Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Пролог

Злостно убийство с кървясали очи! Подобно на мъглата, която се вие над блатата в имението Бърфъм, а после протяга пипалата си към дъбовите, кленовите и ясеновите дървета, ограждащи далечния край на ливадата, то се прокрадва откъм миналото ми, за да трови сънищата ми и да ме тормози, докато съм буден. Нощем лежа в леглото си (разбира се, между прелестните Фийби и Марго) и се взирам в тавана. Ех, това минало! Накъдето и да се обърна, то все е пред очите ми!

Преди две седмици, в навечерието на Рождението на свети Йоан Кръстител, великата Елизабет ми дойде на гости в Бърфъм. Кралицата се присъедини към мен в личните ми покои и през цялото време не спря да се киска. Разбира се, в тази стая между ламперията и стената няма нито една пролука. Не, не — никакви шпионки за разни клюкари като малкия ми капелан! О, да, в противен случай този гнусен дребосък, тази отровна змия, милият ми празноглавец не би се посвенил да наднича през тях. Но този глупчо, тази мръсна буца лой, трябва да е по-внимателен с господарката ни. Веднъж Елизабет така изплаши главния си шпионин, хвърляйки по него един пантоф, че старият Уолсингам вероятно ще помни случая, докато е жив. В друг случай кралицата написа толкова яростно писмо до графа на Есекс, че той тутакси припадна, а туловището му така се изду, че всички копчета на жакета му изхвръкнаха като прерязани с нож.

Така или иначе, при последната ни среща двамата с Елизабет се разположихме в богато украсената ми спалня, похапвайки бонбони и отпивайки от сладкото вино. Макар отдавна да беше прехвърлила шейсет и петата си година, кралицата изглеждаше направо великолепно. Нека ви я опиша — носът й беше леко гърбав, зъбите й бяха целите почернели, на главата си имаше перука, а на краката — обувки с високи токове, за да изглежда, ако това изобщо бе възможно, още по-величествена. Издълженото й лице беше приятно наглед, а малките й, но бездънни тъмни очи все още ме караха да се усмихвам. Та двамата с Елизабет се заприказвахме и припомняйки си това-онова, току се засмивахме весело. Изведнъж обаче кралицата остави чашата си и стисна устни. Не че досега се беше усмихвала много широко. Нали разбирате, лицето й беше покрито с такова количество белило, че ако си позволеше да гримасничи твърде много, цялата й физиономия щеше да се напука!

— Преди да си тръгна, Роджър — беше заявила тя при едно от предишните си посещения, — ще имам нужда от най-доброто ти огледало и за всяка пукнатина, която видя в грима си, ще те глобя по десет лири стерлинги. В злато! — добави тя, прокарвайки език по начервените си устни.

Разбира се, платих. О, да, що се отнася до пари, Елизабет въобще не си поплюва. Изобщо — страхотно момиче! Моя кралица, моя господарка, моя любовница и майка на любимия ни извънбрачен син. Един Господ знае къде е сега този разбойник! Последно чух, че бил в Испания и се опитвал да продаде на онзи глупак, испанския крал, карта на Елдорадо, златния град на ацтеките.

Но нека се върнем към настоящата история. Та при последното си посещение Елизабет погледна в огледалото и започна да брои пукнатините в грима си. Аз стоях зад нея. В един момент кралицата се взря в мен и възкликна:

— Този път ми дължиш повече, Роджър! Все едно — продължи тя, — обещай да ми донесеш другото огледало и ще ти опростя дълга.

Аз обаче поклатих глава.

— Не знам какво имаш предвид, кралице моя.

Елизабет се обърна и прикова поглед в мен — на фона на снежнобялото й лице очите й изглеждаха черни като въглен. После кралицата улови ръката ми и злобно ме ощипа.

— Много добре знаеш, Роджър! — изсъска тя.

В отговор аз просто се усмихнах и отново поклатих глава. Независимо че беше моя любовница и дъщеря на Ан Болейн — най-великата кралица на света, аз нямаше да й покажа онова дяволско огледало! В момента то се пази в личното ми скривалище, прибрано в ковчеже със седем ключалки. Някога обаче принадлежеше на Катерина Медичи, която си служеше с него в своята тайна стая в Блоа, където се отдаваше на вещерските си занимания. Тя пък го имаше от Нострадамус. Нали го знаете — онзи тип, който виждаше в бъдещето и пророкуваше, че един ден от небето ще се изсипе ужасяващ огнен порой. Както и да е, веднъж, докато се опитвах да се измъкна от някакъв откачен убиец в Блоа, потърсих убежище в онази стая. После видях сметката на преследвача си и откраднах огледалото. Разбира се, аз познавам мощта му, но за нищо на света не бих ви разказал за зловещите тайни и кошмарните сцени от бъдещето, които зърнах в него!

Така и не показах огледалото на Елизабет, но тя някак си беше узнала, че е у мен. Все едно, отплеснах се… Та в онзи ден Елизабет просто се усмихна и се завъртя в стола си, давайки ми да разбера, че е готова да остави вълшебното огледало за някой друг път.

— Щом не искаш да ми покажеш бъдещето — прошепна тя, — да поговорим за миналото! Какво ми беше казал за Тауър, сещаш ли се? Е, трябва да ти съобщя, че наскоро пак бях там!

В онзи момент аз не знаех какво имаше предвид кралицата, така че просто й хвърлих един озадачен поглед. После обаче, след като тя си тръгна, а аз се излегнах върху грамадното си легло с балдахин, изведнъж си спомних. Имайте предвид, че отдавна прехвърлих деветдесет и третата си година, така че спокойно мога да се обърна назад и да кажа, че съм преживял всичко. Натъквал съм се на убийството в тапицираните с коприна будоари на разни куртизанки, из каналите на Рим и сред благоуханните градини на Истанбул. Бягал съм от убийци през сковани от лед гори и съм се сражавал на живот и смърт сред руините на горящи градове, но никога няма да забравя Тауър! Този проклет дворец с неговите каменни стени, тайни коридори и скрити стаи! Арената за екзекуции на Големия звяр, това сатанинско изчадие, негово адско величество крал Хенри VIII Английски!

О, да, много добре си спомням Тауър и лятото на далечната 1523 година, когато двамата с милия ми господар Бенджамин Даунби, тъмнокосия и ведролик племенник на великия кардинал Уолси, се заровихме в тайните на крепостта. Пък и как бих могъл да забравя онова дяволски горещо лято, когато освен потната треска в Лондон се беше развилнял и един от най-коварните убийци, ходили някога по земята! Но нека вървим поред. В момента си седя в центъра на своя лабиринт, мачкам гърдите на Фийби и Марго, посръбвам кларет и се готвя да задиктувам спомените си на своя губещ търпение капелан. Да, малкият дупедавец много мрази да се отклонявам така. Освен това знам, че в момента се опитва да намери у себе си някакъв кураж, за да ме помоли да определя дата за сватбата му. Разбира се, виждал съм годеницата му — мома с ангелско лице и кръгли като паници очи. Бас ловя, че е била в повече скутове, отколкото която и да е кърпа за хранене! Или, ако ми позволите да използвам един не особено точен цитат от Библията: „Тя беше претеглена на къпоните и беше намерена твърде развратна“1. Всъщност не е така. Просто обичам да дразня капелана си. Веднъж например го видях да се разхожда с избраницата си сред дърветата и го попитах:

— Къде сте тръгнали? Да не би годеницата ти да е цвете, което избуява в гората?

— С жените човек никога не знае — отвърна ми ядно той.

— В нейния случай по-добре и да не знае — затапих го аз.

Шегаджия съм си, какво да правя. Иначе съм сигурен, че избраницата на капелана ми е чудесно момиче, така че с радост насрочвам сватбата им за Архангеловден. Вижте го, моля ви се, как се развълнува! Разтресе се от глава до пети! Надявам се дребният проклетник да не ми се присмива. Сега ме поглежда невинно през рамо, но аз прекрасно знам какво представлява. Няма как човек с две брадички да няма и две лица! Не, не, твърде жесток съм към клетия си капелан, а не бива, защото ако ме напусне, неделните му проповеди ужасно ще ми липсват.

Ако трябва да бъда честен, ще ви призная, че не съм преминал към реформираната вяра. Да, все още съм католик и в личните ми покои все още се отслужват католически литургии. Старинната статуя на Девата с Младенеца, която спасих от Уолсингам, също е там и пред нея винаги гори свещ. Все едно, според закона в неделя аз трябва да присъствам на сутрешната служба в църквата на имението, така че послушно изприпквам до там. После сядам на запазеното си място пред амвона и се заемам да раздавам усмивки на хубавиците. Разбира се, винаги съм въоръжен с прашка и с нейна помощ се опитвам да видя сметката на плъховете, които от време на време притичват по пода на олтара. Нали разбирате, малките мръсници живеят в църквата и се изхранват с восъка от свещите. Естествено, обикновено се крият, но капеланът ми е такъв дърдорко и проповедите му са толкова дълги, че накрая плъховете изгубват надежда, че някога ще млъкне, и решават да излязат на открито и да си опитат късмета срещу моята прашка. И така, веднага щом някой от тях изскочи от дупката си, във въздуха изсвистява едно малко черно камъче. Паството обожава този номер. Капеланът ми пък никога не забелязва.

Всъщност какво ли не съм опитвал, за да го изтръгна от унеса му. Веднъж дори стрелях с пистолета си, но глупакът му с глупак продължи да си мърмори под носа, така че се наложи да пробвам нещо различно. Сега ще ви разкажа всичко. Нали се сещате как досадните пастори обикновено започват словото си, прочитайки някакъв текст? Е, моят капелан е същият. И така, аз реших, че ще е къде-къде по-интересно, ако в проповедта се включи и публиката. Под включване на публиката имам предвид същото, което правим в театър „Глобус“, когато Шекспировият Макбет, онзи злодей с мършаво лице, се появи на сцената. О, обожавам да ходя да го гледам, запасен с всички гнили плодове, които успея да намеря, а после, заедно с останалите зрители, да започна да замервам проклетия негодник! Винаги си прекарвам страхотно! Представете си, последния път Макбет дори вдигна един плод от пода и на свой ред ме замери с него! И така, докато се прибирах към къщи след представлението, ми хрумна следната блестяща мисъл: щом проповедите на капелана ми не са по-кратки от пиесите на Уил Шекспир, защо публиката да не може да участва и в тях?

Следващата неделя капеланът ми застана зад амвона, прав като дъска, и скръбно започна:

— Защо хората ме наричат християнин?

— Защото не знаят нищо за теб, негоднико! — извиках в отговор аз.

Не последва кой знае каква реакция, така че аз се върнах на мястото си, скръстих ръце и гневно се взрях в капелана си. Измина около час. През това време аз подремнах и си пийнах малко от виното, което винаги носех със себе си. Ненадейно обаче ми се предостави още една възможност.

— Скъпи братя — рече капеланът ми напевно, — призовавам ви да помислите върху Евангелието и да се запитате дали предпочитате да сте на светло с пет мъдри девици, или на тъмно с пет неразумни девици.2

— На тъп въпрос — изревах аз — се полага и тъп отговор!

Паството избухна в смях. Милият ми, сладък капелан! Надявам се, че знае с какво се захваща, решавайки да мине под венчилото. Спомням си как веднъж поисках прошка от една от съпругите си, докато тя лежеше на смъртния си одър.

— Сигурно много пъти ти се е искало да се разведеш с мен, а? — попитах я шепнешком.

Клетата женица се обърна към мен и ми се усмихна. После вяло стисна ръката ми и промърмори нещо под нос.

— Какво казваш? — попитах.

Тя извърна лице към мен.

— Никога не ми е хрумвало да се разведа с теб, Роджър. Да те убия — да, но не и да се разведа с теб.

Все едно, горката жена умря и най-после се отърва от мъките си. Нали разбирате, приживе тя все се оплакваше от разни болежки. И до днес можете да видите надгробната й плоча в църквата. Върху нея са изписани името, възрастта и добродетелите й, а след тях се мъдри и следната епитафия, добавена от мен: „Нали ти казах, че съм болна!“

В момента капеланът ми ме гледа гневно, но въпреки това си личи, че едва се сдържа да не прихне. На малкия негодник му е ясно, че лъжа. Всъщност всяка от съпругите ми ми е била по-скъпа от самия живот. Старият Роджър обаче не знае друг начин да се справи с мъката, освен да я превърне в шега. Така оцелявам; така успявам да заспя, когато всички онези призраци се струпат около леглото ми. Хенри, Големия звяр, приковал в мен кървясалите си свински очички, изпълнени с лудост. До него Уолси с неговото мургаво лице и италиански черти. После мъжете, които съм убил, и убийците, които съм заловил. Накрая винаги затварям очи и призовавам издължения, мургав лик на вечния ми приятел Бенджамин Даунби с неговите благи очи и извити в усмивка устни. За да се срещна с него обаче, трябва да тръгна обратно по дългите и прашни коридори на времето и да се върна в онези години, когато Хенри, Големия звяр, тероризираше Англия, а Уолси управляваше както Църквата, така и кралството; когато Лондон гъмжеше от болести, а убийството беше разпростряло кървавите си пипала навсякъде.