Кръвно отмъщение

37.

Дори очевидното убийство на Люсин не беше достатъчно доказателство за ръководството на прокуратурата по въпроса за идентификацията на убития Бейби. Колкото и да се трепех да обяснявам, че митническите истории нямат нищо общо в случая, че Люсин е в списъка на Бейби и само Бейби може да го е убил, не ми вярваха. Главен противник на търсенето на Бейби беше, естествено, заместник-генералният Леонид Василиевич Пархоменко, за когото въпросът се оказа неочаквано принципен. Самият генерален жално ни напомняше какво може да последва, когато историята за убийството на невинния Алексей Дуганов стигне до пресата и висшето ръководство на страната, но не заемаше принципна позиция. Нямаше нищо против да ни разреши да продължим разследването, обаче Пархоменко не отстъпваше и заплашваше да разгласи служебната тайна, ако издирванията ни продължат. Опитвах се да намеря Костя Меркулов, но той с комисията беше извън всякакви граници на досегаемост.

А в това време някъде в Тюмен беше извършено „дръзко нападение“ срещу известен нефтен магнат, в резултат на което бяха арестувани едновременно петима агенти на СНС. Те казаха, че са наемници, че им плащат луди пари в долари и средствата за масова информация широко подеха тази история. Наистина, в отговор на това във Волгоград и Воронеж бяха убити няколко едри мафиоти, но въпреки че там бяха оставени протоколи от заседанието на „Съда на Народната съвест“, милицията счете случая за разчистване на сметки между враждуващи кланове, прикриващи се с политическата спекулация. В Новосибирск се състоя открито заседание на „Съда на Народната съвест“, на което съдиите бяха възмутени от безработицата бачкатори, пенсионери и домакини. Резултатът от заседанието им беше осъждането на терора и приемането на обръщение до президента и Върховния съвет. Естествено, при такава активност на „народните съдии“ откриването на Меркулов беше немислимо.

И тогава гръмна убийството на бизнесмена Лихоносов, което в началото изобщо не смятахме да добавяме към нашия списък. Тялото беше намерено в апартамент, убитият нямаше забелязани криминални връзки, говореше се за някакви жени, при които е ходел. Но когато дойдоха резултатите от балистичната експертиза на иззетия от местопрестъплението куршум, Грязнов долетя в прокуратурата.

— Пак е той! — възкликна Слава. — Същият „Макаров“ като в Брянск. Момчета, това е Бейби!

С нови сили щурмувах кабинета на генералния прокурор, като се възползвах от отсъствието на нашия принципен заместник, и генералният, след като изслуша всичко, въздъхна.

— Разбирам всичко, Александър Борисович. Вие безспорно сте прав, Бейби вероятно е жив, но не може ли да изчакаме, преди да го обявим?

— Аз не търся слава — възразих. — Само ми дайте свобода на действията. Иначе Леонид Василиевич сигурно ще ме заподозре в неизпълнение на служебните задължения.

— Достатъчно — решително отряза генералният. — Възлагам ви разследването на убийството на Лихоносов и родствения му случай в Брянск. Това задоволява ли ви?

— Напълно — казах аз. — Но има още четиринайсет неразкрити дела…

— Ще го имаме предвид — увери ме генералният.

И така, върнахме се официално към нашите хора и дори го отбелязахме с бира в моя кабинет. С постановлението на генералния прокурор в ръце Грязнов тръгна да изземе делата на Лихоносов и Люсин от родствените организации, а Серьожа и Лариса заседнаха пред машините си.

Бейби естествено беше нестандартна личност. Вече почти открито му се възхищавахме, защото действията му не се побираха в никакви рамки. Кой престъпник не би се възползвал от уникалния случай с убийството на Дуганов, поне за да си почине. Би могъл да се отърве от четиринайсет убийства, но го сметна за недостойно. Но ако като Дюк жадуваше слава, той би намерил начин да обяви съществуването си другояче. Обаче не! Той презира славата, презира откриващите се възможности да излезе сух от водата, единственото, което го занимава, е кървавият му занаят и той го упражнява без съмнение. Разбира се, имаше достатъчен брой поръчкови убийства, но главното дело на живота му беше отмъщението за убийството на капитан Ратников. И при тази удивителна целеустременост не можехме да определим кой е той!

Но сега, когато в ръцете ни се оказа козът с типовете в Баку, напълно можехме да разчитаме на успех. Трябваше само да направим всичко, както се полага, да пресметнем всичко и Бейби беше в ръцете ни. Честно казано, докато разглеждахме плановете за залавянето му, мислехме не толкова да го победим по този начин, колкото да го привлечем на наша страна срещу „Съда на Народната съвест“. Той имаше всички основания да не обича предишните си господари.

— Преди всичко — казваше Грязнов — тези боклуци трябва да бъдат пратени тук по етапен ред.

— Как? — интересуваше се Лариса, признатият скептик в групата ни.

— Просто ще изискаме да ни ги предадат като криминални престъпници!

— Забравяте, господин майор — каза Лариса, — че те не са обявени за престъпници. Официалното разследване на смъртта на капитан Ратников е прекратено поради смъртта на обвиняемия. Не им е предявявано постановление за привличане като обвиняеми.

Слушах престрелката им и неволно забелязах, че напрежението между тях превишава нужното ниво. Това ме накара да се вгледам по-внимателно. Разбира се, Грязнов имаше семейство, а Лариса — Жак, но какво ли не се случва в този живот!

— Ако не може да бъдат върнати официално, трябва да ги примамим в Русия по някакъв начин — каза Серьожа.

— Как? — попитах.

— Ами не знам. Наследство, роднини, нещо такова…

Поклатих глава.

— Имам друго предложение — казах. — Трябва да ги изкараме от Баку, Азербайджан.

— И как? — осведоми се Серьожа?

— Това вече е по-лесно — отвърна Грязнов. — И бездруго са там по милост, достатъчно е да ги забъркаме в някоя мръсна работа… И ще ги изгонят от слънчевия Азербайджан.

— Но… — смути се Лара — това… това е незаконно!

— Искаш да кажеш подло — обадих се аз. — Не се стеснявай, Слава няма да се обиди. Това действително не е съвсем законно, но е разумно. Имаме си работа с такива мерзавци, Лара, които нямат понятие за чест. И ще направим всичко, за да може законът да ги докопа.

— По този повод имам една добра идея — каза Слава Грязнов, вдигайки показалец.

Ставаше дума за търговията с наркотици. Едно време близо до Курската гара имаше будка, където се продаваше сладолед. Обикновена будка, като всички останали, аз самият няколко пъти съм си купувал оттам сладолед в горещините. Но времената се промениха и се смениха и сладоледаджиите. В същата тази будка до Курската гара се появиха някакви азербайджанци, които превърнаха обикновения павилион в истинска крепост, въпреки че продаваха пак сладолед. В будката винаги имаше двама продавачи, макар че асортиментът им беше направо никакъв и единствената кофичка сладолед, която се виждаше зад стъклото, приличаше на музеен експонат, толкова беше стара. Основната търговия вървеше през задната врата, обърната към стената на блока, и там не се продаваше сладолед, а наркотици. Почти всички го знаеха, възмутени хора писаха във вестника, но будката продължаваше да си стои, а когато кварталният инспектор минеше на проверка, посрещаха го като скъп приятел.

Естествено, най-лесно и според мен най-правилно би било да се разкара будката заедно с кварталния. Но мъдрите глави в криминалната разсъдиха другояче и държаха павилиончето под постоянно наблюдение, регистрирайки и купувачите, и доставчиците, и случайните минувачи. Наистина, с помощта на това наблюдение бяха решени немалко дела, но лично мен ме дразнеше фактът, че будката си стоеше, там се продаваше всякакъв боклук и това убеждаваше хората в безнаказаността на наркомафията.

Грязнов реши да използва точно тези типове, те също отдавна го дразнеха. Изчака момента, когато пристигна новата партида (не сладолед) и нахълта с милиционерско звено. Азербайджанците страшно се изплашиха, предлагаха някакви пари, после поискаха да повикат адвоката си.

Грязнов им разреши да се обадят и те се поуспокоиха. Разговорът се подслушваше, те не се обаждаха на адвокат, а на някой си Рустам Мамедов и искаха помощ срещу „чуждите ченгета“. Грязнов пристигна у Мамедов още преди той да успее да започне да действа, защото Мамедов живееше съвсем наблизо — на „Новокузнецка“.

Той отвори вратата и се слиса при вида на цяла група оперативници, но събра достатъчно кураж да настои:

— Имате ли заповед за обиск?

— Аха — усмихна се Грязнов и показа пистолета си. — Става ли?

Онзи сви рамене и ги пусна.

— Схващаш ли как стоят нещата? — беше първият въпрос на Грязнов.

— Какво има за схващане? — въздъхна Мамедов. — Въпросът е само колко?

Грязнов се усмихна, скри пистолета и подхвърли на милиционерите:

— Това е, момчета, свободни сте.

Той се тръшна в креслото и протегна крака.

— Само че, началник, имай предвид — предупреди го Мамедов. — Вече плащам, и тези, на които плащам, може да се окажат над теб.

— Да не си решил да ги изпееш? — попита Грязнов за всеки случай.

— За кретен ли ме смяташ? — намръщи се Мамедов.

— Виж какво, Мамедов — каза Грязнов. — Станало е недоразумение. Казвам се Грязнов, може да си чувал.

Мамедов си сипа газирана вода от сифона и попита:

— Тогава защо се занимаваш с дреболии, Грязнов? Ти си от московската криминална, ако, разбира се, си онзи Грязнов.

— Същият — потвърди Слава — и не се занимавам с дреболии. Схващаш ли, че си ми в ръцете?

— Може да се поспори — уклончиво отбеляза Мамедов. — Но ми е интересно какво всъщност искаш.

— При вас в Баку — обясни Грязнов — има лагер за руски военнопленници. Тези, които са на страната на арменците. В този лагер работят като охрана двама типове. Трябват ми тук, в Москва.

— А защо се обърна към мен? — попита Мамедов.

— Не съм се обърнал към теб, Мамедов — усмихна се Грязнов. — А към вас. Търпя ви вече пет години и търпението ми се изчерпва. Да ти казвам ли какво ще стане после, когато се изчерпи?

— Е-е-е… — махна с ръка Мамедов. — Защо да си разваляме настроението един на друг? В опаковка ли да ти ги докараме, или сам ще си ги опаковаш?

— Сам — каза Грязнов. — Вие ги вербувате за изгодна работа в който и да е руски град. Останалото е наша работа.

— А с будката какво ще правим? — попита Мамедов.

— Слушай, Мамедов, не ставай нагъл — ядоса се Грязнов. — Ти си живееш на „Новокузнецка“, а аз всяка сутрин маам пеша от „Вихино“ до „Петровка“. Усещаш ли разликата?

— Усещам — кимна Мамедов. — Само да беше поискал, майоре, и вече щеше да живееш на улица „Горки“.

— Тази будка да не съм я видял вече — каза Грязнов.

— Ами ако я продам на узбекистанците? — попита Мамедов с угодническа усмивка. — Те отдавна са й хвърлили око, а?

Грязнов поклати глава.

— Ах вие, мошеници — каза той. — Продавай, Аллах да те пази. И без това бял ден няма да видят.

— Да, но те — усмихна се Мамедов. — На кого да се обадя, казвай…

Въпреки че Грязнов разказваше този епизод със зле скрит възторг, аз го слушах намръщено. Тези близки контакти с мафията не ме радваха и чудесно знаех, че поне една трета от престъпленията се извършват от хора, които са осведомители на милицията и контраразузнаването. Но случаят беше специален и не можеше да подбираме средства, които да задоволяват всички.

Константин Дмитриевич Меркулов се появи на работното си място в сряда, като че ли падна от небето. Той проведе кратък и съдържателен разговор с генералния, после прие няколко отговорни посетители, накрая ме извика при себе си. Видът му беше съвсем измъчен, да ти е жал да го гледаш.

— Да — поклатих глава, — излезе ти душата да теглиш президентската каруца… Човек може да си помисли, че лично си нападал оня в Тюмен.

— Много тъпо ли се получи? — попита той със съжаление.

— Шито с бели конци — отвърнах. — Какво още да очакваме през следващите дни?

— Ще научиш от вестниците — измърмори той. — Нямаш ли желание да поработиш в президентската комисия?

— Ни най-малко — казах. — Още повече че ако всичко стане както го мислим, скоро ще ви предадем целия „Съд на Народите“.

— По какъв начин? — равнодушно попита Меркулов.

— С умело проведена операция. Приближаваме се до Бейби, Костя! Може да се каже, че ни е в ръцете.

— Зациклихте с тоя Бейби — въздъхна Меркулов. — А той даже вече не е и играч, а просто така, хулиган на стадиона. Ако започне да се мярка тук-там, моментално ще го очистят.

— Разчитаме на обратната реакция — казах аз.

— Тоест?

— Искаме да насочим праведния му гняв срещу бившите му господари.

Тази проста мисъл така го порази, че известно време седя, замислено поклащайки се в креслото.

— Глупости — каза той. — Той не познава никого.

— Говорим за Бейби, Костя! Как разбра за Люсин, а? А как се добра до Стукалов? Искаш да кажеш, че всичко е било случайно? Без насочване?

— Не ми харесва отношението ви към този убиец — намръщено забеляза Меркулов.

— Аз също често мисля за това — казах. — Моите ме заразиха. На базата на кибернетичните си извращения се занимават с черна магия — одушевяват протоколните фигури. Измислиха на Бейби и характер, и някакви слабости, даже му рисуват политически портрет. Но помисли си как се държи той! Ти би ли се държал така?

— Надали — каза Меркулов с усмивка.

— И аз — казах. — Това е психосоциален феномен.

— И кой го казва?

— Серьожа, разбира се. Но този Бейби действително така изразително плюе на цялото ни ровичкане, че не мога да не се възхитя.

Той изсумтя и нищо не каза, вълнуваха го други проблеми.

— Ами ти? — попитах аз. — Смяташ ли да се върнеш към родното огнище?

— Мечтая си — отвърна с въздишка Меркулов.

38.

Отначало действително всичко приличаше на приказка. Още вечерта на същия ден, в който се раздели с Феликс Захарович, тя се качи с чужди документи на самолета, заминаващ за Рим. Всичко стана като с махване на вълшебна пръчица. Тя отиде на посочения адрес, където я посрещна непознат човек и й връчи билет, пари и документи. За нея бяха приготвени вещи, цял куфар вещи, и всичко свое трябваше да остави за по-нататъшно унищожаване.

Не й казаха почти нищо, само че в Рим ще я посрещнат и ще й обяснят всичко. Но в Рим успя само да се повози на автобус с една евтина екскурзия, водена от някакъв емигрант със страхотен еврейски акцент — отначало звучеше много симпатично, но към края на екскурзията изобщо престана да го разбира. След като прекара в Рим два дни, от които само няколко часа в разходки из града, тя отиде в Сицилия. Отново й обещаха, че там всичко ще й обяснят. Едва по пътя откри, че пак има нови документи.

В Сицилия я оставиха да се порадва на приличен пансион няколко дни, но тя не знаеше езици и затова се чувстваше много неуверено. Някаква жена провеждаше с нея курс по френски език и се оплакваше от слабите й способности. Но след три дни интензивно обучение вече можеше без проблем да си поръча обяд в ресторант.

От Палермо отлетя за Испания, където я чакаше нова кола, чудесен и простичък фиат. Книжката вече беше готова, но трябваше да придобие някакви навици и с нея се занимаваше мил млад испанец, който говореше руски много добре. Именно тук, в Барселона, за пръв път с нея поговориха по същество.

— Мила моя, това е операция по внедряване — каза й белокос човек с камилски устни. — Водят ви, за да не могат после да ви проследят. Знаете, че сте била омъжена, нали?

— Не разбирам — сви рамене Нина. — Действително бях омъжена, и какво от това?

— Не — възрази белокосият „верблюд“. — Трябва добре да запомните легендата си, Ниночка. След смъртта на първия си мъж капитан Ратников вие сте прекарали известно време в депресия и сте попаднали в лудницата.

— Това легендата ли е? — попита Нина.

— Да. Излизайки от лудницата, не сте могли да останете в родния си град и сте отишли в Сочи. Там случайно сте се запознали с французина на средна възраст Гюстав Шим, ще го запомните ли?

— Това тепърва ми предстои, така ли? — попита Нина.

— Не! — възкликна събеседникът й вън от себе си. — Това вече се е случило! Не само това, вече сте се развели с този Шим и сте запазили фамилията Шимова. Нина Алексеевна Шимова.

— Но документите ми са други — каза Нина.

Този търпелив човек стана и отиде в съседната стая. Нина неволно се ядосваше сама на себе си, тъй като изобщо не можеше да схване замисъла на Феликс. След дълго отсъствие белокосият се върна и й донесе документи на името на Нина Шимова.

— Сега доволна ли сте?

Нина сви рамене.

— А кога ще мога да се върна у дома?

Той я гледаше с изумление.

— Вече искате да се връщате?

— Да — каза Нина.

Той се изправи и пъхна ръце в джобовете си.

— Ако си говорим честно — каза той, — аз не знам нищо за вас, Нина. Но ме учудвате. Предполага се да живеете тук поне половин година.

— Това е невъзможно — каза тя. — Имам много работа.

— Нали точно затова са ви пратили тук — поясни белокосият. — Трябва да се върнете вкъщи при работата си с чиста биография. Разбирате ли, според легендата вече година и половина живеете във Франция. За целта трябва поне малко действително да поживеете във Франция.

— Колко? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не мога да ви кажа. Щом се почувствате готова за вашата легенда, можете да се връщате.

— Какво трябва да направя?

— Нищо, което да не ви хареса — усмихна се той. — Имате кола, имате документи, имате пари. Трябва да отидете във Франция и поживеете там не по-малко от три седмици. Никой не смята да ви контролира, от този момент вие сте свободен човек и дори завръщането ви вкъщи е въпрос на личен избор.

— Значи мога да си замина? — попита Нина.

— Естествено — произнесе той с известно съжаление. — Но все пак си помислете колко сили и средства са вложени във вашата легенда и не правете прибързани неща.

Единственото, което й даде, беше телефонът му в Барселона в случай на непредвидени усложнения.

След три дни тя пресече границата между Испания и Франция, започвайки нов живот. Разбира се, искаше да се прибере вкъщи, чувстваше се много неуверено, а и трудно разбираше езика, но навикнала на дисциплина, тя си постави за цел да се оправи във Франция за три седмици и се стремеше към това с всички сили. Преди всичко избра мястото, където щеше да живее — малко курортно градче във френските Алпи, където лесно си намери сравнително евтин уютен пансион. Изборът й беше съзнателен, тъй като никога не беше ходила в планините и точно по такъв начин можеше да придобие нов стил на живот. Неувереното й пързаляне предизвикваше смях у местните деца, опитите й да се разбере с продавачите в магазина събираха цели групи подсказвачи и помощници, нарушенията й на местните правила за движение станаха нещо обичайно за местните полицаи. Скоро почти цялото градче знаеше за странната рускиня, която се развела с мъжа си французин и търси утеха в провинцията.

Инструкторът по ски с труднопроизносимото име Жерар Фонтанел пръв се опита да сподели самотата й. Отначало й се струваше просто забавно, неговите ухажвания, повишеното внимание, галантността, но когато след едно падане я вдигна на ръце, тя почувства, че главата й се върти. Известно време просто се криеше от Жерар, смяташе да си замине, защото ситуацията заплашваше да се изплъзне от контрол, но не се реши. Самотата и разслабеността си казаха думата и тя изведнъж страстно пожела мъжко внимание. Прекалено дълго беше подобно на мъж същество и за първи път от много време успя да се почувства жена.

И тя се отдаде на съдбата си. Още първата невинна целувка на срещата я накара да почувства прилив на вътрешен възторг. Последва вечерен ресторант в планините, дълги и страстни прегръдки в колата, а накрая той се качи в стаята й. Възмущаваше я самоувереното му поведение, струваше й се, че той прекалено рано се е почувствал победител, дори търсеше причина да го изгони, но така и не я намери. И когато Жерар започна бавно да разкопчава ципа на роклята й, тя вече не мислеше. Как сладостно-мъчително продължаваше всички приготовления, колко дълго и нежно я целуваше и галеше! В момента на близост изпита буря от чувства, почти ридаеше и боготвореше своя мъж, а той весело й се смееше и отново и отново я хвърляше в огъня на любовния възторг. Никога през живота си не бе така изпълнена с щастие.

Още на следващия ден отношенията им се промениха, тя вече не избягваше вниманието му, дори търсеше близостта му, затова пък той вече се чувстваше господар и дори на няколко пъти със смях я поставяше на място. Втората нощ също беше изпълнена с преживявания, но в тях вече нямаше новост и дори да имаше някаква радост, тя беше от чисто физиологичен характер. Но споменът за първата нощ не угасваше и страстно я теглеше към този човек, който бе открил жената у нея. Това беше чувство, което й бе неподвластно, и когато на третия ден в гората той я сложи на колене пред себе си направо на снега и й преподаде урок по френска любов, тя изпълни всичко със сладкия ужас на унижението. Но това беше пределът, след който започваше отрезвяването. Същата вечер той започна да се оплаква от финансовите проблеми, които му пречат да й посвещава цялото си време, и докато му даваше пари, тя вече чувстваше как свършва магическата му власт над нея.

Вечерта той дойде при нея с някакво списание, в което бяха демонстрирани различни пози. В крайна сметка човекът си отработваше парите и Нина си помисли, че няма никакъв шанс да му обясни своето неприемане. Просто се позова на женско неразположение и плака цялата нощ от огорчение. Никой не искаше да я лъже, тя се излъга сама и сега я беше яд на самата нея. В куфара й беше заветният албум със снимки, но тя не се решаваше да го отвори. Даже й се стори, че няма да се реши скоро. На сутринта си събра нещата, плати на хазаите и си замина от градчето, без да се сбогува с Жерар.

За следващ етап на внедряването си в новата си биография тя избра Париж. Още в първия момент беше силно разочарована от факта, че Париж не се състои само от Елисейските полета, площад „Етоал“ и Триумфалната арка. По-голямата част от този огромен град й се стори доста тъпа. Но тя съвестно посети всички упоменати в проспектите забележителности на града, дори се отби в руското посолство, за да напомни за съществуването си и да предупреди за възможното си скорошно завръщане. Оказа се, че в документите на посолството е упомената гражданката Шимова, руска поданичка, временно живееща във Франция, и някакъв млад сътрудник изяви желание да я разведе из тези места в Париж, където още не беше успяла да отиде. Нина предвидливо се отказа от услугите му, чувствайки в сърцето си болка от преживяното неотдавна.

В бара на хотела се сприятели с две американски студентки, които идваха в Париж за ваканцията и говореха френски приблизително като нея. Именно те я завлякоха за майтап в стрийпбар за лесбийки, където момичетата на сцената бавно и сладострастно изпълняваха танц на осезателна любов. Американките се червяха и бледнееха, а Нина неволно се сети за Аня Назарова с нейните патологични влечения и съжаляваше, че в момента я няма. Още не разбираше тази патология, но вече усещаше глухата тъга по любов, която да не е обременена от унижение. Срещата с миловидния и обаятелен Жерар Фонтанел все пак стабилно я беше травмирала.

По време на един от неделните излети извън града, които трите правеха заедно, за тях се лепнаха някакви младежи с мотоциклети. Кой знае защо, те бяха убедени, че американките са дъщери на Нина, но предлагаха услугите си на цялото семейство наведнъж. Нина им показа газовия си пистолет и младежите веднага ги оставиха на мира. Американките бяха възхитени от „подвига“ й и се съсипаха да я хвалят. През нощта едната дойде при Нина обляна в сълзи и я упрекна, че се опитва да й вземе приятелката. Насъбрали ярки впечатления в лесбийския бар, сега момичетата разбираха самотата й посвоему и тя нямаше желание да ги разубеждава. Дори се опита да утеши симпатичната разплакана американка и тя веднага започна неумело да се целува с нея, което далеч не предизвика ответен порив у Нина. Американките бяха дошли да опознават Европа, но защо беше дошла тя?

Продаде фиата си на безценица, купи си удобен и обемист джип и се приготви да се върне в Русия. Американките се лепнаха за нея до Берлин и по пътя се повеселиха немалко, опитвайки се да се разберат с немците на англо-френски език. Последната спирка беше в Берлин, където Нина смяташе да прекара три дни. Сбогува се с американките с една шикозна вечер в ресторанта и те плачеха, докато се целуваха с нея за последен път. После поднесе огромен наръч цветя пред паметника на съветските воини в Трептов парк, предизвиквайки недоумението на околните. Накрая, когато вече окончателно се приготви да тръгва, тя реши да се обади на белокосия човек в Барселона. Звънна от хотела, където куфарите й вече бяха готови за път, и след като телефонът дълго не отговаряше, вече смяташе да затвори, но отсреща изведнъж се обадиха. Някой произнесе няколко думи на испански и тя каза:

— Може ли Алексей Петрович?

— Аз съм — сухо откликна човекът в Барселона. — С кого говоря?

— Нина Шимова — каза Нина. — Помните ли ме?

Известно време той мълча, може би се опитваше да се сети.

— Къде се намирате? — попита той.

— В Берлин — съобщи Нина. — Смятам да се прибера у дома и искам да се сбогувам.

— Не бързайте да се сбогувате — каза той. — Утре ще съм при вас. Имам важно съобщение.

— Как така? — смути се Нина. — А аз вече платих…

— Чудесно — каза той. — Идете в друг хотел и ми звъннете след половин час. Утре по същото време ще си заминете, бъдете сигурна.

Нина направи както й каза той — отиде в друг хотел, обади му се отново и обеща да не излиза от стаята, докато той не се появи на сутринта.

Но той пристигна по-рано. Тя още не си беше легнала, седеше в креслото по халат, гледаше някаква френска програма и се радваше, че разбира поне една дума от пет. На вратата се почука и тя извика на английски да влязат, забравяйки, че вече е заключила за през нощта. После се сети, стана и отиде да отвори. Пред нея стоеше усмихващият се белокос „верблюд“.

— Ето ме и мен — весело заяви той. — Може ли?

— Влизайте — измърмори Нина. — Чаках ви утре сутринта.

Преди да влезе, той се огледа и Нина веднага се стегна. А и веселостта му беше някак си противоестествена.

— Случило ли се е нещо? — попита Нина.

— Случи се, случи се — каза той, влезе в стаята и се настани в креслото, където току-що седеше тя самата. — Аха — отбеляза той, поглеждайки телевизора, — значи започнахте да разбирате езика, а?

— Малко — каза Нина.

— Седнете, седнете — каза гостът й и се усмихна. — Имаме да водим сериозен разговор.

Нина се загърна с халата и седна на дивана.

— Да изключа ли телевизора? — попита тя.

— Нека си работи — махна с ръка гостът от Барселона. — Така дори е по-удобно. Добре ли познавате стопанина си?

— Стопанинът ли? — не разбра Нина. — Собственикът на хотела?

Той изсумтя.

— Не, не на хотела. Имам предвид човека, който ви е изпратил на операцията по прикриване. Добре ли го познавате?

Нина настръхна.

— Общо взето, да… Защо, какво има?

— И как се казва той? — попита белокосият.

— Феликс Захарович Даниленко — отвърна Нина. — Нима не знаехте?

Той кимна.

— Знаех — каза той. — Точно там е въпросът, че само аз знаех. Никой друг. Усещате ли?

— Нищо не усещам — каза Нина.

— Никой друг не знае за връзката ви с Феликс — каза белокосият.

— А какво значение има това?

— Да поговорим за значението — развесели се гостът. — Налага се да ви огорча, мила. Много да ви огорча. Нашият общ приятел Феликс Захарович Даниленко скоропостижно почина.

Нина мигновено се вкамени и почувства някъде дълбоко в закоравялото си сърце остра болка.

— Кога?

— Отдавна — съобщи белокосият. — Почти в деня на заминаването ви. Но е станало известно малко по-късно. Кой би обърнал внимание на смъртта на самотен безработен пенсионер, а?

Стана й ясно потиснатото настроение на Феликс в деня на сбогуването, той се прощаваше с нея завинаги. Тя смяташе, че ще се видят, когато се върне, и той не пожела да спори с нея, но се прощаваше.

— Значи още повече ми е време да се връщам — каза тя. — Ако бях научила по-рано, щях да се прибера веднага. Убили са го.

Той я погледна много внимателно и в усмивката, застинала на устните му, имаше нещо напрегнато.

— Да не би да искате да отмъщавате за него? — попита той.

— Във всеки случай искам да разбера какво е станало — упорито каза тя.

— Миличка — състрадателно каза той. — Сама си помислете, какво представлявате без шефа си? Вие сте просто нищо, празно място, нула. Разбирате ли?

— Какво искате да ми предложите? — попита Нина.

— Сама можете да се сетите — каза той. — Предлагам ви да работите за мен.

Нина не бързаше с отговора. В това предложение имаше резон, но в поведението на госта й липсваше искреност.

— Какво ще трябва да правя?

— А какво правехте за Феликс?

— Работех — каза тя.

— За начало — предложи той — ще ми напишете подробен отчет за всичката извършена от вас работа. За съжаление не знам каква операция е замислял с ваше участие, но това не е беда. Имаме достатъчно неща за вършене, няма да останете без работа.

— Какъв вид работа ми предстои? — осведоми се Нина, чувствайки как в нея се надига привичното работно изтръпване.

Той се подсмихна.

— На каква работа може да разчита жена, в която влагат толкова средства? Недейте да се смущавате, мила, то вашата работа е да бъдете красива жена.

— Струва ми се — възрази Нина, — че не съм достатъчно красива за ролята, която ми предлагате.

— У вас има нещо пикантно — усмихна се той. — Много мъже го харесват. Ако бяхте сексуална кукла щяхме да разговаряме по друг начин.

— Има ли друго? — попита тя.

— Освен това — произнесе той леко смутено — ще ми предадете всичките си кредитни карти. Старецът явно е питаел слабост към вас и е решил да ви направи милионерка. Това не е нужно, още повече че средствата са служебни.

— В касата ли ще ги върнете? — попита тя малко подигравателно.

— Това си е мой проблем — предизвикателно отвърна той. — Ако си мислите, че смятам да се церемоня с вас, заблуждавате се. Ще си изкарвате прехраната с работа и само с работа.

Сега в гласа му дори се усещаше заплаха.

— Трябва ли да се върна у дома? — попита Нина кротко.

— Да — каза той. — Но с влака. Колата ще остане тук, на мен ми е по-необходима.

— Какво трябва да правя у дома?

Той с раздразнение измъкна от джоба си разкъсан плик.

— Ето инструкциите ви, прочетох ги. Предполагам, че и там ви очаква райска обител. Не разчитайте на нея.

— А ако това е хонорар за свършена работа?

Той направо се изсмя от възмущение.

— Коя работа се плаща така? Не си играйте с мен, душичке, това е същата тази операция, нуждата от която вече е отпаднала. Позволявам ви да приемете всичко това, но имайте пред вид — то е моя собственост!

— Ваша? — попита Нина. — Или на организацията?

— Забрави за организацията, малката — остро заяви гостът. — За теб организацията — това съм аз. Ще правиш всичко, което ти кажа. Само посмей да не ми се подчиняваш!

Той все повече се възбуждаше, ставаше груб и агресивен. Нина си помисли, че това е, защото осъзнава, че не е прав.

— И какво ще стане, ако се опитам да не ви се подчинявам?

Той чак се удиви от наглостта на този въпрос.

— Не разбираш ли? Достатъчно е да кажа една дума за това, че прикритието ти го е готвил Феликс, и на секундата ще те премахнат. От тебе няма да остане и следа!

— Да — каза Нина, — но вие самият признахте, че никой, освен вас не го знае.

Той мисли известно време, мръщейки чело.

— Да не би да ме заплашваш, курво плоскодънна? — произнесе той.

Нина измъкна от джоба на халата газовия си пистолет и каза:

— Само не мърдай. Улучвам окото, без да се целя, от двайсет и пет метра.

— Кое око, глупачка такава! — проговори той напористо, но не много уверено. — Спомни си къде се намираш! Остави играчката си и не смей да ми говориш така!

На края на фразата той се хвърли към нея с изпъната ръка, но тя се дръпна и го удари по тила с дръжката на тежкия пистолет. Камилоподобният гост от Барселона рухна на килима.

Останалото беше въпрос на техника.

39.

Откъм Грязнов не идваха никакви сигнали и аз продължавах да се съмнявам в средствата, които бе избрал. Въпреки че делото на Бейби си оставаше главно за мен, за да не скучая на работното си място, Леонид Василиевич Пархоменко все пак ми подхвърли няколко неразкрити дела, извършени в Московска област. Не знам дали по този начин искаше да ме разобличи като непрофесионалист, но когато още след първите разпити разкрих наведнъж двама убийци, той ме поздрави с много кисела физиономия. Там поне всичко беше ясно, никаква политика, само продължителен запой, в хода на който понякога се пускат в ход ножове и други подръчни средства. Нашият Бейби беше герой от друг роман.

В сряда следобед при мен дойде Галина Викторовна, секретарката на Костя Меркулов.

— Александър Борисович, можете ли да ми помогнете да открия Константин Дмитриевич?

— Защо, какво се е случило? — разтревожих се аз.

— Някакъв посетител иска да го види незабавно — смутено каза тя.

— Плашите ме, Галина Викторовна — казах аз. — Нима не можете да се отървете от досадните посетители?

— Той е от Върховния съвет — каза тя малко обидено, — освен това явно е ветеран на труда, те всичките са нервни и агресивни.

— Ветеран на труда от Върховния съвет? — наострих уши. — Случайно да се нарича Леонард Терентиевич Собко?

Тя ме погледна с уважение.

— Точно така — каза тя. — Леонард Терентиевич. Ужасно, нали?

— Елате — казах аз. — Ще се опитам да ви помогна.

Леонард Терентиевич Собко, същият старец, който ни насочи към „Съда на Народната съвест“ още в зората на големите дела, седеше в приемната на заместник-генералния прокурор като някакъв суров и принципен просител.

— Здравейте, Леонард Терентиевич — радостно се приближих към него. — Помните ли ме? Бях при вас заедно с Константин Дмитриевич.

Той известно време си припомняше, дори бих казал, че ме идентифицираше.

— Да, помня ви. Александър… Ъъ?

— Борисович — подсказах му аз. — Търсите Меркулов, нали така?

— Да, но ми казват, че го няма.

— Уви — въздъхнах. — Константин Дмитриевич изпълнява важна държавна задача. Не мога ли да ви помогна с нещо?

Той помисли и кимна.

— Да, можете. Помогнете ми да намеря Константин Дмитриевич.

— Абсолютно ли е наложително? — попитах още веднъж за всеки случай.

— Абсолютно — потвърди той.

Кимнах, наведох се към него и тихо предложих:

— Тогава хайде да отидем в моя кабинет. Ще се опитам да направя нещо.

Той веднага стана и тръгна след мен. Качихме се на нашия етаж и влязохме в кабинета ми, където се намираше Серьожа Семенихин с някакви разпечатки.

— Александър Борисович — обърна се той към мен. — Тук са хората, които са служили в армията с Ратников.

— Те пък за какво са ти? — учудих се аз.

В никакъв случай не поощрявах усърдието им относно търсенето на кандидат-Бейби, но и без това вече бяха прегледали хиляди различни хора. Сляпо вярваха в компютърното следствие и горяха от желание да ми докажат широките му възможности. Засега се получаваше само наситена с цифри статистика, а следствието не вървеше.

— Между другото служил е в батальонното разузнаване — каза Серьожа малко обидено. — Това днес се нарича спецназ.

— Да не би да е поддържал отношения с тях? — попитах.

— Точно това трябва да се провери — каза Серьожа.

Махнах с ръка.

— Проверявай. Направи ли анализа по солнечногорското дело?

Той грейна.

— Готово, Александър Борисович. Престъпникът вече е арестуван, дава показания.

Това ме изненада — без мен младежите бяха разкрили едно от успоредните ни дела, без да стават от компютъра.

— Подробностите после — казах аз и кимнах към Собко. — Имам важна работа. Но съм възхитен!

Той си тръгна и аз предложих на Леонард Терентиевич да седне. Старецът ме наблюдаваше внимателно и имах неприятното чувство, че се намирам в рентгенов кабинет.

Обадих се у Меркулов и заварих дъщеря му Лида.

— Лидочка, мила — казах аз, — спешно и жизнено ми е нужен Костя.

— Саша, нали знаеш, той се замота с работата си — оплака ми се в отговор Лида. — Трети ден стърчи някъде в Урал и всяка вечер се обажда и обещава да се върне в близките дни.

— Урал — повторих аз. — Е, добре. Когато се обади довечера, кажи му, че най-интересното се случва все пак в Москва.

Затворих и въздъхнах тежко.

— Секретна командировка — казах. — Ще се върне в най-близко време.

Собко се усмихна криво и поклати глава.

— Откога пътуванията на заместник-генералния прокурор са обкръжени с такава секретност?

— Той изобщо не е там като заместник-генерален прокурор — възразих аз. — Там е като член на президентската комисия по въвеждане на ред в страната с всички средства.

— Нима? — учуди се Собко. — Значи и той участва в това?

— В кое това? — попитах аз.

— В глупавите провокации срещу „Народна воля“?

Разбира се, всеки нормално мислещ човек би могъл сам да се сети за тази комисия от съобщенията в печата, но на мен кой знае защо ми стана обидно за Костя.

— А какво знаете вие за това? — попитах предизвикателно.

— Знам повече, отколкото се съобщава в пресата — каза Собко. — Забравяте, че работя в аналитичния отдел на Върховния съвет. Не биха могли да измислят нищо по-глупаво и ме е яд, че Константин Дмитриевич се е оказал забъркан в това.

Мен също ме беше яд, но не смятах да си го признавам.

— Кой знае — казах аз, — може би до вас не стига всичко. Във всеки случай тази работа започна от вас, Леонард Терентиевич.

Той сумтя известно време, сдържайки негодуванието си.

— Не затова ви споменах за „Народна воля“.

— В пресата е прието друго наименование за тази организация — забелязах аз. — „Съдът на Народната съвест“.

Той въздъхна.

— Първоначалният проект се казваше „Народна воля“, а появата на този Съд е демагогска измислица на новото поколение.

Направих пауза, за да уважа пределно неговата откровеност.

— Леонард Терентиевич — казах аз. — Нали разбирате, че току-що се признахте за участник в антиправителствен заговор.

Той ме погледна, все още в нерешителност.

— Но вие действително сте доверено лице на Константин Дмитриевич?

— Зависи — казах аз. — Той напълно ми се доверява в избора на напитки, но приготвянето, да кажем, на агнешки ребърца върху жарава не би доверил на никого. Известна ли ви беше тази страна от личния му живот?

— Говоря съвсем сериозно — каза Собко. — Наистина бях деен участник в проекта „Народна воля“, от известно време насам съм отстранен, но не съм дошъл, за да се оплаквам от живота.

— И аз ще бъда сериозен — казах аз. — Занимавам се именно с вашата „Народна воля“ и Костя също, както правилно се досетихте. Преди време си позволихте само леко да намекнете за съществуването на подобна организация, но сега ни е нужен сериозен материал, Леонард Терентиевич.

— Прекалено съм стар да ставам осведомител — каза Собко. — И това начинание започна с благословията на най-висшите лица в държавата. Бедата е, че начело на организацията се оказаха недостойни хора и всичко се преобърна.

— И какво можете да ни разкажете? — попитах аз.

— Не знам дали мога — отвърна той. — При предишния ни разговор ви дадох ключ, но вие не го използвахте. Захванахте се с някакви провокации, от които движението само укрепва.

— Идеята не беше наша — казах аз. — Костя искаше само да обърне внимание на държавните мъже, а те започнаха тези игрички. Какво очаквате от интелектуалци? А какъв ключ сте ни дали тогава?

— Споменах ви името на Синюхин — напомни Собко. — Той беше един вид генерален конструктор на проекта.

— Но той е умрял!

— И вие не си направихте труда да отидете по-нататък! Как умря, защо и кой имаше изгода от смъртта му — на следващия ден след пуча.

— Ако сте ни подтиквали към разследване на смъртта му, то това беше направено много деликатно — казах аз. — А освен това времето вече течеше. Никаква ексхумация вече няма да помогне.

— Именно — каза той. — Не съм си и помислял за ексхумация. Предполагах, че поне ще изучите сферата му на дейност. Имаше работа, значи е имал и сътрудници.

— За разследването, Леонард Терентиевич, е необходимо да има състав на престъпление в действията на заподозрените — казах с въздишка. — Но него го убиха!

— А защо веднага не вдигнахте шум?

Той си пое дъх и посочи с пръст гарафата ми. Налях му чаша вода и той изпи някаква таблетка.

— Сърцето ли? — попитах със съчувствие.

— Няма значение — махна той. — Ако бяхте проявили старание, щяхте да стигнете до най-близкия му помощник, Феликс Захарович Даниленко. Този човек знаеше за „Народна воля“ повече от всеки друг.

Забелязах миналото време в описанието на заслугите на горепосоченото лице и попитах:

— Закъсняхме ли?

— Уви. Дори аз научих съвсем наскоро. Умрял е.

— Кога?

— Това можете да разберете и сами — измърмори Собко. — Но съм сигурен, че са го убили. Можете ли да възбудите дело по мое искане?

— Това трябва да се обсъди с генералния прокурор — внимателно казах аз.

— Убили са го именно защото от група мечтатели и утописти „Народна воля“ се превърна в сборище на кариеристи и негодници. Той беше последният, който им пречеше да променят нещата както искат.

Почесах се по носа и казах:

— Историята ни учи да се отнасяме предпазливо към мечтателите и утопистите.

— Вярвайте ми — каза Собко, — това бяха най-добрите хора от предишната система.

— Но, Леонард Терентиевич! — възкликнах аз. — Терорът е отвратителен независимо в чии ръце!

— Терорът е само средство за пробуждането на народната воля — каза той мечтателно. — Стихията на народната инициатива би могла да се превърне в енергия за създаването на ново общество. Говорете каквото искате, но ние вярвахме в нашия народ. А тези, които дойдоха, вярват вече в други ценности.

— Можете ли да назовете някои имена? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Просто не ги знам. Само ви предупреждавам, не ги мислете за банда недоунищожени партийни функционери. Там има всякакви, наистина, но сред останалите може да се окажат и хора от сегашната власт. Имайте го предвид.

— Не ви разбрах — казах аз. — За какво им е да организират заговор срещу самите себе си?

— Защото не става дума за видимите инструменти на властта — разгорещено ми отвърна Собко. — Или и вие сте от тези, които вярват в демокрацията? — Той ме погледна с насмешка.

— Досега ми се струваше, че тази форма на управление ме задоволява — казах аз уклончиво. — Но думите ви ме карат да се замисля.

На практика разбрах едно — старецът ни беше дал нишката към СНС и трябваше спешно да я използваме. Политическите му сентенции вече не ме вълнуваха и си мислех само как деликатно да го изпроводя. Той помоли още веднъж за вода, но не за да пие лекарство, а просто така, след което за моя радост стана.

— Във всеки случай — произнесе той на сбогуване — предайте думите ми на Константин Дмитриевич.

— Ще се опитам и аз да предприема това-онова — обещах аз. — Мога ли да използвам вашата информация, като се позова на името ви?

Той кимна важно.

— Не се страхувам от тях — каза той, — но ако с мен се случи нещастие или епилептичен припадък, това е тяхна работа.

Той си тръгна, а аз незабавно се хвърлих при Пархоменко с предложение за възбуждане на углавно дело и извършването на ексхумация на трупа на Феликс Захарович Даниленко. Основание — искане на гражданина Собко. Превантивно подозрителният към инициативите ми Пархоменко дълго изучаваше подадения от мен рапорт и заключи от този документ, че съм се захванал с дело, което няма нищо общо с Бейби.

— Най-после започнахте да работите истински — измърмори той, имайки предвид и успехите ни в Подмосковието.

Обадих се в криминалната, търсейки Грязнов, и след като научих, че е на някаква операция, казах да му предадат, че ми трябва спешно. После отидох при членовете на още неразформированата си бригада и проведох с тях кратко производствено съвещание, мобилизирайки ги да залегнат с всички сили за установяването на данните по отношение на Феликс Захарович Даниленко. Известно време след това бях зает с друго дело, доведоха ми на разпит един от подмосковните убийци и аз го проведох на образцово-показно равнище, измъквайки от подследствения редица важни признания. Впрочем нямах голяма заслуга за това, защото убиецът съвсем беше омекнал и заради съдействието на следствието бе готов на всичко.

В края на работния ден Сергей откри в архивните документи на КГБ да се споменава Феликс Даниленко. По време на войната изпълнявал задачи на командването в тила на врага, след войната — също. Пишеше, че за изпълнението на държавна задача на територията на чужда страна е бил представен за награда — орденът „Червено знаме“. Още в края на седемдесетте преминал на аналитична работа, работил под ръководството на полковник Синюхин. В края на осемдесетте благополучно се пенсионирал, изобличен от младите реформатори от КГБ в безпринципност и аполитичност. Надали от тази информация можеше да бъде извлечен някакъв криминален подтекст.

Грязнов ми се обади към края на деня, съобщи ми, че е затънал до шия с ликвидирането на владимировската бандитска групировка, но от Мамедов нямаше новини. Разказах му накратко за Даниленко и той обеща да се включи веднага щом се освободи. Ексхумацията на починалия пенсионер не го интересуваше и аз го обвиних в безсърдечие.

— Не се разстройвайте, Александър Борисович — каза ми Семенихин. — Ще извършим ексхумацията съвместно със Семьон Семьонович и медиците от Московското бюро по съдебна медицина. Само че какво ще правим с този труп, дори и да се окаже, че смъртта е насилствена?

— Какво искаш да кажеш? — не разбрах аз. — Ако смъртта е насилствена, ще разследваме делото и ще почнем да закопаваме „Съда на народниците“.

— Точно там е въпросът — възрази Серьожа. — Като се има предвид степента на секретност, този Даниленко е така прикрит, че и с лупа не можеш да го намериш.

— Ще го намерим, Серьожа — казах уверено. — Само лупа да има…

40.

Завръщането й беше уморително и дълго. Многобройните митничари много внимателно изучаваха колата й, съдържанието на куфарите й, а и нея самата, опитвайки се да си изкарат или подкуп, или някакво друго насрещно предложение. Нямаше за какво да се заядат и тя ги игнорираше. Преминаващите шофьори я гледаха с интерес, а в Белорусия две чевръсти жигулита дори се опитаха да я спрат. Нина лесно им се изплъзна, но след пристигането си в Русия започна да търси начин да се сдобие с оръжие. Разбираше, че представлява огромно изкушение за пътните грабители, затова в Смоленск се снабди с милиционерска гумена палка, няколко спрея и дори граната със сълзотворен газ. Някакъв подозрителен тип й предлагаше автомат „Калашников“, но тя предвидливо се отказа. Катаджиите я спираха толкова често, че успя да свикне със стандартните им въпроси и отговаряше също така стандартно. Надяваха се, че е чужденка, и се опитваха под измислен предлог да й измъкнат глоба без квитанция, но тя познаваше правилата на пътното движение дори по-добре от тях и всеки път ги правеше смешни.

— Началник — снизходително казваше тя, — между другото аз съм бивш старши лейтенант от милицията, така че теслите са излишни.

Обикновено този аргумент беше решаващ. Очевидните промени, извършващи се у нея, им правеха неотразимо впечатление.

Тя пристигна в Москва в един особено горещ ден и от бръмченето на климатика в колата й я болеше главата. За последен път я спря инспектор от ДАИ на влизане в столицата, внимателно провери документите й, огледа колата и поклати глава.

— Такива джипове карат само рекетьорите — каза той.

— Може би често ги спирате? — усмихна се Нина.

Той й върна документите и отдаде чест.

— Ще ви я вземат — каза той с въздишка. — По-добре я продайте.

— Ще се оправя — каза Нина.

В плика, който й предаде бившият жител на Барселона, беше адресът на пощата, където трябваше да се обърне за писмо до поискване. Въпреки че живя в Москва почти една година, тя не познаваше добре града и доста се лута, докато намери необходимия пощенски клон. Предадоха й стар оръфан плик и даже й казаха:

— Дълго ви е чакал.

Нина погледна печата, пликът беше изпратен на името на Нина Шимова още по времето, когато се готвеше за убийството на Стукалов. Феликс действително подготвяше всичко своевременно.

Някой почука по стъклото и прекъсна спомените й. Някакъв кавказец с приятна външност се усмихваше лъчезарно и й предлагаше да излезе и да си поговори с него. Нина свали стъклото и попита:

— Какво, да ме купиш ли искаш?

— Защо да купувам? — разчекна се от усмивки кавказецът. — Насам-натам, шашлик, шампанско… Няма да съжаляваш, а?

— Добре — кимна Нина. — Чакай ме тук на ъгъла. Сега идвам.

И потегли. Наистина беше забавно да си представи как тоя тъпанар я чака половин ден, но в този момент не й беше до забавление. Гласът на Феликс звучеше в ушите й, старческото му лице, винаги гладко избръснато, изплуваше пред погледа й и отново се сбогуваше с нея. Тя внезапно разбра, че още от самото начало е приела безусловно подкрепата му точно защото е усещала това душевно родство, приела е бащинската му грижа и се е държала за него като за единствения й близък човек в целия свят.

Блокът, където беше новият й апартамент, се намираше в района на Строгино, но далече от многоетажните жилищни постройки, в близост до Москва-река. Имаше няколко такива блока, те образуваха отделен район и силно се открояваха както с нестандартните си форми, така и с внушителния си външен вид. Когато Нина излезе от колата, на вратата на блока я посрещна пазач в петниста униформа. Той беше успял да забележи колата й и затова беше учтив.

— Кого търсите?

— Трябва ми управителят — каза Нина, поглеждайки обратната страна на писмото, където беше цялата информация. — Аркадий Глебович Сенкин.

— Там е — каза пазачът и посочи вратата на служебното помещение.

Нина влезе през посочената врата и се оказа в кабинета на управителя. Той беше мъж на средна възраст, леко пълен, но с приятна външност. Седеше на бюрото, съблякъл сакото си, и работеше на малък компютър.

— По работа ли сте? — попита той. — Или минавате да се запознаем?

— И едното, и другото — каза Нина. — Аз съм Нина Алексеевна Шимова, у вас трябва да са документите за апартамента ми.

Той веднага остави работата си, изключи компютъра и започна да си облича сакото.

— Най-после — каза той. — Най-после се върнахте. Доколкото ми е известно, дълго сте живели във Франция, нали?

— Извинете, уморена съм — каза Нина. — Чак от Париж се добирам с кола.

— С кола ли? — учуди се Сенкин. — Но при нас в гаража вече ви чака колата ви — нова лада деветка.

— Прекрасно — каза Нина. — Ще ми покажете ли апартамента ми?

— Разбира се, разбира се — възкликна Сенкин. — Веднага ще отидем там.

Те излязоха във фоайето и Сенкин се обърна към пазача:

— Вадик, вади полароида. Извинете, Нина Алексеевна, това е необходима, тъй да се каже, формална част.

Пазачът измъкна от чекмеджето на бюрото фотоапарат, накара Нина да застане до стената и я снима.

— За какво е това? — попита тя.

— За охраната — поясни Сенкин. — Трябва да познават живущите по физиономия, но докато се запознаят, ще ги различават по снимките. Елате, вие сте на втория етаж.

Тук етажите бяха доста по-просторни, отколкото Нина беше свикнала, така че таваните в жилището бяха наистина високи. Сенкин отвори вратата и веднага с усмивка даде на Нина връзката ключове. Влязоха и тя изпита вътрешен възторг. Такива апартаменти беше виждала само на кино. Въпреки че хотелите и пансионите, в които бе живяла в чужбина, също не бяха съвсем мизерни, тук всичко бе много по-доброкачествено, уютно и надеждно. Чувстваше се, че оформлението на вътрешния интериор е дело на специалисти дизайнери, мебелите в стаите бяха подбрани удивително хармонично.

— Харесва ли ви? — попита Сенкин, който я наблюдаваше с усмивка.

— Разбира се, че ми харесва — каза тя. — Но колко ли струва всичко това?

— Хубав въпрос — съгласи се той. — Лично аз не мога да си купя такъв апартамент, признавам си веднага. Не само това, ами наскоро двама американски бизнесмени се възхищаваха от един апартамент в съседния вход, но цената ги охлади. Те твърдят, че апартаменти като тези са по-евтини дори в Ню Йорк, но това не е вярно. Тук те струват точно колкото и в Ню Йорк.

— Мъжът ми ли го е купил? — попита Нина.

— Да — каза Сенкин. — Явно много ви е обичал.

— Вероятно — откликна Нина. — Не успях да го оценя, бързо се разведохме. А колко ще ми струват разходите по поддържането му?

— Ами, доколкото вашата банкова сметка ми е известна, те са ви по силите — каза усмихнато Сенкин.

— Известна ви е банковата ми сметка? — учуди се Нина.

— Забравяте, че финансовите ви документи са у мен.

— Но аз имам и още няколко кредитни карти — сети се Нина.

— Можете да ги сложите в сейфа — предложи Сенкин, отвори вратичка в стената, скрита зад картината, и й демонстрира домашния сейф с дискова ключалка.

— А как се отваря? — попита Нина.

Сенкин се усмихна, свали от дръжката на сейфа запечатан плик и каза:

— Тук е кодът за сейфа ви. Имайте предвид, той е напечатан на специална хартия и след като го прочетете, цифрите ще изчезнат в рамките на пет-шест минути. Ако забравите кода, ще трябва да се обърнете към фирмата производител.

— Колко е сложно — забеляза Нина.

— Изобщо не е сложно — каза Сенкин. — По-скоро рекламно усърдие, отколкото действителна необходимост. Отворете плика, аз ще се обърна.

— Стига де — каза Нина. — Вярвам ви.

Кодът беше прост, четири завъртания на диска в различните страни. Тя хвърли листчето с цифрите на масичката и веднага се опита да отвори сейфа. Той се отвори и вътре се оказа, че има бутилка шампанско с писмо на френски език.

— Вероятно това писмо е от мъжа ви — предположи Сенкин.

— Ще успея да го прочета — каза Нина.

Листчето с цифрите на масичката междувременно наистина потъмня и вече беше невъзможно да се различи нещо на нея.

— Сега сте една от най-богатите вдовици в Москва — забеляза Сенкин.

— Не бих искала тази слава — каза Нина. — Не мога да си представя как ще се справя с всичко това.

— Ние ще ви помагаме — каза Сенкин. — Имайте предвид, можете да се обръщате към мен с най-различни въпроси и предложения. Чистене, пране, дори готвене ще ви осигурим без всякакъв проблем. Също така и доставка на продукти, куриерски услуги, ресторантска кухня.

— А кои са съседите ми? — попита Нина.

— Предимно чуждестранни и отечествени бизнесмени — с готовност отвърна Сенкин. — Мъжете са до късно на работа и жените в по-голямата си част общуват помежду си. Ако искате да се запознаете със съседите, бих могъл да ви окажа съдействие.

— Не, не — отказа се Нина. — Трябва първо да свикна с всичко това. Страхувам се, че няма да мога веднага да вляза в този кръг.

— Напразно се страхувате — разсмя се Сенкин. — Няма никакъв кръг, той едва се формира. Нашите бизнесмени, както сигурно знаете, произхождат от най-различни слоеве.

— Благодаря ви — въздъхна Нина. — Бих искала да си почина. Надявам се, всички комуникации са включени? Вода, газ, телефон?

— Веднага ще се разпоредя — каза Сенкин. — Приятна почивка. Вадик ще ви донесе куфарите, а новата ви кола ще сложим до вашата деветка. Нали нямате нищо против?

— Направете както ви е удобно — каза Нина. — Вземете ключовете от колата, те са на масичката до вратата.

Сенкин се сбогува и излезе, а тя започна да оглежда апартамента си, ликувайки от възторг, надничайки във всяко чекмедже на всеки шкаф. Имаше разкошна спалня, прекрасен кабинет с компютърна техника, книги на рафтовете, кожени кресла на колелца, хол с огромен телевизор, видеокасетофон и уредба, видеотека и набор компактдискове. Апартаментът представляваше някакво грандиозно рекламно шоу и Нина буквално се къпеше в цялото това благополучие. Кухнята с всичката битова техника, за която можеше да мечтае, я хвърли във възторг. Но хладилникът беше празен, а и освен изобилието от кухненски съдове тя не намери там и трохичка за ядене.

Но в този момент се раздаде мелодичен звън и тя отиде да пусне пазача Вадим, който се беше качил с куфарите й.

— Вижте — попита тя, — Аркадий Глебович каза, че могат да се поръчат продукти. Хладилникът ми е съвсем празен, дали бих могла да направя поръчка?

— Ще му предам — каза Вадим. — Той ще ви изпрати човек.

Нина се опита да му пъхне по европейски обичай няколко марки, които й бяха останали още от Германия, но той отказа решително.

— Тук ни плащат добре — каза той.

Веднага щом той си тръгна, Нина отиде в банята, която отново я хвърли във възторг с изобилието си от козметични средства и шампоани, кърпи и хавлии, и най-важното — страхотна вана. Вече имаше вода, и студена и топла, и тя се изкъпа, чувствайки приятно облекчение. Още не можеше да повярва, че си е вкъщи, че цялото това великолепие й принадлежи, но пропъждаше съмненията, оставяше ги за после.

Малко по-късно дойде един учтив младеж, записа всичко, с което искаше да напълни хладилника, а освен това състави заедно с Нина списък от някои необходими в ежедневието вещи и обеща да ги достави в най-близко време. Остави й телефона си, на който сега можеше да поръчва всеки ден.

После се тръшна по хавлия върху широкото легло и веднага заспа.

Когато след два часа се събуди и отвори очи, не можа веднага да си спомни къде се намира. Отново я обзе възторг, отмаляваща радост от достигнатото, но едновременно с това почувства присъствието на някакво голямо съмнение. Тя седна в леглото, но точно в този момент донесоха провизиите и тя отложи самоанализите за друг път. Чак сега се сети, че не беше яла от сутринта, когато хапна набързо в някакво крайпътно кафене. Тя с удоволствие си направи сандвичи, изпи една чаша гъсто кафе и се почувства много по-добре. И едва след това се върна въпросът, който я измъчваше — а какво по-нататък? Този апартамент, този дух на сито благополучие я влечаха в съвсем различна посока от пътя, който си беше избрала. Феликс искаше тя да получи свобода, но я дари с най-здравите окови — благополучието. И най-важното, тук тя изведнъж остро почувства самотата си, самота, каквато никога не бе усещала в скромното си жилище на „Полежаевска“. Разбира се, лесно можеше да си намери партньор (със сладка смес от ужас и вълнение тя си спомни за Жерар), но нима това няма да бъде само потвърждение на самотата? Животът й беше посветен на делото и не трябваше да го потапя в блатото на ситото безделие.

Телефонът още не работеше и тя, след като навлече дънковия костюм, приготвен за нея още по програмата на Феликс, слезе при Сенкин. Той обеща да реши проблема с включването на телефон в най-близко време и й даде мобифона си.

— Имайте предвид — каза той. — Дори и да се обаждате в апартамента на долния етаж, той ви свързва през спътник над Скандинавия.

— Включете го в сметката ми — каза Нина.

Тя се върна вкъщи, седна в мекото кресло и отново препречете писмото на Феликс. Освен адреса в Строгино там имаше още четири телефонни номера, до всеки от който бяха написани имената на най-близките приятели на Феликс и беше посочена дейността им. Имаше един юрист с връзки във Върховния съвет, човек от външно министерство с възможности за производството на нужните документи, някакъв православен свещеник от Подмосковието, и накрая някаква тъмна личност на име Евгений Петрович Барсуков по прякор Бък, към когото можеше да се обръща по всякакви въпроси. Именно на Бък се обади първо.

41.

Още първото потапяне в делото на починалия пенсионер Феликс Захарович Даниленко даде поразителен резултат. Стана ясно, че ветеранът на КГБ, уволнен почти със скандал, през цялото време е живял в служебна квартира на бившия КГБ, бил е на служебно обезпечение и в кабинета си е имал компютърна система с модем за достъп до оперативните програми на сегашните служби на реда! Обадих се на майор Николай Виталиевич Скачков, който си оставаше наш консултант от страна на ФСК, и още след половин час той беше при нас в прокуратурата.

— Нищо не разбирам — заяви той недоумяващо. — Нямаме никакъв Даниленко и тази квартира е снета от отчет! А и на кого би му хрумнало да свързва пенсионер към секретната информационна система!

— Не стига това — съобщи Серьожа Семенихин, — ами в компютъра е заложена кодирана програма от петстотин мегабайта с всякакви джунджурии.

— С какво? — не разбра Скачков.

— С програмни изненади — каза Семенихин. — Някой непосветен се е опитвал да влезе и програмата се е заела със самоунищожението си. На практика всяко включване на компютъра само я унищожава.

— Къде е този компютър? — решително попита Скачков.

— В нашата лаборатория — казах аз. — Не се надявайте, Николай Виталиевич, няма да го получите.

— Пак ме подозирате в нещо — направи гримаса Скачков. — Исках просто да ви помогна.

— Можете да ни помогнете — съгласих се аз. — Вижте кой е този Даниленко, за какви подвизи е получил служебна квартира за вечно ползване, с какво се е занимавал и тъй нататък. Намерете съратниците му, приятелите, членовете на семейството.

— Ще се опитам — почти клетвено обеща Скачков. — Само ви моля да не правите прибързани изводи. Комитета вече няколко пъти го чистиха и преименуваха, но хората продължават да гледат на нас като на ведомството на Лаврентий Павлович Берия.

Той си тръгна, а аз отидох при Семьон Семьонович Мойсеев, който вече беше извършил експертиза на трупа на Даниленко. В паузите между работата Семьон Семьонович продължаваше със старата песен за скорошно излизане в пенсия, но когато към него се обръщаха за помощ, работеше старателно и с готовност, както и преди.

— Боже мой — посрещна ме той. — Кой ни е дошъл на посещение! Прометей, похитителят на огъня под носа на висшето началство. Навярно, Саша, искате да знаете как е умрял вашият Даниленко.

— Съвсем не — казах аз. — Минах да навестя ветерана на труда и да се осведомя за здравето му. Какво става с пенсията ви, подписахте ли си вече молбата?

— Саша, вие сте зъл и нетактичен младеж — каза Семьон Семьонович. — И макар че имам за вас ценна информация, ще ви я препратя съгласно правилника за вътрешния ред в началото на следващата седмица.

— Ясно — казах аз. — Доколкото виждам, още не сте я написали. Това е някакъв кошмар, сега ще трябва да ви търпим капризите още десетина години.

— Отровили са го — каза Семьон Семьонович, слагайки край на обмяната на любезности.

— Каква е отровата? — попитах аз.

— Цианид. Мигновена смърт.

— Начин на вкарване?

— Точно тук започва интересната част — каза Мойсеев. — Стомахът е чист, върху тялото почти няма следи. Едва забележимо убождане под безименния пръст на лявата ръка, как ви харесва?

Почесах се по носа и забелязах:

— Някакъв изискан начин на отравяне, не ви ли се струва? Може би са смятали да скрият следите?

— Според мен е много по-просто — каза Мойсеев. — На безименния пръст на лявата ръка има следи от дълго носен пръстен. Сам се е убол. Екзотичен, но сигурен начин. Още Борджиите са го използвали, наистина за трети лица, а не за себе си.

— Той се е самоубил?

— Саша, опростявате всичко — намръщи се той. — Представете си човек, който носи такъв пръстен. Със сигурност е очаквал някакви неприятности.

— И ги е дочакал — схванах аз.

— Трябва да изясните кой се е занимавал с погребението му — каза Мойсеев наставнически. — Този пръстен не е изчезнал от само себе си, а е бил свален. Дори е останала посмъртна драскотина.

Кимнах и вдигнах пръст.

— Семьон Семьонович, имате бутилка коняк от мен!

— А — каза той, — само обещавате…

Наистина, най-правилно беше да се заема с погребението. Уви, Грязнов продължаваше да игнорира новото направление на търсенията ни, но успях да привлека старши лейтенант Дроздов, когото срещнах в коридора на прокуратурата, след като си беше свършил работата с някой от нашите следователи. Шура Романова нямаше никакви възражения срещу молбата ми, отправена по канален ред, но отбеляза, че за добротата й ще трябва да походатайствам пред Меркулов за разширяването на правата на оперативния състав на МВР. Всички те бяха убедени, че Костя се занимава с реформа на правоохранителните органи. Обещах и Дроздов незабавно бе изпратен в моята бригада.

Следващият почивен ден се оказа свободен за мен и аз с радост отидох на вилата, където ме чакаше Ирина. Напоследък не я глезех често със свободни уикенди и затова този път с пристигането си в събота сутринта я хвърлих във възторг, от което, както стана ясно, имала такава нужда нервната й система. Мама ми съобщи, че съседката ми предрекла на карти блестящ успех в най-близко бъдеще и посъветвала да бъда внимателен в работата си.

— Наскоро ни навести Константин Дмитриевич — вмъкна тя.

— Добре би било да навести и работния си кабинет — казах заядливо. — Назрява конфликт между мен и ръководството. Какво ново каза?

— Знаеш ли, беше странно посещение — каза мама. — Ако не знаех колко е нависоко сега, бих си помислила, че пак сте се забъркали в някоя рискована история.

Мама самонадеяно смяташе, че е в течение на работите ми, след като изслуша няколко мои разказа. Никога не си позволявах да споделям с близките си служебните проблеми, освен в случаите, когато те самите се оказваха замесени.

Ирина ми обясни някои неща, когато останахме сами.

— Знаеш ли, Костя помоли да ти предам нещо — каза тя. — Интересно, какво му пречеше да използва телефона?

— Зависи какво е искал да ми предаде — казах аз, наострил уши.

— Моли те да съставиш и да му предадеш подробен отчет за разговора ти с някакъв старец. Мисля, че се казва Собко.

— Да съставя подробен отчет? — попитах с недоумение. — Защо не може да дойде при мен на работното ми място или дори вкъщи на „Фрунзенска“?

— И аз това го попитах — въздъхна Ирина. — Той се измъкна с някаква шега. Бих искала да ти задам и на теб този въпрос, Саша. С какво толкова страшно сте се захванали сега?

— Това е някакво недоразумение — казах аз. — Делото, с което се занимавам, не е тайна. Какво още помоли да ми предадеш?

— Ами първо, че трябва да предадеш отчета чрез мен, той ще дойде следващата седмица и е много важно ти да не се окажеш случайно тук. Изглежда, че добре го следят, Саша.

— Въпросът е кой го следи — казах аз. — Нищо не разбирам, Костя работи в президентска комисия!

— Ще напишеш ли този отчет?

— Щом така иска… — свих рамене. — Това ли е всичко?

— Помоли да внимаваш — каза Ирина. — Този Собко ви е извел на опасна следа. Саша, мафията е, нали?

Аз я погледнах, сетих се за нервната система, усмихнах се и я погалих по главата. Жена ми не трябваше да се тревожи, още повече че аз самият не знаех какво толкова сериозно има в сегашното ми разследване. Успях да я успокоя и скоро тя заспа на рамото ми. Известно време се опитвах да разбера какво е обезпокоило Костя и защо са тези конспиративни спектакли, но не ми дойде нищо смислено наум и заспах.

А в неделя сутринта пристигна Серьожа Семенихин, добрал се с теснолинейката до вилата, и съобщи с пресекващ от вълнение глас:

— Александър Борисович!… Нищо не разбирам… От лабораторията ни е изчезнал конфискуваният от Даниленко компютър.

За пръв път го виждах толкова развълнуван и затова чак се залюбувах на проявата на човешки чувства у този досега каменен младеж.

— Как може да изчезне, Серьожа — не осъзнах веднага важността на ситуацията. — Това е Генералната прокуратура, не някакъв хан. Кога го откри?

Той заразказва с пресекващ глас и аз започнах да се притеснявам заедно с него. По силата на навика си и в нарушение на съществуващия ред той идваше да работи в компютърната зала на прокуратурата и през почивните дни. Точно така дошъл и предишния ден, горейки от желание да проникне в тайната на конфискувания компютър, и не го намерил на мястото му. Отначало не се обезпокоил, тръгнал да го търси, дори попитал дежурните пазачи, но никой не могъл да му каже нищо. Вчера вечерта затворили залата пред него, а в дванайсет и половина в събота вече го нямало.

— И никакви следи? — попитах недоумяващо.

— Абсолютно! — потвърди той.

Поклатих глава.

— Какво предприе?

— А какво можех да предприема? — каза той. — Дойдох при вас.

— Ти разбираш ли, че това е извънредно произшествие? — попитах аз. — Поне съобщи ли на дежурния за изчезването?

— Естествено — обидено каза той. — Да не съм идиот.

— А сега си помисли кой би могъл да извърши тази кражба? — предложих аз.

— „Народна съвест“, разбира се — въздъхна той.

— Разбираш ли — казах аз. — За пръв път те се притесниха! Закачихме ги, Серьожа!

— Да — мрачно се съгласи той, — но те се отскубнаха.

Наложи се незабавно, съблюдавайки всички необходими предпазни мерки да уведомя съпругата си за спешната работа, уверявайки я, че и дума не може да става за никаква опасност, а след това да се изстрелям към Москва.

— Това похищение, ако, разбира се, е имало такова, представлява грандиозно събитие. Даваш ли си сметка? — опитах се аз да развлека Серьожа.

— Да — все така мрачно отвърна той, — изпуснахме го този компютър, Александър Борисович.

— По дяволите компютъра — възкликнах. — Поели са такъв риск, защото се усетили, че сме се добрали до нещо важно. За пръв път не се влачим след тях, а атакуваме!

— Приятно ми е, че това ви радва — не смени тона Серьожа. — Би било добре да осъзнаете и че възможностите им са далеч по-значителни, отколкото предполагахме.

— А какво предполагахме? — попитах с интерес.

— Предполагахме нелегална комунистическа организация от пропагандно-терористичен тип — каза Серьожа. — Нима не е така?

— А защо сега мнението ти се промени?

— Защото, за да изнесеш компютър от зданието на Генералната прокуратура, не е достатъчно да имаш отбор убийци. Те имат агенти в нашите редици, Александър Борисович.

— Всъщност никога не съм се съмнявал в това — забелязах аз. — Представяш ли си каква каша можем да забъркаме въз основа на тази кражба?

— Не ме интересуват кашите — надменно произнесе Серьожа, — интересува ме програмата на този компютър. Може би там е било всичко за „Народна съвест“.

— Не се притеснявай, Серьожа — успокоих го аз. — Ще ги намерим.

След пристигането си в прокуратурата започнах широки настъпателни действия. Началникът на милиционерската охрана на сградата, който отначало се отнесе с мен доста лекомислено, много бързо разбра, че смятам да направя голям въпрос, и се паникьоса. Незабавно беше съставен протокол за кражба от охраняван обект на особено важно веществено доказателство и скоро в прокуратурата бяха извикани всички пазачи, стояли на пост през нощта на петък срещу събота. Началникът на охраната лично започна следствие, умолявайки ме да му дам шанс. Нямах нищо против и той се зае с разкопките, докато двамата със Серьожа бродехме из лабораторията в търсене поне на някакви следи от престъплението.

Накрая някои работи започнаха да се изясняват. В събота сутринта в прокуратурата се появили двама души със съответните документи за извършване на спешна поправка на компютърна техника. Оказва се, че от прокуратурата е постъпила заявка за такава спешна поправка. Тъй като тя се оказала по-сложна от очакваното, двамата предложили да откарат посочения в квитанцията компютър в работилницата си. По този повод съгласно инструкцията бил съставен акт, изброяващ всички реквизити на ремонтната организация. Най-беглата проверка на тези данни показа, че в природата не съществува такава организация, а всички оставени от „служителите й“ документи са прекрасно изработен фалшификат. Добросъвестните пазачи бяха записали номера на автомобила им и спешната проверка установи, че той е откраднат от гаража на фирма, търгуваща с компютри. Чиста работа.

— Е — казах на подполковника от милицията, началник на охраната, — какво ще правим?

— Просто не мога да си представя как е могло да се случи — каза той, бършейки чело с носната си кърпа.

— Изгответе обяснителен доклад за генералния — казах с въздишка.

Оставаше още една малка следа — поръчката за ремонта от прокуратурата. Тази поръчка можеше да бъде оформена само вътре в нашето учреждение и това можеше да ни даде някаква информация. Но какво беше изумлението ни, когато стана ясно, че поръчката за ремонт на компютъра е постъпила от юриста втори клас Сергей Семенихин, което и беше официално регистрирано в съответните документи.

— Александър Борисович — бърбореше объркано Серьожа, — кълна ви се…

— Ти си се побъркал — прекъснах го аз. — Нито за секунда не съм се съмнявал в теб, Серьожа, въпреки че сметката на тези гадове е много точна. Когато започне служебното разследване, ще ти се наложи да се поизпотиш.

В Генералната прокуратура спешно бе докаран началникът на стопанското управление Аркадий Иванович Минин, оформил тази поръчка, й той съобщи, че документът с искането се е оказал на бюрото му сред много други и той незабавно му е дал ход, разбирайки важността на нашето разследване.

Аз се наежих.

— Какво разследване имате предвид, Аркадий Иванович? — попитах аз с усмивка.

— Вашето, разбира се — отвърна той и видях как изведнъж пребледня. — Цялата прокуратура говори за него.

— Интересно — казах аз. — И какво разследваме?

Направо му се разтрепераха устните, но той ги прехапа.

— Стига, Саша — помоли той, усмихвайки се доста жалко. — Имам предвид „Народна съвест“, разбира се.

Станах, подпрях се с ръце на бюрото и се надвесих над него.

— Аркадий Иванович — казах аз, — кой ви е казал, че компютърът е бил свързан с делото за „Народна съвест“?

Той ме гледаше измъчено.

— А не е ли?

Не му отговорих.

— Бъдете така добър да ми предявите документа с това фалшиво искане — казах решително.

— Разбира се — каза той. — То е тук, при мен…

Уви, документът го нямаше и откривайки този факт, Аркадий Иванович се разтрепера.

— Нищо не разбирам — мърмореше той, — всички документи трябва да са тук…

— Не си правете труда — казах аз. — Заемете се със съставянето на обяснение до генералния прокурор. Разпита ви ще води вероятно той самият.

Разбира се, нервният и треперещ началник, дошъл при нас след съкращенията в КГБ, не можеше да не предизвика подозренията ми, но кой знае защо аз реших, че в случая той е подставена фигура. При всички положения бях длъжен да осигуря наблюдение върху него и затова дадох съответните указания на навреме появилия се Дроздов. Той веднага се обади в криминалната, свърза се с нужните хора и аз се успокоих. Докато Серьожа запознаваше Дроздов със състоянието на нещата, аз размишлявах над случилото се, пресмятайки възможните пътища на разследване, и нивото на работещата срещу нас организация ми вдъхваше все по-голямо уважение. Операцията бе проведена блестящо и загубихме много време.

— Всичко е ясно — каза Дроздов. — Хванали сте едър дивеч, момчета.

— Какво научи за погребението на Даниленко? — попитах аз.

— Нищо, за което да се хванем — каза Дроздов с въздишка. — Смъртният акт е фалшив, старецът е бил погребан от кооперация, а на погребението е присъствал само адвокатът. Именно той е платил всичко.

— А името на този адвокат?

— Тополев, но в списъците на московската градска адвокатска колегия няма такъв — каза Дроздов.

42.

Елегантният ресторант в сутерена на една къща на Арбат бе потънал в полумрак. На масите горяха разноцветни свещи, а на сцената бавно танцуваше двойка полуголи танцьори. Бък се оказа пълен мъж е тежка челюст и в погледите му, хвърляни от време на време към Нина, имаше уморен интерес с оттенък на зле скрито презрение. Той беше собственик на ресторанта и явно можеше да си позволи каквото си иска. Сега мислеше какво още да си поиска.

— Как се запознахте с него? — попита той с подозрение.

— Защо питате? — запита Нина и сви рамене.

— Защото не знам нищо за вас — каза той. — Намирате се в много лошо положение, госпожице. Покровителя ви вече го няма, а се опитвате да се правите на значима личност.

— Той каза, че мога да разчитам на приятелите му — призна Нина.

Бък изсумтя.

— Старецът беше непоправим романтик — каза той с въздишка. — Вярваше в безкористното приятелство. Разбира се, ако беше жив, щеше да има смисъл, но защо да ви помагам сега, когато го няма?

— Значи сте реалист? — попита Нина и вдигна чашата си.

Той кимна и се усмихна криво.

— Винаги съм бил. Феликс преувеличаваше приятелството ми, което винаги се основаваше на взаимния интерес. За да започна да ви помагам в степента, на която разчитате, трябва да бъда значително заинтересован.

Нина отпи глътка вино и хвърли поглед към танцуващите.

— И с какво бих могла да ви заинтересувам?

Бък изсумтя, изпи коняка си на един дъх и посегна към цигарите.

— Във всеки случай женското ви обаяние слабо ме вълнува — направо каза той. — Трябва да знаете, че в това отношение съм особено взискателен.

— Всъщност изобщо не смятах да повдигам въпроса — каза Нина.

Той си запали цигара и дръпна дълбоко.

— Но ще се наложи — каза той. — Удовлетворението е единственото, с което можете да ме спечелите.

— Не разбирам — каза Нина.

Той се усмихна похотливо.

— Трябва да ме задоволите, мила. След това ще започна да се грижа за вас. Разбирате ли?

Нина издържа погледа му и отвърна:

— Страхувам се, че няма да стане. Изглежда, ще се наложи да мина без такъв покровител като вас.

Той набоде с вилицата си една маринована печурка и я задъвка с апетит.

— Забравих да ви предупредя — студено произнесе той. — С мен не може така. Ако се откажете от покровителството ми, ще взема всичко. Ясно ли е?

Нина се усмихна горчиво.

— Нима?

— Не понасям самонадеяни жени — каза той.

Нина не отвърна и се зае със салатата от крабове. Докато ядеше, чувстваше, че събеседникът й я наблюдава.

— Добре ли познавахте Феликс? — попита тя.

— Достатъчно.

— Тогава трябва да сте познавали и Бейби.

— Бейби е мъртъв — побърза да отговори Бък.

Нина се усмихна.

— Така ли мислите?

— Защо, не е ли? — запита Бък почти равнодушно.

— Бейби убиваше разни мафиоти — продължи Нина. — Много му се удаваше.

— Мила — удивено каза Бък, — да не би да ме заплашвате?

— Вие ме заплашвате — забеляза Нина. — Аз дойдох тук с най-добри намерения.

— Пука ми за вашия Бейби. — Бък се разпалваше все повече и повече. — Аз самият насъсквах Феликс срещу конкурентите ми. Вашият Бейби е просто нула.

— Тогава няма смисъл да се притеснявате — успокои го Нина.

Той изсумтя и си наля коняк.

— Започвате да ме интересувате, Ниночка. — Той смени тона. — Какво знаете за този Бейби?

— Той няма да позволи да ми се случи нещо — отвърна Нина с усмивка.

— Можете ли да се свържете с него?

Нина продължи да яде салатата.

— Мога да му дам работа — предложи Бък.

— Аз също — каза Нина.

— Проклятие! — измърмори Бък. — Тогава защо дойдохте при мен, бих искал да знам?

— Необходима ни е помощ.

— Но защо трябва да ви помагам?

— Разбира се, не сте длъжен — каза Нина. — Да оставим тази тема. Тук е много приятно, нали?

Бък я гледаше втренчено, опитвайки се да я разбере.

— Достатъчно е да си мръдна пръста, и ще ви тикнат толкова дълбоко, че никакъв Бейби няма да ви намери — каза той.

— Откъде знаете — каза Нина, — може би той сега седи до нас и ни слуша. В този великолепен полумрак ще изстреля във вас целия пълнител и ще излезе от ресторанта незабелязан още преди да открият убийството. Нали знаете, той работи със заглушител.

— Никой няма да посмее да ми диктува условията си — изсъска Бък.

Нина протегна ръка и погали косматата му китка.

— Достатъчно, Бък. Станало е недоразумение, също като Феликс и аз бях изпълнена с романтични идеи за мъжката дружба. Не знаех, че сте просто кагебистки осведомител.

Бък изсумтя и отхвърли ръката й.

— Въпреки това аз ви благодаря — каза Нина. — Тук обслужването е приятно, виното е прекрасно и салатата е чудна. Мисля, че триста долара ще стигнат?

Тя сложи парите на масата и стана. Бък не се помръдна, докато я гледаше как си тръгва.

Нина се разходи по многолюдния нощен Арбат, не се сдържа и се огледа в една витрина, убеждавайки се още веднъж, че фризьорът е направил малко чудо. Едновременно с това забеляза един небиещ на очи тип, който вървеше след нея в тълпата. Бък продължаваше играта си, въпреки че Нина беше загубила всякакъв интерес към него.

На Смоленския площад хвана такси и потегли към къщи в Строгино. Преследвачът й се качи в кола, паркирана пред външното министерство, и тръгна след нея. Не разбираше какъв смисъл има това. Наистина тя се постара да обиди Бък, но и той си беше виновен. Най-правилно би било да се забравят един друг, но засегнатите амбиции можеха да накарат този мафиот да стигне далеч. Сега малко я беше яд за тази невъздържаност.

Дежурен във входа беше познатият й пазач Вадим и след като го поздрави, Нина помоли:

— Вадик, бихте ли се качили при мен за минутка.

— Разбира се, Нина Алексеевна — каза дисциплинираният пазач.

Те се качиха и когато вратата се затвори зад тях, Нина попита:

— Вадик, можете ли да ми намерите пистолет?

Трябваше му секунда, за да отговори.

— Разбира се.

— Трябва ми пистолет със заглушител и патрони към него.

— Каква марка предпочитате? — попита Вадим.

— Отечествена — каза Нина. — Например „Стечкин“.

— Но той е толкова голям — опита се да възрази Вадим.

— Това няма значение — каза Нина. — Плащам и за конфиденциалността, разбирате ли ме?

— Ще го уредя — обеща Вадим. — Утре ще си бъдете ли вкъщи?

— Ако трябва, ще си бъда — каза Нина.

Той се върна на поста си, а Нина почувства известна увереност. Да, Бейби беше още жив и тя можеше да разчита на защитата му.

Около полунощ звънна телефонът.

— Слушай, лелко — раздразнено започна Бък. — Стига тесли! Проверих всичко за тебе, през последната година си била навън и не е възможно да познаваш никакъв Бейби.

— Какво искаш от мен, Бък? — уморено попита Нина.

— Имам пълното право на част от наследството на Феликс — заяви Бък. — И вие с Бейби трябва да работите за мен, ясно ли ти е?

— Ясно ми е — въздъхна Нина. — Но нищо няма да излезе, дърт фукльо такъв. Нито аз, нито пък Бейби няма да работим с теб. Слушай, забрави за мен и не се показвай повече, а?

— Ах ти, кучко! — заръмжа Бък. — Седиш върху милиони, които си получила наготово, и не искаш да делиш, така ли? На мат и маскара ще те направя, да знаеш!

— Глупак — прекъсна го Нина. — Парите не са мои, стар идиот такъв. А тези, на които принадлежат, ще споделят с теб само някой куршум в челото. Разбери, тъпако, просто не искам да те замесвам.

Бък сумтя известно време в слушалката и промърмори:

— Не се сбогувам…

Когато той затвори, Нина чак се разсмя. Кой знае защо сега тя изобщо не се страхуваше от този подобен на мечка тип и собствените й измислици я развеселиха. В това лекомислено състояние тя си легна да спи.

На следващата сутрин отиде при Сенкин и дублира поръчката си за пистолет. Тя влезе, поздрави управителя и му подаде листче хартия.

— Аркадий Глебович, можете ли да ми помогнете с битовата техника?

Той прочете на листчето: „Спешно се нуждая от пистолет за защита“, кимна и каза:

— Наистина, този тип агрегати са редки, но ги има в нашата система. Ще ви се обадя още довечера.

Настроението й още повече се подобри. Като бивш инструктор по стрелба с пистолет тя се убеди в необходимостта от огнестрелно оръжие в екстремални ситуации. Сега беше точно в такава ситуация и оръжието просто й беше необходимо.

С Бък стана издънка, но тя не губеше надежда. Отново прегледа оставените й от Феликс телефони и избра човека от Върховния съвет, който можеше да й даде нужната информация. С усмивка си помисли, че свещеникът от Подмосковието най-малко би й потрябвал.

Тя набра номера и известно време слуша сигналите, но никой не вдигаше. С леко чувство на досада тя за всеки случай набра още веднъж, но отсреща отново никой не отговори.

Вадим се появи следобед, донесе някакъв плик като предлог и пакет.

Нина отвори пакета и извади от кашона пистолет „Стечкин“, оръжие за прицелна стрелба с широки възможности. Тези пистолети бяха на въоръжение в правителствената охрана, преди да преминат на вносни системи. Заглушителят също беше фирмен, със смазка, и докосвайки се до него, Нина изпита лек възторг.

— Къде бих могла да се позанимая с него? — попита тя.

— Ами излезте извън града и си гърмете колкото искате — каза Вадим с усмивка. — А за какво ви е, Нина Алексеевна?

— Виждате ли, Вадик — каза Нина, — по-рано бях спортистка, занимавах се със стрелба…

— Със заглушител? — подсмихна се Вадим.

— Различно — усмихна се в отговор Нина. — Във всеки случай много съм ви благодарна.

Той си тръгна, след като си получи парите, а тя веднага се зае с пистолета, старателно го избърса, после отново смаза плъзгащите се части, зареди пълнителя и го постави. Сглобен, пистолетът не се събираше в чантичката й, но тя си беше приготвила друга, по-обемиста чанта.

Сега беше въоръжена и можеше да обмисли някои стъпки. Разбира се, глупаво беше от нейна страна да говори за Бейби на чужд и при това враждебно настроен човек. Според всички закони на конспирацията трябваше да го ликвидира, но мислейки за това, тя не откриваше в себе си решителност да го направи. Приличаше на дуел, в който си присвоява правото на първия изстрел.

Както и да е, тя се качи в деветката си и потегли към града, за да понаблюдава ресторанта на Бък. Срещу входа на разположения в сутерена ресторант имаше малко открито кафе и тя седна, като си взе бутилка пепси и някаква паста. Седя там четиридесет минути и за това време успя само да забележи същия младеж, който я следеше предишния ден. Той излезе от ресторанта заедно с някаква дългокрака девойка с минипола и съдейки по разговора им, това не беше делова среща. Може би имаше почивен ден и излизаше с приятелката си. Нина така и не забеляза Бък, въпреки че се надяваше. Тя стана, оставяйки пастата недокосната, и се върна в колата си. Разбираше, че сегашната работа може да отнеме много време, но въпреки това изпитваше леко разочарование.

Вечерта при нея дойде Аркадий Глебович и й донесе още един пистолет, този път малък браунинг, който спокойно се побираше в чантичката й. Нина му плати за услугата и обясни:

— Нали разбирате, една сама жена трябва да бъде пределно внимателна в днешно време.

— Надявам се, ще съумеете да го използвате в случай на нужда — каза Сенкин.

Нина го почерпи с чаша коняк от запасите, приготвяни от самия Аркадий Глебович, и той не й отказа.

— Наблюдавам ви — забеляза той доверително, след като замези коняка с резенче лимон. — Не сте много заета, нали?

— Нямам много работа — каза Нина.

— Нямате ли приятели в Москва?

Нина се замисли за момент. Беше живяла в Москва около година, но приятелите й действително не бяха много. Изведнъж я бодна мисълта за Аня Назарова. Как можа да я забрави?

— По природа съм отшелница — каза Нина. — Не ми се иска някой да смущава самотата ми. Но може би скоро ще се появи една моя близка приятелка.

— Приятелка, виж ти — разбра нещата посвоему Сенкин.

Той си тръгна, а Нина отново се обади на човека от Върховния съвет. Отново дълго никой не отговаряше, но този път в края на краищата вдигнаха.

— Ало — каза Нина. — Добър вечер. Може ли да говоря с Леонард Терентиевич?

— Извинете — казаха от другата страна, — а вие коя сте?

— О — запъна се Нина, — с Леонард Терентиевич не се познаваме. Обаждам му се по препоръка на наш общ познат.

— Работата е там, че… С две думи, Леонард Терентиевич почина. Извинете ме, но не мога да продължавам разговора. Извинете…

43.

Аркадий Иванович Минин, когото подозирахме във връзки с „народниците“, на третия ден след инцидента легна в болницата с диагноза дистония на главния мозък. Дроздов лично провери лекарите, поставили диагнозата, те се кълняха, че Минин наистина има високо кръвно, лоши кръвоносни съдове и опасността от инсулт е повече от вероятна. Серьожа Семенихин твърдеше, че такъв пристъп може да бъде предизвикан със специални лекарства, но не можех да си представя някой доброволно да се подложи на опасността от инсулт само за да се освободи от и без това съмнително подозрение.

Историята с кражбата на компютъра вдигна голям шум. Самият генерален свика съвещание по този повод, за да реши дали става дума за интриги на вътрешен враг, или за хитрини на външен, тоест на „Съда на Народната съвест“. Успокоиха се с извода, че най-вероятно е външен враг и затова трябва максимално да се активизират усилията по изобличаването му. Главна, може да се каже стратегическа задача беше да се скрие фактът на кражбата от висшето началство. На това съвещание излязох с гневна и развълнувана реч, чийто патос бе насочен изцяло срещу немарливостта, въпреки че възнамерявах да засегна по-актуални проблеми, например отношенията ми със заместник-прокурора Пархоменко.

Върнах се раздразнен в кабинета си и веднага извиках помощниците си на оперативно съвещание, като излях върху тях неудоволствието си от дългите и неуспешни търсения.

— Само като си представи човек — възкликнах, — вече почти година безнаказано вършат престъпленията си, а какво сме направили ние за това време? Само бездарно и унило им се водехме по свирката.

До този момент по линия на СНС постъпваха сигнали от различни области на страната, в които имаше и убийства на престъпни елементи, и дръзки грабежи, и множество листовки, писма със заплахи и предупреждения. Всичките ми опити да взема тези случаи в общото ни дело нямаха успех, защото линията на федералната прокуратура се състоеше в премълчаване и игнориране. Идеята естествено бе издигната от Пархоменко и приета от мнозинството, тъй като не изискваше сили и средства за реализирането си.

Ние от своя страна продължавахме разследването на смъртта на Даниленко, убийството на Люсин и кражбата на компютъра. Що се отнася до погребението на самотния пенсионер, Дроздов научи, че тайнственият адвокат Тополев, уредил погребението, бил повикан специално за това дело от Рига и си заминал обратно веднага след като свършил всичко. Възложихме на Семенихин и Лариса да потърсят информация за този адвокат и те успяха да намерят това-онова. Адвокатът Тополев принадлежеше към числото на „мъчениците на съвестта“, беше изгонен от страната и дълго живял в Швеция, занимавайки се наред с правозащитната дейност и с търговски дела. След големите промени се беше върнал в страната вече в качеството си на западен бизнесмен и успял да натрупа капиталец в мътните води на нашата перестройка. Сега, оставайки си шведски гражданин, той имаше фирма в Рига и търгуваше на едро със суровини от Русия. Това, че се беше оказал в Москва за погребението на Даниленко, можеше да означава само едно — бил е фалшив дисидент, изпълнявал е в Швеция кагебистки функции и е бил използван в случая като удобна фигура за спешната работа.

— Добре би било да организираме изтичане на информация в пресата — мечтателно въздишаше Дроздов. — Да го изпекат на бавен огън в Латвия.

— Наивен си ти, Дроздов — казах аз. — В Латвия всичко му е наред, защото киха на когото трябва и колкото трябва. Но трябва да се има предвид, че тези момчета имат добре подготвени позиции за отстъпление.

Убийството на Люсин разработваше Грязнов, който беше открил някаква следа от Бейби, и толкова. Разбира се, интересно беше да се разбере откъде е бил насочван Бейби за кръвното си отмъщение, но разследване от подобен род можеше да се базира само на предположението, че в редиците ни се е промъкнал враг, а ръководството ни принципно не можеше да допусне такова нещо.

Що се отнася до кражбата на компютъра, там всичко беше заглъхнало още по-рано, след като Минин легна в болницата с дистония. Всъщност беше проведено служебно разследване, но то установи само немарливостта на милиционерската охрана на Генералната прокуратура.

В един от дните, когато мъчително търсехме пътища за продължаване на следствието по делото Бейби, в кабинета ми звънна телефонът и в слушалката чух гласа на Костя Меркулов.

— Как сте там? — уморено попита той.

— Справяме се, гражданино началник — казах аз. — Да вярвам ли на ушите си? Нима ни е ощастливил лично членът на президентската комисия?

— Прочетох рапорта ти — каза Костя. — Само че е закъснял за съжаление. Май направих голяма глупост, като се съгласих да работя в тази комисия.

— Защо да е глупост? — попитах аз, напълно съгласявайки се с него в себе си.

— Защото станах нещо като помощник-режисьор — каза той. — Занимавам се с несвойствена работа. Знаеш ли вече за Собко?

Изстинах.

— Какво за Собко?

— Починал е.

— Не може да бъде! — възкликнах аз. — Кога?

— Онзи ден — отвърна Меркулов. — Оказва се, че е имал рак.

— Костя — казах развълнувано. — Не го написах в рапорта, но когато си тръгваше, той предупреди, че не смята да умира и всеки нещастен случай с него трябва да се разглежда като умишлено убийство.

Костя помълча.

— Казаха ми, че има ясна и окончателна диагноза — каза той накрая.

— Вече погребали ли са го?

— Погребението е утре. Организирай съдебна експертиза, Саша. Иди при семейството му, поговорете. Ако е имал рак, не може да не са знаели.

— В качеството на какъв да отида? — попитах аз. — Доколкото ми е известно, още не е възбудено дело по убийството на Собко.

— Възбуди следствено дело по лекарска грешка и съмнения в поставената диагноза — каза Костя. — Ако има нещо, можеш да се позовеш направо на мен.

— Тъй вярно — казах аз. — А кога ще се появиш в нашите кръгове?

Не можех направо да го попитам какво означаваха конспиративните му предпазни мерки, въпреки че ме интересуваше точно това.

— Може и да се появя — каза той уклончиво. — Силно ме заинтересува, Саша. Ако се открие нещо по смъртта на Собко, обади се на Лидочка. Кажи, че чакаш да ти звънна, става ли?

— Става — казах аз.

Отново се показа крайче от следа и обявихме тревога. Бързо установихме, че тялото на Собко се намира в моргата, и пратихме Семьон Семьонович Мойсеев. Дроздов хукна да проучва кой е поставил диагнозата, а моите компютърни спецове се заеха с търсенето на информация за Собко. Аз пък отидох при роднините му.

Роднините бяха двама — сестра му Валерия на седемдесет и кусур години и племенницата му Аделаида. Имената в това семейство се определяха по някакви особени светци, разбрах аз. Леонард Терентиевич живееше със сестра си и неомъжената си племенница в голям тристаен апартамент и първото, което видях, беше покритото огледало в антрето.

Племенницата, която ме посрещна, беше малко над четиридесетте и представляваше типична сива мишка, библиотекарка или служителка в архива. Беше облечена в черно, на раменете й имаше черен шал въпреки лятото и тя се взираше в мен през очилата си.

— От прокуратурата съм — представих се аз. — Разбирате ли, с Леонард Терентиевич имахме известни отношения и бихме искали да получим информация.

— Влизайте — покани ме тя в хола. — Мама си е в стаята, но се чувства много зле. Всичко е толкова неочаквано.

Отидохме в хола и сивата мишка неочаквано си запали цигара, което никак не се вписваше в образа й. Всъщност знаех, че тя далеч не работи в библиотека или архив — беше данъчен инспектор.

— Казахте, че е било неочаквано — хванах се за думите й. — Нима не е резултат от развитието на продължително заболяване?

— Не, не, какво говорите. — Тя замаха с ръка, за да разсее дима. — Вуйчо Льоня беше съвсем здрав.

— Извинете — обърках се аз. — Но от какво е умрял тогава?

— Не разбрах добре — призна Аделаида, — но ми се струва, че беше нещо сърдечно-съдово. Лекарят каза, че на неговата възраст това е нещо нормално.

— Вашият участъков лекар ли беше? — попитах аз.

— Не, друг… Той пристигна с „Бърза помощ“.

— Вие ли извикахте „Бърза помощ“?

— Не, вуйчо… Нищо ли не знаете? Паднал на улицата и го докараха вкъщи с „Бърза помощ“.

— Това не ви ли се стори странно? — забелязах аз. — Обикновено „Бърза помощ“ кара хората в болницата.

— Да, наистина — чак сега се учуди тя.

— Жив ли беше, когато го докараха?

— Да. Дишаше тежко и ускорено… Лекарят му сложи инжекция и седя с него около половин час. Умря пред очите му.

Кимнах. Доста странен лекар.

— Бихте ли ми показали смъртния акт?

— Да, разбира се. — Тя стана. — Но ни го издадоха после в болницата въз основа на медицинското.

— Но там трябва да има диагноза.

Тя донесе смъртния акт и аз прочетох диагнозата: „Последен стадий на злокачествен тумор в мозъка.“ Прочетох я на глас на Аделаида и тя не ми повярва.

— Какъв злокачествен тумор! Това е някаква грешка, уверявам ви.

Тя ми каза къде са й издали смъртния акт и аз се понесох натам. Лекотата, с която бяха претупали историята със Собко, ми се стори възмутителна. Паднал на улицата? Как ли пък не!

Вече по пътя към болницата обмислях създалата се ситуация в стратегически план. Собко беше убит тихо и незабележимо, почти като Даниленко. Бяха го премахнали, защото започна да говори, по-точно насочи ни към Даниленко. Някой беше разбрал за това и бе наредил да го убият. Явно е знаел още нещо, което ги е притеснявало.

В болницата ме интересуваше само документът, оставен от загадъчния лекар, който ми бе предоставен. В това медицинско свидетелство, написано много нечетливо, диагнозата бе на латински, но когато помолих специалистите да ми обяснят какво всъщност е установено, мненията им се разделиха.

— Защо в смъртния акт пише рак на мозъка? — недоумявах аз.

— Първото, което им е дошло наум — каза моят консултант. — Помислете си, кого може да интересува смъртта на седемдесет и три годишен старец?

В крайна сметка установих, че диагнозата е написана напосоки, което не беше чак такава проява на зла воля. Но ме интересуваше лекарят, написал медицинското, и тук неочаквано ми помогна случаят. Въпреки че печатът с името на лекаря не се четеше, жената в регистратурата позна почерка.

— Това е Иван Семьонович — каза тя. — Дълго време работеше при нас като терапевт, а после отиде в частна клиника.

Да, тук се издъниха. Уви, никой не е застрахован от случайностите в този живот. Упоменатият Иван Семьонович бе издирен по данните на отдел „Кадри“ след четвърт час, а след още десет минути оперативната група тръгна да го прибира от местожителството и местоработата му.

Когато ми го докараха в кабинета, на бюрото ми вече беше справката на съдебния лекар за причината на смъртта на Леонард Терентиевич. Иван Семьонович беше силно изплашен, но се държеше бодро, дори се опитваше да се шегува тромаво.

— На убиец ли приличам? Надявам се, не на маниак.

— Александър Борисович — съобщи ми доверително оперативният работник. — Този гражданин тъкмо се канеше да заминава на курорт в чужбина.

— В отпуска ли сте? — попитах аз.

— Е, това не е голямо престъпление, нали? — нервно се усмихна Иван Семьонович. — Да, взех си карта за Адриатика. Човек трябва и да си почива.

— След праведния труд — довърших вместо него.

— Представете си — каза той. — Действително работим.

— Всъщност точно затова и ви поканих — кимнах аз. — На трети бяхте ли на работа?

— Разбира се — произнесе той и забелязах как започва да пребледнява.

— А работата ви свързана ли е по някакъв начин с „Бърза помощ“?

— Не разбирам какво искате да кажете, но се досещам. Представете си, по време на обедната почивка си карам към къщи и изведнъж този старец пада едва ли не под колелата. Излязох, помогнах му да стигне до вкъщи, оказах му помощ, доколкото можах…

— Защо сте се представили на роднините за лекар от „Бърза помощ?“

Той сви рамене.

— За да не се впускам в обяснения.

— А куфарчето с инструментите със същата цел ли го носехте със себе си?

— Не разбирам в какво ме подозирате — развълнува се той. — Да, оказах първа помощ на болен. Какво лошо има в това?

— А от какво беше болен? — попитах аз.

— Най-вероятно стенокардия. — Той сви рамене. — Много остър пристъп.

— Уви. Аутопсията не потвърди диагнозата ви.

— Наистина ли? Гледай ти… А какво му е имало?

Първоначалната му уплаха бе преминала и той отново събираше смелост.

— Имало му е — казах аз — умишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства.

Той ме погледна с великолепно изиграно изумление.

— Убийство? Искате да кажете, че са му инжектирали нещо?

Кимнах.

— Поразително — провлачено каза той. — Всички симптоми…

Влезе Серьожа Семенихин, погледна разпитвания и сложи пред мен компютърна разпечатка. Прочетох внимателно всичко, благодарих на Сергей, изчаках го да излезе от кабинета и меко попитах:

— Кажете, Иван Семьонович, какво е отношението ви към КГБ?

Той като че ли леко клюмна, като че ли му изпуснаха въздуха.

— Защо питате? — попита той навъсено.

— За да преминем към следващия аспект на проблема — с готовност му обясних аз. — Донесоха ми документ, в който се казва, че сте били агент на КГБ още през 1982 година.

— Това няма нищо общо със случая — промърмори той.

— Така си мислите — казах. — Аз пък много лесно мога да си представя как са ви вербували. Сигурно е имало някакъв компромат, нали?

Той кимна.

— Шантажираха ме.

— Добре ви разбирам, Иван Семьонович, и нямам намерение да ви осъждам. Но нека да минем направо към въпроса. Ето тук пред мен е заключението от експертизата, в което, пише, че смъртта на Леонард Терентиевич Собко е настъпила в резултат на вкарване в организма на лекарство, рязко повишаващо кръвното налягане. Не искам сега да пресъздавам цялата верига доказателства, но както сам разбирате, тя води към вас, Иван Семьонович.

— Това е произвол — прегракнало каза той. — Няма да отговарям на въпросите ви. Настоявам за присъствието на адвокат.

— Иван Семьонович, драги мой — казах аз. — Не разбирате ли, че вашият адвокат ще дойде само за да ви даде отрова. Те няма да седнат да ви защитават, просто ще ви убият.

Тук той не издържа, закри лицето си с ръце и горчиво се разплака.

44.

Тя се появи в блока на „Полежаевска“ едва след като се убеди, че не е възможно да я познаят. Качи се на втория етаж, позвъни на вратата на собствения си апартамент и някаква непозната жена й отвори.

— Извинете — каза Нина, — търся Аня Назарова. Случайно да я познавате?

— Нямам представа — каза жената. — Тук съм от три седмици, още не познавам никого. Попитайте другите съседи.

Естествено, на Нина й се прииска да влезе в апартамента, където беше живяла около година, но не намери повод и след като благодари на жената, се качи на горния етаж. В апартамента, в който някога живееше Аня Назарова, пак имаше непознати хора, този път момченце на шест години. След това дойде майка му, която се оказа бежанка от Таджикистан и беше получила жилището за временно ползване, но тя нищо не знаеше за живялата съвсем наскоро тук Аня Назарова. Нина отскочи до съседите, но те не си бяха вкъщи. Първият й опит да открие Аня се оказа неуспешен.

Върна се вкъщи и пазачът на входа вече й се усмихна приветливо. Срещна съседката, жената на някакъв въглищен магнат, току-що заселила се в Москва, но вече изпълнена със собствено достойнство. Всички изпитваха особен интерес по отношение на Нина и затова кралицата на въглищата се спря да я разпита за парижките магазини. Смяташе да отскочи за една седмица с дъщеря си до Париж и затова имаше нужда от съвет. Нина смътно си спомняше парижките магазини, но каза напосоки няколко улици, които беше запомнила от пътния атлас. Съседката бе напълно удовлетворена и дори високомерно предложи:

— Искате ли да ви вземем с нас, Ниночка?

— Благодаря — хладно каза Нина. — Лятото прекарвам по правило в планините.

Лицето на съседката веднага се удължи и тя побърза да се сбогува. Нина си помисли, че и тя самата с нищо не е по-добра от тази глупава лелка, също харчи пари, които не са спечелени от нея, и също така не знае какво да прави с тях.

А когато влезе в апартамента си, снабден с елегантни швейцарски брави и охраняван от въоръжени хора, там я чакаше Бък с две от горилите си.

— Спокойно — каза той. — Това е делово посещение.

— Ще поискам да уволнят дежурния пазач — каза Нина.

Здравенякът, който се приближаваше към нея, радостно изсумтя. Приближи се, за да й вземе чантата, където беше пистолетът „Стечкин“.

— Охо — каза Бък, взимайки оръжието в ръце. — Това е за прехваления Бейби, така ли?

Нина не отговори. Тя влезе в стаята и седна на кушетката.

— На какво дължа удоволствието? — попита тя.

— Шик си живееш, котенце — каза Бък. — За какво ти е притрябвала ютия? Нали Бейби е въоръжен?

— Имаш ли други въпроси? — сдържано попита Нина.

— Леко, миличка — каза Бък. — Стените са звуконепроницаеми, ако моите се захванат с теб, никой нищо няма да чуе.

— Значи сте дошли, за да се захванете с мен? — усмихна се Нина.

Бък извърши няколко дъвкателни движения и отвърна:

— Още не съм решил.

— Тогава решавайте по-бързо — каза Нина. — За тази вечер съм планирала много работи.

— Помисли ли над това, което ти казах? — попита Бък.

— Казахте толкова много неща — отговори Нина. — Над кое по-точно трябваше да помисля?

— Става дума за делбата — напомни й Бък. — За да живееш спокойно, ще ми плащаш по петдесет хиляди зелени на месец.

— За по-малка сума мога да си наема убиец — каза Нина.

— Не се шегувам — намръщи се Бък. — Знам какво е финансовото ти състояние и знам, че тази сума ти е напълно във възможностите. Още след първата вноска ще съм готов да ти окажа всякаква помощ.

— А ако се окажа упорита глупачка и откажа? — попита Нина. — Ще ме убиете ли?

— Първо ще те омъжим — каза Бък. — Набелязал съм си подходящи кандидатури, няма да ти е зле. А след сватбата ще ти дадем пътя. Наследството, както сама разбираш, остава за моя кандидат.

— Значи сте дошли на сгледа? — подсмихна се Нина.

Бък се усмихна широко.

— Слушай, маце, не искам да се карам с теб. Харесва ми как се държиш, на твое място деветдесет и девет на сто вече са се напикали от страх. Но разбери ме и ти, не работя, без да имам интерес. Момчетата ми ще спрат да ме уважават, ако не си взема моята част.

— В тежко положение сте, Бък — каза Нина. — Изборът пред вас е труден.

— Мога да сваля до четиридесет — каза Бък. — В памет на общия ни познат.

Той съвсем на място й припомни за Феликс и към естественото чувство на протест се прибави и обидата за излъгания старец.

— Не — каза Нина.

— Какво не? — уморено попита Бък.

— Няма да ви платя и копейка. Ако бяхте започнали разговора другояче още отначало, бих си помислила, но сега това е невъзможно.

— Значи си от принципните тъпачки? — мрачно попита Бък.

— Уви — каза Нина.

Бък кимна и тежко въздъхна.

— Така си и мислех. Феликс имаше направо талант да открива принципните идиоти. Но имай предвид, аз ще стигна докрай, ясно ли ти е?

— Да смятаме, че мечтая да се омъжа — каза Нина.

— Страхувам се — каза Бък, — че брачната нощ няма да я има. Коля, Саша… Тя не иска да ни сътрудничи.

Коля и Саша се приближиха, противно усмихнати.

— Бък, а може би все пак да уредим на момичето брачна нощ, а? — попита единият.

— Може би — каза Бък. — Но само след регистрацията на брака.

Те се разсмяха и другият извади от сака ролка широк медицински лейкопласт.

— Сигурни ли сте, че ако се развикам, никой няма да ме чуе? — попита Нина, седейки със скръстени ръце.

— Абсолютно — каза единият, приближавайки се към нея.

Нина измъкна от кобура под мишницата си браунинга, насочи го към двамата и попита:

— А ако стрелям?

— О! — каза единият и се спря на три крачки от нея.

— Стига глупости — каза Бък, без да се помръдне. — Те са професионалисти.

— Аз също — студено каза Нина. — Стани и отиди при тях.

— И през ум не ми минава — промърмори Бък.

Раздаде се изстрел и кристалната вазичка на масичката пред него се разлетя на парчета, които одраскаха лицето му.

— Шефе, тя е луда истеричка — каза единият. — По-добре я послушайте.

Бък стисна зъби и стана.

— Кой идиот забрави да я претърси? — каза той през зъби и се приближи до хората си.

— Сега ти, с големия нос — нареди Нина. — Вземи лейкопласта и завържи ръцете на приятелчето ти зад гърба. И по-яко, че може да се изплаша.

— Какво искаш, гадже? — попита този, на когото връзваха ръцете. — Издънихме се, е, и какво? Ще ни предадеш на органите ли?

Нина не отговори. Не й хареса, че онзи другият прекалено дълго се мотаеше с лейкопласта. Сигурно замисляше някоя мръсотия. Тя взе стечкина от масата.

— Дай да се разделим с добро — каза Бък.

— За да дойдете утре с нови предложения? — усмихна се Нина.

Онзи с големия нос се наведе, изправи се и мълниеносно отскочи встрани, падайки зад отсрещната кушетка. Ако Нина не беше готова за инициативата му, можеше и да пропусне този скок, но тя успя да стреля и чу стона на ранения. Бък и вторият бандит, на когото типът с носа така и не успя да върже ръцете, понечиха да тръгнат към него, но Нина им викна:

— Стой!

И те спряха.

— Застреля го, тъпачко — изсъска Бък с ненавист.

— Сам си го търсеше — отвърна Нина. — Ей, малоумник, излез, където мога да те виждам, че иначе ще те убия от уплаха.

Раненият стана с вдигната ръка, другата притискаше към хълбока си. По рамото му се разливаше кърваво петно.

— Чакали миризливи — каза Нина. — Редното е да ви застрелям на място и да кажа, че сте влезли насила и сте искали да ме изнасилите и ограбите. Но ми е противно да се занимавам с вас. Сега си тръгвайте, както сте дошли, и имайте предвид, че следващия път ще стрелям не в ръката, а между очите.

Известно време те не се помръднаха, а после раненият попита:

— Да си вървим, а, Бък? Всички козове са у нея.

— Вървете — процеди Бък.

— Да вземем да излезем през вратата — предложи другият. — Коля няма да може да скочи от втория етаж.

— Вървете както искате — каза Бък ядосано.

— Ние през вратата, става ли? — обърна се бандитът към Нина, която сви рамене в отговор.

След известно туткане те все пак отвориха вратата и излязоха. Вратата се затвори след тях и Нина попита:

— Не обсъдихме ли всичко?

— Ти не разбра ли? — попита Бък. — Проверявах те.

— И как е, провери ли ме?

— Спокойно. Не ми трябват зелените ти, просто не се занимавам с кого да е. Можеше да го убиеш.

— Можех — съгласи се Нина.

Бък поклати глава и въздъхна.

— Откъде се появи такава, с долари, ютии, апартамент? Да не се надяваш да те приемат просто ей така, без да плащаш? Предложих ти минималната сума, а някой като Миша Хруст ще ти взима лимони12 и ще те накара за капак да спиш с приятелчетата му.

— Ще получи колкото и ти — отряза Нина.

— Сама няма да живееш дълго, маце — каза Бък.

— Аз и не смятам да живея дълго — парира Нина.

Той я погледна учудено.

— Какво каза?

— Имам работа — каза Нина. — Когато я свърша, имуществените проблеми ще престанат да ме интересуват.

— Каква пък е тази работа? — удивено попита Бък.

— Кръвно отмъщение — каза Нина.

Той я погледна с недоверие.

— Сериозно? — попита той. — Наистина ли кръвно отмъщение?

— Какво те учудва? — попита Нина. — Имам врагове и трябва да ги убия.

— И затова си носиш „Стечкин“ в чантичката? — ухили се той. — Мила, това го има в романите. Кого искаш да убиеш?

— Още не знам — каза Нина. — Предстои ми да го установя.

Бък изсумтя и поклати глава.

— И ще можеш да убиеш враговете си сама? Или ще ти помогне Бейби?

— Ще ми помогне Бейби — потвърди Нина. — Той вече уби осем души.

Бък кимна.

— Значи Феликс ти е помагал в това, нали?

— Помагаше на Бейби — каза Нина. — Аз бях в чужбина, нали знаеш.

— Какъв ти е тоя Бейби? — попита Бък. — Брат, любовник?

— Приятел.

— Само принципните идиоти се занимават с такива неща — каза Бък. — Нали ти казвам, Феликс имаше усет за такива хора. Сигурно и у мен има нещо подобно.

— Ще ми помогнеш ли? — Нина почувства как отвътре нещо я сгрява.

Бък се намръщи като от зъбобол.

— Но това е в разрез с плановете ми. Вече няколко пъти съм се издънвал в подобни работи и това не ми доставя особена радост. Какво трябва да направя за теб?

— Трябва ми информация — каза Нина. — Делото се води от един следовател от федералната прокуратура на име Турецки. Как да се свържа с него? Може би имаш свой човек в прокуратурата?

Бък поклати глава.

— Добре, ще видя какво може да се направи — процеди той. — Разкажи ми за делото.

Нина конвулсивно въздъхна и започна да разказва за мъжа си, за децата, за онази страшна нощ. Събитията от далечното минало изведнъж отново застанаха пред нея и тя отново преживя ужаса и отчаянието, тъпата болка от загубата и нарастващото желание да се отскубне от този кошмар с действие. След това беше запознанството й с Феликс, случайно оказал се на юг, и всичко останало. Тук тя превключи на легендата с участието на господин Гюстав Щим, а цялата стрелба остави на верния си приятел Бейби. Бък изслуша всичко, изсумтя и каза:

— Глупости… Недей да ме балтавиш, гадже!

— В какъв смисъл? — объркано попита Нина.

— Нещо не ти се връзва разказът — каза той. — Дай честно, а? С какво ти беше задължен Феликс?

Нина помисли и се съгласи, че от разказа й изобщо не следваше особеното отношение на Феликс към нея.

— Може ли да запазя това в тайна? — попита тя.

— Може — разреши Бък. — Но аз все пак ще науча, не се съмнявай. Ще ме запознаеш ли с Бейби?

— Това не зависи от желанието ми — каза Нина. — Станал е много внимателен след всичко, което направиха с него и Феликс. Сега не е в Москва.

Бък се усмихна.

— Значи тогава в ресторанта си ме работила? А аз почти повярвах.

— Постарах се. — Нина също се усмихна.

Разделиха се вече напълно дружелюбно, но преди да си тръгне, Бък забеляза:

— И все пак не трябваше да стреляш по моя човек. Сега ще се наложи да му плащам лечението.

— Вие играехте — каза Нина, — но аз приех всичко много сериозно.

— Чудесно. Остани си сериозна. Много ми харесваш такава.

След като Бък си тръгна, се обади пазачът и се заинтересува що за странни посетители е имала Нина и по какъв начин са влезли.

— През балкона — отвърна Нина. — Ще се наложи да монтирате допълнителна камера за наблюдение над този участък.

— Господи помилуй — възкликна пазачът. — Надявам се, че не се е случило нищо сериозно?

— Размина се — каза Нина. — Бъдете спокоен, няма да кажа нищо на началството, но все пак помислете за допълнителна камера.

45.

Писмото пристигна на вилата ни и го получи Ирина, която много се учуди, че пощата ми идва на нейния адрес. Тя ми съобщи за това писмо като за куриоз и когато се отбих на вилата, нямаше и да се сетя за него, ако погледът на Ирина не беше попаднал случайно върху него.

Текстът беше напечатан на официална бланка, но началото ми се стори излишно приветливо.

Тук вдигнах очи и примрях, като прочетох названието на организацията на бланката: „Съд на Народната съвест“. „Президиум на колегията“. Това рязко промени отношението ми към подателя на писмото. Продължих четенето с повишено внимание.

Явно имах шашардисан вид, защото Ирина се разтревожи и започна да ме разпитва:

— Какво е това писмо, Саша? Заплахи ли?… Не трябва да криеш нищо от мен!

Свих рамене и й дадох да прочете писмото. Това писмо имаше тежко въздействие върху мен и имах нужда да се ориентирам.

Първо, защо беше дошло на вилата, а не на московския ми адрес, където получавам цялата си кореспонденция? Искали са да изплашат Ирина или майка ми? Или по този начин подчертават широката си информираност? Или пък е скрита заплаха, без в текста да има и най-дребния намек за такава? Както и да е, не можех да се отнеса сериозно към писмото, никой не очакваше от мен готовност за сътрудничество и всяка надежда за внедряване трябваше да бъде изоставена, колкото и съблазнително да изглеждаше. Това беше ход в дяволска шахматна игра и трябваше по-скоро да преценя какво целеше той.

— Какво значи това, Саша? — попита Ирина с треперещ глас.

— Просто номер — отвърнах ухилено. — Някой много иска да си направи майтап за моя сметка. Но няма да стане, нали така?

— Номер ли? — учудено попита тя. — Мислиш ли?

— Разбира се — безгрижно казах аз. — Даже знам кой го е написал.

— Кой? — запита Ирина, преминавайки от безпокойство към възмущение.

— Моят приятел Геша Фролов — нагло излъгах. — Работата е там, че такова писмо получи и Слава Грязнов, така че съм предупреден. Нищо, утре ще ги побъркам!

Връщайки се вкъщи, изведнъж си помислих, че невинната ми измислица може да се окаже единствено вярната. Може би това беше номер, по-точно не номер, а провокация. С разпращането на такива писма можеше да се е заела президентската комисия с цел да разобличи агентите на СНС в редиците на органите на реда. Сега бих могъл да разбера защо Меркулов изведнъж започна да си играе на конспирация, той самият никога не би седнал да ме проверява. Но това беше само един от вариантите, обясняващи полученото писмо, и той съвсем не отхвърляше всички останали. Писмото беше изпратено, за да ме притесни, и сега беше важно да запазя форма, за да продължа да работя.

А работите ни напредваха като никога. Нашият лекар, Иван Семьонович, когото така удачно изловихме за нула време, вече беше започнал да дава информация. Да, бил е агент, навремето е пътувал доста по света с различни медицински делегации, изпълнявайки всякакви дребни поръчения на кантората, но от 89-а не са го пипали. Дори мислел, че досието му отдавна е унищожено, но само си го е мислел. Същият кагебист, който ръководел действията му тогава, изплувал с нови поръчения. По-точно било му възложено да направи инжекция на Леонард Терентиевич Собко и да го докара вкъщи. Старецът бил вече в колата, упоен със сънотворно и затова поставянето на инжекцията не било сложно. Иван Семьонович твърдеше, че е нямал понятие до какво ще доведе това, но освен него самия, никой не го вярваше. По този начин стигнахме до кагебиста и майор Скачков, който разбираше колко ниско е паднал рейтингът му след изчезването на компютъра, ни предостави изчерпателни сведения за този човек. Специалната група направи засада в квартирата на кагебиста, но успя да арестува само няколко случайни хора. Сега обаче най-после имахме конкретен човек, с името и външния му вид, по следите на когото тръгна цялата московска милиция плюс органите на контраразузнаването. Съдът на Народната съвест, ако знаеше за конкретните ни достижения, би трябвало да се притесни.

Незабавно отидох с полученото от мен писмо при генералния прокурор, но тъй като го нямаше, ме прие заместникът му, моят стар неприятел Леонид Василиевич Пархоменко. Без да кажа нищо, сложих писмото пред него и той си надяна очилата, за да го прочете.

— Какво е това? — попита той недоумяващо.

— Получих го по пощата — доложих аз. — Длъжен съм да запозная непосредственото началство.

— Искат да те вербуват ли, какво? — още не разбираше той.

— Така изглежда. Трябва да ми дадете разрешение за внедряване, Леонид Василиевич.

Той си свали очилата и ги хвърли на бюрото.

— Ти разбираш ли докъде може да доведе това? — попита той.

— Дотук — кимнах към писмото. — До колегията на „Народния съд“.

— Ти да не си оперативник? — попита той. — Или Джеймс Бонд? От къде на къде ще тръгнеш да се внедряваш? За това трябват подготвени хора. Пък и не им вярвам.

Той посочи писмото и добави:

— Това е някаква провокация.

Бях на абсолютно същото мнение, но напоследък отношенията ни бяха такива, че не можех открито да се съглася с него.

— А ако все пак постъпят предложения, какво да правя?

— Ще доложиш незабавно — каза Пархоменко. — Надявам се, че предложенията няма да постъпят още днес. Ще успеем да обсъдим този проблем на колегията.

— Случаят е много удобен — продължих да мрънкам. — Жалко е да го изпускаме.

— И все пак — замислено проговори той, — защо са се обърнали точно към теб, а?

Очаквах този въпрос.

— А вие как мислите, Леонид Василиевич?

Той ме погледна замислено, като че ли ме преценяваше, и поклати глава.

— Свободен сте, Турецки. Ще ви повикаме.

Оставих му предварително направеното ксерокопие, а писмото занесох на Семьон Семьонович Мойсеев. Шансовете да се натъкнем на някаква следа по писмото бяха малки, но не биваше да пренебрегваме никоя възможност.

Семьон Семьонович прочете писмото и веднага се навъси.

— Доложи ли на началството?

— Първото, което направих, Семьон Семьонович — казах аз. — Не съм вчерашен.

Той хвърли писмото на бюрото си и каза:

— Правено е на компютър, и бланката, и текстът. Отпечатано е на лазерен принтер. Съдейки по качеството на бланката, не са се постарали много с изготвянето й. Вероятно е била направена специално за това писмо.

— А може ли да се идентифицира принтерът? — попитах аз.

— У нас досега не е правено такова нещо — усъмни се Семьон Семьонович. — Но ако се наложи, вероятно е възможно. Какво мислиш за това?

— Мисля толкова много — признах, — че не мога да го изкажа наведнъж.

— Това не ми харесва — заяви Мойсеев. — Страшно прилича на провокация и тя е насочена срещу теб, Саша.

— Ще имам предвид безпокойството ви — обещах аз и си взех писмото.

Сред моите то не предизвика очаквания ефект. Лариса веднага заяви, че това е груб фалшификат, а Серьожа даже откри печатна грешка в оформянето на бланката. И двамата ме съветваха незабавно да направя рапорт, за да се предпазя от неприятности, но аз ги успокоих, като им разказах за разговора си с Пархоменко.

— Да предположим, че това писмо наистина е дошло от съда — казах аз. — Какво целят с това?

— Първо, да ви объркат — започна Лара.

— Да ви отвлекат от работата — продължи Серьожа. — Веднага ще мобилизирате Дроздов да се занимава с това писмо.

— Да уплашат жена ви — добави Лара. — Ненапразно е пристигнало на вилата.

— Жена ми не чете писмата, адресирани до мен — заявих решително.

— Това спокойно би могло да бъде пробен камък — предположи Серьожа.

— Дават да се разбере, че не ги вълнува нашето разследване — каза Лара.

— Намекват за беззащитността на семейството ви — подхвърли безчувственият Серьожа.

Аз кимнах, вече си го бях помислил.

— С две думи, правят ме на луд — обобщих аз. — Но има още един вариант. Това писмо да не е написано от „Съда на Народната съвест“.

— А от кого? — удивено попита Лара.

Серьожа смръщи чело и произнесе:

— Комисията на Меркулов? Проверяват лоялността на работещите в прокуратурата?

— Да — казах аз. — Но не лоялността. Ако такова писмо попадне у агент на Съда, той незабавно ще докладва на своите за него, нали така?

— Е, и?

— Прочетете сега това писмо, сякаш е обърнато към колегията на „Народния съд“ — предложих аз.

Те го прочетоха и Серьожа замислено каза:

— Искат преговори, така ли?

— Най-вероятно — съгласих се аз. — Това е само вариант, но е много съблазнителен.

— Трябва все пак да съобщим на Меркулов — предложи Лара.

Аз само свих рамене. Костя Меркулов бе преминал в някакво друго пространство, недосегаемо и загадъчно. Естествено, за всеки случай се обадих на Лидочка, съобщих й, че жадувам да видя Константин Дмитриевич, но тя ми отвърна, че напълно споделя чувствата ми. От време на време й се обаждаше, но дори определителят на телефона не беше в състояние да установи откъде звъни.

Лаврик Гехт пак се беше върнал от поредната командировка, пращящ от здраве и нови сили. Той ми съобщи, че току-що се е обадил Дроздов и помолил да ми предадат, че търсеният от нас кагебист Леонид Кирилович вчера е бил забелязан в апартамента на своя стара любовница и обещал да отиде при нея през следващите дни. Дроздов се беше уговорил за засада.

— Правилно разсъждава, не ти ли се струва? — попита Лаврик.

— Да, умно момче — съгласих се аз.

Тъй като държах на мнението на Лаврик, му разказах накратко историята с писмото и той еднозначно прие последния вариант, този с участието на президентската комисия. Но не успяхме да го обсъдим, защото неочаквано се появи Слава Грязнов и се тръшна на стола пред бюрото ми.

— Изнемогвам — заяви той. — Вчера съм кръстосал половин Москва и съм провел една дузина разпити, като половината от тях бяха първи.

— Да си починеш ли дойде? — попитах го аз.

Слава се беше отдръпнал от разследването ни за известно време и малко му бях обиден. Той го разбираше и затова търсеше възможност да: се оправдае.

— Как вървят нещата? — попита той. — Чух, че Льоша Дроздов копае здраво. Изровили сте някакъв деец на Съда, а?

— Ровим — отклоних се от пряк отговор.

Дадох му да прочете изпратеното ми писмо, той изсумтя и извади от джоба си почти същото. На същата бланка, също толкова умерено официално, топло, почти приятелско послание, предлагащо на Грязнов да доносничи в полза на Съда.

— Според мен всичко е ясно — заяви Лаврик, след като се запозна с втория вариант на епистоларната дейност на прословутата колегия. — Това е фалшификат.

Разказах на Грязнов за догадката си за президентската комисия и той веднага се съгласи с мен.

— Още един вариант — предположи той. — Така лесно могат да бъдат определени тези, които не се обърнат към началството.

— Е, това би било прекалено просто — каза Лаврик.

— Но е възможно — казах аз.

— Всичко това са глупости — каза Грязнов. — Идвам при вас по друг въпрос, Александър Борисович.

— Казвай — отвърнах аз.

Грязнов си пое въздух и се усмихна.

— Защо не излезем да се поразходим? — предложи той. — Навън е лято…

— Стойте си — каза сговорчивият Лаврик. — И без това трябва да отида до счетоводството. Споделяйте си тайните.

Той излезе, съпроводен от комплиментите на Грязнов, и веднага щом вратата се затвори зад него, Слава каза:

— Започна се, Саша!

— Кое? — не разбрах аз.

— Един от тях — той вдигна два пръста — утре ще бъде във Воронеж.

— Кой? — попитах като омагьосан.

— Тверитин — тихо каза той. — Дай сега да решим как ще го оформим?

— А вторият какво, да не би да се е разболял? — попитах аз.

— Вторият сега е в Иран — каза Слава. — Но ще бъде тук в най-скоро време. Този Мамедов се оказа сговорчив човек, а?

— Не можем да обвиним Тверитин в убийството на Ратников — обясних аз. — Делото отдавна е закрито. Под какъв предлог ще го приберем, Слава?

— Ами точно затова идвам — каза Грязнов. — Трябва ни именно предлог. Имам всичко друго.

— Леонид Василиевич ще ме изяде с парцалите, ако научи, че продължаваме да търсим Бейби — казах аз.

— Хайде да го приберем като наемник — предложи Грязнов.

— Ами ако вече е азербайджански поданик?

— Голям праз. Станал е наемник, когато е бил руски поданик.

— Да — казах с горчивина. — Тогава трябва да приберем и цялото военно окръжие.

Грязнов се почеса по бузата и каза с раздразнение:

— Е какво, да го пуснем ли?

— Прибери го — казах аз. — Прибери го по линия на азербайджанската наркомафия. Този Мамедов сигурно го е пратил с наркотици.

— Точно така — зарадва се Грязнов. — Така и ще направя. Утре ще сме при теб, Саша. Готви се да ни посрещнеш!

— Винаги готов — откликнах машинално.

46.

Естествено тя не можеше да се успокои с първия опит и затова отиде още веднъж до блока на „Полежаевска“. Този път съседите, които познаваха Аня, се оказаха вкъщи и именно от тях Нина научи как нещастната Аня е била изгонена от собственото си жилище. Дълго време я нямало (това Нина го знаеше добре), през този период бил убит мъжът й Льоша Дуганов, замесен в делата на някаква банда, и чиновниците от домоуправлението решили, че и Аня е била замесена в престъпните дела на своя съжител. Тайнственото й отсъствие още повече ги убедило в правотата им и те настанили в жилището на Аня някакви бежанци, които платили стабилна сума. Заедно с Аня пострадала и нейната приятелка Нина, която живеела на долния етаж и също загадъчно изчезнала след убийството на Льоша. Оставили мебелите в жилищата, но личните вещи били изнесени в мазето, където се пазят, в случай че си ги поискат. Аня се появила впоследствие, плачеща и болна, но вече не я пуснали вкъщи, а тя не могла да отстои правата си. Съседите я срещали в компанията на пияниците до магазина и Нина тръгна натам.

И отново първия път не й провървя, но когато пристигна още веднъж, намери няколко алкохолици, които знаеха къде може да намери „Анка-авантаджийката“. Аня живееше в някакво мазе, издържана от местните тийнейджъри, които я хранеха, пояха и устройваха оргии. Нина се появи с гумена палка, разгони няколкото сополанковци и измъкна на бял свят чудовищно деградиралата Аня Назарова. Тя беше облечена с някакви парцали, защото беше успяла да продаде и пропие дрехите си, косата й отдавна не беше мита, физиономията й вече започваше да се вдървява от запоите. Тя не позна Нина, плачеше и молеше да я пуснат, но Нина решително я натика в колата си и бързо я откара по-далеч от мазето, в което Аня живееше вече от три седмици.

Пазачът на блока в Строгино направо се втрещи, като видя кого си води на гости Нина Шимова.

— Имате ли нужда от помощ, Нина Алексеевна? — попита той учтиво.

— Благодаря — каза Нина. — Сама ще се справя.

Аня все още нищо не разбираше, тихо плачеше и молеше да я пуснат, като обещаваше да не повтаря простъпките си. Нина й свали дрехите и хвърли целия този боклук в чувала със сметта, след което тикна момичето във ваната и се зае да я мие. Отначало това бе възприето като наказание и предизвика плаха съпротива, но с продължаването на процеса Аня започна да идва на себе си, миеше се с удоволствие, предпазливо хвърляйки погледи към Нина, и накрая внимателно попита:

— Коя сте вие?

— Толкова ли е трудно да ме познае човек? — промърмори Нина.

Очите на Аня се разшириха, тя се вкопчи в стените на ваната и прошепна:

— Нина?

— Най-после схващаш.

Но след като се убеди в догадката си, Аня не се успокои, а напротив, жално зарида. Тя изпадна в истерия и Нина просто я зашлеви няколко пъти, за да я приведе в ред. Това имаше въздействие.

— Така те чакаааах — виеше Аня, успокоявайки се. — Къде беше, Нинааа…

— Обясненията ще оставим за после — решително каза Ница. — Отивам да ти потърся някакви дрехи.

Дрехите на Нина се оказаха малко големи за Аня, но самата Аня това изобщо не я смущаваше, напротив, радваше я. Тя излезе от банята вече сравнително чиста, косата й беше придобила естествения си леко риж оттенък и по лицето й играеше руменина. След като се преоблече в шорти и тениска, тя съвсем заприлича на тийнейджър, като се изключат появилите се на лицето й бръчки. Нина се зае с козметичната й хигиена и на закуска Аня изглеждаше вече съвсем прилично.

— Ще ми разкажеш ли какво е станало с теб? — жадно се интересуваше тя. — Това е някакво вълшебство!

— Така си е — каза Нина неохотно. — Някой път ще ти разкажа как става. По-добре ти ми разкажи как се оказа в онова мазе?

— Завлякоха ме там — оплака се Аня с горчивина. — Знаеш ли, случваше ми се да съм готова да убия човек за бутилка вино. Нали загубих детето — преждевременно раждане и ето ти на… Струваше ми се, че животът е свършил.

— Ти си се побъркала — каза Нина. — Нали имаш баща си!

— Той тъкмо беше заминал в някаква командировка — оплака се Аня. — А жена му ме мрази. Какво можех да направя? Такива неща преживях!

— Но нали имаше работа!

— След това, което се случи, се страхувах да се върна там.

— А какво всъщност се е случило? — попита Нина.

— Нищо ли не знаеш? — ахна Аня. — Връщам се вкъщи, а там… Бяха убили съседа ни, нали си спомняш, той беше идвал.

— Ти ли го намери?

— Ами да… Аз после и милицията извиках, но избягах. А вкъщи вече се бяха нанесли някакви и нямаше къде да отида.

— И къде отиде в крайна сметка? — попита Нина. — В мазето, да развращаваш децата?

— Да ги развращавам?! — възмутено повтори Аня. — Те самите могат да развратят всеки. Ако искаш да знаеш, те ме изнасилваха.

— Добре, точка — каза Нина решително. — Каквото било било, да помислим за бъдещето. Ще се върнеш ли на работа?

Тя виновно сви рамене.

— Не знам… Според мен вече са ме уволнили.

— И как смяташ да живееш занапред?

— Малко да дойда на себе си — каза Аня — и пак ще отида при татко да ми потърси нова работа.

Нина кимна.

— Добре, ще поживееш при мен — каза тя. — Но отсега те предупреждавам, не трябва да разказваш на никого нищо за мен. Разбра ли?

— Разбира се, Нинуля — каза тя и леко се усмихна. — Така се радвам да те видя.

— С теб сме стари приятелки — продължи Нина. — Отдавна не си ме виждала.

— Така си е — каза Аня.

— Не сме се виждали около една година — продължи Нина. — А сме се запознали в Краснодар, ясно ли ти е?

Аня примига уплашено.

— Но аз никога не съм била в Краснодар.

Нина сдържано въздъхна.

— Добре — каза тя. — Запознали сме се в Москва, когато съм била на курсове за повишаване на квалификацията, разбираш ли?

— Разбирам — каза Аня. — Запознали сме се в Москва. Но това е вярно!

— Преди една година — каза Нина. — И оттогава не си ме виждала.

— Спокойно, Нина — каза Аня. — Ще кажа каквото искаш. А имаш ли нещо за пиене?

— Не — каза Нина. — С това е свършено, ясно ли е?

Аня се усмихна раболепно, но предложи:

— Ясно ми е, разбира се, но може би от утре, а? Хайде да полеем срещата ни! Още не мога да повярвам, че това си ти.

— Точка по въпроса — решително каза Нина.

Аня изведнъж се усмихна и произнесе:

— Толкова си красива.

Иззвъня телефонът, Нина вдигна слушалката и чу гласа на Бък.

— Здрасти, красавице! Как си?

— Благодаря — отговори Нина. — Някакви новини?

— Има някои неща — каза Бък. — Много далече живееш, миличка. Искаш ли да ти намеря жилище в центъра?

— Засега няма нужда — отряза Нина. — Да дойда ли?

— Разбирам, че от моя страна е свинщина, но точно това смятах да ти предложа — каза той. — Ела при мен на Арбат, ще запазя маса за двама.

— По-добре поръчай вечеря за двама, ще я взема със себе си — каза Нина. — Идвам след четиридесет минути.

— Да не би да имаш някой? — наежи се Бък.

— Да — каза Нина. — Племенницата ми. В продължителен запой е, така че недей да приготвяш алкохол.

Бък промърмори нещо неразбираемо и подхвърли:

— Добре, чакам те.

Аня напрегнато слушаше разговора им.

— Аз ли съм племенницата? — весело попита тя.

— Ти — кимна Нина. — Кажи ми направо, ти вече завършена алкохоличка ли си?

— Глупости — изпръхтя Аня. — Не се ли вижда?

— Ако се вгледа човек, вижда се — каза Нина. — Това хич не ми харесва, приятелко.

Аня се сви под строгия й поглед.

— Престани, Нинуля — помоли тя. — Нищо не искам…

— Излизам за няколко часа — каза Нина. — Да те взема ли със себе си, или ще постоиш вкъщи сама?

Аня решително завъртя глава.

— Е-е-е, не, вземи ме със себе си. Страхувам се…

— Аз също — каза Нина и хвърли поглед към разкошния вграден бар.

— Няма да ти преча — проговори Аня. — Ще седна настрани и просто ще си седя, става ли?

Те излязоха от блока и пазачът на изхода погледна Аня с лека усмивка — промяната във вида й беше очевидна. Докато се качваха в колата, Аня охкаше и хвалеше деветката й така, че Нина чак се намръщи.

— Ти пристигна с нея — каза тя.

— Ами? — учуди се Аня. — А на мен ми се стори, че ме карат в милиционерска кола.

Тя седна до Нина, сложи си колана и попита:

— А можеш ли да караш?

— Не, не мога — промърмори Нина и потегли.

Спря в една от пресечките на Арбат и остави Аня в колата на паркинга, а тя самата отиде в ресторанта на Бък. Пред входа се тълпяха няколко двойки, ресторантът започваше да се прочува, но когато Нина се приближи, якият висок младеж на вратата веднага я забеляза и я пусна.

— Шефът вече е на масата — тихо каза той.

На входа я пресрещна оберкелнерът и учтиво я заведе до масата в ъгъла, където Бък пушеше и гледаше към салона с присвити очи.

— Благодаря, Даник — махна той на оберкелнера, който се поклони церемониално.

Нина седна на масата и оберкелнерът се отдалечи.

— Каква пък е тази племенница? — попита Бък.

— Защо питаш? — подсмихна се Нина.

— Тъмна личност си ти — усмихна се в отговор Бък. — Но твоят Бейби явно е още по-тъмна. В прокуратурата той е едва ли не най-популярната личност.

— С делото му се занимава следователят Турецки — каза Нина.

— Правилно — кимна Бък. — Знам някои работи за него… ловко ченге.

— Напреднали ли са?

— С кое?

— С търсенето на Бейби.

Той наля вино в чашите, вдигна своята и каза:

— Готвят му клопка.

Нина също вдигна чашата си и се чукна с него.

— Толкова много си научил — каза тя.

— Знаят — продължи Бък, — че той преследва хората, свързани с убийството на някакво ченге.

— Това ченге — каза Нина — беше мъжът ми.

Той я погледна с интерес и се усмихна.

— Вече знам.

— Там загинаха двете ми деца — каза Нина.

Бък кимна, остави чашата и посегна към цигарите си.

— Да, наясно съм. Та така, твоят Бейби е избил маса народ — продължи той. — Но истинските убийци още са живи.

— Живи? — попита Нина и отпи глътка вино, защото устата й пресъхна.

— Да — каза Бък. — Сега ченгетата искат да ги използват, за да хванат Бейби.

— В Москва ли са?

— Не, още не. Търсят ги и имат надеждна стръв, така че скоро ще са тук. Много ли те интересуват?

— Много — каза Нина.

— И си готова да накиснеш Бейби?

— Този въпрос ще го решим ние сами — каза Нина. — Кои са тези двамата?

— Кагебисти — каза Бък. — Скрили са ги добре, но Турецки ги е намерил.

— Този Турецки явно си го бива като милиционер — забеляза Нина.

— Той е от прокуратурата — поправи я Бък.

— Как мислиш — попита Нина, — ще мога ли да се запозная с него?

— С ченге? — попита Бък.

— Стига бе — усмихна се Нина. — Знаеш, че и аз съм била ченге. Имаш ли достъп до Турецки?

Бък загаси цигарата, взе вилицата си и заровичка салатата.

— Ти самата имаш прекрасен достъп до него — каза той. — Нали си жена на мъжа си, а той много се интересува от всички подробности на онова дело.

— Добре, но не мога да отида направо при него в прокуратурата — каза Нина.

— Защо не? — сви рамене Бък. — Напротив, много е разумно. Вдовицата се прибира след дълго пребиваване зад граница и живо се интересува от делото на мъжа си.

— Откъде би могла вдовицата да научи, че отдавнашното дело на мъжа й отново се разглежда във федералната прокуратура? — попита Нина.

Бък кимна в съгласие.

— Тази дреболия ще я уточним — каза той. — Пийни вино. Рейнско е.

Нина кимна, поднесе чашата към устните си и спря.

— Странно, че не се сетих веднага за това — каза тя. — Естествено, трябва да отида направо при него, при този следовател! Аз трябва да се интересувам от това дело, нали така? Имам това право.

— Пълно право — потвърди Бък. — Друг е въпросът, че той надали ще ти разкрие тайните си.

— Ще видим.

Бък се ухили в отговор.

— Веднага искам да те предупредя да не разчиташ на сексуално приключение. Първо, той е женен, макар че жена му е бременна, но има и второ. Вдовица, обичаща мъжа си, няма да му изневери дори и заради следствените тайни.

Нина изсумтя.

— Да беше добавил и че, трето, аз изобщо не съм сексзвезда.

— С твоите пари това може да се оправи — сви рамене Бък. — Познавам една луда бабишкера, която и на шейсет съблазнява двайсетгодишни юноши.

— Не смятам да се занимавам с това — каза Нина. — Пита ли за Феликс?

— Да — каза Бък. — Това беше по-лесно. Погребали са го на Востряковското гробище.

— Как се стига дотам?

Бък извади от чантата си сгъната карта на Москва и я подаде на Нина.

— Пътят до Востряково е отбелязан на картата. По-трудно ще бъде на гробището. Приложен е план къде се намира гробът, но не е лесно да се ориентираш.

— Ще се оправя — каза Нина.

— Там е сложена пирамидка със звезда — съобщи Бък. — Той ли е искал така, или другарите са се погрижили? Името е написано с маслена боя, датата на смъртта е сбъркана. Всичко това прави неприятно впечатление.

— Ще му сложим паметник — каза Нина. — Той го заслужава.

— Във всеки случай сега няма смисъл да се появяваш — каза Бък. — Делото, както разбрах, още не е утихнало. Съвсем наскоро е извършена ексхумация, погребали са го за втори път буквално миналата седмица.

— Убийство ли подозират? — напрегнато попита Нина.

— Най-вероятно — кимна Бък. — Защо нищо не ядеш?

— Сита съм — каза Нина. — Приготви ли ми вечерята за двама?

Бък сдъвка залъка си, остави вилицата и каза:

— Все пак бих искал да видя племенницата ти.

— Тя е в колата — каза Нина. — Ако ме изпратиш, ще можеш даже да се запознаеш с нея.

Бък се подсмихна и поклати глава. Той посочи малкия монитор, скрит от посетителите, на който се виждаше точно Аня, седнала в колата на Нина.

— Всичко виждаш бе — усмихна се тя.

47.

Андрей Тверитин бе арестуван в стаята на хотела, където беше отседнал след пристигането си във Воронеж от Баку по настоятелно искане на наркотърговците. Тази акция още отначало си беше чист провал за куриера, защото хората от Баку нямаха клиенти във Воронеж, а и той изобщо не носеше наркотици, а прах за зъби в пластмасови пликчета. Онези тъпанари се бяха стиснали за организирането на нещата и ако същият този Тверитин беше по-предпазлив човек, всичко щеше да се провали още в самото начало.

Затова пък арестът беше организиран от Грязнов просто класически. Отначало пратиха при Тверитин хотелската проститутка Клава, а когато се качи при него, тя „забрави“ да заключи вратата. Оперативните работници влязоха, когато Тверитин вече лежеше под чаршафа както го е майка родила и нетърпеливо подвикваше на туткащата се Клава. Освен праха за зъби намериха у него пистолет, валута и истински наркотик за лична употреба. Документите му бяха на името на гражданин на Руската федерация, което придаваше на задържането известно законно основание.

— Е, гражданино Некрасов — започна Грязнов разпита във Воронеж, — какво ще кажете относно намерените у вас наркотици?

По това време той вече знаеше, че няма наркотици, но се надяваше самият Тверитин да не го знае.

— Стига си ме тормозил, началник — каза Тверитин. — Гледай си делото, пък за останалото ще се погрижи адвокатът ми.

— А кой е вашият адвокат? — попита Грязнов с интерес.

— Бе и аз не знам — безгрижно махна с ръка Тверитин. — Ще намерят някого.

— Искате да кажете, че имате солидни покровители? — попита Грязнов.

— Не са слаби, бъди сигурен — каза Тверитин. — Дай да ти подпиша протокола и да приключваме.

Той се държеше, Грязнов го забеляза, но пък нали все още не знаеше причините за задържането. Влезе експерт-криминалистът и започна да взима отпечатъци от пръстите на Тверитин.

— Това пък защо? — учуди се той.

— Такъв е редът — миролюбиво му обясни Грязнов. — Ами ако изведнъж се окаже, че не си никакъв Некрасов, а отдавна издирван рецидивист. Трябва да се провери.

Той забеляза как Тверитин пребледня за момент, но веднага се овладя и безропотно изпълни всичко необходимо. Разбира се, той беше сигурен, че отпечатъците му са в архива на КГБ и не може да ги има във воронежката милиция.

Криминалистът си свърши работата и си отиде и Грязнов въздъхна тежко.

— Добре — каза той. — Да минем на въпроса, гражданино Некрасов. Документите ви са подправени и това ни кара да се заинтересуваме кой сте всъщност.

— Ами проверете ми пръстчетата — подигравателно каза Тверитин, — те и ще ви отговорят. Или съм издирван рецидивист, или не. Ако не, бъдете така добър да ме оставите на мира.

— Да допуснем, че вече сме ги проверили — каза Грязнов. — И открихме нещо удивително. Че не си никакъв Некрасов, ами един съвсем истински Тверитин Андрей Генадиевич.

Той целият побеля и каза само:

— Искам адвокат.

— Оперативен сътрудник на Краснодарското краево управление на КГБ — добави Грязнов, — уволнен за извършването на редица престъпления, едно от които така и е останало неразкрито.

Тверитин мълчеше и сумтеше.

— Имам предвид убийството на капитан Ратников и членовете на семейството му — завърши Грязнов.

— С-с-скапани копелета! — изсъска Тверитин с ненавист. — Предадоха ме като добитък на заколение!

— Започваш да разбираш — одобри Грязнов. — Това е добър знак. Сега ние с теб, Андрюша, ще заминем за Москва и там ще си продължим разговора, става ли?

— Нямам какво да кажа — произнесе Тверитин убито. — Слушай, началник, колко искаш? — попита той изведнъж. — Петдесет бона искаш ли? Не си губи времето, нищо няма да стане, ще бъда гаден…

— Ако няма да стане, защо кихаш? — учуди се Грязнов.

— Абе това не е углавно дело — каза Тверитин с досада. — Знам аз кой може наново да я разрови оная работа, това е компромат, разбираш ли? Прикрива ни голям човек и сега копаят под него. Тука няма да има лаври, кълна се в майка си!

Той произнесе последното с почти азербайджански акцент.

— Полека — каза Грязнов. — Трябва да изчакаме да видим приятелят ти какво ще каже. Може и той да пусне петдесет бона, това е вече сума.

— Жорик не е смотаняк като мене — възрази Тверитин. — Него тука с милион не можете да го примамите, той ги усеща засадите.

— Ще видим — мъдро каза Грязнов.

Още на следващия ден Андрей Тверитин беше на разпит при мен в генералната прокуратура и присъстващият Слава беше грейнал. Тверитин беше нисък на ръст, невзрачен, с ниско чело и никога не бих си помислил, че може да бъде лейтенант от КГБ. По-скоро приличаше на джебчия.

— Не, момчета — казваше той твърдо, — тука не играя. Това е политическа разправия и нямам желание да ми се случи нещо в килията. Затворете ме за каквото искате, но няма да дам показания.

— За кого намекваш през цялото време? — наостри уши Грязнов.

— Нищо не намеквам — каза Тверитин. — Просто си дрънкам. Ще ме затворите ли?

— Непременно — казах аз. — Само че, Тверитин, отначало ни разкажете за убийството на Ратников, кой ви е насъскал и какво е искал. Тук няма никаква политика, можете да ми вярвате.

— Нищо такова не знам — възрази Тверитин. — А и делото отдавна е прекратено, защото се оказа, че убиецът е Щърбавия.

— Ще го възобновим и ще проведем повторно разследване. — Опитвах се да говоря уверено. — Ще призовем свидетелите, които са били с вас тогава. Мислите ли, че лесно ще се отървете?

Той бавно въздъхна и поклати глава.

— Момчета — каза той. — Нали и аз се падам един вид юрист. Защо ме баламосвате? Ако делото е прекратено отдавна, защо да започва повторно разследване? Кажете просто, че трябва да се прецака някой голям началник, и ще ви повярвам.

— Добре — кимнах аз. — Трябва да се прецака някой голям началник. Сега ще говориш ли?

— Сега още по-малко — отряза Тверитин. — Достатъчно е тоя началник да каже една дума, и съм свършен.

Пратихме го в затвора, а ние останахме да обсъдим ситуацията в тесен кръг съмишленици. Тази вечер съмишлениците се оказахме особено много, понеже освен помощниците ми, Грязнов и Дроздов при нас се отби и Семьон Семьонович Мойсеев, който също имаше представа от нашите работи.

— Сега задачата е следната — да информираме Бейби за появата на Тверитин — казах аз. — Това първо. Второ — да създадем на Бейби възможност за покушение над Тверитин.

— Сашенка, страх ме е да те слушам — заяви Мойсеев. — Какъвто и негодник да е този Тверитин, безнравствено е да го излагате на куршумите.

— Да го излагаме си е съвсем нравствено — каза Грязнов. — Но как да се доберем до Бейби?

— От момента на убийството на Лихоносов минаха вече два месеца — напомни Дроздов. — Може да е заминал нанякъде.

— Не разбирам какво всъщност очаквате от този Бейби — заяви Семьон Семьонович решително. — Той е вече четен вестник, самият „Народен съд“ го отхвърли. С какво може да ви помогне?

— Това е свръхдалечен прицел, Семьон Семьонович — казах аз мъгляво.

— Трябва да се пусне слух из прокуратурата за задържането на Тверитин — каза Лариса.

— Ами ако стигне до Пархоменко? — изплаших се аз.

— Това е наркомафията! — каза Дроздов. — Актуална работа, слава и почести!

— Не е моят профил — напомних със съжаление.

— Все си мисля — каза Грязнов, — за кой голям началник намеква?

— Момчета — погледнах аз към помощниците си, — проверете кой е бил началник тогава в Краснодар и кой продължава да е из върховете и сега.

Серьожа кимна, а Лара произнесе уверено:

— Дадено, Александър Борисович.

Върнах се късно, когато вече не беше удобно да се обаждам на съседите на вилата, затова се изкъпах и реших да си легна. Но в един през нощта телефонът иззвъня и вдигнах слушалката.

— Александър Борисович — чух далечен глас. — Майор Демьонок от Краснодар ви безпокои. Помните ли ме?

— Разбира се, Артьом Иванович — измърморих аз. — Какво ново?

— Ами нищо — отвърна той. — Караме я криво-ляво.

„Тогава за какво ми звъниш посред нощ?“, искаше ми се да попитам, но казах:

— Радвам се за вас. Вие сигурно всяка неделя ходите да се къпете на морето?

— Да, случва се — промърмори Демьонок. — Но ето защо ви безпокоя, Александър Борисович. Помните ли делото на капитан Ратников?

Оставаше да съм го забравил!

— Да, разбира се, защо?

— Работата е там, че жената на капитан Ратников, Нина, сега е в Москва. Имате ли нещо против да й дам вашия телефон?

Не можах веднага да си спомня каква роля имаше в тази история Нина Ратникова.

— Почакайте — сетих се най-после аз. — Но нали тя е луда!

— Не съвсем. — Демьонок се смути. — Струва ми се, че е съвсем наред. Научи от мен, че продължавате разследването, и много се заинтересува.

— Добре — казах аз. — Нека да ми се обади.

Разменихме още няколко дежурни фрази и той затвори, а аз веднага заспах.

А рано сутринта отново ме събуди телефонът и спокойният глас на Костя Меркулов произнесе:

— Саша, ако това не представлява трудност за теб, ела към седем часа на нашата бензиностанция.

— Добре — веднага започнах да се обличам.

Много ми се спеше, но една среща с Костя, особено при такава конспиративна обстановка, беше изключително ободряващо явление, така че още докато палех колата, бях бодър и свеж, готов за най-резките поврати на съдбата.

Въпреки ранния сутрешен час на бензиностанцията имаше опашка, защото се очакваше ново поскъпване на бензина и хората бързаха да се запасят. Аз също се наредих, извадих залежалото се в жабката криминале и започнах да го препрочитам за десети път, чудейки се на глупостта на следователите. Костя се появи в седем и десет, почука на стъклото и аз му отворих.

— Приятно време, а? — казах аз и му стиснах ръката.

— Да — каза той. — Чудно. Извинявай, че закъснях.

— Някоя престрелка ли те забави? — попитах. — Какво има, Костя, що за конспирация? Пак ли сме в ръцете на Мюлер?

Костя изсумтя и поклати глава.

— Знаеш ли какво научих наскоро? Оказва се, че дейността на нашата президентска комисия е отделен пункт от плана на „Народна воля“. Как ти харесва това?

Помълчах, докато съобразявах.

— Е — попитах накрая, — и отдавна ли работите за „Народна съвест“, Константин Дмитриевич?

— Разбираш ли, това е абсолютна провокация — заговори той възмутено. — А ние се хващаме на всичко като слепи котенца. Вече престанах да разбирам с кого се борим и защо.

— Писмата с предложенията — сетих се аз — ваша работа ли са?

— Какви писма? — не разбра той.

Измъкнах от предния си джоб писмото от СНС и му го подадох. Той го прочете, усмихна се криво и поклати глава.

— Нашите орли — каза той. — Както разбираш, нямам нищо общо с това.

— Извика ме, за да ми поплачеш на рамото ли?

— Извиках те, за да те запозная със състоянието на нещата. Тази „Народна воля“ се оказа далеч не това, което си мислехме. Това е проект за управляване на общественото съзнание, няма съмнение, но направлението му съвсем не е реваншистко. В началните си фази този проект е бил разработван в най-добрите западни изследователски центрове.

— Значи да прекратим следствието по всички дела? — попитах аз.

— В ръководството на проекта се сменя вече трето поколение — вдъхновено продължаваше Костя. — А всичко е започнало още по идея на другаря Андропов. Знаеш ли кой е основният проблем, пред който е изправено човечеството?

— Да не полудее — предположих аз.

— Разумните потребности — каза Костя. — Необходимо ни е общество с разумни потребности. Иначе планетата няма да изкара и сто години.

— Ако искаш да знаеш — казах аз, — моите потребности са крайно разумни.

— Прекрасно — каза той. — Ти минаваш теста. С две думи, присаждат ни разумни потребности, разбираш ли?

— И затова убиват вредните елементи, които живеят неразумно — загрях аз.

— Вероятно — въздъхна той. — С две думи, нали разбра, „Народна съвест“ започва да се легализира.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах. — Да не би наистина да сте започнали преговори?

— Не — каза Костя, — но се появи свестен консултант, полковникът от КГБ Александър Александрович Рогозин. Работил е със Синюхин, познавал е Даниленко. Той е от първото поколение на „Народна съвест“, обезпечавал е именно международното й звучене. Ако му вярва човек, вече не е „Народна съвест“, а международна.

— Защо тогава са били убити и Синюхин, и Даниленко, и Собко?

— Смяна на поколенията — каза Костя.

Аз си поех дъх.

— Добре — казах, — ами аз какво да правя? Започнахме широка кампания срещу Бейби, за да стигнем чрез него до „Народния съд“, а сега? Вече сте се споразумели с тях, нали?

— С никого не съм се споразумявал — измърмори Костя. — Извиках те, за да ти обясня, че дейността на нашата комисия се контролира от същата тази „Народна съвест“. Аз от своя страна като служител на ръководен пост в Генералната прокуратура намирам в дейността им маса противозаконни действия и не мога да игнорирам това обстоятелство. Така че те призовавам да продължиш работата си при крайно сложни условия. Запомни, следят те отблизо. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Трябва им Бейби.

Аз учудено се обърнах към него.

— Бейби? Нашият Бейби? Нима не го смятат за убит?

— А нима вие самите не доказахте, че Люсин и Лихоносов са убити именно от Бейби? Да не мислите, че не са наясно? Сега чакат резултатите от вашата хайка с по-голямо нетърпение от вас самите.

— За какво им е Бейби?

— Помисли сам, Саша — каза Костя. — Феликс Даниленко се самоубива, бившият му заместник и приятел Лихоносов е убит от ръката на Бейби. Компютърът на Даниленко е откраднат направо от лабораторията в Генералната прокуратура — това нищо ли не ти говори?

Кимнах замислено.

— Значи Бейби е бил човек на Даниленко?

— Именно.

— И у него може да се намира ключът за компютърната програма?

— Правилно — похвали ме Костя. — Ето защо им е необходим Бейби.

Въздъхнах тежко.

— Гледай ти как всичко се преплита върху Бейби — казах аз. — А той, горкият, може и да не знае колко е нужен на всички.

— Сега въпросът е кой ще се добере пръв до него — каза Костя. — И в този случай ние трябва да сме първите, Саша. Разбираш ли?

Свих рамене и казах:

— Щом трябва.

Закарах го до спирката на автобуса и се сбогувахме, като се разбрахме да не държим връзка пряко, а чрез роднините си. Костя изглеждаше много уморен, въпреки че накрая ми се усмихна и прати много поздрави на всички познати. Направих обратен завой на шосето и тръгнах към прокуратурата.

Денят започна със съвещание при Пархоменко, на което той половин час говори за състоянието на правоохранителната дейност в Красноярски край, където наскоро беше ходил в командировка за три дни. Според него обстановката там била трагична, но на предложението да им отидем на помощ се отзова само Лаврик Гехт, който току-що се беше върнал от Урал. Пархоменко му предложи да събере група и да заминава, още повече че Лаврик прекрасно познаваше ситуацията в този край, беше ходил нееднократно и имаше много смели идеи по този въпрос.

— Хайде с нас, Саша — предложи ми той. — Такива места ще ти покажа там, че ще ахнеш.

— Някой друг път — обещах аз.

Успях да разкажа на момчетата за разговора с Меркулов и дори пресметнахме възможните варианти на развитие на нещата, а в десет ми докараха Тверитин и около час разговаряхме с него на най-различни теми, освен тази, която ми трябваше. Когато станеше дума за капитан Ратников, Тверитин млъкваше, отпускаше глава и започваше да сумти.

— Защо и децата? — питах аз, опитвайки се да го подбера от тази страна. — Какво са могли да знаят децата?

Той мълчеше и сумтеше.

С две думи, освен кратък, но съдържателен разказ за арменско-азербайджанската война не можах да измъкна нищо от него. Изпратих го обратно в затвора и се качих в кабинета си.

— Ето го — каза Лаврик в слушалката на телефона и ме повика: — Саша, за теб е.

Взех слушалката и чух женски глас:

— Александър Борисович? Добър ден. Обажда се Нина Ратникова, жената на капитан Ратников. Демьонок обади ли ви се?

— Аха, обади се — сетих се аз. — Добър ден, Нина. С какво мога да ви помогна?

— Казаха ми, че делото за смъртта на мъжа ми не е закрито. Бихте ли ми разказали какво става?

— Минете — казах аз. — Ще поговорим.

Лаврик ми намигна и се разтопи в усмивка. Смяташе ме за покорител на женските сърца и тайно ми завиждаше.

— Кога бих могла да дойда? — попита вдовицата.

Нямах голямо желание да разговарям с нея, но като се сетих какво й се е наложило да преживее, не можех да не изпитвам към нея състрадание.

— Ами още сега, ако искате — предложих аз. — Ще ви напиша пропуск.

— Само че напишете го на името Шимова — помоли виновно вдовицата. — Сега имам друга фамилия.

48.

Нина сама измисли всичко — да се обади на майор Артьом Демьонок в Краснодар, за да измоли среща с Турецки. Всичко стана както го беше замислила и когато следователят снизходително й позволи да дойде в прокуратурата, беше готова да се разскача от радост.

Аня, която внимателно слушаше разговора й, веднага попита:

— Къде отиваш?

Настроението на Аня не беше толкова лъчезарно, колкото предишния ден, защото през нощта Нина я хвана до бара, където тайно консумираше уиски. Нина заплаши да я прати на принудително лечение от алкохолизъм и на Аня й се наложи дълго и жално да плаче, преди инцидентът да бъде изчерпан.

— На среща — отвърна Нина леко развълнувано, но безгрижно. — Не мога ли да отида на среща?

— Намерила си си мъж ли? — уплашено попита Аня.

Нина я погледна и се разсмя.

— Спокойно, приятелко — горчива промълви тя. — Срещата е изцяло делова.

— А аз вкъщи ли ще си остана? — попита Аня с надежда.

— Естествено — кимна Нина. — Не те ли е страх?

Аня се усмихна.

— Ще си пусна видеото, става ли? Има суперфилмчета.

Нина предварително събра всичкия наличен алкохол в един голям сак и я предупреди:

— Аня, вкъщи пиене няма и не се опитвай да намериш. Ще кажа да не те пускат обратно, ако ти се прииска да излезеш.

— Ти пък, Нинуля — каза Аня с горчивина. — Вече за съвсем пропаднала ме смяташ. Аз съм наред.

Но Нина все пак занесе сака с бутилките при пазачите и ги предупреди да не обръщат внимание на никакви молби за алкохол.

— Нина Алексеевна — каза пазачът, — сега има много надеждни средства, могат да я отучат за един ден.

— Може би ще се наложи — каза Нина.

Наистина, с Аня си имаше само главоболия, но те някак си и бяха приятни и докато караше, се обади вкъщи по радиотелефона, попита Аня какво „филмче“ гледа и й каза няколко топли думи. Това двайсет и четири годишно момиче още си беше дете.

И ето че вече влиза в зданието на прокуратурата, получава пропуск на входа, качва се по стълбите. Отначало й се струваше, че тук непременно ще я познаят и ще я хванат и тя сама се присмиваше на страховете си. Единственият човек, който знаеше истината за Бейби, бе тя самата и затова нямаше от какво да се бои.

Кабинетът на Турецки не беше голям, а и освен това той го делеше с някакъв симпатичен дебеланко, който вежливо ги остави сами, когато се появи Нина. Самият следовател, точно както предполагаше, беше важен млад човек и се отнасяше към посещението на вдовицата като към тягостно, но необходимо мероприятие.

— Заповядайте, Нина Алексеевна — предложи й той. — Много ми е интересно да се запозная с вас. Ако позволите, ще се обадя на младите си помощници, те също искаха, както се казва, да ви засвидетелстват уважение.

— Да, разбира се — кимна Нина.

Появата й направи впечатление, защото Турецки вероятно очакваше провинциална вдовица с черна забрадка, а се появи внушителна дама.

— Силно ме развълнува това, че продължавате делото — каза тя, след като той се обади на стажантите. — Кажете ми, има ли нови факти?

— А кои факти са ви известни на вас? — попита Турецки с интерес.

— Делото беше завършено и прекратено, след като убиха някакъв бандит — отвърна Нина. — Казаха, че точно той е убиецът.

— Да, това е вече малко поостаряла информация — забеляза следователят. — Оттогава станаха доста неща.

— Свързани с убийството на мъжа ми? — попита Нина.

— Точно там е работата — въздъхна Турецки. — Това е цяла епопея.

— Ще ми разкажете ли?

— Само колкото е разрешено — усмихна се Турецки. — Както разбирате, голяма част от информацията е служебна и не подлежи на разгласяване.

— Но това значи — каза Нина, — че убиецът не е известен.

— Вече е — каза Турецки не без самодоволство.

В този момент в кабинета влязоха младите следователи, високата и стройна Лариса Колесникова и очилатият Серьожа Семенихин. И двамата мърдаха челюсти, но поглеждаха гостенката с интерес.

— Трябва да ви обясня — продължаваше междувременно Турецки, — че делото на мъжа ви се оказа едва ли не централно в едно голямо политическо разследване. Именно затова сега изпитваме такъв интерес към вас, Нина Алексеевна. Може би отначало ще разкажете нещо за себе си? Виждам, че изглеждате чудесно. За малко ли сте в Москва?

— Не — каза Нина. — Сега живея тук.

— Сериозно! — възкликна Турецки. — А ние ви търсехме в Краснодар.

— Живея тук съвсем отскоро — обясни Нина. — Виждате ли, всичко стана толкова неочаквано, толкова странно… Много тежко преживях смъртта на децата и мъжа си. Дори бях в лудницата за известно време.

— Това ни е известно — меко се намеси Лариса.

— Но продължението определено ще ви учуди — нервно се усмихна Нина.

И тя започна да излага легендата за благородния французин Гюстав Шим, който се запознал с нея на плажа в Сочи и я взел със себе си във Франция, за странния й, полубезсъзнателен живот в чужбина, за развода, също така изпълнен с благородство, и накрая за завръщането й във вълшебния свят на Строгино.

— Виж ти — каза Турецки, клатейки глава. — Значи сега преуспявате?

— Страхотно — възхити се Лариса.

Само Серьожа хладно дъвчеше, без да реагира на тази приказка.

— Аз съм богата — каза Нина. — Знам, че на запад често се случва обявената награда да ускори следствието. Ако трябва, и аз мога да обявя такава награда.

— Уви — въздъхна Турецки. — Сега няма нужда.

— Разказах ви за себе си — забеляза Нина — и сега имам право да чуя вашия разказ.

— Да, разбира се — съгласи се Турецки и започна в отговор да разказва за убийствата на всички участници в онази отдавнашна краснодарска история, за Бейби, който внезапно се беше оказал замесен едновременно в кръвното отмъщение и в екзекуциите по присъда на „Съда на Народната съвест“. Той достатъчно подробно изброи всички дела на Бейби, разказа за изявлението на Стукалов, за убийството му от същия този Бейби, за предполагаемото убийство на самия Бейби. — И в този момент — продължи той, — когато вече почти всички бяха сигурни, че Бейби е убит, изведнъж последва убийството на последния от краснодарските свидетели, Люсин. И разбрахме, че Бейби е жив.

— Кой е този Бейби? — попита Нина. — Защо отмъщава за мъжа ми?

— Точно този въпрос бихме искали да ви зададем, Нина Алексеевна — каза Турецки. — Вие най-добре сте познавали приятелите на мъжа си. Нали разбирате, за да преследваш целта толкова настойчиво в продължение на цяла година, трябва да имаш характер.

— Да, разбира се — съгласи се Нина. — Извинете, но този Бейби чак ми е симпатичен. В крайна сметка той върши моята работа.

— И не сте в състояние да предположите кой би могъл да е това? — запита Турецки.

Нина се замисли, поклати глава и каза:

— Нищо не ми идва наум. В последно време в живота ми се случиха толкова неща, че даже не знам… Не, не мога да се сетя за никой, който би могъл да го направи.

— Мъжът ви нямаше ли приятели? — учудено попита Турецки.

— Имаше — каза Нина. — Имахме много приятели, но надали някой от тях би тръгнал да отмъщава. Това не е типично за съвременния човек, не мислите ли? Стараем се по-бързо да забравим тежките преживявания, да ги загърбим. А отмъщението? То е нещо древно, архаично. Нямахме такива приятели.

— Може би някой от кавказците? — попита Лариса. — При тях обичаят на кръвното отмъщение съществува и до ден-днешен.

Нина я погледна и се усмихна.

— Това са чисто московски измислици — възрази тя. — Живяла съм на юг и знам, че всички кавказци са добри артисти. Всъщност са хора като нас и зад всеки случай на така нареченото кръвно отмъщение се крие солиден материален интерес.

— Във всеки случай Бейби успя да убие и московския бизнесмен Лихоносов — напомни Лариса — и тук не е имало никакво кръвно отмъщение.

Нина кимна.

— Страшно ме заинтригувахте — каза тя. — А какво още е направил?

— Засега нищо — отвърна Турецки. — Но може би просто изчаква.

Нина неочаквано се усмихна.

— Ако публикувам във вестниците покана за среща, надали ще отговори, нали?

— Надали — съгласи се Турецки и изсумтя.

— А как се надявате да се свържете с него?

— Забравяте, че истинските убийци са останали ненаказани.

— Как? — ахна Нина. — Вече знаете кои са истинските убийци?

— Да — кимна Турецки. — Знаем.

— И… — Нина конвулсивно въздъхна — кои са?

— Двама редови сътрудници на местното управление на КГБ — каза Турецки.

Нина поклати глава.

— Не може да бъде! За какво им е на КГБ да убиват мъжа ми? Децата ми?

— Това е стара и заплетена история — каза Турецки. — Познавате ли Вадим Сергеевич Соснов?

— Вадим? Естествено!

— Бил ви е на гости предишния ден, нали?

— Да, беше.

— Работата е там, че по това време е правел ревизия на местното КГБ и е имал компрометиращи материали.

— На дискета — изведнъж се сети Нина.

Турецки учудено вдигна глава.

— Откъде знаете?

— Той ми я остави — проговори Нина.

Турецки скочи.

— Как така ви я е оставил! Значи тази дискета все пак е била у вас?

— Да — кимна Нина. — Дадох я на Вадим точно онази нощ.

— Стоп, стоп, стоп — прекъсна я Турецки. — Значи онази нощ сте се върнала в града не заради покупките, а за да се срещнете със Соснов?

— Да.

— Това нищо не променя — произнесе Серьожа Семенихин.

— Но все пак — поклати глава Турецки. — Два пъти разговарях със Соснов и той нито веднъж не ми каза този факт.

Настана пауза и Нина обясни:

— Не беше любовна среща. Той ми остави дискетата, помоли ме да не казвам на никого, дори на мъжа си. Преди да си тръгне, ме помоли да му я занеса на гарата. Измислих това връщане за да му я дам.

— Но мъжът ви е бил убит именно заради тази дискета — каза Лариса. — Разбирате ли? Измъчвали са децата ви…

— Лариса — прекъсна я Турецки.

Нина тежко въздъхна.

— Разбирам — каза тя. Изведнъж лицето й се разкриви, тя изхлипа и почти изписка: — Извинете… — и се разплака.

Турецки й наля вода, Лариса започна да я успокоява, и само Серьожа седеше, дъвчеше си дъвката и наблюдаваше мълчаливо.

Нина бързо дойде на себе си и Лариса предложи да я заведе до тоалетната, за да си оправи лицето.

— Извинете ме — развълнувано говореше тя на Нина. — Изтърсих го, без да мисля.

Нина се гледаше в огледалото и мълчеше.

— Да ви донеса ли валериан? — попита Лариса.

— Няма нужда.

— Единия вече го задържахме — каза Лариса, опитвайки се да я успокои. — Надяваме се, че Бейби ще научи по някакъв начин и ще клъвне.

— Ще клъвне ли? — попита Нина. — Но как може да клъвне?

— Още не знаем — каза Лариса. — Може да направим нещо като следствен експеримент, да изведем убиеца в града…

— Искате Бейби да го убие ли? — учуди се Нина.

— Не, разбира се — с досада възрази Лариса. — Искаме само да привлечем вниманието на Бейби. Разбира се, съществува риск, но ще се постараем да го сведем до минимум.

Нина въздъхна.

— Нещо не мога да разбера защо толкова държите да хванете този Бейби — каза тя.

— Има сериозни мотиви — отговори Лариса и бръкна за цигари. Тя дръпна дълбоко, изпусна струя дим и каза: — Става дума за политическа акция. Може би сте чували за „Съда на Народната съвест“? Преди време много се говореше за него, но сега някак си престанаха. Това е група опасни политикани, които манипулират общественото съзнание. Бейби беше изпълнител на присъдите им, реализирайки преките поръчения на един старец, който е бил голяма клечка там. Но наскоро убиха стареца, по-точно са го докарали до самоубийство, което е едно и също. Старецът е имал ключа за компютърната програма, където е отразена дейността на същия този „Народен съд“. Успял е да се самоубие, без да каже на никого къде е този ключ. Сега целият апарат на „Народния съд“ търси Бейби, както и ние, но за да получат ключа за програмата. Предполага се, че Бейби знае къде е той. Разбирате ли? Чрез него ще стигнем направо до колегията на Съда! Именно това ни интересува.

Нина кимна. Вече беше дошла на себе си, беше си оправила грима и отново изглеждаше както трябва.

— Интересно — промълви тя. — С убиеца ловите Бейби, а с Бейби ще ловите политиканите.

— Така трябва, Нина — многозначително каза Лариса.

Върнаха се в кабинета на Турецки, където още седеше мрачно дъвчещият Серьожа Семенихин, и следователят Турецки каза още от вратата:

— Лариса, веднага при Мойсеев, има някакви резултати за теб.

— Тичам — каза Лариса. — Довиждане, Нина. Пак ще се видим, нали?

— Да, разбира се — кимна Нина, въпреки че представа си нямаше как могат да се видят отново.

Лариса излезе, а Нина отново седна пред бюрото.

— Губя ви времето — произнесе тя. — Извинете.

— Няма нищо — възрази Турецки. — Вие ни извинете. За нас това е просто дело, а вие сте го преживели…

— Как се казват тези… убийци? — попита Нина.

Турецки помълча, после каза:

— Какво значение имат имената им, Нина? Извинете, но засега това е служебна информация. Следствена тайна.

— Но и нищо няма да ви стане — каза Нина.

— Ще ви съобщим по-късно — загадъчно каза Турецки.

Нина кимна.

Телефонът звънна и Турецки вдигна слушалката.

— Да?… Кой?… Рогозин?… Да, добре… Ще го приема, добре.

Той затвори, въздъхна замислено, после вдигна глава и се усмихна виновно.

— Извинете ме, Нина, спешни задължения. Серьожа, ще покажеш ли на Нина машината си? Ще й бъде интересно.

— Да, разбира се. — Серьожа стана.

— Довиждане — протегна ръка Нина. — Може ли да дойда пак?

— Разбира се — каза Турецки. — Вие сте потърпевша по дело за убийство.

Нина тръгна, а Турецки извика Семенихин.

— Серьожа!

Серьожа спря и се върна до бюрото.

— Какво има, Александър Борисович?

— След като изпратиш преуспяващата вдовица — тихо каза Турецки, — провери по твоите канали какво имаме за нея. Просто от интерес, става ли?

Серьожа подъвка малко и отвърна:

— Няма проблеми, Александър Борисович.

— Чудесно — усмихна се Турецки. — Чао!

Серьожа кимна и излезе.

49.

Отначало бях искрено шокиран от външността на влязлата дама, защото далеч нямаше скърбящ вид, но по време на разговора, когато се изясни цялата й удивителна история, разбрах, че външността не намалява скръбта й. Тази жена беше затаила болката дълбоко в себе си и когато се разплака, аз даже се зарадвах, откривайки у нея очевидна проява на човечност. На сбогуване дори си помислих, че я харесвам, въпреки че помолих Серьожа да я провери по компютърната информационна мрежа.

След посещението на вдовицата ме заляха други проблеми, появи се някой си Рогозин. Ако не бях чул това име сутринта от Меркулов, нямаше да обърна никакво внимание на представителя на комитета на Върховния съвет по законността и реда, но сега бях готов за посещението му и дори се вълнувах.

Рогозин се оказа охранен господин с лъчезарна усмивка и студени очи. Стисна ми ръката и после започна да я бърше под бюрото с носната си кърпа.

— Александър Борисович, идвам при вас по много важен въпрос — започна той. — Известно ни е, че вече дълго време водите разследване, свързано с дейността на така наречения „Съд на Народната съвест“.

Кимнах.

— Дори ни е известно, че в ръководството има сили, които спъват работата ви.

— Надявам се, не очаквате веднага да започна да ви се оплаквам — казах с усмивка.

Той ми се усмихна в отговор.

— Разбира се, това не е необходимо. Възнамеряваме да ви подкрепяме с всички сили.

— Благодаря — кимнах. — Но кои сте вие?

— Комитетът по законността и реда — каза Рогозин.

— Депутат от Върховния съвет ли сте? — попитах аз.

— Не, но съм експерт, член на комитета. Искате ли да ви представя документите си? — Той с готовност тръгна да рови в джоба си и побързах да го спра.

— Не, не, моля ви — казах аз. — Просто искам да знам към кого да се обърна, когато действително възникнат трудности.

Той кимна.

— Знаете ли, чувал съм за вас много добри неща от Меркулов.

— Познавате ли се с Константин Дмитриевич? — учудих се аз.

— Да — кимна Рогозин. — Заедно се занимаваме с „Народния съд“ в рамките на една комисия. Аз бях сред хората, които започнаха навремето „Народна воля“.

Тук трябваше страшно да се учудя и успях.

— Били сте… сред организаторите?

— Почти — усмихна се Рогозин. — Съдействах за международните контакти на ръководителите на проекта.

— Виж ти — казах аз. — Тогава може би ще ми обясните целите на този… хм… проект? Защото засега го разглеждаме като изцяло престъпна организация.

— И добре правите — кимна Рогозин. — От първоначалните цели не остана и помен. Разбирате ли, този проект предвиждаше преустройство на общественото съзнание на целия наш народ.

— Охо — не издържах аз.

— Само не ме питайте как се е предвиждало реално да бъде направено това — усмихна се Рогозин. — Уви, не съм специалист. Но знам, че терорът, който се практикува в момента, не се предвиждаше в първоначалния проект. Идеите бяха чисти, хуманни и възвишени.

— Пътят към ада е постлан с възвишени идеи — казах аз. — А вашата информираност не ви ли дава възможност да се намесите в сегашното състояние на нещата?

— Моята информираност не е чак толкова значителна, колкото си мислите — каза Рогозин с въздишка. — Но сега се прави всичко, за да се установи контакт с представителите на „Народна воля“. Става ясно, че в проекта са били вложени просто огромни средства и не можем да си представим как би могло да се отрази това на страната.

— И кой контролира тази инициатива?

— Група дълбоко законспирирани политици — сниши глас Рогозин, — които са решили да поставят личните си цели на първо място.

— Нима ръководителите на държавата не са дърпали конците? — попитах недоверчиво.

— Разбира се — кимна Рогозин, — но август деветдесет и първа обърка всичко, така че управляващите структури на проекта се оказаха самоуправляващи се. Тогава започнаха процесите, довели до днешните престъпления. Както знаете, през последния месец по наши данни са загинали вече над четиридесет души все по списъците на Съда.

— Защо пресата мълчи?

— Защото действа президентската комисия — обясни Рогозин. — Те са убедени, че може да се противодейства само по този начин — с мълчание, лъжи и провокации. Аз съм решително против.

— Тогава как се озовахте там?

— Не са много хората, които знаят за проекта повече от мен — каза той не без самодоволство. — Само затова ме търпят. А наскоро едва не ме изгониха, когато казах, че подобни комисии са запланувани в раздела за правителственото съпротивление.

Аз кимнах, усмихвайки се заедно с него, и попитах:

— И така, какво искате от мен?

— Бейби — каза Рогозин. — На всички ни е необходим Бейби.

— Нима не го смятате за убит? — попитах учудено.

Той поклати глава.

— Не, Александър Борисович, не. Вие също, нали? Ненапразно се отнасяте така грижовно към онзи боклук Тверитин.

Аз се прокашлях.

— Всичко ли знаете? — попитах.

— Всичко, което ми е необходимо — авторитетно каза Рогозин.

— В такъв случай не мога да разбера причините за посещението ви — казах аз.

— Причината е една — каза Рогозин. — Става дума за голяма политическа битка за овладяването на проекта. Бейби неочаквано за всички стана ключова фигура.

— А компютърът на Феликс Даниленко? — попитах. — Къде е той?

— Питате ме като че ли аз съм го откраднал — каза Рогозин през смях. — Но това не е толкова важно. Ако имаме ключа, цялата колегия ще допълзи с предложения.

— Много странно — удивих се аз. — Всичко е свързано с програмата на Даниленко, така ли?

— Да, всеобщото съгласие е принципът на ръководните структури на проекта. Изпадането на което и да е отделно звено застопорява цялата система. Успяха да овладеят и да вземат под контрол по-голямата част от звената, но Даниленко беше последният мохикан.

— А какво трябва да представлява ключът? — попитах с интерес.

— Ключът е прост — отвърна Рогозин с досада, — кодова дума, парола, ако искате. При други обстоятелства бързодействащ компютър ще го определи за няколко минути, но проблемът е, че всяка неправилно подадена дума унищожава програмата. Необходима ни е само една дума — правилната.

— И Бейби я знае?

— Това му е известно само на него. — Рогозин въздъхна. — Сега разбирате ли какво означава този младеж?

— Какво все пак очаквате от мен? — попитах аз.

— Искреност — отвърна Рогозин. — Вече разработихте ли операцията?

— Не. Трябва ни вторият убиец.

Рогозин сви рамене.

— Защо? Той ще клъвне и на този. Мислили ли сте за съобщение във вестника за задържането на вашия Тверитин?

Поклатих глава.

— Не е толкова просто, Александър Александрович — възразих аз. — Не можем просто да повикаме Бейби. Всичко трябва да се обмисли.

— Както вече казах, трябва да се действа много бързо — повтори Рогозин. — Ситуацията е толкова изострена, че са възможни най-неочаквани ходове от отсрещната страна. Бихме искали непременно да участваме в операцията по залавянето на Бейби.

— Смятате, че няма да се справим сами? — попитах аз.

— Нека да разсъдим разумно. Веднъж вече не се справихте. Сега важността на операцията е не два, а десет пъти по-голяма! Трябва пределно да се внимава.

— Аз и без това внимавам — забелязах. — Кажете, Вадим Сергеевич Соснов знае ли за вашата дейност в президентската комисия?

Той ме погледна разсеяно и каза:

— Не, разбира се. Но в комитета се занимавам със същия въпрос, тоест със „Съда на Народната съвест“. Струва ми се, че нашият председател не се интересува от този проблем.

Появи се Лаврик Гехт, изтерзан от блуждаене из чуждите кабинети, и моят гост стана. Изпратих го по коридора, за да се отбия в компютърната зала при моите, и на сбогуване той каза:

— Много ви моля, Александър Борисович, при първата информация за Бейби веднага ми се обадете в комитета. Много е важно.

Обещах му и се разделихме. Този човек, доколкото разбрах, беше дошъл да ме вербува или да ме сплаши. Не успя и в двете.

— А къде е вдовицата? — попитах Серьожа, който вече седеше пред компютъра си.

— Изпратих я.

— Намери ли нещо? — попитах аз и кимнах към екрана на монитора.

— Търся — отвърна той.

— А Лара къде е?

— Още е при Мойсеев — каза Серьожа, без да се откъсва от работата си.

— Ако научиш нещо, ела в кабинета ми.

Той кимна и аз го оставих.

Разбира се, можеше да използваме и само Тверитин, за да примамим Бейби в клопката, но, първо, още не си представях точно каква ще бъде тази клопка и, второ, страшно ме интересуваше онзи голям началник, по чието нареждане Чекалин и Тверитин бяха извършили нападението над дома на Ратников. Смятах да го науча от Чекалин.

Тъкмо си го помислих, и в прокуратурата се появи Слава Грязнов, който докладва, задъхан от бързане:

— Саша, той вече е тук, в Подмосковието. Бързо!

Наистина, като че ли не беше редно следовател от прокуратурата да участва в оперативните действия, но Слава ме познаваше добре и знаеше колко е важно това за мен. Моментално си наметнах сакото, казах на Гехт да стои на телефона и се понесох надолу по стълбите.

По пътя разговаряхме само за Бейби.

— Вече си мислих за операцията — каза Грязнов. — Трябва да заложим такъв капан, че нито един микроб да не се измъкне, разбираш ли?

— По-добре помисли как да го известим, че клиентите са тук — възразих аз. — Може би му имаш адреса?

— Според мен това си е негов проблем — махна с ръка Грязнов. — Разбираш ли, Саша, аз му вярвам на тоя Бейби. Ако нещо му трябва, а това със сигурност му трябва, той ще го научи.

— Преди имаше информатор — напомних аз. — За него работеше машината на „Народния съд“… А сега какво?

— Ако започнеш да му помагаш — каза Грязнов, — всичко ще се провали.

— Може би си прав — замислено казах аз. — В края на краищата кой е по-заинтересован, аз или той?

Грязнов се разсмя и минахме на други теми.

— Вчера един фермер близо до Тучков застрелял някакъв рекетьор — разказа ни шофьорът. — Направо го гръмнал с двуцевка. На място.

— Браво бе — изсумтя Грязнов. — „Съдът на народната съвест“. А, Саша?

— Е, при тях не се предвиждат решения на Политбюро — отвърнах аз.

— Умеят, гадовете, да се прикрият зад народа — каза Грязнов. — Радетели…

— По-добре ми кажи за Чекалин — помолих го аз. — Къде е и какво прави?

— Същият сценарий — негодуваше Грязнов. — Пристигнал е със стока за московските търговци. Прехвърлянето е при тях в Ногинск. Сега отиваме там. Клиентът си почива на квартира у една мадама. Предварително са му я запазили.

— Квартирата или мадамата?

— И двете — махна с ръка Грязнов. — Поведението му е спокойно, пие умерено.

— Твоите хора ли са там или местните сили? — попитах аз.

— Обиждаш ме — каза Грязнов. — Все пак е особено важно дело, нали.

— Тоя Чекалин е по-серт от партньора си — забелязах аз. — Трябва да внимаваме.

— Айде сега вземи ми обясни и как да го арестувам — измърмори Грязнов. — Кажи едно благодаря, че те взех със себе си. Определено не за операцията, а само за първоначалния разпит, за да се опиташ да го пречупиш, докато е още топъл. Стой си в колата и недей да знаеш много, другарю следовател. Или господин?

Не отговорих. Съмненията относно операцията по залавянето на Бейби отново ме обзеха. Много ме безпокоеше Рогозин. Наистина, не бяхме напълно сигурни, че той е човек на „Народна съвест“, но беше страшно подходящ за това. И после, когато говореше за ключовата дума за проникването в програмата на компютъра, не знаеше ли прекалено много по въпроса? И откъде го знаеше? И дори и да не е от „Народна съвест“, кого представлява сега? Може би е представител вече на следващото поколение, което се стреми към финансовата база на проекта?

Пристигнахме на мястото следобед и към колата веднага се приближи един от хората на Грязнов.

— Другарю майор, всичко е готово.

— Как е клиентът? — попита Грязнов, без да излиза от колата.

— Обади се в Москва преди един час, разговорът е записан. Изглежда, се разбираха за обратната пратка. Предполагаме, че на връщане ще носи оръжие. Да изчакаме ли, другарю майор?

— Не — каза Грязнов. — Всички по местата, след десет минути започваме операцията.

И отново задействаха жена, този път сътрудничка на Московската криминална милиция, дошла при хазайката да я уговаря от името на някаква женска партия да влезе в редиците им. Хазайката беше здраво женище на двайсет и пет, държеше нелегален бордей и затова идеите за женска партия й бяха близки и понятни. Тя изобщо не обърна внимание, че активистката на женското движение не затвори след себе си вратата. Квартирантът послуша агитацията от любопитство, но се изплю и си отиде в стаята. Точно тогава се появиха момчетата на Грязнов с него самия начело. С тих шепот и жестове накараха хазайката да извика квартиранта да пият за женската партия и арестуваха Чекалин, когато той излезе, нищо неподозиращ от стаята си.

— Жорик, те ме накараха — отчаяно закрещя хазайката, като видя как се отнася милицията с квартиранта й.

— Тъпачка — само й каза Жорик, хриптейки от негодувание.

50

На Востряковското гробище Нина около час търси гроба на Феликс Даниленко. В нея беше планът, начертан от Бък, но как можеше да й помогне той, след като новите райони на гробището представляваха огромна пустиня, осеяна с гробове. Кръстове, временни паметници, обикновени колчета с номера и едва забележими алеи и пътеки — тя блуждаеше сред тях и се опитваше да се ориентира. Накрая намери гроба, но почти случайно — машинално следвайки някакво погребално шествие, обърна внимание на един килнат паметник със звезда, спомни си думите на Бък и се приближи. Оказа се, че наистина е гробът на Феликс Захарович Даниленко. И той изглеждаше толкова мизерен и изоставен сред хилядите също така едва забележими гробове, че Нина не издържа и се разплака.

Наистина в страха си от смъртта хората бяха загубили всякакво уважение към нея, мислеше си Нина, докато стоеше пред нещастното хълмче пръст с изкривен тенекиен паметник над него. Нали не на мъртвите е нужна тази памет, нали това всъщност е плюнка във вечността. Тя неволно си спомни гробището в Краснодар, където също толкова самотно стояха три гроба, един голям и два по-малки, и я обзе нова вълна сълзи и тъга. Феликс също беше убит, това беше ясно. Старият идеалист не беше тръгнал по свирката на новото ръководство и ето че си бе платил.

— Къде е този твой ключ, Феликс? — попита Нина. — Чакат от мен някакъв ключ. Какво да им кажа, когато ме хванат?

Тя сложи цветята на гроба, оправи паметника и даже постоя известно време на колене, потънала в меланхолична мъка по безвъзвратното.

— Добре, дядо — каза тя и стана на крака. — Ще направя всичко. Няма да получат от мен никакъв ключ и по-добре. Докато делото си ще го завърша непременно. Нека ме ловят, а?

Дори се усмихна накрая, като си представи ясно одобрението на Феликс и си тръгна в друго, по-решително настроение. Глупаво е да плачеш за смъртта на някой, който е посветил живота си на убийството, мислеше си тя, докато слушаше риданията на хората, които изпращаха роднините си.

Обади се на Бък от колата и на булевард „Гогол“ той се качи до нея. Тя подкара към крайбрежната улица и по-нататък, покрай кремълската стена, говорейки в това време:

— Искат да го хванат. Звучи глупаво и не знам как смятат да го направят, но най-вероятно ще поемем риска.

— Ясно — въздъхна Бък. — При такъв живот направо ти иде да се обесиш, а? Всъщност ти няма от какво да се страхуваш, нали ще рискува Бейби?

— Те мислят, че той знае някакъв ключ — каза Нина. — Някаква парола за компютър, която е необходима на всички. А той не знае нищо. Във всеки случай няма да го убият, нали?

— Разбира се — каза Бък. — Само малко ще го поинквизират.

— Той не знае нищо — повтори Нина.

— За да се убедят в това — каза Бък, — трябва да изяснят какво знае. Бъди сигурна, с него ще се захванат сериозно.

— Но това е единственият шанс да се доберем до онези двамата!

— Глупости — каза Бък. — Още утре ще знам къде ги държат и момчетата ми ще очистят твоите убийци без проблеми.

— Момчетата ти нямат нищо общо — каза Нина.

— А Бейби какво общо има? — попита Бък. — Заинтересован ли е в случая, или просто изпълнява всичките ти капризи?

Нина го погледна надменно и каза:

— Изпълнява капризите ми. Това притеснява ли те?

Бък въздъхна и се усмихна.

— Жал ми е за момчето!

— По-добре ми намери снайперска пушка — каза Нина. — Със заглушител и огнегасител. Може да успеем да ги измамим.

— Вариантът с Доносника? — досети се Бък. — Не мисля, че ще стане. Те не повтарят грешките си.

— Още изобщо не знаем какво са замислили — каза Нина. — Но няма нищо лошо в това да се приготвим. Ще ми намериш ли пушка, или да си търся на друго място?

— И гранатомет, ако щеш — каза Бък.

Нина помисли и отвърна:

— Няма нужда от гранатомет. Бейби никога не е стрелял с гранатомет.

— Пошегувах се — каза Бък.

След като направи голям кръг по булевардите, Нина го остави отново на площад „Арбат“ и на сбогуване той попита:

— И все пак, къде го криеш? Имам няколко работи за човек, който може да стреля добре.

— После ще говорим — каза Нина.

Докато караше към Строгино, тя размишляваше над това, действително ли е просто професионален убиец? Искаше й се да мисли така и си търсеше някакви възвишени мотиви — отмъщението за мъжа и децата й. Даже присъдите на „Съда на Народната съвест“ изпълняваше само за да получава после в замяна нужната информация за клиентите си. Но колкото повече си търсеше оправдание, толкова по-страшно й ставаше при мисълта, че като някакъв тигър-човекоядец е обречена да убива отново и отново. И наистина, особеното състояние, което я обземаше в момента на акцията, й харесваше и се случваше да се готви за убийството със сладкото чувство на очакване на това състояние. А може би това, което става с нея, е просто психическа аномалия и тя е болна? Болна от жажда за убийство?

Когато влезе във входа, забеляза, че пазачът я изпрати с някакъв странен поглед, след като я поздрави. Тя се качи, отвори вратата и чу нещо в далечния край на апартамента.

— Аня! — повика я тя. — Кой е там?

Тя машинално посегна към браунинга в кобура под мишницата си, но Аня вече излизаше да я посрещне, по халат, разрошена и смутена, въпреки радостната усмивка.

— А, Нинуля — проточи тя. — Толкова рано…

Нина я хвана за яката на халата и я дръпна към себе си. Не беше сбъркала, от Аня се носеше дъх на алкохол.

— Какво правиш, Нинуля? — жално изписка Аня.

— Кой е там? — попита Нина и кимна към вратата на спалнята.

— Никой няма, какви си ги измисляш?

Нина направи крачка натам и Аня я хвана за ръкава.

— Чакай! Там е електротехникът, вчера ми се развали нощната лампа…

„Електротехникът“ вече излизаше от спалнята на Аня, усмихвайки се глупаво. Нина го позна, беше един от пазачите от предишната смяна.

— Добър ден, Нина Алексеевна — смънка той. — Аня ме извика… да сложа тука една крушка.

— Закопчай си дюкяна — сухо подхвърли Нина.

Пазачът охна и се обърна с гръб към тях.

— Ама, Нинуля… — провлачи Аня.

— Слушай какво. — Нина беше извън себе си от ярост. — Казаха ми, че държите на работата си. Ако това действително е така, повече да не си прекрачил прага на тази къща, ясно ли ти е?

— Ясно — смирено отвърна той. — Ако ме бяхте предупредили, нямаше и сега да го прекрача. А така… Трябва да изпълняваме молбите на живущите.

— И никакъв алкохол! — добави Нина. — Толкова ли не можете да разберете, тя е болна!

— Какви ги приказваш — промърмори Аня.

— Ама то нямаше повече от една-две капки — оправдаваше се пазачът. — Да си ходя, а, Нина Алексеевна?

— Върви — каза Нина.

Пазачът тръгна към вратата, но се спря.

— Кажете ми още сега, Нина Алексеевна, ще се оплачете ли на началника ни?

— Ще си помисля — каза Нина.

Той неочаквано се усмихна и каза:

— Това винаги е по-добре от определеността, остава надеждата. Но ви разбрах и можете да бъдете абсолютно сигурна за мен. Довиждане, Нина Алексеевна.

Той побърза да излезе и вратата се хлопна след него.

Аня тежко въздъхна.

— И защо направи скандал?

— Това е отвратително — направи гримаса Нина. — Да спиш с мъж заради глътка пиене.

— Откъде знаеш, че съм спала с него? — възмутено попита Аня. — А ако съм спала, защо реши, че само заради глътка пиене?

— Ами? — иронично попита Нина. — Значи това е любов?

— Не е любов — каза Аня с горчивина, — но е тъга! Да не мислиш, че е приятно да седиш тук ден и нощ, да гледаш това видео, да се къпеш в тази вана и да не очакваш нищо?

— Защо да не очакваш нищо? — попита Нина.

— Защото няма какво да очаквам — каза Аня и се разплака.

Отначало Нина не й обръщаше внимание, отиде в кухнята и се зае с обяда, но тъй като плачът на Аня не заглъхваше, тя все пак се приближи, седна до нея и я прегърна.

— Успокой се, глупаче — утешаваше тя приятелката си. — Всичко още е пред теб.

— Ти не ме обичаш — хлипаше Аня.

— Господи помилуй — разсмя се Нина. — Пак ли? Мислех си, че без мен отдавна си влязла в нормата? Ето, каниш си мъже, нима това не е напредък?

— Аз за да те ядосам — каза Аня.

— Е, можеш да бъдеш доволна — усмихна се криво Нина. — Ядоса ме.

— Толкова си безчувствена — конвулсивно въздъхна Аня.

Нина изведнъж се сети за заведението с лесбийките в Париж, усмихна се и започна да й разказва:

— Знаеш ли, там отвъд веднъж бях в едно специално ресторантче за такива глупачки като теб. Едни ангелчета танцуваха.

— Как танцуваха? — не разбра Аня, но се заинтересува.

Нина се разсмя.

— Голички — каза тя. — Помислих си, ти ако беше там. Щяха да ти изтекат лигите.

Аня изпръхтя.

— Голяма работа… На видеото какви ангелчета има… А те целуваха ли се?

— И се целуваха, и се прегръщаха — каза Нина, като я наблюдаваше подигравателно. — Добре де, не се навивай, че иначе пак ще ми въздишаш цяла нощ пред вратата.

— Няма такова нещо, сторило ти се е.

— Да бе, да, сторило ми се е — отказа да спори Нина и отиде в кухнята.

Следобед двете отидоха заедно на плаж и се изкъпаха в Москва-река. Плажът беше близо до блока им, чист и поддържан, и те дори успяха да се попекат на лъчите на залязващото слънце. Аня се хвана да играе волейбол с някакви застаряващи жени с ярки младежки бански, а Нина лежеше в шезлонга и се любуваше на пейзажа. Въпреки това, когато се върнаха, те си взеха по един душ, мислейки за екологията, и облечени в халати, седнаха да гледат телевизия. Отначало Аня искаше да пусне на Нина някаква лесбийска порнография, уж за сравнение с впечатленията от Париж, но Нина отказа тази гадост още след първите кадри, така че седнаха да гледат някакъв американски екшън по московската телевизия.

Вечерта, докато пиеха чай в кухнята, звънна телефонът. Нина вдигна слушалката и чу гласа на пазача долу:

— Нина Алексеевна, очаквате ли гости?

— Всъщност не — учуди се Нина. — Защо?

— Някакъв младеж иска да дойде при вас — съобщи пазачът. — Казва се Сергей Семенихин.

— Изобщо не го познавам — призна Нина. — Да не е някаква грешка?

— Сега ще му дам слушалката.

Нина чу:

— Нина Алексеевна, с вас се познаваме. Аз съм Сергей Семенихин, от прокуратурата. Сутринта бяхте при нас, показвах ви компютъра си.

— Да, да, разбира се — усмихна се Нина. — Елате, Серьожа, сега ще ви отворя.

Тя потвърди поканата си пред пазача и отиде да отвори.

— Кой е това? — мрачно попита Аня.

— Кавалер, идва на среща — подсмихна се Нина. — За да те ядосам.

Аня изсумтя. Когато Нина излезе, тя взе дистанционното и превключи телевизора отново на лесбийския филм, като увеличи звука. Стори й се забавно и тя се усмихна.

Нина отвори вратата и видя Серьожа. Той изглеждаше унил, но се опита да се усмихне.

— Здравейте, Нина Алексеевна — каза той и кимна. — Може ли?

— Влизайте, Серьожа. Защо не се обадихте?

— Имах си причини — промърмори Серьожа. — Какво е това?

От хола се чуваха въздишки и стонове.

— Сестра ми хулиганства — обясни Нина. — Влезте в кабинета, сега идвам.

В хола тя перна Аня по тила и й взе неприличната касета, после отиде в спалнята и се преоблече. Когато влезе в кабинета, Серьожа вече седеше в креслото и разлистваше списание на английски.

— Турецки ли ви изпраща? — попита Нина и седна в креслото срещу него.

— Не, Нина Алексеевна — каза Серьожа. — Идвам при вас, тъй да се каже, по собствена инициатива.

— Нима? — учуди се Нина.

— Сега ще ви обясня всичко — кимна Серьожа и се размърда неспокойно. — Машината ви е страхотна — добави той и кимна към компютъра.

— Тази ли? — попита Нина. — Изобщо не умея да си служа с него.

Серьожа кимна, накани се и започна:

— Нина Алексеевна…

— Почакайте — прекъсна го Нина. — Искате ли чай?

— Искам — каза Серьожа, — но не сега. Нека да ви кажа каквото имам, а после сама решете може ли да ме поите с чай.

— Направо ме заинтригувахте — усмихна се Нина. — И освен това исках да отбележа, че макар и да изглеждам толкова ужасно, аз не съм много по-възрастна от вас, Серьожа. Наричайте ме просто Нина.

— Изглеждате прекрасно — каза Серьожа. — Дори не очаквах, че изглеждате така.

— А как очаквахте?

Той се усмихна.

— Очаквах кикимора — призна си той. — Даже не повярвах, когато ви видях.

Нина озадачено повдигна вежди.

— Нищо не разбирам, Серьожа. Вие сте ме очаквали? Мен?

— Да — каза Серьожа. — Вас, Нина. Виждате ли, работата е там, че… Знам всичко за вас. Пресметнах всичко и чаках кога ще се появите. Нищо не знаех за тези истории с чужбина и затова отначало се обърках. Но сега се ориентирах и не можех да не дойда при вас. Нина, вие сте Бейби, нали?

Известно време Нина зашеметено мълча, а после попита:

— Какво искате от мен?

Серьожа въздъхна тежко и отвърна:

— Нищо. Просто ви обичам.

51.

По време на разпита Чекалин се държа съвсем различно от приятеля си Тверитин. Още в самото начало той решително заяви:

— Вижте, началници, имайте предвид, че разполагам с важна политическа информация. Закарайте ме в Москва, защото не съм лъжица за вашата уста.

— Ето това ми харесва — реагирах аз. — Направо и открито, без всякакви там заобикалки. А за устата ни не се безпокой, Чекалин, и по-интересна информация е поемала. Говори точка по точка и ще видим какво можем да направим за теб.

Като чу името си, той се вцепени и известно време мисли какво означава това за него. После бавно въздъхна и попита:

— Значи специално аз съм ви трябвал, така ли?

— Приятелчето ти е при нас — обясних аз. — Андрюша Тверитин. Познаваш ли го?

— Андрюха по-скоро би си глътнал езика — каза Чекалин. — Ех, а го предчувствах…

Той поклати глава от яд.

— Знаех си, че има някаква шашма, заклевам се! Ама се полакомих за парите, стария глупак, пък исках и да си видя родния дом. На ти сега едно виждане.

Той си запали цигара, издиша дима и попита:

— Е какво, момчета, ще ме очистите ли? При опит за бягство?

Тази постановка на въпроса ми дойде неочаквано, но Слава веднага съобрази.

— Зависи — каза той. — За някои си трън в очите, за други — коз в ръкава. Зависи как ще се държиш.

— Правилно ще се държа — каза Чекалин. — Няма смисъл да се правя на интересен, не съм дете. Шест години имам в комитета.

Изкашлях се и зададох въпрос с напълно официален тон:

— Гражданино Чекалин, признавате ли участието си в убийството на капитана от милицията Ратников през март миналата година?

— Ама и ти — подсмихна се Чекалин. — Искаш всичко отведнъж, а? Първо ми предложи нещо, после задавай въпроси.

— Да ти предложа? — попита Грязнов и присви очи. — И ще се пазариш, а, гнидо? Клал си с нож малки деца, а ние на всичко отгоре и да ти предлагаме нещо, а?

— Спокойно — вдигна ръце Чекалин. — Недей, началник, недей да се палиш… Аз също лесно се паля, разбирам чувствата ти, но всяко нещо с мярка. Делото по това убийство е завършено и юридически не можете да имате никакви претенции към мен.

— Следствието е възобновено поради новооткритите обстоятелства — казах авторитетно. — Така че да оставим юриспруденцията на мира и да поговорим за фактите. Искаш ли да ти организираме опознаване?

Блъфирах безсъвестно, но и нищо друго не можех да направя. Вече нямаше кой да опознава Чекалин и Тверитин. Благодарение на старанията на славното ни приятелче Бейби всички свидетели бяха преминали в отвъдното, но самите бандити нямаше начин да знаят това и ние го използвахме. Изражението на Чекалин се промени.

— Също не е чак толкова зле, като се замисли човек. Майорът, който ни изпрати със заповед, отдавна вече е покойник, така че винаги мога да се позова на неговото своеволие. Е, ще си получа десетака и какво от това?

— За убийството на малолетни деца — десетак? — усмихна се Грязнов.

— Престани с тези деца бе! — кресна Чекалин. — Никой не е искал да ги убива, не разбираш ли?

— Достатъчно — намесих се аз. — Дали си искал, или не, ще реши съдът, не ние. Нашата работа е да установим кой мръсник ви е насъскал срещу капитана и с каква цел.

— А това вече е друг вид разговор — весело подхвърли Чекалин. — Бих искал да знам какво можете да ми предложите?

— Дръж се сериозно, Чекалин — опитвах се да говоря колкото е възможно по-убедително. — Твоят голям човек още нищо не знае за ареста ти, но какво ще стане, когато научи?

— Тогава именно ще започне истинският пазарлък — уверено парира Чекалин.

— Или телената примка в тоалетната на затвора — възразих аз.

Той ми хвърли бърз поглед, от който разбрах, че и този вариант не представлява новост за него.

— Надявам се на вас, момчета — каза той. — Щом успяхте да ме докарате чак от Иран, значи много ви трябвам.

— И ние на тебе — каза Грязнов. — Имай предвид, глупако, че може и да се договорим с големия ти човек.

Той уморено потърка очи, примига и попита:

— Е, и какво искате от мен?

— Името на твоя големец — отвърна Грязнов.

— По този въпрос няма смисъл от бързане — каза Чекалин.

— Гледай да не стане късно — подхвърли Грязнов.

Чекалин се усмихна криво.

— Абе какво се хванахте за мен още на първия разпит? Оставете ме да се запозная с обстановката, да свикна, да си поприказвам със съкилийниците. С две думи, хайде към Москва, момчета.

Грязнов ме погледна унило и аз кимнах.

— Ще отида да наредя за кола с конвой.

Той излезе, а Чекалин промълви след него:

— А така.

— Значи няма да ни кажеш името? — попитах аз.

— Няма — поклати глава. — Сами се опитайте да отгатнете.

— Голяма работа, биномът на Нютон — изсумтях презрително. — Няма кой знае какво за отгатване. Соснов Вадим Сергеевич.

Той бавно дръпна от цигарата, пусна тънка струйка дим, усмихна се и попита:

— Други варианти имате ли?

— Играта ти, Жорик, е съшита с бели конци — уверено му отвърнах аз. — Сега просто ще те оставим на уплашената реакция на господин Соснов и няма да се налага нищо да доказваме, представяме и убеждаваме. Ти ще си получиш своето, а той — неговото.

— Копеле безпринципно — подхвърли Чекалин и се ухили.

— От вас, принципните, се научих — реагирах аз. — Няма повече да те тормозя, но ако си помислиш, ще разбереш, че имаш само един шанс — да ни разкажеш всичко. Всички останали възможности са само по пътя към гробищата.

— Добре, добре — каза той. — Все пак ще си помисля.

Дойде Грязнов с конвоя, сложиха белезници на Чекалин и го изведоха, за да го качат в специалната кола.

— Да тръгваме ли? — попита старшият на конвоя.

— Тръгвайте. — Грязнов махна с ръка.

Отведоха задържания и Грязнов попита:

— Стана ли нещо?

Въздъхнах.

— Не ми го побира главата — признах аз. — Като че ли всички факти са против него, а не ми се побира в главата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Грязнов с интерес.

— Абе Соснов — обясних аз. — Вадим Сергеевич. Сещаш ли се, комитетът по законността към Върховния съвет? Той е.

Грязнов бавно измъкна цигара, размачка я по навик и запали.

— Какво имаш срещу него?

— Замесен е — казах аз — и ако си говорим честно, отдавна го усещах. Имал е някакви отношения с жената на Ратников…

Изведнъж се сетих, че жената на Ратников вече ни е подръка, и си помислих дали да не я използваме за оперативни цели. Но когато отново си спомних колко ефектно изглеждаше, реших, че сега тази жена надали ще иска да рискува положението си.

— Загубена работа е това, Саша. — Грязнов изпусна кълбо дим. — Няма да се докопаш до този депутат.

— Ще видим — казах аз. — Трябва окончателно да се уверим дали не ни го подставят умишлено. С две думи, както правилно забеляза гражданинът Чекалин, хайде към Москва, началник.

Качихме се в колата и потеглихме обратно.

— Има само един начин да се справим с твоя депутат — проговори Грязнов по пътя, като че ли идваше на себе си. — Да пуснем Бейби срещу него.

— И аз това си мисля — казах аз.

Задминахме специалния автомобил още в самото начало, а в Москва пристигнахме със значителна преднина. Грязнов нареди Чекалин да бъде изпратен в Бутирка, а двамата с него се отбихме в кабинета ми, за да продължим мозъчната атака. Клиентите ни нямаха намерение да откровеничат и трябваше да решим как да се държим с тях в бъдеще. Най-после бяха назрели всички условия за капана срещу Бейби.

Когато влязохме в кабинета ми, там вече бяха полковник Рогозин заедно с някакъв невзрачен тип и Костя Меркулов, когото въобще не очаквах да видя тук. Съдейки по външния му вид, Костя не беше в най-добрата си форма.

— Господин Рогозин — приветливо произнесох аз. — Константин Дмитриевич? На какво дължа посещението?

Грязнов веднага разбра, че от мозъчната атака нищо няма да излезе, и ми каза:

— Добре, Саша, аз ще тръгвам…

— Не, не, ще ви помоля да останете, господин майор — каза Рогозин и пъргаво стана на крака. — Както разбирате, сега проблемът ни е общ. Къде е арестуваният Чекалин?

Грязнов ме погледна учудено и попита:

— Саша, кой е това?

— Това е Александър Александрович Рогозин — казах аз. — Експерт от Върховния съвет. Разказвал съм ти за комитета по законността и реда.

— А — каза Грязнов. — Тогава не разбирам, господин Рогозин, какво всъщност ви интересува?

— Арестували сте особено опасния престъпник Чекалин — сдържано каза Рогозин. — В нашата операция на този престъпник е отредено особено важно място. Бих искал да го взема.

— Извинете, а кого представяте в момента? — попитах направо. — Нима Върховният съвет провежда оперативни мероприятия?

— В дадения случай не представям Върховния съвет — каза Рогозин с достойнство. — Сега представям президентската комисия, противостояща на антидържавната дейност на тъй наречения „Съд на Народната съвест“. Вашият началник, Константин Дмитриевич Меркулов, може да потвърди, че на нашата комисия е възложено провеждането на оперативни акции, и именно дадената операция е възложена на мен. С мен е ръководителят на отряда със специално предназначение подполковник Свишчов.

— Да, потвърждавам — каза Костя, без да вдига глава.

— Надявам се, че нашето ръководство е уведомено за инициативите ви? — попитах аз.

— Моля ви, Александър Борисович — усмихна се криво Рогозин. — Нима Константин Дмитриевич не представя тук вашето ръководство?

Всичко това е някак неочаквано — казах аз.

— А каква акция смятате да предприемете с Чекалин? — намеси се Грязнов.

— Същия капан за Бейби, който замисляхте — обясни Рогозин. — Работата ни се струва прекалено важна и затова се намесваме. Имайте предвид, че сме готови да приемем помощ от вас, в случай че се наложи.

— Благодарим за доверието — процеди Грязнов.

— Е хайде — заусмихва се Рогозин. — Хайде, господа, без обиди. Та нали вършим едно общо дело, няма какво да делим. Нали така, Константин Дмитриевич?

Костя бавно вдигна глава, погледна го и кимна.

— Да, да, разбира се.

— Само че не можем да ви предоставим Чекалин — съобщи Грязнов с въздишка. — Оставихме го на мястото на задържане, в Ногинск. Така че идете там, ако бързате.

— Не си правете шеги с мен, майоре — строго произнесе Рогозин. — Тръгнали сте от Ногинск, след като преди вас е потеглила колата със задържания.

— Нима? — не мигна Грязнов. — Значи още са на път, полковник.

Рогозин го изгледа, погледна часовника си, после погледна подчинения си. Той измъкна клетъчен телефон от чантата си и набра някакъв номер. Чиста фукня, като се има предвид, че в кабинета ми имаше два телефона. Свишчов измърмори нещо в слушалката, извърна се и се приближи до бюрото на Гехт, после приключи разговора и се върна при нас.

— Отиват в Бутирка, другарю полковник — тихо докладва той.

Рогозин се подсмихна удовлетворено.

— Виждате ли, господа, никакви проблеми. Значи, имайте предвид, взимаме арестуваните Чекалин и Тверитин.

— Как така ги взимате? — възмути се Грязнов. — Къде ги взимате? Вие и затвори ли си имате към вашата комисия?

— Слава! — прекъснах го аз. — Те си имат всичко. Нали така, господин полковник?

— Те ще бъдат на специален режим в Лефортово — каза Рогозин. — Успокойте се, майоре, успокойте се. Не знаете всичко, а аз нямам време и пълномощия да ви запознавам със състоянието на нещата. Готви се сериозна операция…

— Но трябва да имате предвид — забелязах аз, — че Бейби има източник в прокуратурата. Едва ли ще може да научи нещо от Лефортово.

Рогозин се усмихна.

— Ще го имаме предвид — кимна той. — Хайде, Свишчов.

Те решително излязоха от кабинета, а Грязнов веднага се хвърли към телефона. Той вдигна на крака някакви служби в московската криминална, за да пресрещнат незабавно специалния автомобил от Ногинск, който се движи към Бутирка по служебен маршрут, и да го пренасочат към следствения изолатор на Матроска тишина.

— Безполезно е — каза Меркулов. — Все едно, ще ги намерят и ще ги вземат.

— Нищо — злорадо изсумтя Грязнов. — Нека потичат.

— Какво става, Костя? — попитах с раздразнение. — Какви са тези изпълнения? Кой е този Рогозин и защо се разпорежда?

— Мислех, че вече си разбрал — уморено каза Меркулов. — Нали ти казах, трябва им Бейби.

— Но защо начело на всичко е никому неизвестният Рогозин?

— Вероятно все пак е известен на някого — възрази Меркулов. — Работи под патронажа на високопоставени особи, сплашил ги е с тайната на Бейби и подрива ръководството на колегията на Съда.

— Ами вие, Константин Дмитриевич, защо си мълчите? — запита с подозрение Грязнов. — Това си е живо нахалство.

— Нахалство е — кимна Меркулов. — Слава, драги, още ли не си разбрал, че цялата политика се прави от нахални хора?

— Не разбирам, Костя — обадих се аз. — Ами ти? Измиваш си ръцете, така ли? Ти също си член на тази комисия.

— Бях. — Костя се усмихна печално. — Изгониха ме на оперативното съвещание тази сутрин.

Ние замълчахме потресено.

— Нещо си оплескал ли? — попитах аз.

— Нищо не съм оплескал — каза Меркулов. — Политиката на комисията претърпя изменения.

— И сега какво?

— Сега те ловят Бейби — каза Меркулов с въздишка, — а аз се връщам към непосредствената си дейност. Да бяхте чули как ми благодаряха днес за извършената работа.

— Сигурно ще ти дадат почетна грамота — предположих аз. — С автограф от президента.

— Стига де — каза Меркулов. — Честно казано, изпитах огромно облекчение. Във всеки случай сега на никой няма да му дойде наум да ми предлага поста на генерален прокурор.

— Ай-ай-ай — поклати с досада глава Грязнов. — А пък ние така се надявахме!

— Прекрасно — казах. — Но не ти ли се струва, другарю заместник генерален прокурор, че работата изобщо не е в Бейби. Че тези момчета са опасни за някого на върха? И че целият този прословут „капан“ има съвсем други цели?

Меркулов се почеса по носа, протегна се в креслото и предложи:

— Казвай, Саша.

Той пристъпваше към предишната си работа.

52.

Вилата на Серьожа се намираше във Владимирска област и представляваше невзрачна къщичка, скована от подръчни материали, на мизерен парцел. Наоколо имаше още стотици такива къщи, където се суетяха хора, опитващи се да уловят радостта от благодатното градинарство и овощарство през кратките почивни дни. Когато Нина пристигна, Серьожа също копаеше лехата чевръсто и умело. Тя спря колата и известно време го наблюдаваше, изпитвайки неподправена радост.

Приличаше на сюжет от телевизионен сериал — в момента, в който трескаво обмисляше как да се отърве от неочакваното усложнение, този високомерен очилатко изведнъж й се обясни в любов. И най-важното, тя му повярва веднага. Не разсъждаваше, а просто усети нещо сгряващо в сърцето си и й стана светло и радостно. Както след дълго облачно време изведнъж грейва слънце. А той се беше влюбил в нея, без да е виждал лицето й. Е, не е ли странно?

Разбира се, тя е по-възрастна, не е фотомодел, а и животът й като че ли наближаваше края си и между тях не може да има нищо, но въпреки това светът наоколо стана много по-приятен. Тя се надсмиваше над самата себе си, определено чувствайки вълнение при мисълта за този странен младеж, и все пак дойде при него тук, на сто и повече километра от Москва по лоши пътища, защото засега беше опасно да се срещат по-близо.

Тя затвори вратата на колата и Серьожа вдигна глава. На лицето му се мярна тържествуваща радост, но той бързо се овладя. Спокойно заби лопатата в земята, изтръска се и тръгна към нея, движейки челюстта си в процеса на дъвчене. Това не го загрозяваше.

— Едва ви открих — съобщи Нина и си сложи черните очила. — Как се добирате дотук?

— Здравейте — каза той и й подаде ръка.

Тя я стисна и почувства у него някаква нервна тръпка.

— Да не ви прекъсвам работата? — попита тя.

— О, престанете — помоли я той. — Много добре знаете, че дойдох тук само за да се видя с вас. Заповядайте в къщата.

Къщата беше малка, но уютна, с обширна веранда и малка стаичка. Тя излезе на верандата и седна в плетеното кресло. Сергей стоеше до нея и сумтеше, защото устата му бе заета с дъвката.

— Хубаво е у вас — каза Нина, колкото да не мълчи.

— Да — каза Серьожа и седна на дивана до стената. — Има и река. Ако ви се прииска, можете да се изкъпете.

— Та как се добирате дотук? — попита Нина.

— С автобус от теснолинейката — каза Серьожа. — А вие бързо ни намерихте.

— Аз съм милиционер — каза Нина.

Серьожа кимна и се усмихна.

— Изглеждате прекрасно — каза той. — Извинете ме, Нина, но това наистина ми е приятно.

— Спомням си — подсмихна се Нина, — нали очаквахте кикимора.

— Свидетелските показания не бяха във ваша полза — забеляза Серьожа.

— Доколкото ми е известно — каза Нина, — свидетелските показания трябваше да говорят за мъж.

— Точно затова очаквах кикимора — усмихна се Серьожа.

Нина извади пакет цигари и запалка.

— Ще позволите ли?

Той кимна и попита:

— Отдавна ли пушите?

— Всъщност не пуша — каза Нина. — Това е част от церемонията, един вид малък театър. А защо питате?

— Защото си мислех за вас — каза Серьожа. — В моето въображение вие не пушехте.

Не можеше да му каже, че към цигарите я беше свикнал незабравимият Жерар, мътните го взели. Толкова обичаше да пуши в леглото. Тя се усмихна виновно и скри цигарите и запалката.

— Добре, няма да пуша. Какво още предполагате за мен?

— Останалото са предимно черти на характера — каза Серьожа. — Голяма част изчислих според начините на извършване на престъпленията, но главното си го въобразих сам. Знаете ли, в много отношения съм познал.

Нина кимна.

— Защо ме поканихте тук? — попита тя сдържано.

— За да говоря с вас спокойно — каза Серьожа. — Признайте, боите ли се от мен дори съвсем малко?

— Не — каза Нина. — Вярвам ви.

— Благодаря — каза Серьожа. — Сега за вас настъпват тежки дни и съм щастлив да се окажа до вас именно в този момент.

— Тежки дни ли? — удиви се Нина.

— Готвят ви капан — каза Серьожа. — Чекалин и Тверитин вече са арестувани. Това са убийците на вашите деца, Нина.

— Искате да ми помогнете ли? — попита тя.

Той кимна.

— Извършвате длъжностно престъпление — напомни му Нина. — Не бих искала да ви въвличам в неприятности.

— Вече се въвлякох — каза Серьожа.

Тя го погледна с любопитство и попита:

— С какво ви покорих, Серьоженка? Нима си падате по убийци?

— Не говорете така — помоли той. — Вие не сте убиец, Нина. Не мога да ви смятам за убиец, защото знам всичко за вас.

Нина поклати глава.

— Аз съм убиец, Серьожа, и напразно се опитвате да се самоизмамите. Мислите ли, че не ми е жал за тези, по които съм стреляла? Мислите ли, че не ги сънувам нощем?

— Мисля, че не ги сънувате.

Нина го погледна изплашено.

— Да, не ги сънувам — объркано каза тя. — Откъде знаете?

— Това е война, Нина, законите са други.

— Каква война — каза тя. — По-скоро лов.

— Война — уверено повтори Серьожа. — Прекалено много хора искаха да ви убият, но вие сте жива.

Нина поклати глава и въздъхна.

— Не се чувствам и победител — каза тя през смях.

— Защото сте били изключително самотна — каза Серьожа. — Но сега не е така. Сега аз ще съм с вас. Не се плашете от мен, Нина, не претендирам за нещо повече от ролята на предан оръженосец.

Нина кимна. Тя не се чувстваше много добре в областта на романтичните идеали, но искрената прямота на това момче изкупваше всичко. Все повече го харесваше.

— Какво знаете за капана?

— Взеха ни инициативата — обясни Серьожа. — Делото беше оглавено от някакъв бивш чекист и Александър Борисович е убеден, че той е човек от „Народна воля“. Но ще се опитам да разбера подробностите на предстоящата операция.

— Трябва непременно да свърша с това — въздъхна Нина. — Разбирате ли ме, Серьожа? Те нямат право да живеят.

— Доколкото разбирам — каза Серьожа, — те няма да живеят при всички положения.

— Как така? — учуди се Нина.

— Онзи човек — каза Серьожа, — по чието указание са действали в Краснодар, сега заема висок пост. Той ще направи всичко възможно, за да ги убие. Съществува версия, че цялата операция е замислена, за да бъдат убити двамата, а вината — прехвърлена върху Бейби.

— Чакайте, Серьожа — смаяно го прекъсна Нина. — Какъв човек? Нима зад това убийство е имало нещо повече от онова недоразумение с дискетата?

— Това е само хипотеза — каза Серьожа.

— За кого става дума?

Серьожа помълча, дъвчейки дъвката си, и накрая каза:

— За вашия приятел Соснов.

— За Вадим? — удиви се Нина и веднага категорично заяви: — Това е невъзможно. Сбъркали сте.

— Може и да сме сбъркали — каза Серьожа. — Бихте ли ми разказали какво е станало в деня преди убийството. Той идвал ли е у вас?

— Това не беше предишният ден — спомни си Нина. — Преди три дни, може би дори повече. Вадим беше в града по някакви свои работи, за които не знаех нищо. Едно време беше влюбен в мен, но се ожени за друга, по-изгодна партия, и дълго време не поддържахме близки отношения. А сега ми се обади, разговаряше с мен като стар приятел и ми се прииска да го видя.

— Мъжът ви беше ли си вкъщи?

— Да. Никога не съм крила нищо от Коля. Само веднъж скрих дискетата и ето какво стана… — Тя стисна устни.

— Извинете, че ви карам да си спомняте тези тежки събития — каза Серьожа, — но това е много важно. Как се държеше Соснов към мъжа ви?

Нина се замисли.

— Не много добре. Даже ми се стори, че се опитва да изкара Коля глупак, задаваше му някакви провокационни въпроси, подиграваше се. Но Коля беше много спокоен човек. — Тя се усмихна. — Той не се хвана. Така се гордеех с него!

— Но, Нина, излиза, че вие сте го ядосали — каза Серьожа.

— Вадим? Не, той не изглеждаше ядосан.

— Как ви предаде дискетата?

— Коля отиде в кухнята да види чайника. Тогава Вадим ми бутна тъпата дискета и шепнешком ме помоли да я пазя, без да казвам нищо на никого.

— И вие се съгласихте? Веднага?

— Да — кимна Нина. — После дойде Коля и седнахме да пием чай. Не придавах значение на това, мислех го за преувеличение от страна на Вадим, който иска да се изфука с опасностите на работата си. А после той се обади и ме помоли да занеса дискетата на гарата вечерта, когато заминаваше за Москва. Умоляваше ме да не казвам нищо на Коля и реших, че така е редно. Аз самата разиграх тази сцена със забравените продукти и настоях да се върна.

— Той на гарата ли ви чакаше?

— Да, на перона. — Тя изведнъж се усмихна криво. — Знаете ли, кой знае защо той се надяваше, че ще тръгна с него. Имаше билет за мен. Толкова е странно!

— Не е толкова странно, ако предположим, че той е скроил цялата работа с дискетата, за да насъска срещу мъжа ви садистите от КГБ — каза Серьожа.

Нина решително поклати глава.

— Не, не вярвам.

— Но той е знаел, че ще сте извън града?

— Да, бях му споменала.

— А сега си спомнете — настоя Серьожа. — Кога помоли да му донесете дискетата, преди да научи, или след това?

Нина започна да си припомня и изведнъж, изстивайки от ужас, ясно си спомни как отначало му каза по телефона, че ще заминават извън града, а след известно време той й се обади и поиска да му занесе дискетата на гарата.

— Това няма значение — смънка тя.

— Има — въздъхна Серьожа. — Защото главният убиец е бил именно той, столичният чиновник, който с раздразнение открива, че любимата му няма намерение да се хвърля в прегръдките му.

— Въобразявате ли си, или го изчислихте на компютъра си? — насмешливо попита Нина.

— Не го ли смятате за виновен? — учуди се Серьожа.

— Докато не ми представите убедителни доказателства — упорито каза Нина.

— Какво ви става! — възкликна Серьожа. — Убивали сте хора само за това, че са присъствали на убийството!

— Успокойте се — студено каза Нина. — Защо така настойчиво ме убеждавате да убия Соснов? Кой има такава спешна нужда от това, а?

Серьожа въздъхна дълбоко и тъжно.

— Само недейте да ме подозирате — каза той. — Така се сродих със замислите на Бейби, че неволно започнах да мисля вместо него. Разбира се, вие трябва сама да решите как да постъпите с вашия познат.

— Мога да се срещна с него — предложи Нина. — Мога да го направя във всеки един момент и това ще ми даде възможност да се ориентирам… Но ако действително е така?

— То какво? — попита Серьожа.

Нина поклати глава.

— Това е ужасно.

— Прекрасно — каза Серьожа. — Така и ще направите. Само, моля ви, не тази вечер. Бих искал да прекарате тази вечер тук с мен.

Нина свали очилата си и потърка очи.

— Наговорихте толкова глупости — каза тя.

— Млъквам. — Серьожа си запуши устата с ръка.

Нина се усмихна.

— Като истински верен оръженосец, нали?

Серьожа покорно кимна.

— Тогава ми пригответе нещо за ядене — помоли Нина. — От най-ранно утро не съм сложила троха в уста.

— Няма проблеми — скочи Серьожа и се зае да приготвя храната на електрическия котлон до тях.

Нина се облегна назад в креслото, докато го наблюдаваше. Тя пропъждаше мислите за Вадим като неприятни и неуместни, искаше й се да се отпусне, да се отдалечи от многото си проблеми, просто да послуша шумоленето на листата. Прав беше очилаткото с дъвката, беше чудовищно самотна.

Когато масата бе сложена и сред нея се разположи тиганът с яйца на очи, гъсто посипани със зелен лук, Нина се сети:

— А сега, господин оръженосец, идете до колата ми и донесете огромната чанта от задната седалка. В наше време се смята за прилично да ходиш на гости със собствено угощение.

Той не понечи да спори, отиде и донесе чантата, откъдето Нина извади още немалко всякакви деликатеси, включително и бутилка добро италианско вино. Серьожа приветства всичко това с радостно възклицание и закуската им мина весело и приятно.

А после, когато се настаниха в плетените кресла на тревата под сянката на дърветата, Серьожа изведнъж я погледна проникновено и каза:

— Нина, искате ли да ми станете жена?

Нина се усмихна мечтателно и отвърна:

— Засега не.

— Така си и мислех — отбеляза Серьожа с горчивина и Нина се разсмя.

53.

Още във вторник Меркулов съобщи, че в президентската комисия е разработен план за залавянето на Бейби. Още не знаеше същността му, но твърдеше, че Рогозин е избрал прост начин. Така твърдяха приятелите му от комисията.

Генералният прокурор, макар и доста зает с правителствени и парламентарни задачи, все пак намери време да обърне внимание на състоянието на нещата със СНС и да проведе на тази тема малко съвещание, където главен докладчик бе Меркулов. Там научихме, че за противодействие на „Народна съвест“ вече са хвърлени огромни пари и смятат да похарчат още толкова. Операциите срещу „Народния съд“ се провеждаха в най-различни райони на страната, дори и там, където изобщо не бяха чували за съществуването на „Народно-кагебистката съвест“. Чиновниците обикновено посрещат с радост създаването на комисии, комитети и прочие бюрократични органи, но в случая бяха проявили особен ентусиазъм, тъй като парите бяха от президентския фонд и не подлежаха на отчет. Инициативата потъна, както и предполагаше Меркулов, в блатото на бюрократичното равнодушие. Болшинството присъстващи чиновници се отнесоха към тези изводи с пълно разбиране и приеха за сведение, че борбата с престъпния СНС се връща в предишните правоохранителни структури. Въпреки нашето с Меркулов мнение участниците в съвещанието посрещнаха с голямо облекчение съобщението, че прословутата президентска комисия ни е взела инициативата. Всички те, както ми се стори, бяха тайно убедени в неизбежния провал на предстоящата операция по залавянето на Бейби и се радваха да свалят от Генералната прокуратура отговорността за това мероприятие. Разбрах, че за тях Бейби е митична фигура, която биха искали да забравят колкото е възможно по-скоро. Но в крайна сметка стигнаха до решението да не се отслабва надзорът над действията на „неконституционния орган“ и упълномощиха Меркулов да използва групата ми за тази цел.

Веднага отидохме да се обадим на Рогозин, намерихме го след третия опит и официално му съобщихме, че Генералният прокурор на Руската федерация настоява за надзор над действията на тяхната оперативна група.

— Ние и не смятаме да крием нещо — заяви леко раздразнено Рогозин. — Операцията е в стадий на разработване и ако желаете да включите свои специалисти, ще ги приемем без възражения.

Хванах се за думите му и веднага им пратих Серьожа Семенихин със задачата да запомни всичко, за да може да ми го преразкаже после. Серьожа само изсумтя в отговор, компютърното му мислене не беше способно да забравя вложената информация.

Предишната вечер, в неделя, докато гледах телевизия в топла семейна атмосфера, по новините имаше репортаж за завръщането на делегацията на Върховния съвет от Женева, където били обсъждани някакви важни въпроси. Делегацията бе водена от Вадим Сергеевич Соснов и докато слушах уверената му реч, чувствах как ме раздират съмнения. Този интелигентен и посвоему обаятелен човек ми харесваше и не можех да си го представя в ролята, която му отреждаше нашият сценарий. В понеделник сутринта се свързах със симпатичната му секретарка, която така и не можа да си спомни кой съм, и си изпросих делови разговор. Записаха ме за вторник следобед и сега можех да отида на решаващата среща.

— Дали да не дойда с теб — замислено предложи Меркулов.

— Представяш ли си как ще изглежда — казах аз. — Натиска се следовател, а пристига заместник-генералният? И освен това насаме с мен може и да се разприказва, а ако сме двама, ще се обгърне в непробиваема броня.

— Убеден ли си, че той е онзи голям човек? — попита Меркулов със съмнение.

— Честно казано — отвърнах, — много би ми се искало да не е така.

— Тогава бъди внимателен — напътства ме Меркулов.

Соснов го нямаше, когато се появих, и секретарката ми съобщи, че той е на съвещание при председателя на Върховния съвет. Много приятно си поприказвахме и вече се гласях да я поканя на кафе в депутатския бюфет, когато се появи Соснов, измърмори някакво извинение и ме покани в кабинета си.

— Отново идвам при вас, Вадим Сергеевич — започнах аз, убеден, че той не ме помни.

Така и се оказа.

— Вие по какъв въпрос сте? — попита той, ровейки документите на бюрото.

— Пак идвам по повод убийството на капитан Ратников в Краснодар миналата година — напомних му аз.

Той вдигна глава и спокойно ме погледна.

— А — каза той. — Вие сте Турецки, ако се не лъжа?

— Точно така — кимнах аз.

— Какво ново при вас?

— О! Редица обстоятелства. Първо, наскоро ми беше на гости Нина Ратникова.

— Нина? — попита той. — Но вие, струва ми се, споменахте, че тя е полудяла.

— Вече се е излекувала — казах аз. — Изглежда прекрасно. Научила, че продължаваме делото и дошла при нас. Знаете ли какво ни разказа?

Той кимна унило.

— Представям си.

— Може би бихте желали да допълните или да коригирате показанията й? — попитах аз.

Той въздъхна тежко.

— По кой въпрос?

— Имам предвид дискетата — казах аз.

Той се облегна назад в креслото си, погледна ме замислено и предложи:

— Вижте, Турецки, може би е по-добре да забравим тези отдавнашни обстоятелства? Получи се недоразумение, вярно, какво сега да… И без това се разкайвам за лекомислието си.

— Наистина, по-добре би било да забравим — казах аз. — Но, Вадим Сергеевич, какво да забравя, като още нищо не знам със сигурност?

— Но напълно можете да предположите — промърмори той.

Кимнах утвърдително.

— Добре — казах аз. — Да предположим какво е станало. Мисля си, че в онази паметна вечер, когато сте им отишли на гости, не сте харесали особено Николай Ратников. Дразнел ви е с маниерите си, със своята увереност и невъзмутимост. Нали така?

— Напълно възможно — каза той.

— В джоба ви се е оказала тази дискета и сте решили да разиграете Нина, да споделите с нея държавна тайна. Тя се е хванала и вие сте се почувствали удовлетворен. Сега двамата сте имали своя малка тайна.

— Вие сте тънък психолог — спокойно забеляза Соснов. — В живота обикновено не анализираме мотивите си с такова старание.

— А после сте се обадили и сте я помолили да донесе дискетата на гарата. Дори сте имали приготвен билет за нея. Наистина ли сте вярвали, че ще изостави мъжа си?

— Пристъп на романтика — махна той с ръка. — Всъщност винаги взимам два билета, за да съм сам в купето.

— А сега ми кажете, случайно съвпадение ли е, че по същото време бандитите са убивали Ратников и децата? Или за това е имало някакви причини?

Успях да го поразтърся, той посегна към бутилката с минерална вода. Докато пиеше, аз разглеждах картините на стената.

— Осъзнавате ли какво говорите? — попита той.

— Моля ви, Вадим Сергеевич — казах аз. — От момента на първия ни разговор научихме толкова нови неща, че поредното откритие вече няма да е сензация. Може би сте искали да спасите Нина от нападението на кагебистите, а?

— Глупости — рязко отвърна той. — Не бих могъл да знам нищо за това нападение!

— Значи е случайност?

— Очевидно — измърмори той. — Обуздайте фантазията си, Турецки. Следователят трябва да оперира с факти, а не с измислици.

— Спомням си — кимнах аз. — Но имаме още една новина. Оказва се, че убийците, Чекалин и Тверитин, изобщо не са убити в Карабах. Те са си живи и здрави и сега са при нас.

Соснов се вкамени.

— Какво? — проговори той едва чуто.

— Представяте ли си — казах. — А най-неприятното е, че не можем да им инкриминираме делото на убития капитан, защото отдавна е прекратено. Но те споменават за някакъв голям човек, чиято воля са изпълнявали в Краснодар. Как мислите, кой би могъл да е това?

— Който и да е от началника на местното управление на КГБ до секретаря на крайкома на партията.

— Но те твърдят, че той и сега е крупна политическа фигура — продължавах играта си аз. — Познавате краснодарските деятели по-добре от мен, може би ще ни предложите един-двама кандидати?

— Какво смятате да ги правите? — попита Соснов.

— Преди всичко бих искал да се запозная с тях.

— Имам предвид арестуваните кагебисти.

— Вероятно ще бъдат съдени за спекулация с наркотици — казах аз.

Соснов машинално кимна и произнесе разсеяно:

— Благодаря за информацията.

След това той съвсем изключи от разговора и така и не ми даде никакъв намек нито за виновността си, нито за обратното. Новината за ареста на убийците действително го потресе, но той спокойно можеше да бъде разтревожен от това обстоятелство от съображения за справедливост. Така и не успях да постигна някаква яснота в по-нататъшния разговор и скоро секретарката Лена влезе, за да му напомни за срещата с някакви знатни чужденци на Шереметиевското летище. Времето на аудиенцията завърши.

Върнах се в прокуратурата, докладвах за всичко на Меркулов и той каза:

— С две думи, ти си му дал информация, а той на тебе — не. Много продуктивен метод за водене на разпит.

— Във всеки случай — казах аз — той е предупреден.

Серьожа Семенихин се появи привечер, а ние го чакахме в кабинета ми, посръбвайки от служебното кафе. Дори Лариса се заинтересува от плана на комисията и седеше с нас. Серьожа си беше все така невъзмутим и дъвчеше дъвка.

— Примитивно — каза той. — Организират открит съдебен процес.

— Да не се надяват, че Бейби ще се появи направо в съда? — подсмихна се Лара.

— Не е зле — вмъкна Меркулов. — Ако се реши, няма да е трудно да го хванат.

— Приемам залози — провъзгласих аз. — Пет към едно, че Бейби няма да се появи там.

— Аз пък мисля, че ще се появи — възрази Лара. — Само че няма да успее да убие онези гадове.

— Вашата прогноза, господин началник? — попитах Меркулов.

— Не се занимавам с прогнози — каза той надменно. — Но съм убеден, че бандитите ще бъдат убити.

— Серьожа, а ти? — попитах дъвчещия си помощник.

Той сви рамене.

— Кой знае…

Операцията беше солидно подготвена, една трета от залата трябваше да бъде напълнена с агенти на комисията, в залата имаше шест телевизионни камери, а Чекалин и Тверитин бяха облечени с противокуршумни жилетки. Процесът беше показен и искаха да ги запазят за истинския съд.

За предстоящия съд се говореше в прокуратурата, в „Московски комсомолец“ се появи съобщение, с две думи, имаше информация. В петък сутринта всички тръгнахме към залата, където трябваше да се развие действието на спектакъла, и се вълнувахме, като че ли самите ние щяхме да бъдем изправени пред съда. Почти нямаше страничен народ, сега хората си ценяха времето и вече не си падаха по зяпането. Събраха се старци пенсионери, някакви жени с чанти, постоянните кибици на съдебните заседания, но имаше и младежи. Не претърсваха хората на входа, но всички трябваше да минат през металотърсача и тези, при които апаратът реагираше, ги извикваха настрана и им проверяваха наличния метал. Полковник Рогозин зае място недалеч от подсъдимата скамейка и към него непрекъснато се приближаваха хора, на които даваше нареждания.

С Костя се разположихме на балкона, откъдето всичко се виждаше прекрасно и там имаше повече представители на комисията, отколкото случайни посетители. Когато въведоха подсъдимите, долу имаше още много свободни места.

Нашите двама герои Чекалин и Тверитин не се чувстваха особено уверено и бяха напълно прави. Макар бронираните им жилетки да бяха надеждно замаскирани, те едва ли можеха да знаят, че Бейби има навика да стреля в главата. Чекалин нервно кършеше ръце, а Тверитин постоянно гледаше залата, като че ли очакваше някого. После всички станаха, появиха се тъй наречените съдии и всичко тръгна както си му е редът. Прочитането на материалите по делото, разпитът на свидетелите, суровата обвинителна реч на прокурора и пледоарията на защитата. Неволно си мислех кой ли им е писал текстовете. Процесът вървеше, а Бейби не се появяваше. Напрежението растеше и в един момент ми се прииска цялата тази комедия да свърши по-скоро. Погледнах Меркулов, той си пипаше върха на носа и сумтеше, което при него беше признак на съсредоточеност. Тогава се започна.

Отначало се чуха нечии викове от залата, после изведнъж избухна взрив и се вдигна облак гъст черен дим. Веднага настана паника, крясъци, блъсканица. Когато се чу вторият взрив, паниката придоби общ характер, дори съдиите изпонаскачаха от местата си. Един от заседателите сочеше някъде в залата, друг нерешително тъпчеше около вратата. Самият председателстващ съдия говореше нещо в устройството. Ние, седящите на балкона, също скочихме, защото вдигналият се дим скри залата под нас. Някой започна да кашля, друг кой знае защо молеше за помощ, а по-голямата част просто не знаеха какво да правят, защото бяха на служба. Някакъв началник хвърли поглед през вратата и нареди:

— Бързо да се отцепи зданието и никой да не се пуска!

Някаква жена до мен ридаеше и аз се опитвах да я успокоя, като й казвах, че никой не е пострадал от взрива. Оказах се абсолютно прав, взривовете бяха чисто отвличащи мероприятия. Когато димът се разсея и видяхме долу опустялата зала, единственото място, където все още разтревожено се суетяха хора, беше подсъдимата скамейка. Двамата с Меркулов, предчувствайки нещо лошо, се хвърлихме надолу и след като преминахме през няколкото кордона, накрая все пак влязохме в залата. Точно така — докато траеше паниката, нашите двама герои в бронирани жилетки бяха убити с изстрели в главата.

Наблизо Рогозин сухо, но много ядосано говореше нещо на пребледнелия Свишчов. Лекар с бяла престилка се озърташе объркано, сякаш очакваше, че някой се прицелва и в него. Повиках оказалия се наблизо в този момент Серьожа и казах:

— Извикай оперативна група от криминалната! Предай да кажат на Грязнов.

Рогозин чу гласа ми и веднага се приближи.

— Стана някаква авария — промърмори той. — Можете да бъдете сигурни, задържахме всички присъстващи, ще го хванем… Камерите трябва да са го зафиксирали…

— Дерзайте, полковник — каза Меркулов. — Иначе излиза, че сте провалили операцията.

— Бъдете спокоен — развълнувано произнесе Рогозин, — готов съм да отговарям.

— Дайте да видим — миролюбиво предложих аз. — Нали прегледаха залата, преди да пуснат хората?

— Естествено, че я прегледаха.

— И претърсваха хората?

— Разбира се. Не е възможно да е внесъл оръжие тук!

— Тогава излиза — казах аз, — че това или е фантастичен трик на Бейби, или…

— Или какво? — нервно попита Рогозин.

— Или двамата са били ликвидирани от вашите хора — довърших аз.

— Чувате ли се какво говорите? — възмутено повиши тон Рогозин.

— Говори сериозни неща — намеси се рязко Меркулов. — Проверете хората си, полковник. Това убийство беше изгодно не само за Бейби.

Рогозин раздразнено сви рамене.

— Ще ги проверим, разбира се. Можете сами да се заемете с тази проверка, щом толкова ви се иска.

— А, не, не — възразих аз. — Със своите хора си се оправяйте сами.

Сбогувахме се и тръгнахме към изхода, но ни хвана Лара.

— Константин Дмитриевич — каза тя. — Там между задържаните се оказа Нина Ратникова. Не бихте ли могли да й помогнете?

— Нина Ратникова? — Меркулов ме погледна с недоумение.

— Жената на убития в Краснодар капитан — обясних аз. — Дълго време е била в чужбина и се е върнала преди няколко седмици. Разговаряхме с нея, вече ти докладвах.

Погледнахме в залата, където бяха събрали задържаните хора и Лара повика Нина Шимова. Както всички останали, тя беше объркана и изплашена, въпреки че изглеждаше все така елегантна.

— Добър ден, Александър Борисович — избърбори тя. — Какъв кошмар!

— Претърсваха ли ви вече? — попитах аз.

— Да — каза тя, — на входа. Имах ключове от колата и запалка…

— Дайте чантичката си на офицера — казах аз и посочих младия лейтенант, който ни наблюдаваше. — Погледнете, лейтенант, ние сме от федералната прокуратура.

Той кимна, взе чантичката на Шимова и я обърна върху бюрото. Лениво порови из дамските принадлежности, сви рамене и каза:

— Това е, можете да си я вземете.

— Тя ще дойде с нас — заявих аз.

Лейтенантът не реагира и заедно бързо напуснахме мястото на току-що извършеното престъпление.

54.

Тя действително бе силно възбудена и когато видя как й трепери ръката при опита да запали колата, направо се изплаши. Никога не се беше вълнувала така след акция, работата по-скоро беше в това, че не й се беше налагало да стреля в присъствието на толкова много хора. Трябваше да дойде на себе си и тя си запали цигара.

В изпълнението на тази акция главната заслуга принадлежеше, разбира се, на Серьожа. Именно той, възползвайки се от особеното си положение, приготви взривните пакети, донесе пистолета и най-важното — осигури отвличащия ефект в нужния момент. Пистолетът със заглушител беше скрит в дамската чантичка, цевта едва се подаваше и лесно можеше да го използва през страничния джоб. Измислиха го предишната вечер, когато късно вечерта Серьожа дотърча у тях, изплашвайки Аня, и двамата разработваха почти до сутринта всички тънкости на предстоящата операция. Идеята беше негова, но основната работа естествено остана за Нина. Рано сутринта тя излезе с колата извън града и изстреля два пълнителя, за да свикне с необичайната употреба на оръжието. Чантичката с пистолета беше точно същата като тази, с която влезе в залата, и в суматохата след взривовете Серьожа отново я смени, за да се отърве от нея колкото се може по-бързо. Най-трудното беше да се реши да стреля, когато наоколо настана всеобща паника и хората се разтичаха насам-натам. Тверитин и Чекалин също скочиха на крака. И на тях също им беше интересно какво е избухнало в другия край на залата, а Нина стисна зъби и два пъти натисна спусъка. Видя как трепна Чекалин, но след изстрела по Тверитин тълпата ги огради, а и тя побърза да се отдалечи. Серьожа едва я откри в цялата суматоха. Дори не беше сигурна дали изобщо е улучила Тверитин.

Някой почука по стъклото на колата й и тя вдигна глава. Беше Бък и тя му отвори вратата. Той тежко седна на предната седалка до нея и каза:

— Ама че временце, направо като в Африка… Нещо не изглеждаш добре, момиче.

— Да — успя да каже Нина.

— В това отношение приятелят ти е къде по-хладнокръвен — забеляза Бък. — Ловко го направихте, а?

Тя въздъхна и не отвърна нищо.

— Него ли чакаш? — попита Бък.

Нина поклати глава.

— Треперят ми ръцете — проговори тя. — Не мога да карам.

Бък се усмихна.

— Не знам какво бих чувствал на твое място. Дай да седна на волана. Няма смисъл да стърчим тук, така смятам.

Той излезе от колата, а Нина просто изпълзя на съседната седалка. Бък седна зад кормилото, потегли и те се отдалечиха по улицата.

— Спасява ви наглостта — казваше Бък по пътя. — Аз самият пресмятах как бих могъл да организирам тази работа, но не измислих нищо. Не бих рискувал. Видя ли колко души охрана имаше в залата?

— Разбира се — кимна Нина. — Много искаха да го хванат.

Бък радостно се изсмя.

— И все пак е приятно — каза той. — Веднага, когато започнаха взривовете, разбрах, че сега ще очистят двамата красавци. Но изобщо не можех да си представя, че при тази суматоха ще се получи! Той е гений, твоят Бейби.

— Просто е луд — каза Нина с въздишка.

— Все тая — забеляза Бък. — Как успяхте да вкарате всичко това в залата?

— Успяхме някак — каза Нина.

— Ясно, фирмена тайна — кимна Бък.

— Ами ти как се оказа тук? — уморено попита Нина.

— Според тебе да не би да не мога да събера две и две? — измърмори Бък. — Дойдох да видя спектакъла и трябва да ти кажа, че премиерата имаше успех. Бих искал да пратя цветя на изпълнителя на главната роля, но ти няма да ми дадеш адреса.

Нина се усмихна.

— Колкото до цветята, и аз мога да ги приема — каза тя. — Все пак и аз участвах.

— Какво чувстваш? — попита Бък с интерес. — Това бяха последните ти врагове.

Нина помисли и поклати глава.

— Не, още не са последните — каза тя. — Има още едно малко съмнение. Трябва да го реша в най-близко време.

— А после? — попита Бък.

— Не знам — каза Нина и въздъхна.

Бък я закара на Арбат, в своя ресторант, но Нина не беше в настроение да оцени кухнята му. Тя изпи чашка кафе с коняк, чаша хубаво вино и го помоли да я закара вкъщи. Бък виждаше състоянието й и затова по всякакъв начин се опитваше да я успокои и разсее, но това не му се удаваше особено добре. Той послушно я закара вкъщи и когато Аня изплашено излезе да ги посрещне, й каза:

— Пред очите й са убили двама души в залата на съда.

Аня ахна.

Бък я остави вкъщи и на излизане се спря да поговори с пазача. Бързо намериха общ език и пазачът обеща да съобщава на посочения телефон за всички непредвидени случайности в живота на Нина Алексеевна.

Нина си взе вана и докато лежеше в хладната вода, се опитваше да разбере защо с лека душа, без да й мигне окото, убиваше хората, които почти нямаха вина за мъката й, а очевидните мерзавци, същите тези, които бяха измъчвали децата й, можа да застреля само с огромно усилие на волята. Нещо беше станало с нея по време на задграничното приключение и тя вече не беше предишният Бейби.

А може би въпросът е в това, помисли си тя, вече бършейки се с кърпата, че списъкът е завършен? И вече нямаше защо да разузнава, да търси, да проследява, за да стреля и да убива. Може би беше дошло времето да се отпусне? Защо това й беше толкова мъчително?

Аня сложи масата, приготви чай, но Нина отново не почувства апетит. С големи усилия Аня я нави да отидат на плаж, но и там Нина не успя да се отърве от преживяванията си. Върнаха се вкъщи, пуснаха телевизора, но Нина гледаше екрана, без да го вижда. Вечерта се обади Бък да пита за състоянието й и Нина отвърна, че е добре.

— Знам какъв е проблемът — каза й Аня убедено. — Разстроена си, защото твоят Серьоженка го няма.

Това беше казано с дълбоко вътрешно чувство, но Нина я погледна, изсумтя и сви рамене. Наистина би желала да се види със Серьожа, единствения човек, с когото можеше да сподели преживяванията си, но му беше казала да не се появява минимум три дни. Освен това леко я плашеше възторженото му отношение. Тя се съмняваше, че го заслужава.

През нощта й се присъни кошмар и тя скочи, обляна в сълзи. Когато дойде на себе си, беше забравила съня, но тревожното състояние на кошмара остана и изведнъж я връхлетя вълна на страшно и мрачно униние. Тогава се сети, че сред доверените лица, към които я съветваше да се обърне Феликс в последното си писмо, имаше и свещеник. Тя не беше вярваща, но беше чувала от други хора, че разговорът със свещеник действително често облекчава душата. Наистина, не беше лесно да разкаже на непознат човек всички свои страхове и преживявания, но на познатите нямаше какво да каже.

На сутринта се обади на посочения телефон и отец Александър й каза, че е готов да поговори с нея.

— Само имайте предвид — добави той, — въпреки че номерът ми е московски, живея доста далече.

— С кола съм — каза Нина. — Кажете ми как да стигна до вас.

За излета в провинцията тя изкара от гаража елегантния си джип и Аня, която наблюдаваше приготовленията й от балкона, чак поиска да дойде с нея по този случай.

— Не — твърдо отряза Нина. — Тайната на изповедта.

— Знам я аз твойта изповед — обидено каза Аня.

Вече в друго настроение, с надеждата да свали от себе си натоварването от последните дни, Нина пътуваше към далечния подмосковен район, където се намираше енорията на отец Александър. В представата й свещеникът трябваше да бъде нещо като обществен психолог, успокояващ душата. Иначе защо Феликс би й дал телефона му?

Храмът, в който служеше отец Александър, беше в далечно малко селце и домът на свещеника се намираше точно до църквата. Нина спря пред църковните врати и почувства, че при вида на кубетата с кръстовете смущението й не намалява, а напротив, нараства. Дори за момент й се прииска да се махне оттук. Но свещеникът, облечен в сив подрасник, вече беше излязъл пред къщата и я повика:

— Вие ли сте Нина Алексеевна?

— Да, аз — каза Нина с въздишка.

Свещеникът беше не много млад, но още съвсем бодър човек с бели косми в късо подстриганата брадичка. Той слезе при нея и каза:

— Да, колата ви е страхотна.

Нина разсеяно кимна.

— По работа ли искате да говорим? — попита той с любопитство. — Или за душата?

— За душата — каза Нина, която се чувстваше доста неловко.

Свещеникът кимна.

— Тогава да отидем в храма — предложи той. — Изчакайте ме за момент.

Той влезе в къщата и скоро излезе, след като се беше преоблякъл в тъмносин подрасник и беше надянал кръста. Отвори вратата на църквата с един голям стар ключ и двамата влязоха в тихия полумрак. Нина почувства, че я обзема непонятен трепет. Свещеникът влезе в олтара, надяна епитрахила, излезе и покани Нина пред аналоя до голямата икона на Богородица. Той сложи там големия сребърен кръст и малкото евангелие в обков, после се обърна към Нина.

— Доколкото разбирам, искате да се изповядате — каза той.

— И аз не знам какво искам — отвърна Нина. — Тежко ми е на душата, отче. През последната година направих много неща.

— Изповедта е тайнство — каза отецът. — Разказвате всичко най-лошо за себе си и Господ ви чува. Той ви прощава само при условие че действително искате да се избавите от греха.

Сигурно знаете, много хора само се хвалят с греховете си и изобщо не желаят да се покаят.

— Работата е там, че не знам искам ли да се покая — каза Нина.

Той се усмихна.

— Във всеки случай нещо силно ви безпокои, не е ли тъй? Вие не сте религиозна, а сте дошли при мен.

— Дойдох при вас, защото Феликс Захарович ми даде телефона ви в случай на тежка нужда. Ще ви разкажа всичко — реши се Нина, — а вие решете дали се разкайвам или не.

Отецът кимна. Нина събра смелост и започна да разказва. За страшната гибел на мъжа и децата й, за полубезумното й състояние по това време, за решението си да се заеме с възстановяването на справедливостта на този свят. За Феликс и неговата „Народна воля“, за платените убийства, за Стукалов и Льоша Дуганов, за живота си в чужбина, за Серьожа Семенихин и Вадим Соснов, и накрая за вчерашното убийство на двамата злодеи. Тя разказваше всичко това за пръв път в живота си и то приличаше на скок в ледена вода. Направо ти секва дъхът.

Отец Александър я слушаше и като че ли ставаше пред очите й по-стар и по-мъдър. Лицето му се изостри, покрай очите му се появиха бръчки, от предишната приветливост не остана и следа. Като че ли действително поемаше върху себе си преживяванията й и те му причиняваха дълбока болка.

— Не знам защо дойдох при вас — развълнувано говореше Нина. — Всичко ми се обърка, вече не мога да разбера какво правя. Струваше ми се, че върша право дело, а сега, когато всичко свърши, съм объркана. Дойдох при вас, за да си спомня какво е добро и какво е зло.

Той кимна.

— Нина, скъпа — започна той с тежка въздишка, — всичко, което ми разказахте, е страшно. Стигнали сте толкова далеч по пътя към вечната гибел, че е страшно дори да си помисли човек. Но ако искрено желаете да се върнете към светлината, има възможност. Само ще трябва много да се трудите над себе си.

— Не разбирам — объркано смънка Нина. — Не съм сигурна…

— Разбира се — съгласи се отец Александър. — Вие всъщност сте болна. Нещастието, което някога се е случило с вас, ви е пречупило. Във вас, може да се каже, се е вселил бяс, страшен духовен вирус, изкривяващ всяка представа за добро и зло.

— Но защо мислите така? — не се предаваше Нина. — Аз се борех…

— Сама признахте — напомни свещеникът, — че ви е било по-лесно и спокойно да убивате невинните хора, случайните свидетели на вашата трагедия, отколкото да стреляте по явните мерзавци. Наистина, вашето изкривено съзнание е преобърнало всичко, вие убивате, защото се стремите да убивате, а едва след това си измисляте уж нравствено основание.

— Не е така — горещо се опита да спори Нина, но спря, като се натъкна на внимателния, изпълнен със състрадание поглед на свещеника. Той казваше на глас това, за което тя се досещаше, но не смееше да си го помисли.

— Повярвайте ми — тихо продължи отец Александър. — Вашият съпруг и вашите деца никога не са се нуждаели от отмъщение. Те и сега гледат делата ви със скръб и ужас и плачат за духовната ви гибел.

Нина се разрида и отец Александър не побърза да я утешава, просто стоеше до нея и тихо се молеше. Тя извади кърпичка от чантата си, попи сълзите от страните си и прегракнало попита:

— Според вас сега вече с мен е свършено, така ли?

— Съвсем не — възрази отец Александър. — Знаете ли, преди да стана свещеник, също бях отчаян грешник. Наистина, бях по-близо от вас до църквата, но толкова по-страшен бе грехът ми, грях против църквата. Не твърдя, че вече съм спасен, но достигнах мир в собствената си душа. Съзнавам страшните размери на своята греховност и я изчерпвам, доколкото мога. Признайте и вие падението си и Господ ще ви даде сили да преодолеете себе си.

— Какво трябва да правя? — неуверено попита тя.

Отец Александър помълча.

— Имате прекрасна възможност да сложите началото на покаянието си. Казахте, че е останал още един, главният виновник за смъртта на мъжа ви?

— Не съм сигурна — каза Нина. — Имам подозрения по този въпрос, но ако е така…

— Е, представете си, че наистина е така — каза отец Александър, — и му простете.

Нина буквално отскочи.

— Да му простя?

— Да — твърдо каза свещеникът. — По този начин ще покажете, че сте готова да се противопоставите на сатанинските изкушения.

— Но тогава — объркано промърмори Нина, — тогава всичко ще загуби смисъл!

— Да — каза свещеникът. — Именно. Всичко извършено досега от вас ще загуби смисъл. Нима искате този страшен смисъл да остане да ви преследва?

— Няма да мога — поклати глава Нина. — За нищо на света няма да мога…

— Ще можете, ако го пожелаете силно — възрази отец Александър. — Господ ще ви помогне, Нина. Непременно ще ви помогне. Трябва само да поискате.

По обратния път Нина с изумление си спомняше този разговор, защото сега, зад волана на джипа, който се носеше по междуградския път, виждаше нещата съвсем иначе. Там, под сводовете на храма тя трепереше и благоговейно слушаше думите на побеляващия свещеник, но сега всичко това й се струваше лудост. Не можеше да приеме сериозно разсъжденията за бесовете и духовния вирус, а идеята да прости на Соснов отхвърляше с цялото си същество, едва ли не с позиви за повръщане. Опитваше се да си докаже, че ходенето при свещеника е било глупаво недоразумение, но всичко свърши с това, че просто се разплака. Не я напускаше мисълта за това, че душите на убитите й деца и съпруга й наистина плачат за нея и я зоват да се опомни.

Не, разбира се, не можеше да прости на Соснов, в случай че вината му се докажеше, но в самото предложение имаше някаква примамлива парадоксалност, някакво предизвикателство, което несъмнено я привличаше. И представяйки си за миг как му прощава, Нина чувстваше прилив на сърдечна топлина и удивителен душевен покой. Имаше нещо удивително привлекателно в това и през целия път до Москва тя не можеше да престане да мисли за него. Във всеки случай, призна тя, влизайки в столицата, от предишната унила безизходност не остана и следа. Отново й предстоеше жесток избор и тя се готвеше за него.

55.

Вадим Сергеевич Соснов се измъкна от служебната кола и тръгна по стъпалата към входа на Белия дом. Както винаги, наоколо беше пълно с най-различни хора, някои го поздравяваха и той неизменно отговаряше учтиво на всеки. Това, което в пресата се наричаше „лоби“, в отечествения вариант представляваше просто околопарламентарно събиране. Много от навъртащите се тук хора действително бяха представители на някакви промишлени и търговски отрасли, но по-голямата част просто зяпаха, изпитвайки несъмнено удовлетворение от близостта до „коридорите на властта“. На самия вход той изведнъж чу:

— Вадим!

В първия момент даже не разбра, че се обръщат към него, но после спря и се обърна. Към него пристъпи ефектна жена с големи черни очила.

— Мен ли викате? — недоумяващо попита той.

Жената си свали очилата и той веднага позна Нина Ратникова.

— Нина, ти ли си?

Външният й вид изобщо не предполагаше тежки разтърсващи преживявания в близкото минало. Тя бе добре облечена, с модерна прическа и изглеждаше прекрасно.

— Трябва да поговоря с теб — каза тя с известно вълнение.

Вадим Сергеевич погледна секретарката Лена и тя прошепна:

— Шерифите.

Той също си спомняше за делегацията американски шерифи, които му бяха поверили да съпровожда като парламентарист, отговарящ за въпросите на реда.

— Нина, мила — каза той със съжаление. — През следващите три часа ще бъда страшно зает.

— Мисля, че и след това няма да си свободен — каза Нина и леко се усмихна. — Какво ще кажеш за вечеря в ресторант? Знам едно ресторантче на Арбат, може да се срещнем там.

Вадим Сергеевич неволно се порази от абсурдния характер на ситуацията — на прага на Белия дом, в присъствието на секретарката и референта му, пред цялата компания зяпачи жена го кани на среща.

— Чудесно — кимна той. — Ще бъда там точно в седем. Как се казва това ресторантче?

През целия ден мислеше за тази покана, приблизително досещайки се за какво може да стане дума, но все пак заинтригуван. Преди една година би изпитвал съвсем други чувства, но за тази една година прекалено много неща в живота му се промениха. Сега можеше да си признае, че някъде дълбоко в себе си е очаквал появата й, и обяснението, което им предстоеше, трябваше да го избави от огромното вътрешно напрежение.

Когато в седем и половина напусна работното си място, телохранителят Женя, който го чакаше долу до колата, попита:

— Вкъщи ли, Вадим Сергеевич?

— Не — каза той. — Ще ти се наложи днес да поработиш извънредно, момче. Отиваме на ресторант.

— Както кажете — измърмори телохранителят без особена радост.

Стигнаха до Арбат по преките и Вадим Сергеевич с немалко удоволствие се разходи пеша по тази винаги оживена и кипяща от живот улица. Телохранителят Женя вървеше отзад и нервничеше.

Вадим Сергеевич слезе по стъпалата в сутерена, където се намираше ресторантът, обърна се към оберкелнера и той веднага го придружи до отделна маса.

— Нина Алексеевна ще дойде скоро — каза той и се поклони.

Соснов кимна. Масата беше сервирана образцово, намираше се в дъното на салона и това разположение му позволяваше спокойно да се оглежда. Хареса му и обстановката, и малкият джазов оркестър, който тихо свиреше популярни някога мелодии, а и кухнята беше прилична, ако можеше да бъде оценена по външния вид на ястията. Соснов си спомни с лека усмивка, че за последен път е бил с Нина на ресторант в Новоросийск, отбелязвайки завършването на университета. Тогава и обслужването, и кухнята бяха по-обикновени, но пък колко по-прости бяха отношенията им. Сега дори не знаеше какво да й каже.

Нина се появи след десет минути и той стана, за да я поздрави. При това забеляза с крайчеца на окото си, че телохранителят Женя седи на служебната маса и унило пие бира от висока чаша. По време на цялото си пребиваване на високия пост Соснов нито веднъж не бе имал случай да провери доколко е надеждна охраната му.

— Станала си толкова красива — забеляза Соснов, когато седнаха. — Какво е станало с теб? Да не си получила наследство?

— Да — кимна Нина. — Чу ли вече за това, което е станало в съдебната зала в Измайлово?

Вадим отвори шампанското, без да бърза, спря със знак келнера, който се хвърли към него, и напълни чашите.

— Нека първо да пием — предложи той. — Много се радвам да те видя, Нина.

Нина не отговори, но послушно се чукна с него и отпи глътка.

— Те са убити, Вадик.

— Знам — каза той. — Би трябвало да си напълно удовлетворена.

И се зае с ордьовъра.

— Още не знам — каза Нина. — Стана буквално пред очите ми, още не съм се оправила от шока.

— Наистина ли беше толкова ефектно? — попита Вадим.

— Беше неочаквано и страшно — каза тя.

Вадим спокойно сдъвка салатата си и попита:

— Та за какво искаше да говориш с мен?

— За убийството — каза Нина. — Сигурно вече знаеш, тези боклуци твърдели, че са изпълнявали указанията на някакъв големец.

— Искаш да попиташ дали аз съм този големец? — криво се усмихна Вадим.

Нина кимна, като го гледаше втренчено.

— Не, не съм аз. — Вадим отпи глътка шампанско. — Тук хранят вкусно. Не разбрах, често ли идваш тук? Оберкелнерът те нарече на име и бащино.

— Разбираш ли — продължаваше Нина, — за мен е много важно да знам.

— За да ме убиеш ли? — попита Соснов с усмивка.

— Какви ги приказваш! — възкликна тя негодуващо.

Вадим се усмихна.

— Все пак има някой, който ги убива. Защо да не си ти?

— Мислиш, че съм способна на това ли?

— Научих прекалено късно — каза Вадим. — Помисли си само, този маниак вече е убил десетина случайни свидетели.

— Подозираш ли ме? — Нина се учуди много искрено.

Вадим се разсмя.

— Стига глупости, шегувам се. Въпреки че ако си спомни човек как стреляше, може доста да се замисли.

— Но ти дойде тук — възрази Нина. — Значи все пак не си се изплашил.

— Не вярвам, че ме смяташ за виновен — каза Вадим.

Нина поклати глава.

— Кажи ми истината, Вадик — изведнъж жално го помоли тя. — Наистина ли нямаш нищо общо? Наистина ли не знаеше, че ще го измъчват?

Соснов погледна оркестъра и си помисли, че животът е скучен, ако не го разнообразяваш с неочаквани обрати. Той отпи още малко от шампанското и каза:

— Знаех.

— Не! — неволно възкликна Нина.

— Разбери ме правилно — побърза да обясни той, изплашен от собственото си признание. — Разбира се, не можех и да си представя, че ще стигнат до такова зверство. Очаквах от тях максимум да му понамачкат физиономията.

— Ти… — каза тя с горчивина. — Значи все пак си ти?

— Аз. Много съжалявам, скъпа… Можеш да ме застреляш на място.

Нина мълчеше потресено.

Соснов извади цигарите си, запали и се облегна назад на стола. Цигарата в ръката му трепереше, той също бе потресен от собствената си откровеност. Преди половин час, когато слизаше в този ресторант, не би могъл и да си помисли, че нещата ще се развият така. Явно причината беше в нея, в Нина.

— Не знам какво ще си мислиш отсега за мен — каза той. — Изобщо не смятам да се оправдавам. Вечната история, двама мъже и една жена. Не можех да му простя…

„Що за глупости дрънкам?“ — помисли си той. Нямаше никаква вечна история, а само най-обикновено оскърбено самолюбие. Моментна ярост на силен човек, комуто обстоятелствата не са се подчинили. Раздразнение срещу наглото и самоуверено капитанче, което трябваше да бъде поставено на място. Това раздразнение още не беше утихнало.

— Още те обичам, Нина — проникновено каза той.

— Наистина ли? — попита Нина равнодушно. — Аз пък още обичам мъжа си.

— Разбрах го едва впоследствие — каза Вадим с въздишка. — Ако знаеше какво преживях след всичко това… Как се проклинах.

— Знаеш ли какво? — каза Нина.

— Какво? — попита той.

Нина мълча известно време, като не се решаваше да започне.

— Не се надявам на нищо — каза Вадим. — Сам си го направих. Живея с жена, която не обичам, а на жената, която обичам, причиних несравнимо нещастие. Глупаво е…

— Не вярвам на нито една твоя дума — произнесе с труд Нина. — Вярвам ти, че не си искал всичко това, но главният виновник все пак си оставаш ти, Вадик.

„Е, и?“ — помисли си той. Най-страшното беше, че не изпитваше никакви чувства по отношение на случилото се. Досадно недоразумение. Отдавна беше забравил чувствата. Беше забравил защо бе цялата тази многослойна суета, в която се къпеше сега, и не му беше до чуждите страдания.

— Какво мога да ти кажа? — въздъхна той. — Прости ми, ако можеш.

Нина вдигна глава, погледна го почти изплашено и внезапно произнесе:

— Прощавам ти, Вадик.

Някаква пружина се скъса в него и той силно се разсмя, привличайки вниманието на съседите.

— Ти ми прощаваш? — смееше се той почти истерично. — Ти?!… Колко… благородно… от твоя страна!

— Успокой се — каза Нина. — Говоря много сериозно.

— Дреме ми за твоята прошка — изръмжа той ядосано. — И ти, и мъжът ти сте просто жалки нищожества, негодни за нищо! Убили са го, значи така трябва! Забравих ви всичките на третия ден, след като си заминах, ти разбираш ли? И се осмеляваш да ми говориш за прошка?

— Тогава защо си се развълнувал така? — попита Нина и спокойно отпи глътка шампанско.

Соснов я гледаше с омраза, тресейки се от негодувание. Прекалено дълго беше коректен и вежлив, сега имаше желание да нагрубява и да псува. Така че тези кучки да си знаят мястото!

До него изникна някакъв едър мъж, който се наведе и попита:

— Нещо топло ще желаете ли?

Соснов бавно се успокояваше.

— Благодаря — промърмори той. — Вече се стоплихме.

Мъжът се отдалечи и Соснов каза с въздишка:

— Извини ме, Нина. За мен това признание не беше лесно и си изтървах нервите. Няма нужда да ми прощаваш.

— За теб може и да няма нужда — каза Нина. — А за мен просто е необходимо. Аз самата още не мога да разбера напълно как да го приема.

Тя изведнъж почувства с ужас, че започва да трепери вътрешно, същата тази треска, която съпровождаше всичките й предишни акции. Вадик Соснов бързо се превръщаше в мишена и тя дори вече усещаше хладния метал на пистолета в ръката си. Това беше някаква фикс идея, от която трябваше веднага да се освободи. Нина вдигна глава и погледна Вадим, който пушеше и гледаше встрани.

— Вадик — проговори тя. — Извини ме за този глупав разговор. Нямаше никаква нужда от него, нали?

— Не знам. — Соснов учудено сви рамене. — За мен беше много важно. Дълго се правех, че съм забравил всичко, а всъщност ме тормозеше. Сигурно е добре, че си признах.

Нина изведнъж се усмихна.

— И вече не ме смяташ за нищожество?

Вадим въздъхна и отвърна:

— Себе си смятам за нищожество. Извинявай, Нина, но аз най-добре да тръгвам.

Той загаси цигарата си, стана и повика келнера. Той се приближи и Соснов му подаде визитната си картичка.

— Пратете ми сметката — каза той. — Благодаря, всичко беше много вкусно.

— Всичко е платено — промърмори келнерът, но Соснов вече не го чу.

Той махна с ръка на заседелия се телохранител и излезе спокойно на улицата, без да забелязва нищо наоколо. Прекалено дълго се беше учил на равнодушие и цинизъм и мимолетното докосване до искреността раздвижи у него цял пласт забравени чувства. Сега не знаеше кое е по-добре — да забрави всичко или, напротив, да прати всичко по дяволите и да се върне към собственото си „аз“. Ако, разбира се, имаше към какво да се върне.

Нина остана да седи на масата, все още анализирайки усещанията си. Чувстваше, че някаква неизвестна сила я кара да стане, да вземе пистолета и да тръгне след Вадим. В цялата история трябваше да бъде поставена точка и тази точка можеше да бъде само Соснов, главният виновник за случилото се. Защото той лъжеше, беше намразил Коля за неговата непосредственост и простосърдечност, за това, че не се беше смутил от присъствието на големия началник, и единствено това го бе накарало по господарски да накаже провинилия се. Нима това просташко високомерие не заслужаваше куршум? Но, от друга страна, тя чувстваше, че току-що е извършила най-големия подвиг в живота си. Какво я засягат недостатъците му? Тя му беше простила заедно с цялата му извънредна горделивост, суетен живот и студа в сърцето. Бог ще го съди. И от тези мисли на душата й ставаше леко и ясно.

Самият Соснов в това време се прибираше вкъщи. Колата спря пред входа и телохранителят Женя излезе пръв, за да се огледа наоколо и да погледне във входа. При това играеше някакъв американски герой, Истууд или Сталоун — ербап момче с леко снизходително отношение към живота.

— Всичко е наред, Вадим Сергеевич — кимна той.

Соснов не бързаше.

— Алик — помоли той шофьора, — излез за момент.

Той послушно се измъкна от колата и затвори вратата. Соснов извади малък компютър, включи го и почака да се зареди. После пощрака по клавишите и в появилия се прозорец се изписа телефонен номер. Той вдигна телефонната слушалка.

— Ало? — чу се глас в слушалката.

— Обажда се Председателят — уморено каза Соснов. — Свържете ме с генерал Чернишов.

Нещо изщрака, запищя и се чуха сигнали. Накрая генералът вдигна слушалката.

— Генерал Чернишов слуша.

— Ето какво си мисля, генерале — каза Соснов замислено. — Последното указание на Старейшините е породено от паника и страх за собствената им безопасност. Не ви ли се струва?

— Този страх не е без основания — възрази генералът. — Ако нашата операция се провали, положението силно ще се усложни.

— Не вярвам да е толкова просто — каза Соснов. — Не, за пореден път се опитват да размътят водата. Насъскват ни един срещу друг!

— Ако имате предвид мен…

— Оставете, нямам предвид личните обиди. Предлагам да се съберем в резервния блок, за да обсъдим възникващите проблеми. Кажете ми, още ли не сте открили подстъпите към нашите по-възрастни другари?

— Търсим. Те са премислили всичко, Председателю.

— Побързайте — нареди Соснов. — Те също ще действат и трябва да ги изпреварим.

— Ще направим всичко възможно — увери го генералът.

Соснов затвори и се замисли. Нямаше ли някаква особена напрегнатост в гласа на генерала? Дали този нехранимайко не го беше продал и него, човекът, благодарение на когото се измъкна от пълното забвение в резерва? Ако е така, то…

Когато излезе от колата, Женя и шофьорът пушеха наблизо. Соснов им махна и тръгна към входа. А от входа към него пристъпи човек в черно и започна да стреля с автомат. Соснов бе отхвърлен към колата и докато се смъкваше надолу, видя как падат и Алик, и Женя. Това беше последното, което видя.

56.

Нина дойде на себе си, когато седналият срещу нея Бък едва чуто изсумтя. Тя вдигна глава, усмихна му се слабо и въздъхна.

— Кавалерът ме напусна — каза тя.

— И какво научи? — попита Бък.

— Той е — каза Нина. — Току-що си призна.

— За какво му е да си признава? — учуди се Бък. — Такова впечатление ли му направи?

— Знаеш ли — замислено отвърна Нина, — според мен животът му е много скучен. Призна си от скука, а после се уплаши.

— И какво ще правиш с него? — запита Бък. — Пак ли ще викаш Бейби?

Нина се усмихна и поклати глава.

— Не. Бейби си замина, той вече не иска да убива никого. Нашият главен виновник остава да живее. Глупаво е, нали?

Бък помълча, а после каза:

— Сега всичко е глупаво.

— А на мен ми харесва — каза Нина. — Само че не знам какво да правя отсега нататък?

— Омъжи се — посъветва я Бък. — Раждай деца.

— Добро предложение — усмихна се тя. — Ще си помисля.

Бък я изпрати до колата, паркирана в пряката и попита на сбогуване:

— Ще се видим пак, нали?

— Засега не смятам да умирам — отвърна Нина. — Благодаря ти.

Тя се качи в колата и си замина.

Настъпваше топлата лятна вечер, когато нагрятата през слънчевия ден земя най-после можеше малко да си отдъхне от жегата. На плажа в Строгино хората бяха осеяли брега, играеха волейбол на пясъка, почиваха си. Вечерната прохлада предполагаше пълно отпускане и само Нина не можеше да се отпусне и да забрави всичките си грижи. Измъчваше я страшно съмнение и й беше необходимо немалко усилие, за да се придържа към приетия избор.

Пазачът в подземния гараж я погледна с интерес и каза весело:

— Хубаво е времето днес, а, Нина Алексеевна?

Нина му кимна и се качи горе. Аня я нямаше вкъщи, явно беше излязла някъде и Нина даже се зарадва. Първото, което направи, беше да отиде до бара, но откри само празни рафтове и се сети, че беше скрила всичко при пазачите. Нямаше желание да слиза отново за една бутилка, смъкна дрехите си и отиде в банята. Докато лежеше в топлата вода, тя отново се мъчеше да убеди сама себе си, че е постъпила правилно, и сега това й се удаваше с по-малко напрежение.

— Нина, вече си се върнала? — надникна Аня, която се прибираше от плаж. — А пък аз играх волейбол с момчетата. Знаеш ли колко е гот!

— Марш оттука — каза Нина уморено и стана.

Когато излезе по халат, Аня вече беше пуснала телевизора, извади бутилка безалкохолно от хладилника и се тръшна в креслото.

— Идвам на себе си — похвали се тя. — Още малко и ще почне да ми се ходи на работа.

Нина седна в креслото до нея и попита:

— И къде би желала да работиш?

— Само не в кантора — отвърна Аня. — Знаеш ли, бих искала да работя с деца. Може би да стана учителка в детска градина?

— С деца — каза Нина със съмнение. — По-добре първо си роди собствено дете. Само че за това не мога да ти помогна…

По телевизията вървеше някакъв приключенски филм, но и двете жени като че ли не се интересуваха много от него. Аня се премести на облегалката на креслото на Нина и я прегърна през раменете.

— Нинуля, проблеми ли имаш?

Нина вдигна глава, погледна я от долу на горе, погледна това напълно празноглаво момиче, живеещо с минутните си влечения, и за момент завидя на простодушието й. Тя завря глава в корема й и каза:

— Ох, Анечка, направо не знам…

Аня прегърна главата й, започна да я гали по косата.

— Стига, Нинуля — говореше тя. — Всичко ще бъде наред.

А тя самата, чувствайки нарастващото сладко желание, се притискаше все по-силно към нея, все по-близо се навеждаше, все по-учестено дишаше.

— Не ни трябва никой, нали? — шепнеше й тя на ухото. Ще си живеем двете.

Нина се противеше на ласките й, но вяло и без предишното възмущение, от което Аня съвсем се забрави. Тя се смъкна от облегалката на коленете й, притисна се към нея и започна да я целува по врата.

— Толкова си силна — възбудено мърмореше тя. — Толкова те обичам…

Нина изведнъж вдигна ръце и я прегърна, от което Аня едва не застена.

— Ех, глупачке — каза Нина. — Май освен теб нямам никой толкова близък. И как стана така?

— Любима — бърбореше Аня, докато я прегръщаше. — На всичко съм готова за теб…

— Нищо не ми е като хората — каза Нина и се усмихна уморено. — Даже живея с момиче, а не с мъж.

— Мъжете не умеят да обичат така — радостно мърмореше Аня, докато разтваряше халата й и се притискаме към гърдите й.

Нина я наблюдаваше без протест, даже с любопитство, но не чувстваше нищо. Вече толкова беше свикнала с Анините странности, че възмущението й отдавна бе изчезнало. Топлината на целувките й я сгряваше, предизвикваше някакво чувствено желание, но въображението й не надминаваше тези осезателни преживявания.

— Нинуля, слънчице — прошепна Аня, — хайде да отидем в спалнята?

Тя я задърпа за ръката и Нина се усмихна криво.

— Ще ме облизваш ли?

— Ще те обичам — каза Аня, щастливо усмихната.

Тя издърпа Нина от креслото и оставяйки телевизора включен, я поведе след себе си в спалнята. Да върви всичко по дяволите, мислеше си в този момент Нина. В спалнята тя покорно падна на леглото и Аня чак изскимтя, докато лягаше до нея.

— Хайде — каза Нина с въздишка, — обичай ме…

— Мила моя — избърбори Аня.

Звънна телефонът и Аня изплашено вдигна глава.

— Хайде да не вдигаме — помоли тя.

— Може да е нещо важно — възрази Нина.

— Тогава не ставай — каза Аня. — Аз ще ти го донеса.

Тя донесе слушалката и я подаде на Нина.

— Да? — каза тя.

Известно време слушаше, после кимна и каза:

— Нека се качи. Нали ви предупредих, той има постоянен пропуск.

Тя изключи слушалката и Аня я попита с неприятно предчувствие:

— Той ли е?

— Кой? — попита Нина, ставайки от леглото.

— Серьоженка?

Нина се разсмя.

— Вече ревнуваш, а? Според мен вие сте толкова различни, че стремежите ви дори не се пресичат.

— Изпъди го по-бързо — помоли Аня.

— Както стане — отвърна Нина. — Стига фасони, той идва и ще си отиде, а ти оставаш.

Тя излезе и Аня огорчено изхлипа. Чувстваше, че Нина надали пак ще изпадне в такова податливо настроение.

Серьожа влезе мрачен и загрижен.

— Тая вкъщи ли си е? — попита той и кимна към стаята на Аня.

— Вкъщи си е, и какво от това? — каза Нина. — Ела в кабинета.

Те седнаха в креслата. Нина почувства, че усещането за голота под халата приятно я възбужда. Може би това беше продължение на току-що прекъснатата игра?

— Ето писмото на Даниленко — каза Серьожа и й върна писмото. — Проверих го по всички параметри, там няма никакъв зашифрован ключ.

— Но той не ми е оставял нищо друго — каза Нина. — Значи у мен няма никакъв ключ.

— Може и да има — възрази Серьожа. — Някъде в този апартамент. Иди да го намериш.

— Всичко това доста те разстройва, а?

— Не това — каза Серьожа. — Има и по-сериозни проблеми.

— Какви? — настръхна Нина.

Серьожа я погледна изпитателно и запита:

— Видя ли се със Соснов?

Нина кимна.

— Да.

— Кога?

— Днес, буквално преди час, час и половина. Защо?

— За какво говорихте?

Нина се усмихна.

— Простих му.

— Простила си му? — попита Серьожа. — Значи е имало за какво да му прощаваш?

— Да — кимна Нина. — Той сам си призна.

— И ти му прости? — удиви се Серьожа. — Но защо? Старите чувства ли изплуваха?

Нина поклати глава.

— Не, не чувствата. Просто изведнъж разбрах, че да простиш, е много по-трудно, отколкото да убиеш.

— И само за това? — не повярва Сергей.

— Да. — Нина помълча. — Отървах се от Бейби.

Серьожа кимна съгласно.

— Определено. Но той не е останал без стопанин.

— Кой? — не разбра Нина.

— Твоят Бейби — каза Серьожа. — Той отново действа, но вече без теб.

Нина го погледна изплашено.

— Какво искаш да кажеш, Серьожа?

Серьожа въздъхна.

— Преди половин час — каза той — гражданинът Вадим Сергеевич Соснов е бил убит на прага на собствения си дом.

— Какво! — извика Нина. — Не може да бъде! Аз му простих!

— Но Бейби не му е простил — каза Серьожа.

— Какви ги приказваш? — възмути се Нина. — Да не си се побъркал? Какъв Бейби?

— Не разбираш ли? — възбудено възкликна Серьожа. — Та той беше последният в списъка на Бейби! Сега, след тази история в съда, Бейби просто беше длъжен да убие Соснов. Не е ли вярно?

Нина кимна зашеметено.

— Убили са го — произнесе тя, — като че ли го е направил Бейби?

— Разбира се! — възкликна Серьожа. — Сега всички, дори Турецки, са уверени, че Бейби е завършил работата си. И ще е просто невъзможно да бъдат убедени в противното, разбираш ли?

— Но аз не можех да го направя — каза Нина. — В това време се прибирах от ресторанта. Пазачът на гаража ме видя около девет.

— Няма нужда да се оправдаваш — каза Серьожа. — Сега вече делото със сигурност няма да стигне до съд.

— Но защо са го убили?

— Ами — каза Серьожа — председателят на комитета по законността и реда винаги има за какво да бъде убит. Боя се, че вече никога няма да научим подробностите.

— И какво да правя? — попита Нина. — Да отида да се предам?

— Не се паникьосвай — каза Серьожа. — Налага се да заминеш. Хващай си лесбийката и бягайте по-надалеч. Ако щеш в Краснодар. Тези животни ще те търсят много усилено.

— Те и досега ме търсеха — напомни Нина.

— Не съм сигурен — възрази Серьожа. — Изглежда, отдалече са се подготвяли за убийството на Соснов. Явно са ти пробутвали тези двамата. Само да не стигнат до теб по списъците на присъствалите на процеса.

— Нима това е възможно?

— Разбира се — каза Серьожа. — Според всичко това ти просто трябва да познаваш Бейби, нали?

Нина кимна.

— Така че да не дърпаме дявола за опашката — въздъхна Серьожа. — Изчакай няколко дни и заминавайте.

— А ти? — попита Нина.

— Какво аз? — малко уплашено попита Серьожа.

— Ти няма ли да дойдеш с нас?

Серьожа помълча и попита:

— А аз нужен ли съм ти?

Нина се усмихна. Този самовлюбен очилатко беше пълна противоположност на Аня Назарова, но между тях все пак имаше нещо общо.

— Нужен си ми — призна Нина.

— Наистина ли? — попита той пресипнало.

— Наистина — каза Нина. — Нали обеща да бъдеш моят верен оръженосец! Кой ще носи след мен сандъците с патрони?

Той се усмихна, но много неуверено.

— Много бих желал — каза той.

— Тогава защо не го кажеш? — усмихна се Нина.

Сергей си пое дъх, усмихна се вече по-уверено и каза:

— Сега бих пийнал нещо…

— Колко жалко — разсмя се Нина. — Скрих долу всичкото пиене от Аня. Всъщност почакай!

Тя стана, отмести картината на стената и видя вратата на домашния сейф. Не го беше отваряла, откакто дойде тук. Цифровата комбинация беше прекалено проста, за да я забрави. Четири завъртания на ключалката и сейфът се отвори.

— Бива си я избичката — учуди се Серьожа.

— Шампанско — обяви Нина, измъквайки бутилката. — Виж колко е голяма.

— Има и писмо — каза Серьожа.

— Писмо ли? — каза Нина. — Бях забравила за него.

Серьожа отвори плика, извади хартията и прочете:

Нина въздъхна.

— Не знаех, че писмото е от него. Мислех, че е от фирмата, която е правила сейфа. Това ли е всичко?

— Не — развълнувано каза Серьожа. — Има послепис: Това е истински „Периньон“.

— Това ли е — разочаровано провлачи Нина.

— Не разбираш ли? — възкликна Серьожа. — Именно това е ключът!

— Кое? — не разбра Нина.

— „Периньон“ — възкликна Сергей. — Виж, специално е подчертано! Намерихме го, Нина.

— Наистина ли? — произнесе Нина доста спокойно. — Тогава имаме още един повод да пием, не е ли така?

Възбуденият Серьожа я погледна с известно учудване и поклати глава.

— Бива си те!

— Това винаги слабо ме е интересувало — призна Нина. — А ти, изглежда, си мислил само за него напоследък.

— Ти не разбираш — възрази Сергей. — Сега са в ръцете ни!

— Донеси чашите — решително каза Нина.

Серьожа послушно донесе чашите и Нина му връчи бутилката.

— Отваряй.

Серьожа отвори шампанското и напълни чашите.

— Е — каза Нина, вдигайки своята. — За твоя успех, Серьожа.

— Глупости — каза той. — За нас. Не ми пука за ключа — решително каза той. — Просто си мислех, че това ще ни избави…

— Достатъчно — каза Нина и сложи ръка на устата му. — Нека да е за нас.

Те пиха, оставиха чашите и неволно посегнаха един към друг. Серьожа я прегърна и я целуна по устните и Нина го прегърна в отговор.

— Я виж! — изведнъж възкликна Серьожа.

Хартията с писмото на Феликс беше потъмняла и надписът на нея вече не можеше да се разчете.

— Чудесно — усмихна се Нина. — Значи изобщо не я е имало.

— А нас ни има. — Серьожа отново я прегърна.

Когато късно през нощта Аня надникна в кабинета, Серьожа и Нина спяха прегърнати на дивана. Тя бързо излезе, затвори вратата и се разплака.

57.

Когато на сутринта се явих в прокуратурата, настроението ми беше доста разсеяно. Вече знаех за убийството на Соснов, Грязнов ме вдигна късно вечерта и ме закара на „Кутузов“, където живееше покойният депутат, за да се убедя лично, че нашата история има продължение. Гледах локвите кръв на светлината на фенерчета, разглеждах следите от куршуми по служебната кола и тежко въздишах. Още не се бяхме оправили с убийството на Чекалин и Тверитин, а сега това.

— Всички са сигурни, че пак е Бейби — каза Грязнов.

— Кои са тези всички?

— Нашите експерти от НТО, оперативните и Шура.

— Шура? — учудих се аз. — И тя ли е в течение?

— Това не е Бейби — тихо промълви Грязнов. — Опукал го е някой друг. Бейби никога не е използвал автомат.

Погледнах го унило.

— Няма ли свидетели?

— Откъде? — Той махна с ръка.

— Е, работете — казах аз и си тръгнах към къщи.

Да си призная, вече ми беше омръзнала цялата история около Бейби и направо бях щастлив, че списъкът е завършен и нашият неуловим убиец трябва да приключва епопеята си. Вече и дума не можеше да става да го хванем, Бейби беше просто забранена тема в прокуратурата. Мислех си, че при непосредственото ми участие се раждаше нов мит, който щеше да надживее нашето поколение. Жалко само, че „Народна воля“ оцеля заедно с всичките си генерални планове за бъдещето, но вече бяхме успели да разберем, че тази организация е от сериозен мащаб и съвместните ни усилия в това направление явно не бяха достатъчни.

Бяха ми се насъбрали немалко дела, които не бяха свързани нито с „Народна съвест“, нито с Бейби и безметежно се занимавах с тях, когато ми се обади дежурният и ме свърза с човек, който искаше да говори със следователя по делото на Бейби. Аз естествено се понамръщих, но не посмях да откажа разговора.

— Ало — чу се възбуден женски глас, — с кого разговарям?

— Специален следовател Турецки Александър Борисович — чинно се представих аз, за да направя впечатление.

— Добър ден — каза жената. — Искам да ви кажа, че знам коя е Бейби… Да-да, не ме прекъсвайте. Това е Нина Шимова, която сега живее в Строгино на този адрес…

Моментално натиснах бутона за повикване на бюрото си — това беше сигнал да запишат разговора и едновременно да установят откъде се обажда тази жена, а аз самият казах:

— Разбирам хода на мислите ви, скъпа… А с кого разговарям между другото?

— Няма значение — сърдито измърмори тя, но веднага се представи: — Казвам се Анна Назарова. Говоря истината.

— Скъпа Аня — казах аз, — но би трябвало да знаете, че през цялото това време Нина е била в чужбина…

— Никъде не е била — истерично викна Аня. — През цялото време живеехме на „Полежаевска“, където по-късно убиха Льоша Дуганов. Феликс идваше при нея, дъртият козел. После той ни премести в Югозападния район, там убиха още някой. Сега вече знам, това е тя! Тя сама си призна.

— Пред вас ли си призна? — попитах машинално, вече започвайки да треперя от очевидната догадка.

— Не пред мен — измърмори Аня, — пред вашия Серьоженка. Той й е любовник за ваше сведение. Още вчера намериха тук някакъв ключ…

— Какъв Серьоженка? — попитах аз и изстинах.

— Вашият, прокурорският — извика Аня. — Няма спор, възпитали сте едни кадри…

След това тя се разплака и скоро хвърли слушалката. А аз седях още известно време, слушах кратките сигнали и зашеметено осмислях нещата. Сега си спомних, че Нина Ратникова беше инструктор по стрелба в краснодарското управление на милицията, че именно тя седеше срещу убитите Чекалин и Тверитин, че Соснов беше виновен пред нея, защото я беше излъгал. Но Серьожа!…

Затворих, станах тежко и отидох при Меркулов. Това телефонно обаждане изведнъж преобърна всичко, трябваше да се предприемат спешни мерки, а за целта бе необходима санкцията на началството.

Константин Дмитриевич в този момент водеше разговор с финландските прокурори, като се усмихваше напрегнато и кимаше без нужда. Когато влязох при него почти без да чукам, той недоумяващо вдигна глава, но разбра, че случаят е екстрен, и побърза да предаде финландците на представителя на московската прокуратура. Финландците заминаха да разглеждат затвора „Бутирка“, а Костя се обърна към мен:

— Страшно си бледен. Какво, да не би да сте открили убиеца на Соснов? Между другото, генералният отиде да се обяснява със самия президент.

— Открихме го — казах и аз и започнах да му разказвам за обаждането на Аня Назарова. Сега дори се сетих, че точно така се казваше приятелката на убития Льоша Дуганов, която беше изчезнала след убийството. Ето как се беше появила!

Костя ме слушаше с каменно лице. Веднага щом свърших, посегна към телефона, но той звънна преди Костя да вземе слушалката.

— Да? — раздразнено кресна Костя. — Да, слушам… Какво?

Явно му казаха нещо още по-интересно, защото веждите му се повдигнаха.

— Съзнавате ли какво говорите? — ядосано каза той. — Да не би да подслушвате телефоните на прокуратурата? Знаете ли какви последствия може да има това?

Той послуша още малко, после каза:

— Нищо не мога да ви обещая, Александър Александрович. Вие си гледате вашата работа, а ние нашата. Довиждане…

Той ядосано тресна слушалката. Доста хладнокръвен, той рядко излизаше от кожата си, но сега наистина беше.

— Рогозин ли? — попитах.

Костя кимна.

— Вече е чул разговора ти с онази хубавица — каза той — и решително настоява да не се месим. Операцията по залавянето на Бейби вече е започнала.

Той си пое дъх, вдигна глава и ме погледна.

— Доколко е вероятно това, Саша?

— Сто и петдесет процента — отвърнах аз. — Трябваше да се сетя по-рано.

— Да — въздъхна той. — Ето, Серьожа се е сетил…

— Това е направо някакъв кошмар — поразих се аз. — Ако изобщо не бих заподозрял някого, това е той.

— Чакай — опомни се Меркулов. — Тя какво каза за някакъв ключ?

— Каза, че са намерили ключа — отвърнах аз.

— Саша — каза Костя. — Те ще я убият!

Аз помислих, кимнах и веднага извадих портфейла си, където бях тикнал визитната картичка на Нина Шимова.

— Обади се — казах аз и му продиктувах телефона.

Костя веднага започна да набира номера. Набра веднъж, втори път…

— Заето.

— Прекъснали са линията — предположих аз. — Ще трябва да отидем там.

— Отивай — нареди той. — Аз ще се обадя на Романова да прати хората си. Тя ни трябва жива, Саша.

Бързо изтичах надолу и се спрях като закован в коридора. Насреща ми спокойно вървеше Серьожа Семенихин и както обикновено дъвчеше дъвка.

— Добър ден, Александър Борисович — каза той. — Случило ли се е нещо?

— Как да ти кажа — смънках аз. — Случи се. Иди при Константин Дмитриевич, той иска да говори с теб. Извинявай, имам важна работа.

— Добре, ще отида — обеща той.

Може би трябваше веднага да му извия ръцете и да го натикам в пандиза, но не обичах тези работи и затова оставих обясненията на Меркулов. Наистина, беше ми неприятно, че възпитаникът ми се е издънил така, това предвещаваше много неприятности, а и не исках да се разочаровам, но в този обрат на нещата имаше някакво романтично откровение, след което Серьожа Семенихин престана да бъде за мен дъвчеща машина.

Скочих в колата и отпердаших към Строгино.

А в това време пред дома на Нина вече бяха спрели три закрити камиона с автоматчици, крито по заповед на офицера бързо обградиха целия блок. Групата по залавянето се хвърли нагоре по стълбата с грохот на ботуши. Скочилият пазач бе притиснат до стената с автоматна цев, и чак след това му представиха документите, които го успокоиха.

— За кого? — само попита той.

Аня първа чу шума навън и погледна през прозореца. При вида на камионите и тичащите войници тя веднага разбра всичко и веднага се разплака.

— Какво има? — разтревожено се приближи към нея Нина.

Тя също погледна през прозореца и се намръщи.

— Какво става?

— Нинуля, прости ми — ревна Аня. — Аз те предадох…

Тя падна на колене и отчаяно зарида, като блъскаше главата си в пода. Нина я вдигна и я попита:

— Кого си предала? Какво говориш, глупачке?

— Теб — ридаеше Аня. — И твоя Серьожа… Разказах за Бейби, за Феликс, за всичко… Прости ми, мила моя…

Тя отново се хвърли на колене, но този път Нина просто я отблъсна. По вратата вече почваха да блъскат с приклади. Не се притесняваше за вратата, но продължението можеше да бъде и по-драматично. Тя бързо извади от чантичката си браунинга, измъкна стечкина от скривалището в бюрото, отвинти и захвърли вече ненужния заглушител. Нямаше намерение да се предава.

— Скрий се — кресна тя на Аня. — Бързо!

— Нина, те ще те убият — с ужас произнесе Аня.

— Значи има защо — каза Нина.

В този момент се разнесе взрив и входната врата излетя от пантите. В отвора се хвърлиха някакви фигури, но Нина хладнокръвно стреля няколко пъти и двама паднаха, а останалите отскочиха назад.

— Предай се, Бейби — викна някой от стълбището. — Сега ще хвърлим граната.

Нина не отвърна. И наистина, в апартамента влетя граната, но със сълзотворен газ. Нина веднага започна да се задъхва и се метна към прозореца. Аня се закашля и хукна към вратата, където я преряза автоматен откос. Нина отвори прозореца и по нея веднага почнаха да стрелят от улицата. Бяха я обградили. Тя три пъти стреля със стечкина и трима храбри автоматчици паднаха, а останалите бързо се изпокриха. Тя изскочи на балкона, прехвърли се през декоративния парапет на съседния и през отворената врата се втурна в апартамента на съседите. Собственичката, облечена в пеньоар на цветя жена на средна възраст, която си сушеше косата със сешоар, отчаяно закрещя, като я видя с пистолетите, но Нина кресна:

— До стената, бързо! — И тя веднага отскочи.

Нина отвори вратата и изскочи на стълбището. Този апартамент беше вече в другия вход и Нина все още имаше минимален шанс да успее да се спаси. Тя се хвърли към гаража, дотича до колата си и тогава я спря вик:

— Стой! Хвърли оръжието, ще стрелям!

Як тип с маскировъчна униформа беше насочил автомата си право в лицето й и пистолетите неволно паднаха от отмалелите й ръце. Веднага скочиха върху нея, събориха я на земята, сложиха й белезници зад гърба. Бейби бе заловен.

Полковник Рогозин се приближи до нея, легнала на бетонния под, леко я подритна и се усмихна.

— Това е, момчета, благодаря — произнесе той. — Кажете там, че операцията е приключена.

— Къде да я водим? — попита един офицер в камуфлажна униформа.

— Вървете — каза Рогозин. — Трябва да поговоря с нея.

Офицерът отдаде чест и си тръгна. Рогозин я вдигна с пъшкане и я подпря до стената. Известно време я гледа с неподправено изумление, бършейки в това време ръцете си с носна кърпа.

— Вярно ли е това? — попита той. — Наистина ли ти си легендарният Бейби?

Нина не отговори. При падането си беше сцепила устната и сега беше заета да облизва раната.

— Слушай, момиче — започна Рогозин. — Познавах Феликс. Работехме заедно.

— Какво искате от мен? — попита Нина.

— Ключът — каза той. — Кажи ми ключа, който сте намерили вчера, и ще се погрижа ситуацията да се промени.

— Ще ме убиете — каза Нина.

— Не — поклати глава Рогозин. — Аз бях доверен човек на твоя Феликс. Те го убиха, но аз съм жив. Ще отмъстя за него.

— Хубаво отмъщавате — измърмори Нина.

— Нямам нищо общо в случая — каза Рогозин. — Ти сама си избра своя път, знаеше с какво се захващаш. Но мога да ти помогна, ако и ти ми помогнеш. Върху теб има толкова убийства…

— Не — каза Нина. — Няма да докажете нищо. Когато са убили Соснов, си бях вкъщи.

— Какво общо има Соснов? — неочаквано се усмихна Рогозин. — Знам, че не си убила Соснов. Аз го убих.

Нина го погледна изплашено.

— Добре де, не аз лично — каза Рогозин. — Мой човек, разбира се. Соснов стана жертва на голямата смяна на поколенията. Той също добре познаваше Феликс. — Рогозин се подсмихна.

— Нищо няма да ви кажа — заяви Нина.

— Не разбираш — каза Рогозин. — Няма просто да те измъчват. След нашия разпит ще станеш психично болна. Ще разкажеш всичко и ще се окажеш в лудницата, защото няма да можеш да живееш между хората.

— Добре — безразлично проговори Нина. — Не знам какво ще мога да ви разкажа в такова състояние, но сега няма да ви кажа и дума.

— Ще кажеш — рече Рогозин. — Ей, Николаша… Ела тук, драги.

От тъмното се появи пълен човек. Нина изумено се вторачи в него, защото това беше Бък. Но Рогозин също се учуди.

— Ей, кой си ти? Къде е Жмурин?

— Няма го вече Жмурин — мрачно каза Бък. — И теб те няма, боклук.

Той стреля с пистолета си със заглушител, Рогозин изстена и падна. Нина се смъкна до стената и се разплака.

— Хайде, успокой се — вдигна я Бък. — Още не всичко е свършено, момиче. Те още са там. Чакат началника да си довърши разговора.

Той й свали белезниците с ключа, който намери в джоба на сакото на Рогозин, вдигна я и я понесе към колата.

— Кое е твоето конче-вихрогонче? — попита той.

— Ето — каза Нина и посочи джипа си. — Как попадна тук?

— Попаднах — каза той. — Ако още отначало ми се беше доверила, може би това изобщо нямаше да се случи. А сега направо не знам…

Качиха се в колата и Бък запали мотора.

— Ще се опитаме да пробием — каза той. — Шансовете са много малки, но имаме нагласата. Как си?

— Давай — каза тя.

Бък даде газ и Нина потъна в седалката. Джипът излетя нагоре по естакадата и изскочи на площадката, където бяха спрели камионите и се мотаеха хора с автомати. Те се развикаха, но Бък успя да пробие през тълпата и излезе на пътя. Там имаше закрит „Урал“, но Бък го заобиколи по тротоара. По тях стреляха и няколко куршума улучиха колата.

— Засега всичко е наред — възкликна Бък, поглеждайки в огледалото за обратно виждане.

Една кола на ДАИ с включена сирена им прегради пътя, но и сега Бък изскочи на тротоара, стряскайки пешеходците.

— Да имаше метро — каза той, — щяхме да имаме шанс…

— По дяволите шанса — каза Нина, усещайки как в нея се надига хазартът на действието. — Давай газ и това е!

Лавирайки сред колите Бък зави към центъра и изпсува, защото тук започваше огромно задръстване. Той изскочи в насрещното движение и подкара, предупреждавайки всички с клаксона. Оказа се, че мостът вече е преграден с редица от коли и ги чака верига автоматчици.

— Ах, гадини! — възкликна Бък, започна да обръща и чак когато направи обратен завой, видя, че след тях идва цял кортеж. — Е, какво? — попита той.

— Давай — каза Нина.

Той кимна мрачно, даде газ, джипът потегли рязко и се понесе срещу преследвачите. Първата кола наби спирачки и поднесе, но Бък успя да я заобиколи. Затова пък друга се вряза отстрани, а след нея и трета — челно. Нина бе изхвърлена върху стъклото, то се разпадна от удара и тя изхвърча навън, като си счупи краката. Бък излетя през вратата, падна на асфалта и се изтъркаля на шест метра. Нина трескаво се вдигна на ръце, опря гърба си в изкорубената кола и видя как я обграждат въоръжени хора, които възбудено й крещяха нещо. В последния момент тя вдигна ръка с два протегнати пръста като дуло на пистолет и веднага откосите от няколко автомата буквално я разкъсаха на парчета. Така загина бившият старши лейтенант от милицията, жената на измъчвания си до смърт съпруг и майката на убитите си деца. Цялата в кръв, с разбъркана коса и огромни широко отворени мъртви очи тя беше прекрасна.

Пристигнах, когато вече всичко беше свършило и движението по моста бе възобновено. Мястото на произшествието беше оградено, на колите в посока към Строгино им се налагаше да минават в тясното пространство покрай тротоара и затова се беше получило задръстване. Слава Грязнов също беше тук, седеше на стъпалото на служебния автомобил със свалена фуражка и пушеше. Хората от телевизията вече снимаха убитата и милиционерите не се решаваха да ги разпъдят. Костя Дяконов ходеше наоколо и даваше някакви разпореждания, но решително отказваше интервюта. Естествено, иначе първото, което щяха да го попитат, щеше да бъде кого са убили първия път.

Съучастникът на Шимова остана жив и го закараха в болницата заедно с ранените по време на операцията милиционери и сътрудници на президентската комисия. Кой знае защо дълго време не откараха тялото и всички го заобикаляха, като се опитваха да не го гледат. Наредих да я покрият и да я откарат по-скоро. Изцъкленият й поглед притесняваше всички.

— Какво ти е, Слава? — попитах аз и се приближих към Грязнов.

Той хвърли цигарата и въздъхна.

— Всичко е наред, Саша. Тези гадове пак се измъкнаха.

— Виждам, че си потресен — забелязах с крива усмивка. — А можехме да се сетим, а? Яко се издънихме, Слава…

— Знаеш ли какво си мисля през цялото време? — изведнъж ме попита той. — Ако някой ме застреля, няма кой да отмъсти. А?

— Стига — казах аз. — Ако това ще те успокои, мога да ти обещая…

— Не, кажи ми — настоя той. — Много такива жени ли имаме, а?

Гледах го, гледах майор Слава Грязнов, когото познавах вече много години, и се дивях на това, че този толкова лекомислен по отношение на жените човек, оказва се, винаги е мечтал за бойна другарка. Изведнъж страшно ми се прииска да съм с моята Иринка и се извърнах. По делото нямаше неясноти, оперативните работници вече съставяха протоколи и нямаше какво повече да правя там.

— Знаеш ли нещо за убийството на жилищния посредник на улица „Кривоколенна“? — попитах Грязнов.

Грязнов вдигна глава, погледна ме разсеяно и каза:

— После, Саша, всичко това после. Не ти ли се иска да се напиеш?

Махнах с ръка и си тръгнах. Разбира се, убитата Бейби също беше пред очите ми, но около нея кипяха такива страсти, че поне аз трябваше да остана хладнокръвен. Да, бих искал и моята Ирина да ми е толкова вярна, но имаше нещо нелепо в представата за нея с пистолет във входа през нощта.

Когато влязох в кабинета на Меркулов, Серьожа Семенихин още беше там. Той все така невъзмутимо дъвчеше дъвка и проблясваше със стъклата на очилата си. Още не знаеха за смъртта на Бейби.

— Е? — попита Меркулов и ме погледна.

— Край — казах аз.

Серьожа също ме погледна очаквателно и аз се чудех как ще реагира.

— Тя е мъртва — казах аз.

Той спря да дъвче.

Меркулов шумно въздъхна, стана и отиде до прозореца.

За първи път видях как Серьожа Семенихин изважда от устата си дъвката, завива я в хартийка и я слага в пепелника. В това имаше нещо ритуално. После се облегна в креслото и се вторачи в тавана. Изведнъж смаяно забелязах, че по каменното му лице текат сълзи.

Костя се наведе към селектора и извика в кабинета секретарката си. Галина Викторовна се появи с бележник в ръка и още от вратата каза:

— Константин Дмитриевич, хората чакат. Назначили сте среща на всички.

— Да, да — кимна той. — Извинете се на хората и ги пуснете. Днес няма да приемам.

— Така ли? — отбеляза тя и прибра бележника.

— И освен това, Галочка — каза Костя. — Намерете ни бутилка водка и три чаши.

Тя леко се усмихна и попита:

— Вероятно и някакво мезе?

— Няма нужда от мезе — каза той с въздишка.

Тя излезе. Седнах в креслото, протегнах крака и казах:

— Моля за извинение висшето началство, но аз не се включвам във всеобщата скръб. Да, жал ми е за тази жена, да, трогнат съм от непоколебимата й вярност, но върху нея има толкова кръв!

Сетих се за окървавеното й тяло и спрях.

— Да, това е ужасно — кимна Меркулов. — Какво ще правим със Серьожа?

— А какви са вариантите? — попитах аз.

— Вариант първи — каза Меркулов. — Да го уволним. Вариант втори — да го привлечем към отговорност за разгласяване на служебна тайна. И накрая, вариант трети: да оставим всичко както си е.

— Как така да оставим всичко както си е? — възпротивих се аз. — Добре, не съм кръвожаден и не смятам да го вкарваме в затвора, но той ни предаде! Той е съучастник в убийството на Чекалин и Тверитин, не е ли така?

— Правилно — кимна Меркулов. — И съучастие в убийство. Той е явен помагач! Четвърти вариант. Какво предлагаш?

Серьожа изхълца.

— Аз съм за уволнение — измърморих, без да го поглеждам.

Меркулов кимна. Той мислеше за нещо друго.

— Кажи ми, Саша, а ти какво би направил, ако са убили любимия ти човек, а и децата отгоре на всичко, а след това набързо са закрили делото, без особено да се престарават в разследването? Ако цялата система те беше прегазила така, че да ти изпращят кокалите, какво би правил после, за да запазиш у себе си поне някакво достойнство? Би ли могъл да останеш човек при това всеобщо свинство и равнодушие?

Гласът на Костя вече почти трепереше и съвсем навреме влезе Галина Викторовна с книжна кесия. Ние мълчаливо я изчакахме да излезе и Костя извади бутилката, отвори я и напълни чашите.

— Добре — казах аз. — Тя е чудесна. Но тази чудесна жена се опитваме да хванем почти половин година, Костя. И при цялото ми уважение не мога да забравя, че и занапред ще трябва да ловя убийци, колкото и благородни и прекрасни да са целите им.

— Достатъчно — каза Костя. — Нека да я почетем.

Той побутна чашата към Серьожа, който послушно я взе. Изобщо не предполагах, че пие нещо друго, освен пепси-кола.

— Нека да почетем по мъжки — каза Костя — една удивителна жена.

Искаше ми се да кажа, че съм напълно съгласен с всички тях, че съдбата на Нина Ратникова ме трогва и на мен самия също ми се плаче за това, че съм се оказал участник в убийството й, но вместо това взех чашата с водка и я изпих. Водката беше хубава.

— Да оставим това — мъдро каза Костя. — За Бейби тепърва ще тръгнат легенди и на всички нас ни предстои да участваме в тях. Но още не сме решили някои проблеми.

— Какви проблеми? — попитах аз.

Водката тръгна добре и вече си мислех дали отново да не викнем Галина Викторовна.

— Остава „Съдът на Народната съвест“ — напомни Костя. — Задушевна компания от народни радетели с маса социални атракциони в петилетните си планове.

— Стига, Костя — казах аз. — Знаеш по-добре и от мен, че този план е задействан ако не с одобрението на Политбюро, то във всеки случай на висшето ръководство. — Нека да е тъй — казах. — Но какво можем да направим?

— Тук се появява Серьожа Семенихин — каза Костя и седна в креслото до Серьожа. — Серьожа, слушаш ли ме?

— Да, Константин Дмитриевич — тихо отвърна той.

— Нашият Серьожа е единственият, който разполага с ключа към компютърната програма, даваща на колегията на Съда достъп до фондовете — каза Костя. — Смятам да доведа тази информация до знанието на нашия общ познат Александър Александрович Рогозин.

Въздъхнах.

— Не мисля, че той вече има нужда от нея — казах аз. — Александър Александрович загина геройски в боевете за Бейби. Той беше последната жертва на Нина Шимова.

На лицето на Семенихин се появи слаба усмивка, а Костя се намръщи.

— При всички положения те ще го търсят — каза той. — Хванали са телефонното съобщение, а там се говори за ключа с открит текст.

— Какво ни дава това? — попитах аз.

Серьожа се изкашля и произнесе:

— Възможност за внедряване.

— И вие му вярвате? — учудено попитах аз. — Той току-що ни предаде.

Серьожа се изкашля сухо и не каза нищо.

— Нямаме избор — каза Костя.

— Александър Борисович — жално произнесе Серьожа. — Не съм ви предавал. Може да се каже, че се опитах да установя контакт. Искахме да се свържем с колегията…

— Стига — каза му Костя. — Какво мислиш, Саша?

— Ще ни бъде трудно да замажем този скандал — казах аз.

— Няма нужда — каза Костя. — Ще го уволним за сериозно нарушаване на дисциплината. Те знаят, че ключът е у него.

Въздъхнах.

— Какво ще постигнем с това, Костя?

— Ще разкрием „Народна съвест“ — каза Костя.

Поклатих глава.

— А генералният, ще знае ли за това?

— Ще узнае, когато събитията придобият нужния характер — каза Костя. — А това ще стане едва тогава, когато списъкът на колегията е в ръцете ни.

— Страхуваш се — удивих се аз, — че той самият…

— Просто се боя от изтичане на информация — каза Костя.

Погледнах Серьожа.

— Е? — попитах аз. — Готов ли си за това?

Той кимна.

— Вече говорихме — поясни Костя.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Това е лудост — казах аз. — Трима от прокуратурата срещу „Народна съвест“. Нещо в стила на самия Бейби. Чувствам, че тепърва ще съжалявам за избора си, но съм с вас.

След това Серьожа Семенихин извади нова дъвка, пъхна я в устата си със заучено движение и започна да дъвче. Животът поемаше нормалния си ход.

Още същия ден написах рапорт до Меркулов, в който излагах служебното престъпление на Семенихин и предлагах той да бъде уволнен без много шум, като несправил се с работата стажант. Лариса се разплака, когато научи, и даже Семьон Семьонович идва да се изкаже в защита на младото поколение. Но вече беше късно, Серьожа бе уволнен „по собствено желание“, защото Константин Дмитриевич не пожела да съсипва живота на младежа. Впоследствие научихме, че е изискал тялото на убитата Нина Шимова и я е погребал в Краснодар. Същият този съучастник на Шимова, който беше пострадал при залавянето й, не бе привлечен към отговорност и именно той помогнал на Серьожа със средства за това начинание. Цялото наследство на Нина Шимова — апартаментът, банковите сметки — след изтичането на съответния срок преминаха към държавата. Една седмица след като Шимова бе погребана в Краснодар, за което ми съобщи майор Демьонок, получихме от Серьожа кодирано съобщение, че неизвестни лица се опитват да установят контакт с него. Операцията започна.

Лятото наближаваше края си. В една от близките недели се оказах на вилата заедно с Костя. Бяхме донесли кашон бира в кутии, защото жена ми внезапно изказа страст към тази напитка, но празникът не се състоя, тъй като се наложи спешно да закараме Ирина в най-близкия родилен дом. Смятахме да ходим до Москва, но се наложи да ражда в Подмосковието. Въпреки паническия ужас на Ирина всичко мина съвсем благополучно и същата тази неделя тя роди дъщеря. С Костя изпихме по този повод всичката бира, справедливо смятайки, че след раждането Ирена вече няма да има нужда от нея.

А когато след няколко дни я посрещнах с детето, първото, което ми каза след обмяната на любезности, беше:

— Саша, хайде да я наречем Нина.

Разбира се, тя знаеше цялата история на Бейби и въпреки че й предавах събитията доста критично, обаянието на Нина Шимова се пренесе и върху нея. Как иначе, след като тази тема се обсъждаше из цялата федерална прокуратура. Мойсеев го нарече „ефектът на Бони и Клайд“. У мен този ефект предизвика дълбоко раздразнение, но имайки предвид, че нервните сътресения са противопоказни за организма на кърмещата майка, помислих и се съгласих.