Кръвно отмъщение

1.

Когато заместник-генералният прокурор на Русия Костя Меркулов ми се обади и съобщи, че широко известният в тесни кръгове Семьон Семьонович Мойсеев най-после е решил да излезе в пенсия, изпаднах в униние. Пред очите ми си отиваше една епоха от някогашното следствие, време на значими личности и ярки таланти. Вместо тях идваха компютризирани млади хора, които бяха готови да дъвчат дъвка до преклонна възраст и решително не употребяваха алкохол и цигари. Типични представители на това поколение бяха Серьожа Семенихин и Лариса Колесникова, млади следователи от моята следствена бригада. С неизразимо безстрастие те чевръсто натискаха копчетата на персоналните си компютри и макар че понякога тяхната информация помагаше проблемите да бъдат решени от съвсем неочаквани страни, аз не изпитвах особено въодушевление. Някои твърдяха, че между тях има роман, но изобщо не можех да си ги представя в леглото.

Семьон Семьонович Мойсеев приемаше „съболезнованията“ в своя кабинет по криминалистика, който губеше всякакъв смисъл, ако той напуснеше. По стар навик наливаше под масата и съдейки по зачервеното му лице, не бях пръв от потока съчувстващи.

— И тъй — настоях аз, като се отказах от предложената ми бисквита, — признайте си честно, какво ви сломи?

— Сашенка, та вие знаете проблемите ми — започна да нарежда той и аз веднага разбрах — каквото и да каже, причината за напускането му е друга.

— Семьон Семьонович — казах, — да, нашата епоха отмина, вече не можем да догоним прогреса, а за пазарните цени да не говорим. Но кажете ми, кой, освен вас ще ми намери онази съдбоносна следа върху копчето или ще възстанови от пепелта съдържанието на разобличаващо писмо? Не, драги, ако ще се напуска, тогава всички заедно. Бъдете така добър да почакате, докато дойде време за пенсия и на хората, които са искрено привързани към вас.

Лицето на стария прокурор криминалист беше разстроено.

— Да — рече той. — Всички казват едно и също. Това само доказва, че съм избрал правилното време.

Въздъхнах скръбно.

— Никой не ви разбира по-добре от мен. Аз самия вече се чувствам излишен. Момчетата с компютрите бавно, но сигурно ме изтикват към купа непотребни вещи.

— Саша, не може да се противостои на прогреса — отвърна на това Семьон Семьонович. — Извинете ме, но цялата ми работа винаги се е опирала на научните данни на криминалистиката и криминологията. Но както знаете, наскоро допуснах груба грешка. Да-да!… Заради моята грешка едва не затвориха невинен човек!

— Я недейте да ме балтавите — казах аз малко по-грубо, отколкото исках. — Вашето методическо заключение беше вярно, а разследването на делото — не съвсем адекватно. Този Шихарьов чисто и просто мина метър.

— И вие имате доказателства?

— Трябват ли ви? — възмутих се аз. — Та вие самият представлявате такова доказателство!

— О, не — въздъхна той. — Аз съм само един стар идеалист, който не разбира целесъобразността на неадекватното съдопроизводство и директивното право.

— Добре, пак ще поговорим — казах аз. — А сега ме интересуват веществените доказателства по убийството на Горелов.

— Аха! — Той вдигна пръст. — Поне на някого му потрябвах днес по работа. Да, имам някои забавни факти за вас.

— Куршумът? — попитах аз.

— Както се предполагаше, това е от пистолет чуждестранен образец, при това не най-новия модел. Няма да се учудя, ако в крайна сметка се окаже, че е бил използван трофей от Отечествената война.

— Парабелум ли? — попитах.

— Валтер.

— Хлапетата се ровят в компютрите си, търсят файлове на подобни случаи. Те са вече много, подобните случаи, знаете ли?

— На това му викат прецеденти — каза Мойсеев. — Тези ваши хлапета са голяма работа. Нека да потърсят и следи от моя валтер.

— Не съм убеден, че това е възможно. Едва ли по време на войната са водели идентификация на оръжието по всички параметри.

— Има един нюанс — многозначително отбеляза Мойсеев. — Изглежда, че този пистолет много дълго е лежал на склад, грижливо съхраняван.

— Да не би да има следи от смазка по повърхността на куршума? — попитах ехидно.

— Когато го откриете, ще чакам бутилка коняк за компенсация на вашата недоверчивост — каза Мойсеев. — Впрочем това компютърът няма да ви го определи.

— Знам едно — казах аз. — Това не е наганът, с който убиха Кручер, и не е и онзи маузер, с който очистиха Клементиев заедно с телохранителите му. Няма никакви основания всичко да се хвърля в един кюп.

— А кой го прави? — поинтересува се Мойсеев.

— Меркулов — отвърнах. — Той е убеден, че тук действа един отбор.

— Виж ти. А аз си мислех, че догадката е моя.

— Няма начин — усмихнах се. — И аз размишлявах в тази насока, но когато получих аналогично указание от ръководен кадър, веднага станах противник на тази версия. Инстинкт, знаете ли.

— Не знам какво ви смущава тук, Саша — каза Мойсеев. — Обрисува се много стройна картина. Обърнахте ли внимание кого убиват с това залежало оръжие?

— Даже да не го бях направил, щяха да ми подскажат — забелязах аз.

— Виждам, че сте недоволен от нещо?

— Можех ли някога да предположа, че работата под началството на Костя Меркулов ще се превърне в каторга за мен? — въздъхнах аз.

— Преувеличавате — измърмори Мойсеев.

— Съвсем не. Вече лично чух речите му за израждането на правоохранителните органи. Той прокарва идиотската идея за следващото поколение, разбирате ли? Ще дойдат хлапаци като Серьожа Семенихин и ще ни изхвърлят от кораба на законността.

Мойсеев ехидно се разсмя. Спомних си, че и аз току-що бях казал нещо подобно, и затова този смях не ме удиви. Точно в този момент в стаята се появи лично гореупоменатият Серьожа Семенихин и това приличаше на мистика. Серьожа ни огледа като мебели на изложба, извърши няколко дъвкателни движения и произнесе надменно:

— Намерихме ютията ви, Александър Борисович.

— Не разбирам — казах. — Да не би да се въргаляше в коридора на прокуратурата?

— Открихме произхода й — отзова се Серьожа по-снизходително. — Лара се вмъкна във файл на КГБ. Тези пистолети са били на специално съхранение в складовете на КГБ.

Скочих. Семьон Семьонович ме погледна победоносно.

— Просто взела и се вмъкнала в секретната информация, а? — недоверчиво попитах аз.

— Няма проблеми — отвърна Серьожа, продължавайки да дъвче съсредоточено.

— Семьон Семьонович — казах на излизане, — не се сбогувам!

Лара Колесникова беше момиче, приближаващо се до идеала. Висока, стройна, с разкошна прическа и големи очи, тя имаше всички шансове да ме омотае, стига да поискаше. Преди време положих немалко усилия тя да поиска, но желанията на това момиче представляваха за мен черна кутия. Веднъж я поканих на ресторант, където тя си поръча салата и минерална вода, а когато по време на танца я прегърнах прекалено нежно, се усмихна и направи балон с дъвката си. Тогава спокойно можех да я закарам някъде за през нощта и си мисля, че тя нямаше да възрази срещу такова продължение, но си я представих как дъвче в леглото и нужната предприемчивост мигновено ме напусна. Още повече, отношенията ми с Ира още не бяха стигнали дотам, че на всяка цена да й търся замяна. Позволявах си да се влюбвам леко и безгрижно, но истински обичах само законната си съпруга.

Лариса изпълняваше поредната фуга на компютъра си и когато влязох, предупредително вдигна пръст, давайки да се разбере, че контактът с нея е невъзможен. Аз покорно приседнах на стола до стената.

— С две думи, това е резервен склад на КГБ — заговори тя, без да чака въпроса ми. — Оръжието, както разбрах, е предимно немско производство, пленено е направо в сандъците и всичките тези години е било складирано някъде. Мога да намеря данните на складовете, но това е информация с шестгодишна давност.

— Разбира се — казах аз. — Ако можеше да се вмъкнеш в архива на НКВД или Трето управление на царската охранка, там също биха могли да се намерят много интересни неща. Къде го сега КГБ?

— Не толкова далеч, колкото си мислите, Александър Борисович — хладно отвърна тя. — Сега имат друго название, но хората са същите. Извинете, че ми се налага да ви уча. — И всичко това съпроводено от жвакащи звуци, с приветливостта на акула и снизходителността на костенурка. Новото поколение избира прокуратурата!

— Ще бъда при Меркулов — измърморих аз и станах.

— Александър Борисович! — повика ме Лариса.

Спрях се и се обърнах към нея, но тя не ме гледаше. Главен обект на вниманието й си оставаше екранът на компютъра.

— Толкова мило поседяхме с вас в ресторанта тогава — разсеяно промърмори тя, щракайки клавишите. — Искам да ви поканя у нас на малък купон за рождения ми ден. Естествено, заедно със съпругата ви.

— Благодаря — казах аз малко учудено.

Разбира се, давах си сметка, че поканата за началника е въпрос на елементарна служебна целесъобразност и моята функция на предполагаемия купон е да бъда обект на изучаване. Лесно можех да си представя милата обстановка на сборищата им — ще подъвчат дъвка, ще си поиграят на компютрите, ще послушат музика, от която ми се повдига, и след като си тръгнем, ще ни разнищят на файлове, за да определят алгоритъма на поведението ни. Но като сериозен и грижлив началник бях длъжен да се занимавам с възпитанието на подчинените. Единственото, което ме смущаваше, беше менюто.

Лара като че ли разчете мислите ми. Тя се обърна към мен на половин оборот и добави:

— Специално за вас ще има шашлик и бутилка водка.

Плеснах с ръце:

— Почти комплект. Остава само да поканим момичета от „Национал“ за пълноценност на усещанията.

— Не мисля, че жена ви напълно одобрява вашите вкусове — сериозно и нравоучително произнесе тя.

Аз преглътнах слюнката си, измучах нещо, кимнах и си тръгнах.

Константин Дмитриевич Меркулов, оказал се на висок пост по стечение на обстоятелствата, така и не успя да стане чиновник. Известно време се опитваше да се съпротивлява и на най-близкото си обкръжение с намерението да внесе човешки отношения в системата, но много бързо се пречупи и вдигна ръце. За него главното беше работата, а формалната страна предостави на помощниците и на подчинените си прокурори и следователи.

Замисляше да използва и мен в качеството на един от помощниците, но аз се отбранявах, чувствайки пълната си неспособност да лавирам в лабиринта на чиновническите интриги.

Не се отказвах обаче от навика си да се консултирам с Костя по делата, за които отговарях, което предизвикваше особен интерес към моята персона в средата на заобикалящите го подмазвачи. Секретарката, някоя си Галина Викторовна Меркулова, даже се беше научила да се усмихва приветливо, като ме видеше. Щом влязох в приемната, където вече имаше посетители, предимно сътрудници на прокуратурата, милицията и службите за сигурност, тя ме погледна, усмихна се и кимна. Веднага продължих към кабинета.

Костя пушеше, застанал до прозореца. За времето на нашето близко познанство отношенията му с тютюневите изделия се развиваха по най-невероятна крива — от жестока разправа до либерални антиникотинови цигарета и прочие палиативни мерки. Сега пушеше някакви специални турски цигари, употребата на които според рекламата в крайна сметка предизвикваше отвращение към пушенето. Явно до отвращението имаше още много време.

— Костя, идвам по повод убийството на Горелов — започнах от вратата. — Явно ти беше прав. Моите вундеркинди изровиха паралели с други аналогични дела. Оръжието, използвано там, има подобен произход.

— За кои убийства говориш? — попита Меркулов. — Извинявай, но си имаме предостатъчно.

— При мен е само убийството на Горелов, ръководител на службата по охраната на една банка. Но като че ли с него имат родство и убийствата на Кручер, Клементиев, а може би и на Гудимиров и Натансон. Ти самият казваше нещо по този повод преди три дни. Мисля си да обединим всички тези дела.

Той загаси цигарата си, седна на бюрото и се протегна. Бюрото беше заринато с бумаги. Отстрани имаше три телефона със селектор, а на отделна масичка — компютър, неизбежен атрибут на всеки началнически кабинет. Впрочем досега не съм забелязал у някой наш началник той да е включен.

— По някакъв начин моите са се вмъкнали в секретната информация на КГБ — обясних аз. — Тези пистолети са били на склад при тях вероятно с цел практическо използване при удобен случай.

Меркулов кимна.

— Прилича на търговия с оръжие — каза той.

— А какво общо имат чекистите?

Меркулов само въздъхна тежко.

— Сам разбираш, че когато започнаха да громят онези от комитета, там вече не им беше до инвентаризация. Беше си най-типично разграбване. Какво искаш?

— Не съм титан — казах. — И работа си имам достатъчно, но целесъобразността го изисква. Трябва да обединим всички тези дела, така смятам. И да разровим основно. Така по-лесно ще намерим виновните.

— Добре — каза той. — Ще наредя. Ще ти предадат всички тези дела. Какво става с Мойсеев? От какво се е обидил старецът?

— Също като мен не може да разбере защо оправдаха Шихарьов.

— Аз също не мога да го разбера — измърмори Костя. — И какво, трябва веднага да се подават оставки, така ли?

— Костя, добре знаеш, че това не е първият случай — казах аз. — А Семьон Семьонович е в органите вече почти четиридесет години, свикнал е хората да пребледняват при думата „прокуратура“. Свикнал е с авторитета на правоохранителните органи. А кой сега има авторитет, освен Международния валутен фонд?

Меркулов тъжно кимна. По-рано не можех да повярвам, че началниците разсъждават също като подчинените си. Сега вече вярвах. Костя Меркулов си оставаше наш съмишленик и по този начин ни лишаваше от възможността да обвиняваме за всичко висшестоящите.

— Предай на Семьон Семьонович, че… Всъщност ще мина лично. Дръжте се, момчета.

Само патосът беше нещо ново у него, но допусках известна необходима доза патетичност, като се вземе предвид главозамайващата висота на положението му.

2.

Вече изкачвайки се с ескалатора, Нина предчувстваше колко кишаво ще е влажното зимно утро и предварително се настройваше на съответната вълна. Нищо не можеше да я зарадва тази сутрин и затова трябваше да свикне с мисълта, че нищо хубаво не я очаква. Тя живееше вече повече от година в столицата със спомените си. И досега пазеше дълбоко в сърцето си образа на Москва, породен от детските възприятия. Тогава всичко й се струваше вълшебно и радостно — и метрото, и тролейбусите, и зоопаркът, където я водеше баща й. Наивно се надяваше, че като посети отново щастливите места от детството си, ще си върне тази радост, това приказно възприятие, което някога й позволяваше да не забелязва хорската недоброжелателност, грубост, затвореност. Когато преди около една година пристигна в Москва, отиде направо в зоопарка, после в Кремъл и ВДНХ1, и с горчивина се убеди, че приказката се ражда не от външните обстоятелства, а само от вътрешното състояние. Приказката отдавна си бе отишла и й се налагаше да живее в този негостоприемен свят, който я заобикаляше.

До станцията на метрото течеше търговският живот на неголям полустихиен пазар, където Нина понякога купуваше зеленчуци от веселата и приказлива леля Аглая, дошла някъде от Тула. Понякога разговорът със словоохотливата търговка бе достатъчен, за да й върне слънчевото настроение, но този път леля Аглая я нямаше. Нина купи топъл хляб направо от колата и тъкмо смяташе да продължи, когато изведнъж видя наблизо съседката Аня Назарова в напълно размъкнат вид. С раздърпана коса, изкривено лице и зачервени от плач очи, тя бе облечена с мъжко палто, под което се виждаше комбинезон. Тя жално молеше за нещо минувач в сив шлифер и той й даде някаква банкнота, като поклати глава. Аня започна да му благодари, но мъжът просто махна с ръка и побърза да се отдалечи.

— Анечка, мила, какво е станало? — хвърли се към момичето Нина, предчувствайки някакво нещастие.

Те изобщо не бяха близки приятелки и даже се запознаха едва след като у Аня стана наводнение и таванът на Нина протече. Въпросът бе разгледан в домсъвета и още там Нина определи съседката като безропотна овчица. После заедно белосваха тавана в банята на Нина и даже се сближиха за известно време, но след като у Аня се появи някакъв младеж, когото Нина силно не хареса, отношенията им значително охладняха. Сега, виждайки Нина, Аня се хвърли към нея, ревейки.

— Нинуля, слънчице, толкова ми е зле!… Дай да пийнем, а?

— Що за глупости? — разсърди се Нина. — Ще ми кажеш ли за какво става дума или не?

— Ох, Нина, той ме изгони от къщи! — хлипайки произнесе Аня и горчиво зарида, заровила глава в рамото й.

Мъжът, който продаваше наблизо цигари, издаде неопределен звук и се извърна от това безобразие, а бабичката с киселите краставички сърдито измърмори:

— От сутринта се е насмукала хубостницата!

Нина побърза да отведе съседката от хорското равнодушие. Аня продължаваше да плаче горчиво. Милиционерът, който вървеше от другата страна на улицата, ги изгледа подозрително, но не се приближи.

— Е, разказвай сега — каза Нина. — Кой те е изгонил и защо?

— Той — хлипаше Аня. — Льоша… Идвам си днес по-рано от работа, а той там с Надюха Жилина… На моя креват…

Горчивият спомен предизвика нов пристъп на ридания. Нина спокойно можеше да отвърне, че отдавна е предвиждала нещо подобно, че другояче не би могло и да бъде, но ситуацията не беше подходяща да се хвали с интуицията си. Разбира се, същият този Льоша, изпълнен със самодоволство провинциалист, пристигнал в столицата, за да я покори, бе прекалено очевиден негодник, но момичето искрено вярваше в любовта му. Нина виждаше нейната наивност и затова Анината обида болезнено резна и собственото й сърце.

— Как може да те изгони от собственото ти жилище? — с укор питаше Нина.

— Той може — плачеше Аня. — Удари ме по бузата, ето тук…

— Защото си смотанячка — каза Нина и снизходително я прегърна през рамо. — Успокой се, глупаче, няма да му позволим да те изгони.

— Нина — още хлипайки, предложи Аня, — а какво ще кажеш да се напием? Така, да забравим всичко!… А после ще отида и ще се хвърля под метрото…

— Говориш глупости — с укор каза Нина. — Що за решение, да се хвърляш под метрото заради някакъв негодник.

— Да го беше чула как се смееше! — горчиво въздъхна Аня.

— Надявам се, че последни ще се смеем ние — каза Нина. — Тъй че на първо време отиваме у нас и престани да мислиш за всякакви глупости.

Аня жално изхлипа, след което отново заплака, но вече без предишната сила.

— А защо си по бельо? — попита Нина. — Да не е съдрал роклята от теб?

— Аз сама — въздъхна Аня, постепенно успокоявайки се. — Такава сцена направих! Срамота е, знаеш ли…

— Виж, от теб не съм го очаквала — отбеляза Нина с усмивка.

Пред входа Аня се закова на място.

— Няма да отида — изплашено каза тя. — Те пак ще ми се смеят.

— Нали отиваме у нас, глупаче — каза Нина. — При мен никой нищо няма да ти направи. Спокойно.

Нина изобщо нямаше внушителна фигура, бе тънка и стройна и на трийсет и няколко години имаше формите на тийнейджър. Но Аня беше свикнала да се доверява на всеки, който говори с нея твърдо и решително, така че да й се въздейства бе особено лесно. Това обстоятелство правеше постъпката на Алексей вече съвсем подла.

Влязоха в жилището на Нина и тя забеляза, че Аня изплашено гледа към тавана, като че ли се страхува Льоша да не я чуе отгоре и да не започне отново да се смее.

— Сега се успокой — каза Нина. — Ще си направим лека закуска и ще гледаме телевизия. Защо си си тръгнала толкова рано от работа? — попита Нина. — Случило ли се е нещо?

Аня кимна горчиво.

— Да, случи се… Бременна съм. Исках да го зарадвам!…

— Ама че глупачка… — продума Нина. — Можеш ли да готвиш?

— Да, разбира се — разсеяно отвърна Аня. — Какво да ти направя?

— С омлет ще се справиш ли?

Аня кимна, после погледна Нина леко виновно и се усмихна.

— Извинявай, Нинуля, нещо трудно съобразявам. Искаш да ти направя омлет, нали така?

— Точно така — потвърди Нина. — Аз излизам по задачи. Ако някой се обади, кажи, че ще се върна след няколко минути. Става ли?

— Добре — въздъхна Аня. — Къде са ти яйцата?

Нина излезе и заключи вратата, после решително тръгна нагоре. Нямаше голямо желание да прави скандал, но в тази ситуация нямаше друг изход. Тя натисна копчето на звънеца и почувства леко нервно потръпване. Още не знаеше какво трябва да каже, а вратата вече се отваряше.

Льоша стоеше пред нея по дънки и фланелка, в определено нетрезво състояние. В ъгълчето на устата му стърчеше цигара.

— Я! — весело произнесе той. — Какви хора! Винаги се радвам да приветствам твърдите и високонравствените жени… Само че Анка и без това я няма, а на мен твоите проповеди не ми действат.

— Така през вратата ли ще разговаряме? — запита Нина.

— Добре, влизай — измърмори Льоша и тръгна към стаята.

Нина влезе, притвори вратата след себе си, но не я заключи. Макар и да не показваше агресивни намерения, от Льоша можеше всичко да се очаква.

— Нямам намерение да чета проповеди — каза Нина, влизайки в стаята. — Това не е моя работа. Минах да разбера кога смяташ да се изнесеш.

— Ааа… — удовлетворено проточи Льоша, — значи вече знаеш? Още по-добре. Предай на любимата ми, че изобщо не смятам да я напускам. И макар че получих от нея незаслужен шамар, готов съм да й простя, но само до следващия път. Имайте предвид, следващият път ще е последен!

— Нещо май не ме разбра — леко подигравателно каза Нина. — Никой не жадува да си те връща. Трябва да изчезваш оттук максимално бързо, защото кварталният вече знае за изпълнението ти и смята да се поинтересува от адресната ти регистрация.

— А, ето какво те вълнува — разсмя се Льоша. — Май не си съвсем информирана, миличка. Имам адресна регистрация от две седмици насам! Така че сега съм законен живущ и мога да пратя твоя квартален толкова надалеч, колкото никога не е бил.

— Значи тя те е регистрирала? — ахна Нина.

— А ти и представа си нямаше? — разсмя се Льоша. — Уви, тук нямаш думата.

— Как успя? — запита Нина. — Бутна на някого подкуп ли?

Льоша весело се разсмя.

— Какъв подкуп бе, лелче, откъде у мен такива пари? Просто трябва да се разбираш с хората. Знаеш ли кой се занимава с паспортите при нас? Една много мила жена. Представа си нямах колко много може да направи.

— Така си и мислех. Но имай предвид, тя не може всичко. Ще вдигна такъв скандал, че и двамата ще ви изхвърлят с ритници.

— Нима? — любопитно я изгледа Льоша. — Интересно. И макар че изобщо не се боя от твоя скандал, бих искал да знам — ти пък какво дигаш гири?

— Може би защото мразя измет като тебе — каза Нина много спокойно. — А освен това Аня ми е симпатична и не искам тя да плаче.

— А, ето какво било — радостно се засмя Льоша. — Ти я харесваш!

— Да, представи си.

— Признай си, та ти изпитваш към нея мъчително чувство на привличане.

— Не говори глупости — произнесе Нина през зъби.

— А защо всъщност да са глупости? — сви рамене Льоша. Отдавна те подозирам в някакво извращение. Но това само украсява съвременната жена.

— Не желая да продължавам този нелеп разговор — каза Нина. — Не става дума за моите извращения, а за твоите. Няма да останеш тук, да си знаеш.

— Така ли мислиш? — попита той с явен интерес. — Досега не чух от теб никакви убедителни аргументи. Може би, ако продължиш мисълта си, ще се получи по-добре?

Нина почувства как вътре в нея се надига вълна на раздразнение от този безпринципен, нагъл и безусловно обаятелен мерзавец. Тя не искаше да продължава разговора и стана, но Льоша изведнъж се приближи към нея.

— Къде? — Той я хвана за ръката. — Нима свършихме? Не си дошла да ми пилиш за Анютка. Нали?

— Пусни ме — процеди Нина, опитвайки се да се отскубне.

— Не, маце, още нито една жена не си е тръгвала от мен незадоволена. — Той я обгърна с ръце, притисна я към себе си и силният му шепот буквално я оглуши: — Признавам си, харесват ми най-невероятни варианти. Защо с теб не направим двойка?

— Представяш ли си — насмешливо отвърна Нина. — И това след Надюха?!

— Абе забрави я тая глупачка — каза той през зъби. — Въобще забрави всичко. Днес имаме празник, момиче… Хайде.

— Как ли пък не — каза Нина и рязко го удари с коляно в слабините.

Льоша закрещя от болка и като че ли даже смяташе да замахне и да я фрасне. Но случайно видя очите на Нина — и като че ли получи втори удар, още по-силен от първия. Той моментално се дръпна от нея и се върна в стаята, сгънат на две, като охкаше и ругаеше.

— Тъпачка такава — едва успя да каже той, клатейки глава. — Така можеш да съсипеш на човека целия наследствен апарат!

Нина се разсмя.

— Слабо ме интересува наследственият ти апарат — каза тя. — Но ако не се изнесеш оттук през следващата седмица, ще идвам всеки ден и тогава наистина ще ти се наложи сериозно да се замислиш за продължаването на рода си.

— Ходи се шибай, тъпачке — промърмори със злоба Льоша.

— Бих искала да се убедя, че си ме разбрал. — Тя вече беше на вратата.

— Разбрах те — отговори Льоша. — Ще решим този проблем в най-скоро време, бъди сигурна.

Нина се разсмя не толкова, защото й беше весело, колкото заради очевидната промяна, настъпила у Льоша. Сега вече не беше фаталният любовник, а по най-обикновен начин се ядосваше на неудачата си и заради това губеше цялата си демоничност.

— Ще намина утре по същото време — каза тя и излезе.

— Ах ти, кучко — проскърца след нея Льоша. — Ще ти устроя аз сеанс на пряка космическа връзка…

Нина бодро слезе до жилището си и завари Аня да ридае в кухнята над изгорелия омлет.

— Стига, глупаче — разсмя се Нина. — Няма нищо страшно… Ще сварим макарони с доматен сос…

— Какво ти каза той? — попита Аня, бършейки сълзите си.

— Как е успял да се регистрира при теб?

Аня въздъхна горчиво.

— Обеща ми да се ожени за мен.

— Поразително — разсмя се Нина. — Вие женорята сте такива глупачки, трудно е да си представи човек.

Аня се усмихна виновно, но попита:

— Защо „вие“? Ти не си ли към женорята?

Нина въздъхна тежко, замислено изпука с пръсти и произнесе:

— Не, аз не. Добре, слагай тенджерата с водата, ще варим макарони. Никой ли не се е обаждал?

— Там е работата, че се обади — каза Аня. — И докато си приказвах с него, яйцата изгоряха…

— Кой се е обаждал? — застана нащрек Нина.

— Твоят Феликс — отвърна Аня. — Представяш ли си, веднага ме позна, питаше ме как съм. Разказах му за Льошка. — Тя въздъхна тъжно.

— Нищо ли не каза да ми предадеш?

— Каза… Ще се обади точно в дванайсет, има важна работа.

Нина погледна часовника, беше дванайсет без двайсет.

— Има още време да се заемем с макароните — каза тя.

Когато стана време и телефонът зазвъня, макароните тъкмо бяха заврели и Нина неволно си помисли, че без нейното участие ще ги постигне съдбата на омлета.

— Разбърквай ги, ако обичаш — помоли тя и вдигна слушалката.

— Вкъщи ли си вече? — долетя до нея познатият старчески глас. — Какво става? Може би имаш нужда от помощ?

— Размина се — каза Нина. — Отдавна не си се обаждал. Да не си ходил някъде?

— Да — отвърна той с неопределен тон и Нина почувства, че той не иска да говори за това. — Но ето че се наложи да се върна.

— Значи има работа — произнесе Нина, вече предчувствайки началото на новата работа и даже готвейки се предварително за нея.

— Имам подарък за теб — произнесе Феликс не особено охотно. — Да си призная, дълго мислех дали трябва да ти казвам.

— Трябва — каза Нина. — Казвай, че варя макарони.

— Накратко — въздъхна Феликс, — появи се клиент от твоя списък.

Нина затаи дъх.

— Кой?

— Маркарян.

Тя не каза нищо, чувствайки как на другия край на линията Феликс се вслушва в дишането й.

— Къде? — попита тя.

— Довечера ще гуляе в хотел „Космос“ с някой си Григориев — каза Феликс. — После ще отиде да си почива у приятел на Шмитовски проезд.

— Шмитовски проезд? — повтори Нина. — Да, знам къде е това.

— Естествено, че знаеш — сърдито промърмори Феликс. — Там живееше Гудимиров. Затова и не исках да ти казвам…

— Голяма работа — каза Нина. — Глупости… Колко време мина?

— Три месеца. Но делото виси и това може да се окаже опасно съвпадение.

Нина помълча.

— Давай адреса — каза тя накрая.

Феликс въздъхна.

— Е, записвай…

3.

Поредното ми денонощно дежурство в града (понякога ние — следователите от Генералната прокуратура — помагаме на московчани) се падна във вторник. Не е най-лошият възможен вариант, като се вземе предвид, че понеделнишкото униние вече е минало, а петъчното безгрижие още не е започнало. Иришка и мама живееха на вилата, така че можех изцяло да се отдам на работата. Освен това с мен дежуреше Серьожа Семенихин и ми беше интересно да изследвам феномена на новото поколение.

Разбира се, и дума не можеше да става за окончателно становище, но можех да набележа някои подходи.

Още от сутринта започнаха да намират трупове. Я замръзнал скитник, я открит отдавнашен покойник, а някъде и резултатите от съвсем скорошна трагедия. Така се получава, че повечето тежки престъпления се извършват нощем, а с изгрева на слънцето намират следите им. Впрочем засега не се беше случило нищо важно и след няколко повиквания обстановката се стабилизира. След дванайсет стана време за почивка и Серьожа Семенихин изведнъж неочаквано предложи да се отбием у тях да хапнем. Отначало се учудих, но после реших, че младежта се е заела да ме обработва. Първо поканата на Лара, а сега и обядът у Серьожа. Разбира се, занимавайки се плътно с възпитателните въпроси, трябваше да предвидя и ответни действия от страна на възпитаваните. Веднага приех поканата и се отправихме към малкото жилище на Самотека, където той живееше с родителите си и сестра си, студентка. Очаквах вегетарианско меню, но той ме зарадва с котлети домашна рецепта с пикантен сос, а за капак и с елдена каша. Във всяко друго отношение си остана непроменен — речта му беше немногословна, жестовете сдържани и дъвката се появи в устата му веднага щом си допи кафето. Даже и на мен предложи дъвка, позовавайки се на рекламата по телевизията. Не си позволих в никаква степен да изразя отношението си и с мълчаливата си съсредоточеност само задълбочих неопределения характер на ситуацията. Резултатът оставаше равен.

През втората половина на деня сериозните престъпления в града имаха предимно пътнотранспортен характер. При това Серьожа държеше връзка с Лара, която седеше пред компютъра в прокуратурата и няколко пъти това даде мигновен резултат. Серьожа всеки път сдържано тържествуваше, а аз само се усмихвах снизходително. След пет бе открито съмнително самоубийство в Соколники, после имаше престрелка на Черьомушкинския пазар и даже нападение срещу бюро за обмяна на валута. С приближаването на вечерта в обществото, както обикновено, страстите започваха да кипят — и трябваше да очакваме сериозни изблици.

По време на поредната почивка между курсовете до местопроизшествието в девет часа се реших на ответна покана и замъкнах стажанта у нас на „Фрунзенска“, където поради отсъствието на съпругата не беше толкова уютно, но въпреки това приятно. Мачът продължаваше. Аз като че ли разигравах баснята за лисицата и жерава — ако у Серьожа не разменихме и десет думи, на собствена територия го засипах с въпроси. Не стига това, ами му сервирах кафе без захар, пуснах плоча с „Травиата“ и даже, без да искам, го накапах със сладко от вишни. Трябва да призная честно, че Серьожа излезе от изпитанията с достойнство, твърдо и решително си поиска захар, игнорира моята неловкост със сладкото, а на множеството ми въпроси отговаряше кратко, но съдържателно. Така и не успях да се доближа до него, колкото и да се стараех. Оставаше ми само да призная поражението си по точки и да престана с дребните провокации, но съвсем навреме звънна телефонът и дежурният съобщи, че на Шмитовски проезд е извършено убийство. Наредих веднага да пратят една кола за нас.

Старшият оперативен работник от Московската криминална милиция майор Грязнов вече ни чакаше на входа. Наблизо бяха спрели линейка и милиционерска „Латвия“. Когато се доближихме, санитарите качваха в колата носилката с тялото на потърпевшия.

— Чух, че ти си дежурен, и реших да дойда — доверително ми съобщи Грязнов. — Май е нашето дело, Саша. „Стрелците“.

Вече не помня кой пръв нарече тези убийци „стрелците“. Името идваше оттам, че във всеки от случаите бе произведен само един изстрел и това говореше за майсторство в изпълнението. Запознах Грязнов със Серьожа и попитах:

— Какво е известно?

— Убитият, Ашот Нерсесович Маркарян, роден в Армавир, е дошъл в Москва по работа. Вечерта бил с приятели на ресторант, а тук живеел у свой познат. На връщане от ресторанта бил убит на стълбището. Никой не е чул изстрела, работили са със заглушител.

— Убит е във входа — замислено повторих аз. — Да ви напомня нещо, господин следовател?

— Убийството на банкера Гудимиров — отвърна Серьожа.

— Между другото и то не беше далече оттук — напомни Грязнов.

— Как е бил убит? — попитах.

— Сегашният ли? — не разбра веднага Грязнов. — С изстрел в челото. Професионална работа, да ви кажа. Направо драго да ти стане.

— Професионалистите не работят два пъти в един и същ район — забелязах аз.

— Ами — сви рамене Грязнов. — От онова убийство минаха вече три месеца.

— На мястото на престъплението има ли оръжие?

— Да, търкаля се гилза от „Макаров“, а ще извадят и куршума.

— „Макаров“? — леко разочаровано произнесох аз. — Странно. Очаквах някой люгер или браунинг. Гудимиров го очистиха с люгер.

— Там е работата я — въздъхна Грязнов. — Но почеркът е същият. Може да са им свършили люгерите, а?

— И са проимали „Макаров“? — изсумтях. — Добре, хайде да огледаме местопрестъплението.

Мястото на произшествието не представляваше нищо интересно. Сградата бе строена през трийсетте години, но реставрирана и значително подобрена по отношение на комфорта. Тези, които си купуваха жилища тук, може би не бяха хората с най-големи доходи, но не бяха и бедни. Те не биха могли да си позволят на втория етаж да няма крушка. Само че такава нямаше.

— Убиецът я е отвинтил — каза Грязнов. — Така му е било по-удобно, жертвата се е качвала от осветената площадка, а той е стоял на тъмно.

— Може — казах аз. — А как е стигнал до крушката?

Грязнов се усмихна и посочи захвърлената наблизо празна кофа.

— Качил се е на кофата. Но не е оставил следи.

— Прекрасно — отбелязах. — Среден на ръст, тегло незначително.

— Истински Шерлок Холмс — разсмя се Грязнов. — Да беше дошъл при нас като оперативен работник, Саша, цена нямаше да имаш!

— Свидетели има ли? — запитах аз, забелязвайки слабо движение на устните, подобие на усмивка, у Саша.

— Има — каза Грязнов. — Свидетелка. Красавицата Марго, или Люся Бердянская, проститутка от „Космос“. Маркарян я взел от ресторанта и я докарал в апартамента за, така да се каже, случайна връзка. Беше изпаднала в истерия, лекарят я поеше с валериан. Сега седи в колата и чака разпита. Аз естествено и сам бих я разпитал, но по проститутките хич ме няма. Дай, викам си, Саша Турецки да се заеме с нея. Душа човек е все пак.

Погледнах го с негодувание и отвърнах достойно:

— Опитът ми от общуването с проститутки се ограничава с двама-трима приятели, които понякога имам повод да нарека със съответния евфемизъм.

— Брей как го засука — оцени Грязнов. — Меркуловска школа! Но момичето е много интересно, нищо че е още съвсем млада. Май се води за осведомител при някой от нашите орли.

След като завърших съставянето на протокола от огледа на местопрестъплението, по принцип бях свободен. За провеждането на разпита на съседите и работата с експертите криминалисти оставих Серьожа Семенихин, а аз самият тръгнах към милицията да разпитвам свидетелката. На прощаване Грязнов ме нарече неблагодарно животно, оплака се, че заради мен ненужно си е провалил свободната вечер, и поиска компенсация под формата на бира.

Красавицата Марго наистина се оказа съвсем млада, но пък силно гримирана. От сълзите и преживяванията гримът й се бе разтекъл и кръглото й личице напомняше картина на Кандински от разцвета на абстракционизма. По пътя към „Петровка“ тя още хлипаше жално, но след като минахме по празните нощни коридори и влязохме в дежурната, напълно се успокои. Запали си цигара, след като предварително поиска разрешение, кръстоса крака и даже разкопча няколко копчета на блузата си. Опитваше се да говори с мен на своя език.

— Е, как е, мила — ласкаво започнах аз. — Успокои ли се? Разбирам преживяванията ти. Но ти си ни единственият очевидец и затова цялата ни надежда е в теб.

— Ох, като че ли съм видяла нещо — хрипливо произнесе тя. — Дойде ми като с мокър парцал по главата!…

— Дай да караме поред — предложих аз. — От самото начало.

— Ами запознахме се в „Космос“ — започна тя не много уверено. — Бях там с една приятелка. Минахме просто така…

За момент съжалих, че оставих Семенихин на мястото на убийството, с компютъра си той веднага щеше да ми даде разпечатка на всичките й задържания. Явно й се бяха случвали такива работи.

— Слушай сега — предложих аз. — Не искам да знам какво си правила в „Космос“ и как сте се запознали. Ще смятаме, че ви е обединила любовта към пощенските марки и си отишла у тях да му разгледаш колекцията.

— Ами да, така си беше — заусмихва се тя. — Имам, вика, страшни марки…

— С такси ли дойдохте?

— Хванахме частно. Искаше да минем да вземем шампанско, но аз и без това вече се бях намотала. Нали разбирате, пиян хич не можеш да разглеждаш марки.

Тя се усмихна вече съвсем лекомислено и очи те й заблестяха.

— Влязохте във входа — Прекъснах я аз. — И после?

— Ами вървяхме си, приказвахме си глупости… Той разправяше някакъв виц, смееше се. И изведнъж — „дан“! Едва не припаднах.

— Какво „данн“? — попитах с недоумение. — Никакво „данн“ не е имало! Никой от съседите не е чул изстрел!

— Не знам — нервно отвърна Люся. — Според мен там гърмяха дълго… Може Ашот да е извикал нещо или някаква кофа да е паднала.

Спомних си намерената от Грязнов кофа и си помислих, че Марго може би не е сбъркала.

— Видя ли го как пада?

— Естествено, падайки, той ме бутна към стената! Врязах се с глава в парното, нищо не съобразявам. Гледам, главата му цялата червена, вместо лице някаква каша… Исках да извикам, а гърлото ми се свива, не мога даже да прошепна. Тоя тип мина спокойно покрай мен и си тръгна. Даже не ме погледна. Може би е добре, че не ме погледна, а?

— Сега си спомни — казах аз. — Как изглеждаше?

Тя се опита да се съсредоточи за момент, разбирайки цялата важност на показанията си. Отново запали цигара, почеса се по носа и се намръщи.

— Среден на ръст — започна тя накрая. — Облечен в черно, но със светли обувки. Не гледах специално, но сега като си помисля, май беше по маратонки. Черна плетена шапка на главата, но лицето му беше открито. Видях го отстрани, но успях да забележа това-онова. Удължена физиономия, пълни устни, прав нос. Не е красавец, но е симпатичен.

— Утре ще трябва да поработиш над фоторобота — казах аз. — Знаеш ли, това е едно такова…

— Знам — каза тя и аз й повярвах — наистина знае.

— Цвят на косата?

— Кестеняв. Може би даже рус, там не беше кой знае колко светло. Но беше як тип, широкоплещест, мощен…

— Ако го видиш, ще го познаеш ли? — попитах аз.

— Да не съм глупачка? — направи тя гримаса. — Естествено, че няма да го позная! Той си има своя работа, аз си имам моя. Няма никакъв смисъл да ни се пресичат пътищата.

— Но все пак ни даваш белезите му — забелязах с усмивка. — Не те е страх.

— Че какво да правя! — почти възкликна Люся. — Още утре ще ме приберете за двайсет и четири часа заради тези проклети марки, дяволите да ги вземат! А как да си изкарвам хляба, а?

Гледах това шестнайсетгодишно момиче, избягало от родната си провинция преди две-три години и оттогава живеещо в огромния равнодушен град, и не знаех какво да й кажа. Че ще свърши зле? Та тя го знае по-добре от мен и от това сън не я лови. Че ще си съсипе живота? Нали животът, от който е избягала в столицата, малко се е различавал от този на хотелска проститутка, само дето не са й плащали.

— Накъде си сега? — попитах изведнъж.

Тя ме погледна удивено и схващайки въпроса ми посвоему, се усмихна.

— Някакви предложения, господин следовател? Работният ми ден още не е свършил, може да успея да огледам още няколко колекции. Може би и у вас ще се намери нещо?

Тя си дръпна от цигарата и пусна струйка дим. Сега, в образа на курва, вече не предизвикваше у мен съчувствие, но разбирах, че за нея този образ е не повече от работен костюм.

— Ще те закарат с кола — казах аз. — Даде ни важна информация, а това трябва да се поощрява. Така че накъде си, към „Космос“ ли?

Тя въздъхна тъжно, като възрастна, и отвърна уморено:

— Какъв ти „Космос“, господин следовател? Вкъщи, в Чертаново, къде другаде.

— Утре към единайсет пак тук, на „Петровка“ — напомних й аз. — Много е важно.

— Тогава по-бързо ме закарайте — каза Люся. — Обикновено спя до обяд, да не ви проспя фоторобота.

Помолих помощник-дежурния в криминалната да я изпрати до колата и се сбогувахме с проститутката Люся. Поне вече можех да се похваля при случай с близкото си познанство с тези кръгове.

4.

Когато Нина се върна вкъщи късно през нощта, Аня спеше в леглото й, свита на кълбо като малко коте. Нина свали коженото си яке със специални подплънки, с които приличаше на мъж, смъкна дънките, широки и безформени, захвърли маратонките. Въпреки късния час тя напълни ваната и се потопи в нея с чувство на дълбоко облекчение. Това, което се беше случило съвсем неотдавна на Шмитовски проезд, вече не я вълнуваше, тази работа бе свършена и трябваше да се мисли за бъдещето.

В банята кой знае защо винаги си спомняше децата си — Васечка и кръглоликият Серьожик. Те винаги пляскаха радостно във ваната, разплисквайки наоколо вода, пищяха от възторг и спореха за реда на миене на главите. Тези спомени никога не й навяваха тъга, напротив — това беше щастието на предишния й живот и да се върне към него в мислите си, бе даже приятно. Страшно беше да си спомня за последвалия кошмар — гибелта на семейството й — и Нина изпитваше само глуха скръб. Тази нощ можеше да си позволи да се отдаде на спомени, защото делото на живота й се придвижи с още една стъпка.

Тя се измъкна от ваната, влезе в стаята, взе от поличката стар фотоалбум и отиде в кухнята. Сложи чайника на котлона, седна на масата и отвори албума. Понякога се хващаше, че беседите й с фотографиите спокойно могат да изглеждат отстрани като тиха лудост, но тази мисъл само я развеселяваше, не я притесняваше. Беше уверена, че в главата й всичко е наред, и знаеше, че хората с болна психика не са способни да понесат всичко, което бе понесла тя.

— Коля, пак го направих — каза тя, разглеждайки снимката на мъжа си.

На снимката той беше млад лейтенант и жизнерадостно се усмихваше към обектива. Тогава бе само на двайсет и две и макар че вече се познаваха, до сватбата оставаше още около година.

— Трябва да си го познавал — продължи Нина. — Това е Маркарян, беше заместник на Резник. Разбира се, ти знаеш за него повече от мен, но и аз успях да науча това-онова. Връщаше се от ресторанта с приятелка, момиченце на петнайсет години. Тя така глупаво се кискаше, докато се качваха по стълбището… Нищо не казах, просто стрелях в челото му и си тръгнах. Момичето се опита да вика, но от страх й секна гласът. Сигурно си мислеше, че ще премахна свидетеля.

На другата фотография вече бяха заедно, но още без децата. Нина държеше в ръце пистолет и се смееше, а Коля се правеше, че много се страхува от нея.

Чайникът кипна и Нина стана, за да направи чая. Беше късно и започна да й се доспива, но албумът бе отворен и на следващата страница вече се появиха децата. Нина се усмихна.

— Здравейте, милички мои — прошепна тя, галейки снимката. — Така се радвам да ви видя отново. Не се безпокойте, аз съм добре. Просто имах труден ден, прекарах цялата вечер в засада. Но всичко свърши добре, така че сега отивам да спя. Би било много мило от ваша страна да ме навестите насън.

Тя пийна чай без захар, загаси лампата в кухнята и отиде да спи. Леглото й беше голямо, двете с Аня спокойно се сместиха и заспивайки, Нина се сети за сутрешната среща с Льоша и тихо се разсмя. Денят завършваше и беше направено немалко.

Аня спеше така сладко, в нея имаше нещо толкова детско, че Нина неволно я погали по главата. В този момент на Аня навярно нещо й се присъни, защото тя се усмихна радостно и отново съсредоточено засумтя. Нина въздъхна и легна по гръб до нея. Вероятно някакви мисли за извършеното убийство все пак бродеха в нея, но в този момент тя чувстваше само тежка и приятна умора. Епохата на съмненията отмина още преди половин година и след като окончателно реши за себе си този въпрос, Нина не смяташе да се връща към него. Убитият от нея човек не принадлежеше по никаква класификация към тези, за които важаха библейските заповеди. Защото извършеното някога с негово участие престъпление срина живота на Нина и преобърна всички нравствени категории.

В този момент Аня простена и прегърна Нина, облягайки глава на рамото й. Нина почувства неочакван прилив на нежност, обърна се настрани и погали Аня по разрошените коси. Аня промуча нещо насън и сви устни за целувка. Тя си представяше, че е редом с любимия, докато той самият сигурно не си губеше времето.

Остро чувство на жалост накара Нина да се притисне до момичето и да отговори на целувката й. И се започна нещо съвсем невъобразимо — Аня започна да се целува с език, слагайки крака си върху Нина и дишайки възбудено. Нина я отблъсна и объркано възкликна:

— Да не си се побъркала?

— Прости ми, Нинуля — изхлипа тя. — Размечтах се, знаеш ли.

— В корема ти расте дете, а ти само за удоволствия мечтаеш — укори я Нина.

— Но двете с теб няма да имаме деца — изхихика Аня.

— Чакай малко — застана нащрек Нина. — Ти в крайна сметка с мен ли се целуваше, или с мечтата си?

— Има ли значение? — попита Аня с досада.

Нина я погледна със съмнение.

— Да, действително — каза тя. — Но не прави повече така, става ли?

— Разбира се, няма вече — радостно потвърди Аня. — Само ме прегърни, че ми е студено.

— Ще се оправиш — каза Нина. — Има си одеяло за това.

Известно време Аня мълча потиснато, после тихо попита:

— Сърдиш ли ми се?

— Вече не — отвърна Нина. — Спи.

Тя самата не заспа веднага, осмисляйки неочаквания порив на момичето, което смяташе за чисто и наивно. Разбира се, и на нея й се случваше да сбърка, но в този случай грешката изглеждаше особено невероятна. Ако за това момиче действително няма разлика с кого се целува, тогава това е същество от съвсем друг сорт. Заспивайки, тя реши още на следващата сутрин да поговори сериозно с Аня за всичките й приключения и пристрастия.

Впрочем на сутринта тя вече беше забравила, защото и Аня отиде рано на работа, и времето беше слънчево и пролетно, и настроението й излезе съвсем друго. Нина закуси, оправи къщата, накисна отдавна приготвеното за пране бельо и към единайсет часа тръгна към центъра, където в една градинка на Яузски булевард я чакаше същият този Феликс.

Подобно на много други старци пенсионери, той седеше на пейката и четеше вестник. Даже вестникът му винаги беше един и същ — „Правда“. Не че изповядваше комунистически идеи, по-скоро това беше отдавнашен, вкоренен навик, който на неговата възраст беше немислимо да променя.

Нина се спря наблизо и известно време го наблюдава, опитвайки се да разбере какво значи той за нея. Много добре запомни срещата им преди около година, когато още не разбираше добре защо е останала да живее. Вървеше по следите на Щърбавия, същия този звяр, който измъчваше децата й, и в един момент разбра, че е надценила силите си. Напускайки милицията, вече не можеше да се надява на помощта на другарите си, също толкова потресени от убийството, колкото и тя самата, но пък това й развързваше ръцете по отношение на изпълнението на присъдата, която вече бе произнесла над убийците. Сплашвайки няколко дребни крадци, откри местопребиванието на Щърбавия, но той си беше тръгнал една седмица преди нейната поява там. И тук вече тя вдигна ръце, изпита угнетяващо чувство на отчаяние, свързано при това с пълна самотност. В един момент беше близко до самоубийство и затова обаждането на Феликс една нощ й се стори глас свише.

— Мила — каза той, — имай предвид, наблюдават те добре. Само си мислиш, че си сама.

— Не разбирам за какво говорите — каза тя тогава, но това не беше истина. Веднага разбра за какво говори той.

— Ще го преживея — забеляза нощният й събеседник. — Но ето какво бих искал да ти кажа… Виктор Юхнович, по прякор Щърбавия, в момента се весели с компания. Познаваш ли го по физиономия?

— Да — прошепна Нина.

— Тогава записвай — каза нощният събеседник и й продиктува адреса.

Спомняше си, че тогава още дълго седя до телефона и не можеше да съобрази наистина ли се е обаждал някой, или е било халюцинация. Но листчето с адреса в ръката й бе напълно реално и тя бързо се приготви. Беше съвсем в началото и не умееше нищо, освен да стреля с пистолет. Добра се пеша до вилната зона, дълго се лута в тъмното и намери нужната къща чак на сутринта. Запивката отдавна беше свършила и гостите спяха, изпоналягали където им падне. Нина известно време не можа да вдигне ръката си с пистолета, макар че я задавяха сълзи. После, когато някой се размърда, тя си пое дъх, задържа го и заби три куршума в Щърбавия. Никой не се събуди, защото куршумите минаваха през заглушителя, предвидливо поставен от нея преди това. Чувстваше се леко и свободно на връщане от вилата към къщи. Когато при нея дойде старият приятел на Коля майор Демьонок и й разказа за убийството на Щърбавия, тя даже се разплака, и при това съвсем искрено.

А след три дни отново се обади нощният благодетел и предложи да се срещнат в „Новоросийск“. Той се оказа небиещ на очи дядка, пенсиониран кагебист, който още имаше многобройни връзки в органите и градеше утопични планове за борба с престъпността.

Самият той едва не беше изхвърлен позорно от комитета заради някакви отдавнашни истории, но бе обладан от мечтата за създаването на някакъв таен наказателен орган, който според него трябваше да изразява интересите на широките народни маси. Впрочем за масите Феликс Захарович Даниленко говореше само в тези редки мигове, когато се срещаха в някое непретенциозно заведение, където сервираха качествено вино — той презираше некачественото — и след третата чаша започваше неговият монолог за бъдещото общочовешко щастие. Докато тези срещи станат възможни, Нина измина нелек път, започнал от онази паметна беседа в „Новоросийск“, където се срещнаха за пръв път.

— Разбирате ли, душичке — говореше старецът, пъшкайки и сумтейки, — нашата професия е много специфична. Аз, знаете ли, никога не съм имал нищо общо с дисидентите, занимавах се с продавачите на валута и контрабандистите и как взе, та се случи така, че именно моите клиенти дойдоха на власт!

— Искахте да го убия? — попита Нина.

Той кимна.

— Разбира се, че исках. Това беше много важно както за вас, така и за мен. Беше една съвместна операция. Сега може да се каже, че резултатът е един на нула за нас.

— Откъде имахте тази информация? — попита Нина.

— От компетентните органи — изкиска се старецът.

— Ако това е било известно на органите, защо не са го прибрали? Той е убиец и маниак!

— Тук мога да ви изненадам — замислено произнесе старчето. — Не всеки убиец непременно е враг на обществото. Някои от тях са доста полезни. Вие например.

— Аз не съм убиец — решително заяви Нина. — Ако искате, аз съм отмъстител.

— Та така — продължи Феликс, без да обръща внимание на репликата й. — Съществуват убийци, необходими на обществото. Покойният господин Щърбав понякога изпълняваше задачи на органите — и затова много неща му се прощаваха.

— Да не искате да кажете — изплашено попита Нина, — че мъжът ми и децата ми са били унищожени по задача на органите?

— Когато окончателно изясня този въпрос — обеща Феликс, — ще ви докладвам.

Той така и не го изясни окончателно. Във всеки случай именно благодарение на него Нина състави списък на хората, които поне по някакъв начин участваха в онова страшно убийство. Този списък далеч не беше пълен, Феликс сам признаваше, че в него преобладават криминални престъпници и дребни гешефтари. По-голямата част от тях бяха напуснали Краснодар и за преследването им бяха необходими и средства, и информация от компетентни източници. Феликс й предложи тази помощ, даже й осигури жилище в Москва и оръжие. Жилището й свърши работа, но от оръжието се отказа. За отмъщението й беше останал пистолетът на мъжа й и тя смяташе, че като стреля с него, стреля заедно със съпруга си. Но помощта на Феликс не беше безкористна. Започвайки премахването на враговете си, Нина от време на време беше длъжна да участва и в операциите на Феликс. Той си имаше собствен списък с врагове, които също трябваше да бъдат унищожени. Нина Ратникова трябваше да стане професионален убиец. И тя се зае с това с лекота, която изненада и нея самата. Ужасът, преживян от нея в деня, когато бе избито семейството й, действително промени нещо в мирогледа й. Онези, които убиваше, за нея не бяха хора. И тя вървеше по адресите и стреляше, считайки това за нещо сродно с работата на чистачка.

— Какво пишат? — попита тя, като се приближи към Феликс и се надвеси над него.

— Абе пак са убили някого. Сядай, момиче.

Нина седна и никой от минувачите не би ги заподозрял в нещо нередно. Внучка се среща с дядо си.

— Онази курва те е видяла — каза Феликс. — Пее за теб на висок глас. Здрав бандюга, казва, с автомат — два пълнителя е изстрелял. Изплашила се е до смърт.

— Мога да я разбера — каза Нина. — Но всичко стана много бързо, беше невъзможно да се забележи нещо.

— Назрява малка суматоха сред престъпните маси — доволно добави Феликс. — По този начин започва операцията „Народна воля“. Знаеш ли кой я е разработвал?

— Знам — каза Нина. — Ти.

Старецът радостно се изкиска.

— Аз! А сега даже не можеш да си представиш какви сили се включват.

— Какви сили? — настръхна Нина.

— Държавни — прошепна Феликс. — Сериозните хора се отнасят към нашите идеи с голям интерес.

— А не се ли страхуваш, че същите тези държавни хора ще започнат да те използват за собствените си цели?

— Щях да съм пълен идиот, ако не го отчитах в плановете си — каза Феликс. — Въпросът е кой кого използва повече?

— Значи инициативата ти все пак е срещнала подкрепа? — замислено попита Нина.

— Не си прави кой знае какви илюзии — каза Феликс. — И инициативата не беше само моя, и основната идея не е точно тази, която се предполагаше в началото. Но това вече е работа, вече е подкрепа, и в това намирам голяма утеха.

— Някой от новите ти началници знае ли за мен? — неочаквано запита Нина.

— Знаят, разбира се — изкиска се Феликс. — Ти си знаменитият убиец Бейби!

— Защо Бейби?

— Защото си жена!

— Да не би „бейби“ да значи жена? — насмешливо попита Нина.

— Не, разбира се — каза Феликс. — Но моят учител полковник Синюхин, лека му пръст, винаги ни учеше да даваме на агентите прякори с маскировъчен характер. Аз например в една работа имах прякор Брадата, въпреки че никога не съм имал брада. Всъщност исках да те нарека Куция, но това вече си е изхвърляне. А двете „б“ в името ти все пак намекват за истинското ти лице. Но това никой не трябва да го знае. Впрочем и аз не познавам другите агенти. Това е азбуката на конспирацията.

— Защо ме повика? — попита Нина, за пръв път изпитвайки известна неприязън към този човек, който дълго време бе единственият й приятел.

— Има работа — каза Феликс. — И при това доста сериозна.

— И каква е тя? — попита Нина.

— Разбираш ли, това, което ще ти предложа, много прилича на терористичен акт. Винаги съм твърдял и продължавам да твърдя, че политиката не ме интересува. Но сред висшите политици се крият немалко престъпни елементи. Какво да правим, кажи ми, моля те?

— Кой? — попита Нина.

Феликс я изгледа със съмнение, подсмъркна и каза:

— Има един депутат, Кислевски, петербургски банкер и истински мафиот. Наскоро по негово указание разстреляха цяла конкурентна фирма — осем души!

— И кой поръчва тази работа? — безучастно запита Нина.

— Не ти трябва да знаеш — промърмори Феликс, — но ще ти кажа. Той е осъден от „Съда на Народната съвест“.

5.

В петък сутринта ме повика Меркулов. Надали някой от другите специални следователи беше по-често от мен при заместник-генералния прокурор. Даже се е случвало самият прокурор на Москва да чака в приемната, а аз да минавам в кабинета, кимайки му приветливо. Това ми харесваше, макар че подриваше системата на отношенията. Когато влязох, в кабинета на Костя имаше посетители, представителни граждани с шарещи очички. Те даже се опитаха да изкажат неодобрение по повод безцеремонното ми нахлуване, но Меркулов обясни:

— Другарят е по срочна работа. Какво става, Александър Борисович?

Аз мигновено се включих.

— Ще пропее, Константин Дмитриевич — обявих радостно. — По всички точки ще пропее. Но държи на личното ви присъствие, мерзавецът, не се доверява на такава дребна риба като мен.

Усмихнах се жизнерадостно и посетителите също грейнаха с разбиране. Беше си чист блъф, но бях свикнал да разбирам Костя от половин дума и схванах, че посетителите страшно са му писнали и си мечтае да се избави от тях. Така и стана. След моето „спешно съобщение“ те бяха принудени да се извинят и да станат.

Меркулов въздъхна тежко и дълбоко.

— Какви бяха тия пъпеши? — любопитно попитах.

— Спести ми жаргона си — направи той гримаса. — Единият е областен прокурор, другият — генерал от МВР. А тези тримата „пъпеши“, както ги нарече, са представители на местната администрация. Купуваха ме и ти дойде точно в момента, в който бяха готови да назоват цената.

— Значи съм дошъл прекалено рано, така ли?

— Напротив, дойде навреме — каза Меркулов. — Или смяташ, че трябваше да се попазаря? Грешен адрес, Саша.

— Не ти ли е интересно да си научиш цената?

Той се усмихна безрадостно.

— Знам си я. Какво става при теб?

— Изясниха се някои работи по въпроса за „стрелците“ — казах. — Действително са различни хора, Костя. Но у тях се набелязва нещо общо.

— Терористична организация? — криво се усмихна той. — Да не вземеш да го изтърсиш някъде.

— Общ кръг на целите — казах аз. — Еднотипно оръжие. Ти беше прав, този склад с немски пистолети кагебистите или са го загубили, или са го разграбили. Не са останали никакви документи.

— Там има един „Макаров“ — напомни Меркулов. — Какво се знае за него?

— Да, с този пищов е издънка — съгласих се аз. — Даже си помислих, че става дума за странична намеса. Целите му са по-невзрачни, всякакви дребни риби. Но този набития тип са го видели свидетели на мястото на убийството на Кручер. Изобщо не сме сигурни, че го е убил той, но външността съвпада. Показвахме на свидетелите фоторобот, направен по данните на Бердянская, и те потвърждават самоличността му. Вече го разпратихме по районите.

— Освен това само този пистолет се повтаря два пъти.

— Три пъти — казах аз. — Със същия „Макаров“ е застрелян някой си Петечка Вълкодава, професионален убиец от Твер.

— Интересно — отбеляза Меркулов. — Вълкодава, после този Райзман и накрая Маркарян. Какво общо имат, а?

— Работим по въпроса — казах аз.

Той ме погледна леко насмешливо и поклати глава. Колко пъти и той, и аз, а и всички наши колеги отговаряха с тази дежурна фраза на конското на началниците. Освен това се досещах, че Меркулов е осведомен за възпитателната ми работа с новото поколение следователи, но позицията му по този въпрос не ми допадаше и в нашите беседи се опитвах да заобикалям тази тема.

— На колко си години, Саша?

— Не знам — казах аз. — След трийсет спрях да ги броя. Сигурно са доста, защото момичетата престанаха да реагират. Скоро ще почнат да ми отстъпват място в метрото.

— Разбирам трагедията ти — каза той. — Точно така става със самовлюбените хора, достатъчно е едно момиче да мине покрай теб и да не те погледне, и веднага започва унинието и ненавистта към новото поколение.

— Какво искаш да кажеш? — не разбрах аз.

— За твоите помощници, младите следователи — каза Меркулов. — Чух, че са преобърнали цялата следствена част.

— В известен смисъл, да, безусловно — съгласих се аз. — Чакай, те какво, да не се оплакват от мен? Някакви слухове ли са стигнали до теб?

— Нима са способни на това? — запита Меркулов с интерес.

Свих рамене.

— Това поколение е загадка за мен. Впрочем самолюбието няма да им позволи да се оплакват. Между другото утре съм канен от тях на вечеринка.

— Надявам се, че това ще ти помогне да се освободиш от измислените си проблеми — забеляза той. — Ирина в града ли е?

— Тя също е поканена — казах аз. — Вчера я докарах. Сега, в нейното състояние, е толкова смешна, прилича на балон.

Меркулов се усмихна и кимна. Той бе голям приятел на нашето семейство и чакаше продължението на рода ни даже с по-голямо нетърпение от мен самия.

— Повиках те, за да те поканя да дойдеш с мен — каза Меркулов и погледна часовника. — Днес в дванайсет ме викат на изслушване пред парламентарната комисия по законността и охраната на реда. Народните избраници са обезпокоени от положението в страната. Ще дойдеш ли?

— Аз ли? Защо пък аз? — попитах удивено.

— Може да ми потрябваш — сви рамене Меркулов. — Освен това се надявам да се видя с един човек. Ще ти бъде интересно.

— А какви са тези изслушвания? — попитах аз с недоумение. — Събират се депутатите и започват да ви слушат, така ли? И задават въпроси?

— Естествено, това всъщност е пълна глупост — каза Меркулов с гримаса. — Привидна демокрация. Те, значи, проявяват загриженост, а ние, разбираш ли, не проявяваме. Но по принцип това е обичайна форма за парламентарно изследване на обществените проблеми. Нашите едва започват да я усвояват.

— А човекът, за когото спомена — кой е той?

— Експерт от една от комисиите на Върховния съвет — поясни Меркулов. — Страхотен старец и може би знае нещо за твоите секретни складове.

Винаги ме поразяваше обилното количество полезни познати на Костя Меркулов. Едва ли не по всеки въпрос при него изникваше нужният човек горе, като асо коз при печен мошеник. При това никога не бях чувал той да е редовен посетител на светските купони или да се опитва да се примъкне по-близо до началството. Не, познатите му се появяваха по някакъв неизвестен начин или заради съзвучието на душите, или по някаква висша необходимост. Просто когато възникваше безизходно положение, той се напрягаше и с някакво шесто чувство изнамираше нужния човек. Много често само това ни спасяваше. Мъдрецът, направил Костя заместник-главен прокурор, явно е искал да използва именно този негов талант.

Имаше още време, докато тръгнем за Белия дом, и аз се качих при моите кибернетици, тъй като очаквах новини от тях. Наскоро в разговор по телефона Слава Грязнов даде идеята да потърсим нашия „Макаров“ между откраднатите или изгубените на милицията. Мисълта беше проста — зачисленото оръжие се регистрираше. Лара и Серьожа приеха подсказването като лична обида, но не можаха да не признаят неговата своевременност. На клавиатурата седеше Лара, истинска богиня на техническия прогрес, а Серьожа Семенихин разговаряше с нея на някакъв неразбираем език.

— Какво става? — попивах аз, правейки се, че просто си минавам и питам за всеки случай, без някаква надежда за успех. — Телевизорът работи ли?

— Да-да, работим — сухо кимна Серьожа, а Лара ми напомни:

— Александър Борисович, утре ви чакаме у нас!

— О, как бих могъл да забравя! — възкликнах аз. — Само за това мисля. Специално откъснах жена си от вилното безделие. Тя, знаете ли, е в интересно положение.

— Да, в шести месец — каза Лара, без да откъсва очи от пробягващите по екрана цифри и знаци. — Как е със самочувствието?

— А там нищо ли не пише? — поинтересувах се със суеверно подозрение и кимнах към компютъра.

Лара си позволи да се усмихне, но Серьожа отвърна:

— Може, но ще отнеме много време.

— Опазил ни Господ — казах аз. — Тя е добре и скоро ще се запознаете с нея.

На масата в кабинета ми лежаха цяла купчина дела. Всички те бяха свързани с нашите „стрелци“, така че на практика бях зает с разследването на едно многоепизодно дело. От куршумите на немски пистолети, за които се предполагаше, че са трофейни, в Москва вече бяха загинали шестнайсет души. Аз се занимавах с всички тези шестнайсет следствия, най-старото от които се приближаваше към първата годишнина от възбуждането си, плюс още три убийства с „Макаров“, и формално можех да бъда пример за останалите сътрудници. На практика всичките дела доста ни тежаха и се опитвахме да ги издърпаме за хилавите нишчици.

На вратата на кабинета се почука и двамата с Лаврик Гехт, следователя, с когото деляхме един кабинет, неволно се спогледахме. При нас в прокуратурата нямаше обичай да се чука и трябваше да решим кой от нас да стане и да отвори на посетителя. Лаврик е по-млад, но по-дебел, при това значително. Той винаги се занимаваше със стопански престъпления и не му се налагаше да бяга след престъпниците или от тях.

— Влезте! — викна той ставайки и признавайки по този начин моето старшинство.

Аз доволно се облегнах назад на стола. Лаврик беше нелош съсед, по-голямата част от работното си време прекарваше в различни ведомства, в кабинетите на стопанските ръководители в различни градове на страната, така че на моменти го смятах за периодичен гост на прокуратурата.

Влезе непознат човек с униформа на старши лейтенант и смутено изопнато лице.

— Добър ден, другарю Турецки — каза той на Лаврик. — Идвам при вас. Ето…

Той сложи на масата папката, която носеше, и Лаврик се изкикоти.

— Не при мен, драги.

— Извинете — смънка старши лейтенантът, взе си папката и се обърна към мен: — Добър ден, другарю Турецки. Идвам при вас.

Даже интонацията му беше същата като първия път. Появата му ме озадачи, тъй като не очаквах никого като него.

— Какво е това? — попитах, отваряйки папката.

— Материалите от експертизата по делото за убийството на гражданина Маркарян на Шмитовски проезд — рапортува старши лейтенантът.

— Най-накрая — измърморих аз, защото от последното убийство бе минало немалко време. — Значи вас, старши лейтенант, ви праща Грязнов, така ли?

— Съвсем не — каза старши лейтенантът. — Командирован съм при вас от Втори отдел на Московската криминална милиция за съвместна работа. Старши лейтенант Дроздов.

Той се изпъна и отдаде чест. Такива карикатурни милиционери бях виждал само по филмите. Той покоряваше с простотата на нравите и знанието на устава.

— И откъде те изкопаха, скицо? — ласкаво попитах аз.

Той не разбра ласката ми и попита:

— В какъв смисъл?

— Откъде се взе, Дроздов? Аз, слава Богу, познавам Втори отдел и нито веднъж не съм видял такъв забавен старши лейтенант.

— Новата вълна — обади се Лаврик. — Според плана за засилване на органите на московската милиция оскубаха всички районни отдели в областта. Вие, човече мили, откъде сте? Чехов, Подолск или може би Дмитров?

Не може да се каже, че човекът изобщо не реагира на веселата ни грубост. Той мигаше. Мигаше, гледайки Лаврик, който даже не вдигна глава, после мигаше, гледайки мен. Накрая разбра какво искаме от него и отвърна:

— От Свердловска област съм дошъл. От Екатеринбург.

— Охо! — хорово произнесохме с Лаврик.

На Лаврик естествено му беше весело, но на мен никак, тъй като този уникум от Свердловска област трябваше да работи по делото за „стрелците“. Помолих го да отиде да пие една газирана вода на втория етаж (той веднага тръгна!), а аз самият, игнорирайки веселия смях на Лаврик, започнах да звъня на полковник Романова, легендарната Шура Романова, началничката на криминалната милиция.

Тя вдигна след третия сигнал.

— Романова.

— Александра Ивановна — започнах аз, — най-сърдечни поздрави от прокуратурата.

— Турецки, ти ли си бе? — попита тя. — Казвай направо, какво има?

— Що за кадри ни пращате? — запитах аз с дълбока обида в гласа. — Според вас аз да не се занимавам с кражби на велосипеди?

— Знам аз с какво се занимаваш — измърмори тя. — Дроздов пристигна ли при тебе или не?

— Как иначе, представи ми се съгласно устава. Отдавна ли е при вас?

— Вече половин година. Бива си го момчето, само се прави на тапа. Казва, че имиджът му е такъв. Разбираш ли, Саша, Слава Грязнов взе, че обяви политическа стачка.

— Какво?! — ахнах аз.

— Точно така. Обади се вчера сутринта и обяви стачка. Май у тях е избила канализацията. Псува здраво, даже пред мен, дето съм жена, не се стеснява…

— Кефа си гледате там в криминалната — раздразнено отбелязах аз. — Днес обаче отивам на изслушвания в парламента и там ще разкажа всичко за вас.

— Не отиваш ти, ами Константин Дмитриевич — поправи ме Романова. — А колкото до ругатните, чуй какво ще ти разкаже Дроздов. Преди да попадне при мен, е бил квартален. Попитай го. Затова и го пратих при тебе.

Поговорихме си още. Александра Иванова ми разказа милиционерски виц, който, макар и да принадлежеше на отминала епоха, я разсмиваше до сълзи, а аз отговорих с чукотския цикъл. Чувстваше се, че в Московската криминална милиция всичко е спокойно, въпреки ръста на престъпността.

В дванайсет и половина двамата с Костя се качихме в служебната му черна волга (както казваха по-рано, волга с партиен цвят), и тръгнахме към Белия дом. Страхувах се, че чиновничеството някога ще започне да овладява Меркулов, и затова всеки път го поглеждах с подозрение — не е ли започнало? Той се смееше на подозренията ми, но в държането му към помощниците и секретарите вече се появяваха нотки на капризен господар и аз не можех да не го забележа. Не се радвах на високия му пост, защото разбирах, че в негово лице прокуратурата загуби опитен и талантлив следовател, без при това да получи ценен началник. Когато разказваше за аудиенциите си в горните етажи на властта, това се забелязваше особено добре.

— Само не започвай отново — предупреди ме той, почувствал разобличителното ми настроение. — Трябва да се подготвя за изказването си. Разбираш ли, парламентът винаги е играел ролята на социален театър. Нужна е демонстрацията на дейност, а не самата дейност. Трябват им два-три афоризма и колонка цифри за антураж.

— Цинизъм — казах аз. — Ето още една от чертите на закоренелия чиновник.

— В града се извършват куп престъпления — каза Меркулов, гледайки през прозореца московските улици. — Криминални престъпници проникват в търговията и банковото дело, а за какво ще говорим на изслушванията?

— Знам, знам — казах аз. — За списъците за жилище, за ниската заплата и за недостигащото материално обезпечение. Между другото това също е истина. У Грязнов е избила канализацията и той вече втори ден, вместо да лови бандитите, изгребва лайна.

Меркулов ме погледна насмешливо, въздъхна и каза:

— Надявам се, не мислиш само за това.

— Мисля си само защо ме взе със себе си — забелязах аз.

Меркулов мълчеше и продължаваше да гледа улиците като някакъв турист от далечната чужбина. Горе на високия си пост той бе ограден от всички нас със стена от секретари, помощници и референти. Но понякога и той имаше проблеми, които бе немислимо да реши в обкръжението на заместниците си.

— След парламента ще се отбием при мен — каза той. — Там ще поговорим за всичко. А засега ти си моят референт, ето ти папката, която ще носиш вместо мен.

Той ми предаде папката, в която имаше лист хартия с цифри от съдебната статистика, количеството престъпления по категории и процентът на разкриваемост.

Опитах се да тракна токове, което не се получава добре в седнало положение, и отсечено казах:

— Слушам, гражданино началник!

6.

Депутатът Кислевски водеше активен политически живот, като много рядко се появяваше във Върховния съвет, но постоянно се буташе в коридорите на правителството и министерствата. До него постоянно имаше двама телохранители, масивни мутри от частна агенция. Нина специално се отби в тази агенция, поинтересува се от условията по наемане и заплащане и установи, че там взимат на работа предимно бивши спортисти и демобилизирани десантчици, а бившите милиционери не ги понасят. Във всеки случай депутатът Кислевски явно не го тормозеха финансови проблеми.

Това й беше работата — да ходи след бъдещата си жертва и да търси подстъпите към нея. Тя изясни местоположението на служебното жилище на Кислевски, обичайния му маршрут, местата, където се намираше най-често, и даже имената на някои познати. От вестниците научи, че Кислевски представя избирателите от някакъв уралски окръг, въпреки че е от Молдавия. Противниците му го наричаха лобист на промишлената мафия и гешефтар, на чиято съвест лежат вече милиарди долари в чуждестранни банки, но привържениците го смятаха за истински демократ и „нов руснак“. Парламентарната дейност ни най-малко не го интересуваше и наличието на добре платена охрана се обуславяше далеч не от партийните борби.

Той беше добре прикрит, този Кислевски, и Нина доста си блъска главата, докато открие някаква пролука. През цялото си работно време той се намираше в охранявани учреждения, където беше възможно да проникне, но доста проблематично да се измъкне след изстрела. На улицата го пазеха мутрите, а домът му бе под служебна охрана. Вечерите си понякога прекарваше в престижни заведения, предимно поеше нужните му чиновници и делови партньори, но там го охраняваха още по-старателно. Оставаха само почивните дни, когато си позволяваше малки слабости, например излет извън града в неделите или Олимпийския басейн в съботите. Освен това играеше тенис и яздеше, но нередовно.

За да събере тази информация, на Нина й се наложи за известно време да се „прилепи“ към клиента, да го следи и да изучава живота му. Трябваше да разговаря с различни хора, да го следва с кола насам-натам — Феликс й бе дал с пълномощно един старичък москвич; дори се наложи да пофлиртува с охраната на дома на депутата. Сменяше дрехите си и се маскираше, въпреки че може би нямаше особена нужда, но навикът и опитът й подсказваха тази необходимост. Вечер се връщаше вкъщи уморена и виждаше вечно плачещата Аня, която, макар и да й правеше вечеря и да разтребваше къщата, все пак си оставаше не много близък човек, а и с подозрителни наклонности при това. Тя все обещаваше да се отбие още веднъж да стресне Льоша и даже смяташе чрез Феликс да издейства някакви официални мерки срещу наглия окупатор, но така и не успя.

В събота вечерта тя се върна вкъщи с приблизително съставен план за покушението, мислейки вече само за подробностите. В работа като тази именно подробностите бяха основният проблем и изискваха сериозно отношение. Беше вече късно и тя едва поздрави Аня и се отправи към банята. Не й направи впечатление особената потиснатост на момичето, изплашено шарещите очи и виновният вид, тя бе потънала в мислите си и нямаше търпение да отмие мръсотията и умората от седмицата. А Аня, след като чу звука на течащата вода, тихо се приближи към вратата, отвори я внимателно и излезе на площадката. Както си беше по халат и пантофи, тя се качи на горния етаж и звънна на вратата на окупираното си жилище. Льоша, който отвори, вече беше подпийнал, но като видя Аня, попита сухо и делово:

— Дойде ли си?

Аня преглътна и кимна, като го гледаше предано.

— Ясно — каза Льоша. — Стига, Изроде, стига… Дай да си свършим работата — повика той събутилника си.

Аня внимателно надникна през вратата в жилището си и сладкото чувство на родния дом я накара да се умили. Появи се Изрода, набит тип с къса коса и кожено яке върху мръсната фланелка.

— Ще го оформим както си трябва — промърмори той. — О! — видя той Аня. — А ти коя си, миличка? Ела, ще ти покажа фокусче…

— Остави я — кресна Льоша, заключвайки вратата. — Хайде…

— Аз да си остана вкъщи, а? — плахо попита Аня.

— Не, идваш с нас.

— Льошка, недей — примоли се Аня. — Оставих вратата отворена, за какво съм ви вече?

— После ще ти обясня — изкиска се Изрода и я лъхна воня от изпитото и изяденото.

— Бързо — каза Льоша.

Те слязоха по стълбата и влязоха в апартамента на Нина, като се стараеха да не вдигат шум. Самата Нина още беше в банята, но водата вече не течеше и тя си тананикаше нещо. Влезлите затвориха вратата след себе си, Аня отиде в стаята, като от вълнение не можеше да си намери място, а Изрода си свали якето и го остави на закачалката в антрето. Той намигна на Льоша и направи жест, напълно демонстриращ намеренията му по отношение на Нина и даже изкряка от възторг. Льоша допря пръст до устните си, нареждайки му да мълчи.

Звънна телефонът и двамата едновременно погледнаха Аня, а тя на свой ред изплашено се вторачи в тях.

— Извикай я — прошепна Льоша, сочейки с пръст вратата на банята.

Аня обаче го разбра посвоему и вдигна телефона.

— Кой се обажда? — неестествено звънко попита тя. — Няма я, в банята е. Да, обадете се пак…

Тя остави слушалката и Льоша й показа свития си юмрук.

— Извикай я, казах! — повтори той.

Аня кимна послушно и викна, без да се помества:

— Нина! На телефона!

Щракна резето на вратата и Нина викна, набързо загръщайки се с хавлията:

— Идвам, благодаря!

Първо видя Изрода, който, хилейки се с изкривена от вълнение уста, се приближи към нея, протегнал ръце. Нина се дръпна, веднага попадайки в ръцете на Льоша.

— Не — извика тя и се опита да се отскубне, но какво можеше да направи срещу двама яки и възбудени мъже? Те я замъкнаха в стаята, хвърлиха я на дивана и смъкнаха хавлията.

— Дръж я — нареди Льоша, разкопчавайки колана на дънките си.

Изрода се нахвърли върху Нина, държеше я за ръцете и я хапеше по шията и рамото, като ръмжеше и сумтеше. Аня, цялата разтреперана от ужас, бавно тръгна към вратата, но Льоша, който вече си разкопчаваше панталоните, я забеляза и ревна:

— Анюта! Тук!

Аня заплака и се притисна към стената, после бавно се смъкна и седна на пода. Льоша вече се беше нахвърлил върху Нина, лесно преодолявайки съпротивата й, и я изнасилваше с хриптене, а Изрода ги гледаше жадно и бършеше лице с треперещата си ръка. Нина съвсем се беше отпуснала, бе прекратила всякаква съпротива и само от време на време стенеше от болка. Извърнала глава, тя прехапа устни до кръв, за да не заплаче, защото не можеше да си позволи такава слабост, каквото и да правеха с нея. Льоша пъхтеше върху нея, така че диванът се клатеше и скърцаше, и Изрода не издържа и викна:

— Айде свършвай най-после бе!

Льоша се обърна към него, усмихна се криво и дрезгаво извика, кимвайки към свилата се до стената Аня:

— Оправи я нея!

Изрода погледна Аня, която вдигна изплашено очи към него, подсмъркна и измърмори:

— Добре, ще почакам.

Льоша най-после свърши и се надигна тежко. Нина лежеше пред него като парцал, в който си е избърсал краката. Той я сръга с пръст в корема и заяви:

— Ето за какво си, кучко разгонена! Хайде, Изроде, оправи я!

— Туй го можем — радостно обяви Изрода и скочи на крака.

Льоша се закопча, приближи се към Аня и тя изплашено го погледна отдолу нагоре.

— Разбра ли всичко? — попита Льоша.

— Да, Льошенка, разбрах — измънка тя.

— А така — промърмори Льоша и отиде до кухнята да пие вода.

Изрода междувременно обърна безволевата Нина по корем, говорейки:

— Е са, маце, ш’тъ сгрея… Така, добре… Айде давай към мене!

Аня скочи и изтича в кухнята. Льоша пиеше вода от стъклена чаша, гълтайки жадно.

— Льошенка — примоли се Аня, — кажи му да не го прави!

— Какво да не прави? — не разбра Льоша.

Нина извика от стаята, Изрода се захили злорадо. Льоша изскочи от кухнята, но след известно време се върна, усмихвайки се криво.

— Всеки си има странности — каза той. — Ти също имаш какво да кажеш по въпроса, нали?

— Но какво общо има тя? — изхлипа Аня. — Какво ви е направила?

Нина пак изстена от стаята и Аня се сви.

— Ако искаш да знаеш, тя едва не ми отнесе топките — каза Льоша. — Всъщност бих я удушил…

— Нали нищо повече няма да й правите? — плачейки, попита Аня.

— Абе нищо й няма — отвърна Льоша и махна с ръка. — Жените са животни, такива упражнения само им допадат. Но ако почне да вие, ще я убия. Така й предай, ясно ли ти е?

— Как така да й предам? — уплаши се Аня. — Ама тук ли ще ме оставите? Не мога да остана тук, Льошенка!

— Ще останеш — твърдо произнесе Льоша — и ще й предадеш всичко, което ти казах. После ще дойдеш и ще разправиш.

— Но как? — недоумяваше Аня. — Нали аз я прецаках…

— Ще останеш — каза Льоша.

Те си тръгнаха, а Аня продължаваше да седи до кухненската маса и да разглежда големия кухненски нож. Тя го взе в ръце, жално се разплака и даже се готвеше да, си реже вените, когато изведнъж чу стон от стаята. Тя скочи и се втурна натам.

Нина лежеше по корем и ръката й безсилно висеше на пода.

Аня внимателно се приближи, зави я с одеялото и Нина отвори очи.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм, Нинуля — жално изписка Аня. — Как си?

Нина поизвърна глава, погледна я и се усмихна криво.

— Аз съм прекрасно — произнесе тя, едва мърдайки устни.

— Ти как си?

Аня се разплака и седна на пода до нея.

— Прости ми, Нинуля, миличка… Всичко стана заради мен!

— Разбрах вече — проговори Нина.

— Той ме заплашваше — хлипаше Аня. — Даже искаше да ме удуши… Всеки ден идваше и ме заплашваше! Обеща да се изнесе…

— Щом е обещал, значи ще се изнесе — каза Нина.

— Нищо не можех да направя — хленчеше Аня.

— Добре, както и да е. — Нина се привдигна на лакти.

— Прощаваш ли ми? — с надежда попита Аня.

— Сега не ми е до тебе — каза Нина.

— Да ти помогна ли? — запита Аня.

— Да, помогни ми — кимна Нина, възнамерявайки да стане. — Заведи ме в банята да се измия… Телефонът действително звънеше, нали?

— Да, беше Феликс — потвърди Аня. — Пак ще се обади.

— Добре — кимна Нина. — Той ми трябва.

Аня я доведе до ваната и даже й помогна да седне и да пусне водата.

— Искаш ли да те измия? — предложи тя почти умоляващо.

— Така няма да чуем телефона — каза Нина. — Ако се обади, докато съм в банята, донеси телефона тук, ясно?

— Да, разбира се — каза Аня.

— И повече не отваряй вратата на никого — добави Нина. — Стигат ни гостите за днес.

Аня с готовност се усмихна в отговор на шегата и жално изхлипа. Пак й се плачеше.

Тя отиде в стаята, застана до прозореца и започна да размишлява какво ще стане, ако падне от прозореца на Нина. Нина живееше на третия етаж и нямаше никаква вероятност за скорошен смъртен изход. Хората падаха и от по-високи прозорци и оставаха живи. Но самият процес на падане й се струваше изключително привлекателен. От това преживяване я откъсна звънът на телефона и тя вдигна слушалката.

— Ало — каза тя. — Феликс?

— За някои Феликс — чу тя в отговор, — а за някои и Феликс Захарович. Къде е Нина?

— Знаете ли, тя пак е в банята — каза Аня. — Но помоли, ако има нещо, да занеса телефона направо там.

— Добре поне, че не е в тоалетната — проговори Феликс.

Аня влезе в банята с телефона и прошепна:

— Той е.

— Благодаря — каза Нина, която лежеше напълно неподвижно във ваната.

Тя взе слушалката, показа на Аня къде да остави апарата и произнесе:

— Аз съм.

— Нещо много дълго се миеш, приятелко — забеляза насмешливо Феликс.

— Изцапах се, след като се измих — отвърна Нина.

— Случило ли се е нещо? — наежи се Феликс.

— Нищо — каза Нина. — Лични работи. Какво ново?

— Всичко ново е при теб — каза Феликс. — При мен са дреболии. Смята да ходи след една седмица в Швеция с делегация. Трябва да си свършим работата, преди да замине.

— Аз съм готова — отговори Нина.

— Наистина ли? — искрено се удиви Феликс.

Нина не каза нищо.

— Браво — каза Феликс. — Каква помощ ще ти трябва?

— Никаква — отсечено отвърна Нина.

— И кога?

— Точно след една седмица — каза Нина. — Следващата събота.

Феликс дълбоко и шумно въздъхна на другия край на жицата.

— Приема се — каза той.

7.

Изслушванията се провеждаха в една от малките зали на Белия дом и на влизане не можех да не си припомня епопеята с августовския пуч. Аз самият не бях тук, ние си „траехме“ под арест, вече осъдени по най-високата тарифа, но Белият дом на Руския Върховен съвет бе и за нас символ на освобождението. Не можех да не изпитвам благоговение пред тази архитектурна грамада.

Меркулов се разположи в компанията на редица официални лица от прокуратурата, а аз заех място сред гостите и зяпачите. Представа си нямах колко са много зяпачите в зданието на Върховния съвет — молители, ходатайстващи, роднини и познати. Всички те слушаха изказванията не особено внимателно, постоянно разговаряха, разменяха си листа хартия, кискаха се и сплетничеха. Изказванията си го заслужаваха, защото бяха изпълнени с формална представителност, без какъвто и да било намек за реалното разрешаване на реалните проблеми. Това действително беше социален театър и задачата му беше да убеди гражданите във важността на вършената тук работа. Репликите и въпросите на депутатите от време на време бяха остри и интересни, те предизвикваха реакция сред гостите, стигаше се до смях и аплодисменти, но аз не виждах голям смисъл в публичното шамарене на официалните лица, които всъщност играеха същата игра като депутатите. Сред тях Костя Меркулов се запомни май само с краткостта на изказването си.

Когато депутатите се нахвърлиха и върху него, той им отвърна с такова достойнство, че даже сред гостите, настроени по принцип срещу представителите на правителството, възникна очевидна симпатия към него. Гордеех се с началника си и му простих флирта с младежта.

Въпреки стигналите до мен слухове, депутатският бюфет не блестеше с потресаващо изобилие, но хапнахме съвсем прилично. Търсеният експерт вече ни чакаше в кабинета си, докъдето трябваше да се качим с асансьора и да минем по коридора под бдителния поглед на пост с автомат. Кабинетът на експерта бе малък, но уютен, а самият той се оказа сухо старче с останки от бели коси на главата и орденски лентички на гърдите. Меркулов ни представи един на друг. Старчето се казваше Леонард Терентиевич Собко. Ръката му беше малка и гореща и ръкувайки се с новите си познати, той изпитателно надничаше в очите им и на момента ги преценяваше. По някакъв начин той веднага ми заприлича на компютъра на Лара и Серьожа.

— Работя — похвали се той, очертавайки с жест кабинета си. — Бях в пенсия от пет години, когато ме повикаха.

— Не идваме просто на гости, Леонард Терентиевич — започна Костя. — Имаме работа.

— Мога да се досетя — усмихна се той. — Нещо свързано с комитета?

— Да. Научихме, че след войната са били създадени секретни складове, където се е съхранявало стрелково оръжие. Вероятно се е предвиждало оръжието да бъде използвано в оперативни действия. Сега то започва да изплува в криминални дела.

Старчето с такова забавно име кимна разбиращо.

— Да, чувал съм за тези складове. Това не беше кой знае каква тайна в комитета, нали разбирате. Американците също складират наше оръжие, голяма работа… Искате да научите адреса, така ли?

— Това надали би ни помогнало — каза Костя Меркулов. — По време на реорганизацията там всичко така се е объркало, че сега човек не може да се оправи. Бихме искали данни за хора, Леонард Терентиевич. Кой и как е отговарял за всичко това, какво се е предполагало да се прави с това оръжие, какви мерки са били предвидени за извънредните случаи и тъй нататък.

Старецът смешно сбърчи нос и си пое въздух. Усмивката, която последва, бе хитра и весела.

— Константин Дмитриевич, аз съм стар, извинете ме за грубата дума, комунист и с мен може да се говори открито. Вие да не би да подозирате комитета, че е подготвял предварително престъпни бази?

Не бях съвсем съгласен с това, че старите комунисти са опора на откритостта, но старецът гледаше в корена на нещата. Толкова дълбоко не гледах дори аз.

— Смятате го за невъзможно? — внимателно попита Костя.

— В комитета нямаше нищо невъзможно — сухо отвърна ветеранът. — Но даже и да се е готвело нещо подобно, степента на конспиративност би трябвало да е повишена.

— Вероятно е било точно така — каза Костя, — ако се приеме вашата версия, Леонард Терентиевич. Но са възможни и други варианти. Например престъпна небрежност или просто продажба на държавно имущество.

Собко пак се закиска:

— Вие, господа прокурори, хич не обичате комитета, а? Не ми оставяте кой знае какъв избор — или криминален заговор, или престъпна небрежност. Ами ако не е нито едното, нито другото?

— Тоест? — не разбра веднага Меркулов.

Тъй като самият Собко многозначително мълчеше, счетох за уместно да изкажа разбирането си:

— Леонард Терентиевич иска да каже, че оръжието продължава да се намира в сигурни ръце, нали така?

Но дори подсказването ми не предизвика реакция у него и Собко помълча още половин минута, внимателно гледайки Меркулов. Като че ли го хипнотизираше. Накрая сведе глава и проговори:

— Въпросът е какво може да се смята за сигурни ръце. Има най-различни мнения, както сигурно знаете.

— Но оръжията се използват — напомни Меркулов. — Регистрирахме вече шестнайсет жертви!

— Нали не смятате, че пистолетите на склад са били десетки — каза Собко. — Шестнайсет изстрела — това не е даже и капка в морето. Ставаше дума за тонове.

— Тоест имаме шансове — криво се усмихна Меркулов.

Старецът спокойно измъкна носната си кърпа и се изсекна.

— Мисля, че става дума за извънслужебна инициатива — произнесе той. — Напълно допускам, че някое от лицата, облечени с доверие, в трудния момент на разпадане на славното ни съобщество… — Той леко се усмихна и поясни: — Имам предвид Комитета за държавна сигурност, както разбирате. И тъй, спокойно би могло да стане така, че някой да е спасил тези складове от разграбване в момента на разруха. Разбирате ли ме?

— Това го разбирам — кимна Меркулов. — Но какви ще са следващите му стъпки?

— Вие го знаете по-добре от мен — каза Собко.

— Значи според вас това е самотен герой, тръгнал на рицарски поход срещу престъпността?

— Не твърдя, че е самотен — забеляза Собко. — Съвсем вероятно е да има кръг съмишленици. Защо не?

Меркулов кимна, гледайки стареца с уважение.

— Някаква „Народна воля“2 — предположи Собко със смях.

— Значи е идеологическо престъпление? — запита Меркулов. — Но все пак, какво смятате вие по въпроса, Леонард Терентиевич?

— Приятелю, какво искате от старата мухоморка? Представете си само, аз още си спомням изказването на другаря Берия на разширено оперативно съвещание! Винаги са ни учили да нямаме собствено мнение.

— Но това е престъпление! — напомни Меркулов. — А вие цял живот сте били представител на закона, Леонард Терентиевич. Не мога да повярвам, че бихте одобрили тази „Народна воля“.

— Погледнете го от друга страна — посъветва Собко. — Както си спомняте, това име е било използвано преди повече от сто години. Можете ли да кажете, че дейността на онези терористи е била безуспешна3?

Меркулов си замълча.

— Бойците са създали нов манталитет — продължи Собко почти пламенно. — Те са били герои на своето време и общественото мнение е било на тяхна страна. Как смятате, че ще се отнесе широкото обществено мнение в сегашната обстановка у нас към дейността на новите народоволци?

— Значи това е заговор? — попита Меркулов.

— Не искайте от мен конкретни изводи — усмихна се Собко. — Отнасям се много сериозно към декларацията за неразгласяване на служебни тайни. Само си фантазирам заедно с вас, нищо повече. Ако някога се окаже, че проектът „Народна воля“ съществува в действителност, ще съм удивен не по-малко от вас.

— Но може би поне ще си спомните някой, който е бил в по-близък досег? — попита Меркулов с надежда.

— Това вече не са задълженията на консултант, а работа на осведомител — измърмори Собко. — Но едно име мога да ви дам. Моят стар приятел полковник Егор Алексеевич Синюхин. Разпитайте го, ако можете.

— Какво значи това „ако можете“? — наежи се Меркулов.

— Ами може да възникнат някои трудности — усмихна се Собко. — Трябва да проявите настойчивост.

Сбогувахме се и слязохме с асансьора. Меркулов мрачно мълчеше, а когато излязохме на улицата, каза:

— Виж сега, Саша, оттук нататък това дело ще се води под щателния ми контрол. Запомни, ще се отчиташ само пред мен.

— Какво ти стана изведнъж? — не разбрах аз. — Тая мухоморка ли те изплаши? Лично аз не му вярвам особено.

— Това е само едно мнение — каза Меркулов. — Гледай сега. Посещението при мен се отменя, или, ако искаш, се отлага. До прокуратурата ще се добереш сам, а аз заминавам да свърша една спешна работа. Има ли въпроси?

— Един, малък — казах аз. — Обясни ми като хората, от какво се изплаши?

— Никъде и на никого не разказвай за Собко — твърдо произнесе Меркулов. — Просто сме се заседели в бюфета.

— От такива предупреждения любопитството ми се разпалва още повече — решително заявих аз. — Гражданино началник, ние сме в свободна страна, а Големият Брат отдавна е в пенсия!

— Някога ще разбереш — каза Меркулов с непоносимо бащински тон, — че в пенсия той става още по-страшен.

С това се разделихме. Той си замина с партийната си волга, а аз се помъкнах към станция „Краснопресненска“. Макар и да седях като пън по време на разговора между големите началници, не си загубих времето. Естествено, версията за криминалните бази на КГБ намирисваше на евтина сензация и направо плачеше за първите страници на вестниците, но разработването й обещаваше немалко ярки усещания. Не че те ми липсваха, но вече ми писваше да се влача след моите аритмометри. В прекия контакт с противника компютърът рядко помага и това ми даваше известно преимущество. Така че в добро настроение си тръгнах към къщи, за да забърша балонообразната Иринка и да се отправя на тестовото изпитание у Лара Колесникова.

8.

Колата на Феликс Захарович Даниленко бе стара, жигули от първите модели, с проядено на места от ръждата купе, пукнатина на предното стъкло и дрънчащ багажник. Той я караше внимателно, но уверено — шофьорският му опит наброяваше десетилетия. В неделя, след разговора с Нина, той се запъти към Востряковското гробище, като купи цветя по пътя.

Спря на паркинга пред входа и слезе, без да бърза, огледа се по навик, машинално отбелязвайки си двамата в сивата волга, продавачката на цветя, просяците. Всички може би го наблюдаваха, и това трябваше да се има предвид.

Гробът, който търсеше, беше в дъното на гробището и той спокойно тръгна по алеята към него, мимоходом разглеждайки паметниците и четейки надписите от време на време. На няколко пъти сядаше на пейките, за да си почине и да се огледа — отдавна изработено вътрешно чувство за предпазливост. Като че ли всичко беше спокойно, но допълнителната проверка никога не бе излишна. Накрая зави от алеята по пътечката вдясно, продължи още малко сред старите гробове и се спря пред малък типов паметник със звезда. Зад оградка, която даже Феликс Захарович можеше лесно да прескочи, имаше пейка с облегалка, и след като положи цветята на гроба, Даниленко седна. Надписът на паметника гласеше: „Синюхин Егор Алексеевич. 11.08.1922 — 23.08.1991“.

Феликс Захарович седеше мълчаливо, поглеждайки паметника с някакво непонятно неодобрение, от време на време въздишаше и се оглеждаше. Клонеше към обяд, небето бе ясно, денят — приятен.

Той чу леко покашляне и се обърна. Зад него стоеше пълен човек на около петдесет години и се усмихваше насмешливо.

— Загубил си бдителност, а, Феликс?

— Как да ти кажа — отвърна Феликс Захарович. — Твоите хора ги определих още на входа. Единият използва предавател и разбрах, че вече си наблизо.

— Ще им бъде направена забележка — каза мъжът и се приближи.

Той хвърли поглед към гроба и постоя мълчаливо.

— Май бяхте близки с него? — попита той.

— Бяхме приятели — отвърна Феликс Захарович.

— Чувал съм за него — каза мъжът. — Беше легендарна личност. Как умря?

— Инфаркт.

— Да не е бил свързан с Комитета по извънредното положение4?

— Не — каза Феликс Захарович.

Мъжът го погледна и се усмихна.

— Хайде де — каза той. — Тази пейка дали ще ме издържи, ако седна?

Феликс Захарович мълчаливо му направи място и мъжът седна до него. Извади пакет цигари и запуши.

— Слушам — каза той.

— Всичко е готово.

— Кога?

— В събота. Страхотно е обмислил всичко. Той е най-добрият ми агент.

— Кой?

— Бейби.

Мъжът бавно изпусна струя дим.

— В неделя те излитат.

— Съмняваш ли се в агента ми? — удиви се Феликс Захарович.

— Сам разбираш, първата част от операцията наближава края си — каза мъжът. — Сега е много важно да не се издъним.

— Разбирам — съгласи се Феликс Захарович. — Не разбирам само защо този Кислевски се оказа начело на списъка. Добре си спомням, името му беше във втората стотица. Това е вече третият етап, а не първият. Какво е станало?

— Интересува ли те? — попита мъжът и изтръска пепелта.

— Да. Списъкът беше утвърден от колегията на Съда.

— Кислевски бе поставен на първо място по лична молба на Председателя — неохотно каза мъжът. — На мен самия това не ми харесва особено, но има някакви финансови интриги. Можеш да изразиш протест.

Феликс Захарович сви рамене.

— Няма да изразявам протест — каза той. — Но това не ми харесва. Достатъчно е веднъж да се пренебрегне редът, и ще започне произвол.

— Става дума за големи пари — каза мъжът.

— Парите никога не са ме интересували — промърмори Феликс Захарович.

— След завършването на първия етап ще се събере колегията — каза мъжът. — Там ще можеш да кажеш всичко, което искаш. Уважават те, знаеш го.

— Какво се чува за разследването?

— По някакъв начин са се добрали до информацията за склада. Сега търсят. Общо взето, всичко е според плана на операцията, само дето се е намесил още един клиент, който вече е опукал трима души с „Макаров“. Има същия маниер на работа и са го прикачили към нашето дело. Да знаеш кой може да е?

— Не. Какво ни пречи това? Нека си търсят, този приятел ще ги поведе след себе си.

— Ами ако някой от нашите работи самостоятелно? При тази система е невъзможно да бъдат контролирани.

Феликс Захарович въздъхна и шумно изсумтя.

— Дай ви на вас само да контролирате! Разбери най-после — това е безотказна система! Тези убийства ще станат кошмарът на московската милиция! Достатъчно е да започне бюрократично протакане, и делото ще се закрие до три месеца.

Мъжът кимна в знак на съгласие, подращи с пръст по бузата си и каза:

— А не се ли страхуваш, че от всичко може да излезе съвсем не това, което е според плана на операцията „Народна воля“?

— А какво?

— Не знам. Не разбирам от социална психология. Тези, изпълнителите — според теб нормални ли са? Да отидеш и да застреляш непознат човек — това нормално ли е? Разбирам, когато е изпълнение на заповед, когато зад всичко това се крие висока целесъобразност. Но те не усещат такава.

— Ваня, не се пъхай в тези дебри — усмихна се Феликс Захарович. — Егор беше гений, някой ден човечеството ще му издигне паметник. Разчел е всичко, можеш да бъдеш сигурен.

— Аз самият съм в известен смисъл само изпълнител — въздъхна мъжът. — Развитието на събитията ме устройва, съгласен съм с изводите от анализа, но в този план има нещо плашещо. Имам чувството, че отглеждаме в инкубатор Змей Горянин.

— Ти си затънал в търговските си машинации — каза Феликс Захарович. — Забравил си вкуса на оперативните действия. В тази операция ролята на изпълнителите е къде по-значима от нашите колегии и постановления. Точно те, момчетата с пистолети, са зародишите на новото общество. Нашата задача е да им позволим да израснат. Да, в известен смисъл отглеждаме дракон, но защо това те плаши? Добре ли се чувстваш в затворения клуб на богаташите?

Онзи сви рамене и се ухили.

— Не се оплаквам.

— В това е твоята слабост, Ваня. Опомни се и се сети за кого работиш.

— Между другото… — Мъжът измъкна нова цигара и запуши. — Това е хубав въпрос, Феликс. За кого работим?

Феликс Захарович изсумтя и поклати глава.

— Наистина — каза мъжът. — Ето например ти, старата мъдра змия, вярваш ли, че тази наша съдийска колегия, това сборище на пиявици и паяци, искрено мислят за съдбините на Отечеството?

— Достатъчно е, че аз мисля — каза Феликс Захарович.

— Но работиш за тях!

— Не мога да разбера какво те притеснява — забеляза спокойно Феликс Захарович.

— Разбери ме правилно, готов съм да се подчинявам, но ми дайте личност! Дайте ми вожд, поне фюрер в края на краищата! А да слушам бълнуванията на стари маразматици и да се правя, че ме възхищава дълбокомислието им — извинете!

Феликс Захарович се усмихна и кимна.

— Правилно, Ваня. Всъщност ти изказа същината на операция „Народна воля“. Недей да нервничиш, накрая ще стане така. Но що се отнася до старите маразматици, както ги нарече… Не е точно така. В ръцете им се намира ключът. Те трябва да отворят вратата.

— Я ми кажи, защо ти, един от авторите на плана, не си постоянен член на съдийската колегия? Изместили са те, нали? Там се води вътрешна борба май? Така е, нали, признай си!

— Защото така беше определено още отначало — каза Феликс Захарович. — Ти разсъждаваш с отминали категории, Ваня. И стига за това. Поддържай форма и рефлексията ще те остави на мира.

Той измъкна от джоба на сакото си лист хартия и го предаде на мъжа. Той го взе, разгърна го и недоумяващо погледна Феликс Захарович.

— Какво е това?

— Ще го предадеш на Секретаря. Тук са приложенията към плана за завършване на първия етап.

Мъжът озадачено повъртя листа в ръцете си и сви рамене.

— И на какъв език е? Що за детски методи на конспирация?

— Това силно ли те притеснява? — попита Феликс Захарович, наблюдавайки го внимателно.

Мъжът улови погледа му и нервно изсумтя.

— Ами знаеш ли, ако започнем да се подозираме едни други…

— Ще започнем — каза Феликс Захарович с иронична усмивка. — Непременно ще започнем. В края на втория етап сред нас ще започнат такива неща!

— Господи, с какво сте се захванали там? — изплашено възкликна мъжът.

Феликс Захарович дрезгаво се разсмя.

— Казвам ти, не се пъхай в тези дебри, Ваня. Нали с тебе действаме като правило по първия план, е, понякога и по втория, но малко. А Егор задълбаваше.

Мъжът вдигна глава, погледна надгробния паметник, бронзовата плоча с надпис, после вдигна очи към Феликс Захарович.

— А той наистина ли умря от инфаркт?

— Така казват — отвърна Феликс Захарович и продължително въздъхна.

Мъжът кимна.

— Ясно.

— Ще се сбогуваме ли? — попита Феликс Захарович, след като паузата се проточи. — Поздрави Председателя.

— Ще му предам — каза мъжът. — Само ме предупреди, когато по план трябва да започнат междуособиците.

— Ако успея — отвърна Феликс Захарович.

Мъжът стана, разсеяно потупа стареца по рамото и си тръгна, лавирайки между гробовете. Феликс Захарович поседя, наслаждавайки се на слънцето, после се привдигна с пъшкане, вдигна двата фаса, хвърлени от събеседника му и без да бърза, се насочи към изхода.

По пътя го спря за рутинна проверка инспектор от ГАИ и Феликс Захарович му показа удостоверението си, без да излиза от колата. Милиционерът отдаде чест и го пусна, без да каже нищо. И макар че дори това беше приятно, Феликс Захарович помнеше миналите времена, когато познаваха колата му просто по номера. Тогава да спре кола на кагебист за катаджията бе равно на самоубийство.

Той живееше в тих дом на „Пречистенка“, където хем имаше постоянно място за колата, хем съседите бяха приятни, хем всички необходими магазини бяха наблизо. Никога не бе имал семейство и избирайки си жилище в онези години, когато това беше по-лесно, не гонеше квадратурата. Две малки, но уютни стаички напълно го задоволяваха. В едната беше кабинетът с библиотеката, телефона и персоналния компютър, в другата — спалнята. Два пъти в седмицата го навестяваше щатна чистачка, миеше пода, бършеше прахта и взимаше бельото за пране. Феликс Захарович не се оплакваше от условията си на живот.

Връщайки се от гробищата, той сложи чайника на котлона, приготви си сандвич със сирене, сипа си чаша минерална вода и я изпи. После отиде в кабинета и пусна компютъра. Докато се зареждаше програмата, Феликс Захарович успя да си налее чашка кафе, сложи я на дървения поднос, добави чинийката със сандвича и отнесе всичко в кабинета. Там седна в любимото си кресло на колелца, отхапа парченце от сандвича и го прокара с глътка кафе. После защрака по клавишите на компютъра. На екрана се мяркаха цифри, символи, рисунки. Феликс Захарович се добра до нужния прозорец, набра датата, облегна се назад в креслото и зачака. Успя пак да си отхапе от сандвича и да пийне кафе, преди в прозореца да се появят цифрите на телефонен номер. Без да отмества очи от екрана, Феликс Захарович придърпа телефона и набра посочения номер.

След седем сигнала се включи телефонният секретар.

— Говорите с диспечера — произнесе автоматът. — Ако имате съобщение, говорете след сигнала. Благодаря.

Феликс Захарович изчака сигнала й произнесе:

— Съобщение на Франта. Срещата с Василиска се състоя в Зеления парк. Василиска, изглежда, се е разболял. Горкият е хванал вирусен грип. Мариноването на краставиците продължава по план, но Бригадира своеволничи, нарушава разписанието за деня. Въпрос по същество: какво го свързва с номер сто и шест от ценоразписа? Степен на важност на въпроса — умерена.

И затвори.

9.

Отивайки на гости у Лара, Ирина беше по-нервна и от мен. С придобиването на новите си форми тя разви комплекси и ми се налагаше по десет пъти на ден да й обяснявам непреходната красота на бременните жени. Освен това й избиха петна на бузите и тя напълно безуспешно се опитваше да ги прикрие с козметични средства. Аз се подсмивах, а тя много авторитетно ми обясняваше, че бъдещите майки не трябва да бъдат нервирани, защото всичко се отразява на детето.

— Е, скъпа, това вече е шантаж — заявих решително. — Може да не съм прокурор, но уважавам законите и да ми се въздейства чрез криминален натиск е безполезно.

Този ден пролетта отново отстъпи, водейки ариергардни боеве, и вятърът подмяташе по улицата парцали мокър сняг. Карах много внимателно и предвидливо настаних жена си на задната седалка, откъдето тя ме засипа с въпроси за изминалата седмица, през която си почиваше от мен на вилата. Разказах й много подробно за свидетелката Люся Бердянская, с която бях установил отношения, и тя се подсмиваше не особено искрено. Смяташе, че останал за известно време без нейната женска ласка, непременно ще се отдам на порочен живот.

Лариса Колесникова живееше във висока сграда на площад „Въстание“, понеже принадлежеше към рода на някакво университетско светило. Светилото й се падаше дядо, който беше умрял преди петнайсет години, и в апартамента заедно с единствената дъщеря живееха таткото и майката. Родителите участваха във вечеринката на равни начала и към края на вечерта таткото добре се накваси. Отношенията на Лара с родителите й се определяха, първо, от това, че беше единствено дете и, второ, че те самите в известен смисъл си оставаха деца поради дългия период под крилцето на именития родственик. Таткото гаврътна трета чашка водка и ме покани да поиграем на компютърна игра, програмирана от самата Лара в свободното й време. Майката пък се зае изцяло с Ирина, тъй че в края на вечеринката се оказаха едва ли не най-добри приятелки.

Митът за романтичните отношения между Лариса и Серьожа Семенихин рухна веднага. Серьожа изобщо го нямаше, но за сметка на това присъстваше някакъв младеж, като че ли излязъл от епохата на моето юношество. Той бе дългокос и небрежно облечен, освободен от маса условности, и си изкарваше прехраната, като продаваше на чужденците изписани матрьошки на Арбат. Лариса го обожаваше, но в това обожание почувствах нещо близко до отношението към любимото плюшено мече. Избраникът й се казваше Жак, но отговаряше и на Яша. Отначало от пошлата му екзотичност ме лъхна скука, но когато се зае да разобличава компютърното мислене на любимата си, започнах да го уважавам. Лариса се усмихваше щастливо, поглеждайки ме с гордост. Впрочем колкото и да бяха забавни отношенията им, не виждах в тях никаква перспектива.

Освен домакините и Жак присъстваха още приятели и приятелки, много от тях усилено жвакаха дъвка, но аз вече не виждах предизвикателство в това. Да си призная, бързо се размекнах и се потопих в смирено благодушие.

— Знам какво си мислите, Александър Борисович — ми каза Лариса, когато общуването на масата се разпадна на малки компании.

Тъй като в момента си мислех откъде да взема назаем сто хиляди, за да подсигуря бъдещата майка с плодове (във вазата на масата сред портокалите се беше разположил разкошен ананас), нейната забележка не можеше да не ме удиви.

— Нима? — казах аз и вежливо се усмихнах.

— Разбира се — отвърна Лара. — Надявахте се да се намерите в царството на аритметическата бездуховност, нали? На лицето ви е изписано разочарование.

— Не гневете Бога, Лара — казах аз. — Вечерта е прекрасна, вашите родители ми харесват, във възторг съм от приятелите ви, а женихът ви е просто прелестен.

Тя се усмихна радостно и разбрах защо така настойчиво ме канеше на рождения си ден. Страстно й се искаше да покаже тази страна от живота си, така далечна от образа, който си бях създал.

— Жена ви също е много приятен човек. С какво се занимава?

— Странно, че не знаете — казах аз. — Музикантка е.

Незабавно възникна идеята за импровизиран концерт и ние махнахме калъфа на рояла, наличието на който би могло да даде представа за размерите на хола им. Ирина започна решително да се дърпа, позовавайки се на липсата на практика, и някой от приятелите на Лара се нагърби с началото на концерта, изпълнявайки много приятна джазова импровизация. Това успокои Ирина и тя седна пред инструмента, за да изсвири някаква своя пиеска в подражание на Шьонберг. Ненавиждах Шьонберг от дън душа, но благовъзпитаната публика се преизпълни с благодарност за приобщаването към атоналните експерименти. След това ме зарадва с изпълнението на потпури върху теми на „Бийтълс“ и даже предизвика аплодисменти, изящно изпълнявайки Шопен. Всичко това се свърза по някакъв странен начин и от обикновена запивка вечерта се превърна в снобско парти.

Серьожа Семенихин все пак се появи, но по-късно, когато пиенето на масата свърши и минахме на чай с различни видове торти. Той също беше свой тук, познаваше се с всички, освен с жена ми и докато се запознаваше с нея, напълно оправда предварителното ми мнение. Усмивката му можеше да служи за образец на жителите от леденото царство. След това, докато пийваше кока-кола, той ми съобщи между другото:

— Александър Борисович, днес бях на „Петровка“, при нашия Дроздов. Имат компютър много по-добър от нашия и пряка връзка с мрежата на МВР.

— И са те пуснали там? — удивих се аз.

— Нали е събота — каза той. — Този Дроздов е направо гений в проникването на недостъпни места.

— Никога не бих си го и помислил — казах аз.

— Напипахме това-онова.

— Е? — попитах аз.

Той спокойно отпи още глътка кола.

— Този „Макаров“ се издирва. Откраднат е при убийството на милиционер в Краснодар преди година и половина.

Не отговорих веднага, осмисляйки информацията. Наоколо гостите се веселяха, свиреше музика, някой танцуваше. Ирина си шушукаше с майката на Лариса, вероятно тя споделяше с нея полузабравения си опит.

— Това ли е всичко?

— Не. С него са убити още четирима души, освен нашите.

Делото потръгна, помислих си аз. Историята започваше в Краснодар и трябваше веднага да отидем там.

— Благодаря, Серьожа — казах аз. — Това е много важно. Само че защо си се захванал с допълнителна работа, без да уведомиш ръководителя, тоест мен?

— Дроздов ми се обади сутринта вкъщи — поясни Семенихин. — Не можех да изпусна такъв случай.

— А Грязнов знае ли?

— Разбира се, нали той ни насочи натам.

Докато аз се готвех за светското събитие, момчетата работеха. Чак ми стана неприятно от това и казах:

— Както и да е, за Краснодар ще трябва да замина аз. Дроздов е гений, казваш?

— В своята работа — поправи се Серьожа. — Но е много своеобразен при общуването с околните.

Кимнах.

— Значи точно той ще дойде с мен. Ще пообщуваме.

Тръгнахме си първи от вечеринката, защото състоянието на Ирина ни оправдаваше, а Лариса и Жак ни изпратиха. Жак ми отдаде чест на сбогуване, като допря два пръста до периферията на широкополата си шапка в стил „Б.Г.“5 и се изпъна като струна, а Лариса се разцелува с Ирина. Всичко беше много мило, но малко се срамувах за подозренията си.

Прекарахме неделята в разходка из града и Ирина сама предложи да се отбием у Меркулови. Едно време тя учеше Лида, дъщерята на Костя, на основите на музикалната грамотност. След редица съвместни приключения Меркулов я смяташе едва ли не за роднина. Звъннах на Костя от автомат и Лида, която страшно се зарадва на обаждането ми, каза, че го няма, извикали го на някаква извънградска среща на високо равнище. Обсъдихме тежката участ на нашето отговорно чиновничество, но аз отмених визитата. Когато се върнахме вкъщи, се обади самият Костя.

— Защо не изчакахте? — питаше той със съжаление. — Толкова отдавна не съм виждал Ирина, пък и Лидочка щеше да се зарадва.

— В положение сме — напомних аз, чувствайки, че използвам този коз прекалено често. — Нищо, това беше редовната разходка на малкия хипопотам. — Ирина незабавно ме прасна по тила за това определение. — Но исках да докладвам, че следствието не дреме.

Разказах му за находката на Семенихин и Костя разбра всичко както трябва. Изобщо рядко имахме разногласия по провеждането на следствените действия.

— Въпросът е, свързан ли е този „Макаров“ със „стрелците“? — каза той. — Може би е случайност?

— Чакай, дай първо да се оправим с краснодарската история. Трябва да изясним кого са убили там, защо и кой е замесен.

— Ела утре сутринта — каза Костя. — Но наистина сутринта, а не към дванайсет. Утре ще ми се изтърсят едни французи, няма защо да те виждат. В понеделниците си особено изразителен.

— Винаги съм изразителен — казах. — Но утре смятах да ходя в Краснодар.

— Ще успееш — измърмори Костя. — Поздрави жена си и майка си!

Поздравих майка си, когато вечерта закарах Ирина на вилата. Времето беше отвратително, не исках да се връщам в тъмното по хлъзгавия път и останах там за през нощта. Половината нощ Ирина ми излага съмненията си относно предстоящия процес на детераждане и ми се наложи да го изтърпя, защото помнех за влиянието на нервното състояние на майката върху психиката на детето. Даже и да не го помнех, тя ми напомняше не по-малко от два пъти на час. Заспах с мисълта, че новороденото същество трябва да е оградено от възможните кавги на родителите, разгорещените им спорове или повишения тон. Остро ми се прииска да се родя отново.

Утрото с нищо не беше по-добро от вечерта, времето си оставаше отвратително и се влачих повече от час до прокуратурата. Меркулов се оказа на съвещание при генералния, но заповедта за командировката ми в Краснодар съществуваше и вече беше подписана. Докато получавах парите в счетоводството, ме намери Галина Викторовна, секретарката на Костя, и ми предаде спешно повикване. Едва успях да се обадя в криминалната, за да се свържа с прословутия Дроздов, и той самодоволно ми каза, че вече е резервирал два билета за самолета. Здраво ме закопа.

В кабинета си Меркулов говореше с някого по телефона, но като ме видя, ме повика с пръст и каза в слушалката:

— Моля да ме извините, звъннете пак след един час, имам спешно оперативно съвещание.

Той затвори и ме погледна.

— Излитам след час и половина — казах аз. — Имаш ли някаква връзка в Краснодар?

— Ще се обадя — каза той. — Нали не си казал на никого за срещата ни в Белия дом?

— Трябваше ли? — попитах.

— Ти, младежо, не разбираш съвсем нещата — търпеливо произнесе той. — Затова се придържай към моите преки разпореждания. Мълчи си за нашия доброжелател, става ли?

— Костя, за пети път ме караш да си припомням този разговор — казах аз. — А паметта ми е лоша и този процес е мъчителен за мен. Какво толкова е казал?

— Каза повече, отколкото искаше — мрачно измърмори Костя. — Между другото вече направих справка. Егор Алексеевич Синюхин е умрял през август деветдесет и първа година.

— Преди или след? — попитах аз.

— След.

— Във връзка с него?

— Не знам.

— Значи дядото сее пошегувал с нас?

— Не мисля — поклати глава Меркулов. — Нали си спомняш, той каза, че трябва да проявим настойчивост. Не може да не е знаел за смъртта на стария си приятел и ни е насочвал не към човека, а към фактите. Трябва да се поразровим.

— Помози Бог, Константин Дмитриевич — казах аз. — Колкото до мен, предполагам, че дядото се правеше на важен. Човек от време на време иска да се почувства съпричастен към тайните на битието.

— Това не значи, че тайните на битието не съществуват — отвърна Меркулов.

— Когато се върна, ще ми разкажеш какво е имал предвид — казах аз.

Дроздов пристигна с патрулна кола и това значително опрости придвижването ни до летището. Страхувах се, че ще отменят полетите, но ни провървя, самолетите летяха. От летището се обадих на Семенихин, назначих го за свой временен заместник и го помолих да проведе системен анализ на фактите, за да можем да класифицираме нашите убийци. Предполагахме наличието на четирима-петима заподозрени, но компютърът можеше да си направи своя сметка. За системния анализ чух сутринта по радиото, докато се връщах с колата от вилата, и ми се дощя да поразя Серьожа със своята компетентност в сферата на неговите проблеми. Той реагира хладно, както обикновено.

Старши лейтенант Дроздов междувременно намери някакво четиво за из път. Колкото повече го наблюдавах, толкова по-малко го разбирах. Този човек вероятно беше роден актьор, но непонятно защо бе дошъл в правоохранителните органи. Той съвсем свободно се прехвърляше от образ на образ, от време на време сменяйки ги радикално. При първото си появяване ни порази всички с простотата си, но покори след това Серьожа Семенихин със своята невъзмутимост, когото го вкара в компютърната зала на Московската криминална милиция. Явно те все пак бяха нарушили някои инструкции, но нямаше пострадали. Сега предугаждаше всичките ми желания, даже ми поднесе бутилка минерална вода.

— Как се казваш, Дроздов? — попитах аз.

— Василий, другарю Турецки — отвърна той. — Може просто Вася.

— И с какво се занимаваше у вас в Свердловска област? — попитах аз.

— Борех се с престъпността — отвърна той с готовност. — Искате ли да ви разкажа как ме внедряваха в банда гастролиращи взломаджии?

— И внедриха ли те? — запитах аз, подозирайки, че това са фантазиите на провинциално ченге.

— Тъй вярно, внедриха ме — скромно склони глава Дроздов. — Аз им станах главатар. Колко награбихме — страшно е да си спомни човек.

— Как така? — не разбрах аз.

— Ами работехме, насочвани от стопанската милиция — усмихна се той. — Лотария с гарантирана печалба, с други думи. Сега лежат и едните, и другите. Тоест и обирджиите, и жертвите им.

— Според мен, Вася, теб затова и са те изпратили в Москва, защото си се преборил с цялата престъпност у вас в Свердловска област — казах аз.

— Не — въздъхна Дроздов. — В една област се оказах по-слаб, отколкото си мислех. С проституцията така и не успях да се справя.

Много ми се искаше да се разсмея, но достатъчно ясно разбирах палячовщината му и затова само го потупах ободряващо по рамото.

— Като ми дойде отпуската, Вася, и ще тръгнем заедно да се внедряваме в тази ваша проституция.

Тук той се разсмя, разкривайки се за момент, и се оказа наистина непосредствен и весел човек. Помислих си, че ненатрапчивата му клоунада излиза някъде от дъното на душата му, където извира хумористична жилка. И реших да приема новия оперативник заедно с целия му провинциален багаж.

10.

Връщайки се от работа в жилището на Нина, Аня вече започваше да се чувства у дома. Тя разбираше, че Нина няма винаги да бъде така търпелива и приветлива, но защо трябваше да се тормози за бъдещето? Възхищаваше се от Нина до преклонение. Беше искрено влюбена и не й се искаше да мисли какво би казала за това самата Нина.

Аня никога не се замисляше за повече от няколко дни напред и може би от това идваха и всичките й проблеми. Омъжвайки се едва на шестнайсет години, тя получи почти шоково разочарование от първата съпружеска близост и се разведе със също толкова неопитния си мъж още преди да навърши пълнолетие. Възпитана с еротичните сцени от чуждестранните филми, тя очакваше екстаз още от първите докосвания и след като не го получи, просто се изплаши. Още докато беше омъжена, търсеше удовлетворение в случайните връзки със състудентите от института й при това се сдоби с такава репутация, че я изключиха за безнравствено поведение. Вече след развода, останала сама в отделно жилище, имайки пълната възможност за разгулен живот, тя се укроти и започна да работи в някакво солидно учреждение, където я уреди баща й, разведен с майка й и отдавна женен за друга. Тя позволи на своя началник, солиден женен човек, да я съблазни, и той правеше любов с нея в служебния си кабинет през обедната почивка. Изобщо не го харесваше, но искаше непременно да го завлече, да му съсипе живота, да разруши семейството му. В лицето на този преуспяващ дребен чиновник тя отмъщаваше и на баща си, и на бившия си съпруг, и на всички мъже, които я бяха използвали. Но опитът не й стигна за значителна интрига и историята завърши с нейното уволнение. Баща й отново й намери някаква синекура и след кратко успокоение тя започна отново да си търси мишени, но тогава я хвана Льоша, който най-малко мислеше как да й достави удоволствие. Той я владееше не толкова в леглото, където тя така и не успяваше да преодолее уплахата си и само се преструваше на задоволена, колкото, мачкайки волята й. Доставяше й наслада, като ежедневно я унижаваше и потискаше. Тя смътно съзнаваше, че не е хубаво да получаваш удоволствие от това, но какво да се прави, щом й беше приятно. Даже когато той пред очите й шибаше дебелата Надюха, тя изпитваше не болка, не обида, а възторга на унижението. А когато я биеше, се случваше нещо подобно на онзи екстаз, за който мечтаеше.

Но все пак трябваше да признае, че Льоша прекалено лесно я прецени и презирайки я вътрешно, се гавреше с нея, с чувството й, със сладкото очакване на болката. Започваше да осъзнава, че животът с този човек ще завърши с трагедия, а той със сигурност не би позволил нещастието да настигне него. Значи щеше да й се наложи да страда, и при това немалко. Точно затова появата на Нина за нея беше светъл лъч. Нощем, притискайки се към спящата Нина, Аня усещаше истинска страст, до сълзи й се искаше да я гали, да я целува и да я милва, но нямаше опит в женската любов, а и се боеше от реакцията на Нина. Беше й приятно да е под волевия натиск на Нина, но не искаше да я загуби. Любовта й си оставаше несподелена. И дори когато се случи онзи кошмар с изнасилването, когато тя самата като че ли предаде любимата си, всъщност й се струваше, че това е и за да разтърси Нина, да й докаже колко е гадна мъжката любов и по този начин да насочи вниманието й към нея, търпеливата и смирена Аня.

Нина смътно усещаше нарастващото привличане от нейна страна и след първото чувство на отвращение дори успя да свикне с необяснимото раболепие на Аня, към уж случайните й докосвания, към целувките по бузата. При това тя още помнеше ласките на любимия си съпруг и дори в мислите си не можеше да се приближи към тази тема. За нея Аня беше болно и развалено момиче, а и бременна отгоре на всичко, така че много неща й бяха простени. Нина си имаше работа, която я поглъщаше изцяло, и нямаше за кога да се разсейва с дребни неприятности. Даже зверски изнасилена, тя не предприе никакви мерки, отлагайки ги за после, за след работата.

През тези дни тя бе плътно заета с подготовката. Изучаваше обстановката, подготвяше си пътищата за отстъпление, легендата при евентуално задържане. Депутатът Кислевски не подозираше нищо и продължаваше да се суети, да си прави далаверите, да похапва в ресторантите и да спи с разкошни проститутки, а междувременно краят му неминуемо приближаваше.

Веднъж, докато извършваше редовното наблюдение над клиента, тя внезапно откри, че го следят. Сива волга с частен номер следваше депутатския мерцедес почти паралелно с москвича на Нина. Това я разтревожи, тя насочи вниманието си към конкурентите и даже забеляза как те разговарят с някого по радиотелефон. Трябваше да бъде особено внимателна, за да не привлече случайно вниманието им, но тя имаше опит и се справи. Неизвестните проследиха Кислевски чак до Измайловския парк, след което, отново провеждайки разговор с някого по радиото, направиха обратен завой и си заминаха. Заинтригувана, Нина излезе от колата и тръгна след разхождащия се депутат.

Той вървеше, съпровождан от телохранителите си, и при това съвсем не като на разходка, а бързаше. На територията на парка имаше някакво административно здание с ограда. Кислевски влезе вътре, след като размени няколко думи с пазача на вратата, а телохранителите останаха отвън. Той прекара вътре около час, излезе ядосан и даже се развика за нещо на телохранителите. Нататък денят му продължи по разписание.

Вечерта Нина набра от външен телефон номера, чрез който се свързваше с Феликс. Както обикновено, насреща имаше телефонен секретар и тя разказа за следенето на депутата, спомена номера на колата и описа къщата на територията на Измайловския парк. В момента, когато смяташе да затвори, неочаквано се включи Феликс:

— Ало, Бейби! Спри да ходиш след него, чуваш ли? В събота ще си е там със сигурност. Проверено е.

— Кой го следи? — попита Нина.

— Ще проверя, но това е от тези работи, в които не бива да се навираме.

— А сигурен ли си, че в събота няма да го следят? Не искам да ме засекат.

— Сигурен съм — измърмори Феликс.

Нина разбираше, че няма нужда да знае всички подробности по работата, но не можеше да понася да се натъква така на мълчалива стена. Разговорът с Феликс остави у нея силно раздразнение.

В четвъртък вечерта Аня изпитваше особено томление и когато уморената Нина се върна вкъщи вечерта, тя се реши да й сипе в чая стрита таблетка приспивателно. С някакъв вътрешен трепет тя си представяше картини на умопомрачителни усещания, предвкусвайки най-изисканата наслада. Нина изпи чая си машинално, обърна внимание на необичайния вкус, но не реагира. На масата спореха за това, трябва ли да се подава жалба срещу изнасилвачите или не. Аня горещо доказваше, че трябва, а Нина свиваше рамене и си мълчеше. Тя се почувства сънена и отиде да спи, а Аня остана да мие съдовете. Вълнуваше се като момиченце преди първата си среща, дори счупи една чаша.

Нина спеше. Спеше и след като Аня я целуна по шията, прегърна я и се притисна към нея. Тя не чувстваше как Аня лижеше тялото й с горещия си език, как се триеше в нея, наслаждавайки се на извратеното усещане за близост, как впиваше устни в зърната на малките й гърди и изпадайки в истерия, плачеше, забила нос в долната част на корема. Тя спеше, а Аня изпитваше непознато досега наслаждение, напълно обладавайки любимия човек.

Впрочем на сутринта Нина почувства нещо, защото поглеждаше Аня с подозрение. Преди да отиде на работа, Аня приготви кафе, направи пържени филийки, даже успя да измие пода, а Нина я наблюдаваше мрачно и се опитваше да разбере какво е станало.

Аня се облече и се наведе да я целуне.

— Това е, аз тръгвам.

— Чакай — каза Нина прегракнало. — Донеси ми вода.

Аня донесе чаша вода, подаде й я, и Нина каза:

— Седни, Аня.

— Нинуля, закъснявам — жално каза тя, но седна.

Нина я гледаше втренчено.

— Мислиш, че спях ли?

Аня страшно се изплаши.

— За какво говориш?

— Говоря за миналата нощ — каза Нина. — Не ти ли стига, че любовниците ти ме изнасилиха, ами и ти реши да вземеш участие?

— Нинуля, мила… — смънка Аня, чувствайки, как на очите й се появяват сълзи.

— Аня, това е гадно — каза Нина с гримаса.

— Извинявай… — измънка Аня.

— С какво ме упои?

— С приспивателно — призна Аня. — Това не е опасно, аз самата често го използвам.

— Но защо?

Аня не издържа и се разплака.

— Не разбираш ли? Аз… Аз те обичам!… — Тя зарида.

Нина я гледаше с неподправен ужас, както се гледа прокажен.

— Никога няма да мога да го разбера — каза тя.

— Няма вече — изхлипа Аня. — Честна дума, Нинуля… Само не ме гони, моля те! — Тя ридаеше горчиво и безутешно.

Нина нямаше желание да я утешава. Тя действително бе смаяна. В тежкия нощен сън чувстваше, че някой я мачка, целува и лиже, но нямаше сили да се събуди и да спре този ужас. Едва на сутринта, спомняйки си нощните преживявания, тя изведнъж разбра какво е станало, че всички тези упражнения са били любовните излияния на плахата и трогателна Аня. Че това момиче, което би могла да убие с един правилно насочен удар, я е използвала като надуваема кукла за насладите си. Не можеше да го разбере, не изпитваше нищо, освен отвращение, но гледайки плачещата Аня, не се решаваше да я изгони.

— Добре, тръгвай — каза тя с въздишка. — Довечера ще говорим какво да правим оттук нататък.

— Нали няма да ме изгониш? — попита Аня с надежда.

— Ще видим — каза Нина. — Хайде тръгвай. Че ще вземат пак да те изхвърлят от работа, после какво ще правиш…

Аня й се усмихна жално, избърса се с кърпичка, стана и си тръгна с наведена глава.

Нина взе душ, облече се и седна да закуси. Нощните преживявания я напуснаха като досадна дреболия, а трябваше да се мисли за утрешния ден. Утрешният ден беше събота.

Звънна телефонът и тя вдигна слушалката. Тук обикновено й се обаждаше или Феликс, или някой по погрешка.

— Да?

— Шести вариант — дрезгаво произнесе Феликс. — Бързо и чисто.

Той затвори, а Нина продължи известно време да слуша кратките сигнали, опитвайки се да разбере какво може да е станало. Шести вариант означаваше само мястото на среща, а споменаването за чистота предполагаше повишена бдителност, но не беше прието да се правят открити срещи един ден преди акцията. Това значеше, че откритата от нея предишния ден опашка е усложнила ситуацията по някакъв начин.

Шести вариант предполагаше среща на ВДНХ. Там сред дългите алеи лесно можеше да се открие място за отдих. Както обикновено, Феликс беше пръв, въпреки че тя дойде на минутата.

— Отменя ли се? — попита тя вместо поздрав.

Той я погледна със съмнение и въздъхна.

— Ти сама трябва да решиш, малката. Изходните данни са такива: с Кислевски се занимава контраразузнаването. Наврял се е в някаква международна афера, пере нечии мръсни пари и те се ровят около него.

— Вчера каза, че няма да бъдат в басейна — напомни му Нина.

— А днес вече не мога да го твърдя — каза Феликс. — Но те са в самото начало, няма да има глобално наблюдение.

— Ас кого се срещаше в Измайловския парк?

— Онези от ФСК6 го рекетират — каза Феликс. — Поискали са му дял през западните банки. А той ги пратил по дяволите.

— Значи има стабилен гръб — каза Нина.

— Точно това ме притеснява — каза Феликс. — Изобщо това е някаква тъмна история, разбираш ли. Този Кислевски не влизаше в първостепенните фигури от нашия списък, но изведнъж го преместиха. Много бих искал да знам кой е имал изгода от това.

— Престани, дядо — каза Нина. — От самото начало си беше мръсна работа и ти самият неведнъж си ми го казвал. Какво има да се преструваме сега? Ще отида.

— Да, и на мен ми се иска да отидеш — кимна Феликс. — Не ми е приятна мисълта, че започват да използват операцията за лични цели, но същината на работата е такава, че дори и това няма да я провали.

— При теб всичко ли е готово? — запита Нина.

Той я погледна учудено и след това се усмихна.

— При мен винаги всичко е готово.

— Какво си приготвил?

— Твоят любим парабелум — каза той.

Нина се усмихна.

— Знаеш ли откъде идва това название?

— Не. Откъде?

— Не си спомням точно как е на латински… Нещо от рода на „Civis pacum, para bellum“, което означава: „Ако искаш мир, готви се за война.“

— Всичко знаеш бе — усмихна се Феликс, гледайки я с обич.

— Ще се срещнем както винаги, нали?

— Ако не стане нищо непредвидено — каза Феликс. — Ако се случи, ще те намеря сам.

Тя стана от пейката и му подаде ръка.

— Пожелай ми късмет, дядо.

— Късметът е преди всичко точно пресмятане — промърмори той. — Добре де, желая ти късмет.

Тя му махна, обърна се и си тръгна.

Той гледаше след нея и чувстваше и тревога, и гордост. Никога през живота си не беше имал семейство и едва сега на стари години откриваше за себе си почти бащинската радост. И макар ясно да съзнаваше, че това може да попречи на развитието на операцията, тази радост му беше много по-скъпа даже и от най-светлото бъдеще за цялото човечество.

11.

Посрещнаха ни по линия на МВР и затова Дроздов пое инициативата за контактите с местните власти. Сега разиграваше столичен сноб, гледаше снизходително на местните обстоятелства и не търпеше възражения. Трябваше да се види какъв поглед хвърли на жигулито, предназначено да ни закара в града. Направо се натрапваше въпросът: а защо не е мерцедес?

Зам.-началникът на областното управление полковник Коршиков ни прие бързо и в делови стил. Пред очите ни той живо пощрака по клавишите на компютъра си и откри към кого да ни насочи за изясняването на обстоятелствата по интересуващото ни дело. Той самият не знаеше много, тъй като бе дошъл на тази длъжност едва преди половин година, пристигайки в Краснодар от суверенен Казахстан, но явно делото беше вдигнало шум.

— Било е не просто убийство на милиционер — обясняваше ни полковникът. — Било е нагло и зверско убийство. Пред очите му са измъчвали до смърт малките му деца, можете ли да си представите? После жестоко са убили самия него. Жена му впоследствие полудяла.

По негова заповед се появи някой си майор Демьонок, кадровикът на управлението, на когото бе възложено да ни запознае с подробностите.

— Видя ли го как щракаше на компютъра? — казах на Дроздов. — За пръв път в живота си виждам началник да знае къде да натиска.

Майор Демьонок измърмори в отговор нещо неясно, а Дроздов се усмихна широко.

— Доверчив човек сте вие, Александър Борисович — каза той. — Информацията си я имаше на екрана още отпреди, трябваше само да натисне който и да е клавиш. Съвсем прост фокус, като за пъпеши.

Майор Демьонок внимателно изгледа Дроздов, след което се изсмя и каза:

— Това е вярно.

Той самият, въпреки че принадлежеше към друго поколение, също беше на „ти“ с кибернетиката и Дроздов веднага го плени, задавайки му няколко въпроса на непонятен език. Сега разбрах с какво беше омаял Серьожа Семенихин.

— Впрочем да оставим техниката настрана — каза майорът, когато се разположихме в кабинета му. — Ще ви дам оперативното дело за убийството на капитан Ратников и сами ще се запознаете с всички детайли. Трябва да ви кажа, че Коля Ратников ми беше близък приятел. Още не мога да се успокоя…

— Обичам да се запознавам с документи — казах аз, — но още повече обичам да се запознавам със свидетели. Често с интонацията си, с отношението си към случилото се хората говорят повече, отколкото думите им. Разкажете ми със свои думи, господин майор.

Забелязах как той малко се стегна. Уставните отношения още не предполагаха обръщението „господин“, но вече го внедрявах където можех. На някои това се харесваше, на други не. Демьонок явно не беше свикнал.

— Коля Ратников работеше в органите, както се казва, още от млада възраст. Баща му беше ветеран от милицията, майка му също работеше в нашата система, даже жена му и тя беше инструктор в градското управление. Прекрасно семейство беше.

— Разкажете ми за убийството — помолих аз. — Какво беше това, случайно нападение, отмъщение или какво?

— Кой знае — въздъхна Демьонок. — Винаги сме смятали, че беше свързано с делото, което водеше. Но следователят установи нападение с цел грабеж.

— Делото прекратено ли е, или замразено?

— Делото е прекратено поради смъртта на обвиняемия — каза Демьонок. — Главният заподозрян скоро беше убит при загадъчни обстоятелства.

— Какво разследваше капитанът?

— Някакво тъмно дело за криминални машинации в структурите на властта. Бяха замесени и административни органи, и престъпни групировки в Москва и даже в чужбина. Ставаше дума за много големи пари, така че имаше за какво да го убият. Не разбирам обаче защо не се смилиха над децата.

— Това дело също ли беше закрито?

— Не веднага. Апарин, следователят от прокуратурата, с когото работеше Коля, го повишиха, и след това делото се закри. Сам знаете как става.

— Точно тогава ли е бил откраднат служебният му пистолет?

— Да, Тъй като разследваше такова дело, той постоянно носеше пистолета си в кобур на рамото. Кобурът беше там, но празен.

— Къде се случи това?

— В къщата на Ратникови извън града, по-точно в селото. Селото е малко, но на подходящо място, често сме правили пикници там. Беше почивен ден и цялото семейство се изнесло натам. Както си му е редът, забравили нещо и жена му се върнала с колата в града, за да купи нещо от магазина. Съседите дадоха показания, че пред къщата спрели едновременно три коли. Една бабичка чула викове и се осмелила да се приближи. Изпъдили я още на вратата на двора, при това грубо, с псувни. Един от съседите имал телефон и се обадил в милицията, а когато пристигнаха, всичко вече било свършило. Даже имаше граната на входа, подарък, тъй да се каже, добре, че кварталният се оказа наблюдателен човек.

— А жена му?

— Дошла по-късно. Можете да си представите какво е преживяла.

— Полудяла е, така ли?

— Така казват. Отдавна не съм я виждал, но всеки път, когато я видех, се ужасявах. Някак почерня, стана съвсем дива, за нищо не можеше да говори, освен за Коленка и децата. Често си мисля, че може би за нея щеше да бъде по-добре да се окаже заедно с тях тогава.

— Измъчването на децата ясно показва, че престъпниците са търсели нещо. Какво даде оперативната разработка в това направление?

— Нищо. Апарин установи, че Ратников не би могъл да разполага с никаква сериозна информация и може да става дума само за недоразумение. Така да се каже, за дезинформация. Налице е немотивирано убийство.

Кимнах и погледнах Дроздов. Той с невъзмутим вид отбелязваше нещо в бележника си, но усещайки погледа ми, се прокашля и запита:

— Кажете, Артьом Иванович, родителите на капитана живи ли са?

— Бащата умря още преди този случай — каза Демьонок. — А майката легна болна след всичките тези ужаси. Скоро също си отиде, както се казва. Тя обожаваше внуците си, а след такова нещо…

— Възможно ли е да е държал нещо у роднините си, у близките?

— Проверявахме… Разбирате ли, той беше такъв човек! Всички го обичаха и затова всички искаха по-скоро да открият убийците. Затова паралелно с официалното следствие ние, неговите приятели, провеждахме негласно разследване. Разработихме немалко линии, до които следствието така и не стигна.

— Например? — заинтересувах се аз.

Демьонок сви рамене.

— Например ревност. Жена му, Нина, макар и да не беше красавица, но привличаше, знаете ли. Някога, преди сватбата, се е познавала със самия Соснов.

— Кой е самият Соснов? — сухо, както подобава на столичен оперативник попита Дроздов.

— Нашият депутат — поясни Демьонок. — Заседава във Върховния съвет, възглавява комисията за борба с организираната престъпност. Тогава още беше комсомолски лидер, преустройваше всичко тук, така че го знаеха даже в Москва. Излезе от партията един от първите. С две думи, голям човек.

— И какво? — попитах аз. — И тази версия ли разработвахте?

Демьонок въздъхна тежко.

— Негласно. Нашите този Соснов не го обичат особено, така че се заинтересуваха. Станало е по време на ваканцията на парламента, Соснов им е бил на гости предишния ден — това е цялата версия. Не сме го разпитвали, сами разбирате.

— А срещал ли се е с вдовицата? — попита Дроздов и за пореден път си отбеляза нещо в бележника.

— Ами само на погребението. Той самият сега е женен, и при това сполучливо…

— Добре — обадих се аз. — Останалото го има в делото. Казахте, че главният заподозрян е бил убит при загадъчни обстоятелства. Какво значи това?

— Намериха трупа му в реката — започна да обяснява Демьонок. — Но когато се заеха с разследването, откриха три огнестрелни рани, причинили смъртта. Възстановиха събитията, намериха всички членове на компанията, в която този тип е пиянствал предишния ден, и установиха, че там всеки подозира другите. Били са пияни, иди разбери.

— Добре, а оръжието, с което е извършено престъплението, намери ли се?

— Онези идиоти, като се събудили на сутринта, решили да потулят работата и изхвърлили гилзите и куршумите в реката заедно с покойния. Специалисти, знаят кое какво е. И убийството така и си виси досега. Следствието е замразено.

— Чиста работа — отбеляза Дроздов. — А у вас никакви съмнения ли не са възниквали?

— Възникнаха — кимна Демьонок. — Цялата оперативна част на градското управление бяха приятели на Коля Ратников и нищо не би им струвало да застрелят убиеца-маниак. Още повече че се оказа замесено и местното управление на КГБ.

— Това пък по какъв начин?

— После, когато ги реорганизираха, се оказа, че те също са се интересувалия от Щърбавия. Бил е в списъка на нещатните им агенти. Не знам само как са го използвали.

Дроздов чак подсвирна. Като човек от провинцията, той още не беше свикнал с присъствието на Големия брат в особено важните дела. Лично мен това не ме учуди.

— Но е имало три коли със съучастници — напомних аз. — Намерихте ли някого от тях?

— Нещата стояха така — започна да обяснява Демьонок. — Цялата тази компания, далавераджии и криминални престъпници, действително е била осъждана по материали от негово разследване. Събрали се, напили се и тръгнали да се разправят. Не е имало сериозна организация на престъплението, поне според версията на следователя. Хората, които разбират, ги смущаваха доста неща, например особената жестокост, но след смъртта на главния боклук решиха да не ровят.

— Разумно — подигравателно произнесе Дроздов. — Защо да безпокоим хората? Нека убийците се разхождат на свобода!

Демьонок го погледна замислено.

— Работата е там, че всички са се разбягали насам-натам. Изплашили са се.

— И не беше възможно да ги откриете, така ли?

— А защо? Делото беше прекратено предвид смъртта на обвиняемия.

— Всичко това е много любопитно — прекъснах аз препирнята им. — Значи следствието е разполагало с данни за всички участници в престъплението?

— Да, разбира се — мрачно потвърди Демьонок. — Има ги и в оперативното дело, и в следственото.

— Добре — казах аз. — Ами „Макаров“?

Демьонок ме погледна въпросително.

— Какво „Макаров“?

— Дойдохме при вас по следите точно на този „Макаров“ — поясних аз. — Изплува в Москва, в редица случаи на неразкрити престъпления. Установихме, че и при вас е стрелял доста.

— Извинете — каза Демьонок. — Не съм запознат със случая. Това със сигурност ли е нашият „Макаров“?

— Със сигурност — потвърдих аз.

— Бих искал да знам, кой ли мръсник го използва? — произнесе Демьонок. — Може би някой от нашия списък?

— Ами покажете ни списъка — предложи Дроздов.

Демьонок сви рамене, взе предварително приготвената папка с оперативното дело за убийството на капитан Ратников, отвори я и я попрелисти.

— Ето списъка. Да ви го прочета ли?

— Бъдете така добър.

Той започна да чете:

— Виктор Юхнович, по прякор Щърбавия, Андрей Овчинников, по прякор Петела, Владимир Райзман, Николай Савелиев, Пьотър Черкасов, Вълкодава…

— Петечка — казах аз, изведнъж спомняйки си този прякор.

— Да, Петечка — каза Демьонок. — А вие откъде знаете?

— Казахте Райзман, Владимир. Вижте не е ли Владимир Михайлович.

Без дори да погледне, Демьонок отвърна:

— Точно така, Михайлович. Познавате ли го?

— А няма ли Ашот Маркарян? — попитах.

Демьонок бавно затвори папката и отговори:

— Има.

— Така — казах аз. — Много интересно… Какво ще кажеш, Вася?

— Хващам се на бас — каза Дроздов, — че гражданинът Щърбавия, или както там му беше името, е бил застрелян с пистолет система „Макаров“, недостъпен за идентификация поради изчезването.

— Искате да кажете, че и него са го убили с пистолета на Ратников? — попита Демьонок.

— Във всеки случай Райзман, Петечка и Маркарян са ги гръмнали именно с него — казах аз. — Това нищо ли не ви говори, господин майор?

Той сви рамене.

— Какво трябва да ми говори?

Дроздов се разкиска противно, правейки се на групенфюрер Мюлер от легендарния филм „Седемнайсет мига от пролетта“.

— Това, другарю майор, трябва да ви говори, че пистолетът може би не е откраднат. Че някой от приятелите на капитан Ратников гърми с този пистолет целия състав на предоставения от вас списък. Имал е много приятели, казвате?

— Много — каза Демьонок. — Цялото градско управление.

— Значи има избор — каза Дроздов.

— Спокойно — казах аз. — Извинете ме, майоре, но не мога да разбера защо на никой от вас не му е дошла наум най-простата версия. Ако зад Щърбавия са стояли кагебистите, кой друг, освен оперативния отдел би могъл да се добере до него? И освен това не ми се вярва, че не знаете нищо за изстрелите от този „Макаров“. Не ни губете времето, майоре, разказвайте.

Той въздъхна тежко, дълго изпускайки въздуха от надутите си бузи.

— Разбира се, има такава версия — каза той. — Три от убийствата с този пистолет са извършени в Ростовска и Волгоградска област и в Ставрополския край. И тримата убити са в списъка, но тъй като тези дела са били разследвани от местните органи, не е правена връзка.

— Но знаете за това — Отбелязах аз. — Защо не сте вдигнали шум? Нали разбирате, че по този начин си навличате подозрение в съучастие?

— Разглеждате тази връзка субективно — каза Демьонок, видимо изчервявайки се. — Защо да не предположим, че се разчистват сметки в престъпните структури? Следствието установи, че пистолетът е откраднат от престъпниците, и нямаме причина да отхвърляме тази версия.

— И един от тях така се е разчувствал, че е решил да опука всички останали — казах аз. — Хубава версия.

— Във всеки случай нещо ги е изплашило — каза упоритият Демьонок. — Даже след като делото бе официално прекратено след смъртта на Щърбавия, те не посмяха да се върнат.

— Колко са общо? — попитах аз и кимнах към папката с делото. — Ще успеем ли да заварим поне някого жив?

— Според нашите сметки са били десет души — каза Демьонок. — Осем от тях са установени, двама не са известни. От тези осем излиза, че седем са убити. Жив е останал известният аферист Григорий Люсин по прякор съответно Люся.

— О — зарадва се Дроздов. — В пандиза особено си падат по такива прякори.

— Местонахождението му е неизвестно — каза Демьонок.

Станах, раздвижвайки схванатите си мускули.

— Ясно — казах аз. — Ще взема със себе си делото, може да намеря още нещо. Сега ще напиша постановление и разписка. Между другото ще трябва да вземем в прокуратурата и следственото дело. А вие, господа, се заемете с анализ на личния състав. Уточнете кой от близките приятели на капитан Ратников е напуснал управлението през това време, кой би могъл да участва в сериите убийства, изобщо потърсете надеждни свидетели.

— Тези подозрения са оскърбителни за личния състав на нашето управление — проговори майор Демьонок, без да вдига очи.

— Така ли мислите? — запитах аз. — А ако си говорим откровено, майоре? Вие самият бихте ли могли да се заемете с това, имам предвид да определите заподозрените сред колегите на Ретников, ако имахте такава възможност?

Той ме погледна изумено.

— Вие занасяте ли ме, другарю специален следовател?

— Какво ти занасяне — въздъхнах. — Аз бих могъл.

12.

В събота сутринта депутатът Кислевски се събуди от кукуригането на будилника. Спящата до него госпожица недоволно промърмори:

— Господи, откъде пък петел?

— Стига приказки — промърмори, ставайки, Кислевски. — Давам ти всичко пет минути, иначе ще те изкарам в коридора както си си. Действай!

Той живееше в ритъм, определян от времето. За да преуспееш в този живот, трябваше не просто да се скапваш, а да се скапваш в темпо. Слабите отпадаха, а той не се смяташе за слаб. Животът му бе посветен на работата, а за дребните удоволствия оставаха само трохички свободно време. Ето например тава маце, не е професионална курва, а работи в сродна фирма, седи пред клавиатурата, схваща кое как е. Свали я, след като я срещна в едно кафе. Две-три реплики очи в очи, и взаимното разбиране е достигнато.

Разбира се, нали тя живееше в същия ритъм.

Когато след пет минути излезе от ваната, тя действително вече беше готова.

— Дори не се измих — смутено каза тя.

— Ще се измиеш вкъщи.

— Ще се видим ли днес?

Приятно му беше да осъзнава, че тя не идва при него заради парите, а заради ласката и вниманието. Кислевски използваше платените услуги, но едновременно презираше тези жени.

— Да, разбира се, довечера сме в Дома на киното — напомни той. — На ресторант след премиерата. Един познат снобар се набута с цял милиард за някакъв филм, а сега прави и банкет по този повод. Смехория!

— Ще минеш ли да ме вземеш?

— Да, но няма да се качвам. Ще ти се обадя преди това да слезеш и да ме чакаш пред входа.

Той бързо се облече, среса се, взе предварително приготвената чанта и излезе, давайки път на момичето.

Телохранителите го чакаха пред входа, с тях също имаше уговорка. Закараха момичето до най-близката станция на метрото, след което се насочиха към Олимпийския басейн на „Проспект Мира“. Единият от телохранителите караше, другият седеше до него на предната седалка, а Кислевски отзад преглеждаше електронния си бележник. Гнетеше го някакво неприятно чувство и притваряйки очи за момент, той се вслуша в усещанията си, опитвайки се да разбере какво всъщност го безпокои. Естествено, помисли си той, кагебистите, копелетата гадни, или как им викаха сега? В днешно време наоколо са само бандити, даже в органите. Какво като са засекли трансфера му? Само да опитат да се приближат! Като разберат на чий път са застанали, веднага ще се укротят. Това го успокои.

Междувременно Нина вече беше на мястото. Тя дойде по-рано, успя да си сложи служебна престилка, взе кофа и парцал и се зае с почистването на помещението. Когато бригадирката попита коя е тя, Нина смело се позова на началничката, чието име бе научила предишния ден. Имаше много работа, така че я приеха без много приказки. Друг е въпросът, че тя беше със светла перука, с пластини в устата, променящи външността й, а лицето й бе покрито с изкуствени бръчки. Дори си беше сложила контактни лещи, изменящи цвета на очите й. Сега изглеждаше на петдесет и това напълно я задоволяваше.

Кислевски се съблече, сгъна дрехите в личното си шкафче в съблекалнята, постоя под душа, обу си банските и тръгна към басейна. Там вече имаше доста хора, но личният му коридор принадлежеше само на него. Сериозно смяташе за в бъдеще да наеме целия басейн само за себе си, но засега такава финансова операция не му беше по възможностите. Плуваше, за да поддържа форма. Пред себе си имаше немалко примери, когато преуспяващ делови човек забравя за физическото си състояние, разплува се, надебелява и много скоро изпада от състезанието с инфаркт или някаква друга болест. Кислевски смяташе да продължава докрай и затова грижата за физическото състояние беше сред приоритетите му.

Нина мина няколко пъти покрай басейна, гледайки го как плува. Правеше го без хъс, старателно, знаейки колко килокалории трябва да изхаби. Телохранителите също бяха тук, облечени, единият стоеше в единия край на коридора, другият — в другия. Бяха с кожени якета, които не можеха да свалят заради кобурите на рамото, и затова и двамата се потяха. Съботните дежурства при Кислевски се смятаха за вид наказание.

Той плува точно петдесет минути. Животът, който водеше, изискваше буквална точност, затова навсякъде старателно се придържаше именно към цифров ритъм. Може би му се плуваше още, а и времето му позволяваше, но цифрите си искаха своето и той излезе от басейна.

На това и разчиташе Нина. Кислевски излизаше десет минути преди края на сеанса и се оказваше сам в банята. Той винаги старателно си взимаше душ, защото знаеше, че водата в басейна е хлорирана и трябва непременно да я отмие от кожата си. Нина влезе в банята, когато Кислевски, вече свалил банските си, стоеше под душа. Той я видя и попита грубо:

— Какво правиш тука бе, дъртачко?

— Работя — отговори Нина.

— Духаш или какво? — изсумтя Кислевски и се обърна с гръб към нея.

Нина се огледа, измъкна от кофата си парабелума със заглушител, вдигна го и стреля. Чу се пукот като от отварянето на кутия бира. Куршумът отнесе тила на преуспяващия депутат и той падна в кабинката, без да успее дори да гъкне. Кръвта потече в канала, смесвайки се с водата.

Нина спокойно се върна, мина покрай басейна, успя да забележи, че телохранителите спокойно тръгват към съблекалнята и излезе от другата страна. Отби се в женската тоалетна и бързо се преоблече, като махна наведнъж перуката, пластините в устата и служебната престилка. Тя прибра всичко в сака заедно с пистолета. Бързо изтри грима и се измъкна от кабинката. После спокойно излезе от сградата на басейна със сак на рамо, както и всички, които идваха тук. Станцията на метрото беше по-наблизо, но тя предпочете предварително избрания маршрут по Олимпийски проспект, с тролейбуса и нататък. След известно време се оказа на крайбрежната улица покрай Москва-река, където се отърва от сака с вещите на чистачка. Пистолетът бе разглобен и отделно изхвърлен в реката. Не останаха никакви доказателства за присъствието й в олимпийския басейн.

За убийството стана известно буквално няколко минути след като Нина излезе от сградата. Някой от следващата смяна плувци мина случайно и забеляза, че Кислевски лежи на пода в кабинката на душа. Водата продължаваше да тече и затова не съобразиха веднага, че е мъртъв. А когато съобразиха, се развикаха. Телохранителите чуха тези викове, нахлуха в банята с пистолети и двайсет минути държаха на прицел голите хора, чакайки пристигането на милицията. Разбираха, че са провалили работата, и затова бързаха да компенсират провала с енергични действия по разследването.

След телефонното обаждане първо пристигна патрулна кола, после извикаха районната оперативна група, а когато те установиха кой е убит, веднага се обадиха в криминалната. Тази събота басейнът беше затворен чак до вечерта. Самата Шура Романова дойде да се запознае с резултатите от предварителния оглед. Грязнов се появи по-късно, измъкнат от зоопарка, където бе завел племенниците си.

— Здраво пипат — каза той на Романова.

— Пак ли твоите „стрелци“? — мрачно попита тя. — Дълго ли ще си играеш с тях, Слава? Къде е Турецки, това дело е негово!

Вместо Турецки там се оказа дежурният следовател от градската прокуратура, който се опитваше да внесе ред в нещата, но тази дейност не изглеждаше перспективна. Грязнов се обади на Семенихин и Серьожа пристигна с такси. Беше взел със себе си и Лара, измъквайки я от къщи, където Жак създаваше семеен портрет на Колесникови върху дъска за рязане на хляб.

— Ето ги господа следователите — каза Грязнов. — Оправяйте се. Само че бързо, защото скоро ще се вдигне такъв шум, че няма да се чуваме един друг.

— Какво смятате да правите, младежи? — попита ги Романова.

— Преди всичко ще разпитаме свидетелите — каза Серьожа.

— Трябва да класифицираме убийството — обади се Лара.

— Подбрахме някои характерни компоненти…

— Ясно — кисело кимна Романова и се обърна към Грязнов:

— Значи, Слава, докато Турецки е на юг, хвани се здраво с оперативната разработка. Нека помощниците му класифицират каквото си искат, ти ми намери тоя гад, поне по описание. Мене още довечера ще ме замъкнат при министъра, няма начин! Съберете ми поне нещо да не ме е срам.

В банята и съблекалнята вече се суетяха експерти, криминалисти, фотографи, оперативни работници, много хора бяха задържани, за да дадат показания, и сега ги разпитваха в различни помещения на басейна. По-късно се изтърсиха представителите на пресата и телевизията. Романова набързо се изнесе и Грязнов се зае да въведе ред в целия хаос. Времето на убийството и средството на престъплението бяха установени бързо, тъй като големият цифров часовник се виждаше от всички, а охраната беше следила внимателно времето. От девет сутринта до десет без десет убитият Кислевски плувал в басейна и го видели поне двайсет души. Не разговарял с никого, влязъл в банята и след осем минути бил намерен мъртъв. Никой не е виждал подозрителни лица, макар че охраната на Кислевски се опитваше да набеди някакъв тип, който се обърнал във фоайето към него с молба да му даде огънче. Персоналът на басейна също не можа да каже нищо, защото текучеството на кадрите беше значително и едва ли не всеки ден се появяваха доста нови хора. Бригадирката се сети за новата чистачка по-късно, когато в края на този ненормален ден проверяваше предадения инвентар. Когото и да питаше, никой не можеше да каже къде се е дянала. Наистина, имаше свидетели, които твърдяха, че са видели милиционерите да я разпитват, но това не беше сигурно. В крайна сметка бригадирката се реши да разкаже на следователите за загадъчната чистачка, макар по време на разказа да стана ясно, че в него няма нищо загадъчно. Идва новата жена, попада на такова нещо — ясно, че се е изплашила и е избягала. Все пак внесоха показанията на бригадирката в протокола и ги включиха към делото.

С делото се зае градската прокуратура, но Грязнов обеща на членовете на групата на Турецки, че когато шефът им се върне, всичко ще отиде при него. Самият майор от цялата суматоха разбра едно: беше извършено поръчково убийство, добре подготвено и отлично изпълнено. Разполагаше с двайсетина описания на хората, излезли от зданието на басейна в краткия интервал от време, когато би трябвало да си тръгне убиецът, но той знаеше колко струват тези описания. Грязнов добре разбираше, че нито едно от тези убийства няма да бъде разкрито, докато не стане чудо, и беше зает само с това, да демонстрира поне някаква работа. Не че не се стремеше да хване неуловимите „стрелци“, но като опитен ловец умееше да чака.

След разпитите Серьожа Семенихин и Лариса отидоха в прокуратурата на компютъра си, за да класифицират все пак убиеца. Ненапразно миналата вечер бяха седели доста след работното време, за да разработят програма за издирване. Сега знаеха, че действат трима професионални убийци, всеки от които си имаше особености. Компютърът усещаше тези особености, въпреки че външно всички убийства си приличаха. След като въведоха пресните данни от убийството на Кислевски, те получиха отговор: характерът на убийството идентифицира изпълнител номер три. Това беше същият убиец, чиито данни напълно се връзваха с престъпленията, извършени с помощта на пистолета система „Макаров“. И въпреки че тази класификация не помагаше особено на следствието, Серьожа и Лариса се почувстваха щастливи след този извод. Радостно си разделиха последната дъвка и доволни от себе си се разотидоха по домовете.

Същата вечер известието за убийството на депутат от Върховния съвет мина по всички телевизионни програми, където съобщаваха новините от деня. Показваха общия вид на басейна, повърхността на водата, коридора, в който плуваше Кислевски тази сутрин, а също и следователя от Московската градска прокуратура, който казваше, че това е гнусно и цинично престъпление, за разкриването на което ще бъдат хвърлени най-добрите сили. Накрая даваха кратки реплики на известни политици, които бяха убедени, че става дума за криминална атака срещу демокрацията. Шура Романова действително бе спешно извикана в министерството, а после заедно с министъра се качиха още по-високо. Председателят на Върховния съвет заяви от екрана, че ако убийците на депутата не бъдат намерени в съответния срок, парламентът ще разгони цялата московска милиция.

Нина се върна вкъщи, когато Аня гледаше по телевизията точно този момент. Председателят на Върховния съвет беше бесен и човек можеше да го разбере, но защо и жлъчният представител на опозицията също беснееше и заливаше с кал московската милиция, беше неразбираемо. Убитият Кислевски далеч не беше един от партийните му съратници.

— Чу ли какво е станало? — попита Аня.

— Убили ли са някого? — запита Нина уморено.

— Някакъв депутат — каза Аня. — Така им се пада, кресльовци.

— Нещо лошо ли ти е направил? — попита Нина.

— Не, защо? — Аня сви рамене. — Просто не ми харесва тази говорилня.

— Това им е работата — каза Нина.

Седнаха да вечерят, но Аня не можеше да се успокои.

— Как мислиш, колко получават за това? — попита тя, намотавайки дългите спагети на вилицата.

— Кой? — каза Нина, въпреки че разбра въпроса.

— Убийците — обясни Аня. — Сигурно не са малки суми, а?

— Тебе какво те засяга? — попита Нина.

Аня известно време дъвчеше макароните, гледайки Нина.

— Разбираш ли — каза тя, след като ги сдъвка, — струва ми се, че също бих могла.

— Да убиеш някого ли?

— Да. А ти?

Нина не отговори.

— Именно… — въздъхна Аня, разбирайки мълчанието й посвоему. — Нужно е особено душевно състояние.

— Яж — каза й Нина и отпи глътка мандаринов сок.

13.

Най-интересното е, че по това време бях наблизо, по-точно извън града, на вилата. Двамата с Дроздов отработихме ударно седмицата в Краснодар, прегледахме списъка на състава на управлението, разпитахме двайсетина души, изобщо насъбрахме материал. В петък се обадих на вилата на съседите, те извикаха майка ми и тя ми разказа, че на Ирина й се присънил някакъв страшен сън и място не може да си намери. С Дроздов обсъдихме ситуацията и решихме, че през почивните дни мога да отскоча до вкъщи, а той ще остане да работи върху издирването на отмъстителя. По това време вече си бяхме набелязали някои интересни фигури и трябваше да търсим следите им спешно, без да прекъсваме работата през почивните дни. Дроздов се зае с това.

Взех нощния полет, рано сутринта си бях вкъщи, качих се на колата и се понесох по Минското шосе извън града. Както си му е редът, Ирина се разрида, като ме видя, и ми се наложи да употребя немалко усилия, за да я успокоя. Опитваше се да ми разкаже съня, който толкова я беше впечатлил, но не разбрах нищо. Въпреки това, помнейки житейските съвети на мъдрия Дроздов, аз се самопровъзгласих за специалист по тълкуването на сънища и много бързо определих, че паниката е основана на недоразумение и описаният сън далеч не предрича неприятности, а — напротив — много приятни и полезни грижи. Пряко намеквах за бъдещото увеличение на семейството, но Ирина го разбра като начало на ремонта на апартамента, който действително някога бях обещал да проведа в рекордни срокове преди появата на детето. Общо взето, денят беше посветен на семейната суета и едва вечерта, когато пуснах телевизора, разбрах характера на „приятните и полезни грижи“. Стараейки се да не вълнувам съпругата си, се приготвих бързо, качих се в колата и тръгнах обратно за града през нощта.

Както и се очакваше, през тази нощ криминалната милиция не спеше. Бяха ги раздрусали доста прилично и се налагаше да демонстрират сериозна работа. За тази цел бяха задействани всички резерви, на „Петровка“ 38 спешно бяха извикани много осведомители, дето се вика, прочесваха престъпността с гъст гребен. Всички водеха разпити, даже самата Шура Романова. Едва ли не през час се свикваха оперативни съвещания, а из града кръстосваха утроени патрули и събираха скитниците. Тази вечер изтрезвителните се оказаха препълнени. Към нашата работа, уви, това нямаше никакво отношение.

Макар че Слава Грязнов се зарадва на появата ми, в радостта му се усещаше съчувствие. Правейки кратък обзор на оперативните действия, той повече псуваше, отколкото разказваше. Професионалното му достойнство на опитен ловец за пореден път бе засегнато. Първо, той смяташе, че депутатът Кислевски в никакъв случай не заслужава тази скръб, която сега се изливаше върху него. Второ, ставаше дума за високопрофесионален подход към работата и в тази ситуация да се дига пара просто беше безсмислено. Безспорно съчувстваше на семейството и близките, но отдавна философски настроен, се дразнеше, като чуеше фалшиви ридания.

— Тези юнаци ще се хванат чак след като опукат трийсетина души — предричаше той. — И на слепия е ясно, че става дума за организация. Докато не схванем системата, докато не разберем принципа на избор, нищо не можем да направим.

— Това ли смяташ да кажеш на журналистите? — запитах.

— С журналистите ще говори Шура — ухили се Грязнов. — Че как иначе, те даже вече са направили фоторобот, неизвестно по какви данни.

— И все пак — казах аз — не може да не е оставил следи.

— В ход е системна проверка — каза Грязнов. — Проверяваме абонаментите, кой е влизал, кой е излизал, кой не се е държал както трябва. Естествено, всичко това си има смисъл.

Чула за моята поява, в кабинета на Грязнов пристигна Шура Романова, която изглеждаше непривично в униформата на полковник. Веднага щом затвори вратата, тя разкопча китела си и си свали вратовръзката.

— Пфу — каза тя. — А метеоролозите, кучетата, разправят, че застудявало. Е, орли, с какво ще ме спасявате?

— Напляскаха ли те по дупето? — попита Грязнов.

— Да бе, по дупето — изсумтя Шура. — Така ми съдраха задника, че… Ох! С две думи, да бъдем или да не бъдем, ясно ли е?

— Там, в Краснодар, напипахме следи към един от „стрелците“ — забелязах аз. — Оставих Дроздов да се порови още.

— Миличък, ако трябва, екскаватор ще ти доставим там, само изрови нещо по-бързо — каза Шура. — Слава, кафенце някакво да ти се намира? Вече почвам да залитам.

— Коняче — предложи Грязнов. — Ободрява.

— Някои може да ги ободрява, а на мене ми се доспива — призна си Шура. — Виж, ако е с кафе…

— Александра Ивановна — ахнах аз, — толкова ли сте я закъсали, че и началничката няма кафе?

— Миличък, всичкото го изпихме — каза Шура. — Такава тълпа, как ще стигне за всички! Между другото къде е Костя Меркулов? Това дело засяга на първо място него!

— И той си кара някъде уикенда — каза Грязнов с въздишка.

— Костя Меркулов си има своя версия — казах аз. — Още не може да се успокои по отношение на Държавна сигурност.

Романова и Грязнов се спогледаха.

— Абе гледам аз, че от ФСК започнаха да се мотаят наоколо — каза Шура.

— Шура — ахна Грязнов. — Ами ако…

— Ако го прехвърлим на колегите? — позна Шура.

— Именно! — възкликна Грязнов. — Намекни, че с господин Кислевски се е занимавало контраразузнаването и нека свободната преса се залови с тях!

Шура се изправи и започна да си връзва вратовръзката.

— Какво говориш, другарю Грязнов — строго каза тя. — Всички ние заедно се борим с престъпността и няма какво да делим… Но предложението е интересно — завърши тя с усмивка. — Турецки, имаш от мен бутилка!

Тя се засили към кабинета си, за да проведе поредното оперативно съвещание, да извади на бял свят версията с ФСК и незабавно да я задвижи. Вече беше късно през нощта и версията можеше да бъде задействана на сутринта, в неделя. Разказах на Грязнов за нашите предварителни проучвания в Краснодар и решихме да се обадим на Дроздов въпреки късния час. Стаята в хотела не отговаряше.

Счетох участието си в тази лудница за достатъчно и си тръгнах да се наспя вкъщи. Но така и не успях, защото рано сутринта ми се обади Серьожа Семенихин и започна да се хвали с вечерните си постижения. Нищо не разбрах от съобщението му, но се уговорихме да се видим в прокуратурата. А докато се обличах, ми звънна Грязнов, похвали се, че е натрупал два часа сън в едно кресло, и съобщи, че от контраразузнаването са пропели. Наблюдавали депутата Кислевски, защото разнищвали дело за финансови машинации. Върху портрета на народния избраник падаше голяма сянка. Във всеки случай вече имаше какво да отговорим на гневните нападки на депутатите.

Руската генерална прокуратура не кипеше чак като Московската криминална милиция предишния ден, но също беше неспокойна въпреки неделята. Вече ме чакаше „специалният“ Костя Дяконов от Московската прокуратура, когото прекрасно познавах.

— Ще работим заедно, Саша — съобщи той без особена радост. — Как мислиш, не е ли загубена работа?

Хвърлих поглед на обемистата папка в ръцете му — материали от вчерашните разпити, протоколи от огледа и прочие.

— Това е само една пета от всичко — разсмя се Костя.

— Провежда ли се издирване на лицата? — попитах аз. — На тези, които са излизали?

— Вече ги разпитват — каза Костя. — Налице са двадесет и шест души.

— Ами заеми се с тях — казах аз. — Някой със сигурност е видял убиеца.

— Нещо повече — добави Костя, — някой от тях самите може да се окаже убиецът.

— Правилно разсъждаваш — казах аз и му взех дебелата папка. — Действай. Смятай, че вече съм те включил в следствената си група.

Моят делови подход към сътрудничеството не предизвика у него ентусиазъм и той дори каза:

— Може би и да ви измия пода, а?

— После — казах аз. — Първо работата, после удоволствието.

Серьожа Семенихин и Лара бяха на бойния си пост пред компютъра. Въпреки това те намериха свободна секунда, в която да ме поздравят и поканят по-близо до светещия екран. Започна популярна лекция за достиженията на всеобщата компютризация, която прекъснах рязко.

— Накратко, господа юнкери! Какво изкопахте?

— Третият е — каза Лара.

Аз помълчах.

— Защо третият? И кой е първият?

— Така ги класифицирахме — обясни Лара. — Според времето на извършване на престъплението. Общо са трима.

— Защо трима? Доколкото си спомням, говорихме за четирима или петима.

— Това го говорехме ние — каза Серьожа. — А според машината са трима. Повярвайте, Александър Борисович, това е достатъчно като доказателство.

— Добре. — Свих рамене. — Радвам се, че са само трима. И какво ни дава това сега?

— Третият — търпеливо обясни Серьожа — е същият този тип, който от време на време използва пистолет „Макаров“.

Бавно вдигнах глава и се вторачих в него.

— Какво ви е, Александър Борисович? — обезпокои се Серьожа.

— Хич не ми се иска да го казвам — въздъхнах аз, — но сте установили много важен факт. Работата е там, че приготвихме списък на лицата, които биха могли да използват този пистолет. Схващате ли?

— Разбира се — възкликна Лара. — Можем да го открием по свидетелските показания, събрани в басейна.

— Именно — казах аз. — Само спокойно. Няма да мина във вашата вяра, деца, докато не ми предоставите този тип. А сега сядайте до телефона и започвайте да търсите оперативния работник Дроздов, пребиваващ в Краснодар. Всички документи са у него.

Беше ми приятно, че пътуването ни до Краснодар дойде точно навреме. Сега вече гледах на компютъра без решителната антипатия, която изпитвах в началото, когато се опитваха да ми представят тази обикновена сметачна машина за супердетектив. Супер не супер, ама имаше полза от нея.

Костя Меркулов се появи към обяд, проведе съвещание при генералния прокурор и скоро след това ме извика. Контролът върху това особено важно дело естествено бе възложен на него.

Разказах му каквото знаех. И за краснодарската ни следа, и за изводите на помощниците ми, и за участието на ФСК. Сега цялото дело не изглеждаше толкова мъгляво, колкото в началото.

— Много хубаво — каза Костя, — но не забравяй, моля те, още един фактор. Имам предвид „Народна воля“.

— Доколкото си спомням — отбелязах внимателно, — този фактор е изчерпан още през седемнайсета година.

— Знаеш какво имам предвид — каза заместник-генералният прокурор.

— Не, не знам — признах аз, стигайки до отчаяние по този въпрос. — Затрупваш ме с многозначителни намеци, но не ми съобщаваш нищо направо. Подозираш нелегална организация на бившите кагебисти, така ли? Не мога да разбера защо правиш от това тайните на мадридския двор!

Той уморено потърка очите си с длани, после се усмихна.

— Разбира се, това е сензационна тема за булеварден вестник, нали? Някой вече със сигурност е писал за това, минало е и заминало.

— Да не би да не е така?

— Продължавай, Саша — предложи Меркулов. — Представи си, че в страната действа нелегална терористична организация, наказваща — обърни внимание! — не най-популярните сред народа дейци. Убеден съм, че когато след няколко дни изплува портретът на убития Кислевски, тонът на средствата за масова информация ще се промени.

— И какво се опитваш да изкараш? — поинтересувах се аз.

— Знаеш ли в коя област е бил специалист този Синюхин, за когото говореше Собко?

— В коя?

— Бил е аналитик, специалист в областта на социалната психология.

— И какво?

— Представи си, той е бил сред тези, които са разработвали фундаменталните основи на перестройката. Нещо повече, бил е ръководител на аналитичния отдел. Разбираш ли? Всички тези промени са били замислени в секретните отдели на КГБ.

— И какво, августовския преврат също ли го е планирал? — попитах недоверчиво.

— И аз съм се замислял — каза Меркулов. — Във всеки случай има много неясноти в тази смърт от инфаркт. Много прилича на примитивно убийство.

— Чакай малко — настръхнах аз. — А кого обвиняваш? Спомни си, ние самите едва не танцувахме от радост, когато всичко свърши! Ти се отказваш от самия себе си, Костя!

— Стига истерии — направи той гримаса. — Изобщо не обвинявам някого лично от сегашното ръководство. Погледни по-надалеч, Саша.

— Извинявай, не те разбрах?

— Помисли си кой би могъл да превърне в грандиозна провокация целия ни живот. Кой сега потрива ръце, наблюдавайки всичко, което се случва, и ни готви някакви нови изпитания, преследвайки при това собствените си цели.

— Пак ли Големият брат? — попитах със съмнение.

— А тебе никога ли не те е притеснявало защо КГБ така лесно позволи да бъде разформирован? Някакви ненужни стопански министерства стоят до последния човек, правят стачки и демонстрации, а най-мощният апарат за насилие и провокации безропотно се подчинява и послушно се саморазпуска.

— Мисля, че те нямаха избор. В този случай общественото мнение беше като никога единодушно.

— И ти си способен да повярваш, че те не са го имали предвид?

Поклатих глава.

— Костя, извинявай, но не вярвам в заговора на големите злодеи. Това е фолклор, герои от детските комикси. В страната се води борба на интереси, но не и на идеологии.

— Изобщо не съм споменавал идеологията — каза Меркулов. — А що се отнася до големите злодеи, има ги при всяка идеология. Но след като стана дума за социална психология, представи си за момент, че информацията за тази същата „Народна воля“, или както там се казва, попадне в пресата. Отговори ми честно, как ще реагира преобладаващото мнозинство от населението на дейността на тези юнаци?

Свих рамене. Не беше трудно да си го представя — в еснафската среда, към която отнасях и себе си, мечтите за народните отмъстители принадлежаха към най-приятните. Съвсем наскоро бях казал на майор Демьонок, че бих постъпил също като убиеца на Щърбавия.

— Сега осъзнаваш ли до какво води тази провокация? — каза Меркулов. — Това ще бъде радикална промяна в общественото съзнание.

— Възможно — неохотно се съгласих аз.

— Цялата система на правораздаване ще се окаже безполезна срещу всеобщото съчувствие към терористите. Децата ще си играят на „Народна воля“, а имената на откритите и осъдени престъпници ще станат символи на народната съпротива.

— Не мисля, че всичко ще стане така внезапно — опитах се да споря аз.

— Няма нужда да е внезапно — каза Меркулов. — Ще се промъква постепенно, случай след случай. Ако правилно съм разбрал Леонард Терентиевич, имаме си работа със старателно разработена система. Синюхин е бил голям специалист по тази част.

— В такъв случай не виждам как можем да се противопоставим на това — казах аз.

Меркулов мрачно кимна.

— Най-ужасното е, че аз също не го виждам.

14.

Съгласно инструкцията, срещата с агента не трябваше да се провежда по-рано от три денонощия след акцията, но Феликс не издържа, обади се на Нина още в понеделник и я повика на среща в „Соколники“. Чакаше я с цветя, за първи път, откакто се познаваха. Даже стана и й целуна ръка, когато тя дойде.

— Какво се е случило, Феликс? — усмихна се Нина. — Да не си получил държавна награда?

— Повече, много повече. Разбираш ли, завършихме първия етап на операцията „Народна воля“.

— Това толкова ли е потресаващо за теб?

— Да. — Феликс тръсна побелялата си глава. — Или ако не потресаващо, то поне изненадващо в известна степен. Реакцията на акцията надмина всички очаквания и с това достигнахме необходимото ниво на психологична готовност. Скоро всичко ще се промени, ще видиш.

— Кое ще се промени? — напрегна се Нина.

— Всичко. Целият ни живот. Хайде да отскочим днес до „Славянски базар“? Едно време там готвеха страхотно.

— Като дете си — каза Нина. — Може би ще отложим празнуването? Ще ти се реванширам. Не ме интересуват етапите на вашата операция, трябва да намеря онези тримата.

— Нали ти казах, установихме Люсин, и сега го търсят из цялата страна.

— Него го установиха още в самото начало — каза Нина. — Но защо и досега не са установили онези двамата? Какви са тези загадъчни фигури, можеш ли да ми кажеш?

Феликс се намръщи и се почеса по бузата.

— Има някаква тайна — каза той. — Явно нещо са търсели! Може би все пак знаеш какво, а?

Нина отрицателно поклати глава. По далечната алея млада майка буташе количка, а след нея втори малчуган караше малко велосипедче. Нина се загледа в тях.

— Значи е криел дори от теб — въздъхна Феликс. — Разбираш ли, тези двамата не са били от компанията на Щърбавия и останалите. Но са се появили и веднага са ги послушали. И са тръгнали да вършат работата. Тук мирише на сериозни сили, не мислиш ли?

— Коля не би могъл да скрие от мен нищо — натъртено произнесе Нина. — У него нямаше нищо, което да заинтересува някакви сериозни сили. Ако рискуваше семейството си, щеше да ни каже!

Феликс въздъхна.

— Случва се какво ли не — каза той. — Във всеки случай не трябва да губиш надежда. Ще дойдеш ли на ресторант?

Нина се отказа. Спомените за мъжа й я натъжиха и сега най-много й се искаше да се уедини с албума със снимките на скъпите й хора.

— Жалко — въздъхна Феликс. — Е, без теб и аз няма да ходя.

— Извинявай — каза Нина.

— Забележки по работата имаш ли?

— Не, всичко мина, както беше замислено. Случайно да знаеш дали са го следили този ден?

— Не са. Защо?

— Помислих си, ами ако снимат входа с видеокамера? На излизане се прикрих с яката.

— Браво — каза Феликс. — Засега всичко е наред, имаш пред себе си свободна седмица, можеш да си почиваш. Само не си ходи в Краснодар.

— Защо?

— Един следовател от прокуратурата търси следите на твоя „Макаров“. Няма смисъл да се виждате.

Нина замълча, стиснала устни, и Феликс я погледна въпросително.

— Може би все пак ще го изхвърлиш, а? Разбирам как седят нещата, спомен и тъй нататък… но ще те вкара в беля, със сигурност ще те вкара…

— Това вече го обсъждахме — каза Нина. — Ще се отърва от пистолета едва след като свърша цялата работа. Хайде да не се връщаме повече към това.

— Както искаш — промърмори Феликс. — Имай предвид, за последната работа ти се полага премия. Възнаграждението ти ще бъде удвоено.

След това се разделиха и Феликс Захарович си тръгна нервиран, че не успя да сподели радостта си с Нина. Вместо в „Славянски базар“ той хапна в стола, купи си това-онова за ядене и се върна вкъщи. Но даже студенината на Нина не можа да му развали настроението и докато седеше на дивана с вестниците, той се усмихваше.

Когато някой звънна на вратата, той не стана веднага. Много малко хора знаеха къде живее и само единици биха могли да го навестят. Не се стремеше към извънслужебни контакти, животът му бе посветен на работата и всичките му срещи през последните години имаха предимно работен характер. Единственият човек, когото би искал да види, беше Нина. Но отново се звънна и той стана. Така или иначе нямаше никакъв шанс да се защити от неканените гости, ако проявят настойчивост.

— Кой е? — попита той и погледна през шпионката.

Човекът пред вратата беше непознат за Феликс Захарович, но във вдигнатата му ръка имаше значка, която говореше много. Феликс Захарович отвори вратата, без да бърза.

— Ще позволите ли? — попита човекът.

Феликс Захарович неволно погледна да види няма ли още някой и мъжът леко се усмихна.

— Праща ме Збаровски — тихо произнесе той.

— Влезте — каза Феликс Захарович.

Гостът влезе и Феликс Захарович затвори вратата. Той посочи закачалката и промърмори:

— Събличайте се. Ето пантофи.

Мъжът си свали шлифера, послушно се събу, сложи си поизносените пантофи, които обикновено обуваше чистачката, и последва домакина в кабинета.

— Збаровски, казвате. — Феликс Захарович се намести в креслото. — И какво, той нищо ли не ви даде, освен значката?

Мъжът измъкна от предния си джоб сгънат лист хартия и го подаде на Феликс. Захарович. Докато старецът четеше писмото, гостът се огледа, примъкна креслото за гости и седна.

— Според писмото — произнесе Феликс Захарович — вие представяте екипа на Чернишов?

— Точно така — каза гостът. — Длъжността ми при генерал Чернишов е ръководител на аналитичния отдел. Полковник Александър Александрович Рогозин.

Той подаде на Феликс Захарович визитната си картичка и Феликс Захарович я сложи пред себе си.

— И с какво съм заинтересувал такава важна личност като Виталий Ефремович? — не без кокетство се поинтересува Феликс Захарович.

— Дойдох при вас, за да се консултирам по въпросите за втория етап от плана „Народна воля“ — спокойно отвърна полковникът. — Сигурно знаете, че на втория етап започва да действа нашето подразделение. Имаме си свой тесен сектор на дейност, но хората са настроени много сериозно. Страшно им липсва истинската работа, да знаете.

— Защо сте дошли при мен? — със скърцащ глас попита Феликс Захарович. — Аз не съм нито координатор, нито разпоредител, от мен нищо не зависи.

Полковник Рогозин се усмихна предразполагащо.

— Разбира се, скъпи Феликс Захарович, вие сте само пенсионер, незаслужено пренебрегнат от властите. Доколкото разбирам, именно вие съхранявате архива на без време напусналия ни Егор Алексеевич? Имам честта да бъда ученик на Синюхин. Никога ли не ви е разказвал за съвместната ни работа?

— Консултациите в Монте Карло? — измърмори въпросително Феликс Захарович.

— Виждате ли какво доверие ви е имал — усмихна се полковникът. — А впрочем за тези консултации, освен генералния секретар знаеха само трима души.

— Какво искате от мен? — запита Феликс Захарович. — Почти целият архив ми беше иззет през деветдесет и първа година.

— Почти — кимна Рогозин. — Правилно. Взели са всичко, освен ключа. Какво искате от дилетанти, които са едва запознати с основите на оперативната дейност. Смятаха да вземат работата в свои ръце, и къде е тая работа?

Той се усмихна предразполагащо, като че ли канеше и самия Феликс Захарович да се посмее на неуспеха на споменатите дилетанти. Но Феликс Захарович нямаше основание да им се смее.

— Не разбирам на какви позиции сте? — каза той. — Хората, за които говорите като за дилетанти, все пак останаха единствената дейна сила в социалния процес.

— Недейте да се самозалъгвате, Феликс Захарович — грижовно каза Рогозин. — Знаете не по-зле от мен, че те просто се възползваха от ситуацията. В крайна сметка точно те допринесоха за смъртта на Егор Алексеевич.

— Това е недоказано обвинение — развълнувано изхриптя Феликс Захарович. — Когато всички се разбягаха, грижейки се само за себе си, тези хора намериха сили да възродят движението…

— Колкото до мен — каза Рогозин, — аз просто бях изоставен в Западна Европа без средства и връзка. Едва ли може да се каже, че съм се разбягал. В края на краищата се върнах и също намерих сили да възродя движението, както се изразявате. Само че не мога да кажа, че ми допада сегашното му ръководство. И ми се струва, че сте готов да се съгласите с мен, не е ли така?

— Не, не е така — промърмори Феликс Захарович. — Бъдете сигурен, незабавно ще съобщя на резидента за вашето посещение. Сега както никога ни е необходима солидарност, а такива като вас, обидени на всички…

Полковник Рогозин неочаквано се разсмя. Феликс Захарович млъкна и го погледна учудено.

— Браво, браво, Феликс Захарович — каза той. — Минахте този тест. Но проверявахме, жилището ви е чисто, няма от какво да се безпокоите. Тези, които се смятат за ваши господари и които вие така успешно шантажирате с ключовете към архива на Синюхин, никога няма да научат нищо за нашия разговор. Не, Феликс Захарович, аз няма да служа на тези хора. Трябва да ни свържете с истинските господари. Разбирате ли?

Феликс Захарович мълчеше.

— Естествено, не искам еднозначен отговор веднага — каза Рогозин. — Разбирам цялата сложност. И генерал Чернишов, и всички офицери от нашия отдел не смятат да правят демонстрации. Ще работим съгласно устава, но предложението ми си остава условие за нашето послушание. Иначе в организацията могат да възникнат непредвидени усложнения.

— И ми го казвате вие? — не издържа Феликс Захарович. — Вие, който се обявявате за ученик на Синюхин! Нима мислите, че вашите непредвидени усложнения не са били взети предвид в плана? Защо не си представите, че вътрешният смут е необходим за развитието на делото?

Полковникът се усмихна хладно.

— Тогава и идването ми при вас би трябвало да е планирано, не е ли така? И какво решение е предложено там?

Феликс Захарович поклати глава.

— Кой санкционира посещението ви? Откъде взехте адреса?

— Представям само себе си и генерал Чернишов — каза Рогозин. — Но можете да ми вярвате, изразяваме широкото обществено мнение.

— За никаква масовост и дума не може да става — каза Феликс Захарович. — Ако разговорът се състои, той ще е само с вас двамата. Но знаете ли какво рискувате?

— Досещам се — каза Рогозин.

— Тогава довиждане. — Феликс Захарович стана. — Изпълнявайте всичко според плана, за останалото ще се разберат с вас без мен.

Полковникът пъргаво стана.

— Благодаря ви, Феликс Захарович. Повярвайте ми, безкрайно тача паметта на Егор Алексеевич и искрено се радвам на това как се развиват идеите му.

Феликс Захарович го изпрати до вратата, затвори след него и се върна в кабинета си. Включи компютъра и постоя над него, докато зареждаше програмата. На лицето му внезапно се появи тържествуваща усмивка.

Изпълнявайки определената операция, той узна кодовия телефонен номер и веднага го набра.

— Говорите с телефонен секретар — вежливо произнесе записаният глас. — Ако имате съобщение, кажете го след сигнала.

Феликс Захарович изчака сигнала и каза:

— Съобщение на Франта. Състоя се визита на представител на групата по поддръжката, изказано беше желание да получат висше образование. Състоянието е удовлетворително. Обръщам внимание, че събитията започват осезаемо да изпреварват графика. Моля да се активизира търсенето на доставчика на плодове. Степента на спешност нараства.

Той помисли още малко, въздъхна и каза:

— Това е.

С букет цветя Нина се качи до апартамента на Аня, където сега живееше Льоша, и натисна звънеца. Льоша се оказа вкъщи, отвори вратата и се втрещи. Нина му се усмихваше, подавайки цветята.

— Влизай — объркано промърмори той.

Той отстъпи и я пусна в стаята.

— Какво се е случило?

Тъй като той така и не взе цветята, Нина хвърли букета на дивана.

— Получих пари — каза Нина. — Реших да си върна дълговете.

— Нищо не ми дължиш — измърмори Льоша.

— Нима? — усмихна се тя.

— Добре, стига — каза той. — Ако си дошла да се чукаме, събличай се, нямам време за приказки.

Нина покорно въздъхна и започна да разкопчава шлифера си. Льоша се усмихна криво.

— Знаех си, че ще дойдеш — каза той. — Имам нюх за такива като тебе. Добре, дай да се повъргаляме, кучко разгонена.

Последната фраза не беше оскърбление, а по-скоро, напротив, благожелателна похвала за решимостта й. Какво беше разочарованието му, когато в ръката на Нина изникна гумена палка.

— Ти какво бе? — изрева той. — На нищо ще те направя, смрадло гадна!

И веднага получи стабилен удар в слънчевия сплит. Той се прегъна, като се задъхваше и хъркаше, но Нина незабавно и безжалостно му нанесе удар в бъбреците. Льоша закрещя и залитна към стената. И тя отново го удари, и отново много болезнено, а след това пак и пак. Съзнанието му се помъти от болката и безсилието. Както и да се опитваше да избегне ударите, тя успяваше да го удря отново и отново. Накрая той падна, прикрил главата си с ръце, и тогава тя нанесе последния удар, може би най-болезненият и жестокият. Льоша диво закрещя и се сви на две. Нина дишаше тежко, но изглеждаше спокойна. Тя си облече шлифера, без да бърза, скри палката в ръкава, огледа се и тръгна към вратата. Букетът остана да лежи на дивана.

15.

Дроздов се появи чак във вторник, когато нетърпението на началството достигна връхната си точка. Обади ми се направо от летището и аз му пратих служебната кола. През това време с бригадата ми преровихме невероятна маса безполезен материал, без да постигнем осезаем резултат. Резултат се очакваше само от разработката на краснодарската следа.

— Ама че временце — заяви Дроздов, появявайки се в кабинета ми. — А на юг какво е — красота!

Костя Дяконов от градската прокуратура в това време седеше при мен, обсъждахме по-нататъшните ходове и от негова гледна точка появата на милиционерския дръвник, какъвто му изглеждаше Дроздов, хич не спасяваше положението. Наложи ми се да го запозная набързо с краснодарския материал и едва след това той се включи в работата като истински изследовател, а не като съзерцател.

И тъй, за изминалото време от редовете на краснодарската милиция са били уволнени или преместени петнайсет души, достатъчно близко познаващи капитан Ратников. Дроздов беше изровил петима от тях и веднага ги беше отхвърлил поради безперспективност. Двама бяха успели да загинат, тъй като в редиците на органите на вътрешните работи това сега не е трудно. От останалите осем трима продължаваха службата си в различни градове на Русия, един беше заминал за Украйна с цел постоянно пребиваване, друг отпътувал за Германия със същата цел. Интерес за следствието представляваха останалите трима. Един от тях ми се стори особено перспективен — капитан-оперативник, любител на безразсъдните атаки, по-рано се отличавал с необичайна решителност при задържането на особено опасни престъпници. Напуснал органите месец след убийството на Ратников, тоест е успял да открие само Щърбавия. Другите ги е издирвал без прикритието на милиционерския мундир, разбира се, ако е бил наистина той. Вторият беше по-малко изразителен, уволнили го за злоупотреба с алкохол, но на погребението точно той се кълнял да намери убийците и да им отмъсти. Дроздов смяташе това за съществено, но аз самият не вярвах особено на пиянски клетви. Третият, най-младият от троицата заподозрени, беше един вид ученик на капитан Ратников и въпреки че не се беше клел нищо, а и не беше успял да се прояви в оперативната работа, имаше основания да преследва убийците.

— Капитан Кудинов — разказваше за първия Дроздов, — предполага се, че живее в Москва и работи в частна агенция. Капитан Букин, пияницата, се е хванал на работа на Север. Впрочем това е предположение на съседите. Лейтенант Сорокин е отишъл като наемник в Карабах.

— Доколкото разбирам, всичко това са слухове, нищо повече.

— Тъй вярно — отвърна Дроздов. — Привеждам ги като детайл в разследването. Ако наистина е Кудинов, на него му е било най-лесно да обслужи клиентите. Последните трима са намерени на територия, близко разположена до столицата.

— Красиво разказва копелето — произнесе Костя Дяконов с въздишка.

— И Букин може да е тръгнал по кривата пътека — разприказва се Дроздов, откривайки благодарен слушател в лицето на Костя. — Може би, след като е почувствал пълните размери на падението си, е решил точно в това да намери възраждането си?

— Стига — казах аз. — Иди при Семенихин и се опитай да обработиш материала си на тяхната машина. Имат някаква система за идентификация, може и да свърши работа.

Дроздов си тръгна, а Костя ме попита:

— Не се ли уповаваш прекалено на тези сандъци?

— Това е скъпо оборудване — казах. — Няма смисъл да стои без работа.

Същата вечер Грязнов намери търсения Люсин, последния представител на заветната осморка. Когато поиска, Слава работи с фантастичен късмет. Първо откри някакви московски познати на Люсин, също аферисти, сега процъфтяващи на полето на приватизацията, и под заплахата да разследва търговската им дейност научи от тях, че гражданинът Люсин решително е скъсал с миналото си до такава степен, че даже е сменил фамилното, личното и бащиното си име. След лек натиск си спомниха новите реквизити на гражданина Люсин. Допълнителното разследване изясни, че нашият Люся си работи спокойно не къде да е, а на брянската митница. Късно вечерта Грязнов се появи у нас и предложи веднага да заминем за Брянск. Тази спешност беше продиктувана от това, че на сутринта го викаха при министъра с отчет по делото за убийството на Кислевски. Съгласих се с него, съобщих за заминаването си на дежурния прокурор от Генералната прокуратура, и потеглихме с нощния влак от Киевската гара.

Настроението ни беше такова, като че ли вървяхме по гореща следа. Можеше да се съмняваме в Кудинов или Букин, но нямаше съмнение, че е един от тримата. Струваше ни се, че сме изтеглили печелившата карта, оставаше само да си получим печалбата.

Открихме гражданина Люсин, или — както се наричаше в новия си живот — Луценко, сутринта на постоянното му местожителство. Тъкмо закусваше, когато влязохме. Имаше особено достопочтен вид, с него живееше някаква жена, която се представи като негова съпруга, и изобщо всичко беше така прилично, че не се решихме да разобличаваме Люся в атмосферата на семейно благополучие. Започнахме разговора, след като излязохме навън.

— Разбрах вече — кротко каза Луценко след първите ни думи. — Идвате заради миналите работи, нали?

— Да — казах аз. — Ще отречете ли, че вие сте Григорий Люсин, по прякор Люся?

— Ще отрека — нерешително проговори той. — Трябва да знаете, че извърших преименуването си съвсем официално.

— Май не е отбелязано при нас — подхвърли Грязнов.

— Разбира се — каза Люсин. — Защото това радостно събитие се състоя на територията на Украйна. Това там дори се поощрява.

— Извинете — казах аз. — Значи сте гражданин на Украйна?

— Недейте така — решително възрази Люсин. — Не съм предавал родината. Ако са си го помислили, сбъркали са.

Спогледахме се.

— Обичам ги тези командировки — каза Грязнов. — Всеки път научаваш нещо ново. И как да се заядеш, а?

— Добре, Люсин, това са си ваши проблеми — казах аз. — Трябвате ни като свидетел. Разбира се, не всички мислят така, но тъй като не ви е предявявано обвинение в убийство, по делото се водите като свидетел. Имам предвид делото за убийството на капитан Ратников в Краснодар.

Лицето на афериста потъмня.

— Позволете ми да полюбопитствам за удостоверенията ви? — отчуждено попита той.

Дадох му служебната си карта, той я разгледа внимателно. Издаде неопределен звук и ми я върна с виновна физиономия.

— Аз само за всеки случай. Сегашната ми работа учи на бдителност, знаете ли… В Краснодар, казвате? Прекрасен град между другото. Там, в Кубан, сега се откриват големи възможности.

— Тогава защо заминахте?

— Както сами разбирате, не по своя воля — с въздишка отвърна Люсин.

— А по чия?

— Имаше там един страшен мерзавец по прякор Щърбавия — заразказва Люсин. — Та той ме тероризираше. Просто не ме оставяше на мира!

— Стига постановки, Люсин — каза Грязнов. — Заминал си след убийството на Щърбавия. Разпита ти го има в делото.

— Наистина ли? — запита Люсин. — Значи бъркам нещо.

— Слушайте, Люсин — намесих се аз. — Вярвате ли, че можем значително да ви усложним живота?

— Вярвам ви — веднага отвърна Люсин.

— Тогава дайте откровено. Какво се случи онази вечер?

— Беше толкова отдавна — захленчи Люсин. — И освен това вече разказвах всичко на следователя. Не разбирам какво искате от мене.

— Така — каза Грязнов. — Добре, Саша, оформи задържането. Аз самият ще го конвоирам.

— Нямате основание! — извика Люсин.

— Имаме основание — казах аз. — Става дума за особено опасно престъпление. Аз ли да ви обяснявам колко е лесно сега да тикнеш зад решетката който и да е, особено някой, срещу когото има улики. А срещу вас уликите са предостатъчно! Та ще разказвате ли?

— Да, разбира се — измърмори Люсин.

Събралата се тази вечер компания далеч не представлявала дружен колектив от приятели по чашка. Едната половина от събралите се черпела другата. Първата половина се състояла от местните мошеници и далавераджии, а втората — от хора на действието, криминални престъпници със склонност към насилие. Това бил опит да се обединят усилията за съвместна съпротива срещу хаоса. Володя Райзман се смятал за лидер, надявал се да организира солиден рекет и мислите му били съвсем на място. Ашот Маркарян се бил заел с производствената сфера, а Люсин бил се устремил в просторите на борсовите спекулации. Трябвало им солидно прикритие и смятали да използват за тази цел хората на Щърбавия. Всичко вървяло към съгласие, когато на вечеринката се появили непознати. Двама сиви, небиещи на очи младежи, които се представили на Щърбавия, назовавайки имената на някои криминални авторитети. Като че ли се били появили само за да поседят до огъня и да пийнат на аванта. Как ли пък не! Люсин веднага почувствал вълна от недоброжелателност от тяхна страна. С радост щял да си тръгне, но не било възможно. Новаците по някакъв начин бързо се оказали лидери на компанията и откъм тях започнал да се усеща силен натиск. Само криминалните не забелязвали нищо, свикнали с такъв вид отношения. Накрая била засегната темата за милиционерското разследване на капитан Ратников, който тъкмо се ровел и около Володя Райзман, и около Ашот. След репликите, какъв гадняр е този капитан, някой от новодошлите казал, че същият капитан сега си е вкъщи извън града и че не е зле да му се даде урок. Всички заедно се вдигнали и тръгнали с три коли извън града — да дадат урок на капитана. Никой не си давал ясна сметка докъде може да стигне това. Лично той, Люсин, смятал, че нещата ще приключат със заплахи. Но станало другояче.

Тези двамата по някаква причина страшно мразели нещастния капитан. Отначало наистина само го заплашвали и искали нещо от него…

— Стоп! — казах аз. — Това е много важен момент. Какво искаха от него?

— Не разбрах добре — призна Люсин. — Ставаше дума, че се е набъркал някъде, където не е трябвало. Струва ми се, че искаха нещо от него.

— Документи, вещи, скъпоценности? — попитах аз.

— Нещо необичайно — каза Люсин. — Бях изплашен до смърт, не запомних.

А после започнало нещо ужасно. Единият от младежите започнал да боде с нож сина на капитана. Отначало само за да го сплаши, а после много сериозно. Останалото Люсин си спомняше зле: Щърбавия се смеел, капитанът хриптял нещо, децата плачели и викали. После качили Люсин в колата и го откарали. Така свършило за него всичко тази вечер.

— Но е продължило след това? — попитах аз.

— Да — въздъхна той.

Още на следващия ден след този ужас го навестил Володя Райзман и му обяснил, че двамата, които ги въвлекли в цялата каша, са много опасни. Че тази работа трябва да бъде забравена колкото се може по-бързо, а най-добре да се правят, че изобщо не я е имало. Ако се стигне до сериозен разбор, заплашват да застрелят всички свидетели. На същата тема била посветена вечерта в един ресторант извън града, където, освен мошениците бил и Олег Арбузов, по прякор Каната, също присъствал на паметната вечеринка. Каната разказал, че Щърбавия говорел за двамата като за много делови, но в същото време излизало, че това са транзитно преминаващи изпълнители, които не смятат да се задържат в Краснодар. Водело се обаче сериозно разследване и участниците в срещата още дълго време се чувствали неспокойно и не се решавали да предприемат нещо. Едва след убийството на Щърбавия съобразили, че разправата е започнала, и без да се уговарят, се пръснали на различни страни.

— Е, можете ли да ме обвините, че си смених името? — попита Люсин, опитвайки се да предизвика съчувствие. — Имайте предвид, научих какво са направили с Коля Савелиев и Петела.

Знаех за какво говори. Николай Савелиев и Андрей Овчинников, по прякор Петела, бяха първите жертви на пистолета „Макаров“ в района на непосредствен обсег. Той още не знаеше за гибелта на Каната и останалите.

— Нещо не разбирам защо ви преследват — забелязах аз. — Делото отдавна е прекратено, а и не знаете кой знае колко.

— Аз също нищо не разбирам — каза Люсин. — Но какво променя това? Ние нищо не разбираме, а те стрелят по нас.

— Твърдо сте убеден, че това са същите опасни типове, така ли?

— Остава да не съм! — каза той. — Извинете ме, но аз ги видях. Това са двама професионални убийци, в очите им има пустота.

— Но те не са се познавали с никой от вас?

— За всички не гарантирам — каза Люсин. — Подозирах, че Щърбавия ги познава. Когато се опита да ги поздрави, те веднага започнаха да се представят, за да знае, че са дошли под друго име. Не само аз го усетих, даже Каната го почувства. Но казваше, че Щърбавия се страхува от тях не по-малко от нас.

— Казахте, че са започнали да се представят — обърна внимание Грязнов. — Не помните ли нещо?

— Бяха някакви прякори — обясни Люсин. — В смисъл, имаш много поздрави от тези и тези. Не запомних.

— Добре, Люсин — казах аз. — Как ще живеем нататък?

— Честно — веднага отвърна Люсин. — Вече от половин година съм Луценко.

— А как се оказахте на митницата? — попита, подхилвайки се Грязнов.

— Чрез приятели — каза Люсин. — Надявам се, не ви трябват имена? Имам толкова много приятели, че непрекъснато ги бъркам.

— Не се заблуждавайте, Григорий Яковлевич — казах аз. — Съвсем не ме умилява житейската ви ловкост. Сигурен съм, че и тук има какво да се намери. Но няма за кога, така че ви оставям без последствия. Имайте предвид, силно се надявам на вашето сътрудничество.

— И добре правите — сериозно кимна Люсин. — На мен може да се разчита. Между другото, случайно да ви трябва машината за етернит?

Грязнов лениво се протегна и се огледа наоколо.

— Хубав край — каза той. — Дали пък да не останем и да видим тази работа с машина за етернит, а?

— Пошегувах се — насила се усмихна Люсин.

— Стойте си тук и не си и помисляйте за някакви номера — предупредих го аз. — Нищо няма да съобщавам на местните органи, но ще бъде установен контрол, имайте го предвид.

— Както казва нашият Дроздов, имаме ви на дискета — вметна Грязнов.

— Какво казахте? — неочаквано се заинтересува Люсин.

— Шега — обясни Грязнов.

— Да, аз също съм весел човек — съгласи се Люсин. — Та ето ви моя прощален подарък, господа. Онези типове искаха от Ратников някаква дискета. Честна дума, представа си нямам каква.

16.

В един от следващите дни Нина се отби в квартирата на Льоша, за да се осведоми за самочувствието му. Льоша не ставаше от кревата и викна да отвори и да влиза. Нина влезе и като я видя, той направо позеленя.

— Защо си дошла? — закрещя той прегракнало. — Знаеш ли какво ми каза лекарят? Яйцата ми са се подули като дини!

— И от какво? — каза Нина равнодушно.

— Ето ти на, тя и се подиграва отгоре на всичко — простена Льоша. — Да не мислиш, че се шегувам? За малко да стана инвалид, садистка скапана!

— Льоша, пука ми за твоето състояние — каза Нина. — Няма да заплача и ако умреш. Предупреждавах те и пак те предупреждавам.

— Слушай! — закрещя той. — Нищо не ми струва да те вкарам зад решетките! Имам си вече и медицинско, и познато ченге…

Нина сви рамене и измъкна от ръкава си гумената палка. Льоша пребледня и смънка:

— Ти болна ли си бе? Да ме довършиш ли искаш?

Тя го сръга с палката в корема и каза:

— Ти си глупак, Льоша! Не щеш да разбереш нормален човешки език. След това, което направихте с мен, трябваше да те убия. И ще те убия, когато си поискам, ясно ли ти е?

— Добре, добре, успокой се — промърмори той уплашено.

Нина кимна и с рязък удар на палката направи на парченца малкия касетофон, който стоеше на шкафчето. Льоша изохка, но не каза нито дума. Явно беше попадал в подобни ситуации и разбираше, че е по-добре да си трае.

Нина се наведе, потупа го по бузата и каза:

— Оздравявай.

Това беше един вид психологическо упражнение, проверка на формата, и като се върна вкъщи, Нина не успя да сдържи доволната си усмивка. И въпреки че безжалостно пречупваше психиката на друг човек, той не предизвикваше състрадание у нея. Достатъчно беше да си спомни как я измъчваха и това изключваше всякакво съчувствие.

Паузите между работите винаги й тежаха и тя ги запълваше с ходене на кино, на изложби, на концерти. Теглеше я към тълпата, към колективните преживявания, тя се изпълваше и с колективния смях, и с общата болка. Случваше се да отиде в старчески дом или болница, да разнася бонбони, бисквити, сладки неща. Опитваше се да събуди у себе си чувство на жалост, но старците винаги я дразнеха, струваха й се неблагодарни егоисти и благотворителността й не беше продължителна. Понякога влизаше в някоя църква, купуваше наведнъж цял сноп свещи и ги слагаше където й падне. В такива моменти й се струваше, че е вярваща, на очите й се появяваха сълзи на умиление и образите от иконите я гледаха с разбиране. Но не можеше да подложи другата буза и след кратко пребиваване под сенките на иконите бързаше навън, чувствайки облекчение сред грешния свят.

Понякога си представяше, че е загубило се момиченце, седеше в чакалнята на гарата и страдаше от това, че е изоставена. В известен смисъл това беше истина — оставена без работа, тя действително се оказваше в космическа самота и само присъствието на Аня вкъщи донякъде пропъждаше непроходимата тъмнина. И когато в такова състояние я завари мадама със съмнителна външност и синина под окото, която дрезгаво предложи „Какво ще кажеш, приятелко, да влеем малко, а?“, Нина помисли и се съгласи.

Мадамата я доведе зад продоволствения магазин, взе от нея парите и изчезна за известно време. До тях трима пияндури действаха по далеч не първата си порция и оживено беседваха, използвайки популярни изрази. Нина тъкмо щеше да се изплаши, когато мадамата се появи отново с бутилка вино и две картонени чашки.

— Е хайде — предложи тя и наля виното. — Как се казваш?

— Аня — отвърна Нина.

— А аз Вера. Приятно ми е.

Виното беше отвратително и силно и като изпи чашата си на екс, Нина потръпна от отвращение. Приятелката й изкриви лице още повече.

— Уф — каза тя. — Гадост! Замези си, Анюся.

Тя й подаде парче мек бял хляб. Нина го взе и задъвка. Главата й се замая, настроението й веднага се оправи, светът наоколо й се стори весел и забавен.

— Трети ден не изтрезнявам — съобщи мадамата. — Вчера ме бушонира някой, ама не мога да си спомня кой.

— Защо пиеш? — запита Нина съчувствено.

— Така искам — усмихна се Вера. — И ти не си кой знае колко радостна.

— Сега съм радостна — усмихна се криво Нина. — А ако ударим още по едно, направо ще запея.

Вера я разбра посвоему и наля още по чаша.

— С мъжете как си? — попита тя.

— Какво как съм?

— Занимаваш ли се? Набелязала съм един пич, ама него трябва да го храниш и да го поиш. Ако искаш, да звънна.

— Ценна идея — усмихна се Нина и вдигна палец. — Ще си помисля…

— Мисли по-бързо — каза Вера. — Айде.

Нина се чукна с нея с картонената чашка и разля малко на земята. Вера изруга и си изпи виното на три глътки. Нина се разсмя и обърна чашата си, изливайки всичко на земята.

— Какво правиш, глупачка такава! — кресна Вера. — Защо го зяносваш?

— Правя каквото си искам — безгрижно отвърна Нина. — Слушай, Вера, хайде да отидем в „Славянски базар“, а? Само не знам къде е това.

Вера радостно се разсмя.

— Значи си богата, а? Хвърли едно милионче на бедната.

— Ей такъв на бедната — каза Нина. — Всичко ще пропиеш, курво насинена. Казвам ти, хайде да ходим на кръчма! Аз черпя.

— Хайде, тръгваме — каза Вера. — Само че дай като хората — свършваме бутилката, и напред! Става ли?

— Сипвай — съгласи се Нина.

Те пиха още по чаша вино и на Нина й стана лошо. Вера услужливо я помъкна нанякъде, после я блъсна и Нина се изтъркаля по някакви стъпала. Свести се в пълна тъмнина, изплаши се и започна да крещи и да вика за помощ. След известно време се чуха някакви гласове, осветиха я с фенерче, а после я помъкнаха нагоре. Не разбираше съвсем ясно какво правят с нея, докато не се оказа в управлението на милицията. Тук тя започна бързо да изтрезнява и на въпросите на дежурния отговаряше почти свързано. Ето паспорта й, ето регистрацията, само чантичката е изчезнала някъде… В нея нямаше нищо важно — пудриера, ключовете от апартамента, портмоне. Не, нямаше много пари. Сети се за Вера, започна да съобразява кое как е, но не разказа на дежурния. Нека се порадва алкохоличката.

Върна се вкъщи почти в полунощ и Аня вече беше в леглото. Звъненето й я събуди и изплашената Аня дълго питаше кой е, после отвори вратата на веригата и едва след това, охкайки и нареждайки, пусна собственичката вкъщи. Докато се събличаше с нейна помощ в антрето, Нина я ругаеше с различни обидни думи, основно наблягайки на извратените й влечения, но после, когато обидената Аня с плач се скри в кревата, Нина дойде ухилена, наведе се над нея и попита:

— Значи си моя, а?

— Да — с треперещо гласче отвърна Аня. — Вземи ме, ако искаш…

Нина грубо изхълца и промърмори:

— Ако знаех само как се прави това! Спи, курво.

Тя самата отиде в банята и се опита да се освести. В стаята се върна цялата мокра, падна на леглото върху одеялото и мигновено заспа. Известно време Аня изплашено се вслушваше в дишането й, а след това започна да я съблича, за да я сложи да спи нормално. Смъкна мокрия халат, също толкова мокрия комбинезон, свали бельото. Нина лежеше пред нея гола и беззащитна. Аня замърка и жадно се долепи до нея…

На сутринта Нина беше в потиснато настроение, докато Аня, напротив, светеше от радост.

— Защо се напи? — весело питаше тя.

— С познавателна цел — каза Нина. — Слушай, как се държах?

— Прекрасно — каза Аня, смеейки се. — Ти беше нежна и пленителна.

— Натрапвах ли ти се, какво? — не разбра Нина.

— Не е това думата — отвърна Аня. — Не подозирах, че у теб има толкова енергия. Ти направо ме изнасили!

Нина я изгледа с подозрение.

— Стоп, стоп, стоп — каза тя. — Кой кого е изнасилил? Слушай, муцуно помиярска, пак ли си ме лизала?

Аня я погледна с шеговито учудване.

— Моля ти се, как може! Това противоречи на моралния кодекс на строителя на комунизма.

— Ако още веднъж те хвана — пресипнало каза Нина, — ще ти откъсна краката.

— Първо ме хвани — смело отвърна Аня.

— Не се шегувам — предупреди я Нина.

— Аз също не се шегувам — каза Аня вече не толкова весело, колкото истерично. — Да, целувах те, и какво? Ще ме изгониш? Ще ме убиеш? Хайде!

Нина мрачно отпи глътка вода и поклати глава.

— Слушай — каза тя. — Може би трябва да се обърнеш към лекар?

— Към лекар? — Аня се засмя истерично. — Към какъв лекар?

— Ами към психиатър сигурно — сви рамене Нина. — Това е ненормално!

— Не говори глупости — раздразнено отвърна Аня. — Това е изключение, да, но няма нищо ненормално. Съществува определен процент хора с изтънчена психика, за които обичайните форми на отношения не са подходящи.

— Добре, ти си с изтънчена психика, а аз какво общо имам с това? — попита Нина.

— А какво ти пречи моята ненормалност? — сви рамене Аня. — Аз не те закачам. Всичко е вътре…

— Как ли пък не, вътре — промърмори Нина. — Постоянно се търкаш като котка. Не ми даваш да спя спокойно нощем. Накрая ще те изгоня. Още повече че Льоша вече е склонен да се мести.

Устните на Аня затрепераха, на очите й се появиха сълзи.

— Защо си такава? Аз те обичам!

Нина поклати глава и се усмихна криво.

— Ти си глупачка, Анюта. Добре, върви на работа, че пак ще си докараш мъмрене.

Аня излезе, а Нина падна на леглото, сложила кърпа на главата си. Проблемите на Анината психика слабо я вълнуваха, и даже извратените й стремежи вече не предизвикваха у нея първоначалното гнусливо отдръпване. Това беше глупачката Анюха с глупашките си прояви, като неизкоренимата способност да чупи съдовете и да реве по най-малкия повод. Тя се превръщаше за нея в домашно животно, нещо като котка, която можеш да галиш и да я държиш на ръце, но която от време на време трябва да бъде и наказвана. Вчерашната история обаче я смущаваше с неочаквания си срив. Щастливият финал на битовото напиване си беше чиста случайност и при това тя се държа недопустимо лекомислено. Тези паузи не й се отразяваха добре.

Тя си наложи да стане, да се облече и да започне да действа. Изчезването на чантичката не беше кой знае каква трагедия, но по принцип не трябваше да допуска такова отношение. В устата й беше сухо, главата й се въртеше, ставите я боляха и в стомаха й се извършваха неприлични движения, но тя отиваше на мястото на вчерашната среща, като че ли там щеше да се освободи от всички тези неприятности.

Зрителната памет не я подведе. Намери магазина, дворчето, в което пиха с Вера, даже прецени къде седеше вчерашната компания пияндури. Беше рано, тя седна на една щайга и зачака. Милиционерският опит й подсказваше, че оная мърла трябва да се появи тук, за да се напие.

Измина около час и покрай нея минаха немалко мрачни и изкривени физиономии, докато се появи вчерашната Вера. Тя не беше сама, с нея имаше някакъв крехък очилат юноша.

— Здрасти — каза й Нина и направи крачка напред.

Вера спря, като че ли се беше натъкнала на стена.

— Я, Анечка! Здрасти, мила! Къде изчезна вчера? Аз пък си хванах студент!

— Здравейте — измънка студентът.

— Значи така — каза Нина. — Парите, които бяха там, можеш да си ги задържиш, но ми дай чантичката. Иначе ще те направя на дреб, гадино такава.

— Какво става? — не разбра студентът.

— Ти трай — каза му Вера пренебрежително. — Значи ще ме направиш на дреб, така ли? Знаеш ли какво ще ти се случи, курветино?

— Ама, момичета… — изплаши се студентът.

Вера решително го бутна встрани и тръгна към Нина. Тя не я чака, ритна я по коляното и когато Вера изохка и се преви, я хвана за косата. За начало леко я прасна с коляно в лицето, после попита:

— Какво каза, че не те чух?

— Пусни ме — успя да каже Вера.

Нина я пусна и тя се изправи, бършейки лицето си с ръка.

— Какво си мислиш, тъпачко, да не би да ги колекционирам — каза тя. — Веднага я изхвърлих… Иди да потърсиш в онази кофа.

— Не знам защо, но ми се струва, че предпочиташ да потърсиш сама — каза Нина, гледайки я напрегнато.

Вера не възрази и тръгна към кофата, която беше посочила. Тя се наведе, взе една пръчка и Нина отстъпи една крачка.

— Я без номера!

— Какво, с ръка ли да се ровя? — изсумтя Вера.

С безизразна физиономия тя порови в боклука и накрая измъкна мръсната и смачкана чанта на Нина.

— Тази ли е?

Нина взе чантата, отвори я внимателно и я обърна върху асфалта. От нея изпаднаха ключовете, пудриерата, носната кърпичка и дори портмонето. Празно, естествено. Нина грижливо събра всичко под подигравателния поглед на Вера и изплашения на студента.

— Нищо ли не липсва? — попита Вера, играейки си с пръчката.

— Това-онова липсва — каза Нина. — Сигурно е паднало.

— Ами потърси го тогава — с усмивка предложи Вера.

Нина студено се усмихна в отговор.

— Мисля, че ти ще се справиш по-добре.

Тя рязко й изви ръката, навря главата й в кофата за боклук, хвана я за краката и я хвърли вътре, така че само размахващите се крака стърчаха навън и отвътре се чуваха някакви приглушени стенания.

— Ама защо така? — питаше студентът едва ли не плачейки.

— Защото иначе не става — отвърна Нина, която дишаше тежко след немалкото физическо усилие.

Вера се измъкна от боклука, цялата облепена с картофени обелки, черупки от яйца и люспи от семки. Тя плюеше и ругаеше, а до тях един беззъб небръснат алкохолик се заливаше от смях и се пляскаше по кълките.

Нина също се усмихна, обърна се и си тръгна.

17

Следователят от местната прокуратура Апарин, работил заедно с капитан Ратников по краснодарското дело, бе намерен пак от Грязнов. Сега Апарин беше прокурор на град Тихорецк и отговаряше малко нервно на въпросите на изтреслия се Слава. Да, добре си спомня Коля Ратников, отношенията им са били, може да се каже, приятелски и съвместно дело са имали, но за какво ставаше дума, прокурорът не си спомняше. Нещо за местната дребна номенклатура, ненадхвърлящо рамките на Краснодарския край. Ратников изобщо не би могъл да има някакви сериозни материали. Самият Апарин също беше неописуемо поразен от жестокостта на убийството, която изобщо не съответстваше на мащабите на разследваното дело.

В новата версия тези двамата, които никой от местната милиция не познаваше, бавно, но сигурно се придвижваха към първото място в листата на заподозрените. Разбира се, продължавахме да търсим и тримата верни приятели на убития капитан, но инициаторите на убийството ставаха приоритет. Беше ясно, че именно те, тези двамата, появили се неизвестно откъде, са организирали всичко, прикривайки се зад бандата местни криминални, и изникваше въпросът — какво са целяли с това? Ровехме в местния архив из делата на покойния Щърбав, търсехме аверите и близките му познати.

А през това време Лариса Колесникова със своя компютър намери бившия капитан Букин. Той беше не само бивш милиционер, но и бивш алкохолик, защото се оказа, че сега е послушник в подмосковен манастир, работи там като строител и размишлява за задгробния живот. Проверихме го според времето на извършените убийства и изцяло отхвърлихме кандидатурата му заради пълното алиби. За службата си в милицията не искаше и да си спомня, но редовно се молеше за душите на убитите колеги, в това число и на Николай Ратников.

Мина малко повече от седмица от убийството на депутата и въпреки че в пресата се появиха материали, поставящи под съмнение политическия характер на престъплението, създадената към Върховния съвет специална комисия по разследването на това дело ни извика на отчет в Белия дом. Там бяха и генералният прокурор, който трескаво се беше запознал с положението в колата на път към комисията, и министърът на вътрешните работи, изразително скърбящ за убития депутат, и дори началникът на ФСК. Депутатската комисия бе оглавявана от председателя на комитета по законността и охраната на реда Вадим Сергеевич Соснов. Докато го гледах как ловко и уверено води заседанието, си мислех за случайното му участие в нашето дело.

Началниците бойко се отчитаха, изброявайки поразяващи въображението цифри на проведените следствени мероприятия, но и депутатите не бяха вчерашни, извикаха следователите и ми се наложи да им разказвам за обема и направлението на работата. Както разбрах, членовете на тази комисия бяха по правило юристи, предимно бивши сътрудници на органите, така че нямаше смисъл да ги баламосваме. В изказването си Шура Романова ме подкрепи, а контраразузнавачите, които провеждаха собствено разследване, ни допълниха с обширен доклад за престъпната дейност на покойния депутат. В това отношение дори се престараха, защото предизвикаха у депутатите обратната реакция.

— Може да е бил изчадие на ада — каза председателят на комисията Соснов, — но това не го лишава от правото да бъде защитен от нашите органи на реда, които не успяха да предотвратят смъртта на един депутат.

С две думи, направиха ни на нищо, откриха в работата ни и немарливост, и злоупотреби, и даже непрофесионализъм. Особено злобееше един от членовете на комисията, известен с това, че е бил уволнен заради организирането на стачка на служителите от милицията. Той живееше с идеята за радикална реформа на структурата на органите на реда и всеки наш пропуск му идваше като мехлем. Въпреки това Соснов беше спокоен и разсъдлив човек, решително пресичаше емоционалните изблици на колегите си, въпреки че безпрекословно поддържаше общата тенденция на натиск и строг контрол. Наблюдавайки цялото действие, си мислех, че присъствам на зараждането на ново поколение политически дейци. Те безспорно не ми харесваха във всичко, но характерното им лично поведение ми беше симпатично. Трепнах, когато насред заседанието в залата влезе Леонард Терентиевич Собко и тихо седна на задните редове.

След края на обсъждането събрах наглост и настигнах Соснов в коридора. Той вървеше, съпровождан от секретарите и помощниците си, но когато го повиках, веднага спря и се обърна към мен с внимание.

— Извинете, Вадим Сергеевич — казах аз. — Бихте ли ми отделили няколко минути? Отнася се за нашето следствие.

Той погледна часовника си, обърна се към миловидната секретарка и попита:

— Как сме, Леночка?

— До почивката има половин час — каза тя. — После е плътно.

— Ето — усмихна ми се Соснов. — Имате дори половин час. Елате в кабинета ми.

Кабинетът му беше разкошен, аз направо потънах в мекото кресло и се отпуснах.

— Извинете, че ви отнемам от времето — казах аз, — но излиза, че и вие имате отношение към това дело.

Той се усмихна приятно, без да показва каквото и да е безпокойство.

— И по какъв начин?

— Виждате ли, Вадим Сергеевич, целта на тези убийства е свързана с едно отдавнашно дело в Красно дар. Познавахте капитан Ратников, нали?

За секунда той загуби достойния си вид и се смути.

— Ратников? Коля? Познавах го, разбира се. Всъщност не толкова него, колкото жена му, Нина. Ужасна история…

— Да — казах аз. — И тази ужасна история сега отново се превръща в предмет на нашето разследване.

— Нима? — учуди се той и посегна към цигарите. — Пушите ли?

Не можех да откажа. Той си запали и ми подаде запалката.

— И как е свързано?

— Още не знаем — отвърнах. — Но може да се каже, че следите водят натам. Извинете, може ли да ви задам един въпрос по това дело?

Той се усмихна.

— Значи това е разпит?

— Ама не, моля ви… Просто изясняване на ситуацията. Безпокои ни един странен момент в тази история и проверяваме всички възможности.

— Странен момент ли?

— Да, особената жестокост на престъплението. Не знаем какво я е предизвикало. Според показанията на свидетелите убийците са търсели при Ратников някаква дискета, но никой от най-близките му приятели и сътрудници не знае за какво става дума.

— Откъде бих могъл да знам аз? — удиви се Соснов.

— Били сте им на гости предишния ден — напомних му аз. — Разбира се, трудно е да си припомни човек подробностите на разговор с такава давност, но може би тогава поне нещо се е мярнало? Разбирате ли, питам всички.

Соснов бавно всмукна, наведе глава и въздъхна.

— Честно казано, добре запомних тази вечер. Беше чудесна вечер, среща на приятели, приятен задушевен разговор. Сигурно вече знаете, че някога отношенията ни с Нина бяха специални. Някога тя предпочете пред мен Николай, начинаещ следовател. И ето че отдавна съм дребен провинциален функционер, посрещат ме на най-високо равнище, а в нейните очи още съм същият мил и засегнат от нея Вадик. След всички тези официални приеми в дома им за пръв път усетих покой. И макар преди Николай да ми се струваше прекалено примитивен за нея, сега дори и той ми се струваше друг. Обикнах ги като близки…

— След това виждахте ли се с Ратникова? — попитах аз. — След всичко това.

— Да, бях на погребението — каза той. — Отбих се на помена, но не стоях много. Разбира се, с Нина тогава не можеше да се говори, а за всички останали бях само голям началник. Това е всичко, което мога да кажа.

— И не знаете какво е станало после с нея?

— Не — каза той. — А какво е станало?

— Казват, че е полудяла.

Той едва забележимо стисна зъби и кимна.

— Това можеше да се предположи.

Станах.

— Повярвайте, Вадим Сергеевич, наистина ще направим всичко възможно.

— Да — каза той и загаси цигарата си. — Ако ви потрябва помощ, можете да се обаждате по всяко време.

— Благодаря.

Излязох. Шура Романова ме чакаше долу в служебната си волга, както се бяхме разбрали. Денят беше горещ и тя си пийваше минерална вода.

— За какво си приказвахте с него, Саша? — попита тя с подозрение. — Имай предвид, този хич не е прост. Казват, че заради него са провалили кандидатурата на началника на московското управление.

— Познавал е капитана, на когото е принадлежал нашият „Макаров“ — казах аз. — И изобщо всичко това е много интересно.

— Кое? — не разбра Шура. — Тръгвай, Николай Василиевич — нареди тя на шофьора.

— Демокрацията — казах аз. — Уж е същият човек като мен и образованието му е подобно, и възрастта приблизително същата, но той е горе, а аз съм тук.

Колата потегли. Милиционерът на пост ни забеляза и отдаде чест.

— Завиждаш ли? — изкиска се Шура. — И на тебе никой не ти пречи, почни кампания, събери си привърженици, издигни кандидатурата си — и току-виж също си се оказал на върха. Ще ме викаш с доклади.

— Не, не завиждам — решително казах аз. — За да се окажеш там, трябва първо да се откажеш от самия себе си. Знаеш ли, в някои отношения дори ми е жал за него.

Веднага щом се появих в криминалната, Грязнов ме хвана подръка, натика ме в патрулната кола и тръгнахме към малкото подмосковно градче Одинцово, където, както се оказа, живееше според адресната регистрация бившият капитан от краснодарската милиция Кудинов, близък приятел на убития Ратников, а сега сътрудник на охранителна фирма.

— Разправят, че при нашата система на адресна регистрация можеш да откриеш всеки за броени секунди, разбираш ли — ругаеше Грязнов по пътя. — Броени секунди, дръжки! Тоя Кудинов не се крие, живее си открито и законно, а половин седмица го търсим и не можем да го намерим. А ти ми говориш — компютри!

— Що за фирма е тяхната? — попитах аз.

— Обикновена — каза Грязнов. — Охрана на офиси, учреждения и частни лица. Между другото с право на носене на огнестрелно оръжие. Няма ала-бала…

— Значи имат връзка в министерството — обади се шофьорът. — Сега за частниците е много трудно да си издействат огнестрелно оръжие.

— Връзка в министерството — изсумтя Грязнов. — Та на тях председателят им е пенсиониран комисар от милицията.

Шофьорът подсвирна възхитено, а аз казах:

— Ето, занимавате се с глупости, а там хората взимат по пет-шест твои заплати.

— Повече — мечтателно въздъхна Грязнов.

Спряхме колата доста преди търсения адрес и продължихме пеша. Кудинов живееше в пететажно здание, но затова пък в тристаен апартамент. От личното му дело знаехме, че два пъти се е развеждал и плаща издръжка, така че може би не живееше сам в тези три стаи.

Така и се оказа, отвори ни сънлива булка по халат.

— Кого търсите?

— Борис Михайлович Кудинов — каза Грязнов, заничайки в листчето си. — Нали тук живее?

Като го гледах, се сещах за Дроздов и изобщо за цялата актьорска школа на криминалната милиция. Все пак притежаваха артистичност, не можеше да се отрече. Ето и сега с мацето беседваше не печеният оперативник Слава Грязнов, легендата на московската криминална, а квартален тъпунгер, чиято перспектива е скорошна пенсия и местенце извън града.

— Тук живее — измърмори мацката. — Отиде за хляб. Не съм разтребила, така че го почакайте на двора.

— Я стига! — казах решително, пресичайки опита й да затвори вратата. — Ще почакаме вътре, гражданко.

Тя изсумтя, но ни пусна, от което следваше, че не ни лъже, Кудинов не си е вкъщи и поривът ми е бил излишен. Грязнов ме наблюдаваше с усмивка, понеже сега топката беше в мен.

— Регистрирана ли сте тук? — попитах аз, ядосвайки се сам на себе си.

— Вас какво ви засяга? — учуди се тя. — За мен ли сте дошли, или за Борка?

— За никого не сме дошли — намеси се Грязнов, свали си фуражката и изтри челото си с носната кърпа. — Трябва да си поговорим с Борис Михайлович, нищо повече. Присъствието ви, гражданко, не може да ни смути, но установяването на вашата симпатична личност не би било излишно.

Тя намери чантичката си, измъкна удостоверението си и го подаде на Грязнов. Той го прегледа внимателно и ми го предаде. Девойката се оказа сътрудник на същата агенция „Стража“, в която работеше и самият Кудинов.

— Нямаме въпроси — промърморих аз и й върнах удостоверението.

Чу се звук от ключ, завъртян в бравата, и скоро в апартамента влезе здрав висок мъж спортен тип, който лесно можеше да бъде идентифициран по наличните фотографии като Борис Кудинов. Той не ни забеляза веднага, а когато ни видя, само се учуди.

— Какво има, момчета? — общително попита той.

— Трябва да поговорим — казах аз. — Къде да се уединим?

— Вървете в кабинета — каза колежката на Кудинов. — Оправила съм.

Кабинетът представляваше малка стаичка с бюро, две кресла и кушетка. Тук висеше лавица за книги, но на нея имаше само списания.

— Слушам ви — каза Кудинов и се тръшна в креслото зад бюрото. — С какво мога да ви помогна? И аз съм бивше ченге.

— Известно ни е — казах аз. — Точно по този повод идваме.

Трябваше да подходим към Кудинов внимателно, без да събуждаме подозрения, но той така охотно ни отговаряше, всичко му беше толкова наред, че в хода на разпита ме обхвана паника. Грязнов побърза да ми се притече на помощ, поде по-интимен разговор, подръпна нишката по-нататък. Но вече бях разбрал, че Кудинов няма нищо общо. Разбрах го още като чух с какъв тон живеещата тук сътрудничка ни прати в кабинета. Кудинов не беше търсеният човек.

— Разбира се, аз също дълго се блъсках с това дело — споделяше той преживяванията си по делото Ратников. — Когато гръмнаха Щърбавия, у мен още тогава възникнаха подозрения. Но какво можехме да направим? Освен това от ФСК сложиха ръка на всички материали срещу Щърбавия, той им беше осведомител. С две думи, махнах с ръка и си заминах. Жал ми е, разбира се, за Коля, и за децата ми е жал, а и за Нинка също, но и ние не сме всемогъщи.

Връщахме се в по-различно настроение и въпреки че шофьорът настойчиво се опитваше да се върне на темата за заплащането на частните агенти, ние с Грязнов мълчахме. Закараха ме до прокуратурата и Грязнов се качи с мен в кабинета ми. Лаврик Гехт беше заминал някъде в Ногинск, така че се разпореждах с помещението еднолично.

— Не ти ли се струва, Саша — каза Грязнов, докато включвах в контакта електрическия чайник, — че тази ФСК започна да се появява прекалено често?

— Струва ми се.

— А не ти ли се струва и че същата ФСК се появява направо от краснодарските събития?

— Така излиза.

— Това придава ново направление на издирването на приятелите на гражданина Щърбавия, не е ли така? — подметна Слава.

— Помисли си какво приказваш — казах аз. — От какъв зор контраразузнавачите ще седнат да убиват децата на Ратников?

— Не знам — каза Грязнов, — но мога да предположа. Биха се решили на всичко, ако Ратников е имал някакъв компромат.

18.

След като сутринта се уговори за среща по шести вариант, към обяд Феликс Захарович вече проклинаше собствения си избор. Небето беше закрито от облаци и преди обяд започна да ръми непрекъснато. На мястото на срещата Феликс Захарович киснеше под чадъра и не се решаваше да седне на мократа пейка. Веднага щом Нина се появи, той я замъкна до най-близкото отворено кафене, където си поръчаха по чашка горещо кафе.

— Ще има ли работа? — запита Нина.

— Защо? — усмихвайки се, отвърна на въпроса с въпрос Феликс Захарович. Харесваше постоянната й готовност за работа. Харесваше всичко у нея.

— Вече оглупявам от бездействието — каза Нина. — Наскоро даже се напих от мъка.

— Сериозно? — намръщи се Феликс.

— Не много — каза Нина. — Какво се очаква при вас на втория етап?

— Това, мила моя, никой не знае — каза Феликс с въздишка. — Въпреки че мнозина биха искали. Разбираш ли, при нас има пълно разделение на труда. Текстовете са у един от нас, ключът у друг, а тълкуването у трети. Смътно се досещам как трябва да тръгне всичко, но аз няма да взимам конкретните решения. Във всеки случай ще има много работа.

— Мислех, че си ме извикал по работа — разочаровано каза Нина.

— Ще има работа — уверено кимна Феликс. — Виж сега… Изплува нещо от онази отдавнашна история.

Тя дори не попита за коя история става дума. За други те не разговаряха.

— Какво е изплувало?

— Накратко, онези типове са искали от мъжа ти да върне някаква дискета. Разбираш ли?

Тя поклати глава.

— Какво е това дискета?

— Нещо като плоча — обясни Феликс. — Част от компютъра. На нея се съхранява информация.

— Коля нищо не разбираше от компютри — каза Нина. — Това е някаква грешка.

— Може да е взел дискетата дори и без да разбира нищо — каза Феликс. — За това не се иска много ум.

— А какво толкова важно може да е било записано на нея?

— Е, това засега никой не знае — каза Феликс. — Мислех, че ще можеш да ни обясниш.

Нина поклати глава.

— Това е недоразумение — каза тя. — Ако в Коля имаше такава плоча, той щеше да ми каже.

— Добре — каза Феликс. — Щом не знаеш, не знаеш. Излезе нещо друго. Онези оперативници са намерили твоя Люсин.

Сърцето на Нина веднага заби ускорено.

— Къде?

— Чакай — пресече я Феликс. — Дай да поговорим спокойно. Вече е ясно, че нито Люсин, нито Райзман, нито Маркарян са имали нищо общо с делото. Щърбавия — да… Може би и Вълкодава. Но основната работа са изпълнили тези двама неизвестни. Може би стига толкова кръв, Нина?

Нина трескаво въздъхна.

— Вече ти обясних — каза тя. — Тези хора един вид са попаднали под колелата на влака. В нищо не ги обвинявам, разбираш ли? Но те трябва да умрат. Когато на хлъзгавия асфалт шофьор сгази дете, той също не е кой знае колко виновен.

— Него никой не го и убива.

— А трябва — каза Нина. — Смъртта си е смърт. Ако искаш, това е древното право на кръвно отмъщение. Моят Коля, моите деца няма да се успокоят, докато не умре и последният от убийците им.

— Никога не съм могъл да го разбера — проговори Феликс.

— Разбирам, че може би самите те не са убивали — съгласи се Нина. — Но са могли, били са длъжни да спрат убийците! А не са направили нищо! И ти искаш да ги оправдаеш?

— Не, не искам — каза Феликс. — Съгласен съм, това е твое право. Но засега няма да ти кажа адреса на Люсин.

— Феликс! — възкликна Нина. — С теб имаме свещен договор! Убивала съм хора, които са още по-малко виновни пред мен!

— Не съм казал, че никога няма да ти го кажа — поправи се Феликс. — Ще научиш всичко, но малко по-късно. Не мога да съм сигурен за самоконтрола ти, а сега едно ново убийство е съвсем ненавреме. Твоят „Макаров“ е прекалено добре познат на оперативниците.

— А какво толкова се замисля сега? — попита Нина. — Защо после може, а сега не?

— Защото започва вторият етап — каза Феликс. — Това събитие е прекалено важно, за да се рискува за дреболии. Дай ми време, и ще си получиш Люсин топъл-топъл.

— Аз имам ли роля в този втори етап? — попита Нина.

— Разбира се — усмихна се Феликс. — Закъде сме без теб?

— Чакам — каза Нина.

Като че ли старецът не беше казал нищо особено, даже не посочи адреса, но срещата веднага промени настроението й и тя вървеше към метрото, усмихвайки се вътрешно. Странно, защото времето не предразполагаше към усмивки.

Феликс изчака определеното според инструкцията време и побърза към южния вход, където беше паркирана колата му. Всички днешни срещи бяха планирани предварително, но нима можеше да бъде предвидено това мокро време, при което дори обичайната средна скорост е рискована. Както и да се стараеше, все пак закъсня за срещата на Востряковското гробище.

На пейката до гроба на Синюхин седеше пълен мъж и държеше огромен чадър. Отстрани човек можеше да си помисли, че той преживява много дълбока скръб, така че дори не забелязва отвратителното време. Всъщност той забелязваше всичко, но не бързаше да показва чувствата си. Това не му беше привично.

— Извинявай, Ваня, измъчих се по пътя — каза Феликс Захарович, протягайки му ръка. — Как си? Нещо не забелязах твоите ангели-хранители.

— Сега ги лишавам от премия всеки път, когато някой клиент ги забележи — каза Ваня. — Как е настроението?

— В унисон с времето — каза Феликс Захарович. — Какво се чува за колегията?

— Засега няма сигнал за свикване — меланхолично каза Ваня. — Всички се радвате, а мен този втори етап ме плаши. Кой знае, ами ако изведнъж и аз се окажа в списъка?

— Трябваше да ми донесеш инструкциите — напомни Феликс Захарович.

— Инструкциите не са много — каза Ваня. — Във връзка с началото на втория етап е набелязана ликвидацията на всички изпълнители. Трябва да се отървеш от твоя Бейби.

Феликс Захарович почувства, че краката му изстиват. Досега не го чувстваше, въпреки че имаше всички основания, а сега изведнъж го почувства.

— Не разбирам защо — объркано произнесе той. — Това са проверени кадри…

— Не разбираш ли? — криво се усмихна Ваня. — А това са идеите на твоя Егор. Вторият етап предполага активизация на стихийността, а вашите изпълнители бяха само послушни роботи. Те нямат място в новата схема.

Феликс Захарович не отговори.

— Накратко, след излизането на Доносника се предвижда многоходова комбинация. Твоят Бейби ще убие Доносника като изменник, а Дюк трябва да очисти Бейби. Сега можеш да кажеш кой е твоят Бейби — усмихна се криво Ваня.

— Това винаги те е интересувало повече, отколкото трябва — сърдито каза Феликс Захарович.

— Много просто, любопитен съм — разсмя се Ваня. — Нали познавам и Доносника, и Дюк. С Дюк даже работихме заедно в Япония. Жалко, добро момче е.

— Какво ще стане с тях?

— Все ще стане нещо — каза Ваня. — Та откъде се появи твоят Бейби, дядка? Заинтригува всички с твоите тайни.

Феликс Захарович въздъхна тежко и произнесе:

— Не съм съгласен!

Ваня се обърна към него без интерес и отегчено попита:

— С какво не си съгласен?

— С ликвидацията. Не вярвам, че това е планирано от Егор. Подозирам, че тълкувателите започват своя собствена игра.

Ваня мълчаливо му подаде чадъра и Феликс Захарович го пое за дръжката. Ваня измъкна пакет цигари, пъхна една в устата си и я запали.

— Значи не си съгласен, а?

— Да. Настоявам да се провери този пункт.

— А какво толкова те вълнува в това решение?

— Отношението към хората — развълнувано каза Феликс Захарович. — Ако започнем да убиваме своите, кой ще ни повярва?

Ваня се усмихна широко, но далеч не и искрено.

— А кой ме плашеше наскоро с всеобщи междуособици в края на втория етап, а? Нима разправата с изпълнителя няма да позволи това да бъде избягнато?

Феликс Захарович поклати глава и нищо не отговори.

— Именно — каза Ваня. — Когато на мен ми е зле, планът е такъв, нали? А когато на теб ти е зле, това е въпреки плана?

— Кога ти е било зле на тебе? — навъсено попита Феликс Захарович.

Ваня изстреля цигарата си и каза:

— Винаги ми е зле, старче. Вече ми се повръща от всичките ви планове и операции. Чувствам, че не всички ще доживеем до третия етап.

— Това е невъзможно — каза Феликс Захарович. — Стихията си е стихия, но процесът трябва да бъде стимулиран, пришпорван и контролиран.

— Да, но не от нас. Ние сме белязаните, ние сме „червената капела“, от нас се отвръща целият цивилизован свят! В това дело ние сме само фитили, ще изгорим и ще изтлеем. Други ще взривяват света.

— Да — въздъхна Феликс Захарович. — Представям си колко ти е тежко с тези мисли. Само да не ти щукне да дигаш гири, Ваня.

— Иначе какво ще стане? — мрачно попита той.

— Ще те хванат — просто отговори Феликс Захарович. — Ти знаеш по-добре от мен как става.

— А ти? — попита Ваня. — Ще вървиш до края, така ли?

Феликс Захарович се усмихна печално, когато погледът му попадна върху надгробния паметник до тях.

— Краят ми не е чак толкова далече — каза той. — Значи няма да вървя чак толкова.

Ваня направи гримаса и измърмори:

— Поколение от камикадзе… Ще ми дадеш ли ключа или не?

— Ще го предоставя на колегията на Съда — каза Феликс Захарович. — Бих искал да се убедя, че правилно изпълняваме плана на Егор.

— Това се нарича демарш — каза Ваня.

— Ти знаеш по-добре — сви рамене Феликс.

— Но ще те подкрепя — обеща Ваня. — Не знам защо дигаш пара, но ми се иска да видя предела на тяхната съпротивляемост.

— Благодаря — кимна Феликс Захарович.

Те се сбогуваха и Феликс Захарович си тръгна пръв. Той вървеше и не забелязваше нито дъжда, нито локвите в краката си, нито учудването на хората, които го гледаха. Белите му коси бяха мокри, в яката на шлифера му се стичаше вода и затова никой не забелязваше, че по каменното му лице текат сълзи. Всичко беше приписано на дъжда.

Впрочем, когато се прибра вкъщи, той си напари краката, пи аспирин и дори удари една чашка водка. Сега имаше за какво да живее и не трябваше да бърза да се оттегля, даже и да се рушаха основите.

Той отново търсеше номера на телефона по компютърния код и когато телефонният секретар привично се обади: „Говори диспечерът. Ако имате съобщение, кажете го след сигнала“ — Феликс Захарович произнесе:

— Говори Франта. Спешно се нуждая от личен контакт.

И затвори с трепереща ръка.

Денят продължаваше обичайния си ход. Лек обяд, вестниците, следобедна почивка. Той дори дремна на дивана в кабинета, като се зави с покривката. След три мина домашната помощничка, приготви обяд от полуфабрикати, взе бельото за пране и се поинтересува относно надбавка към заплатата. Феликс Захарович, макар че прямотата й му направи неприятно впечатление, обеща да направи нещо.

— Сам разбирате — каза домашната помощничка, — човек не може да догони цените.

Да се ликвидира Бейби? На кого можеше да му дойде това в главата? Най-добрият му агент, изпълнителят на най-сложните и рисковани акции… Не, не това бяха аргументите. И най-добрите агенти си имаха свой срок на живот и работата не беше в качеството. Работата е там, че той се сближи с нея, смяташе я почти за дъщеря и самата мисъл за отстраняването на Нина му се струваше нелепа. Той, който винаги беше разбирал важността на дисциплината, винаги изпълняваше заповедите безпрекословно, днес въстана срещу безсмислената заповед и затова чувстваше, че е преминал някаква невидима граница. Днешният му демарш вече е внесен в личното му дело и каквото и да предприеме сега, върху него ще лежи клеймото на неподчиняващ се. Трябва да свикне с това. Сега достъпът му до секретната информация ще бъде значително ограничен, ще се прости с мястото си в колегията на Съда, а и всичко останало ще бъде силно орязано. Но какво значение можеше да има това в сравнение с живота на Нина?

Очакваният от него човек дойде чак вечерта, когато на улицата се беше стъмнило. Отношенията им бяха такива, че той сам отвори вратата със собствен ключ. Този ключ можеше да бъде използван един път в живота или, напротив, изобщо да не бъде използван, но той винаги беше на разположение на хората, от които сега Феликс Захарович очакваше помощ.

— Здравейте — каза влезлият, усмихвайки се приветливо. — Изглеждате чудесно, Феликс Захарович. Не ме ли помните? Заедно летувахме в Кипър.

— Леонид Андреевич? — внимателно запита Феликс Захарович.

— Именно — доволно се усмихна гостът. — Славно се повеселихме тогава, нали?

— Значи и вие сте вътре? — попита Феликс Захарович.

— Беше ми много приятно да науча, че работим заедно — каза Леонид Андреевич. — Ще позволите ли да седна?

— Да, разбира се — сепна се Феликс Захарович.

Той не можеше да прикрие напълно объркването си. Когато преди две години се оказа в Кипър, най-малко от всичко се беше веселил. Там имаше закрит семинар по плана „Народна воля“ и сегашният му гост не беше член на семинара.

— Можете да не се съмнявате — усмихна се гостът, забелязвайки неговата нерешителност, — имам за вас писмо от Главния. Къде ли е то? — Той търсеше писмото из джобовете на сакото си и най-после го намери. — А, ето го!

Феликс Захарович взе писмото и бегло го прочете. Обикновено писмо от стар приятел и никой никога не би могъл да извлече от него тази информация, която Феликс Захарович видя веднага. Писмото ясно говореше, че на новия гост не трябва да се има доверие, че Главният е в беда и трябва да се предприеме всичко възможно, за да бъде измъкнат от нея. Имаше и допълнителна информация.

— Моля да ме извините — каза Феликс Захарович и отиде до компютъра. Той като че ли успя да скрие смущението си, може би защото още отначало не прие този човек.

Няколко натискания на клавишите и той разбра всичко. Ония са се добрали до Главния и сега се опитват да вземат нещата в свои ръце.

— Та какво спешно нещо искахте да съобщите? — попита Леонид Андреевич, вежливо усмихнат.

— Днес ми предложиха да разработя операция с цел отстраняването на агентите от първия етап — каза Феликс Захарович, смачка писмото на Главния и го сложи в пепелника. — Стори ми се, че в това има известен произвол. Тези хора са заслужили да бъдат оставени на мира.

Леонид Андреевич печално кимна.

— Да, вече знам. Уви, скъпи Феликс Захарович, това е неизбежен обрат. Нали разбирате, сега, на втория етап, тези хора трябва да станат легенда. А легендите не се нуждаят от жив оригинал.

— Според мен такова отношение към хората покварява административните структури — каза Феликс Захарович. — Бих искал да се срещна с Главния. Имам какво да кажа.

Леонид Андреевич кимна съгласно.

— Добре, ще ви запиша приемен час. Но представяте ли си всички сложности?

— Безусловно — кина Феликс Захарович. — Бих искал изпълнението на указанието относно изпълнителите да бъде отложено до беседата ни с Главния.

— Не мога да обещая това — отвърна гостът. — Не е в моята компетенция. Ще се постарая, но във всеки случай сте длъжен да изпълните заповедта в момента, в който дойде. Съзнавате ли това?

— Да — каза Феликс Захарович. — Съзнавам.

19.

Неуловимият лейтенант Сорокин оставаше последната ни надежда. В противен случай затъвахме в междуведомствена разправия и щеше да започне история с проблематичен успех и гарантирани неприятности. Защото в противен случай щеше да се наложи да обвиним за убийството на капитан Ратников ФСК.

Събрахме се при Меркулов — аз с помощниците си и Грязнов с Дроздов — на малко оперативно съвещание и призракът на ФСК бродеше сред нас. Темата изплува, когато повече или по-малко приключихме останалите версии, с надежда оставяйки под подозрение лейтенант Сорокин. Грязнов излезе с висящата във въздуха идея за участието на ФСК и обсъждането ни придоби друг аспект. По някакъв начин всички независимо един от друг се съгласиха, че вероятността в делото да са участвали прословутите контраразузнавачи е максимална и се решаваха технически въпроси — как да се доберем до тях и да ги хванем за гушата. Съответно компютърните спецове съветваха да търсим секретни файлове, Дроздов предлагаше да бъде внедрен, а Грязнов считаше за необходимо всичко да се започне от Краснодар. Що се отнася до Костя Меркулов, собственикът на кабинета, колкото и да е странно, той дълго мълчеше и накрая каза:

— Господа! Готов съм да се съглася, че в Краснодар са действали от контраразузнаването. За това има достатъчно основания. Бихте ли ми обяснили обаче, защо след това те така дълго и настойчиво издирват абсолютно случайните си съучастници?

— Може би е изтекла информация — предположих аз за начало.

— Естествено — включи се Дроздов. — Хората са разбрали, че това са кагебистите, и е започнала ликвидация.

Меркулов не спореше, само кимаше и се усмихваше. И от това мълчание вярата ни в собствената ни хипотеза все повече намаляваше, а съмненията все повече нарастваха.

— Ясно — каза накрая Дроздов. — Константин Дмитриевич е съвсем прав. Ако кагебистите са замисляли убийство, а явно е било точно така, те не биха мъкнали със себе си цялата компания, от която после да се наложи да се отървават.

— Тогава защо са ги помъкнали? — попита Лариса.

— За да ги накиснат — каза Грязнов. — Това е съвсем ясно.

— Защо не са ги накиснали? — попита Лариса.

Меркулов пак се усмихна.

— Е, това все пак може да се обясни с опит да се прикрият следите — казах аз. — Като техен агент не са искали да предават Щърбавия, а останалите милицията така и не е открила.

— Дайте да се спрем на нещо — предложи Меркулов. — Решихме, че убийството на Ратников е извършено с участието на краснодарските чекисти — това първо. Че са търсили някаква дискета със секретна информация — второ. И не са я намерили — трето. А месец след убийството, през който следствието е тъпчело на едно място, е бил убит Щърбавия, и така започва епопеята на пистолета „Макаров“. После убиецът се оказва в столицата и започва, освен кръвните си врагове да гърми и по поръчка заедно с другите „стрелци“. Въпросът е: как да се доберем до убиеца?

— Ако ви слуша човек, другарю заместник-генерален прокурор — каза Дроздов, — излиза, че е съвсем безнадеждно.

— Кой знае — замислено въздъхна Меркулов. — Според всички сметки не би трябвало да е безнадеждно.

Тогава още не разбирахме какво значат тези загадъчни думи. А и откъде можехме да знаем, че точно в този момент в другия край на града в редакцията на популярния „Свободен вестник“ дойде някакъв младеж с кожено яке и поиска да се срещне с главния редактор. Когато секретарката го попита по какъв повод му трябва, младежът заяви:

— Разполагам с уникална информация за убийството на депутата Кислевски.

Влезлият незабавно бе допуснат до редактора, човек буден и с нюх, който веднага попита:

— Нещо сериозно или хипотеза?

Младежът се отпусна в мекото кресло за посетители и се облегна назад. Явно се готвеше да седи дълго.

— Виж сега каква е работата, шефе. Смятах да отида със самопризнания в московската криминална милиция и реших преди това да направя изявление за пресата. Кой знае, викам си, ако изведнъж там в милицията ме разберат неправилно, окачат ми какво ли не на шията и ме хвърлят в блатото? Прав ли съм?

Редакторът кимна машинално.

— Вие ли убихте Кислевски? — попита той.

Гостът на редакцията се усмихна и поклати глава.

— Не, не бях аз. Но знам кой го е убил и по чия заповед. Работим в един отбор. Това е „Съдът на Народната съвест“.

Част от секундата редакторът мислеше какво да прави.

— Ясно — каза той и вдигна ръка. — Постъпили сте съвсем правилно, приятелю. Ще направим всичко за вас. Само една минута.

Той натисна бутона на селектора и каза в скоропоговорка:

— Клара, бързо! Събери всички репортери и фотографи, които са налице, не забравяй Дима с камерата. Ще има сензационна пресконференция. Искате ли кафе? — попита той госта.

— Бих предпочел бира — отвърна той.

— И бира — добави редакторът в селектора.

Буквално след пет минути целият екип се събра в залата, използвана в редакцията за съвещания, и гостът се появи, придружен от главния редактор. Те седнаха в креслата на подиума и редакторът започна:

— Започваме нашата пресконференция за кореспондентите на един вестник. — Той се усмихваше. — Този младеж е готов да се предаде, за да разкаже за серия убийства в Москва и областта. Той е само един от група изпълнители. Последното дело на тази група е убийството на депутата Кислевски.

Хората зашумяха, фотографите защракаха със светкавиците. Телеоператорът Дима започна да снима с любителска камера.

— Казвам се Алексей Стукалов — започна гостът на редакцията. — В някои кръгове съм известен под прякора Доносника7. Виждате, прякорът не е особено авторитетен, но не съм си го избирал аз. Но ето че реших да реализирам прякора си на дело.

Репортерите се засмяха дружно, оценявайки шегата.

— Да — продължи Доносника, — реших да се предам, защото това, което се готви сега, излиза извън рамките на професията ми. Моля, обърнете внимание, аз не отричам, че съм професионален убиец. На моята съвест лежат убийствата на мафиота Колцов на вилата в Баковка, на рекетьора Туза в Кунцево, на гангстера Витя Никитин, по прякор Булдога, и накрая на чейнджаджията Кручер.

— Обърнете внимание, ние реагирахме на всяко от тях — отбеляза редакторът.

— Започнахме като група съмишленици — продължаваше Доносника. — Служехме в ОМОН8, постоянно се сблъсквахме с престъпни елементи и представете си какво ни беше, когато, след като с риск за живота задържим някоя банда, всички скоро се оказват на свобода и продължават дейността си. Ние смятахме, че това е несправедливо.

— Кои „ние“? — попита някой от залата.

— Група съмишленици — каза Стукалов. — После уволниха от ОМОН някои от нас, при това без видима причина, заради особеното ни старание в борбата с престъпниците. Тогава именно се появи „Съдът на Народната съвест“. Разбира се, името може би изглежда прекалено гръмко — той се усмихна виновно, — но смятахме, че изразяваме интересите на народа.

— Кой заседава в Съда? — чу се още един въпрос.

— Хубав въпрос — отбеляза Стукалов. — Защото после се оказа, че над нашата група съмишленици е изникнал цял отбор аналитици, стратези и тактици. Използвайки връзките си в органите на реда, започвахме да определяме престъпните елементи и след решението на колегията на Съда изпълнявахме присъдите.

— Убеден съм, че в ръководството на Народния съд има червени — скочи някакъв чевръст юноша.

Стукалов кимна.

— Естествено, ръководството е пълно с бивши — каза той. — Ветерани от вътрешните работи, КГБ и армейски чинове. Но системата за конспирация, разработена много разумно още в началото, не спомагаше за хоризонталните връзки. — Той изсумтя. — Май така се наричат? Не мога да назова никой от тези, които ни ръководеха. Познавах само своя шеф, който ми определяше целта, снабдяваше ме с оръжие, снаряжение и пари.

— Тогава откъде знаете за ръководството?

— Забравяте, че бях вътре още от самото начало — каза Стукалов, — когато скърцахме със зъби и си набелязвахме цели. Всичко това се създаваше пред мен. Преследвахме благородна цел — да въведем ред чрез бърз народен съд. Но идеята се превърна в нова номенклатура. Именно затова съм тук. Не защото смятам, че съм виновен за нещо.

Той особено изгледа залата, като че ли се прицелваше, и много от присъстващите изтръпнаха.

— Колко общо са осъдените?

— Известно ми е за седемнайсет акции — каза Стукалов.

Някои в залата подсвирнаха, други изохкаха.

— И знаете кой е убил Кислевски?

— Да, разбира се.

— И кой?

Той направи пауза, усмихвайки се леко.

— Мой приятел, омоновец по прякор Бейби. Не му знам името, но го познавам по физиономия. Той е най-жестокият от изпълнителите, но и най-големият професионалист. Мисля, че е минал през Афганистан. Сваля клиентите с един изстрел.

— Колко общо са изпълнителите?

— Ще се учудите, но сме само трима. Аз, Бейби и Дюк. Дюк очисти Клементиев, спомняте ли си?

— Значи сте готов да предадете приятелите си? Защо?

Стукалов направи гримаса и изсумтя.

— Не смятам да предавам приятелите си — каза той. — Всичко, което знам за тях, са прякорите им. Не знам нито имената, нито адресите. Дойдох тук, защото сме на прага на нов етап в дейността на Съда. Те вече имат десетки нови изпълнители, осъдени са стотици хора. Готови са да започнат истинска война срещу престъпността. И се питам: а по какво всъщност се различаваме от същите тези престъпници? И не мога да си отговоря. Разбира се, по-правилно би било да изчезна нанякъде, изкарах нелоши пари с тези поръчки, но се страхувам от преследването им. Реших да се предам и поне с нещо да помогна на органите да спрат тази страшна машина.

Репортерите започнаха да задават въпроси един през друг:

— Кажете, колко ви плащаха?

— Къде живеехте през цялото време?

— За разкошен живот ли мечтаехте?

Стукалов запали цигара, кръстоса крака и започна да отговаря. Плащали прилично и не смятал да разкрива тайната на влоговете. Апартамента е оставил на приятелката си, за него е платено и той не би искал да го конфискуват. Ръководителят му, бивш работник от МВР, се срещал с него на посочените места в определеното време. Не се е стремял към разкошен живот, но може би ще се устреми към него, след като си излежи съответните години.

Добре, че Слава Грязнов имаше информатори навсякъде. Един от тях работеше в „Свободен вестник“ и се обади в милицията веднага след започването на прословутата пресконференция. Прехвърлиха обаждането в кабинета на Меркулов и насред разгара на съмненията ни Грязнов ни съобщи, че един от „стрелците“ пее пред репортерите. Той и Дроздов веднага тръгнаха да арестуват предполагаемия убиец, като Грязнов нареди да се изпрати група, помощниците ми отидоха да се видят с машината си, и двамата с Меркулов останахме сами.

— Какво може да значи това? — попитах Костя. — Пробив в организацията?

— Продължавай — каза той. — Или далечен прицел.

— Или далечен прицел — казах аз.

— Ако съм прав — въздъхна Меркулов, — ако има поне частица смисъл в думите на Леонард Терентиевич, това е началото на обширна пропагандна кампания.

— Пропаганда на терора? — попитах аз.

— Да — каза Меркулов. — И лозунгът е готов отдавна. Граби награбеното!

— Но ако този тип пее, ще приберем цялата организация заедно с плановете за следващата петилетка и счетоводния отчет за последното тримесечие.

— Сигурен съм, че всичко е внимателно пресметнато — каза Костя. — Този тип ще даде строго премерена порция показания, колкото да възбуди въображението. Вестниците ще си доизмислят подробностите вместо него и ще излезе такава историческа картина, че не можеш да си представиш. А организацията ще остане непокътната.

— Костя, след като оглави следствения колектив на страната, мислите ти придобиха изключително умозрително направление — казах аз. — А междувременно правителството и народът очакват от нас разкриваемост на престъпленията. Може би поне ще се зарадваш на това, че четири убийства от многоепизодната серия вече са разкрити?

— Естествено, аз съм във възторг — каза Меркулов с раздразнение. — Може би трябва да ти дам премиални за това?

— Благодаря ти за вниманието — казах аз. — По-добре да тръгвам, преди наистина да си ми ги дал.

Тръгнах към вратата и той ме повика:

— Саша!

Аз се обърнах.

— Да?

— Не се сърди — каза той. — Ще отидем ли във ФСК?

— Кога?

— Още утре, ако искаш. Нали не мислиш, че вашият доносник ще ви предаде цялата организация? Делото трябва да бъде продължено.

Той още не знаеше прякора на Стукалов, но правилно определи същността на подвига му. Аз допрях ръка до ухото си и казах:

— Тъй вярно!

Серьожа и Лариса за кой ли път се опитваха да идентифицират убийството на капитан Ратников според признаците, които бяха набелязали в серията дела на нашите „стрелци“. Някой от тях не можеше да се прости с хипотезата за кагебисткото преследване на свидетелите на престъплението. Уви, с убийството на капитан Ратников нашите „стрелци“ нямаха нищо общо. Това огорчаваше младежите, а мен ме радваше, не знам защо. Може би ставах жертва на пропагандата, от която толкова се плашеше Меркулов? Заедно седнахме пред компютъра, аз започнах да задавам въпроси, а те се опитваха да им отговорят според силите си. В частност, опитаха се да изчислят вероятността на работата на онзи „Макаров“ в режим единично търсене. Това позволи да се установи, че той със сигурност не работи сам.

— Водили са го — каза Серьожа. — Насочвали са го към новите жертви. За да бъдат намерени, е била необходима информация на ниво МВР или ФСК.

Не успях да отговоря, тъй като се обади Грязнов.

— Готово — каза той. — В ръцете ни е. Ела при мен на „Петровка“ да си поприказваме с младежа. Имам магнетофонен запис на изказването му пред репортерите. Много е интересно, казват.

— Сега идвам — казах аз и тръгнах към криминалната.