нищо не сте забравили.“

Сър Алек не се ползваше от услугите на автомеханик. Той поправяше сам колите си. Човек с подобни умения не би се затруднил да повреди асансьор или джип. Макс Хорнунг се замисли върху тайнствените цифри пред себе си и в старанието си приличаше на египтолог, който превежда някакви новооткрити йероглифи. Откриваше все повече загадъчни факти. Разходите на сър Алек далеч надхвърляха доходите му. Още една изпусната нишка.

Приятелите на Макс в Сити имаха връзки навсякъде. Само след два дни той научи, че сър Алек е заемал пари от Тод Майкълс, собственик на клуб в Сохо.

Макс се обърна към компютрите на полицията и зададе въпроси. Те го изслушаха, а после отговориха: „Да, ето ти и сведенията за Тод Майкълс. Обвинен е в няколко престъпления, но никога не е осъждан. Има подозрения, че е замесен в изнудване, търговия с наркотици, проституция и престъпно лихварство.“

Макс отиде в Сохо и продължи да разпитва. Там научи, че сър Алек не е играл комар. Но съпругата му е играла.

Когато свърши, у Макс нямаше никакво съмнение, че сър Алек е бил изнудван. Той имаше неизплатени сметки и се нуждаеше спешно от пари. Притежаваше акции на стойност милиони долари, ако можеше да ги продаде. Сам Рофи му бе попречил, а сега му пречеше Елизабет Рофи.

Сър Алек Никълъс имаше причини да извърши убийство.

Макс провери и Рийс Уйлямс. Машините направиха всичко възможно, но информацията се оказа съвсем оскъдна.

Компютрите съобщиха на Макс, че Рийс Уйлямс е от мъжки пол, роден в Уелс, тридесет и четири годишен и не е бил женен. На ръководна длъжност в „Рофи и синове“. Годишна заплата: 80 000 долара, плюс премии. Спестовна сметка в лондонска банка с баланс от пет хиляди лири, чекова сметка със среден баланс от осемстотин лири. Притежава сейф в цюрихска банка, съдържание неизвестно. Притежател на кредитни карти от всички големи кредитни организации. Много от закупените вещи с кредитните карти са били предназначени за жени. Рийс Уйлямс нямаше криминално досие. Работи в „Рофи и синове“ от девет години.

„Не е достатъчно — каза си Макс. — Съвсем не е достатъчно.“ Сякаш Рийс Уйлямс се криеше зад компютрите. Макс си спомни колко предпазливо се бе държал Рийс, когато разговаряха с Елизабет след погребението на Кати Ерлинг. Кого бе предпазвал той? Елизабет Рофи. Или себе си?

Същата вечер в шест часа Макс си купи билет туристическа класа за Рим.

ГЛАВА 40

На Иво Палаци му бяха потребни десет години, за да устрои старателно и ловко сложния си двойствен живот, в който не допускаше дори и най-близките си колеги.

На Макс Хорнунг и неговите приятели компютри в Рим им бяха нужни по-малко от двадесет и четири часа. Макс проведе разговор с компютъра в „Анаграфе“ — сградата, в която се съхраняваха статистическите данни за населението и за градската администрация, а после посети компютрите в Дирекцията на полицията и в банките. Те всички го посрещнаха радушно.

„Разкажете ми за Иво Палаци“ — помоли Макс.

„С удоволствие“ — отвърнаха те.

Сметка от магазина за хранителни стоки „Амичи“… сметка от фризьорския салон на Серджио на „Виа Кондоити“… един син костюм от „Анджело“… цветя от „Кардучи“… две вечерни рокли от „Ирене Галецине“… обувки от „Гучи“… дамска чанта от „Пучи“… сметки за ток…

Макс не спираше да чете копията на документите, проучваше ги, съпоставяше ги, опитвайки се да надуши нещо. Нещо не беше наред. Той откри, че има изплатени училищни такси за шест деца.

„Да не сте допуснали грешка?“ — попита Макс.

„Извинявай. Каква грешка?“

„Компютрите в «Анагфаре» ми казаха, че Иво Палаци е регистриран като баща на три деца, Потвърждавате ли, че има шест такси?“

„Да.“

„Показахте ми, че Иво Палаци живее в Олгиата, нали?“

„Точно така.“

„Но той плаща наема на апартамента на «Виа Монтемигнайо», нали?“

„Да.“

„Да не би да има двама души със същото име?“

„Не. Човекът е един. С две семейства. Има три дъщери от съпругата си и трима синове от Донатела Сполини.“

Преди да свърши докрай, Макс вече знаеше какъв е вкусът на любовницата на Иво, на колко години е, името на фризьора й, а също и имената на незаконните му деца. Научи, че Симонета е блондинка, а Донатела — брюнетка. Знаеше кой номер рокли, сутиени и обувки носят двете жени и какви пари са дадени за покупките.

Няколко интересни предмета привлякоха вниманието на Макс сред разходите. Сметките бяха дребни, но изпъкваха ярко сред останалите. Оказа се, че има издаден чек за покупката на струг, ренде и трион. Иво Палаци обичаше да работи с ръцете си. Макс си каза, че един архитект вероятно знае нещо и за асансьорите.

„Наскоро Иво Палаци подаде молба за голям заем от банката“ — съобщиха компютрите на Макс.

„Получил ли го е?“

„Не. От банката са поискали молбата да бъде подписана и от жена му. Той я оттеглил.“

„Благодаря.“

Макс се качи на автобуса за научния център на полицията в квартала ЕУР, където имаше огромен компютър.

„Има ли Иво Палаци полицейско досие?“

„Да. Иво Палаци е осъждан за нанасяне на побой, когато бил двадесет и две годишен. Пострадалият бил настанен в болница. Палаци лежал в затвора два месеца.“

„Има ли нещо друго?“

„Иво Палаци издържа любовница, която живее на «Виа Монтемигнайо».“

„Благодаря. Зная.“

„Има няколко полицейски донесения за оплаквания от съседите.“

„Какви са оплакванията?“

„За нарушаване на реда. Побоища и караници. При един от случаите тя е изпочупила всички съдове. Това важно ли е?“

„Много — отговори Макс. — Благодаря.“

Значи Иво Палаци имаше избухлив характер. А също и Донатела Сполини. Какво ли се е случило между нея и Иво? Дали не го е заплашвала, че ще го издаде? Затова ли внезапно е решил да иска заем от банката? Докъде би стигнал човек като Иво Палаци, за да запази брака си, семейството си и начина си на живот?

Накрая вниманието на дребничкия детектив бе привлечено от още една малка подробност. Иво Палаци бе получил крупна сума от финансовия отдел на италианската тайна полиция. Тя беше дадена като награда, като процент от парите, конфискувани от издадения от Иво банкер. След като Иво Палаци има толкова належаща нужда от пари, какво ли друго би направил, за да ги получи?

Макс се сбогува с компютрите и хвана обедния самолет на Еър Франс за Париж.

ГЛАВА 41

Шофьорите на таксита вземаха по седемдесет франка от летището „Шарл де Гол“ до района на Нотр Дам, без да се смята бакшишът. Билетът за градския автобус № 351 до същата част на града струваше седем и половина франка, като не беше необходим никакъв бакшиш. Инспектор Макс Хорнунг взе автобуса. Настани се в евтиния хотел „Мебле“ и започна да върти по телефона.

Проведе разговори с хората, в чиито ръце бяха тайните на всички френски граждани. Обикновено французите са по-подозрителни дори и от швейцарците, но в случая всички с готовност искаха да окажат помощ на Макс Хорнунг. Причините за това бяха две. Първата бе фактът, че Макс Хорнунг бе дълбоко уважаван специалист в своята област и за тях беше въпрос на чест да си сътрудничат с такъв човек. А втората бе, че всички изпадаха в ужас при появата му. Странният дребен човечец с чудноват акцент успяваше да разкрие всичко.

— Разбира се — отговаряха му те. — С удоволствие ще ви позволим да ползвате компютрите ни. Но, естествено, всичко трябва да бъде запазено в тайна.

— Естествено.

Макс мина през финансовите инспектори, през кредитната компания „Лионе“ и през Националната застрахователна компания, за да си поговори с компютрите. Той посети и компютрите на полицията в Роснису-Боа, както и полицейската префектура на Ил де ла Сите.

Започнаха да си бъбрят непринудено като стари приятели. „Кои са Шарл и Елен Рофи-Мартел?“ — попита Макс.

„Шарл и Елен Рофи-Мартел, адрес: ул. «Франсоа Премиер» 5, Весине, сключили брак на 24 май 1970 г. в кметството на Ньой, нямат деца, Елен е развеждана три пъти, моминското й име е Рофи, има банкова сметка в «Кредит Лионе» на авеню «Монтан» на името на Елен Рофи-Мартел, със среден баланс от над двадесет хиляди франка.“

„А разходите й?“

„С удоволствие. Сметка за закупени книги от книжарницата «Марсо»… сметка от зъболекар за лечение на зъбен нерв на Шарл Мартел… сметки от болницата за лечение на Шарл Мартел… сметка от лекар за преглед на Шарл Мартел.“

„Имате ли диагнозата?“

„Можете ли да почакате? Ще трябва да се обърна към другия компютър.“

„Да, ако обичате.“

Макс чакаше. Машината, в която се съдържаше диагнозата на лекаря, започна да говори: „Аз имам диагнозата.“

„Казвай.“

„Нервно разстройство.“

„Нещо друго?“

„Тежки натъртвания и контузии в областта на бедрата и задните части.“

„Някакви допълнителни данни?“

„Нищо не е отбелязано.“

„Продължавайте, ако обичате.“

„Сметка за чифт мъжки обувки от «Пине»… закупена шапка от «Роз Валоа»… гъши дроб от «Фошон»… от фризьорския салон «Карата»… «Максим» — вечеря за осем души… сребърни прибори от «Кристофле»… мъжки халат от «Сулка»…“

Макс изключи компютъра. Имаше нещо обезпокоително. Нещо във връзка със сметките. Той разбра какво е то. Всяка покупка бе подписана от мадам Рофи-Мартел. Сметката за мъжкия костюм, сметките от ресторантите — всичко беше на нейно име. Интересно.

И ето че се показа първата изпусната нишка.

Някаква компания на име „Бел Пе“ бе закупила недвижим имот. Единият от собствениците на „Бел Пе“ се казваше Шарл Десен. Номерът на социалната застраховка на Шерл Десен съвпадаше с този на Шарл Мартел. Маскировка.

„Разкажете ми за «Бел Пе» — нареди Макс.

«Бел Пе» е собственост на Рене Дюшами и Шарл Десен, известен също като Шарл Мартел.“

„С какво се занимава «Бел Пе»?“

„Компанията притежава лозя.“

„Какъв е капиталът на компанията?“

„Четири милиона франка.“

„Откъде е взел пари Шарл Мартел, за да ги вложи?“

„От «Ше ма тант».“

„От къщата на вашата леля ли?“

„Извинете. Френски жаргон. Истинското име е «Кредит мюнисипал».“

„Печеливши ли са лозята?“

„Не. Пълен провал.“

Макс имаше нужда от още данни. Той продължи да разговаря с приятелите си, като проучваше, настояваше и ги придумваше. Именно компютърът на застрахователната компания му довери, че има признаци за възможно финансово нарушение. Макс усети, че през тялото му минава приятна тръпка.

„Разкажете ми за това“ — каза той.

И те се разговориха като две жени, които си разменят клюки по време на прането в понеделник.

Когато Макс свърши с компютрите, той тръгна да се види с бижутера на име Пиер Ришо.

След тридесет минути Макс знаеше с точност до последния франк за колко са били продадени бижутата на Елен Рофи-Мартел. Сумата бе малко над два милиона франка — парите, които Шарл Мартел бе вложил в лозята. Значи Шарл Десен-Мартел е имал огромна нужда от пари, за да се реши да открадне бижутата на съпругата си.

Какво ли друго е извършил, след като е бил толкова отчаян?

Макс се заинтересува от още един появил се факт. Може би не бе толкова важен, но той старателно го отбеляза. Това бе сметка за покупката на чифт обувки за катерене. Макс се позамисли, защото алпинизмът не съответстваше на представата му за Шарл Мартел като мъж, контролиран толкова строго от жена си, че, дори не му бе позволено да има собствена банкова сметка, нито пък кредитна карта и бе принуден да открадне, за да направи капиталовложение.

Не, Макс не можеше да си представи, че Шарл Мартел би могъл да се изправи срещу предизвикателствата на планината. Обърна се отново към компютрите.

„Сметката, която ми показахте вчера, бе издадена от магазина за спортни стоки. Бих искал да видя какво представлява по-точно.“

„Разбира се.“

Сметката изскочи на екрана пред него. Това бе квитанцията за обувките. Номер 36 А. Размер за жена. Значи Елен Рофи-Мартел е била тази, която се е катерила из планината.

А Сам Рофи бе загинал в планината.

ГЛАВА 42

Улица „Арменго“ бе тиха парижка улица, от двете страни на която бяха разположени едноетажни и двуетажни хубави частни домове с островърхи ламаринени покриви. Сред всичко наоколо се извисяваше сградата на 26 — осеметажна, съвременна постройка от стъкло, стомана и бетон, в която се помещаваше главната квартира на Интерпол, централата за събиране на информация относно криминалните деяния по цял свят.

Инспектор Макс Хорнунг разговаряше с компютъра, поставен в огромната, снабдена с климатична инсталация зала на приземния етаж, когато в помещението влезе един от служителите и каза:

— Горе прожектират едно „гадно“ филмче. Искаш ли да го видиш?

Макс вдигна глава и отговори:

— Не знам. Какво значи „гадно филмче“?

— Ела и ще видиш.

В голямата зала за прожекции на третия етаж на сградата се бяха разположили петнадесетина мъже и жени. Те бяха служители на Интерпол, полицейски инспектори от френската полиция „Сюрете“, цивилни агенти и неколцина униформени полицаи.

Пред празния екран в дъното на залата стоеше Рене Алмаден, заместник-началник на Интерпол, и обясняваше нещо. Макс влезе и си намери място на последния ред.

Рене Алмаден продължи:

— … през последните години се носеха непрекъснато слухове за „гадни“ филмчета — порнографски филми, в които накрая, след сексуалния акт, убиват жертвата пред камерата. Нямаше никакви доказателства, че подобни филми наистина се правят. Причината, разбира се, е очевидна. Подобни филми не се правят за широката публика. Правят ги, за да бъдат показвани при закрити прожекции пред богати хора, изпитващи удоволствие, по някакъв свой извратен и садистичен начин. — Рене Алмаден внимателно свали очилата си. — Както вече споменах, това бяха само слухове и предположения. Обаче сега нещата са различни. След малко ще видите на живо такъв филм. — Публиката се раздвижи нетърпеливо.

— Преди два дни в Паси бе ударен от кола пешеходец, който носел дипломатическо куфарче. Последният починал на път за болницата. Самоличността му все още не е установена. Френската полиция открила в куфарчето му филмова ролка и я предала на лабораторията, където филмът бил проявен. — Той даде знак и лампите започнаха да гаснат. Филмът започна.

Русото момиче едва ли беше на повече от осемнадесет години. Човек изпитваше странно чувство, докато гледаше младото лице и напъпилото женско тяло, докато тя правеше орален секс, федерос и разни други сексуални игри с едрия мъж в леглото. Камерата се приближи, за да покаже в едър план проникващия в тялото й огромен пенис, а после показа отново в кадър лицето й. Макс Хорнунг никога не бе виждал лицето й досега. Но той бе виждал нещо, което му се струваше познато. Погледът му се прикова върху панделката, която момичето бе вързало около шията си. Тя му напомняше за нещо. Червена панделка. Къде? Момичето на екрана бавно започна да се възбужда, после достигна до оргазъм, а пръстите на мъжа се увиха около шията й и започнаха да стискат. Изразът на лицето й се променяше от любовен екстаз към ужас. Тя се опитваше с все сила да се отскубне, но ръцете на мъжа стискаха силно и в мига, в който получи оргазъм, момичето умря. Камерата се приближи отново към лицето й. Филмът свърши. Лампите изведнъж светнаха. Макс успя да си спомни откъде му е позната панделката.

Тя бе същата като на изваденото от реката в Цюрих момиче.

В главната квартира на Интерпол в Париж започнаха да пристигат телеграми от цяла Европа в отговор на спешното запитване. Съобщиха за още шест подобни убийства: в Цюрих, в Лондон, в Рим, в Португалия, в Хамбург и в Париж.

Рене Алмаден се обърна към Макс:

— Описанията съвпадат съвсем точно. Жертвите са руси, от женски пол и млади; удушени са по време на полов акт и телата им са голи, с изключение на червените панделки около шиите им. Имаме работа с масов убиец. Някой, който е достатъчно богат, за да пътува навсякъде, или пък плаща достатъчно на някого, за да му прави филмите.

В кабинета влезе облечен в цивилни дрехи човек и съобщи:

— Имахме малко късмет. Филмовата лента е произведена от една малка фирма в Брюксел. Точно с тази партида са имали някакви проблеми с баланса на цветовете, поради което лесно могат да я идентифицират. В момента подготвяме списъка на клиентите, които са закупили от тази ленти.

— Бих искал да видя списъка, когато го направите — каза Макс.

— Разбира се — обеща Рене Алмаден и се загледа в дребничкия детектив. Макс Хорнунг не приличаше на нито един от детективите, които бе виждал досега.

И все пак именно Макс Хорнунг бе човекът, който намери нещо общо в убийствата, показвани на „гадните“ филмчета.

— Дължим ви благодарност — допълни Алмадан.

Макс Хорнунг го погледна и примигна с очи.

— За какво? — попита той.

ГЛАВА 43

Алек Никълс не желаеше да присъства на банкета, но пък не му се искаше Елизабет да отиде сама. По програма и двамата трябваше да говорят пред присъстващите. Банкетът се даваше в омразния му град Глазгоу. Пред хотела ги чакаше кола, готова да ги откара до летището веднага след като стане уместно да си тръгнат. Той вече бе произнесъл речта си, но умът му беше на друго място. Чувстваше се напрегнат и нервен, а и стомахът му го свиваше. На някой глупак му бе хрумнало да сервират агнешка саздърма. Алек почти не я вкуси. Елизабет седеше до него.

— Какво ти стана, Алек?

— Няма ми нищо — потупа я успокоително по ръката той.

Речите почти бяха свършили, когато към Алек се приближи един от сервитьорите и прошепна:

— Извинете ме, господине. Търсят ви. Можете да се обадите от служебния телефон.

Алек последва сервитьора и излезе от обширната трапезария на път към малката канцелария зад администрацията. Вдигна слушалката и каза:

— Ало?

Чу гласа на Суитън:

— Предупреждавам те за последен път!

После линията се прекъсна.

ГЛАВА 44

Последният град в програмата на инспектор Хорнунг беше Берлин.

Неговите приятели компютрите го очакваха. Макс поговори с изключителния компютър „Никсдорф“, до който човек можеше да има достъп само ако притежаваше специална перфокарта. Поговори и с огромните компютри „Алинц“ и „Шуфа“, както и с по-малките във Федералната криминална служба във Висбаден, където се събираше информация от цяла Германия.

„С какво можем да помогнем!“ — питаха го те.

„Разкажете ми за Валтер Гаснер.“

И те му разказаха. Когато му казаха всичките си тайни, пред Макс Хорнунг лежеше изписан целият живот на Валтер Гаснер, изразен с прекрасни математически символи. Макс виждаше ясно човека Гаснер, сякаш го гледаше на снимка. Знаеше какви дрехи, вина, храни и хотели обича. Приятен млад учител по ски, който бе живял, издържан от жени, и се бе оженил за много по-възрастна от него богата наследница.

Макс откри една любопитна подробност: чек за двеста марки, издаден на името на д-р Хайсен. На чека бе написано: „За консултация“. Каква консултация? Чекът бе осребрен в „Дрезднер банк“ в Дюселдорф.

Петнайсет минути по-късно Макс вече говореше по телефона с един от шефовете на банката. Да, естествено, че шефът познаваше доктор Хайсен. Той бе един от уважаваните клиенти на банката.

И какъв лекар бе той?

Психиатър.

Макс остави слушалката и се облегна на стола със затворени очи. Мислеше усилено. Ето я изпуснатата нишка. Вдигна телефона и позвъни на доктор Хайсен в Дюселдорф.

Някаква досадна секретарка съобщи на Макс, че лекарят не иска да го безпокоят. След като Макс настоя да говори с него, доктор Хайсен вдигна телефона и троснато му обясни, че никога не дава никаква информация за пациентите си, а още по-малко би си позволил да обсъжда подобни въпроси по телефона. И трясна слушалката.

Макс се върна отново при компютрите. „Разкажете ми за доктор Хайсен“ — нареди той.

След три часа Макс отново говореше по телефона с доктора.

— Вече ви казах — сопна му се лекарят, — че ако искате някаква информация, за който и да е от пациентите ми, ще трябва да дойдете в кабинета само със съдебно нареждане.

— Нямам възможност точно сега да дойда в Дюселдорф — обясни инспекторът.

— Това си е ваш проблем. Имате ли други въпроси? Аз съм зает човек.

— Зная, че сте зает човек. Пред мен стои извлечение за платените от вас данъци през последните пет години.

— Е, и какво?

— Докторе — каза Макс, — не искам да ви създавам неприятности. Но вие прикривате незаконно двайсет и пет процента от доходите си. Ако предпочитате, мога просто да изпратя досието ви на немските данъчни служби и да им кажа къде да се поровят. Те могат да започнат например с личния ви сейф в Мюнхенската банка или с шифровата ви банкова сметка в Базел.

Настъпи дълго мълчание, след което лекарят попита:

— Как казахте, че е името ви?

— Инспектор Макс Хорнунг от швейцарската криминална полиция.

Последва ново мълчание. Докторът учтиво попита:

— И какво по-точно искате да знаете?

Макс му каза какво го интересува.

След като доктор Хайсен се разприказва, никой вече не можеше да го спре. Да, естествено, че си спомня Валтер Гаснер. Той бе нахълтал без да има определен час и бе настоял да говори с доктора. Отказал бе да съобщи името си под претекст, че иска да обсъди проблемите на някакъв приятел.

— Това, разбира се, ме накара да бъда внимателен — сподели лекарят с Макс. — Подобен класически синдром имат хора, които не желаят или се боят да застанат лице в лице със собствените си проблеми.

— А какъв беше проблемът? — попита Макс.

— Той каза, че приятелят му е шизофреник, че е склонен да убие човек и че вероятно ще убие някого, ако не бъде спрян. Попита ме дали може да му се помогне с някакво лечение. Каза, че ако приятелят му бъде затворен в някакво психиатрично заведение, той нямало да може да го понесе.

— А вие какво му отговорихте?

— Казах му, разбира се, че първо трябва да прегледам приятеля му, че някои от душевните заболявания могат да се лекуват със съвременните лекарства, а също и чрез психиатрични и терапевтични процедури, но му казах също, че има заболявания, които са неизлечими. Заявих му също така, че при случай, какъвто ми описва, лечението би могло да бъде доста продължително.

— И какво стана после? — настояваше Макс.

— Нищо. Това бе наистина всичко. Повече не съм виждал този човек. Искаше ми се да му помогна. Той беше толкова разстроен. Самото му идване при мен явно означаваше, че има нужда от помощ. Това ми приличаше на убиеца, който пише на стената на своята жертва: „Спрете ме преди да съм убил някой друг!“

Но имаше една дреболия, която все още озадачаваше Макс.

— Докторе, вие казахте, че не е искал да ви съобщи името си, но все пак ви е написал чек и го е подписал.

— Беше забравил да вземе пари със себе си — обясни доктор Хайсен. — Беше много обезпокоен. Накрая трябваше да напише чека. Ето как узнах името му. Необходимо ли ви е нещо друго, господине?

— Не.

Имаше нещо, което все още не даваше мира на Макс — изпуснатата нишка, която се мъчеше да достигне. И това щеше да стане, а междувременно той бе приключил с компютрите. Останалото зависеше от него.

Когато на следващия ден Макс пристигна в Цюрих, на бюрото му лежеше телеграма от Интерпол. Тя изброяваше имената на закупилите материала за филмовата лента, на която бе записано „гадното“ филмче.

В списъка имаше осем имена.

Едно от тях бе „Рофи и синове“.

Главният инспектор Шмид слушаше доклада на инспектор Макс Хорнунг. Нямаше никакво съмнение. Тоя дребен късметлия пак бе попаднал на голям случай.

— Някой от петимата е — обясняваше Макс. — Те всички са имали достатъчно причини, и са имали възможността да го направят. Всичките са били на заседанието на Управителния съвет в Цюрих в деня, в който се е разбил асансьорът. Всеки един от тях е можел да бъде в Сардиния, когато е станала катастрофата с джипа.

Старши-инспектор Шмид се намръщи.

— Твърдите, че има петима заподозрени. Освен Елизабет Рофи в Управителния съвет има само още четирима души. Кой е другият заподозрян според вас?

Макс примигна и отговори търпеливо:

— Човекът, който е бил в Шамони със Сам Рофи, когато е загинал. Рийс Уйлямс.

ГЛАВА 45

„Мисис Рийс Уйлямс.“

Елизабет не можеше да повярва. В цялата история имаше нещо невероятно. Нещо от детските й мечти. Тя си спомни как го бе писала многократно в тетрадката си: „Мисис Рийс Уйлямс, мисис Рийс Уйлямс, мисис Рийс Уйлямс“. А сега гледаше венчалната халка на пръста си.

— Защо се усмихваш? — попита Рийс.

Той се бе разположил на фотьойла срещу нея в луксозния Боинг 707–200. Летяха на височина от трийсет и пет хиляди фута някъде над Атлантическия океан, ядяха ирански черен хайвер и пиеха изстудено шампанско „Дом Периньон“, което толкова й напомняше на сцените в „Сладък живот“, че Елизабет не можа да не се засмее.

— Аз ли казах нещо? — усмихна се Рийс.

Елизабет поклати глава. Вдигна поглед към него и не можеше да се нарадва, че е толкова хубав. Нейният съпруг.

— Просто съм щастлива.

Той никога нямаше да разбере колко е щастлива. Как би могла да му обясни какво означаваше този брак за нея? Той не би я разбрал, защото за Рийс това не бе брак, а сделка. Но тя го обичаше. Струваше й се, че винаги го е обичала. Искаше да прекара целия си живот с него, да му роди деца, да му принадлежи, както и той да й принадлежи. Елизабет погледна отново към Рийс и тъжно си каза: „Но първо трябва да разреша един дребен проблем. Ще трябва да го накарам да се влюби в мен.“

Елизабет бе предложила на Рийс да се оженят в деня на срещата си с Юлиус Бадрут. След като банкерът си бе отишъл, тя внимателно се среса, влезе в кабинета на Рийс, пое дълбоко дъх и изрече:

— Рийс… ще се ожениш ли за мен?

Забеляза изненадата върху лицето му и преди той да може да каже нещо, тя продължи забързано, опитвайки се да изглежда делова и спокойна.

— Това ще бъде само сделка. Банките ще се съгласят да удължат сроковете на заемите ни, ако ти станеш президент на „Рофи и синове“. Единственият начин да станеш президент… — за неин ужас гласът й се задави, — е да се ожениш за член на фамилията, а изглежда аз… съм единствената подходяща за целта.

Усети, че се изчервява. Не можеше да вдигне поглед към него.

— Разбира се, това няма да бъде истински брак — продължи Елизабет, — в смисъл, че… искам да кажа, че… ти ще бъдеш свободен да… правиш каквото ти е приятно.

Той продължаваше да я наблюдава, без да се опитва да й помогне. Искаше й се да бе казал нещо. Каквото и да е.

— Рийс…

— Извинявай. Ти съвсем ме изненада — усмихна се той. — На човек не му се случва всеки ден да получава предложение за женитба от такова хубаво момиче.

Усмихваше се, опитвайки се да се измъкне от положението, без да я обиди. „Извинявай, Елизабет, но…“

— Съгласен съм — реши Рийс.

Елизабет изведнъж почувства, че от раменете й се смъкна огромен товар. До този момент не бе осъзнавала колко важно е било всичко това. Вече бе спечелила време, за да може да открие кой е врагът й. Тя и Рийс можеха заедно да сложат край на всички неприятности, струпали се на компанията. Но имаше още нещо, което трябваше да се изясни.

— Ти ще бъдеш президент на компанията — каза тя, — но решаващият глас по отношение на акциите ще имам аз.

— Ако аз ръководя компанията… — започна намръщено Рийс.

— Ти ще я ръководиш — увери го Елизабет.

— Но контролният пакет…

— Остава на мое име. Искам да бъда сигурна, че няма да бъде продаден.

— Разбирам.

Тя усещаше неодобрението му. Искаше й се да му каже, че вече е взела решение. Щяха да пуснат акциите за продажба на борсата и членовете на съвета ще могат да продадат дяловете си. Но с Рийс начело на компанията Елизабет вече нямаше да се страхува, че външни хора ще вземат надмощие в нея. Той щеше да бъде достатъчно силен, за да се справи с тях. Но Елизабет не можеше да си позволи подобно нещо преди да открие кой се опитва да съсипе компанията. Имаше отчаяна нужда да разкаже на Рийс за всичко това, но знаеше, че моментът все още не е подходящ, така че само добави:

— С изключение на това управлението ще бъде изцяло в твои ръце.

Рийс се бе изправил, гледайки я мълчаливо, а на нея й се стори, че това продължава ужасно дълго. Накрая я попита:

— Кога… би искала да се оженим?

— Колкото е възможно по-скоро.

На сватбата в Цюрих дойдоха всички с изключение на Ана и Валтер, който се беше разболял. Алек и Вивиан, Елен и Шарл, Симонета и Иво. Изглеждаше, че се радват за Елизабет, но радостта им я караше да се чувства като измамница. Тя не се бе омъжила, а бе сключила сделка.

Алек я прегърна и каза:

— Знай, че ти желая всичко най-добро.

— Зная, Алек. Благодаря ти.

Иво сияеше от щастие.

— Carissima, мечтата на бедняка е да намери богатство, а мечтата на кралете е да намерят любов.

— Кой е казал това? — попита усмихнато Елизабет.

— Аз го казвам — заяви Иво. — Надявам се, че Рийс разбира какъв късметлия е.

— Аз непрекъснато му го повтарям — весело подхвана тя.

Елен дръпна Елизабет настрана.

— Ти си пълна с изненади, скъпа. Нямах никаква представа, че между теб и Рийс има нещо.

— Всичко стана неочаквано.

Елен я изгледа със спокоен и преценяващ поглед.

— Да. Сигурна съм, че е било така.

Сватбената церемония бе последвана от прием в Бор-о-Лак. Външно всички бяха весели, но Елизабет усещаше подмолните течения. В залата витаеше някакво зло, но тя не можеше да определи от кого се излъчва то. Знаеше само, че в залата има човек, който я мрази. Усещаше с цялото си същество омразата му, но когато се оглеждаше наоколо, виждаше само усмихнати и приятелски настроени лица. Шарл вдигна чашата си за поздрав… Елизабет бе получила заключението за експлозията в лабораторията. „Експлозивът е произведен във вашата фабрика в околностите на Париж.“

А Иво, с ухиленото си лице… „Банкерът, който е бил заловен при опит да изнесе нелегално пари от Италия, е попаднал в предварително поставената му клопка. Някой е предупредил граничния контрол. Иво Палаци.“

Алек? Валтер? Кой? Елизабет продължаваше да се пита.

На следващата сутрин се проведе заседание на Управителния съвет и Рийс Уйлямс бе единодушно избран за президент и главен оперативен ръководител на „Рофи и синове“. Шарл зададе въпроса, който бе в мислите на всички присъстващи:

— Е, сега, след като си ръководител на компанията, ще ни разрешиш ли да продадем акциите си?

Елизабет усети напрежението, което изведнъж обхвана залата.

— Контролният пакет от акции е все още на името на Елизабет — уведоми ги Рийс. — Решението ще вземе тя.

Всички извърнаха глава към Елизабет.

— Няма да продаваме — съобщи тя.

Когато Елизабет и Рийс останаха сами, той я попита:

— Какво ще кажеш за меден месец в Рио?

Елизабет го погледна и сърцето й се разтуптя. Той продължи:

— Нашият управител там заплашва, че ще напусне. Не можем да си позволим да го загубим. Бях запланувал да замина там утре и да оправя нещата. Но ще изглежда малко неудобно, ако замина без младоженката.

Елизабет кимна.

— Да, разбира се.

„Аз съм една глупачка — каза си тя. — Всичко беше моя идея. Това е сделка, а не брак. Нямам право да очаквам нищо от Рийс.“ Но все пак някакъв глас вътре в нея й подсказваше: „Знае ли се какво може да се случи?“

Когато кацнаха на летище „Галеано“, времето бе изненадващо топло и Елизабет осъзна, че, в Рио е лято. Очакваше ги „Мерцедес“ 600. Шофьорът бе слаб, мургав човек на около трийсет години. След като се качиха в колата, Рийс го попита:

— Къде е Луис?

— Луис е болен, мистър Уйлямс. Аз ще ви возя.

— Предай му, че се надявам скоро да се оправи.

Шофьорът ги разгледа в огледалцето и отвърна:

— Ще му предам.

Половин час по-късно вече се движеха край плажа Копакабана, плъзгайки се по разноцветните плочки на крайбрежния булевард. Спряха пред модерната сграда на хотела и след миг багажът им бе отнесен в стаята. Въведоха ги в огромен апартамент с четири спални, красиво подреден хол, кухня и огромна тераса с изглед към залива. Апартаментът бе изпълнен с цветя в сребърни вази, бутилки шампанско, уиски и кутии с шоколадови бонбони. Самият управител на хотела лично ги придружи до апартамента.

— Ако има нещо, което можем да направим за вас — каквото и да е то, аз съм на вашите услуги двайсет и четири часа в денонощието — каза той с поклон и излезе.

— Тук наистина са много любезни — забеляза Елизабет.

Рийс се засмя и отговори:

— Трябва да са любезни. Ти си собственичката на тоя хотел.

Елизабет усети, че се изчервява.

— О, така ли? Аз… не знаех това.

— Гладна ли си?

— Аз… Не, благодаря — отговори Елизабет.

— А искаш ли чаша вино?

— Да, благодаря ти.

Не можеше да повярва на ушите си — гласът й звучеше неестествено и сковано. Не знаеше как да се държи или какво да очаква от Рийс. Той изведнъж се бе превърнал в непознат човек, а тя осъзнаваше с ужас, че са сами в младоженския апартамент, че вече става късно и че скоро ще трябва да си лягат.

Елизабет наблюдаваше Рийс, докато той отваряше сръчно бутилката шампанско. Той вършеше всичко с лекота и с увереността на човек, който съвсем точно знае какво иска и как да го получи. Какво ли искаше той?

Рийс поднесе чашата на Елизабет и вдигна своята за наздравица.

— За началото!

— За началото — повтори Елизабет и си помисли: „И за щастливия край.“

Отпиха от чашите.

„Трябва да счупим чашите в камината — помисли си Елизабет, — за да отпразнуваме събитието.“ Тя глътна бързо останалото вино.

Бяха в Рио през медения си месец и тя искаше да бъде с Рийс. Не само за момента, а завинаги.

Телефонът иззвъня. Рийс вдигна слушалката и заговори бързо. Когато свърши разговора, той се обърна към Елизабет:

— Стана късно. Защо не си легнеш в леглото?

Стори й се, че думата „легло“ увисна натрапчиво във въздуха.

— Добре — тихо промълви тя.

Обърна се и отиде в стаята, където пиколото бе внесъл багажа им. В средата се намираше голямо двойно легло. Камериерката бе разопаковала куфарите им и бе приготвила леглото. На единия му край бе поставена копринена нощница за Елизабет, а на другия — мъжка синя пижама. Тя се поколеба за миг, после започна да се съблича. Когато свърши, влезе в големия будоар с огледала и внимателно започна да сваля грима си. Уви главата си с хавлиена кърпа, влезе в банята и пусна душа. Започна да се сапунисва и усещаше топлата вода да се стича между гърдите й надолу към корема и бедрата, галейки кожата й, сякаш някой я докосваше с топли и влажни длани.

През цялото време се опитваше да не мисли за Рийс, но не можеше да мисли за нищо друго. Представяше си, че ръцете му я обгръщат, а тялото му се притиска към нейното. Дали се бе омъжила за Рийс, за да запази компанията, или използваше компанията като извинение, защото го желаеше? Вече не знаеше кое беше вярно.

Желанието й се бе превърнало в изгаряща и належаща необходимост. Сякаш петнайсетгодишното дете бе го чакало през всичките тия години, без да осъзнава, че го желае, а нуждата се бе превърнала в жажда за любов. Тя излезе от душа, подсуши се с меката затоплена хавлия, облече копринената си нощница, пусна свободно косите си и се пъхна в леглото. Остана да лежи в очакване, като си представяше какво ще се случи, чудейки се как ли изглежда той и усети, че сърцето й започва да бие все по-бързо. Чу някакъв звук и бързо се обърна. На вратата стоеше Рийс. Изобщо не се беше събличал.

— Аз ще изляза — каза той.

Елизабет седна в леглото.

— Къде… къде отиваш?

— Има нещо, за което трябва да се погрижа.

И излезе.

Елизабет остана будна през цялата нощ, като се въртеше в леглото, изпълнена с противоречиви чувства, повтаряйки си колко е благодарна, че Рийс спазва уговорката им, чувствайки се като глупачка, че е очаквала нещо друго, и беснеейки, че той не бе я пожелал.

На разсъмване Елизабет чу, че Рийс се прибира. Стъпките му се приближиха към спалнята, а Елизабет затвори очи и се престори на заспала. Усети дъха му, когато той пристъпи към леглото. Остана прав, загледан дълго в нея. После се обърна и отиде в другата стая.

След няколко минути Елизабет вече спеше.

Късно сутринта седнаха да закусят на терасата. Рийс не спираше да говори, разказвайки й как изглежда градът по време на карнавала. Но не пожела да й каже къде е прекарал нощта, а тя не го попита. Поръчката за закуската бе взета от един сервитьор, но Елизабет забеляза, че им сервира друг. Престана да обръща внимание на това кой им сервира, нито пък на непрекъснато появяващите се и изчезващи камериерки.

Елизабет и Рийс отидоха до фабриката на „Рофи и синове“ в покрайнините на Рио и влязоха в кабинета на директора сеньор Тумаш, човек на средна възраст с подобно на жаба лице, който обилно се потеше.

Той се обърна към Рийс:

— Трябва да разберете как стоят нещата. „Рофи и синове“ ми е по-мила и от собствения ми живот. Тя е моето семейство. Когато си тръгна оттук, все едно, че ще напусна дома си. Частица от сърцето ми ще остане тук. Искам да остана тук повече от всичко на света. — Той спря, за да обърше челото си. — Но получих по-добро предложение от една друга компания, а имам жена, деца и тъща, за които трябва да се погрижа. Нали ме разбирате?

Рийс седеше облегнат назад, със свободно опънати напред крака.

— Разбира се, Роберто. Знам какво означава компанията за тебе. Прекарал си толкова много години тук. Но пък човек трябва да мисли и за семейството си.

— Благодаря ти — зарадва се Роберто. — Знаех си, че мога да разчитам на тебе, Рийс.

— А какво ще стане с договора ти с нас?

Тумаш сви рамене.

— Лист хартия. Ще го скъсаме, нали? Каква стойност може да има един договор, ако човек се чувства с разбито сърце?

Рийс кимна с глава.

— Ах — въздъхна Тумаш, — само да не беше толкова късно. Аз вече дадох съгласието си да отида в оная компания.

— Те знаят ли, че ще влизаш в затвора? — попита непринудено Рийс.

— В затвора ли? — зяпна го Тумаш.

— Правителството на Съединените щати — започна Рийс — е издало нареждане за всяка компания, която работи с чужбина, да представи списък с имената на лицата, които са давали подкупи през последните десет години. За съжаление ти си много вътре в играта, Роберто. Вече си нарушил няколко от тукашните закони. Смятахме да те защитим като верен сътрудник на компанията, но ако не си при нас, няма никакъв смисъл да го правим, нали така?

Лицето на Роберто бе станало като платно.

— Но… но аз съм го правил заради компанията — запротестира той. — Просто изпълнявах това, което ми нареждаха.

Рийс кимна съчувствено.

— Разбира се. Можеш да кажеш това пред властите по време на делото. — Той стана и се обърна към Елизабет:

— Трябва да тръгваме.

— Почакайте малко! — извика Роберто. — Не можете да си тръгнете просто така и да ме оставите в такова положение.

— Струва ми се, че си се объркал — отговори Рийс. — Ти си този, който си тръгва.

Тумаш се зае да бърше отново лицето си, а устата му трепереше силно. Той отиде до прозореца и погледна навън. В стаята настана пълна тишина. Най-после той попита, без да се обръща:

— А ако остана в компанията… ще бъда ли защитен?

— Безусловно — увери го Рийс.

Седнаха отново в мерцедеса с мургавия шофьор на волана и потеглиха обратно към града.

— Ти го изнуди — обади се Елизабет. Рийс кимна.

— Не можем да си позволим да го загубим. Отива при конкуренцията. Знае прекалено много за работата ни. Щеше да ни продаде.

Елизабет погледна към Рийс и помисли: „Колко малко знам за него.“

Вечерта отидоха на вечеря в „Мирандер“ и Рийс беше внимателен, забавен и непринуден. На Елизабет й се струваше, че той се крие зад фасадата от думи, пускайки облак от словесни излияния, за да прикрива чувствата си. Беше почти полунощ, когато свършиха с вечерята. Елизабет искаше да остане насаме с Рийс. Надяваше се, че ще се приберат в хотела. Но вместо това той каза:

— Сега ще ти покажа малко от нощния живот на Рио.

Обиколиха няколко нощни заведения, в които всички като че ли го познаваха. Където и да влезеха, той ставаше център на вниманието и всички бяха във възторг от него. Канеха ги да сядат на други маси или цели групи идваха на тяхната маса. Не останаха сами нито за минута. Елизабет започваше да си мисли, че той умишлено поставя преграда от хора помежду им. Преди бяха приятели, а сега — какво са? Тя усещаше ясно, че помежду им съществува някаква невидима бариера. От какво се боеше той и защо?

В четвъртия бар, в който бяха седнали на една маса с половин дузина приятели на Рийс, Елизабет реши, че достатъчно е търпяла. Тя се намеси в разговора на Рийс с една хубава испанка и каза:

— Досега не успях да потанцувам със съпруга си. Сигурна съм, че ще ни, извините.

Рийс я погледна изненадано, а после бързо се изправи на крака.

— Боя се, че не обръщам достатъчно внимание на жена си — подхвърли непринудено той към останалите. Хвана ръката на Елизабет и я поведе към дансинга. Тя се държеше вдървено, а той я погледна в очите и каза:

— Сърдита си.

Беше прав, но тя се сърдеше на себе си. Сама беше установила правилата, а сега се ядосваше, че Рийс не желае да ги наруши. Но, разбира се, имаше и още нещо. Не знаеше какво чувства Рийс. Дали се придържаше към уговорката им от гордост, или просто не се интересуваше от нея? Трябваше да разбере това.

Рийс каза:

— Съжалявам, че тия хора са тук, Лиз, но те са в играта и по един или друг начин могат да ни бъдат от полза.

Значи той бе наясно как се чувства тя. Усещаше ръцете му около тялото си, притиснат плътно до нея. Беше приятно усещане. Всичко у Рийс бе както трябва. Двамата си принадлежаха. Тя знаеше, че е така. Но дали той знаеше колко много го желае тя? Гордостта не й позволяваше да му го каже. И все пак той сигурно усеща нещо. Тя затвори очи и се притисна още по-плътно до него. Времето бе спряло и не съществуваше нищо друго, освен това, че двамата са заедно, заслушани в приятната музика в този изпълнен с магнетизъм миг. Можеше да танцува безкрайно в прегръдките на Рийс. Тя се отпусна, чувствайки с бедрата си мъжествеността му. Отвори очи и го погледна, забелязвайки в очите му нещо, което не бе виждала досега — настойчиво желание, което бе обзело и нея самата.

Гласът му бе дрезгав, когато проговори:

— Да се прибираме в хотела.

А тя не можеше да проговори.

Докато й помагаше да се облече, пръстите му сякаш изгаряха кожата й. Седнаха далеч един от друг на задната седалка, страхувайки се да се докоснат. Елизабет имаше чувството, че е пламнала. Стори й се, че измина цяла вечност докато се приберат в апартамента. Знаеше, че повече не може да издържи нито миг. Вратата се затвори и те се притиснаха един към друг, изпълнени с диво желание да бъдат заедно и тя усети у него такава страст, каквато не бе срещала досега. Той я взе на ръце и я занесе в спалнята. Не можеха да смогнат да се съблекат. „Ние сме като деца“ — мислеше си Елизабет и не можеше да си обясни защо Рийс бе чакал толкова дълго. Но вече нямаше значение. Нищо друго не я интересуваше, освен това, че бяха голи и че усещаше тялото му до себе си. Лежаха в леглото и се наслаждаваха един на друг, а после Елизабет внимателно се измъкна от прегръдките му и започна да го целува, докосвайки с език гладкото му възбудено тяло. Той бе поставил ръцете си върху бедрата й, обърна я настрани, а устата му се спусна между бедрата й, разтвори ги и той заби езика си в ухаещата бездна, а когато вече и двамата не можеха да издържат повече, той бавно проникна в тялото й, навлизайки все по-дълбоко, а тя започна да се движи в неговия такт, техния такт, ритъма на вселената, като всичко започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Тя не можеше да се въздържа повече и се остави да бъде отнесена от избухналото огромно удоволствие, след което светът отново стана тих и спокоен.

Останаха да лежат, притиснати плътно един в друг й Елизабет радостно си помисли: „Мисис Рийс Уйлямс“.

ГЛАВА 46

— Извинете, мисис Уйлямс — прозвуча гласът на Анриет по вътрешния телефон, — но тук е инспектор Хорнунг и иска да се види с вас. Каза, че е спешно.

Елизабет погледна озадачено към Рийс. Те се бяха върнали в Цюрих от Рио предишната вечер, а на работа бяха само от няколко минути. Рийс сви рамене и каза:

— Кажи й да го покани. Нека видим каква е тая неотложна работа.

Няколко минути по-късно тримата вече седяха в кабинета на Елизабет.

— За какво искахте да ме видите? — попита Елизабет.

Макс Хорнунг отговори без заобикалки:

— Някой иска да ви убие. — Докато наблюдаваше как лицето на Елизабет пребледнява, Макс искрено съжали, че не е намерил по-тактичен начин да й съобщи откритието си.

— Какви ги говорите, по дяволите? — намеси се Рийс Уйлямс.

Макс продължаваше да се обръща към Елизабет.

— Вече направиха два опита да ви убият. Вероятно ще се опитат отново.

Елизабет заекна развълнувано.

— Аз… вие вероятно грешите.

— Не, мадам. Злополуката с асансьора имаше за цел да ви убие.

Тя го гледаше мълчаливо с тъмните си, изпълнени със смущение очи, а Макс усещаше, че я вълнува и нещо друго, което не можеше да определи точно.

— Катастрофата с джипа също е била преднамерена.

— Грешите — окопити се Елизабет. — Това беше катастрофа. На джипа му нямаше нищо. Полицията в Сардиния го провери.

— Не.

— Но аз ги видях — настоя Елизабет.

— Не, мадам. Видели сте, че проверяват някакъв джип, но не е бил вашият.

Елизабет и Рийс го зяпнаха изненадани.

— Вашият джип изобщо не е бил вкарван в гаража на полицията — продължи Макс. — Аз го открих в едно автомобилно гробище в Олбия. Развили са болта на главния цилиндър и спирачната течност е изтекла. Затова спирачките ви не са задействали. Левият преден калник бе все още смачкан и върху него имаше зелени петна от сока на дърветата, в които сте се ударили. В лабораторията направиха проверка. Всичко съвпада.

Елизабет усети, че преживеният кошмар отново я обзема, сякаш скритите и страхове се отприщиха и я обзе ужасът, който я съпътстваше по време на спускането по планинския път.

— Не разбирам — обади се Рийс. — Как е възможно някой…

Макс се обърна към Рийс и обясни:

— Всички джипове си приличат. На това са разчитали. След като е катастрофирала, вместо да падне от планината, трябвало е да направят нещо колкото може по-бързо. Не можели да позволят на някого да прегледа джипа, защото всичко трябвало да изглежда като катастрофа. Очаквали са колата да е вече на дъното на морето. Вероятно щели да я убият още на мястото на катастрофата, но се появил екипът на пътната помощ, който закарал мис Рофи в болницата. Онези намерили друг джип и го посмачкали малко преди да дойде полицията.

— Вие непрекъснато повтаряте „те“ — забеляза Рийс.

— Този, който е организирал всичко, е имал помощници.

— Но кой… кой би искал да ме убие? — попита Елизабет.

— Същият човек, който е убил и баща ви.

Елизабет изведнъж усети, че я обзема някакво чувство, като че ли това, за което говореха, не се бе случило в действителност. Всичко бе някакъв кошмар, който скоро щеше да изчезне.

— Баща ви е бил убит — продължи Макс. — Изпратили му някакъв водач, който го е убил. Баща ви не е отишъл сам в Шамони. С него е имало и друг човек.

Когато Елизабет проговори, гласът й приличаше повече на глух шепот:

— Кой е бил този човек?

Макс погледна към Рийс Уйлямс и отговори:

— Вашият съпруг.

Думите му отекнаха в ушите й. Струваше й се, че идват отдалече, засилват се и отслабват и тя започна да си мисли, че ще полудее.

— Лиз — намеси се Рийс, — аз не бях със Сам, когато е загинал.

— Вие сте били с него в Шамони, мистър Уйлямс — настоя Макс.

— Това е вярно. — Рийс говореше вече само на Елизабет. — Тръгнах си преди Сам да започне да се катери.

Тя се обърна към него.

— Защо не си ми казал досега?

Той се подвоуми за миг, а после като че ли се престраши.

— Това е нещо, което не мога да кажа на никого. През изминалата година някой непрекъснато саботира „Рофи и синове“. Всичко се върши много умело, така че да изглежда като поредица от злополуки. Но аз започнах да забелязвам, че има някаква закономерност. Отидох при Сам по този повод и решихме с него да наемем независима агенция, която да проведе разследване.

Елизабет вече знаеше какво ще последва, като едновременно я изпълваше чувство на дълбоко облекчение и на вина. Рийс е знаел за доклада от самото начало. Трябваше да му се довери и да сподели с него страховете си, вместо да ги крие в себе си.

Рийс се обърна към Макс Хорнунг и продължи:

— Сам Рофи получи доклад, който потвърди съмненията ми. Помоли ме да отида до Шамони, за да го обсъдим заедно. И аз отидох. Решихме да запазим тайната само между нас двамата, докато не открием кой е отговорен затова, което става. — Рийс замълча, а после продължи с горчивина. — Явно тайната не е останала съвсем скрита. Сам бе убит, защото някой е разбрал, че се готвим да го открием. Докладът изчезна.

— Аз го видях — обади се Елизабет, а Рийс я погледна изненадано. — Беше сложен при личните вещи на Сам…

После Елизабет е обърна към Макс.

— В доклада се посочва, че този човек е от Управителния съвет на „Рофи и синове“, но те всички притежават акции на компанията. Защо ще искат да я унищожат?

— Те не се опитват да унищожат компанията, мисис Уйлямс — обясни Макс. — Искат да създадат достатъчно неприятности, които да накарат банките да започнат да си искат заемите. Те са искали да заставят баща ви да продава акциите и да ги пусне на борсата. Който и да стои зад всичко, той все още не е получил това, което иска. Животът ви все още в опасност.

— Тогава ще трябва да й осигурите полицейска охрана — настоя Рийс.

Макс примигна с очи и тихо добави:

— Не бих се притеснявал за подобно нещо, мистър Уйлямс. Не я изпускаме от погледа си откакто се омъжи за вас.

ГЛАВА 47

Берлин

Понеделник, 1 декември

10:00 часа

Болката беше непоносима, а той я търпеше от четири седмици.

Лекарят му бе оставил някакви хапчета, но Валтер Гаснер се боеше да ги взема. Трябваше да бъде постоянно нащрек, за да следи дали Ана няма да се опита пак да го убие или да избяга.

— Трябва веднага да постъпите в болница — бе го посъветвал лекарят. — Загубили сте много кръв.

— Не! — Валтер за нищо на света не искаше това.

Прободните рани ставаха достояние на полицията. Ето защо Валтер повика лекаря на компанията, знаейки, че той няма да съобщи на полицията. Валтер не можеше да допусне ченгетата да душат из къщата му. Не сега. Лекарят мълчаливо бе зашил зейналата рана и в погледа му се четеше любопитство. Когато свърши, той го попита:

— Искате ли да ви изпратя сестра, за да ви обслужва, хер Гаснер?

— Не. Жена ми… жена ми ще се грижи за мене.

Всичко това се бе случило преди месец. Валтер бе позвънил на секретарката и й бе казал, че е катастрофирал и ще си остане вкъщи.

Замисли се за ужасния миг, в който Ана се бе опитала да го убие с ножицата. Той се бе обърнал точно навреме и острието се заби в рамото му, вместо в сърцето. За малко не припадна от болката и шока, но запази съзнание достатъчно дълго, за да завлече Ана в стаята й и да я заключи. А тя през цялото време крещеше: „Какво направи с децата? Какво направи с децата?“

Оттогава Валтер я държеше заключена в спалнята. Той й приготвяше храната. Качваше таблата до стаята й, отключваше вратата и влизаше вътре. Тя седеше свита от страх в ъгъла и шепнеше: „Какво направи с децата?“

Понякога той отваряше вратата и я сварваше да стои с опряно на стената ухо, опитвайки се да долови някакъв шум от децата. В къщата не се чуваше нищо, освен гласовете на Ана и Валтер. Той знаеше, че му остава съвсем малко време. Мислите му бяха прекъснати от някакъв слаб шум. Заслуша се. Чу същия шум. Някой се движеше по коридора на горния етаж. А в къщата не трябваше да има никой. Той самият бе заключил вратата.

Фрау Мендлер бършеше праха на горния етаж. Тя чистеше по домовете и идваше в тази къща за втори път. Но не й харесваше. Миналата сряда хер Гаснер беше вървял през цялото време след нея, сякаш се боеше, че ще открадне нещо. Когато се опита да се качи на горния етаж, той я спря сърдито, плати й надницата и я отпрати. В държанието му имаше нещо, което я плашеше.

Слава Богу, днес го нямаше. Фрау Мендлер си отключи вратата с ключа, който бе взела миналата седмица, и се качи на горния етаж. В къщата бе необичайно тихо и тя реши, че няма никой. Бе почистила едната спалня, където намери разпилени дребни пари и една златна кутийка за лекарства. Тръгна по коридора към следващата стая и се опита да отвори вратата, но тя бе заключена. Странно. Реши, че сигурно държат там някакви ценности. Тя натисна още веднъж дръжката и чу, че зад вратата нечий женски глас прошепна:

— Кой е?

Фрау Мендлер дръпна изплашено ръката си.

— Кой е? Кой стои пред вратата?

— Фрау Мендлер, чистачката. Искате ли да ви почистя стаята?

— Няма да можете. Аз съм заключена. — Гласът й се повиши, изпълнен с ужас. — Помогнете ми! Моля ви! Извикайте полицията. Кажете им, че мъжът ми уби децата. Ще убие и мен. Побързайте! Бягайте оттук, преди да е…

Нечия ръка завъртя фрау Мендлер и тя се оказа очи в очи с хер Гаснер. Беше блед като мъртвец.

— Защо се въртите тук? — попита той.

Ръцете му я стискаха болезнено.

— Аз… аз не се въртя — възрази тя. — Днес е денят за чистене. От агенцията…

— Казах на агенцията, че не искам никой да идва тук. Аз… — Той млъкна.

Беше ли се обадил в агенцията? Искаше да се обади, но болките му бяха толкова силни, че вече не можеше да си спомни. Фрау Мендлер направо бе ужасена от това, което забеляза в погледа му.

— Нищо не ми казаха — увери го тя.

Той остана неподвижен, ослушвайки се към заключената врата. Вътре бе тихо.

— Махайте се оттук! — извика Валтер на фрау Мендлер. — И не се връщайте повече.

Тя се втурна навън. Не й бяха платили, но беше взела златната кутийка и монетите, които намери върху шкафчето. Жал й беше за нещастната жена, заключена в стаята. Искаше й се да й помогне, но не можеше да е намесва. Имаше досие в полицията.

В Цюрих инспектор Макс Хорнунг четеше телеграмата, получена от главната квартира на Интерпол в Париж:

„Фактура, издадена на «Рофи и синове» за закупена филмова лента на сметката на президента. Купувачът вече не е в компанията. Издирваме го. Ще ви държим в течение. Край.“

В Париж полицаите извадиха голото тяло на момиче от Сена. Тя бе руса, на около двадесет години. Около шията й имаше червена панделка.

В Цюрих Елизабет Уйлямс бе поставена под денонощна полицейска охрана.

ГЛАВА 48

Бялата лампичка на прекия телефон на Рийс светна, давайки сигнал, че го търсят. Само няколко души знаеха прекия му телефонен номер. Вдигна слушалката.

— Ало?

— Добро утро, мили. — Не можеше да сбърка дрезгавия характерен глас.

— Не трябва да ми се обаждаш.

Тя се изсмя.

— Никога не си се тревожил за подобни неща. Да не искаш да кажеш, че Елизабет вече те е опитомила?

— Какво искаш? — попита Рийс.

— Искам да те видя днес следобед.

— Невъзможно е.

— Не ме ядосвай, Рийс. Аз ли да дойда до Цюрих или…

— Не. Тук не можем да се срещнем. — Той се подвоуми. — Аз ще дойда при тебе.

— Така е по-добре. Знаеш къде, мили.

Рийс бавно остави слушалката и постоя замислен. Що се отнасяше до него, това бе само една кратка връзка с красива жена, която бе приключил отдавна. Но Елен не бе жена, от която човек можеше да се откачи лесно. Тя се отегчаваше с Шарл и искаше да бъде с Рийс. „Ние с теб можем да бъдем чудесен отбор“ — бе казала тя, а Елен Рофи-Мартел можеше да бъде много решителна. И много опасна. Рийс реши, че ще се наложи да прескочи до Париж. Трябваше да я накара да разбере веднъж завинаги, че между тях двамата не може да има нищо повече.

Малко по-късно той влезе в кабинета на Елизабет и очите й заблестяха радостно. Тя го прегърна и прошепна:

— Мислех си за тебе. Хайде да се приберем и да се любим целия следобед.

— Станала си сексуална маниачка — засмя се той.

Тя го притегли към себе си.

— Знам. Нали е чудесно?

— За съжаление трябва да отлетя за Париж, Лиз.

Тя се опита да прикрие разочарованието си.

— Да дойда ли и аз с тебе?

— Няма смисъл. Става въпрос за някаква дребна неуредица. Ще се върна довечера. Ще вечеряме късно.

Когато Рийс влезе в познатия малък хотел на левия бряг на Сена, Елен бе вече там, седеше в ресторанта и го чакаше. Рийс не си спомняше някога да е закъснявала. Тя беше организирана и делова, изключително хубава, интелигентна и чудесна любовница, но нещо все пак й липсваше. Елен бе жена без никаква милост. У нея имаше някаква жестокост като на убиец. Рийс бе виждал мнозина, които бяха станали нейни жертви. Но той нямаше намерение същото да се случи и с него. Седна на масата до нея.

— Изглеждаш добре, скъпи — подхвърли тя. — Бракът ти се отразява добре. Елизабет добра ли е в леглото?

Той се усмихна, за да не прозвучи отговорът му грубо:

— Не е твоя работа.

Елен се наведе напред и взе ръката му.

— А, моя работа е, скъпи. Това засяга и двама ни.

Тя започна да гали ръката му и той си я представи в леглото. Една дива, опитна и ненаситна тигрица. Отдръпна ръката си.

Погледът й стана студен.

— Кажи ми, Рийс — започна тя. — Как се чувстваш като президент на „Рофи и синове“?

Той почти бе забравил колко амбициозна и алчна бе тя. Спомни си за дългите разговори, които бяха водили някога. Тя бе обсебена от манията да стане президент на компанията. „Ние с тебе, Рийс. Ако Сам го няма, ние ще я ръководим.“

Дори и по време на любовния акт шепнеше: „Компанията е моя, скъпи. Аз съм от кръвта на Самуел Рофи. Тя е моя. Искам я. По-бързо, Рийс.“

Властта я възбуждаше сексуално. И я правеше опасна.

— За какво искаше да ме видиш? — попита Рийс.

— Смятам, че е време ние с тебе да решим някои неща.

— Не разбирам за какво говориш.

— Прекалено добре те познавам, мили — злобно каза тя. — Ти си толкова амбициозен, колкото и аз. Защо ходеше като сянка след Сам, след като те канеха за шеф от толкова много други фирми? Защото си знаел, че един ден ти ще си начело на „Рофи и синове“.

— Останах, защото обичах Сам.

— Разбира се, мили — засмя се тя. — А сега вече си женен за хубавата му дъщеричка. — Тя извади от чантата си тънка черна пура и я запали с платинена запалка. — Шарл ми каза, че Елизабет така е уредила нещата, че запазва контролния пакет в ръцете си и че отказва да продава акциите.

— Точно така, Елен.

— Тогава сигурно ти е минало през ума, че ако с нея се случи нещо непредвидено, ти ще наследиш богатството й.

Рийс остана дълго загледан в нея.

ГЛАВА 49

Иво Палаци погледна случайно през прозореца на хола в дома си в Олгиата и остана потресен от това, което видя. По алеята пристигаше Донатела с тримата им синове. Симонета бе на горния етаж и спеше. Иво изтича през входната врата и тръгна да посрещне второто си семейство. Беше толкова ядосан, че можеше да убие човек. Толкова много бе дал на тая жена, държеше се с нея толкова мило и любвеобилно, а ето че тя съвсем съзнателно искаш да съсипе кариерата, брака и живота му. Стоеше и гледаше как Донатела слиза от ланчията, която бе й подарил в изблик на щедрост. Струваше му се, че е по-хубава от всякога. Момчетата изскочиха от колата и се втурнаха да го целуват и прегръщат. О, колко ги обичаше той! И как се надяваше, че Симонета няма да се събуди!

— Дойдох да се видя с жена ти — решително каза Донатела и повика децата. — Хайде, момчета.

— Не! — заповяда Иво.

— Как ще ми попречиш? Ако не я видя днес, ще я видя утре.

Иво бе поставен натясно. Нямаше никакво измъкване. И все пак бе сигурен, че няма да позволи нито на нея, нито на когото и да било, да разруши всичко, което бе изградил с толкова много труд. Иво се смяташе за почтен човек и не искаше да постъпва по недостоен начин, макар че бе принуден. Не заради самия себе си, а заради Симонета, Донатела и всичките си деца.

— Ще си получиш парите — обеща Иво. — Само след пет дни.

Донатела го погледна твърдо.

— След пет дни — съгласи се тя.

В Лондон сър Алек Никълс участваше в заседание на Камарата на общините. Бяха го избрали да направи основното изказване относно политиката на партията по съдбоносния въпрос за стачките, парализиращи британската икономика. Но сър Алек не можеше да се съсредоточи. Мислеше си за поредицата от телефонни обаждания през последните няколко седмици. Те успяваха да го намират, където и да отидеше — в клуба, при бръснаря, в ресторанти и на делови срещи. Той всеки път им затваряше телефона. Знаеше, че това, което искат от него, е само началото. Ако успееха веднъж да го поставят под свое подчинение, щяха да се доберат до акциите му и щяха да станат притежатели на част от гигантската фармацевтична компания, произвеждаща всякакъв вид лекарства. Не можеше да им позволи подобно нещо. Бяха започнали да му звънят по четири-пет пъти на ден, докато нервите му се опънаха до краен предел. Но сега Алек бе разтревожен не за друго, а защото още не му се обаждаха. Очакваше да му позвънят по време на закуската, а после и по време на обяда в „Уайт“. Но никой не се обади и той не можеше да се отърве от мисълта, че мълчанието им е по-страшно от заплахите. Опита се да прогони всички тия мисли от главата си и се изправи с речта си пред Камарата.

— Никой не е по-голям приятел на трудовите хора от мене. Нашите работници направиха страната ни велика. Хората на труда създават благата в нашите фабрики и заводи. Те са истинският елит на страната ни, гръбнакът, който държи Англия изправена и мощна сред останалите народи. — Той се спря за малко. — Но в развитието на всички общества настъпват съдбовни времена, когато трябва да се пожертва по нещо…

Говореше без да чете. Мислеше си дали ги е стреснал, като не обръщаше внимание на мнимите им заплахи. Все пак те бяха само едни дребни мошеници. А той бе сър Алек Никълс, баронет, член на парламента. Какво, като му се обаждат. Отсега нататък сигурно ще го оставят на мира. Сър Алек Никълс завърши речта си сред гръмки овации, идващи откъм задните редици.

Той се готвеше да излезе от залата, когато към него се приближи един от служителите и каза:

— Обадиха се от дома ви, сър Алек.

Алек се спря:

— Да?

— Трябва да се приберете вкъщи колкото е възможно по-скоро. Случило се е нещо неприятно.

Когато Алек пристигна пред дома си, вече качваха Вивиан в линейката. До нея вървеше лекарят. Алек блъсна колата в бордюра и изскочи тичешком преди още да е спряла напълно. Погледна към пребледнялото лице на изпадналата в безсъзнание Вивиан и се обърна към лекаря:

— Какво се е случило?

Докторът повдигна безпомощно рамене.

— Не зная, сър Алек. Някой ми се обади по телефона без да си каже името и ми съобщи, че се е случило нещастие. Когато дойдох, намерих лейди Никълс да лежи в спалнята си. Колената й… бяха заковани с пирони за пода.

Алек затвори очи, мъчейки се да не повърне. Усещаше, че ще се задуши от гняв.

— Ние, разбира се, ще направим всичко възможно, но мисля, че трябва да бъдете подготвен. Няма никаква вероятност тя да проходи отново.

Алек усещаше, че не му стига въздух. Тръгна към линейката.

— Тя е под силна упойка — каза лекарят. — Мисля, че няма да ви познае.

Алек дори не го чуваше. Качи се в линейката, седна на подвижното столче, загледан в жена си, чу, че затварят задната врата, разнесе се вой на сирена и колата се понеса. Взе ръката и. Тя отвори очи и прошепна:

— Алек.

Очите му се напълниха със сълзи.

— О, скъпа моя, скъпа моя…

— Двама души… носеха маски… Те ме натиснаха на пода… счупиха ми краката… Никога вече няма да мога да танцувам… Ще остана саката, Алек… Ще искаш ли да бъдеш с мене?

Той зарови глава в гърдите й и заплака. Това бяха сълзи от болка и отчаяние, но все пак имаше и нещо друго, нещо, което не смееше да си признае. Бе го обзело чувство на облекчение. Ако Вивиан останеше саката, той щеше да може да се грижи за нея й тя никога нямаше да може да го изостави заради някой друг.

Но Алек осъзнаваше, че не всичко е свършило. Те нямаше да го оставят. Това бе само предупреждение. Единственият начин да се отърве от тях завинаги бе да им даде това, което искаха. И то бързо.

ГЛАВА 50

Цюрих

Четвъртък, 4 декември

Точно в дванайсет часа на обяд телефонът в Главната дирекция на криминалната полиция в Цюрих иззвъня. Разговорът бе прехвърлен в кабинета на старши-инспектор Шмид и когато приключи с телефона, той тръгна да търси инспектор Макс Хорнунг.

— Край — каза той на Макс. — Случаят „Рофи“ е приключен. Заловили са убиеца. Тръгвай веднага за летището. Имаш достатъчно време да хванеш самолета.

Макс замига с очи насреща му.

— Закъде трябва да замина?

— За Берлин.

Старши-инспектор Шмид позвъни на Елизабет Уйлямс.

— Обаждам ви се с добри новини — започна той. — Повече няма да имате нужда от телохранител. Убиецът е задържан.

Елизабет усети, че стисна силно слушалката. Най-после щеше да научи името на своя незнаен враг.

— Кой е той? — попита тя.

— Валтер Гаснер.

Колата се движеше бързо по аутобана по посока на Ванзее. Макс бе седнал на задната седалка до майор Вагеман, а отпред седяха още двама детективи. Те бяха посрещнали Макс на летището и докато пътуваха, майор Вагеман набързо му обясняваше положението.

— Къщата е обградена, но трябва да внимаваме, когато атакуваме. Той държи жена си като заложница.

— Как се добрахте до Валтер Гаснер? — попита Макс.

— Чрез вас. Затова реших, че ще поискате да дойдете.

— Чрез мен ли? — озадачено попита Макс.

— Вие ми казахте за психиатъра, при който е ходил. Предположих, че е посетил и други, така че изпратих описанието на Гаснер и открих, че е ходил при още шестима психиатри и искал да го лекуват. Всеки път използвал различно име, а после изчезвал. Знаел е, че е много болен. Жена му ни се обади с молба за помощ преди няколко месеца, но когато един от нашите хора отиде да провери, тя го отпрати. — Вече излизаха от аутобана и бяха само на няколко минути път от къщата. — Тази сутрин ни се обади чистачката, фрау Мендлер. Съобщи, че е работила в дома на Гаснер в понеделник и че е говорила с фрау Гаснер през заключената врата на стаята. Фрау Гаснер й казала, че мъжът й убил двете им деца и че се готви да убие и нея.

Макс примигна с очи.

— Това е било в понеделник? И жената ви се е обадила чак тази сутрин, така ли?

— Фрау Мендлер има отдавна досие в полицията. Страхувала се да ни се обади. Снощи разказала на приятеля си какво се е случило, а днес сутринта решили да ни се обадят.

Вече бяха стигнали до Ванзее. Колата спря през една пряка от входа за имението на Гаснер и шофьорът паркира зад някакъв седан без номер. От седана изскочи мъж и се приближи тичешком към майора и Макс.

— Той е още в къщата, господин майор. Поставил съм хора навсякъде наоколо.

— Знаете ли дали жената е още жива?

— Не, господин майор — колебливо отговори детективът. — Всички щори са спуснати.

— Добре. Действайте бързо и тихо. Всеки да бъде на мястото си. След пет минути започваме.

Детективът изтича обратно. Майор Вагеман се пресегна и извади портативна радиостанция. Започна да дава бързи команди. Макс не го слушаше. Мислеше си за това, което му каза преди малко майор Вагеман. То бе нещо, което нямаше никакъв смисъл. Но сега не беше време да го разпитва. Полицаите започнаха да настъпват към къщата, като се прикриваха зад дърветата и храстите. Майор Вагеман се обърна към Макс:

— Идвате ли, Хорнунг?

На Макс му се стори, че в градината има цяла армия. Някои от тях носеха снайперистки пушки и предпазни жилетки, а други държаха карабини с къса цев за сълзотворен газ. Операцията се провеждаше с математическа точност. По сигнал, даден от майор Вагеман, излетяха няколко гранати със сълзотворен газ, които попаднаха едновременно в прозорците на долния и на горния етаж, а в същото време няколко души с противогази избиха входната и задната врата. След тях дотичаха още детективи с извадени пистолети.

Когато Макс и майор Вагеман се втурнаха през входната врата, коридорът на къщата вече бе изпълнен с парлив дим, но течението откъм отворените прозорци и врати бързо го разнасяше. Двама детективи въведоха в коридора Валтер Гаснер с белезници на ръцете. Той бе облечен в халат и пижама, лицето му бе брадясало и повехнало, а очите му бяха подути.

Макс го огледа внимателно, виждайки го за първи път. Стори му се някак недействителен. Истинският Валтер Гаснер бе друг, онзи човек от компютъра, чийто живот беше изписан с цифрови данни. Кой беше сянката на човека и кой бе истинският?

Майор Вагеман извика:

— Вие сте арестуван, хер Гаснер. Къде е съпругата ви?

— Тя не е тук — глухо отвърна Валтер Гаснер. — Избягала е! Аз…

От горния етаж се чу шум, когато някой разби вратата на стаята, а след малко един от детективите се провикна надолу:

— Намерих я. Беше заключена в спалнята.

Той се появи на стълбите, подкрепяйки треперещата Ана Гаснер. Косата й бе сплъстена, лицето й бе разстроено и изпъстрено с червени петна, а тя не спираше да хлипа.

— О, слава Богу — въздъхна тя. — Слава Богу, че дойдохте!

Детективът я поведе внимателно надолу по стълбите към насъбралите се в обширния хол полицаи. Когато Ана Гаснер вдигна очи и видя съпруга си, тя започна да крещи.

— Успокойте се, фрау Гаснер — утешително каза майор Вагеман. — Той вече не може да ви стори нищо лошо.

— Децата ми! — викаше тя. — Той уби децата ми!

Макс следеше лицето на Валтер Гаснер. Той бе зяпнал жена си с израз на пълно отчаяние.

— Ана — прошепна той. — О, Ана…

Майор Вагеман каза:

— Имате право да не казвате нищо или да извикате адвокат. Но аз се надявам, че за свое собствено добро ще ни сътрудничите.

Валтер не го чуваше.

— Защо трябваше да ги викаш, Ана? — настояваше той. — Защо? Не бяхме ли щастливи с теб?

— Децата са мъртви! — изпищя Ана Гаснер. — Те са мъртви!

Майор Вагеман се обърна към Валтер Гаснер и попита:

— Вярно ли е това?

Валтер кимна с глава, а погледът му бе повяхнал и пуст.

— Да… Те са мъртви.

— Убиец! Убиец! — пищеше жена му.

— Искаме да ни покажете телата им — реши майор Вагеман. — Ще го направите ли?

Валтер Гаснер започна да плаче, а сълзите се стичаха по лицето му. Не можеше да каже нито дума.

— Къде са? — настоя майор Вагеман.

Вместо Валтер отговори Макс.

— Децата са погребани в гробището „Санкт Паул“.

Всички се извърнаха към него и го зяпнаха изненадано.

— Починали са при раждането преди пет години — обясни Макс.

— Убиец! — крещеше Ана Гаснер срещу съпруга си.

Обърнаха се към нея и видяха безумството в погледа й.

ГЛАВА 51

Цюрих

Четвъртък, 4 декември

20:00 часа

Краткотрайният здрач отстъпи пред студената зимна нощ. Започнал бе да вали сняг, а понесеният от вятъра мек бял прашец засипваше града. Лампите в опустелите кабинети в административната сграда на „Рофи и синове“ блещукаха на тъмния фон на мрака като бледи жълти луни.

Елизабет бе останала да поработи до късно сама в кабинета си и очакваше Рийс да се върне от Женева, където бе отишъл по работа. Искаше й се той да се върне по-бързо. Всички други отдавна бяха си отишли. Тя се чувстваше неспокойна и не можеше да се съсредоточи. Валтер и Ана не излизаха от ума й. Спомни си как изглеждаше Валтер, когато го видя за първи път — млад, хубав и лудо влюбен в Ана. Или се е преструвал на влюбен. Много трудно й бе да повярва, че Валтер е бил способен да извърши всички ония ужасни деяния. Беше й мъчно за Ана. Беше се опитала няколко пъти да й позвъни и да я успокои, доколкото е възможно.

Стресна се от телефонното позвъняване. Вдигна слушалката. Обаждаше се Алек и Елизабет се зарадва, че чува гласа му.

— Чу ли за Валтер? — попита Алек.

— Да. Какъв ужас. Не мога да повярвам.

— Недей да вярваш, Елизабет.

Стори й се, че не го е разбрала.

— Какво?

— Недей да им вярваш. Валтер не е виновен.

— От полицията казаха…

— Направили са грешка. Валтер бе първият, когото двамата със Сам проверихме. Той е чист. Не е човекът, когото търсехме.

Елизабет се загледа в телефона, чувствайки се объркана. „Той не е човекът, когото търсехме.“ Каза:

— Аз… не разбирам за какво говориш.

Алек отговори нерешително:

— Това не е разговор за телефон, Елизабет, но досега все не намирах възможност да поговоря с теб насаме.

— За какво да поговорим? — настоя Елизабет.

— През изминалата година — започна Алек — някой непрекъснато саботира компанията. В една от южноамериканските ни фабрики избухна пожар, откраднаха ни патенти, някои опасни лекарства бяха погрешно етикирани. Нямам време да ти изброявам всичко. Отидох при Сам и му предложих да наемем независима агенция, която да се опита да открие кой стои зад всичко това. Договорихме се да не го обсъждаме с никой друг.

Сякаш изведнъж земята спря да се върти и времето се закова неподвижно. Елизабет имаше смътното усещане, че слуша нещо познато. По телефона чуваше думите, на Алек, но все едно, че слушаше гласа на Рийс. Рийс, който казва: „Някой се опитва да саботира «Рофи и синове». Всичко се върши много умело, така че да изглежда като, поредица от злополуки. Но аз започнах да забелязвам, че има някаква закономерност. Отидох при Сам и решихме да наемем независима агенция, която да проведе разследване.“

Гласът на Алек продължаваше:

— Те изготвиха доклада си и Сам го взе в Шамони. Разговаряхме за доклада по телефона.

Елизабет сякаш чуваше гласа на Рийс да казва: „Сам ме помоли да отида до Шамони, за да го обсъдим заедно… Решихме да запазим тайната само между нас двамата, докато не открием кой е отговорен за всичко.“

Елизабет изведнъж усети, че й е трудно да диша. Когато проговори отново, се опита гласът й да звучи както обикновено.

— Алек, кой… кой друг знаеше за доклада, освен тебе и Сам?

— Никой. Точно в това беше смисълът. Според Сам в доклада се посочвало, че който и да е виновникът, той е бил човек по върховете на компанията.

„Най-висшият ешелон. А Рийс не бе споменавал, че е бил в Шамони, докато детективът не ми каза, че е бил там.“

Тя попита бавно, като едва процеждаше думите си:

— Възможно ли е Сам да е казал на Рийс за доклада?

— Не. Защо?

„Има само един начин, по който Рийс е могъл да узнае какво се казва в доклада. Откраднал го е. Има само една причина, поради която е ходил в Шамони. За да убие Сам.“ Елизабет не чуваше вече какво й говори Алек. Шумът в ушите й заглушаваше думите му. Тя изпусна слушалката, главата й се въртеше и тя се мъчеше да се пребори с ужаса, който започваше да я обзема. Мислите й се изпълниха с объркани и размесени образи. По времето на катастрофата с джипа тя бе оставила съобщение за Рийс, че ще бъде в Сардиния. През нощта, когато се разби асансьорът, Рийс не бе идвал на заседанието на Управителния съвет, но се бе появил по-късно, когато тя бе с Кати. „Помислих се, че мога да ти помогна.“ И малко след това бе напуснал сградата. А дали бе я напуснал? Цялото й тяло трепереше. Сигурно ставаше въпрос за някаква ужасна грешка. Не и Рийс. Не! Идваше й да изкрещи.

Елизабет стана от бюрото и пристъпи с разтреперани крака към вратата, водеща към кабинета на Рийс. Стаята беше тъмна. Тя запали лампите и започна да се оглежда несигурно наоколо, без да знае какво очаква да намери. Не търсеше доказателства за вината на Рийс, а искаше да открие потвърждение, че той е невинен. Невъзможно й бе да си представи, че човекът, когото обича, мъжът, който я бе държал в прегръдките си и бе я любил, е един хладнокръвен убиец.

Върху бюрото на Рийс лежеше настолен календар.

Елизабет го разлисти, прехвърляйки назад листовете до месец септември и стигна до неделята, в която стана катастрофата с джипа. На календара бе отбелязано „Найроби“. Трябваше да провери паспорта му, за да види дали е ходил там. Започна да рови из бюрото, търсейки паспорта, като се чувстваше виновна и знаеше, че сигурно има някакво невинно обяснение на всичко това.

Най-долното чекмедже беше заключено. Знаеше, че няма право да го разбива. Това щеше да бъде престъпление спрямо доверието помежду им, преминаване на една забранена линия, от която нямаше връщане. Рийс щеше да открие, че тя го е направила, а на нея щеше да й се наложи да му обясни защо. Но въпреки всичко Елизабет трябваше да научи истината. Взе един нож за разрязване на писма и разби ключалката, като сцепи дървото около нея.

В чекмеджето имаше куп бележки и сведения. Тя ги извади. Отдолу имаше адресиран с женски почерк плик за Рийс Уйлямс. Пощенското клеймо показваше, че е изпратен преди няколко дни от Париж. Елизабет се подвоуми за миг, а после го отвори. Писмото беше от Елен. Започваше със „Скъпи, опитах се да се свържа с теб по телефона. Налага се да се видим пак в близките дни, за да решим какво ще правим…“ Елизабет не го дочете.

Тя се бе втренчила в чекмеджето, където лежеше откраднатият доклад.

Почувства, че стаята започва да се върти и се хвана за ръба на бюрото, за да не падне. Остана дълго така, със затворени очи, за да отмине замайването. Вече знаеше кой е нейният убиец. Не друг, а собственият й съпруг.

Тишината бе нарушена от настойчивия звън на далечен телефон. Трябваше й доста време, преди да разбере откъде идва звукът. Тя бавно се върна в кабинета си и вдигна слушалката.

Обаждаше се дежурният във фоайето, който каза бодро:

— Просто проверявам дали сте още горе мисис Уйлямс. Мистър Уйлямс тръгна към вас.

„За да нагласи някоя нова злополука.“

Единствено нейният живот се препречваше между Рийс и ръководството на „Рофи и синове“. Тя не можеше да застане лице в лице с него, не можеше да се преструва, че не се е случило нищо. В момента, в който той я видеше, всичко щеше да му стане ясно. Тя трябваше да избяга. Обзета от истинска паника, Елизабе грабна чантата и палтото си и тръгна да излиза от кабинета. Спря се. Беше забравила нещо. Паспортът! Трябваше да се махне далече от Рийс, да отиде някъде, където нямаше да може да я намери. Изтича обратно до бюрото си, намери паспорта и побягна по коридора, а сърцето й биеше така, че щеше да се пръсне. Таблото над експресния асансьор показваше, че е тръгнал нагоре. Осем… Девет… десет…

Елизабет се спусна надолу по стълбите, за да спаси живота си.

ГЛАВА 52

Между Чивитавекия и Сардиния имаше фериботна връзка за превоз на пътници и автомобили. Елизабет се качи на борда е взетата под наем кола, която не правеше впечатление сред останалите дванадесет коли. По летищата пазеха списъците на пътниците, но на огромния кораб тя оставаше незабележима. Елизабет бе просто една от стотиците пътници, тръгнали към острова през свободните дни. Сигурна бе, че не може да я проследят, но въпреки това бе обзета от безпричинен страх. Рийс бе стигнал твърде далече, за да може да бъде спрян. Само тя можеше да го разобличи. И той трябваше да се отърве от нея.

Когато избяга от сградата на компанията, Елизабет нямаше никаква представа къде отива. Знаеше само, че трябва да се махне от Цюрих, че трябва да се скрие някъде и че няма да бъде в безопасност, докато Рийс е на свобода. „Сардиния“. Островът бе първото място, за което си помисли. Нае една малка кола и по пътя през Италия спря пред крайпътен телефон, откъдето се опита да се свърже с Алек. Той не отговори. Остави му съобщение да й позвъни в Сардиния. Не успя да се свържи и с инспектор Макс Хорнунг, на когото остави същото съобщение.

Реши да отиде на вилата в Сардиния, Но този път нямаше да бъде сама. Полицията щеше да я охранява.

Когато фериботът стигна в Олбия, Елизабет разбра, че няма да е необходимо да ходи до полицията. На пристанището я очакваше лично Бруно Кампаня, детективът, с когото се бе срещала заедно с полицейския началник Фераро. Самият Кампаня я бе придружил при огледа на джипа след катастрофата. Инспекторът се приближи бързо към колата и каза:

— Вече започнахме да се безпокоим за вас, мисис Уйлямс.

Елизабет го погледна с недоумение.

— Обадиха ни се от Швейцарската полиция — обясни Кампаня — с молба да ви осигурим охрана. Обезпечихме всички кораби и летища.

Елизабет бе изпълнена с чувство за благодарност. Макс Хорнунг! Получил е съобщението й. Инспектор Кампаня огледа измореното и изпито лице на Елизабет.

— Искате ли да карам аз?

— Да, ако обичате — с благодарност отвърна тя, и се отпусна на седалката до шофьора, а високият детектив се намести зад волана.

— Къде бихте искали да изчакате — в полицейския участък или на вашата вила?

— На вилата, ако някой може да остане при мене. Аз… аз бих предпочела да не оставам там сама.

Кампаня кимна с разбиране.

— Не се безпокойте. Наредено ни е да ви пазим добре. Аз ще остана при вас през нощта, а освен това ще има и радиокола, която ще стои в началото на алеята зад вилата. Никой няма да може да се приближи до вас.

Елизабет се почувства успокоена от увереността му. Инспектор Кампаня караше бързо и ловко, криволичейки из тесните улички на Олбия, а после по стръмния планински път, водещ към Коста Смералда. Всичко по пътя й напомняше за Рийс.

— Има ли някакви… новини от съпруга ми? — попита Елизабет.

Инспектор Кампаня й хвърли бърз съчувствен поглед, а после продължи да гледа напред към шосето.

— Избягал е, но няма да стигне далече. Предполагат, че ще го хванат до сутринта.

Елизабет осъзнаваше, че това, което чу, би трябвало да я успокои, но вместо това усети, че думите му й причиняват ужасна, дълбока болка. Ставаше дума за Рийс, когото преследваха като някакъв звяр. Бе й причинил всичките тия кошмари, а сега самият той бе изпаднал в същото положение, борейки се за живота си така, както бе принудил нея да се бори. А как бе повярвала на вниманието, нежността и любовта му! Тя потръпна. Инспектор Кампаня попита:

— Студено ли ви е?

— Не. Не ми е студено. — Усети, че започва да я тресе.

През прозорците на колата нахлуваше топъл вятър, от който й се стори, че нервите й се изопват. В началото си помисли, че това е плод на въображението й, но инспектор Кампаня се обади:

— Боя се, че ще задуха сирокото. Нощта няма да е лека.

Елизабет знаеше какво означава това. Сирокото можеше да подлуди хора и животни. Горещият и сух вятър носеше пясък от Сахара, а страховитият му и пронизителен звук действаше по поразителен и особен начин на нервите. Щом задухаше сироко, броят на престъпленията рязко се увеличаваше, но съдиите се отнасяха снизходително към извършителите им.

След около час вилата изведнъж изникна сред мрака. Инспектор Кампаня зави по алеята, паркира под празния навес и изключи двигателя. Той заобиколи колата и отвори вратата откъм страната на Елизабет.

— Ще ви помоля да вървите плътно зад мен, мисис Уйлямс — каза той. — За всеки случай.

— Добре — отвърна Елизабет.

Те се приближиха към входната врата на тъмната вила.

— Сигурен съм, че не е тук — каза инспектор Кампаня, — но няма да рискуваме. Бихте ли ми дали ключа си?

Елизабет му подаде ключа. Той внимателно я бутна встрани от вратата, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата, като със свободната си ръка държеше пистолета. Пресегна се навътре и запали осветлението, след което целият коридор блесна в ослепителна светлина.

— Искам да ми покажете къщата — разпореди се инспектор Кампаня. — Ще трябва да проверим всички стаи. Нали разбирате?

— Да.

Започнаха да обикалят къщата и навсякъде, където влизаха, високият детектив палеше лампите. Той надничаше във всички гардероби и ъгли, като не пропускаше да се увери, че прозорците и вратите са затворени. В къщата нямаше никой друг освен тях. Когато се върнаха в хола на долния етаж, инспектор Кампаня помоли:

— Ако не възразявате, ще позвъня в полицията.

— Разбира се — отговори Елизабет, повеждайки го към кабинета.

Той вдигна слушалката и набра номера. После заговори с някого:

— Тук е инспектор Кампаня. Ние сме във вилата. Ще остана тук през нощта. Можете да изпратите колата и да паркирате в началото на алеята. — Изслуша отговора им, а после добави: — Тя е добре. Малко е изморена. Ще се обадя по-късно. — И сложи обратно слушалката.

Елизабет се отпусна на един стол. Чувстваше се напрегната и нервна, но знаеше, че на следващия ден ще бъде по-зле. Много по-зле. Щеше да бъде в безопасност, но Рийс или щеше да бъде мъртъв, или щеше да е в затвора. Въпреки всичко, което бе сторил, тя някак не можеше да понесе мисълта за това.

Инспектор Кампаня я наблюдаваше загрижено.

— Бих пийнал едно кафе — обади се той. — А вие?

— Аз ще го направя — каза тя и понечи да стане.

— Вие си стойте на мястото, Мисис Уйлямс. Жена ми твърди, че правя най-хубавото кафе на света.

Елизабет се опита да се усмихне.

— Благодаря ви — каза тя и се отпусна облекчено на стола.

Не бе усетила колко е изтощена психически. Елизабет чак сега за първи път признаваше пред себе си, че дори по време на разговора с Алек все още смяташе, че може да има някаква грешка, някакво обяснение и че Рийс сигурно е невинен. Дори когато бягаше, тя все още си мислеше, че той не е могъл да убие баща й, че не е могъл да извърши всичките ужасни деяния, а после да прави любов с нея и да иска да я убие. Само един изверг би могъл да постъпи така. Хранила бе плаха надежда в себе си. Но бе покрусена, когато чу инспектор Кампаня да казва: „Избягал е, но няма да стигне далече. Предполагам, че ще го хванат до сутринта.“

Не искаше да мисли повече за това, но не можеше да спре. Откога ли Рийс се е готвел да завземе компанията? Може би от момента, в който се бе срещнал с невзрачното петнайсетгодишно момиче, което се чувстваше толкова самотно и изоставено в швейцарския пансион. Сигурно за първи път тогава е решил как да надхитри Сам — чрез дъщеря му. И колко лесно бе това за него. Вечерята в „Максим“, дългите приятелски разговори през последвалите години и чарът му — о, какъв невероятен чар! Имал е достатъчно търпение. Изчакал е, докато тя бе станала жена, а най-смешното от всичко бе, че на Рийс дори не му бе необходимо да я ухажва. Тя го беше ухажвала. Кой знае колко й се е смял. Заедно с Елен. Елизабет се питаше дали двамата не са замислили всичко, питаше се къде ли е Рийс сега и дали полицаите ще го убият, когато го хванат. Не можа да се овладее и започна да плаче.

— Мисис Уйлямс… — Над нея се бе надвесил инспектор Кампаня и й поднасяше чаша с кафе.

— Изпийте това — предложи той. — Ще ви подейства добре.

— Аз… се извинявам — изрече Елизабет. — Обикновено се владея.

— Според мен вие се държите съвсем добре — успокои я внимателно той.

Елизабет отпи от горещото кафе. Той бе сложил нещо в кафето. Тя вдигна очи към него, а той се усмихна.

— Реших, че глътка уиски няма да ви навреди.

Той седеше срещу нея и мълчеше, без да й досажда. Елизабет му бе благодарна за това, че не я оставя сама. Тя никога не би могла да остане тук сама. Поне докато не узнаеше какво се е случило с Рийс — дали е жив или умрял. Изпи последната капка кафе.

Инспектор Кампаня погледна часовника си.

— Патрулната кола вече ще дойде. С нея ще дойдат двама души, които ще останат на пост през цялата нощ. Аз ще остана на долния етаж. Съветвам ви да си легнете и да се опитате да поспите.

Елизабет потръпна.

— Няма да мога да заспя. — Но в момента, в който изрече това, усети колко е изтощена. Дългото пътуване и огромното нервно напрежение, на което бе подложена от толкова време, си казваха думата.

— Може би ще полегна за малко — реши тя. Говореше с усилие.

Елизабет лежеше в леглото и се мъчеше да не заспива. Струваше й се някак нечестно да спи, докато преследват Рийс. Представи си, че го застрелват на някаква тъмна и студена улица и мисълта за това я накара да потрепери. Опитваше се да не затваря очите си, но те бяха натежали и в мига, в който ги затвори, усети, че започва да потъва някъде, в нежната пелена на небитието.

По някое време Елизабет се събуди от писъци.

ГЛАВА 53

Елизабет седна в леглото с лудо разтуптяно сърце и не можеше да разбере какво бе това, което я събуди. После го чу пак. Някакъв зловещ пронизителен писък, който сякаш идваше изпод прозореца, подобен на звука, издаван от човек в предсмъртна агония. Тя стана и се запрепъва към прозореца, загледана в нощния мрак. Нощта приличаше на пейзаж от Домие, осветяван от студената зимна луна. Дърветата бяха черни и голи, а вятърът брулеше клоните им. Далече в ниското морето приличаше на врящ казан.

Писъкът се разнесе отново. После още веднъж. И Елизабет разбра какво беше това. Пеещите камъни. Сирокото се бе засилил и духаше през тях, издавайки ужасния пронизителен звук отново и отново. Стори й се че чува гласа на Рийс, който плаче и я моли да му помогне. Не можейки да издържа повече, тя запуши с ръце ушите си, но звукът не изчезваше.

Елизабет тръгна към вратата на спалнята и с изненада установи, че е много отпаднала. Мозъкът й бе замъглен от изтощение. Излезе в коридора и тръгна надолу по стъпалата. Усещаше се замаяна, сякаш е била упоена с лекарства. Опита се да извика инспектор Кампаня, но гласът й се бе превърнал в дрезгав шепот. Продължи да слиза по стъпалата, опитвайки се да запази равновесие. Извика високо: „Инспектор Кампаня!“

Не получи никакъв отговор. Елизабет се повлече към хола. Нямаше го там. Тръгна от стая в стая, като се придържаше за мебелите, за да не падне.

Инспектор Кампаня бе изчезнал от къщата.

Тя бе сама.

Елизабет застана объркана в коридора, опитвайки се да размисли. Инспекторът сигурно беше излязъл да поговори с полицаите в патрулната кола. Разбира се, че така е направил. Отиде до входната врата, отвори я и надникна навън.

Там нямаше никой. Само черната нощ и виещият вятър. Обзета от все по-нарастваща уплаха, Елизабет се обърна и тръгна към кабинета. Реши да се обади в полицията и да разбере какво се е случило. Вдигна слушалката, но линията бе прекъсната. И в този миг осветлението угасна.

ГЛАВА 54

Вивиан Никълс дойде в съзнание, когато я изкараха от операционната зала в дългия пуст коридор на лондонската болница „Уестминстър“. Операцията бе продължила осем часа. Въпреки всичките усилия на опитните хирурзи, тя никога вече нямаше да може да ходи. Вивиан се събуди в мъчителни болки, шепнейки непрекъснато името на Алек. Имаше нужда от него, да бъде до нея и да й обещае, че винаги ще я обича.

Но служителите в болницата не можеха да открият Алек.

В информационния център на цюрихската криминална полиция се получи телеграма от Австралия, изпратена от Интерпол. Човекът, който бе купувал филмова лента за „Рофи и синове“, бил починал от сърдечен удар преди три дни в Сидней. В момента тленните му останки бяха изпратени по море за Европа. От Интерпол не могли да се сдобият с никаква информация относно филма Очаквали допълнителни инструкции.

В Берлин Валтер Гаснер седеше в уютната чакалня на един скъп частен санаториум, разположен в гористите околности на града. Седеше неподвижно почти от десет часа. От време на време някоя сестра или санитарка се спираше при него, за да си поговорят и да му предложи нещо за хапване или пийване. Валтер не им обръщаше внимание. Той чакаше своята Ана.

Щеше да я чака дълго.

В Олгиата Симонета Палаци слушаше нечий женски глас, който й се обади по телефона:

— Казвам се Донатела Сполини — съобщи гласът. — Ние не сме се срещали с вас, сеньора Палаци, но доста неща ни свързват. Предлагам да се срещнем на обяд в „Болонезе“ на „Пиаца дел Пополо“. Какво ще кажете за един часа утре?

Симонета имаше определен час при фризьорката си по същото време, но обичаше загадъчните неща.

— Ще дойда — реши тя. — Но как да ви позная?

— Ще водя със себе си тримата си сина.

Елен Рофи-Мартел бе във вилата си в Ле Весине и четеше бележката, която бе намерила върху полицата на камината в хола. Бележката бе оставена от Шарл. Той я бе напуснал и изчезнал. „Ти никога няма да ме видиш вече, се казваше в бележката. Не се и опитвай да ме намериш.“ Елен я накъса на парченца. Щеше да го види пак. Щеше да го открие.

Макс Хорнунг чакаше на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Опитваше се от два часа насам да изпрати телеграма до Сардиния, но поради бурята всички връзки бяха прекъснати. Макс пак отиде до центъра за управление на полетите, за да разговаря отново с диспечера.

— Трябва да ме качите на някакъв самолет за Сардиния — настояваше Макс. — Повярвайте ми, въпросът е от жизнено значение.

— Вярвам ви, сеньор — отговори диспечерът, — но не мога да направя нищо. Сардиния е закрита за полети. Летищата не работят. Даже и корабите не се движат. Нищо не може да влезе или излезе от острова, докато не премине сирокото.

— И кога ще стане това? — попита Макс.

Служителят се обърна и се загледа в голямата метеорологична карта зад себе си.

— Изглежда, че ще продължи поне още дванайсет часа.

След дванайсет часа Елизабет Уйлямс нямаше да бъде между живите.

ГЛАВА 55

Мракът наоколо бе изпълнен с невидими неприятели, готови да я нападнат. И Елизабет бе вече наясно, че е оставена напълно сама на тяхното милосърдие. Инспектор Кампаня я бе довел тук, за да бъде убита. Той бе човек на Рийс. Елизабет си спомни как Макс Хорнунг обясняваше подмяната на джиповете. „Имало е някой, който е помогнал. Някой, който познава острова.“ А колко убедителен бе инспектор Кампаня. „Ние сме осигурили всички кораби и летища.“ Защото Рийс е бил уверен, че тя ще дойде да се скрие именно тук. „Къде бихте искали да изчакате — в полицейския участък или във вашата вила?“ Инспектор Кампаня не е имал никакво намерение да я води в полицията. И не се е обаждал в участъка. Звънял е на Рийс. „Ние сме във вилата.“

Елизабет бе наясно, че трябва да бяга, но вече нямаше сили. Мъчеше се да държи очите си отворени, ръцете и краката й бяха натежали. Изведнъж разбра причината. Той бе сложил някакъв опиат в кафето и. Елизабет се обърна и тръгна към тъмната кухня. Отвори един от шкафовете и затършува из него, докато най-после напипа това, което й трябваше. Измъкна бутилка с оцет и сипа малко от съдържанието й в чаша с вода, а после я изпи с усилие. Веднага след това започна да повръща в умивалника. Изминаха няколко минути и се почувства по-добре. Мозъкът й отказваше да работи. Сякаш всичките й органи бяха изключили и се подготвяха за мрака на смъртта.

„Не — твърдо си каза тя. — Ти няма да умреш толкова лесно. Ще се бориш. Ще трябва доста да се поозорят, преди да те убият.“ Тя направи усилие да извика високо: „Рийс, ела да ме убиеш“, но гласът й се бе превърнал в шепот. Тръгна назад по коридора, като инстинктивно напипваше пътя. Спря се под портрета на стария Самуел, а навън виещият враждебен вятър се блъскаше в къщата, крещеше срещу нея, присмиваше й се и я предупреждаваше. Стоеше сама в тъмното, изпълнена с ужас. Можеше да излезе навън, в неизвестното, и да се опита да избяга от Рийс, или да остане тук и да се опита да му се противопостави. Но как?

Умът й трескаво се опитваше да подскаже нещо, но бе все още замаяна от опиата. Не можеше да се съсредоточи. Мина й някаква мисъл за нещастен случай.

После изведнъж се осъзна и извика на глас:

— Той трябва да го направи така, че да изглежда като нещастен случай!

„Ти трябва да го спреш, Елизабет.“ Самуел ли говореше? Или това бяха собствените й мисли?

— Не мога. Много е късно. — Очите й се затваряха, а лицето й се притискаше към студения портрет. Колко хубаво щеше да бъде, ако може да заспи. Но имаше нещо, което трябваше на направи. Тя се опитваше да си припомни какво бе то, но нещото непрекъснато й се изплъзваше от ума.

„Недей да оставяш нещата така, че да изглежда като нещастен случай. Трябва да бъде ясно, че е била убийство. После компанията никога няма да може да бъде негова.“

Елизабет разбра какво трябва да направи. Отиде в кабинета. Остана неподвижна за миг, а после взе настолната лампа и я запрати в огледалото. Разнесе се шум от счупени стъкла. Тя вдигна едно столче и започна да го удря в стената, докато стана на парчета. Приближи се до етажерката и започна да къса страници от книгите, разпръсквайки ги из цялата стая. Измъкна ненужния кабел на телефона от стената. „Нека Рийс да обясни на полицаите — каза си тя. — Недей да бъдеш послушна тази нощ.“ Е, тя нямаше да бъде послушна. Ще трябва да я надвият със сила.

В стаята нахлу внезапен порив на вятъра, разхвърляйки във въздуха листове хартия, а после утихна. Елизабет мигновено разбра какво се е случило.

В къщата имаше още някой.

Инспектор Макс Хорнунг стоеше на летище „Леонардо да Винчи“ близо до багажното отделение и наблюдаваше кацането на един хеликоптер. Когато пилотът отвори вратата, Макс вече стоеше до хеликоптера.

— Можете ли да ме закарате до Сардиния? — попита той.

Пилотът го зяпна учудено.

— Какво става? Току-що закарах един човек до Сардиния. Има много силна буря.

— Ще ме вземете ли?

— Ако платите тройно.

Макс изобщо не се поколеба. Покатери се в хеликоптера. Докато машината се издигаше, Макс се обърна към пилота и попита:

— Кой беше пътникът, когото сте закарали до Сардиния?

— Казваше се Уйлямс.

Мракът вече бе станал закрилник на Елизабет, скривайки я от убиеца. Много късно бе да бяга. Трябваше да се опита да намери някое местенце в къщата, където да се скрие. Тръгна нагоре по стълбите, опитвайки се да стои на разстояние от Рийс. Когато стигна горната площадка, тя се спря нерешително, а после тръгна към стаята на Сам. Усети, че нещо подскочи към нея в тъмното, и изпищя, но се оказа, че това е само сянката на разлюляното от вятъра дърво пред прозореца. Сърцето й биеше силно. Беше сигурна, че Рийс го чува от долния етаж.

„Забави го“ — шепнеше й вътрешният глас.

Но как? Главата й беше натежала. Всичко бе като в мъгла.

„Мисли!“ — заповяда си тя.

Какво би направил старият Самуел? Тя отиде до спалнята в дъното на коридора, извади ключа от вътрешната страна и заключи вратата отвън. После заключи и другите врати, които й изглеждаха като портите на гетото в Краков. Елизабет не знаеше защо прави всичко това, но после си спомни, че е убила Арам, и че те не трябва да я хванат. Тя видя светлината на фенерче, която започна да се движи нагоре по стъпалата, и сърцето й замря. Рийс идваше да я убие. Елизабет започна да се катери по стъпалата за кулата, но някъде по средата колената й се подгънаха. Смъкна се на пода и запълзя на четири крака към върха на стъпалата. Стигна до най-горната площадка и се изправи с усилие. Отвори вратата на горната стая и влезе. „Вратата — прошепна Самуел. Заключи вратата.“

Елизабет заключи вратата, но знаеше, че това няма да спре Рийс. „Той ще трябва — помисли си тя — поне да разбие вратата. И ще трябва да обяснява защо е разбита.“ Щеше да стане ясно, че е убийство. Тя примъкна мебелите до вратата, като се движеше бавно, сякаш тъмнината бе някакво мътно море, което я теглеше надолу, избута една маса до вратата, после един фотьойл и още една маса, вършейки всичко това като автомат, печелеше време, издигайки жалката си крепост срещу смъртта. От долния етаж се чу трясък, последван след малко от втори и от трети. Рийс чупеше вратите и я търсеше. Оставяше следи, нещо, което полицията сигурно щеше да установи. Тя го бе вкарала в капан, така, както и той бе направил с нея. Но имаше нещо неясно, което я безпокоеше. Ако Рийс бе решил да направи всичко така, че смъртта й да изглежда като следствие от нещастен случай, защо му трябваше да разбива вратите? Тя отиде до стъклените врати на балкона и погледна навън, заслушана в лудия вятър, запял погребална песен. Под балкона скалата се спускаше към морето. Нямаше никакъв изход от тази стая. Ето къде трябваше да дойде Рийс и да я довърши. Елизабет се огледа за някакво оръжие, но нямаше нищо, което можеше дай послужи за защита.

Тя стоеше в тъмното и очакваше да дойде убиецът.

Какво чакаше Рийс? Защо не разбиеше вратата и да приключи с всичко? „Да разбие вратата.“ Нещо не беше наред. Дори и да отнесеше тялото й и да го скриеше някъде, Рийс все пак не би могъл да обясни всичко изпочупено в къщата — натрошеното огледало, разбитите врати. Елизабет се опита да се постави на мястото на Рийс, да разбере какво е замислил, което би обяснило всичко станало на полицията, без да бъде заподозрян за смъртта й. Имаше само един начин.

И още докато Елизабет си мислеше за това, тя усети миризмата на пушек.

ГЛАВА 56

Макс гледаше от борда на хеликоптера брега на Сардиния, закриван плътно от завихрен червен прах. Пилотът изкрещя, като се мъчеше да надвика грохота на въртящите се перки:

— Става все по-лошо. Не знам дали ще можем да кацнем.

— Трябва да кацнем! — извика Макс. — Карай за Полто Черво.

Пилотът се извърна и изгледа Макс.

— Но това е на върха на проклетата планина.

— Знам — отвърна Макс. — Можеш ли да кацнеш там?

— Шансовете ни са седемдесет на трийсет.

— В какъв смисъл?

— Че няма да можем.

Пушекът се промъкваше под вратата, надигаше се нагоре и към виенето на вятъра започна да се наслагва още един шум. Пукотът на огъня. Елизабет вече знаеше, че това е отговорът на догадките й, но бе много късно да се спаси. Попаднала бе в капан. Естествено, че нямаше да има значение дали са изпочупени вратите, огледалата и мебелите, защото след няколко минути нищо нямаше да остане нито от къщата, нито от нея. Всичко щеше да бъде унищожено от огъня, така, както бяха унищожени Емил Йопли и неговата лаборатория, а Рийс сигурно щеше да има алиби и нямаше да бъде заподозрян. Той я бе победил. Победил бе всички тях.

Пушекът бе започнал вече да се стеле на талази в стаята — жълти, задушливи пари, от които Елизабет се закашля. Виждаше как върховете на пламъците започват да ближат рамката на вратата и усещаше топлината на огъня.

И именно гневът даде сили на Елизабет да се раздвижи.

Тя се промъкна през заслепяващата я пушилка към остъклените балконски врати. Разтвори ги широко и излезе на балкона. В момента, в който вратите се разтвориха, пламъците откъм хола нахлуха в стаята и заоблизваха стените. Елизабет стоеше на балкона и с благодарност поемаше на дълбоки глътки свежия въздух, докато вятърът се нахвърляше върху дрехите й. Балконът стърчеше встрани от сградата и приличаше на малко островче, увиснало над пропастта. Нямаше никаква надежда, никакво избавление.

Освен ако…

Елизабет вдигна поглед към спускащия се над главата й покрив, покрит с плочи. Ако успееше по някакъв начин да се добере до покрива и да се прехвърли на другата страна на къщата, която още не бе засегната от пламъците, може би щеше да се спаси. Тя протегна ръце колкото може по-високо, но стряхата на покрива остана далече от нея. Пламъците се приближаваха все повече, като вече бяха обхванали, цялата стая. Все още имаше някаква слаба надежда. Елизабет реши да опита за последен път. Решително се втурна обратно в горящата и изпълнена с дим стая, като се задавяше от парливите пушеци. Сграбчи стола до бюрото на баща си и го замъкна на балкона. Стъпи върху него, като се мъчеше да запази равновесие. Пръстите й достигаха покрива, но не можеше да намери нещо, за което да се задържи. Тя заопипва напосоки, мъчейки се напразно да открие някаква опорна точка.

Пламъците в стаята бяха достигнали до пердетата и танцуваха наоколо, обхващайки книгите, килима и мебелите, напирайки към балкона. Пръстите на Елизабет изведнъж напипаха някаква опора върху издадена плоча. Ръцете й бяха натежали, сякаш бяха от олово, и не беше сигурна дали ще може да се задържи. Започна да се протяга нагоре, а столът вече се изплъзваше изпод краката й. Изпъна се с последния остатък от сили нагоре и успя да се хване. Сякаш се катереше по стените на гетото и се бореше за живота си. Тя продължаваше да се напряга и да се дърпа нагоре, докато усети, че лежи запъхтяна на стръмния покрив. Придвижи се на сантиметри нагоре, като притискаше силно тялото си върху стръмния покрив, съзнавайки, че ако се подхлъзне, тялото й ще полети надолу в тъмната бездна. Тя се добра до върха на покрива и се спря да си поеме дъх, като се мъчеше да се ориентира. Балконът, от който току-що се бе измъкнала, вече гореше. Не можеше да има никакво връщане назад.

Елизабет погледна надолу, към балкона на една от стаите в другия край на къщата. Пламъците още не бяха стигнали дотам. Но тя не знаеше дали ще може да се добере до него. Покривът се спускаше стръмно надолу, плочите бяха се разместили, а вятърът яростно се нахвърляше върху й. Ако се подхлъзнеше, нямаше нищо, което да я спре. Остана неподвижно на мястото си, страхувайки се да предприеме каквото и да било. И в този миг, подобно на някакво неочаквано чудо, на балкона под нея се появи фигурата на човек и това бе Алек, който вдигна глава нагоре и извика успокоително:

— Ще успееш, момичето ми. Давай внимателно.

Сърцето на Елизабет подскочи от радост.

— Съвсем бавно — насочваше я Алек. — Само с по едно движение. Много е лесно.

И Елизабет започна да се придвижва към него, плъзгайки се сантиметър по сантиметър, като не изпускаше плочата, за която се държеше, докато не се захванеше за следващата. Струваше й се, че е изминала цяла вечност. А през цялото време до нея достигаха окуражителните викове на Алек, който я подканяше да продължава. Почти бе стигнала до спускащия се над балкона край на покрива. Една от плочите се измести и тя започна да пада.

— Дръж се! — извика Алек.

Елизабет напипа нещо и го сграбчи яростно. Стигнала бе края на покрива, а под нея нямаше нищо друго освен тъмната бездна. Трябваше да скочи на балкона, където я чакаше Алек. Но ако не го уцелеше…

Алек гледаше нагоре към нея и погледът му излъчваше спокойствие.

— Недей да гледаш надолу! — извика той. — Затвори си очите и се пусни. Аз ще те хвана.

Реши да опита. Пое дълбоко дъх, а после още веднъж. Знаеше, че трябва да се пусне, но не можеше да реши да го направи. Пръстите й бяха здраво вкопчени в плочите на покрива.

— Хайде — изкомандва Алек и Елизабет се пусна. Започна да пада във въздуха, след което изведнъж усети, че попада в ръцете на Алек, който я дръпна на безопасно място. Затвори очи с облекчение.

— Браво — каза Алек.

Ив този момент тя усети опряното в главата й дуло на пистолет.

ГЛАВА 57

Пилотът на хеликоптера летеше възможно най-ниско над острова, като се плъзгаше над върховете на дърветата и се опитваше да избягва опасните ветрове. Но дори на тази височина въздухът бе изпълнен с вихрени течения, Пилотът забеляза в далечината отпред планинския връх Порто Черво. Макс го видя едновременно с него.

— Ето го! — извика Макс. — И вилата се вижда. — Но после той видя и нещо друго, което накара сърцето му да се свие. — Вилата гори!

Елизабет чу звука на приближаващия се хеликоптер, въпреки шума на вятъра, и вдигна глава нагоре. Алек не обръщаше внимание. Той гледаше Елизабет, а в погледа му се четеше болка.

— Всичко е заради Вивиан. Трябваше да го направя заради Вивиан. Нали ме разбираш? Трябва да те намерят изгоряла.

Елизабет не го слушаше. Мислеше си само: „Не е бил Рийс. Не е бил Рийс.“ Бил е Алек. Алек е убил баща й и се бе опитал да убие и нея. Той е откраднал доклада, а после е решил да обвини Рийс. Той я бе принудил да избяга ужасена от Рийс, защото е знаел, че тя ще дойде тук.

Хеликоптерът се бе скрил от погледа й зад няколкото дървета наблизо.

— Затвори си очите, Елизабет — каза Алек.

— Не! — извика яростно тя.

И изведнъж се чу гласът на Рийс:

— Хвърли пистолета, Алек!

Двамата погледнаха надолу и видяха на светлината на ярките пламъци Рийс, полицейският началник Фераро и пет-шест полицаи, въоръжени с карабини.

— Всичко е свършено, Алек! — извика Рийс. — Пусни я!

Единият от полицаите, който държеше снайпериска пушка в ръце, каза:

— Не мога да стрелям по него, докато тя не се отдръпне встрани.

„Дръпни се — молеше се тихо Рийс. — Дръпни се!“

Иззад дърветата около поляната се появи Макс Хорнунг и се затича към Рийс. Щом видя какво става на балкона, той се спря. Рийс каза:

— Получих известието ви. Много закъснях.

Двамата следяха с поглед застаналите на балкона Алек и Елизабет, които приличаха на две кукли, осветявани от надигащите се пламъци откъм другия край на вилата. Вятърът превръщаше къщата в гигантска факла, която осветяваше планините наоколо и превръщаше нощта в пламтящ пъкъл.

Елизабет се обърна и срещна погледа на Алек, но лицето му се бе превърнало в маска на смъртта, а очите му не виждаха нищо. Той се отдръпна към вратата на балкона.

— Сега го хванах на мушка — обади се полицаят до Рийс и вдигна пушката си. Той стреля веднъж. Алек залитна, а после изчезна през вратата към къщата.

Само преди миг на балкона имаше двама души, а сега бе останала само Елизабет, Елизабет изпищя:

— Рийс!

Но той вече тичаше към нея.

Всичко, което стана след това, приличаше на забързаното движение на калейдоскоп. Рийс я държеше в ръцете си и я отнасяше на безопасно място, а тя се притискаше към него и не можеше да го прегърне толкова силно, колкото й се искаше.

Тя лежеше на тревата със затворени очи, а Рийс я притискаше до себе си и шепнеше:

— Обичам те, Лиз. Обичам те, скъпа моя.

Лежеше заслушана в нежния му, гальовен глас. Не можеше да каже нито дума. Погледна го в очите, почувства цялата му любов и мъка, а имаше да му казва толкова много неща. Тя бе изпълнена от чувството за вина заради всичките си ужасни подозрения. Реши да прекара остатъка от живота си, правейки всичко възможно да изтрие онова, което бе мислила за него.

Прекалено изтощена бе да мисли за това сега, прекалено уморена бе да мисли за каквото и да е. Сякаш всичко се бе случило с някой друг, на някое друго място и по друго време.

Единственото, което имаше значение, бе това, че тя и Рийс са заедно. Елизабет усещаше силните му ръце, притискащи я завинаги в обятията си, и това й бе достатъчно.

ГЛАВА 58

Струваше му се, че е влязъл в пламъците на ада. Пушекът бе станал по-гъст и изпълваше стаята с танцуващи призраци. Пламъците обгръщаха Алек, галеха косата му, а пращенето на огъня му приличаше на гласа на Вивиан, която го зовеше като покоряващата песен на сирените.

Изведнъж стана по-светло и той я видя. Тя лежеше на леглото, тялото й бе голо, с изключение на червената панделка около шията й — същата панделка, която бе носила, когато правиха любов за първи път. Тя го зовеше по име, а гласът й бе изпълнен с копнеж. И този път искаше него, а не някой друг. Той се приближи по-близо, а тя шепнеше: „Ти си единственият, когото някога съм обичала.“

И Алек й вярваше. Той бе длъжен да я накаже за всичко, което му бе сторила. Но той бе постъпил хитро — накарал бе други да плащат за греховете й. Ужасните неща, които бе извършил, бяха само заради нея. Докато се приближаваше към нея, Вивиан прошепна отново: „Ти си единственият, когото някога съм обичала, Алек“ — и той знаеше, че това е така.

Тя го обгърна с ръце и той се отпусна до нея. Държеше я в прегръдките си и телата им се сляха в едно цяло. Той проникваше в нея и бе станал част от нея. И този път бе способен да я задоволи. Усещаше удоволствие, което се превръщаше в трудно поносима и жестока болка. Чувстваше, че топлината на тялото й го изгаря, а докато гледаше с учудване панделката около шията на Вивиан, тя се превърна в оживял огнен език, който започна да го гали. Миг по-късно една от пламтящите греди на тавана се сгромоляса с трясък върху него и го превърна в горяща маса.

Алек умря, както бяха умирали другите. В любовен захлас.