Кръвно отмъщение

20.

В петък полковник Рогозин излезе извън града по Ярославското шосе и поглеждайки машинално в огледалото за обратно виждане, по някаква причина веднага обърна внимание на вехтото жигули, което се движеше след него. Жизненият опит го беше научил да отличава опашката от случайния спътник и този път той също не се колеба дълго. Следяха го, при това без да се крият особено. Той реши да не форсира събитията, най-малкото затова, защото на дадения етап нямаше от кого да се крие. Реши да почака.

Вече след като мина Митишчи, забеляза, че следващата го кола му мига с фаровете. Рогозин намали, отби встрани и спря. Преследвачът спря малко зад него и още преди той да слезе, Рогозин позна Феликс Захарович Даниленко. И въпреки че и преди не се притесняваше особено от неочаквания преследвач, Рогозин все пак изпита неволно чувство на облекчение.

Феликс Захарович слезе от колата и се приближи. Рогозин му отвори задната врата и старецът седна отзад.

— Радвам се да ви видя — каза Рогозин, като го гледаше в огледалото. — Само не ми казвайте, че случайно сте тук.

— И не смятам — каза Феликс Захарович. — Следя ви още от дома ви.

— Наистина ли? — каза Рогозин. — Браво. Забелязах ви чак на околовръстния път. Някаква необходимост ли е възникнала?

Феликс Захарович въздъхна тежко.

— Разбира се. Аз, както и вие, разбирам смисъла на инструкциите и не бих ги нарушавал без нужда.

— Предишният ни разговор има ли развитие? — попита Рогозин.

— Да, много неочаквано развитие — каза Феликс Захарович. — Очаквам от вас откровеност, Александър Александрович.

— Моля? — учуди се Рогозин. — Не разбрах точно какво очаквате от мен.

— Споменахте за желанието си да се срещнете с висшето ръководство на проекта — напомни Феликс Захарович. — Какво не ви задоволява в сегашните представители?

Рогозин не отговори веднага.

— Имам чувство за чест, Феликс Захарович — каза той. — Не бях убеден комунист, но работех за държавата. Трудно ми е да свикна с мисълта, че държавата ми вече не съществува. Хората, заети с реализацията на проекта „Народна воля“, в по-голямата си част не са нищо повече от парвенюта от периода на перестройката. Те използваха суматохата, за да вземат в ръцете си наследство, което не им принадлежи.

— Познавате ли хората, които реално контролират проекта?

— Не мога да кажа, че ги познавам — усмихна се Рогозин. — Но мога да си представя що за личности са.

Феликс Захарович отново въздъхна.

— Разбирате ли, Александър Александрович, аз участвах в разработката на структурите на управление на този проект. Предвиждахме вероятността да бъдат извършени опити за завземането на властта от страна на различни политически групи. Точно затова беше предложена толкова сложна, законспирирана и многослойна форма на контрол.

— Масонска ложа — каза Рогозин.

— Какво? — не разбра Феликс Захарович.

— Пирамидалната структура е характерна за управлението на масонските организации — поясни Рогозин. — Навремето се внедрявах във „Великия изток“ и ми се наложи да изуча структурата им.

— Да, възможно е — съгласи се Феликс Захарович, който не беше изучавал структурата на масонските ложи, но знаеше нещо за масоните. — По този начин в управлението на процесите на развитие на плана „Народна воля“ участват едновременно няколко равноправни групи. Аз съм представител на екипа, който наблюдава реализацията на приетия план. Други търсят и определят целите, трети развиват форми на пропаганда и реклама. Но от известно време забелязвам, че системата започва да дава дефекти. Някоя от групите започва да диктува волята си на всички останали.

— И какво предприехте? — заинтересува се Рогозин.

— Трябва да разберете нещо — каза Феликс Захарович. — След смъртта на Егор Алексеевич аз съм главният специалист по въпросите на проекта. И когато виждам как започват да се погазват основите, не мога да стоя бездеен.

— Да се погазват основите? — усмихна се Рогозин.

— Да. Проектът предвижда възраждането на силната държава, в него са задействани последните открития в областта на социалната психология. Формираме нов мироглед, а не правим заговор, за да вземем властта. За съжаление не всички го разбират. Мнозина просто търсят реванш.

— Аз например — каза Рогозин.

— Страхувам се, че не ме разбрахте напълно — търпеливо произнесе Феликс Захарович. — Става дума за събуждането на социална стихия. Но можем да контролираме само първите етапи на този процес.

— Бях ви споменал, че добре познавах Егор Алексеевич — каза Рогозин. — Всички тези последни открития, за които говорите, бяха почерпени от него на закритите семинари на Римския клуб.

— Какво значение има това? — не разбра Феликс Захарович.

— Не си правете илюзии относно стихиите — каза Рогозин. — В днешно време социалните стихии се формират в кабинетите на властта. Каквито и утопични идеи да са в основата на вашия проект, той е нужен на властолюбивите хора, за да се укрепят в новия свят.

— Не е така — поклати глава Феликс Захарович. — Не може да е така! Всички опити за умозрителен подход към политическия живот на обществото се провалиха! Човешкият фактор е непреодолим!

Рогозин въздъхна сдържано и попита:

— Какво искахте от мен?

— Предполагах — проговори Ферикс Захарович, — че във ваше лице ще намеря съмишленик. Съжалявам, че съм сбъркал.

Той понечи да излезе, но Рогозин го спря.

— Почакайте. Изказах разочарованието си от невъзможната искреност. Аз също смятах перестройката за грандиозен експеримент, целящ да измени същността на нашата страна. Но когато на власт дойдоха тези гадове…

Феликс Захарович унило изсумтя.

— Между другото тези гадове, както ги наричате вие, са рожби на стихийния процес. Именно те представляват истинската същност на нашето общество.

— Но не и лично мен — отговори Рогозин.

— Най-малко смятам да споря за политически пристрастия — каза Феликс Захарович. — Но във ваше лице се опитвах да намеря поддръжник на нашата конспиративна демокрация. Организацията е заплашена от диктатура и се надявах, че ще ми помогнете да окажа съпротива.

— Конкретно какво очаквате от мен?

— Главният Контрольор — каза Феликс Захарович, — човекът, от чието решение зависи финансирането на проекта, в момента няма възможност да изпълнява задълженията си.

— Арестуван ли е? — попита Рогозин.

— Може и така да се каже — отвърна Феликс Захарович. — Няма нужда да ви обяснявам за какви финанси става дума.

— Така е — промърмори Рогозин. — И кой го е хванал?

— Колкото и да е печално, представителите на новото поколение — каза Феликс Захарович. — Тези, на които толкова разчитахме. Бързат, не искат да се подчиняват на положенията на проекта. Надяват се да дойдат на власт и така да погребат цялото начинание.

— Какво можем да направим? — попита Рогозин.

— Вероятно трябва да се намесим — каза Феликс Захарович. — Има нужда от решителни хора.

— Колкото до това, разполагаме с предостатъчно — каза Рогозин. — Значи предлагате вътрешен преврат?

— Да — каза Феликс Захарович.

Рогозин помълча, стиснал с ръце волана.

— Не съм упълномощен да говоря от името на генерал Чернишов — каза той накрая, — но искам да ви уверя, че с вас разсъждаваме еднакво. Вашата конспиративна демокрация е изключително благоприятна за извършването на преврати — добави той не без ехидство.

— За съжаление — съгласи се Феликс Захарович. — Но това е само на първия етап.

— Ще поговоря с генерала — каза Рогозин — и ще се свържем с вас.

— Още нещо — сети се Феликс Захарович. — Започнаха мероприятията от втория етап. Не трябва да отказвате участие в тях.

Рогозин почти незабележимо се усмихна.

— Естествено. Имате ли други предложения?

— Не, и това е достатъчно — каза Феликс Захарович. — Начинанието, с което се захващаме, трябва да е старателно подготвено.

— Съгласен съм с вас — откликна Рогозин.

Феликс Захарович се опита да каже още някаква баналност, но в крайна сметка се сконфузи и се сбогува с Рогозин много сухо. За първи път през живота си се захващаше със сериозна операция по своя собствена инициатива и се вълнуваше като дете.

Почака, докато колата на Рогозин се отдалечи, направи обратен завой и пое към Москва. Сега, чувствайки се лидер на значителен процес, той усети настойчивата нужда от общуване с близък човек, с когото не се налага да премисля всяка дума и да се безпокои за последствията от своята откровеност. Искаше да се види с Нина.

Нина, която рядко се интересуваше от вестниците, беше шокирана, когато видя по телевизията изявлението на Стукалов в редакцията на „Свободен вестник“, а като сензация го излъчваха направо от записа на обикновена касета. На сутринта тя побърза да се отбие до будката за вестници, купи си последния брой на „Свободен вестник“, в който вече имаше коментари към сензацията, не се задоволи с това и накупи още различни издания, където тази новина се обсъждаше разгорещено, и седна на една пейка в градинката до блока, за да прочете всичко. Самата постъпка на Стукалов искрено я възмущаваше, но това, което разказваше, очевидната му лъжа за познанството му с Бейби — тоест с нея самата! — описанието на „неговите“ особено зверски навици, направо я шокираха. Не можеше да разбере действително ли така е замислено от ръководителите на проекта, или това е вдъхновена импровизация на самия Доносник. При всички положения — сега го разбираше особено ясно — от този момент нататък за нея започваше нов живот. Сега беше „кървавият Бейби“, садист и човекомразец. Да се смееш ли, да плачеш ли.

Феликс Захарович паркира на известно разстояние от дома й, тръгна пеша и съвсем случайно я забеляза в градинката. Той видя купа вестници до нея, разбра как се чувства и мълчаливо седна до нея.

— Ти? — удиви се Нина.

— Защо появата ми те учудва? — запита Феликс.

— Нищо не разбирам — каза Нина. — Кой е тоя Доносник? Действително ли е работел за вас?

— Естествено. Всичко, което казва, е истина.

Тя се усмихна криво.

— И това за Бейби ли?

Феликс Захарович се разсмя.

— Нищо не знаят за тебе, затова и си измислят. Не съм му съставял аз текста на изказването. Нима това те безпокои?

— Просто се изплаших — призна Нина.

— Това е началото на втория етап — обясни Феликс. — Сега обезпечаваме гласността на съдопроизводството. — Той се изкиска.

— Искате да изплашите цялата страна ли? — попита Нина. — Защо?

— Не се безпокой, страната няма да се изплаши — каза Феликс. — Даже напротив. Очакваме активна подкрепа от населението.

Нина го погледна с учудване, тя никога не се беше замисляла какво цели всичко това.

— А какво трябва да правя аз в такъв случай?

— Свойта си работа — каза Феликс.

— Между другото, като спомена за моята работа — веднага се сети Нина. — Нали ми обеща да ми дадеш адреса на Люсин. Вторият етап започна, а къде е адресът?

— Първо работата, после удоволствието — каза Феликс. — Предвижда се участието ти в една свръхсложна операция. Трябва да ликвидираме Доносника.

Нина направо зяпна от учудване. Машинално посочвайки с пръст вестниците, тя попита:

— Този същия?

— Да — натъртено каза Феликс. — Този същия.

— Но нали той работи за вас?!

— Не е точно така — уклончиво отвърна Феликс. — При нас също не всичко е наред. Той работи за групата, която тръгна срещу течението.

Нина потресено поклати глава.

— Слушай, но това значи… Значи и мен някой ден…

— Точно там е работата — каза Феликс с въздишка. — Ако не ги изпреварим, те ще ни изпреварят. И теб, и мен, и още редица другари.

— В какво се навряхме? — попита Нина съкрушено.

— В политиката — каза Феликс. — Сега ни е необходима съсредоточеност и дисциплина.

Нина кимна и въздъхна продължително.

— Нямам къде да ходя — каза тя. — Прикована съм към теб като с вериги. Научи ли нещо за онези двамата?

— Търсим ги — каза Феликс и се усмихна. — Е, внучке, ще отидем ли в „Славянски базар“?

— Само пазар ми липсва сега — печално се усмихна Нина.

Феликс само се разсмя. Станаха и той я изпрати до входа на блока. Настроението му бе приповдигнато и той убедено говореше на Нина:

— Всичко ще преобърнем, мила. Ще ги накараме да се съобразяват с очевидното. Трябва само да се решим и да направим последната крачка.

— Нещо не мога да си представя как да се добера до Доносника — каза Нина. — Той сигурно е в Лефортово?

— В Бутирка — каза Феликс. — Но операцията ще протече на друго място. Не се притеснявай, този път всичко е организирано от фирмата, твоята работа е само да стреляш.

— Няма проблем — каза Нина. — Но след това ще ми дадеш адреса на Люсин?

— Разбира се — каза Феликс и се усмихна. — На момента!

21.

Стукалов пееше като канарче. Сега той беше суперзвездата на руския престъпен свят, снимките му бяха във всички вестници, всички повтаряха думите му. Разпитваха го в московската криминална милиция, във федералната прокуратура, в московската градска и даже на „Лубянка“. От телевизията жадуваха да направят грандиозно шоу с негово участие, министрите коментираха появата му в обширни интервюта, депутатите свикаха закрито заседание на Върховния съвет, за да се запознаят с показанията на този мерзавец. Естествено, преди всичко ги интересуваше списъкът на лицата, осъдени от „Съда на Народната съвест“, това беше главната тема на деня и дори гледаните телевизионни предавания с популярни водещи бяха пълни с измислици на тази тема. Например поканиха десетина млади бизнесмени и се поинтересуваха от мнението им за съществуването на „Съда на Народната съвест“. Бизнесмените бяха уверени, че това е провокационна проява на „бившите“, говореха за грандиозната полза, която обществото има от тях, но изглеждаха много жалко.

През тези дни се виждах с героя на деня по-често от другите, защото се оказах водещ следовател по делото му. Познати ми се обаждаха, за да разберат дали и те не са включени в този прословут списък, но Доносника не спомена нито едно име. Дори майка ми беше убедена, че бившият ми пастрок, безсъвестният гешефтар Паша Сатин, е осъден от СНС, и ме умоляваше да го предупредя за опасността. Тя не знаеше, че самият Паша ми звънеше всяка вечер, макар да помнеше, че раздялата ни не предполага възобновяване на отношенията. Заедно с много други новобогаташи Паша се готвеше да се скатае някъде из топлия Запад и аз му пожелах приятно пътуване.

След първите звездни мигове Стукалов бързо провеси нос, започна да обърква показанията си, да се държи нахално и да лъже. От него измъкнаха условното име на ръководителя му, някой си Гризли, според твърденията му бивш сътрудник на девети отдел на КГБ, отделът за лична охрана на видните партийни и държавни дейци. Проверката установи, че същият този Гризли, Григорий Злобин, е бил уволнен от редовете на чекистите още при Чебриков и никога не е заемал важни постове. Самият Злобин не беше намерен, но близките му твърдяха, че не са го виждали от пет години. Във всеки случай той се беше отписал официално от местожителството си още през пролетта на деветдесет и първа година и оттогава се водеше формално един вид бездомен. Грязнов смяташе, че това са кагебистки трикове със замразяване на агенти, но у мен и Меркулов предизвика сериозни съмнения.

По този начин, с настойчивост и упорство, измъкнахме от Стукалов адреса му. Според изказванията му, той не беше московчанин и жилището му било служебно. Оказа се, че едностайният му апартамент е преминал в негово владение от някакво самотно старче, умряло година преди сегашните събития, за което уж се грижел. Тъй като той самият се беше появил в Москва едва преди осем месеца, служейки преди това в астраханския ОМОН, явно не той беше гледал стареца. Така се разкри нова форма за нелегално разпределение на жилищната площ в столицата. Колко още старци са били гледани от хората от „Съда на Народната съвест“, не е известно. Сега по закон жилището принадлежеше на Стукалов и живеещата там госпожица ни представи документи за собственост. Ние (аз и Дроздов) я заплашихме за престиж с конфискация на жилището и имуществото, но не бяхме сигурни, че имаме право на това.

Иначе много от изпятото от Стукалов беше не повече от волна импровизация и свободно тълкуване на разговорите му с Гризли, така че не представляваше интерес за следствието.

— И защо все пак дойде да се предаваш? — недоумявах аз. — Всичките ти стотици бъдещи „стрелци“ са нещо като комунизма в светлото бъдеще. Няма никакви отмъстители, това са само приказки.

— Така си мислите — отвръщаше Стукалов.

— Ти виждал ли си ги? Поне един?

— Слушайте — горещеше се суперзвездата, — да не искате да кажете, че всичките тези Гудимировци, Клементиевци и Кислевски са умрели от преяждане? Достатъчно добре знаете, че са ги убили, значи има отмъстители.

Въпросът, по който действително не отстъпваше на йота, бяха парите. Тук вече не можех да постигна нищо нито с упорство, нито с настойчивост.

— Разберете — съвсем откровено казваше той, — това е основната ми надежда. Ще мине бурята, ще ми свърши присъдата и ще заживея спокойно и честно. Нали това искате, да живея честно?

Оставаше обаче място за сериозно съмнение.

— Слушай, Стукалов — напирах аз. — Мога да броя. Сега в Москва убийството по поръчка струва три до пет хиляди долара. Опукал си четирима, значи запасите ти, ако махнем всички разходи, са максимум петнайсет-двайсет. Тези пари някой банкер ги профуква за седмица в Монте Карло. И за такива пари идваш да се предаваш по член, който предвижда разстрел?

— Самопризнание — започна да изброява той — и съдействие на следствието. Плюс общественото мнение, смея да се надявам. Какъв разстрел, даже петнайсет няма да ми дадат. Най-много десетак. А дотогава малко ли промени могат да настъпят в нашето общество?

— За двайсет хиляди зелени? — продължих да настоявам.

— Кой знае — той не издържа и се изхили, — може би, Александър Борисович, нещо не ви излиза аритметиката.

— Тук — хванах се аз за думата — си прав. С аритметиката може и да съм сбъркал. Ами ако са ти платили не само за убийството, а и за още нещо, а?

Бях се научил да чувствам подследствените и когато очите на Стукалов зашариха след въпроса ми, разбрах, че съм уцелил десетката.

— Я да видим, за какво биха могли да ти платят? — започнах да разсъждавам на глас. — Може би, за да се предадеш със самопризнания, а? Лежи си значи, Алексей, пък ние ще ти шарим.

— Кой плаща сега за това? — криво се усмихна той.

— И аз това си мисля — кимнах аз. — Според моята аритметика би трябвало за това самопризнание да ти шарят повече, отколкото за работата. И кой плаща за това?

— Измисляте си, гражданино следовател — отвърна Стукалов.

— Кой знае — казах аз. — Само че в този вариант трябва да разбереш едно, Стукалов. Може да стане така, че да не успееш да се порадваш на богатството си. Няма да доживееш до щастливите дни на свободата.

Той направо започна да нервничи.

— Защо ме плашите? Аз идвам при вас с открита душа…

— И душата ти не е открита — възразих, — и изобщо нямам желание да те плаша. Но при такова положение на нещата от теб трябва да се отърват именно грижливите ти господари.

— От какъв зор? — не разбираше Стукалов. — Вече казах всичко, което знаех, а за тях няма никаква вреда!

— Там е работата я — казах аз. — Ако ще продължават започнатата игра, трябва да се проявят ярко и еднозначно. „Съдът на Народната съвест“ е непримирим към отстъпниците. Схващаш ли?

Той видимо разбра и се изплаши, но направи усилие над себе си и се усмихна.

— Какви страхотии разказвате, гражданино следовател! Чак тръпки ме побиха. Но това не е вярно и вие го знаете. Измисляте си.

— Добре де, не се плаши — казах аз. — Ще те охраняваме, Стукалов. Сега си като примадона в гостуваща опера, дори и да изпееш фалшив тон, пак аплодираме. Няма как.

Ако някой искрено ме подкрепяше по този въпрос, това беше Меркулов. От самото начало на цялата суматоха той усещаше в нея предимно пропагандно звучене и страстно негодуваше, като гледаше развоя на събитията в пресата и телевизията. Донесох му вестник с цветна снимка, на която някакъв тип с маска се целеше в обектива с автомат, а текстът гласеше: „Бейби стреля във вас!“

— Прекрасно — произнесе той през зъби. — Веднага ни олекна.

— Между другото ние самите им помагаме — забелязах аз. — Ти си може би единственият заместник-генерален, който не е разпитвал лично Стукалов. Разпитваха го всички, включително и самият главен прокурор.

— Представях си пробива им в пресата — каза Костя, — но дори и аз не можех да си въобразя такова нещо!

Той раздразнено хвърли вестника ми с портрета на Бейби на масата.

— Вече се доближавам към него — казах аз. — Той се е позамислил. Наистина, откъде би могъл редови изпълнител да знае за Бейби, за Дюк?

— Имай предвид, може да са го изкарали и без преки инструкции — предложи Меркулов.

— Надали. Всичко беше пресметнато прекалено точно. Пресата, телевизията, самопризнанията. Чувстваше се прекалено уверен.

— Да, може би — съгласи се Меркулов. — Най-учудващото е, че всичко това можеше лесно да се предвиди. Можех да ти начертая целия план на това доброволно предаване още една седмица преди да се появи. Те дори не си правят труда да измислят оригинални начини на въздействие!

— Какво толкова те тормози? — не разбрах аз.

— Не искат да ме разберат — измърмори Меркулов. — Изложих съображенията си на генералния, а той само се подсмиваше. Какво да се прави, не мога да се позова на нашия старец от Върховния съвет.

— Между другото — забелязах — не считаш ли за необходимо да го разпиташ като свидетел?

Той ме погледна насмешливо.

— Какъв свидетел, Саша? Мислиш, че ще каже нещо?

— На чия страна е той в крайна сметка? — попитах аз.

— На своя — каза Меркулов. — Надявам се, не сте зациклили само на показанията на Доносника? Как върви разработката на останалите направления?

Доложих. Продължаваха да издирват лейтенант Сорокин по всички възможни варианти. Разбира се, ако той и досега си оставаше в Карабах или ако нещо му се беше случило там, търсенията ни имаха малко шансове за успех. Но в главна насока на разследването ни се превърна следата на ФСК. Търсехме подстъпи към тази организация.

— Не трябва да се усложняват нещата — каза Меркулов. — Ще се опитам да се свържа с ръководството. Сега при целия този шум няма да посмеят да ни откажат.

Оставих го раздразнен, но настроен делово и се върнах при моите компютърни спецове, които активно се занимаваха с проверката на показанията на Стукалов, пресявайки ги през ситото на своите цифри. Потвърдиха тази част от показанията му, която се отнасяше за изброените от него убийства. Действително, според техните изчисления, всички тези хора бяха убити от един изпълнител, а и параметрите на психологическия портрет на Алексей Стукалов съвпадаха с изводите им. Дори се опитаха по признаците на убийствата да ми нарисуват психологически портрет и на тримата убийци. Аз се отнасях към това като към игра на големи деца.

— Напразно се съмнявате, Александър Борисович — укори ме Лара. — Наклонностите на човек се проявяват много ярко в такава екстремна ситуация, като извършването на убийство. Дори смятаме да разработим таблица с шаблоните на поведение на престъпниците, по която ще може да се определят виновните като по отпечатъците от пръстите!

— Тогава ще започнат да вербуват убийци само измежду актьорите — усмихнах се аз. — Те ще ви изиграят какъвто и да е образ в екстремна ситуация.

— Това не е толкова лесно — измърмори Серьожа.

— Вижте какво се получава — оживено продължаваше Лара. — Номер първи, или Дюк. Възраст от трийсет до четирийсет…

— По-точно от трийсет и две до трийсет и седем — уточни Серьожа.

— Телосложение астенично.

— Какво е това? — попитах аз. — Питам за всеки случай, току-виж съм го засякъл в метрото.

— Общо взето, слаб — отвърна Лара, като не успя да сдържи усмивката си. — Има романтичен тип характер.

— Това е много съществено — забелязах иронично.

— Там има скала на характерите — неохотно измърмори Серьожа. — Води се романтик, но това не значи, че съчинява стихове или прави серенади под балкона на любимата си.

— Между другото Серьожа също минава за романтик — осведоми ме Лара. — В органите на реда, както и сред престъпниците има страшно много романтици.

Аз настръхнах.

— А мен проверявали ли сте ме?

— Че как иначе — радостно потвърди Лара. — Но вие не сте романтик, Александър Борисович. Вие сте интуитивист.

— Само не казвайте на жена ми — казах аз. — Какво още има у Дюк?

— Той е волеви, стегнат, съсредоточен. С добре развит инстинкт за цел. Но е разточителен, дружелюбен и сговорчив. Много е вероятно да обича да ходи на ресторант с приятели. Когато има пари — добави тя.

— Мисля, че има винаги — казах аз. — Нищо ли няма за отпечатъците от пръстите му?

— Не, това го няма — разсмя се Лара.

— Сега относно Бейби — каза Серьожа. — Лара, разказвай.

— Да, относно Бейби — кимна Лара. — Много интересна фигура, знаете ли. За него имаме най-много материали и най-малко резултати.

— А какъв е проблемът?

— Той е изключително потаен — каза Лара. — Имаш чувството, че работи под хипноза. Проявите му са двойствени — ту е страшно волеви, ту се отпуска до безволие.

— В какъв смисъл? — не разбрах аз.

— Ами например в случая с Маркарян — каза Лара. — Спомняте ли си, в решителния момент по стълбите е задрънчала някаква кофа.

— Аха — разбрах аз. — Тоест той се е отпуснал.

— Във всеки случай е привлякъл вниманието към себе си. Това не е доказателство за стегнатост.

— По този въпрос имам собствено мнение — каза Серьожа. — Това с кофата не е било случайно, така е създал отвличащ ефект.

— Но свидетелката го е видяла! — възкликна Лара. — А кой е виждал лицата на Дюк или пък на Доносника?

— Не мисля, че това е случайно — упорито каза Серьожа.

Лариса направи физиономия и каза:

— Смахнал се е по тоя Бейби.

— Как така? — стреснах се аз. — Как се е смахнал?

— Не говори глупости — измърмори Серьожа. — Не съм се смахнал. Но ви казвам — с Бейби има да си играем още много. Той далеч не е главорез с две гънки, това е необикновена личност.

— Той даже откри у него прояви на женственост — изсумтя Лара.

Тя ревнуваше Серьожа от Бейби! Какво ли не се случва из коридорите на прокуратурата.

— Продължавайте — покровителствено казах аз. — Всичко това е много интересно и важно. Възможно е да прославите името си в историята на криминалистиката.

По лицето на Серьожа пробяга слабо подобие на усмивка и разбрах, че той не се стреми към слава.

22.

Феликс Захарович бе поканен на спешното закрито заседание на колегията на „Съда на Народната съвест“, както се казва, направо от улицата. Той се разхождаше близо до дома си, когато към него се приближи някаква жена и му предаде поканата за колегията под формата на поздравителна картичка от несъществуващия му племенник. Веднага го качиха в колата, ненавистният за Феликс Захарович мерцедес, който толкова лесно се помнеше от случайни свидетели, и след половин час го докараха до базата на Съда в района на Сребърните езера.

И поканата, и спешността още отначало не се харесаха на Феликс Захарович. На заседанието, освен съдиите, Председателя и Секретаря присъстваха и поканените експерти, ръководители на служби и отдели. Феликс Захарович си помисли, че за изтеклото време организацията стабилно е нараснала. Тук беше и генерал Чернишов и присъствието му никак не зарадва Феликс Захарович.

— Моля да бъда извинен от тези, които бяха поканени тук прекалено неочаквано — започна Председателят. — Предметът на днешната колегия е организацията на текущата акция, а също така и проблемите на вътрешния живот. Господин Секретар, докладвайте за разработения план на акцията.

Въпреки спокойното начало на заседанието Феликс Захарович почувства, че нещо не е наред. Прословутите „проблеми на вътрешния живот“ можеха да засегнат непосредствено него. Генерал Чернишов, даже и при всичко хубаво, което се знаеше за него, можеше спокойно да си спомни за интереса, който клати феса. Авантюрата под ръководството на никого непредставляващия Феликс Захарович може би обещаваше известни дивиденти в бъдеще, но изискваше големи усилия. Предаването му даваше по-малко, но веднага и без главоболия. Осъзнавайки това, Феликс Захарович се почувства бездарен организатор.

— От всички обекти, по които разкарват сега Доносника, най-подходящо е помещението на Московската прокуратура — говореше Секретарят, някога безславен партиен функционер, успял да се мерне в качеството на реформатор на ненужната комунистическа партия в зората на перестройката. — Нашият агент трябва да проникне в сградата на прокуратурата, което не изглежда много сложно. Пак там на уговореното място ще бъде доставено оръжие. Доносника ще бъде убит, докато върви по коридора, набелязано е дори местонахождението на агента. Смятаме, че този агент трябва да бъде Бейби.

— Какво ще кажете за това, господин Архивар? — попита Председателят.

Прякорът Архиваря му измисли още Синюхин и на Феликс Захарович той винаги му се струваше нелеп и лекомислен. Сега, в такъв напрегнат момент, прозвуча като оскърбление. Феликс Захарович продължително въздъхна.

— За пръв път разработваме акция — каза той. — Това, доколкото разбирам, е направлението на новата политика на ръководството, но бих искал да се убедя в нейната целесъобразност. Преди определяхме местата на най-голяма уязвимост на клиентите, а агентите сами планираха действията си.

— Какво ви безпокои? — хладно попита Председателят. — Започваме втория етап на проекта и се появяват много нови детайли. Би трябвало да го знаете не по-зле от мен.

— Действително го знам не по-зле от вас — с достойнство отбеляза Феликс Захарович. — Но ме смущава умозрителността на този подход. Нито ние, нито уважаемият Секретар можем да се похвалим с опит в разработката на практически акции, а ни предстои начинание, доколкото разбирам, с изключителна важност. Странно е, че всичко се решава толкова набързо и повърхностно.

— Уверявам ви — каза Секретарят, — че разработката беше проведена достатъчно сериозно и в нея участваха професионалисти. Можете ли да определите недостатъците на нашата схема?

— Смущава ме изборът на мястото — каза Феликс Захарович. — Оттеглянето от мястото на акцията ще е прекалено трудно.

Секретарят се подсмихна и отвърна:

— Няма да му се наложи да се оттегля, Феликс Захарович. Вашият агент ще бъде убит, след като изпълни всичко.

Феликс Захарович предвиждаше такъв обрат и затова се сдържа.

— Така ли да му обясня?

— Тъй като вие отговаряте за работата на вашия агент — каза Секретарят, — вие ще сте този, който ще му обясни. Не мисля, че трябва да знае наистина всичко. Как ще го настройвате относно оттеглянето, си е ваш проблем.

Това беше открито предизвикателство и Феликс Захарович чак поклати глава от възмущение, но не успя да каже нищо, защото се намеси Председателят:

— Тъй като тази тема е толкова важна за нашия Архивар, нека се спрем по-подробно на нея. Доколкото ми е известно, вие сте изказали протест относно плановете за ликвидация на агентите от първия етап.

— Намирам това за безнравствено — развълнувано заяви Феликс Захарович.

Присъстващите зашумяха, пред очите им започваше скандал.

— Нима това не влиза в плана „Народна воля“? — запита един от съдиите.

— Не съм убеден — заяви Феликс Захарович. — Даже ми се струва, че основните положения на плана започват да се подправят грубо в угода на нечии лични интереси.

— Чии? — попита Председателят сред пълното мълчание на останалите.

— Вероятно вашите, господин Председател — каза Феликс Захарович.

— Знаете, че цялата ни работа е под контрол — напомни Председателят. — Ако си позволя и най-малкото отклонение от колегиалните решения, бързо ще ме поставят на място.

Разбира се, той го подмамваше, канеше го да огласи обвиненията си. Феликс Захарович го усети и не продължи.

— Отношенията ви с агента са някак странни — забеляза някой от ръководителите на службите. — Да не би случайно да ви е роднина?

— Протестирам! — заяви Феликс Захарович. — Отношението ми към моя агент напълно се съгласува с устава, длъжен съм да се грижа за неговата безопасност. Това людоедско положение за ликвидацията на агентите е в разрез с целите на нашето общо дело.

— Прекрасно — каза Председателят. — Има ли още някой сред присъстващите, който би желал да изкаже протест относно ликвидацията на агентите?

Отначало последва дълго мълчание.

— Има — каза генерал Чернишов. — Аз съм против.

Феликс Захарович сдържано си пое дъх.

— Вашите аргументи, господин Разпоредител? — невъзмутимо запита Председателят.

Феликс Захарович направо потръпна. Постът на Разпоредител по-рано принадлежеше на друг човек, когото той смяташе ако не за свой привърженик, то поне за съчувстващ, и прехвърлянето на това място на генерал Чернишов, човек от кадровия резерв, представляваше значително повишение. Такова повишение трябваше да бъде заслужено. С какво ли го беше заслужил?

— Добре разбирам господин Архиваря — каза генералът. — Бил съм на война и знам какво значи да губиш бойците си. Аз също не мога да разбера необходимостта от тази ликвидация.

— Помислете си за кого говорите — каза Секретарят. — Това са наемни убийци, за работата си те получаваха пари! Може ли да ги сравнявате с бойци?

— Тези хора изпълняваха вашите заповеди — напомни Чернишов.

— Не става дума за наказание — намеси се Председателят. — Става дума за целесъобразното продължаване на проекта. Ще напомня, че в него се предвиждаше през първия етап да бъдат извършени редица терористични актове чрез наемници, за да можем на втория етап да преминем към организирането на масов терор. За решаването на задачите от втория етап са необходими специални психологически предпоставки. Съществена предпоставка е смъртта на героите на народната съпротива. Те трябва да загинат като бойци на народния фронт.

Генерал Чернишов кимна.

— Да, това променя нещата. Но бих искал да уточня: парите, които са спечелили тези хора, си остават за тях, нали?

— Безусловно — с готовност потвърди Секретарят. — Нещо повече, запланувани са значителни премии за наследниците. Просто не успях да го кажа.

— Моят агент няма наследници — каза Феликс Захарович.

— Но той е в правото си да се разпореди с парите си както пожелае — възрази Секретарят. — Исках да кажа, че тук няма съображения за материална изгода.

— Не искам да поставям въпроса за гласуване — каза Председателят. — Преди всичко заради очевидния резултат. Господин Архивар, продължавате ли да държите на протеста си?

Феликс Захарович си замълча.

— За кога е насрочена акцията? — попита някой от съдиите.

— За четвъртък. Подследственият ще бъде на разпит при градския прокурор. Друг такъв случай може да не изникне.

— Господин Архиварят трябва да ни даде ясни гаранции за участието на неговия агент — заяви Председателят.

— Феликс Захарович — обърна се към него Чернишов. — Познавам ви като човек на дълга. Можете ли да ни дадете такава гаранция?

Феликс Захарович въздъхна тежко и отвърна през зъби:

— Да. Той ще бъде там.

— Това е — каза Председателят. — Можем да считаме този въпрос за изчерпан.

— Така ще бъдат убити Бейби и Доносника — каза Феликс Захарович. — Бих искал да знам какво ще стане с Дюк.

Председателят се усмихна.

— Трябва да оставим нещо и за органите на реда, нали? Не се безпокойте, Дюк ще бъде ликвидиран сред голяма навалица. Тази операция вече е разработена детайлно, но тя не ни интересува днес.

— Ще позволите ли да преминем към детайлите? — попита Секретарят.

— Да, ако обичате — кимна Председателят.

Започна излагането на детайлите, изучаването на плана на помещението на Московската градска прокуратура, местоположението на кабинета на прокурора на Москва, където се предвиждаше да бъде заведен Доносника, местонахождението на агента. Разработваха се подробностите на проникването в сградата на прокуратурата с фалшив пропуск, а също така и начините да бъде предадено оръжието. Начинът беше азбучен — чрез казанчето в тоалетната.

— Явно разработилите тази операция си падат по филма „Кръстникът“ — с усмивка забеляза Председателят по този повод.

По-нататък се посочваше, че ликвидацията на агента е поверена на човек от вътрешната милиционерска охрана на прокуратурата, който в момента на акцията ще се окаже недалеч от агента. Авторите на плана настояваха за широко оповестяване на публиката и предлагаха в това време да бъдат поканени представителите на пресата под някакъв благовиден предлог. Феликс Захарович слушаше внимателно и мислеше как да се измъкне от всичко това.

Когато най-после приключиха с операцията, Председателят предаде на Феликс Захарович необходимите документи за предварителната подготовка на агента и произнесе:

— Сега бих искал да повдигна въпроса за вътрешната дисциплина. Никога не съм оспорвал принципа на организация на нашето дело, въпреки че от началото му мина немалко време и някои корекции са просто необходими. Сега, когато възникват подозрения като току-що изказаното, настоявам за провеждането на разширено заседание на Съда с участието на всички контролиращи структури. Трябва да направим оценка на изминатия път и да направим необходимите поправки, ако се наложи.

Явно за повечето присъстващи това заявление не беше новина, но Феликс Захарович веднага почувства в каква насока ще бъдат евентуалните корекции.

— Не бихте ли уточнили, уважаеми Председателю, какво смятате да променяте?

— Разбира се, това не е тайна — отвърна той. — В настоящия момент сме прекалено зависими от настроенията на отделни членове на екипа. В частност, достатъчно е нашият уважаем Архивар да започне да прави фасони и веднага се лишаваме от информацията, необходима ни за придвижването на нещата. Казах го само като пример — хладно се усмихна той на Феликс Захарович.

— В това е смисълът на цялото начинание — отвърна Феликс Захарович. — Всички важни решения трябва да се приемат при пълното съгласие на всички членове от Управителния възел. Какво предлагате вие, волята на мнозинството ли?

— Ако не ви задоволява обикновеното мнозинство — каза Председателят, — можем да въведем принципа на квалифицираното мнозинство или нещо подобно. Но не може делото да зависи от някой отделен човек.

— Но точно в това е принципът на новия ред! — възкликна Феликс Захарович. — Странно, че едва сега започвате да го разбирате! Скъпи мои, в никакъв случай не трябва да се връщаме към прословутата колегиалност, тази система не се оправда. Главен субект на новото общество трябва да стане личността!

Никой не му възрази, но той не се почувства победител. Председателят направи дълга пауза и каза:

— Точно за това ще поговорим на разширеното заседание на колегията. Надявам се, предложението ни ще стигне до контролиращите структури.

Той произнесе последното с усмивка и по своята лекомисленост тази забележка вече излизаше извън рамките на официалното събрание. Заседанието на извънредната колегия бе завършено.

— Феликс Захарович! — извика го Председателят, когато всички тръгнаха към изхода. — Може ли за момент.

Феликс Захарович се спря, предчувствайки неприятен разговор. Когато всички излязоха, Председателят въздъхна и каза:

— Повярвайте ми, драги Архиварю, искрено уважавам опита ви и приноса ви към делото. Действително, по-голямата част от работата през първия етап беше проведена от вашите агенти и славата на вашия Бейби се превръща в значим фактор за цялата ни пропаганда. Не разбирам в какво ме подозирате.

Всичко звучеше много искрено, но Феликс Захарович знаеше колко струва тази искреност. Той премълча.

— Отначало ви изплаши преместването на Кислевски в първите редици — напомни Председателят. — Заподозряхте в това мой меркантилен интерес. Но сега, слагайки ръка на сърцето, можете ли да отречете, че именно тази акция рязко ни доближи до началото на втория етап?

— Не съм убеден, че това беше необходимо — измърмори Феликс Захарович.

— Сега още повече — продължи Председателят. — Струва ми се, че сте готов да ме обвините в отстраняването на Главния Контрольор, в опит за узурпация на властта!

Феликс Захарович почувства, че се изчервява. Точно така, Рогозин и Чернишов го бяха предали, без да им мигне окото.

— Представеното ми писмо известяваше за това — с труд произнесе той. — Бях длъжен да реагирам…

— При което не проявихте голям талант — язвително каза Председателят. — Но не искам да ви обвинявам в нищо. Искам да ви обясня. Прословутото оповестяване беше само проверка на вашата бдителност, тест за уточняване на готовността ви за действие. Главният Контрольор продължава да е на мястото си и няма нужда да бъде освобождаван. Обърнете внимание, бих могъл да използвам това недоразумение за голям скандал, нали ме смятате за представител на ненавистното ново поколение. Не искам да се възползвам от вашата слабост, надявам се да работя с вас и занапред. Вървете, Феликс Захарович, и си помислете по-спокойно за предложенията ми за разширената колегия.

Той дори не помнеше как е излязъл, като че ли го бяха извели. В главата му всичко се беше объркало, струваше му се, че всички наоколо му се смеят и го сочат с пръст. Закараха го вкъщи със същия мерцедес и той ясно чувстваше снизходителното презрение на шофьора.

Първото, което направи, след като прекрачи прага на жилището си, беше да включи компютъра. Извършвайки всички необходими операции, той получи телефона за деня на Контрольора и грабна телефонния апарат. Чуха се седем сигнала, след което автоматичният секретар произнесе обичайните си думи:

— Разговаряте с диспечер. Ако имате съобщение, кажете го след сигнала.

— Моля да бъде потвърдена информацията за тестова проверка — произнесе Феликс Захарович нервно и възбудено. — Моля да ми бъде обяснено какво става! Кого да слушам и на кого да вярвам?

И тогава за пръв път през цялата история на отчетите му телефонният секретар превключи на пряка връзка и дрезгав старчески глас произнесе:

— Стига паника, Феликс. Изпълнявай каквото ти е наредено.

— И по въпроса за агента ли? — попита Феликс Захарович, без да има време да се учуди на живия глас на Контрольора.

— По всички въпроси — отвърна Контрольорът. — Край.

23

Изтормозеният от разпити Стукалов бе оставен на мира за известно време, дори по телевизията не си спомняха името му така често, както преди. Реакцията от появата на „Съда на Народната съвест“ беше бурна, но отмина учудващо бързо, което не можеше да не ни радва. Въпреки това обстановката се нажежаваше и ние го усещахме доста явно. Всички разбираха, че настъпилото затишие предвещава скорошен взрив.

В сряда ми се обади Меркулов:

— Бързо при мен, отиваме на поредната конспиративна среща. Облекло ежедневно. На никого нито дума.

Веднага съобразих къде отиваме, но не го показах. Слязохме долу, качихме се в служебната му кола и потеглихме.

— Слушай, Костя — започнах аз, шокирайки с фамилиарността си младия шофьор. — Как мислиш, защо не ни оказват съпротива? Спомни си, преди направиш крачка към тях, и веднага започват всякакви гадости, а сега им висим на главата и те благодушно ни предават убийците.

— Вероятно работата е там, че действаме в техен интерес.

Аз се изкашлях.

— Извинявай. Би ли уточнил, мен ли подозираш в предателство или Грязнов?

— Никого не подозирам в предателство — каза Костя. — Тази операция съвсем не е от типа, с който си свикнал. Просто разсъждаваме шаблонно и те се възползват от това.

— Засега не особено — забелязах аз.

— Готвят нова акция, много добре знаеш — каза Меркулов. — Предаването на Стукалов беше само първата крачка.

— Това мога да го разбера — съгласих се аз. — По всяка вероятност следващата стъпка ще бъде отстраняването на Стукалов.

— Да — кимна Меркулов. — Естествено.

— Трудно ще е да го докопат в затвора — продължих да развивам идеята си. — Значи ще го докопат при местенията. Добре би било да се нареди усилване на бдителността.

— Генералният вече нареди — каза Меркулов. — Не си се сетил само ти. Но защо реши, че ще е трудно да го докопат в затвора?

Виновно свих рамене.

— Инерция в мисленето — извиних се аз. — Разбира се, в затвора също могат да имат свои хора. Само че ми се струва, че им трябва повече шум.

Меркулов се замисли.

— Вече всички ли го разпитаха? — запита той.

— Всички, които имаха тази възможност — казах аз. — Мислиш, че могат да го гръмнат в учрежденията на органите на реда? Рискът е голям.

— Кой знае какво са измислили — промърмори Меркулов. — Добре де, да не изпреварваме събитията. Отиваме при бившия заместник-министър на сигурността, когото гласят за висок чин във ФСК. Човекът се е занимавал с кадрите, можеш да си представиш колко знае.

— Разбира се, знае много, но ще ни го каже ли?

— Трябва — каза Меркулов. — С него стана авария, заработил си е един малък компромат и му трябват поддръжници.

Високият чин се срещна с нас в конспиративна квартира в района на метростанция „Авиомоторна“. Апартаментът не беше нищо особено, образец на типична сивота. След като още от самото начало обстановката силно не ми хареса, открих, че бюрото е точно същото като моето вкъщи.

Колкото до домакина, той беше приятен мъж на около четиридесет, чиято външност издаваше чиновника, но добродушен, непосредствен и гостоприемен. Настанявайки ни в кабинета, той се оплакваше, че квартирата е зле заредена и освен грузински чай няма други напитки. От чая предвидливо се отказахме, разположихме се в стандартните кресла и започнахме разговора.

— Дмитрий Сергеевич — обърна се към него Меркулов, — още отначало трябва да ви предупредя, че разследваното от нас дело не прави чест на Държавна сигурност. Не бих искал да ни смятате за врагове на службата ви.

— От своя страна и аз ще ви помоля да не ме смятате за враг на цялото прогресивно човечество — с усмивка отвърна домакинът. — Допускам възможността за злоупотреби и считам, че преодоляването им е необходимо за нашата организация.

Меркулов кимна удовлетворено и се обърна към мен:

— Саша, моля те, изложи краснодарското дело.

Започнах да излагам тъжната история около убийството на капитан Ратников, без да изпускам важните подробности. Всъщност даже малко засилих връзката на Щърбавия с органите и така поставих акцентите в сцената, където се появиха непознатите, че принадлежността им към органите не предизвикваше съмнение.

Дмитрий Сергеевич слушаше внимателно, от време на време леко кимаше и въздишаше.

— Разбирам смущението ви — каза той накрая. — Разбира се, трудно е да признаем, че такова престъпление е извършено от нашата фирма. Трябва да ви кажа, че в органите от предишната епоха не се церемоняха с човешкия материал, но до убийства на деца не се е стигало.

— И ние си признаваме — каза Меркулов. — Връзката на тези типове с органите още не е уточнена напълно. Но подозренията ни са съвсем сериозни.

— Мога да направя справка — каза Дмитрий Сергеевич. — По това време в Краснодар действително са се вършели тъмни неща. Имате ли време?

Спогледахме се не без учудване. По нашите представи такива справки изискваха поне няколко дни.

— Искате да направите справка по телефона ли? — недоумяващо попита Меркулов.

Дмитрий Сергеевич се усмихна.

— Не, не по телефона. В съседната стая има компютър, свързан със служебната ни мрежа. Ще отнеме около десет-петнайсет минути.

Той отиде в съседната стая, а аз казах:

— От тези компютри вече съвсем не се живее.

— Аха — усмихна се Меркулов. — Вече знам гледната ти точка по този въпрос.

— Знаете ли докъде стигнаха моите? — казах аз. — Определят психологическия портрет на убийците. Според тях Дюк е романтична фигура, а Бейби е страшно непоследователен.

Меркулов кимна, мислейки си за нещо свое. Станах, за да погледна книгите на лавицата (стандартни томчета на стандартна лавица), но Дмитрий Сергеевич ни повика:

— Константин Дмитриевич, Александър Борисович! Елате!

Побързахме да отидем при него в стаята, съвсем нетипична за нашите квартири, чиста до стерилност, отрупана с непознати прибори. Единственият известен ми уред беше компютърът на масата. По екрана пълзяха някакви редове.

— Вие сте свързани със служебни забрани на публичните изявления, нали? — попита първо Дмитрий Сергеевич. — Искам да споделя с вас държавни тайни.

— Да, разбира се — отвърна Меркулов. — Какво установихте?

— Вашият Щърбавия, или Виктор Юхнович, действително се е водел на отчет при нас — каза Дмитрий Сергеевич. — Бил е изпълнител, както се казва, на мръсните работи. Убит е при загадъчни обстоятелства.

— Това ни е известно — забелязах аз. — Има ли нещо за убийството на капитан Ратников?

— Не мисля, че това би трябвало да го има в архива ни — отбеляза Дмитрий Сергеевич. — Интересното е друго.

— Кое? — попита Меркулов.

— Точно по това време в тамошното управление са разплитали една сложна интрига. Редица местни ръководители включително и началникът на управлението на службата за сигурност са били обвинени в търговия с оръжие. Имало е депутатска комисия. Тоест страстите са се нажежили до крайност.

— И как е свършило всичко? — запита Меркулов.

— Сега — каза Дмитрий Сергеевич.

Той така уверено плъзгаше пръсти по клавишите, че неволно ми напомни Серьожа Семенихин. Все повече чувствах своята непълноценност пред компютърното поколение.

— Готово — каза той. — Двама-трима са изхвърчали. Общо взето, много шум за нищо. Нищо особено.

— Стоп — казах аз, насъбрал нахалство. — А там не се ли споменава за някаква заветна дискета, в която да се е съхранявала важна информация?

Той ме погледна със съжаление, както се гледа слабоумен.

— Къде според вас би трябвало да се споменава това? — търпеливо попита той.

— В материалите по разследването — не се предадох аз.

Той сви рамене.

— Ще се опитам да потърся. Тук в програмата има възможност за търсенето на дума в определен диапазон… Жалко, диапазонът не ни е известен.

— Въпреки това, това е потресаващо — заявих аз.

Меркулов ме гледаше като че ли бях разлудувало се дете, но не се намесваше.

Известно време Дмитрий Сергеевич щракаше по клавишите, изпитателно вглеждайки се в екрана, упорито търсейки място, където да се споменава дискетата ми, и в момента, в който и аз бях готов да се откажа, той произнесе:

— Ето!

— Какво? — възкликнахме и двамата с Меркулов.

— Споменава се някаква дискета — каза Дмитрий Сергеевич и сам неволно се учуди на това обстоятелство.

— И какво се казва там? — попитах нетърпеливо.

Дмитрий Сергеевич посочи екрана с пръст.

— Изглежда сте близо до истината. При разглеждането на въпроса в депутатската комисия е изчезнала дискета с някакъв компрометиращ материал. Материалът е бил предаден на комисията и след това грубо похитен. По този повод има докладна записка от секретаря на комисията.

— Откъде се е появил този материал? — попитах припряно.

— Било е решено и произходът на материала, и характерът на съдържащата се информация да не бъдат отразявани в изводите на комисията. Делото е било разследвано от местното управление на службата за сигурност.

— Не от милицията? — попитах аз.

— Не, разбира се — каза Дмитрий Сергеевич и едва забележимо се усмихна.

— Кажете тогава, там трябва да е отбелязано — намеси се Меркулов, — кой е оглавявал депутатската комисия?

Дмитрий Сергеевич го стрелна с поглед, върна се към клавишите, пощрака и каза:

— Да, има го. Комисията е била оглавявана от депутата Вадим Сергеевич Соснов. Това говори ли ви нещо?

На мен ми говореше много, но си замълчах. Само попитах:

— Той бил ли е свързан със службите за сигурност?

Дмитрий Сергеевич поклати глава, за да покаже, че изискваме от него прекалено много, че гостоприемството му е на границата на позволеното, но се върна към компютъра, пощрака по клавишите и съобщи:

— Това вече е секретна информация и аз съм принуден да разчитам на вашата честност, господа.

— Какво има? — попита Меркулов и очите му чак светнаха.

— Ами, с две думи, депутатът Соснов е бил таен агент на службите за сигурност, тъй нареченият сексот.

Спомних си срещата си с депутата Соснов и изпитах леко разочарование. Не че ми беше направил дълбоко положително впечатление, но човекът ми се стори симпатичен.

— В какво се изразяваше това? — попита Меркулов.

Дмитрий Сергеевич го погледна с изумление.

— Да не искате да отворите личното досие на агента?

— Това е възможно, нали — каза Меркулов.

— Естествено — сухо кимна Дмитрий Сергеевич. — Виждам, че искате веднага да научите всичко за КГБ.

— Само това, което се отнася до нашето дело — каза Меркулов. — Не сте забравили, че разследваме дело от изключителна важност, нали? Естествено, можем да тръгнем и по официалния директен път.

— Смятах, че става дума за малка справка — изсумтя Дмитрий Сергеевич. — Добре, ще се опитам да погледна във файла на извънщатните агенти.

Той продължи по-нататъшната работа без вдъхновение, като едновременно с това ни обясняваше ситуацията в органите:

— Нали знаете, през последните години комитетът далеч не беше еднородна система. Той се разпадна на групировки, партии, поколения… Понякога се водеше такава борба, че приличаше на гражданска война. В тези условия краснодарското дело придоби значение, излизащо извън рамките на Краснодарски край… Ето го, Соснов Вадим Сергеевич, по прякор Горския.

— Колко е лесно — промърмори Меркулов.

— Съвсем не е толкова лесно — малко обидено каза Дмитрий Сергеевич. — Разбира се, бихте могли да тръгнете по официалния директен път, но това не ви гарантира достъп до секретните файлове. Дори аз не знам всичко, което е кодирано в паметта на архивите.

— С какво се е занимавал Соснов? — нетърпеливо попитах аз.

— Ето биографията му — каза Дмитрий Сергеевич. — Роден в Краснодар, завършил юридическия факултет, работил в милицията, прокуратурата, съда. Бил е комсомолски функционер, деец на перестройката. Завербуван е по време на комсомолски конгрес в Москва, след което започва активен политически живот. Питате с какво се е занимавал, нали? Не е бил доносник, както бихте могли да си помислите.

— А какъв?

— Бил е организатор на новата политика, ако искате.

— Значи всичко това е било организирано от комитета?

— Вече споменах за партийната борба вътре в организацията — въздъхна Дмитрий Сергеевич. — В комитета също имаше както привърженици на прогресивното направление, така и негови противници. Вашият Соснов е работел, поддържан от прогресивната част от комитета.

Той отчаяно защитаваше честта на своята организация, макар че ние и не смятахме да я нападаме. Толкова пъти се бях сблъсквал с отрицателните страни на работата им, че с радост приветствах наличието на положителни. Защо не?

— Нали разбирате накъде бием, Дмитрий Сергеевич — меко каза Меркулов. — Бихме искали да изясним ролята на Соснов в разследването на делото по продажбата на оръжие.

— Мога да разбера това — каза Дмитрий Сергеев, който започваше да се изнервя. — Но разберете и вие най-после, че в комитета имаше не само убийци и людоеди.

— Лично аз никога не съм се съмнявал в това — заявих моментално.

Той ме изгледа с подозрение, изсумтя и поклати глава. Лицемерието ми отслаби напрежението.

— Разбира се, занимавал се е не само с депутатски проблеми — промърмори той. — Но ако смятате, че се е борил да спасява честта на краснодарското управление…

— Вече не смятаме — каза Меркулов.

Дмитрий Сергеевич посумтя още известно време и каза:

— Задачата му беше, напротив, да потопи краснодарското управление. Там се бяха събрали върли мракобеси, знаете ли… Постара се, направи каквото можа, но тогава това се оказа недостатъчно. Макар и да прекратиха делото, беше въпреки старанията на Соснов. Ако щете, вярвайте, ако щете, недейте.

24.

След като в сряда никой не извика Стукалов на разпит, съкилийниците му в следствения изолатор се шегуваха:

— Забравиха те, приятелче, край на славата. Сега ще си киснеш до процеса.

Съседите се отнасяха към Стукалов с уважение, до тях стигаха вестникарските съобщения за подвизите му. Сред няколкото души в неговата килия имаше рекетьори, финансисти и хулигани и между тях терористът беше екзотична личност.

Но в четвъртък отново го извикаха на разпит и съкилийниците отново почтително зашумяха. Рекетьорите и хулиганите му протегнаха длани и той плесна по всички поред.

— Много поздрави на гражданина началник — промърмори един прегрешил финансист и Стукалов му махна с ръка.

За него всяко повикване на разпит вече беше един вид излизане на сцената под аплодисментите на приветстващата го публика. Той вървеше уверено, доволен от себе си, без особено да вниква в същината на собственото си положение. Когато следователят Турецки се опита да го вразуми с предположението си за възможното му ликвидиране, той се изплаши само отначало. После се сети как разговаряха с него, преди да го пратят тук, за пачката пари, оставена на сигурно място, и страховете отпаднаха от само себе си. Знаеше, че е свързан със сериозна, солидна организация и вярваше, че те няма да го натопят.

Возеха го в специална бронирана кола, с ескорт, с голяма скорост и докато слушаше сирената, той за пореден път ликуваше вътрешно, съзнавайки собствената си значимост. Вълнуваше се като дете от всички тези срещи със солидни политически фигури, говореше с тях като равен и това компенсираше всички неудобства от пребиваването му в изолатора. Можеше спокойно да смята, че и в лагера славата ще му бъде щит и опора. От тези мисли животът ставаше по-весел.

Този път го докараха в градската прокуратура. Вече беше идвал тук при следователя Дяконов, но този път го викаха още веднъж за персонален разговор с прокурора на Москва. Вече се бяха срещали, прокурорът смяташе „Съда на Народната съвест“ за събрание на маразматици и търсеше възможност да започне преговори с тях. Със своята емоционалност и хитрост той предизвикваше у Стукалов само неприязън и затова предстоящата беседа бе тягостна за подследствения.

Два часа преди появата му в прокуратурата Феликс Захарович взе Нина от уговореното място и двамата тръгнаха да вършат работа. Нина беше спокойна както винаги и с това свръхестествено спокойствие преди най-отговорните дела тя внушаваше на Феликс Захарович почти суеверно възхищение.

— Днес е бенефисът ти — говореше Феликс Захарович, докато караше към центъра. — Всички прожектори ни осветяват, към нас е насочено напрегнатото внимание на всички критици, а ние пеем от галерията. — Той се изкиска.

— Надявам се, че си обмислил всичко — каза Нина.

— Абе аз съм го обмислил — каза Феликс. — Ама каква полза от мислите ми, ако нещо тръгне накриво. Познаваш ли тази пушка?

— Всички пушки са еднакви — отвърна Нина. — Стига да има мерник. Ако можеше малко да пострелям от нея, да свикна.

— Уви — каза Феликс, — вече няма време да свикваш. Но бъди спокойна, върху нея са работили специалисти, сложен й е мерник. Между другото, той е оптически, японски, с прояснени лещи, въпреки че не знам какво значи това.

— Куршумите?

— Съответно са изпилени както трябва. Но ти не се безпокой, това са само към двеста метра разстояние. За теб, все едно че е от упор.

— Те не се ли съобразяват с такава възможност?

— Едно време може и да са се съобразявали — каза Феликс.

— По-рано всички покриви около нашите здания се контролираха. А сега откъде да намерят хора, кой ще им плаща? Пълна разруха.

— Може би няма смисъл да ме чакаш? — предложи Нина. — Надали ще отцепят района. Ще си стигна до метрото и ще се кача като всички нормални хора.

— Разбира се, най-правилно би било да хвърлиш пушката на място — съгласи се Феликс. — Но бих искал да я взема. Имам някои съображения относно тази пушка. Ако си в цайтнот, хвърляй я веднага. Но ако можеш да я разглобиш, по-добре я вземи.

— Добре, ще опитам — каза Нина.

Той си мислеше, че тя изобщо не се вълнува, но не беше така. В моментите на съсредоточаване тя преминаваше в някакво особено състояние, съзнанието й като че ли изтръпваше и тя действаше, следвайки само инстинкта си. Понякога дори успяваше да се наблюдава отстрани и й се струваше, че това състояние е близко до втрисане, до болест, но когато накрая всичко се получаваше чудесно и съзнанието й се размразяваше, тя се възхищаваше от собствените си действия.

Сградата, избрана от Феликс за операцията, се намираше от другата страна на улицата срещу градската прокуратура. Мястото беше оживено, на първия етаж имаше магазини, в жилищата от Сталиново време живееха предимно заможни хора. Когато подготвяше операцията, Феликс Захарович ги проучи подробно. Собственичката на жилището на четвъртия етаж, чиито прозорци гледаха към централния вход на градската прокуратура, живееше сама, работеше в някакво министерство и я нямаше от сутрин до вечер. Отиването й на работа Феликс Захарович проконтролира лично. В тази операция вече не разчиташе на агенти, а правеше всичко сам.

Той спря до тротоара на успоредната улица на петдесет метра от предполагаемата акция. Заедно слязоха от колата и той я изпрати до входа на нужната кооперация, като й даваше последни наставления по пътя.

— Ако стане нещо, отиваш при Клавдия Петровна Онучкина, тя живее в шестнайсети апартамент на четвъртия, последен етаж. Бъди спокойна, тя е на работа. На етажа са три апартамента, но едните съседи са на работа, а другите не могат да чуят нищо през две врати. Остава една старица, тя няма да отвори даже и в случай на взрив. Качвай се смело, отваряй вратата и действай.

— Кога успя да намериш ключ? — поклати глава Нина.

— Успях да направя толкова неща, колкото никога не съм успявал — въздъхна Феликс. — Пушката има и заглушител, и огнегасител. Единственият проблем е прозорецът. Да го отваряш в такова време значи да привлечеш вниманието. Добре би било да използваш малкото прозорче.

— Как? — осведоми се Нина. — На гардероба ли да се кача?

— Добре, отвори прозореца — съгласи се Феликс Захарович. — Но го затвори веднага след изстрела. След резултатния изстрел, разбира се.

— Спокойно. Всичко ще бъде наред.

Феликс Захарович само се усмихна криво.

— Ех, мила… Най-интересното ще започне тепърва след това!

С това се разделиха. Нина влезе във входа, а Феликс Захарович отиде до близката будка, купи пакетче ядки и тръгна обратно към колата.

Тя се качи по стълбището, без да срещне никого. На гърба й беше раницата с пушката и по общия стил на облеклото си изглеждаше като съвременен спортен младеж. От маскировъчните средства този път използваше само пластината под долната устна и черни очила. Косата й беше под плетената шапка, якето скриваше фигурата й и походката й бе енергична и поривиста като на тийнейджър. На стълбищната площадка на четвъртия етаж тя се огледа, измъкна ключа и лесно отвори нужния апартамент.

Шумоленето, което чу, замирайки в антрето, я накара да се напрегне. След известно време се осмели да влезе в стаята и видя дебел риж котарак, който се настаняваше в креслото сред забравените вестници. На появата на непознатата жена котаракът реагира само като я измери с подозрение и измяука. Нина погледна часовника, свали раницата и започна да се ориентира.

Входът на прокуратурата се виждаше съвсем нелошо, само дърветата малко пречеха. Добре, че още нямаше листа, иначе цялата операция щеше да се провали. Нина хвърли якето, отвори раницата и започна да сглобява пушката. Едва беше успяла да разучи устройството й, но се справи лесно и бързо. Оптическият мерник си застана на мястото, огнегасителят и заглушителят също не й създадоха проблеми. Тя извади патроните от магазина, разгледа ги и избра за изстрела този, който най-много й се хареса. След като свърши с пушката, започна да приготвя мястото. До нужния й прозорец беше бюрото, и това беше много удобно. Можеше дори да седне в креслото, което изобщо бе връх на комфорта за работа като тази. След като се настани, тя насочи мерника към някакъв човек, който стоеше до входа, и известно време го разглеждаше през оптиката. Струваше й се немислимо да не улучи от това разстояние, но колкото повече наближаваше моментът на изстрела, толкова повече съмнения възникваха у нея.

Феликс Захарович седеше в колата си и също нервничеше. Решително беше тръгнал срещу плана на колегията и засега не си представяше особено ясно как може да свърши всичко това за него. Тоест естествено вече беше премислил вариантите на поведение, но реакцията на ръководството засега беше трудно предсказуема. Председателят на Съда, млад и напорист функционер, на моменти го озадачаваше с действията си.

И изведнъж Феликс Захарович видя нещо, от което моментално се изпоти въпреки хладното време. От другата страна на улицата, облечена с дълъг разкопчан шлифер с развяващи се поли, към собствения си дом бързаше Клавдия Петровна Онучкина, собственичката на апартамента на четвъртия етаж, където сега беше Нина. Феликс Захарович си наложи да се успокои, броейки до двайсет, после спокойно излезе от колата и отиде до най-близкия уличен телефон. Подобни ситуации бяха заложени в схемата на операцията и нямаше причина да се тревожи. Той набра номера на апартамента на Онучкина и след три сигнала позвъни отново. Нина вдигна.

— Собственичката неочаквано се върна — каза Феликс Захарович, като се опитваше да говори спокойно. — Можеш да действаш според плана за екстремална ситуация.

Нина затвори и се огледа. Предстоеше й изборът да се скрие за известно време в банята и да се надява, че собственичката няма да се отбие в нея, или да я посрещне в зависимост от ситуацията. В последния случай получаваше свидетел.

Колебанията й продължиха до момента, в който се чу звукът на ключ в ключалката. Беше късно да се крие. Нина застана зад вратата и стисна в ръце гумената палка.

Собственичката на апартамента влезе, задъхана от бързане.

— Тимоша, скъпи, толкова съм виновна… — успя да каже тя, влизайки в стаята.

Котаракът се хвърли към нея от креслото, но Нина вече беше стоварила палката върху главата на стопанката му и тя падна на килима. Котаракът жално замяука.

— Спокойно, Тимоша — проговори Нина. — Ако става дума за закуската, ще си я получиш.

За такива случай в раницата имаше широк медицински лейкопласт. Нина върза собственичката на апартамента, като се стараеше да не й причинява излишни неудобства, и я сложи на кушетката. После, виждайки как обезпокоеният котарак се върти около стопанката си, Нина отиде в кухнята, намери консервите с котешка храна и му сипа в паничката. При това много внимаваше да не остави следи. Котаракът я гледаше все така недружелюбно, но гладът го принуди да приеме храната от ръцете на врага.

Колата със Стукалов се приближи към входа точно според разписанието на Феликс Захарович. Нина проследи през оптическия мерник как изкарват Стукалов от колата и го вкарват във входа. Имаше достатъчно време за изстрел, но прозорецът още беше затворен. Трябваше да чака излизането.

В това време Феликс Захарович стоеше от другата страна на улицата и гризеше ядки. Въпреки преклонната си възраст, той още имаше зъби за това и не спираше да се гордее с този факт. Той се обади на Нина от автомат, отново чрез уговорените три предварителни позвънявания, и тя потвърди своята готовност.

— Добре — каза Феликс Захарович. — Няма да имаш много време, когато тръгнат да го водят обратно.

Прозорецът се отваряше навътре и това беше добре. Нямаше нужда да го разтваря изцяло, достатъчно беше само леко да го открехне. После седна в креслото и зачака. Котаракът Тимоша се настани на кушетката до стопанката си и мъркаше сито. Нина си помисли, че сега тя също прилича на котка, която дебне мишка пред дупката й.

Разговорът при прокурора беше кратък. Той отново предложи на Стукалов да осигури контакт с представители на Съда и Стукалов отново отказа, мотивирайки се с възможно отмъщение от страна на колегите си.

— Какво можете да им предложите? — каза той. — Пари? Не съм сигурен, че имат голяма нужда от тях. Власт? Но те не са съгласни да я делят! Разберете, на тях им трябват труповете ви, нищо друго.

Прокурорът на столицата не искаше да го разбере, той вярваше, че се води хитра политическа игра, и се опитваше да разбере правилата й. След половин час безплоден разговор той освободи подследствения.

Излизайки от кабинета на прокурора и вървейки по коридора Стукалов обърна внимание, че наоколо като че ли имаше прекалено много хора с оръжие. Той самият беше в белезници, а и не смяташе да се бунтува и тези предпазни мерки само го разсмиваха.

— Момчета — весело каза той, — из града вилнее престъпността, а вие се мотате тук!

— Върви, върви — мрачно го побутна охраната.

Ето че той излезе от прокуратурата и Нина се напрегна.

— Да бяхме запалили по една — каза Стукалов на пазача.

— В колата, бързо — нареди той и го подхвана подръка.

Нина стреля. В крайна сметка професионалните убийци си изработват определена привичка, те стрелят на едно и също място. Нина стреляше в главата. Куршумът улучи Стукалов в слепоочието, раздроби му черепа и излезе под лопатката. Той умря още преди да падне на земята.

Отначало пазачът реши, че Стукалов се е спънал. Изпсува и тръгна да го вдига, повика втория пазач.

— Ей — каза вторият пазач, — той май си е разбил тиквата. Виж, кръв.

— Къде? — не разбра първият. — Ставай бе, козел!

Но „козелът“ вече не можеше да стане и за да го разберат, на пазачите им трябваше известно време.

В това време Нина вече беше затворила прозореца и бързо разглобяваше пушката. В главата й като че ли тракаше секундомер, беше дошло времето за спринт. В този момент собственичката се размърда на кушетката и Нина беше принудена да стане и да й нахлупи на очите плетената шапка, преди да е видяла прекалено много. Събра всичко в раницата, напръска наоколо с дезодорант и излезе от апартамента.

Докато заключваше вратата, се чу звук от отварянето на съседната врата. Нина рязко се извърна, сложи си черните очила и побърза надолу по стълбите. На площадката на първия етаж се срещна с някакво момиченце, което се връщаше от училище, а на входа се сблъска с пощаджийката. Нина се държеше уверено, но беше сигурна, че в случай на старателно разследване тези свидетели непременно щяха да кажат нещо за нея.

Феликс Захарович, който наблюдаваше суматохата пред входа на градската прокуратура от другата страна на улицата, се доближи спокойно към колата си, качи се, запали мотора и почувства, че стиска волана прекалено силно. Секундната стрелка бягаше по часовника му, времето минаваше, а Нина все не се появяваше. Когато някой почука по страничното стъкло, той чак се стресна. Нина се беше приближила незабелязано от другата страна.

— Ще ме закарате ли до „Полежаевска“? — попита Нина с усмивка.

— Сядай — успя да каже той. — Ще те закарам.

25

Бурята се разрази. Алексей Стукалов бе убит на прага на Московската градска прокуратура. Научих го, докато бях в кабинета по криминалистика при Мойсеев, който ме повика, за да обсъди някои свои пророчества относно делото на „стрелците“. Епопеята с излизането му в пенсия още продължаваше, за това говореха най-заинтересованите лица, и на първо място самият Семьон Семьонович, но нещата не стигаха до нещо повече от разговори.

— Разбирате ли, Саша — обясняваше ми той, едновременно преглеждайки някакво дело, — вашите „стрелци“ безусловно са хора професионалисти. Но по начина си на мислене те не са престъпници. Те водят война, разбирате ли какво искам да кажа?

— Опитвам се — казах с въздишка.

— Не мисля, че те разбират ролята, която им е отредена — продължи Семьон Семьонович.

— А каква роля им е отредена? — поинтересувах се аз.

— Ролята на робинхудовци — отвърна Семьон Семьонович.

— Във всеки случай ги изкарват някакви, разбирате ли, народни отмъстители. Но по природа те не са такива.

— Това е много интересно — забелязах аз, прозявайки се изразително.

Семьон Семьонович се усмихна разбиращо и каза:

— Използвайте вътрешния им конфликт. Накарайте изпълнителите да воюват срещу господарите си.

— Интересно предложение — казах. — Само да ги видя, веднага ще им подхвърля тази мисъл.

— Имате Стукалов — напомни Мойсеев. — Накарайте го да разбере, че е бил натопен, и той сам ще поиска да ги намери.

Някъде в този момент ме намери Серьожа Семенихин със спешното сензационно съобщение за смъртта на Стукалов. Той го изстреля неочаквано емоционално, но това вече не ме учудваше.

— Виждате ли, Семьон Семьонович — казах аз. — Не ми дават дори и този шанс!

Така започна нова поредица от отчаяно хабене на нерви, трескави действия и потискащи разпити. Когато пристигнах в сградата на градската прокуратура, районът наоколо вече усилено се патрулираше, на гражданите по улицата им проверяваха документите, а багажниците на спрените леки коли се претърсваха. Според пресмятанията на Грязнов убиецът е имал поне половин час, за да офейка. За това време би могъл да напусне Москва.

По удивително съвпадение този ден в прокуратурата се оказаха кореспондентите на популярните вестници, на които следователят Костя Дяконов беше обещал пресконференция по делото на Стукалов и целия „Съд на Народната съвест“. Те съвсем естествено събраха богата реколта, заснеха немалко сензационни кадри и още вечерта се очакваше невиждан шум от страна на телевизията. Никой не смееше да ги изгони, докато аз не го наредих. Прокурорът на Москва беше в невменяемо състояние, пиеше корвалол и подскачаше от всяко телефонно обаждане.

— Нали разбирате — опитвах се да стигна до него, — убиецът трябва да е знаел предварително за този разпит! Кой беше в течение?

Той само жално простена в отговор, но присъстващият на разговора Костя Дяконов мрачно съобщи:

— За това знаеха много хора.

— Защо? — учудих се аз. — Да не помествате обяви в стенвестника?

— Нали разбираш. Извиках репортерите за този разпит.

Свих рамене. С Костя едва вчера обсъждахме вероятността за покушение срещу Стукалов. Разбира се, тези момчета сами си бяха докарали големи неприятности, но заедно с тях щях да си го отнеса и аз.

Дълго не можаха да установят точката, от която е бил произведен изстрелът. Намериха куршума, определиха чуждестранния произход на оръжието, вероятно маузер. Веднага почувствах, присъствието на склада за военни трофеи. Чак вечерта постъпи анонимно обаждане от уличен телефон в дежурната част на градското управление на МВР, че в апартамент номер 16 на сградата срещу градската прокуратура, където оперативниците от московската прокуратура вече бяха минали по домовете, става нещо странно. Рядко се реагира на такива обаждания, но този път дежурният беше съобразителен, веднага се сети, че обаждането се отнася за интересуващия ни район, и ни предаде съобщението. Качихме се на четвъртия етаж на кооперацията и Грязнов с опитен похват на взломаджия отвори бравата в присъствието на свидетели.

Собственичката на апартамента Клавдия Петрова Онучкина вързана, с лейкопласт, залепен на устата, безуспешно се опитваше да се освободи, извършвайки конвулсивни движения. Из апартамента се мяташе обезумелият котарак и надаваше отчаяни вопли. Той се успокои едва след като освободената от лейкопласта собственичка се разрида истерично. Котарака това го задоволяваше, беше нещо обичайно и той легна да си почине в креслото.

Грязнов погледна през прозореца и щракна с пръсти.

— Точно — каза той. — Станало е тук.

Апартаментът незабавно се напълни с експерти криминалисти и балистици, взеха да успокояват собственичката, започна текущата работа. Клавдия Петровна не можа да съобщи нищо съществено, защото я бяха праснали по главата в момента, когато влизала в апартамента.

— Сутринта забравих да нахраня Тимоша — обясняваше тя. — Усетих се, когато вече беше към единайсет. Помолих да ме пуснат, хукнах към къщи, а тук…

Тя не откри никакви липси или промени в дома си, безспорно не ставаше дума за грабеж. А даже и убиецът да беше взел нещо за видимост, никой не би и помислил за обир. Всичко беше пределно ясно.

Започна тотално разпитване на съседите, кой какво е видял и къде. Аз се върнах в прокуратурата, а Грязнов остана да върши оперативната работа в кооперацията. Градският прокурор вече беше дошъл на себе си и търсеше възможност за изтичане на информация навсякъде, освен в родното учреждение. Следователите му разработваха следствения изолатор в Бутирка. Аз все пак продължих търсенията си из прокуратурата и по моя молба Костя Дяконов състави списък на лицата, запознати с факта на провеждането на разпита на Стукалов в дадения ден и час. За пръв път в живота си трябваше да разпитам прокурора на Москва, моят бивш шеф. Толкова отдавна ли беше времето, когато треперех само при споменаването на тази длъжност?

— Саша — веднага доверително ми съобщи прокурорът, — нали разбираш, Стукалов няма нищо общо. Не стреляха по него, стреляха по мен!

— Но улучиха него — възразих аз. — Кажете ми, доколко беше обоснован този разпит? Делото го водим Костя и аз, тоест Генералната прокуратура, защо се наложи да се месите?

— Знаеш как ги е втресло всички — отвърна той разгорещено. — Опитах се от своя страна да се свържа с тези „народни съдии“, мътните ги взели.

— Искали сте да водите преговори с тези терористи? — попитах учудено.

— Да — каза той направо. — На всички е ясно, че това не са обикновени терористи. Това е политическо дело, Саша.

Разбрах, че показанията му нямат оперативна ценност, и затова след няколко дежурни въпроса прекратих разпита. Втори в списъка ми беше партньорът ми по делото, членът на моята бригада, специалният следовател от Московската прокуратура Костя Дяконов.

— Бих искал да знам доколко сериозни са подозренията ти — каза той. — Трябва да го разбирам в смисъл че ме изхвърляш на пълна скорост, така ли?

Той също беше изплашен и не можеше да отговори смислено на нито един въпрос. По това време вече по телефона ме намери главният прокурор и поиска незабавен отчет за извършената оперативна и следствена работа. Имайки предвид, че с този отчет го чакаха възможно най-горе, трябваше да бъдат представени пълен набор следствени мероприятия. От своя страна министърът на вътрешните работи проведе съдържателна беседа с Шура Романова, която веднага пристигна при нас, за да призове другарите да проявят висока съзнателност.

— Това е, Турецки — каза ми тя. — Ако твоите „стрелци“ вземат още някого на мушка, смятай, че и двамата с теб сме изхвърлени без компенсация.

— Гответе се, Александра Ивановна — съкрушено отвърнах. — Във всеки случай ще направим двоен банкет. Вярно, мислех, че до пенсията ми остават още двайсет-трийсет години, но може да съм сбъркал бройката.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя. — Напоследък всички в това дело се занимавате само с това, да изучавате следите. А полза никаква.

— Това е престъпление от нов тип.

— Абе кого го вълнува? — каза Шура. — Длъжни сме да разкрием убийството и да им предоставим виновните, а желаещи да разискват състава на престъплението ще се намерят и без нас.

Погледнах я изпитателно:

— А какво бихте казали, Шура Ивановна, ако предположа, че в това дело пряко са замесени структури на властта?

Тя присви очи.

— Кого имаш предвид? Говори конкретно.

Въздъхнах.

— Ако знаехте само как ми е омръзнало! Басирам се на бутилка, че това е просто предизборна провокация.

Тя се почеса по носа.

— На бутилка, казваш?

Намери ни Грязнов. Някой от оперативните работници му беше дал бутилка бира и той пиеше от шишето пред очите на началничката.

— Имаме нещо — каза той. — Видели са го тоя тип. Среден на ръст, набит, със спортно телосложение…

Аз неволно изсумтях и Шура ме погледна.

— Тази фигура май ти е позната, а?

— Има си хас — измърмори Грязнов.

— Само тихо — казах аз. — Досега работеше с пистолет, но почеркът си е почерк. Искам да проверя дали моите умници ще могат да го установят.

— Кой е това в крайна сметка бе? — нетърпеливо попита Шура.

— Можете да докладвате на началството, Шура Ивановна — казах аз. — Личността на престъпника е установена. Това е небезизвестният Бейби.

— Аха — успя само да каже тя.

— Все пак това не са наши клиенти — каза Грязнов, клатейки глава. — С тях трябва да се занимават от контраразузнаването. Интересите им са само политически!

— Александра Ивановна, потвърди — казах аз и взех от Грязнов протокола за оглед на местопроизшествието. — Току-що казах същото. Извинете ме за момент.

Лариса и Серьожа, естествено, бяха тук и разпитваха лицата, които бяха в течение за довеждането на Стукалов. Освободих ги от това задължение, като ги задължих в минимални срокове да идентифицират престъпника по тяхната компютърна схема. Вероятно в предложението ми имаше момент на предизвикателство, защото Лариса се подсмихна.

— Да — казах аз. — Някои обстоятелства позволяват да бъде хвърлена светлина върху проблема, но бих искал да знам отговора на вашия телевизор.

— Ще бъде изпълнено — сухо каза Серьожа, но Лара не издържа и каза:

— Няма място за съмнение, Александър Борисович. Това е Бейби.

— Ще ви представим пълен отчет — прекъсна я Серьожа, взимайки от мен купа протоколи от разпитите на свидетелите. — Още тази вечер.

— Действай — казах аз вече без ентусиазъм.

Спешното заседание при генералния се състоя около четири часа следобед. Отивах на него с лека душа, защото герой на деня предстоеше да бъде прокурорът на Москва, а аз имах коз: вече почти знаех убиеца. Така и стана, около столичния прокурор се събраха тъмни облаци, а моето съобщение за Бейби прозвуча, като че ли вече сме го заловили. Въпреки това и аз си го отнесох — за пасивно водене на делото и липса на ясен план за следствени мероприятия, а също и защото по недоглеждане бях допуснал конвоирането на подследствения на безсмислен разпит, завършил със смъртта му. Усетих върху себе си внимателния поглед на Меркулов (това беше условен знак) и решително станах.

— Тогава трябва да направя изявление — казах аз, като неочаквано уплаших генералния прокурор.

— Какво значи това, Турецки? — попита той. — Какво изявление? Недоволен ли сте от нещо, или не ви задоволяват условията на работа? Може би искате да ви преместим в друга сфера на работа?

— Струва ми се — започнах аз, — вече за никого не е тайна, че става дума за грандиозна политическа провокация. Винаги съм бил далече от политиката и затова няма да мога да определя кои течения се борят, но че в делото са замесени интересите на властта, е безспорен факт. За разследването на подобни дела вече не ми стигат възможностите на федералната прокуратура, трябва да се обединят усилията на най-различни служби. В частност, необходимо ни е да проникнем в тайните на службите за сигурност. Не може да се задоволяваме да работим с доброжелатели, трябват ни официални форми на сътрудничество. Моля, този въпрос да бъде поставен пред правителствените кръгове. Епохата на Големия брат, така ми се струва, си отиде безвъзвратно и службите за сигурност са длъжни да отговарят на въпросите на прокуратурата също толкова обстойно, колкото и всички останали ведомства и обикновените граждани.

Пламенното ми изказване предизвика всеобщо одобрение. Прокурорът на Москва, който почувства подкрепа в думите ми, решително взе моята страна и веднага се оплака от московското управление на контраразузнаването. Никой не се опита да защити контраразузнавачите и това беше особено показателно. В крайна сметка генералният прокурор завърши заседанието и се отправи към горните етажи в приповдигнато настроение, породено от възможността да прехвърли отговорността върху съседното ведомство.

Меркулов ме заведе в кабинета си, като по пътя се поинтересува от подробностите на извършеното убийство. Спомнях си пророчествата ни и бих могъл да се възхитя от точността на нашите прогнози. Но за съжаление това чувство не възникна в мен.

— Какво искаш от ФСК? — попита той направо. — Да кажем утре, когато президентът ревне по тях, какво ще поискаш на първо място?

— Убийците на капитан Ратников — казах аз.

— Ас какво ще ти помогне това да намериш убийците на Кислевски, Гудимиров, Маркарян?

— Не разбираш ли? — учудих се аз. — Бейби е пряко свързан с това убийство!

— Бейби е само изпълнител — каза Костя. — Случайно се е оказал в системата на „Съда на Народната съвест“. А сега се бориш срещу тях, срещу тези номенклатурни борци за народното щастие. И когато хванеш Бейби, той с нищо няма да ти помогне да ги доближиш. Нещо повече, не знам защо, но съм сигурен, че той ще стане следващата жертва.

Аз бавно смлях новото пророчество на началството, вдигнах учудения си поглед към Костя и казах:

— Но в такъв случай Бейби трябва да загине от нашите ръце?

— Точно това имам предвид — мрачно кимна Меркулов.

26.

Отново вестниците излизаха със заглавия, в които се скланяше името на „Съда на Народната съвест“, а от екраните на телевизорите несериозни коментатори плашеха зрителите с фантастичните си хипотези. Вече бяха плъзнали слухове за разрастване на движението, появили се бяха листовки, подписани от СНС в провинцията, които заплашваха с разправа местните далавераджии и мутри. Реакцията на обществеността напълно съответстваше на плановите показатели, но този успех не радваше кой знае колко Феликс Захарович. Бяха настъпили други времена.

Сега вече не му беше до своеволие, Феликс Захарович почувства, че го следят, буквално на следващата сутрин. Именно почувства, а не забеляза визуално. Това беше инстинктът на стар чекист. Но продължаваше да живее както преди, разхождаше се в градинката, купуваше си вестници от будката и ги четеше, седнал на пейката. През деня отиде на кино, гледа някакъв скучен филм за разложението на нравите и мафията, а когато се върна вкъщи, завари в апартамента си гости. Това бяха Секретарят, генерал Чернишов и одевешната свръзка, с когото се срещаше на Востряковското гробище, бившият му сътрудник Ваня Лихоносов, сега заможен финансист, един от директорите на преуспяващ концерн, търгуващ с нефт.

— Какво има? — изплашено възкликна Феликс Захарович, като ги видя.

Уплахата беше изключително изкусна, така че Секретарят даже се усмихна много самодоволно.

— Не ни ли очаквахте? Това е учудващо, Феликс Захарович. Трябваше да ни очаквате.

Феликс Захарович отиде до бюрото, седна в креслото и известно време идваше на себе си. Всъщност, въпреки че ги очакваше, трябваше му известно време, за да се съсредоточи.

— Според инструкцията — проговори той — не се допускат никакви контакти в рамките на три денонощия след извършването на акцията.

— Разбира се, как можахме да забравим — иронично възкликна Секретарят. — Вие сте познавач на инструкциите. А какво казват инструкциите относно нарушаването на решение на Съдийската колегия?

— Доколкото разбирам — бавно произнесе Феликс Захарович, — решението на Съдийската колегия е блестящо изпълнено. Всички вестници са пълни с най-благоприятни коментари.

— Решението на колегията се отнасяше не само за екзекуцията на Стукалов — каза Секретарят, — но и за ликвидирането на Бейби.

— Така ли? — попита Феликс Захарович. — А на мен ми се стори, че смъртта на Бейби произтича от невъзможността да се измъкне оттам. Но ние успяхме да го направим.

— Стига, Феликс — каза Валя Лихоносов. — Не ни прави на глупаци.

— Трябва да предадете Бейби, Феликс Захарович — произнесе Чернишов. — Сега това е просто необходимо.

— Необходимо? — изненада се Феликс Захарович. — И какво поражда тази необходимост?

— Колко пъти да обясняваме? — възкликна Секретарят. — В материалите на същия този проект, с който толкова се гордеете, необходимостта от ликвидирането на агентите е обоснована най-решително. Това е постулат на любимия ви Синюхин! И много справедлив при това. Но вие решително отказвате да ни разберете! Неволно възникват най-фантастични подозрения.

Лихоносов изсумтя при тези думи и Феликс Захарович, съобразявайки в каква област се разпростира фантазията на колегите му, чак се изчерви.

— Нашият човек в прокуратурата увисна — започна да обяснява генерал Чернишов. — Трябва да му дадем шанс. Той трябва да се добере до Бейби и да го ликвидира.

— А защо не Дюк? — попита Феликс Захарович. — Ето ви подходяща фигура за първата жертва.

— Между другото, аз също държа на кандидатурата на Дюк — каза Чернишов. — Но вашето упорство, Феликс Захарович, предизвиква само ответната реакция. Колегията настоява да бъде отстранен Бейби. Вие самият предизвикахте това.

— Можехте да бъдете по-снизходителни към легендарния си герой — каза Феликс Захарович. — Той току-що свърши такава работа!

— Какво има Феликс? — изведнъж не се стърпя Лихоносов.

— Какво си се хванал за него? Тази твоя тайна вече става нетърпима!

— Защото — да! — сближих се с него — не издържа и възкликна Феликс Захарович. — Защото е мой агент, аз го намерих и възпитах, той ми е като син! Не искам да го принасям в жертва заради някакви съмнителни психологически авантюри!

И тримата го гледаха изумено.

— Феликс — каза Лихоносов, — та това е вашият проект! Ти самият с такова упоение говореше за органичното социално устройство!

— Аз и сега не се отричам от органичното общество — развълнувано отвърна Феликс Захарович. — И работя за него с всички сили. Но за кого го строим, ако ликвидираме собствените си хора? Дайте ми поне някакво обвинение по техен адрес, но не! Висша целесъобразност!

— Достатъчно, Феликс Захарович — снизходително произнесе Секретарят. — Вие самият току-що предложихте за жертва Дюк, въпреки че неговата вина с нищо не е по-голяма от тази на вашия Бейби. Не, тук не става дума за хуманни интереси, а за съвсем конкретен човек, когото искате да отървете. И точно на вас, ветеранът на движението, това най-малко ви прилича.

Феликс Захарович въздъхна тежко и кимна.

— Да… Може би сте прави.

— Ще предадеш ли Бейби? — попита Лихоносов.

— Тебе пък какво те засяга, Ваня? — изгледа го с досада Феликс Захарович. — И без това правото ти да си тук е доста спорно.

— Беше — каза Лихоносов.

— Трябва да знаете — каза Секретарят почти тържествено. — На заседание на кадровата комисия беше решено да ви дадем заместник. Сам разбирате, възрастта ви вече не е като преди. С напредването на проекта ще се наложи още по-голямо напрягане на силите. Иван Аркадиевич, когото добре познавате и който също ви познава добре, ще започне да усвоява вашия опит, за да ви замени, когато се наложи.

Феликс Захарович се усмихна иронично.

— Благодарен съм на Председателя за неговата загриженост.

— Впрочем Председателят беше против — каза Чернишов. — Смяташе, че ще го приемете като опит да бъдете изтикан от организацията. Но трябва да разберете, Феликс Захарович, не можем да разчитаме на късмета. Никога не се знае какво може да стане.

— Според устава на нашата организация — каза Феликс Захарович — можете да ми назначите заместник само при личното ми съгласие.

— Да — каза Секретарят. — Така че ни кажете, съгласен ли сте или не?

Феликс Захарович не отговори веднага. Естествено, той си даваше сметка за прекия смисъл на това назначаване. Страхуваха се, че в един прекрасен момент той ще откаже да ги снабдява с кодова информация и тогава дейността на организацията ще загуби всякакъв смисъл. Всички тези кодове бяха не само ключ към разгадаването на проекта, но и ключ към финансовото обезпечаване, ключ към банките, към добре скритите материални средства, към цели конспиративни групи, бездействащи до определен момент, но винаги готови да изпълняват устава. Това беше замисълът на Егор Синюхин — да ги уравновеси чрез пълномощни поръчения, за да създаде по този начин основа за единство. Сега Феликс Захарович все повече чувстваше как изпада от това единство, как срещу него насъскват младите и бързи адепти9 и разбираше, че както организацията без него ще изпита известни трудности, така и той в изолация ще бъде лишен от смисъла на съществуването си.

— Съгласен съм — каза той. — Дори ми се струва, че Ваня Лихоносов е най-подходящият за това.

Секретарят сви устни, а Лихоносов се усмихна благодарно. Генерал Чернишов веднага вметна:

— Ето, ако можехме по същия начин да решим и втория въпрос, напрежението, раздиращо организацията на сегашния етап, би могла да бъде намалено в известна степен.

— Да — каза Феликс Захарович. — Не можех да не помисля за това. Фактически вече се сбогувах и съм готов да се разделя с него, колкото и да ми е болно. Готов съм да предам Бейби.

— Прекрасно — възкликна Секретарят, макар и с престорено въодушевление. — Давайте адреса. С него ще се занимават специалните части.

— По какъв начин ще стигне тази информация до властите? — попита Феликс Захарович с тон на човек, останал без сили.

— Анонимно обаждане по телефона — каза Секретарят сърдито. — Няма смисъл да споменавам, че това ще е обаждане за нашия човек.

Феликс Захарович кимна.

— Добре. Кога ви трябва?

— Незабавно — каза Секретарят.

Феликс Захарович намери сили да поклати упорито глава.

— Не — каза той. — Само не и сега. Утре, ако искате.

— Прекрасно — каза генерал Чернишов. — Дайте ни го утре. Ще се обадите по дежурния телефон и ще дадете адреса на този човек. Става ли?

Феликс Захарович не отговори, само кимна.

Секретарят и Чернишов станаха, сбогуваха се и си тръгнаха, но Ваня Лихоносов остана. Именно той затвори вратата след гостите, после се върна в стаята и седна на един стол.

— Разбери ме правилно, Феликс — произнесе той с нотка на вина. — Не съм играч. Сам знаеш отношението ми към всички тези началници. Спокойно си седях на мястото и нямах никакви грижи, но ме извикаха, просветиха ме относно твоята умора и ме назначиха. Ако мислиш, че се опитвам да ровя под теб…

Той очакваше, че Феликс Захарович ще го прекъсне, но Феликс не каза нищо и Лихоносов млъкна. Настана неудобна пауза.

— Двамата трябва да решим — каза Лихоносов — как ще се занимаваме с всичко това. Нали разбираш, и без това си имам достатъчно грижи.

— Да, разбира се — съгласи се Феликс Захарович. — Трябва да го обмислим добре. Това е много важно и сериозно.

— Естествено — потвърди Лихоносов, без да забелязва подигравката.

— А ето откъде ще започнем — каза Феликс Захарович и стана.

Той включи персоналния си компютър, почака, докато се зареди, и повика Ваня Лихоносов.

— Ти си банкер, нали — каза той. — Значи имаш компютърна грамотност.

— Разбира се — кимна Лихоносов. — Дори моята машина е доста по-прилична, не го казвам, за да те обидя.

— За отчетите пред Контрольора се използва телефонът — започна да обяснява Феликс Захарович. — Всеки ден номерът е различен. Общо са, струва ми се, трийсетина. Неправилно определеният номер автоматично те препраща в режим на повторна проверка и за един месец изпадаш от кръга на доверените лица.

— Отчиташ се направо пред Контрольора — с разбиране произнесе Лихоносов.

— Това не е само отчет — каза Феликс Захарович, — а и диалог. Мога да задавам въпроси, да изразявам някакви изисквания, да обръщам внимание на недостатъците.

— И как ти отговарят? — ухили се Лихоносов.

Той, както и повечето сътрудници от средното звено, беше убеден, че контролиращите органи представляват нещо като олимпийски богове, които виждат всичко и неминуемо наказват престъпниците.

— Гледай — каза Феликс Захарович и започна да определя номера за днешния ден.

Лихоносов внимателно наблюдаваше всички негови действия и ги фиксираше в паметта си. Не беше трудно да се ориентира в програмата, но там имаше нюанси, уловки за профаните, защитаващи секретността. Старецът не бързаше да споделя с него тайните на тези уловки.

— Ето — каза Феликс Захарович, когато на екрана се появи телефонният номер. — Благодаря.

Той набра номера и се чуха сигнали.

— Имай предвид — каза Феликс Захарович, — трябва да се броят сигналите. Ако са повече или по-малко от седем, отчетът се отменя.

Лихоносов изсумтя и поклати глава.

— Докладва Франта — произнесе Феликс Захарович в слушалката. — Току-що ме навестиха Секретарят, Разпоредителят и Свръзката, назначен с решение на Колегията за мой заместник. По тяхно настоятелно искане бях принуден да се съглася с ликвидирането на Бейби. Започвам запознаването на Свръзката с практиката на работата с Архива. Считам за необходимо да се даде на Свръзката ново обозначение. Нека той сам го определи.

И предаде слушалката на объркания Лихоносов. Той попита:

— Какво да говоря?

— Назови новия си прякор — каза Феликс Захарович.

— Какъв нов прякор?

— Измисли си. Това е система прякори за Контрольора, трябва да е различна от останалите системи. Каквото и да е, хайде!

Лихоносов посумтя, въздъхна и каза в слушалката:

— Говори… Лихач. Започвам да усвоявам новата работа. Няма какво друго да докладвам, край.

Той погледна въпросително Феликс Захарович, който се усмихна и каза:

— Затвори телефона.

Излязоха заедно и Феликс Захарович се възползва от колата на финансиста. Лихоносов сам караше беемвето си, уверено и ловко се включи в потока минаващи коли и се понесе, изпреварвайки всички, като някакъв млад тузар. Феликс Захарович се поусмихна.

— Ама наистина си Лихач10 — каза той. — Хвърли ме до метрото.

— Следят ли те? — попита Лихоносов съчувствено.

— Ти знаеш по-добре — измърмори Феликс Захарович.

Той се разтвори сред тълпата пътници, предприе редица действия, за да се изплъзне от евентуални преследвачи, излезе в центъра и известно време внимателно се оглежда дали след него няма опашка. Едва тогава взе такси и тръгна към Нина.

След като се убеди окончателно, че не го следят, той се обади у тях от външен телефон. Докато звучаха сигналите, той се вслушваше в ударите на сърцето си. Сега беше готов открито да тръгне срещу цялата организация и това беше Рубиконът, след който връщане нямаше. Обади се Аня.

— Да, вкъщи си е — отвърна тя с нежното си детско гласче. — Готвим обяда. Да я извикам ли?

— Да — каза Феликс Захарович.

Колко странични хора неволно са въвлечени във вътрешните им дрязги, помисли си внезапно Феликс Захарович. Ето и тази Аня, лепката, също ще пострада за нищо. Тя не си и представя, че след няколко минути ще остане съвсем сама.

— Слушам те, дядо — чу той ниския глас на Нина.

— Слушай, дъще, много внимателно ме слушай — каза Феликс Захарович. — Помниш ли, като ти разказвах за времето на цъфтене на кактусите?

След кратко мълчание тя отвърна:

— Да, помня… Наближава ли?

— Да. Среща по нулевия вариант.

— Мога ли да… се сбогувам?

— Не. Времето тече, Нина. Действай.

Той затвори.

Не му се наложи да чака дълго, десет минути, не повече. Нина излезе и тръгна по улицата към тролейбусната спирка. Феликс Захарович я настигна и взе сака й.

— Привет — каза той.

Нина кимна мълчаливо, прикривайки учудването си. Феликс Захарович замислено вървеше до нея. Нина също мълчеше. Те стигнаха до тролейбусната спирка и зачакаха.

— Какво се е случило? — попита тя след известно време.

— Непременно ли искаш да знаеш? — нервно се усмихна Феликс.

— В рамките на позволеното — каза Нина. — Имам право да знам дали аз съм направила грешка и органите са ме засекли, или твоите колеги са започнали някаква многоходова комбинация.

— Колегите — каза Феликс кратко.

Нина се усмихна тъжно.

— Знаех си, че така ще свърши — въздъхна тя.

— Откъде би могла да го знаеш?

— Ти си идеалист, дядо — каза Нина. — Напълно игнорираш човешката природа. Създали сте система, забравяйки, че елементи на тази система са хората.

— Напротив — упорито каза Феликс. — Целият проект се гради именно на човешкия фактор.

— Тогава и моята смърт е била заложена в него, така ли?

— Възможно е — каза той. — Но не в такава форма. Вероятно наистина би трябвало да загинеш в хода на някоя акция, но това щеше да стане без мошеничества и лъжи. Нали разбираш, не може безнаказано да убиваш хора, които се охраняват по този начин. Рано или късно щеше да дойде краят ти. Но те бързат и затова звучат фалшиво. Аз смятам, че системата не търпи фалш.

— Значи ти също си чакал края ми? — замислено попита Нина.

Феликс не отговори. Разбира се, би могъл да възрази и това възражение идваше от дълбините на душата му, но дори своята искреност той смяташе в случая за фалш. Нека момичето си мисли каквото иска.

— И какво сега?

— Имаме няколко варианта за изход — каза Феликс Захарович. — Ще използваме най-простия. Ти просто сменяш начина си на живот. Отсега нататък Нина Ратникова е изчезнала, блъснал я е трамвай, удавила се е… Правя ти нови документи, нова легенда, всичко.

— Ще я търсят — проговори Нина.

— Кой? — попита Феликс. — Съседите? Аня ще каже, че си заминала за известно време. Ще продадем квартирата чрез посредници, всичко ще бъде законно.

— Аня ще ме търси — каза Нина. — Привърза се към мен.

— Аз ще поговоря с нея — каза Феликс. — Тя е добро момиче, трябва да разбере.

Нина го изгледа с крива усмивка, но не каза нищо.

— С две думи — каза той, — започваш нов живот. Ще видим с какво ще се заемеш в него.

— Не се самозалъгвай, дядо — каза Нина. — Каквото и да започва, аз вече си имам работа. Чакам адреса на Люсин.

— Да, да — кимна той. — Не съм забравил.

Дойде тролейбусът и те се качиха заедно с останалите пътници.

27.

Демаршът ми на оперативното съвещание при генералния прокурор има решително въздействие и още на следващия ден в кабинета ми се появи майорът от контраразузнаването Николай Скачков с предложение за сътрудничество. Костя Меркулов ми разказа впоследствие, че генералният се е изказал много остро на върха за противодействието на службите за сигурност срещу следствието, водено от федералната прокуратура. Майорът беше толкова енергичен и благоразположен, че почувствах угризения на съвестта.

— С две думи, нещата стоят така — казах аз, след като го запознах с работите ни. — Трябва да знам действително ли там е имало чекисти и ако да — кои са били те. В края на краищата Щърбавия като агент на местното управление на контраразузнаването е бил длъжен да напише до началството докладна за извършеното престъпление. Не може да не са я изискали! Следователно не може да не са знаели, че е избито цяло семейство!

— Логично — съгласи се майор Скачков. — Но компютърната връзка с регионалните управления още не е установена както трябва и ако днес изпратим запитване, след един месец ще ни помолят да уточним по същество операцията. Нали разбирате, става дума за честта им.

— Не разбирам — казах аз. — Искате да кажете, че всичко е безнадеждно?

— Изобщо не твърдя, че всичко е безнадеждно — възрази майорът. — Само че оттук, от Москва, не можем да решим проблема ви.

Спомних си колко ловко щракаше по клавишите на компютъра Дмитрий Сергеевич и изпитах силното изкушение да оспоря твърдението на Скачков. Но след като размислих, реших, че още едно пътуване в Краснодар няма да е излишно, ако в него вземе участие майор Скачков.

— Добре, кога заминаваме? — попитах решително.

— Къде да заминаваме? — пообърка се той. — Извинете, но не мога да замина никъде, имам си достатъчно работа и тук. Но мога да ви предложа протекция…

— Протекция? — попитах аз. — Аха. Значи протекция…

Усмихнах се изразително, поклатих глава и посегнах към телефона. Той ме наблюдаваше с нарастващо безпокойство.

— Къде искате да се обаждате?

— Съгласно субординацията — казах — на началството си. То ще се свърже с президентските структури, а оттам вече ще дадат указание на вашето началство. Както се полага.

— Чакайте, Александър Борисович — спря ме той. — Аз не отказвам да ви помогна! Но вашето дело няма нищо общо с мен, защо трябва да пътувам там?

— Николай… ъъ?

— Виталиевич — подсказа ми той, продължавайки да се усмихва ласкаво.

— Николай Виталиевич — казах аз. — Разбирам, че в случая нямате нищо общо, но, надявам се, и вие разбирате, че делото действително е от особена важност. Това не е мой каприз, генералният прокурор всеки ден звъни в президентската администрация с отчет и затова сме длъжни да действаме максимално ефективно. Разбирам, вашата протекция може да помогне, но няма да ускори нещата.

Той се намръщи, но кимна разбиращо. Естествено, беше се надявал да се ограничи с добър съвет и обаждане в краснодарското управление, но разбра правилно ситуацията и затова не се съпротивлява дълго.

— Кога искате да заминете? — попита той с въздишка.

— Следобед има самолет — казах аз. — Съвсем наскоро ходихме. Между другото там вече е истинска пролет.

— Поне това е приятно — кимна Скачков.

За да съчетая практическите действия с възпитателните функции, реших да взема със себе си Серьожа Семенихин. Те вече съвсем бяха прегрели, работейки на аритмометрите си по две смени с напразната надежда да изловят Бейби от списъците на личния състав на армията, службите за сигурност и милицията, но замисълът им не успя, понеже мрежата им не беше подходяща. Машината им даде списък от няколко хиляди възможни Бейби, а нямаха критерии, по които да го съкратят. Лара вече го беше разбрала, но Серьожа по силата на особения си характер не се предаваше и за да го отвлека от фиксидеята му, наредих веднага да се приготви за командировка — за да прочесваме краснодарското КГБ. Той прие подадената ми за помощ ръка с достойнство, давайки да се разбере, че работата над списъците ще продължи след завръщането му.

Вече нямах време да отида до вилата и затова звъннах на съседите, за да предупредят мама и Ирина, че заминавам в командировка за няколко дни. Помолих особено да обърнат внимание на факта, че по тези места вече е пролет и смятам малко да хвана тен.

Присъствието на Серьожа Семенихин в малката ни експедиция по никакъв начин не трогна майор Скачков, той се запозна вежливо с него, след което престана изобщо да го забелязва и се обръщаше само към мен. По пътя към аерогарата той живописно охарактеризира въртележката в контраразузнаването, започнала след разгонването на КГБ и продължаваща и сега. Оказа се, че самият майор е привлечен в органите от гранични войски, където бил политработник, и политическото му минало силно му пречи.

— Стандартно мислене — говореше той с досада. — Щом е зекапече, значи е безделник и връзкар. Още ме тормозят с призиви да се повишава политическия дух.

— А всъщност? — с интерес попита Серьожа.

— Времето се разваля — разсеяно отвърна той. — Да не вземем да заседнем тук.

В самолета зае мястото до мен и аз се изплаших от нова порция вътрешнослужебни откровения, но той проспа целия полет, предоставяйки ми възможност да прочета криминалето, с което се бях запасил за из път. Серьожа Семенихин прелистваше списание на английски език и бях готов да се обзаложа, че то беше компютърно. С две думи, всички чудесно си прекарахме времето и когато вечерта се оказахме на Краснодарското летище, там беше истинска пролет.

Този път ни посрещна заместник-началникът на местното управление на контраразузнаването, като в държането му към Скачков забелязах известна раболепност, въпреки че заместникът беше полковник, а гостът само майор. Впрочем и двамата бяха цивилни и отношенията им също бяха далеч от армейския устав. Заместникът активно се интересуваше от нашата работа, но успя да ни предложи и басейн, и сауна, и дори приличен ресторант. Скачков отвърна, че това би било чудесно, но още не знаем как ще сме с времето.

Беше късно вечерта и след като ни докара в хотела, полковникът взе Скачков със себе си. Отчитайки обстоятелството, че двамата се бяха запознали буквално пред очите ни, тази късна среща сигурно беше предизвикана от леката паника в редовете на местните контраразузнавачи във връзка с пристигането на столичния майор. Изглежда, че работата не беше само в броя на звездичките на невидимите пагони.

На сутринта майорът изглеждаше свеж и енергичен, явно късният разговор беше причина за доброто му настроение. Отправихме се директно към началника на управлението и бяхме приети незабавно. Началникът беше от младите, но вече придобиваше нужната солидност в речта и жестовете.

— Управлението на Краснодарски край е обновено наполовина — каза той, след като обяснихме каква е задачата ни. — Навремето тук излязоха наяве такива работи! Разбира се, възможно е да са ставали подобни неща, каквито споменахте, борбата е била на живот и смърт.

— Кой би могъл да ни помогне за изясняването на ситуацията? — попитах аз.

— Ами Андрей Фьодорович — посочи той полковника, който ни беше посрещнал. — На него възложихме да се грижи за вас, с него и решавайте всички въпроси. Ако възникнат проблеми, обръщайте се към мен без всякакви… Заинтересовани сме по-скоро да изживеем предишните грехове, дори и да не сме замесени в тях.

Не е минало чак толкова време, мислех си аз, минавайки в съседния кабинет — този на Андрей Фьодорович. Как успяха да се обновят така решително?

— Е — попитах полковника, — тук наистина ли всички са нови хора?

— Абсолютното мнозинство — отвърна той.

— А защо се наложиха такива промени?

Той посумтя смутено.

— Промените в обществото. — Той се усмихна широко. — Между нас да си остане, но местните комитетчици изгърмяха с пълна сила, както се казва. Тази същата комисия ги съсипа.

— Коя комисия? — не разбрах аз, помнейки добре, че по данните на Дмитрий Сергеевич комисията на Соснов само им беше поразвалила кефа.

— Депутатската — каза полковникът. — Сигурно го познавате, депутатът Вадим Сергеевич Соснов.

Обърках се.

— Но аз разполагам с данни, че работата на комисията не е предизвикала големи сътресения.

— Нека първо уточним за коя комисия става дума — доброжелателно се усмихна полковникът. — Отначало депутатската комисия разследваше делото за продажба на оръжие. Там нашият комитет се водеше само като изпълнител и затова действително нямаше големи сътресения. Но по-късно беше създадена още една комисия, вече не депутатска, а по прякото поръчение на президента, но по инициатива на същия този Соснов, за разследването изключително на вътрешни работи на комитета. Работата на тази, втората комисия протичаше в условията на най-строга секретност, така че е възможно да не знаете нищо за нея.

— Действително, нещата стоят точно така — кимнах аз. — А вие, господин майор, какво знаете за това?

— Нали ви казах, тук бяха открити значителни нарушения.

— Значи в първия случай Соснов е спасил честта на комитета — отбелязах аз, — а във втория пак той го е съсипал?

— Така стана председател на комитета — каза полковникът.

— Може ли да се запознаем с материалите на втората комисия?

— Разбира се — усмихна се полковникът. — Работите ли с компютър?

Погледнах мълчаливия Серьожа Семенихин и забелязах как той веднага се ободри, изправи се в креслото и важно си поправи очилата.

— Напълно — казах аз.

Отидохме в компютърната зала и седнахме пред машината. Отначало майор Скачков наблюдаваше действията на Серьожа с известна снизходителност, но след като той премина няколко прага на секретност, се оживи, заинтересува се и започна да задава въпроси. Серьожа беше пъхнал дъвка в устата си и затова отвръщаше кратко и малко отвисоко. Полковникът, който седеше отстрани, не разбираше нищо и затова се усмихваше поощрително.

После Серьожа щракна нещо и от принтера започна да излиза хартия.

— Александър Борисович, това ще ви заинтересува — съобщи той.

Оказа се, че това е протоколът на комисията, където черно на бяло пишеше, че дискетата, съдържаща оперативна информация с компрометиращ характер, е била връчена на депутата Соснов от един от сътрудниците на местното управление на службите за сигурност, но е изчезнала от вещите на депутата след обиска вечерта преди убийството на капитан Ратников.

— Интересно — отбелязах аз. — Делото за убийството на капитана още не е било завършено по това време, но до него така и не е стигнала информация.

— И без това всичко е било ясно — отвърна полковникът.

— Ето още нещо — каза Серьожа и принтерът изкара още един интересен документ.

Оказа се, че по време на работата на първата комисия депутатът Соснов е бил шантажиран от отделни работници на управлението, заплашващи да разкрият сътрудничеството му с КГБ в качеството на сексот.

— Само че той се оказал твърд и непоколебим боец — приповдигнато завърших аз.

— Но е било точно така — внимателно отбеляза Скачков, усетил иронията.

— Серьожа — казах, — дай имена. Кого е завлякъл лично с тази дискета и кой би могъл да му се противопостави решително.

— Не разбрах — каза Серьожа.

— Накратко — казах аз. — Кой е убил Ратников?

— Виждам, че продължавате да настоявате на своята версия — сдържано произнесе Скачков, — но признайте, че за това няма основания.

— Не, защо — възрази благодушният заместник-началник. — Всичко е било възможно.

Обновявайки предишния състав на управлението, новите нямаха нищо против да изровят повече компромати срещу предишните. Като всички кагебисти и те страдаха от неизживян комплекс за малоценност.

— Готово — каза Серьожа безизразно.

С нетърпение чаках новият лист да се появи от принтера. Той се оказа документ, изброяващ установените неблаговидни дела на някакъв началник-управление, чиито подчинени бяха уличени в пряка престъпна дейност. Той се обвиняваше и в използването в качеството на агенти на различни аморални личности, например Виктор Юхнович по прякор Щърбавия. Този началник-отдел се беше отровил предвидливо, но подчинените му бяха минали под ножа.

— Серьожа — казах развълнувано, — скачай в личните дела!

— Това едва ли е възможно — усмихна се Скачков.

Серьожа Семенихин изсумтя и започна да действа с компютърната мишка. Винаги го наблюдавах с голям интерес. В това имаше, бях длъжен да призная, нещо творческо. Ако и престанеше ритмично да движи челюсти, бих го нарекъл в такива моменти вдъхновен. По свой начин, разбира се.

— Хм — измърмори майор Скачков и аз разбрах, че Серьожа е преодолял техните секретни бариери. — Изглежда, полковник, че ще трябва да преразгледаме нашите достъпи.

— Мога да ви уверя, че при нас всичко е по устав — каза полковникът.

— Александър Борисович, намерих — обяви Серьожа и в гласа му долових тържество, нещо, което не беше характерно за него — той проявяваше емоции изключително рядко.

— Откри ли убийците? — попитах аз, развълнуван не по-малко от него.

— Брей, веднага убийци значи — промърмори Скачков.

— Да — каза Серьожа. — Засега те са само заподозрени. Сега ще ги изкарам на принтера.

— Кои са те? — притесни се и полковникът.

— Успокойте се, Андрей Фьодорович — каза Скачков, усмихвайки се широко. — Става дума за лица, чието участие в това дело би могло да е вероятно.

Принтерът изкара четири страници, на всяка от които имаше откъси от личните дела на сътрудници от местното управление на службите за сигурност. И четиримата бяха крайно несимпатични личности и на всеки от тях бяха прикачени по няколко обвинения в извършването на престъпления с различна тежест. Убийството на капитан Ратников не им беше инкриминирано, за него изобщо не ставаше дума в доклада на втората, президентската комисия.

— Всички те вече са уволнени — не без облекчение отбеляза полковникът.

— Това ви прави чест — казах аз.

— Успокойте се, Александър Борисович — меко каза Скачков: — Наистина искаме да ви помогнем, нали виждате. Я дайте насам.

Той взе принтерните извадки от личните дела и ги прелисти, държейки ги на известно разстояние, като всички, страдащи от далекогледство.

— Кошмарни личности — каза той. — Вие, Александър Борисович, смятате, че някой от тях влиза в прословутия „Съд на Народната съвест“, така ли?

— Не е изключено — казах, като най-малко смятах да им давам някакви обяснения.

— Да — каза Скачков. — Вярвам, че такива типове могат да убият всеки. Може ли да научим по-нататъшната им съдба, Андрей Фьодорович?

Полковникът на свой ред прегледа документите и сви рамене.

— Тук е казано, че материалите са предадени в прокуратурата. Вероятно трябва да се попита там.

— Колко странно — усмихна се Скачков. — Връщаме се в прокуратурата. Надявам се, Александър Борисович, че там вече няма да ви трябва помощта ми.

— Благодаря ви, Николай Виталиевич — отвърнах аз също така учтиво. — Много ни помогнахте. Откъде бих могъл да се обадя по телефона?

— Ще ви заведа — с готовност стана полковникът.

— Господин полковник — обади се героят на деня Серьожа Семенихин. — Ще ми позволите ли да поработя още малко с вашите данни?

Полковникът за момент се смути, но се натъкна на изразителния поглед на майор Скачков и отвърна:

— Разбира се, заповядайте. Ще ви помогне нашият сътрудник старши лейтенант Харченко. Витя, помогни на другаря, ако се наложи.

Младежът с бяла престилка, който работеше наблизо, се откъсна неохотно от своя компютър и отвърна:

— Слушам, другарю полковник.

По нещо той ми напомни самия Серьожа.

Обадих се в Москва на Меркулов, разпитах го за местния прокурор и едва тогава позвъних в родственото заведение. Обаждането ми изплаши местните работници и за да се срещне с мен, прокурорът дойде на работа, ставайки едва ли не от болничното легло.

Преди всичко ги успокоих, отрекох всякаква инспекционна мисия и ги помолих да отворят отдавнашните дела за разследването на дейността на сътрудниците на местното отделение на службите за сигурност. Прокурорът, омотан в мохерен шал въпреки явната пролет, ми каза:

— Добре си спомням онази шумотевица, Александър Борисович. Трябваше да бъдат наказани за назидание и в същото време да не се предизвика съмнение. Официалните лица настояха за закрито съдебно заседание, което допълнително придаде на делото дух на сензация.

— Каква беше присъдата?

Прокурорът сви рамене.

— Отначало върнаха делото за доразследване. Следствието беше бързо и много повърхностно, кампания, така да се каже, за отстрел на кагебисти. А съдиите бяха със стара закалка, за тях КГБ е умът, честта и съвестта на правовия ред. На двама дадоха по две години условно, а други трима направо ги оправдаха заради липса на улики. Разбирате ли, просто започнаха да мотаят делото, а когато Соснов си замина, го прекратиха.

— Но управлението все пак са го разгонили!

— Това е работа на Вадим Сергеевич — каза прокурорът със задоволство. — Той доведе тук самия министър на Държавната сигурност. Да, хубав ветрец подухна тогава… — След споменаването на ветреца той се закашля, заровен в кърпичката си.

Всъщност прокурорът кратко и ясно ми разказа всичко, което ми трябваше. Групата кагебисти са били съдени за валутни машинации, рекет и шантаж на длъжностни лица, с една дума, за злоупотреба със служебното положение. Никой не свързваше това дело за злоупотреби с убийството на капитан Ратников и семейството му. Благодарих на колегите за предоставената ми информация, сбогувах се и си отидох в хотела.

От стаята си се обадих на своя познат от предишното ми идване майор Демьонок от управлението на МВР и той веднага се сети кой съм.

— Вече ми доложиха за вашето идване — съобщи той. — Но ми казаха, че този път сте по линия на контраразузнаването.

Не седнах да се отчитам пред него за свършената работа, само го попитах дали му е известно нещо за съдбата на лицата, открити от нас в кадровия архив на службите за сигурност. Той си записа всички фамилии и обеща да се обади на следващия ден.

28.

Аня не можа да заспи цяла нощ. Неочакваното заминаване на Нина и отсъствието й без всякакво предупреждение много я безпокоеше. Тя просто не можеше да си намери място, а на сутринта дори реши да не ходи на работа, понеже се надяваше, че Нина може да се обади и да обясни изчезването си. От време на време си въобразяваше някое нещастие и започваше да плаче.

Когато сутринта при нея дойде Феликс Захарович, Аня го посрещна обляна в сълзи.

— Къде е тя? — настойчиво питаше Аня. — Знаете ли нещо? Кажете ми бързо!

— Спокойно, мила — започна да я успокоява Феликс Захарович. — С нея всичко е наред… В смисъл че е жива и здрава. Всъщност тя ме прати, за да те успокоя.

— А не можеше ли да се обади? — попита Аня горчиво обидена.

— Не, не можеше — отвърна Феликс Захарович.

Той самият също беше в трескаво състояние, но по друга причина. Започвайки активни действия срещу организацията, той изведнъж установи, че не е обмислил всичко докрай. Сега търсеше изход от задънената улица, в която се беше вкарал сам.

— Ти си й приятелка, нали? — попита той.

— Да — кимна Аня. — Близка.

— Представи си, че над нея е надвиснала опасност.

Аня се уплаши.

— Каква опасност? Това е Льоша, нали? Той ли я заплашва?

Феликс Захарович се намръщи.

— Какъв е тоя Льоша?

Аня се нацупи.

— Моят съжител… Изгони ме от къщи.

— Как така те е изгонил от къщи? — не разбра Феликс Захарович.

— Изгони ме и край — измърмори Аня.

Феликс Захарович настоя за подробности и Аня последователно му разказа и как съжителят й я излъгал, регистрирал се, а после я изгонил, и как Нина се застъпила за нея и как я изнасилил, и как Нина после го пребила. Феликс Захарович я слушаше и се учудваше как съдбата сама му подсказва по-нататъшните ходове.

— Не, Анечка, уви. Твоят Льоша е просто дребен мерзавец, нищо повече. Нина я заплашват истински бандити.

Историята, която й разказа, беше измислена буквално по пътя за насам, но изглеждаше напълно реално. Нина се оказа свидетелка на страшно престъпление и бандитите я търсеха с цел да я отстранят. Той назова дори престъплението — разстрелът в ресторант „Нарва“ на петима мафиоти от хора на конкурентна групировка. За това престъпление много се говореше в Москва. Във всеки случай Аня прие всичко на доверие, очите й се разшириха, дишането й се учести и я вълнуваше само едно:

— И какво ще прави тя сега, а?

— Временно — каза Феликс Захарович, — докато милицията издирва престъпниците, тя трябва да се крие. После всичко ще си дойде на мястото. Имай предвид, който и да те пита, не знаеш нищо за Нина.

Аня кимна.

— Предайте й, че много я обичам и я чакам — помоли тя.

Феликс Захарович обеща. Помоли я да му сипе чай, внимателно продължи да разпитва за Льоша, за заниманията му, за приятелите му. Всичко ставаше много красиво.

Когато тази сутрин Льоша излезе на лаф на по чаша бира с приятелите си, той дори не обърна внимание на вехтото жигули, в което седеше белокосо старче. Старчето слезе от колата, взе със себе си голям сак, влезе във входа, качи се до жилището на Льоша и влезе, като използва ключа, акуратно иззет по време на посещението при Аня. Там той бързо отвори сака, измъкна коженото яке, с което Нина излизаше на акции, но вече без маскировъчните подплънки, хвърли на леглото черните очила, а раницата с пушката сложи в килера. После извади от джоба си лъщящ пистолет система „Макаров“ и го сложи в джоба на коженото яке. Затвори сака и излезе.

Този ден Льоша не бързаше да се прибира, защото случи на щедри приятели и вля доста бира. В състояние на леко опиянение той навести една своя позната, Галя, продавачка в магазин за спортно облекло, и потвърди поканата си за вечерта. Очакваха се и други приятели, така че Галя му даде пари за леко угощение.

Той напазарува в съседния магазин за хранителни стоки, не се сдържа, пийна още една бира и се върна вкъщи в добро настроение. Феликс Захарович, който седеше в колата от няколко часа, го сподири с поглед, изпълнен с ненавист.

Той се измъкна спокойно от колата, раздвижи изтръпналите си крайници, отиде до уличния телефон и набра номера.

— Сервизна служба — обади се дежурният насреща.

— Здравей, драги — каза Феликс Захарович леко дрезгаво. — Имам поръчка за вас…

— Какво желаете? — попита дежурният.

Всеки ден им се обаждаха и по погрешка, и за такива случаи имаше дежурни уклончиви отговори.

— Началникът ви ме питаше за адреса на моя човек — каза Феликс Захарович. — Каза, че му трябва добър паркетчик. Намерих му го…

— Паркетчик ли? — леко се обърка дежурният, но веднага някой му измъкна слушалката от ръцете.

— Да, какво за паркетчика?

— Има такъв — каза Феликс Захарович. — И точно сега си е вкъщи. Запиши си адреса.

И започна да диктува.

По-нататъшните събития се развиваха вече без негово участие. В четири часа следобед в московската градска прокуратура постъпи обаждане. Човекът се интересуваше как да намери следователя, който води делото за терористите. След кратко обсъждане обаждането бе прехвърлено на Костя Дяконов. Смяташе се, че той води това дело. В действителност след убийството на Стукалов той на практика беше отстранен от разследването. Костя вдигна слушалката и чу:

— Трябва ли ви Бейби? Знам къде живее.

Костя даде сигнал на колегите да определят телефона, от който се обаждаха, и попита:

— Имате предвид терориста Бейби, който е замесен в делото за „Съда на Народната съвест“, нали?

— Запиши си адреса — каза човекът отсреща и го продиктува.

После просто затвори. На Костя му донесоха резултата от проверката на телефонния номер. Оказа се, че са му се обадили от външен телефон, намиращ се вероятно на „Проспект Мира“. Той незабавно се втурна към прокурора на Москва, а когато се оказа, че го няма, нахлу при първия му заместник.

— Адресът на Бейби — каза той и сложи хартийката пред заместника. — Току-що имаше анонимно обаждане.

— Стига бе, Костя — каза заместникът, който тъкмо пиеше кефир. — Знаеш ли Турецки колко такива анонимни обаждания получава?

— Знам — каза Костя. — Но точно такива досега нямаше.

Заместникът сви рамене.

— Действай тогава… Само би било добре да предупредиш Турецки, а?

— Той е в командировка — каза Костя вече на вратата.

Обаждането на спецследователя от Московската градска прокуратура вдигна подразделение на спецназ за залавянето на особено опасен престъпник. Още към пет часа блокът, в който живееше горкият Льоша, беше практически блокиран. Грязнов случайно чу за тази операция и дотърча, когато на спецназовците им даваха команда да нахлуят в апартамента. Слава умоляваше командира на отряда да отвори апартамента тихо и да залови Бейби жив, но аргументите му не бяха взети под внимание.

Феликс Захарович беше пресметнал всичко правилно.

Льоша, който се прибра подпийнал, отначало доста се учуди от появата на коженото яке в жилището му. След кратко колебание той го облече, повъртя се пред огледалото и реши, че съвсем не е зле. Помисли си, че някое от гаджетата му се опитва да го изчетка по този начин. След това съвсем случайно напипа тежестта в джоба си и измъкна оттам пистолета. Това изобщо не го уплаши, той се мислеше за опасен тип и реши, че пистолетът също е подарък. С две думи, когато баретите избиха вратата и нахлуха в апартамента, той беше с кожено яке и пистолет в ръка. Разстреляха го на място, без дори да успее да гъкне.

Аня чу тропота на ботуши по стълбите и надникна от любопитство, но грубо я блъснаха назад и й наредиха да затвори и да не се показва. После отгоре се чу грохот от изстрели и тя изпадна в истерия. Затова, когато Феликс Захарович й звънна малко по-късно и й предложи да я скрие за известно време извън града, тя веднага се съгласи. Излезе от входа, където тази вечер беше някакво вавилонско стълпотворение, и на предложението на кварталния да остане за разпит обеща да се върне след пет минути.

Феликс Захарович не изживяваше най-добрите времена в кариерата си. Чак когато операцията вече беше в разгара си, той с ужас се сети за Аня, която в подобна ситуация би могла да надрънка прекалено много и още веднъж разбра, че не трябва да се започва нищо в такова състояние. Решението изникна буквално по пътя, той я закара в Митишчи, където имаше наум необходимото убежище със сговорчива хазайка, остави Аня там и обеща да й намери медицинска бележка за времето, през което щеше да отсъства от работа. Аня през цялото време се опитваше да му разкаже какво е станало през деня в техния вход, но така и не успя.

Грязнов влезе в апартамента на Льоша вече с оперативна група от криминалната милиция. Жилището миришеше на барут, стените бяха надупчени от куршуми, мебелите преобърнати. Грязнов по принцип беше против бруталните форми на задържане, а в този случай да не говорим. Като че ли стадо слонове си бяха правили дискотека.

Грязнов беше разстроен. Човекът с коженото яке, когото след предварителния оглед откараха в моргата, олицетворяваше за него целия период, в който криминалната милиция противостоеше на терористите, и този период беше завършил прекалено неочаквано и бездарно. В цялата история имаше нещо претупано и непрофесионално.

— Край — казваше възбуденият Костя Дяконов. — Делото е разкрито! И не само едно!

— Предадоха го — въздъхна Грязнов. — Народна съвест… Боклуци миризливи!

— Още отначало казвах, че са измет — отвърна Костя Дяконов. — Всички тези приказки за народната съвест не са нищо повече от маскировка. Не си ли съгласен?

Грязнов само сви рамене. Колкото до оперативните действия на спецследователя от Московската прокуратура Костя Дяконов, те също не предизвикваха симпатия у него. Според Грязнов операцията беше бездарно провалена.

— Ами ако обаждането беше фалшиво? — недоумяваше той. — А вие избивате вратата и нахлувате с автомати… Как можа да го направиш, Костя?

— Не бях аз — възрази Костя, — а момчетата от спецназ. Дойдохме тук с кварталния да видим кое как е. Този тип никъде не работи, а си живее царски. Не е ясно как се е регистрирал. Съвпада по всички параграфи, разбираш ли? И момчетата решиха да щурмуват. Във всички вестници пише колко точно стреля, сам знаеш.

Грязнов огледа пистолета и пластмасовата торбичка.

— Явно не си сбъркал — каза той. — Същият „Макаров“ е. Със сърцето си го чувствам.

— Абе всичко е ясно — махна с ръка Костя. — Свърши Бейби. Край!

— Какво ли ще каже Турецки — каза Грязнов.

— Ще го изненадаме — заяви Костя весело.

Той имаше повод за веселие. Новината за унищожаването на опасния терорист бързо се разпространяваше из Москва. Още половин час след изстрелите пристигнаха репортери не само от московските вестници, но и от чуждестранните, хората от телевизията с камерите и лампите си, а след това и милиционерското началство. Началникът на Московското главно управление заедно с Александра Ивановна Романова, чинове от федералната прокуратура, хора от ФСК и прочие слуги на народа чак до отделни известни депутати. Тук, пред входа, даваха интервюта, коментари, правеха изявления. Костя Дяконов беше център на вниманието, снимаха го фотографи и телеоператори, думите му се излъчваха в цялата страна от останкинската програма.

Бързо откриха раницата с пушката и експертът веднага определи:

— Маузер, същият калибър. И оптически мерник… Тя е, Слава.

— Виждам, че е тя — въздъхна Грязнов. — А защо не се е отървал от нея?

— Ами пистолетът? — напомни експертът.

— Той е нещо друго — каза Грязнов. — А пушката е поръчка, това е Съдът на Народната съвест. По тези убийства още не сме намерили нито едно оръдие на престъплението.

— Издънил се е — сви рамене експертът криминалист.

— Така е — съгласи се Грязнов. — Здраво се е издънил.

Лара Колесникова също не си губеше времето напразно.

Тя успя да отиде на местопрестъплението, нареди всички протоколи да се пращат във федералната прокуратура, а не в градската и после веднага замина за хотел „Космос“, където намери Люся Бердянская.

Красавицата Марго беше „на лов“ в един от ресторантите и на появата на следовател от федералната прокуратура реагира съвсем не така, както би трябвало да реагира една съзнателна гражданка. Тя дори се опита да се скрие, но Лара успя да я хване.

— Без нерви — каза Лара, държейки я за ръката. — Трябваш ни за разпознаване. Бързо.

— Никого не познавам в този град — крещеше Люся. — Кого мога да разпозная? Пусни ме, куко…

Наложи се Лара леко да я разтърси и Люся разбра, че е минала мярката.

— Ако още веднъж се дръпнеш, ще те ловят от другата страна на Урал — каза Лариса.

— Добре де, добре — миролюбиво произнесе Люся. — Всичко разбрах. Значи сте го хванали Бебчо, а?

— Хванахме го.

— Ама нали се разбрахме, че аз нямам нищо общо — напомни Люся с укор. — Ами ако вземе, че излезе? После къде да бягам от него?

— Той е убит — хладно отряза Лариса.

Люся я погледна изплашено.

Междувременно на местопроизшествието активно разпитваха съседите. Животът на хората, обитаващи блока, не се отличаваше със сплотеност и някои дори не можаха да си спомнят убития. Затова пък уверено твърдяха, че по-рано в този апартамент е живеело момиче на име Аня. Кварталният потвърди, че в жилището е регистрирана някоя си Анна Назарова, впрочем заедно с приятеля си Алексей Дуганов. По какъв начин беше успял да се регистрира приятелят, никой не можеше да каже.

— Бутнали са на когото трябва — предположи съседът от същия етаж.

Той беше най-добре осведомен за пребиваването на Льоша в апартамента на Аня, защото веднъж, сам пийнал, реши да вземе отношение по шумното поведение на съседите. За това получи един по физиономията и сега беше изпълнен със злорадство и вяра в справедливостта.

Грязнов не напускаше квартирата на Льоша, чувствайки нещо пресилено в цялата работа и опитвайки се да анализира това чувство. От време на време оперативните работници го викаха да чуе отделните свидетелски показания, но засега това не изясняваше общата картина. Убитият често беше забелязван в компанията на млади хора, мотащи се около магазина за хранителни стоки и близката бирария. Веднъж слязъл от чуждестранна кола, карана от елегантна жена. На няколко пъти видели приятелите му да го влачат вкъщи пиян. Някак това хич не се вписваше в психологическия портрет на Бейби.

А наоколо страстите продължаваха да кипят, идваха и си отиваха отговорни чинове, щракаха светкавиците на фоторепортерите, телевизионните водещи набързо произнасяха текстовете си. Дроздов остави за момент делото за похитената любовница на известен борсов магнат и дойде лично да се увери в случилото се, но и той, за разлика от Дяконов не изпитваше удовлетворение.

И вече късно през нощта, когато цялата работа на местопроизшествието беше завършена, вратата запечатана и служебните коли си заминаваха в различни посоки, пред входа се появи Лариса Колесникова и хвана Грязнов за ръкава.

— Слава! О, извинете, господин майор…

— Нищо — изсумтя той. — Слава ми харесва повече. Какво, Турецки вече уведомен ли е?

— Не става дума за това — каза Лариса. — Закарах в моргата Люся Бердянская. Сещате ли се, свидетелката по делото на Маркарян. Тя беше видяла лицето на Бейби!

— И? — напрегнато каза Грязнов.

Лариса конвулсивно въздъхна и кой знае защо се усмихна.

— Не е той.

— Тъъй! — проточи Грязнов и усети, че също започва да се усмихва.

29.

През една топла краснодарска вечер завърши, както го кръстих впоследствие, синият период на нашето следствие и започна розовият. Спях си спокойно, без да подозирам нищо лошо, което да се случва в момента в Москва, когато изведнъж ме събуди обаждане по телефона. Въпреки обширната си практика още не бях свикнал със среднощните обаждания и затова не реагирах много приветливо.

— Какво има?

— Извинете, търся Александър Борисович Турецки.

— Имате късмет — прозинах се широко. — Това съм аз.

— Познавате ли Сергей Андреевич Семенихин?

Кой знае защо реших, че това е някаква глупава шега, и незабавно започнах да ръся някакви идиотщини, в смисъл че познавам Сергей Андреевич Семенихин като непоправим алкохолик, злостен неплащач на издръжка и носител на вируса на СПИН. От другата страна, усетих аз, това направи някак странно впечатление.

— Извинете, обаждаме се от „Бърза помощ“. Сергей Андреевич е при нас с тежки телесни повреди. Помоли да ви съобщим.

Известно време идвах на себе си. Не мога да кажа, че в този момент особено се гордеех с чувството си за хумор.

— Дайте ми адреса — казах. — Идвам.

Прекалено смело обещах да пристигна веднага, защото се наложи дълго да ловя такси. Нощният живот в града напълно беше замрял и някаква случайна кола мина покрай хотела едва след час. Стигнахме посочения адрес и аз още дълго се опитвах да вляза в стаята на Серьожа, защото беше нощ и съседите му благополучно спяха. Дежурният лекар ми съобщи, че травмите му са незначителни, има счупен пръст на крака и подозрения за сътресение на мозъка.

— Може ли да говори? — попитах аз.

— Да, вероятно, ако не спи. Чакаше ви и дълго не можа да заспи. Но сега може би вече е заспал.

— Проверете — казах аз.

Той влезе в стаята и излезе, според мен прекалено бързо.

— Спи — каза той. — Ще се наложи да почакате.

След него от стаята се чу нечий глас и лекарят смутено се изчерви.

— Май се е събудил…

Серьожа лежеше на леглото с превързана глава и синини под очите.

— Александър Борисович — хриптеше той, — трябва да ви кажа…

— Спокойно — наредих му аз. — Ще събудиш хората. Докторе, това легло на колелца ли е?

— Да не би да искате да го изкарате в коридора? — възмути се дежурният лекар.

— Точно това искам да направя — казах аз. — Помогнете ми!

Възмущението му се прояви под формата на някакво бълбукане, но вече бутах леглото и му оставаше само да помага. Изкарахме Серьожа в коридора и аз седнах на един стол до него.

— Говори сега — казах аз. — Кой беше?

— Останали са като платени агенти… — заразказва Серьожа. — Намерих ги в списъка на действащите агенти с нови прякори.

— Кой? — попитах.

— Уволнените… След съда са ги взели отново на работа, разбирате ли?

— Разбирам — съгласих се аз. — Но съдът ги е оправдал, Серьожа. Даже биха могли да подадат насрещен иск за компенсация на щетите. Тук няма престъпление.

— Виновни са в по-сериозно престъпление — упорито отвърна Серьожа. — Иначе защо ме нападнаха?

— Значи те са те нападнали? — попитах изумено.

— Да. Чух прякора Пилето.

— А как са узнали всичко толкова бързо? Имам предвид твоята причастност към следствието.

— Изтичане — каза Серьожа.

— Какво искаха от тебе?

— Просто пиянска истерия. Обвиняваха ме, че такива като мен са им съсипали живота. Същият този Пилето беше готов да ме убие, но приятелите му го отведоха.

— Чудна картинка — казах аз.

— Александър Борисович — уморено прошепна Серьожа, — ако сега ги притиснете, може да научим за капитан Ратников.

— Наистина ли?

— Не искам да ви уча. — Серьожа страдалчески се намръщи. — Просто го направете, моля ви. Притиснете ги.

— Да — казах аз и станах. — Трудно е да се устои на вълшебната думичка. Пак ще намина.

Влязох при дежурния лекар, който се готвеше да си легне на кушетката, показах му удостоверението си и седнах пред телефона. Преди всичко вдигнах майор Скачков и го запознах със състоянието на нещата. Втори задействах дежурния в управлението на ФСК и поисках в болницата да дойдат отговорните лица. После по същия начин вдигнах началството на градското управление на МВР. Пред тях възникна страшна картина — специален следовател от Генералната прокуратура е пребит в поверения им град. Паниката беше значителна и скоро в болницата се появиха и заместник-началникът на ФСК, и заместник-началникът на градското управление на МВР полковник Коршиков, с когото също вече се познавах. Изглеждаха много зле.

— Наредих да се усили патрулирането — съобщи Коршиков. — Вече имаме първите задържани. Колегата ви ще може ли да ги разпознае?

— Ще може — казах аз, — когато хванат когото трябва. Андрей Фьодорович, трябва да ви кажа, че изтичането на информация е станало във вашето учреждение.

Контраразузнавачът се изчерви от притеснение.

— От какво произтича това? — попита той мрачно.

— От показанията на потърпевшия — отвърнах аз. — Пребили са го същите тези сътрудници, чиито дела гледахме днес заедно.

— Не може да бъде — уплашено смотолеви той.

— Нещо повече — казах аз, — тези славни момчета продължават да са на служба при вас, в списъка на тайните агенти. Бъдете така любезен да предоставите адресите им на органите на милицията, за да бъдат задържани незабавно.

До мен изникна майор Скачков, който ме слушаше строго и внимателно.

— Невероятно — каза той. — Андрей Фьодорович, вие знаехте ли нещо за това?

— Как бих могъл да знам? — каза контраразузнавачът, едва ли не плачейки. — Работата с агентите се провежда на ниво лични контакти! Да не би да ми докладват кого си вербуват?

— Успокойте се, Андрей Фьодорович — с ласкава загриженост произнесе полковник Коршиков. — Наредете да ни дадат адресите и всичко ще свършим сами.

Бях готов да се обзаложа, че полковникът от милицията вътрешно ликуваше заради неприятностите на колегата си. Тъй като Андрей Фьодорович не бързаше с действията, Скачков му изтръгна слушалката на телефона. Той извика дежурния в управлението и направо му се разкрещя:

— Веднага намерете старши лейтенант Харченко и го докарайте в компютърната зала. Наредете му да отвори личните дела, които намери московският следовател. Чакам доклад до половин час!

Андрей Фьодорович само въздъхна дълбоко.

— Ситуацията става заплашителна — заяви Скачков, поглеждайки неприязнено Андрей Фьодорович. — Налице е именно това срастване на престъпните елементи с органите на реда, за което ставаше дума на последното съвещание.

— Знаете не по-зле от мен — озъби се Андрей Фьодорович, — че не е достатъчно да се смени началството. Местната система беше корумпирана от горе до долу, и не е възможно това да се промени мигновено с едно махване на вълшебната пръчица.

Полковник Коршиков се изкашля.

— За затвора плачат — каза той. — Е, да дигам ли ОМОН?

— Няма нужда — каза Скачков. — Сами ще ги приберем. Александър Борисович, не е ли по-добре да отидем в управлението на ФСК?

— Николай Виталиевич — намесих се аз, — нали разбирате, че престъплението има изключително криминален характер. Не виждам политически мотив. Няма нужда да безпокоим контраразузнаването. Единственото, което ме интересува, е изтичането на информация. Тези типове са научили за находката на Серьожа преди мен.

— Ще го изясним в най-скоро време — обеща Скачков.

— Би било чудесно — кимнах аз. После се обърнах към Коршиков и наредих:

— Извикайте ОМОН, господин полковник.

Старши лейтенант Харченко се появи на работното си място точно в определеното от Скачков време, но за да го допуснат до компютъра, беше необходимо като минимум присъствието на Андрей Фьодорович. Едва след това станаха известни адресите на предполагаемите престъпници и спецгрупите на ОМОН тръгнаха да атакуват. Тримата полусънени, смърдящи на алкохол мъже бяха доставени в дежурната част на градското управление вече на разсъмване.

— Да не сте изкукали, началници? — говореше единият от тях, известен при нас под прякора Мъжкия. — Да ни бехте оставили да се наспим, са да се говори с мен е безполезно!

— А какво искате? — интересуваше се вторият, по прякор Стършела. — Може да ми потрябва адвокат!

— Тъпанари — презрително процеди споменатият от Серьожа Пилето, мерзавец с действително ангелски вид. — Звъннете в кантората, там ще ви скъсат гъза…

Слушах ги и кимах. Коршиков седеше до мен на масата, а в стаята, освен нас бяха главорезите от ОМОН.

— Накратко — казах аз, — кантората се отрича от вас, момчета. С такава измет, викат, си нямаме работа. Сега ние ще се занимаваме с вас.

— Кой си ти бе? — изгледа ме с недоумение Мъжкия.

— Хайде, Сергей Николаевич — предложих на Коршиков, — вземете този недоспал младеж, а аз ще си оставя Пилето. Нека господин Стършела почива засега.

Разотидохме се по кабинетите и се хванах с Пилето. Както и предполагах, той беше лидерът на цялата компания, бивш капитан от службите за сигурност, груб и прост. Още не разбираше съвсем положението, в което се беше оказал, и точно от това трябваше да се възползвам.

— Не ти върви, пиле — поклатих глава със съчувствие. — Набутал си се в опасна работа. Следователят, дето си го смазал снощи, е фрашкан до ушите с пълномощия. Разследва се дело за държавен тероризъм, схващаш ли какво те е подбрало?

— Да ви сера на тероризма — нагло отвърна той. — И нищо няма да кажа. Нощните разпити са забранени от закона, ще се оплача на прокурора.

— Това не е разпит — казах аз. — Просто разговор. Разпитът ще е в Москва. Знаеш ли какво представляват психоделическите методи на разследване?

Това му направи впечатление, очите му зашариха уплашено. Има си хас! И аз бих се изплашил, защото също си нямах понятие какво представляват психоделическите методи за дознание. Измислих ги преди една минута и звучеше добре.

— Занасяш ме нещо — направи той гримаса. — Какво общо имам аз?

— Нали ти обяснявам — търпеливо направих нов заход. — Следователят идва да рови по дело, по което министърът два пъти на ден се отчита пред президента. А вие му скачате. Случайно ли е?

Той помълча, гледайки ме с ненавист. Напълно допусках, че е бил готов да убие Серьожа Семенихин. Така за нищо, просто защото му се иска.

— Стига ме притиска, началник — каза той. — Какво искаш от мене?

— Бихте ли следователя? — попитах направо.

— Е? — каза той. — Не сме го убили.

— А кой ви насочи?

— А — сети се той, — продължавате да чистите органите? Без мен.

— След петнайсет минути и без теб ще научим — казах аз.

— Тогава няма смисъл да питаш — отсече Пилето.

— Е как да го определя това? — попитах. — Тероризъм? Бандитизъм?

— Обикновено хулиганство — каза Пилето. — Той ни нагруби и на нас малко ни кипна.

Поклатих глава.

— Искаш да си живееш добре. Но няма да те оставя. Ще те разнищим напълно, с всички забравени истории. Нали разбираш, по това дело ни трябват жертви.

Говорех очевидни гадости, но това беше игра и трябваше да я играя по правилата, които му бяха известни. Така че той ме разбра правилно.

— Защо озверя, началник? Къде съм ти пресякъл пътя?

— Дреме ми за тебе. Но ти се оказа крайният. Знаеш ли какъв подарък ти се готви? Убийство при утежняващи обстоятелства.

Той се изплаши, това беше очевидно. В неговите очи бях истински паяк, какъвто и трябва да бъде следователят, и намеренията ми на паяк изглеждаха много убедително.

— Какво убийство? — изхриптя той.

— Сам знаеш — казах. — Убийството на капитан Ратников.

Гледах го внимателно и не можех да не забележа как искрата на искрено недоумение премина в явно облекчение. Пилето не беше замесен в това убийство, но знаеше нещо за него.

— Брей, докъде стигна — каза той подигравателно. — Само че го няма майстора, господин следовател. Опитваха се да ми прикачат това дело, ама се отказаха.

— Кой се е опитвал? — попитах недоверчиво.

— Намериха се доброжелатели — криво се усмихна Пилето. — Не като тебе, душегубецо. Правителствената комисия ми го прикачва тоя капитан, ама не успя.

— Соснов ли? — попитах аз.

— Той, милият — изхриптя Пилето с омраза. — Колега!

— Те не са успели — казах, — може аз да успея.

— Сети се — промърмори Пилето. — Какво си се хванал с тоя капитан, чичка? Разкрито е делото!

— От кого? — искрено се изумих аз.

— От когото трябва — отвърна той с неохота. — И онези момчета си получиха заслуженото. Всичко вече е приключено.

— Говори като хората бе! — не издържах и креснах. — Точно затова дойдох!

Той се усмихна криво.

— Ами попитай Соснов — каза той.

Веднага се успокоих. Депутатът Соснов отдавна привличаше следственото ми внимание и не можех да не се съглася с предложението на Пилето.

Влезе един сержант от милицията и сложи пред мен бележка от Скачков. Всъщност това беше цял протокол. Той действително беше открил, че от старши лейтенант Харченко информацията за работата на Серьожа Семенихин с личните дела на агентите е стигнала до някой си капитан Ованесян, който работел с тях и държал тримата изкъсо. Той се уплашил, че грижата му за бившите колеги ще бъде разкрита, и се обадил у Мъжкия, за да го предупреди. Искал само да напуснат града за известно време. Те обаче за нещастие купонясвали с мадами и затова предупреждението било възприето много войнствено. Пилето сам разучил къде е отседнал московският следовател Семенихин и тримата тръгнали да си поприказват с него по мъжки. Чакали го във фоайето на хотела, пиейки бира. Веднага щом се появил, го хванали и го извели в задния двор. Желанието да го поизплашат прераснало в жестоко сбиване и Серьожа бил докаран в безсъзнание в болницата от „Бърза помощ“. Сега капитан Ованесян си посипваше главата с пепел и се кълнеше, че ги е взел на работа от състрадание.

Наредих да отведат Пилето в килията и излязох да се обадя на Скачков. Интересуваше ме какво е станало с останалите агенти, дадени под съд при онова паметно разследване. Скачков съобщи, че компютърната зала пак е запечатана, но първото, с което ще се заемат там на сутринта, ще е информацията за съдбата на агентите.

Полковник Коршиков излезе, като се протягаше.

— Трябва да ви съобщя нещо, господин следовател — каза той.

— Да? Слушам.

— Забравих да ви кажа — добави той виновно. — Дойде информация от Москва… Убили са вашия Бейби при задържане.

— Как? — попитах аз. — Вече?

— Да — кимна утвърдително полковникът. — Не се ли радвате?

Не му отговорих. Какво да се радвам, след като в това пътуване търсех следите на същия този Бейби, когото без мен бяха открили, или по-точно убили в Москва. Бях крайно разочарован, но намерих сили да благодаря на полковника и го помолих за кола, за да ме закара в хотела да си доспя.

На сутринта първо отидох в болницата и се отбих при Серьожа Семенихин, когото така и бяха оставили на леглото в коридора. Той не спеше.

— Намерихте ли ги? — попита той.

— Намерихме ги — отвърнах. — Вече си признаха.

— А в убийството?

Поклатих глава.

— Не са те, Серьожа. Но ме насочиха как да намеря онези… Впрочем сега това вече не е толкова важно.

В очите му се мярна тревога.

— Защо да не е важно?

— Защото — казах аз, — докато ние се ровим тук в тези лайна, в Москва са намерили и убили Бейби.

Изведнъж забелязах как той си прехапа устната почти до кръв и уплашено попитах:

— Какво има, Серьожа? Да повикам ли доктора?

Той обърна към мен бинтованата си глава с подпухнали очи и се усмихна хладно.

— Това не е истина, Александър Борисович. Бейби е жив.

— Истина е, Серьожа. Цяла Москва вече шуми.

— Помнете ми думата — каза Серьожа.

Реших да не споря с него.

30.

Сега искаха от него подробен отчет за дейността на Алексей Дуганов, по прякор Бейби, с обезателно приложена биография, характеристика и детайлно описание на всичките му убийства. Проблемът беше, че Феликс Захарович не знаеше нищо за живота на Алексей Дуганов, освен епизодите, разказани от Аня Назарова. По всяка вероятност той се беше появил в Москва доста по-късно и в биографията му нямаше никакви следи от достатъчна физическа и професионална подготовка. Той беше просто жиголо, покорител на женските сърца и отгоре на това и пияница. Момчето беше пристигнало да си поживее красиво и беше сложно да го превърне във фатален убиец.

На помощ му дойдоха сутрешните вестници, където имаше не само изложение на проведената операция, но и предварителна информация за Дуганов. Роден в Тамбов, учил в техникум, служил в армията, в строителни войски. Женен, после разведен. У дома си се забъркал в някаква история с обири на апартаменти и заминал за Москва да се крие и да търси по-добър живот. Намерил го в лицето на Аня Назарова. Бил контактен тип, сприятелил се с всички пияндета наоколо. Жените му налитали като мухи на мед и той не им отказвал вниманието си. С малко повече ум и опит и би могъл действително да се нареди добре. Вестниците смятаха, че агресивността му е била в кръвта, но какво ги караше да мислят така, беше трудно да се каже.

На всичкото отгоре се появи Ваня Лихоносов.

— Знаеш ли вече? — попита той, носейки куп вестници.

Феликс Захарович студено кимна.

— Застреляли са го при задържане. Интересно се получава, а?

— Да — каза Феликс Захарович.

— Дори не си разстроен?

— Натам вървяха нещата — сви рамене Феликс Захарович. — Какъв е смисълът да протестирам?

— Той беше най-добрият ти агент — каза Лихоносов. — Сега можеш ли поне нещо да разкажеш за него?

Феликс Захарович посочи вестниците.

— Те ще ти разкажат всичко. Защо идваш?

Лихоносов сви рамене.

— Първо, за да изкажа съболезнования. Разбирам колко се беше привързал към него.

— А второ?

— Второ, изпълнявайки решението на колегията, длъжен съм да поема длъжността твой заместник, Феликс. Разбрах се във фирмата за днес сутринта. Можем да започваме.

Това беше съвсем не навреме.

— С компютъра се оправяш — каза Феликс Захарович. — Побърникай малко сам. Аз трябва да си направя сутрешната разходка, да мина по магазините.

— Ако искаш, да отида? — предложи Лихоносов.

Феликс се усмихна благодарно, но поклати глава.

— Това ми е разходката. И без това не излизам от къщи дни наред, а ти искаш да ми отнемеш последната възможност.

Разходката като такава действително съществуваше, но през последните дни Феликс Захарович я беше позарязал. Имаше си достатъчно други грижи. Той влезе в няколко магазина колкото да отбие номера, после мина през черния вход на един от тях и излезе в двора на кооперацията, където държеше конспиративна квартира с телефонен секретар. Очакваше обаждане от Нина, но тя мълчеше и това го безпокоеше. Информацията за убийството на „Бейби“ не можеше да не е стигнала до нея. Вместо това пък беше записано гневното обаждане на хазайката от Митишчи.

— Знаете ли, Глеб Евгениевич, уморих се вече от вашата подопечна. Тя постоянно е в истерия, плаче през цялото време… Погледна телевизора, дето говореха за убийството на терориста, и оттогава плаче. Болна ли е нещо?

Седнал в служебното кресло в мизерната конспиративна квартира, Феликс Захарович изведнъж осъзна, че не е майстор на оперативните мероприятия. И въпреки че постановката с Льоша мина гладко, проблемите нарастваха с всяка изминала минута. Трябваше да направи нещо с Аня. Трябваше да се обясни с Нина. Накрая, тази квартира беше служебна, тук можеха да дойдат чужди хора и да чуят всичките му съобщения. Не беше готов сам да се противопостави на организацията.

Но трябваше да действа. Той се обади вкъщи, обясни на Лихоносов, че е срещнал свой познат и сега пие чай у тях, след което тръгна за Митишчи. Когато пристигна там, дълго чака местния автобус и стабилно го намачкаха в блъсканицата. Налагаше се да изтърпи всичко това, защото не беше сигурен дали колата му не е натъпкана с някаква електроника. Накрая се добра до нужната къща и ридаещата Аня се нахвърли върху него с упреци:

— Искам вкъщи!… Не искам да оставам тук!… Къде е Нина?… Защо го убиха, кажете ми!

И всичко това беше придружено от конвулсивни хлипания, сълзи и активна жестикулация. Феликс Захарович търпеше.

— Ти не разбираш — каза той тихо, но многозначително. — Как мислиш, кой го е убил?

— Кой? — озадачено попита тя.

— Мафията — каза Феликс Захарович. — Търсели са Нина.

— Но по телевизията казаха, че някакъв терорист…

— Това е за глупаците — пренебрежително махна с ръка Феликс Захарович. — Било е нападение на група гангстери, а чак след това са се изтресли баретите. Льоша са го убили бандитите, но за следствието е по-добре да се смята, че не е така. И ти искаш да се върнеш в такъв напрегнат момент?

Аня въздъхна конвулсивно и изхлипа.

— Не знам… Страх ме е. Защо са го убили?

— Премахнали са го като свидетел — промърмори Феликс Захарович. — Стой тук и не си показвай носа навън. Там вече са по следите им, само трябва да се изчака малко. Нина ти праща много поздрави и те моли да ме слушаш.

— Можеше поне да ми напише бележка — обидено измърмори Аня.

— Каква бележка? — засъска възмутено Феликс Захарович. — Не разбираш ли колко е опасно?

Не разбираше, но беше готова да разбере. Този проблем се решаваше малко по малко, трябваше само да поощри търпението на хазайката към „бедното момиче“, като й плати непредвидени премиални, и тя се съгласи да се грижи за нея като за родна дъщеря. Феликс Захарович тръгна за Москва.

Наближаваше обедно време и той смело се върна вкъщи — Лихоносов трябваше скоро да си тръгва.

— Извинявай, Ваня, задачи — каза Феликс Захарович. — Ще хапнеш ли с мен? Наистина, имам само кефир и кифлички.

— Благодаря — отвърна той не без известно раздразнение. — Порових се из програмата ти… Нима всичко това го е правил Синюхин?

— За него работеха пет института — топло каза Феликс Захарович. — Тук са заложени доста неща.

— И кога ще получа ключа? — попита Лихоносов.

— Когато му дойде времето — отвърна Феликс Захарович. — Искаш ли кефир?

— Благодаря — стана Лихоносов. — Диетата ми е по-различна. Кога ще се видим?

— Винаги съм на твоите услуги — каза Феликс Захарович.

— А знаеш ли — не го оставяше на мира Лихоносов, — въпреки че не можах да се промъкна през вашите бариери, успях да схвана това-онова. Програмата ти се развива.

— Това е невъзможно — твърдо заяви Феликс Захарович.

Лихоносов се усмихна тържествуващо.

— Е, поне успях да те учудя с нещо.

— Да, учуди ме — съгласи се Феликс Захарович. — Но засега няма да получиш ключа. Ако видиш Председателя, поздрави го.

Лихоносов измърмори нещо за довиждане и си тръгна.

Феликс Захарович спокойно си изпи кефира, замези с кифличка, прегледа вестниците, донесени от Лихоносов, и дори смяташе да си подремне. Но още след три минути отвори очи, защото разбра, че няма смисъл да се самозаблуждава. Трябваше да отиде при Нина колкото се може по-бързо.

Вече нямаше сили за обществения транспорт и след като провери дали не го следят, хвана такси. Шофьорът го изгледа с подозрение, защото имаше вид на беден пенсионер, но Феликс Захарович измърмори:

— Ще платя, ще платя…

Нина се криеше в едностаен апартамент в Югозападния район на Москва, но Феликс Захарович спря колата преди това и стигна дотам с автобус. Постоя предпазливо в съседния вход, за да провери още веднъж дали не го следят, и чак след това влезе в другия, където на единадесетия етаж се намираше апартаментът на Нина.

Течеше вторият ден от заточението й, но това, което научи от телевизионните предавания за убийството на „Бейби“, я смая. Още повече се изуми, когато показаха снимката на Льоша. Разбира се, той беше голям негодник, но това не беше причина да го убиват. Дори имаше желанието да изтича навън, да се обади на Феликс и да поиска обяснения, но бързо разбра, че точно тя сега трябва да си седи вкъщи и да не се показва навън. Положението й се беше променило кардинално и трябваше да реши какво ще прави по-нататък.

Когато се появи Феликс Захарович, тя си приготвяше обяд. Хладилникът беше претъпкан с полуфабрикати и готвенето не изискваше особени усилия.

— Ще обядваш ли? — попита тя, след като го поздрави.

Той я наблюдава известно време, мъчейки се да отгатне дали днес е гледала телевизия или не.

— С удоволствие — отзова се той на поканата. — Има ли нещо с мляко?

— Каша — отвърна Нина и започна да топли млякото.

— Каква си домакиня — похвали я Феликс Захарович. — Апартаментът веднага живна.

— Само избърсах прахта и измих пода — каза Нина. — Чай или кафе.

— Според мен тук кафето е някак гадно — каза Феликс Захарович. — А чаят е приличен. Дай ми чай.

Беше нещо като детска мълчанка, кой няма да издържи пръв и ще проговори. Феликс Захарович чак се усмихна и Нина го забеляза.

— Радва ли те нещо? — попита тя. — Вероятно всичко ти е наред?

— Повече или по-малко — потвърди той.

— А къде е Аня? — попита Нина. — Къде я прати? В Салехард или Владивосток?

— Не чак толкова далече — усмихна се той. — Тя е в Митишчи, у една моя добра позната.

— Трябва да ти кажа — произнесе Нина, стоейки с гръб към него, — че вярвам в твоята порядъчност. Ако й се случи нещо, това ще подкопае вярата ми.

— Стига глупости — каза Феликс Захарович. — За какъв ме смяташ?

Нина седна на табуретката срещу него и изпитателно го погледна в очите.

— Ти изобщо не го познаваше. Как ти дойде наум?

— Аня ме светна — каза Феликс Захарович. — Тъкмо си търсех кого да накисна. Представяш ли си, смятах да използвам свои агенти, хора, които ми имаха безгранично доверие. Ето докъде бях стигнал.

— Феликс, скъпи — въздъхна Нина. — Нима не разбираш, че тази постановка няма да изкара дълго. Какво смяташ да правиш по-нататък?

— Времето работи за нас — каза той уверено. — Скоро ще започнат новите приключения на неуловимите и вече няма да им е до Бейби.

— А аз какво да правя?

— Да живееш. — Той се усмихна. — Заслужила си го, Нина.

Тя стана, отиде до печката и каза, стоейки с гръб:

— Не искам да те разочаровам, Феликс, но ми дължиш нещо.

Той го очакваше, но въпреки това отговорът му прозвуча рязко:

— Ти си се побъркала. Сега е невъзможно.

— Ти ми обеща — напомни му Нина.

— Но обстоятелствата се промениха…

Тя поклати глава.

— Нищо не се е променило, дядо. Аз съм жива и той е жив. Това не може да продължава дълго.

— Трябва да знаеш — каза Феликс Захарович. — Предадох им твоя „Макаров“. И якето, и пушката…

Тя го погледна изумено.

— Как можа, Феликс? Как го намери?

— Трябва да го криеш по-добре — раздразнено произнесе той. — Открих ти скривалището още преди три месеца.

— Но нали знаеш какво значеше той за мен?

— Разбери, Нина — възрази той, оправдавайки се, — играта загрубя и не ми беше до самодейност. Трябва да повярват, че това е Бейби!

— Всичко развали. — Тя седна обречено.

— Престани да се правиш на луда. — Той скочи. — Измислила си светиня! Това спокойно може да бъде направено и с друго оръжие!

— Да — замислено каза Нина. — Нищо не разбираш.

— Разбирам, разбирам — раздразнено махна с ръка Феликс. — Всичките ми проблеми идват от това, че разбирам.

— Здраво ме подсече — каза Нина и стана да му приготви млечната каша.

Той я гледаше почти с възхищение.

— Слушай — предложи той. — Какво ще кажеш аз да го направя?

— Кое?

— Люсин. За да не рискуваш.

Тя го погледна насмешливо.

— Можеш ли да стреляш?

— Обиждаш ме — каза той. — Всяка година ни караха на стрелбището.

— Едно е на стрелбището — каза тя — и съвсем друго да гърмиш по жив човек.

— Ще се справя някак — безгрижно каза той.

Тя поклати глава.

— Това не е най-добрият начин да се проверяваш — каза тя. — Прекалено е сериозно. И за мен значи много.

— Ама не трябва да привличаш вниманието — почти простена Феликс Захарович. — Сега, когато смятат, че Бейби е мъртъв… Изчакай поне една седмица!

— Не! И така чаках прекалено дълго. И запомни, за тази работа ми трябва „Макаров“!

Той с труд си пое въздух и промърмори:

— Прави каквото знаеш. Да става каквото ще.

Тя се усмихна, сложи пред него кашата и каза:

— Добър апетит.

31.

Въпросът за личността на убития Алексей Дуганов се решаваше, колкото и да е странно, на разширено оперативно заседание при генералния прокурор. Току-що се бях върнал от Краснодар, оставяйки Семенихин на грижите на местното контраразузнаване, и междувременно установих, че неудостоените с внимание криминални кагебисти Чекалин и Тверитин, макар и да са получили условно по две години, са изпаднали от полезрението на краснодарската милиция и са изчезнали в неизвестна посока. Изведнъж почувствах, че най-после съм по следите на убийците на капитан Ратников, но на кого ли бяха притрябвали сега те!

На съвещанието, където, освен прокурора на Москва и нас присъстваше и Александра Романова заедно с Грязнов, мненията се разделиха. На първо място на всички им беше ясно, че след всеруската шумотевица по повод ликвидирането на легендарния Бейби би било трудно да признаем, че малко сме сбъркали. Освен това налице бяха уликите: кожено яке, пистолет „Макаров“, пушка „Маузер“ с прекрасен оптически мерник. В друг случай това би било достатъчно. Но оставаше свидетелството на Красавицата Марго, проблемите с биографията му и най-главното — този младеж от Тамбов по никакъв начин не можеше да бъде свързан с делото на капитан Ратников.

Разбира се, прокурорът на Москва настояваше, че е убит именно Бейби, а всички сложнотии с биографията му са само маскировъчна легенда, разработена от опитни специалисти. Костя Дяконов също защитаваше пълната идентичност на Бейби, но това беше разбираемо, тъй като именно с този арест бе свързан главозамайващият му успех. Милицията си мълчеше, макар Грязнов да подхвърли, че делото не е завършено, Дюк е още жив, а с него и целият „Съд на Народната съвест“. Мълчеше и Меркулов, което немалко ме озадачи. След връщането си от Краснодар успях да отскоча до него с новините по делото за убийството на Ратников, но това въобще не му направи впечатление. Излизаше, че главният съмняващ се оставам аз.

— Нека да размислим разумно — казах. — Можете ли да си представите Бейби, който седи вкъщи пред огледалото с яке и пистолет, а и си държи пушката в килера. Съгласете се, това е немислимо.

— Вие, Александър Борисович, вече сте си изградили образа на опитен и решителен убиец — забеляза с усмивка главният. — А той също е човек, също си има слабости. Не е успял да се отърве от пушката и я е захвърлил в килера.

— Именно — добави прокурорът на Москва. — Спомнете си Стукалов как се надуваше пред камерите.

— Бейби не е такъв — намеси се Грязнов.

— Освен това — аз вдигнах листа с прясна информация — от Тамбов ми съобщават, че когато Бейби тук, в Москва, е убивал Горелов и Натансон, Дуганов нееднократно е бил викан за разпит в градското управление на МВР. Естествено, възможно е да е летял до Москва с нощния самолет и да се е връщал със сутрешния, но Натансон е убит посред бял ден. Освен това там няма подходящи полети.

— Това са само предварителни сведения — забеляза Романова. — Може би той не е никакъв Дуганов. Очистили са Дуганов, като е пристигнал в столицата, и са работили с неговото име.

— Разпознат е по снимка, Александра Ивановна — забелязах аз с укор.

— Ти пък все едно не знаеш как става — измърмори тя. — Въобще не мога да разбера за какво спорите. Истински ли е Бейби или не — това не променя нещата! Следствието продължава.

— Момент, Александра Ивановна — спря я генералният. — Това променя нещата, бих казал, из основи. Така практически се разкриват… ъъ… — Той се опита да сметне наум и аз му подсказах:

— Четиринайсет убийства.

— Виждате ли? — каза той. — Триумф и възторг, може да се каже. Ами ако е обратното?

— Ако е обратното — направи равносметка Меркулов, — убили сме невинен човек.

Едва след това всички погледнаха Костя Дяконов и той силно се изчерви. Явно също беше разглеждал този вариант.

— Представяте ли си какво ще стане в пресата? — замислено каза прокурорът на Москва.

— Щом стана дума, разрешете и на мен да кажа — не издържа Грязнов. — Разбира се, минала работа, не може да се върне назад, но всичко беше прекалено припряно. Барети, стрелба… Защо не го проследихте, не установихте контактите му…

— Добре знаете за какъв престъпник ставаше дума! — нервно възкликна Дяконов. — Особено опасен! Вие самите нарисувахте образа на някакъв супермен, стрелящ с двете ръце и винаги резултатно. Какво проследяване, когато той можеше да изчезне във всеки момент!

— Какъв е смисълът да говорим сега — въздъхнах аз. — Аз също съм виновен, тръгнах да пътувам, разбирате ли… Ако бях тук, щях да намеря някаква адекватна форма на арест.

— Естествено, сега е лесно да се приказва — озъби се Костя Дяконов.

Прокурорът на Москва решително стана.

— Другарю генерален прокурор, протестирам. Тук се подготвя истинска обструкция на действията на моя подчинен. Считам, че той е действал правилно, и ще поддържам своята гледна точка на всички равнища.

— Седнете — укроти го генералният. — Никой нищо не подготвя, сам разбирате, че нещата не са толкова прости. Но фактът си е факт, не можем да признаем публично грешката си. Такава вълна ще се вдигне, че ще ни отнесе всички.

— Не разбирам — намесих се аз. — Да търся ли истинския Бейби, или да закривам делото?

Генералният шумно въздъхна и кимна решително.

— Търсете, Александър Борисович. Продължете следствието. А вие, другари — обърна се той към представителите на градската прокуратура, — продължавайте разследването по своя линия. Мисля, няма нужда да ви предупреждавам, че става дума за строго секретна служебна информация.

— Ще го споменете ли горе? — попита един от заместниците на генералния.

— Ами — сви той рамене. — Ще кажа, че все още имаме настойчиви следователи, които не се задоволяват с постигнатото. Това е, другари, не ви задържам повече.

Той все пак задържа Меркулов и аз останах в коридора да го изчакам. Дяконов се върна, приближи се към мен и каза обидено:

— Какво правиш с мен, Саша? Да ме вкараш в затвора ли искаш?

— Жив да си ми, Костя — усмихнах се приветливо. — Но ми е жал за младежа, той наистина няма нищо общо. Станал е жертва на служебното усърдие.

— Ами пистолетът! — възкликна Дяконов. — Ами пушката! Нищо общо!

— Постановка, Костя, груба постановка.

Той махна с ръка и си тръгна. Другият Костя, Меркулов, излезе от кабинета на шефа след петнайсет минути.

— Мен ли чакаш? — попита той.

— Да, бих искал да получа някои обяснения — казах аз. — Ти на чия страна си, Константин Дмитриевич?

— На страната на закона — отвърна той с усмивка, докато вървеше заедно с мен по коридора към кабинета си. — Просто ситуацията е цугцвангова — каквото и да направиш, губиш.

— Къде си се разбързал? — попитах, едва успявайки да го следвам.

— Да, извинявай — каза той. — Имам отговорна среща, между другото по нашето дело. — Утре ще ти разкажа всичко.

— Чакай, Костя — опитах се аз да го спра. — Трябва ми достъп до депутата Вадим Сергеевич Соснов. Как да се добера до него?

Костя се спря заинтересуван.

— А какво искаш от него?

— Искам да го разпитам по делото за убийството на капитан Ратников.

Костя помисли и разбиращо кимна.

— Добре, ще се опитам да ти помогна.

Той си тръгна бързо, а аз останах. Подозренията ми относно врастването му в корумпираната чиновническа система започваха да получават осезаеми доказателства.

В моя кабинет Грязнов подробно преразказваше на Лара драматургията на нашето съвещание. Лара го черпеше с кафе и той се беше размекнал.

— Секретна информация — започнах аз, вдигайки пръст.

— Току-що това си помислих — разбра ме Лара. — Имам приятелка в „Московски новини“, тя какъв репортаж би направила!

— Обади ли се на Серьожа? — попитах аз.

— Той се обади — отвърна Лара. — От управлението на МВР. Пука му на него за болничния режим, интересува го Бейби. Убеден е сто процента, че Бейби си е жив и здрав.

— Ако говорим в проценти — каза Грязнов, — аз бих оставил един-два за случайни съвпадения. Но действително е слаба работа!

— Защо мълча тогава? — попитах го с укор.

— Нали разбираш, действително не трябва да се вдига шум — каза Грязнов. — Направо ще ни погребат.

— Но нали е убит човек! — възкликна Лара.

Грязнов отпи от кафето си и кимна.

— Между другото, приятелката му е изчезнала някъде.

Набрах номера на майор Скачков.

— Николай Виталиевич — учтиво се обърнах към него, — пак е Турецки. Обещахте ми да погледнете за нашите момчета?

— Александър Борисович, драги — избуча Скачков недоволно, — тъкмо слизам от самолета, какво говорите! Но ще наредя.

— Знаете ли, аз също тъкмо слизам от самолета — казах. — Очаква се среща на върха и началството жадува да има козове в ръцете си. Помислих си, че и за вас ще е от полза, ако президентът научи за вашата оперативност.

Той изсумтя в слушалката.

— Добре, ще ви се обадя до един час.

Но за този един час събитията се развиваха непредсказуемо. От преминаващ товарен автомобил със закрита каросерия във вратата на федералната прокуратура бе произведен изстрел от гранатомет, който я направи на трески. Преди някой да успее да се опомни, камионът зави зад ъгъла и изчезна. След половин час го намериха наблизо, на територията на някакъв строеж. След още един час от факса на дежурния изпълзя хартия с думите: „Това е за Бейби. Поздрави от Дюк.“ Незабавно откриха пощенския клон, от който беше изпратен този прост факс и там съобщиха, че „честитката“ е била подадена от весел младеж в дънково облекло, който твърдял, че става дума за раждането на дете. Въпросът за идентифицирането на Бейби постепенно се изместваше от проблеми от първостепенна важност. Във всеки случай прокурорът на Москва не пропусна случая да ми се обади в кабинета и да изкаже съболезнованията си. Впрочем жертви нямаше.

Пак настана паника в органите на реда, патрулите бяха усилени, десетки подозрителни личности арестувани, бяха проведени редица хайки. Водещите на телевизионните новини говореха за начало на улични боеве. Веднага се обадих на вилата на съседите и предупредих жена си, че с мен и всички близки всичко е наред. Впрочем тя въпреки това нервничеше, като не пропусна случая да ми напомни колко е вредно това за нея.

Грязнов тръгна по следата като обучено гонче. Бързо се изясни откъде е откраднат камионът, по показанията на служителката от пощенския клон бе съставен фоторобот, десетки мобилизирани сътрудници на Московската криминална милиция и местните криминални отдели провеждаха обширни разпити на възможните свидетели. Намериха се хора, които бяха запомнили шофьора на камиона, пазачът на строежа бе видял престъпниците да се крият. По негови указания намерихме гранатомета във варела с дъждовна вода. Имаше и свидетели, забелязали от територията на строежа забързано да излизат двама души, единият от които в дънково облекло, и да се качват в спряла край пътя кола. Този с дънковото облекло дори радостно вдигнал ръка — затова го запомнили. После изровиха шофьора на задната кола — той беше запомнил няколко цифри. Това вече приличаше на нещо!

Никой не беше забелязал тази кола в близост до пощенския клон, но по описанието младежът с дънковото облекло можеше да бъде разпознат със стопроцентова сигурност. Това беше Дюк и милицията вече се приближаваше към него.

— Да, не е Бейби — повтаряше Грязнов като заклинание.

Огромният списък коли, даден от ДАИ11, бързо се топеше в резултат на оперативната проверка. Отпадаха коли от други марки, с друг цвят, намиращи се в ремонт, излезли извън града, стоящи в гаражи и прочие. Собствениците на останалите минаваха през ситото на проверката. Някой от тях, Дюк или шофьорът му, се предполагаше да е собственик на колата. Лично аз не бях убеден в това и бях склонен да предположа, че колата е открадната, но Грязнов твърдеше, че за такава работа крадената кола не става.

И което е най-учудващото, той се оказа прав. Бях до него в дежурната, когато той посочи с пръст едно име на екрана.

— Виж! — възкликна той.

Не го разбрах веднага.

— Какво? — попитах аз.

— Прочети това име — трескаво настоя той.

— Дукелски Юрий Кирилович — прочетох аз и съобразих: — Господи, Слава, та това е Дюк! Взел си е прякора от инициалите!

Грязнов не можеше да говори, само кимна тържествуващо.

— Но това е невъзможно — казах аз. — Кой постъпва така? Та това противоречи на всички закони на конспирацията!

— Той е! — отхвърли съмненията ми Грязнов. — Вземи попитай Лара, ще ти разкаже всичко за Дюк. Той е самонадеян, Саша! И това ще го погуби!

Моментално бе отворено досието на гражданина Дукелски и съмненията ми започнаха да отпадат сами. Той беше бивш петобоец, майстор на спорта, не работеше никъде, но живееше нашироко. Беше казал на кварталния инспектор, че охранява складове за стока, но тази информация така и не беше проверена. Привечер имахме снимка на Дукелски, много приличаща на фоторобота, а също така и показания на задържани за неговото поведение. Смятаха го за откачен и не всеки би се решил да влезе в конфликт с него. По ресторантите, където ходеше Дукелски с приятелите си, бяха пратени агенти на криминалната и много скоро го откриха в „Прага“. Някога ресторант „Прага“ се смяташе за филиал на КГБ, говореше се, че всички маси там се прослушват, а келнерите имат офицерски чин. По-късно никой не потвърди тази информация, но и никой не я отрече. Сега Грязнов стягаше за там оперативниците си, за да задържат Дюк.

Впоследствие Грязнов разказваше какво е станало. Дюк се веселял в компанията на две разкошни проститутки и често поглеждал часовника си. Бил нервен и под якето се забелязвал пистолет. Момичетата явно го познавали и се страхували, защото се държали раболепно. Хората на Грязнов бързо се облекли като келнери и точно там им била грешката, защото не могли да възпроизведат обучението на келнерите в „Прага“. В решителния момент нервите на един от тях не издържали и той изпуснал на земята поднос със съдове. Първото, което направил, било да погледне изплашено Дюк, и той разбрал всичко. Спокойно бръкнал в джоба си и извадил граната Ф-2. Момичетата запищели от ужас, когато Дюк измъкнал пръстена.

— Спокойно! — креснал той. — Моля нервните да напуснат! Колко сте, началник? — попитал той пребледнелия келнер, измъквайки пистолета си от кобура на рамото.

В едната му ръка била гранатата с измъкнат предпазител, а в другата — пистолетът. Грязнов се хвърлил към него, но тълпата клиенти не му позволила да го направи бързо. Дюк стрелял по келнера, улучил го в рамото и тогава друг келнер, също от грязновската школа по обслужване, стрелял по него. Дюк се озъбил, паднал на масата и пуснал гранатата… От взрива били убити трима клиенти и ранени петнайсет души, включително хората на Грязнов.

Така славно и романтично загина в ресторант „Прага“ известният терорист Дюк.

32.

Нина научи за смъртта на Дюк от съобщение по радиото във влака. Тя пътуваше за Брянск в общ вагон — миловидна жена със син шлифер, с голяма чанта и работещото радио отначало страшно я дразнеше. Когато рано на сутринта след тежката нощ, прекарана в седнало положение, съседите отново пуснаха радиото, беше готова да направи скандал. Но в новините съобщиха за убийството на терориста Дюк в московския ресторант „Прага“ и всички мисли за скандал се изпариха. Последва предаване, изцяло посветено на проблема за „Съда на Народната съвест“. Нина като омагьосана слушаше разказа за това как трима терористи държали в напрежение цялата московска милиция и как накрая ги ликвидирали. Изброяваха се убитите, предимно представители на криминалната икономика, и някакви солидни социолози се опитваха да прогнозират развитието на ситуацията. Вече се говореше за действията на „Съда на Народната съвест“ в провинцията, което се приемаше там без рязко осъждане. Нечий опит да проведе анализ на общественото мнение доведе до смайващ резултат: повече от половината запитани одобряваха действията на терористите. Специалистите го обясняваха с липсата у нашите маси на правово съзнание.

Нина никога не се беше замисляла сериозно за кого работи. Знаеше, че при тези акции се реализира утопичната идея на Феликс за зараждането на ново органично общество, но как и защо трябваше да се зароди това общество, нямаше представа. Тя дори не възприемаше съвсем ясно социалния аспект на своята дейност. За нея убитите бяха представители на абстрактното зло и ликвидирайки ги, тя по някакъв начин продължаваше делото на убития си мъж. Сега, като чу, че мнозинството запитани одобряват тези убийства, тя беше направо поразена. Беше й приятно да осъзнава, че на нейна страна е мнението на огромен брой хора.

Никога не беше ходила в Брянск и затова отдели известно време, за да се запознае с града. Остави сака си на съхранение на гарата (Феликс би я убил за такава небрежност) и отиде да се разходи. Намери улицата, на която живееше Люсин, блока му. Времето беше топло и тя с удоволствие поседя на една пейка в градинката, наблюдавайки входа му.

Тя се обади у тях от външен телефон и научи от жената, която вдигна слушалката и говореше със силен украински акцент, че Григорий Яковлевич е на работа и ще се върне чак към шест часа. Това я устройваше и тя реши да отиде на кино.

Под шлифера носеше спортен костюм, така че за да се преоблече, й трябваше съвсем малко време. Със специално приготвеното яке отново заприлича на мъж, в якето имаше „Макаров“ със заглушител, в страничния джоб — люгер, а на крака й беше закрепен малък браунинг. Освен това под якето имаше гумена палка, изобщо цял арсенал. Сега, след като чу историята за смъртта на Дюк, тя си помисли, че съвсем не е лоша идея да носи със себе си и граната.

Пластините под устната, черните очила и плетената шапка бяха финалният щрих. Когато отново даде сака си на гардероб, вече изглеждаше съвсем различно.

Беше топла вечер и улиците бяха пълни с народ. Някои й хвърляха предпазливи погледи, видът й беше действително бандитски и тези погледи я смущаваха. Би предпочела да се разтвори в тълпата.

Двама подпийнали младежи, които стояха на вратата на една кръчма, също я забелязаха.

— Ей, образ — каза единият. — Я ела тука!

Нина не отговори и продължи пътя си към набелязаната цел.

— Тука, казах! — закрещя онзи грубо и пиянски.

Нина презираше тези боклуци и затова му отговори студено:

— Разкарай се, тъпанар.

Ниският й глас съвсем приличаше на мъжки.

Двамата се захилиха и този смях не предвещаваше скорошен край на конфликта. Нина ускори крачка, но скоро чу зад себе си рев на мотоциклетни двигатели. Настигаше я цяла компания моторизирани хулигани, рокери. Първият я ритна, минавайки покрай нея и тя падна. Минувачите на улицата бяха малко и когато рокерите я наобиколиха даже тези, които бяха наблизо, побързаха да се скрият.

Нина нямаше никакво желание да влиза в конфликт.

Забелязвайки близката пресечка, тя хукна натам и веднага рязко спря — беше задънена. Радостно хилещите се младежи я последваха и тя се оказа притисната до стената.

Мотоциклетите спряха с работещи двигатели и един от рокерите извади нож. Острието изскочи с изщракване, останалите се засмяха.

— Ще ти правим операция, приятелче — каза типът с ножа.

— Чакай, Печен — занасяха се приятелите му. — Може би е готин…

— Да иска прошка — предлагаха други.

— Да падне не колене…

— Да яде земя…

Нина нямаше време да се разправя. Тя пъхна ръка в джоба си и извади люгера. Пред нея отново беше абстрактното зло и тя хладнокръвно избираше целта си.

— Брей — каза типът с ножа. — Чичкото бил екипиран. Какво си мислиш бе, копелдак, че веднага ще се разкарам, а?

— Убий го това копеле!

Някой хвърли тухла по нея. Нина избягна удара.

— Броя до три — Каза тя. — Изобщо не се шегувам.

— Бре, бре, бре — каза главатарят.

Той безспорно се беше изплашил, но не смееше да го покаже пред приятелите си. Нина дори го съжали за момент.

— Едно… две… три. — Тя стреля.

Куршумът го улучи в челото и той падна по гръб. Отстрани пърпореха мотоциклетите и на този фон звукът от изстрела надали се чу. Рокерите застинаха за момент, не можейки да повярват на случилото се.

— Боклук! — закрещя най-нервният от тях. — Ще те…

Той не успя да каже нищо повече, защото следващият изстрел на люгера му раздроби челюстта и той падна, облян в кръв. Това беше достатъчно. Останалите веднага обърнаха мотоциклетите и се юрнаха навън от проклетата задънена уличка.

Нина пъхна пистолета в джоба си, прекрачи през трупа на главатаря и спокойно излезе след тях.

Друг път тя със сигурност щеше да се изплаши от смъртта на тези нагли момчета, щеше да крещи или да бяга. Но сега тя не беше тя, а безмилостният убиец Бейби и тежко на този, който застанеше на пътя й. В този момент тя забрави, че някога е била майка, глезила е децата си и е обичала мъжа си. Сега беше въплъщение на студена ненавист. И което е най-странното, това й харесваше.

Именно в такова състояние тя дойде до блока на Люсин, обади се от уличен телефон и каза, че е представителка на едра търговска фирма, която желае да поговори с него конфиденциално. Говореше с естествения си женски глас и Люсин още по телефона започна да любезничи с нея. Накрая се съгласи да излезе за няколко минути и Нина обеща, че ще го чака в мерцедеса на фирмата. Тя затвори и тръгна към входа.

Отначало беше тихо, само горе някаква котка жално мяукаше пред вратата. После се тръшна врата, но това се оказа някакъв юноша, който мина покрай нея дори без да я погледне. Накрая се показа Люсин.

Тя не го познаваше по физиономия и затова се наложи да попита:

— Извинете, вие ли сте Григорий Яковлевич Люсин?

— Не съвсем, но почти — усмихна се той. — Доколкото разбирам, вие сте шофьорът на мерцедеса, така ли?

Нямаше смисъл да продължава разговора. Нина извади пистолета „Макаров“ и го вдигна за изстрел.

Люсин мигновено стана бял.

— Чакайте, защо…

Пистолетът изплющя и той падна. Нина се ослуша, издърпа го в тъмното под стълбите и излезе от блока.

Не изпитваше чувство на победа, този път й беше жал за убития. Всичко му беше толкова наред, беше толкова умиротворен и благодушен, че да го убива й се струваше покушение срещу световния ред. Нина се връщаше на гарата и се опитваше да прогони усещането, че не е права. Докато стреляше по хулиганите, тя нито за момент не изпитваше съмнение, а тук, в сега главното дело на живота си, изведнъж започна да се съмнява. Представяше си как ще нарежда тази жена, която й се обади по телефона, и това й напомни собствените й сълзи над тялото на убития й съпруг.

Във влака, вече възвърнала женския си облик, тя се опита да се оправдае. Да, разбира се, Люсин нямаше лична вина, но той е бил там. Присъствал е на този ужас. Дори и той самият да не е виновен, Нина вярваше, че докато не се разправи с всички, няма да намери истинските убийци. Сега списъкът беше изчерпан.

Брянската милиция откри труповете на рокерите с огнестрелни рани по тях едва на сутринта, когато в уличката се появиха чистачите. Приблизително по същото време намериха и тялото на Люсин-Луценко. И макар че жената, която живееше с него, още вечерта се обади в милицията със съобщение, че е изчезнал, никой не тръгна да го търси. Когато се заеха, с разследването, стана ясно, че е трябвало да се срещне с някаква жена, представителка на солидна търговска организация. Беше ясно, че са се решавали проблеми, свързани с митническите операции. Откакто стана пограничен град, Брянск се превърна в център на криминални интереси. Делото по убийството на Люсин бе сложено в дебела папка с аналогични произшествия. Колкото до рокерите, въпреки че кварталният откри младежи, които разказаха за стрелбата, и там нещата не напреднаха кой знае колко. Местните вестници се опитаха да се възползват от това двойно убийство, за да повдигнат за пореден път темата за младежката престъпност, после имаше грандиозно погребение, на което се събраха хулиганите от целия град, демонстрирайки солидарност, но се стигна само дотам. Легендата за пътуващия убиец още дълго време обикаляше кръчмите, обраствайки с все по-невероятни подробности. Люсин беше погребан далеч по-скромно и въпреки че погребенията бяха в един и същи ден, на никого и през ум не му мина да свързва тези престъпления.

Феликс Захарович, който очакваше от тази акция окончателен провал, беше доволен. Из Москва се носеше вълна, породена от смъртта на Дюк, по стените се появяваха надписи „Няма да забравим Бейби“, „Дюк е с нас“ и други. На заседание на колегията на Съда Председателят изказа дълбоко задоволство от развитието на ситуацията и предложи да се ускори подготовката на новите операции. От провинцията пристигнаха представители на регионалните организации, които обявиха пълната си готовност за провеждането на терористични акции. Целите бяха набелязани, оръжието приготвено, хората очакваха заповед.

— Аз съм против всякакво ускоряване — заяви на колегията Феликс Захарович. — В проекта има строга ритмичност и ако я нарушим, можем да излезем от схемата.

— Ритмичността на проекта е според събитията — опита се да спори с него Секретарят. — Продължението се предполага след възникването на стихийно движение. Но както сами виждаме, стихийните изблици се превръщат в нещо обичайно. Струва ми се, че трябва да подкрепим инициативата на младите хора с ред ярки акции.

— Между другото — отбеляза Председателят с усмивка — вчера чух по една от младежките радиопрограми песничка за нашия Бейби. Не сте ли я чували? Очарователна глупост. Май трябва да помогнем за разпространението й.

Секретарят се усмихна в отговор и кимна. Феликс Захарович си помисли, че той още дълго няма да се отърве от номенклатурното раболепие. Стара закалка, нищо че няма и четирийсет.

— И все пак ме плаши неуправляемостта на стихийното движение — дълбокомислено забеляза генерал Чернишов. — Защо да не внесем елемент на организираност? Да внедрим наши хора, да им помагаме със средства…

Те нищо не разбираха от проекта на Синюхин, помисли си Феликс Захарович. Трагедията е, че изпълнението на безупречния замисъл е възложено на хора, поначало порочни. Прословутата нова генерация се оказа сборище на кариеристи и егоисти. След като за пореден път се улови в разобличаващи мисли, Феликс Захарович потъна в самотна печал.

— Искам още веднъж да обясня на някои другари — каза той, — че същността на проекта е именно зараждането на стихийно движение. Нашата организация е катализатор на пробуждането на народните маси и трябва предварително да се простим с надеждите да оглавим стихията.

Това беше въпрос, по който мненията на ръководителите излизаха наяве. Секретарят например мразеше идеята за стихийност и не пропускаше случай да я оплюе. Председателят бе по-мъдър.

— Не мисля — забеляза той, — че с преминаването към стихийност всички ние ще бъдем задължени да си направим харакири. Вероятно ще изникне възможност да намерим себе си в новия свят, когато вълната на обновлението се разнесе.

— Вероятно — съгласи се Феликс Захарович. — Може би работата е там, че не се надявам да доживея, докато вълната се разнесе.

Заседанията на колегията зачестиха в последно време и това притесняваше Феликс Захарович. Той, който се смяташе за един от главните дейци на първия етап, започваше да подозира, че във втория му се готви ролята на сватбен генерал. Нови хора идваха в структурите на организацията с нови възгледи и нови предложения и у тях нямаше никакво благоговение пред проекта „Народна воля“.

В своите донесения до Контрольора той не спираше да сочи опасността от ревизия на основните положения на проекта, призоваваше да се усили контролът именно върху въпросите за адекватната реализация на плана и когато Контрольорът си правеше труда да разговаря с него направо, Феликс Захарович го молеше да направи открита проверка доколко последните решения на колегията съответстват на плана на Синюхин.

— Моят помощник Ваня Лихоносов — добави Феликс Захарович — дори твърди, че проектът търпи изменения.

— Това много ли те плаши? — попита Контрольорът с уморен старчески глас.

— Разбира се. Какво пречи на тези мерзавци да променят програмата на действие според тесните си користни интереси? За какво органично общество може да става дума тогава?

— Ще видим какво може да се направи — обеща Контрольорът, както винаги немногословен. — И престани с това фрондиране, Феликс. Ще те глътнат.

Това мрачно пророчество още дълго звуча в ушите на Феликс Захарович дори и след като затвори. Старият Контрольор никога не говореше празни приказки.

Единственият човек, когото Феликс Захарович искаше да види в този момент, беше Нина. Той пристигна, без да се обади предварително, донесе продукти и благодушно я наблюдаваше как готви. Откакто се върна от Брянск, Нина стана още по-затворена, съсредоточена. Феликс Захарович вече знаеше, че тя е била в Митишчи, където се криеше Аня, навестила приятелката си с обещанието скоро да се спаси от тази напаст и даже смятала да я вземе със себе си. Хазайката, верен страж на интересите на Феликс Захарович, не отстъпила и не позволила на Аня да напусне къщата. Сега Феликс Захарович очакваше продължението на събитията.

— Е, и сега какво? — попита той.

— Какво имаш предвид? — не разбра Нина.

— Списъкът е изчерпан — напомни Феликс Захарович. — Бейби вече не съществува. Как смяташ да живееш?

Нина помисли и поклати глава.

— Докато са живи онези двамата, жив е и Бейби — каза тя.

33.

За да изкупи чиновническите си маниери, Костя Меркулов пристигна в неделя на вилата, което дори и за мен беше напълно неочаквано. Този ден на гости ни беше Елвира, дъщерята на бившия ми пастрок Павел Петрович, която поддържаше близки приятелски отношения с майка ми, и двете изчезнаха от компанията ни, оживено и конспиративно обсъждайки поредното душевно потресение на вече немладата девойка.

Ирина много се зарадва на появата на Костя, а и аз бях поласкан, че при мен е дошъл, може да се каже, член на правителството.

— Защо не доведе твоите? — попитах го аз.

— Ами — смути се той — може да се каже, че това е делова визита.

Докато приготвяха масата, Костя разговаряше с Ирина, предаваше й поздрави и многобройни пожелания и се интересуваше от здравето й. Тъй като тази тема понастоящем беше основната за Ирина, получи се съдържателен разговор. Докато слагах масата, аз непрекъснато преминавах от преживяванията на бременната ми жена към терзанията на душевно сломената Елвира.

Най-после седнахме. Елвира, която беше чувала доста за Меркулов, се радваше на появата му. Темата за терористите моментално възникна и не угасна чак до чая. После двамата с Костя оставихме жените, качихме се на втория етаж и излязохме на огромния балкон. Едно време Павел Петрович беше построил вилата на името на майка ми и именно на него дължахме този разкош.

Денят беше слънчев, само лекият ветрец разхлаждаше. Седнахме в плетените кресла, изнесени за пръв път от зимата, и известно време блажено мижахме на слънцето. Аз пушех, но Костя намери сили да се въздържи. Явно специалните му цигари започваха да дават резултат.

— Дойдох — започна той, — защото сега няма да се появявам често в прокуратурата.

— Какво? — настръхнах аз. — Местят ли те от нас?

— Временно — каза Костя. — Сам си го докарах. С две думи, организирана е президентска комисия за противодействие на пропагандата на „Съда на Народната съвест“. Точно за това говорехме в четвъртък.

— С президента? — възхитих се аз.

— Не, но с най-близките му помощници. Екипът, който изработва всичките му решения. Много сериозни хора, нищо че са млади.

— Значи те те подкрепиха?

Той въздъхна.

— Не съвсем.

— Какво значи не съвсем?

— Съгласни са с мен, че става дума за промиване на мозъци, че някой се опитва да пусне лавина срещу нас, но смятат този проблем само за един от многото. Даже си помислих, че знаят по въпроса повече от мен.

— Интересен вариант — кимнах аз.

Той ме изгледа с ирония, отхвърляйки по този начин подозренията ми.

— Имам предвид, че те също следят ситуацията и правят изводи.

— А пък аз имам предвид — казах, — че нивото на организация е много високо. По-рано това можеше да бъде само комитетът. А сега…

Многозначително замълчах.

— Престани — промърмори Меркулов. — Ти си човек от отминала епоха, Саша. Не можеш да се отървеш от подозрителността си по отношение на правителствените кръгове. Трудно ти е да разбереш, че на власт са други хора.

— Защо, чудесно разбирам. Говорят свързано, научили са се да се усмихват лъчезарно и може би дори са изпълнени с най-светли идеали. Но властта си е власт, Костя. Тя е като радиацията. Ходиш си, радваш се на живота, а тя се натрупва. И докато разбереш, вече си инвалид.

— Много си мрачен днес, Турецки — въздъхна Меркулов.

Той винаги реагираше така или по подобен начин на всичките ми сентенции относно властта и номенклатурата. Тъй като той самият беше част от тази власт, от тази нова номенклатура, сигурно и не можеше да постъпва другояче. Изведнъж си помислих, че тази конспиративна комисия може да стане за Костя стъпало към поста на генерален прокурор.

— И какво казаха все пак?

Меркулов сви рамене.

— Отначало дълго ме проверяваха. Интересуваха се от политическите ми симпатии и връзки. Това беше тъмен момент в разговора ни.

— Как се свърза с тях?

— Написах писмо направо до президента с мои размисли относно „Съда на Народната съвест“. Така или иначе съм свързан с хора, близки до апарата на президента, както ти е известно.

— Според мен вие сте се срещали и лично — напомних му аз.

— Това вече отдавна е забравено — въздъхна Меркулов. — Друга епоха. Та значи изложих им мислите си за това, че става дума за социална провокация, че се чувства наличието на опитна организация, че те необратимо настъпват, защото не правим нищо в това отношение. Предложих редица мероприятия, които обмислях в последно време. Стига фантазии, нека да разсъждаваме реално. Нали не става дума за народни закрилници, това е само поредната проява на борбата за власт. Значи трябва да бъдат разобличавани като авантюристи и мошеници.

— Добра идея — съгласих се аз. — Само че дори аз мога да я оспоря. Гранатата на Дюк компенсира всичките ти разобличения. Той никого не е лъгал, а излезе на бой и загина славно. Разбира се, когато се ориентираме в цялата сцена, ще разберем, че и тази сцена е била предварително подготвена, но сега е невъзможно да го заявим.

Той кимна замислено.

— Точно там е работата. Нужни са дела, а не думи. Трябва да се внедряваме.

— Умно си го измислил — казах с ирония. — Грязнов вече има готови десетина души за внедряване. Ако имаше поне един канал!

— С две думи, те разсъждаваха по подобен начин — кимна Меркулов. — Демек, вие сте прокурорът, картите са у вас. Воювайте.

— Правилно са разсъждавали.

— Изобщо не е правилно! — възкликна с досада Меркулов. — За тази война е необходима не само прокуратурата, необходими са хора, вестници, средства… Защото скоро ще започнат акции, породени вече не от плана на организацията, а от стихийния порив на отделни хора. У нас се натрупва огромна маса безработни, които трябва самота бъдат насочени.

— А най-страшното е, че и аз, и ти ги разбираме прекрасно. Това зло далеч не е породено от „Съда на Народната съвест“, Костя.

Той ме погледна дълго и внимателно.

— Отдавна ли си се променил така? — попита той.

— Не съм се променил аз — казах с горчивина. — Ти си се променил. Та какво още ти казаха светилниците на новата политика?

Той мълча известно време.

— Дойде Анохин — каза той. — Един от най-близките съратници на президента, помощник по сигурността. Точно той промени ситуацията. Президентът също е обезпокоен от покълващия тероризъм и очаква от нашето съвещание реални предложения. Тогава се реши да бъде създадена закрита комисия за противодействие на разлагащата идеология. Средствата за комисията ще дойдат от президентския фонд. Отчет само пред президента.

— Добре де, с какво ще се занимавате там? — попитах с недоумение. — Ще контролирате работата на органите на реда ли?

— Не, става дума за контрапропаганда — отвърна Меркулов. — Създаването на обществено мнение, обратно на идеите на Народната съвест.

— Това ли ти е работата? — попитах аз със съжаление.

— Какво да направя, като никой друг не иска да се занимава с това.

— И ясно чувстваш нуждата от такава работа?

— Да! — възкликна той. — Чувствам я ясно. Саша, ти също си изпаднал под тяхното вредно влияние! Ти чудовищно идеализираш тези бездушни убийци, тайно им се възхищаваш. Опомни се! Шепа мухлясали партократи се опитват да провокират отново класова ненавист! Това ли искаш?

Запалих още една цигара.

— Но това е такава профанация — казах аз. — Сега ще се мяркаш из президиумите на обществените събрания, където едни и същи хора ще говорят едни и същи неща за опасността от събуждането на стихията.

— Събрания не се предвиждат — с достойнство отвърна той.

— А какво се предвижда?

— Проблемни статии, телевизионни предавания, използване на елементи от народната пропаганда… Имам предвид вицове, слухове. Предвиждат се дори насрещни акции.

— Накратко, широка операция в духа на славната памет на КГБ — възхитих се аз.

Меркулов въздъхна сдържано и кимна.

— Да.

Той самият също не смяташе този път за идеален, но не виждаше друг. Чак ми стана жал за него в този момент, но не се стърпях и попитах:

— А от какъв род ще са насрещните акции? Верига убийства на бивши членове на Политбюро?

Той се усмихна, това беше признак на здраве.

— Не, предвиждат се някакви провокации — започна да разказва той без голямо желание. — Например едно неудачно покушение и моментален арест на терориста веднага смъква от него ореола на неуязвимост. Все пак не всички са като твоя Бейби. Откриването на склад с оръжие говори за това, че организацията явно не е стихийна; прехванати сметки с големи суми и други такива. Освен това искат да организират показни съдебни процеси срещу членовете на „Съда на Народната съвест“, където няма да има убийства, а обществени присъди, гневни речи и изгаряне на чучелата на престъпната мафия на площадите пред ресторантите.

Потресено мълчах и той попита разтревожено:

— Не ти ли харесва?

— А на тебе?

Той сви рамене.

— Това е работа, Саша. Естествено, надявах се на по-голяма откритост, гласност, искреност, ако искаш. Но политиката се прави с други средства. И въобще те най-много са разтревожени от нарастването на конфликта между президента и Върховния съвет. Някои дори смятат, че този конфликт ще измести на заден план „Съда на народната власт“, ще отвлече вниманието от терористичните актове, ако такива отново има, и ще обезсмисли цялата им пропаганда.

— За да засенчи тероризма, този конфликт трябва да бъде доведен до гражданска война — казах аз.

— Знаеш ли, не съм дошъл при тебе, за да ме поучаваш. И без това съм изпълнен със съмнения. Но щом си толкова остроумен, предложи някакво решение.

— За затвора плачат — казах аз, сещайки се за краснодарския полковник Коршиков. — Това е главното ми предложение. Смятам, че Бейби е жив и ще ни заведе при този Народен съд.

Той поклати глава и се усмихна.

— Между другото, като спомена Върховния съвет — сетих се аз. — Помолих те да ми уредиш среща с депутата Соснов.

— Довечера пристига от Холандия — каза Меркулов. — А утре в единайсет те чака в кабинета си в Белия дом.

— Трябва да се бърза — казах. — Преди да се е разгорял конфликтът.

Общо взето, не ми се стори особено вдъхновен, но не забелязах у него и значително разочарование. Ако аз можех да си позволя снизходително отношение към президентското войнство, Меркулов беше длъжен да вярва в тяхната устременост към светлите идеали. За моя радост още не си беше намерил място в номенклатурната среда на правителствените чиновници.

В понеделник се обадих на секретарката на Соснов, за да уточня времето на евентуалния разговор, и тя потвърди поканата за единайсет часа. Точно в единайсет влязох в приемната му и миловидната секретарка ми се усмихна дежурно.

— Вие ли сте Турецки? Влезте, Вадим Сергеевич ви очаква.

Вече бяхме разговаряли в този кабинет, така че не открих за себе си нищо ново из сладкия живот на нашите депутати. Соснов, който преглеждаше някакви документи, ме поздрави и ми предложи да седна. Не прояви голямо внимание, но приемът не беше и груб. Просто ми беше подсказано, че депутатът е изключително зает и трябва да оценя предоставеното ми право да беседвам с него.

— Е, Александър Борисович — попита той, надниквайки в бележките си, за да си спомни името ми, — пак по същото дело ли?

— Да.

— Нови факти ли изплуваха?

— Изплуваха — потвърдих аз. — Например за дискетата.

Той се намръщи.

— Коя дискета? Извинете ме, но не мога да помня всичко.

— За дискетата, заради която са убили Ратников. На нея е имало компрометиращ материал за вашата комисия. Нали?

Той ме гледаше мрачно и неприветливо.

— Кой ви разказа това?

— Споменава се в материалите на другата комисия — напомних аз. — Работили сте и в нея, нали?

— Да, работих — кимна той. — Но не мога да ви разкажа нищо за тази работа.

— Колко жалко — казах. — А пък аз само за това дойдох.

Той присви очи.

— Какво искате, Турецки? Да не би да ме, подозирате в нещо?

— Моля ви, Вадим Сергеевич. Не, разбира се. Само това оставаше, да заподозра председателя на комисията по законността и реда.

— Тогава за какво е този нелеп разговор?

— Всички материали от втората комисия са при мен в делото — предупредих го аз. — Спокойно можете да не казвате нищо по този въпрос. Но вече не можете да твърдите, че не знаете нищо за дискетата.

Той ядосано дръпна чекмеджето на масата, измъкна пакет цигари и го отвори.

— Вземете — предложи ми той.

Не посмях да откажа.

— Разбира се, спомням си за тази дискета — призна Соснов. — Бих искал да я забравя, но не успявам.

— Защо са я търсили у Ратников? — попитах аз.

Той помълча, пушейки и тръскайки пепелта след всяко дръпване.

— Разбирам накъде клоните — каза той накрая. — За съжаление не сте далеч от истината. Това се случи заради мен.

Оставих го да обясни всичко, но той мълчеше и пушеше.

— Как стана това?

— Не знам — каза той. — Случайно се изпуснах. Казах на някого по телефона, за който знаех, че се подслушва от КГБ, че съм скрил дискетата у добър приятел. Можех ли да предвидя какво ще предизвика това?

— А какво целяхте?

— Смятах по този начин да разбера кой най-много се страхува от тази дискета. И разбрах, няма спор…

— Но вие съзнателно сте изложили на опасност семейството на приятеля си?

— Откъде можех да знам! — възкликна той с досада. — КГБ да използва маниаци садисти! Изобщо не бих могъл да си го представя.

— А дискетата? Тя действително ли изчезна?

— Никъде не е изчезвала — въздъхна Соснов. — През цялото време си беше у мен, а и информацията, която се съдържаше на нея, вече стигна до нас по други канали. Но след това, което се случи там, не можех да я използвам.

— Добре, Вадим Сергеевич, прекрасно ви разбирам. Глупаво и трагично недоразумение. Но след това е имало втора комисия и вие сте се върнали, както ми се струва, за да отмъстите. Не е ли така?

Той сви рамене.

— Може би.

— Знаехте ли кои са убийците на Ратников?

Той кимна.

— Чекалин и Тверитин? — попитах аз.

Той ме погледна с известно учудване.

— Вие пък откъде разбрахте? По този въпрос не остана никаква документация.

— Какво стана с тях? Един от бившите им колеги ми каза, че са били наказани. Доколкото две години условно не може да се нарече наказание, бих искал да знам какво се е случило с тях.

— Загинаха — каза Соснов.

— Как и кога?

— Скоро след този нелеп съд. Пратиха ги в Карабах в състава на специалните части и там просто ги застреляха.

— Вие лично ли се погрижихте?

— Намери се кой. Какво още ви интересува?

Той и така ми беше казал повече от достатъчно и дори да имах още въпроси, нямаше да му ги задавам. Сбогувахме се много сухо и аз напуснах разкошния му кабинет.

Когато се върнах, ме чакаше съобщение от ФСК, в което се казваше, че бившите сътрудници на управлението на службите за сигурност в Краснодарски край лейтенант Георгий Чекалин и лейтенант Андрей Тверитин действително са били вербувани в състава на доброволно формирование за водене на бойни действия в района на Нагорни Карабах на арменска страна. И двамата изчезнали безследно още през първите дни. Предполага се смърт по време на бойна задача.

34.

Нина постигна своето, Аня отново живееше заедно с нея. Тя самата не знаеше точно защо й е притрябвало, но явно имаше нужда през цялото време да се грижи за някой слаб и беззащитен. Аня бе напълно подходяща.

Животът им в Югозападния район беше доста безсмислен. Ядяха, пиеха, гледаха телевизия, разхождаха се в горския пояс наблизо, ходеха по магазините. Спяха отделно и въпреки че Аня от време на време се опитваше да направи отношенията им по-близки, Нина грубо я поставяше на място.

— Ето, ще си родиш бебе — казваше тя мечтателно — и то ще си има две майки наведнъж. Не е зле, а?

— А с какво ще живеем? — питаше Аня, която вече от дълго време не се беше вясвала на работа.

— Ще се оправим някак — отвръщаше Нина. — Дай да се махнем оттук, а? Някъде по на юг. На юг се живее лесно, там слънцето е повече.

— Както искаш. — Аня само се усмихваше сладко.

— Дай първо да родим — каза Нина. — Тук е столица, медицината е на ниво. При нас знаеш ли какъв беше процентът на детската смъртност? Ужас.

Тя очакваше, че сведенията за истинските убийци на мъжа й ще я споходят по някакъв вълшебен начин, като откровение насън или случайна среща. Организирайки редица убийства на хората, свързани с гибелта на децата й, тя ги смяташе за продължително изкачване към небесната истина. У нея се пробуждаше древната езическа вяра в хармонията на небесните сфери и тя служеше на възстановяването на тази хармония. Сега можеше и да съжали убитите от нея хора, но пак не се отказваше от нито едно от убийствата.

Феликс Захарович не се появяваше много често у тях. Настаняването на Аня в същия апартамент не го радваше, но нямаше желание да спори с Нина. По това време в организацията започваше период на активна дейност и той беше зает за дълги периоди. Веднъж дойде по обяд и доста остро помоли Аня да отиде до магазина за хляб.

— У нас е пълно с хляб — обидено каза Аня.

— Тогава за чай — каза Феликс Захарович.

— Ама и чай си имаме.

— Нямате шунка — каза Феликс Захарович. — Така че иди.

Тя отиде, обидена и недоумяваща, а Нина попита:

— Станало ли е нещо?

— Ами, първо — каза Феликс Захарович, — следователят от прокуратурата, Турецки му е фамилията, та той ги е намерил онези двамата.

Нина бавно стана.

— Как? — тихо произнесе тя.

— Намерил ги е — сви рамене Феликс Захарович. — Но не се радвай. Отдавна са покойници.

Нина поклати глава.

— Не може да бъде.

— Проверено е — отряза Феликс Захарович. — Дори се говори, че нарочно са ги прецакали, за да не позорят редиците. Били са наши хора, от комитета.

— КГБ? — попита Нина. — Децата ми са били убити от хора от КГБ?

— Абе бандити са това — измърмори Феликс Захарович. — Главозамаяли се от безнаказаност маниаци. И по-рано сме хващали такива. Имахме практика изменниците да не стигат до съд. Така че и тях са ги прекарали или направо са ги очистили. Можеш да бъдеш сигурна.

— Не — каза Нина. — Нямам чувството, че съм направила всичко. Те сигурно са живи.

Феликс Захарович реши да не спори.

— И второ — каза той. — Време е да придобиеш постоянно местожителство.

— Моля? — не разбра Нина.

— Няма да караш тук цял живот, нали? — попита Феликс и огледа пристанището й. — Имам за тебе и апартамент, и документи, и даже подходяща кола. Ще си елегантно маце, мила. — Той се усмихна.

— Ами Аня? — попита Нина.

Феликс Захарович сви рамене.

— На нея документи няма да й трябват. Може да си живее с нейните.

— Там ще се съберем ли двете? — попита Нина.

Той се усмихна радостно.

— Надявам се.

— И ще ни идваш на гости? — попита Нина.

Феликс Захарович продължително въздъхна.

— Непременно. Но трябва да ти кажа, че моето положение всеки момент може да се промени. Аз си оставам опората на консервативните сили и новата генерация решително се бори с мен. Ако ме надвият, ще ме отстранят от работа.

— Отдавна ти е време да се оттеглиш — каза Нина. — За какво са ти тези интриги? Сам казваш, че имаш пари. Да се беше пенсионирал.

— Аз не работя за пари — обиди се Феликс Захарович. — Може да се каже, че съм последният рицар на идеята. Когато си отида, от идеята за органичното общество няма да остане и спомен.

— Никога не съм разбирала твоето органично общество.

— Естествено — кимна Феликс Захарович. — Днес малцина могат да го разберат. Това е обществото на бъдещето.

— Комунизъм? — усмихна се Нина.

— В известен смисъл, да. Но без тоталитаризъм, без догматизъм, без подлеците в президиума. Това е развитие на най-добрите идеи, малката ми. Нито социализмът, нито капитализмът, нито какъвто и да е „изъм“ няма да спаси планетата. Необходими са нови идеи, които да обединяват хората. Сега у нас, в Русия, се зараждат тези идеи. Разбираш ли, ние се отказваме да определяме пътя на развитие на хората вместо тях, призоваваме ги към инициатива, но не само за собствена самоизява, а за общото развитие.

— Въпреки това е трудно за разбиране — каза Нина. — Нещо не ги виждам новите идеи, ако естествено нямаш предвид масовата приватизация.

Феликс Захарович се поусмихна.

— Става дума за прорастване — каза той. — Новите идеи още са в земята, още не ги е огряло слънцето. Студовете вече са ги закалили и са готови да растат активно. Дайте ни време, и няма да познаете този свят.

Нина се усмихна и поклати глава.

— Мечтаеш, дядо. Опитът от построяването на комунизма не те е научил на нищо. В края на краищата подлеците пак ще са в президиумите, само лозунгите ще са вашите, за щастливо органично общество.

— Няма да спорим — само каза той.

Всъщност много му се искаше да спори, да доказва, да убеждава, тъй като вярата му в светлото органично бъдеще беше безгранична. Разбира се, би могъл да й разкаже за проблемите на западното общество, за това, как основите на органичния социум се обсъждаха на съвместни съвещания, за упованието за успех в Русия на новите идеи, които имат хората, на практика управляващи света. Не, това не беше поредната утопия, това беше проект от световен мащаб.

Но когато не се занимаваше с поредната акция, Нина се превръщаше в обикновена жена, мила, в някои отношения дори обаятелна, грижовна, и да й се обясняват основите на органичното общество беше немислимо.

Той се върна вкъщи и завари там Ваня Лихоносов, активно работещ на компютъра.

— Какво значи това? — попита Феликс Захарович с подозрение.

— Председателят се нуждае спешно от ключа към шести параграф на дванадесети раздел — поясни той, без изобщо да се смути. — Опитвам се да се промъкна според твоите указания.

— Той така ли те помоли — осведоми се Феликс Захарович, — да търсиш ключа без мен?

— Не, не го е споменавал — каза Лихоносов. — Но вече цели два часа седя у вас, а тебе те няма. Така че се заех с опити… Знаеш ли, тук почерпих нещо и за себе си.

Феликс Захарович не го удостои с отговор, седна пред компютъра и се зае с работа. С едната си ръка чукаше по клавишите, а с другата работеше с мишката. Лихоносов го наблюдаваше с усмивка.

— А известно ли ти е, старче — каза той, — че в редиците на федералната прокуратура не бързат да признават смъртта на твоя Бейби за действителна.

Феликс Захарович дори не го погледна.

— В какъв смисъл? — студено запита той.

— Съмняват се — каза Лихоносов. — Виж, ако ти самият го разпознаеш, тогава да, ама така…

Феликс Захарович го изгледа озадачено.

— Сериозно ли говориш?

— Виждал си снимките — продължаваше Лихоносов, — значи можеш да кажеш дали това е той или не.

— Ти подиграваш ли се? — разсърди се Феликс Захарович. — Глупости на търкалета…

Той включи принтера и скоро от него изпълзя лист с текст.

— Ето ти ключа — каза той и подаде листа на Лихоносов.

Лихоносов погледна и сви рамене.

— Кой измисли тази стъпаловидна структура? — недоумяваше той. — Защо проектът да не стигне до всички желаещи, за да знаем какво строим?

— Когато му дойде времето — каза Феликс Захарович. — Какви ги дрънкаше за Бейби? Кой се съмнява в него?

— Следователят Турецки. — Лихоносов вече добре знаеше фамилията. — Такъв един чевръст младеж. Все си мисля, защо не вземе да го бутне някоя кола, а?

— Нашите акции могат да засягат само несъмнени враждебни за обществото личности — възрази Феликс Захарович. — Какво ти е направил този следовател?

— Плете интриги срещу нашия човек в прокуратурата — каза Лихоносов. — Такъв един, знаеш ли, пъргав младеж. От тези, дето са по католици от папата.

— Ти разбираш ли какво говориш — гневно се обърна към него Феликс Захарович. — Разбираш ли изобщо с какво се занимаваме?

Лихоносов се усмихна и безгрижно поклати глава.

— Нее, не разбирам. Всички се опитват да ми обяснят, а аз не разбирам. Струва ми се, че никой не го разбира.

Феликс Захарович го гледаше с изумление, като животно, което изведнъж е проговорило. Той допускаше, че дълбоката същност на проекта може да бъде разбрана само от малцина, но никога не си беше представял, че това може да вълнува някого. Най-малко го очакваше от Ваня Лихоносов, който прекрасно се беше наредил в новия живот.

— Във всеки случай в проекта категорично са забранени всякакви действия срещу органите на властта — назидателно произнесе Феликс Захарович. — Психологията на новото общество е изградена на благоговейното уважение към структурите на властта. Без това единството е немислимо.

— Е, това не е ваше изобретение — проточи в отговор Лихоносов. — Идеята за божествения произход на властта е възникнала още при шумерите.

— В проекта няма нищо ново — усмихна се Феликс Захарович. — Той представлява сбор от положителния опит на човешката история.

— Всичко това намирисва на примитивно масонство — промърмори Лихоносов. — Тайна, силно преувеличена конспирация, знаци и шифри. — Той посочи с пръст листа с ключовите обозначения. — Винаги ми се е струвало, че това са някакви детски игри на възрастни хора.

— Не смятам да те убеждавам в противното — каза Феликс Захарович. — Но ти с готовност позволи да бъдеш въвлечен в тези игри, нали? Те ти носят немалка изгода.

— Организацията прибира по-голямата част от моята изгода — промърмори Лихоносов, — но не протестирам. Просто бих искал да разбера по-добре правилата на тази игра. Когато бях дете, родителите ми често пляскаха преферанс в хола с приятели и от стаята си чувах фразите им: „вист, пас, мизер“ и прочие. Това ми се струваше като някакво вълшебно царство. Но още дванайсетгодишен биех родителите си на преферанс и вълшебното царство изчезна.

— Да — усмихна се Феликс Захарович. — Всичко се повтаря.

Финансовите дела не позволяваха на Лихоносов да стои у Феликс Захарович толкова, колкото несъмнено му се искаше. Феликс Захарович разбираше това и нарочно водеше много разговори на общи теми, без да бърза да го въвежда в тайните на ключовата програма. Впрочем и самият Ваня като че ли не се натискаше особено, разбирайки, че старецът трябва да му предава нещата не наведнъж, а постепенно. Ако човек ги слушаше отстрани, те бяха изключително деликатни и вежливи, но това не беше нищо повече от чиновническа дипломация. Някога Ваня Лихоносов беше подчинен на Феликс Захарович, но никога не беше изпитвал особена любов към началника си. Началникът го знаеше добре и не изискваше от него повече, отколкото би могъл да даде.

Вече на вратата, след като си сложи лекия шлифер и лекомислената младежка шапка, Лихоносов се обърна към Феликс Захарович, който го изпращаше, и попита с лека усмивка:

— Би ли ми казал за какво са ти жените, дето ги държиш в Югозападния район? Способен ли си още на нещо?

Би трябвало да се изчерви, но Феликс Захарович почувства как кръвта, напротив, се оттича от лицето му. Отдавна не беше изпитвал такъв страх.

— Защо ме следиш? — попита той, опитвайки се да контролира интонацията си.

— Случайно — усмихна се Лихоносов. — Гледам, въртиш се, опитваш се да се отървеш от опашка. Я, викам си, да видя при кого се промъква с такива предпазни мерки. Останалото беше въпрос на техника.

— Това е племенницата ми — каза Феликс Захарович. — Избяга от мъжа си алкохолик от Твер и временно я крия.

Двусмислената усмивка не слизаше от лицето на Лихоносов.

— Бре-бре — каза той ехидно. — Коя от двете?

— Другата е нейна приятелка.

— Ами поздрави ги. — Той докосна с ръка периферията на шапката си. — Отбих се при тях като съсед, който чака жена си с ключа, и се запознахме. Симпатични момичета.

— Ще им предам — сухо каза Феликс Захарович.

Лихоносов изсумтя, усмихна се жизнерадостно и си тръгна, като си подсвиркваше някаква весела мелодийка.

Вратата се затвори след него и Феликс Захарович почувства, че коленете му се подгъват. Той неочаквано седна на пода в антрето, подпрял гръб на стената. Всичко, което смяташе за прекрасно организирана акция, сега се разпадаше. Трябваше да помисли за радикални спешни мерки.

35.

Обадиха ми се в неделя сутринта. В събота останах до късно на работа, увлечен от неуморимите ми помощници, които търсеха своите си компютърни пътища към Бейби, така че се приготвих да замина на вилата в неделя сутринта. Затова, когато рано заранта телефонът иззвъня, аз вече закусвах.

— Може ли да се обади Александър Борисович Турецки? — разнесе се меден мъжки глас.

— Определено — отвърнах аз. — Всъщност той вече е на телефона. С кого имам честта?

— Може би вече не ме помните — каза мъжът с извинителен тон. — Аз съм от Краснодарското управление на МВР. Разговаряхме за убийството на капитан Ратников. Майор Артьом Иванович Демьонок. Случайно съм в Москва, дай, викам си, да се обадя, може пък да не са ме забравили.

— Не съм ви забравил, Артьом Иванович — казах благо, въпреки че в този момент с трудност си спомнях външността му. — Какво ви води насам?

— Ами всъщност идваме при вас, Александър Борисович. Докато съм в почивка, реших да ви доведа един човек. Може би ще ви бъде интересно да си поговорите с него.

Още отсега не ми беше интересно. Трескаво пресмятах как да се отърва от неочакваните гости, но в този момент Демьонок каза:

— Витя Сорокин. Бивш колега на Коля Ратников.

Признавам, не се сетих веднага за кого става дума. Но когато си спомних, веднага зарязах вилните си дела, обясних им как да стигнат до нас и незабавно започнах да звъня на вилата, за да предупредя Ирина, че не мога да дойда заради неотложни ангажименти. При това трябваше да взема предвид колко вредно може да се отрази отсъствието ми на нервната система на бъдещото дете. Но жена ми ме познаваше прекалено добре и обеща да не се нервира за дреболии. Целунах я по телефона и тя се закиска.

Гостите се появиха след около час, тоест два пъти повече време, отколкото беше необходимо. Съвсем не беше зле за провинциалисти! Демьонок си беше също толкова скучен и сив, колкото ми се стори в Краснодар, докато трескаво издирваният от нас Витя Сорокин представляваше мечтата на Гьобелсовата пропаганда — строен висок блондин със сини очи. Впрочем въплътеният свръхчовек се държеше не особено уверено, смутено гледаше встрани и нервно дъвчеше дъвка.

Поканих ги в кухнята, напоих ги с кафе, нахраних ги с омлет, а по време на целия ритуал Демьонок разказваше за делата на краснодарското управление, за процента на разкритите престъпления и се интересуваше от състоянието на Серьожа Семенихин. Последното ме върна към мислите за работата, обадих се на Серьожа и му наредих моментално да се изстреля към нас.

— Следа от Бейби — произнесох ключовата дума и той би всички рекорди по придвижване с неделния градски транспорт.

Вече си допиваха кафето, когато се появи Серьожа и Демьонок радостно го прегърна. Самият Серьожа не се стремеше към изблици на чувства, но се беше сприятелил с майора по време на престоя си в краснодарската болница и се държеше с него съвсем дружелюбно.

— Виктор Сорокин — казах аз, сочейки супермена с пръст. — Помниш ли кой е това?

— Естествено — кимна Серьожа.

— Хайде, Витя — казах аз. — Да запалим по цигара и да си поговорим.

Като всеки приличен супермен Витя не пушеше, но беше готов за разговор. Всъщност заради този разговор беше дошъл в Москва, позволявайки на Демьонок да го навие. Делото на капитан Ратников също не му даваше мира.

— Успях да поработя с него само една година — каза той. — Какво да ви кажа, душа човек. Ходих у тях, познавах и жена му… Тя работеше при нас в управлението — като инструктор по стрелба. И изведнъж й се стовари такова нещо!

— Защо не доведохте делото докрай? — попитах без всякакъв укор.

Той сви рамене.

— Нали прекратиха разследването. Щом убиха Щърбавия, и го закриха.

— А известно ли ви е — попитах аз, — че оттогава са убити още шестима души, присъствали на мястото на убийството?

— Не, не ми е известно — внимателно каза той. — И кой ги е…

— Точно над това работим — казах аз. — Да имате някакви идеи по въпроса?

Той замислено поклати глава.

— Нямам никакви идеи. Няма смисъл…

— Защо да няма смисъл?

— Те нямат нищо общо.

— А кой има?

Той ме погледна, като че ли идваше на себе си, и се усмихна.

— Откъде мога да знам, гражданино следовател! Та аз бях през девет земи в десета.

Кимнах.

— И как попаднахте там? През деветте земи?

Той сви рамене.

— Поканиха ме. Бил съм десантчик, в диверсионна група. Извикаха ме във военното окръжие, предложиха ми. Нашите арменци събираха група, обещаваха да плащат добре.

— Арменците ли я събираха, или военното окръжие?

Той се поусмихна.

— Нали знаете как става. Военното сигурно също е получило нещо, няма начин. Пазарна икономика е все пак. — Той въздъхна.

— И добре ли ви беше при арменците? — попитах аз.

— Как да ви кажа — навъсено произнесе Сорокин. — Избягах оттам.

— Как така избягахте? — учудих се аз.

— На собствен ход. — Сорокин се усмихна криво. — Хванах се за инструктор в лагерите. За какво ми е да убивам хора. Каква е разликата между тях, между арменците и азерите. Всичките са черни, приказливи и плащат еднакво. Освен това още ги смятам всичките за свои.

— Защо отидохте тогава?

— Заради парите, разбира се — усмихна се той. — Обещаха ни планини… А там — нито има подходяща екипировка, нито нормално оръжие. На третия ден ме хвърлиха в бой с момчетата. А като почне стрелбата вече се опияняваш, бориш се за живота си. Успяхме да пробием, влязохме в техния аул или както там му викат… Стариците плачат, държат децата на ръце, старците гледат на кръв… Арменците веднага тръгнаха по къщите да търсят бойци — викове, плач!… Те всичките са диви — и едните, и другите. Събраха петнайсет младежи и ги разстреляха на място. Така и не разбрах защо.

— Дълго ли воювахте там?

— Почти половин година — въздъхна Сорокин. — Ту стоим в заслона, ту атакуваме. В тези планини войната си е абсолютно бандитска работа — само засади, мини…

— А как избяга? Защо просто не си тръгна?

— Да бе, ще си тръгнеш оттам… Договорът е за една година, а не се предвиждат клаузи за предварително прекратяване. Умни са вербовчиците. Доста пари спестяват от мъртвите. От десет души до края на годината доживяват трима, най-много петима.

— Но си решил да си тръгнеш. Защо?

— Гадно стана — каза Сорокин уклончиво. — Един гад изнасили едно момиче и после я закла с щика. Арменец. Нашите го видяха, искаха да го убият на място, но не им позволиха. Съдиха го, откараха го. Нищо не му направиха…

— И това ви възмути?

— И мен, и момчетата. Започнаха конфликти… После, когато донесоха един от нас с куршум в тила, се замислихме. И избягахме.

— На другата страна?

— А къде иначе! Там има само две страни, гражданино следовател. После ни показваха по тяхната телевизия, все ни питаха за зверствата на арменците. Ако си говорим честно, там не само арменците вършат зверства. Но нали разбирате, говорехме това, което се очакваше от нас. Иначе биха могли да ни изправят до стената, нали така?

— Кажете — включи се в разговора Серьожа, — там, в Баку, срещали ли сте пленени руснаци?

— Ами имаше наши момчета — каза Сорокин. — Нас също ни уговаряха да воюваме, но вече на другата страна.

— Не сте ли срещал имената Тверитин и Чекалин? — попита Серьожа, явно предугаждайки моя въпрос.

Известно време Сорокин мисли, после поклати глава.

— Не, не съм. Но там, гражданино следовател, не си използват истинските имена.

Сетих се, че вкъщи имам копия от документите от личните дела на същите тези Чекалин и Тверитин, доставени ни от ФСК по ходатайството на майор Скачков. Прибрах ги заедно с папката с документи, като смятах да помисля над делото в свободното си време на вилата. Оказа се, че много добре съм направил.

Извадих от папката снимките на предполагаемите убийци и ги подадох на Сорокин.

— А може би все пак сте ги виждали?

Той взе снимките, вгледа се и по това как се промени лицето му, разбрах — бяхме улучили десетката! Сърцето ми шумно се заблъска.

— Виждал съм ги — измърмори той. — Тези боклуци работят в Баку като охрана в лагер. Животни, измет…

— И двамата ли?

Той кимна.

— Те са авери! Казват, че нямат работа в Русия.

— Това е — казах аз и се облегнах назад в креслото.

Серьожа Семенихин се усмихваше доволно, вероятно аз също.

— Те свързани ли са по някакъв начин с делото на капитан Ратников? — попита Демьонок, също разглеждайки снимките на бившите кагебисти.

— Непосредствено — казах аз. — Това са убийците на капитана.

След тези думи лицето на майор Демьонок се изопна от учудване, а Витя Сорокин озадачено зяпна, поклати глава и каза:

— Виж ти, не знаех!

Изпратихме гостите с всички почести, защото получихме изключително важни данни от тях. Цялата вечер със Серьожа седяхме у нас, планирайки по-нататъшните действия. На следващата сутрин едва дочаках появата на началството. Поради отсъствието на Костя Меркулов, зает със социални провокации, моето дело се контролираше от втория заместник-генерален прокурор, също мой бивш колега от градската прокуратура, Леонид Василиевич Пархоменко. Връхлетях в кабинета му, докато той си сваляше шлифера и го закачаше в гардероба.

— Леонид Василиевич, необходима ни е дипломатическа акция — започнах в движение.

Той направи пренебрежителна гримаса. Отношенията ни се развиваха различно, нямахме преки конфликти, но той беше представител на друга, немеркуловска култура и затова принципиално не можехме да се сближим.

— Какво има, Турецки? Все го увърташ, „стрелците“ си ли търсиш?

— Имам информация — казах аз, — че особено опасни престъпници, издирвани за убийството на милиционер и семейството му в Краснодарски край, се намират в Азербайджан, в Баку. Бих искал да знам с какви възможности разполагаме да поискаме да ни ги предадат?

— Възможности колкото искаш — промърмори заместник-генералният прокурор. — Само че не се налага. Да не би да разследваш убийството на сътрудник на милицията от Краснодар?

— Това убийство е свързано с нашето дело.

— Как?

— Нашият Бейби е свързан с убийството в Краснодар. Той убива всички заподозрени по това дело.

Пархоменко се ухили криво и поклати глава.

— Е, и? Искаш да продължиш делото на твоя Бейби, а?

— Нали се уговорихме, че продължавам да търся Бейби — напомних му аз малко обезкуражено.

— Край на уговорката — излая той грубо. — Стига глупости! Половин година следствието ти тъпче на едно място, ама искаш още да безделничиш? Хайде, драги, впрегни се да свършиш нещо истинско! С две думи, приключваме с твоя Бейби. Край!

— Момент — започна да ми кипва. — Решението за продължаване на следствието беше взето на съвещание при генералния и ново указание за прекратяване на делото може да даде единствено самият генерален.

— Ти какво бе? — присви очи Пархоменко. — Реши да ме поставиш на място? Знаеш ли къде мога да те засиля, а, Сашенка…

Наведох се към него и му отвърнах в същия стил:

— Ще ти се стъжни, Льонечка…

Той направо зяпна. После си затвори устата и се изкашля.

— Добре де, да не се заяждаме — каза той вече с друг тон. — Има указание от генералния да те включим в работата по уралското дело. Ще помагаш на Сиренко. Там има куп работа, да се разследва и да се разследва… Делото е неимоверно объркано. Това е, свободен сте.

— Ако обичате, дайте ми писмено указание за прекратяване на делото — поисках аз също толкова официално. — Председателят на депутатския комитет по законността и реда Вадим Сергеевич Соснов държи делото под личен контрол и за мен е важно да се позова на документ, подписан от заместник-генералния, когато започне да ни разкатава на следващата сесия.

— Ти да не си болен? — Пархоменко отново се върна към своя стил. — Ти кого подриваш бе, келеш? Себе си, не разбираш ли?

— Занимавам се само със закононарушителите — отвърнах аз с достойнство. — И изобщо, Льоня, известно ли ти е, че Костя Меркулов сега закусва всеки ден с президента? Сигурно си мислеше, че е в немилост, а?

Последната информация го засегна. Не че бяха смъртни врагове с Костя, но имаше време, когато Меркулов се отчиташе пред него и изпълняваше началническите му указания. Преди няколко години Пархоменко заемаше длъжността началник на следствената част на Московската градска прокуратура, а следователят Меркулов му беше подчинен. Той се усмихна насила.

— Радвам се на успеха на другарите си, Турецки — каза той. — А що се отнася до писменото указание за прекратяването на делото по отношение на убития престъпник, ще го получите незабавно. Не смея да ви задържам повече.

Върнах се в кабинета си изпълнен с негодувание и когато открих там Лаврик Гехт, който се беше върнал някъде от Камчатка или Чукотка, неизвестно защо се разсърдих още повече. Горкият Лаврик беше преизпълнен с най-добри чувства, беше ми донесъл сувенир, някакво същество от зъб на морж, наречено Евражка, а аз само му благодарих сухо, взех си довиждане и отидох в компютърната зала.

— Разформироват бригадата ни — казах на Лариса и Серьожа, които вече седяха пред екраните си.

— Как така? — изплаши се Лариса.

— Наредено е делото ни да бъде прекратено — казах аз. — Смятат, че е неприлично да се харчат народни пари за задоволяването на лично любопитство.

— Не вярват, че Бейби е жив, така ли? — попита Серьожа, продължавайки да дъвче.

— Сега ще се занимаваме с мафиотските дела на уралските финансови групировки. Фалшификации, контрабанда, подкупи с особено големи размери. Ще има какво да смятате на вашите аритмометри.

Серьожа не отговори, а Лара каза:

— Това не е справедливо.

Кимнах.

— Затова пък е целесъобразно. Готвят се да загасят огъня, като го залеят с бензин. Нека да опитат.

— А Бейби? — попита Серьожа. — Нали за малко да се запознаем с него. За местонахождението на тези боклуци той би ни предал целия Народен съд.

— Точно това не им трябва — злорадо казах аз. — Започвам да си мисля, че този най-съвестен орган също е елемент от държавната политика.

— Вие пък, Александър Борисович — поклати глава Лариса.

Точно в този трагичен момент в залата се появи сияещият Слава Грязнов, който ми носеше забравения в кабинета Евражка.

— Ах, каква очарователна маймунка! — възкликна Лара и плесна с ръце.

— Това е Евражка — авторитетно поясни Грязнов. — Чукотски домашен дух. Какво сте увесили нос?

— Делото на Бейби се прекратява предвид смъртта на обвиняемия — каза Лара. — Цялата ни работа отива на вятъра.

— Представяш ли си — обясних аз, — намерихме онези гадове, убийците на Ратников. Всички, дори и ФСК ги мислят за мъртви, а те процъфтяват в Баку. Представяш ли си каква примамка за Бейби!

— Край — каза Лариса със задгробен глас. — Няма го вече Бейби.

— Но делото му живее — каза Грязнов и продължи да се хили.

Погледнах го с недоумение.

— Какво си грейнал като месечина?

— Моля за извинение — кимна Грязнов. — При вас трагедия и при нас трагедия… В страната всяка минута убиват по няколко души, представяте ли си!

— Какво искаш да кажеш? — попитах с подозрение.

Грязнов забоде пръст в гърдите си.

— Знаеш ли, Саша, след известно количество разкрити дела сърцето на старото ченге започва да работи в свой собствен режим. Ето, дойде ми наум да погледна сводките от Брянска област, какво става там, разбираш ли? И какво мислиш?

— Е? — успях да кажа аз.

— Вярно — въздъхна Грязнов с печал, изписана на лицето. — Гражданинът Люсин, или Луценко Григорий Яковлевич, е бил убит преди около седмица. Между другото с пистолет система „Макаров“.

Останал без сили, аз въздъхнах и седнах в креслото. Лара светна и дори Серьожа Семенихин се усмихна доволно, продължавайки да дъвче.

36.

Сега непрекъснато, даже и докато лежеше в леглото си, Феликс Захарович панически чувстваше как около шията му се стяга зловещата примка на страха и подозрителността. Вече не можеше да излезе безгрижно като преди да се поразходи или да поседи на пейката в градинката, защото чувстваше с кожата си как няколко чифта враждебни очи едновременно бдително го наблюдават. Знаеше какво означава да те заподозре колегията и не си правеше илюзии по въпроса. Трябваше да се изплъзне от това наблюдение, дори и ако то съществуваше само във въображението му.

Изобщо не мислеше, че продължителната му кариера, в която беше извършил толкова много различни неща, ръководейки се от вярата в правилността на избрания път, наближаваше края си. Понякога тези мисли го спохождаха заедно с безизходна тъга, но той ги прогонваше, защото оставаше едно дело, което не беше успял да завърши.

Веднъж събра кураж и все пак се измъкна от къщи, поседя на пейката, наслаждавайки се на пролетното слънце и играещите наблизо деца, а след това, докато минаваше покрай тролейбусната спирка, неочаквано скочи в тръгващия тролей. Погледна в задното стъкло и веднага разпозна един от наблюдателите, който моментално се хвърли към уличния телефон, а и другият, в колата, също си пролича ясно. За да не привличат вниманието, те не използваха коли с радио и това му даваше малък шанс.

Той слезе на станцията на метрото, влезе вътре заедно с тълпата пътници, а после с излизащата тълпа се измъкна от другата страна. Наблизо беше спрял трамвай и Феликс Захарович веднага се качи. Трамваят го закара в покрайнините и там той се прекачи на автобуса до следващата станция на метрото.

Въпросът беше дали Лихоносов е съобщил на колегията за неговата „племенница“. Ваня Лихоносов не можеше да бъде обвинен в излишна вярност на идеята за органичното общество. Той се отнасяше много скептично към проекта, а и ръководителите не предизвикваха у него благоговение, но не смееше да се отцепи, защото финансовият му успех зависеше от решенията на колегията. Феликс Захарович се добра до блока в Югозападния район пеша от предишната автобусна спирка, хвана някакво дете и го помоли да занесе бележка на Нина. Феликс Захарович го изпроводи с поглед и въздъхна, обърна се и се отдалечи от блока, където временно живееха Нина и Аня.

А ето какво ставаше в този момент в блока. Още щом сутринта Аня отиде на работа, прикривайки отсъствието си със солидното медицинско, изработено от Феликс Захарович, на вратата се звънна и през шпионката Нина видя усмихнатата физиономия на одевешния „съсед“. Тя отвори и Ваня Лихоносов влезе заедно с личните си телохранители. Нина смутено ги пусна и само попита:

— Случило ли се е нещо?

— Нищо особено — ухили се Ваня Лихоносов и седна без разрешение в креслото до масата. — Търся един стар приятел, Феликс Захарович Даниленко. Трябва ми спешно.

— Защо го търсите тук? — попита Нина, която започваше да се успокоява.

— Само не казвайте, че не го познавате — каза Лихоносов. — Вчера той ми каза, че сте негова племенница, избягала от алкохолизирания си мъж. Искам да ви кажа, че не приличате на жена, която бяга от мъжа си.

— Какво искате? — попита Нина.

— Бих искал да узная коя сте вие, миличка? — каза Лихоносов. — Документите ви са надеждни, но са от конспиративния резерв на нашата кантора. Дал ви ги е Феликс, нали?

— Няма да отговарям на въпросите ви — отряза Нина.

Лихоносов се разсмя жизнерадостно.

— Чухте ли я, момчета? Няма да отговаря!

— Тя ще отговаря, шефе — каза, без да се усмихва, единият от телохранителите.

Нина го погледна уплашено и потръпна. Удаде й се.

— Не мога да разбера защо се държите така? Е, и? Дори и да не съм му племенница, не мога ли да разчитам на подкрепата му?

— Искате да кажете, че имате връзка с него? — радостно попита Лихоносов.

— Не съм длъжна да ви отговарям — смутено проговори Нина. — Да не съм някаква проститутка…

— А приятелката ви какво прави тук? — попита Лихоносов. — Или старецът ви стига и на двете?

Нина помълча, събирайки мислите си. Беше й противно да каже това, което каза.

— Е, и?… Има различни начини…

— Слънчице! — възкликна Лихоносов. — Та тя е лесбийка! Работил съм с такива хубавици, когато още си ходела на училище. Забелязала ли си как й трепери устната?

Нина сви рамене.

— И какво?

— Такова. Това е от страст. Ако с дядката се отдавахте на някакви непозволени игри, тя щеше да те убие. Единственото, което мога да си представя в това отношение, е, че старецът се е наслаждавал на вашата любов.

Нина въздъхна и поклати глава.

— Недей да отричаш — каза Лихоносов. — Така ли е?

Нина вдигна глава, готова да се възмути, но размисли.

— Така е — каза тя, смутено гледайки встрани.

Лихоносов кимна разбиращо и се разсмя.

— Ай-ай-ай — каза той. — Ето ви пример за израждането на управляващата класа. А това е гвардията, орденът на мечоносците! Ново общество строят.

— Всичко ли научихте? — попита Нина. — Може би стига толкова?

— Това е само началото — каза Лихоносов с въздишка. — Освен това трябва да ми разкажете коя сте, откъде се появихте, как сте се запознали с Феликс, колко често той идва тук и най-важното — дати, адреси, телефони.

— Нямаме телефон — промърмори Нина.

— Само не се правете на глупачка — подхвърли презрително Лихоносов. — На кой телефон се обаждахте на Феликс?

Телохранителите вече се бяха отпуснали, седяха на кушетката и на един стол, разглеждаха бедната обстановка в апартамента и правеха гримаси. Клиентите им по правило живееха в други условия.

Разговорът продължаваше тягостно и мъчително. След дълго протакане Нина каза телефона, на който се обаждаше на телефонния секретар на Феликс, спомена няколко места, на които, се срещаха. Дълго разказваше за конспиративните правила, на които уж я беше учил. Когато Лихоносов за майтап я помоли да разкаже за нощните оргии, тя решително отказа да отговаря и това стана причина за почти петнайсетминутен спор, в който освен самия Лихоносов с радост взеха участие и телохранителите с пошлите си шеги. И когато на вратата се позвъни, Нина се опита да скочи, но Лихоносов й направи знак да остане на място. Той прати до вратата единия от телохранителите и той за всеки случай извади пистолета си. Каза нещо през вратата, после отвори и вмъкна в апартамента едно уплашено дърпащо се момченце.

— Чичковци, какво правите, недейте! — жално мънкаше то.

Телохранителят подаде на Лихоносов бележката, предназначена за Нина.

— Успокой се — каза Лихоносов на момченцето. — Никой нищо няма да ти направи. Ние сме от милицията, ловим престъпници. Разбрали?

Той разгърна хартията и прочете:

— „Отново дойде време да цъфнат кактусите. Дванайсет.“ Интересен текст, а?

— Това той сам го написа — каза момченцето и подсмъркна.

— Къде е той?

— Стоеше долу, до съседния вход.

— Хайде, момчета, бързо — нареди Лихоносов на телохранителите си и те скочиха пъргаво. — И ти, момченце, върви — добави Лихоносов заради детето. — Благодаря ти, много ни помогна.

Щастливото момченце си отиде, а Лихоносов стана и се протегна.

— Е, госпожице. Наближава последното действие. Извратеният ви поклонник скоро ще бъде в краката ви.

— Защо ви е нужно това? — уморено попита Нина.

— Имам личен интерес от тази работа — каза Лихоносов. — Дядката трябва да работи за мен и се налага да му метна примката. Не се вълнувайте, той ще си остане жив и даже игричките ви ще продължат, но вече с моята музика.

Той се усмихна тържествуващо.

— Само не мога да разбера защо използвате за срещите си кодиран текст. Да не би да ви е записал за щатен агент?

— Да — каза Нина мрачно.

— Ясно — усмихна се Лихоносов. — Шуробаджанащина.

— Не е вярно — възрази Нина. — Работех… Сега ще ви покажа!

Тя отвори чекмеджето на бюрото и започна да вади някакви книжа.

— Ето — трескаво говореше тя. — И още, ето…

Лихоносов я погледна снизходително.

— Добре, добре. Вярвам ти. Разбира се, той набира точно такива агенти. Сигурно си имаше и съответен прякор?

— Да — кимна Нина.

— И как ти викаха?

— Бейби — каза Нина.

Тя го остави да се обърне изненадано към нея и да види насоченото срещу него дуло на пистолета „Макаров“ със заглушител. После куршумът го улучи в окото и той не видя нищо повече.

Телохранителите се връщаха поотделно, защото отработваха различни направления на възможното бягство на Феликс Захарович. Нито един от тях нямаше късмет в търсенето, но това, че се върнаха с разлика от няколко минути, вече си беше голям късмет за тях. Ако се бяха прибрали заедно, Нина щеше да бъде принудена да ги убие, а така гумената палка беше достатъчна. Хубавото й е, че и не много силен удар е достатъчен, трябва само да знаеш къде да удряш.

После за пет минути тя си събра нещата и бързо напусна апартамента в Югозападния район, като реши повече никога да не се връща тук. Вълнуваше я съдбата на Аня, която трябваше да се върне вечерта след работа, но се надяваше да й се обади от външен телефон.

Феликс Захарович я чакаше на уговореното в дванайсети вариант място, близо до Битцевския парк. Той четеше вестник, седнал на пейката на автобусната спирка. Нина седна до него и му подаде удостоверението на Ваня Лихоносов. Той го взе с недоумение.

— Това пък какво е? Аа…

— Познаваш ли го?

— Естествено — подсмихна се Феликс Захарович. — Моят ученик и помощник. Той ли беше при теб?

— Да — каза Нина.

Феликс Захарович кимна разбиращо.

— Искаше да ти метне примката — каза Нина. — Служебни интриги, нищо повече.

— Повече — каза Феликс Захарович. — Много повече, мила моя. Следствието се занимава с убийството на Люсин.

Нина сви рамене.

— Рано или късно това трябваше да стане — каза тя.

— Сам ли беше?

— С него бяха горилите му.

— Какво направи с тях?

— Търкалят се в безсъзнание.

— А той?

Нина замълча.

— Е — каза Феликс Захарович. — Лека му пръст. Човек трябва да може да мята примки.

— Трябва да се обадя на Аня — сети се Нина. — Тя още нищо не знае.

— Не, никакви обаждания — предупреди я Феликс Захарович. — Аз ще се постарая да я предупредя. Нека да се върне в собствения си апартамент и да разправя каквото иска за отсъствието си, твоят план е друг.

— Какво ще стане с нея?

— Ще се погрижим — уверено отвърна Феликс Захарович. — Сега. Слушай внимателно какво трябва да направиш веднага…

Тя слушаше и заедно с изумлението от наближаващия ярък нов живот не я напускаше някакво мъчително безпокойство. Всичко, което й предлагаше Феликс, беше прекрасно, но не беше сигурна, че има право на това. Струваше й се, че главната работа още не е свършена.

— Кога ще мога да се върна? — попита тя.

Той се разсмя.

— Чакай, първо се потопи във всичко това, усети го… Може и да не искаш да се връщаш.

— И все пак?

Той мълча известно време. Подаряваше й нов живот, но тя си оставаше Бейби. Няма как.

— Изчакай известно време — каза той. — Според това как се чувстваш… Когато усетиш, че може, се върни.

Те станаха. Настъпи моментът на сбогуването и Феликс Захарович усети, че сърцето му се свива.

— Ще ме посрещнеш ли? — попита Нина.

— Непременно — каза Феликс Захарович. — Дори ако… — Той не се доизказа.

— Нищо няма да ти се случи — усмихна се Нина. — Ти си безсмъртен.

— Няма начин — каза той. — Това е, мила. Сега дълго няма да се видим.

„Никога“ — крещеше сърцето му.

— Толкова по-приятна ще е срещата ни. — Нина го погледна в очите. — Не се безпокой, дядо. Много скоро ще се върна. Имам предчувствие.

Тя го целуна по гладко избръснатата буза и той се просълзи.

— Прощавай — едва чуто произнесе той.

Тя се качи на стъпалото на автобуса, махна му с ръка и замина.

Той дълго седя на същата тази пейка, идвайки на себе си. Беше му много тежко, преживяваше огромна душевна загуба, но едновременно с това се радваше, че е успял да осигури заминаването на Нина миг преди пълното разкриване. Това беше победа и имаше с какво да се гордее. Но беше и поражение, защото сега, след гибелта на Лихоносов, животът и кариерата му бяха приключили. Не си правеше илюзии по този въпрос.

Вече нямаше нужда да се крие. Той се върна вкъщи с такси, поздрави съседите, тежко се качи по стълбите на втория етаж, отвори вратата и влезе.

Двама души моментално го подхванаха под мишниците и буквално го замъкнаха в стаята, където бяха генерал Чернишов и самият Председател. С тях беше и едно небиещо на очи хилаво човече, скромно седящо в ъгъла, и Феликс Захарович с ужас си спомни, че това е най-лютият комитетски палач.

— Седнете, Феликс Захарович — започна Председателят. — Разкажете ни за Бейби.

Феликс Захарович падна в креслото, без да има сили да каже дума. Това беше истинският край.

— Какво ви интересува? — едва промълви той.

— Къде е той? — излая Чернишов. — Днес е убил Лихоносов!

— Не знам — тихо каза Феликс Захарович.

Трябваше само да се реши. Нямаше нужда нищо да хапе, да си реже вените или да гълта. Иглата с отровата беше в пръстена на ръката му и трябваше само да се реши. Много пъти си го беше представял.

— Стар негодник — проговори генералът. — Кого мислеше да излъжеш?

— Смятате ли да отговаряте? — попита Председателят.

Феликс Захарович мълчеше.

— Е — каза Председателят, — знаете какво ви очаква.

Хванаха го за ръцете и започнаха да го привързват с лейкопласт към облегалките на креслото, а той още не можеше да се реши, още чакаше нещо. И едва след като виновно усмихнатият палач тръгна към него, той завъртя пръстена, натисна където трябваше и усети спасителното убождане в основата на пръста.

За учудване на присъстващите, той изведнъж се усмихна и веднага омекна. Палачът се хвърли към него, напипа пулса му и разочаровано произнесе:

— Така си и знаех. Отрови се!