Кулата на ужасите

Глава шеста

Влезе в службата, сякаш я носеха криле, но умишлено забави ход. Усмихна се и пожела „добро утро“ на Гари, на Карлос, на Джийн, на Сара… Стараеше се да не личи, че е прекарала съботната нощ и неделния ден в леглото с двайсет и шест годишен младеж, който, освен че беше изключителен любовник, бе и най-чувствителният, деликатен и проницателен човек, когото познаваше.

Разбира се, Рокси беше нещо друго, тя нямаше да го раздрънка.

Към десет и половина надникна при Джун, поинтересува се как е минала играта на карти и й каза да не си прави труда да търси онези телефони. Бе говорила с управителя — ставаше дума за недоразумение. Бил казал на домоуправителя да бъде особено внимателен с всички наематели, но той й го предал погрешно поради лошия си английски език. Тъй че смяташе да остави собственика на спокойствие. В края на краищата животът не беше заимстван от „Хазаинът на Оливия“. Все пак й благодари за готовността да помогне.

Не й беше приятно да лъже Джун дори по такъв безобиден повод, но се боеше, че ако започне да й разправя как е открила собственика, щеше да се разприказва и да изтърси всичко от начало до край.

Снощи се беше доверила на Рокси по телефона:

— Има невероятно живи сини очи и, кълна ти се, просто чете мислите ми! И не само моите, Рокси. Хвърли един-единствен поглед на сокола, страшно го хареса и веднага изрази идеята ти, при това с почти същите думи! Успя да разгадае дори щуротиите на Фелис. Не можеш да си представиш как предусеща всичко! И е забавен, сладък и луд по мен…

Разказа на Рокси коя е била майка му и що за човек е бил баща му, с какво поразително безразличие се отнасяше към богатството си — как сам си пере дрехите, колко скромно е обзаведен апартамента му и какъв хаос цари навсякъде…

Знаеше, че връзката им нямаше да продължи дълго при тринайсет години разлика във възрастта и сама щеше да настоява за това заради него — той трябваше да има деца. Но засега това бе най-добрият възможен вариант и за двамата.

Рокси остана очарована от щастието й и се съгласи с всичко.

Би ли се съгласил и доктор Палм? Надяваше се, а и Пит скоро щеше дотолкова да се увери в сигурността на връзката им, че щеше да й признае, че се подлага на терапия. Бедното момче, как можеше да не е увредено при положение, че е виждало майка си само по телевизията.

Все пак имаше една минимална възможност наистина да е чул за едиповия комплекс от доктора в асансьора, някъде между фоайето и втория етаж. Вероятността беше едно на милион!

Седнала в кабинета си, загледана в небостъргачите със стени от стъкло, тя копнееше да му се обади, само и само да се увери, че там някъде, на Карнеги Хил, той наистина съществуваше.

Не. Реши, че щеше да е глупаво, сигурно беше зает с компютъра си в оня разхвърлян хол и работеше по програмата, която съставяше за „Прайс Уотърхаус“.

И тя на свой ред се зае с работа, звънна на Сара и я помоли да влезе с бележника си.

Наблюдаваше Сам, който тракаше с два пръста по клавишите на вехта пишеща машина, която беше донесъл от Тусон. Вероятно е била на Ейб. Беше я сложил на масата в хола заедно с куп хартия и речник. Седеше с очила на носа, облечен в бетховеновата тениска, и блъскаше по клавишите. От време на време спираше, почесваше се по ухото, пак тракаше и проверяваше нещо в речника. Наоколо не се мяркаха нито пълни, нито празни бутилки.

Дали пак не беше зарязал пиенето? И какво ли пишеше?

Дърт мръсник… Да се залепи зад нея на опашката в магазина в самия ден на пристигането й. Опитваше се да повтори миналото…

Ами срещата в парка? Кога бе станала? Как? Какво ли още й беше издрънкал, какво ли му бе говорила тя? Очевидно разговорът е бил сериозен.

Вероятно е било сутринта, след като уреди въпроса с Роки. Тогава спа почти до обяд, а сетне тя разказваше на Сара по телефона колко било приказно в парка… Влудяващо е да не знае всичко…

Подсмихна се. Май се бе разглезил от много знаене. Имаше ли някакво значение какво са си говорили и кога и как са се срещнали? Ни най-малко.

Колкото и да ти е криво, Сами, не можеш да имаш и двете. Радвай се, че още си жив. Не знаеш с колко малко се размина с вероятността Ейб да дойде на твоето погребение, вместо ти да ходиш на неговото…

Погледа как Бет претърсва чекмеджетата в гардероба на Алисън. Скука.

Доктор Палм и Мишел: все същото. Лайза играеше аеробика.

И отново — те двамата в леглото й. Тя беше отгоре, скоро щяха да свършат.

Фантастична жена. В сравнение с нея, Наоми можеше да мине направо за фригидна.

Върна лентата назад — кратък разговор, търкаляне по леглото, излизане от стаята.

Започна да гледа отначало. Целуваха се и се галеха.

Дали да не й се обади? Не, не биваше да я безпокои.

Но сигурно и тя се чувстваше по същия начин. Дори повече. Освен това не беше в репетиция или пред камерата…

Изключи звука. Взе от „Справки“ телефона на издателство „Дайадъм“.

Свързаха го със Сара.

— Ало, казвам се Пит Хендърсън. Удобно ли е да ме свържете с госпожица Норис? По личен въпрос.

— Момент моля.

Наблюдаваше как прилагат „шейсет и девет“.

— Здравей…

— Здравей… — Гледаше с усмивка. — Извинявай, че те безпокоя, но исках да се убедя, че наистина съществуваш…

Едва няколко дни по-късно, когато излезе сутринта от апартамента си и видя Вайда, облечена в кимоно на цветя и потънала в мрачни предчувствия, да тътри през вратата розовите куфари на път за едномесечен престой в Португалия, тя осъзна (пътуваше в асансьора с русата двойка от четиринайсетия етаж, мъжа с козята брадичка от дванайсетия и черно-бялото семейство от седмия), че Пит знаеше заниманията, доходите, възрастта и семейното положение на всеки човек в сградата, а и много други неща от формулярите и препоръките им.

Сигурно бе забавно.

Спомена му за това същата вечер, към десет часа, докато хапваха хамбургери и пържени картофи в „Джаксън Хоул“.

Погледна я през малката квадратна маса, без да спира да дъвче.

Преглътна. Пийна бира от пластмасовата чашка. Тя отхапа от сандвича.

Изтри устни със салфетката.

— Не бих казал, че забавно е точната дума, но положително познаването на основните факти в живота им ми носи известно удовлетворение. Всички любопитстваме как живеят съседите, това е инстинкт за самосъхранение, диктуван от най-примитивната част на мозъка. Като душенето на Фелис. — Лапна картоф от чинията в средата на масата.

— Повярвай ми, този инстинкт се удовлетворява много лесно в предградията на Уичита. Израснала съм в обстановка, в която всеки познава всички. На Елинър Лейн нямаше скрито-покрито. — Взе си картоф.

— Ако имаш някакви въпроси, ще се радвам да те осветля.

— Вече мислих, че няма да се сетиш. С какво се занимава Вайда Трависейно? Моята съетажничка.

— Официално се води манекенка — усмихна се той, — но адвокатът ми смята, че е скъпоплатена проститутка „на повикване“. Ти как смяташ?

— Може да е и двете. Надявах се ти да ми кажеш. А защо я прие за наемателка? Нямам нищо против нея, държи се много мило, но щом адвокатът ти е на такова мнение…

Той пийна бира.

— Искам да събера на едно място най-различни хора. Колкото може по-различни, като се отчете спецификата на квартала и особено на наема. Не ми се ще да съм заобиколен изцяло от надути богаташи, дори и в асансьора.

— Звучи разумно.

— Така е, но адвокатите и агентите по недвижими имоти са особена категория индивиди. Сигурен съм, че ме смятат или за смахнат, или за досадник.

— Ако наистина е така, то си е за тяхна сметка.

Продължиха да ядат сандвичите. Притиснаха нежно краката си под масата.

— А какво представляват Джонсънови?

— Кои Джонсънови? А, от тринайсет Б. Вечно отсъстват и ги бях забравил. Мярват се по за няколко седмици. Англичани. Над петдесетгодишни. Той е адвокат, пардон, юридически съветник, а тя… Забравих с какво се занимава. С нищо. Пазарува. Прибира се с много пакети.

По улицата мина „Джорджо“ с немско овчарско куче. Изчака го да подуши стълба за уличното осветление на ъгъла.

Усмихнаха се.

— А тя какво работи?

— Собственица е на пътна агенция. На Лексингтън. Живее сама.

Загледа се през прозореца.

— Прилича на преоблечен мъж.

Той се засмя и топна връхчето на един картоф в кетчупа.

— Права си.

Изяде червения картоф и се огледа за сервитьорката.

Отиде в клуб „Харвард“ на обяд на Женската група в издателската дейност. Всички отбелязаха, че никога не е изглеждала по-добре. В клуб „Вертикал“ — също.

Заведе Фелис на ваксинация при доктор Монзи на Банк Стрийт и се отби в малкия супермаркет и в книжарницата. Всички заявиха, че никога не е изглеждала по-добре.

Ходиха да карат колело в парка. Сготвиха си спагети със сос от миди.

Посетиха с Рокси и Флетчър китайски ресторант в Сохо. Пит разговаряше компетентно с Рокси за творческия процес на художника, а с Флетчър — за федералните тенденции във финансирането на медицинските изследвания. Разказа им няколко вица, които ги омаломощиха от смях. Разменяха влюбени погледи и хапки от чиниите си.

— Нали ти казах — запита тя в тоалетната.

— Слушай — рече Рокси, застанала пред огледалото над умивалника, съсредоточена в грима на очите си, — щом е толкова приказно богат и си доволна от секса, защо не се ожениш за него?

— Но, Рокси…

— Стефи е петнайсет години по-възрастна от Майк и са щастливи като гълъбчета. Действай!

Една нощ, когато остана да спи при нея, тя спомена в леглото, че на другия ден е канена на обяд от английски агент по авторско право в „Четири сезона“.

— Теа Маршъл ме заведе там на десетия ми рожден ден. — Беше легнал настрани, притиснат към гърба й, обвил с длани гърдите й, заровил буза в черната дълга коса. — Представяш ли си какво впечатление е направил на малко дете с тези размери?… Седяхме до басейна. Сервитьори и управители се въртяха около нас, всички ни гледаха… Сякаш бяхме Дева Мария и малкият Исус… Сега там май се събират издатели.

— Само на обяд. В грила.

— Да, чух нещо такова.

Фелис легна върху одеялото на краката им.

Докосна ръцете му.

— Винаги я наричаш „Теа Маршъл“. Той трепна. — Защо не казваш „майка ми“?…

— Така мисля за нея. — Сви рамене. — Винаги съм го правил. Тя предпочиташе да я възприемат като актриса, не като майка. Родила ме е, защото баща ми настоял. А най-смешното е, че беше една от онези страхотни млади майки, които винаги правят точно каквото трябва. Във „В очакване на бъдещето“. Беше страшно убедителна. Ден след ден, сериалът беше фантастичен. След училище вземах такси да не го пропусна, тогава нямаше видео.

Вдигна ръцете му и ги целуна.

— Скъпи, нали знаеш, че можеш да ми довериш всичко?

Затаи дъх зад гърба й.

— Какво искаш да кажеш?

Обърна се в ръцете му и нежно го прегърна. Той я гледаше втренчено в полумрака. Целуна връхчето на носа му.

— Не криеш ли нещо, момченце? — Той продължаваше да я гледа, без да мига. — В това няма нищо срамно. Нямам нищо против, щом ти се отразява добре.

— За какво говориш?

— За доктор Палм.

— Какво общо има доктор Палм? — Преглътна. — Смяташ, че ходя при него ли?

Тя кимна.

— А не ходиш ли?

Поклати глава.

— Не. Не съм му пациент. И никога не съм бил. Нито негов, нито нечий друг. Защо реши така? Когато ти казах, че го чух…

— Стори ми се толкова невероятно — да говори в асансьора за едиповия комплекс и тъкмо ти от всички хора да го чуеш…

Усмихна се и задиша спокойно.

— Въпреки това беше точно така. — Засмя се с глас. — Едно от поразителните житейски съвпадения.

Залюля го в ръцете си, мушна нос в рамото му и се изкиска.

— Извинявай, скъпи. Повярвай ми, нямам друг повод! О, боже! Това ще ми е за урок. Бях толкова сигурна…

Той се усмихна и също я залюля. Целунаха се. Фелис скочи на пода. Въздъхна над рамото й.

— Господи, в началото просто не можах да схвана за какво говориш.

На другия ден се разходиха с корабче около Манхатън.

Тя го подстрига вкъщи.

Връчи й пакетче от „Тифани“, увито в хартия с цвета на очите му. Вътре имаше тежък златен медальон, оформен като сърце, окачено на плътна златна верижка.

Подари му три килограма шарени желирани бонбони.

Обади се Сам.

— Как си?

— Добре съм. А ти?

— И аз. Ходих за малко до Аризона. Брат ми почина.

— О, много съжалявам…

— Е, да, какво да се прави… Потресен съм за твоя приятел Шиър. Започвам сериозно да се опасявам, че над това място тегне някаква прокоба.

— Едва ли.

— Слушай, докато бях там, обмислих сериозно твоето предложение. За мемоарите. Реших да опитам. Ще ги направя едновременно сериозни и хумористични. Защо да се стеснявам?

— Сам, това е чудесно. Много се радвам. Убедена съм, че ще успееш.

— Благодаря, надявам се. Написах… предполагам, че би го нарекла първата глава. Искаш ли да я прегледаш?

Тя пое дъх.

— Не смятам, че съм най-подходящият човек. Почти не съм се занимавала с документална проза. Все пак изпрати ми я, остави я долу в пощата. Ще я дам на редактор, комуто материалът ще допадне и който ще ти даде обективна преценка.

— Добре… Благодаря. Ще бъде чудесно, много съм ти задължен. Машинописът ми е кошмарен.

— Ако може да се разчете и има широки междуредия, няма страшно.

Пит се качи при нея доста късно — беше зациклил на програмата, която пишеше, и тя му разказа всичко.

— Интересно. — Той седна на ръба на леглото, след като тя легна отново. — Може би най-сетне ще разбера истината за него и Теа Маршъл.

Наблюдаваше как си развързва маратонката и размахва връзката й пред носа на Фелис.

— Имам чувството, че отношенията им са се прехвърляли от една крайност в друга. Любов — омраза и обратно. Много е възможно да напише неприятни неща по неин адрес.

Сви рамене и я погледна.

— Затова ли даваш ръкописа на друг човек?

— Не. Знаеш, че не се занимавам с документална проза.

Събу маратонката.

— Идеята за книгата е твоя. Редно беше ти да работиш над нея.

Събра материала, който четеше в папката.

— Прав си. — Поклати глава. — Бих искала да го редактирам, ако бях сигурна, че е поне приличен. Но сега ще ми бъде неудобно да работя с него. Знам много неща, които той не знае — за теб и за фондацията например. Отношенията автор — редактор трябва да бъдат съвсем открити и честни, особено при начинаещ писател, който обикновено се води за ръчичка глава по глава. Ще ми бъде трудно, ако непрекъснато внимавам да не изтърва нещо излишно. — Затвори папката. — И няма защо да крия — ще имам проблеми, ако навлезе в истории, които биха те наскърбили. — Остави папката върху купчината ръкописи под нощното шкафче.

Седеше на ръба на леглото и я гледаше замислено. Тя се усмихна и го погали по бузата.

— Не е толкова важно, скъпи. Честна дума. Ако ти не го беше довел тук, никога нямаше да го срещна. — Той кимна. — Тъй че спри да се цупиш и се съблечи.

Пит се засмя и се наведе да събуе другата маратонка.

На другия ден Сам беше оставил в пощата плик с десетина прегънати страници. Лошо напечатани, но добре написани — Ню Йорк в началото на трийсетте години. Осемгодишният Сам и дванайсетгодишният Ейб Йелън, не Йейл, обладани от духа на Бронкс, с помощта на актьора чичо Морис се качват за първи път на сцената в пиесата „В очакване на Лефти“, поставена от „Груп Тиътър“.

Малко в стила на Доктороу…

Даде го на Стюарт.

Никога не беше очаквал, че можеше да се влюби в нея.

Каква поразителна липса на далновидност — знаеше колко беше сърдечна, умна, честна, духовита, сексапилна и почти двойница на Теа Маршъл. Знаеше всичко това почти от деня на нанасянето й, не тъй добре както сега, разбира се, и все пак мисълта, че може да се влюби в нея, изобщо не му мина през ума.

А сега беше късно. Всичко отиваше по дяволите.

Наблюдаваше я — беше седнала на дивана, протегнала крака върху масичката за кафе, потънала в четенето на нов ръкопис, третиращ съвременните сексуални конфликти и горещо препоръчан от някакъв агент.

Дощя му се да й разкаже за Фил и Лесли, за Вайда, Марк, Фишърови, Хофманови, за всичко, което ставаше в сградата, не само за сексуалните конфликти. Колко права се беше оказала — не можеха да установят истински контакт при положение, че съществуват тайни, които не могат да се споделят. Дали наистина не можеха? Ох, Кей, какво да те правя?

Но щом Наоми, която не беше и наполовина умна колкото нея, се беше досетила, нямаше ли и тя рано или късно да разбере независимо от огромната му предпазливост? Нямаше ли някой ден да изпусне информация, чието притежание щеше да му е трудно да обясни? И какво, за Бога, щеше да стане тогава?

Кей се обърна и го погледна над очилата.

— Какво има?

— Нищо. — Усмихна се. — Просто те гледам. Плакнех си очите.

— Не чети, ако не ти е интересно. Няма да се обидя.

— Не, забавно е. — Вдигна отворената книга. — Сцените на яхтата са страхотни.

— Защо не слезеш долу? — Засмя се и кимна към вратата. — Поработи върху програмата. И аз имам нужда да поостана сама.

Той сложи знак между страниците на книгата.

— Ще я взема със себе си. — Надвеси се над нея, тя свали очилата, и я целуна. — Обичам те.

Целуна го и тя и лекичко го погали по бузата. Стана, обиколи дивана и тръгна към антрето.

— Лека нощ, Фелис, където и да си!

— Я почакай малко. — Остави ръкописа и стана. Той спря до вратата на хола. Отиде към него. Погледна го в очите. — Една от нашите редакторки, Уенди Уешлър, говорила съм ти за нея. — Той кимна. — Организира по случай Деня на благодарността вечеря за хора с трансплантации, които ще прекарат празника в болницата. Искаш ли да ме придружиш? Знам, че ти казвам твърде късно, но… колебаех се. Опасявах се…

Отбягна погледа й и пое дъх. Сложи книгата под мишница и я хвана за раменете.

— Много бих се радвал да дойда, Кей, и ти благодаря за поканата. Искрено. Но в Питсбърг имам едни братовчеди, на които обещах да отида. Отлагам гостуването си от година на година и сега просто не мога да се измъкна в последния момент.

— Разбирам.

— Всичко е наред. Трябваше да те предупредя.

Целунаха се и се прегърнаха. Погледна я.

— Искаш ли…

— Не, тръгвай. Имаме нужда от малко почивка. Ще поговорим утре.

Целунаха се.

Той отвори вратата и излезе.

Гледаше го как отваря вратата към стълбището и излиза на площадката. Помаха й през импрегнираното с метални нишки стъкло.

Затвори и заключи апартамента. Въздъхна. Клекна и взе Фелис. Вдигна я пред лицето си, погледна я в очите и рече:

— Братовчеди ли?

— Да не би да казах нещо излишно?

— Не.

— Или пък сбърках?

— Не. Причината е у мен. Честна дума. — Затвори очи.

Целуна го по устните и приглади с две ръце косата му.

— Неприятности с работата ли?

— Не. Да. Не!

— Не съм напълно невежа по компютрите, тъй че…

— Моля те, скъпа, тихо, дай да помълчим. Тихо. Раз-два — онемяхме.

Целуна устните и очите му. Затвори своите.

Той проникна в нея и усети хлад в душата си.

Одобри за печат една книга. Купи си костюм.

Беше престанал да се обажда. Този път реши да чака и да види кога ще се сети да я потърси.

Поспортува в клуба, представи се добре на съвещанието на редакторите. Отиде на гости. Прибра се и провери телефонния секретар. Нищо.

Направи два тиквеника под наблюдението на Фелис.

Сутринта в Деня на благодарността се обади на родителите си. Боб и Кас бяха там, чичо Тед — също, всички й се сториха в добро настроение, с изключение на бебето, чийто плач долиташе от малката стая. Разговорът беше приятен — без разправии и въпроси за мъже. Очакваха я с нетърпение за Коледа. И на нея й се дощя да ги види.

Пуйката се оказа суха, но гарнитурите бяха чудесни. Масата бе по-голяма от миналогодишната, виждаха се познати и нови физиономии. Представи си го в огромна къща в Питсбърг, седнал на студена вечеря, или (както тайничко се надяваше) сам пред компютъра с чиния недокосната готова храна. Да върви на майната си. Елегантният ортопед на Уенди се увърташе около нея, но бе решила да тури кръст на всичко старо, какаото и да е то. Тиквениците имаха шумен успех. Прибра се и провери телефонния секретар. Нищо.

Петък по изключение се случи мрачен ден с оловно небе и леки снежинки. Плати някои сметки, започна да чисти, смени чаршафите. Позяпа през телескопа — в езерото плуваха чайки, паркът гъмжеше от бегачи, две жени на средна възраст, облечени в сини анцузи, спореха — едната размахваше заплашително ръка, а другата й се заканваше с пръст. Жалко, че не можеше да чете думите по движението на устните им. Фелис, застанала на перваза, се отърка в коляното й.

Опита се да поработи — зачете една твърде претрупана биография на Дороти Паркър. Не стигна доникъде. Какво ли правеше той?

Сви се на дивана и се отдаде на телевизионни сериали — „Само един живот“, „Общинска болница“. Надяваше се, че актрисите (някои се оказаха доста сносни) намираха достатъчно време за децата си. Обади се Рокси — не й каза нищо, задоволи се с ролята на слушателка. Заяви, че всичко бе наред и няма нищо ново. Просто имаше много работа.

Изгледа „Сега“ и „Пътешественикът“. Фелис дремеше в скута й.

Изяде едно кисело мляко и се изкъпа.

В събота влезе във форма. Сложи телевизора в ъгъла, довърши чистенето, напазарува и се настани на бюрото. Три седмици откак започна всичко. Лъсна с палец златното сърце и се залови с книгата. Набра скорост и се задълбочи. Слава Богу, поне копието беше чисто.

Когато свърши поредната глава, телефонът иззвъня. Часовникът показваше четири часа и петдесет и четири минути. Гледаше го, без да вдига слушалката. Звънна повторно. Обади се.

— Ало?

— Здравей.

Свали си очилата.

— Здравей.

— Как прекара Деня на благодарността?

— Калорично. И приятно. А ти?

— Не ходих никъде. Излъгах те. Бях се уплашил, че нещата помежду ни стават прекалено сериозни. Сега съжалявам.

Завъртя се със стола.

— И аз.

— Обичам те, Кей.

— О, Пити — затвори очи и пое дъх, — и аз те обичам, миличък, толкова много…

— Господи, как ми липсваше. Трябва да обсъдим един въпрос, но не е за телефона. Това напомня ли ти нещо?

Усмихна се.

— Две водки с тоник на горния етаж.

— Не. Този път на долния. Имаш ли нещо против?

— Много неща. Сега ли?

— Когато можеш.

— След петнайсет минути.

— Няма да познаеш апартамента. Изчистих го в твоя чест.

Глава седма

Какъвто и да беше проблемът, нямаше да е непреодолим, щом се бе решил да го обсъжда. Вероятно проклетата разлика във възрастта.

Пусна си душ и се среса и гримира особено грижливо — искаше да изглежда млада (поне трийсет и пет годишна) и красива. Сложи белия панталон, ниски обувки и пуловер с цвят на праскова, окачи си златната верижка със сърцето. Вече излизаше, когато телефонът звънна и се обади Флорънс Лиъри Уинтроп, обзета от поредната си мания и горяща от нетърпение да сподели идеите см. Трябваха й цели пет минути да извоюва отсрочка до понеделник сутринта. Включи телефонния секретар и взе ключовете. Сложи прясна храна и вода на Фелис и й каза „довиждане“.

Асансьорите бяха на шестнайсетия и шестия етаж и отиваха надолу. Тръгна пеш. Заслиза по зигзагообразните стъпала между полуетажите. Номерираните площадки бяха осветени с флуоресцентни лампи. Стъпките й глухо отекваха в сивия бетонен кладенец. Надяваше се разговорът да е за разликата във възрастта, а не за някаква склероза, рак или нещо от сорта, при тази злощастна сграда…

Стигна тринайсетия етаж.

Вратата на апартамента му беше широко отворена. Той правеше нещо в кухнята, облечен в риза с басти и джинси. „Бийтълс“ пееха „Хей, Джуд“. Обърна се и я озари със сияйната си усмивка.

— Две водки с тоник. — Избърса ръце в окачената кърпа. — Но съжалявам, госпожице, първо трябва да докажете, че не сте малолетна…

Целуваха се до края на „Хей, Джуд“, по време на текста на водещия и през част от „Елинър Ригби“.

Влезе в хола, като разресваше с пръсти косата си. Щорите бяха спуснати. От хромираните тръби на тавана се спускаха светлинни лъчи. Покритата с бежов килим стая изглеждаше някак стерилна без купищата разхвърляни дрехи и всякакви боклуци. Все пак беше приятно — светлият кожен диван, разположен почти в центъра, беше обърнат към телевизора и видеоуредбата, бюрото с компютъра стоеше на дясната стена, масата и столовете бяха подредени до барчето — всичко бе издържано в бежово, бяло и хром, с изключение на жълтите и оранжевите възглавници и черния телевизор. На видеото проблясваха червени светлинки.

— Но тук е станало чудесно. Прав си, нямаше да позная хола.

— Изхвърлих към един тон боклук. — Приближи до дивана с чашите, в които ледът весело потракваше. — Внезапно открих, че имам и стъклени чаши.

Разгледа ниската библиотечка до бюрото — техническа литература. Имаше и „Червей в ябълката“.

Той посегна към радиото и „Бийтълс“ млъкнаха.

Усмихна му се и отиде при него.

Седнаха един до друг на мекия кожен диван, с хванати ръце и опрени колене. Чукнаха леко чашите си. Пийнаха, като се гледаха със засмени очи. Оставиха чашите.

Взе ръцете й в своите и се втренчи в нея с хипнотичен поглед.

— Първото нещо, което искам да ти кажа, е, че те обичам. — Наклони се и я целуна по устните. — Затова ти разкривам всичко това. Моля те, не го забравяй. Сигурен съм, че страшно ще се разсърдиш. Тъй че помни, казвам ти, защото те обичам. Веднъж ми спомена, че мога да говоря с теб за всичко. Разчитам на думите ти.

— Ако имаш жена и деца, ще те позлатя. Сериозно.

— Не, не. — Поклати глава. — Не… — Пое дъх и сведе очи. Тя го наблюдаваше. — Второто, което трябва да призная, е, че направо те засипвах с лъжи. — Вдигна глава и я погледна. — Всъщност лъжех непрекъснато.

— Например?

Пое дъх.

— Не съм програмист. Искам да кажа, по професия. Иначе мога да пиша програми — съставих игрите още като бях в гимназията, но не съм програмист на свободна практика и не работя за „Прайс Уотърхаус“ и „АББ“.

— И не си собственик на сградата.

— Не, сградата е моя. Това е една от истините, също и всичко за семейството и парите ми… Слушай, Кей — сините му очи светнаха и стисна ръцете й, — представи си, че сега заявя, че търгувам с наркотици, всъщност не е така, само си представи, че го признавам. Как би реагирала? Наистина. В случай че проблемите възникват оттам. — Тя го погледна внимателно. — Какво ще бъде мнението ти? Ако работата беше такава. Но честно.

— Бих казала: „Спри още сега. Това е отвратително, престъпно и неразумно. Благодари на Бога, не още не са те хванали.“

— А след като спра? Тогава?

— Какво тогава?

— Какво ще направиш?

Тя пое дъх.

— Ще се помъча да ти намеря сериозно занимание. Ще се постарая да разбера за себе си и да те накарам и ти да разбереш защо вършиш подобни рисковани щуротии. И ще ти помогна да скъсаш с всичко.

— А ще съобщиш ли в полицията?

— Не, разбира се. Не ставай глупав. Забрави ли, че и аз те обичам?

Той кимна. Наклони се и я целуна. Тя се дръпна и освободи ръцете си.

— Пит, миличък, моля те, започвай. Вече не знам какво, по дяволите, да очаквам.

— Сега ще видиш.

Взе дистанционното и включи телевизора и видеото.

— Роман в картини?

— Точно така.

Телевизионният екран светна — топка за голф се търкаляше по зелено игрище. Падна в отвора и се чуха ръкопляскалия. Екранът угасна, на видеото проблесна още една червена лампичка.

Тя взе чашата и рече:

— Бих искала да…

Появи се черно-бяло изображение на хол, гледан отгоре. Виждаше се мъж, който снове из него и събира шумолящи книжа и тракащи чинии.

Остави чашата. Загледа се.

Беше той.

В същата стая. Събираше празни чаши от поставките. Вдигна лице и й се усмихна. „Здрасти, Кей.“ Изпрати целувка.

Обърна се към него, сините му очи я пронизваха.

— Здрасти, Кей. — Изпрати целувка.

Вдигна глава към полилея „Ар Деко“. Погледна го.

— Не разбирам.

— Между етажите има камера. — Насочи дистанционното встрани. Телевизорът се изключи. — В инсталацията на полилеите е вмъкнато стъклено влакно.

Тя се изви към него.

— Но защо? Да не работиш в ЦРУ? Или във ФБР?

— Не, макар че те използват тъкмо такива средства. Японска камера „Такаи“, най-добрата в света. Бивш полковник от ЦРУ ми помогна да инсталирам системата и осигури всичко необходимо.

— Каква система?

— Това е цяла система, Кей. Всички полилеи са свързани с камерата. Твоят също. — Не сваляше очи от него. — Наблюдавам те от деня, в който се нанесе. И те подслушвам, включително, когато говориш по телефона. Чувам и двете страни. Затова съм толкова „интуитивен“ и „далновиден“. Предупредих те, че ще се разсърдиш. Нахлух в интимния ти живот, сякаш съм те изнасилил. Но ако не бях го сторил, какво щеше да стане? Щяхме ли да изживеем толкова прекрасни мигове? И не съм ли аз човекът, който те познава най-добре? Дори да съм откраднал част от информацията. — Продължаваше да го гледа, без да мига. — Бях решил да оставя връзката ни да затихне, но не мога. Твърде важна е за мен. Прекалено много те обичам. А тези непрекъснати лъжи развалят всичко. Искам да споделям с теб. — Сви рамене и се усмихна. — Тъй че сега съм в твои ръце, защото можеш да информираш властите и да ме вкараш в дълбоки води.

Най-сетне успя да откъсне поглед от него и се втренчи в чашата си. Взе я. Ръката й трепереше. Пийна малко и ледът изтрака.

Той я наблюдаваше. Посегна и остави дистанционното.

Тя преглътна и я сложи обратно. Погледнато отново.

— Всички ли наблюдаваш? — Той кимна. — Следваш пътеводната светлина в очакване на бъдещето?

Пит се изчерви и кимна.

— Бива си те. На мен ми трябваха няколко години да се сетя. Разбира се, това беше в началото, сега е нещо много повече.

— Не разбирам. — Погледна тъмния телевизионен екран. — Как го правиш?

— Ела, ще ти покажа. — Стана. — Всичко е оттатък. — Наведе се, взе чашата и отпи.

— Къде оттатък?

Сложи чашата на масата и изтри устни с опакото на ръката си.

— Заел съм и тринайсет Б. Джонсънови са поредната лъжа. — Тръгна към вратата, спря и зачака.

Гледаше го.

Изправи се, като се опря на облегалката на дивана.

Последва го вън от апартамента.

През вестибюла.

Той отключи вратата на тринайсет Б и я пусна пред себе си.

— Ако смяташ, че холът е бил разхвърлян, трябваше да надникнеш тук.

В кухнята нямаше нищо особено, доколкото можа да забележи на светлината от вестибюла и зеленикавия отблясък откъм барчето.

Антрето беше бледозелено. Лампа със зелен абажур висеше в хола пред наредени от стена до стена и от тавана до пода сиво-зелени екрани, прилични на чудовищно морско влечуго, легнало върху набрано парче кожа.

Освен извитата, многоредна стена, в центъра стояха два огромни монитора. Екраните, в които Кей се отразяваше като зелен отблясък, бяха над сто. Светлината стана по-ярка. Той въртеше усилвателя до вратата зад нея.

На заобления пулт имаше дълги редици бутони и превключватели.

Срещу пулта се мъдреше черно въртящо се кресло с висока облегалка.

Спря на няколко метра. Разгледа екраните, маркирани с бледи цифри и букви — 4А, 5А, 6А, срещу тях — 6Б, 7Б, 8Б…

Пит отиде до левия край на пулта, опря ръка и я загледа.

— По три във всеки апартамент, с изключение на този. Свързани са и с камерите във фоайето, в асансьора и тъй нататък. Общо сто и трийсет. Мога да прехвърлям образа върху всеки от големите монитори. Изкривяването се коригира по електронен път. Остатъчните дефекти са незабележими и окото лесно привиква.

— По три ли? — Изви глава към него.

— Казах ти, че са във всички полилеи. Знам, че е трудно за възприемане — реагира той на недоумяващия й поглед. — Бях на десет или единайсет години, когато ми хрумна всичко това. Просто си фантазирах. По-късно, когато строежът започна да расте пред очите ми, разбрах, че мога да го реализирам и, естествено, баните представляваха особен интерес. — Усмихна се. — И през ум не ми мина да не ги свързвам. Ако знаеш какви интересни разговори се водят там, да не говорим за другото.

— Трябва да разбереш — тя успя да поеме дъх, — че това е най… най-чудовищното, най-отвратителното нахлуване в личния живот на хората, което светът познава! Не става дума само за мен — сключи ръце около раменете си и се наведе към него, — въпреки че… Велики боже, да говориш на една жена колко я обичаш и през цялото време да… дори не мога…

— Наистина много те обичам. — Тръгна към нея.

— Ами другите? Как можеш да се отнасяш така към живи хора? Отблъскващо е! — Погледна екраните. — Божичко…

— Но те не знаят.

— Няма значение!

— Има. Причинявах ли ти болка, докато те наблюдавах?

— Не, но сега ми причиняваш.

— Защото знаеш! Слушай — сложи ръце на раменете й, — да не спорим сега. Очаквах, че ще приемеш нещата по този начин и затова спирам. Ако трябва да избирам между теб и зяпачеството, предпочитам теб. Край. Спирам. Вече няма.

— Нямаш и друг изход. Сигурно си нарушил минимум десет закона. Ако другите наематели научат, ще те съдят до последния долар, който притежаваш, колкото и да си богат.

— Това имах предвид, като споменах, че можеш да ме вкараш в дълбоки води. — Въздъхна. — Съжалявам, че те наскърбих, но никога не съм видял да правиш нещо, което да не е красиво, нито пък съм те чул да казваш някоя глупост.

— Видя ли падането на Хюбърт Шиър?

— Не. И след това не го видях. В кабинката на душа не се вижда, ъгълът е неподходящ. Вратата отразява светлината, а черният фон само усложнява работата. Виж сама. — Пусна я, отиде до креслото и се облакъти на облегалката.

— Не искам.

Посегна към пулта, обърна глава към нея и леко забърса с лакът зеления абажур.

— Ще ти покажа моята баня, не онази.

— Да не ме излъжеш!

— Почти не съм го наблюдавал. — Зелените светлинни се разбъркаха по екраните. — Обикновено четеше. Мислех, че е заминал закъдето се стягаше и е оставил лампите да светят. Случва се. — Пое дъх. — Единствената смърт, която видях, бе на Били Уебър, когато вае свръхдозата. Гледах, защото имаше две мацки, които извикаха линейка веднага щом започнаха конвулсиите. Когато Брендън Конахей и Наоми Сингър умряха, не бях вкъщи, а там, където претърпя злополуката Рафаел — домоуправителят преди Дмитри, няма камери.

— И Сам ли наблюдаваш?

— Да, но той не знае. Виж сега, направил съм и много добрини, не само на него. Помагам на хората и финансово, и по други начини. Понякога чрез фондацията, понякога просто изпращам пари по пощата. Племенницата на Маги Хофман имаше нужда от трансплантация на черния дроб в Шривпорт. Майката е прекрасна жена — храбра, самотна и съсипана. Изпратих парите по-миналата седмица. Помогнах и на Кестънбаумови, които живееха в твоя апартамент.

— Въпреки това е нередно. — Поклати глава. — Нередно е!

— И затова спирам. — Прегърна я с две ръце през кръста. Усмихна се. — Мамчето казва „не“, а момчето е послушно, нали? — Целуна я по бузата. — Не мога да ги изхвърля, защото ще ми е трудно да обясня къде и за какво съм ги държал. Ще извикаме ключар, който ще смени бравата, а ти ще пазиш ключовете. Има още една врата, през дрешниците, казвам ти го в знак на доверие — ти просто нямаше да я забележиш. На нея ще сложим комбинирана ключалка. Край. Ще се заема с програмиране или ще довърша следването си. Е, по-лошо ли е от търговия с наркотици?

— Сериозно ли говориш?

— За ключалките ли? Да. Казах, че предпочитам теб.

Погледнаха се в очите. Прегърнаха се и се целунаха. Тя го притисна към себе си, въздъхна и поклати глава. Екраните зад гърба й я подсетиха.

— Гледаш и доктор Палм, нали?

— Да. Разбираш ли какво имах предвид, когато ти говорих за непрестанни лъжи?

— Господи… има ли по-долно нещо от шпионирането на болни хора по време на терапия?

— Но те не знаят.

— И само с това ли се занимаваш през последните три години? — Отдръпна се от него и го загледа внимателно.

— Кей, това е най-зашеметяващото преживяване, което можеш да си представиш. Драматично, смешно, сърцераздирателно, секси, пълно с неизвестности, поучително…

— Живи сериали. — Докосна бузата му и поклати глава.

— Не, това е самият живот. Сериалите, които сам Бог гледа. Или поне част от тях. Без актриси, актьори, режисьори. Няма автори, няма редактори, няма реклами. И всяко нещо е истина, не нечия версия за нея, както е в книгите, които си прочела.

Освободи се от прегръдката му.

— Не ставаш ли нахален? Май искаш да ме съблазниш…

— Гледай само един час. — Протегна ръка, но тя я отблъсна и тръгна към антрето.

— Утре първата ти работа да е ключарят. — Отвори входната врата. — Работят и в неделя. — Излезе във вестибюла. — Боже мой!

Наклони се към огледалото и приглади косата си.

Той излезе, затвори вратата и провери дали е заключена.

— Наистина прекаляваш. Честният младеж оставя съдбата си в мои ръце и ми пробутва зяпаческите си машинарии. Само като си помисля за разговорите, които си чул, да не говорим за проклетата баня…

— Не се ли извиних? Какво още искаш да направя, да падна на колене? Ела да ти покажа нещо страхотно.

— Вече ми го показа. — Затегли якичката на пуловера си. — По дяволите, колко пари пръсна за всичко това?

— Като се включат рушветите и се изключи сградата — малко над шест милиона.

Погледна го в огледалото.

— Е, не е ли грехота?

— Сградата поскъпна с десет милиона, тъй че съм в печалба.

— Толкова по-зле. Но и толкова по-актуално звучи мисълта за ключаря. — Обърна се, отиде до асансьорите и натисна бутона между вратите. — Не искам да ме наблюдаваш довечера.

— Няма. — Вдигна ръка.

— Другите също.

— Хайде сега! Последната нощ! И то в събота.

Погледнаха се.

— Май ще е по-добре аз да те наблюдавам. Иди да угасиш лампите. Ще спиш при мен.

Той се ухили и тръгна към тринайсет А.

— И не се надувай от самодоволство. Страшно съм вкисната.

— Юридически идеята е издържана — каза той, легнал настрани, притиснат към гърба й, обвил с длани гърдите й, със заровена в косата й буза. — Особено ако камерата се помещава извън наетата площ, както е тук. Страшно съм информиран по защитата на правата на човека. Семейството в десет Б работи в Американския съюз за граждански права и свободи.

— Велики боже, и тях ли шпионираш?

— Нали затова ги одобрих за наематели. Сетих се, че ще ме държат в течение. А се оказаха и поразително темпераментни за адвокати.

— Лека нощ, Пит.

— Лека нощ, Кей. — Целуна я по врата и попритисна гърдите й.

Гушнаха се още по-плътно. Полежаха мълчаливо.

Фелис се намести върху одеялото в краката им.

— Между другото, това е третата жилищна сграда, оборудвана от полковника. Плюс един хотел.

Помълчаха.

— Тук, в Ню Йорк?

— Не пожела да ме осветли.

— Каква деликатност!

— Каза ми само, че системата в хотела е компютъризирана. Включва се само в стаите, в които някой се движи. Може да познава и дали са един или няколко души. Това тук е дребна работа.

— Много дребна и много мръсна.

Помълчаха.

— Искаш ли да погледаме половин час и тогава да извикаме ключаря? Няма да гледаме в баните. Няма да следим и Сам, ако това те притеснява.

— Лека нощ, Питър.

Помълчаха.

— Въпросът не е само в гледането. Най-интересно е да комбинираш различни неща или да включваш звука от един апартамент към образа от друг. Получават се какви ли не контрасти и хармонии. Понякога ми се струва, че свиря на орган. На голям орган от хора.

— Няма ли най-сетне да млъкнеш и да заспиш?

— Лека нощ. — Целуна я по бузата.

Помълчаха.

Силен удар разтърси тавана.

— Боже, какво ли става горе?

— Не е твоя работа — обади се той.

— Нахал…

Целуна я по врата.

Глава осма

— Само половин час — заяви тя.

Той отключи апартамент тринайсет Б, посегна и запали лампата в антрето.

— Надявам се да видим нещо интересно — задържа вратата пред нея, — макар че е доста вероятно да умрем от скука.

— Не беше ли някакъв несекващ трепет?

— Слънчевите неделни следобеди не са най-доброто време. А и не забравяй, че е уикенд след Деня на благодарността. Много хора са заминали при близките си.

Тя стоеше на прага на потъналия в мрак хол, ръката й потърси ключа за полилея на същото място, където беше горе при нея. Натисна го и засили до максимум светлината на зелената лампа. Пултът и сивите екрани изплуваха постепенно.

— Ще донеса още един стол.

Разглеждаше проблясващите в зелено екрани, разпрострени от стена до стена на шест реда над пулта почти до тавана, няколко минаваха над и под огромните централни монитори. От двете им страни имаше по шест реда, на върха и по средата светеха бледи числа — от две до единайсет вляво и от дванайсет до двайсет и едно вдясно. Отгоре всички апартаменти А, отдолу — Б.

Приближи ги, пъхнала ръце в джобовете на джинсите.

Застана зад креслото и заоглежда стройните редици на двойките свързани превключватели и бутони, налепени с пластмасови етикетчета, указващи за кой екран са. В центъра имаше гъста плетеница от по-големи превключватели и бутони, зад тях бяха инсталирани два видеокасетофона.

Имаше и вграден дигитален часовник — сините числа показваха дванайсет и петдесет и пет, телефон и куп листчета в кутийка. Купа с шарени желирани бонбони.

Вратата зад нея се затвори.

Видя призрачното му отражение в първи и втори монитор, носеше висок бял стол и го остави от лявата й страна.

— И мен ли си записвал? — Обърна се с лице към него.

— Да. — Стоеше с ръце върху облегалката на тапицирания с бяла кожа стол. — Вечерта, когато се нанесе. Записах те в банята, но е толкова тъмно, че почти нищо не се вижда. А също и онази събота с първата ни нощ заедно.

— Не мога да повярвам. — Сведе поглед.

— Включих на запис, когато дойдох за шампанското. — Ухили се. — За всеки случай. Не исках да пропусна толкова важно събитие. Не ме карай да го трия. Скрит е на сигурно място, а и представи си какво удоволствие ще бъде да го гледаме на стари години. Вероятно ще сме единствената двойка в света със запис на първата си любовна нощ.

Погледна го и пое дъх.

— Не се и съмнявам. — Обърна се и седна.

Той обърна стола към екраните, наведе се и я целуна по косата.

Намали светлината на зелената лампа, загледа я и намали още.

— Тук има сода и разни други работи. Искаш ли нещо?

Тя поклати глава, гледаше замислено надолу и разтриваше опакото на ръката си.

Пит седна в креслото и го придърпа към пулта. Включи червена лампичка и откъм задната част на апартамента долетя леко бучене.

Тя вдигна глава, кръстоса крака и скръсти ръце.

— Само секунда. Изключвам баните и апартамента на Сам.

Наблюдаваше в бледата светлина ръката му, която се носеше по редицата превключватели, възседнала сянката си.

— Какво бучи така?

— Електрозахранването. — Ръката му заигра над друга редица превключватели. — Волтажът трябва да се превърне от променлив в прав ток. Ако всеки екран имаше собствен трансформатор, тук щеше да е много шумно и горещо. Затова сложих оттатък един голям, включен директно в системата. — Щракна десните превключватели. — Ако ти пречи, ще затворя вратата.

— Не ми пречи. — Вгледа се в извърнатата му глава. — Много ми е интересно какво ли щеше да стане, ако беше вложил цялата тази изобретателност и всичките си усилия в нещо полезно.

— Дай ми малко време. Имам наум няколко проекта. Готово… — Намести се в центъра и щракна няколко ключа. — Добре дошла в истинския „златен век“ на телевизията…

Екраните разцъфнаха в синьо-бяло — изникнаха цели редици от стаи. Третият ред от долу на горе остана тъмен. Не работеше и най-долният, с изключение на екраните под големите монитори — показваха входа на сградата, фоайето, стаичката за пощата и двата асансьора.

— Да видим как е Фелис. — Докосна няколко бутона. Централните монитори блеснаха с пълен изглед от хола и спалнята й.

— Боже мой!

Докосна някакви джаджи на пулта.

Виждаше собствените си мебели, шарките по килимите, разхвърляните из спалнята страници на „Таймс“, книгите, цветята и украшенията.

— Ще свикнеш с перспективата. Ето я! Здравей, Фелис.

На десния голям монитор Фелис мина покрай леглото, вестникът прошумоля под нея. Скокна на перваза. Изтегна се на слънце, вдигна задната си лапа и започна да я ближе.

Тя се усмихна в синьо-бялата светлина.

— По дяволите, как можах да забравя, трябваше да изчакаме до три часа. Руби организира спиритически сеанс. Ще бъде интересно. Руби Клънейда — онази с парфюма. — Докосна един бутон пред себе си и един пред нея. — Отдавна се занимава със спиритизъм. — На левия екран Джорджо, облечена в тъмен кафтан, носеше стол към кръглата маса. — Има си медиум, който от месеци я лъготи и яко скубе. Видях го да проверява бележките си в банята. Но тя най-сетне започна да се съмнява и днес е поканила експерт който ще се прави на бизнес-партньор на баща й. Бащата е покойник и влиза в контакт.

— Какви красиви мебели. Якобински.

— Семейно наследство. Майка й я съди за тях. Твърди, че Руби ги е взела без разрешение.

— Надявам се, че не е била мъж.

— Не. — Усмихна се и прегледа мониторите. — Беше много смешно, когато ми каза, че ти прилича на травестит, веднага след като ме пита какво представлява Вайда, за която това може да се каже.

— Какво?

— Всъщност тя е мъж в предоперационна подготовка за смяна на пола. Получи нужната доза хормони, но когато трябваше да се оперира, започна да се колебае. Скандалите с любовника му продължиха цяла година. И изведнъж, какво мислиш стана… А, чудесно, Джей и Лайза са тук. — Докосна няколко бутона. — Фишърови, от четири А. Тя върти любов с шефа си, но миналата седмица сестра й изпя всичко пред съпруга. Сега отрича. — В супермодерно обзаведения хол на десния монитор привлекателна тъмнокоса жена стоеше по пижама до прозореца и гледаше навън. Мъж, също по пижама, клечеше пред телевизора и го настройваше.

— Какво хубаво време — отбеляза Лайза Фишър.

— Защо не идеш да се поразходиш — обади се Джей Фишър. — Покани и Бен, нямам нищо против.

— О, Господи, пак ли започваш?…

На левия монитор мъжът с козята брадичка от дванайсетия етаж седеше зад бюро в полупразен хол и вдигна слушалката.

— Дейвид Хьоненкамп — поясни Пит, докато Фишърови се разправяха. — Бивш свещеник, сега се занимава с рекламна дейност. Има собствена агенция. Малка е, но печели добре. Раздели се с жената, заради която заряза църквата.

Послушаха как Дейвид Хьоненкамп обяснява на някакъв клиент защо е блокирал сметката му.

Фишърови се караха.

— Фантастична яснота, нали — похвали се той и й протегна купата с желираните бонбони. Тя кимна и си взе два. — „Такаи“, японска система, най-добрата в света. — Остави купата пред синия циферблат, показващ един и седем минути, и си взе няколко бонбона.

Гледаха семейство Суърингън на първи монитор, а Фишърови — на втори. Той усилваше и намаляваше звука.

— Уверявам те, не е въпрос на пари говореше Стефан от първи монитор, влизайки в кухнята, — става дума за време. Не разбираш ли колко трудно ще намеря частите?

— Ей, колко е часът? — Тя отмести купата — три и две минути. — Боже!

— Браво на нас. — Той спря звука. Обърна креслото към нея. Гледаха се мълчаливо. — И това е нищо, Кей. Хората ги няма. Доктор Палм е навън, никакъв секс…

— Не съм очаквала да бъде скучно.

— Трябва да погледаш след няколко часа, когато всички ще са вкъщи.

Тя завъртя стола, наведе се към него и взе ръцете му в своите.

— Пити, не бива! Няма значение колко е интересно и… завладяващо. Много добре знаеш какво ще последва, ако някой разбере. Ще си съсипеш живота. Нашият живот… — Гледаха се в очите. — Трябва да спреш. Не само заради нас двамата. Най-вече заради самия себе си.

Той въздъхна и кимна.

— Права си…

Пусна ръцете му.

Завъртя креслото, отвори едно чекмедже и извади указателя с жълти страници. Отвори го в скута си, върна обратно креслото. Въздъхна и я погледна.

Разлисти страниците на синьо-бялата светлина и намери ключарите.

— Брей, че са много!

— Как ще уредиш въпроса? Мислиш ли, че Тери ще пусне ключар в отсъствието на Джонсънови? А ако извикаш човек за тринайсет А, ще се съгласи ли да смени ключалката на тринайсет Б?

— Не бях се сетил за това…

— Мръсен лъжец…

— Кей, кълна ти се, не бях. — Вдигна дясната си ръка. — Толкова ми се искаше да те доведа да погледаш… Всъщност това няма значение. Можем да залостим вратата така, че да не се отваря отвън. Ще заковем на пода дървено трупче или нещо подобно, а ще сложим ключалка на задната врата. Ефектът ще е същият. — Усмихна й се. — Ще играем една игра — аз ще се мъча да те накарам да ми кажеш комбинацията. Ако успея, ще я смениш.

Поседя за момент, вгледана в него. Поклати глава.

— Не. Промених решението си. Не мога през цялото време да ти бъда майка-кърмачка, Пит. Ти си възрастен човек и трябва сам да отговаряш за постъпките си. Знаеш мнението ми по въпроса. Ако наистина искаш да продължим да се срещаме, сам ще решиш дали да заключиш, или не.

— По системата на честта?

— Да.

Той кимна, затвори указателя, завъртя се и го остави на пулта.

— Права си, разбира се. — Обърна се към нея и се усмихна. — Май ще успееш да ме направиш човек. — Взе ръцете й, наведе се и ги целуна. Вдигна глава и я погледна с очи, които в синьо-бялата светлина изглеждаха по-тъмни. — Обещавам. Ще се заема с някой от онези проекти. Дори вече съм започнал. Но тук стават неща, които много ме интересуват — двама от пациентите на доктор Палм, двете жени в единайсет Б и семейство Острау — точно над теб, тъй че не се заклевам, че ще спра изведнъж. Просто постепенно ще намалявам дозите. Честна дума.

— Надявам се, Пит. Дълбоко се надявам.

Наклониха се един към друг и се целунаха.

— И вече няма да те наблюдавам. — Освободи едната си ръка и се обърна. Щракна няколко превключвателя. Екраните на двайсет Б — предпоследни на долния десен ред, потъмняха. Усмихна се. — Теб и Сам. Симетрично.

Погледна сивите екрани на долния ляв ред. Когато се извърна, забеляза раздвижване в осем Б.

— Това е медиумът. — Докосна няколко бутона.

Хванати за ръце гледаха големите монитори. Руби и още една жена въвеждаха в хола пълен мъж с тъмен костюм. Джей навлече палтото си и продължи да крещи на Лайза, която говореше но телефона, затулила с пръст ухото си.

— Усили малко звука — рече Кей. — Само за минутка.

Първата й работа в понеделник сутринта беше да се свърже с Правния отдел. Попадна на Уейн. Поинтересува се как са Санди и децата. Бяха добре.

— Трябва ми информация за законите, свързани с погазването на правото на неприкосновен личен живот. По-точно ако някой постави видеокамера в апартамент и го даде под наем тук, в Ню Йорк.

— Без знанието на наемателя?

— Да. Подслушва се и телефонът. Получих ръкопис, основан на такава ситуация, а според автора тя е юридически неясна. Прав ли е и ако е прав, доколко?

— Не мога да ти кажа веднага, не е по специалността ми. Но с удоволствие ще проверя и ще ти се обадя. Във всеки случай знам със сигурност, че подслушването на телефон без разрешение на прокурора е федерално престъпление.

— Така си и мислех.

— Вероятно и щатско. Ще ти позвъня, като разбера за видеокамерата. Няма да ми отнеме много време.

— Камерата е извън апартамента. Той твърди, че това е важно. Има стъклено влакно, монтирано в полилея.

— Целта търговски шпионаж ли е?

— Не. Просто наблюдение.

— Аха. И героинята се нанася там.

— Как позна?

Помоли Сара да я свърже с Флорънс Лиъри Уинтроп, а след това само с Уейн.

Половин час по-късно помоли Флорънс да изчака на телефона.

— Уейн?

— Да. Авторът ти е прав. Понастоящем няма нито федерален, нито щатски закон против визуалното електронно наблюдение. Собственикът попада под ударите на Гражданскопроцесуалния кодекс, ако наемателят разбере, но единственото обвинение, срещу което ще бъде изправен, ако изключим неразрешеното подслушване на телефона, за което може да отнесе до пет години затвор, ще бъде нарушаване на щатския закон срещу надничането, за което присъдата е много малка. А дори и тя може да се оспори.

— Ти ме смайваш.

— И аз се изненадах. Може би сега се готви някакъв закон. Най-добре могат да те информират в Американския съюз за граждански права и свободи.

Благодари му и се извини на Флорънс за прекъсването.

— Не ти ли казах — засия Пит. — Съседите знаят много и не спират да се чукат. Адвокати!

— Наказанието за неразрешено подслушване на телефон е пет години.

— Знам.

Седяха в малък френски ресторант на Деветдесет и втора улица, на кръгла маса в ъгъла. От осемте маси антики седем бяха заети от една или две двойки. Силен шум на разговори и тракане на прибори ехтеше наоколо. Коленете им нежно се докосваха. Пиеха бяло вино и мажеха препечени филийки с масло.

— Не мога да ги изключа на този етап, без да пробивам тавана на мазето. Но вече никой никога няма да разбере. Отказвам се. Днес въобще не съм гледал. То и без това понеделниците не са кой знае какво. Искам да кажа през деня. Нощите са бижу. Всички са си вкъщи.

— И какво прави?

— Поработих с компютъра над проекта. Но държа веднага да ти кажа, че не желая да го коментирам, докато не изгладя някои детайли. Знам, че ще ме разбереш.

— Разбира се. Не исках да си пъхам носа. Просто ме интересуваше как си прекарал деня. Предполагам, че ти е трудно да не гледаш. Самата аз цял ден бях като хипнотизирана.

— Защото е истинско. Прилича на разликата между автомобилна катастрофа във филм и на улицата.

— И не можеш да отгатнеш какво ще стане в следващия миг.

— Естествено, това е най-вълнуващо. Пълна непредсказуемост и променливост.

Тя въздъхна и отпи от чашата си.

— Бих искала да не е толкова ужасно.

— Минава за ужасно, но досега никой не е пострадал и се обзалагам, че няма човек, който не би искал да погледа поне веднъж.

— Стига вече.

— Знам, знам. Нали ти казах, че не съм гледал цял ден, а един от най-интересните пациенти на доктор Палм идва в понеделник.

Сервитьорът донесе красиви викториански чинии и ги сложи пред тях — риба-меч на скара и пушена сьомга.

Беше превъзходно. Всеки опита от чинията на другия.

Разказа й за някои от пациентите на доктор Палм.

Влезе високата двойка от седемнайсетия етаж, един от сервитьорите ги поздрави и им посочи празната маса през две от тяхната.

— Семейство Коул от седемнайсет А — промърмори той. — Най-перверзните хора в сградата.

— Все си мислех, че сме ние.

— Нищо подобно. Ние сме едва на пето-шесто място.

— Но се изкачваме непрекъснато.

На път към къщи се отбиха в украсения с цветя корейски магазин на ъгъла. Тя си купи портокалов сок и ябълки, той — мляко, грозде и кафе. Пусна рестото в картонената чашка на дрипавия просяк отвън.

Прекосиха Деветдесет и втора улица и зачакаха да се смени светофарът. Вгледаха се във високата, осветена в розово сграда с двете блестящи симетрични редици на прозорците, издигащи се до тъмния покрив.

— Колко е странно да знаеш всичко за хората зад прозорците. — Притисна се към ръката му.

— Нали точно това поражда чувството, че се прибираш у дома. — Наблюдаваше я с усмивка.

— Да, така е…

Притиснаха се и се целунаха.

Прекосиха булеварда.

Като се приближиха, Уолт, облечен в зимната си униформа, им отвори вратата.

— Здравей, Уолт.

— Госпожице Норис, господин Хендърсън…

Докато минаваха през фоайето, той й прошепна:

— Има връзка с Дениз Смит от пет Б.

— Сериозно?

— Голям сваляч е. — Докосна бутона за качване. Гледаха как Уолт отваря вратата на едно такси отвън. — Гласът му ги пленява. Пял е в хора на Градската опера. Миналата година ходеше с Руби, но скъсаха. Третираше го като кучето си Джинджър.

Влезе черно-бялата двойка с коледни торбички с емблемата на „Лорд и Тейлър“. И четиримата кимнаха и се усмихнаха.

— Коледа вече е близо — отбеляза Пит.

— Да, наистина — отговори дружелюбно мъжът.

Дойде асансьор номер едно.

Потеглиха мълчаливо нагоре.

Когато вратата на асансьора се затвори на седмия етаж, той рече:

— Бил и Карол Уогнъл. Много са интересни.

— Без съмнение.

Слязоха на тринайсетия да си остави покупките.

— Искаш ли малко…

— Пит, знаеш какво ще стане… — Спогледаха се. — Не отричам, че бих искала…

— Те не знаят.

— Господи! — Поклати глава.

— Хайде. Ще определиш разумен срок и ще го спазим.

Нали те предупредих, че няма да спра изведнъж. Един час. Само един. Ще навием будилника.

— Добре. — Въздъхна. — Но само един час.

Навиха будилника.

Изпотиха се здраво в клуб „Вертикал“, докато вдигаха гирите, легнали един до друг. Поплуваха в басейна.

Отидоха с Рокси и Флетчър да гледат „Оф-Бродуей“ хит. Не им хареса, въпреки че Рокси и Флетчър се забавляваха. Рокси ги покани у тях да пийнат по чашка след представлението. Отказаха.

Дори петгодишно дете можеше да се справи. Докосваш най-горния бутон десет А, бутон едно на централния пулт, и готово — на първи монитор се появяваше холът на десет А. Ан Стангърсън, запушила уши, не искаше да слуша възрастна жена, която четеше нещо от лист хартия. Майка й я запознаваше приживе със завещанието си.

Погледаха няколко минути, докато на втори монитор семейство Грюън от четиринайсет Б лежаха голи, с книга и калкулатор в ръка и пресмятаха кога е най-подходящият момент Дейзи да забременее.

Тя пое левите екрани и първи монитор, той — десните и втори. Откриваха контрасти и хармонии.

Свиреха дуети на големия орган от хора.

Стоеше облегната на прозореца на кабинета си със скръстени ръце и наблюдаваше блестящата огърлица на посипаните с дъжд коли далеч долу. Въздъхна и погледна напред. Непозната жена на прозореца на отсрещния небостъргач смутено извърна глава.

— Кей, неприятности ли имаш? — запита Сара.

Обърна се усмихната.

— Нищо особено. Тъга по дома, наркопрестъпления, национален дълг…

В домашния си ден слезе да погледа доктор Палм. Пред пулта стояха две въртящи се кресла с високи облегалки.

— Сигурно няма да повярваш, но креслото се размножи — рече Пит.

Наблюдаваха доктор Палм и Нина.

И Дик.

И Джоана.

От „Дайадъм“ бяха резервирали маса за официалната вечеря с танци, организирана в чест на „Доброволци срещу неграмотността в Америка“ в зала „Челесте Бартос“ на библиотеката на Четирийсет и втора улица. Седнала в таксито, движещо се надолу по Пето Авеню, облечена в кожено палто и виненочервена кадифена рокля, обшита с мъниста, тя му рече:

— Приготви се за мръсни погледи, а може би и за подмятания. Виждала съм много такива. По-възрастните мъже се озлобяват, особено ако жената не е съвсем скапана. Чисто животинска реакция — старите самци блъскат с рога младите.

— Не се притеснявай. Двойки, в които жената е по-възрастна, се срещат под път и над път. Виж Бабет и Алън.

— Глупости, разликата им е само пет години.

— Успокой се. Всичко ще мине добре. Обзалагам се на един масаж.

— Дадено. — Обърна се към прозореца.

Колата едва пъплеше. Елхата пред Центъра „Рокфелер“ задръстваше движението. Въпреки това гледката бе главозамайваща — когато минаха на няколко сантиметра от коледното дърво, плетеницата от светлини до другия край на площада и очертанията на вдигналите позлатени тромпети ангели създаваха неповторима атмосфера.

Във фоайето пред залата го хвана под ръка.

— Хайде. — Поведе го към двойка с посребрени коси в края на една от опашките пред гардероба. — Здравейте! Това е Пит Хендърсън! Пит, запознай се с Джун дел Векио и Норман дел Векио.

— Здравейте. — Джун се ръкува с Пит и му се усмихна.

— Здравейте. — Норман направи същото.

— Радвам се да се запозная с вас. Кей ми е казвала, че сте активисти на „Сивитас“. Също като баща ми. Може би го помните? Джон Хендърсън.

— От „Ю Ес Стийл“ ли?

— Да.

— Познавахме го, разбира се. — Норман се засмя.

— Страшен чаровник беше — отбеляза Джун. — Очите и усмивката ви са също като неговите.

— И голям бизнесмен. Успяваше да намери пари от строителите, срещу които се обявявахме.

— Кей, ако Питър е от същото тесто, трябва да внимаваш — каза Джун.

— Благодаря за предупреждението — усмихна се тя.

— В каква област работите, Питър? — запита Норман.

— По принцип се занимавам с програмиране, но в момента нямам ангажимент.

— Защо не дойдете да хвърлите един поглед на счетоводната ни система? Бог ми е свидетел, че има нужда от модернизиране. Джим, ела да те запозная с Питър Хендърсън, син на мой стар приятел…

Преди вечерята пиха коктейли в зала „Астор“. Всички бяха много мили.

Стюарт се беше заел с материала на Сам и й благодари.

— Точно по мой вкус. Поканил съм го другата седмица. Ако се споразумеем, ще му предложа малък аванс.

— Чудесно, много се радвам.

— Прекрасно — намеси се Пит.

— И вие ли го познавате? — поинтересува се Стюарт.

— Поздравявали сме се в асансьора. И тримата живеем в една сграда.

Уенди се усмихна и рече:

— Да не би случайно вие да сте тайнственият собственик?

— Не — усмихна се Кей. — Още не сме го разкрили. Най-вероятните кандидати са едно семейство адвокати.

Стъкленият купол със стоманени ребра, който се извисяваше над залата, беше обточен с електрически крушки и приличаше на космически кораб от роман на Хърбърт Уелс. През него проникваше светлина, която преливаше от розово до виолетово. Масите бяха пурпурни и виолетови, отрупани със сервизи в бяло и златно, розови и виолетови цветя и високи розови свещи. Струнен квартет свиреше Зондхайм и Портър.

Разговорите на масата на „Дайадъм“ се въртяха около уличното движение и разпадащите се градски инфраструктури, японските стратегии за инвестиране, здравословните храни и завещанията приживе.

След като специално приготвената кокошка беше сервирана и изядена, Норман се изправи и рече:

— Кей?

Тя се усмихна на Пит и последва Норман към дансинга. Поздравиха няколко души и започнаха да танцуват с цяла педя разстояние помежду си.

— Той е рядко проницателен — каза Норман. — И добре информиран.

— Нали?

— Надявам се, че в емоционално отношение е по-стабилен от баща си. Беше се женил около четири пъти. Все за актриси. Чудя се дали…

Танцуваха насред тълпа от други двойки.

— Дали какво?

— Една от тях умря вследствие на падане по стълбата на къщата им. Чудя се дали не е била майка му.

— Да, тя е била. Теа Маршъл.

— Слуховете твърдяха, че е паднала по извито мраморно стълбище.

— Какви слухове? — Усмихна се на Пит, който й намигна над сребристите къдри на Джун през няколко двойки от тях.

— Привет — поздрави някого Норман. — По онова време се разнесоха доста клюки, май беше преди дванайсет-тринайсет години. Станало е в присъствието на гостите им. Носила е куфарите си и затова се е подхлъзнала. Бързала е да хване самолета, в последния момент решила да посети родителите си за Коледа. Това ни го разказа впоследствие Хендърсън. Била родена в Канада. Странното е, че когато при падането единият куфар се отворил, някой забелязал, че е пълен с бански костюми и летни дрехи.

— Искате ли да направим замяна? — чу се гласът на Пит. Джун се усмихваше, облегната на ръката му.

— Да, разбира се. — Норман я пусна и пое Джун. — Замяната е напълно равностойна.

Пит я прегърна през талията и се усмихна.

— Не сме ли галантни тази вечер — засмя се Джун и потъна с Норман в навалицата.

— Какво си говорехте за бански костюми и летни дрехи? — Пит я притисна към себе си, пое ръката й и я завъртя в такт с музиката. Погледна го — беше красив с черната папионка и засмените сини очи. — Поне така ми се стори.

— Не знам. Не го слушах.

Продължи да я притиска, опря бузата си в нейната и продължиха да се въртят.

— Е, кой на кого дължи масаж?

Танцуваха сред тълпата под стъкления купол, осветен във виолетово, преливащо в кървавочервено.

Глава девета

Представяше си всичко в ускорен ритъм. Ужасяваше я фактът, че всичко се беше случило точно когато вероятността да види цялата сцена е била най-голяма — преди Коледа, в пълна с гости къща.

Не можеше да спре да мисли за това, докато гледаше как Лайза стяга куфара си на първи монитор, а Маги, бедничката Маги, разопакова своя на втори. Той беше отишъл оттатък, в тринайсет А, да чака да плати поръчаната от близкия китайски ресторант храна, човекът с която в момента се качваше с асансьор номер едно заедно с Фил и семейство Маколиф.

Банските костюми и летните дрехи, ако съществуваха извън слуховете и клюките, предполагаха Калифорния.

Което от своя страна значеше Сам.

Което пък на свой ред навяваше мисълта, че падането по стълбите не е минало без помощта на Джон Хендърсън.

Насили се да не забравя, че е редактирала десетки готически романи и трилъри. В действителния живот фаталните падания по стълби, пък били те извити и мраморни, най-често бяха чиста случайност.

Имали са и къща в Палм Бийч. Може би Теа е отивала там, а Джон беше излъгал, че заминава при родителите си, защото предлогът беше благовиден за заминаване навръх Коледа.

Но Теа сигурно бе имала бански костюми и летни дрехи в Палм Бийч…

Вратата се отвори и тя завъртя креслото. Гледаше как Пит влиза в антрето с кафяв книжен плик, пълен с продукти. Усмихна се с усмивката на Джон Хендърсън. Син на баща си.

— Какво искаш най-напред? — Затвори вратата.

— Каквото и да е, скъпи.

Той се ухили в бледата синьо-бяла светлина и се загледа през рамото й.

— Интересно. „История с два куфара“. Не ти ли казах, че ще се върне?

Върна обратно креслото. Видя как Лайза се мъчи да затвори куфара, а Маги прибира своя в дрешника.

Стана и отиде в кухнята. Пит изпразваше плика на масата за готвене.

— Аз ще приготвя всичко, мила.

— Искам да се поразтъпча. — Взе чинии от стойката и ги остави до него на масата. — Ммм. Вкусно мирише.

— Защо ли не надписват тези кутии? — Повдигна металния ръб на едната.

Извади от чекмеджето вилици и супени лъжици и ги сложи до ръката му.

— Куфарите току-що ме подсетиха, че Норман ми разказа за падането на майка ти.

Обърна се и я загледа.

— Бил ли е там?

— Не, чул е от познати. Сам ми беше казал от какво е умряла, но не знаех, че е станало вкъщи. — Докосна ръката му. — Ти беше ли там?

Той кимна.

— Тъкмо се беше сбогувала с мен. Около две минути преди това. — Тя примижа и стисна лакътя му. — Но не видях нищо. Бях в стаята си. — Усмихна се. — Гледах „Ангелите на Чарли“. — Усмивката угасна. — Внезапно долу стана страшно тихо. Имаше много хора, може би трийсет-четирийсет души, а стана тъй тихо… — Пое дъх, погледна кутията и вдигна с палци капака й. — Май това са скаридите с къри.

Стоеше близо до него, с ръка на лакътя му, и го гледаше в ръцете.

— И къде заминаваше?

— При баба и дядо. В Нова Скотия. Ходила ли си някога?

— Не.

— И аз. Описваше го като мрачно място. Баба и дядо ни посещаваха от време на време, но ние — не.

Целуна го по ухото, пусна го и взе няколко салфетки от кутията, докато той сипваше с лъжица скариди и ориз в двете чинии.

— Какво предпочиташ да пиеш?

Той смръщи вежди и стисна устни.

— Бира.

— Добра идея. — Сложи вилиците и салфетките на подноса, отиде до хладилника и го отвори. — От какво умря баща ти?

— От рак на костния мозък. Кога ти каза Норман? Онази вечер ли?

Извади две кутии с бира и затвори с рамо хладилника.

— Не. Вчера, в издателството. Знаеш ли, направил си му силно впечатление.

— Ами, парите ми са го омаяли.

— И те.

Взе чашите и подреди всичко на подноса. Той внесе двете пълни чинии.

Беше събота вечер. Гледаха до два часа през нощта.

— Каква нощ. — Тя се обърна с лице към него както беше седнала на коленете му и го прегърна. Той завъртя креслото, докато се целуваха. Направиха два пълни оборота.

— Най-обикновена съботна нощ.

Стана и се протегна с прозявка. Той я погали по гърба, обърна се и отвори едно чекмедже.

— Ще запиша семейство Стайн. В случай че се появи Брус Спрингстийн.

— Няма да дойде — рече тя, докато си закопчаваше ризата. — Не виждаш ли колко е вкиснат Марк?

— Веднъж ги посети Владимир Хоровиц. — Отлепи лентичката от новата касета. — Записал съм го. Само че през цялото време дърдореше Лесли.

— Често ли записваш? — Събираше от пулта салфетките и чиниите.

— Не. — Смачка лентичката и измъкна касетата от кутията. — Първите една-две години записвах повече, тези две чекмеджета са пълни. Но след това започнаха да се случват толкова неща, че предпочитах да ги гледам директно. — Сложи касетата в десния видеокасетофон. — Сега си правя този труд само в особено важни случаи. — Натисна бутоните.

— Като първата ни нощ. — Забърса със салфетка пулта от пръснатите зрънца ориз и трохите от шоколадовата торта и ги събра в чиниите.

— Точно така. И евентуално Брус Спрингстийн.

Изключи всичко с изключение на видеокасетофона и захранването му с картина от хола на семейство Стайн.

Разтребиха кухнята. Когато излязоха, той взе плика с боклука.

Едва успя да прегледа по диагонал двата ръкописа, които трябваше да се обсъждат в сряда следобед, но се справи добре. Докато слизаше с асансьора до четирийсет и осмия етаж, реши, че е постигнала такава убедителност в рецензията си, защото вместо дърветата беше видяла гората.

В приемната седеше Сам и четеше, на дивана до него лежеше палтото му. Погледна я през горната половина на очилата си, усмихна се и се изправи. Носеше костюм от кафяво рипсено кадифе, риза с басти и черна връзка. Посивялата му грива беше току-що подстригана.

— Здравей! — Свали очилата и остави настрани „Пъблишърс Уикли“.

— Здравей, Сам! — Приближи се до него. — Стюарт спомена, че ще идваш.

— Можеш да ме поздравиш — избоботи той, докато стискаше усмихнат ръката й. — Вече съм един от авторите на „Дайадъм“.

— Но това е чудесно! Поздравявам те! — Прегърна го. — Поздравявам и двама ни.

Той се ухили. Бледите белези покриваха като паяжина почервенелите бузи и смачкания нос.

— Сега подготвя договора. Ще получа веднага първия аванс, а втория ще мога да тегля, когато стигна до средата на книгата.

— Знаех, че ще я хареса.

— Исках да ти благодаря.

Заведе го в кабинета си и помоли Сара да донесе две кафета. Седнаха в креслата до прозореца. Той огледа стъклените стени на сградата отсреща.

— Рай за зяпачите.

Тя се усмихна и разбърка кафето си. Сам отпи от своето.

— Стюарт не би могъл да прояви по-голямо разбиране. Израснал е във филмовите среди.

— Затова му го дадох. А и защото е много добър редактор и думата му се чува.

— Страшно съм ти задължен. Целият ми живот се промени. Май сбърках, когато приех издръжката от фондацията. Знаеш как става. — Отпи от бялата чашка с емблемата на издателството — синя коронка, увенчана с три скъпоценни камъка. — Човек се отпуска и занемарява, когато парите за хляба и сиренето идват наготово. Сега освен че пиша, и то все по-добре, и преподавам повече. — Усмихна се. — Започвам дори да се навивам да участвам и да режисирам някои телевизионни програми.

— Прекрасно. Надявам се, че ще се уреди.

Пийнаха.

— Срокът ми е следващата пролет. Написал съм вече около осемдесет страници.

— Искаш ли и ти да направиш нещо за мен?

— Само кажи.

— Да ми отговориш на един личен въпрос.

— Защо не? — Усмихна се. — И без това съм достатъчно откровен в книгата. Казвай.

— При теб ли идваше Теа Маршъл, когато стана злополуката?

Отдръпна се и я загледа с оградените си от тъмни кръгове очи.

— За Бога, какво те е навело на тази мисъл?

— Или пък е смятала да работи там?

— Не. Твърдо не. Няколко седмици преди това я бях помолил да дойде, но тя ми затвори телефона. — Въздъхна и заразглежда чашата си. — Цели двайсет години се събирахме и разделяхме. През по-голяма част от тях тя беше женена за един противен богаташ, когото не искаше да зареже. Дори не го криеше. Като млада е била много бедна и изпитваше ужас при мисълта, че ще завърши живота си в мизерия. Чувстваше, че ако избере мен, тази вероятност значително би нараснала. Вече пиех много. А мъжът й бе председател на „Ю Ес Стийл“ и почти пълен въздържател. — Изправи гръб и поклати глава. — Не, тя не обичаше да рискува. Отивала е при родителите си в Нова Скотия, както писаха във вестниците. Всички в семейството й са били потомствени рибари.

— Но се е пуснал слух, че в багажа си е носела дрехи за топло време. — Наблюдаваше го. Той я погледна. — Един от куфарите й се отворил при падането.

— Кой ти каза?

— Човек от нейните среди или поне близък до тях.

Сложи с две ръце чашата на масата. Тя чакаше.

— Боже мой… — Почеса се по ухото и я погледна. — Знаеш ли, че всичко съвпада? Тогава той ми прати платени биячи. Помислих, че е открил писмата ми или че тя му е разкрила всичко.

— Какви биячи?

— Мой познат, който имаше връзки в мафията ме предупреди, но аз не повярвах. Пребиха ме на улицата и ме обезобразиха. — Посочи носа и бузите си. — След това реших, че е крайно време да замина. Това сложи край на кариерата ми. Най-вече. — Втренчи се в пространството с невиждащ поглед. — Смятах, че мъжът й се е поизхвърлил, но ако наистина е идвала при мен…

Наблюдаваше го. Внезапно той се усмихна.

— Ще ми се да вярвам, че слухът е верен. Ако чуеш нещо в обратен смисъл, моля те, не ми го казвай.

— Обещавам.

— Дрехи за топло време…

— Бански костюми и летни рокли.

— Сега съм ти задължен за две неща.

Разпита го къде е пътувал. Докато си изпиха кафето, й разказа за някаква комуна в Ню Мексико, в която живял четири години. Смяташе да й посвети отделна глава. Не беше измислил заглавие на книгата.

— Слушай — рече той, когато станаха, — следващия петък, на двайсет и втори, ще имам гости. Защо не дойдеш? Ще бъде и Стюарт.

— На двайсет и трети рано сутринта заминавам при семейството си, но ще се отбия за час-два.

— Добре. — Тръгнаха към вратата. — След осем часа. Доведи и приятеля си, ако искаш. — Ухили се. — Преди няколко дни ви видях да се целувате на ъгъла. С този прозорец на третия етаж съм станал истински зяпач.

— То кой ли не е станал?

— Кажи му, че го поздравявам за добрия вкус. Само жалко за Наоми, как беше… Сингър. — Тя спря на вратата и го загледа. — Момичето, което скочи от прозореца. Тоест жената. — Не сваляше очи от него. — Олеле, май изтървах нещо излишно. Виждал съм ги само веднъж. Хранеха се, не се целуваха. В „Джаксън Хоул“. — Взе палтото си от закачалката и каза „довиждане“ на Сара. Обърна се към нея. — Ще се видим на двайсет и втори. — Ръкуваха се. — Ще бъде съвсем неофициално. Само безработни актьори.

— Сигурно ще е приятно — усмихна се тя.

Погледна видеокамерата и извърна глава. Заби поглед в кестенявата коса на Дайан с израснали тъмнокафяви корени, сетне в сменящите се над вратата цифри. Качи се на двайсетия етаж.

В момента, когато си съблече палтото, звънна телефонът. Вдигна Фелис и я сложи на рамото си, целуна я и я затупка леко по гърба. Запали лампата в кухнята и успя да вдигне слушалката преди третото позвъняване, което задействаше телефонния секретар.

— Ало?

— Здравей, скъпа, какво се е случило?

— Ти ще кажеш. Например нещо за Наоми Сингър. — Фелис мъркаше, помилва и целуна пухкавия й гръб.

— Не разбирам…

— Наоми Сингър. Не може да си я забравил. Около трийсетгодишна. Работила е за Тринайсети канал на телевизията. — Потупа Фелис.

— Кей, за какво става дума?

— Сам беше днес в издателството. Помоли ме да те поздравя с добрия вкус по отношение на жените. — Клекна и сниши рамо. Фелис скочи зад гърба й. — Видял ви е в „Джаксън Хоул“. — Прехвърли слушалката на лявото си рамо.

— Да, възможно е. Ходихме там веднъж… Една неделя следобед бяхме на джазов концерт в Църквата на небесния покой и на връщане се отбихме. Да не мислиш, че съм имал нещо с нея? Няма такова нещо, мила. Излизали сме всичко на всичко два пъти — този и няколко седмици преди това. Но не си допаднахме.

— Тогава защо не си ми казал?

— Нямаше какво да ти казвам. Ти говорила ли си ми за всеки мъж, с когото си пила кафе? Признавам, по външност беше мой тип, приличаше малко на тебе. Пък и работеше в телевизията, тъй че я заговорих в стаичката за пощата и я заведох в „Ханрати“ да пийнем нещо. Но не си допаднахме. Беше много потисната и неразговорлива.

— Вайда ми каза, че кипяла от енергия. — Наблюдаваше Фелис, която, изправена на задни лапи, остреше ноктите си на корковата възглавничка.

— Може в присъствието на Вайда да е кипяла, но с мен беше потисната и неразговорлива. След няколко седмици ми се обади, беше неделя, и ме покани на концерта. Помислих: „Времето е хубаво, защо да не поизляза?“ Но тя отново беше потисната и неразговорлива. Това е всичко. След месец и нещо…

— Трябваше да ми кажеш. Не мога да разбера защо не си споменавал дори името й.

— Във всеки случай не за да те лъжа. Пък и ти никога не си ме питала. Да си призная, Кей, не обичам да говоря за нея. Не ме напуска мисълта, че може би трябваше да я изслушам по-внимателно, да забележа някакви признаци, да й помогна.

— Не можеш да се упрекваш за такова нещо. — Въздъхна.

— Знам, но въпреки това се чувствам зле. Предполагам, че затова не искам да си спомням. Ако Сам толкова държи да дрънка кой какво на кого е направил, и аз мога да поразкажа туй-онуй за някои от уроците му по актьорско майсторство, които…

— Пит, недей. Това наистина не ме интересува. — Пресегна се и измъкна купичката с вода изпод носа на Фелис, занесе я до умивалника и я изля.

— Яд ме е, че се опитва да прави интриги между нас.

Вдигна лостчето на крана с опакото на ръката си.

— Няма такова нещо. — Изплакна купичката под струята.

— А на мен ми се струва, че действа съвсем по принципа, за който ти ме предупреди — ревнив и враждебен към по-младите мъже старец.

— Покани ни на гости. — Напълни купичката. — Видял ни е да се целуваме на ъгъла. Стюарт е одобрил книгата му.

— Каза ли му кой съм?

— Не, разбира се. — Остави купичката на пода. — Но вероятно бързо ще разбере. Щом в книгата се появи името на майка ти, Стюарт, Норман или някой друг ще изтърси, че излизам със сина й. Защо сам не му кажеш? Едва ли ще се сети да направи връзка с фондацията. — Помилва главата на Фелис, която лочеше вода. — А и да се сети, не е лошо да разбере и това.

— Ела долу да си поговорим. Вайда се върна. Оперирала се е. Лиз се стяга за рап-групата си.

— По дяволите! — Изправи се и спря чешмата. — Тази вечер не мога да гледам. Имам да наваксвам страшно много страници.

— Значи още си сърдита.

— Не, не. — Събу се права, като свали обувките една по една с помощта на палците на краката си. — Наистина съм толкова изостанала, че ми се плаче. Днес на едно съвещание трябваше направо да давам обяснения, което никак не беше приятно. Качи се по-късно. Съгласен ли си?

— Естествено. Обичам те.

— И аз. Имаш ли какво да ядеш?

— Много неща. Ще се видим довечера.

Изпратиха си телефонна целувка и затвориха.

Гледаше с невиждащ поглед думите върху листа и се чудеше дали отново не беше излъгал. Беше доказал, че е първокласен лъжец — убедителен, с бърза мисъл…

Ами ако все пак си бяха допаднали, ако беше ходил с Наоми Сингър? Беше ли я водил в тринайсет Б? Може би и тя се бе пристрастила към гледането? Да, това беше точната дума за начина, по който Бог виждаше живота или поне късче от него… Пристрастила…

Дали не я наблюдаваше в момента как се взира от един час в една и съща страница? Дали не проверяваше чете ли, или тъне в догадки? Беше ли щракнал превключвателите, натиснал бутоните и включил първи или втори монитор с нейния образ?

Обърна страницата…

Май започваше да развива параноя.

Като се изключи фактът, че благодарение на видеомагиите на „Такаи“, „Сакаи“ или „Бандаи“ той наистина можеше да я шпионира, буквално да наднича зад рамото й. Нищо чудно, че Хюбърт Шиър се бе запътил към Япония да прави проучвания…

Насили се да се съсредоточи върху текста. Бе трагично изостанала…

Поредният масов убиец. Тези писатели нямаха милост.

Прочете десетина страници от ръкописа. Взе бланка на „Дайадъм“ и надраска със син молив: „Неподходящ за нас“. Бутна я настрани.

Изпита желание да погледне полилея. Вместо това се почеса по врата и взе нов ръкопис.

Семеен конфликт. Не толкова пикантен като на Хофманови или Маколифови, но достоверен, майсторски написан и доста увлекателен. Телефонът звънна.

Погледа го и вдигна слушалката след второто позвъняване.

— Ало?

— Да не искаш да кажеш, че си ти, а не телефонният секретар? Невероятно!

— Здравей, Рокси. Съжалявам, но съм затънала до гуша в работа.

— Представям си. Как е младият синеочко?

— Бомба е. — Дали слушаше?

— Познай кой ще има изложба в галерията на Грийн Стрийт през април.

— Божичко, Рокси! Това е чудесно! Поздравявам те! Казвай, как стана?

Рокси й разправи всичко, сетне я осведоми за злополуката с майката на Флетчър, за коледните им планове, за филма, който бяха гледали.

— Добре ли си?

— Да, Просто съм изостанала с няколко светлинни години в четенето.

— Защо не каза веднага? Чао, чао. В неделя ще ходим на кънки, искаш ли да дойдеш?

— Ще говоря с Пит и ще ти се обадя. Чао. Поздрави Фелтчър.

Затвори телефона.

Прочете няколко страници.

Почеса се по врата.

Влезе в банята да си пусне душ.

Зад замъгленото стъкло на кабинката усети някакво движение. Вратата се отвори и той влезе гол, ухилен до уши.

— Малка изненада! — Прегърна я под водната струя, примижа от горещата вода и подскочи. — Ооох!

— Мога да мина и без сцени от „Психо“. — Беше истински уплашена.

— Извинявай! — Притисна я плътно и я целуна по бузата. — Хвърлих няколко погледа насам. Като видях, че влизаш в банята, си помислих: „Защо да не се кача да се изкъпя при нея?“ Не можах да устоя.

— Усетих, че ме наблюдаваш…

— Разбрах, че усети. — Усмихна се. — Беше доста възбуждащо… — Тя извърна глава. Хвана я за брадичката, обърна лицето й към себе си и я погледна в очите. — Не те излъгах, мила. Честна дума. Излизахме два пъти, и толкоз. Ако имахме сериозна връзка, щях да ти кажа. Не мога да ти се сърдя, че не ми вярваш, достатъчно те лъгах. Но това е истина, кълна ти се.

Целуна я и я прегърна. Продължиха да се целуват под душа.

Не знаеше, че има ключ от апартамента й, въпреки че трябваше да се сети. Дори когато някой си сменяше бравата, в канцеларията на Дмитри имаше резервни ключове, до които той лесно можеше да си осигури достъп.

На следващата сутрин първата й работа беше да се обади в рекламния отдел. На телефона беше Тамико.

— Привет, скъпа. Можеш ли да ми направиш една услуга? Интересуват ме изрезки от вестниците по повод смъртните случаи в сградата, където живея. Искам цялата информация по въпроса. Последният случай беше към края на октомври. Хюбърт Шиър.

— Една от базите данни, за които сме абонирани, би трябвало да включва и тях. Проверявала ли си?

— Дори не съм се сетила.

— Адресът беше Медисън, тринайсет нула нула, нали?

— Да.

— Ще проверя. Ако няма нищо, ще се обадя в „Таймс“. Нямаш проблеми.

— Много ти благодаря.

— Какво чувам за някакъв чаровен принц?

— Нищо, просто приятелче.

Когато срещата й в десет и половина свърши, Сара внесе голям илик от рекламния отдел. Вътре имаше компютърна разпечатка, дебела около един сантиметър.

Прегледа историята на общинската битка срещу плановете на Бари Бек да построи остъклена сграда на двайсет и един етажа на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, на борбите на „Сивитас“ с вдигналите се на крак жители на Карнеги Хил, за протестните митинги пред Брик Чърч. Тригодишната, загубена в съда война заемаше половината от разпечатката.

Прочете за смъртния случай, вероятно свързан с наркотици. Уилям Г. Уебър, консултант по ценни книжа, двайсет и седем годишен, живеещ на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула.

Да, според следващата информация смъртта на Уилям Г. Уебър се дължеше на масивна свръхдоза кокаин. Бил пласьор и консуматор, очевидно объркал пречистена и непречистена стока. За щастие двете му гостенки взели значително по-ниски дози.

Побърза да не закъснее за съвещанието по маркетинг в единайсет часа. Мина идеално и как иначе при четири книги в списъка на бестселърите за неделя — два романа и две документални. Джун я покани на вечеря в събота, шести януари, „заедно с Питър или, разбира се, с когото пожелаеш“. Благодари и отговори, че най-вероятно ще е с Пит.

Заведе на обяд в „Перигорд Ийст“ един британски агент по авторско право.

Нареди на Сара да не я свързва с никого.

Задълбочи се в самоубийствения скок на Наоми Сингър от апартамента й на петнайсетия етаж на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула. В статията се споменаваше и за сърдечната криза с фатален изход, сполетяла една година по-рано друг наемател — Брендън Конахей, петдесет и четири годишен, както и за смъртта на Уилям Г. Уебър, двайсет и седем годишен, от свръхдоза кокаин, настъпила преди нея.

Наоми Сингър беше на трийсет и една години, асистент-режисьор в телевизионната Западна мрежа. В четвъртък сутринта се бе обадила, че е болна, и малко преди обяд се беше хвърлила от прозореца на хола си. Родена в Бостън, възпитаница на Уелсли. Пребиваваща в Ню Йорк от три месеца. Оставила прощално писмо — една изписана на ръка страница, „изразяващо умора от света и личните и проблеми и искащо прошка от семейството и приятелите“. Нямала психиатрични заболявания, не била приемала наркотици.

Приятелите и колегите на Наоми Сингър, трийсет и една годишна, хвърлила се от прозорец на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, били шокирани. Цитираше се някоя си Барбара Ан Авакян: „Въпреки че Наоми бе дълбоко загрижена за проблемите на околната среда и правата на човека, тя имаше позитивен характер. За времето, през което живя на Медисън, бързо се сприятели с огромен кръг хора и работеше с ентусиазъм върху новия си проект — документален филм за бездомните. Трудно е да си представи човек как би могла да извърши толкова ужасно нещо.“

Прочете за смъртта на Рафаел Ортиз, трийсетгодишен, домоуправител на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, чиито глава и лява ръка били почти отрязани един вторник сутринта от двигателя на асансьора, докато правел редовния преглед на машините в сградата. Подобни злополуки не били нещо нечувано, но все пак ставали достатъчно рядко и почти винаги били свързани с употреба на наркотици или алкохол, твърдеше говорител на фирмата производител. Смъртта на господин Ортиз бе четвърта поред в сградата за малко повече от две години. Оставил бременна жена и две деца.

При аутопсията на Рафаел Ортиз, трийсетгодишен, частично обезглавен в шахтата на асансьора на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула, не били установени признаци на скорошна употреба на наркотици или алкохол.

Едгар П. Воърхийс — адвокатът, представляващ Корпорация „Медисън Авеню 1300“, не пожелал да коментира бързото и без намесата на съда решение за удовлетворяване на иска на вдовицата на покойния Рафаел Ортиз, трийсетгодишен, в размер на десет милиона долара, отправен към собствениците на построената под нещастна звезда остъклена сграда в Горен Ийст Сайд.

Прочете за смъртта на Хюбърт Шиър, четирийсет и три годишен, намерен мъртъв под душа си на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула.

Препрочете за „Червей в ябълката“ и за статиите в списанията, за преподавателската работа в Колумбия, Виетнам и Чикагския университет, за надживелите го родители и братя.

Отново обърна внимание на коментара на Мартин Шугърман: „Работеше върху книга, която положително щеше да стане magnum opus — преглед и анализ на миналото, настоящето и бъдещето на телевизията. Смъртта му е загуба не само за всички, които го познаваха, но и за цялото общество, което без съмнение щеше да спечели от неговите прозрения.“

Аутопсията на Хюбърт Шиър, четирийсет и три годишен, беше показала, че се е удавил на пода под душа, където лежал в безсъзнание в резултат на удар в главата след падане. Гипсът на десния му крак, счупен при злополука с велосипед предишната седмица, бил увит с найлонов плик. Смъртта настъпила някъде през нощта на двайсет и трети срещу двайсет и четвърти октомври и бе пета поред в продължение на три години на Медисън Авеню номер тринайсет нула нула — сграда, наречена „Връх на ужаса“.

Затвори разпечатката и я затисна с разперени доближени длани. Забарабани бавно с пръсти.

Напомни си, че бе редактирала десетки готически и съвременни трилъри.

В истинския живот паданията с фатален изход най-често бяха случайни, особено под душа.

Собственоръчно написаното от Наоми Сингър писмо на цяла страница не би могло да е фалшификат.

А защо не?

Седеше, вгледана в барабанящите си по разпечатката пръсти.

Позвъни на Сара и я помоли да я свърже с Мартин Шугърман.

Прокара палци по ръбовете на разпечатката.

Твърде много готически и съвременни трилъри…

— Ало, Кей?

— Здравей, Мартин! Как си?

— Благодаря, добре съм. Поздравявам те, сигурно всички хвъркате от радост!

— Благодаря. Не съм чула някой да се оплаква. Мартин, току-що препрочетох материалите за смъртта на Хюбърт Шиър…

— Тъй ли?

— Не знаеш ли случайно дали не е възнамерявал да посети японска фирма на име „Такаи“ или „Сакаи“? Производител на камери за наблюдение. Предполага се, че са най-добрите в света.

— Имам списък на срещите му. Всички материали по книгата му са при мен. Търся човек да я допише. Защо питаш?

Пое дъх.

— Разследвам петте смъртни случая в сградата. Могат да родят някой роман. Можеш ли наистина да провериш срещите му? Ще ти бъда много задължена.

— Но разбира се. Чакай малко.

Облегна се и извърна глава. В стъклените небостъргачи отсреща проблясваха светлинки.

Твърде много готически и съвременни трилъри…

— Секретарката ми го търси. Слушай, Кей, като се сетя какви книги редактираш, няма да се учудя, ако си решила, че става нещо нередно. Мога обаче категорично да ти заявя, че грешиш, поне що се отнася до смъртта на Роки.

— И защо?

— Станало е следното: подхлъзнал се е, ударил се е по слепоочието в крана на душа, и то достатъчно силно, за да изгуби съзнание. Паднал е на пода по лице, със свити колене, поел е вода в дробовете си и се е удавил. Няма съмнение, че е станало точно така — белегът на главата му е отговарял точно на крана, който е с извънредно специфична форма. Ти поне трябва да го знаеш, нали имаш същия. Няма човек, който да би могъл да блъсне главата му толкова силно, че да изгуби съзнание, та той беше здрав и силен мъж въпреки счупения глезен. Освен това е бил сам, не е имал гости и няма следи от влизане с взлом. — Прошумоля хартия. — Списъкът е при мен. Как беше името?

„Такаи“ или „Сакаи“. Нещо подобно.

— „Такаи“, „Сакаи“… Да, „Такаи Къмпани“ в Осака. Щял е да ги посети във вторник, трийсет и първи октомври, в осем часа сутринта. Хм, в осем сутринта… Нищо чудно, че са постигнали толкова. Има и някаква бележка: „Вис. разд. кам.“, вероятно високо разделителни камери. „За дом. набл.“

— За домашно наблюдение.

— Да, подхожда. Защо те интересува точно тази фирма? — Не му отговори. — Кей?

— Прекалено сложно е за обясняване. Благодаря, Мартин.

— И нали чу какво ти казах? Нещастен случай, всичко друго е изключено.

— Чух.

— Поздрави Норман и Джун.

— Непременно. Още веднъж благодаря, Мартин. Довиждане.

Затвори телефона.

Без съмнение го остави потънал в съмнения относно психическото й здраве.

Самата тя се съмняваше.

Мисълта, че някой може да е свалил, вероятно с отвертка, хромирания кран „Ар Деко“ от кой да е душ на Медисън Авеню тринайсет нула нула, привързал го е или го е залепил към някаква тояга или бухалка за бейзбол…

Пит? Пити? Нейната любов? Нейното щастие?

Не, невъзможно беше…

Разбира се, беше лъжец и нищо чудно при майка актриса и баща фирмен бос. Но лъжата и убийството нямаха нищо общо. Убийството беше…

Убийството беше нещо съвсем друго…

Глава десета

Наблюдаваха семейства Уогнъл, Бейкър и Острау, човека от „Йошивара“ с гостите му.

Гледаше го как наблюдава.

Той усети и се извърна към нея.

— Знаеш ли какво бих искала да видя? — Усмихна се.

— Какво?

— Нас двамата.

— Вече се опасявах, че няма да се сетиш — ухили се той. Наклони се към нея и я целуна. — Стой тук.

Завъртя креслото, стана и отиде в антрето.

Завъртя се и тя и се измести встрани, докато креслото й опря в неговото. Гледаше как мина през антрето и влезе в задната стая. Лампата светна, докато заобикаляше кашоните и другите боклуци. Сви вляво и изчезна.

Завъртя креслото и протегна ръка, докосна средния бутон тринайсет А и бутон две.

Видя го да се движи в мрака, в долния десен ъгъл на втори монитор. Запали лампата в разхвърляната си спалня и затвори вратата. Обърна се към стената и клекна между вратата и първата секция на дрешника. Направи движение, сякаш повдигаше нещо.

Главата и раменете му скриваха какво точно върши.

Изправи се и се обърна, с тъмна касета в ръка.

Докосна друг бутон и бутон две, ръката й трепереше. Хвана я и я задържа с другата. Загледа как семейство Грюън играят бридж с двама мъже.

Прегледа всички екрани. Видя Дениз да спори с Ким в хола на пет Б и ги включи на първи монитор.

— … работа, нямам намерение да я проваля за някакви си петстотин долара — говореше Дениз. Захвърли салфетката си на масата, стана и отиде към прозореца. — Да не мислиш, че съм се видиотила?

— Започва нещо интересно — отбеляза Кей, когато той влезе. Вдигна ръка.

— Дениз, не можеш ли поне веднъж да помислиш малко — запита Ким и си наля кафе. — Пит седна, завъртя се и измъкна касетата от черния калъф. — Можеш набързо да спечелиш четири-пет хилядарки. Даже повече. Без никакви данъци. Мога ли да запаля една от твоите цигари?

Погледаха Дениз и Ким.

Сетне семейства Бейкър и Коул.

Наблюдаваше го как натиска някакъв бутон на дясната видеоуредба, слага касетата, натиска друг бутон и щрака превключвателя към централния пулт.

Започнаха да се гледат на втори монитор.

— Олеле, колко съм дебела!

— Нищо подобно, прекрасна си…

— О, мили, колко ми беше хубаво — шепнеше тя, легнала напряко на кревата, ръката му галеше дясната й гърда, главата му почиваше на лявата.

Взе ръката й, тя стана и се намести на коленете му.

Наблюдаваха Кей и Пит.

На другата сутрин реши да си остане вкъщи, макар че бе петък и не го бе планирала за домашен ден, но просто не можа да стане навреме.

— Следобед ще излизам — заяви той, облакътен на барчето. Следеше кифлите в микровълновата фурна. Фелис се бе изкатерила на гърба му и душеше шкафовете.

— Толкова по-добре. — Наля кафе. — Имам страшно много работа. Къде ще ходиш?

— Амиии… в центъра. — Усмихна се. — Коледни занимания. Не е свързано с някого, когото познаваш.

Помогна й да разтребят. На вратата се целунаха.

— Обади ми се, преди да излезеш.

— Обичам те.

— Аз те обичам, Пит! — Загледа го в очите.

Целунаха се.

Обади се на Сара и я помоли да отложи срещите й, да я извини и да ги определи за друг ден.

— Да не си болна?

— Не. Просто съм по-изостанала с четенето, отколкото си представях.

Без да се смята параноята.

Не беше започнала да купува и подаръците за Коледа.

Седна да чете на бюрото. Фелис спеше на кревата.

Обади й се в един часа и трийсет и седем минути.

— Как е положението?

— Напредвам.

— Имам лоша новина. Алекс го изхвърлиха.

— По дяволите! Какви мръсници!

— На практика целият отдел се съюзи срещу него.

— Как го приема?

— Спокойно, но Бабет е в истерия. Аз излизам. Ще се върна към пет.

— Тъкмо смятах да сляза и да погледам, докато изям едно кисело мляко.

— Искаш ли? Ще ти оставя ключа зад огледалото.

— Ако го оставиш, ще дойда.

— Нали знаеш как да я включиш?

— Да.

— Ще се видим към пет. — Прозвуча целувка.

— Обичам те. — Върна му целувката.

— И аз. — Целувки.

Затвори телефона.

Поседя, загледана в страницата пред себе си.

Замисли се какво да му купи за Коледа. Може би нещо за прекалено голите стени на апартамента.

Чете още няколко минути, изгаси лампата и включи телефонния секретар. Стана, отиде в банята и се изми. Взе ключовете.

Каза на Фелис, че скоро ще се върне.

Слезе пеш до тринайсетия етаж.

Напук на всичко не изглеждаше зле. Повдигна долния ъгъл на позлатената рамка на огледалото от стената на черно-бели карета. Не успя да улови ключа и той изтрака на масата, като одраска лакираната й повърхност. Наплюнчи пръста си и потърка драскотината. Не можа да я махне.

Отключи тринайсет Б и влезе.

Като затвори вратата, запали лампата в антрето и пъхна ключа в джоба си. Погледна зеления блясък на екраните в хола, надникна в кухнята и през открехнатите врати на тъмната баня и сумрачната задна стая. Влезе в нея. През тесните ленти на щорите се процеждаше слънчева светлина и осветяваше работната маса с разхвърляните по нея инструменти и части от разглобени монитори, металната кутия на трансформатора в ъгъла до прозореца, бучащата машина, кашоните, дървени стърготини и парчетии…

Приближи към средния дрешник и разтвори сгъваемите врати. Посегна и бутна шперплатовата врата. Наведе се и мина между дрехите и през другата сгъваема врата. Озова се в слънчевата синьо-бежова спалня. Щорите бяха вдигнати почти догоре, прозорецът бе отворен по няколко сантиметра от двете страни.

Огледа разпръснатите из стаята дрехи.

— Пит?

Запъти се към вратата. Надникна през антрето в хола — видя края на кожения диван и синьото небе над сградата срещу парка.

Затвори. Обърна се към стената и клекна.

Опипа паркета пред себе си. Дървените парчета бяха гладки и плътно прилепнали. Започна да ги бута и натиска. Нищо не помръдна и не поддаде.

Пробва лайстната до стената над паркета — висока десетина и дълга около осемдесет сантиметра, хвана я и я задърпа. Не помръдна, въпреки че се появи тънка цепнатина, която я отдели от стената. Натисна единия и край, сетне другия.

Припомни си движението му. Повдигна.

Лайстната помръдна и излезе. От двете й страни имаше улеи, които се плъзгаха в металните езичета на вратите към антрето и дрешника.

Остави я на пода до себе си, улови сивата метална дръжка, която надничаше от отвора, и изтегли широко и плитко чекмедже от сив метал. Вътре видя пари — пет пачки с книжен бандерол — три със сто и две с петстотиндоларови банкноти. Имаше и кафява кожена чантичка колкото кутия за пури и пликове с касети.

Най-отгоре лежаха три черни калъфа.

Взе единия — на етикета на гърба му пишеше К.

Следващата касета с надпис К2 бяха гледали предната вечер. Отмести я. На долната пишеше Р. Роки?

На долния ред лежаха четири касети — Н, Н2, Н3 и Б.

Което я озадачи, докато се сети, че Уилям Г. Уебър, двайсет и седем годишен, беше Били Уебър.

Стоеше клекнала и гледаше касетите в ръцете си.

Боеше се, че в крайна сметка страда от параноя.

Трябваше да си определи повече от двайсет минути за път. Беше петък и наближаваше Коледа, минаваха едва по Седемдесет и втора улица, а часовникът вече показваше два без пет.

Слава Богу, поне таксито беше от старите модели — просторно, а на свалената допълнителна седалка можеше да си сложи краката. Радиото се чуваше добре. Е, и да закъснееше, щяха да го почакат…

Отиваше в галерията „Пейс“ да избере между две картини на Хопър. След това щеше да се отбие в „Тифани“.

Усмихна се, краката му бяха вдигнати, ръцете скръстени.

Приятно беше да си я представя как гледа сама. Едната му любов се забавлява с другата…

Можеше ли някога да си представи, че ще намери жена, с която да я сподели, на която да я повери за известно време? Толкова съвършена и любеща жена. Колко прав се оказа, като пое риска да й покаже всичко. Въздъхна. Имаше ли по-голям щастливец от него?

А само преди няколко вечери трепереше на ръба на пропастта благодарение на оня мръсник Сам. Какво преживя само, когато изневиделица го заразпитва за Наоми. Ужас!

Слава Богу, успя да я убеди, че не крие нищо. Снощи го потвърди, беше толкова открита и съпреживяваща — поиска да види записа на тяхната любов и как хубаво откликваше на всяка сцена…

Две неща направи за първи път — видя себе си и него, а сега гледаше сама…

Свали крака от седалката.

Наклони се напред, сърцето му се вледени.

Извърна се и погледна навън. Срещна погледа на един доберман, който се возеше в лъскава черна лимузина, опрял лапи на отворения прозорец.

Обърна глава. Отдясно бавно се изнизваше Музея „Фрик“.

Би ли могла да го проследи, докато вади касетата?

Разбира се, глупако.

Затова ли бе пожелала да я гледа? Дали по някакъв начин не бе отгатнала истината за Наоми, цялата истина? Вероятно се беше досетила, че той бе записвал и нея и държи касетите на едно място, беше тъй дяволски умна.

А сега гледаше сама, в домашния си ден, също за първи път в петък, а бележката с адреса, деня и маса на срещата му стоеше на видно място. Не бе написал „Галерия «Пейс»“, защото щеше да се сети какво възнамерява да й купи.

По дяволите! Само допреди две секунди се чувстваше на седмото небе, а изведнъж се срути в бездната на параноята.

Наведе се и се втренчи през замъглената пластмасова преграда и предното стъкло към четирите лавинообразни потока от коли и автобуси, прострени надолу по Пето Авеню.

— Господи, какъв невероятен хаос!

— Днес е ден за спазване правилата за движение — обясни шофьорът.

Пое въздух и го издиша със свистене.

— Проклет град!

Облегна се. Вдигна крака на седалката. Заразглежда рийбоксите си. Поигра си с ресните на шалчето, заслуша се в музиката. Чувстваше се вътрешно вледенен.

Начинът, по който следеше ръцете му, когато сложи касетата и включи видеоуредбата към системата…

Дали точно в този момент не слагаше някоя касета. Може би Н3?

Клаксоните наоколо не млъкваха. Колите не помръдваха.

— Да завия ли през парка? — запита шофьорът.

Пусна касетата на бързи обороти, зад белите линии банята беше празна, бастунът стоеше облегнат на вратата на кабинката с душа. В горната част на екрана нещо се мярна и изчезна.

Спря и върна малко назад.

Банята беше празна, бастунът стоеше, облегнат на вратата на кабинката с душа, звукът на водната струя ясно се чуваше. От дясно на ляво пред вратата на антрето се появиха крака в джинси и маратонки.

Върнаха се и клекнаха.

Натисна паузата. Пит.

Стоеше, клекнал до вратата, облечен в раирана фланелка за ръгби, с ръка на пода пред себе си, сякаш търсеше паднала монета.

Включи видеоуредбата, без да сваля очи от него. Остави нещо, изправи се, мина встрани и изчезна.

Гледаше празната баня. Не можа да различи какво беше оставил на черния под, на няколко сантиметра от вратата, до изтривалката. Но каквото и да беше, той се криеше там, в апартамента на Хюбърт „Роки“ Шиър. Готов да го убие.

Пит! Нейната любов, нейното щастие!

Затвори очи.

Отвори ги. Видя как вратата на кабинката се отваря и ръката на Шиър сваля хавлията от закачалката.

Включи на бързи обороти, докато омотаваше хавлията около себе си, вдигна увития с найлонов илик крак над прага на кабинката, взе бастуна и го прехвърли в дясната си ръка. Пристъпи напред и спря на изтривалката с наведена глава. Наведе се, опрян на бастуна и левия крак, вдигна назад гипсирания и посегна надолу с лявата ръка. Обърна глава към вратата в момента, когато Пит с две ръце му нанесе удар с някаква блестяща палка. Изключи звука, затвори очи и завъртя креслото.

Дланта й бе свита в юмрук, хапеше кокалчето на палеца си.

Беше убил и другите, нямаше начин. Страхувал се бе, че Шиър, който бързо се ориентираше… щеше скоро да се добере до истината.

Отвори очи и видя синьо-бялото трептене на левите екрани. Крис и Сами, Пам, Джей, Лорън. На кушетката на доктор Палм лежеше непознат мъж.

Пое дъх.

Погледна втори монитор. Стоеше наведен над главата и раменете на Шиър, разкрачил крака от двете страни на гърба му. Шиър лежеше с разперени ръце и крака. Около главата му проблясваше нещо като ореол — лицето бе потопено в метален леген.

Давеше го…

Завъртя се, посегна и спря касетата. Отвори касетофона и я извади. Сложи я в калъфа. Погледна другите касети на пулта.

Сините цифри показваха два часа и шест минути. Имаше достатъчно време да погледа малко от Н3 и Б, той тъкмо пристигаше на Петдесет и седма улица, където отиваше.

Все пак можеше да се върне бързо и да я изненада, както беше ставало в толкова готически и съвременни трилъри. Всичко бе възможно — отлагане или прекъсване срещата по някаква причина и какво ли още не. По-късно полицията щеше да гледа Н3 и Б, сега трябваше да се измъкне и да изнесе касетите — вън от апартамента и вън от сградата. Щеше да му остави бележка, че непредвидено й се е наложило да излезе, за да не се уплаши и избяга или да извърши нещо още по-лошо.

Очевидно бе луд. Нямаше друго обяснение. Социопат въпреки чара, чувството за хумор и любовта, която й бе дал, защото без съмнение той я обичаше. Убийствата вероятно са били предизвикани от необходимостта да запази камерите в тайна. Пазеше шестмилиондоларовата си играчка, своята рожба, която тя тъй леко и бързо бе възприела.

Наведе глава и леко я потърка.

Стана, прокара пръсти през косата си и пое дъх.

Погледна касетите.

Тръгна надясно и блъсна креслото му, за да го отмести. Отвори долното чекмедже и извади седем касети.

Размени касетите в калъфите им, без да спира да мисли какво да му напише в бележката и къде ли се намира най-близкият полицейски участък. Стараеше се да не си представя ареста му и реакцията на журналистите — заглавия, микрофони, публични разкрития. Провери още веднъж касети К1 и К2, те нямаше да отидат в полицията, щеше да ги скрие горе, а по-късно да ги унищожи. Взе химикалка и леко беляза новите им калъфи.

Пренесе купчината подменени касети през антрето в задната стая и през дрешника в спалнята му.

Клекна и нагласи плиткото сиво чекмедже, както го беше намерила — Н и Б на дъното, К и Р отгоре до кафявата кожена чантичка, пликовете и пачките със сто– и петстотиндоларови банкноти.

Надникна в чантичката — златни монети в специални легла. Затвори я и бутна чекмеджето на мястото му. Вмъкна лайстната и я натисна силно към пода.

Изправи се и отвори широко вратата. Чудеше се доколко парите му, никога необсъжданите му пари, бяха смекчили преценката й, бяха я заслепили за неща, които иначе би забелязала.

Върна се през дрешниците, като плътно затвори всички врати, през които мина.

Прекоси антрето, влезе в хола и приближи до пулта. Подреди една върху друга касетите, които й трябваха. Притегли листчетата и взе химикалката. Стоеше наведена над пулта и се мръщеше. Внезапно свикано съвещание, на което не можеше да не присъства? Съмнително…

Вдигна поглед, мъчеше са да измисли нещо по-убедително и внезапно срещна очите му — качваше се с асансьор две заедно с някаква жена. Видя палтото и раираното шалче. Вцепени се. Включи го и на втори монитор, но той остана тъмен. Напипа превключвателя.

Стоеше в асансьора с болезнен вид и разтриваше врата си. Палтото му бе разкопчано. Прислужницата на семейство Стангърсън се придвижи към вратата, готова за слизане на десетия етаж.

Изтърва химикалката, отвори долното дясно чекмедже, грабна касетите и ги сложи до останалите. Затвори го, подреди креслата и листчетата, включи доктор Палм на първи монитор, усили звука и тръгна към антрето. Върна се, наведе се и изключи видеоуредбата. Изтича и отвори вратата, в момента, когато той излизаше от асансьора.

— Какво има — запита тя.

Той премигна и потърка врата си.

— Таксито катастрофира. — Гласът му трепереше.

— Божичко! Добре ли си? — Пристъпи към него.

— Не знам. Приближи я, докато вратата на асансьора се затваряше. — Май съм добре. Ударих си главата и известно време виждах всичко двойно, но вече ми минава. — Примижа няколко пъти.

— Удари ли си врата?

— Да. Малко.

Обърна го с гръб към себе си. Той смъкна шалчето, докато тя леко заразтрива врата му.

— Ръцете ти треперят.

— Още като те видях в асансьора, разбрах, че е станало нещо. Пък и много бързо се върна. Как стана?

— Един шофьор потегли от паркинга, без да се огледа, и ние се блъснахме в него. На Пето Авеню, близо до Седемдесет и девета улица. От Ню Джърси, разбира се. Таксито ми беше от старите и имаше достатъчно място да политна силно назад и да се ударя. — Тропна с крак и пое дъх през зъби.

— Горкичкият… — рече Кей и продължи да го разтрива.

— Колата беше чисто нов „Мерцедес“.

— Пострада ли някой?

— Пътничката в „Мерцедеса“. Кракът й беше счупен.

— Трябва да идеш на лекар.

Обърна се.

— Ако утре нещо ме боли, ще отида.

— Имаш ли добър лекар?

Кимна.

Спогледаха се. Докосна ръба на разкопчаното му палто.

— Бедният Пит. — Усмихна се и го прегърна.

Той се притисна към нея.

— Трябваше да отида да поседна някъде, докато се оправя. Глупаво беше да се връщам.

— Не. Постъпил си правилно.

Усмихнаха се един на друг и се целунаха.

Влязоха в тринайсет Б. Той затвори вратата.

— Изяде ли си киселото мляко? — запита Пит, докато си събличаше палтото. Примижа от болка.

— Ох, миличък — рече Кей и пое палтото зад него. — Не, току-що слязох. Веднага след теб се обади Норман. След малко трябва да ида в издателството.

— Тъй ли? — Обърна се и взе палтото от ръцете й.

— Тъкмо се канех да ти пиша бележка. Поканил е Ан Тейлър да дойде в четири часа и иска да присъствам. Не е доволна от досегашните си издатели.

— Ще бъде чудесно, ако успеете да я включите в списъците си. — Търкаше пуловера върху рамото си.

— Нали? Той смята, че имаме добри шансове. Познават я с Джун от години. — Отиде в кухнята.

— Дай и ма мен едно.

Погледна в хладилника.

— Лимоново или къпиново?

— Къпиново. Доктор Палм има нов пациент.

— Знам. — Извади две млека, затвори с лакът хладилника и взе лъжички и салфетки.

Когато влезе в хола, той седеше на креслото, прилепил телефонната слушалка в бузата си. Усмихна се, когато сложи пред него салфетката, кофичката с мляко и лъжичката.

— Обажда се Пит Хендърсън. В два часа имах среща. Да.

Тя седна и остави своите салфетка и лъжичка, загледана в големите монитори.

— Току-що претърпях злополука. — Говореше, притиснал с рамо слушалката. — На път към вас. Малко не съм добре. Не може ли да отложим срещата за понеделник по същото време?

Отвориха кофичките и погледаха големите монитори. Доктор Палм говореше:

— Щом всичко е толкова неопределено, защо сте тук?

— Идеята е на Линда — отговори мъжът от кушетката.

— Още по-добре. Съжалявам за днес. Довиждане. — Затвори телефона. Отбеляза нещо на най-горното листче. — Продават рисунки върху кадифе.

Тя подсвирна.

Изядоха киселото мляко. Гледаха доктор Палм, Лорън, Джей, Хофманови.

— Трябва да тръгвам. — Събра кофичките с лъжичките и салфетките. — Сигурен ли си, че си добре?

— Да. — Свали ръка от врата си, без да отмества поглед от мониторите.

— Очите ти в ред ли са?

Кимна.

— Ще се върна до шест часа, ако не отидем да пийнем нещо. — Наведе се и го целуна по врата. Вдигна лице към нея. Целунаха се по устните.

Отиде в кухнята, хвърли кофичките и салфетките в боклука, изми лъжичките и ги остави да съхнат. Мина през антрето и отвори вратата.

— А, ключът!

— Задръж го, скъпа. — Завъртя креслото. — Резервен е.

Погледна тъмния му силует пред синьо-белите екрани и зелената лампа, без да вади ръка от джоба си.

— Merci. Справедливо е, след като ти имаш ключ от моя апартамент.

— Точно това имах предвид. — Изпрати й целувка. — Надявам се, че срещата ще е успешна.

— Благодаря. — Върна му целувката. — Вземи една дълга, гореща вана. Иначе утре ще си схванат.

— Права си. След малко, само да видя как ще реагира Джей.

Усмихнаха се съучастнически. Тя отвори вратата и излезе.

Затвори отвън.

Отиде до асансьорите и докосна бутона. Пое дъх.

Дали не лъжеше отново? Беше ли се върнал, защото се страхуваше да я остави да гледа сама? Но в такъв случай нямаше да й повери ключа, нито пък да й го даде сега. За лъжеца над лъжците не беше трудно да измисля обяснения…

Наистина изглеждаше раздрусан. И връщането вкъщи „при мама“ беше психологически издържано. Слава Богу, че не беше се изкушила да гледа по-дълго време и бе успяла да затвори скривалището. Касетите, истинските касети, бяха на сигурно място в чекмеджето, едва ли щеше да ги гледа сега.

Вероятно наистина е отивал към художествена галерия. Петдесет и седма улица беше пълна с тях. Без съмнение щеше да й купува Хопър или Магрит. Въздъхна и поклати глава.

Усмихна се на камерата в асансьора.

Трябваше да остане спокойна и да действа, сякаш отиваше на среща с Норман и Ан Тейлър, а може би и с други хора. Нищо не биваше да го разтревожи, ако я наблюдаваше. Изключено бе да се обади в полицията, щеше да се качи при нея, преди да вдигне слушалката. Пряк сблъсък беше последното нещо, което й се искаше.

Фелис се отърка в глезена й, докато залостваше вратата.

— Здравей, миличка. — Вдигна я, целуна я по нослето и я сложи на рамото си, потупа я по гърба и влезе в спалнята. Червената лампичка на телефонния секретар светеше. Ако я наблюдаваше, можеше да я види на монитора.

Пусна Фелис на леглото и отиде към бюрото. Индикаторът показваше едно съобщение. Натисна бутона, като се молеше да не е Сара с някаква издайническа вест.

Женски глас от „Блумингдейл“ съобщи, че за съжаление масичката за кафе ще закъснее още две седмици.

Пусна радиото и отиде до прозореца. Загледа се в сивото небе над кафеникавия парк. Фелис скочи на перваза и я побутна по коляното. Почеса я по главата. Говорителят съобщи за стрелба в метрото. Запъти се към дрешника, като разкопчаваше ризата си. Отвори вратите.

Избра синята вълнена рокля — подхождаше както за Ан Тейлър, така и за полицията. Положи я на леглото, като отмести Фелис. Извади от чекмеджето чорапогащник, пликчета и сутиен.

А душ?

Щеше ли да забележи, ако не се изкъпеше? Нямаше ли да му се стори странно? Нямаше ли да се зачуди защо пропуска проклетата баня?

Ако я наблюдаваше…

Съблече се. Говорителят съобщаваше за снежна вълна, задаваща се от Пенсилвания. Очакваше се обилен снеговалеж. Затвори радиото.

Влезе в банята. Сложи шапката на косата си. Фелис драскаше в панерчето.

Облегна се на вратата на кабинката, хвана крана „Ар Деко“ и го завъртя. Близнакът му от тринайсет А или Б положително беше блеснал на бухалката-убиец. Полицията вероятно ще съумее да открие следи по него, поне някакви микроскопични драскотини.

Опита водата. Направи я по-гореща.

Пристъпи в кабинката от черно стъкло и затвори вратата.

А сега — бързо. Докато се сапунисваше, се чудеше как можа този Пит, когото бе обичала и все още обичаше, мразеше и жалеше, да се превърне в човека, нанесъл зверския удар и заел се да дави Шиър на пода…

Вероятно бе организирал всичко и разчиствал следите часове наред — всичко беше записано. Важно събитие — в нощта преди прекрасната утрин, когато беше обикаляла езерото и срещнала Сам. Как ли щеше да го смае! Не намаля ли светлината зад замъглената врата?

Забърса я с ръка и надникна. Банята бе празна.

Въобразяваше си.

Изплакна сапуна. Спокойно. Отиваше на среща с Норман и Ан Тейлър. И с Джун, разбира се.

Отвори вратата и откачи хавлията от закачалката.

Избърса се, свали шапката, окачи я на крана и излезе. На пода до изтривалката нямаше нищо.

Доизсуши се пред умивалника и погледна в огледалото, а не към лампата зад себе си.

Отиде в спалнята, седна на леглото и обу чорапогащника. Изправи се и го опъна нагоре по краката и ханша си. Сложи сутиена, закопча го и отиде до прозореца.

Гледаше сивото небе. Положително бе на сняг. Повърхността на езерото се бръчкаше от вятъра. Няколко бегачи тичаха по пистата зад него.

Премести се в края на прозореца и дръпна шнура. Бяло-зелените кретонени пердета се съединиха в средата, като докоснаха ръба на перваза, на който нямаше нищо освен телескопа.

Върна се в банята и си сложи лек грим. Трябваше да му каже, че отива да помага на Рокси да мести мебелите.

Мислеше за хаоса, който й предстоеше — съдебен процес, пираните от информационните средства, изпаднали в еуфория от тлъстата плячка, ръфащи не само Пит, но и нея — жена на средна възраст, хлътнала по хлапак. С колко лицемерно съчувствие от страна на мъже и жени щеше да се сблъска, колко шушукания зад гърба си щеше да изтърпи. Копнееше да поговори с Рокси. („Възникна малък проблем, Рокс, Пит е убиец.“) Далечният вой на полицейски сирени се засили някъде откъм Медисън.

Открои се на фона на клаксоните и се задържа точно под прозорците. Сирената спря, чу се ръмженето на двигателите.

Запъти се към хола, като си разресваше косата. Застана до прозореца, опряла ръка в средата на бронзовата рамка. Прилепи чело към стъклото. Далеч долу святкаха червени лампи, пред „Уелс“ стояха пожарни, дребни фигурки се суетяха около входа.

Огледа червената фасада на хотела и покрива му — нямаше нито дим, нито пламъци.

Слава Богу, тревогата беше фалшива. А и шумът щеше да отвлече вниманието му.

Отиде до края на прозореца и дръпна шнура. Белите копринени завеси се съединиха, като докоснаха ръба на перваза.

Отби се в кухнята, затегна крана на чешмата и пак влезе в банята.

Както дооправяше косата си, се сети, че за случая сигурно щяха да се напишат много книги, жалко, че „Дайадъм“ нямаше истински автор на криминални романи. Макар че… ще не ще, като главно действащо лице, щеше да се окаже във фантастична позиция за преговори. Ако някое от големите имена склонеше да дойде при тях…

Положително и тази ситуация имаше добрите си страни…

Влезе в спалнята и взе пликчетата. Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката от апарата на нощното шкафче.

— Ало? — Готова беше да прекъсне Сара.

— Здрасти.

— Здрасти. Какво става долу?

— Фалшива тревога.

— Какво има?

— Кей… не ти разрешавам да излизаш и да разговаряш по телефона.

Остана права, здраво стиснала слушалката.

— Не разбирам.

— Мила, моля те… знаеш много добре. Касетите. Слушай.

Вслуша се. Чу мъркане.

Заоглежда се към прозореца и вратата.

Не беше виждала Фелис от… преди да влезе в банята.

Пое дъх. Обърна се и седна на ръба на леглото.

— Пит, моля те, не я мъчи.

— Лежи в скута ми и гъделичкам ушите й с японско ножче. Знаеш ги, нали? Приличат на химикалка, но на върха си имат фино острие. Използвам ги за етикетите. Клъц — рижото ушенце… Клъц — бялото ушенце…

— Пит, моля те…

— Не искам да го правя, но ако не изпълняваш нарежданията ми, ще бъда принуден. Нуждая се от време да премисля нещата.

— Добре. Ще имаш всичкото време, което ти е нужно. — Извърна се и погледна нагоре към полилея. — Само не я мъчи. Знам, че не можеш, та ти толкова я обичаш. — Гледаше в хромираната зеница към обърнатото си отражение, залепнало за обърнатото легло, хванало бялата точка на слушалката.

— Ако ме принудиш, ще го сторя, Кей. Обещавам ти.

— Ще имаш всичкото време, което ти е нужно — заяви тя на полилея.

— Канеше се да отидеш в полицията, нали? Ако се бях прибрал пет минути по-късно, онези сирени щяха да бъдат за мен.

— Не. Не бях решила какво да правя. Исках да изляза и да помисля, без да ме наблюдаваш.

— Не ме баламосвай, Кей. Смятала си да занесеш касетите в полицията и затова си ги разменила.

— Щях да ги скрия тук. Не знаех какво да правя. Исках да поговоря с теб, да чуя защо си извършил всичко това, да се опитам да разбера, но се уплаших. Стори ми се, че ако касетите са при мен, ще съм по-спокойна. Затова се канех да ги взема.

— Ще правиш каквото ти кажа, иначе Фелис ще пострада. Видях коя касета си гледала и докъде — не беше я превъртяла, значи вече знаеш, че ако трябва да свърша нещо, аз го върша.

— Да — рече тя на полилея. — Знам.

— Трябва ми време да помисля. Можеш да се облечеш и да работиш, ако искаш. На леглото, за да те виждам по-добре. Ако позвъни телефонът, няма да го докосваш. Включи телефонния секретар. Ще вдигаш слушалката само ако съм аз. Разбра ли?

— Да.

— Ще можеш ли да чуеш кой се обажда?

— Да.

— Ще поговорим след малко. Сложи си джинсите или нещо друго.

— Таксито ти наистина ли катастрофира?

— Не. Внезапно ме осени прозрение какво възнамеряваш да правиш. А знаеш ли къде отивах? Да ти купувам Хопър. Разбра ли сега докъде я докарахме.

— Не хвърляй вината върху мен.

— Защо не, не си ли позволи да си навираш носа в личните ми работи? Каква ирония! Е, поне сега сме горе-долу квит. Хайде, обличай се. И помни, не пипай телефона, ако не съм аз. Няма да ставаш, без да питаш. Няма да правиш нищо… което би могло да… разклати лодката. Ще те наблюдавам неотлъчно.

Горе-долу квит…

С изключение на няколкото убийства от негова страна и заплахата срещу Фелис с ножчето, стига отново да не лъжеше.

Едва ли, щом бе намерил сили да постъпи така с Шиър.

Потрепери. Надяваше се, че може да мине за реакция на книгата, която бе разтворила пред себе си. Спокойно…

Докато имаше желание да говори, докато премисляше, всичко можеше да свърши мирно и тихо, без да пострада нито Фелис, нито тя, нито пък той. Не можеше да си позволи да я убие и да го представи за нещастен случай или самоубийство. Смъртта на Шиър бе твърде скоро. А ако възникнеше съмнение за убийство, той, любовникът й, щеше да е главният заподозрян. Щяха да открият, че е собственик на сградата, да намерят екраните в тринайсет Б и камерите, всички смъртни случаи щяха да се разследват отново. Не можеше да не се сети сам, ако не, тя щеше да го подсети. Единствената му възможност бе да се предаде, да наеме някой суперадвокат и да пледира невменяемост в съда.

Но би ли разсъждавал така луд човек?

Ако побегнеше, щеше да я настигне по стълбите или в асансьора. Ако се обадеше в полицията или хвърлеше стол през прозореца, щеше пръв да дотича с резервния си ключ…

А Фелис мъркаше в скута му…

Проклет да е. Не можеше да няма начин да го надхитри, ако не се съгласеше с доводите й…

Мислѝ като в готически роман…

Гледаше я как се преструва, че чете.

Можеше да се обзаложи, че крои как да го накара да отиде с нея в полицията и да се предаде. Да пледира невменяемост.

За какъв дявол й трябваше да си тика носа където не й беше работата? Можеха да имат всичко на света и изведнъж — край.

Нямаше съмнение как трябва да постъпи, независимо от това дали го искаше, или не.

Тя просто не му оставяше място за избор.

Но как?

Вероятността да се измъкне с нова инсценирана злополука или самоубийство толкова скоро след смъртта на Роки беше под едно на милион. А в момента, в който ченгетата започнеха да душат за убийство, той щеше да е първият заподозрян. Приятелят и съпругът винаги се смятаха за най-съмнителни (и не без основание, нали, татенце?). Всичко щеше да излезе наяве, всичко…

Освен ако…

… ченгетата не решат, че я е убил някой друг… Трябваше да бъдат сигурни, че друг е…

Погледна наляво.

Докосна бутона на три Б и бутон едно.

Фелис се размърда в скута му. Вдигна ръка, котката скочи на пода и започна да души наоколо.

Остави японското ножче на пулта. Лапна няколко желирани бонбона.

Облегна се, дъвчейки, и се загледа в големите монитори.

Сам на първи, тя на втори…

Една-две минути му бяха достатъчни да състави схемата.

В общи линии, без подробности.

Съществуваха два основни проблема — можеше ли да я остави без наблюдение за петнайсет-двайсет минути вечерта, когато Сам щеше да ходи на театър. И щеше ли да успее да я задържи под контрол до утре вечерта — най-краткия срок, в който можеше да се организира.

Успехът значеше спасение. И то много елегантно, в пълния смисъл на думата. С един куршум — два заека.

Наблюдаваше ги.

На първи монитор Сам блъскаше по клавишите на вехтата пишеща машина. На втори — Кей обръщаше страници.