Кулата на ужасите

Глава първа

Не можеше да се отрече, че понеделникът започна добре — Хофманови пак се въргаляха в леглото, доктор Палм говореше по телефона със самоубийствено настроен бивш пациент, чистачката на семейство Коул се самообслужваше с един от вибраторите им, Лесли и Фил имаха среща в перачницата, а малко след това стана още по-интересно. Макевой влезе във фоайето с жена, силно напомняща Теа Маршъл — същото заоблено лице, същата черна коса. Без съмнение идваше да огледа апартамент двайсет Б, ремонтиран миналата седмица.

Наблюдаваше ги как се качват с асансьор две. Имаше пищна фигура — висока, с предизвикателен бюст. Носеше елегантен, средно тъмен костюм. Хвърли бегъл поглед в неговата посока, застанала с ръка върху чантата с дълга, окачена на рамото дръжка, и се загледа в Макевой, която дърдореше за централно регулираната климатична инсталация и супермодерната кухня. Трийсет и пет — трийсет и шест годишна. Подчертана прилика.

Включи големите монитори и ги настрои на хола и спалнята на двайсет Б. Видя я как влиза в антрето и минава през празния хол. Токчетата й потропваха по паркета.

Тя застана до прозореца и се загледа в ниските сгради от другата страна на Медисън, с което му даде възможност да я одобри и в гръб.

— Прекрасен изглед — възхити се тя.

В мелодичния й гърлен глас долови ехо от тембъра на Теа Маршъл.

Не успя да забележи халка, но вероятно беше женена или живееше с някого. Готов беше да я приеме независимо от всичко, стига, разбира се, да наемеше апартамента. Стисна палци.

Тя се извърна от прозореца, хвърли поглед наоколо и се усмихна. Вдигна лице. Спря в средата на стаята и се взря право в него. Теа Маршъл го гледаше в очите. Сърцето му запрескача и остана без дъх.

— Какъв необикновен полилей.

Плоската стъклена чиния на тавана беше оформена в изящните очертания на стила „Ар Деко“. От хромирания й център я наблюдаваше мъничката Кей, обърната надолу с главата, облечена в малиновочервен костюм.

— Нали — обади се госпожа Макевой и застана до нея. — В цялата сграда са такива. Тук парите не се пестят. Според първоначалния план апартаментите трябваше да са частни. Като претеглите всички доводи, ще видите, че условията са изгодни.

Наемът беше висок, но не непосилен. Върна се на прага на антрето, обърна се и заоглежда стаята — прясно боядисани в бяло стени, размери десет на единайсет, огромен прозорец, паркет, барче с преход към кухнята… Ако и другите помещения бяха с паркет, трябваше да вземе решение веднага, без много да му мисли. Но искаше ли всъщност да се махне от Банк Стрийт? Да преживее цялата суматоха на едно местене…

Отиде в антрето.

Кухнята беше угледна — бежова ламперия, неръждаема стомана, кокетно оформени квадрати. Под шкафовете имаше флуоресцентни лампи. Масата за готвене бе достатъчно голяма.

Банята изглеждаше претенциозна, но приятна. Стените и тавана бяха облицовани с черно стъкло, крановете — хромирани, имаше голяма вана и отделна кабина с душ. До шкафчето над умивалника светеха тръбни лампи, таванът беше увенчан с още една чиния „Ар Деко“, по-малка от онази в хола.

Спалнята в дъното на антрето беше голяма почти колкото хола, и тя прясно боядисана в бяло, с вградени дрешници на цялата лява стена. Срещу вратата грееше още един огромен прозорец, разкриващ поредната главозамайваща гледка — част от парка с пожълтелите дървета, късче от езерото, покрива на готическата постройка на Пето Авеню. Дясната стена беше предостатъчна за бюрото, а, разбира се, срещу прозореца, с лице към него, беше мястото на леглото. Въздъхна към обърнатия си образ в полилея на тавана и се извърна към госпожа Макевой, застинала в очакване до вратата.

— Това е първият апартамент, който разглеждам.

— По-хубав няма да намерите — усмихна се доверително госпожа Макевой. — Не бих го изпуснала за нищо на света.

Върнаха се в антрето. Госпожа Макевой отвори вградения шкаф за спално бельо.

Разгледа всичко още веднъж, без да спира да мисли за високите тавани и истинската камина в изискания си апартамент на Банк Стрийт. За рокклуба на ъгъла, за хлебарките в кухнята, за двете години с Джеф и за шестте години с Алекс.

— Ще го наема — заяви тя.

Госпожа Макевой се усмихна окуражително.

— Елате в канцеларията ми. Ще попълните формуляра, а аз веднага ще направя всичко необходимо.

Докато чакаше обаждането на Едгар, просто не можеше да си намери място, а той се накани да позвъни едва в сряда късно следобед.

— Здравей, Едгар. — Изключи двата големи монитора, без да спира да говори. — Как си?

— Горе-долу. А ти?

— Добре съм.

— Изпратих ти отчета за септември. Мисля, че ако прецениш правилно поведението на пазара, ще останеш доволен. По въпроса за сградата казах на Мийлс да поговори още веднъж с Дмитри за фоайето.

— Посъветвай го да опита на руски. Онова парче мрамор още е там. Тоест онези две парчета.

— Сигурен съм, че новият мрамор е поръчан. Ще проверя и ще ти се обадя. Госпожа Макевой е намерила кандидатка за двайсет Б. Казах ли ти, че е свободен?

— Да.

— Името й е Кей Норис. Трийсет и девет годишна, разведена. Главен редактор в издателство „Дайадъм“, вероятно тиха и кротка. Персоналната справка и препоръките й са отлични. Госпожа Макевой твърди, че е привлекателна. Има котка.

— Кей име ли е или инициал?

— Име.

— Кей Норис.

— Да.

Докато я въвеждаше в компютъра рече:

— Звучи идеално. Предупреди Мийлс да вземе мерки всички да я обграждат с особено внимание.

— Добре. Засега няма друго…

— Тогава не те задържам.

Затвори телефона. Подчерта името: КЕЙ НОРИС. На трийсет и девет години. Изглеждаше по-млада.

Теа Маршъл умря на четирийсет. Въздъхна.

Включи големите монитори — първият в хола, вторият — в спалнята й, точно както в понеделник сутринта. Спалнята блестеше от ярките слънчеви лъчи, които струяха през оголения прозорец. Намали яркостта. Увеличи я малко в хола. Втренчи се в двете празни стаи на мониторите близнаци, без да сваля ръце от пулта за управление. Изображенията се разгърнаха като огромни, синьо-бели, леко потрепващи криле.

В четвъртък вечерта се обади на Алекс и му каза да дойде да си прибере книгите.

— За Бога, Кей, знам, че ставам досаден, но сега, в началото на семестъра, моментът е съвсем неподходящ. Ще трябва да ги задържиш още няколко месеца.

— Съжалявам, но не мога. Следващата седмица се изнасям. Или ще си ги вземеш, или ще ги оставя отвън. Бог знае защо, загубих интерес към средновековната архитектура.

Не беше чул за разрива й с Джеф. В гласа му прозвуча неподправено съчувствие.

— Добре, че се изнасяш. Чудесна идея. Ще започнеш всичко начисто. Намери ли нещо подходящо?

Разказа му.

— И е на предпоследния етаж. От хола се вижда Ийст Ривър, а от спалнята — част от Сентръл Парк. Светлината просто блика. Кварталът е хубав, с добре поддържани ниски стари къщи, а музеят „Купър-Хюит“ е на съседната улица.

— Медисън… тринайсет… нула нула… — Прозвучаха замислените нотки, с които винаги я оборваше. — Не е ли един стъклен и доста… тесен небостъргач?

Пое дъх и отговори:

— Да.

— Кей, миналата зима там асансьорът премаза човек. Не помниш ли? Домоуправителят. Сградата е построена само преди няколко години, а вече е известна с три-четири смъртни случая. Тогава си помислих: „Жалко, че в номера й има тринайсет, това само подхранва суеверията.“ Така започваха и новините по телевизията: „Тринайсет нула нула е нещастният номер на Медисън Авеню“, или нещо подобно. Разбира се, ти си…

— Алекс — прекъсна го тя, — знам всичко това. Защо смяташ, че съм суеверна? И защо непременно трябва за всичко да ти давам обяснения?

— Тъкмо това исках да кажа и аз. Разбира се, че не си суеверна, но все пак реших, че трябва да знаеш, ако още не си чула.

— Книгите, Алекс — натърти тя.

Договориха се да мине да ги опакова в неделя следобед и да си ги вземе през седмицата. Пожелаха си довиждане и затвориха телефона.

Вечният покровител. Не, не и не.

Естествено, злополуката с домоуправителя си беше чиста трагедия, но не правеше апартамента по-малко хубав. Нямаше да допусне Алекс и някакъв скапан телевизионен говорител да я вкиснат. Три-четири смъртни случая за повече от три години не бяха нещо изключително. По два апартамента на етаж — общо четирийсет. В повечето вероятно живееха по двама души — значи около шейсет-седемдесет човека. Без да се броят напусналите и персоналът.

Фелис се отърка о глезена й. Вдигна я, гушна я на рамото си и поглади пухкавата рижа козина.

— Фелис, миличка, да знаеш само каква изненада те чака! Цял нов свят. Бедничката, няма да можеш да си играеш с хлебарките. Поне така се надявам. Човек никога не знае.

Глава втора

Мъж, облечен със светлосиньо сако, избърза пред нея, протегна ръка към вратата от матово стъкло, натисна я с рамо и я задържа отворена. Тя носеше един върху друг два плоски кашона с ценни чупливи джунджурии, а портиерът в момента настаняваше някакъв човек в таксито, от което беше слязла, тъй че изпита признателност. Усмихна се и благодари, докато минаваше край опънатата му ръка. Беше млад, синеок и хубав.

До стаичката за пощата някакъв работник стоеше на колене и къртеше мрамор от пода. Над асансьорите светеха в червено буквата Б и числото петнайсет.

Младежът я последва през фоайето и застана на няколко метра вдясно. Хвърли му бегъл поглед, без да извръща глава — наблюдаваше сигнала над вратите, нарамил пазарски плик с надпис: „Обичам Ню Йорк“. Спортни обувки „Рийбок“, джинси, небесносин пуловер. Имаше високо подстригана рижавокестенява коса и леко я надвишаваше по ръст. Към двайсет и пет — двайсет и шест годишен.

Обърна се към нея и рече:

— Бих могъл да взема поне единия…

— Не, леки са. Все пак благодаря…

Широка, лъчезарна усмивка, обградена с трапчинки, засия на лицето му. Сините очи светнаха.

Засмя се и тя и погледна над асансьорите — още светеха Б и петнайсет.

— Някой ги задържа — обясни младежът и се отправи към другия край на фоайето, където на мраморен панел, потънал в зеленина, просветваха контролните монитори.

Портиерът Тери — як, червендалест мъжага със сива униформа, влезе в сградата. При последното си идване беше пуснала десетачка в ръката му. Погледна я тъжно и рече:

— Съжалявам, че не можах да ви отворя вратата.

— Няма нищо.

— На петнайсетия пак задържат асансьора — обади се младежът.

Тери поклати глава и се запъти към мониторите.

— Тези Хофманови… — Наведе се, надникна и натисна някакъв бутон. Обърна се към тях, без да мърда пръста си от него. — Дмитри чака да разтовари багажа ви от втория камион.

— Няма да дойде скоро — заяви тя. — Тъкмо се канеха да обядват.

Портиерът се отправи към вратата.

— Ще ви звънна, щом ги видя.

— Фирма „Превоз — жени“ — провикна се тя над кашоните.

Полицейска кола с надута сирена и святкащ червено-бял буркан на покрива префуча по булеварда в момента, когато Тери отвори вратата на бягащ за здраве мъж, облечен в анцуг с вдигната качулка.

— Слиза — обяви младежът. — Нанасяте ли се?

— Да. В двайсет Б.

— Аз съм в тринайсет А. Пит Хендърсън.

— Приятно ми е. — Усмихна му се над кашоните. — Кей Норис.

Бегачът я наблюдаваше, без да спира да тича на място, застанал на няколко метра от нея. Когато го погледна, той спря очи на работника и ги задържа върху гърба му. Имаше скулесто лице с пясъчноруси мустаци. Около четирийсетте.

— Откъде идвате — поинтересува се Пит Хендърсън.

— От Банк Стрийт. Във Вилидж.

Вратата на асансьора се плъзна встрани и от него изхвръкна шнауцер. Задраска с лапи по мрамора. Жена със син джинсов костюм, огледални черни очила и бяло шалче едва го задържаше на каишката. Мъжът, който се появи зад гърба й, носеше същите очила, яке „бомбър“ и маратонки, а на главата си бе надянал бейзболна шапка. Настигна жената и докато вървяха подир шнауцера към изхода, преплетоха пръстите на ръцете си.

Внесе кашоните в тапицирания със светла кожа асансьор и се обърна с лице към вратата. Пит Хендърсън докосна бутоните за двайсетия и тринайсетия етаж и я загледа въпросително. Тя се усмихна. Той кимна на бегача, който сдържано му отговори и на свой ред докосна бутона за деветия етаж, обърнат към затварящата се врата. По гърба на анцуга се открояваха тъмни петна.

Тя насочи вниманието си към сменящите се над вратата числа и към видеокамерата, монтирана в горния ъгъл. Намръщи се. Разбира се, тези камери бяха полезни за сигурността на сградата, дори внасяха известно успокоение и все пак тревожеха с натрапчивото внушение за невидими наблюдатели.

Вратата се плъзна. Вестибюлът на деветия етаж не се различаваше от този на двайсетия, както и от другите, които беше успяла да зърне — маси от светло дърво, огледала в позлатени рамки, стени на бели и черни карета и кафяви килими. Мъжът с качулката зави надясно към апартамент А, докато вратата на асансьора се затваряше.

— Познавам много добре квартала — обади се Пит Хендърсън, — тъй че ако имате нужда от упътване за магазините или за нещо друго…

— Как е пазарът отсреща?

— Не е лош. Тези неща са оттам. Зад Лексингтън има и по-евтин магазин.

Вратата се отвори.

— Това е ценна информация — отбеляза тя, докато той излизаше във вестибюла на тринайсетия етаж (бели и мерни карета, кафяв килим).

Обърна се, задържа с ръка ръба на вратата и пусна сияйната си усмивка.

— Добре дошли в сградата. Надявам се, че животът ви тук ще тече безметежно.

— Благодаря — усмихна се и тя над кашоните.

Той продължаваше да държи вратата, загледан в нея.

— Започва да ми натежава…

— Божичко, извинете! — Ръката му се дръпна и вратата се плъзна. — Чао!

— Чао!

Асансьорът потегли. Сладкият Пит Хендърсън.

Най-много на двайсет и седем години.

След като носачите си отидоха и изхвърли боклуците в шахтата на площадката, тя се изми, наля си диетична сода и критично заоглежда апартамента. В меката светлина на късния следобед смесицата от модерни и викториански мебели изглеждаше по-приемлива, отколкото очакваше. Ако сменеше най-дразнещите вещи с нещо, може би в стил „Ар Деко“, да подхожда на полилеите, при тези огромни прозорци и модерните кухня и баня, при тази божествена тишина, мястото май щеше да се окаже по-добро от старото. И ненаселено със спомени! Единствено камината щеше да й липсва. На Фелис също. Имаше навик да притичва, щом чуеше тракването на решетката.

Обади се на Рокси и й предложи да си вземе Фелис още същата вечер, но тя работеше и не искаше да си променя плановете — щеше да я донесе утре следобед и да й помогне в разопаковането. Флетчър го нямаше и можеха да вечерят навън. Фелис беше добре.

Свърза се и със Сара и изслуша съобщенията. Оказаха се малко и спокойно можеха да изчакат до понеделник. Прогнозата за времето обещаваше през уикенда топла късна есен, денят бе прекалено спокоен дори за петък. Пусна Сара да си ходи.

Реши да напълни хладилника, преди да започне да отваря кашоните. Измъкна телефонния секретар, включи го към апарата на бюрото и провери дали работи. Откри жълтия пуловер, навлече го над ризата, бухна косата си, леко се начерви в банята и напъха ключовете и портмонето в джоба на джинсите.

На седемнайсетия етаж в асансьора влезе висок, плешивеещ мъж в делови костюм. Кимнаха си, той посегна към бутона П, който вече светеше, дръпна ръка и отстъпи. На осмия влезе жена с квадратна челюст, облечена в тъмнозелено. Беше едра, с черен прав бретон. Изгледа Кей с очи, наклепани със сенки и спирала, достатъчни за цяла седмица, и се извърна към вратата. Чантата и обувките с високи токчета бяха от змийска кожа, костюмът също изглеждаше скъп. Въздухът се напои с вълни от парфюм „Джорджо“.

Във фоайето видя Дмитри, застанал с ръце на кръста и наведена чорлава глава. Приближи се към него, все още обвита в уханието на „Джорджо“, извиращо от жената в зелено, която се отправи към стаичката за пощата.

Дмитри вдигна глава и тя му благодари за помощта при нанасянето. Преди няколко дни бе пуснала в ръката му два пъти повече, отколкото на портиера.

— Радвам се — каза той с усмивка, от която бузите му заприличаха на ябълки. — Надява се всичко по ваш вкус, госпожице Норис.

— Така е. — Погледна надолу към новата мраморна плоча. — Добре изглежда.

Дмитри поклати глава.

— Не. Управител каже много светъл. Виждате ли? Наоколо не е толкоз светло, а тук много светло. Ще каже, че е лошо. — Въздъхна.

— Разликата е съвсем незначителна.

— Мислите ли? — Тъмните му очи се спряха на нея.

— Ще гласувам „за“. И още веднъж благодаря.

— Радвам се, госпожице Норис. Моля, винаги ако имате проблеми, обаждайте се.

Отиде до вратата и я дръпна към себе си. Високият мъж, който беше в асансьора, чакаше такси под ръба на козирката над входа, докато непознат портиер надуваше свирката и махаше към колите, които се носеха по булеварда. Задържа вратата и даде път на човек с посивяла коса, облечен в тениска с лика на Бетховен. Той хвана бравата и я загледа с потънали в тъмни кръгове очи. Тя му се усмихна, обърна се и тръгна към ъгъла на Деветдесет и втора и Медисън.

Щом спря на светофара, светна зелено. Пресече Медисън и тръгна по другия тротоар, като надникна в някакъв ресторант, казваше се „Сарабет“, до него имаше вход на хотел, наречен „Уелс“, следваше друг ресторант — „Айланд“, с широко отворени за мекото време витрини. Влезе в магазина „Патрик Мърфи“.

В тесните пътеки между отрупаните почти до тавана рафтове успя да намери храна и панерче за котката, кисело мляко и плодови сокове, препарати за миене и почистване. Цените бяха по-високи, отколкото във Вилидж, но това не я смути. Беше решила след четирийсетата си година само да си угажда. Върна се към щанда за сладолед и си купи шоколадов.

Докато насочваше количката към по-късата от двете опашки пред касите, до нея се появи мъжът в бетховенова тениска, с кошница в ръка. Беше видимо прехвърлил шейсетте. Косата му приличаше на рошава сива грива. И Бетховен беше посивял от пране на фона на червеникавата фланелка. В кошницата се мъдреха един сапун и няколко консерви сардина.

— Здравейте — кимна й пипкавият купувач. Може пък да беше ходил и някъде другаде.

— Здравейте. Минете пред мен.

— Благодаря — отвърна той и я заобиколи, когато тя издърпа количката си, за да му направи път. Обърна се и я погледна. Беше малко по-нисък от нея. Обградените му с тъмни сенки очи светнаха. — Не се ли нанесохте днес? — Гласът му бе малко дрезгав.

Тя кимна.

— Казвам се Сам Йейл. Добре дошли на тринайсет нула нула. Отвратително число, дори годината е била кошмарна.

— Кей Норис — представи се с усмивка тя и се помъчи да се сети къде е чувала или срещала това име.

— Онзи ден донесохте една картина — продължи той, като се опря на щанда. — Да не е Хопър?

— Де да беше — отговори тя и бутна количката зад него. — Рисувал я е художник на име Цвик, голям почитател на Хопър.

— От прозореца на третия етаж ми се видя хубава. Живея в три Б.

— Художник ли сте?

— Де да бях — промърмори тон и се обърна. Пресегна се и остави кошницата на щанда пред касиерката.

Кей намести количката до щанда и започна да я разтоварва, докато Сам Йейл (къде ли беше срещала това име?) плащаше сапуна и сардините.

Той стоеше до изхода с плика „Обичам Ню Йорк“ и наблюдаваше как касиерката пресмята покупките й, връща рестото и поставя всичко в два плика.

Когато излязоха, уличните лампи светеха под виолетовото небе. Движението беше задръстено от коли, отчаяно свирещи клаксони. Тротоарът гъмжеше от народ.

— Предполагам, че жена, която наема фирмата „Превоз — жени“ да й пренася багажа, предпочита да носи сама торбите си. Или греша?

— В момента не грешите — усмихна се тя.

— И аз нямам нищо против…

На път към ъгъла тя се загледа в тесния, рязко контрастиращ с околните къщи небостъргач на номер тринайсет нула нула. Виолетовото небе се отразяваше в двата реда прозорци на тясната фасада. Намери своя на предпоследния етаж.

— Какъв огромен трън в очите — изхриптя Сам Йейл.

— Съседите трябва да са били очаровани.

— Бориха се години срещу строежа.

Изгледа го в профил. Носът му бе сплескан от старо счупване, а по четинестата буза пъстрееха светли белези. Зачакаха на светофара.

— Името ви ми се струва познато.

— Велики боже — възкликна той, загледан в светофара. — Трябва да имате невероятна памет. Бях режисьор в телевизията през „Златния век“. Когато беше черно-бяла и се излъчваше на живо от Ню Йорк. — Погледна я. — Сигурно сте гледали от кошарката си.

— До шестнайсетгодишна въобще не ми разрешаваха да гледам. Родителите ми преподаваха английска литература.

— Не сте загубили много. „Кукла“, „Фран“ и „Оли“. Всичко останало е прехвалено. Което не значи, че не е по-добро от днешните буламачи.

Светофарът се смени. Тръгнаха да пресичат.

— Сетих се — засмя се тя. — Поставили сте една пиеса с Теа Маршъл. — Той спря и се втренчи в нея. Спря и тя. — Гледах я миналата година на запис в Музея на радиото и телевизията. Бяха ми казвали, че приличам на нея. — Около тях бързаха хора. — Все пак не е нужно да ставаме жертва на автомобилна катастрофа.

Стигнаха тротоара.

— Приликата е голяма. Дори в гласа.

— Аз не мога да я открия. Е, може би малко… — Застана на улицата. — Затова ли ме проследихте?

Той кимна, ветрецът си играеше с посивялата му грива и я рошеше във всички посоки.

— Не се тревожете, няма да ви досаждам. Просто исках да ви видя отблизо. Теа не беше великата ми любов или нещо подобно. Просто по стечение на обстоятелствата често съм работил с нея.

Наближиха козирката.

— От какво е умряла?

— Паднала е по стълбите и си е счупила врата.

Тя въздъхна и поклати глава. Високият, слаб и очилат портиер на средна възраст бързаше към тях.

— Здравей, Уолт — рече Сам Йейл.

Уолт пое пликовете й, докато му се представяше.

— Трябва да отскоча до „Фелдман“ — поясни Сам Йейл. — А коя пиеса гледахте?

— Действието се развиваше в някаква вила на плажа. Играеше и Пол Нюман, около двайсет и две годишен.

— „Прикованият Наутилус“?

— Да.

Той кимна.

— В предаването „Часът на Ю Ес Стийл“ на Тад Моузъл. Не беше лоша там.

— Прекрасна беше. И всички бяха добри. Въобще постановката ви ми се стори искрена и вълнуваща.

— Благодаря. — Усмихна се. — Доскоро.

Обърна се и излезе.

— Доскоро.

Проследи с поглед как тръгва нагоре по улицата. Вървеше с отсечени крачки, обут в черни еспадрили и джинси, с избеляла червеникава тениска. Тръгна през фоайето. Уолт подпираше отворената врата на асансьора със сивия си униформен гръб. Държеше двата плика с една ръка и я гледаше.

— Извинявай. — Забърза към левия асансьор, като разкопчаваше портмонето си.

Той внесе пликовете и ги сложи на пода до вратата.

— Благодаря. — Засмя се и му протегна ръка.

Уолт се изправи, светлината открои бръчките на лицето му, отрази се в очилата с тънки железни рамки и скри напълно очите му. Пое ръката й.

— Благодаря, госпожице Норис — проговори с учудващ за слабата си фигура звучен и дълбок баритон. — Радвам се, че се настанихте при нас.

Отстъпи.

— Благодаря, Уолт, и аз се радвам. — Натисна бутона на двайсетия етаж.

Вратата се затвори.

Загледа се в сменящите се над нея числа.

Сам Йейл… Интересен. И забавен.

Най-малко на шейсет и пет години.

Обади се на родителите си и на Боб и Кас да им съобщи, че вече се е настанила и е много доволна. Изяде едно ягодово кисело мляко, загледана в блестящите небостъргачи до реката и в колите, които пъплеха долу, на улицата. Приличаха на кибритени кутийки. Беше отворила двете крила на прозореца с по няколко сантиметра. Звуците на движението долитаха като приятно, чисто градско жужене, особено в сравнение със скърцането и грохота, които се носеха под прозорците на стария й апартамент, който се намираше на втория етаж.

Изми се, сложи в касетофона първата касета на „Домби и Син“ в изпълнение на Джон Гилгуд и започна да разопакова кашоните в спалнята. Чувстваше се напрегната, без да знае защо.

Дори Кей Норис с меднокафявите очи (много по-зашеметяващ цвят от зеления, който беше очаквал), дори Кей Норис с бялата кожа и гарвановочерната коса, дори Кей Норис с разкопчаната до пищния бюст риза и апетитно впитите джинси, окачваща рокли в дрешника и подреждаща чекмеджета, след известно време започна да му омръзва. Гласът на Джон Гилгуд и „Домби и Син“ също не действаха ободряващо.

Остави я на втория голям монитор, като намали звука на едно и прегледа другите. Въртеше се с креслото от екран към екран и посръбваше от празничния джин с тоник.

Половината не бяха вкъщи, излезли или за вечерта, или за целия шибан уикенд. Другите се въртяха из кухните, гледаха телевизия или четяха.

Позяпа как семейство Грюън спори за знаците, които си даваха при игра на бридж. Дейзи беше против, а Глен настояваше. Франк щеше да идва да играе заедно с годеницата си.

Понаблюдава Руби, която снимаше Джинджър.

Марк се прибра с цветя — добър, но закъснял с цяло денонощие ход.

Гледаше как специално извиканият от Йошивара прислужник подрежда ниска, тъмна маса за двама. Кей редеше обувки на пода на дрешника. И двамата стояха на колене, въпреки различните си национални култури. Сполучлива находка.

Послуша разговора на Стефан с някакъв пожарникар от Синсинати, който се обаждаше във връзка с обявата. Лиз разказваше на майка си последните клюки от „Прайс Уотърхаус“.

Невероятно! Във фоайето влезе доктор Палм и кимна на Джон на път за асансьора. В петък вечерта? Преди слънчев уикенд през сиромашкото лято? Някой сигурно беше страшно закъсал. Но кой ли? Нина? Хю? Мишел? Или пък чичо доктор бе рошил да си поживее?

Кей още подреждаше обувки. Включи на първи монитор кабинета на доктор Палм, усили звука и се изправи. Протегна се, та чак ставите му изпукаха, и занесе празната чаша в кухнята. Влезе в банята.

Стоеше и мислеше за нея. Възстановяваше цветния й образ.

Вдигна ципа на джинсите и пусна водата в черната тоалетна чиния.

Върна се в кухнята и си наля още малко джин с тоник, този път по-разреден. Вслушваше се в поскърцването на кожения стол на доктор Палм и чу щракването на касетата в касетофона. Докато разбъркваше питието си с дръжката на вилица, погледна през коридора към монитора. Тя стоеше до нощното шкафче, притиснала към бузата си бяла телефонна слушалка. Хвърли вилицата върху струпаните в умивалника чинии и забърза обратно. Усили звука на две и включи връзката с телефона, докато се отпускаше в затопленото кресло.

— … невъзможно, по дяволите — прогърмя мъжки глас и той намали звука, — да поговорим няколко минути насаме! Толкова много ли искам?

Когато затвори телефона, часовникът показваше девет часа и петдесет и три минути. Тя се тръшна по гръб на леглото, пое дълбоко дъх и бавно издиша. Премигна няколко пъти. Лежеше с ръце на челото, втренчена в миниатюрното си отражение, което се мержелееше на тавана в центъра на полилея.

Браво, малката.

Край. Веднъж и завинаги.

Полежа още малко, посегна към нощното шкафче и събра мокрите хартиени кърпички. Стана и тръгна към банята, като си издухваше носа. Хвърли ги в черната тоалетна чиния и пусна водата, върна се до черния умивалник и се наплиска със студена вода. Взе сапуна и яростно натърка лицето си.

Докато се бършеше, се огледа в огледалото.

Браво и на теб.

И въобще стига работа за днес.

Обади се на Рокси, но чу телефонния секретар.

— Не се тревожи — каза тя. — Ще ти разкажа утре. Сега изключвам телефона.

Смени Дикенс с концерт на китара в изпълнение на Сеговия. Сложи на леглото чисто нови, приятно ухаещи чаршафи — комплекта на жълти цветчета.

Отиде в кухнята и опита шоколадовия сладолед. Вкусно. Бръкна в шкафа под умивалника, извади гъбата и препарата за чистене и влезе в банята.

Затърка голямата черна вана от горе на долу, като се навеждаше и пресягаше да разнесе навсякъде обилната пяна. Хвана крана „Ар Деко“ и пъхна пръсти в отвора. Напръска със струята заоблените черни стени и ги изплакна. Пяната се смъкна в хромирания ръб на канала.

Опита температурата на водата върху китката си и започна да пълни ваната. Изстиска от тубата витаминозен шампоан и погледа как пяната бухва и се разстила. Намали осветлението на тавана (колко са хубави тези лампи) до слаб отблясък върху черното стъкло и порцелана.

Съблече се в спалнята на тъмно, щорите на прозореца бяха вдигнати. Далечната грамада светлини, които блещукаха в мрака, беше Сентръл Парк Уест. Езерото се открояваше като безформено черно петно.

Отвори лявото крило на прозореца, дръпна с две ръце бронзовата рамка и го изтегли на около трийсет сантиметра по заяждащата релса, която беше на височината на коляното й. Топъл ветрец погали голото й тяло. Като никога прогнозата за времето се оказваше вярна.

Далече под нея (беше изчислила, че е четиринайсет етажа по-ниско) острата готическа игла на Еврейския музей стърчеше самотно, осветена от прозорците на околните къщи.

Усмихна се на кукленската постройка.

Височините не я смущаваха. Кабинетът й в „Дайадъм“ беше на четирийсет и осмия етаж, а една от стените му беше стъклена от пода до тавана.

За кой ли път (и по-яростно от всякога) се наруга наум, че не е сменил облицовката на баните с бяла. Или може би сива, което щеше да е най-подходящо. Когато купуваше сградата, се поколеба, защото черните облицовки бяха вече поръчани, а полковникът се кълнеше, че системата „Такаи Z/3“, която току-що бе пусната на пазара, може да улови вестникарски шрифт на светлината на свещ. А и щеше да му бъде трудно да обясни на „Едгар и сие“, които и без това го смятаха за откачен, защо предпочита да загуби двайсет хиляди долара внесен депозит, за да смени цвета на баните. Тъй че останаха черни — представата на Бари Бек за луксозен дизайн.

Между черните стени, слабото осветление и пяната нямаше да може да различи дори слон.

Освен ако…

Настрои яркостта на максимум, в замяна на което загуби контраста. Всичко потъна в сива мъгла, образът стана по-лош от този на стар лампов телевизор. И все пак колко красива беше — легнала във ваната, с опряна на ръба до стената глава, със затворени меднокафяви очи. От време на време краката й се показваха над водата. Или само пръстите. По движението на пяната се познаваше, че си нрави лек подводен масаж, просто така — за отпускане след дългия ден на пренасянето и гадостите, с които я беше облял Джеф.

На два пъти погледна към него (към отражението си в лампата, разбира се). Първия път се усмихна и леко махна с ръка. Направо щеше да падне от стола. Помаха й и той: „Здрасти, Кей“, с третия джин в ръка. Втория път бавно поклати глава, втренчена в него.

Беше я пуснал и на двата монитора, а доктор Палм и Хю остави да се записват, не обичаше да си раздвоява вниманието. Роки снощи беше заминал за Чикаго на сватбата на племенника си, тъй че можеше да се съсредоточи изцяло върху нея.

Не, не изцяло. По-късно трябваше да надникне в апартамента на Роки. Без да пие повече. Твърдо. Беше златен случай — може би щеше да успее да се добере до календара със срещите му и да разбере най-сетне налегнала ли го е параноя, или не.

Ръката й изплува от пяната и замасажира шията с леки потупвания, пренесе ги отстрани на врата. Бълбукането на водата звучеше кристално ясно. Някъде отдалеч се чуваше вентилатор и мелодия на китара. Сеговия?

Намръщи се. Вероятно още мислеше за оня скапаняк Джеф. Как е могла да живее с него цели две години? Тази мисъл го влудяваше, въпреки че бе виждал Бабет, Лорън и други жени да се примиряват със същите свинщини. За Бога, Кей…

Облегна се, протегна крак и заопипва с него под пулта. Подхвана кожената възглавница и я придърпа към себе си. Кръстоса крака отгоре и размърда босите си пръсти. Пийна една глътка, без да откъсва очи от жената на мониторите. Постави чашата в скута си, мокрото й дъно притисна космите на краката му.

Беше се съблякъл заедно с нея.

Засмука късче лед, все тъй вторачен. Кей на двата монитора!

Неописуемо…

… бързите пръсти по струните на китарата, уханието на бор, шепотът на пяната… меката, гореща вода, самата тя, толкова гладка в нея…

И все пак нещо я тревожеше…

Усещането за някакво пропуснато послание. За нечии странни вибрации, насочени към нея по-рано през деня, преди да се обади Джеф, вибрации, които беше твърде забързана да долови…

Дали не идваха от Сам Йейл? Когато беше спрял на средата на улицата и я гледаше с недоспалите си очи? Дали не лъжеше, за чисто професионалните си отношения с Теа Маршал? В един готически роман или в трилър би могъл да…

Всъщност единственото странно нещо у него беше, че живее именно тук — на 1300 Медисън Авеню. Застаряващите режисьори с избелели тениски и джинси обитаваха евтини стаички в Уест Сайд, Вилидж или Сохо заедно с актьори, актриси и писатели. Какво търсеше в лъскавия небостъргач в баровския квартал Ийст Сайд? Кога беше спрял да режисира? И защо?

Ами Пит Хендърсън? Кой нормален човек пазаруваше в петък сутринта?

Разбира се, може би работеше нощем или вкъщи, може да беше в отпуск или да е спечелил на лотария. Какъвто и да беше случаят, той си оставаше сладур с тази сияйна усмивка, с живите сини очи и червеникавокестенявата коса. Нищо чудно, че излъчваше вибрации, беше млад и впечатляващ като заместник-редактор. Де да беше петнайсет години по-възрастен… Или поне десет…

А може би я тревожеше бегачът с вдигнатата качулка, който я наблюдаваше крадешком, без да спира да тича на място? Беше го погледнала съвсем бегло, но забеляза, че е привлекателен — с високи скули и пясъчноруси мустачки. Типичен кореняк от графство Марлборо. Сто на сто беше женен или обратен.

Или пък Уолт, когато му беше дала бакшиша? С онези скрити зад дебелите стъкла очи…

Е, поне сигналите на русата жена от фирмата за превози бяха недвусмислени…

Намести се под пяната.

Може би я смущаваше това, че е сама… Фелис я нямаше, не познаваше жива душа наоколо, първа нощ в нов апартамент. На горния и долния етаж — непознати, в съседство — непознати. („В. Трависейно“ гласеше табелката на двайсет А. Виктор? Виктория?)

Седна и се облегна с ръце от двете страни на ваната. Погледна лампата на тавана, бледото петно в тъмния й ирис, дребничката фигурка, разположена в него.

Издуха пяната от гърдите си — първо от лявата, сетне от дясната. Твърдите им зърна настръхнаха. Хвърли поглед към малката чернокоса фигурка…

Вдигна крак над водата, като наблюдаваше миниатюрното краче на тавана, от петата й капеше пяна… Опъна го в шпиц… наблюдаваше го…

Докосна с палец върха на хромирания кран „Ар Деко“…

Смъкна се под водата и разруши островчетата от пяна.

Дали пък не се нуждаеше от… все пак премахваше напрежението…

Направи така, че да свършат заедно.

Великолепно беше.

Макар и като заместител…

Пое дъх, проснат на креслото. Единият му крак бе опрян върху кожената възглавница, а другият — на пода. Ръката му беше пълна с хартиени кърпички и топла течност.

Постоя така да си оправи дишането, докато я гледаше да прави същото в осеяната с пяна вода. Двойничките се обърнаха към стената със затворени очи, излагайки на показ профила на Теа Маршъл. Двойно по-хубаво…

Не биваше да се среща повече с нея.

Вече знаеше. Не възнамеряваше да…

Случайно — да, но иначе трябваше да я отбягва.

Вече знаеше.

Не можеше да забрави Наоми.

Наистина. И още се чувстваше скапан.

Стана, без да изпуска кърпичките и всичко, което беше в тях. И Кей се бе раздвижила. Двойничките стояха прави и се сапунисваха под мишниците.

Отиде в банята. Хвърли кърпичките в черната тоалетна чиния и пусна водата. Поклати глава и въздъхна.

Трудно щеше да се примири само да я гледа…

Сега, когато я беше видял жива и цветна…

Глава трета

Грилът на ресторант „Четири сезона“, с облицованите си в тъмно дърво стени и тънките синджири, които висяха като завеси от високия колкото три етажа таван, беше мястото, където обядваха редактори и издатели, все още непреместили се в центъра на града, със своите, а понякога и с чужди изтъкнати писатели. По обяд на просторния, издигнат на няколко нива подиум (поддържан от гъста плетеница медни подпори), на хубавите и по-малко хубави маси се настаняваха по двама и четирима мъже в строги костюми и пъстро облечени жени. Погледнати отстрани, приличаха на накацали по клоните птици на Хичкок. Кълвяха клюки — кой с кого е, кой как изглежда, кой къде отива и кой какво купува. Неспирно сновящите и кланящи се сервитьори им носеха красиво оформени порции, твърде големи за птици.

Докато сядаше на една от по-малко хубавите маси, на по-доброто ниво, Кей мярна над себе си, на една още по-малко хубава маса, висока скула и пясъчнорус мустак. Мъжът, седнал в профил, приличаше на бегача от девет А, но не беше сигурна. Беше го зърнала само веднъж, преди повече от седмица, а сега ги деляха десетина метра. Намираше се в компанията на побелял издател, чието име и издателство в момента й убягваха.

Нейният гост — брадатият Джак Мълиган, беше написал под псевдоним шестнайсет любовни романа. Тя беше редактирала последните четири, станали по-късно бестселъри. Стилът му бе тромав — истинска джунгла от засукана, цветиста проза. Кей отваряше просеки, като подстригваше метафори, орязваше цели лозници от наречия, сменяше буйния зеленикав листак с маси от нежнозелени листенца. Следваше я от издателство на издателство — „Рандъм“, „Пътнам“, „Дайадъм“. Издателската работа приличаше на игра на дама.

Напоследък бе станал любимец на пресата. На масата непрекъснато се отбиваха различни хора да го поздравят и да му стиснат ръката. „Само така, Джак!“ и „Крайно време беше някой да им натрие носа!“ — казваха те. „Не, не, моля ви!“ — отвръщаше той със сияйна усмивка.

Преди около месец беше поел, а сетне отхвърлил отговорността за пускането в употреба на абсолютно неуловим компютърен вирус, който бе съсипал известно списание, изтривайки от базата му с данни всички имена и думи, съдържащи буквите „Ф“ и „И“. Това списание беше публикувало рецензия за романа му „Любовникът на Ванеса“, която гъмжеше от цитати, част от които бяха издали една от изненадите на сюжета. Бе изпратил яростен протест на четири страници до главния редактор. Излезе и традиционното недоволно читателско писмо.

Когато списанието нададе вой до Бога, приятелите на Мълиган повярваха на признанията му, неизменно започващи с: „Обещай, че ще си траеш.“ Тримата му синове бяха в компютърния бизнес — едни от пионерите в разработването на изкуствен интелект и в проектирането на защитата на информацията. Нещо повече, по времето, когато списанието загуби думите с „Ф“ и „И“, името на автора на злополучната рецензия беше изтрито от паметта на повече от половината комерсиални компютри, чиито собственици дотогава го познаваха и редовно го търсеха. Пред представителите на ФБР и на областния прокурор обаче Мълиган, предаден от приятелите си Пол, Уайс, Рифкайнд и някои други, заяви, че се е пошегувал и всъщност бил казал, че би искал да може да го направи, сурово заклейми вандалщината и тъй нататък, и тъй нататък. Лукавата му усмивка се появи и на телевизионния екран последователно в „Живот в пет часа“, „Злободневни новини“ и в нощния блок, посветен на незащитеността на компютрите.

Естествено, получи се очакваният резултат — докато списанието и авторът на злополучната рецензия се бореха да сложат живота си в ред, „Любовникът на Ванеса“ се разграбваше, а агентът на Мълиган поиска астрономически аванс за резюме от два абзаца на „Пастрокът на Маргьорит“. С крехката надежда, че ще съумее да понамали въпросната сума, Кей, с благословията на шефа си, беше поканила Мълиган в „Сезоните“.

— Познаваш ли побелелия мъж горе на мецанина? — запита го тя, когато най-сетне ги оставиха на мира. — Беше в „Есандес“, но не помня нито как се казва, нито къде работи сега.

Джак подръпна ухото си, извърна се, зашари с поглед по стените и тавана и я погледна.

— Това е същата маса, на която Бил Айзенбъд получи инфаркт — рече той. — Не беше ли прекрасен човек? Какъв срам! Бяхме съседи във Вайнярд през лятото на седемдесет и трета. Не, през седемдесет и четвърта. Хубава къща беше, с голяма остъклена веранда, потънала в глицинии.

— Познаваш ли го? — повтори тя.

— Не, май все пак беше през седемдесет и трета. През седемдесет и четвърта бях в Южна Америка. — Поклати глава. — Не. Чудно, дали Шиър не се е заловил да пише нова книга. Каза ми, че няма такова намерение. Много е странен по отношение на парите. След онова предаване по телевизията пътувахме в едно такси и като слязох, му подадох петарка. Броячът показваше под седем долара и представи си, настоя да ми върне рестото до последния цент.

Сервитьорът дойде, взе поръчката им за аперитива и изчезна.

— Шиър ли? Нима го познаваш?

— Мислех, че си гледала нощния блок — стрелна я с очи през масата.

— Гледах го.

— На какво? На онази антика ли? Само не ми казвай, че още нямаш нов телевизор.

— И той ли участва тогава?

— Мъжът с мрачните прокоби. Онзи, който беше написал книга за това как компютрите ни правят беззащитни пред всякакъв род злополуки. Като тази да си получиш заслуженото, ако развалиш ефекта от цяла книга.

— Да, сега се сетих. Хюбърт Шиър… Беше доста враждебен към теб…

— Вярно — подсмихна се Джак. — Но в таксито се държа прилично. Искрено се извини за незрелия манталитет, в който ме упрекна пред нацията. Бяха го домъкнали да участва в последния момент, защото някой се беше отказал. Не обичал да излиза пред телевизията, макар че Копъл едва го прекъсна, когато взе думата. Написал е книгата доста отдавна.

— Струва ми се, че сме съседи на новото място.

— Тъй ли? Вероятно си права, тогава продължи с таксито нагоре по Медисън…

Разгледаха менюто.

Тя вдигна очи и срещна погледа му — Хюбърт Шиър я наблюдаваше с почервенели бузи и чело. Редеещата му коса бе пясъчноруса като мустаците.

Усмихна му се сдържано и кимна.

Кимна и той. Почервеня като домат.

Сервитьорът донесе „Перие“ с лимон за нея и „Гленливет“ за Джак.

Поръчаха телешко вретено и сьомга на скара.

Джак вдигна чаша.

— За „Пастрокът на Маргьорит“.

— За състоятелността на „Дайадъм“.

— Дай Боже!

Поговориха за новия бестселър — хубав, но не чак дотам, за скандала във Вашингтон, за унилия сезон на Бродуей.

Побелелият мъж се приближи ухилен до масата им. На няколко метра зад него куцукаше Хюбърт Шиър с бастун в ръка.

— Кей, помниш ли ме? Аз съм Мартин Шугърман. Как си?

— Мартин! Радвам се да те видя.

Наведе се и я целуна по бузата.

— Изглеждаш чудесно.

— И ти! Запознайте се — Джак Мълиган, Мартин Шугърман.

— За мен е истинско удоволствие — възкликна Шугърман и раздруса с две ръце огромната лапа на Джак. — Крайно време беше някой да им натрие носа!

— Не, не, моля ви — засия Джак.

Докуцука и Хюбърт Шиър — зачервен, облечен с костюм от бежов туид, кафява риза и ръждивокафява връзка. Под русите вежди сивите му очи светеха със сдържана възбуда. Усмихна й се, подпрян на бастуна.

— Кей, това е Хюбърт Шиър, който току-що сключи с нас договор за нова книга. Кей Норис.

— Поздравявам ви — усмихна се тя и протегна ръка.

Той я пое откъм китката с лявата си гореща и влажна длан.

— Благодаря. Знаете ли, че сме съседи?

— Знам.

Сивите му очи се разшириха, пусна ръката й и поздрави Джак.

— Здравей.

— Какво ви се е случило?

— Онзи ден си счупих глезена. — Усмихна й се. — Тъкмо бях тръгнал да правя копия от плана на книгата и велосипедът ми се счупи. Дали пък Господ не иска да ми каже нещо?

— Най-вероятно „Счупи си крака“ — отбеляза тя.

Шугърман и Шиър се засмяха.

— Мислих, че вече си приключил с писането — обади се Джак.

— И аз обърна се към него Шиър, — но Марти ми се обади в деня след телевизионното предаване и предложи нещо, което страшно ме заинтригува. — Проницателният му поглед се върна върху нея. — Телевизията. Пълен преглед на начина, по който е повлияла на обществото досега и прогноза как ще му въздейства в бъдеще. Ще включа всички възможни аспекти — от сериалите и камерите до резултата от видеокамерите върху световната политика. Възнамерявам даже да…

— Роки… — прекъсна го Шугърман.

Шиър погледна към него, сетне към Кей, изчерви се още повече и се усмихна.

— Ще си държа езика — засмя се тя.

— Моля ви, не го разгласявайте — обърна се Шугърман към нея и Джак. — Работата е още съвсем сурова.

— Звучи вълнуващо — заяви Джак. — И съвсем в унисон с предишната ти книга.

— Да. Идеята ме завладя напълно. Сега минавам кратък курс по японски. Другата седмица заминавам да разглеждам фабрики и да интервюирам производители и дизайнери.

— Чист късмет — заобяснява Шугърман. — Мисълта ми хрумна сутринта, а вечерта го видях в нощния блок на телевизията — съвършения автор на подобна книга. Виж ти, и Джони е тук. — Докосна рамото на Шиър. — Роки, ти тръгвай. Ще те настигна долу.

Шиър я погледна.

— Карате ли колело?

— Да, но нямам.

— И аз. Автобусът го прегази. Но в парка при лодките дават под наем. Да ви се обадя ли, като се върна?

— Разбира се. Желая ви плодотворно пътуване.

— Благодаря. — Изчервеното му лице сияеше.

Сбогува се с Джак и откуцука.

Шугърман се наведе над рамото й.

— Невероятно чувствителен и проницателен човек. Прави изключителни асоциации. Чела ли си „Червей в ябълката“?

— Не, но бих искала.

— Ще ти я изпратя още днес следобед. Между другото, той пожела да го представя, ако това те интересува. Четирийсет и три годишен, разведен и безкрайно почтен. Само не мисли, че нямаше да ти се обадя, ако той не беше настоял. Винаги се радвам, когато те виждам, и съм щастлив, че се запознах с теб, Джак. Поздравявам те. За всичко.

Обърна се и се запъти към по-хубавите маси. Тя се усмихна след него и помаха на Джони, който й отвърна.

— Откъде-накъде „Роки“ — зачуди се Джак, докато режеше телешкото.

— Във всеки случай звучи по-добре от Хюбърт.

Обърна се и загледа през рамо как зад изпъстреното със златни нишки стъкло бежовият гръб на Шиър бавно изчезва надолу по стълбите, близо до левия парапет.

Малко по малко се скри от очите й.

Занесе мерките на прозорците в хола и спалнята на щанда за пердета в „Блумингдейл“ и си поръча бяла коприна за хола и кретон на зелени и бели райета за спалнята. На път към отделението за модерни мебели забеляза страшно стилна възглавничка за острене на котешки нокти — кафяв корк върху огромна хромирана поставка. Само в „Блумингдейл“…

Отиде в клуб „Вертикал“ и хвърли доста пот над пресата за крака, дъската за корем и гиричките. Повъртя и педалите на медицинския велосипед.

Като излезе от асансьора, чу мяукането на Фелис и видя, че вестибюлът е пълен с неимоверно количество претъпкани куфари от розова кожа, които преграждаха достъпа до апартамента й и подпираха отворената врата на двайсет А, където отвъд антрето, в кухня — огледално отражение на нейната, млада жена, облечена с бяло палто, викаше в слушалката: „Не! Точно това искам да кажа!“ Щом я съзря, вдигна ръка и разпери пръсти, на всеки от които се кипреше по един пръстен. Изобрази въздишка, вдигна поглед към небето, погледна Кей и сви съжалително рамене. Излъчваше великолепието на манекенка — стройна, малко над двайсетгодишна, с шлем от права руса коса. Наскоро беше видяла бялото палто с колан на корицата на „Elle“.

— Майната ти — отряза тя с дрезгав алт и затвори със замах телефона. — Ей сега ще ги махна. — Приближи към вратата, отвори я по-широко и премести с коляно един куфар, за да я подпре. — Съжалявам, бедничкият ви котарак ще откачи. Сигурно досега не е надушвал Индия. — Посочи розовите куфари. — Кога се нанесохте?

— Преди седмица — отвърна Кей и се отдръпна настрани към вратата за стълбището.

— Пуснете го — рече В. Трависейно с усмивка. — Нека дойде, и аз обичам котараци.

— Той е тя. — Сложи на земята дипломатическото си куфарче и плика на „Блумингдейл“, премести един куфар и отключи.

Фелис изхвръкна навън, хвърли се като мълния към куфарите и започна да души.

— Каква сладурана! Много обичам рижавките. Как се казва?

— Фелис.

— Хубаво име. „Фелис…“ Моето е Вайда Трависейно.

— Вашето също е хубаво.

— Благодаря — засмя се тя. — Измислих го сама.

— Аз пък се казвам Кей Норис.

— Не е лошо.

— Дело е на родителите ми. — Вдигна омаяната от Индия Фелис.

Вайда Трависейно затътри последния куфар.

— Изглеждате по-приятна съседка от бедните Кестънбаумови. — Засмя се, застанала на прага в бялото супермодно палто, с кръстосани глезени на обутите в бели ботушки крака. Пръстените святкаха върху дръжката. — Чували ли сте за тях?

— Фелис! Престани! Не, не съм…

— Интересна двойка бяха. Той — американец, тя — корейка. Изключително красива, би могла да бъде манекенка. Не даваха информация с какво се занимават. Канеха много гости. После той разви мултиплена склероза и започна направо да се топи. Тя го разкарваше напред-назад в инвалиден стол… Това, разбира се, бе трагично, но и адски потискащо, нали? Преместиха се в Калифорния и той се подложи на интензивна терапия. В началото смятаха, че няма да могат да си го позволят, тя доста се оплакваше през последните месеци. Щяло да струва цяло състояние, а застраховката им не стигала. Слава Богу, намериха отнякъде пари. Ако имате нужда от нещо, просто ми звъннете. Ще бъда тук до девети ноември, след което — телефонът иззвъня, — по дяволите, след което ме чака слънчева Португалия. Доскоро. — Влезе заднишком и помаха на Фелис. — Чао, маце!

Затвори вратата в момента когато телефонът звънна отново.

Фелис скочи на килима и бясно продължи да души следите от куфарите.

Дойде Дмитри, окачи лавиците за книги в хола и проби дупчици върху кръстчетата, които беше отбелязала ниско долу на стената в кухнята. Тя завинти възглавничката за острене на нокти и показа на Фелис как да я използва, като триеше предните й лапички в корка. На добър час.

Окачи сокола на Рокси в антрето, защото не се връзваше с картината на Цвик. Докато Клер Блум четеше „Към осветената къща“, подреди книгите по лавиците. Представи се в книжарницата на ъгъла на Деветдесет и трета улица — малко реклама за издателството нямаше да навреди.

Позвъни на родителите си да им благодари за купата в стил „Ар Деко“ — щеше да стои чудесно върху новата масичка за кафе, която още не беше пристигнала. Влезе в обичайния спор с баща си, когато се опита да й намекне да подсети Боб да му се обади.

Зачете се в „Червей в ябълката“ от Хюбърт Шиър. Като свърши четвърта глава, се обади на Рокси.

— Дотук е прекрасна, той е изненадващо добър писател.

— По-добре кажи, очертава ли се между вас нещо по така?

— Нищо — отговори тя, легнала на кревата. Играеше си с бялото ушенце на Фелис. — Имаме уговорка да караме колело, когато се върне. Не знам дори колко време ще стои в Япония. Заминава някъде през седмицата.

— Звучи доста неопределено.

— Така е. — Гледаше малката Кей и котенцето й в лампата на тавана. — Нали ти казах, още няма нищо. Но е ужасно привлекателен, а книгата му е направо чудесна. Какво ново около теб и Флетчър?

Огледа няколко зимни рокли, като ги подържа пред себе си срещу огледалото в спалнята. Не остана очарована.

Запълни до края с книги най-горната лавица, като се протягаше, стъпила на сгъваемата стълба.

В кухнята Фелис втренчено наблюдаваше дъното на шкафа под умивалника.

Кой би допуснал, че при толкова хиляди ресторанти в града, тя и оня, как беше, издателят на Роки, ще кацнат да обядват в един и същ? Невероятно… Освен ако „Четири сезона“ не бе станал някакво постоянно свърталище на писатели и издатели, откак не бе ходил там… Все пак ресторантът имаше добро име — семейство Стийн заведе там родителите на Лесли по случай сребърната им сватба, а Вайда и Лорън често го предлагаха на гаджета. Да, очевидно беше едно от поразителните житейски съвпадения…

Срам и позор! Да хареса толкова Роки! Но май щяха да са добра двойка, имаха толкова общи неща помежду си… Не биваше да допусне тази мисъл да го разколебава.

Особено при положение, че следващия вторник, в осем часа сутринта японско време, Роки имаше среща в изложбената зала на „Такаи“ в Осака, където вероятно щеше да бъде осветлен за новите възможности на системата за наблюдение или най-малко щяха да му покажат няколко снимки от фирмения албум. Всеки производител би го направил, да не говорим за вманиачените на тема бизнес японци.

Спокойно. Помислѝ. Няма място за паника. Сега бе неделя вечерта, не, понеделник сутринта, а Роки излиташе от „Кенеди“ в петък, единайсет часа.

Мислѝ.

В крайна сметка работата с велосипеда май нямаше да се окаже пълен провал… Нещата имаха и добрата си страна. Кракът на Роки бе в гипс, куцукаше насам-натам из девет А с бастуна…

Обикновено работеше вкъщи един път седмично — във вторник или сряда, според срещите и заседанията си, и отхвърляше два пъти повече страници, отколкото в службата. Свеждаше до минимум телефонните разговори със Сара. Често редактираше вечер и по три-четири часа през уикенда. От шест до осем сутринта четеше ръкописи в леглото.

Тази седмица домашният й ден се падна във вторник, двайсет и четвърти октомври, ден, единодушно обявен от всички възможни синоптици за прекрасно чудо на фантастично топлата есен. Тюркоазното небе, пламтящите листа на дърветата и вдигнатите нагоре глави, които преобладаваха в Сентръл Парк, недвусмислено подкрепяха твърденията им.

Да седи в такава утрин с огненожълтия парк и блесналото езеро зад рамото си и да редактира книга (макар и хубава — четенето й доставяше удоволствие), си беше все пак… работа. Особено за момиче от дълбоката провинция…

Извърна се и вдигна очилата в косата си. Загледа ято диви гъски, което се спускаше към водата. Наведе се да види как се смесват с други, които тъкмо излитаха. От крилата им пръскаха сребристи капки.

Смъкна очилата на носа, обърна се и зачете.

Нанесе някои корекции.

Пое дъх, когато страниците потрепнаха от въздуха, нахлуващ през леко отворения прозорец…

Издържа до края на главата.

Измъкна маратонките, джинсите, тъмночервеното поло и пуловера от ирландска вълна. Фелис я наблюдаваше, свита на кълбо в центъра на леглото.

Беше почти заобиколила ограденото с вериги езеро. Крачеше енергично по пясъчната алея, вдигнала лице към тюркоазното небе и пламтящите в кристалния въздух дървета, към безгрижните хора, пъргавите катерички (трябваше да вземе малко фъстъци) и реещите се птици. Не беше се чувствала толкова добре през последните две (а защо не и осем) години. Зави наляво и забеляза Сам Йейл насред тълпата, която се движеше долу по тревата, без да обръща внимание на стрелките, указващи посоката. И той изглеждаше в прекрасно настроение. Размахваше ръце, косата му се вееше на всички страни и се усмихваше нежно на водата от дясната си страна. Когато се приближи към нея и започна да се изкачва по наклона, тя извика:

— Сам!

Спря и вдигна очи, потънали в тъмни кръгове, приличен на гигантска панда. Край него претича бегач. Тя застана на края на алеята и избута очилата на челото си.

— Аз съм, Кей Норис.

— Здравей — усмихна се той. Спря и я загледа, докато трима мъже с шорти, трениращи спортно ходене, минаха покрай него, размахали лакти. Изкачи се на алеята. Носеше черни еспадрили, джинси и сиво яке за голф с вдигнат до яката на червената памучна риза цип. — Какъв ден, а? — Потри ръце.

— Фантастичен, нали?

— И още как.

— Хайде да не спираме. Ела да се поразходим по посока на стрелките, нищо няма да ти стане.

— Какви стрелки — запита той и тръгна след нея по алеята.

— Ето ги, в основата на оградата. — Сложи си очилата.

— Хей, не може ли по-бавно? — Обади се отляво зад нея. — Тръгнал съм за удоволствие.

Забави ход. Когато я настигна, тя му се усмихна и поеха заедно. Изпъстреното му с белези лице не изглеждаше зле за неговите шейсет и шест години, които носеше. На миниатюрната снимчица в „Златния век на телевизията“ приличаше на сантиментален вундеркинд с вълниста черна коса и вече потънали в сенки очи.

— Да не би издателският бизнес да е във ваканция — прозвуча дрезгавият му глас, в който се таеше усмивка.

— Понякога работя вкъщи.

— На това работа ли му викаш?

— Избрах лош ден. Тоест хубав ден. Откъде знаеш, че съм в книгоиздателския бизнес?

Той спря да направи път на количка, в която спеше бебе с биберон в уста, бутана от девойче с кожено яке. В лентата през челото му бе затъкнат транзистор.

Настигна я.

— Минах покрай камиона с багажа ти и видях куп кашони с емблемата на „Дайадъм“.

— Дааа.

— И голямо бюро с капак. Много ли е старо?

— На осемдесет, осемдесет и пет години.

— С какво точно се занимаваш?

— Редактор съм. Ето още една стрелка.

— Боже мой, сигурно са от времето на Маккинли. Едва се виждат. Не можеш да очакваш някой да ги спазва.

— Защо не? — Покрай тях префучаха няколко бегачи. — Те съществуват. Кой е казал, че не трябва да се спазват?

— Така са решили. — Отдръпна се зад нея да направи път на две монахини. Отдясно се чу конски тропот и под пламтящата арка на дърветата се появи кафява кобила. На седлото яздеше мъж с карирано сако, черни ботуши и брич. Сам тръгна от лявата й страна.

— Какъв ден само!

— Почивен ли е за режисьори?

— За пенсионерите всеки ден е почивен. — Погледна небето.

Тя се вгледа в блестящата редица от бели и метални небостъргачи на юг от парка, откроени на тюркоазния фон — двойната сграда на Ситикорп, иглата на Емпайър Стейт Билдинг.

— Изумително.

— Това не ти е Канзас, Дороти.

— Какво общо има Канзас? — Хвърли му бегъл поглед с крайчеца на очите си.

— Нищо — усмихна се той. — Освен говора ти.

— Нямам диалект — ядоса се тя. — Ходила съм на специални уроци да го премахна.

— Извинявай. Аз просто имам свръхестествени качества.

Заобиколиха телевизионен екип, насочил миникамера към позлатените дървета.

— Забравяш, че съм бил режисьор — продължи Сам, когато отново тръгнаха по алеята. — Слухът ми е трениран. — Почука с пръст ухото си. — За простосмъртни слушатели нямаш диалект. Освен в думи като „здравей“ и „как си“.

— Нямам диалект!

— Съвсем лек. Наистина съвсем. Само извънредно талантлив професионалист може да го долови. — Подсмихна се и мина зад нея, за да се разминат с ръчна количка, пълна с кафява сгурия, бутана от мъж в кафява униформа. Отново се изравни с нея.

— Потърсих името ти в една книга, която издадохме преди няколко години — „Златният век на телевизията“.

— Ама че заглавие. Кой ли го е измислил? Надявам се, че не си ти.

— Много си е хубаво заглавието. На чист английски език казва за какво се говори в книгата.

— Добре, добре.

— За съжаление не съм го измислила аз.

Наближиха входа на парка в южния край на езерото.

Около тях гъмжеше от бегачи.

— И какво ще кажеш?

— Бях поразена. И озадачена.

— От внезапния край на кариерата ми ли? Отговорът е прост. Лекувам се от алкохолизъм.

— Съжалявам. — Погледна го. — Но се радвам, че се оправяш. Аз пък си помислих, че… извинявай, не биваше да отварям дума за това. Сигурна съм, че не ти се говори на тази тема.

— За инициалите Т. М. ли?

Тя въздъхна и кимна.

— Том Микс. Винаги ми е бил любимец. — Кей се засмя. — Проверила си колко често сме работили заедно.

— Участвала е в близо двайсет твои постановки.

— Спонсорите „Стийл“ и „Крафт“ я харесваха.

— Спечелил си две златни награди за режисура и една награда „Еми“. Кариерата ти е приключила внезапно в годината на смъртта й.

— Що за книги редактираш? Целувки на фона на романтични замъци?

— И това се е случвало.

— Смъртта й няма нищо общо. Не бяхме се виждали две-три години, преди да умре. Пътищата ни вече се бяха разделили. Аз поставях филми на седмицата в Калифорния, тя снимаше тук сериали.

Прекосиха терасата пред каменната порта. Навсякъде гъмжеше от хора — едни седяха около фонтаните, други се изтягаха по пейките, група младежи в червени спортни екипи тичаха под такта на пляскането на мъж с червен анцуг.

— Ако трябва да бъда честен, не бива да премълчавам, че тя не беше добра актриса.

— Забелязах.

— Нито пък добър човек. Беше суетна и алчна. Безмерно егоцентрична. Опърничава. Груба. Дребнава. Бях луд по нея.

— Но защо?

— Казах „луд“. Никой не може да го обясни. — Загледа се в алеята пред тях и въздъхна. — Кой би могъл да разбере защо? Случи се в една омагьосана сутрин. В претъпкано телевизионно студио…

Редицата младежи в червени екипи зави покрай тях към източната част на езерото.

— И сега с нищо ли не се занимаваш?

— Преподавам по малко. Актьорско майсторство, режисура…

— Откога живееш тук?

— Откак построиха сградата. Три години.

Продължаваха да вървят. Задминаваха ги бегачи. Претича момче в червен екип.

— Ако се чудиш как съм се озовал в този квартал, трябва да знаеш, че съм обект на благотворителност.

— Не ставай глупав, въобще не се чудя. Сега всеки може да живее навсякъде и това е едно от най-приятните неща в този град.

— Фондация за подпомагане на културата „Карнеги Хил“. Да ти обяснявам ли идеалната й цел? Един от начините, но които смята да я постигне, е да напълни квартала със закоравели културтрегери. Получих апартамента безплатно плюс месечна издръжка. За мен мястото е удобно — усмихна се, — „Смидърс“ е на ъгъла на Деветдесет и трета. Центърът за лечение „Смидърс“. Полежах там, докато построят сградата. — Направи път на мъж и момче, които тичаха. На тениските им имаше надписи „Слепец“ и „Водач“.

Стигнаха до еспланадата на Деветдесета улица и слязоха по широките, покрити с чакъл стъпала. На пътеката се суетеше телевизионен екип и насочваше миникамера към минувачите, зазяпани в пламъка на листата.

— Сега я наредих! Ще се видим в новините в шест часа. Има да ми се смеят утре в издателството.

— Толкова ли съм смотан?

— Знаеш какво искам да кажа.

— Не се тревожи. Ще измислиш нещо.

Минаха покрай миникамерата. Той вдигна среден пръст.

Излязоха от парка и прекосиха Пето Авеню. Тръгнаха по Деветдесета улица покрай желязната ограда на музея „Купър-Хюит“.

— Тук е прекарал старините си Андрю Карнеги — отбеляза той.

— Не знаех. — Загледа резиденцията, построена от тухли и камък.

— Затова сме на Карнеги Хил. Когато е купувал земята, тук е имало ниви. Компанията му за стомана се е превърнала в „Ю Ес Стийл“. Участвал съм в толкова програми, спонсорирани от нея, че я чувствам като роден дом. Това е къщата на Робърт Чеймбърс.

— Името ми е познато…

— Свещеникът, който удуши момичето в парка.

— Ужас!

— Тук сме се събрали какви ли не хора.

На ъгъла завиха и тръгнаха по Медисън.

— Телевизията трябва да е била много различна по онова време.

— И още как. Всичко вървеше на живо, нямаше записи, нямаше дубли. Всяка вечер беше премиера — сбъркани реплики, пропуснати пасажи, но се получаваше нещо истинско и завладяващо, актьорите даваха всичко от себе си. Декорите бяха в различни оттенъци на сивото — цветовете нямаха значение.

— Защо не напишеш мемоарите си? Можеш и да ги записваш на магнетофон. Ще бъде интересно.

— Моите „мемоари“? — Усмихна се.

— Да. Помисли по въпроса. Познаваш ли Хюбърт Шиър? Живее при нас, в девет А. — Той поклати глава. — Доста добър писател е. Пише книга за телевизията и сигурно ще му е интересно да я обсъди с теб. Трябва да ви запозная. Но смятам, че ще е хубаво да направиш нещо сам. Ще бъде продаваемо. Ако искаш да подходиш в сериозен тон — добре. Ако предпочиташ да я направиш лека и духовита, което положително ще ти се удаде — още по-добре. Както решиш.

— Ще помисля. — Посочи „Джаксън Хоул“, край който минаваха. — Искаш ли едно кафе?

— Мога ли да си запазя правото за друг път? Трябва да прескоча до банката, а после да заседна над книгата.

Продължиха по Деветдесет и първа улица. Тя свали очилата.

— Радвам се, че се видяхме. — Протегна му ръка.

— И аз. — Стисна ръката й с усмивка.

— Помисли добре. Предложението ми не е гола вежливост.

— Добре, обещавам. — Обърна се и отмина.

Върна се.

— Забравих да ти кажа, че се пошегувах за диалекта ти. Онзи ден в стаичката за пощата видях адреса на подателя върху един колет за теб. Семейство Норис от Уичита.

— Добре, че ми каза — засмя се тя.

— Не искам да смяташ, че си губила времето си. Нямаш и следа от диалект. — Засмя се, обърна се и отмина.

Обърна се и тя, сложи очилата и изчака да се смени светофара. Претича на пръсти през улицата, усмихната към тюркоазното небе.

В сряда представи три книги на заседанието, посветено на предварителните проучвания на пазара. Експертите по маркетинг харесаха две, а към третата проявиха по-слаба неприязън, отколкото изпитваха тя и останалите редактори. Отби се за един час в „Сакс“, купи си копринена рокля с цвят на кехлибар и малко бельо.

Прекара вечерта в безкрайни разговори по телефона — най-напред с Боб, сетне с Мег Хънтър, която се обади от летището на път за Лондон — увлякоха се в спомени за Сиракуза и бъбриха повече от час. Докато Клер Блум дочиташе „Към осветената къща“, изчисти космите от краката си, а Фелис, изтегната на изтривалката пред банята, се ближеше и почесваше.

В четвъртък почти цял ден работи с авторката от Нюарк, чиято първа книга — духовита научна фантастика, беше поне с двеста страници по-дълга от необходимото. Посети приема на „Уорнър“ по случай премиерата на „Екатерина Велика“, организиран в чайната на последния етаж — имаше изобилие от шампанско с блини и хайвер.

Като отвори вратата на таксито, с което се прибираше, я заслепи светкавица на фотоапарат и екзалтирана жена с микрофон в ръка запита припряно: „Тук ли живеете?“ Прозвуча мъжки глас: „Познавахте ли Хюбърт Шиър?“ Отново жената: „Знаете ли, че наричат сградата «Връх на ужаса»?“ Уолт ги разбута и й проби път към входа. „Ритна ме! Видяхте ли как ме ритна? Ей ти! Портиерът! Ще има да патиш, говедо!“

Уолт затвори вратата и погледна през стъклото.

— Отрепки — отбеляза той с плътния си баритон. — Приличат на гладни зверове. Имате късмет, че закъсняхте.

— С Хюбърт Шиър ли е станало нещо?

Обърна се към нея и я загледа през дебелите стъкла на очилата. Кимна. Отмести поглед и направи крачка назад заедно с вратата, която отвори пред група хора. Затвори.

— Какво се е случило?

Пое дъх и си свали очилата. Погледна я с пъстрите си зачервени очи. Сбръчканото му лице бе пребледняло.

— Паднал е в кабината с душа. Носил е гипс на крака си, увил го е с найлон да не се намокри, подхлъзнал се е и при падането се е ударил в сляпото око.

— Мъртъв ли е?

Кимна и отвори вратата. Влезе мъж и рече:

— Боже Господи…

Уолт затвори, без да спре да я наблюдава.

— Познавахте ли го, госпожице Норис? — Тя кимна. — Искате ли да поседнете?

Не можа да реши. Той я настани на пейката до контролните монитори и пое дипломатическото й куфарче. Сложи очилата и се наведе към нея.

— Откри го някакъв човек от агенцията му. Не отговарял на телефона и пропуснал уговорена среща.

— Кога е станало? — Погледна го от долу на горе.

Уолт пое дъх и отклони очи. Поклати тъжно глава.

— Още не могат да установят. — Примижа зад очилата. — Бил е на пода под горещия душ и е трудно да определят часа на смъртта. За последен път е говорил по телефона в понеделник късно вечерта.

— Боже мой!

Глава четвърта

Едгар не можеше да не се обади.

— По дяволите, какъв катастрофален късмет!

— Нали? Просто не мога да повярвам — каза той и спря звука на телевизора срещу леглото. — Разговарял съм с него няколко пъти в асансьора. Изглеждаше приятен човек.

Остави дистанционното на нощното шкафче и взе пластмасова чашка с надпис „Обичам Ню Йорк“. Задържа слушалката с рамо, докато наместваше възглавницата под гърба си.

— И да се случи точно в ден без никакви други събития!

— Ще отшуми. — Намести се. — Както стана след случая с Рафаел. — Пийна кафе.

— Все пак има разлика. Това е не четвърта, а пета злополука и жертвата не е домоуправител, а доста известен писател. Сградата ще стане… съвсем непривлекателна. Неприятно ми е да ти натяквам, но те предупредих да не даваш апартаментите под наем. Ако ги беше продал, сега нямаше да ти пука. В известен смисъл.

— Знам, знам. — Гледаше рекламата на някакъв прах за пране без звук. — Съжалявам, че не те послушах. — Отпи от кафето.

— Предполагам, че си прочел вестниците.

— Още не. Снощи легнах много късно и не съм станал. — Остави чашката и взе дистанционното.

— На първа страница на „Поуст“ с гигантски букви пише „Връх на ужаса“ и е поместена снимка в ракурс от долу на горе. „Нюз“ предпочита „Небостъргач на ужасите“ със същата снимка. „Таймс“… а ето — на страница трета Б: „Писател — пети смъртен случай в сграда в Горен Ийст Сайд“. Но скоро ще загреят, че Конахей беше репортер при Мерил Линг и вероятно още утре ще поправят грешката си и ще го изнесат на първа страница.

— Ще отшуми. — Натискаше с палец бутоните на дистанционното и отхвърли едно след друго някакво детско предаване, реклама за сапун, горили в джунглата: — Просто пукотевицата ще продължи няколко дни повече.

— Телефоните не спират да звънят. „Кой е собственик на корпорацията? Как се чувства?“

— Гадно, как иначе?

— Настоятелно предлагам, а и всички тук са съгласни, да извикаме веднага специалист по връзки с информационните средства.

— За какво? — Не спираше да натиска бутоните. — Да даде пресконференция? Само ще раздуха работата.

— Не, не. Точно обратното, ще охлади интереса. Специалист, който бързо ще отклони вниманието на журналистите в друга посока.

Седна и попита:

— Познаваш ли човек, който може да го направи?

— Споменаха ми две имена. Скъпи са и вероятно няма да можем да оформим заплащането им по банков път, но смятам, че ще съумеем да убедим данъчните власти в неотложността на разхода.

— По дяволите данъчните власти, заеми се веднага с тях. Едгар, идеята е бижу. Господи, в какъв свят живеем.

— Радвам се, че не възразяваш.

— Как бих могъл? Действай!

Затвори телефона, поседя за момент и се усмихна. Изключи телевизора. Отметна одеялото и стана.

Приближи се до прозореца и отвори цялото дясно крило. Пое свеж въздух през ноздрите и се изправи на пръсти.

Издиша, като барабанеше с юмруци по голите си гърди.

Алекс не можеше да не се обади.

— Разтревожих се, като разбрах. Познаваше ли го?

— Не.

— Ама и списъка си го бива — самоубийство, свръхдоза кокаин…

— Алекс, работя.

— Извинявай. Просто исках да чуя как си.

— Добре съм. С венци от чесън по прозорците и разпятие под ръка.

— Какво?

— Нищо.

Звънна и Рокси.

— Боже, колко жалко. — Опита се да я ободри. — Май се е занимавал не с каквото е трябвало.

На вратата позвъня Вайда Трависейно — наконтена до съвършенство и силно парфюмирана. Държеше с лакираните бледорозови нокти на палеца и показалеца си деколтето на силно прилепнала по тялото й бродирана рокля от кремав сатен. Успяла беше да закопчае едно-две копчета на гърба, но лакът й бе започнал да се лющи.

Кей я заведе в кухнята до бялата флуоресцентна лампа, наведе се и започна да закопчава ситните бисерни копчета. Вайда стоеше неподвижна и опипваше лака на ноктите си. Фелис, след като подуши копринените й чорапи й получи потупване по гърба, се зае с рибата си.

— Красива бродерия. От Индия ли е?

— От Китай. Имаш ли от този лак?

— Не, съжалявам. — Закопча още едно копче — Къде отиваш?

— На някаква вечеря в „Плаза“ с много тостове… И губернаторът ще бъде. Ужасно, нали? Имам предвид Шиър! Говорих с него преди няколко месеца в асансьора! Мъкнеше саксия с някакво огромно растение. Беше го купил от уличен базар на Трето Авеню. — Въздъхна. — Само като си представя как е лежал толкова време сварен. Така се изрази оня по телевизията, сварен. — Русият шлем се обърна. — Надявам се, че не ти е бил близък или нещо такова…

Тя се усмихна, докато пъхаше следващото копче в сатенената примчица.

— Не.

— Бедничкият…

Фелис излезе в антрето, седна и започна да се мие.

— Познавах и Наоми Сингър — рече Вайда и си пипна нокътя. — Кей закопча още едно конче. — Посещавахме един и същи курс по самозащита срещу изнасилване. Няколко пъти се връщахме заедно. Била ли си там? На Лексингтън.

— Ходила съм само на концерти.

— Организират и най-различни курсове. Онзи беше еврейски, но всеки можеше да се запише.

— Трябва да е била много нещастна…

— Ами, нямаше такъв вид, но предполагам, че обикновено е така. Просто кипеше от енергия. Беше твоя тип — с черна коса и обло лице, но не толкова хубава и по-ниска. От „Боостън“. Ти откъде си?

— От Уичита.

— Аз пък съм отвсякъде. Баща ми е генерал-майор във Военновъздушните сили.

— В „Таймс“ не пишеше нищо за съдържанието на прощалното й писмо…

— В „Поуст“ публикуваха част от него. Била в депресия. От всичко — околната среда, расизма, ядрените оръжия… Освен това имала приятел в Бостън, с когото се разделила. Та и той бил замесен. — Въздъхна. — Дмитри беше уплашен до смърт.

— Защо?

— За една бройка да падне върху него. Тъкмо лъскал онези неща… пилоните, които поддържат козирката пред входа. Тогава още беше портиер, домоуправител беше Рафаел. Паднала е точно до него, целият е бил в кръв. Управата го изпрати на свои разноски за цяла седмица в Дисниленд, заедно с жена му и децата.

— Браво на управата.

— А, тук никак не са стиснати. Иначе при толкова трупове всички ще избягат. Кой би продължил договора си? — Поклати глава и въздъхна. — „Връх на ужаса“… Божичко, чувствам се като във филм на Джейми Лий Къртис.

Кей закопча най-горното копче и се засмя.

— Готово, Джейми Лий. — Отстъпи крачка назад. — Тръгвай и носи много здраве на губернатора. Изглеждаш фантастично.

В стаичката за пощата я чакаше луксозно опакован пакет, адресиран с калиграфски почерк от място, наречено „Викториана“ на Източна Осемдесет и девета улица. Имаше размери на кутия за обувки, беше тежичък, с красиво отпечатан етикет „Ар Нуво“. Докато пътуваше нагоре с мъжа с козята брадичка от дванайсетия етаж и семейна двойка японци на средна възраст, които слязоха на шестнайсетия, гадаеше кой и какво й изпраща.

„Кой“ се оказаха Норман и Джун. На плътната кремава картичка, увенчана с емблемата на „Дайадъм“, с едрия закръглен почерк на Норман беше написано: „Безоблачно небе, ярки звезди, много щастие. Обичаме те. Норман и Джун“.

„Какво“-то беше великолепен телескоп от мед с две секции, които се отваряха на четирийсет и петдесет сантиметра, поставен в пластмасова опаковка и увит с тъмносиня мека хартия. Окулярът беше гравиран с Камбаната на свободата, името Синклер и годината хиляда осемстотин деветдесет и трета.

Започна да гледа от прозореца — влекач теглеше шлеп нагоре по реката, бяла яхта се носеше по течението. Колите на моста Трайборо. Прозорците на небостъргачите, през част от които надничаха телескопи на триножници. Почувства се като арабски звездоброец. Усети допир по коляното. Фелис мъркаше, скокнала на перваза на прозореца.

Отиде на битака на Двайсет и шеста улица с Рокси и Флетчър и си купи два калаени свещника. Посетиха възстановките на „Ани Хол“ и „Манхатън“ и вечеряха в китайски ресторант.

Изчете един добър ръкопис. Ходи на фризьор и си подстрига и изми косата. Обядва в „Сезоните“ с Флорънс Лиъри Уинтроп. На масата на Шиър седеше съвършено непознат човек. Присъства на съвещание на ръководството на издателството.

Домашният й ден тази седмица се падна в сряда. Времето беше отвратително — ситен дъжд се сипеше върху кафявия парк, оловносивото езеро, иглата на върха на Еврейския музей и унилите градинки между черните покриви на каменните къщи наоколо. Нищо не изглеждаше по-добро от стоенето вкъщи въпреки битката с обърканите стрелки и разкривения почерк по страниците от ръкописа на Флорънс.

Сузана чистеше кървавите петна от сакото за езда на Дерек и това я наведе на мисълта, че моментът е извънредно удобен за пране — машините в сутерена бяха свободни и нямаше да чака ред. Часът беше три и двайсет и пет. Остави Сузана на грижите й и извади натъпкания с дрехи и други неща за пране панер от шкафа за бельо. Фелис надникна в антрето да види какво става. Събра кърпите от банята и кухнята, измъкна праха за пране от шкафа под умивалника и няколко двайсетачета от чашката с Мики Маус.

Когато внесе в облицованата с бели плочки перачница препълнения панер с кутията прах за пране отгоре, от една сушилня срещу вратата се обърна Пит еди-кой си с червеникавокестенявата коса и се зазяпа в нея. От ръката му към панера висеше нещо жълто.

— Здравей — каза тя, отиде встрани и стовари панера върху първата пералня. От другия край на подредените до стената машини се чуваше приглушено бучене и светеше червена лампичка. Отгоре беше оставен празен панер.

— Здравей. — Гласът му прокънтя, засилен от ехото на плочките. — Как си?

— Добре съм. — Веднага съжали, че не е гримирана въпреки младенческата му възраст. — А ти?

— И аз — отвърна Пит… да, Хендърсън. — Подреди ли се вече?

— Горе-долу. — Не можа да не отговори на сияйната му усмивка. Зелената тениска и джинсите, които носеше, страшно му отиваха. Извърна се и отвори капаците на две перални. Извади филтрите и каза:

— Оборудването е супер. Въобще всичко в сградата е първокласно.

— Замислено е като за частни апартаменти. — Говореше, загледан в сушилнята.

— За мен е по-добре, че не са.

— И за мен.

Сложи настрана праха за пране и започна да изпразва панера — цветните неща в едната пералня, белите — в другата.

— Чудно, защо ли са реши ли така?

— Предполагам, че търсенето на луксозни апартаменти е намаляло.

— Все пак при толкова вложени средства… Знаеш ли кой е собственикът?

— Не. Знам само имената Макевой и Кортез, на които изпращам чековете за наема. — Въздъхна и ехото отново прокънтя. — Първите ти дни тук май не бяха особено радостни.

— Меко казано.

— А какво ще кажеш за журналистите? Може би се раждат нормални хора, но рано или късно превъртат. Истински пирани. Като в роман за Джеймс Бонд — ръфат всичко, каквото им попадне.

— Канеше се да пише книга за телевизията — продължи тя и сложи чифт джинси при цветните дрехи. — За начините, по които влияе върху живота ни. Интересно дали е смятал да се спре и на това, което превръща журналистите в пирани.

— Познавахте ли се? — Застана с лице към нея.

— Бегло. — Извади носна кърпички от джоба на една риза. — Запознахме се случайно.

— Темата изглежда интересна. Като дете гледах непрекъснато телевизия, а сега само вземам касети под ваем, и то рядко. Смяташе ли да пише как видеокамерите промениха ситуацията?

— Вероятно. Не сме обсъждали подробности. Говорихме едва няколко минути.

— Все пак това, че го познаваш, прави нещата още по-лоши.

— Разбира се. Определено. — Сложи ризата в едната пералня, кърпичката — в другата.

— Говорил съм с него няколко пъти в асансьора — за времето и тям подобни. Чел съм и книгата му за компютрите.

— Аз също. Как я намираш?

Помълча, сбърчил вежди.

— Хубава е. Стори ми се добре написана, но някак си ме подразни. — Погледна я. — Работя в компютърния бизнес. Няма никакви причини за подобна параноя. Компютрите са машини и нищо повече. Машини, които бързо обработват данни.

— Не може да става и дума за параноя. В тях са стаени реални опасности.

— Преувеличил ги е на десета степен.

Тя се извърна. Извади с две ръце от панера чаршафите на жълти цветчета и ги сложи в пералнята с белите неща.

— С какво се занимаваш?

— Програмист на свободна практика. Давам консултации на различни фирми, предимно финансови, и съм съставил няколко игри, част от които се продават на пазара. — Затвори вратичката на сушилнята. — А ти?

— Редактор съм. В „Дайадъм Прес“.

— Искаш ли някаква закуска? Или захарна пръчка? — Запъти се към автоматите в другия край на перачницата, като я гледаше през рамо.

— Не, благодаря. — Усмихна му се и се съсредоточи в прането. Сортира последните кърпи и покривки. Пусна монетите в отвора.

— Знаеш ли, че има и котешки храни?

— Не. — Отвори кутията с праха.

— И изкуствени кокали за кучета. Чудно как няма семе за папагали. — Автоматът изгърмя и нещо падна.

Тя се сепна, остави кутията със стабилизатора, от която сипваше при цветните дрехи, и се обърна. Загледа го внимателно, докато се приближаваше към нея, отваряйки някакво пакетче. Усмихна й се.

— Видях те в събота сутринта да купуваш котешки консерви в „Мърфи“.

— Тъй ли?

— Не бях сам и затова не ти се обадих.

Тя се успокои и продължи да слага стабилизатора. Пит се облегна на работещата през две машини пералня.

— Мъжка ли е или женска?

— Женска. Рижа на петна.

Отвори пакетчето с пуканки.

— Откъде си? — Наля белина в машината с белите дрехи.

— От Питсбърг. Тук съм от пет години. Искам да кажа в Ню Йорк. В сградата живея от три. — Предложи й пуканки, живите му сини очи я проучваха настойчиво.

— Не, благодаря. — Усмихна се, затвори белината и я сложи в панера. — Аз съм от Уичита. Тук съм от… Боже мой, кога станаха осемнайсет години!

— Разбрах, че си някъде от Средния запад. По говора, много е приятен.

Погледна го и взе една пуканка.

— Благодаря.

Сложи обратно филтрите в двете перални и затвори капаците.

— Сложѝ си противогаза — промърмори той, загледан през рамото й. Докато извръщаше глава, усети аромат на „Джорджо“.

Едрата жена с черния бретон от осмия етаж спря на вратата под видеокамерата. Носеше тъмни очила, гердан от кехлибар и черна рокля с дълги ръкави. Зад нея някакъв мъж вкара велосипед в асансьора. Кимнаха й и казаха:

— Добър ден.

Тя им отвърна и отиде към автоматите, високите токчета на черните й обувки тракаха по покрития с линолеум под. Вълна от „Джорджо“ удави мириса на прах за пране и белина.

Пит подуши въздуха и се ухили. Засмя се и тя и започна да подбира двайсетачета. Той се отстрани от пералнята, на която се облягаше — лампичките бяха угаснали, и тръгна към сушилните. Откъм автоматите звъннаха монети, чу се бучене и нещо падна.

Кей пусна центовете и се вгледа в бутоните за избор на програма.

Влезе пълна мургава жена с червена блуза, виолетова пола и кафяви подпетени пантофи. Подуши въздуха, намръщи се и тръгна към пералнята, на която допреди малко се беше облягал Пит. Взе панера и отвори капака.

— Точно навреме идвате. Току-що свърши.

Жената се обърна и я погледна неразбиращо.

— А?

— Току-що се изключи. Сега. Край. — Посочи машината.

— Ah, si — каза жената с усмивка. Изтегли омотаните дрехи и ги тръсна в панера. — Si, veinticinco minutos. Exactamente. Veinticinco minutos1.

— Двайсет пет.

— Si.

— Благодаря.

Натисна бутоните и пералните забучаха. Взе кутията и панера.

— Чакай малко — прошепна Пит, застанал до нея с панера си с чисти дрехи, загледан към фоайето.

Тя се престори, че търси нещо, докато непобедимият „Джорджо“ влезе в асансьора и вратата се затвори.

— Трябва да има тръбопровод директно от завода производител — отбеляза Пит, когато влязоха в бежовото фоайе.

— Това е „Джорджо“. Илюстрация на мисълта, че много хубаво не е хубаво. — Докосна бутона между вратите. Числата отгоре се сменяха — две стана едно, четири стана пет.

Вратата към стълбището вдясно от асансьора се отвори и във фоайето влезе Тери, облечен с мокра черна мушама. Усмихна им се и се запъти към перачницата. От помещението за велосипеди излезе мъж с мокро жълто пончо и каска в ръка. Затвори мрежестата врата и им кимна. Кимнаха и те.

Изтри с ръка влажните си руси къдрици и я тръсна към пода.

— Вали ли още? — поинтересува се Пит.

— По-силно отпреди — отговори мъжът. Беше едър, около трийсет и пет годишен.

Вратата на левия асансьор се отвори.

— Ще натиснеш ли за тринайсетия? — Пит влезе след нея с панера в ръце. Тя докосна двайсет и тринайсет. Мъжът с пончото беше за шестнайсетия.

Асансьорът тръгна. Мълчаха. Жената слезе.

— Радвам се, че се видяхме — каза Пит, когато вратата се отвори на тринайсетия етаж.

— И аз — усмихна се тя.

Мъжът с пончото слезе на шестнайсетия.

Продължи сама с кутията прах в ръка. Погледна видеокамерата в ъгъла. Когато деветнайсет стана двайсет, извади ключовете си.

В петък покани на вечеря неколцина приятели и колеги от „Дайадъм“ плюс Рокси и Флетчър. Не можеха да нахвалят апартамента, Фелис и сокола на Рокси, погледаха един след друг с телескопа, попийваха водка, сода и бяло вино, коментираха последните слухове, кризата в Близкия изток, списъка на книгите за пролетта.

— Какъв красив полилей! — възхити се Джун, докато се хранеха. — Твой ли е?

Всички погледнаха нагоре — тя и десет-дванайсет души, насядали в хола, с чинии пиле със салата и чаши вино в ръка.

— Не, на сградата е — отговори тя от възглавницата до масичката за кафе. — Тук всичко е първокласно. Сградата е била планирана за разпродажба на апартаментите, но тайнственият й собственик е решил да ги дава под наем. Никой не го познава, крие се зад някаква адвокатска фирма в центъра. Предполагам, че е абсолютен досадник, но за мен е същински Дядо Коледа.

— Пилето е фантастично — обади се Норман.

— Взех го от „Петак“.

— Все някой трябва да го познава — заяви Гари.

Тя пийна вино.

— Фирмата, която поддържа сградата, не го познава. Контактува с адвокатите.

— Какво чудно има в това — рече Тамико. — Нека си го кажем направо — сградата не се ползва с добро име.

— Е, да, но той се крие от самото начало.

— Купил я е от Бари Бек — обясни Джун. — Не съм и сънувала, че някога ще дойда тук. Какво ще кажеш, Норман? Колко сме се борили срещу строежа!

— Ние сме активисти на „Сивитас“ — обясни Норман. — Това е организация, която се стреми да защити района и да го опази от прекомерно застрояване. На това място имаше две красиви каменни къщи. Загубихме битката, но спечелихме войната поне срещу стъклените небостъргачи. Забраниха ги един месец след изливането на основите на този.

— Във всеки случай строителството наистина е висока класа — установи Стюарт. — От съседния апартамент не се чува нито звук, а видях, че и там влизат гости. Моят апартамент е в нова сграда, строена за даване под наем, и чувам как съседите натискат бутоните на телефона.

— Защо все пак апартаментите се дават под наем — зачуди се Тамико, — щом е строена по стандарти за частна сграда?

— И за мен е неразбираемо — отвърна Кей, докато обикаляше хола да им допълва чашите с вино. — Тази мисъл просто не ме напуска. Говорих с Джо Хардинг от счетоводството — тя инвестира в недвижими имоти. Каза ми, че пазарът на апартаментите под наем от години е по-неустойчив от този на частните. Обадих се на жената, която ме разведе из жилището, и леко я подпитах. Тъкмо тя нарече собственика досадник, но единственото, което знае за него, е, че е мъж, защото адвокатите го наричали „кучия му син“, Фелис! Слез оттам! Веднага! Тормози ги за поддръжката, отхвърля перспективни наематели без никакъв повод… Флетчър? Още мъничко? Държи се, сякаш живее тук, но защо би се установил в тристаен апартамент, когато не може да няма поне петдесет милиона? Уенди?

— Тук може да има pied-à-terre2 — предположи Стюарт, — а да живее на още шест места.

— Възможно е — наля вино в чашата на Уенди, — но жената се оплаква от непрекъснат тормоз.

— Вероятно Бари Бек го познава — отбеляза Джун.

— Или посредникът. Казва се Микеланджело — добави Норман. — Бек му я продаде, преди да я довърши.

— Всъщност това не ме интересува чак толкова — напълни чашата на Гари. — Допускам, че е някакъв откачен и има право на уединение. Благодарна съм му. Вземете си още от пилето.

Гледаше със зяпнала уста. Поклати смаян глава.

Насили се да се усмихне. Не биваше да губи чувство за хумор.

Точно тя ли трябваше да е първият човек от толкова време насам, който се сети да огледа зъбите на харизания кои и да задава въпроси, на които шефовете й отговориха на момента и я насочиха право към Микеланджело… Не можеше да се отрече, че ситуацията е комична.

„Досадник“, „кучи син“… Просто да се пукнеш от смях.

Наблюдаваше как внася ягодовия мус и го слага на масата. Замисли се — дали един ден все пак нямаше да го открият.

Възможно беше. Зачуди се защо досега не бе включвал в сметките си подобна вероятност. На вратата се звъни и някакъв смачкан тип ала Коломбо казва: „Извинете за безпокойството, бихте ли ми отделили малко време? Трябва да ви задам няколко въпроса за смъртните случаи в сградата…“

Отпусни се. Без паника. Тя нямаше да рови. Не го ли бе заявила сама?

Освен това Микеланджело бе в Бимини, ловеше риба и се чукаше с новата си млада жена. Дори папата да го извика на разпит, не би обелил дума. Не биваше да се поддава на тази параноя.

Стана и си взе още една бира. Откри в хладилника някакви остатъци от пиле.

Покапваше пред мониторите, без да сваля очи от гостите, които пиеха вино, опитваха с лъжичките ягодовия мус и ахкаха и охкаха от възторг. Браво на нея.

Погледа гостите на Вайда и на семейство Стангърсън.

Крис съобщаваше новината на Сали.

Стефан убеждаваше Хенк.

Кей изпращаше в антрето добрите стари Норман и Джун.

Спокойно. Не се тревожѝ.

Не беше ли казала, че има право на уединение?

— Съжалявам, че не съм дошъл, преди да дойдат гостите — извини се Дмитри.

— Няма нищо. — Заведе го в спалнята. — Долу, Фелис! Бързо долу!

— Вчера в парното имаше наводнение — заобяснява Дмитри, докато тръскаше на височината на рамото си някакъв спрей със зелена капачка.

— Ужас!

— Вече всичко е наред. Скоро ще изсъхне. Какъв хубав ден! — Остави спрея на перваза до бюрото и дръпна с две ръце дясното вътрешно крило на прозореца. Плъзна го на десетина сантиметра. Премести се и направи същото с лявото крило. — Няма проблеми.

Тя кръстоса ръце и започна да ги гърка, защото настръхнаха от студения въздух. Гледаше втренчено как Дмитри, облечен със сива риза и лъскав кафяв панталон, тръска спрея и сваля капачката. Дали смазването на заяждащи прозорци не му напомняше за скока на Наоми Сингър и падането и до краката му? Каква глупачка… Щом толкова бе приритала, защо не беше скочила от прозореца на спалнята?

Но той изглеждаше невъзмутим — наведе се и започна да пръска вътрешната релса, като се приближаваше към нея. Отдръпна се навътре до дрешника и го запита:

— Какво е това?

— Силиконова смазка. — Продължи да пръска в обратна посока.

Фелис скочи на перваза и се надвеси навън, изгърби се и размаха черното връхче на опашката си, докато Дмитри остави спрея и хвана рамката.

— Не… — Тя пое Фелис с две ръце, вдигна я нагоре и я обърна с лице към себе си. Приближи я към очите си, лапичките й се разпериха безпомощно във въздуха. — Не! — Натърти думата, като я гледаше право в издължените зелени очи. — Н. Е. Тук не се надвесваме през прозорците. Въпреки деветте живота. Ясно ли е? Не и не! Разбра ли?

Фелис я гледаше, тя пък погледна Дмитри.

Беше все така невъзмутим — плъзгаше стъклото към нея. Кей отстъпи назад, притисна Фелис до рамото си, целуна я и започна да я милва.

— Чух, че собственикът на сградата бил голям досадник.

Фелис мъркаше. Дмитри започна да пръска другата половина на релсата.

— Познавам Мийлс, не собственика.

— Кой Мийлс?

— Господин Мийлс, управителят. Знаете господин Мийлс. — Тъмните му очи се спряха върху нея.

— Получих писмо от него. Хареса ли мрамора във фоайето?

— Да! Голяма изненада беше. Мраморът бил добър. — Остави спрея, дръпна стъклото към себе си и го раздвижи напред-назад. — Ето. Няма проблеми. — Бутна няколко пъти прозореца от край до край.

— Браво — каза тя. Фелис усили мъркането. Тупкаше я по гърба и гледаше как Дмитри пръска външната релса. — Дмитри… Чудя се… Господин Мийлс казвал ли ти е някога… да обръщаш по-голямо внимание на някого от наемателите, да го изслушваш и да правиш каквото ти каже?

— Да. Тя…

— На жена ли?

— На вас.

— На мен?

Той кимна и сложи спрея на пода.

— Когато подписахте договора. — Издърпа външното стъкло към себе си.

— Когато подписах договора ли? — Изтегли и вътрешното стъкло. Погледна я.

— И не познавате господин Мийлс?

— Не.

Дмитри сви рамене.

— Каза ми: „Прави всичко да се чувства добре. Полагай особени грижи.“ — Вдигна спрея и го разтръска.

Смъкна Фелис от рамото си и я пусна на килима.

— Сигурен ли си, че е говорил за мен?

— „Госпожица Норис“ — продължи той, докато пръскаше средната част на външната релса. — „Нанася се в двайсет Б. Прави всичко да се чувства добре. Полагай особени грижи.“

— Не ти ли го казва винаги когато някой…

— Не. Никога. Само за вас.

— Как е възможно?

Бутна няколко пъти и двете крила от край до край. Поправи и прозореца в хола.

Отстъпи от протегната й с бакшиш ръка.

— Не, не. Моля ви. Беше ми приятно. Не.

Тя не настоя.

Зае се да довърши чистенето.

Обади се Уенди да й благодари. Обсъдиха колко по-добре изглежда Джун и поумуваха какво ли става между Тамико и Гари.

Звънна и Тамико. Поговориха за Стюарт и Уенди.

Следващата беше Джун. След малко общи приказки тя рече:

— Слушай, Джун, все пак искам да разбера кой е собственик на сградата. Би ли ми дала телефона на шефа на строителната фирма или на посредника? А може и на двамата.

— Да. Сигурна съм, че в „Сивитас“ ги има.

— Ще се обадя в понеделник и на управителя, но той работи в една стая с жената, с която вече разговарях, и вероятно не знае повече от нея. Не виждам как биха помогнали и адвокатите. Във всеки случай в понеделник ще поговорим пак. Дотогава не предприемай нищо.

— Защо промени решението си?

Разказа й.

— Изумително! Като в „Хазаинът на Лидия“.

— Хазаинът е на Оливия, а докторът е на Лидия.

— Все едно. Искаш ли да дойдеш да поиграем карти утре следобед? Предсказват лошо време. И Пол ще бъде.

Решиха да се уговорят допълнително.

Браво, Дмитри.

Не, браво на теб, че не забрави да кажеш на Едгар да полагат особени грижи за нея. Сякаш иначе щяха да я обиждат или да я блъснат по стълбите.

Вече нямаше съмнение какво трябва да прави. И то ще не ще, преди понеделник сутринта.

След като Едгар щеше да мълчи като гроб, а Бари Бек наистина не знаеше, тя щеше да се свърже по телефона направо с Доминик Микеланджело. Той можеше и да си затрае, но имаше вероятност да започне да се лигави: „Явявали ли сте се някога по телевизията? Гласът ви е на същинска красавица…“ Особено ако го намереше с чаша в ръка, което напоследък май бе обичайното му състояние. „Наистина ли не сте участвали в телевизията?“

А пък тя щеше да се зачуди защо ли се е пенсионирал едва на четирийсет и няколко години и е отишъл да живее в Бимини…

Трябваше да го направи още днес. Защото утре следобед можеше да отиде на карти и да остане за вечеря.

Чувстваше, че част от него иска точно това. Знаеше и точно коя част. Не можеше цели три години да наблюдава психоаналитик от ранга на доктор Палм и да не понаучи нещичко и за себе си.

Тя просто не му оставяше друг избор. Щом разбереше за камерите, щеше да вдигне врява до Бога — човек с нейните принципи нямаше да се остави да бъде купен. И после — край. Щяха да му лепнат дори инфаркта на Брендън. Е, един повече, един по-малко…

Проявяваше здрав разум, не параноя.

Не губеше самообладание. Докато тя свърши с чистенето и отиде на пазар, прехвърли в ума си всички варианти на поведение.

Прославеният баща на Дейзи се беше върнал от Вашингтон и обсипваше нея и Глен със задкулисна информация за близкоизточната криза. Не можеше да се съсредоточи, не си направи труда дори да ги запише.

Избра най-добрия начин за действие. Започна да обмисля детайлите. Стараеше се да остане спокоен.

Излезе и направи някои покупки. Бързаше нагоре по Медисън с надеждата, че няма да я срещне.

Изпревари я и успя да я види, като се върна.

Тя седеше на бюрото и се приготвяше да започне работа над ръкописа, с който се занимаваше цяла седмица.

Сложи бутилката в хладилника.

Наблюдаваше. Чакаше.

Когато часовниците им показаха пет часа и осем минути, тя свърши поредната глава и той набра номера й. Фелис дремеше в средата на леглото. Наблюдаваше ги на монитор едно, монитор две беше изключен.

Когато й каза кой се обажда, бе извърнала лице към прозореца и не можа да види изражението й. Не я остави да проговори.

— Извинявай, че те безпокоя, но искам да ти кажа нещо, което не е за телефона. Във връзка със сградата. Мога ли да те видя за няколко минути?

— Сега ли? — Извъртя стола, закрепи очилата в косата си, загледана във Фелис, която се изтягаше на леглото.

— Ако е удобно…

— Ами да…

— Мога ли да се кача?

Фелис се отправи към нея и тя доближи стола до леглото.

— След десет минути. — Фелис скочи в скута й. — Ох, котката скочи върху мен.

— Навън, тоест горе, светът е джунгла — усмихна се той. — Благодаря.

— Доскоро.

Затвориха телефона.

Той пое дъх. Издиша, докато я наблюдаваше как завърта стола обратно, слага очилата на бюрото и гали Фелис по гърба.

— Мдааа… — проточи тя. — Интересно…

— Ти го рече.

Кей изгаси настолната лампа и спусна блестящия капак на бюрото. Изправи се и Фелис се търкулна на килима. Тръгна към дрешниците, като разкопчаваше ризата си.

Преобличаше се заради него. Много мило…

Огледа покритите си с лекета джинси.

Нямаше да е зле и той да се преоблече.

Глава пета

Тя нахлу черните джинси и бежовото поло и обу ниски черни обувки.

Разреса косата и леко начерви устните и бузите си. Не спираше да се чуди какво ли свързано със сградата е толкова спешно и на всичко отгоре не е за телефон. Дали не беше нещо за смъртните случаи? Надяваше се, че не е, не й се мислеше за тях. Угаси в банята, запали лампата в антрето и двата аплика до масата в хола, без да спира да си тананика.

В стаите още се чувстваше дъх от спрея на Дмитри. Отиде до прозореца, дръпна дясното крило, задържа го, защото се плъзна прекалено силно (браво, Дмитри), и го върна с няколко сантиметра. Небето беше тъмно, колите, с размери на кибритени кутийки и доста по-редки, отколкото в делнична вечер, се носеха плавно и спираха под розово-жълтото мъждукане на уличното осветление.

Наострила уши за асансьора, тя се върна в спалнята и отвори леко лявото крило на прозореца. Покрай нея нахлу хладен въздух с мирис на пръст. Върна се в антрето. Фелис я погледна от кухнята, изправена на задни лапи, впила нокти в корковата възглавничка.

— Добра писана! Умница!

Извади от шкафа котешките бисквити и й подхвърли една. Прибра ги и реши да се почерпи и тя. Измъкна от кутията със салата в хладилника едно доматче, лапна го, изплакна пръстите си и ги избърса в кърпата за чинии.

Върна се в хола и поразмести книгите и купата върху масичката за кафе. Вдигна догоре щорите и ги застопори.

Погледа как огромен ТИР с черен номер на розовозлатистия си покрив правеше опит да завие към Деветдесет и втора улица, маневрираше напред-назад и предизвика задръстване на булеварда. Негодуващи клаксони пронизаха въздуха. Фелис измяука.

Стоеше на прага на хола и мяукаше пред процепа под вратата.

Запъти се към нея и в този момент се позвъни. Надникна през шпионката, отключи и отвори вратата.

— Здравей — рече тя, усмихна се и протегна ръка.

— Здравей — отвърна Пит Хендърсън, ръкува се засмян и влезе. Беше облечен с яркожълт пуловер върху бяла риза, широк бежов панталон с остри като бръснач ръбове и новички бели маратонки. Фелис се зае да ги души, той клекна и я погали по главата и ушите.

— Това ли е прочутата скоклива котка? — Продължи да я гали и гъделичка отстрани по врата. — Страшна сладурана… — Фелис вдигна рижо-бялата си глава и примижа, докато той прокара пръсти под гушката й. По влажната му червеникавокестенява коса личаха следи от гребен. — На колко е години?

— Кара четвъртата — отговори тя с усмивка и затвори вратата.

— Как се казва?

— Фелис.

Сините му очи се стрелнаха от долу на горе.

— Като в „Котаракът Феликс“?

— Да. — Усмивката й се разшири. — Ти си вторият човек, който в продължение на двайсет и четири часа се сеща за това. Не е ли странно? Почти никой не обръща внимание.

— Тъй ли? — Притисна главата на Фелис към крака си.

— Снощи имах гости и един от тях се сети. При това я познава от четири години.

— Чудесно име за котка.

— На испански означава „щастлива“, но нямах това наум, когато я кръстих така.

— Разбира се, feliz. — Изправи се. — Виж ти… Каква картина! Страхотна е…

— Рисувала я е най-добрата ми приятелка.

— Тъй ли? Сигурен съм, че не е любителка.

— Не, имаше изложби тук и в Торонто, Роксан Арволд.

— Великолепно е уловила… грацията му, изяществото на всяко перце, но и не прикрива хищната му същност…

— Точно такава беше идеята й… — Погледна го.

Той се обърна към хола.

— Колко е приятно. Добре си го обзавела. Цветовете са разкошни…

— Има неща, които още не са пристигнали. — Тръгна подир него заедно с Фелис.

Застана пред картината на Цвик.

— И тази не е лоша. Усеща се влиянието на Хопър. И той ли ти е приятел?

— Не. Купих я от изложбата на площад Вашингтон.

Обиколи хола.

— Много е уютно. — Загледа се в дивана. — Как се казва този цвят?

Тя поклати глава.

— Кайсиев.

— Кайсиев. Забележително…

— И диванът беше забележителен, преди Фелис да се заеме с него. Като се научи да си остри ноктите на възглавничката, ще го претапицирам. Имам чувството, че в момента, в който вляза в асансьора, тя идва тук и започва да го дере.

— Май не си далеч от истината. — Усмихна се, клекна и почеса главата на Фелис, а тя се отърка о крачола му. — Котките имат особен характер… — Огледа се и се изправи. — Господи, каква разлика между тринайсетия и двайсетия етаж. — Отиде до прозореца и погледна през дясното крило. — Фантастично. Аз виждам единствено покрива на „Уелс“ и гърба на онази сграда.

— Внимавай. — Приближи се към него. — Плъзгат се много лесно. Дмитри смаза релсите днес сутринта.

— Онова там Куинс ли е или Бруклин?

— Куинс — отговори тя, загледана през лявото крило.

— Невероятна гледка. — Подсвирна и докосна опашката на Фелис, която минаваше по перваза.

Стояха и се взираха в блестящите небостъргачи, в сините и златистите гирлянди на мостовете, отразени във водата, в далечните морета от светлинки. По тъмното небе трепкаха звезди, някои от тях се движеха и пулсираха в червено и бяло.

— Онова там е летището.

— За какво искаше да говорим?

Той се обърна с лице към нея, пое дъх и я погледна с тревожни сини очи.

— Мъчи ме съвестта. Онзи ден, в перачницата, ти ме попита дали знам кой е собственик на сградата и аз ти отговорих отрицателно. Предполагам, че продължаваш да се чудиш, нали ми каза, че не можеш да разбереш защо апартаментите се дават под наем при толкова вложени средства. И понеже ми се струва — усмихна се, — че си човек, който не оставя въпросите без отговор… — Сви рамене. — Пък и не искам да живея с мисълта, че се отвличаш от работата си заради мен…

— Да не би да знаеш кой е собственикът? — Той кимна. — И кой е?

Докосна с пръст яркожълтия пуловер на гърдите си и леко го почука.

— Аз. Аз съм собственикът. — Тя се втрещи. — Почти израснах в този квартал. Родителите ми, освен къщите в Питсбърг и в Палм Бийч, имаха апартамент на Парк Авеню… — Въздъхна и се засмя. — Като станах на двайсет и една, наследих цял куп нари. Най-щастлив бях, когато живеехме тук, и затова се настаних в „Уелс“, докато изведнъж не ме осени тази идея. Беше преди пет години. Извинявай, Кей, имаш ли нещо против да затворя прозореца? Тук е доста хладно.

— Не, разбира се. И седни, за Бога!

Затвори прозореца. Тя седна в края на дивана с подгънат по себе си крак. Той се настани на един стол отстрани, кръстоса крака и заглади панталона на коляното си. Фелис се сви на възглавницата до радиатора под прозореца. Не сваляше очи от тях.

— Та както вече ти казах — наклони се към нея, опрял лакът на ръчката на стола, ръцете му бяха скръстени, — живеех в „Уелс“. Гледах от прозореца на шестия етаж как разрушават двете стари каменни къщи, които стояха на това място, как копаят основите и изливат бетона… И внезапно ми хрумна, че ще бъде много разумно да купя сграда с апартаменти и да живея в нея, толкова повече, че като бях малък, много ми харесваше да живея на номер единайсет осемдесет и пет. Сигурно знаеш къщата — голяма с вътрешен двор. — Тя кимна. — Пък и недвижимото имущество е изгодна инвестиция, нали така? И Доналд Тръмп е започнал по този начин. — Засмя се. — И тъй, накарах адвокатите си да я купят. Реших да я пусна под наем, защото, ако апартаментите се изкупеха и някой от собствениците се окажеше неприятен или шумен човек, щях да съм абсолютно безпомощен. А сега имам възможност да маневрирам. Не допускам да се разчуе, че аз съм собственикът. Ако щеш, вярвай, но дори Макевой и Кортез не знаят, защото не желая да ме безпокоят за щяло и нещяло и да идват непрекъснато да се оплакват от какво ли не, а в същото време персоналът да се надпреварва да ми лиже задника, извинявай за израза.

— Непрекъснато ли живееш тук?

Кимна.

— Работя в компютърния бизнес и разните му яхти и резиденции въобще не ме вълнуват. Е, предполагам, че някой ден ще си купя голяма къща с игрална зала и басейн, но в момента малък апартамент напълно ме устройва. Мога да го поддържам сам, без някой да се рови из книжата и вещите ми.

— На твое място бих заела най-горния етаж.

— Вече ти казах — работя на компютър. По цял ден и почти по цяла нощ съм пред монитора. Ще бъде жалко за гледката. Затова се настаних на тринайсетия етаж. Той се наема най-трудно. Не можеш да си представиш колко са суеверни хората.

— Особено сега.

— Особено сега.

Кимна и въздъхна.

— Сигурно си затруднен. Цените паднаха ли?

— Съвсем малко. — Сви рамене. — Ще се оправят.

— Прав си. — Усмихна се. — Не съм спирала да се чудя. Дори питах госпожа Макевой, след като говорихме в перачницата.

— Тъй ли?

— Сега ми е малко… неловко.

— Не се излагай. Радвам се, че си толкова настойчива. Казах ти, че го усетих от самото начало.

Усмихнаха се.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Защо не? Благодаря. Джин с тоник.

— А водка? — Стана.

— Добре. — Огледа се. — Имаш страшно много книги. Колко от тях си редактирала?

Тя спря до дивана.

— Пит, Дмитри ми каза, че му е било наредено да полага особени грижи за мен. След като подписах договора. Защо? — Загледа го внимателно.

Той пое дъх. Разкръстоса крака и се наклони напред, опрял лакти в коленете си.

— Браво, Дмитри. — Обърна глава и я погледна. Кимна. — Когато дойде да огледаш апартамента, случайно бях в стаичката за пощата и те зърнах за секунда.

— Е?

— Чувала ли си за телевизионната актриса Теа Маршъл? — Гледаше го мълчаливо. Вдигна глава и се втренчи в нея, сините му очи горяха. — Боже мой, сетих се. Не може да не си чувала, сигурно хиляди пъти са ти казвали колко приличаш на нея. Не бях помислил за това. Господи… — Поклати глава, засмя се и се изправи. — Казвали са ти, нали? — Приближи се до нея. — Може би не толкова често напоследък.

— Понякога…

— И гласът ти е същият. — Наклони се към нея над дивана, хванат за извитата му облегалка, сияйно усмихнат. — Тъй че една секунда ми беше достатъчна. Предполагам, че си усетила колко ме привличаш. Доктор Палм твърди, че това е универсална реакция, без изключение. Имам предвид едиповия комплекс. Тя ми е майка. Теа Маршъл. — Закима с усмивка. — Чух го веднъж в асансьора. Доктор Палм от две А. Той е много известен психиатър. Работи в „Маунт Синай“.

Вдигна два пръста и го погледна въпросително.

— Два пъти водка с тоник?

Отиде в кухнята. Пое дъх. Извади чаши от шкафа.

Той дойде до барчето и облегна върху него ръцете си в яркожълтия пуловер. Наблюдаваше как слага в чашите кубчета лед.

— Беше невероятна актриса. Толкова неподправена. Участваше във всички големи предавания през „златния век“ — „Часът на Ю Ес Стийл“, „Театърът на Крафт“, „Пиесите на Филко“, „Студио едно“… В Музея на радиото и телевизията имат записи на три от пиесите й. В две от тях малки роли играе Пол Нюман. Ей, Фелис.

Фелис измяука и отиде към купичката с вода.

Кей сипа водка върху леда.

— Почти през цялото ми детство играеше в сериала „В очакване на бъдещето“. Театралните продуценти се бяха преместили на западното крайбрежие, а баща ми не й разреши да замине, тъй че бе принудена да играе в сериали — най-напред в „Пътеводна светлина“, а по-късно и във „В очакване на бъдещето“. Ако знаеш какъв труд е това. Сутрин репетиции, записи, снимки за предаването на следващия ден, връщане вкъщи и учене на ролята, на другия ден — пак същото, и така до безкрай. На практика я виждах само на екрана! Но беше фантастична. Все едно, че не играеше. Една година я гледах в „Пътеводна светлина“ и шест — във „В очакване на бъдещето“…

— А баща ти с какво се занимаваше? — попита тя, докато наливаше тоник.

— Беше председател на „Ю Ес Стийл“. — Хвърли му бегъл поглед. — Знам какво си мислиш. Че вероятно е използвал влиянието си да й дават роли. Но не е така. Нито в „Часът на Ю Ес Стийл“, нито в „Театърът на Крафт“, въпреки че и там притежаваше много акции. Никога не го е правил. Държеше на пълната независимост на кариерата й, и двамата държаха на това. Нямаше нужда от помощ, за да получи хубава роля, беше наистина страхотна актриса.

— Имаш ли братя и сестри? — Започна да реже лимон.

— Не. А ти?

— По-малък брат.

Фелис започна да остри нокти на възглавничката и я погледна.

— Добро коте — рече Кей и се обърна към шкафа.

— Не й давай току-така. Накарай я да подраска още малко. Тя просто те баламосва.

Погледна го и задържа вратата на шкафа, спря очи и на Фелис, застанала на задни лапи и опряла предните на възглавничката, като драскаше едва-едва.

— Прав си — затвори шкафа. — Съжалявам, Фелис.

Фелис започна да мести поглед от нея към него и обратно.

Засмяха се.

Фелис се пусна и изтича в антрето, като размахваше черното връхче на опашката си.

— Май си спечелих един враг.

— Ще й мине. Прав си, аз съм кръгла глупачка. Тя е толкова интелигентна… — Подаде му чашата през барчето.

— Благодаря. — Вдигна я към нея. — Наздраве.

— Наздраве. — Чукнаха се леко, усмихнаха се и отпиха. Тя се обърна и тръгна към вратата, като заговори през рамо: — След всичко, което ми разказа, не вярвам присъствието на Сам Йейл в сградата да е случайно.

Чу се трясък от разбито в паркета стъкло и изплискване на течност. Кей спря.

— По дяволите, колко съм несръчен…

— Не се тревожи. — Остави чашата и отиде да вземе хартиени кърпи. — И това се случва за втори път през последните двайсет и четири часа.

Ъгълът на килима и маншетите на панталона му бяха мокри. Клекнаха и започнаха да попиват паркета с кърпите. Събраха стъклата от локвата. Фелис приближи и занаднича.

— Съжалявам за чашата.

— Ще си я удържа от наема.

Засмяха се и продължиха да попиват паркета.

— Не. Сам Йейл не живее тук случайно. Близки ли сте?

— Познати. Проследи ме на опашката в „Мърфи“ в деня, когато се нанесох.

— Допусках, че рано или късно ще се запознаете.

— Не би могло да бъде по-рано. — Погледна го. — А ти случайно ли беше там?

— Тайна. — Ухили се, взе от пода едно стъкълце и го сложи върху кърпата. — Неговото присъствие в сградата се обяснява с факти, които не бих желал да коментирам.

— Каза ми, че се лекува от алкохолизъм. Спомена и за фондацията. — Той я загледа със затаен дъх. — Онази, която го издържа. „Карнеги Хил“ и тъй нататък. Сигурно я знаеш.

— И всичко това на опашката в „Мърфи“?

— Не, един ден се срещнахме в парка.

— Аха. — Продължиха да бършат пода. — Е, в такъв случай няма смисъл да крия повече.

Занесоха мокрите кърпи и увитите стъкла в кухнята. Той хвърли боклука в шахтата, а тя му приготви ново питие.

Влязоха в хола.

Седнаха в двата края на дивана, обърнати един към друг, с подгънат по един и същи начин крак. Протегнаха чашите и се чукнаха усмихнати. Той отпи и се загледа във водката.

— Подозирам, че й е бил любовник, но не му се сърдя. Какво от това, щом е била щастлива. Баща ми си го търсеше. Беше истински гадняр, а и не пропускаше фуста. — Наблюдаваше го как пое дъх и отпи. — След смъртта й Сам пропадна някъде, цели десет години не чух нищо за него. Няколко месеца след като купих сградата, мярнах името му — изнасяше лекция в „Ню Скул“ за режисурата по времето на „златния век“ на телевизията. Отидох, разбира се. Беше жалка гледка — полупиян, залиташе и забравяше въпросите, на които трябваше да отговори. — Тя въздъхна и поклати глава. — Проверих някои неща. Живееше в пълна с плъхове дупка на Блийкър Стрийт и преподаваше актьорско майсторство в някаква скапана школа. Реших, че сигурно няма да приеме нищо, ако разбере, че му помагам с парите, наследени от баща ми, и затова накарах адвокатите си да регистрират фондация. Не е кой знае какъв проблем. Наеха човек да контактува с него, който го настани в Центъра „Смидърс“, съвсем наблизо. Когато сградата беше готова, фондацията му нае апартамент.

— Постъпил си невероятно щедро и деликатно.

Сви рамене.

— Той постави едни от най-хубавите пиеси с участието на Теа Маршъл. Знам, че тя би се радвала да му помогне, дори и да не й е бил любовник. А и да е бил, какво от това?

— Невероятен си.

Размениха усмивки и пийнаха.

— Е, поотклонихме се малко. Просто исках да ти кажа, че аз съм собственикът, за да спреш да се чудиш. Впрочем тогава те излъгах и за друго. Знаех, че имаш котка от формуляра ти. Въобще не съм бил в „Мърфи“ миналата събота. Просто допуснах, че след като си ходила на пазар, си купила и храна за котката.

— Бива си те. Прощавам ти и двете лъжи. И то с удоволствие.

Сръбнаха по малко водка. Фелис скочи на дивана между тях. Тръгна по мекото кайсиево кадифе и подуши пръстите му. Поглади я по главата.

— И тя ми прости.

— Не се ли боиш, че ще кажа на другите наематели?

— Не. — Поклати глава. — Точно ти няма да кажеш. Ти… би пазила правото ми на уединение.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Сви рамене, живите му сини очи я пронизваха. — Ти си от този тип хора. Или греша?

Поклати глава.

— Не грешиш.

Пийнаха.

Фелис се сви на кълбо до коляното му. Поглади с пръсти рижото й ухо и я помилва по главата.

— Много е мила…

— Гладен ли си — запита тя. — Хладилникът ми е пълен с мариновано пиле и салата, имам и страхотен ягодов мус…

— Звучи съблазнително. — Усмихна се. — Аз пък имам бутилка много специално шампанско — „Дом Периньон“, любимото на Джеймс Бонд. Да изтичам ли да го донеса?

— Защо не — усмихна се тя.

— Алекс е шестнайсет години по-възрастен от мен. Преподава история на архитектурата в университета на Ню Йорк. Когато започнахме да излизаме, работеше в Сиракуза. Бях в подготвителната година.

— Да пусна ли по-гореща вода?

— Разбира се. — Измъкна ръката си иззад гърба й, потопи я, напипа крана на душа и усили топлата вода. — Оженихме се чак когато навърших двайсет и девет години. Така е добре. А Джеф е дванайсет години по-голям, тъй че не си единственият с родителски комплекс. — Целуна го по врата, а той близна капка вода от веждата й.

— Ти поне го преодоляваш. — Целунаха се, засмяха се и пак се целунаха.

— О, господи! — Обърнаха се, без да разделят устните си. — Ще счупим рекордите на Гинес…

— Поизправи се…

— Чакай малко…

Тя измъкна ръката, с която го беше прегърнала, потопи я, намери крана и пусна още по-гореща вода.