Кръвта на сатаната

Сряда, 22 август, 06:03 ч.ПещеритеАндите, Перу

Сам оглеждаше златното острие на камата на бледата светлина на фенерчето. Застъпи на пост последен. Спътниците му бяха налягали около него върху плоския каменен под на пещерата. Техните ризи и раници им служеха като импровизирани възглавници. Ралф леко хъркаше, но поне спеше. Сам така и не успя дори да подремне освен за кратък миг, през който сънува падащи скали и невиждани чудовища. Почувства облекчение, когато Норман го сръга и му напомни, че е негов ред да стои на пост.

Сам отмести поглед от камата към пещерата. От изваяните колони го изучаваха десетки сребърни очи на получовешки-полуживотински същества, богове и духове на инките. Златната пътека, подобно блестяща жилка в черната скала, отразяваше светлината на фенерчето. Замисли се за поколенията индианци инки, вървели по тази пътека. Тя продължаваше покрай брега на реката и се губеше в поредица от пещери. Изпитваше голямо желание да тръгне по нея. Групата обаче реши единодушно, че ще си устрои лагер на това място, в близост едновременно до водоизточник и до изхода на тунела, и ще чака помощ. С изследвания щеше да се заеме по-късно. Погледна часовника си и предположи, че в момента слънцето изгрява над Андите. Долу обаче мракът сякаш ставаше все по-плътен и всеобемен. Времето изгуби смисъл, тъй като се простираше към вечността. Опитваше се да не обръща внимание на глада си, но стомахът му го напомняше. Кога се бяха хранили за последен път? Както и да е, не вървеше да се оплакват — поне разполагаха с вода. Трябваше само да се разсее с нещо. Започна да си играе с острието, на ножа и се опита да си обясни тайната на неговия механизъм. Кое предизвика вчерашното преобразуване? Нямаше и най-малка представа кое бе накарало острието да възприеме формата на начупена мълния. Това стана съвсем безшумно и без каквато и да е следа от механично триене. Същевременно бе много впечатляващо. Каква бе технологията, стояща в основата на тази промяна? Отец Де Алмагро бе споменал едемската змия, сиреч бе загатнал за наличието на източник на забранено знание, на мъдрост, която би могла да поквари човешкия род. Да не би ножът да бе образец на подобна мъдрост?

Чу изкашляне. Боса, Маги се бе запътила към него. Макар и несресана, впечатляваше с външността си. Бе облечена само в тънка блуза, незакопчана догоре, и гърдите и се движеха свободно под тъканта. На Сам устата му веднага пресъхна. Сведе очи, за да не се чувства неудобно, но погледът му се плъзна върху приятните извивки на кръста и краката и.

— Трябва да престанеш да галиш това нещо, Сам — каза тя тихо. — Хората ще започнат да те одумват.

— Кое? — попита шокирано Сам.

Маги му отвърна с уморена усмивка и кимна към ножа.

— А, това имаш предвид. — Той прибра ножа. — И какво, и ти ли не можеш да заспиш?

— Камъните не са кой знае колко удобен матрак — оплака се Маги и седна до него.

Сам кимна с разбиране, като преглътна тази малка неискреност. Предполагаше, че нейното бодърстване, подобно на неговото, бе под натиска на вездесъщия мрак около тях.

— Ще се измъкнем! оттук — увери я спокойно той.

— Надяваш се на Филип Сайкс ли? — въздъхна момичето.

— Той е надут глупак, но ще ни спаси.

Маги впери поглед в близкия стълб и замълча. Мина известно време, преди да се реши да проговори.

— Сам, искам отново да ти благодаря, задето дойде при мен на плочата, когато ме обхвана последният пристъп.

Започна да и обяснява, че няма нужда от благодарности. Тя го прекъсна, като докосна ръката му:

— Искам обаче да знаеш нещо. Трябва да ти го кажа.

— Какво? — попита Сам, като се обърна към нея.

— Всъщност не съм епилептичка.

— Какво искаш да кажеш?

— Психолозите поставиха друга диагноза: посттравматичен стресов синдром. Нещо като пристъп на паника. При голяма напрегнатост тялото ми започва да се бунтува и парализира разума ми.

— Не мога да те разбера. Това не е ли заболяване във военно време?

— Невинаги. Пък и войните могат да бъдат най-различни. — Тя задържа дълго поглед върху Сам, сякаш се опитваше да оцени неговата искреност. Накрая заговори с глух глас: — Когато бях на дванайсет години, един мой приятел, Патрик Дъган, бе улучен от заблуден куршум на Ирландската републиканска армия. Умря в ръцете ми, след като се скрих в крайпътна канавка. — Боже мой, колко ужасно… — Наоколо продължаваха да свистят куршуми. Чуваха се виковете и плачът на мъже и жени. Не знаех какво да правя. Тогава се скрих под тялото на Патрик — гласът и затрепери: — Цялата му кръв изтече върху мен. Бе гореща и приличаше на топъл сироп. Замириса на кланица.

— Не си длъжна да ми разказваш това — прекъсна я Сам, като се доближи до нея и я прегърна.

Тя не се отдръпна от него, но и не реагира на допира с тялото му. Втренчена, с немигащ поглед в мрака продължи да разказва кошмарния си спомен.

— Патрик бе все още жив. Когато се скрих под него, започна да стене. Твърде тихо, така че другите не го чуваха. Започна да ме умолява да му помогна и да вика майка си. Аз обаче не помръднах и продължих да използвам тялото му като щит, докато кръвта му напояваше дрехите ми. Чувствах се в безопасност и нищо не можеше да ме накара да напусна убежището си. Нека Бог ми прости, но се опитах да заповядам на ушите си да не чуват стоновете и молбите за помощ на Патрик. — Маги изхълца.

— Маги, била си дете.

— Можех да направя нещо.

— И да те убият. Патрик Дъган какво щеше да спечели от това?

— Така и няма да разбера това — добави тя и и личеше, че в този момент се презира. По бузата и потекоха сълзи. Измъкна се от прегръдката на Сам и го стрелна със сърдит и обиден поглед. — Или смяташ, че ще разбера?

Сам не можа да и отговори.

— Съжалявам — каза тихо.

Маги разтри енергично лицето си.

— Именно оттогава имам тези проклети пристъпи. Какви ли не хапчета гълтах в продължение на години, обаче нито те, нито лечението помогнаха. Заради това ги спрях. Знам, че това си е мой проблем. Нещо, което нося като бреме.

Значи сама се наказваш заради смъртта на Патрик, — помисли си Сам, но не каза нищо. Нямаше право да бъде съдник. Спомни си как измъкнаха мъртвите тела на родителите му като парчета месо от смачканата кола, докато той, стегнат от коланите на задната седалка, наблюдаваше това. Понякога се чувстваше виновен, задето е оцелял. Случваше се да се буди облят от студена пот. Следващите думи на Маги го върнаха в тъмната пещера.

— В бъдеще не рискувай живота си за мен, Сам, разбрахме ли се?

— Не мога… Не мога да ти обещая такова нещо.

Тя го изгледа сърдито. Очите и бяха пълни със сълзи.

— Маги?

Бяха прекъснати от появата на Норман.

— Моля да ме извините, приятели, но трябва да свърша една работа — промърмори фотографът. Рошавата му коса стърчеше във всички посоки. Прекоси златната пътека и се запъти към една близка скала. Стори им се, че не бе забелязал напрежението между тях. Сам се обърна към Маги, но тя не пожела да го погледне в очите. Изправи се.

— Просто не си рискувай живота и толкоз… — помоли тя. После тръгна и промърмори нещо. Очевидно думите и бяха адресирани само към самата нея, но благодарение на акустиката на пещерата той ги чу. „Не искам да ми лежи още един човешки живот на съвестта“.

Сам за малко не тръгна подир нея, за да се опита да я утеши. Размисли и остана на мястото си. Нямаше какво да и каже. Самият той след смъртта на родителите си чу всички възможни оправдания от този род. Няма защо да се виниш за това, което се случи. То бе злополука. А и думите не му бяха помогнали. Все пак той си имаше чичо Хенри. Току-що изгубил жена си, чичо Ханк, изглежда, бе му внушил, че с някои неща трябва да се справиш сам и тихомълком, вместо да се опитваш да ги анализираш и да им търсиш отговори. Именно тази сдържаност бе свързала чичо и племенник повече от страданието. Така кървящите им рани зараснаха едновременно.

Сам погледна Маги, която се отдалечаваше. Бе права, това бе нейно лично страдание. И все пак Сам едва се сдържа да не се затича към нея, да я прегърне и да я утеши.

Силен писък прекъсна размислите му. Рязко скочи и извади камата. Бързо отиде до карабината на дядо си, подпряна на един камък. В лагера дотича Норман силно уплашен, като закопчаваше ципа на панталона си в движение.

— Какво има? — попита го Сам, когато запъхтеният журналист се появи пред него. Фотографът не можеше да си поеме дъх. Като продължаваше да диша тежко, посочи с ръка скалата, откъдето бе дошъл.

— Зад… Зад…

Към тях се присъедини и внезапно пробудилият се чернокос младеж. С една ръка разтриваше очите си, а с другата държеше карабината на Хил.

— Дявол да го вземе, Норман, пищиш като момиче.

Норман не обърна внимание на заяждането му. Бе твърде уплашен, за да може да се обиди.

— Първо реших, че това са лишеи или игра на сенки, но после нещо там помръдна.

— За какво говориш? — попита Сам.

Норман, макар да не престана да трепери, все пак се поуспокои. Даде знак да го последват. Маги и Денал се отдръпнаха на известно разстояние от тях.

— Не съм сигурен дали не беше тук — колебаеше се Норман. Отведе ги до скалата, без обаче да се доближава до нея.

Сам остана при фотографа. Отдалеченият край на скалата бе потънал в мрак. На отсрещната стена се очертаваха ивици от кварц или бял гипс.

— Дайте ми фенерче — помоли Норман. Денал му подаде второто фенерче. Норман го запали и лъч светлина разкъса мастиления мрак.

Сам отскочи назад. Това, което бе възприел като жила от кварц или гипс, беше живо и се спускаше към основата на стената. Дори образува малки порои, които започнаха да се стичат към събралата се група. Сам включи и своя фенер.

— Това са паяци — констатира той. Всеки от тях бе блед като корема на плужек и широк около човешка длан. Бяха стотици… Не, хиляди.

— Тарантули — уточни Ралф и отстъпи крачка.

— Тарантули албиноси — изстена Маги. Паяковата армия продължи устремния си поход. Авангардът заобиколи скалата от две места. Няколко паяка спряха на мястото, където скалата бе навлажнена и димеше от утрешното облекчаване на Норман. Очевидно бяха усетили топлината.

— Привлича ги топлината на телата ни — каза Сам. — Тези проклети създания навярно са слепи и се ориентират по шума и топлината.

Зад гърба им Денал започна да бърбори бързо на родния си език кечуа.

Сам го погледна. Младият индианец сочеше нещо в противоположната посока към далечния край на златната пътека. Норман освети това място с фенерчето си. По другата стена се движеше друго крило на бледата паякова войска. Сам внезапно усети отвратително полазване по гърба си. Погледна нагоре и освети тавана над главата си. Той представляваше гмеж от блъскащи се едно в друго тела, които пълзяха, чифтосваха се и се биеха помежду си. Хиляди яйца висяха от подобни на въжета паяжини. Студентите неволно се бяха натикали в основното гнездо на тарантулите, на армията от хищници, зажадняла за плячка. Паяците вече се спускаха надолу по колоните, сякаш се раждаха от утробата на изваяните по тях фигури. Групата бързо се измъкна изпод сянката на това чудовищно образувание и се прибра в лагера си.

Докато се изтегляха, Сам изучи огромните паяци. Тарантулите, зависещи от оскъдните ресурси, които можеха да се открият в пещерите, бяха еволюирали към една по-агресивна разновидност. Вместо да изчакват плячката сама да се озове в мрежите им, тези самотни поначало паяци бяха започнали да си сътрудничат. Групово бяха в състояние да търсят по-успешно в пещерите топлокръвна храна и да се справят и с по-едра плячка благодарение на числеността си. Сам нямаше никакво намерение да се превръща в тяхното следващо ястие.

— Добре, приятели, струва ми се, че се задържахме тук прекалено дълго — обърна се към другите. — Да си прибираме нещата и да се измъкваме.

— Къде ще ходим? — попита Маги.

— Нали сред пещерите има пътека? Индианците, които са я направили, сигурно са имали някакви основания за това. Нищо чудно да води до изход. Някой има ли нещо против да проверим?

Никой нямаше нищо против. Пет чифта очи не се отлепваха от шарещите наоколо тарантули. Сам пъхна златната кама в якето си и взе пушката на дядо си. Даде знак и на останалите да приберат нещата си.

— Ще използваме само едно фенерче — разпореди се, когато ги поведе по пътеката. — Другото ще го пазим. Не искам точно тук да останем без осветление.

По гърба на Сам полазиха тръпки, когато си помисли за възможността да остане обкръжен на тъмно от бледа армия от отровни хищници. Стисна по-здраво пушката, но добре знаеше, че от нея нямаше да има особена полза, ако изчезнеше осветлението.

Норман с фенерчето в ръка го последва. От време на време се обръщаше назад.

— Докато се движим, паяците няма да ни настигнат, Норман — каза му презрително Ралф.

Въпреки това фотографът продължи да се озърта.

— Напомнете ми тук повече да не ходя по малка нужда. Ще изчакам дневната светлина.

Сам не обръщаше внимание на острите им приказки. И неговите нерви бяха изопнати като струни, но не поради преживяното досега, а поради това, което ги очакваше. Накъде, по дяволите, щеше да ги изведе тази пътека?

За нещастие имаше само един начин да се установи това.

— Лъвове, тигри и мечки… Боже мой! — мърмореше Норман зад гърба му.

Сам се спря и го погледна озадачено. Норман кимна към златната пътека.

— Напомня ми за пътя от жълти тухли.

— Чиста работа. Сега остава и да си помисли, че е Дороти9 — изръмжа Ралф.

— Не бих имал нищо против. В този момент, бих се зарадвал много на чифт рубинени пантофки, които да ме отведат у дома. Или дори във ферма в Канзас — замечта се Норман.

Сам се обърна и продължи напред.

Остатъкът от дългата сутрин премина в безкрайно изкачване, в по-голямата си част под постоянен наклон. Краката и гърбовете ги заболяха, докато пътуваха из пещерната система във вътрешността на Андите. Ако не страдаше от глад и умора, Сам щеше да бъде в състояние да се наслади по-добре на гледката: високи сталагмити, пещери, пълни с бистри езера, светещи с мека фосфоресцираща светлина, водопади, които понякога охлаждаха пътеката със своите пръски, пещера с дантелени кристали, наподобяващи стъклен памук. Природните красоти бяха неописуеми.

Навсякъде се виждаха вездесъщите стълбове. Приличаха на мрачни часовои, следящи преминаването на групата с немигащи сребърни очи.

Колкото и удивителни да бяха гледките, споменът за това, което бе останало зад тях, не ги напусна напълно. Когато спираха, за да пият вода от ручея, поглеждаха разтревожено зад себе си. Нямаше признаци да са преследвани от войската на тарантулите. Очевидно бяха оставили паяците далеч зад себе си.

Сутринта бавно премина в следобед. Имаше кратък обяд, на който си разделиха два шоколадови десерта, забравени в сака, където Норман държеше фотоапаратите си. Никога не бяха яли толкова вкусен шоколад. Това малко удоволствие се оказа кратко и само засили глада им. Когато след това продължиха похода си, бяха обхванати от униние. Което беше по-неприятно, в свежия въздух на пещерите се появи режеща миризма. Норман присви нос.

— Амоняк — определи Сам. — Мирише на язовци.

— Може би просто въздухът се разваля — предположи пък Норман и мършавото му лице придоби разтревожено изражение.

— Не бъди глупак — отсече Ралф. — Нормалното е въздухът да е по-замърсен на по-голяма дълбочина.

— Това не е задължително — възрази Маги, присвила с подозрение очи. — Важното е къде се намира източникът на миризмата.

— Какво искаш да кажеш? — попита раздразнено Ралф. Маги не му отговори, а се обърна към Сам. — Тези тарантули изглеждаха добре нахранени. Какво ядат проклетите животини?

Сам поклати глава. Нямаше отговор.

— Боже мой! — възкликна. Норман, който водеше групата с фенерче в ръка. След малко възвишение златната пътека се спусна в друга пещера. Ехото създаде впечатлението, че тя е голяма. Останалите побързаха да се присъединят към него.

Маги запуши носа и устата си с ръка. Изпаренията пареха очите и носовете им.

— Ето го отговора на въпроса с какво се хранят тарантулите. — Прилепи — изстена Сам.

По целия таван на пещерата висяха хиляди черни и кафяви прилепи, закачили се за него с ноктестите си пръсти и притиснали плътно криле към телата си. Младите животни бяха малко по-светли с почти меден цвят. Легионите крилати гадини посрещнаха с остри предупредителни писъци появата на нашествениците. Стотици прилепи се пуснаха от тавана и се понесоха из въздуха. Източникът на неприятната миризма бе установен веднага.

— Лайна — изсумтя Сам.

— Точно така — потвърди сърдито Норман. — Прилепови лайна.

Подът на пещерата бе покрит с плътен слой изпражнения. С изпражнения бяха омърсени и изваяните стълбове, стърчащи сред гнусната смес. Вонята бе толкова силна, че я възприеха като удар.

Норман отскочи встрани и започна да кашля и плюе. Подпря се на коленете си и се задави.

Ралф имаше вида на човек, боящ се, че тъмната му кожа може да бъде избелена от допира с разяждащата материя.

— Не можем да минем оттук — прецени, той. — Ще измрем още преди да достигнем другия край.

— Не можем да пресечем пещерата без газови маски — съгласи се Маги.

Сам не смяташе да спори с тях. Не виждаше почти нищо, тъй като очите му силно сълзяха.

— Какво ще правим в такъв случай? — угрижи се той.

Обади се Денал. Той не се бе доближил до входа на пещерата и бе засегнат най-слабо от вонята. Гледаше обаче не напред, а назад. При това сочеше нещо с ръка.

— Те пак дойдоха — съобщи им.

Сам се обърна и изтри сълзите си. Взе фенерчето от Норман. На няколко метра зад тях по златната пътека се бяха появили три или четири белезникави тела. Разузнавачи от армията на тарантулите.

— По дяволите! — изруга Ралф, изразявайки общите настроения.

— Ами сега? — разтревожи се Маги.

Сам погледна и напред, и назад. Всички започнаха да говорят едновременно. Насочи фенерчето нагоре, за да привлече вниманието им.

— Запазете спокойствие! Нищо няма да спечелим, ако станем жертва на паниката!

Точно в този момент фенерчето му примигва и угасна. Погълна ги мрак. Бе толкова плътен, че светът сякаш изчезна. Гласовете веднага стихнаха.

След малко в мрака се разнесе гласът на Норман:

— Добре, а сега можем ли да изпаднем в паника?

Джоан въведе Хенри в лабораторията.

— Чувствай се у дома — покани го тя и погледна часовника си. — Доктор Къркпатрик ще бъде тук точно в дванайсет.

Хенри спря до вратата на лабораторния комплекс. Очите му бяха широко отворени от удивление.

— Това ми прилича на голям магазин за играчки — възкликна той, — Добре си се справила след годините на учението ни в Райс. Тя не се опита да прикрие удовлетворението си и се усмихна.

Хенри бавно влезе в лабораторията, като втренчи поглед в лабораторното оборудване. В дъното на стаята имаше най-различна диагностична и изследователска апаратура: ултрацентрофуга, хематологичен и химичен анализатор, мас-спектрограф, хроматограф, генен анализатор. Покрай другата стена имаше обезопасена камера за работа с опасни вещества, шкафове, инкубатори и голям хладилник. Хенри премина покрай апаратурата и надникна в съседната стая.

— За Бога, виждам, че разполагаш дори със собствен електронен микроскоп — продължи да се възхищава и я погледна в очите. — За да ползваш електронен микроскоп в нашия университет, трябва да направиш заявка поне седмица предварително.

— Тук това не ни се налага. Днес лабораторията ми е изцяло на твое разположение.

Хенри отиде до централната работна маса с формата на буквата „П“ и остави върху нея коженото си куфарче. Не престана да оглежда одобрително помещението.

— Някога мечтаех за подобно нещо…

Джоан отиде до шкаф от неръждаема стомана със секретна брава, отключи го и извади оттам с две ръце голям буркан.

— Това е целият материал, който събрахме от стените и пода на радиологичната лаборатория.

Забеляза, че очите на Хенри се разшириха. Той се приведе и намести очилата по-високо на носа си.

— Нямах представа, че е толкова много — учуди се той. Жълтеникавото вещество изпълваше половината от еднолитровия буркан. Сияеше ярко на светлината на флуоресцентните лампи.

— Ако съдя по количеството, би трябвало да е изпълвало почти цялата черепна кутия — предположи Джоан и придърпа един стол.

Хенри взе буркана. Тя забеляза, че той бързо го хвана и с другата си ръка. Материята бе по-тежка, отколкото изглеждаше. Хенри наклони буркана но неизвестното вещество нямаше поведението на течност. Постави го обратно на масата.

— Изглежда твърдо — сподели той.

— Не е — поклати глава Джоан. Взе стъклена пръчка и я тикна в материала. Тя навлезе в него, но срещна известна съпротива, сякаш я пъхаха в мека глина. Джоан пусна пръчката и тя остана да стърчи във веществото. — Пластично е, но не и твърдо.

Хенри се опита да раздвижи стъклената пръчка.

— Хъм. Определено не е злато. По цвят и по блясък обаче много му прилича. Може би бе права, когато спомена, че е вероятно някакъв нов вид амалгама. Определено не съм виждал нещо подобно.

— А може и да си виждал — възрази Джоан, като присви вежди. — Хайде да го сравним със златното разпятие. Ти нали не забрави да го вземеш?

Той кимна утвърдително. Обърна се към масата, набра шифъра на дипломатическото си куфарче и го отвори.

— Реших, че при мен ще е в по-голяма безопасност, отколкото в хотела — поясни той. Извади доминиканското разпятие и и го подаде.

Изработката бе невероятна. Върху кръста бе закрепена стилизирана фигурка на разпънатия Христос. Напрегнатостта на крайниците му издаваше неговата болка, но лицето му излъчваше страдалческо благородство.

— Впечатляващо е — възхити се Джоан.

— И твърдо. Съмнявам се да е направено от същата амалгама. — Хенри постави разпятието до буркана. Странният материал и разпятието сияеха по един и същ начин.

— Сигурен ли си? Погледите им се срещнаха.

Хенри присви вежди.

— Нека оставим заключението да бъде направено от твоя специалист.

— Може ли да го взема? — помоли Джоан, като се присегна към разпятието.

— Естествено, Джоан.

Ръката и трепна за миг, когато чу как Хенри се обръща към нея по собственото и име. Обстановката и обстоятелствата внезапно я върнаха към времената, когато и двамата бяха партньори по лаборатория през един семестър по биология. Споменът и се стори много реалистичен. Всъщност ставаше дума за нещо повече от обикновен спомен.

Без да поглежда Хенри в очите, Джоан взе разпятието. Миналото си бе минало. Тя претегли разпятието в дланта си. И то бе по-тежко, отколкото изглеждаше, но нали златото поначало бе тежко? Поднесе разпятието към светлината. Започна да го накланя в различни посоки и да го изучава. Хенри започна да разсъждава на глас, докато тя го разглеждаше.

— Определено е дело на испански майстор, не на инките. Ако се установи, че е направено от същата амалгама, ще знаем с положителност, че испанците са донесли материала в Новия свят, а не са го взели оттам. Продължи да говори, но междувременно нещо привлече вниманието на Джоан. Пръстите и усетиха малки драскотини по задната част на разпятието. Бръкна в джоба на престилката си и извади оттам очилата си за четене. Постави ги на лицето си, обърна разпятието и присви очи. Това, което видя, не бе подписът на художника или изписана древна дума. Наподобяваше по-скоро множество редове от дребни знаци, които покриваха цялата задна повърхност на разпятието.

— Какво е това? — полюбопитства Джоан, като прекъсна Хенри.

Той се премести по-близо и раменете им се допряха. Джоан усети слабо ухание на лосион след бръснене и мускус. Опита се да не му обърне внимание.

— За какво говориш? — попита той.

— Ей за това. — Тя посочи знаците с нокът.

— А, това ли? И аз го забелязах. Според мен кръстът твърде дълго време се е отривал в расото на свещеника и с течение на годините върху мекото злато са се появили тези драскотини.

— Може и да си прав… Все пак изглеждат прекалено симетрични, а и някои от знаците са доста дълбоки и с неправилна форма. — Тя се извърна към Хенри и носовете им почти се докоснаха. Усети дъха му върху бузата си. Очите му се бяха втренчили съвсем отблизо в нейните.

— Какво смяташ, че означават?

Тя поклати глава и се отмести.

— Не знам. Бих искала да ги огледам по-отблизо.

— Как?

Джоан го отведе до другия край на масата, където бяха разположени редица микроскопи. Отиде до масивно устройство с окуляри и голям стъклен съд под обектива.

— Това е дисекционен микроскоп. Обикновено го използвам за изучаването на плътни тъкани отблизо.

Постави кръста в съда с лицевата част към дъното и включи осветлението. Осветеното от такова разстояние злато сякаш започна да излъчва вътрешен огън. Джоан намести светлината така, че да осветява разпятието под ъгъл. Наведе се над окулярите и се зае с фината им настройка. При увеличението повърхността на кръста изпълни полезрението. Белезите върху разпятието бяха съвсем релефни и разположени в строго определен ред. Представляваха повтарящи се поредици от малки символи: квадратчета, кръгчета, хоризонтални и вертикални чертички, ченгелчета, елипси.

— Погледни ги и ти — предложи Джоан и се отмести.

Хенри се наведе над окулярите. Задържа мълчаливо поглед върху кръста и неволно подсвирна.

— Напълно си права. Тези драскотини не са случайни — коментира, като се обърна към Джоан. — Струва ми се, че в някои от тях дори са останали частици сребро. Може би са остатъци от сечивото, с което са били нанесени белезите.

— Тази работа е много трудоемка. Няма как да е случайна.

— Защо са били направени обаче? — продължи да разсъждава Хенри. Въздъхна. — Това може би е някакво послание. Дали обаче е така? Не е изключено и да е обикновена молитва. Или благословия.

— Защо обаче е шифровано? Защо е нанесено върху задната повърхност на кръста. Вероятно е нещо по-важно.

— Ако свещеникът го е замислил като послание, докато е бил в плен, това може би, е бил единственият начин да го укрие — сподели предположението си Хенри. — Инките са почитали златните предмети. Ако разпятието е било у него, когато е загинал върху жертвеника, инките е нямало как да не оставят разпятието при тялото.

— В такъв случай за кого е било предназначено неговото послание?

Хенри бавно поклати глава и се замисли.

— Отговорът може би се крие в самия, шифър.

Джоан отиде отново до микроскопа. Извади бележник и писалка от едно чекмедже и зае позиция за писане.

— Нека се опитаме да изясним това. Открай време съм обичала да се занимавам с криптограми. Ако не извадя късмет, ще го дам на някого от компютърния отдел. Ще го помоля да го пуснат през програма за дешифриране. Може и да успеят.

Хенри остана седнал зад нея, докато тя преписваше знаците.

— Доктор Джоан Енгел, вие сте жена с много таланти.

Джоан се постара да не забележи поруменяването и, докато тя внимателно копираше знаците. Работеше бързо и с лекота и не и се налагаше да проверява в бележника си дали е копирала знаците правилно. В течение на дълги години си бе взимала бележки при изучаването на тъканите на пациенти под микроскоп и умееше да пише слепешком.

След пет минути на масата до нея имаше копие. Върху жълтата хартия бяха изобразени редици от символи. Най-после промени неудобната си поза и усети, че вратът и се, е схванал.

— Стой мирно — помоли Хенри зад гърба и. Докосна рамото и и нежно повдигна виещите се красиви къдрици. Кокалчетата на пръстите му докоснаха кожата и.

— Хенри… — промълви тя изненадано.

— Не мърдай — прекъсна я и пръстите му притиснаха мускулите на схванатите и рамене. В началото му се стори, че кожата и е хладна, но постепенно започна да усеща топлина. Схванатите и мускули се отпуснаха под силните му пръсти.

— Виждам, че не си изгубил някои от уменията си — похвали го, отпускайки се под пръстите му. Спомни си за други места и други времена. — Ако ти кажа да спреш, не ми обръщай внимание — продължи с престорено безразличие. Гласът и обаче я издаде.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб след помощта, която ми оказа — произнесе той. Думите му прозвучаха по-сериозно от обичайното. Разговорът им бе прекъснат от чукане по вратата. Ръцете на Хенри застинаха. После ги отдръпна.

Джоан стана от стола. Раменете и шията и все още носеха топлината на неговия допир. Погледна часовника си.

— Това с положителност е доктор Къркпатрик. Пристигна точно навреме.

Хенри прокле безупречната точност на металурга. Разтри длани, сякаш се опитваше да ги освободи от спомена за допира с кожата на Джоан. Стегни се, човек. Държиш се като тийнейджър.

Видя как Джоан се запъти към вратата и в движение докосна леко шията си с ръка. После отметна отново тъмната си коса върху бялата престилка. Каквито и загадки да го очакваха, точно в този момент единственото му желание бе да остане още няколко мига насаме с нея. Джоан отиде до вратата, отвори я и посрещна посетителя.

— Дейл, благодаря ти, че дойде.

Дейл Къркпатрик, специалистът по металургия от университета „Джордж Вашингтон“, бе с цяла глава по-висок от Хенри. Бе обаче изключително мършав и имаше дълго лице, на което очевидно рядко се появяваше усмивка. Опита се да се усмихне, но с катастрофален резултат. Получи се усмивка като на погребален агент пред опечалени родственици.

— Щом е за колега, винаги съм готов да помогна.

Хенри остана с усещането, че червенокосият мъж бе имал с Джоан контакти не само от професионално естество. Размениха си смутени погледи и ръкостискането им продължи малко повече, отколкото изискваше приличието. Хенри веднага го намрази. Човекът бе облечен в скъп копринен костюм и обувките му имаха огледален блясък. Токовете им затракаха силно, когато той влезе. В лявата си ръка държеше голямо куфарче. Хенри се изкашля. Джоан се извърна към него.

— Дейл, позволи ми да те запозная с професор Хенри Конклин.

Къркпатрик подаде ръка.

— А, археолога. — Това бе констатация, а не въпрос, и Хенри почувства нотка на надменност в гласа му. Ръкостискането им бе кратко и сухо.

— Ще ви бъдем признателни за вашата помощ — обърна се Хенри. — За нас откритието продължава да е загадка. Не можем да разберем какво представлява тази амалгама.

— Добре, добре, нека я погледна — предложи мъжът. Говореше на пръв поглед учтиво, но всъщност важничеше. Държеше се така, сякаш самото му присъствие бе светлина в мрака.

— Тук е. — Джоан го отведе при масата.

Когато застана пред загадката, Къркпатрик замислено наведе глава и мълчаливо започна да я изучава.

Джоан понечи да каже нещо, но с помръдване на пръста си специалистът и даде знак да замълчи. Хенри усети почти непреодолимо желание да му счупи пръста.

— Това определено не е злато — констатира най-сетне металургът.

— Това и ние го разбрахме — каза язвително Хенри.

Мъжът го погледна, присвил вежда.

— Естествено, че сте го разбрали. Иначе за какво щяхте да ме викате? — Обърна се към буркана и посегна към стъклената пръчка, все още забита в неизвестното вещество.

— Значи на стайна температура е полутвърдо — промърмори тихо. — Опитахте ли се да разберете коя е неговата точка на топене?

— Все още не.

— Е, това не е трудно да се установи — отбеляза той и обясни на Джоан какво ще му трябва. След малко и тримата се събраха около керамична паничка, загрявана от малкия виолетов пламък на бунзенова горелка. Долната половина от паничката бе изпълнена с проба от метала, в която бе пъхнат термометър. Когато материалът бавно започна да се загрява, металургът проговори:

— Ако веществото представлява амалгама от различни метали, те ще се обособят в хода на разтопяването.

— То вече се разтопи — установи Хенри, като кимна към паничката. Дейл се извърна към нея и се намръщи.

— Това е невъзможно — отбеляза той. — Та то бе загрявано само няколко секунди. Дори и златото не се разтопява при толкова ниска температура.

Наблюдението на Хенри обаче се оказа вярно. С помощта на щипци Дейл отмести паничката. Веществото сега приличаше на сметана, само че златиста на цвят. Дейл отново погледна Джоан.

— Каква е температурата? — попита.

— Деветдесет и осем градуса по Фаренхайт — отчете тя със смутено лице. — Телесна температура — констатира Хенри. Когато бе отдалечено от източника на топлина, веществото започна отново да се втвърдява. Тримата продължиха да умуват върху резултата. Мълчанието бе нарушено от Хенри.

— Не забелязах да се разпада на отделни метали, както казахте. Това означава ли, че не е амалгама?

— Рано е да се каже — отговори Дейл с вече не толкова самоуверен глас.

— Сега какво ще правим?

— Ще проведем още няколко опита. Бих искал да видя каква е неговата електропроводимост и как реагира на магнитно поле.

След малко проба от мекия метал се озова в съд, в който бяха пъхнати два електрода. Дейл даде знак и Джоан включи веригата. Металът моментално се превърна в локва от рядка течност.

— Изключи го!

Джоан веднага прекъсна веригата. Металът моментално повторно се втвърди. Дейл го докосна.

— Хладен е.

— Какво се случи? — попита Хенри.

В отговор Дейл само поклати глава. Не разполагаше с отговор.

— Донесете магнитите, които са в куфарчето ми — помоли той. Хенри и Джоан поставиха два магнита от двете страни на втори съд. Дейл монтира потенциометър.

— Когато ви дам знак, вдигнете екраните — обясни той и се доближи до потенциометъра.

— Сега.

Джоан и Хенри едновременно повдигнаха двата оловни екрана. Както и при измерването на електропроводимостта, веществото незабавно се разтопи като леден куб, поставен във фурна.

— Екранирайте магнитите — нареди Дейл.

След като направиха това, веществото отново моментално се втвърди. Дейл докосна с пръст твърдия метал. Изглеждаше смутен.

— Е? — попита Хенри.

— Казахте, че веществото се е взривило в черепа на мумията, когато е била под въздействието на скенера.

— Точно така — потвърди Джоан. — Разпръсна се из цялата стая.

— Значи на този метал му въздействат дори и рентгеновите лъчи на скенера — промърмори Дейл и започна да почуква по ръба на масата с химикалката си. — Интересна работа.

Хенри опакова магнитите.

— Какво мислите по въпроса? — попита го отново. Дейл се съсредоточи и се обърна към тях:

— Веществото е способно да оползотворява всякаква лъчева енергия със съвършена ефективност, била тя електрически поток, или магнитно или рентгеново излъчване. То поема тези различни видове енергия и променя агрегатното си състояние. Струва ми се, че не отделя никаква топлина, когато го променя. Това е образец на съвършена консумация на енергия. Тя дори не се губи като топлина! Как да ви кажа, досега подобно нещо не бях виждал. От гледна точка на термодинамиката това е невъзможно.

Хенри погледна съдържанието на паничката.

— Да не би да намеквате, че рентгеновото излъчване на скенера е предизвикало взривяването на мумията?

Дейл кимна утвърдително.

— Напълно е възможно при такова количество насочена радиация част от материала да е променила рязко агрегатното си състояние и от течност да се е превърнала в газ. Внезапното разширение на този газ е могло да предизвика взрив, при който втечненият метал се е разпилял. След прекратяването на въздействието на радиацията отново се е върнал към полутвърдото си състояние.

— Какво обаче представлява? — озадачи се Джоан.

Дейл отново повдигна пръст.

— Нека направя още един опит — предложи той. Взе къс от мекия метал и го натисна. То се поддаде на натиска му като глина. — Имало ли е случай напълно да се втвърди?

— Не — поклати глава Джоан. — Опитах се дори да го замразя, но то пак си остана пластично.

Дейл се размърда на стола.

— Професор Конклин, бихте ли ми подали един от изолационните калъфи на магнитите? Хенри тъкмо приключваше опаковането на последния от тежките магнити в парче плат с втъкани в него медни нишки. Разопакова го и му подаде плата.

— Медта блокира действието на магнита — поясни Дейл. — Така няма опасност да повредя неволно скъпа електроника. Служи за щит против почти всички видове излъчвания. Хенри започна да се досеща за намеренията на специалиста по металите.

Дейл взе златното кубче и го зави в черната тъкан. След като бе напълно покрито отвсякъде, постави го на масата и извади длето и чук от куфарчето. Постави върха на длетото върху куба и замахна с чука. Чу се заглушено издрънкване. Веществото издържа на удара.

После Дейл бързо разопакова кубчето. По повърхността му нямаше и драскотина. Отново взе длетото и натисна куба с него. То влезе с лекота в куба. Дейл обясни резултатите:

— Отвсякъде сме обкръжени от слаби излъчвания: от радиовълните на местните станции, от електромагнитните импулси на електрическата мрежа на сградата, дори от излъчванията на слънцето. Това вещество усвоява всички форми на радиация. Именно заради това е непрестанно в полутвърдо състояние. Дори тези слаби излъчвания се отразяват върху твърдостта му.

— Има нещо, което не знам — прекъсна го Джоан. — Кой метал или амалгама притежава подобни свойства?

— Нито един от известните ми метали — призна Дейл. Рязко стана от стола и внимателно хвана кубчето с метални щипци. Кимна към съседното помещение, където се намираше електронният микроскоп. — Има обаче възможност да направим още една проверка.

След малко Хенри последва двамата в съседната стая. Бе взел със себе си съда със странното вещество, сега пристегнат от гумена лента, и доминиканското разпятие на мумията. Джоан и Дейл започнаха да подготвят късче от веществото за анализ с помощта на електронния микроскоп.

Хенри отиде до малка масичка, поставена встрани, и остави върху нея веществото и кръста. Огромният електронен микроскоп заемаше задната част на стаята. Оптическата му тръба почти достигаше тавана. Пред него бяха разположени три монитора.

Джоан включи микроскопа, за да загрее, като натисна няколко ръчки, и започна да го настройва. Дейл довърши обработката на пробата и я намести върху поставката за сканиране. Даде на Джоан знак С ръка.

Хенри, почти забравил къде се намира, се отпусна в един стол до масата.

В малкото помещение се чу как оптическата тръба започна тихо да жужи и прищраква. Тунгстеновото и оръдие започна да бомбардира пробата с електронен лъч. Дейл бързо зае място до Джоан при мониторите. Патоложката натисна няколко клавиша и мониторите засветиха в сиво. Думата „ВКЛЮЧЕНО“ се виждаше дори от мястото, където се намираше Хенри.

— Колко време ще отнеме огледът? — попита Хенри.

Джоан го погледна. На лицето и бяха изписани едновременно изненада и смущение. Навярно бе успяла да ей даде сметка колко малко внимание му бе обърнала през последните минути.

— Немного. На електронния микроскоп ще му трябват само десетина минути, за да сглоби образа — обясни Джоан. Усмихна се смутено на Хенри, сякаш искаше да се извини, и се отдръпна.

Той насочи отново своето внимание към разпятието. Почука по блестящата му повърхност с пръст. След пробите с неизвестното вещество реши, че кръстът на монаха определено бе направен от истински метал. От истинско злато, промърмори Хенри полугласно. Поне една тайна намери отговор, но оставаше другата загадка.

Взе разпятието и отново прокара пръст върху множеството малки драскотини на гърба му. Какво бе искал да съобщи Франсиско де Алмагро? Прокара повторно пръст върху знаците. Това някакво последно послание ли представляваше? Ако да, бе ли наистина важно? Хенри усети как в него започна да се надига тревога, подобна на усещането, което бе изпитал снощи, когато не успя да се свърже с експедицията. Опита се да се освободи от тези ирационални вълнения. Реши, че е започнал да се вманиачава. И все пак мислите му за сетен път се върнаха към Сам и другите студенти? Щяха ли да се справят с погребаната пирамида? Бяха ли успели междувременно да намерят отговорите на загадките? Хенри стисна разпятието с две ръце и подпря брадичката си върху краищата на пръстите. Тези разкопки бяха съпроводени от много странни неща: мумифицирани свещеници, тайнствени метали, запечатани крипти. Хенри усещаше, че между тях съществува някаква връзка. Каква обаче е тя? Бе стиснал силно разпятието и то остави отпечатъци върху дланите му. Златен кръст със зашифровано послание. Дали пък в него не се криеше отговорът?

Опита се да си представи младия свещеник, надвесил се над разпятието и драскащ нещо по него. Това навярно е било уморително, особено за човек, очакващ смъртта. В ръцете на Хенри може би се намираха последните думи на този човек. Какво бе искал да съобщи? Какво е било толкова важно за теб, прошепна Хенри. Образът на кръста се запечата в съзнанието на Хенри и започна бавно да се движи.

От унеса му го извади Джоан, която се раздвижи зад гърба му. Хенри се обърна. Той проследи погледа и. Наблюдаваше нещо, разположено до десния му лакът. Там се намираше бурканът с метала. Дъхът му секна, когато видя съдържанието му.

— Хенри…?

Бурканът вече не съдържаше метал в насипно състояние. На стената му бе подпряно грубо копие на доминиканското разпятие. С формата на кръст, но с неясни контури. Фигурката на Христос бе едва загатната върху повърхността му. Джоан и Дейл дойдоха при него.

— Ти ли направи това? — попита Дейл.

Хенри изгледа мъжа така, сякаш пред него стои безумец. Посочи запечатания буркан.

— Ти майтап ли си правиш? — засегна се той. Докато наблюдаваха кръста, той започна да губи формата си. Контурите му станаха по-размазани и накрая целият се стече на дъното на буркана. И там обаче запази определено кръстовидна форма. Хенри се опита да обясни случилото се: — Тъкмо се бях замислил за разпятието, когато… Прекъсна го силен звън, който изпълни малкото помещение.

Всички се извърнаха към мониторите, където след няколко примигвания започнаха да се появяват сивкави изображения.

— Може би се доближихме с една стъпка до отговора — обясни спокойно Дейл и се отправи към мониторите.

Хенри и Джоан се спогледаха. За миг усети в погледа и тревога и нещо като страх. Без да мисли, неволно я стисна за ръката, за да я успокои. Тя даде да се разбере, че е оценила жеста му, като се доближи с няколко сантиметра до него.

След като хвърли последен разтревожен поглед към кръста в буркана, Хенри отиде също при мониторите.

Дейл, надвесил се над клавиатурата, докосна един от екраните с пръст. На монитора се бе появил неземен пейзаж — редуване на планини и долини със странна форма, сякаш някой бе направил черно-бяла фотография на повърхността на Марс.

— Това е невъзможно — възкликна Дейл и посочи ъгъл от екрана, където увеличението бе още по-голямо. — Вижте: този метал в действителност представлява механичен сбор от малки обособени частици. Обърнете внимание на начина, по който са свързани и закрепени помежду си. На екрана се виждаха малки осмоъгълни структури, закачени една за друга с шест членести крачета. Свързаните помежду си структури образуваха тетраедър. Джоан докосна екрана на мястото, където се намираше изображението на сивите частици.

— Наподобяват органични същества — констатира тя. — Вирусофаги или нещо от този род.

Маталургът се изкашля и махна с ръка по посока на останалата част от екрана.

— Не, определено не са вируси. Рефракцията и вътрешната матрица показват, че това вещество е неорганично. Бих казал, че по структурата си по-скоро наподобява кристал.

— Какво, по дяволите, представлява в такъв случай? — не скри раздразнението си Хенри. — Метал, кристал, вирус, растение, минерал?

Къркпатрик стрелна с поглед кръста в буркана, преди да отговори.

— Не знам. Ако питате мен обаче, от всичко това по малко.

Филип Сайкс, застанал до свързочната палатка, проследи с поглед как слънцето започна да се скрива зад планините. Изтичаше вторият ден от неговото бдение до пропадналите развалини. На мястото на някогашния обрасъл с дървета хълм, покриващ храма, сега зееше кратер. Скалите и счупените гранитни плочи, стърчащи от повърхността му, приличаха на счупени зъби.

Ако Сам не бе успял да се обади на Филип и да го предупреди, че заедно с останалите студенти е успял да се укрие в една природна пещера, Филип досега щеше да ги е отписал. В този следобед хълмът вече нито шумеше, нито издаваше признаци на движение. Бе безмълвен като гроб. Сринал се бе напълно. Сам обаче бе успял да му се обади. Филип стисна юмруци. Отчасти щеше да е по-доволен, ако нахалният тексасец не се бе обадил. В такъв случай на Филип щеше да му бъде по-лесно да обяви всичките за мъртви и да напусне обекта, като остави проклетите индианци сами да се приберат в тъмната си джунгла. Всеки следващ час беше час, през който можеше да бъде нападнат от Гилермо Сала. Филип скръсти ръце, когато усети студен повей, идващ от планините. Кой щеше да пристигне пръв? Спасителният отряд, докаран от двамата индианци, или главорезите на Хил, дошли да си довършат работата.

Страхът на Филип се засили. Ох, само да можеше да се махне оттук… Знаеше обаче, че не може. Поне до пристигането на спасителния отряд. Филип отново втренчи поглед в джунглата.

От другата страна на хълма продължаваха да се чуват виковете и песните на индианците кечуа. През този ден бяха удължили с цели петнайсет метра тунела, прокопан от иманярите. Макар работниците да продължаваха да го стрелкат с недружелюбни погледи и да мърморят при появяването му, Филип не можеше да се оплаче от тях. Работеха на три смени и копаеха с кирки и лопати денонощно. Нищо чудно дори да успееше да прокопае тунела за обещаните два дни. Дали обаче това щеше да е достатъчно бързо?

Непосредствено в края на джунглата, където неколцина индианци си отдъхваха под сянката на дърветата, настъпи оживление. Филип се изправи на пръсти, сякаш извисяването с някой и друг сантиметър щеше да му помогне да види какво става отвъд горските сенки, и затаи дъх.

Оттам изскочи един от индианците. Махна с ръка на Филип — махването бе универсално подканване да отиде при тях. Филип отказа да направи това. Дори отстъпи крачка. Докато се колебаеше, чуха се още гласове и до индианеца се появиха и други. Тези гласове издаваха щастие и облекчение. Филип реши, че каквото и да са открили, то няма как да представлява заплаха за него.

Пое си дъх и след това започна да се спуска към гората. Дори от това кратко разстояние почувства умора. Напрежението и изтощението бяха отслабили способността му да усвоява разредения въздух. Когато достигна гората, в лявото му слепоочие се появиха признаци на главоболие.

Група възбудени индианци изскочиха от гората и го обградиха. Бяха широко ухилени и зъбите им блестяха на лъчите на следобедното слънце. Скоро обаче кръгът се наруши и Филип видя причината за възбудата на индианците.

Шест фигури, облечени с мръснокафяви раса и обути в кожени сандали, се появиха откъм гората. Когато отметнаха качулките, прикриващи дотогава лицата им, се видя, че се усмихват. Усмивките на лицата им не бяха озъбените гримаси на хилещите се прости индианци, а излъчваха благородство и благост. Един от тях очевидно им бе водач. Малко по-висок от останалите, бе единственият, на чиито гърди висеше голямо сребърно разпятие.

— Монаси… — удиви се Филип.

Някои от индианците паднаха на колене пред духовниците и подложиха глави за благословия. Докато повечето монаси положиха ръце на главите им и започнаха да шепнат молитви на испански, ръководителят на групата се запъти към Филип.

Мъжът отметна качулката си. Имаше черна коса и красиво волево лице.

— Разбрахме, че се нуждаеш от помощ, сине мой — каза простичко. — Аз съм брат Доминго Отера. Дойдохме да ти предложим помощта си.

Филип примигна. Английски? Човекът се бе обърнал към него на английски! Едва успя да се удържи да не прегърне свещеника. Съвзе се обаче и отговори.

— Вие… Вие как…

Монахът вдигна ръка.

— При пътуването ни към едно близко селище попаднахме на индианците, които ти изпрати да търсят помощ. Казах им да отидат във Вилякуача, за да предупредят властите. Решихме обаче да дойдем тук и да предложим помощ и утеха.

Филип усети, как бремето се смъкна от раменете му. Бяха се появили други хора, при това англо-говорящи, готови да споделят тревогите му. Започна да говори несвързано. От устата му се изсипа порой от благодарности, смесени със собствените му страхове. Думите му зазвучаха безсмислено.

Отец Отера отиде до Филип и постави студената си длан върху бузата му.

— Успокой се, сине мой! Допирът помогна на Филип да се държи по-естествено.

— Всъщност май не показвам особена съобразителност — укори се той. — Вие идвате отдалеч и навярно сте гладни и жадни.

— Божията помощ ни е достатъчна, но като пътници бихме съгрешили, ако отблъснем твоето гостоприемство.

Филип започна да кима с глава като глупак. Все още не можеше да се нарадва на помощта.

— Заповядайте в палатката ми, ако обичате. Мога да ви предложа сок и вода, а и набързо да направя сандвичи.

— Това е много любезно. Освен това далеч от това изгарящо слънце ще можеш да ми разкажеш спокойно каква беда е сполетяла твоята група.

Филип поведе монасите към палатките, като все пак забеляза, че трима от тях изостанаха и продължиха да благославят работниците.

— Те ще се присъединят към нас по-късно — отбеляза свещеникът. — Първо трябва да приключат Божите дела.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Филип и кимна утвърдително. След малко заедно със свещеника се настаниха в палатката, седнали върху сгъваеми столове. На масата бе разположен поднос с нарязани сирена и колбаси. Другите двама монаси плахо приеха чаши с пресен сок от гуава и останаха навън, в сянката на палатката, като оставиха Филип и брат Отера насаме.

След като опита храната, предложена му от Филип, свещеникът се отпусна в брезентовия стол и въздъхна с благодарност.

— Това бе много любезно от твоя страна — обърна се към него, положи ръце върху коленете си и започна да го изучава — Кажи ми, сине мой, какво се случи тук? Кажи ми с какво можем да помогнем.

Филип отпи от сока и се подготви за разговор. Изпълнението на задълженията му като домакин донякъде го поуспокои, но установи, че му е трудно да погледне духовника в очите. В затъмнената палатка те приличаха на тъмни сенки, наподобяваха кладенци, проникващи в глъбините на душата му. Самият Филип бе възпитан като презвитерианец, но никога не бе показвал особена набожност. Усещаше сила в спокойната фигура, седнала пред него. Първоначалното му облекчение постепенно премина в плахост. Усещаше, че не може да излъже този човек, че монахът ще намери начин да проникне в душата му.

Като остави чашата си, Филип започна да разказва за предателството и саботажа на Хил.

— …и след експлозията храмът продължи да се срутва, като принуди пленниците да слязат все по-надолу и по-надолу. Не можах да им помогна с нищо.

Кимането на отец Отера напомняше благословия.

— Бъди в мир със себе си, Филип. Сторил си всичко, което ти е било по силите.

Филип почувства сили от тези думи. Наистина бе направил всичко, което бе по възможностите му. Намести се удобно в стола и продължи да разказва как индианците се опитали да изкопаят спасителен тунел и как Сам и другите открили таен проход зад един златен идол. Стана съвсем словоохотлив. Разказа дори как Сам открил ключа на статуята.

— Златен нож, който променял формата си — поясни той.

Последната информация определено заинтересува монаха, тъй като очите му се разшириха и той прекъсна Филип.

— Златен нож и таен тунел в планината? — гласът му придоби странна плътност и дълбочина.

— Да — потвърди колебливо Филип.

Отецът замълча за миг и сетне продължи с обичайния си тон:

— Нека благодарим на Бога за избавлението им. Твоите приятели са успели да достигнат безопасно скривалище. Бог винаги проправя път на хората с чисти сърца.

— Надявам се до два дни спасителният тунел да бъде прокопан. Ако обаче индианците, които изпратих да търсят помощ…

Отец Отера внезапно се изправи.

— Не се безпокой. Бог ще се погрижи за тях. Той приема всички нас като свои обични чада. Нищо лошо няма да им се случи.

Филип бързо стана от стола и даде да се разбере, че иска да придружи монаха. Той обаче му даде знак да седне.

— Ти по-добре си почини, Филип. Заслужил си го. Свършил си работата на Бога, като си се опитвал да спасиш приятелите си.

Филип се отпусна на стола и въздъхна, когато отец Отера излезе от палатката.

— Благодаря ви — каза му на тръгване. После за миг затвори очи. Реши, че тази нощ ще може да заспи. Бремето вече не беше само негово и нямаше да може да бъде обвиняван за действията си.

Погледна затворената врата на палатката. Спомни си за силата, която излъчваше неговият гост. Отец Отера навярно бе наистина религиозен човек.

Отец Отера се отдалечи от палатките и достигна края на гората. Там срещна един от другите монаси. Отецът заповяда на пръстите си да престанат да треперят. Нима това бе наистина вярно? Нима наистина се бе случило след толкова дълго време?

Монахът бръкна в раницата си и му подаде радиостанцията. Отера отиде в гората, набра известния му канал и се свърза с началника си. Премина на испански език.

— Контактът е установен. Приемам.

— Каква е твоята оценка? — отвърна след малко глас.

— Положителна. Находката изглежда златна. Повтарям, златна — съобщи Отера. После разказа набързо това, което бе чул от студента с подпухнало лице. Независимо от голямото разстояние успя да чуе думите, които промърмори шокираният му събеседник.

— La sangre del diablo10…

Отецът потрепери, когато ги чу.

— Какви са вашите заповеди?

— Сприятели се със студента. Спечели доверието му. Активизирай работниците. Прокопай проход до тунела — разпореди гласът. После настъпи дълга пауза. — След като се установи контакт, почисти мястото. Съвестно.

В този ден отец Отера за пръв път се усмихна. Погали ножницата на камата, прикрепена към ръката му. Надутият студент много му напомняше децата, които някога се бяха подигравали с него заради смесения му произход. Щеше да му достави голямо удоволствие да види надутият американец да се бори за живота си. По-важно обаче бе друго. Ако това, което подозираше, се окажеше вярно, тепърва щяха да предстоят други, наистина големи победи. Бе чакал дълго, твърде дълго. Бе понесъл твърде много обиди от испанските мисионери, които се смятаха за по-горни от него. Ако се окажеше прав, щеше да им разкрие собственото им заслепление, да им даде да разберат, че са грешали. Никой вече нямаше да си позволи да се държи пренебрежително с него. Отера доближи радиостанцията до плътно стиснатите си устни. Реши да продължи да играе ролята на съвестен изпълнител.

— Потвърждавам: след като се установи контакт, да се почисти мястото. Разбрах. Край на връзката.

Излезе от гората и върна радиостанцията на монаха, който бе застанал на пост.

— Какво стана? — попита монахът, докато прибираше радиостанцията.

Отец Отера намести разпятието на гърдите си.

— Бе ни дадена зелена светлина — отвърна.

Монахът, остана поразен от тези думи.

— Значи това е истина! — Той се прекръсти. — Нека Бог ни закриля!

Отец Отера се отправи към лагера. Думите, чути по радиото, все още отекваха в главата му.

La sangre del diablo.

Кръвта на Сатаната.

Маги с треперещи ръце се зае с второто фенерче. Успя да го включи. Силната светлина, която внезапно изпълни тъмната пещера, за миг я заслепи. Видя побледнелите лица на останалите студенти и на малкия индианец. По време на краткото затъмнение върху златната пътека се бяха събрали още разузнавачи на паяците. Встрани от нея напредваха други. На фона на черните скали албиносовите им туловища наподобяваха бледи сепии. Сам погледна отровната пещера на прилепите.

— Не знам какво да кажа. Само след броени минути това място ще се изпълни с паяци. Не можем обаче да преминем през високото до кръста гуано, без да умрем от изпаренията. Трябва да потърсим друг начин.

Маги се отмести от пътеката на инките и отиде до близкия подземен поток. Той бълбукаше бодро и образуваше облаче от пръски.

— Ще плуваме — предложи небрежно и освети бурната вода.

— Да плуваме? — ужаси се Норман. — Да не си обезумяла? Тази вода се е получила от разтопяването на снега. Всички ще измрем от охлаждане.

Маги се обърна.

— В тази част на пещерата течението е бързо, но сравнително спокойно. Ще влезем вътре и ще оставим водата да ни отърве от паяците и да ни пренесе през пещерата на прилепите. А и мъглата, образувана от пръските, дори би могла да ни опази поне донякъде от отровните изпарения.

Сам се приближи до нея и я погледна в очите.

— Маги е права — одобри предложението и той. — Може и да се получи нещо, но не трябва да се делим. Щом прекосим пещерата на прилепите, ще трябва да се измъкнем от тази река незабавно. Течението и може и да не ни убие, но студът — положително.

Денал отиде до каменния бряг на реката. Водата течеше на около метър под него.

— Аз ще премина пръв, за да проверя дали е възможно — предложи той.

— Не, Денал — възрази Маги и се протегна към него. Той обаче успя да се отдръпне.

— Добър плувец съм. Ако успея да премина оттатък, ще извикам. В такъв случай ме последвайте. Ако не се обадя, не идвайте.

— Тази работа ще я свърша аз, Денал — прекъсна го Сам и се потупа по джоба на якето. — Имам лампа, с която мога да осветя пътя. Денал бръкна в джоба му, измъкна лампата и я включи.

— Не ти искам разрешение. Така или иначе ще го направя. — Момчето скочи във водата.

— Денал! — изкрещя Сам и се затича към брега.

Маги успя да го спре. Проследиха плуването на момчето по течението. Първоначално се замята в тясното русло, обаче успя да задържи лампата над главата си и тя засия като фар в тъмната пещера. След това течението го отнесе зад един завой и го завлече в тунел.

— Проклетото хлапе ми измъкна фенерчето от джоба — промърмори Сам със смесица от уважение и тревога.

— Ще се справи — увери го Маги.

— Ето, домъкна се и главната армия — предупреди ги Ралф, който не откъсваше поглед от пътеката с паяците. Маги се обърна. Лъчът на фенера бе осветил белезникава вълна.

— Хайде, Денал, не ни разочаровай! — викна тя.

Сякаш я бе чуло, момчето нададе вик от дълбочината на пещерите. Денал бе успял.

— Слава Богу! — въздъхна облекчено Сам. — Да се измъкваме оттук.

Норман приключи прибирането на вещите си във водонепроницаем чувал, а след малко към тях се присъедини и Ралф, който не откъсваше поглед от тарантулите. Сам свали карабината от рамото си и даде знак на Ралф да направи същото.

— Опитай се да задържиш пушката над повърхността. Предполагам, че за малко време нищо няма да им стане, но все пак е по-добре да си останат сухи.

Ралф погледна водата със страдалчески поглед.

— Пушката да върви по дяволите. За мен важното е да успея да задържа главата си над водата. — Погледна останалите трима. — Не зная да плувам.

— Какво? — възкликна Сам. — Защо не ни каза това по-рано?

— Маги е права — простена Ралф. — Оттук можем да се измъкнем само по реката.

— Аз няма да се откъсна от Ралф — обеща Норман. — В армията се занимавах със спасителни работи във вода.

Ралф не повярва на ушите си.

— В армията ли си служил?

— Да. Служих три години във Форт Орд, докато не ме изгониха при един лов на вещици. Не ми задавай повече въпроси.

— Предпочитам да рискувам сам — заяви Ралф и поклати глава.

Фотографът избухна.

— Ти няма ли най-после да престанеш да се правиш на юнак? Не ми харесваш. Не си моят тип — избухна Норман и подаде водонепроницаемия чувал на Ралф. — Изолиран е с пяна. Направен е така, че при всякакви обстоятелства да изплува на повърхността. Ти го притисни към гърдите си, пък аз ще имам грижата да те бутам. Ралф неохотно се съгласи.

— Ами това? — Посочи пушката на Хил.

— Аз ще имам грижата и за двете — успокои го Сам. Посегна към пушката, но Маги я взе преди него.

— Две пушки много ще ти натежат, Сам — прецени тя. — Фенерчето е водонепроницаемо и леко.

— Добре — прие Сам след известно колебание. — Стане ли трудно, захвърли я. Едно фенерче сега ни трябва повече от втора пушка.

— Да побързаме — подкани Маги. — На паяците ще им омръзне да гледат как закуската им се изплъзва. Сам настоя Ралф и Норман да влязат първи в реката.

Норман стъпи върху малък камък непосредствено до водната повърхност и размаха ръце, за да запази равновесие. Сетне даде знак на Ралф да скочи.

Огромният футболист захапа долната си устна, притисна чувала с фотоапаратите към гърдите си и скочи във водата, преди страхът му да му попречи.

Маги ги освети с фенерчето. Норман скочи с лекота във водата и мършавото му тяло след малко се появи до едрия чернокож младеж.

— Легни на гръб! — извика Норман, след като течението започна да ги завлича. — Дръж чувала до гърдите си! Ралф се поколеба за миг, започна да плюва погълнатата вода и да рита трескаво с крака. — Не се движи!

Ралф най-после се подчини и легна на гръб във водата.

Норман доплува до него, хвана го за яката на ризата и вдигна главата му над водата. Когато течението ги понесе, Норман отправи едно последно предупреждение.

— Не изпускай чувала! Я си изгубил апаратите ми, я съм те оставил да се удавиш.

— Сега е наш ред. — Сам пъхна каубойската си шапка в раницата. — Готова ли си?

Маги си пое дълбоко въздух и кимна утвърдително.

— Добре ли си? — попита той, като я погледна в очите. Тя разбра, че той се боеше повече от пристъпите и отколкото от водата.

— Нали това беше моя идея? Нищо ми няма.

— Влизай тогава.

Тя понечи да възрази, но усети, че нещо я гъделичка по крака. Наведе се и видя как паяк, голям като човешки юмрук, започва да се катери по крака и. С погнуса го удари с фенерчето. После издигна късата пушка на Хил над главата си и тромаво скочи във водата.

Чу се шумен плясък. За миг усети удар, който веднага бе заменен от усещане за вледеняващ студ. Издигна глава над повърхността и извика. Всичките и мускули се бяха стегнали. Успя да раздвижи крайниците само с усилие на волята си. Студът премина през дрехите и и охлади въздуха в нейните дробове. Сам скочи след нея.

Преди тя да успее да каже нещо, течението я понесе и я завлече в средата на реката. Маги реши да плава на гръб и насочи краката си напред, за да може да се изтласка при сблъсък с невидими препятствия. Задържа фенерчето над повърхността и се опита да използва приклада на пушката като гребло. Видя как Ралф и Норман изчезват в гърлото на подземния тунел.

— Как се чувстваш? — раздаде се викът на Сам.

Маги се намръщи. Сега не бе време за разговор. Неволно пое студена вода, която веднага изплю. Ледената вода охлади дори пломбите в устата и.

— Прекрасно! — успя да отговори.

Сетне течението повлече и нея към черната паст на тунела. Таванът бе съвсем ниско над главата и. Толкова ниско, че дулото на пушката го докосна. Допирът между камъка и стоманата предизвика искри. Стържещ звук изпълни тясното пространство.

Пак така внезапно излязоха от тунела и се озоваха в голямата пещера. Маги веднага усети парене в очите и носа. Над главите им, около лъча на фенерчето, закръжиха прилепи. Все още бяха раздразнени и уплашени от двуногите нашественици. Някъде далеч отгоре проблесна за миг късче слънчева светлина. Очевидно прилепите влизаха в пещерата оттам. Отворът бе твърде далеч и твърде нависоко, за да бъде полезен на хората.

Маги не разполагаше обаче с време за наблюдение. В тази пещера потокът бе станал по-бърз. Това си имаше и хубавите, и лошите страни. Облак от пръски отслаби ефекта от изпаренията на гуаното, но бързите води започнаха да мятат тялото и насам-натам.

Студът стана страховит. На Маги и се стори, че водата ще замрази дори и костния и мозък. Дишането и се затрудни. Отказа се от опитите си да държи пушката над водата и вместо това я използва като кормило, което да я опази от сблъсък с крайбрежните скали. Със сетни усилия обаче продължи да държи фенерчето насочено напред.

Почти ослепяла от изпаренията и с раздразнен нос, Маги едва дишаше. Върху повдигнатата и нагоре ръка изведнъж кацна нещо тежко и с нокти, които се забиха в кожата и. Като примигна, тя успя да види, че това е огромен прилеп, размахал лудешки ципестите си криле. На светлината на фенерчето проблеснаха остри зъби. Маги изстена. Огромните уши на животното се извърнаха към нея. Тя изпищя и вмъкна ръката си под водата. Реши да рискува и да се надява, че фенерчето има достатъчно добра изолация. Извади късмет. То продължи да свети под повърхността, а ледената вода уплаши и прогони прилепа. При измъкването си от реката той се блъсна в рамото и. Маги вдигна фенерчето над водата и започна с все сили да гребе.

Прилепът отново я нападна. Тя почувства как нещо дърпа косите и. Подобно на риба, глътнала въдица, прилепът се бе закачил за тях. Маги усети как малки нокти се впиват в кожата на главата и. Прилепът започна с все сили да пищи почти непосредствено до ухото и.

Откъм тавана се чуха ответни писъци. Цялата пещера се изпълни със звукове и с шумове, наподобяващи стърженето на нокът в черна дъска. Таванът сякаш се сниши, тъй като цялата колония прилепи го напусна и се понесе към пищящия прилеп, оплел се в косите на Маги.

За Бога! Тя замахна към крилатото животно с фенерчето си, като се надяваше да го прогони. То обаче само се уплаши още повече. Ноктите му одраскаха и леденостудената и буза. Изведнъж се появи ръка, която отмести фенерчето и встрани.

— Дръж се!

Бе Сам. Той сграбчи пищящия прилеп и отлепи противното същество от нея, като в същото време откъсна и стотици косми. После го захвърли. С тъп удар прилепът падна върху далечния бряг.

— Идат други! — изкрещя Сам. Тя не успя да види тъмния облак, спускащ се над тях, нито да си поеме достатъчно въздух, тъй като Сам бързо натика главата и под водата. При други обстоятелства щеше да се уплаши, но този път тялото на Сам бе плътно притиснато към нейното и и даваше единствената топлина, която можеше да се усети в този леден поток. Маги реши да остави на Сам да я води и стаи дъх.

След малко течението се поуспокои и тя реши да рискува и отвори очи. Фенерчето все още светеше под водата и осветяваше лицето на Сам. Русата му коса, обикновено деформирана от каубойската му шапка, сега наподобяваше красиви водорасли, виещи се около лицето му. Погледите им се срещнаха. Той я притисна по-плътно до себе си и тя не се възпротиви.

Течението започна да ги мята в различни посоки. Дробовете на Маги, останали без въздух, я заболяха. Отдръпна се от Сам и се устреми към повърхността да си поеме поне малко въздух.

Подаде глава над водата и пое въздух в замръзналите си дробове. Тъкмо щеше да се гмурне повторно, когато забеляза едновременно две неща. Във въздуха вече не се усещаха задушаващите изпарения, а пред нея, на левия бряг, светеше малка лилава светлинка. Сам също се подаде на повърхността и шумно пое въздух.

— Ей там са! — извика Маги и даде знак с фенерчето си. Сам се извърна. Когато наближиха мястото, Маги видя, че Норман помагаше на Ралф да се измъкне от водата. Едрият футболист изпълзя на брега на ръце и колене. При тях бе Денал. Зъбите му просветнаха в лилав цвят, когато включи фенера, за да им подаде сигнал. Маги и Сам се устремиха към брега, но не им се наложи да правят много усилия. На това място имаше дълбоко естествено заливче. Течението ги захвърли натам и след малко краката им докоснаха тинестото му дъно. Леденостудените им и натежали от водата дрехи обаче ги затрудниха при изкачването на брега. Както и Ралф, и Маги допълзя на четири крака върху близката скала и се отпусна по гръб върху нея. Сам легна до нея и повдигна високо своята карабина.

— Е, успяхме да не намокрим пушките — зарадва се той. До тях се приближи Норман. Зъбите му тракаха от студ.

— И двамата трябва да се движите. И веднага да се освободите от тези мокри дрехи — нареди им и свали мократа си риза.

Маги забеляза, че Денал вече се бе съблякъл по гащи, а Ралф бавно и мъчително се опитваше да събуе панталоните си.

— Опасността още не е преминала — продължи Норман. — Температурата на водата бе почти нулева. Ако не се изсушим и стоплим, може да загинем. Маги усети, че краката и затрепериха. Сам я погледна.

— Това е само поради студа — обясни тя, като знаеше какво мисли.

— Хайде, почвайте и двамата — настоя строго Норман.

Сам изстена и стана, след като фотографът предложи ръката си на Маги. Твърде изтощена, за да възрази, тя пое ръката му и му позволи да и помогне да стане.

— А сега се съблечи — подкани я той.

Маги не усещаше пръстите си, които изглеждаха сини на светлината на фенерчето. С усилия разкопча и свали ризата си. Бе твърде измъчена и изтощена, за да мисли за свян. Всъщност точно сега едно изчервяване би ми дошло добре, помисли си, докато дърпаше ципа на панталоните си. Скоро остана само по мокри пликчета и сутиен.

Всички останали възпитано гледаха встрани. Единствено Денал бе ококорил широко очи. След като срещна погледа и, бързо се обърна.

Маги се опита да скрие усмивката си. После потупа Сам по мокрите гащета, когато мина покрай него.

— Хайде, движи се. Норман каза, че трябва да се движим, за да запазим телесната си температура. Маги усети погледа на Сам върху гърба си.

— За мен не се тревожи — успокои я тексасецът. — Само върви пред мен така, както си облечена сега, и аз ще се стопля. Този път тя не успя да прикрие усмивката си.

— Пътеката сигурно води някъде — предположи Сам, като се опитваше да не трака със зъби. Златната пътека продължаваше да се вие покрай реката. Никой не му отговори, тъй като всички трепереха от студ и бяха заети с разтриването на вкочанясалите си крайници. Ледената вода ги бе изстудила и тъй като нямаха възможност да накладат огън, рискуваха да пострадат от хипотермия. Трябваше да открият сухо и топло място. При това бързо.

Сам, който се движеше напред, изведнъж извика. С лъча на фенерчето си освети място, където пътеката се извисяваше. Полуголото му тяло сияеше на виолетовата светлина зад него и Маги едва сега видя какво красиво телосложение бе укривал нейният спътник под торбестите си дрехи. Сам имаше широки рамене, тесен таз и силни крака и бе приятен за гледане.

— Елате да видите това! — възкликна Сам и на лицето му се появи широка усмивка. Маги видя как Норман веднага се присегна към чувала с фотоапаратите.

Пред тях в пещера, голяма колкото футболното игрище на университета и, се простираше малък град, потънал в тъмнина. Единственият им източник на светлина бе фенерчето, но тя се оказа достатъчна, за да освети цялото селище. Изградено беше от тухлени къщи, някои от тях, триетажни. Покрай стените бяха наредени една над друга редици от сгради, построени от гранит и наподобяващи детски кубчета. Празните им прозорци зееха. Много от постройките бяха украсени със злато и сребро. Това, което привлече най-силно вниманието им обаче, бе разположено в центъра на града. Огромна златна статуя се извисяваше над сградите и почти достигаше тавана на пещерата. На пръв поглед приличаше на статуята, която пазеше входа към пещерите, но разстоянието бе твърде голямо, за да могат да се констатират други прилики.

— За Бога, та това е огромно подземно село! — изуми се Норман.

Маги отиде до Сам и внезапно осъзна, че Норман греши. Разбра го благодарение на влажната миризма. Тя и бе добре позната. Миришеше на прах, разложение и билки, използвани при мумифициране.

— Не е село, а некропол — поправи го тя. — Един от подземните инкски градове на мъртвите.

Сам, като продължаваше да се разтрива и да подскача върху босите си нозе, се съгласи с нея.

— Така е, това е гробница. Досега обаче не бях чувал за съществуването на толкова големи гробници.

Норман направи поредица от снимки и светкавицата на фотоапарата му разкъса мрака. Градът бе изцяло застинал.

— Бихме могли да отидем в някоя от тези къщи и да се стоплим — предложи фотографът. — Да се притиснем един към друг, за да запазим топлината, както правят алеутите в своите юрти.

Маги отново почувства, че премръзналите и крайници я болят.

— Заслужава си да опитаме — съгласи се тя и поведе групата към града. Златната пътека свършваше точно в края му.

Маги се обърна, но преди това забеляза синкавия цвят на устните на тексасеца. Другите не бяха по-добре. Крайниците на Ралф трепереха. Едрият младеж като че ли бе най-зле от всички. Бе нагълтал много ледена вода по време на прехода и не изглеждаше добре.

Маги ускори ход по златната пътека. Стигна до края на града и миризмата на пръст и разложение, подобна на миризмата на тор, изпълни ноздрите и. Разгледа улиците на този град на мъртвите. Гробниците бяха изградени като къщи, за да напомнят на духовете на покойниците за предишния им живот. По вратите на къщите бяха изрисувани, различни странни същества. Както митологически, така и зооморфни, съчетаващи чертите на хора и животни. Досущ като стълбовете, които служеха като жалони по пътя.

Маги погледна една от рисунките, кръстоска между жена и пантера.

— Тук са изрисувани божествата на ука пача, покровителите на мъртвите — констатира тя. От другата страна на широкия булевард Сам разглеждаше ярко оцветената стена на двуетажно здание.

— Тук пък са изобразени няколко малакуи, духове на подземния свят.

— Съжалявам, че прекъсвам лекцията ви по история на изкуството, но Ралф никак не ми харесва — съобщи разтревожено Норман.

Маги погледна Ралф, Той се бе подпрял на една врата с оклюмала глава. Личеше си, че едва се държи на краката си.

— Трябва да открием подходящо място и да го стоплим — обясни Норман.

— Кибритът ти сух ли е? — обърна се Сам към Денал.

Момчето кимна утвърдително и измъкна увито в найлон пакетче от мокрите си дрехи. В него имаше кутия цигари и малък кибрит. Момчето подаде кибрита на Сам.

— Огън ли ще кладем? А подпалки къде ще намерим? — учуди се Маги.

Той не отговори и влезе в една от близките къщи. Маги чу как премества нещо, съобрази какво е намислил и се ужаси. Излезе от къщата, като мъкнеше нещо. С въздишка захвърли товара си на улицата. Чу се трясък на счупени кости и се вдигна прах. Предметът се оказа увита в лен мумия.

— Горят добре — поясни простичко Сам.

— Уф! — реагира с погнуса Норман и закри устата си. Сам отиде при мумията и отвори кибрита на Денал. Запали клечка и я доближи до ленената тъкан. Появиха се пламъчета, които се разгоряха, след като старите кости и тъкани се запалиха. Оранжевите пламъци се заиздигаха все по-високо.

Маги, все още ужасена от мисълта за използваното гориво, все пак се приближи до приятната топлина.

— Ако не друго, то поне цепеници няма да ни липсват. — Сам махна с ръка по посока на обкръжаващите ги сгради.

Ралф се намести съвсем близо до пламъците. След час горещината започна да докосва изстиналите му кости. Опитваше се да не мисли за източника на топлина. От пламъците се подаде мумифицирана ръка и леко се загърчи от огъня. Ралф отмести поглед встрани.

От другата страна на огъня Сам внимателно почистваше и изсушаваше пушките. Маги подремваше, прегърнала Денал през рамо. Младият индианец не откъсваше широко отворени очи от пламъците. Изминалият ден се бе отразил зле на всички. Норман бе застанал на няколко крачки от другите. Бе направил и снимки, но си личеше, че макар и уморен, гореше от желание да влезе в подземния град. Не искаше обаче да влиза сам. Мракът, независимо от разпаления огън, сякаш присъстваше физически сред тях, подобно странник, застанал зад гърба им.

На Норман му се стори, че Ралф го наблюдава, и се приближи до него.

— Как се чувстваш?

— По-добре — отвърна Ралф и отмести поглед.

Норман седна на каменния под до него. Ралф неволно се отдръпна на сантиметър. Норман забеляза движението.

— Не се бой, човече, не те свалям — намръщи се той.

Ралф се ядоса на себе си. Старите стереотипи трудно се преодоляваха.

— Извинявай. Нямам нищо против теб.

— Да де, не искаш да те видят, седнал до гей.

— Не е там работата.

— А къде е в такъв случай?

— Добре де, може и да си прав. Възпитан съм от баптистка църква в Юга. Чичо ми Джералд дори беше пастор. Ние още от малки получаваме такова възпитание.

— Какво, от това? Родителите ми са мормони. И на тях не им стана приятно, когато разбраха, че съм гей. И на армията не и стана приятно. Така че ме изритаха и от двете семейства.

Ралф не посмя да погледне Норман в очите. И той бе ставал жертва на предразсъдъци в своя живот, но имаше поне семейство, което му оказваше морална поддръжка.

Норман се изправи, стиснал фотоапарата си. Ралф внезапно го хвана за ръката.

— Благодаря за помощта, която ми оказа в реката.

Норман отдръпна ръката си и се почувства неловко.

— Няма за какво. Само не се опитвай да ме целуваш. Не съм от тия.

— Аз пък бях чул други неща — замънка Ралф.

Норман се отстрани.

— Пустият му Ралф с неговите предубеждения. Ще ми липсват — засмя се той.

В късния следобед Хенри се почувства съвсем не на място. Само се мъкнеше подир Джоан и Дейл, когато те прекосяваха празните коридори на „Джон Хопкинс“. В този час почти нямаше други хора. След поредицата експерименти, проведени в лабораторията на Джоан, решиха да отидат в офиса и и да планират опитите за следващия ден. Двамата учени не преставаха да разговарят за тайнствения материал.

— Ще трябва да направим цялостен кристалографски анализ на веществото Z — каза високият металовед възбудено. Вече бе измислил и име на странната материя.

Хенри остана с чувството, че човекът вече е решил и в кои научни списания ще публикува откритията си.

— А и много ми се ще да разбера как реагира на други видове радиация, по-специално на гама лъчи.

— Ще се разбера за това с ядрената лаборатория — отвърна Джоан. — Сигурна съм, че ще измислим нещо.

Преди да ги последва, Хенри вдигна капака на буркана и направи последен оглед на грубата имитация на доминиканското разпятие. Веществото Z. Стори му се, че другите двама учени заради дърветата не виждаха гората. Голямата тайна бе другаде. Химическите и молекулярни свойства на веществото, колкото и любопитни да бяха сами по себе си, въобще не представляваха никакъв интерес в сравнение с това, че то само променяше формата си. Те, изглежда, не отдаваха особено значение на този факт. Металургът бе обяснил преобразуването с близостта със златния кръст и изказа предположение, че новата форма на веществото е предизвикана от обмен на електрони. „Всеки метал притежава уникални енергийни характеристики, бе обяснил Дейл. Тъй като веществото е силно чувствително към най-различни излъчвания, очевидно е реагирало на близостта със златото и е променило кристалната си матрица, за да заприлича на прототипа. Удивително наистина!“

Хенри не бе съгласен с този извод, но не каза нищо. Знаеше, че отговорът се крие другаде. Спомни си, че преобразуването стана тъкмо когато размишляваше за шифрования текст върху разпятието. Не близостта с кръста бе променила формата на веществото, а близостта с Хенри. Нещо се бе случило, но той все още не бе готов да изказва гласно смели хипотези. Поне не сега. Това не бе в стила му, трябваше да разполага с повече информация. Едно от първите неща, на които учеше студентите си, бе да се задълбочават в нещата и да не избързват с догадките. Единственото нещо, което Хенри знаеше с положителност за веществото Z, бе, че към него не трябва да се подхожда лекомислено. Другите двама учени обаче очевидно не споделяха неговата предпазливост.

Дясната му ръка напипа доминиканското разпятие в джоба на спортното му сако. Отец Франсиско де Алмагро бе научил нещо. Нещо, което искал да сподели с хората, и се бе опитал да им завещае. Хенри подозираше, че отговорът на загадката на веществото щеше да бъде открит не в ядрена лаборатория, а в грубите драскотини върху обратната страна на разпятието. Преди да изрази лично мнение по въпроса или да проведе експерименти, трябваше да разгадае древния шифър. Хенри добре знаеше откъде трябва да започне. Още утре ще се свърже отново с архиепископа. Нищо чудно някъде да се откриеше шифър, използван от доминиканските монаси.

— Пристигнахме — съобщи Джоан, извади ключове от джоба си и пъхна един в бравата. Бутна леко дръжката, вратата се отвори. — Странно, смятах, че съм я заключила. Може би съм забравила да… Понечи да отвори вратата, но Хенри веднага я спря.

— Стой! — извика и хвана патоложката за лакътя. Добре си спомняше, че Джоан заключи вратата. Издърпа я бързо встрани и се препъна в кофа, оставена от чистачите. Едва не падна.

— Хенри! — извика шокирана Джоан. Дейл го изгледа така, сякаш Хенри бе обезумял. — Какво правиш?

Хенри нямаше време да дава обяснения. Бе усетил опасността.

— Бягайте! Бе обаче твърде късно.

Иззад рамото на Дейл в рамката на вратата се появи тъмен силует.

— Не мърдайте! — нареди с хладен глас мъжът. Изненадан, Дейл се извърна и лицето му пребледня. Направи бързо няколко крачки в обратна посока към Хенри и Джоан.

Човекът ги последва в коридора. Бе облечен в сив костюм и с черна риза и вратовръзка. Имаше мургаво лице с испански черти, тъмна коса и черни очи. Това, което привлече, най-силно вниманието на Хенри, бе големият пистолет със заглушител в дясната му ръка. Местеше го ту наляво, ту надясно, за да покрива целия коридор.

— У кого от трима ви е златното разпятие? Предайте ми го и ще оживеете.

Дейл бързо посочи Хенри.

— Професор Конклин, не ме карайте да ви застрелям — предупреди нападателят и насочи пистолета към него.

В този миг смелостта на металоведа напълно се изчерпа. Когато бандитът се обърна с гръб към него, Дейл се опита да избяга. Скъпите му обувки го издадоха, тъй като токовете им силно затракаха по твърдия балатум. Бандитът дори не се извърна. Просто насочи пистолета към него и стреля. Изстрелът бе заглушен от заглушителя, но от това ефектът му не отслабна. Силата на куршума събори Дейл и той падна на пода, след като пробяга още няколко метра. Върху светлата настилка остана кървава ивица. Дейл се опита да се повдигне, но не му стигнаха сили и отново се свлече на земята. Под него започна да се образува тъмна локва.

— Ако обичате, подайте ми разпятието, професор Конклин. — Нападателят протегна свободната си ръка.

Преди Хенри да отговори, от офиса излезе втори мъж, също с тъмен костюм. Погледна първо лежащия металург, а после, спътника си. След това заговори бързо на испански, но Хенри разбра всичко.

— Карлос, унищожих всички документи и файлове.

Карлос погледна събеседника си и леко отпусна пистолета.

— А компютъра?

— Изтрих целия харддиск.

Карлос с кимване даде знак, че го е разбрал. Хенри използва временното им разсейване, за да измъкне бързо доминиканското разпятие от джоба на сакото си и да го пъхне в съборената кофа на чистача. Само Джоан забеляза това. Очите и бяха разширени от страх.

Карлос отново се обърна към Хенри и го подкани с пистолета:

— Започвам да губя търпение, професоре. Ако обичате, дайте ми кръста.

Хенри направи крачка напред и застана между нападателя и Джоан. Подаде му буркана с грубия кръст. Надяваше се, че формата и цветът ще заблудят крадците. Не му се искаше да губи древната реликва.

Мъжът присви очи и го изгледа подозрително. Взе буркана и го повдигна пред очите си. Дори тогава не отмести пистолета, насочен право към сърцето на Хенри. Съучастникът му застана зад него.

— Дали това наистина е…

Карлос не му обърна внимание и не откъсна поглед от грубата имитация. Устните му започнаха да мълвят молитва на испански език. Кръстът в буркана започна да променя формата си и след малко се превърна в съвършена пирамида. Хенри ахна от удивление. Вторият мъж падна на колене.

— Dios mio! Карлос с трепереща ръка отпусна буркана.

— Открихме го! — извика. После с все още възбудено лице се обърна към пленниците си.

Хенри се доближи до Джоан. Тя силно стисна ръката му. Той разбра, че е направил груба грешка. Крадците желаеха доминиканското разпятие не защото е златно, а защото подозираха, че е направен от веществото Z. Хенри неволно им бе дал точно това, което искаха. Кои бяха тези хора? Карлос кимна към Хенри и Джоан.

— Накарай ги да замълчат! — заповяда на спътника си.

Вторият човек извади пистолета си, много по-голям и страшен от този на началника си.

— Почакайте! — опита се да го спре Хенри. Човекът не му обърна внимание, прицели се в него и стреля. Той усети опарване в гърдите си. Джоан изкрещя. Хенри се свлече на колене и ръката му се изплъзна от нейната. Видя, че нападателят насочва пистолета към Джоан. — Не! — изстена и безсилно повдигна ръка. Твърде късно. Последва втори заглушен изстрел.

Джоан притисна гръдта си с ръка и падна. Погледна удивено първо Хенри, а после мястото, където бе улучена. Пръстите и измъкнаха малка стрела с перца в края. След това падна по гръб. Хенри погледна гърдите си. Не видя никаква кървава дупка. Само накрайник с перца. Това приспивателни стрели ли бяха? Чу още думи на испански, преди наркотикът да го упои.

— Извикай хората веднага.

— А мъртвецът?

— Остави го в офиса до чистача.

Лицето на Карлос внезапно се доближи до лицето на Хенри. Тъмните му очи бяха огромни и Хенри потъна в тях.

— Чака ни кратко пътуване, професоре. Приятни сънища.

Хенри наистина се унасяше в сън. Преди това обаче забеляза малкия сребърен кръст, висящ на шията на мъжа. Вече бе виждал подобен кръст. Бе идентичен на разпятието, висящо на шията на мумифицирания свещеник. Доминиканско разпятие! Преди да успее да се замисли върху това ново откритие, наркотикът започна да действа и го обви черна пелена.