Кръвта на сатаната

Вторник, 21 август, 07:12 ч.Хотел „Риджънси“Балтимор, щата Мериленд

Лъчите на утринното слънце започнаха да проникват през процепите между тежките завеси на хотелската стая. Хенри, седнал срещу малкото орехово бюро, разглеждаше артефактите, които бе открил в мумията: сребърен пръстен, къс избледнял пергамент, две испански монети, церемониална сребърна кама и тежкия доминикански кръст. Имаше усещането, че съдбата на свещеника можеше да се разкрие с тези няколко предмета. Представляваха елементи от труден пъзел. Дано го сглоби…

Поклати глава, протегна се и разтри очите си под очилата. Навярно имаше ужасен вид. Все още не бе съблякъл смачкания си сив костюм, макар да бе съобразил да захвърли сакото си върху неоправеното легло. Бе изучавал предметите цяла нощ и само около полунощ си позволи кратка дрямка. Артефактите, оставени върху бюрото на хотелската стая, продължаваха да го карат да прелиства книгите и списанията, които бе взел от библиотеката на „Джон Хопкинс“. Хенри просто не намираше сили да се откъсне от пъзела, особено след първото си откритие.

За пореден път взе в ръце сребърния пръстен на свещеника. Преди това внимателно бе почистил наслоенията върху повърхността му и бе открил почти изличен надпис, обкръжаващ родов герб. С помощта на лупа бе успял да прочете надписа. De Almagro. Бе успял да научи фамилното име на свещеника. То се оказа достатъчно, за да заживее този човек в съзнанието на Хенри. Вече не бе просто мумия. Бе се превърнал в човек от кръв и плът. Човек с история, с минало, дори с род. Колко много неща се съдържаха в едно име.

Като остави лупата, Хенри взе писалката и се зае с изобразяването на последните детайли от копието, което правеше на символа, изобразен на пръстена. Част от него определено бе родов герб, очевидно, този на рода Алмагро. Семейната хералдика обаче бе допълнена от друго изображение: разпятие с два кръстосани меча над него. На Хенри му се стори, че този символ трябва да му говори нещо. Не успя обаче да се сети какво.

— Кой си ти, отче Алмагро? — промърмори, докато работеше. — Какво си правил в изгубения град? Защо инките те мумифицираха? — Като хапеше замислено долната си устна, Хенри най-после нанесе последните щрихи върху копието, взе листа и го погледна. — Готово — каза си полугласно.

Погледна часовника си. Бе почти осем часът. Не му бе удобно да се обажда по телефона толкова рано, но не можеше да си позволи да чака повече. Отмести стола и се присегна към телефона. Провери дали портативният факс бе включен както трябва. Удовлетворен, набра номера. Гласът, който чу, бе любезен и твърд:

— Тук кабинетът на архиепископ Кърни. С какво мога да ви бъда полезен?

— На телефона е професор Хенри Конклин. Вчера ви се обадих, за да проверя дали мога да получа достъп до старите архиви на вашия орден.

— Ах, да, професор Конклин. Архиепископ Кърни е готов да разговаря с вас. Само за миг, моля.

Хенри се намръщи, след като чу тези думи. Не бе очаквал, че ще говори със самия архиепископ. Предполагаше, че ще го прехвърлят към някой дребен служител от архивната администрация. Гласът му излъчваше строгост и топлота:

— Професор Конклин? Това, което ни съобщихте за мумифицирания свещеник, много ни развълнува. Имаме най-голямо желание да разберем какво сте научили и как можем да ви помогнем.

— Благодаря ви, но не очаквах, че с този въпрос ще занимават Ваше Високопреосвещенство.

— Напротив, вашето, откритие много ме заинтригува. Преди да постъпя в семинарията, защитих магистърска степен по европейска история. Възможността да участвам в такова изследване за мен е въпрос на чест. Така че кажете ни с какво можем да ви помогнем.

Хенри се зарадва на късмета си: сред тези достолепни мъже бе открил любител на историята. Изкашля се.

— Бих искал с помощта на Ваше Високопреосвещенство да получа достъп до архивите на Църквата. Храня надеждата, че може би ще успея да науча нещо за миналото на този човек. Дори за това, което му се е случило в Перу.

— Напълно ви разбирам. Ще бъда изцяло на ваше разположение. Ако мумията действително принадлежи на брат от Ордена на доминиканците, редно е мощите му да бъдат осветени и погребани, както подобава на свещеник. Ако този човек има все още живи родственици, според мен ще е уместно тленните му останки да бъдат предадени в семейната енория, за да бъдат надлежно погребани.

— Съгласен съм с вас. Опитах се да получа някаква информация, но оттук нататък няма да мога да се справя без ваша помощ. Досега разбрах единствено името на покойника — Де Алмагро. По всяка вероятност е бил член на испанското тяло на Доминиканския орден някъде през 1500-те години. Успях да направя копие и на родовия му герб и бих искал да ви го изпратя.

— 1500-те години… За толкова стари архиви може да ни се наложи да огледаме хранилищата на някои абатства. Това би могло да ни отнеме известно време.

— Така и предположих. Все пак реших, че е редно да ви се обадя, преди да се завърна в Перу.

— Правилно сте постъпили. А и така ми давате идея откъде да започнем. Аз естествено ще изпратя вашата информация във Ватикана. В Куско, Перу, обаче има един много стар доминикански манастир. Неговият настоятел, ако не се лъжа, е абат Руис. Ако този свещеник е бил изпратен с мисия в Перу, местното абатство би могло да разполага с някакви сведения.

Хенри стана от стола си. Бе силно развълнуван. Точно така! Самият той трябваше да съобрази.

— Чудесно! Благодаря ви, архиепископ Кърни. Убеден съм, че вашата помощ за разгадаването на тази тайна ще бъде неоценима.

— Надявам се да е така. Ще предам на секретаря си да ви съобщи номера на нашия факс. Очаквам посланието ви.

— Веднага ще го изпратя — обеща Хенри. Още преди да го прехвърлят отново на секретаря, започна да мисли за предстоящата работа. Ако отец Де Алмагро бе живял в Перу дълго време, сигурно в абатството в Куско щяха да се открият някои негови писма и доклади. Може би тези документи съдържат информация за изгубения град.

С треперещи пръсти върна слушалката на мястото и, а след това пъхна рисунката във факса. Набра съобщения му номер и изчака да чуе бръмченето на факса на адресата.

След като изпрати рисунката, насочи вниманието си към другата тайна, свързана с мумията. Бе прекарал нощта в догадки относно миналото на покойника, но вече бе прехвърлил проблема на друг. Сега си позволи да се замисли върху последната загадка, свързана с мумията. За нещо, което не бе споделил с архиепископа. Хенри си спомни за избухването на черепа на мумията и за златния дъжд. Какво точно се бе случило? Какво представляваше това вещество? Знаеше, че архиепископът не може да му помогне да намери отговор на този въпрос. Можеше да му помогне само един човек. Човек, с когото той и без това търсеше предлог да си поговори. Тази жена не излизаше от мислите му, след като я бе срещнал след три десетилетия раздяла.

Факсът приключи изпращането на посланието му и Хенри отново грабна телефона. Набра един номер. Телефонният сигнал прозвуча пет пъти, преди Хенри да чуе задъхан глас:

— Да?

— Джоан, ти ли си?

— Да?

Хенри си представи нежното лице на патоложката и гарваново черните и коси. Времето едва я бе докоснало. Косата и бе посребряла само тук-там. Ползваше очила при четене и имаше няколко бръчици. Най-приятните и черти обаче бяха останали непроменени: загадъчната усмивка и веселият поглед. Годините, прекарани в света на науката, не бяха успели да притъпят младежката и любознателност и да отслабят бързия и ум. На Хенри изведнъж му стана трудно да говори.

— Обажда се… Обажда се Хенри. Прощавай, че ти звъня толкова рано.

Гласът и се освободи от хладината и значително се стопли:

— Рано ли? Че аз току-що се прибрах от болницата.

— Цяла нощ си работила?

— Как да ти кажа… Изучавах рентгеновите снимки на твоята мумия и — последва кратка пауза — изгубих представа за времето.

Хенри погледна смачканите си дрехи и се усмихна.

— Напълно те разбирам.

— Успя ли да научиш нещо ново?

— Как да ти кажа, стигнах до някои неща — отвърна Хенри. После набързо и съобщи как бе открил името на свещеника и и предаде разговора си с архиепископа.

— А ти? Откри ли нещо ново на твоя фронт?

— Нищо особено. И все пак иска ми се да анализирам по-спокойно откритията си. Материалът в черепа се оказа съвсем необичаен.

Хенри, без много да се замисля, продължи да настъпва.

— Какво ще кажеш днес да обядваме заедно? — попита и веднага изпита известно неудобство от думите си. Страните му поруменяха от смущение. Последва дълга пауза.

— Боя се, че днес на обяд съм заета.

Хенри се ядоса на себе си за непрофесионалното си поведение. Навярно бе прозряла истинските му намерения. След смъртта на Елизабет не бе имал романтични контакти с други жени. Вярно е и че не бе усещал особена потребност от такива контакти.

— Какво ще кажеш обаче да вечеряме заедно? — продължи Джоан. — Знам едно чудесно италианско ресторантче до реката.

Хенри преглътна и едва не онемя. Можеше ли да си позволи да храни надежда, че тя намеква за нещо по-значимо от среща между стари колеги? Например за събуждането на стари чувства? Та нали това се бе случило толкова отдавна? Нали бе изминало ужасно много време между студентските им години и днешния ден? По всяка вероятност малката искрица, проблеснала между тях, отдавна се бе превърнала в пепел. Или пък не?

— Хенри?

— Да, да, идеята ти е чудесна.

— Ти си в „Шератон“, нали? Мога да мина да те взема към осем вечерта. Стига да нямаш нищо против късните вечери.

— Часът е съвсем подходящ. Често вечерям късно, така че съм свикнал. И всъщност…

От вълнение бе на път да започне да говори глупости, но за негов късмет апаратът изписука. Търсеха го по телефона. Изкашля се неловко.

— Извинявай, Джоан, но ме търсят по другата линия. След малко пак ще се чуем.

Постави слушалката в гнездото и, пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и отново я вдигна, като превключи на другата линия.

— Да?

— Професор Конклин?

Хенри разпозна гласа.

— Архиепископ Кърни ли се обажда?

— Да. Искам да ви съобщя, че получих вашия факс и го разгледах. Доста ме изненада.

— Защо?

— Заради изображението на двата меча над разпятието. Като човек, изучавал историята на Европа, познавам го много добре.

Хенри взе сребърния пръстен и го вдигна пред лампата.

— И на мен ми се стори познато, но не можах да се сетя къде съм го виждал.

— Това не ме учудва. Рисунката е доста архаична.

— Какво представлява?

— Знака на испанската инквизиция.

— Какво? — каза Хенри и дъхът му спря. Веднага си представи камери за мъчения и човешка плът, обгаряна с нажежено до червено желязо. Черната секта на католицизма отдавна бе разпусната заради продължилите векове убийства и изтезания, извършвани от нея в името на вярата.

— Така е. Ако съдим по пръстена, нашият мумифициран свещеник е бил инквизитор.

— Боже мой! — изпусна се Хенри, като за миг забрави с кого разговаря. Архиепископът се засмя.

— Мислех, че е редно да знаете това. Сега ще ви оставя. Ще предам вашата информация на Ватикана и на абат Руис в Перу. Надявам се скоро да научим нещо повече.

Архиепископът затвори телефона. Хенри, изумен от чутото, остана неподвижен. Телефонът иззвъня в ръката му и го стресна.

— За Бога, забравих за Джоан — промърмори Хенри, натисна копчето за прехвърляне на линия и се обади на патоложката. — Извинявай за забавянето — произнесе задъхано. — Отново се чух с архиепископ Кърни.

— Какво ти каза?

Хенри и предаде набързо разговора, все още развълнуван от чутото. Джоан за миг замълча.

— Инквизитор значи — каза след малко.

— Така излиза — въздъхна посъвзелият се Хенри.

Появи се нов елемент от пъзела.

— Това е наистина удивително. Изглежда, ще имаме още една тема за разговор по време на вечерята.

Хенри почти бе забравил за вечерята.

— Да, разбира се, довечера ще се видим — каза с искрен ентусиазъм.

— Приемам я като романтична среща — разчувства се Джоан, взе си довиждане с него и затвори телефона.

Хенри бавно сложи слушалката на мястото и. Не знаеше кое го бе изненадало повече. Това, че мумията бе на испански инквизитор, или романтичният характер на срещата.

Хил се изкачи по стълбите на единствения хотел в разположеното сред джунглите градче Вилякуача. Дървените стъпала заскърцаха под тежестта му. Дори и в сенчестото преддверие на страноприемницата бе невъзможно да се избяга от утринната горещина. Тя вече бе обвила Хил като дебело одеяло. Той обърса потта от шията си с ръкава на разкъсаната си риза и тихо изруга. От нощното бягство през джунглата целият бе изподраскан и в лошо настроение. Бе успял да подремне за съвсем кратко време, преди да договори тази среща.

— За него ще е по-добре да не закъснява — промърмори Хил, докато се изкачваше към третия етаж. След като избяга от лагера на американците, непосредствено преди изгрева успя да достигне до черен път през джунглата. За негов късмет след малко попадна на местен индианец с муле и разбита каруца. С шепа монети, заплати пътуване до градчето. Оттам се обади на свръзката си, на човека, който го бе уредил на работа в експедицията на американците. Договориха се да се срещнат по пладне в хотела.

Хил погали златната чаша в джоба си. Свръзката — търговец на древни предмети — трябваше да заплати солидна сума за рядката находка. Този търговец на крадени вещи щеше да сгреши, ако се опиташе да се пазари с Хил за цената. На Хил му трябваха много пари, веднага и в брой, тъй като му предстоеше да наеме екип, с който да се завърне при разкопките. Докосна с ръка дългия нож, забучен на пояса си.

Можеше да се наложи да прибегне до него, за да убеди купувача да заплати предложената сума. Нямаше да позволи нищо да му попречи да се сдобие със съкровището. Още повече, че това вече му бе струвало много.

Когато достигна стълбищната площадка, намести превръзката върху обгорялата си буза. И тази негова рана ще бъде осребрена. Сетне изпсува, изскърца със зъби и тръгна решително по тесния коридор. Достигна вратата на посочената му стая и почука.

— Влез — отговори твърд мъжки глас.

Хил натисна дръжката. Стаята не бе заключена. Влезе в нея и веднага бе впечатлен от две неща. Първо, от освежаващата хладина в помещението. Над главата му вентилатор, закрепен за тавана, бавно се въртеше и сякаш пречистваше стаята от влага. В другия край на помещението беше отворена широка двойна врата, гледаща към малък балкон, извисил се над изпълнения със зеленина двор на хотела. Отнякъде идваше свеж бриз, който охлаждаше стаята. Бризът леко поклащаше леки дантелени завеси и издуваше мрежата против комари над единичното легло.

Хил обаче остана по-силно впечатлен от обитателя на стаята. Сякаш хладината се дължеше на него, а не на бриза. Хил за пръв път се срещаше лично с него. Високият мъж бе седнал на пълен с възглавнички плетен стол с лице към Хил и с гръб към двойната врата. Облечен бе изцяло в черно, от обувките до закопчаната риза, кръстосал небрежно крак връз крак, и държеше чаша с напитка с лед в ръка. Елегантността му издаваше испанско потекло. Под късо подстриганата му черна коса имаше тъмни очи, които изпитателно оглеждаха Хил. Над горната устна на човека имаше тънък мустак. Домакинът не се усмихваше. Единственото му движение бе с очите, с което даде знак на Хил да седне на другия стол в стаята.

С разкъсаните си и запотени дрехи Хил се почувства като селянин пред кралска особа. Не можа да събере сили да изрази поне малко основателно раздразнение от поведението на човека. Усети у него твърдост, която той, Хил, не трябваше дори да си помисля да предизвиква.

— Ами… Ами аз дойдох за това, дето го уговорихме — успя да изломоти.

Домакинът кимна.

— В такъв случай, ще трябва само да се разберем за цената.

Хил се поотпусна върху стола. Приседна едва-едва на ръба му. Не смееше да се отпусне по-удобно. У него внезапно възникна желание да приключи колкото се може по-скоро с тази сделка, каквато и цена да му предложеха. Искаше му се да напусне хладната стая и да се завърне при добре познатите му горещини. Не посмя да погледне търговеца в очите. Вместо това насочи поглед към прозореца. На фона на синьото небе се виждаше църковна кула с бял кръст.

— Покажи ми това, което си намерил — каза мъжът, леко помръдна и ледът в чашата му издрънка.

— Да, разбира се — отвърна Хил. В гърлото му бе заседнала суха бучка. Извади от джоба си леко увредената чаша и я постави на масичката, разположена между двамата. Рубините и изумрудите, инкрустирани в златото, весело заблестяха. Като погледна дракона, омотал се около масивната златна чаша, Хил усети как започва да възвръща част от самочувствието си. — Има още нещо — добави. — Ако имам на разположение достатъчно хора и инструменти, до края на седмицата мога да донеса сто пъти повече неща.

Без да обръща внимание на думите на Хил, мъжът остави напитката си върху масата и присегна към инкската чаша. Взе я в ръка, повдигна я срещу слънцето и впери поглед в нея. Задържа я пред очите си прекалено дълго време.

Хил започна да кърши ръце в скута си, докато чакаше. И той впери поглед в изкривения край на чашата, която мъжът продължаваше внимателно да оглежда. Хил се боеше, че това увреждане можеше значително да намали цената. Мъжът го бе предупредил, че всички предмети трябва да са в безупречно състояние.

Когато човекът остави чашата върху масата, Хил се осмели да го погледне в очите. Видя, че те са изпълнени с гняв.

— Ами тя… Ами тя си беше изкривена — изломоти Хил.

Човекът, без да изрече и дума, стана и отиде до малък бар, разположен зад Хил. Той чу как мъжът слага още бучки лед в чашата си. След това се придвижи зад гърба му.

Хил не намери в себе си сили да се обърне. Продължи да гледа съкровището, оставено на масата.

— Ако не ви харесва… С нищо не ви задължавам…

Хил усети, че мъжът се бе надвесил над него. Почувства, че косъмчетата на тила му настръхват, досущ както при далечните му прадеди, обитавали някога пещерите. После долови дъха на човека в ухото си.

— Това е само обикновено злато. Нищо не струва.

Хил осъзна опасността твърде късно. Ръката му се стрелна към ножа, но не откри нищо. Преди да успее да реагира, мъжът го хвана за косата и отметна главата му назад. Хил видя собствения си нож в ръката му. Не му остана време дори да помисли как му го бяха отмъкнали. Китката на мъжа леко трепна и острието преряза гърлото на Хил от едното до другото ухо. Той подскочи напред и падна на пода. Кръвта му започна да обагря боядисаните в бяло подови дъски.

Изтърколи се на гръб и видя как мъжът отиде отново до бара, за да си вземе напитката, докато Хил се задавяше с кръвта си.

— Моля ви се… — опита се да каже, но се чу само бълбукане. Протегна ръка и усети как светлината започва да гасне. Мъжът не му обърна внимание.

С очи, изпълнени със сълзи, Хил се извърна към отворения прозорец и отново видя църковния кръст на фона на синьото небе. Моля ви се, не така, изрече безмълвно, но собствените му думи не внесоха мир в душата му.

След като допи чашата си, мъжът изгледа неподвижното тяло на Гилермо Сала. Кръвта, изтекла от него, бе образувала локва, която изглеждаше черна на фона на белите дъски. Убийството не му бе доставило удоволствие. Просто чилиецът вече бе изиграл ролята си и ако останеше жив, щеше по-скоро да навреди, отколкото да помогне на каузата му.

Въздъхна и прекоси стаята, като внимаваше да не настъпи кръвта с добре лъснатите си обувки. Взе инкското съкровище от масата и го претегли с ръка. Опита се да прецени колко пари щяха да се вземат от него след свалянето на скъпоценните камъни и претопяването на златото. Не такова откритие очакваше неговата група, но ще трябваше да се задоволят и с него. От думите на Хил остана с впечатлението, че има шанс да се нанесе още по-голям удар. Отиде до леглото, взе оттам малка кожена чанта и прибра чашата в нея. Огледа още веднъж стаята. До настъпването на вечерта щяха да я почистят основно.

Взе чантичката, напусна хладната стая и се озова отново в горещия и влажен коридор, водещ към стълбите. По челото му веднага се появиха капчици пот. Не им обърна внимание. Бе израсъл в тези влажни планини и климатът не го измъчваше. Бе метис, човек с испанска и местна индианска кръв. Не бе нито испанец, нито кечуа. Макар и подобен произход да се възприемаше като безчестие сред местните хора, бе успял да си пробие път до една достойна за уважение длъжност. Излезе от малкото хотелско фоайе и се озова под лъчите на обедното слънце. Стъпалата бяха толкова бели, че за миг го заслепиха. При слизането си по тях едва не се препъна в една индианка, седнала заедно с детенцето си в тяхното подножие.

Жената, облечена с наметало от груба тъкан и шал, бе не по-малко изненадана от него, когато той и се извини. Веднага падна на колене пред него, хвана го за крачола и повдигна рожбата си, увита в ярко одеяло от вълната на лама. След това го помоли за нещо на родния си кечуа.

Той и се усмихна доброжелателно и кимна. Остави чантичката върху последното стъпало, присегна ръка към врата си и свали от него сребърното разпятие, което висеше на гърдите му и блестеше на фона на черната му дреха. Вдигна ръка над главата на детенцето и го благослови. След като направи това, целуна го по челцето, взе чантата си и тръгна по стръмната уличка, водеща към църквата му. Дребната индианка се загледа зад него.

— Благодаря ви, отче Отера.

В мрака на подземието времето течеше бавно. Маги имаше чувството, че са изминали дни. Часовникът и обаче, ако бе точен, говореше, че бе едва пладне. Бяха престояли в капана по-малко от половин ден. Скръстила ръце на гърдите си, не сваляше поглед от своите спътници, застанали на няколко крачки от нея. Сам, преметнал пушка през рамо, се бе разположил до срутените камъни и държеше уоки-токито до устните си. Още от зори тексасецът поддържаше непрестанни контакти с Филип. Стремеше се да опази батерията от изтощение, но в същото време и да обясни на техния колега действителното им положение.

— Не! — изкрещя Сам в микрофона. — Скалите са единственото, което крепи това равнище. Ако се опиташ да разкопаеш шахтата откъм старата галерия, всичко ще се срути върху главите ни. Не, Филип, изслушай ме! Аз съм тук, долу, и знам какво ни е положението. С очите си виждам как подпорите едва се крепят на скалата. Направо ще ни убиеш, ако копаеш тук. Опитай се да разбереш къде са пробивали иманярите. Това ще е най-доброто решение.

Сам поклати глава.

— Това копеле съвсем се е объркало. Както винаги, на всичко му търси лесното.

Маги се опита да му отвърне с пресилена усмивка. И на нея и се искаше всичко да стане лесно. Ралф и Норман се занимаваха с единствения им източник на светлина, фенерчето на Денал. Ралф осветяваше разрушените части от шахтата и огъналия се таван, а Сам ги оглеждаше. Норман, след като си подремна, няколко пъти ги засне. И сега бе заел поза с фотоапарат, притиснат до корема. Надяваше се, ако оцелеят, да получи някаква професионална награда за тези снимки. Лицето му обаче бе все още пребледняло и Маги бе сигурна, че фотографът с удоволствие би заменил наградата „Пулицър“ срещу едно сигурно избавление.

— Пази се!

Този вик стресна Маги и тя застина, но една ръка я блъсна напред. Тя се препъна и едва не падна, и тъкмо в този момент върху камъните зад гърба и се сгромоляса голяма гранитна плоча. Целият храм се разтресе. Въздухът се изпълни с прах и тя се закашля.

Обърна се и видя как Денал, целият покрит с прах, се изправя на крака. Каменната плоча се намираше между тях. Маги се уплаши, когато разбра на какво малко разстояние се бе разминала със смъртта. Сам вече се бе озовал до нея.

— Трябва да внимаваш и да наблюдаваш тавана — смъмри я той.

— Прав си, Сам, без майтап — отвърна тя и отмести поглед към момчето, което прескачаше плочата. Гласът и се изпълни с топлота: — Благодаря ти, Денал.

То промълви нещо на родния си език, но не посмя да я погледне в очите. Маги бе сигурна, че е поруменяло, но нямаше как да установи това на слабата светлина. Стисна го за брадичката и го целуна по бузата. Когато се отдръпна от нея, очите му се бяха разширили като чинийки. Маги се отстрани, за да не смущава повече Денал.

— Сам, може би няма да е зле да се преместим на друго равнище. — Тя махна по посока на гранитната плоча. — Прав си, като казваш, че тук всичко е неустойчиво. Ще е по-безопасно да се поотдалечим оттук.

Сам се замисли над думите и, свали каубойската си шапка и прокара ръка по косата си.

— Май имаш основание. Ралф направи крачка напред и освети тавана. — Виж, всички плочи са се разместили.

Маги погледна нагоре. Ралф бе наистина наблюдателен. Взривът бе разместил някои от правоъгълните плочи и те стърчаха на сантиметри от съседните. Докато говореха, една от плочите се размести още със сантиметър. Сам също забеляза последното разместване.

— Добре. Хайде, слизаме на долния етаж.

Ралф ги поведе с фенерче в ръка.

— Точно в този момент бих се зарадвал много на чаша лимонада, пълна до ръба с лед — каза Норман.

Сам се намръщи.

— Ако ще говорим за напитки, Норман, самият аз бих предпочел нещо по-сериозно. Например голяма заскрежена халба „Корона“ с малко лимонов сок.

Маги изтри потта и праха от челото си и ги последва.

— В Ирландия пием бирата топла — намеси се тя. — Точно сега обаче одобрявам просташкия начин, по който я пият американците, студена.

Ралф се засмя.

— Не ми се вярва инките да са ни оставили хладилник на долния етаж, обаче ще проверя — опита се да се пошегува той. Сетне освети стълбата и даде на Маги знак да се спуска.

Усмивката изчезна от лицето на Маги, когато се отдалечи от светлината на фенерчето и потъна в мрака на долния етаж. Престореното им веселие не успяваше да отпъди ужаса. Знаеха, че отвъд светлината на фенерчето има само мрак. Знаеха, че положението им е наистина много опасно.

Докато чакаше да се спуснат останалите, замисли се над думите на Ралф. Какво ли им бяха оставили инките там, долу? Какво имаше зад запечатаната врата? Какво се бе случило с двамата спътници на Хил? Любопитството на Маги се изостри. Ако съсредоточи мислите си над тези загадки, няма да се тревожи толкова от опасността да бъде погребана жива под двайсет метра развалини. А ако отново се уплаши…

Маги разтърси глава. Не биваше да губи повече контрол над себе си. Почувства известно неудобство пред Сам, който в момента се спускаше по стълбата. Бе спестила част от истината, когато му разказа за своите пристъпи. Те бяха започнали, след като стана свидетел на смъртта на Патрик Дъган в канавката в Белфаст. Лекарите не бяха открили никакви физиологически основания за пристъпите и единодушно решиха, че те са последица от силна уплаха. Маги бързо отхвърли чувството за вина — Сам няма защо да знае тези подробности. След затварянето в развалините съумя да се държи спокойно в новата обстановка. Ако не мисли много за опасността, нищо няма да и се случи.

Застанал до нея, Сам отново задейства своето уоки-токи. Радиовръзката се бе запазила, но пращенето на тази дълбочина бе по-силно. Сам уведоми Филип за новото им местонахождение. След като приключи разговора, Маги се приближи до него и облиза устните си.

— Ще те помоля да ми услужиш с ултравиолетовата си лампа.

— Защо ти е?

— Искам да видя какви поразии са направили Хил и неговите хора.

— Не мога да те пусна сама. Не трябва да се делим — обясни Сам и понечи да се отдалечи.

— Сам, ти не ме разбра правилно — опита се да го склони Маги, като го стисна за рамото. — Аз така или иначе ще направя това. Ще ми отнеме само няколко минути.

— Аз ще ви придружа, госпожице Маги — каза застаналият наблизо Денал. Сам ги погледна и, изглежда, оцени нейната решителност.

— Добре. Но не стойте там повече от петнайсет минути. Трябва да пестим енергията и не бива да губя време да ви търся.

— Благодаря, Сам — каза Маги.

— И аз ще дойда с вас — обърна се Норман към тях и намести фотоапарата на рамото си. Ралф също прояви интерес, но Сам охлади ентусиазма му.

— Добре, вие тримата отивайте, а ние с Ралф ще огледаме още веднъж това равнище с фенерчето, за да си изясним състоянието му. — Извади ултравиолетовата лампа от джоба си и я подаде на Маги, но и я връчи едва след едно последно предупреждение: — Значи, разбрахме се. Петнайсет минути. Бъдете внимателни.

В привидно строгия му глас тя усети загриженост и заради това се постара отговорът и да не прозвучи раздразнително.

— Разбрах те, Сам — каза тихо и взе лампата. — Не се тревожи за нас.

Той и се усмихна и сетне възобнови разговора си по уоки-токито с Филип.

Маги включи светлината и даде знак на двамата си спътници да я последват. След като напуснаха добре осветения район, тъмнината отново ги обгърна. Лилавата на цвят светлина освети кварца в гранитните плочи и коридорът се изпълни с мънички съзвездия. Маги тръгна напред, а те се стараеха да не изостават от нея. След като се спуснаха по няколко стълби и достигнаха най-ниското равнище на разкопките, Маги започна да чува все по-отчетливо туптенето на собственото си сърце. След малко и се стори, че звукът се раздава от гърдите и.

— Какъв е този шум? — попита Норман, след като се спусна от последното стъпало на стълбата.

В отговор чу шепота на Денал:

— Този шум ми е познат. Чух го, след като господин Сала прекоси онази врата.

Едва тогава Маги разбра, че чуваше не собственото си сърце, а нещо друго. Нещо, намиращо се в глъбините на храма. Усети дори и вибрации под краката си.

— Бих го оприличил на тиктакането на огромен будилник — допусна Норман.

— Да продължим — подкани ги Маги и повдигна фенера. В сравнение с подземното бучене гласът и наподобяваше цвърченето на мишле.

След още един завой се озова пред осквернената врата. На нея и около нея стърчаха останките на скъсани болтове. Трите щанги от изкривен хематит бяха захвърлени в пръстта. И трите бяха напукани и олющени от лоста, използван за изтръгването им. Самият лост бе подпрян на стената.

Денал се приведе, взе лоста и здраво го стисна в ръце. Погледна въпросително Маги. Тя не възрази против желанието му да се сдобие с оръжие.

Входът бе частично закрит от съборената каменна плоча, използвана като врата. Норман приклекна на две крачки от отвора, намести очилата на носа си и се опита да надникне.

— Нищо не виждам — каза той.

Маги приклекна до него. И тя не изпитваше желание да се доближи повече до вратата. Спомни си ужаса в очите на Хил и зловещата рана на бузата му. Какво имаше там?

Норман я изгледа недоумяващо. Тя повдигна рамене и направи крачка напред, държейки лампата пред себе си като пистолет. Спря за миг непосредствено пред вратата и сетне протегна ръка отвъд прага. Светлината свършваше в малко преддверие. Тук тиктакането се чуваше много по-ясно.

— Имам чувството, че отпред има голямо помещение, но светлината не стига дотам. — Маги погледна Норман.

— Може би ще е по-добре да изчакаме другите — прошепна фотографът.

Маги тъкмо се гласеше да каже същото, но след като го чу от Норман, промени решението си. Нямаше да се връща със съвсем празни ръце. Ако дори не надникнеше, Сам щеше да се ухили самодоволно. Щеше да я упрекне, че е изразходвала енергията на батерията му ей така, за нищо. Трябваше да занесат някаква информация на експедицията.

— Ще вляза там. — Маги посочи към помещението и се придвижи напред бързо, за да не и остане време да се уплаши. Нямаше повече да позволява на парализиращия детински страх да определя постъпките и.

— В такъв случай ще влезем всички — реши Норман и зае позиция зад нея.

Тя пролази на ръце и крака по съборената каменна врата и след малко се озова в преддверието, и се изправи. Норман и Денал я последваха.

— А, вижте! Там има нещо, което отразява светлината — забеляза тя и бавно продължи напред.

— Стой! — спря я Норман. — Нека първо проверим какво има там. Извърна се и видя, че фотографът вдига апарата си. — Не гледай срещу светкавицата — предупреди я той. Отмести поглед тъкмо когато светкавицата освети пространството за част от секундата. Изохка. След дългото лутане в мрака очите почти я заболяха от ярката светлина. Не светкавицата обаче я накара да изохка, а това, което успя да види през този кратък миг. Образът на стаята се отпечата върху ретината и.

— Видяхте ли… Видяхте ли това? — попита.

Денал промърмори нещо на родния си език. Очевидно бе уплашен. Норман се поизкашля, преди да отговори.

— Тук е пълно със злато и сребро — произнесе удивен.

Маги повдигна фенерчето си. Лилавата му светлина изглеждаше съвсем слаба.

— Видяхте ли статуята? Висока е поне два метра.

Маги направи крачка напред. Норман застана до нея. Денал също ги последва с лост в ръце.

— Към два метра е наистина — прошепна Норман. — Нима и тя е от злато? Това въобще възможно ли е?

Маги повдигна рамене.

— Испанците още при първото си идване из тези земи описали Храма на слънцето в Куско — каза. — „Корианча“, както го нарекли. Според тях стаите му били облицовани с големи златни плочи, а във вътрешния храм имало модел на царевична нива в естествен размер, направен от злато. Стъблата, кочаните, дори и пръстта, всичко било златно.

Междувременно достигнаха самото помещение. Маги коленичи и прокара внимателно ръка върху златната плоча до краката и.

— Удивително нещо… Изглежда, сме открили втори храм на слънцето.

— Какво е това? Там, върху пода? — попита напрегнато Норман.

— Кое? — Маги се изправи.

Той посочи тъмна сянка в самия край на пространството, осветено от фенерчето. Тя повдигна лампата още по-високо. Върху пода се появиха отражения, наподобяващи отраженията на луната върху спокойно езеро. Реши да огледа сянката и стъпи с крак върху златната плоча. Денал я спря, като препречи пътя и с лоста.

— Недейте, госпожице Маги. Тук нещо вони.

— Напълно е прав — потвърди Норман. — Каква е тази воня?

Тя се напрегна и също усети неприятната миризма, примесена с уханието на влажна глина и мъх. Кимна на фотографа.

— Норман, я светни още веднъж.

Той даде знак, че е разбрал, и Маги се взря отново в пода. След проблясването на светкавицата тя изстена и веднага се отдръпна назад, далеч от плочите.

— Иисусе Христе! — възкликна тя.

Закри уста с ръка. Гледаше към пода. В погледа и мигновено се запечата страдалческо измъчено лице. Тялото бе покрито с рани и изкривено, в очите му светеше пустотата на смъртта, а наоколо имаше кръв, много кръв. Зад първото тяло, недалеч от отсрещната стена, лежеше второ.

— Хуан и Мигел — позна ги Денал. Всички се умълчаха.

— Това да не би да го е сторил Хил.? — наруши тишината Норман. — Да ги е убил заради златото.

Маги бавно поклати глава. Осакатеното тяло на Хуан отново се превърна в сянка. В безмълвието и тримата чуха отново шума. Сякаш в помещението туптеше сърцето на голямо чудовище. Маги разпозна звука — зад стените и под пода бяха задействани големи механични устройства. През ума и проблесна предупреждението, изписано върху щангите. Помещението трябваше да се остави на небесата и покоят му да не се смущава.

— Маги, какво ти е? — попита Норман.

Тя се обърна към него.

— Не ги е убил Хил. Убила ги е стаята — отвърна Маги.

Преди Норман да успее да реагира на думите и, цялото помещение внезапно се затресе и всички изпопадаха на пода. Маги тежко се стовари досами златния под и се задъха. Бързо си пое въздух и отстъпи назад. Бе усетила опасността.

— Какво беше това? — изкрещя Норман.

Маги обърна лампата в посока към изхода. Оттам към тях се носеше облак от гъст прах.

— Боже мой! Ставайте и двамата! — викна Маги.

— Какво има? — попита отново Норман, вече с нотки на уплаха в гласа. Маги го заблъска към изхода.

— Хайде, Норман! Побързай, по дяволите! Проклетият, храм започна да се срутва.

Сам потърси Ралф. Грамадният чернокож се изправяше. Част от срутващия се покрив насмалко не му бе затиснала главата. За тяхно щастие покривът бе заскърцал, преди да се срути:

— Добре ли си? — попита Сам, като изтупа праха от джинсите си.

— Май съм добре — каза Ралф, като се повдигна на колене и опипа окървавена подутина на челото си. — Досега не бях блъскал с глава гранитна плоча.

— Не мърдай! — Сам повдигна фенерчето, което се бе изтърколило на пода. Ще се опитам да разбера какво се е случило.

— Друг път — отвърна Ралф и стана. — Ще вървим заедно.

Сам кимна с разбиране. Всъщност не му се искаше да остава сам. Тунелът се бе превърнал в едва ли не плътен облак от прах и песъчинки. Сам се закашля и покри устата и носа си с ръка.

— Оттук. — Посочи той и двамата тръгнаха към шахтата, водеща до първото равнище.

— Това никак не ми харесва — изстена Ралф, когато видя останките от стълбата.

Гледката наистина не бе приятна. Пътят нагоре бе затворен от големи скали, наподобяващи гигантски детски кубчета.

— Първото равнище навярно е напълно разрушено — предположи Сам.

Уоки-токито на пояса му запищя. Сам го включи и чу истеричния глас на Филип: „…добре ли сте? Обади се, мамицата му! Приемам“.

Сам натисна копчето.

— Филип, тук е Сам. Добре сме.

Таванът над главите им повторно заскърца и от него започна отново да се сипе пръст.

— Не знам обаче докога — продължи Сам. Как върви прокопаването на нов вход в основата на хълма?

В отговор се чу пукот. След това — откъслечни думи.

— …съвсем наскоро попаднахме на тунела на иманярите… току-що започнахме да копаем… поне два дни… потърсих помощ, обаче няма отговор…

Въпреки пращенето гласът на техния състудент се чуваше ясно. Сам разбра, че той се е паникьосал.

— Два дни — промърмори Ралф. — Глупости. Храмът няма да издържи толкова. Сам се опита да получи повече информация от Филип, но дочу само части от думи.

— Ще се опитам да заема позиция за по-добра връзка — изкрещя Сам в радиостанцията. — Не прекъсвай контакта! — Той прибра уоки-токито, — Я по-добре да видим как са другите — предложи на приятеля си. — Искам да се убедим, че са в безопасност.

— Може би и за нас ще е най-добре да слезем — добави Ралф. Таванът отново изпука. — Тук етажите май се рушат последователно.

— Да се надяваме, че ще ни спасят, преди да са се свършили — изрази известна увереност Сам и поведе Ралф по коридора. Той мълчаливо го последва.

Тъкмо когато достигнаха шахтата, водеща надолу, към третото равнище, оттам се подаде главата на Норман. Фотографът закри очи, за да се предпази от лъча на фенерчето.

— Слава Богу, че нищо ви няма! — каза запъхтяно Норман. — Нямате представа какво открихме!

След него се появи и Денал. Сам забеляза лоста в ръката на юношата, но не каза нищо. Последна от отвора излезе Маги.

— Какво стана? — запита тя напрегнато, като изключи ултравиолетовата лампа.

— Етажът над нас се срути — поясни Сам и набързо и описа обстановката. — След като горните равнища са толкова неустойчиви, решихме, че може би ще бъдем в най голяма безопасност на петото равнище. За всеки случай.

— Един вид трябва да се снишим — образно продължи Маги.

— Какво излиза? Че пак ще трябва да слизаме? — възкликна Норман и погледна стълбата. Сам забеляза, че Норман и Маги размениха разтревожени погледи. — Какво има? — попита ги той.

— Там открихме Хуан и Мигел — съобщи Норман. От начина, по който изрече тези думи, Сам разбра, че двамата бяха вече мъртви.

— Какво им се е случило?

— По-добре ще е сам да ги видиш — въздъхна Маги.

Групата мълчаливо се спусна на най-долното равнище. Сам след малко видя разбитата врата.

— Мръсни копелета… — промърмори, докато се привеждаше към вратата.

— Те вече заплатиха за престъпленията си, Сам — подчерта троснато. Маги. — Да вървим. Въведе го в следващото помещение, без да се откъсва от него.

На светлината на фенерчето Сам го огледа съвсем набързо. Не задържа светлинния лъч дълго върху двата трупа. За миг си спомни как след злополуката телата на двамата му родители бяха натоварени и отнесени на носилки. Тогава на Сам, закопчан с ремъци за задната седалка на семейния форд, му се размина само със счупена ръка.

— Какво все пак им се е случило?

— Гробницата е капан — обясни Маги. — Вслушай се и ще чуеш как под пода се движат механизми. Поставени са капани против грабители.

— Не знаех, че инките са разполагали с такава техника.

— Инките може би не, но някои обитатели на крайбрежието са използвали сложни механизми за напояване на нивите си. Нищо чудно и да са помогнали на тукашните строители — продължи Маги.

Лъчът на фенерчето се задържа върху златната статуя на инкския крал, релефна и изпъкваща на фона на черната гранитна стена.

— Добра примамка са измислили. Кой може да остане безразличен към тази статуя? — възкликна Сам и огледа плочите на пода. Веднага разпозна капана. — Това е игра, в която бих предпочел да не играя.

Скалите под краката им затрепериха и над главите им се разнесе грохот.

— Може да ни се наложи да я играем — допусна Маги. — Нищо чудно, ако целият храм се срине, това да се окаже най-надеждното помещение. Механизмите могат да неутрализират удара.

— Сам, опитай да се свържеш със Сайкс! — разнесе се гласът на Ралф откъм преддверието. — Дай му зор! Това място съвсем ще се разпадне!

Той свали отново уоки-токито от пояса си и го включи. От говорителя се разнесе пукот, който секна, след като го удари с ръка.

— Филип, ако можеш да ме чуеш, обади се. Приемам.

Единственият отговор бе тишината. После чуха откъслечни изрази:

— …опитваме се да разширим шахтата, за да може да копаят повече работници… ще копаем денонощно…

— Побързай, Филип! Този храм се е разклатил като замък от игрални карти.

— …старая се… проклетите работници не искат да ме разберат… Отново последва пукот.

— Това е безсмислено — промърмори Сам и поклати глава. — Дръж ни в течение на всеки кръгъл час — повтори отново молбата си и се обърна към Маги. — Май ни предстои доста дълго чакане.

— Дано наистина да разполагаме с време — усъмни се Маги, вслушвайки се в шума, издаван от храма. Сам се опита да я прегърне през рамо, но тя отмести ръката му. — Нищо ми няма.

Сам видя как Маги се отдалечава от стаята. Освети за сетен път смъртоносното помещение и я последва. Блясъкът на златото и среброто се запечата в съзнанието му. Плочите не бяха подредени шахматно. Образуваха сложна плетеница. Вниманието му бе привлечено от два правоъгълни златни острова. Единият се намираше в горната лява част на помещението, другият, в долната дясна част. Замисли се върху разположението на плочите. Стори му се, че то му говори нещо. Обърна се и още веднъж освети пода.

— Какво има? — запита, го Маги.

— Изчакай ме секунда — помоли Сам и отиде до плочите. Опита се да се съсредоточи. Рисунката имаше обяснение и му се стори, че го знае. Двата трупа го бяха разсеяли и заради това не бе открил отговора веднага. — Боже мой! — прошепна изумен.

— Какво става? — повтори Маги, приближила се отново до него.

— Ти си напълно права, че и други перуански индианци имат пръст тук — подчерта той, като плъзна лъча на фенерчето върху трийсетте реда еднометрови плочи. — Това не е дело на инките.

— Какво искаш да кажеш? Тази статуя е в чисто инкски стил.

— Нямах предвид нея. Инките сигурно са я сложили по-късно. Думата ми бе за пода. За превръщането на стаята в капан.

— Не те разбирам.

— Обърни внимание на разположението на плочите. Нито една от народностите на древно Перу — парака, уари, наска, моче, дори и самите инки — не са имали писменост. Всяко племе обаче е разполагало с уникални пиктограми и идеограми, нанесени върху рисунките им и вплетени в тъканите им. Обърни внимание на двата златни правоъгълника в срещуположните ъгли, свързани помежду си със зигзагообразна линия. Можеш ли да се сетиш къде вече си виждала такова нещо?

— За Бога, прав си! — възкликна Маги, след като се доближи до пода. После се обърна към Сам. Очите и издаваха възбуда. — Това е на народа моче, не е инкско.

— Точно както подозира чичо Ханк — разкри Сам. — Намираме се във вътрешността на пирамида на народа моче.

— Защо твърдиш това? Професор Конклин кога е споменавал народа моче?

Сам въздъхна. Даде си сметка, че не бе опазил тайната на чичо си. При сегашните обстоятелства обаче по-нататъшното пазене на тайни щеше да бъде смехотворно.

— Слушай, Маги. Има нещо, което чичо ми не е споделил с вас — призна и Сам и разказа набързо как чичо му установил, че тукашният Площад на слънцето съвпада по структура с върха на пирамида Моче, открита по крайбрежието. — Направил е тези изводи непосредствено преди да отпътува с мумията.

— Значи не съм единствената, която е пазила тайни.

Сам си спомни как бе нагрубил Маги, задето бе премълчала заболяването си.

— Извинявай — промълви той.

Настъпи неловко мълчание. Маги го наруши:

— Всичко това изглежда логично. Стаята има сложна конструкция, а моче са били по-добри металурзи от инките. Създали са помпи и механизми за обслужване на техните сложни напоителни системи. Единствената народност, способна да направи такъв капан от скъпоценни метали, е моче. Ти си най-опитният пиктограф сред нас. Какво означава тази рисунка?

Сам отново освети помещението с фенерчето си.

— Обърни внимание на стъпаловидната линия, която свързва двата златни правоъгълника. Обозначава издигането на призрак от нашия свят към кралството на призраците и боговете. С две думи това е порта към небесата.

— Боже мой…

— Това обаче не е всичко — продължи Сам и освети тавана. Там се виждаше огледален образ на рисунката върху пода. — На всяка златна плоча на пода съответства сребърна плоча на тавана и обратно. Моче, както и инките, са вярвали в дуализма. На езика кечуа се използват понятията „янантин“ и „янапаке“, светло и тъмно, горно и долно.

— Като китайските ин и ян — съпостави ги Маги.

— Точно така. Дуализмът се среща в много култури.

— Значи казваш, че… — Маги не довърши мисълта си, след като отново видя двата осакатени трупа. Завърши я Сам:

— Да. Това е същевременно и порта към ада.

Филип продължи да наблюдава, хлътналия връх на хълма. Целият покрив на подземния храм се бе сринал и на негово място зееше дълбока три метра яма, изпълнена с глина и камъни. Над нея, подобно на вулканичен пушек, във влажния въздух се издигаше облак прах.

Филип остана в свързочната палатка, макар до поредния контакт със Сам да имаше още половин час. Скръсти ръце на гърдите си. От работниците кечуа нямаше никаква полза. Опита се да предаде с жестове и рисунки указанията си на тези необразовани хора, но те така и не разбраха голяма част от нарежданията му. Започна да подозира, че поне част от тяхното „неразбиране“ е съзнателно особено след като се опита да им нареди независимо от предупрежденията на Сам да разчистят първоначалната шахта. Тексасецът се бе оказал прав. Галерията се срути, още по-бързо, когато някои от работниците се опитаха да отместят голяма гранитна плоча. При пропадането на покрива един индианец си счупи крака. От този момент останалите гледаха мрачно Филип и изпълняваха неговите нареждания с неохота.

При последния си разговор със Сам Филип умишлено премълча вината си за почти настъпилата трагедия. За щастие лошата връзка му спести необходимостта от подробно обяснение. Погледна мястото, където започваше джунглата. Слава Богу, че работниците бяха успели да открият недовършения тунел на иманярите в подножието на обраслия с дървета хълм. Филип прецени, че до храма оставаха още петнайсетина метра. Прокопаването им щеше да отнеме поне четири, а не два дни, както бе казал на Сам. Разбира се, преди това можеше да пристигне помощ. Ако не станеше, онези долу щяха да бъдат обречени. Дори храмът да не се разпаднеше напълно, което не изглеждаше вероятно, щеше да възникне проблем с водата. Въпреки тази влага смъртта от обезводняване бе съвсем реална. Някой непременно трябваше да му помогне. Не биваше в никакъв случай да допусне трагедията с другите да бъде свързана с него или с отчета му. Ако избухнеше скандал, свързан с името му, рискуваше да се прости с всякакви шансове за кариера в Харвард.

Следобедното слънце бе силно и Филип закри очи с ръка. Двама работници бяха напуснали лагера призори, за да потърсят помощ. Имаха дълги и стройни крака и тичаха бързо. Филип остана с чувството, че са в състояние да поддържат такова темпо цял ден. В такъв случай вече са стигнали в градчето Вилякуача, откъдето можеха да се обадят по телефона. Ако последва бърза реакция, още през следващите два дни може да се организира спасителна операция.

Филип разчиташе само на пристигането на помощ. Ако в спасителната акция се включеха и други хора, никой няма да търси вина само у него. Дори ако останалите студенти загинеха, това няма да е само по негова вина. Ще я раздели с други. Една споделена вина няма да се отрази чак толкова зле на кариерата му.

Имаше обаче още една причина, поради която той се молеше да се явят спасители. До залеза не оставаше много време и на Филип никак не му се искаше да прекара още една дълга, тъмна нощ в изпълнената с шумове джунгла. Някъде в нея се криеше Гилермо Сала и изчакваше удобен момент за нападение. Като се вгледа по посока на далечното градче Вилякуача, Филип изпрати мислено послание до двамата вестоносци. Побързайте, мръсни копелета.

Отец Отера, застанал на една пътека в джунглата, погледна залязващото слънце, а после нахлузи още по-плътно качулката на главата си. На следващия ден към обяд трябваше да достигнат развалините.

— Да вървим — каза на хората си и тръгна.

Последваха го петима монаси в кафяви раса. Шумът, който предизвикваха, бе единственият звук, който се чуваше в джунглата при здрачаване. Тя винаги потъваше в безмълвие, когато слънцето започнеше да залязва, сякаш горските животни стаяваха дъх пред настъпването на изпълнената с опасности нощ. Не след дълго нощните хищници щяха да започнат да ловуват.

Именно благодарение на тази тишина тъмнокосият свещеник успя да чуе пукота от настъпена клонка и учестеното дишане на приближаващ човек. Не, на двама души. Отец Отера, без да произнесе и дума, вдигна ръка и останалите спряха. Църквата ги бе обучила както трябва.

Скоро по пътеката пред тях се появиха двама голи до кръста индианци. Мършавите им тела лъщяха от пот и се създаваше илюзията, че са запалени от лъчите на залязващото слънце. Отблизо стана ясно, че двамата, целите изподраскани от тръните и уморени, бяха пътували дълго и бързо.

Отецът, скрил лице в качулката, стисна устни от задоволство. Ненавиждаше факта, че бе възпитан сред индианци, но сега това се оказа полезно. Като момче другите деца често го тормозеха в училище, защото бе метис, човек със смесена кръв. Единственото място, където можеше да се укрие от присмеха им, бяха тъмните пътеки на джунглата. Познаваше ги по-добре от всеки друг. Знаеше, че всеки, търсещ помощ, трябваше да мине по тази пътека. Заповедите, които предстоеше да даде, бяха съвсем ясни. Отец Отера вдигна ръка за поздрав.

Първият индианец в началото прояви недоверие към групата непознати. Съвсем основателно, тъй като джунглите гъмжаха от партизани и разбойници. Веднага след това обаче различи расата и сребърните кръстове. Коленичи и благодари на гърления си език кечуа.

Отец Отера наведе глава и пъхна китките си в дългите ръкави на дрехата. Докосна дръжката на скритата кама.

— Не се бой, сине мой. Успокой се и ми кажи какво се е случило.

— Отче, идваме отдалеч. Търсим помощ. Работим за едни американци високо в планината. Имаше нещастен случай. Случи се нещо ужасно.

— Нещастен случай?.

— Срина се подземна гробница и няколко американци останаха под нея. Ако не побързаме, ще загинат.

Отец Отера тъжно поклати глава:

— Това наистина е ужасно — промърмори на родния си език кечуа, макар да го ненавиждаше. Езикът runa simi, груб диалект на езика на инките, бе език на бедните хора. Лекотата, с която го владееше, му напомняше за собствения му произход и това му бе неприятно. Изпълни се с гняв, но го затаи. Изслуша спокойно съобщението на индианеца за взрива и за повредената спътникова връзка. Кимна в знак на разбиране.

— Така че ще трябва да побързаме, отче, преди да е станало късно.

Отец Отера облиза устни. Значи при развалините бе останал само един американец. Чудесно.

— Така е, ще трябва да побързаме — съгласи се със запъхтения индианец. — Добре стори, че ни съобщи тази новина, сине мой.

Индианецът сведе глава в знак на благодарност.

Отец Отера премина покрай него и се доближи до втория индианец.

— И ти, сине, заслужаваш нашата благодарност.

По време на разговора този индианец не бе казал нищо и не бе коленичил. В тъмните му очи продължаваше да се крие недоверие. Отстъпи крачка, сякаш усети опасността, но не бе достатъчно бърз.

Отец Отера нанесе бърз удар с камата, скрита в ръкава му. Човекът притисна с ръце прерязаното си гърло, сякаш се опитваше да спре струята бликаща кръв. Част от нея опръска расото на свещеника, когато индианецът се свлече на колене. Късно е да се молиш сега, езичнико. Отец Отера блъсна с крак умиращия и той падна по гръб.

Като прекрачи през трупа му, отец Отера продължи да върви по пътеката. Не чу и звук, когато монасите се справяха с втория индианец. Кимна удовлетворено. Църквата определено ги бе възпитала както трябва.

Джоан опита виното. Бе хубаво отлежало мерло, полусухо и с приятен букет. Кимна утвърдително и келнерът напълни чашата и догоре.

— Би трябвало да подчертае вкуса на бифтека — усмихна се тя. От другата страна на осветената със свещ маса Хенри също се усмихна.

— Патолог и същевременно познавач на вина. Много ме изненадваш. Едно време пиеше бира и текила.

— Времето помага за изтънчването на вкуса. Както и умората на един стомах, който вече не може да търпи претоварвания — отвърна Джоан и погледна Хенри. Той бе елегантен в тъмния си костюм. Бе облечен с двуредно сако, снежнобяла риза и светлорозова вратовръзка. Бе добре избръснат и с безупречна външност. Трудно бе да се повярва, че допреди седмица се бе мъкнал из перуанските джунгли.

— И ти ме изненадваш, Хенри. Годините, прекарани в експедиции, не са ти навредили.

Хенри с вилица в ръка погледна остатъците от салатата „Цезар“. На лицето му се бе появила дяволита усмивка, която върна Джоан в студентските и години.

— Ако не ви познавах, доктор Енгел, щях да допусна, че кокетничите.

— Това бе обикновен комплимент, професор Конклин, и нищо повече. Проява на учтивост. Такива комплименти правя на всичките ни гости.

— Навярно това обяснява популярността ви в научните среди — пошегува се Хенри и леко се усмихна, докато набождаше с вилицата си парченце пържен хляб.

Джоан се престори на обидена и закачливо го плесна по ръката със салфетката си. Той пък се престори, че го заболя.

— Добре, добре — успокои я той. — По-добре ще е да си поговорим за работата.

— Май наистина ще е по-добре — съгласи се тя с уморена усмивка.

До този момент бяха разговаряли само за миналото. Джоан кимна с разбиране, когато Хенри спомена за жена си, умряла от рак. Бе научила за това от общи приятели. По същото време нейният брак бе приключил с мъчителен развод. След това, изглежда, и двамата се бяха потопили изцяло в работата си и бяха постигнали успехи в професионалното си развитие. И двамата с наранени сърца не бяха търсили близки връзки с никого. Сякаш болката им не бе успяла да отслабне независимо от промяната в обстановката.

— Успя ли да научиш нещо ново за златистата материя в черепа на мумията? — попита със сериозен тон Хенри.

Джоан се изправи в стола си и зае по-делова поза.

— Нищо определено. Освен че в никакъв случай не е злато. Наподобява гъста вискозна течност. На стайна температура може да се моделира като пластилин. Предполагам, че е тежка метална амалгама. Може би живак, примесен с нещо — съобщи му Джоан и повдигна рамене.

Хенри присви вежди и поклати глава.

— Няма логика в това. За инките е прието да се смята, че не са разбирали много от обработката на метали. Не са знаели дори как да разтопяват желязна руда. Вижда ми се странно да са успели да създадат нова амалгама.

— Сигурно са понаучили нещо, щом са успели да напълнят черепа на мумията с този странен метал.

— Да, може би си права…

— Защо обаче според теб са го направили? Защо са напълнили черепа му с него?

— Мога само да изкажа предположение. Инките са възприемали мозъчната кутия като източник на сила. Дори са правели чаши от черепите на убитите си врагове. Според мен, уплашили са се от християнския бог на свещеника и са изпълнили този странен ритуал, за да не предизвикат гнева на това чуждо божество.

— Сиреч пробили са отвор в черепа, извадили са мозъка, а после са напълнили черепа с амалгама, за да умилостивят чуждия бог?

— Това е само моя догадка. Иначе са имали вкус към трепанацията. Ако събереш всички черепи, открити по света, ще са по-малко от черепите, които инките са обработили по този начин. Предполагам, че трепанацията е имала религиозен смисъл за тях, но това е само моя теория.

— При това не е неубедителна — отвърна тя с усмивка.

— Утре може би ще мога да тя кажа повече за амалгамата. Свързах се с доктор Къркпатрик от университета „Джордж Вашингтон“, известен металург. Дължи ми услуга. Съгласи се да дойде утре и да види веществото.

При тези думи Хенри се оживи.

— Бих искал и аз да присъствам.

— Разбира се — покани го Джоан. За миг се обърка. И без това обмисляше начин да се срещне още веднъж с Хенри преди заминаването му, а ето, че това се получи от само себе си. — Това би било… би било чудесно. Винаги си добре дошъл.

Джоан мислено се укори за тона си. Защо се държеше като смутена хлапачка? Та тя бе на четирийсет и осем години, дявол да го вземе. Кога щяха да се опростят игрите между мъжете и жените? Забеляза, че Хенри се усмихва.

— И на мен би ми било приятно да работим заедно — изрази задоволството си той.

Тя поруменя и изтри ръце в салфетката на скута си. За щастие не и се наложи да отговаря, тъй като пристигна келнерът с два подноса цвърчащи бифтеци. Двамата изчакаха мълчаливо той да подреди масата и да се отдалечи.

— А ти научи ли нещо ново? — запита Джоан. — Узна ли още нещо за този свещеник Де Алмагро?

— Не — отговори Хенри унило. — Очаквам да ми се обадят хората на архиепископа.

— Знаеш ли какво? Когато се занимавах с амалгамата, сетих се за доминиканското разпятие. Чудех се дали и то е златно, или от някоя амалгама, подобно на материята в черепа.

— За Бога! Знаеш ли, че въобще не се бях замислял за това? Стана и приятно от изненадата и възхищението, които се изписаха върху лицето му. — Може би не инките са създали този метал — продължи. — Вероятно е дело на испанските завоеватели.

— Завоевателите! Виж, в това бих могъл да повярвам по-лесно. Когато се срещнем с металурга, надявам се да успеем да разкрием поне тази част от загадката.

Джоан се зарадва на този ентусиазъм. Нямаше нищо по-привлекателно от мъж, готов да сподели страстта ти към загадките в науката. Особено когато този мъж имаше представителната външност на Хенри.

— Ще огледам внимателно кръста веднага щом се прибера в „Шератон“ — каза Хенри.

Джоан опита бифтека си. Бе изпечен точно както на нея и харесваше. Тукашният готвач никога не я бе разочаровал.

— Ако го направиш, бих се радвала да науча мнението ти колкото се може по-скоро.

— В такъв случай щом така или иначе ще ме оставяш в „Шератон“, защо не се качиш горе с мен в стаята, за да го видиш сама? След като и без това цял ден си се занимавала с амалгамата, ти по-добре ще прецениш от какво е направен.

Джоан откъсна поглед от бифтека и погледна Хенри, за да разбере какво се крие зад поканата му. Не бе от жените, които лягаха с всеки мъж, който изглеждаше интересен, дори когато този мъж бе стар приятел. Нямаше обаче нищо против да отдели по-голяма част от вечерта за него.

Хенри отряза парченце от бифтека си. Погледна я над очилата си, сякаш не знаеше как да си обясни колебанието и Джоан се реши.

— Всъщност, да. Бих се радвала да видя разпятието още веднъж.

— Чудесно — възкликна Хенри, отметна глава и се зае отново с бифтека.

Джоан видя, че той се усмихва. Усети, че и на нейното лице се появява усмивка. Държаха се като юноши по време на първа среща.

След като решиха този въпрос, двамата се насочиха отново към ястията. Остатъкът от вечерята премина като безгрижен разговор между двама хранещи се хора: обсъждане на качеството на храната, споделяне на спомени и дори коментиране на новината, че откъм Големите езера се е задала буря. Когато донесоха десерта — крем ванилия, — вече и двамата се държаха съвсем естествено и обстановката бе направо задушевна.

— Защо някога се разминахме? — най-сетне попита Джоан, набрала смелост да докосне деликатна тема. — Защо между нас не се получи нищо?

Хенри стисна дръжката на чашката за кафе.

— Струва ми се, че тогава морето ни бе до колене. Ти искаше да постигнеш големи успехи в медицината, а аз, да защитя магистърска степен в тексаския университет. Струва ми се, че тогава не ни остана време за други неща, най-малко пък за сериозна връзка.

— Така е, когато човек мисли само за кариерата си — промърмори Джоан и се сети за бившия си съпруг. Той все се оплакваше, че тя никога не си стои у дома и не намира време за него. Хенри отпи от кафето си.

— Сигурно си права — потвърди той. — А по-късно аз се запознах с Елизабет, а ти, с Робърт.

— Даа…

Хенри въздъхна и остави чашката си.

— Може би няма да е зле да ставаме. Наближава часът, в който трябва да се свържа с екипа в Перу.

Тя погледна часовника си. Бе близо десет часът. Кога бе отлетяло това време?

— Аз пък утре трябва да ставам рано. Ако ще оглеждаме разпятието тази нощ, по-добре е да тръгваме.

Въпреки протестите и Хенри настоя да плати сметката.

— Това е най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря след всичко, което направи за мен — уверяваше я той, докато изваждаше портфейла си. — Пък и сметката ще я мина по параграф „Представителни разходи“ от държавната субсидия — засмя се.

Джоан повдигна ръце, отказвайки се от всякакви претенции за участие в заплащането.

— Щом ще плаща правителството, нямам никакви възражения.

След кратко шофиране Джоан се оказа в един асансьор с професора. Настъпи малко тягостна тишина. Хенри си играеше с копчетата на костюма си. На седмия етаж вратата на асансьора се отвори и двамата се насочиха към стаята на Хенри.

— Ще те моля да ме извиниш, че е малко разхвърляно. Не очаквах посещения — оправда се Хенри, докато отключваше вратата. После я отвори и даде път на Джоан. Тя видя безпорядъка, който цареше в хотелската стая на професора. Леглото бе обърнато, а матрака — разпран. Всички чекмеджета бяха извадени, а съдържанието им, изсипано върху пода. Дори и телевизорът бе оставен върху мокета с отвинтен заден капак. — Боже мой! — възкликна изумен Хенри.

— Ти ме предупреди, че е малко разхвърляно, но не очаквах чак такова нещо — обади се Джоан, като се опита плахо да се пошегува.

Хенри нахълта в стаята и я огледа. Отмести няколко хартии върху разхвърляната маса и под тях откри лаптопа си. Отвори го и го включи. Едно писукане му подсказа, че е изправен. Въздъхна с облекчение.

— Всичките ми разработки са там… Слава Богу…

Джоан го последва с предпазливи крачки.

— По-добре ще е много-много да не пипаш. Ще извикам хората от хотелската служба за сигурност. Нищо чудно крадците да са наблизо.

Хенри оправи бюрото и намести компютъра върху него.

— Защо ли не са откраднали лаптопа? — зачуди се той. През това време Джоан набираше телефонен номер.

— Предполагам, че са търсели по-едра плячка — предположи тя. — Готова съм да се обзаложа, че днешният репортаж в „Балтимор Хералд“ е привлякъл вниманието на някои дребни крадци.

Хенри подскочи, като чу тези думи.

— Разпятието! — извика и се устреми към другия край на стаята.

— Моля те, кажи ми, че си го оставил в хотелския сейф — разтревожи се Джоан.

Хенри поклати глава и се запъти към един от стенните аплици.

— Пътувал съм в много чужди страни и съм си изработил собствена система за сигурност — обясни той.

Докато Джоан съобщаваше по телефона за случилото се на хотелската охрана, Хенри извади от джоба си швейцарско армейско ножче, отвинти аплика и бръкна зад него. Измъкна оттам маяка и тежка кадифена торбичка. Изсипа доминиканското разпятие и сребърния пръстен върху дланта си.

Джоан остави слушалката на мястото и.

— Хората от службата за сигурност ей сега ще дойдат, Хенри. Този път извади късмет. Следващия път използвай хотелския сейф.

— Струва ми се, че си права — съгласи се Хенри. — Крадците са пипали доста старателно. Добре дошъл обратно в Америка — промърмори кисело.

Джоан забеляза, че в един от ъглите се търкаляше кутия за опаковка на костюми от „Варни“. Върху нея зее още стоеше залепената фактура. После погледна елегантния костюм на Хенри. Очевидно професорът бе напазарувал едно-друго в последния момент преди „романтичната“ им среща. Леко се усмихна и прокле на ум крадците, които бяха развалили чудесната им вечер.

След малко в отворената врата се появиха двама едри мъже в сини костюми. Показаха служебните си карти и влязоха.

— Обадихме се в полицията — уведоми единият. — Веднага ще изпратят човек, който да състави протокол. Вече приготвят за вас друга стая.

— Защо не се прибереш? — обърна се Хенри към Джоан. — Ще се оправя сам.

— Прав си. Утре обаче не забравяй да донесеш разпятието. Ще помоля доктор Къркпатрик да го огледа. Той сто на сто ще определи дали е злато, или нещо друго.

— Няма да забравя, разбира се.

Тя понечи да си тръгне, но той я спря, като я докосна по ръката. Тя се обърна към него и видя, че и се усмихва.

— Колкото и странно да ти звучи при сегашното, състояние на стаята, прекарах незабравима вечер — сподели развълнувано Хенри.

Тя стисна ръката му и я задържа само секунда по-дълго, отколкото изискваше обикновената учтивост.

— И за мен бе чудесна! — Също се усмихна, макар и малко по-плахо. — Утре ще се видим.

— До скоро виждане — пожела той, когато тя си тръгна.

Джоан не се обърна и се престори, че не го е чула. Всъщност тя се боеше, че поруменялото и лице ще издаде чувствата и. Позволи си да си отдъхне с облекчение едва когато се озова в асансьора. Не си въобразявай нищо, отправи тя предупреждение към празния асансьор. Става дума за едно старо приятелство и за нищо повече.

Въпреки това, когато асансьорът се спусна, усети приятна тръпка. Зачака с нетърпение утрешния ден.

Коленичил, Сам погледна към тавана, където се раздаде нов грохот. После отмести поглед към спътниците си, струпали се при трите хематитови щанги. Норман също вдигна глава и присви рамене. Ралф само промърмори нещо и продължи да нанася жълтата боя с четка върху своята щанга. Денал, приседнал до тях, бавно и равномерно поглаждаше с ръка лоста, подпрян на скута му. Единствено Маги погледна Сам в очите.

— Навярно се е срутило и второто равнище.

Сам кимна утвърдително и въздъхна. Нито един от тях не искаше да се замисля върху значимостта на случилото се. Погледна часовника си. Минаваше десет часът вечерта. При тези темпове на саморазрушение пирамидата едва ли щеше да оцелее, още два дни. За да не мислят за тежестта на скалната маса, която постепенно бе започнала да ги притиска, опитаха се да си намерят някаква работа. Предложението на Сам да използват времето, за да изпробват неговия метод, бе прието, макар и неохотно.

— А сега какво да правя? — попита Ралф и се протегна.

Сам се приближи до него.

— Сега трябва с помощта на гъбата и на този липофилен разтвор внимателно да отстраниш излишния оцветител — обясни той и подаде на Ралф суха гъба и буркан с прозрачен разтвор.

— И аз съм готова — съобщи Маги и се присегна към другата гъба.

След като изпълниха указанията на Сам, двамата студенти скоро бяха готови да разчетат надписите. Сам взе черната ултравиолетова лампа и я включи.

— Загасете другия фенер.

Тъмнината отново ги обгърна. Единственото, което нарушаваше абсолютния мрак, бе петънце от възлилава светлина. Двете щанги, оказали се в него, флуоресцираха с мек зелен цвят. Групата се премести по-близо до тях.

— Удивително — произнесе Маги.

На светлината на ултравиолетовата лампа древният надпис придоби релефност. Засия в яркозелена светлина и стана така четлив, както в деня на нанасянето му върху метала.

— Екстра работа — оцени и Ралф и потупа Сам по ръката.

Сам, като не даваше външен израз на задоволството си, прокара пръст покрай буквите и започна да чете внимателно текста върху първата щанга и започна да превежда от латински. „Нека Христос ни закриля. Нека злото никога не избяга“, прочете Сам и усети как го полазват тръпки по гърба.

— Човек, погребан жив в гробница, май няма как да се зарадва точно на такива думи — коментира Ралф.

— Особено, когато е седнал точно до прокълната погребална зала — добави Норман и погледна Сам. — Ти какво точно каза за пиктограмата в тази зала? Това порта към небесата ли беше, или към пъкъла?

Сам се опита да разсее страховете на фотографа:

— Тези ми думи бяха съвсем общ коментар от юдеохристиянска гледна точка. Древните перуанци не са вярвали в библейски рай или ад, а в три различни равнища, на съществуването: „ханан пача“ — горен свят, „кай пача“ — нашия свят, и „ука пача“ — долен или вътрешен свят. Вярвали са, че тези три свята са тясно свързани един с друг и че има свещени места, наречени „пакарискас“, където те се сливат — поясни той. После погледна през рамо. — Ако съдя по пиктограмите, много е възможно това помещение да е било тачено като пакарискас.

— Значи това е порта едновременно към горния и към долния свят — уточни Норман, като погледна по посока на зареденото с капани помещение.

— Точно така.

— Достатъчно! — спря го Маги и го сръга с лакът. — Заеми се с втората щанга.

Сам се изкашля и се наведе над изкривения хематит. Отново плъзна пръст под надписите на латински и започна да превежда. „Боже, който си над нас, закриляй ни. Умоляваме те. Оставяме тази гробница на волята на Небесата. Нека никой не смущава покоя и. Пазете се от…“ Сам прочете последните два реда и затаи дъх от удивление. Отскочи назад.

— Боже мой!

— Какво пише? — Маги се приближи до него. Сам погледна спътниците си.

„Отвъд вратата се намират делата на Сатаната, волята на Нечестивия. Запечатвам тази врата, за да не може да проникне през нея Змията Едемска и родът человечески да бъде прокълнат за вечни времена“. Пет чифта очи се извърнаха едновременно към отворената врата.

— Змията едемска? — озадачи се Норман.

— Да. От книга „Битие“ на Библията — обясни Маги. — Става дума за изкусителната на човешкия род, за изкушението на познанието. — Най-отдолу има подпис — продължи Сам.

— Чичо ти не каза ли, че мумията май принадлежи на доминикански монах? — запита Ралф.

— Да — потвърди Сам. — Това може би е последното завещание на човека. Сигурно са го убили, след като е запечатал гробницата. Защо обаче? — Сам отново приседна на петите си. — Какво се е случило тук? Какво е имало в тази стая, което така силно го е уплашило? Не ми се вярва това да са били капаните, след като споменава едемската змия.

— Какъвто и да е отговорът на въпросите ти, той се намира някъде там. — Маги погледна към вратата. — Може би става дума за нещо, което моче са открили, а инкските завоеватели са обсебили. Нещо, което е изкарало акъла на нещастния отец.

— Жалко, че чичо го няма тук — ядоса се Сам. — Неговите знания щяха да ни бъдат от полза.

Над главите им се изтърколиха други скали и се чу звук, наподобяващ чупене на кости. Норман впери поглед в тавана.

— Не ми се вярва у чичо ти да се събуди точно такова желание — възкликна той.

Маги внезапно се изправи и взе фенерчето.

— Искам отново да огледам камерата — осмели се тя.

Сам забеляза, че краката и леко потрепериха, преди да тръгне. Предположи, че зад любопитството и се криеше и нуждата да се движи, да прави нещо, да се разсейва.

— Аз ще те придружа — изяви желание той.

— Ние с Норман пък ще отидем да проверим състоянието на горното равнище — предложи Ралф и също се изправи.

— Ама аз защо трябва да идвам? — заекна Норман с разширени очи.

— Престани да се държиш като страхопъзльо — избухна Ралф и изгледа люто фотографа.

— Добре де, ще дойда — примири се Норман и се изправи. Взе другото фенерче. Денал го бе открил в торбата с инструменти, изоставени от бандата на Хил.

— Не се бавете — предупреди ги Сам. — Горе е опасно, а освен това не трябва да изтощаваме батериите.

— Можеш да разчиташ на мен — успокои го Норман. — В компанията на Ралф и на падащи камъни няма да се задържа дълго време там.

Денал също се изправи и отиде при Сам и Маги. Норман и Ралф тръгнаха нагоре.

— Да вървим — подкани ги Маги.

Сам и Денал я последваха, когато тя се шмугна през вратата. Сам забеляза, че преди да се промуши под арката, Денал набързо докосна челото си и се прекръсти, а после беззвучно произнесе молитва.

Тройката мълчаливо се доближи до покрития с плочи под. Златото и среброто ярко отразиха светлината на фенера. Инкският крал наподобяваше жълта звезда на фона на черната гранитна стена. Механизмът тиктакаше тихо и синхронно със сърцебиенето на Сам. Килна каубойската си шапка и започна отново да оглежда пиктограмата. Лъчът на фенерчето се плъзна от златния правоъгълник, символизиращ кай пача, физическия свят, към отдалечения правоъгълник на горния свят, ханан пача. Двата правоъгълника бяха свързани от начупена зигзагообразна линия от златни плочи.

— Сега какво ще правим? — попита Сам, като съзнателно избягваше осветяването на двата трупа. Маги, подобно на лъвица в клетка, започна да се разхожда напред-назад.

— Не може да не съществува начин това пространство да се прекоси безопасно — обърна се тя към Сам. — Хайде, намери решение на тази задача и ще бъдеш възнаграден за постъпката си.

— Да не си решила да се вживяваш в ролята на едемската змия? — пошегува се Сам.

— Нима не искаш да разбереш какво е имал предвид монахът? — запита Маги и очите и заблестяха на отразената светлина.

— Да ти кажа правата, точно сега бих предпочел първо да си измъкнем задниците оттук.

— Добре де, но дотогава… — Маги се наведе към пиктограмата. — Дотогава ще свърша някаква работа. Без да каже нищо повече, стъпи върху една от златните плочи, образуващи близкия златен правоъгълник.

— Недейте, госпожице Маги! — извика Денал.

Сам се протегна към нея, като се опита да я спре, но тя стъпи върху съседната златна плоча и се озова извън обсега на ръката му.

— Какво правиш? — изкрещя Сам.

Маги се обърна, но не към него, а към момчето.

— Денал, я сега ми кажи кой е безопасният път.

Сам погледна момчето. То цялото трепереше, а на лицето му бе изписан ужас.

— Маги, що за въпроси задаваш? Той няма как да знае — упрекна я Сам.

— Знае — увери го тя. — Още при първото ни идване тук ме предупреди да не стъпвам на пода — припомни тя и погледна момчето в очите. — Денал, тогава разбрах, че много неща са ти ясни.

Малкото индианче отстъпи крачка.

— Успях да разреша част от загадката — продължи Маги. — Стъпила съм върху тази част на пиктограмата, която представлява нашия свят. А пък трябва да стигна до ханан пача, до горния свят. — Посочи с ръка отдалечения златен правоъгълник в другия край на помещението. — Нали е така? Как обаче да се върви безопасно по пода? Златната пътека ми се вижда твърде подвеждаща.

Денал енергично заклати глава.

— Маги, Денал няма как да…

Тя го стрелна със суров поглед и даде вид, че се готви да стъпи върху първата златна плоча от стъпалообразната редица, водеща към другия правоъгълник.

— Недейте! — изкрещя Денал с очи, изпълнени със сълзи. — Сега ще ви обясня!

Сам погледна юношата с удивление. Той сякаш се смали под погледа му.

— Става дума за стара легенда на моя народ. Разказва се за място, страшно като това, в което се намираме. Според нея животът трябва да бъде уравновесен между ханан и кай. За да вървиш между тях, трябва да балансираш между слънцето и луната.

— Между слънцето и луната? — повтори Маги. — Разбрах, стана ми ясно. — Стъпи върху една съседна сребърна плоча.

— Маги! Недей! — предупреди Сам.

Тя не обърна внимание на думите му и стъпи върху златна плоча.

— При вървенето по златната стълба трябва да се редува всяка златна плоча със сребърна. Именно така се уравновесяват златото и среброто, слънцето и луната.

— Не можеш да знаеш това с положителност!

— Напълно съм сигурна. — Маги продължи да напредва, като стъпваше от злато на сребро и после отново на злато. — Инките са вярвали, че златото е потта на слънцето, а среброто са сълзите на луната. Слънце и луна… злато и сребро…

Сам, застанал до пода, не смееше да си поеме дъх.

— Ако тръгне, няма да се върне — прошепна уплашено Денал на родния си език. Изтръпнал, Сам не го чу. Денал го задърпа за ръката. — Госпожица Маги трябва да спре! Легендите казват, че който тръгне за ханан пача, никога не се завръща!

Сам най-после осъзна предупреждението на момчето. Подскочи, сякаш бе опарен от пламък.

— Маги!

Тревогата в гласа му привлече вниманието и.

— Денал казва, че ако прекосиш тази стая, няма да можеш да се върнеш!

Маги погледна отсрещната стена, а сетне — отново към Сам. Остана върху плочата, но гласът и затрепери.

— Та това е нелепо! Защо помещението да е еднопосочно?

— Нямам представа. Не му е обаче сега времето да го установяваме.

Маги въздъхна.

— Може би си прав. — Стъпи отново върху сребърната плоча, която преди миг бе напуснала.

— Не! — изкрещя Денал.

Викът му спаси живота на Маги. Тя отдръпна крака си тъкмо в момента, когато сребърната плоча започна да потъва под него.

— Пази се! — изкрещя и Сам. — Отгоре!

Бе успял да забележи помръдването на съответстващата златна плоча на покрива. Оттам със съскане заваля, дъжд от копия, които потънаха в отвора, образувал се на мястото на сребърната плоча.

Маги, встрани от дъжда от остриета, силно трепереше. Когато сребърната плоча се прибра на мястото си, отпусна се на колене.

— Сам…

— Не трябва да се връща — започна да обяснява Денал с бурни жестове. — Щом госпожица Маги е тръгнала, трябва да извърви пътя докрай.

Очите на Маги бяха разширени от страх, когато погледна Сам, застанал на шест метра от нея. Той усети, че тя е на път да се паникьоса. Какво трябваше да направи?

Внезапно цялото помещение силно се разлюля. Чу се трясък, подобен на гръмотевица. Сам падна на пода. Маги се присви и закри глава с ръце. Две разместени метални плочи на тавана се сгромолясаха с грохот върху пода.

— Храмът! Храмът се разпада! — закрещя Денал, единственият, който успя да се задържи на крака. Момчето видя как откъм входа на погребалната камера влизат облаци от прах и песъчинки.

— За Бога… Ами Норман и Ралф… — разтревожи се Сам, когато подът се поуспокои. Сякаш отзовали се на думите му, от облаците внезапно изскочиха две фигури. Като се закашля, Ралф спря до Сам. Огромният чернокож младеж бе покрит от глава до пети със сив, гранитен прах. Същия вид имаше и фотографът.

— Всичко се разпада! — съобщи им задъхано Ралф, Грохотът на търкалящи се скали се чуваше отвсякъде. От време на време силни трясъци се разнасяха непосредствено до самия вход.

— Над нас вече не е останало нищо читаво — увери го Норман и избърса носа си с ръкав.

— Ела да пипнеш — предложи Ралф на Сам и го отведе до най-близката стена.

Сам прилепи длан до стената от дялани гранитни плочи. Усети как напрежението, предизвикано от тоновете срутваща се скална маса и глина, започва да тресе това последно препятствие.

— Всичко, което крепеше този хълм, отива по дяволите — започна да разсъждава на глас.

Норман рязко го прекъсна и посочи пода.

— Маги!

Сам се обърна. Ирландската студентка бе легнала върху златната плоча и крайниците и се тресяха и гърчеха. Очевидно отново имаше пристъп.

— Какво, по дяволите, прави там? — избухна сърдито Ралф.

— Нямам време да ти обяснявам! — Сам свали пушката от рамото си и я подаде на Ралф. — Стой тук! — нареди и се устреми към златните плочи.

Денал се опита да каже нещо, но Сам не му обърна внимание. Заподскача върху златните и сребърните плочи, образуващи стълбата, която водеше към ханан пача. Когато стигна до плочата на Маги, коленичи до нея и положи главата и в скута си. Допирът с него сякаш малко я успокои. Като забеляза това, започна да я гали по косата и тихо да и говори. Треперещите и крайници се успокоиха.

— Маги, ако можеш да ме чуеш, кажи нещо. Вслушай се в гласа ми.

От устните и се раздаде тихо стенание.

— Хайде, Маги… Нуждаем се от теб. Сега не е време за сън.

Тя отвори очи и след малко го забеляза.

— Сам?

— Слава Богу! — въздъхна той и силно я прегърна в обятията си. Усети миризмата на косата и потта и.

Маги се измъкна от прегръдката му и бързо се съвзе.

— Не трябваше да идваш тук — опита се да го смъмри, но в гласа и се почувства по-скоро облекчение. — Какво става с храма?

— Храмът се срутва около нас. Това е последното равнище, което все още не е разрушено.

Маги погледна Сам в очите. В погледа и се таеше неизказан въпрос.

— Най-много около час — прецени Сам. Помогна и да се изправи. Краката и все още бяха отмалели. Той усети горещите и длани върху кожата си.

— Трябваше да се замислим по-рано по този въпрос — съжали Сам. — Би ли ми обяснила защо моче или инките са направили тази стая еднопосочна? Маги поклати глава. Сам погледна отсрещната стена. — В това не би имало никакъв смисъл, освен, ако няма друг изход — добави.

— Таен коридор?

— Тук трябва да има нещо повече от тази зала с капани. Нещо, което да оправдае предупреждението на мумифицирания монах. А тук няма нищо. Отвъд тази зала трябва да съществува нещо друго.

— Ако си прав, къде се намира този изход?

Сам посочи огромната статуя на инкския крал. Тя продължаваше да сияе на фона на тъмните камъни.

— Ако някой знае това, той ще е. От него ще го научим — увери я Сам, като я погледна в очите.

— Излиза, че ще трябва да отидем при него — добави тя и преглътна. После се опита да дари Сам с колеблива усмивка. — Още една загадка.

Таванът отново изпука.

— Права си. Или ще я решим, или ще трябва да се сбогуваме с живота.

— Вие двамата какво правите там? — закрещя Ралф. — Времето ни изтича!

Сам бързо му обясни намеренията им.

— Това е безумие! Рискувате живота си без никакви сериозни основания!

— Предпочитам да рискувам, отколкото да чакам това да се стовари отгоре ми. — Сам кимна по посока на тавана.

Ралф не отговори. Просто започна да пристъпва нервно от крак на крак.

— Добре, шефе, обаче внимавай.

— И аз ще дойда с вас — реши Денал и стъпи върху пода на залата. Лицето му бе пепеляво.

— Не! — извикаха едновременно Маги и Сам.

Денал обаче не спря.

— Знам много стари легенди и мога да ви помогна. Освен това не искам да умра, без да съм оказал съпротива. Преди да умре, майка ми ми каза, че трябва да съм смел. Няма да опозоря името и — заяви той, когато ги достигна.

Сам го изгледа за миг, а сетне го потупа по рамото.

— Благодаря ти, Денал!

Момчето леко се усмихна, но погледът му продължи да кръжи около статуята на краля и пода. С треперещи ръце извади от джоба си смачкана цигара и я пъхна между устните. Забеляза, че Сам се е втренчил в цигарата, и го погледна предизвикателно.

— Да вървим.

— Знаеш, че цигарите забавят растежа — напомни му Сам.

— Ако не ги запалвам, няма да го забавят — отвърна кисело Денал.

— Добре. Открий начин да се измъкнем оттук, а после ще можеш да пушиш, докато ти почернеят дробовете.

— Хайде, движете се — подкани ги Маги, — Този таван няма да е вечен.

Сам продължи мълчаливо да върви напред. Всяко стъпване върху поредната плоча го изпълваше с ужас. Не се случваше обаче нищо. Изглежда, че заедно с Маги и Денал бяха успели да разгадаят тайната на плочите. Какво от това обаче? Сам достигна до средата на пода и застина.

— Защо спря? — разнесе се гласът на Маги зад гърба му. Той се отмести, за да може тя сама да види причината.

— Аха.

Върху следващата плоча Сам стъпи много внимателно. Бе хлъзгава от многото кръв. Постара се да не гледа към обезобразеното тяло на Хуан, лежащо върху нея. Стори му се, че мъртвецът го наблюдава. Отмести поглед встрани, но вонята бе много силна. Металната миризма на кръв се бе смесила със земната миризма на пръст и разложение. Продължи напред и въздъхна с облекчение, когато се озова върху следващата плоча.

Сетне ускори ход, за да се отдалечи по-бързо от трупа. Никой не каза нищо. Единствено шумът от стъпките на Маги и Денал издаваше, че вървят подир него. На разстояние се чуваха реплики, които си разменяха Ралф и Норман. Говореха обаче твърде тихо, за да разбере какво си казват.

Най-сетне Сам се озова върху четирите златни плочи, образуващи горната част на ханан пача. Приклекна облекчено и сложи ръце върху коленете си. Затвори очи и благодари на небесата за успешното си пътуване. След малко се появиха Маги и Денал.

— Добре ли сте? — попита Сам и се изправи.

Маги само успя да кимне. Цялото и лице бе покрито с пот. Цигарата на Денал трептеше между устните му, но и той кимна утвърдително.

Сам погледна стената. Бяха застанали в горната лява част на пиктограмата. Последната редица от плочи бе изцяло сребърна. Единствено самата статуя, разположена в централната част на стената, бе положена върху златна плоча. Около нея бе отрупана купчинка златни и сребърни предмети.

— А сега какво да правим? Как да достигнем златната статуя?

— Напрегни слуха си — помоли Маги.

Сам се намръщи.

— Какво има? — попита. След това разбра какво искаше да му каже.

— Така е, спря — потвърди предположението му Денал. Сам отметна глава назад. Вече не се чуваше и следа от тиктакането, което задействаше капаните.

— Престана веднага щом дойдохме тук — каза Маги.

— Значи сме го дезактивирали, като сме вървели по правилния път — коментира Сам.

— Това означава ли, че ще бъде безопасно да отидем до статуята по сребърните плочки? — обърна се Маги към Денал.

— Не знам. — Момчето повдигна рамене. Сам пое дълбоко въздух и след това тръгна по сребърните плочки. За миг спря и се заслуша, но не се случи нищо. Погледна към Маги.

— Механизмът не се задейства — констатира тя. — Значи, всичко е наред.

Сам продължи да се приближава към златната статуя. Другите го следваха. Скоро се озоваха пред инкския военачалник. Той ги изгледа надменно. Тримата започнаха да изучават своя противник.

Статуята, по-висока от човешки ръст, бе застанала с гръб към тясна сребърна арка в гранитната стена. В едната си ръка държеше жезъл, а в другата, истинска „бола“, ласо с три камъка от жилите на лама.

— Погледни короната. Тип llautu е. — Сам посочи короната, украсена с три папагалски пера и сноп коса на царевица. — Определено е Сапа Инка, един от техните крале.

— Така е, обаче чертите на лицето му са подчертано реалистични — добави Маги. — Нямат нищо общо с обичайното стилизиране на изображенията, присъщо на инките. Съвършено е като „Давид“ на Микеланджело. Сам се доближи до статуята, за да огледа по-внимателно лицето на древния крал.

— Странна работа. — Който и Сапа Инка да е изобразен тук, определено е бил тачен повече от другите.

Денал, застанал само на крачка от тях, се изкашля.

— Вижте стената. Не е направена от камъни.

Сам отмести поглед от статуята. Момчето се бе втренчило не в златния идол, а в черната стена зад гърба му. Стената определено беше от гранит.

— Какво искаш да кажеш?

Маги ахна от удивление.

— Денал иска да каже, че стената не е изградена от отделни каменни плочи. Виж, никъде няма следи от сглобяване на каменни блокове като храма.

Сам отиде до стената и плъзна длан по нея.

— Така е. Направена е от цяло парче гранит.

— Открихте ли нещо? — раздаде се от другия край на залата гласът на Норман.

— Открихме планината! — извика силно Сам и отново огледа стената. — Пирамидата е била построена в основата на скала.

— Защо? — попита Маги.

— Инките са обожествявали планините — замисли се Сам. — Защо обаче им е трябвало да построят уака, светилище, именно тук? Какво му е особеното на това възвишение?

— Ами ако тук е имало пещера? — допусна Маги след малко.

— Трябваше да съобразя — ядоса се Сам и удари с длан по гранитната стена. — Разбира се. Пещерите са били смятани за пакарискас, за мистични места, където се сливат трите свята на тяхната религия. Често са били използвани като обредни места. Трябваше да се сетя.

— Къде в такъв случай е входът и? — запита се Маги.

— Не знам, но ще научим от статуята. Забеляза ли сребърната арка зад нея? Достатъчно е голяма, за да прикрие тесен отвор.

Маги и Сам се върнаха при статуята. Сам я подпря с рамо и се опита да отмести идола.

— Внимавай! — предупреди го Маги. Денал ги наблюдаваше, подпрял юмрук до гърлото си. Не се случи обаче нищо. Статуята не помръдна.

— Дявол да го вземе! — изруга Сам, като свали каубойската си шапка и изтри потта от лицето си. — Това чудо навярно тежи тон!

— Нищо няма да се получи с груба сила — намръщи се Маги. — След като тук има толкова сложни механизми, сигурно един от тях отваря и входа.

Отстрани Сам и се приближи до статуята. Изправи се на върха на пръстите си и я погледна отблизо. Носът и се оказа само на сантиметри от златната повърхност. Започна бавно и внимателно да оглежда статуята. Подът започна отново да трепери и Сам стана нетърпелив.

— Този храм няма да просъществува дълго — промърмори.

— Ето го отговора! — извика Маги, втренчила поглед в кръста на инкския крал. Посочи пъпа на статуята.

— За какво говориш?

Маги се присегна към отвора и пъхна пръст в него. Пръстът и влезе безпрепятствено.

— Инките са приемали пъпа като нещо свещено. Смятали са, че пъпната връв е свързвала физическото тяло на човека с боговете.

— Още, едно сливане на светове — вметна Сам. Маги измъкна пръста си. — Това е ключалка. Остава само да открием ключа.

Сам се изправи и започна да разсъждава на глас:

— Пъпната връв свързва боговете на ханан пача с човечеството във физическия свят, сиреч с кай пача. Ако тази камера е място, където трите свята се съединяват, ключът трябва да бъде нещо от долния свят, от ука пача.

— Значи като се пъхне ключът в пъпа, всичките три свята ще се съединят — завърши Маги.

— Да де, но къде да го търсим?

Денал сръга Сам и посочи подножието на статуята. Там имаше купчина от златни и сребърни предмети.

— Ука пача се намира под краката му — досети се той.

— Какви сме глупаци! — възкликна Маги, коленичи и започна да се рови из предметите. — Долният свят! Понякога най-добре се скрива нещо, като се остави на съвсем видимо място.

Сам се присъедини. Започна също да търси из купчината. Откри златна фигурка на пантера с рубинени очи и после я остави.

— Тук има достатъчно съкровища за финансирането на малка държава — констатира той. — Няма да имаме полза от тях, ако не оцелеем. Сякаш за да им потвърди това, храмът отново се разлюля. Още една галерия се бе сринала. Плочите над главите им започнаха да вибрират и подрънкват. Един от капаните се задейства сам. Огромен гранитен блок с изобразено върху него демонско лице се сгромоляса върху пода и смачка разположената отдолу сребърна плоча. Маги и Сам мрачно се спогледаха. Ралф се закашля и се обади:

— Край, приятели! Оттук всичко е запушено. Ако има друг изход, открийте го по-бързо.

— Подът започна да се разпада — прошепна Маги. — Ако Норман и Ралф ще идват с нас…

— Напълно си права — съгласи се Сам и стана. — Продължавай да търсиш. Ралф, Норман, тръгвайте веднага към нас! Не се бавете! Двамата бяха обгърнати от облак прах. Ралф размаха фенерчето, за да потвърди, че ги е чул, и тръгна към тях. — Идват насам — съобщи Сам. — Откри ли нещо?

Тя поклати глава. Ръцете и трепереха.

— Не мога да мисля добре — разстрои се Маги. — Ами ако пропусна нещо? Втори шанс няма да имаме — каза почти през сълзи.

Сам коленичи до нея.

— Бъди спокойна, ще се измъкнем — увери я и я прегърна.

Тя се отпусна в прегръдката му и замълча. През тялото и премина тръпка и сякаш се поуспокои. Освободи се от Сам и го погледна в очите. По покритото и с прах лице се стичаха сълзи.

— Благодаря ти, Сам.

Не бяха необходими повече думи. Той кимна и започна да и помага. Двамата заработиха като екип, докато ровеха из предметите. Сам за малко не захвърли встрани предмета, който щеше да ги спаси, но Маги му попречи, като го хвана за китката.

Държеше в ръката си трийсетсантиметрова кама със златно острие и сребърна дръжка.

— Какво има? — попита я той.

— Погледни изображението върху дръжката.

Сам го огледа на светлината на фенерчето, държано от Денал. На него бе изобразен човек с изпъкнали кучешки зъби. Бе виждал тази фигура върху много древни керамични предмети.

— Това е зъбатият бог Аяпаек.

— Бог на народността моче — уточни Маги.

Сам си спомни това, което чичо му бе разказал за погребаната пирамида. Очевидно бе на народа моче. Камата бе поредно доказателство за това.

— Това много ще зарадва чичо Ханк. Разбира се, стига да успеем да се измъкнем оттук, за да му го покажем — вметна и понечи да остави ножа. Маги обаче отново го спря.

— Не бързай, Сам. Някои учени допускат, че инките са включили бог Аяпаек в собствения си пантеон, като са го преименували на Уаманкантак.

— Богът на гуаното? На фъшкиите на прилепи? — Сам я изгледа така, сякаш бе обезумяла. Какво искаше да каже? След малко се досети. — Богът на прилепите! И на пещерите! Дух от долния свят, от ука пача! — Рязко се изправи, без да изпуска ножа.

— Навярно това е ключът! — възкликна Маги.

Междувременно Ралф и Норман се присъединиха към тях.

— Не знам защо сте толкова весели, но бих предложил да се измъкваме по-бързо оттук, — Ралф посочи задната част на залата.

Сам се огледа. Задната част на залата вече не съществуваше. През облаците слягащ се прах видя, че там сега имаше купчина скали. Близо четвърт от тежките плочи на тавана се бяха изкривили или висяха. Над главите им отново се чу бученето на тонове гранит.

— Няма къде да избягаме — изпищя Норман.

— Може пък и да има — възрази Сам. Пъхна камата в корема на статуята. Тя потъна до дръжката. Не се случи нищо.

Норман започна да пристъпва от крак на крак. Без да откъсва поглед от ножа.

— Добре, Брут намушка Цезар, а сега — какво? Сам се опита да завърти ножа като ключ, но той не помръдна. Измъкна го и погледна Маги.

— Сигурен съм, че си права. Това трябва да е ключът — процеди през зъби. В гласа му се промъкнаха нотки на безсилие. — Длъжен е да бъде!

Още преди да изрече последната дума, камата се раздвижи между пръстите му. Златното острие придоби формата на начупена светкавица, която засия на светлината на фенерчето. От изненада Сам едва не изпусна ножа, но веднага се съвзе и го стисна с две ръце.

— Видяхте ли какво стана? Или само ми се стори? — Огледа се и потърси с пръсти механизма, предизвикал промяната. Не откри нищо.

Зад гърба им се разнесе грохотът на поредния каменен водопад. Половината плочи на тавана изпопадаха с трясък. Чу се сблъсъкът между камък и метал. Смъртта ги погледна с каменно лице, те обаче не помръднаха.

Вместо това Маги доближи ръка до камата и после я отдръпна, сякаш се боеше да не развали магията.

— Превърна се в символа на Пачакамак! Инкския бог на сътворението! Използвай го! — посъветва удивения Сам.

Той кимна и отново се извърна към статуята. Ножът в ръката му трепереше. Отново го пъхна в корема на инкския крал. Наложи се този път да го раздвижи нагоре-надолу поради променената форма на острието, но накрая успя. Ножът потъна до дръжката. Чу се шумът, предизвикан от раздвижването на механизми. Бе толкова силен, че заглуши грохота на скалите, търкалящи се към тях.

Докато Сам продължаваше да стиска дръжката на камата, инкският крал се разцепи на две равни половинки, от върха на короната до краката, които се раздалечиха една от друга. Сребърната порта зад статуята се разтвори. На нейното място се появи естествен отвор в скалната маса.

Сам застина пред разцепената статуя, без да изпуска ножа. Острието му сега сочеше към входа на пещерата.

— Боже мой!

Изумен, Сам повдигна камата. Острието и отново бе право, както когато я намери. Отпусна ръце и погледна останалите. Заслепи го блясък на светкавица. Норман го бе фотографирал. Сам разтри очи с опакото на дланта си.

— Друг път предупреждавай! — намръщи се той.

— Ако те бях предупредил, снимката нямаше да фиксира изумлението ти — оправда се Норман.

Всички започнаха да говорят едновременно. Думите им бяха изпълнени с изненада, изумление и облекчение.

Ралф освети с фенерче новопоявилия се тунел. Лъчът му изчезна някъде в дълбочината.

— Чувам ромоленето на вода. Тази пещера изглежда доста дълбока.

— Добре — заключи Сам и вдигна ножа, за да привлече вниманието на останалите. — Нямам представа какво точно се случи, но нека се разкараме оттук по-бързо, преди скалите да са ни превърнали на палачинки.

Тъй като таванът зад гърба им продължи да пада, никой не възрази. Всички преминаха бързо покрай Сам и се озоваха в хладната естествена пещера. Когато в нея влезе Ралф, подаде уинчестъра на Сам.

— Вече имам собствена пушка — обясни на Сам и му показа карабина с къса цев.

Сам разпозна в нея оръжието на Хил.

— Къде я намери?

Ралф посочи с пръст пода.

— Взех я, оттам когато прекосихме залата с Норман. Хил, изглежда, наистина много е бързал — добави Ралф и показа колан с патрондаш. — Той губи, ние печелим.

— Да се надяваме, че няма да ни потрябва — каза Сам.

Ралф повдигна рамене и навлезе в тунела.

— Опитай се да установиш отново контакт с Филип — предложи Маги, без да откъсва поглед от разпадащата се зала. — Нека разбере, че сме в безопасност, и да не се отказва от търсенето. Щом разполагаме с вода, ще оцелеем, докато пристигне помощ.

— Права си. В пещерата сигналът може да не е така добър — отбеляза Сам. Бе забравил за Филип Сайкс. Извади уоки-токито, отдалечи се от прага и го включи. Веднага се разнесе силен пукот. — Сайкс, чуваш ли ни? Приемам.

Последва незабавен и накъсан отговор:

— Живи ли сте? Слава Богу! Целият хълм се срина! Ще работим с максимална бързина. Приемам.

Сам се усмихна. Разказа набързо за откритието им и за чудотворното преображение на камата.

— Ще стоим в пещерите, докато ни освободите. Разбра ли ме? Приемам. Отговорът бе приглушен, тъй като батерията на радиостанцията бе изтощена — …пещери? Не се отдалечавайте много! Ще се опитам да… Последните думи на Сайкс бяха заглушени от смущения. Сам погледна побледнелите лица на приятелите си.

— Дай си зор, Филип! — изкрещя в микрофона. — И се свържи с чичо Ханк колкото се може по-скоро!

В отговор се чу само прашене. Батерията бе твърде отслабнала и не можеше да се изпрати ясен сигнал през дебелите слоеве камъни и глина над главите им. Сам тихо изруга и изключи уоки-токито, за да запази последните капчици енергия. Надяваше се Филип все пак да го е чул.

Захапа долната си устна и се присъедини към групата. Пред тях зееше кладенец, изпълнен с мрак. Сам чувстваше облекчение от спасението, но думите на отец Де Алмагро не излизаха от главата му. „Змията Едемска“. Покоят, който не трябваше да бъде смущаван.

— Да вървим! — подкани ги Сам и кимна по посока на черните пещери.

Тунелът бе тесен, така че тръгнаха в редица, като вървяха един зад друг. Колоната поведе Ралф, а Сам остана да охранява тила и. Стори му се, че стените се опитват да го затиснат. На някои места тунелът бе толкова тесен, че трябваше да се придвижват напред странично между две стени от гранит. Когато отново се озоваха на по-широко място, чуха вече по-отблизо звука на течаща вода. Това засили жаждата на Сам. Усещаше езика си като сух парцал.

— Струва ми се, че вече е съвсем наблизо — съобщи Ралф. Ще успеем.

Сам забърза и едва не настъпи Маги по петите. Вече вървяха близо час, като пътят се изкачваше. Най-после Сам усети раздвижване на въздуха. Пред тях очевидно имаше по-широко пространство. Всички ускориха ход.

Проходът се разшири и вече можеха да се движат като група, редом един до друг. Само Ралф вървеше на крачка пред останалите и осветяваше пътя с фенера.

— Има нещо пред нас — промърмори.

Забавиха ход, когато достигнаха края на тунела. Ралф освети пространството около тях.

— Не мога да повярвам на очите си! — изуми се той. Сам сподели почудата му. Другите мълчаха. Пред тях се простираше огромна пещера, по чието дъно течеше река. Не тя обаче ги удиви. Между тавана и пода се издигаха стълбове, по цялото си протежение украсени с изящни изображения на фантастични същества. В камъка бе инкрустирано злато. На светлината на фенерчето ги погледнаха очите на хиляди изображения, пазачи на един древен свят. Ралф наведе лъча.

— Погледнете! — възкликна. По пода на пещерата се виеше пътека от ковано злато, която водеше към реката и после продължаваше по посока на плетеница от тунели. Изчезваше непосредствено зад завоя на един от тях.

— Удивително — добави Сам.

— Залата, от която дойдохме, навярно е била просто средство за отклоняване на вниманието от това, което тепърва предстои да видим — предположи Ралф.

— Какво все пак сме открили? — запита Сам, като стъпи с крак върху златната пътека.

— Открихме място за почивка. И това засега ни устройва — отговори Маги. През това време Норман направи няколко снимки.

Останалите явно бяха съгласни с нея. В момента жаждата и умората бяха по-силни от почудата и желанието да се изясни загадката. Сам също се присъедини. Загадките можеха да изчакат настъпването на утрото. И все пак, докато останалите тръгнаха по златната пътека към реката, Сам се замисли. Виещата се пътека наподобяваше змия. Златна змия.

Седнал пред компютъра си, Хенри наблюдаваше как по монитора се плъзгат изображенията на цифри. Модемът за интернет връзка продължаваше тихо да бръмчи.

— Хайде, Сам, вдигни слушалката — промърмори. Опитваше се поне за десети път да установи контакт с лагера в Перу. През главата му преминаха най-различни мисли. Може би се е повредило захранването на спътниковата връзка. А може би лагерът бе нападнат от въоръжени иманяри.

— Не трябваше да ги оставям сами — укори се Хенри.

Погледна часовника в горния десен ъгъл на монитора на лаптопа. Минаваше единайсет часът. Пое дълбоко въздух, за да се поуспокои. Отсъствието на контакт може би се дължеше на по-прозаична причина. Заради инцидента в хотела и оформянето на протоколите на службата за сигурност Хенри закъсня за сеанса повече от двайсет минути. Студентите вероятно се бяха отказали да го търсят и вече спяха в палатките си.

Въпреки това Хенри направи един последен опит да се свърже с тях. На монитора се появи иконата, потвърждаваща връзката със спътника. Сигналът отскочи и се устреми към Андите. Хенри затаи дъх. И този път обаче връзка не се получи.

— Дявол да го вземе! — изруга и удари с юмрук по бюрото, когато модемът отново се изключи. Макар да съществуват над хиляда причини за това, със сърцето си почувства, че нещо не бе наред. Започна да го обзема тревога. Това усещане му бе познато. Бе го обхванало в деня, когато брат му Франк, бащата на Сам, загина в автомобилна катастрофа. Спомни си за телефонното позвъняване в четири часа сутринта. Тогава целият изстина и бе обхванат от, ужас, когато посегна към слушалката. Сега изпитваше нещо подобно. В Перу се бе случило нещо лошо. Бе сигурен в това. Залови се отново с компютъра, но още преди да докосне клавишите, телефонът до него силно иззвъня и го стресна. Сърцето му започна лудо да тупти и спомените му отново го върнаха към онази ужасна сутрин. Стисна юмруци.

— Дръж се, Хенри — окуражи се сам и заповяда на пръстите си да се успокоят. Затвори очи, пое си дъх, вдигна слушалката и я доближи до ухото си:

— Да?

— Хенри, ти ли си? Джоан се обажда.

Почувства облекчение, като чу гласа на колежката си, но усети, че и тя е напрегната. Това обаждане не бе случайно.

— Джоан, какво има? Очевидно тя пък долови тревогата в неговия глас, тъй като не отговори веднага.

— Реших… Реших, че е редно да те уведомя. След срещата ни се отбих в моя офис и там научих, че някой направил опит да проникне в моргата, където се съхраняват останките на мумията. Пазачът изплашил нападателите, но не успял да ги залови.

— Какво е станало с мумията?

— Нищо и няма. Крадците не могли дори да отворят вратата.

— Изглежда, че репортажът в „Хералд“ е привлякъл повече мухи, отколкото очаквахме.

— Може би са същите мухи — допусна Джоан. — Дошли са тук, след като не са открили нищо в хотелската ти стая. Полицията какво каза?

— След като разбра, че нищо не е откраднато, не прояви особен интерес към случая.

— Не потърсиха ли отпечатъци от пръсти или нещо от този род?

Хенри се засмя.

— Май си гледала твърде много полицейски сериали, Джоан. Само прегледаха записите на телевизионните камери на охраната в коридора.

— И?

— Нищо не откриха. Обективите им са били напръскани със спрей.

Последва продължителна пауза.

— Джоан?

— Същото са направили и тук. Именно по този начин са привлекли вниманието на пазача. Забелязал, че екранът почернял.

— Значи според теб са същите крадци?

— Не знам.

— Е, нека се надяваме, че срещата с пазача ще им охлади желанието за нови престъпления — допусна Хенри. Не бе обаче много убеден в думите си.

— Дано да си прав — въздъхна Джоан. — Извинявай за късното обаждане.

— Моля ти се, и без това бях буден — успокои я Хенри. Не и каза, че не бе успял да се свърже със Сам. Макар да нямаше в този момент рационални основания за това, реши, че всички тези неща са взаимно свързани: събитията в хотела, опитът за проникване в моргата и невъзможността да се свърже с Перу. Това бе глупаво, разбира се, но все пак космите по врата на Хенри настръхнаха.

— Добре, нека сега те оставя на спокойствие — приключи Джоан. — Ще се видим утре сутрин.

Хенри леко се намръщи и след това си спомни, че с Джоан трябваше да се срещнат в лабораторията. След нощните бъркотии и тревогата за племенника му за миг бе забравил това.

— Да, разбира се. До утре. Лека нощ — пожела и той. Непосредствено преди да затвори слушалката, се сети за нещо. — Благодаря ти за обаждането — добави. Връзката обаче вече бе прекъсната. Хенри бавно постави слушалката на мястото и.

Погледна монитора на компютъра и го изключи. Безсмислено бе да прави нови опити за контакт с лагера. Знаеше, че няма да успее. Затвори лаптопа и си обеща нещо. Ако до утре вечер не успея да се свържа, веднага тръгвам.

Решението обаче не успокои изопнатите му нерви.